Преследвана от сенки

Петнайсет

Писъкът се чу внезапно и заотеква от ламперията на вестибюла като лавина.

— О, боже! Какво беше това? — възкликна Бъни Спърлинг.

Всички се заоглеждаха, а госпожици Падок се вкопчиха една в друга като изгубени в гората деца.

Аз бях на стълбите и ги изкачих със светкавична бързина. Каквото и да се бе случило, нямаше да допусна да хлопнат вратата под носа ми.

Взех с приплъзване завоя и затичах към северния коридор. Една от вратите, покрай които прелетях, се отвори и втори писък раздра въздуха. Бутнах гардеробиерката и нахълтах в стаята.

Ния почти се бе смъкнала на пода от кушетката, а лицето й беше бяло като платно.

— Бебето… — изпъшка тя.

Мариън Трод, наподобяваща малко слисана кукумявка с очилата си с рогови рамки, излезе от транса, в който явно бе изпаднала, и пристъпи към мен.

— Доведи доктора — сопна ми се тя.

— Вие си го доведете — отвърнах аз и хванах Ния за ръката. — И на връщане кажете на госпожа Малит да кипне вода.

Мариън оголи зъби за миг, сякаш се канеше да ме ухапе, но после се врътна и излезе от стаята.

— Флавия, непоправима си — каза Ния през зъби.

Свих рамене.

— Благодаря.

Носенето на вода при раждане, както бях научила от филмите и безбройни пиеси по радиото, бе ритуал, задължителен като всяка от десетте божи заповеди, но защо тази вода трябваше да е вряща, не можех да проумея. Едва ли се използваше за измиване на майката, тъй като водеше до риск от сериозни изгаряния, а никак не ми се вярваше да топят новородено в течност, нагрята до 100°C — освен ако това, разбира се, не беше причината всички току-що родени бебета да са червени като раци, както съм виждала по филмите.

Струваше ми се обаче немислимо. Абсолютно варварско.

Едно нещо бе ясно: имах да науча още много неща около раждането на едно бебе. Все пак човек трябваше да отсее научните факти от глупостите. Реших да се заема с въпроса по-сериозно веднага щом коледните празници приключеха.

— Как си? — попитах Ния, но думите ми прозвучаха фалшиво, сякаш бяхме две старици, срещнали се на чай след църква.

— Много добре, благодаря — отвърна тя през зъби с префърцунен тон. — А ти?

— Възхитително. Просто възхитително.

Стиснах ръката й и тя се усмихна.

— Хм — каза доктор Дарби зад гърба ми и докато се обърна, той вече събличаше раираното си сако и навиваше ръкави. — Затвори вратата на излизане.

Възхищавам се на мъжете, които поемат нещата в свои ръце, когато една жена крайно се нуждае от помощта им.

Мариън Трод стоеше в коридора и ме стрелкаше зловещо с поглед.

— Извинете, ако съм ви нагрубила — казах й аз. — Ния е моя стара приятелка и…

— Е, добре де, не ти се сърдя — отсече тя. — Прощавам ти. Все пак съм свикнала да ме тъпчат.

При тези думи тя се врътна и се отдалечи.

„Вещица!“, помислих си аз.

— Не обръщай внимание на Мариън — рече някой и излезе от сенките. — Малко е претоварена.

Беше Бън Кийтс.

„Претоварена ли? По-скоро е яхнала метлата“, искаше ми се да кажа, но запазих остроумието за себе си.

— Съжалявам за госпожица Уивърн — отвърнах вместо това. — Сигурно ви е много тежко.

Макар да не бях планирала да кажа точно това, още докато изричах думите, осъзнах, че съм уцелила.

— Нямаш представа — отговори Бън и видях, че е искрена.

Наистина нямах представа, но смятах да разбера.

— Искате ли чаша чай? — попитах я аз, ала в същия миг вратата на спалнята се отвори и доктор Дарби подаде глава:

— Повикай Догър. Кажи му: „Напречно разположение. Разкритие на рамо“.

— Веднага — отвърнах и закрачих по коридора като олицетворение на невъзмутимия професионализъм.

— Тичай! — изрева след мен доктор Дарби и аз хукнах.

— „Напречно разположение — повтарях си шепнешком, докато бягах по коридора. — Напречно разположение. Разкритие на рамо.“

Но къде да намеря Догър? Можеше да е в стаята си… или в кухнята. Възможно бе дори да е в оранжерията… или в гаража.

Напразно се тревожех. Когато се спуснах като полудял прилеп по западното стълбище, го видях във вестибюла да помага на Синтия и викария да си съблекат палтата. Двамата приличаха на оцелели след неуспешна експедиция в Антарктика, а същия вид имаше и стоящият зад тях сержант Грейвс.

— Вихрушката премина в истинска виелица — обясняваше дрезгаво викарият със заскрежени устни. — Щяхме да умрем от измръзване, ако сержантът не ни бе намерил.

