Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Първоначалното заглавие гласеше „Георг и произшествията“. Книгата бе написана през 1937 г. и трябваше да се появи в Австрия при откриването на ежегодните Залцбургски тържества. Но се появи в Швейцария, защото в Австрия се появи Хитлер.

Предговор към читателите

Когато по време на Залцбургските тържества през 1937 година вече замислях тази малка книга, Австрия и Германия бяха „навеки“ разделени: с погранични стълбове, с бариери и с различни пощенски марки. Когато през 1938 година книжката се появи на бял свят, тия две страни тъкмо се бяха обединили „навеки“. Имаха едни и същи пощенски марки и абсолютно никакви прегради не ги разделяха вече. И за да не бъде конфискувана, малката книжка бързо побягна зад граница.

Habent sua fata libelli, наистина е така, и книгите си имат своя съдба. Сега, когато предстои тази книжка да излезе в ново издание, Германия и Австрия пак са разделени „навеки“. Пак с гранични стълбове, бариери и различни пощенски марки. По-новата история, тъй ми се струва, не стои на страната на писателите, а на страната на колекционерите на пощенски марки. Доколкото това представлява лек укор, той съвсем не е насочен срещу филателията, а във всички случаи срещу по-новата история.

По-рано книгоиздателят, авторът и илюстраторът на книгата живееха в един и същи град. В един град, наречен Берлин. Сега първият се е заселил в Лондон, вторият — в Мюнхен, третият — в Торонто. Те — всеки от тях по свой начин преживяха по нещо. Клио2, тая опасна стара мома, ги прогони от домовете им, ликвидира техните навици и мечти, превърна ги в скитници. Когато получават един от друг писма със странни марки и печати, те се усмихват и подаряват пликовете на някое малко момче. Защото, където и да живееш — било в Англия, Германия или Канада, — навсякъде ще намериш малки момчета, които събират пощенски марки.

Ерих Кестнер

Цюрих, пролетта на 1948 г.

Предисловие към читателите

Този Залцбургски дневник, който сега предавам в ръцете на обществеността, е воден от моя най-добър приятел, Георг Рентмайстер — тъй е името на младия мъж. Когато преди година потегли от Берлин, за да се озове в Залцбург, той трябваше да мине през една граница, която днес вече не съществува.

Сега обаче ми идва наум, че вие изобщо не познавате моя приятел Рентмайстер. Ето защо налага се, преди да четете записките му, да научите най-напред нещо за самия него. Това си е пълно ваше право, пък и съвсем няма да навреди, защото Георг е доста странна птица. Например откак сме се сприятелили с него — а оттогава има вече цели петнадесет години, — той непрестанно работи като писател, без да е публикувал досега макар и един-единствен ред.

На какво се дължи това, ще запитате вие. На следното: че въпреки желязната си упоритост Георг никога не довършва своите работи докрай. От самото начало още той правеше огромната грешка да си поставя задачи, на всяка една от които би трябвало да се гледа като на цел за цял живот.

Ще ви изброя само няколко от заниманията му, които основателно не могат да бъдат доведени докрай, и съм почти сигурен, че няма да го лишавате повече от онова безрезервно възхищение, което той заслужава и към което би следвало да се добави дори и лек благоговеен страх.

Георг работи между другото върху една книга, озаглавена „За подчинителното наклонение в немски език, вземайки предвид старовисоконемския, средновисоконемския и раннонововисоконемския строеж на изречението“.

В един от неговите пет работни кабинета са струпани на купища в сандъци и в кутии сума извлечения на тази тема от съчиненията на по-стари и по-нови писатели, а на вратата на стаята е окачена табела за подчинителното наклонение със заплашителния надпис: „Consecutio temporum!“3

На съседната врата има надпис: „Античност и християнство!“ И зад тази врата също са струпани препълнени догоре шкафове, кутии и сандъци. Тук Георг скътва резултатите и познанията си във връзка със замисленото от него фундаментално произведение „Относно променливите влияния, оказвани от античността и християнството върху средноевропейското изкуство и култура“.

Доколкото съм разбрал, в случая става въпрос за проследяване на развитието на две довлечени отвън болести, които открай време — настъпвайки понякога едновременно, понякога с циклична последователност — тормозят един организъм, наречен Средна Европа. Горе-долу от 1000-та година от нашата ера споменатият географски район представлява патологичен случай за изследователите на културната история — тъй поне твърди Георг.

Клетият човек!

На третата врата виси надпис „Стенография!“ От десет години насам Георг работи над един нов-новеничък краткопис, в който ще бъдат отстранени всички недостатъци на досегашните стенографски системи и който ще предлага огромни предимства. Целта на Георг е насочена към увеличаване броя на сричките, които могат да бъдат написани за една минута, и то с помощта на метод, даващ възможност да се изписват цели изречения, без да се вдига моливът. Той е напълно уверен, че тогава съвсем спокойно ще могат да се стенографират по триста срички в минута. Тъй като и най-бързият оратор не е в състояние да произнесе повече от двеста и петдесет срички в минута, не ми е съвсем ясно какво значение ще има проектът да се стенографират триста. Георг обаче се е хванал с безразсъдна упоритост за тази работа. Прилича на истински Сизиф, който се е нагърбил с тази работа съвсем доброволно.

Никой няма да се изненада, ако чуе, че и тая работа е още по детски терлички.

Не мога в момента да си спомня какво точно гласяха надписите върху табелките на другите врати. Сигурно е обаче едно: във всяка от петте работни стаи има — освен съответните книги, шкафовете, сандъците и кутиите — и по едно писалище.

Пет писалища, значи, пет стола зад писалищата, пет мастилници, пет бележника и пет календара, на които са отбелязани срокове! И тъй, тайнственият Георг снове между своите незавършени жизнени дела, работи ту над едно, ту над друго от тях, броди, потънал в дълбоки мисли, ту насам, ту натам. Секретарката, която има и която нарича „леличката“, прави малко объркано впечатление. Това обаче е наистина извинително.

За щастие Георг може да си позволи да се посвещава на тия свои доста скъпички духовни страсти. Той е сънаследник на една твърде голяма фабрика, а в нея се произвеждат цинкови вани за къпане; вани, в които може да се седи, вани, в които може да се лежи, и съвсем микроскопични ванички, в които могат да се насапунисват и отсапунисват бебета. Фабриката се намира сред една от романтичните немски планини в Централна Германия и по-големият брат, който ръководи цъфтящото предприятие, плаща на Георг всяка желана от него сума при едно-единствено условие: че той, Георг, няма да си тика носа в цинковите вани.

Георг не си тика носа във ваните.

Той живее в Берлин и рядко излиза от своите пет научни кабинета. В края на миналото лято обаче този „доктор Фаустчо“ — както му викаме ние — напусна и подчинителното наклонение, и античността, и стенографията, и християнството с цел да си почине малко. Когато след няколко седмици се върна, той тикна в ръцете ми дневника, който бе водил през време на своята почивка. Ясно е, че такъв активен мъж като него не може да остане в пълно бездействие, а пък мен направо ме зарадва обстоятелството, дето най-после беше свършил докрай една работа, макар тя да е само един ваканционен дневник. Прочетох ръкописа и го изпратих на моя издател. На него дневникът се хареса и той го отпечата. Ние с него ще се радваме, ако книгата допадне и на читателите.

Ерих Кестнер

Берлин, лятото, 1938 г.

П.П. Моят приятел Георг впрочем не подозира дори, че дневникът му вече е отпечатан, и сега направо ще си глътне езика.

Предговор към автора

Драги ми Георг,

Ти не подозираш дори, че дневникът ти вече е отпечатан и като научиш това, направо ще си глътнеш езика. Нямах разрешението ти да давам този ръкопис в чужди ръце, а още по-малко под печат. Но какво искаш? Защо пък ти да си в по-изгодно положение от другите писатели?

Надявам се, че сега това ти е по-ясно. Във всеки случай признавам си честно, радвам се, че докато книгата ти излиза, не си в Берлин, а в Цейлон. Като си представя само твоята изненада, това напълно ми стига, за да задоволя моята жажда за сензации. В този, както и в много други случаи, мога да мина и без съответната поука. Дано, докато се върнеш в родината, гневът ти да се е поуталожил вече и на негово място да е изплувало добродушно удовлетворение от факта, че макар и без своя собствена инициатива, ти вече си почнал да ставаш полезен член на човешкото общество.

Поздрави от мене младата си жена! И досега още не мога да проумея как това пленително създание можа да се омъжи за тебе. Ти наистина си умен, здрав, състоятелен, симпатичен, малко побъркан и с весел нрав — но нима тези основания са достатъчни? Впрочем аз се досещам коя е била решителната причина, за да те вземе тя. Ти си я запитал иска ли да те вземе! (Аз все забравям да задам този въпрос и в резултат явно ще си остана ерген. Защото мълчи ли си човек в гората, няма защо да се чуди тогава, че ехото… но ти вече знаеш какво искам да кажа.) Скорошното ви завръщане очаква с благородно самообладание.

Вашият Ерих

П.П. В писмата на Якоб М. Р. Ленц открих няколко подчинителни наклонения, които ще те заинтересуват. Дадох ги на „лелката“ да ги препише и можеш да сложиш и тях при другите извлечения, ако в сандъците ти изобщо е останало още място.

П.П.П. Като писател и човек ти със задоволство ще установиш, че текстът на ръкописа не е докосван дори. Позволих си само да подразделя дневника на глави, а пък на тях сложих заглавия.

Извинявай, Фаустчо!

Предисторията

Берлин

краят на юли, 1937 г.

Карл ми пише от Лондон и пита, имам ли желание да се срещна с него в Залцбург. Поканен бил от ръководителите на Залцбургските тържества, защото те желаят да го спечелят като сценограф за идната година. Този път да огледат него, той пък трябвало да огледа няколко постановки. За редица пиеси са му обещали по два билета. Отдавна не съм ходил на театър, ще ида в Залцбург и аз.

Не бива да забравям да подам молба за валута. Защото, тъй като Залцбург се намира в Австрия, ще трябва да прекрача границата; а пък онзи, който прекрачва сега границата, може да вземе със себе си — ако няма специално разрешение — най-много десет райхсмарки на месец. Установих безукорно по математически път, че в такъв случай на ден — ако приемем, че месецът има тридесет дни — ще мога да харча точно 33,3333 пфенига, още по-точно 33,3333333 пфенига. Малкото си е малко! Неизбежно трябва да подам молба за по-голяма сума. Още днес ще я продиктувам на леличката и ще я изпратя.

Берлин,

средата на август

Карл от няколко дни е в Залцбург и — какъвто си е нетърпелив — вече ми е изпратил телеграма. Иска да знае защо не съм още там и кога изобщо възнамерявам да пристигна. След като получих телеграмата му, обадих се по телефона във валутния отдел на финансовото министерство и запитах мога ли да разчитам в близко време на отговор на молбата си; помолих да извинят любопитството ми, но припомних, че тържествата в Залцбург завършват на 1-ви септември. Чиновникът не ме обнадежди особено. Молбите — тъй рече той — били струпани на купища върху писалищата; а пък, разбира се, имало много по-спешни молби от тези на пътуващите като мене за свое собствено удоволствие. Сега вече разполагам с разрешението на местното военно окръжие и с това на паспортното бюро; мога да замина и да прекарам четири седмици в Австрия.

Но каква полза от това, щом като мога да взема със себе си само десет марки?

Берлин,

19 август

Карл ме бомбардира с телеграми. Да не си въобразявам, че заради мене тържествата ще бъдат удължени — телеграфира той, — а после още и това, че все пак бил готов да поведе с Тосканини преговори за известно удължаване; трябвало само да съобщя съвсем точно кога възнамерявам да пристигна; дали още през ноември или пък едва през декември.

Какво мога да направя? Валутният отдел в министерството още не ми е изпратил отговор. А пък аз просто не смея да се обаждам пак. В края на краищата хората си имат толкова други спешни задачи — да не се занимават само с моята почивка!

Ерих ми подхвърли една идея, която впрочем съвсем не е лоша. Веднага след това се свързах по телефона с хотел „Акселманщайн“ в курорта Райхенхал и си запазих там стая с баня. Знам хотела от по-рано. Много комфортен; има игрище за голф, плавалня, тенис-кортове, всичко. Леличката отиде вече за билет за спален вагон. Натоварих я освен това да ми изпрати там и отговора от валутния отдел на министерството. Тази вечер пътешествието може да почне.

Планът

В спалния вагон,

19 август

Чувствувам се екстра. Нощ е. Влакът се носи с гръм и трясък през Франкония. Аз съм си легнал в леглото, пия половин бутилка червено вино, пуша си и отсега се радвам на глупавото изражение на Карл.

И неговото изражение няма да изглежда по-умно от това на стария съдебен съветник Шайнерт, когото срещнах преди няколко часа на берлинската гара Анхалт.

— Ало, докторе — викна той, щом ме видя, — за къде сте тръгнали?

— За Залцбург! — отвърнах аз.

— За Залцбург ли? Ах, вие, щастливец такъв! Къде ще се настаните да живеете?

— В Райхенхал!

Добрият човечец никога не е имал в своя собствен дом кой знае колко одухотворено лице, то си е така, сега обаче наистина заприлича на овен с рогови очила.

В Австрия ще ходя на театър, в Германия ще ям и ще спя: почивката ми обещава да бъде до известна степен оригинална! Старият географски атлас от училище ме убеди, че между Райхенхал и Залцбург няма повече от половин час път с влак. Железопътна връзка съществува. Паспортът е в ред. Така че непрекъснато ще осъществявам за моята особа тъй нареченото презгранично пътуване.

В Райхенхал ще живея като Крез, в Залцбург — като последен голтак; и всеки ден ще бъда и едното, и другото. Какво комедийно положение! А пък господа поетите седнали да се боят, че в резултат на тъй наречения прогрес, земята можела да изгуби романтиката си!

Никак не бива да се безпокоят в това отношение. Повечето държави вече си имат своите засукани валутни закони…

Бутилката се изпразни. Поради това затварям очички.

Във вагон-ресторанта,

20 август

Закуската си е най-хубавото време от деня. Бързият влак се носи стремглаво през баварските Алпи. Селяните мятат с вили сеното, за да съхне, върху забити по ливадите колци. И летният пейзаж се върти весело около нас „също като плоча на големия небесен грамофон“.

Седя в купето за пушачи и току-що стигнах до едно заключение. Железопътните предприятия във всички страни по света използуват в своя транспорт два вида купета: купета за пушачи и за непушачи. Дотук всичко изглежда в ред — но само изглежда. В купето за непушачи пушенето е забранено: следователно в купето за пушачи би трябвало да е забранено непушенето! Само че не е така, а подобни непоследователности особено дълбоко засягат моето чувство за справедливост. Колко хубаво щеше да бъде сега, ако кондукторът, влизайки в купето за пушачи, глобеше всички онези, които не пушат, а след това строго ги отпратеше в купетата за непушачи!

Нищо на тоя свят не е съвършено. Но сега трябва да спирам. Отминахме Фрайласинг. Следващата гара се нарича Райхенхал.

Презгранично пътуване

Райхенхал,

20 август

Тъкмо се върнах от Залцбург; сега съм на едно от високите столчета в бара на хотела, полунощ вече е минала и пия от толкова обичаната „Шарлотенбургско-пилзенска напитка“, както моите приятели са кръстили прекрасната смесица от шампанско и бира.

За последен път бях в Залцбург преди шест години. Но когато днес по обяд двамата с Карл седяхме в градината на Щигелброй в дъното на „Велт“ и гледахме надолу към града на войнствените архиепископи със силно развит художествен усет, отново бях поразен. И красотата може да те разтърси.

Изгледът на тия половин дузина дворци, свързани помежду си чрез портали, колонади и ходници, както и най-разнообразните кули и покриви, които ясно повтарят още веднъж комплексната структура на площада — тази гледка е единствена по рода си северно от Алпите. Нищо чудно, че духовните князе, създали Залцбург, са поискали да изградят и са изградили една резиденция от италиански тип.

Съзвучието на различни багри и отсенки, които са така жизнерадостни, прави съвършено нещо, което не се нуждае от съвършенство. Покривите блещукат зелени, сиви като плочници и яркочервени като миниум. Над всичко се издигат мраморнобелите кули на катедралата, тъмносивият, виненочервен и напръскан с бяло покрив на францисканската църква, стариннорозовите кули на съборната църква с белите статуи на светци, сивозеленикавата кула на камбанарията и редица други почервенели от ръжда и зеленясали кубета и покриви на кули. Човек вижда пред себе си истинска симфония.

