През дебрите на Балкана

Седма глава Конакът на Давила

Намиращите се под скиптъра на султана страни принадлежат към онези, в които пътуващият много често за свое съжаление или беда узнава, че картите, с които си е служил при нужда, не съответстват на действителността.

За да можеш добре да разчиташ карти, са необходими някои умения, но дори и когато ги има, човек често изпада в неловко положение, като допусне грешка, доверявайки се на неотговарящия на истината чертеж.

На много карти например е начертана двойна линия, водеща от стария прочут Серес на север към Демирхисар и Петрович, а оттам на североизток през Остромджа и Истиб към Кьопрьоли и Ускуб. От тази двойна линия човек си прави извод, че там има добре поддържан, широк път — но как изглежда той в действителност…

От път в истинския смисъл на думата няма и следа. Като завихме от клисурата към долината на Струмица, много добре знаех, че според картата по брега на тази река трябва да минава хубав път, но това, на което се натъкнахме, в никакъв случай не можеше да се сравнява дори и с най-тесния път в Германия. Пътищата, по които немските селяни ходят до нивите си, са много по-добри и поддържани, отколкото това шосе.

На завоя към това така наречено шосе трябваше да яздим около пет часа, докато стигнем до Остромджа при положение, че не пришпорваме много конете. Това място беше целта на ездата ни през този ден.

В ръцете ми беше попадало едно географско произведение за Турция. Беше посветено на Негово кралско величество Карл, на принца — папски наместник на Рейнския съюз, велик херцог на Франкфурт, архиепископ на Регенсбург и т.н., на «великодушния немски княз, познавач и приятел на науката и милостив покровител на учените». Като яздехме към Остромджа, ми хрумна, че съгласно споменатото произведение това селище се намира в подножието на един хълм, на чието възвишение има стар, запустял дво рец. Преди в съседство с него е имало прочут пазар, а в подножието на планината можело да се намерят горещи извори. Но кой би могъл да повярва в «панорамата на европейска Турция», видяла светлината на света едва през 1812 година.

От по-нови данни знаех, че градът има около седем-осем хиляди жители, в по-голямата си част турци и българи, отглеждащи много памук и тютюн. Любопитен бях да видя как ще се представи градът.

За съжаление Халеф все още чувстваше болки в гърдите. Изглежда, от приключението в гълъбарника бе получил някакво вътрешно, може би опасно нараняване. Наистина той не се оплакваше, но яздехме бавно, за да не е необходимо да полага големи усилия.

Вляво от реката се простираше равнина, издигаща се след това бавно към планина Велица, а вдясно в пропастта стръмно се спускаха склоновете на Плачковската планина.

Стигнахме до Радова — тъжно гнездо, чиито жители, изглежда, се бяха отдали на отглеждането на благородни тютюневи сортове. После така нареченият път минаваше на другия бряг на реката по един стар мост. Тъй като яздехме бавно, едва следобед стигнахме до Дабила, което беше последната ни спирка преди Остромджа.

Бях забелязал, че от време на време Халеф присвива устни от болка. Затова, като минавахме през селото, се озъртах за подходящо за почивка място. Забелязах дълъг, доста висок, но много занемарен зид, зад който имаше постройки. В двора се влизаше през широка, старинна порта. Горната част на портата бе боядисана с бяла боя, а отгоре за мое учудване видях написани на турски думите «Мекиан рахатюн иле еминликюн иле хузу-рун».

Този надпис ми напомни за нещо родно. Надпис, фирма над турски хан е голяма рядкост. Тези думи означават: «Подслон за почивка, сигурност и уют». Дали наистина можеше да им се вярва?

— Да се отбием ли тук? — попитах аз Халеф.

— Щом искаш, сихди — отговори той, — ще направя каквото кажеш.

— Тогава влизаме!

Влязохме през портата в двора, образуван от три ниски постройки и споменатия зид.

В средата му се намираше онова, което обикновено наричат — «златната мина на земеделеца», а именно торището. По неговата височина и обем можеше да се предположи, че стопанинът има много от споменатия благороден метал, още повече че целият двор можеше да претендира за наименованието «златна мина», защото едва бяхме влезли през портата, и конете ни вече газеха в дълбоките растителни и животински отпадъци, които известяваха обонятелните органи за присъствието си по не особено мил начин.

— Ей гьозел коку, ей нимет бурундан! (О благоухание, о благодат за носа!) — извика Халеф. — Да, това наистина е странноприемница на уюта. Който се настани тук, ще лежи на меко. Искаш ли да опиташ, сихди?

— Ти си мой приятел и закрилник. Ще направя какзото ме посъветваш — отговорих аз.

С това обменът ни на мисли свърши, защото срещу нас се хвърли цяла глутница лаещи кучета със сплъстена козина. Изглеждаше така, сякаш тези зверове искат да ни разкъсат. Смушках жребеца си и се втурнах сред тях. Тогава те се разпръснаха и избягаха.

Напразно се оглеждахме да видим хора. Постройките вляво и дясно, изглежда, служеха само за селскостопански цели, а намиращата се срещу нас сграда явно бе къщата за живеене. Но само така изглеждаше, защото не се виждаше нищо, което да превърне в увереност това предположение. Дупки с капаци имаше, но не и прозорци. Не виждах и комин. Вратата беше тясна и ниска. Въпреки това се отправихме натам и слязохме пред нея.

Едва сега на входа се показа човешко същество. Не можех да определя дали то е от мъжки или женски пол. Човечето носеше необикновено широки, яркочервени панталони, които бяха вързани над глезените. Не можех да разбера има ли обувки на краката си или не. Но едно беше сигурно — бяха черни на цвят. От шията до коленете се спускаше риза, стегната в кръста с колан, и предположих, че може би това някога е било бяла фуста. Сега обаче изглеждаше така, сякаш бе служила за работна престилка на десет поколения деди и прадеди на някой художник, а после допълнително е била потопена в тинята на някое езеро. Вратът и лицето едва ли бяха влизали някога в допир с вода и сапун. Главата се клатеше насам-натам като китайска пагода. Изпод парцаливата кърпа, която я покриваше, се подаваха няколко сиви, разрошени кичура коса.

— Гюнюнюз хаир ола! (Добър ден!) — поздравих аз. — Кой си ти?

— Им баш джарие (Главната прислужница) — ми бе отговорено с тон на достойнство.

— Къде е господарят ти?

— Вътре.

Казвайки това, икономката на гостилницата посочи с палец през рамо към вътрешността на постройката.

— Селамларъз ону. (Тогава ще го поздравим.)

— Пек ей султанъм. (Много добре, господине!) Тя излезе навън, за да ни пропусне да минем. Трябваше да се наведа, за да не си ударя главата. Както установих, коридор нямаше. Постройката се състоеше само от четирите стени и покриващия ги сламен покрив. Както обикновено, вътрешността бе разделена на множество отделения посредством преградни стени от върбови клони.

— Сол тарафда! (Наляво!) — извика след нас главната слугиня.

Последвахме напътствието и се озовахме в посоченото от нея отделение, където се намираше гостилничарят.

Помещението се осветяваше от два отвора в стената, тъй като капаците им бяха отворени. Както вече споменах, прозорци нямаше. В средата на стаята имаше маса с четири пейки около нея. Беше излъскана до бяло, така че изглеждаше много чиста, което направо ме изненада. Не бях очаквал подобна чистота, имайки предвид външния вид на главната прислужница. Пейките също бяха чисти, без никакво петънце. Понеже никъде не видях икона, предположих, че притежателят на странноприемницата е мюсюлманин.

В дупките на стената имаше няколко саксии с цъфнали цветя, които придаваха на помещението уют, а пълният с вода съд в ъгъла беше така добре излъскан, че човек с желание щеше да гребне от разхладителното му съдържание.

Почуках с дръжката на камшика за езда по масата. Междинната стена моментално се отмести и се появи един човек, който ни попита какво желаем.

Беше облечен като турчин и носеше на главата си червен фес. Имаше силно тяло, а дългата тъмна брада, падаща на вълни почти до гърдите му, му придаваше величествен вид.

— Ти ли си гостилничарят? — попитах го аз.

— Да, но вече не приемам посетители — отвърна той.

— Тогава би трябвало да махнеш надписа над портата.

— Ще го направя още днес. Ще наредя да го замажат.

Той каза тези думи с гняв, от което можеше да се предположи, че като гостилничар е имал горчив опит.

— Освен това не идваме, за да отседнем тук — обясних му аз. — Искаме само да си починем и да пийнем нещо.

— Така може. Ако искате, можете да получите и нещо за ядене.

— Какво имаш за пиене?

— Ракия и много хубава бира, която ви препоръчвам.

Значи той имаше бира! Хм! Ама че изненада!

— Кой я е варил? — попитах на свой ред.

— Аз самият.

— Как я съхраняваш?

— В големи стомни. Всеки ден се вари нова, за да има какво да пият хората ми.

Това естествено не можеше да бъде препоръка. Той сигурно го бе разбрал по физиономията ми, защото каза:

— Спокойно я опитай. Съвсем прясна е, от тази сутрин.

Значи той смяташе, че бирата е толкова по-добра, колкото е по-прясна. Бях на съвсем друго мнение, но въпреки това поръчах от питието, защото бях много любопитен да узная какво питие наричаха тук бира.

Той донесе голяма пълна стомна и я сложи на масата.

— Пий! — подкани ме той. — Дава сили и прогонва грижите.

Събрах цялата си смелост, хванах стомната с две ръце и я поднесох към устата си. Не миришеше лошо, смело отпих една глътка, после още една и продължих да пия. Рядка беше, много рядка, като мюнхенско пиво, разредено с вода едно към пет, но на вкус съвсем не беше лоша. Утоляваше жаждата, но нищо повече.

Другите също пиха и й дадоха задоволителна оценка, може би само защото аз не се бях изказал лошо за нея. Това явно зарадва гостилничаря. Мрачното му лице се разведри за няколко мига и той самоуверено каза:

— Да, самият аз съм пивоварят. Никой тук не може да го прави като мен.

— Къде се научи?

— От един чужденец, роден в родината на бирата. Работил беше дълго време в Стамбул, но всъщност беше обущар. Но в онази страна всички правели бира, затова знаеше как се вари. Беше много беден и се прибираше в родината си. Съжалих го и за известно време му дадох подслон, както и ядене и пиене. От благодарност той ми даде рецептата за варене на бирата.

— Как се казва страната, от която беше този човек?

— Не запомних съвсем точно името на страната. Казва се Бланка.

— Явно наистина не си запомнил добре името.

— Напротив! Наистина беше Бланка.

— А може би е Брланген?

— Брла… Имаш право, господарю. Както казваш, е, така се нарича страната. Спомням си. Думата не е лесна за изговаряне. Знаеш ли я?

— Да, но Брланген не е държава, а град в Бавария.

— Да, да, точно така. Беше баварец. Сега си спомням. Бавария е част от Алемания, където всички пият бира. Дори кърмачетата плачат за нея.

— Не каза ли, че този човек е обущар?

— Да, с това се занимаваше.

— Е, не го познавам и не знам дали някога е пил толкова прясна бира. Но поне ти е доказал, че това питие не прави хората неблагодарни. Можем ли също да хапнем нещо?

— Да, господарю, каквото ти сърце пожелае.

— Да, но не знам какво имаш.

— Само кажи: хляб, месо, птици, всичко има, всичко.

— Хм! А бихме ли могли да хапнем яйца?

— Да, разбира се.

— Но кой ще ги приготви?

— Жена ми.

— Значи няма да е баш джарията, която ни посрещна?

— О, не, господарю! Знам защо питаш. Тя е главна и най-усърдна в обора, но няма нищо общо с приготвянето на храната.

— Хайде тогава да опитаме.

Той излезе, за да поръча поисканото от нас. Спътниците ми изразиха задоволството си, че доблестната икономка няма да изпълнява ролята и на кухненска фея.

Щом гостилничарят се върна, седна при нас и като че ли започна да ни оглежда по-внимателно отпреди.

— Не ви посрещнах особено любезно — каза той накрая. — Но не бива да ми се сърдите. Има гости, които прогонват желанието на човек да ги приюти.

— Да не би да са ти се случвали неприятни неща?

— Много неприятни.

— Наскоро ли?

— Да, тази нощ. Обраха ме.

— Гостите ли? Как се случи?

— Трябва да ти кажа, че отглеждам много тютюн. В определено време от Солун идва търговец да го купи. Вчера беше тук и ми плати последната вноска за миналогодишната реколта. Бяха точно сто фунта. В мига, в който слагаше жълтиците тук, на масата, дойдоха трима непознати, които ме попитаха дали могат да пренощуват в странноприемницата. Казах им, че са добре дошли, и занесох парите в моята спалня. Оттам ми ги откраднаха.

— Как са го направили? Нима е толкова лесно да се влезе в спалнята ти? И там ли стените са от върбови пръчки като тези тук?

— О, не. Тя се намира в задния ляв ъгъл на къщата. Обградена е от две страни с външния зид, а вътрешните две стени са от тухли и се издигат чак до покрива. Вратата е здрава и дори е обкована с желязо. Взел съм тези предпазни мерки, защото там съхранявам всичките си ценности.

— Но как тогава са влезли крадците? Как изобщо са могли да разберат, че там държиш парите си?

— Не забравяй, че всички стени тук са плетени от клони и лесно се местят. Затова е много възможно някой от тримата да е наблюдавал къде съм занесъл парите. После бързо е излязъл вън, отишъл е зад къщата и е гледал къде ще скрия парите. Докато ги заключвах, ми се стори, че чувам шум вън. Изтичах към отворения капак и се ослушах навън. Долових отдалечаващи се стъпки. Щом се върнах в хана, единият от тримата мъже липсваше. След малко влезе.

— Нещо не ти ли направи впечатление?

— Не веднага. Стъпките, които чух, можеха да са на някой от слугите ми, които по това време обикновено имат работа зад къщата. Спомних си това обстоятелство едва по-късно, като открих липсата на парите. А щом разпитах домашната прислуга, узнах от един от надничарите си, че точно по това време отивал към кошарата на овцете зад къщата и срещнал непознатия, който идвал откъм страната на спалнята ми.

— А имаш ли представа как е извършена кражбата?

— Това все още е загадка за мен. Като лягах да спя, беше много късно, няколко часа след полунощ. Бях играл на карти и исках да сложа спечелените пари при останалите. Като отворих шкафчето, беше празно.

— Хм! А беше ли преди това заключено? Имам предвид с ключ!

— Беше.

— Спалнята също ли?

— Не. Тя не беше. Почти винаги е отворена, защото жена ми и децата ми непрекъснато влизат и излизат и ще ми е невъзможно непрекъснато да отключвам и заключвам.

— Каза, че си спечелил. С кого игра?

— С тримата мъже.

— Но не и с търговеца на тютюн, нали?

— Не. Беше си тръгнал още преди да падне нощта. Гостите още не се бяха уморили и ме попитаха дали не искам да играя с тях карти. Съгласих се и спечелих почти един пфунд. Освен това пих с тях ракия, а понеже те непрекъснато вдигаха наздравици, постепенно се напих и се почувствах толкова уморен, че накрая се отказах от играта.

— После веднага ли отиде в стаята си, за да сложиш в шкафа спечеленото?

