Приказки от Землемория

Тъмна роза и Диамант

В западната част на Хавнър, сред хълмовете, обрасли с дъб, се намира градчето Горска поляна. Преди време богаташът на това градче бил един търговец, когото наричали Златния. Златния притежавал дъскорезницата, която режела дъбовите дъски за корабите, дето ги строели в Южния пристан на Хавнър и в Голямото пристанище на Хавнър; той притежавал и най-големите лескови гори; негови били и колите и той наемал коларите да прекарват дървения материал и лешниците през хълмовете за продан. От дърветата печелел много добре и когато му се родил син, майката рекла:

— Дали да не го наречем Лешник или Дъб?

— Диамант — отсякъл бащата, защото според него диамантът бил единственото нещо по-скъпо от златото.

Така мъничкият Диамант отраснал в най-хубавата къща в Горска поляна — дебело бебенце с блеснали очи, червендалесто и усмихнато момче. Той имал сладък глас за пеене, вярно ухо и обичал музиката, така че майка му, Тюли, го наричала „пеещата ми лястовичка“ и „небесната ми чучулига“, наред с още обични имена, защото „Диамант“ така и не й харесало. Чуруликал той и пеел из къщата; научавал всяка мелодия още щом я чуел, а и свои си измислял, когато нямало какво да чуе. Майка му приканила мъдрата жена Рошла да го научи на „Сътворението на Еа“ и „Подвигът на младия крал“, а на Слънчевото завръщане, когато бил на единадесет години, той изпял „Зимния химн“ за владетеля на Западната земя, дошъл да навести владението си в хълмовете над Горска поляна. Владетелят и неговата дама похвалили пеенето на момчето и му дали малка златна кутийка с вграден в капачето й диамант, което според Диамант и майка му било мил и хубав дар. Но Златния леко се изнервил от пеенето и евтините дрънкулки.

— Има по-важни работи за тебе, синко — казал той. — И по-големи награди, които да спечелиш.

Диамант помислил, че баща му говори за търговията — секачите, резачите, дъскорезницата, лешниковите гори, берачите, коларите, колите — всичката тази работа, говорене и обмисляне, всички тези сложни, възрастни неща. А те никак не го привличали. Как тогава да се занимава с тях и да изпълни очакванията на баща си? Може би щял да разбере, щом порасте.

Но Златния всъщност не мислел само за работата. Той забелязал нещо у сина си, нещо, което не го накарало чак да вдигне очи високо над търговия и печалба, но все пак от време на време да попоглежда малко над тях и веднага да затваря очи.

Отначало той помислил, че Диамант притежава онази мъничка, присъща за повечето деца дарба, която по-късно се губи, онази искрица вълшебство. Като малко момче, самият той можел да накара собствената си сянка да блести и да искри. Семейството му го хвалело за този фокус и го карали да го показва пред гости; а после, като станал на седем или осем, той му загубил колая и повече не можел да го прави.

Когато видял Диамант да слиза по стълбите, без да ги докосва със стъпалата си, той помислил, че очите нещо го лъжат; но няколко дни по-късно видял, че синът му се носи нагоре по стъпалата, плъзга се във въздуха само на един пръст покрай стария дъбов парапет.

— Можеш ли да го направиш това и надолу? — попитал Златния, а Диамант казал:

— Ами да, ето.

И се спуснал надолу гладко, като облаче, понесено от южния вятър.

— Как се научи да го правиш това?

— Ами просто така, открих го — рекло момчето, явно притеснено дали баща му одобрява.

Златния не похвалил момчето, че да не вземе да стане много самоуверено или суетно покрай нещо, което можело да се окаже преходен, детински дар, също като сладкия, чуруликащ гласец. Бездруго покрай това пеене вече се бил вдигнал много шум.

Но след около година той видял Диамант в задната градина с приятелката му в игрите Роза. Децата клечали в градината, опрели глави, и се смеели. Нещо напрегнато и странно у тях го накарало да се поспре на стълбището и да ги погледа от прозореца. Между двамата нещо подскачало — жаба ли? Щурец? Той излязъл в градината и се приближил до тях, ала много тихо, макар да бил едър мъж, тъй че децата, погълнати от заниманието си, не го чули. Нещото, което подскачало на тревата между босите им пръсти, се оказало камък. Щом Диамант вдигнел ръката си, камъкът подскачал нагоре, щом разтърсел ръката си, камъчето се въртяло във въздуха, а когато спуснел пръстите си надолу, то падало на земята.

— А сега ти — казал Диамант на Роза и тя започнала да прави като него, но камъкът само леко помръднал.

— О — прошепнало момичето. — Татко ти.

— Много умно — казал Златния.

— Ди го измисли — отвърнала Роза.

Златния не харесвал това дете. То било едновременно прямо и мнително, безразсъдно и плахо. Било с една година по-малко от Диамант, и при това дъщеря на вещица. Искало му се синът му да си играе с момчета на неговата възраст и от неговия сой, от уважаваните фамилии на Горска поляна. Тюли настоявала да нарича вещицата „мъдра жена“, ала вещицата си е вещица и дъщеря й не била подходяща компания за Диамант. Но и леко го погъделичкало това, че момчето му учи на фокуси дете на вещица.

— Друго какво можеш да правиш, Диамант? — попитал той.

— Да свиря на флейта — тутакси отвърнал Диамант и извадил от джоба си флейтичката, която майка му му била подарила за дванадесетия му рожден ден. Допрял я до устните си, пръстите му заиграли и той засвирил милата, позната мелодия от западния бряг „Гдето идеш, мили“.

— Много хубаво — рекъл бащата. — Но знаеш ли, всеки може да свири на флейта.

Диамант погледнал към Роза. Момичето извърнало глава и свело очи към земята.

— Ама аз се научих много бързо — казал Диамант. Златния изсумтял равнодушно.

— Тя може да свири и сама — казал Диамант и отдръпнал флейтичката от устните си. Пръстите му заиграли по дупките и флейтата изсвирила кратка джига. Няколко ноти хванала фалшиво, а на последната изскимтяла жално.

— Още не съм я свикнал — казал Диамант тъжно и смутено.

— Много добре, много добре — рекъл бащата. — Продължавай да се упражняваш.

И ги оставил. Не знаел какво повече да каже. Не искал да окуражава момчето да си хаби повече времето с музика или с това момиче; бездруго вече било похабило твърде много време, а нито едното, нито другото щяло да го отведе далече в живота. Но този дар, този неоспорим дар — подскачащият камък, флейтата, която свири сама… грешка би било да му се придава прекалено голямо значение, но може би нямало да е зле да не го обезкуражава.

Според разбирането на Златния парите били сила, но не единствената сила. Имало още две — едната равна на парите, а другата — по-голяма. Когато Владетелят на Западните земи дошъл в имението си недалече от Горска поляна, Златния с радост му показал васалната си вярност. Владетелят бил роден, за да управлява и поддържа мира, а Златния бил роден, за да се занимава с търговия и богатство, всеки на мястото си; и всеки, знатен или простосмъртен, ако служел добре и честно, заслужавал почит и уважение. Но имало също така и по-дребни благородници, които Златния можел да купи и продаде, да им заеме или да ги остави да стигнат до просешка тояга, хора родени благородници, които не заслужавали нито вярност, нито почит. Силата на рождението и силата на парите били съпоставими и трябвало да се печелят и отстояват, за да не се изгубят.

Но над богатите и знатните стояли онези, които наричали хора на силата: чародеите. Тяхната сила, колкото и малко да се упражнявала, била абсолютна. В техните ръце лежала съдбата на останалото дълго време без крале кралство на Архипелага.