Карл ми разправи, че Волф Дитрих фон Райтенау, по майчина линия от рода Медичи, един от ония лудо влюбени в гербовете и оръжията ренесансови владетели, които се наричали архиепископи, някъде около 1600-ната година наредил да сринат старата църква и над сто жилища, за да издигнат на тяхно място нова катедрала. Той призовал един ученик на Паладий, който поставил основите. После строителните намерения замрели, защото от непредпазливост Волф Дитрих се заплел в някаква война с Бавария и бил затворен до смъртта си в своята собствена крепост в най-високата част на Залцбург. Марк Ситик фон Хоенемс, неговият братовчед и наследник, призовал друг италиански строител. Той извадил от земята вече поставените основи и почнал отначало. Едва при управлението на граф Парис Лодрон, следващият архиепископ, катедралата била завършена.

Това станало през 1628 година, следователно през тридесетгодишната война, която изобщо не засегнала Залцбург: „Hic habitat felicitas!“

Тия трима абсолютни владетели наложили пълно архитектонично съвършенство на своята резиденция. На техните наследници, църковните князе, живели през времето на барока и рококото, останало само едно: пространствено да разширяват вече постигнатото съвършенство. Това намерило израз в замъците, строени извън тогавашния град и предназначени за метреси; в парковете и градините за увеселение, пълни с издялани от камък причудливи животни и фигури от митологията. Когато Залцбург бил завършен в строително отношение, архиепископите призовали от Италия други изкуства: музиката и театъра. Дори и бащата на Моцарт успял да се издигне само до втори капелмайстор, защото и през осемнадесети век първият капелмайстор все още трябвало да бъде италианец.

Карл иска на всяка цена и колкото може по-скоро да ми покаже каменния театър, който Марк Ситик наредил да построят в Хелбрун, на планинския склон зад малкото „Едномесечно замъче“. В този, разположен сред гората театър от скали, някогашна каменоломна, били изпълнени първите италиански опери на немска земя.

Залцбург направо е роден и призован за театрални постановки. Не е случайно, че сега, през двадесети век, тъкмо тия „театрални тържества“ носят международна слава на Залцбург. Независимо дали преди столетия в театъра сред скалите са били играни първите европейски опери или пък днес пред катедралата се изпълняват произведения на Хофманстал и Гьоте, този град винаги е бил неразривно свързан с артистичния нагон.

На нашата маса в Щигелброй седяха и тукашни хора. Те разговаряха за театъра тъй, сякаш — въпреки че всъщност бяха пекари, обущари или шивачи — бяха тесни специалисти. Сравняваха различните артисти, изпълнявали през годината главната роля във „Всеки човек“, спореха като критици от театрални списания и всички се съгласиха, че във „Всеки човек“ М. бил „умрял най-добре“, далече по-хубаво от другите.

Райхенхал,

20 август, късно през нощта

В края на краищата барът се опразни дотолкова, че предпочетох да се оттегля в стаята си с две бутилки пилзенска бира.

Лежа в леглото и проучвам залцбургски вестник. Редакцията съобщава, че през време на тазгодишните тържества в Залцбург са пристигнали 60 000 чужденци и че със себе си тези чужденци докарали около 15 000 леки коли. Ако предположим, че във всяка кола се возят средно три до четири лица, то остава без всякакво съмнение, че аз съм единственият, който не е пристигнал тук с автомобил.

Аз пък пътувам с автобус. В Райхенхал той спира пред моя хотел и — въпреки двете проверки на паспортите — пристига само след половин час на „Резиденцплац“, централния площад в Залцбург.

Още днес прахосах десетте марки, които ми се разрешаваха да използувам за препитанието си отвъд границата в продължение на цял месец. Лекомислието буквално ме връхлетя изневиделица. Купих всичко, което ми се изпречи пред портмонето. Бонбони „Моцарт“ с пияни вишни, картички с изгледи, гевречета. Дори английски дъвчащи бонбони! От утре, ако поискам да пия дори само едно кафе със сметана, съм предоставен напълно на милостта и състраданието на Карл.

Впрочем тъй като утре ще ходим на „Фауст“, вече пренесох смокинга си през границата и го оставих при Карл. Той живее в „Хьолброй“. Човек трябва да се катери по множество тесни, изтъркани стълбища, докато стигне до стаичката му. И така, сега смокингът ми е окачен в Австрия. Дали тъжи за родината?

Утре по обяд ще се срещна с Карл в кафене „Глокеншпил“. Няма да вземам със себе си пукнат грош, но ще нося един направо княжески пакет с хранителни припаси.

Това е разрешено. Карл иска още рано сутринта да иде да рисува в градината „Мирабел“. Изобщо той акварелира, скицира, тушира и пастелира направо като побъркан. А освен това е хронически „развеселен“, нещо, за което му въздействувала красотата на Залцбург.

В единадесет часа през нощта, когато моят автобус потегли от „Резиденцплац“, той още стоеше пред пощата и рисуваше дворцовия фонтан. Този италиански шедьовър сред фонтаните: четирите каменни коня с техните плавници и рибешки люспи, с гриви като дълги перуки от осемнадесети век; фонтаните бликат буйно нагоре от ноздрите на тия водни жребци и проблясва сребриста пяна под тъй изкусно подредените нощни светлини; а в далечината се вижда притихналата катедрала и фасадата на още по-тайнствено смълчалата се резиденция — каква безумно красива картина!

Лека нощ, господин художник.

Голямото приключение

Райхенхал,

21 август

Зазорява се вече, а пък аз още не мога да заспя. Търчах по нощните улици като пощръкляло теле: до баварската община и обратно, до гарата, навън, по шосето за Залцбург и обратно. Стоях десет минути в бара. След това се втурнах извън града, седнах на ниската ограда на някаква вила…

Да ми се случи такова нещо на мене!

Влюбен съм! Да съм мъничко влюбен — е, това бих си го позволил, но изведнъж така! Да съм влюбен като гимназист — хубаво, от мене да мине, но като цяла гимназия? Помисля ли за момичето, не мога да си поема дъх. При това непрекъснато мисля за нея! Задушавам се. Ужасяващо прекрасно състояние!

Когато по обед пристигнах в Залцбург, Карл още го нямаше в кафенето. Портфейлът ми се намираше в Райхенхал и аз, „както постановява законът“, бях без пукнат грош. Влязох в съвсем мъничката църква „Св. Михаелис“ — три от стените й са достроени — и се залових да оглеждам свещите и благодарствените писма до свети Тадеус от изцерените хроми. В преддверието огледах касичката за волни пожертвувания, над която се вижда надпис с думите „Спестовна каса за вечността“ и съобщенията за „Поклонения на свети места с автобус“, за някои от които „се изисква паспорт“. (Дали и на кръстоносците, когато са потегляли към светата земя, са им били необходими паспорти?)

Когато излязох от църквата, валеше като из ведро. Изтичах до кафене „Глокеншпил“, поръчах си едно кафе, четях вестник и чаках Карл.

Седях върху въглени. Кафето беше изпито и оберкелнерът, тъй поне ми се струваше — ме дебнеше тайно като някой наемен убиец. Какво щях да правя, ако художничето не дойдеше? Времето, уговорено за срещата, беше изтекло вече отдавна преди един час. Нямаше смисъл да чакам повече. Нищо друго не ми оставаше: трябваше да помоля някой от посетителите да ми плати кафето! Ето на̀, бях попаднал вече в романтичното положение, което ми се беше струвало толкова очарователно.

Почнах да преценявам посетителите на заведението с оглед на това, доколко са пригодни да поканят един състоятелен чужденец на чаша кафе, която той вече е изпил. И тогава я видях!

Тя се казва Констанца. Има кестенява коса и сини очи, но дори ако беше обратно, пак щеше да си остане съвършена.

Навярно бе забелязала безпокойството, с което очаквах някого, и сега поглеждаше развеселена към мене. Може би, ако не се беше усмихвала… но така!

Станах, отидох при нея, признах й отчаяното положение, в което бях изпаднал, и я замолих да ме съжали и да ми помогне.

Тя се засмя — о, какъв музикален град е Залцбург! — засмя се и ме покани да седна. Плати кафето и ме покани на втора чаша. Знам, че отказах; но не знам какво друго говорихме. (Не подлежи на никакъв спор: влюбеността спада към тежкото умопобъркване. Заразяването на духа деформира до неузнаваемост разума и волята на болния.)

После тя тръгна да си ходи. Разбира се от само себе си, че заедно с нея тръгнах и аз. Правихме покупки. Най-напред на пъстрия открит пазар пред съборната църква. После сред плетеницата средновековни „покрити пасажи“, които извеждат до тясната уличка на житния пазар. В една свещолеярна, където имаше и сладкиши, тя купи две медени питки, върху които бяха излети червени сърца от топена захар. Изядохме ги на улицата. Аз носех нейната пазарска чанта и моя пакет със сандвичи за обед. Долу при кея тя ми каза „довиждане“. Обеща утре пак да дойде в „Глокеншпил“.

Да, и тогава… аз я целунах! Пред стотици хора.

Сред гъмжилото от всевъзможни световни езици. Едвам я познавах и я целунах. Просто не можех иначе. Струваше ми се, че дарявам с тази целувка самата съдба, която бе допуснала да я срещна.

Допреди миг само тя се беше усмихвала. Сега бе сериозна. Толкова сериозна, колкото и аз.

Тъй стана…

После намерих Карл в стаята му в Хьолброй. Той пък ме чакал в кафене „Томасели“. Всичко това било недоразумение, нищо повече. Недоразумение! Разсеяно облякох смокинга си.

По-късно изядох в кръчмицата онова, което ми бяха дали в Германия: варени яйца, сандвичи, грозде и праскови. Келнерката, без да й поръчвам специално, донесе чиния и прибори. Селяни, шофьори, посетители на театрите — всички са насядали заедно около непокритите, чисто изтъркани маси в тези бирарии и се хранят с онова, което са си донесли сами. Бирата ми плати Карл. Нищо не ме питаше.

Това, че представлението на „Фауст“ не оказа особено въздействие върху мене, се дължи навярно на настроението ми. Изграденото около 1700-та година училище за езда, чиито дълбоко врязани в скалите аркади се редят като етажи по стръмния склон, по-късно било преустроено в театър на открито. Сцените понякога са една над друга, понякога — една до друга. Прожекторите се насочват ту насам, ту натам, към една или друга сценична картина. Често разстоянието между сценичните картини е значително. И колкото пъти настанеше мрак, у мене възникваше отрезвяващата представа, че сега в тая пълна тъмнина артистите галопират като бегачи на дълги разстояния само за да пристигнат навреме в Ауербаховата изба или пък в подземната килия на затвора.

Защо ли всъщност играят „класическия“ Фауст на Гьоте, защо не неговия „Прафауст“ или пък старата средновековна пиеса „Фауст“? Един разговор, който чух през време на антракта, би обяснил какво искам да кажа. Сред пъстрата тълпа от визонови и самурени кожи, сред махараджите, фраковете, брилянтите и униформите се срещнаха американка и американец. Те споделиха своите впечатления.

— Do you understand a word?4 — запита тя.

А той отговори:

— No.5

След антракта заваля дъжд. Над зрителите опънаха платнища и тъй като дъждовните капки барабаняха шумно по този брезентов покрив, сега вече стана и акустично невъзможно да се разбере Гьоте. Фауст разтваряше и затваряше уста тъй, сякаш се мъчеше да троши орехи със зъби. Гретхен и Мефистофел се измокриха до кости, не биваше обаче да разтварят никакъв чадър.

След представлението се преоблякох в стаята на Карл и успях все пак да стигна навреме, за да хвана последния автобус за Райхенхал.

Сега, макар че усещам чак в шията сърцебиенето си, ще се опитам да заспя. Тя се казва Констанца и утре ще я видя пак. Прилича на принцеса, а пък е… домашна помощница! Наистина! В един замък по пътя към Хелбрун. Замъкът е на някакво графско семейство, заминало да пътешествува по света и дало замъка си, заедно с прислугата, под наем на някакви богати американци, дошли в Залцбург за тържествата. Домашна помощница? По-скоро камериерка от някоя Моцартова опера! Признах й, че не мога да й върна парите нито за чашата кафе, нито за медената питка. Тя се разсмя. Имала си спестовна книжка.

Райхенхал,

21 август, по-късно

Не мога да заспя.

Райхенхал,

21 август, още по-късно

Вън се развиделява, ставам.

Залцбург,

22 август, по обед

Използвах първия автобус за Залцбург. През време на пътуването слънцето се подаде зад бавно носените от вятъра облаци и обля с еднаква светлина и Райхенхал и Залцбург. Една и съща алпийска долина се простира от двете страни на границата: един и същ немски диалект се говори от двете страни; и тук и там се обличат с еднакви носии, с къси кожени гащета, с якета от лоден, едни и същи са моминските рокли и смешните зелени шапки с бръснарски четки, които стърчат над тях.

Единствената разлика е в това, че в Германия колите трябва да се карат отдясно, а в Австрия — отляво.

Непосредствено след австрийската митница — сред равнината Валзерфелд, гдето навремето римляните, още преди да съществуват Германия и Австрия, построили своите колонии за почивка се намира едно селце, наречено Химелрайх6. И когато един селянин, който на немската граница се качи в автобуса, поиска от кондуктора „до Химелрайх и обратно“, за мен това прозвуча много по-поетично, отколкото всъщност беше възнамерявал да го каже той.

Открих Карл на един от мостовете над рекичката Залцах. Там той скицираше с цветни моливи някакъв въдичар, застанал посред реката върху един по-издигнат камък. Изчаках, докато на картината се появи и разположената върху един хълм църква „Мюлнер“ с нейния хубав, яркочервен покрив. През това време се забавлявах, като оглеждах чужденците. Мнозина от тях — що се отнася до носиите — се стараят да надминат местните жители и с детинска гордост се разхождат преоблечени като селяни от Пинцгау или пък като селянки от Лунгау; сложили са си гердани за прикриване на гуша, макар че съвсем не са гушави; преметнали са на ръце дъждобрани, навити по английски маниер, или пък като излязат прекрасно пременени от магазина за носии „Ленц“, се качват в леки коли с поне двама шофьори! Това не пречи на околните, най-многото да ги поразвесели. Че нали в Залцбург дори и на зрителите е разрешено да играят театър.

После тръгнахме да скитаме без цел по уличките, надзъртахме през портите и в дворовете, радвахме се на дървените стълбища, на балконите и на сводестите галерии, на изкусно изработените фирми пред занаятчийските магазини и гостилниците, на светците, изрисувани в нишите на къщите, на веселите и благочестиви поговорки, изписани във вдлъбнатините и по билата на покривите; радвахме се на всяка старина!

Защото тъкмо това винаги бие на очи, и то не само в Залцбург: всеки перваз на прозорец и всяка ключалка, всеки комин, всяка кахла на печка и всеки крак на стол от миналите векове свидетелствуват за вкус, умение и обич към предмета. Връзката между двамата — майстора-занаятчия и собственика — по отношение на къщите, на носията, та дори и по отношение на най-мъничката дреболия в дома са имали своя собствена стойност до бидермайерово време. После дошъл потопът — а къде се е родил Макарт?7

В Залцбург!

Заизкачвахме се нагоре, към крепостта Хоензалцбург. Искахме да огледаме отблизо ония многобройни, строени през различни епохи кули, порти, валове и бастиони, които откъм долината приличат на някакво грамадно средновековно планинско укрепление. Изкачването предлагаше разнообразни, постоянно изменящи се гледки към хубавия град и неговата красива околност. Когато стигнахме горе, обстойно разгледахме грамадната крепостна стена. Освен това Карл ми посочи важни точки от панорамата: планините Хелбрун, Гайзберг, техния по-малък събрат Нокщайн; „бялата църква за божигробски поклонници «Мария-Плайн»“. Накрая седнахме под един от големите, пъстри слънчобрани в ресторанта на замъка.

Карл, който открай време е свикнал да предотвратява глада, като започва да яде още преди да е огладнял, си поръча бутче, а освен него и гарнитура. Аз, въпреки неговите съвсем сериозни възражения, почнах да си се тъпча с онова, което си бях донесъл в кесията от Райхенхал.

— И без това днес ще ти създам още неизбежни разходи — рекох му аз.

— Да не би да искаш да си набавиш от местните кожени къси панталони? — запита той. — Или пък си открил в някоя от книжарниците неописуемо четивна брошура за подчиненото наклонение в немския език?

— Днес следобед ще ми бъдат необходими две чаши кафе и две сладки.

— Че откога си почнал да ядеш по две сладки? Той поклати глава, но добродушно сложи на масата една петшилингова монета.

