Приказки за боговете

Ярката светлина избледняваше все повече и Ани се събуди от дълбок сън. Опитите й да върне странните му картини завършиха безуспешно и тя с огорчение се отказа. Остана само едно необяснимо чувство за тъга. Отвори очи и от мрака бавно изплуваха очертанията на предметите в спалнята. Разсъни се. Погледна към спящия си мъж на другото легло и тихо стана, за да види децата в съседната стая. По-малкия й син редовно се отви-ваше през нощта, а беше леко настинал. И сега краката му стърчаха извън одеялото. Тя внимателно го зави и се върна в спалнята. Излезе през отворената врата на балкона в топлата лятна нощ и погледна към небето. Луната се бе скрила и звездите се открояваха ярко на тъмното небе.

Изведнъж я обхвана необясним силен копнеж. Искаше й се да се откъсне от това тяло и да литне нагоре към далечните простори, свободна и вечна като самата Вселена. Един трепет на блаженство мина през цялото й тяло и тя затвори очи с щастлива усмивка. Прекрасни спомени се събудиха в тялото и душата й, спомени по-скоро от сън, отколкото от реалността. Замаяна, тя се наслаждаваше на това усещане, докато някакъв шум от улицата не я извади от отнесеното й състояние.

Огледа се учудена и тръсна глава. Изглежда, облегната на перилата, за миг бе заспала и сънувала прекрасен сън. Върна се в леглото с желанието да се потопи отново в него. Неусетно заспа.

В централата се възцари пълна бъркотия — бяха открили човека, който щеше да им върне Камъка! Най-накрая усилията на толкова много ангари1 се увенчаха с успех и кошмарния труд, хвърлен от толкова време, даде своите плодове. Дано този път да успеят да надхитрят Сатара!

Умният ангар им беше откраднал Камъка на мъдростта преди време, за да си построи собствена физическа система на Сатариус2. Преди това той беше първи помощник на Веова — Създателят на система на Земята. Възхитен от способностите и уменията на Сатара, Веова му предостави една от двете Сили за построяване на такава система — силата на лявата ръка; още повече, че самият той не я бе използвал при работата си върху Земята. И точно това беше причината, двамата да се скарат по-късно и Сатара да се оттегли на Сатариус, когато нещата на Земята се развиваха все по-зле.

Сега той обитаваше замъка в Главния град на Сатариус и управляваше създадената от него физическа раса, превъплътен като техен Император. В началото, нито Веова, нито ангарите вярваха, че ще успее само със Силата на лявата ръка и с помощта на Камъка на мъдростта да построи сам цяла система. Физическите системи се строяха само от теорите3, а Сатара си беше ангар, макар и най-умния и най-силния сред тях.

Едно време теорите, същества от по-горното ниво4, им предоставиха Камъка, за да положат с негова помощ основите на системата на Земята. После всичко се развиваше от само себе си и Веова вече не прибягваше до услугите му. Но в последно време положението на Земята ставаше все по-зле, и Шефът — както тайно наричаха Веова — се чудеше какво да прави, за да върне хората отново на праведния път. Остана му една единствена надежда, за да не се налага да прати поредния потоп — мъдростта на Камъка да му подскаже някаква друга възможност.

Теорите отказаха да им помогнат да си върнат Камъка. Не желаеха да се бъркат в техните вътрешни работи. Ангарите и Веова трябваше да се оправят сами.

Всичките им досегашни опити се бяха провалили. Сатара криеше Камъка в замъка си и бе измислил хитра сигнална система за откриване на всички астрални или ментални същества, опитали се да проникнат на неговата планета.

Веднъж вече те бяха много близо до заветната цел. Прониквайки в съня на Първия съветник на Императора, те успяха да му внушат идеята да открадне Камъка. Сатарианите не обичаха особено Императора си, заради тираничните методи, с които ги управляваше и честолюбивия съветник мечтаеше да го свали от трона и да заема мястото му. Ангарите му бяха обяснили, че мощта на Императора щеше да намалее без Камъка и съветникът се съгласи да им предаде ценната вещ. Не го предупредиха обаче, че и без Камъка Сатара беше несравнимо по-силен от него.

В уречения час изпратиха група митяни, добре развити физически същества от друга система, на Сатариус да посрещнат съветника на скрито място. Но вместо Камъка един слуга им предаде безжизненото тяло на съветника и бележка от Императора. Още ги болеше от насмешливите и оскърбителните думи на Сатара. Оказа се, че той прониква безпрепятствено в мислите на своите поданици и отдавна беше разбрал за плановете на съветника си.

Единствената утеха беше, че и Сатара допусна грешка в своята надменност. Успяха да извлекат от тялото на съветника цялата му памет и разполагаха с детайлни познания за замъка му. Сега тези данни щяха да им свършат добра работа.

И тогава на Мариел хрумна новата идея. Тъй като условията на Сатариус и на Земята доста си приличаха, достатъчно беше да намерят човек от Земята, да го снабдят със спомените на съветника, да го превърнат в сатарианин и да го пратят на Сатариус, за да измъкне Камъка. Сатара нямаше да може да чете мислите му, тъй като земляните не бяха създадени от него, а като физическо същество сигналните инсталации нямаше да го регистрират. Земните хора притежаваха достатъчно безумие, хитрина и злоба, за да се справят с такава задача. Най-накрая тези отвратителни качества на физическите раси щяха да бъдат използвани за нещо полезно.

Ангарите намираха идеята на своя събрат за глупава, но Шефът я хареса. Той лично се зае с изчисляването на критериите, на който този човек трябваше да отговаря, защото от само себе си се разбираше, че това не беше работа за първия срещнат. Когато видяха резултатите, ан-гарите въобще не вярваха, че такъв човек може да съществува. Трябваше да притежава такава вътрешна сила и способност за приспособяване, че и от по-високите нива едва ли биха намерили подходящо същество. Но Шефът не се предаваше: каза, че на Земята има какви ли не превъплътени духове и щом той е получил такива резултати, значи такъв човек съществува и те само трябвало да го потърсят.

Звучеше просто, но на ангарите им се наложи да извършат невиждано издирване. Да прегледат няколко милиарда души един по един, да сравнят качествата им със сложните параметри на матрицата и да се съобразят с непрекъснато настъпващите промени — трудът беше кошмарен. Само пълното отчаяние можеше да ги накара да се хванат за тази сламка. Отдавна бяха престанали да вярват в успеха на това претърсване, когато един ден се чу радостната новина: „Намерихме, намерихме…“

Нима можеше да съществува такъв човек? А когато чуха подробностите за него, съвсем се объркаха. Беше жена! Никой не бе очаквал такова нещо. Всички необходими качества сочеха човек от мъжки пол и дори в началото искаха да проверят само мъжете, но Шефът настоя за проверка на всички хора. Отново се видя, че той е бил по-далновиден от тях.

За най-голяма изненада тя отговаряше на матрицата, като че ли някой я беше съставил специално за нея. Просто не повярваха на очите си. Шефът беше страшно доволен. Припомни им, че правилните изчисления винаги се потвърждават.

Оставаше да намерят подходящ партньор от една от по-развитите физически раси от другите системи наоколо. Защото да изпратят сам човек да надхитри. Сатара, беше пълно безумие. Някой по-умен трябваше да му помогне. Веова се нагърби с работата да изчислява критериите и за него, но не стигна до еднозначно решение. Спря се на девет потенциални партньори и след дълги допълнителни изчисления стигна до извода, че техния човек трябваше да си Избере сам единия от тях ако искаха, мисията им да успее.

Останалото беше по-лесно. Трябваше да приготвят инсталацията за презаписване на спомените на съветника в паметта на жената, да оборудват космически кораб за полета до Сатариус и да доведат и инструктират кандидат партньорите.

Най-накрая всичко беше готово и те прехвърлиха жената в централата.

Снопчета преливащи една в друга светлини пронизваха безкрайното пространство. Невъобразимият хаос от цветове не дразнеше сетивата — фината плетеница се открояваше нежно на черния фон. Всяко движение, всеки цвят, всяка сила на светлината оформяше мелодията, която нямаше ни начало, ни край, и която ни напомня, че всичко съществуващо е само звук и светлина.

Боар обичаше да слуша тази музика на сферитите. Тя изпълваше душата му със сладък копнеж към едно състояние на пълно спокойствие, на любов и блаженство чувство, някога изпитано и като че ли завинаги изгубено. Тъгата се разля по цялата му същност, докато не го изпълни докрай. Усещаше разпокъсаността си с всяка частица на новото си тяло.

Беше Делен. Произхождаше от същество на много високо ниво, разделило се в две същества от по-ниски нива, за да изпълни някаква задача. Боар не знаеше, какво беше наложило това разделяне, но разбираше, че без изключително важна причина той нямаше сега да съществува в този вид на теор.

Познаваше и други двойки Делени, но при нито една от тях това разделение не беше толкова неравностойно. Другата му част се намираше на физическо ниво. За разлика от другите Делени той знаеше не само, откъде произхожда и какво представлява, но и оставаше в непрекъсната връзка с второто си Аз и приемаше всичките му мисли и чувства. И това правеше разделението още по-мъчително за него.

Завиждаше на другото си Аз затова, че то не знаеше нищо за своята същност и живееше като най-обикновен човек. Но се укоряваше за тази завист, знаейки, че условията на един физически живот са много по-трудни от тези, в които той съществуваше. Някога, когато изпълнеше задачата си, те отново щяха да се слеят и от деня на съществуването си в това състояние Боар мечтаеше само за този миг.

Отново прехвърли вниманието си върху нежната музика на сферитите и се отпусна, докато не усети как всяка частица на тялото му се носи по вълните на Вселената като част от всеобщата мелодия.

Изведнъж пред него изникна ослепително ярка точка и се разрасна до млечно-бяла сфера. Кадор му идваше на гости. Самият той, един от Делените, беше приятел на Боар и му помагаше, да се справи по-добре с това състояние. Неговото второ Аз беше диабо5, астрално същество от по-долното ниво. И Кадор понасяше разделението доста по-леко от Боар.

Млечният облак се сви и прие формата на теор. Боар остана изненадан от загрижения вид на приятеля си.

— Пак се отдаваш на чувствата си, — упрекваше го Кадор, хвърляйки разсеян поглед върху обстановката, — но сега вече ти предстои истинска работа. Случи се нещо непредвидено и доста неприятно.

Кадор замълча и Боар наостри всичките си сетива, за да разбере какво се бе случило.

— Този неудачник Веова, — продължи Кадор, — който командва ангарите, пак уплете конците. Знаеш, че те отдавна умуват как да си върнат Камъка на мъдростта, който им бе отмъкнат от Сатара. Някому хрумнала забележителната идея да се използва човек от подвластната им Земя за тази цел. Веова успя да изчисли за първи път без грешка какъв именно индивид им трябва за тази работа. Истинско постижение за стария глупак! Тъпоумието върви както винаги заедно с трудолюбието и така те преровиха цялата Земя в търсене на подходящ екземпляр.

Боар слушаше с удоволствие грубата реч на Кадор. Непочтителността беше новото му увлечение и дори в този явно важен момент, той не забрави да се упражнява в нея.

— Само един по-висш дух от тях е в състояние да свърши тази работа и те намериха точно такъв — продължи Кадор. — Отгатни, кой е той!

Вълна от чувства заля Боар като експлодирала Вселена. В един миг той изживя и миналото, и бъдещото. Моментално разбра, какво му предстои, и радостта и мъката се сляха в едно.

Кадор го гледаше със смес от възхищение и умиление, жалост и завист. Знаеше колко трудно щеше да бъде за Боар, да се справи с предстоящото изпитание, но би дал всичко на света за да е на негово място и да се доближи поне малко до второто си Аз. Делените не можеха да избегнат мощното привличане един към друг и докато бяха в това състояние, те носеха болката от този неестествен вид на съществуване в себе си. Боар беше в особено тежко положение. За да може да съществува другото му Аз в тежките условия на един физически свят, на него се бе паднала по-голямата част от издръжливостта, търпението, твърдостта и чувството за самосъхранение и Боар страдаше от тяхната липса. Беше прекалено нежен и раним дори за един теор. Добре поне, че второто му Аз беше жена и той запази голяма част от мъжките качества.

Идвайки бързо на себе си Боар попита: — Веова разбра ли коя е тя?

— Не, естествено. Преди да се разделим, ние добре се грижим за това, съществата от долните нива да не разбират с кого си имат работа. Ако е достатъчно умен, сега ще разбере. Не можем да рискуваме живота й да свърши преди определеното време и тя трябва да успее.

Кадор започна да разказва подробностите:

— Старият глупак разбра, че тя няма да успее сама, но дотук му свършиха възможностите. Започна да дири подходящ партньор сред физическите раси и естествено не го намери. Разбра само, че тя трябва да си го избира сама. Събрали са девет чудовища в централата си и скоро ще започне големия търг.

— Тръгвам!

— Почакай малко — задържа го Кадор. — Знам, че ти добре разбираш, в каква абсурдна ситуация ви вкарва този безумец. Можете да успеете само заедно, но трябва да се доближиш много до второто си Аз, а това е доста опасно.

Кадор знаеше силата на приятеля си, но въпреки това се страхуваше за него. Рядко се бяха случвали срещи между двама Делени от една двойка и те винаги създаваха проблеми. Те не можеха да избегнат привличането един към друг, то беше природен закон. Винаги съществуваше опасността да се слеят, преди да са изпълнили задачата си, а това беше равносилно на катастрофа. В такъв случай всичко трябваше да се построи от начало. Когато бяха принудени да живеят в една общност и не знаеха за връзката, която съществуваше между тях, те често несъзнателно се проникваха с омраза вместо с обич един към друг, за да се предпазват от тази опасност.

— Ако тя успее да се добере до Камъка — продължи Кадор — ще разбере от него коя е и кой си ти, и ще е най-разумно да я подготвиш за тази истина. Но не се показвай в формата си на теор, остани само в енергийния си образ. Иначе тя много трудно ще преживее повторната раздяла с теб.

Можеха просто да забранят на Веова тази авантюра на чужд гръб. Но това щеше да противоречи на принципа им да не се намесват в работите на долните нива, докато това не бе крайно наложително. Докато имаше шанс, те да се оправят сами без вреда за цялата Вселена, нещата трябваше да следват естествения си ход. И без това беше крайно време Камъка да се отнеме от Сатара. Умният ангар беще на път да изпревари Веова, а това на първо време не трябваше да се случи. Нека се напрегне още малко, за да постигне целта си. Назрял беше моментът камъка да се върне към източника си. Веова щеше да преживее голямо разочарование.

Боар чакаше с нетърпение и Кадор каза на прощаване загрижено:

— Внимавайте, обичам те и искам да те видя пак. Знаеш, че нямам право да ви помагам. Желая ви успех.

— Благодаря — отговори Боар усмихнат, — не се тревожи, ще успеем. Чувствам силата ни.

Той се превърта в млечнобял облак и се сви в малка топка. По повърхността й пробягваха ивици в цветовете на дъгата. После тази топка рязко колабира в точка и изчезна. Кадор се задържа още малко, заслушан в тревожните си чувства, преди да последва примера на приятеля си.

Ани се събуди от приглушения шум и ярката светлина, която проникна през клепачите й. Все още сънена и със затворени очи тя осъзна, че не лежи в леглото си и, че е заобиколена от много хора. Завладя я необясним страх, но тя успя да го потисне и отвори очи. Ярката светлина я заслепи и Ани се изправи седнала, за да се огледа. Намираше се в огромно помещение със златен трон срещу нея и ярък триъгълник, изписан със светещи знаци, над него. Подът беше неравен, стъпаловиден и беше може би единственото нещо, което не излъчваше толкова много светлина. Инстинктивно задържа погледа си върху него. Беше забелязала някакви странни същества наоколо, но трябваше да привикне към дразнещата светлина преди да ги разгледа по-подробно.

Когато очите и се оправиха тя повдигна глава. Сигурно сънуваше. Като че ли бе попаднала на училищен театър за Коледа. На трона седеше тъжен старец с дълга бяла коса и брада, който я изучаваше с погледа си. Наоколо се суетяха по-млади хора, за които не можа да реши дали са мъже или жени. Изглеждаха удивително еднакви. И бялото свободно падащо облекло, и дългата златна коса на едри букли, и зелените им очи — бяха като излети от един и същ калъп. Като всичко тук и те излъчваха светлина.

Самата тя седеше по нощница на нещо подобно на болнична кушетка. Изведнъж й хрумна мисълта, че поне си беше сменила нощницата тази вечер в чест на това посрещане и се засмя на абсурдната мисъл в тази ситуация. Тези около кушетката реагираха с недоумение. Разтвориха широко зелените си очи и изглеждаха толкова смешни, че Ани продължи да се смее. Знаеше, че така най-лесно ще се оправи със смущението си.

След като се поуспокои единият от тях се обърна към нея с думите:

— Намираш се в централата на ангарите. Ние отговаряме за управлението на Земята и сме подчинени на Създателя на вашата система, който седи срещу теб на трона. Съдбите на земните хора са в неговите ръце. Доведохме те тук, за да свършиш една сложна и опасна работа и ако се справиш успешно, ще те върнем обратно. Засега отиди при Създателя и му отдай почест.

Тук явно, не си губеха времето с поздрави за добре дошли. Ани не обичаше да я командва някой, а тонът на разговора не оставаше никакво съмнение, че именно това смятаха да направят. Тъй като обичаше да се инати, въпреки че обикновено страдаше заради това, и сега не можа да се въздържи.

— Нямам никакво намерение да изпълнявам сложни и опасни задачи за вас. Изпълнявайте си ги сами! Утре ме чака доста работа, така че предайте много поздрави от мен на Стареца и ме върнете обратно в леглото да си доспя.

Тя се тръшна обратно на кушетката и затвори очи.

Чувстваше всеобщото смайване около себе си и съжаляваше, че не може да го види. Но веднъж поетата роля трябва да се изиграе до края и Ани устоя на изкушението да ги погледне.

Силно разтърсване и болка я подхвърли нагоре и тя се намери на пода. Сигурно бяха пуснали ток по кушетката и тя очевидно се лъжеше по отношение на своята безопасност. Постепенно болката намаля и Ани се изправи. Другите бяха поне една глава по-високи от нея и я гледаха смаяни. Изглежда не бяха свикнали с реакции като нейните.

Изведнъж нещо я накара да тръгне към трона. Като че ли някой друг беше поел управлението на тялото й и на нея бе оставил само способността да разсъждава. Тя не можеше да се спре. След малко тялото й се наведе пред стареца и тя се чу да говори някакви глупости от рода на „Най-велики… Неподражаеми…“ и така нататък. Чувстваше се ужасно глупава. Не беше оценила правилно техните възможности. „Съветвам те да не се съпротивляваш повече и да се държиш прилично — чу тя гласа на усмихнатия старец в главата си, сякаш там се оформяха чужди мисли. — Ще изпълняваш, каквото ти кажем. Ние сме несравнимо по-могъщи от земните хора. Докато стигнете нашето ниво ще минат еони.“

После това чуждо влияние престана и старецът продължи вече на глас: — Ще те изпратим на Сатариус, една планета, която много прилича на Земята. Ще се погрижим, да не те разпознаят. Целта е да се промъкнеш в замъка на Императора и да задигнеш от там най-голямото съкровище на всички времена — Камъка на мъдростта. Императорът не е обикновен сатарианин, а превъплътения Създател на тази система и най-умния ангар, съществувал някога. Така че гледай, да не му се мяркаш пред очите. Засега ще запишем в паметта ти необходимата информацията за планетата Сатариус.

Той даде някакъв знак на подчинените си и няколко ангари я заведоха в отдалечен край на залата, където Ани видя странно образувание. Приличаше на миниатюрен хълм с пещера колкото за един човек. Състоеше се от оплетени жици, камъни, листа и зрънца между тях. Накараха я да се промуши през дупката в „пещерата“ и тя седна на удобно оформено кресло.

Ани затвори очи и се зачуди, дали ще запомни този странен сън, за да го разкаже на сутринта на децата си. Отдавна не бе сънувала толкова интересно нещо. Отпусна се и заспа.

Събуди се с чувството, че главата й ще се пръсне всеки момент. Не беше болка, а нахлуване на безброй спомени в съзнанието й, спомени на друг човек, мъж от друга планета:

… Той виждаше назъбен пейзаж и широка червеникаво-кафява долина, прорязана от безброй реки. По равнината вървяха в стройни редици наведени до земята хора, облечени в кожени дрехи, и събираха нещо. Знаеше, какво правят. Събираха реколтата от ригози. Тези бързорастящи, розовосиви камъни бяха главния източник на енергия на Сатариус. Работеха под ударите на барабан, като при първия удар отчупваха камъните от основите им, а при втория ги слагаха в завързаните на гърба торби …

Странният спомен се смени с друг:

… Намираше се в Главния град, в къщата си до крепостта, и гледаше през прозореца. Времето беше хубаво и край голямата кула се виждаха Малкото слънце и Голямата луна. Но дори у него кулата всяваше страх. Въпреки че знаеше разположението на стаите и предметите в нея по-добре от всеки друг, може би с изключение на Императора. Само мисълта за него го накара, да изтръпне. Ако той разбереше, какво е намислил, нямаше да има никакво спасение. След като му се яви онова жълтокосо същество насън и му каза какво да направи, той се реши на опасното дело. Без Камъка мощта на Императора щеше да намалее и може би щяха вече да бъдат в състояние, да го свалят от трона. Беше разбрал, къде се намира Камъка, но още не намираше повод да се добере до него…

Всичко се разбърка в главата на Ани и от дълбините на новата й памет излезе нов спомен:

… Императорът стоеше пред него, и се смееше на висок глас. Мразеше го до дъното на душата си! От самото начало той знаеше какво беше намислил. И изчакваше докато наистина намери начин да задигне кутията с Камъка. Наслаждаваше се на действието като на театрална драма. Спря го точно в момента, когато мислеше, че е успял. Усещаше пареща болка на обида и безсилие. Беше го подценил! Осъзнавайки огромната си грешка, той не можеше същевременно да престане да се възхищава от него. Има сили, срещу които не можеш да се бориш и чак сега той осъзна, че зад Императора стоеше подобна сила. Затвори очи и зачака смъртта си …

Чуждите спомени се бяха загнездили в паметта й като добре запомнен сън и не й пречеха да се чувства отделна, независима личност.

Тя се измъкна от „пещерата“ и видя доволните лица на ангарите около нея. Вече разбираше по-добре, къде се намира и с кого общува. Не бяха й записали само спомените на нещастния съветник. Ориентираше се добре в обстановката наоколо. Знаеше, че не сънува, но въпреки това не изпитваше никакъв страх. Беше й интересно:

— Вече знаеш какво се очаква от теб, — каза единия от тях. — Няма да можеш да изпълниш тази задача сама и затова сме подбрали няколко други физически същества, за да си избереш партньор. Само от теб зависи, с кого ще тръгнеш на път.

