Преследването

4

— Вие бяхте прав — казах сутринта на закуска. — Той действително е полудял.

Беше почти пладне. Когато се върнах във фермана на разсъмване, заспах като убит и едва преди малко станах. В огромното помещение на масата седяха Кайда и Маки. Тя отново му гостуваше.

— Вие сигурно вече сте чули за снощното произшествие — продължих аз. — Има нови жертви. Този път цели три коли наведнъж. Бях на местопрестъплението. И той беше близо до мен. Криеше се в мрака като див хищник. Не мота да кажа, дали ме позна. Но ми се стори, че се подиграва с мен. Не, това не е биоробот. Този звяр притежава човешка душа. И е обхванат от непреодолима жажда за разрушение. Вие бяхте прави — трябва да го унищожим.

— Вчера загинаха още двама — прошепна Маки. Устата й се покри с бръчици. Изведнъж си представих, какво изпитва тя сега. Дори обилната, но с вкус нанесена козметика не можеше да скрие силната умора. — Но това е така несправедливо, да го обвиняват във всичко само него! А това „Племе на бегачите“… Те отново го преследваха заради пустата му забава. Не той, а те го преследваха. И си получиха полагащото им се възнаграждение.

— Но силите им бяха така неравностойни — отвърнах предизвикателно. — Опитът, а и колите… Дори е смешно да ги сравняваме. Като състезател Сьосуке нямаше равен на себе си, нито един компютър не можеше да се мери с него, а вие сте му дали най-съвършената машина на света. Кой може да го надмине сега, когато водач и машина са се слели в едно? Изходът е бил предрешен. Казано иначе — едно зверско убийство.

Очите на Маки избухнаха. Моите думи предизвикаха в душата й буря от негодуване. Но това продължи само миг и изчезна така, че повече нищо не се забелязваше.

— И още нещо: някой му помага.

Кайда преглътна с мъка.

— Защо смятате така?

— Защото без странична помощ просто не може нищо да направи. Как ще си набавя гориво? Да предположим, че ограбва някоя бензиностанция. Та нали сам не е в състояние да налива бензин в резервоара. Така че бензина го карат в скривалището му. А и полицията има подобни подозрения. Колкото до мен, аз съм сигурен в това.

— Сигурен ли? — като ехо повтори Маки и на устните й отново се плъзна сянката на студената насмешка. — Вие искате да кажете, че сте видели неговият съучастник?

Срещнах погледа й, опитах се да го разгадая, но напразно. Душата на девойката беше заключена за мен. Колебах се още миг. Нещо ме подтикваше да кажа: „Да, видях го със собствените си очи. Ясно видях някакво лице“. Но се сдържах и отвърнах сухо:

— Има съучастник. И трябва да тръгнем по тази нишка.

— Е, щом е така — направи изводите си Кайда, — надяваме се на вас. Може да поискате всичко, което ви трябва.

— Нищо не ми трябва, освен време.

След около час срещнах Маки в задния двор, до конюшнята. Извеждаше навън един кон. Язденето беше любимото й занимание. В джинсите си и високите ботушки за езда девойката беше направо очарователна. Има жени, чиято красота става по-ярка, когато дрехите й са по-скромни. Тя беше в това число.

Тя сядаше в седлото, когато ме видя. Гневно тръсна косите си, и това движение не беше нито грубо, нито вулгарно, — Маки ме измери с поглед и хладно се осведоми:

— Вие изглежда искате нещо да ми кажете?

— Да, нужно е да поговорим насаме — отвърнах аз. — Искам да ви питам за две неща. Вероятно въпросите ми ще ви се сторят нескромни, но все пак ви моля да ми отговорите. Къде бяхте тази вечер?

— През нощта ли? В леглото си. Наистина, аз не успях да заспя.

Очите й проблеснаха предизвикателно. Нещо тайно, скрито в самото сърце на Маки, разпалваше този огън.

— Добре. Ще ви кажа истината. Снощи не бях в къщи. Излязох с колата си. — Маки притежаваше бяла спортна машина с роторен двигател, малко по-малка от моята. — Не можах да заспя, затова кръстосвах цяла нощ пътищата. Доволен ли сте сега?

Кимнах неопределено. В тези думи Маки разкриваше целия си характер: нито да отстъпва, нито да отвръща на предизвикателствата, нито да лъже, дори в крайни случаи.

— И още един въпрос. Кажете, още ли го обичате? Да, Сьосуке Кайда?…

Лицето й се превърна в студена маска. Гледаше ме така, сякаш ме виждаше за пръв път. Между нас се простря бездънна пропаст.

— Вече ви казах… Сьосуке Кайда не е умрял. Той съществува. Неговата душа, дори затворена в машина, е жива. Тя е чиста и безценна като съкровище, принадлежеше ми и не е загинала. Защо да не мога да я обичам?

— „Чиста и безценна“… Да, но е било някога, а сега… Сега е пречупена и осакатена. В нея има само злоба и ненавист. Тази душа е станала недостойна за вас. Вие казахте, че трябва да му помогна. Какво имахте предвид? Да го оставя на мира? Или да си свърша работата докрай?

— Вие сте един слепец! — почти възкликна Маки. — Нима не виждате колко страдам? — маската от лицето й падна и то се изпълни с ярост. Вън от себе си девойката размаха камшика и рязко дръпна поводите, като усмири танцуващия кон.

— Но аз не съм казал още всичко. Да знаете: аз съм длъжен да го спра. И ще го спра, независимо какво ще ми струва. Защото аз съм обектът на ненавистта на Сьосуке. Като е станал киборг, той е почнал мъчително да изживява своята непълноценност. Отчаянието го кара да мъсти — и затова унищожава всички попаднали му машини. Но главната му цел са хората. Мъчителната им смърт му доставя наслада. Стига повече безсмислени убийства. Аз съм тук и нямам намерение да бягам. Хвърлям му ръкавицата.

Погледнах под око залятото със сълзи лице на Маки.

— Моля ви да му го предадете. Ако случайно срещнете съучастника му… Кажете, че искам да се срещна със Сьосуке в честен двубой, както някога на надбягванията.

— Ще му предам! — завика Маки и заби шпори в хълбоците на коня. Животното ме блъсна при изправянето си на задните крака и се понесе в бесен галоп. Аз дълго гледах след изчезващия силует. После се обърнах и закрачих към къщата. Трябваше още веднъж да поговоря със стария Кайда. Веднага ми трябваше още едно нещо.