Приказка за Стоедин

1

Далечният и безлюден път идел откъм червеникави пясъчни хълмове, прекосявал пресъхналото речно корито и се губел през безплодна, опечена от слънцето земя — докъдето око стига.

Свечерявало, огънят край каменната колиба вече прегорял и жарта се покрила с бяла пепел. Баба Кина и близначки-баби Пана и Кустадина, приклекнали с лъжици в ръце, трупали въглени около гърнето, да не стине. На високата скала над тях стърчал големият гарван и угрижено гледал в пътя.

— Забави се! — ядосала се Пана.

— Забави се, та се забрави — додала Кустадина.

— Па, чакаме я — бави се — измърморила Кина. — Я да почнем вечерята, да видите как веднага ще довтаса и ще зине да се хвали: леле, нане, леле, сестри, имаше юначе-дълголетниче — няма го! Дреб и папер остана от него!

— Нека се хвали — прозяла се Пана и облизала празната лъжица. — Ти, като спря на времето онзи юнак, с дълбоката книга — малко ли се хвали?

— Моята хвалба — нещо река, па друго оставя, ти да си го донадиш! — троснала се Кина. — А тя хем всичкото изрече, хем го и натърти! Изричането — как да е. Натъртването ядосва. Мре да натърти. — И вдигнала лице към гарвана. — Нане, ха да почваме, па ще й оставим и на нея.

Гарванът размахал тежко крила, кацнал при бабите и се превърнал в Злоокия. Поклатил побеляла глава:

— Сестри, страх ме е — нещо лошо е станало с наша Дрена!

— Бре, нане, пепел ти на езика!

— Дано не съм прав.

— Я да видим? — разтревожили се бабите.

— Сега ще видим.

Откачил от врата си торбичката. В нея — четири кичура коса: единият бил вързан с червен, другият със син, а третият и четвъртият — с общ жълт конец. Пуснал на земята кичура на Дрена, оня, с червения конец — и дал знак.

Запоклащали се унесено и четиримата все по-бързо, още по-бързо — плюли дружно върху кичура и отскочили. Задимяло, димът почервенял, сгъстил се и се превърнал в Дрена. Изкискала се, посегнала с ноктеста ръка и заплакала:

— Нане, сестри, този го юнак-дълголетник сила не надвива! Направо да го…

Не доизрекла, а политнала да падне като хласната и се вкостенила. Лъскавата кост веднага побеляла, прояла се, после от повърхността й се посипали обилни, бързи струйки и тя се смалявала, смалявала се — докато станала на купчинка прах.

Злоокия гребнал шепа и съкрушено посипал глава.

— Сестри!… Няма да я видим вече наша Дрена! Ни ще я видим, ни ще я чуем!

И трите баби посипали глави.

— О! О! Дрено, душо ледена! Сърце, дренко спечена! Мъст! Мъст за тебе ще мъстиме, мъст!

Духнали в прегорялата жар и огънят буйно пламнал. Уловили се на хоро — играели около гърнето и яростно тананикали:

— Ко̀пчи но̀га, дру̀сни пѐта, ку̀сни! — дружно посегнали с лъжиците и засърбали. — Мляс-хруп-ръп, три са вече баби — пак е един зъб! Ъх-леле, баба Кина и близначки — баби Пана-Кустадина! Ъх-ъх, ко̀пай с пѐта, ку̀сни!

— От ястреб пѐро, от линдра вла̀кно! — простенала Кина.

— От меше желъд, от змѝя жило! — пропели Пана и Кустадина.

— Та как ми е око будно-остро и език меден-коварен, йощ, та дваж по̀ да станат! — изсъскала Кина.

— Та как сме омайни, търпеливи и на снага държеливи — йощ, та триж по да сме! — прошепнали Пана и Кустадина. — Ела ни, юначе-дълголетниче, ела, ела, стъпи ни на рогозката…

— А, тоя път го вече не отстъпвам! — тръснала ръце от хорото Кина. — Кой ги спира хитрите юнаци, що са поели за жива вода? Аз!… А дълголетието е юначество най-вече хитро, та коварно! Колцина се изхитрят да провървят сто и една годин?… Нане, мой е!

— Кино, да се скинеш, та на две да станеш! — викнали, та пропели Пана и Кустадина. — Дълголетието е юначество най-вече търпеливо!… Колцина имат търпеж да откретат сто и една годин! Наш е, нане! Наш!

— Пано-Кустадино, да паднете, та да не станете! Мой е! — замахнала Кина и се сбили пъргаво и стръвно.

— Мирни! — скарал им се Злоокия и бабите застинали.

Легнал, долепил ухо на земята, послушал, послушал и се изправил. — Сестри, чини ми се, тоя юнак няма да е лесен. Един го оставихме — още двама води. Не сте само вие — и аз го искам, ама хайде — чоп, па комуто е късмет.

Откъснал косъм от брадата си и го хвърлил в огъня. Оттам излетяла голяма синя муха, бръмнала дебело и закръжила над главите им. Следели я с очи, без да помръднат. Мухата стеснила кръгове около Пана и Кустадина и те щастливо се ухилили. Тогава Кина скръстила ръце на гърди — дясната бяла и красива, а лявата възлеста, с хищни нокти — и скрито драснала устна. Набъбнала капчица зелена кръв, мухата пронизително забръмчала, устремила се натам, Кина хлопнала уста и я погълнала.

— Е ха, честит да ти е, сестро Кино! — завистливо се усмихнала Пана. — Пък, дано да не потрябваме и ние — додала Кустадина. После подскочили, превърнали се в гарги и кацнали на скалата.

— Сполука, сестро — още по-угрижено се вгледал в пътя Злоокия. — Ще те чакаме при пустия кладенец.

— Сполай. Не вярвам много да се бавя.

— Дано, дано.

Превърнал се в гарван и полетял. Гаргите го последвали.

Кина се разшетала: хвърлила върху огъня с гърнета шепа пясък и те изчезнали. Откъснала от литака си конец, запратила го към колибата — и под навеса увиснала детска люлка. После заслонила с длан очи, нетърпеливо се взряла в пустия път… И когато далече-далече се появили три човешки фигурки, тихо се изкискала, покачила се в люлката и се превърнала в дете.

2

Стоедин, Фотко и Бишо вече приближили сипея. Фотко едва влачел крака от умора, хвърлял сърдити погледи на Бишо, поклащал дългоуха глава и мърморел:

— На, айдукът си е айдук. Вари го, печи го — пак айдук. Като няма какво друго да граби — мястото ми граби — отбутнал го вървешком и застанал до Стоедин. — Докога да му втълпявам, че до юнака на дружината вървя аз, като пръв помощник и побратим?…

Но Бишо, все едно че не говорели на него, вместо да изостане, минал от другата страна и пак тръгнал до Стоедин. Фотко изпухтял, измъкнал от пазва старата вълшебна капа и яростно я нахлупил на Бишовата глава.

— Пу, като не разбира от дума — поне да го не гледам!

И наистина, Бишо мигом изчезнал и станал видим отново чак щом капата тупнала на камънака.

— Речи му на говорящото магаре да ме не обува повече у тая миризлива капа, бре, Стоединчо! Мразя да съм невидим!

— Докога ще се дърляте? — добродушно се скарал Стоедин.

— Речи му, вместо да се сърди, да ме изкоманди! — виновно се оправдал Бишо. — Искам да го послушам, а не мога от едното просто казване. Цял живот съм командуван, така съм навикнал.

— Що, мислиш няма да мога? — изпъчил се Фотко, вирнал клепоуха глава и строго се окашлял, но видял, че Бишо сочи ушите му и се смее. Тогава извадил от пазвата мушмула и вишна, глътнал ги и щом ушите му станали обикновени, заповеднически ревнал:

— Я слушай, бре, айдук с айдук, командувам те да запомниш веднъж завинаги, че е желателно човек да има малко съвест, па да се чукне с пръст в челото и да си рече: ей, рекоха ли ми да ида незабавно назад и да вървя не една или две, а най-малко три крачки подир главния и единствен помощник и побратим на юнака, защото не стига, че ме прибраха у дружината, кога им приплаках с вълшебната кърпица в ръка, да се не знае и кърпицата и чудото, ами…

Бишо, който тръгнал стегнато, сякаш марширувал и на няколко пъти се приготвял да изпълни командата, разочаровано кипнал:

— Това команда ли е, бре? Докато изречеш края, забравям началото!

— Кога съм командувал, та да знам как? — озъбил се на свой ред Фотко. — Вместо да се пулиш, научи ме! — и додал с надежда. — А? Ще ме научиш ли?

— Няма да прихванеш. И цяла година да те уча — все тая. То, ако му на всяко магаре командуване прилягаше… — и уморено се спънал. — Стоединчо, няма ли да се гласим вече за нощувка? Доста път отбихме, па и утре е ден.

— Още малко — огледал небето Стоедин. — Докато се вижда на месечина.

Дрипав облак упорито пълзял към кръглата бяла луна. Вече прекосявали сухото речно корито.

— Харно, ама нещо не ми е ясно — неохотно крачел Бишо.

— Да речем, има я маретската жива вода. На, стигнахме я, взехме я. И що ще я правиме?… Според както разсъждавам, само ще си отвориме работа с нея. Па нали с тия вълшебности и чудесии, що си ги вече имаме — нас ни някой може да ни надвие, ни пък да останеме гладни или жадни и прочие. Само наш Фотко да го показваме във вид на изкуствено магаре, да го показваме веднъж у година на някоя чаршия — ще сме най-богати и прочути. Макар че и от това няма нужда — с тая наша вълшебна кърпица, що си я имаме чрез моето лично имане… — и попипал пазва, да се увери, че е там.

— Хайде, щом ти не трябва жива вода, махай се от нас! — отново го избутал назад Фотко. — Побратиме, да се маха!

— Магарешка му работа — презрително се навъсил Бишо. — Като не може да ти отговори на питането — пъди те. — И пак минал до Стоедин. — Добре, че не му обръщам внимание, а, Стоединчо? Инак щях да му река да си тури ушите, че ако с уши е магаре, без уши е още по-магаре.

— Тихо! — спрял ги Стоедин и се вслушал. — Чухте ли нещо?

— Май, сякаш… бабичка скимти някъде — замрял Бишо.

Фотко извадил от пазвата само вишна, лапнал я и ушите му мигом пораснали. Едното пъргаво потрепнало, наострило се към скалата.

— Дете е! — отсякъл Фотко. — Натам!

Забързали.

— Ей, я чакайте да поразмислиме, що се затекохме така слепешката! — разтревожил се Бишо. — Ако е нещо опасно?

— Където има дете — няма опасно! — прекъснал го Фотко. — Аз съм се нагледал невидимата на всякакво опасно и безопасно.

— А що дири дете у тая пустош? — настоявал Бишо.

— Сигур са хора сиромаси, каменари… — отвърнал повече на себе си Фотко. — Я, чак къде ги е прогонила неволята, да си къртят хляба…

Заобиколили скалата и видели колибата. Детският плач вече се чувал ясно и силно.

— Ей, стопани, добра вечер! — повикал Стоедин. — Посрещайте гости!

Не им отговорил никой. За миг станало тихо, дори детето млъкнало. Надникнали в пустата каменна колиба… и тогава детският плач долетял откъм навеса. Бишо предпазливо се отправил натам, Фотко го изпреварил и се надвесил над люлката.

— Бре, дедина душа дребна, трай, а, защо ревеш?

— Гладно е — приближил Стоедин. И пак се огледал. — Чудна работа, какво ли е ставало тука?… Да си зарежат чедото… Ей, хора!… — тръгнал да обикаля скалата.

— Я да се махаме! — пошушнал Бишо.

— Ха махай се най-сетне! — кипнал Фотко.

— Защо това изкуствено магаре постоянната ме пъди? — яростно избухнал Бишо и тупнал с крак. — Ааааа! Нали се плаша и заради него!

Детето силно се разплакало. Фотко отвил личицето му.

— О, о, дедина душа гладна, трай, дядо ей сега ще си го нахрани… Защо стоиш като пукал, та не вадиш кърпицата, бре, айдук?

Бишо трепнал, посегнал към пазвата си, посегнал повторно и пак не бръкнал.

— Не се разбрахте от дума, бре, на, не мога да послушам така!… Стоединчоооо!

Но Стоедин обикалял скалата и напразно викал:

— Ей, хора! Огласете се! Къде сте, хора!…

— На, искам да я дам! — посегнал пак към пазвата си Бишо, но само се почесал. — Кой да ме изкоманди?

— Па като няма кой — самичък се командувай!

Бишо се вцепенил — бавно осъзнал, ококорено раздвижил уста и смаяно се изкискал. Разтъпкал се, застанал мирно, поел дъх и ревнал: — Айдук Бишо! — отговорил си: — Аз!… — смръщил вежди: — Фнимание!… Извади кърпицата! Живо! — пъргаво я измъкнал от пазва и щастливо се изпънал. — Готово, кокорбаши! — отново се навъсил: — Разстеее-ли! Ат-два! — прилежно я разстлал, изпънал се пак и ревнал: — Готово, кокорбаши! — после доволно, с престорена строгост се окашлял. — Крачка встрани, ат-два!

Отстранил се от кърпицата, ударил пети сияещ от възторг и отдъхнал, благодарно учуден. — Пу, да ми падне най-сетне сърце на място! Магарето, що е магаре — и то може веднъж в годината верен ум да даде!… — и пак се умилил. — Леле, колко е хубаво!… Сега вече съм си хем айдукът, хем кокорбашията му!

— Хвани единия, та удари другия — презрително се ухилил Фотко. — Кърпице, стомне мляко!

На вълшебната кърпица веднага се появила шарена стомничка. Подал я към детето, то налапало глинената цицка, лакомо засукало, задавило се и прихванало стомничката, но само с едната си ръчица, с дясната.

— Бре, цял ден ли гладно е държано? — вдигнал очи Фотко към приближаващия Стоедин. А той угрижено приседнал.

— Не знам — прибрал кърпицата Бишо. — И да ми се сърдите, и да ми се не сърдите — мене ми тука не харесва.

— Вдигайте се, да ги подирим, неговите — решително се изправил Стоедин. — Нещо са закъсали. Кой оставя дете така, на произвола?

Тръгнали, но детето силно заплакало.

— Първо да го успим, че се плаши самичко — върнал се Фотко и залюлял люлката. — Ха нани, дядово злато, нани-нани… — затананикал. — Дойди, Сънчо, от горица, та ме хвани за ръчица…

Детето заплакало по-силно.

— Бягай, бре, само го плашиш с тия уши! — избутал го Бишо и залюлял люлката. — Хайде, пиле — наниии-на! — млъкнал и се загледал. — Защо си крие ръцете това дете?… — И пак забързано го залюлял, защото надало глас. — Аааа, нани! Инак Сънчо ще те изпапа! Ам-ам, папа! Нани, живо!

Детето заплакало с цяло гърло.

— Дай на мен! — хванал люлката Стоедин, приседнал и затананикал. — Дойди, Сънчо, от горица… та ме хвани за ръчица… та ми шепни… песенчица… та да расна, да порасна… като кака, като мама… хем послушна, хем голяма…

Тананикал все по-унесено, борел се с връхлетелия го сън. Пръв се отпуснал Фотко — клюмнал, както си седял до зида. По него заспал и Бишо — захъркал отривисто, като изкомандувай. Последен заспал Стоедин — меко увиснал на люлката…

А детето започнало да едрее, лицето му се сбръчкало — и в люлката пак била Кина. Надигнала се, слязла и се изкискала. Преметнала в люлката Стоедин, по него — и Бишо, и Фотко. Скъсала вървите й, огледала небето и се понесла с люлката на ръце — бързо и от бързо по-бързо.

3

Дърветата на тази мъртва гора, без листи и без кора, били разноцветни, с пъстрите багри на камъка. Едни — лъскави като полиран мрамор, други зърнести, трети шуплести… Ту приведени, ту вдигнали нагоре тежки ръце-клони. Някои сякаш се счепкали, други лежали като повалени. А храстите, прилични на каменна дантела, напомняли животни и впрягове.

Кина се спуснала на малката полянка, изтърсила от люлката спящата дружина, превърнала се в гарга и кацнала на близкото дърво. Никой от тримата не се пробудил, само кратко се раздвижили в съня си, а Бишо захъркал още по-силно. Тогава гаргата клъвнала каменния клон и от него се изтръгнал тих и тежък глас. Литнала, кръжала около полянката и клъввала ту едно дърво, ту друго. Гората застенала, стонът й растял и ставал все по-дълбок, многоглас и заплашителен. Фотко сепнато скочил, блъснал се в каменната дантела на храсталака и изумено се втрещил. Стонът на гората се превърнал в тътен.

Тогава се пробудил и Бишо — ужасено изревал, хласнал се в дървото и то извикало с каменния си глас още по-мощно и сърдито. Скоро вече ечала и тътнела цялата гора. Бишо и Фотко се мятали из полянката и, ослепели от ужас, се блъскали в дърветата. Внезапно Бишо спрял, завъртял се около себе си и напразно опитал да захапе края на размотания си пояс, както куче опашката си — друснал, бясно се претърколил и потънал в гъстака.

Последен се пробудил Стоедин — скочил уплашено, но бързо се съвзел, защото вече бил патил това, било му познато от костената гора. Огледал се, зърнал Фотко, хвърлил се към него и опитал да го задържи.

— Кой?!… — пресипнало изревал Фотко. — Пусни ме, аааа!

— Не бой се! Фотко! Побратиме!… Мирен!

— Кой си тиии! — гледал с диви очи Фотко и опитвал да се изтръгне. — Пус… нннееее!…

— Аз съм, бре! — надвикал гласа на гората Стоедин и силно го разтърсил. — Побратиме!

— Стоединчо! Душко! — най-сетне го познал Фотко. — Какво е това?… Къде сме?

— Знам ли?… Кажи ми, та да ти кажа.

И вече не било нужно да го държи — Фотко се вкопчил в него като удавник.

— А?… Побратиме, как ще се измъкнем оттука?

Предпазливо напуснали полянката и дълго драли дрехи из каменния пущинак. Полъгала ги пътека, но скоро опряла в още по-непроходимо каменно мъртвило. Фотко вече се вглеждал в каменните дървета-хора с нови очи — слепият му ужас се стопил и останала само тревогата.

— Тоя пуст път го няма, бре!

И още не изрекъл, пътят се появил: червеникаво лъкатушел под сплетените ръце-клони на дърветата и сякаш ги канел при себе си. Но Стоедин се лутал и търсел, все така се вглеждал и на края повикал:

— Бишооо!…

— Бре, вярно, къде ни е айдука! — сетил се Фотко. — Бишее!

Каменният стон вече поутихнал и гласовете на Стоедин и Фотко го надвивали без усилие:

— Бишооо!… Айдуче, къде щукна, бре!… Бишеее!

Най-сетне се дочуло сърдито ръмжене, после предупредителен лай — и Бишо се подал изпод каменната дантела на храсталака. Пролазил на ръце и крака, разсърдено дращел под себе си и ги гледал като куче от колибата си. Излаял обидено, подскочил да ги прогони, обърнал се и пак се вмъкнал под храста.

— Що работиш, бре, Бишко!… — потресено го гледал Фотко, забравил враждата им и опитал да го приближи. — Недей така, няма да правиш така!…

Но Бишо се озъбил, изръмжал и зинал да го ухапе. Фотко отскочил и му дожаляло, та чак му се приплакало:

— Изщурял е, горкият!…

— О, о, Шаро! — повикал Стоедин. Бишо излаял, сякаш възразил. — О, Мурджо, на, на!… — но Бишо ядосано изскимтял. — О, Бише, о, о, къц-къц!…

Този път Бишо излаял дружелюбно и с надежда, но не помръднал.

— Изкомандувай го! — досетил се Фотко.

— Бишо, при мене! Живо! — наддал глас Стоедин. Тогава Бишо щастливо излаял, измъкнал се от храста, пролазил, отрил корем при нозете му и го лизнал по цървула.

Стоедин го изправил, Фотко го подхванал от другата страна и тръгнали, та излезли на пустия път и поели по него. Бишо крачел неловко, като изправено куче.

— Какъв редовен айдук си беше!… — жалостиво изхлипал Фотко. — От що се повреди така?…

— От страх.

— Бре, зер… — осъзнал със закъснение Фотко. — Побратиме, ако не беше ме свестил, зер и мен това ме чакаше?…

И трепнал: високо горе се разнесъл яростен грак. Гаргата Кина ядосано кръжала, изпреварила ги и се спуснала, та клъвнала с все сила едно дърво и то пак викнало да стене. Летяла пред тях, кацала от дърво на дърво и скоро каменният тътен отново екнал още по-тежко и по-могъщо. Но Фотко вече не можел да се уплаши — ритал дърветата, край които минавали, ритал и ритал — сякаш им отмъщавал. А Бишо вдигнал чорлава глава и завил силно и протяжно.

4

Пустият път излизал от гората и се катерел по дълга и плавна каменна гърбица, превалял я и опирал право в портата на висока каменна ограда.

Над оградата стърчели три покрива.

Трите прозорчета на трите двукати къщи, които гледали в двора, се отворили едновременно и се подали зеленоокият Проклет Кальо, синеокият Фудул Бальо и черноокият Лъжлив Лальо, който сънено се прозял. И тримата се вслушвали в гласа на гората с лакома надежда.

После мълком се спогледали.

— Е ха доб… — поел дъх и млъкнал Кальо.

— Добрут… — усетил се и млъкнал Бальо.

— Хвана се!… — подигравателно се ухилил Кальо. — Пръв ми рече добрутро!

— Да, ала наполовина. А половин добрутро — по-празно от никакво.

— Харно, ха от двама ни добрутрото, а от него — кафето. А? Но Лальо гледал сънено и лениво.

— Ха да го питаме нещо, че докато не ни излъже, не може да се пробуди чиляка. А половин будност — по-празна от никаква — предложил Бальо и като предвкусвал удоволствието от лъжата на Лальо, подвикнал му: — Съседе, драги ни Лъжлив Лальо, има ли я живата вода?

— Има я, има я, как да я няма! — мигом се оживил Лальо.

— Готово! — изкискал се Бальо. — Ха да се поразкършваме, пък да приготвяме такъмите, а че да видим каква ще ни е тоз път печалбата. Дано пристигне търговче-юначе, а не някое книжовниче. Дано е търговче на свила, че ми се пременява в свилена кошуля.

— Мен пък по ми се ще да е книжовниче — възразил Лальо. — Ала, изпипанко. С кемерче. Харен ат и под всякакъв чул се познава, а златица нивга не додява.

— Аз пък ще река — каквото дойде, все е добре дошло — замечтал се Кальо. — Ни от свилена кошуля се отказвам, ни от златица — и както гледал към гората, поправил се. — Ни от три златици.

Защото далече, в началото на пътя, се подали фигурките на Стоедин, Фотко и Бишо.

— Бря, почнаха на кунпании да идат! — щастливо се почесал Лъжлив Лальо.

— И товар не карат… Книжовничета са! Книжовничета-съдружничета!

— Е, каквото дошло — разочаровано въздъхнал Фудул Бальо. — Дано поне успеем да ги скараме, тогава двойно ще им вземем. Ха буди примамката.

— Трите прозорчета се захлопнали и скоро тримата се показали на стълбищата си — всеки с паче перо зад ухото. Лъжлив Лальо носел снопче хартия и кратунка мастило, Фудул Бальо — дебел кожен тефтер, а Проклет Кальо — огромен печат.

В задния дувар на триъгълния двор имало две ниски и тежки портички и по тях не се виждало нито дръжки, ни ключалки, ни мандала. Много си приличали, само дето едната била цялата оплетена в паяжини. Под навеса — купище табели, сгъваеми столове, маси и количка-сергия, а до нея се гушела ниска колибка, прилична на кучешка. От дупката й стърчели два голи крака.

Проклет Кальо сложил джезве на огнището, цъкнал огниво и запалил съчките. Осукал хартия, запалил и нея и я втъкнал между пръстите на голия крак. Пламъчето пропълзяло като фитил, кракът потрепнал, диво ритнал и от колибата с рев се претърколил навън Завистлив Мальо.

— Ще си проспиш късмета, мързеле! — ухилил се Кальо.

— Шавай, че мющерии идат!

— Ха, късмет то! — плачливо се надигнал Завистлив Мальо и захванал да кичи количката-сергия. — Все на вазе цялото, пък мен — останалото!

— Ха сега, келяви приказки! — строго го смъмрил Бальо.

— И аз съм тъй слугувал! Лесно се занаят не прихваща! Утре ще се гътне някой от нас — кой ще го замести? Пак ти ще си!

— Да-да!… — трупал на количката ризи, гердани, огледалца, ножчета, гребени и колани Мальо. — Да, ала днешна коза — по-добринка от догодишна крава!

— Затуй ли те учим бря — да има с к’во да ни отвръщаш? — сопнал се Кальо.

— Недейте го навиква тъй — лукаво им смигнал Лальо. — Аз казвам, този път да му късаме дял и нему. Ще му дадем поне една златица, че да си завъди кемерче — и погледнал към пътя през процепа на голямата порта. — Живо бря, на, превалят му на пътя гърбавото!

Разбира се, излъгал. А Завистлив Мальо пъргаво бутнал окичената с всякакви стоки количка и забързал с нея през двора.

5

Стоедин и Фотко водели Бишо към трите покрива, които сякаш никнели отпреде им, иззад гърбицата на пустия път. А когато стъпили на билото му, се появило като на длан цялото чудновато, нелепо и самотно строение.

Завистлив Мальо ги чакал пред каменната ограда, но щом ги видял — направил се, че не ги вижда. Преместил количката си и се вторачил в табелите, закачени на портата.

— Човече, що е това? — запитал отдалече Фотко. Бишо излаял и любопитно изръмжал.

Вместо да им отговори, Мальо яростно плюл върху портата, бутнал пред себе си количката-сергия и тръгнал край оградата.

— Добра стига! — поздравил го Стоедин. — Какво е това, хан или нещо обратно?

Но Мальо вече свил зад ъгъла.

Приближили портата, Бишо сърдито излаял — а, ето какво бил плюл онзи — табелите! На първата пишело „Порта за флазяне“. На втората: „Юначе, какъвто и да си, чукни се с пръст в челото и си речи — вярно! Голям армаган всяка порта отваря, а малък — и да е отворена, я затваря.“ Фотко кратко се изкискал и засричал третата табела: „Юначе, ха добре дошел! Знай, че ако си се упътил накъмто живата вода, дето и да се мотаеш — щеш не щеш, пак тук ще влезеш!“

— Побратиме, оня преди нас май реши да си спести армагана. Ние пък да не сме по-улави от него? — повел Бишо край оградата и той утвърдително излаял. — Така и така го нямаме, армагана, поне да си го спестиме, а, Бише?… На, и Бишето е съгласен. Побратиме, така ми по харесва нашия айдук. Дали защото го съжалявам, ама откак стана куче, ми се струва по-човек.

Завили зад първия ъгъл и Стоедин спрял — така и предполагал: от оградата, докъдето поглед стига, се простирали равни пасбища — а пустият път го нямало.

Мальо ги чакал, нагласил на лицето си престорена почуда:

— Къде е тоз пусти път бря? Кат довадя там-иии, отпреде — защо не отвадя?… Ха добра среща.

Бишо го залаял и се дръпнал да го ухапе, но Фотко го задържал.

— И ти ли си за жива вода тръгнал?

Сега вече Мальо се смаял искрено.

— Как хортуваш с тез уши? — и се обърнал към Стоедин. — Какви сте вие?… Речи на добичето да не ме надваря, аз съм пред вази!… — бутнал количката и забързал да надбяга Фотко. — Защо се надваряш, ей!…

Стигнал пръв до втория ъгъл и престорено се изумил. А Фотко се изумил наистина: от тази страна на оградата, чак до хоризонта, се трупали едри и обли мъхести камъни и само тук-там растяло хилаво дръвце. А пустият път го нямало никакъв.

Бишо озадачено изръмжал, после буйно излаял, сякаш видял нещо познато.

— Спомни си — усмихнал се Стоедин. — И при техния конак беше така.

— Майчинко, мила майчицеееей! — закършил ръце Мальо, заревал всеотдайно и отвреме навреме скрито ги поглеждал. — Не се ли, майко, охарчиих, та още да се, птю! — за армаган охарчвааам! — бутнал количката и пак се разсърдил. — Повторно ли ме надваряш?

— Ха тикай си сергията, бре! Зер ще те чакаме да се наревеш! — ритнал количката Фотко. — Имал си — харчил си! Аааа! Хайде, ние пък не сме харчили!…

И задържал Бишо, който нетърпеливо се дърпал напред. Мальо забързал, като се пазел от Бишо и любопитно подсмъркнал към Стоедин. — Него, кучето, ще го учиш ли да хортува?… Карагьозчия ли си?…

Стоедин се вгледал в хитрите му очи и усетил бездънната им лакомия. Най-сетне завили и зад третия ъгъл и се върнали при портата.

— Ох, то се е видяло — ще се влиза — въздъхнал с все сила Мальо и бутнал портата, а тя се отворила неочаквано леко.

— Не ме надваряйте, помогнете!

Помогнали му, та вкарали количката. Тогава Мальо се пресегнал и затворил портата, облегнал се опулено и разперил ръце в енергично учудване:

— Ау, колко интересно! Цял се изпълних с уважение и страхопочит, на, без да искам — шушна!

Дворът бил преобразен: от портата му към средата водело коридорче, обозначено с въженца, табели и ръце-показалци. Насред двора — три масички с подвижни дървени преградки. Зад масичките Лальо, Кальо и Бальо пиели кафе. До Лальо се мъдрел голям кош, а на преградката между Бальо и Кальо висяла пунгия.

Стоедин озадачено се вгледал в табелите: „Работилница за отмятане и упътване“, „Упътваме пъргаво и напълно, без сякаква фира“, „Юначе, знай и помни, че две и две не фсякога е четири“, „Вересия — никому“. А над масичката на Лальо сияела най-голямата табела: „Биенето, ритането, а също тъй и попържането — изцяло запретени!“

Фотко полугласно сричал, а Бишо възхитено се облещил и раболепно изскимтял.

Мальо кратко ги преценил и прошепнал:

— Както се види, туй са упътвачи напълно грамотностни и книжовни — ще им харижа за армаган най-скъпоценното си, а че да ме упътят напълно и без сякаква фира! — взел от количката чибук, огледало и риза и ги оставил на масата пред Лальо. — Добрутро, ваши милости! Приемете ни, отметнете ни, упътете ни — пък има ли от вази, ша има и от нази!

И очаквателно се покашлял, но Лальо не вдигнал очи да го погледне. Мальо се обърнал и подканил:

— Ха дайте и вий нещо скъпоценно!

Фотко отворил уста, но Стоедин го дръпнал да мълчи. А Мальо поел скрития поглед на Лальо и се върнал при количката:

— Ако нямате за армаган — ще дам намясто вас, пък подир ще се изплащаме!

Сграбил колкото можел да носи и го струпал на Лальовата маса. Тогава Лальо сгребал стоката в коша и се изправил.

— Добре ни дошли, пътници-юнаци! Ха зинете, та продумайте, къде ви стяга чепика?

— А че, твоя милост, аз съм захванал да я диря живата вода! — скрито наблюдавал пришълците Мальо. — Пък пътят, пустият, дотук довадя, ала отвън изнийде не отвадя! Като го видях туй, забодох пръст в чело, пък си помислих: тогава сигур нейде изотвътре ще отвадя! Дали съм се догадил вярно?

— Тъй, вярно, вярно е — оттуканък отвадя, хе из една от онез ми ти две протки!

— Обаче! Първо — трябва да се знае през коя от двенките! — обадил се и Кальо. — И второ — как да се отвори!

— Защото, мож да знаеш една протка накъде отвадя, ала щом не си годен да я отвориш — по̀ е празно, отколкото ако я хич дори не знаеше къде е! — мъдро додал Бальо.

— И — през коя от двенките? — с все сила запитал Мальо.

— На туй второ важно питане отговаряме след отмятането — вдигнал първата преградка Лальо. — Ха сегинка пристъпете и се пригответе.

Мальо пъргаво застанал пред масата на Бальо и викнал:

— Ей, първи съм, не ме надваряйте! — Но Стоедин отново дръпнал Фотко, отсякъл заповед към Бишо и той покорно легнал и го лизнал по цървула.

— Побратиме, що става, а, какво си наумил? — пошепнал Фотко.

— Ни звук, докато аз се не обадя. — И тримата замрели като вкаменени.

— Тъъъй — процедил най-сетне Бальо и разтворил тефтера. — Как те викат, юначе, и к’во ти е юначеството?

— Мальо съм, твоя милост и юначеството ми е мене търговийката! — почти проплакал, искрено увлечен. — Не да се хваля, ала от еднинкото око за грош ще купя, а пък на другото ще го продам за десет! Само ей тонинко веднъж да се подхвана…

— А, бравос, ха голям да порастеш! — прекъснал, го навреме Бальо и както дращел в тефтера, ядосано се взрял в Стоедин. — А сегинка изчети онази, главната табела: за биенето и ритането. Изчете ли го? Всичкото? Тогава гледай в очите и отговори: защо ти е затрябвала тя, живата вода?

Мальо старателно загърбил Стоедин и като се надвел над масата, извикал шепнешком, та непременно да го чуе:

— Ще я продавам! И много ще забогатея! Ще стана най-могъщественият чиляк! И най-прочут, отгоре!

— Тъй, тъй ами, че инак — как? — обадил се и Лальо. — Бравос и от мене!

— Но ще продумам да натъртя — мъдро додал Бальо, — че тя, водата, живата — за всичко става! Ти си търговче и ще я продаваш! Ала, ако беше книжовниче, или… или… — заекнал, боднал с поглед Мальо и той скрито му подсказал. — Или пък, ако беше юначе-карагьозчийче, още по-много щеше да ти трябва! За всички там-ка фокусове и преправяници, а че и кат те скепцат нейде да те бият — подирка да се освестиш!

