През дебрите на Балкана

Пета глава В гълъбарника

Отправихме се към Арда. Както веднага бях забелязал, водачът на Албани беше взел за себе си най-доброто муле, оседлано с хубаво турско седло. На немеца беше дал твърдоглаво животно, чието седло предизвикваше смях. Ако беше за товарно животно, може би щеше да подхожда, но то представляваше дървена подставка с остри ръбове, при това толкова широка, че краката на ездача стърчаха от двете страни на мулето по на половин лакът разстояние. Подобна поза сигурно причиняваше болка на ездача, ако не вдигнеше коленете си горе върху седалката. Каиши и стремена изобщо нямаше. Вместо тях от двете страни на това инквизиционно седло висеше по едно въже с навързани по него многобройни клупове, приспособление, което се отличава повече с това, че е евтино, отколкото с благонадеждността си.

Още не се бяхме отдалечили много от града, когато срещу нас се зададе един мъж с куче. Псето излая срещу нас и мулето на Албани веднага започна да хвърля къчове, но не припряно, а бавно. Виждаше се, че животното е еволюирало в това упражнение и го изпълняваше артистично и с вкус.

— Ах, ех, ох! — извика ездачът. — Пак ли започваш! Звяр такъв!

Той се опита да се задържи, но не успя. Плъзна се през главата на животното и се намери на земята още преди задните копита на мулето отново да докоснат земята. Албани скочи и удари мулето с юмрук между ушите. Тогава обаче притежателят му каза:

— Защо го биеш? Твое ли е, или мое? Имаш ли право да измъчваш чуждо животно?

— Има ли право това животно да хвърля от гърба си чужди хора? — отвърна Албани.

— Да хвърля ли? Искаш да кажеш, че те е хвърлило? То ти даде възможност да се плъзнеш съвсем бавно и внимателно, за да не се удариш. Така че му дължиш благодарност, а вместо това ти го биеш!

— Наел съм го, за да яздя, а не да ме хвърля на земята. Трябва да ми се подчинява. Щом плащам за него, значи е мое. Ако не иска да се подчинява, ще го укротя!

— Охо! Ако още веднъж го удариш, ще се върна обратно и ще те оставя насред пътя. Качвай се!

Албани отново се покатери, но сега милото животинче не искаше да тръгне. Ездачът ругаеше и беснееше, но, изглежда, мулето изпитваше удоволствие от неговия гняв. Въртеше опашка и махаше уши, но не помръдваше от мястото си. Албани не смееше да го удари отново. Настояваше стопанинът му да го накара отново да тръгне, но той отговори:

— Остави го да прави каквото иска. Щом иска да стои, нека стои. Само ще се сети да тръгне. Ние ще продължим пътя си.

Така и стана. На един завой се обърнах назад. Вироглавото същество все още стоеше и махаше с уши. Като се скрихме зад завоя и вече не можеше да ни вижда, се раздвижи, и то в такъв галоп, че седлото, върху което седеше Албани, подскачаше нагоре-надолу и пукаше по всички шевове. Понеже веднъж вече беше тръгнало, сега пък не искаше да спре, а префуча край нас и продължи напред.

Това подейства заразително. Товарното животно, което собственикът водеше за юздите, изведнъж се откъсна и хукна след мулето на Албани, а ние, разбира се, го последвахме. Скоро обаче се наложи да спрем, за да съберем изпопадалите от товарното животно вещи. А когато след това отново настигнахме Албани, той отново седеше на земята и разтриваше онези места на тялото си, които трябваше да са върху седлото, а не на земята. Двете мулета стояха до него, размахваха опашки, мърдаха с уши и оголваха зъби. Човек можеше да си помисли, че това са адски злоради усмивки.

Падналите на земята предмети отново бяха закрепени върху мулето. Албани го яхна и продължихме пътя си. Но не беше изминал и половин час, милото същество отново спря и не искаше да мръдне от мястото си.

— Ще ни настигне. Да продължаваме — каза господарят му. Досега бях мълчал, но повече не издържах и му казах:

— Да не би да искаш товарното муле отново да побегне. Ако това се повтори, ще се наложи да вземем мерки. Ще заиграе камшикът.

— Няма да позволя.

— Така ли! Какво ти каза този господин, като наемаше животните?

— Искаше два коня или мулета, едното за езда, а другото за багажа.

— Добре, много добре! Значи не е искал непременно онова животно, което си му дал?

— Не.

— Тогава слизай и си сменете мулетата!

Той направи физиономия на изключително голямо учудване. Изглежда, смяташе предложението ми за напълно непонятно и безразсъдно.

— Какво каза? Да му дам това животно? Но то е мое!

— И другото е твое, разбра ли?

— Но аз съм свикнал да яздя само това и никое друго.

— Ще направиш изключение. Този господин е искал едно муле за багаж и едно за езда. Животното за езда трябва да е и със съответното седло. Но ти имаш само едно такова и седиш на него. Щом някой си плаща за ездитно животно, трябва да го получи. Така че ще се смените.

— И през ум не ми минава!

— Но на мен ми минава! — отговорих аз, повишавайки глас. — Имам ферман от султана. Този човек сега е мой придружител и е под моята закрила, следователно и под тази на султана. Щом ти заповядвам нещо, трябва да го изпълниш. Слизай от седлото!

Албани скочи от мулето, но другият каза:

— Поискал ми е две животни и ги е получил. Няма да позволя да ми заповядват!

— Халеф!

Дребният хаджия отдавна чакаше тази подкана с ръка върху дръжката на камшика. Едва бях изрекъл името му, и камшикът от хипопотамова кожа изсвистя върху гърба на непокорника, и то толкова силно, че той с крясък скочи от седлото. Получи още няколко удара и повече не възрази срещу «преместването». Трябва да се намира най-правилният подход към хората.

Естествено Албани беше напълно съгласен с настъпилата промяна. Той спечели от нея, но не и ние останалите, защото, докато стигнем до следващото населено място, едното муле на два пъти хукваше да бяга с господаря на гърба си, а другото направи това веднъж с багажа. За щастие, там намерихме един собственик на коне, който се съгласи да ни измъкне от затрудненото положение. Платихме на мулетаря и като тръгнахме, той започна да вика след нас какви ли не заплахи, но ние не му обърнахме внимание.

Ако се придържахме в посока право към Мелник, трябваше да продължим към Болтишта. Но правият път не винаги е най-късият. По пътя ни имаше множество хълмове и долини. За да избегнем неминуемите трудности и да не пилеем време, завихме на север, за да стигнем през възвишенията на Крушема до долината на Домус или Карлък.

По обяд спряхме в Настан, а вечерта бяхме вече в Карабулак, където пренощувахме. После отново се насочихме на запад в посока към Неврокоп.

Към обяд се озовахме на едно плато, което стръмно се спускаше към Доспатдере. Там нямаше истински път, затова ни беше трудно да се движим през многобройните и гъсти храсталаци.

Като минавахме покрай един такъв гъсталак, Рих внезапно отскочи встрани, нещо, което не беше обичайно за него. Оставих го да прави каквото иска и той започна съвсем определено да души по посока на храстите.

— Сихди, там има някой — каза Халеф.

— Може би. Сигурно е нещо необикновено. Хаджията вече беше слязъл от коня и влизаше в храстите. Чух силен вик. Той се върна и каза:

— Ела! Там има труп.

Разбира се, веднага го последвах с останалите. Видяхме малко, празно място, заобиколено от гъсти храсти. Там имаше труп на жена, и то коленичила, с чело, опряно в някаква странна купчина.

Това бяха струпани един върху друг камъни, така че се образуваше нещо като олтар, в който имаше ниша, а вътре в нея се виждаше малко дървено разпятие.

— Християнка! — каза Халеф.

Той имаше право. Това беше малко, скрито в гората светилище, изградено може би с много усилия от тази жена, защото бях забелязал, че наоколо камъни почти нямаше. Тя ги беше довлякла кой знае откъде и с какви усилия, за да може необезпокоявана от никого да се моли на своя Бог.

Бях дълбоко развълнуван, а останалите, макар че бяха мохамедани, също стояха мълчаливо. Мястото, където Господ извика някоя душа при себе си, е свещено.

Коленичих, за да се помоля, а и спътниците ми направиха същото. После огледах трупа.

Жената беше може би в средата на трийсетте. Благородното, фино изваяно лице беше изпито. Малките сплетени ръце, които държаха молитвена броеница, също бяха съвсем слаби. На малкия пръст на дясната ръка имаше малък пръстен с аметист, но без гравирани знаци. Не беше облечена като българка, а като туркиня. Пред разпятието тя беше открила главата си. Покривалото лежеше до нея на земята. Била е много хубава, такава бе останала и в смъртта. Устните й се усмихваха, а чертите на лицето й изразяваха спокойствие, от което можеше да се предположи, че Ангелът на смъртта нежно я бе докоснал с ръка.

— Какво ще правиш? — попита Халеф.

— Само едно нещо може да се направи. Трябва да намерим роднините на мъртвата. Те сигурно живеят наблизо, защото обикновено жените не се отдалечават много от жилището си. Мисля, че сме близо до Барутин. Елате! Няма да я оставим тук, разбира се.

Отново яхнахме конете и продължихме пътя си. Сега хълмът се спускаше стръмно надолу, а храстите оредяваха все повече. Скоро забелязахме подобна на кула постройка, а край нея имаше множество малки къщи. Тогава собственикът на конете каза:

— Това сигурно е караулната на капитана.

