Ранното слънце близнало върхарите на гората и пратило сянката й в пустото поле, осеяно с пелин и сухи храсти. Дочул се далечен, тежък тътен, нараснал, приближил, и от гората, като гърмял с копита, се появил красив черен кон с бяла звезда на челото. Загледал се далече-далече, там, където полето и небето се сливали, разтъпкал се, сякаш се подвоумил — и препуснал с все сила към полето; препущал, препущал, докато се строполил, спрян от невидима стена. Скочил, заблъскал я с копита, зацвилил яростно и силно, от устата му покапала пяна… Но стената не го пущала. Накрая утихнал, изпръхтял, отърсил грива… и се превърнал в много стар старец: прегърбен, брадата му като сняг, а лицето по-сбръчкано от печена ябълка. Облегнал длан на таз ми ти невидима стена и пак се загледал в хоризонта — дълго и жадно, с умислени бистри очи.
От храстите отвъд стената се подал друг старец… Какъв ти друг — същият, досущ: и лицето му същото, и брадата, и толкоз прегърбен. Само ръцете му — с дълги остри нокти. А в очите — злорадо пламъче.
— Блъскаш ли се, брате, блъскаш ли се? — изкискал се Злоокия. — Аз па го това не мога — хем да знам, че няма да мина, хем да се блъскам.
— Пак ли се довлече, брате? — дори не го погледнал Бистроокия. — Е, ако това си дошел да ми речеш — иди си.
— Харно, ама не разбра ли досега — човек, какъвто чакаш, никога няма да мине. Такъв се не пръква, брате. Ако е умен — няма да е сиромах. Ако е щедър — няма да е дълголетен. Ако е хитър — няма да е весел. Аха… И вечност да чакаш — все тоя вятър.
— Не бързам, брате.
— Па зер аз бързам? — облегнал длани в неговите Злоокия иззад невидимата стена и засъскал в лицето му. — И да го срещнеш, по ли хитър от мене ще бъде?… Или се надаш, че току-тъй ще ти се дам?… Да се не знаеме — как да е, ама се знаеме. И какво можем знаеме, и какво не можем. А?…
Дръпнал се от стената, изкискал се, подскочил и се превърнал в едър, силен гарван. Изгракал и като размахал тежко крила, литнал и се стопил в небето.
А в това време от полето към гората приближавали човек и магаре, натоварено с два коша хума. Бистроокия се дръпнал от невидимата стена, седнал под храста край пътеката, извадил от торбата царевичен мамул и зачакал да приближат. Вече се виждало, че човекът е млад селянин с миши очички и сипаничаво лице.
Бистроокия отронил зрънце от мамула…
…и там, в краката на Сипаничавия, меко иззвънтяло. Блеснала златица. Сипаничавия се втрещил изумен и невярващ… па се хвърлил отгоре й по корем, сякаш ловял нещо живо. Мушнал я в пазвата и забързал да настигне магарето.
Бистроокия, присвил очи, отронил второ зрънце.
Този път Сипаничавия, съзрял златицата, мигом я настъпил, огледал се и макар че нямало жива душа, крадливо пъхнал и нея в пазвата. Веднага се разтревожил, преместил ги в пояса — още повече се разтревожил, върнал ги в пазвата и като осъзнал най-сетне, че са негови, изревал облещено, диво и безсловесно, хвърлил се върху товара, разсипал го, разтрошил кошовете, зло ритнал магарето и го пропъдил с камъни. Отдъхнал, пристегнал пояс и поел към гората. Бре, ама това същият човек ли е?… Вече стъпвал като тежък чорбаджия.
Бистроокия го изчакал да се изравни с храста и заплакал. Сипаничавия настръхнало отскочил, но като видял безпомощния старец, сърдито плюл, ядосан на напразния си страх.
— Брей! Дърто! Защо ревеш т… тука така… ннн… внезапно и… Няма да ревеш така! Аааа!
— Що да чиня, момченце. И ти да си, и ти ще заревеш.
— А, ядец. Моето реване свърши. Дойде ред други да реват, па аз да се смея. — И щастливо се почесал през ризата. — Е, я речи, защо цивриш?
— Голяма пакост направих, момченце. Вчера синовете ме проводиха с три златици, да им избера волове от чаршията… И когато седнах е тамо, да посбера душа, че се уморих — що да видя! У пазухата, леле, сал една останала, леле, двете съм ги изронил, леле…
— Шт, трай! Трай!… Що рече? — лакомо се огледал Сипа-ничавия и умилено приклекнал. — Лъжеш. Не е харно така, стар човек, пък лъжеш.
— Тебе лъжа, мене истина, момченце. Втори ден, как троша нозе, та я шетам и повтарям тая пътека — ега ги найда, ама… очи пусти — кьорави, нали не виждат вече… Дали щеш ми помогна, а, момченце?
— Дадено, бре! — чак заплакал от щастие Сипаничавия. — Само я покажи третата — като диря, да знам що диря!
— Ей такива бяха, момченце — разтворил длан със златица Бистроокия, — досущ като близнета…
Но преди да довърши, Сипаничавия плеснал отдолу дланта му, златицата литнала и той ловко я хванал.
— Оппалаа!… Тая — най-палава — пуснал я в пазвата и станал. — Сега, както я гледам работата — докъм пладне съм втасал на чаршията. Хайде — капа над вежда.
— Зер ще ми я вземеш и последната, а, момченце?
— Па как инак?
— Немой така, момченце — примолил се Бистроокия. — Синовете ще ме пропъдят.
— Ох, то ако минеш с едното пъдене — харно, ами дано се друго не сетят, деденце, че като те гледам, отдавна си за оня свят — и съчувствено заплакал. — Няма да им се сърдиш, три златици са това, как се сбират? Сигур цял живот от залък са делили. — И като изхлипал, пребъркал торбата му и задигнал и краещника, и главата лук. — Хайде, ще поемам, че мене ме сега грижи чакат. Мене ме вече еднаж купуване, триж продаване чака. Лесна е твоята.
И поел към гората. Умилено попипал златиците през ризата, изкискал се през сълзи, сякаш от гъдел… Внезапно смехът секнал, ококорил се и спрял като вкопан. Бръкнал в пазва, ужасено облещен изхвърлил змия, бръкнал пак, задърпал, завъртял се, още две змии засъскали в шепата му — изревал, захвърлил ги напреде си и хукнал сляпо към полето, тичал като подпален, докато се спънал и се проснал в цял ръст.
Бистроокия го гледал неподвижен и спокоен.
Сипаничавия се изправил, огледал разсипаната хума, разтрошените кошове, магарето, което си пасяло встрани… Вдигнал камък и тръгнал към Бистроокия, навел глава като бивол.
— Мммм, магьосник с магьосник. Твое тегло, та ничие.
— Стой!… — властно вдигнал ръка Бистроокия. — На три стъпки пред тебе има преграда! Невидима! Няма да я минеш!
Сипаничавия яростно се втурнал и като хласнал глава в невидимата стена, друснал на камънака. Опомнил се, ударил с юмрук, зашарил за пролука и вместо да се уплаши, съвсем озверял.
— Махни я!… Веднага!
— Де да можех, момченце… — тъжно се усмихнал Бистроокия.
— Гавротиш ли се?… Ти я направи — ти я махни! Живо! Ааа, ще те изям с брадата барабар… Броя до три! Еднооо…
— Бъркаш, момченце. Не я направих аз. Имаше я.
— Кому ги брътвиш? Нали одеве минах! На два пъти дори!
— Мина, защото не знаеше за нея, глупако — изправил се Бистроокия.
— Безчет неща не помагат на човека, само защото не знае за тях. И безчет прегради му не пречат, докато не узнае за тях… — И тръгнал към гората.
— Чакай!… Деденце!… Ей, магьосник, не си отивай! — свлякъл се на колене Сипаничавия. — Закъде съм сега с тая съсипана стока! Ти си виновен! Недей ме така оставя! Дай баре една златица, само една, а, можеш ли?
— Мога — спрял Бистроокия.
— Ама, да не става на змия, можеш ли?
— Мога…
— Тогава дай баре две, а, дай да се подхвана и аз веднъж, бре, магьосник! До гуша ми е вече тая канска беднотия, бре!… Дай да живна и аз най-сетне, бре!… Не съм ли човек и аз?
— Не знам… ще ли ти е за добро, момченце… — замислил се Бистроокия, — че с две златици магарето пъдиш, а с три — сиромашка торба обираш, а?…
— Сбърках! Няма вече! — заплакал Сипаничавия. — А?… Като има грешка, няма ли прошка?… А?…
— Така да бъде — помълчал Бистроокия. — Но помни — ти си го поиска.
Отронил от мамула зрънце, второ…
Сипаничавия се взрял в двете златици, звъннали зад гърба му. Взел клечка, побутнал ги… Златици като златици. Но не ги прибрал в пазвата — изхлузил цървула, пуснал ги в него и го затътрил за връвта. Яхнал магарето и го подкарал бавно, влачел цървула подире си, без да къса очи от него, и се отдалечил натам, откъдето дошел.
Бистроокия гледал подире му, докато се смалил и изчезнал в полето… Вдигнал длани, превърнал се в Звездалията и като се разиграл, препуснал обратно в гората.
В тронната одая на палата, застлана с кожи и китеници, гърмяла свирня: десетина свирачи с лъскави тръби, зилове, тамбури, гайди и тъпани се стараели до изнемога. Дирижирал ги с меча си главният капелмайстор и началник на стражата, боляр Вълкашин — нисък и широкогръд, та чак квадратен, с бойни доспехи, с токове на чизмите, вирнал брада като метла, примижал… Болярка Зуна, кокалеста, с хищно лице, държала паница с благовоние и пръскала в такт. Болярка Гергина, тантуреста, с лице като погача и сложна фризура, стискала свитък-пергамент. Главният ковчежник, боляр Мушан — щърб и кьосе, със седефено сметало на пояса и обеца на ухото, уж се бил вторачил в пясъчния часовник, а скрито наблюдавал царица Параскева. По конското й лице се четяло нетърпение и закана. Запретнала фусти, сновяла с мъжка крачка от стена до стена. Четири слугини я пресрещали и й веели с големи пъстри ветрила.
Главният знахар и гадател Парапун, дълъг и много космат, усърдно подготвял тавата за предсказания. Налял вода, препипал гердана от торбички и кратунки с тапи, капнал от една, отсипал от друга, добавил щипка треви, ситно нарязано перо, разбъркал. Обиколил тавата, нещо й заповядал, прескочил я и като се поклонил на Параскева в знак, че е готов, тревожно застинал.
Параскева, заслушана в свирнята, внезапно кипнала, хвърлила сребърното огледало по Вълкашин, той свалил меч, свирнята секнала и гласът на царицата оживял насред дума:
— …Четири години вече как ти го втълпявам това място, щурако! Вникни най-сетне с тая желязна капела: кога утре заран Жеко влезе и прочувствено скърши коляно — тогава „рум-рим-парам-пам“! А щом зине, та щастливо рече: царице, ликувай, хванахме го най-сетне, маретския му Звездалия! — тогава „рум-парам-пам, там-трай“!…
Вълкашин нервно се изкискал.
— Ау, не вярва, че тая нощ вече ще го хванат — зловещо се ухилила с огромната си начервена уста Параскева. — А, Парапунчо?… Мисли, че и този път няма да го сполучиш заклинанието, дето напусто го тъкмиш вече петдесет месечини време — и заплашително се взряла в лицето му. — А?… Или и ти не вярваш?
— Царице! — изтръпнал Парапун. — По-харно вземи един нож и ме ръгни в сърцето, отколкото да ги слушам тия съмнения.
— Свирачиии, пригот-вис! — изревал свирепо Вълкашин. — В очите ме гледай, в очите ме гледай! — и вирнал меч. — Повтаряме „Щастлива вест споходи ни в таз утрин блага“ с пълна тържественост! Както го иска нашата пресветла! Да й дари небето пълно успокоение!… Иииии, ат — два!…
Но не замахнал с меча, защото тъкмо тогава главният разпоредител и съобщител на палата, дебелият и натруфен боляр Боню, въвел едроглаво същество с рядка брадица и къси панталонки. Боляринът извадил от пояса сребърно чукче, ударил камбанката, която висяла на ръката му, и обявил:
— Внимание! Нашата надежда и упование, принц Пулейко!
Принцът, лудостно ухилен, се унесъл в камбанката, посегнал към нея с пръст…
— Мамино слънчице ненагледно! — умилено разперила ръце Параскева. — Мамин левент нежничък, боже!… Пулейкооо! Я кой те вика, мами!… Я поглеж насам… Насам, съкровище безценно! — напразно опитвала да отклони вниманието му от камбанката. — Насам, бре!
И като въздъхнала, мощно го зашлевила. Пулейко равнодушно люшнал глава, мигом забравил камбанката и се вторачил в лицето на майка си.
— Ха такааа!… Какво ще рече на мами царица нейното мило слънчице?… Какво казва на майка си един любящ син, като я види привечер?… Доообър веееечер, миииила маааами, ти си… що?
— Кон!… — подсмъркнал с отворена уста Пулейко. — Конконскиффффт!
— На, и той все за тоя пусти Звездалия мисли, маминият — трогнато го целунала Параскева. — И неговото се търпение изчерпи. Колко лета вече, откак най-отбрани царкини-принцеси си пратиха гълъбите и чакат на крак да ни дойдат, та сгледа да направиме!… Протакаме ли още, някоя може лошо гърло да я събори, друга — бясно куче да я ухапе… — И повела Пулейко към златното столче до трона.
— Ннннема царкина апе куче!… — ревниво изревал принцът. — Пулейко апе! — и като се тръшнал на земята, яростно заритал. — Пулейко ам-ам, апе!… Сички апе!…
— Пулейко, мами, Пулейко — успокоила го Параскева, вдигнала го като вързоп и го сложила на столчето. После зло изгледала болярите. — На, почна да ми отговаря — и тупнала с крак. — Какво чакате?
Парапун се поклонил дълбоко, показал на Гергина да седне до тавата, огледал снаряжението си и кимнал към Боню.
— Пристъпваме! Към петдесет и шестото! Последно! И абсолютно последно! Заклинание! — пропял тържествено Боню, ударил камбанката, обрал с длан звука й и се дръпнал.
Парапун закрил очи и започнал да се поклаща:
— Фиууууу!… Фиууууууу!… — вдигнал ръце и се вцепенил. — Звездо Керванджийке, леле, Вечернице!… Ако ме чуваш, прати струна-лъч те у тая жена болярка Гергина, та проговори с нейната уста!…
И остро я посочил. Болярката скрито се спогледала с болярите, затреперала ситно-ситно и започнала неразбираемо да бръщолеви.
— Ау, настръхвам!… — силно прошепнала Зуна с очи в Параскева. — Вижте, цялата настръхвам!…
Параскева яростно изшъткала.
— По-ясно!… — викнал Парапун. — Отвърни ми, чуваш ли ме?
— Чувам те! — обадила се с тънък „звезден“ глас Гергина. — Защо ме викаш толко тревожната?
— Грижа имаме, сестрице!… От памтивека един ми ти магьосан кон Звездалия как шари по пълна месечина от гора у ливада и никой го не може хвана! А кога се навремето пръкна ненагледният ни принц, що го орисаха орисниците?… Докато не яхне тоя Звездалия, ни да възмъжее, ни да се очовечи! Поради което вече петдесет и повече месечини, как му го отлагаме пълнолетието!… Ама, ще ме питаш — що от това?
— Няма да те питам, а ще се изкикотя силно и подигравателно! — тънко се изкискала Гергина. — Защото, намясто да се радвате, че не сте го хванали досега, вие клюмате носове! Ако го бяхте хванали, какъвто е буйно неуловим, и ваш Пулейко го яхнеше, какво щеше да стане?… А, траеш като пукал. Аз, макар че съм звезда и нямам глава, като разсъждавам, така си викам: по е за предпочитане един принц да си е нежен и непълнолетен, отколкото пълнолетно-възмъжалата, пребит! Първо си го направете тоя Звездалия кротък и годен за яхане от принц, па тогава го ловете!
— Харно мари, душко, ама — смили се, та речи: как?
— Тебе ли да те уча, бре? Па кой освен тебе го знае онова много тайно заклинание, спроти кое няма сила да попречи? Па нали друг такъв главен знахар и гадател царицата и със свещ да тражи, пак няма да найде?
— Ау, вярно! — сякаш се пробудил Парапун. Обиколил тавата с танцуващи стъпки, заподскачал все по-необуздано, топнал длан в тавата и се оцъклил. — Фу-фу, коне Звездалийо, фу, бясна гидийо!… У сред гора, у сред гора завърни, бела ливада намери, бела ливада спроти бела месечина! Кротко се биле напаси, та на кротко агне стани!… Хруп-хруп, хрррр-уп! Пълна мешина, кротка гърбина! Ха така! Те така.
Гребнал с кратунка от тавата, изнурено политнал и се строполил пред трона с протегната ръка:
— Принцът да пийне.
— З… защо? — подозрително се дръпнала Параскева.
— Да хване сила заклинанието. Свършено е със Звездалията. До среднощ ще найде кроткото биле, ще се нахрупа и ще доприпка при Жеко, кротък като агне. И ще бъде хванат абцелютно и безвъзвратно — отново протегнал кратунката Парапун.
Параскева го огледала, огледала и болярите… Изревала, поруменяла от надежди:
— Да ме не лъжете пак нещо, върколако!… Помни какво говориш! — взела кратунката, помирисала я… — Пулейко, ха, мами…
Но Пулейко отдавна спял с отворена уста, както си седял на златното столче.
— Пулейко! — разтърсила го Параскева. — Мамино съкровище безцен-нооо!… Я какво ще му даде мами на своето любимо слънчице!…
И пак го разтърсила, и пак — по-силно… Па въздъхнала и мощно го зашлевила. Пулейко мигом се ококорил.
— Ха пивни, мами, от туй ми ти пиво наречено… И поднесла кратунката към устата му.
Пулейко се вторачил, лапнал я светкавично, като влечуго муха — и я погълнал, без да дъвче.
Стоедин вървял през полето леко и весело, нищо, че дрехите му били кърпени — на рамо тояга, на тоягата торбица, а в нея и погача, и глава лук — ще помине ден-два, пък натам — все ще срещне хора, да им поработи.
Спрял да поотдъхне. Сянката му се протягала далече напред — към гората, почервеняла от лъчите на залеза. Преместил торбата на другото рамо и пак забързал… В нозете му нещо иззвънтяло, погледнал — златица! Бре, пусто — ама, вярно, златица!… И на дланта тежи, и лъскавее… И от другата страна лъскавее…
— Убре-дебре, имало късмет, бре!… — зарадвал се Стоедин. — Кон ще си купя! Нива ще си купя!
И тъкмо тръгнал, в нозете му пак иззвънтяло. Взел и втората златица, пуснал и нея в пазвата, па като затичал, като заподскачал, като викнал в пустото поле с цяло гърло:
— Убре, късмет мой — брат мой!… Къща ще си вдигна, та на два ката ще я възправя!… Сбогом, сиромашийо проклета! И спрял: звъннало трети път.
— Брей, късмет мой… — утихнал Стоедин. — Брат ли си ми, враг ли си ми? Толко хубаво — не е на хубаво. — Приклекнал, загледал третата златица.
— Ами с тебе що да чиня?… Я си я гушни и нея в пазва бре, Стоедине. Така де. Тая къща двуката си иска салтанатите, зер ще й пристъпиш прага такъв одърпан. Ами да! Нови потури ще си купиш…
Пуснал в пазва и третата златица и пак тръгнал.
— Па и кенар риза, па и лачени кундури… И кехлибар броеница… Е, защо ми е броеница? По-харно пояс пискюллия…
Като наближил храста край пътеката, дочул плач. Учудено се озърнал и видял Бистроокия.
— Защо плачеш, дядо?
— Ох, не ме питай, момченце. По-харно вземи камък, та ми смажи чутурата, лелеее…
— Немой така бре, човече — приседнал до него Стоедин.
— Я речи що е толкова станало. Речи, да ти олекне.
— Аз се, момченце, от гурбет прибирам. Остарях по чужди краища, ама баре късмет имах, та спастрих четири златици. Пойдох си най-после за дома — нали навремето челяд оставих, да я зарадвам. Правех сметка кому кон, кому къща двуката да купя, па и у някоя дрешка да ги пременя… А кога седнах тука да посбера душа, че се уморих — що да видя! У пазухата, леле, сал една останала, лелеее…
— Мълчи малко, мълчи сега! — почудил се какво да прави Стоедин. — Бре, да се не види!…
Засмял се, без да му е смешно… и му станало смешно. И се разсмял така щедро, че лицето му грейнало.
— До злато да опира, деде, до здраве да не опира, така ли е?
— Така е и не е така, момченце — вайкал се Бистроокия, — че то, голо здраве — жива болест!…
— Добре де, я… я поглеж ееее — там! — посочил му небето. Големият гарван тежко махал крила, приближавал. — Я му се помоли да ти ги върне. Ха де!
Бистроокия се загледал в гарвана и се престорил, че не усеща как Стоедин пуща златиците в пазвата му.
— Ха със здраве, дядо! — изправил се Стоедин. Олекнало му.
— Стой, момченце! — пъргаво скочил Бистроокия, извадил златиците от пазвата си. — Как стана това бре, я ги — всичките!
— Не знам, дядо, питай гарвана. Сигур ги е нашел, па е разбрал, че са твои…
— Мои!… — запречил му пътеката Бистроокия и го загледал тежко и кораво. — Злато е това, момченце. У кого е — негово е. — И протегнал длани, сякаш го подканял да вземе насила златиците, да му ги ограби. — Как се печели такова имане?…
— Не ме грижи, дядо, ще спечеля и аз — заобиколил го Стоедин. — Що са дни — напред са.
Махнал за сбогом и се отправил към гората.
— Не бързай! — изпреварил го Бистроокия. — Да имаш някой залък, че съм гладен?
— Па може ли на път без залък? — учудил се Стоедин, веднага развързал торбата и му подал и хляба, и лука. — Да ти е сладко!
Хапнал залък Бистроокия, хапнал втори…
— А кой си ти бре, момченце, от къде и за къде?
— Стоедин съм, дядо. Така ме орисали, така ме кръстили — сто и една годин да живея. Тъпча я тая земя, та си диря хляба, къде ми очи видят. Що земи съм пребродил — чет нямат. И гол в пчелин съм връзван, и в кладенец съм давен, и с ножове съм боден, и в зандан съм хвърлян, и от магаре съм падал… и все съм оцелявал. Сиромах човек се не затрива, само да го работа не плаши. А мене ме не плаши… Де, хапни си, защо спря?
— А, моето ядене — толкова, момченце. Сполай — усмихнал се Бистроокия. — Ами с какво да ти се отплатя, не знам… — и най-сетне се решил.
— Чувай, има едно нещо — притежаваш ли го, ще си най-могъщият под небето! Капка за царство ще мениш!… Чувал ли си за живата вода?
— Малко ли приказки се приказват, дядо — съчувствено поклатил глава Стоедин. — И за какво ли не.
— Не са приказки! Има я! Знам и къде е, и как се стига до нея!
— Че тогава защо не идеш да си я вземеш?
— Не мога, момченце — помръкнал Бистроокия. И пак се примолил:
— Я иди ти, а? Не те лъжа — най-могъщият ще станеш, исполин ще станеш, голям като света ще станеш! Не вярваш ли?
— А, вярвам — нарамил торбица Стоедин. — Ама ми не трябва. И така съм си добре. Прощавай и — със здраве.
Поел към гората и скоро дърветата го скрили.
Бистроокия въздъхнал, пристъпил към полето, загледал се пак далече-далече и опрял длан в невидимата стена. Злоокия се подал иззад храста отвъд стената и подигравателно се изкискал:
— Този пък — не ще, а, брате?… Не ще, не ще, не му трябва!
— Може и да му затрябва — усмихнал се сякаш на себе си Бистроокия. — Не му ли затрябва — другиму ще затрябва. Все някога някому толкоз ще затрябва, че ще я стигне. И ще я донесе.
Вдигнал длани към небето, превърнал се в Звездалията, отърсил грива и затичал към гората.
— Надай се, надай — напусто се надаш! — изкрещял подире му Злоокия. И млъкнал, защото бил само много зъл, но не и глупав, та да приказва, щом няма кой да го чуе. Подскочил, превърнал се пак в оня ми ти голям-голям гарван и се шмугнал в храста.
Месечината, кръгла и бяла, огрявала меките пасища, които се надигали към хълма и опирали чак в гората.
Портата на царските конюшни била широко отворена. Спотаили се вътре, в тъмното, конярите гледали към хълма. Десетина, начело с главния коняр Жеко, яхнали най-бързите коне и стиснали аркани, били готови да препуснат всеки миг. Другите държели муцуните на животните — да не би някое да изцвили.
Конят на Жеко, бял като сняг, нетърпеливо биел с копито.
Гледали към хълма и жените, и старците, скупчили се в сянката на колибите. Сред тях — и Невянка, облечена в чувал, а главата й била така дебело омотана в дрипи, че се виждали само устата и очите и не се разбирало момче ли е, момиче ли е. Ясно било само, че е човек. Много зеленоок човек.
Всички били тревожни и нетърпеливи и не смеели да шукнат. И само тя спокойно се усмихвала.
Гледал към хълма и съгледвачът на боляр Боню. Покатерил се в клоните на самотното дърво сред слънчогледовата нива, лющел семки с безизразно лице… Оттам, макар и отдалече, хълмът се виждал добре. В края на нивата, край синора, под гъстака диви круши лежали и чакали пет коня и четирима мъже. Единият тихо похърквал, подложил под главата си рибарско серкме.
Гледала към хълма и зрителната тръба, която Парапун закрепвал на прозореца. Одаята му била под самия покрив на кулата. По гредите висели изсушени прилепи и жаби, връзки пера и треви, мехове и торби. Край огнището — делви, казани и кошници. През ниската сводеста врата се виела стълба надолу, а през другата, по-широка врата, се виждала площадката зад крепостната стена на палата и там — четири клетки с четири гълъба.
Изкачил стълбата, най-напред влязъл Боню, а по него — и другите боляри и болярки.
— Заспа ли пресветлата? — раздухал огъня в огнището Парапун.
— Па би ми свирачите, едра две пердета и се унесе — подал му най-големия казан Вълкашин.
Зуна погледнала през тръбата и пляснала ръце:
— Ау!… Ама този път се вижда като на длан!
— Бе, то се вижда, ама… да видиме какво ще видиме — промърморил Мушан и се заел да пълни казана с вода.
Парапун изчакал да го напълни до половина, излял в него течността на две кратуни, отсипал от торби, добавил от делви, докато казанът се напълнил до ръба. Разбъркал го и пак раздухал огъня.
А Боню седнал удобно зад зрителната тръба и се загледал през нея.
Месечината вече се надигнала високо в небето, пасищата станали сребърни. И ето най-сетне се дочул далечният, тежък тътен, приближил и на хълма се появил Звездалията. Разиграл се, изцвилил и обърнал глава към колибите.
Конярите го гледали прехласнати, Жеко движел уста в беззвучна молитва…
— Бай Жеко, човече, какво чакаме, бре!… — колкото изшушнал, толкоз изплакал от нетърпение остролик коняр. Жеко ядосано го тласнал да мълчи.
— Рече ли тоя път да слезе докъм… баре докъм дряна — има надежда, инак… — колкото изшушнал, толкова се примолил мустакат коняр.
Звездалията сякаш чул, разиграл се, затичал и като отминал дряновото дръвце, спрял още по-наблизо, насред, ливадата.
Жеко вдигнал ръка, някой лиснал ведро вода за сполука и конниците се понесли към Звездалията. А той спокойно чакал. Пръснали се в дъга, обградили го, арканите изсвистели и заловили шията му.
— Уф, леле, божке, най-сетне! — щастливо изхлипала Жековица. Невянка разбрала изреченото по движението на устата й и се усмихнала:
— Ба, то се още не знае. Не го ли видите, че си играе с них? — и не довършила, викнала от болка — Жековица привично и беззлобно я ударила по увързаната глава.
Викът й се слял с ликуващите викове на жени, старци и коняри — конниците, опнали ласа, водели Звездалията към конюшните. И когато вече щели да го вкарат в портата, Звездалията внезапно се възправил, скочил и конниците, дръпнати от арканите си, се посипали по ливадата, конете се разбягали и сами се върнали в конюшнята. А Звездалията настъпил въжетата, скъсал ги от шията си и изцвилил към колибите силно и настойчиво. После препуснал към хълма и потънал в гората.
Невянка гледала подире му щастливо и унесено.
Един по един конярите се изправили. Кой триел натъртен лакът, кой оправял съдрана риза…
— Опустяло. Здрав кокал не остана — плюл Остроликия.
— Бе откога казвах, ама кой да чуе. Тая хала няма лов.
Унило се сбрали около Жеко, помогнали му да стане, вдигнали и капата му и мълком тръгнали към колибите.
Там, от дървото сред слънчогледовата нива, Съгледвача видял, което му трябва. Спуснал се от клоните и поел към синора. Мъжете сръчкали спящия и се изправили.
А Боню отлепил око от зрителната тръба и се обърнал към болярите и болярките:
— Както се очакваше.
— Ау, тоя път вече ще ме офъка до голо и окото й не трепва!… — ужасила се Гергина.
— Я трай! — скарал се Парапун. — Ами ако те давене в тава чакаше? По ли е харно?
Бързо разглобил вече ненужната зрителна тръба и я скрил под одъра. После всички се заловили с казана — додали дърва в огнището, задухали огъня… Мушан усърдно разбърквал течността, която силно вряла и вече намаляла до половина.
При конюшните всички — и жени, и старци, и коняри — наобиколили Жеко, мълчаливи и попарени.
— Леле, Жекоооо, докога, Жекоооо… — сподавено проплакала Жековица.
— Млък! — яростно се троснал Жеко и въздъхнал. — Хайде.
Раздвижили се хората, потърсили Невянка — а тя си гледала все така към гората, накъдето се изгубил Звездалията. Жековица и една от жените крадешком я приближили, хвърлили върху й чул, съборили я. Жековица я захлупила в скута си.
И това сякаш било знак — всички се нахвърлили върху Жеко, захванали да дерат дрехите му, да го цапат с тор. Разбили и носа му и се дръпнали. Тогава Жеко на свой ред легнал в прахта на коневръза, овъргалял се едно хубаво, пък станал и ги попитал с очи: добре ли е така?
Хората мълчали.
Жеко разбрал, че този път извършеното е недостатъчно, и се троснал към Остроликия:
— Бъклица ли чакаш?… И… да е на по-лично място.
Бързо подали на Остроликия цепеница. Той притеснено се поусмихнал, плюл на длани, премерил удара и го хласнал в челото. Жеко политнал, но хората го поели, преди да падне, гледали изникналата буца и оживено закимали:
— Е, това е друго, друго е, така е вече друго! — Подали му тояжка и го изпратили чак до края на конюшните. Един през друг го успокоявали, окуражавали го със съвети:
— Речи й на, царице, милост речи, видиш — смаза ме, речи. Тоя звяр няма ловене. Ако можеше, ехеее — да са го уловили още дедите ни и на дедите дедите им, речи!… Така де!… Че щял принцът да си седи нежен — що от това?… То за назе, конярите, е вредно да сме нежни, речи — щото няма да я можем тая тежка работа. А от принца що се иска? Да заповядва. Па то, речи, може да се заповядва и нежно-непълнолетната, така де!… Дигне например нежно ръката и рече непълнолетно: „Заповядвам еди-що си!“
— Бе така е. Ама да можех с твоята уста да й го река — изпъшкал Жеко и им махнал за сбогом. — Хайде — ега има дни.
И се отдалечил надолу към нивите и лозята. Хората гледали подире му, докато се виждал. Остроликия въздъхнал, поклатил глава и пошушнал на Мустакатия:
— Тоя път май няма да се върне, горкият.
А Жековица чак сега пуснала Невянка. Момичето отметнало чула от лицето си, поело шумно дъх и любопитно се ококорило:
— Що крихте пак от мене ма, тетко?
Никой нищо не й отговорил.
Жеко вече куцукал край синора на слънчогледовата нива. Щом доближил гъстака диви круши, изсвистяло серкме, паднало отгоре му и докато се опомни, Съгледвача и помощниците му се хвърлили, запушили устата му и го напъхали в голям чувал.
Съгледвача тихо изсвирил и легналите коне се изправили. Възседнал, прехвърлили чувала пред седлото му и всички препуснали към палата, който се виждал далече-далече, малък като детска играчка. Вече развиделявало.
В тронната одая на палата Параскева напразно чакала болярите си — разхождала се все по-гневно, вслушвала се, гледала пясъчния часовник… Слугините уплашено й веели с ветрилата. Накрая Параскева не издържала, ритнала едната слугиня и четирите изчезнали като издухани.
— Знам защо ви нямааа!… — яростно изревала царицата, траснала в пода пясъчния часовник и се втурнала в коридора, грабнала копието на стреснатия вардач и хукнала. — Знам защо се криете, проклетници лъжливи!… Този път — душа да ви е яка!
Ритнала една врата, хлътнала в стаята на Вълкашин. В единия ъгъл стоели прави свирачите, в другия било леглото му, снабдено с обтегало, което да го удължава, докато спи.
— Къде е? — насочила копието към свирачите Параскева.
— Криете ли го?
Замахнала, пръснала ги — но зад тях нямало никой. Скочила на леглото и разритала обтегалото.
— Къде се е стаил?
— Н… н… не знаем, пресветла, не се е прибирал тая нощ — заекнал един от свирачите.
— Ааа, ще те спипам аз тебе, маломернико! — излетяла в коридора Параскева. — И ще те обеся за краката, та да висиш, докато замязаш на редовен човек!…
В дъното на коридора се мярнали слуги и побягнали като от чума. Параскева ритнала друга врата, хлътнала в стаята на Гергина. До одъра се извисявала тежка дървена машина за насукване на лимби. Параскева зловещо се ухилила и крадешком, на пръсти я заобиколила, посегнала — но Гергина я нямало там. Доловила зад себе си плахо и любопитно движение, рязко се извърнала и сграбчила най-бавния от слугите, а другите се пръснали кой където види.
— Къде е тая гарга? — изсъскала Параскева. — Къде са болярите?