Заведоха я малко по-нататък, където в стройна редица се бяха подредили девет чудовища и я гледаха с напрегнато очакване ту с едно, ту с поне десет очи. Отново я напуши неудържим смях и само с огромни усилия на волята успя да го потисне. В ситуацията имаше нещо безкрайно комично. Ани се чувстваше преместена в някаква приказка за юнаци, принцеси и змейове. Не можа да се отърси напълно от чувството, че все още сънува и реши да се пошегува. С възможно най-сериозен вид тя се обърна към стоящите зад нея ангари и попита:

— А къде е ябълката?

Очите им се разшириха в пълно недоумение. Ани едва се удържаше да не прихне от смях. Явно нямаха никаква представа, за какво говори. Злорадно тя реши, да им даде урок по митология и каза с театрален патос:

— Никога ли не сте чували за това, че всеки екзистенциален избор се прави с ябълка? Да не говорим за Адам и Ева в рая, а за безброй принцеси, избрали годеника си по този начин и за принцове и просяци, определили именно с този плод, кое от забулените лица пред тях е благоверната им. Ситуацията е аналогична. Трябва да си избирам партньор не на живот, а на смърт. Заслужава си ябълката!

Ани остана доволна от ефекта на представлението си. Златокосите същества пред нея явно страдаха от липса на находчивост и нямаха никакво чувство за хумор. Въпреки че напълно съзнаваше, че не можеше да се мери с тях нито по ум, нито по сила, тя не се чувстваше по-долна от тях. Сама не разбираше откъде идва това самочувствие.

В ръката й се появи прекрасна жълто-червена ябълка. Ани я помириса и разкошния аромат накара стомаха й да се свие. Усещайки изведнъж вълчи глад тя почти несъзнателно захапа чудесния плод. Чудовищата и ангарите ахнаха в един глас от изненада.

А тя за малко щеше да се задави от смях. Изяде ябълката без всякакъв срам и изгледа замислено огризката.

— Мисля, че ще обидя някого, ако му връча този остатък. Имате ли кофа за боклук?

Тогава чу мощен глас зад гърба си: — Стига маймунджилъци! Тук си, за да вършиш работа, а не да се забавляваш. Не забравяй, че мога да те накажа, когато пожелая.

Това беше Шефът. Ани знаеше прозвището му. Явно не бяха внимавали много, когато й записваха информацията за техния свят. Огризката изчезна от ръката й и тя реши, че бе достигнала предела, до който можеше да ги дразни и че ще бъде по-разумно да се концентрира върху предстоящото дело.

Прекрасно разбираше, че нещата въобще не бяха благоприятни за нея. Не знаеше, как ще действа по-успешно там, където най-вътрешния човек не бе успял. Единственото предимство, което имаше, беше, че Императорът не можеше да чете нейните мислите. Но това можеше да се окаже и проблем. Ако се срещнеха, той сигурно щеше да усети тази аномалия. Но най-напред тя трябваше въобще да стигне до там.

Обърна се към кандидат-партньорите и се зачуди, как да подходи към избора. Знаеше, че външния им вид нямаше никакво значение. Преди да тръгнат на път, щяха и нея и него — партньора да превърнат в истински сатариани. Ето защо реши, да се осланя на интуицията си. От опит знаеше, че бърка, когато взимаше решение с разума си при толкова неизвестни. Обърна вниманието си навътре, за да улови вътрешния отзвук от срещата с всеки един от тях. Пристъпи към първия.

Беше два пъти по висок от нея, странно наведен напред и с люспеста броня по тялото. Едно голямо жълто око я гледаше от средата на притисната към тялото глава. Въпреки страховитите размери, тя го определи като симпатичен. Нещо като тип, към когото можеш да се обърнеш с думите: — Хей, приятелю, как си? — и ти е все едно, какво ще ти отговори. Тъй като по-определени чувства не възникнаха, тя пристъпи към следващия.

Космат паяк с размери на теле. Очите опасваха главата му като бисерна огърлица и премигваха последователно. Той я изучаваше внимателно. Беше умен и дребнав. Как разбра това, Ани не знаеше. Просто го почувства, както и това, че той не я харесваше и тя засегната се премести към следващия.

Приличаше на човек и беше висок горе-долу колкото нея. Очите му бяха големи, без зеници, а носът и устата малки. Имаше слаба гъвкава фигура с дълги ръце. Ани се заслуша, за да улови някакво чувство в себе си, но нищо не трепна в нея. Пълна тишина. Тя учудена повдигна рамене и пристъпи нататък.

Четвъртият й стигаше до колене и имаше нещо общо с костенурка. Изпод черупката се подаваха безброй крачета и шаваха непрестанно. За да го разгледа по добре, Ани клекна пред него. Нямаше на какво да спре погледа си и протегна ръце към него. Съществото отскочи изплашено назад. Ани го заряза и продължи с останалите.

Всички бяха различни, нямаше двама от една и съща раса. Ани усети разнообразни чувства, изпитвани към нея — интерес, любопитство, недоверие и доброжелателност, но нито веднъж те не бяха отрицателни. Явно бяха подбрани по критерии на съвместимост. С удоволствие би се запознала по-близо с всеки един от тях но когато стигна края на редицата за нито един не би могла да каже — този е и никой друг. Въздъхна тежко и тъкмо реши да се върне и да ги огледа пак, когато до деветия на нивото на гърдите й се появи нещо като топка за тенис.

Ани се закова на място, неспособна ни да се движи, ни да мисли. Нещото пред нея я удари с такава вълна от чувства, че тя за малко щеше да загуби съзнание. Сърцето й заби като лудо и я обхвана силното желание да умре. Просто искаше да изчезне завинаги.

Дойде на себе си от прилив на сила и протегна треперещите си ръце към топката. Тя подскочи леко в дланите й и по цялото й тяло полазиха тръпки на блаженство. Имаше чувството, че познава това усещане на любов и радост от някакъв далечен сън, затвори очи и желаеше само едно да остане така безкрайно.

Нещо силно и настойчиво я разтърси. Ани се опомни и изведнъж се сети, къде е и за какво е тук. Тя се обърна и протегна ръцете си с плаващата на три сантиметри от дланите й топка към Шефа.

— Избирам този!

С изненада забеляза вълнението, обхванало всичките наоколо.

— Кой позволи на това нещо да се появи в централата? — чу тя ядосания глас на Веова. След това се обърна към топката и я попита:

— Кой си ти и какво искаш?

Топката се издигна на горе, стана малко по-голяма и засвети в цветовете на дъгата. Заприлича на коледна играчка. Ани чу отговора в главата си:

— „Не можах да изпусна уникалния шанс да се явя на конкурса по допълване на двойката, която ще трябва да изпълни най-лудата мисия във Вселената. И го спечелих! А кой съм аз, няма никакво значение в случая.“

— „Ти идваш от по-високо ниво и въобще не си подходящ за изпълнението на тази задача“ — ядосано отговори мислено Веова. „Би трябвало да знаеш, че не можеш да проникнеш на Сатариус незабелязано.“

— „Остави този проблем на мен. Условието беше, тя сама да избере партньора си и то е изпълнено.“

Шефът се обърна към Ани и със строг глас заповяда:

— Не знам какво хареса на това същество, но то не може да ти свърши никаква работа. Остави го и си избери един от подбраните кандидати.

— Аз направих своя избор! — Ани се възмути от опита на Създателя отново да наложи волята си над нейната. Сигурна беше, че изборът е правилен, а и въобще не се чувстваше в състояние да се раздели с това нещо пред нея. Беше й все едно какво представлява; то й предаваше чувство на сигурност и убеденост в нейните собствени възможности. Въпреки прилива на зашеметяваща чувственост то проясни ума й до непознато състояние и тя усещаше неподозирани сили в себе си. Заедно с нарасналите си възможности, тя чак сега осъзна опасността на предстоящата задача. Досега цялата тази работа й се виждаше като игра — все едно още сънуваше. Но това вече не бе глупав фарс, в който тя бе принудена да участва. Изненада се от внезапно обзелото я чувство на отговорност — не само за себе си и за партньора си, но и за цялата система. Не разбираше точно за каква система става дума, но знаеше, че тя играе някаква важна роля в, целия план и трябваше да го изпълни.

— Няма да позволя да застрашавате успеха на мисията! — Тонът на Шефа не остави никакво съмнение в твърдото му намерение да се намеси. — Камъкът е необходим за запазване живота на Земята. Не проумявам какво кара теорите да се месят в тази работа. Немислима е успешна комбинация от теор и човек.

Топката се увеличи още малко:

— „Не е в прерогативите ти да прецениш какво да правят теорите. Ти изгуби Камъка, не ние! Ако съм тук сега, това е поради твоята некадърност. Не преценявай нашите постъпки! Трябваше ти второ същество — е, имаш го. Отговарям на най-важния от всички критерии за успех — тя ме избра! Уважавай поне собствените си решения!“

Шефът вътрешно кипеше от яд. Но нямаше какво да отговори. Самият той теор, не можеше да не признае правилността на обвиненията. Добре, че поне ангарите не мо-жаха да чуят разговора им. С изненада установи обаче, че жената явно разбра за какво става дума.

— Мисля, че е време да тръгваме на път, — обади се Ани. Стана й досадно от разправиите. Искаше възможно по-скоро да се махне оттук и да остане насаме със сферичното същество, определено от Шефа като теор.

Топката пред нея я заля с нова вълна от нежност и Ани, забравяйки другите, затвори очи и се отдаде на това прекрасно усещане за покой и защитеност.

Пътуваха с космическия кораб от границата между царствата до Сатариус. Това беше архаично превозно средство и това пътуване щеше да трае цели седем сатариански дни, но извън царството си Веова не можеше да им осигури друг транспорт. Въпреки че Боар можеше да се премести в пространството, като свиеше енергийното си тяло до нулеви размери и просто се появеше там, където пожелаеше, той не се сърдеше на това забавяне. Имаше нужда от това време, за да свикне с присъствието на второто си Аз и да се научи да се справя с непрекъснатото желание за сливане е Ани.

Този стремеж се изразяваше в един силен копнеж и чувства на безкрайна любов към другото си Аз. Тази любов беше нещо дадено от самата им природа на двойка Делени; тя нямаше нужда нито да се изгражда, нито да се поддържа. Никакви повратности на съдбата не биха могли да я унищожат.

За малко да погуби Ани със силните си чувства, когато се появи за първи път пред нея. Изненада го голямата й възприемчивост, въпреки физическото тяло, в което се намираше. Добре, че поне успя да й прелее от силата си и да я закрепи в задоволително добро физическо и духовно състояние.

Откакто Веова й даде тяло на сатарианка, тя проявяваше по-малка чувствителност и по-добре се справяше с налитащите я чувства. Боар непрекъснато експериментираше доколко можеше да осъществи взаимен енергиен обмен помежду им. Но трябваше да внимава да не се увлича, когато се свързваше с Ани. Съществуваше реалната опастност да не пожелае повече прекъсването на такъв контакт и да се слее напълно с нея. А това щеше да означава не само край на това приключение за кражбата на Камъка на мъдростта, но също така провал и на тази мисия, заради която въобще се бяха разделили и която със сигурност имаше много важно значение за тази вселена. Не можеше да рискува това при никакви обстоятелства.

Предстоящата задача не беше лека и за него. Веова беше прав, когато сметна, че теор не е много подходящ за тази работа. Трябваше да проникне на Сатариус във физическа форма, за да не бъде открит от сигналните устройства на Сатара. За ментални същества, каквито бяха теорите, това беше почти непосилна задача. Бяха способни да изграждат и поддържат астрални и особено физически тела само за съвсем ограничено време. Дори тези няколко секунди, които им бяха нужни за да стигнат повърхността на планетата, щяха да изтощят енергийните му ресурси.

Рано беше сега да мисли за тези проблеми. Използваше времето да се наслаждава на близостта на второто си Аз. Изпрати му отново малка част от чувствата, които изпитваше към него и които то можеше да понесе.

Ани се разтапяше в поредната вълна от нежност, която проникна във всяка частица на новото й тяло. Чувстваше се с Боар щастлива по начин, несравним с никое изпитано досега щастие. Когато той й пращаше нежните си чувства тя направо умираше от удоволствие. Той се опита да й обясни това състояние, но тя не успя да схване всичко. Били Делени, техните души били две части от едно друго цяло същество. Затова непрекъснато се стремели към обединение, но това можело да стане чак когато и двамата умрат в сегашния си вид. Това обяснявало странния й стремеж към смъртта, който изпита още при първата им среща.

Не харесваше тази мисъл за „програмирана“ влюбеност, но знаеше, че беше просто лудо влюбена в това енергийно кълбо. То отгатваше всяка нейна мисъл и всяко нейно чувство. Затова пък тя нищо не знаеше за него. Каза й само името си. Разбра, че ако успееше да се добере до Камъка, щеше да узнае повече. Дали това обещание не беше само глупав стимул? Не, той нямаше нужда да я кара по този начин да се старае повече. Тя и без това беше готова да направи всичко за него. Знаеше, че не само Шефът на ангарите искаше да притежава Камъка отново, но и че Боар участваше в това приключение, за да може тя да успее. И тя просто беше длъжна да успее. Иначе щеше да изложи не само себе си, но и него. Не я беше страх от Императора и смъртта. Беше я страх да не разочарова Боар.

Усети нежното докосване на мисълта му. Уверяваше я, че няма нужда да доказва по този начин любовта си. Винаги щеше да я обича, независимо какво ще се случи.

Ани чак почервеня от срам. Не можеше да свикне с това, че дори най-интимните й мисли му бяха достъпни. И тогава той я заля отново с такава вълна от топлина, че тя забрави всичко на света.

Кацнаха в малка урва в планински масив, близо до Главния град. Мястото беше подбрано добре — високи дървета в дъното на урвата скриваха космическия кораб от любопитни погледи отгоре и дебелите гранитни скали не позволяваха на сигналните уредби на Сатара, да уловят високочестотните трептения на Боар.

По време на проникването в атмосферата той успя за малко да се стабилизира в някаква физическа форма и сега беше напълно изтощен. Многоцветните ивици бяха изчезнали от повърхността му и изглеждаше матово-сив. Ани нямаше как да му помогне, трябваше да почака, докато възстанови силите си.

Тя скочи от кораба и с удоволствие установи, че добре се движи в новото си тяло. Приличаше много на земно, беше силно и гъвкаво, имаше шоколаден цвят на кожата и дълга черна коса. В очите на сатарианите тя сигурно щеше да изглежда доста красива и това можеше да й помогне да се внедри в двора на Императора. Нямаше конкретен план какво да прави. Всичко зависеше от случая. Боар щеше да я съпроводи, докъдето му бе възможно, но в града тя трябваше да се оправи сама.

Огледа се наоколо. Всичко много приличаше на Земята. Цветовете бяха по-наситени, небето по-зелено, отколкото синьо, но земята си беше кафява, скалите сиви и растенията зелени. Дали всички физически светове си приличаха така? Едва ли, но ако тук беше много по различно, тя сигурно нямаше да се оправи.

Високо дърво, напомнящо бор, се изпречи пред нея. Стволът не беше гладък, а клоните започваха на десет-дванадесет метра от земята. Дойде й наум да го изкачи. Меките й ботуши имаха подметки от здрава кожа. Тя се хвана с двете ръце за ствола и с подскок залепи стъпалата си за кората. Стигна първите клони без много да се умори. Седна на един от тях и огледа скалите отсреща. Имаше дълбоки нарези и дупки в тях, за които можеше да се захване. Нямаше да й е трудно да се изкачи по тях.

Преметна се обратно към ствола, слезе няколко метра надолу и скочи. Приземи се благополучно в меката настилка от иглички.

Чак сега осъзна какво беше направила. Погледна към дървото и тръпки я полазиха. Тя ли се бе качила преди малко там и скочила от тази височина? Беше действала импулсивно, без да мисли. Тъй като нищо й нямаше, значи инстинктите на новото й тяло работеха добре. Трябваше да им се довери и да не мери нещата със земни мерки. Нямаше много време да се приспособява.

Правеше й впечатление, че мисли по-малко или по-скоро, не фантазира толкова. Не знаеше, на какво се дължи това. Дали сатарианите нямаха многопластова психика или някой й бе промил мозъка? Можеше да попита Боар но усети, че отговорът нямаше никакво значение за изпълнението на предстоящата задача и въобще не я интересува. И точно от това се изплаши. Не искаше да загуби самоличността си.

Изтича обратно към кораба и потърси с поглед Боар. Не го откри и изпадна в паника. Почувства се самотна и изоставена.

„Не се тревожи, тук съм — чу гласа на Боар в главата си. — Погледни нагоре!“

Той висеше във въздуха на височината на най-високите дървета. Отново светеше като коледна играчка. Силите му се бяха възстановили.

Ани въздъхна от облекчение. Нямаше да е лесно да се раздели с него. Той беше източникът на чувството й за сигурност. Предусети очакващата я самота — заобиколена от чужди, враждебно настроени хора — и беше готова да се разплаче.

Боар се спусна при нея и я заля с топлината си.

В тези мигове Ани забрави от щастие всичко наоколо. Опита се да върне собствените си чувства към него и усети засилената нежност от негова страна. Биха могли да продължат така до все по-големи висоти на щастието, но Боар винаги се отдръпваше от един момент нататък. Не позволяваше да прескочат определена граница. Тогава тя се чувстваше разочарована, но не се сърдеше. Той сигурно знаеше какво прави. Странното беше, че въпреки силните си чувства тя не загуби способността си да мисли ясно.

„Време е да тръгваме — обади се Боар — Ще успеем да стигнем покрайнините на града точно преди залеза на двете слънца.“

Нямаше почти никакъв багаж. Само малко суха храна, торбичка с шарени кристали, служещи за пари на Сатариус и тънко кожено наметало. За щастие тук не познаваха още паспортите, документите за раждане и брак, удостоверенията за съдимост и препоръките за работа, с които се измъчваха бедните земни жители.

Тя завърза чантичката за колана и закрепи наметалото на гърба си. Огледа бързо, но внимателно скалата за най-подходящия път и решително стъпи на една издатина.

Изкачването й доставяше удоволствие. Усещаше всеки мускул на силното си тяло и напредваше бързо. Скоро се оказа на върха на скалата. Пред нея се издигнаха още две редици зъбери и тя трябваше да слиза и да се изкачва отново. Когато стигна последния ръб, Ани седна да си почине. Любуваше се на откриващата се панорама. Пред нея се простираше широко поле, разсечено от дълбок речен пролом. Самата река бе широка и изглеждаше плитка. Извираше някъде наблизо от скалата под нея и се губеше сред стените на голям каменен вал, ограждащ града. Близо до града проломът свършваше. Брегът беше подравнен и укрепен с камъни. В далечината се виждаха две слънца, едното — Голямото, вече близо до хоризонта, и Малкото, намиращо се малко по-вляво, на което му оставаха може би още два часа до залез.

Небето придобиваше вече розов оттенък и от полето пред нея се носеше мирис на влажна земя, примесена със сладкия аромат на папаните6. Сега, в средата на есента, тези плодове почти бяха узрели. Връхлетяха я пак спомените на съветника и тя ги прогони с едно разтърсване на глава. Трябваше да слезе до реката, където Боар я очакваше. Той бе открил някакъв скрит път към речния пролом през самите скали, така че да остане в сянката на вездесъщите детектори на високите трептения.

Боар вече я очакваше близо до водата. Те преминаха на отсрещния бряг, за да останат в сянка. След залеза на Малкото слънце щяха да затворят градските порти и те нямаха вече много време. Ани закрачи енергично напред, а Боар се носеше край рамото й. Мисълта за предстоящата раздяла, й тежеше като воденичен камък на шията и тя несъзнателно забави крачката. Боар не я подкани да побърза. Сигурна беше, че и на него му е мъчно.

Оставаше може би половин километър, когато чу звъна на камбаната и скърцането на големите врати на портата. Беше закъсняла. Не чувстваше никакво угризение на съвестта, но мракът бързо се сгъстяваше и в равнината завя студен вятър. Проломът беше станал по-плитък и широк и не предоставяше достатъчна защита срещу вятъра. Ани се зави по-стегнато в тънкото си наметало и се обърна към Боар, който светеше като голяма светулка в настъпващия мрак. Тя реши да се пошегува:

— Мога да те използвам за фенерче по пътя. „По-добре ме скрий някъде, за да не ни забележат“ — прозвучаха неговите мисли в главата й.

Тя се зачуди за момент какво да прави с него, но после просто го сграбчи с ръка и го мушна под наметалото.

Хиляди иглички се забиваха в тялото й. Никога досега не го беше докосвала пряко. Изохка на глас и падна на колене. Бодежите преминаха в нежно докосване и сърцето й се изпълни с радост. Тя моментално забрави болката и се наслаждаваше на нежността на Боар.

„Извинявай, не очаквах това и бях като зашеметен в първия момент — обади се той, — не успях веднага да намаля повърхностния си потенциал. Добре ли си сега?“

— Ще ми създадеш рефлекси на мазохист. Бих могла да бъда така с теб цял живот.

„Не се разнежвай! Май ще си имаме неприятности. Не говори на глас и слушай!“

Ани се концентрира с големи усилия отново върху външния свят. В далечината чу стъпки на тежки ботуши и видя блуждаещата светлина на два факела. Бързо се приближаваха точно към тях и скоро щяха да ги забележат.

Тя се обърна и се затича обратно натам, откъдето току-що беше дошла. Нямаше къде да се скрие край ниския бряг на реката. Тук нямаше нито дърво, нито храст, само малки камъни и гладките стени на иззиданото корито. Преследвачите бяха мъже и бързо приближаваха. Тя панически се огледа, къде да се скрие. Тогава чу Боар да нарежда:

„След два метра има малка вдлъбнатина в стената. Застани в нея!“ — Тя не разбираше какво щеше да й помогне това, но последва инстинктивно неговата заповед. Притисна се към стената, като че ли искаше да бъде погълната от нея. Затвори очи и затаи дъх. Мъжете наближиха съвсем и тя чу разговора им.

— Трябва да е някъде съвсем наблизо. Няма къде да се скрие.

Те стояха на метър и половина от нея и се разправяха задъхани.

— Къде, по дяволите, се дяна? Тук я видях за последно, сигурен съм.

Ани леко разтвори клепачи и ги видя пред себе си като през мъгла.

Въртяха се ту в една, ту в друга посока и ругаеха. Явно не я виждаха.

— Може би все пак е било някакво животно — предположи единият.

— Глупости! Видях светлината много добре, а и чух стон. После тичаше като жена. Нали лесно я стигнахме!