Караулните са наблюдателни кули, където обикновено има военни, за да охраняват пътя и околностите. Те са били строени в много по-ранни времена, но не са загубили предназначението си.

Кулата се издигаше нависоко и наистина под нея минаваше нещо като път, водещ към виждащото се в далечината село.

— Това е Барутин — каза мъжът. — Досега не съм идвал тук, но съм чувал за този караул. Тук живее един капитан, изпаднал в немилост. Не се показва много навън. Живее като отшелник. Не обича хората, но жена му била приятелка на бедните и нещастните.

— Да идем там!

Като стигнахме до кулата, на вратата се появи възрастен човек, по чийто външен вид личеше, че е бил войник. Досега не бях виждал толкова големи и гъсти мустаци като неговите.

— Кого търсите? — попита той с нелюбезен тон.

— Чух, че тук живеел някакъв офицер?

— Да.

— Вкъщи ли е?

— Да. Но не разговаря с никого. Вървете си по пътя.

— Ще го направим, но преди това ни кажи дали наоколо някой търси една жена.

Лицето му доби напрегнат израз. Той отговори:

— Да, да. Господарката изчезна. Търсим я от вчера, но напразно.

— Ние я намерихме.

— Къде? Къде е тя? Защо не идва?

— Заведи ме при господаря си!

— Ела, ела!

Изведнъж той стана любезен. Слязох от коня и го последвах. Кулата бе построена много масивно. Долу нямаше жилищни помещения. Изкачихме се по една стълба и стигнахме до малка стая, в която трябваше да почакам. Чух в съседната стая силни викове, а после вратата се отвори и на прага се появи капитанът.

Още нямаше петдесет и беше хубав мъж. Очите му бяха зачервени. Беше плакал.

— Ти си я намерил? Къде е тя? — извика той припряно.

— Позволи ми първо да те поздравя — отговорих аз. — Мога ли да вляза при теб?

— Да, влез!

Стаята, в която влязох, беше доста голяма. Имаше три високи, тесни, подобни на амбразури прозореца. Единствената мебелировка бяха наредените край стената възглавници, а над тях висяха окачени оръжия и лули. В ъгъла седяха две момченца, които се бяха прегърнали. Забелязах, че те също бяха плакали. Войнственият старец не се отдалечи. Искаше да чуе какво ще кажа.

— Добре дошъл! — каза капитанът. — Е, къде е жена ми?

— Наблизо.

— Не е възможно. Търсихме я навсякъде и не я намерихме. Хората ми все още са на крак и я търсят.

Разбира се, не исках веднага да съобщя за смъртта й, затова попитах:

— Жена ти беше ли болна?

— Да, отдавна е болна. Защо питаш? Мъртва ли е? Знам, че няма да живее дълго, защото лекарят ми каза, че има туберкулоза.

— Готов ли си да чуеш истината?

Той пребледня и се обърна, сякаш така новината нямаше да му въздейства толкова силно.

— Аз съм мъж — каза той. — Говори!

— Мъртва е.

Тогава двете деца високо изплакаха. Бащата не каза нищо, но облегна глава на стената. Видях как гърдите му бързо се повдигаха и спускаха. Бореше се с риданието, което успяваше да потисне с голямо усилие. Едва след известно време отново се обърна към мен и попита:

— Къде я видя?

— В един храсталак на десет минути път оттук.

— Ще ни заведеш ли?

Преди да успея да отговоря, чух зад себе си звук, сякаш душеха някого. Обърнах се бързо. Зад мен стоеше старецът. Беше натъпкал пеша на дрехата си в устата, за да сподави плача си, но не му се удаваше. Той дръпна дрехата си й заплака сърцераздирателно.

Капитанът също не можа да се сдържи повече и заплака, а към него се присъединиха и децата. Много ми дожаля за тях. Приближих се до прозореца и погледнах навън. Не виждах нищо, защото и моите очи бяха насълзени.

Измина доста време докато двамата мъже се успокоят. Капитанът се извини:

— Не ни се присмивай, чужденецо! Аз много обичах майката на синовете си. А този човек беше мой фелдфебел и когато изгубих благоволението на падишаха, той не ме напусна, както направиха другите. Тя ми беше утеха в самотата. Как ще живея без нея?

Може би старият фелдфебел не биваше да чуе това, което исках да кажа сега на капитана, затова го попитах:

— Имате ли някаква носилка?

— Да, господарю — отговори той.

— Приготви я и се погрижи за носачи! Той излезе, а аз попитах капитана:

— Ти, разбира се, си мюсюлманин, нали?

— Да. Защо питаш?

— Жена ти християнка ли беше?

Той бързо ми хвърли изпитателен поглед и отговори:

— Не, но… имаш ли причина да ме питаш за това?

— Да. Мисля, че е била християнка.

— Беше приятелка на неверниците. Като дойдох тук, имахме нужда от прислужница. Взех една стара жена. Не знаех, че е християнка, но по-късно забелязах, че иска да примами жена ми. Тогава я изгоних. Оттогава Хара ставаше все по-мълчалива и по-мълчалива, понякога плачеше, а после се разболя. Започна да кашля и силите я напуснаха.

— Значи си се държал сурово с нея?

Той отговори едва след известно време:

— Трябваше ли да й позволя да стане християнка?

— Тя все пак е станала и се е разболяла и умряла от мъка заради твоята строгост. Там в храстите тя е направила олтар, за да може да се моли на Всевишния като християните. Починала е по време на молитва. Нека сега между теб и нея настъпи помирение!

— Ти да не си християнин?

— Да.

Той дълго ме гледа в очите. Бореше се със себе си. После ми подаде ръка и каза:

— Не си виновен за това, че си неверник и че тя се е доверила на учението ви. Заведи ни при нея, и мен, и децата!

— Не е ли по-добре да оставиш децата? Много е рано още да се срещат лице в лице със смъртта.

— Имаш право. Ще отидем сами.

Спътниците ми все още бяха долу при вратата. Като ги видя, той каза:

— Мислех, че си сам, защото не ви видях да идвате. Бъдете мои гости. Оборът е от другата страна, а там е всъщност къщата за живеене. Аз живея в кулата сам. Наистина вкъщи няма никой, но влезте и се чувствайте като у дома.

— Къде е фелдфебелът?

— Сигурно не е намерил никого и е тръгнал да ги търси. Всички се пръснаха да търсят изчезналата. Ще отидем сами.

Спътниците ми се отправиха към посочената постройка. Халеф взе поводите на Рих. Капитанът видя жребеца. Офицерът в него заговори и забравяйки за момент мъката си, той попита:

— Твой ли е този жребец?

— Да.

— Християнин с такъв кон? Сигурно си знатен и богат господар! Извинявай, ако съм забравил да ти отдам подобаващата почит!

— Аллах е създал всички хора и им е заповядал да бъдат братя. Няма за какво да ти прощавам. Ела!

Изкачихме си по хълма. Като стигнахме до храстите и аз спрях, той се огледа и попита:

— Тук ли е?

— Да. Вътре.

— В този храсталак? Кой би помислил! Как си могъл да я намериш?

— Конят ми я откри. Спря и започна да души. Ела!

Запромъквахме се през трънаците, докато стигнем до оголеното място. Никога няма да забравя сцената, която последва. Щом съзря трупа, той силно изрева и се хвърли до нея. Взе я в ръце. Целуваше устните й, галеше страните й и нежно приглаждаше косите й. Сигурно много, много я беше обичал — и въпреки това се бе държал грубо с нея.

Тя бе изповядвала вярата си тайно от него. Какви ли душевни терзания е преживявала!

Изглежда, и него го вълнуваха същите мисли. Сега, когато държеше мъртвата в ръцете си, той не плачеше. Втренчено гледаше лицето й, сякаш се опитваше да открие някаква тайна. После каза:

— Тя се е разболяла и умряла от мъка!

Нямаше смисъл да се опитвам да го утешавам. Затова казах:

— Тя е умряла с вярата, даряваща блаженство. Християнството позволява и на жените да се радват на царството небесно, а ти си искал да й го отнемеш.

— Не говори така! Думите ти разкъсват сърцето ми. Тя е мъртва и може би аз съм виновен за това. Да можеше поне още веднъж да отвори очи, да можеше още веднъж да проговори! Един поглед и една дума искам само! Но тя си отиде, без да се сбогува, и никога няма да видя очите й и да чуя гласа й! Чувствам се като неин убиец!

Мълчах, не казах нищо. Той наблюдаваше молитвената броеница.

— Това не е мюсюлманска броеница — каза той след известно време. — Тя трябва да има деветдесет и девет топчета, за деветдесет и деветте качества на Аллах. А тази има големи и малки топчета. Какво означава това?

Обясних му.

— Можеш ли да ми кажеш приветствието към Дева Мария и думите на Отче наш.

Направих го. Като свърших, той бавно каза:

— Прости ни греховете! Вярваш ли, че тя ще ми прости моя?

— Вярвам, защото тя е била християнка и те е обичала.

— Това е броеницата на старата прислужница, която изгоних. Ще я взема, защото е била в ръцете на Хара, като е умирала. А там горе е кръстът на старицата. Оставила й е двете неща. Нека това място си остане така, както си е, аз може би често ще го посещавам. Но никой не бива да го вижда. Ще изнеса мъртвата. Ела, господарю!