— Н… н… — поискал да каже „не знам“ слугата, но Параскева го ударила с копието и пак хукнала по коридора. Зад ъгъла налетяла на друга група слуги, сляпо сграбчила — в ръцете й останало само нечие наметало. Размахвала копието, удряла когото свари, и ревяла с цяло гърло:
— Боньо, къде сте, бре!… А, тоя път прошка няма!…
Съгледвача, застинал в тъмното на нишата, изчакал да профучи край него, нарамил чувала и забързал по другия коридор.
А горе, в одаята на Парапун, болярите и болярките трескаво довършвали работата си около казана. Из вътрешността на палата се носели писъци и диви стъпки.
— Боньууу, жив ще те одера! — идел гласът на Параскева.
— Зуноооо!… Крийте се, гиди лъжци проклети, ха да видим как ще се скриете!
Парапун топнал перце в котела, погледнал на светлината…
— Парапунеее, ще те удавя в тавата, дето си ги правиш лъжливите предсказания! И ще те давя до пълно умиране, гадо! — ехтял далече-далече гласът на Параскева.
— Пък и помни какво ме заплаши — промърморил Парапун.
— А, като слон помни — вслушал се Мушан.
— А тебе, Мушане, тебе, крадльо лъжлив, ще те заключа в ковчега със златиците! — яростно се отдалечавал гласът на Параскева. — В злато да мреш и ни една златица да не…
— Ау, колко мъчително — злорадо се ухилила към Мушан болярка Зуна.
— Бе, плаши… — презрително процедил Вълкашин. — Само си зяе.
— Я плаши, я не плаши — шетал около казана Парапун.
— Аз лично не предпочитам да го проверя.
Съгледвача изкачил стръмната вита стълба, внесъл чувала и се поклонил на Боню. Боляринът му кимнал и той развързал възела и изтърсил Жеко.
Жеко се изтърколил, застанал на колене и опулено изревал:
— Боляри!… Това ли заслужих за толкоз години вярно и главно царско конярство? Да ме лови тоя, с празното лице! И да ме връзва в чувал, като дребен добитък!
— Бре, Жеко, ти и ръка да му целуваш за това, пак е малко — усмихнал се Боню. — Къде ти е Звездалията?
— А оня дръвник Жеко — заплашително приближавал гласът на Параскева — оня Жеко с Жеко такъв, ще го разчекна с четири коня!… И после ще го подпаля!… Барабар с всичките му колиби и конюшни!… До пълно изгаряне!… Ей с тия ръце ще го подпаля!
Нещо шумно се строшило.
— Милост!… — обезумяло запелтечил Жеко. — Боляри! Овардете ни!… На, ловихме го!…На!… — показал дрехите си. — На — показал челото си.
— Харно, човече… — заслушал се в приближаващите писъци Боню. — Ала нам ни цицина не трябва. Нам ни Звездалия трябва.
— Милост! — прегърнал нозете му Жеко. — Тая хала няма лов!
— Помагай! — ритнал го Боню.
Парапун подал кърпи, хванали казана, Боню подложил кратунка. С общи усилия наклонили огромния казан, наклонили го още, още, още… От него изцъцрила тежка и кратка струйка, Боню почакал в кратунката да капне и последната капка и бързо я запушил. Дръпнали котела и го затрупали с торби — да не се вижда.
— Иде!… — изшъткала откъм вратата Зуна. Боню тласнал Жеко към ъгъла и му пошушнал:
— От тебе — ни гък!
Сега в палата царяла тежка тишина. По стъпалата се прокраднали тихи стъпки… И на вратата се появила Параскева, разчорлена, стиснала наметката и строшеното копие. Злорадо ги огледала.
— Аааа, ето къде се криете! Е, скрихте ли се?… — насочила копието, прекрачила и всички се сурнали към другата врата. — Охооо, Жеко, и ти ли си тука, душко? Тъкмо да те не диря — прекрачила още крачка и всички се скупчили. — Мразите ме! И принца мразите! Гиди хрантутници, лъжливи и коварни! Ей сега ще ви…
Парапун изревал така внезапно и ужасено, че я надвикал:
— Какво иска тая жена от назе бре, Боню? Какво повече иска, бре!… — Параскева, замахнала, озадачено спряла. — Нали Звездалия искаше?… На, хванат е най-сетне, да опустее и Звездалията, и чудото! Какво друго иска?!
Параскева подозрително ги огледала и като подсмъркнала с отворена уста, много заприличала на сина си.
— Вярно е, пресветла — поклонил се Боню. — Тъкмо се наговаряхме как по-тържествено да ти го съобщим.
И се вкаменили от тревога: ще повярва ли?
— Щом е вярно… — облизала уста и подозрително примижала Параскева. — Ха тогаз пусни гълъбите, върколако! — и пак насочила копие. — Пусни ги, да си доведат принцесите, още царкините!… — и изревала в лицето на Парапун. — Ха де!… Ха да видим стиска ли ти! Ха пусни ги!
— Защо да не ги пусна? — зло ревнал в лицето й Парапун. — Като нищо ще ги пусна!…
— Да го видиме, да го видиме! — сграбчила го царицата и го заблъскала към площадката, където били клетките. — Всеки знае да се кани! Хайде — пусни ги!
— Ще ги пусна, ще ги пусна! — на свой ред я заблъскал към клетките Парапун. — Като нищо ще ги пусна и пак ще ги пусна!
— Няма да ги пуснеш ти — грабнала клетка царицата. — Аз ще ги пусна!
— Не, не! — сграбчил от другата страна клетката Парапун. — Аз ще ги пусна!
И както викали един другиму в лицата си, пъхтели, дърпали клетката, разтрошили я — птицата литнала. Сграбчили втората клетка, разтрошили я, разтрошили третата и не преставали да викат:
— Видя ли?…Ти видя ли, върколако! Не, ти видя ли! И тоя ще пусна!…И последния ще пусна!…
Литнала в небето и четвъртата, последната птица…
Параскева вдигнала глава към гълъбите, които кръжели в небето и едва сега осъзнала станалото. Гледала как един по един поемали пътя си… Умилено изхлипала:
— Фъркат… Отфъркват си!…
— Да ни е честито! — изнурено заплакал Парапун, замахнал, та я прегърнал и целунал. — Няма връщане!
Тогава се хвърлили да я прегръщат и да честитят, всички в надпревара викали един през друг, целували я, целували се…
— Заповядвам да се разтреби целият палат! — надвикала врявата Параскева. — Да се стъкми невиждана софра! Да се знае и помни кога царица Параскева е правила сгледа на сина си, божкеее, слънчице на мама…
Запретнала фусти, забързала. Пътьом спряла при Жеко.
— Жеко, бягай си и — чакайте ни! — дръпнала торбата от пояса на Мушан, откъснала я и я хвърлила в краката на коняря. — Награда! По златица на глава!
Жеко изтръпнало й целунал ръка и тъпо загледал как болярите и болярките я следвали надолу по стълбата… Опомнил се, сграбчил Боню и проплакал:
— Боляр Боню!… Що направихте бре, твое достолепие! Сега вече…
— Сега вече ще слушаш ей тоя човек — тежко го погледнал в очите Боню и подал кратунката на Съгледвача. — За всичко ще го слушаш.
Забързал подир царицата и болярите. А Съгледвача вдигнал торбата със златиците и кимнал на Жеко:
— Тръгваме.
Край колибите на царските конюшни вече белеело пране, жените напалили огън и готвели на открито, конярите носели прясно окосена трева, торби зоб, мъкнели тарги с тор и го трупали на бунището. Невянка вадела вода от кладенеца. При налбантницата кънтяла наковалня. Остроликия, приклекнал, разглеждал крака на един кон. Мустакатия вдигнал глава и пръв видял Съгледвача, който яздел, а Жеко се държал за стремето, за да не изостава…
— Ей! — викнал към колибите Мустакатия. — Я гледайте! Всички зарязали работата си. Дръпнали се далече между колибите. Само Невянка останала при кладенеца.
Съгледвача скочил от коня и вдянал поводите в халката на коневръза.
Двамата с Жеко се огледали в празното мегданче…
— Ще ни палиш ли, твоя милост? — запитал отдалече Остроликия.
— Аз не паля — надигнал глас с безизразно лице Съгледвача. — Аз давам награда!
И разлюлял торба над главата си.
— Хора, вярно е! — викнал Жеко. — Дава се по златица на глава! Елате тука! Всичко е в ръцете на ей тоя Бонюв човек! От назе си зависи дали да изгориме всички до крак, или да получиме награда! Аз лично, като разсъждавам, си викам — по е харно да получиме награда!
Първо приближили неколцина от най-любопитните. Закъснелите ги изпреварили и скоро Жеко и Съгледвача били обградени от плътен човешки пръстен. Съгледвача развързал торбата, извадил златица и я подал, но никой не се осмелил да посегне. Всички гледали в Жеко. Той се поразтъпкал, подвоумил се, преглътнал, взел я… И тогава всички протегнали ръце и се заблъскали.
Торбата бързо се опразнила.
— Така!… — викнал Жеко. — Обаче…
И посочил Съгледвача. А той спокойно огледал човешкия пръстен:
— Както рекох — аз не паля. Царицата пали. Аз давам по златица на глава. Ала продума ли се думица за онова, което ще правим тук — вземам си ги, златиците. И не си ги вземам сами, а заедно с главите. Ясно ли е?
Хората закимали съгласно, зашушнали…
— Ей, какво правите? — звъннал внезапно гласът на Невянка и сякаш ги шибнал бич — извърнали се уплашено, някои побягнали. А Невянка крепяла тежките ведра и весело се усмихвала. — Тетине, гостенин ли доведе?… Защо мълчите, от какво се уплашихте?
И се загледала в Съгледвача.
— А ти — защо ме толкоз зяпна? — присвил око той.
— А, аз така си зяпам — добродушно грейнала Невянка.
— Е, какво виждаш?
— Па, много ти е студено окото. Лошав си, а?
Съгледвача се усмихнал само с уста… Рязко прекрачил към нея, тя се препънала, разплискала ведрата и побягнала към огъня, като от време на време се обръщала назад…
— И улав ли си имате? — стиснал зъби Съгледвача.
— Момиче е, твоя милост — обадил се Жеко. — Осиротя, па жена ми тетка му се пада, та го привъртяхме, уж да помага… Работи, вярно е, ама е болно в устата — не може да лъже. Изпърво мислехме — от проклетия, после разбрахме — така е орисано.
Жековица и две жени приближили огъня, издебнали Невянка, хвърлили отгоре й чул и я повлекли към колибата. Затворили я и залостили отвън вратата с тежък кол.
— Ни е да го държиш, ни е да го прогониш, горкото — въздъхнал Жеко. Съгледвача тикнал в устата си сламка, подъвкал я умислено и отсякъл:
— Ни ще го държим, ни ще го прогоним. — Извадил от кончова на ботуша си тънка бляскава дълга игла и се запътил към колибата, но хората решително му препречили пътя и го спрели.
— Немой това, твоя милост! — глухо проронил Жеко. — Нищо няма да узнае.
— С всичкия ли сте? — кипнал Съгледвача. — Нали ни чу?
— А, не чува, твоя милост. Защо, мислиш, сме й омотали главата? Опасно е само, ако види. Не бой се. И нам ни е мил животът.
Съгледвача се поколебал, но като срещнал настръхналите погледи на тълпата, прибрал иглата в ботуша си.
— Хора, по мене! — облекчено викнал Жеко и ги повел към обора.
— Какво ще правим? — надникнал в лицето му Мустакатия.
Жеко се отправил към дъното на конюшнята, където бил вързан неговият разкошен бял кон, изчакал хората да се съберат и скочил в яслата.
— Хора, досега от нас се искаше ловене на Звездалия, което беше мъчно, та невъзможно. Сега от назе се иска — що? Едного превапцуване! И лъжене! Което нѝ е мъчно, нѝ па невъзможно. Фнимание: ще повтаряте по мене и ще запомняте! — и втълпяващо проточил: — Снощи Звездалията дойде кротък като ягне!
Нестроен хор колебливо повторил.
— И ние го абцелютната хванахме и окончателната! — Това вече хорът го повторил стройно и бодро.
— И сега — камо го Звездалията? Ей го на Звездалията! — остро посочил белия си кон. Никой нищо не повторил.
— Харно, ама… — засрамено се окашлял Остроликия. — Тоя е бял като сняг. А…
— Черен е, черен е — разклатил кратунката Съгледвача.
— Ето му го тука черното.
— На работа! — скочил от яслата Жеко. — Живо! И от живо — по-живо!
Че като кипнала оная ми ти шетня, тука ли си — там стой. Едни мъкнели корита и чебъри, други вадели четки, делви и паници, трети наливали от кладенеца вода… Кратунката разредили в паница, паницата — в делва, делвата — в корито, а коритото — в огромен казан. Бъркали-разбърквали, бъркали-разбърквали… Съгледвача се поразкършил, отишъл към колибата, в която била затворена Невянка, погледнал оттам — шетнята не се виждала.
— Ей, лошавият, какво правите? — показало се в процепа на вратата зеленото Невенкино око.
— Много ли искаш да знаеш? — посегнал с пръст към окото Съгледвача и то изчезнало.
— А? Що рече? — пак попитала Невянка и окото й блеснало в процепа на дъсчената стена. — Приказвай, ама си подай да ти гледам устата, че така не чувам.
Съгледвача подъвкал замислено сламката, върнал се при конюшните, легнал в една каруца под навеса и се престорил на заспал.
И ето, след час първата боя била вече мината, белият кон станал сив. Само на челото му оставили бяло петно, да прилича на Звездалията изцяло. От време на време животното неспокойно се разритвало и най-яките коняри го удържали. Всички били тука, едни бъркали боята, други помагали с четки на Жеко, трети просто зяпали.
— Сега да го чакаме ли да изсъхне или веднага да повтаряме? — топнал четка Остроликия.
— А, твоя милост? — потърсил с очи Жеко. И сръчкал Мустакатия да подири Съгледвача. След малко Мустакатия се върнал.
— Заспал е. Да го будим ли?
— Остави го — решил Жеко. — Ще повтаряме, пък… И мацнал с четката: сивото се превърнало в черно.
— Бре, става! — зарадвала се Жековица. И всички се скупчили по-тясно около коня, заплеснати в промяната. Навън нямало никой и никой не видял как Съгледвача отворил очи и се заслушал.
— Тетко, мари!… Тетине!… — блъскала по вратата Невянка. — Що правите толкова време, гладна съм вече!
Съгледвача слязъл от каруцата, надникнал крадешком в обора и като се уверил, че никой не я чува, тръгнал към колибата. Заобиколил, снишил се, за да не го види Невянка, пропълзял и като избил кола, притиснал се в земята. И когато Невянка пак завикала и заблъскала, вратата се отворила и го скрила.
Невянка излетяла навън, учудено се огледала и тръгнала към обора. Съгледвача я изчакал да влезе там, бързо се върнал под навеса и пак легнал в каруцата.
Плътната стена гърбове пречела на Невянка да види какво се върши. Любопитно се надигнала на пръсти, потърсила пролука, па разбутала с лакти увлечените зяпачи и се промъкнала най-отпред. Четките боя вадели от конското тяло черни ивици. Всички били така погълнати от гледката и толкоз не вярвали, че може да се измъкне от колибата, та и тези, които я погледнали — и те не я забелязали.
— Бял си беше по-харен — кротко се обадила Невянка.
— Бе и мене ако питаш — така е, ама нали знаеш — какъв те вятър духне, такъв завет търсиш — отвърнал Остроликия.
— Там под ногата, Жеко, там намажи — намесила се Жековица.
— И под другата нога — додала Невянка.
— Виждам, мари! — ядосано се троснал Жеко, уморено изпъшкал, топнал четката в боята и се навел под коня…
— А защо го преправяте? — любопитно се кокорела Невянка. — А, тетине? — Чак сега я забелязали всичките, гледали я и не вярвали на очите си.
— Аааа!… Правите го да прилича на Звездалията! — досетила се Невянка, добродушно се взирала в изтръпналите лица и на свой ред се уплашила. — Защо?… Оня лошавият ли ви накара?… — разбирала, че трябва да млъкне, насилила се да млъкне, но вместо това заприказвала още по-високо и бързо. — Той, нали? Той ви е накарал да го преправите, та да излъжете, че сте уловили Звездалията и…
Жеко, опомнил се, сграбчил купчината чулове, блъснал ги в устата й, съборил я и бързо я затрупал. Остроликия се хвърлил към портата, погледнал към навеса и съобщил с ръце, че Съгледвача спи, нищо не е чул Съгледвача.
Отдъхнали си, отдъхнал и Жеко, отрил мокро лице и огледал хората:
— Ами сега?
— Ще продума, всичко ще обади — проговорил глухо най-старият от старците. — Видиш, иска да трае, а не може.
— Мммм-ъх, затри ни, господичко, всичките ни затриии!… — проплакала Жековица, прегърнала купището чулове и наченала да вие тихо и отчаяно.
— Бе тя назе — не знам, ама оня нея — насигур! — мрачно пошепнал Остроликия.
— Ще се удушааааа! — извикала изпод чуловете Невянка.
— Няма, тетка, няма — трескаво забърборила Жековица. — Ха, Жеко, така му било писано, горкото. А?… Па, какъвто му късмета.
— Ще се удушаааа! — разритала се под чуловете Невянка. Жеко сграбил купището, отметнал го и Невянка шумно поела дъх: — Ааааа!… Рекох, че искате да ме…
— Няма, тетка, няма — хванала я за ръка Жековица. Жеко откачил от стената секира и я втъкнал в пояса.
— Хайде, душко.
Жени, старци и коняри тихо излезли от конюшните, струпали се край навеса… Остроликия дал знак на Жеко, той хванал Невянка за другата ръка и двамата с Жековица я повлекли навън, затичали…
— Тетко, накъде? — опитала да надникне в лицето й Невянка. — Тетко!… Тетине!… Ама накъде?
Хората гледали подире им. Старецът свалил капа.
— Какво става? — надигнал се в каруцата Съгледвача.
— А, нищо, твоя милост — процедил Мустакатия. — Печелиме си наградата.
И се стълпили по-плътно, та Съгледвача да не види как тримата наближават края на пасището и се скриват в гората.
— Готово ли е? — прозял се Съгледвача. — Я, пладне наближава! Хайде, разходете го, да изсъхне.
— Не бой се, твоя милост — въздъхнал старецът. — Такова мокро бързо съхне.
И всички се отправили към обора.
А тримата тичали по пътеката през гората. Жеко и Жековица стискали за ръка Невянка, влачели я, клоните ги шибали по лицата, но те не ги усещали.
— Къде отиваме!… Татко, къде ме водите!… Ще ме затривате ли?… Недейте, не ща!
Вече навлезли дълбоко в гората, тежко дишали, забавили бяг. Жеко и Жековица не смеели да се погледнат, ни да погледнат момичето.
— Ха да се върнем! Запрете ме в колибата! Вържете ми и устата!… И очите ми вържете, а?… Страх ме е тука! Нека спрем, уморих се!…
— Сега, душко… — пробъбрал на пресекулки Жеко. — Сега ще починем.
Излезли на широка поляна. Макар че слънцето било вече високо, под гъстака на дърветата се стелел полумрак. Жеко се взрял в отсрещния край на поляната, открил, което търсел, спрял и извадил от пояса секирата.
— Не ме трепете!… — примолила се Невянка. — Тетине, недейте!
— Няма, душко — сподавено преглътнал Жеко. Отсякъл дълъг прав клон, окастрил го, подострил го като кол и като държал острия край към себе си, подал го на момичето. — На, чедо. Дръж.
— Защо ми е? — отстъпила Невянка, но се хванала за кола. — Защо се плашите от мене, недейте!…
Жеко и Жековица напирали бавно към нея, тя отстъпила още крачка, две… Още крачка… Още… та до края на поляната. И вдигнала клона, като да се брани от тях. — Защо ме плашите така, защо ме плашите…
— Прощавай, чедо — глухо и виновно проронил Жеко и пристъпил към нея внезапно и заплашително. Момичето сепнато се дръпнало назад, изохкало, изтървало клона, приклекнало и се хванало за крака. Тогава Жеко и Жековица се обърнали и хукнали, та побягнали назад.
— Чакайтеее!… — викнало отчаяно подире им момичето. — Върнете се!… Теткоооо!… Ооооо!…
Но чуло само как стъпките им се отдалечават.
Пулейко още спял в покоите си, спял дълбоко и сладко и дваж по-сладко смучел пръст. През малкото пъстроцветно прозорче светело силното обедно слънце, а в огнището горял огън и Параскева развълнувано следяла как Парапун свещенодейства край тавата за предсказания. Зуна пак стискала паницата с благовоние, а Гергина — пергамента. Мушан и Боню тихо си шепнели. Вълкашин настанил свирачите край златния одър на Пулейко, където осемте му слуги държели новото празнично облекло на принца: златни панталони с дантелени крачоли, нанаждани на четири пъти, колкото години било отлагано пълнолетието му, златни чизми със златни шпори, златна блуза, златен елек, златна капела със златно перо, златна наметка и златен меч.
Парапун хвърлил в огнището смолисто зърно, вдигнало се бяло облаче дим, извадил с щипци паничката разтопен восък, изтанцувал няколко усукани стъпки, лиснал восъка в тавата и оцъклено замрял.
Параскева шумно въздъхнала.
Парапун се поклонил, вдигнал с пръчица восъка, вкоравен в чудновата фигура, одухал го от капчиците и като го разгледал вторачено, викнал:
— Царице! Боляри! Сърцето ми пърха у радостна тръпка, като го гледам ей тоя ми ти щастлив знак, що се изрисува на восъка благодарение на моето много вещо и тайно заклинание! Що виждам у тоя многоочакван тържествен ден? Едно животно виждам! И не к’во да е, а мешано животно! — размахал восъка над глава и бавно ги обходил. — Па тоя ми ти наш престолонаследник ще е царствен като лъв бре, хора! Па той ще е дълголетен като орел, бре! — надвесил се над одъра и силно заплюл Пулейко. — Пу!… Да не е уроки! Па той ще е хитър като лисугер, бре — пу!… Пуууу, как се сбра толкоз късмет наедно — и рязко вдигнал пръст. — Но, обаче — само при едно важно условие!
Параскева, която беззвучно е движила уста заедно с него, напрегнато застинала, а болярите и болярките се спогледали.
— Днес, след като яхне Звездалията и безопасно възмъжее, и след като гълъбите доведат своите си моми царкини на сгледа, да хареса и да си избере за жена… — втренчил се във восъка и възторжено викнал. — Ами да! На, изрисувала се като на портрет, на, като жива — на цар Куньо и на царица Дона щерката, Тодорка! Тодорка да си избере!
— Ами да! — веднага го подкрепила Гергина.
— Я? — ревниво се намесила Зуна, грабнала восъка от ръцете му и го приближила до очи. — Хо-хо, тая, дето се е изписала на портрет у восъка, не е Тодора! Къде са ви очите? Това е на цар Гого момето, Ванчето — на̀, колко учената гледа от восъка!
— А, ще прощаваш! — дръпнал от ръцете й восъка Парапун и го поднесъл на Параскева. — Само е Тодорка, нали, пресветла?
— Не, вие прощавайте! — неочаквано се намесил Мушан. — Ни е Тодорка, ни е Иванка. Това е щерката на о’Бозе почившите цар Зафир и царица Зафирка!
И гневно се скарали, развикали се:
— А, ще прощаваш! Не, ти ще прощаваш! Ако обичаш, ти да прощаваш! Не, ти!
— Мирни! — изревала Параскева и умилено изхлипала. — Мене ми тоя знак прилича и на трите. И трите са от коляно. Нека видим и той, маминият, коя ще си избере, мамино слънчице ненагледно, да го будим вече, а?
— Аз съм готова! — силно пошепнала Гергина. Наобиколили одъра и Вълкашин, обнажил меч, свирепо, но шепнешком изкрещял:
— Свирачиии! Пригот-вис! „Тих поток ромони у гора, млад се левент предпълнолетнага от сън буди“. Ииииии — ат!
Замахнал с меча и свирнята се понесла тихо и настойчиво. Зуна при всеки удар на тъпана пръскала с благовоние, а Гергина захванала да се поклаща, сякаш ще скача на въже и стъпила в ритъма, приглушено запяла:
— Слънчице златно-златистооо, като изгряваш високооо и като видиш далекооо, я речи, слънце, обадииии, има ли нейде под небо други кат тебе левентиииин!
Но Пулейко не давал никакви признаци, че се буди. Параскева недоволно погледнала Вълкашин, той замахнал по-енергично и свирнята гръмнала. Гергина надигнала глас:
— А слънце дума, говори, като ме питаш — ще рекаааа, има от мене по-левеееент, по-левент и по-хубостеееен!
Да, но Пулейко пак не щял да се буди…
— Ами ето — скимуцат ми като гладни! — сърдито изревала Параскева. Вълкашин замахнал с все сила, свирнята станала оглушителна, Гергина надула жили и озверяло закрещяла:
— Хубостееен, още юначееен! Отрок от царскооооу коляноооу! Пулей-коооу, един на мамаааааа!
В резултат Пулейко само примляснал насън и пъхнал в уста и другия палец.
Разбрала, че усилията на свирачите трябва да бъдат подпомогнати, Параскева подхванала сина си, вдигнала го като вързоп и го поразтърсила… Пък като въздъхнала, мощно го зашлевила по тила.
Пулейко мигом се ококорил. Свирнята и песента секнали.
— Пулейкоооо! — сладко проточила Параскева. — Наспа ли се, мое мило слънчице? — и безсмислено се изсмяла. — Тука гледай, мами, тука — обърнала го към слугите. — За много ти години, съкровище наше безценно!…
Слугите викнали оцъклено и равнодушно-хорово:
— Честито-многоочаквано! Пълнолетие! Мили-наш-принце-ооо! Надеж-до-наша-и! Упование!… Твоята пресветла майка! С-любов-гореща-и-целий-наш-палат! О! Тя-желае! Здраве-щастие-и-рози! И-безоблачно-небе!
— Благодарим, благодарим — щедро кимнала Параскева. — Я сега се обърни насам, слънчице мое, я чуй!…
— За много ти години, моето момче — поклонил се Боню.
— Честито, принце! Триж честито! Обичаме те! — поклонили се болярките и болярите.
Пулейко подсмъркнал, извил шия, дигнал рамо и като завъртял пета, капризно проточил:
— Ззззащо ти! Нннн-те, на мене. Ми викат четит-тттфффф.
— Е как, мами, нали днес нашето мило слънчице ще става… какъв? — все така безсмислено се изсмяла Параскева и сама недоволно се прекъснала. — Да, ама ако така точим, царкините току-виж пристигнали! Кога ще го яха тоя Звездалия, кога ще възмъжава…
Слугите пристъпили — напрегнати и внимателни като пред сражение. Боню повдигнал камбанката и посочил:
— Пулейко, я поглеж какви нови мъжки дрехи имаш, моето момче!… Я какви са прекрасни!
— Да, ама ти… пак си я, нея! Имаш! Къмммпбамка-бимката! — завистливо се вторачил Пулейко.
— А, не си я давам.
— Искам я! Пъггг-да! Пъг нея, пъгггффф, да бимна! Яз ного силно! — посегнал с две ръце Пулейко.
Слуги и боляри се хвърлили едновременно върху му и докато той яростно ритал и хапел, бързо започнали да го обличат.
През гъстака на листата прониквали снопове слънчева светлина и правели сенките още по-тайнствени.
Вечерта Стоедин си направил легло от папрат, наспал се едно хубаво и тръгнал да прекосява гората. А тя, вместо да проредява, ставала все по-дива и пътеката — все по-тясна. Излязъл на малка полянка, а от нея извеждали две пътеки. Подвоумил се по коя да хване, тръгнал по горната… и чул зад гърба си тихо призивно цвилене. Обърнал се прехласнато: на полянката пощипвал трева Звездалията. Разиграл се, пак изцвилил и поел по другата, долната пътека.
— Бре, късмет мой… — смаяно пошушнал Стоедин. — Видях ли го, сънувах ли го?
Върнал се, навлязъл в долната пътека и се вслушал: Звездалията процвилил някъде напред. Забързал подире му, затичал, а пътеката сякаш край нямала. И тъкмо когато много се уморил, нахълтал в златната тишина на втора, по-широка поляна.
От коня — ни следа.
Отдъхнал и видял, че от тази поляна извеждат три пътеки. Ами сега — по коя? Решил — по средната. И тъкмо навлязъл в нея, отново дочул тихото призивно цвилене.
Звездалията стоял насред поляната, сякаш го чакал. Стоедин не смеел да шавне, да не го подплаши… Изкушението го надвило, пристъпил към коня крачка, две… Окуражил се, приближил го и посегнал към гривата му:
— О, о, тпрууу, не бой се!… Не бой се, бре!…
Но миг преди да го хване, Звездалията се дръпнал, разиграл се, навлязъл в долната пътека и изчезнал по нея. Стоедин се втурнал подире му, дълго тичал… Мярна ли се там, отпред, или така му се стори?… Спрял, вслушал се: ни копита се чували, ни цвилене. Отрил мокро лице и се усмихнал:
— Брей, късмет мой, не си шега бий!… Или давай, или не подавай!… Преместил тоягата с торбицата на другото рамо, продължил по пътеката вървешком и вървял дълго. Отвреме-навреме поспирал да откъсне я къпина, я ягода… Дочул авлига, засвирукал като нея, млъкнал да чуе ще му отговори ли и неусетно навлязъл в третата поляна. От нея извеждали четири пътеки. Поколебал се по коя да поеме. Авлигата пак пропяла, Стоедин изсвирукал досущ като нея, заслушал се… И вместо свирнята на авлигата дочул далечен-далечен човешки глас, идел откъм най-долната пътека. Чуе се, изгуби се и пак се чуе, като допратен от вятъра. Стоедин озадачено се разтъпкал: пее ли тоя глас, плаче ли — не можело да се разбере. Пак се вслушал и решил — върнал се и хванал по най-долната пътека, забързал…
Внезапно пътеката свършила, но гласът го водел направо през гъстака и той си проправял път все по-нетърпеливо, защото го чувал все по-близо. Вече било ясно, че плаче този самотен глас… Проврял се през лещака, прескочил потока и излязъл на нова поляна.
А гласът млъкнал.
— Ей, има ли някой? — учудено се огледал Стоедин и видял Невянка.
— Ти ли надуваше гайдата? Какво правиш тука?
Тръгнал към нея, а тя, както си била приседнала, вдигнала клона и го насочила:
— Не приближавай!… Какъв човек си?
— Бре, от какво се толкова уплаши? — засмял се Стоедин. — Не ме ли видиш какъв съм? То ми на кръпките написано. На старите. А с новите е подпечатано. Ха добра среща, Стоедин ме викат. А ти кой си?
Невянка го гледала облещено и безмълвно в устата, за да отгатва думите му, и зъзнела в чувала, с който била облечена. Стоедин поклатил глава:
— Бре да се не знае, тъкмо вчера правех сметка, че по-сиромах от мене няма, па то имало — и пак се засмял. — Ратай ли си? — Невянка мълчала.
— Що дириш у тоя пущинак? Добиче ли си изгубил?
Невянка пак мълчала. Вдигнал рамене и потърсил с очи пътеката.
— Е, щом ти досаждам…
— Ннннеее!… — зъзнещо проплакала Невянка. — Не си отивай!
— Харно, ама стига рони тия сълзи, ще си омокриш чувала да простинеш — и се зарадвал, защото най-сетне Невянка се засмяла. — Гладен ли си?
— Да.
— Я да видиме дали си по-гладен от мене — развързал торбата Стоедин, постлал я, сложил отгоре й лука и остатъка от погачата, разчупил го на две. — Ха де!… Ама ти си див, та занесен, бре, от що се плашиш? — и пак учудено подканил: — Ха де, зер като на куче да ти хвърлям? Ела се пресегни, че за повторка няма.
— Н… не мога.
— Що?
— Не мога да дойда, бре!
Стоедин додъвкал залъка, приближил я. И чак сега видял, че единият й крак е хванат в клюсата на капан.
— Бреее… Па що мълчиш, та не речеш веднага, щурако! — и сърдито приклекнал. — Кога стана тая пакост?
— Н… на заранта.
Напрегнал се да отвори клюсата, но капанът бил силен. Опитал пак и я поотворил, но недостатъчно.
— Не се дърпай. Ще се осакатиш! Втъкни клона!
Невянка опитала и не успяла, опитала пак… Стоедин вдигнал очи да се скара, че се бави и погледът му спрял на шията й… после — на малките й ръце… Догадката го изумила. Посегнал, смъкнал от главата й дрипата — показала се втора. Смъкнал и нея — показала се друга. Смъкнал и нея… Лъснала тежка златна плитка.
— Ей, ама ти си момиче, бре! — опулил се Стоедин.
— Па момиче съм, та що съм!
— Не го вярвам. Я?… — замижал, ухапал длан, отворил очи. — Не, пак го не вярвам.
Смехът на Невянка се разлял като гласа на звънче, шегата я развеселила. Стоедин застъпил спусъка на клюсата, втъкнал клона и я отворил.
— Сполай ти — освободило стъпало момичето.
— Ама ти вярно си момиче, мари! — възкликнал Стоедин, сякаш чак сега се смаял истински. — Защо си ръгнала самичка из гората? Ами ако те бяха зверове изяли?
— Па те нали затова ме доведоха? Ако ми е късмет — да оцелея, ако ли не — да се затрия — посегнала към хляба Невянка, но веднага дръпнала ръка и го погледнала свенливо. — Да го взема ли, още ли ми го даваш?
— А?… Да, за тебе е — и я загледал как лакомо ръфа комата. — Ами… защо те мразят толкова?
— Кой? Тетка и тетин? — учудило се момичето. — Нееее, не ме мразят, никак не ме мразят.
— Полека, кой те гони!
Но Невянка вече се била задавила — тупнал я по гърба, повлякъл я към потока, гребнал с шепи и й дал да пие. Тя преглътнала, поела дъх и щастливо се ококорила.
— Я се умий! — отдръпнал се Стоедин.
Момичето послушно наплискало лице, грейнало и закуцукало към него.
— Ногата ли те боли?
— Аха… — щастливо и доверчиво се усмихнала Невянка.
— Е тогава защо се лезиш като смахната?
— Па радвам ти се, щото си добър. И щото ме харесваш.
— А?… — гъсто се изчервил Стоедин.
— И аз те харесвам. Ама ти защо се свениш? То не е лошо, когато хората се харесват, хубаво е.