Синтия трепереше и очевидно беше замаяна.

Невъзпитано или не, прошепнах в ухото на Догър:

— Доктор Дарби те вика в спалнята на Тенисън. Напречно разположение. Разкритие на рамо.

Възнамерявах да изтичам преди него нагоре по стълбите и да му покажа пътя, но Догър ме изпревари. Вземаше стъпалата по няколко наведнъж, сякаш внезапно му бяха поникнали криле, и аз останах да го гоня.

Догър спря на прага, колкото да каже:

— Благодаря, госпожице Флавия. В такива случаи нещата могат да се влошат много бързо. Ще ви повикам, когато имам нужда от помощ.

Седях на един стол пред вратата и убивах времето, като си гризях ноктите. След, както ми се стори, наниз от няколко вечности, но вероятно не повече от няколко минути, чух Ния да извиква пронизително три пъти, след което се чу звук, наподобяващ слисано блеене.

Какво правеха вътре? Защо не ми позволяваха да гледам?

Веднъж Дафи ми обясни как се раждат бебетата, но историята й беше толкова абсурдна, че не бе за вярване. Отдавна бях решила да питам Догър, но все забравях. Е, сега ми се предоставяше златна възможност.

Времето се влачеше, а аз описвах концентрични кръгове с върха на обувката си, когато вратата се отвори и Догър ме повика с пръст да вляза.

— Само за миг — рече той. — Госпожица Ния е много уморена.

Пристъпих предпазливо в стаята и се огледах, сякаш нещо щеше да изскочи и да ме ухапе. И тогава видях Ния, подпряна на купчина възглавници, на ръце с нещо, което на пръв поглед приличаше на воден плъх.

Направих внимателно крачка напред и забелязах как то отваря уста и изписква като гумена играчка.

Трудно ми е да опиша какво точно изпитах. Смесица от чувства, като че ли, на необятно щастие и смазваща тъга. Щастието си го обяснявах; тъгата — не.

Мисля, беше свързана с факта, че изведнъж вече не бях последното бебе, проплакало в Бъкшоу. Изпитах чувството, че едно от най-тайните ми притежания ми е било откраднато.

— Как беше? — попитах аз, тъй като не можах да измисля нищо друго.

— О, малката, нямаш представа — отвърна Ния.

Колко странно. Не каза ли същото и Бън Кийтс, когато й поднесох съболезнованията си за Филис Уивърн.

— Бебето е много красиво — излъгах. — Прилича на теб.

Ния сведе поглед към вързопа в ръцете си и се разплака.

— О! — изхлипа тя.

Тогава Догър постави ръка на рамото ми и ме побутна нежно, но твърдо към вратата.

Върнах се бавно до стола в коридора и седнах. Главата ми бучеше от мисли.

Тук, зад затворената врата лежеше Ния с току-що роденото си бебе. А там, надолу по коридора, зад своята затворена врата лежеше — образно казано — току-що умрялата Филис Уивърн.

Това имаше ли някакво особено значение или бе просто глупав факт? Дали при раждането в живото тяло се вселява душата на мъртвец, или това бяха просто бабини деветини?

Дафи ми бе разказвала за момиче в Индия, което твърдяло, че е преродена старица, починала в съседното село, но дали беше вярно? Доктор Ганди определено е бил на това мнение.

Имаше ли дори минимална вероятност в сбръчканото създание в ръцете на Ния да се е настанила душата на Филис Уивърн?

При тази мисъл потреперих.

Въпреки това трябва да призная, че от двете, по-интересна ми беше мъртвата Филис Уивърн.

Ако трябва да съм напълно честна, тя бе далеч по-интересна.

По едно време, малко след последното посещение на Ния в Бъкшоу, започнах да се притеснявам от силния си интерес към мъртъвци.

След доста безсънни нощи и объркани сънища, включващи крипти и ходещи трупове, реших да поговоря по въпроса с Догър. Той мълчаливо ме изслуша, като от време на време кимваше, докато лъскаше ботушите на татко.

— Нередно ли е — обобщих аз — мъртвите да ти носят радост?

Догър топна ъгълчето на парцала в кутията с черна боя.

— Мисля, че един човек на име Аристотел е казал, че обичаме да мислим за неща като трупове, което само по себе си би ни причинило болка, защото чрез тях имаме удоволствието да научим какво е по-лошо от болката.

— Нима? — попитах аз и се поздравих мислено.

Който и да беше този Аристотел, несъмнено ми се нравеше и реших някой път да го потърся в енциклопедията.

— Доколкото си спомням — по лицето на Догър премина сянка.

Припомнях си този разговор, когато вратата на Синята спалня надолу по коридора се отвори и извисяващият се като канара сержант Улмър започна да изнася обемистия си фотографски комплект от стаята на покойната Филис Уивърн.

Изглеждаше също толкова изненадан да ме види, колкото и аз него.

— Снехте отпечатъци и така нататък, а? — попитах любезно. — Снимки на местопрестъплението ли правихте?