И пак зачакали, но Стоедин не се помръднал.

— Готово, отметнат си — мъдро се ядосал Бальо. — Ха сега пусни в пунгийката каквото ти се скъса от сърцето и премини натам.

Мальо измъкнал от пазвата златица:

— Доволен съм, на, ето — истинска златица давам!

Пуснал я в пунгията, която висяла на втората преградка, Кальо я вдигнал, повикал го при себе си и благо се усмихнал:

— Ха притъкми и тук каквото ти се скъса от сърцето.

— Я! Още ли? А поради защо? — пак с все сила се учудил Мальо.

— Поради защото, да си платиш за благата приказка! — тържествено се изправил Кальо. — Понеже тя, протката, се отваря единствено и сато! При веселото изричане! На упоменатата блага приказка! Която можеш да научиш единствено и само, ако! Я изпечати! Ей тоз ми ти_ печат_!

Плюл в кръглото лице на печата и го размахал с две ръце.

— Давам си цялото богатство с пълна драгост! — измъкнал Мальо още две златици, но се престарал, подхвърлил ги на длан и те не звъннали. — На, не ми се свиди нищо за таквоз упътване, защото то е напълно и без сякаква фира!

Посегнал да ги даде, Кальо посегнал да ги вземе, замрели и зачакали… Но Стоедин дори не се помръднал.

— Господарю, туй не е било! — тихо изскимтял, та чак проплакал Мальо. — Тук вече трябваше да ме изблъскат, да ме стъпчат и да минат първи!…

Тогава Лальо се окашлял зло, вторачил се в пришълците, помислил що помислил и разперил ръце, сякаш чак сега ги забелязал:

— Я, гледай, а че ти не си бил самичък! То имало още за упътване! Ала щом не пристъпят да ги отметнем, сигур ще им е минал мерака за жива вода!

— Ах, колко съм щастлив! — подскочил Мальо и замахнал, та прегърнал себе си. — Саменичък ще си я вземна до капка, живата вода, и няма с никого да я поделям!

Но Стоедин и този път не се помръднал.

— Дали пък не са рекли „я, я да се върнем обратно там, в гората, намясто толкоз чак да се охарчваме…“ — проточил Лальо.

— А че и аз да съм на тях, и аз тъй ще си река — подловил Бальо. — Малцина ли се върнаха, та се на какъв ли не камък превърнаха?… А пък какво по-сгодно за чиляк от туй, да си се вкамени? Всички мераци и гайлета го напущат и си стърчиш най-спокойно, колкото ще.

— А че и колкото не ще, биля — додал и Кальо.

Но Стоедин и този път дори не се помръднал, не се помръднал и пак не се помръднал.

— Какво ли друго да опитаме? — безпомощно изхлипал Мальо.

— Какво друго ще опитваш бря! — гневно хлопнал тефтера Бальо, блъснал масичката си и станал. — Не ги ли виждате, на, празни са като продънени пунгии! — и тласнал Мальо. — Хай гони ги, че ще зациврят да ги упътваме на вересия!

— Ааааа, значи малкият е ваш? — най-сетне се усмихнал Стоедин. — Той мами — вие скубете?

Сега се вцепенили упътваните. Гарга Кина литнала от покрива, кръжала и гракала, сякаш нижела клетви. Пръв се опомнил Мальо и пъргаво се шмугнал зад господарите си.

— Аааа, гиди кожодери проклети! — гневно се отприщил Фотко. — Побратиме, фрасни им по един вълшебен удар, бре, какво ги гледаш!… Бише, дръж!

Преди Стоедин да успее да го спре, втурнал се и бясно разритал преградки, маси и табели, разтрошил ги, Бишо гръмко лаел и преследвал ту един, ту друг. Мальо грабнал голямата табела и се напъхал в колибката си, а упътваните се мятали из двора, бранели се с хартии и пищели:

— Помооощ! Чети табелата!… Громят!… Посягат!… Нападвачи!…

— Стой! — сгащил Кальо в ъгъла при стълбата му Фотко. — Дай благата приказка!

Но Кальо лапнал печата, извил шия, облещил се, посинял и го преглътнал. Блъснал, та съборил смаяния Фотко и сподирен от Бишо, изкатерил стълбата си и затръшнал вратата.

Бишо изплюл парче от панталона му, а в това време вече затръшнали вратите си и Лальо, и Бальо. Втурнал се към колибата и опитал да захапе Мальо, но отвътре го блъснала в носа голямата табела и затиснала отвора като врата.

— Е, какво направихме? — огледал разгромения двор Стоедин.

— Направихте! — изпъхтял от прозорчето си Лальо. — В морето — дупка с вода!

И злорадо се изкискал. Бальо и Кальо му пригласяли от своите прозорчета, смеели се, та се заливали.

Стоедин приближил към двете портички в задната ограда на двора, огледал ги — ни мандала, нито ключалки. Опипал онази, вехтата, раздрал й паяжините, натиснал, блъснал с рамо — но не се поддала. Опитал с другата — и там напразно.

— Ей, маскара, кат я отвориш — обади ни, че да се ядосаме! — подигравателно подвикнал Кальо.

— Поне я смазах, тая обирджийница! — разритал пак отломъците Фотко.

— Хе, я го пък говорящото магарянце — то си мисли, че ни е пъ̀рвен! Колко сме ний бити, а че и съсипвани — и що оттуй?

— А, ядец, свърши вашата! И вие вече няма да упътвате! Къде ви е печата, а?

— Магарешка му работа. Защо си се научило да хортуваш, кат не знаеш да мислиш?… Че аз, ако поискам, дузина ще измайсторя! Като съм го погълнал — да не съм лапнал и благата приказка? Колко е изричана тя, ей тука, от шашкъни като вази — вече наизуст я знаем, ха пукни!

— Смейте се, смейте! — безцелно обикалял двора Фотко. — Ние на края ще се смеем.

— Ний пък сега. Закъснялото присмиване — по-празно и от никакво! — изчезнал от прозорчето си Бальо и се подал пак, с паница и лъжица. — Мммм, съдружници, каква по-вкусна гозба от лещата?

— Ами бобът? — подал се с паница и Лальо.

— Ами баклата? — облизал лъжица и Кальо. — Ммм, благина и вкуснотия несравнима!

— Съдружници, недейте толкоз сърба, че ще ги хване скомина тез наши посетители и съсипвачи!

И засърбали с все сила.

Бишо изскимтял, приклекнал умолително и гладно зинал към прозорчетата.

— А нам — няма ли да хвърлите поне по залък? — съжалил ги Стоедин.

— Отрова за вас, гиди просяци и съсипвачи! Пукнете!

— Ами аз? — подал се от колибката си и проплакал Мальо. — Както ми е гладно, ще пукна преди тях, бре, господари!…

— Ти ще потърпиш — строго мляснал Бальо. — Че да му опознаеш на занаята всичките страни.

Мальо запушил уши и се скрил да не ги гледа.

Фотко отишъл при Стоедин, опипал портичката и колебливо предложил:

— Побратиме, дали пък… ако й блъснеш един удар, един вълшебен удар… А?

Стоедин откачил вълшебния боздуган от пояса, плюл на длани, засилил се и треснал портичката в средата й. Но тя и този път не се отворила — само набъбнала в смола, смолата закипяла и се втвърдила, дървото станало и лъскаво, и яко като кост.

— По-лошо — угрижено се смръщил Стоедин.

А упътвачите разтревожено се спогледали и се закискали отново и с все сила:

— Въх, на хортуващото магарянце вече му тръгнаха лигите!… Ей, маскара, я го изяжте с кучето, докато не е изтекло цялото!

Стоедин извадил от пазвата на Бишо вълшебната кърпица и я разстлал насред двора. Бишо нетърпеливо излаял.

— Просяците ни молят да им хвърлим нещичко! — изчезнал от прозорчето си Кальо и пак се подал, като криел ръка. — Ъх, умилостивих се!

Замахнал надолу и върху кърпицата паднал корав, продънен цървул.

— Ха да ви е сладко!

— Е, да почваме, побратиме — усмихнал се Стоедин. — Рекоха ни хората и една харна дума. Де — първо на Бишето.

Фотко се изпъчил и извикал, сякаш ги зашлевил:

— Кърррпицей! Ммм-ъх, леле, я му дай на Бишето едно агнешко бутче печ-ченоооу! С ашикааа! Да има що да си глождеее! — Бутчето се появило, Бишо го захапал и отмъкнал към Мальовата колиба. — Боб-леща-бакла-леща-боб! — и отбутнал появилите се паници. — Това, да си спомняме що е било у лоши дни! Хааа, дай ми сега на мене пъррржоли три, от рибицата на прасе-годиначе! — Появили се. — Чифте наденички! — Появили се и те. — Побратиме, ще ти правя една забележка: защо ме не подсещаш за бъбречета на фурна, като знаеш колко ги харесвам?… Бъбречета на фурррнааа! Печена кокошкаааа! Баницаааа! — и като не се досещал за друго, отмъстително додал: — Още пет баници! — Кърпицата се отрупала с храна.

— Побратиме, а на тебе?

— Краешник, домат и парче сирене.

— Ние няма да жвакаме като свини! — тържествувал Фотко. — Нам ни не трябва да сърбаме и да мляскаме, ще си обядваме възпитаната. Рекоха ли ни „наздраве“? Благодарим.

И посегнал към наденичките. А Кальо изпуснал паницата си и тя се пръснала долу, на плочите.

— Мамят! — опулил се Лальо. — Нали са карагьозчии, туй ще да е някой мокус-препаратус!… Ха-хааа, яжте си препаратуса, че да ви доде ума! Нас не можете измами!

— Майсторииии! — гладно извил от колибата си Мальо. — Много на обратно им мирише измамата!

— Дали пък тез маскари не мамят, че ни мамят? — преглътнал лакома слюнка Бальо. Надвесил се и уподобил гласа на Фотко: — Кърпице, ха дай и танурче варена сланинчица!

На кърпата мигом се появила дървена паничка със сланина.

— Благодарим! — подиграл ги Фотко. — Ха вие заръчвайте, пък ние ще ядем, че да не губим време в приказки.

Упътвачите разменили отчаяни погледи. Кальо се окашлял и безочливо се ухилил:

— Чиляци-съдружници! Дет рекъл оня — дорде се не поскарат някои, не стават приятели! Я да се отсърдим ний на юнака, пък край него и на дружината му!… На, както забелязвам, хортуващото магарянце веки не ни се сърди!

Мальо се измъкнал от колибата и непреодолимо привлечен от уханието на ястията, страхливо се потътрал към кърпицата, но Бишо оголил зъби и изръмжал насреща му.

— Юначе, не ме давай на кучето! — примолил се Мальо. — Мамих ви, признавам! Ела ми хвърли лабутя, пък после ме нахрани, а?… Или, ха да се погодим тъй: аз ще ви обадя благата приказка, дет отваря хе оназ протка, пък вий ще ми отделите едно място — с вази да дойда, а че като слугувам, баре да не гладувам! А?

— Мальо, да не си посмял! — викнали един през друг упътвачите. — Въх, убих го!… Мащай се в кочината!

— Благата приказка — облизал уста Мальо, — благата приказка още поговорка, та чак заклинание е: ако всяка муха би мед…

Но се чуло само толкова, та дори и то не се чуло — упътвачите вдигнали такъв яростен шум, че заглушили думите му. Тропали с паниците, хвърляли на плочите тигани, тави и ибрици и заедно с това диво писнали, та запели: овдовяла лисичката, дилледуууу, дилли-леду-дилледуууу!… Като разбрали, че нямат време да слязат по стълбите, както дерели гърла, се прекачили през прозорчетата, наскачали на двора и зинали към Стоедин в надпревара: — Аз ще ти я обадя, не го слушай!… Аз, не той, аз!… Мен слушай!… Не него, мен, аз ще ти я обадя! Аз, аз!

— Мирни, бре! — не издържал Стоедин. — Речете като хората!

Млъкнали и се дебнели в устата. В настаналата тишина гарга Кина изкрещяла и пак кацнала на покрива. Мальо поел дъх да ги изпревари, но и упътвачите не се дали — четиримата пак викнали един през друг:

— Ако всякаакомухавсякабимедакобиблбръмбралабръмбаръгбинаймногомайнаймногомного!…

— Пак не разбрах! — разсърдил се Стоедин. — Един да рече!

— Я, то вече няма нужда — учудил се Фотко.

И наистина, едната портичка вече се отворила — макар че Стоедин не разбрал заклинателната поговорка, все пак тя била изречена.

— Юначе, припкайте да припкаме! — забързал Мальо. Бишо гръмко излаял и подскочил подире му. Стоедин и Фотко ги последвали, но при портичката спрели. Зад нея се виждал не пустия червеникав път, а зрели ниви и там не било ден, а късен залез.

Докато Стоедин разочаровано разглеждал този друг свят, упътваните се сговорили кратко и безмълвно. Кальо сграбчил от Мальовата сергия онази кърпа, която най-приличала на вълшебната, и щом Стоедин се обърнал към тях, бързо я натикал в пазва, сякаш го засърбяло, та се почесал.

— Ей, я отворете другата портичка — свъсил вежди Стоедин.

— А, не можем туй, юначе — обадил се Лальо. — Тя пък се отваря с някаква си тайна гневна приказка, ала каква точно…

— Лъжеш!

— Ха тъй!… Веднъж и аз да изрека истината — и да не ми повярват!

— Честна дума, юначе! — угодливо го уверил Кальо. — Таз ми ти гневна приказка ще да се чуе някога от Съществото, дето е в купчийницата на чаршията! Всеки ден на заник изрича по няколко гневни приказки и който е с късмет да му се падне, потребната… — пресегнал се да си вземе наденичка, Бишо сърдито изръмжал. — Юначе, хвани кучето, а?… Да се смърсим малко, че дълги пости карахме, молим ти се!

Стоедин повикал Бишо и се отправил към затворената, оплетена в паяжини портичка. Безпомощно се помаял и отчаяно седнал на камъка. А упътвачите заръчвали ли заръчвали, докато цялата кърпица се отрупала с храна:

— Див заек по лясковски, мисирка с кестени, сух суджук, курбан-чорба и люти пиперки, агнешко с бамя…

Захванали да ядат и още по-лакомо и толкова лакомо, че разливали храната по кърпицата. Мальо ги гледал, гледал — и като не смеел да ги приближи, обърнал се и заплакал. На Фотко му дожаляло. Приближил до кърпицата:

— Ей, Мальо ли беше, какъв беше — какво искаш? Печено или варено?

— Което е по-многооооу!… — треперел от скомина Мальо. Фотко взел тава с печено и тръгнал да му я занесе.

— Сега! — изсъскал Кальо. Трескаво измъкнал кърпата от пазвата си — захванали да я дерат и цапат с храна, подврели я под съдовете, изтръгнали вълшебната и като зърнали, че Фотко се връща, бързо я напъхали в котлето с чорбата, заблъскали се с престорена лакомия, пресягали се един през друг, грабели с шепи и тъпчели уста.

Фотко хванал крайчеца на подменената кърпа, изтеглил я и погнусено я отръскал:

— Побратиме, какво натам? Зер ще стоим тук, да им се радваме на тия…

— А че то — тъй — надигнал се Бальо и услужливо подал на Фотко хартия да увие кърпицата и да я пъхне в пазвата на Бишо. — Като не може през една протка — през друга! Дето ще чакате тук, ако тръгнете сега, до зарана сте стигнали! Ха добър ви час!

— Тъй, тъй! — подкрепил го Лальо. — До съмнало сте на чаршията! От нас — толкоз, ний к’вот можахме, направихме.

Стоедин въздъхнал и се отправил към отворената портичка.

— Не въздишвай, юначе! — изпреварил го Бальо и застанал край портичката. — По е харно веднъж да писнеш, та с цяло гърло да заплачеш, отколкото десет пъти да въздъхнеш.

— На, и чирак-упътвач ви харизваме — застанал от другата страна на портичката Кальо. — Хей, Мальо, хем да го слушаш, юнака! Че инак…

Мальо се скрил зад гърба на Стоедин, но когато минавали през портичката, гаргата силно изгракала, спуснала се и плеснала с крила Стоедин и Фотко. И докато те криели лица, първа излетяла навън. А в това време упътвачите дръпнали Мальо и захлопнали портичката. Сграбчили го и му затиснали устата.

Стоедин, Фотко и Бишо гледали гаргата, а тя литнала високо и бързо се стопила в небето.

— Ей, къде ви остана чиракът, бре! — блъснал затворената портичка Стоедин. Иззад нея се дочул гласът на Кальо — глух и едва доловим:

— А, че той се отказа!… Той вече не ще с вас!

— Ами как ще си отворим на връщане, бре? — задумкал с юмруци портичката Фотко. — Ей, упътвачите! Не я разбрахме, благата приказка!… Не я запомнихме, бре!

— А че — и ние я забравихме! Ала, като дойдете — както ни помолите, тъй ще си я спомним — и се изкискали. — Охоох, магарешка му работа. Върнаха се, че за протката се угрижиха…

Стоедин послушал смеха им, който сякаш идел из дън-земя, и решително тръгнал:

— Хайде, побратиме.

Бишо вдигнал глава и излаял към първите звезди…

А вътре, в двора, упътвачите вързали устата на Мальо с вълшебната кърпица, съборили го и заплашително го наобиколили:

— Аааа, душице подла, подла та чак коварна!… Господарите си ще продаваш, а?… Ха речи сега — какво да те правим!

6

Ранното слънце осветило островърхите и разноцветни покриви на чудноват град. Всичките му къщи били обърнати с гръб към околността. Опасвал го дълбок ров с вода. Единствената му уличка започвала от този ров, над който заедно с изгрева се спуснал подвижен мост — както при крепост. На залез мостът се вдигал, така че никой да не може нито да излезе, ни да влезе.

От насрещните горички към тоя мост водел коловоз и по него трополяла и се полюшвала претоварена с грънци каруца. Търговецът, чиито дрехи били украсени с лъскави медни копчета и гайтани, се подрусвал на капрата, пълен с добри надежди, и колкото приближавал града, толкова по-нетърпеливо плескал коня.

Целият град бил една огромна чаршия. Площадчето се обрамчвало от какви ли не дюкяни и сергии, а сред тях се пъчела тежка и висока двукрила порта с табела:

Зад нея се извисявала многоката къща с писани стени. Всичките й прозорци били затворени с капаци, но в капака на най-горния прозорец се виждала дупчица, изрязана като сърчице.

Табели имало и насред площадчето: „Търговче, добре ни дошел! Продай, огледай се, ослушай се и си иди, ако не те поканят братя Мискинови“, а отдолу — „Какво е животът без спомен?“ Но най-старата табела, закрепена на най-високия кол, гласяла: „Юначе, кат си поел за ЖИВА ВОДА, помни, че утре ще да си най-могъщественият чиляк под небето!“ Имало и стрелка, която трябвало да показва накъде да върви юнакът, но с времето клюмнала и сега сочела в земята.

В изрязаното сърчице-шпионка се появило зелено око и видяло далечната каруца, която все по-бързо приближавала града. Веднага се разнесли удари на клепало, широките порти на къщата се разтворили, от тях се изляло многолюдие и веднага се разделило на продавачи и купувачи: едните се втурнали към дюкяните и сергиите, а другите се струпали на площадчето. Лумнала врява — тракали кепенци, палели се мангали, пъстрата и многогласа навалица на купувачите се блъскала във всички посоки… Никнели пазарлъци. И всичко това било привидно, защото пред опинчарницата висели само едни опинци, пред дрехарницата — само един елек, пред кожарницата — само една кожа. По сергиите — само една гаванка с мед, една зелка, една ябълка, едно-единствено захарно петле… Оглушително тракали маши — а се печало само едно кебапче.

Търговецът, щом приближил мостчето и дочул врявата, трескаво шибнал уморените коне, изтрополил по калдъръма на късата уличка, влетял в чаршията и още неслязъл, ревнал с цяло гърло:

— Грънци-грънцииии, хайде на грънцитеееей, чилик-грънци, хубост-шаркиии!

Тълпата „купувачи“ мигом го заобиколила, някой му помогнал да разпрегне каруцата…

Зеленото око изчезнало от сърчицето-шпионка. Мискин Пондьо, най-младият от братята, почесал късата си брада и се дръпнал навътре, в полутъмната просторна стая.

— До пладне ще втаса, пъргаво продава.

Средният от братята, Учен-мискин Матаки, с блажна коса, изпъкнали очи и широка уста, седял до странен одър, където пък лежал най-старият от братята, Мискин Гъдьо — съсухрено, треперящо старче със сълзливи очички. Този одър бил превърнат в чудновата машина: плетеница от пружини и ръчки, макари и каиши, свързани с лостове и колела, можела да го люлее или подрусва с различна бързина и плавност. Едно от колелата завършвало с късо весло, потопено във ведро вода, и при нужда можело да я разбърква и да произвежда шум, както при движение с лодка. А при нозете на стареца стърчели налъми, прикрепени за друго колело.

— А че тогаз има време да го поразходим, бачо Гъдьо — смигнал Пондьо и се навел над стареца. — Може да си припомни, че го е заровил нейде наблизичко, магьосания пръстен. С к’во да го поразходим?

— Ми, с кабриолетче. А?

— Не ща гооо — старчески капризно пропищял Гъдьо. — Пеша ми се ходииии!

— Даааа — поставил ходилата му в налъмите Матаки и хванал дръжката на главното колело. — Тъй ами, пеша е най-здравословно. Хайдеееее!…

Завъртял колелото, налъмите раздвижили нозете на Гъдьо и той, както „вървял“ лежешком, въртял полусляпа глава, сякаш гледал наоколо. Пондьо се навел над ухото му и зашепнал тихо и заговорнически:

— Ах, колко е ведро и самотно в градинатаааа!… Като едно време, гат го зарових магьосания пръстен ей тук, под шипката, че да си е само мой…

— Не го зарових под шипкатааа! — сърдито пропищял Гъдьо.

— … когато го зарових ей тук, под крушата масловка, тоз ми ти магьосан пръстен, че да си е само мой и да ми го не крадат ни братята ми, ни пък някой други!… Я сега да си го изровя, а че да си го прикрия на друго, още по-скришно място…

Матаки спрял колелото, напрегнато се взрели в лицето на стареца и зачакали. Той примляснал, намръщил чело да си спомни… и пак пропищял:

— Не го закопах и тукааа! Щях да го закопая, ала не го закопааааах!

— А къде тогаз?

— На по-скришноооо! В една голяма дупка го прикътах!

— Къде е тя?

— Не помняаааа!

— А колко е голяма?

— Колкото голяма дупка е голямааа!… Защо спрях бря?

— Дали пък не го е тикнал в зимника? — предположил Пондьо. — Я да проверим и това.

Матаки пак завъртя колелото, но бавно-бавно и „вървежът“ на Гъдьо станал предпазлив и внимателен. А Пондьо напрегнато зашепнал:

— Ах, тоз ми ти зимник ми прилича на една голяааама дупка! И пак е тъмно и самотно, както на времето, когато го прикътах туканък магьосания пръстен… Я да си го вземна, а че да си го прикътам на още по-скришничко!… Къде го пъхнах тогаз?… Тук нейде беше… Къде?… Къде?…

И пак зачакали… Но старецът заспал и тихо похърквал.

7

Упътвачите вече натоварили на количката най-скъпоценното, което струпали с години: торби с монети, нанизи, накити, сърмени, копринени и кожени дрехи, чаши и тави, кехлибарени броеници и чибуци — и товарът бил разделен с преградки на три камари. По двора се търкаляли смачкани хартии, пръснати торби с боб и леща, а разтворените прозорчета и врати похлопвали на вятъра.

Завистлив Мальо лежал разпнат на плочника по корем. Въжета обтягали ръцете и краката му — така, че да не може да помръдне. Гледал с измъчени, диви очи струпаната на педя от главата му димяща храна и не можел да я досегне.

Тримата били готови вече за път — сега пришивали на вълшебната кърпица сиджимки, че да я носят едновременно.

— И на табелата ще изпишем: „Гостилница Блага хапка — дълга глътка“ — умилено примижал Фудул Бальо. — А отдолу: „Пътниче, ела се насити поне веднъж с онуй, дет сявга си мечтал, ала си го отлагал поради защото не си го можал“. И второ…

— Защо ме утрепвате тъй душманската бря? — зло изскимтял Мальо.

— И второ… Забравих какво беше второто.

— Второ, ще я направим на тумбак — вдигнал пръст Проклет Кальо. — Гостилница на тумбак! И ще главим зографин, да изографиса много и всякакви гозби! И как един изяжда, колкото може да погълне — ала, преди туй подава една златица!

— Вярно! — въодушевил се Лъжлив Лальо. — И като се разчуе таз ми ти наша гостилница, че като почне да се трупа една навалица, че кат напълни всичките одаи… — осъзнал и се разтревожил. — Ей, а че тогаз, ако пристигнат още — къде ще ги туряме?

— На двора, къде…

— На жегата?

— Ще забучим едни чадъри, за хладина — предложил Кальо.

— Обаче може да се стъкми и едно гьолче за къпане! — пак се вдъхновил Лальо. — И да го напълним с чорба! Щото — всякакво щъка под небето — може пък на някой много богат пътник да му хрумне хем да се къпе, хем чорба да яде!…

— Мляко!… — забравил положението си и се увлякъл и Мальо. — Щото, ако си води и жената?… Току-виж му рекла: мискинино, не те ли е срам, опустели ти парите, щом не мож ми осигури да се окъпя в мляко, кат една царица!… Ала там — никаква златица, там — първо да брои сто!

— Много е сто. Ще се колебае — усъмнил се Бальо.

— Ще се колебае, докато жената му го ощипе злобно-ухилената! — разсърдил се Мальо. — Пък ако е много по-дърт от нея, и двеста ще плати!

Опомнил се. Гледал как връзват за десниците си сиджимките на вълшебната кърпица, как проверяват здрави ли са и пак изскимтял:

— Що ме утрепвате тъй жестоко бря?

— А че щото се не сещаме — как по-жестоко, Мале! — ухилил се Кальо.

— Ми, като сте таквиз тъпаци… — проплакал Мальо. — Аз, да бях на вази…

Упътвачите бутнали количката към портичката, през която бе излязъл Стоедин, тикали я през двора и държели отгоре й кърпицата, опната между тримата — като внимавали всеки във всекиго. Кальо промърморил заклинателната блага приказка: „Ако всяка муха би мед брала, бръмбарът би най-много“ и портичката се отворила. Пъхтели около количката, пречели си — най-сетне, как да е, успели да я избутат навън и спрели да отдъхнат.

— Ей, пукали! — отчаяно викнал подире им Мальо. — А как ще спите? И тримцата едновременно ли?… Ами ако някой се пробуди преди другите?

И се засмял злорадо и дълго.

Слушали го, слушали и усмивките им се опразнили, защото всеки си имал нещо наум.

— Е, ний ще се мъчим, някак!… — отмъстително се провикнал в отговор Кальо. — Едно поне сме спокойни, Мальо — ти ще се наспиш!

И захлопнал портичката, сякаш го погребал.

8

Слънцето вече се надигнало, а Стоедин, Фотко и Бишо спели все така непробудно, сгушени под крушата на синора. Гарга Кина кацнала на дървото, клъвнала една круша и я съборила право върху носа на Бишо. Той скочил и сепната излаял. После излаял възторжено — утринта била свежа и весела.

Стоедин се събудил и разтърсил Фотко:

— Ей, побратиме, на гръб се не пътува! Я го, слънцето! И докато Фотко схванато се раздвижвал, гарга Кина отлетяла далече напред по коловоза. Кацнала зад храсталака на завоя, клъвнала клечка и клечката се превърнала в каруца. Тогава подскочила, превърнала се в бабичка, скъсала от ризата си конец, хвърлила го в каруцата и той станал на голям топ бяло платно. Вслушала се: гласовете на Стоедин и Фотко приближавали иззад завоя. Впрегнала се в каруцата и бавно я помъкнала. Разбрала, че я настигат, когато гласовете им секнали, а Бишо въпросително излаял.

— Добра стига, бабичко! — повикал Стоедин и се изравнил с каруцата. — Кой те упрегна така?

— Сиромашията, сине, сиромашията — спряла да отдъхне Кина. — Болест ни налегна, добитък измря, та съм покарала що платно имам, да го продам. Една кравица да купя, че каруца се влачи, сине, ама рало — не може… Харесах една, кротка, млечна — еее там, през четири села — искат две златици. Па научих, че напреде някъде чаршия имало, харно го купували платното там… Що да му работиш, сине.

Фотко състрадателно огледал платното.

— За това няма и една златица да й дадат… — Но Стоедин го дръпнал да мълчи.

— А, що рече, сине?

— Рече — сигур две златици ще вземеш за платното! Ако не и три!… — отстранил я от каручката Стоедин. — Я, я дай на мене.

Впрегнал се и с лекота потеглил. Кина се хванала за ритлата и с труд закретала:

— Да те поживи господ, сине. Ох, нозе ли са вече…

— Качи се и ти! — спрял Стоедин. — Ха де! Така и до мръкнало няма да стигнем.

— Тежка съм, сине.

— Бре, па ти! — засмял се Фотко и я побутнал към каруцата. — Не го гледай такъв, години за сила е менил, як е за деветима!

— Тежка съм, сине, няма да можеш — покачила се в каруцата Кина. — Много тегло съм теглила, много патло съм струпала, много съм й на тая земя натежала…

— Да опитаме — плюл на длани Стоедин и като се впрегнал, дръпнал каруцата, но тя стояла като вкопана. Напрегнал се и пак дръпнал — колелата едва-едва се превъртели. Бабичката скрила изненадата си — не очаквала, че ще успее да я помести. А той прекрачил още стъпка-две, спрял и учудено я погледнал: — Бре, и така бавно, и инак бавно…

— Прав си, сине — слязла Кина. — Ха вие бързайте, пък аз — когато пристигна.

— Защо да трошиш нозе и ти? — решил Стоедин. — Приседни тука, сянка е, дремни си — пък ние ще ти продадем стоката и на връщане ще ти донесем златиците. А?… Или се боиш да не те окрадем?

— Що говориш, сине, грях ти на душата!… Вярвам ти, ами очи нямам да те карам чужда грижа да оправяш. Е, щом си рекъл — и седнала под храста, — хайде, тука ще ви чакам.

Загледала се подире им. Стоедин теглел каруцата леко и спорно, отдалечавали се бързо… А когато се скрили зад другия завой, изправила се, подскочила и пак се превърнала в гарга. Литнала високо-високо и скоро ги изпреварила.

9

Търговецът разпродал и последните грънци. Купувачите били щедри и макар че купували след горещ пазарлък, споразуменията били винаги в негова полза. Вече и той бил препълнен с щастливи усещания, и пунгията му — със златици. Закопчал я с труд и най-сетне се вгледал в света около себе си. Тръгнал да обикаля дюкяните и сергиите — неочакваното богатство го направило словоохотлив, искало му се да поучава и напътства и горделиво подвиквал ту на един, ту на друг:

— Ха сега речи, кое му е най-харното на онуй, което се чиляк кани да стори?… Най-харното му е, че може да го промени с друго!… Туй от мен да го знаеш!

Мискин Пондьо, облегнат на портата на купчийницата, го наблюдавал с широка и зловеща усмивка. Купувачите пренасяли гърнетата, стомните, паниците, ръкатките и делвите вътре в двора.

— Щото от мен да знаете: търговията е колкото късмет, толкоз и майсторлък!… И всичкият майсторлък е да си отгледаш един вътрешен глас!… Сегинка например к’во ми хортува тоз ми ти вътрешен глас?… Пак ела!… С пет каруци ела!

— Заповядай, твоя милост — пресрещнал го Пондьо и дълбоко му се поклонил. — Нашият господар и най-голям брат те кани да си похортувате. Стори му чест.

— Ще дойда! Приемам поканата! Ще дам и нему някой съвет! Не ми се свиди!… Как се викаше твоят господар и брат?

— Гъдьо, твоя милост. Дядо-мискин Гъдьо. Мъчно се запомня, докато не му погостуваш. Тогаз го запомняш за цял живот.

— И аз съм тъй! И мен ме помнят!… Мен кмет ми е гостувал!

Пондьо го въвел в двора. А горе, в широката полутъмна одая, Матаки отлепил око от сърчицето-шпионка и се разшетал: постлал върху капака о пода китеник, сложил отгоре му и възглавница, после пъхнал в горещия пясък на огнището джезве с кафе.

Пондьо отворил вратата на стълбите за първия кат и изул калеври.

— Вярно каза, кмет съм, ала на теб се спирам — продължавал да вика като пиян търговецът. — Дали ще ми отговориш на желанието, да правим една търговия заедно?

И понечил да стъпи на стълбата. Пондьо чинно го спрял:

— Ще прощаваш, чорбаджи, ала нагоре…

— Аааа, то се знае! — опомнил се търговецът, сконфузено изул калеври и продължил, но все по-тихо — смаяло го богатството на подредбата: стъпалата били застлани с черги пискюллии, а по стените блестели огледала и медни тави. — На теб се спирам, рече, макар че съм кмет. Щото, рече, ти имаш вътрешен глас! Ти, рече, с този твой вътрешен глас…

Стигнали вратата на втория кат.

— А, подушил го е, значи, вътрешният глас и… а? — свалил елека и ризата си Пондьо и ги оставил пред вратата. Почтително зачакал. Търговецът втрещено го погледнал.

— Нали знаеш, чорбаджи — чинно се поклонил Пондьо. — Всяка къща — свой ред. Желателно е.

Търговецът се побавил, стеснително свалил елека, съблякъл и ризата и ги оставил до неговите. По стъпалата към третия кат се качвали мълком — тук наредбата подтискала с разкоша си: стълбата била застлана с дебела мъхеста пътека, а по стените висели кристални гирлянди, шарени пера и сребърни тави. Пред вратата Пондьо развил пояс, събул панталоните и останал по гащи. Дружелюбно се усмихнал и зачакал.