Отвън той не остави трупа веднага на земята, а го поноси още малко нататък, за да не може да бъде открито лесно мястото, където бе умряла жена му. Той покри лицето на мъртвата с покривалото и каза:

— Ти си видял лицето й. Това е грях, но тъй като е умряла като християнка, съм спокоен. Никой друг обаче не бива да я вижда.

Той дълго седя до нея и я оплаква. Болката му беше искрена, но постепенно утихваше. Тогава дойде фелдфебелът с двама души, които носеха погребалната носилка. Халеф беше с тях и ги водеше. Занесоха трупа в къщата и го поставиха в стаята на кулата, където бях говорил с капитана. Момчетата бяха на девет и единайсет години. Разбираха каква загуба бяха понесли. Плачът им беше сърцераздирателен, трябваше да изляза, за да не се разхлипам и аз на глас.

Обитателите на намиращите се около кулата къщи се бяха върнали. Те бяха зависими от капитана, защото той беше богат и тези къщи бяха негови.

По негова заповед ни бе даден обяд, но той самият не се появи на него. По-късно поръчах да му кажат, че искаме да тръгваме, и той бе казал да ме помолят да отида при него. Като влязох в кулата, той седеше до трупа. Беше подпухнал и изтощен от плач. Протегна ми ръка и каза:

— Искаш да ме напуснеш?

— Да, трябва да продължа пътуването си.

— Наложително ли е? Не можеш ли днес да останеш тук? Ако Хара беше жива, щеше да ми разкаже за вярата на християните, но тя е мъртва и само ти си този, от когото мога да науча това. Остани, не ме оставяй сам с мислите, които ме измъчват.

Нямах време за губене, но чувствах, че не бива да отхвърлям молбата му, затова се съгласих.

Спътниците ми не възразиха и аз останах при капитана, докато се свечери, а и още дълго след това. Разговорът ни беше сериозен, много сериозен. Разбира се, аз, лаикът, не можех да се превърна в мисионер, но сърцето му беше отворено и аз се опитах, доколкото можех, да пусна вътре семенцето, с надеждата, че то ще покълне и ще донесе плодове. Останахме заедно през цялата нощ, до ранни зори, а после ние с приятелите ми продължихме пътя си.

Минахме през Барутни, следобед прекосихме Дупница и надвечер пристигнахме в Неврокоп, известен преди с железните си мини. На другия ден продължихме. Намирахме се в прочута местност. Според гръцката легенда в тези планини Орфей съживил и раздвижил с песента си дърветата и скалите. Най-сетне по обяд стигнахме в Мелник.

Естествено не отидохме направо там, където беше отседнал Манах ал Барша. Потърсихме подслон на друго място, но всички странноприемници бяха заети.

Панаирът беше започнал и напливът от посетители беше значителен. Тъй като Албани плати на собственика на конете и го освободи, вече бе сам и си намери подслон, но за нас, останалите, с конете беше по-трудно.

Тъкмо ни бяха отпратили от една гостилница, когато към нас се приближи един човек и попита:

— Сигурно търсите място за нощуване?

— Да — отговорих аз. — Знаеш ли такова?

— За вас — да, за други — не.

— Защо само за нас?

— Защото имате копча. Значи сте побратими. Господарят ми ще ви приеме при себе си.

— Кой е твоят господар?

— Колар е и не живее далеч оттук. Ако желаете да ме последвате, ще ви водя.

— Води ни! Ще ти бъда много благодарен. Той тръгна напред, а ние го последвахме.

— Този съм го виждал някъде — каза Халеф полугласно.

— Къде?

— На входа на града. Стоеше там и, изглежда, чакаше някого. Сега и аз си спомних, че минахме край него. Не ми беше направило впечатление, сигурно беше случайност. По-късно обаче разбрах, че беше чакал нас.

Отведе ни до една къща, която имаше толкова широка и висока порта, че можехме да влезем в двора направо с конете си. Там имаше две волски каруци, явно собственост на коларя. Срещу нас в задната част на двора имаше дъсчена постройка, която нашият водач ни представи като обор. Каза ни да заведем там конете си.

— Не мислиш ли, че първо трябва да разговаряме с господаря ти?

— Защо?

— Та ние още не знаем дали изобщо има желание да ни приеме при себе си.

— Ще ви приеме. Има място и хората, които носят копча, са винаги добре дошли.

— Значи и той е побратим?

— Да. Ето го, идва.

В двора влезе дребен дебел мъж, който не ми направи особено добро впечатление. Беше кривоглед. Наистина не съм предубеден спрямо хората с такъв недостатък по природа, но човекът имаше дебнеща, котешка походка и ъглести челюсти, а съм забелязал, че тези хора са с притворен характер.

— Кого ми водиш? — попита той ратая.

— Приятели. Имат копча, а не намериха място в хановете. Нали ще позволиш да останат тук?

— Добре дошли! Колко време ще останете?

— Може би няколко дни — отговорих аз. — Ще ти платим толкова, колкото бихме платили и в хана.

— Не говорете за това. Не е необходимо гостите ми да плащат.

Отведете конете си в обора, а после елате при мен. Ще получите всичко необходимо.

Той си тръгна. Стори ми се, че размени с ратая доволен поглед. Оборът беше дълъг и имаше две отделения. В едното стояха няколко вола, а другото бе празно и ни бе предоставено. Ратаят се изкачи по една тясна стълбичка и каза:

— Ще ви донеса сено. Или искате друга храна?

— Донеси каквото има!

Щом той изчезна горе, погледнах през една дупка в задната стена на обора и видях доста голям двор. Там стоеше един висок, силен мъж и дебнеше. Изглежда, подслушваше нас. Тогава ратаят горе се изкашля и в отговор мъжът също се изкашля. После излезе от двора.

Това, разбира се, ми направи впечатление, но не го показах при връщането на ратая. Сложихме храна на животните и се отправихме към стаята, в която ни очакваше шишкото. Той беше седнал на възглавница пред една пиростия, върху която имаше табла с чаши за кафе. Той отново ни поздрави с добре дошли и плесна с ръце. Тогава се появи едно момче и напълни чашите.

Всичко се вършеше така, сякаш ни бяха очаквали. Имаше и съд с тютюн. Напълнихме лулите си и ни поднесоха въглен да ги запалим.

— Имаш много хубав кон — каза той. — Продаваш ли го?

— Не.

— Жалко! Веднага бих го взел.

— Значи си много богат човек. Не всеки може да купи такъв кон.

— Коларите имат пари. Откъде пристигна днес?

— От Неврокоп.

— И накъде ще продължиш?

— Към Серес.

И през ум не ми минаваше да му казвам истината. Той направи физиономия като човек, който по-добре знае нещо, но не иска да го каже, и попита:

— По каква работа си тук?

— Ще купувам зърно и други подобни неща. Има ли тук някой, от когото мога да купя такова нещо, някой търговец на зърно?

Той не успя да прикрие лукавата си усмивка и отговори:

— Има един мейведжи. Казва се Глава и сигурно добре ще те обслужи, защото също е побратим.

Така насочих разговора към този Глава, при когото трябваше да отседне Манах ал Барша.

— Далеч оттук ли живее? — осведомих се аз.

— На съседната улица. Познавам го добре. Преди около четвърт час бях при него.

— Зает ли е?

— Да. Днес няма да можеш да отидеш при него.

— И той ли има гости?

— Още не, но очаква. Деселим от Исмилан, кафеджия и майстор на оръжия, също ще дойде. Познаваш ли го?

— Да. И той е побратим.

— Кога се запозна с него?

— Преди няколко дни. Отбих се в къщата му.

— А виждал ли си брат му?

Той се опитваше да се държи непринудено, но беше ясно, че с тези въпроси преследва определена цел. Разпита ме за доста хора и аз му дадох сведения, които искаше. Когато след известно време забеляза, че се готвя да изляза, за да разгледам Мелник и панаира, той така преднамерено ми предложи да ме съпроводи, че не можех да откажа, въпреки че предпочитах да изляза сам с Халеф.

Навсякъде цареше оживление, но подобен пазар не може да се сравни с нито един немски панаир. Мълчаливият турчин безмълвно минава покрай будките или по-точно край редиците със сергии, чиито собственици също така безсловесно стоят край стоките си и през ум не им минава да се опитат да привлекат някой купувач. А ако някой се приближи, всичко се извършва толкова спокойно, почти тайно, сякаш се обменят важни тайни.

Разликата се изразява особено ярко в липсата на жени на пазара. Навсякъде се виждат почти само мъже, само тук-там може да се забележи подобна на балон, забулена фигура, през чийто прорез за наблюдение святкат черни очи. Жените немохамеданки не са задължени да бъдат толкова въздържани, но и при тях не е прието да ходят из навалицата на пазара.

Въртележки, будки за развлечения, игри и хвърляне на зарове нямаше. За правоверните мюсюлмани зарът е ужас, защото Коранът го забранява. Латерните и оркестрите, които създават оживление по европейските пазари, тук не могат да се видят. Всъщност има едно нещо, което турците намират за изключително естетско, а именно — палатка с китайски театър на сенките. Наричат го карагьоз оюну.

Тук хората влизат и излизат масово: на влизане с израз на голямо напрежение, на излизане — с усмихната изключително доволна физиономия.

— Гледали ли сте някога карагьоз? — попита ни коларят.

— Не.