Известно време не можах да му отговоря, тъй като бяха посипали дадените ми варени яйца вместо със сол със захар. Беше отвратително на вкус. Когато можах да си възстановя дар слово, казах:

— Първо на първо, няма аз да изям и двете сладки; и второ, не искам да имам парите на ръка. Възможно е това да противоречи на съответните финансови наредби. Трябва да те помоля да дойдеш с мен в „Глокеншпил“ и да пъхнеш предварително в ръцете на келнера-касиер съответната сума, необходима за две чаши кафе, две сладки и съответния бакшиш. Аз съм си голтак и възнамерявам да си остана такъв.

— И щом като веднъж платя на келнера, не възнамеряваш да ме задържаш повече там, така ли?

— Знам, че искаш да скицираш каменните джуджета в градината „Мирабел“, а човек не бива да пречи на художниците.

— Значи, затова домъкна от Райхенхал букет алпийски циклами! — рече господин художникът.

А пък аз отговорих:

— Не исках да те вкарвам в разноски и за цветя. Това беше първият ни разговор за Констанца.

Райхенхал,

същия ден, само че през нощта

Когато тя влезе в кафенето и ми се усмихна, опасенията от последните двадесет и четири часа тутакси бяха забравени. Повторното свиждане е съдник на първата среща. И всички опасения, настъпили допълнително, са вече от друго естество. Когато Констанца се отправи към мен, почувствувах, че този път щастието няма да може да се измъкне. То просто трябваше да влети в ръцете ни.

Тя се зарадва на розовочервените циклами; келнерът постави букета във ваза. А след като Констанца чу колко изобретателен съм бил, за да мога да играя ролята на домакин, в знак на уважение опразни на бърза ръка и двете чинии със сладки.

С никоя луксозна закуска от бишкоти и шампанско, на която някога съм канил жени или приятели, не съм се гордял толкова, колкото с тези кафета и сладки, предплатени от Карл. То бе направо нещо като Коледа през август! Всеки път ме е удивлявало това, колко незначителен е всъщност предметът на разговора между двама души, докато все още имат да си казват всичко. Едва ли е възможно да се говори по-задълбочено за немския хуманизъм, отколкото ние обсъждахме въпросите за разни баници и автобусни връзки. Непосредствено след това тя разказа някои весели случки, типични за нейната професия. Такъв един австрийски замък от времето на Ренесанса, нает сега от богати американци, наистина заслужава да се вземе на прицел от някой автор на комедии.

Като се има предвид обсегът на нейните възможности, Констанца съвсем не е необразована. Тя е посещавала едно търговско училище и съумя, докато й разказвах за моята нова стенография, да ме изслуша направо като специалист.

Много се смя, когато й разказах за участието си в последното състезание на стенографите в Берлин; за това как предавах всяка от диктовките пръв и без да съм изпуснал нито една-единствена думичка; как журито не можа да разчете нито сричка, защото се касаеше за моята собствена още непубликувана система; и как, за съжаление, и самият аз дори, поканен да прочета написаното, не бях в състояние да разшифровам стенограмата си.

Времето не спираше. Тъй като Констанца беше свободна още един час и този път не трябваше да прави никакви покупки, решихме да изненадаме Карл в „Мирабел“. Но едва излязохме на улицата и — както си е обичайно по тия места — пак плисна дъжд. Понесохме се бегом, стигнахме, останали без дъх, до портала на Резиденцията и се присъединихме там към една група, развеждана из великолепните исторически зали.

Подобни групови посещения никога не са лишени от комични положения. Невъзможно е да се очаква от бившите вахмистри да могат да дадат обяснения по история на изкуството и културата, докато след тях бавно се влачат хора, говорещи всевъзможни езици и с най-разнообразно обществено положение. И като вземем предвид освен това, че тия усърдни мъже са принудени да повтарят не по-малко от десет пъти на ден своя наизустен текст, тогава вече никой не би се учудвал на тяхното стоическо равнодушие.

За съжаление Констанца се закиска още в първата зала! Добрият старец прекъсна своите блестящо-ясни обяснения за гоблените отпреди триста години и — преди да влезе в съседното помещение — ни хвърли такъв унищожителен поглед, че ние решихме да продължим самостоятелно. Оставихме него и благоговейно-смиреното му стадо да вземат известна преднина и продължихме да се разхождаме ръка за ръка от зала в зала, самотни и занемели, като в някакъв приказен замък. После Констанца беше обзета от палавост. Почна да играе ролята на американка, която по погрешка ме е взела за екскурзовод и да иска от мен какви ли не сведения за картини, килими, изящно изработени часовници и всичко, каквото се изпречеше пред очите й.

Аз пък се представих като директор на музея, тайния съветник Галимаций, и отговарях на въпросите й с безсмислици, от които на човек можеха да му настръхнат косите. Колоредо — същият оня тип, който е създавал такива неприятности на клетия Моцарт — гледаше към нас от своята златна рамка смръщено, малокръвно и без капчица чувство за хумор. (Констанца говори безукорен английски. Какво ли не се учи в едно търговско училище! И аз е трябвало да уча там.)

В спалнята на архиепископите, в най-старото крило на резиденцията, отново налетяхме на другите. Добрият старец отвори една врата и ние, разбира се, помислихме, че ни предстои да се справим с още една разкошна зала.

Вместо това обаче погледите ни попаднаха във вътрешността на францисканската църква! Пристъпихме крачка напред и се намерихме на балкона, от който архиепископите векове наред са присъствували на богослужението.

Четири огромни сиви колони, същински вкаменени дървета от джунглите, се издигаха чак до полумрака на църковния купол. Под нас се намираше мраморният, обкичен със злато главен олтар с една детински наивна мадона от Пахер8. Около нея и младенеца се бяха завъртели в кръшно хоро жизнерадостно здравички и доволни ангелчета: крилата детска градина. А от двете страни на олтара се издигаха две помпозни, великолепно боядисани дървени скулптори — свети Георг и свети Флориан; и двамата с блестящи ризници, с високи, типично тиролски ботуши, с копия за турнири и шлемове, над които се развяваха пъстри щраусови пера; двама старинни герои, тъй както са били представяни в бароковата опера.

Развеждането на групата бе завършило, а и дъждът беше престанал. Още веднъж, сега през главния портал, влязохме във францисканската църква. Възхитихме се пак на огромните, кръгли колони и на великолепно оцветения, жизнерадостен олтар. После открихме по-ниската, най-старата част на църквата и минахме на пръсти покрай столовете за изповядване.

На един от тях висеше евтина картонена табела с надпис „English spoken“9; на друг, но пак върху точно същата отвратителна картонена табелка, прочетохме „On parle francais“10.

Ако трябва непременно да се обяви, че тук пред господа могат да излеят сърцата си и чужденци — защо тогава не се постараят да намерят по-подходяща редакция на това напомняне?

Утре Констанца няма време за нас двамата. Но вдругиден е „свободният й ден“! Ще го прекараме заедно. Не бива да забравям банския си костюм. Дано само за плуването да не се плаща. Изобщо финансово-техническата страна на този „свободен ден“ ме тревожи. Трябва ли да мъкна заедно с нас Карл в качеството му на двукрако портмоне? По-добре да пристигна от Райхенхал натоварен с три раници и шест термоса! Тя отклони моето предложение да дойде при мене в Германия. Иска, струва ми се, да си остане чисто и просто в своята сфера.

На улица „Хафнер“ се разделихме. Казах:

— И тъй, до вдругиден, госпожице Констанца!

Тя ме изгледа усмихната, лекичко целуна букета алпийски циклами и весело извика:

— Всичко най-хубаво, Георг!

Само след миг вече беше изчезнала.

Вечерта двамата с Карл бяхме на концерта в катедралата. Свириха „Духовни песни по Петрарка“ от Корнелий и Литургията в до мажор, опус 86 от Бетовен. На препълнените с хора редици седяха монаси, елегантни жени, чуждестранни представители на печата, свещеници, пътници от цял свят, селяни, студенти, стари женици, поети и офицери. Неизмерима тишина бе настъпила. Благочестивите мълчаха вкупом, а пък ние, останалите, мълчахме всеки за себе си.

Херман Бар11 нарекъл тая църква най-хубавата италианска катедрала на немска земя. Тази вечер той беше прав. Когато оркестърът, хорът, органът и солистът се обединиха в могъщо звучащата литургийна изповед на Бетовен, от горния край на купола пробудени литнаха мънички прилепи и безшумно се понесоха сред изпълнената със звуци църква — въртяха се над главите ни ту насам, ту натам.

Написах върху едно листче, което подадох на Карл:

„Тука и мишките дори са с ангелски криле!“

Той кимна утвърдително, след това пак се заслуша…

„Всичко най-хубаво, Георг!“ — тъй беше казала тя.

Залцбург,

23 август, следобед,

в „Томасели“

Мене, бедния пътешественик вече ме познават на границата. Днес митническият чиновник поиска да види портмонето ми. Рекох му, съобразно истината, че то се намира в касетката на хотел „Акселманщайн“; а пък той угрижено ме запита какво правя, когато в Австрия ожаднея. Аз му описах, колкото можех по-добре, благотворителния си приятел Карл.

След приказките за жаждата почнахме да разговаряме за стомашните оплаквания, от които патеше той. Една очевидно интригантски настроена наша спътничка го посъветва да зареже пиенето и пушенето. При тази наглост както митническият служител, тъй и нашият шофьор добиха мрачни изражения на лицата. „Не“ — заяви митничарят. Тогава животът нямало да му доставя вече удоволствие. За него пиенето и пушенето били нещо толкова необходимо, колкото въздухът и всекидневният къшей хляб. Кимайки утвърдително към него, шофьорът издекламира:

И утешен така, стомашнострадащият служител си остана при митническата преграда.

Карл ме чакаше в квартал „Мюлн“ пред августинската кръчма; не бързахме и затова тръгнахме към града пеш през Клаузеновата порта в квартала „Гщетен“, чиито къщи са прилепнали до скалите на Мьонхсберг и отчасти са изсечени в тях. Там, където портите и вратите са отворени, могат да се видят ниски сводове, а в задния край на домовете има дори стаи със стени изцяло от тия скали.

Да се живее тук съвсем не е безопасно, при все че покриви със своеобразни „насипни“ конструкции защищават къщите. И все пак например през 1669 година при едно свличане на скали са били унищожени две църкви и цяла редица къщи.

Минахме покрай Урсулинската църква, построена от Фишер фон Ерлакс, влязохме в градския музей и цял час гледахме насъбраните там съкровища, докато ни заболяха очните ябълки. Най-хубавото според мен беше „Подигравчийската печка“. Всяка от гледжосаните кахлени тухли на печката е оформена като гръб на книга с някакво научно заглавие. Цялото прилича на огромна планина от книги, латинското и теологично съдържание на които се изгаря в печката. А на човешки бой от тия кахлени книги се подава от амвон мъничък, възбуден духовен оратор, размахал ръце. Не може да се разбере всъщност дали проповядва или пък е побеснял от това, че измамнически препичат гърба му с научен горивен материал.

Друга част от тия старинни колекции били събрани в „Едномесечното замъче“ край Хелбрун. През следващите дни Карл възнамерява да иде нататък със своя скицник. „Едномесечното замъче“ впрочем е било внезапно хрумване на тогавашния архиепископ Маркс Зитих фон Хоенемс. През 1615 година той се разпоредил за един-единствен месец постройката да се почне и да бъде завършена. Защо? Искал да изненада един свой височайш гост, който вече познавал Залцбург, нищо повече. Различни времена, различни нрави.

По обяд хапнахме на възвишението Мьонхсберг.

Приех поканата на Карл и същевременно му съобщих приятната вест, че за днес няма нужда да ми отпуска финансови средства за никакви сладкиши, а най-много за чаша кафе, и че утре изобщо няма да му се мяркам пред очите. Приятно чувство изпитва човек, когато приятелите му не са любопитни; подобно нещо може обаче да се изроди и в незаинтересованост! Той си мълчеше.

Загледах се след един сокол, който излетя стремително над скалите и се понесе към градските крепостни кули.

Ако нямаш нищо против, бих желал вдругиден да ти представя Констанца. Великолепно момиче е тя. Очите й са сини, косата кестенява и…

— Точно така — рече той. — Тя изглежда очарователна.

— Видял ли си ни?

— Вчера. И умее да върви така, че направо ти радва окото! Повечето жени не могат да вървят, а само си имат крака, кой ги знае защо.

— Тя поръча да ти благодаря за кафето и за сладките.

— Сторено беше с най-голямо удоволствие.

— Утре е нейният почивен ден.

— Какво е утре?

— Нейният почивен ден — повторих аз. — Тя е камериерка.

Тогава Карл се облегна назад на стола си и се разсмя така невъздържано, че останалите посетители на заведението се стреснаха и почнаха да хвърлят недружелюбни погледи към нас.

Струва ми се, че аз се изчервих.

— От къде на къде ти идва наум да се смееш за такова нещо! — изръмжах аз.

Когато най-сетне успя да сподави своя разкъсващ нервите смях, Карл каза:

— Абе момче, тая млада дама съвсем не е камериерка!

— Разбира се, че е — отвърнах аз. — Освен това тя е посещавала търговско училище, може да стенографира и говори английски по-добре, отколкото нас двамата, взети заедно.

— Е, хубаво — рече той и сви рамене. — Тогава можеш да си я заведеш в Берлин да ти бърше там прах.

Понякога Карл изглупява прекалено много.

Райхенхал,

23 август, през нощта

Предишната бележка написах днес следобед в „Томасели“, най-старото кафене в Залцбург; то съществува навярно, откакто се е въвело и пиенето на кафе в Европа. Преди това бяхме в градината „Мирабел“, сред пъстрите цветни лехи, каменните лъвове, носорози, полубоговете и техните пищни барокови дами.

По пътя назад ни връхлетя силен проливен дъжд. Втурнахме се в тръс през моста, покрай натруфеното кметство стил рококо и Флориановия водоскок, за да се вмъкнем на сушина в напълно претъпканото кафене! На първия етаж най-после открихме два стола. Не точно до маса, а край един билярд, който келнерът пъргаво застла с покривка.

А пък ние имахме билети за представлението „Всеки човек“ на площада пред катедралата! Дъждът плющеше подигравателно по прозореца до нас. Карл ми прочете написаното на гърба на билета. Най-важният пасаж гласеше:

„При представлението «Всеки човек» отпада каквато и да било претенция за обезщетение — също и за частично връщане на цената на входния билет — в случай че се наложи поради разваляне на времето представлението да бъде прекъснато — ако представлението е било изиграно до «сцената на масата»“.

Аз казах:

— Ако нямахме гратиси като журналисти, можехме сега да поискаме да ни върнат стойността на входните билети.

— Откак не разполагаш с пари, си станал циция и сметкаджия — установи тъжно Карл. А освен това представлението въпреки дъжда ще се състои във фестивалния дом.

От съседната маса или по-точно казано от съседния билярд, се намеси друг някакъв недоволник:

— Тържествата са вече почти към края си, а нито едно-едничко представление не можа да се състои пред катедралата! Всеки път вали като из ведро.

— В Залцбург — рече Карл, — винаги вали повече, отколкото където и да е другаде. През август обаче в Залцбург вали всеки ден.

— Защото тогава са музикалните тържества!

Съседът явно беше скаран с целия свят.

Съседът на въпросния съсед каза:

— Чужденците идват дори когато вали всеки ден. Само че има нещо друго. Аз предполагам, че вали главно, за да бъдат препълнени кафенетата.

После той заби отново нос в „Нов виенски журнал“.

Аз въздъхнах и тъй като си мислех за Констанца, заявих:

— Човек в Залцбург би трябвало да стане сладкар!

Карл незабелязано ме изгледа също като лекар, който за пръв път почва да се занимава с „новия случай“.

По-късно навлякохме в неговата стаичка смокингите си; и като стана време, забързахме, преследвани от дъжда, към фестивалния дом. Въпреки „метеорологическите смущения“ местните жители стояха там също като истукани и се звереха и днес като всяка друга вечер на „представлението пред театъра“: пристигането на леките коли, слизането на загърнатите в кожени манта дами, галантното, учтиво поведение на господата, пренасянето на кулисите, и изобщо всичко, което се появеше пред очите им. (Тази година между познатите посетители на театралното представление бяха италианската престолонаследница, Уиндзорският херцог и неговата херцогиня, съпругата на президента Рузвелт, американският баритон Лорънс Тибет, махараджата от Капуртала, господин Метро Голдуин-Майер и Марлена Дитрих; без да броим Карл и мене.)

И този път „Всеки човек“ от Хофманстал, най-успешната измежду всички преработки на мистериите, ме разтърси издъно. Тук, в пълна противоположност с Гьотевия „Фауст“, наистина се разиграва една пиеса, която се разбира от всеки — независимо от това дали е дошъл от Съединените щати, от Индонезия или пък от островите Фиджи — и която вълнува всеки. Действието, развитието на главния герой, вината, милостта, всичко е толкова очевидно, че завладява дори и онзи, който не разбира и думица от текста.