— Не. Преди това трябваше да отида да отворя портата на тримата. Смятаха, че вече няма смисъл да лягат да спят, защото било много късно. Утрото приближаваше и те предпочетоха веднага да тръгнат. Платиха за това, което бяха яли, повече, отколкото им исках, а после потеглиха.

— Накъде? Казаха ли ти?

— Да. Щяха да ходят в Дойран.

— Хм! Значи на юг, през Футкьой и Олевуца.

— А откъде дойдоха?

— От Мелник.

— От Мелник ли? И бяха трима? Добре ли ги огледа?

— Разбира се! Нали играх с тях почти шест часа.

В мен се бе породило съмнението, че тримата крадци са същите мъже, които търсим. Затова продължих да питам:

— Значи тогава си видял и конете им?

— Да. Бяха три бели коня.

— Пек не гюзел (Колко хубаво, колко хубаво) — не се сдържа Халеф. — Веднага го предположих, сихди, веднага!

— Да, ти си проницателен приятел и закрилник на господаря си.

— Какво е предполагал, какво? — попита бързо гостилничарят.

— Нещо, което по-късно може би ще те заинтересува — отговорих му аз. — Първо ще те помоля да ми кажеш още нещо.

— Свързано ли е с хората, които ме ограбиха?

— Позна.

— Питай тогава! Ще ти кажа всичко, което искаш да узнаеш.

Лицето му прие съвсем друг израз. Думите на дребния хаджия го бяха накарали да предположи, че по някакъв начин сме свързани с крадците, и сега бе любопитен да узнае подробностите. По очите му личеше, че започна да го изпълва една макар и неопределена надежда.

— Значи те вече си бяха заминали, когато ти откри липсата на парите — казах аз. — Не падна ли подозрението ти веднага върху тях?

— Не. Разбира се, веднага събудих хората си и ги разпитах. Всички са честни хора, и сред тях няма човек, когото бих могъл да заподозра в подобно нещо. Претърсих всички, без да открия нещо, което да предизвика дори и най-малко подозрение. Едва тогава се сетих за тримата чужденци. Разпитах за тях и научих от надничаря, че един от тях е бил зад къщата точно по времето, когато съм прибирал парите в спалнята си.

— Но кражбата може и да не е била извършена в този момент, а много по-късно!

— Разбира се. И аз мисля така.

— А на мен ми се струва, че само един човек не е бил достатъчен, за да бъдат откраднати парите. Необходими са били най-малко двама. Не можеш ли да си спомниш дали не са липсвали двама едновременно?

— Да, дори много добре. Първоначално това не ми направи впечатление. Едва по-късно се сетих.

— Кога стана кражбата?

— Още преди хората ми да си легнат.

— Семейството ти в твоята стая ли спи?

— Естествено. Всички.

— Значи кражбата наистина е извършена, преди да легнат да спят. Крадците са го обмислили много добре. Но как са успели да направят така, че да не можете да ги заварите?

— Единият от тях започна да ни показва номера с карти. Понеже много ми харесаха, той ми позволи да доведа всичките си хора. Докато той ни е забавлявал, другите двама са се отдалечили, без това да ми направи впечатление. Едва като се върнаха, той каза, че ни е показал всичко, каквото умее. После всички се разотидоха, а ние продължихме да играем.

Не бива да се учудвате, че в това отдалечено турско село се играе на карти. Много често бях виждал в Турция да играят с тях. Наблюдавал бях фокусници да правят номера с карти, които по майсторство не отстъпваха на нашите. Обикновено бяха гърци или арменци. Истинският турчин не притежава необходимото търпение да придобие съответната сръчност с продължителни упражнения. Затова ни най-малко не бях учуден, че тук, в странноприемницата на Дабила, са били изпълнявани подобни номера с карти, но бях любопитен да узная кой от тримата се бе представил като фокусник.

Накарах гостилничаря да ми опише мъжа и стигнах до извода, че това е бил избягалият от затвора тъмничар. Следователно Манах ал Барша и Баруд ал Амасат бяха извършили кражбата заедно и, разбира се, можеше да се предположи, че надзирателят е бил предупреден за тяхното намерение.

— Значи след претърсването и разпита на слугите си стигнал до убеждението, че чужденците са били крадците? — продължих да питам аз. — Какво направи после?

— Заповядах на ратаите си да яхнат конете и да ги настигнат.

— Така! А защо ти самият не тръгна след тях?

— Препуснах с най-голяма бързина към полицейския началник в Остромджа, за да съобщя за станалото и да поискам гавази. Той се съгласи да изпълни желанието ми едва след продължителни преговори и след като платих петстотин пиастъра. Трябваше да поема задължението да покрия всички разходи, които щяха да възникнат при преследването на крадците, а в случай че бъдат заловени, да платя десет фунта извънредно възнаграждение.

— Този човек е много умен управител на кесията си. Аллах да го пази още дълго време.

— Дяволите да го вземат! — каза гостилничарят в отговор на благословията ми. — Пророкът иска на земята да цари справедливост. Чиновниците на падишаха са длъжни да ни служат, а щом желаеш дълъг живот на този пладнешки разбойник, значи не мога да те смятам за добър последовател на Пророка.

— И не съм такъв.

— Да не би да си шиит, привърженик на изопаченото учение? Той се отдръпна малко от мен.

— Не — отговорих аз. — Християнин съм.

— Християнин ли! Все пак е по-добре, отколкото да си шиит, който след смъртта си отива в ада: Вие, християните, ако вярвате в Иса Бен Мариам (Исус), можете поне да идете на небето, макар и само до третото. Останалите — от четвъртото до седмото — са запазени за мюсюлманите. Нямам нищо против вас, християните, защото човекът, който ме научи да варя бира, беше католик. Толкова повече обаче се учудвам, че желаеш на този чиновник дълъг живот!

Той бавно продължи да се отдръпва назад. Отговорих му:

— Направих го, защото не искам да умира, преди да получи наказанието си за изнудването. Знаеш ли какви мерки смята да предприеме?

— Да, има намерение да изпрати всичките си гавази по следите на мошениците. Във всички намиращи се оттук до Дойран селища щяло да се организира голямо преследване и той самият щял да застане начело на хайката.

Предполагам, че сега си седи вкъщи върху възглавницата, пуши си любимия чибук и си пие кафето.

— Ако бях сигурен, че е така, не го чака нищо добро.

— Можеш да го узнаеш, защото сега ще дойдеш с нас до Остромджа, за да го потърсиш.

— Аз ли? Защо? — попита той учудено.

— После ще разбереш. Нима си убеден, че той ще удържи на обещанието си и ще изпрати всичките си гавази?

— Нямах време за това, защото трябваше да побързам да се прибера, та като си дойдат ратаите ми, да съм вкъщи.

— Те върнаха ли се?

— Да. Разделили се и са яздили до Фуркьой и Белица, без да открият и следа от крадците. Тогава решили, че е по-добре да се върнат. Разбира се, здравата им се накарах. Те са наемници, а не се интересуват от благото на господаря си.

— О, не, правилно са постъпили.

— Мислиш ли? Защо?

— Дори и да бяха отишли чак до Дойран, та и по-далеч, пак никого нямаше да намерят.

— Много уверено говориш?

— Да, защото съм дълбоко убеден, че е така. Крадците изобщо не са тръгнали в тази посока.

— Но те го казаха!

— Излъгали са те, за да те заблудят. Да не мислиш, че един крадец ще бъде толкова непредпазлив, та да насочи полицията по следите си?

— Като ми го казаха, още не ме бяха ограбили!

— Но вече са имали намерение да го направят. Имали са и друга причина да не ти кажат истинската цел на пътуването си. Вече ги преследват за по-рано извършени престъпления. Предположили са, че ако преследвачите им дойдат в Дабила, ще отседнат при теб. Затова са ти казали погрешна посока. Пък и трябва да имаш предвид, дето са казали, че идват от Мелник и отиват в Дойран. Прекият път от едното място до другото минава югозападно през планина Султаница. А те са тръгнали право на запад, за да завият на юг. Значи са минали по обиколен път, който по моя преценка е около две немски мили. Но когато човек бяга и щади конете си, не язди по обиколни пътища шест часа.

Гостилничарят изпитателно ме гледаше.

— Ефенди — попита той, — ти наистина ли си християнин?

— Да. Защо питаш?

— Ако не беше християнин, щях да си помисля, че си от полицията.

— Има гавази, които не са мохамедани.

— Ти не би могъл да бъдеш обикновен гавазин, а си от висшите заптиета. А при тях, доколкото знам, не се вземат християни на служба.

— Защо непременно смяташ, че трябва да съм полицай?

— Подходящ си, а и говориш като човек, който знае всичко съвсем точно още преди да са му го казали. А и придружителите ти отговарят на тези мои представи. Виж тези двамата! — Той посочи към Оско и Омар Бен Садек. — Как сериозно и важно гледат! Санът на професията им е изписан по лицата им. А този дребосък! — Той посочи към хаджи Халеф Омар. — Не е ли истинско заптие? Лукави очи и хитра усмивка! Не се ли държи така, сякаш ще арестува целия свят, стига да поиска?

Тримата високо се изсмяха. Но аз отговорих сериозно:

— Грешиш. Ние сме обикновени пътници, които разчитат на закрилата на полицията като останалите хора. Но сме дошли дотук през много страни и местности и сме видели и научили повече от хиляди други хора. Затова не ни е трудно да разгадаем случилото се. Който непрекъснато си седи вкъщи, често умът му остава ограничен и като му се случи нещо необикновено, му е трудно да се оправи.

— Може и да е така, но… а, ето носят яденето ви. Нахранете се спокойно. Като свършите, отново ще поговорим. А ако искате, мога да дам на конете ви храна и вода? Имам хубава, добре счукана царевица.

— Да, дай им от нея и кажи на ратая си да им свали седлата и да ги облее с вода. Това ще ги освежи. Яздили сме от Едирне дотук, без нито веднъж да са почивали както трябва.

— Недалеч зад къщата имам хубав рибарник с бистра и чиста вода. Ако искаш, ратаите могат да вкарат конете ви вътре.

— Моля те, кажи им да го направят.

Въпреки дълбоката до глезените мръсотия, покриваща двора, изглежда човекът беше много предприемчив и за тукашните представи добър стопанин. Откраднатите му сто фунта, или в немски пари 1850 марки, бяха само част от цената за тютюневата реколта от предишната година. Явно наистина беше доста заможен. Фактът, че беше направил и развъдник за риба, доказваше, че умееше пълноценно да използва земята си.

Освен това за разлика от повечето тамошни жители умееше да живее по-другояче. Доказваше го обстоятелството, че не ни смяташе за най-обикновени пътници.

Яденето ни бе поднесено от две облечени в много чисти дрехи момчета. Получихме топъл, апетитно ухаещ омлет, както и консервирани с оцет и подправени с пипер дини и други пресни плодове. Както за мое учудване забелязах, ястията бяха сипани в чисти чинии от бял фаянс, само голямата купа за динята беше от печена жълта глина.

Гостилничарят наблюдаваше дали всичко ще ни бъде сервирано както трябва, а после, след като ни беше поднесена и кошничка с ножове, вилици и лъжици, заповяда:

— Идете при господарката и й кажете да даде четири салфетки и още толкова кърпи. Мъжете, които вечерят тук, идват отдалеч и са изискани господа. Не бива да казват, че са били лошо обслужени при конакчи Ибарек.

Значи любезният домакин, който имаше дори салфетки, се казваше Ибарек. Убеден бях, че всичко много ще ни се услади. Той излезе, за да даде на ратаите си вече споменатите заповеди. После ни донесоха салфетките и кърпите, като последните според мен бяха излишни. Кърпи освен салфетките едва ли можеха да се намерят и в първокласен европейски хотел.

Като взех салфетките и дадох по една на всеки от спътниците си, тайно се забавлявах от насочените към мен въпросителни погледи. Те не знаеха какво да правят с белите, чисти кърпи. Дребният хаджия единствен рискува да си навлече присмеха ми и попита:

— Сихди, какво да правим с тези кърпи? Нали на масата вече има сложена голяма покривка.

— Това не са покривки.

— Машаллах, Божие чудо! Да не би да са кърпи за нос? Никой от нас няма хрема!

— Не са и за тази цел. Тези кърпи се слагат отпред, както сега ще ви покажа, за да не изцапате дрехите си с яденето.

— Аллах акбар! (Господ е велик!) Но изисканите хора сигурно са много несръчни, щом имат нужда от специални кърпи, за да сложат храната в устата си, без да я разсипят по дрехите си. Научил съм се да се храня прилично и дрехата ми напразно ще жадува да опита от вкусния сок на динята.

Нарочно си вързах салфетката по възможно най-несръчния начин и понеже останалите го направиха така, както им показах, ето че седяхме като деца, на които добрата майка пъха в устите гъстата млечна каша. Това страшно ме забавляваше.

Докато ядяхме, забелязах, че заведоха конете зад къщата. Като истински мюсюлманин, изглежда, стопанинът смяташе, че е особено учтиво да ни остави да се храним насаме. Влезе отново едва когато вече бяхме свършили и заповяда на двете момчета да почистят масата и да ни донесат леген с вода. Той също беше от бял фаянс, така че сега идваше ред и на кърпите за ръце.

Докато си миехме ръцете, Халеф ми прошепна:

— Сихди, не те ли е страх?

— От какво?

— Кой знае каква ще е сметката! Хубаво ядене, студена бира, ножове, вилици, лъжици, покривка, леген за миене, кърпи за ръце, пък и тези салфетки от бял лен! Освен това господарката лично ни сготви! Мисля, че този доблестен гостилничар ще ни поиска точно толкова, на колкото е възлизала сметката на полицейския началник.

— Не се притеснявай, убеден съм, че няма да се наложи да плащаме.

— Мислиш ли, че гостилничарят ще стигне до тази великолепна, човеколюбива мисъл?

— Сигурен съм. Ще трябва да дадем бакшиш само на ратаите.

— Ако е толкова разбран, тогава днес, утре, а също и вдругиден от все сърце ще се моля на Пророка да се застъпи пред Ангела на смъртта за този добър човек.

— Защо само до вдругиден?

— Три пъти е достатъчно. Дотогава ще се запознаем с други хора, които също добре ще се отнасят с нас и следователно ще са достойни за застъпничеството ми.

Дребният хаджия тихо се засмя, какъвто беше маниерът му, когато хитруваше.

След като се измихме, гостилничарят ни покани отново да седнем на масата. Искаше отново да напълни вече поизпразнената стомна и ни помоли преди това да си допием бирата. Аз обаче се противопоставих и отвърнах:

— Ще ми доставиш радост, ако ми покажеш шкафчето, от което са ти откраднали парите. Ще ми направиш ли тази услуга?

— Да. Последвай ме!

Халеф също дойде с нас. Вроденият нюх не му позволяваше да остане като другите двама на мястото си.

Гостилничарят отмести малко две от подвижните преградни стени и се озовахме пред неговата спалня. Не беше заключена. Веднага забелязах, че отвътре на вратата има резе, с чиято помощ би могло да се предотврати нежеланото й отваряне.

Легла нямаше. Край стените беше поставен така нареченият серир, нисък одър от летви, върху който се слагат възглавници. На тях обитателите на къщата спяха, като през лятото изобщо не се завиваха, а през зимата се покриваха с одеялата или кожусите си. Разбира се, и през ум не им минаваше да си свалят дрехите.