— Бре, че уста! — смутено викнал Стоедин.
Невянка се уплашила, отстъпила от него крачка-две… Зърнала дрипите и бързо омотала глава.
— Ще ме биеш ли?… Аз… без да искам го изрекох… Нали няма да ме биеш? Недей, а?
— Ти чуваш ли се, мари? — кипнал Стоедин. — Я ги махай тия парцали! Защо ти са?
И за втори път я освободил от дрипите. А Невянка успокоено занареждала:
— Тетка ми ги омота, е, още много отдавна. Щото като ме бият, само да ме боли и да викам, ама да не умра — и пояснила: — Само да викам, та да не мога да приказвам, ама да не умра, защото ме обичат — и се разсмяла. — Па то не е бой до бой, а бой връз бой. И все заради тая моя пуста уста, пуста опустяла. Зина да излъжа, пък река истината. Така съм орисана.
— Разбрах го — разсмял се на свой ред Стоедин. — Брей, що земи съм пребродил — чет нямат. И камък да гори съм виждал, и петел ястреб да надвива, и кон вино да пие, и гарга да говори, и човек яйца да мъти, и скъперник да си самичък къщата пали — само дето чудо като тебе не бях срещал. Ха да поемаме.
— Накъде? — доверчиво го хванала за ръката Невянка.
— Па все едно. Навсякъде живеят хора. Ха де!… Но Невянка уплашено се дръпнала:
— Страх ме е. Пак ще продумам нещо, дето не бива; не мога да се удържа!
— Че кой те кара да се сдържаш? — хитро присвил очи Стоедин. Потърсил, вдигнал малко обло камъче и го отрил в ризата си. — Ей, а… тебе как те викат?
— Невянка съм.
— Я сега, моме Невенке, лапни това. И ни да го гълташ, ни да го плюваш!
Невянка учудено лапнала камъчето. Стоедин се преобразил, надул гуша и забъбрал с тънък сърдит глас:
— Леле мари, теткина, как те не беше грях да ми откраднеш цял наниз златици и да избягаш, мари, защо ги задигна, а, казвай, отговаряй!
Невянка неразбираемо заломотила, уплашено възразявала с камъче в уста…
— А?… — турнал длан на ухо Стоедин. — Тоя ли голтак-голи ги открадна!… Леле, смазах го!… Или не — по-харно да го вържеме, та да ни работи даром девет годин и девет месеца, а тебе ще те дадеме на Киро Джамбазчето, че сте си лика-прилика. Що? Е, то без кусур човек няма — че минавал прав под коня, що от това? Тъкмо късо ще носи и малко ще яде. Ха целувай ръка.
Невянка облещено и яростно ломотила, обяснявала…
— А? Що рече? Много си щастлива! И аз, тетка. Хайде мир и любов — довършил Стоедин, изтрил от лицето си „тетката“ и дяволито се разсмял. Невянка чак сега разбрала всичко, млъкнала, потресена и благодарна, па като викнала, та заломотила неразбираемо и с цяло гърло — всичко, което й дойде на ума и за пръв път без да се бои, че някой ще я разбере — че като хукнала възторжено по пътеката, като повлякла за ръка Стоедин…
Та докато се дочул тежкият тътен от копита. Звездалията изцвилил и се подал на пътеката.
— Бре, не било сън… — прошепнал Стоедин. — Лових го — не се даде. По твоя глас дойде.
И леко я тласнал към коня. Невянка пристъпила и конят коленичил. Пристъпила пак и той легнал като куче. Момичето проломотило гальовно, щастливо се засмяло, седнало на коня и той, като се изправил, кротко зачакал Стоедин.
— Твой късмет е. Не кон — имане! — възседнал го и Стоедин. — Хайде, дий! Та ако ще — накрай света!… Дий!… Дий!…
Звездалията затичал… и устремно препуснал по пътеката.
— Ей, не така, по-леко! — опитал да го задържи Стоедин.
— Тпруууу!… Но Звездалията не се подчинил — гората се превърнала на зелена стена.
Стоедин се вкопчил в гривата и се навел над Невянка, да я пази от клоните, викнал:
— Дръж се за мене! По-здраво!…
А Звездалията внезапно напуснал пътеката и се втурнал направо през гъстака.
Конят на Жеко, намазан и с третата, последна боя, бил уморено, жалко подобие на Звездалията. Разхождали го на слънце пред конюшните, да изсъхне по-бързо, и трескаво заличавали следите от чернилката: миели четки и съдове, изгаряли парцали, засипвали с пясък разлятата боя. На високия стълб при коневръза се покатерил Остроликия и гледал към нивите и лозята като от корабна мачта.
— Идат!… — и бързо се спуснал.
На мегданчето пред колибите най-напред нахълтали стражи с копия и секири, пръхтели изпотени коне, бляскали шлемове. Стражите оградили конюшнята и колибите, един от тях огребал с копие простряното пране и го тръснал под навеса. Пристигнали и слуги с шест коня, натоварени с вързопи. Вълкашин, на тежък червен кон, предвождал писаната каруца със свирачите. Връхлетял на мегданчето, измъкнал меч и го размахал.
— Жекооо, камо те, бре! Живооо, ръгам и не гледам!
Че като кипнала една суматоха — и слуги, и коняри, и старци, и жени — всички се хвърлили да разтоварват вързопите, вадели от тях китеници, свилени чадъри с топки и пискюли, изкуствени цветя в саксии, огледала, златно седло и златна юзда, сърмени възглавници и лъскави гирлянди… Из навесите и колибите домъкнали дървени магарета, дъски и тарги, стъкмили малък подиум, застлали го, украсили го, проточили гирляндите. Покачили и две бурета, отрупали ги с възглавници и забучили до тях чадърите.
Готово.
Прекарали каруцата със свирачите до подиума и се подредили: на една страна слугите, на друга — конярите. Зад тях се скупчили жените и старците. Жеко застанал най-отпред, а зад него, в тълпата — Съгледвача.
Приближила богато украсена каляска, край нея яздели Боню и Мушан. Следвал ги кабриолет с Парапун и болярките, а зад него — още слуги и стражи, въоръжени с мечове и боздугани. Боню скочил от коня, каляската направила кръг и спряла. Двама слуги се втурнали и разстлали шарена черга-пътека от вратичката й, та до подиума.
Всички притаили дъх. Прозорчето на каляската паднало с трясък и Параскева подала любопитно ухилена глава. Боню ударил камбанката, обявил:
— Нейно! Пресветло! Величие!… Нашата обичана! И до снощи силно угрижена! А днес вече — щедро обнадеждена! Царица! Параскева! Да й дари небето…
Вълкашин замахнал с меча, свирачите накъдрили кратка бодра свирня. Боню тържествено отворил вратичката на каляската, подал ръка и Параскева скочила на чергата.
— Жекооо, дръвникооо, ликуваш ли? — ласкаво огледала тълпата царицата.
Жеко, тласнат от Съгледвача, политнал напред и се проснал по очи:
— Па къде повече, пресветла!
— Ликувай!… И аз ликувам. Всички ликуваме. И принцът ликува — и нетърпеливо погледнала Боню. — Ха де!
Боню пак ударил камбанката.
— Внимание!… Нашият ненагледно-слънчев и нежно-жизнерадостен престолонаследник принц Пулейко!… В деня на неговото! Дългоочаквано! Пълнолетие!…
Вълкашин замахнал, свирачите пак накъдрили бодро-оглушителна свирня…
Но от каляската не слязъл никой. Параскева почакала, покачала, ощипала Боню и той ревнал, сякаш преди малко не си бил довършил обявлението.
— И!… Пред неговото! Още по-дългоочаквано! Възмъжаване!… — Пак не слязъл никой.
— Чрез яхване на вълшебно-прочутия! — надигнал глас до вик Боню. — И до снощи неуловим! Кон Звездалия!
Не слязъл никой.
— Което чудо! След малко! Ще се извърши! Пред нашите смаяни очи!…
Не слязъл никой.
— Като с това се изпълни! Прокобата на орисниците!…
Не слязъл никой.
— Които имаха честта да го орисат на времето!
Не слязъл никой.
— Когато се пръкна за обща, спонтанна, неописуема, бурна, безкрайна, та чак продължителна! Радост!
И пак не слязъл никой.
Боню млъкнал, защото вече не се сещал какво да извика. Параскева ловко ритнала най-близкия слуга и усмихнато изсъскала:
— Аз ли да го смъквам?
Вълкашин съобразително замахнал, бодрата свирня гръмнала и повтаряла, повтаряла, повтаряла… Слугите се напъхали в каляската като в бърлогата на звяр. Веднага отчаян вопъл надвил свирнята, каляската се залюляла, клюмнала, разтресла се… И се успокоила. Изнесли Пулейко, поставили го на крака, оправили дрехите му. Един слуга се държал за темето, а Пулейко, както стискал кичур коса, посегнал да я изяде, но Параскева успяла да го хване миг преди да я налапа, опитала да отклони вниманието му… Напразно. Пулейко заритал, сборил се за плячката си, болярите го скрили с телата си. Параскева въздъхнала, мощно го зашлевила, а болярите се дръпнали и открили тълпата. Пулейко люшнал глава, сякаш я приветствал и забравил кичура коса. Качили го на подиума, свирнята секнала.
— Е, що?… — седнала под чадъра Параскева. — Да пристъпим.
— Свирачии, пригот-вис! — свирепо се опулил Вълкашин и вирнал меч.
— „Тих зефир повя, млад левент от царско ми ти коляно си чака кон! Я?“ Иииии-ат! — замахнал, свирнята гръмнала.
Жеко и конярите извели от отбора боядисаното животно, оседлали го със златното седло, сложили му златната юзда и го повели към подиума. Болярите и болярките крадливо се спогледали и щом царицата обърнала към тях разочаровано лице, един през друг наченали да ахкат престорено възхитени:
— Ау, колко бил вълшебен! Ау, не вярвам на очите си!
— Великолепен, та чак разкошен!
— А че и кротък, та дори безопасен!
— Дъхът ми спира! О, небе, колкото го гледам — по ми се гледа!…
— Я, мами! — успокоила се Параскева. — Я виж колко е разкошно-безопасен!
— На Пулейко!… Дай, вози се!… — протегнал ръце към коня принцът. — Го Пулейко яхааа, Пулейко тъгъдък-тъгъдък!
— Няма търпение, маминият — трогнала се царицата. Боню ударил камбанката и дълбоко се поклонил:
— О, принце наш! Иди яхни тоз кон и се прости с безгрижното си детство!…
— Свирачииии! — ревнал Вълкашин. — „Млад левент си кон дочакал, яхва го, а поток ромони у гора зелена“! Ааааат, два!
Гръмнала свирнята, а между Пулейко и слугите настанала нелепа борба — слугите го дърпали и ловели, защото искали да го качат на коня, а той щипел, хапел, ритал и дращел, защото също искал да се качи на коня. Най-сетне го настанили на седлото гордо лудостен, като огромна ухилена кукла. Жеко и Съгледвача повели коня и свирнята секнала — само тъпаните думкали бързо и напрегнато.
Параскева жадно се взирала в сина си, търсела да забележи очакваната промяна. Болярите пак се спогледали зад гърба й.
— Ау, почна се! — пляснала длани Зуна. — Ау, променя се теткиният! Ау, настръхвам, вижте, цялата настръхвам!…
— Ау, не вярвам на очите си! — додала Гергина.
— Бре, хора — провикнал се Парапун. — Бре гледайте колко царствено захвана да се очовечва!
Пулейко сритал коня, язденето му харесало. Опитал да ритне и Жеко, и Съгледвача — разярил се от бавния ход на помагачите.
— Пъгггпулейко тичка! На кон-конски! Ного-ного тичка, тъгъдък тичкааа!
Затичали, повели коня в тръс край човешкия пръстен и Пулейко, успокоен, си намерил добавъчно забавление — гордо ритал, когото достигне, а другите щедро плювал. Болярите продължили да внушават на Параскева старателно и търпеливо:
— Ау, чуйте как му укрепна гласът!
— Очевидно възмъжава!
— Да, ето — и осанката му стана по-властна…
— И погледът — по-твърд…
— И заплювките — по-точни! Като с ръчица умерва!
— Нали? — повлияно се зарадвала царицата. — И аз го забелязвам. А как левентски се смее, мамин юнак!… Мамин лъчезарник, божке!… — и размахала кърпичка. — Пулейкоооо!… Слънце и надеждо нашааа!… Ха още едно кръгче, мами.
Но какво правел Пулейко?… Нещо далечно привлякло вниманието му, тялото му се обръщало заедно с коня, а очите му оставали вперени в гората. Протегнал натам ръце, изревал зло и завистливо, тръснал се на коня и го сритал, сякаш го пъдел изпод себе си:
— Дааа, пъгггффф!… Го него иска, пъггг… Ихругонски-ного-ного! Го иска на Пулейко дии-дии!… Искааааа!
Луд ли?
Всички обърнали глави — и се втрещили. На хълма, облян от слънцето, се появил Звездалията със Стоедин и Невянка. Разиграл, плавно затичал и приближил. Болярите изтръпнало се спогледали.
— Я, те били два, Звездалиите! — пръв се опомнил Парапун.
— Ясно!… — веднага додал Боню. — Сега вече е ясно защо беше чак толкоз неуловим! Докато ловели, та омаломощавали единия — другият в това време сбирал сили!… Е, пресветла, имаме си два.
Човешкият пръстен се разкъсал и пропуснал Звездалията. Невянка уплашено се сгушила в Стоедин, а той любопитно огледал подиума, тълпата и приветливо свалил капа:
— Добра среща, хора!
— Кои сте вие, бре? — сърдито се изправила Параскева. Конярите, жените и старците чак сега познали Невянка, уплашили се, че ще ги издаде и викнали в един глас, та да попречат да се чуе и дума от нея.
— Защо ги питаш, царице! — надвикал врявата Жеко. — От хвърлей място се вижда, че са лъжци, тия лъжци с лъжци ние дни!… Хеле пък момичето — хем лъжливо, хем улаво!
— И лъжливо, и улаво! — ревнала хорово тълпата.
— Ни сме я виждали досега, нито я знаем, ама се види, че е от улава по-улава и една дума истина няма да изрече! — пак надул гърло Жеко.
— Ни дума истина няма да рече! Ето, чуй! — изревала тълпата.
Невянка изломотила нещо умолително и неразбираемо… Ломотила-обяснявала, ломотила-обяснявала… Конярите, жените и старците я слушали потресено, не вярвали на ушите си — нищо не й се разбирало, нищо-нищичко.
— Чакайте, хора — обадил се Стоедин. — Щом си царица — поклон. И вам, люде, поклон. Па знайте — не сме лъжци. Аз съм Стоедин, а невястата ми е Невянка. Хляба си гоним, ама щом ни не щете — оставайте със здраве. — И обърнал Звездалията. — Хайде, дий!…
— Стой! — скочила от подиума Параскева, по нея и болярите, и стражите. Заградили ги. — Чий кон яхаш, голтако? Ау, ще ги изям с парцалите!
— Успокой се, пресветла — задържал я Боню и се извърнал към Стоедин.
— Слизайте! Веднага!
— Този кон е наш, хора. Невянка го улови! — опитал да обясни Стоедин, но Парапун яростно посегнал да го удари.
— Ще го улови я! Като го пратихме да се напасе с кротко биле — и недъгав да го беше срещнал, пак щеше да го улови! Слизайте, че…
— Недейте, хора!… — примолил се Стоедин и изохкал. Пулейко, изхлузил се от боядисания кон, се втурнал и го захапал за цървула.
— Какво чакате бре, Боню — обидено се нацупила Параскева. — Утрепете ги веднага!
Слуги и стражи съборили Стоедин и Невянка. Щръкнали мечове и копия.
— Милост, царице! — побелял като ризата си Жеко. — Дай ми ги на мене! Тука работа много! Вместо да мрат, по-харно да работят!
— А, да благодарите, че ни е празник — омекнала Параскева и се върнала на подиума. — Пулейко, ха само едно кръгче с втория Звездалия, мами. Боню, и без свирни — хайде, каквото беше — беше.
Бързо оседлали истинския Звездалия, покачили Пулейко.
Принцът се затръскал на седлото лудостно ухилен, конят чинно пристъпял, конярите крепели ездача. Внезапно Звездалията се обърнал към обора, изтръгнал се от конярите и препуснал право към високата яка дървена стена. Всички онемяло гледали как конят се носи все по-бързо и по-бързо и току пред нея спрял вкопан. Пулейко излетял от гърба му, блъснал глава високо под стряхата и паднал в подножието на стената като златен вързоп.
— Боньууу, какво стана, Боню! — изплакала Параскева.
— Не помръдва!
— Никак, пресветла — подтиснал радостта си Боню. — Оооо, да се примирим с очевидното… оооооо! — целя.
Започнал с надежда и завършил с покруса. Тълпата ахнала. Златната купчина дрехи се раздвижила, Пулейко седнал, отърсил глава и изплюл треска.
Изправил се и огледал тълпата, усмихнал се сладникаво и зловещо. Външно това бил същият Пулейко, но в движенията му се появила сила и хищна воля. Грабнал секирата на най-близкия страж и тръгнал към подиума.
— Мами, защо никой не поздравлява твоето мило слънчице с щастливото му възмъжаване?…
— Оц… оц… оцеля! — уплашено се зарадвала Параскева.
— Мамино съкровище безценно…
— Да, моя царствена мами — подигравателно се поклонил Пулейко и привързал боядисания кон за истинския Звездалия. — И се чувствувам в завидно здраве.
— …и проговори! — потресено изфъфлил Боню.
— Аха! — пресегнал се Пулейко и откъснал от пояса на Мушан тежката торба. — Което прави още по-необяснимо спонтанното мълчание на верните ни присъстващи. — Ловко възседнал Звездалията и го разиграл. — Разтурям панаира! Живо, сгледа ни чака!
Пръв се съвзел Вълкашин, вирнал меч и изревал:
— Щастливо избавление, о, принце наш — ти, кой се очовечи тъй внезапно и в пълна си изправност! Ат, два и ура!
Свирнята гръмнала оглушително, слуги и стражи викали ура с цяло гърло и докато викали, сгъвали чадърите, прибирали огледала и саксии, връзвали денкове, трескаво товарели коне и каруци, настанал хаос… Всеки бързал да се подчини на сладникавата Пулейкова усмивчица. Параскева размахвала ръце от прозорчето на каляската, нямо крещяла към Боню, Парапун и болярките тичали подир кабриолета, настигнали го, каруцата със свирачите заприщила пътя, засвистели бичове — и най-сетне процесията потекла надолу към нивите и лозята и движението й приличало на бягство. Облак прах забулил и последните стражи…
А Пулейко приближил коня към Стоедин и Невянка, навел се, сграбчил момичето, метнал го пред себе си на седлото и като ритнал Стоедин, все така усмихнато изсъскал:
— Блъскаш ли се?…
— Стой! Недей, човече! — увиснал на юздата Стоедин. — Коня вземи, халал да ти е! Невянка остави!
— Издигам я слугиня в палата! — разиграл коня Пулейко и съборил Стоедин в прахта. — Път!… Вардаааа!…
Невянка изломотила ужасено и изгубила свяст. Пулейко пришпорил, но тълпата коняри, старци и жени стояла пред него като настръхнала стена и не го пущала да премине. Но и не можела да го приближи, защото Пулейко пак разиграл Звездалията, възправил го и се бранел със страшните му копита.
— Хора, грях е, не го пущайте!… — отново се хвърлил към него Стоедин и в този миг Пулейко гребнал от торбата шепа златици, яростно ги хвърлил към тълпата, сякаш я замерил:
— Обичам виии!
Златиците ударили хората в лицата и паднали в прахта. Пулейко запратил втора шепа, трета:
— Обичам ви!… Обичам ви!… — Тълпата окаменяла.
— Не я давайте, хора! — пак понечил да се хвърли към коня Стоедин. Нечии ръце го уловили като клещи.
— Обичам вииии! — биел със злато Пулейко и пак, и пак. — Аааах, колко ви обичам!
Една жена не издържала, вдигнала ръце да хване златица и веднага цялата тълпа се превърнала в мълчаливо озверяло кълбо, Стоедин изчезнал под купището тела, които ловели и събирали златици със сляпо настървение — търкаляли се, надвивали се, сплели се във фантастично многоглаво и многоръко-крако чудовище, вдигнало се гъсто турло прах. Пулейко хвърлил последната шепа, по нея и празната торба, засмял се тихо и тържествуващо:
— Ха така, обичам да е весело!
Спокойно се отдалечил и препуснал. Примрялата Невянка висяла през седлото като мъртва.
Постепенно чудовището се разплело, разпаднало се в изподрани, омацани, пъхтящи хора. Всеки стискал златици — кой шепа, кой две. Стоедин се изтръгнал, смазан и задъхан. Огледал се и всичко разбрал. Пулейко и Невянка вече не се виждали.
Прахта осядала върху стъпкани капели. Край разнебитения подиум се веели раздрани гирлянди.
— Ти си й тетин, нали? — отлепил уста Стоедин. Жеко мълчал. Мълчали и другите.
— Е защо така, бре… Първо я прогонихте, после се отрекохте от нея… Па накрая я спасихте, колко да я продадете.
— Не те знаеме кой си, момченце — глухо проговорил Жеко, — ама лесни думи приказваш.
— Лесни думи — хорово го подкрепила тълпата.
— Ако тебе те е сиромашия гнявила, назе ни е все смазала.
— Все смазала — унило повторила тълпата.
— Хайде, просто да ти е — вдигнал една от капите Жеко. — Оставаш при нас.
Пръв пуснал златица в капата и минал край всеки. Капата се напълнила. Подал му я:
— На и твоя дял.
— Не ща — отупал дрехи Стоедин и поел към нивите и лозята.
— Къде бре, момче? — повикал Жеко. — Недей по нея, ще те затрият! — Стоедин колебливо спрял и бързо се върнал:
— Дайте си ми дяла.
Хората облекчено се раздвижили, някой кратко се изсмял.
— Ха такааа, видя ли? — оживил се и Жеко. — Майката му е, като разсъдиш, да си речеш: това, дето стана, е и за нейно добро! По-харно слугиня в палата, отколкото господарка в обора!… На, и ние сме живи… От мене да запомниш, има една стара приказка: роб се смее, гроб се не смее!… По-добре ли щеше да е, ако ни бяха затрили?… Че то — малко оставаше. А сега вече — всеки от нас е друг човек!… Колко са такива, с по две шепи златици?… — и му подал капата. — Хайде, оставаш при нас.
— А, не — пресипал златиците в пазва Стоедин и му върнал капата. — Аз няма да ви трябвам.
Повече не го уговаряли. Гледали подире му, докато се изгубил надолу към лозята, и всички, които вече били нахлузили капи, ги свалили — като при погребение.
Палатът трескаво се доразтребвал: слуги ръсели коридорите с вода, подире им метели с големи метли, а накрая други слуги застилали козяци и черги, сменяли борините в халките и пръскали с благовония.
Слугини мъкнели огромни тави с храна и погачи и редели в тронната одая просторна софра.
Четири слугини напразно опитвали да навлекат на Невянка нови дрехи.
— Не дава да я облечем, твоя светлост — оплакала се главната слугиня.
Пулейко влязъл, съпроводен от осемте си слуги. — С тия ли дрипи да я пуснем да служи?… На, не ще!
— А, не го вярвам — наклонил се Пулейко към Невянка и тя се сгушила в ъгъла като зверче. — Хайде, не се плаши. Речи, да се разговорим: какво искаш?
Невянка заломотила неразбрано и бързо, с камъчето в уста.
— Да те пуснем, че да си идеш при Стоедин? Невянка изломотила утвърдително.
— Харно, като мине сгледата — присвил око Пулейко. — Да видиш как се принц жени, та да му разправиш.
Невянка изломотила кратко и въпросително.
— Да!… — сладникаво се усмихнал Пулейко. — А тези дрехи ти ги давам даром, задето ми улови Звездалията. Леле, ама аз, като ги гледам тия дрехи — Стоедин много ще ги хареса. Пък като ги облечеш — и тебе още повече ще те хареса.
Невянка се усмихнала… Доверчиво се изправила и бързо се облякла. А в това време крепостната стена над главната порта на палата почерняла от народ: стражи и слуги се накатерили между зъберите и гледали в пътя, който идел от хоризонта, пресичал полето и опирал в плочника пред портата.
Над шлемове и капели, стъпил на буре и засенил очи с длан, стърчал Вълкашин. Един от свирачите му вардел сянка с огромния зил.
Най-сетне далече в пътя се появило облаче прах. По него — второ. По него — трето. Четвърто облаче нямало. Първото облаче приближило и разпознали, че това е каляска. Край нея яздел конник с копринено наметало и болярска плочка на гърдите.
Вълкашин замахнал с меча, свирнята гръмнала. Копитата изчаткали по калдъръма пред портата. Конникът почукал по нея с дръжката на меча.
Вълкашин замахнал, свирнята секнала. Надвесил ухилена глава и надул гърло:
— Бре, люде лични-напети, дали на порта тропахте, порта ни царска, имотна — или така ни се стори?
— Потропахме-повторихме, болярине-господине! — вдигнал червена китка велможата. — Повторихме, потретихме!
— Е, що ви води при назе?
— Па вест пристигна-довтаса — принц сте ерген имали, Пулейко един на мама, левентин личен, юначен! Юначен, още имотен!
— Имаме, как да нямаме! Не ерген — златно слънчице!
— Ние пък мома имаме от царско ми ти коляно! Не мома — ясна звездица!…
— Е, ха добре ни дошли!
— Е, ха добре ви нашли!
Вълкашин замахнал с меча, свирнята гръмнала. Двама стражи бясно завъртели скрипеца, веригата се отпуснала и портата паднала над рова като мост. Каляската, изписана с цветя като селска черга, изтрополяла и влязла в предния двор на палата.
Портата пак се вдигнала.
Второто облаче прах приближило и се превърнало във файтон с фенери и завески. Край него яздели слуга и едно дете с болярска плочка на гърдите.
Вълкашин спрял свирнята, надвесил се и пак надул гърло:
— Бре, люде лични-напети, дали на порта тропахте, порта ни царска, имотна — или така ни се стори?
Завеските се раздвижили, чудовищно грозна жена, овесена с панделки, вдигнала нагоре глава и носово се учудила:
— Моля?
— Е, що ви при назе води? — бързо додал Вълкашин. Жената протегнала ръка, детето-велможа й подало свитък пергамент. Тя го разгънала и наченала провлачено да чете:
— Получили съответно вашето дългоочаквано известие по въздушен път, чрез завръщането на проводения у вас от страна на моята обична дружка, принцесата, птица-гълъб — ето ни тук, за да изречем свенливо: О! Пулейко! Едва ли ще сбъркаш, принце, ако се поинтересуваш и надникнеш в градината на нашите мечти, където всяка роза цъфти само за теб! И туй царствено и благородно сродяване, което ни предстои, ще бъде угодно и на природата, която, съчетавайки едно подходящо с друго подходящо, туря съзвучието на всичко, що пълзи и скача, за да бъде доловено от нашите сетива! И не другаде, а тъкмо тук му е мястото да се запитаме: посредством какво и по какъв начин нашите сетива долавят онуй, що ни заобикаля?… Как и по какъв начин нашите очи виждат и нашите уши чуват — а не става обратното, което би било във висша степен…
— Е, ха добре ни дошли! — изревал Вълкашин, махнал с меча, свирнята гръмнала и портата бавно се спуснала.
А третото облаче прах приближило и се превърнало в широка бронирана платформа, окичена с щитове. Двамата й пътници блестели с бойните си доспехи. Единият бил въоръжен до зъби.
— Не затваряй!… — изревал с женски глас въоръженият и платформата влетяла в предния двор на палата веднага подир файтона. Ето къде били преместени огледалата, саксиите с изкуствените цветя, чадърите. Сред тихата тържественост на новите гирлянди боляр Боню дружелюбно разперил ръце да посрещне гостите.
А в задния двор — шумно гъмжило от слуги: едни изхвърляли боклука от готварниците, други разтоварвали каруци, трети търкаляли бурета с вино, цепели дърва. Под навеса на коневръза, между другите коне — и двата Звездалии. Съгледвача, седнал на припек до голямата бъчва с вода, дремел със сламка в зъбите.
През задната, занемарена порта на палата влизали пълните и излизали празните каруци. Не щеш ли, две се заклещили точно под свода, от пълната се съборили кошове с картофи, дини и чушки. Лумнала разпра, набъбнала навалица, дръпнали назад празната каруца, захванали да събират попиляното.
— Къде зяпаш!… — викнал потен слуга. — Дръж от тая страна!
Стоедин пъргаво уловил големия кош и двамата го замъкнали към готварниците. Там го поели други слуги, внесли го. Стоедин се смесил с гъмжилото, кривнал зад готварниците, огледал се и поел край зида, към вътрешната градина на палата.
Съгледвача дремел, но само на вид. Очите му зад полузатворените клепачи били будни и зорки.
В градината пазел стражник с копие. Разхождал се: осем крачки към шадравана, осем крачки обратно, към трендафила. Стоедин, скрит в храста, извадил от пазвата шепа златици и ги хвърлил в краката му. Стражникът се втрещил: гледал ги, гледал, пък изтървал копието и се хвърлил по корем да ги събира. Стоедин пъргаво пробягал през градината, влязъл в дворчето под кулата и видял, което му трябва: в сляпата каменна стена имало ниска сводеста врата. Натиснал я и тя се отворила.
Стражникът все по-лакомо събирал златица след златица, тътрел се по корем като гущер. Неочаквано един крак, обут в мека чизма, го настъпил по пръстите на ръката. Стражникът вдигнал лице и замрял. Съгледвача го гледал остро и непроницаемо. Изплюл сламката, протегнал ръка. Стражникът мълком се изправил и безропотно пуснал събраните златици в шепата му.
— Накъде отиде? — процедил Съгледвача.
— А? Кой?… — бавно се уплашил стражникът. Но Съгледвача го отминал. Огледал се там, под кулата, и спрял очи в ниската сводеста врата.
Тронната одая вече тънела в тържествено очакване. Богатата софра благоуханно димяла. Параскева седяла на трона, Пулейко — до нея, но вече на голям златен стол. От едната им страна застанали прави болярките и болярите, а от другата — свирачите, оцъклени във Вълкашин. Слуги и слугини, наредени отсреща до стената, замрели в почтително любопитство. Най-любопитно се кокорела Невянка.
— Хайде! — развълнувано кимнала Параскева.
— Ау, настръхвам!… — силно пошушнала Зуна. — Вижте, цялата настръхвам!…
Боню отворил вратата бавно и величествено.
Влязъл първият велможа. Въвел за ръка едро туловище, чиято глава била покрита с кенарено було.
— Негово достолепие велможа Братан! — ударил камбанката Боню и велможата се поклонил. — Съпроводител и ограничител на нейно миловидно великолепие царкиня Тодорка — дъщеря на цар Куньо и царица Дона!
Братан отметнал кенара. Тодорка раздвижила в усмивка увиснали бузи, свенливо изпискала с тъничко гласче: — Здрасти! — и запяла: — Копай Тодоркаааа в градинааааа…
— Не сега, твоя светлост — спрял я Братан.
— Кога?
— После.
— Добре. Ти ще ми обадиш кога — пропищяла Тодорка и закачливо се заканила с пръст на Пулейко, но Братан бързо я забулил.
— Теткина червена ябълка в градина! — прекалено се възхитила Гергина. — Очите да ти останат в нея, а, царице?… Принце, а?…
— Братане, как сте бре? Как пътувахте? Как е Куньо? — нетърпеливо се здрависала Параскева и не дочакала отговора. — Харно, радваме се. Я минете нататък…
Боню ударил пак камбанката. Влязла грозната, с нея — висока, забулена в дантели жена водела за ръка детето-велможа.
— Негово достолепие велможа Пепи! — обявил Боню и детето се поклонило. — Придружител и вуйчо на нейно изучено очарование принцеса Иванка-Фруктиера-Камелия, с псевдоним Пронпритай.
— А?… — смаяла се Параскева.
— Ами… пронпрай — поправил се Боню.
— Пронпритай — дошла му на помощ грозната. — Първия път го рече вярно — и пояснила: — Прониквателка в природните тайни.
— И нейната дружка — продължил Боню, — Разп… а?
— Разпритай — поклонила се грозната и пояснила. — Разкривателка на природните тайни.
Отметнала дантелите от лицето на принцесата и веднага доближила своето до нейното — защото това било предназначението й, да служи за сравнение. Но разликата не била много голяма. Принцесата се оказала стара, дългоноса и щърба. Направила реверанс.
— Обаче е грациозна, а, царице? — нагло се обадила Зуна. — Поне това не може да й се отрече.
— Скъпи вуйчо, защо не ме спреш?… — глезено се скарала на детето-велможа Иванка-Фруктиера. — Какво прави един съобразителен вуйчо, когато неговата племенница губи самообладание и от свян се готви да изрече: о, принце! Ела и надникни в градината на моите мечти, дето всяка роза е само за теб?… — и потупала детето по бузата. — Смущава се. Тук му е мястото да се запитаме: защо човек се смущава? Какво е туй явление и къде са неговите дълбоки причини?
Невянка силно се изсмяла и това сякаш помогнало на Параскева да се опомни:
— Иванке, ти ли си това, мари?… Бре, Боню, що не речеш, че това е на цар Гого щерката?… Как сте дома, здрави ли сте, я минете натам. Боню, да минат още натам…
Иванка-Фруктиера отбола от главата на дружката си роза с панделка и вяло замерила Пулейко.
— Любими, обърни внимание: хвърлям и хвърленото се отделя от ръката ми и описва линия. Тук му е мястото да се запитаме: защо едно хвърлено нещо описва линия, а не точка?
И се приготвила за спор. Но последните гостенки, с бойните доспехи, въоръжената болярка и свръхвъоръжената принцеса, изгубили търпение и влезли сами, без покана. Болярката блъснала Иванка-Фруктиера в гърба.
— Хайде, описвай си линията, да не ти опиша една точка!
— Простачка! — изсъскала Иванка-Фруктиера, но бързо се отдръпнала към софрата.
Боню побързал да удари камбанката:
— Нейно…
— Аз, болярка Калимана! — гръмко го прекъснала болярката. — Придружителка и упражнителка на принцеса Ранча-Мария-Пън! Дъщеря на о’Бозе почившите цар Зафир и царица Зафирка! — и отривисто ударила по бронирания гръб нискочелата и къдрава като овца принцеса. — Почни!