— Дали да не дойда други път?… — изпотил се търговецът. — Че то… не съм изопаки много за пред свят… Опакото ми е подносенко…

— Нямай грижа, чорбаджи — услужливо дръпнал пояса му Пондьо. — Нали си чувал: по дрехите посрещат, а по ума изпращат.

Търговецът преглътнал веднъж-дваж, пък изхлузил панталоните и останал по вехти, многократно кърпени гащи. Сепнал се: — Да нямате още врати?

— Тази е последната, чорбаджи — успокоил го Пондьо. — Не за друго, ами вътре става много жега, та…

И го въвел в просторната полутъмна одая. От горделивото перчене на търговеца вече не останало ни помен: крепял гащи, стискал тежката пунгия и жалко се усмихвал.

— Добре ни дошел, чорбаджи, заповядай! Нашата къща — твоя къща! — радушно го посрещнал Матаки и го настанил на възглавницата върху китеника. — Смая ни, чорбаджи. Такова майсторско продаване скоро не бях виждал.

— То е, защото си е завъдил един вътрешен глас.

— Аааа, туй вече изяснява работите — и му поднесъл кафето.

— То, продаването — дааа — с отънял от стеснение глас проточил търговецът, — ала бях наумил да купя малко кожи, че по нас се силно търсят, пък… изпреварили ме, сал една останала…

Матаки го претеглил с опитно око — забелязал и как стиска пунгията си, и как крие боси ходила, и как жадно сърба и се пари с кафето… Широко се усмихнал:

— Кожи да искаш, чорбаджи. Мен ми е драго да зарадвам майстор като тебе. Понде, покажи!

Пондьо послушно се отправил към дъното на одаята. Цялата й задна стена била във врати. Отключил една и се показал склад, претъпкан с вързопи кожи — всякакви и от хубави по-хубави. Търговецът първо замръзнал, после започнал ситно да трепери и на края се просълзил от вълнение:

— Т… туй, всичкото… таквазззз ли стока…

— По-харна няма да намериш, чорбаджи. С години е сбирана. И не е за всеки.

— Как ги давате?… — още по-силно затреперал търговецът. — Златица дузината — скланяш ли?… Две златици?… Четири! А? Ще ги взема вс… всич… всичките!

— Батьо! Ах, той вярно имал вътрешен глас! — с все сила се изумил Пондьо. — Ах, не вярвах, ала ясно чух, като му шушна: „Ей, тиквенико, тез кожи ще ги продадеш по златица парчето!“

Търговецът внезапно спрял да трепери, вслушал се в себе си и ревниво го стрелнал с поглед: — Ха да се разберем сега какво ще правим: ще търгуваме ли, ще се подслушваме ли?

Матаки доволно примижал — изуменото било постигнато. Този човек вече не се грижел как изглежда, лакомията му лумнала така мощно, че станала по-силна от него. Извадил голям ашик и седнал срещу му.

— Харно, тури ей тука четири златици, чорбаджи. Сядам ти на цената. Ха, Понде, дай една дузина.

— Батьо, недей с него! — с все сила се разтревожил Пондьо. — Днес е с целия си късмет, ще ги вземе даром!

И пъргаво домъкнал вързоп кожи.

— Ала поне ще ми остави един траен спомен! А какво е животът без спомен? — разиграл в длани ашика Матаки и го хвърлил на китеника. Ашикът застанал с дупката нагоре. — Честито, чорбаджи. Още?

— Бива! — отброил още четири златици търговецът.

— А, недей додава, твоя милост — тези ги кожи аз проиграх, вече са твои. — И ловко сменил ашика с друг, досущ същия. — Играта е: падне ли се отгоре дупката — губиш. Падне ли се гърбавото, сиреч хлябът — печелиш. — И му подал сменения ашик. — Пак ли на дузина?

— На две!… Ще удвоим!… Ха да те видя!…

— Батьо, недей бря!… — пъргаво домъкнал още два вързопа Пондьо.

Търговецът подухнал ашика, разклатил го, нещо му пошушнал и го хвърлил. Ашикът се търкулнал и застанал с „хляба“ нагоре. Лакомо изхлипал, сграбчил кожите, ровел вързопите, опипвал ги, милвал ги…

— Батьо, опомни се!… — проплакал Пондьо и се разтреперал с все сила. — Тоз чиляк ще поиска да играе на цялото!

— Дали не сбърках? — разтреперал се и Матаки.

Толкова му трябвало на търговеца — сякаш прихванал, раздрусал се цял и облещено ревнал:

— Нацяло!… Или — или!… Скланяш ли? — Матаки скочил и загризал пръсти.

— Ха де!… — блещел се търговецът. — Или — или! Стиска ли ти?… Скланяй!

— Скланям! — отсякъл Матаки. — Какво е животът без спомен?

— Тъй я! Какво е?… — тресели се дори и кръпките на търговеца. — Аз ще хвърлям!… Дай!…

— Батьоооо!… — проплакал, та чак пропял Пондьо и ловко сменил ашиците. — Батьоооо!… Ооооооо!…

Търговецът грабнал ашика от ръката му и огледал братята зло и тържествуващо, сякаш си отмъщавал за изпитаното унижение. Чувствал се като победител, който ей сега ще изпълни тежка присъда. Обиколил китеника, подухнал ашика и като се ухилил зловещо, хвърлил. Ашикът се търкулнал — и застанал с дупката нагоре.

Матаки само вдигнал рамене.

— Как… аааа — изхриптял ужасено търговецът. — Някой го подухна, ще повторя!… Чувате ли, ще повторя!

— Харно, чорбаджи, нека е тъй. Но — само още веднъж.

— Ни глас!…

Седнал на възглавницата, раздрусал в длани ашика, раздрусал пак, и пак, и пак… Хвърлил — и отново загубил. Устата му се сцепила и по брадата му потекла тънка червена струйка.

— Поне ти остава траен спомен, чорбаджи — тихо процедил Матаки. — А какво е животът без спомен? Един предварителен прах е животът без спомен.

И загребал златиците. А Пондьо помъкнал кожите обратно.

— Стойте!… — сякаш се пробудил от лош сън търговецът. — Турям конете! Дай ашика! Не, ти хвърляй! Залагам конете!

— Прощавай, чорбаджи, на коне играят долу, слугите — учтиво се поклонил Матаки. — Ха, щом искаш…

— В стената стърчала халка — дръпнал я, капакът на пода хлътнал и търговецът пропаднал в долния кат заедно с китеника и възглавницата. Поели го множество ръце и той познал купувачите от чаршията.

— На конете ли, чорбаджи? — подал му ашик едноок мъжага.

— Ти ли ще хвърляш или аз?

— Аз!… Тишина!… Тихо!… Тихооо!…

То си било тихо и без това. Хвърлил — и загубил.

— Не се отчайвай, чорбаджи! — ухилил се едноокият. — Друг път ще спечелиш.

— Чакайте! Залагам каруцата!… Кована е! Писана!

— А, на каруци играят ратаите, чорбаджи. Прощавай, но щом искаш…

Дръпнал халка и търговецът пропаднал в първия кат. Пак го поели множество ръце и той познал, че това са продавачите от дюкяните и сергиите.

— Ооооо, хайде бря, наш чиляк, що се забави толкоз? — щастливо се ухилил щърбав мъжага. — На каруцата ли? — и му подал ашик. — Ти ли ще хвърляш?

— Ти!

— Както заповядаш — разклатил ашика щърбавият, хвърлил, спечелил и съчувствено го потупал по рамото. — Живот, чорбаджи. Днес си цар, утре — говедар.

Тласнал го към вратата, другите го поели и избутали на двора.

— Чакайте!… — отчаяно се противял търговецът. — Братя мили! Дрехи имам! Купешки дрехи, нови-новенички!… Залагам ги!… Дай ашика!… Аз ще хвърлям!…

Изхвърлили го на пустата чаршия и захлопнали тежката порта. Капакът със сърчицето-шпионка се открехнал и една ръка изхвърлила долу на плочника дрехите му, калеврите и празната пунгия.

Търговецът убито се изправил, събрал дрехите си, огледал мъртвото безлюдие на чаршията и като плюл в портата, яростно заплакал:

— Ааааа, гиди синджир-кожодери, пууу, година ми изядохте! Аааа, навсякъде ще ви опиша какви сте, тъй ще ви разгърмя и разтръбя, че като чумави да ви заобикалят всички!… Крак да ви не стъпи тукаааа!… Ааааах, закъде съм сегаааа, аааа, искам да умраааа!… Искам да умра напълноооо!

И тогава се появил изневиделица мръсен и дрипав старец, с вежди като стрехи и нос като клюн. Приближил го и съчувствено прошепнал:

— Мнозина го искат умирването, чиляче, ала малцина го могат! Не е лесно туй, то си иска такъмите! Късмет имаш, че те чух! — и като разгърнал дрипи, показал множество торбички, овесени на голо тяло. — Отрова, чиляче, първо качество! За дрехи я давам!… Хайде!

Търговецът се опомнил, заплюл и него и побягнал. Скрил се в уличката, бързо се облякъл, плюл и върху мостчето и отдъхнал чак в полето. Обърнал се към града-чаршия, избрал тежък камък и го запокитил — да не се върне никога.

Дълго се плискал на крайпътната чешма, подсмърчал и се вайкал, когато дочул далечен смях и весел лай. Взрял се в пътя, видял каручката с впрегнатия Стоедин, видял как и той, и дружината му весело крачели, как се радвали на хубавия ден — и лицето му се сгърчило в болна завист. Бързо събрал камъни, натъпкал пунгията си така, че тежко увиснала, и като изчакал да приближат, викнал да се смее с все сила: щастливо, та още по-щастливо, та съвсем щастливо.

— Ей, смееш ли се или плачеш, бре? — запитал Фотко.

— Кискам се, та чак се заливам от драгост бря, сляп ли си? — сопнал се търговецът и слисано се вторачил в клепоухата му глава.

— Добра стига, човече! — поспрял Стоедин.

— Не е стига, среща е! Хе от онази чудесна чаршия се връщам и вижте как се обилно напечелих! — повдигнал с труд пунгията, но Стоедин и дружината му вече отминали. — Защо не погледна как е увиснала от златици пунгията, бре, едва я държа, жилите ще ми скъса!… — разочаровано викнал подире им и сърдито помълчал. — То пък не дава да го излъжеш, диването. Пу, какво искаш от един гламавец, дето е пуснал магарето и се е впрегнал вместо него. — И пак закрещял с все сила: — Бързайте, бързайте!… Поне нима само ази да съм толкоз драгостен, драгостен още радостен!…

После си тръгнал, като заканително поклащал глава: — Ааааа, ще им пращам де когото видя! Да не съм повече на този свят!… — И се плеснал по челото с цяла длан. — Бря, харно, че не си проиграх и дрехите! Как щях да ги прелъгвам по кръпки?… — и този път се засмял наистина щастливо. — Туй ще да ме е предвардил вътрешният ми глас.

Нито се досещал, че тъкмо затова не му ограбиха и дрипите, нито му идело наум да изхвърли камъните от пунгията — вървял, препъвал се и пак вървял, превит под тежестта й.

10

Нивите вече останали далече назад. Лъжлив Лальо, Проклет Кальо и Фудул Бальо спрели да отдъхнат, защото ги чакала дългата стръмнина на коловоза — нагоре, към насрещните гористи хълмове.

— Ожаднях! — оплакал се Лальо.

— Само ти си ожаднял! — презрително се троснал Кальо.

— На моето място се по ожаднява! Ще се сменим!

Бальо премерил сянката си на око: — Още къмто два пръста.

И пак тръгнали: Кальо и Бальо бутали количката, а Лальо я теглел и вървял заднишком. Все така не късали очи един от друг и крепели вълшебната кърпица, опната на сиджимките високо над трите купчини имане.

Лальо се спънал, задържал се и писнал:

— Стойте! Ще ме съборите!… Искате да ме съборите и прегазите, видях ви като се спогледахте! Наговорихте се, видях!

— А че що гледаш? — хладно се ухилил Кальо. — Тъй и тъй ще те прегазим, поне гледането си спести.

— Недейтееее! — облегнал се на количката Лальо. — Ще ви прокълнаааа!

— Може — мъдро разсъдил Бальо. — Тя, твоята клетва, обратно ще подейства, поради защото колкото пъти си зинал уста — все си излъгал. А лъжлива клетва — по-полезна от благословия.

Пресегнали се, хванали кърпицата и я откъснали от Лальовата сиджимка.

— Тогаз ще ви благословяааа! — надул гърло Лальо. — Аааа, да сте живи, да сте здрави, от едното сто да правите…

Кальо и Бальо така уплашено ревнали и запели „Овдовяла лисичката“, че удавили думите му. Силно тласнали количката, съборили го и я обърнали отгоре му. Имането затиснало Лальо като канара. Миг-два погледали неподвижното купище и хукнали нагоре по коловоза. На хълма спрели и се обърнали: изпод количката стърчал неподвижен крак.

— Поне с туй злато, дет му го оставихме, ще му вдигнат такъв голяааам паметник, че дай, Боже, всекиму — свалил капела Кальо. Постояли мълком и вече напълно успокоени, отново тръгнали един до друг, като внимавали кърпицата да е на еднакво разстояние помежду им.

— А, тъй е друго, тъй се върви — леко се задъхвал Бальо.

— И ний се отървахме, и него отървахме. Нацяло беше капнал, горкият, не можеше да се дотътри дотук.

— Не можеше. Аз обаче смятам да наречем една от одаите на гостилницата в негова памет. Ще я кръстим „Одая за тиха почивка“, пък ще си знаем, че е на него. А…

Слънцето се надигнало и жарело немилостиво. Скоро стръмнината се засилила и коловозът се сменил с пътека. Вече били принудени да вървят тясно един до друг и можели да внимават в кърпицата само като я носели с изпънати напред ръце, като хоругва.

11

На площадчето в града-чаршия пак било шумно. Тълпата купувачи наобиколила Стоедин и наддавала за платното. Бишо, свикнал с врявата, заспал край каруцата, свит на кравай, а Фотко любопитно разглеждал дюкяните и сергиите, позавъртял се около стълба с клюмналата стрелка, засричал надписа на табелата… и доловил внимателния поглед на Пондьо, който го наблюдавал, облегнат на портата.

— Хайде, станаха четири златици! — възбудено ръководел наддаването Стоедин. — Чудо платно, народе, колкото го носиш, по-яко става!… Има ли друг, да даде повече?… — Пет златици! — викнал Едноокия.

— Хайде, станаха пет златици!… Има ли по-мераклии?… — и отсякъл. — Тогава — да ти е честито, сто ризи да скроиш!

Скочил от каруцата и прибрал парите. Едноокият нарамил платното. Стоедин събудил Бишо и го повел към Фотко.

— Имала късмет, бабичката — две крави ще си купи — и се загледал в надписа. А Фотко многозначително залюлял стрелката.

— Заповядай, твоя милост — почтително приближил Пондьо и се поклонил на Стоедин. — Нашият най-голям брат и господар те кани да се поразговорите… — Доловил неохотата му и побързал да изпревари отказа. — Не каним всякакви, само майстори-търговци каним, хем да ги почетем, хем и ние да научим нещо от тях.

— В грешка сте, човече. Ни сме търговци, нито майстори. Накъде е сочила тази стрелка, когато е била здрава?

— Стрелката ли?… — погледнал го с нови очи Пондьо. — Ще излезе, че сте тръгнали за жива вода?… И тъй бива — и направил знак към прозореца със сърчицето-шпионка.

И купувачи, и продавачи утихнали и ги наблюдавали с безмълвен интерес. Капакът на високия прозорец се отворил и Матаки подал глава.

— Батьо, туй не са търговци! Туй са юнаци! Питат накъде е сочила стрелката!

— Ааааа, много ни е драго! — угодливо се усмихнал. Матаки. — А че покажи им!

Пондьо широко отворил портата на купчийницата и се поклонил:

— Заповядай, твоя милост. Насам сочеше навремето — ала отдавна не е трябвала някому.

Повел Стоедин и дружината му през двора и отворил вратата на стълбата, но този път не се събул. Тълпата ги последвала. Матаки ги посрещнал горе, в просторната и полутъмна одая, настанил Стоедин и Фотко на атлазени възглавници, а Бишо се свил до тях на кравай, прозял се по кучешки и задрямал. Тълпата купувачи и продавачи останала права.

Матаки подал на Стоедин кафе, той го поел, облегнал се на вълшебния си боздуган и мълком разглеждал домакините. А тяхното любопитство било и силно, и откровено.

— Тъъъй — потрил ръце Матаки и се спогледал с Пондьо.

— Е, щом са ви пропуснали насам упътвачите, сигур ще искаш, юначе, да знаеш вярно ли го има онуй същество, дет на заник изрича гневни приказки?… С радост ще ти отговоря — вярно е! Има го! Изрича!… И след тоз мой отговор навярно ще ми зададеш и друг въпрос: харно, ще речеш — ала отде да знам, че тъкмо мен ще да се падне потребната?… Отвръщам ти с готовност: да, вярно, тук е до късмет. И бързам да додам: ала един късмет може да се затрудни или пък подпомогне!… Ако юнакът например си плати за всички гневни приказки, дет ще ги изрече онуй ми ти Същество, става по-възможностно между им да е тъкмо оназ потребна, дет отваря ГЛАВНАТА протка, там, при упътвачите…

— Добре де — прекъснал го Фотко, — а това същество, откъде я знае, а? Разбирам, да платим и пет, и десет приказки — ама отде да сме сигурни, че съществото ви я знае, потребната?

— Е, туй вече — трябва да се повярва — обадил се Пондьо и по тълпата преминал тих мълвеж.

— Мен ми е драго, кат ни питаш тъй — усмихнал се още Матаки и говорел на Фотко, но гледал в Стоедин. — Щото измежду нази има много подобни, дето са тръгвали нявга за жива вода… от много и различни краища.

— Аааа, колко години се събарях аз подир тая жива вода! — възкликнал Едноокия. И пак се надигнал мълвеж: — Ами аз?…

— Ами аз колко години потроших по нея?…

— Е защо се отказа, бре? — ококорил се Фотко.

— А че един ден си рекох: Кольо, дири я, дири я — видя к’во стана. Я сега да спреш да я дириш — пък да видим какво ще стане. И — тъй — ухилил се Едноокия.

Надигнал се сподавен кикот — и млъкнал като скъсан. А Стоедин все така мълчал и мълчал.

Пондьо и Матаки се спогледали. През сърчицето-шпионка прониквал слънчев лъч и падал на стената. Пондьо го премерил и се изненадал с все сила: — Бря, че то, времето, наближило! Още три пръста и Съществото ще е способно да се произнесе.

— Само да не пропуснем, че ще трябва да го чакаме до утре — настойчиво додал Матаки и се вторачил в Стоедин. — Как ще се спогодим, драги гости?… С какво ще плащате?… За колко си продадохте платното?

— А, тях ги не пипаме, те не са наши — вдигнал ръка Фотко.

— Ами тогаз?

— Имаме с какво да плащаме — внезапно и отчетливо изрекъл Стоедин. И домакините веднага се раздвижили, надигнал се шепот, а любопитството им станало лакомо и нетърпеливо.

— Я, останали два пръста време! Как шеметно пълзи!

Но Стоедин отново се вкаменил и гледал тежко и непроницаемо.

— Добре, обикнах ви — не хващате гола вяра! — решително скочил Матаки. — Понде, да им обадим отде Съществото я знае гневната приказка! — и се обърнал към тълпата бивши юнаци. — Да им обадим истината!

— Която истина! — изстъпил се Пондьо и високо издекламирал: — Начева! В далечното! И много далечно! Минало!

Подали му кожух и той го облякъл наопаки. Матаки се пребрадил като бабичка, нацапал едната си ръка с утайка от кафе и се прегърбил. Тълпата се разделила, начело на купувачите застанал Едноокия, а на продавачите — Щърбавия.

Пондьо: Ази, мискин Каталан, съм прааа-пра-прадядото на сегашните Гъдьо, Матаки и Пондьо! Които още не са се пръкнали! Поел съм да диря ЖИВАТА ВОДА!

Матаки: (се изпискал). Пък аз съм бабичка, лютива и коварна! Дошла съм незнайно откъде, ала знайно защо: не давам да се продължи към живата вода и силно преча!

Едноокия дал знак и купувачите се залюлели в такт:

Купувачите: Фиууууу!… Силен вятър вее в таз околност! Фиуууу, фиууууу и пак фиуууу!

Щърбавия дал знак и продавачите дружно зашепнали:

Продавачите: Стъп-стъп… стъп-стъп… Уморени стъпки.

Пондьо: Вървя, ала съм много веки изтощен и гледам в пътя!

Продавачите: Стъп-стъп… Стъп-стъп…

Купувачите: Фиуууууу!… Туп! Камък пада от дувар.

Пондьо: Я! Тоз пусти път дотук довадя, ала извънка не отвадя! Ще вляза!

Продавачите: Стъп-стъп… Стъп-стъп… Много предпазливо.

Купувачите: Скррррр-рц! Хлоп! Голямата външна порта.

Пондьо: Вря!… Празен двор, с две малки протки!

Продавачите: Защото тогаз там още не е имало упътвачи! Те се появяват много надире, кат някой троскот! И бабичката им обажда как се отваря протката насам! А пък тогаз мискин Каталан втрещено се огледал в празното! Ог-лед-оглед!…

Пондьо: Оооо, разгневих се и още ще се разгневя! Затуй ли минах толкова премеждия? Да се опра в две протки, дет не мога да оттуля?

Купувачите: Дум-дум-дум! Дум-тряс!

Пондьо: Не щеш да се отвориш? Я пак!

Купувачите: Рит-дън!… Рит-дън-дън-дън!

Пондьо: О, всуе!

Продавачите: Бабичка от скришно: кис-кис-кис!

Матаки: На, туй се иска! Мед ми капе!

Пондьо: Ооооо, гневно ме съмнение обзема! Защо ми е тоз вълшебен пръстен, като не мога да продължа накъмто живата вода?… Зер да го завещая на внуци и правнуци?

Матаки: Ах, как се разтревожих! Поврага! Нима го има тоз вълшебен пръстен?… А, много е опасен тоз чиляк. Не трябва той натамка да премине! Не, не и не! По никой начин!

Пондьо: Оооо, всичко ми дотяга! И съм непоносимата отчаян.

Матаки: Ааааа, тоз чиляк ме вече плаши — ще се догади да издума оназ вълшебна гневна приказка и ще отвори главната ми протка! Не ще го туй допусна! Време е да му се появя!

Продавачите: Появ-появ!… Появи се…

Пондьо: Бабичко! Коя си ти, в туй каменно безлюдие?

Матаки: (скрил нацапаната ръка). Ах, само да не забележи тази, лошата ръка, която крия зад гърба си свой! Защото с нея ще посегна да му откъсна езика! (Високо) Юначе, не те чувам харно, приближи се!

Пондьо: (приближава). Добре ли е оттук?

Матаки: Твърде е сгодно. (И остро посегнал кът устата му с нацапаната си ръка.)

Продавачите: Откъс-откъс!

Пондьо: Оооо, онемях! Не мога дума да издумам!

Матаки: (злорадо). Туй се иска! Сега тоз неговий език ще го запратя! (Въображаемо хвърлил в пространството.) И той се превръща…

Продавачите: Превръщ-превръщ!… Превърна се…

Едноокия: (клекнал като жаба). В същество невиждано!

Матаки: Отсега ти, о, Мискин-Каталане (посочил Пондьо), ще си умът! А ти, бабин (и посочил Едноокия) — езикът! Ти (посочил Пондьо) ще знаеш какво да издумаш, ала не ще можеш! А ти (посочил Едноокия) ще изричаш, ала няма да знаеш какво! И ще ги надживееш всички, и ще си вечен, защото те проклевам да изречеш всичките безчет слова, на чиляшки език! Ала никой нивга да не знае отнапред в какъв миг, ще й дойде случайният ред на онази гневна приказка, дето отваря…

— Още много ли има? — неочаквано се обадил Стоедин. Играта спряла, Едноокия се изправил, а Матаки свалил кърпата от главата си.

— А?… Че колкото искате. Има и как се безмълвната женили, и как се развиват поколенията, и как се завещава вълшебният пръстен от баща на най-голям син, и как се постепенната заселва тази местност с бивши юнаци, дето някога тръгнали кат вас за живата таквоз, та… чак до наши дни. Защо?

— Ами, защото — стига толкова.

— Нека, бре, побратиме! — очаровано се изсмял Фотко. — Нека поиграят още! Мене ми хареса.

— Речете какво искате да плащаме и ни водете при Съществото.

— Ми речете какво имате — да ви речем колко искаме! — свалил кожуха Пондьо.

— Храна имаме! — въодушевил се Фотко и извадил кърпицата от Бишовата пазва. — Можем да ви затрупаме и двора, и къщата!

— Храна? — потрил ръце Матаки. — Каква?

— Каквато си заръчате!

Матаки, Пондьо, Едноокия и Щърбавия сбрали глави и оживено зашушукали…

— А къде я държите? — недоверчиво запитал Пондьо.

— Ей тук! — разстлал изпоцапаната кърпица Фотко и гордо се изпъчил. — Речеш например — що!… Кърпице, дай печена кокошка — разходил се край кърпицата и без да гледа в нея, небрежно посочил. — И, както виждате, кокошката се появява!

Но не се появило нищо. Бишо тревожно излаял, а Стоедин веднага разбрал всичко, но не искал да повярва.

— После можем да заповядаме: кърпице, далъм пастърма! — тържествувал неподозиращият Фотко. — И, както виждате… Мирен, Бише, на нас — после, първо да почерпиме. И, драги мискин-домакини, както виждате, това, което е върху кърпицата, е от назе, даром!

Щедро посочил — и чак сега погледнал празната кърпица. Тълпата снизходително се засмяла.

— То, магарянцето, прихвана. Доигра му се и нему — вяло се подиграл Едноокия. — Я пак?

— Кърррпицей, луканка! — излязъл от вцепенението си Фотко. Грабнал я, разтърсил я и пак я застлал. — Кърпице, паничка боб!… Кърпице, глава лук! Половин глава лук!… — и както гледал празната кърпа, проплакал: — Побратиме!…

— Късно викаш — процедил през зъби Стоедин. — Да беше викал, когато са я менили.

Фотко тръснал дългоуха глава, завъртял се около себе си, тупнал с крак и зверски ревнал:

— Ааааа, кръв ще се лее!

— Браааво, браво — леко изръкопляскал Матаки, — сполучливо е. Стихотворение знае ли? Или още го изпипва?

Бишо вдигнал глава и извил силно и протяжно.

— Батьо, аз мисля кучето да покаже на какво е научено след пазарлъка — нетърпеливо се разтъпкал Пондьо и се обърнал към Стоедин. — Колко гневни приказки ще си купите?

— Че то, както излиза… май и една не можем купи.

— Кърпице, комат хляб!… — отказвал да се примири с очевидното Фотко — почакал, почакал и ударил върху й с юмрук. — На, не се появява!… А трябваше да се появи!… А, ще ги изям с табелите барабар, тия измамници! Само да се върнем… На, трябваше да се появи!…

— Тъъъй… — зловещо проточил Матаки и погледнал Пондьо. — Трябваше, казвате — пък не ще.

Всички настръхнали и се дръпнали към стените.

— Какво ни зяпнахте!… Да не сме лъжци случайно?

— А, такова нещо не сме казали — хванал с две ръце халката Пондьо. — Само питаме с какво ще плащате.

— То си знае неговата!… Пу, твар лакома! — нелепо избухнал Фотко. — Вместо да ни съжали, пък да рече: така и така, на, ограбени хората, нещастие им се случило, нали, и да ги пуснем даром при Съществото, да се не знае и съществото… — И като усетил, че им готвят нещо, опрял гръб в Стоедин, там, по средата на одаята. — Побратиме, да не си посмял да им удариш по някой вълшебен удар?… Не-не-не-не!… Ето, скланят да услужат даром!

Матаки с готовност кимнал, Пондьо стиснал халката, рязко я дръпнал, и пак — капакът в пода се продънил и Стоедин, Фотко и Бишо полетели надолу — пропаднали през втория кат, пропаднали през първия и се намерили в дълбок и влажен зимник, потънали в купище слама.

Пръв се раздвижил Фотко, разритал сламата, измъкнал се върху купището и зашарил с ръце в тъмнината.

— Побратиме!…

Измъкнал се и Бишо, изправил се и яростно излаял.

— Бише, къде е побратимът, бре?

— Стига си хленчил — разпръснал купището Стоедин, измъкнал се, изплюл сламка и потърсил боздугана. Намерил го и огледал зимника.

Горе в стената се виждало малко зарешетено прозорче. А високо през тавана, смален от разстоянието, като гърло на кладенец мъждял квадратът на пропадалото и оттам долетял гласът на Пондьо:

— Ей, как сте?… Ха втасвайте, пък подир ще си похортуваме как се на краставичар краставици продават!

Екнал дружен кикот. После мъждивият квадрат изчезнал, защото горе издърпали пропадалото и го затворили. Заедно с това се затворил и таванът на зимника.

Стоедин изхлузил опинците и отвързал от пояса вълшебните. Обул ги и протегнал ръка: — Дай капата.

Фотко я извадил от пазва, отупал я и я подал. Стоедин плавно полетял нагоре към прозорчето и се хванал за решетката.

— Побратиме, къде?… Ами ние? — уплашил се Фотко.

— Стойте мирни и ме чакайте.

Напрегнал се, изтръгнал решетката, нахлупил вълшебната капа и изчезнал.

12

Пътеката пълзяла през гъст лещак и от едната й страна зинали пропасти. Проклет Кальо и Фудул Бальо се катерили, притиснати един в друг, и носели кърпицата все така, с протегнати напред ръце, та да я виждат постоянно и вървешком. Всеки се стараел да не се спъне или да не изостане. Пръв се уморил Бальо — лицето му се омокрило, гърдите му засвирили и усетил, че няма още дълго да издържи. Политнал, сграбил кърпицата и с другата ръка, друснал по дирник, а Кальо веднага го последвал.

— Що пък да не се понасладим на гледка? — жалко се ухилил Бальо, като отдъхвал на пресекулки. — Тъй де, какво сме хукнали като подгонени? Тъкмо сгода да се порадваме и на таз ми ти вълшебна придобивка.

— Взе ми думите от устата — погледнал го Кальо като змия мишка.

Откъснали сиджимките на кърпицата, че да са им свободни и двете ръце, и я разстлали на пътеката.

— Какво ще си заръчаш?

— А ти? — наострил око Бальо.

— Не ща да те предварям, по си възрастен.

— Мммм… а че ази, кат първо — ока мътеница в голяааама-голяма стомна!

— И две оки квасено, в още по-голяма ръкатка! — веднага додал Кальо. На кърпицата се появили и стомната, и ръкатката — огромни и тежки.

— Ммммм, приядоха ми се карначета в ей такъвзи голям и извънредно тежък тиган!

— Пък на мен — овнешко, ала в много дебел и много тежък гювеч!

— Туршия в чебър с железни обръчи!

— Печено на ей такива шишове!

Никнели съдове с храна и било ясно, че ги интересува не храната, а съдовете. И колкото по-нагли ставали намеренията им, толкова по-щедро показвали престореното си дружелюбие.

— Ха и саханче бъбречета, за двама! — заръчал Кальо и щом се появили, пръв се пресегнал. — Заповядай, да ти е сладко!

Настъпила кратка, но енергична надпревара, всеки се стараел да погълне повече и когато в паничката останало само едно бъбрече, хванали го едновременно и двамата.

— Пък в едно особено кътче на гостилницата ще направим чешма с два чучура — стиснал пръсти Бальо. — От единия да тече мед, а от другия — вино.

— Може и три. От единия мед, от другия вино, а от третия — трето нещо — дръпнал бъбречето Кальо и като не успял да го изтръгне, учтиво се удивил. — Я, ти си ми хванал хапката, драги ми съдружнико, любезни Фудул Бальо!

— Тъй ли?… Аз пък си рекох — ще се досетиш, че е моята, безценний ми съдружнико, несравнимий Проклет Кальо… Вярно, може и трети чучур — за мляко, за боза, за ошаф или пък друго мокро нещо.

— Другото мокро нещо ей сега ще потече от тебе, ако все тъй се стървиш на залъка ми! Пусни!

— Аааа, издаде ли се?…Не стига, че изяде две повече… — освирепял Бальо, гребнал с шепи от гювеча и го плеснал в лицето му. — На, да се наядеш, а че да се затъкнеш!

— Тъй, съдружнико със съдружник такъв! — злобно изсъскал Кальо. — Разбрах те аз, че ще ми палиш свещта отдолу, ами откога те чакам да се подадеш… а че да я смажа, тая чутура коварна!… Умри!

Треснал го с ръкатката по главата, съдът се пръснал и млякото потекло по лицето му.

— Глупец — подиграл го Бальо. — Таз глава е с цепеница удряна, навремето. Ха щом ме за толкоз лесен мислиш — незабавно умри, псовисай и пукни!

Стоварил огромния гювеч на главата му и кипнал нелеп бой с храна заради парченце храна — блъскали се с тигани, чебъри и гърнета, ръгали се със скари и шишове и заръчвали все нови и нови оръжия:

— Кърррпицей, голяммммамо, оооо, тенджерррраз тебе с… пръжки, че да те…

— Де-делва с медддд — да ти покажа аз как…

Мучели и хъхрели нечленоразделно, Бальо се подхлъзнал, Кальо го затиснал, затъркаляли се, омацани като свини.

— Пусни, пройдоха! — изгубил сили Бальо и диво изпищял. — По съм стар от тебе!

— Там ти е грешката! — завлякъл го до пропастта Кальо и опитал да го тласне долу.