Този лош навик на ориенталците, липсата на каквито и да е чаршафи, рядкото сменяне на бельото не само предразполагат към болести, но са и предпоставка за масовото присъствие на онези два вида кръвожадни насекоми, които някога един унгарски магнат, комуто са били известни латинските думи pulex и pediculus, нарекъл със странните имена «хопхоп» и «крапеле»[13].

Стените бяха боядисани в бяло. Единствената украса по тях се състоеше от изписаната на арабски точно под сламения покрив поговорка:

«Ангелите бдят над съня на праведника, но до ложето на грешника витаят страхливите вопли от упреците.»

Стаята имаше един-единствен прозорец. Срещу него на стената висеше въпросното шкафче.

— Тук вътре бяха парите — каза гостилничарят, сочейки към шкафчето. — Заключих го така, както беше по време на кражбата.

— Отвори го! — започнах аз.

Той извади малкото ключе от джоба си и отвори. Шкафчето беше съвсем празно. Проверих ключа и ключалката. Не беше обикновена фабрична изработка. Узнах, че го е изработил един майстор в Остромджа и според мен ключалката не би могла да бъде отворена с някоя кука или пирон.

Толкова по-необяснимо беше как е извършена кражбата.

— Сигурен ли си, че наистина си заключил шкафчето? — попитах аз.

— Да, със сигурност.

— Хм! Само пари ли имаше вътре?

— Не, бижутата на жена ми, както и някои златни и сребърни дреболии.

— Те също ли са откраднати?

— Да, всичко е изчезнало.

— Следователно крадците не са имали време да подбират. Пък и кражбата е извършена в тъмното и негодниците, разбира се, не са могли да видят кое е ценно и кое не.

— О, украшението за глава на жена ми и огърлицата й се състояха само от големи и малки златни и сребърни монети. Въпреки тъмнината крадците сигурно са успели да го разберат. Освен това имаше чапрази, брошки и пръстени, които също бяха ценни.

— Но те могат да ни насочат към крадците. Предпазливият крадец не взема такива неща. Ако двамата мъже са отмъкнали и тези предмети, доказват, че са били непредпазливи и не са професионалисти. Но непременно трябва да разберем по какъв начин са отворили шкафчето.

Реших внимателно да го огледам, но дребничкият хаджия вече го беше направил.

— Открих, сихди — каза той. — Ето го!

Той посочи към вътрешността. Като погледнах вътре, разбира се, веднага видях, че задната му стена беше разместена. Проверих по какъв начин е закрепено шкафчето на стената. Не беше поставено с помощта на метални шини, които осигуряваха по-голяма здравина, а просто беше закачено на един пирон, от който много лесно можеше да бъде взето.

Свалих го от стената и сега вече съвсем ясно се виждаше, че е било отворено, като са му извадили задната стена. Забелязваха се следите от дебело острие на нож, с който беше направено това.

Частите на шкафчето не бяха заковани с гвоздеи, а бяха монтирани посредством зацепване с жлебове. Значи изваждането на задната стена сигурно е причинило доста голям шум.

— И нищо ли не чухте? — попитах аз.

— Абсолютно нищо.

— Но сигурно се е чуло силно пращене. Може би сте вдигали голяма врява.

— О, не. Толкова бяхме увлечени във фокусите, че, дори напротив, седяхме много тихо. Може би крадците са затворили вратата.

— Естествено, че не са я държали отворена. Може би дори са пуснали и резето, да не би внезапно да бъдат изненадани.

— В такъв случай нищо не бихме могли да чуем.

— Напротив! В къщата няма тухлени стени, а само плетени. Би трябвало да сте чули отварянето на шкафчето. Предполагам, че… хм!

Приближих се към прозореца. Беше достатъчно голям, че през него да мине немного пълен мъж. А и шкафчето беше достатъчно малко, за да може да бъде изнесено и върнато през прозореца.

— Е да, да идем вън! — казах аз, излизайки от стаята. Отидохме зад къщата.

— Оглеждал ли си прозореца отвън? — попитах аз гостилничаря.

— Не. И през ум не ми е минавало! Шкафът висеше в стаята. И кражбата е извършена там, какво би могло да се намери тук?

— Вероятно търсенето все пак няма да е напразно, както ти мислиш. Хайде да видим! Но оставете това на мен. Не се приближавайте много до прозореца. Може да заличите следите.

Като стигнах до мястото под прозореца, другите двама останаха малко по-назад. Плътно до стената растеше буйна коприва. Точно под прозореца тя беше стъпкана.

— Погледни! — казах аз. — Виждаш ли, че някой е излизал през прозореца.

— Но сигурно преди доста време. Може би е било някое от моите момчета.

— Не. Не е било момче, защото тук, в меката почва, се вижда отпечатък от голям мъжки ботуш. А не е било и преди много време. Пречупените стебла не са увехнали, само са им провиснали листата. Според мен са били пречупени вчера вечерта. Стъпките също са пресни. Ръбовете им би трябвало да са изсъхнали, ако следите са отпреди.

— Как разбра всичко това! — каза смаян гостилничарят.

— Необходими са само зорки очи и трябва малко да се помисли. Погледни тук! Това е мястото, където е било сложено шкафчето. То сигурно се е изцапало от влажната земя, но умните крадци въпреки тъмнината хубаво са го избърсали.

— А това откъде знаеш?

— Много просто, по шкафчето няма и следа от кал. Хайде да видим по-нататък!

Продължих да търся следи по земята. Но напразно. Извадих ножа си и приведох копривата ниско до земята. Като я отместих, огледах внимателно само празното място. Можеше да има нещо между стеблата. Правилно бях предположил. На две места блестяха някакви златисти предмети. Беше един тънък пръстен с тюркоаз и голяма златна обеца с почти цол и половина диаметър. Жените по тези места носеха такива големи обеци.

— Погледни — казах аз на гостилничаря. — Негодниците все пак са изпуснали нещо тук. Познати ли са ти тези вещи?

— Ах! На жена ми са. Дали и другата обеца не е тук?

— Помогни ми да я потърсим!

Но всички усилия бяха напразни. Не намерихме нищо повече. Вече знаехме как е извършена кражбата. Негодниците се бяха страхували, че шумът може да бъде чут. Затова единият от тях беше излязъл през прозореца, а другият му беше подал шкафчето, за да го отвори вън.

За всичко останало можехме да говорим и вътре, затова отново се отправихме към стаята. Преди това обаче се отбихме за малко да видим конете.

Вече бяха изведени от езерото и отново оседлани. Стояха на брега с вързани пред муцуните торби със зоб и ядяха деликатесната за тях трошена царевица. Казах на ратаите, че могат да оставят конете тук, където въпреки близостта на рибарника нямаше толкова много мухи и комари, както в мръсния двор. Както скоро се оказа, беше истинско щастие, че ми бе хрумнала тази идея.

Тъкмо бяхме влезли в стаята и се канехме да сядаме, видяхме, че в двора влизат двама конници. Не изглеждаха особено порядъчни. Конете им нищо не струваха, а освен това бяха видимо изтощени — стари кобили, за които не бих дал и петдесет марки. Двамата мъже подхождаха за тези животни, толкова окъсани и изпаднали изглеждаха.

— Идват ти нови гости — каза Халеф на гостилничаря.

— Не ме е грижа за тях — отвърна той. — Ще ги отпратя.

— Редно ли е да го правиш, щом имаш странноприемница?

— Кой би могъл да ми забрани да отпратя някого, който не е добре дошъл тук?

Той тръгна да излиза, за да изпълни намерението си. Аз обаче го хванах за ръката и го задържах.

— Стой! — казах му аз. — Остави ги да влязат!

— Защо?

— Искам да чуя какво ще кажат.

— Познаваш ли ги?

— Да. Но те в никакъв случай не бива да разберат, че ние сме тук. Затова не бива да видят нито нас, нито конете ни.

— Това лесно може да се избегне. Просто трябва да влезете в спалнята ми, докато си тръгнат.

— Моите спътници могат да го направят, но аз искам да ги подслушам.

— Наистина нямам представа какво целиш с всичко това, но няма да ти е трудно да го направиш. Ела, ще те скрия.

Той ме заведе зад една от подвижните стени. На нея бяха облегнати големи вързопи обелени върбови клони, материалът, от който се правеха тези стени.

— Скрий се зад тези вързопи — каза той. — Ще можеш да наблюдаваш стаята през пръчките. Непознатите ще седят толкова близо до теб, че ще можеш да чуваш думите им дори и ако не говорят достатъчно високо.

— А ако решат да проверят дали не ги наблюдава някой?

— Ще поставя вързопите така, че изобщо няма да се виждаш.

— Добре! Трябва да ти кажа още, че се налага да тръгна преди двамата конници, които са се запътили за Остромджа. И ти ще дойдеш с мен!

— Аз ли? Защо?

— За да си вземеш парите от крадците.

— Те в Остромджа ли са отишли?

— Имам всички основания да предполагам това. Нареди веднага да оседлаят коня ти и да го заведат заедно с нашите на някое място, където тези хора няма да могат да ги забележат. След като чуя каквото трябва, ще се промъкна в спалнята ти. Един от ратаите ти трябва да ни чака там, за да ни отведе при конете, където и ти бързо трябва да дойдеш. Сега тръгвам, за да не ме заварят.

Успях да му кажа всичко това, защото забелязах, че двамата ездачи, изглежда, не бързаха особено много да влязат в хана. Слязоха бавно от конете и после се приближиха към една от страничните постройки, сигурно «за да видят дали не биха могли да намерят нещо, което тайно биха могли да отмъкнат със себе си», както се изрази гостилничарят.

Той излезе, а аз удобно се настаних на пода между подвижната стена и сноповете върбови клони. Дупките в стената ми позволяваха да виждам цялата стая.

После чух приближаващи се стъпки.

— Сихди, къде си? — попита гласът на хаджията от другата страна на сноповете.

— Скрит съм тук. Какво искаш? Много си непредпазлив!

— Пфу! Онези още не идват — стоят в обора на гостилничаря, да разглеждат конете му. Каза, че ги познаваш. Вярно ли е?

— Да, разбира се.

— Е, и кои са?

— Ти не ги ли позна?

— Не, сихди.

— Нали имаш набито око! Не видя ли прашката, която виси на пояса на единия?

— Видях я.

— Е, кой носи такова нещо?

— Знам ли?

— Би трябвало да знаеш. Спомни си за гълъбарника!

— О, сихди, не искам да мисля за него. Като си спомня за това тъжно място, ми се приисква да те помоля да ми зашлевиш една плесница.

— Не видя ли мъжете, които седяха долу в стаята?

— Върху които се сгромоляса котката с все пръти, а котката бях аз! Да, добре запомних тези хора!

— И двамата окъсани мъже, които седяха вляво до стената ли? Нали бяха братя?

— Ах, сихди, сега си спомням. Единият имаше прашка. Мислиш ли, че са те?

— Да, те са. Много добре видях лицата им.

— О, Аллах! Те казаха, че трябва да отидат в Остромджа, за да съобщят на тримата негодници какво е станало с нас и че са ни изпратили в рая.

— Искаха да го направят. Такава задача са получили от Манах ал Барша и Баруд ал Амасат.

— Значи още не са стигнали до Остромджа, а тримата негодници, които търсим и са обрали настоящия ни домакин, мислят, че вече не сме по следите им. Сихди, позволи ми да ти направя едно много добро и разумно предложение!

— Какво?

— Не е ли по-добре да обезвредим двамата негодници, които възнамеряваш да подслушваш?

— Разбира се, ще го направим.

— Но как?

— Ще помислим.

— О, вече е измислено!

— От теб ли? Какво смяташ да правиш?

— Мисля малко да ги поубия.

— Дори и не помисляй да го правиш, Халеф!

— О, сихди, само малко! После те веднага ще възкръснат в ада. Това изобщо не би могло да се нарече убийство!

— Не ме занимавай с такива предложения!

— Да, понякога забравям, че си християнин. Ако зависеше от теб, щеше да си рискуваш живота и за най-злия враг. Тези двама негодници имаха намерение да ни изложат на най-голяма опасност. Ако се срещнат с останалите трима в Остромджа, можеш да бъдеш сигурен, че ще ни издебнат и ще пуснат на всеки от нас по един куршум в главата още преди и през ум да ни мине, че подобни обстоятелства биха могли да бъдат опасни.

— Ще се погрижим тези двамата да не се срещнат с другите трима. А може би ще е по-добре, ако се погрижим да се срещнат.

— Да не си луд?

— Изобщо не съм.

— А какъв си тогава?

— Не съм луд, а умен. Не знаем как да намерим онези тримата. В гълъбарника само чухме, че ще чакат при старите развалини. Но не знаем къде са тези развалини. Може да се окаже много трудно, ако не и невъзможно да бъде открит някой, който се крие там.

— О, аз съм твоят приятел и закрилник хаджи Халеф Омар. Погледът ми стига оттук до Египет, а обонянието ми достига още по-надалеч. Лесно ще открия тези хора.

— Точно толкова лесно и може би още по-вероятно е те да те срещнат, а тогава едва ли ще ти оставят време да прочетеш сурата на смъртта. Не, сега няма да закачаме тези двамата, нито пък ще им се показваме, за да можем да ги следим тайно и да ги наблюдаваме. Тези, които искаха да ни убият, ще станат наши водачи, с чиято помощ другите трима ще паднат в ръцете ни.

— Аллах! Тази идея също не е лоша!

— Радвам се, че го признаваш! Сега изчезвай да не би да те забележат. Кажи на гостилничаря да се погрижи двамата гости да останат тук възможно най-дълго, след като той замине с нас. Трябва да ги обслужат така, че да направят по-дълъг престой. Аз с готовност ще го платя. Кажи му го, а сега върви!

— Да, сихди, изчезвам! Струва ми се, че някой идва.

Тези думи той изрече шепнешком. Най-сетне очакваните двама мъже влязоха в стаята.

Естествено, завариха я празна. Омар и Оско отдавна бяха излезли, а гостилничарят беше дошъл, за да изнесе стомната с бира.

Сега имах възможност да разгледам тези хора по-добре, отколкото предишната вечер. Имаха физиономии на истински обесници. На някои хора по лицата им личи какво може да се очаква от тях. Тези бяха от този тип. Облечени бяха като последни бедняци, на всичко отгоре дрехите им бяха отвратително мръсни и скъсани. Затова пък оръжията им бяха доста по-хубави и, изглежда, добре се грижеха за тях.

Докато единият беше окачил на скъсания си пояс прашка, то другият носеше опасното някога оръжие на избягалите от турците в горите сърби и власи, а именно хайдушки чакан, чиято резбована дръжка бе облечена с бисернолъскава кожа от акула. За това оръжие само бях чувал от предания и го бях разглеждал в някои колекции, но никога не бях виждал как се използва. Дори и през ум не ми минаваше, че не след дълго ще стана негова мишена.

Те се огледаха в стаята.

— Няма никой — изръмжа човекът с прашката. — Да не би да мислят, че не можем да си платим ракията, която ще пием?

— Трябва ли да я плащаме? — изсмя се другият. — Не сме ли хайдути? Не носим ли копча, от която всички останали се страхуват? Ако не искаме да си платим доброволно, бих желал да видя кой ще посмее да ни принуди!

— Млъкни! Само двама сме, а този Ибарек е богат човек и има много ратаи и работници, срещу които не можем да излезем. Няма да се излагам на опасност заради няколко глътки ракия. Но е неприятно, че никой не ни обръща внимание. Да не би да мислят, че сме скитници?