Ранча направила кратко бойно упражнение.
— Спри!
Принцесата спряла и се ухилила.
— Това е, кога те нападат двама откъм гърба — обяснила Калимана. — Значи, какво да ви разправям, Параскево — няма да е снаха, а лична гвардия. Кево, не зяпай, на тебе приказвам! Значи, това — да го пуснеш срещу двайсет великана — смила ги и пак се постоянната усмихва. Ето. Защото не помни. Нищо не помни!… А пък снага — чилик! — дръпнала Пулейко. — Пипни!… — царкинята сгънала корав лакът. — Чилик!… Това можеш да го биеш от заран до вечер и все едно, че стената биеш!… Хайде, целувай ръка на царицата и й речи: мамо Кево, обичам те. Па си целувай и избраника, че аз трябва да се връщам, мене ме работа чака.
— Но моля ви се, как така! — възмутила се Иванка-Фруктиера.
— А, как така! — съвзела се от изумлението си Параскева. — То не може така, надве-натри! То всяка може да иска да ме целуне и да ми рече „мамо“, ама ние ще избираме! Къде ви е зестрата?… Нали, Боню — като няма зестра, има избиране!
— Бе и до утре да избирате, пак Ранча ще изберете — разсърдила се Калимана и ударила Пулейко. — Зини, та се обади, бре!
Ранча ревниво я ударила със секирата по шлема и Калимана тупнала в несвяст на пода. Издърпали я до стената, а Ранча веднага я забравила и широко се ухилила.
— Ей това е — натъжила се Параскева. — Гледаш го от мръвка човек, син за чудо и приказ — и не знаеш какво ще ти влезе в палата, да ти разиграва ризата… Има ли още желаещи за снахи?…
— Това са, пресветла — поклонил се Боню.
— Сега, царкини — огледала ги Параскева, — принцът ще мине край вас с вързани очи, та сръдня да няма. И която улови за ръка — тя ще е. Другите ги даряваме богато и ги пущаме по живо по здраво, я — не сте престарели, що е късмет, пред вас е. Хайде, слънце мое.
Докато завързвали очите на Пулейко, Вълкашин вдигнал меч:
— Свирачииии! „Млад левент си сгледа прави и на майка си снаха избира“! Нежноооо — ат!
Свирнята се понесла тихо и напрегнато. Пулейко тръгнал към царкините. Минал край Тодорка и тя тихо му подпяла „Тодорка копай в градина…“ Отминал. Приближил към Иванка-Фруктиера, тя пошушнала през зъби, което не й било трудно:
— Ах-ах, вуйчо, разреши ми да изгубя самообладание… Но Пулейко отминал и нея. Приближил към Ранча. Тя протегнала крак да го спъне, принцът я ритнал, пресегнал се и хванал ръката на Невянка.
— Грешка!… — втурнала се Параскева и дръпнала Пулейко. — Ха още веднъж, мами, грешка стана. Повтаряме!
Свирнята пак се понесла… Пулейко този път направо се упътил към Невянка.
— Тоя гад гледа! — изревала Ранча. — Що гледаш бе, гад!
— Ти си гад! — ухилено се озъбил Пулейко. — Дотрябвало ми е да те гледам! — и сграбчил Невянка за ръката. — Нея си избирам, ха пукни! — Невянка ужасено се дръпнала, неразбрано заломотила.
— На, и тя се радва и е абсолютно съгласна! — тържествуващо викнал Пулейко.
Невянка ломотела все по-уплашено, вече викала.
— Видяхте ли? Ще заплаче от радост!
Внезапно Иванка-Фруктиера изоставила „учения“ език:
— Е, царкини, немойте се ядосва. Нали Кева рече — няма да ни върне с празно, дарове ще даде. Хайде, давайте даровете и да си отиваме.
— Ама, не ща така! — яростно се счепкала със сина си Параскева. — Ратайкиня за снаха ще ми избира той! Слугиня!
— Какво като е слугиня? На челото й ли е написано?
— Ма, Кево, прав е твоят щурак — подкрепила принца Иванка-Фруктиера.
— То на принцесата какво й е чак толкоз особеното?
Първа от болярите се ориентирала Зуна. Угодливо се усмихнала на Невянка:
— Царице, прощавай, но е така. Аз например съм болярка. А по какво чак толкоз се отличавам от слугиня или от принцеса?
— Невенке — ревниво се намесил Парапун, — я речи тука на всеослушание: кой е най-вещият гадател на цялата местност? — Невянка изломотила неразбрано и сърдито. — На, чухте: рече — ти, о, Парапуне! Аз го това моме харесвам.
— Невенке — избутал го Мушан, — като станеш принцова жена, кой ще ти е най-преданият в палата? — Невянка неразбрано възразила. — Ясно. Всичките чухте. И аз го това моме харесвам.
— Да, обаче аз ще си я питам нещо после, насаме — мокро я целунала Гергина. — Скланяй, царице!
— Пресветла, това няма да е снаха, а жив късмет — навел се до ухото на Параскева Боню. — Ни ще ти някога отговори, ни пък ще те прогони от престола. Тя ще си ломоти каквото иска, пък ти ще я разбираш, както ти душа иска. Склони — тя да бъде.
— Не знам… — обидено се двоумяла Параскева. — Аз… не съм го така мислила…
— Добре! — викнал Пулейко. — Нека е така! Всички видяхте — не дава да се оженим с Невянка! Ха така, мед ми капе. Сега я вземам ей тая много дълга и много остра игла, плювам я, на, и ще се ръгна в ръката, да ми се подлюти една исполинска рана и да пцовисам изцяло! — и плюл върху иглата.
— Нека!
— Няма да ме мъчиш, уроде! — мощно го зашлевила Параскева.
— А ти какво си? — сбил се с нея Пулейко. — Кой кого мъчи?
— Ти го мъчиш, тикво конска! — сбила се на негова страна Ранча.
— Ау! — изревала Параскева, грабнала тръбата на един свирач и ударила Вълкашин по главата. — Стражи! Хрантутници!
— Аз? Хрантутник?! — надвикал я Вълкашин. — Внимание! На, и аз й казвам тиква! В съпровод с пет кратуни!
— Аз ли съм кратуната? — сграбчила го за брадата Зуна.
— Хора, чакайте! — опитал да ги смири Боню. — Боляри!
Но вече всички боляри и принцеси неудържимо се биели — изтръгнали инструментите на свирачите и се блъскали с тях зло и сляпо. Само Братан и Тодорка били седнали на софрата и през време на битката невъзмутимо ядели. А детето-вуйчо си играело в краката им. Невянка, за да се запази от побеснялата тълпа, се покатерила на трона и се притиснала в облегалото.
— Защо не пукна, уроде! — ударила със зила сина си Параскева. — Една те слугиня за мъж не ще!
— Ще ме, щееее! — строшил тамбура в главата й Пулейко. Невянка не издържала, изплюла най-сетне камъчето и ясно викнала:
— Не ща! Никак не ща!
Битката спряла и станало тихо.
— И тя… п… проговори — потресено заекнал Боню.
— Пък и защо ли ми е, та да ща! — кипнала Невянка. — Пу, не ви е срам! Видяхте ме, ратайкиня за чудо и приказ — и голотията ми голотия, и свободата ми свобода, и ни грош в пазва, ни черна мисъл в главата — неее, веднага ламтите да ме разтурите, да ме направите царкиня! Да скръстя ръце в скута и да гледам как другите си работят работата, пък аз да се топя най-надменно от притеснение и завист? Разбирам да си нямахте разтурено — как да е. Ама я ги — да избираш, че да ти омръзне! Аз си жених имам. Най-харният под небето. Всичките да ви сбере човек, колкото палеца му не чините! Хайде — сбогом!
Скочила от трона и докато се опомнят — избягала.
— Дръжте я! — опулил се Боню. — Тя ни видя каква сме стока, бре! И вече й се разбира какво говори! Ще ни разнесе, за резил на света! Дръжте я!
Хукнал, по него всичките се сурнали в коридора — Невянка се мярнала далече напред.
— Стой, ратайкиньо проклета! — запретнала фусти Параскева и изпреварила Боню. — Стой, изядам те!
Невянка свърнала зад ъгъла, виковете подире й ехтели и приближавали. Коридорът се раздвоил и тя се подвоумила — накъде? Но от тъмната ниша се протегнала ръка, дръпнала я и Стоедин пошушнал:
— Аз съм!… Трай!
Двамата се притиснали в непрогледната тъмнина. Тълпата изпълнила коридора, пропъхтяла край тях, виковете й се отдалечили.
— Няма я!… И тука я няма!… Да се претърси целият палат!… Парапуне, бягай на кулата!…
Когато коридорът опустял, Стоедин повел момичето. Забързали към полуотворената сводеста вратичка, откъдето се процеждала светлината на деня. Прекосили дворчето под кулата, затичали към градината — и се стъписали. Съгледвача и четиримата му помощници ги чакали, спотаени зад каменния ъгъл. Единият разгърнал рибарската мрежа, готов да я хвърли върху им.
— Дай се с добро, момче — тихо проговорил Съгледвача. — Инак…
— Недейте, хора — примолил се Стоедин. — Пуснете ни, никой няма да види.
— Как, момченце? Повредена ти е невястата — ни може да мълчи, ни да лъже — поклатил глава Съгледвача. И додал: — Харно, дай ни я нея, пък ти си върви. Тебе ще те пусна.
— Защо се плашите вие, слугите, от нея? — завардил с гръб момичето Стоедин. — И да говори — истината за господарите ви ще рече! Вам що ви е?
— Не разбираш ли, момченце? — безцветно се усмихнал Съгледвача. — Кой свестен слуга иска да се знае, че господарят му е калпав? Нали хората ще си рекат: господарят калпав, пък слугите му — два пъти, щом търпят при него.
И вдигнал ръка. Но миг преди помощникът му да хвърли мрежата, Стоедин бръкнал в пазва и ги замерил с пълна шепа златици.
Съгледвача и хората му застинали, сякаш се вкаменили.
Стоедин веднага повторил, потретил… Златиците ги биели в лицата и звънтели по плочите, но мъжете не помръдвали. Чак когато ги замерил с четвъртата шепа, не издържали и попадали да ги събират.
— Дръжте ги! — с цяло гърло писнал Съгледвача и ловял златици. — Дръжте гиии, ще избягааат!
Стоедин и Невянка свърнали към задния двор, тичали като в сън. Слуги и стражи, дочули виковете на Съгледвача, ги причаквали като плътна човешка стена. Стоедин още отдалече ги замерил с шепа — бъркал в пазвата и хвърлял върху им златици, хвърлял и не спирал — и човешката стена отпреде му сякаш се срутвала. Двамата с Невянка прекрачили пъхтящите, търкалящи се тела — и така, до портата. Там Стоедин се обърнал, хвърлил и последната златица, стиснал за ръка момичето и хукнали през полето към далечния каменен рид.
— Ааааа! — изревал Парапун, който ги видял през зрителната тръба от кулата. — Ето гиии! — блъснал тръбата, спънал се по стълбата и докато се търкалял надолу, ревял: — Параскевооо, ще избягаааат!…
А в това време задният двор вече се превърнал в полесражение. Златиците били изловени и кипнала битка за преразпределението им — всеки мерел сили с всекиго и търсел да ограби по-слабия. И никой не забелязал как при коневръза единият от двата Звездалии — истинският — отърсил грива, превърнал се пак в Бистроокия, предпазливо се промъкнал през битката и преминал задната порта на палата. Седнал вън, до крепостната стена, и се загледал в далечните бягащи фигурки на Стоедин и Невянка.
На коневръза се изсипали като порой боляри, слуги и стражи, трескаво режели въжета и възсядали в надпревара. Ранча ловко се метнала на огромен червен кон, подхванала за дрехата Пулейко и го хвърлила пред себе си като вързоп. Параскева възседнала като мъж, сритала коня с крака, обути в дълги до глезените гащи, и изкрещяла разчорлена:
— Живоооо!
Кавалкадата препуснала направо през хаоса на полесражението, изтрополила под свода на портата и се понесла през полето. Параскева все така диво крещяла и сочела далечните бягащи фигурки, които със сетни сили приближавали каменния рид. Разстоянието до тях бързо се скъсявало и те се уголемявали, уголемявали, уголемявали…
— Не мога повече! — спънала сс Невянка. — Душа не остана.
— Още малко! — повлякъл я Стоедин. — Стигнем ли скалите, спасени сме!
— А, а, а, аааа! — приближавал гласът на Параскева и по него — настървеният рев на конната тълпа, пъстра и бляскава в лъчите на залеза.
Стоедин се сринал по стръмния ронлив сипей, втория път успял да се закрепи като по чудо, издърпал до себе си момичето, повдигнал го над главата си и го тласнал:
— Стъпи на якото!… Бягай нагоре! Бягай!
Тогава конниците връхлетели. Всичко потънало в прах. Невянка се изкатерила високо на скалата, оставало й още малко да преодолее зъбера и да избяга. Стъпила здраво и подала ръка надолу:
— Хвани се. Можеш ли?…
Но вместо гласа на Стоедин чула яростния рев на Параскева:
— Стой, никаквице! Инак ще го утрепем!
Момичето замръзнало на скалата като приковано.
— Невенке, поглеж, насам поглеж — сладникаво проточил Пулейко.
Момичето обърнало глава назад…
Стоедин бил уловен и устата му — вързана. Държели го много ръце. Вълкашин и Ранча опрели в гърдите му ножове, Параскева стискала секира, а Пулейко — дългата бляскава игла. Двама стражи, тръгнали по сипея, внимателно се катерели. Първо се сурнал оня, който стигнал по-високо, повлякъл и другия — затъркаляли се надолу презглава и спрели чак в подножието.
Станало ясно, че не могат да я стигнат.
— Невенке! Избранице моя непослушна! — вдигнал иглата Пулейко. — Ако не слезеш при нас, ще го ръгна! И като ми стане мъчно, ще го ръгна пак! И после — още много пъти! Та до пълно умиране! Искаш ли да го погубим?
— Нееее! — проплакала Невянка.
— Тогава — слизай веднага! — изревала Ранча. — Ааааа!
— Недейте, бре, защо сте такива! Пуснете го да се махнем! Какво сме ви направили?
— А, прощавай, душко, няма го майстора! — жалостиво се обадил Парапун. — Ако не сте ни направили — ще ни направите! Хайде да разсъдим: ще ви питат ли хората — я, бре, нали бяхте в палата, я разправете като какви са царицата, болярите и прочие? Харни ли са, или са… такива и такива?… И вие — какво? Ще си замълчите ли?
— Той ще си замълчи!
— А ти?
— Аз… — измъчено се насилила да ги излъже Невянка и не успяла. — Аз… няма да мога.
— А, видя ли? — намесил се Боню. — Влез ни в положението! Има само един изход за нас: да станеш като нас. Ха слизай, целувай Кева, кажи й „мамо“, пък натам — хващай си принца и да вдигаме сватбата!
Невянка не помръднала.
— Защо я коткате чак толкоз, бре! — кипнала Параскева. — Ей, никаквице, идвай да ви благославям! Инак — броя до три и замахвам! — и вдигнала секирата над Стоедин. — Еднооооо!…
— Защо си толкова жестока, мари, Невенке — пропял Пулейко. — Защо го погубваш човека мари! Нали ти мил беше!
— Двеееее! — изревала Параскева.
— Ти си убийца, мари! — замахнал към нея Боню. И всички викнали в надпревара: — Убийцооо! Може ли да си такава убийца, мари!… Не те ли е срам да си чак такава убийца?
— Две и половинаааа!
— Чакайте! — изтръпнало политнала Невянка. — Ще сляза.
Отдъхнали си.
— Свирачииии, пригот-вис! — вдигнал ножа Вълкашин. И като осъзнал, че свирачите ги няма, ревнал на стражите: — „Пулейко мама зарадва, като й снаха доведе, Невенка мома хубава, не мома — ясна Звездица“, аааат-два!
Свирепо замахнал, стражите кратко се объркали. Внезапно най-съобразителният изскимтял като тръба, друг веднага уподобил звуците на гайда, трети започнал да се старае като тамбура, четвърти джин-джанкал като зил, пети забумтял като тъпан и се понесла мелодията на познатата ни свирня.
— Честитоооо! — надигнал се общ рев.
Невянка се свлякла по сипея, изправила се и пряко воля прекрачила към тях. Стоедин опитал да извика, да я спре — стиснали го още по-здраво.
— Честитоооо! За много годиниии! — диво викали стражи, слуги и боляри. — Кога е зле — все така да е! У-бре, де-бре!
Невянка се насилила, пристъпила пак — и се вкаменила до колене. Понечила да потътри тежки каменни нозе и се вкаменила до пояс. Закрила с длан лице, заплакала и се вкаменила цялата. Една сълза проникнала между пръстите, вкоравила се в кръгло бистро камъче и се отронила.
— Я! — пръв осъзнал произлязлото Пулейко. — Я пък тази!
Веднага забравили Стоедин — всички се втурнали и наобиколили каменното момиче. Пулейко се пресегнал, попипал:
— Камик!… Съвсем каменен камик.
Опомнили се, забърборили един през друг:
— Бре, чудесия! Не бях виждал такова нещо! Е, така й било писано. Небето се намеси! Небето не даде една слугиня да стане царкиня!
— Ами да — погалил по бузата Ранча Парапун. — И без това си имаме готова царкиня!
— Така вече може. И аз съм доволна — най-сетне се ухилила Параскева. — Така е най-добре — и почукала с пръст каменното момиче. — Ни ще говори, ни ще е царкиня.
Ранча пъргаво възседнала. Сграбчила Пулейко, метнала го на седлото пред себе си и нещо му пошушнала. Пулейко се изкискал. Пак му пошушнала и той викнал:
— Внимание! Обявявам цяла седмица сватбен пир!
— Мамо Кево, хайде, огладнях! — свъсила вежди Ранча. — Гледай я как зяпа. Живо по мене! — разиграла коня и го пришпорила. — Който се забави — ще спи вън от палата!
Стиснала Пулейко и бясно препуснала.
Забравеният Стоедин не късал потресени очи от каменното момиче. Смъкнал кърпата от устата си, пропълзял до него и се облегнал. В лъчите на залеза палатът блестял с многоцветните си прозорчета, малък като играчка. Пъстрата кавалкада влетяла през задната му порта. Подире й останала да осяда гъста прашна опашка.
Стоедин отчаяно се захлупил по очи и не видял как през полето към него приближавал, без да бърза, Бистроокия. Слънцето слизало все по-ниско и удължавало сянката на вкаменената Невянка. Тази сянка срещнала стареца и с всяка негова стъпка се катерела все по-високо.
До коленете…
До пояса му…
Докато стигнала до гърлото му. Тогава Бистроокия приседнал до Стоедин и сложил ръка на гърба му.
— Хайде, ставай, момченце. И до зима да лежиш тук — все тая. Позна ли ме?
Стоедин седнал и се загледал в лицето му.
— Знам, знам. Всичкото, което стана, знам. Какво ще правиш нататък?
— Няма вече дни за мене, дядо. Тъмно ми е, та люто. Ако я не бях срещнал — как да е. Ала тъкмо си я найдох… Аааа, аз съм виновен!
— Не си, момченце — помълчал Бистроокия. — Раншко ти беше да я срещнеш, там е всичкото. Аха… Малко си живял, не ти е зряла главата, ни душата. Да я измъкнеш от капана — можа, ама да я овардиш — не. А то е мъчното.
— Аааа — яростно ударил земята Стоедин, — давам си половината живот, пуст да опустее, само да може някак да си оживее пак!…
— Половината? — тихо се засмял Бистроокия.
— Целия го давам!… Да имаше как…
— Има.
Стоедин изненадано се загледал в лицето му и разбрал, че това е истина. Паднал на колене:
— Как?… Речи го. Ти баща, ти майка! Обади — как!
— Знаеш как — рекох ти го еее, когато се видяхме за първи път. Само живата вода може да я съживи. Ако си готов да я подириш…
— Речи къде е! — изправил се Стоедин.
— Не бързай, сине — поколебал се Бистроокия. — Ако ти обадя къде е — ще ми донесеш ли и на мен?
— Цяла кратуна, ако щеш! Къде е?
— Мене ми само една капка трябва, момченце. Една-единствена. Ала искам да съм сигурен. Дай ми залог.
— Нямам нищо, бре! — попипал пазва Стоедин.
— Имаш. Дълъг ти живот напреде. Само един ден от него ми остави. Имаш ли късмет да си дойдеш с живата вода — ще ти го върна. А?… Скланяш ли?
— Нека е така.
Бистроокия сложил ръка на дланта му. Стоедин отмалял и сякаш започнал да сънува с отворени очи. Видял се как излиза от трънливото пусто поле. Дълго вървял по безлюден червеникав път през червеникави пясъчни хълмове… Попаднал в запустяло село и там нямало жива душа. Видял сред мегдана пуст кладенец, приближил го. Приспало му се, отпуснал се на земята… и се сепнал като пробуден:
— Там да преспя?… Там ли е?
— Там… или оттам нанякъде — кимнал Бистроокия и се взрял в лицето му любопитно и тревожно. Но Стоедин повторно и решително се изправил.
— Сполай — и се досетил. — А денят? Как да ти го дам?
— Аз вече го взех, сине — усмихнал се Бистроокия.
— Нищо не усетих!
— Много ги имаш, затова. Сега затвори очи. И като чуеш кон да цвили — яхни го. Нека те носи, докато паднеш. — Потърсил в нозете на каменната Невянка и вдигнал бистрото камъче. — А това вземи и скътай. Домъчнее ли ти много за Невянка — блъсни го в земята и ще ти мине. Но помни — силата му е само три пъти да я повика. Е, хайде — затвори очи.
Стоедин взел бистрото камъче, закрил лице с лакът… Бистроокия вдигнал ръце към небето, превърнал се в Звездалията, разиграл се и изцвилил. Стоедин погледнал и се уплашил. А конят изпръхтял и започнал бавно да се отдалечава. После забързал… Стоедин затичал, настигнал го и го яхнал.
Конят препуснал като вихър.
Месечината се подала и светът станал сребърен.
Звездалията изскочил от гората и се втурнал към пустото поле, осеяно с пелин и сухи храсти, препускал все по-бързо и по-бързо — и пред невидимата стена спрял като вкопан. Стоедин излетял от гърба му, търкулнал се далече напред, отърсил глава, съвзел се и се изправил. Конят изчезнал, а на негово място стоял Бистроокия. Стоедин му помахал за сбогом и поел през полето.
Бистроокия опрял длани в невидимата стена и се загледал подире му. Тогава от храста отвъд стената се подал големият гарван, подскочил и подигравателно изгракал. Бистроокия помълчал, помълчал — и викнал внезапно и силно:
— Стоедине, чакай!… Не е вярно, няма я живата вода!… Върни се, момченце! Лъгах те!
Стоедин поспрял, обърнал се и поклатил глава:
— Все едно, дядо — пак ще я диря. — И отново поел.
— Наистина те лъгах, момче! — още по-силно викнал Бистроокия. — Нали ако я имаше, щяха да я найдат досега! Зер тебе щяха да чакат!… Върни се! Ще ти харижа коня си! И злато ще ти дам, злато — колкото можеш да носиш!
Стоедин нито спрял, нито се обърнал.
— За последен път ти казвам, момче — лъгах те! Върни се, не си затривай живота! Празна е тая надежда, послушай ме! Празна е! Празна!
Този път Стоедин спрял. Огледал полето, огледал се назад, усмихнал се, вслушан в сребърната тишина…
И пак тръгнал.
Гарванът изгракал като замерен с камък, изгракал заканително и зло, размахал тежко криле, полетял подир Стоедин, бързо го изпреварил и се стопил в небето.
А Бистроокия жадно гледал сребърното поле под сребърната луна, сребърния човек, който решително се отдалечавал — и лицето му засияло с тихата радост на надеждата.
Разсъмвало.
Пустият път прекосявал реката през плиткия брод и се губел между червеникавите хълмове.
Край ракитата — сламена колиба. Горял огън, къкрело гърне. Четири баби, наобиколили огъня, играели хоро с лъжици в ръка и тананикали:
— Копчи нога, друсни-тропни, кусни!
Посегнали с лъжиците към врящото гърне, сръбнали и пак заиграли:
— Мляс-мляс, хруп-ръп, четири баби — един зъб! Баба Дрена! Баба Кина! И близначки-баби Пана—Кустадина! И-ху, хайде пак: ко̀пчи но̀га, дру̀сни-тро̀пни, ку̀сни!
— От змѝя люспа, от о̀са жило! — сръбнала Дрена.
— От бухал пѐро! — сръбнала Кина.
— От котка — вла̀кно, по вла̀кно — но̀кет! — сръбнали Пана и Кустадина.
— Та как ми е сърце зло-немилостиво — йощ, та дваж по-зло да стане! — изръмжала Дрена.
— Та как ми е око будно-остро и език меден-коварен — йощ, та дваж по да станат — изкискала се Кина.
— Та как сме омайни, търпеливи и на снага държеливи — йощ, та триж по да сме! — пропели Пана и Кустадина.
И пак дружно заиграли:
— Ииии-ху, хайде пак, ко̀пчи но̀га, дру̀сни-тро̀пни, ку̀сни! — и посегнали с лъжици към гърнето, но иззад ракитата се показал гарванът, долетял, стремително кацнал и се превърнал в Злоокия. Разтревожено викнал:
— Сестри, стягайте се! Брат ни пак намери юнак, що му трябва жива вода, и му я обади къде е! Ей го юнака — иде-дохожда!
Далече, в началото на пътя, вече се била появила невзрачната фигура на Стоедин. Бабите заслонили очи и се взрели.
— А какво му е юначеството, нане? — покашляла се Дрена. — Зер е силен, лют и страшен чак за трима?
— Не е, не е — поклатил глава Злоокия. — По е лошо!
— Е, тогава ще е хитър за седмина? — целунала му ръка Кина.
— Де да беше, сестро, ама — по е лошо.
— Е, тогава сигур ще е търпелив за деветима? — пропели Пана и Кустадина.
— По е лошо, сестри! — изпъшкал Злоокия. — Дълголетен е! Сто и една годин има да живее — и ни ден по-малко!
— Бре, бре-бре, бре-бре-бреее! — почудили се бабите.
— Е, какво лошо? — изпреварила ги Кина. — Силни и страшни, та чак дористрашни сме погубвали! Хитри, та коварни сме за смях правили! Търпеливи сме назад връщали!… Само дето с дълголетник се не бяхме справяли. Пу за мене! Хайде готово, аз си го първо преплювах, на мен ще го оставите.
— Слабо се чува — изръмжала Дрена. — Аз ги спирам силните юнаци. А къде по-силно, страшно, та чак дористрашно от дълголетието?… Нане, речи им да се махнат, тоя си е мой!
— Аааа, дълголетието може да е и силно, и страшно, ама е най-вече хитро, та коварно! Колцина се изхитрят да провървят сто и една години? — усмихнато я ощипала Кина.
— Сестри, не сте прави! — пропяла Пана. — Дълголетието е най-вече юначество твърде търпеливо!
— Какво се иска от юнака за сто и отгоре години живот? — подкрепила я Кустадина. — Исполинско търпение!… А ние ги спираме, търпеливите, речи, нане!
И се сдърпали.
— Мирни! — кипнал Злоокия. — И аз го искам този юнак! Хайде, сръдня да няма — чоп ще хвърляме, па кому е късмет.
Отскубнал косъм от брадата си и го хвърлил в жарта. Оттам литнал бръмбар-рогач, сърдито забръмчал около главите им. Бабите и Злоокия замрели неподвижно. Бръмбарът се завъртял около Дрена, отклонил се към Злоокия, после — към Пана и Кустадина, върнал се и стремително ухапал Дрена по челото. Веднага се отровил и тупнал на земята като камъче.
— Е, честито, сестро — завистливо проточила Кина. — Дано не стигне и до назе ред.
— Ще те чакаме при Кина — угрижено проговорил Злоокия. — Ха сполука…
Превърнал се в гарван, а трите баби — в гарги. Литнали и закръжили.
— Турете вечеря и за мене! — викнала Дрена. — Още до мръкнало ще го затрия, та като дойда — хем да ви разправя, хем да повечеряме!
Гарванът и гаргите се отдалечили и изчезнали зад червеникавите пясъчни хълмове.
Дрена боднала с крив ноктест пръст в земята, плюнала и заринала. Първо се подало зелено стръкче, бързо се източило във фиданка, окичило се с листа. Разцъфтял само един цвят, вързал ябълчица. Ябълчицата се наляла, наедряла и почервеняла.
В това време Стоедин нагазил реката и наплискал лице. Преминал брода, свърнал край ракитака и видял сламена колиба.
— Ей, има ли някой? — разровил утихналата жар и се огледал. — Бре, хора, къде сте?
— Кой вика? — подала се от колибата Дрена.
— Добро ти утро, бабо, ха добра среща. Да имаш някой залък? Три дена как троха не съм хапвал.
— А, откъде у мене хляб, чедо — внимателно го огледала Дрена. — Нямам, па ми и не трябва — колко ми е вече яденето? Я коприва сдробя, та сваря, я див лападец, я някой ядлив корен… А веднъж в годината, дал Бог, таи ябълка хапна, да засладя душа… Така е, баби — зъби опадали, мерак останал… Отдал ек си, гледам. Де, седни да починеш — сега ще наскубя коприва за една чорбица.
— Бързам, бабо — дълъг път ме чака — загледал се в ябълката Стоедин и гладно преглътнал.
— Бре, ама тебе вярно те як глад мъчи, сине. Хайде, откъсни я, твой късмет била — и сама откъснала ябълката, подала му я. — Хрупни я, па поменувай.
— Сполай ти, ала нямам с какво да ти се отблагодаря. На, една гола душа — засмял се и нахапал ябълката. — Моята е — с царя пил, с просяка пял. Скитник човек.
— Така, така… Здраве да е, сине — и го загледала как яде.
— Прощавай, не ми е работа да питам, ама… дали не си сбъркал пътя? Този път е пуст път, с години никой не минава. Рядко — и само нататък. Който иде, не се връща.
— А, не съм сбъркал, бабо. Тъкмо той ми трябва — сънливо промърморил Стоедин. — Пуст път… през пусто село…
И заспал, без да дояде ябълката. Дрена го побутнала и се окашляла доволно.
— Ти си бил много лесен бре, бабин… Па и сербез — дръпнала остатъка от ябълката и я хвърлила. — Охооох, пътя мина, та на селото се накани, горкият.
Вдигнала го на ръце и го понесла — все по-бързо и по-бързо.
Дърветата на тази мъртва гора, безлисти и без кора, били гладки и лъскави като кост — и така жълто-бели. Като човешки фигури: едни — приведени, други — разперили ръце-клони, трети — вдигнали ги към небето… И повалените, сплетени дънери, и храстите били гладки и лъскави. Някои приличали на животни, други — на каруци и впрягове.
Дрена оставила спящия Стоедин под едно дърво. Превърнала се на гарга, клъвнала го по челото и литнала в клонака. Стоедин скочил, хласнал се сънено в дънера, дървото раздвижило ръце-клони, като полюляно от вятър и пропяло с тежък, дрезгав стон. Уплашено се дръпнал, хласнал гръб в друго дърво — пропяло и то, съседните дървета отехтели и разлюшкали клони. Стоедин изтръпнало се завъртял, огледал се и викнал:
— Т… това па що е… бабо! Ей, бабо!
Озърнал се за пътя, залутал се в гъсталака, пак се блъснал и дървото извикало с тежък, кадифен стон. Не издържал, побягнал — блъскал се ту в едно, ту в друго дърво… Гората викала, пеела, стенела, а той се мятал, изгубил път и цел, страхът му го ослепил. Скоро и той викнал, крещял диво и ужасено, спъвал се, падал, ставал, отново хуквал. Вече цялата гора ехтяла и викала тежко и протяжно. Сляпо прегърнал някакво дърво и оттласнат от гласа му, отскочил и се вцепенил. И внезапно кипнал — ритнал дървото, ритнал и другото — страхът му се превърнал в сляпа ярост. Ритал дърветата, плюел ги, блъскал ги и вече вир-вода, се строполил на земята. Облегнал се на дънера, примирил се и зачакал като обречен — да се случи нещо страшно и от страшно по-страшно.
Гората ехтяла мощно и заплашително, викала и стенела, но страшното все не се случвало, не се случвало и пак не се случвало. И когато сякаш не му оставало друго, освен да обезумее, внезапно се изкискал — тихо и отпаднало. Станало онова, което не е дадено всекиму: осъзнал и глупавия си страх, и дваж по-глупавата си ярост. Отдъхнал и пак се засмял, смеел се все по-облекчено. И след като се подиграл на себе си, вече бил само любопитен. Изправил се, вдигнал клон-кост, отчупил си тояжка. Почукнал затихващото дърво и то отново надигнало глас. Разгледал го, почукнал друго. Гласовете на дърветата били различни. Тогава потърсил пътя, без да бърза, и веднага го забелязал — червеникав и пуст, протягал се дълбоко в гората, а клоните го покривали като свод. Поне три пъти го бил прекосил — ама кой да го види?
Пустият път излизал от мъртвата гора и опирал право в портата на висока дървена ограда, направена от дебели, двуредо вбити дънери. Откъм двора над оградата стърчал дървен покрив, а над покрива — дървен ветропоказател.
Гласът на гората идел насам тежко и бавно, нахлувал като вълна. Ветропоказателят трепнал и проскърцал. От него висяла връв, връвта опирала в ръждиво острие на нож, забит в греда, и продължавала надолу до тавана на чардака. За края й бил вързан голям бъкел, който висял точно над главата на спящия айдук Бишо.
Гласът на гората станал по-мощен и проникващ, ветропоказателят се завъртял бавно, острието срязало връвта и бъкелът тежко паднал. Бишо почесал удареното, скочил, раздрал паяжините, кихнал и се вслушал. Отпушил бъкела, отпил дълга глътка и разкършил мощна снага. Сетне, като тътрел сънени нозе, се качил в наблюдателницата.
Пътят все още бил безлюден.
Върнал се на чардака. Там, разхвърляли ръце и крака, хъркали кокорбаши Панчо, айдук Ванчо и айдук Станчо, обрасли като Бишо в сплъстени бради. През прогнилите им потури и елеци се виждали месата им, а през дупките на капите — проникнали фъндъци коса.
