Преследването

5

Аз чаках. Сега това се превърна в основната ми работа. Бях скрил колата си в горичката до главния изход на фермата и никой не минаваше през вратата без да го видя. Знаех, че колкото и време да изгубя, нямаше да пропусна търсения човек.

След срещата с колата-убиец се изтърколиха три денонощия. Той се бе затаил. Вероятно горивото му бе свършило. Крие се в закътано място и чака съучастника си да попълни запасите.

Същевременно направих няколко разузнавателни излизания извън фермата. Разбира се, с едничката цел да покажа, че нещо правя. Но веднага след вратата, излизах от пътя, гасях фаровете и започвах да чакам, чакам…

И ето, че настъпи третата вечер. Дори паднах духом и ме обхванаха съмнения — не греша ли в сметките си? Докато с лявата ръка разтривах схванатото си рамо, с дясната извадих цигара. Пакетът бе почти празен. А в устата си усещах отвратителен вкус. Моторът работеше на празен ход и от студа ме спасяваше единствено отоплението, но и то едва-едва грееше. Не успях да дръпна както трябва, когато изведнъж…

На монтирания в таблото за прибори екран неочаквано оживя някаква неподвижна до този миг точка. Раздаде се тихо бръмчене. Приборът се казваше „Омир“ и представляваше портативен радар. Настроен беше на предварително белязан обект, който излъчва къси радиовълни. Можеше да следи движеща се цел от разстояние десет километра. За него бях говорил със стария Кайда.

Незабелязано бях поставил предавател в една от колите във фермата — чудесната бяла спортна машина на Маки Кикумото. И сега нейната отметка на екрана започна да се движи. В потайна доба тя отиваше някъде. Но къде? При колата-убиец, при Съосуке Кайда! Повече не се съмнявах, кой му е помощник.

Бялата кола бавно стигна вратите. Сиянието на луната освети крехката фигура зад волана. Тя слезе отвори вратата, изкара машината извън фермата, отново слезе и затвори вратата.

Като изчаках няколко минути, тръгнах по следите й. Не се страхувах, че ще изгубя бялата машина. Приборът безпогрешно улавяше сигналите и мъждукащото петънце ми сочеше пътя.

Маки караше на север по шосе №273, към градчето Симидзу. Пътят беше безлюден и се насочваше към прохода Хикати. На места скоростта й стигаше сто километра — явно девойката бързаше.

Следвах я на разстояние три километра. Това е точно разстоянието от което фаровете не се виждат. Засега тя кара по шосето. Но скоро трябва някъде да се отклони към планините и да ме заведе в скривалището на Сьосуке Кайда.

Страхът ми от скоростта бе отдавна изчезнал и аз не забелязах, кога стана това. Сега ме владееше едно чувство — чувството за дълг. Машината-убиец е рожба на сляпата родителска обич, но нали аз съм първопричината. Една-единствена мисъл ме гонеше напред: аз, а не някой друг, вдъхнах живот в това чудовище, което вилнееше из просторите на Хокайдо. Само като го унищожа, мога да изкупя греха си.

Докато следях светещата точка, така се увлякох, че не поглеждах настрани. Опомних се едва, когато в ретроогледалото, съвсем близо зад мен, се разтвориха цветовете на някакви фарове. Това бе цяла колона, най-малкото десет коли. Те се стараеха да ме обкръжат, да ми пресекат пътя и аз се досетих, че не са обикновени машини. Проточеният рев на моторите им действуваше на нервите ми като досадно бръмчене на пчели. Но преследвачите, изглежда се наслаждаваха на тези звуци. Изплъзналото се от очите на пътната полиция „племе на бегачите“ се носеше като упоено от скоростта.

Заколебах се: не ми бе ясно, какво искат. Можех да се опитам да се откъсна от тях, като форсирам до край мотора. Но тези идиоти с радост ще се включат в гонитбата. А сега време за подобни игри нямам… Мигът закъснение, докато бях в нерешителност, се оказа достатъчен първата машина да ме надмине. Сега бях напълно обкръжен. Някой зад мен замига с фаровете: „Отстъпи пътя!“.

Натиснах бавно спирачките и без да бързам излязох извън платното. Те също спряха, наскачаха от колите и тръгнаха към мен. Това бяха десет човека в еднакви състезателни костюми, украсени със свастики на бял фон. Огледах се: всички имаха великолепни мощни машини. Въобще класически образци на „племето на бегачите“.

Пръв до колата ми се приближи един наперен младенец, изглежда шефа на бандата, и нетърпеливо потропа с кокалчетата на пръстите си по страничното стъкло. Спуснах го. Той без стеснените пъхна главата си вътре в купето и носът ми бе потопен в сладникавата миризма на марихуана.

— До нас дойдоха слухове, че … — процеди той през зъби.

— И какви са те? — проявих аз любопитство.

— Че някой е започнал да излиза на лов. Ние не бихме възразявали… Всеки е свободен да прави, каквото си иска. Но има едно нещо…

Погледнах издутите и отпуснати бузи и усетих, как по гърба ми преминаха противни тръпки.

— Работата е там — продължи той, — че това е наша плячка. Ние също го преследваме. Той осакати няколко наши момчета. И две от тях загинаха. Не се каним да го отстъпваме на друг. Разбра ли?

„Гледай, какво било — помислих си аз. — От някъде е изтекла информация. На фермата има човек, който не умее да си държи езикът зад зъбите. Всички старания на стария Кайда се били напразни.“

— Нямам никакво отношение към това.

— Стига си се правил на глупак! Добре те познаваме. И затова не ни казвай, че просто си решил да се поразходиш с кола в късните часове на нощта.

Неволно прехапах устни. С рязко движение се опитах да вдигна стъклото, но той се оказа по-бърз за частица от секундата. Нещо студено се допря до гърлото ми. Ловджийски нож!

— Не прави глупости. Гаси двигателя и излизай!

Подчиних се. Има мигове, когато няма възможност да избираш, ако ти е скъп живота. Като се усмихна криво, младежът прибра ножа във вътрешния си джоб и с издевателски тон проточи:

— Е, извинявай…

Нещо ме опари по тила, очите ми се заслепиха, колената ми се подкосиха и аз рухнах на земята.

Събуди ме ужасен студ. Колко ли време съм пролежал на пътя? От само себе си се разбира, че юначагите отдавна са изчезнали. Как да е се домъкнах до колата и направо паднах на седалката. Ключът стърчеше в запалването. Запалих мотора, включих радара и видях това, което очаквах. на екрана нямаше и следа от отметката. Обектът беше излязъл вън от зоната за приемане на сигнали. Е, какво пък, те постигнаха своето. Аз загубих това, което преследвах.