— Нима е възможно? Няма нищо по-хубаво от тази игра на сенките. Хайде да влезем!

Изглеждаше невъзможно да намерим място, но с помощта на лактите, които съвсем безогледно пуснах в действие, стигнахме на границата на възможното, но тогава се намерихме заклещени в множеството, замръзнало в безмълвно очакване на лелеяната наслада.

Стана ми лошо. Ориенталците спят с дрехите си, които свалят много рядко. А за редовно сменяне на бельото не са и чували. Затова не е чудно, че близостта им се възприема не само с очите, но и с носа. А всички тези ужасно натъпкани хора! Поетът на «Ад» демонстрира чудна фантазия, но е пропуснал едно от най-ужасните мъчения — бедна душа, притисната между ориенталци, в очакване на китайски театър на сенките, неспособна да помръдне дори ръката си, за да си запуши носа. Добре, че тогава нямах представа за съществуването на кома-бацила и други подобни ужасии! Какъв ли океан от бацили ни заливаше тук!

Накрая се чу пронизително изсвирване. Представлението започваше. Това, което видях, беше цинично във висша степен и бе възнаградено с гръмък смях, въпреки че иначе Ориенталците смятат силния смях за неприличен. Исках веднага да си тръгна, но не можех. Бях така затиснат, че не можех да помръдна, така че бях принуден да изтърпя, докато второ пронизително изсвирване даде на публиката да разбере, че за четвърт пиастър е гледала предостатъчно.

Сега човешкото желе се раздвижи и бавно се разпадаше на отделни индивиди. Като излязохме, първо дълбоко си поех въздух. Морската болест е направо развлечение в сравнение с това, което за щастие успях да преодолея тук.

— Ще влезем ли още веднъж? — попита коларят. Халеф отбранително разпери ръце, а аз изобщо не отговорих. По време на останалата част от разходката ни забелязах, че коларят беше прекалено загрижен да не ни изгуби, дори страхливо се опитваше да попречи на повеждането на разговор между мен и някой друг. Няколко пъти се опитвах да заговоря хората, които срещахме, но той веднага се намесваше и се опитваше да ме избута. Това го правеше подозрителен. Започнах да предчувствам, че има някакво намерение.

— Няма ли да минем покрай къщата на мейведжията Глава? — попитах го аз.

— Не. Защо?

— Защото бих искал да разбера къде живее, нали утре трябва да го търся. Ще ми покажеш ли?

— Да.

— Мейведжията сърбин ли е?

— Защо мислиш така?

— Защото името му е сръбско.

— Позна. Следвай ме!

След известно време той ми показа една къща и ми каза, че била на търговеца на зърно. Запомних я. Като се прибрахме, вече се свечеряваше. Научихме, че един от ратаите паднал и се ударил така, че трябвало да извикат лекар. Коларят отиде да види ратая, а аз тръгнах през двора към обора.

Като влязох, видях, че конете бяха без пазачи. Оско и Омар също бяха излезли. Рих обърна глава към мен, изцвили и започна да пръхти по начин, какъвто още не бях забелязвал при него. Погалих го по главата. Обикновено тогава той потъркваше ноздри в рамото ми и ме целуваше по бузата — защото и конете умеят да целуват, — но сега не го направи. Продължаваше да пръхти и беше необикновено възбуден. Наблюдавах го. В обора вече беше доста тъмно, но забелязах, че конят се опира само на дясното си задно копито. Вдигнах лявото копито и го опипах. Рих изпръхтя и кракът му потръпна, сякаш изпитваше болка.

— Той куца — каза Халеф. — Само това оставаше! Къде се е ударил?

— Веднага ще разберем. Да го изведем на двора, там още е светло.

Жребецът наистина куцаше, и то доста силно, така че всичко ми се стори много странно. Докато слязох от седлото, не се забелязваше и следа от куцане. Как така внезапно се беше наранил? Погалих с ръка болния крак, но там нямаше болка. Явно беше в копитото. Вдигнах го отново и го огледах, но не можех да открия абсолютно нищо. Започнах да опипвам с върха на пръстите си, но напразно. Накрая конят трепна и под козината напипах една малка подутина. Отместих космите и забелязах главичката на карфица, която бе забита в основата на копитото на бедното животно.

— Виж, Халеф, игла!

— Аллах! Нима е възможно? Как се е набол на нея?

— Набол се? На подобно място изобщо и дума не може да става за набождане. Погледни!

Той видя главичката на карфицата и в същия миг извади камшика от пояса си. Искаше да се отдалечи, но аз го задържах.

— Спри! Без глупости!

— Глупости ли? Глупост ли е да набия с камшик човека, който така измъчва животното и иска да го съсипе?

— Почакай! Първо трябва да извадя иглата. Дръж крака! Рих разбра, че искам да му помогна. Можех да извадя карфицата само с ножа. Жребецът сигурно изпитваше болка, но не издаде нито звук. Като извадих иглата, Халеф протегна ръка към нея и каза:

— Дай ми я! Ще открия злодея, който е извършил това, и ще му я забия в… в… кажи ми, сихди, къде най-много ще го боли!

— Никакво наказание няма да е да му я забиеш някъде в месото. Хайде отново да заведем коня в обора.

Рих отново стъпи спокойно на крака си. Бях не по-малко ядосан от Халеф, но всичко трябваше да се обмисли. Защо бяха осакатили животното?

— Знам — каза Халеф.

— Защо?

— За да те накарат да го продадеш.

— Не е това. Циганите имат навика да използват това средство. Ако не се намери иглата, конят се смята за неизлечим и го зарязват. Но тук се преследва друга цел.

— Но той нали те попита дали го продаваш!

— От отговора ми е разбрал, че нямам такова намерение. И ако наистина мисли да ме принуди да го продам с такъв подъл номер, много се е лъгал. Обаче не мога да се освободя от едно подозрение, което още не мога да определя, но би могло да се окаже тъкмо на място. Защо този колар така очебийно не се отделя от мен? Защо се опитва да ми пречи да разговарям с други хора? А като си спомня и за скимтенето, което чухме при завръщането си. Господарят каза, че ратаят се е наранил. Хм!

— Хм! — изръмжа и Халеф замислено. — Сихди, хрумна ми нещо!

— Какво?

— Мислех си по каква причина се осакатява кон, ако не е с намерение да бъде принуден собственикът му да го продаде.

— Откри ли я?

— Да. Има само една — конят трябва да не може да върви.

Искат да попречат на ездача да продължи.

— Точно така. Същото си мислех и аз. А ако някой е принуден да язди бавно, какво намерение има тогава другият?

— Бързо да го догони или да го изпревари.

— Да. Близо е до ума, че имат намерение да ни преследват.

— Но какво цели този колар? Нищо не сме му направили. Той е наш домакин, трябва да ни пази, вместо да ни вреди.

— Неговото гостоприемство ни беше добре дошло, защото никъде не намерихме място за нощуване, но неговото поведение ме отблъсква — струва ми се прекалено натрапчиво. Ако ратаят наистина ни е чакал на пътя, тогава някой им е съобщил за пристигането ни.

Подобно съобщение би могло да дойде само от Исмилан. От там до тук изгубихме време и е много възможно някой куриер да ни е изпреварил. В този случай…

— Виж, сихди! — прекъсна ме Халеф.

Бяхме завели Рих в обора и все още бяхме там. Вътре вече беше доста тъмно, а и навън вече беше започнало да се смрачава, но все още беше достатъчно светло, за да може да се обхване с поглед целият двор. Вън на входа стоеше стара жена. Тя се оглеждаше така, сякаш щеше да прави нещо скришом. После прекоси двора, дойде до обора и направи една крачка през вратата му.

— Есгар, ти ли си? — попита тя.

— Кой е Есгар? — казах вместо отговор аз.

— Ратаят.

— Няма го тук.

— Няма ли го? Тук е тъмно. Ти кой си?

— Гост на коларя.

Тогава тя влезе навътре и бързо каза:

— Кажи, ти християнин ли си?

— Да.

— От Исмилан ли идваш?

— Да.

— Бягай, господарю! Напусни тази къща и този град, но веднага, още тази вечер!

— Защо?

— Заплашва те голяма опасност, теб и хората ти.

— От кого? За каква опасност говориш?

— От Глава, търговеца на зърно. Но в какво се състои опасността, още не знам. Първо ще се съвещават. Трябва да кажа на домакина ви след един час, като се стъмни напълно, да дойде отвъд.

— Отвъд ли — при кого?

— При Глава, моя господар.

— Казваш «отвъд»? Но търговецът на зърно не живее близо!

— Не са ли ти казали къде е къщата му? Това е доказателство, че имам право, като те предупреждавам. Глава живее в съседната къща. Дворът му опира в този обор.

— Ах, така ли! Тук зад тези дъски е вашият двор?

— Да. Бягай! Нямам време. Промъкнах се тук, като мислех, че ще намеря някой от вас в обора, но вътре нищо не се вижда. Веднага трябва да ида при коларя.

Тя понечи да тръгне, но аз я хванах за ръката и я помолих:

— Само още миг! Вече предчувствахме, че сме в опасност. Ти превръщаш това подозрение в увереност. Но защо ти се излагаш на опасност, като ни предупреждаваш?

— Като се връщахте от пазара, минахте покрай нашата къща. Те ви видяха и един от тях те нарече гяур, християнско куче. Аз също съм християнка и тогава сърцето ми каза, че трябва да те предупредя. Ти си от моята вяра. Молиш се на Дева Мария като мен. Аз съм твоя сестра и не мога да оставя брата си да загине.