— Да не сме нещо друго?

— Разбира се, че не сме такива. Ние сме герои от планините, които имат за задача да отмъстят за причиненото им зло.

— Да, но обикновените хора ни наричат разбойници вместо герои, което всъщност ми е все едно. Може би само затова в стаята няма никой, защото всички са се скрили зад стените и ни наблюдават през цепнатините им. Но тогава лошо им се пише. Хайде да погледнем!

Те излязоха и тръгнаха към подвижните стени от върбови клони. Като се приближиха до стената, зад която бях скрит аз, единият каза:

— Много е възможно зад тези вързопи да се е скрил някои.

Хайде да проверим. Ножът ми е достатъчно остър.

Начинът, по който действаха тези мъже, ясно показваше колко сурови хора са. А точно като тях са и повечето, които си слагат ореол поради това, че както гласи народният израз, «са излезли в гората». Може би има някои сред тях, които са били принудени от несправедливостта, омразата и преследването да избягат в планините, но техният брой е незначителен в сравнение с онези, които са скъсали свещените връзки на закона, Бога и хората от чиста бруталност.

Дяволът извади ножа си и го заби между вързопите, но за щастие твърде високо. Ако не бях решил да седна, сигурно щеше да ме улучи.

Друг въпрос беше, разбира се, дали в този случай спокойно щях да стоя като мишена за хвърляне на ножове. Във всеки случай нямаше да чакам удара. А ако исках да се държа с мъжете според желанието си, във всеки случай щеше да е позор за мен да им позволя да ме подплашат. Има неща, които човек може да прави, без това да навреди на честта и самочувствието му, но за това не бива да се знае. Към тези неща спада и дебненето.

Всички казват, че подслушването е срамно дело, но има положения, в които то е направо задължение. На когото се удаде добрата възможност да подслуша престъпници и да предотврати злодеяние, но от фалшиво чувство за срам или чест не я използва, става съучастник. А аз трябваше да предпазвам и себе си.

— Няма никой — каза доволно мъжът. — И никого не бих посъветвал да стои тук! Хайде пак да влезем!

Те се върнаха в стаята и започнаха силно да викат, за да ги обслужат. Гостилничарят влезе, поздрави ги и учтиво се извини, че не е могъл веднага да дойде.

— Тъкмо се приготвях за път — обясни им той. — Затова, за съжаление, се наложи да почакате.

— Къде ще ходиш? — попита човекът с прашката.

— В Текирлик.

Разумно постъпи, като назова противоположната на нашата посока. Все пак другият се осведоми:

— Какво ще правиш там? По работа ли отиваш?

— Не, за развлечение. Какво искате да ви донеса?

— Ракия. Но донеси достатъчно! Жадни сме, ще ти платим. Какви ли гърла имаха тези хора, щом пиеха ракия за утоляване на жаждата.

— Да платите ли? — засмя се гостилничарят. — Днес сте първите ми гости, а според обичая, който спазвам на днешния ден, първите, които дойдат, получават всичко безплатно.

— Така ли? Че какъв ден е днес?

— Рожденият ми ден.

— Тогава те поздравяваме и ти желаем хиляда години живот. Значи не е необходимо да плащаме това, което ще ядем и пием?

— Да.

— Тогава донеси една кана ракия и седни да пиеш с нас.

— Не мога, защото веднага трябва да тръгвам. Искам да прекарам днешния ден с роднините си, които живеят в Текирлик. Но ще вдигна с вас наздравица.

Той отиде да донесе ракията.

— Хей — каза онзи с хайдутската брадва, — добре уцелихме, нали?

— Да — кимна другият, хилейки се доволно. — Хубавичко ще си похапнем.

— Като се върне стопанинът и разбере какво сме изяли, не бива да каже, че не сме отпразнували както трябва рождения му ден.

Радвах се, че гостилничарят беше измислил толкова умен претекст, за да задържи двамата тук. Той донесе една кана, която според моите представи беше достатъчно голяма, за да стигне на десет мъже да се напият. Сложи една чаша на масата и понечи да налее.

— Стой! — заповяда човекът с прашката. — Това съдче е за деца. Ние сме мъже и ще пием направо от каната. Човек трябва изцяло да се наслаждава на това, което Аллах дава. Пия за твое здраве и ти желая да се сбъдне всичко, което ти сам би поискал.

Той отпи две големи глътки, свали стомната, отпи още веднъж, а после направи такава физиономия, сякаш бе пил нектар. Приятелят му последва неговия пример и също пи толкова, после млясна с език и подавайки стомната на гостилничаря, каза:

— Пий, приятелче! Това освежително питие няма равно на себе си в целия свят. Пий, но не толкова много, за да ни стигне, да пием за твое здраве като твои гости.

Гостилничарят само опита и отговори:

— Няма да се свърши, а можете да поръчате отново да напълнят каната.

— А ще може ли, щом теб вече няма да те има?

— Заповядал съм на ратая, който ще ви обслужва, да ви дава всичко, каквото пожелаете, стига, разбира се, да го има.

— Тогава вместо само хиляда ти пожелавам десет хиляди години живот. Ти си много благочестив и достоен син на Пророка и водиш похвален живот, за който Ангелът на смъртта някога ще ти отреди място в лоното Аврамово.

— Благодаря ти! Но сега ще вървя. Щом замина, обръщайте се към ратая.

— А той къде е?

— Вън на двора. В къщата няма никой. Всичките ми хора са на полето, но скоро ще се върнат.

Хитрецът им каза всичко това, за да ги заблуди, че са сами. Не биваше да подозират, че ги подслушват, и можеха да бъдат съвсем спокойни, че могат необезпокоявани да си разговарят на висок глас.

— Желаем ти приятен път — каза човекът с брадвата. — Преди това обаче искам да те попитам нещо.

— Какво?

— Да са се отбивали преди известно време при теб трима мъже, но не обикновени, а изискани?

— Хм! При мен идват много хора. Трябва да ми ги опишете.

— Не е необходимо. Ще ти кажем само какви коне яздят. Имат три бели коня.

— А, да! Вчера вечерта бяха тук. Наистина бяха много представителни мъже.

— Тук ли спаха?

— Не. Всъщност смятаха да го направят, но седнахме да играем карти, което продължи почти до сутринта и тогава те решиха, че е по-добре веднага да продължат пътя си.

— Казаха ли ти накъде отиват?

— Да.

— В Остромджа ли?

— О, не! Смятаха да ходят в Дойран.

— А, така ли? И натам ли тръгнаха?

— Разбира се! Нали така казаха. Защо след това трябва да променят решението си?

— Правилно! Сигурно си видял, че са потеглили на юг?

— Аз ли? Да видя? — попита той учуден. — За да видя това, трябва да вървя след тях през цялото село. И защо да го правя?

— Питам просто така. Сега нещо друго! А след тях не са ли идвали и други хора от същата посока при теб?

Разбира се, той искаше да узнае нещо за мен и спътниците ми. Ако беше ме попитал, знаех какво да му кажа, но бях напълно убеден, че гостилничарят щеше да им отговори по съвсем друг начин. Във всеки случай най-лесно беше просто да отрече. Не можеше да се твърди обаче, че изобщо не сме минавали оттук, защото открито бяхме минали през намиращите се преди Дабила селища и много хора ни бяха видели. Двамата мъже сигурно бяха разпитвали за нас и знаеха, че сме пред тях.

Най-добре беше гостилничарят да признае, че сме били тук. А ако беше много хитър, можеше да каже, че сме тръгнали след онези тримата, които са били в хана, в посока към Дойран. По този начин двамата негодници щяха да сметнат, че в продължение на няколко дни не ги заплашва никаква опасност от нас. Но както казах, не вярвах, че е толкова умен. Затова бях много приятно изненадан от по-нататъшния развой на разговора. Противно на моите очаквания, гостилничарят доказа, че може да прояви голяма съобразителност. Той отговори:

— От вчера вечерта при мен не са идвали никакви други гости. Нали вече ви казах, че сте първите за днес.

— Хм! Но онези, за които говоря, със сигурност са дошли в Дабила.

— Тогава може би са минали през селото, без да се отбиват тук.

— Вероятно е така. А това ни е много неприятно, защото искаме да ги настигнем. Трябва непременно да говорим с тях.

— Ваши познати ли са?

— Дори добри приятели.

— Тогава побързайте да ги настигнете и не бива да се задържате тук дълго време.

— За съжаление! Толкова бихме искали да почетем гостоприемството ти, като приемем почерпката ти. Може би ще срещнем тези четирима мъже още в Остромджа.

— Четирима ли бяха?

— Да.

— А единият от тях не яздеше ли чистокръвен вран жребец?

— Да, да! Виждал ли си го?

— Да. Дори вместо една пушка имаше две.

— Точно така, точно така!

— Измежду другите трима имаше един дребосък, на който вместо брада от лицето му висяха десет или единайсет дълги косъма.

— Съвсем правилно! Значи си ги видял! Но къде, щом не са се отбивали при теб?

— Вън пред портата. Стоях там със съседа си, когато дойдоха. Те, разбира се, искаха да отседнат при мен, но като им казах, че аз съм гостилничарят, човекът с тъмната брада, върху врания кон, ме попита дали при мен не са идвали трима мъже, яздещи бели коне.

— Шейтан! Ти какво му отговори?

— Истината, разбира се.

— О, ужас!

— Защо?

— Нищо, нищо. Казах го просто така. Продължавай нататък!

— Мъжът ме попита кога са били тук тримата конници, колко време са останали и накъде са тръгнали после.

— Ах, чудесно! Ти какво му каза?

— Това, което знам. Отговорих му, че тези, за които пита, са потеглили на юг към Дойран. Да не би да не е трябвало да го правя?

— О, напротив, напротив! Много правилно си постъпил. И какво направиха те тогава?

— Ездачът каза, че бързо трябва да настигне другите и затова не може да отседне при мен. Осведоми се точно за пътя, водещ към Дойран.

— По него ли тръгна?

— Да. Заведох него и спътниците му извън селото и им обясних всичко най-подробно. После те препуснаха в галоп към Фуркьой. Сигурно много бързаха.

— Значи си сигурен, че са тръгнали на юг?

— Така, както съм сигурен, че сега виждам вас пред себе си.

— И не на запад, към Остромджа?

— Не промениха посоката. Стоях там дълго и гледах след тях, докато изчезнаха от другата страна на планините. Бях възхитен от врания кон, не можех да откъсна очи от него.

— Да, наистина е прекрасен, вярно е.

— Щом искате да говорите с тези четиримата мъже, ще трябва също да заминете за Дойран.

— Така е. Но решихме да не бързаме. Щом са там, знаем, че ще ни чакат.

— Радвам се, че ги срещнах и разговарях с тях, иначе нямаше да мога да ви дам сведения. Но вече трябва да тръгвам. Не ми се сърдете, че не мога да остана повече при вас.

Противно на предишното си поведение, те най-любезно му изразиха благодарността си и се сбогуваха с него така, сякаш го бяха обикнали от все сърце. Щом гостилничарят излезе, човекът с прашката удари с юмрук по масата и извика:

— Какъв късмет! Тази грижа отпада. Те не са тръгнали към Остромджа.

— Да, можем да се радваме. Колко умно са постъпили Манах ал Барша и Баруд ал Амасат, като са разправяли на глупавия гостилничар, че ще ходят в Дойран! Сега кучетата, които ни подслушваха, също са отишли там и напразно ще търсят.

— Никога досега не съм бил в Дойран и не знам колко е пътят дотам.

— Мисля, че е на около седем часа езда. Негодниците ще пристигнат там едва надвечер. А утре ще разпитват. Тогава, разбира се, ще узнаят, че са били измамени. Значи не могат да пристигнат в Остромджа преди вдругиден по обяд. В такъв случай можем да ядем и пием тук колкото искаме.

— Затова се радвам така, сякаш аз имам рожден ден. А дали гостилничарят ще се върне още днес?

— Едва ли!

— Все пак трябваше да го попитаме.

— Защо?

— Ако сме сигурни, че ще се върне чак утре, предлагам да останем тук целия ден. Нали сме гости и ще получим всичко, каквото пожелаем, без да е необходимо да платим и пукната пара. Подобно нещо трябва да се използва пълноценно.

— Ако те притеснява това, мисля, че е напразно. Гостилничарят сигурно ще остане там до утре.

— Мислиш ли?

— Щом е за рождения му ден, тържеството при всички случаи ще е вечерта.

— Правилно.

— Докато свърши, ще стане полунощ. Да не мислиш, че после ще яхне коня, за да язди към дома в продължение на четири часа?

— Едва ли ще има подобно желание.

— И може би не само желание. В такива случаи човек яде и пие, а пиенето на рожден ден е лоша работа. Човек лесно се напива, поради което после спи до обяд на другия ден.

Като слушах това, имах чувството, че се намирам в добрата Германия, където се изповядват същите възгледи.

— Имаш право — съгласи се другият, като отпи огромна глътка от каната. — Гостилничарят ще пие и утре ще спи до късно. Дори може да се очаква, че и преди обед няма да се прибере вкъщи. Значи спокойно можем да си хапваме тук и да останем и през нощта. Няма защо да се страхуваме от онези четирима проклетници, следователно не е необходимо да бързаме да ходим в Остромджа.

— Добре! Оставаме! Като си спомня за предишната нощ, страшно се ядосвам на себе си. Човекът с врания кон, който на всичко отгоре е християнско куче и неверник, беше в ръцете ни, а ние го изпуснахме!

— Да, безотговорно беше. Един удар с ножа, и щеше да бъде обезвреден!

— Но всичко стана толкова внезапно! Човек не можеше дори да се опомни. Едва се бяха озовали между нас, и в следващия миг изчезнаха.

— Но как се бяха качили в гълъбарника?

— Сигурно през мястото, където е сеното.

— Откъде да знаем, че някой ще ни подслушва оттам? Кой изобщо им е казал, че ще се събираме, и то заради тях?

— Дяволът им е подшушнал. Всички тези гяури дяволът ги е довлякъл. Затова още приживе се погаждат с него. Никой друг не би могъл да им го каже. Но горко им, ако дойдат в Остромджа! Тогава и четиримата ще идат в ада!

— Хм! Всъщност нас двамата това изобщо не ни засяга. Ние сме само куриери и за това ни плащат.

— Но щом някой ми плаща, аз съм негов приятел и съм на негова страна.

— Дори ако трябва да извършиш убийство ли?

— Защо не, ако носи пари? Да не би да е грях да убиеш някой гяур?

— Не, дори е много достойно дело. Който убие християнин, се изкачва с цяло стъпало по-високо към седмото небе. Това е старото учение, за което за съжаление днес хората не искат и да чуят. Сърбят ме ръцете да изпратя на този чужденец един куршум, ако дойде в Остромджа.

— И аз съм на разположение.

— Помисли само каква изгода ще имаме от това! Ще ни платят много добре, а освен това наше ще е и всичко, което вземем от него. Само конят му би бил цяло състояние за нас. Ако го закараме в Стамбул, управителят на султанските конюшни ще ни плати за него много пари.

— Или абсолютно нищо!

— Охо!

— Ще ни пита откъде сме го взели.

— Наследили сме го, естествено.

— Откъде ще вземем тогава родословното дърво на коня, което всеки купувач иска да види и получи?