— Да, но сега я няма никъде. Може би някой друг я е изтеглил нагоре и сега са в равнината.

— Не, щяхме да ги видим. Освен ако имат тук наблизо изкопана дупка за скривалище. — Вдигна се на пръсти и огледа равнината над главата на Ани. — Аман от тези контрабандисти! Всяка нощ вкарват цели килограми от билката7 в града. Колко хайки направихме, а само няколко души хванахме досега. Не мога да разбера как успяват да се измъкнат.

— Може би слуховете са верни и самият Император е забъркан в тази работа.

— Шът! Луд ли си? Такива неща не се мислят, камо ли да се казват на глас! Императорът навсякъде има очи и уши.

— Хайде да тръгваме. Няма какво да правим сега, а и става студено.

Утре на светло ще се върнем и ще огледаме мястото. Може би наистина има някакво скривалище наоколо.

Облечените в униформа мъже се отправиха обратно. Ани въздъхна облекчено. Не разбираше какво се беше случило и защо не бяха я забелязали. Мъглата още стоеше пред очите й и покриваше цялото й тяло. Ани се смъкна покрай стената и седна в подножието й. Успокояваше ударите на сърцето си. От мъглата пред нея се разстилаще мека топлина. Чак тогава разбра, какво се беше случило. В страха си тя съвсем забрави за Боар. А тази мъгла пред нея беше именно той.

— Какво направи? — попита тя объркана.

„Превърнах се в част от зидарията. Те не можаха да те видят зад нея.“

— Но физическите форми те изтощават! — Ани се разтревожи за него. Бяха много близо до града, а там Сатара бе разположил по-чувствителни сензори за откриване на ментални излъчвания. Боар трябваше да се крие непрекъснато зад достатъчно плътни прегради, за да не задейства алармата. Това изискваше цялото му внимание и енергия.

„Не се тревожи за мен. Аз ще се оправя. Освен това аз не съм приел точно физическа, а само достатъчно плътна астрална форма. Отражението й създава впечатление на твърдост. Ако те бяха решили да докоснат зидарията, нещата щяха доста да се усложнят за нас.“

Ани изтръпна. Отново проработи земното й въображение и тя вече се видя в някой сатариански затвор заедно с други контрабандисти. А от спомените на съветника знаеше, че това далеч не бе най-хубавото място, на което можеш да допаднеш. Отърси се от мрачните си мисли и реши да си поприказва с Боар. Но бързо усети умората му.

— Защо все още поддържаш тази форма, след като те изтощава така. Мъжете си отидоха и скоро няма да се върнат.

„Защото ще измръзнеш в този студ. Навън е минус 18 градуса, а ти не си подходящо облечена за такива температури. Нощно време сатарианите не могат да остават навън. Това е равносилно на смърт. След няколко часа тук ще стане минус 30 градуса. Трябваше да стигнеш града навреме и да намериш някакъв подслон. Но аз се радвам, че имам възможността да бъде още малко с теб. От утре ще разполагам с достатъчно време да възстановя силите си, докато те чакам.“

Ако можеше, Ани щеше да го прегърне. Някъде вътре в нея извираше чувството й за благодарност и любов. Тя направи съзнателно усилие да прехвърли тази енергия към него, за да му помогне с нещо. Не знаеше дали той може да се възползва от нея. Неговата същност остана за нея напълно непонятна. Въпреки това, тя чувстваше тяхната близост, общия им начин на изразяване. И това, че беше едно с него, колкото и абсурдно да изглеждаше това. Продължаваше да събира енергия в себе си и да я излъчва към Боар. А той нежно я обгръщаше с топлината си. Времето беше спряло и нищо друго освен тях вече не съществуваше …

Събуди се от топлите лъчи на Голямото слънце. Малкото скоро щеше да изгрее. Небето просветля съвсем и каменния зид на коритото започна бързо да се загрява. Ани още седеше в малката вдлъбнатина с притиснати към гърдите колене. Спомни си за мъжете от снощи и намерението им да се върнат. Стана бързо и раздвижи вкочанясалите си крака. След няколко подскока на място усети, че силите й се връщат. Беше пълна с енергия.

Огледа се по навик за Боар и чак сега забеляза отсъствието му. Започна да го търси наоколо, но нямаше и следа от него. В главата й нахлуха спомените от снощи и тя започна да се тревожи. Тогава чу мислите му:

„Не ме търси и не се тревожи. Трябваше да се оттегля веднага, щом температурите позволиха това. Върнах се в планината. Сензорите са по-чувствителни след изгрев слънце, отколкото при залез. Не става дума за моята безопасност. Ако Сатара разбере, че тук се намира ментално същество, можеш да отпишеш цялата мисия. Не мога да рискувам това. Дори това, че разговарям сега с теб е опасно. В рамките на града няма да можем да общуваме. Въпреки това не мисли, че друг партньор щеше да ти бъде от по-голяма полза. Много скоро щяха да го разконспирират като шпионин и той нямаше да има достатъчна сила да устои на разпитите на Сатара. Ти си по-различна от тях, но тази разлика ще проличи, чак когато попаднеш в много трудни ситуации.“

Боар замълча и Ани се замисли какво ли я правеше по-подходяща за изпълнението на тази задача от милиардите други хора на Земята.

„Не мисли сега за това — продължи той, — концентрирай се върху предстоящата задача. Аз ще те чуя, където и да си, нищо, че няма да отговарям. Когато се сдобиеш с Камъка, вземи го в ръцете си и му се довери. Той ще ти покаже пътя за бягство. Аз ще те чакам в района извън замъка в момента, в който вдигането на тревога вече няма да има никакво значение. Качи се в равнината и тръгвай. Скоро тук ще пристигнат двамата от снощи. Желая ти успех. Знай, че те обичам и че ще бъдем заедно — и живи, и мъртви. Късмет!“

Ани за миг остана като зашеметена. Отсега нататък тя щеше да бъде сама. За кратко в нея се надигна чувство на самосъжаление, но тя просто го изхвърли от съзнанието си и усети изключителна яснота на ума. Изкачи се по ниския зид в равнината и решително се отправи към портата на градската стена. Въпреки ранния час, по пътя имаше доста сатариани, съпроводени от волски талиги, пълни със стоки за Главния град.

След като я прегледаха дали не носи билка със себе си, без никакви въпроси я пуснаха да влезе в града. Покрай градската стена, откъм вътрешната страна, имаше околовръстен път, който се разширяваше пред портата в малък площад. Тук сладкарите вече чакаха ранните посетители на града с прясно изпечените си закуски. Селяните напускаха домовете си, щом изгрееше Голямото слънце, за да стигнат при изгрева на Малкото, портите на града. Нямаха време да закусват в къщи и сладкарите правеха завиден оборот в този ранен час.

Ани си спомни кои закуски бяха най-вкусни според съветника и си купи от тях. Още топли, те се оказаха наистина превъзходни. Тя се отправи заедно с големия поток от хора към центъра на града. Знаеше, че повечето от селяните щяха да продават стоките си на кварталния пазар, на десетина километра разстояние от градските порти. Само някои от тях щяха да продължат, за да стигнат късно вечерта централния пазар близо до крепостта. Там цените бяха по-високи, но разходите за пренощуване неутрализираха донякъде по-голямата печалба.

Големият град не предлагаше транспорт за селяните и стоките им. Само приближените на двора, полицията и неколцина богати търговци имаха право на агатори — нещо като коли на въздушна възглавница.

Притежаването им подлежеше на разрешение лично от Императора. В крепостта имаше работилница, където агаторите се произвеждаха и продаваха на правоимащите лица. Тайната на движещата ги сила принадлежеше на Императора. Никой не разбираше как енергията на ригозите вдигаше тези машинки във въздуха и ги задвижваше. Същото се отнасяше и за осветлението и отоплението на двореца. Хората приписваха действието им на магическите сили на Императора. Твърде много се страхуваха от него, за да любопитстват.

Бившият съветник естествено притежаваше агатор и Ани знаеше как изглеждат и се управляват. Имаше форма на овална обърната чиния с височина от седемдесет сантиметра до метър и двадесет. Седалките бяха от една до осем, в зависимост от размера. Най-големите стигаха до шест метра дължина и три метра ширина. Но те не можеха да се движат из тесните улички на града. Използваха се за бойни машини в полеви условия.

Въпреки че на Сатариус не познаваха войната — тъй като бяха един-единствен народ с централно управление, от време на време имаше въстанически настроени групи от населението и се стигаше до кървави разправи. Освен това полицията трябваше да се бори с разбойниците и контрабандистите.

Малките агатори не надвишаваха метър и половина дължина и метър ширина, движеха се бързо и безшумно и бяха изключително маневрени. Само най-близките хора на Императора притежаваха такива — самият той, синът му, жена му, началникът на охраната и двамата първи съветника. Управляваха се по друг начин, пазен в тайна под смъртна заплаха.

Какво ли щеше да стане, ако Императорът разбереше, че тя знаеше да управлява и големия и малкия агатор? Трябваше само малко да упражни пръстите си и да автоматизира този процес.

Тълпата около нея се сгъстяваше и тя разбра, че трябва вече да са наближили пазара. Огледа се. Освен за агаторите, имаше спомени и за града. Съветникът беше израснал в него и го познаваше добре. Прав беше Веова — Са-тара бе допуснал голяма грешка, когато им бе поднесъл тялото на изменника като подарък. Тя никога нямаше да се оправи в тази лудница без неговите спомени.

Огромният площад беше пълен с народ, провиращ се между сергиите на търговците. Имаше всякакви плодове и зеленчуци, а в другия край продаваха стоки за домашна употреба. Ани ги разглеждаше с любопитство. Но нямаше време да се шляе. Трябваше да стигне до вечерта в самия център на града, а разчиташе само на краката си. Купи си едно по-топло наметало и нещо като раница, след досаден пазарлък с търговеца. Разполагаше с достатъчно пари, но щеше да направи впечатление, ако не се пазареше за цената. Наблюдаваше другите купувачи и се справи относително добре.

След комплимента, че на толкова хубава жена не може да се откаже, тя се сдоби с двете неща на половин цена. Повтори същото при покупката на малко плодове и орехи. Само хлябът имаше твърда цена и тя си взе достатъчно за два дни.

Можеше да не купува тези неща сега, но се чувстваше относително защитена в голямата блъсканица на пазара. Имаше намерение да контактува с местните жители колкото може по-малко. Страхуваше се да не извърши или каже нещо не прието и така да направи впечатление.

Пъхна покупките си в раницата и я метна на гръб. Беше тежичка, но тя я носеше с лекота. Бяха й дали здраво тяло, силно дори за сатарианка.

Тук жените бяха по-едри от мъжете. Те вършеха тежката физическа работа, а мъжете се занимаваха със сметките, търговията, управлението и опазването на натрупаното знание. Общо взето, нищо ново. И на Земята не е по различно, само че там жените са наказани допълнително от природата — по скоро от Създателя, както Ани вече знаеше — с по-слабо тяло от мъжете. Така попадаха под робството им. Нещо, което на Сатариус не познаваха. Тук разделението на труда имаше по-справедлив характер и нямаше дрязги и борба за надмощие между половете.

Централизираната система за управление на планетата позволяваше израстване в йерархията от най-ниското ниво. Социалното разслоение се получаваше по естествен път. Нямаше особено значение дали си се родил в дворец или в селска колиба — в центъра на вниманието бяха способностите на индивида. Естествено, богатите и тук имаха по-добри възможности да дадат добро образование на синовете си, но талантът се ценеше повече. Имаше специално обучени чиновници, които обикаляха планетата и издирваха надарените деца. Събираха ги в интернати и ги обучаваха добре. Най-умелите можеха да се надяват на кариера — в двора. Жените се обучаваха в практични неща, те бяха царете на производството.

Ани осъзнаваше, че сигурно духовният й свят се различаваше доста от този на една сатарианка. Имаше чувствата и интелекта на земна жена, комбинирани със знанията на сатариански мъж. Боеше се тази разлика да не личи много ясно и затова предпочете да не общува с тях.

Провираше се из тесните улички. Общо взето не й беше трудно да спазва вярната посока. Въпреки на пръв поглед хаотичното застрояване имаше строго спазена система. Главните булеварди водеха звездообразно към крепостта в центъра на града, а главните улици ги свързваха радиално. Видян от небето, градът беше построен при строго планиране. Но вътре в кварталите, между главните булеварди и главните улици, всяка община си строеше, както си искаше. Разнообразието на вкусовете и стиловете беше забележително.

Привечер стигна до централния пазар, недалеч от крепостта. Усещаше лека умора и се огледа за странноприемница, където можеше да остане за през нощта. Селяните винаги нощуваха в близост до пазара, за да изнесат стоката си на следващия ден и наоколо имаше много сгради с табела, на която беше нарисувано нещо като легло. Не предлагаха кой знае какъв лукс. В една стая имаше обикновено от пет до десет нара, но на уморените пътници и те вършеха работа.

Хареса си една триетажна сграда, относително добре поддържана и посещавана от разнообразна клиентела. Влезе вътре и отиде до тезгяха, зад който стоеше някакво момче.

Поиска място за пренощуване и момчето я огледа с любопитен жаден поглед.

— О, госпожо, имате голям късмет. Имаме едно свободно легло в двойна стая. Малко е скъпичко, вярно, но вие сигурно можете да си го позволите. На друго място няма да намерите. Утре ще е третото за годината публично изпълнение на присъдите. Лично синът на Императора ще присъства на зрелището. Половината град ще дойде да гледа, както и много хора от провинциите. Така че навсякъде ще е заето. Преди малко случайно се освободи едно място.

Бъбривото момче й досаждаше, но информацията беше интересна. Тя слушаше внимателно, докато той й обясняваше къде ще се състоят наказанията и какви са присъдите. От спомените на съветника знаеше за слабостта на Урзу, синът на Императора, към тези представления.

— Но какво съм седнал да ви разправям — продължаваше момчето, — вие сигурно сте дошла специално, за да видите наказанията. Жалко, че този път няма да има екзекуция, само два пъти съм присъствал на такова зрелище. Само обичайния бой с камшик, пръчки и нарязване с нож.

Съдебната система на Сатариус също се отличаваше съществено от земната. Императорът имаше полицейска мрежа из цялата планета и областните управници носеха лична отговорност за поддържане реда в провинциите. Рядко имаше тежки престъпления като преднамерено убийство и грабеж и те се наказваха със смърт. Най-често срещаните престъпления бяха незаконната търговия, контрабандата и кражбите. Хванатите престъпници се вкарваха временно в затвора до края на сезона. Тогава във всяка провинция се събираше съд за един-два дни и обработваше всички налични случаи. Затворниците обикновено сами си признаваха престъпленията, за да излязат по-бързо на свобода. Нямаше смисъл да лъжат. Само щяха да им дадат Коморовата звезда8, а тя не можеше да бъде излъгана. И тогава наказанието щеше да се удвои.

Смъртните присъди издаваше лично Императорът. За контрабанда на билката — тукашно лекарство и наркотик — се полагаше нарязване на кожата на ръцете и лицето. Така оставаха трайни следи и контрабандистите можеха да се контролират пй-лесно. За стопански престъпления наказанието бе парична глоба и бой с пръчки. За кражбите — бой с камшик. Ани се възхищаваше на простотата и ефикасността на тази система. Способността на Императора да чете мислите на подчинените си имаше и своите добри страни. А за там, където не присъстваше лично, той беше измислил този детектор на лъжата — Коморовата звезда.

Империята на Сатариус съществуваше от доста време. Знаеше от Боар, че малко преди да се роди внук на Императора, той умира при някакъв нещастен случай или от болест. След това Сатара се преражда във внука си, и когато порасне достатъчно, той отнема трона от баща си. През цялото това време смазаната машина на управлението на планетата работеше по инерция. По този начин Сатара управляваше тази планета почти без прекъсване направо от физическото ниво.

Стабилността на системата имаше и своята цена. Прогресът на тази цивилизация напредваше изключително бавно. Но доколко това е недостатък, Ани не се наемаше да прецени. Сигурно някога тази машина ще забуксува и тогава или всички ще загинат, или ще има качествен скок в развитието.

Показаха й стаята и тя остави вещите си на леглото. Това име беше прекалено луксозно за кушетката до едната стена на стаята с две кожи за завиване. На другата стена имаше също такова легло с разхвърлян по него багаж. От съквартиранта нямаше и следа и Ани се зачуди какво да прави до залеза на Малкото слънце.

Напусна странноприемницата и се разходи из пазара. Търговците опаковаха стоките си и ги превозваха до складовете на няколко преки оттук. Утре щяха да продължат продажбата или да се запътят обратно за дома. Всичко ставаше стегнато и делово. Въпреки теснотията рядко се чуваше някоя ругатня. По павирания площад вдигаха шум само копитата на воловете.

От замъка се виждаше само крепостната стена и голямата кула. Тази крепост заемаше площ от близо квадратен километър. Ани нямаше време, а и нямаше смисъл да я заобиколи. Спомените на съветника оживяха в нея, при вида на това място и тя почти се идентифицира с него. Знаеше всяка сграда в крепостта, появиха се спомени за жени-любовници, приятелите и семейството. Той имаше жилище в замъка, но беше настанил семейството си извън него, близо до главния вход. Там се чувстваше по-сигурен. Никак не беше приятно да се живее близо до Императора. Нямаше сатарианин, който да не се страхува от него. Присъствието му в замъка се усещаше навсякъде.

Ани нарочно прекъсна спомените на това място. Не искаше страхът на съветника да й повлияе и пазеше място за собствени впечатления.

Но дори така, погледнат отвън, замъкът не правеше приветливо впечатление. Тя пообиколи още малко и откри мястото, където утре щяха да се състоят наказанията. Тук площадът беше застлан с по-големи павета и очертан от дебела бяла линия. Тук-там стояха групички „туристи“, дошли специално за зрелището, обсъждайки оживено предстоящото събитие.

Изведнъж Ани усети самотата си. Не беше на мястото ся в този град, на тази планета. Спомни си за децата и мъжът й, и се зачуди какво ли правят без нея. Засмя се вътрешно на себе си. Ангарите й бяха обяснили, че ще я върнат към същия момент, от който я бяха взели. Тя се намираше във времеви прозорец. Никой нямаше да забележи нейното отсъствие и самата тя нищо нямаше да помни. Ако нещо й се случеше тук, щяха да върнат трупа й. Просто по неясни причини щеше да е починала през нощта. Дали от неприятната мисъл или от студа — тръпки я побиха и тя побърза да се прибере в странноприемницата.

На другото легло спеше възрастна сатарианка. Ани се събу тихо и легна на кушетката. Затвори очи и помисли за Боар. Пожела му лека нощ й по навик очакваше отговор. Такъв нямаше и тя си спомни думите му. Въздъхна разочаровано, обърна се и заспа.

Утрото беше хладно и дъждовно. Наближаваше зимата и Ани извади новото си наметало. Съквартирантката й хвърли леко завистлив поглед. Не се бяха поздравили. Между равнопоставени формалностите не бяха приети. Ани си взе раницата и напусна смрадливата стая.

Навън имаше доста народ въпреки дъжда. Още снощи беше забелязала нещо като парк наблизо и се запъти към него. Седна под едно дърво и изяде закуската си. Нямаше какво да прави и наблюдаваше децата, играещи наоколо. Момичетата се боричкаха, а момчетата играеха с шарени топки. Усмихна се. Все едно виждаше картина, обратна на земната. Нямаше възрастни гледачи. Сатариус беше безопасно място за децата. Не познаваха пътно-транспортните произшествия освен някой-друг прегазен от волска кола. Но последното беше малко вероятно, като се имаше предвид колко бавно се придвижваха те.

Едно от момчетата пристъпи към нея, изучавайки я обстойно.

— Мам, вие сте много красива. От далеч ли идвате?

— Да, от планината Кибу — отговори Ани. Тази планина бе възможно най-далечната, за която се сети в момента. — А вие не сте ли на училище? — попита тя от своя страна.

— Не, днес е свободен ден заради изпълнението на присъдите. Когато спре дъждът, ще отидем на площада да гледаме. Вие ще дойдете ли? — момчето беше будно и любознателно.

— Да. За първи път ще видя такова нещо. — Ани подържеше разговора от скука. А и се надяваше да разбере още нещо за Урзу. — Разбрах, че и синът на Императора ще бъде там. Никога не съм го виждала. Хубав мъж ли е?

— Аз не го харесвам. — нацупи се момчето. — Той е голям фукльо и само се прави на важен със скъпоценностите си. Много е глезен, иска всичко да му принадлежи и всички да го слушат. Аз съм само на десет години и съм по мъж от него!

— О, сега май прекали — засмя се Ани, — какво ще стане, ако Императорът чуе какво разправяш за сина му.

Момчето не се изплаши: — Нищо няма да ми направи. Всички знаят, че и той е недоволен от сина си и му се кара всеки ден за лудориите.

Това беше ново за Ани. Съветникът беше умрял преди няколко години и, въпреки че тук почти нищо не се променяше, Урзу беше пораснал. Явно слабите му страни се бяха развили през това време. Момчето продължаваше да се възмущава:

— Много обича красивите жени, особено ако могат да въртят силно камшика. Казват, че като момче сам е опитвал да наказва осъдените с бой, но сега повече обича да гледа. Избира хубави момичета от публиката и ги кара да изпълняват наказанията.

— Не ти ли е неприятно да гледаш как бият хора? — попита Ани малкия си събеседник.

— Защо? Те са крадци и мошеници. Трябва да се бият по-силно! — Той размаха ръка, като че ли държеше пръчка в нея и наказваше някой голям злосторник.

Дъждът беше спрял. Другите деца се събираха и повикаха момчето.

— Елате с нас! Трябва да тръгваме, за да намерим място в първата редица. После ще има много хора.

Ани стана, момчето я хвана за ръка и те се затичаха. Беше й трудно да го следва. Мъжете тук бяха по-хилави от жените, но доста по-бързи. И другите момчета изпревариха момичетата.

След пет минути те пристигнаха на площада, където покрай бялата линия почти не беше останало място. Седнаха на мокрите павета. Зад тях се нареждаше вече следващия ред. Половин час по-късно на площада остана свободно само мястото в средата, оградено с плътна стена от зяпачи.

Откъм крепостната стена се образува коридор и в кръга влязоха момичета с фанфари. Представлението започваше. След тях пристъпиха съдии в дълги червени роби и изпълнителите на присъдите, въоръжени с дълги пръчки, плетени камшици и закривени ножове с красиви дръжки. Всички бяха в кожени униформи. Съдиите до един бяха мъже, а изпълнителите жени.

Ани вече се питаше какво прави тук. Не я блазнеше много „удоволствието“ да гледа как измъчват нещастниците, но трябваше да се запознае с обичаите, а и вече не можеше да мръдне от мястото си.