Бишо отпил още една дълга глътка и прогонил окончателно съня, вдигнал за синджира тежкия бъкел.
— Дружино, някой иде!
Замахнал като с боздуган и треснал по главата Панчо, после Станчо и Ванчо. Пръв се събудил Станчо.
— Някой иде — подал му бъкела Бишо и Станчо шумно загълголил. — Леко, не си само ти!
— Мммм, ама как е отлежало… — отрил уста Станчо.
— Па ще отлежи та — що му е било работа — вдигнал бъкела Бишо и отвисоко пуснал струя в отворената спяща уста на айдук Ванчо. — Убре, гледай — като че в яма наливаш.
Ванчо се задавил, скочил и се опулил въпросително. Опомнил се и се заслушал в гласа на гората. А кокорбаши Панчо спял и свирел с нос. Тримата го вдигнали на ръце, залюлели го и го хвърлили нагоре. Панчо паднал на пода като дънер и се пробудил.
— Кокорбаши, ха наздраве! — подал му бъкела Бишо. Панчо го пресушил, примляскал и се заслушал в гласа на гората:
— Я гледай!… Тоя път на голямо вика тая гора. Юнак над юнаци трябва да е.
— И като да не е сам. Като да е с мина-дружина.
— Е — ха дано баре този път имаме късмет. Я поглеж!
Бишо се качил на наблюдателницата:
— Още ги няма!
— А, ще доприпкат — прозял се замечтано Станчо. — Ей сега ще доприпкат изоглавено-уплашени и готови на всичко. Значи, забелязал съм — колкото е по-грамаден юнакът, по̀ се трайно и силно плаши. Дано е грамаден.
— Или ако не е грамаден, поне в дружината да има грамадни, та от тях да прихване — с надежда примижал Ванчо.
— Тоя па — възразил Бишо. — Дребен юнак едри в дружината не сбира. Разтурят му изгледа. Виж — обратното по̀ го може. Едър юнак — дребни да сбере. По ги лесно командува. И му се по-яко чува думата.
— Хайде, все ти знаеш! — засегнал се Ванчо.
— Па що, не е ли така?
Лениво се разшетали. Станчо се отправил към двора.
— Аз пък съм забелязал — дребните се по-люти и по-салтанатлии. Едрият — какво? Размаха ръчища и що докопа — смаже. А дребният се улавя за едно-едничко място и само там стиска. С все сила. И не пуща. Помните ли го оня — еее, на времето, що ми откъсна ухото?
— А понякога изгледът лъже — поучително вдигнал пръст Панчо. — Аз пък съм забелязал, че понякога изгледът е един — да речем, едър е изгледът. А у изгледа — слабосилие. И обратното. Затова, дружино, я слушай какво ще ви изкомандувам: да се приготвиме за едър юнак, що е лют като дребен! Тоя път вече ще късаме, ще хвърляме, борба ще се бориме, ама трябва да го принудим да ни я донесе тая магьосана кърпица, та да си осигурим старините. Че вие каква сметка правите не знам, ама аз знам, че ако е глад лошо, за дърто е дваж по-лошо. Вярно, още сме силни, ама и друго знам — ако е сила силовита, не е вековита. Поради което в заключение ви заповядвам напълно и абсолютно — тоя път няма да жалиме нищо, а дори напротив, и ще правиме, ще струваме, обаче по никой начин няма да допуснеме да стане, както досега, с което много лошо да покажем…
Тримата отдавна били разбрали, че кокорбаши Панчо иска, но не може да си завърши речта.
— Уррррааааа! — подпомагнал го Бишо. Тримата го вдигнали на ръце, подхвърлили го два-три пъти и Панчо гордо млъкнал. Станчо захванал да троши съчки за огъня, Ванчо цъкал огниво, а Бишо пак се покачил на наблюдателницата.
Огнището било под навеса. Встрани от него се виждало купище златни капи, сребърни капи, железни капи, чизми, кондури, сандъци, съдове, оръжия… До кладенеца — златни чаши, сребърни чаши, дървени чаши. Навсякъде по дървените плочи, с които бил настлан дворът, били попилени монети, закопчалки, накити, зъби, парцали, парчета гайтани и дантели, зърна от огърлици, разбити латерни, разбити тамбури, разтрошени свирки и ръждиви острия от копия, саби, мечове, ножове.
В оградата, към задната страна на двора — две врати, ниски и тежки. Едната, кована с груби дървени пирони, била вехта и сякаш неотваряна. Другата — излъскана около залоствалото от безчет ръце.
Огънят се подхванал, Ванчо извадил ведро вода, излял го в казана и го занесъл при огнището. Станчо поливал на кокорбаши Панчо.
Гласът на гората вече затихвал.
— Не идат ли вече ужасено-изоглавената, бре? — викнал към наблюдателницата Панчо.
— Па няма ги никакви, кокорбаши! — взирал се в пътя Бишо и тъкмо изрекъл, от гората се появил Стоедин и учудено се загледал в чудноватата постройка. — Оппааа, подаде се някакъв…
Айдуците се накатерили по стобора и подали глави да видят.
— Не изглежда ни уплашен, ни нещо подобно — учудил се Ванчо.
— Тоя ще е сигур фирата на мина-дружината — допуснал Станчо. — Пратили са го напред, та ако има нещо опасно — да не им е жал, щом се затрие.
— Така ще е. А главният юнак и другите се таят и скришно наблюдават.
— Значи, не са се уплашили от гората. Ни най-малко.
— Лошоооо.
— А бре, лошо. Ама, ела лошо, че без тебе — по-лошо. Докато си шепнели така, Стоедин приближил и забелязал Бишо. Свалил капа и дружелюбно помахал:
— Ей, ха добра среща!
— Ясно — пошушнал Ванчо. — Фирата им е. Я какъв гласец. Това да го духнеш — ще го затриеш.
— Добра ви среща, хора — забелязал Стоедин и Ванчо.
— То, зависи — изръмжал Панчо.
— Какъв е тоя градеж? — любопитно оглеждал Стоедин. Айдуците пък оглеждали него. — Какво е това, рекох?
— Не видиш ли, бре? — сопнал се Ванчо. — Конак е! Конак с чардак!
— А къде са другите? — навел глава Бишо.
— За кои става дума?
— Па главният ви юнак, бре! И тристата мина-дружина! — изтежко се обадил Панчо. — Защо те пратиха напреде?
— А, в грешка сте — усмихнал се Стоедин. — Няма други. Аз съм си и главният юнак, и помощникът му, че и дружината му. Всичкото накуп. По е лесно за управление. И за наказание. И за похвала.
Айдуците изчезнали от стобора, а Бишо — от наблюдателницата.
— Бре, не давате човек едно „със здраве“ да ви рече — засмял се Стоедин и тръгнал край стобора да търси продължението на пътя.
А вътре Ванчо сърдито тръгнал по стълбата към чардака.
— Аз ще си лягам. Хайде — лека.
— Чакайте, дружино! — разтревожил се Панчо. — Тука има нещо!
— Има невещо! — разочаровано се почесал Бишо. — Аз може да съм и такъв, и онакъв, ама не съм чак толкоз ниско паднал — с такива шушумиги да се борба боря. Това — първо.
— А второ — додал Ванчо, — за тая магьосана кърпица пращахме такива юнак над юнаци и ни вест, ни кост, та…
Станчо ритнал огъня и започнал да го гаси:
— Аз го това не пущам вътре, па вие — както знаете. Прав е Бишо.
Панчо затруднено почесал гърди.
— Не съм прав — внезапно тръснал Бишо. — Ами ако е шушумига само на изглед?… Ами ако изгледът е лъжлив?… А, кокорбаши?
— Бе… да, ама… тоя, неговият изглед… много прекалената-лъжлив ми се чини — колебливо изпъшкал Панчо. — Или да пробваме? Ако е чак толкоз нищо и никакъв — защо така буча гората?
Вяло се съгласили.
А Стоедин заобиколил оградата, излязъл зад гърба на конака и смаяно застинал: пътя го нямало. Там се простирало огромно тресавище, обрасло с остра трева.
Айдуците подали глави над стобора, любопитно го наблюдавали. Панчо добродушно се окашлял:
— Сега, момченце, ние тука, като се посъветвахме, решихме: хайде, ще те пуснем да влезеш при нас, пък — какъвто ти късметът. Ама я речи по-напред, за всеки случай, да не сбъркаме: зер и ти си за жива вода тръгнал?
— Откъде знаете? — учудил се Стоедин.
Айдуците се спогледали и Станчо се изкискал:
— Охоох, барабар Петко с мъжете…
— Е ха тогава — върни се и влез през портата — подканил Панчо. — Отсам е по-кратко.
— Ей, а вие… — внимателно ги огледал Стоедин. — Какви хора сте вие?
— Па, айдуци сме. Ха върни се и влез, че да те нападнем и да ти ограбим, което носиш.
— Аха, надайте се.
— Що?… Не щеш? — учудил се на свой ред Бишо.
— Никак.
— Е какво ще чиниш бре, момченце? — благодушно се подиграл Панчо. — Зер ще се кумиш вънка неопределено време?
— Напротив. Смятам да ви заобиколя и да си хващам пътя, пък вам — друг късмет! — троснал се Стоедин и пак тръгнал край стобора.
Айдуците лениво се смеели и се местели горе по оградата заедно с вървежа му.
— Нека заобиколи. Нека му мине меракът.
Стоборът се счупил в нов ъгъл, но зад него пак се ширело тресавището. Стоедин спрял и не вярвал на очите си.
— Ей там, момченце, където си се втрещил у момента, някои обикновено се разтреперват отчаяно, па хлъцнат и побягнат диво — окашлял се Станчо.
— А след време, ако се измъкнат от тресавището, пак се върнат и омаломощено хлипат. Сега, нали, ако предпочиташ — може и ти да пожвакаш с опинци из калта. Ние бърза работа нямаме.
— Ама къде е пътят, бре? — вдигнал лице Стоедин. — До вас води, а не извежда!
— А, извежда! — обяснил Панчо. — Само че трябва да минеш през двора. Инак отвън го няма.
— Е… как така?
— Я па тоя. За жива вода тръгнал и се не чуди, а на такива прости работи се чуди.
Стоедин забързал към следващия ъгъл — и зад него ни път, ни дявол.
— Видя ли? — надвесил се Ванчо. — Колкото и да обикаляш, пак при нас ще влезеш. Далеко си стигнал, няма за тебе връщане, това е истината.
— Сега например, момченце — ухилил едноуха глава Станчо, — оттам, дето ни зяпаш с отворена уста, някои хукваха да се връщат. И щом пак стигнеха в гората…
— Не му го обаждай това — смръщил се Панчо.
— Защо? На мене това момченце почна да ми харесва. По ли е харно на дърво да стане? На дърво сухо, та чак костено?
— Хайде, прежали се най-сетне бре! — изгубил търпение Бишо. — Бутни портата и влизай — не е залостено!
— Добре — въздъхнал Стоедин. — Нека е вашата.
— Айдуци, за нападение — шавай! — изкомандвал Панчо и главите им мигом изчезнали. Стоедин предпазливо натиснал портата и тя се отворила с протяжно скърцане. Едва влязъл, и айдуците стръвно го сграбчили.
— Оууу! — изревал Стоедин. — Смазахте ме!
— Кой е крив — оправдал се виновно Панчо. — По си гърчав и от пиле — но го претърсили внимателно, сякаш е чуплив.
— А? — запитал с надежда Панчо. Но Ванчо разочаровано поклатил глава:
— Тц. Нищо-нищичко.
— Жалко — изпъшкал Станчо. — Тъкмо ми беше станал симпатичен.
— Я… проверете още веднъж — жалостиво наредил Панчо.
— Няма смисъл — разперил ръце Стоедин. — Едната гола душа — това ми е цялото имане.
Айдуците съчувствено помълчали.
— Късмет — въздъхнал Бишо. — От всичко може да избяга човек, от късмета си — не може.
— Хайде, помисли — да имаш някакво желание? — натъжил се Панчо.
— Няма какво да мисля — покажете ми пътя. Айдуците се спогледали. Панчо махнал с ръка:
— Покажете му го.
Повели Стоедин през задната част на двора. Спрели го пред тежката, оплетена в паяжини врата. Ванчо с труд я отворил и Стоедин се вцепенил от удивление: от нея продължавал пустият път и се губел през червеникавите хълмове, напечени от силното слънце — защото там не било утрин, а пладне. Понечил да се втурне, но го сграбчили и Ванчо затворил вратата.
— Е, изпълнихме му го и последното желание — умилил се от благородството си Панчо. — Хайде.
Ванчо и Станчо вързали Стоедин и го повлекли към навеса. Бишо се качил на чардака и домъкнал оттам огромен пищол с цев като фуния.
— Ей, що правите, бре!… — опомнил се Стоедин.
Все едно, че не го чули.
— Кокорбаши, прав или седнал? — подвоумил се Ванчо.
— Седнал. Да се не мъчи.
Облегнали го на стената и го натиснали да седне.
— Ей, ама вие с всичкия ли сте? — напразно опитал да се освободи Стоедин. — Това ли ви са шегите?
— Ти, ако му на това шега викаш — зле си — проверил въжетата Ванчо.
Стоедин загледал как Бишо насипва в цевта барут и как старателно го натъпква — и пак безпомощно се разритал:
— Ама… какво се каните, бре!… Зер ще ме…
— Па да, момченце — дружелюбно потвърдил опасенията му Панчо. — Няма как, при нас редът е такъв: или обираме чрез нападение, или трепеме. Трето няма.
— Нали ме обирахте?
— Е, като те обирахме — какво ти обрахме?
— От мен — толкоз. Пущайте ме, да си хващам пътя.
— Гледай сега какво му текна! — кипнал Панчо. — Ама не може това, момченце! Не-не-не-не! По никой начин! Хич и през ум да ти не минава това. Вникни малко: какви айдуци ще сме, ако започнем да пущаме току-така? Нали ще си осрамотим занаята?… А има ли нещо по-долно и по-калпаво от човек, който си цапоти занаята?
— Па няма — пак разпалвал огъня Станчо.
— Добре, хайде — вземете ми абата. Хайде и ризата ми вземете. Както с тях — така и без тях.
— А, видя ли? — лениво се засмял Панчо. — Ще ти ги вземем, ще те пуснем и ще чакаме на босия цървулите.
Бишо най-сетне приготвил пищола, вързал го за гредата и го насочил в Стоедин. Усмихнал се и любезно пояснил:
— Нам ни трябва, момченце, нещо скъпоценно. Нещо, дето да е много мило на юнака. Залог ни трябва… Мирен де!…
И премерил с конец прицела. Стоедин изревал и се разритал, отместил се от дулото-фуния.
— Бе момченцето не знае, затова лудува — раздухал огъня Станчо и сложил котела с водата. — Обясни му, да се успокои. Мене ми се види схватливо.
— Гледай сега, момченце… как те викат?
— Стоедин! — яростно се разритал момъкът и пак се отместил от дулото.
— Мене пък ме викат Панчо. Гледай сега, не си прав. Какво си викаш — тия па кютуци само гледат да трепат. Аааа — не. Ние не сме като оня, Пехливан Голям Гуджо, дето първо те трепе, пък после ти вика здрасти. Ние сме айдуци с чувство. Трепеме само в краен случай. Виж, ако ти бяхме нашли нещо скъпоценно за залог — веднага те пращаме при Голям Гуджо: надвиваш го, вземаш му магьосаната кърпица, донасяш ни я. Връщаме ти залога и късай опинци, накъде ти душа иска. А ти, според както показа пребъркването — имаш ли нещо скъпоценно? Нямаааш.
— Ето — разбра и се успокои — доволно се усмихнал Станчо.
— Бе ти си късметлия, че те трепе майстор-айдук — приятелски го потупал Бишо и донагласил прицела. — Аз не съм като някои чираци, дето ни знаят къде да те умерят, нито отведнъж да те умерят. При мене грешка няма. Пукне ли — край, изцяло и незабавно. Гледай сега какво става.
И като проверил прицела за последен път, натиснал спусък. Кремъкът секнал искра и пищолът започнал да пуши. Стоедин стиснал очи и зачакал. Ха да гръмне, ха да гръмне — не издържал, отворил око — пищолът все така пушел. Пак замижал.
— Ври с ключ — кимнал към котела Станчо. — Дай ошафа.
— Опустял и ошафът — изсипал в котела торба сушени круши Ванчо. — Ей това му е лошото на нашия занаят. Мине някакво ей такова, колкото да разбучи гората, събуди те — па хем на юнак не прилича, хем комат хляб не носи.
Айдуците приклекнали около огъня и греели ръце.
— Чак толкоз очукано досега не беше минавало.
— Аз да съм на него — хич няма да чакам пищолът да пукне — сърдел се Ванчо. — Щях да си умра от срам със собствени сили. Така ли се тръгва за жива вода, бре?
— Няма ги вече едновремешните юнаци. А, дружино? — поклатил глава Бишо. — И най-слабосилните — с дисаги манджа носеха… И варени пилета, и суджуци… Пу, не ми се говори.
— А помните ли еее на времето оня — дето беше тръгнал за жива вода, па и кревата беше си понесъл. Па и катър погачи, в блажна книга увити, да не баятеят. Па и два меха вино!
— Туршията му помня — примижал, отдаден на спомена, Панчо. — Като сега я помня. Колкото ядеш, по се разяждаш.
— Ами еее оня преди него? Дето беше покарал и двайсет брави овце, па и три крави, та си доеше мляко? — щастливо се унесъл Ванчо. — Такова да го обираш и да пееш!
— Ами оня, дето беше тръгнал с три кабриолета свирачи, па и мечкар с мечка беше пуснал напреде? — умилено щракнал пръсти Станчо.
Стоедин пак отворил око — пищолът все така пушел. Почакал още малко и кипнал:
— Е това сега — кога смята да гръмне?
Бишо се надигнал, отишъл при пищола, подухнал го, наплюнчил пръст и докоснал цевта:
— Бе… нали не е работил дълго време…
— Ами ако рече да пукне чак утре?
— Може и утре. Може и всеки момент.
— Щото, докато го чакаме, може да направим друго — облизал пресъхнали устни Стоедин. — Да ме пуснете без залог. Ще надвия Гуджо и ще ви донеса кърпицата, че да мирясате.
— Що?… — закискал се, та чак заплакал Ванчо. — Ти ли бре, шушумиго?
— Па той ще те утрепе и няма да усети, че е трепал, момченце — снизходително се засмял Станчо. — Защо да го биеш пътя?
— Нека опитаме — настоял Стоедин. — Какво губите?
— Прав е — осъзнал Бишо. — Нищо не губиме.
— Не може така, бре! — кипнал Панчо. — Няма да разтуряме реда! Толкоз му е — да отбримчиш една бримка и натам само ще се разрига! Как ще го пущаме без залог!…
— И аз не съм съгласен — размислил Ванчо. — Стават ли чудеса? Стават. Току-виж — взел му кърпицата. Зер без залог ще я донесе? Аз да съм — няма да я донеса.
— Нали съм за жива вода тръгнал, бре, пън такъв! — отвратено плюл Стоедин. — Дотрябвала ми е проклетата ви кърпица.
Айдуците се закискали. Панчо поел дъх и съжалително го погледнал:
— Охооох, жива вода — докато грабнеш кърпицата. Жива вода я има, я няма, момченце. А кърпицата аз съм я ей с тия очи виждал. Постелеш я, па речеш… — и въздъхнал от досада. — Не увря ли вече тоя ошаф, бре?
— Още малко — добавил съчки Станчо.
— Тиквеници ниедни — гледал Стоедин как пуши пищолът. — Ни се водите, ни се карате.
Айдуците лениво се кискали.
— Дръвници!
Закискали се с удоволствие.
— Пууу, аз ги обиждам, а те се смеят!
— Ама това твоето обиждане ли го мислиш, душко? — презрително го погледнал Панчо. — Какви сме работи ние тука слушали, като запуши пищола… А, дружино? Помните ли моллата? Уж набожен човек, а като зина…
— Остави, още ме срам хваща — надигнал се Бишо и огледал пищола. — Добре, че го угасихме, щото не издържа и призна къде е скрил скъпоценното — и приятелски приседнал до Стоедин. — Беше заплел в брадата един зъб от змия презморска. Убодеш ли се с него — и морето ти стане до коляно. На всичко се радваш. Светът да се запали — колкото по-силно гори, по се радваш. Питай Ванчо, той се боде.
— Хайде, гасете го, имам залог — въздъхнал Стоедин. Айдуците недоверчиво го загледали. — От скъпоценен — по-скъпоценен. Отвързвайте ме, че ми изтръпна ногата.
Айдуците колебливо се спогледали, па се хвърлили върху пищола и отклонили цевта му. А той тъкмо в този миг изригнал гъст облак дим и оглушително изгърмял.
— С късмета си вървиш, момченце — закашлял се Панчо. — Къде е? — бързо го развързал. — Защо го не намерихме, като те претърсвахме?
— Защото ме претърсвахте, затова! — раздвижил крака Стоедин. — Я го! Ще ви извади очите.
И им показал бистрото камъче — пришил го накръст, като копче, отпред на ризата си. Откъснал го и им го подал. Панчо го грабнал, разгледал го и го опитал на зъб.
— Колко е… скъпоценно?
— За мен по-скъпоценно няма. В него е Невянка, невестата ми. Блъсна ли го в земята — и ще се появи. И ще е тук, докато премигна.
Айдуците озадачено се спогледали. Панчо разперил лакти, отбутал ги и замахнал. Камъчето се ударило в дървените плочи, отскочило, търкулнало се и бистро заблестяло.
Нищо повече.
— Сигурно аз… аз трябва да го хвърля — развълнувал се Стоедин. — Сигур от друг не може.
Панчо подозрително се втренчил в него. Вдигнал камъчето и му го подал. Стоедин го повъртял в пръстите си, замахнал — но не го хвърлил. Страх го било да провери дали наистина камъчето има такава чудна способност.
— Ха де! — нетърпеливо го подканил Панчо.
— Айдуци, дадено е да се яви само три пъти — защо да харча единия напразно? Повярвайте на дума! — примолил се Стоедин. — Знам ли още какъв път ме чака? Хора сте, разберете ме — и отстъпил към кладенеца.
Айдуците настръхнали. Ванчо му прерязал пътя към двете портички в дъното на двора, разперил ръце и тежко се усмихнал.
— А, разбрахме — яростно изръмжал. — Дружино, тая ни твар лъже!
Хвърлили се върху Стоедин — той пъргаво им убягнал. Панчо откъртил греда от сайванта, хванал я като тояга и четиримата пристъпили дебнешком. Стоедин разбрал безизходицата, си.
— Добре, чакайте — ето, хвърлям го!… Не е лъжа!… Ако това е лъжа — значи всичко е лъжа!
Замахнал отчаяно и с все сила ударил камъчето в земята. Невянка мигом се появила, учудено се огледала и отстъпила към поразения Стоедин:
— Стоедине, къде сме?… Кои са тия?
Айдуците били не по-малко поразени от Стоедин. И веднага се променили: Станчо застанал така, че да не се вижда откъснатото му ухо, Бишо зяпнал в откровено възхищение, Панчо свенливо се ухилил и почесвал несъзнателно гърди, а Ванчо наплюнчил пръсти и си увил къдрица.
— Да се махаме оттука — разтревожила се Невянка. — Това място не е добро, тук ще ни…
И изчезнала, без да довърши — Стоедин неволно мигнал. Камъчето, появило се на мястото й, пак бистро заблестяло.
— Защо я пропъди толкоз бързо, бре! — недоволно изсъскал Ванчо.
Стоедин най-сетне дошел на себе си, изпуснал дъх като мех, размахал ръце и викнал колкото възторжено, толкова и гневно:
— Ааааа!… Аааа, видяхте ли? Кой лъже, а?… Яви ли се? А?… — и посегнал да ритне Ванчо. — Яви ли се?…
Сграбчили го и го повели към портичките. Панчо хищно стиснал в шепа камъчето.
— Мирен, хайде, приемаме ти го залога. Тръгвай и — наслука!…
Стоедин посегнал към вехтата портичка, но Ванчо го дръпнал към другата, която била излъскана от безчет длани.
— А, по-напред — през тази. Върнеш ли се, тогава през другата.
И я отворил. Стоедин слисано се вкопал — и зад тази портичка го нямало тресавището. Но от нея се виждала планинската урва, която се спущала към далечната тъмна стена на гъсти борови върхари. А там още не било съмнало добре — небето розовеело с блясъка на зората.
Стоедин уплашено преглътнал и се обърнал — айдуците вече наобиколили Панчо и чакали да открехне шепа.
— Ей, а как ще го намеря тоя Голям Гуджо?
— Бре, ти още ли си тук? — сепнал се Бишо.
— Когото и да питаш, ще те упъти — бутнал го към портичката Ванчо. — Ееее, през върлото, та у равното, пък натам — както дотам.
— Кокорбаши, само да не стане пакост, да ми затриете камъчето! — запънал се на портичката Стоедин.
— Не бой се, бре, у мене ще се пази! — нетърпеливо го блъснал Панчо. — В тая ръка туряш кърпицата, от другата си вземаш обратно невестата! Хайде — друм!
Избутали го навън и захлопнали. Стоедин огледал урвата и облизал пресъхнала уста:
— Убре, късмет мой… Сърцат мре веднъж, а страхлив — хиляда.
Въздъхнал и се сурнал надолу по стръмния склон.
А в двора Панчо едва-едва отворил шепа… Айдуците лакомо се надвесили и сблъскали глави. Бишо любопитно посегнал към камъчето, Панчо веднага стиснал шепа.
Напрегнато се загледали един в друг.
— Ето нааа — престорено се окашлял Ванчо. — И моме си имаме вече.
— Бе, хем го имаме — хем го нямаме.
— Имаме го! — настоял Ванчо. — Оня, шушумигата, ни излъга, че само той може да я накара да се появи. Нали забелязах? Кокорбашията хвърли зърното отсам натам, затова появяването не стана. А той го хвърли оттам насам — и стана.
— Нетърпеливо посегнал. — Дай да видиш, кокорбаши!
— Аз не съм съгласен! — плеснал го през ръката Бишо. — Момченцето може да е шушумига, обаче момето си е харесало него. Невеста му е и ние няма защо да се бъркаме, където не ни е работа.
— Чакай бре, Бише — какво толкоз… — възпротивил се Станчо. — Ще ни пошета малко, ще ни постои диван-чапраз, докато си кусаме ошафа… Па, когато поиска разрешение да се прибере обратно в зърното, нали…
— Аз, както я претеглям работата — тя не е вече невеста, а вдовица — отсякъл Ванчо. — Нека ни пошета.
— Я виж какво им се дощяло! Да им шета! Ако ще шета някому, на кокорбашията ще шета! — разблъскал ги Панчо.
— Защо е тая злоба, бре? Защо си толкова скръндзав?… Нека ти шета, не сме против! Ама край тебе — и на нас, донякъде!
— А, така е друго. Така по̀ може — омекнал Панчо и размахал шепа. — Как рече? Оттам — насам?
Ванчо кимнал. Кокорбашията се засилил и ударил камъчето в земята. То се търкулнало… и бистро заблестяло. Четиримата мигом приели най-привлекателен вид, чакали, чакали — но Невянка не се появила. Първо се спогледали Бишо и Станчо. После се спогледали Станчо и Ванчо. И щом кокорбашията тръгнал да вдигне камъчето, Станчо измъкнал от пояса нож и го пресрещнал:
— Стой!… Я да го вардим всичките, на общ изглед. А?
— Как така? — измъкнал нож и Панчо. Зловещо пристъпил.
— Ами ей така — измъкнал нож и Ванчо.
Бишо също измъкнал нож и заплашително се ухилил. Оградили камъчето в далечен кръг.
— Прави са, кокорбаши — обадил се Бишо. — Зер да те оставиме самичък да му трепереш и да се тормозиш, па ние да клепаме уши най-безгрижно?… А, не.
Седнали едновременно, бавно и напрегнато и всеки дебнел всекиго. Ошафът изкипял, огънят угаснал, слънцето се надигнало високо в небето, но никой не смеел да помръдне.
А Стоедин се спущал по стръмния склон без път и без пътека. Внимавал да запомни пътя, та да не се загуби на връщане. Тук-там отчупвал клонче от храсталака, правел си белези.
Поспрял да отдъхне. Слънцето току-що изгряло и позлатило далечните била на гората. Заслонил очи и се вгледал: никъде не се виждало ни село, ни колиба.
Най-сетне стигнал гората и навлязъл в плътния и тайнствен полумрак. Напрегнато се взирал, проправял си път през гъстака, докато излязъл на пътека. Отчупил и там клонче-две и продължил да се спуща. Вслушвал се и стъпвал предпазливо, защото не знаел нито кога ще срещне Голям Гуджо, нито пък — къде.
А дълбоко долу, насред гората, била колибата на юнак Спас и невяста Спаска. Под просторния навес били складирани купища най-различни животински кожи. Други кожи, все още опънати на пръчки, се сушели по двора и по околните дървета.
Насред двора стърчала висока дървена стена, почерняла от слънцето и дъждовете — стърчала си и нито нещо ограждала, нито подпирала. А до огнището над навеса стинели три шиша: единият с печени катерици, другият — с печени зайци, третият — с печена дива коза.
Юнак Спас, кривокрак и едроглав, облечен в кожи, дъвчел заешки бут. Макар и белокос, все още бил як и държелив. Някога си невяста Спаска го вързала да не избяга — от крака му по двора се диплел дълъг и жилав ремък, многократно късан и снаждан — и водел към ръката й. Спаска, огромна като копа сено, седяла пред колибата в рунтав кожен ямурлук, зорко наблюдавала мъжа си и циврела тихо и обидено.
Спас я погледнал под око, преглътнал с отвращение голяма мръвка, старателно се засилил към стената да я прескочи — бухнал се в горния й край и друснал в подножието.
— Колибо-колибке, леле, злочеста ааааз!… — разочаровано изревала Спаска и заопявала уж на себе си, но така, че да я чува Спас. — Дали му цяла гора зайци и катерици, а че и диви кози отгоре не излових да го подсилям?… Дали го цели трийсет грешни години вече не подсилям, а рипнята му, намясто да се виши, се най-нагледно понижавааа!…
— Стоборе-стоборе, гиди досущ Гуджова оградо! — занареждал Спас, но така, че да го чува Спаска. — Па речи сега защо ме яде така тази моя драга невеста и стопанка, това пиле Спаска? — сърдито ритнал стената и пак отишъл при шишовете. — Зер не правя всичко потребно да те прерипна, па веднага подир това да ида и да прерипна истинската Гуджова ограда?… Обаче — на, няма ме в нозете. Порода, що да чиниш — и тате беше така.
— По-харно цял да го нямашеее, лелеее! — шетала около кожите Спаска и прибирала под навеса изсъхналите, без да къса поглед от Спас.
— А, тоя път вече няма прошка! — заканил се той, хапнал от катериците, хапнал от дивата коза и пак се засилил. Спаска зациврила любопитно и с надежда. Спас скочил, но този път се бухнал едва насред стената и тежко се прострял в подножието й. Виновно се почесал:
— Да, обаче аз се досетих защо не те прескочих и сега. Още ми лежи сънят в снагата, затова. Дали да й не проговоря вече на моята невяста драга, па да й река: пиле Спаске, ха да се отсърдиме. — И приближил към жена си, без да я гледа. — Ха да нагледаме капаните, дано се е хванал оня ми ти най-голям заек, дето, щом го изям — и няма как да я не прерипна тая досущ Гуджова ограда. Тогава веднага отивам, та прерипвам и истинската, и…
Спаска страдалчески изциврила и го ударила с юмрук по главата.
— Тц, нищо подобно няма да й река — ще ме удари невинен.
Спаска го ударила още два пъти.
— Ето, предчувствах. Лошо взе да се променя тая жена. Човек още не е зинал да рече нещо умно, а тя бие незабавно и без предупреждение.
Спаска го ударила три пъти.
— Гледай сега как ще си натърти юмрука.
— Нека, на, нека се повредяаа! — ударила го още няколко пъти Спаска. — По-добре тежко да се поболея, отколко да дивея в този пущинак!… — нарамила дебел подострен кол, навила ремък, та го скъсила, и подкарала с ритник пред себе си Спас.
— Ритат ли ме?… Голяма работа. Кому е на ухото тъпан бил, дайре го не плаши.
Навлезли в гората направо през гъсталака. Спаска слухтяла и се промъквала ловко, като звяр. Отвреме навреме шепнешком пяла-опявала:
— Откога ми е заобещавал в града да ме селиии, божкеее!… С едното обещание си останааах!… Къща на три ката до кметови двори щял да ми вдигааа!… Да се вдигне, та да не седне дано!
— Горо, мари, горо — аз ли я спирам тука, тая моя невеста драга? Да рече — още днес ще слезем в града! Колкото кожи натрупахме — не за къща, за палат ще стигнат! Та и цялата в свила да си я облека тая моя стопанка — и за това ще останат. А, хич няма да я питам — ще я докарам в свила да се кипри, на, реших го!
— Това иска той, товааа, за смях да ме направи!… — отклонила го с ритник към пътеката Спаска. — Да ида в града, да се облека в свила, да изляза вечер пред порти, на блага приказка с моми и невести, да ме види кметицата с нейното лице като бяла погача, па да викне у подигравка: убре-леле, жени, гледайте! Ратайкиня се на чорбаджийка преправила! Снага й у свила, а лице — бетер нещавени опинци!
В първия капан — лисица. Спаска я откачила, мощно я ударила в дървото и я подала на Спас, а той я закачил на пояса.
— А как няма да съм диво-нещавена, като само диво ям, лелеее! — отново го подкарала с ритник Спаска. — Зер не искам да си кусна от онова купешкото ядене, от кое ще ми стане лицето като симид с мляко, ама къде е магьосаната кърпица, та да си го заръчам това ми ти ядене?… Няма я, нямааа — и няма да я имааа!…
— Да, обаче сега, като се върнем, кой я вече не прерипне тая досущ Гуджова ограда — човек да не е — промъквал се подире й Спас и внимавал ремъка да не се закачи в храстите.
— Писарчеее, писарче, леле, даскалче, даскалче та книжовничеее — тънко изциврила Спаска. — Къде си, да ме видиш отнякъде, та жива да ме оплачеееш!…
Във втория капан — огромен заек. Спаска го откачила, стиснала го и той увиснал като пране. Подала го на мъжа си и пак го повела.
