Приказки от Землемория

1. В Тъмното време

Това е първата страница от „Книгата за мрака“, написана преди шестстотин години в Берайла, на Енлад:

„След като Елфаран и Моред загинали и остров Солея потънал под морето, Съветът на мъдреците управлявал от името на Сериад, докато той седне на трона. Неговото царуване било ярко, ала кратко. Кралете на Енлад след него били седем и тяхната власт крепнела в мир и благоденствие. Сетне драконите започнали набезите си над западните земи и срещу тях всуе се опълчвали магьосници. Крал Акамбар преместил двора от Берайла на Енлад в град Хавнър, откъдето пращал флотилията си срещу нашествениците от земите на Каргад и ги изтласкал на изток. Но те все още продължавали да извършват набези с кораби чак до Вътрешното море. От четиринадесетте крале на Хавнър последният бил Махарион, който сключил мир и с драконите, и с каргадците, но на висока цена. А след като Пръстенът с Руната бил прекършен и Ерет-Акбе загинал с Великия дракон, а Махарион Храбрия бил убит с измяна, сякаш нищо добро вече не можело да има на Архипелага.

Мнозина били претенденти за трона на Махарион, ала никой не можел да го удържи и споровете между претендентите раздробили хорската вярност. Изчезнали добруването и справедливостта, останала само волята на богатите. Мъже от благородни домове, търговци и пирати, всеки, който можел да си наеме войници и магьосници, наричал себе си владетел, претендирал за земи и градове като за своя собственост. Бойните вождове превръщали в роби покорените, а онези, които наемали, били всъщност роби, разчитащи единствено на своите господари да ги защитят от съперничещите им бойни вождове, заграбващи земите им, и от морски пирати, плячкосващи пристаните, и от банди и орди беззаконни, окаяни хора, лишени от препитание, тласкани от глада да плячкосват и грабят.“

„Книга за мрака“, написана в края на времето, за което разказва, е сборник от противоречиви истории, откъслечни животописи и натъкмени легенди. Но е най-доброто от всички писмени сведения, оцелели от онези тъмни години. Търсещи по-скоро възхвала, отколкото историзъм, бойните вождове изгаряли книгите, които бедните и безвластните биха могли да научат що е власт.

Но колчем в ръцете на някой боен вожд се окажели книги на магьосник, той се отнасял предпазливо с тях, заключвал ги някъде грижливо, за да не се повредят, или пък ги давал на нает от него магьосник, за да постъпи с тях както намери за добре. В полетата, редом до заклинания и списъци на думи, или в края на тези изпълнени с мъдрост книги, някой магьосник или негов чирак можел да направи приписка за мор, за глад, за набег, смяна на господари, наред със заклинанията, извършени при такива събития, и техния успех или провал. Такива случайни приписки разкриват ясно по някой и друг момент, въпреки че всичко между тези моменти остава в мрак. Те са като бегли зървания на ярко осветен кораб далече навътре в морето, в тъмното, при дъжд.

А освен това са оцелели песни, древни приказки и балади от малките островчета и спокойните планински земи на Хавнър, които разказват историята за онези години.

Голямото пристанище Хавнър е градът в центъра на света, възвисяващ се със своите бели кули над залива; на най-високата кула мечът на Ерет-Акбе улавя първия и последния слънчев лъч. През този град преминава цялата търговия и обмен, учение и занаят на Землемория, нетленното й богатство. Тук пребивава кралят, завърнал се след изцеряването на Пръстена, в знак за това изцеряване. И в този град, в тези отскорошни дни, мъже и жени по островите говорят с дракони, в знак за промяна.

Но Хавнър също тъй е Великият остров, просторна и богата земя. И в селата му навътре в сушата, по селските нивя и градини по склоновете на хребета Онн нищо не се е променило особено. Там, ако една песен си струва да бъде изпята отново, сигурно ще бъде изпята. Там старците в кръчмата разправят за Моред все едно, че са го познавали, когато са били млади юнаци. Там момичетата, тръгнали да прибират кравите от паша, разправят истории за жените от Ръката, които са забравени навсякъде другаде по света, дори на Роук, ала се помнят по смълчаните, огрени от слънце пътища и поля и в кухните край огнищата, където се трудят и си приказват стопанките.

По времето на кралете магьосниците се сбирали в двора на Енлад и по-сетне в двора на Хавнър, да съветват краля и заедно да решават съдбовни неща, прилагайки изкуствата си в преследване на цели, които по общо тяхно съгласие били добри. Ала в тъмните години магьосниците продавали уменията си на оногова, който плащал най-добре, мерейки сили един срещу друг в двубои и битки на чародейство, в немара за злините, които причиняват, а и в по-лошо от суетно небрежие. Мор и глад, пресъхнали извори през пролетта, лета без дъжд и години без лято, родитба на болнави и уродливи агнета и телета, болнави и уродливи деца на людете по островите — всички тия неща се вменявали на действащите магьосници и вещици, и твърде често — с право.

Тъй че да практикуваш чародейство станало опасно, освен под опеката на силен боен вожд; а и тогава, ако магьосникът срещнел някой, чиято мощ е по-голяма от неговата, можел да бъде унищожен. А пък ако някой магьосник престанел да се пази от простолюдието, то простите люде също можели да го унищожат, стига да съзрат в него извора на най-тежките злини, които са ги сполетели и да видят в него зло същество. В ония години в умовете на повечето хора всяка магия била черна.

Тъкмо по това време селското чародейство и най-вече женското вещерство придобили мрачна слава, която се е закрепила и до днес. Вещиците плащали скъпа цена за изкуствата, които смятали за свои. Грижата за бременни животни и жени, бабуването, ученето на песни и обичаи, плодородието и обработката на ниви и градини, строежът и грижата за къща и покъщнина, копаенето на руда и метал — тези значими неща винаги са били под грижата на жените. Вещиците споделяли помежду си богати и древни знания за заклинания и магии, които да осигурят добрия изход от такива начинания. Но когато нещата потръгнели на зле при раждане или на полето, вината за това се вменявала на вещиците. А нещата по-често потръгвали на зле, отколкото на добре, заради воюващите магьосници, безскрупулно използващи отрови и проклятия в търсене на бързо надмощие, без да мислят за последствията. Те причинявали суша и град, главня по посевите, пожарища и болести, а зарад тях била наказвана селската вещица. А тя не разбирала защо магията й за изцерение карала раната да забере, защо детето, на чието раждане е бабувала, идва на света малоумно, защо от благословията й сякаш семето в браздата изгаря и ябълката линее. Но за тези злини все някой трябвало да бъде виновен: а вещицата или заклинателят били подръка, току сред селото или паланката, а не в замъка или твърдината на местния боен водач, непазени от въоръжени мъже и защитни заклинания. Давели заклинатели и вещици в отровените кладенци, изгаряли ги в посърналите нивя, живи ги изгаряли, за да станела наново тучна мъртвата земя.

Така практикуването на тяхното знание и учение станало гибелно. Ония, що се залавяли с него, много често били вече отритнати, сакати, недъгави, без близки, стари — жени и мъже, без нищо за губене. Мъдрият мъж и мъдрата жена отстъпили място на изгърбената, тътреща се фигура на безсилния селски заклинател, с неговото евтино шарлатанство, и на грозната уродлива вещица с нейните отвари за усилване на похотта, на ревността и на човешката злост. А детската дарба за магия станала нещо страшно, което трябвало да се крие.

Това е приказка за онези времена. Отчасти тя е събрана от „Книга за мрака“, а отчасти — от Хавнър, от планинските стопанства на Онн и горските земи на Фалиерн. Един разказ може да бъде сглобен от такива откъслеци и макар да изглежда съшит с бели конци, съставен наполовина от мълва и наполовина от догадки, може да се окаже достатъчно достоверен. Това е сказание за основаването на Роук, а ако Повелителите на Роук твърдят, че не е станало така, нека тогава самите те разкажат как точно е станало. Че над времето, когато за първи път Роук се превърнал в Острова на Мъдрите, лежи облак, и може тъкмо мъдрите мъже да са го поставили там.

2. Видрата

Видрата бил син на лодкостроител, който работел в доковете на Голямото пристанище Хавнър. Така го нарекла майка му, селска жена от село Ендлейн, скътано в северозападните подножия на Онн. Дошла в големия град да си търси работа, подобно на мнозина други. Скромни хорица със скромен поминък в тревожни времена, лодкостроителят и семейството му все гледали да не се набиват на очи, че да не си докарат беля. И тъй, щом се разбрало, че момчето има магьосническа дарба, баща му се опитал да му я избие.

— Все едно да биеш облак — ще завали — рекла майката на Видрата.

— Гледай да не му набиеш зло — казала леля му.

— Гледай той да не те нашиба с каиша вместо ти него с някоя магия! — рекъл чичото.

Но момчето не въртяло никакви номера на баща си. Поемало си боя мълчаливо и се учело да крие дарбата си.

За него самия не изглеждало кой знае какво. Толкова лесно било да накара в тъмна стая да блесне сребриста светлина или да намери изгубена игла, като си помисли за нея, или да оправи крива сглобка само като прокара длани по дървото и му поговори, че не можел да разбере защо вдигат толкова врява за такива дребни неща. Но баща му се гневял за „преките“ му подходи и дори веднъж го зашлевил през устата, докато говорел на дървото, и настоял да си върши работата само със сечивата и да мълчи.

Майка му се опитала да обясни.

— Все едно че си намерил някой голям скъпоценен камък — заговорила тя, — а какво да направи човек като нас с един диамант, освен да го крие? Всеки, който е достатъчно богат да ти го купи, е достатъчно силен, за да те убие за него. Затова го пази скрит. И го дръж далеч от очите на големците и техните вещи мъже.

„Вещи мъже“ по онова време наричали магьосниците.

Една от дарбите на сила е в това да познаваш силата. Един магьосник познава друг магьосник, освен ако прикритието не е твърде умело. А момчето не притежавало никакви други умения освен правенето на лодки, в което на дванадесет години се изявило като обещаващ ученик. Някъде по това време бабата, която помогнала на майка му при раждането, дошла и рекла на родителите му:

— Пращайте Видрата при мен вечер след работа. Вече трябва да учи песните и да се подготвя за деня на именуването си.

Което си беше чистата истина, защото тя беше направила същото за по-голямата сестра на Видрата, и затуй родителите му почнаха да го пращат вечер при нея. Но тя учеше Видрата на повече работи от песента за Сътворението. Знаеше за дарбата му. Заедно с няколко мъже и жени като нея, хора, спечелили си недобро, а някои — лошо име, всички те в някаква степен имаха една обща дарба; и тихомълком си споделяха всичкото знание и умение, което притежаваха. „Необучената дарба е като кораб без кормчия“, казаха те на Видрата и започнаха да го учат на всичко, което знаеха. Не беше много, но съдържаше някои основи на великите изкуства; и макар той да се чувстваше неловко от това, че мами родителите си, не можеше да устои на това знание, нито на добротата и похвалите, с които го обсипваха нищите му учители. „Няма да ти навреди, стига да не го използваш във вреда“, казваха му те, а за него беше лесно да им обещае.

Край потока Серенен, там, където се стича през северната стена на града, бабата даде на Видрата истинското му име, с което той щеше да се запомни по острови далече от Хавнър.

Сред тези хора имаше и един старец, когото те помежду си наричаха „Променящия“. Той показа на Видрата няколко заклинания за илюзия; а когато момчето стана на петнадесет години, старецът го отведе на полята край Серенен, за да му покаже единственото заклинание за истинска промяна, което знаеше.

— Да видим първом как ще превърнеш ей оня храст в подобие на дърво — рече той и Видрата тутакси го стори. Илюзията идеше отръки на момчето и старецът се смути много. Видрата трябваше да го моли и придумва да го учи на още и накрая да му обещае, че ако научи голямото заклинание на Променящия, никога няма да го използва за нищо друго, освен за да спаси живот, своя или нечий друг.

Чак тогава старецът го научи. Не че беше от голяма полза, мислеше си Видрата, щом като се налагаше да го крие.

Добре поне, че можеше да използва онова, което учеше в работата с баща си и чичо си на дока; а той ставаше добър занаятчия и дори баща му го признаваше.

Лоусън, морски пират, нарекъл себе си крал на Вътрешното море, по това време беше главният боен вожд в града и в цялата област югоизточно от Хавнър. Той събираше налога от богатия район и го харчеше, за да усили войнството си и флотилиите, които пращаше, за да докарват роби и да плячкосват други земи. По думите на чичото на Видрата, този господар не оставяше корабостроителите без работа. Бяха благодарни, че имат работа във време, когато хората, търсещи поминък, обикновено стигаха до просия и когато из двореца на Махарион сновяха плъхове. Вършеха честна работа, твърдеше бащата на Видрата, а за какво се използва тя — не било тяхна грижа.

Но другото учене, което бе получил, правеше Видрата чувствителен за тези неща, с уязвима съвест. Голямата галера, която строяха, щеше да тръгне на бран, подкарана от робските гребла на Лоусън, и щеше да докара като товар други роби. Той изпитваше горчилка от това, че толкова добър кораб ще се използва за нещо толкова зло.

— Защо не строим рибарски лодки, като по-рано? — питаше той, а баща му отвръщаше:

— Защото рибарите не могат да ни плащат.

— Не могат да ни плащат толкова добре като Лоусън. Но бихме могли да преживеем — възразяваше Видрата.

— Мислиш ли, че мога да откажа кралската поръчка? Искаш да ме видиш пратен на греблото с робите в галерата, която строим ли? Мисли с главата си, момче!

Тъй че Видрата продължаваше да работи с ясна мисъл и гневно сърце. Бяха в капан. А каква е ползата от една дарба на сила, мислеше той, ако не да се измъкнеш от един капан?

Съвестта му като занаятчия не можеше да му позволи да допусне какъвто и да било недостатък в строежа на кораба; но магьосническата му съвест подсказваше, че би могъл да вгради в него някаква магия, заклинание, втъкано в гредите и в корпуса му. Разбира се, това означаваше да приложи тайното изкуство за добра цел, нали? Да навреди — да, но да навреди само на вредните. Не сподели това с учителите си. Ако правеше нещо грешно, вината не беше тяхна и те не трябваше да знаят за това. Обмисляше го дълго, умуваше как точно да го направи, съставяше заклинанието много грижливо. Беше обратното на заклинание за намиране: загубващо заклинание, така си го беше нарекъл. Корабът щеше да си плува и да се управлява добре, и да се насочва, но нямаше да се насочва съвсем точно.

Беше най-доброто, което можеше да направи в протест срещу злоупотребата с една добра работа и с добър кораб. Доволен беше от себе си. Когато корабът бе пуснат на вода (а всичко по него изглеждаше наред, защото дефектът му нямаше да се прояви преди да навлезе в открито море), той не можа да затаи от учителите си какво е направил — от онзи малък кръг от старци и баби, от младия гърбушко, който можеше да говори с мъртъвци, от сляпото момиче, което знаеше имената на разни неща. Каза им за хитрината си и сляпото момиче се засмя, но старците го предупредиха:

— Отваряй си очите. Пази се. Крий се.

При Лоусън служеше един мъж, който наричаше себе си Хрътката, защото, твърдеше той, имал нюх към вещерството. Работата му беше да души храната, пиенето, дрехите и жените на Лоусън, всичко, което можеше да се използва от вражески магьосници срещу него; и също така да оглежда бойните му кораби. Един кораб е крехко изделие, поставено сред опасна стихия, уязвим е на заклинания и магии. Веднага щом Хрътката стъпи на борда на новата галера, той надуши нещо.

— Така, така — каза той, — кой ли е това? — Отиде при щурвала и опря ръка на него. — Умно е — рече той. — Но кой ли ще да е? Май е някой новак, мисля. — Подуши одобрително и кимна. — Много е умно.

Дойдоха пред къщата на Лодкарска улица след мръкване. Изритаха вратата и Хрътката, застанал между въоръжените и бронирани мъже, каза:

— Него. Другите ги оставете.

А на Видрата рече с тих и дружелюбен глас:

— Не мърдай.

Усещаше огромна сила в младежа и чак малко се уплаши от него. Но терзанието на Видрата беше твърде силно, а обучението му — твърде рехаво, за да му хрумне да използва магията, за да се освободи или да спре жестокостта им. Той се нахвърли срещу тях и се бори с тях като животно, докато не го удариха силно по главата. Счупиха челюстта на баща му, а леля му и майка му пребиха до несвяст, да ги научат друг път да не отглеждат вещи мъже. После отведоха Видрата.

По тясната улица не се отвори нито една врата. Никой не надникна навън да види от какво е целият този шум. Чак много време след като мъжете си отидоха, някои съседи се осмелиха да приближат и да предложат колкото могат утеха на близките на Видрата.

— О, какво проклятие, какво проклятие е това магьосничество! — ридаеха те.

Хрътката каза, че са затворили на сигурно място един вещер, а Лоусън го попита:

— За кого работи?

— Работил е в корабостроителницата, ваше величество. — Лоусън обичаше да го наричат с кралски титли.

— Кой го е наел да омагьоса кораба, тъпако?

— Изглежда, че сам е решил да го направи, ваше величество.

— Защо? Каква изгода е щял да извлече?

Хрътката сви рамене. Не държеше да споделя с Лоусън, че хората го мразят, без да имат непременно интерес от това.

— Вещ е, казваш. Можем ли да го използваме?

— Мога да се опитам, ваше величество.

— Или го дресирай, или го погреби — каза Лоусън и се залови с по-важни дела.

Смирените учители на Видрата го бяха научили на гордост. Бяха го научили да изпитва дълбоко презрение към магьосниците, които работят за хора като Лоусън и позволяват на страха и алчността да развратят магиката, та тя да се използва за зли цели. Нищо според него не можеше да бъде по-осъдително от такава измяна. Ето защо го безпокоеше, че не може да изпита същото презрение към Хрътката.

Бяха го затворили в някакъв склад в една от старите дворцови сгради, която Лоусън си бе присвоил. Нямаше прозорец, вратата беше от груб дъб, укрепен с железни ленти, и в тази врата имаше вградени заклинания, които щяха да задържат в плен и някой много по-опитен магьосник. При Лоусън имаше наети мъже с голямо умение и сила.

Хрътката не се смяташе за един от тях.

— Аз имам само нюх — казваше той. Идваше всеки ден да види дали Видрата се е съвзел от сътресението и дали се е оправило изкълченото му рамо, и да поговори с него. Според Видрата се държеше добронамерено и искрено. — Ако не искаш да работиш за нас, ще те утрепят — казваше той. — Лоусън не може да остави хора като теб на вражеската страна. По-добре се съгласи, докато още е склонен да те наеме.

— Не мога.

Видрата заявяваше това като нещастен факт, а не като морално твърдение. Хрътката го гледаше с разбиране. В живота му с пиратския крал му беше дошло до гуша от хвалби и закани, от надути и заплашващи хора.

— В какво си най-силен?

Видрата не беше склонен да отговори. Хрътката можеше да му допада, но не беше длъжен да му вярва.

— Превращение — изломоти най-сетне.

— Превъплъщение?

— Не. Само фокуси. Превръщаш едно листо в златно късче. Привидно.

В онези дни все още не съществуваха точни имена за различните видове и изкуства на магията, нито връзките между тези изкуства бяха ясни. Нямаше — както щяха да казват по-късно мъдреците на Роук — ясна наука за онова, което знаят. Но Хрътката знаеше съвсем сигурно, че пленникът му крие дарбите си.

— Не можеш да промениш собствената си външност, дори привидно?

Видрата сви рамене.

Беше му трудно да лъже. Смяташе, че просто е непохватен в това, защото му липсва опит. Но Хрътката знаеше повече. Знаеше, че самото магьосничество се съпротивлява на лъжата. Фокусът, ловкостта на ръката и лъжовното общуване с мъртъвци са противоположност на магьосничеството, стъкло, сравнено с диаманта, месинг, сравнен със златото. Те са фалшификат, а на такава почва лъжите процъфтяват. Но изкуството на магьосничеството, макар да може да се използва за лъжливи цели, се занимава с онова, което е истинско, и световете, в които то действа, са истински светове. Ето защо за истинските магьосници е трудно да лъжат за изкуството си. В душите си те съзнават, че изречената от тях лъжа може да промени света.

Хрътката го съжали.

— Знаеш ли, ако те беше разпитвал Гелък, щеше да изтръгне всичко от теб само с една-две думи, а с това и ума ти. Виждал съм какво оставя Белоликия след себе си, след като зададе въпросите си. Слушай, можеш ли изобщо да работиш с вятъра?

Видрата се поколеба и отвърна:

— Да.

— Имаш ли торба?

Ветроловците обикновено носеха кожена торба, в която, както твърдяха, държат ветровете, и я развързват, за да пуснат някой попътен вятър или да пленят насрещен. Може би беше само за показ, но всеки ветроловец си имаше торба — голям дълъг чувал или малка кожена кесийка.

— Вкъщи — каза Видрата.

Не беше лъжа. У дома той наистина си имаше кесия. В нея си държеше най-фините инструменти и либелата. А и за вятъра общо взето не лъжеше. Няколко пъти беше успявал да вкара в платното на някой кораб малко вълшебен вятър, макар да нямаше представа как да се пребори с буря или да я удържи, нещо, което един корабен ветроловец трябваше да прави. Но мислеше, че по-скоро би се удавил в морска буря, отколкото да го убият в тази дупка.

— Но не би се съгласил да използваш това умение на служба за краля?

— В Землемория няма крал — отвърна младежът, твърдо и искрено.

— Е добре, на служба при господаря ни — търпеливо се поправи Хрътката.

— Не — заяви Видрата и се поколеба. — Виж, не е толкова въпрос на неискане, колкото на неможене. Мислех да направя тапи в талпите на оная галера, долу при кила — нали се сещаш за какви тапи говоря? Щяха да избият, щом се наквасят хубаво дъските, когато навлезе в дълбоко море. — Хрътката кимна. — Но не можах да го направя. Аз съм корабостроител. Не мога да построя кораб, за да потъне. С всичките хора на борда. Ръцете ми нямаше да ми го позволят. Затова направих каквото можах. Накарах съда да си върви по свой път. Не по неговия.

Хрътката се усмихна.

— Между другото, още не са го развалили. Белоликия цял ден лази вчера по него, ръмжеше и мърмореше. Нареди да сменят щурвала. — Имаше предвид главния маг на Лоусън, бледолик мъж от Севера, казваше се Гелък. В Хавнър се страхуваха от него.

— Това няма да го оправи.

— Ти не можеш ли да развалиш заклинанието?

По умореното, премазано от боя младежко лице на Видрата пробяга едва прикрито самодоволство.

— Не. Не мисля, че някой би могъл.

— Лошо. Можеше да го използваш, за да се спазариш.

Видрата не отвърна нищо.

— Виж, нюхът е полезно нещо, продаваемо — продължи Хрътката. — Не че си търся конкуренция. Но един откривател винаги може да си намери работа… Бил ли си някога в рудник?

Догадката на един магьосник е близка до знанието, въпреки че той може и да не знае какво знае. Първият признак за дарбата на Видрата, когато беше още на две-три години, бе способността му да отива точно там, където нещо се е изгубило — изтърван пирон, забравен инструмент, веднага щом разбереше думата за него. А като момче едно от най-приятните му удоволствия бе да излиза сам из околностите и да се скита по ливади и хълмове, усещайки под петите на босите си крака и през цялото си тяло жилите на подземната вода, залежите и рудните жили, пластовете и гънките на всякакви видове скали и пръст. Беше все едно че преминава през някакво огромно здание, че зърва неговите коридори и стаи, шахтите към въздухопроводи, блясъка на кованото сребро по стените; и докато вървеше, самото му тяло сякаш се превръщаше в тяло от земя, и познаваше нейните артерии, органи и мускули като свои. Тази сила му беше носила радост като момче. Никога не беше помислял да я използва. Беше си негова тайна.

Не отговори на въпроса на Хрътката.

— Какво има под нас? — Хрътката посочи пода, покрит с груби каменни плочи.

Видрата помълча малко. После каза тихо:

— Глина и чакъл, а под тях е скалата, от която се получава гранат. И скалата е под цялата тази част на града. Не зная имената.

— Можеш да ги научиш.

— Зная да правя кораби и да плавам с тях.

— Ти по-добре стой настрана от корабите, от битките и рейдовете. Кралят разработва старите мини при Самори, от другата страна на планината. Там ще си далече от пътя му. Все едно, трябва да работиш за него, ако искаш да останеш жив. Ще се погрижа да те пратят там. Стига да искаш да идеш.

Видрата помълча малко и каза:

— Благодаря.

И погледна Хрътката само веднъж, с питащ, преценяващ поглед.

Хрътката го бе задържал, беше стоял и гледал как хората му го пребиват, не беше спрял боя. А ето, че му говореше като приятел. Защо? — питаше погледът на Видрата. Хрътката отговори.

— Вещите мъже трябва да се крепят един друг — каза той. — Хората, които нямат никакво изкуство, нищо освен богатство — те ни хвърлят да се бием един против друг, заради собствените си цели. Продаваме им силата си. Защо го правим? Ако тръгнем сами по свой път, май ще сме по-добре.