— Човекът сигурно го носи у себе си. Така че ще попадне в ръцете ни. Само се страхувам, че няма да сме онези, които ще получат прекрасния жребец.

— Защо?

— Манах ал Барша и Баруд ал Амасат са също достатъчно умни.

— Хм! Така е. Но лесно бихме могли да ги измамим.

— Как?

— Като премълчим, че чужденецът е заминал за Дойран. Ще му кажем само, че е избягал и вероятно е тръгнал към… към… към някое селище, чието име още не можем да измислим. Вдругиден ще потеглим за Дойран и ще причакаме четиримата негодници.

— Тази идея е великолепна. Но предполагам, че Манах и Баруд няма да се хванат.

— Ако го направим много глупаво!

— Кой би могъл да знае колко време ще ни трябва, за да ги намерим!

— По-малко от час.

— Убеден съм в противното. Знаем само, че трябва да идем при развалините. Но там бихме могли дълго да търсим.

— Забрави ли, че трябва да се обърнем към стария мюбарек?

— Много добре го знам. Но първо се пита дали наистина са му казали къде точно ще бъдат и, второ — ние изобщо не познаваме стареца. Кой го знае що за човек е!

— Би трябвало да има копча, тайния знак на организацията ни.

— Това не е основание да се издава всяка тайна.

— Да, но разполагаме с паролата, която Баруд ал Амасат ни каза и която трябва да се спомене на стария мюбарек. Това е знакът, който ще ни назове или покаже мястото, където са се скрили. Така че ще ги открием веднага. Това изобщо не ме притеснява. Пита се само дали ще трябва да изпълняваме и други поръчения.

— Ще им откажа. Това ще ни попречи да причакаме четиримата чужденци.

— Да им откажем? Не става. Трябва да се подчиняваме. Знаеш, че непокорството се наказва със смърт.

— Ако бъде оказано такова. Но ако съм болен, мога и да не се подчиня.

— Ах, ти ще се престориш на болен? Значи и аз би трябвало да направя същото, а това ще е доста подозрително. Как така случайно и двамата ще се разболеем?

— Имаме достатъчно основателно извинение. Били сме на път, срещнали сме четиримата чужденци и те са ни нападнали.

— Хм! Значи да се престорим на ранени?

— Да. Аз ще си превържа главата, а ти ще направиш същото с ръката си. Ще кажем, че сме толкова уморени и изтощени, че на първо време не бива да се иска от нас да изпълняваме други задачи. Виж, гостилничарят потегля през портата! Пий, за да разберем дали ратаят наистина отново ще ни напълни каната.

Те продължаваха да пият и за мое учудване или по-скоро за мой ужас наистина изпразниха каната. Тогава единият се приближи до прозореца и извика. Ратаят, който, разбира се, беше получил от господаря си необходимите указания, дойде.

Двамата гости узнаха от него, че ще получат каквото пожелаят, и му заповядаха първо да напълни каната.

От две кани такава ракия би се напил и носорог, затова бях убеден, че много скоро те ще изпаднат в такова състояние, че намерението ми да ги подслушвам щеше да пропадне.

Като беше донесена новата кана, те наистина седяха почти без да разговарят, гледаха втренчено пред себе си и пиеха на кратки интервали. Разбрах, че няма да мога да науча от тях нищо повече, и реших да се оттегля.

Не бях доволен от постижението си. Какво научих? Че Жълтоликия, тайнственият предводител на онези, които «бяха излезли в планината», държи строго подчинените си и дори наказва със смърт непокорството.

Освен това знаех със сигурност само, че Баруд ал Амасат, Манах ал Барша и избягалият с тях от Адрианопол ключар на затвора трябва да бъдат търсени в развалините на Остромджа. Но много беше възможно тези развалини да са доста големи. Може би въпросните личности се намираха там само през нощта или в определено време.

Научих също за съществуването на един старец мюбарек, при когото посветените с помощта на парола можеха да узнаят къде се намират тримата споменати мъже. Но кой беше «светецът», който въпреки светостта си заемаше видно място в един престъпен съюз? Къде можеше да бъде намерен? Също в развалините ли? И коя беше думата, с която човек можеше да се легитимира?

Смятах, че лесно ще намеря «светеца», но да науча думата беше изключително трудно, ако не и невъзможно. Вероятно щях да успея да хвана стареца и да го принудя да ми открие тайната си.

Не можех да бъда сигурен обаче, че двамата турци в стаята щяха да бъдат напълно безопасни до сутринта. Не след дълго те така се напиха, че изгубиха съзнание. Дори не си поръчаха нищо за ядене и бяха завлечени в един ъгъл, за да изтрезнеят.

Разбира се, това беше от голяма полза за мен, защото така търсените от нас хора нямаше как да бъдат предупредени и можех да използвам времето от днес следобед до утре по обяд да търся тримата бегълци, защото двамата пияни нямаше да могат да пристигнат в Остромджа по-рано.

Понеже не можех да науча нищо повече, изпълзях безшумно иззад вързопите върбови клони и се запромъквах към спалнята. Тя беше залостена отвътре. Като почуках тихо, Халеф отвори. Вътре бяха и другите ми двама спътници, както и един ратай.

— Трябваше да заключим, сихди — обясни той тихо. — На негодниците можеше да им хрумне да проверят дали тук няма някой.

— Правилно. Къде са обитателите на къщата?

— Скриха се, защото гостилничарят каза, че всички са на полето.

[#1 Светец. — Бел. пр.]

— Хайде да тръгваме. Върви напред и се погрижи никой да не ни види.

Ратаят, към когото бях отправил тези думи, ни пусна да излезем, затвори вратата зад нас, извади ключа и се спусна напред.

Другият ратай, който обслужваше гостите, също беше готов. Той влезе при тях и започна да разговаря на висок глас, за да отвлече вниманието им. Така за нас не беше трудно да излезем от къщата и да идем в двора.

Оттук бързо стигнахме до задната част на сградата, откъдето ратаят ни поведе към полето. Там ни чакаше гостилничарят с конете ни и няколко слуги.

— Най-сетне! — каза той. — На теб времето не ти се е сторило толкова дълго, колкото на мен. Но вече трябва да тръгваме. Яхвай коня!

— Преди това искам да ти платя. Кажи колко ти дължим!

— Вие на мен? — засмя се той. — Нищо, абсолютно нищо не ми дължите!

— Не можем да се съгласим!

— Напротив! Бяхте мои гости.

— Не. Дойдохме при теб непоканени и всичко, което ядохме и пихме, си го поръчахме.

— Ефенди, не говори повече! Не ме карай да се опозорявам, отказвайки ти гостоприемството си. Щом на двама такива безделници мога да дам каквото им сърце пожелае, ще помоля и вас да се държите така, сякаш сте платили.

— Но това, което получават двамата, също е поръчано от мен. Дори обещах да го платя.

— Да ме ядосаш ли искаш, господарю? Имаш желание да ми помогнеш да си върна парите, а аз трябва да взема от теб няколко жалки пиастъра за бирата и за две яйца? Не мога да го направя!

Щях да престана още при първата дума, но не се успокоих веднага заради Халеф. Исках да видя лицето му, което непрекъснато се свиваше в гримаси. Трябваше да си помисли, че наистина ще платя. Затова той бързо каза:

— Сихди, знаеш Корана и всичките му тълкувания. Защо се противопоставяш на продиктуваното от ангел Гавраил учение? Не виждаш ли, че е светотатство да отказваш протегната към теб честна и милосърдна ръка? Който дава милостиня, я дава на Аллах, а който отказва дар, обижда Аллаха. Надявам се, че ще се разкаеш за коравосърдечието си и ще зачетеш Пророка. Яхвай коня и не се грижи за пиастрите, които никой не иска!

Всичко това бе изречено с такава сериозност и усърдие, сякаш ставаше дума за нещо на живот и смърт, на проклятие и блаженство. Отстъпих с усмивка и само дадох бакшиш на ратаите; дреболия, от която обаче те бяха толкова очаровани, че подред ми целунаха ръка, което въпреки всичките си усилия не можах да предотвратя. После потеглихме. Първо яздихме известно време зад селото, а после завихме към Остромджа по нещо, което трудно можеше да се нарече път.

Скоро стигнахме до него, но след като селото остана зад гърба ни, попитах гостилничаря:

— Това така наречено шосе единственият път до Остромджа ли е?

— Най-прекият е. Има и други пътища, които обаче изискват повече време.

— Хайде да тръгнем по някой от тях! Не искам да яздя по този.

— Защо?

— Защото утре, като тръгнат след нас двамата негодници…

— Утре ли? — прекъсна ме той.

— Да, решиха да останат в странноприемницата ти, понеже не е необходимо да плащат, Не очакват да се върнеш по-рано, защото според тях тази вечер на рождения си ден здравата ще се напиеш.

— Негодници! Ще ги изненадам и ще им кажа, че днес изобщо нямам рожден ден.

— Няма да го направиш.

— Така ли? Защо?

— Защото е в твой интерес те да не идват в Остромджа по-рано от утре на обяд. Ще научиш и подробности. Ако ни последват, случайно могат да научат, че не сме тръгнали към Дойран, а към Остромджа. Това ще провали всичките ми планове.

— Добре! Щом искаш, ще тръгнем по друг път. Точно оттук един път се отбива вляво през полетата и ливадите. Ще яздим така, че да излезем на пътя за Кустурлу. Там никой не ни познава.

Отбихме се встрани. Гостилничарят го бе нарекъл път, обаче то беше всичко друго, но не и това. По почвата личеше, че тук от време на време бяха минавали хора, но утъпкан път нямаше.

Вдясно и вляво се виждаха поля, в повечето случаи засадени с тютюн. Видях и няколко малки, невзрачни насаждения с памук. После следваха угари и накрая се влизаше в гората, през която минахме, без да видим каквато и да е пътека.

Дотук бяхме яздили мълчаливо, но ханджията не можа повече да удържи любопитството си и попита:

— Чу ли какво си говорих с онези пияници?

— Всичко.

— Въпросите им и моите отговори ли?

— Нищо не ми убягна.

— Е, доволен ли си от мен?

— Изпълни задачата си превъзходно. Наистина трябва да те похваля.

— Много се радвам. Не ми беше много лесно да налучкам правилното решение.

— Много добре го знам, затова двойно повече се зарадвах на съобразителността ти. Доказа, че си голям хитрец.

— Очарован съм, че го чувам от твоята уста, защото подобна похвала струва десет пъти повече от която и да е друга.

— Така ли? Защо?

— Понеже си учен човек, който знае всичко от слънцето до най-малкото зрънце в пясъка, и герой, когото досега никой не е успял да победи. Познаваш императори и крале, които те почитат, и яздиш под сянката на падишаха, с когото си ял от една чиния.

— Кой ти каза това?

— Един човек, който го знае.

Веднага се досетих, че дребничкият, иначе храбър хаджия отново беше разправял измислиците си. Той се наричаше мой приятел и закрилник и колкото повече ме величаеше, толкова по-силен беше и отблясъкът, който падаше върху него от мен. Един поглед ме убеди, че предчувствайки нещо като буря още щом ханджията започна да говори, той беше изостанал малко назад.

Това, че гостилничарят не отговори направо на въпроса ми, беше доказателство, че Халеф му бе забранил да го споменава.

— Кой е този, който знае неща, за които нямам и понятие? — продължих да питам аз.

— Не мога да го назова.

— Добре, тогава аз ще го направя. Той каза ли ти името си?

— Да, ефенди.

— И е много дълго нали? Да не би малкият негодник да се казва хаджи Халеф Омар… и така нататък?

— Не ме питай, ефенди!

— Напротив, трябва да те питам.

— Но аз му обещах да не споменавам името му.

— Можеш да изпълниш обещанието си. Не е необходимо да назоваваш името му. Само кажи да или не! Хаджията ли беше?

Той продължи още известно време да се колебае, но като му хвърлих строг, сърдит поглед, отговори:

— Да, той ми го каза.

— Така. Искам да те осведомя, че той е голям лъжец.

— Казваш това от скромност, господарю!

— Не. И през ум не ми минава подобно нещо. Изобщо не съм скромен. Можеш да си направиш извода по това, че изядох прекрасния ти омлет, без да ти го платя…

— Замълчи, господарю! — прекъсна ме той.

— Не, трябва да говоря, за да поправя грешката на този хаджи Халеф Омар. Той направо те е излъгал. Видях падишаха, но не съм ял с него от една чиния. Наистина познавам императори и крале по имена, срещал съм се с някои от тях, но те не ме почитат и дори не знаят името ми. За тях аз изобщо не съществувам.

По израза на лицето му разбрах, че той повече вярва на измислиците на дребосъка, отколкото на искреното ми признание.

— А що се отнася до моята ученост — продължих аз, — тя изобщо не е толкова голяма. Знаел съм всичко от слънцето до най-малкото зрънце в пясъка? Е, добре, за песъчинките знам толкова, колкото и всеки друг, но за слънцето не ми е известно нищо повече от това, че Земята се върти около него, на какво разстояние е от него, какъв обем, евентуално тегло, диаметър и…

— Машаллах! Машаллах! — извика силно човекът, като страхливо ме погледна и отдръпна коня си встрани.

— Защо викаш? — попитах го аз.

— Ти знаеш всичко това, което изброи?

— Да.

— На какво разстояние е слънцето от нас?

— На около двайсет милиона мили.

— И ние се въртим около него?

— Разбира се!

— И колко е голямо и дебело, също ли знаеш?

— Да.

— И дори колко тежи?

— Приблизително. Но не е по-малко от един милион центнера. Той отново направи изплашена физиономия и спря коня си.

— Господарю — каза той, — бил съм веднъж в Истамбул и говорих там с един учен дервиш, който се е срещал с много учени мъже от други страни. Той ми се закле в Пророка и брадата му, че слънцето и звездите не са толкова малки, колкото изглеждат, а са много, много по-големи от Земята. Изглеждали толкова малки, защото са безкрайно далеч от нас. Бях направо изплашен от това, което чух. Но ти знаеш дори колко големи са разстоянията и още много други неща! А можеш ли да ми кажеш нещо за Луната?

— Разбира се!

— Тя на какво разстояние е от нас?

— На осемдесет и шест хиляди турски агача.

— О, Аллах, валлах, фаллах! Ефенди, страх ме е от теб!

Той ме гледаше направо като вкаменен. Тогава се приближи Халеф, спря до нас и каза:

— О, моят сихди знае много повече. Той знае дори, че има звезди, които ние не виждаме, и че някои звезди, които виждаме всяка нощ, изобщо не съществуват. Той самият ми го е казвал и ми го е обяснявал. Но отново забравих всичко, защото главата ми е прекалено малка за толкова много слънца и звезди.

— Наистина ли? — извика турчинът.

— Да. Попитай го сам!

Човекът пусна поводите на коня върху коленете си, вдигна ръце пред лицето си и разпери пръсти срещу мен. Така правят в средиземноморските държави, щом искат да се предпазят от нечий зъл поглед или магия.

— Не! — извика той. — Няма да го питам, нищо не искам да знам. Нищо повече не искам да научавам. Аллах да пази главата ми от такива неща и толкова числа. Ще се пръсне като старо оръдие, в което са натъпкали прекалено много барут. По-добре да продължим пътя си!

Той отново хвана юздите, подкара коня си и измърмори:

— И наричаш хаджията лъжец? Та той много малко ми е казал за теб!