— Помня те, помня, писарчеее!… Кога дойде на времето тука, в гората, на дрехи ти пулове лъщяха, на ухо — бяло перо писарскооо, в ръка — листо хартиеноооо!… Па като скърши вежда, та рече: С извинение! — моме гургулице, пристигнах сред природа, да се дълбоко замисля у тая тиха тишина, та да ми тръгне ситно писмо, да си нанижа белото листо, белото листо, тежката книга, ах!… И — колко пише — дваж у мене гледааа, та ме цела с очи пиеее, лелеее!
— Аааа, юнак Спасе, юнак Спасе! — скрито я пустосал Спас. — Още днес ще вземеш да я прерипнеш тая досущ Гуджова ограда! Няма да отлагаш повече!
— Па като засука мустачета-пиявици: хайде с мен в града, лична Спаске!… Ти не си за тия диви манджи!… Ще те храня само с… и го изрече онова, купешкото ядене, та от него ще ми станеш, душо Спаске, бяла-хубава, като кметица хубава!… — и се блъснала с юмрук в главата. — Ъх, защо се толкоз силно израдвах тогава, божке!… Защо се излъгах да го толкова щастливата прегърна!… — и извила-заопявала. — Мислех си, рита в тръпка радостнааа, а то — душа бралооо, горкотооо!… Кога го пуснах наземи, да му се кипро изкипря, кипро та чак свенливо — то си очи оцъклииии…
— Ей това им не харесвам на тия глави писмовни! — с горчива ярост възкликнал Спас. — Биеш ли го — наяква, галиш ли го — я залинее, я направо мре.
Спаска спряла, извърнала се и престорено проплакала:
— Колкото повече време минава, по-съжалявам за него, леле!
— Па и аз, пиле Спаске! Дори, както ми се чини, повече от тебе го жаля.
Спаска озадачено се вторачила в лицето му и разбрала, че укорите и натякванията вече са безполезни. Мълком тръгнала и Спас заситнил подире й. Излезли на широка пътека, проправена от едър дивеч.
— Да, обаче аз ти се отсърдих! — заплашително се ухилила Спаска и пак заопявала, но този път — щастливо-подстрекателски. — Леле, блазя тиии, утре като прескочиш Гуджова ограда, па като го надвиеш оня Гуджооо, па като ми я донесеш вълшебната кърпица, лелеее, па като си я заръчам оная ми ти купешка манджааа…
На пътеката зеела дупка: трапът-капан, покрит с клони и маскиран с листак, сега бил продънен.
— Па като стана бяла, хубаваа, па като слезнеме в градааа… — възбудено забързала Спаска, приближила дупката и надникнала. От тъмнината на трапа блестели очите на огромен глиган. Яростно грухтял и напразно скачал да се измъкне. — Па от тебе по-горд няма да имааа, леле, ррр! — злорадо се озъбила, загрухтяла, подрусвала се и дразнела глигана. Като се насладила на безпомощната му ярост, замахнала с кола, мощно го забила в трапа и грухтежът на животното спрял като отсечен. — Па като те види кметът — може и помощник да те направи. А? Искаш ли?
Издърпала кола и съборила с ритник мъжа си в трапа.
— Искам, драга ми невесто, как да не искам — вдигнал глигана Спас и й го подал. — Аз не съм като някои, дето ще си рекат: бре, човече, нали му взе на Гуджо кърпицата? Защо ще я носиш на оная чума Спаска? Па нали с тая кърпица кметицата мигом ще те хареса — и ще прогони кмета? — опитал да се измъкне от трапа и не успял. — Па нали мигом ще те обяви тебе за кмет, бре, тиквенико!… — пак опитал и пак не успял. — Обаче не, не, не, не!… Мене ми такива колебания и през ум не минават!…
Чак тогава Спаска дръпнала ремъка и дърпала, докато го измъкнала за краката. Спас нарамил глигана и понечил да продължи, но Спаска мълком го спряла, напрегнато се вслушала и го помъкнала надолу по пътеката. Вече и Спас дочул човешки стъпки. Шмугнали се в храстите и се спотаили.
След малко се показал Стоедин — високо горе, на стръмния склон — поспрял, пречупил клонче и продължил да се спуска.
— Нишани си прави — пошепнал Спас. — Да не обърка връщането. — И завистливо се изкискал. — Нямат свършване тия щураци. Жива вода, нали?… Света ще оправи, нали?… Като не може човек да оправи себе си — тръгва света да оправя…
Стоедин трепнал, огледал се и плюл в пазва. Дотегнало му постоянно да се плаши. Замислил се. После решително тръснал глава и като си представил срещата с Гуджо, смръщил вежди и разперил ръце:
— Ха де, ей ме!… Аз ще надвивам, ти ще надвиваш, па ще видим кой кого!
Изревал, подскочил и като сграбчил нещо въображаемо и огромно, опитал да го пребори.
— Виж, аз навремето такива срамотии не правех — пак пошепнал Спас и пак завистливо се изкискал.
Стоедин се подхлъзнал, сурнал се по листака на пътеката и се спрял чак при тях, отърколил се, блъснал се в стволовете тъкмо където неговата пътека се събирала с тяхната — но не станал, а продължил да се бори лежешком. Накрая изхъркал и отметнал ръце:
— Ха стига, оппалааа — на, затри ме, погуби ме, Гуджо Гуджав, умрях и напълно загинах. — Надигнал се и отупал дрехи. — Каквото беше — дотука беше, натам всичко е печалба — развеселено надул гърло и запял: „Убре-дебреее!… Юнак гора гази, леле, гора шета, дето стъпи, леле — сухо съхнеее, дето лъхне, леле — живо вехнеее, дето легне, леле — земя слегне…“
И видял Спас и Спаска, които го наблюдавали от гъстака.
— Такааа… Значи, айдуците ме излъгаха? Рекоха — Гуджо. А вие сте били Гуджовци. Както и да е, идвайте да ви надвивам. Ама, като ще е борба — равна да е. Един по един!
— Мома като фиданка бях, божкееее — тихо проциврила Спаска. — Докъде стигнах с тоя дзвер — за Гуджо да ме вземааат!…
И блъснала Спас в главата.
— Защо ни така обиждаш, бре, момче? — ядосано викнал Спас. — Какво сме ти направили? Веднага Гуджовци му на устата. По-харно никаквец ми речи, отколко…
— Прощавай… ама, кой си ти? — разбрал грешката си Стоедин.
— Кой съм!… — кипнал Спас. — Ти кой съм не питай, а… — и внезапно се отприщил, заревал с цяло гърло. — Кой бях ме питаааай, лелеее! Че бях юнак личен и приличееен и от мене по-як нямаше през девет села в десетооо!… И кога изпуснаха бикааа, та се втурна насред мегданааа, лелее, кой го хвана за рогите, та го тръшна наземи?… Аз единствен се найдооох и тогава всички старци ми се поклониха и ми рекоха: Спасе, юначе, ти не си човек за оранее, ти си роден да я найдеш живата водааа, лелеее, и тръгнах…
Спаска внезапно и рязко го ударила по главата и той, пропуснал като бързо прелистена книга, продължил:
— … и кога стигнах Гуджова оградаааа, рипнах да я прерипна, та да го мигом преборя и да му…
Спаска го ударила пак.
— … и като потретих — пак не можах да я прескоча, и…
Спаска го ударила силно.
— Младежки работи — усмихнал се снизходително Спас.
— От мен да знаеш, няма жива вода. Има — вода. Така ли е?
— Така е, така е — погледнал го със съжаление Стоедин.
— Та накъде е Гуджо?
— Ееее право надолу. И ще минеш букаците. И ще минеш пасбищата. И ще слезеш в дерето. И ще се качиш у… обаче няма смисъл. Така ли е?
— Така е, така е — махнал за сбогом Стоедин. — Ха оставайте по живо, по здраво.
И бързо се изгубил надолу по пътеката.
— Лека ти пръст! — завистливо викнал подире му Спас и зло се изкискал. — Аз що юнак съм оттука проводил — не знам до толкоз да броя, бре!… И то какви юнаци!… Та ти се найде… — и въпросително погледнал жена си, защото очаквал, че ще го удари, а тя не го ударила. — А?
— Да, ама той се прежали! — замислено процедила Спаска. И се загледали един в друг. Разбрали се с очи. Окрилено замахнали, прегърнали се и се целунали с надежда. Слезли там, където се отклонявала пътеката към айдуците, и се изкатерили по нея. После, като заличавали Стоединовите белези, слезли обратно до разклона и започнали да чупят клончета по своята пътека. Стигнали до трапа-капан, замаскирали го с клони и листак, внимателно го заобиколили и счупили няколко клончета и нагоре, зад него. Огледали извършеното, умилено се целунали и навлезли в гъстака.
Гората станала широко листа и склонът поомекнал. Стоедин, както вървял и пеел, дочул дрезгав, силен глас, който се присъединил към песента му и между дърветата се появил огромен мъжага, изпоцапан с чернилка. Разперил дружелюбно ръце и радостно викнал:
— Карай насам, момченце! Жив да си — за младост ми спомняш!… Ха добра среща!
И тръгнал към него.
Стоедин, смаян от тази човешка грамада, отстъпил към близкото дърво.
— Дал ти Бог добро. Нали не си Гуджо?
— Хубава работа — зер ти на ашлак приличам!… Работен човек съм, момченце-юначе! Ха добре сме се видели. Бре-бре, гледай радост, зараншната.
— Този ли е пътят накъм Гуджо? Да не съм го погрешил?
— Този е, синко. Бре, па доста време никой не беше минавал откъм айдуците насам… Викам си — свършиха се мъжете, юнак Дако. На времето на китки на китки тръгваха за тая ми ти жива вода, а сега… Тц-тц… — и като обхванал едно дърво, изскубнал го, окършил клонака и го нарамил. — Ха де, заповядай, близко съм.
— Прощавай, бързам, юнак Дако.
— А, зер така ще ме подминеш?… Не се бой, Гуджо няма да избяга.
И го повел през гората. Скоро стигнали землянка. Край нея имало започнат коптор за дървени въглища. Дако хвърлил дървото и въвел Стоедин в землянката си. До огнището стинел качамак, а в пепелта — заровено гърне с чорба.
— Как те казват, момченце-юначе? — огледал го Дако, огледал краката му и се приближил към стената. На дървена кука висели стари нестригани цървули.
— Стоедин.
— Хубаво — замислил се Дако. — Виждаш ли ги? — усмихнал се и кимнал към цървулите. — Навремето едва ги отървах от айдуците. Харно, викам, бре — залог, залог — има, не е като да няма. И ми измъкнаха от пазвата татовия кавал. Де, викат, недей трепери толкова, скръндзо! А аз треперех — дано се не вгледат у опинците, тях да ми вземат. За късмет, външно — и ратай няма да ги хареса. И пуснаха ме, нали — пратиха ме… Как да е, стигнах я тая ми ти Гуджова ограда…
Нарязал качамака с конец и го наредил в дървена пахара. Сипал чорба в единствената си паница и извадил единствената лъжица.
— Знаеш ли как се е оградил? Отвсякъде дувар — кале! Ни врата, ни дупка. Нито иска да излиза, ни пък някой да му влиза — и го подканил. — Заповядай, да ти е сладко. Ще прощаваш, ама аз съм — една уста, една лъжица. Откак овдовях — така я карам. Децата си хванаха хляба, па кой накъде види…
— Благодаря… Ама, зер и ти не можа да я прескочиш тая Гуджова ограда?
— А, за прескачане — прескочих я — засмял се Дако. — Уж му прескочих в двора, а не видях как се пак навънка намерих. Като ми се измержеля, та изрева нещоооо, ама ти казвам — зло, огромно, та от страшно по-страшно!… Аха. Нозе се справиха, ама сърце не можа — и пак го подканил. — Де, яж — и замислено помълчал. — Верно, доста пъти се канех да повторя. Ха днес, ха утре… па животът се завъртя. Нали не бях навикнал да седя празен — хванах се с въглищарството. В града се много търсят дървените въглища. Е, ожених се, челяд се найде, отчувах я… И — така. Полека-лека разбрах — не била за мене тая работа… живата вода, де…
И внимателно разглеждал Стоедин. Не вярвал, че ще надвие Гуджо, но не щял да му го каже, за да не го обиди.
— Прощавай, ще те питам нещо. Какъв ти е тебе юнаклъкът?
— Па и аз не знам, бай Дако — усмихнал се Стоедин. — Орисан съм да живея сто и една годин, па у тях да разбера кое мога и кое не мога.
— Е, дай Боже всекиму, ама… Гуджо се с години не надвива, а със сила бре, момченце. Знаеш ли що юнак, що нещо се извървя оттука — а ни един се не върна. Е, вярно, които не прерипнаха — оцеляха. Един се хвана с едно, друг с друго… А? Как я правиш тая сметка?
— Мисля, като го видя — тогава да му търся как да го надвивам, бай Дако. Сега, предварителната — сто сметки за пара.
— Така си е — изпъшкал Дако. — Бре, да се не знае… Какво да те прави човек? Не прескочиш ли — ще ти остане чурук в сърцето. Прескочиш ли със своите си нозе — докато успееш да се преметнеш обратно, ще те утрепе, Бога ми — и се решил. — Харен човек си, не си за трепане. Хайде, то се е видяло — ще ти ги дам за временно. Вълшебни са — откачил цървулите и го извел пред землянката. — Я да видим ще ти станат ли на нозете?
— Големшки са — обул ги Стоедин.
— Големшки да са — помогнал му да ги върже Дако. — Ха сега опитай през коптора.
Стоедин се засилил, скочил и се бухнал в глинената стена.
— Не така — засмял се Дако. — Застани ей тука… Ха сега — поискай да прескочиш.
Стоедин го послушал — и изумено усетил, че плавно се издига. Прелетял над пещта за въглища и пак така плавно кацнал от другата й страна. Възторжено се засмял:
— А колко пъти може?
— Не са броени.
Пак се издигнал, прелетял над високия бук, прелетял и над землянката, плавно се върнал и щастливо огледал краката си:
— Жив да си, бай Дако. Само нямам с какво да ти се отблагодаря.
— Лесна работа. Върни се, тогава ще се изплащаме.
Стоедин свалил вълшебните цървули и обул своите.
— Е защо? — изненадал се Дако.
— Па зер да ги подносвам без нужда, бай Дако. Да късаш в ходене нещо, кое е за рипане… С писан кавал огън се не пали, аз така знам — и му целунал ръка. — Хайде, ще поемам.
— Добър път — изпратил го въглищарят. А Стоедин му махнал за сбогом и забързал надолу по пътеката.
При айдуците вече свечерявало. Дотегнало им да се дебнат постоянно и затова се наловили за ръце, седешком, както били в кръг около бистрото камъче.
— Дружино, не може да няма някакъв способ да я накараме да се подаде — окашлял се Ванчо. — Веднъж да се подаде, па натам… Така де.
— Е, харно, като е така, речи го способа — подиграл се Бишо. Ванчо млъкнал.
— Слушайте, без мислене няма да стане — обадил се Панчо. — Яко мислене трябва. Я да вземем да се замислим. А?
— Хайде — съгласил се с надежда Станчо. — Бише, а?
— Готовииии — изкомандувал Панчо. — Еднооо, двееее, три! Почни!
Вцепенили се. Поседели неподвижно, после още малко и още много.
— Станчо, мислиш ли? — любопитно пошепнал Бишо.
— Мисля, та се пушек вдига.
— И аз. Ама вече ми се прави почивка.
— Хайде, почивка! — обявил Панчо. И се прозял.
Шумно отдъхнали.
— Бе аз, ако туря ръка на сърце, не знам кое ми се повече иска: кърпицата ли да ни донесе, или момата да ни се появи, та… да се поразговориме… и тем подобни.
— И кърпицата, и момата.
— Аз съм я тая кърпица отдавна отписал — отсякъл Ванчо.
— Аз пък не съм.
— Де, кокорбаши! — обадил се Станчо. — Па то трябва да стане чудо-невиждано, та тъкмо оная шушумига да успее да я вземе.
— Чудо става, кога го не чакаш! — поучително възразил Панчо.
— Аз починах — раздвижил рамене Бишо. — Кокорбаши, хайде пак!
— Хайде. Еднооо, двеее, триии — почни!
Отново се вцепенили.
Ванчо преглътнал сухо, преглътнал пак — и диво скочил:
— Дружино! Измислих!… Напалваме огъня! Много го напалваме!… И — хвърляме зърното в него!… Па като стане нетърпимо жежко — и ще излезе навън да се поразхлади! И ще се изцяло появи!… И ще рече: „Ванчо, леле, колко ми стана задушно!“ и аз, като я благо заприказвам — няма да помисли вече пак да се прибира у това ми ти пусто зърно, а ще си остане при нас да ни шета!
Гледали го и с уважение, и със завист.
— Това — да! — преценил Станчо. — Така, белким — да.
— Живо! — изревал Панчо.
Скочили да събират дърволак — дръжки от копия, боздугани, дървени паници, дъги от бъчви — и ги трупали на куп насред двора. Ранната месечина вече се подала.
А в гората слънцето се надигнало и росата блестяла.
Стоедин вървял леко, пътеката вече била равна — вървял и пеел с цяло гърло:
— У бре-де бре, леле, у бре-де брее, юнак гора гази, леле, гора шетааа, дето стъпи, леле, сухо съхнеее, дето дъхне, леле, живо вехнее… Леле-лелееее!… — дочул се далечен глас като ехо.
Стоедин учудено се заслушал. Гласът изчезнал.
— Дето легне, леле, земя слегнеее! — провикнал се Стоедин и пак се заслушал.
— Леле-лелеее, ооооу!… — отново се обадил гласът.
Момъкът любопитно забързал. Гласът пак се чул, вече по-близо. Затичал — и влетял в широка поляна. Потърсил с очи — нищо. А гласът бил някъде редом: плачел ту мързеливо, ту ядосано. Стоедин забелязал, че пътеката продължава в другия край на поляната и тръгнал към нея. Насред равното се спънал и паднал.
— Защо ме риташ, бре! — обидено се сопнал гласът.
— А? — огледал се Стоедин, но човек не се виждал.
— Затова ли съм дошел чак тука, а? Затова ли съм дошел у пълното безлюдие, да ме ритат ли съм дошел? — буйно заревал гласът. — Добре, хайде, ритайте, та ме смажетеее, лелеее, да се отърва и аз най-сетнеее, ле-лееее!…
— Прощавай! Без да искам, няма вече!… — ядосал се Стоедин. — Млъкни малко, бре!
Гласът млъкнал.
— Ха такааа!… Я сега продумай, ама спокойната: що си? Дух? Или… въз-дух?
— Сега пък — що съм! Човек съм та, що съм! — пак заревал гласът. — По-харно да не бяааах, оууу-лелееее!
— Чакай, ей, какво става? Защо не те виждам?
— Щото съм си обул капата, бре! — разсърдил се гласът и захленчил. — Капата, леле, вълшебната-невидимкатааа, да опустее дано. Докато я не сваля, не се надай да ме видиш. Да я сваля ли?
— Може. Така и така сме се срещнали, поне да се видиме като хората — засмял се Стоедин и изумено окръглил очи.
Насред поляната се появил шишкав като бъчва човек, лежал по гръб, стискал стара кожена капа, жално го гледал и подсмърчал. Стоедин прихнал неудържимо.
— Ама не съм съгласен да се смееш чак пък толкоз! — ядосано избухнал шишкото, който очаквал не смях, а съчувствие.
— Прощавай — млъкнал момъкът и любопитно го обиколил.
— Как те викат?
— Стоедин.
— А мене — Фотко.
— Е, ха добра среща, Фотко.
— А? — пак заревал Фотко. — Оу, леле, за тебе сигур всичко е добро, ама за мене добро нямаааа!… — убито ритнал, претъркулнал се с неподозирана пъргавина, скубнал две шепи трева и го загледал под око. — Питаш ли меее защо съм го бил тоя път — от града, та чак тука, да плача, йощ да нареждааам?…
— Амиии, щото, лелеее, сигур не щеш да те никой, леле-леле, не чуееее — иху! — подигравателно пропял Стоедин.
Фотко ококорено го изгледал — и се изкискал:
— Тъкмо напротив. Искам някой да ме чуе, па да си продума с мене като с жив човек. Там, у чаршията, не да ревеш — без глас да останеш, все тая. Всеки си помисли: е, реве някой — нека си реве, негова си работа, я да си гоня аз покупко-продажбата. И да се блъсне в нещо невидимо — мислиш, че забелязва? Ами!… От мене да знаеш: по-глухо и по-пусто място от навалицата няма. На, тука да съм ревал час, хайде два — и ето те. И си седиме най-приятелски, и си приказваме каквото ни засърби устата, напълно щастливата — и се усмихнал със свенлива надежда. — Ще ми речеш ли нещо и ти?
— На връщане. Сега бързам за къмто Гуджо. Трябва да го надвия и да му взема кърпицата.
— Е, тогава за какво връщане ми говориш, бре!… — отново заревал Фотко. — Няма да отиваш там! Ще седиш с мене, да ти се оплаквам. Стой!
Но Стоедин тръгнал. Фотко пъргаво скочил и го настигнал:
— Хайде, питай ме, ама жално: Фотко, речи, поради каква неизвестна причина ти е тежко, та две не видиш?… Оу, речи, искрено те съжалявам, речи!…
— За съжаляване ли си ти, бре, човече! С тая капа…
— Да! Нали?… Не отричам — откъдето поискам, оттам си премина. Най-безпрепятствено! И какво от това?… Все едно — въздух е преминал. Някой да го оцени, па да ти рече „бравос“? — И заопявал. — Коя си дреха харесам — нея облекааа, лелеее, на кое ми возило текне — повозя се, а радост никаквааааа! — и задъхано кипнал. — Не бързай толкова, бре!
Но Стоедин почти бягал, страх го било, че няма да устои на изкушението и ще му вземе капата. А Фотко едва го следвал, пъхтял и ту се кискал, ту се вайкал:
— Вляза невидимата например в някоя къща. Или — в сарай. Или — в какво да е строение. Па се присламча на софрата. Ям, ям — до пълно притеснение! Ядене ли е това — само да жвакаш невидимо, у пълна безсловесност?… Ни ти някой рече „наздраве“, ни па — „да ти е сладко, драги Фотко“!… И да река да взема участие в разговора — какво? Те, хората — всеки си помисли, че някой от тях се е обадил! Аз зина да си река питането — на друг му отговорят! — изпреварил го и надникнал в лицето му. — Търпи ли се това?
— Недей така, бре, човече — изръмжал през зъби Стоедин. — Махни се бре, в грях ме вкарваш!
— Не щеш да дадеш съвет? Браво — изостанал Фотко. — Добре, хайде, нека аз да се мъча като грешен гявол, па ти се радвай, че не си на моя хал! — и пак го настигнал. — Или си мислиш, че е много хубаво да не те забелязва никой?
— Че сваляй си капата, бре! — кипнал Стоедин. — На, както сега, и…
— Аха. Нали свалях ненадейната? — подсмъркнал Фотко.
— Бият. Или хлъцнат, та се вдървят в кръгъл ужас. А какъв разговор с хора, кои те пердашат? Или гледат диво у точка — изхлипал и заплюл капата си. — Пу, всичкото е заради тая пущина, пуста опустяла!
— Щом ти толкоз пречи — хвърли я и ще се отървеш! — спрял Стоедин. — Ей тук я хвърли. На друг пък може да му трябва, ще си я намери — и ти добре, и той добре.
— Опитах го! — проплакал Фотко. — Не става! Хвърля я, повървя, та отмина — па се върна да си я взема!… Друго трябва, друго!
— Е, има и друго.
— Кажи го! Век ще съм ти благодарен!
— Харно — кораво го погледнал Стоедин. — Ама не е за казване, а за показване — и яростно викнал. — Не гледай в мене! Натам гледай!
Фотко доверчиво извил глава, Стоедин рязко дръпнал капата от ръката му, нахлупил я и изчезнал.
— Е, ха честито ти отърваване — чул се гласът му.
Фотко се втрещил. Постепенно осъзнал станалото, завъртял се така буйно, сякаш му пламнал гърбът, втурнал се и сграбчил въздуха:
— Недей!… Къде си!… Стоединчо!… Дай си ми я! Тя ми е всичкото! И теглото, и доброто! Как без нея!
Безцелно затичал, спрял и се вслушал. Посегнал насам, посегнал натам — пак се завъртял, като гол сред мегдан, и се сгушил:
— Дай си ми я бре, момче! Ако с нея съм нула, без нея съм хем нула, хем видима, бре! — яростно се замятал, ловял въздуха. — Без хляб и покрив ме оставяш! Стоединчоооо!…
Не се чул ни звук.
— Леле, избяга тоя айдук! — паднал на колене Фотко и полазил като слепец. — Помооощ!… Олелеее!… По-добре се върни, та ме утрепиии, айдукооо!… Ооооо!…
Капата тупнала пред него и Стоедин станал видим.
— С хора искаш да си, а? Видя ли се колко пари струваш? Веднага ме за айдук нарочи — остро го гледал Стоедин. — Хайде, сбогом!
И облекчено си тръгнал. Фотко се съвзел, грабнал капата, нахлупил я и изчезнал. Скоро гласът му запъхтял виновно край Стоедин.
— Крив ли съм, бре, момче? Ако знаеш на какви работи съм се нагледал невидимата… Рекох, че…
— Марш от мене! — забързал Стоедин.
— Ау, как ме изпъди! Ти какво си мислиш, бре? Че аз нямам гордост? Харнооо! Троши глава! Сбогом завинаги!
— Много ти здраве.
Слънцето вече отивало към пладне. Стоедин прекосил дерето, огледал се и тръгнал към насрещния склон, обрасъл с папрат. Пътеката се изгубила, катерел се без път.
— Веднага — „марш“! — внезапно пак се обадил край него гласът на Фотко. — Вместо да си рече; ей, тоя Фотко няма ли човещина? Ако му поискам капата за временно, дали няма да ми я даде да я поносвам и аз, кога ми дотегне да се навирам в очите? Хайде, така решаваме: ще ти я давам понякога. Временно.
— Изчезвай! — троснал се вървешком Стоедин.
— Нали съм изчезнал?
— Изцяло изчезвай! Не ми трябва ни видът ти, ни гласът ти.
— Я! Да не е твоя гората? Ще си вървя, където искам.
Стоедин пак замахнал.
— И там не съм — и примирително предложил: — Хайде, щом си толкоз докачлив — обиди ме и ти, че да ти мине.
— Дотрябвало ми е да те обиждам, дармоедино!
Фотко свалил капата, станал видим и щастливо се ухилил:
— Готово. Сега сме фитка — и му тикнал капата в ръцете. — На, обуй я да посвикнеш. — Стоедин мълком го отбутнал. — Да, ама аз пък ще ти я дам насила!
Нахлупил я на главата му, Стоедин изчезнал за миг — и пак станал видим, а капата тупнала на земята.
— Насила се взема, не се дава, глупако! Пу!
— Ау, ха така! — вдигнал капата Фотко. — Плюна ли ме? Плюна ме. Мед ми капе. Това го Фотко никому не прощава — никому и никога!… Троши глава. Сбогом завинаги.
Нахлупил я и изчезнал.
Стоедин преминал папратовия склон и пак навлязъл в гората. Колкото вървял, толкова повече се сгъстявала, докато станала много тиха и много дива. Стоедин разколебано се огледал и пак продължил — катерел се по нападали прогнили дънери, пробивал си път през гъсталака.
Гласът на Фотко отново изпъхтял зад него:
— Веднага — „пу“!… Много е лесно да се рече „пу“. Детинска му работа. „Пу“ — и в гъстака. Изгубихме ли се? Изгубихме се. И сега ли да се махам?
— Недей — усмихнал се Стоедин.
Фотко свалил капата, станал видим и се изкискал:
— Ти пък да не мислиш, че ако ми беше рекъл да се махна, щях да се махна? Ядец. Аз се вече от тебе не деля. Хайде готово — избирам те за побратим.
— Не ща — поклатил глава Стоедин.
— Защо, бре?
— Побратими са само равните, човече. Ти трябваш ли ми? Охооо — няма повече накъде с тази твоя пуста капа… А аз защо съм ти? Нищо нямам — само едните години — и му хрумнало. — Искаш ли да ти дам някоя и друга?
— А? — замислил се Фотко. — Не. Моите ми стигат.
— А, видя ли?
— Не си прав, бре!… — много се разсърдил Фотко. — Че аз цял живот да ти се отблагодарявам, пак не мога да ти се отблагодаря!… Кога навремето му крадох на тате тая капа… е, на смъртния му одър — Фотко, рече, тикво, недей това, дай да я изгориме! Пък аз — не, дума да не става! И тогава ме прокле: добро да не видиш с нея, рече. Всичко да е твое — и да не е твое. И корем да ти е сит, и око да ти е от сито по-сито, ама да не можеш никога и никому да се оплачеш — и щастливо се засмял. — А ти какво направи? Разтури му клетвата.
Внезапно, направо през гъстака, попаднали на малка полянка, обрасла с висока трева. В центъра й — малко дръвце, отрупано с диви вишни.
— Леле!… Каквато е хубост — ако е и сладост… А?
— Къде се изтикахме? — огледал се Стоедин. — Тук май човешки крак не е стъпвал — и вкусил от вишните. — Ммм, като мед са.
— Отсам са по-зрели — обиколил дръвцето Фотко и опитвал най-едрите. — Та, думата ми беше — ти му напълно разтури клетвата. И си говорихме до насита, и ти се оплаках, та пак ми стана интересен животът…
Вдигнал очи към Стоедин, изумено хлъцнал и се задавил. Стоедин лапал вишни и не усещал, че ушите му растат и обилно се окосмяват. Погледнал към застиналия с пълна уста Фотко и на свой ред хлъцнал и се задавил — и Фотковите уши пораснали и сякаш се превърнали на самостоятелни същества: отнякъде се завъртяла муха, кацнала на едното и то самичко помръднало, та я прогонило.
— Харно, ами това па как го правиш? — посегнал към ушите му Стоедин, Фотко посегнал към неговите — едновременно разбрали истината, дръпнали се като опарени и всеки се хванал за главата.
— Н… не може да го бъде!… — трескаво опипал уши Фотко.
Стоедин дръпнал ухо, заболяло го.
— Де да не можеше…
— Като тебе ли съм, бре, побратиме?
— Като мен ли си — не знам, ама… ако аз съм като тебе — жив да ме оплачеш.
Гледали се, що се гледали, Фотко разклатил глава, полюлял уши и успял да ги види.
— Като живи! Побратиме, ами сега?
— Сега — като после — ритнал дръвцето Стоедин, разтъпкал се, пак попипал уши. — Тя каквато стана — стана, ами… я поне да си доядеме.
— А, мен ми се отщя.
Стоедин лапал вишни все по-ядосано, а Фотко любопитно го наблюдавал. Повече промени не настъпвали.
— Растат ли още?
— Е — къде повече!
Стоедин се наял. Помислил, накъсал вишни и ги пуснал в пазвата.
— Защо ти са?
— За спомен.
И Фотко набрал, напълнил пазва и се изкискал:
— Леле, побратиме, сега вече и външно сме побратими.
— Ей в такова положение човек или си туря край на живота, или тръгва да завладява света — изпъшкал Стоедин, попипал пак уши и решително навлязъл в гъстака.
— Аз пък започнах да им свиквам — опитал да го утеши Фотко. — Вярно ти казвам. Сякаш винаги съм ги носил.
И пак така внезапно, направо от гъстака, попаднали в друга полянка. В центъра й — мушмулово дръвце, отрупано с плод.
— Аааа — втурнал се Фотко, сграбчил яростно дръвцето, опитал да го изскубне, опитал да го прекърши — а то се огъвало като пружина и дори клонче не се отчупвало от него.
— Остави го, какво ти е виновно — дръпнал се Стоедин. Разгледал дръвцето, обиколил го, опипал плодовете и откъснал една мушмула. — Да опитаме ли и от тях?
— Недей, побратиме! Ако ти порасне носът ей такъв?
— Тъкмо ще ми приляга на ушите — с хладна ярост дръпнал клонче Стоедин и решително започнал да яде. — Като ще съм урод, пълен да съм. Намеря ли живата вода, ще се поръся, да се очовеча. Инак…
Фотко втренчено го наблюдавал. Ушите на Стоедин изчезнали. Не, не изцяло — станали уродливо малки, едва забележими.
— Тц, инак ми се виждаше по-редовен — бръкнал в пазвата Фотко и му подал вишна. Стоедин я глътнал — ушите му започнали да растат, станали нормални, продължили да растат — и пак станали магарешки.
Стоедин ги опипал, лапнал мушмула — ушите се смалили, смалили — и изчезнали. Хрумнало му — лапнал едновременно мушмула и вишна — и ушите му станали нормални.
— Уф! — облекчено отдъхнал Фотко.
Стоедин бързо набрал мушмули и напълнил пазва.
— Охооох, ако знаеш какви ми работи минават през ума! — хитро се закискал Фотко и също пълнел пазва.
— По-живо, човече, път ме чака — тръгнал Стоедин.
— Хайде да не ходиме при тоя Гуджо, бре побратиме! — последвал го Фотко. — Откажи се от тая щуротия! Защо мислиш, всеки бяга от неговата гора и отдалече я заобикаля?
— Харно. Ти се връщай — спрял Стоедин и погледнал небето. Вече било зрял ден. — Хайде, връщай се.
— Да, връщай се. Веднага — връщай се — заситнил подире му Фотко. — Ти му говориш за негово добро, то…
Навлезли в гъстака и продължили да се катерят.
А при айдуците големият огън станал на жар — силна, та бяла. Четиримата гледали камъчето и чакали. Очите им сълзели от горещина и нетърпение. А камъчето и в жарта си оставало също така бистро — не променило нито цвета, нито лъскавината си.
— Защо се не появява? — не издържал Панчо. — Дали не се опече вътре тая лудетина?… Толкова време и…
— Да почакаме още малко — неуверено предложил Ванчо.
Бишо подигравателно се изкикотил.
— Смееш ли се?
— Па аз се смея още от сумрак, ама кой да чуе. Цяла нощ да я печеме — пак няма да се появи.
— Хайде де! — кипнал Ванчо.
— Пак ще си говориме.
— Вади зърното! — заповядал Панчо. — Нека стине.
Станчо бръкнал с ръжена и извадил камъчето. Посегнал предпазливо към него и дръпнал изненадано ръка.