Намеренията на Хрътката да изпрати младежа в Самори бяха добри, но той не разбираше колко е силна волята на Видрата. Видрата също не разбираше. Твърде много беше навикнал да се подчинява на други, за да схване, че всъщност винаги е следвал собствения си път, и твърде млад беше, за да повярва, че всяко нещо, което предприеме, би могло да го убие.

Още щом го изведоха от килията, му хрумна да приложи заклинанието на стария Променящ за самопревъплъщение и да избяга. Та не беше ли животът му в опасност и нямаше ли да е съвсем редно да използва заклинанието? Само че не можеше да реши в какво точно да се превърне — в птица ли, или в струйка дим, кое щеше да е най-безопасното? А докато го обмисляше, хората на Лоусън, свикнали с магьоснически хитрини, взеха, че му упоиха храната, и той престана да мисли за каквото и да било. Хвърлиха го в една теглена от мулета кола като чувал с овес. Когато по пътя показа признаци, че се съвзема, един от тях го халоса по главата и му каза, че искал само да се погрижи да си почине добре.

Когато се свести, с гадене, изтощен от отровата и с цицина на главата, се намираше в някаква стая с тухлени стени и зазидани с тухли прозорци. Видимо вратата нямаше ключалка. Но щом понечи да се изправи, усети магьосническите каиши, впили се в тялото и ума му, жилави, яки и стягащи се при всяко негово движение. Да стои прав можеше, но не можеше да направи и една крачка към вратата. Не можеше дори да протегне ръка към нея. Усещането беше ужасно, сякаш мускулите му не бяха негови. Той седна и се постара да не мърда. Магическите връзки около гърдите му пречеха да вдиша дълбоко, умът му също така изглеждаше задушен, сякаш мислите му бяха натъпкани в твърде тясно за тях пространство.

Много време изтече преди вратата да се отвори. Влязоха няколко души. Нищо не можеше да направи срещу тях, докато запушваха устата му и връзваха ръцете му отзад.

— Сега няма да плетеш магии или да редиш заклинания, вещерче — каза един едър як мъж с набраздено от бръчки лице, — но можеш да кимаш, нали? Тук те пращат като намирач. Ако си добър намирач, ще се храниш добре и ще спиш леко. Киновар, за това ще кимаш. Кралският магьосник казва, че все още имало от него в тия стари мини. И го иска. Тъй че за нас ще е най-добре, ако му го намерим. Сега ще те изведа оттук. Все едно, че аз съм намирачът на водата, а ти си ми лесковата пръчка, нали? Ти водиш. И ако речеш да тръгнем насам или натам, кимваш — ей тъй. А ако разбереш, че под краката ни има руда, тъпчеш на място, ей тъй. Значи се разбрахме, нали? Играеш ли честно, и аз ще играя честно.

Никой не очакваше Видрата да кимне, но той остана неподвижен.

— Мърдай — подкани го мъжът. — Ако не щеш тая работа, топилнята винаги е подръка.

Мъжът, когото останалите наричаха Лизача, го изведе в горещата ярка утрин, която заслепи очите му. На излизане от килията Видрата усети как магическите връзки се разхлабиха и паднаха, но имаше други заклинания, изтъкани по другите сгради наоколо, особено около някаква висока каменна кула — изпълваха въздуха с лепкавите нишки на съпротива и отблъскване. Понечеше ли да нагази в тях, остра болка жегваше лицето и корема му и той с ужас поглеждаше тялото си за рана; но рани нямаше. Със запушена уста и вързан, лишен от гласа и ръцете си, с които да направи магия, не можеше с нищо да надвие тези заклинания. Лизача беше вързал единия край на плетен ремък около врата му, държеше другия край и вървеше след него. Остави Видрата да нагази в две такива заклинания и после Видрата сам започна да ги избягва. Беше съвсем ясно къде са: калните пътеки извиваха, за да ги избегнат.

Вързан на каишка като куче, той вървеше, унил и треперещ от болка и гняв. Огледа се, видя каменната кула, купищата дърва до широкия й праг, ръждясали колела и машини до някаква яма, големи камари чакъл и глина. Докато извръщаше натъртената си глава му, се зави свят.

— Ако си намирач, по-добре намирай — каза Лизача, застанал до него, и го изгледа накриво. — А ако не си, все едно, пак намирай. Така ще останеш по-дълго горе.

От каменната кула излезе някакъв мъж. Подмина ги припряно с някак странно тромавата си походка, забил поглед пред себе си. Брадичката му лъщеше, а гърдите му бяха овлажнели от слюнката, стичаща се от устните му.

— Това е кулата за топене — каза Лизача. — Там топят киновара, за да извлекат от него метала. Леярите умират за година-две. Е, сега накъде, намирачо?

След малко Видрата посочи наляво, колкото да се махнат от сивата каменна кула. Тръгнаха към една дълга гола долина покрай обрасли с трева могили от шлака.

— Всичко тук долу отдавна е разработено — каза Лизача. А Видрата бе започнал да улавя странната местност под нозете си: празни шахти и изпълнени с тъмен въздух кухини в черната земя, вертикален лабиринт, чиито най-дълбоки ями бяха изпълнени с неподвижна вода. — Никога не е имало много сребро, а водният метал отдавна е изчерпан. Слушай, младок, ти знаеш ли въобще какво е киновар?

Видрата поклати глава.

— Ще ти го покажа. Точно това търси Гелък. Рудата на водния метал. Виждаш ли, водният метал изяжда всички други метали, даже златото. Затуй той го нарича Краля. Ако му го намериш този негов Крал, ще се държи с тебе добре. Той често е тук. Хайде, да ти го покажа. Кучето не може да души следата, докато не му подадеш миризмата.

Лизача го поведе надолу в мините да му покаже рудните скали, видовете земя, в които можеше да се появи рудата. В края на дългия изкоп работеха няколко миньорки.

Тъй като бяха по-дребни от мъжете и можеха с лекота да се придвижват в тесни места, или защото се чувстваха като у дома си в земята, а най-вероятно защото беше традиция, в мините на Землемория винаги работеха жени. Тези миньорки бяха свободни жени, не роби като работещите в кулата за топене. Гелък го бил назначил за надзорник на миньорките, обясни Лизача, но той не работел в мината — миньорките не го допускали; вярвали искрено, че ако мъж вдигне кирка или сложи подпорна греда, това носи лош късмет.

— Устройва ме — каза Лизача.

Една жена, светлоока и с къса коса, с привързана на челото й свещ, остави товара си да покаже на Видрата парче киновар между кафяво-червените буци. В тунела в който се трудеха миньорките, пробягваха сенки. Скърцаха стари греди, отгоре се сипеше пръст. Въпреки че в тъмното лъхаше прохладен въздух, галериите и забоите бяха толкова ниски, че миньорките трябваше да се изгърбват, за да се промушват. Рудникът беше ужасно място; и въпреки това Видрата изпита вътре чувство за подслон. Почти съжали, когато трябваше да излезе отново на яркия дневен пек.

Лизача не го отведе в топилнята, а го върна в бараките. Извади от една заключена стая малка мека торба от дебела кожа, която натежа в ръцете му. Отвори я, за да покаже на Видрата лежащата в нея сиво-блестяща локвичка. Щом затвори торбата, металът в нея се раздвижи, изду се и се напрегна като животно, мъчещо се да излезе на свобода.

— Това е Краля — каза Лизача с тон, който можеше да мине както за почтителен, така и за изпълнен с омраза.

Макар и да не беше чародей, Лизача създаваше впечатление за много по-силен човек от Хрътката. И в същото време, като Хрътката, той беше груб, но не и жесток. Изискваше покорство, но нищо повече. Видрата беше виждал роби и техните господари през целия си живот по доковете и реши, че е извадил късмет. Поне денем, когато господарят му беше Лизача.

Можеше да се храни само в килията, щом махнеха невидимата кърпа, която запушваше устата му. Колкото и да беше прегладнял, всяка вечер, щом седнеше в стаята с магическите връзки, които го стягаха, едва успяваше да преглътне храната. Имаше вкус на метал, на пепел. Нощите бяха дълги и ужасни, защото заклинанията го притискаха, тежаха му, все го будеха изпаднал в ужас, зяпнал да си поеме дъх, неспособен да мисли ясно. Мракът беше непрогледен, в това помещение не можеше да накара да грейне споменът за светлина. Денят настъпваше неописуемо желан, макар да означаваше, че ръцете му ще са вързани отзад, устата запушена и вратът му — стегнат в кожения нашийник.

Лизача го изкарваше навън рано всяка сутрин и често обикаляха до късно следобед. Беше мълчалив и търпелив. Не питаше дали Видрата вече надушва рудата; не питаше дали изобщо я търси, или само се преструва, че я търси. А и да беше попитал, Видрата нямаше да може да отговори на въпроса. В тези безцелни обиколки знанието за това, което се таи под земята, го обземаше както обикновено и той се стараеше да се затвори в него и да му се отдаде. „Няма да служа на злото!“, повтаряше си той. Тогава летният въздух и светлината го размекваха и загрубелите му боси ходила усещаха сухата трева, и той отново започваше да съзнава, че под тревните корени през черната земя лази поток, цеди се над една широка скална издатина, покрита със слюда, а под тази издатина има пещерна кухина, и стените й са тънки, пурпурни, ронещи се леговища на киновар… Не го показваше. Мислеше, че може би картата на земята под нозете му, която се оформяше в ума му, може да се използва за нещо добро, стига да се сети как.

Но след десетина дни Лизача му рече:

— Скоро идва господаря Гелък. Ако няма руда, сигурно ще си намери друг намирач.

Видрата продължи да върви още около миля, умислен; после се обърна и отведе Лизача до едно хълмче недалече от другия край на стария залеж. Там кимна надолу и тупна с крак.

В килията, след като Лизача го развърза и махна парцала от устата му, той каза:

— Там има руда. Можете да стигнете до нея, като продължите стария забой, може би двайсетина крачки.

— Добра ли е жилата?

Видрата сви рамене.

— Поне е достатъчно, колкото да я караме на първо време, а?

Видрата не каза нищо.

— Устройва ме — заяви Лизача.

След два дни, когато бяха подновили старата шахта и бяха започнали да копаят към рудата, чародеят пристигна. Лизача беше оставил Видрата отвън, седнал под слънцето вместо в килията в бараките. Видрата му беше благодарен за това. Не можеше да му е съвсем удобно с вързани ръце и запушена уста, но вятърът и слънчевата светлина бяха благословени. А и можеше да диша дълбоко и да дреме без онези земни сънища, които запушваха устата и ноздрите му, единствените сънища, които го спохождаха нощем в килията.

Беше полузаспал, седнал на земята в сянката край бараките, миризмата на нарязаните дърва, струпани край кулата за топене, му напомняше за работата в дока у дома — за острия мирис на сурово дърво, когато рендето минава по копринената на цвят, леко влажна дъбова дъска. Разбуди го някакъв шум или движение. Вдигна очи и видя застаналия пред него, извисил се над главата му магьосник.

Одеждите на Гелък бяха фантастични, мнозина от неговия занаят по онова време се обличаха така. Дълъг халат от лорбанерска коприна, пурпур, извезан със злато и почернял от руни и символи, а меката островърха шапка с широка периферия го правеше по-висок, отколкото беше. Видрата нямаше нужда да види дрехите му, за да разбере кой е. Познаваше ръката, заплела връзките му и проклела нощите му, острата, кисела и задушаваща хватка на тази сила.

— Мисля, че намерих малкото си откривателче — каза Гелък. Гласът му беше дълбок и мек, като тонове на цигулка. — Спим под слънцето, като тези, които добре са си свършили работата. Ти значи си ги пратил да копаят за Червеното мамче, нали? Познаваше ли Червената майчица преди да дойдеш тук? Кавалер ли си на Краля? Е, стига, нямаме нужда повече от връзки и възли. — Както си стоеше, с едно щракване на пръстите отвърза китките на Видрата и душащият го парцал се смъкна.

— Мога да те науча как да го правиш сам — рече магьосникът усмихнат, загледан как Видрата търка и извива изтръпналите си китки и раздвижва устните си, с часове притиснати в зъбите му. — Хрътката ми каза, че си обещаващ момък, и с добър наставник можеш да стигнеш далече. Ако искаш да посетиш двора на Краля, мога да те заведа там. Но може би не знаеш за кой Крал ти говоря?

Видрата наистина не беше сигурен дали чародеят има предвид пирата, или живака, но с риск да сгреши кимна бегло към каменната кула.

Магьосникът присви очи и усмивката му се разшири.

— Името му знаеш ли?

— Водният метал — отвърна Видрата.

— Така го нарича простолюдието. Или живак, или тежка вода. Но тези, които му служат, го наричат Краля и Всекраля, и „Лунното тяло“. — Погледът му, доброжелателен и любопитен, се зарея над Видрата към кулата и отново се върна. Лицето му беше широко и издължено, по-бяло от всяко човешко лице, което Видрата бе виждал, със синкави очи. Тук-там на брадичката и по бузите му се къдреха сиви и черни косми. Кротката му открита усмивка показваше малки зъби, няколко от които липсваха. — Научилите се да прозират в истината го виждат такъв, какъвто е — господаря на всички вещества. В него се таи коренът на силата. Знаеш ли как го назоваваме тайно, в светая светих на царствените му покои?

Изведнъж високият мъж с високата шапка седна на пръстта до Видрата, съвсем близо до него. Имаше землист дъх. Светлоокият му поглед се прикова в очите на младежа.

— Искаш ли да го научиш? Можеш да научиш всичко, което пожелаеш. Не е нужно да имам тайни от теб. Нито ти от мен. — И той се засмя — не заплашително, а искрено. Отново се вторачи във Видрата с широкото си и бяло, гладко и замислено лице. — Да. Има сили у теб, всички малки белези и хитринки са налице. Умно момче си. Но не прекалено умно. Това е добре. Не си прекалено умен, за да учиш, като някои… Аз ще те уча, ако искаш. Обичаш ли учението? Знанието обичаш ли? Би ли искал да научиш името, с което наричаме Краля, когато е съвсем сам в бляскавите си каменни покои? Името му е Туррес. Знаеш ли това име? Това е дума на езика на Всекраля. Собственото му име на собствения му език. На нашия прост език би трябвало да го наречем Семето. — Той отново се усмихна и потупа Видрата по ръката. — Защото той е семето и оплодителят. Семето и източникът на мощ и право. Ще видиш. Ще видиш. Хайде! Хайде! Да идем да видим как се рее Кралят сред своите поданици, как сбира себе си от тях! — И той се надигна, рязко и внезапно, хвана ръката на Видрата и го вдигна на крака със смайваща сила. Смееше се от възбуда.

Видрата имаше чувството, че отново са го измъкнали на светло, в живия живот от нескончаемото, мрачно и замъглено полусъществуване. От докосването на магьосника не изпитваше ужаса от магическата връзка, а по-скоро, че го даряват с живост и надежда. Повтаряше си, че не бива да се доверява на този човек, но душата му копнееше да се довери, да научи от него. Гелък беше могъщ, властен и загадъчен, а ето, че го беше освободил. За първи път от толкова седмици Видрата крачеше с незавързани на гърба ръце и освободен от стягащото го заклинание.

— Насам, насам — мърмореше Гелък. — Не бой се, нищо лошо няма да те сполети. — Стигнаха до входа на топилнята — тесен проход през дебелите три стъпки стени. Младежът се поколеба и той го прихвана под мишницата.

Лизача му беше казал, че хората, работещи в кулата, се поболяват и умират от металните изпарения, вдигащи се от нагорещената руда. Видрата така и не беше пристъпвал в нея, нито бе виждал Лизача да влиза вътре. Беше я приближавал достатъчно, за да разбере, че е обкръжена от отровни заклинания, които трябваше да парят, да объркват и да задържат всеки роб, който би се опитал да избяга. Сега ги усещаше като нишки от гъста паяжина, като въжета от тъмна мъгла, отстъпващи пред чародея, който ги беше създал.

— Дишай, дишай, дишай — подканваше го със смях Гелък и Видрата се постара да не затаи дъх, докато влизаха в кулата.

Топилната яма заемаше центъра на сводестата зала. Забързани, вкочанени като прътове човешки фигури, черни на фона на яркия огън, щъкаха и разбъркваха рудата върху бушуващите главни, пращящи под големите мехове, а други мъкнеха още дърва и движеха ръкавите на меховете. От върха на купола нагоре в кулата през пушеци и дим се издигаше спирала от камери. В тези камери, беше му казал Лизача, парата на живака се събираше и кондензираше, отново се загряваше и кондензираше, докато в най-високата камера чистият метал потичаше през каменен улей в една вдлъбнатина — само по капка-две на ден, беше му казал, от лошокачествените руди, които топяха сега.

— Не се бой — каза Гелък със силен и мелодичен глас, надмогващ задъхания хрип на огромните мехове и непрестанния рев на огъня. — Ела, ела и виж как се понася във въздуха, как се пречиства, как пречиства своите поданици! — Той придърпа Видрата към ръба на топилната яма. Очите му блестяха на ярката светлина на пламъците. — Злите духове, които служат на Краля, се пречистват — прошепна той на ухото на Видрата. — Умилкват му се, лигавят се и шлаката и нечистотиите изпадат от тях. Гнойта и мръсното забират и изтичат от циреите им. И тогава, след като изгорят, най-сетне те могат да се възнесат, да полетят нагоре към Кралските дворове. Хайде, ела, горе на върха на тази кула, където черната нощ възнася луната!

Видрата се заизкачва след него по витите стъпала, широки в началото и ставащи нагоре все по-стръмни и тесни. Подминаваха изпарителните камери с нажежени до червено пещи, чиито отдушници водеха нагоре към помещенията за пречистване на рудата, където голи роби изстъргваха саждите и шлаката и ги хвърляха отново да се претопят в пещите. Стигнаха най-горното помещение. Гелък се обърна към единствения роб, присвит на ръба на топилната шахта:

— Покажи ми Краля!

Робът, нисък и слаб, без косми по главата и с гноясали язви по дланите и ръцете, гребна с каменна чаша от ръба на шахтата за кондензиране. Гелък надникна, изгарящ от нетърпение като дете.

— Толкова мъничък — замърмори той. — Така невръстен. Малкият ни принц, бебенцето — бог, властелинът Туррес. Семето на света! Душата-съкровище!

Свали от гърдите на халата си кесийка от тънка кожа, извезана със сребърни конци. С малка рогова лъжичка, вързана на кесията гребна няколко капки от живака от чашата и ги изсипа вътре, а после отново върза каишката.

Робът стоеше край тях вкочанен. Всички, които работеха сред зноя и пушеците на топилната кула, бяха голи или облечени само с препаска около слабините и кожени обуща. Видрата погледна роба — мислеше заради ръста му, че е дете, — но видя малките гърди. Беше жена. Плешива. Ставите по костеливото й, мършаво тяло се бяха издули като буци. Тя го погледна само за миг и отметна очи. Изплю се в огъня, отри с ръка подутата си уста и отново застана неподвижно.

— Точно така, малко слугинче, много добре — с нежен глас й проговори Гелък. — Дай слюнката си на огъня и тя ще се пресътвори в живото сребро, в лунната светлина. Не е ли истинско чудо — продължи той и затегли Видрата надолу по спиралното стълбище — как от най-низшето възниква най-благородното? Това е великият принцип на изкуството! От злата Червена майка се ражда Всекралят. От плюнката на умираща робиня възниква сребърното Семе на Силата.

По целия път надолу по виещите се, обвити в зловонни изпарения каменни стъпала той не спря да говори, а Видрата се мъчеше да разбере, защото това беше човек на силата и му говореше какво е силата.

Но когато отново излязоха на дневна светлина, главата му продължи да кръжи в мрак и след няколко крачки той се присви на две и повърна.

Гелък го изгледа с любопитен, обичлив поглед, а щом Видрата се изправи — трепереше и пъшкаше, — чародеят нежно го запита:

— Боиш ли се от Краля?

Видрата кимна.

— Ако вземеш от силата му, той няма да ти навреди. Да се боиш от една сила, да се бориш с нея е много опасно. Царският път е да заобичаш силата, да я споделиш. Виж. Гледай какво правя аз.

Гелък вдигна кесийката, в която бе прибрал няколкото капки живак, и без да откъсва поглед от очите на Видрата, я развърза, надигна я към устните си и изпи съдържанието й. Отвори усмихнатата си уста за да види Видрата сребърните капки, събрали се на езика му, преди да ги глътне.

— Сега Кралят е в тялото ми, знатният гост на моя дом. Той не ще ме накара да се разлигавя и повръщам, нито ще причини язви по тялото ми; не, защото аз не се боя от него, а го каня, и той влиза в моите жили и вени. Зло той няма да ми причини. Кръвта ми тече сребърна. Виждам неща, непонятни за други хора. Споделям тайните на Краля. А щом ме напусне, той се скрива в смрадта, в най-голямата гнус, но и там, в най-мръсното място, той ме чака да дойда и да го вдигна, и да го пречистя тъй както той ме е пречистил, тъй че всеки път и двамата ставаме все по-чисти. — Чародеят хвана Видрата за ръката и го поведе. Каза му, усмихнато и някак много доверително: — Аз съм единственият, който сере лунна светлина. Друг като мен няма да срещнеш. И не само това, не само това. Кралят влиза в семето ми. Той е моето семе. Аз съм Туррес и той е аз…

С объркан ум, Видрата съвсем смътно си даде сметка, че вървят към входа на мината. Влязоха под земята. Забоите представляваха тъмен лабиринт, също като думите на магьосника. Видрата се препъваше, залиташе и се мъчеше да разбере. Видя робинята от кулата, жената, която го бе погледнала. Видя очите й.

Вървяха без светлина, освен бледия лъжесветлик, който Гелък отпращаше пред двамата. Крачеха през отдавна изоставени проходи и нива, но магьосникът сякаш познаваше всяка стъпка, а може би изобщо не знаеше пътя и просто вървеше непредпазливо. Бръщолевеше, обръщаше се от време на време към Видрата, за да го насочи или предупреди, после отново продължаваше да крачи напред и да бръщолеви.

Стигнаха до мястото, където миньорите уширяваха стария тунел. Чародеят заговори с Лизача на светлината на свещите, между дрипавите сенки по стените. Опипа пръстта в края на тунела, откърти няколко бучки, разтърка пръстта между дланите си, смачка я, огледа я, опита я на вкус. Мълчеше, а Видрата го гледаше напрегнато, мъчейки се да разбере.

Лизача се върна при бараките с тях. Гелък пожела с мекия си глас лека нощ на Видрата. Лизача го заключи както обикновено в тухлената килия, като му даде самун хляб, глава лук и кана вода.

Както обикновено, Видрата седна и се присви под натиска на магическите връзки. Отпи жадно от каната. Лютивият землист вкус на лука беше приятен и той изяде цялата глава.

Когато смътната светлина, процеждаща се през цепнатините в мазилката на зазидания с тухли прозорец, съвсем угасна, вместо да потъне в окаяната пустош на всичките си нощи в тази килия, той остана буден и ставаше все по-буден. Смутът и възбудата на ума му от времето, което бе прекарал с Гелък, бавно затихнаха. От тях нещо се надигна, започна да се приближава, да става все по-ясно и откроимо — образът, който беше зърнал долу в мината, смътен и въпреки това ярко очертан: робинята в арката на върха на кулата, жената с плоските гърди и отеклите очи, която изплю слюнката, стичаща се от разранената й от отровата уста, а после изтри устата си и се изправи неподвижна, очаквайки смъртта си. Беше го погледнала.

Сега той я видя по-ясно, отколкото я бе видял горе в кулата. Видя я по-ясно, отколкото беше виждал което и да е друго живо същество. Видя тънките й ръце, издутите стави на китките и лактите, извития й като на дете тил. Все едно че беше с него тук, в килията. Все едно, че беше вътре в него, беше самият той. Тя го гледаше. Той я видя как го гледа. Видя себе си през нейните очи.

Видя заклинанията, които го задържаха, тежките въжета от мрак, сплетения лабиринт около себе си. Имаше изход от тази плетеница, стига да се извърнеше ето така, а после — ето така, и да разтвори с ръце въжетата, така; и той се освободи.

Вече не можеше да я види. Беше сам в килията, изправен и свободен.

Всичките мисли, които не беше способен да помисли дни и седмици, сега се втурнаха през главата му — същинска буря от намерения и чувства, страст за ярост, за мъст, жал и гордост.

В началото беше обзет от яростни фантазии за сила и мъст: щеше да освободи робите, щеше да плени с магията си Гелък и да го хвърли в пречистващия огън, не, щеше да го завърже и да го ослепи, и да го остави да диша живачните изпарения в онзи, най-високия купол, докато умре… Но щом мислите му се укротиха, разбра, че не може да надвие един толкова опитен и могъщ магьосник, нищо, че този магьосник беше луд. Ако изобщо имаше някаква надежда да го надвие, тя бе в това да използва неговата лудост и да поведе чародея към самоунищожението му.