Ако Диамант бил роден за този вид сила и власт, ако това била неговата дарба, то тогава всички мечти и планове на Златния да го обучи за търговията и да го вземе да му помага в разширяването на обмена с Южен пристан и да изкупи цялата гора над Рече — всичко това се оказвало дребнаво и нищожно. Дали Диамант не би могъл да отиде (като чичото на майка му) в Школата за магьосници на остров Роук? Дали и той не би могъл (като чичото) да спечели слава за своето семейство и власт над всеки знатен и обикновен гражданин, ставайки маг в Двора на владетелите регенти в Голямото пристанище на Хавнър? Самият Златен за малко щял да се зарее нагоре по стъпалата, унесен от такива мечти.

Ала не казал нищо на момчето, нито на майка му. Съвестно си държал устата затворена, недоверчив към мечти и видения, докато не се превърнат в реалност; а жена му, макар да била грижовна и обичлива съпруга, майка и стопанка, вече попрекалявала с талантите и постиженията на Диамант. И също като всички жени имала навика необмислено да бърбори и клюкарства с приятелките си. Всъщност момичето Роза се навъртало около Диамант, защото Тюли често канела майката на Роза, вещицата Рошла, да им гостува и се съветвала с нея всеки път, щом Диамант ожули коляно или си счупи нокът, и й разправяла повече, отколкото тя или който и да било друг трябвало да знае за домакинството на Златния. Неговите занимания и печалби не били работа на вещицата. От друга страна, Рошла навярно можела да му каже дали синът му наистина показва обещаваща дарба, дали има талант за магьосничество… но той отхвърлял мисълта да я пита, да търси вещерското й мнение за каквото и да било, камо ли преценката й за сина му.

Решил да чака и да наблюдава. Тъй като бил търпелив човек със силна воля, го правил четири години, докато Диамант не станал на шестнадесет. Едър, добре отраснал младеж, добър и в игрите, и в уроците, той бил все така червендалест, с грейнали очи и засмян. Тежко понесъл, когато гласът му загрубял и сладкият детски сопран станал немелодичен и дрезгав. Златния се надявал, че най-сетне ще сложи край на пеенето си, но момчето продължавало да хойка с разни скитащи музиканти, певци на балади и тям подобни, и да учи боклуците им. Не било това живот за син на търговец, който трябвало да наследи и управлява бащините си имоти, дъскорезница и търговии, и Златния му го казал.

— Времето за пеене свърши, сине — така му казал. — Вече трябва да помислиш, че си мъж.

Диамант получи истинското си име при изворите на Амиа, в хълмовете над Горска поляна. Заклинателят Бучиниш, който познаваше чичото на майка му, мага, дойде от Южен пристан да го именува. И Бучиниш бе поканен на имения му ден следващата година — голямо празненство, бира и ядене за всички, и нови дрехи, по риза или пола, или долна ризка за всяко дете, което си беше стар обичай в западен Хавнър, и танци на моравата в топлата есенна вечер. Диамант имаше много приятели, всички момчета на неговата възраст и всички момичета също така. Младите танцуваха, а някои бяха попрекалили с бирата, но никой не се държа много лошо и нощта мина весело и остави добри спомени. На другата сутрин Златния каза на сина си да помисли, че вече е мъж.

— Мислил съм доста за това — отвърна момчето с дрезгавия си глас.

— И?

— Ами… — започна Диамант и млъкна.

— Винаги съм разчитал, че ще се заемеш със семейните дела — рече Златния. Тонът му беше спокоен и Диамант си замълча.

— Мислил ли си какво искаш да правиш?

— Понякога.

— Изобщо говори ли с майстор Бучиниш? Диамант се поколеба.

— Не. — И погледна въпросително баща си.

— Аз говорих с него снощи — каза Златния. — Според него ти имаш някои естествени дарби, които не само е трудно, а всъщност е погрешно и вредно да се потискат.

Светлината се беше върнала в тъмните очи на Диамант.

— Майсторът каза, че такива дарби или заложби, ако не се обучават, не само че се похабяват, но може да се окажат и вредни. Изкуството трябва да се учи и упражнява, така каза.

Лицето на Диамант засия.

— Но според него то трябва да се учи и упражнява само за себе си.

Диамант закима нетърпеливо.

— Това е още по-вярно, ако дарбата е истинска, някоя необикновена заложба. Една вещица с нейните любовни билета не може много да навреди, но дори един селски заклинател, твърди той, трябва да внимава, защото ако изкуството се използва за низки цели, то става слабо и пакостно… Разбира се, дори на един заклинател му се плаща. А магьосниците, както знаеш, живеят с владетели и имат каквото пожелаят.

Диамант слушаше напрегнато, леко намръщен.

— Тъй че, да го кажа направо, щом я имаш тая дарба, Диамант, от нея пряка полза за нашата търговия няма. Тя трябва да се отгледа по нейните си правила и да се държи в юзди — изучена и усвоена. Чак тогава, каза той, учителите ти могат да започнат да ти казват какво да правиш с нея, какво добро ще ти донесе. Или друго — добави той сдържано.

Последва дълга пауза.

— Казах му — продължи Златния, — че съм те виждал с едно обръщане на ръката и с една дума да превръщаш издялана от дърво птица в птица, която лети и пее. Виждал съм те да правиш светлик във въздуха. Ти не знаеше, че те наблюдавам. Дълго те наблюдавах и не казвах нищо. Не исках да придавам голямо значение на някаква детинска игра. Но вярвам, че имаш дарование, може би голямо дарование. Щом разказах на майстор Бучиниш какво съм те виждал да правиш, той се съгласи с мен. Каза, че можеш да отидеш да учиш при него в Южен пристан за една година, а може би и повече.

— Да се уча при майстор Бучиниш? — възкликна Диамант.

— Стига да искаш.

— Аз… никога не съм мислил за това. Може ли да си помисля за… един ден?

— Разбира се — отвърна Златния, доволен от предпазливостта на сина си. Беше мислил, че Диамант ще скочи, като чуе предложението, което навярно щеше да е естествено, но болезнено за бащата, бухала, който — може би — бе отгледал в гнездото си орел.

Защото Златния гледаше на магическото изкуство с искрено смирение, като на нещо много високо над него — не просто игра, като музиката или разказването на предания, а като на практическа работа с огромен потенциал, с която неговата търговия не можеше да се сравни. И той освен това, въпреки че сам не би се изразил по този начин, се боеше от магьосниците. Леко презрително се отнасяше към заклинателите с техните шмекерии, фокуси и ала-бала, но от магьосниците се боеше.

— Мама знае ли? — попита Диамант.

— Ще научи, като му дойде времето. Тя не бива да се меси в твоето решение, Диамант. Жените нищо не разбират от тези неща и нямат нищо общо с тях. Ти трябва да направиш своя избор сам, като мъж. Разбираш ли ме?

Златния беше искрен — виждаше във всичко това възможност най-сетне да отбие момчето от майка му. Тя като жена щеше да се вкопчи в него, но той като мъж трябваше да се научи сам да се справя с живота си. А Диамант закима твърдо и това удовлетвори бащата, макар да изглеждаше малко умислен.

— Майстор Бучиниш е казал, че аз… казал е, че смята, че аз съм имал… че може би имам дарба, талант за…

Златния го увери, че магьосникът наистина го е казал, макар че, разбира се, тепърва щяло да се разбере що за дарба е. Скромността на момчето го успокои много. Полусъзнателно се беше боял, че Диамант ще тържествува, че тутакси ще прояви силата си — онова тайнствено, опасно, непредвидимо могъщество, пред което цялото богатство и достойнство на Златния щяха да са безсилни.

— Благодаря ти, татко.

Златния го прегърна и го остави, напълно доволен.

Мястото за срещата им беше сред жълтите върби, при завоя на Амиа под ковачницата. Когато Роза дойде, Диамант й каза:

— Иска да отида да се уча при майстор Бучиниш! Какво да правя сега?

