Преследвана от сенки

Девет

— Я виж ти, кой е тук — каза госпожа Малит. — Как вървят нещата в Кълвърхаус?

— Много е тихо — отвърна Дитер. — Сигурно е заради сезона.

— Да — рече тя, макар всички да знаехме, че не само сезонът е причината. След случилото се миналото лято, Коледата у Ингълби щеше да е много мрачна.

— А как е госпожа Ингълби?

— Добре, доколкото може да се очаква при дадените обстоятелства.

— Обещах на Дитер чаша какао — намесих се аз. — Надявам се да ни ви затруднявам.

— Какаото е мой специалитет, както добре ти е известно — отвърна госпожа Малит. — И не е никакво затруднение в стар дом, който се върти както подобава.

— Най-добре пригответе три чаши — посъветвах я аз. — Фели ще пристигне след… шест… пет… четири… три…

Ушите ми вече бяха доловили забързаните й стъпки.

Забързани ли? Направо галопираше!

— Две… едно…

В този миг вратата на кухнята се открехна и Фели се промъкна небрежно вътре.

— О! — възкликна тя и ококори изненадано очи. — Дитер, не знаех, че си тук.

Друг път не е знаела! Четях я като отворена книга.

Но ококорените очи на Фели не бяха нищо в сравнение с изражението на Дитер. Направо бе зяпнал безмълвен, щом я видя в зеления копринен тоалет.

— Офелия! — възкликна той. — За миг те взех за…

— Емили Бронте — довърши тя с наслада. — Знаех си, че така ще си помислиш.

„Щом не е знаела, че е тук — разсъждавах аз — как би могла да си помисли, че ще я вземе за любимата си Емили?“

Но Дитер, омаян от любов, не забеляза това.

Нямаше как да не се възхитя на Фели. Беше лукава като лисица.

Макар да знаех, че е невъзможно от научна гледна точка, изглежда, госпожа Малит можеше да кипне мляко по-бързо от всеки друг на планетата. С печката, вече нажежена като пещ на алхимик, и като разбъркваше непрестанно, тя успя за нула време да сътвори димящи чаши какао, всяка със свой тропически остров и имитация на палма.

— Тук е много горещо — прошепна Фели на Дитер, сякаш така щеше да ми попречи да я чуя. — Да отидем в салона.

Станах да ги последвам, а тя ми хвърли поглед, който казваше: „Ако се осмелиш да дойдеш, ще те застрелям като патица“.

Естествено, аз се заклатушках след тях.

„Па-па!“ казах си наум.

— В Германия празнувахте ли Коледа? — попитах Дитер. — Имам предвид преди войната.

— Разбира се — отвърна той. — Дядо Коледа е роден в Германия, не знаеш ли?

— Знам, но явно съм забравила.

— Коледа на немски е Weihnachten. Санта Клаус, свети Николай, осветеното коледно дръвче… Санта Клаус носи сладкиши на децата на шести декември, а Дядо Коледа носи подаръци на всички на Бъдни вечер.

Каза това със закачлив поглед към Фели, която в този миг се поглеждаше крадешком в огледалото.

— Нима имате двама Дядо Коледа? — попитах аз.

— Горе-долу.

Въздъхнах облекчено наум. Дори да успеех да заловя единия, все пак щеше да има допълнителен Дядо Коледа, който да довърши разнасянето на подаръците. Поне в Германия.

Фели отиде с плавна стъпка до пианото и се настани на стола като мигрираща пеперуда. Докосна колебливо клавишите, без да ги натиска, сякаш ако изсвиреше грешния акорд светът щеше да експлодира.

— Трябва да тръгвам — каза Дитер и пресуши чашата си на един дъх.

— О, не можеш ли да останеш? — попита Фели. — Надявах се да ми преведеш няколко от анотациите в партитурата ми на „Добродушният кавалер“ от Бах.

— Когато ти го свириш, ще трябва да го прекръстят на „Злонамереният кавалер“. Ругае като хамалин, щом натисне грешен клавиш — обясних на Дитер.

Фели почервеня като килима. Не смееше да ми посяга пред други хора.

С почервенялото си лице и зелената си рокля ми напомняше на нещо, което бях виждала в цветна брошура. Какво беше…?

О, да! Сетих се.

— Приличаш на португалското знаме — казах аз. — Ще ви оставя да си вземете довиждане.

Знаех, че по-късно ще си платя за дързостта, но сърдечният смях на Дитер си струваше.

Къщата, обикновено толкова студена и тиха, изведнъж се бе преобразила в кошер. Дърводелци ковяха с чукове, бояджии размахваха четки, а най-различни хора се взираха в най-различни ъгли на вестибюла през импровизирани рамки, образувани от докосването на палеца и останалите пръсти във формата на правоъгълник.