— Ибарек, това, което чу от мен сега, го знае всяко дете в моята страна.

— Машаллах! Не искам да живея в такава страна, където децата трябва да теглят и мерят звездите. Какво щастие, че не съм роден в Алемания! Обущарят, който ме научи да варя бира, не ми каза нищо за тези работи и постъпи много умно. Хайде да говорим за нещо друго! Казах ти, че похвалата ти ме радва двойно повече, защото е изречена от твоята уста. Доволен си от мен и това ми дава надежда, че ще си върна парите.

— Ако моята надежда не ме лъже, наистина отново ще си ги получиш.

— Надежда ли? Ти само се надяваш?

— Да. Какво друго?

— Ти не се надяваш, а съвсем точно го знаеш.

— Грешиш.

— Не. Заклевам се, че си сигурен.

— Напразно се кълнеш.

— Не, ефенди! Който може да открива в пустинята, в гората, в полето следи на хора, които отдавна са изчезнали, той съвсем точно знае къде са откраднатите ми пари.

Вече наистина се ядосах. Дребният хаджия много лесно можеше да ме постави в неловко положение с необмислените си хвалби.

— Това, разбира се, ти го е казал пак Халеф, нали? — попитах аз ханджията. Той кимна утвърдително. Обърнах се към дребосъка:

— Халеф, защо изоставаш? Я се приближи!

— Какво да направя, сихди? — попита той любезно, точно както прави куче, което знае, че го викат, за да го бият, но все пак дружелюбно върти опашка.

— Заслужаваш кърбач, камшика от хипопотамова кожа! И знаеш ли защо?

— Сихди, ти никога няма да удариш твоя верен Халеф. Много добре го знам!

— Точно в това е бедата, дето мислиш, че не мога да те накажа. Но освен камшика има и други наказания. Ще те лиша от храна. Ще стоиш гладен и ще гледаш как ядем печени кокошки!

Казах това много заплашително и гневно. За печена кокошка той даваше живота си! Но хаджията се засмя и отговори:

— Сихди, по-добре ти самият да не ядеш, а на мен да дадеш цялата кокошка.

— Млъкни! Ако нищо друго не може да помогне, ще те изгоня!

— Ефенди, знаеш, че ще тичам след теб. Аз съм твой слуга. Заедно сме понасяли глад и жажда, горещини и студ, радости и скърби. За такива хора е трудно да се разделят, сихди.

Имаше право добрият човек. Той много добре знаеше какво щеше да последва, като докосне тази струна. Гневът ми веднага се успокои.

— Но, Халеф, не може да лъготиш така!

— Че лъжа ли беше това, сихди? Аз наистина не знаех тези неща. Как може да се ядосаш толкова, дето съм казал, че си ял от една чиния със султана?

— Но това е лъжа!

— Не можеш да твърдиш подобно нещо! Не яде ли в Стамбул при каази аскери?

— Официално не.

— Значи тайно. В такъв случай не може да се говори, че не съм прав. Много е възможно чинията, от която си ял, да е поднасяна някога и на султана! Както виждаш, сихди, твоят верен Халеф много добре знае какво говори. Ти си също като трюфелите. Те са голям деликатес и за тях се плаща скъпо, но се крият под земята, защото не желаят да се говори за тях. Много добре те познавам и понеже виждам, че лицето ти се разведрява, отново ми олеква на сърцето и ме обзема радост. Аллах праща облаци и слънчева светлина. Човек трябва да взема това, което Аллах му дава.

Лицето ми наистина се разведри. Кой би могъл да остане сериозен, когато така остроумно го сравняват с трюфели. Разсмях се, естествено, и дребничкият хаджия също се присъедини. Такъв беше краят всеки път, когато около Халеф се надигаше бурята на гнева ми.

Продължихме да яздим по-нататък. По погледите, които турчинът ми хвърляше, и поради обстоятелството, че конят му яздеше малко по-назад, забелязах, че изпитва огромен респект към мен. Изглежда, имаше голямо желание да ме смята за едно от чудесата на света.

Скоро гората свърши и тръгнахме през широка, равна угар, предлагаща на конете ни голяма свобода на действията. Любопитството на ханджията отново се пробуди.

— Ефенди — започна той, — мисля, че все пак днес ще мога да се върна обратно.

— Не ми се вярва.

— Защо?

— Нали искаш да си вземеш парите?

— Разбира се.

— Тогава сигурно ще трябва да останеш по-дълго. Нали, преди да вземем парите, трябва да хванем негодниците?

— Ами ти нали знаеш къде са!

— Не.

— Но хаджията твърди обратното!

— Не му се връзвай на приказките. Знам, че се крият в Остромджа, но нищо повече. Ще трябва да ги търся.

— Ами да разпитаме за тях!

— Няма да има смисъл. Сигурно пред никого не са се показвали.

— Вай! Значи няма да можем да ги намерим!

— Сигурно ще успеем. Имам тяхна следа.

— По земята ли е?

Добрият човечец беше чул от Халеф, че съм много опитен в разчитането на следи, и сега си мислеше, че сигурно съм видял такава по земята пред себе си.

— Не — отвърнах аз и посочих към челото си. — Следата, по която ще вървим, е тук. Познаваш ли добре Остромджа?

— Да. Все пак това е най-близкият град до моето село.

— Има ли там някаква планина?

— Да, и то висока.

— А в нея да се намират някакви развалини?

— Цели купища.

— От какво са?

— Никой не знае със сигурност. Българите казват, че някога са имали голямо царство и един от известните им князе е живял там в крепост. После дошли враговете, превзели и разрушили крепостта.

— Имаш предвид турците, нали?

— Така казват някои. Други твърдят, че са били гърците.

— Все едно. Може ли да се стигне лесно до развалините?

— Да, без затруднения.

— А не е ли забранено да се ходи там?

— О, не. Всеки може да се изкачи горе, но много малко хора го правят.

— Защо?

— Понеже там живеят лоши духове.

— Ах, така ли? Значи ще се срещнем с тях още веднъж!

— Ефенди, ти луд ли си?

— Изобщо не съм. Отдавна мечтая да видя такива духове. Радвам се, че това мое желание най-сетне ще се изпълни.

— Откажи се, господарю!

— Ами! Ще се опитам.

— Спомни си, че през деня не се явяват духове!

— Аз и не мисля да ги търся през деня.

— О, Аллах! Смяташ да се качиш горе през нощта?

— По всяка вероятност.

— Никога повече няма да можеш да слезеш оттам. Духовете ще те унищожат!

— Любопитен съм да видя какво ще направят.

— Не се подигравай, ефенди! За съжаление злите духове не питат дали можеш да измериш луната и звездите, нито пък от чия господарска чиния си ял. Изобщо не задават въпроси, а направо те хващат за перчема и ти извиват лицето към гърба.

— Охо!

— Да, да! — закима той.

— Имало ли е вече такива случаи?

— Много!

— Горе в развалините ли?

— Да. Сутрин са намирали в развалините хора, лицата на които са били извити към гърба.

— Живи ли са още?

— Как може да питаш подобно нещо! На когото лицето му е откъм гърба, е със счупен врат. Мъртви са били.

— А, така ли? Ти говореше за хора, а не за трупове. Някой познавал ли е тези хора?

— Не. Били са все чужденци. Само веднъж човекът е бил от Остромджа. Бил от новите гавази и казал, че не вярва в духове. Затъкнал ножа и камата в пояса си и на смрачаване се изкачил горе. На другия ден и той лежал там като другите. Лицето му било синкавочервено, а езикът му изплезен.

— Отдавна ли е станало?

— Минали са около две години. Аз самият съм виждал този безразсъдно смел мъж.

— Приживе ли?

— Да. После видях и трупа му. Това исках да ти кажа.

— Безкрайно се радвам! Опиши ми още веднъж трупа!

— Изглеждаше ужасно!

— Това ли е цялото описание, което можеш да ми дадеш?

— Не. Като го донесоха от планината, го бяха увили в един стар кафтан. Бях потеглил рано към града, да купувам семена за тютюн и тъкмо тогава носеха трупа.

— Много бих искал да знам как точно изглеждаше шията му.

— Ужасно!

— Опиши я! Имаше ли по нея рани?

— Не. Но много добре се виждаше как духовете го бяха изподрали с ноктите си.

— Хм! А ноктите им били ли са забити в шията му?

— Какво говориш! Духовете не могат да понасят кръв. Никога не причиняват рани. Не раздират кожата. Но следите от ноктите им личат много добре. Тръпки ме побиваха от гледката, но все пак подробно огледах трупа, както и много други.

— Как изглеждаха тези следи от нокти?

— Като дълги, тесни, зачервени отпечатъци — отзад два, а отпред осем.

— Така си и помислих.

— Виждал ли си някога човек, погубен от духове?

— Не, никога. В моята родина духовете не погубват хора. Много са миролюбиви. Има три вида. Наричат ги духове-мъчители, духове-естети и нишадърени духове. Само тези от първия вид могат да бъдат опасни. Останалите са безобидни.

— Колко щастлива е твоята страна, ефенди, че има само такива духове! Нашите са зли, много зли. Веднага ти извиват врата и си мъртъв.

— Да, и аз мисля, че тогава човек умира.

— Разбира се! Затова в името на Аллаха те моля да не се изкачваш в опасната планина през нощта. Иначе ще те свалят долу като труп.

— Е, ще си помисля.

— Няма какво да мислиш. Ако ме попитат искам ли да продължа да живея, или искам да умра, няма какво да му мисля. Предпочитам да живея.

— Добре! И аз ще продължа да живея!

— Правилно! Олекна ми на сърцето. Много ме изплаши!

— Тогава да не говорим повече за развалините. По-добре ми кажи дали в Остромджа има човек, когото наричат стария Мюбарек!

— Разбира се, че има!

— Познаваш ли го?

— Много добре!

— А ще мога ли да го видя?

— Ако е вкъщи, да. Всеки може да отиде при него.

— Ти ходил ли си там?

— Често. Спечелил е от мен няколко пиастъра.

— За какво?

— За церовете, които прави.

— А, да не би да е хеким?

— Не.

— Значи е аптекар?

— Не е. Светец е.

— Но един светец не може да търгува с лекарства?

— Защо да не търгува? Кой може да му забрани? Никой. Напротив, всички се радват, че старият мюбарек им е на разположение. Там, където не може да помогне нито хеким, нито аптекар, той е винаги от полза.

— Тогава и на теб е помогнал?

— Дори много често — на мен, на хората и животните ми.

— Значи лекува и хора, и животни. Много интересно.

— О, той самият е много по-интересен.

— Как така?

— На повече от петстотин години е.

— Да ме изплашиш ли искаш?

— Не е необходимо да се плашиш. Истина е.

— Но аз не вярвам.

— Не му го казвай, защото тогава с теб ще е свършено!

— Толкова ли е опасно да се говори за него?

— Да. Неговият дух витае навсякъде, за да слуша какво се говори за стария мюбарек.

— Чудесно! Прекрасно! А знаеш ли дали този дух може да бъде видян?

— Разбира се! Той го държи при себе си. Това е един много голям гарван, черен като нощта.

— Хм! А няма ли и голяма черна котка?

— Да! Откъде знаеш?

— Предполагам. Влизал ли си в стаята, където приготвя лекарствата си?

— Да. Но ти откъде знаеш, че той има такава стая?

— И това предположих. Не си ли виждал там препарирани птици?

— Да.

— А змии?

— Също.

— Жабите в стъклениците?

— Аллах валлах! Да, да!

— А черепи и кости на умрели?

След всеки от въпросите ми лицето му придобиваше все по-учуден израз.

— Господарю — извика той, — познаваш ли мюбарека?

— Не.

— Но ти съвсем точно знаеш как изглежда стаята му?

— Причината е, че познавам и други такива мюбареци.

— Да не би всеки мюбарек да има такава стая?

— Повечето имат. Освен това много от тях бяха по на няколко хиляди години.

— А на този не му вярваш?

— Не, в никакъв случай.

— Не те разбирам.

— Този човек отдавна ли е при вас?

— Не. Само от шест години.

— Така, така! А откога има зли духове в развалините?

— О, от прастари времена.

— И винаги ли са извивали вратовете на хората?

— Не. Това става от няколко години насам.

— Странно! А може би знаеш точно от колко? Много бих искал да разбера.

— Първият, на когото лицето бе извито към гърба, беше грък, който през деня бе отсядал при нас. На другата сутрин го намериха мъртъв под развалините. Оттогава са минали пет или шест години.

— Значи, откакто мюбарекът живее тук, в Остромджа. А този стар светец има ли и други способности?

— Не, освен че никога не яде и не пие.

— И въпреки това е жив?

— Той казва, че тъкмо защото нищо не яде и пие, е станал на петстотин години. Аллах също никога не яде и въпреки това е вечен. Мюбарекът никога не е имал зъби, защото никога не е ял каквото и да било.

— Може би са паднали?

— Не, не! Той показва устата си на всеки, който го помоли. По венците му изобщо няма дупки или следа от зъб.

— Вече започвам да вярвам, че е много голям светец.

— Това е съвсем сигурно. Аллах го обича и затова му е дал дарбата да става невидим.

— Наистина ли? Но това е много странна способност! А преди това каза, че няма други особености?

— Да, щом под тази дума разбираш подобни дарби, то тогава, разбира се, той има още много и необикновени способности.

— Ще ми кажеш ли какви са?

— В момента не мога да се сетя. За него могат да се кажат толкова много неща, че човек може съвсем да се обърка.

— А ти виждал ли си го как става невидим?

— Точно това исках да кажа!

— Разказвай!

— Знаех, че синът на съседа ми, който живее срещу мен, е болен и че старият мюбарек ще дойде при него. Жена ми имаше страшно главоболие и искаше старецът да й направи амулет. Затова в уреченото време, когато трябваше да дойде мюбарек, застанах пред вратата на дома си. Той дойде. Извиках го по име. Но не ми отговори. Отново го извиках и понеже отново не получих отговор, тръгнах към него, поздравих го и му казах, че жена ми има нужда от неговата помощ. Той гневно ме погледна и ме попита за кого го вземам. Като му отговорих, че е прочутият светец, той се изсмя, не каза нищо и влезе в двора на съседа. Чаках дълго, много дълго време, но той не излизаше. Само Бусра, сакатото момче, което изобщо не бях видял да влиза, излезе навън с патериците си. Като потърсих после съседа си да го попитам за светеца, той каза, че старецът изобщо не е идвал. Старият мюбарек обаче беше изчезнал. Какво ще кажеш, ефенди?

— Засега абсолютно нищо.

— Защо засега?

— За да мога да дам преценка, трябва по-дълго време да наблюдавам светеца. Но може би обяснението е много просто.

— Какво е то, ефенди?

— Светецът е влязъл при съседа ти от предната врата, а е излязъл през задната.

— Не може да го направи. Отпред е дворът, а зад къщата няма градина и изобщо никакъв изход. Портата, през която го видях да влиза, е единственият път, по който отново може да излезе.

— Може би се е скрил?

— Че къде? Къщичката на съседа е толкова малка, че може да бъде забелязан всеки, който реши да се скрие.

— Тогава всичко наистина е много тайнствено. Не мога да го обясня.

— Обяснимо е, но по вече споменатия от мен начин. Мюбарек може да става невидим. Не ми ли вярваш?