— Да се учиш при чародея?

— Той смята, че имам огромен талант. За магьосничество.

— Кой?

— Татко. Видял е някои от нещата, които правехме. Но казва, че според Бучиниш трябва да отида да уча, защото иначе може да стане опасно. Ох. — И Диамант заблъска главата си с ръце.

— Но ти наистина имаш талант.

Той простена и продължи да удря главата си с юмруци. Седеше върху пръстта на старото им място за игра, едно затулено сред върбите кътче, където можеха да слушат ромона на потока през камъните и кънтенето от ковачницата малко по-нагоре. Момичето седеше срещу него.

— Виж само всичките неща, които можеш да правиш. Нямаше да ги можеш, ако нямаше дарба.

— Малка дарба — смотолеви Диамант. — Само за фокуси.

— Откъде знаеш?

Роза беше мургава, с бухнала като облак къдрава коса, тънки устни и напрегнато, сериозно лице. Краката и ръцете й бяха голи и мръсни, полата и елекът й — опърпани. Оцапаните пръсти на краката и ръцете й бяха тънки и нежни, а под дрипавото й елече проблясваше наниз от аметисти. Майка й, Рошла, припечелваше добре от знахарство, наместване на изметнати кокали и бабуване, от продажба на магии за намиране, любовни билета и отвари за приспиване. Можеше да си позволи да облече и себе си, както и дъщеря си в нови дрехи, да й купи обувки, та да ходи чиста, но просто не й хрумваше да го направи. Нито пък домашното шетане и готвене я интересуваше много. Двете с Роза преживяваха главно с варени пилета и пържени яйца, защото й плащаха главно с птици. Дворът на двустайната им къщичка гъмжеше от котки и кокошки. Падаше си по котки, жаби и накити. Герданчето от аметист й беше платата заради лекото раждане на сина на главния дървар на Златния. Самата Рошла ходеше отрупана с гердани и гривни, които тракаха и дрънкаха, докато припряно редеше някое заклинание. По някой път носеше коте на рамото си. Не беше грижовна майка. Веднъж, когато беше на седем години, Роза я беше попитала сърдито:

— Защо си ме родила, като не си ме искала?

— Как да изкарвам бебетата на хората, ако не съм имала?

— Значи съм просто упражнение — изсумтя Роза.

— Всичко е упражнение — отвърна й Рошла.

Иначе не беше злонравна жена. Рядко се сещаше да направи нещо за щерка си, но никога не я биеше, никога не я гълчеше и й даваше всичко, което поиска — ядене, една голяма крастава жаба, само нейна, гердана от аметист, уроци по вещерство. Щеше и нови дрехи да й вземе, ако Роза я беше помолила, но тя така и не я помоли. Роза беше започнала да се грижи за себе си от много малка; и това бе една от причините Диамант да я обикне. С нея той знаеше какво е свободата. Без нея можеше да си я спечели само когато слушаше, пееше и свиреше.

— Наистина имам дарба — каза сега той; търкаше слепоочията си и си скубеше косата.

— Престани да си съсипваш главата — каза му Роза.

— Знам, че според Тари имам.

— Разбира се, че имаш. Има ли значение какво мисли Тари? Вече свириш на арфата девет пъти по-добре от него.

Това беше друга причина Диамант да я обича.

— Има ли на света магьосници музиканти? — Той вдигна очи към нея.

Тя се замисли.

— Не знам.

— И аз не знам. Моред и Елфаран са си пели, а той е бил маг. Мисля, че на Роук има Повелител на песните, който ги учи на предания и истории. Но никога не съм чувал за магьосник, който да е и музикант.

— Не виждам защо не би могло да има. — Тя никога не виждаше защо нещо не би могло да го има. Още една причина да я обича.

— Винаги ми се е струвало, че те някак си приличат — каза той. — Магията и музиката. Заклинанията и мелодиите. Поне и в двете трябва да си съвсем точен.

— Упражнение — каза много кисело Роза. — Знам. Подхвърли едно камъче към Диамант и във въздуха то се превърна в пеперуда. Той също й подхвърли пеперуда и двете запърхаха за миг, преди да паднат на земята като камъчета. Двамата си бяха измислили най-различни такива варианти на стария фокус с подскачащото камъче.

— Трябва да заминеш, Ди — каза тя. — Просто за да разбереш.

— Знам.

— Ами ако наистина станеш магьосник! Оу! Помисли само на какво можеш да ме научиш! Превръщане… Бихме могли да станем какво ли не. Коне! Мечки!

— Къртици. Честно ти казвам, иде ми да се скрия вдън земя. Винаги съм мислил, че татко ще ме накара да уча неговия занаят, след като си получих името. Но през цялата тази година той някак го задържа. Предполагам, че си е наумил това нещо отдавна. Ами ако ида там и се окаже, че не ме бива толкова за магьосник, колкото за писар? Защо да не мога да правя това, което знам, че мога?

— Добре де, а защо да не можеш да ги правиш всичките неща? Поне магьосничеството и музиката? Писар винаги можеш да си наемеш.

Засмя се и слабото й личице светна, тънката й уста се отвори широко и очите й почти се скриха.

— О, Тъмна роза — каза Диамант, — обичам те.

— Разбира се, че ме обичаш. Мисли му, ако престанеш. Ще те омагьосам.

Изправиха се на колене, един срещу друг, със сплетени длани, и се зацелуваха. За устните на Роза лицето на Диамант беше гладко и сладко като узрял плод, съвсем леко боцкащо на горната устна и брадичката, където наскоро се бе обръснал. За устните на Диамант лицето на Роза беше меко като коприна, съвсем леко песъчливо на едната буза, където наскоро бе отрила оцапаната си ръка. Още малко се доближиха, така че гърдите и коремите им се опряха, макар ръцете им да останаха долу на хълбоците. Продължиха да се целуват.

— Тъмна роза. — Той прошепна в ухото й тайното си име. Тя не отвърна нищо, само издиша топлия си дъх в ухото му и той изстена и стисна силно ръцете й. Отдръпна се леко. Тя също.

Седнаха отново на пръстта.

— О, Ди — промълви тя. — Ще бъде ужасно, когато заминеш.

— Няма да замина — каза той. — Никъде. Никога.

Той, разбира се, замина за Южния пристан на Хавнър, в една от бащините си коли, карана от един от бащините му колари, заедно с майстор Бучиниш. По правило хората правят това, което магьосниците ги посъветват да правят. А и немалка е честта да бъдеш поканен от магьосник за негов ученик или чирак. При Бучиниш, който си бе спечелил тоягата на Роук, често идваха момчета да го молят да ги изпита, а ако имат дарба — да ги учи. Изпитваше леко любопитство към това момче, чиято веселост и добри обноски сякаш прикриваха някаква неохота или съмнение в себе си. Това, че е надарено, беше идея на бащата, не на момчето. Това беше необичайно, макар може би не толкова необичайно за богатите, колкото за обикновените хора. Тъй или инак, той го взе срещу добра чирашка такса, платена предварително в злато и слонова кост. Ако имаше заложби за магьосник, Бучиниш щеше да го учи, а ако се окажеше, както подозираше Бучиниш, че дарбата е само детско умение, щеше да го върне у дома с остатъка от платеното. Бучиниш беше честен, праведен, сериозен, учен магьосник, не се интересуваше много от чувства и амбиции. Неговата дарба беше в имената.

— Изкуството започва и свършва с назоваването — твърдеше той и това си беше самата истина, макар че между започването и свършването има още твърде много.