Той се замисли. През цялото време, докато беше с Гелък, се беше старал да научи от него, опитваше се да разбере какво му говори чародеят. Но сега беше убеден, че представите на Гелък, учението, което му натрапваше толкова нетърпеливо, няма нищо общо със силата му, нито с каквато и да било сила. Рудничарството и топенето наистина бяха велики занаяти, със своите си тайни и майсторства, но Гелък, изглежда, не знаеше нищо за тези изкуства. Приказките му за „Всекраля“ и за „Червената майка“ бяха празни думи. И не бяха верните думи. Но откъде Видрата знаеше това?

През целия поток от думи единствената дума, която Гелък беше изрекъл на Древния език, езика, на който се правеха магьосническите заклинания, беше думата „туррес“. Беше казал, че означава „семе“. Видрата, със своята вродена дарба в магьосничеството, бе осъзнал, че значението е вярно. Гелък беше казал също така, че думата означава и живак, а Видрата знаеше, че тук той греши.

Скромните му учители го бяха научили на всички думи, които знаеха на Езика на сътворението. Сред тях го нямаше нито името за семе, нито за живак. Но устните му се разтвориха и езикът му се размърда. „Айезур“, промълви той.

Гласът му бе гласът на робинята в каменната кула. Тя беше тази, която знаеше истинското име на живака и тя го изрече чрез него.

Той остана за известно време неподвижен и вкочанен, телесно и умствено, започнал да разбира в какво е силата му.

Стоеше в тъмното, в залостената килия, и знаеше, че ще излезе на свобода, защото вече беше свободен. Обля го вълна на гордост и възторг.

За известно време, съвсем съзнателно, той отново влезе в капана на магическите си окови, върна се на старото си място, седна на нара и продължи да мисли. Задържащото го заклинание още си беше тук, но то вече нямаше никаква власт над него. Можеше да влиза в него и да излиза все едно, че връзките бяха най-обикновени, изрисувани по пода линии. Благодарността от това, че е свободен, заби в него заедно с ударите на сърцето му.

Започна да мисли какво да направи и най-вече как трябва да го направи. Не беше сигурен дали той я е призовал, или тя самата бе дошла при него по своя воля; не знаеше как тя бе изрекла думата на Древната реч на него или чрез него. Не знаеше какво прави, нито тя какво прави, а беше почти убеден, че извършването на каквото и да било заклинание ще пробуди Гелък. Но накрая припряно и с боязън, защото подобни заклинания бяха почти мълва сред ония, които го бяха учили на чародейство, той призова жената в каменната кула.

Призова я в ума си и я видя така, както я беше видял там, в онова помещение, и я повика; и тя дойде.

Духът й стоеше малко извън паяжината на заклинанието, гледаше го вторачено и го виждаше, защото стаята изведнъж се изпълни с мека синкава светлина, светлина без явен източник. Подутите й разранени устни се извиха, но тя не проговори.

Проговори той, като й каза истинското си име:

— Аз съм Медра.

— Аз съм Аниеб — прошепна тя.

— Как можем да се освободим?

— Името му.

— Дори да го знаех… Когато съм с него, не мога да говоря.

— Ако съм с теб, мога да го използвам аз.

— Не мога да те повикам.

— Но аз мога да дойда — промълви тя.

Тя се озърна, а той вдигна очи нагоре. И двамата знаеха, че Гелък е почувствал нещо, разбудил се е. Видрата усети как се стегнаха невидимите връзки и как натежаха старите сенки.

— Ще дойда, Медра — каза тя. Протегна тънката си ръка, свита в юмрук, и я разтвори с дланта нагоре, сякаш му поднесе нещо. После изчезна.

Светлината си отиде с нея. Беше сам в тъмното. Хладната хватка на заклинанието го стисна за гърлото и го задави, овърза ръцете му, притисна дробовете му. Той се сви задъхан. Не можеше да мисли; не можеше да помни.

— Остани с мен — промълви той, ала не знаеше кому говори. Беше уплашен, а не знаеше от какво се бои. Но в тялото му, не в ума му, грееше някакво знание, което повече не можеше да назове, някаква увереност, която бе като малък светилник в ръцете му в лабиринт от подземни пещери. И той задържа очите си върху това зрънце светлина.

Връхлетяха го изтощителни, задушаващи сънища, но не можаха да го обсебят. Задиша дълбоко. Най-сетне заспа. Засънува дълги планински скатове, забулени от дъжд, и светлината, сияеща през дъжда. Засънува облаци, лазещи над брегове и острови, и един висок зелен хълм, който се издигаше в мъгла, и слънчев зрак в края на морето.

Магьосникът, наричащ себе си Гелък, и пиратът, наричащ себе си „крал Лоусън“ бяха заедно от години. Всеки от двамата крепеше другия, всеки усилваше мощта на другия с убеждението, че другият е негов слуга.

Гелък беше убеден, че без него дрипавото кралство на Лоусън скоро ще рухне и някой вражески магьосник ще заличи „краля“ от лика на земята с половин заклинание. Но оставяше Лоусън да се държи като господар. Пиратът беше удобен за магьосника, свикнал да му осигуряват всичко, от което имаше нужда, със свободно време и безкраен приток от роби за нуждите и опитите му. Беше лесно да поддържа защитите, които бе вдигнал над Лоусън и неговите набези, оковаващите заклинания, които бе изградил по местата, където се трудеха робите или се съхраняваха съкровищата. Виж, създаването на тези заклинания беше друга работа, дълъг и упорит труд. Но те вече си бяха на мястото и нямаше нито един магьосник в Хавнър, който да е способен да ги развали.

Гелък никога не беше срещал човек, от когото да се бои. Неколцина чародеи, достатъчно могъщи, за да го обезпокоят, бяха пресичали пътя му, но никога не бе познавал магьосник със сила, равна на неговата.

Напоследък, навлизайки дълбоко в загадките на една книга на познанието, донесена му от остров Уей от един от пиратските главатари на Лоусън, Гелък беше станал безразличен към повечето изкуства, които бе научил или които сам беше открил. Книгата го убеждаваше, че всички те са само бледа сянка или намек за едно по-велико майсторство. Така както един истински елемент държи под свой контрол всички вещества, така и едно истинско познание съдържаше в себе си всички останали. Навлизайки все по-дълбоко в това майсторство, той разбираше, че занаятът на магьосниците е толкова груб и фалшив, колкото титлата и властта на Лоусън. Слееше ли се в едно с истинския елемент, той щеше да се превърне в истински крал. Единствен сред хората, той щеше да изрича словата на създаването и на развалянето. Драконите щяха да му служат като кучета.

В младия намирач той виждаше сила, необучена и несръчна, която можеше да използва. Трябваше му много повече живак, отколкото имаше, и затова му трябваше откривател. Откриването беше низше изкуство. Самият Гелък никога не беше го практикувал, но не му беше трудно да разбере, че младокът притежава дарбата. Щеше да е добре да научи истинското име на младежа, за да е сигурен, че го държи подвластен на волята си. Въздъхна при мисълта за времето, което трябваше да задели за обучението на момчето в това, за което беше добро. А след това оставаше рудата да се извлече от земята и металът да се пречисти. Както винаги, умът на Гелък скачаше необуздано през всички препятствия и пречки към възхитителните тайни зад тях.

В книгата на познанието от Уей, която винаги носеше със себе си в запечатана със заклинание кутия, имаше пасажи, засягащи истинския пречистващ огън. След като ги проучи, Гелък разбра, че щом събере достатъчно чист метал, следващата стъпка трябва да е да го пречисти още повече, докато не се превърне в Лунното тяло. Беше разбрал тайнствения език на книгата в смисъл, че за да се пречисти чистият живак, огънят трябва да се накладе не само с дървета, а и с човешки трупове. Докато препрочиташе и размисляше същата тази нощ над думите в стаята си, той открои още едно възможно тяхно значение. От думите на древното познание винаги можеше да се извлекат други значения. Навярно книгата искаше да каже, че трябва да има приношение не само на жалка плът, но също и на низш дух. Големият огън на кулата трябваше да гори не мъртви тела, а живи. Живи и в пълно съзнание. Чистота, извлечена от смрад; благодат, извлечена от болка. Всичко това беше част от великия принцип, съвсем ясен, след като бъде разбран. Сигурен беше, че е прав, най-сетне беше разбрал техниката. Но не биваше да бърза, трябваше да е търпелив, да се убеди напълно. Той обърна на друг пасаж, сравни го с предишния и продължи да размишлява над книгата дълго през нощта. Веднъж за миг нещо отвлече вниманието му, някакво нахлуване в най-външните предели на съзнанието му; беше момчето, опитваше се да приложи някаква хитринка. Гелък изрече нетърпеливо една-единствена дума и се върна към чудесата на царството на Всекраля. Така и не забеляза, че младежът се е освободил от пленническите му сънища.

На другия ден нареди на Лизача да му доведе момчето. Очакваше с нетърпение да го види, да бъде добър с него, да го учи, да го поласкае малко като вчера. Седна с него на слънцето. Гелък обичаше деца и животни. Обичаше всякакви красиви неща. Беше приятно да има до себе си едно младо същество. Наивното възхищение на Видрата беше толкова мило, колкото несъзнаваната от самия него сила. Робите бяха досадни със своята немощ, с коварството си и с грозните си, болнави тела. Разбира се, Видрата беше негов роб, но нямаше нужда момчето да го знае. Можеха да бъдат учител и чирак. Ала чираците са вероломни, знаеше Гелък — помнеше собственото си чирачество. Младежът беше силен и твърде рано поумнял; трябваше да внимава с него и да го държи по-строго под контрол. Баща и син, това можеха да са двамата с Видрата. Трябваше да накара момчето да го нарича „татко“. Напомни си, че трябва да научи истинското му име. Имаше най-различни начини да го направи, но най-простият, тъй като момчето вече беше под негов контрол, бе да го попита.

— Какво ти е името? — рече той, взрян напрегнато във Видрата.

Последва малко умствена съпротива, но устата се отвори и езикът се раздвижи:

— Медра.

— Много добре. Много добре, Медра — каза магьосникът. — Можеш да ме наричаш „татко“.

— Трябва да намериш Червената майка — каза той ден по-късно. Седяха един до друг пред схлупените работнически бараки. Есенното слънце бе топло. Магьосникът беше свалил коничната си шапка и гъстата му сива коса се вееше около лицето му. — Знам, че си им намерил онова малко петно да го копаят, но в него няма повече от няколко капки. Не си струва да се горят дърва за толкова малко. Щом ще ми помагаш и щом ще те уча, трябва да се постараеш малко повече. Мисля, че знаеш как. — Усмихна се на Видрата. — Нали?

Видрата кимна.

Все още беше потресен, стъписан от лекотата, с която Гелък го бе принудил да си каже името, което осигуряваше на чародея върховна и окончателна власт над него. Вече нямаше никаква надежда, че ще може по какъвто и да било начин да се опълчи на Гелък. Предната нощ бе изпаднал в пълно отчаяние. Но после в ума му беше дошла Аниеб. Беше дошла сама, по своя воля, както тя си знаеше. Той не можеше да я призове, не можеше дори да помисли за нея, а нямаше и да посмее да го направи, след като Гелък знаеше името му. Но тя идваше дори когато той беше с чародея, не като призрак, а като присъствие в ума му.

Трудно му беше да си дава сметка за нея през приказките на магьосника и неизменните, полусъзнавани удържащи заклинания, заплитащи около него своя мрак. Но когато успя да го направи, беше не толкова като че ли тя е с него, колкото все едно, че тя е той, или че той е тя. Виждаше през нейните очи. Гласът й говореше в ума му, по-силен и по-ясен от гласа и заклинанията на Гелък. Той виждаше през нейните очи и мислеше с нейния ум. И започна да разбира, че магьосникът, напълно сигурен в това, че притежава тялото му и душата му, се отнася небрежно към заклинанията, които го обвързаха към неговата воля. Едно обвързване е връзка. Той — или Аниеб в него — можеше да проследи връзките на заклинанията на Гелък дълбоко в магьосническия ум.

Без да забелязва всичко това, Гелък продължаваше да говори, следвайки безконечната магия на собствения си омайващ глас.

— Трябва да откриеш истинската утроба, лоното на Земята, което съдържа в себе си най-чистото лунно семе. Знаеш ли, че Луната е бащата на Земята? Да, да; и той е легнал с нея, както е според бащиното му право. Оплодил е низшата й глина с истинското си семе. Но тя няма да роди Краля. Силна е тя в страха си, и упорита в своята злост. Държи го тя и го крие дълбоко, бои се да роди рожба на своя господар. И затова, за да му роди, трябва да бъде жива изгорена.

Гелък замълча и дълго не каза нищо, замислен, с възбудено лице. А Видрата зърна образи в ума си: огромни бушуващи огньове, горящи клони и човешки ръце и крака, горящи буци, които пищяха така, както пищи хвърленото в огъня сурово дърво.

— Да — рече Гелък с дълбокия си, тих и сънен глас. — Трябва да бъде изгорена жива. И тогава, едва тогава той ще излезе наяве, в целия си блясък! О, време е, отдавна е време. Ние трябва да помогнем на Краля да се роди. Трябва да намерим големия залеж. Той е тук; няма съмнение в това: „Утробата на Майката лежи под Самори“.

Отново замълча. Изведнъж се вторачи във Видрата и той замръзна от ужас — помисли си, че магьосникът е усетил как наднича в ума му. Гелък го погледа известно време с отчасти пронизителния си, отчасти невиждащ поглед и се усмихна.

— Малки ми Медра! — рече той, сякаш едва сега разбрал, че момчето е тук. Потупа Видрата по рамото. — Знам, че притежаваш дарбата да намираш, което е скрито. Този дар е велик, стига да бъде обучен добре. Не бой се, сине. Знам защо отведе слугите ми само към малката жила — разиграваше ги, за да печелиш време. Но след като вече дойдох, ще ми служиш и няма от какво да се боиш. И няма полза да криеш нищо, нали? Умното дете обича своя баща и му се подчинява, а бащата го награждава според заслугите. — Наведе се много плътно до него, както обичаше, и добави тихо и доверително: — Сигурен съм, че можеш да намериш голямата жила.

— Зная къде е — каза Аниеб.

Видрата не можеше да говори; тя бе проговорила през него, използвайки неговия глас, който прозвуча хрипливо и безсилно.

Много малко хора изобщо заговаряха на Гелък, освен когато той не ги принудеше. Заклинанията, с които смълчаваше, отслабваше и контролираше всички, които се доближат до него, бяха за него толкова обичайни, че дори не ги мислеше, когато ги правеше. Свикнал беше него да слушат, а не той да слуша. Беше спокоен в своята мощ и обсебен от идеите си и мисълта му не прекрачваше извън тях. Изобщо не мислеше за Видрата, нито го забелязваше, освен като продължение на замислите си, като продължение на самия него.

— Да, да, ще го направиш — промълви той унесено и отново се усмихна.

Но Видрата усещаше Гелък силно, и физически, и като присъствие на огромна и непреодолима, държаща го в плена си сила; и му се стори, че проговарянето на Аниеб отне толкова от властта на Гелък над него, че да му осигури място, на което да стъпи, да се изправи. Въпреки че Гелък беше толкова близо до него, той успя да промълви.

— Ще ви отведа там — каза той вкочанено и с усилие.

Гелък бе привикнал да слуша хората да изговарят думи, които той самият е вложил в умовете им, ако изобщо проговаряха. Тези думи беше искал да чуе, но не ги беше очаквал. Хвана младежа за ръката, придърпа лицето му близо до своето и усети как се разтрепери от страх.

— Колко си умен — каза той. — Намерил ли си по-добра руда от онова късче, което вече показа? Струва ли си копаенето и топенето?

— Тя е жилата — отвърна младежът.

Бавно произнесените, вкочанени думи тежаха.

— Голямата жила? — Гелък се взря в очите му лицата им бяха на не повече от педя разстояние. Светлината в синкавите му очи беше като мекото, налудничаво потръпване на живака. — Утробата ли?

— Само Господарят може да влезе там.

— Какъв Господар?

— Господарят на Дома. Кралят.

За Видрата този разговор беше отново като вървенето през неизбродния мрак с малко светило. Това светило беше разбирането на Аниеб. Всяка стъпка разкриваше новата стъпка, която трябваше да направи, но той не можеше да види мястото, в което се намира. Не знаеше какво следва и не разбираше онова, което вижда. Но го виждаше и вървеше напред, дума след дума.

— Откъде познаваш този Дом?

— Видях го.

— Къде? Близо ли е?

Видрата кимна.

— В земята ли е?

„Кажи му каквото той вижда“, прошепна Аниеб в ума на Видрата и той заговори:

— През мрака тече един поток, над бляскав покрив. Под покрива е Домът на Краля. Покривът стои високо над пода, на високи стълпове. Подът е червен. Всички стълпове са червени. На тях има блестящи руни.

Гелък затаи дъх. И после рече много тихо.

— Можеш ли да разчетеш руните?

— Не мога. — Гласът на Видрата беше беззвучен. — Не мога да отида там. Никой не може да влезе там телесно, само Кралят. Само той може да разчете каквото е написано.

Бялото лице на Гелък беше станало още по-бяло; челюстта му леко потръпна. Изведнъж той се надигна рязко, както правеше винаги.

— Заведи ме там — каза той. Мъчеше се да се овладее, но толкова властно принуди Видрата да стане и да тръгне, че младежът залитна и едва не падна. После тръгна напред, вкочанено и тромаво; мъчеше се да овладее тласкащото го страстно желание да забърза.

Гелък крачеше енергично до него и често го хващаше за ръката.

— Насам — няколко пъти каза той. — Да, да! Точно това е пътят. — Но вървеше след Видрата. Допирът и заклинанията му го бутаха напред, тласкаха го, но в посоката, която Видрата беше избрал.

Подминаха топилната кула, минаха покрай старите шахти и новата и продължиха по дългата долина, където Видрата бе отвел Лизача първия ден, в който се озова тук. Беше вече късна есен. Храстите и проскубаната трева бяха посърнали и сухи, а вятърът шумеше в последните неокапали листа на унилите дървета. Вляво между гъстия върбалак течеше плитко поточе. Гаснещата предвечерна светлина мяташе дълги сенки по полегатите хълмове.

Видрата съзнаваше, че наближава мигът, в който може да се освободи от Гелък: в това се бе уверил още предната нощ. Знаеше също така, че в същия този миг можеше да надвие Гелък, да го лиши от всичката му сила, стига магьосникът, тласкан от виденията си, да забрави да се пази… и стига той да успее да научи името му.

Заклинанията на магьосника все още свързваха умовете им в едно. Видрата се напрегна напористо да проникне в ума на Гелък, да потърси истинското му име. Но не знаеше къде да гледа, нито как да гледа. Той беше откривател, но още не познаваше занаята си; единственото, което можеше ясно да види в мислите на Гелък, бяха страници от някаква книга на познанието, изпълнени с безсмислени думи, както и видението, което беше описал — просторен дворец от червени стени, където по пурпурните колони танцуваха сребърни руни. Но Видрата не можеше да прочете книгата, нито пък руните. Никога не се беше учил да чете.

Двамата с Гелък се отдалечаваха от кулата и от Аниеб и нейното присъствие понякога отслабваше и избледняваше. Видрата не смееше да я призове.

Вече само на няколко крачки пред тях се намираше мястото, където отдолу, изпод земята, на две-три стъпки под повърхността, пълзеше и се просмукваше тъмна вода през меката земя над пласта слюда. Под него се разтваряше кухината със залежа киновар.

Гелък беше почти изцяло погълнат от собственото си видение, но тъй като умът му бе свързан с този на Видрата, виждаше отчасти и онова, което виждаше Видрата. Той спря и стисна младежа над лакътя. Ръката му се тресеше от възбуда.

Видрата посочи издигащия се пред тях нисък склон.

— Домът на Краля е там.

Тогава вниманието на Гелък напълно се откъсна от него и се прикова в хълма и образа, който виждаше в недрата му. В този момент Видрата можа да призове Аниеб. Тя мигом се появи в ума и в съществото му и остана с него.

Гелък стоеше неподвижен, но треперещите му ръце бяха стиснати в юмруци, високото му тяло цялото се гърчеше и потръпваше като на хрътка, която иска да продължи преследването, а не може да улови миризмата. Беше объркан. Виждаше пред себе си хълмистия склон с тревата и храстите, огрян от последните слънчеви лъчи, но вход нямаше. Тревата растеше от чакълестата пръст; гладка, ненакърнена земя.

Макар Видрата да не помисли думите, Аниеб заговори с неговия глас, същия слаб и приглушен глас:

— Само Господарят може да разтвори вратата. Само Кралят притежава ключа.

— Ключа — повтори Гелък.

Видрата стоеше неподвижен, отчужден, също както Аниеб беше стояла в залата на върха на кулата.

— Ключът — настойчиво каза Гелък.

— Ключът е името на Краля.

Беше скок в тъмното. Кой от двамата го изрече?

Гелък стоеше напрегнат и треперещ, все така объркан.

— Туррес — назова след малко той, почти шепнешком.

Вятър лъхна в сухата трева.

Магьосникът веднага тръгна напред с блеснали очи и извика:

— Разтвори се пред името на Краля! Аз съм Тинарал!

И ръцете му се задвижиха в бърз и властен жест, сякаш разтваряха тежка завеса.

Склонът пред него потрепера, загърчи се… и се разтвори. Разцепът в него се вряза дълбоко в земната твърд и се ушири. От него заблика вода и потече в нозете на чародея.

Той се дръпна назад, вторачи се и направи рязък жест, който отвя бликналия поток нагоре и встрани на облак от пръски, като издухан от силен вятър фонтан. Разцепът в земята навлезе още по-надълбоко и разкри слюдения пласт. Блестящият камък се сцепи с рязък, късащ мозъка звук. Отдолу цареше мрак.

Магьосникът пристъпи напред.

— Идвам — промълви той с нежния си, пълен с радост и триумф глас и безстрашно навлезе в зейналата в земята рана, а около ръцете и главата му засия нимб от бяла светлина. Но щом стигна до ръба на кухината и не видя склон, нито стъпала, се поколеба — и в този миг Аниеб извика с гласа на Видрата:

— Тинарал, пропадни!

Чул думите, магьосникът залитна обезумял, понечи отчаяно да се обърне, но изгуби равновесие и полетя надолу в мрака, пурпурният му халат се изду и като падаща звезда изтля вълшебната светлина около него.

— Затвори се! — извика Видрата, паднал на колене, с опрени в земята длани, на раздраната уста на процепа. — Майко, затвори се! Изцери се, стани цяла! — Умоляваше я, молеше я, изричаше слова на Езика на сътворението, които не беше знаел преди да ги изрече. — Майко, стани отново цяла! — повтори и потрети, и ранената земя застена и се раздвижи, събра се и се изцери.

Остана само една тънка червеникава черта, като белег в пръстта и чакъла, и изтръгнатата с корен трева.

Вятърът разбърка сухите листа и кривите клони на храстите. Слънцето се беше скрило зад хълма и прииждаше ниска сива грамада облаци.

Видрата се сви и в подножието на хълма, сам.

Облаците потъмняха. Дъжд премина над долинката и закапа по пръст и трева. Над облаците слънцето слизаше по западното стълбище на светлия небесен дом.

Накрая Видрата се сепна и се надигна. Беше мокър, измръзнал и озадачен. Защо беше тук?

Беше изгубил нещо и трябваше да го намери. Не знаеше какво е загубил, но то се намираше в огнената кула, мястото, където каменните стъпала водеха през пушеци и пари. Трябваше да отиде там. Затътри се уморено към долината.

Не помисли да се крие или да се пази. За щастие, наоколо не се мяркаха надзиратели; пазачите тук бяха малко и не бяха бдителни, защото магьосническите заклинания държаха затвора здраво затворен. Сега заклинанията ги нямаше, но хората в кулата не знаеха това и продължаваха изнурителния си труд под още по-тежкото заклинание на безнадеждността.

Видрата подмина купола на топилнята със суетящите се около нея роби и бавно започна да се изкачва по кръжащите, тъмнеещи и вонящи стъпала към най-горното помещение.

Тя беше там — болната жена, която можеше да го изцери, бедната жена, която държеше съкровището, непознатото същество, което беше самият той.

Той застана мълчаливо на прага. Тя седеше на каменния под до ръба на шахтната пещ, слабото й тяло бе сивкаво и потъмняло като камъните. Брадичката и гърдите й бяха лъскави от слюнката, която течеше от устата й. Той помисли за водния извор, потекъл от разранената земя.

— Медра — промълви тя. Подутата й уста не можеше да говори ясно. Той коленичи пред нея, хвана ръцете й и я погледна.

— Аниеб. Ела с мен.

— Искам да се върна у дома.

Той й помогна да стане. Не направи заклинание, което да ги пази или скрие. Беше изразходвал силата си докрай. А макар в нея да се таеше голяма магическа мощ, която я беше водила с него по всяка стъпка на онова странно пътуване в долината и бе подвела магьосника да каже името си, тя не владееше никакви изкуства, нито заклинания, а и не беше й останала капчица сила.