Чу се тропот на затворнически налъми. В кръга влизаха осъдените престъпници, облечени само с кожени препаски. Бяха от двата пола и трепереха от студ. По някои от тях личаха следи от предишни наказания. Лицето на една от жените беше обсипано с грозни белези.

— Това е известна контрабандистка — обади се момчето. — Страшно издържа на болка и няма да издаде и звук, докато й нарязват кожата.

— Не виждам къде ще я режат сега — цялата е в белези — отговори Ани. Усетила бе възхищението в думите на момчето и се зачуди дали не беше избързала, като определи съдебната им система за ефикасна.

Осъдените седнаха в самия край на кръга — срещу съдиите. Децата бяха подбрали добро място за гледане. Засега имаха свободен поглед върху средата на площада.

Чуха се викове и силно вълнение обхвана тълпата.

— Урзу, Урзу пристига!

Всички вдигнаха глави към небето и Ани видя да наближава триместен агатор и да се върти над събраното множество. Хората размахаха ръце за поздрав и викаха името на сина на Императора. Виждаше се само гладкото дъно на агатора. Всички бяха станали и Ани участваше в спектакъла. По нещо личеше, че тук няма истински възторг, а само се играе театър. Това поздравление беше традиция, която се спазваше.

След няколко кръга агаторът кацна в средата на площада и от него излезе Урзу. Беше съпроводен от две хубавици, които седяха на задните седалки. Тълпата още веднъж вдигна врява и утихна.

Синът на Императора се оказа слабичък младеж, хилав дори за сатарианин. Имаше бледо лице със сенки под очите. Личеше си разпътния живот, който води. Въпреки възхитителната кожена дреха, цялата обшита с лъскав метал, той не вдъхваше страхопочитание или поне респект. Ани се изненада. Все пак от сина на Императора беше очаквала повече.

Урзу се завъртя веднъж в кръг, за да приеме поздравленията, качи се обратно в агатора и се отправи към съдиите. Там спря, за да наблюдава представлението, седнал в машината си.

Засвириха фанфарите и хората седнаха.

Един от съдиите излезе крачка напред и извика първия престъпник. Той се изправи и застана в средата на площада. Поклони се на Урзу и зачака. Съдията прочете присъдата и за какво е издадена: — За контрабанда — нарязване с нож!

Една жена от изпълнителките пристъпи напред, извади ножа си и с бързи, сръчни движения наряза лицето на нещастника на четири места. Едва след това мъжът успя да изреве и да закрие кървящите си бузи с ръце. Друга жена го хвана за раменете и го изведе по коридора от площада. Щяха да му превържат раните и да го пуснат.

Докато нещастникът викаше от болка, тълпата ликуващо ревеше. На Ани това й заприлича повече на душевна подкрепа, отколкото на злорадство.

Следващата беше известната контрабандистка. Още като извикаха името й, хората я, приветстваха с възгласи. Жената беше на средна възраст, имаше силно мускулесто тяло и горда изправена стойка. Нарязаха двете й ръце, тъй като лицето й вече беше цялото в белези. В настъпилата пълна тишина не се чу никакъв звук. Жената само стисна зъби. След няколко секунди напрегнато очакване, зрителите изреваха от възторг.

Въпреки болката, тя се усмихна на почитателите си, вдигна кървящите си ръце за поздрав и напусна сама кръга.

За Ани имаше нещо нереално в цялата тази работа. Не можа да се отърси от чувството, че присъства на някакъв спектакъл; че нито кръвта, нито болката са истински. Пред нея се изредиха още двама за нарязване, пет с наказанието „бой с пръчки“ и няколко за бой с камшик. Всеки удар се съпровождаше от всеобщ рев. Ани отдавна не се стараеше да участва в това кърваво представление. За щастие никой не й обърна внимание. Бяха останали трима за по-леки наказания с камшик, когато Урзу прекъсна деловия ход на изпълнението. Той слезе от агатора и обходи зрителите, мълчащи в напрегнато очакване. Загледа се внимателно в присъстващите жени и имаше вид на човек, който знае какво търси. Може би не беше толкова глупав, колкото изглеждаше.

След като стигна почти до средата, той махна с ръка на една млада жена малко навътре в тълпата и тя влезе в кръга с грейнало от щастие лице. Огледа я доволен и, без да й обърне повече внимание, продължи нататък. След няколко метра намери следващата. Беше високо момиче с къси къдрави коси и свиреп поглед. Личеше й колко е поласкана от честта, че синът на Императора я бе избрал.

Сърцето на Ани започна лудо да бие. Урзу наближаваше и тя се разкъсваше между надеждата и страха. Знаеше каква изключителна възможност й се представяше, ако още сега успееше да се запознае със сина на Императора. Това щеше да направи достъпа й до замъка много по-лесен. От друга страна, нямаше никакво желание да участва в жестокия спектакъл и да бие тези нещастници. Не знаеше от какво се страхува повече — от това да бъде избрана или напротив, да бъде пренебрегната.

Той застана пред нея с поглед отправен навътре в тълпата. Очите му бяха зелени, за разлика от повечето сатариани, които бяха с кафяви очи. Изглеждаше уморен и отегчен. Вече бе пристъпил нататък, когато погледите им се срещнаха. И двамата замръзнаха на място. Ани изведнъж осъзна, че вече няма връщане назад. Нещата потръгваха, подпомагани от неизвестен закон. Нямаше място за случайност. Тя за миг прозря неизбежността не само на тази среща, но и на съществуването си въобще.

Обхвана я пълно спокойствие. Погледна го право в очите и той отклони смутено погледа си. Направи знак да го последва и я заведе при другите две момичета в средата на кръга. Чуваше се одобрителното шушукане на зрителите. После Урзу се върна в агатора.

Една от изпълнителките им даде по един камшик и им обясни набързо как да си служат с него. Накара ги да направят няколко опита във въздуха. Първото момиче имаше проблеми и другото — високото, й се присмя презрително. Тя явно добре владееше техниката и завъртя сръчно камшика като професионалистка.

Когато дойде нейният ред Ани се питаше как ли ще се справи и първият й замах беше пълен провал. Без да обръща внимание на присмеха на конкурентките и на разочарованието на публиката, тя пое дълбоко въздух, освободи съзнанието си от всички мисли и замахна повторно. Чу се съскане и силен пукот. Публиката изрева от удоволствие. Очевидно трябваше да остави тялото си да действа само и да не мисли върху това, какво правеше.

Доведоха първия от тримата останали престъпници. Трябваше да получи само пет удара за дребна кражба. Първото момиче удряше старателно и зрителите отброяваха ударите на глас. На два пъти не уцели гърба на крадеца и повтори. Човекът имаше късмет и остана доволен от лекия бой. Но Урзу, изпълнителките и публиката се мръщеха на нескопосаната работа.

Втората размахваше камшика с такава ярост, като че ли крадецът бе окрал самата нея. Седемте й удара съсипаха гърба на нещастника.

Дойде време и Ани да пристъпи към изпълнение на наказанието и тя се зачуди какво да прави. Трябваше да нанесе цели десет удара на младото момиче пред нея. Ако не я удряше както трябва, нямаше да й обърнат повече внимание, а тя беше длъжна да се възползва от появилия се шанс да приключи по-бързо с мисията си. Реши да не мисли. Шибна яко с камшика и на гърба на момичето зейна голяма рана. — Едно! — ревеше публиката.

Тя погледна осъдената и се погнуси от самата себе си.

Горкото момиче! Трябваше бързо да измисли нещо. Вдигна ръка и замахна за втори удар. Внимателно следеше летежа на ремъка и точно преди той да докосне гърба на девойката, дръпна рязко камшика. Чу се плясък, но камшикът остави само зачервена резка върху кожата. Беше успяла в последния момент да отнеме силата на удара. Продължи така докато ударите станаха десет. Момичето я погледна с благодарност. Само първият удар щеше да остави белег. Публиката не виждаше гърба на момичето и не разбра измамата, но Урзу видя какво прави и я погледна учуден. Ани захвърли камшика и се отправи демонстративно към мястото си.

Момчето до нея я погледна с възхищение: — Страхотна беше! Нали ти казах, че ще се харесаш на сина на Императора. Виж, сега идва да те покани в замъка. Ани погледна и видя как Урзу изгони от агатора двете момичета, издигна се във въздуха, спря пред нея и с жест я покани да седне зад него. За момент тя се подвоуми. Дали нямаше да е тактически по-правилно да не се съгласи веднага? Реши обаче, че така ще изложи Урзу пред целия град, а от това нямаше никаква полза. Скочи на крака и с усмивка се качи зад него. Той вдигна агатора високо и, без да прави нов кръг над събраното множество, отлетя с висока скорост направо към портите на крепостта.

Огромните, високи десет метра врати на главния вход се отвориха и агаторът влетя в двора на замъка. От двете страни се виждаха стопански и жилищни сгради с павирани улици между тях. Доближиха красив дворец, разположен сред ниска растителност. Заобиколиха го с рязък завой и кацнаха на малка площадка зад него. На нея имаше още два агатора, единият от който едноместен. Ани се огледа внимателно. Всичко изглеждаше така, както си го спомняше съветникът. В двореца бяха покоите на жената и сина на Императора. Самият Император обитаваше голямата кула й почти не я напускаше. Оттатък двореца имаше разни други сгради и работилници; Ани нямаше време да изучи добре обстановката, тъй като Урзу й заповяда да слезе и да го последва.

„Не е особено уютно място“ — помисли си Ани, когато влезе в сумрачния и хладен дворец. Появи се един лакей и я покани да тръгне с него. Урзу се отправи в друга посока.

Вървяха по един почти безкраен коридор, целия изрисуван със сцеди от великите подвизи на Императорите от няколко поколения. В края на коридора лакеят отвори тежка дървена врата. Ани влезе в относително светла просторна стая. Вратата се затвори зад нея и останала сама, тя се огледа. Прозорец с тежки пердета, дървени резбовани скринове покрай стените, в средата огромен диван с множество възглавници, дебели килими на пода и камина. Стаята се отопляваше допълнително от две зидани печки. В средата на дясната стена имаше друга врата. Тя отиде да види какво има зад нея.

Оказа се малка спалня с обикновено легло, шкаф с дрехи и печка. Спартанската обстановка контрастираше силно с другата стая.

На отсрещната стена имаше втора врата, която водеше в нещо като баня. Когато видя легена с отходна тръба и резервоара с вода над него, Ани се зарадва на възможността да се измие. Водата имаше стайна температура, но тялото й я възприе нормално. Хигиената явно още не беше издигната в култ на тази планета и условията трябваше да се броят за царски.

Среса косата си с гребен, който намери до легена и изведнъж усети внезапна умора. Не беше правила нищо от сутринта, ако не се броят няколкото удара с камшик, но изглежда се беше изтощила от непрекъснатото напрежение. Легна на леглото, зави се и заспа.

Събуди се от неприятното чувство, че е наблюдавана. Отвори очи и като видя над себе си учуденото лице на Урзу, бързо се изправи и се извини:

— Не спах добре последните нощи и се почувствах изморена.

На лицето му се появи лека усмивка: — Ти си много странно момиче. От къде идваш?

Ани реши да се придържа към веднъж използваната вече лъжа.

— От планината Кибу. Живеех там с баща си. Той умря и аз тръгнах да си търся късмета в Главния град — отговори тя без излишни подробности.

— А как се казваш? — Попита Урзу.

— Ани.

— Странно име.

Може би щеше да е по-добре, ако беше измислила друго име, но вече беше късно за това.

Той я покани в голямата стая и те седнаха един до друг на дивана. Близостта му не предизвикваше у нея никакви чувства. Все едно седеше до някакво дете. Сравнението беше подходящо. Той все още беше юноша, малко по-възрастен от големия й син. Изглеждаше малко безпомощен и тъжен, и в нея са надигнаха майчини чувства.

— Не ти ли е самотно в този голям дворец? — попита тя, влагайки повече топлина в думите си.

— Свикнал съм. А и често си каня компания. Днес ще те запозная с приятелите си. — За учудване на Ани той отговаряше простичко и без особено важничене. По това, което беше разбрала предварително за него, той би трябвало да има по-царствено поведение. За да я опровергае веднага, той изведнъж опъна гръб, погледна я строго и попита:

— Защо не удари тази крадла както трябва? Аз видях как я опази след първия удар.

Урзу едва ли имаше понятие за милосърдие и Ани трябваше да измисли приемливо обяснение:

— Хубаво и младо момиче беше. Защо да я обезобразявам? Може да се ожени за някой богат търговец и да няма вече нужда да краде.

— Да, но какво ти влиза това в работата. Ако хората от публиката бяха разбрали, щяха да те освиркат.

— Щях да го преживея — засмя се Ани. — Какво значение има тълпата? Важно е аз да се чувствам добре.

Ани нарочно провокираше малко Урзу. Искаше да разбере повече за него. Не знаеше докъде можеше да нахалства, без да го засегне и без да изглежда прекалено чужда. Последното явно не й се удаваше.

Той отново се сви, погледна я смаян и каза тихо, като че ли на себе си: — Никога не съм имал момиче като теб. Приказваш като баща ми.

Ани захапа устните си. Трябваше да внимава повече. Само това й липсваше — да заеме територията на Императора. Реши да мълчи и да остави Урзу да поддържа разговора. Загледа се в запалената камина и се замечта за компанията на Боар. През последните дни тя се беше разглезила от интелигентното им общуване и от обгръщащата му нежност. Копнежът по него я връхлетя с такава сила, че по бузите й се стекоха сълзи.

Урзу я погледна изненадан и смутен. Ани се стегна, избърса лицето си и обясни странното си поведение:

— Сетих се за баща си. Много го обичах. Живеехме сами в планината и той ме научи на всичко, което знаеше.

Стана й смешно от това оправдание. Замяната на Боар с понятието баща не беше толкова далеч от истината. Той наистина я бе научил на много неща, но далеч не на всичко, което знаеше.

— Сигурно за това си толкова различна — с известно облекчение продължи Урзу. — Обикновено жените не се обучават на знанията на мъжете. Това не ги интересува. Те обичат да се занимават с практични неща и не обичат да размишляват върху сложни проблеми. Майка ми по цял ден обикаля крепостта и гледа дали всичко е наред, дали върви производството в работилниците и дори проверява охраната, с което страшно ядосва главния комендант. Но тя никога не се интересува от разговорите ни с баща ми за управлението на планетата, за строежа на кристалите или как растат дърветата. Ти знаеш ли?

— Какво? — засмя се Ани. — Как растат дърветата?

За миг затвори очи и потърси в паметта на съветника съответната информация: — Семето съдържа цялата информация за бъдещия вид на голямото растение. То го прочита, както се четат лимеровите таблички, и започва да построява от минералите, които намира в земята, от водата и с помощта на лъчите на Голямото слънце, малки живи торбички, които се разделят и растат непрекъснато. И така след време пораства цяло дърво.

Ани все едно четеше от някакъв учебник — лимерови таблички — както ги наричаха тук. Съветникът имаше добра памет и тя направо цитираше. Погледна Урзу, за да види, какво впечатление направи с лекцията си.

На това момче днес му се случи да се чуди непрекъснато.

— А за движението на слънцата и луните знаеш ли? Почувствала се като на изпит, Ани продължи:

— Сатариус има две слънца и две луни. Те обикалят планетата на голямо разстояние. Слънцата са близки едно до друго и винаги се движат заедно на два часа разстояние. Най-напред изгрява голямото, после малкото. Луните са като малки слънца, но нямат собствена светлина. Те греят, защото отразяват светлината на Голямото слънце. Затова те не винаги светят през нощта.

Сатарианите добре познаваха процесите на планетата си, разбираха от биология и геология. Но астрономията им беше в начален стадий на развитие. Още не бяха открили хелиоцентричната система. Ани се стараеше да цитира само учебниците от средното училище за момчета и да не се впуска в по-големи подробности.

— Ха — извика доволно момчето, — това учат в училището, но въобще не е вярно! Баща ми казва, че само луните ни обикалят, а слънцата не. Ние обикаляме Голямото слънце и Малкото слънце също го обикаля, но е по-близо до него!

Скочил на крака, той обикаляше с гордо излъчени гърди дивана и грееше от самодоволство. Толкова беше горд от познанията си, че Ани едва се въздържа да не го приземи със своите доста по-точни сведения. Учуди се, че Сатара създаваше на този глупав младеж малко предимство пред останалите си подчинени, като го обучаваше по-добре. Нима обичаше сина си, въпреки че имаше намерение след време да го свали от трона?

Урзу престана да се пъчи и застана пред нея. Тя учудена видя разтревожените му очи.

— Не трябва да казваш това на никого. Баща ми каза, че това трябва да се пази в тайна. Закълни се в името на Императора, че няма да я издадеш!

Ани се усмихна. Значи така Сатара разпространяваше малко по малко нещо от своите знания сред този народ! Едва ли той беше толкова глупав, та да разчита на мълчанието на това слабичко момченце. Наистина хитър ход!

Изведнъж тя изпита силно желание да се запознае с Императора. Той й се виждаше най-интересната личност на тази планета и сигурно беше така. От ангарите знаеше, че той е бил най-умен сред тях, а от Боар, че дори в много отношения превъзхождал Веова. Но такава среща застрашаваше успеха на мисията и тя прогони това си желание.

— С удоволствие се заклевам да пазя тайната ти — отговори Ани. Коленичи пред Урзу с високо вдигнати ръце и с тържествен патос изрече: — Нека Императорът лично ме накаже, ако неговите познания стигнат до простосмъртния народ чрез моите уста!

Урзу я погледна смаян и промълви:

— Никога досега не бях чувал такава клетва. Имаш странен начин на изразяване.

Ани тихо се проклинаше. Не можеше да престане на демонстрира превъзходството си и рано или късно щеше да изпадне в беда. Трудно уцелваше границата между интересното момиче, което не изхвърляш при първа среща с друго, и безобидното човече, което не застрашава самочувствието ти. Добре поне, че засега бяха сами и това момче не беше достатъчно умно, за да разбере надигащата се опасност. Но й предстоеше доста по-трудно изпитание в компанията на неговите приятели. А сред тях имаше със сигурност и по-умни.

Потърси в гардероба на спалнята някаква по-хубава дреха за вечерното събиране. От вътрешната страна на вратата имаше голямо огледало и Ани за пръв път се видя в новото си тяло. Леко мазната кафява кожа подчертаваше всеки мускул. Изглеждаше като културистка след дългогодишни тренировки, но не толкова суха. Краката й не бяха дълги, затова пък много яки. Гърдите имаха среден размер и бяха добре стегнати. Правата черна коса стигаше до средата на гърба и след измиването изглеждаше лъскава. Сигурно и на Земята щяха да я харесват. Очите й бяха кафяви като на всички сатариани, които срещна досега. На Сатариус не познаваха различни раси. Доколкото знаеше само Императорите и техните преки наследници имаха зелени очи.

Сложи къса поличка от здрава тъмночервена кожа и елече в същия цвят. Намери в едно чекмедже ножица и наряза долния край на полата на ивици, така че да се вижда цялото бедро. За да открие част от корема отряза елека почти до гърдите си. От отрязаната кожа измайстори три гривни, като я наряза на тънки лентички и ги завърза и усука. Сложи ги на шията и ръцете си. Имаше нужда от още малко лъскави камъчета, за да си придаде перфектен вид, но не намери никакви украшения. Завъртя се пред огледалото, одобри се и влезе в хола. Там стоеше лакеят и я чакаше. Очите му се уголемиха, когато я видя и Ани попита смутена:

— За първи път съм в града, нямам представа как е прието да се обличат жените тук. Добре ли изглеждам?

— Много сте хубава. Ще се харесате на Урзу и приятелите му. Виждал съм тук много момичета, но вие сте най-привлекателната. Имате вид на умно момиче.

— Благодаря за комплимента. Малко се притеснявам. Не знам какво се очаква от мен. — Ани се опита да събере малко информация за предстоящата вечеря.

— Не се притеснявайте! На тези приятелски събирания не се спазват никакви формалности. Ядат, пият и дъвчат билка. После се опияняват от нея и всеки се оттегля с момичетата си за да правят секс.

— Секс ли? — За това Ани съвсем не се чувстваше готова. Сигурно изглеждаше малко изплашена, защото лакеят продължи да обяснява:

— Да, но трябва да знаете, че Урзу не обича обикновения секс. Той ще поиска от вас да го удряте и биете с камшик. Чух, че добре работите с камшика, няма да ви е трудно. Ако искате нормален секс, трябва да тръгнете с някое от другите момчета. Но не ви препоръчвам да го направите още днес. Урзу ви харесва много и ще иска да бъде с вас.

— Не, нямам намерение да си харесвам друг. Притесни се, въпреки че би трябвала да очаква нещо подобно. Мазохистките наклонности на Урзу личаха още в детството му. Но не си представяше как ще се справи с ролята на домина. Във всеки случай това беше по-добре, отколкото да я накара да легне с него. Лакеят доста свободно говореше на тази деликатна тема. Изглежда на Сатариус не я смятаха за такава. Ани искаше да разбере и друго:

— Не съм взимала никога в живота си от билката. Баща ми забраняваше това. Какво става, когато се дъвче?

— Не е страшно — отговори услужливо лакеят — само не трябва да прекаляваш с нея. Щом ти е за първи път, сдъвчи само две-три листенца. Ако не ти стане нищо, можеш да вземеш още едно. Но след петото няма да владееш вече тялото и езика си. На начинаещи не се препоръчва повече. Тук всички младежи, след като достигнат пълнолетие, взимат от билката. Тя стимулира творческата и сексуалната енергия. Възрастните я употребяват като лекарство. Чул съм, че има някои хора, които не я одобряват, изглежда баща ти е бил от тях. Аз отдавна взимам билката и се чувствам добре. Не се плаши от нея.

— Благодаря, ще опитам — отговори Ани и за пореден път се учуди на бъбривостта на сатарианските мъже. Жените, които срещна досега, не се отличаваха с това качество. Значи и тя трябваше да се въздържа от приказки.

Попита за украшения и лакеят се извини и обясни, че украшенията на момичетата са подаръци от Урзу и те си ги прибират, когато напускат двореца. Тя със сигурност също щяла да получи по-нататък, но и така била много хубава.

Ани се замисли дали Урзу нямаше да я заведе някога в съкровищницата на баща му, но отхвърли тази мисъл като ненавременна. Все пак реши да покаже повишен интерес към дрънкулките.

Лакеят я покани да го последва и те се качиха на горния етаж. Заведе я до голяма врата, зад която се чуваше шум и смях. Той я отвори широко и я представи:

— Ани, от планината Кибу!