Така Диамант, вместо да учи заклинания, илюзии, превръщания и всякакви там „евтини фокусчета“, както ги наричаше Бучиниш, седеше в една тясна стая в задната част на магьосническата тясна къща, на една тясна задна уличка в стария град, и зубреше дълги-предълги списъци думи — думи на силата на Езика на Сътворението. Растения и части на растения, животни и части на животни, острови и части на острови, части на кораби, части на човешкото тяло. Думите така и не образуваха смисъл, така и не се свързваха в изречения. Само списъци. Дълги, дълги списъци.

Умът му се рееше. „Клепка“ на Истинската реч е сиаса, прочете той и усети как едни клепки се отриват в брадичката му в пеперудена целувка, тъмни клепки. Вдигна стреснато очи и не разбра какво го е докоснало. После, когато се опита да повтори думата, занемя.

— Памет, памет — казваше Бучиниш. — Никаква полза няма от таланта без памет!

Не беше груб, но беше неумолим. Диамант нямаше представа какво е мнението на Бучиниш за него, но предполагаше, че е доста ниско. Чародеят понякога го взимаше със себе си по работа — най-вече да поставя заклинания за безопасност на кораби и къщи, да пречиства кладенци и да заседава в градския съвет, където рядко говореше, но винаги слушаше. Друг магьосник, неучил на Роук, но с голяма дарба в лекуването, се грижеше за болните и смъртниците в Южен пристан. Бучиниш беше много благодарен за това. Той намираше удоволствие в изследването и общо взето, доколкото разбираше Диамант, не правеше никакви магии.

— Да се пази Равновесието, това е всичко — казваше Бучиниш и: — Знание, ред, контрол.

Тези думи ги казваше толкова често, че в главата на Диамант те образуваха мелодия и сами се пееха непрестанно: „Зна-ание, ре-ед, контрооооол…“

Когато Диамант вкарваше списъците с имена в измислени от него мелодии, ги запомняше по-бързо; но пък тогава мелодията се превръщаше в част от името, а той пееше толкова чисто — гласът му бе започнал да се възстановява в богат тенор, — че Бучиниш потръпваше. Къщата на Бучиниш беше много тиха.

Общо взето от ученика се очакваше или да бъде с учителя, или да запаметява списъците с имена в стаята, където се намираха книгите с познание и книгите с думи, или да спи. На „рано лягай, рано ставай“ Бучиниш държеше стриктно. Но от време на време Диамант получаваше по един-два свободни часа. Винаги слизаше до пристанището, сядаше на някой кей и мислеше за Тъмна роза. Веднага щом излезеше от къщата и се отдалечеше от майстор Бучиниш, започваше да мисли за Тъмна роза и продължаваше да мисли за нея и почти за нищо друго. Това малко го изненадваше. Струваше му се, че трябва да изпитва тъга по дома, да мисли за майка си. Всъщност доста често мислеше за майка си и често изпитваше тъга за родния дом, когато лежеше на нара си в голата тясна стаичка след оскъдната вечеря с постна яхния от грах — защото магьосникът поне не живееше в такъв лукс, какъвто си беше представял Златния. Нощем Диамант изобщо не мислеше за Тъмна роза. Мислеше или за майка си, или за слънчевите стаи и топлата храна, или пък някоя мелодия му идваше в главата и той я упражняваше на арфата наум и така се унасяше в сън. Тъмна роза се появяваше в ума му само когато слезеше при кейовете, вторачеше се във водата на залива, в дървените колове, рибарските лодки, само когато беше навън и далече от Бучиниш и къщата му.

Лелееше оскъдните си свободни часове все едно, че бяха истински срещи с нея. Винаги я беше обичал, но не беше разбирал, че я обича повече от всякого и от всичко на света. Докато беше с нея, дори когато седеше на пристанището и мислеше за нея, беше жив. В къщата на майстор Бучиниш и с него не се чувстваше съвсем жив. Чувстваше се малко мъртъв. Не чак мъртъв, но малко мъртъв.

Няколко пъти, докато седеше на стълбата към водата и мръсните вълнички се плискаха няколко стъпала по-надолу, а крясъците на чайките и врявата на пристанищните докери се сливаха в писклива, нестройна музика, той затваряше очи и виждаше любовта си толкова ясно, толкова близо, че протягаше ръка да я докосне. Ако протегнеше ръката си само наум, както с арфата, на която се упражняваше наум, я докосваше наистина. Усещаше ръката й в своята, и бузата й — топло-хладна, копринено-грапава, полегнала на устните му. В ума си й говореше и в ума му тя му отвръщаше, гласът й, дрезгавият й глас казваше името му: „Диамант…“

Ала щом тръгнеше обратно нагоре по улиците на Южен пристан, я изгубваше. Заклеваше се да я пази в себе си, да мисли за нея, да мисли за нея през нощта, но тя се стапяше и изчезваше. Щом отвореше вратата на къщата на майстор Бучиниш, почваше да декламира списъци с имена или да се чуди какво ще има за вечеря, защото непрекъснато беше гладен. Едва когато го пуснеха за някой час и изтичаше долу на пристана, можеше да мисли за нея.

И той заживя с чувството, че тези часове са истински срещи с нея, и заживя заради тях, без да съзнава за какво живее, докато не стъпеше на чакълестия морски бряг и очите му не се впереха към далечната граница между море и небе. Тогава си спомняше онова, което си струваше да помни.

Зимата отмина, хладната ранна пролет също, а с топлата късна пролет дойде и писмо от майка му, донесено от един колар. Диамант го изчете и го занесе на майстор Бучиниш с думите:

— Майка ми пита дали бих могъл да прекарам един месец вкъщи това лято.

— Вероятно не — отвърна магьосникът и сякаш чак сега забелязал Диамант, остави перото си и рече: — Младежо, трябва да те попитам дали желаеш да продължиш с мен.

Диамант не знаеше какво да каже. Изобщо не му беше хрумвало, че зависи от него.

— Смятате ли, че трябва? — попита накрая той.

— Вероятно не.

Диамант очакваше да изпита облекчение, но се почувства отхвърлен, посрамен.

— Съжалявам — отвърна той с толкова достойнство, че накара Бучиниш да вдигне глава.

— Би могъл да отидеш на Роук — каза магьосникът.

— На Роук?

Зяпналата физиономия на момъка подразни Бучиниш, макар той да знаеше, че не трябва. Магьосниците обикновено подсилват самочувствието на младите си себеподобни. Очакват скромността да се появи по-късно, ако изобщо се появи.

— Казах Роук.

Тонът му говореше, че не е свикнал да се повтаря. И тогава, защото това момче, това мекушаво, зареяно в облаците момче му беше станало скъпо със своята безропотна търпеливост, Бучиниш го съжали и му каза:

— Трябва или да отидеш на Роук, или да намериш магьосник, който да те научи на това, което ти е нужно. Разбира се, това, на което аз мога да те уча, ти е нужно. Трябват ти имената. Изкуството започва и свършва с назоваването. Но не това е дарбата ти. Слаба памет имаш за думите. Трябва да я упражняваш много упорито. Ясно е обаче, че имаш заложби, и те трябва да се отглеждат и дисциплинират, нещо, което някой друг може да ти даде по-добре от мен. — Ето как понякога, дори на неочаквани места, скромността поражда скромност. — Ако решиш да заминеш за Роук, ще ти дам препоръчително писмо, за да привлека специалното внимание на Повелителя на призоваването.

— О! — възкликна объркан Диамант. Изкуството на призоваването всъщност беше най-загадъчното и опасното от цялото магьосничество.

— Може и да греша — каза Бучиниш със сухия си и равен глас. — Дарбата ти може да е в Шарката. Или обикновена дарба за превръщане. Не съм сигурен.

— Но вие сте… аз всъщност…

— О, да. Младежо, ти си доста муден в опознаването на собствените си дарования. — Каза го малко грубо и Диамант се вкочани.

— Мислех, че дарбата ми е за музика — каза той. Бучиниш махна презрително с ръка.