— Добрият Господ ще те възнагради за това. Но кажи, кой беше този, който говори за мен?

— Двама са. Днес преди обяд пристигнаха от Исмилан. Не знам имената им. По-възрастния наричат просяк, но това не е име. Има злобно лице и мисля, че вече съм го виждала някъде. Сигурно и преди е идвал при господаря ми, там, в старата кула при Барутин.

Тя се обърна да си върви, но последните й думи ме накараха да я задържа още малко.

— Спри! — казах аз. — Строила ли си нещо с господарката си в храстите, с иконата на разпятието?

— Да. Откъде знаеш?

— Идвам оттам. Бях гост на предишния ти господар. Намерих господарката ти пред олтара, където беше отишла, за да умре. Беше мъртва.

— Мъртва ли? Господи! Вярно ли е?

— Да. Ако имаше време, щях да ти разкажа. Господарят ти говори за теб.

— О — каза тя настоятелно, — трябва да ми разкажеш. Не бива да се бавя нито миг повече, но случаят е такъв, че съм готова да рискувам всичко. Ако ме заварят, биха могли да ме убият. Ще дойда отново, но не тук. Ще останеш ли дълго в обора?

— Ако пожелаеш?

— Да. После ще се приближа до тази дъсчена стена и ще можем да разговаряме, ти тук, а аз от другата страна.

— Можеш да влезеш и вътре. Дъските не представляват голяма пречка. Лесно мога да махна една-две от тях, като извадя пироните.

— Но после могат да ги забележат!

— Няма, аз отново ще ги закова.

— Добре. Не казвай, че съм била при теб. Сега си тръгвам, а като се стъмни и няма да могат да ме забележат, ще дойда. Тя бързо излезе.

— Хаса насиб! (Божи промисъл!) — каза Халеф. И имаше право. Тъкмо тази стара, вярна прислужница ли, макар и тайно да е християнка, трябваше да се намира при търговеца на зърно! Наистина мохамеданите знаят думата случайност, но никога не я употребяват за нещо, което друговерците смятат за възможно.

Думите «тактир, късмет, кадер» (Божи промисъл, воля на съдбата), които означават тъкмо обратното, са свещени за тях.

— Мислиш ли, че просякът, когото спомена тя, е Шабан? — попита дребният хаджия.

— Много е вероятно.

— Но ти нали каза, че ковачът го е отвел със себе си!

— Може да е избягал от него по някакъв начин. Онази вечер той беше ранен, така че идването му в Мелник изглежда невероятно.

— Кой би могъл да е другият, сихди?

— Предполагам, че е нашият гостилничар от Исмилан, братът на кафеджията Деселим, който си счупи врата. Просякът му е разказал всичко и сега ни преследват, за да ни отмъстят.

— Трудно ще им бъде! — изръмжа дребосъкът.

— Преди всичко трябва да се опитаме да разберем какво ще предприемат срещу нас. Може би прислужницата ще ни помогне.

— Добрата старица! Ще я възнаградя. Какво да й дам, сихди? Може би няколко сребърни монети от тези, които бяха сложени за мен в торбичката?

— Парите сигурно ще са най-хубавият подарък. Тя е бедна. Но си запази твоите, Халеф. Аз ще се погрижа.

— Така си и знаех — закиска се той. — Аз имам само сребро, а ти имаш и злато. Ще й направя подарък от твоя джоб. Ти си щедър човек и плащаш всичко, което твоят приятел и закрилник подарява на другите. Но не й подарявай повече от една златна монета. Предстои ни дълъг път и не знаем колко пари ще ни трябват още.

— Днес си много пестелив иконом! Не забравяй, че тази жена е наша спасителка!

— Не е. Тя само ни предупреди! Но ние предварително знаехме, че сме в опасност. Щяхме да бъдем предпазливи. Но кажи, сихди: защо трябва да чакаме да разберем какво ще предприемат срещу нас? Хайде да влезем при този продажен колар! Искам да му ударя няколко юмрука по носа, а после ще си потърсим друг хазяин.

— Не може. Трябва да хванем Манах ал Барша и Баруд ал Амасат, които се намират тук. Не бива да разберат, че знаем нещо. Трябва да узная защо всъщност са дошли в Мелник. Ако искаш да използваш юмруците си, сигурно по-късно също ще имаш тази възможност.

— Да, искаш да изчакаш, докато те предадат на властите като убиец! Тогава ще те обесят, а аз ще седя под трупа ти и ще лея горчиви сълзи. Наистина съм твой закрилник, но повече от това не можеш да искаш от мен!

— Голямата опасност, за която говориш, ще стане още по-лоша, ако нападнем коларя. Впрочем сега не е време за празни приказки. Домакинът ни не бива да разбере, че сме научили нещо. Ако останем в обора, лесно може да се усъмни. И тъй като искам да се срещна тук с прислужницата, трябва поне за малко да отида при него. Но хайде преди това да огледаме дъските на стената.

Мухълът си бе свършил работата преди мен. Не бяха необходими големи усилия, за да махна няколко дъски. После отидох в стаята.

Коларят беше там с жена си, която обаче, щом влязох, веднага се отдалечи. Изглежда, двамата бяха говорили за нещо много важно. Виждаше се по лицата им.

— Грижи ли ви е изпратил Аллах? — попитах го аз. — Изписани са на лицето ти.

— Да, господарю, имаме грижи — каза той. — Ратаят ми лежи облян в кръв, изтекла от устата и носа му.

— Заведи ме при него!

— Лекар ли си? Вече идва един, но болният имаше толкова силни болки, че наредих да повикат един алхимист. Той току-що си отиде.

— Какво каза той за болестта?

— Веднага разбра каква е, много по-умен е от другия. Познава всички болести, видове лечения и лекарства. Каза, че болният има стомашна язва, получена от кисели портокали. Язвата е пробила почти до кожата. Това, че ратаят е паднал или се е ударил, само е помогнало да се разбере за вътрешната болест. Ще му изпрати лекарство за стомаха, а по-късно при операцията ще изреже от него кървавите циреи.

— Ще може ли?

— О, той има нож, с който може да накълца и най-дебелия кокал, а стомахът е много по-мек.

— Изглежда, е голям доктор, но нека въпреки това видя болния. Той се съгласи. Пациентът лежеше върху едно старо одеяло и стенеше. Беше изгубил много кръв. Тъй като носеше панталоните и ризата си на голо, нараняванията му лесно можеха да се прегледат. Като го докоснах, той силно извика.

— Разбираш ли от стомашни язви? — попита стопанинът.

— Да, но той изобщо няма такава.

— Как така? Какво му е тогава?

— Има много опасна болест от подкова на кон. Той ме погледна с глупаво изражение на лицето. — Болест от подкова ли? — каза той. — Никога досега не съм чувал, че има такава болест.

— Погледни! Тази подутина изглежда така, сякаш е причинена от ритник на кон. А кървящото място има формата на конско копито. Особеното в тази болест е, че ребрата се чупят, и поваля само такива хора, които не знаят да действат предпазливо с карфици.

Той не знаеше как да приеме обяснението ми, затова си помогна с въпроса:

— Искаш да кажеш, че са му счупени ребрата ли?

— Да. Наранен е и белият дроб, което се доказва от кръвта. Твоят алхимик е глупак. Първият лекар е бил по-умен. Ако не извикаш най-добрия лекар в Мелник, този човек ще умре. Но ако успее да спаси живота си, за в бъдеще повече трябва да внимава с чуждите коне.

— Но той не е пипал чужд кон!

— Обаче конят го е ритнал, и то така, че сигурно ще запомни добрия ми съвет.

— Знаеш ли как трябва да се излекува?

— Да, но за това лечение трябва много време. Доведи лекаря, а докато той дойде, сложи на гърдите му мокри кърпи. Това е най-доброто средство.

— Тук имаме един много умен военен лекар, но заради панаира сигурно няма да има време. Не може ли на първо време да дам на болния отвара от ревен и да му сложа пластир за изтегляне на гной?

— Ти сам си пий отварата от ревен, а преди това разтвори в нея пластира. На теб няма да ти навредят, но за него са силни.

— Говориш много остро, господарю! Аз самият веднага ще отида да потърся военния лекар.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам точно. Първо трябва да отида при един приятел, който няма да ме пусне да тръгна веднага. Като се върна, ще вечеряме. Или вече си гладен?

— Не съм. Душата ти е изпълнена с благодетелност, но ще почакам, докато се върнеш.

Той наистина тръгна веднага. Знаех, че първо ще отиде при търговеца на зърно. Това беше добре дошло за мен, защото щях да мога да разговарям с прислужницата, без да се страхувам, че той може да ми попречи.

Значи ратаят бе забил карфицата в крака на коня и Рих го беше ритнал. Нямах намерение да наказвам човека. Жал ми беше за него въпреки гнева ми от вероломното деяние, което беше извършил.

Долу срещнах Оско и Омар, които се връщаха от разходката си. Оско ме хвана за ръката и каза:

— Ефенди, измамиха ни. Този колар е лъжец и опасен човек.

— Защо?

— Търговецът на зърно живее точно зад нашата къща. Питахме за него. И знаеш ли кой е при него?

— Кой?

— Този, при когото бяхме отседнали в Исмилан. Стоеше пред портата на къщата.