Въпреки това никой не им обърна внимание, все едно че бяха загърнати в закриляща магия. Двамата слязоха по витото стълбище, излязоха от кулата, подминаха окаяните бараки и напуснаха мините. Тръгнаха през горите към подножията, криещи върховете на Онн от низините на Самори.

Аниеб вървеше много по-енергично и бързо, отколкото изглеждаше възможно за жена, толкова измършавяла от глад и съсипана от отровите. Крачеше почти гола под вледеняващия дъжд. Беше вложила цялата си воля в това да продължава напред; не мислеше за нищо друго, дори за него. Но физически беше тук, с него, и той усещаше присъствието й толкова остро и странно, колкото при първото й отзоваване на повика му. Дъждът се стичаша по голата й глава и тяло. Той я накара да спре и й даде да облече ризата му. Беше го малко срам, защото беше мръсна от толкова седмици носене. Тя се остави да й я навлече през главата, след което веднага продължи напред. Не можеше да крачи бързо, но вървеше стабилно, с приковани в коловозите пред тях очи. Свечери се и под дъждовните облаци вече не можеха да виждат къде стъпват.

— Направи светлината — каза тя. Гласът й беше плачлив, умолителен. — Не можеш ли да направиш светлината?

— Не знам — отвърна той, но се опита да докара около двамата вълшебния лъжесветлик и след малко земята пред нозете им смътно засия.

— Трябва да си намерим подслон и да отдъхнем — каза той.

— Не мога да спра.

— Не можеш да вървиш цяла нощ.

— Ако легна, няма да мога да стана. Искам да видя Планината.

Тънкият й гласец бе погълнат от многогласния дъжд, сипещ се през дърветата.

Продължиха в тъмното, без да виждат нищо друго, освен смътносребристото сияние на магическия светлик през сребристите дъждовни нишки. Тя залитна и той я хвана под мишницата. Продължиха притиснати плътно един до друг за взаимна утеха и мъничко топлина. Вървяха все по-бавно и все по-бавно, но продължаваха. Никакъв звук нямаше наоколо освен непрестанния ромон на дъжда, изливащ се от черното небе, и тихото мляскане на краката им в калта и влажната трева.

— Виж — промълви тя и спря. — Медра, виж.

Беше вървял почти заспал. Бледнината на лъжесветлика се бе стопила, погълната от още по-смътно, но по-просторно зарево. Небе и земя се бяха слели в сивота, ала пред тях и над тях, много високо, над реещата се облачна пелена проблясваше в призрачната си червенина дългият планински хребет.

— Там — каза Аниеб. Посочи планината и се усмихна.

Погледна го, после бавно сведе очи към земята. Смъкна се на колене. Той коленичи с нея, помъчи се да я задържи, но тя се отпусна в ръцете му. Помъчи се да задържи поне главата й над калта. Ръцете и лицето й трепереха, зъбите й тракаха. Той я притисна плътно до себе си, за да я стопли.

— Жените — прошепна му тя. — Ръката. Помоли ги. В селото. Аз видях Планината.

Понечи отново да се изправи, вдигна очи нагоре, но изнемогата я разтърси от глава до пети. Дишаше все по-трудно. На червеникавата светлина, която сега засия от планинските висини и от цялото небе на изток, той видя пяната и слюнката, потекли пурпурни от устата й. От време на време тя се притискаше в него, но повече не проговори. Бореше се да диша, да надвие смъртта, докато червената светлина не помръкна и после не посивя заради облаците, които отново покриха върховете и затулиха изгрева. Беше ден, сив и дъждовен, когато излезе последният й хриплив дъх — и си остана последен.

Мъжът, чието име беше Медра, седеше в калта с мъртвата жена в прегръдките си и плачеше.

Един колар, крачещ до мулето си, влачещо товар дъбови трупи, се натъкна на двамата и ги откара в Горянино. Не можа да убеди младежа да пусне мъртвата жена. Колкото и да бе изнемощял и разтреперан, той не положи товара си върху трупите, а се качи в колата, без да пуска жената, и я държа през целия път до Горянино. Каза само: „Тя ме спаси“ и коларят не зададе повече въпроси.

— Тя ме спаси, а аз не можах да я спася — заяви той с гняв на мъжете и жените в планинското селце. Все още не искаше да я пусне, а държеше в прегръдката си подгизналото от дъжда и вкочанено тяло, сякаш за да го опази.

Те много бавно и търпеливо го накараха да разбере, че едната от жените е майката на Аниеб и че той трябва да я остави на нейните грижи. Накрая го стори — след като се увери, че ще е грижовна с приятелката му и ще я опази. После тръгна покорно след една от другите жени. Облече сухите дрехи, които тя му даде, изяде малкото храна, която му даде, легна в постелята, която тя му застла, похлипа унило и заспа.

Ден-два по-късно дойдоха хора на Лизача да разпитат дали някой не е виждал великия магьосник Гелък и дали не е чувал за един млад намирач — и двамата изчезнали безследно, казаха те, сякаш земята ги е погълнала. Никой в Горянино дума не каза за непознатия, скрит в ябълковата градина на Мийд. Опазиха го. Навярно затова тамошните хора наричат днес селото си не Горянино, а Видрина дупка.

Беше преживял дълго и тежко изпитание и бе поел огромен риск срещу могъща сила. Телесните му сили скоро се върнаха, защото беше млад, ала умът му бавно намираше себе си. Беше изгубил нещо, беше го изгубил безвъзвратно, беше го изгубил точно когато го бе намерил.

Ровеше в спомени, луташе се в сенки, ровеше и ровеше сред бледи образи: нападението на родния му дом в Хавнър; каменната килия и Хрътката; тухлената килия в робските жилища и магическите окови там; обиколките с Лизача; седенето с Гелък; робите, огъня, каменните стъпала, виещи се нагоре през изпаренията и пушеците към високата зала на върха на кулата. Трябваше отново да възстанови всичко това, да го обходи, да издири. Отново и отново заставаше в онази зала и гледаше жената, а тя гледаше него. Отново и отново крачеше през малката долина по сухата трева, през огнените видения на магьосника, с нея. Отново и отново виждаше как магьосникът пропада в бездната и как земята се затваря. Виждаше червения планински хребет призори. Аниеб умираше в ръцете му, израненото й лице бе притиснато до гърдите му. Питаше я коя е и какво са направили, и как, но тя не можеше да му отговори.

Майка й Айо и сестрата на майка й, Мийд, бяха мъдри жени. Полагаха всички усилия да изцерят Видрата с горещи масла и разтривки, с треви и баене. Приказваха му и го слушаха, когато заговореше. Никоя от двете не се съмняваше, че той притежава огромна сила. Той го отричаше.

— Нищо нямаше да мога да направя без дъщеря ви — уверяваше ги.

— Какво направи тя? — тихо го попита Айо.

Той й каза всичко, което можеше.

— Бяхме непознати. Но тя ми даде името си. И аз й дадох своето. — Говореше на пресекулки, с дълги паузи. — Аз бях този, който вървеше с чародея, принуден от него, но тя беше с мен и беше свободна. Така, заедно, двамата успяхме да обърнем силата му срещу самия него, тъй че да се самоунищожи. — Помисли дълго и добави: — Тя ми даде силата си.

— Знаехме, че в нея се таи голяма дарба — каза Айо, помълча дълго и продължи: — Не знаехме как да я учим. Тук, в планината, не са останали учители. Магьосниците на крал Лоусън избиват заклинателите и вещиците. Няма към кого да се обърнеш.

— Веднъж бях високо по бърдата — каза Мийд, — връхлетя ме една пролетна виелица и се изгубих. Тя дойде там. Дойде при мен безтелесно и ме изведе на пътеката. Тогава беше само на дванайсет.

— Понякога вървеше с мъртвите — много тихо промълви Айо. — В гората, надолу към Фалиерн. Познаваше древните сили, онези, за които ми е разправяла баба ми, силите на земята. Казваше, че там те са могъщи.

— Но пък и беше само момиче, като всички други — рече Мийд и скри лицето си. — Добро момиче.

След малко Айо каза:

— Беше слязла долу към Фърн, с младите. Да купят вълна от тамошните овчари. Лани беше, пролетта. И магьосникът, с когото се заговорили, хвърлил заклинания. Взел ги за роби.

После и тримата дълго мълчаха.

Айо и Мийд си приличаха много и Видрата видя в тях онова, което щеше да стане от Аниеб: нисичка, слаба и пъргава женица с кръгло лице и ясни очи, с буйна тъмна коса, не права като на повечето хора, а къдрава, вълниста. Много хора западно от Хавнър имаха такава коса.

Но Аниеб беше оплешивяла като всички роби в топилнята.

Прозвището й беше Перуника, синьото цвете на пролетта. Когато говореха за нея, майка й и леля й я наричаха Перуника.

— Каквото и да бъда, каквото и да направя, няма да е достатъчно — въздъхна той.

— Никога не е достатъчно — каза Мийд. — А и какво може да направи човек сам?

Тя вдигна палеца си и изпъна останалите пръсти, а после ги сви в юмрук; сетне бавно извърна китката си и я разтвори с дланта нагоре, като за приношение. Той беше виждал Аниеб да прави същия жест. „Това не е заклинание — помисли Видрата. Гледаше жената напрегнато. — Знак е.“ Айо го наблюдаваше.

— Това е тайна — каза тя.

— Мога ли да науча тайната? — попита след малко той.

— Вече я знаеш. Дал си я на Перуника. Тя я е дала на теб. Доверие.

— Доверие — каза младежът. — Да. Но срещу… срещу тях? Гелък повече го няма. Сега може би ще падне Лоусън. Нима нещо ще се промени? Нима робите ще се освободят? Или просяците ще се нахранят? Ще настъпи ли справедливост? Мисля, че злото е в нас, в човечеството. Доверието го отрича. Прескача го. Прескача бездната. Но то е тук. И всичко, което правим, накрая се оказва, че служи на злото, защото сме такива. Алчност и жестокост. Гледам света, горите и планините тук, небето, и всичко си е наред, както трябва да е. Но ние не сме. Хората не са. Ние сме грешни. Вършим грехове. Никое животно не извършва грях. Как биха могли? Но ние можем и го правим. И не се спираме.

Те го слушаха. Нито се съгласяваха, нито отричаха, ала приемаха отчаянието му. Думите му потъваха в заслушаното им мълчание и се утаяваха там с дни, и се връщаха към него, променени.

— Не можем нищо да направим, без да се крепим един друг — казваше той. — Но тъкмо алчните и жестоките са тези, които се държат един за друг и укрепват силата си. А онези, които не искат да са с тях, си остават сами. — Образът на Аниеб, както я бе видял първия път, умираща, сама в залата на кулата, не го оставяше. — Похабява се истинска сила. Всеки магьосник използва изкуствата си срещу другите, в служба на алчните. Каква е ползата от едно изкуство, щом се използва по този начин? Така то се разваля и пропада. Като живота на робите. Никой не може да се освободи сам. Дори да е магьосник. Всички те вършат магиите си в пленнически килии, без никаква полза. Няма как да се използва силата за добро.

Айо сви шепата си и я разтвори с длан нагоре — мимолетен жест, смътен знак.

От Фърн горе в планината, в Горянино пристигна въглищар.

— Жена ми Нести праща съобщение на мъдрите жени — каза той и селяните му посочиха къщата на Айо. Щом застана на прага, той направи бърз жест — юмрук, който разтвори с дланта нагоре. — Нести ви казва, че враните са се разлетели рано и че хрътката е тръгнал подир видрата — каза той.

Видрата, който седеше до огъня и белеше орехи, се скова. Мийд благодари на пратеника и го покани на чаша вода и шепа белени орехи. Двете с Айо побъбриха с него за жена му. След като си отиде, тя се обърна към Видрата.

— Хрътката служи на Лоусън — каза той. — Ще си тръгна днес.

Мийд погледна сестра си.

— Тогава е време да поговорим малко за теб — рече тя и приседна на пода до огнището, срещу него. Айо остана смълчана до масата. Огънят в огнището грееше хубаво. Беше влажно и студено, но тук, в планината, ако не друго, дърва поне имаше в изобилие.

— Из тия краища, а сигурно и отвъд, има хора, които мислят също като теб, че никой не може да бъде мъдър сам. Затова тези хора се мъчат да се крепят един друг. Затуй нас ни наричат „Ръката“ или „жените от Ръката“, макар да не сме само жени. Но е полезно да ни наричат жени, защото големците не търсят жени, които действат заедно. Или мислят за такива неща като право и криво. Или владеят сили.

— Казват — заговори от сенките Айо, — че имало някакъв остров, където правото и справедливостта се пазят, както е било при Кралете. Острова на Моред, така му викат. Но не е Енлад на Кралете, нито Еа. На юг бил, а не северно от Хавнър, разправят. Там, казват, жените на Ръката са опазили старите изкуства. И ги предават, не ги пазят в тайна всяка за себе си, като магьосниците.

— Може би с такова учение ще можеш да дадеш урок на магьосниците — каза Мийд.

— Може би ще успееш да намериш този остров — рече Айо.

Видрата запремества поглед от едната към другата. Беше ясно, че му споделят най-голямата си тайна и най-съкровената си надежда.

— Островът на Моред — промълви той.

— Това ще да е само името, с което го наричат жените на Ръката, криейки значението му от магьосници и пирати. За тях несъмнено би трябвало да има друго име.

— Пътят може да се окаже ужасен и дълъг — каза Мийд.

За сестрите и за всички техни съселяни планината Онн беше светът, а бреговете на Хавнър бяха краят на вселената. Отвъд съществуваше само мълва и сън.

— Ще стигнеш морето, като тръгнеш на юг, казват — рече Айо.

— Той това го знае, сестро — прекъсна я Мийд. — Не ни ли каза, че е бил корабостроител? Но пътят през морето ще е ужасно дълъг, несъмнено. С тоя магьосник, дето е по дирята ти, как ще стигнеш дотам?

— По милостта на водата, която не пази миризма — отвърна Видрата и се надигна. Купчината орехови черупки се изтърси от скута му и той взе метлата и ги омете в огнището. — Време е да тръгвам.

— Има малко хляб — каза Айо, а Мийд се разбърза да увие коравия самун и буцата твърдо сирене и орехи в торба, направена от овчи стомах. Бяха много бедни хора. Дадоха му всичко, което имаха. Също като Аниеб.

— Майка ми беше родом от Ендлейн. Край гората на Фалиерн — каза Видрата. — Знаете ли го? Викат й Роза, дъщерята на Роуан.

— Коларите слизат до Ендлейн. Лете.

— Ако някой поговори с близките й там, ще й го предадат. Брат й, Пепелявчо, прескачаше до градчето веднъж на година-две.

Двете кимнаха.

— Ако можеше да научи поне, че съм жив.

Майката на Аниеб кимна.

— Ще го научи.

— Хайде, тръгвай — подкани го Мийд.

— Тръгвай с водата — каза и Айо.

Той ги прегърна — те също го прегърнаха — и излезе.

Изтича надолу от пръснатите колиби до шумния бързей, който бе слушал да му пее насъне през всичките тия нощи в Горянино. Помоли му се.

— Отведи ме и ме спаси — това му каза.

Направи заклинанието, на което толкова отдавна го беше учил старият Променящ и изрече думата на превръщането. И нямаше вече мъж, коленичил до шумните води на потока, а една видра се гмурна в него и изчезна.

3. Чайка

Един зимен следобед на брега на река Онева, където тя се стича в северната извивка на Големия залив на Хавнър, в разкаляния пясък застана мъж: мъж, облечен бедно и бедно обут, слаб мургав мъж с тъмни очи и с толкова гъста коса, че го засланяше от дъжда. Над ниските брегове при устието на реката валеше — тънкият, хладен и унил дъжд на онази сива зима. Дрехите му бяха прогизнали. Той се изгърби, обърна се и се запъти към струята дим, виеща се над някакъв комин далече долу край брега. Зад него останаха дирите на четирикрака видра, излязла от водата, и дирите от два мъжки крака, отдалечаващи се от нея.

Къде е влязъл тогава, песните не разказват. Казват само, че е скитал, „скитал се дълго от една земя в друга“. Ако е тръгнал покрай брега на Великия остров, в много от онези селца е могъл да намери стопанка или мъдра жена, или заклинател, който да познае знака на Ръката и да му помогне; но с Хрътката по следите му, най-вероятно е оставил Хавнър при първа възможност, отплавал е като прост моряк на някоя рибарска гемия от Проливите на Ебавнор, или пък на търговски кораб от Вътрешно море.

На остров Арк, както и в Орими на Хоск, а и по Деветдесетте острова още се пазят разкази за някакъв мъж, който дошъл да търси земя, в която хората помнят справедливостта на кралете и честта на чародеите, и той наричал тази земя „Острова на Моред“. Не е известно дали тези разкази се отнасят за Медра, защото той вървял по пътя си под много имена и едва ли повече изобщо се е наричал Видрата. Станало така, че пропадането на Гелък не свалило Лоусън. Пиратът-крал си имал други наемни магьосници, сред тях и един мъж, когото наричали Ранобудника, който със сигурност е искал много да залови младия бунтовник, надвил своя господар Гелък. А Ранобудника разполагал с чудесна възможност да го залови. Властта на Лоусън се простирала по целия Хавнър и на север от Вътрешното море, укрепвала с годините; а пък нюхът на Хрътката бил остър както винаги.

Може би тъкмо за да се измъкне от преследвачите си, Медра стигнал до Пендор, далече на запад от Вътрешното море, а може и някаква мълва сред жените на Ръката на Хоск да го е отпратила натам. Пендор бил богат остров, преди да го опустоши драконът Йевод. Където и да е стигал Медра, трябва да е заварвал земи в положението на Хавнър или по-зле, потънали във войни, опустошени от набези и пиратство, полята буренясали, градчетата — гъмжащи от крадци. Може би в началото е мислел, че на Пендор е намерил „Острова на Моред“, защото градът бил красив и мирен, а гражданите му живеели в изобилие.

Там той срещна един маг, старец с прозвище Хайдрейк, чието истинско име се е изгубило. Когато Хайдрейк чу приказките му за „Острова на Моред“, се усмихна и го погледна тъжно, и поклати глава.

— Не е тук — рече той. — Не е това. Владетелите на Пендор са добри хора. Помнят кралете. Не се стремят към войни и плячка. Но пращат синовете си на запад, да ловят дракони. За забавление. Сякаш драконите от Западния разлив са патици или гъски за лов. Нищо добро няма да излезе от това.

Хайдрейк с радост взе Медра за свой ученик.

— Мен на занаята ме научи един маг, който на драго сърце ми предаде всичко, което знаеше, а аз така и не намерих човек, комуто да предам това знание, докато не дойде ти — каза той на Медра. — Идват младите при мен и викат: „Че каква му е ползата? Злато можеш ли да намериш?“, викат. „Можеш ли да ме научиш как да превръщам камъните в диаманти? Можеш ли да ми дадеш меч, който да убива дракон? Каква е ползата да си бъбрим за равновесието на нещата? Няма файда в това“, викат. Файда нямало! — И старецът се разбъбри за глупостта на младите и за злините на днешните времена.

Когато се стигна до ученето на това, което знаеше, той се оказа неуморим, щедър и настойчив. За първи път Медра получи представа за магията не като за низ от странни дарби и безразсъдни действия, а като за изкуство и занаят, които може истински да се усвоят само с продължително усърдие и да се използват както подобава след дълги упражнения — въпреки че и тогава те така и не изгубиха своята странност. Майсторството на Хайдрейк в заклинания и чародейство не беше по-голямо от това на ученика му, ала в ума си той беше прояснил представата за нещо много по-голямо, за целостта на познанието. И точно това го правеше маг.

Докато го слушаше, Медра си мислеше как двамата с Аниеб бяха вървели в тъмното под дъжда, водени от бледото сияние, което им сочеше само следващата стъпка, която можеха да направят, и как бяха погледнали нагоре към червеното планинско било по изгрев слънце.

— Всяко заклинание зависи от всяко друго заклинание — говореше Хайдрейк. — Всяко движение на всяко отделно листо раздвижва всеки лист по всяко дърво, на всеки остров в Землемория! Това е шарка. Това е, което трябва да търсиш и в което да се вглеждаш. Нищо няма да се получи както трябва, освен ако не е част от шарката. Само в нея е свободата.

Медра остана при Хайдрейк три години, а когато старият маг умря, владетелят на Пендор помоли Медра да заеме мястото му. Въпреки гневните проповеди и упреците, които беше сипал против ловците на дракони, Хайдрейк беше почитан на своя остров и неговият наследник щеше да разполага и с почести, и с власт. Може би изкушен от мисълта, че се е приближил до „Острова на Моред“ повече от всякога, Медра остана още малко на Пендор. Тръгна на път с младия владетел в кораба му, отвъд Портите на Торин и чак до Западния разлив, да търсят дракони. В сърцето му се таеше голям копнеж да види жив дракон. Но преждевременните бури, жестокият климат в онези години на три пъти изтласкаха кораба назад към Ингат и Медра отказа да го тласка отново и отново на запад през бурните вълни. А много беше научил за ветроловството от времето си на една едномачтова лодка в залива Хавнър.

Скоро след това, казват, той напуснал Пендор и отново се отправил на юг, и може би е стигнал до Енсмер. Под едно или друго прикритие, накрая е стигнал до Гийт, в Деветдесетте острова.

Там хората се препитаваха с лов на китове. В занаят като този той не пожела да се включи. Корабите им воняха и селищата им също воняха. Не искаше да се качи на борда на робски кораб, но единственият съд, който отплава на изток от Гийт, бе някаква галера, превозваща китова мас за Оупорт. Беше слушал приказки за Затвореното море, на югоизток от Оу, където имало богати острови, които не търгували със земите на Вътрешно море. Онова, което търсеше, можеше да се намира там. Затова той тръгна като ветроловец на галерата, карана от греблата на четиридесет роби.

Времето поне този път се оказа добро: попътен вятър, синьо небе, оживено от малки пъргави облачета, кроткото слънце на късната пролет. Пътуваха добре от Гийт. Късно следобед той чу как корабовладелецът казва на кърмчията:

— Тая нощ го дръж на юг, че да не събудим Роук. Не беше чувал за този остров и попита:

— Какво има там?

— Смърт и разруха — отвърна собственикът на кораба, нисък мъж с малки, тъжни и вещи като на кит очи.

— Война ли?

— Отпреди много време. Мор, черна магия. Водите около него са прокълнати.

— Червеи — рече кърмчията, брат на собственика. — Хванеш ли риба около Роук, винаги е пълна с червеи като мъртво псе, хвърлено на боклука.

— Още ли живеят хора там? — попита Медра, а господарят на кораба му отвърна:

— Вещици.

А брат му добави:

— Ядачи на червеи.

В Архипелага имаше много такива острови, съсипани и опустошени от магиите и проклятията на съперничещи си магьосници; злокобни места, не само да не стъпваш на тях, а да ги подминеш отдалече, и Медра повече не помисли за този остров, до нощта.

Докато спеше на палубата с лице, огряно от звездната светлина, яви му се простичък и много жив сън: беше ден, облачета тичаха по ясното небе, а отвъд морето видя огряната от слънце извивка на висок зелен хълм. Събуди се с този образ, все още ясен в ума му, и със съзнанието, че го е видял преди десет години, още в онези заключени със заклинания робски бараки в мините на Самори.

Надигна се. Тъмното море бе толкова кротко, че звездите се отразяваха от гладката подветрена страна на дългите вълни. Гребните галери рядко се отдалечаваха от видимостта на суша и рядко гребяха нощем — оставаха на дрейф във всеки залив или пристан; но тук пристан нямаше и след като времето бе толкова кротко, бяха вдигнали мачтата и опънали голямото четвъртито платно. Корабът тихо се носеше напред, гребците роби спяха на скамейките си, свободните от екипажа също спяха до един, освен кърмчията и вахтения, а вахтеният дремеше. Водата покрай бордовете шепнеше, гредите проскърцваха леко, издрънчаваше по някоя робска верига, и пак.

— В нощ като тази нямат нужда от ветроловец, а още не са ми платили — каза Медра на съвестта си. Беше излязъл от своя сън с името Роук в ума си. Защо никога не беше чувал за острова, нито го беше виждал на карта? Можеше да е прокълнат и пуст, както твърдяха, но не трябваше ли да е показан на картите?

— Мога да отлетя там като чайка и да се върна на кораба преди съмване — каза си той, но някак разсеяно. Беше тръгнал за пристанището на Оу. Опустошени земи се срещаха под път и над път. За какво да летиш и да ги търсиш? Той се намести удобно в намотаното въже и загледа звездите. На запад видя четирите ярки звезди на Ковачницата, ниско над морето. Бяха леко замъглени и когато се взря в тях, те му замигаха една след друга.

По мудните гладки вълни пробяга съвсем лека, едва доловима тръпка.

— Господарю — каза Медра и скочи. — Събудете се.

— Какво има?

— Насам иде вещерски вятър. Към нас. Свалете платното.

Вятър нямаше. Въздухът беше тих, голямото платно висеше отпуснато. Само западните звезди гаснеха и чезнеха в мълчаливата чернота, която бавно се усилваше. Господарят погледна натам.