— Аз говоря за Истинското изкуство. Сега ще бъда откровен с теб. Съветвам те да пишеш на родителите си — аз също ще им пиша — като ги уведомиш, че си решил да отидеш на Роук, стига да го решиш; или в Голямото пристанище, стига магът Опърничавия да се съгласи да те вземе, а мисля, че ще се съгласи с моята препоръка. Но не те съветвам да посещаваш дома си. Заплетените връзки със семейство, приятели и прочие е точно това, от което трябва да се освободиш. Сега и завинаги.

— Магьосниците нямат ли семейства?

Бучиниш се зарадва, като видя поне малко плам у момчето.

— Те са си семейство един за друг.

— А приятели?

— Могат да бъдат приятели. Да съм казвал, че животът е лек? — Мълчание. Бучиниш гледаше Диамант право в очите. — Имаше едно момиче.

Диамант издържа погледа му за миг, сведе очи и не отвърна нищо.

— Бащи ти ми каза. Дъщеря на вещица, приятелче от детинство. Вярваше, че си я учил на заклинания.

— Тя ме учеше. Бучиниш кимна.

— За деца това е напълно разбираемо. Но вече е невъзможно. Разбираш ли?

— Не — отвърна Диамант.

— Седни — покани го Бучиниш и Диамант седна на коравия стол срещу него.

— Тук мога да те пазя и го правих. На Роук, разбира се, ще си в пълна безопасност. Там самите стени… Но върнеш ли се у дома, ще трябва сам да се пазиш, с много воля. За един младеж това е трудно, много трудно… изпитание на воля, която все още не е калена, на ум, който все още не е разбрал същинската си цел. Много категорично те съветвам да не поемаш този риск. Напиши на родителите си и замини за Голямото пристанище или за Роук. Половината годишна такса, която ще ти върна, ще ти осигури първите разходи.

Диамант седеше сковано. Напоследък придобиваше високия ръст и телосложението на баща си и много приличаше на мъж, макар и много млад.

— Какво имате предвид, майстор Бучиниш, с думите, че сте ме пазили.

— Просто както пазя себе си — каза чародеят и добави сприхаво: — Сделката, момче. Силата, която отдаваме заради силата си. По-низшето същество, от което се отказваме. Не може да не знаеш, че всеки истински мъж на силата е целомъдрен.

Последва пауза и накрая Диамант каза:

— Значи вие сте се погрижили да… аз да не…

— Разбира се. Беше моя отговорност като твой учител. Диамант кимна. И каза:

— Благодаря ви. После стана.

— Извинете ме, учителю. Трябва да помисля.

— Къде отиваш?

— Долу на вълнолома.

— По-добре стой тук.

— Не мога да мисля тук.

В този миг Бучиниш може би трябваше да разбере какво го очаква; но след като бе заявил на момчето, че няма повече да бъде негов учител, съвестта му не му позволи да му заповядва.

— Ти имаш истинска дарба, Ессири — каза той, изричайки името, което беше дал на момчето в изворите на Амиа, дума, означаваща „върба“ на Древната реч. — Не я разбирам напълно. Мисля, че ти изобщо не я разбираш. Внимавай! Да злоупотребиш с дарба или да се откажеш да я използваш може да причини голяма загуба, голяма вреда.

Диамант кимна — измъчен, разкаян, покорен, скован.

— Върви — каза чародеят и Диамант тръгна.

По-късно Бучиниш разбра, че изобщо не е трябвало да позволява на момчето да напусне къщата. Беше подценил волята на Диамант, или пък силата на заклинанието, направено му от момичето. Разговорът им бе на заранта; Бучиниш отново се върна към древната магия, която анотираше. Чак на вечеря помисли за ученика си и чак след като изяде вечерята си, си призна, че Диамант е избягал.

Бучиниш проявяваше неприязън към практикуването на всякакви по-низши изкуства на магията. Затова не разгърна заклинание за намиране, както щеше да направи всеки обикновен заклинател. Нито призова Диамант. Беше ядосан; може би дори уязвен. Хранеше добри чувства към момчето и дори бе предложил да напише за него на Призовника, а сега, при първото изпитание на характера Диамант се скърши. „Стъкло“, мърмореше магьосникът. Тази слабост поне доказваше, че не е опасен. По-добре би било някои таланти да не избуяват на воля, но у този млад човек не се таеше опасност, нито злоумисъл. Нито амбиция. „Хъс няма — каза Бучиниш на смълчаната къща.

— Да пълзи тогава при майка си.“

Все пак го заболя, че Диамант го остави така, без дума за благодарност или извинение да каже.

Щом духна светилника и си легна, дъщерята на вещицата чу зов на бухал — онова късо и плавно „ху-ху-ху-ху“, заради което хората ги наричат „смеещи се бухали“. Чу го със скръбно сърце. Беше техният сигнал, в летните нощи, когато се промъкваха до върбите на брега на Амиа, докато всички други спят. Тази нощ нямаше да мисли за него. През зимата му беше изпращала послания нощ след нощ. Беше научила заклинанието на майка си за изпращане и знаеше, че заклинанието е истинско. Беше му пращала докосването си, гласа си, изричащ името му, отново и отново. И се беше натъквала на стена от въздух и мълчание. Нищо не докосваше. Той се беше оградил от нея със стена. Не искаше да я чуе.

На няколко пъти, изведнъж, посред бял ден, имаше мигове, в които тя го усещаше близо, в ума си, и можеше да го докосне, стига да протегне ръка. Но нощем познаваше само празното му отсъствие, отказа му от нея. Беше престанала да го достига от месеци, ала сърцето й все още беше наранено.

— Ху-ху-ху — избуха бухалът под прозореца й, а после каза:

— Тъмна роза!

Сепнала се в мъката си, тя скочи от леглото и отвори кепенците.

— Излез — прошепна Диамант, като сянка на звездната светлина.

— Мама не е вкъщи. Влез! Посрещна го на прага.

Стояха, много силно притиснати един в друг, и дълго мълчаха. За Диамант беше все едно, че държи в прегръдката си своето бъдеще, собствения си живот, целия си живот.

Най-сетне тя се размърда, целуна го по бузата и зашепна:

— Липсваше ми, липсваше ми, липсваше ми. Колко можеш да останеш?

— Колкото си поискам.

Тя задържа ръката му и го поведе вътре. Той винаги беше изпитвал известна неохота да влиза в къщата на вещицата — наситено с миризми и разхвърляно място, задръстено с женски тайни и вещерство, толкова различно от собствения му чист и уютен дом, по-различно дори от хладната суровост на магьосническата къща. Закова се на място и потръпна като кон, прекалено висок за окичените с билки тавански греди. Беше с изопнати нерви и много изтощен от дългия път, след като бе извървял четиридесет мили без храна.

— Къде е майка ти? — попита той шепнешком.

— Ще остане да бди при старата Ферни. Тя почина днес следобед, мама ще е там цяла нощ. Но как дойде тук?

— Пеш.

— Магьосникът е разрешил да се върнеш вкъщи?

— Избягах.

— Избягал си? Защо?

— За да те опазя.

Вгледа се в нея, в това живо, пламенно, мургаво лице сред рошавия облак коса. Беше само по долна риза и той видя безкрайно нежните хълмчета на гърдите й. Притегли я отново към себе си, но макар да го прегърна, тя отново се отдръпна намръщена.

— Да ме опазиш? Май цяла зима ти беше все едно дали ще ме загубиш. Какво те накара да се върнеш сега?

— Той искаше да отида на Роук.

— На Роук? — Тя го зяпна. — На Роук, Ди? Значи наистина имаш дарбата… можеш да станеш заклинател?

Това, че е на страната на Бучиниш, го смаза.