Стана й ужасно смешно. Ако знаеше преди, че ще я представят по този начин, тя би си измислила по подходящо име и родословно дърво. Например „Акабела, дъщерята на Тимоки, от равнината на деберафите9“. Но затова вече беше късно. Въпреки това йе съвсем забележително представяне, разговорите бяха замлъкнали и присъстващите се взираха в нея с нескрит интерес. За няколко секунди настъпи неловко мълчание. Ани забелязваше възхищението в очите на мъжете и завистта в очите на жените. Усмихна се на всички, поздрави — Здравейте! — и седна до Урзу, който, доволен от ефектното й появяване, й направи място до себе си.

Новината за новото гадже на сина на Императора отдавна беше обиколила замъка и всички знаеха как се бяха запознали. Дори тържеството беше организирано специално по този повод, тъй като досега не се беше случвало, Урзу да не се връща с ново момиче след сезонния съдебен процес.

Вдигнаха тост за поредното му завоевание и почнаха, без никакво притеснение да я обсъждат. Мъжете харесваха тялото й, а жените необичайното й облекло. На Ани се наложи да обяснява как беше направила гривните си и получи уважението на момичетата. Още утре всички щяха да започнат да опитват и Ани вече знаеше, че беше станала родоначалничка на нова мода.

Ядоха месо от бронирани мекати10 и пиха младо вино от папани. Бяха пет момчета и осем момичета, седнали удобно на големи възглавници край ниската маса. Момчетата неспирно разправяха някакви смешни истории, а момичетата им отвръщаха със смях и хапливи забележки. Компанията беше весела и Ани напълно разбираше, че Урзу предпочита да прекарва времето си в нея. Самият той беше доста умълчан и тя издебна подходящ момент, да попита момичето до нея дали винаги е такъв. Да — отговори то, — казват, че по това приличал на баща си.

След яденето всички се опънаха в полулегнало положение и извадиха билката. Торбичката с изсъхналите листа обиколи масата и всеки си взе, колкото искаше. Обикновено пет до шест листа. Ани си взе същото количество, за да не направи впечатление, но задъвка само две, другите скри в колана си.

Листата нямаха определен вкус. Тя внимателно наблюдаваше другите и на първо време не откри никаква промяна в поведението им. И на нея нищо й нямаше. Все още си разказваха разни историйки и се смееха. Скоро обаче забеляза, че разказите ставаха по-цветущи и смехът по-гръмък. Явно се бяха възбудили от билката. Ани взе още едно листбнце. Трябваше да изпробва действието на билката върху своя организъм и сега имаше тази възможност. Но и след четвъртото листенце усети само по-бързо протичане на мудната сатарианска мисъл. В главата й стана нещо познато. Възвърна си обикновеното състояние на хаотично мислене за поне три неща наведнъж, на вживяване във въображаемите ситуации, без да губи чувството си за реалните неща. Това си беше земен начин на мислене и тя се почувства удобно с него.

Но с другите се бе случило нещо. Момичетата бяха станали приказливи и се състезаваха коя ще разправи по-интересна история. А момчетата, които дотогава само приказваха, се бяха умълчали и все повече се притискаха към момичетата. Всичко много й напомни типичен земен купон. Тя се включи без проблем в лудото бъбрене на момичетата, без да спира да гледа на всичко това отстрани като наблюдател.

Най-накрая момчетата явно не издържаха повече. Всички си избраха по едно-две момичета, които се забавляваха страхотно с желанието им, и напуснаха стаята по двойки — по тройки.

Само Урзу се държеше различно. Той дори не направи опит да я докосне, въпреки че целият трепереше от възбуда. След като всички се изнизаха, той пое мълчаливо ръката й и я отведе две стаи по-нататък.

Ани направо се изплаши от обзавеждането. Приличаше й на камера за изтезания. В средата се намираше желязна кушетка с ремъци за завързване на краката и ръцете. Вместо възглавница имаше държател за глава с черна превръзка за очите. Стените бяха украсени с железни вериги, дървени пръчки и кожени камшици, познати й вече от наказанията тази сутрин.

Нямаше време, а и желание да се огледа по-подробно. Урзу вече стоеше пред нея и пожела да му разкъса дрехите.

Ани имаше съвсем смътна представа за това какво се очакваше от нея. Тъй като нямаше как да откаже, тя просто се подчини на всичките му желания. Разкъса дрехите му, завърза го за кушетката и го би с пръчки и камшици. Стараеше се да не го нарани, а той я подканяше към по-жестоко отношение.

Гнусеше се от самата себе си и само мисълта за трудната задача, която й предстоеше да изпълни, я спираше да не захвърли всичко и да избяга. Действаше като насън и с нетърпение чакаше края на този кошмар.

За щастие Урзу нямаше нужда от продължителна обработка и тя скоро се прибра сама в апартамента си.

Хвърли се на леглото с чувството, че всеки момент ще повърне и заплака. Копнееше за Боар, за нежните му думи и всепроникващата му топлота. Искаше й се той да е до нея и да я успокоява. Предизвикваше представата за неговото присъствие в себе си и се отдаваше на това чувство.

Успокои се малко и тогава отново изпита чувството, че напуска тялото си и литва нагоре към безкрая. Летеше с огромна скорост все по-далеч и по-далеч. Имаше само една цел и трябваше да стигне там. А там Боар вече я чакаше като лъчиста светлина, за да я поеме в себе си и да станат с нея едно цяло …

Събуди се с главоболие и тежест в крайниците. Трябваше й известно време, за да разбере къде се намира. Навън се виждаше Голямото слънце високо на небето. Затвори очи, за да се потопи отново в съня си, но не успя да върне хубавия спомен, който остана някъде в подсъзнанието й. Не Й се ставаше, но се насили. Изми се набързо и се облече в собствените си дрехи. Правеше всичко възможно, за да прогони неприятните спомени от края на вечерта и излезе като замаяна от спалнята.

В хола вече беше напалена камината и тя се просна на дивана, като се държеше с две ръце за главата. Почука се.

Влезе лакеят с поднос в ръце. Погледна я, усмихна се и остави пред нея чаша с горещо питие, оранжево на цвят. От него се носеше приятен аромат.

— Изпийте това! Ще ви помогне. Винаги е така, когато се взима билката за първи път.

Ани нямаше голямо желание да слага нещо в устата си, но се довери на опита на лакея. Отпи малка глътка от питието. Имаше приятен вкус. Лакеят сложи и чиния с малки кифлички на масата и с жест я подкани да яде. Изведнъж Ани усети вълчи глад и се нахвърли на кифличките. Някъде вътрешно се ядоса на невъздържаните си реакции, но не беше в състояние да ги управлява. Организмът си искаше своето и го взимаше неудържимо.

След като се нахрани и изпи съдържанието на чашата, тя се почувства по-добре. Лакеят стоеше още до нея и чакаше. Тя се облегна назад и поиска да узнае, дали е вече много късно.

— Не се притеснявайте. След тези събирания всички стават късно. Урзу още не е станал.

Само като чу името му, я втресе. Лакеят се усмихна и я успокои:

— Всички нови момичета реагират така на странните му желания. Рядко се случва момиче да изпитва удоволствие от това. Но после свикват. Ще свикнете и вие. Той не е лошо момче. Винаги се е чувствал потискан от баща си и от майка си. Трудно му е да си намери равнопоставено място в това семейство. Всички, които го познават по-отблизо, го обичат.

— Биеха ли го като малък? — попита Ани. Главоболието й беше престанало и тя отново прояви интерес към другите.

— Баща му никога, но майка му често. Все не беше доволна от него. А и сега не е. Смята, че му е време да се заеме с държавните дела. А Урзу няма никакъв интерес към властта. Страхува се като всеки друг от баща си. Не иска да се бърка в неговите работи. Ако питате мен, много умно постъпва. — Лакеят взе подноса и се запъти към вратата.

Ани го спря в последния момент, за да попита:

— Ще ми позволят ли да се разходя по двора и да се огледам малко наоколо?

— Можете да обикаляте спокойно — отговори лакеят, — само не влизайте в работилниците, преди да получите разрешение от господарката.

Закуската имаше чудодейно въздействие и Ани отново се чувстваше във форма. Тя си взе наметалото и излезе от двореца. Въздухът беше свеж и хладен и проясни главата й.

Дворецът се намираше в средата на крепостта. Зад него имаше голям площад, пълен със забързана прислуга и няколко придворни. Лесно се различаваха едните от другите. Прислугата и работничките носеха униформи, а придворните се разхождаха с важен вид в разнообразно облекло, украсено с пайети от лъскав метал. Никой не се мотаеше просто така, всички, изглежда, имаха някаква работа.

Тя си, „спомни“ някои от тях, но не всички. Не само защото бяха минали няколко години, откакто съветникът умря. Хората, работещи в една сфера на дейност, рядко имаха контакт с тези от друга сфера. Бившият съветник на Императора познаваше в подробности голямата кула, но почти не беше влизал в двореца. За тази, както и за повечето стопански сгради, се грижеше жената на Императора.

Пред двореца имаше малък парк и алея към главния вход. Ани зави надясно. Разположението на сградите имаше нещо общо с кварталите в града. Бяха разхвърляни хаотично в рамките на крепостта. Ясно се различаваха жилищните сгради близо до двореца за придворните и прислугата, от складовете и работилниците, които се намираха по към крепостната стена.

Самата стена беше висока поне тринадесет метра и в основата си бе към пет метра дебела. На всеки тридесет метра имаше малка кула с тесни отвори за наблюдение. Върху стената: патрулираха часовите от охраната. Ани не разбираше защо им е тази крепост и тези военни, след като цялата планета принадлежеше на Императора. Това явно бяха исторически останки. Някога е имало повече държави на Сатариус и войни между тях. Сега тези стени пазеха сърцето на Империята от бунтове сред населението.

Крепостта имаше още един вход, разположен срещу главния. Той служеше главно за стопански нужди. В основата на голямата кула имаше трети малък вход. Той се използваше само от Императора и първите му съветници.

От работилниците се вдигаше доста шум, но Ани добре помнеше съвета на лакея. Сигурно щеше да има възможност да се запознае с майката на Урзу и да помоли за разрешение да ги разгледа.

Стигна до голямата кула, вградена в крепостната стена. Дори на нея тя навяваше страх. Сигурно й се предаваха страховете на съветника. Беше поне осемнадесет метра в диаметър и имаше девет етажа. Завършваше с подвижен купол. Това беше обсерваторията на Императора. Там той не допускаше никого, освен един прислужник, който никога не напускаше горните етажи на кулата.

На деветия етаж се намираше лабораторията и работилницата му. В тях той изобретяваше машините и изработваше детайли за производство на енергия за агаторите, печките и лампите. Или, както казваха тук, се занимаваше с магията си. По-надолу се намираха жилищните му помещения, а под тях голямата заседателна зала.

Първите етажи бяха заети от работните помещения на съветниците и държавните служители. На четвъртия етаж, на височината на крепостната стена, имаше голяма приемна. Етажите бяха свързани със стълби. Имаше специален асансьор, който стигаше от дълбокото подземие до обсерваторията. Намираше се в средата на кулата и се ползваше само от Императора.

На два етажа под земята се простираше хазната и най-отдолу съкровищницата на Императора. Оттам имаше таен изход към града през тунел с отклонение, излизащо извън градската стена. Но дори първият му съветник не знаеше къде се намираше изхода.

Пред кулата се простираше издигната площадка с агатори. Ани видя два едноместни, два триместни и един пет-местен. На пръв поглед по нищо не личеше коя от машините беше на Императора. Тя ги погледна внимателно, докато откри малки странни знаци на долния ръб на единия от едноместните. Нямаше съмнение, този трябваше да е негов. Значи си беше у дома.

При мисълта, че той може би я наблюдаваше как зяпа от доста време неговото гнездо, Ани изтръпна. Бързо се обърна и се върна към двореца.

Урзу я чакаше в стаята. Ани се извини за отсъствието си, но той само махна с ръка. Имаше доволен вид, усмихна се и протегна ръка, за да я придърпа към себе си на дивана. Със светнали очи извади от джоба си малка кутийка, украсена с фина резба.

Отвори кутийката пред очите й и въпреки че Ани предполагаше какво ще види, тя възкликна изненадана. Това бяха три скъпоценни камъка в нежнозелен цвят. Един голям в средата и два по-малки отстрани. Бяха изкусно шлифовани и светлината играеше в тях. Ани взе големия в ръка, отиде до прозореца и остави слънчевите лъчи да се пречупват в граните на камъка. Кристалът беше много хубав. Тя прегърна Урзу, целуна го по бузата и му се усмихна. Той грееше от щастие.

На Земята Ани не притежаваше накити със скъпоценни камъни. Това беше последното, за което би харчила парите на семейството си, но обичаше да гледа кристалите в музеи и изложби. Бяха красиви и притежаваха нещо ясно и чисто.

Разбираше, че Урзу искаше да се извини някак за снощи. Не го обвиняваше за нищо. Той не я караше на сила да бъде с него и тя трябваше да се примири с лошите му страни, ако искаше да остане в замъка. Върна кристала в кутийката и каза:

— На следващото събиране ще ги нося с удоволствие и ще бъда още по-красива.

Той явно беше облекчен като видя, че тя не му се сърдеше и след като обядваха набързо, я покани на разходка.

Взеха пак триместния агатор. Този път минаха през северната порта и пресичаха града на максимална височина. Така не пречеха на движението отдолу и се движеха без препятствия. Скоро стигнаха градската стена. Ани си спомни целодневния път пеша. Тя съжаляваше, че на Земята нямаха такива удобни превозни средства: всъдеходни, безшумни и без отровни отпадъци. Възхищаваше се на майсторството на Сатара, който беше измислил тези машинки. Искаше й се да опита да кара сама.

— Ще ме научиш ли да управлявам агатор? — попита тя с невинно изражение.

Урзу се изсмя, завъртя рязко машината и се изкатери с нея по един наклонен хамбар до самата градска стена. Просто я прескочи и те стремително пропаднаха от другата страна, докато стигнаха височина от пет метра и агаторът стана пак управляем. Урзу извика от удоволствие.

— Видя ли какъв номер! Трябва да ме видиш с малкия агатор. Той е по-бърз и лети по-високо. Можеш да прескачаш от покрив на покрив с него.

— А колко дълго можеш да летиш с едно зареждане на гориво? — попита Ани.

— Зависи колко бързо и високо летиш. С този агатор можем да се разхождаме половин ден. С малкия мога да летя цял ден. А агаторът на баща ми лети най-дълго, мисля някъде към три дни непрекъснато.

— А какво правиш, ако ти свърши горивото по път? — Ани просто мислеше върху възможността да използва агатор при бягството си.

— Винаги нося резервоар стрити ригози със себе си. — Той приземи машината малко навътре в полето. — Виж!

Във вдигнатата си ръка държеше продълговато стъклено цилиндърче, приличащо на заварена в горния край епруветка. Подаде го на Ани и тя видя ситния розово-сив прах от ригози. Тръбичката беше плътно запълнена догоре. Въпреки че знаеше, къде и как се поставя тази тръбичка, тя го попита за това.

Той й показа малкия кръгъл отвор отстрани на горната повърхност на агатора. Вътре имаше също такава тръбичка. Той я изтегли малко нагоре, за да може тя да види как се вади и слага. Ригозите бяха леко почервенели.

— Червеният цвят означава, че ригозите са отдали част от енергията си. Когато съвсем почервенее, горивото е свършило.

— Ако не се използват, променя ли се съставът на ригозите? — заинтересува се Ани.

— Не, когато не караш агатора, той не се променя. Само след като се включи, започва да харчи от енергията му. Слагат и някакво друго вещество в контейнера, в който се вкарва горивото. То не се сменя. Ще помоля майка ми да ти покаже как се сглобяват агаторите.

Ани се зарадва на това предложение. Това момче като че ли отгатваше всичките й желания.

— Когато натисна с лявата ръка десния бутон отпред — продължи да обяснява той, — то се активира и започва да лети. Когато искам да спра, натискам с дясната ръка левия бутон. В този модел освен бутоните има и ръчка. Хващащ съответната ръчка и я дърпаш към себе си за вдигане, напред за слизане, навън за увеличаване на скоростта и навътре за намаляване. За да тръгнеш наляво, с палеца на лявата ръка натискаш втория бутон. Същото е за дясната ръка за движението надясно. Напред се кара, като движиш и двете ръчки напред. При връщане в изходно положение машината застава неподвижно. Както виждаш, не е толкова лесно. Искаш ли да опиташ?

Урзу се премести отзад и Ани се нагласи отпред. Мушна двете си ръде в широките отвори за управление и опипа с пръсти бутоните. Тихичко си повтаряше указанията на Урзу. — Това е горният бутон, това е долният бутон за направление…

Той я слушаше внимателно и тя веднъж сбърка нарочно, за да не прави впечатление на прекалено надарена ученичка.

След като се ориентира, Ани хвана здраво ръчките и натисна десния бутон. Агаторът се повдигна на половин метър от земята. Даде едновременно напред и нагоре, като леко накланяше дръжките навън. Потегли. Чу как Урзу извика — Браво! — и опита при ниска скорост завоите наляво и надясно. Дотук тя караше прекалено добре за начинаещ и затова даде едновременно силно напред и с другата ръка натисна за наляво.

Агаторът се завъртя на място с луда скорост. Урзу нещо извика, но не можа да се притече на помощ поради центробежната сила, която го натисна към външната сте-на: Ани реши да подсили още малко ефекта и вдигна рязко нагоре, като спря лявото движение. Агаторът подскочи на седем метра и достигна пределната височина. След това спусна машината плавно на земята. Обърна се да види как Урзу преживя тази атака.

Изглеждаше смъртно уплашен. Стана й толкова смешно че избухна в силен смях:

— Прав беше, не е толкова лесна работа. Но ми хареса.

— За малко да ме убиеш! — възбудено се караше Урзу, докато я прогони отзад и седна пак пред нея. — Ако майка ми беше видяла колко си несръчна, направо щеше да те изгони от двореца.

— А баща ти какво щеше да направи? — малко предизвикателно попита Ани.

Той я погледна със злобен поглед:

— Само заради този въпрос щеше да те убие!

Още не се беше успокоил напълно и опита с треперещи ръце да подкара агатора. Машината подскочи нагоре-надолу и той ядосан кацна пак на земята. Все пак беше разумен, отбеляза Ани. Знаеше, че преди да продължи, първо трябваше да се успокои.

Тя реши да се извини: — От многото възможни движения се обърках. Ако ми позволиш, следващия път ще внимавам повече.

Обгърна го отзад и го стисна здраво в обятията си. Той веднага се успокои. Отново Ани видя, че с майчино отношение щеше да постигне най-много.

Урзу включи агатора и те тръгнаха покрай градската стена. Ани разглеждаше околността. Градът беше разположен в широка долина и заобиколен от плодородна земя, която се обработваше от жителите на намиращи се наблизо села. По полето имаше доста хора, които събираха реколтата. Навсякъде се носеше миризмата на узрелите папани. В далечината се виждаше планината, където бяха оставили космическия си кораб. Ани се бе замечтала за Боар, когато Урзу отново й предложи да покара малко. Изглежда беше забравил за случилото се.

Тя веднага се съгласи. Седна отпред и с бавни движения изпробва всички възможности на агатора. Беше сигурна, че сега Урзу вече нямаше да обърне внимание на това, колко добре караше тя всъщност.

Тогава й хрумна нещо. Отдалечи се от градската стена и с висока скорост откара агатора към планината. Урзу само извика: — Къде си се запътила! — Но тя не му обърна внимание. Когато се отдалечи достатъчно от стената извика мислено Боар.

„Не прекалявай, Ани! — чу тя радостно отговора му в главата си — Опасно е това, което правиш. Оправяш се добре без мен и нямаш нужда от моите съвети. Сега се върни. Аз искам да те видя тук, чак когато донесеш Камъка.“

Ани се почувства като полята със студена вода. Беше очаквала по-радостно посрещане. Заболя я. Едвам потискайки надигащите се сълзи, тя рязко обърна агатора и се върна до градската стена. Спря и си смени мястото с Урзу. Той я погледна учуден, но си помисли, че тя се обиди от неговата забележка. Обясни, че няма нищо, само дето имало много бунтовници наоколо и е по-добре да не се отдалечават толкова от града. Преминаха през същата порта, През която Ани беше влязла преди три дни и се отправиха направо към замъка.

След скромна вечеря Урзу я остави сама, за да върши някакви свои дела. Загледана в играта на пламъчетата в камината, Ани се люшкаше между яда и отчаянието. Студеният прием на Боар я нарани дълбоко. Щял да я иска обратно само с Камъка! Откъде накъде тя трябваше да върши тук цялата черна работа, а всички по-висши същества, толкова по-умни и способни от нея, се излежаваха в своите гнезда? Ако искаха да получат този проклет Камък, да бяха си го взели сами! На нея той не й трябваше. Принудиха я да отиде на тази чужда планета с чуждо тяло и чужди спомени в главата, да се унижава пред това момче, да се пази от вездесъщата мощ на Императора, да не разчита на никаква помощ и да се превърне в най-долна крадла заради някакви незнайни богове с незнайно какви цели. Беше пионка в играта на висши сили. Поне да я бяха помолили! Какво ли щеше да стане, ако сега отиде при Сатара и му признае за какво бе дошла?

В нея неудържимо растеше възмущението. А заедно с него и болката от суровото посрещане на Боар. Мислеше, че поне той я разбираше и подкрепяше. Може би наистина беше прекалила малко днес, когато изплаши Урзу. Но имаше нужда да разбере доколко можеше да разчита на него. Беше сигурна, че той нямаше да каже на никого какво се бе случило. Просто трябваше да му вземе акъла. Ако се правеше на послушно момиче, бързо щеше да му омръзне. Още утре той ще я запознае с майка си и оттам до кулата имаше само една крачка. Нещата наистина се развиваха добре, а Боар я бе скастрил толкова грубо.

Чувстваше се изоставена и предадена. Очите й се пълнеха със сълзи и Ани се ядоса на себе си. Въобще не разбираше какво ставаше с нея. Не помнеше кога за последен път беше плакала на Земята. И там животът й не беше лек, но тя винаги смяташе, че с разнежване проблемите не се решават. А тук непрекъснато ревеше. Държеше се като нещастно влюбено момиче на дванадесет години.

Срещата с Боар беше разклатила равновесието й много дълбоко; тя извади на бял свят някаква много стара болка. Вече нищо не беше като преди. Беше загубила всички опори в този живот и ги бе заменили с една единствена — онова енергийно топче, което се криеше в планините и се зареждаше с енергия. А сега тази опора се разклати и тя чувстваше една безкрайна пустота и мъка в сърцето си.

Остави сълзите да се стичат по бузите й и да капят върху горещите камъни пред камината. Гледаше омагьосана жълто-червените отблясъци на огъня. Колкото и да го проклинаше сега, тя обичаше Боар повече от всичко на света. Копнееше за близостта му и щеше да открадне Камъка само заради тази любов.