— Вещерски вятър, викаш? — попита той недоволно. Вещи мъже използваха времето като оръжие, пращаха бури да опустошат вражеската реколта или вихрушки да потапят корабите; а такива бури и вихрушки, капризни и диви, можеха да прелетят много отвъд местата, където ги пращаха, да създадат главоболия на жътвари и моряци на стотици мили разстояние.

— Свалете платното — повтори настойчиво Медра. Собственикът на кораба се прозя, изруга и зарева команди. Моряците се разбудиха бавно и също тъй бавно започнаха да прибират тежкото платно, а старшият гребец, след като зададе няколко въпроса на собственика и на Медра, почна да реве на робите и да крачи между тях, като ги разбуждаше отляво и отдясно с възлестия си камшик. Платното беше наполовина свалено, греблата наполовина извадени, заклинанието на Медра за укротяване — наполовина изречено, когато вещерският вятър ги връхлетя.

Връхлетя ги внезапно, с оглушителен гръм от пълния мрак, последван от пороен дъжд. Корабът щръкна с носа нагоре, като изправен на задните си крака кон, а после се килна надолу толкова силно, че мачтата се прекърши в основата, въпреки че опорите удържаха. Платното падна във водата, напълни се и задърпа галерата надясно, огромните вълни се втурнаха през гребните люкове, окованите роби закрещяха и се забориха по скамейките, бурета с масло се отвързаха от стегите и се затъркаляха едно през друго — люшнаха галерата и я преобърнаха, палубата се изправи вертикално над морската повърхност, една огромна щормова вълна я удари, помете я и я потопи. Всички викове и крясъци изведнъж замряха. Нямаше никакъв шум, освен рева на морския дъжд, който затихна, след като свирепият вятър отмина на юг. През него една бяла морска птица плесна с криле нагоре и се издигна над черната вода, малка и отчаяна, и полетя на север.

Призори по тясната пясъчна ивица под гранитните скали се виждаха следи от кацнала птица. От тях водеха дирите на крачещ мъж, задържал се дълго по брега, дотам, където той се стесняваше между скалите и морето. После следите свършваха.

Медра знаеше за опасността от честото приемане на друг облик, но беше потресен и изнемощял от корабокрушението и от дългия си нощен полет, а сивият плаж водеше само до подножието на стръмните скали, които не можеше да изкачи. Той направи заклинанието и още веднъж изрече думата, и като морска чайка отлетя нависоко, пляскайки усилно с криле, чак до върха на канарите. Тогава, въодушевен от полета си, продължи да лети над сенчестата, огряна от ранното утро земя. Далече напред зърна извивката на висок зелен хълм, ярка на първите лъчи на слънцето.

Към него полетя и на него кацна, а щом докосна земята, отново стана човек.

Постоя известно време объркан и замаян. Струваше му се, че се е преобразил в истинския си облик не по своя воля, а че просто докосвайки тази земя, този хълм, отново беше станал себе си. Тук властваше магия, много по-силна от неговата.

Той се огледа, с любопитство и с тревога. По целия хълм бе разцъфтяло искрениче, дългите му венчелистчета грееха жълти из тревата. Децата на Хавнър познаваха това цвете. Наричаха го „искри от горящия Илиен“, когато Господарят на огъня нападнал островите, а Ерет-Акбе се сразил с него и го надвил. В паметта на Медра се отприщиха оказания и песни за героите: Ерет-Акбе и героите преди него, кралицата-орлица Херу, Акамбар, който повел каргадците на изток, и миротворецът Сериад, и Елфаран от Солея, и Моред, Белия вълшебник, любимият крал. Храбрите и мъдрите, явиха се всички те пред него сякаш призовани, сякаш той ги бе повикал при себе си, макар да не бе призовавал. Видя ги. Стояха сред високите треви, сред цветята с форма на пламъци, кимащи на утринния вятър.

После всички те изчезнаха и той остана сам на хълма, потресен и удивен. „Видях кралиците и кралете на Землемория — помисли Медра. — И те са само тревата, що расте на този хълм.“

Закрачи бавно покрай източната страна на билото, вече огряно и стоплено от слънцето, вдигнало се на два пръста над хоризонта. Под слънцето зърна покривите на селище, в началото на залив, отварящ се на изток, а отвъд тях — далечната линия на безбрежната морска шир, покриваща половин свят. Щом се обърна на запад, видя ниви, пасища и пътища. На север имаше дълги зелени хълмове. На юг, в някаква падина, дъбрава от високи дървета привлече погледа му и го задържа. Помисли я за начало на огромен лес, като Фалиерн на Хавнър, а не разбра защо го помисли, тъй като отвъд горичката се виждаха голи равнини и пасища.

Дълго постоя там преди да закрачи надолу през високите треви и искреничета. В подножието на хълма се натъкна на черен път. Водеше през стопански зами, които изглеждаха добре поддържани, макар и много самотни. Огледа се за път или пътека, която да води към селището, но така и не намери нещо, което да води на изток. Жива душа не се мяркаше по наскоро изораните нивя. Едно куче не му излая по пътя. Само при едно кръстовище старо магаре на едно каменисто пасище се приближи до дървения стобор и подаде главата си, зажадняло за компания. Медра се спря и потупа сиво-кафявата му глава. Като градски и морски човек, не разбираше много от стопанства и животни, но си помисли, че магарето го гледа добродушно.

— Къде съм, магаре? — попита го. — Как да стигна до градчето, което видях?

Магарето притисна силно главата си в дланта му, за да го почеше още над очите и под ушите. Щом го направи, то помръдна дългото си дясно ухо. Затова след като остави магарето, той хвана дясната страна на кръстопътя, макар да му се струваше, че ще го отведе обратно при хълма; и много скоро се натъкна на къщи, и след това излезе на улица, която най-после водеше в градчето в началото на залива.

И тук, както при нивите, беше странно тихо. Не се чуваше глас, не се мяркаше лице. Беше трудно човек да изпита тревога в едно толкова обикновено наглед градче, в такава мила пролетна утрин, но при толкова тишина той неизбежно се зачуди дали пък наистина не е попаднал в поразено от мор място или на някой прокълнат остров. Продължи. Между една къща и някаква слива имаше простор за пране и окачените по него дрехи плющяха на топлия ветрец. От ъгъла на един двор излезе котка — не някое безпризорно, измъчено от глад същество, а охранена котка, с бели лапи, пухкава козина и дълги мустаци. А накрая, докато слизаше надолу по стръмната улица, която тук беше застлана с камъни, той чу гласове.

Спря, за да се вслуша, ала не чу нищо.

Продължи по улицата и излезе на малък пазарен площад. Тук се бяха събрали няколко души, не много. Нито купуваха, нито продаваха. Не се виждаха сергии. Чакаха него.

Откакто бе слязъл по зеления хълм над градчето и беше видял ярките сенки сред тревите, сърцето му се бе отпуснало. Беше в очакване, изпълнен с чувството за нещо безкрайно странно, но не беше уплашен. Остана на място и загледа хората, дошли да го посрещнат.

Напред излязоха трима от тях: старец, едър и с широки гърди, със светла побеляла коса, и две жени. Всеки магьосник може да познае друг магьосник и Медра разбра, че са жени, притежаващи сила.

Вдигна ръката си, затворена в юмрук, а после я извърна и я изпъна към тях с отворена нагоре длан.

— Ах — каза една от жените, по-високата от двете, и се засмя. Но не отвърна на жеста му.

— Кажи ни кой си — рече белокосият, съвсем учтиво, но без поздрав за добре дошъл. — Кажи ни как дойде тук.

— Роден съм в Хавнър и учих за корабостроител и заклина-тел. Бях на един кораб, тръгнал от Гийт за пристана Оу. Само аз оцелях нощес, когато ни удари вещерският вятър. — После замълча. Мисълта за кораба и окованите мъже погълна ума му, както черното море беше погълнало тях. Задиша тежко, сякаш току-що спасил се от удавяне.

— Как дойде тук?

— Като… като птица. Чайка. Това ли е остров Роук?

— Преобразил си се? Той кимна.

— Кому служиш? — попита по-ниската и по-младата от жените. Имаше умно, кораво лице с дълги черни вежди.

— Нямам господар.

— Каква ти беше работата в Оупорт?

— В Хавнър, преди няколко години, бях взет в робство. Онези, които ме освободиха, ми разказаха за място, където няма господари, където се помни царуването на Сериад и където изкуствата се зачитат. Търся това място, този остров, от седем години.

— Кой ти каза за него?

— Жени от Ръката.

— Всеки може да свие юмрук и да покаже длан — рече учтиво високата жена. — Но не всеки може да долети на Роук. Или да доплува, или с платно, или да дойде по какъвто и да било начин. Затова трябва да те попитаме какво те доведе тук. Медра не отвърна веднага.

— Случайността — каза най-после той, — в угода на силно желание. Не изкуство. Нито знание. Мисля, че съм дошъл на мястото, което търсех, но не знам. Мисля, че вие може да сте хората, за които ми разказаха, но не знам. Мисля, че дърветата, които видях от хълма, крият някаква голяма загадка, но не знам. Зная само, че откакто стъпих на онзи хълм, съм като дете, както когато за първи път чух изпят „Подвига на Енлад“. Объркан съм от тези чудеса.

Белокосият погледна двете жени. Напред бяха излезли още хора и сега си говореха тихо.

— Ако останеш тук, с какво би се занимавал? — запита го жената с черните вежди.

— Мога да строя лодки или да ги поправям, или да ги карам. Мога да намирам, над и под земята. Мога да боравя с времето, стига това изобщо да ви е нужно. И ще уча изкуството от всеки, който би пожелал да ми го предава.

— Какво искаш да научиш? — попита с кроткия си глас по-високата жена.

Медра почувства, че му задават въпроса, от който ще зависи целият му живот, за добро или за лошо. Отново помълча малко. Понечи да отвърне, но нищо не каза, и най-сетне заговори.

— Никого не можах да спася. Дори онази, която спаси мен — рече той. — Нищо от онова, което знаех, не можа да я отърве. Нищо не знам. Ако знаете как да бъде човек свободен, моля ви, научете ме!

— Свободен! — Гласът на високата жена този път изплющя като бич. После тя огледа приятелите си и се поусмихна. Обърна се отново към Медра. — Ние сме затворници и свободата е нещо, което изучаваме. Ти дойде тук през стените на нашия затвор. Търсейки свободата, казваш. Но трябва да знаеш, че напускането на Роук може да се окаже по-трудно от идването. Затвор в затвор, и част от него сме си издигнали сами. — Погледна другите. — Какво ще кажете?

Не казаха почти нищо, сякаш се съветваха и съгласяваха помежду си в мълчание. Накрая по-ниската жена изгледа Медра с пронизващите си очи.

— Остани, ако искаш.

— Искам.

— Как ще искаш да те наричаме?

— Чайка.

И така го нарекоха.

Онова, което намери на Роук, се оказа и много по-малко, и много повече от надеждата и мълвата, по чиито дири бе пътувал толкова дълго. Остров Роук, казваха му, е сърцето на Землемория. Първата земя, която Сегой въздигнал от водите в началото на времето, била светлата Еа в северното море, а втората била Роук. Онзи зелен хълм, Роукската могила, бил с по-дълбока скална основа от всички останали острови. Дърветата, които беше видял и които като че ли понякога се намираха на едно място на острова, а друг път — на друго, бяха най-старите дървета на света и източникът и центърът на магията.

— Изсечем ли Горската обител, всичкото чародейство ще сек-не. Корените на тези дървета са корените на знанието. Шарките, които сенките на листата им правят на слънчевата светлина, изписват словата, които Сегой е изрекъл при Сътворението.

Така говореше Жар, неговата пламенна черновежда учителка.

Всички учители в магическото изкуство на Роук бяха жени. На острова имаше малко мъже със сила; изобщо мъжете не бяха много.

Тридесет години по-рано пиратските владетели на Уотхорт бяха изпратили флотилия да завладее Роук, не заради богатствата му, които не бяха много, а за да прекършат силата на магьосничеството му, за която се знаеше, че е могъща. Един от чародеите на Роук беше предал острова на „вещите мъже“ на Уотхорт, отслабвайки заклинанията му за закрила и тревога. След като те били преодолени, пиратите завзели острова без магьосничества, а с брутална сила и огън. Големите им кораби запълнили Туилски залив, ордите им плячкосвали и палели, роботърговците им отвеждали в плен мъже, момчета и млади жени. Невръстните деца и старците посичали на място. Палели всяка къща и нива, която видели. Когато след няколко дни си заминали, не оставили нито едно село несъборено, нито една къща неопожарена и неопустошена.

Градчето в началото на залива, Туил, притежавало нещо от ненакърнимостта на Могилата и Дъбравата, така че макар нападателите да го обходили в търсене на роби и плячка, и в палене на пожари, огньовете бързо загасвали, а тесните улици обърквали мародерите. Повечето оцелели островитяни били мъдри жени и се скрили с децата си в градчето или в Дъбравата. Сегашните мъже на Роук бяха онези оцелели тогавашни деца, вече пораснали, и няколко други, вече състарени. Тук не съществуваше никаква друга управа, освен жените на Ръката, защото тъкмо тя бе опазила Роук толкова дълго и сега го пазеше много по-бдително.

Не се доверяваха много на мъже. Беше ги предал мъж. Мъже ги бяха нападнали. Тъкмо мъжките амбиции, твърдяха те, бяха насочили всички изкуства в полза на алчната печалба.

— Не се занимаваме с техните управи — казваше високата Було с кроткия си тон.

Но Жар казваше на Медра:

— Сами се унищожихме.

Мъжете и жените на Ръката се бяха сплотили на Роук преди повече от сто години, създавайки съюз на магьосници. Горди и сигурни в силата си, бяха се стремили да научат други като тях да се сплотяват тайно срещу онези, които разпалват войни и отвеждат в робство, докато не укрепнат толкова, че да могат открито да се надигнат срещу тях. В техния съюз жените винаги били водачки, казваше Жар, и тъкмо жени, предрешени като продавачки на целебни мехлеми, плетачки на рибарски мрежи и други такива, бяха тръгвали от Роук към други земи около Вътрешното море, заплитайки широка, тънка мрежа на съпротива. Дори и сега се бяха съхранили нишките и възлите на тази мрежа. Медра се беше натъкнал на една от тези нишки в селото на Аниеб и оттогава беше вървял по тях. Но не те го бяха довели тук. След пиратския набег остров Роук беше останал съвсем изолиран, затворен в себе си от мощните заклинания на защита, плетени и преплитани от мъдрите жени на острова, и жителите му не поддържаха никакви търговски връзки с други хора.

— Не можем да ги спасим — казваше Жар. — Ние себе си не можахме да спасим.

Було, с нейния кротък глас и усмивка, беше безмилостна. Каза на Медра, че макар да се е съгласила той да остане на Роук, го е приела само за да е под наблюдението й.

— Ти веднъж проби през нашите защити — казваше тя. — Всичко, което разправяш за себе си, може и да е вярно, а може и да не е. Можеш ли да ми кажеш нещо, което да ме накара да ти повярвам?

Тя се съгласи с останалите да му дадат една малка къща край залива и работа — да помага на лодкостроителя на Туил, който беше самоук в занаята и уменията му дойдоха добре дошли. Но му каза:

— Можеш ли да ми кажеш нещо, което да ме накара да ти повярвам?

А той нямаше отговор.

Жар обикновено се мръщеше, щом я поздравеше. Задаваше му резки въпроси, изслушваше го и не казваше нищо.

Той я помоли, много боязливо, да му каже какво представлява Горската обител, защото когато попита други, те му отвърнаха:

— Жар може да ти каже.

Тя отхвърли въпроса му, не грубо, ала решително с думите:

— За Дъбравата можеш да научиш само в нея и от нея. След няколко дни тя слезе до пясъчната ивица на Туилски залив, където Медра поправяше една рибарска лодка. Помогна му, колкото можеше, и го поразпита за правенето на лодки, и той й разказа и показа каквото можа. Беше един кротък следобед, но след това тя си тръгна рязко, както бе обичайно за нея. Медра изпитваше известно страхопочитание към нея; беше непредсказуема. Удиви го, когато скоро след това му каза:

— Ще ида в Дъбравата след Дълготрайния танц. Ела, ако искаш.

От Роукската могила Дъбравата сякаш се виждаше открай докрай, но щом човек навлезеше в нея, не винаги можеше отново да излезе на открито. Вървеше безкрайно под дърветата. Във вътрешността на Дъбравата те бяха от един и същи вид, който не растеше никъде другаде, и въпреки това на хардийски за него нямаше друго име освен „дърво“. На Древната реч, каза му Жар, всяко от тези дървета си имало собствено име. Вървиш и вървиш, и след време отново нагазваш сред познати дървета, дъб, бреза и ясен, леска, орех и върба, зелени напролет и голи зиме; имаше и ели и кедър, и високи вечнозелени, каквито Медра не познаваше, с мека червеникава кора и дебели пластове иглички под тях. Вървиш и вървиш, а пътят ти през дърветата всеки път е различен. Хората в Туил му казаха да не навлиза много навътре, защото само по обратния път можеш да си сигурен, че ще излезеш отново в полята.

— Докъде стига тази гора? — попита Медра, а Жар му отвърна:

— Докъдето стига умът.

На Орими Медра се бе научил да чете обичайното писмо на Архипелага. По-късно Хайдрейк от Пендор го научи на някои от руните на силата. Това познание беше известно. Онова, което Жар бе научила сама в Горската обител, не беше познато на никой друг, освен на онези, с които тя бе споделила знанието си. През цялото лято тя живееше под клоните на Дъбравата, само с една ракла, в която пазеше оскъдната си храна от горските мишки, в колиба от сплетени клони и с огнище край поточето, спускащо се от горите, за да се влее в малката река, стичаща се към залива.

Медра си направи бивак наблизо. Не знаеше какво иска от него Жар; надяваше се, че е решила да го учи, да започне да отговаря на въпросите му за Дъбравата. Но тя не казваше нищо, а той беше притеснителен и предпазлив, боеше се да не наруши самотното й отшелничество, което го изпълваше с боязън също като странностите на самата Дъбрава. На втория ден тя му каза да тръгне с нея и го отведе дълбоко навътре в гората. Вървяха с часове, в пълно мълчание. Не се чуваше птичи зов. Ни лист не трепваше. Дърветата бяха безкрайно различни и все едни и същи. Той не разбра кога тръгнаха обратно, но знаеше, че са изминали по-дълъг път, отколкото са дълги бреговете на Роук.

Отново излязоха на открито сред изораните ниви и пасища в топлата вечер. Докато крачеха, той видя четирите звезди на Ковачницата, изгрели над западните хълмове.

Жар се раздели с него само с едно сухо „Лека нощ“.

На другия ден му каза:

— Ще поседя под дърветата.

Без да знае какво се очаква от него, той я последва от разстояние. Навлязоха в най-вътрешната част на Дъбравата, там, където всички дървета бяха от един и същи вид, безименни и в същото време — всяко със свое име. Щом тя седна върху мекия килим от листа сред корените на голямо древно дърво, той си намери място за сядане недалече от нея; и докато тя гледаше и слушаше стаена, той също гледаше и слушаше стаен. Така правиха няколко дни. После, една сутрин, вътрешно разбунтуван, той остана край потока, докато Жар навлизаше в Дъбравата. Тя не се обърна.

Същата заран от Туил дойде Було и им донесе в една кошница хляб, сирене, кисело мляко и плодове.

— Какво научи? — попита тя Медра със своя хладно кротък тон, а той отвърна само:

— Че съм глупак.

— Защо така, Чайка?

— Един глупак може цяла вечност да седи под дърветата, без да стане по-умен.

Високата жена леко се усмихна.

— Сестра ми никога досега не е учила мъж. — Погледна го, а сетне извърна поглед към огрените от лятото поля. — Никога досега не е гледала мъж.

Медра замълча. Лицето му се сгорещи и той сведе очи.

— Мислех… — понечи да отвърне той, но спря.

Беше се опитвал да гледа на Жар като на недосегаема, а в същото време бе копнял да докосне меката й кафява кожа, черната й блестяща коса. Когато тя се вторачваше в него, внезапно и непонятно предизвикателно, той беше мислил, че му е ядосана. Боеше се да не я оскърби, да не я обиди. А тя от какво се страхуваше? От желанието му? От своето?… Но тя не беше неопитно момиче, беше мъдра жена, магьосница, тази, която ходеше из Горската обител и разбираше шарката на сенките!

Всичко това се изля в ума му като порой, скъсал стената на бента, докато стоеше в края на леса с Було.

— Мислех, че магесниците се въздържат — най-сетне промълви той. — Хайдрейк твърдеше, че да се любиш значи да унищожиш силата си.

— Така твърдят някои мъдри мъже — отвърна кротко Було, отново му се усмихна и се сбогува.

Целия следобед той прекара объркан и ядосан. Когато Жар излезе от Дъбравата и тръгна към покритата си с листа колиба край потока, той отиде там, понесъл като извинение кошницата на Було.

— Може ли да поговорим? — каза Медра.

Тя му кимна рязко и го изгледа намръщено.

Той замълча. Тя клекна да види какво има в кошницата.

— Праскови! — възкликна и се усмихна.

— Моя учител Хайдрейк казваше, че магьосниците, които правят любов, развалят силата си — изломоти той.

Тя не отвърна нищо, извади каквото имаше в кошницата и почна да го дели.

— Мислиш ли, че е вярно? — попита той. Тя сви рамене.

— Не.

Езикът му се върза. След малко тя го погледна и каза с тих, мек глас:

— Не. Не мисля, че е вярно. Мисля, че всички истински сили, всички древни сили в корените си са една.

Той продължи да стои вкочанен, а тя рече:

— Виж прасковите! Узрели са. Ще трябва да ги изядем веднага.

— Ако ти кажа името си — каза той, — истинското си име…

— Аз бих ти казала своето — отвърна тя. — Ако така… ако така се започва.

Започнаха обаче с прасковите.

И двамата бяха свенливи. Когато Медра хвана ръката й, неговата ръка трепереше, а Жар, чието истинско име се оказа Елеал, извърна намръщено поглед. После тя докосна ръката му, много леко. Щом той погали черния кичур на слепоочието й, тя сякаш едва го изтрая и той спря. Когато понечи да я прегърне, тя беше скована, отхвърли го. После тя се обърна и много пламенно, припряно и неловко го сграбчи в прегръдката си. Нито първата, нито първите нощи, които двамата прекараха заедно, не им доставиха много удоволствие или покой. Но се учеха един от друг и през срама и страха стигнаха до страстта. След това дългите дни в тишина сред горите и дългите им, огрени от звездите нощи им носеха наслада.

Когато Було дойде от градчето да им донесе от последните късни праскови, те се засмяха; прасковите се бяха превърнали в символ на щастието им. Опитаха се да я задържат да остане за вечеря с тях, но тя отказа.

— Постойте си тук, докато можете.

Лятото тази година свърши твърде рано. Скоро дойдоха дъждовете; снегът падна още през есента, дори толкова на юг, където се намираше Роук. Бурите следваха една след друга, сякаш ветровете се бяха разбунтували срещу наглото вмешателство на вещите мъже. Жените седяха край огнищата в самотните селски къщи; хора се сбираха край огнищата на градчето Туил. Вслушваха се във воя на вятъра, в дъждовния ромон или в безмълвния сипеж на снега. Извън Туилски залив морето ревеше по скалните брегове на острова, море, в което нямаше да посмее да навлезе нито един кораб.

Деляха си каквото имаха. В това отношение Роук наистина беше „островът на Моред“. На Роук никой не гладуваше, нито оставаше бездомен, въпреки че никой не притежаваше много повече от това, от което имаше нужда. Скрити от останалия свят не само от море и бури, а и от своите защити, които прикриваха острова и отклоняваха корабите, хората се трудеха и си говореха, и пееха песните. „Зимния химн“ и „Подвига на младия крал“. И книги имаха, „Хрониките на Енлад“ и „История на мъдрите герои“. От тези драгоценни книги старците и стариците четяха на глас в една зала край пристана, където рибарките плетяха и кърпеха мрежите си. Там имаше камина и в студени дни я палеха. Идваха хора чак от стопанствата от другата страна на острова да слушат четените истории, да слушат мълчаливо и напрегнато.

— Душите ни са гладни — казваше Жар.

Тя заживя с Медра в малкия му дом недалече от Дома на мрежите, макар да прекарваше много дни със сестра си Було. Жар и Було били деца в една ферма край Туил, когато дошли пиратите от Уотхорт. Майка им ги скрила в дълбокото мазе на фермата и после използвала заклинанията си, мъчейки се да спаси мъжа си и братята им, които отказали да се скрият и се опълчили на нападателите. Бяха ги изклали с добитъка им. Същата нощ момиченцата останали в тъмното мазе, а и много нощи след това. Съседите, дошли накрая да погребат гниещите трупове, намерили децата — смълчани, прегладнели, въоръжени с мотика и парче от счупен лемеж, готови да бранят купчините камъни и пръст, струпали се над главите им.

Медра знаеше съвсем малко за тази история от Жар. Една нощ Було, която беше с три години по-голяма от Жар и чиято памет беше по-силна, му я разказа цялата. Жар седеше с тях и слушаше мълчаливо.