— За него заклинателите са нищо. Смята, че мога да стана чародей. Да правя магьосничество. Не просто вещерство.

— О, разбирам — каза Роза. — Но не разбирам защо си избягал.

Бяха пуснали ръцете си.

— Не разбираш ли? — каза той подразнен, че не разбира, защото и той не го беше разбрал. — Един магьосник не може да има нищо общо с жени. С вещици. С… онези неща.

— О, знам. Под достойнството им е.

— Не че им е под достойнството.

— О, точно така е. Бас държа, че е трябвало да отучиш всички заклинания, на които те научих. Нали?

— Не е същото.

— Не е. Не е Висшето изкуство. Не е Истинската реч. Един магьосник не може да си хаби дарбата за прости думи. „Слабо като женска магия, мръсно като женска магия“, мислиш, че не знам какво говорят ли? Защо си тук тогава?

— За да те видя!

— Защо?

— Според теб защо?

— Ти така и не ми изпрати, не ми позволи да ти изпратя, през цялото време, докато те нямаше. Аз трябваше само да чакам, докато ти омръзне да си играеш на магьосник. Е, омръзна ми да чакам. — Шепнеше и думите й почти не се чуваха.

— Някой се навърта наоколо. — Не можеше да повярва, че го отхвърля. — Кой е тръгнал след теб?

— И да има някой, не е твоя работа! Ти си отиде, обърна ми гръб. Магьосниците не могат да имат нищо общо с това, което правя аз, което прави майка ми. Е, и аз не искам да имам нищо общо с теб, нищичко. Върви си!

Прегладнял, отчаян и неразбран, Диамант понечи да я прегърне пак, да накара тялото й да разбере неговото тяло, да повтори онази първа, дълбока прегръдка, побрала в себе си всички години от живота им. Озова се на две крачки назад, с опърлени ръце, бръмнали уши и замаяни очи. Мълнията беше в очите на Роза и стиснатите й длани искряха.

— Да не си посмял! — прошепна тя.

— Не бой се — отвърна Диамант, обърна се и излезе. Връзка бял равнец се закачи в косата му и се повлече след него.

Прекара нощта на старото им място, във върбалаците. Надяваше се, че тя ще дойде, но тя не дойде и той скоро заспа, просто от умора. Събуди се с първите студени лъчи на слънцето. Надигна се и помисли. В живота си се вгледа на тази студена светлина. Беше нещо много по-различно от онова, което бе вярвал, че е. Слезе до потока, в който бе получил името си. Пи, изми ръцете и лицето си, постара се да се приведе в колкото може по-приличен вид и тръгна през градчето към хубавата къща в горния му край, къщата на баща му.

След първите възклицания и целувки слугите и майка му го сложиха да седне на масата за закуска. Така, с топла храна в стомаха и хладен кураж в сърцето, той се изправи пред баща си, който беше излязъл преди закуска да нагледа тръгващите за Голямото пристанище коли, натоварени с дъбови дъски.

— Е, сине. — Прегърнаха се по мъжки. — Значи майстор Бучиниш ти даде ваканция?

— Не, татко. Напуснах.

Златния го зяпна, после напълни чинията си и седна.

— Напусна?

— Да, татко. Реших, че не искам да ставам магьосник.

— Хм — изсумтя с пълна уста Златния. — Напусна по своя воля, окончателно? С разрешението на майстора?

— По своя воля, окончателно, без негово разрешение.

Златния задъвка много бавно, забил поглед в масата. Диамант беше виждал баща си такъв, когато някой горски пазач му съобщеше, че в горите има пожар, или когато разбереше, че някой продавач на мулета го е измамил.

— Той искаше да отида в училището на Роук и да се уча при Повелителя на призоваването. Там щеше да ме прати. Реших да не отида.

След малко Златния попита, без да откъсва очи от масата:

— Защо?

— Защото това не е животът, който искам.

Отново пауза. Златния погледна жена си, която стоеше до прозореца и слушаше мълчаливо. После погледна сина си. И тогава, много бавно, смесицата от гняв, разочарование и смут, и достойнство отстъпи на нещо по-простичко — израз на съучастничество, почти намигване.

— Разбирам — каза той. — И какво реши, че искаш? Пауза.

— Това — отвърна Диамант. Гласът му беше спокоен. Не погледна нито баща си, нито майка си.

— Ха! Е, трябва да кажа, че се радвам, сине. — Златния налапа голямо парче месеник. — Честно казано, да ставаш магьосник, да ходиш на Роук, всички тия работи никога не са ми се стрували реални. А и ако беше отишъл там, не знам за какво щеше да е всичко това. Цялата ми търговия. Виж, ако си тук, има смисъл. Има смисъл. Добре! Но виж, ти наистина ли просто си избягал от магьосника? Той разбра ли къде отиваш?

— Не. Ще му пиша — отвърна Диамант с отскоро придобития си спокоен глас.

— Няма ли да се ядоса? Казват, че магьосниците били много избухливи. Пращят от гордост.

— Ядосан е — каза Диамант, — но нищо няма да направи.

И така се оказа. Дори, за изумление на Златния, майстор Бучиниш най-съвестно върна две пети от чирашката такса. С пакета, донесен от един от коларите на Златния, който беше закарал товар греди до Южния пристан, имаше и една бележка за Диамант. Тя гласеше: „Истинското изкуство изисква цяло сърце“. За получател, от външната страна на бележката бе нарисувана хардийската руна за върба. Бележката беше подписана с руната на Бучиниш, която имаше две значения: самото растение, както и „страдание“.

Диамант седеше в слънчевата си стая на горния етаж, на мекото си легло и слушаше пеенето на майка си, която шеташе из къщата. Държеше писмото на магьосника и препрочиташе думите и двете руни. Хладният ленив ум, породил се долу при върбите, приемаше урока. Никаква магия. Никога вече. Той така и не й бе отдал сърцето си. За него тя беше игра, игра, на която да играе с Тъмна роза. Дори имената от Истинската реч, които бе научил в къщата на чародея, макар да знаеше каква красота и колко сила таят, можеше да изостави, да ги остави да се изсипят, да ги забрави. Това не беше неговият език.

На своя език можеше да говори само с нея. А и нея беше изгубил. Раздвоеното сърце няма истинска реч. Отсега нататък можеше да говори само на езика на дълга: приход и разход, вложение и доход, печалба и загуба.

И извън това — нищо. Имало беше илюзии, заклинанийца, камъчета, превръщащи се в пеперуди, дървени птички, които политат на живи криле за минута-две. Всъщност никога не беше имало избор. Имаше само един път, по който да върви.

Златния беше безкрайно щастлив и изобщо не го съзнаваше. „Стария си върна съкровището — говореше коларят на горския. — Благ е като прясно масло.“ Златния, без да забелязва колко е „благ“, мислеше само колко е благ животът. Беше изкупил гората на Рече, вярно, на доста солена цена, но поне Ниския клон от Източен хълм не можа да я вземе и сега двамата с Диамант можеха да я развият, както се полага. Между леските имаше много борове, които можеше да се изсекат и продадат за мачти, за греди и дървения, и на тяхно място да се посадят още лески. След време щеше да е чисто насаждение, като Голямата дъбрава, ядрото на лешниковото му кралство. Вярно, след време. Дъбът и леската не се изстрелват нагоре за една нощ като елшата и върбата. Но време имаше. Сега вече — време колкото искаш. Момчето беше само на седемнадесет, а самият той — само на четиридесет и пет. В разцвета си. Беше започнал да се чувства стар, но това бяха глупости. В разцвета си беше. По-старите дървета, дето не раждат вече, трябваше да се изкоренят заедно с боровете.

— Ех, ех — често говореше той на жена си, — всичко пак е розовичко, а? Ябълчицата на очите ти пак си е у дома, а? Вече край на цупенето, а?