Цялата история беше, разбира се, измама. Трябваше ли да споря с гостилничаря, който иначе, изглежда, имаше много добри духовни заложби, но бе обладан от суеверията на Ориента. Дори може би в интерес на начинанието беше да не го разколебавам. Затова му отговорих:

— Който никога не е размишлявал над такива неща и дори не е виждал подобни, не може да каже нито да, нито не.

— Но аз казвам да! — рече Халеф, който бе чул всичко, но в погледа му долових лукав блясък.

— Ти ли? Вярваш на всичко това?

— Непоколебимо.

— Учудвам се.

— Защо, сихди?

— Защото, доколкото знам, досега не си познавал някого, който е притежавал способността да става невидим.

— Аз ли? Не познавам никого? О, сихди, изпаднал си в заблуда!

— Е, кога си имал подобно познанство?

— Неведнъж. За последен път ми се случи днес. Разбрах, че е на път пак да пусне някоя от шегите си, затова замълчах. Но турчинът не издържа. Мислеше, че ще може да изкопчи доказателство за суеверията си, и бързо попита:

— Днес ли? По пътя?

— О, не!

— Да не би тогава у дома?

— Позна.

— Аллах! При мен е имало някой, който бързо може да става невидим?

— Да, при теб.

— А аз видях ли го?

— Разбира се.

— Да не би някой от онези двама безделници?

— Не става дума за тях.

— За кого тогава?

— Омлета. Нали много добре видя, че го внасят при мен, а после той изчезна.

Първоначално гостилничарят направи слисана физиономия, после разочарована, а накрая дори гневна и извика на дребосъка:

— Хаджи, казваш, че си бил в Мека, града на Пророка?

— Истина е.

— Не вярвам.

— Да ме обидиш ли искаш?

— Не, но въпреки това ти казвам, че не вярвам.

— Питай моя сихди! Той го знае много добре, защото беше… Хвърлих му предупредителен поглед и той спря посред изречението. Ханджията като мюсюлманин не биваше да знае какво приключение сме имали при светинята на мохамеданите.

— Дори твоят ефенди десет пъти да го докаже — отговори турчинът, — пак няма да повярвам.

— Защо?

— Защото един благочестив хаджия никога няма да се подиграе така с правоверен. Смятах те за честен, добър човек; но ти си нехранимайко, който мисли само за закачки.

— Слушай, сине на тази красива долина, знаеш ли как се казвам?

— Чух вече!

— И как?

— Халеф.

— Това е името, с което към мен могат да се обръщат само най-близките ми приятели. За останалите се казвам хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Запомни го!

— Никой не може да запомни подобно дълго име, още по-малко пък аз.

— Това само доказва, че умът ти е много къс. Но като чуеш колко прославено име имам, ще се отнасяш към мен по друг начин. Аз съм смирен син на Пророка, но знам, че животът не се състои само в четене на молитви. Аллах иска децата му да са весели. Затова не е грях да се пошегуваш, като никого не позориш. Щом обаче си готов веднага да ме наречеш нехранимайко заради една безобидна шега, за мен това е обида, която може да се измие само с кръв. Но понеже си наш домакин и трябва да сме ти благодарни, ще преглътна гнева си и ще ти простя.

Всичко това Халеф каза по толкова забавен начин, че гостилничарят се разсмя. Помирението не закъсня.

— За смешни ли смяташ убежденията ми? — попита ханджията.

— О, не! Дали някой вярва в нещо погрешно или правилно, и в двата случая е сериозно. Може би ще видя стария мюбарек и тогава ще си съставя мнение. Той къде живее всъщност?

— В планината.

— Аха! До развалините ли?

— Не до, а в тях.

— Но това ме интересува повече от всичко. Защо е отишъл да живее там?

— За да пропъди злите духове.

— Но за съжаление не му се е удало.

— О, напротив!

— Но те продължават да се явяват и да извиват вратовете на хората.

— Само някои от тях. Тези духове са много могъщи. Никой, дори и самият мюбарек, не може да ги принуди изведнъж да изчезнат, особено като се има предвид, че само през една-единствена нощ в годината могат да се хващат призраци.

— И коя е тази нощ?

— Не знам. Но във всяка такава нощ старецът успяваше да хване по един дух. Всяка година по един.

— Значи общо шест.

— Да. Ако искаш да ги видиш, ще ти ги покажат.

— О, те могат и да бъдат видени?

— Труповете им, разбира се.

— Че тези духове имали ли са тела?

— Да, иначе не биха могли да се явят на никой смъртен! Обикновено нямат тела, но когато трябва да станат видими, им трябват такива и тъкмо в това тяло могат да бъдат хванати, като се запушат всички отвори, така че да не могат да излязат.

— Това е ново за мен. Непременно ще ида да видя труповете на тези шест призрака.

— Ще те заведа. Ако искаш, ще дойда с теб в планината и при развалините, но само през деня. Никой не може да ме накара да отида там през нощта.

— Вероятно никой няма да иска от теб подобна геройска постъпка. Но ще те попитам още нещо. Бил ли си някога в Радович? — Да, често, дори съм ходил и много по-далеч. — А знаеш ли къде е Сбиганци?

— Да, бил съм веднъж там за няколко часа. Това е малко селце, разположено между две реки.

— Знам тези малки рекички. Наричат се Брегалница и Слетовска. А познаваш ли някого там?

— Няколко души.

— А месаря Чурак?

— Не го познавам.

— Много жалко.

— Защо, ефенди?

— Исках да те питам нещо за него.

— Можем да попитаме за него в Остромджа. Може да намеря някого, който го познава.

— По-добре остави това на мен. Много предпазливо трябва да се разпитва. Никой не бива да разбере, че се интересувам от него. Горе в околностите на Сбиганци трябва да има някакво място, наречено «колибата в клисурата». Да си чувал нещо подобно?

— Мисля, че да, но не мога точно да си спомня.

— Тогава все едно, че нищо не съм те питал.

— Някаква тайна ли е свързана с това?

— Да.

— Я виж, значи и ти имаш тайни! Но си сдържан и нищо не казваш за тях. А когато аз разказвам моите, ми се присмивате. Например, като говорих за стария мюбарек.

— В този случай не става дума за тайна, а за истинско чудо.

— О, при него има и други чудеса. Той е толкова сух, че като върви, се чува как кокалите му тракат.

— Невъзможно!

— Казвам истината! Много хора са го чували!

— И ти ли?

— Да, със собствените си уши.

— Любопитен съм дали и аз ще чуя тракането на костите му.

— Ако внимаваш, със сигурност.

— Как се облича този човек?

— Облеклото му се състои само от три неща. За пояс използва един стар шал, навит около голото му тяло, стар широк кафтан, който обаче има много, страшно много джобове, и една стара кърпа на главата.

— Не носи ли обувки или поне сандали?

— Никога, дори и през зимата.

— Значи не е привърженик на какъвто и да е лукс… Какво е това? Тук има някой.

Бяхме се озовали в местност с редки храсти. Жребецът ми започна да пръхти, давайки знак, че наблизо има чужд човек.

Спрях и се огледах. Не виждах никого. Другите също спряха конете си.

— Да продължим нататък! — каза турчинът. — Какво от това, че тук се крие някой?

— Може би не ни интересува, но може и да ни засяга. Свикнал съм да се осведомявам кой е зад гърба ми.

— Да не би да смяташ да го търсиш?

— Не. Конят ми ще ми го каже.

— Аллах! Ще го питаш ли?

— На всяка цена.

— И той ще ти отговори?

— Ясно и разбрано.

— Като магарицата на Валаам ли! Какво чудо! А в моите чудеса не искате да вярвате!

— Тук не става дума за чудо, защото жребецът не ми отговаря на човешки език, а на неговия, както веднага ще се убедиш. Внимавай!

Разбира се, този разговор бе проведен много тихо. Заведох коня си няколко крачки напред и той се подчини, без никаква съпротива. Наляво също тръгна доброволно, но като го поведох надясно, отново започна да пръхти, замърда с уши и размаха опашката си в кръг.

— Виждаш ли? — казах аз на гостилничаря. — Там вдясно има някой. Жребецът ми го каза. Ще отида да видя.

Убеден, че непременно ще видя някой негодник, вкарах коня в храстите. След няколко крачки видях човека, когото конят ми бе надушил. Беше облечен и въоръжен като гавазин, удобно се бе излегнал в меката трева и пушеше чибук. По самодоволната му физиономия се виждаше, че живее в разбирателство с Бога, света, както и със самия себе си. Изглежда, дори появата на петима конници ни най-малко не го притесняваше. Явно бяхме нарушили блаженството му.

— Аллах да е с теб! — поздравих го аз.

— И с вас! — гласеше отговорът.

Той видя и спътниците ми, които ме бяха последвали.

— Кой си ти, приятелю? — попитах го аз.

— Не виждаш ли?

— Гавазин ли си?

— Да, полицай на падишаха, на когото е подчинен целият свят. Аллах да го благослови!

— Къде си на служба?

— В Остромджа.

— Колко като теб има там?

— Още девет.

— Значи сте десет гавази. Имате ли много работа?

— Страшно много. Хората са лоши. От деянията на злодеите никога не можем да си починем и да легнем да спим. Тичаме ден и нощ да гоним престъпниците.

— Да, заварваме те по време на такова преследване.

[#1 Прочут чародей от гр. Файур на Ефрат, когото моавският цар помолил за помощ срещу израилтяните, като ги прокълне. — Бел. пр.]

Вместо да се обезпокои от тази ирония, той отговори:

— Така тичах, че се изпотих. Разбира се, само в мислите си. Мислите са по-бързи от краката на хората. Затова е по-добре да се ходи с тях вместо с краката. Тогава никой престъпник няма да може да се измъкне.

— Изключително интересно схващане за служебните ти задължения.

— Да, винаги се отнасям към тях сериозно, защото това е мой дълг.

— Значи тъкмо преследваше някого в момента?

— Точно това правех.

— И кого?

— Защо питаш?

— Защото ми харесваш и си философ, от когото човек може да се поучи.

— Не знам точно кой е този Фейлесуф, но сигурно съм го виждал някъде. От думите ти лесно може да се разбере, че е умен и изключителен човек, щом казваш, че от него можеш да се поучиш. Затова се радвам, че ми оказваш честта да ме сравняваш с него. Имаш добри обноски и знаеш как добре да живееш. Оттук ли си?

— Не.

— А откъде?

— От една далечна страна, намираща се на голямо разстояние оттук, на запад.

— А, знам я! Казва се Индия.

— Ти си изключително добър географ, но мислех, че запад е в съвсем друга посока.

— Не. Запад е към Индия. Това е единствената страна, която може да се намира на запад. Никъде другаде няма достатъчно място за нея. Но щом не си оттук, дългът ми повелява да ти поискам паспорта. Имаш ли такъв?

— В джоба ми е.

— Покажи ми го!

Тъй като въпреки заповедта мъжът продължи спокойно да лежи и пуши лулата си, аз отговорих:

— Няма ли да дойдеш да го видиш?

— Не, няма да стане.

— Защо?

— Не мога да накърнявам достойнството си.

— Правилно! Но и аз не мога да постъпя така с моето.

— Пита се тогава кое от двете е по-голямо. Във всеки случай е моето.

— Как така?

— Първо, аз съм полицай, а ти чужденец. Второ, страната ти се намира в някаква фалшива западна посока, от което следва да се предположи, че всичко е фалшиво, значи и паспортите. Не бих помръднал и пръста си, а още по-малко себе си, за да гледам фалшив паспорт.

Изсмях се високо.

— Ти си несравним чиновник — отговорих аз. — Представите ти за изпълнението на служебните задължения са толкова превъзходни, та човек би помислил, че сам Пророкът ти ги е диктувал.

— Щом смяташ така, слизай от коня и се легитимирай! Наистина скочих от седлото, извадих една сребърна монета, подадох му я и казах:

— Това е паспортът ми.

Той погледна монетата, направи радостно учудена физиономия, най-сетне извади лулата от устата си и извика:

— Монета от десет пиастъра! Истина ли е това?

— Нали виждаш?

— Никога досега не ми се е случвало подобно нещо, дори и в Стамбул. Господарю, обноските ти са много по-изискани, отколкото мислех. Достигнал си до най-високото стъпало на науката и някога раят ще е отворен за теб.

— Значи смяташ, че този паспорт е добър?

— Много е добър. Не е фалшив, както се опасявах в началото. Приятелите ти няма ли също да се легитимират?

— Не е необходимо.

— Как така?

— Огледай по-добре паспорта ми! Издаден е общо за всички.

— Това не е добре. Падишахът е трябвало да издаде заповед всеки чужденец да се легитимира с отделен паспорт.

— Може би по-късно ще го направи. Значи си бил в Стамбул?

— Дълги години.

— Откога си тук?

— Едва от две седмици.

— Тогава е обяснимо, че не познаваш този мой придружител, който е местен. — Посочих към гостилничаря. — Както виждаш, не всички сме чужденци. Сега ще ни позволиш ли да продължим пътя си?

Въпреки че зададох този въпрос, имах намерение да останем тук още. Както и очаквах, той отговори:

— Разбира се, но ако искаш, можеш да поостанеш още малко. Обичам да разговарям с хора, чието поведение ми харесва.

— Аз съм не по-малко очарован от твоето. Бих ли могъл да узная кой беше онзи, когото преди това преследваше в мислите си?

— Бих искал да ти направя тази услуга, но ми е трудно да говоря.

— Не забелязвам подобно нещо.

— О, напротив! Когато човек така препуска в мислите си, се облива в пот и дробовете се задъхват. Нямаш ли нещо, с което би могъл да охладиш езика ми?

Много добре разбирах какво иска да ми каже, но въпреки това попитах:

— Какво употребяваш най-често за тази цел?

— Студен метал, например сребро. Охлажда чудесно!

— Колко трябва да е голямо парчето?

— Колкото монета от пет пиастъра.

— Лесно бих могъл да ти помогна. Ето ти една! Извадих монета от пет пиастъра и му я дадох. Той я пъхна в джоба си вместо в устата върху горещия си език и каза:

— Сега ми е по-лесно да говоря отпреди. Това е друго нещо. Който не го знае, не може да го разбере. Когато човек чака в продължение на месеци, докато получи възнаграждение, му е трудно и да живее, и да говори, особено ако се налага да прави такива скокове като мен. Всъщност трябва да заловя не един, а трима престъпници.

— О, това е много!

— Толкова много, че лежа тук от ранна утрин и размишлявам какво да направя, за да хвана негодниците. Лошо, нали?

— Много!

— Все пак се надявам, че днес ще ми хрумне някоя добра идея. — А не се ли предполага, че ти вече преследваш престъпниците?

— Но аз това и правя!

— Да, само в мислите си! Но човек би могъл да си помисли, че правиш това и с краката си.

— Не, кой разумен човек би помислил подобно нещо! Щом тичам от ранни зори без почивка, значи съм уморен и изтощен и не бих могъл да хвана престъпниците. Затова предпочетох да легна тук и да помисля на какво разстояние биха могли да се намират вече.

— А не знаеш ли накъде са избягали?

— Кой би могъл да знае?

— Поне в коя посока?

— Казаха, че били тръгнали към Дойран. Но който е достатъчно умен, ще си каже, че те не биха издали накъде ще тръгнат след извършеното злодеяние.

— Напълно си прав. Не ти ли дадоха някакви опорни точки?