На свой ред той разказа на Було и Жар за мините на Самори и за магьосника Гелък, и за робинята Аниеб.

Когато свърши, Було дълго помълча, а накрая каза:

— Значи това си имал предвид, когато дойде: „Не можах да спася онази, която спаси мен“.

— А ти ме попита: „Какво можеш да ми кажеш, за да ме накараш да ти повярвам?“

— Вече ми го каза — отвърна Було.

Медра взе ръката й и опря челото си на нея. Докато разказваше историята си, беше сдържал сълзите. Вече не можеше.

— Тя ми даде свобода — рече той. — И аз продължавам да чувствам, че всичко, което съм направил, е било чрез нея и за нея. Не, не за нея. Нищо не можем да сторим за мъртвите. Но за…

— За нас — промълви Жар. — За нас, които живеем, криейки се, без да ни убиват и без да убиваме. Мъртвите са си мъртви. Великите и могъщите си я карат, както си знаят, необуздани и без съвест. Единствената надежда, останала за света, е в нищите хора.

— Цяла вечност ли трябва да се крием?

— Думи на мъж — отвърна му с нежната си, ранима усмивка Було.

— Да — рече Жар. — Трябва да се крием. Цяла вечност, ако се наложи. Защото отвъд тези брегове няма нищо, освен да убиваш или да те убият. Ти го каза и аз го вярвам.

— Но не можеш да криеш истинската сила — каза Медра. — Не и задълго. Ако се крие несподелена, тя умира.

— Магията на Роук няма да умре — каза Було. — „На Роук всички заклинания са силни.“ Казал го е самият Ат. А и ти вървя под дърветата… Нашият дълг е да съхраним тази сила. Да я крием, да. Да я обуздаваме, както един млад дракон обуздава огъня си. И да я споделяме. Но само тук. Да я предаваме всеки на следващия, тук, където тя е в безопасност, и където големите крадци и убийци най-малко ще я търсят, защото тук няма ни един, за когото да държат сметка. И един ден ще дойде драконът в цялата си мощ. Дори да са нужни хиляда години…

— Но извън Роук — възрази Медра — има простосмъртни хора, които са подложени на гнет, гладуват и мрат окаяни. Трябва ли да продължат да живеят така още хиляда години, без никаква надежда?

Погледна едната сестра, после другата: едната толкова блага и така непоклатима, другата — под намръщената си маска толкова бърза и нежна, като първия пламък на прихванал огън.

— На Хавнър — продължи той, — далече от Роук, в едно селце на планината Онн, сред хора, които нищо не знаят за света, все още има жени на Ръката. Тази мрежа не се е скъсала след толкова години. Как е изплетена?

— Вещо — отвърна Жар.

— И е просната нашироко! — Той отново ги изгледа една по една. — В град Хавнър не научих много. Учителите ми казваха да не използвам магията за зло, но самите те живееха в страх и не разполагаха със сила срещу силните. Дадоха ми всичко, което имаха да ми дадат, но беше малко. Само късметът ми помогна да не се проваля. И силата, която ми вля Аниеб. Ако не беше тя, сега щях да съм роб на Гелък. Но и самата тя не беше научена, и затова бе поробена. Щом най-добрите преподават зле чародейството и щом то се използва за зли цели от могъщите, как тогава ще расте изобщо нашата сила тук? С какво ще се храни младият дракон?

— Това е центърът — каза Було. — Трябва да държим центъра. И да чакаме.

— Длъжни сме да дадем каквото трябва — възрази Медра. — Ако всички освен нас са роби, колко струва тогава нашата свобода?

— Истинското изкуство надмогва лъжливото. Шарката ще издържи — отвърна намръщено Жар. Посегна за ръжена да събере съименничките си в камината, разбута ги и купчината се разгоря. — Това знам аз. Но нашият живот е кратък, а шарката е много дълга. Само Роук да беше като едно време — да имаше повече хора на истинското изкуство, събрани тук, да преподават и да се учат, да съхраняват…

— Ако Роук сега беше като някога, прочут със силата си, онези, които се боят от нас, щяха отново да дойдат, за да ни унищожат — каза Було.

— Решението е в потайността — каза Медра. — Но в нея е и проблемът.

— Нашият проблем е в мъжете — рече Було, — да ме прощаваш. Други мъже държат повече сметка за мъжете, отколкото за жени и деца. Тук може да имаме петдесет вещици и няма да ни обърнат много внимание. Но ако знаеха, че имаме петима мъже с мощ, щяха да се опитат отново да ни разгромят.

— Ето защо макар да имаше мъже между нас, ние бяхме жените на Ръката — каза Жар.

— И все още сте — отвърна Медра. — Аниеб беше една от вас. Тя и вие, и всички ние живеем в един и същи затвор.

— Какво можем да направим? — попита Було.

— Да научим силата си! — каза Медра.

— Школа — промълви Жар. — Където мъдрите да могат да се учат взаимно, да изучават шарката… Дъбравата ще ни приюти.

— Бойните главатари презират схоларите и учителите — каза Медра.

— Мисля, че не само ги презират, а и се страхуват от тях — рече Було.

Така си говореха през онази дълга зима, а и други говореха с тях. Бавно и полека, разговорът се обърна от смътна идея в намерение, от копнеж — в замисъл. Було беше все така предпазлива, предупреждаваше за опасностите. Белокосият Дюна беше толкова нетърпелив, че според Жар искаше да започне веднага да учи всички деца в Туил. След като повярва, че свободата на Роук е в предлагането на свобода на други, Жар посвети цялата си мисъл на това как жените на Ръката отново да укрепят мощта си. Но умът й, оформил се в дългите й дни на усамотяване сред дърветата, винаги се стремеше към форма и яснота, и тя казваше:

— Как можем да преподаваме своето изкуство, след като самите ние не знаем какво е?

И за това говореха, всички мъдри жени на острова: кое е истинското изкуство на магията и къде то се превръща в лъжовно; как се съхранява или се губи равновесието на нещата; кои са нужните умения, кои са полезните, кои са опасните; защо някои хора притежават една дарба, но не друга, и дали човек може да изучи едно изкуство, за което не притежава вродено дарование. В такива беседи те създаваха наименованията, които по-сетне щяха да се дадат на майсторствата: откриване, работа с времето, променяне, церене, призоваване, упорядъчаване, именуване, и занаята на илюзията, и познанието на песните. Това са изкуствата, които и до днес знаят Повелителите на Роук, макар че Песнопоецът е заел мястото на Откривателя, след като откриването започнало да се смята само за полезно умение, ала незаслужаващо титлата маг.

И тъкмо с тези беседи е възникнала Школата на Роук.

Някои твърдят, че Школата е възникнала по съвсем различен начин. Разправят, че на Роук властвала някаква жена, наречена Тъмната жена, и била в съюз с Древните сили на земята. Казват, че живеела в една пещера под Роукската могила и никога не излизала на дневна светлина, а заплитала нашир и длъж, над суша и море своите заклинания, които принуждавали хората да бъдат подвластни на злата й воля, докато на Роук не дошъл първият Върховен маг — той разпечатал пещерата, влязъл в нея, надвил Тъмната жена и заел мястото й.

В тези приказки има само една истина и тя е, че наистина първите Повелители на Роук отворили и влезли в една огромна пещера. Но макар корените на Роук да са корените на всички острови, тази пещера не се намирала на Роук.

И е вярно освен това, че по времето на Медра и Елеал хората на Роук, мъже и жени, не изпитвали страх от Древните сили на земята, а се прекланяли пред тях, търсели от тях сила и прозрение. Това се променило с годините.

В онази година пролетта отново дойде късно, студена и бурна. Медра се захвана с правенето на лодки. Докато цъфнат прасковите, построи една стройна, газеща в дълбоки води лодка, изработена според хавнърския стил. Нарече я „Надежда“. Скоро след това излезе с нея в Туилски залив, без да си взима спътник.

— Чакай ме в края на лятото — рече той на Жар.

— Ще бъда в Дъбравата — отвърна му тя. — А сърцето ми ще е с теб, моя тъмна видро, моя бяла чайко, моя любов, Медра.

— И моето — с теб, моя огнена жар, разцъфнало мое дърво, моя любов, Елеал.

За първото си откривателско пътешествие Медра, или Чайка, както се бе нарекъл, отплава на север през Вътрешното море към Орими, където беше прекарал няколко години. Там имаше хора от Ръката, на които можеше да се довери. Един от тях, мъж, казваше се Врана, бе заможен и саможив човек, който не притежаваше магическа дарба, ала хранеше силна страст към писаното, към книги с познание и история. Тъкмо Врана беше натикал, както казваше той, носа на Чайка в книга, докато успее да я изчете.

— Неграмотните чародеи са проклятието на Землемория! — ревеше той. — Невежествената сила е напаст!

Врана беше странен човек — упорит, своенравен, твърдоглав и стигнеше ли се до защитата на своята страст — храбър. Беше презрял властта на Лоусън преди години, като отишъл в пристанището Хавнър предрешен и се върнал с четири книги от една древна кралска библиотека. Тъкмо се беше сдобил, и страшно се гордееше с това, с един загадъчен трактат от Уей за свойствата на живака.

— И това го измъкнах изпод носа на Лоусън — рече той на Чайка. — Ела да я видиш! Писана е от прочут чародей.

— Тинарал — каза Чайка. — Знам го.

— Боклук, а? — рече Врана, който бързо долавяше намеците, станеше ли въпрос за книги.

— Не знам. Тръгнал съм за по-едър улов. Врана килна глава.

— Книгата на имената.

— Изгубена е с Ат, когато заминал на запад.

— Един маг, Хайдрейк, ми каза, че когато Ат се отбил в Пендор, казал на един тамошен магьосник, че е оставил „Книгата на имената“ при някаква жена на Деветдесетте острова, за да я опази.

— Жена! Да я опази! На Деветдесетте острова! Луд ли е бил? Врана се дуеше, но само при мисълта, че Книгата на имената все още може да съществува, беше готов да тръгне за Деветдесетте острова, когато Чайка пожелае.

Така двамата се отправиха на юг с „Надежда“, като отпървом се спряха на зловонния Гийт, а сетне, предрешени като амбуланти, тръгнаха от островче на островче през плетеницата протоци. Врана беше натоварил съда с по-хубави вещи, отколкото повечето стопанки по островите бяха виждали в живота си, а Чайка им ги предлагаше на прилични цени, предимно в замяна, тъй като островитяните рядко разполагаха с пари. Мълвата за тях ги изпреварваше. Знаеше се, че са склонни да търгуват срещу книги, стига книгите да са стари и тайнствени. Но по Островите всички книги бяха стари и тайнствени, доколкото ги имаше изобщо.

Врана много се зарадва на една придобивка — опърпан бестиарий от времето на Аксамбар в замяна за пет сребърни копчета, нож със седефена дръжка и парче лорбейнска коприна. Седеше си в „Надежда“ и мърмореше древните описания на харики, отак и ледена мечка. Но Чайка слизаше на всеки бряг и показваше стоките си в кухните на стопанките и в задрямалите кръчми, където седяха старците. Понякога небрежно свиваше юмрук и после извръщаше ръката си с дланта нагоре, но никой не му отвърна със знака.

— Книги ли? — рече един плетач на тръстика от Северен Судиди. — Като онова там? — Посочи дългите късове пергамент, които беше използвал при направата на сламения си покрив. — За нещо друго стават ли?

Врана, вторачен в думите, видими тук-там между гредите и прътите, взе да трепери от гняв. Чайка побърза да го изведе навън, преди да е избухнал.

— Беше само учебник за лекуване на животни — призна Врана, след като отплаваха и се поуспокои. — „Подуване“ прочетох, и нещо за овчето виме. Но такова невежество! Просташко невежество! Да си покрива къщата с книги!

— А знанието е полезно — каза Чайка. — Могат ли хората да са нещо друго освен невежи, след като знанието не е съхранено, не се предава? Ако можеше всички книги да бъдат събрани на едно място…

— Като Библиотеката на кралете — промълви Врана, унесен в мечти за древна слава.

— Или твоята библиотека. — Напоследък Чайка беше станал по-лукав отпреди.

— Фрагменти — изсумтя пренебрежително Врана за труда на своя живот. — Жалки останки!

— Начала — поправи го Чайка. Врана само въздъхна.

— Мисля, че можем отново да поемем на юг — рече Чайка. — Към Поуди.

— Имаш дарба за тая работа. Знаеш къде да търсиш. Отиде право при онзи бестиарий в плевнята… Но тук няма много за търсене. Нищо значимо. Ат едва ли ще е оставил най-великата от всички книги на познанието при простаци, които ще си правят покривите с нея! Е, щом искаш, отиваме в Поуди. А после обратно в Орими. Взе да ми омръзва вече.

— А и копчетата ни попривършиха — каза Чайка. Беше весел; още щом си помисли за Поуди, знаеше, че тръгва във вярната посока. — Може би ще успея да открия нещо по пътя. Това ми е дарбата, знаеш.

Никой от двамата не беше стъпвал на Поуди. Това бе потънал в дрямка южен остров с хубаво старо пристанищно градче, Телио, построено върху розов пясъчник, с нивя и градини, които трябваше да са плодородни. Но владетелите на Уотхорт го управляваха от сто години, налагаха тежки данъци, гнетяха и изтощаваха и земята, и хората. Слънчевите улички на Телио бяха тъжни и мръсни. Хората живееха в тях като в пустош, в палатки и съборетини, направени от парчетии, много от тях дори без покрив.

— О, тук няма да стане — каза отвратен Врана, докато заобикаляше купчина изпражнения. — Тези същества нямат книги, Чайка!

— Потрай малко — отвърна спътникът му. — Дай ми един ден.

— Опасно е — възрази Врана, — и безсмислено. — Но с това възраженията му се изчерпаха. Скромният и наивен младеж, когото беше научил да чете, се бе превърнал в негов непогрешим водач.

Той го последва по една от главните улици и от нея — в квартал с малки къщи, стария квартал на тъкачите. На Поуди отглеждаха лен и имаше сгради за мънене на лен, сега повечето изоставени; зад прозорците на някои от домовете се мяркаха станове. На едно площадче със заслон от горещото слънце край кладенеца седяха и предяха четири-пет жени. Наблизо играеха деца, мършави и отпуснати от жегата, поглеждаха без особено любопитство към двамата странници. Чайка тръгна натам без колебание, сякаш знаеше къде отива. Спря и поздрави жените.

— О, мили човече — с усмивка отвърна една от жените, — хич не ни ги показвайте онези неща, дето ги носите в сандъка, че и един петак нямам, ни меден, ни костен, от месец паричка не съм виждала.

— Но пък може да ви се намира малко лен, госпожо? Тъкан или преден? Ленът на Поуди е най-добрият — така поне съм чувал чак в Хавнър. А и виждам какво хубаво предете. Хубав конец ще излезе. — Врана гледаше спътника си с насмешка и с малко презрение; той самият можеше много хитро да се пазари за всяка книга, но да си бъбри с прости жени за копчета и конци беше под достойнството му. — Я аз да го отворя това — говореше Чайка и заподрежда стоката си по чакъла, а жените и мръсните боязливи деца се струпаха да видят отблизо чудесата, които се канеше да им покаже. — Тъкан плат търсим, и невапцана прежда, а и други неща също — копчетата ни са на свършване. Ако имате рогови или костени, да речем? Бих разменил една от тези кадифени шапчици за три-четири копчета. Или една от тези панделки; вижте цвета им само. Красиви са като косата ви, госпожо! Или да речем хартия, книги. Нашите господари в Орими търсят такива неща, ако сте заделили някоя, да речем.

— О, колко сте мил — каза жената, която ги заговори първа, засмя се и вдигна червената панделка до черната си плитка. — Е, жалко, че нямам нищо за вас!

— Няма да съм толкова дързък да ви помоля за целувчица — каза Медра, — но една отворена ръка, да речем?

Той направи знака; тя го изгледа мълчаливо.

— Това е лесно — каза му тихо и му отвърна със знака. — Но не винаги е безопасно между непознати.

Той продължи да показва стоките си на жените и децата и да се шегува с тях. Никой нищо не купи. Зяпаха дреболиите върху платното, сякаш бяха съкровища. Остави ги да ги оглеждат и опипват колкото искат; дори позволи на едно дете да свие малко огледалце от излъскан месинг — видя как изчезна под дрипавата му ризка, но нищо не каза. Накрая рече, че трябва да си продължи по пътя, и децата се отвяха, щом почна да прибира вещите.

— Имам една съседка — каза жената с черната плитка. — която може би има някаква хартия, щом това търсите.

— Писана ли е? — попита Враната, който до този момент беше седял отегчен край кладенеца. — Знаци има ли по нея?

Тя го изгледа от глава до пети.

— Има знаци по нея, господине. — И после се обърна към Чайка, с по-различен тон: — Ако искате да дойдете с мен, живее ей натам. И макар да е само момиче, и бедно, има отворена ръка. Макар че може би не всички от нас я имат.

— Трима от трима — рече Врана и бегло повтори жеста. — Тъй че спести си оцета, жено.

— О, май вие трябва да си го спестите, господине. Ние тук сме бедни хорица. И невежи — добави тя с блеснали очи и ги поведе.

Заведе ги до една къща в края на улицата. Личеше си, че някога е била заможна, на два каменни етажа, но беше полупразна и с разнебитена фасада, рамките на прозорците и каменните плочи бяха изкъртени. Прекосиха двор с кладенец. Тя почука на една странична врата и й отвори момиче.

— Ах, това е вещерска бърлога — изсумтя Врана, щом от вратата лъхна на билки и ароматен дим, и отстъпи назад.

— Знахари — каза водачката им. — Пак ли е болна, Дори?

Момичето кимна, погледна Чайка и после Врана. Беше четиринайсетинагодишно, набито, макар и измършавяло, с навъсен поглед.

— Мъжете са от Ръката, Дори. Единият, виждаш, нисък и хубав, а другият висок и горд, и казват, че търсят хартии. Зная, че по-рано имахте някакви, макар че може и да ги нямате вече. В сандъка им няма нищо за теб, но може би ще платят малко в слонова кост за това, което търсят. Нали? — Тя извърна светлите си очи към Чайка и той кимна.

— Тя е много болна, Ръш — каза момичето и отново погледна Чайка. — Не сте ли знахар? — Прозвуча като обвинение.

— Не.

— Тя е знахарка — каза Ръш. — Като майка си и баба си. Пусни ни вътре, Дори, или мен поне, да поприказвам с нея.

Момичето се прибра за малко, а Ръш каза на Медра:

— Майка й умира от охтика. Никой знахар не можа да я изцери. Но можеше да лекува живеница и други болежки. Беше истинско чудо, а Дори се зарече да я последва.

Момичето им махна да влязат. Врана предпочете да остане навън. Стаята беше висока и дълга, личеше, че преди време е била обзаведена изящно, но беше много стара и много бедна. Беше пълна със знахарски принадлежности и билки. Край хубавата каменна камина, където тлееше сноп ароматни треви, имаше постеля. Жената в нея беше толкова немощна, че на смътната светлина изглеждаше само кости и сянка. Когато Чайка се приближи, тя понечи да се надигне и да заговори. Дъщеря й намести главата й на възглавницата и когато Чайка пристъпи съвсем близо, успя да я чуе.

— Чародей. Не е случайно.

Като жена на силата, беше разбрала какъв е. Дали тя го бе повикала тук?

— Аз съм откривател. И търсач.

— Можеш ли да я учиш?

— Мога да я отведа при хора, които ще могат.

— Стори го.

— Добре.

Тя отпусна глава и склопи очи.

Потресен от силата на волята й, Чайка изправи гръб и вдиша дълбоко. После извърна поглед към девойката, Дори. Тя не отвърна на погледа му. Гледаше майка си скръбно. Чак след като жената потъна в дълбок сън, Дори се раздвижи, отиде да помогне на Ръш, която като приятелка и съседка се захвана да пошета и засъбира разхвърляните край постелята пропити с кръв кърпи.

— Преди малко пак й тече кръв и не можах да я спра — каза Дори. По бузите й потекоха сълзи. Изразът й обаче не се промени.

— О, чедо! О, агънцето ми! — Ръш я притисна в прегръдката си, но макар да се отпусна в ръцете й, Дори не преви гръб.

— Ще отиде там, при стената, а аз не мога да ида с нея — промълви тя. — Отива си сама, а не мога да ида с нея… Можете ли да отидете там? — Тя се отдръпна от Ръш и отново погледна Чайка. — Знам, че можете!

— Не — каза той. — Не знам пътя.

Но докато Дори го казваше, той видя това, което виждаше и тя: дълъг хълм, спускащ се надолу в мрака, а на отстрещната страна, на ръба на сумрака — ниска каменна стена. И докато гледаше, стори му се, че видя жена, която върви покрай стената, много тънка, почти безтелесна, кости и сянка. Ала не беше умиращата в постелята жена. Беше Аниеб.

После видението изчезна и той отново се озова лице в лице срещу вещицата-момиче. Обвиняващият й поглед бавно се преобрази. Тя скри лицето си в шепи.

— Трябва да ги оставяме, щом тръгнат.

— Знам.

Ръш погледна нея, а после него с проницателните си светли очи.

— Не само ловък мъж, а и вещ. Е, не си първият. Той чакаше отговор на въпроса си.

— Тази къща я наричат домът на Ат — каза тя.

— Живял е тук — промълви Дори и в пелената от безнадеждност и болка се прокрадна нотка на гордост. — Магът Ат. Много отдавна. Преди да замине на запад. Всичките ми баби са били мъдри жени. Стоял е тук. С тях.

— Дай ми ведро — каза Ръш. — Ще донеса вода да ги накисна.

— Аз ще донеса вода — каза Чайка.

Взе ведрото и отиде на двора при кладенеца. Врана си седеше на зида, отегчен и изнервен.

— Защо си губим времето тук? — сопна се той, докато Чайка пускаше ведрото в кладенеца. — Сега да не шеташ и на вещиците?

— Да — отвърна му Чайка. — И ще го правя, докато тя не издъхне. А после ще отведа дъщеря й на Роук. А ти ако искаш да прочетеш Книгата на имената, можеш да дойдеш с нас.

Така Школата на Роук се сдоби с първата си презморска ученичка, както и с първия си библиотекар. Книгата на имената, която и до днес се пази в Самотната кула, положи основата на знанието и на метода на Именуването, което е основата на магията на Роук. Дори, която, както твърдят, учела учителите си, станала повелителката на всички знахарски изкуства и на науката за билките и наложила висока почит към това майсторство на Роук.

Колкото до Врана, безсилен да се раздели с Книгата на имената макар и за месец, той прати хора да докарат неговите си книги от Орими и се засели с тях в Туил. Оставяше хората от Школата да ги проучват, стига да проявяват към тях, както и към самия него, дължимото уважение.

Така течеше времето за Чайка. В късна пролет той отплаваше с „Надежда“, за да търси и намира хора за Школата на Роук — деца и младежи предимно, които имаха дарба за магия, а понякога и възрастни мъже или жени. Повечето деца бяха бедни и макар да не взимаше никое от тях против волята им, родителите или господарите им рядко разбираха истината: Чайка ту се представяше за рибар, търсещ момче, което да работи на лодката му, ту търсеше момиче за тъкачните работилници, или пък купуваше роби за господаря си на друг остров. Те пращаха детето си с него, за да му дадат някаква възможност, или пък му го продаваха от беднотия, за да работи за него, а той им плащаше с истинска слонова кост; ако му продаваха дете за робия, плащаше им със злато, а на другия ден, когато златото отново се превръщаше в кравешко лайно, вече го нямаше.

Пътуваше надалече из Архипелага, стигаше чак до Източния разлив. Никога не стъпваше два пъти в един град или на един остров, без да са минали няколко години, и така дирята му изстиваше. Въпреки това започнаха да говорят за него. Събирача на деца почнаха да го наричат, страшен чародей, който отвличал деца на острова си, в ледения север, и там изсмуквал кръвта им. В селата на Уей и Фелкуей все още разправят на децата за Събирача на деца, за да се пазят от непознати.

По това време вече имаше много хора от Ръката, които знаеха какво става на Роук. Там идваха изпращани от тях младежи. Идваха мъже и жени, за да се учат и да преподават. За мнозина от тях беше доста трудно да стигнат там, защото заклинанията, които криеха острова, бяха по-силни от всякога и отдалече той приличаше или на облак, или на подала се над водната шир гола скала; а духаше и Роукският вятър, който държеше всеки кораб надалече от Туилския залив, освен ако нямаше някой магьосник на борда, който да знае как да обърне вятъра. И все пак идваха, та с годините се наложи да се вдигне по-голяма къща за Школата от всички останали в градчето Туил.

В Архипелага мъжете строяха кораби, а жените — къщи, такъв беше обичаят. Но при голям строеж жените позволяват на мъжете да работят с тях — нямаше ги миньорските суеверия, които държаха мъжете настрана от рудниците, или на корабостроителите, които забраняваха жена да гледа как се поставя килът. Ето защо и мъже, и жени с много усърдие вдигнаха Големия дом на Роук. Темелът му бе поставен на едно бърдо над градчето Туил, недалече от Дъбравата и с изглед към Могилата. Стените му се съградиха не само с камък и дърво, а стъпиха върху здрава магия и бяха скрепени с могъщи заклинания.