Бяха монтирали и удивителен брой лампи: някои висяха, прикачени със скоби към скелетата, а други се издигаха от високи стойки по пода. Навсякъде се виеха черни жици и кабели.

С разперени за равновесие ръце си проправих внимателно път през вестибюла, като си представях, че вървя през гнездо на спящи отровни змии, които могат да се събудят всеки момент и…

— Ехо, Флавия!

Вдигнах поглед и зърнах червендалестото лице на Гил Крофърд, селския електротехник, да ми се усмихва през рамката на високо скеле, обрамчващо входната врата. Гил много ми бе помогнал в съживяването на по-страховитите електроуреди в лабораторията на чичо Тар и дори бе отделил време да ми обясни как да боравя безопасно с някои високоволтови прибори.

Беше ме научил и на едно стихче:

По въпросите на кабелите и отвъдното, разправяха, че Гил е експерт.

„Бил командос във войната! — подшушна веднъж госпожа Малит, докато кормеше заек на кухненската маса. — Учели ги как да удушават само със струна от пиано. Хряссс!“ За да илюстрира думите си, тя направи страховита физиономия с подбелени очи и изплезен на една страна език. „Алф разправя, че умираш за миг. В следващия момент жертвата се озовава седнала на пухкав облак с арфа в ръка и се чуди де се е дянал светът.“

— Господин Крофърд! — подвикнах на Гил. — Какво правите там горе?

— Поддържам се във форма — извика над данданията от чуковете.

Стъпих с един крак на стълбата отстрани на скелето и започнах бавно да се изкачвам.

Щом стигнах върха й, стъпих върху широките дъски, сковани като пътека.

— Като чирак се занимавах с тези кинаджийски работи — ухили се доволно той. — Гледам уменията ми да не ръждясат. В наши дни човек не знае какво може да му се наложи, нали?

— Как е госпожа Крофърд? — попитах аз.

Съпругата му Марта неотдавна ме покани на чай, докато тършуваше в сандък със стари лампи за излязъл от употреба модел токоизправител за радиочестотна флуоресцентна тръба — за която отказа да вземе и пени. Досега така и не ми се бе удала възможност да й се отплатя.

— Тип-топ е — отвърна той. — В магазина е, докато аз се веселя тук.

Докато говореше, господин Крофърд закачваше със скоби втори прожектор към напречната греда.

— А и по това време на годината има най-много работа. Само тази седмица е продала шест радиоприемника и три грамофона, че и тостер за четири филийки и електрическа поставка за сварени яйца. Представяш ли си!

— Отгоре сигурно се разкрива прекрасна гледка — отбелязах аз.

— Така е — отвърна ми, докато затягаше последния болт. — Интересно, че го казваш. Същото рече и онзи немец от Кълвърхаус на тръгване. „Далеч от безумната тълпа“ ми подвикна. Не му разбирам много приказките, но е добро момче.

— Да, казва се Дитер. Имал е предвид Томас Харди.

Гил се почеса по главата.

— Харди ли? Не го познавам. От нашето село ли е?

— Писател е.

Като сестра на книжен плъх знаех заглавията на милион книги, които не бях чела.

— Аха! — рече Гил, сякаш това обясняваше всичко. — А сега, най-добре слизай долу, че ако шефът те види, и на двама ни ще свети маслата.

— Маслото — поправих го аз. — За Латшоу ли говорите?

— Да, за него — отвърна тихо той. — Масло, хм — добави и насочи вниманието си към кутия с цветни филтри.

Почти бях слязла от стълбата, когато усетих, че в притеснителна близост до мен има лице. Скочих на пода, завъртях се и видях, че за малко не съм настъпила Латшоу.

— Кой ти позволи да се качваш горе? — попита той, а рижавият му мустак потрепери.

— Никой. Разговарях с господин Крофърд.

— Господин Крофърд получава надница и половина, защото го извикахме в последния момент, при това по празници. Няма време за празни приказки… нали, господин Крофърд?

Последното извика достатъчно силно, за да го чуят всички. Аз направих крачка назад и погледнах нагоре към Гил, който се суетеше около прожектора, но очевидно бе чул.

— Съжалявам — отвърнах и осъзнах, че във вестибюла внезапно се е възцарила тишина.

— Госпожице, съветвам ви да си стоите в стаята. Нямаме време някой да ни се пречка.

В мислите ми Латшоу вече се гърчеше на пода с почервеняло лице, изхвръкнали от орбитите си очи, притиснал ръце към корема си и ме умоляваше за противоотрова срещу цианид.