— Па то си е студено. Никак не се е нагряло. Дори, както ми се чини — по-студено е станало.
Опипали камъчето колкото подозрително, толкова и любопитно.
— Ясно — отсякъл Бишо. — Ние я отвънка напичаме, а тя отвътре духа, та стине. Мина ми през ум, че така ще направи, още кога палихме огъня.
— Е, защо мълча досега, бре! — ядосано го тласнал Панчо.
— Някой запита ли ме? — озъбил се Бишо.
— Тц-тц… Бре, да се не види… — унило се почесал Панчо. — Е, сега — що?… Пак трябва да го удряме на мислене.
— Сетих се! — диво викнал Станчо. — Дружино! Щом е толкова хитра и инат, та духа отвътре, значи трябва да я принудиме да излезе чрез нещо, против кое духането не помага! Ще я завъртиме мммного силно! И като й се завие свят, па като политне — и ще се появи прежълтяла, да рече: ах, Станчо, Станчо, стани да седна, че ми премаляха нозете…
— И аз веднага ще я заприказвам! — прекъснал го Панчо.
— Аааа, кокорбаши! — зло се сопнал Ванчо. — Или всички, или никой!
— Както е тръгнало — никой — изкискал се Бишо.
— Пак ще си говориме! — вдигнал камъчето Станчо, притиснал го към гърди и се завъртял около себе си. — И като ми рече: бре, айдук Станчо, от кой си край, да не излеземе земляци? — и аз… — довършил само с движение на устни онова, което се канел да си приказва с Невянка и се завъртял още по-бързо.
Айдуците напрегнато чакали. Дори подигравателната усмивка на Бишо се стопила и на лицето му се четяло и любопитство, и надежда.
И тази гора свършила. Пред Стоедин и Фотко се ширнали просторни поляни. Под билото, на припек, имало кошери и колиба с навес.
А на билото се очертавало чудновато съоръжение: висока дървена пирамида на колела с голяма перка като вятърна мелница. Но тази перка се движела не от вятъра, а с помощта на дървени зъбни колела и макари, през които минавало въже с тежест.
Юнак Чило, едър и белоглав, с огромен нос, подпухнал от множество пчелни ужилвания, увиснал на въжето, покачил падналата тежест и насочил перката към насрещното гористо било.
— Добра среща, дядо — провикнал се отдалече Стоедин. — Къде е пътят към Гуджо?
Чило мрачно се загледал в тях. Фотко пъхтял подир Стоедин и дългите му уши се полюлявали при всяка стъпка.
— Добра среща! — повторил Стоедин. — Накъде е Гуджо?
— Е, като ти обадя накъде е — зер ще идеш? — раздразнено изръмжал Чило.
— Така смятам — отдъхнал Стоедин.
— И аз така смятах навремето, ама с едните сметки си останах! — тежко се плеснал по врата Чило, убил кацналата го пчела и политнал от силата на удара си. — Не усещаш ли каква воня вони откъм него, бре!…
— Не.
— Е, хайде усети, па мирясай!… Четири пъти тръгвах да я пробивам! Как? Да е нещо твърдо, да го строшиш и да минеш! А то — воня! И от ден на ден се разпростира!… — сърдито размахал ръчища. — Трови ми мухите тоя гад! Лани бях на еее, онова бърдо! Кой ми плаща мъкненето? Целия ме изнерви! А мухата, дай й да подуши, че си нервен — боде, колкото може!
Мощно се плеснал по бузата да убие кацналата го пчела, политнал и се задържал.
— Това работа ли е?
Хвърлил се към въжето, увиснал и пак вдигнал тежестта. Перката бързо се завъртяла. Стоедин и Фотко се спогледали, Фотко завъртял длан — побратиме, този май е луд — и като забелязал, че Чило го гледа, опитал да преправи жеста си и сконфузено се ухилил:
— Харна мелница имаш, какво мелиш?
— Джигера си меля! — троснал се Чило. — Не виждаш ли, че е духало, бре! Да отпъжда вонята!… А това духало кой ми го плаща! Цяло лято потроших, докато го измайсторя! — и сърдито се учудил. — Защо ставаш нервен и ти, бре!…
— Па сигур прихващам — нетърпеливо се усмихнал Стоедин. — Ти ще ме упътиш ли, или…
— Първо ще пазариме боздугана, па тогава ще упътваме! — прекъснал го Чило. — Млък!… Къде ти е оръжието?… Аз може да съм нервен, ама убиец не съм! И да те упътя, и да пробиеш вонята, без тоя боздуган си все едно умрял. Гуджо си е Гуджо!… Ааа! Вървете след мене! Повел ги към колибата и вървешком продължил:
— Преди години мина оттука един молла — ама стиснааат!… Скъп му се видя!… Не казвам, че не е пробил смрадта — той що е цвете, що е гюбре, разлика не правеше — ама къде е? Ни вест, ни кост!… Няма загуба. Фира-човек.
Фотко, отдъхнал и повеселял, беззвучно се изкискал и обяснил с ръце на Стоедин: ако този рече да ги бие, към когото посегне — нахлупва капата и… раболепно се ухилил, защото Чило се обърнал и го видял.
— Бре, това магаре ли е или човек? — кипнал Чило. — Защо си го повел, като не знаеш какво е?… Пу, свят! Плъпна една твар — вземеш го за човек, то бетер магаре! Схванеш го като магаре — то пък излезе човек! Неразбория! Трети пък — вземеш го за магаре и — какво? Излезе магаре. — Убил пчела на врата си и ядосано се сопнал. — Не гледай у мене, тамо гледай!
Под сайванта, на стената, бил облегнат гладък и лъскав като кост боздуган. В края на сайванта, към делвите и качетата с мед, подпирал покрива с глава изправен дънер, приличен на човек.
— Девет удара има в него! — потупал боздугана Чило. — Десет бяха, ама един похарчих. Ей по този го похарчих! — и ритнал колоната-човек. Не вярвам, рече. Всеки може да излъска една цепеница, па да рече — вълшебна е, когото удари, на дърво го прави. Ще плащам, рече, ама ще проверявам! И — проверихме. После си рекох: защо да ми стърчи без полза и разширих сайванта. А?… Какво даваш?
— Май от това трябваше да почнем, бай… байно — възбудено се радвал на боздугана Стоедин. — Нищо нямам. Едната гола душа — и сто и една годин.
— Колкооо? — завистливо се облещил Чило. — Много, бре!
— Двайсет съм похарчил.
— Ехе, има и да харчиш, и да ти останат, та да ти омръзнат! — лакомо го обиколил Чило. — Хайде, ще ти го продам за години! Или не вярваш, че е вълшебен? — подал му боздугана и кимнал към Фотко. — Пробвай връз тоя, щом не вярваш!
— Стига па ти бре, ааа — хайде няма нужда! — обидено се дръпнал Фотко.
— Вярваме, бай…
— Чило ме викат.
— Колко години искаш, бай Чило?
— Гледай сега — трескаво се засуетил Чило, ритнал колоната-човек. — Тоя ми даваше по… кхм, по година за удар, десет даваше, ама — нали ти рекох, един е харчен — значи, дай ми девет!
— Девет! — възмутил се Фотко. — Това не са орехи, бре! Години са това!
— Ама, като си я научил тая твар да говори, научи я баре и да мълчи! — сърдито го тласнал Чило. — За по-малко от девет — ааааа! Не!
— Харно, девет — девет! — съгласил се Стоедин. — Само — как?
— Застани ей тука! — въодушевил се Чило. — Ха така! Сега ще се извъртиш да замахнеш осем пъти и на деветия ще ме зашлевиш с цяла длан! — и нетърпеливо се разтъпкал. — Ха де!
Стоедин учудено замахнал, преброил и го плеснал. Фотко видял как косата на слепоочията му мигом се прошарила и уплашено се изкискал. А Чило повеселял и бръчките му намалели:
— Готово! Твой е! Сега — девет Гуджовци не могат да ти се опрат!
Стоедин хванал боздугана, напрегнал се да го вдигне — и не можал. Опитал пак — напразно.
— Нямам сила за него, бре, бай Чило!
— Сила да искаш! И сила ще ти трампя! — лакомо се засмял Чило. — Защо ми е, не чукам камъни — благи мухи въдя! Дори ми пречи — колкото се по-силно плесна, по ми се размъти главата! Дай още девет години — и ще ти трампя моята сила! Девет! Скланяш ли?
— Тоя па само девет знае! — разгневил се Фотко. — Няма ли за тебе по-плитки числа?
Но Чило не му обърнал внимание. Дръпнал Стоедин за ръкава.
— Гледай!
И започнал да показва силата си, сякаш показвал стока: хванал делва, строшил я като яйце, стиснал в шепа чирепите и те започнали да димят — пуснал на земята стопената на стъкло глина. Изтръгнал от сайванта подпора, пречупил я като клечка. Хванал дънера-човек, вдигнал го като перушинка и с един удар разгромил колибата.
— Какво правиш, човече! — възкликнал Стоедин.
— И без друго правех сметка да се местя. Тая воня, дето иде на талази… — скършил дънера Чило, отхапал от него, сякаш е курабия, изплюл го, ритнал остатъка нависоко, посрещнал го с глава и го дочупил. — А?… Вникни, чутуро, защо ти е тоя боздуган, щом не можеш да го вдигнеш?… А утрепе ли те Гуджо — изхабяваш всичките си години! Прав ли съм? Скланяш ли?
— Ще скланям, къде ще вървя — въздъхнал Стоедин и се приготвил да го плесне.
— А, тоя път аз трябва — спрял го Чило. — Застани ей тук. Замахнал, преброил и така го зашлевил, че го съборил. И едновременно с това се преобразил: косата му от бяла станала прошарена, бръчките изчезнали, а очите му заблестели още по-лакомо и в тях се появило фалшиво доброжелателство. Проговорил с отънял, писклив глас:
— Ставай де!
Стоедин се изправил: бялото на слепоочията му се сгъстило, на челото му се появила дълбока бръчка. Хванал боздугана и рязко го вдигнал над главата си, защото ръката му не срещнала очакваната тежест.
— Бре!… Жив да си.
— Нали я затова правих трампата, момченце! — изкискал се Чило, зашарил с очи, гребнал с паничка от качето. — Я да ви дам и малко медец, а?
— Не ядеме мед! — с отвращение го погледнал Фотко и тръгнал след побратима си.
— Ще минете еее край оная урва! — пъргаво ги изпреварил Чило. — После ще се спуснете в долината и пак ще поемете нагоре. Онова насреща е неговата гора. Де, ще ви поизпратя… Значи, да помниш — девет удара има в него. Когато ме айдуците претърсваха за залог, само това се кръстех, молех, него да не вземат. Харно, рекох, хора-айдуци — залог— залог — на ви вуйчовата златица, само ме без оръжие не оставяйте, как ще го надвивам тоя Гуджо, та да ви донеса кърпицата му… Де, кусни!
И коварно поднесъл паничката на Фотко. А той възхитено гледал променената, силна стъпка на Стоедин, разсеяно топнал пръст в нея и го облизал.
— Хайде сега — плащай! — хищно викнал Чило.
— Що? — опомнил се Фотко.
— И от тебе — девет години! Аз го това облизване за по-малко от девет години не трампя!
Стоедин и Фотко се спогледали.
— Бре, ама ти, откак си даде силата, още по-лаком стана — усмихнал се Стоедин.
— Що ти са толкова години, бре? — ритнал го Фотко. — Само да те бодат мухите по-дълго!
— Плащайте! — зло захленчил Чило. — Инак навсякъде ще разправям какви сте айдуци! Не ви ли е грях да му крадете на човек и работата, и мъката!… На, още сега тръгвам и когото срещна…
— Е, то се е видяло — бръкнал в пазва Фотко. — Години нямам, друго ще ти дам. — Извадил шепа вишни и го замерил в лицето. — На, да се наситиш!
Настигнал Стоедин и двамата превалили билото.
Чило запълзял, лакомо събрал вишните, налапал ги и без да подозира, се сдобил с дълги и космати магарешки уши. Изправил се и завистливо викнал:
— Пак ще ви клеветя, че сте айдуциии!… Пукнете сеее!… Подскочил няколко пъти, изплезил се и плюл — леко му било, нали свалил товара на годините — изкискал се, сякаш нещо го гъделичкало отвътре и започнал да товари кошерите върху духалото. После се впрегнал в него с помощта на въжето и го повлякъл като каруца към съседното, по-ниско, било:
— У бре, Чило, на този свят майката му е едно да дадеш, пет да вземеш!… Нищо друго! Инак всички ще ти викат браво и тайно ще се радват, че са по-умни от тебе! Дотрябвало ми е хорското „браво“! Амма-ха!… Нито казвам „браво“, нито чакам „браво“! — хрумнало му, колебливо спрял. — Дали да ги завардя, като се връщат, че да им трампя нещо и за кърпицата?… — снизходително се изкискал и пак потеглил. — Бре, Чило, подмладя и оглупя. Зер вярваш, че ще я пробият тая воня?… Няма, нямаааа! Ти проби ли я? А с какво са по-издръжливи от тебе?… Няма по-издръжлив човек от тебе, няма, няма! Не! Няма! — повторил още няколко пъти, „няма, няма“, озарено се изкискал. — Леле, каква харна дума! За нея съм роден и тя за мене! Цял живот да я изричам, пак няма да ми омръзне!… Няма!… Няма, няма!… Не!… Няма, няма, няма, няма!…
Толкова се зарадвал, че заиграл, както бил впрегнат. Мъкнел и подскачал, мъкнел и приклякал, тръскал дългоуха глава, докато се смалил в далечината, та не се разбирало вече наведен човек ли е, или изправено магаре.
Стоедин и Фотко преминали долината и навлезли в Гуджовата гора. Колкото по-навътре прониквали, толкова по-силно се долавяла тежка смрад. И гората постепенно опустявала — най-напред изчезнали птиците, после и мушиците. Ставало все по-тихо.
— Побратиме, какво е това чудо?… — затиснал нос Стоедин. — Не се трае!
— Чуваш ли нещо? — наострил магарешки уши Фотко.
— Бе що ги не махнеш вече тия уши — закашлял се от вонята Стоедин. — Я ги махай.
— Защо да бързам? Нали знам, че когато поискам, мога да ги махна?… А с тях чувам два пъти по-надалече. — И пак се заслушал. — На, пищи се!… Страшни писъци, ти казвам!
— Не бой се. Щом си с мене…
И пак се закатерили през гората, кашляли и се давели от смрадта, Стоедин влачел Фотко, който затискал уста с вълшебната капа и изнемощяло плетел крака, падал и ставал. Спрели да поотдъхнат. Тогава и Стоедин чул далечните писъци.
— Затиснал е някого и го трепе!… Много хора трепе!… Ааа, бързо!
И решително повлякъл Фотко нагоре, по стръмното. Нахълтали в непроходим гъстак, пълзели и се промъквали под храстите. Разнесъл се зверски вой, екнал сърцераздирателен писък, воят станал многоглас…
— Тука някъде… наблизо ще е оградата му — задъхвал се Фотко. Стоедин седнал, събул цървулите си и ги подал на Фотко. Отвързал от пояса вълшебните и обул тях, защото знаел, че му предстои да прескача високата непроницаема Гуджова ограда.
— На и капата! — кашлял Фотко. — Първо я нахлупваш, прерипваш невидимо…
Внезапно храстите свършили, склонът станал обратен и пред очите им се открило онова, което някога било висока ограда — вече затрупана с кости, които я превърнали в дъговиден хълм. И този хълм обрамчвал поляна край малко езерце, като гърло на кратер.
Запълзели по костения хълм и отвратено кашляли.
— То трепало, трепало, та оградата си затрупало… — процедил Стоедин.
— Не гледай, а виж! — спрял го Фотко. — Не слушай, а чуй!
Стоедин се вгледал и осъзнал, че костите са от печени телета, овце, риби и кокошки. Вслушал се и разбрал, че писъците са песен. Изпълзели до билото на костения хълм, погледнали зад него и се вцепенили от изненада.
На полянката край езерцето царял вечен празник и бълвали тежки винени изпарения. Вълшебната кърпица била постлана под изсъхнало дърво, а край нея, полуизлегнали се, пияно надували гърла Гуджо, Пръвко, Лепоя, Кючук Кочо, Молла Реджо и Блаже. Кърпицата почти не се виждала, отрупана от меса, луканки, кървавици и вино във всякакви съдове — та в паници ли не щеш, та в мехове и кани ли — дори и във ведро.
Зад пияната дружина, полузатрупана с кости, се виждала порутена дървена къща.
Блаже, поел знака на Гуджо, се надигнал на лакът и излял в устата му паница вино, като в дупка. Гуджо се откроявал с исполинското си туловище: огромен, космат, с голо шкембе, с голи гърди, нозе и ръчища. Само на пояса му имало наниз от зелеви листа, като престилка. Дрехите и на другите били повече или по-малко прогнили — според реда на пристигането им. Най-зле от бившите юнаци бил Кючук Кочо: от ризата му останала само яката и от нея към пояса се спущала ивица с копчета: От потурите останала предницата, а от цървулите — вървите и върха. Най-запазена била плащаницата на Молла Реджо — избеляла и продънена на лактите и коленете.
— Та му взелааа кован колааан, та го хвърлиии във огъняааа, та му скубнааа суро влакнооо, та и негооо във огъняааа — пеела дружината сърцераздирателно и всеотдайно.
Винената смрад, издигнала се, обилно лъхнала Стоедин и Фотко и те побързали да се дръпнат зад костеното било.
— Той се роил, тоя поразник — закашлял се Стоедин. — Много удар ще се харчи тука.
— Прави каквото правиш и да бягаме, овоня ми се душата!
Стоедин се изправил, нахлупил вълшебната капа и изчезнал. Само след миг се появил долу край софрата — станал видим, защото не издържал смрадливия дъх на веселбата и свалил капа да затисне нос. Отвратено се сгърчил, понечил пак да я нахлупи, но цървулите, подчинили се не на волята, а на желанието му, отново го издигнали и плавно го върнали обратно при Фотко. Политнал, седнал и тежко се закашлял.
Никой от пияниците не забелязал краткото му посещение. Лепоя вдигнал паница и изревал:
— Бре-бре-бре-бре!… Наздраве, дружино!
— Наздравееее! — продрано изревали бившите юнаци. — Кога е много зле — ей така да еее!… Гуджо, осиновителю и напоителю, от здраве да се не отървеш!
— Моятааа! — вдигнал длан Гуджо. — Искам моята!
Блаже оглозгал ребро, запратил го на купището. Вдигнал ведрото с вино, излял го в устата на Гуджо и като замижал, източил врат и запял:
— Ъъъъх, поболе сеееее…
— … юнааааак — подхванали всички. — Сред гора зеленаааа, возглавье му бешеее бел столоват камиииик, постеля му бешеее зелената треваааа!…
Стоедин пак се появил край софрата, затиснал нос с капата, посегнал да хване края на кърпицата, политнал и разперил ръце, но неволно поел дъх — и вълшебните цървули отново го върнали при Фотко.
— Хайде бре, побратиме! — изнемогвал от вонята Фотко. — Какво тъчеш насам-натам!
Изненадано се вгледал в лицето му — Стоедин се опил само от вдишването при софрата, очите му лъскаво блестели:
— Насъбрах едни вълшебности, та не знам какво да ги правя! — събул вълшебните цървули и обул своите. — Варди ги, че не са мои. — Изправил се и стиснал боздугана.
— Капата вземи!
— Не!… — изпъчил се Стоедин. — Като ще е битка — равна да е!… Гледай какво става!
Сурнал се надолу по костения склон, опрял се на боздугана да не падне и прекрачил към софрата:
— Пияници, хайде!… Ставайте!… Може по един, може и на китка!
Ни го чули, ни го видели. Ревели, пеели все така примижали и с цяло гърло:
— Аааах, юнак пръсти кинеее, та си пиле хранииии, очи църни точиии, та си пиле поиии — отговаря пилеее, пиле соколовооо.
— Пияници, не ме бавете! — викнал да ги надвика Стоедин. И това не помогнало. Тогава, щом Блаже навел кана над устата на Гуджо, подложил длан под струята вино и ги опръскал.
Песента се разсипала. Дружината, загледала го, бавно го осъзнала.
— Дружино! — щастливо разперил ръце Лепоя. — Нов ни юнак довтаса!… Хайде, бре!
— Хайде де! — отскочил Стоедин и вдигнал боздугана.
— Хайде па и ти, бре, пууу, откога те чакаме! — зарадвали се един през друг бившите юнаци. — Къде се щураш досега?… Сядай тука!… Ей тука!… Идвай! Живо!
Стоедин, вдъхнал вонята на радостта им, политнал, но пак се задържал:
— Вие ще дойдете! Тук е по-равно! — и отново вдигнал боздугана. — Хайде — вие ще трепете, аз ще трепя, па — кой когото…
Не довършил, защото Гуджо смигнал на Блаже, той взел пълен мех, насочил чучура му и го стиснал под мишница като гайда. Тънка и силна струя вино умерила устата на Стоедин и той се задавил. Струята зашарила по лицето му, ослепила го и пак попаднала в устата.
Дружината се смеела диво и доволно.
Фотко видял всичко това от билото на костения хълм, решително нахлупил вълшебната капа и изчезнал.
Стоедин преглъщал, давел се и плюел. Щом виното в меха свършило и струята секнала, облещил се и пияно изревал:
— Вие ще дойдете ли да се борба бориме, бре?
— Закъснял си, момченце — изкискал се Лепоя.
— З… защо? Няма ли го между вас Гуджо?
— За тебе пита, осиновителю и напоителю — мляснал бузата на Гуджо Блаже.
А Молла Реджо нямо мучал и с жестове опитвал нещо да обясни на Стоедин.
— Чу ли? — превел смисъла на жестовете Пръвко. — Обади ти, че Гуджо е тука, ама нрава му го няма. Нравът му е вече друг.
— Ип!… Поррради каква причина вече? — пияно хлъцнал Стоедин. Лиснали в лицето му паница вино. — Не ме поливай, а отговаряй незабавно!
Екнал кикот. Кючук Кочо отпил и обърсал мустаци:
— Па еее, навремето, кога ме айдуците пратиха за кърпицата, той още трепеше — и мляснал Гуджо. — Помниш ли, душко?… Каква се борба борихме? Па се уморихме. И постла кърпицата. Леле, като зинах: де, кърпице, дай едно ведро тригодишно вино!… — И макар че само разказвал, на кърпицата се появило още едно ведро. — А той, кръвникът, ни вино кусвал, ни за вино слушал. Па като му хареса, па като се захвана едно надвиване-надпиване — та до амина! — гордо вдигнал паница и посочил бившите юнаци.
— На, и чираци дойдоха, и те се изпипаха!… И ти сега виждаш тука най-яките хора у света и най-възможните за всякакво юначество!… Та дори и на песня възможни!… Защото песнята — аааа, лесно ли е да дереш гърло денем и нощем?
— И сега — няма да се борба бориме? — изхълцал с пиянска упоритост Стоедин и яростно захвърлил боздугана. — Тогава защо го брах тоя предварителен страх, бре! Защо го трампих това вълшебно оръжие? Ще ме разигравате ли вие мене, бре, аа… ммм… бък…
Измучал, замахнал и ловял въздуха, кълчел се, блъввал от време на време дума-две — защото се съпротивлявал на невидимия Фотко, който му запушил устата и опитвал да го дръпне по-далече от винената смрад на софрата. Бившите юнаци, разбира се, не можели да предположат каква е причината за странните му нелепи движения и смаяно го гледали.
Блаже изумено се изкискал.
— Харесва ми! — изревал Пръвко. — Това е момче-шегаджийче! Осиновителю и напоителю, късмет с него! Я какви смешки умее!
— Побратиме, не се дърпай! — напрегнато изскимтял гласът на Фотко. — Бягай да бягаме оттука! Оу, как ме ръгна в ребрата!
— Чичов юнак! — умилил се Лепоя. — И с корема може да говори! Леле, цена няма. Ако пък и песни знае…
— Напоителю и осиновителю! — изревал към Гуджо Блаже. — Да си го осиновиме и него!
— Хайде — да целува ръка! — великодушно се съгласил Гуджо.
Стоедин все така се борел с невидимия Фотко.
— Не може да спре! — възхитил се Пръвко.
Гуджо ритнал Молла Реджо:
— Доведи го!
Реджо пияно се надигнал. Тревата под него била избеляла като под камък. Измучал, дръпнал Стоедин и го тласнал към Гуджо. Всички дъхали виком в лицето му:
— Честитооо! Да си ни жив и издръжлив! Добре ни дошел и добре ни нашел!
Стоедин, поел отровната воня на дъха им, се опил още повече, мляснал лапата на Гуджо и изревал:
— Обичам виии! Напълно и безмернооо! — строполил се върху софрата, сместили се, настанили го. — Ти си мой, аз съм твой, точи вино, та ме пой!
— Бре-бре, той си бил готов, няма нужда да се изпипва! — пак се възхитил Пръвко.
— Чичова сродна душа — сресал с пръсти косата му Лепоя. — И аз навремето така се разчувствах, ако помните. Я да замезиш, чичов — разгребал с ръка и направил място върху кърпицата. — Заръчай си що ти душа иска!
— Душата ми искааа, ъъъ… света да прегърррнеее-еееех! — диво се облещил Стоедин.
Молла Реджо измучал нещо неразбираемо, обяснил с ръце и завъртял очи.
— Това думи за софра ли са, бре! — блъснал го в устата Блаже. — Пууу, и езика му откъснахме, и пак няма отучване, тая гад!
— Кърпице, печено агне! — чул се гласът на Фотко. — Суджук, баница и още една тава баница! Бъклица вино, кана вино, две стомни вино, паница, паница, паница и още паница вино! И котел с вино, и котел с чорба!
Кърпицата послушно се отрупала с храна и съдове и Фотко млъкнал чак когато купището я скрило цялата.
— Чичова сродна душа! — снизходително се засмял Лепоя.
— И аз като пристигнах навремето, така лакомо заръчвах, ако помните. Нали е кьор-софра…
— Песня! — ревнал Гуджо. — Карай песня!… Зажаднял съм за нова песня!
Леко плеснал оцъкления Стоедин и той запял като курдисан:
— Айде мома бега, леле, низ лииивади, леле рооосни са ливади, леле, рооосни са ливадииии!… Айде момче бега, леле, с кон пооо нея, леле, иии на мома дума, леле, ииии на мома думааа…
— У бре-бре-бре-бреее!
— Наздравеее!
— Реч!… Искаме да се рече реееч!
Гуджо благосклонно се надигнал на лакът и заприказвал като пред хилядно множество.
— Деца мои!… Какво бях аз, преди да я опитам тая ми ти вълшебна мокрота? — и вдигнал паница с вино. — Изгледът ми беше от страшен по-страшен, а можех да утрепя наведнъж двамина, хайде — петима! А сега?… Сега вече мога само като замижа — да го трепя мислено целия свят! И го трепя! Сега само като замахна с мустака, мога да я обърша цялата тая гора, бре, изцяло мислено — и напълно! Ето! — замахнал с глава. — Всичко съсипах! — пиянски се умилил. — Има ли вече по-кръвник от мене под небето?… Няма и няма да има!… На, сега и нов ни човек довтаса, осинових и него! Нека ни прави смешки! Щото аз, колкото се повече смея, по го обиквам человечеството му с человечество! И толкова по ме тегли да го отърва от мъките, що се мъчи! Как? Като го утрепя цялото! И сега го обиквам, обиквам, обиквам и като го напълно обикна — ще го сбера накуп и ще го утрепя като муха!
— Бравоооо! — заревали възторжено всички. Пръвко случайно уловил невидимия Фотко, тъкмо когато опитвал да измъкне кърпицата изпод купището храна и съдове, учудено стискал въздуха и тръскал глава при всеки удар, който Фотко му нанасял в желанието си да се освободи.
— Пък аз, дружино, какво бях? — подхванал реч и Лепоя. — Един щурак, тръгнал навремето за жива вода!… Какво направи с мене тая благословена мокрота?… Скъси ми пътя!… Щото аз вече мислено я намерих тая пуста жива вода и го преправих тоя свят, както ми се хареса!… И си го прекройвам постоянната — кога и как ми хареса! На, и сега ми текна нова кройка!
— Кроиш, ама както те аз мислено изкомандувам — коварно се изкискал Кочо.
— А пък аз, дружино и драги осиновителю — тръскал глава Пръвко, — от доста време съм хванал някакъв корав въздух и го стискам, а той ме бие!…
Изревал, изпуснал „нищото“ и се хванал за носа, където го ударил невидимият Фотко.
— На тоя му за днеска стига пиене! — строго наредил Гуджо и дръпнал паницата от ръцете на Пръвко. — Песняааа! — разтърсил Стоедин и той веднага запял:
— Изпрати мама, проводиии, едничък сина Благойчооо, по чужди земи далечниии, печалба да си спечелиии, борчове тежки да платииии!…
— Бре-бре-бре-бреее! — тикнал му в ръцете пълна паница Лепоя.
— Наздррраве! — пиянски се облещил Стоедин, поднесъл паницата към устата си и тя изчезнала. Дружината го гледала смаяно и възхитено. Никой не забелязал как паницата се разбила в костения хълм, където я запратил невидимият Фотко.
— Леле! Хем пие, хем паници гълта! — с уважение възкликнал Кочо и му подал друга паница. — Я пак?… Искаш ли?
— Ааах, искам сал ей тук с вазе да живея, ааах, докле сърце се блъска у гърди! — хванал паницата Стоедин и я повдигнал към устата си. Но паницата се разплискала, а той започнал да се тътре и отдалечава седешком, прострял крака напред, защото невидимият Фотко го уловил и помъкнал към езерцето.
— Затова ли ги пощади, бре, Стоединчо! — проплакал гласът му. — Да им участвуват в срамотиите!
Навярно се спънал, станал видим, както бил проснат на тревата, защото капата му, без да я усети, се търкулнала. Надигнал се, пак хванал побратима си и го помъкнал към езерцето.
— Марш от мене! — плетел език Стоедин. — Ти няма да ме командуваш! Аз — ааааа!
— Бреее! — слисано заекнал Пръвко. — Раздвои се… и едната му половина подпухна.
— Младо — снизходително се усмихнал Гуджо. — Нали е младо, бърза всичко да покаже.
— Не виждаш ли, че тия поразници само търсят кого да пропият, бре! — опявал сърдито Фотко и мъкнел побратима си.
— Осиновителю! — опитал да се изправи Кочо. — Шишкото е отделен човек! И ни силно мрази!
Най-сетне Фотко довлякъл Стоедин до езерцето и го бухнал в жълтеникавата вонлива вода. Извадил го и повторно го бухнал.
— Леле, тая твар ще ми удави сродната душа! — изревал Лепоя.
— Не те ли е срам, бре, побратиме! — бухнал го пак Фотко. — Много бързо забрави защо дойде и накъде си тръгнал!
Стоедин отрезнял и зъзнел, било му много лошо. Сгърчил се, мокър и нещастен, прострял се по корем на брега, да събере сили.
— Пияница такъв! — поклатил глава Фотко. — А, после ще се разправяме.
И тръгнал към софрата, без да подозира, че вече е видим. Пристъпил внимателно, хванал ъгъла на кърпицата и спокойно я задърпал пред очите на пияната дружина. Вече почти я издърпал, когато Гуджо се опомнил и сграбчил другия й край.
— Дружино! Враг у стана наш!
— А, не бой се — успокоил го Блаже. — Аз го вече мислено така смазах, та го на нищо направих.
— Да, ама тоя път мислено няма да може — надигнал се Гуджо и ревнал към Фотко. — Стой!
— Побратимеее! — ужасено викнал Фотко, като разбрал, че е видим и отстъпил, без да пуска кърпицата. Гуджо я дръпнал и уловил политналия към него Фотко.
— Умри! — опитал да го удуши, но виното отдавна погубило силата му. — Умри… от бавна смърт!
— Не ми дишай в лицето! — яростно го ритнал Фотко.
— Напоителю и осиновителю! — окуражително ревели бившите юнаци, без да се помръднат от местата си. — Смажи тая твар шишкава!… Мислено сме с тебе и силно ти помагаме!…
А Фотко отново сритал Гуджо и опитал да се освободи.
— Леле, как ми друса главата с тия треперливи ръце, пиянището му с пиянище! Побратиме, размътва ми главата! — обърнал лице да се запази от вонливия дъх на Гуджо. — Побратиме, помооощ!…
— Хъъъ, изедох теее! — зло се опулил Гуджо.
— Пооом… — поел отровния му дъх Фотко, оцъклил се, тупнал с крак и пияно запял. — Пооом-могнало момче ябанджийче, та си къщааа дюлгери покрихааа преди кишааа, преди бела снегааа…
Гуджо, както опитвал да го удуши, започнал да му приглася. След него запригласяли и бившите юнаци.
А в това време Стоедин най-сетне се съвзел. Изправил се, потърсил вълшебния боздуган, дигнал го и тръгнал като болен. Хванал Гуджо, откъснал го от Фотко и като се пазел от дъха му, ледено процедил през зъби:
— Това от признателното человечество, което се накани да утрепеш като муха!
Хласнал го с боздугана. Гуджо политнал и се превърнал в гнил корубест дънер, приличен на човек.
После Стоедин потътрал за дрехата Фотко, бухнал го в езерцето веднъж, бухнал го дваж, тласнал го към костения скат и подритнал подире му вълшебната капа. Фотко отрезнял, бързо грабнал капата и като се гърчел и тракал със зъби, изнемощяло се покатерил на билото.
Бившите юнаци уплашено гледали Стоедин. Той прибрал падналата вълшебна кърпица и се отправил към тях.
— Стой! — заплашително викнал Пръвко. — Мислено те… — но Лепоя го блъснал в устата. — Мислено се отмислям.
— Кой беше учителят на осиновителя? И напоителя — свъсил вежди Стоедин. Кочо опитал да се скрие зад Лепоя. — Тебе триж да те удари човек, пак е малко.
Блъснал го с боздугана и го превърнал на дърво.
— Милост, момченце! — раболепно се помолил Лепоя. — Сега, нали… не казвам, че не можеш да ме фраснеш и мене… ама няма смисъл да ме правиш на дърво. Аз съм си дърво.
— Слушайте! — разритал съдовете с виното Стоедин и го разлял всичкото.
— Имате храна, докато отрезнеете. Натам — каквото си надробите, това ще сърбате.
И си тръгнал.