Застанал на този хълм, Медра каза:

— Има водна жила, точно под мястото, където стоя, и няма да пресъхне.

Прокопаха внимателно, стигнаха до водата и я оставиха да избликне. И първата част от Големия дом, която направиха, беше сърцевината му, дворът с фонтана.

После Медра се разходи с Елеал по белите плочи, още преди около тях да има вдигнати стени.

Тя беше посадила до чешмата офика от Дъбравата. Дойдоха да се уверят, че се е хванала. Пролетният вятър духаше силно, към морето, откъм Роукската могила, издухваше настрана водата от фонтана. На склона на Могилата се виждаше малка група хора — кръг от млади ученици, които изучаваха ловкостите на илюзията от магьосника Хега от Оу. Майсторската ръка, така го наричаха. Глухарчетата, вече прецъфтели, хвърляха семенцата си на вятъра. В косата на Жар се мяркаха сиви косъм-чета.

— Е, значи пак тръгваш — каза тя, — и ни оставяш да решим тоя въпрос с Правото. — Мръщеше се свирепо както винаги, но гласът й рядко биваше толкова рязък, когато говореше с него.

— Ще остана, ако искаш, Елеал.

— Да, искам да останеш. Но не оставай! Ти си откривател, трябва да ходиш и да откриваш. Само дето съгласието ни за Пътя — за Правото, както държи да го наричаме Варис — е два пъти по-тежка работа от строежа на Дома. И предизвиква десет пъти повече свади. Съжалявам, че не мога да се измъкна от това. Да можех просто да тръгна с теб, ей така… И ми се щеше да не тръгваш на север.

— Защо да се караме? — унило отвърна той.

— Защото не сме само ние! Събери двайсет-трийсет души в една стая, и всеки ще иска да наложи своето. А събереш ли мъже, които винаги са си държали на тяхното, с жени, които си знаят своето, и ще почнат да се обиждат. А и освен това има някои съвсем истински и сериозни различия между нас, Медра. Те трябва да се решат, а няма да се решат лесно. Макар че малко добра воля ще е от полза.

— Варис ли е?

— Варис и още няколко души. И са мъже, и му придават повече важност, отколкото на всичко останало. За тях Древните сили са омразни. Женските сили са им подозрителни, защото всички са свързани с Древните сили. Сякаш тия Сили могат да се контролират и използват от тленна душа! Но там, където ние поставяме света, те поставят мъжете. И затова държат, че истинският магьосник трябва да е мъж. И целомъдрен.

— Аха, и това ли? — Медра въздъхна.

— И това, я. Сестра ми ми каза снощи, че тя, Енио и дърводелците предложили да им построят една част от Дома, където да са си отделно, даже отделна къща, за да се пазят там чисти.

— Чисти ли?

— Думата не е моя, на Варис е. Но те отказали. Искат Правото на Роук да отдели мъжете от жените и искат мъжете да решават за всичко. Е, как да се разберем с тях? Защо дойдоха тук, като не искат да работят с нас?

— Трябва да накараме мъжете, които не искат, да си отидат.

— Да си отидат? С яд? И да кажат на владетелите на Уотхорт и Хавнър, че вещиците на Роук мътят буря?

— Забравям… все забравям — каза той, отново сломен. — Забравям стените на затвора. Не съм чак такъв глупак, когато съм извън тях… Когато съм тук, не мога да повярвам, че е затвор. Но отвън, без теб, помня… Не ми се тръгва, но трябва да замина. Не искам да призная, че всичко тук може да се обърка или се обърква, но трябва… Този път ще замина и ще замина на север, Елеал. Но когато се върна, ще остана. Това, което трябва да намеря, ще го намеря там. Не съм ли го намерил вече?

— Не — каза тя. — Само мен… Но в Дъбравата има твърде много неща за търсене и откриване. Достатъчно, за да задоволят дори и твоето неспокойствие. Защо на север?

— За да се добера до Ръката на Енлад и Еа. Никога не съм ходил там. Не знаем нищо за техните магьосничества. „Енлад на кралете и ярката Еа, най-старият от островите!“ Там със сигурност ще намерим съюзници.

— Но между нас е Хавнър — каза тя.

— Няма да подкарам „Надежда“ към Хавнър, обич моя. Смятам да го заобиколя.

Винаги можеше да я накара да се разсмее. Беше единственият, който го можеше. Когато беше на път, тя говореше кротко и спокойно, вече научила се колко безплодно е нетърпението в работата, която трябва да се свърши. Понякога се мръщеше, друг път се усмихваше, но не се смееше. Когато можеше, отиваше сама в Дъбравата, както го беше правила винаги. Но през тези години, докато се строеше Домът и се полагаха основите на Школата, рядко можеше да ходи там и дори тогава взимаше понякога по двама ученици да се научат да се оправят в гората и да разчитат шарките на листата; защото тя беше Пазителката на шарките.

Тази година Чайка тръгна на път късно. Взе едно петнадесетгодишно момче, Прашинка, обещаващ ветроловец, който трябваше да се упражнява в открито море, и Сейва, шейсетгодишна жена, дошла на Роук преди седем-осем години. Сейва беше една от жените на Ръката на остров Арк. Макар да не притежаваше никакви дарби в магията, тя толкова добре знаеше как да накара група хора да си вярват и да работят заедно, че беше зачитана като мъдра жена на Арк, а сега и на Роук. Беше помолила Чайка да я вземе, за да си види семейството — майка, сестра и двама сина; Чайка щеше да остави Прашинка с нея и после да ги вземе за Роук на връщане. И така, те се отправиха на север през Вътрешното море през лятото, и Чайка каза на Прашинка да вкара в платното малко вълшебен вятър, тъй че да стигнат Арк преди Дълготрайния танц.

Когато стигнаха острова, Чайка направи около „Надежда“ илюзия, така че изобщо да не прилича на лодка, а на понесен от водата плавей — защото в тези води гъмжеше от пирати и от ловците на роби на Лоусън.

От Сисъри на източния бряг на Арк, където остави пътниците си, след като изтанцува там Дълготрайния танц, той отплава към Проливите на Ебавнор, с намерението да продължи на запад, покрай южните брегове на Омер. Поддържаше илюзорното заклинание около „Надежда“. В яркия чист средлетен ден, с духащия от север вятър, видя високо и далече горе синкавия провлак и по-смътните синьо-кафяви очертания на сушата, дългите ридове и безтегловния купол на планината Онн.

„Гледай, Медра. Гледай!“

Беше Хавнър, неговата земя, където бяха неговите близки — дали бяха живи, или мъртви не знаеше; където Аниеб легна в гроба си, горе в планината. Не беше се връщал тук, никога дори не беше приближавал толкова. Колко ли време бе изтекло? Шестнадесет, седемнадесет години. Никой нямаше да го познава, никой нямаше да помни момчето Видра, освен майката и бащата на Видрата, и сестра му, ако все още бяха живи. А в Голямото пристанище със сигурност имаше хора на Ръката. Макар да не го познаваха като дете, сега той трябваше да ги познае.

Той заплава през широките проливи, докато планината Онн не се скри от високия бряг при устието на залива Хавнър. Нямаше да я види отново, освен ако не минеше през тесния проход. Тогава щеше да види просналите й се във всички посоки стръмни склонове, над спокойните води, където се бе опитвал да вдигне вълшебния вятър, когато бе на дванадесет години; а ако продължеше навътре, щеше да види как се издигат кулите над водата, отначало смътни, само точици и черти, после как се надигат могъщи с пъстрите си знамена — белият град в центъра на света.

Щеше да е чиста проява на страхливост тепърва да стои надалече от Хавнър — страх за кожата си, страх да не би да разбере, че близките му са измрели, страх да не си спомни прекалено живо за Аниеб.

Защото имаше времена, когато чувстваше, че както той я бе призовал жива, така тя мъртва можеше да призове него. Връзката между тях, която ги бе свързала и бе позволила тя да го спаси, не беше прекъснала. Тя много пъти бе навестявала сънищата му, застанала безмълвно, както стоеше в мига на първата им среща в кулата в Самори. И той я беше видял преди години, в онова видение за издъхващата знахарка в Телио, в сумрака, до стената от камъни.

Вече знаеше, от Елеал и други на Роук, какво е била тази стена. Простираше се между живите и мъртвите. А в онова видение Аниеб крачеше отсам нея, не от другата страна, която се спуска в мрака.

Нима се боеше от нея, от онази, която го бе освободила?

Той подкара пряко на силния вятър, заобиколи Южния нос и навлезе в Големия залив на Хавнър.

Над кулите на Хавнър все още се вееха знамена и там все още властваше крал; знамената бяха на завладените градове и острови, а кралят беше бойният вожд Лоусън. Лоусън никога не напускаше мраморния дворец — седеше там по цял ден, обслужван от роби, и гледаше как сянката от меча на Ерет-Акбе се плъзга като сянка на огромен слънчев часовник по покривите долу. Раздаваше заповеди, а робите отвръщаха: „Изпълнено е, ваше величество“. Даваше аудиенции, а старейшините му казваха: „Служим ви покорно, ваше величество“. Привикваше магьосниците си, а магът Ранобудник идваше и се кланяше ниско.

— Направи така, че да ходя! — крещеше Лоусън и биеше с немощни ръце парализираните си крака.

Магът отвръщаше:

— Ваше величество, както знаете, нищожната ми дарба не помогна, но съм повикал най-великия лечител в цяла Землемория, който живее в далечния Нарведуен, и когато той дойде, ваше величество със сигурност отново ще тръгне, да, и ще танцува Дълготрайния танц.

Тогава Лоусън започваше да сипе проклятия и да плаче, и робите му донасяха вино, магът си отиваше с поклони и пътьом проверяваше дали парализиращото му заклинание държи.

Много по-удобно беше за него Лоусън да си остане крал, отколкото той самият открито да управлява Хавнър. Военните не вярваха на вещите мъже и не искаха да им служат. Каквато и да беше мощта на един маг, освен ако не беше могъщ като Врага на Моред, той не можеше да държи под властта си войски и флотилии, ако войниците и моряците не искат да му се подчиняват. Хората бяха свикнали да се подчиняват на Лоусън и да се страхуват от него, този навик вече беше стар и добре усвоен. Признаваха му качествата, които бе проявявал — дръзка стратегия, твърдо водачество и безмилостна жестокост; приписваха му и качества, каквито никога не бе притежавал, като власт над магьосниците, които му служеха.

Вече нямаше други магьосници на служба при Лоусън, освен Ранобудника и няколко по-низши заклинатели. Един след друг Ранобудник беше прогонил или убил своите съперници, за да спечели благоволението на Лоусън, и от години властваше еднолично над цял Хавнър.

Като чирак и помощник на Гелък, той бе подтикнал господаря си да изучава знанието на Уей и по този начин оставаше свободен, докато Гелък го нямаше, залисан със своя живак. Но внезапният край на Гелък го беше потресъл. В това имаше нещо загадъчно, липсваше някакъв елемент или личност. Ранобудник бе привикал Хрътката да му помогне и бе направил подробно разследване на случилото се. Не беше загадка, разбира се, къде се намира Гелък. Хрътката го бе проследил чак до един белег в склона на някакъв хълм и заяви, че е заровен дълбоко под него. Ранобудник не изпита никакво желание да го изкопае. Но Хрътката не успя да проследи момчето, което е било с него: не можеше да каже дали е под онзи хълм с Гелък, или се е измъкнало. Не бил оставил никакви заклинателски следи като мага, каза Хрътката, а цялата нощ след това беше валял проливен дъжд и когато Хрътката помисли, че е намерил дирите на момчето, те се оказаха женски; а жената беше умряла.

Ранобудник не наказа Хрътката заради провала, но го запомни. Не беше свикнал с провали и не ги обичаше. Не му хареса това, което Хрътката му разказа за момчето, Видра, и го запомни.

Страстта за власт се подхранва от само себе си — докато поглъща, расте все повече. Ранобудник страдаше от глад. Примираше от глад. Управлението на Хавнър носеше нищожно удовлетворение — земя на просяци и нищи селяци. Каква полза да владееш Трона на Махарион, щом на него седи един пиян сакат? Какво му беше славното на тези дворци в старата престолнина, след като ги обитаваха само пълзящи роби? Можеше да има която жена си поиска, но жените щяха да изцедят мощта му, да изсмучат силата му. Той не искаше жена край себе си. Жадуваше за враг: противник, достоен да бъде унищожен.

От повече от година шпионите му идваха и мърмореха за някакво сериозно вълнение из цялото му кралство, метежни групи от заклинатели, които наричали себе си „Ръката“. Жаден да намери своя противник, Ранобудник се бе разпоредил да заловят и разпитат една такава група. Оказаха се жалка пасмина старици, стопанки, дърводелци, копач на кладенци, чирак на калайджия, две малки момчета. Унизен и разгневен, Ранобудник бе заповядал да ги осъдят на смърт заедно с човека, който беше донесъл за тях. Екзекуцията беше публична, от името на Лоусън, за престъпление в заговор срещу краля. Напоследък като че ли нямаше достатъчно подобни примери за назидание. Но не му стана приятно. Не му харесваше да прави публично зрелище от глупци, които го бяха надхитрили да се страхува от тях. Щеше да предпочете да се разправи с тях по своя си начин, когато той си избере. За да се подхранва, страхът трябва да бъде непосредствен; трябваше му да види хора, които се боят от него, да чуе ужаса им, да го помирише, да го вкуси. Но след като управляваше от името на Лоусън, войските и народите трябваше да се боят от Лоусън, а той самият — да стои отзад и да се разправя с роби и слуги.

Скоро след това беше изпратил Хрътката по някаква работа и когато приключи, старецът му каза:

— Да си чувал за остров Роук?

— На югозапад от Камери. Господарят на Уотхорт го владееше преди четиридесет-петдесет години.

Макар да напускаше рядко града, Ранобудник се гордееше с познанията си за целия Архипелаг, извлечени от донесения на мореплаватели и от великолепните древни карти, съхранявани в двореца. Проучваше ги по цяла нощ и размишляваше накъде и как би могъл да разшири империята си.

Хрътката кимна, сякаш местоположението беше единственото, което го интересуваше около Роук.

— Е?

— Една от стариците, които изтезавахте преди да изгорят цялата им пасмина, знаете ли? Ами, каза ми го човекът, който я е измъчвал. Говорела за сина си на Роук. Зовяла го да се върне. Все едно, че е имал силата да го направи.

— Е, и?

— Странно ми се струва. Старица от някакво си село, не виждала никога морето, да назовава името на толкова далечен остров.

— Синът сигурно е бил рибар и й е разказвал за пътуванията си.

Ранобудник махна с ръка. Хрътката изсумтя, кимна и си излезе.

Ранобудник никога не пренебрегваше и най-малката дреболия, спомената от Хрътката, защото много от тези дреболии впоследствие съвсем не се оказваха дреболии. Не харесваше стареца за това, а не го харесваше и защото беше непоклатим. Никога не хвалеше Хрътката и гледаше да го използва колкото може по-рядко, но Хрътката беше твърде полезен, за да не го използваш.

Магьосникът задържа името Роук в паметта си и когато отново го чу в същата връзка, разбра, че Хрътката отново е попаднал на вярна следа.

Три деца, две петнайсетгодишни момчета и едно дванайсетгодишно момиче бяха заловени от един от патрулите на Лоусън южно от Омер, докато карали открадната рибарска лодка с помощта на магически вятър. Патрулът ги хванал само защото и на неговия борд имало ветроловец, който вдигнал вълна да потопи откраднатата лодка. След като ги върнали в Омер, едно от момчетата се прекършило и заломотило нещо — как щяло да се включи в Ръката. Щом чули тази дума, мъжете казали на децата, че ще бъдат изтезавани и изгорени на клада, при което момчето се разревало и им казало, че ако го пощадят, ще им разкаже всичко за Ръката, за Роук и за великите магьосници на Роук.

— Доведете ги тук — заповяда Ранобудник на пратеника.

— Момичето избяга, господарю — отвърна с неохота пратеникът.

— Избягало?

— Превърнало се в птица. Орел рибар, казват. Не са го очаквали от толкова малко момиче. Докато се усетят, излетяло.

— Тогава доведете момчетата — каза с убийствено търпение Ранобудник.

Доведоха му едното момче. Другото скочило от кораба, докато пресичали Хавнърския залив, и го убили със стрела на арбалет. Момчето беше толкова стъписано от ужас, че чак Ранобудник се отврати от него. Как да уплашиш същество, което вече е заслепено и смазано от страх? Той хвърли на момчето обвързващо заклинание, което го държеше изправено и неподвижно като каменна статуя, и го остави така за една нощ и един ден. От време на време говореше на статуята — казваше й, че е умно момче и че от него може да излезе добър чирак тук, в двореца. Че може в края на краищата и до Роук да стигне, защото Ранобудник мисли да иде на Роук, за да се срещне с тамошните магьосници.

Когато го отвърза, момчето се опита да се престори, че все още е камък, и не искаше да проговори. Ранобудник трябваше да влезе в ума му, както го беше учил Гелък преди много време, когато Гелък беше истински майстор в изкуството си. Каквото можа, откри. След това от момчето вече нямаше никаква полза и трябваше да се отърве от него. Отново се почувства унизен — да бъде надхитрен от самата глупост на тези хора; а единственото, което бе научил за Роук, беше, че там е Ръката, и че имали някаква школа, където учели чародейство. И беше научил името на един човек.

Идеята за школа за магьосници го разсмя. Как ли пък не! Школа за глигани, училище за дракони! Но това, че съществува някакъв заговор и събиране на мъже на силата на Роук, изглеждаше вероятно, и колкото повече се замисляше за това, толкова повече го безпокоеше представата за съюз на магьосници. Изглеждаше неестествено и можеше да съществува под нечия огромна сила, под натиска на нечия господстваща воля — волята на маг, достатъчно могъщ, за да държи на служба при себе си дори силни магьосници. Ето това бе врагът, който му беше нужен!

Казаха му, че Хрътката чака в преддверието. Ранобудник изпрати да го повикат.

— Кой е Чайка? — попита той веднага щом старецът влезе. С възрастта Хрътката бе заприличал на прозвището си — сбръчкан, с дълъг нос и тъжно клепнали уши. Той подуши по навик и като че ли се накани да отвърне, че не знае, но беше достатъчно умен, за да се опитва да лъже Ранобудник. Въздъхна.

— Видра — отрони той. — Същият, който уби стария Белолик.

— Къде се крие?

— Изобщо не се крие. Идвал е в града, разговарял е с най-различни хора. Отишъл да види майка си в Ендлейн, оттатък планината. Сега е там.

— Трябваше да ми го кажеш веднага — каза Ранобудник.

— Не знаех, че го търсите. Аз го търся от много време. Той ме изигра. — Хрътката говореше без злоба.

— Той е надхитрил и убил един велик маг, моя учител. Той е опасен. Искам мъст. С кого е говорил тук? Искам ги. След това ще се заема с него.

— С няколко старици по кейовете. С един стар заклинател. Със сестра си.

— Доведи ги тук. Вземи от хората ми. Хрътката подуши, въздъхна, кимна.

Нямаше какво толкова да се научи от хората, които му доведоха. Все същото: бяха от Ръката, а Ръката беше съюз на могъщи магьосници на острова на Моред, или Роук; а мъжът Видра или Чайка беше дошъл оттам, макар да беше родом от Хавнър; и те хранеха към него голяма почит, въпреки че беше просто откривател. Сестрата беше изчезнала, може би беше отишла с Видра до Ендлейн, където живееше майка им. Ранобудник порови в замъглените им, глупави мозъци, заповяда да подложат на мъчения най-младия, а после да ги изгорят пред очите на седящия зад прозореца си Лоусън. Кралят имаше нужда от малко развлечения.

Всичко това отне само два дни и през цялото време Ранобудник не забравяше село Ендлейн — изпрати там най-напред Хрътката, да наблюдава. Като разбра къде е човекът, се пренесе много бързо там, на орлови криле; защото Ранобудник беше голям майстор в превръщането, и толкова смел, че можеше да се превърне и в дракон.

Даваше си сметка, че е добре да прояви предпазливост с този човек. Видрата беше надвил Тинарал, а и цялата тази работа с Роук… Имаше някаква сила у него, или с него. Все пак за Ранобудник беше трудно да изпита страх от някакъв си прост откривател, тръгнал да се занимава със стопанки и тем подобни. Не можеше да се насили да се промъква скришом. Затова се спусна посред бял ден, кацна на тревясалия площад на селцето Ендлейн и ноктестите му орлови крака се разгърнаха в мъжки нозе, а широките му криле — в ръце.

Притича дете, плачещо за майка си. Нямаше друга жива душа. Но Ранобудник извърна глава все още с бързото, сковано движение на орел и се вторачи. Магьосникът познава магьосника и той веднага разбра в кой дом е плячката му. Тръгна към нея и рязко отвори вратата.

Погледна го седнал зад масата дребен мургав мъж.

Ранобудник вдигна ръка да метне над него обвързващото заклинание. Ръката се закова и остана вкаменена, полувдигната до хълбока.

Добре, значи това беше двубой, и то с достоен противник! Ранобудник отстъпи крачна назад, усмихна се и вдигна двете си ръце напред и нагоре, много бавно, но неумолимо — не можеше да го възпре каквото и да било действие на другия.

Къщата изчезна. Нито стени, нито покрив, никой. Ранобудник седеше сред прахта на селския площад под утринното слънце с вдигнати ръце.

Беше само илюзия, разбира се, но тя за миг го спря в заклинанието, а после трябваше да развали илюзията, да върне рамката на вратата около себе си, стените и таванските греди, блясъка по гледжосаните съдове, камъните на огнището, масата. Но никой не седеше зад масата. Врагът му беше изчезнал.

Тогава той се ядоса. Ядоса се много, като прегладнял човек, комуто са измъкнали храната от ръцете. Призова Чайка да се появи отново, ала не знаеше истинското му име и нямаше никаква власт над сърцето или ума му. Никой не се отзова на призивите.

Отдалечи се от къщата, обърна се и изпрати към нея огнено заклинание, тъй че да лумне в пламъци. Сламеният покрив, стените и прозорците забълваха огън. От къщата с писъци изхвърчаха жени. Явно се бяха крили в задната стая. Той не им обърна внимание. „Хрътката“, каза си. Изрече призива, използвайки истинското име на Хрътката, и старецът се появи пред него, както беше длъжен. Но беше навъсен и каза:

— Бях в кръчмата, ей там, малко по-надолу. Можеше да ми кажеш прозвището и щях да дойда.

Ранобудник го погледна само веднъж. Устата на Хрътката се затвори и повече не се отвори.

— Ще говориш, когато ти разреша. Къде е човекът? Хрътката кимна на североизток.

— Какво има там?

Ранобудник отвори устата на Хрътката и му даде достатъчно глас, за да отвърне, с мъртвешки равен глас:

— Самори.

— Обликът му?

— Видра — каза мъртвият глас. Ранобудник се засмя.

— Ще го почакам!

И мъжките му крака се превърнаха в жълти орлови нокти, ръцете му — в широки криле, и полетя орелът нагоре и пряко на вятъра.

Хрътката подуши, въздъхна и с неохота се повлече след него, а зад гърба му в селото пламъците замираха и плачеха деца, и жени кълняха подир орела.

Опасността в усилието да си добър е в това, че умът започва да бърка намерението за доброта с правенето на нещата добре.

Не за това мислеше видрата, докато плуваше напористо по течението на Йенава. Всъщност тя едва ли мислеше за нещо друго освен за скорост и посока, и за сладкия вкус на речна вода, и за омайващата сила на плуването. Но нещо подобно си бе помислил Медра, докато седеше на масата в бабината си къща в Ендлейн и си говореше с майка си и сестра си, малко преди вратата рязко да се отвори и на прага да застане онази ужасна, сияеща фигура.

Медра бе дошъл в Хавнър с мисълта, че след като няма намерение да причини зло, няма и да го стори. А причини непоправимо зло. Заради това, че е тук, бяха загинали мъже, жени и деца. Бяха загинали в изтезания, изгорени живи. Беше поставил сестра си и майка си под ужасна заплаха, а и себе си, а покрай себе си и Роук. Ако Ранобудник (за когото той знаеше само прозвището и славата му) го хванеше и го използваше, както разправяха, че използвал хора, като опразвал умовете им като кесии, тогава всеки на Роук щеше да се озове под заплахата на магьосническата му мощ и мощта на флотилиите и армиите под негова власт. Медра щеше да предаде Роук на Хавнър, точно както магьосникът, чието име никога не споменаваха, го беше предал на Уотхорт. Може би и онзи човек също не бе помислял, че може да навреди.

Медра беше премислял отново, и все така напразно, как би могъл да напусне Хавнър бързо и незабелязан, когато дойде магьосникът.