— Помооощ! — обезумяло се вкопчил в него Бальо. — Утрепват меее!…

Но Кальо го ухапал по ръката с кучешка ярост и го откъснал от себе си. Бальо пропаднал, викът му секнал и подире му се съборили камъни. Кальо се вслушал в тишината, навел се да погледне, под петата му се изронило, сурнал се надолу и като изревал отчаяно, случайно се уловил за жилавия храст. Едва-едва успял да се изкатери пак на пътеката и заплакал от закъснял ужас. Прибрал кърпицата и плюл в пропастта:

— Харно е да знае чиляк кога и как да почне, ала още по-харно е да знае кога и как да спре!

Изрекъл и се удивил: я, колко мъдро нещо му хрумнало!… И се зарадвал така безпределно, че го забравил. Опитал да се очисти, но вместо това се оплескал още повече.

Огледал със съжаление съсипаната, размазана храна, изпотъпканите и изпотрошени съдове и като ги прекрачил, продължил пътя си.

13

Слънцето вече наедряло, почервеняло и увиснало над пустото поле. Пропищял скрипец и мостчето над рова се вдигнало — градът-чаршия се затворил за околния свят: стига пазар за днес, дай, Боже, и утре такъв късмет.

На чаршията се изсипали „продавачите“, режели дъски, чукали с тесли и подтягали сергии и дюкяни. А в двора на купчийницата „купувачите“ шетали около казана с чорбата и пещта с хляба — те били готвачите на братството от бивши юнаци.

Горе в одаята останали само братята. Пондьо пререждал стоката в претъпканите долапи, та да смести Стоединовото платно. Матаки въртял колелото, Гъдьовият одър сега ситно се подрусвал и старецът отвреме-навреме биел с пети, сякаш пришпорвал кон.

— И като заобиколя, ще го вържа туй мое конче за някое дърво и ще вляза в пещерата — тихо му внушавал Матаки, — пък ще се огледам там едно хууубаво, та да си припомня най-сетне къде го скрих тоз ми ти магьосан пръстен. Стой, конче, стой — и спрял движението на одъра. — На, връзвам те за туй дърво. Стой и ме чакай, ала да не пръхтиш, че ако те чуят братята ми, веднага ще разберат къде съм и накъде съм тръгнал.

Нахлузил стърчащите налъми на Гъдьовите нозе, завъртял другото колело на одъра-машина и нозете се раздвижили, сякаш вървели пеша.

— Мммм, ето я таз ми ти голяма дупка, дето го пъхнах магьосания пръстен. Я да си го взема, а че да си го прикрия аз на…

— Не го пъхнах тамка, в пещератаааа! — страдалчески пропищял Гъдьо. — Щях да го пъхна там, ала ме хвана страх от тъмнотооо!

Матаки ядосано разперил ръце и налъмите замрели.

— Защо спрях бря? Искам да се върна у домааа!

Матаки пак завъртял колелото, завъртял го бързо и нозете на стареца пъргаво засновали във въздуха, сякаш затичали.

— Защо го забравям кончето бря? — яростно изхленчил Гъдьо. — Ще го открадне някой!

Матаки спрял налъмите, надигнал стареца и му дал лекарство.

— За кончето помни, а къде е затурил пръстена — не. Дали не ни разиграва? — приближил към одъра Пондьо. И не забелязал как вратата се отворила и после пак самичка се затворила.

— Утре и за кончето ще забрави — угрижено изпъшкал Матаки. — Забравата най-напред го ръфа чиляка на късове, с пробиране, пък на края го излапва без остатък. Не го ли накараме да си спомни днес, утре надеждата е по-нищожна.

— Че тогаз първо да се оправим с него.

— Първо ще се оправите с мен — свалил вълшебната капа Стоедин и станал видим. Пондьо и Матаки трепнали и извърнали глави към него. От тихо станало още по-тихо.

— Да те питам как си се измъкнал от зимника — я ни обадиш, я не — втренчено го гледал Матаки.

— Прав си — усмихнал се Стоедин.

Пондьо бръкнал под одъра, извадил дълга блестяща игла и я насочил към него: — Ако ти река, че ей тази игла е отровна, да знаеш, че и аз съм прав.

— Пък аз, ако ти река, че ей този боздуган е вълшебен и когото тресне, на дърво го прави, да знаеш че съм по-прав и от двама ви.

— А че като ни вдървиш — какво ще спечелиш? — усмихнал се Матаки. — Самичък няма да намериш къде е… Съществото — и се усмихнал още по-широко. — Пък, ако някой ти каже, че без да си платиш, няма нивга да те заведем — да знаеш, че е по-прав и от трима ни.

— Ще платя — отсякъл Стоедин.

— С какво?

— С години — и въздъхнал. — С години мога да платя.

— А че… откъде си сигурен?

— Така съм орисан, да знам колко ще живея. Сто и една са ми отредени — воля ти живей ги, воля ти раздавай.

— Ааааа… че то не е хубаво — изумил се Матаки. — Туй не можеш го разбра дар ли е, наказание ли е…

— Дотегнахте ми — свъсил вежди Стоедин. — Казвайте, скланяте ли?

Пондьо и Матаки си зашушнали, кратко се скарали, млъкнали.

— Бива, юначе — обиколил го отдалече Матаки. — Нека е с години. Харно, стига да е вярно… Сега, като проба например ние тъй казваме: дай на бачо Гъдьо три години. Хем да си платиш кафето, дето го пихте, хем ще се уверим.

— За едно кафе — три години?

— Е, ние тъй го продаваме — вежливо се поклонил Пондьо.

— Нека е вашата — потиснал гнева си Стоедин. Пресегнал се, хванал Гъдьо за ръката, затворил очи… Косата му обилно се прошарила… А в чертите на стареца не настъпила никаква промяна, само погледът му станал смислен, сякаш се пробудил. Надигнал се на лакът, вторачил се в Стоедин и строго запитал:

— Кой е тоз чиляк?

Матаки и Пондьо с труд подавили удивлението си. Матаки покорно се навел към него:

— За жива вода тръгнал, бачо, драги ни Мискин Гъдьо, пък чул… — и смаяно възкликнал. — На, гледа ме, сякаш отново ме познава!

— Познавам те, познавам, че и зъбите ти биля знам! — поклатил глава старецът. — Я да се махате, че ми се приспа.

Обърнал им гръб и веднага захъркал.

— Е, уверихте ли се? — презрително се усмихнал Стоедин.

— Харно, юначе. До тук пито-платено — потрил длани Матаки и въпросително погледнал Пондьо. — Сега… да му даде на бачо още… колко?

— С още три години ще си спомни де го е пъхнал пръстена.

— Ще си спомни, ала ако не рачи да изкаже?… Три и още три, че да имаме три години да го дебнем — и раболепно се усмихнал към Стоедин. — Хайде, тъй решаваме, юначе: дай на милия ни бачо Мискин Гъдьо още шест години, а че да му се съберат общо девет.

— Нека е вашата — процедил през зъби Стоедин и пак хванал стареца за ръката. Съсредоточил се… Косата му се прошарила още по-силно, край устата му легнали тежки бръчки. А косата на Гъдьо, макар и бяла, станала по-гъста. Отворил очи и скочил от одъра:

— Брей, как тъй съм заспал посреди ден?… Защо ме не будите, калпазани? — учудено се вгледал в лекарствата. — Какво е туй, дето сте го струпали? — още по-учудено се вторачил в макарите, ръчките, колелата и каишите, които превръщали одъра му в машина за въображаемо движение, щастливо се изкискал и почесал гърди. — Ей… защо ми е тъй радостно днес?…

Пондьо и Матаки го дръпнали към долапите, събрали глави и припряно зашушнали — разказали му и за говорящото магаре, и за кучето Бишо — скрито претегляли още колко години има в тоя странен юнак и правели сметка как да му ги вземат всичките. А Стоедин слушал неразбираемия шепот, изтървания лаком кикот и се погнусил от тези хора, които го принуждавали да дава когато и колкото му поискат, за да получи когато и колкото му дадат.

Най-сетне братята се сговорили.

— Тъъъй… — проточил Гъдьо. — А че щом желае да продължи накъмто живата вода — да го заведем при Съществото юначето.

— Къде е гъстата кърпа? — протегнал ръка Матаки и Пондьо веднага му я подал. — Сега трябва да ти вържем очите. Очите ги връзвам аз.

— Харно — вдигнал рамене Стоедин и зачакал. — Ха де!

— Ала не ги връзвам даром. Мен колко ще дадеш?… И като се има пред вид, че ний с бачо Гъдьо много се обичаме и като не забравяме, че бачо Гъдьо е най-стар, мен ще ми дадеш само шест години, а че да се поизравним и кат умре, да не скърбя за него.

Хищно го загледали. Стоедин мълчал.

— Не склониш ли, губиш вече дадените девет — дружелюбно се усмихнал Матаки. — Без вързани очи не водим.

— Харно — отлепил уста Стоедин. — Пак да е вашата.

Хванал го за ръката — челото му се набраздило, косата му посивяла… А кьосавото лице на Матаки изгубило бръчките си. Подскочил и ловко му вързал очите.

— Дръж се за мен и — да ти е наслука.

Повел го, обиколили одаята бавно-бавно, излезли вън на стълбата. Гъдьо кимнал на Пондьо и ги последвал.

Пондьо отворил прозореца, надвесил се и беззвучно размахал ръце към тълпата на чаршията. Не го забелязали. Събул чепик, хвърлил, та умерил Щърбавия. Видели го, спрели работата си и вдигнали глава към прозореца. Пондьо с длан им показал дълъг оплезен език, с две — дълги-дълги уши, после с жест — крадем.

— А?… — не го разбрал Щърбавия.

Повторил.

— А?…

— Прикрийте магарянцето и кучето бря, шашкъни шашави! — кипнал Пондьо, тряснал, та затворил капака на прозореца и хукнал да настигне братята си и Стоедин.

14

А в това време Фотко, вече изгубил надежда за спасение, все така се вглеждал в мъждивото прозорче и напрегнато слухтял. Бишо вдигнал глава и извил тихо и отчаяно.

— Как не те е срам да си мислиш такива работи, бре? — разсърдил се Фотко. — Не бой се! Щом е обещал да се върне, ще се върне!

— Аха, на куково лято — екнал като от бъчва гласът на Щърбавия: в стената се отворила тясна, незабелязана досега вратичка и Щърбавия се хилел издевателски иззад свещта, която държал Едноокия. Зад тях се долавял дълъг тунел и от дъното му, над силуетите на множество глави, се цедяла светлината на деня.

— Чакай, то магарянцето не казва, че господарят му ще дойде — обадил се Едноокия. — То казва, че късметът му ще дойде. На, дойдохме, във вид на неговия късмет.

— Какво ломотите, бре? — отстъпил към стената Фотко.

— Уж схватливо, пък трябва да му се повтаря. Вашият господар си купи каквото му трябваше и си замина. И плати с вази. Две гневни приказки си плати: едната с тебе, другата с кучето. Вече сте наши.

— Що лъжеш така… Как ти се извърна езикът, бре, гадо! Пууу! Мене да ме продаде побратима ми?… Пуууу!

— Ядосва се — щастливо се любувал на Фотковия гняв Щърбавия. — Че то си е за яд. Ала ще му мине — и помамил Бишо. — Кучи-кучи-кучи, ля, ля. — Но Бишо изръмжал и заплашително се озъбил. — Е, ха ловете ги.

Дръпнал се от вратичката и пропуснал тълпата бивши юнаци, които ухилено се скупчили до него.

— Не приближавай! — настръхнал Фотко. — Хапе се и се рита без предупреждение!

Бишо затаено изръмжал и застанал до него.

— Защо се противите, бре, глупаци, при нас живот ще си живеете! — приятелски ги укорил Едноокия. — Наместо да се радвате… — и се обърнал към тълпата. — На три се хвърляме вкупом. Еднооооо…

Скупченото множество нетърпеливо се напрегнало. Фотко разбрал, че няма изход, и в отчаянието внезапно му хрумнало как да предупреди побратима си, че върху им е извършено насилие. Тупнал с крак и зверски се изсмял:

— Спрете, ще се предам!… Ааааа, тъй значи? Той ще ни изоставя, а, Бише, а ние ще му вардиме най-благите и абсолютно най-профирни вишни, от кои само една — за два живота засища? Поврага! — Извадил от пазвата си вишна и я лапнал. — Ето, сега му ги изяждам всичките, до една му ги изяждам и като ги изям — ще се предам!

— Засищат ли?… — лакомо преглътнал слюнката Щърбавия и грабнал от ръцете му. — Толкоз ли са сладки?

— Дай и нам! — викнали в един глас всички. — Чакай, да поделим! Вече всичко ще делим!… — и хищно го сграбчили.

— Дай!

— Чакайте! — отмъстително изкрещял Фотко. — Малко са! По една, че да има за всички!… — и щедро раздавал. — По една стига! За цял живот, за два живота, за пет живота стига!…

Сборичкали се кой да се вреди по-напред, помъкнали го през тунела, Фотко пъхал вишни във всяка протегната ръка — и в светлото гърло на изхода се множели силуетите на дългоухи глави, но все още само той забелязвал това.

15

Стоедин вече изгубил представа и за дължината на изминатия път, и за посоката му — водели го по стълбите ту на първия кат, ту на втория, ту пак на първия, влизали в одаите, обикаляли ги и повтаряли, и потретяли — докато го качили в малкото коридорче току под тавана.

— Още колко ще вървим? — не издържал Стоедин.

— Пристигнахме — свалил превръзката от очите му Матаки. — Готово — и непресторено се разтреперал: — Ау, к’во ще е страшно… Дали ще е колкото предния път страшно, че много ми се иска пак тъй безмерно да се уплаша-шшш-ша…

Пондьо грижливо го блъснал в устата и той се съвзел. В дъното на коридорчето се виждала врата.

— Там ли е? — пристъпил Стоедин.

— Там — задържал го Гъдьо. — Само дето трябва да се отключи. Ала нея вратца я отключва той — и му посочил Пондьо.

Прекалили. Пондьо доловил това и кипнал с все сила:

— Аз пък няма да му искам девет, или там, шест години!… Ха сега, като е щедър — нацяло да го опоскаме!

— Понде, помисли! — с все сила го посъветвали братята му. — Триж мери, веднъж режи!

— Режа!… Само тринки ще му взема! Той не е чак такъв глупец, че да загуби напразно петнайсеттях! Ще ми ги даде! — и преглътнал с лакома надежда. — А?… Хайде!

— На, яж! — хванал в шепа лицето му Стоедин и с омерзение го тласнал. Мустачките на Пондьо станали нежни и пухкави, а в посивялата Стоединова коса се появили чисти, бели кичури и отвесна бръчка донарязала челото му.

— Е?… Друго?

Гъдьо, Матаки и Пондьо припряно се засуетили:

— А че друго засега… Ний няма да гледаме, че то… не е много за гледане…

— Приготви се! — пъхнал ключа Пондьо.

Отключил и хванал дръжката с две ръце. Братята сякаш забравили Стоедин: Гъдьо се обърнал с гръб към вратата, сбрал кураж, а Матаки се опулил в нея и пак се разтреперал. Пондьо рязко отворил и се закрил с вратата.

Отворът напомнял огромна, чудовищна уста с прогнила решетка-зъби. Нещо бяло, слизесто и мекотелно се надигало, шляпало се в решетката и яростно чвакало:

— Един мре от глад, а друг му бърка в пазвата за ляб!…

Матаки ужасено изревал, паднал и се търкулнал надолу по стълбата. Изпод отметнатата врата се изпружили краката на Пондьо.

Стоедин гледал замислено и погнусено.

— С мъдър плачи, с луд не пей! — яростно бълвала чудовищната уста. — Четири келеша пет капитана!… Устата му с пара рязана, дирникът — с лопата!… Ти ли си аз, или аз съм ти?… Речи му косено, да ти рече — стригано!…

Стоедин посегнал да затвори — Гъдьо сепнато го спрял: внезапно си спомнил, хванал конеца, който висял от решетката, дърпал, дърпал и издърпал голям железен пръстен, прибрал го в пазвата и захлопнал вратата.

Стоедин се обърнал и мълком тръгнах: към стълбата.

— Юначе, къде? Много чу, още имаш да плащаш!

— Стига ви толкова.

Пондьо скочил, възбуден от преживения ужас, и двамата с Гъдьо се хвърлили към Стоедин, а откъм стълбата го пресрещнал Матаки:

— Стой!… Не ме гледай, не ме гледай, както се диво уплаших, сега цяло лято ще съм лютив и пъргав! Стой, че те изядам!

Стоедин стиснал боздугана, вяло въздъхнал, подвоумил се… пък нахлупил вълшебната капа и изчезнал. Миг след това Матаки политнал встрани.

— Дръж го! — изревал Гъдьо и пръв се втурнал надолу по стълбата.

— Е, дръж го де! Нищо държи ли се? — последвал го Матаки. А Пондьо изпреварил и двамата.

В това време Едноокия се изкачвал към втория кат, вслушвал се във врявата — и като полетял встрани, блъснал се в стената. Преди да се изправи, върху му връхлетели братята.

— Прекрихте ли магарянцето? — сграбил го Пондьо. — К’во ме зяпаш, гаче си глът…

И млъкнал, сякаш се задавил. Втрещено се изкискал: главата на. Едноокия била украсена с разкошни магарешки уши.

— Аз пък се харесвам — коварно се ухилил Едноокия. — Каквото и да е, придобивка е — лапнал вишна, втора и нарочно изтървал цяла шепа на стъпалата. — Чакайте, не ми ги вземайте, мои са си, стойте!…

Братята замрели за миг, погледали как трескаво мляска, събира и лапа… Непробираща, всеобятна лакомия, която не прави разлика между малко и голямо, нужно и ненужно, ги накарала да се хвърлят и те, сборичкали се върху вишните, лапали и гълтали кой колкото докопа.

— Бря, отде ги взе толкоз вкусни? — вдигнал глава Пондьо и разлюлял богато окосмени, клепнали уши. — Имаш ли още?

Магарешките уши на Гъдьо били със снопчета косми на върха, като пискюли, а Пондьовите — рижи и къдрави. Гледали се, гледали и едновременно зинали, сочели се и се кискали подигравателно, пищели и скимтели, та чак се превивали. Млъкнали изнурено, но злорадият кикот продължил — идел откъм двора.

— Какво става там? — забързал надолу по стълбата Матаки.

Ами и там ставало същото — разделението вече не било на купувачи и продавачи, а на дългоухи и… дългоухи — защото всички станали дългоухи. Сочели се и яростно се подигравали един другиму, пищели посиняло и разюздано. Само дрипавият продавач на отрова, който не бил вкусил вишна, скрил с длани човешките си уши и опитал да се измъкне от тълпата.

Забелязали го. Станало тихо. Мълком го обградили и се нахвърлили върху му като един — сграбчили го. Дрипавият отчаяно ритал и се мятал в ръцете им — напразно. Натикали насила в устата му вишна, изплюл, натикали две, и още, и още — докато се забавил, преглътнал и ушите му живо пораснали. Тогава всички доволно изревали, потупали го приятелски по гърба, заобичали го, приглаждали дългоухо обезобразената му глава и й се радвали от сърце. Дрипавият убито изхлипал, опипал уши, опипал ги пак и пак — че като зинал подигравателно, като писнал, като взел да сочи ту един, ту друг — та всичките надвикал.

А в зимника невидима ръка разровила сламата и от нищото долетял гласът на Стоедин:

— Побратиме, къде сте, бре?… Фотко!… Бише!…

През тунела кънтели виковете на тълпата. Дългоухото множество обикаляло из двора и по мегдана-чаршия и викало в пространството:

— Ехееей, юначеее! Покажи сее! Знаем, че си нейде тукааа!

Гъдьо опитвал да успокои Матаки, който се хванал за главата и тежко стенел.

— Недей тъй, всяко зло за добро! Туй ще помогне на търговията!… Мало и голямо ще се стича, да ни погледне ушите! Нека веднъж се разчуе — по-богати от нази няма да има!

— Мммм, даааа, ала ще ни се подиграват!

— А че още по-харно, дивчо! Значи, ще надойдат и онези, дето мило и драго ще платят само да се подиграят някому!…

— Пък ако се разрасне туй явление, дългоушеството, поради размножение? — намесил се и Пондьо. — Ако един ден подавляющото мнозинство заприлича досущ на магаре — тогаз пък ще се подиграват на онез, дето… не са с такива кат нашите уши. Я разсъди: има ли нещо по-смешно и по-таквоз за подиграване от магаре, дет не е с магарешки уши?… То е пък още по-безутешно!

— Юначеее, ела при назиии! — викала и сновяла тълпата. — Твоите другари разбраха, че е вятър живата водаааа!…

Стоедин свалил капата и станал видим насред двора.

— Къде са?

Всички утихнали и замрели кой където бил.

— А, отидоха си — проправил си път към него Пондьо. — Рекоха, комуто трябва жива вода — да си я дири. Ний не сме повече на тоя свят. Тъй рекоха, на, клетва ти се кълна. Оставиха те.

Дългоухото множество утвърдително закимало.

— Лъжете — внезапно се натъжил Стоедин. — Устата ви лъже, но ушите издават истината.

И тогава дочул задавен вой — гласът на Бишо долетял глухо, сякаш изпод земята. Лумнало закъснялото многогласие на тълпата, която завикала, запяла, закискала се — да заглуши тоя измъчен вой.

— Назад!… — хвърлил се към конюшните Стоедин, някого съборил, другиго оттласнал. — Назад, не отговарям!

Втурнал се вътре, размятал чулове и кошове, пръснал сеното, измъкнал изпод купището Бишо и Фотко, изправил ги на крака, скъсал въжето, с което били вързани гръб в гръб, тласнал ги пред себе си и изскочил пред тълпата.

— Махайте се! Не ме вкарвайте в грях.

— Не го пущайтеее! — писнал отдалече Матаки. — Половин век години ще избягат с него!

Стоедин вдигнал боздугана и бавно тръгнал към портата.

— Който ни приближи — на дърво ще го направя!

Тълпата се люшнала, отстъпила през портата към мегдана. Бишо и Фотко вървели, притиснати в гърба му. Излезли при сергиите. И тогава от многолюдието се отделил Гъдьо, кротко приближил и заговорнически зашепнал:

— Харно, юначе… ала и да я стигнеш, живата вода, без тоя магьосан пръстен — няма да я вземеш! — извадил от пазва пръстена и загърбил тълпата. — Дай ми за него още девет години. За истински юнак го бях скрил! Ти си истинският! Дай! Инак братята ми ще го откраднат!

Стоедин надникнал в очите му и разбрал, че не лъже. Взел пръстена, повъртял го в ръце.

— А какво ще правя с него? Какво може той?

— Купи го и ще ти обадя — напрегнато изшушнал Гъдьо и като забелязал колебанието му, горещо дъхнал в лицето му: — Толкоз години даде вече — само и само да продължиш натам!… Бива ли да я намериш и да не можеш я взе? А?

Фотко уплашено се вкопчил в Стоедин, понечил да каже нещо, но побратимът му леко го оттласнал.

— Мирувай, прав е. Ха!

Зашлевил Гъдьо, той се олюлял, изгубил половината от бръчките си и косата му станала сива. А Стоедин побелял целият. И късата брада, която се появила на лицето му, и тя била бяла.

— Кажи сега, какво може тоя пръстен?

— Не знам — отскочил към тълпата Гъдьо и тържествуващо викнал. — Знам, че вече не можеш ме затри!… Не бойте се, няма да посегне! Аз съм вече колкото аз, толкова и той!… Осемнайсет негови години има в мене!… — пристъпил към Стоедин и тълпата го последвала. — Ний сме вече един чиляк в две кожи! Ще посегнеш? Зер от себе си ще късаш да затриваш?…

Стоедин го гледал тежко и дълго, гледал го, гледал — и като вдигнал боздугана, сякаш се вкаменил.

— Ха де!… Хаааа, видяхте ли как му отмаляха кунките!… Вече е наш!… Барабар с…

Не довършил. Стоедин въздъхнал, сякаш умъртвил нещо в себе си, рязко замахнал и го треснал с боздугана. Екнал тътен, претърколил се и затихнал — а Гъдьо се превърнал в дърво, прилично на човек. Тълпата обезумяло се пръснала на всички страни. А от покрива на купчийницата литнала гарга Кина, изкряскала, сякаш проклела, и се стопила високо в небето.

Стоедин мълком се обърнал и тръгнал към каручката. Фотко заплакал, препъвал се до него и заничал в лицето му:

— Побратиме, ти ли си това?… Ти ли си?…

— Не реви — вяло проговорил Стоедин. — Може и наполовина да съм, но — аз съм.

Впрегнал се и поел през късата уличка. Достигнал мостчето, съборил го над рова и повлякъл каручката през полето. Крачел с наведена глава и тежко мълчал. Фотко не смеел да го заприказва. Само Бишо, колкото се отдалечавали от града-чаршия, лаел все по-радостно.

Гаргата кръжала и гледала как каручката се поклаща по коловоза. Размахала крила, изпреварила я и кацнала далече напред. Превърнала се в бабичка, закретала насреща и отдалече викнала:

— Продадохте ли, сине? Забавихте се, та рекох да ви посрещна!

Стоедин вдигнал глава, спрял. Забелязал, че Кина крие едната ръка зад гърба си.

— Продадох, бабо, много нещо продадох… ама да видиме за какво го продадох.

— А? — приближила Кина. — Не чувам яко, сине…

— Стой си там! — сурово я спрял с очи Стоедин, отпрегнал се, извадил от пазва златиците и й ги оставил в каручката. — Ей ти и за крави, и за биволи.

— А? — прекрачила пак Кина. — Не чух, сине…

— Стой си там, рекох! Като не чуеш — не видиш ли?

— А?… Речи по-силно!

Издебнала го и се хвърлила върху му. Стоедин замахнал с боздугана, но Кина посегнала с ноктестата ръка, отбила удара и се протегнала към устата му. Стоедин успял да я улови, сборичкали се, но Кина го съборила.

Бишо излаял, ухапал Кина, изквичал, претъркулнал се и започнал да плюе. А Фотко се вцепенил от ужас и не можел да помръдне. Опулено гледал как побратимът му опитва да задържи ноктестата ръка далече от лицето си и как тази ръка бавно го приближава.

— Мммм… значи ти си… тая, дето… — изнемогвал Стоедин.

— Не се противи, сине… — зло шепнела Кина. — За твое добро е… Ще онемееш… ще се отървеш, ще се успокоиш, ще спреш…

Още малко и ноктите й щели да докоснат Стоедин — той отчаяно извъртял глава. Фотко се ужасил така безмерно, че се изтръгнал от вцепенението, хвърлил се към боздугана, вдигнал го като перце, треснал Кина по гърба и паднал.

Тътен разлюлял земята, каручката изчезнала, а Кина се превърнала в дърво, прилично на човек.

Стоедин я отбутнал от себе си, отмаляло отдъхнал и станал. Зло ритнал дънера-човек, огледал се за боздугана и кимнал на Фотко без всякаква благодарност:

— Подай го.

Фотко изненадано се вгледал в побратима си, но не казал нищо. Опитал да вдигне боздугана и не могъл.

— Не се преструвай! — сърдито се навъсил Стоедин.

— Не се преструвам.

— А одеве как го вдигна, бре?

— Н… не знам.

— Не знам!… — подиграл го Стоедин. — Не знам!…

Вдигнал боздугана, окачил го на пояса си и тръгнал, без да се обръща.

Фотко и Бишо го последвали. Слънцето вече залязло и червеното небе тъмнеело, сякаш гаснела жар.

16

А в същото време в разгромения свят на упътвачите се разгаряла утринта. Мальо, както си бил разпнат по корем, зъзнел гладен и нещастен — и като не можел да достигне храната, струпана пред лицето му, плюел я.

Наострил уши — на портичката се издумкало и гласът на Стоедин долетял като изпод земята:

— Ей, отворете!… Няма да си искаме вълшебната кърпа, не бойте се, отворете!

— Отварям!… — изревал с цяло гърло Мальо и зъбите му така радостно затракали, че едва изрекъл благата приказка-заклинание: — Аковсякамуммунхабимммендбранлабръмбарънтбимнайногон!

Е, изглежда, било важно какво ще се изрече, а не как ще се изрече. Портичката се отворила послушно и широко, тримата побратими влезли. Мальо загледал тях, а те — него.

— Какво е ставало тука, бре? — удивил се Фотко.

— Какво е ставало там-ка, бря? — забол очи в Стоедин Мальо. — Кой е този? — и се уплашил. — Господарю, познах те, малко нещо май брада си пуснал! Тъй по ти отива!

Стоедин седнал на камъка и тежко се вторачил в другата, неотваряната портичка. А Фотко тръгнал към Мальо.

— Не ме гонете, моля ви се, аз ще съм ви от голяма полза! — унизено се замолил Мальо. — Пак ще си спя в кочината, вий си се настанете в къщите, аз ще ви обадя как ще упътваме! А?… Магарянце драго, дали щеш ми тикна паничката към устата, пък когато пожелаете — отвържете ме, няма да съжалявате! Всичкия им занаят прихванах, а че и отгоре биля се изпипах, майстор на майсторите ще ви чиракува, а?…

— Ние сме за жива вода тръгнали, щурако! — отвързал го Фотко. — За жива вода! Забрави ли?

И това било казано към Мальо, но изречено за Стоедин, защото Фотко с разтревожено сърце усещал промяната у побратима си — и озлоблението, и непривичната му подозрителност, и угасналата вяра — и това го плашело и натъжавало.

— Помня, как ще съм забравил! — бързо лапал прегладнелият Мальо, пъргаво се наял, лениво доял и блажено се оригнал. — Аз, господарю, ти препоръчвам да си избереш къщата на Проклет Кальо, най е слънчева.

— Ти си я избери нея! — освирепял Фотко. — Побратимът ей сега ще изрече гневната приказка и…

Млъкнал с надежда. Стоедин се надигнал от камъка:

— Щом досега другите ме правиха на улав, защо и аз да не се направя веднъж… на съвсем улав — скривил подигравателна усмивка и опитал да уподоби гласа на устата-чудовище.

— Един мре от глад, а друг му бърка в пазвата за ляб!

Портичката не помръднала. Отишъл при нея.

— С мъдър плачи, с луд не пей, четири келеша пет капитана, ти ли си аз, или аз съм ти! Дрън-дрън-кукурек! А? Да виждате нещо? Да се е отворила?

— Побратиме, недей така, моля ти се! — проплакал Фотко.

— Кажи още!…

— Какво да кажа?… — ритнал портичката Стоедин, обърнал й гръб и се отприщил. — Че като последен глупак тръгнах да гоня вятъра? Че си попилях живота за тоя, дето духа?… Че ги раздадох тия години, та да ме лъжат като шашкънин!… Да ми пълнят душата с воня всякакви мискини!… Да се слутам като безумен, докато пукна!… На, гледай ме на що приличам вече!… Жива вода!… Толкоз свят я е дирил — та до мен опря да я найда! А? Щото, някой си рекъл, че я има?

— Прав е чилякът — кротко се обадил Мальо. — Господарю, недей се коси. Прав си, така е.

— Н… не е така… — поразено промълвил Фотко.

— А как?… Яд те е, че казвам истината! Няма жива вода! — яростно викнал Стоедин. — Проклет да е, който рече — има! Не е имало и никога няма да има!… Няма жива вода!…

Няма! Няма!

И млъкнал… Лицето на Фотко бавно се обистрило. Мальо се втрещил. Бишо изскимтял и учудено излаял.

Стоедин се обърнал и видял, че портичката се отворила. От нея, далече към хоризонта, водел пустият червеникав път. И там не било заран, а меко пладне.

Сподавено се окашлял, приседнал направо на земята, ръцете му треперели. През портичката нахлул горещ въздух и изсушил лицето му.

Бишо излаял, втурнал се навън, спрял и излаял пак, призивно и нетърпеливо. Фотко изправил побратима си и го извел през портичката.

— Господарю, не ме оставяйте, бря! Нека дода с вази, а? — примолил се Мальо.

— Не ни трябваш — отсякъл Фотко.

— Ще ви служа, бря! Нали аз ви помогнах в началото?

— Помогна?… Предаде си господарите. А който веднъж предаде някого — мъчно спира.

— Защо е чак таквоз магаре туй магаре, бря!

— Пръждосвай се!

Но Стоедин се спрял: — Чакай. Ще те питам нещо. Не ме ли излъжеш — ще те взема. — И го загледал в очите. Мальо примижал с едното, а другото, зорко и зелено, сякаш се прицелвало. — Защо искаш с нас?

— А че… — поколебал се Мальо и довършил с цяло сърце: — Искам да видя как няма да я намерите живата вода бря, господарю!…

— Пуууу! — отвърнал се Фотко. А Стоедин разведрено се усмихнал:

— Харно. Тръгвай.

И по пустия път между червеникавите пясъчни хълмове поели четиримата. Стоедин крачел все по-уверено, все по-леко, възраждал се и за себе си, и за онова, което предстои. Защото разбрал: където добрината, обичта и приятелството искат да помогнат и не могат, помага зложелателството и завистта — стига да не спреш по пътя.

1

Пясъците опирали в руините на пустото село. Порутени били и къщи, и дувари. По уличките и дворовете растял татул и троскот, повитуха душела подивелите овошки.

Насред мегданя — кладенец. От високото орехово дърво големият гарван гледал в пътя. Под дървото, край загасналия огън с гърнето, клечели и дремели с лъжици в ръце близначките баби Пана и Кустадина.

Гарванът се спуснал, кацнал при тях и се превърнал в Злоокия старец. Бабите сепнато се пробудили:

— А? Иде ли? — прозяла се Пана.

— Никаква се не види — поклатил глава Злоокия.