Сега моят смокинг пак си виси сам-саменичък на австрийска територия. Дали Карл го е окачил, където трябва, за да го изгладят? Обеща ми поне.

А пък утре е свободният ден на Констанца. Цели двадесет и четири часа не съм я виждал и за мен то е също като преживяването на някое дете, което за пръв път вижда слънчево затъмнение.

Портиерът ми услужи с една раница, която може да събере цяло пиано. Тъй я натъпках с колбаси, хляб, масло, сирене, шоколад, червено вино, плодове и прибори за ядене, че утре навярно още след първия половин час ще се просна на земята и ще остана да си лежа така като умиращия галски воин.

Откак съм свършил училище не съм ходил нито веднъж на екскурзия. Дано само всичко да върви както трябва! Човек е истинска футболна топка за своите страсти.

Свободният ден

Хелбрун,

25 август, сутринта

Сега вече този ден, свободният ден на Констанца, отмина! Безвъзвратно потъна в миналото, там долу при другите, щастливите и тъжни дни, които никога вече не ще се върнат.

Седя в една прастара алея и съм сам. Рано е още и утринното слънце огрява в края на моята полумрачна алея замъка Хелбрун.

В друг един, по-мъничък замък, недалече оттук, Констанца тъкмо сега крепи с две ръце по бароковата стълба своите подноси със закуските и мисли за мен. Дано само да не изпусне някой поднос. Старият порцелан е скъп. Дали и тя като другите камериерки носи черна рокля и мъничка бяла престилчица, а на косата си — бяло боне? Не бива да забравям после да я попитам.

Вчера сутринта тя не дойде като камериерка, а като амазонка. Чаках я на площад „Резиденцплац“ сред Залцбург, а пък раницата ми тежеше толкова, че трябваше да полагам усилие, за да не падна по гръб. Тогава край ъгъла сви мъничка, бърза спортна кола; някой почна да маха; колата спря; зад кормилото седеше младо момиче и то извика:

— Здравей, Георг!

Просто не вярвах на очите си. Беше Констанца. И от смайване направо забравих да й подам ръка.

— На заминаване старият граф ми разреши във важни случаи да използувам колата му. А пък нима — запита тя, — моят свободен ден не е важен случай?

— Това, хм, да.

— Е, тогава?

— Но бензина?

(Ах, колко е лошо, дето човек непрекъснато трябва да приказва за пари, когато ги няма!)

— Ти забравяш спестовната ми книжка.

А шофирането на кола и него ли си го учила в търговското училище?

— Не. Необходима ми беше шофьорска книжка, защото често трябваше да извеждам на разходка сестрата на графа. Тъй, а сега качвай се, преди раницата да те е съборила на земята!

Настаних раницата както трябваше, седнах до Констанца и стиснах ръката й. Тя даде газ и се понесохме. (Е, значи, се бях отървал от трамбоването.)

В селските градини цъфтяха гергини и богородички. Крави и коне се виждаха по поляните. Денят стана горещ. Очите на Констанца блестяха! Устата й беше полуотворена и тя тихичко пееше. Щом усетеше, че се взирам в нея отстрани, се усмихваше, но продължаваше да гледа неотклонно напред. Извикваше ми от време на време името на някоя местност. После пак си тананикаше тихичко. Накрая дори и аз се разпях заедно с нея и по-късно, когато изкачвахме Гайзберг, твърдях, че съм пял чистичко като камбанка втори глас. Не знам откъде намерих толкова дързост!

Настанихме се на една скала, вперихме погледи над планини и долини и се радвахме, че сме частица от този хубав свят. Един безмоторен самолет се носеше бавно и безшумно като голяма, тайнствена птица над горите и подплаши ято врани.

Закопнее ли силно човек времето да спре, чувството за време у него внезапно изчезва. Все пак накрая потеглихме обратно надолу и скоро се озовахме в Залцкамергут, минахме покрай синьото езеро Фушл и стигнахме чак до езерото Волфганг. Отвъд Сант Гилген, на един път през ливадите, Констанца спря колата. Изтичахме до брега, облякохме банските костюми, скочихме във водата, заплувахме навътре в езерото, след това се изтегнахме на топлата трева, докато изсъхнахме, примигвайки търпеливо на слънцето. От време на време покрай нас минаваха параходчета с туристи, които махаха и ни викаха. Но инак си бяхме съвсем сами с нашата пъстра, ухаеща цветна поляна.

Бъбрехме си понякога. Ровехме през известни почивки в моята бездънна раница и здравата си похапвах ме. Понякога се целувахме, а в същото време щурците и пчеличките изнасяха своя концерт за полски оркестър. Тъй горе-долу трябва да е било в рая. (Естествено с тази разлика, че Адам и Ева са се държали по-неприлично от нас двамата.) Ако привечер не се беше разразила буря, навярно и досега щяхме да си лежим там.

Тъй обаче на двама ни се наложи да побегнем от рая. (Всичко на тоя свят се повтаря.) Небето стана кървавочервено. Над Шафберг и Шпарбер почна светкавично да блести мечът на архангела. Едвам бяхме успели да приберем раницата и останалия багаж, и гръмотевичната буря се разрази. Дъждът връхлетя върху нас като невидима лавина, а гръмотевиците затрещяха като тежки мортири.

В Залцбург, разбира се, също валеше, святкаше и гърмеше. В края на краищата се вмъкнахме в чакалнята на гарата, където консумацията не беше задължителна. Тук тя ми разказа една направо луда история за някакъв беден селянин от околността, който си имал дъщеря, изгаряща от желание да се конти. През един хубав неделен ден, когато седяла до него в градината, тя — заразена от примера на летуващите дами — почнала да боядисва с червен лак ноктите на ръцете си. Тъй като баща й в това време не само заспал, ами бил още и бос, тя, след като нейните нокти били вече достатъчно червени, се заела да лакира и ноктите на неговите крака. Когато се пробудил, старият селянин зверски ругал, но все пак оставил ноктите на нозете си така, както били издокарани.

Но на следния ден нещастникът си счупил единия крак и го откарали в болницата. Като видял яркочервените лакирани нокти на селянина, дежурният лекар избухнал в такъв продължителен смях, че се наложило някакъв негов колега да му помага, за да гипсират крака. А и медицинските сестри кривили така лицата си, че съвсем не приличали на персонал за първа помощ. От този ден нататък всички вече наричали селянина „хубавицата“.

А сега искам да запиша и малката случка, която тя ми разказа следобед, когато се бяхме изтегнали на поляната! Още като дете от време на време чувала по-възрастните да споменават за „божия дом“. Тъй у нея се създала представата, че дядо господ си живее в божия дом, както децата и родителите живеят в бащиния дом.

Един неделен ден разрешили на Констанца да придружи майка си в църквата. Никога дотогава тя не била виждала резбованите столове, олтарите, свещите и амвоните. Като зърнала сега божия дом отвътре, направо замръзнала, вкопчила се здраво в ръката на майка си, въздъхнала и прошепнала:

— Ау, какви хубави мебели си имал дядо господ!

Вечерта бяхме на един Моцартов концерт, дирижиран заради Залцбург и най-великия негов син от заслужилия д-р Бернхард Паумгартнер. Билетите подарил на Констанца американецът, който наел замъка до края на месеца. Този американски милионер на име Намара е собственик на фабрики, където се произвеждат целофанени кесии: за солени бадеми, орехи, стафиди, сменяеми яки за ризи, бонбони, носни кърпички от хартия, бучки захар, презрамки и знам ли още какво. Освен това той си има и печатница. Там върху поръчаните кесии се отпечатват имената, поискани от фирмите, а също и желаните рекламни текстове. Като си помисли човек по какъв начин забогатяват някои и като си помисли същевременно — тъкмо тук, в града на Моцарт това не може да не му хрумне — с какви способности някои хора си остават бедни, иде му направо да си отхапе носа от яд.

Вечерната музика беше прекрасна. Изсвириха две неща от Моцарт, създадени от него още преди да навърши двадесет години: една симфония в ла мажор и един концерт за цигулка, изпълняван от италиански цигулар; французин пя арии; а накрая изпълниха „Линцска симфония“. Залата за съжаление беше оскъдно посетена. Затова пък между слушателите нямаше от ония дребни еснафи, които питат например на театралната каса, дали „Всеки човек“ е дирижиран от маестро Тосканини. Не, тази вечер и хората на изкуството, и тяхната публика бяха сред добро общество. А пък Паумгартнер бе от ония диригенти, които особено силно обичах.

Когато стигнахме на „Резиденцплац“, последният автобус за Райхенхал вече се беше изгубил зад хълмища и планини!

Запитахме в „Хьолброй“ за Карл. Нямаше го там. Реших да го чакам на улицата. Констанца се възпротиви най-енергично и поиска да ме „настани“ за една нощ в някой хотел. Срещу това пък аз възразих.

След продължителни спорове и разисквания, накрая тя каза:

— В такъв случай остава една-едничка възможност. Да пренощуваш в замъка.

— Че къде пък там?

— В моята стая. На софата.

— Ако докато спиш, не пееш или пък не почнеш да викаш за помощ, никой нищичко няма да забележи.

— Но, Констанца, откъде-накъде ще викам за помощ в твоята стая!

— Не се дръж неприлично, Фаустчо! — рече тя.

(Не трябваше да издавам пред нея прякора си.)

— А пък утре — продължи тя, — ще те измъкна контрабандно от къщата още преди изгрев слънце. Хайде, да тръгваме!

Продължихме пътя си.

Десет минути по-късно се промъкнахме като крадци с взлом в замъка на граф Х., по страничната стълба. Беше тъмно като в рог и Констанца внимателно ме водеше за ръка. Най-сетне тя отвори една врата, затвори я безшумно и светна лампата.

Намирахме се в уютна, простичко подредена стая стил бидермайер. По стените висяха стари семейни снимки, а също и профили от черна хартия, изрязани с ножица. Тя посочи една приятна софа от брезово дърво и се усмихна малко поуплашено. После отиде до прозореца, който беше широко разтворен и спусна пердетата. На масата имаше ваза, а в нея — розовочервените циклами, които й бях донесъл от Райхенхал.

Констанца се върна пак при мене и ми прошепна:

— Сега ще изгасиш светлината и ще се извърнеш насам чак когато ти разреша! Нито секунда преди това. Иначе ще се разсърдя!

Кимнах предано, изгасих светлината и останах неподвижно в мрака. Дрехите на Констанца зашумоляха. Чух я как събу обувките и смъкна чорапите от краката си. Леглото поизскърца малко.

— Георг! — прошепна тя.

— Да? — прошепнах и аз.

— Сега! — прошепна тя.

В същия миг откъм коридора се чуха стъпки. Пред вратата те спряха.

— Констанца? — запита тихичко някой. — Спиш ли вече?

— Още не, Францл — отвърна тя и гласът й трепереше. — Но тъкмо вече загасих лампата. Желая ти приятни сънища!

— И аз на тебе — каза човекът отвън.

Стъпките бавно се отдалечиха. Мълчахме, докато заглъхнаха съвсем.

— Георг?

— Да?

— Като че ли ще бъде по-добре да не светваш повече светлината.

— Дадено — рекох аз. — Но къде, дявол да го вземе, остана софата?

Тя се засмя тихичко. Стоях сред пълен мрак и сред чужди мебели и не смеех да мръдна от мястото си.

— Георг — прошепна тя.

— Да?

— Направи, моля ти се, две крачки право напред!

Изпълних съвета й.

— Сега три крачки полуналяво.

— Слушам!

— И сега една голяма крачка вляво!

Направих въпросната голяма крачка вляво и капачето на коляното ми се удари в някаква дъска. Но нещо не беше в ред. Или аз бях объркал ляво с дясно, или Констанца беше сбъркала при издаваните от нея заповеди.

Не бях пред моята софа, а пред нейното легло.

Райхенхал,

25 август, през нощта

Тъй като Констанца се надяваше, че следобед ще може да прескочи до парка Хелбрун, залових се, без да бързам, да разглеждам лятната резиденция на залцбургските архиепископи. Самият замък е извънредно сериозна ренесансова постройка. Но близката околност на замъка би могла да се нарече единствен по рода си романтичен магазин за играчки!

Сред малки поточета се виждат групи от механични фигурки, които водата привежда в движение: пъстро се редят битово-простонародни и митологични сцени. Откъм пещеричките ехтят — също предизвикани от водното течение — изкуствени животински и птичи гласове. От рогата и ноздрите на каменните елени бликат фонтани. Механичен театър, истинска декорация пред катедралата, откъдето глухо ехти музика на орган, а благодарение на водните струи над сто фигурки се движат едновременно — идеално майсторско постижение!

Голямо удоволствие ми направи на друго място в парка една каменна маса с ниски каменни столчета около нея. Защото от пейките им най-неочаквано бликваха право нагоре безброй силни водни струи. Тук може би са се настанявали веселите гости на някогашните архиепископи и са пили заедно със своите „дами“ или пък са си приказвали дори за безбрачието. Дали тия веселящи се господа са носили изящни облекла, или пък са били наметнати съвсем леко? Това е един въпрос, на който трябва да се погледне много сериозно. Защото щом поразвеселилият се господин архиепископ направел знак на прислугата и от каменните пейки, на които седяла компанията, щурвали безброй водни фонтани, какво ли е ставало тогава със скъпите копринени дрехи?

Ето на̀, такъв театър играели благородниците в Залцбург. Но нито гражданите, нито пък селяните им отстъпвали. Те наистина не сядали на пейки, снабдени с клозетни бидета. Но си имали своите игри на демони. Слагали си маски, с които съперничели на островитяните от южните морета. Слагали си върху главите накити, високи по цял метър. Качвали се на кокили и по време на карнавалите се разхождали като смешни великани из селата. Палячото, тоя безсмъртен герой, се родил в селата около Залцбург. Липерл, подобна фигура, влязъл в произведенията на залцбургчанина Моцарт под името Лепорело. Той и другият смешник, Папагено, преминали малко по малко от областта на битовото в областта на веселото изкуство.

На хълма над парка Хелбрун, в „Едномесечното замъче“, видях великолепна етнографска сбирка, която разкрива най-хубавите примери от разпространилите се по тия места фолклорни игри. Тук впрочем видях и Карл. Той скицираше, имаше в ръката си три молива и още два между зъбите.

— Не забравяй, че довечера ще ходим на „Кавалерът на розата“! — рекох аз.

Карл вдигна за миг поглед от блока си.

— Ах, доктор Фаустчо! Жив ли си още, или пък вече си женен?

Влюбените са склонни към пълна липса на хумор дори когато това инак е в пълен разрез с характера им.

— Надявам се, че ще ми се удаде да комбинирам двете положения — казах обидено аз. — А пък ти не нарушавай усилената си дейност!

Карл се усмихна дяволито.

— Ако сега вземеш да ме запиташ още защо вместо да рисувам не почна да фотографирам, след като то е много по-бързо, направо ще те изхвърля надолу по стълбите. Хайде довиждане и дано това наше виждане да е по-приятно!

Хората на изкуството са чувствителни. И влюбените са чувствителни. Оттеглих се.

Констанца беше точна. Уговорили се бяхме да се срещнем при тритоните. Когато си подадохме ръце, тя се изчерви и каза, че имала само половин час свободно време. После ме хвана за ръка и двамата тръгнахме покрай рибното блато на замъка. Отведох я до потъналата в сумрак алея и я притеглих на една пейка.

— Днес рано сутринта закусих тук — казах аз. — Констанца, обичам те. Толкова те обичам, че ме болят чак ребрата! Искаш ли да станеш моя жена?

В продължение на няколко кратки секунди тя затвори очи. После се отпусна на рамото ми и прошепна:

— Разбира се, Фаустчо! — Усмихна се. — И мен ме понаболяват ребрата.

Тя трябваше да се връща бързо в замъка. До утре следобед изобщо няма да я видя. Имаме да обсъждаме сума неща. На първи септември графското семейство се връща. Констанца може да остане, докато си намерят друга камериерка. Щом като това се уреди, тя трябва да дойде в Берлин. Да си годеник не е какво да е положение, ами направо изключение.

Вечерта Карл, аз и моят смокинг — тримата заедно — бяхме на „Кавалерът на розата“. Странно, днес рано сутринта се бях измъкнал тайно от един австрийски замък. А когато преди малко се вдигна завесата, някаква жена скри своя любим пак в такъв замък. Вярно е, че една маршалша и една домашна помощница не са едно и също нещо. (Леман пееше направо покъртително.) Но в операта на Щраус се явява като героиня дори и домашната помощница, макар че това е мъж, който на бърза ръка навлича дрехите на камериерката.

(Само това още ми липсваше! Аз, едрият дангалак, в дрехите на Констанца!)