— Той видя ли ви?

— Да. Но се скри. Сигурно си е мислел, че не сме го забелязали.

Какво ще правим?

— Може би ще трябва да напуснем града още през нощта. Ето ви пари. Купете плодове и няколко птици, но така че да не прави впечатление, и ги дайте на Халеф. Само че не се бавете много!

Те отново излязоха, а аз тръгнах към обора. Вече се бе стъмнило и не чаках дълго, когато вън се почука. Дръпнах разхлабените, крепящи се само на горния си пирон дъски и се промъкнах в съседния двор.

— Аллах, Аллах! Ти излизаш? — каза старицата.

— Да, така е по-добре. Ако някой дойде, аз бързо ще се върна обратно. Няма опасност. Дойде ли при вас коларят?

— Не. Още не е изтекъл определеният час. Но, господарю, ти щеше да ми разказваш за моята добра господарка!

Всъщност имах да върша други много по-необходими неща, но тя заслужаваше да изпълня желанието й. Разказах й всичко толкова подробно, колкото позволяваше ситуацията. Вестта за смъртта на господарката й много я натъжи. Тя заплака полугласно. После ми разказа миналото си, как е била изгонена от господаря и след различни перипетии е стигнала до търговеца на зърно в Мелник.

Това й доставяше удоволствие и аз я слушах охотно, въпреки че трябваше да се боря с нетърпението си. За съжаление все пак трябваше да прекъсна добродушната жена и да й припомня действителността.

— О, Исусе Христе! — каза тя тогава. — Мисля само за себе си, а теб забравям. Мога ли да ти услужа с нещо? С удоволствие ще го направя.

— Да, можеш. Да си чувала случайно имената Манах ал Барша или Баруд ал Амасат?

— Да. До днес те с още един бяха при моя господар.

— До днес ли? А сега къде са?

— Заминаха.

— Накъде?

— Не знам. Дойдоха двамата мъже, за които ти казах. Говориха си тайно, а после тримата заминаха. След това извикаха коларя. Не знаеха кога и откъде ще дойдете. Неговият ратай трябваше да застане на пътя за Неврокоп, а нашият на пътя за Весме и Влакавица. Така нямаше да можете да им се изплъзнете. Чух, че си бил християнин и че трябва да ти отмъстят. Уговориха се да отседнеш при коларя, а после да решават какво да правят. Дочух това и реших да те предупредя. Сега съм много щастлива, че съм го направила, и бих искала да направя още много за теб!

— Благодаря ти. Не знам колко време ще остана тук и дали ще мога да те видя още веднъж. Позволи ми да ти дам нещо за спомен от непознатия човек, на когото направи добро!

Дадох й подаръка, който преди това бях подготвил. Тя не каза нищо. Беше тъмно и тя първо трябваше да опипа предмета. Но после тя почти извика:

— Господи! Броеница! О, господарю, колко си добър! Това бе най-съкровеното ми желание. Не искам мюсюлманска броеница, а християнските трудно се намират и са много скъпи. Като се моля, ще си спомням за теб. Но кажи какво да направя още за теб!

Подаръкът я бе въодушевил. Беше готова да се изложи на опасност, ако поисках това.

— Мислиш ли, че е възможно да се разбере какво ще решат? — попитах аз.

— Трудно е. Наредиха ми да занеса рогозки и вино в еркера. Там ще разговарят, на това място не може да се подслушва.

С думата «еркер» тя сигурно имаше предвид издадената напред от фасадата стая. Негодниците бяха предпазливи.

— Те пият вино.

— Те, привържениците на Пророка?

— О, често пият, докато изгубят разсъдъка си, но никой не бива да узнава за това. Стаята е добре изолирана. Но до нея се стига по една много стара стълба. Бих могла да подслушвам, но там човек не може бързо да се скрие. Ако се отвори вратата, с мен е свършено. Господарят забрани днес да се качваме там.

— Не е необходимо да се излагаш на такава опасност! Но все пак бих искал да разбера за какво си говорят.

— Дойде ми нещо наум… все пак ще мога да ги подслушам! Ще легна над тавана на стаята.

— Какво имаш предвид?

— Горе има гълъбарник. Ще вляза вътре и ще чуя всичко. Това беше забавно — гълъбарник!

— Може ли да се влезе в него? — попитах аз.

— Да. От много време насам там няма гълъби. Вратичката е достатъчно голяма, за да може през нея да мине човек.

— А подът от какво е?

— От пръчки, наредени една до друга.

— Здрави ли са?

— Много, но между тях има и дупки, така че може да се гледа в стаята и всичко се чува добре. Ще се покатеря горе, а после пак ще дойда тук да ти съобщя вестите.

— Хм! Не бих искал да те карам да се излагаш на подобна опасност, а освен това…

— Господарю — прекъсна ме тя, — ще го направя, с удоволствие ще го направя!

— Вярвам ти, но може да се говорят много неща, които ти няма да можеш да разбереш. Тогава сведенията ти биха могли да ме заблудят, вместо да са ми от полза. Ако може аз самият да вляза в гълъбарника, е най-добре.

— Но горе е много мръсно!

— Това не би могло да ме спре. Въпросът е само как бих могъл да се озова горе, без да ме забележат.

— Много е лесно.

— Как?

— Ако не беше тъмно, щеше да видиш, че на тази постройка е опряна една стълба. Като се изкачиш по нея, ще стигнеш до мястото, където господарят съхранява сламата, с която търгува. После има още една малка стълба и се озоваваш под покрива на къщата, точно пред вратата на гълъбарника. Влез вътре и затвори вратичката след себе си, така никой не би се сетил, че вътре има някой. Вляво от тази врата има стълба, водеща надолу към главната сграда.

— Мислиш ли, че бих могъл да опитам?

— Да, но ще те придружа догоре.

— Добре. После сам ще се върна.

— Щом мъжете слязат долу, ще знам, че и ти си си отишъл, и отново ще дойда тук. Тогава може би ще мога да съм ти от полза. Сега ли да те заведа горе? Определеният час скоро ще изтече.

— Да. Но почакай преди това малко!

Промъкнах се обратно в обора. Там се натъкнах на Халеф, който не беше излизал.

— Сихди, чух всичко — каза той.

— Добре. Тогава не е необходимо да ти обяснявам. Оско и Омар още ли не са се върнали?

— Не.

— Изпратих ги да купят храна. Не зная как ще се развие приключението. Нека конете са оседлани и готови за тръгване, но все пак това не бива да бъде забелязано.

— Предчувстваш ли опасност?

— Не, но трябва да сме готови на всичко.

— Тогава ще се кача с теб горе!

— Това е невъзможно.

— Сихди, в опасност сме, а аз съм твой закрилник!

— Най-добре ще ме закриляш, като изпълняваш нарежданията ми.

— Тогава поне си вземи оръжията!

— Оръжие в гълъбарник? Глупости!

— Виждам, че искаш да умреш. Но аз ще те пазя.

— Направи го, но не се отдалечавай от конете. Имам нож и два револвера. Това е достатъчно.

Отново се промъкнах в съседния двор. Прислужницата ме хвана за ръка и ме поведе по стълбата. Без да каже нито дума, тя се изкачваше пред мен, а аз я следвах. Като стигнахме горе, напипах струпана слама. Тя ме издърпа няколко крачки по-нататък до една друга стълба, която не беше чак толкова висока. Като се изкачихме по нея, се озовахме върху гредореда на съседната къща. Там тя отново ме хвана за ръка и продължи да ме тегли напред все покрай билото на покрива. Газехме в сеното. Бях по-висок от нея и доста пъти си ударих главата в мертеците и гредите на покрива. А тя винаги казваше: «Тук имаше греда!» Казваше го обаче едва след като сам го бях установил.

Накрая… брр, така внезапно стана стръмно, че и двамата изгубихме равновесие и се хлъзнахме няколко лакътя надолу. Иначе нищо не ни се случи, защото пързалката беше постлана със сено.

Водачката ми бе извикала от уплаха. Ослушахме се дали някой не беше ни чул. Но щом продължи да цари спокойствие, тя тихо ми каза:

— Точно пред нас е гълъбарникът, а вляво е стълбата. Аз обаче няма да слизам, а ще се върна обратно.

— Мъжете ще бъдат ли вече в стаята?

— Не, иначе биха могли да ни чуят.

— Това е добре, защото щяха да доловят твоя вик.

— Ето, отворила съм вратата. Тръгвам. Внимавай да не ти се случи нещо лошо!

Чух я как крачи обратно през сеното, после около мен отново стана тихо, тихо и ужасно тъмно.

Сигурно нямаше да се чувствам така потиснат в някоя американска девствена гора през нощта, както в това тъмно, чуждо и тясно пространство. Вдясно имаше стена, вляво беше стълбата. Стоях върху широко няколко квадратни стъпки място. Зад мен беше сеното, а пред мен тънката дървена стена, толкова голяма, колкото с мъка да мога да се промъкна вътре.