А Тюли само се усмихваше и го потупваше по ръката. Веднъж обаче, вместо да се усмихне, каза:

— Чудесно е, че пак си е при нас, но… — И Златния престана да я слуша. Майките по рождение си се тревожат за децата, а пък жените по рождение са все недоволни. За какво да слуша страховете и грижите на Тюли, с които се измъчваше цял живот? Тя, разбира се, мислеше, че животът на търговец не е достатъчно добър за момчето. Нея ако слушаше човек, и животът на краля в Хавнър нямаше да е достатъчно добър за момчето й.

— Като си намери момиче — каза Златния в отговор на излиянията й, — ще се оправи. Знаеш ли, не му отива някак да живее с магьосници. Ти за Диамант не се тревожи. Той ще разбере какво иска, като го види!

— Дано.

— Добре поне, че не се вижда с момичето на вещицата — каза Златния. — Добре поне, че с това се свърши.

По-късно му хрумна, че и жена му напоследък не се вижда с вещицата. От години не се отлепяха една от друга въпреки всичките му предупреждения, но напоследък Рошла изобщо не се мяркаше край къщата. Женските приятелства не траят дълго. Заяде я за това. Завари я да ръси полски джоджен и мливарска отрова в скриновете и раклите с дрехи срещу молци и каза:

— Твоята приятелка, мъдрата жена, май трябваше да им бае. Не сте ли вече приятелки?

— Не — отвърна жена му с тихия си и спокоен глас, — не сме.

— Толкоз по-добре! А с оная, дъщеря й, какво стана? С някакъв палячо заминала, както чух?

— Музикант — отвърна Тюли. — Миналото лято.

— Празник за имения ден — каза Златния. — Време е малко да полудуваме, малко музика и танци, момче. Стана на деветнайсет. Отпразнувай го!

— Ще ходя до Източен хълм с мулетата на Съл.

— А, не. Съл ще се оправи сам. Остани си вкъщи и се повесели. Много работиш напоследък. Ще наемем музиканти. Кой е най-добрият тъдява? Тари и тумбата му?

— Татко, не искам празнуване — каза Диамант и се надигна, а мускулите му потръпваха като на кон. Вече беше по-едър от Златния и когато се раздвижеше рязко, човек се стъписваше. — Ще ида до Източен хълм — заяви той и излезе.

— За какво е всичко това? — обърна се Златния към жена си: риторичен въпрос. Тя го погледна и нищо не каза — нериторичен отговор.

След като Златния излезе, тя намери сина си в стаята със счетоводните книги. Погледна страниците. Дълги, дълги списъци с имена и числа — приходи, разходи, печалби, загуби.

— Ди — заговори тя и той вдигна очи. Лицето му все още беше загладено и малко мъхесто като праскова, макар костите му да бяха натежали, а очите му бяха тъжни.

— Не исках да нараня чувствата на татко.

— Щом си иска празника, да си го има. — Тя махна с ръка. Гласовете им си приличаха, в по-горния регистър, но с мрачни нотки, и бяха еднакво кротки и сдържани. Седна на едно столче до него, до високото писалище.

— Не мога — каза той, спря и продължи: — Наистина, никакви танци не искам.

— Той иска да си намериш момиче — промълви сухо Тюли.

— Това не ме интересува.

— Знам.

— Проблемът е…

— Проблемът е музиката — довърши майка му. Той кимна.

— Сине — изведнъж заговори тя разпалено, — няма никаква причина, никаква причина да се отказваш от всичко, което обичаш!

Той взе ръката й и я целуна.

— Нещата не се смесват. Би трябвало да могат, но не се смесват. Това го разбрах. Когато оставих магьосника. Мислех, че мога да бъда всичко. Знаеш — да правя магия, да свиря музика, да бъда син на баща си, да обичам Роза… Не става така. Нещата не се смесват.

— Смесват се, и още как — каза Тюли. — Всичко е скачено едно за друго, всичко е преплетено.

— За жените може и да е така. Но аз… не мога да съм с раздвоено сърце.

— С раздвоено сърце? Ти ли? Ти се отказа от магьосничеството, защото разбра, че ако не го направиш, ще го предадеш.

Думите й го стъписаха, но той не го отрече.

— Но защо — настоя тя, — защо се отказа от музиката?

— Трябва да имам цяло сърце. Не мога да свиря на арфа, докато се пазаря с мулетаря. Не мога да съчинявам балади, докато пресмятам колко трябва да платя на берачите, за да не ги наеме Ниския клон! — Гласът му леко трепереше и очите му сега не бяха тъжни, а гневни.

— Значи си сложил заклинание над себе си — каза тя, — както оня магьосник ти беше сложил. Заклинание да те пази. Да те пази с мулетарите, с берачите на лешници, и с това. — Тя тупна с презрение по книгата, задръстена с имена и числа. — Заклинание за мълчание.

След дълго време младият мъж попита:

— Какво друго мога да направя?

— Не знам, милия ми. Наистина искам да се опазиш. Наистина обичам да виждам баща ти щастлив и горд с теб. Но не мога да понеса, че те виждам нещастен, без гордост! Не знам. Може би си прав. Може би за един мъж е така — само едно нещо. Но песните ти ми липсват.

Беше се разплакала. Прегърнаха се и тя погали гъстата му лъскава коса, и му се извини, че е била груба, а той отново я прегърна и каза, че е най-добрата майка на света, и тя си излезе. Но докато прекрачваше прага, се обърна за миг и каза:

— Нека да си получи празника, Ди. Пък и ти си го получи.

— Добре — отвърна той, за да я успокои.

Златния поръча бирата, яденето и фойерверките, но с наемането на музикантите се зае Диамант.

— Ще си доведа бандата, че как — каза Тари. — Изпуска ли се такова нещо? За празника на татенцето ти тук ще се изръсят всички свирачи от запада.

— Можеш да им кажеш, че на вашата група ще се плати.

— О, те ще дойдат заради славата — каза арфистът, мършав и длъгнест четиридесетгодишен мъж. — То и ти можеш да изсвириш някоя, а? Биваше те преди да се захванеш с правене на пари. А и гласът ти не е лош, ако поработиш с него.

— Съмнявам се — отвърна Диамант.

— Онуй момиче, дето го харесваше, Роза, на вещицата дъщерята, обикаляла с тумбата на Лаби, разправят. Не се съмнявам, че и те ще наминат.

— Е, до скоро тогава — каза Диамант, едър, красив и безразличен, и си тръгна.

— Много големи станахме напоследък — измърмори Тари след него, — не можем да спрем две приказки да си кажем. А аз го учех на арфа едно време. Но какво е това за един богаташ?

Злобата на Тари толкова изнерви Диамант, че той загуби апетит. Известно време се надяваше, че се е разболял и че може да пропусне веселбата. Но дойде денят и той беше там. Не толкова набиващо се в очите и пищно там като баща му, ала присъстваше — смееше се, танцуваше. Всичките му приятели от детството също бяха там, половината вече женени за другата половина, както изглеждаше, но имаше и много флиртове, а няколко хубавелки все се въртяха около него. Той изпи доста от чудесната бира на пивоварната на Гедж и откри, че може да понесе дори музиката, стига да танцува и да говори, и да се смее, докато танцува. Затова танцува с всички хубави момичета поред, а после отново с всяка, която дойдеше на ред, с всички танцува.