Сега, като видра, той мислеше само, че би искал да остане видра, да е видра, в сладката кафява вода, в живата вода — завинаги. За една видра не съществува смърт, само живот до края. Ала в гладкото същество се криеше смъртният ум; и там, където потокът прекосява хълма западно от Самори, видрата излезе на калния бряг, и там, на нейно място, присвит и треперещ се появи човекът.

А сега накъде? Защо бе дошъл тук?

Не бе помислил. Беше приел формата, която първа му дойде наум, побягна към реката, както щеше да побегне видра, заплува, както щеше да заплува видра. Но само в собствения си облик можеше да мисли като човек, да се крие, да взима решения, да действа като човек или като магьосник срещу магьосника, който го преследваше.

Знаеше, че не е равностоен на Ранобудник. За да спре онова негово първо обвързващо заклинание, беше използвал цялата съпротивителна сила, която имаше. А илюзията, както и превраще-нието, бяха все хитрини, за които трябваше да заплати. Ако отново застанеше лице в лице срещу магьосника, той щеше да го унищожи. А с него и Роук. Роук и децата му, и обичната му Елеал, и Було, Врана, Дори, всички тях, фонтана в белия двор, дървото край фонтана. Щеше да остане само Дъбравата. Само зеленият хълм, смълчан и непоклатим. Той чу в ума си думите на Елеал: „Между нас лежи Хавнър“. Чу я как казва: „Всички истински сили, всички древни сили в корена си са едно“.

Вдигна очи нагоре. Склонът над потока беше същият хълм, при който бе дошъл в онзи ден с Тинарал, с присъствието на Аниеб в съзнанието си. Само няколко крачки встрани и се озова пред белега, резката, все още ясно откроима под зелената лятна трева.

— Майко — промълви той, коленичил. — Майко, отвори ми. Положи длани върху белега от земната рана, но в тях нямаше сила.

— Пусни ме, майко — прошепна той на езика, стар колкото този хълм. Земята леко потръпна и се отвори.

Чу писък на орел. Той се изправи. И скочи в тъмното.

Орелът долетя, закръжи и запищя над долината, над хълмистия склон, над върбите край потока. Кръжеше, търсеше и търсеше, а накрая отлетя натам, откъдето бе дошъл.

Много след това, късно следобед, старата Хрътка се дотътри от долината. Спираше тук-там и душеше. Седна на склона до белега в земята и изпружи уморените си нозе. Огледа изронените буци пръст и наклонената трева. Накрая се надигна, отиде да пие от чистата вода под върбите и се отправи през долината към мините.

Медра се събуди в болка, в пълен мрак. Дълго време беше само това. Болката идваше и си отиваше, тъмнината оставаше. Веднъж леко просветна до сумрак, в който смътно можеше да вижда. Видя склон, спускащ се от мястото, където лежеше, към стена от камъни, отвъд която отново имаше мрак. Но не можа да се изправи и да отиде до стената, а в този момент болката отново се върна — много остра — в ръката, в бедрото и в главата му. После мракът отново го обкръжи и вече нямаше нищо.

Жажда: и с нея — болка. Жажда и шумът на течаща вода.

Опита се да си спомни как да направи светлина. Аниеб му беше казала умолително: „Не можеш ли да направиш светлината?“ Но не можа. Запълзя в тъмното; шумът на водата се усили и камъните под него станаха мокри, и заопипва слепешком, докато ръката му не напипа вода. Отпи, а после се опита да изпълзи от мокрите камъни, защото бяха студени. Едната ръка го болеше и в нея нямаше сила. Главата също отново го заболя и той изскимтя и потрепери, и от болка, и от студ. Нямаше топлина, нито светлина.

Седеше малко встрани от мястото, където бе лежал, и се гледаше, въпреки че продължаваше да е пълен мрак. Лежеше присвит недалече от малкия, просмукващ се над слюдения ръб поток. Недалече от него имаше още една свита купчина — изгнила червена коприна, дълга коса, кости. Отвъд нея се простираше пещерата. Виждаше, че помещенията и проходите й стигат много по-надалеч, отколкото беше мислил. Виждаше това със същото безразличие, с което бе видял тялото на Тинарал и собственото си тяло. Изпита дори жалост. Стори му се напълно справедливо да умре тук с човека, когото беше убил. Беше редно. Беше съвсем редно. Но нещо вътре в него го заболя, не онази рязка телесна болка, а друга, продължителна болка, траеща цял живот.

— Аниеб — промълви той.

После отново се върна в себе си, с жестокото парене в ръката, в бедрото и в главата, замаян и заслепен от тъмното. Раздвижи се и изскимтя, ала се надигна и седна. „Трябва да живея — помисли си. — Трябва да си спомня как се живее. Как да направя светлина. Трябва да си спомня. Трябва да си спомня сенките на листата.“

Докъде стига гората?

Докъдето стига умът.

Огледа се в тъмното. След малко леко раздвижи здравата си ръка и бледият светлик полетя от нея.

Таванът на пещерата беше високо над него. Водната струйка, капеща от слюдестата издатина, проблясваше на малки пръски.

Вече не можеше да види камерите и проходите на пещерата, както ги бе видял с безгрижното си, безтелесно око. Можеше да вижда само онова, което блещукането на лъжесветлика показваше малко около него и пред него. Както когато вървяха в нощта с Аниеб и той я водеше към смъртта й, стъпка по стъпка в тъмното.

Вдигна се на колене и чак тогава се сети да прошепне: „Благодаря ти, майко“. Изправи се, но падна, защото лявото му бедро поддаде от болката, която го накара да изреве на глас. След малко се опита отново и този път успя. Закрачи напред.

Много дълго време му отне, докато прекоси пещерата. Счупената си ръка пъхна в ризата, а ставата държеше притисната до бедрената става, което правеше вървежа малко по-лек. Стените бавно се стесняваха в проход. Тук таванът беше много по-нисък, точно над главата му. По едната стена се цедеше вода и се сбираше на малки локвички под краката му. Не беше великолепният червен палат от виденията на Тинарал, със загадъчни сребристи руни, изписани по високи пурпурни стълпове. Беше само земята — само пръст, камък и вода. Въздухът беше студен и неподвижен. Още по-надалече от смътния ромон на потока стана съвсем тихо. Извън сиянието на лъжовната светлина цареше мрак.

Медра спря и сведе глава.

— Аниеб — каза той, — можеш ли да се върнеш чак дотук? Не зная пътя.

Почака малко. Видя мрак, чу тишина. Бавно и стъпка по стъпка навлезе в прохода.

Как човекът успя да му се измъкне, Ранобудник не разбра, но две неща бяха сигурни: че е много по-могъщ магьосник от всеки, когото Ранобудник беше срещал, и че ще се върне на Роук колкото може по-бързо, след като той бе източникът и центърът на неговата сила. Нямаше смисъл да се опитва да стигне там преди него; той водеше. Но Ранобудник можеше да последва дирята, а щом собствените му сили не бяха достатъчни, трябваше да поведе мощ, на която никой магьосник да не може да устои. Та не беше ли дори Моред почти съкрушен не от магьосничество, а само от мощта на армиите, които Врагът бе обърнал срещу него?

— Ваше величество ще изпрати флотилиите си — заяви Ранобудник на опуления старец в креслото, в кралския палат. — Срещу вас събира мощ голям враг, на юг във Вътрешното море, и ние ще го унищожим. Сто кораба ще отплават от Голямото пристанище, от Омер и от Южния пристан, и от васалството ви на Хоск, най-могъщата флотилия, каквато е виждал светът! Аз ще ги поведа. А славата ще е за вас — каза той и се изсмя открито, тъй че Лоусън го гледаше едва ли не с ужас, най-сетне разбрал кой е господарят и кой — робът.

Толкова здраво бе хванал Ранобудник мъжете на Лоусън, че само след два дни огромната флотилия пое от Хавнър, събирайки по пътя подкрепленията си. Осемдесет кораба вдигнаха платна покрай Арк и Илиен, тласкани от истински и от магически вятър, който ги носеше право към Роук. Понякога Ранобудник, в белия си копринен халат, стиснал дългия си бял жезъл от рог на морски звяр от най-далечния Север, заставаше на предната палуба на флагманската галера, чиито сто гребла бляскаха и биеха ритмично водата като криле на гларус. Понякога самият той ставаше гларус или орел, или дракон, и се понасяше високо и пред флотата, а щом мъжете го видеха да се рее така, викаха с пълен глас:

— Господарят на драконите! Господарят на драконите!

На брега на Илиен спряха за вода и храна. Толкова бързо бе повел пълчищата стотици и стотици мъже, че не му беше останало време да осигури провизии. Те щурмуваха селищата по западния бряг на Илиен, плячкосваха каквото им падне, а също и на Виси и Камери, а каквото не можеха да вземат, подлагаха на огън и меч. После огромният флот възви на запад, отправи се към единствения пристан на остров Роук, Туилския залив. Ранобудник знаеше за залива от картите в Хавнър и знаеше, че над него има висок хълм. Когато приближиха, той прие облика на дракон и полетя високо над корабите — хем ги поведе, хем се взираше на запад, за да види хълма.

Като го видя, едва открояващ се, зелен над мъгливото море, извика с все сила — мъжете по корабите чуха драконов писък — и полетя още по-бързо, като ги остави да го следват към завоеванието.

Мълвата за Роук твърдеше, че е добре пазен със заклинания и скрит с магии, невидим за простосмъртни очи. И да имаше заклинания, изтъкани около хълма или около залива, който сега той виждаше как се разтваря пред него, за него те бяха прозрачни като паяжина. Нищо не замъгли очите му, нито се опълчи на волята му, докато летеше над залива, над малкото градче, над полудовършената сграда на склона над него, към билото на високия зелен хълм. Там, изпънал драконовите си нокти и пляскайки с ръждивочервените криле, той кацна.

Изправи се, в собствения си облик. Ала не беше се превърнал сам. Стоеше нащрек, озадачен.

Вятърът духаше, високата трева се скланяше под напора му. Лятото беше в разгара си и тревата вече съхнеше, пожълтяваше, нямаше цветя по нея, освен малките бели главички на глухарчетата. Някаква жена се приближаваше по хълма към него през високата трева. Не вървеше по пътека, но крачеше с лекота, без да бърза.

Той помисли, че е вдигнал ръка в заклинание да я спре, но не беше вдигнал ръката си, а тя приближаваше. Спря се чак когато се озова на две ръце разстояние от него, но все още малко по-надолу.

— Кажи ми името си — рече тя, а той отвърна:

— Териел.

— Защо дойде тук, Териел?

— Да ви унищожа.

Вгледа се в нея и видя кръглолика жена, на средна възраст, ниска и силна, с прошарена коса и тъмни очи под тъмните вежди, очи, които задържаха неговите, плениха го, изтръгнаха истината от устата му.

— Да ни унищожиш? Да унищожиш този хълм? — Погледна долу към някаква дъбрава, недалече от хълма. — Сигурно Се-гой, който ги е създал, би могъл да ги премахне. Навярно земята може да се самоунищожи. Може би накрая ще се унищожи сама, чрез нашите ръце. Но не от твоите. Лъжовен крал, лъжовен дракон, лъжовен човек, не идвай на Роукската могила, преди да си разбрал земята, на която стъпваш.

Тя направи само един жест, надолу към земята. После се обърна и слезе по хълма през високата трева, както бе дошла.

И други хора имаше на хълма, чак сега видя той, много други — мъже и жени, деца, живи и духове на мъртъвци; много, много бяха. Ужасиха го и той се присви от страх, и се опита да направи заклинание, което да го скрие от всички тях.

Но не направи никакво заклинание. Не бе останала магия у него. Отишла си беше, изтекла бе от него в недрата на този ужасен хълм, долу, в ужасната земя под нозете му, нямаше я. Не беше никакъв магьосник, само един човек, като другите, безсилен.

Знаеше го, знаеше го абсолютно, макар все така да се опитваше да изрече заклинания, и вдигаше ръце с напева им, и биеше с тях във въздуха от безсилен гняв. После се взря на изток, напрегна очите си да види бляскавия ритъм на греблата на галерата, да види платната на своите кораби, идещи за да накажат тези хора и да го спасят.

Видя само мъгла над водата, по цялото море, чак отвъд устието на залива. И пред погледа му мъглата се сгъсти и потъмня, тежко надвисна над мудните вълни.

Земята в обръщанията си към слънцето прави дни и нощи, но вътре в нея дни няма. Медра крачеше през нощта. Беше много осакатял и не винаги успяваше да задържи лъжесветлика. Колчем угаснеше, трябваше да спре, да седне и да поспи. Сънят никога не се оказваше смърт, както мислеше. Събуждаше се все премръзнал, все с болки, все прежаднял, и щом успееше да създаде макар и най-смътна светлинка, ставаше и продължаваше. Така и не виждаше Аниеб, но знаеше, че е тук. Следваше я. Понякога имаше големи кухини. Понякога имаше езера с неподвижна вода. Трудно беше да наруши покоя на повърхността им, но той пиеше от тях. Дълго време мислеше, че е слязъл все по-надълбоко и надълбоко, докато не стигна най-дългото от тези езера, а оттам пътят отново тръгна нагоре. Сега понякога Аниеб го следваше. Можеше да изрече името й, макар тя да не му отвръщаше. Друго име не можеше да назове, но можеше да мисли за дърветата, за корените на дърветата. Това беше кралството на корените на дърветата. Докъде стига гората? Докъдето стигат горите. Колкото е животът, колкото надълбоко са корените на дърветата. Колкото сенки хвърлят листата. Тук нямаше сенки, само тъмнината, но той вървеше и вървеше напред, докато не видя пред себе си Аниеб. Зърна блясъка на очите й, облака на къдравата й коса. За миг тя го погледна през рамо, а после свърна встрани и леко затича по един дълъг стръмен склон навътре в непрогледния мрак.

Там, където стоеше той, не беше съвсем тъмно. Въздухът пред лицето му се раздвижи. Далече напред, съвсем смътно, имаше светлина, която не беше лъжесветлик. Продължи напред. Вече беше пълзял дълго, влачейки десния си крак, който не можеше да понесе тежестта му. Продължи още напред. Помириса вятъра на вечерта и видя небето на вечерта, през клоните и листата на дърветата. Извито в дъга дъбово коренище оформяше устието на пещерата, не по-голямо, отколкото му трябва на човек или на язовец, за да изпълзи през него. Той изпълзя. Остана да лежи в корените на дъба, загледан как гасне светлината и как една-две звезди се показаха между листата.

Точно там го намери Хрътката — на много мили от долината, западно от Самори, в края на голямата гора на Фалиерн.

— Намерих те — каза старецът, свел очи към окаляното, отпуснато тяло. И добави със съжаление: — Но много късно. — Приведе се да види дали ще може да го вдигне или повлече, но усети смътния топлик на живота. — Як си — промълви той. — Хайде, събуди се. Хайде, Видра, събуди се.

Той позна Хрътката, въпреки че не можеше да се изправи и едва можеше да говори. Старецът го загърна с палтото си и му даде вода от манерката си. После клекна до него, опря гръб на огромния дъбов ствол и известно време постоя мълчаливо, загледан в гората. Беше ранно утро, топло, лъчите на лятното слънце се процеждаха през листата в хиляди оттенъци на зелено. Високо горе в дъба се обади катерица, отвърна й сойка. Хрътката се почеса по врата и въздъхна.

— Магьосникът хвана по грешна следа, както обикновено — заговори най-накрая той. — Каза, че си отишъл на остров Роук и щял да те хване там. Аз си замълчах.

Погледна мъжа, когото знаеше само като Видрата.

— И ти влезе вътре, в оная дупка, при стария магьосник, а? Намери ли го?

Медра кимна.

— Хм — продължи Хрътката с къс, хриплив смях. — Намираш каквото търсиш, нали? Като мене. — Видя, че спътникът му е отчаян, и каза: — Ще те изведа оттук. Ще взема колар от селото долу, щом си поема дъх. Слушай. Не бой се. Не съм те гонил всичките тия години, за да те дам на Ранобудника. Както те дадох на Гелък. Съжалявам за това. Мислил съм го. Онова, дето ти го казах, за вещите мъже, да се държат един за друг. А то, за кои работим? Не разбирах, че имах много повече избор. Но след като ти направих лошо, помислих, че ако отново ни се съберат пътищата, ще ти направя добро, ако мога. Като откривач за откривача, нали така?

Видрата едва дишаше. Хрътката хвана за малко ръката му и каза:

— Не бой се. Почини. — И стана.

Намери колар, който ги закара до Ендлейн. Майката и сестрата на Видрата живееха при братовчеди, докато оправят колкото могат изгорялата си къща. Посрещнаха го изумени и пощурели от радост. Тъй като не знаеха нищо за връзките на Хрътката с бойния вожд и неговия магьосник, се отнесоха с него като с един от тях, добрия човек, който е намерил горкия Видра полужив в гората и го е докарал у дома. Мъдър човек, каза майката на Видрата, Роза, определено мъдър човек. За такъв човек душата си да дадеш, пак няма да стигне.

Видрата се съвземаше и изцеряваше бавно. Правилецът направи каквото можа за счупената му ръка и пострадалото бедро, мъдрата жена намаза с мехлеми раните от камъните по ръцете, главата и коленете му, майка му му носеше всички благини, които можеше да намери из градините и плодните храсти; ала той лежеше все така немощен и изтощен, както когато го докара Хрътката. Сърце не е останало у него, каза мъдрата жена на Ендлейн. Сърцето му беше някъде другаде, изядено от грижа, от страх или от срам.

— Че къде е тогаз? — попита Хрътката. А Видрата след дълго мълчание отвърна:

— На остров Роук.

— Където отиде Ранобудник с голямата флота. Разбирам. Приятелите там. Е, знам, че един от корабите се е върнал, щото видях един от хората му в кръчмата. Ще ида да поразпитам. Да разбера дали са стигнали до Роук и какво е станало там. Мога само да ти кажа, че Ранобудник нещо май окъснява. Хмм, хмм — продължи той, доволен от шегата си. — Нещо окъснява май — повтори и стана. Погледна Видрата, който не беше много за гледане. — Ти си почини — каза му и излезе.

Нямаше го няколко дни. Когато се върна, в една двуколка, имаше такъв вид, че сестрата на Видрата изтича да му каже:

— Хрътката или е спечелил битка, или е изровил имане! Вози се с градски кон, в градска двуколка, като някой княз!

Хрътката влезе след нея.

— Ами — почна той, — като стигнах града, най-напред отидох до палата, да чуя вестите какви са, и какво виждам? Виждам стария ни крал вдигнал се на крака, и раздава заповеди като по-рано. На крака стои! Не е стоял от години. И реве заповеди! И някои правят каквото им казва, а други хич и не го слушат. Тъй че аз си излязох, нали разбираш, в един дворец такава ситуация е опасна. После пообиколих разни приятели и ги поразпитах къде е Ранобудник, стигнала ли е флотът до Роук, върнала ли се е и прочие. А, Ранобудник ли, викат, никой не знае нищо за Ранобудник. От него — ни вест, ни кост. Сигурно ти можеш да го намериш, викат ми, майтапят ме, хмм. Знаят, че си го обичам. Колкото за корабите, върнал се един, екипажът му разправял, че така и не стигнали до остров Роук, така и не го видели, плавали точно там, където според всички карти трябвало да има остров, а остров нямало. Казват, че когато приближили до мястото, където трябвало да е островът, навлезли в мъгла, гъста като мокър парцал, а морето също се сгъстило толкова, че гребците едва можели да бутат греблата през него, и това ги задържало цял ден и цяла нощ. А когато се измъкнали, ни един кораб от целия флот не се виждал по морето, а и робите им още малко да се разбунтуват, затова господарят им го върнал обратно колкото може по-бързо. Друг кораб, „Буреносец“, дето едно време беше личният кораб на Лоусън, дойде, докато бях там. Поговорих с няколко души от екипажа. Рекоха, че нищо друго нямало, освен мъгла и рифове в цялата околност, където трябвало да е остров Роук, затова те продължили с още седем кораба на юг и се натъкнали на флота от Уотхорт. Сигурно тамошните господари са чули, че към тях иде голяма пиратска флота, защото не спрели да ги разпитват, ами пуснали по нашите магьоснически огън и им влезли странично да ги вземат на абордаж, ако могат, а хората, с които говорих, разправят, че било голям зор, докато им се измъкнат, и не всички успели. През цялото това време дума не са чули за Ранобудник, а то и времето не работело за тях, освен ако си нямали по някой шарлатанин на борда. Така се повлекли назад през цялото Вътрешно море, един по един, като пребити кучета. Е, хареса ли ти новината, която ти нося?

Видрата се мъчеше да сдържи сълзите си. Скри лицето си в шепи и промълви:

— Да. Благодаря.

— Така си и рекох. Колкото до крал Лоусън — рече Хрътката, — кой знае. На негово място бих се оттеглил. — Подуши по навик и въздъхна. — Мисля сам да го направя.

Видрата вече бе овладял лицето и гласа си. Изтри очите и носа си, окашля се и каза:

— Това е умно. Ела на Роук. По-безопасно е.

— Това място май е трудно за намиране.

— Аз мога да го намеря.

4. Медра

Хрътката остана в Ендлейн. Там можеше да си изкарва препитанието като откривател, пък и кръчмата му хареса, както и гостоприемството на майката на Видрата.

В началото на есента Лоусън вече висеше на едно въже, стегнато около шията му, от един прозорец на Новия дворец и гниеше, докато шестима бойни главатари се караха за кралството му, а корабите на великата флотилия се гонеха и сражаваха помежду си из Проливите и бушуващото от магьоснически заклинания море.

Но „Надежда“, карана и насочвана от двама млади чародеи от Ръката на Хавнър, докара Медра жив и здрав през Вътрешното море на Роук.

Жар беше дошла на кея да ги посрещне. Окуцял и много измършавял, той отиде при нея и хвана ръцете й, но не можа да вдигне лице към нейното. Каза:

— Твърде много смърти имам на сърце, Елеал.

— Ела с мен в Дъбравата — отвърна тя.

Отидоха заедно и останаха там чак до зимата. През следващата година си построиха къщурка край брега на Туилбърн, който се стича от Дъбравата, и лете живееха там.

Работеха и преподаваха в Големия дом. Видяха го как израства камък по камък, всеки камък взидан в заклинания за защита, издръжливост и мир. Видяха как се наложи Правото на Роук, макар и не толкова непоклатимо, колкото може би им се искаше, и винаги с противници; защото идваха магьосници от други острови, а и от учениците на Школата израстваха такива, мъже и жени с мощ, знание и гордост, заклели се според Правото да работят заедно и за доброто на всички, но това „добро“ всеки го разбираше по свой си начин.

Когато остаря, Жар се отегчи от страстите и проблемите около Школата и все по-неустоимо започнаха да я привличат дърветата, където ходеше сама, докъдето може да стигне умът. Медра също ходеше там, но не толкова далече като нея, защото беше куц.

След като тя умря, той поживя известно време в къщурката близо до Горската обител.

В един есенен ден се върна в Школата. Влезе през градинската врата, която е на пътеката през полята към Роукската могила. Любопитното за Големия дом на Роук е, че няма никакъв портал и никакъв параден вход. В него можеш да влезеш през така наречената „задна врата“, която макар да е направена от рог и обкръжена с драконов зъб, и с издяланото в нея Хилядолистно дърво, отвън на нищо не прилича, все едно че си стигнал до нея по някоя задна уличка; или пък можеш да влезеш през градинската врата, от прост дъб и с желязно резе. Но предна врата няма.

Той премина през залите и каменните коридори до най-вътрешната част, застлания с мрамор двор с фонтана, където посаденото от Елеал дърво вече се издигаше високо, а плодовете му червенееха.

Като чуха, че е там, учителите на Роук дойдоха — мъжете и жените, които бяха майстори в своя занаят. Преди Медра беше Майсторът Откривател, докато не се оттегли при Горската обител. Сега това изкуство преподаваше млада жена, както той й го беше предал.

— Мислех си — каза той. — Вие сте осем. Девет е по-добро число. Смятайте ме за майстор, ако искате.

— А какво ще правите, майстор Чайка? — попита го Призовникът, сивокос маг от Илиен.

— Ще пазя вратата — каза Медра. — Тъй като съм куц, няма да се отдалечавам от нея. Тъй като съм стар, ще знам какво да казвам на онези, които идват. Тъй като съм откривател, ще откривам дали са за тук.

— Това би ни спестило много неприятности и доста опасности — каза младата Откривателка.

— А как ще го правите? — попита Призовникът.

— Ще ги питам за името им — каза Медра. И се усмихна. — Ако ми го кажат, ще могат да влязат. А щом решат, че са научили всичко, могат пак да си излязат. Стига да могат да кажат името ми.

И така тръгна. През остатъка от живота си Медра пазеше вратите на Големия дом на Роук. Градинската врата, отваряща към Могилата, отдавна се нарича Портата на Медра, макар че оттогава толкова неща са се променили в този дом, колкото столетия са изтекли. И все още деветият Повелител на Роук е Вратарят.

В Ендлейн и селата около подножията на Онн на Хавнър жените, докато предат или тъкат, пеят една песен-гатанка, чийто последен куплет има връзка, може би, с човека, който беше Медра и Видра, и Чайка.