Обкръжението ми беше изключително пожароопасно, но все пак трябваше да видя къде се намирах. Затова извадих клечка кибрит и я запалих. Бързо огледах обстановката около гълъбарника, а после осветих вътрешността му. Ах, старицата наистина имаше право! Мръсотията беше неописуема, но трябваше да се понесе. За щастие, «кабинетът» беше достатъчно голям, за да се разположа удобно. Вдясно, изглежда, липсваше част от пода, но лявата половина изглеждаше благонадеждна. Запълзях натам и затворих вратата след себе си. Но още не бях успял добре да се настаня, когато носещата се наоколо миризма започна да оказва въздействието си. Забелязах, че човек не може да прекара тук и две минути, без да изкара цяла фуга от Себастиан Бах с кихане. Това бе много опасно. Опипах с ръка около себе си и намерих някакво въже. Дръпнах го и ето че се отвориха две прозорчета, през които влезе малко чист въздух, от който имах нужда, за да дишам.

Този лукс ме направи още по-придирчив. Изпълзях навън и внесох малко сено, за да имам подложка поне за лактите си. Настаних се удобно, доколкото това изобщо беше възможно.

Вече ми се искаше хората, които очаквах, да дойдат, но търпението ми беше изложено на тежко изпитание. Освен това забелязах, че няма да мога да издържа тук дълго, ако не взема някои мерки. Не достигаше чист въздух. Отново отворих вратата. Уханието на сено беше много по-приятно от аромата на изпражненията на гълъбите, в които лежах. За да сподавям кихането, сложих носната кърпа пред лицето си, вързах я пред носа си, а устата си държах възможно най-близо до двата отвора на гълъбарника.

Птиците на маслиненото клонче бяха влизали и излизали тук. Като погледнах навън, установих, че се намирам под островърхия покрив. До мен достигаха шумът и светлините на панаира. На всичко отгоре през главата ми минаваха какви ли не мисли. Прочутият емир на моя дребен Халеф хаджи Кара Бен Немзи ефенди — в гълъбарник! Световният пътешественик — тук, в този гълъбарник! Да, всичко беше точно като в известното стихотворение на Шнайдер, който трябвало да предприеме пътуване в чужбина, но толкова се страхувал от него, че никой не можел да го накара да тръгне и майка му го скрила в гълъбарника.

За тази романтична балада си спомних. Весело се усмихнах, от което тялото ми се разтресе, а това движение се предаде и на пода, който изпука.

Всъщност това трябваше да предизвика недоверието ми, но дървото бе издържало предишните ми много по-енергични движения, така че нямаше причини за безпокойство. Дори здравината на гълъбарника да не беше изчислена за хилядолетия, аз лежах неподвижно и нищо не можеше да се случи.

Лежах така, без да мърдам, почти цял час и положението ми ставаше все по-тягостно. Понеже носът ми беше вързан, поемах въздух през устата. Острият, дразнещ прах проникваше в гърлото ми и ме караше да кашлям. Не можех да си вържа и устата!

Най-сетне долу се чуха стъпки и гласове. Вратата се отвори и блесна светлина. Видях да влизат двама, четирима, петима, шестима мъже, които седнаха върху постланите на пода рогозки.

Сега, богато светлината осветяваше отдолу пода от пръчки, върху който лежах, вече не ми изглеждаше чак толкова благонадежден. Имаше доста големи и опасни дупки. «Много е здрав» — беше казала старицата. Аз обаче вече не мислех така.

Дъждът беше прониквал през потрошения покрив, мокрил беше натрупалата се тор и я бе превърнал в плътна кора. Може би поради тази причина се бе задържала тук, а не бе паднала долу в стаята.

Аз обаче се бях движил по тази кора и резултатът можеше да бъде фатален за мен. За мой ужас забелязах, че намиращите се долу предмети бяха покрити с белезникавосив, на места дебел цял пръст прах, а отгоре на това отгоре продължаваше да се сипе дъжд от прахоляк.

Това обаче беше забелязано едва когато мъжете бяха седнали върху рогозките.

Онзи, който носеше свещта, висок, сух мъж, който явно беше стопанинът, погледна ядосано нагоре и каза:

— Джехенеме гитме кедие, ону йолдюрим! (Проклета котка! Ще я убия!)

Можете да си представите, че изобщо не помръдвах, дори едва се осмелявах да дишам.

До стопанина седеше моят любезен домакин, коларят. До него бяха просякът Шабан и братът на Деселим от Исмилан. Едната ръка на просяка беше превързана, а на челото си имаше доста голяма цицина. Изглежда, бе успял да избяга от ковача след храбра борба с него. Другите двама не бях виждал никога досега. Носеха копча, значи бяха посветени, и имаха физиономии, които най-точно могат да бъдат характеризирани като отвратителни. В окъсания пояс на единия освен обичайните оръжия имаше и още нещо, което бях склонен да приема за прашка. Не знаех, че това оръжие и до ден днешен се използва по тези места.

Двамата мъже мълчаха, говореха останалите.

Просякът разказа за случилото се в колибата, а после и за нощната ни среща и как е попаднал в ръцете ми и в тези на ковача. Вързаният за коня пленник е трябвало да язди без съпротива, докато рано на другата сутрин стигнали до едно село и се отбили при някакъв познат на ковача. Там обаче бил на гости един приятел на просяка, който го развързал и така му се удало да избяга с коня. После ковачът го преследвал и успял да го настигне. Завързал се ръкопашен бой, в който просякът наистина получил няколко силни удара, но все пак се спасил с бягство. Разбира се, продължил прекъснатото си пътуване за Исмилан с най-голяма бързина и там в странноприемницата научил, че съм отсядал в нея, но вече съм заминал.

Щом братът на Деселим разбрал, че нося значката на брат му, защото той си е счупил врата, веднага тръгнал с просяка да ме преследва. Знаел е, че в Мелник ще отседна при търговеца на зърно и със сигурност ще ме открие при него.

По пътя срещнали освободения водач на Албани, който им разказал подробности. Разбрали, че сме тръгнали по обиколен път, и побързали да пристигнат в Мелник преди нас, което бяха успели да направят, защото бяха сменили коня на просяка с по-добър.

При търговеца на зърно в Мелник бяха срещнали Баруд ал Амасат, Манах ал Барша и избягалия с тях тъмничар и им бяха разказали всичко. Предупредени, тримата веднага тръгнали на път, за да не можем да ги хванем, като преди това получили твърдото обещание, че на нас ще ни бъде попречено да продължим да ги преследваме.

Бяха ни чакали на двата източни изхода на града, за да ни настанят при коларя. За останалото вече стана дума.

— От само себе си се разбира — каза търговецът на зърно, — че тези кучета не бива да настигнат приятелите ни.

— Да не ги настигнат ли? — каза исмиланецът. — Само това ли искаш да предотвратиш? Нищо друго ли? Този чужденец не е ли убил брат ми? Не ме ли измами и не ме ли накара да му издам нашите тайни? Не е ли взел копчата и по този начин ме накара да мисля, че не само е един от нашите, но и че е главатар? Той ще навлече големи неприятности на съзаклятието ни, ако го оставим да продължи пътя си. Трябва да остане!

— Как ще го накараш да направи това?

— Как ли? И още питаш?

— Да, питам.

— Е, с красиви думи и любезни намеци няма да успеем да го убедим. Трябва да прибегнем до принуда. Можем да го направим по два начина. Или да съобщим за него на кехаята и да го арестуват, или самите ние да го задържим.

— В какво смяташ да го обвиниш?

— Няма ли достатъчно основания?

— Нито едно основание, няма да се окаже от полза. Нали ми каза, че има три паспорта: тескере, буюрулду и дори ферман. Той не само е под закрилата на властите, но е и покровителстван от султана. Ако поискат да го арестуват, той ще покаже книжата си, ще му се поклонят и ще се поставят на заповедите му. Това ми е познато. Но дори и да го затворят, той ще им се изсмее. Той е франк и може да се позове на консула си. И ако вицеконсулът се страхува от нас, то има генерален консул, който изобщо няма да иска да ни изслуша.

— Имаш право. Значи трябва да действаме.

— Но как?

Тогава просякът замахна енергично с ръка и каза:

— Какво толкова има да се приказва? Той е предател и убиец. Забийте му един нож и тогава ще млъкне и нищо няма да може да издаде.

— Прав си — съгласи се исмиланецът. — Брат ми е мъртъв. Кръв за кръв. Осакатили сте коня му, за да може да го настигнем по-бързо. Защо изобщо трябва да го пускаме да си тръгва оттук? Ножът ми е остър. Като заспи, ще се промъкна до него и ще забия острието в сърцето му. Тогава сметките ни ще са уредени.

Тогава коларят припряно възрази:

— Не може! Аз съм ви приятел и ви помагам, съгласих се да го приема при себе си, за да можете да го наблюдавате по-добре, и ще продължа да правя каквото мога. Но не искам да умира в къщата ми. Не искам да ходя при съдията, защото при мен е било убито протеже на падишаха.

— Страхливец! — изръмжа исмиланецът.

— Млъкни! Знаеш, че не ме е страх. Вече изтърпях достатъчно неприятности. Ратаят ми е ранен. Дори мисля, че чужденецът предполага, че ние сме го направили.

— Как би могъл да се досети?

— Спомена нещо за карфици. Може дори да е открил иглата в крака на коня. Тези неверни франкски кучета имат дяволски очи. Виждат всичко, което не бива да виждат.

Тогава единият от двамата непознати за мен мъже дръпна чибука си от устата и каза:

— По-накратко! Приказките са за жените, а ние сме мъже и трябва да действаме. Манах ал Барша ще ни чака при развалините на Остромоджа, за да му кажем дали сме обезвредили тези кучета. Двамата с брат ми трябва да му занесем тази вест и нямам намерение да чакам цяла вечност.