Собствената ми залцбургска комедия се прокрадваше като лекичък полъх сред типично австрийската атмосфера на пиесата и музиката. Анатомически погледнато, аз бях на една от предните редици в театъра: а господин Рентмайстер „сам за себе си“ се носеше и пееше заедно с другите на сцената. Възпоминанието и театралното изкуство се обединиха за мен в едно общо преживяване, което ме заплени напълно. Това не бе обективна естетическа наслада от изкуството, а друго, съвършено ново душевно преживяване, което не ще забравя скоро.

Сега отивам в бара, ще си поръчам една бутилка „Мум“12 и ще отпразнувам годежа си. Без госпожица годеницата.

Наздраве, тоест: дано да е за добро!

П.П. Малката леличка ми е пратила цялата поща, пристигнала за мене в Берлин. От валутния отдел във финансовото министерство още няма нито ред.

Гръм от ясно небе

Райхенхал,

26 август, по обед

Не, не, не!

Тридесет и пет годишен съм станал, без да помисля досега за женитба. А пък вчера, магаре такова, взех, че се сгодих. Днес обаче всичко свърши. И мога сега да пея заедно с Ото Ройтер: „Изхвърлиха ме и съм вече изцерен!“

Рано сутринта, още с първия автобус, отпътувах за Залцбург. Час и половина по-късно, съвсем объркан, си тръгнах обратно за Райхенхал и побързах да скоча колкото се може по-скоро в плувния басейн, „запазен за посетители на хотела“. Водата беше ледено студена и горе-долу дойдох на себе си.

Сега лежа на полянката сред плажа. Назначената в хотела танцова двойка, треньорът по тенис, жена му и други млади хора плуват, играят край мене на топка, забавляват се и са в чудесно настроение. А аз се чувствувам като дядка. Толкова престарял се чувствувам от няколко часа насам. Ах, ако имаше куче, грамадно колкото Кьолнската катедрала, само то би могло да даде с тъжния си лай истински израз на болката ми!

Но едно по едно. Зенон, основателят на стоицизма, е препоръчал на силно уязвените да използуват като терапия рекапитулацията на преживяванията, които са ги уязвили.

Е добре, да възстановим картината: пристигнах в Залцбург, издирих Карл и важно-важно му съобщих, че от днес нататък може да се отнася вече към мен със съответно уважение като към предполагаем бъдещ съпруг. Той ми честити. Поздравлението му прозвуча малко ледено. Но всъщност забелязах това по-късно.

После Карл ме отведе в „Светипетровия зимник“ и благотворително поръча там за своя сметка един литър от архиерейското вино. Докато го пиехме, разправи ми за средновековните игумени от братството свети Петър, за древния мъжки манастир, за първите владици, за холерата и разни други епидемии и накрая взе, че ме отмъкна до старото, някогашно манастирско гробище на братството. Там ми изнесе цял доклад за изкусното гробищно строителство, показа ми катакомбите и мъничкия, най-стар параклис, опрян до самите скали. Върши тия неща дотогава, докато изгубих и последните остатъци от търпението си.

— Защо ме мъкнеш тъкмо днес по тия места? — запитах вече сериозно сърдит аз. — Защо ми разправяш за манастири, за мъченици и за епидемии? Не виждаш ли, че съм щастлив човек, бе говедо такова?

— Фортуна е развратна жена — каза той и рошавите му вежди се вдигнаха нагоре и се закръглиха.

Бяхме спрели пред седемте черни надгробни кръста, за които и до днес още не е изяснено точно какво означават. Тежко отпусна ръка върху рамото ми.

— Драги ми Георг, ти знаеш, че не съм отявлен противник на играта на рулетка. Така че снощи отидох в казиното „Мирабел“ и изгубих там сто шилинга. През първите двадесет минути загубите ми бяха направо нищожни.

— И? — запитах аз. — Домъкна ме дотук, за да ме осведомиш милостиво, че си заложил смокинга ми?

— Не съм го заложил — каза той. — Ако младата двойка до мен не беше печелила непрекъснато, едва ли щях да им обърна изобщо внимание. Но те печелеха направо като начинаещи, макар че съвсем не бяха новаци. С две думи, поогледах ги.

— Ако разказът ти няма поанта, ще ти отрежа ушите — предупредих го аз.

— Бяха млада дама и млад господин. Тя беше с вечерна рокля, а той с фрак.

— Обратното би било безсмислено!

Спокойствието на Карл и сега остана непоклатимо.

— Крупието наричаше младата дама „контеса“, а младия мъж „граф“.

— Това ли е поантата?

— Това. Контесата наричаше своя кавалер Францл, а пък той нея… или ти може би се сещаш вече как я наричаше той?

Сърцето ми направо спря да бие. Погледнах го безпомощно.

— Констанца ли?

— Констанца.

Жестоко стиснах ръката му.

Карл, сигурен ли си, че е била тя?

— Сигурен съм — рече той. — Когато си тръгнаха, последвах ги и я познах по походката. Пред казиното се качиха в малка спортна кола. Тя седна зад кормилото и отпрашиха.

— Какъв цвят беше колата?

— Черна, двуместна, с много никелирани железарии по нея.

Кимнах. После се извърнах кръгом и побягнах от гробищата. На „Резиденцплац“ имаше автобус за Райхенхал, който сякаш чакаше само мене.

И ето ме сега в качеството си на хотелиерски гост, проснал съм се на плажната поляна, а пък ми се отива направо в манастир.

Вместо това се уговорих с треньора да се срещнем в четири часа на игрището за тенис… Впрочем Зенон не излезе прав. Записах преживяното от мен, а пък още се чувствувам толкова нещастен, колкото си бях преди.

Годеницата ми, домашната помощница, излезе контеса! И това отлично приляга към залцбургския декор на моята австрийска комедия „Господин Георг Рентмайстер пресъздаде извънредно убедително образа на кретена.“

Още тази вечер убедителният кретен си заминава!

Нов обрат

Райхенхал,

26 август, вечерта

Известно е, че тенисът изисква абсолютно пълна съсредоточеност. Достатъчно е да те занимава и най-дребната странична мисъл и вече не си във форма. И поради това аз играех направо като вързан в ръцете. Запращах и най-леките топки в аут или пък ги забивах в мрежата, в един-единствен гейм допуснах не по-малко от три двойни грешки и доста силно бях обземан от желанието да запратя ракетата си след топките.

Когато при третия сет най-после започнах да влизам във форма, някакъв млад човек седна на пейката пред игрището и заследи играта ни. Пак се нервирах. Той имаше съвсем мънички мустачки; и след демиволето, което трябваше да отбия с бекхенд извика:

— Браво!

Погледнах към него и съвсем не смятам, че погледът ми е бил изключително дружелюбен. Тогава той стори лек поклон и каза:

— Извинете, уважаеми господине. Още дълго ли ще играете? Непременно трябва да говоря с вас, а пък разполагам със съвсем малко време.

— В последния сет сме четири на четири — отвърнах аз. — Скоро ще бъда на ваше разположение.

— Отлично. Защото ми се налага незабавно да се връщам обратно в Залцбург.

Обратно в Залцбург! Какво ли пък можеше да иска от мене този?

То се знае, че аз изгубих следните два гейма, стиснах ръката на треньора и после се запътих към младия човек.

— Аз съм братът на Констанца — рече той, казвам се Франц Ксавер граф Х. и ме наричат Францл.

Значи, това беше Францл, а пък Францл бил неин брат?

— Много ми е приятно.

— На мене също. Както ви споменах вече, разполагам със съвсем малко време. Трябва да слагам масата в къщи.

Масата ли трябвало да слага? Ха!

— В такъв случай не бих искал да ви забавям.

— Великолепно. Тук съм, защото за това ме замоли Констанца и защото между вас двамата съществуват известни недоразумения, които би трябвало да се отстранят.

— Доколкото ми е известно, изобщо не е имало никакви причини да се появят подобни недоразумения.

— Недейте да се отнасяте към мене дотолкова прусашки! Недоразуменията наистина бяха неизбежни.

— Не съм в състояние да проумея това.

— Именно затова дойдох тук, господин докторе, единствено с цел да ви науча на нещо по-добро.

— В такъв случай изгарям от любопитство, господин графе!

Младият мъж леко подръпна мустачките си.

— Налага се на всяка цена да посмекчим малко тона, в противен случай нашият приятелски разговор ще завърши с това, че ще се нахвърлим един върху друг със саби в ръцете на някоя от тукашните идилични горски полянки.

— Преди да вземем решение относно тази дребна техническа подробност в случай на крайна нужда — рекох аз, — моля да ме осведомите все пак просто и ясно каква е изключително наложителната причина, накарала вашата сестра да предизвика за мене недоразумения от този вид, които — както впрочем трябваше и да се очаква — доведоха до крайно неприятни последици.

Той ме хвана под ръка и ме поведе към парка.

— Констанца ви е казала, че граф Х. е заминал заедно със семейството си и че докато траят Залцбургските тържества, предоставил своята прислуга на американските наематели. Вярно е, че у нас живеят американци. Не отговаря на истината, че сме заминали. Ние останахме в замъка. Замина прислугата и нашето драгоценно семейство пое всички нейни задължения. Констанца напредна до камериерка. Аз станах нещо като келнер, който сервира и по стаите. Госпожа леля ни е готвачка. Мици, най-малката ни сестра, помага на леля. А пък главата на семейството, баща ни, действува като портиер и ръководител на прислугата.

За щастие наблизо имаше пейка. Побързах да седна.

— Имате ли цигара? — успях да запитам само.

Получих цигара и огън, вперих поглед право пред себе си.

— Всичко това хрумна на баща ни — каза Францл. — Той публикува под псевдоним, който в момента не е от значение, театрални пиеси. И един хубав ден реши да напише една „комедия на ситуации“, която се разиграва в замък и се занимава със сблъсъка между маскираните като прислуга финансово поизпаднали австрийски благородници и милионери от Новия свят.

Франц Ксавер, граф Х., също си запали цигара.

— По този начин скъпото ни семейно началство явно се надяваше да подпомогне фантазията си, като набере личен опит. Искаше да събере материал за пиесата си. През пролетта той ни осведоми за своето намерение. Трябваше да му обещаем, че ще съдействуваме и че ще мълчим като риби. До известна степен този негов проект ни правеше удоволствие. В края на краищата нали сме деца на този комичен господин; и положително не сме се появили случайно на бял свят в Залцбург.

— Положително — заявих аз.

Той се засмя.

— Както и да е: само че авторът не беше включил в сметката си най-главното. Домашната прислужница се влюби, и то в един господин от Германия, който съвсем романтично беше пристигнал в Залцбург без петак. Днес следобед, вместо да фигурира в замъка като камериерка, сестра ми пак слезе в града. Онези, с които искала да се срещне, не били там. Констанца се разтревожила и понеже ви нямало, решила да се върне обратно. И щом станала, от съседната маса също се изправил един господин.

— Карл — казах аз.

— Точно така. Вашият приятел. Някакъв художник. Вчера същият този господин ни беше видял двамата в казиното. Тъй като сестра ми изглеждала доста угрижена, той я заговорил и й обяснил защо не сте дошли. Тя веднага ме повика по телефона. Аз тъкмо лъсках сребърната посуда. (Отвратително занимание!) А пък братята са характерни личности. Оставих всичко, както си беше, и се смъкнах с колата до кафене „Глокеншпил“. И ето ме сега тук и не знам вече какво друго мога да ви разправя.

Стиснах ръката му.

— Извинете, че се държах тъй, господин…

— Името ми е Францл.

— Моля да ме извините, Францл.

— За какво да ви извинявам, Георг? И аз на ваше място бих постъпил така.

— Къде е Констанца? Трябва да говоря с нея. Бихте ли могли да ме вземете в колата си?

— В колата едва ли ще се намери повече място.

Францл ми смигна.

— Тя е вън, пред минералната баня.

Надигнах се, прекосих с огромни крачки парка, изхвръкнах през вратата на улицата, видях там колата, а в нея и Констанца, която протегна ръце към мене. Беше бледа, очите й — пълни със сълзи. Целунахме се и не проговорихме нито дума. Курортистите, които бяха тръгнали за концерта в градината, спряха и не можеха вече да разберат света.

— Моят Фаустчо — шепнеше тя. — Никога вече да не си ми избягал!

— Никога вече, никога!

— Благословени да сте, чеда мои! — заяви някой до нас.

Беше брат й.

— Благодаря ти, Францл! — каза Констанца.

Той ме сръга в ребрата.

— Слушайте, зетко. Имаме да ви направим едно предложение. Първият секретар на нашите американци вчера замина. Така че една от стаите се освободи. Тъй като вчера спечелихме в казиното цял куп пари, каним ви най-учтиво да ни гостувате два дни. На нашия баща ще разкажа сега-засега една приказка от хиляда и една нощ. Сметките ще уредя аз от ваше име. А пък щом американците се махнат, ще му кажем истината. И тогава той ще трябва да ми върне парите. — Доволен, Францл се засмя като хлапак.- Утре сутринта ще пристигнете у нас в качеството на наемател, ще се правите, че не знаете нищичко и ще наблюдавате от непосредствена близост нашия жив театър. Също както преди столетия, когато настанявали най-предпочитаните зрители направо на сцената. Защо пък и на вас да не се случи веднъж нещо толкова хубаво?

Констанца ми стисна ръката.

— И само ако не дойдеш, да знаеш, че ще се омъжа за друг.

— Подчинявам се!

Францл продължи:

— Що се отнася до стария господин, можете да бъдете съвсем спокоен. Той няма да забележи нищо. А пък като научи накрая кой сте, ще ви бъде благодарен за съдействието, оказано във връзка с неговата пиеса, и няма да се забави прекалено дълго с бащината си благословия.

Той се качи в колата.

— Ще дойда — казах аз.

Констанца натисна газта.

— Великолепно ще бъде! — извика тя.

После потеглиха.

Аз махах след тях.

А сетне, зарадван неимоверно много, скачах до хотела на един крак и влязох така през входа. Портиерът загрижено ме запита много ли съм се ударил.

Игра в замъка

Замъкът Х.,

27 август, вечерта

Седя си в моята стая в замъка и скоро ще си лягам. Преди това искам да изпуша още една пура и да пийна още една чаша бургундско вино. Етажният келнер Францл се е погрижил да остави на масата една стара бутилка.

Денят беше доста весел. Сутринта Францл ме взе от Залцбург. Едвам намерих време да кажа на Карл „добър ден“ и да му благодаря за помощта, оказана на нас с Констанца. След това пътищата ни се разделиха. Той искаше да отиде до Марщал, за да рисува с водни бои бароковата конска къпалня с великолепните фрески на породисти жребци. А пък аз отпътувах заедно с младия граф към замъка извън града.

Констанца стоеше „случайно“ на външната стълба и направи реверанс. Тя действително носеше къса черна рокля, още по-къса престилчица и бяло, силно набрано боне.

Кимнах благосклонно.

— Как е името ви, хубаво дете?

— Констанца, милостиви господине.

— Защо „милостиви“ господине? Казвайте просто „господин докторе“, това стига. — Обърнах се към Францл, който носеше куфара ми. — Същото се отнася и за вас, Францл!

Камериерката стори още един реверанс.

— Както желаете, милостиви господин докторе.

А после ми се изплези.

— Внимание! — промърмори Францл.

В портала на замъка се появи едър мъж с металически сиви коси. Той се поклони. Черният жакет му стоеше направо като излян.

— Позволете да ви приветствувам с добре дошъл. Аз съм личният слуга на графа, а в момента ми е поверено домакинството на замъка. Закусили ли сте вече?

— Да, още в Райхенхал.

— Много добре. Обедът се поднася в един часа в жълтия салон. Францл ще ви покаже стаята и ще отнесе багажа ви горе. Надявам се, че при нас ще се чувствувате добре.

Изражението на лицето му си остана непроменено.

Сетне той стори поклон и се оттегли.

Францл ми показа моята стая и изчезна, за да подреди масата за обед. Едва беше изчезнал и на вратата се почука.

— Влез!

Беше камериерката. Тя ме запита би ли могла да ми помогне при разопаковането на куфара.

— Пристъпете по-насам, нахална особа такава! — рекох, като извадих от куфара едно сако и й го подхвърлих. — Къде ще окачи една добре обучена домашна прислужница първото сако?

— Над ключалката, за да не може да се наднича в стаята отвън, господин докторе.

По обед се запознах с американците, които пристигнаха, облечени като гиздави тиролци: тлъстият и извънредно мълчалив фабрикант на целофанени кесии; неговата мършава съпруга; вторият секретар, дебелобузест ангел с многодиоптрови очила; синът, як момък, който по принцип говореше само когато дъвчеше; и дъщерята Емили, една от онези несантиментални и хубави като картинка едри блондинки, от които човек може направо да се уплаши.