— О, напротив! Яздят бели коне и са откраднали сто фунта, както и златни украшения. Тъкмо мисля как с помощта на тези бели коне и стоте фунта бих могъл да стигна до негодниците.

Това той каза с такава ирония, че едва не се разсмях високо. Продължих да питам:

— Останалите ти другари също като теб ли са заети с мислите си за белите коне?

— И представа нямат, защото не знаят нищо за тях.

— Полицейският началник не им ли го каза?

— Не.

— Значи не ги е изпратил да преследват крадците?

— Не.

— Но той е трябвало да го направи!

— Мислиш ли? Той е на съвсем друго мнение. Извика ме, понеже съм най-добрият му и умен следотърсач, и ми даде шест дни срок за размисъл. Надявам се обаче, че ще успея да се справя по-рано. Затова се оттеглих в усамотение и сериозно размишлявам. Моите другари не знаят нищо, защото никой нищо не бива да узнае за това. Ако крадците разберат, че ги преследваме, ще продължават да бягат напред и тогава ще останем с пръст в устата.

— Ами ако дотогава пропилеят парите?

— Значи такава е била волята Божия и никой умен човек не би ни упрекнал за това.

Докато разговаряхме с него, забелязах, че нашият гостилничар бе вътрешно напрегнат. Досега бе хранил убеждението, че целият наличен полицейски апарат е на крак, за да му помогне да си върне откраднатите пари. Но за свое учудване трябваше да види и чуе, че с тази задача е натоварен само един-единствен гавазин, който на всичкото отгоре е получил неколкодневен срок, за да размишлява над случая.

Ето че той се бе усамотил и водеше, подслаждано от чибука, идилично съществование. Както самодоволно се изразяваше, той преследваше крадците в мислите си.

За ограбения човек това бе прекалено. Досега отдавна да се бе намесил в разговора, но умолителните ми погледи и жестове го възпираха. Но ето че той повече не можа да сдържи гнева си. Скочи от коня, пристъпи към все още лежащия на земята гавазин с димящата лула и извика:

— Какво казваш? Че Аллах е пожелал така?

— Да — отговори попитаният, без нищо да подозира.

— Да бъдат похарчени парите ли?

— Ако изчезнат, значи така е пожелал.

— Добре! Хубаво! Великолепно! Прекрасно! А знаеш ли откъде са били откраднати?

— Мисля, че в Дабила.

— И аз така мисля. А от кого?

— От някой си Ибарек.

— Познаваш ли го?

— Не.

— Тогава трябва да се запознаеш с него!

— Разбира се! Като му заведа крадците.

— Не! Трябва да се запознаеш с него веднага! Погледни ме! Кой мислиш, че съм!

— Все ми е едно. И какво те засяга теб всичко това?

— Засяга ме, и то много! Аз съм Ибарек. Аз съм човекът, когото окрадоха!

— Ти ли? — попита гавазинът учудено, без да се мръдне от мястото си и на милиметър.

— Да, аз!

— Много добре! Радвам се! Трябва да ти кажа нещо много важно.

— Какво?

— За в бъдеще никога не слагай парите си там, където крадците биха могли да ги намерят.

— Машаллах! Какъв мъж! Какъв човек! Какво ще кажеш, ефенди? Какво да правя?

Този гневен въпрос беше отправен към мен. Но не успях да отговоря. Моят дребен Халеф се бе ядосал не по-малко от държанието и безразличието на полицая. Колкото и малко да го засягаше лично случилото се, все пак беше човек с прекалено холеричен темперамент, та да може да запази спокойствие. Той отдавна се въртеше неспокойно на седлото. Сега обаче скочи от него и отговори вместо мен:

— Какво да правиш ли? Веднага ще ти покажа!

Пристъпвайки близо до гавазина, той гневно му изкрещя:

— Ти знаеш ли как трябва да се държиш с един чужд и високопоставен ефенди и неговите придружители?

— Много добре го знам. Защо ми крещиш така?

— Защото не знаеш и защото искам да ти покажа. Ставай веднага!

Тези думи Халеф каза със заповеднически тон. Пазителят на реда му се изсмя презрително, поклати глава и отговори:

— Какво каза, дребосъче?

Това, разбира се, беше най-голямата обида за хаджията. Досега не бе позволявал безнаказано да го наричат дребосък.

— Какво съм? — попита той гневно. — Дребосък ли? Сега ще ти покажа колко съм дълъг и голям, щом камшикът ми започне да мери. Ставай или ще ти помогна да се изправиш!

Той измъкна камшика от хипопотамова кожа от пояса си. Равнодушието на гавазина бе разколебано. Той седна, размаха заплашително ръка и предупреди:

— Махни камшика! Няма да търпя подобно нещо, джудже!

— Какво? Джудже ли съм? О, джуджето веднага ще ти докаже, че камшикът много добре ще ти се отрази. На ти — на ти — на ти — на — на — на…!

Той замахваше и при всяко «на» камшикът плющеше по гърба на човека.

Гавазинът остана още няколко мига седнал, вкаменен от учудване поради смелостта на хаджията. После внезапно скочи, гневно изрева като бик и се хвърли върху Халеф със свити юмруци.

Стоях спокойно настрана, облегнат на седлото на коня си. Гавазинът беше силен човек, но не смятах да помагам на хаджията. Познавах го много добре. Щом веднъж бе поел инициативата в свои ръце или още повече със своя камшик, използваше възможността докрай. Всяка друга намеса, дори и моята, би го обидила. Освен това бях убеден, че въпреки дребния си ръст той притежаваше по-голяма физическа сила и по-голяма сръчност от гавазина.

Наистина полицейският служител се опита да се нахвърли върху Халеф, но още при първата крачка се олюля назад, защото дребосъкът го посрещна с кръстосани удари, които се сипеха с такава бързина, че можеше да се каже, че камшикът образува стена, през която никой неприятел не би могъл да проникне. Ударите се сипеха като градушка върху него: по гърба, раменете, ръцете, отстрани по хълбоците и бедрата му. Човекът буквално бе обвит в удари. Хаджията благоразумно избягваше да го удря през лицето и изобщо по главата.

Колкото по-трудно беше на гавазина да се предпазва, толкова по-силно крещеше. Накрая застана на място. Приемаше ударите, без да мърда, но ревеше като тигър.

— Така! — извика накрая Халеф, отпускайки камшика. — Получи си възнаграждението за добрия съвет, който преди това даде на ограбения човек. Ако в мозъка ти има още мъдрост, спокойно можеш да я споделиш. Веднага ще си получиш наградата. А ако още веднъж смяташ да ме наречеш джудже, направи го по-бързо. Тъкмо имам време да ти дам остатъка от възнаграждението!

Гавазинът не отговори. Той се превиваше от болките, които изпитваше. Погледите му към дребосъка бяха изпълнени със злоба и издаваше само неартикулирани звуци. Но, изглежда, изведнъж си бе спомнил за споменатото от него достойнство на сана му, изправи се и извика:

— Човече, ти сигурно си луд! Как може да удряш гавазин на падишаха!

— Млъкни! Дори и султана бих набил, ако се осмели да се държи с мен така, както направи ти. Кой си ти всъщност? Войник, полицай, слуга на всеки поданик! Това си ти, нищо друго!

Видът на Халеф беше такъв, сякаш възнамеряваше отново да развърти камшика. Гавазинът нямаше намерение да го допусне и отвърна:

— Само ругаеш! Не можеш да ме обиждаш. Нашите инструкции ни заповядват да бъдем снизходителни към народа, но…

— Към кой народ? — прекъсна го хаджията. — Ние да не сме народ?

— А какво сте?

— Какво сме ли? Сляп ли си? Я ме погледни! Не личи ли какъв съм?

— Не виждам нищо!

— Значи наистина си сляп и глупав. Ще ти кажа кой съм. Аз съм хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Дауд ал Госарах. А твоето име как е?

— Казвам се Селим.

— Селим и нищо повече?

— Че как още да се казвам? Селим е достатъчно.

— Селим било достатъчно! Да, за теб може да е достатъчно, защото си гавазин и нищо повече!

Полицаят явно не знаеше, че арабите имат навика да прибавят към собственото си име и имената на прадедите си. Колкото по-дълго стане едно име, толкова по-голяма е гордостта, с която то се носи от съответния човек.

— Наистина ли мислиш, че един гавазин не представлява абсолютно нищо? — извика той на свой ред.

— Млъкни! — сряза го дребосъкът. — Гавазин, на когото името е само Селим, изобщо не бива да се обажда. Я погледни тези хора тук!

Той посочи към Омар и продължи:

— Този е Омар Сабар Иф ал Хабаджи Бен Абу Муса Джафар ас Софи Оталан Ибн Авицена Али Нафиз Абу Мерван ал Хегали! После посочи към Оско и каза:

— А този прочут воин се казва Оско Обд ал Латиф Мефари Бен Мохамед Хасан ал Джазерис Ибн Уахаб Алфират Бируни ал Сеирафи! Сега ясно ли ти е?

Трябваше да полагам големи усилия, за да не избухна в смях.

Двамата изобщо не се казваха така, но за да направи впечатление на гавазина, хаджията назова цял куп имена и прародители, за които Оско и Омар никога през живота си и представа не са имали.

Освен това го направи с такава сериозност, а арабските имена се изстрелваха от устата му с такава бързина и лекота, че полицаят съвсем се вцепени, сякаш всяко от имената беше куршум, който го улучва.

— Хайде отговори! — извика Халеф възбудено. — Говора ли си изгуби, човече, доволен от единственото си име Селим? Нямаш ли други имена, нямаш ли други прадеди? Как се казват бащата и дядото на бащата на твоя баща? Не са ли извършили велики дела, или са били престъпници и страхливци, та се срамуваш да назовеш имената им? Или може би изобщо не си раждан, а в един мрачен ден си се излюпил от капан за мишки? Я ни погледни! Това са хора!

Гавазинът вече не знаеше какво точно да отговори. Упреците на дребосъка непрекъснато се сипеха върху него.

— А я погледни този! — каза Халеф, сочейки гостилничаря. — Той не е арабин, турчин е, но все пак не се казва само Селим, а Ибарек ел Конакчи, Ибарек гостилничаря. Били са му откраднати сто фунта. А на теб какво би могло да ти бъде откраднато, дето нямаш нищо освен името Селим?

— Охо! — отвърна най-сетне гавазинът, към когото се бяха отнесли с такова пренебрежение. — Аз не съм просяк. Имам служба и…

— Служба! Не се хвали с твоята служба! Видяхме какво означава тя. Изглежда, работата ти е да лежиш в тревата и да крадеш дните и седмиците от Аллах. Но аз ще ви размърдам, мързеливци. Ще ида при началника и такъв живак ще му дам да пие, че ще заиграят всичките му пръсти и на краката, и на ръцете! Заповядвам ти веднага да тръгваш към града. Ако до половин час не си при началника, ще наредя да те удавят в най-дълбоката вода, а после да те разстрелят с топ. Ние тръгваме. Не мисли, че ти заповядвам на шега! Говоря сериозно. Скоро ще го разбереш!

Гавазинът зяпна от учудване.

— Какво? — изрече той. — Ти ми даваш заповед ли? Ти?

— Да! Не чу ли?

— Как можеш ти да ми заповядваш?

— Ама че въпрос! Разбира се, че трябва да ми се подчиниш. Ти си само Селим Безименния, а аз съм хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абел Аббас Ибн…

— Спри, спри! — прекъсна го гавазинът, като запуши ушите си с ръце. — Името ти е дълго като змия, от която човек го е страх, че ще бъде удушен. Да. Веднага ще ида в града. Но не защото ти ми заповядваш, а за да се оплача на началника от теб. Ти удари служител на падишаха. Затова ще трябва да получиш наказание, каквото никой досега не е получавал тук.

Той събра вещите си от земята и изчезна зад храстите. Дали се страхуваше от повторното избухване на Халеф, или наистина жадуваше за отмъщение за нанесения му побой? Може би и двете.

— Ето го, тича! — каза Халеф доволно. — Как свърших работата си, сихди?

Той ме погледна, сякаш очакваше похвала. Вместо това обаче получи доста строго мъмрене.

— Лошо, много лошо я свърши. Доста глупости си правил, но такава голяма не беше извършвал досега.

— Сериозно ли говориш, сихди?

— Съвсем.

— Но този човек наистина си заслужи боя!

— Твоя работа ли беше да го наказваш?

— А чия?

— На началника му.

— О, Аллах! Ако той трябваше да го бие, щеше да е абсолютно сигурно, че и двамата ще заспят. Не, който иска да действа, действа бързо! Този човек продължи да лежи пред нас, сякаш е пра-дядо на султана, когото всички правоверни и неверници трябва да почитат. Развалих му това удоволствие.

— Но без да помислиш за последиците.

— Какви последици може да има? Ако се оплаче на началника си, нищо чудно и той самият да опита камшика ми.

— Стига, Халеф! Мъжът си беше заслужил боя, вярно е. Но ти трябваше да изчакаш да видиш аз какво щях да направя. Ние изобщо не знаем какви опасности ни заплашват и беше непонятно глупаво от твоя страна да настройваш и полицията срещу нас. Аз се подигравах с гавазина. Така трябваше да постъпиш и ти. Вместо това ти го наби. Не съм ти заповядвал да го правиш, затова не ме е грижа за последствията. Изобщо не ме засяга. Помисли как ще се оправяш!

Яхнах коня и потеглих. Останалите безмълвно ме последваха. Най-ниско беше увесил нос Халеф. У него все повече си пробиваше път предчувствието, че може да ни е причинил голяма неприятност.

Турчинът, който имаше най-голямо основание да се ядосва, яздеше мълчаливо до мен. Едва след известно време той попита:

— Ефенди, могат ли наистина последиците да бъдат много лоши за хаджията? — Разбира се!

— Но ти ще се застъпиш за него, нали?

— Ни най-малко! — отговорих аз, тъй като Халеф чуваше какво говоря. — Той оказа съпротива против държавната власт, нанесе телесни повреди на султански полицейски чиновник. Не мога да го спася, ако го хванат.

— Тогава трябва да бяга!

— Да прави каквото иска. Той предприе действия без моето съгласие, като малко момче, неспособно да разсъждава върху последствията от постъпките си. Нека да си ги понася. Не мога да му помогна.

Не ми беше лесно да произнеса тези сурови думи. Може би на мен причиняваха много по-голяма болка, отколкото на дребния хаджия, но смятах за необходимо да му дам такъв урок.

Беше ме следвал вярно през всички опасности, и то какви опасности! Колко пъти беше рискувал с мен живота си! Беше напуснал родината си и което означаваше още повече — Ханех, цветето сред жените. Сърцето ми беше изпълнено с благодарност към него. Но той започна да става непредпазлив.

Това, че някои от рисковете ни се увенчаха с успех, че имахме щастието да се измъкваме и от най-опасни капани, беше повишило самочувствието му. Той приличаше на малко, храбро кученце, което има смелост да се хвърли на врата и на най-силния лъв. Но само едно-единствено ухапване на великана би го убило. А тъкмо сега се приближавахме към най-опасния район на скипетарите. Затова беше необходима двойно по-голяма предпазливост.

Мълчаливо се бях радвал на това как Халеф храбро напердаши мързеливия полицай и бях готов, разбира се, да го измъкна от последиците. Сега обаче смятах, че е по-добре да поохладя желанието му за действие и неговата прибързаност.