— Чак такова чакане пък досега не е било — разбъркала гърнето Кустадина, плюла в пепелта и огънят лумнал. — Трети път го подгряваме. Още колко ще я чакаме?

— Аз викам — да почваме, а, нане? — запитала Пана. Но Злоокия не отговорил. Седял на земята и угрижено люлеел глава. — Щом трае, значи разрешава.

Бабите се изправили и заиграли: — Ко̀пчи но̀га, дру̀сни пѐта, ку̀сни! — посегнали с лъжици към гърнето и засърбали. — Мляс-мляс, хруп-ръп, две са баби — нема зъб!… Две близначки-баби, Пана-Кустадина! Ко̀пчи но̀га, дру̀сни пѐта…

— Тц, не става — спряла Пана. — Две баби хоро не правят. Нане, я се хвани и ти, та да ни стане хорото!

— Ох, сестри, не ми е до игра. Страх ме е, нещо лошо и тоя път е станало.

Откачил от врата си торбичката-муска, извадил кичура коса, вързан със син конец, и го пуснал на земята. Дал знак, тримата започнали дружно да се поклащат, плюли върху кичура и отскочили…

Задимяло, димът се сгъстил, станал все по-син и по-плътен, докато оживяла Кина: посегнала с ноктеста ръка, политнала като ударена и простенала:

— Сестри, нане, чужда го лудост не лови, своя си има! Езикът му е при ума, а ума при сърцето, там, там го… поразете, инак…

И се вкостенила. Костта била лъскава, като полиран камък. Бързо се прояла, станала зърнеста и започнала да се руши — струяла, сипела се, докато се превърнала в купчинка синкав прах.

Злоокия гребнал шепа и посипал глава:

— О, о, Кино сестро, просто да ти е, прости ни и назе!

— О, о, Кино сестро, душо отровна! — посипали глави Пана и Кустадина. — Мъст ще мъстиме за тебе, мъст, мъст!… Оооо, камо го да дойде!

— Нане, дай ни го на назе! — изпищяла Пана.

— Знам ли, сестри… Щом можа до тука чак да стигне — по е харно и аз да помогна.

— Нане, знаеш: кого не сме поели, него не сме спрели! — помолила се и Кустадина. — Дай го, нека наш да бъде!

— Е, харно — въздъхнал Злоокият. — Ама, нищо не жалете. И… не бързайте, та да се не забавите. Ще ви чакам на брега.

Превърнал се в гарван, изгракал, вдигнал се високо-високо, паднал като камък и влетял право в гърлото на кладенеца.

Близначките баби се разшетали: духнали гърнето и то изчезнало. Духнали огъня и обгорената земя обрасла в троскот. После духнали едновременно в лицата си — и изчезнали. А там, където стоели, израснала жълта роза и жълта теменуга.

2

Най-сетне уголемената Стоединова дружина достигнала пустото село.

— Господарю, а к’во ли е туй, дет го наближаваме? — запитал Мальо, който вървял настрана, като зрител.

— Сляп ли си, бре? — сопнал се Фотко. — Каквото виждаш ти, това виждаме и ние.

— Виждам съборетини. И нищо за ядене. Господарю, много съм гладен!

— Само ти си гладен!

— Аз си моя корем слушам. Всеки с корема си.

— Пу, не мога вече да го гледам! — кипнал Фотко, нахлупил му капата и Мальо изчезнал.

Навлезли в уличката, пробили си път през буренака. Бишо излаял, вдигнал нос и душел напрегнато и тревожно. А Стоедин се оживил, оглеждал се на всички страни:

— Да не задминем!… Тук някъде трябва да има кладенец, пуст кладенец.

— Откъде знаеш? — изненадал се Фотко.

— Така помня. Пуст кладенец… в пусто село…

И едновременно го видели там, под ореха, на мегдана. Забързали, Фотко изпреварил Стоедин, предпазливо докоснал зиданото гърло, надникнал… Наистина бил пуст, вода не се виждала.

Стоедин уморено приседнал. Бишо прилегнал до него, близнал цървула му и гладно изскимтял.

— Харно, ами натам — какво ще чиниме? — нетърпеливо се разтъпкал Фотко.

— А?… Тука трябва нещо да се случи.

— Какво например?

— Не знам… — полегнал Стоедин. — Ще чакаме, да видим.

Дочул се кикотът на Мальо, Фотко замахнал по посока на гласа, капата се търкулнала и Мальо станал видим.

— Що се смееш, бре? — прибрал си капата Фотко.

— Ми, щото знам какво ще се случи. Както сме гладни, ще почакаме и да ожаднеем — пък ще се върнем обратно — несъзнателно хванал теменугата и дръпнал да я откъсне, но не могъл. — Нашето е все едно да пуснем питомното, пък да хукнем подир дивото.

Както си лежал, от безделие помирисал теменугата — изумено млъкнал, опипал корем — и започнал да вдишва аромата й с трескава лакомия. Стоедин и Фотко се спогледали, Фотко се надигнал и помирисал розата:

— Засища!… Побратиме, и глад засища, и жажда — с едната миризма засища!

Стоедин помирисал само веднъж и лицето му се сбърчило в замислена усмивка.

Фотко задърпал Бишо към цветето: — Дали и него ще засити? Бишо се противял, ръмжал и лаел, но Фотко насила навел носа му към розата, принудил го да вдъхне и той щастливо се облизал, изсумтял, повторил…

Пръв заспал Мальо. Фотко сънено промърморил нещо, отпуснал се като преял и затворил очи. Заспал и Стоедин. Последен заспал Бишо — изхъркал отривисто, като изкомандувай.

Тогава теменугата се раздвижила и започнала да расте. Розата сякаш я изчакала да се изравнят по височина — цветята изчезнали и на мястото им се появили близначките Пана и Кустадина — но това не били грозните, щърби баби, а моми хубавици. Красотата на тъмнокосата Пана била властна и натрапчива, а на русата Кустадина — нежна и ефирна. Облеклото им — великолепно и еднакво.

Докато се любували една на друга, Кустадина хванала с два пръста Фотко, повдигнала го като перушина и го пуснала в кладенеца. Пана отдалече запратила в каменното гърло Бишо, Кустадина се изсмяла тихо и звънко, подхвърлила й Мальо — Пана го допратила към кладенеца, посегнала, та вдигнала и Стоедин… И миг преди да го пусне в бездънното гърло, се вторачила в бистрото зърно, което пришил на ризата си като копче.

— О, сестрице! Той си невяста имал!

Двете се навели над зърното. Под погледа им блясъкът му се изгубил и в него, като в зеница, се появило лицето на Невянка: унесено се поклащала, сякаш си тананикала.

— Че какво й е харесал толкова?… — снизходително се засмяла Кустадина. — Не бой се, щом ни види — и ще я забрави.

— Ако вече не я е забравил — успокоила се Пана и го пуснала в кладенеца.

Двете се уловили за ръце, едва-едва се докоснали-целунали и се превърнали в гарги. Литнали високо, още по-високо — и паднали в гърлото на кладенеца като камъни.

3

Красотата на тази гора била най-силна и най-зловеща: тук храсти нямало, а дърветата, разноцветни — от червеното на медта до бялото на среброто — пречупвали многократно светлината, препращали я едно на друго, блестели и преливали с тежка, ледена лъскавина. Едни сякаш вдигнали ръце-клони към небето, други се счепкали, сякаш търсели помощ едно от друго, трети политнали и падали цяла вечност…

Стоедин, Бишо, Фотко и Мальо спели, натъркаляни един до друг. Двете гарги кацнали над тях, едната клъвнала клончето под себе си и то звънливо запяло. Другата клъвнала дънера, нисък мелодичен глас се вплел в първия… Прелитали от дърво на дърво, клъввали ту едно, ту друго. Плетяло се чудото на музиката, зазвучавала все по-проникващо и многогласо. Дивна била тази музика — зовяла, без да заповядва, будела заспали желания, раждала нови надежди… Стоедин отворил очи и се заслушал.

— Брееее!… — събудил се и Фотко и прехласнато се надигнал на лакът. — Побратиме, да бях си отишъл от тоя свят, нямаше да знам, че има чак такава хубост!…

Отворил очи и Мальо, заслушал се жадно, бавно се изправил, приклякал и крачел, издавал странни звуци, сякаш опитвал да приглася, разперил ръце, завъртял глава и длани:

— Ъх, господари!… Прави ми се нящо! Ах-лелей, незабавната!

— Какво? — засмял се Фотко.

— Не знам!… Обачеее не ме свъртаааа, ах-на-едноооо-мястоо, трал-лала, лиий-лъъъъ!

Стоедин станал и огледал за пътя — ето го, ясно личал между чудноватите дървета. Обърнал се — и застинал: пътят пак се протягал пред него. Извил само глава — пътят пак се преместил. Накъдето се обърнел, натам се появявал и пътят — сякаш искал да го улесни.

— Да будиме ли Бишето? — изправил се и Фотко.

Бишо хъркал все така отривисто, но лицето му се гърчело като в лош сън. И когато Фотко го побутнал, сепнато скочил, заслушал се в музиката и се ужасил като от нещо зло и непоносимо. Изревал, втурнал се бясно и сляпо, хласнал се в насрещното дърво, претъркулнал се, диво скочил.

— Дръжте го! — хвърлил се Стоедин.

Погнали го, а Бишо се мятал като подпален, блъскал се из дърветата, виел и лаел, изтръгнал се от Мальо, изтръгнал се от Стоедин, налетял на Фотко, ухапал го, съборил го — внезапно млъкнал и като се завъртял около себе си, седнал на земята. Тримата го наобиколили. Огледал ги като пробуден:

— Магаренце, къде сме?… Кои са тия?

— Не ме ли позна? — помълчал Стоедин.

— Стоединчо… — потресено се взрял в него Бишо. — Що е ставало с тебе?…

— Бряаа, очовечи се! — слисано се изкискал Мальо. — Гледай чудо — кучето се побърка и се очовечи!

— Хайде — поел по пустия път Стоедин. Мальо и Фотко тръгнали с него. Бишо ги последвал, но постоянно се оглеждал, сякаш го заплашвала безименна опасност, и накрая измъчено спрял:

— Тц, мене ми тука никак не харесва. Стоединчо, аз размислих, искам да си се върна. Как да се върна, а?

Спрели и другите. Мальо се ухилил с лошо любопитство. А Стоедин гледал Бишо в очите и мълчал.

— А?… Много силно искам да се върна! Ти баща, ти майка — речи, как?

— Не знам.

— Ааааа!… Да ме довлечеш тука — знаеш! А да ме упътиш да се върна — не знаеш!… — разтреперал се Бишо. — Това водене ли е? Това е крадене! Крадете ме от самия мене!… Кога един се наеме да води, требе да може и да упъти обратно, щом некой поиска обратно! Аз друго водене го не признавам за водене!

— Бре, па ти като куче беше по-човек, бре! — кипнал Фотко.

— Ти сам тръгна — тежко проговорил Стоедин. — Никой не те е повеждал.

— Да, обаче вие приехте ли ме?… Приехте ли ме?

— Това ли ни е вината?

И пак поел по пътя. Фотко и Мальо го последвали.

Бишо останал с отворена уста — все пак разбрал, че укорът му е несправедлив. Помаял се, но ако се тревожел, докато бил с тях, без тях направо се плашел — и затичал подире им, да ги настигне.

4

Гората свършила внезапно и музиката останала зад тях, едва доловима, като шепот. А пред очите им се открил с цялото си великолепие и метална многобагреност градът-палат. Пустият път опирал право в портата на крепостната стена. Стоедин озадачено присвил око, Мальо прехласнато чешел гърди, Фотко умилено грейнал — от една хубост попаднали в друга, по-голяма. Дори Бишо, покорен от гледката, притихнал.

Изглежда ги забелязали, защото на крепостната стена настанало оживление, прибляснали дълги сребърни тръби и гласът им ги приканил тържествено и гостоприемно.

Тъкмо забързали, от портата насреща им изтичала жена — тичала, тичала, спряла. Затичала обратно, пак спряла. Отново затичала към тях, препънала се и като се втурнала обратно — хлътнала в портата.

Отблизо крепостната стена била гладка и отразявала приближаването им като огледало. Бишо се огледал под вежда, Фотко оправил дрехите си, а Мальо наслюнчил длан и пригладил коса:

— Ау, леле, туй да се строши — седем хиляди години нещастна любов.

От портата пак изтичала навън жената и станало ясно, че това не е жена, а мъж в дълга риза. Отминал ги, без да ги погледне дори, тичал към гората, тичал, спрял. Побягнал обратно, пак спрял и отново хукнал към гората.

Стоедин вдигнал лице и викнал:

— Много свирите!… — тръбите млъкнали и един от тръбачите се навел. — Защо свирите?

— Ами приветстваме ви! Това са инструменти за приветстване! Освен приветстване с тях друго не става! Имаме си ги — употребяваме си ги, нали така! Видим, че някой иде — и, нали така!

— А всички ли, които идат, приветствате?

— Без изключение! Приветстваме, изречем „Добре дошел“ и „Много сме щастливи“, пък новодошлият — както знае. Воля му влезе, воля му — върне се, нали така!… Рекох ли ви „Добре дошли и заповядайте, много сме щастливи“?

— Рече — огледал гладката стена Стоедин. Оня с ризата сега тичал обратно към портата. Пак спрял, затичал към гората, но само след няколко крачки се обърнал и развял поли, влетял обратно в палата. — Ей, а тоя… защо тича така?

— А?… Не тича. Колебае се. Да влезе ли, да се върне ли. Вече десетина години как се колебае.

— А… доста ли се връщат? — отново вдигнал лице Стоедин.

— Уха!… Не ги ли видяхте?… Е как, бре, нали през тях сте минали? Оная там гора — от що мислиш е образувана?

— Па от дървета, от що! — озъбил се Бишо.

— Видя ли как сбърка? — засмял се тръбачът. — Хора са! — и веднага се поправил. — Така де, бяха хора!

Приказвало му се на човека — явно не посрещал често гости. Навел се и дружелюбно ги разгледал:

— Сега вие например — как решавате? Ще влизате ли, ще се колебаете ли, или ще се връщате?

Стоедин не отговорил.

— А, побратиме? — разтревожил се Фотко и викнал срещу тръбача. — Ами срещу какво пущате вътре и какво е това?

— Това е град-палат и е на нашите две мили повелителки Вакла Пана и Пембе Кустадина! Всичко ни е от хубаво по-хубаво, само едно е лошо: пущаме без ограничения и напълно даром!

— Щоооо? — наострил ухо Мальо, подозрително се окашлял и погледнал Стоедин. — А че как тъй… напълно даром… Тук има нещо!

— Видяхте ли? — с готовност пояснил тръбачът. — Аз какво ви казвам?… Изправи се врелият и кипял, както ей тоя, вашият, замижи с едното око и си рече: „Аааа, тука нещо не е чисто! Уж даром, пък сигур, като влезеш…“ После се олези хитро и изреве накъмто мене: „Тия да ги разправяш на опинците ми!“, ако е с опинци. Ако е с чизми или чепици, добави и нещо обидно. Босите само попържат наум и безгласно се връщат. И като стигнат ей там, в гората — кънтят-звъннат…

Стоедин тръгнал към портата, решил да влиза. Бишо и Фотко веднага го последвали, а Мальо пак вървял малко встрани, като зрител. Тръбачът, който се приготвил да разказва дълго, разочаровано се навел от стената:

— Чакайте, бре, защо се разбързахте изведнъж, питайте ме още нещо, да си поприказваме — влизането няма да ви избяга!…

И махнал с ръка.

На портата едва не се сблъскали с колебаещия се, който отново предприел пъргавото си двоумене — и влезли в малък двор, постлан с метални плочи. Оттук към високите, бляскаво-слепи стени на палата, водела само една врата.

Очаквали ги четири носила с осем носачи и четири коня с четирима коняри. Слуга Радул — едър и широколик, в лъскави кожени дрехи, целият в пулове и катарами — пристъпил и дълбоко се поклонил:

— Заповядайте в града-палат, господари! Нашите мили повелителки, Вакла Пана и Пембе Кустадина, ви очакват. Как предпочитате? Пеша или на носило?… А на какво носило — човешко или животинско?

— Е как… — не повярвал Бишо. — Зер, на кон, из калидора…

— Някои са петимни да влязат на кон и в одая, господарю — поклонил му се Радул. — При нас и това може. При нас — всичко може.

— Аз си избирам на кон! — подскочил Мальо.

— Заповядай, господарю — помогнал му да възседне Радул.

— Кхм, я, бре — освежено се изкискал Бишо. — Тия тамо ли носят? — и се упътил към носилата.

— Па, щом искат, нека ни поносят, а, побратиме? — ревниво го изпреварил Фотко.

Радул дал знак и двамата ги настанили в носила. Поклонил се към Стоедин:

— А ти, господарю?

— Аз — пеша. За мене нямай грижа.

Радул го огледал с любопитство… И отворил вратата. Въвел ги в черен метален коридор, чиито лъскави стени матово блестели и откънтявали стъпките и на коня, и на хората.

5

Лъскави стени да искаш — ето, и тая огромна зала блестяла и множела светлините на огромния полилей, а подът й бил равна, жива поляна. Най-силно поразявало пространството: далече един от друг били пръснати сухо, сгърчено дърво, камък обрасъл с мъх, полиран сандък и кош, обърнат с дъното нагоре. Но нищо не хвърляло никаква сянка.

Двете хубавици близначки седели на тревата, навели глави над кръгла водна повърхност, колкото гърлото на кладенец — на педя под равнището на поляната. Там, като във вълшебно прозорче, се виждало онова, което искали да видят.

Стоедин, съпровождан от Радул, вървял по черния метален коридор и любопитно оглеждал стените, но любопитството му било привидно — подтискало го недоверие, ето, вървешком посегнал и докоснал стената… Любопитството на Фотко било възторжено и откровено — разглеждал наоколо си със зяпнала уста… Бишо не бил любопитен, бил само горд. И вече малко надменен. Нещо господарско започнало да се пробужда в него — нали го носели на носило като господар!… А любопитството на Мальо било злорадо и напрегнато — като у дете, което очаква да стане пакост, че да се зарадва: вкопчил се с две ръце в гривата на коня и нетърпеливо въртял очи…

Пана и Кустадина се засмели нежно и звънко, разбрали се с очи и плеснали длани. Направо от блестящата стена се появили слуга Радко и слуга Радостин. И те били облечени в лъскави кожени дрехи, но катарамите по облеклото на Радостин, дребен като джудже, били най-многобройни.

Двамата приближили и подканени, разгледали изображението във водната повърхност.

— Магарето е лесно — кимнал към образа на Фотко слуга Радко и преместил поглед върху Бишо. — И този, косматият, е втасал.

— А старецът?… — запитала-пропяла Пана. — Него как?

— Има как — помислил, че го пита за Мальо Радко. — Той от този кон лесно няма да се пусне.

— За стареца те питаме, оня, дето е до Радул! — избухнала Кустадина. Грубостта за миг я направила грозна, заприличала на познатата ни бабичка, но веднага се овладяла и пак станала нежна и красива.

— Тоя не е старец — сгърчил кукленско лице Радостин.

— Така е, повелително — потвърдил Радко. — Остарели са му само телесата. Онова, конничето — то е одъртяло, преди да възмъжее.

— Харно, за младия старец кажи! — кипнала Пана, погрозняла, овладяла се и пак се разхубавила. — Него — как?

Радостин и Радко се спогледали:

— Него… а?… Спрем ли му дружината… Оттам трябва да опитаме.

— Не, този изпуснем ли го — и сам ще продължи — поклатил глава Радостин.

— Е?… — нежно се усмихнала Кустадина. — Не разбрахме, него — как?

Радко и Радостин внимателно наблюдавали изображението: процесията вече отминала черния коридор и навлязла в друг — сините му стени били отрупани с релефи. Стоедин се вгледал пътьом и открил, че това са техните собствени ликове, но нито се ядосал, нито пък зарадвал.

— За него е рано да решим, повелителко — угрижено сбърчило чело джуджето Радостин. — Нека го поразходим… и то ще си покаже — как.

Пана духнала водната повърхност и изображението изчезнало. Набраздила се и веднага се успокоила тъмна, та чак черна вода.

— Така да е… И нищо не жалете.

Радко и Радостин се поклонили и се отдръпнали далече. Сякаш направо през стената влезли новодошлите и придружителите им. Радул се поклонил:

— Повелителки, радостен съм, доведох ви гости.

Близначките се изправили и засияли с цялата си хубост. Фотко така се смаял от красотата им, че чак се уплашил, като от божества. Бишо ги разгледал снизходително, сякаш си ги е поръчал. А Мальо вдъхновено паднал от коня, запълзял към едната, запълзял към другата, объркал се, седнал. Облещил очи-паници, преглътнал, върнал се при коня и пак го възседнал.

Стоедин очаровано се любувал на близначките. Възхищението стоплило лицето му.

— Дваж по-радостни сме да ги посрещнем, Радуле — пропяла Пана.

— Кои сте вие, пътници-юнаци, и накъде сте път поели? — нежно се усмихнала Кустадина.

За обща изненада Бишо изпреварил всички. Пристъпил, окашлял се господарски и засукал мустак:

— Па, каквито ни видиш, моме убавице, такива ни пиши! От секакъв чешит сме се сбрали. Мислихме що мислихме, па си рекохме, бре, ама докога ще я дирят напусто тая ми ти жива вода? От памтивека, та до века? Аааа, нема го майстора. Я да се хванеме и да я найдеме, та да се успокои тоя гяур свет. И — пойдохме, значи, и сме с намерение да я найдеме. Това е положението.

— И ние тъй си казахме, те ще са, дето най-сетне ще я намерят, живата вода — засмяла се, сякаш звънчета звъннали, Кустадина и се обърнала към Радко и Радостин. — Хората са път били, нагостете ги, настанете ги да си отдъхнат…

— Сполай, хубавице — намесил се Стоедин. — Ни сме гладни, ни сме жадни, една молба имаме: да ни покажете откъде отвежда пустият път.

— Защо бързаш толкова, юначе? — усмихнала му се Пана.

— Чакала ви е досега живата вода — още ден ще почака…

— Тя може да чака — аз не мога.

— А за какво ти трябва, а, юначе? — опитала на свой ред да го задържи Кустадина. Слугите разменили погледи, Радостин наострил уши.

— Не ме питай, хубавице — меко се усмихнал Стоедин. — Не ща ни да лъжа, ни да кажа — и замислено додал: — За добро ми трябва.

— Тогаз — сполука ти, юначе!… — скрили разочарованието си близначките и се поклонили. — Лек ви път.

— Сполай ви — поклонил им се и Стоедин.

— По мене, господарю — кимнало му джуджето. В блестящата стена се появила ниска портичка — отворило я. Подир Стоедин излезли и слугите с носилата, в които блаженствува-ли Бишо и Фотко.

— Ей, како, ами аз как ще мина с този ат през нея протка? — разиграл коня Мальо. — Нисичка ми се види!

— А ти защо бързаш толкова, юначе?

— А че да видя как не се достига до живата вода, мари! — изкискал се в шепа Мальо.

— Тогава — не натам!… — вдигнала вежди Пана.

Радул се пресегнал, свалил го от коня и го побутнал към водната повърхност.

— Защо ме тласкаш?… — забил пети в тревата Мальо. — Чакайте бря, аз съм с него и…

— Забрави! — помилвала го Кустадина. — Той оттука няма да излезе. Нали искаш да видиш как не се достига живата вода?… Ще се нагледаш до насита.

Радко и Радостин го вдигнали, а Мальо ревнал, боричкал се и ритал:

— Чакайте, не ме давете!… Пожалете меее, не съм виновен, аз го не искам туй, сърцето ми го искааа!… Милооост, роб до гроб ви ставааам…

Бухнали го. Изчезнал като през стъкло — водната повърхност си останала гладка.

— И конят, а, сестрице? — нежно се засмяла Кустадина. — Нека гледа отвисоко.

Пана откъснала косъм от гривата на коня и той изчезнал. Запратила косъма в кладенеца и в тъмните му дълбини се напластило неясно движение.

6

Далече в морето, чак към хоризонта, блестял островръх стъклен остров и слънцето вадело от снагата му разноцветни бликове.

С годините на брега се разраснало селище: стари колиби, по-нови колиби, каменни къщички с дворчета, къщички с кули, с равни покриви, със стръмни покриви — кой откъдето дошел и в каквато къща израснал, такава и тук гледал да уподоби. Щъкали мъже-юнаци — едни кърпели дрехи, други потягали оръжия, трети мажели каици, четвърти просто лениво си лежели и се греели на слънце. Онези, които били тук най-отдавна, вече се заселили трайно при разбитите си надежди: копаели градинки, сечели дърва, пренареждали плочници или пасели кози и крави…

И всички наблюдавали Рижавия. Той, измежду юнаците, бил тука най-отскоро. Сега лежал на брега, сред прогнили и раздробени каици и салове — мокър, по едните гащи — и нетърпеливо отпочивал. Ето, все още задъхан станал, засилил се, бухнал в морето и заплувал към острова.

Сподирили го дружен, многоглас кикот, надигнали се подигравателни викове:

— Ха такааа!… Давай-давай, още малко!… Давай, не преставай, убре-бре-бре!… Я го, бре, юнаци, остана му сал хвърлей и малко да потича!… Давай-давай!… Оп-палаааа!

Изгубил сили, Рижавия се обърнал и заплувал към брега. Ужасено опитал да извика, нагълтал вода, успял да се хване за дъска-отломък, плувал и кашлял — усетил твърдо под краката си, стъпил и яростно се обидил:

— А бре, тутманици, защо не ме спасявате? Ами ако се бях удавил?

Насъбрала се тълпа, екнал щастлив кикот:

— Я па тоя?… Ни щеше да си първият, нито последният, главо! Що се тука давене давихме, па и колко не излязоха — до толко не знаеш да броиш!…

— Я оставете човека! — подло окуражавали Рижавия неколцина от най-старите юнаци. — Не е рекъл — не е препливал! Ааааа!… Нема да ги слушаш, плашат те! Айде пак.

— Убре-дебреее! — отново подивяла тълпата, кискали се, та чак плачели.

Навътре към сушата се надигал горист хълм. Край самотната землянка горял огън и къкрело гърне, а под нея — буйно изворче биело с ключ и се оттичало надолу по склона.

Злоокия седял под навеса на землянката, гледал кълбящата се повърхност на изворчето и разсеяно слушал далечната врява. Оттук и тълпата, и колибите, и къщите, смалени от разстоянието, изглеждали като играчки.

От изворчето, като избълван, излетял Мальо — както ревял и мятал ръце и крака, пльоснал на тревата и веднага скочил:

— Не ви лъжааа, роб до гроб ви ставам и… — с труд се опомнил, премигал, опипал се. — Дядо, жив ли съм бря?

Изворчето блъвнало и коня. Животното се разиграло, застанало до Мальо и той го възседнал.

— Само теб ли пратиха? — вдигнал очи от изворчето Злоокия.

— А че аз струвам колкото петима, старо-харо! — огледал отвисоко далечния бряг Мальо. — Там, долу ли са онез шашкъни, дето таквозят живата таквоз?… — изкискал се и пак изненадано се опипал. — Ха! През вода минах — сух останах! Как си го обясняваш?

— Изглежда такава ти е направата — бавно се усмихнал Злоокия.

— Така ще е — доволно сритал коня Мальо и го пуснал надолу, към брега.

А Злоокия отново се загледал в изворчето.

7

Движението в тъмните дълбини на кладенчето изчезнало. Близначките вдигнали глави: изчезнал и полираният сандък.

— Настигнете ги — заповядала Пана.

Радул и Радко се поклонили и излезли направо през блестящата стена. Кустадина духнала във водната повърхност и там се появило онова, което искали скрито да наблюдават.

Носачите изнасяли по стъпалата носилото на Бишо, подире му следвало носилото на Фотко. Стоедин вървял до джуджето. Радул и Радко се появили в края на стълбата, отворили кована врата и от гърлото й лумнала свирня на гайда.

— Оттук, господари — поклонил се Радул.

Въвели ги в широка одая с миндери и пухени възглавници. Трима мъжаги пушели наргилета, пиели вино и ядели, полуизлегнати на възглавниците. Прислужвали им шест моми, а девет гайди им свирели в един глас. Край стените неколцина старци премятали броеници и не късали лакоми очи от софрата.

— Василчо, ей онуйцък, дядов, си хапни!… — пропищяло треперящо старче и обърсало беззъба уста. — Знайш к’во е благо!… Аз, навремето, гат още можех да го ям, много го харесвах!…

— Това ли, бре? — великодушно посочил мръвка един от мъжагите и зинал уста. Момите се заели да го хранят.

— Да ви е сладко, юнаци! — надвиквали се старците, а мъжагите дъвчели с лениво блаженство.

Докато отминавали, Бишо завъртял глава, жадно се вгледал и побутнал Радул, който вървял до носилото му:

— Ей, какви са тия?

— Юнаци като вас, господарю — с готовност обяснил Радул. — Хареса им тук и останаха. Тримата обичат да ядат. Деветимата по обичат да свирят, когато се яде… А старците пък обичат да гледат, щото вече не могат да ядат. Всичките тука остаряха, от щастливи по-щастливи.

Отминали. Друга стълба го повела към широка двойна врата.

— Ей, а къде е малкият? — досетил се Фотко. — Я спри, че да ни настигне.

Послушно спрели, но Радко се поклонил:

— Няма да ви настигне, господарю. Прати ви много здраве и остана. Още там, при повелителките. Хареса му.

— При нас всеки прави, което му се иска, господари — додало джуджето Радостин. — А реши ли да остане, добре е дошел завинаги. Той така реши.

Стоедин помълчал, помълчал и отсякъл:

— Воля негова.

Радко отворил двойната врата и попаднали в друга одая. Тук всички спели: един — в удобно, пухено легло, друг — направо на пода… трети, както си бил прав, могъщо хъркал… Фотко развеселено посочил на Стоедин: шишкав чалмалия в съня си правел движения, сякаш миел ръце, миел и все не можел да ги измие… Друг се катерел по стълба, а онзи там — щедро раздавал, ала какво и кому — той си знаел.

— Не щеш ли и ти да подремнеш, господарю? — пошепнал в магарешкото Фотково ухо Радко. — Ще сънуваш каквото пожелаеш. Избери си сън, господарю.

— Млък и продължавай по-живо! — сепнал се Фотко.

— Е хайде сега всички да бързаме, щото на магарето му се бързало! — възпротивил се Бишо, но срещнал погледа на Стоедин и недоволно млъкнал.

Повели ги през следващата врата и попаднали в просторна градина. Далече в единия й край пушел огън, а още по-далече, в другия, се извисил пищен фойерверк. Борели се различни викове и шумове: кречетала, щастливи писъци, песни и кикот. Тук, в началото, дърветата били стари и високи, гъстак от драки и дива лоза се простирал от двете страни на пътеката.

— По мене, господарю — тръгнало напред джуджето.

— Още много ли има? — отегчил се Стоедин.

— Ще видиш, господарю.

Приближили към неколцина мъже: разположили се удобно на камънака, те наблюдавали как изранен, облечен в сърма и коприна човек се подлагал на ударите, които му нанасял с трън гол до кръста потурлия.

— Брей-брей, съсипа го! — цъкали с език зрителите. — Ха стига толкоз.

Сърмалията, понесъл поредния удар, се разходил в кръг и показал драскотините:

— Олелеее!… Кой до ден днешен е изял чак пък такъв бодлив удар?… Оооо, тъмно ми е от тъмни кръгове в очите и скоро няма да ми светне!…

— Стига ли? — запитал го потурлията.

— Стига, стига! — неискрено се провикнали зрителите.

— Стига с това ваше „стига“!… — ядосал се сърмалията. — Дума да не става! Аз вина изкупвам! Хайде.

Потурлията отново замахнал.

— Олелееее! Как ме болииии!… Нека ме боли.

Стоедин спрял, гледал и не вярвал на очите си: ама, тия хора, всичките били щастливи! И тоя, дето яде боя, и оня, дето бие, че и онези, дето гледат.

— И луди ли сте си завъдили? — озадачил се Фотко.

— А, не са по-луди от нас, господарю — пояснил Радко. — Този, дето яде боя, си има някаква вина и я изкупува. Защото иска да я повтори. Оня, дето го бие, пък обича да наказва. А другите обичат да гледат как се наказва. Да останем ли тук?

— Оооо, новаци! — забелязали ги зрителите. — Ха при нас! Леле, съсипва го, ще знаете!… Елате да съчувстваме!

Стоедин бързо отминал.

— Защо пак бързаме? — разсърдил се Бишо. — Защо да не погледаме!

— Искаш ли, господарю? — веднага се навел към него Радул.

Бишо се поколебал… и се ядосал на целия свят:

— Не искам, бре! Питам!

Проврели и неговото носило през гъстака. Сподирили ги виковете на зрителите: — Защо не щете, бре?… Каква по-голяма наслада, отколкото да съчувстваш?… Хайде, погледайте и натам, пък се върнете при нас!…

Направо през гъстака попаднали на малка полянка. Друга тълпа мъже наобиколила дългокос хитрец и тихо се кискала. Дългокосия, хванал с два пръста шипково клонче, едва-едва се докосвал с него и крещял с цяло гърло:

— Олелееее, убивам сееее!

— Не-не-неее, недей човече! — привидно се ужасявала тълпата. — Леле, пощади се! Молим ти се!

— Никаква милост, никаква пощада! Ау, повторно се убивам! Не ме дръж, не ме дръж!

Джуджето, уловило въпросителния поглед на Стоедин, с готовност се усмихнало:

— Този пък обича да лъже, че си е изкупил вината. Иска да я повтори, без да я е изкупил…

Тълпата ги забелязала: — Ей, новаци — напрегнато зашепнал един, — я при назе!… Елате, бре, голям смях пада!…

Отминали към едър мъж с обеца на ухото, който биел с прът сянката си и викал „Олеле“.