Францл поднесе ястията. Струва ми се впрочем, че неговият страх от русата Емили и нейните сини очи, които направо карат човек да изтръпне, е напълно основателен. Констанца донесе виното. Мици, по-малката й сестра, докара в залата блюдата върху подвижна масичка с колелца. Тя е стройно създание с две весели трапчинки на бузите.

Старият граф надзираваше протичането на обеда и с готовност осведомяваше за всичко милионершата, която изглежда необичайно жадна за познания дама.

Емили искаше да поведе с мене разговор. Камериерката Констанца поглеждаше доста угрижено към нас. Ето защо предпочетох да знам още по-малко английски, отколкото и без това знаех, и помолих сервиращия келнер да съобщи на младата дама, че не разбирам нито думица.

Боя се, че това беше грешка. Изглежда, че Емили Намара намира за особено интересен тъкмо разговора между двама души, които не се разбират. За щастие, скоро цялото семейство си дигна чуковете и отпраши на някъде със своята огромна лимузина. А и вечерта бързаха. Отиваха на „Сватбата на Фигаро“.

Следобед пред домакинската сграда връхлетях на стария граф, който още дори не подозира, че съм му зет. На външната стена е окачен един дърворезбован пъстър битов барелеф, който представлява светата троица. Под тясното навесче — явно поставено, за да пази барелефа при дъжд — направо върху главата на свети дух, над разперените криле на белия гълъб, е свила гнездото си една птича двойка. Загледахме се със стария човек в тази очарователна сцена и после тръгнахме заедно през двора.

— Отдавна ли сте на служба в замъка? — запитах любезно аз.

— Много отдавна, господин докторе.

— Вярно ли е, че граф Х. пише театрални пиеси?

— Това може би отговаря на истината.

— Къде сте се научили да говорите толкова добре английски?

— В Кембридж.

Позасмях се.

— Значи, вие сте следвали?

— Граф — Х., не аз. Бях изпратен от родителите му заедно с него, като прислуга. — Крайчецът на устата му се изви в лека с усмивка. — По-точно погледнато и графът не се занимаваше със следване в Кембридж. Чужди езици се научават не в аудитории, а в… хм-м… не чак дотам научни заведения.

— Жалко, дето графът тъкмо сега пътешествува. На драго сърце бих се запознал с него, тъй като изключително много ме интересува мнението на немските писатели за подчинителното наклонение.

— За кое?

— За подчинителното наклонение, това ще рече съответната възможна форма на действителните глаголи. А също и за желателното наклонение.

— А-ха — рече той. — Господин графът положително ще съжалява, че не е могъл да разговаря с вас за действителен залог на модалните глаголи. Той обича повече от всичко друго интересните теми.

Събеседникът ми беше успял вече да се овладее напълно и направи тази иронична забележка така, сякаш изобщо не разбираше какво казва.

— Може би тогава няма да бъде зле да ви дам писмено синтактичните въпроси, които ме вълнуват толкова силно и вие да поднесете на вниманието му тези бележки, когато той се завърне…

— Великолепна идея!

— Не смятате, че подобно намерение би го разсърдило, нали?

— Положително не. Господин графът е много учтив човек.

Писатели, които изгарят от желание да преживеят колкото се може по-оригинално нещо, за да добият възможността и да го напишат след това колкото се може по-оригинално, трябва тъй мисля аз — да бъдат най-енергично подкрепяни.

Ето защо придадох угрижено изражение на лицето си и запитах:

— Къде се намира господин графът понастоящем?

— Във Вентимиглия, господин докторе.

— Тъй, тъй. Във Вентимиглия… — Почесах се замислено зад ухото. — Аз пък трябва най-късно утре да върна обратно коректурата от една моя статия във връзка с инверсиите, а относно онази част от статията, съсредоточена върху съответната идиоматика на баварско-австрийското наречие, господин графът положително би могъл да ми даде важни напътствия. Хм-м!

И сега вече изиграх ролята на човек, комуто внезапно е хрумнало нещо.

— Идеята впрочем никак не е лоша! Да вляза в телефонна връзка с графа. Бъдете моля ви се така любезен и уредете привечер един телефонен разговор с Вентимиглия.

Той се поколеба за частица от секундата. После каза:

— Както заповядате, господин докторе.

Предложих му една пура.

— Благодаря ви най-учтиво. За съжаление трябва да отида сега в кабинета, за да поставя в ред счетоводните сметки.

После се поклони и с отмерени крачки влезе в замъка.

През време на вечерята пристъпи със загадъчно изражение до моя стол и ми съобщи, че господин графът още днес следобед бил напуснал Вентимиглия.

Изразих по най-оживен начин съжалението си и същевременно му благодарих за положените усилия.

Констанца и Францл ни изгледаха много учудени. Те не знаеха за нашия разговор в двора и нищичко не можеха да разберат от диалога ни на масата.

След като американците излязоха, тръгнах да се поразходя спокойно около замъка. Зад един от приземните прозорци се виждаше светлина. Приближих се внимателно и погледът ми падна върху просторна кухня. Цялата „прислуга“ се беше настанила около масата и вечеряше. Изглежда, че старият граф тъкмо беше разказал нещо забавно. Прозорецът беше отворен. Двете сестри се смееха, а Францл каза:

— Татенце, не ми остава нищо друго, освен да отбележа, че според мен е трябвало да се справиш по-остроумно с цялата тая работа.

— В какъв смисъл?

— За теб щеше да бъде много лесно да повикаш господин доктора на телефона долу, а пък след това самият ти да отидеш в някоя от стаите и да си поговориш с него от съответния апарат там в качеството на граф Х. от Вентимиглия.

— Само това ми липсваше! Желателно наклонение, подчинително наклонение, инверсии, баварско-австрийска идиоматика, че аз да не съм…

— Не си идиот! — каза нежно най-малката му дъщеря Мици.

— Че да не съм учител, това исках да кажа.

До графа седеше една очарователна стара дама. Тя изглеждаше декоративна като Мария Терезия.

— Запиши си поне предложението на Францл каза тя. — Може би ще успееш да използуваш нещо такова в пиесата си.

Старият господин кимна, извади от джоба си някакво малко тефтерче и си взе бележка.

— Представлява ли доктор Рентмайстер подходящ прототип за пиесата? — запита Констанца.

— Ти май си се влюбила в него, а? — обади се Мици и любопитно се приведе напред.

— Влюбена? Великолепно хрумване! — каза графът и трескаво продължи да записва.

Констанца се усмихна.

— За пиесата ли?

— Любовните истории, възникнали между хора от различни класи винаги са представлявали благодарна тема — заяви Францл.

Леля графинята се надигна от мястото си и бавно тръгна към прозореца.

Тогава аз тихичко се оттеглих.

От моята стая се вижда Залцбургския дворец. Дори сега, късно вечерта. Защото един прожектор, който в чест на чужденците кръжи непрекъснато над града, магически изтегля от време на време старинния замък от мрака и го облива с ярка дневна светлина, докато над околността блещукат звездите.

В този миг се почука.

— Кой е?

— Камериерката, господин докторе. Бих искала да запитам дали господин докторът има още някакво желание.

— Разбира се, хубаво дете. Може ли да получа една целувка за лека нощ?

— Но разбира се, господин докторе. Нали нашите гости трябва да се чувствуват задоволени във всяко отношение.

Отивам да й отворя.

Сцена около масата

Райхенхал,

28 август, през нощта

Това че разработената от него „комедия на импровизациите“ ще добие толкова авантюристичен характер, никога не е минавало и през ум на граф Х. Надявам се, че за драматичния развой, който придадох на неговото хрумване, той ми е действително признателен. Откровено казано, не съм съвсем сигурен дали е така. Но нима трябваше да остана статист? Не, щом като се играе комедия на импровизациите, там артисти са и самите автори!

Предиобедът си протече мирно и тихо. Слънцето грееше, небето беше есенно-синкаво и в двора на църквата „Свети Себастиан“ аз се срещнах с Карл. Неокосени и неподрязвани, там тревата и храстите са добили идиличен вид. Под тях лежат погребани майката на Моцарт, а също и Парацелзий, сред църковния двор се намира параклисът „Св. Габриела“, гдето почиват в мир костите на големия залцбургски ренесансов княз Волф Дитрих.

По светналите стени, от кубетата и над олтара, отвсякъде те приветствува кълбото върху щит, гербът на рода Медичи.

Следобед слънцето продължи да си грее! Действително: празненствата са вече към края си и времето се оправя. И днес за пръв път през сезона „Всеки човек“ се играе на открито.

Констанца дойде, за да пазарува в града. Направихме покупките заедно, а после се поразходихме по площадите около катедралата, пред която щяха да се настанят зрителите на пиесата „Всеки човек“. Над главите ни гръмко ехтеше гласът на Атила Хьорбигер. Възрастната смирено-благочестива майка на главния герой от пиесата, Фрида Рихард, седеше сред колонадите на „Резиденцплац“ със средновековно бяло вдовишко боне на главата и чакаше да дойде реда за нейната реплика. На „Капителплац“ пък стояха артистът, изпълняващ ролята на добрия приятел, блудникът, а също и просякът, който напразно се старае да въздействува върху съвестта на главния герой; там бяха и децата, които при „сцената около масата“ се появяват с гирлянди от цветя.

От време на време се мяркаше с кожени тиролски гащета някой от персонала на театъра и извикваше ония артисти, чийто ред бе да излязат на сцената.

Тъй денят мина съвсем хармонично. През време на вечерята обаче избухна драмата. Тогава ние си имахме нашата собствена „сцена около масата“.

Емили Намара, американската блондинка с коса като слама, подхвърли съдбоносната реплика. Тя направи знак с ръка на стария граф, който надзираваше поднасянето на вечерята, накара го с това да пристъпи до масата и най-безцеремонно го запита дали в цената на пансиона се включват и нежностите с прислугата.

Веждите на стария господин смаяно се издигнаха нагоре и той се осведоми какво я кара да задава подобен изключителен въпрос. Тогава тя използва един от своите снежнобели пръсти, за да посочи моята достопочтена личност, и заяви, че аз съм целунал камериерката.

Графът погледна въпросително Констанца. Тя пламна в червенина. След това той смаяно се вгледа и в мене. Положението бе крайно мъчително.

Тогава старецът се обърна към американката. Трябвало да отхвърли най-енергично предположението й, че целувките са задължителни за персонала. Обратното дори, подобни интимности между гостите и прислугата били крайно нежелателни в замъка Х. На самата Констанца каза:

— Аз не мога да използувам подобни камериерки, изгубили всякакво чувство за морал. Считайте се уволнена от първо число на следващия месец.

Тогава вече ме хванаха дяволите.

— Констанца, не бива да допускаш някакъв си портиер да те обвинява в неморалност!

— С вас ще говоря по-късно — заяви с достойнство той.

— Сторете го по-добре незабавно — посъветвах го аз, — по-късно няма да бъда вече тук.

Францл явно се сети какво възнамерявам да предприема. Той прошепна няколко думи на сестра си. И сега, вече малко по-смело, тя запита:

— Какво да правя, Георг?

— То става от хубаво по-хубаво. Камериерката говори с посетителите на ти! — Струва ми се, че сега вече негодуванието на графа беше пълно. Констанца, вие сте… самозабравила се женска особа!

Станах и с възмутен жест блъснах назад стола си.

— Достатъчно! Констанца, ти ще напуснеш тоя дом не на първи септември, а още сега! Приготви куфара си. Ще те отведа най-напред в Залцбург. Място като това тук можеш да си намериш всеки ден.

Американците следяха с интерес нашия спор. Само синът на милионера продължаваше да си яде най-спокойно. Днес той мълчеше дори и докато дъвчеше.

— Забранявам ви да се разпореждате с моята камериерка! — извика графът. — Тя ще остане тук.

— Съвсем няма да остава тук. И тя вече изобщо не ви е камериерка. Подобни обиди ликвидират всеки договор.

Францл беше направо в стихията си.

— Аз ще ви откарам до града.

— Такова нещо ти няма… — Старият граф едва не излезе от ролята си. — Вие няма да правите такова нещо, Францл! Инак ще бъдете уволнен и вие!

— Но Леополд — каза Францл, аз ви ценя прекалено много, за да ви напусна. Не, не, ще си остана при вас.

Сега вече Констанца пристъпи към решителни действия. Развърза бялата си престилчица и я тикна в ръката на онемелия си баща. След това побягна от залата.

Всичко се разви с такава светкавична бързина, а пък американците, за да не изпуснат нищичко, бяха обкръжили с такова любопитство стария граф, че той изобщо не успя да намери възможност да размени макар и една тайна думичка с Констанца.

Повикана от Мици, графинята-леля се появи смаяна от своите кухненски селения и загубила самообладание, почна отчаяно да кърши ръце. Без да знае всъщност точно какви бяха подробностите и междинните връзки на онова, което ставаше, Мици се забавляваше направо като луда. А и Францл вършеше своето, за да не се забавя темпото на сцената.

Преди още другите да успеят да разберат точно какво става, ние тримата седяхме вече плътно притиснати един до друг и покрити с куфари и чанти в малкото автомобилче и се понесохме към Залцбург, прекосихме Залцбург, а след това и границата, за да спрем най-сетне в Райхенхал пред хотел „Акселманщайн“. Констанца си нае стая. След това пихме в бара и си пожелахме всичко да завърши добре.

Францл беше в най-добро настроение. Той изглежда се съмняваше в писателския талант на баща си.

— Старият господин — каза Францл — би трябвало да благоволи да си понапрегне малко мозъчната кутия, вместо да си прави експерименти с живи хора! Не че аз разбирам кой знае колко от тъй наречените писателски таланти, но едно във всеки случай е ясно: не бива да се принизява животът. Животът не е средство към целта, а цел.

Констанца беше по-милостиво настроена:

— Кога ще кажеш на татко истината?

— Необходимо е време, за да се осъзнаят грешките. Нека той се поизмъчи като риба на сухо поне двадесет и четири часа.

После Констанца отиде в стаята си; Францл си замина обратно. Утре рано сутринта ще ни се обади по телефона, за да ни докладва какво става. Дявол да го вземе, какъв глад ме е налегнал! Ами че вярно бе, в замъка аз не можах да хапна нищичко освен супата.

— Оберкелнер, дайте насам листа!

Междуцарствие

Райхенхал,

29 август, следобед

Рано сутринта Францл ни се обади. Баща му още продължавал да търчи за зеления хайвер, за който го изпратихме ние. Вчера вечерта дори тайно слязъл в Залцбург и обиколил целия град, за да търси Констанца. Той разбира се е наясно, че тя няма да превърне комедията в трагедия. Все пак едната от двете му дъщери е избягала с някакъв съвършено непознат човек, който на всичкото отгоре я смята за домашна помощница. Това просто не може да му се побере в главата и той вече направо не е в състояние да разбере своята собствена театрална пиеса.

С напрежение очаквам следващата си среща с него. Моите приятели винаги са твърдели, че съм в състояние да извоювам с неотстъпчивост всичко, каквото пожелая. Ако трябва, ще хвърля в ход цялото си очарование, за да го омагьосам и да го оплета в мрежите си. И дори ако всички конци на мрежите се скъсат, Констанца, напук на неговата воля, пак ще се омъжи за мене.

Преди да идем да се нахраним, играхме тенис. Жената на треньора ни услужи с една ракета. Здравата трябваше да се поизпотя, за да се справя с всички нанасяни ми прави и обратни удари, и в края на краищата да спечеля. После поплувахме заедно нагоре-надолу в хладния басейн и понеже на поляната едно мъничко, доволно до немай-къде от живота момиченце се премяташе презглава, заприказвахме за деца.

— Георг — каза Констанца, — и ти ли като повечето мъже искаш да имаш само малки момченца и нито едно момиченце?

— Вече не, откакто знам колко очарователни могат да станат момиченцата, като пораснат.

Завъртях се в басейна около собствената си ос и продължих да плувам по гръб.

— Жалко, че минава толкова време, докато едно бебче най-сетне се появи в люлката! Ужасно съм любопитен как ще изглежда!

— Георг?

— Хм-м?

— Колко ще бъдат?

— Какво колко?

— Децата!

— А, тъй. Зависи какво ще излезе първото.

— То ще прилича на майка си.

— В такъв случай половин дузина.

— Помощ!

Констанца се престори, че припада от ужас. Бавно се отпусна, за да потъне и ме остави да я измъкна на сушата.

Впрочем опитите да бъде съживена излязоха успешни.

След като се нахранихме, наех едно такси и потеглихме за Кьонигзее. Гарирахме там шофьора си в една бирария, а ние отпътувахме с корабчето до Сан Бартоломе. Капитанът, който смело се впускаше в разяснения относно околния пейзаж, накрая ни изненада, като наду великолепно един тромпет, за да пробуди ехото.