„Помощ! Помогни ми!“, крещеше той. — „Ще направя всичко… каквото поискаш!“

„Добре тогава“, отвърнах аз и му подадох неохотно стъкленица, в която бях разбъркала внимателно отмерени количества железен сулфат, калиев хидроксид и магнезиев оксид на прах. — „Но за в бъдеще трябва да се научиш как се говори с по-висшата класа.“

Може пък Латшоу да умееше да чете мисли, а може би не, но се обърна и се отдалечи рязко, след което се зае да хока един дърводелец, който не забиваше правилно пирон.

В този миг смразяващ кръвта вик се разнесе от горния етаж и отекна из вестибюла.

— Не! Неееее! Махайте се!

Веднага познах гласа.

Всички вдигнаха очи, когато се спуснах покрай работниците и хукнах нагоре по стълбите. На площадката една от актрисите протегна ръка да ме спре, но аз се отскубнах и продължих тичешком нагоре, след което свих по коридора на първия етаж, а туптенето на сърцето ми и топуркането на краката ми бяха единствените звуци сред злокобната тишина, внезапно спуснала се над къщата.

Непознати ми правеха път, вдигнали длани пред устата си и с лица, замръзнали в… какво…? Страх?

— Не! Не! Махайте се! Не ме докосвайте. Моля ви! Не им позволявайте да ме хванат!

Гласът идваше от будоара на Хариет. Отворих вратата със замах.

Догър се бе свил в ъгъла, стиснал с едната си трепереща ръка другата за китката пред лицето си.

— Моля ви! — проплака той.

— Оставете го на мира! — изкрещях на призраците. — Махайте се и го оставете на мира!

След това треснах шумно вратата.

Застанах напълно неподвижна и чаках, докато вече не издържах — около десет секунди, струва ми се — след което казах:

— Всичко е наред, Догър, махнаха се. Пропъдих ги. Всичко е наред.

Догър трепереше зад вдиганите си ръце с побледняло като пепел лице и гледаше в мен, без да ме вижда. Бяха изминали месеци — може би дори половин година — от последния му толкова тежък пристъп и знаех, че този път ще му е нужно доста време да се успокои.

Бавно отидох до прозореца и се взрях навън през заскреженото стъкло. Наляво, в сипещия се сняг камионите на „Илиум Филмс“ почти се бяха скрили под дебелата бяла пелена, сякаш сега, в края на отиващия си ден, се бяха сгушили за зимен сън.

Зад мен Догър изскимтя жално.

— Пак вали — казах аз. — Представяш ли си?

В тишината почти чувах как снежинките падат.

— Не е ли чудно как при толкова много снежинки досега на никого не му е хрумвало да напише книга със заглавие: „Химичният състав на снега“?

Зад гърба ми цареше мълчание, но не се обърнах.

— Само си помисли, Догър, за всички онези атоми водород и кислород, танцуващи в кръг хванати за ръце, за да образуват шестоъгълна снежинка. Понякога се събират около прашинка — пише го в енциклопедията — и поради това снежинката е с неправилна форма. Гърбави снежинки. Представяш ли си?

Той се размърда лекичко и аз продължих.

— Помисли си за милиардите снежинки и милиардите молекули от водород и кислород във всяка от тях. Да се чуди човек кой ли е написал законите на вятъра и дъжда, на снега и росата, не си ли съгласен? Размишлявала съм по този въпрос, но ми се завива свят.

Видях как тройно отразеният в трикрилото огледало върху тоалетката на Хариет Догър се изправя бавно на крака и накрая застава прав с безжизнено увиснали отстрани ръце.

Обърнах се, хванах го за дланта и го заведох тромаво до леглото с балдахин на Хариет.

— Поседни тук — казах му. — Само за минутка.

За моя изненада Догър се подчини и седна тежко на крайчеца на леглото. Мислех си, че ще се запъне само при мисълта да седи в олтара, който татко бе издигнал на Хариет, но самият факт, че не го направи, вероятно се дължеше на обърканото му съзнание в момента.

— Вдигни си краката — продължих аз, — докато си събера мислите.

Натрупах няколко снежнобели възглавници зад гърба му.

Със скоростта на топящ се глетчер Догър се отпусна назад, докато най-накрая не зае поне на външен вид удобна поза.

— Ще я кръстя „Скованата вода“ — казах му. — Книгата, имам предвид. Да, така ще привлече повече внимание. „Скованата вода“, харесва ми. Някои хора вероятно ще я помислят за криминален роман, но какво пък толкова? Нас няма да ни е грижа, нали?

Догър обаче вече спеше, гърдите му се вдигаха и спускаха плавно, а ако онова в ъгълчето на устата му не бе наченка на усмивка, то поне може би означаваше, че се е поуспокоил.

Завих го до брадичката с одеяло, върнах се на прозореца и незнайно колко време на фона на падащия здрач се взирах в студените, вихрещи се вселени на водорода и кислорода.