Беше най-грандиозното празненство на Златния, с дансинг, вдигнат на моравата малко по-надолу от къщата на Златния, и шатра, под която старите можеха да ядат, да пият и да одумват младите, и с нови дрехи за децата, и с жонгльори и кукловоди, някои от които наети, а други — за да оберат каквото могат, медни петаци и безплатна бира. Всяко празненство привлича странстващи артисти и музиканти — това им е препитанието — и макар непоканени, бяха добре дошли. Някакъв певец на приказки с бръмчащ като на пчела глас и с ручаща гайда пееше „Подвига на Господаря на драконите“ на хората, струпали се под големия дъб на билото на хълма. Когато тумбата на Тари, арфа, флейта, цигулка и барабан се оттегли, та музикантите да си поемат дъх и да пийнат, на танцувалната площадка скочи друга група.

— Ей, това е оркестърът на Лаби! — извика хубавелката до Диамант. — Ела, ела, тия са най-добрите!

Лаби — светлокож наперен тип, свиреше на обой. С него беше един цигулар, един свирач на тимпани — и Роза, която свиреше на флейта. Първата им мелодия беше бърза и заразителна, но прекалено бърза за повечето танцуващи. Диамант и партньорката му издържаха, а хората наоколо викаха и ръкопляскаха, когато свършиха танца си, изпотени и задъхани.

— Бира! — извика Диамант и го понесе със смях и бърборене вихрушка от млади мъже и жени.

Чу зад себе си началото на следващата мелодия — само цигулката, силна и тъжна, и тенор: „Гдето идеш, мили“.

Изпи халбата бира на един дъх и момичетата с него видяха как се стягат силните мускули на гърлото му, докато гълташе, разсмяха се и забърбориха, и цялото му тяло потрепера като на впрегнат кон, ужилен от мухи.

— О! Не мога!… — възкликна той и избяга в тъмното зад окачените зад бирената сергия фенери.

— Къде отива? — попита една, после друга.

— Ще се върне. — И се смееха, и бърбореха. Мелодията свърши.

— Тъмна роза — промълви той зад нея в тъмното. Тя извърна глава и го погледна. Главите им бяха на едно равнище, тя — седнала с кръстосани крака на танцовата площадка, той — коленичил в тревата.

— Ела при върбите — каза й той.

Тя не отвърна нищо. Лаби й хвърли един поглед и намести обоя на устните си. Барабанчикът удари три пъти по тимпана и подхванаха моряшка джига.

Когато тя погледна пак, Диамант го нямаше.

След около час Тари се върна с тумбата си, недоволен от почивката, а още по-малко от бирата. Прекъсна мелодията и танца и много гръмко каза на Лаби да се разкара.

— А, пак ли си врем носа, арфистче? — сопна се Лаби, а Тари се обиди, и хората наоколо взеха страна, и щом препирнята стигна връхната си точка, Роза прибра флейтата в джоба си и се измъкна.

Зад фенерите беше тъмно, но тя знаеше пътя в тъмното. Той беше там. Върбите бяха пораснали през тези две години. Имаше съвсем малко място, където да седнат сред зелените храсти и опадалите листа.

Музиката започна отново, далечна и замъглена от вятъра и ромона на течащата вода.

— Какво искаш, Диамант?

— Да поговорим.

Бяха само гласове и сенки един за друг.

— Е?

— Исках да те помоля да заминеш с мен — каза той.

— Кога?

— Тогава. Когато се скарахме. Обърках всичко. Мислех, че… — Дълга пауза. — Мислех, че мога да продължа да бягам. С теб. И да свирим. Да се препитаваме. Двамата. Това исках да ти кажа.

— Не го каза.

— Знам. Всичко обърках. Предадох всичко. Магията. И музиката. И теб.

— Аз съм си добре.

— Нима?

— Е, не съм много добра с флейтата, но ставам, горе-долу. Което не си ме научил, мога да го запълня със заклинание, ако потрябва. А и момчетата са си съвсем добри. Лаби не е толкова лош, колкото изглежда. Никой не се занася с мен. Изкарваме си добре. Зиме оставам при мама да й помагам. Тъй че съм си добре. А ти, Ди?

— Всичко е зле.

Тя понечи да каже нещо и не го каза.

— Мисля, че просто бяхме деца. Сега…

— Какво се е променило?

— Направих лош избор.

— Веднъж ли? — каза тя. — Или два пъти?

— Два пъти.

— Хубавото става третия път.

Дълго мълчаха. Тя едва виждаше едрото му, присвито тяло под сенките на листата.

— По-едър си отпреди — промълви тя. — Можеш ли все още да правиш светлина, Ди? Искам да те видя.

Той поклати глава.

— Това беше единственото, което не можех да направя, а ти го можеше. Така и не ме научи.

— Просто не знаех какво точно правя — каза той. — Понякога ставаше, друг път — не.

— И магьосникът в Южен пристан не те научи да го правиш винаги?

— Учеше ме само на имена.

— Защо не можеш да го направиш сега?

— Отказах се, Тъмна роза. Трябваше или да правя само това и нищо друго, или изобщо да не го правя. Човек не може да живее с раздвоено сърце.

— Не разбирам защо — отвърна тя. — Майка ми може да излекува треска и да улесни раждане, и да намери изгубена вещ, може би това е нищо в сравнение с нещата, които правят магьосниците и господарите на драконите, но все пак не е съвсем нищо. И не се е отказвала от нищо заради това. Родила ме е, за да се научи как става! Само защото съм се научила от теб да свиря, трябва ли да се откажа да правя заклинания? Вече и аз мога да свалям треска. Защо трябва човек да се отказва от нещо, за да може да прави друго?

— Баща ми — почна той, после млъкна и се изсмя горчиво. — Просто не се връзват. Парите и музиката.

— Бащата и момичето на вещицата — добави Тъмна роза. Отново легна тишина между двамата. Листата на върбите изшумяха.

— Би ли се върнала при мен? — попита той. — Ще тръгнеш ли с мен, ще живееш ли с мен, ще се омъжиш ли за мен, Тъмна роза?

— Само не в къщата на баща ти, Ди.

— Където и да е. Ще избягаме.

— Но ти не можеш да имаш мен без музиката.

— Нито музиката без теб.

— Бих — каза тя.

— Лаби има ли си арфист? Тя се поколеба. И се засмя.

— Ами ако му трябва флейтист?

— Не съм се упражнявал, откакто напуснах, Тъмна роза. Но музиката винаги беше в главата ми, и ти…

Тя протегна ръце към него. Коленичиха един срещу друг и върбовите листа зашумяха над косите им. Целунаха се, отначало плахо.

В годините след като Диамант напусна дома си, Златния натрупа още повече пари. Всичките му сделки се оказаха изгодни. Сякаш късметът го бе ударил по главата и не можеше да се отърве от него. Стана несметно богат.

Не прости на сина си. Щеше да се получи щастлив край, но той не го допусна. Да си тръгне така, без една дума, точно в нощта на имения си ден, да замине с момичето на вещицата, оставяйки несвършена толкова почтена работа, да стане скитащ музикант, да дрънка на арфа и да пее, и да се хили за жалки петаци — всичко това носеше за Златния само срам, болка и яд. И той си преживяваше трагедията.

Тюли дълго време споделяше мъката му, тъй като можеше да вижда сина си само като лежи до мъжа си, което й беше много трудно. Плачеше, щом помислеше, че Диамант сега е някъде гладен и спи на корава постеля. Студените есенни нощи бяха истинско нещастие за нея. Но след време чу да се говори за него като за Диамант, сладкогласния певец от Запада на Хавнър, Диамант, който свирел и пеел на великите владетели в Кулата на меча, и на сърцето й поолекна. А веднъж, когато Златния беше слязъл до Южен пристан, двете с Рошла взеха една магарешка каручка и отидоха до Източен хълм, където послушаха как Диамант пее „Преданието за Изгубената кралица“. Роза седеше с тях, а малката Тюли седеше на коляното на Тюли. И макар краят да не беше щастлив, в края на краищата това си бе истинска радост, за която си струва да се помоли човек.

Гдето идеш, мили