Но още по-хубаво от разходката с малкото параходче беше великолепното ни завръщане по новото алпийско шосе. Над нас и покрай нас се виждаше върхът Вацман и другите върхове с вече мръсно посивелите снежни склонове и преспи по тях; под нас зелени долини, мънички селца и селски градини; беше едва ли не прекалено хубаво. Жителят на големия град познава природата само теоретично, дозира я скъпернически като аптекар. И тъкмо поради това, ако изобщо е в състояние да осъзнава нещата, той изживява най-интензивно природата и при наличността на най-мършавата маргаритка, обаче направо не е дорасъл за природата в голям формат.

Какъв ден само! Допреди малко сред вечната планина. Сега в просторната зала на хотела. След два часа ще бъдем отвъд границата, в Залцбургската катедрала, на Моцартовия „Реквием“ — Карл се обади по телефона. Взел ни е билети.

Райхенхал,

29 август, през нощта

„Колко хубав беше все пак животът!… Човек трябва радостно да приема онова, с което го дарява провидението. Тъй завършвам аз моята собствена надгробна песен. Не бива да я оставям недовършена.“

Това са думи от едно писмо, което Моцарт написал два месеца преди смъртта си. Онова, което не бивало да остави недовършено, бил Реквиема.

Ала не успял да го довърши. Когато край постелята на младия умиращ композитор свирели готовите партии от Реквиема, той се разхълцал в безпомощен плач. „Не казах ли, че пиша този Реквием за себе си?“ През следната нощ починал.

„Dona eis requiem!“

Ала и тоя реквием, последното произведение на залцбургския гений, всъщност възникнало като залцбургска комедия! Моцарт написал творбата си по поръчка на някакъв благородник, който криел в пълна неизвестност името си и многократно пращал при него своя тайнствен пратеник, за да му напомни, че трябва да завърши работата, с която се е заел.

Големият „неизвестен“ бил един граф на име Франц фон Валсег. Цял живот този граф Валсег си придавал важност, представял се за значителен композитор. За да задоволява този свой „сплин“, той плащал тайно доста дукати на композиторите — свои съвременници, а пък после пускал техните творби да бъдат изпълнявани под негово име.

Благородниците, които му гостували и слушали неговите концерти, а и целият оркестър — всички знаели, че композиторът не е той и все пак се правели, че смятат музикалните произведения за негови. Необходим му бил реквием, тъй като в началото на 1701 година починала неговата съпруга и той бил длъжен да „композира“ заради нея. Ето защо графът изпратил стария си камериер при Моцарт и ето защо Моцарт написал Реквиема…

Граф Х., бащата на Констанца, който се е заел да играе заедно с цялото си семейство ролята на лакей само защото би желал да напише една комедия — той и онзи граф Валсег са от един и същ австрийски благороднически род и от едно и също комедиантско семейство.

Изкуство и действителност, театър и живот: инак те навсякъде са две съвършено различни сфери. Тук, в Залцбург, двете се сливат в едно неделимо цяло.

Дали това е причината, поради която, както казали още навремето римските колонисти, тук живее щастието?

За всеки случай

Замъкът Х.,

30 август, вечерта

Рано сутринта се изкачихме с лифта до връх Предигтщул. Едвам бяхме стигнали и Констанца откри един гарван-гробар, който, грамаден колкото сокол-мишкоядец, описваше своите кръгове в небесната шир. Съзирайки тази вече полуизчезнала птица, Констанца направо се захласна и дълго време не мръдна от мястото си. Онемяла и ентусиазирана като дете, получило неочакван подарък, тя не откъсваше поглед от полета на птицата.

Констанца обича и познава природата, обича я като мен и я познава по-добре от мене. Назовава всяко цвете и тревичка с име, и с презиме, а пък направо е отрасла заедно с животните по полята и в гората. Едно нещо вече съм решил твърдо. Като сватбен подарък да получи от мене не брилянтен пръстен, а мъничка селска къщица. Нейде в района на Бранденбург. Край някое езеро, в чиито води се оглеждат боровете и брезите.

По обед се обади Францл. Констанца се завтече към телефонната кабина. Когато се върна на терасата на хотела, където се разнасяше приспивното бръмчене на пчелите, тя беше мъничко по-бледа от обикновено.

— Лоши новини ли има?

— Американците си заминават още днес. Към пет часа трябва да се върнем обратно. И ти не бива да си забравяш смокинга.

Скочих.

— „Да“ ли е казал баща ти?

— Той още не знае нищо.

— Защо тогава трябва да мъкна и смокинга си?

— Францл каза: за всеки случай.

За всеки случай? Ща не ща се разсмях.

— Аха! Ако баща ти се съгласи, смокингът ще бъде изваден на бял свят; в противен случай ще си остане скрит в пакета!

— Но Фаустчо! Нали ако татко не иска, аз ще му кажа…

Тя замълча.

— Какво ще му кажеш?

— Че ще трябва да си даде съгласието!

— Ще го метнеш, че вече сме се оженили, тъй ли?

— Момченце, момченце — рече тя — какво си ми глупавичко! И други принудителни мерки с наказателен характер има на тоя свят.

После се втурна към стаята си. След нея се завтекох и аз и сложих най-отгоре в един куфар съвсем чиста, идеално изпрана бяла риза с твърда яка.

За всеки случай.

В замъка Х. този път ни отвори вече един истински, доста възрастен високопоставен служител.

— Здравейте, Фердл! — извика Констанца. Как можахте да се върнете толкова светкавично?

Фердл взе от ръцете ми куфара.

— Младият господин ни докара с автомобилчето.

— Добре ли си починахте?

— Добре си починахме, уважаема госпожице.

В хола срещу нас се зададе Францл, който от смях направо не можеше да проговори и думица. Не бяхме подготвени за толкова весело посрещане.

— Извинявайте! — рече накрая той. — Но цялата работа наистина е прекалено комична!

— Нашият годеж ли?

— Ами, откъде-накъде!

Констанца почна да нервничи.

— Още ли не си говорил с татко?

— Говорих вече.

— Е, и?

— Той беше толкова потресен от другото, че почти не чуваше какво му разправям.

И Францл избухна отново в оглушителен смях. Аз, признавам си го най-откровено, се почувствах направо като идиот и казах:

— Да не би да сме сбъркали къщата, Констанца?

Той поведе сестра си и мен към една врата.

— Татко наистина се нуждае от известно разсейване. Поговорете си мъничко с нещастника!

Констанца натисна дръжката на вратата, надникна през образувалия се процеп, а после колебливо ме притегли в стаята.

Граф Х. седеше на едно кресло до прозореца и като ни видя, кимна.

— Най-сетне се върна — рече той, — ах ти, изгубена дъще!

После ми подаде ръка.

— Заедно с доктора, който ще намери другаде работа на хубавата камериерка.

Констанца погали посивялата му глава.

— Ние искаме да се женим с него, татко.

— Францл ми разправи вече. Но наистина ли трябва да бъде тъкмо този берлински господин, който беше готов да ме гони и да ме поднася с подчинителното наклонение чак до Вентимиглия?

— Трябва да бъде тъкмо този берлински господин, татко! — тихичко рече тя.

Той погледна отново към мене.

— Ще спестя на дъщеря си заплашването, че в противен случай ще върви в манастир… Впрочем не изтъквайте на преден план чара си! (Почнал бях да добивам твърд и непоколебим вид и впечатлението от това явно му беше въздействувало неприятно.) — Преди да взема решение дали да си дам съгласието, трябва да ви помоля да ми отговорите на един въпрос.

— Готов съм да ви дам най-изчерпателни сведения. Приходите ми произлизат от производството на цинкови вани за баня и съвсем не са незначителни. Здравословното ми състояние е превъзходно. Освен това…

Той ме спря, като леко поклати глава.

— Съвсем друго искам да зная.

— А именно?

— Какво е това „желателно наклонение“?

— Желателното наклонение е производна форма на подчинителното наклонение; тъй наречената „пожелателна форма“. — Трябваше да се усмихна. Формата, с помощта на която се образуват благопожеланията, господин графе.

— Аха! — Той се надигна от креслото си и застана прав като свещ. — Тогава, дано да сте щастливи, мили деца!

Констанца увисна на шията му. Зад гърба й ние, мъжете, стиснахме ръцете си.

— Пожелателно ли беше наклонението на думите ми? — запита той.

— Беше — рекох аз, — и то не от най-лошите. Ако направя дъщеря ви нещастна, можете да ми го върнете, като напишете за мене една пиеса.

— Моля, не се майтапете с мен! — рече той. Аз не съм Бомарше. А пък в момента не ми прави никакво удоволствие да мисля за писане на пиеси.

После потупа Констанца по рамото.

— Оттегли се в покоите си, дъщеричке! Остави ме сам с господина! Трябва да му разправя нещо.

— Онова нещо, за което преди малко Францл си умираше от смях ли?

— Твоят брат е истинско невъзпитано магаре!

— Не бива ли да слушам и аз, татенце?

— Не бива да го чуваш от моята собствена уста! Бащата у мен се бунтува срещу това, лично да изтъква пред тебе неща, които толкова го излагат.

Тогава тя увисна на моя врат. След това пак на неговия. И накрая — на моя. Лесно им е на жените. Способни са да дават израз на чувствата си.

След като тя излезе от стаята, ние се настанихме удобно край прозореца. Той ми предложи една пура. Запушихме и мълчахме. Отсреща, на външната стена на стопанската сграда още се виждаше резбованият барелеф, а върху темето на светия дух продължаваха да си седят в своето гнездо двете птички. Почувствувах, че старият господин ме оглежда отстрани. Най-после той каза:

— Вие дадохте приноса си, за да подпомогнете проекта за моята комедия.

Поех от дима на пурата, преди да заговоря:

— Ние действително намирахме, че хрумването ви не е никак лошо. Старият граф е уверен, че всички смятат дъщеря му за камериерка. Един от гостите обаче знае по-точно как стоят нещата и офейква заедно с нея. Графът, който въпреки всички усилия, не успява да остане и за секунда сам с дъщеря си, за да поговори с нея като с дъщеря, се вижда принуден да я остави да замине и съвсем обяснимо е, че остава у дома си доста разтревожен. Тази ситуация ми се струва съвсем подходяща, за да се завърши с нея предпоследното действие. Зрителите — както впрочем им се полага — знаят повече отколкото объркания главен герой. Изненадите, които тепърва му предстоят, ще доставят удоволствие на зрителя през последното действие. А пък там е достатъчно въвеждането само на една нова странична фигура — вие знаете по-добре от мене как стават тия неща — и хумористичният успех на пиесата ще е сигурен.

— Преди малко вие чухте, че синът ми се смееше, нали?

— Да.

— Е, това е то! — тъжно произнесе той. — Синът ми беше публиката, която присъствува на последното действие и го намери достатъчно комедийно дори без включването на допълнителен нов герой.

— Има и такива песни — казах аз. — В такъв случай обаче ситуацията преди завършека на последното действие трябва да поднесе както на артистите, тъй и на зрителите нещо съвсем изненадващо.

— Самото небе знае, че е така!… Впрочем отговаря ли на истината това, че вие разбирате съвсем малко английски? Или и то е доброволен ваш принос към моята пиеса?

— Моят английски наистина не е в особено блестящо състояние — заявих аз.

Той се понадигна в канапето си.

— В такъв случай на добър и ясен немски! Последно действие, заключителна сцена: на мистър Намара, „целофанения чичко“, както го кръсти Мици, се наложи да отпътува още днес. Поради някакво междинно спиране в Париж, което не било предварително по план. Ние, „слугите“, трябваше преди гостите да се качат в колата си да се строим на външното стълбище, за да си получим съответния бакшиш… Сестра ми, нашата лъжлива готвачка, се противи до последната минута на тази роля. Да приема бакшиша от някакъв си американски милионер, това съвсем не било вече комично, тъй смяташе тя. С доста усилия успяхме да я замъкнем най-сетне при главния вход. Най-после се подредихме хубаво един до друг: сестра ми, Мици, синът ми и аз. Американците заслизаха надолу по стълбището. Ние се поклонихме. Мистър Намара спря при мене; леко вдигнах нагоре, с вкус и мярка приготвената да приеме бакшиша длан. Тогава той каза… Искате ли едно уиски?

Направо подскочих.

— Какво значи, на заминаване той ви предложи уиски?

— Но не-е! Питам сега вас тука, дали бихте пили едно уиски.

— Много благодаря! В момента не. Може би в края на комедията ви една глътка алкохол ще бъде по-необходима.

— Вие направо се измъчвате от предчувствия — заяви граф Х. — И така, милионерът спря, потупа ме покровителствено по рамото и каза:

„Всичко от ваша страна беше великолепно и вие изпълнихте отлично задачата си. Предполагам, че се касае за някакъв сключен от вас облог, така ли?“

Облог? Какво искаше да каже? Той оголи всичките си зъби и продължи:

„Много съм пътувал по света, но никога досега не бях срещал граф, който да умее толкова добре да играе театър.“

А пък неговата дъщеря, грамадната руса змия, се усмихна захарно сладко и каза:

„Останалите членове от графското семейство също се представиха отлично в качеството си на прислужници. Като се изключи контеса Констанца. Но такова нещо може да се случи и в най-доброто семейство.“

Младият Намара — син, който си дъвчеше дъвката, изръмжа:

„Действително бяхте много добри в спорта.“

Мършавата милионерка кимна.

„Надявам се, че и ние спазихме всички правила на играта“ — каза тя.

Ние, четиримата от замъка Х., стояхме направо като ударени от гръм. Францл пръв смогна да си отвори устата.

„Откога го знаете?“ — запита той.

Вторият секретар на Намара, онзи тлъстият, мълчаливо извади от джоба на пардесюто си едно илюстровано списание и посочи една снимка. Там бях аз със семейството си, а в текста отдолу се обясняваше подробно за кого се отнася. Фотографията беше приложена към цяла серия снимки, озаглавени „Австрийските замъци и техните собственици“.

Русата особа каза студено:

„Ние го знаехме още от първия ден.“

После те се качиха в автомобила си. Шофьорът се беше ухилил тъй, като че ли се готвеше да троши със зъби орехи.

Успях да се посъвзема донякъде, пристъпих до колата и запитах:

„Мистър Намара, защо не ни казахте това веднага?“

Той се подаде през прозореца:

„Не искахме да разваляме удоволствието ви.“

След това си заминаха.

Признавам, че на драго сърце сега бих се разсмял и аз. Може би не чак толкова нахално и силно като Францл. Но старият господин беше вперил толкова съкрушено поглед в своите лъскави боти, че състраданието у мен надделя. Казах само:

— Сега вече едно уиски би било тъкмо на място.

Той донесе уиски, сода и чаши. Смесихме двете напитки и пихме.

— Спокойно можете да се посмеете — каза той, когато оставихме чашите.

Въздъхнах.

— Ще отложа смеха си до премиерата на вашата пиеса. Защото колкото и да ви се струва, че сте се изложили, сега вече последното действие разполага тъкмо със заключителната сцена, която му е необходима.

— Аз съм дилетант, драги мой.

— Вие сте аматьор.

— Дилетант, аматьор — все толкова. Онзи, който поставя живота на сцената и го костюмира, защото на самия него не му хрумва нищо друго, по-добре да се откаже от писането. Синът ми вече достатъчно често е изтъквал това пред мене.

— Но нали героят във вашата пиеса е тъкмо аматьорът писател! — извиках аз. — Вие, прощавайте, сте Молиерова фигура! Аматьорът, който най-напред трябва да преживее онова, което иска да опише, а след това преживява нещо, което съвсем не му се иска да описва! Та този сюжет е направо ценен!

— Чест и почитания пред въодушевлението ви каза старият господин, — но, струва ми се, че трагикомичността на дилетанта в никакъв случай не бива да бъде описвана пак от дилетант.

— Съжалявам. Прав сте.

Той ми кимна.

— Виждате ли, виждате ли. Трябва да си търся сега друго занятие!

— Аз зная едно.

— Какъв трябва да стана според вас тепърва, на тия стари години?

— Дядо!

Той избухна в смях.

— Ще се постарая да ви въведа, колкото се може по-скоро, в това ваше ново занятие — рекох аз.

Той се изправи.

— Аз съм изпълнил дълга си в това отношение. Изпълнете сега и вие вашия!

Раздяла

Замъкът Х.,

31 август, по обед

Вчера вечерта отпразнуването на годежа започна с установяването на факта, че аз все пак си бях забравил смокинга! Констанца ме откара до Залцбург. Наистина Карл пак не си беше в Хьолброй. Но неговият хазаин ме позна и ми позволи да нахлуя с взлом в стаята му. След като си възвърнах по не съвсем правилен начин моята инак съвсем законна лична собственост, тръгнахме да се поразходим малко по улиците.