Сержантът се взира в мен няколко секунди, след което по обикновено каменното му лице се разля усмивка.

— Я виж ти! И ако това не е госпожица Де Лус. Надушила си следата, а?

— Е, знаете ме, сержанте… — отвърнах, както се надявах, със загадъчна усмивка.

Небрежно се запътих към него с надеждата поне да надзърна през рамото му и да видя покойната госпожица Уивърн.

Той бързо затвори вратата, завъртя ключа и го пусна в джоба си.

— Така е — прекъсна ме. — И не си и помисляй за връзката с ключове на госпожа Малит, госпожице. Добре ми е известно, че в подобни стари къщи има резервни ключове с чували. Ако оставиш дори само един отпечатък върху тази врата, ще те арестувам.

От устата на специалист по снемане на отпечатъци това бе сериозна заплаха.

— Какви настройки на фотоапарата използвате? — опитах се да го разсея. — Скорост едно на сто двайсет и пет и бленда единайсет?

Сержантът се почеса по главата, стори ми се, почти с удоволствие.

— Няма смисъл, госпожице. Вече ме предупредиха за теб — каза той и си тръгна.

Как така са го предупредили за мен? Какво, по дяволите, имаше предвид?

Сетих се само за едно: инспектор Хюит, предателят, е настроил този човек против мен на път за Бъкшоу. Предупредил го е специално за моята изобретателност, която явно им скърцаше по нервите като нокът по черна дъска.

Нима си мислеше, че може да ме надхитри?

„Ще видим, уважаеми инспекторе, помислих си. — Ще видим.“

Докато си бъбрех със сержант Улмър, долових тих разговор в съседната стая — съдейки по гласовете, говореха две жени.

Гласовете млъкнаха и миг след това вратата се открехна едва-едва.

— Извинете за безпокойството — казах на леко кървясалото око, което се появи в процепа, — но господин Лампман ви вика.

Вратата се отвори навътре и видях остатъка от лицето на жената. Беше една от актрисите с епизодични роли във филма.

— Наистина ли? — попита тя с изненадващо металически глас. — Само мен ли вика или и двете ни? Господин Лампман ни вика, Фло — провикна се тя през рамо, без да изчака отговора ми.

Фло избърса уста и остави купичката, от която ядеше.

— И двете — потвърдих аз, като се опитах да добавя щипка скръб в тона си. — Мисля, че е отвън при камионите, така че най-добре се облечете хубаво.

Изчаках търпеливо, облегната на рамката на вратата, докато актрисите се затътриха надолу по стълбите, като в движение закопчаваха дебелите си зимни палта.

Стана ми жал за тях. Бог знае какви фантазии им се въртяха в главите. Всяка от тях най-вероятно се молеше да бъде избрана за заместничка на Филис Уивърн в главната роля.

Трябваше да се захващам за работа, защото скоро щяха да се върнат ядосани, че съм ги излъгала.

Влязох в стаята им и завъртях ключа, който както повечето ключове в Бъкшоу стоеше от вътрешната страна на бравата.

В дъното, на страничната стена между прозореца и дрешника висеше завеса — останка от дните, когато обзавеждали спалните за гости като турски хареми. На нея бяха изобразени ловци със слонове и един тигър, който ги дебнеше незабелязано, готов за скок.

Дръпнах гоблена и кихнах от сивия прах, който се вдигна в стаята. Зад него имаше малка дървена врата. Пъхнах ключа и за мое голямо удовлетворение той се превъртя с приветливо изщракване.

Хванах топката на бравата и я завъртях силно. Отново се чуха обещаващи звуци, но вратата заяде.

Промърморих нещо, наполовина молитва, наполовина проклятие. Ако бях огледала вратата дори за частица от секундата, щях да забележа, че е залепнала при боядисване.

Само да разполагах с пет минути в лабораторията си, щях да забъркам разтвор, който може да разяде боята и на боен кораб, преди да кажете „Румпелстилтскин“, но не разполагах с толкова време.

Озърнах се набързо из стаята, забелязах небрежно хвърлена на леглото дамска чанта и се спуснах към нея като тигър към махараджа.

Носна кърпа… шишенце парфюм… аспирин… цигари (лошо момиче!), както и малък портфейл, който, съдейки по тежестта, съдържаше не повече от шест шилинга и шест пенса.

А, ето и онова, което ми трябваше! Пила за нокти. От шефилдска стомана. Идеално!

Молитвата ми явно бе чута, а проклятието — простено.

Пъхнах острия край на пилата между рамката и вратата и започнах да лющя боята като момиче скаут, което отваря консерва с боб край лагерния огън. Малко след това в краката ми вече се беше натрупала задоволителна купчинка боя на люспи.

Отново пробвах да отворя. Завъртях топката, ритнах долната половина и вратата се отвори със скърцане.

Поех си дълбоко въздух и пристъпих в Стаята на смъртта.