— Не ни взимай кърпицата, бре, момче! — изхлипал Блаже. — Да не е твоя, бре!…
— А да не е твоя? — спрял Стоедин и кораво го изгледал. — Повече глас да не чувам.
— Какво ще правиме без нея, бре, момче?
— Воля ви работете, воля ви от глад пукайте! — отсякъл Стоедин, бързо изкачил костения хълм, подхванал Фотко и двамата потънали зад билото.
— Да си строшиш нозетеее, и дветееее! — викнал Блаже.
— Гарга да ти очите изпиееее! — надвикал го Пръвко. И силно ударил Молла Реджо, който не губел време в клетви, а лакомо тъпчел уста. Това сякаш било знак — и четиримата се нахвърлили върху храната — грабели, тикали в пазви, докато върху тревата не останало нищо.
Тогава Лепоя се изправил и се огледал като вожд след сражение между труповете на своите надежди.
— Съдбо-душманке!… Защо ме на младини с перо глади, щом на старини се гласиш с кремък да ме дереш?… Зер тая ръка, дето е толко години паница държала, тепърва рало да хване?… — Дълбоко се замислил. — Няма да може.
— Не — изправил се до него Пръвко. Моллата и Блаже го последвали. Там, където лежали, тревата била жълта като под камъни.
Прегърнали се през рамене. Моллата въпросително измучал.
— Па какво друго? — въздъхнал Блаже, примижал, източил врат и запял.
— Съдбо, съдбоооо, мащехоооо… — поели и другите, отчаяно и с цяло гърло. — Стани веднъж, леле, мила майкааа, засели нииии в едно селооо, в едно селооо с девет къщи, с девет къщиии, с десет кръчмиии!
Свечерило и месечината се подала.
Спас и Спаска, коленичили насред двора, биели чела в земята и горещо се молели:
— Божке, дай му сила на момченцето, да я прерипне тая Гуджова ограда, леле, нека я мигом прерипне!… Па му благослови ръчицата, та да надвие тоя скот, тоя никаквец Гуджо и да му вземе пустата вълшебна кърпица, леле! Нека я вземе, божке, нека успее, от сърце ти се молиме!… Нека й се зарадва това харно момченце, заслужава да й се порадва някое време! И още тая нощ да си се прибере насам, да се не блъска до съмнало из тъмните гъстаци, божке, та да му трепере ризата от страх…
— А, това няма да може — прекратил молитвата Спас.
— Що?
— Далече е, драга ми невесто, пиле Спаске, няма да сколаса. Нали помня. Цяла нощ се връщах навремето.
Спаска помислила, помислила — и преправила молитвата:
— От сърце ти се молиме, божке, дай му сила и късмет още на заранта да си се прибере, че дълъг път го чака, за жива вода е тръгнало, горкото!… Помогни му, божке, не го ли видя какво е обичливо, па и добро, та чак щуро, върни го живо и здраво, леле, и с кърпица у пазвааа, па по нишаните, по нишаните, по нишаните… та — амин!
Спогледали се. Спас се прозинал широко и дълго.
— Уморих се. До заранта не ни остава друго, освен да се наспиме хууубаво и от хубаво — по-хубаво. Леле, както съм уморен, ще заспя веднага и като убит.
— И аз — прозинала се още по-широко и по-дълго Спаска.
Вмъкнала се в колибата и се завила с кожи. Скоро месечината надникнала през отворената врата. Спас захъркал с отворени очи, спрял и се вслушал. Спаска похърквала тънко и тихо. Убедил се, че Спаска спи дълбоко, надигнал се на лакът и престорено-сънен измърморил:
— Мммм… бре, жежка нощ. Невесто драга, пиле Спаске, не ти ли е жежко?
Спаска похърквала и кожата, с която била завита, спокойно се надигала и спадала при равното й дишане.
— А, ще излизам да спя на хлад, под навеса — надигнал се Спас, подхванал ремъка, с който бил вързан, излязъл навън, сврял се под сайванта и веднага започнал да го прегризва.
Но и Спаска само се преструвала, че спи. Както похърквала, внимателно се повдигнала, взряла се. Спас не се виждал. Примляскала престорено, подръпнала ремъка — и като чула равното хъркане на Спас, убедила се, че спи. Скъсала ремъка, вързала свободния му край за гредата и пак го подръпнала — както правела всяка нощ. Там, под сайванта, Спас изхъркал и се захлупил по очи. Не видял как Спаска излязла от колибата, вдигнала подострен кол и безшумно като звяр потънала в гората.
Спас се заслушал и помислил, че Спаска вече така дълбоко е заспала, та дори и звук не издава. Прегризал най-сетне ремъка, вързал свободния му край за дървената подпора и безшумно се надигнал. Надникнал предпазливо в колибата, взел неподвижното купище кожи за Спаска и се успокоил. Вдигнал подострен кол, нарамил го и на свой ред потънал в гората.
Всеки от двамата мислел, че е излъгал другия.
В землянката на въглищаря Дако горяла борина. Върху разстланата вълшебна кърпица димяла топла пита. Дако чупел и ядял, без да къса очи от Стоедин. Но в погледа му имало не бащинско покровителство, както при първата им среща, а неловкост, малко страхопочитание, малко завист и малко тъга.
Гредите на тавана вече били овесени с бутове осолено и пушено месо, луканки и суджуци. Фотко се увлякъл като в игра, забивал нова дървена кука в гредата.
— Та ако не беше побратимът — закъсвах си там и нямаше отърване, бай Дако — засмял се Стоедин. — От водата отрезнях и не, ама от песента му — веднага.
— Ти пък да не си мислиш, че пя по-харно от мене? — отвърнал на подигравката му Фотко и гордо викнал. — Кърпице, едно цедило сирене!
На кърпата веднага се появило голямо цедило с прясно сирене.
— Бай Дако, как я харесваш сланината — шарена или дюс?
— Стига толкова — поклатил глава въглищарят. — Това всичкото десет години да го ям, пак ще остане. Стига, стига.
— Аааа, стига, когато остане! — изпъчил се Фотко. — Кърпице, една голяма фаша шарена сланина!
Вдигнал сиренето и сланината, окачил ги и започнал да кове нова кука. Въглищарят повъртял вълшебните опинци в ръце, но не ги закачил на гредата. Поколебал се и погледнал Стоедин в очите:
— Значи, казваш, не ти дотрябваха? Е, сега не са, ама утре — знаеш ли какво те още чака! Аз мисля да ги вземеш. Веднъж да те отърват — стига. Искаш ли ги?
— Как да не ги искам, бай Дако — изправил се Стоедин.
— Речи — колко?
Фотко се напрегнал, сърдито му правел знаци иззад гърба на въглищаря.
— Що колко? — учудил се Дако.
— За колко години ги трампиш? На добро — с добро. Дузина да ми поискаш — дузина ще ти дам. Имам и да ми стигнат, и да ми останат.
— А, недей. Моите си да надвия някак… — засмял се Дако.
— Идна година — ядка в черупка, не знаеш ще ти загорчи ли, ще те заслади ли…
— Не ще човекът да ги трампи за години, бре, побратиме! — не издържал Фотко. — Ще ги трампиме за… на, ето, ще му отдереме половината от кърпицата, и…
— А, недейте, това е още по-лошо. Не ми трябва — станал Дако. — Аз докато се не уморя с работа, залъкът благ ми не става. Даром ти ги давам. Аз съм си моето рипане изрипал.
Подал на Стоедин вълшебните цървули и изпратил двамата побратими чак до пътеката.
— Как без да ти се отблагодаря, бай Дако — може ли така! — притеснил се от големия подарък Стоедин.
— Ти намери живата вода. Това стига. Ще се разчуе, и до мен ще стигне… Да знам поне, че не съм гонил вятъра. Пък и съм помогнал с каквото съм можал… Хайде, добър път и сполука!
— Сполай ти, бай Дако, ще те споменувам! — махнал му за сбогом Стоедин.
— И аз тебе, момченце.
Тръгнали побратимите по пътеката, катерили се спорно — месечината светела ясно и сребърно.
— Та, казваш — ще я дириме, докато я намериме! — запъхтял се Фотко. — Аз така разбирам: тръгнеш ли да дириш — не спираш, докато не намериш. Жива вода — жива вода. Може. Само което не съм подирил — него не съм намерил.
Стоедин мълчаливо крачел.
— Редовен човек тоя бай Дако — пак се обадил Фотко. — С мярка умен и с мярка глупав. Аз ги най-харесвам тях, редовните хора. Щото има едни повредени. Само глупави. Далеко да бягаш от такива. Има и други — те пък само умни. От тях — не да бягаш, а от хвърлей място да ги заобикаляш!…
— А има и трети. Бърборливи — засмял се Стоедин. — Зине уста, па се залиса, та забрави да я затвори. Не прави сметка, че и утре е ден.
— Това го рече за мене! — засегнал се Фотко. — Добре, кой пък се обади вече… — И обидено замълчал. Но не за дълго. — Мислиш, не мога да мълча? Като камък мога да мълча. Обаче имам едно питане: като каква е тая жива вода?… Като обикновената ли е, мокра ли е?
— Не знам.
Гората се сгъстила и светлината на месечината вече не прониквала така щедро. Пътеката едва се забелязвала.
— А гъста ли е? — пак се обадил Фотко. — И колко е гъста?
— Не знам.
— И това не знаеш. А от какво извира? От извор ли? И къде се намира?
Стоедин не му отговорил — взирал се и търсел белезите, които оставил на идване.
— И това не знаеш — подиграл го на свой ред Фотко. — А какво знаеш?
— Знам, че тука вече трябва да има нишани, по които да се катерим — напрегнато се вглеждал Стоедин и забелязал счупеното клонче на храста.
Малко по-нагоре се виждало и второ, и трето. Отдъхнал и уверено закрачил.
При айдуците вече разсъмвало.
Отнякъде се появила гаргата и кацнала на покрива на чардака.
На двора се бил излегнал Станчо и гледал с мътни, уморени очи. Край него, проснат по очи, спял Панчо. Ванчо, стиснал в шепи камъчето, се въртял с последни сили — изгубил равновесие, политнал и друснал в отдавна угасналия огън.
Бишо, облегнат на стълбата, лениво се засмял.
— Кокорбаши, пак си ти! — сритал Станчо спящия Панчо и той с труд се изправил. Ванчо му подал камъчето и преди още Панчо да посегне, гаргата се спуснала като камък от покрива да го клъвне. Ванчо яростно я прогонил:
— Иш, мари!
Гаргата изкряскала и закръжила, Панчо и Ванчо я замерили с каквото им попадне и тя се скрила.
И тримата наблюдавали Панчо с надежда. А той стиснал камъчето към гърди, поел дъх, завъртял се бавно, засилил, засилил още, сплел крака и се проснал.
Бишо пак се засмял кратко и лениво.
— Пу, мързел! — кипнал Станчо. — И смехът му мързелив!… Де хвани се баре веднъж и ти, докато посбереме душа!
— Няма смисъл — спокойно отронил Бишо. — И цяла година да я въртиме, пак няма да й се залюлее свят, та да изскочи и да се появи.
— Хайде, де!… Защо?
— Защото застава нащрек! — презрително тръснал Бишо. — Ние я завъртиме, а тя веднага се завърти вътре на обратно! И що? Все едно си стои неподвижно! Ние засилиме — и тя засили, ама на обратната! Как ще й се залюлее свят? Няма начин.
Станчо го погледнал със завистливо уважение.
— В… верно. А? — признал превъзходството на обяснението му и Ванчо. — Харно де, ами — що натам?
Панчо се вцепенил, постоял така, извил врат и диво извикал:
— Бре, дружино! Пак кокорбашията ще ви го обади средството, с кое ще я накараме да се появи!
Гледали го с любопитство и недоверие, а той показал камъчето, развълнуван от прозрението си.
— Тя вътре в това зърно ли е?… Значи, вътре това зърно е — какво?… А?… — дал им възможност да се досетят. — А?… — И ги подпомогнал, като почукал камъчето в челото си. — Не чувате ли, бре?… Кухо е вътре!… А когато нещо е кухо вътрешната — външното му какво е?… Отделна черупка!… Сега какво правиме?… Трошиме черупката и тя вече, ще не ще, изпъква оголено навънка заедно с кухото! И ще ме погледне така засрамената, пък аз ще я заговоря, да й река: аааа!… А?… Ааааа! — и ще я сгълча бащински.
— И после… — въодушевено опитал да продължи Ванчо, но Панчо нетърпеливо го прекъснал:
— На послето ще му правиме сметката после.
Ванчо изнесъл от сайванта тежък боздуган и му го подал. Панчо нагласил камъчето, вдигнал боздугана и замахнал. Бишо подигравателно се изкискал.
Панчо свалил боздугана, без да удари, и подозрително го погледнал:
— Що?
— А, нищо.
Гаргата, появила се отново, пак се спуснала към камъчето, Ванчо се хвърлил и я пропъдил. Гаргата сърдито изкряскала и упорито кръжала.
— Бре какво й става днес на тая твар?… Иш, аааа! — размахал ръце Станчо. — Ще изгракаш някому главата, ама — де да видим!…
— Варди! — заповядал Панчо.
Ванчо измъкнал копие от купището оръжия и застанал до него като с прът, без да изпуска от очи гаргата.
Панчо плюл на длани, вдигнал боздугана и като замахнал с все сила, треснал камъчето така, че половината от сайванта се срутила.
Юнак Спас излязъл на пътеката над трапа-капан, отрил мокро лице, отдъхнал и се ослушал. Било тихо и в сребърната светлина на месечината се виждали ясно подправените белези, които трябвало да отклонят Стоедин насам. Проверил капана и като се уверил, че е маскиран добре, избрал си по-плътна сянка в храсталака, сврял се там, свалил кола от рамо и се приготвил да чака.
Спаска, която видяла всичко това от насрещния гъстак, се засмяла злорадо и беззвучно и тихо-тихичко извила, пропяла, но този път игриво, като ръченица:
— Писарче, леле, писарче, защо се, кака, не веснеш, да ме от нейде погледнеш, колко съм, леле, щастлива, щастлива още доволнаааа!…
Спас първо се втрещил, после ужасено скочил, изревал и нелепо размятал ръце — уплахата му била дива и безмерна, сякаш предизвикана от нещо свръхестествено.
— Писарче! Защо не можеш сал с едно око да ме погледнеш! — шепнешком извикала Спаска. — Че да видиш колко дълбоко съжалявам!… Едва му ремъка скъсах и той дотърчал тука, пълен с най-долни кроежи! Долни и напразни!
Спас се съвзел и подал глава от насрещния гъстак:
— А, не падай в грешка, драга ми невесто, пиле Спаске! Аз ти на тебе ремъка скъсах, а не ти на мене! И не го викай чак толкоз писарчето, че ще види твоите кроежи! От долни по-долни и от празни по-празни!
— Бре-бре!… — зло се изсмяла Спаска, за да не покаже колко е ядосана, и леко се надигнала.
— Бре-бре, та бре! — озъбил се Спас. — Стой! Не давам повече да ме биеш!
И насочил острия кол.
— Охооох, дощяло му се! — пресилено се изкискала Спаска и пак се дръпнала в тъмнината на храста. — Ядец!… Вече ни те бия, ни те плювам! Само се вътрешно смея на твоите долни кроежи. И те изцяло освобождавам. И ти всичките кожи-имане даром оставям.
— Охооох — злорадо се изкискал Спас. — Па нали аз, още кога те видях как се благозвучно отморяваш в сън дълбоко, си рекох: юнак Спасе, я й скъсай ремъка, да я освободиш напълно, па й дарувай всичките кожи-имане! А ти иди, та си я причакай оная ми ти вълшебна кърпица и си я вземи с чиста съвест! На нея, на онова ми ти пиле с пиле такова, Спаска, защо й е? Тя всичките купешки манджи на света да изяде, пак ще си остане същата… същата… кхм, не е за издумване.
— А пък аз си рекох: Спаске, тая кърпица ще си я вземеш само ти и с никого няма да я делиш! — и заплашително се надигнала. — Ха да ми е честита!
— Ха да ми е честита — надигнал се и Спас.
— Друм оттука и повече да те не срещам — изръмжала Спаска.
— Друм оттука и повече да те не срещам — изръмжал и Спас.
И се гледали през пътеката, настръхнали и озлобени — гледали се, та с очи се умъртвявали.
— Леле, как съм го намразила тоя никаквец!
— Леле, пък аз, аз как съм я намразил тая чума черна!
— Леле, ако се не махне, ще му простра кожата да съхне!
— Леле, взе ми думата от устата!… Нищо, аз пък ще взема кърпицата.
— Леле, какво ще става сега! — излязла на пътеката Спаска.
— Леле, какво ще става сега! — излязъл на пътеката и Спас.
Насочили един към друг подострените колове, мразели се, но и се плашели един от друг.
— Хайде де!… — изръмжала Спаска. — Ха да видиме!
— Хайде ти, па да видиме!
— Не, ти!
— Ти, ти! Ти-ти-ти!
Напрегнато се дебнели, обикаляли се един друг — никой не смеел да започне битката. Спаска първа разбрала, че победа няма да има и решила, щом не може да вземе кърпицата, да не му даде и на него да я вземе. Изкискила се нервно и подигравателно и свалила кола.
— Леле, колко ме уплаши!
— Пък ти на мене — ума ми изкара!
— Харнооо! — заплюла го.
— Харно да е! — върнал й го Спас.
— Щото например на мене ми чак толкова кърпица не трябва — коварно се ухилила Спаска. — Предпочитам да видя как ще я вземеш ти!
— Бре-бре!… Може пък аз да го предпочитам това.
— Да, ама аз какво почвам да правя? — злорадо и отмъстително се изсмяла Спаска и поправила първото отчупено клонче под трапа-капан — заличила нишана-примамка. — Ха честита ти кърпица, юнак Спасе! Да се не знаеш у юнака.
Спас я изпреварил надолу по пътеката и заличил следващия белег-примамка:
— Охооох, ще ме умори!… Ха на тебе да ти е честита, пиле Спаске! Ега те у пилето.
Втурнали се надолу и заличавали белезите, всеки гледал да заличи повече и съскали в лицата си:
— Е, как е кърпицата, а, харесва ли ти кърпицата?
— Ти ще речеш харесва ли ти!
— Аз няма да река, ама и ти няма да речеш!
— Ти, ти!
— Не, ти!
Спаска се спънала, Спас се спънал в нея — паднали, премятали се по стръмната пътека, докато се спрели в стволовете при разклона й. Скочили и се втурнали по другата, която водела нагоре, към айдуците — в надпревара възвръщали старите Стоединови белези — докато достигнали незаличен. Дишали тежко, останали без сили, облегнали гръб о гръб да отдъхнат.
И тогава чули приближаващите гласове на Стоедин и Фотко.
Спас и Спаска задържали дъх, прекрачили в гъстака и се спотаили. Първо се показал Стоедин. Фотко уморено се катерел подире му и устата му не млъквала:
— А като каква е на цвят тая жива вода?
— Охооох — злорадо се изкискал Спас. — Па нали аз, още кога те видях как се благозвучно отморяваш в сън дълбоко, си рекох: юнак Спасе, я й скъсай ремъка, да я освободиш напълно, па й дарувай всичките кожи-имане! А ти иди, та си я причакай оная ми ти вълшебна кърпица и си я вземи с чиста съвест! На нея, на онова ми ти пиле с пиле такова, Спаска, защо й е? Тя всичките купешки манджи на света да изяде, пак ще си остане същата… същата… кхм, не е за издумване.
— А пък аз си рекох: Спаске, тая кърпица ще си я вземеш само ти и с никого няма да я делиш! — и заплашително се надигнала. — Ха да ми е честита!
— Ха да ми е честита — надигнал се и Спас.
— Друм оттука и повече да те не срещам — изръмжала Спаска.
— Друм оттука и повече да те не срещам — изръмжал и Спас.
И се гледали през пътеката, настръхнали и озлобени — гледали се, та с очи се умъртвявали.
— Леле, как съм го намразила тоя никаквец!
— Леле, пък аз, аз как съм я намразил тая чума черна!
— Леле, ако се не махне, ще му простра кожата да съхне!
— Леле, взе ми думата от устата!… Нищо, аз пък ще взема кърпицата.
— Леле, какво ще става сега! — излязла на пътеката Спаска.
— Леле, какво ще става сега! — излязъл на пътеката и Спас.
Насочили един към друг подострените колове, мразели се, но и се плашели един от друг.
— Хайде де!… — изръмжала Спаска. — Ха да видиме!
— Хайде ти, па да видиме!
— Не, ти!
— Ти, ти! Ти-ти-ти!
Напрегнато се дебнели, обикаляли се един друг — никой не смеел да започне битката. Спаска първа разбрала, че победа няма да има и решила, щом не може да вземе кърпицата, да не му даде и на него да я вземе. Изкискала се нервно и подигравателно и свалила кола.
— Леле, колко ме уплаши!
— Пък ти на мене — ума ми изкара!
— Харнооо! — заплюла го.
— Харно да е! — върнал й го Спас.
— Щото например на мене ми чак толкова кърпица не трябва — коварно се ухилила Спаска. — Предпочитам да видя как ще я вземеш ти!
— Бре-бре!… Може пък аз да го предпочитам това.
— Да, ама аз какво почвам да правя? — злорадо и отмъстително се изсмяла Спаска и поправила първото отчупено клонче под трапа-капан — заличила нишана-примамка. — Ха честита ти кърпица, юнак Спасе! Да се не знаеш у юнака.
Спас я изпреварил надолу по пътеката и заличил следващия белег-примамка:
— Охооох, ще ме умори!… Ха на тебе да ти е честита, пиле Спаске! Ега те у пилето.
Втурнали се надолу и заличавали белезите, всеки гледал да заличи повече и съскали в лицата си:
— Е, как е кърпицата, а, харесва ли ти кърпицата?
— Ти ще речеш харесва ли ти!
— Аз няма да река, ама и ти няма да речеш!
— Ти, ти!
— Не, ти!
Спаска се спънала, Спас се спънал в нея — паднали, премятали се по стръмната пътека, докато се спрели в стволовете при разклона й. Скочили и се втурнали по другата, която водела нагоре, към айдуците — в надпревара възвръщали старите Стоединови белези — докато достигнали незаличен. Дишали тежко, останали без сили, облегнали гръб о гръб да отдъхнат.
И тогава чули приближаващите гласове на Стоедин и Фотко.
Спас и Спаска задържали дъх, прекрачили в гъстака и се спотаили. Първо се показал Стоедин. Фотко уморено се катерел подире му и устата му не млъквала:
— А като каква е на цвят тая жива вода?
— Не знам.
— И това не знаеш. Е, как ще дирим нещо, като ни го знаем как изглежда, нито къде е?… Детинска му работа. Добре, че аз съм с тебе, инак…
Стоедин дръпнал капата от ръката му и му я нахлупил.
— А, нали? — чул се гласът на невидимия Фотко. — Всеки може така! Щом ти се изпречи едно важно питане, дето му не знаеш отговора — да му речеш: изчезни като видение! — Стоедин шеговито замахнал по посока на гласа. — Да, ама не съм там! — изкискал се той.
— Как се местиш толкова бързо, бре? — спрял Стоедин.
— Не бързо, а навреме — свалил капата Фотко и пак станал видим. — Хайде малко по-бавно, душата ми излезе! Аз не съм трампил години за сила… А?… — и му посочил як млад бук. — А това дърво можеш ли?
— Много знаеш — изтръгнал дървото с лекота Стоедин.
— Па знам — радвал се на исполинската му сила Фотко. А Спас и Спаска гледали от гъстака облещени и с отворена уста. Стоедин и Фотко преминали край тях, без да ги забележат.
— Бре, главо, хайде като знаеш толкова, речи — засмял се Стоедин и поклатил глава. — Юнак Чило подиграхме ли го? Задето с тоя вълшебен боздуган не се е отървал веднага от айдуците, още в двора им?
— Е, та що? — не го разбрал Фотко.
— Па за каквато глупост го подиграхме — същата я направихме, тикво. Защо се не върнахме с тоя боздуган направо тука?… Да вземеш от пияници кърпицата, та да я дадеш на айдуци. А?
— Нали тия вълшебни удари са броени, бре! Защо да ги изхабиме веднага! — разсърдил се Фотко. — Слушай, ще ти правя една забележка: и с годините така — раздаваш ги, сякаш са чужди! За орехи ли сме тръгнали?… Няма да бързаме толкова — ни с хабенето, ни с раздаването!… Знаеш ли какво ни още чака и къде…
Отминали и гласовете им заглъхнали нагоре. Спас и Спаска забравили да дишат, изтръпнали и неми. И стоели така, изтръпнали и неми, дълго след като гласовете съвсем изчезнали.
— Невесто драга, пиле Спаске… — облекчено проплакал Спас. — Зер беше същото онова момченце?… Видя ли какво направи с дървото?… Леле, веднъж и кавга да помогне…
— Имало дни! — ужасено изхлипала Спаска.
Изправили се, прегърнали се и ревнали в щастлив плач — хем страдали по неосъществената мечта — кърпицата, хем се радвали на избавлението си. И докато буйно плачели, вързали на възел остатъците от ремъка. И вече можели да вървят само един до друг, защото разстоянието помежду им изчезнало.
Вече целият сайвант бил рухнал от сътресението на ударите. По двора — изпотрошени боздугани.
Панчо се плискал на кладенеца, а Ванчо пъдел гаргата с копието. Дошъл ред на Станчо да троши камъчето. Избрал огромен кован боздуган, качил се по стълбата на чардака, засилил се, скочил отвисоко и ударил камъчето.
Земята така се разтърсила, че стряхата на чардака се съборила. Боздуганът се пръснал на трески. Гаргата уплашено изкряскала, пак се спуснала да клъвне камъчето, но Ванчо я прогонил.
А на камъчето му нямало нищо. Ни драскотина.
— Какво е това чудо, бре!… — разярил се Панчо. — Ааа, сега ще я наредя аз, та да ме помни!
Разровил купището оръжия и намерил боздуган-великан. Едва го повдигнал.
— Помагайте!
Станчо се присъединил и хванал боздугана, Ванчо размахвал пръта и пъдел гаргата. Само Бишо, клекнал настрана, подигравателно се хилел.
— Де и ти, бре! — сопнал се Станчо.
— А, тц — още по-широко се ухилил Бишо. — Мене ми шетня не трябва.
Станчо и Панчо вдигнали с общи усилия боздугана и се качили на чардака.
Засилили се, скочили и ударили по камъчето.
Част от чардака рухнала. А на камъчето му нямало нищо.
Бишо се засмял тънко-тъничко.
— Що се кискаш вече толкоз време като селска визитарка, бре! — разярил се Панчо.
— Па смешно ми е. Щото и до утре да го блъскате зърното, момето пак няма да се появи.
— Слушай сега какво ломоти — с омраза го погледнал Ванчо. — Е защо това?
— Па защото сега се е сгушила зашеметено и си вика: не, предпочитам да ми се тури край на живота, отколкото да я зърна пак оная мутра четинеста и с нос като коляно. Това гледка за гледане ли е?… По-харно да ме смажат с трусове. Нека.
Панчо, Ванчо и Станчо се вгледали преценяващо един в друг и настанало зловещо мълчание.
— Вярно! — пръв избухнал Ванчо.
— Вярно я! — облещил се в лицето му Панчо.
Станчо блъснал Панчо.
— Хайде, махай се!
— Коооой?!
— Тури вода у ведрото, та се погледни, па тогава питай!
— Ами ти, бре!… — на свой ред го тласнал Панчо. — Харно ти откъсна дребният юнак ухото, ами да беше ти откъснал и главата, че да не се мъчиме напразно толкоз време!
— Марш и двамината, бре! — изревал Ванчо.
— Не ме тласкай!… Кой е кокорбашията?
— Ега те у кокорбашията!
Счепкали се внезапно и буйно, озверяло се сбили, силели се на кълбо. Разплели се. Панчо успял да сграбчи и двамата за косите, блъснал главите им в дървения зид на конака.
Покривът се залюлял.
Станчо се изтръгнал, сграбчил ги и двамата за косите и след като блъснал два пъти главите им в зида, потретил с все сила.
Покривът се срутил върху им. Развалините се раздвижили, раздвижили, подал се нечий крак и замрял.
Бишо се смеел лениво и от сърце, наслаждавал се на гибелта им и не забелязал как гаргата безшумно паднала върху камъчето, клъвнала го и се скрила.
Тогава портичката, излъскана от безчет длани, се отворила. Стоедин и Фотко влезли в двора. Фотко се закашлял от праха и литналите паяжини. Стоедин учудено разглеждал разрухата.
— Ей, айдуци! Къде сте? — и забелязал Бишо. — Какво е ставало тук?
— Речи лека пръст, па не питай — изправил се Бишо и го познал със закъснение. — Бре, ама ти върна ли се? Носиш ли я кърпицата? — Разбрал по очите му, че я носи и се развълнувал. — Брей, човек, ако не бях аз, все ти бяха затрили зърното, па с него и невестата! Хубаво ме гледай — едва го завардих!
— Къде е? — извадил кърпицата Стоедин.
Бишо потърсил, забелязал сред попилените някога си мъниста и бисерче, което много приличало на камъчето, вдигнал го и го подал. Първо взел кърпицата и чак тогава го пуснал в шепата на Стоедин.
Фотко гледал със съжаление как вълшебната кърпица преминала в ръцете на Бишо. А той веднага я разстлал, нетърпеливо се облизал, зинал да заръча — и останал с отворена уста.
— Ха де! — засмял се Стоедин и приседнал да отдъхне.
— З… задръс… сти ми се… к… кое по-напред… — облещил очи, сякаш се задавил Бишо. Фотко силно го тупнал по гърба и той блъвнал като отприщен:
— Бяло месо от кокошка, бут печен телешки, луканки-нки четири и половина и парче сланина, и още една сланина, и… Печена пиперка!… Слушайте, днеска сте на моя софра! — Зеле-зеле-зеле-зеле, уффффца! Нан… на шиш! Пита сирене, две кашкавал! — и лакомо заплакал. — Кукурекдамар-шкембе, гърне спържа с праз лук…
Купището храна растяло ли растяло, а той не можел да спре и все заръчвал. Стоедин и Фотко се засмели. Фотко млъкнал, млъкнал и Стоедин, а смехът продължил. Дрена се появила при портичката към пустия път, протягала длан с истинското бистро камъче и се кискала. Стоедин я познал и бавно се изправил.
— Помниш ли ме? — присвила очи Дрена. — Онова, дето го взе, не е твоето камъче. Ето го твоето.
Стоедин погледнал мънистото, което му дал Бишо и разбрал, че бабата говори истината.
— Дай ми го, а?
— Па нали затова съм дошла?… На, баби. Ела си го вземи. Хайде, ела… че твоите нозе — по-пъргави.
Стоедин тръгнал към нея. Пристъпвал бавно и предпазливо, защото доловил в очите й нещо жестоко и кораво. Фотко се вцепенил като омагьосан, с усилие тръснал глава, опомнил се и викнал:
— Чакай, побратиме!
С неподозирана бързина успял да дръпне Стоедин и да му нахлупи капата. Стоедин изчезнал тъкмо когато Дрена зло посегнала към очите му с криви ноктести пръсти. Яростно изкрещяла и се хвърлила към Фотко, но внезапно политнала и се превърнала в кост, прилична на човек. Невидимият Стоедин успял да я удари с вълшебния боздуган. Свалил капа и пак станал видим. Отрил лице, отдъхнал и закачил боздугана на пояса. Огледал костената фигура, изчоплил бистрото камъче от костените пръсти и пак го вързал на ризата си като копче. После отворил кованата неотваряна портичка: пустият път се протягал далече към червеникави хълмове и там не било утрин, а зрял, горещ ден.
Фотко, който се уплашил със закъснение, треперел и се опитвал да каже нещо, но само тракал със зъби.
— Хайде, побратиме — усмихнал се Стоедин и го тупнал по рамото. — Ще си дотрепереш из път. Нямаме повече работа тука.
Излезли, обърнал се да затвори портичката, погледнал в двора и се слисал: върху руините се издигала могила от каква ли не храна. Бишо не се виждал — чувал се само обезумелият му глас:
— Казан с курбан-чорба!… Три тави качамак!…
— Какво прави този… — забелязал го най-сетне между казаните, тавите, делвите и гювечите Стоедин. — Ей, айдук, ха със здраве!
— Шейсет и шест баници с по сто и шест жълтъка, риба-шаран на фурна… — пак потънал в храната Бишо.
Стоедин го съжалил, поклатил глава. Дръпнал Фотко и двамата поели по пустия път.
А Бишо, изпаднал в странна лудост, издърпал кърпицата от поредния куп храна, газел по храна, изкатерил се, застлал и пресипнало хриптял:
— Пет далъма пастърма, три делви туршия зелени домати, п… пъп… пъ-пешшши четири, осем, двайсет и осем и още един!…
Вече се намирал на върха на планина от храна. Останал без глас, потресено млъкнал. Издърпал кърпицата изпод последния куп — посегнал да опита едно, посегнал към друго… Отчупил кокоша кълка — пуснал я, изтръгнал парче луканка — подържал го, пуснал и него. Прегазил през печени месища, затънал в качамак… Ослушал се: било тихо, много тихо, непривично тихо сред това обилие. Потърсил с очи побратимите, рязко се обърнал накъмто портичките и не ги видял. Обърнал се към входната порта — и там не ги видял. Самотата ставала все по-осезаема, облизал попукана уста и викнал диво и хрипкаво:
— Ей, момченце!… Ало, магарето!… Къде сте, бре!…
Сурнал се надолу, затънал в храната, казан с чорба се обърнал и го задавил, опитал се да се задържи за печено теле, но пак потънал като в тресавище и обезумяло изревал:
— Помоооощ!… Помоооощ!…
Най-сетне се изтръгнал, захапал кърпицата и облещено си помагал с двете ръце, мучал целия омацан — добрал се до портичката и я дръпнал така силно, че я изкъртил. Сгърчил се, уловил се за гърлото, видял далечните фигури на Стоедин и Фотко и заплакал.
Побратимите се отдалечавали размити в разноцветните бликове на сълзите му.
— Еееей!… Чакайте ме, бре, еееей! — изревал с отчаяна молба Бишо. — Водааааа!… Каква да е — вода да еее!… Чакайте, бре!…
Спрели. Обърнали се.
А той тръгнал към тях, повървял, повървял — и хукнал да ги настигне по-скоро.