Преследването

1

Кадрите на телерепортажа се съпровождаха с коментар на говорителя. Обемното изображение даваше осакатените и наранени лица на хората с пълния им ужас. Да-а, гледката не беше от приятните — най-малкото не беше такава, която да радва, когато си в креслото с чаша в ръка.

Всъщност, струва ли си нервите, да го вземаш навътре? Щом така или иначе няма с какво друго да се занимаваш, гледай телевизия и смучи евтино уиски. Дори за пивницата не ми стигаха парите. А да спя бе така рано — всичко на всичко осем часа. Разбира се, може да поскитам по улиците, да позакача някое и друго момиче, но и за това сега не ми стигат нито силите, нито настроението…

Казано честно, пропаднах. Не живеех, а вегетирах. Дните ми минаваха така скучно и мъчително, че направо се измъчвах. Но най-изморен се усещах от себе си, от самотата между четирите стени на жалката ми стая…

На екрана се мяркаха фигури, а говорителят ги допълваше с подробности:

— Ама че работа! — изумих се аз. — Толкова сили привлякоха за търсенето й, дори вдигнаха по тревога реактивните въртолети, а да не могат да я открият! Колко ли мощен трябва да е мозъка на тази кола? Ами ако не е машина?!

Нещо странно и необяснимо се криеше в поведението на блуждаещата невидимка, която журналистите бяха кръстили машината-убиец. Това не ми позволяваше да я смятам за механизъм. Тя бе станала сензация преди месец. Тайнствената кола се появяваше в южната част на Хокайдо, преследваше леките автомобили по пътищата с номера 274, 237, 235 и в прилежащите им райони. На външен вид това бе спортна кола с тъмнозелен цвят. И без никакво съмнение — машина-робот, тъй като още никой не бе успял да забележи на волана човешка фигура. В наши дни, когато почти на всеки автомобил има електронна система на управление, подобно допускане не изглеждаше свръхестествено.

Но в тази машина-робот имаше нещо особено.

Сякаш я движеше дива и необуздана с нищо извратена жажда за убийства. Да настигне вървящата отпред кола, да я бутне, обърне или насочи към скалите или пропастите… Животът на хората не се взимаше предвид. Тук се криеше главната загадка. Нали в електронния мозък на всеки робот е заложено грижата за безопасността на човека…

Тръснах глава, избавих се от натрапчивите мисли и тъжно се усмихнах. Защо ли трябва да си блъскам главата с такива загадки? Та аз сам не мога дори да седна зад кормилото… А от мрачната като пещера стая скоро ще ме изхвърлят. Скромната компенсация за уволнението ми почти свършваше.

Бъдещето не ми предлагаше нищо утешително. Не е така лесно на един изпитател на автомобили и състезател да си намери работа, когато е загубил квалификация. А аз бях загубил най-важното — вярата в себе си. Започнах да се страхувам от скоростта след онази катастрофа при надбягването, когато загина моят съекипник и приятел… Загина по моя вина… Той умря, а аз се оказах в тази отвратителна стая, където дните се нижеха унили и еднообразни. На кого ли съм нужен с този изчезнал вкус към спортната злоба и високите скорости?

Звънна се. Видеофона беше стар, но добре си вършеше работата. Вдигнах слушалката. На светналия екран се появи образа на мъж. Фигурата му се виждаше до кръста. Нещо познато ми се мярна в спокойното лице на този вече не много млад човек.

— Здравейте, Самодзима-сан — раздаде се невъзмутимия глас в пълно съответствие със спокойното му лице. — Ние отдавна не сме се виждали. Вие сигурно дори не ме помните. Аз съм Кайда…

Кимнах неволно. Разбираше се, че го помнех. Как бих го забравил?! Бащата на моя приятел, същият, който загина в катастрофата преди половин година. По време на погребението тази невъзмутима маска се вряза завинаги в паметта ми. Спомням си, че изпитвах истински мъки, макар той с нищо, дори неволно, не изказа скръбта си, не се издаде и не ме укори. Да, Кайда стоически понесе загубата на единствения си син.

Приятелят ми неведнъж бе казвал, че семейството му е заможно, но аз дори и в мислите си не можех да си представя истинските размери на богатството им. Погребението бе извършено с изискан разкош. Близките му се настаниха в най-хубавия хотел на града, като заеха цял етаж с най-скъпите апартаменти. Това бяха в буквалния смисъл приказно богати хора, които не знаеха колко пари имат, притежатели на безкрайни земи в северните области на Хонсю и Хокайдо.

— Разбира се, че ви помня. Много се радвам, че ми се обадихте… — едва чуто измърморих. И откъде да взема сили да го погледна в очите? Сърцето не забравя лесно. А аз му отнех най-скъпото.

— Не беше така лесно да открия новия ви адрес…

— Смених и работата и покрива. В пропастта се сриваш без спиране — отвърнах с горчива насмешка. Всъщност и аз имах право на известно съчувствие. Моята загуба не беше никак малка.

— Не ви ли попречих на работата?

— Както виждате. — посочих с ръка убийствената сивота на стените. — Сега поне имам колкото си искам свободно време.

— Е, това е прекрасно — усмихна се той. — Значи мога да разчитам на вас. Направете ми услуга и елате утре при мен в хотела.

Кимнах в знак на съгласие. Не бих казал, че тази молба ме възхити, но вероятно той имаше някакви свои съображения…

През нощта сънувах сън. Нося се, хълбок до хълбок, с загиналия приятел. На финала пристигаме заедно. Но всичко става не на нормалната писта — доколкото ми стигат очите, наоколо се простира безкрайна равнина. И ние двамата се носим заедно в безбрежния простор, обхванати от необяснима злоба и се стремим да се изпреварим.