— Този пък изкупва бъдеща вина — обяснило джуджето. — Първо я изкупва, после я придобива.

— Има хляб у него! — внезапно се изкикотил Бишо. — Гявол е!

И пак поели през трънака. Към тях се присъединили първите любопитни, един изтичал напред и се провикнал:

— Ехееей, новаци дойдоха, елате да ги погледаме!…

Навлезли в гъстак от салкъм и шипки, сега любопитните се стичали отвсякъде, наобиколили ги, шушукали и им се радвали.

— Ехей, новаци, насам! — надигнал се сред гъстака чорлав дюлгерин и ги повикал с ръка. — Елате да си правиме най-гладките пътеки на света! Аз тъкмо привърших моята!

Стоедин си спомнил, че в началото на градината прекосили една стара и много гладка пътека, която вече гъсталакът започнал да превзема. Но тази, към която сега приближили, била от гладка по-гладка.

— Останете при мене, няма да сбъркате! — вдъхновено ги увещавал дюлгеринът. — Човекът е най-царственото нещо и щом се е пръкнал, прилягало му поне веднъж да мине по най-гладката, ама най-най-гладката пътека, от която по-гладка нито има, нито ще има! Ето я!… Години се трепах да я направя, ама най-после е готова! За жива вода сте поели, нали?

— Да — кимнал Фотко.

— Е, значи оставате при мене. Време ще спестите. Щото, за какво може да послужи най-вече една жива вода, освен да полееш с нея цялата земя, че да я направиш на една голяма, голяма, голяма гладка пътека? Аз ако бях толкоз глупав, че да продължа да я диря…

— Зер и ти си някога за жива вода тръгнал? — смаяно го прекъснал Фотко.

Дружно се засмели и дюлгеринът, и любопитните, добродушно го стреляли с длани: — Па само той ли? Всички сме така! Ала човек поумнява, право е, поумнява, рано или късно поумнява.

— Внимавайте! Сега — да я пробваме! — тържествено извадил от пазвата си яйце дюлгеринът. — Ако това пред вазе е най-гладката пътека — и викнал с цяло гърло: — като търкулна яйцето, ще спре в другия й край цяло и невредимо и няма да се пукне дори!… Не говориме за трошене или за спиране!… — ослушал се и гръмко запял: — Тоя-път-вечееее съм сполучиииил, ах-вервам-вервааам, вер-вааам-гооо!

И търкулнал яйцето. Наистина се търкаляло като по масло, но чудно нещо — колкото по приближавало към края на пътеката, толкова дюлгеринът се разтревожил. Не издържал и креснал:

— Къде си, бре, нали ти пях!…

— Тука съм, тука, отдавна съм тука! — щастливо се подал от гъсталака мъжага с вежди като стрехи, вдигнал копачката и злорадо се вторачил в яйцето. Миг, преди да достигне края на пътеката, копнал пред него, та хлътнало в дупката и се строшило.

— Ааааах, така ми било писано — отново да я почвам, на друго място да я почвам! — завайкал се дюлгеринът. — Ей, новаци, тръгваме ли? Хайде, този път ще му се скриеме така, че сто години да ни търси, пак да ни не найде! Тичайте по мене!

И се шмугнал в трънака.

— Да-да, с мене ще дойдат те! — размахал копачката веждестият. — Хайде, новаците, знаеш що е сладостно?… Копнеш пред яйцето току преди да стигне края и — душата ти се напълни с щастие, та чак прелее! Бързо подир мене! — и се шмугнал в гъсталака. Чувал се само гласът му: — Скри ли се?… Надай се, надай — и под земята ще те найда!

Стоедин все още гледал пътеката. Фотко сърдито се изсмял:

— Да, ама тоя път вече може и да го не найде!

— А, ще го найде — възразил един от любопитните. — Забави ли се да го набара с новата му пътека, оня сам му се обажда — я вика, я пее… Нали го чухте?

Простодушният Фотко опитал да вникне в думите му, внезапно кипнал и скочил от носилото:

— А защо му се обажда, бре?… Защо се трепе над тая пътека, да му я разтурят ли?

— Нали, ако не му я разтурят, ще мине по нея, господарю? — усмихнал се Радко.

— Ще мине, ами! Нали това му е мечтата — да мине, нали това цели! — разярил се Фотко.

— Така. А после?… — намесило се и джуджето Радостин, говорело на Фотко, но държало под око Стоедин. — Какво повече ще прави?… Не му искаш доброто, господарю. Казват, че щастието било не в постигането на целта, а в сподирянето й. Или ти мислиш другояче?

Шегувало ли се това джудже, или говорело сериозно — не можело да се разбере. Кукленското му лице се сгърчило в добродушна, приятелска усмивка… Фотко закрачил подир Стоедин и поискал да каже нещо много обидно, но не могъл да се досети какво.

— Оттук, господари! — минал напред Радко.

Стекли се и ги оградили още любопитни: — Радостинчо, златен! — надул жили разгърден и опушен, та чак опърлен мъж. — Къде натам, доведи ги направо при нас!… Ей, новаци, искайте при нас — живота си живееме! Къщи градиме! От харни по-харни, от писани по-писани!

— Ние пък ги палиме! Не ги харесаме и ги запалим!… Знаете ли колко е вълнуващо-щастливо?… — пропищяло старче с козя брадичка. — Трудно е само първото палене! После — като видиш, че нещо не гори — душата те сърби да го запалиш!…

— Е да, ама пък ние веднага след тях ги гасиме!… По-интересно е гасенето!… Елате при нас, новаци!…

Гъстакът преминал в парк. На подстриганата поляна неколцина ловджии с арбалети дерели дивеч. По-далече, зад живия плет, гасели горяща къща. Встрани от нея вече довършвали покрива на нова.

— Ей, новаците! — весело повикал един от ловджиите. — Хайде при нас! Пет утрепем, едно изядем, и то — до половина!…

— Хора новациии! — викали ги отдалече. — При нас, при наааас! Гъби берееем!…

А из тълпата любопитни някой крадливо зашепнал: — Елате с мен, ще ви заведа… Подслушваме. Клеветиме. Скарваме. Сбиваме. — И невзрачен човек се изравнил със Стоедин. Той пътьом го оттласнал.

Радко се навел към Фотко и го подсетил: — Качи се на носилото, господарю.

Казал го кротко и почтително, а Фотко тупнал с крак, свирепо размахал ръце и диво изпищял:

— Махайте се!… Всичките!… И носилото!… Махайте го това носило с носило такова!…

— Както заповядаш, господарю — поклонил се Радко, дал знак и носачите с Фотковото носило тръгнали обратно.

— Стой! — неочаквано извикал Бишо. Слугите с носилото спрели и станало тихо. Най-силно се изненадал Бишо — не очаквал, че направо ще го послушат.

— Какво ще обичаш, господарю? — с готовност се поклонил Радул.

— Така и така са т… тука, нека и те да се упрегнат да ме носят, та да е по-мазно климкането. А? Може ли? — и додал с трескава надежда: — Ама, искам аз лично да ги изкомандувам! А?… Може ли?

— Разбира се, господарю — пак се поклонил Радул и се спогледал с джуджето. Фотко се разтревожил, поискал да попречи, но Стоедин го спрял.

Бишо се изправил в носилото си, огледал множеството и се окашлял със срамежливо нетърпение: — Я, бре, носачите, я при мене! Живо!

Носачите пъргаво се подчинили.

— Я фнимавай що ще ви изкомандим тука, сега. Допълнителноооо, упрег-нис!

Носачите пъргаво подврели и своята носилка под неговата, накръст — и замрели в очакване на нова заповед.

— На местоооо, затър-чис! — опиянено ревнал Бишо и носачите затичали на място. — Стой!… Напреде упъъъ-тис!… Кръъъ-гом! Още веднъж — кръъъгом!… Още веднъж — кръъъъъ-гом!

Приплакало му се от щастие.

— Побратиме, повреди ни се човекът! — уплашил се Фотко. — Виж как го заразиха тия безумни гледки!

А тълпата щастливо се смеела. Изникнали гласове: — Ей, пън, ела при нас!… Не при тях, при нас ела, няма да съжаляваш! Този е само за нас!…

Но Бишо ни ги чувал, нито виждал — самотен, със самотата на свръхгосподарите, енергично викнал: — Над глави и по-високо — повдиг-ни!… — и носачите вдигнали кръстосаните носила над главите си. Облещил се и потресено прошепнал: — Слуш… шат ме… като… — изпъчил се като на пиедестал, огледал кискащата се тълпа и ревнал в изстъпление. — Животе мой! Обичам те! Случи се най-сетне! И аз да изкомандувам! Което съм лелеял тук, у тез гърди! Без да го вервам!…

Късно?… Никога не е късно за едно сърце да си падне на местото!… — отпаднало изхлипал и надал глас с нова сила.

— Фнимавай! При пояс ме сваааа-ли! С кипра стъпка, къмто софрата със свирните и диван-чапраз момите — затъррр-чис! — носачите тичешком го понесли обратно. — По-леко и по-бързо! Като по вода!… Вода-вода!…

— Сбогом, господари — поклонил се Радул на Стоедин и Фотко и забързал подир носилото, изпреварил го и тръгнал напред. Бишо командувал стъпките на носачите:

— Раз-два-три-четири, раз-два-три-четири… Леко, леко, оппала, ха-така, те-така! Тамо, на стълбите — стой!

Преминали одаята на спящите. Спрели. Иззад сводестата врата долитали свирнята на гайдите и щастливите възгласи на старците.

— Фнимание! Командим ви да се прокраднете тихо, та да си избера место, без да ме забележат. Иииии тихо, та безшумно — прокрад-нис!

Понесли го на пръсти, отворили вратата и спрели — свирнята и виковете ги блъснали, замирисало на вино, тютюн и пръжки.

— Ей там, на синята възглавница, а, господарю? — пошепнал Радул. Но Бишо учудено почесал брада, погледал, послушал и пак почесал брада, макар че не го сърбяло:

— Чудна работа, като минавахме оттук първия път — по̀ ми хареса. Чуй, бре, маскара, зер и аз ще стигна някога до това положение — да ми се ще не яденето, а гледането. А?

— Няма да е скоро, господарю — успокоил го Радул.

— Дума да не става! — господарски кипнал Бишо. — Искам безкрайно много да ям и безкрайно дълго да командувам! Нали рече — тука може всичко? Значи — и това може! Или — не може?

— Може, господарю.

Затворил сводестата врата и носачите върнали Бишо в тихата одая на спящите.

— Гледай ме в очите, господарю — хванал погледа на Бишо Радул. — Така… така… Сега доволен ли си?

Погледът на Бишо станал отсъстващо-оцъклен. Примляскал и тромаво проломотил:

— Момите да са един бой!… Оная, дългата, да се маха.

— Веднага, господарю… Друго да желаеш?

— И… гайдите, да се махат. Моми, вие ще ми пеете!… Не тая, за у попови градини искам!… Ха така!…

И задъвкал с празна уста.

— Сега щастлив ли си, господарю? — усмихнал се Радул.

Бишо не отговорил, погълнат от съня — очите му били все още отворени, но пусти. Дъвчел и командувал с жестове: отстранявал, понижавал, повишавал, приобщавал, награждавал, наказвал…

Лицето му се разтапяло в блаженство.

Радул дал знак и носачите грубо го изтърсили в ъгъла. Бишо, без да се събуди, удобно облегнал глава на стената, продължил да прекроява света около себе си и дъвчел ли дъвчел, все така оцъклено.

Радул се навел и затворил с пръсти очите му.

… Там, в странната зала-поляна, близначките доволно се разсмели: камъкът изчезнал и на тревата останали вече само дървото и кошът.

— Потръгна, сестрице!

— Добре тръгна, остава и добре да свърши.

— Съмняваш ли се? — навела се пак над кладенчето Кустадина. — Я виж!…

Стоедин и Фотко, съпровождани от Радко и Радостин, продължавали пъти си през градината, но любопитната тълпа редеела. Някой се провикнал: „Ей, ами вие докога ще избирате, бре?…“ Стоедин дори не се обърнал. Фотко яростно подритнал съчка. Най-сетне достигнали края на тая безумна градина: тук дърветата били стригани като кълба и конуси. В стената ограда се виждала седефена порта. Радостин и Радко спрели, джуджето я посочило и се поклонило:

— Ние сме дотук, господари. Натам няма как да сбъркате. Сбогом и на добър час.

Поклонили се този път и двамата и бързо се отдалечили.

— Защо не му рече на нашия тъпак-айдук поне една дума, бре, побратиме! — все още страдал Фотко. — Защо го оставихме така да се върне?

— Той се върна още там… още в гората се върна — озърнал се Стоедин и забелязал само неколцина любопитни, които ги гледали отдалече. Усмихнал се окуражително на Фотко и побутнал вратата — а тя леко се отворила. Стиснал боздугана и пръв пристъпил. Фотко потиснал страха си и го последвал.

Стените на този тих коридор били от седефени огледала. Сякаш от стъпките им се пробудила музика и зазвучала, далечна и вълнуваща, като спомен. И дали защото светлината постепенно се усилвала, отраженията и на двамата ставали все по-отчетливи. Но нещо необичайно имало в тези отражения и пръв го забелязал Стоедин: щом приближавал до към седефената повърхност, приближавал и отразеният Стоедин, приближавал и… подмладявал. Отстъпел ли — отразеният Стоедин се отдалечавал и сякаш натрупвал години. Фотко опитал — и с него било така. Вярно, Стоедин се изненадал, но любопитството му било тревожно и подозрително. А Фотко се покорил на магията и се прехласнал като дете: приближил — подмладял. Отдръпнал се — станал пак какъвто си бил. Отдалечил се и отражението му остаряло — сякаш му показало какъв ще бъде.

— Стига!… — дръпнал го Стоедин. — Хайде, хайде!

— Такава чудесия… — подчинил се Фотко и тръгнал, без да къса очи от отражението си. — Как ли става, а?

— Не се питай как става, питай се — защо, защо става! — повлякъл го Стоедин, затичали. — Не гледай повече, не гледай! Бързо!

Музиката станала тежка и плътна, коридорът се разширил. Фотко отрил мокро лице, поискал нещо да каже…

— Още малко, побратиме — влачел го Стоедин. — Сигур вече му иде краят!… Още малко!… Не гледай!

И сам погледнал, и пак погледнал, забавил крачка. Спрели като омагьосани — а отраженията им продължили да вървят. Не, това вече не били отраженията им: ето ги и двамата, на брега на морето, сред тълпата, която подиграва Рижия — той вече си строи сал. Стоедин и Фотко гледат далечния стъклен остров. Стоедин е стар, много стар — и косата му е дълга и бяла, и брадата му е дълга и бяла, вече се прегърбил. Казва нещо на Фотко… Тълпата ги забелязва, нещо им подвикват, смеят се, един подигравателно уподобява старческия вървеж на Стоедин…

— Побратиме, какво е това? — едва чуто пошушнал Фотко. И тогава се разнесъл равен и студен глас, ехтял и долитал отвсякъде:

— Това сте вие… Това е, което ви очаква… което ви предстои… което ще направите… което ще ви се случи…

Фотко поривисто облегнал длани на седефената стена и картината се разлюляла, сякаш докоснал водна повърхност, а музиката се разсипала на звуци. Мярва се Стоедин — пълзи по стръмна стъклена стена, устата му е попукана… Огромна змия навива пръстени пред входа на пещера… Скопище гигантски паяци, зелена слиз по стените… образите се раздробили, цветовете потекли и се завъртели в пъстър, шеметен хаос… Фотко дръпнал ръце от седефената повърхност и картината постепенно се успокоила:

… Стоедин е пак на брега, посреща го същата тълпа, но сега възторжено го приветства, спуща се към него и го поглъща. Фотко е избутан, нямо вика, опитва да се приближи към побратима си, да го поздрави и той, но го избутват още по-назад. Тълпата сякаш се рои, набъбва, всеки иска да е по-близо до героя — появява се каруца, вдигат Стоедин на ръце, покачват го, яростно се сборичкват кой да се качи при него, каруцарят шибва конете и те препущат. Тълпата се проточва като опашка — печелят дългокраките, пъргавите са успели да увиснат на ритлите, покатерват се вътре… Фотко е сред изоставащите, но храбро тича — докато изнемощее, преплете крака и се просне по очи. Гледа как каруцата и тълпата се отдалечават, отдалечават… Стоедин, зашеметен от овациите, е забравил за него.

— Това е, което ви очаква… — отново екнал гласът. — Което ще се случи с вас… което ви предстои…

— Лъжеш! — възмутил се отдън душа Стоедин и яростно, с две ръце ударил седефената стена. Изображението-предсказание се разсипало в пъстър хаос, музиката — в звуци, а безименният, ледено равен глас замлъкнал насред дума.

— Всичко това е лъжа! — викнал в лицето на Фотко Стоедин. — Чуваш ли ме, побратиме, лъжа е!

— Па зер аз го вярвам — опитал да се усмихне Фотко, но очите му гледали все така потресено, както там, в изображението-предсказание. — Зер… така ще ме зарежеш.

И забързал по седефения тунел, сляп и безпаметен от мъка.

— Недей така, човече! — настигнал го Стоедин. — Ти си ми и за брат, и за баща!… Не помня ли кой ми спаси живота?…Аз урод ли съм, бре!

— Защо урод? — успокоил се Фотко. — И да забрави човек е човешко… И да дотегне е човешко… Едно е важно: ни ти да ме превиваш повече, отколко мога да се превия, нито аз — тебе. Така ли е?…

— Така е — въздъхнал Стоедин и додал: — Хем е така, хем не е.

— Само да се измъкнеме веднъж оттука — погледнал го Фотко и внезапно се засмял. — Че то душа не остана от хубости. А?

Вслушали се: музиката отново изникнала, там, отпреде им, звучала тихо и властно и разказвала за близки и свидни, забравени неща… Коридорът се разширил и се превърнал в седефена зала. Двамата пристъпили като в храм.

— Побратиме… сякаш съм бивал тука — глухо отронил Фотко.

— И аз…

Стените огледала ги отразили — и бавно променили отраженията им:

Отразеният Стоедин се подмладил… ето, държал Невянка за ръка, двамата тичали по пътеката през гората и Невянка щастливо викала-ломотела, с камъче в уста…

Фотко, притихнал и замислен, гледал как подмладеното му отражение крадливо измъкнало капата изпод възглавницата на баща му, как баща му се надигнал на лакът и го молел да я хвърли в огнището, как го заклел да я изгори…

…Отразеният Стоедин се прехласнал в Звездалията, Невянка приближила коня и той легнал покорно като куче…

— Не се плаши!… — пак отехтял равният студен глас. — Това си ти, какъвто беше. Помниш ли?… Тогава животът ти се промени. Помниш ли от какво?…

…Отразеният Стоедин покачва Невянка върху Звездалията — възсяда и конят тръгва… затичва… препуска, без да му се подчинява…

…а отразеният Фотко, поколебал се, пъхва капата в пазва и се обръща, да не гледа умоляващите очи на баща си…

— А помниш ли колко пъти съжали за тоя миг? — идел сякаш от нищото гласът… — Сега можеш да го върнеш. Да поправиш грешката. Само сега и никога друг път… Влез и изгори вълшебната капа, изгори я!… Влез и прогони коня, прогони го!… Иди, където ти видят очите, и заживей като всички.

Изображенията започнали да повтарят същото: младият Фотко посегнал пак към възглавницата… Младият Стоедин възседнал Звездалията, прегърнал Невянка и го подкарал…

— Помниш ли? — надигнал се гласът. — Тогава ти беше щастлив. А помниш ли от какво се промени животът ти?… Сега можеш да поправиш грешката. Това не е дадено никому — само на тебе… Само на тебе и — само сега…

…Младият Фотко, стиснал капата, започнал да я измъква изпод възглавницата на спящия си баща…

— Неееее! — викнал ужасено Фотко. — Нееееее!…

Младият Фотко се обърнал към него, учудено се взрял и сякаш познал го, се усмихнал.

— Побратиме, сбогом — отрил мокро лице Фотко. — И не ме споменавай с лошо.

— Не се бави! — загърмял гласът. — Върни се и поправи грешката си!…

— Чакай! — задържал побратима си Стоедин. — И това е лъжа! Недей, това не може да направи никой! Никога! Реката накъм извора си не се връща, това не може.

Фотко извадил от пазва капата, пуснал я в краката си.

— Гледай я — ако изчезне, значи може. Значи съм я изгорил. Тогава чак — и ти опитай.

Тръгнал към стената-огледало, младият Фотко от изображението на миналото му тръгнал насреща — и там, в повърхността на огледалото, посегнали и се докоснали.

— Побратиме, недей! — отчаяно викнал Стоедин.

Но Фотко пристъпил и последната, решителна крачка — младият Фотко сякаш го поел в себе си, обърнал се и пак тръгнал към одъра на баща си… Изображението бързо помътняло, изчезнало и останала да блести матовата повърхност на седефа.

Стоедин се вторачил в капата с жадна надежда — ето, сега ще изчезне, дано изчезне, дано се е лъгал и тази проклета капа изчезне. Но тя не изчезнала.

— Помниш ли? — сепнал го гласът. — Тогава ти беше щастлив, нали?… А помниш ли кога сбърка? Сега можеш да поправиш тази грешка.

Вдигнал очи към стената огледало и пак видял как младият Стоедин тича по пътеката, уловил Невянка за ръката… Как се прехласва, когато се появи Звездалията…

Закашлял се, сякаш нещо го задавило — отпуснал се, седнал и захлупил лице в капата.

… И всичко това се виждало във водната повърхност на кладенчето. Пана вдигнала глава — дървото било изчезнало и в странната зала-поляна вече останал само кошът.

— Магарето го спаси! — разярила се Пана и мигом погрозняла. — То!…

— Не, сестрице, не то… Виж! Забрави ли?

Изображението на Стоедин се уголемило и тя посочила бистрото камъче, вързано на ризата му като копче. И пак, под погледа им, в камъчето като в зеница се появила Невянка — унесено си тананикала… Кустадина хванала сестра си за ръка, пресегнала се, едва-едва докоснала във водната повърхност Невянка и лицето на момичето сякаш се пренесло върху нейното, а от нея и върху лицето на Пана. Близначките, превърнали се в две Невянки — руса и чернокоса, — злорадо се засмели и като се любували една на друга, бавно се раздалечили.

8

Стоедин се изправил, пъхнал в пазва капата, стиснал боздугана и решително тръгнал към коридора, който го довел тук, в тази седефена зала. Гласът ехтял и го догонвал, но той не чувал нищо — забързал, склещил зъби с окаменяло лице. Зърнал за миг изображението си в стената огледало, яростно замахнал с вълшебния боздуган и ударил с все сила. Ударът му не срещнал съпротива и той влетял направо в странната зала-поляна. Светлината й го блъснала и заслепила, затворил очи.

Двете Невянки, русата и чернокосата, усмихнато го наблюдавали от двата края на залата. А Радул, Радко и Радостин стоели при коша чакали.

Когато очите на Стоедин привикнали, първото, което видял, било русата Невянка. Гледал и не вярвал — възможно ли е, тя ли е?

— Стоедине, ти ли си? — протегнала ръце към него. — Какво става с нас, къде сме?

Повярвал, че е тя, и лицето му омекнало, отмалял и се облегнал на боздугана — не можел нито да проговори, нито да прекрачи. Ето, за това било всичко — да я види пак жива.

Но близнашките изтълкували погрешно вълнението му.

— Защо стоиш така, не се ли радваш? — обадила се иззад гърба му чернокосата.

Стоедин трепнал и се обърнал — сякаш гръм го поразил.

— Колко е хубаво тук!… — възкликнала нежно русата.

— И колко спокойно… Уморен ли си? — напевно додала чернокосата.

Уж се разхождали и се любували на зелената поляна, а неусетно и неотклонно го приближавали. А в движенията им имало желание да му харесат, много да му харесат. Стоедин се опомнил, разбрал измамата и му станало тежко.

— Не ме ли позна? — бавно го приближавала русата. — Забрави ли ме вече? Аз съм…

— Да, аз съм… — напевно се засмяла чернокосата. — Сега вече ме позна, нали?…

Стоедин отстъпил, не им позволявал да го доближат.

— А ти веднага ме позна, нали?

— Веднага!… Наистина веднага!

— Все същият си!… Сякаш вчера сме се разделили!

— Не приближавайте! — остро ги спрял Стоедин.

Близначките застинали и се спогледали. Чернокосата дала знак и тримата слуги крадливо се промъкнали зад гърба му.

— Но аз ти казвам истината! — нежно се натъжила русата.

— Истината!… — насълзила се чернокосата. — Защо се сърдиш?

— Две истини — една лъжа! — горчиво се усмихнал в брадата си Стоедин. — Че мен сега и майка ми не може ме позна!… — сурово заповядал: — Стойте там!

Радул, Радко и джуджето Радостин едновременно го сграбчили. Двете Невянки едновременно се хвърлили към него, посегнали към сърцето му. Яростта им ги променила и те се превърнали в двете баби близначки. Стоедин се напрегнал с цяла душа и миг преди да го докоснат, отхвърлил нападателите си, замахнал с боздугана, ударил Пана, отскочил, ударил и Кустадина — двете мигом се превърнали в дънери, прилични на хора.

Радул, Радостин и Радко се пръснали и го гледали отдалече.

— Откъде у тебе тая канска сила, а, юначе? — дружелюбно се учудило джуджето.

— Плащал съм я — отдъхнал Стоедин. — Дето не достигне и моята нанаждам.

— Богат трябва да си бил.

— Богат, зер — криво се усмихнал Стоедин. — Богат с години.

Усетил се И млъкнал, но късно — и тримата слуги наострили уши:

— А… много ли ги имаш? — сгърчило лице джуджето Радостин.

— Стига брътвежи! Казвайте ми пътя, че инак…

— Инак — що?… Ще ни погубиш като повелителките?

Стоедин заплашително стиснал боздугана.

— Мирен, човече! — намесил се Радул. — До тука прави, оттук ще почнеш да разваляш. Докато бяха живи и да искахме, не можехме да ти обадим пустия ти път. Но сега, затриеш ли и нас — от кого ще го научиш?… Ще плуеш тука, докато умреш.

— Ей, хора, не ме мъчете повече — премислил Стоедин. — Пуснете ме да си вървя. Обадете пътя.

Слугите се спогледали.

— Дай ни девет години и ще ти го обадим — отсякъл Радко.

— Ахааааа — помълчал Стоедин. — Късно ги искате.

— Късно ни дошел редът — късно ги искаме.

— Е защо ви са, бре?

— Видя, тука всеки е щастлив от някаква си глупост, защото сам си я избира тая глупост, юначе!… — приятелски отвърнало джуджето. — Ние пък сме щастливи, като гледаме как другите са глупави, а ние — не. И искаме да сме щастливи по-дълго.

— Вие сте най-глупавите, щом ви радва чуждата глупост! — разсърдил се Стоедин. — Щом се гаврите с нея!… Ни година нямам за вас!… Ни ден!… Този път — нищо няма да дам!

— Твоя воля, юначе — спогледали се тримата слуги. — Ако решиш друго, повикай ни. Ние не бързаме. Можеш да ни викнеш и след година… и след девет…

Влезли в блестящата стена и изчезнали.

Стоедин се огледал в пустата зала-поляна и осъзнал тишината: ни звук не се чувал. Ритнал коша, приближил стената, посегнал и ръката му преминала безпрепятствено. Прекрачил — и се озовал в някаква друга градина, където било едновременно и пролет, и лято, и есен, и зима: едни дървета цъфтели, други били отрупани с тежък плод, трети — заскрежени. Дебела жена с облекло на ханджийка хранела лебеди край малко езерце, а неколцина мъже с лица на убийци, целите в белези, й правели венци…

Стоедин отстъпил — и пак се върнал в залата-поляна.

Прекосил я, прескочил кладенчето и влязъл в насрещната стена. Попаднал в трета градина — с изкуствени цветя и изкуствени птици, осеяна с водоскоци: там щастливците деца, мокри до кости, се пръскали с вода, джапали, пущали си параходчета и пронизително пищели. Вгледал се и осъзнал, че това не са деца, а старци в къси панталонки… Отвратено се дръпнал и пак попаднал в мъртвата зловеща тишина на залата-поляна. Отпуснал се на колене и закрил глава с ръце.

9

Злоокия разтревожено чакал с очи в изворчето, но близначките не се появявали. Слънцето вече отивало към залез, долу край брега димели огньове.

Откачил муската си, извадил последните два кичура коса, пуснал ги на земята, плюл върху им и отскочил.

Задимяло, димът станал плътен, жълт, раздвоил се — и породил близначките баби Пана и Кустадина. Остро посегнали, политнали и преди да се превърнат в дънери, шепнешком викнали:

— Нане, мисли за подире!… Изнесе ли коша…

Фигурите им се прояли, разсипали се в две купчинки прах. Злоокия гребнал шепа и посипал глава. Загърнал се в дрехата си и се замислил. Лицето му бавно се изпълнило с лошо тържество и тихо промълвил:

— Ооооо, тежко му! Мъст ще му мъстя, мъст… Страшна. По-страшна няма.

И пак се вторачил в изворчето, което буйно бълбукало.

10

Стоедин се изправил, опитал да се пребори с тишината — крачел из поляната, вслушвал се да чуе най-сетне нещо, каквото и да е. Напразно. Дори стъпките и дъхът му сякаш не били истински. Замислил се: тече ли времето, или е спряло? А може би лети така шеметно, че човек не може да го осъзнае? Откога е тук — от час, от година или от пет? Или вече изминаха онези девет, които му поискаха слугите? Или изтекоха и повече, неусетно, като пясък между пръстите?… А може би е тука само час? Час-десетилетие, час-век?

Успокоил се, за сетен път разбрал — човешкият живот не се мери с години, а с онова, което се съдържа в тях — и хубаво, и лошо. Силно викнал:

— Ей, глупаци! Елате, съгласен съм!

Тримата слуги веднага се появили.

— Давам девет години. Покажете пътя.

— Добре, юначе — широко се усмихнало джуджето Радостин. — А в какво ще я налееш живата вода, за да я пренесеш?

— То си е моя грижа. Е?… Кому да ги дам, деветте?

— Почакай, вникни какво ти се говори — пристъпил Радко. — Живата вода във всеки съд не седи. Можеш да я пренесеш само в ей онзи кош. Ала за него искаме още девет години.

И донесъл коша. Стоедин мълчал.

— Недей се колеба — потупал го по ръката Радостин. — И да я стигнеш живата вода — без коша е напусто. За нея друг съд няма.

— И първо трябва да платя за него? — подигравателно ги огледал Стоедин.

— Не, първо ще платиш ей тоя пояс — хвърлил в краката му кожен колан, кован с медни плочки, Радул. — Без него и да понесеш живата вода, не можеш я оварди. Не те ли погубят, ще ти я окрадат.

— Така е, юначе… — поклатило глава джуджето, сякаш го съжалило. — Златица храни, кемер господарува, хазна затрива. А живата вода е съкровище, което няма равно — и ден път няма да извървиш обратно… — и подритнало колана. — За него — още само девет.

— Друго… дето много ще ми трябва… имате ли?

— Не, това е всичко.

— Е, пак добре — обходил ги Стоедин. Само девет… и още само девет… и още само девет — замислено погледнал джуджето. — Ти ли си тарторът? На теб ли първо? — и го хванал за ръката. — Вземи.

Брадата и косата му станали дълги и бели… А косата на джуджето почерняла.

Стоедин посегнал, хванал Радко:

— На и на тебе девет.

Лицето му се сбръчкало като кората на старо дърво… а Радко налял снага и опнал плещи.

Стоедин го отминал и хванал Радул:

— Ти май си най-свестният. И на тебе девет, а?

— Ако… нямаш толкова…

— Имам. Ха вземи ги.

Прегърбил се и се подпрял на боздугана. Сега вече остарял и гърбът му. А Радул се превърнал в строен и напет момък.

— Така-така… — старчески се окашлял Стоедин. — Платих ли всичко?

— Плати си, дядо — закимали и тримата. — Плати и наплати, благодарим ти, няма да съжаляваш, ще видиш. Благодарим ти, благодарим.

— Не бързайте да ми благодарите, че знаеш ли го, прекалено дългото щастие… не е ли бетер наказание… А? Покажете накъде?

— Почакай, дядо — от сърце му домъчняло на Радул. — Ха остани при нас. Вече трудно ще я стигнеш, опустялата му жива вода. Едва креташ.

— Колкото мога, момченце, колкото мога — меко го погледнал Стоедин. — Та, накъде?

— Стъпи там, в кладенчето — повел го Радко.

— През кладенчето? — влачел боздугана и покашлювал Стоедин. — Да, вярно, не бих се досетил сам… Нека е през кладенчето.

Достигнал водната повърхност и се вгледал в нея.

— Коша, човече! И пояса забрави!

Донесли му ги.

— Размисли още веднъж, дядо — състрадателно го помолил Радул. — Стъпиш ли там, вече връщане няма.

— Сполай, момченце… Ала, не съм дошел чак до тука, за да остана… или да се върна. Сбогом ви.

Стъпил в кладенчето, без да бърза, но и без боязън — и бързо потънал.

11

Изворчето избълвало Стоедин, успокоило се и пак тихо забълболило.

Полежал на тревата, надигнал се и седнал. Водата се оцеждала по косата и брадата му, по дрехите му. Опитал да стане, уморено паднал и се заслушал — на брега пак лумнала врява и злорад смях… Доловил с гърба си нечие живо присъствие, обърнал се и срещнал погледа на Злоокия, който все така седял под навеса на землянката и го гледал студено и кораво. Веднага се припознал — взел го за Бистроокия, с когото, както вече знаем, неразличимо си приличали.

— Аааа, зер ти си това, дядо? — поклатил глава Стоедин. — Ти си, ти си. Дойде да ме нагледаш, най-сетне?… Е, ха гледай. Комай вече ти трябва да ми викаш дядо.