Скрит дълбоко в скалите, Боар беше пуснал мрежа от фини нишки от лъчистото си тяло до самия център на Сатариус. Само много малка част от планетната енергия беше подходяща за него. Не можеше да черпи енергия пряко от намиращата се наблизо звезда. Всеки негов лъч, пресичащ атмосферата, щеше да включи сирената. Въпреки че за него нямаше прегради в този физически свят, той се намираше в затвор.

Имаше само една грижа — да събере максимално енергия за бягството им. Корабът на Веова нямаше да им върши никаква работа, след като Сатара разбереше за тяхното присъствие. Веднага след старта щеше да ги унищожи. Ето защо Боар трябваше сам да пренесе Ани обратно. Дано му стигнеше времето да набере достатъчно енергия!

Безделието му тежеше. Знаеше всичко, което Ани преживяваше — и във външния свят, и във въображението си, но това не правеше положението му по-леко. Знаейки мислите й, чувствайки колебанията й, виждайки погрешните й решения и рисковани действия, той тежко преживяваше неспособността си да й даде поне един съвет. Засега той беше безполезен за нея. Тя можеше да разчита само на себе си и от това му ставаше съвестно.

Приемаше чувствата й на ярост и разочарование, на любов и мъка. Усещаше нуждата й от него но проникването дори само на мисълта му в града беше прекалено опасно. Още предната вечер той едва издържа на призивите й за мислено докосване. А сега той беше причината за тежкото състояние, в което се намираше Ани. Това, което се случи днес, не трябваше да стане. Когато тя с такава воля и желание се устреми към него, за да потърси поне малко подкрепа, той се беше изплашил!

Нямаше извинение за себе си. Все си мислеше, че се владее добре. Но Кадор беше прав — срещнат ли се двойка Делени, те трудно контактуват с другото си Аз. Страхуваше се, че стремежа им към сливане ще вземе връх и се изплаши, че няма да може да устои. Гледаше да я държи колкото може по-далеч от себе си и беше реагирал прекалено прибързано и грубо, за да постигне целта си. Не стига, че не беше в състояние да й помогне с нищо, но сега и я обезверяваше.

Разбираше възмущението й. Дори и той не знаеше какъв е истинският смисъл на тяхната одисея. Но той умееше да се довери на съдбата си, да не роптае срещу нея. Ани не знаеше достатъчно за космическите взаимодействия, виждаше само своя малък свят на тежък физически живот.

Тя се справяше отлично и Боар щеше да бъде горд заради успехите й, ако това не означаваше самодоволство от неговата страна.

Той не беше в състояние да разграничи ясно себе си от нея. Това, което Ани наричаше любов, за него беше копнеж към себе си. Ако те не бяха двойка Делени, не би му било трудно да изрази своята любов към нея. Но те идваха от един свят, в който думата „любов“ губеше всякакъв смисъл.

И въпреки това, той все повече усещаше разликата помежду им. Всеки от тях вървеше по своя собствен път и изграждаше собствената си личност. Щяха да се отдалечат един от Друг, докато някой ден отново се слееха в едно.

Приемайки нежните послания на Ани, той пое тяхната енергия в себе си.

Грохотът на пресата ехтеше из работилницата. Стояха в едно голямо хале и Ани се напрягаше да чуе обясненията на техноложката. Още рано сутринта Урзу влетя в стаята й и донесе радостната вест, че е говорил с майка си и тя им е разрешила да видят как се сглобяват агаторите.

В този цех се изработваха ламаринените детайли за каросерията и здравата носеща конструкция. Ани не откри никакви отвори в долната част на агатора. Нямаше дюзи за изтласкване на газове, апаратът се държеше над земята от някаква друга сила. Това обясняваше защо работеха така безшумно. Но каква можеше да бъде тази подемна сила, тя нямаше представа. Трудно й беше да приеме, че тази изостанала цивилизация владееше техника на много по-висше ниво от земната.

На Ани й направиха впечатление малките вдлъбнатини по ръба на корпуса и попита за тяхното предназначение.

— Те водят до завихряне на въздуха и придават стабилност на агатора — обясни възрастната жена.

Поиска да й обяснят и действието на странната система за поддържане на агатора в хоризонтално положение, независимо от натоварването на машината. Имаше мек мехур под седалките с някаква тежка течност, която се разпределяше така, че където и да сядат пасажерите или да оставят багажа си общата тежест на единица площ оставаше еднаква. За всеки модел имаше пределно допустимо натоварване.

Под седалките имаше свободно място, в другия цех щяха да поставят там механизма. Свръзките за управлението висяха несвързани там и на мястото на резервоара също липсваха детайли. Всичко, което беше наистина важно, нямаше да успее да разбере тук. Ани се страхуваше, че могат и да не й позволят да види другия цех. Но когато минаха и последния отдел, където боядисваха машините, Урзу я попита дали желае да види и останалото.

Другият цех се намираше малко по-нататък. Докато вървяха по широката улица, Ани попита колко машини произвеждат на година.

— Мисля, че пет или шест, зависи колко са се развалили или са били унищожени — обясни Урзу. — Рядко някой забогатява достатъчно, за да му позволят да притежава агатор.

— Но агаторът може да се използва за много неща! — възмути се тя. — С него могат да се превозват материали и хора до трудно достъпни места.

— Да, така е. Тук има много хора, които упрекват баща ми, че не позволява по-голямо производство — отговори Урзу. — Аз бих разширил производството им, но той си има свои съображения.

— Какви могат да бъдат тези съображения, когато ползата е очевидна — възкликна Ани.

— Попитах го, но той отклони въпроса ми. Каза, че няма да то разбера. — Сянка мина по лицето на Урзу. — Не знам дали ме смята за глупав или не ми се доверява, но всеки път, когато питам за нещо наистина важно, той ми отговаря така.

Ани усети болката му и го съжали. Това беше син, който обожаваше баща си, но нито го разбираше, нито се чувстваше разбран от него.

Изпита желание да се скара на Императора, че пренебрегва бащиния си дълг и се засмя на тази си мисъл.

Урзу я погледна учуден. Тя трябваше да обясни странната си реакция на неговите оплаквания. Каза истината: — Тъкмо си помислих да се скарам на баща ти. Сега той се засмя. Прегърна я весело и я завъртя. — Знаеш ли какво ми харесва най-много в теб — попита Урзу, все още смеейки се, — че ти нямаш кой знае какъв респект от големия Император. Всички хора треперят, само като чуят титлата му. Трябва да идваш от много затънтен край, за да не си чула за всичките магии, които той прави на хората и животните. Никой не може да се сравнява с него! Това е наследствена черта в семейството ни. Проявява се през едно поколение. За съжаление аз попаднах между редовете.

Той пак потъна в мрачно настроение. Сърцето на Ани се пълнеше със съчувствие. Тя го погали леко и го хвана за ръка. Урзу й отправи пълен с обич поглед и Ани отмести очи от срам. Горкото момче! И тя не беше по-добра от баща му, само си играеше с неговите чувства в името на собствените си цели. Отново проклинаше задачата си. Бяха стигнали второто хале и влязоха вътре.

Този цех беше много по-малък. Вътре имаше само един агатор и няколко полуготови печки. Едра жена ги спря още на вратата и каза, че тук Ани нямала право да влезе. Урзу обясни, че имат позволение от майка му. Жената се зачуди дали да му повярва, когато от дъното на цеха се чу мощен женски глас:

— Всичко е наред, Зани, пусни ги!

Ани погледна и видя жена на средна възраст, със стройно тяло и буйна кестенява коса. Облечена във фини кожени панталони, с дълга туника, цялата обсипана с лъскави перлички, тя се различаваше съществено от другите жени в цеха. Отправи се към тях с много изправена царствена походка.

— Майка ми — обясни Урзу тихо, с чувство на гордост. Когато наближи, Ани различи твърдия и малко надменен израз на нейното лице. Дълбоки бръчки издаваха сериозните грижи на тази жена. Животът й до Императора сигурно не беше лек.

Ани се поклони леко, както беше прието при среща с по-високопоставени лица. Урзу я представи на майка си. Тя я премери с внимателен поглед от глава до пети. Остана явно доволна от външния вид на Ани и попита какво по-точно я интересува.

— Искам да разбера как ригозите повдигат тази машина във въздуха — отговори Ани.

Майката на Урзу повдигна учудено вежди. Хвърли й проницателен поглед и се обърна към агатора. Накара една от работничките да го отвори и да извади седалките.

На мястото на оставената в другия цех празна част имаше кръгъл диск от лъскав метал с три странно завъртени спираловидни отвора. Те бяха свързани с широка прозрачна тръба, цялата усукана по непонятен начин. Тръбата влизаше в цилиндрична бака, пълна с черен прах. Баката имаше два отвора: в центъра се поставяше горивото, а отстрани малък кристал потъваше в специална вдлъбнатина. Кристалчето беше свързано със стартера и управлението. Ани попита дали може да го види как работи. След известно колебание господарката натисна копчето за старт. Кристалчето потъна в отвора и започна да свети със силна оранжева светлина. В резултат на това ставаше нещо с черната смес в баката и с горивото. Ригозите почервеняха, а сместа се задвижи. С голямо учудване Ани видя как прахът се превърна в течност и се спусна по тръбата. Там тя се завихри по невероятен начин. Агаторът се издигна на половин метър.

Наблюдавайки напрегнатия интерес на Ани, майката на Урзу задвижи ръчките леко напред и настрани. Кристалчето се завърташе и течността променяше направлението на движението си. Агаторът се клатушкаше, следвайки движенията на ръчката. Механизмът беше изключително прост, но физическите закони, които задвижиха тук сместа и начина, по който това движение се предаваше на агатора, останаха напълно неразбираеми за Ани. Тя постави ръката си под отворите от долната страна на диска и усети леко дърпане в тях. Имаше някакво невидимо излъчване.

Изключиха машината, кристалът излезе от баката, престана да свети и черната смес веднага се отдръпна обратно, после се превърна пак в прах. Агаторът се спусна на пода.

Ани се замисли какъв точно въпрос да зададе. Толкова много неща не и бяха ясни, че не знаеше от какво да започне. Другите я гледаха с напрегнато очакване. Реши да попита за нещо просто:

— Какъв е материалът в баката и откъде е кристалът?

— Черният прах идва от дъното на едно езеро, намиращо се в провинция Кутуро. Той се промива няколко пъти и се пресова. Що се отнася до кристала, той е от лабораторията на Императора. Не знаем нито от какъв материал е, нито как го създава. Получаваме го готов, — обясни господарката.

Въпреки че вече знаеше, че няма да получи никакъв ясен отговор на следващия си въпрос, Ани все пак го зададе:

— А какви са лъчите, които усетих под тези странни отвори?

— Лъчи ли? Това, което усещаш там, е силата, породена от взаимодействието на тези три различни вещества — отговори Урзу. — Тази сила отслабва земното притегляне под агатора и така му позволява да се издигне във въздуха.

Урзу демонстрираше гордо познанията си и Ани видя, че дори майка му се изненада. Но Ани регистрираше това само на ръба на съзнанието си, по-важното беше, че тази машина явно работеше с антигравитация. „Господи — помисли си тя, — какво ли щяха да дадат на Земята за това изобретение!“

Нямаше какво още да види тук. Щеше да разбере повече, като разпиташе Урзу насаме за тези неща. Тя благодари за възможността да види агатор отвътре и те напуснаха цеха.

Обърна се към Урзу с молба:

— Разкажи ми още нещо за тази сила, която повдига агатора.

Но той не можа да й даде по-подробни сведения. Дори не знаеше дали си има име. Отново със смях я препрати при баща си за повече информация и с това приключи темата. Имал да решава някаква задача и я остави сама.

През целия следобед Ани се разхождаше из града. Вече не се притесняваше да влиза в малките магазинчета и Дюкянчета. Продаваха майсторски изработени занаятчийски изделия и Ани си хареса една бяла платнена блуза. Даде цяло състояние за нея. Беше поканена на вечеря с майката на Урзу и имаше нужда от нещо по-прилично.

Навсякъде в града беше чисто и спретнато. Никъде не видя просяци или сатариани в дрипи. Поддържаха нисък, но достатъчен жизнен стандарт.

Рядко се срещаха по-богато облечени хора. Знаеше от съветника, че такива има, но те избягваха да демонстрират по-големите си възможности. Императорът не търпеше някой да му прави конкуренция в лукса. Въпреки че съкровищниците му бяха пълни с всякакви ценни неща, той не обичаше да ги показва. Жена му беше достатъчно умна и следваше неговия пример. Само синът му се хвалеше с хубавите неща, които притежаваше.

Ани се замисли какво ли щеше да стане, ако тази диктатура се смени с така хвалените свободни демокрации на западните цивилизации на Земята. Сигурно щеше да настъпи пълен хаос за доста време напред. После напредъкът щеше да дойде много бързо, но дали нямаше да стане както на Земята, където развитието на хората изоставаше от развитието на техниката? Чувстваше, че я обхваща симпатия към все още непознатия й Сатара. Усети нарастващо нетърпение да се запознае с него, въпреки безспорния риск, който криеше такава среща.

Сети се изведнъж за Боар и за това, че той чуваше всяка нейна мисъл. Стана й забавно от представата, че може би той се ужасяваше от тези нейни намерения. Беше готова да помоли за аудиенцията при Императора, само и само, за да подразни Боар. Още не му беше простила напълно вчерашното отблъскване.

Прибра се привечер и се приготви за вечеря. Облече някакъв панталон, новата риза и отрязаното елече. Завърза големия кристал в лента и го окачи на шията си, а двата малки хвана в обръч за лявата ръка. Хареса се в огледалото и зачака Урзу.

След като влезе в хола, той отново се възхити от добрия й вкус. Обеща й още по-хубави шлифовани кристали за накити и тръгнаха към покоите на майка му.

Оказа се, че те се намираха-точно над нейния апартамент. Обстановката беше подобна, но мебелите бяха по-красиви. Различни дребни произведения на изкуството допълваха интериора.

На дивана зад приготвената маса седеше господарката на замъка в тъмносиня рокля от плат. Ани трябваше да ревизира мнението си, че тук признават само кожата за облекло. На Сатариус нямаше много растения, от които можеха да се добият влакна и роклята й сигурно беше доста скъпа.

Вечерята протече спокойно в сравнение с тази преди два дни. Майката на Урзу я разпитваше за семейството й и Ани трябваше да измисля разни историйки. За щастие това не интересуваше особено господарката и те бързо преминаха към днешното посещение в производствените халета. Ани още веднъж благодари за това, че й бяха позволили да види агаторите и попита за другите производства в крепостта.

Зарадвана от нейния интерес, майката на Урзу й разказа подробно за проблемите, които имаше да решава. Ани слушаше внимателно. Съветникът се беше занимавал само с политическото управление на провинциите и тя нямаше спомени за икономиката на планетата. Питаше за отглеждането на реколтата и животновъдството.

Урзу скучаеше през цялото това време. Това бяха женски работи и те не го вълнуваха. Чакаше с нетърпение да свърши вечерята и да отиде на среща с приятелите си.

Когато жените най-после приключиха, той покани Ани да му прави компания и тя нямаше как да откаже. Вечерта досущ приличаше на завчерашната и завърши по същия начин. Само, че Ани вече не преживяваше нещата така силно. Изглежда започваше да свиква със странните навици на Урзу.

Този път тя беше дъвкала от билката само две листенца и се събуди рано без главоболие. Урзу щеше да стане късно и Ани чакаше да настъпи времето за срещата с Ри-нес, един от приятелите на Урзу.

Беше й интересно какво ли щеше да й поиска. Предната вечер Ринес беше издебнал кратко отсъствие на Урзу, за да се обърне към нея с молба за тайна среща. В първия момент тя реши да откаже, но й се стори, че тук става дума за нещо друго, а не за обикновено рандеву. Той изглеждаше доста притеснен от молбата си. Забеляза, че Ринес въобще не взе от билката. Явно искаше да остане с ясна мисъл. Уговориха се за следващия ден рано сутринта.

Имаше време дотогава и Ани реши да се заеме с нещо, което искаше да направи отдавна. Остави всички спомени на съветника да се появяват в хронологична последователност. Картините минаваха с бясна скорост през нейния мозък. Спираше ги от време на време, за да се концентрира върху някои подробности:

Произхождаше от семейство на търговци. Едно скучно детство като много надарен ученик. Удовлетворението от отличния завършек на учението и предложение да работи в областната управа на голяма провинция. Проблемите с природните бедствия — земетресения, наводнения, урагани. Последвал глад и налагане на строг хранителен режим. Възстановяване ла пътищата и награда за отлично справяне с работата. Повишението, преместването в Главния град. Жената на живота му и трите им деца. Следващото повишение и работата в канцеларията па крепостта. Първото встъпване в кулата. Императорът. Ядовете с въстаниците в три от провинциите. Успешното потушаване. Издигането като помощник на първия съветник. Разговорите с Императора. Встъпване в длъжност Първи съветник. Мъчителната работа под погледа на Императора. Тайните заговори с другите съветници. Сънят. Откриването на Камъка. Бягството по тунела към града. Стражата на портата и залавянето. Смехът на Императора. Погледът му и краят…

Главата й се замая. Не беше наясно колко от това тя запомни вече със собственото си съзнание. Имаше някои много интересни сведения за управлението на царството, за чувствата на тези хора към близките си, за местонахождението на кутията с Камъка на мъдростта й на пътя за бягство, които тя не трябваше да избере. Но като че ли най-интересното беше начинът, по който Императорът го беше умъртвил. За съжаление, тя не можа да разбере какво точно правеше той с него. Споменът беше скрит от огромния страх, изпитван от съветника.

Стана време да излезе за „тайната“ среща. Настоя пред Ринес за такова място, където всички да могат да ги видят. Ако проведяха срещата много скрито, биха могли да плъзнат всякакви слухове. А така Ани щеше да намери при нужда някакво приемливо обяснение.

Той чакаше на една купчинка едри декоративни камъни, закрити откъм двореца от плътни високи храсти. Ани седна срещу него и зачака нетърпеливо да разбере за какво става дума. Ринес мачкаше листо в ръцете си от вълнение и мълчеше. В нея вече се надигаше досадата, когато той най-накрая проговори:

— Искам да те помоля за нещо, но не те познавам достатъчно добре и рискувам живота си, ако ме издадеш на Урзу — обясни той странното си поведение. Отново замълча за малко. Не му беше лесно да изплюе камъчето и Ани чакаше с напрегнат интерес. Странното въведение подкрепяше първоначалното й подозрение, че тук става дума за нещо важно.

— Аз принадлежа към една от групите за съпротива, целта на която е да свали Императора от власт и да коронясаме Урзу още сега — измърмори той и изчака да види как Ани ще реагира на думите му.

Тя веднага съжали, че се беше съгласила на тази среща. Само това й липсваше! Нямаше никакво намерение да се забърква в тукашните интриги за власт. Едва ли щеше да има полза от такова сътрудничество. Но нямаше какво да прави. Ако сега откажеше, тя щеше да представлява голяма опасност за тях и те сигурно щяха да търсят начин да я премахнат. Ани нямаше нужда от врагове. Но кой знае какво искаха от нея? Това можеше сериозно да застраши мисията й. За всеки случай тя реши да се държи предпазливо и да печели време.

— Разбирам желанието ви да се преборите с Императора, но не виждам какво мога да помогна аз. Ти по-добре от мен познаваш Урзу и замъка. Аз съм тук от три дни и не познавам никого.

— Така е. Но на теб ти показаха производството на агаторите, а аз съм от десет години приятел на Урзу и досега не са ме допускали до цеховете, — продължи Ринес, облекчен, че тя поне подкрепяше идеята за ликвидирането на Императора. Никак нямаше да му е лесно да я погуби, каквито бяха инструкциите му в случай, че тя не се съгласеше да им помогне. Носеше шип от обагреното цвете в себе си. Достатъчно беше едно убождане и тя щеше да умре след две минути. Ани беше много хубаво момиче и той не желаеше смъртта й.

Още като я видя за пръв път, той разбра какъв безценен помощник можеше да бъде тя за идеята им. Веднага докладва за нея на групата. Другите не бяха толкова въодушевени. Искаха първо да разберат от къде е и какво представлява. Лекотата, с която тя влезе в замъка, им се видя съмнителна. Дали тя не бе поредната клопка на Императора? Щеше да е съвсем в негов стил да им подхвърли шпионин по този начин.

Но Ринес не вярваше в това. Засега не забелязваше никаква връзка между нея и Императора. Освен това времето ги притискаше. Трябваше да си осигурят един работещ агатор на всяка цена. Всичките им опити досега се бяха провалили. Когато докладваха на Императора за откраднат агатор, той просто правеше някаква магия и точно този агатор се разваляше. Каквото и да опитваха, не можеха повече да го стартират. Не разбираха какво става с машините. Опитаха да се доберат до някои от работниците в цеха, но и те нищо не знаеха. Ринес се надяваше, че Ани може да е разбрала нещо за действието на тези машини. Разказа й какво искали да знаят.

Ани помисли. После попита:

— Ако правилно съм те разбрала, разполагате с няколко агатора, а те не работят. И не знаете защо. Видях вчера как работи един агатор, но това може да се окаже недостатъчно.

Беше й интересно да узнае, че Сатара осъществяваше пълен контрол върху агаторите. Сигурно кодираше всеки по отделно, за да има достъп до точно определена машина. Тъй като единственото нещо, с което Императорът лично участва при построяването на агатора беше онзи малък кристал, най-вероятно той беше ключът към загадката.

— Ти виждал ли си как изглежда агатор отвътре? — попита тя Ринес.

— Не, не съм.

— Там има един малък кристал свързан с копчето за стартиране на агатора. Той влиза и излиза в една бака пълна с черен прах. Донеси ми един такъв кристал от развален агатор и ще видя дали мога да ви помогна.

Искаше тази компрометираща среща да свърши по-скоро. Едва ли някой ги подслушваше, но рискът беще голям. Нищо чудно Императорът да знаеше за Ринес и тя трудно щеше да се измъкне с обяснения.

Каза му, че бърза да се върне в двореца, за да я завари Урзу там, когато се събуди, и си тръгна.

Беше се прибрала от петнадесетина минути, когато вратата се отвори с трясък и Урзу влетя в стаята. Със светнали от радост очи той й подаде малка кутийка, досущ като тази от ония ден. Ани му се усмихна и я отвори. Бяха два напълно еднакви, огромни розови кристала. Би трябвало да струват цяло състояние. За момент Ани съжали, че не можеше да ги вземе със себе си на Земята. Толкова бяха красиви! Благодари му и попита:

— Няма ли да те бие баща ти, ако разбере как ограбваш неговите съкровища?