Празненствата бяха завършили вече. Повечето чужденци са си заминали. Залцбург бавно се унася в своя дълъг спокоен сън, който ще продължи единадесет месеца. Дотогава Залцбург ще принадлежи на залцбургчани; после те отново ще го дадат под наем.

Спирахме пред витрините и аз показах на Констанца старата златна огърлица, пелерината от сребърна лисица и букета от орхидеи, които без пукнат грош в джоба — следователно на теория — бях намислил да й подаря. Тя се зарадва от все сърце на тия въображаеми годежни подаръци и обеща като се приберем в къщи да ми благодари и „устно“. След това изчезна в някакъв магазин за цветя и се върна с една бяла хризантема за петлицата на смокинга ми.

В спекулативния ми мозък веднага възникна една възможност! Смених цветето в магазина срещу друго, по-малко и помолих да ми дадат срещу остатъка едно букетче теменужки. Сложих в ръцете на Констанца това мъничко тъмносиньо букетче и казах:

— Ето, това ще бъде моят подарък по случай годежа. Надявам се, че имате толкова големи вази!

Съвсем случайно открихме Карл в аптеката на площада. Пак беше стиснал между зъбите си няколко цветни молива и рисуваше разни стари шишенца за лекарства, бурканчета за мехлеми и какви ли не хаванчета, както и закръгления пръв помощник-аптекар. Нахлухме в аптеката и принудихме Карл да преустанови незабавно работата си. Той трябваше да ни честити с пълен глас, после бързо да облече смокинга си и да дойде заедно с нас в Х.

Докато пътувахме нататък, разказахме му как е завършила „комедията на импровизации“. Той каза на Констанца:

— Почти ми е жал за баща ви. Искаше да напише комедия. А пък самият той стана комична фигура.

— Татко твърди, че Фаустчо го е утешил с убедителни аргументи да не съжалява повече за цялата работа. — Тя се обърна към мене. — С какво си го утешил?

— А, предложих му една нова професия.

— Всемогъщи боже, каква?

— Да не би да почне да рисува? — запита Карл.

— Глупости.

— Каква професия? — запита повторно Констанца.

— То си е наша тайна.

— Да не излезе и новата му професия прекалено трудна за него?

— Изключено, миличка!

— Знаеш, че той не разполага с особено богата фантазия.

— За новата му работа изискванията в това отношение са съвсем минимални.

Двамата се впуснаха в какви ли не догадки: игра на голф, събиране на пощенски марки, писане на мемоари и какво ли не още.

Аз упорито мълчах.

Накрая, поглеждайки нас двамата, Констанца само поклати глава и промърмори:

— Ах, дечица, дечица!

И понеже не разбра какво ме накара да се разсмея, окачестви държанието ми за крайно неуместно.

За щастие малкото празненство протече съвсем делнично. Тъй като след заминаването на наемателите домът не беше подреден още както трябва, всичко се превърна в нещо като пикник, само че без горска полянка, и създаде безброй случаи на истинско домакинско отчаяние за графинята-леля, една наистина очарователна стара дама.

Когато влязохме в залата, Францл и Карл държаха в ръце кошничка и се представиха като момченца, които усърдно обсипват пътя с цветя. След вечерята Мици издекламира Шилеровата „Камбана“. В тази безкрайно дълга поема непрекъснато се изтъкват радостите от годежното и брачното положение и моята малка балдъзка не пропусна нито един случай да вдигне многозначително пръст на съответните места. Нищичко не ни беше спестено, като се почне от „Той тръгва по следите й засрамен, изчервен“ и се стигне до заключителната фраза, според която „Тогава и жените се превръщат във хиени“. Прекрасният камериер Фердл суфлираше от един стар, инкрустиран със злато кожен том, а пък Францл, за яд на леля си, подхвърляше от време на време по някоя пренебрежителна закачка. Констанца беше сложила пред себе си букетчето теменужки и бе във вечерна рокля от медночервеникаво кадифе.

Когато наляха шампанското, старият господин държа своята тържествена реч. Описа накратко историята на годежа, като не пропусна случая да я изпъстри с необходимата самоирония, и заяви официално, че вече ще окачи на пирона своето драматическо творчество. (Жалко, дето не пише толкова забавно, колкото умее да приказва. Но това са си два коренно различни таланта.) Накрая изрази задоволство, че го освобождавам от грижите за едната от неговите две дъщери и заяви, че в замяна ме дарява с някаква ловна поляна и с колибка високо в планините.

След като се чукнахме, аз му благодарих за дъщеря му и за ловджийската поляна, но отхвърлих втория дар, тъй като в рамките на международните отношения нямах правото да приемам чуждестранни недвижими имоти. Колкото за Констанца — казах аз, — тя ще може да бъде импортирана в Германия, но с ливадите във високите планински райони положението е малко по-сложно.

Той можеше да го разбере. Но тъй като упорито си беше втълпил, че трябва на всяка цена да ме дари с някаква добрина, а пък нищо не можеше да му хрумне, тогава Констанца го помоли да й разреши да ме придружи до Мюнхен.

— Заради годежните пръстени — каза тя не съвсем убедително.

Граф Х. беше обзет от щедрост и заяви, че е съгласен.

Утре сутринта заминаваме.

На 2 септември Констанца трябва да се върне, защото тогава цялото семейство, като всяка година, ще отпътува за Меран. На гроздобер с лечебна цел.

Замъкът Х., 31 август, през нощта,

съответно 1 септември сутринта

Здравата съм посинял — като сто и двайсет теменужки! (Настоящето звучи направо като заглавие на вестникарска статия.) Но то е показателно за моята склонност да се впускам в научна изчерпателност дори когато се занимавам с ненаучни теми, макар че всъщност би могло да се изтъкне, че ние с Карл се бяхме заели да проследим по съвсем научен път многобройните форми на проява на алкохола…

Дявол да го вземе това изречение! При това съвсем не възнамерявахме да се напиваме! Искахме само да се сбогуваме със Залцбург, а и помежду си — ние двамата с Карл. Скитахме изпълнени с чувства по прекрасните площади и по старите, тайнствени улички. Беше приказно хубава лятна нощ. От време на време над нас грееше луната, от време на време — само някой от уличните фенери и ние се радвахме и на едното, и на другото.

Почти не вървяхме; по-скоро като че ли оставяхме нещо да ни носи. Силуети на двама приятели тъй вървяхме ние като в някакъв магически кръг, който носи името Залцбург. Умълчани заставахме пред блещукащи като сребро, тихо шушнещи фонтани — а пък тъкмо това не биваше да правим!

Само защото тия фонтани шумяха, съответно защото ние възприемахме това шумолене, тоест неговия акустичен ефект, който се получава поради бързото движение на течността…

Пак такова едно безнадеждно изречение, което не може нито да оживее, нито пък да умре! Накратко, ожадняхме и след това се започна в една италианска кръчма. Най-напред с виното от една бъчва и с едно „Фиаско Кианти“, рядко обаче се свършва само с едно фиаско.

Не, чакайте, най-напред бяхме в избата „Свети Петър“ и пихме там от прелатското вино. Всъщност леки и съвсем приятни неща. Може би не биваше да пием уискито, което сърбахме, тоест платихме в един бар срещу австрийския дворец. Или пък коктейлите охайо и мартини, на които ни покани американецът, дето седеше до Карл. От друга страна, не можеш да откажеш на един човек, който тъкмо затова е дошъл, пресичайки целия океан!

Иначе той ще си отпътува обиден обратно и ще разправя там, че Карл и аз сме неучтиви хора; а пък като се има пред вид всеизвестната склонност да се обобщават добитите впечатления, може да се стигне за цяла Европа до компликации, които днес трябва да се избягват повече, отколкото когато и да било…

Пак късо съединение. Много съм любопитен как ли ще изглежда лицето ми утре сутринта, като прочета само какви съм ги писал сега!

Поради това трябваше да отидем с американеца и в казиното. Това беше едва ли не дипломатическа мисия. Защото всеки човек, попаднал в чужбина, е истински пратеник на своята родина. Така че ние се държахме като политически пратеници. Карл поръча една бутилка шампанско, а пък какво е една бутилка шампанско, разпределена между трима души? По тази причина изпихме още една бутилка.

После американецът беше обзет от похвалното намерение да обере банката на комар и се отдалечи, тъй като банката се намираше в друго помещение. А пък ние с Карл излязохме на чист въздух. Никой не беше виновен, че поради това попаднахме на пътя за Мюлн и оттам в августинската кръчма! (Ние и никого не обвинявахме.)

Няколко чаши бира никога не могат да ти навредят, най-малко през топли, хубави летни нощи под лампионите в стара градинска бирария. Всъщност чашите не бяха халби за бира, ами някакви глинени половачки. А пък около масата имаше сума хора, които все за бира се разправяха. Високо над нас бе тъмносиньо, обсипано със звезди небе и една месечина също като портокалово резенче, пуснато в съд с пунш — просто възхитително!

После, по пътя на връщане, ако не се лъжа, пяхме. Карл ме хвана през кръста и каза: „За да не паднеш.“ При това всъщност искаше не да ме държи, ами той да се хване! Инак е мил човек, но, за съжаление, от онези, дето никога няма да си признаят, че са пийнали повечко.

Аз съм си друг. Само да бях сложил кънките и незабавно щях да си го призная. Това, че не бях, макар че обикновено мога цяла бъчва да изпия, без да ми стане нищо, — в случая беше до известна степен случайност. Обратното можеше да бъде точно така чудесно… впрочем не, чудесно можеше да бъде и точно обратното, само че не беше обратното.

Кое всъщност не беше обратното? Ох, как само почна да ме понаболява черепът! Толкова често съм пожелавал да имам лоша памет! Защото повечето неща заслужават направо да се забравят. И ето, сега паметта ми е лоша. Да се надяваме, че само днес. Защото всъщност има толкова много неща, които човек трябва да помни дълго. (Май че почнах да си противореча нещо.)

После Карл внезапно спря, разпери широко ръце и издекламира:

„Hic habitat felicitas!“

Запитах го:

— Кой живее тук?

— Фелицитас — рече той.

— В онази къща отсреща ли? — запитах го съвсем скромно аз.

А пък той не отговори човешки, ами рече:

— Невежа такъв!

Това ме засегна, викнах му:

— Че откъде мога да познавам аз всички момичета, дявол да го вземе!

— О! — рече само той.

За да предотвратя скандала, съгласих се.

— Щом като толкова искаш, да й позвъним тогава. Може да не спи чак толкова дълбоко, може да се събуди и да надникне за малко през прозореца!

Той направо се ужаси.

— Или пък е омъжена? — предпазливо запитах аз.

Сега вече той направо поиска да ме хвърли в река Залцах, за да ме удави. Отказа се всъщност само защото Залцах не беше наблизо. Какво правихме след това, вече не зная. Предполагам, че сме продължили по-нататък. Иначе и досега щяхме да си стоим пред оная къща. Но щом като съм стигнал до замъка, тогава невъзможно е… О, мили боже, да не би Карл да е останал там?

Не, не. След като позвъних на звънеца на къщата и доста високо извиках „Фелицитас“, ние с Карл побягнахме! Също като хлапаци. Ами после? Олелеее, ами че то вече се съмва?

В „Мирабел“, пред кръглата леха с джуджетата, Карл спря и почна да държи реч. Пред каменните джуджета. Точно така.

— Уважаеми господа джуджета — рече той.

Аз пък се разположих в тревата и добавих:

— Между тях има и една госпожа. Така че дръж се учтиво!

— Уважаеми господа джуджета — повтори той. — Вие познавате Залцбург по-отдавна, отколкото един пиян човек, който идва и се просва тук, на вашата поляна; познавате града по-отдавна и от мен, и дори от… от…

— Бедекер — предложих аз.

— Да, и от Бедекер. Познавали сте и Саломе Алт, когато е била още млада и заедно с нейния кардинал се е разхождала с наслада в тази хубава градина.

— Когато се е любила с него — поправих го съвсем добросъвестно аз.

Сега вече Карл се разпали.

— Познавали сте Моцарт, още когато е вземал уроци по пиано при баща си! Имам доверие във вас, уважаеми господа. Дребнички сте, но пипето ви здравата сече! Позволявате ли ми да говоря с вас на „ти“?

— Моля! — промърморих аз полугласно.

— Ще се запитате може би защо не отправям молбата си към прекрасно пораслите дами от камък, които от векове насам седят на пиедесталите при входа на градината и с нищичко не са облечени.

— Ами! — рекох аз. — Джуджетата изобщо не се интересуват от такива неща. Само не забравяй, че искаш да им говориш на „ти“.

Карл кимна и колегиално потупа едно от джуджетата по каменната му гърбица.

— Драги лилипутчета — каза след това той. Вие можете да направите на вашия малък град една наистина голяма услуга. Ако някога тука при вас дойде някой от тукашния фестивален комитет и поведе с вас разговор, какъвто поведохме ние…

— Невъзможно — заявих аз.

— В такъв случай изпратете му поздрав от мен.

— И от мен! — извиках аз. — Макар че всъщност не се познаваме с него!

— И му кажете…

— Че го поздравявам още веднъж!

— Кажете му, че Австрия е имала толкова гении…

— Това човекът сигурно си го знае!

— И че само тяхната жизнерадост подхожда напълно на жизнерадостта на този град, точно както тъгата им подхожда на околната гледка, когато тя тъне в тъжни багри.

— Дано джуджетата успеят да си отбележат всичко — казах угрижен аз.

— Защо не свирят Раймонд? Или Нестрой? Защо не свирят вече и Моцарт? А? Защо вместо тях…

— Откъде пък ще знаят това тия малчугани? — казах сърдито аз и станах.

— Не съм ли прав? — запита той.

— Разбира се, че си прав — рекох аз. — А освен това пияните никога не бива да се дразнят.

— Аз ли съм бил пиян?

— Как тъй си „бил“? Че ти и сега не си по-добре!

— Аз съм трезвен като… като…

За съжаление, на мене самия не ми хрумваше никакво подходящо сравнение във връзка със степента на неговата трезвеност.

— Само че ти, ти вече си посинял! — извика в това време той.

— Аз ли? Аз съм трезвен като… никога не съм бил толкова трезвен, колкото днес!

— И аз никога не съм бил!

— В такъв случай ми се ще да видя двамата господа някога, когато са пияни — каза някой зад нас.

Уплаших се.

Но собственикът на гласа не излезе джудже. Ами най-обикновен пазач.

Завръщане

В спалния вагон Мюнхен — Берлин,

2 септември, през нощта

Пред мен лежи разтворена книгата с разписание на влаковете. След три минути пътническият влак Залцбург — Меран спира в Инсбрук. Тогава Констанца ще затвори за малко очи, ще ги затвори плътно и ще мисли за мен.

И аз ще сторя същото. Тоест: аз, разбира се, няма да мисля за себе си, ами за нея. Уговорихме се за това, когато тя си заминаваше тази сутрин от Мюнхен. Никога досега не бях смятал, че е възможно книгата с разписанието на влаковете да представлява дотолкова романтично четиво. Цял живот се учи човек.

Още две минути!

Утре заран тя ще бъде в Меран. А пък аз ще си бъда пак в Берлин. Следобед тя ще отпътува нагоре, към Сан Вигилио, и ще провери има ли там вече сняг. Аз пък ще подпомагам пренаселването на „Курфюрстендам“, ще мина по моста в Халензее и след това ще се разходя чак до Хундекеле.

Още само една минута!

Всъщност винаги съм изпитвал едва ли не панически страх от любовта. Това като че ли приличаше на скъперничество. Или пък на икономичност? Може би инстинктивна икономичност? Снимката на Констанца се е изпомачкала вече по ъглите.

Време е вече! Нейният влак тъкмо влиза в Инсбрук. Сега спира. Сега тя се усмихва и затваря очи, за да си спомни за мен. А ето че и аз затварям вече очи.

(Да се надяваме, че часовникът ми е верен!)

Берлин,

3 септември, преди обед

Тъкмо говорих с Констанца по телефона. Баща й е съгласен сватбата да се състои на Коледа. Сватба под коледната елха в Залцбург — това направо граничи със сензационното. Ще трябва веднага да видя точно кога се пада през тази година Коледа.

А, да, всяка година тя се пада по едно и също време.

Берлин,

3 септември, малко по-късно

Малката леличка току-що ми донесе втората днешна поща. Там, между другите писма, има и едно от валутния отдел във финансовото министерство.

Валутният отдел съобщава, че е разрешил в положителен смисъл молбата ми относно необходимата чуждестранна валута за едно лятно пътуване до Залцбург.