Злоокия мълчал.

— Що си рече? — все така язвително продължил Стоедин. — Пратих го, това момченце, упътих го, що го упътих — я да проверя докъде му е отишла щуротията… Пък то, момченцето, да вземе та да стане по дядо и от мене. Без да ме пита и свъсил вежди. — Дойде време и да те питам, ама друго: кога ми рече истината? Като ми обади за живата вода или като ми викна, че я няма?

— И едното е истина, и другото — проговорил Злоокият. — Не я ли достигнеш — все едно че я няма. Така ли е?

— А защо не ми каза и цялата истина? Защо не ми каза и какво ме чака из тоя пусти път?

— Ако бях ти го казал — зер нямаше да тръгнеш? — внимателно го разглеждал Злоокия.

Стоедин замълчал. Пробудило се преминатото, всичко, което вече било надвито и препатено. Въздъхнал:

— Щях. Пак щях.

— Тогава? За какво ми се сърдиш?

— Прощавай. Уста пуста, човешка — дай й да избълва кривото… че да отвори път на правото.

Откъм брега лумнал нов, подигравателен смях. Стоедин гледал далечния стъклен остров, пламнал разноцветно в лъчите на залеза.

— Там ли е?

Злоокия утвърдително кимнал. Мразел го, но грижливо криел това. Изглежда си наумил нещо толкова зло и жестоко, че изпитвал радост още с предвкусването му. А Стоедин жадно се взирал в острова — ето, стигна я, най-после, само да протегнеш ръка, и…

— Гледам, сума нещо си понесъл — кимнал към боздугана, колана и коша Злоокия.

— Стара къща — усмихнал се Стоедин. — Къща на крака — и пак се загледал в острова. — Много раздадох, много събрах… Е, вижда му се краят.

— А с какво ще преплуваш морето? Ще можеш ли?

Стоедин се озадачил от погледа му:

— Не бой се, не съм забравил, ще си получиш обещания пай. Не капка — шепа ще ти дам. Нали за това си дошел?

Вързал колана на кръста си, вдигнал коша и боздугана и тръгнал надолу към брега.

— Дойдох да ти кажа, че и капка вече не ща — последвал го Злоокия. — Колкото вземеш — твоя ще си е.

— Аз пая ще ти дам, пък ти — воля ти вземи го, воля ти разлей го — забързал Стоедин.

На брега било от весело по-весело: този път Рижия се давел с каик. Собственикът на каика се натъкмил в дрехите му и гледал заедно с тълпата. А Рижия, да речеш, че се давел надалече — както и да е. Пък то — до самия бряг. Многолюдието диво се смеело, най-шумен бил Мальо: посиняло пищял и го сочел с пръст.

— Стъпи, бре, шашкънино! — надвил врявата Мазен Илия.

Рижия стъпил и се оказало, че водата е до пояса му. Внезапно се разритал, облещено изревал и опитал да прекрачи към сушата. Неколцина нагазили и го измъкнали заедно с голяма риба, уловила се на шпората на чизмата му като на въдица. Зъзнел гол по едните чизми и облещено викал: — Поличбаааа!

— Бре, жива вода подгони — жива риба улови!

— Що излазяш, бря? — престорено му се скарал Мальо. — Бухни се и чакай, ще хванеш по-голяма! И утре е ден!…

И видял Стоедин и Злоокия, които приближили, наобиколени от неколцина бивши юнаци.

— Ей! — викнал някой. — Посрещайте нов юнак!

И този път вече се разсмели всички.

— Път! Сторете му път!

— Кой с гемия, кой с каик — той пък с кош ще плува!

— Дедин, да не се откажеш?… Не-не-не!

— Как ще се откаже, бря!… — щастливо се подиграл и Мальо. — Сега ще видите как ще го пробяга морето, на един дъх! По дъното, по дъното… — и сред оглушителния хохот на тълпата го познал: — Господарю… ти ли си… това?

— Аааа — чак сега се вгледал в него Стоедин. — Аз ли те намерих, или ти мене… Какво правиш тук?

— А че живот си живея, господарю! — щастливо изхълцал Мальо. — Пълно ми е и окото, и сърцето! Толкоз радост не съм се радвал! И на теб ще ти се порадвам, даваш ли? Речи „да“, щото и да не ми даваш — пак ще ти се порадвам, кат почнеш да се давиш!…

Но Стоедин вече го отминал. Тълпата го наобиколила плътно и злорадо го съпровождала. Злоокия незабелязано изостанал, приседнал и се приготвил да чака.

Най-ревностни били подигравките на Рижия: зъзнел гол, по едните чизми и пресипнало надувал жили:

— Не залисвайте човека! Мръква! Не видите ли — крои откъде да захване морето, та да го изпие! Веднъж се е мокрил, сега иска по сухо!

Стоедин гребнал шепа, омил лице. Седнал на пясъка, събул опинците си, отвързал от пояса вълшебните и обул тях.

— Бре, ама той вярно се кани като по сухо…

— Па дъното може и да е сухо! Вървял ли си по него, та да знаеш…

Кикотът станал така буен и невъздържан, че заприличал на плач. Рижия пищял и подскачал.

А Стоедин се изправил. Стиснал коша и боздугана, загледал се в далечните пламтящи багри на острова, поел дъх…

И литнал — високо, високо…

Тълпата така се смаяла, че не могла да млъкне отведнъж — кой продължавал тихо да пищи, кой изскимтял, а Мальо изхълцал, сякаш се задавил. Гледали как Стоедин започнал да пада към морето, но едва докоснал вълните, отново се извисил и така се отдалечавал, смалявал се, докато изчезнал.

Тогава Злоокия се изправил и викнал силно и звучно:

— Хора, чуйте какво ще ви река!

Един по един, освободили се от магията на чудото, което станало пред очите им, се обърнали назад, към него. А той говорел отчетливо, в тишината между ударите на прибоя:

— Всички вие тука сте юнаци! Но един юнак е истински юнак, щом може да признае, че друг юнак е по юнак от него и да му се зарадва на юначеството!… Я разсъдете: от що се вади по-голяма облага — от радост или от завист и омраза?… Или от радостна завист? Или от завистлива радост? Или от една голяма омраза?… А на тоя свят всеки се е пръкнал, да си получи облагата — онази, що му приляга на боя и на ума!… Така ли е?… И ако е вярно, че от готов ум глава умнее, вярно е и що? — че с него не глупее!… Хайде сега да турим пръст на чело и да кроиме и прекройваме — що да правиме, що да чиниме, що да чакаме и как да го чакаме!…

12

Склоновете на стъкления остров били стръмни, гладки и многоъгълни: сключвали се в ръбове и остри улеи, пресичали се в прави и полегати площадки, издигали се в безбройни върхове, един над друг, и целият този остров, приличен на огромен кристал, събирал и смесвал цветовете на залеза и морето.

Стоедин плавно кацнал на една площадка ниско в подножието му. Дотук добре, ами — натам?… Вдигнал глава към хаоса от върхове, после погледнал надолу, към прибоя. Вълните плацикали няколко почернели, извити дъски, обрасли с раковини: някой някога е успял да стигне дотук… Стиснал боздугана и коша, поел дъх и пак се издигнал в плавен скок. Кацнал на по-горна площадка. Огледал се, пак полетял, кацнал на още по-горна площадка и старчески си замърморил:

— Че така мога да си скачам… като бълха… сляпо и улаво… още сто и една годин. От гладко-лъскаво, на по-гладко и лъскаво!… — Примижал, надул гърло: — Къде сииии! Къде да те диря!…

Многократното ехо бързо се стопило.

— Ни птица, ни стръкче… ни муха… — и пак погледнал нагоре. — Като гора… от върхове. Де бре, дърто, ако се изгубиш у гора — път се дири от най-високото дърво, от най-високото!

Скочил, та полетял нагоре — кацнал и пак веднага полетял, по-нависоко. Гората от върхове под него растяла. Кацнал на следващата, още по-висока площадка, вгледал се и замрял: в края й се виждала човешка сянка — извила глава, разперила ръце… Вдигнал глава към зъбера, който увенчавал гладката стена, но там нямало никой. Развълнувано пристъпил и се навел… Не, не било сянка. Тъничък слой сив прах, неразмит от дъжд, неразпилян от вятър — и това било всичко, което останало от човека. Аха, сигурно ей там, от зъбера е паднал — дотук успял да се изкатери, а нататък… Кога е било това, човече, имат ли брой годините, през които си почива сянката ти?… Как ли си изглеждал?… Грижа ли те е допратила чак дотука, суета ли, лакомия или великодушие?… А какво е това? Какво си стискал в шепа още тогава, преди безчет години?…

Коленичил и взел сребърната люспа — блестяла непокътната от времето там, където някога била дланта. Защо си я носил, човече, за какво ли ти е трябвала?… А дали ще ми е нужна и на мен?… Сполай и мир на сянката ти, която те е преживяла.

Изправил се, вплел люспата в косата си и като поел дъх, скочил-полетял нагоре и още по-нагоре, и още… Кацнал и се загледал — там, на площадката под него, нещо му се мярнало. Решил да провери и плавно се върнал.

Тази човешка сянка била прегъната — сякаш седнала, облегнала се да почине, обронила глава на рамо и вече не се пробудила. Чудно, прахът не се посипал по площадката, а останал като попит от гладката стена… а в сянката шепа блестяло златно кръгче паяжина. Стоедин взел и него, вплел го в брадата си, благодарно помълчал и пак скочил-полетял — нагоре, и още нагоре, и още — та на най-високия връх.

Огледал се на всички страни: докъдето око стига се снишавал хаос от върхове, стъклени урви, площадки и пропасти — и никъде нищо не напомняло ни път, ни пътека. Слънцето отдавна се скрило и небето станало теменужено. Подали се и първите звезди. И тогава Стоедин видял, че далече долу някъде между зъберите засияла студена, синкава светлина.

Поел дъх, поискал да скочи там — и вълшебните опинци плавно го понесли. Кацнал на широка равна площадка, зад която се откривало гърлото на пещера — синкавото студено сияние излизало от нея. Взрял се, заслонил очи и пристъпил.

Тогава в това сияние започнало да се кълби някакво искрящо движение, враждебно приближавало и било така заплашително, че го накарало да отстъпи. Постепенно неясното движение добило очертания: гънели се и преливали огромни, живи пръстени.

— Ей, какво си ти!… — викнал, сякаш да се защити, Стоедин. — Какво си?…

Ами, змия било. Не змия — змиище, избълвало от устата-пещера, като чудовищен, люспест език — свивала пръстени и го приближавала дебнещо и лениво. Стоедин отстъпил още и чул отново безличния, равен и студен глас, както там, в седефената зала на града-палат:

— Не се плаши, човече… Нищо лошо няма да ти сторя.

Стоедин отстъпил още крачка и едва се задържал на края на площадката, над зейналата под нея пропаст. Разбрал безизходицата си, вдигнал боздугана и се хвърлил към главата на змията. Но тя била по-бърза от него — отбягнала удара, Стоедин изтървал вълшебното си оръжие и то се търкулнало в пропастта с тежък тътен.

Змията го заградила, той трескаво измъкнал вълшебната капа, нахлупил я и станал невидим, но чудовището го намерило по топлината — гигантските пръстени се стегнали и очертали тялото му.

— Напусто е, човече — пак прозвучал гласът. — Успокой се, нищо няма да усетиш.

Змията клъвнала невидимата му глава, съборила в пропастта и вълшебната капа. Стоедин мигом станал видим — извил се, колкото можал, и се бранел с лакът пред лице. А змията бавно се поклащала и държала в поглед очите му.

— Хайде, нани… — притихнало внушавал гласът. — Нани, на-ни, на-ни, нааа… Дойди, Сънчо, от горица, та ме хвани за ръчица…

— Бреее, ама ти си много подла твар! — ядосал се Стоедин. — Какво се пулиш? — и я блъснал с юмрук. — Нема па да заспя, айде пукни!

— Тогава — умри буден!… — кораво отсякъл гласът и змията замахнала — но ударът й останал недовършен: едва се докоснала до косата му, замряла и като отпуснала пръстени, отдръпнала се.

— Защо не ми показа веднага люспата, човече? — станал дружелюбен гласът.

— Каква… люспа… — боял се да повярва на избавлението си Стоедин.

— Дето е в косата ти, човече. Прощавай, не знаех, че си заплатил да влезеш. Покланям ти се: някога си простил на по-слаб от тебе и си го пощадил.

— Не… — извадил от косата си сребърната люспа Стоедин и си спомнил безименната и непозната човешка сянка. — Не съм аз, това…

— За мен е все едно кога и кой те е изкупил. Влез и върви на добър час! — отехтял гласът, а змията се разпиляла на сребърни искри и изчезнала.

Синкавото сияние на пещерата станало меко и гостоприемно. Стоедин вдигнал коша и навлязъл. Стъпките му отеквали по неравните грапави стени като падащи капки. Вървял дълго, провирал се между остри израстъци, изкачвал се, спущал се и пак се изкачвал, докато светлината станала червена, а пещерата се стеснила като тунел. Кошът се запънал в теснината, Стоедин опрял крак, дръпнал го с две ръце — внезапно го изтръгнал и се затъркалял заедно с него надолу, докато паднал в друга пещера. А тя била толкова огромна, че острите й сводове се губели високо и мъждеели червеникаво като умираща жарава.

Сякаш пробудени от присъствието му, в тази жарава се появили искрици, множели се и бавно го приближавали. А в най-тъмната част на свода оживяла малка, златна точка.

Паяци!… Огромно, чудовищно скопище от паяци — искриците били очите им. Плетели мрежи и го приближавали бавно и неотвратимо. Вече забелязал, че златната точка е исполински златен паяк, пълзял по мрежата, която му изплитали другите, пълзял и идел към него.

— Не се плаши, човече! — пак заехтял гласът. — То само изглежда страшно. Нищо няма да усетиш. Затвори очи, сега ще те достигна…

Стоедин се изтръгнал от вцепенението, откъснал от брадата си златното кръгче паяжина и без да знае ще му помогне ли това, вдигнал го и викнал:

— Стойте!… Стой! Ето, виж!

Златната паяжина червеникаво заблестяла в дланта му. Движението на искриците-очи се прекратило. Златният паяк увиснал на мрежата.

— Покланям ти се, човече — дружелюбно отехтял гласът. — Братя, изплетете му здрава стълба. Този човек може да премине, той се е изкупил. Някога е простил на по-силен от себе си. А когато го е видял в нозете си, го е пощадил.

Паяците, сбрали се в жив възел, проточили надолу въже от безброй паяжинни нишки.

— Чакай! — викнал Стоедин. — Това, което каза, не съм направил аз! Друг го е направил! Дори лицето му не съм виждал!

— За мен е все едно, човече… Хвани се за въжето и нищо не прави. Ние ще те спуснем. Върви, на добър час.

Въжето, достигнало долу, висяло над отвесен процеп, чието дъно не се виждало. Стоедин вдигнал коша, пристъпил и старчески си мърморел:

— Сполай, човече, сполай, безименен и непознат човече, който и да си бил, какъвто и да си бил…

Хванал се за въжето и потънал в процепа — бързо, по-бързо, шеметно бързо… Останало само усещането за безкрайно падане — право към сърцето на тоя остров-кристал… После сякаш някой го поел и внимателно го положил.

Когато се опомнил, видял, че лежи по очи на пода на трета пещера, прилична на стая. В средата й се издигала малка черна скала — същинско подобие на стъкления остров, както го видял от най-високия му връх.

Надигнал се и седнал. И отначало очите му отказали да повярват: тази малка пещера сякаш била едновременно и безкрайно голяма — защото тук далечното не се смалявало и в отдалечаването си, ръбовете и линиите й се разбягвали по всички посоки. И човек не можел да е сигурен — той ли е в тази странна стая, или тя в него. А щом очите посвикнали, сторило му се, че неподвижно стои само тази малка черна скала, а всичко останало струи към нея и попива в нея — отвсякъде… отвсякога…

— Добре дошел, човече — обадил се гласът.

— Какво си ти? — огледал се Стоедин. — Къде си и какво си, покажи се да те видя.

— Не можеш, човече — идел сякаш отвсякъде гласът. — Не ти е дадено това. Защото си човек. Аз съм всичко, което не познаваш и няма да опознаеш. Всичко, за което не се досещаш — и няма да се досетиш, колкото и дълго да живееш.

— Харно, стига. Речи — оттука накъде и още много път ли има? Къде е живата вода?

— Пред тебе е.

— Тук? — протегнал ръка към малката черна скала Стоедин.

— Да, там.

— Там. За тебе може да е там, за мене вече е тук — развълнувано си мърморел Стоедин и предпазливо я докоснал. — А как ще я взема, водата?…

— Не ще можеш да я вземеш, ти си късметлия. Погледай и си иди. Това ще е най-доброто за тебе.

— Очи пълни, ръце празни, а?

— То е повече от нищо.

— Аха — така, така, та пак така, а? — сграбил скалата Стоедин, задушила го ледена ярост. — Та аз тебе… със зъби, ако ще… — напрегнал се да я разтроши, блъскал, ритал, дращел и в изстъпление пак блъскал. — Затова ли си обрекох живота, с празно да се… Дай!… Ааааа, аз ей сега тебе ще те…

Борбата му заприличала на агония — обезсилено паднал върху й, сбрал сили и опитал да откърти един от върховете. И тогава с цяло тяло усетил всепроникващ звук… Пръстенът! Вълшебният пръстен се опрял в гладкия черен камък!

— Бягай, човече! — прогърмял гласът. — Бягай, докато не е станало късно!

Но Стоедин се държал с всичката сила, която му останала. Звукът се усилил и сякаш го раздробил, разрушил всичко на прашинки, завъртял го в пъстър, шеметен хаос…

Когато се опомнил, разбрал, че пак лежи върху стъкления остров и пак е ден. От гладката бляскава повърхност избила и набъбнала капка и потекла по ръката му, без да я намокри.

— Е, защо ти беше това? — едва-едва се дочул гласът.

Но Стоедин прехласнато гледал как набъбва втора капка, преместил се и подложил лице.

— Жива вода… Жива е… Ето, сега ще ми върне младостта.

— Защо се залъгваш? Нищо никому не може да върне младостта, дори живата вода!… Пощади се и си върви!

— Ето, само още капка… Само още една…

Гледал небето. Живата вода се стичала по бръчките му, без да ги заличава. Внезапно се успокоил — надигнал се, придърпал коша и го подложил. Набъбнала нова капка, паднала и кошът станал малък като лешник. Но Стоедин вече изгубил способността да се учудва.

— Пощади се, човече… върви си… — затихвал, сякаш се оцеждал с всяка капка гласът. — Послушай ме поне сега… взе достатъчно… върви си…

Кошът се уголемил колкото ябълка.

— Тежко ти… — почти не се чувал вече гласът. — Разлей я, още не е късно… още не е…

И изчезнал.

А кошът вече се уголемил колкото котел. Стоедин го вдигнал неподозирано леко — живата вода нямала тегло. Поел дъх и скочил, плавно полетял. Острите стъклени върхове ту хлътвали дълбоко надолу, ту се надигали и бягали, бягали назад… Ето, тази беше площадката. Кацнал. Гледал дълго и с благодарност човешката сянка, която сякаш седнала да поспи… Ще се съживи ли? Ще може ли да види кой е неговият незнаен благодетел, да му благодари, да го зарадва, да го вземе със себе си… Много му се щяло да стане така. Гребнал с шепа от коша, покапал върху и… Но тя започнала да бледнее… станала едва различима… и изчезнала, сякаш не е била.

Навярно така било по-добре?…

Стоедин отново скочил-полетял, търсел отвисоко. Ето я там и другата сянка. Кацнал на площадката до нея, гребнал от коша и посегнал:

— Успокой се и ти, човече… За което си тръгнал някога, в незнайно време — извършено е. Мир за тебе.

Капката жива вода се отронила, сянката избледняла и изчезнала.

Е, нямало какво повече да прави тука Стоедин. Изправил се, взрял се в далечния бряг. Очите му старчески сълзели. Усмихнал се, хванал здраво коша с живата вода и скочил-полетял. Островът останал зад него. Докоснал с нозе вълните, пак се извисил. Брегът приближавал с всеки летеж и вече се забелязвала припряната шетня на многолюдието. Оръжия ли са награбили? Какво лъщи в ръцете на онези, там — ще го нападат ли, нима ще го ограбват?…

Плавно се извисил в последен скок — ето, още малко и ще се приземи на брега. Че като гръмнала оная ми ти музика!

Оръжията се оказали тръби, тамбури, зилове, капаци от тенджери, котли и паници, гайди, ибрици, шлемове — тълпата, облещила зверски, хищни очи, приветствено ревяла:

— Бравоооо!… Чудотворецооо, обичаме теее! Да живееш!… Поклон, юначе над юнациии! Це-лу-вам-ти-ръкаааа! Велик човече, от тебе няма по-велик! Слава! Слава! До века и во веки! Слава!

— Господарю мой! — надвикал врявата Мальо. — Ей ме де съм! Ела и до мен кацниии! Виж ме и да не ти е мъчно, на, жив съм!

Пресметнал къде ще се приземи Стоедин, разблъскал с лакти, разритал се — пък се снишил и се промъкнал, проправил си път натам.

Стоедин едва се приземил и потънал в тълпата. Яростно се блъскали, всеки искал да е до него, да бъде забелязан и запомнен, да го възвеличае от раболепно по-раболепно. И в тая ревнива, възторжена битка, кипнала наоколо му, Стоедин не можел да разбере ни дума. Надул гърло да надвика:

— Хора, какво правите! Недейте така!… Сполай ви, ама недейте!… — но бил само прашинка в тоя човешки водовъртеж. Люшнали се, повлекли го и грижата му била само да не разлее коша.

Появила се и каруца, впрегната в дръгливи кончета. Каруцарят, ухилен до уши, вече се чувствувал заслужил и отговорен човек, размахвал камшика и разпореждал. Мальо успял да се докопа до каруцата, пъргаво скочил в нея и господарски надул жили:

— Мирни всички!… Полека, бря!… Който много знае да се тика — няма да го качим! — подал ръка на Стоедин, подхванал го, издърпал го при себе си и му се скарал: — Що се забави толкова пък и ти бря, господарю? Сърцето ми се скъса от тревоги! Аааа! Дай да те цункам!

Съборили ги върху сеното в каруцата — Рижия се метнал върху им по корем, Мазен Илия и музикантите ги затиснали с телата си. Битката кой да се докопа до каруцата била хем яростна, хем радостна.

Злоокия се покачил и настанил Стоедин на капрата до себе си. Усмихнал му се:

— Не ги кори, стръвта им е от почит и преклонение.

— Гребни си — поднесъл му коша Стоедин. — Колкото искаш. Две шепи си гребни.

Злоокия се дръпнал от живата вода като от змийско жило. Овладял се, но се държал настрана от коша:

— Защо веднага? Има кога.

Разбирали се по движението на устата, защото врявата била оглушителна. Рижия тласнал каруцаря, съборил го от каруцата, изтръгнал поводите от ръцете му, шибнал първо ужасеното му лице с камшика и после замахнал по конете — биел, биел ли, биел.

Кончетата се понесли с всички сили и тълпата се проточила подир каруцата като опашка. Най-бързоногите я застигнали, уловили се за ритлите и тичали до нея. А изостаналите облещено пъхтели и като изоставали все повече и повече, завикали диво и отчаяно:

— Ей, великият!… Дай баре капка!… Дай по капка, бре!… Дай, бре, молим ти се, бре, пуууу!… Дай, бре, дъртак!… Пуууу!

Но от каруцата това не се чувало. Злоокия не късал очи от коша с живата вода — поотстранил се още малко и Мальо седнал между него и Стоедин. А Рижия биел с камшика изнемогващите кончета, докато се изгубили и преследвачите, и гласовете им.

13

Как върви мълвата?

Яка стрина още триела ръце в престилката и ококорено викала през комшулука:

— Теткооо!… Някой си карал цял товар жива вода! Много била харна и даром я давал!… Опразни ми котела!

Чаршията живеела ежедневието си: жегата правела пазарлъците лениви. Някакво чираче, изгубило от тичане едната си калевра, влетяло, блъснало се в кепенците и не умерило вратата, писнало:

— Майсторе, жива водааа! Цял керван жива…

… Мъже и жени, старци и деца — кой с котел, кой със стомна, кой с бъкел — тичали направо през нивите и тъпчели житото. Изкачили бърдото, струпали се, вглеждали се надолу към пътя и приглушено гълчели.

— Да не сме ги изпуснали, бре?… Нали насам, нали оттука щели да минат, нали…

Ето, ееее — видяло се най-сетне, че приближава многолюдие с каруци. Сурнали се насреща им. Но и онези, като ги забелязали, нетърпеливо препуснали към тях. И те били хукнали за жива вода, само че мълвата ги отпратила насам. Двете тълпи се смесили и разочаровано се скарали:

— Бре, ама вие и каци сте покарали, а?… Ама вие, бре, ами вие — и сляпо, и сакато сте повлекли!… Е, взехте ли си жива вода, взехте ли си? А вие — взехте ли си? Ако не ви стига, да ви додадем от нашата, а?

И така — от дума на друга, докато онези, които си имали стари кавги, най-сетне намерили сгода, та се сбили.

14

Кап!…

Капката жива вода, отронила се върху камънака, сякаш го подпалила — и щом вятърът отвял тежките валма дим, всички видели, че каменистият пущинак край това смазано от сиромашия село се превърнал в ниви.

Мъртвата тишина на изумлението избухнала в овации: селяните ведно с децата и старците се втурнали към файтона, всеки искал да целуне ръка на Стоедин, а той щастливо се бранел изпод сенника…

Защото вече бил във файтон, а файтонът си имал сенник.

До него Мальо енергично разпъждал многолюдието, което плачело от радост и викало: — Спасителю! Да те поживи господ!… Бащице! Хляб ни даде! Как да ти се отблагодариме!

Файтонджията плеснал конете и файтонът потеглил. Мальо дал знак на Рижия и той обяснил на тълпата — посочил и каруцата, която следвала файтона. Започнали да я товарят с котли, тави, паници, платно, вълна — кой каквото даде. Така де, нали искате да благодарите? Ха да видим, колко ви е благодарността!

В третата каруца били музикантите и онези бивши юнаци, които сега станали телохранители. Тях ги управлявал Мазен Илия — което не се събрало в предната каруца, натоварили го в тази.

А Стоедин не видял нищо — защото всичко това ставало зад гърба му.

И така — от ден в ден.

Друго село бедствало пък, защото земята му била не камънак, а блато. И когато Стоедин пристигнал тук да помогне, телохранителите вече били въоръжени — кой с боздуган, кой с копие, кой със сопа — и едва задържали развълнуваната тълпа в края на тръстиките. Стоедин топнал ръка в коша…

Кап!…

Застоялата мъртва вода задимяла и щом димът се разсеял, всички видели, че на мястото й се ширнали меки, плодородни ниви.

— Сполай, великий човече! — викнал а тълпата. — Чудотворецо, нозете ти целуваме!… Бъди ни гост! Бащице, стори ни тая чест, ела, бъди ни гост!

— Няма кога, хора, път ме чака! — щастливо се сбогувал Стоедин. — Ха със здраве!

— Да не си мислите, че само вие сте ни на главата, бря? — прехвърлил се при файтонджията Мальо и грабнал поводите. — Сторете път!… Шавай, шавай!… — и шибнал конете.

А отзад каруците вече станали пет и в тях се трупали кожи, медни и сребърни монети, нанизи, съдове, агнета, кокошки… Но Стоедин пак не виждал нищо.

Злоокия седял отсреща му, слушал възторжените, величаещи възгласи и го наблюдавал. Усмихнал се със скрито задоволство: Стоедин вече започнал да свиква с овациите на благодарните тълпи.

— Много ли остава? — уловил погледа му Стоедин.

— Още малко. Дълго беше отиването. Връщането е по-късо.

Файтонът си пробил път през щастливата тълпа. Стоедин помълчал и пак вдигнал очи към Злоокия:

— Виновен съм пред тебе. Е, там, на брега… помислих, че за себе си се грижиш.

— Не го помня, сине — усмихнал се Злоокия. И било-много нелепо, че му казал сине, защото Стоедин изглеждал по-стар от него. А Стоедин слушал буйната радост на хората и му подал коша:

— Чуй, тая жива вода е колкото моя, толкова и твоя. На, раздавай и ти!

Злоокия се дръпнал пак като от змийско жило. Овладял се.

— Не, сине, твоя си е всичката. Тебе ти е дадено да се радваш с радостта на тези… А мене — с твоята радост.

Стоедин го погледнал благодарно и си помислил, че по-добър човек от него едва ли е имало и едва ли някога ще има.

Кап!…

Пресъхналата режа пак потекла буйна и пълноводна, завъртяла чарковете на тепавицата и побягнала надолу, по сухото корито, към залинелите градини.

Кап!…

Недъгавият хвърлил патериците.

Кап!…

Болното дете оздравяло.

Кап!…

Житото наляло класове, големи като мамули. Дините станали едри като бурета… А кошът се смалявал с всяка капка и вече бил колкото ябълка.

Кап!…

И придружители, и телохранители вече били в скъпи дрехи и бляскави оръжия и доспехи. Мальо се докарал в бомбе и златен ланец, сюртукът му сияел със сребърни ширити. Само Злоокия и Стоедин 5или в старите си дрехи, макар че вече се возели в пищна каляска. А каруците с имането-благодарност вече се точели подвре й като керван и Рижия стискал под мишница дебел тефтер, в който водел сметките, а на пояса му висяло сметало.

Пет файтона с музиканти непрестанно свирели гръмки, хвалебствени свирни.

Мазен Илия пришпорил коня, развял перата на бляскавия си шлем, настигнал каляската и викнал през прозорчето й:

— О, великий, пристигнаха от пет града пратеници, молят: рудна жила им се губи! От туй, викат, живеем — не се ли покаже пак, ще мре град от глад! Какво ще кажеш?

Стоедин погледнал Злоокия за съвет, той утвърдително кимнал. Загърнал се в дрипите си и уморено се усмихнал.

— Възвийте натам.

Кап!…

— Слава на великия! Слава! Слава! Слава на най-великия от великите! Слава!

Кошът с живата вода вече се смалил колкото орех. Носели го в специална златна стойка с кубенца, в която му направили свилено меко гнездо. И го вардели четирима живоводовардачи.

Тефтерите с описа на имането-благодарност вече заемали цяла каруца и били номерирани с големи цифри. А керванът станал необхватно голям. И когато се нижел край една гора, няколко каруци се отбили и се скрили, избягали — но никой не го забелязал.

А Стоедин се взрял от прозорчето на каляската към гъстака и заповядал:

— Спрете!

Понесла се верига от гласове: — Стой… Спираме!… Спираме!

— Какво, сине? — учудил се Злоокия.

— Сега ще видим — слязъл от каляската Стоедин, подкрепен от неколцина телохранители.

В гъстака сипаничав старец, коленичил до мравуняка, уплашено гледал как го приближават тия пищно облечени и въоръжени хора и понечил да побегне.

— Стой, дърто!… — викнал Мазен Илия и пратил стражи да го заградят.

— Немойте ме!… — проплакал сипаничавият. — Що съм ви направил, бре, боляри? — и като забелязал дрипавия Стоедин, удивено млъкнал.

Стоедин разгледал разровения мравуняк, в който между пъплещите, разсърдени мравки се виждали житни зърна.

— Защо разтуряш тая работна къща, човече?

— Само шепа съм взел… И за мене има, и за тях има — проплакал сипаничавият. — Гладно се не трае!…

— По очи, дъртако! — хласнал го Мазен Илия. — С кого говориш прав?

— Остави го — свъсил се Стоедин и пак загледал мравките. — Сам ли си, човече, нямаш ли челяд да те пригледа?

— Челяд!… По-харно да я нямах! Прогониха ме, господарю, гладен да се свирам из пущинаците! Да си проклинам и живота, и умирачката, че не иде, проклета да е!…

— Така е… Лош живот се трае, ама лоша старост… — усмихнал се Стоедин и вдигнал заповеднически ръка.

Живоводовардачите объркано се спогледали, погледнали към Мальо. А той изумено се изкискал-изхлипал:

— Къде ти е ума, о, най-великий от великите — да харчиш жива вода за тая мърша! — и тупнал с крак. — Няма пък!

— Млад си още — укорил го Злоокия. — Мисли, докато си млад.

— Ти го подкокоросваш! — изсъскал Мальо към Злоокия. — Я колко остана!…

— Дайте я! — кораво заповядал Стоедин.

Е, нямало как — донесли златното носило с кубенцата. Стоедин топнал пръст в коша-орех. Мальо яростно плюл и се обърнал с гръб, да не гледа тая разсипия.

Кап!…

Житните зърна станали на златици.

— Сбогом, човече — обърнал се Стоедин.

— Нееее! — уплашено се дръпнал сипаничавият и отчаяно викнал, та заплакал. — Не ща отново всичкото! Цял живот от две ги правих двеста и заради тях ме прогониха! А тия са поне хиляда, направо ще ме затрият!… Хляб ми дай, човече, о, великий, вземи си златото и хляб ми дай!

Стоедин спрял и кимнал на Мальо:

— Колкото поиска.

Каляската пак тръгнала. Подпрял брада и се замислил.

— Какво има, сине? — внимателно го гледал Злоокия.

— Чуй… Защо му е на човека да поумнява, ако поумнява късно?…

— Никога не е късно, сине — промълвил Злоокия и злорадо замълчал: Стоедин вече отдавна не питал още колко път им остава до връщане.

15

В полето край разпрегнати каруци, файтони и каляски пъстреели шатри. Керванът с живата вода отседнал на бивак за нощувка. Горели огньове.

Мазен Илия разставял постове. При входа за бивака, украсен с арка и запречен с бариера, вече се трупали просители, дошли откъде ли не, да молят за жива вода.