Урзу се нацупи:

— Това не са неговите скъпоценности, а моите! Той не се интересува от шлифовани скъпоценни камъни. Държи разни грозни нечисти кристали в естествения им вид, калта от всякакви езера, черна и бяла земя, кости и рога от животни и кой знае още какви гадости — Урзу се възмущаваше истински. — Ползва ги, когато прави магиите си, и не дава на никого да се докосва до тях. Има например един най-обикновен камък, заради който уби преди няколко години най-добрия си съветник.

Съзнанието на Ани светкавично се проясни и тя реши да не изпуска момента:

— Заради обикновен камък казваш? — Тя се направи на наивно учудена.

— Сигурно е много красив!

— Хич не е! След този случай бях любопитен и се вмъкнах в съкровищницата му. Като го погледнах, просто не можах да повярвам, че съветникът може да посегне на такова нещо.

— Взе ли го в ръка? — попита Ани развълнувана.

— Не, оставих го в кутията и огледах другите неща наоколо. Нищо не ми хареса и си тръгнах.

— Трябва да има нещо тук! Не мога да повярвам, че един съветник е готов да умре за един никакъв камък, — измърмори Ани.

Отново се движеше по ръба на бръснача. Боар беше прав, рискуваше прекалено много. Щеше ли Урзу да обърне внимание на повишения й интерес към този камък?

— Ще ти го покажа някога за да ми повярваш — смееше се той.

Сърцето на Ани направо подскочи от радост. Беше постигнала повече, отколкото се надяваше. Отново се потвърди старата максима, че рискът е благородно дело. Щеше да напомни на Урзу за това обещание някой ден.

Урзу махна с ръка, като че ли прогонваше досадна муха, и каза:

— Сега имам други грижи. Баща ми всеки втори ден ми дава по една задача за решаване, а този път аз нищо не можах да измисля.

— Каква задача? — полюбопитства Ани.

— Иска да се науча да управлявам сам царството и измисля всякакви сложни ситуации. Трябва да намирам най-доброто решение. Каквото и да измисля, той никога не е доволен. Не съм мислел достатъчно комплексно. Нали ще имам съветници, а и има още много време, докато се наложи аз да управлявам. Но баща ми е непреклонен. Измъчва ме с тези задачи! — Урзу беше явно загрижен и Ани предложи помощта си. Той я погледна изненадан.

— Наистина ли те интересува това? Майка ми е останала много доволна от теб и за първи път иска да задържа момиче до себе си. Ако ми помагаш и при решаването на задачите, ти просто не би имала цена! — засмя се Урзу някак облекчен. Очевидно нямаше нищо против това, да обсъжда проблемите си с някого и започна да й обяснява за какво става дума.

Задачата беше следната: в една провинция имало голямо наводнение от придошла река. Реката всяка година излизала от коритото си, но този път опустошенията били особено големи. Управителят събрал средства за издигане на бент покрай реката срещу честите наводнения. Но сега въпросът бил, дали да ги даде за строежа или за изхранването на гладуващото население до следващата реколта. Парите щели да стигнат само за едно от двете неща. Какво би трябвало да направи управителят?

Урзу нервно кършеше ръце. На Ани задачата се видя проста, но той явно не знаеше какво да прави.

— Аз бих дал парите за храна на тези нещастници — започна да обяснява Урзу. — Ако ги оставя гладни, те биха могли да се оплачат от мен и да ме свалят от поста. Но много добре разбирам, че това решение няма да се хареса на баща ми. Прекалено просто е.

— Има друга възможност — успокояваше го Ани, — би могъл да построиш бента и да изхраниш криво-ляво населението.

— Това не е възможно! Нали парите стигат само за едното — възрази Урзу.

Ани се усмихна и започна да обяснява:

— Ако използваш всички здрави жени от засегнатата област за строежа на бента, те биха спечелили достатъчно пари за изхранването на семействата си. Така с едни и същи средства решаваш и двата проблема.

Урзу застина и я погледна смаян. После скочи радостен от дивана и нададе вик:

— Това е! Знаех, че трябва да има и друго решение. Той се нахвърли върху нея, прегърна я и я целуна.

— Ти си много умна — ще те задържа като мой съветник — каза той ухилен. Скочи на крака и изтича щастлив от стаята.

Ани не беше толкова възторжена. Нещо й подсказваше, че радостта му щеше да трае кратко.

Вечерта Урзу се върна омърлушен. Както Ани очакваше, бяха му окастрили крилете на радостта. Бил при баща си и му предал решението на задачата. В първия момент Императорът се бил зарадвал и го похвалил. Но после се бил замислил и Урзу вече бил сигурен, че се е досетил за чуждата помощ. Но нищо не го попитал, само му дал нова задача и го подканил да помисли добре над нея.

Притеснението на Ани растеше, докато Урзу разказваше за тази среща. Дали Императорът се беше досетил за помощта й? А може би просто беше прочел мислите на сина си. Но задачата беше проста и не бяха нужни необикновени способности за решаването й.

Урзу предложи да се поразходят с агатора докато залязва Малкото слънце и тя с удоволствие се съгласи. Времето беше хубаво и те потеглиха направо към градската стена, този път на север. Урзу караше бързо и нервно. Мрачното му настроение сигурно беше свързано с новата му задача. Но засега той явно не желаеше да говори за нея и Ани реши да не любопитства.

Даде й да покара агатора, а сам седеше вглъбен в себе си на задната седалка. Ани използва момента, че той не й обръща внимание и опита различни сложни номера с агатора. Заради късния час наоколо нямаше никой и в нея отново се надигна почти непреодолимото желание да влезе в периметъра на общуване е Боар. Трябваше да събере цялата си воля, за да не тръгне към планините. Спомените за последната среща с Боар направо я смазваха и тя изпадна в същото мрачно настроение като Урзу. Искаше да избяга по-далеч от това изкушение.

— Вече е късно, трябва да се връщаме — напомни тя на Урзу.

Прибраха се вече по тъмно. Ани за малко да измръзне в отворения агатор, каран от Урзу по възможно най-бесния начин.

— Ще ме разболееш така — оплака се тя. Но в отговор получи само едно неясно пожелание за лека нощ. Урзу бързо се отдалечи с приведен от тежки грижи гръб. Новата задача направо го съсипваше, но той държеше да се справи сам с нея и Ани се проникна с известно уважение към това момче. Реши да не се отдава на спекулации относно задачата, а да чака до сутринта. Сигурна беше, че Урзу пак ще опре до нейните съвети.

Седна пред камината и се замисли за днешните събития. Урзу нищо не я попита за срещата й с Ринес. Или не беше разбрал още, или беше зает прекалено със собствените си проблеми. Ани се чувстваше притеснена. Нямаше представа какво да прави с противниците на Императора. Опасността, да провали всичко постигнато досега, беше съвсем реална. Нямаше им никакво доверие. Не вярваше Императорът да стои зад това — тя не би трябвало да има някакво значение за него, за да я изпитва по този начин. Но тайните организации можеха да се окажат по-опасни от него. Ринес се държа доста странно днес преди да му отговори. Тя забеляза облекчението му, когато не отказа сътрудничеството. Какво ли щеше да направи в противен случай?

Имаше чувството, че се беше разминала на косъм със смъртта. Да пропътуваш половина Вселена, за да задигнеш скъпоценна вещ с важно значение за света и да те убие някакъв местен глупак, защото не сътрудничиш на незначителното му дело, това би било върхът на несправедливостта.

С тези неприятни мисли в главата тя се приготви за сън.

През нощта спа много неспокойно. Присъниха й се Веова и ангарите. Настояваха да действа по-бързо и да не се занимава със странични неща. После видя Боар, не като обикновено — на топка — а с тяло, приличащо на човешко, с прекрасна осанка и много тъжни очи. Той протегна ръцете си към нея, а тя се отдалечаваше от него като всмукана в празното пространство зад себе си. Той ставаше все по-малък и по-малък и накрая се превърна в светеща точка на небето. Остана там като звезда. Ани се протегна, но не можа да го стигне. Обърна се и видя бунтовници с ножове и сопи да се нахвърлят към нея и да викат: — Помогни ни, помогни ни. Но тя нямаше как да им помогне и те се избиваха помежду си. Тогава от мрака се появи един висок ангар, златокос със зелени очи, усмихна й се и каза приятелски: Здравей, аз съм Сатара. Ела да живееш и работиш с мен и ти ще бъдеш щастлива. Но изведнъж той се превърна в малко, красиво момче с черна коса и се смееше. После протегна ръцете си към нея и викаше първо весело, а после изплашено — „Мамо, Мамо…“ Тогава видя трупа на Урзу и главата на Императора в праха. Тя се обърна ужасена и побягна, като скачаше от звезда на звезда, за да стигне онази, в която се бе превърнал Боар. Колкото и бързо да се придвижваше напред, той оставаше все така далеч от нея. Само Веова се появи и й посочи Земята, синя и прекрасна. Там ти е мястото, — каза той, хвана я за кръста и я метна нататък. Летеше като метеор, докато не се удари о земята…

Ани се събуди цялата в пот. Лежеше на пода до леглото. За пръв път тя сънуваше така ясно, откакто се приземи на тази планета. Остана като зашеметена. Какво означаваше всичко това? Да не би Веова и неговите ангари да и пращаха този сън така, както бяха пратили едно време сънят на съветника?

След закуската излезе в града да се поразходи. Вървеше бързо, с намерението да умори силното си тяло. Не можа да прогони мисълта за съня от главата си. В по-голямата си част, той не беше загадка за нея, но имаше и смущаващи моменти в него. Само в едно беше сигурна. Той беше едно предупреждение.

Беше седмият ден от пристигането й на планетата. Би могла да каже, че се чувстваше като вкъщи. Много рядко я спохождаха спомени за Земята. Само веднъж помисли за мъжа и децата си. Те като че ли бяха престанали да съществуват. Стана й малко съвестно за това, че не изпитваше тъга по тях. Провалеше ли се тук, тя нямаше да ти види вече. Това обаче не я вълнуваше особено. Чувстваше се така, все едно вече е умряла там. Земята и земните работи не я интересуваха повече.

Намираше се на Сатариус и трябваше да свърши определена работа. А след това и Сатариус нямаше да има никакво значение за нея. Нито Урзу, нито Императорът, нито Веова. Остана само едно, което беше наистина важно — онова енергийно кълбо, което се бе превърнало в звезда.

За миг тя осъзна много ясно съдбата си, но се препъна в един вързоп и всичко изчезна.

— Гледай къде вървиш! — извика ядосано една старица след нея.

Ани се огледа и побърза да се върне в двореца. Знаеше, че там ще я чака работа.

Урзу я посрещна още на портата на крепостта. До него стоеше агаторът. Беше много ядосан и нервен.

— Къде се мотаеш цяла сутрин? Толкова време те търся. — Той нетърпеливо я подкани да се качи в агатора. — Вчера получих от баща си една много странна задача, но не стига това, ами иска да чуе решението й още днес. За първи път разполагам само с един ден за решаване на задача.

Потеглиха в западна посока. Наближаваше обед и Голямото слънце прежуряше силно въпреки късната есен. Преминаха през слабо населена област и спряха в една рядка горичка. Въпреки че не бяха преминали градската стена, местността изглеждаше уединена.

Урзу скочи от агатора, взе някакъв пакет и се настани десетина метра по-нататък под широката сянка на едно дърво. Ани го следваше заинтригувана. Той извади няколко кифли от пакетчето и те мълчаливо закусиха. После се облегна на дървото, затвори очи и я запозна със задачата:

— Трябва да се намери начин да се вземат излишните пари от богатите търговци, без те да го усетят.

Ани се замисли. Този път задачата не беше елементарна. Твърде комплексно решение се изискваше по този проблем. Опита се да измъкне нещо от паметта на съветника, но на него не му бяха поставяли такива задачи. Трябваше сама да намери решението. Загледана в ниската трева в краката си тя започна да мисли на глас:

— Би било добре да дават парите си по собствено желание — започна тя разсъжденията си. — Това те биха правили само за някоя много желана стока. Коя може да бъде тази стока, Урзу?

— Не знам, може би агаторът, — отговори той.

— Не, агаторът не е подходящ. Веднъж купен, той няма да се развали дълго време. Трябва да е нещо, което бързо се употребява и от което има постоянна нужда — продължи Ани.

— Постоянна нужда има само от вода и храна, но те са необходими на всички хора, не само на богатите — възрази Урзу.

— Да, така е. Не трябва да е храна, а нещо не толкова важно, някакъв деликатес, нещо луксозно — Ани вече предчувстваше решението.

— Като билката! — Извика Урзу в изблик на прозрение. Но после добави разочарован: — Не става! Тя расте в изобилие навсякъде.

— Затова трябва да се наложи някакво ограничение за употребата й. Например закон. Така стоката вече е по-ценна — продължи Ани.

Очите на Урзу се разшириха и той се изправи развълнуван.

— Да не искаш да кажеш, че баща ми издаде закона за ограничаване на употребата на билката с тази цел?

Ани се усмихна. Оставяше Урзу сам да се досеща, доколкото успяваше да го стори. Продължи да разсъждава на глас:

— Билката е много подходяща. Хората се пристрастяват към нея. Тя е вредна за здравето в големи количества. Затова законът е много хуманен и никой не може да го оспори. — Ани чакаше следващото възражение на Урзу и той наистина се досети:

— Но когато продаваш нещо в малки количества, то не може да носи големи печалби. Билката не е много скъпа.

— Забравяш, че отпуснатото количество не е достатъчно за истинското удоволствие — подсети го Ани.

— Черният пазар! Там билката е много скъпа. Но парите отиват при контрабандистите, а не в държавната хазна. — Урзу още не загряваше напълно. Ани му остави време.

— Значи, вече нямаме богати търговци, а богати контрабандисти — нали? — Ани чакаше с нетърпение неговия отговор.

— Контрабандистите са бедни хорица. Освен нарези по лицето и ръцете те не са спечелили много — засмя се Урзу. — Стражарите обикалят непрестанно наоколо и им издирват скривалищата. Каквото намерят, го конфискуват. Складовете на крепостта са пълни с тяхната билка, а парите им пълнят хазната на ба…

Урзу замълча като ударен от гръм. След това скочи на крака и затича в кръг около дървото. Като че сякаш не му достигаше въздух. Най-накрая беше разбрал.

— Контрабандата! — Викаше той, треперейки, — баща ми разчита на контрабандата за попълване на хазната! Това не е възможно, не е възможно…

Не можеше да се успокои. Изведнъж спря и се засмя. Хвърли се до Ани на тревата и с облекчение каза:

— Не е вярно! Поддържането на стражата също струва пари. Ако нямаше контрабандисти, нямаше да има нужда и от стража.

Беше твърдо убеден, че е оневинил баща си от чудовищното подозрение. Ани обаче не го остави да си почине.

— Нима? Само заради контрабандистите ли държи стражата? Не съществува ли тя, за да пази него и семейството му от претенденти за трона? А такива винаги е имало. Контрабандистите му помагат да държи стражата си във форма, да не се размекват и да не стават мързеливи.

Урзу я погледна ужасен. Тя не знаеше, дали е от прозрението на истинските политически игри на баща му или от нейните умения да ги разкрие. Добре поне, че на Сатариус не познаваха по-страшни оръжия от боздугана, меча и копието. Иначе и търговията с тях щеше да се върти на пълни обороти.

Облаци се гонеха по небето. Скоро щеше да завали.

Вятър раздвижи клоните над главите им. Ани стана и подкани Урзу:

— Мисля, че решихме задачата. Можем да се върнем. Урзу я погледна безпомощно и тихо попита:

— Как да му кажа това? Той никога няма да повярва, че аз съм стигнал сам до този извод. Какво да правя?

— Кажи му истината, той все едно ще я разбере. И без това е време да се запознаем.

Предстоеше й най-трудната част на мисията — Императорът. Изведнъж Ани си спомни съня от миналата нощ. В него имаше покана. Имаше ли Камъкът въобще някакво значение или беше само средството, за да се състои тази среща между нея и Сатара?

След като се върнаха в двореца, Урзу побърза да се прибере в стаята си. Трябваше да се успокои напълно й да се подготви психически за трудната среща, която му предстоеше. Нямаше представа как да каже това, което бе открил с помощта на Ани, на баща си.

Прозря, колко слабо го познаваше. Гордееше се с умението му да държи здраво юздите на тази държава. Но никога не се беше замислял колко много на вид дребни решения вземаше всеки ден Императорът, за да поддържа властта си. И колко от тези решения не бяха съвсем почтени. Възхищаваше се на далновидността му, но се гнусеше от нечестните му методи. Кой знае какво още му предстои да разбере! За това ли всички толкова се бояха от баща а най-много близките му съветници? Те очевидно разбираха най-добре как Императорът управлява тази планета.

Отново се учуди на способността на Ани да разкрива действията на Императора в истинската им светлина. Но за разлика от него, тя като че ли не ги осъждаше. Беще в двореца от четири дни, а разбираше баща му по-добре от него. И как умееше да обяснява!

Урзу за пръв път намери в Ани опората, която търсеше отдавна. Още тогава, на площада, той просто не можа да я отмине. Беше като омагьосан от будните й очи.

Вече не вярваше на историята й за планината Кибу. Трябва да е получила някъде много добро образование. Вероятно баща му има пръст в тази работа. Урзу нямаше друго обяснение. На Императора би му прилягало да избере отрано подходящо момиче за сина си, да я обучава и да свърже двамата в подходящ момент.

Но това нямаше особено значение. Беше се влюбил в това момиче и вече не можеше да си представи как би живял без нея.

Тя му придаваше сигурността, от която имаше нужда. В нейно присъствие той вече не се чувстваше толкова безпомощен, както досега.

Родителите му никога не бяха имали време за него. Майка му все обикаляше крепостта и провинциите, за да урежда разни неща. А баща му въобще не излизаше от кулата си, с дни не напускаше лабораторията. И даже когато се появеше възможност да говори с него, Урзу не разбираше думите му. Императорът изказваше мислите си по странен начин, говореше като че ли винаги само на себе си. Очакваше синът му да се досеща сам какво е имал предвид, но Урзу имаше нужда от пояснения.

А Ани умееше точно това. Тя обясняваше нещата с прости думи. За него тя беше по-скоро и майка, и баща, отколкото любовница.

Събра цялата си смелост и тръгна към кулата. Баща му се разправяше с втория си съветник за нещо и Урзу зачака. Наблюдаваше го и усети завистта си. Защо нямаше нито внушителния му вид, нито мощния му глас, нито острия му ум. Чувстваше се пренебрегнат от природата и проклинаше лошата си съдба.

Императорът се обърна към него с вечната си снизходителна усмивка и сякаш го прониза с очи. Урзу страшно мразеше този поглед — като че ли сваляше обвивките ти една по една — от дрехата, минава през кожата и стига най-съкровените ти мисли. Но този път Урзу злорадстваше. Сега щеше да му хвърли обвиненията в лицето.

— Както виждам, решил си новата задача. — Императорът седна удобно на стола си. — Говори!

Урзу изведнъж осъзна, че няма вече за какво да говори, че баща му знае какво ще каже. Но нямаше смелост просто да си мълчи.

— Ти си измислил номера с билката и контрабандата! — почти извика Урзу.

Императорът се засмя на сериозния вид на сина си.

— Много се възмущаваш, сине — каза той с отсенки на топлота в гласа си. — Управлението на държавата е мръсна работа. Не си ли го разбрал вече? Не си ли по-силен, по-хитър и по-умел от другите, веднага ще се простиш с властта. Малкия човек трябва да се пази, но големия трябва да се стъпче. Ако спазваш този принцип, дълго ще управляваш.

— Това е много гнусна философия — отговори Урзу, — аз не искам да управлявам така.

— Няма да имаш друг изход.

Урзу се ядоса. Сигурен беше, че когато дойдеше неговото време, той нямаше да прилага този принцип. Ценеше приятелството и беше убеден, че може да постигне добри резултати и с по-мек режим.

Императорът го гледаше със съчувствие. След това рязко стана и се отправи към него. Непонятна паника обхвана Урзу и той едвам устоя на порива за бягство. Като зашеметен чу мощния глас на баща си:

— Утре вечер е сезонното събиране на управниците и семействата им. Искам да доведеш момичето, което ти помага.

Той излезе от стаята, без да обърне повече внимание на сина си.

Урзу бавно излезе от вцепенението си. Ани отново се оказа права. Баща му просто знаеше за нея. Кой ли го информираше за подробностите от личния му живот? Откъде знаеше, че тя му помага?

Нямаше отговори на въпросите си. Изведнъж се сети, че не беше получил нова задача и се зарадва. Можеше спокойно да събере приятелите си и да се отдаде на приятните страни на живота.

Затича се радостен по стълбите надолу, за да организира поредното парти.

След като Урзу я остави сама, Ани отново излезе от крепостта. Нямаше какво да прави в стаята си. Обиколи пазара, който вече щеше да се разтуря за днес. Голямото слънце се спускаше стремително към залез. Имаше още три часа, докато мрака и студа сковяха този град.

Силен копнеж по Боар и желание да го чуе я връхлетя. Въпреки че знаеше, че той може да възприема всичко, което тя мисли, такава едностранна връзка беше някак си нереална за нея, и нямаше никаква стойност. Но не се надяваше той да наруши мълчанието, което си бе наложил в името на тяхната безопасност. Подтискаше чувствата си, за да не го измъчва.

Някъде хлопна врата и тя се стресна. Огледа се. Потънала в мислите си, тя не бе обърнала внимание на пътя и сега се намираше в непознат квартал. Тъкмо искаше да се върне, когато някой много грубо я хвана отзад за ръцете. Обърна глава и видя две великанки.

— Тихо — изсъска една от тях, — ако викнеш, свършено е с теб!

Натиск на остър предмет в кръста й потвърждаваше сериозните им намерения. Ани се огледа за помощ, но улицата беше тиха и безлюдна. Нямаше смисъл да се съпротивлява.

Завлякоха я в някакъв двор, завързаха очите й със смърдящ кожен парцал и я бутаха напред. Влязоха в една къща и се спуснаха по стълби надолу. Това не беше просто мазе. Отнякъде духаше и Ани прецени, че се намира в подземен коридор. Стените бяха зидани с груби камъни и скоро тя усети острата миризма на канализацията.

Това можеха Да бъдат само бунтовниците. Спомни си за разговора с Ринес и си помисли, че методите им стават по-грубички. Нямаше смисъл да пита спътничките си, къде я водят. Напрягаше сетивата си, за да запомни безкрайните завои, но скоро се отказа. Имаше чувството, че я водят в кръг.