Тези думи бяха много важни, защото ме упътваха къде да търся бегълците. С голямо напрежение очаквах да чуя какво решение щяха да вземат. Човек изпитва много странно чувство, като чуе, че трябва да бъде убит.

Опитвах се, разбира се, да не изпускам нито дума. Затова още повече се ядосах, когато долових вън шумолене в сеното. Вдигнах глава. Сигурно това беше котката, за която бе говорил стопанинът. Животното се разхождаше тук по съвсем неподходящо за мен време. Гласовете долу вдигнаха голям шум. Но още по-голям шум се вдигна в този миг пред гълъбарника. Чу се тежко падане и едно гневно «ах!», после всичко утихна. Тихо беше и в стаята под мен.

Като погледнах надолу, видях, че всички се ослушват. Истинско щастие беше, че тъкмо в този момент бяха започнали да говорят по-високо отпреди.

— Какво беше това? — попита просякът.

— Сигурно е котката — отговори търговецът на зърно.

— Толкова много мишки ли имаш горе?

— Мишки и плъхове.

— Ами ако е бил човек, който ни подслушва!

— Кой би се осмелил?

— Все пак иди провери!

— Не е необходимо, но ще го направя.

Той стана и излезе от стаята. Бях в опасност. Свих краката си възможно най-близо до тялото. Той не носеше свещ, но ако успееше да установи, че вратата на гълъбарника е отворена, щеше да се усъмни и да опипа вътре. Чух че стълбата скърца. Той наистина се качваше — но, за щастие, не стигна догоре.

— Има ли някой тук? — попита той. Никой не отговори, но в сеното нещо тихо шумолеше, така че сигурно и той го чуваше.

— Кой е там? — повтори той.

— Мяу! — чу се в отговор.

След това последва сърдито фучене. Наистина беше котката, която преди това бе прокълната. Той ядосано изръмжа няколко думи в брадата си, а после се върна в стаята.

— Чухте ли? — попита той. — Котката беше.

Вече бях хванал дръжката на ножа, ала се успокоих, но не задълго, защото, когато разговорът отново започна, чух зад себе си тих като драскане шум. Сякаш някой опипваше с ръка наоколо. Ослушах се. В следващия миг почувствах върху крака си нечия ръка.

— Сихди! — чу се шепот.

Сега разбрах коя котка е била.

— Халеф? — отвърнах аз възможно най-тихо.

— Да. Не имитирах ли великолепно гласа на котка?

— Човече, какви ги вършиш! Излагаш и себе си, и мен на най-голяма опасност!

— Не биваше ли? Толкова дълго те нямаше. Обезпокоих се за теб. Лесно биха могли да те открият!

— Трябваше да изчакаш!

— Така ли? Трябва ли да чакам, докато те убият? Не, аз съм твой приятел и закрилник.

— Който обаче ме поставя в неловко положение. Стой сега спокойно!

— Виждаш ли ги?

— Да.

— А чуваш ли ги?

— Да, да! — отвърнах аз нетърпеливо. — Но няма да мога да ги чувам, ако продължаваш да дърдориш.

— Добре, млъквам. Но двама могат да чуят повече от един. И аз искам да подслушвам. Влизам вътре.

Чух, че се опитваше да влезе в гълъбарника.

— Човече, полудя ли? — прошепнах му аз. — Нямам нужда от теб. Стой вън!

За съжаление обаче в този момент исмиланецът повиши глас и Халеф не можа да чуе думите ми. Той допълзя до мен, наистина дойде! Вярно, че силно го ритнах, но дребосъкът имаше добри намерения — прекалено добри за ситуацията в момента. Той толкова искаше да подслушва, че бе сметнал ритника ми за неволно движение.

Вече беше при мен. Изтеглих се наляво, доколкото ми беше възможно.

— О, Аллах, колко вони тук! — прошепна той.

— Ела насам! Насам, насам, съвсем близо! — заповядах му аз.

— Там вдясно ще пропаднеш!

Той направи рязко движение към мен и сигурно беше разровил цял куп тор, защото долу търговецът на зърно проклинаше:

— По дяволите с тази котка! Сега е точно над нас и хвърля цялата мръсотия върху нас!

— Пфу! Ах… ох… ух! — пръхтеше Халеф, защото прахът бе попаднал в носа и гърлото му.

Следвайки указанията ми, се бе приближил съвсем близо до мен и чувствах как тялото му конвулсивно се свива.

— Ач зьозюню! (Внимавай!) — предупредих го аз, защото, въпреки че носът ми беше превързан, усещах дразнение за кихане.

— Да, сихди! Никой не трябва да чуе… ох… их…пчи…ких… помогни ми, Аллах!

Той напразно се бореше с непреодолимото дразнение. Чувах неописуемо, напразно сподавяно пръхтене и пъшкане и неволно посегнах към него, за да му запуша устата.

— О, Аллах Ал… ил… ел… ах… ха… ха… ха… хап… чиии… апчиииху!

Тогава избухна, и то толкова силно и продължително, че цялото му тяло се разтресе, но под нас също се вдигна олелия. Чувствах, че целият гълъбарник се тресе.

— Си… сих… сихди, о, Мохамед, пропадам!

Дребосъкът искаше да каже думите тихо, но тъй като вече губеше опората под себе си, в страха си изкрещя така силно, сякаш викаше за помощ. Хвана ме за ръката. Усетих, че ще повлече надолу и мен, и се изтръгнах. В следващия миг всичко около мен започна да пращи така, сякаш се срутваше цялата къща: чу се страшен трясък и се вдигна още по-страшен, гъст облак тор, а под мен ехтяха крясъци, проклятия, кашляне и кихане — добрият Халеф се бе сгромолясал в стаята с половината от гълъбарника.

Аз също бях на път да падна. Засилих се и успях да извадя краката си през дупката. Направих още едно конвулсивно усилие и се озовах вън с цялото си тяло. Махнах кърпата от лицето си и започнах да кашлям и да кихам. Вече ми беше все едно дали ще ме чуят.

Долу се вдигна адска врява. Халеф беше в опасност. Светлината не беше изгаснала. Дали го бяха хванали, или беше запазил присъствие на духа и беше успял да избяга? Хукнах бързо надолу по стълбата, колкото ми позволяваше тъмнината. Водач ми беше адската дандания. Напипах вратата на стаята — ръката ми се натъкна на резе. Значи тя можеше да бъде залостена отвън, само трябваше да се бутне едно окачено на въженце дървено колче. Отвътре не беше залостена. Отворих. Посрещна ме гъст облак прах, през който светлината на лампата едва проникваше.

Доколкото можех да си отворя очите, забелязах хаос от ръце, крака и нападали трески, всичко това бе в движение. Към него се добавяше и неописуем шум от кашлящи, кихащи и проклинащи хора, а се чуваше и някакъв плющящ звук, сякаш някой с всичка сила върти камшик. Забелязах, че хората се бяха скупчили, като мислеха, че са хванали неочаквания пришълец. Тогава се чу гласът на Халеф:

— Сихди, къде си? Долу ли си вече?

— Да, тук съм.

— Помогни ми! Хванаха ме.

Без повече да мисля, се хвърлих към кълбото от хора. Да, бяха го заловили. Хванах го с лявата си ръка, измъкнах го от ръцете им и го засилих през отворената врата. Няколко юмрука с дясната ръка, и те се отдръпнаха. Аз също веднага изскочих навън, тръшнах вратата и я залостих.

— Халеф!

— Тук съм!

— Ранен ли си?

— Не. Бягай!

— Да. Тук по стълбата надолу!

Хванах го за ръка и го помъкнах натам, където предполагах, че е стълбата. Натам ме водеха гласовете, които се чуваха отдолу. Бяха чули шума и идваха да видят какво става.

Ние по-скоро се пързаляхме по стълбата, отколкото слизахме, като съборихме няколко души. Благополучно стигнахме долу и хукнахме през двора към мястото, където бях разхлабил няколко дъски. Като се провряхме през тях и спряхме да се огледаме, дребният хаджия каза:

— Слава на Аллаха! Никой вече не може да ме накара да вляза в гълъбарник!

— Никой не те е карал да се качваш!

— Прав си. За всичко съм виновен аз. Добре, че поразвъртях малко камшика си, за който тези хора още дълго ще има да си спомнят. Чуваш ли ги да викат? Чуй!

— Да. Търсят ни. Къде са Оско и Омар?

— Готови ли са конете за тръгване?

— Да. Отдавна чакаме.

— Излизаме от обора и напускаме града! Всеки хвана коня си. Оръжията ми висяха на седлото. В двора яхнахме конете. Портата на къщата беше отворена. Успяхме да излезем на улицата без никакви затруднения.

Халеф яздеше до мен. Попита ме:

— Накъде поемаме сега? Знаеш ли пътя? Да попитаме ли някого?

— Не. Никой не бива да знае в каква посока сме се отправили. Ще яздим на запад. Първо да излезем от града! После ще намерим пътя.

— Но трябва ли да бягаме? Необходимо ли е?

— Заминаваме и това при всички положения е добре. Щом искаш, смятай го за бягство. Знам къде е Баруд ал Амасат. Не е тук и ще идем да го търсим — и него, и придружителите му.

Скоро Мелник остана зад нас. Когато през деня влизахме от противоположната страна, нямах и представа, че толкова бързо ще го напуснем.