В центъра на бивака се издигала тривърха синя шатра. Пред входа й стърчели десетина телохранители, въоръжени до зъби. Вътре в шатрата било като в царски покои — коприни ли не щеш, килими, сърма и кожи ли не щеш… Но Стоедин спял в дрипите си. Злоокия седял кръстато до постелята му и го гледал замислено и доволно. В единия край на шатрата, край златното носило с живата вода се изпънали като каменни живоводовардачите, а в другия й край двайсетина музиканти едва чуто свирели. Отвреме навреме спирали и шепнешком пропявали: „О, великий, кой е по-велик от тебе? Никой-никой!… Кой някога е радвал хората с троха от радостта, която ти им даде? Никой-никой!… Слава! Слава! Слава! Слава!“

А в това време молителите при входа на бивака се умножавали, стичали се постоянно. Но прости те и измъчени хорица били избутани в жалка, неуверена купчинка — там ви е мястото! — и напред, до самата бариера, се наредили и търпеливо чакали реда си мъже в цветни кожи, сърма и дантели, придружени от цели товари скъпи армагани.

Далече зад многолюдието изплющял бич, вдигнала се врява. Властен мъж с болярска плочка на гърдите щедро раздавал удари и си проправял път:

— Вардааа! Кой не чуе бича, ще послуша меча!

Подире му четирима слуги носели сандък дарове, а зад тях десетина, облечени като близнаци, мъкнели огромен свитък.

— Ей, къде ви е великият чудотворец? — съборил бариерата боляринът и спрял пред насочените копия на стражата. — Я ти, бягаш и съобщаваш: пристигнах аз, боляр Първан, пратеник и доверител на могъщия цар Варадин и братовчед на нейно великодушие царица Мацолиенка! Имаме искане за жива вода! Живо!

— Какво става тука? — приближил Мазен Илия.

— Нещо реве, нещо се пули, дълго е за запомняне — отвърнал стражът.

Боляринът го отстранил с ритник и хванал Мазен Илия за пояса:

— Първо: водиш при чудотвореца. Второ — откъснал от колана си кесия и я тикнал в ръката му, — това е твое. Откъснал втора кесия, подал му и нея. — А това — съвсем твое.

— Да, ама аз броя до четири — ухилил се Мазен Илия и като му смигнал, смушкал го заговорнически в ребрата.

Закискали се и двамата, разбрали се — боляринът му дал още две кесии. Тръгнали към вътрешността на бивака. Скоро срещнали Мальо, Илия възбудено му разказал, Мальо го накарал да повтори и изтръпнал от алчна надежда, господарски се разпоредил:

— Стойте и ме чакайте.

Забързал, затичал, разблъскал телохранителите, втурнал се в шатъра на Стоедин и зашушнал в ухото на Злоокия. Шушнел, скимтял, та чак се задавял. Лицето на Злоокия се озарило от скрито, лошо тържество. Сдържано кимнал.

— Марш! — разритал свирачите Мальо. — Вече заспа! Свирачите се изправили като автомати и напуснали шатъра.

— Значи, за една-еднинка капка — на всичко са готови! — отприщил се Мальо. — Женят за царкините! Многодетен бил, осем щерки царкини имал!… Речи му — главната царкиня ще му дадат, дето с нея си върви и престолът! С нея се наследява! Престолът!

— Разбрах — прекъснал го Злоокия. — Излез, че ще го ядосаш.

Мальо го погледнал и умолително, и заплашително. Хванал полата на шатъра:

— Чакам ви отвънка!… Речи му — ако не я ще нея, главната царкиня, бабата пък на царя била готова да си разтури вдовството и да го вземне за жених незабавно! Не била много дърта, къмто девендесеттях, обаче — младолика! Три царства командувала и в още пет се намисала чрез други!… Чакам ви отвънка!

Излязъл.

Злоокия вече не криел вълнението си. Най-сетне дошел оня случай, за който отдавна се приготвил. Разровил един от сандъците и извадил два вързопа и златен жезъл, увенчан с голям, зелен камък. Развързал по-малкия вързоп, извадил сребърна одежда и бързо я облякъл. После седнал до главата на Стоедин и вторачено го загледал.

Сънят на Стоедин станал неспокоен. Отворил очи, надигнал се на лакът… Опомнил се и се засмял:

— Вярно рекъл оня: дай ми, Боже, на младото деня, а на дъртото съня! — и видял промяната в облеклото на Злоокия. — Кое време е?

— Още няма полунощ, сине.

— Сън сънувах… Уж дошел пратеник от някой си цар и ме води при него… О, най-великий от великите! Само една капка ми дай и царувай вместо мене! Слуги ти ставаме!… И с него, цялото му царство — друс, на колете. Станете, казвам, хора, нямам вече вода за даване, само две капки останаха, едната не е моя, а другата ми трябва… И се гледам: въртя в ръце златна тояжка и съм целият в златно облекло, и… — видял жезъла и вързопа. — Ей тая тояжка държах!… Същата… като нея…

Взел жезъла — и, не щеш ли, чудо — в погледа му се появила и надменност, и самодоволство. Смръщил чело:

— И… се силя да си спомня — като за какво ми трябва тази моя последна капка… И не мога. А? Защо ми трябва?

— Че сигурно — да си я имаш, сине. Ако не ти се дава, дай им моята! — усмихнал се Злоокият. — Защото, това не е сън. Този пратеник те чака вън, сине, чака да се събудиш.

— Да влезе! — стиснал жезъла Стоедин.

Злоокия открехнал полата на шатъра и кимнал на Мальо. Въвели болярина, той се огледал и друснал на колене пред Злоокия.

— О, най-великий между триж великите! Моят повелител и доверител, цар Варадин…

— Кому се кланяш, бре, свате! — сбутал го Мальо и боляринът объркано млъкнал. Злоокия му посочил Стоедин.

— Нужда имаме, великий! — преместил се пратеникът. — За капка жива вода, моят господар и повелител е готов на всичко! Речи, да се погодим!

Пляснал с длани и слугите внесли сандъка с дарове и огромния свитък.

— Защо ви е живата вода? — хладно запитал Стоедин.

— Отбира ли от писмо? — пошепнал боляринът на Мальо и ревнал съм слугите: — Развий се!

Десетимата хванали края на свитъка, пъргаво направили жива пирамида — разгъвали го, разгъвали, докато последният, покачил се на раменете на третия кат тела-стойки, вдигнал края над глава. Готово! На огромния свитък с получетливи разкривени букви пишело:

Свитъкът ситно затреперил — живата пирамида се уморила. Стоедин кимнал — прочел.

— Склони, великий, няма да съжаляваш! — увещавал го боляринът. — Като нашия палат няма нийде другаде — и богат, и широк, всички ви ще смести и за още толкоз място ще остане! — и ревнал: — Навий се!

Живата пирамида се строполила, напила свитъка и го измъкнала навън. Стоедин мълчал с непроницаемо лице.

— А?… — отново подхванал боляринът. — Пък царят да го видиш — душа човек! За цяла династия вино пие и към сто песни знае! А?…

— Ще си помисля — ледено отсякъл Стоедин. — Излезте.

— Гледай го сега! — разочаровано вдигнал рамене боляринът. — Какво има да му мислиш?

— Излезте — кимнал и Злоокия.

— Ще склоним, бре, свате, защо се притесняваш? — бодро се изсмял Мальо и зло, с нескрита заплаха погледнал Стоедин. — Нали, господарю?

Избутал болярина навън и сърдито плеснал полата на шатъра след себе си.

— Голям късмет е това, нали, сине? — тихо се обадил Злоокия. — Радваш ли се?

— На какво? — внезапно избухнал Стоедин. — Дето ме сбърка? На това ли да се радвам?… Кому се поклони и рече „великий“?

— Не му се сърди. Не е виновен той, а дрипите ти.

— Да, ама чак сега ми го казваш! Като ме сбърка!

— Прости ми, сине, ала… рекох — сам си се досетил. Видях, че си се приготвил…

Стоедин проследил погледа му и видял вързопа. Бързо го развързал — вътре били тъкмо онези златни дрехи, в които се сънувал в съня-видение. Самодоволно се намръщил:

— Ще се приготвя, ама! След малко цар коляно ще ми кърши — зер в тия дрипи да го унизя? Поврага, как съм ги търпял досега!

Опитал да свали дрипавата си риза — и не могъл. Опитал повторно:

— Помогни!

— Самичък трябва, сине. Дълго си ги носил, няма лесно да се дадат.

Стоедин гневно дръпнал ризата, раздрал я, но пак не можал да я съблече — противяла се като жива.

— Речи — как!

— Не тука — изправил се Злоокия и кимнал към жезъла. — Ще изкопаеш с тая златна тояжка една яма, далече от човешко око. И чуеш ли да изграка гарван, ще ги съблечеш и веднага ще ги закопаеш, пак с нея.

Стоедин решително вдигнал вързопа и стиснал жезъла.

— Никой да не върви подире ми. От тебе го искам.

Злият послушно кимнал и отметнал полата на шатъра. Навън ги чакали всички, чакали лакомо и нетърпеливо.

— Хора! — викнал Злоокия. — Най-великият между великите реши да се усамоти, за да премисли всичко! Ще се върне в полунощ!

Множеството коленичило и ревнало: — Слава!… Слава!… Боляринът разочаровано завъртял ръка: еее, то пък няма край — но също се отпуснал на коляно.

Стоедин преминал през пътеката, очертана от коленичилите хора. Злоокия го изпроводил далече, до края на бивака, и щом огньовете останали зад гърба им, спрял:

— Сполука, сине!…

Изчакал го да потъне в тъмнината и се вслушал: далечните гласове край огньовете спорели, гадаели, кискали се… Като се уверил, че наблизо няма никой, превърнал се в гарван, размахал тежко крила и полетял.

16

В пустата тъмнина на полето Стоедин, облян в пот, дълбаел с жезъла. Най-сетне ямата станала дълбока като гроб. Измъкнал се от нея и отдъхнал.

На близкото самотно дърво кацнал гарванът. Изгракал и повторил.

Стоедин бързо смъкнал дрипите си, сега те се поддали лесно. Разгънал вързопа и започнал да облича златната премяна. И с всяка част от дрехите ставал все по-самодоволен, и движенията му — все по-бавни и господарски. На края закопчал и наметката, погледнал презрително дрипите, подритнал ненужните вече вълшебни опинци, бляснало за миг бистрото камъче, вързано за старата му риза като копче… Изсмял се подигравателно-горделиво и надменно сграбчил всичко това и със сила го запратил в ямата. Стиснал жезъла, посегнал да зарива — и застинал като поразен: в ямата се появила Невянка и тъжно го гледала:

— Много си хубав… Бре-бре… Е, ха сбогом.

Стоедин си спомнил всичко, страх го било само да не мигне:

— Чакай!… Чакай, не си отивай, чакай!

Но Невянка започнала да се размива: — Не мога… тояжката…

Стоедин захвърлил жезъла и тя пак станала отчетлива:

— Какво щях… нещо исках да ти река, какво беше… — и се сепнала: — Стоедине, бягай оттука, бягай, веднага бягай!…

— Накъде!… — отчаяно простенал Стоедин. — Не знам пътя, не знам как да се върна!…

— Изгревът все в лице да те гледа! Час не губи! — проплакала Невянка и посочила жезъла. — Първо й смажи главата, на тояжката — инак ще забравиш…

И изчезнала — най-сетне не издържал и мигнал.

Най-напред настъпил с ток големия: зелен камък на жезъла и той се разсипал на прах. Затиснал очи с длан…

Гарванът видял и чул всичко. Надигнал се и отлетял. Мекият плясък на крилете му сепнал Стоедин — понечил да свали златната одежда… Размислил, решил друго: откъснал зрънцето-Невянка и го скътал в пазва. Подвоумил се за вълшебните опинци, но нямало къде да ги скрие у себе си — изоставил ги. Вдигнал обезглавения жезъл и забързал обратно.

Злоокия го чакал там, където се разделили:

— Много се забави, сине. Лесно ли беше?

— Уморих се — кораво го погледнал Стоедин.

— Хайде, чакат те.

Влезли в бивака и тръгнали заедно към шатъра — по пътя им, изпреварвайки ги, гаснела гълчавата и отминатите ги следвали с мълчаливо нетърпение.

Стигнали шатъра. Злоокия се изправил до Стоедин:

— Хора!… Най-великият между великите реши: ще даде на цар Варадин капка жива вода! Сега ще чуете от устата му! — и го погледнал с присвити очи и усмихната уста.

— Така реших — ще дам.

— Слава на великия! Слава! — ревнало множеството и веднага хукнало към колите, да впряга.

— Ще дам, но на заранта! — додал глас Стоедин и вдигнал ръка да ги спре. — Нощта е за сън!

Тук-там зароптали недоволно. Мальо подтиснал гнева си и озъбил раболепна усмивка:

— Гледай сега какво ще направим, господарю: ти ще си спиш пътьом, пък ний…

— Рекох! — властно го прекъснал Стоедин. — Като спя аз, ще спите и вие!

И влязъл в шатрата.

Боляринът пратеник разочаровано завъртял длан: еее, сега пък и спане…

— Лек ти сън, великий господарю! — стиснал зъби Мальо и с два ритника отпратил свирачите в Стоединовата шатра. — Да ти дари небето добра отмора!

— Целуваме прахта в нозете ти, великий! — изръмжало множеството. — Лек сън! — и се пръснало към огньовете и колите.

— Какво да го правиш — вдигнал рамене Мальо и плюл. — Хем дърто, хем велико. Ни се води, ни се кара.

— Бе я го утрото — успокоил го Рижия. — Докато дремнем…

Разговорите бавно гаснели заедно с огньовете. Тук-там като закъсняло пламъче избухвал откъслечен кикот… Мазен Илия сменил стражите и също се прибрал в шатрата си.

17

Малко преди да зазори, вече целият бивак сумтял и хъркал, и бълнувал, и примлясквал.

Тогава Стоедин отворил очи: видял как Злоокия спи излегнат в сребърните си дрехи, как свирачите спят седнали, как живоводовардачите спят прави и се надигнал да краде своята жива вода. Приближил златната стойка, протегнал пръсти към коша, който вече се смалил колкото лешник, и го взел от свиленото му гнезденце. Прекрачил златните си дрехи и както си бил по риза, открехнал полата на шатъра: телохранители и стражи спели безшумно, с отворени очи. Промъкнал се край тях, изтичал към коневръза и хванал поводите на великолепния бял жребец.

Злоокия се появил тъкмо когато Стоедин възседнал и препуснал натам, където небето розовеело. Изчакал да се отдалечи и без да бърза, се отправил към шатъра на Мальо. Влязъл, надвесил се над постелята му и го разтърсил:

— Момченце, ей, момченце! Великият избяга. И взе живата вода.

— Как?! — скочил като изхвърлен от пружина Мальо. — Защо го пусна, пергишино?

— Мене ми жива вода не трябва, момченце. Комуто е затрябвала, той да си го спира, ако може.

Мальо обезумяло изревал, тласнал го и се втурнал навън. Хлътнал в шатрата на Рижия, разритал го, разпрал шатрата на Мазен Илия — крясъците му разбудили бивака. Сънените хора се мятали като при пожар и не разбирали какво става. Някои го последвали, късали поводите на конете и възсядали в надпревара.

— Накъде, пергишино, че те изядам! — диво разиграл червения си жребец Мальо. — Накъде побягна?!

Злоокия посочил изгрева и конниците се втурнали натам в стремителен галоп. Но още в края на бивака Мазен Илия спрял и възвил обратно. Кой веднага, кой след малко — почти всички последвали примера му. С Мальо и Рижия продължили само неколцина.

Скоро бивакът се успокоил — съненото многолюдие пак се пръснало по шатрите и каруците. Мазен Илия вързал коня си и широко се прозял:

— Диви глави, дедин, диви!… Намясто да се зарадват, че се пръждоса, великият му с велик… Имането нали остави?… Побягнал, ама с две капки. Виж, ако беше побягнал на времето, кога кошът беше голям като ведро…

— Блазя ви — гледал подир изчезващите конници Злоокия. — С дар сте родени. И този дар се казва глупост. Не разбирате, че две капки са повече от цяло ведро… щом са последни.

И като се превърнал в гарван пред изумените им очи, бързо полетял към изгрева. Извисявал се все повече и повече, докато видял и Стоедин, и преследвачите му — конете им пъплели, малки като насекоми.

Пъплели?… Не, бясно препускали. Стоедин прекосил реката и поел през полето, направо срещу слънцето, което вече се подало. Преследвачите му го забелязали и яростно пришпорили, но напразно — разстоянието не се скъсявало.

— Така няма да го стигнем! — викнал Мальо в ухото на Рижия, задавил се от вятъра и блеснал с око. Разбрали се. Рижия изтръгнал копието от ръката на близкия конник, съборил го, Мальо веднага съборил другия и кипнала кратка, междуособна битка. Добре си помагали, Мальо и Рижия — скоро преследването продължили само те двамата — препуснали още по-яростно и стискали поводите на свободните коне.

Слънцето вече се надигнало и конят на Стоедин потънал в пяна. И конете на Мальо и Рижия били в пяна, но щом започнали да изостават, придърпали два от свободните коне, прехвърлили се върху им в движение и отпочиналите животни ги понесли с нови сили. Мальо се облещил и изревал с яростно тържество — конят на Стоедин поел по баира с орешаците и те видимо го настигнали.

Гарванът видял всичко това от висините. И ако не искал Стоедин да им избяга, не искал и да го настигнат тук. Спуснал се стремително зад хълма, кацнал е: пак се превърнал в Злоокия. Потърсил в тревата, видял зелен скакалец. Той ще е. Плюл върху му — и скакалецът се превърнал в приказно красив зеленикав кон. Възседнал го и препуснал през лозята — ей там, откъм хълма трябвало да се покаже Стоедин.

Така станало: преодолял стръмнината, умореният бял жребец стремглаво препуснал надолу към пасбищата. Злоокия го сподирил:

— Сине, бързай!… Гонят те!…

Настигнал го и препуснал до него тъкмо когато на билото се подали Мальо и Рижия.

— Господарю, двама станали!

Мальо присвил очи и се вгледал — сребърната одежда на Злоокия не можела да се сбърка:

— Аааа, пергишинът му с пергишин… на шиш ще го пека!

Отново се прехвърлили на отпочинали коне и препуснали подире им като вятър. Белият жребец вече изнемогвал — препънал се, но Злоокият успял да подхване Стоедин и го прехвърлил пред себе си. Долетял тържествуващият рев на преследвачите им.

— Ще ни настигнат! — давел се от вятъра Стоедин. — Спри ги!

— Не мога аз това, сине! Ти единствен можеш…

— Кажи как!

— Ето! — отскубнал от брадата си и му подал Злоокия. — Това са девет косъма! Колкото хвърлиш, толкоз години ще загубиш!

Стоедин сграбил космите с трескава ръка — крясъците на Мальо и на Рижия го блъскали в гърба — и осъзнал думите му:

— Но аз… имам само още… девет години!

— Може и да не затрябват всичките, сине!… Ала нищо друго няма да помогне! — кораво го погледнал Злоокия. — Инак и двамата сме загубени!

Тропотът на копитата зад тях неотвратимо приближавал и се смесвал с тропота на техния кон.

— Ти промуши пергишина!… — идел гласът на Мальо. — Великия ще го таманя аз! Аааааа!…

Ето, размахвали оръжия, още малко щели да ги връхлетят.

Стоедин пуснал косъм и зад тях се надигнала вихрушка — конете на преследвачите попаднали в нея и нарушили бяг, но скоро я преодолели и продължили да препущат подире им.

Стоедин пуснал още два косъма.

Мощен вихър загребал преследвачите, омотал ги — търкаляли се коне, мярнал се Рижия, който пълзял на четири и плюел. После прашното турло покрило всичко.

Стоедин успокоено отдъхнал. Отрил лице и вяло се усмихнал:

— Три години на прах… — но веднага додал: — Спасихме се. Ха по-полека, че на — душата му извадихме на кончето.

Злоокия задържал животното, конят минал в тръс и веднага пак го пришпорил: — Дий! Дий!… Рано се зарадва, сине!

И наистина, из тежкия, прашен облак отново се появили Мальо и Рижия — мръсни и одърпани, изгубили свободните коне, озверяло препущали и като ревели продрано, бързо ги приближавали:

— Мислех да ви пощадя, ала… аааа, ваше тегло, та ничиеее! Каквото ви чака, на душманите си го не пожелавайте! — блещел диви очи Мальо.

Сега копитата на конете кънтели по твърдата земя на полето, осеяно с пелин и сухи храсти. Напред вече се виждала тъмната ивица на гората. Споменът направил надеждата на Стоедин нетърпелива и отчаяна:

— Пристигаме!… Още малко!… Дий! Дий!… Още малко!

— Още малкооо! — тържествувал Мальо. — Дий, твар! Ааааа!

— Сине! — викнал Злоокия. Нямало нужда от предупреждението му — Стоедин сам виждал, че не могат да се отърват.

— Ще бягаш, а? — задъхвал се Мальо и пръскал слюнки. — Е, избяга ли бря, велик с велик такъв!…

— Махни се, човече! — опитал да го вразуми Стоедин. — Защо ме гониш, защо ти е тая жива вода! Малко ли се налапа!… Само две капки са!… Защо ти са!…

— Кат я вземна, ще ти отговоря! — яростно пришпорвал Мальо.

— Господарю, да не почнеш да му обясняваш? — изхриптял Рижия. — Я го ръгни!

Стоедин отделил косъм и вдигнал другите в шепа:

— Махнете се с добро!

Но Мальо и Рижия вече ги налитали. Рижия размахвал меч, Мальо вдигнал копието и се прицелил.

Тогава Стоедин запратил със сила шепата косми върху им. Пред конете им като брада върху исполинско лице започнал да расте гъстак — преследвачите се заплели, паднали, а гъстакът растял и растял, докато ги скрил.

Стоедин мълчал и гледал едничкия косъм — едничката година живот, която му останала. Конят, непришпорван, преминал в тръс, после повървял ходом и спрял.

Слязъл от грохналото животно. Ето я, гората — ръка да протегнеш, и ще я стигнеш. Извадил от пазва коша-лешник и пак се загледал в нея, жадно и развълнувано.

— Спомни ли си? — скочил от коня и Злоокия.

— Аха… Ей до там ме изпрати, навремето — унесено се усмихнал Стоедин. — Сякаш преди вечност беше.

И млъкнал — Злоокия силно се изкискал и му посочил гъсталака: дълбоко в тъмнината му две човешки фигурки упорито преодолявали трънливата му мрежа, дерели се из драките и се виждали все по-ясно и по-ясно. Блеснали острията на меча и на копието.

Стоедин се хванал за гривата на белия жребец.

— Вече не е страшно — ей я гората. Стигнем ли я…

Злоокия духнал гривата, конят изчезнал и от ръцете на Стоедин паднал мъртъв скакалец.

— Какво… направи?

Взрял се потресено в очите му и несъзнателно отстъпил.

— Онова, което отдавна се готвя, сине — процедил Злоокия. Вече не криел тържеството на безмерната си злост, най-сетне станало онова, което искал и което преследвал още откакто изворчето избълвало Стоедин там, на брега, при стъкления остров.

Чак сега Стоедин се уплашил истински — отстъпил още крачка, обърнал се и затичал към гората смешно и немощно.

— Стой! — властно викнал Злоокия. — Пред тебе има стена! Невидима стена! Не можеш я премина!

Стоедин се хласнал в стената, трескаво зашарил с ръце, търсел пролука:

— Ще… мина… — задъхал се от отчаяние. — Не може, не е справедливо това… навремето как минах!…

— Мина, защото не знаеше за нея, глупако! — приближил го Злоокия. — Виж ги!

Мальо и Рижия, колкото изподрани, толкова и свирепи, най-сетне се изтръгнали от гъстака и затичали насам. Размахвали оръжия и вече не ревели, но се виждало, че са готови на всичко.

Стоедин облегнал гръб на невидимата стена:

— Какво искаш от мене?

— Виждаш ли ги? Ей сега ще довтасат. Хвърлиш ли срещу им последния косъм, ще ги спреш… Но ще умреш. Мигом.

— Какво искаш? Това ли искаш? — глухо запитал Стоедин.

— Не!… Стъпчи живата вода!… Стъпчи я веднага — и аз ще ги спра! Остава ти цяла година живот!… И в тая последна година ще ти дам всичко, което искаш!… Стъпчи я!

Стоедин гледал как Мальо и Рижия приближавали на скокове, слушал хрипливия им нечовешки рев и не чул нита как отвъд стената изтрополили копитата на Звездалията, нито видял как отърсил грива, превърнал се в Бистроокия старец и как облегнал длан на невидимата стена там, от другата й страна.

— Стъпчи я! — със сила повторил Злоокия. — Веднага!

— Не! — спокойно се обадил Бистроокия. — Хвърли косъма. Облегни длан на моята и го хвърли насреща им, сине.

Стоедин се обърнал и го видял — досущ същия, като Злоокия. Гледал го като пробуден… Облегнал длан в неговата.

— Сине, не го слушай! Ще умреш! — със сила викнал Злоокия.

Стоедин замахнал и хвърлил косъма към Мальо и Рижия тъкмо когато налетели, слепи от ярост. С тътен, направо от сухата, опечена земя се надигнала мътна вълна, пораснала и ги помела назад — за миг се мярнали някъде на гребена й… Вълната се отдалечила, помела и гъстака, отдалечила се още, и още — и оставила мокра следа, отново изчезнала в опечената земя.

Бистроокия меко се усмихнал.

— Е, какво, брате! Мислиш, че си ме надвил? — приближил лице към неговото Злоокия и кимнал към Стоедин. — На, виж го! Още гледа, но е вече мъртъв! В него няма и миг живот! И миг сила! Хайде, стигни я живата вода, пресегни се през невидимата стена! Ето, държи я в ръка, в този кошлешник е!… Но тази ръка е също мъртва! — и се закискал от сърце. — Ха де, на, носи си я, твоята капка!…

Стоедин се отпуснал, смъкнал се по стената и облегнал глава на прозрачната й повърхност. А Бистроокия прекрачил към Злоокия и опрял длани в неговите. Загледал го спокойно и кораво:

— Този път вече сбърка, брате. Много злини направи. Реши да опиташ и най-жестоката, а? Да спреш жадния току пред извора. И да гледаш как покрусата го убива по-мъчително от жажда.

— Направих го.

— Не си — държал очите му в погледа си Бистроокия и говорел на Стоедин. — Сине, излей моята капка върху тази невидима, невидима, невидима стена… Ти имаш още ден живот. Помниш ли, че ми го даде на тръгване? Сега ти го върнах. Твой е, имаш го. Цял ден, цял дълъг ден, дълъг, та безкраен — и в него вече всичките безкрайни часове са само твои.

Стоедин вдигнал коша-лешник и го опрял в невидимата стена, бавно го навел…

— Неееее! — извикал Злоокия, сякаш се изтръгнала душата му.

От гърлото на коша-лешник изпълзяла капката и започнала да се стича по невидимата повърхност като по въздуха. И сякаш от нищото се появил рехав дим. И когато невидимата стена изчезнала, стопена от капката жива вода, Стоедин паднал. А Злоокия и Бистроокия започнали да проникват един в друг, докато се слели в един човек — уж им приличал, а бил различен: попрегърбен дядка, очите му хем добри, хем дяволити, и като говорел — пофъфлювал. Навел се над Стоедин и го побутнал:

— Брей, човече, ха стига лежа!… Я’ го, опнал се като пенюга под навес. Верно, лежането е по-харно от седенето, ама кога те не чека ходене.

Стоедин се надигнал и се вгледал в лицето му:

— Ти кой си?… Единият… или другият?… Или… кой?

— Кой, кой. И единият, и другият — окашлял се дядката. — Па, ако речеш, ни единия, ни другия — пак нема да сбъркаш. Айде, дигай се, че двама старци на по два крака — като млад на четири.

Помогнал му, колкото могъл, да се изправи и навлезли в гората.

18

Нощта минала и пак развиделяло. Стоедин и дядката излезли от гората и закретали през пасбищата надолу, към нивите и лозята.

И нивите си били ниви, и лозята си били лозя… А там, където някога стърчал палатът на царица Параскева и принц Пулейко, сега лежели руини. И руините били стари, обрасли с бъзак и коприва.

— Господи, какво е ставало тука? — взирал се със сълзящи старчески очи Стоедин.

— А? — недочул дядката.

— Това беше палат… Тука беше…

— Било каквото било. Не гледай градежа, земята гледай, по нея си спомняй. Що свет я гази и минава по нея и заминава, и човек мре, и градеж мре… а тя си — същата… аха… Чакай сега, ей оттука ви погнаха, май… аха, ей натамо, па дръж, па убре-дебре… аха…

Отправили се към каменистия рид.

Камъни, камъни, камъни — отломили се, нападали… Други стърчели, проядени от вятъра, дъжда и слънцето… И камъкът старее.

— И ей тука, като го насметоха, момлячето, и… — спрял дядката. Спрял и Стоедин, безпомощно се вглеждал: и този камък приличал на човек, и онзи там… Кой от тях е камъкът-Невянка?…

— Ето… ето я — посочил Стоедин и извадил от пазва коша-лешник. — Сигурно това е тя…

— Чакай! — сърдито го спрял дядката. Ами ако е ей оня, другия камък?… Хайде сега, като бързата кобила.

Колко капки имаш?… Една капка имаш. Не случиш ли я…

Стоедин разколебано се лутал между камъните. Кретал, опипвал ги, взирал се със сълзящи очи…

— Бре, беля… Би кого да питаш, ни кой да покаже… И внезапно се сетил: потърсил в пазва и извадил бистрото камъче. Замахнал и го ударил в земята…

Невянка се появила, щастливо ококорена: — Стоедине, какво чакаш, та се бавиш? — и нетърпеливо пристъпила. — Рекох, че вече никога няма…

— Къде си!… — силел се да не мигне Стоедин. — Къде си, покажи!

— Па не видиш ли? — засмяла се Невянка и започнала да се размива. — Ето там…

И миг преди да изчезне, посочила камъка. И изчезнала, защото Стоедин издържал само толкова и премигнал. Но вече било все едно: ей сега, ей сега ще я съживи, завинаги… и вече…

Забързал немощно към камъка, препънал се, стигнал го и поел дъх. Вдигнал коша-лешник и го обърнал върху му.

Дядката вече не мърморел — гледал отстрани, притихнало и любопитно.

Ето, отронила се и последната капка жива вода. Заедно с нея изчезнал и кошът-лешник. Камъкът задимял и сякаш се стопил. От него се появила Невянка. Живата. Истинската.

Трепнала като пробудена, огледала се — и се уплашила с онази уплаха, с която някога се вкаменила. Хвърлила се към Стоедин:

— Дядо, не ме давай на ония!

— Няма, няма — прехласнато я гледал Стоедин.

— Къде са?… Тука бяха, гонеха ни… Ще се върнат ли? — и изтръпнала: — Къде е Стоедин?

Стоедин потресено разбрал, че тя нито го е познала, нито някога ще го познае. Както за света, така и за нея той вече бил старец. Усмихнал се и пробъбрил, да я успокои:

— Не бой се, не бой… Вече страшно няма.

— А Стоедин?… — потърсила очите му Невянка. — Дядо, защо мълчиш, знаеш нещо! Къде е Стоедин?… Какъв човек си ти, кой си?

— Не бой се, не бой се — все така мълвял Стоедин.

Невянка се дръпнала от него и отчаяно се огледала:

— Боже господичко… — зърнала и дядката: — Ей, човече! А ти?… Да си виждал Стоедин?

— Е, аз що съм видел, моме… и той що е видел — да го знаеше… — поклатил глава дядката.

— Щъкат хората — замислено се усмихнал Стоедин. — Кой накъде. Стоединовци — с лопата да ги ринеш.

— Нееее… — притихнала Невянка. — Така говорите, защото не сте го видели. Няма друг като него…

Бавно крачела между камъните и се взирала далече, докъдето поглед стига — дали някой няма да се зададе.

— Тука ще го чакам, той ще дойде, ще видите… Където и да е отишъл, както и да са го запрели… Няма да отивам никъде-никъде, да ме не загуби, даааа, ако се търсим и двамата е по-лошаво… Постойте и ще го видите, ще видите, че не ви лъжа — други такъв няма… И млад, и умен, и добър, и весел… А косата му… Косата му е… като… косата му. Па очите му, да знаете — очите му са като… очите му. И лицето му е като… лицето му… И ръцете му са — като ръцете му… И целият той е като целия той… и като никой други. Като Стоедин е, Стоедин…

Ето го чудото, което не можа да извърши живата вода: под думите на момичето Стоедин постепенно се преобразил. Първо подмладяла косата му, брадата му изчезнала, после подмладели очите му, лицето му, раменете му, ръцете му… Сякаш обичта, уверена, спокойна и непоколебима, която извирала от гласа на Невянка, отмила годините му и той отново станал оня Стоедин, когото вече всички забравили.

Доловил промяната, погледнал ръцете си и започнал да се смее тихо, от сърце.

Невянка млъкнала, вслушала се — извърнала се и го видяла:

— Ей!

— Ей! — изправил се Стоедин. Прекрачила към него.

Дядката ги гледал, покашлювал и поклащал глава: — Жива вода, жива вода, капка-капчица, една-едничка… от море по-голяма… От око по-голяма…

После тримата тръгнали. Ами сега накъде? Натам?… Може и натам. Или натам?… И натам може. Навсякъде.

И вече няма да се тревожим нито накъде ще тръгнат, нито къде ще идат, защото навсякъде живеят хора — като тях. И който не е знаел, само като ги види, ще разбере, че и в него я има, капката-капчица… от море по-голяма… от око по-голяма… Ни бряг, ни бряг… Ни бряг, ни дъно.

София, 1974