Най-накрая тази разходка свърши и жените избутаха Ани по някакви стълби нагоре. Покрай кожата се прецеди отново светлина и някой махна гадната превръзка от очите й. Ани премигна от ярката светлина на свещите. Беше в голямо помещение, напомнящо празен склад. В дъното имаше маса с няколко стола и оттам я гледаха дузина очи.

Бяха мъже и жени от всички възрасти. Позна Ринес сред тях. Когато се приближи, Ани видя отчаяната решимост на тези хора. Нямаше да се церемонят много с нея, ако тя не им вършеше работа. Подвоуми се дали да съжалява повече тях или себе си. Борбата срещу Императора беше отнела живота на много от техните съратници и те рискуваха много, показвайки се сега пред нея.

— Извинявай за неприятния начин, по който трябваше да те доведем тук, — заговори Ринес, — но сигурно разбираш, че така се налага.

Ани само кимна с глава. Гледаше право в него, без да обръща много внимание на останалите. Не искаше те да останат с впечатлението, че се мъчи да запомни лицата им.

— Другарите ми искаха да се запознаят с теб, а освен това тук ще можеш да погледнеш един развален агатор.

Ринес замълча и един белокос старец пое думата:

— Ринес е на мнение, че ти можеш да ни помогнеш. Но ние не можем да сме сигурни, дали не те е пратил Императорът за да разкрие организацията ни. Затова първо трябва да те проверим.

Ани се зачуди, какво ли доказателство за надеждност ще очакват от нея. Спомни си безброй подобни сцени от криминални и екшън-филми на Земята и се разтревожи. Нима ще искат сега от нея да убие някой приближен на Императора?

Но засега нямаше нищо подобно. Просто старецът я покани да коленичи на пода и с тържествено изражение на лице й даде един странен предмет, Ани го разгледа. Представляваше петолъчна звезда с големина на малка чинийка. Беше излят от тъмен метал и имаше знаци от едната страна и гравирана глава от другата. По короната тя се сети, че това трябва да е Императорът.

— Това е истинска Коморова звезда — гордо каза старецът.

Ани беше разбрала за съществуването на такава звезда, когато потърси в паметта на съветника информация за съдебната система на Сатариус. Знаеше, че такава звезда има във всяка провинция и че съдиите ги използват за проверка на показанията на хванатите престъпници. Сега си „припомни“ и подробности:

Имаше някакъв стар мит, че който се закълне в Коморовата звезда и не каже истината, ще бъде страшно наказан. Всички сатариани вярваха в това и никога не смееха да излъжат, когато държаха тази звезда в ръка. Говореше се, че звездата ще изгори ръката на всеки, опитал се да я излъже.

— Откъде имате това? — попита тя учудена.

— Един бивш съветник на Императора я открадна от замъка. Оттогава проверяваме всички нови хора с нея и така се пазим от шпиони. Императорът няма нужда от звездата. Той по някакъв друг начин разбира, дали някой казва истината или не. Сигурно още не е разбрал за кражбата, защото досега не я е потърсил.

На Ани тази работа й се видя съмнителна. Звездата представляваше нещо като детектор на лъжата и сигурно беше изработена от самия Сатара. Но той едва ли позволяваше други да се възползват от това изобретение без да знае. По-вероятно беше нарочно да е оставил тази звезда на бунтовниците, за да се чувстват по-сигурни. Може би в нея имаше подслушвателно устройство. След като разполагаха с агатори, вече никакво техническо постижение нямаше да учуди Ани на тази планета.

Тя не сподели мислите си с бунтовниците. Едва ли щяха да я разберат. Не беше и сигурна на коя страна на барикадата да застане. Режимът на Императора имаше всички лоши страни на една диктатура — ограничена лична свобода, пълен контрол, силови методи. Но той никога не беше карал този народ, създаден от самия него, да го обича и обожава. Нито един сатарианин нямаше да посегне на друг, за да защити Императора си, увлечен от фанатичната си привързаност. Те се подчиняваха на силата му, но бяха свободни по дух. Откакто пристигна на тази планета, Ани виждаше едно уредено и относително щастливо общество. Кой знае какво щеше да стане, ако бунтовниците успееха?

— Вземи звездата в дясната си ръка, сложи лявата отгоре и повтаряй: „Аз не съм тук по поръчка на Императора“ — подкани я старецът.

Ани направо се смая. Това ли беше всичко? Толкова наивни ли бяха тези хора, че мислеха тази клетва за достатъчна проверка за надеждност? Сигурно бяха много суеверни. Един детектор на лъжата винаги можеше да бъде излъган, а въобще не им хрумваше идеята, че някой може да работи за Императора по собствено желание. Тук не се налагаше да лъже. Тя тържествено повтори клетвата и показа дланите си. Нямаше изгаряния и всички въздъхнаха с облекчение.

Старецът си взе звездата и я скри в пазвата си. Ани стана и Ринес я заведе в съседната стая. Другите ги последваха мълчаливо. В сумрачната светлина на няколко свещи Ани видя един четириместен агатор. На външен вид не изглеждаше повреден.

— Ти искаше да видиш един агатор. Сега виж къде е повредата му — каза Ринес.

Ани се засмя.

— Аз ще погледна, но въобще не мога да ви обещая, че ще разбера какво му е. Видях агатор отвътре само за няколко минути.

Накара ги да го отворят. Извади седалките и всички протегнаха шии да видят какво има под тях. Досега не бяха виждали агатор отвътре. Ани се протегна, за да достигне до ръчките и натисна копчето за стартиране. Кристалчето потъна в баката. Но не засвети. Тя добре помнеше оранжевата светлина в момента на потъването на кристала в черната смес. Самата смес остана неподвижна. Както се бе досетила, повредата беше свързана с кристала. Тя провери за всеки случай и останалите части. Всичко друго изглеждаше наред.

Извади кристалчето и го завъртя на светлината на свещта. Изглеждаше леко помръкнал. Нищо друго не забеляза. Бунтовниците я гледаха в напрегнато очакване.

— Както предполагах — каза тя, — работата е в този кристал. Той се изработва лично от Императора. В работилницата беше прозрачен, а този е помътнял. Може би на светло ще се види някакъв дефект, но не съм сигурна. А и е все едно. Не мога да върша магии като Императора, за да го поправя.

Всички глави клюмнаха и Ани ги съжали. Поне един агатор заслужаваха. Но засега не можеше да им помогне с друго, освен с един съвет.

— Опитайте да намерите такъв кристал от бракуван агатор и го подменете с този. В работилницата видях, че имат пет-шест стари агатори. Предполагам, че имат някаква друга повреда. При сглобяването на нови агатори не се ползват стари части. Докато открият подмяната, ще можете да карате агатора.

Върнаха се в голямата стая и бунтовниците се събраха да обсъдят нещо. После старецът се обърна към нея:

— Ще те върнем в двореца. Но искаме да знаем всичко за намеренията на Императора. Искаме всеки трети ден преди залеза на Голямото слънце да чакаш наш човек до малката статуя на пазара и да му предаваш новините. Ако не си там навреме, ще сметнем, че си ни предала и няма да бъдеш дълго сред живите.

Тук на Ани й писна. Нахалството на тези нещастници нямаше граници. Тя ядосано повиши тон:

— Да не сте се побъркали? Ако винаги действате по този начин, не е чудно, че Императорът е заловил толкова от вашите съратници. От седем дни съм в двореца, но добре знам, че там нищо не остава незабелязано. Не може да се излиза редовно на три дни и да се чака на едно и също място, без това да направи впечатление някому. Така Началникът на стражата ще ме хване още на третия път. Да не говорим за Императора.

Дали от тона на думите й или от съдържанието им — бунтовниците я гледаха смутени. Но Ани не им остави време да се опомнят.

— Обещавам ви да направя каквото мога. Но ще действам внимателно. Когато има нещо за докладване, аз ще информирам Ринес за това по време на вечерните събирания с Урзу. Нека тогава на следващия ден някой ме чака край статуята при залеза на Голямото слънце. А сега ме върнете веднага, защото Урзу сигурно вече ме търси.

Те нямаха друг избор, освен да се съгласят. Отново й завързаха очите и, този път след по-кратка разходка из подземието, тя се оказа навън, близо до пазара. Търговците си бяха тръгнали, беше вече доста тъмно и по студа Ани усети, че и второто слънце залязва. С един поглед тя запомни мястото и се затича към голямата порта на крепостта.

На Ани й бяха омръзнали вечерните забави. Имаше доста неща да обмисли и би предпочела да остане сама. След срещата с бунтовниците тя се чувстваше уморена. Надяваше се, че поне за няколко дни ще я оставят на мира. Когато Урзу й съобщи, че баща му я кани утре на сезонното събиране на управниците, тя искаше да се подготви за това събитие.

Но нямаше как да откаже. Остави другите да се забавляват, облегна се на меките възглавници и притвори очи. Нека си мислят, че е сдъвкала повече от билката.

Потърси в паметта на съветника всичко, каквото имаше за тези събирания. Оказа се нещо като традиционен семеен прием. Официалният повод беше предаването на сезонните отчети и получаването на инструкции. Скритата цел на Императора обаче бе да проучва висшите кадри в управлението, като тази информация обхващаше и наглед маловажни подробности — облеклото, вкусовете, поведението в обществото и семейството. Управниците бяха длъжни да водят жените и големите си деца, дори това да им отнемаше няколко дни път с агатора. Въпреки това, всички харесваха тези приеми заради възможността да контактуват лично с Императора. Управниците и синовете им ги използваха, за да работят за кариерата си, а жените и дъщерите им, за да се издокарат пред Императора. Ани с изненада откри, че те много си падаха по него.

Порови още малко из спомените на съветника, за да открие необходимите подробности като облеклото, поздравленията, темите на разговор между жените и т.н.

Оценяваше, че това събиране беше идеалната възможност за Сатара да чете мислите на подчинените си. Ани се надяваше, че той ще бъде достатъчно погълнат от това си занимание и няма да й обърне особено внимание. Знаеше, че това само отлагаше за малко проблема, но всеки ден в повече можеше да бъде ценен.

Междувременно другите бяха попрекалили с виното и билката. Повечето от тях заспаха направо край масата. Урзу също не прояви обичайните си желания. Ани го заведе с помощта на лакея до неговата спалня и доволна, че втората част на забавата отпада, отиде да си ляга.

Навън, по стъклата на прозореца, удряше вятърът. Ани си спомни за онзи прекрасен образ от съня й предната нощ, когато Боар приличаше на човек. Изпрати мислено обичта си към близката планина и потъна в сладък сън.

Подготовката за приема вървеше с пълна сила. Прислугата тичаше между двореца и кулата. Приемът щеше да се състои на територията на Императора, а там рядко влизаше някой от прислугата. Навсякъде се беше събрал прах и сега се лъскаше неуморно.

Урзу предложи на Ани да й помогне да избере подходяща рокля. Тя с удоволствие се съгласи и той я заведе в един дюкян недалеч от крепостта. Ани обясни на услужливите шивачки, че не иска да прави веднага впечатление и те подбраха един нежнозелен плат. Ушиха й една падаща до пода рокля, леко вталена и с остро деколте до талията. Ани си подбра един шал от фино плетени черни кожени нишки и го уви около ханша си. Щеше да го закрепи с големия зелен скъпоценен камък, подарък от Урзу. Имаше нужда от огърлица, но не намери нищо подходящо.

Урзу веднага й предложи да посетят съкровищницата, така че да може сама да си избере нещо. Ани се съгласи при условие, че ще върне накита на следващия ден. Така съвсем леко си беше осигурила двукратен достъп до заветното място.

Тя се загърна добре в наметалото си и както беше облечена във вечерната рокля, отидоха с Урзу до кулата и слязоха при съкровищата. Той с огромно удоволствие й показа богатството си, но Ани му напомни, че нямат много време до вечерта и го подкани да побързат. Въпреки голямото разнообразие от всякакви скъпоценни вещи тя не намери нищо подходящо. Искаше да вземе едно малко невзрачно колие, но Урзу настоя да видят и по-долния етаж.

Ани се забавляваше. Не със скъпоценностите, не — тя с такава лекота успя да се вмъкне тук и да разгледа подробно съкровищата, че всичко й се видя като игра. Вече само един етаж я отделяше от желаната цел — Камъка. Когато утре върнеше накита, тя щеше да направи първия си опит да го види.

На долния етаж тя се спря на едно колие от тъмен метал, цялото обсипано с малки зелени и златисти кристалчета и обици ох същата изработка. Те пасваха много добре на роклята и Урзу остана много доволен.

— Ти ще бъдеш най-красивата на приема — възхищаваше се той.

— Дано майка ти не се сърди, че съм взела от нейните украшения.

— Това не са нейни неща. Тя държи своите скъпоценности в двореца — успокои я Урзу. — Тези са на баща ми. А той не се интересува от тях. Дори да разпознае колието, веднага ще ти го подари. Неведнъж ми е казвал, че мога да разполагам с тях, както намеря за добре.

Сега беше ред на Урзу да избере нещо за кожената си риза. Тя цялата беше обшита със скрити джобчета, в които камъните просто се поставяха. За голямо учудване на Ани те здраво се държаха там. Урзу внимателно подбираше скъпоценните камъни по цвят, големина и форма. Личеше му, че разбира от работата си.

През това време Ани разгледа стълбището и асансьора. Нямаше представа как се отваря и задейства той, и реши, че след кражбата ще трябва се качи по стълбите.

Най-накрая Урзу бе готов и те се качиха горе. На площадката пред кулата се бяха събрали вече петнадесетина три-четириместни агатори и задръстваха всичко наоколо. На всеки от тях имаше нарисуван герб на провинцията, от която идваха.

Прибраха се в двореца за да се донагласят и изчакаха да ги поканят.

Голямата зала жужеше от приглушените разговори. Въздуха над главите на гостите се бе наелектризирал от напрежение. Не само Ани се вълнуваше от срещата с Императора. В приемната на четвъртия етаж се бяха събрали поне шестдесет души и чакаха появяването му.

Ани се беше прикрила зад голямо цвете в един ъгъл и наблюдаваше посетителите. Помещението трудно побираше всички. Стояха на групички по пет-шест и приказваха оживено.

Урзу стоеше до нея и започна тихо да й представя гостите. Знаеше по някоя пикантна история за всеки от тях и успя да разсее малко напрежението й.

Тя слушаше разсеяно и разглеждаше самата приемна. Беше голяма многоъгълна зала с много врати, водещи до съседни малки помещения. Асансьорът в средата изглеждаше като колона. Съоръжението имаше в тази си част диаметър не повече от един метър. Всички погледи бяха отправени натам. Императорът се очакваше всеки момент. Срещу вратата на асансьора, до самата стена, имаше трон с два богато украсени по-малки стола отстрани. Стените бяха целите покрити с фрески. На Сатариус не познаваха картините в рамки. Сюжетите бяха интересни, но Ани нямаше сега настроение да ги разглежда. По средата на всяка стена светеше лампа. Въпреки това не беше много светло. Сатара нямаше нужда от осветление, за да вижда.

Ани видя майката на Урзу да поздравява гостите. Бяха се видели за миг преди малко и тя се усмихна след като й бе хвърлила един точен преценяващ поглед. Явно бе харесала вида на Ани.

Урзу тъкмо обясняваше, че след малко ще трябва да я остави сама и да седне до баща си, когато се чу шумът на асансьора и в залата настана гробна тишина.

Вратата се отвори и Императорът се появи в цялото си великолепие. Беше облечен в тесни кожени панталони и къса туника, цялата светеща от металните пластинки по нея. Носеше високи ботуши, украсени със скъпоценни камъни. Косата му беше черна и падаше на красиви вълни чак до раменете. На главата си носеше малка корона с изключително красив червен камък над челото.

Имаше внушителна фигура за сатарианин. Беше по-едър от всички жени в помещението и по-висок поне с една глава. Лицето му излъчваше спокойна увереност. Ани се зачуди колко малко приличаше Урзу на него. Като че ли беше наследил от баща си единствено зелените очи.

От мястото, където стоеше, не можа да ги види добре, но когато Императорът обходи с поглед залата, тя за миг усети изключителното им излъчване.

Хората в залата се поклониха. Императорът тръгна към трона и само тези няколко крачки показаха с каква сила разполагаше. Обърна се към множеството и прав поздрави всички:

— Нека космосът и Сатариус си взаимодействат в мир и носят щастие на този народ!

— Да бъде волята ти свещена! — отекна в залата. Този поздрав се стори много странен на Ани. Не беще се интересувала от вярванията на сатарианите, но знаеше, че те твърде малко разбираха от космоса и взаимодействията в него.

Императорът седна и с жест покани жена си и сина си да заемат местата си до него. Първият съветник се поклони пред трона и в кратка реч изреди стореното през този сезон. Накрая изтъкна, че подробната информация е предадена по надлежния ред на него и е на разположение на Императора. Последният благодари на управниците си за свършената работа и им пожела успехи в бъдеще. Говореше седнал. Всички отново се поклониха и отнякъде засвири нежна музика. Официалната част беше завършила.

Ани стоеше сама до цветето и се заслуша в тази чудна мелодия. За тези осем дни тя за първи път чуваше музика, с изключение на фанфарите при наказанията. Нежните звуци никак не подхождаха на грубия начин на живот на Сатариус. Слушаше като омагьосана, докато Урзу не я върна от това състояние към действителността:

— Хайде да те запозная с приятелите ми.

Беше станал от мястото си. Всички вече се разхождаха свободно наоколо. Изглежда бяха свикнали с тази музика и никой не й обърна внимание. Тя попита Урзу за нея.

— Това е едно от чудесата на баща ми — отговори й той, — никой не знае къде и кой я свири. Той я обича, но на мен не ми харесва особено.

„Дали няма грамофон и сега да е пуснал плоча с музиката на ангарите?“ — си помисли Ани и се усмихна.

Урзу я представи на неколцина младежи — синове дъщери на сановници. Всички изказаха възхищението с от нея и Урзу се топеше от удоволствие.

В желанието си да разгледа по-подробно Императора и да разбере нещо повече за него, Ани завърза непринуден разговор с едно младо симпатично момиче. Те застанаха така, че да го виждат добре и започнаха съвсем по земному да клюкарстват. Момичето разправяше колко завижда на господарката за такъв красив и силен мъж и за това, какво не би дала, за да бъде поне веднъж с него. Ани се засмя.

— Няма ли да се уплашиш от него?

— Не знаеш ли, той е много мил с момичетата. За съжаление той няма много време за нас — твърде е зает с държавните дела. От него треперят само мъжете и старите грозотии, а всички млади като мен го обожаваме и мечтаем за него.

Знаеше, че жените си падаха по Императора, но не беше предполагала, че мечтите им се простираха чак до неговото ложе. Изглежда понякога успяваха в тайните си домогвания. Това беше нещо ново за Ани и може би тук й се откриваха нови възможности. Но веднага отхвърли тази мисъл. Достатъчно си бе играла с огъня. Това не беше Урзу, а Сатара и тя трудно би се справила с него — ако въобще успееше. Все пак й стана любопитно.

Междувременно Императорът бе станал от трона си и се разхождаше сред гостите. Не беше удобно да се взира непрекъснато в него и Ани се разходи из страничните стаи да потърси Урзу.

Спря се до един прозорец, от който се виждаше вечерния град. Навсякъде горяха огньове и свещи. Градът имаше призрачен вид. В далечината се виждаше огърлицата на стражарските огньове на градската стена. Гледката я омагьосваше с красотата си и тя се стресна, когато чу дълбок глас зад себе си:

— Красив изглед има оттук, нали?

Тя се обърна и застина. Гледаше право в едни наситено зелени очи. Времето спря. Не можеше да се откъсне от този пронизващ поглед и нямаше никакви мисли в главата си. И може би точно това я спаси. Императорът се усмихна и каза:

— Радвам се да се запозная с момичето, което решава задачите на сина ми. Освен че сте умна, сте и забележително красива.

Ани наведе смутено глава. Отговори с треперещ глас:

— Не мога да се меря с Вас нито по едното, нито по другото.

Отговорът беше дързък. Ани не го направи нарочно. Просто това й дойде на ум. Затаи дъх в очакване какво ли ще се случи.

Императорът се засмя.

— Бих продължил с удоволствие този разговор, но задълженията ми тази вечер не позволяват това. Надявам се да ви видя скоро пак.

Той се върна в залата. Ани се облегна на стената. Краката като че ли не я държаха вече. Сърцето й лудо биеше. Откакто видя Боар за първи път, нищо не бе я разтърсвало така. Сатара имаше зелените очи на ангар, но излъчването им беше несравнимо по-силно. Дано не бе усетил още сега, че не може да долавя нейните мозъчни импулси.

Урзу влезе в стаята и със загрижен вид призна:

— Баща ми каза, че си тук и да не те оставям сама, иначе ще те загубя. Какво стана?

— Нищо. Видяхме се — отговори Ани кратко. — Можем ли вече да си тръгваме?

— Да — отговори той с известно учудване в гласа, жените вече се оттеглят. Аз трябва да остана до края, но ще те заведа в двореца.

— Благодаря, стой тук и изпълнявай задълженията си. Ще се оправя сама. — Ани напусна приемната все още зашеметена и се прибра в стаята си.

Не беше и предполагала, че срещата със Сатара ще направи такова впечатление. Това не бе страх, а по-скоро силно привличане, което я изплаши и я накара да избяга. Имаше чувството, че никога вече няма да забрави тези зелени очи и тяхното магнетично излъчване. Още усещаше тръпките, полазили цялото й тяло. Не смееше да си представи какво би станало, ако той я бе докоснал. Легна и се концентрира изцяло върху Боар, за да намери поне в мислите си за него успокоението, от което имаше нужда.

Събуди се от дълбок сън и се чувстваше отпочинала и пълна със сили. Изми се, облече всекидневните си дрехи, влезе в хола и зачака с нетърпение лакеят да донесе закуската.

Видя колието и обиците на масата и си спомни, че имаше намерение да ги върне още днес и освен това да се опита да хвърли един поглед на Камъка. Щеше да реши на място какво да прави. Може би още днес щеше да приключи мисията си.

Тази мисъл я зарадва. За всеки случай приготви подаръците от Урзу и му написа няколко реда. Скри нещата на камината и тъкмо седна на дивана, когато лакеят влетя в стаята с много загрижено лице.

Не носеше закуската и Ани веднага излезе от еуфоричното си състояние. Подготви се за лоши вести.

— Императорът заповяда да те заведа при него веднага. — Горкият прислужник целият трепереше от страх.

— Какво си направила снощи? — попита той. — Никога досега някой от нас или от момичетата на Урзу не е бил извикван от Императора. Той въобще не ни обръща внимание. Обикновено се занимава само със съветниците си.

Ани се досети веднага за бунтовниците. След като вчерашният ден беше минал без инциденти, тя си помисли, че посещението й при тях е останало незабелязано. Поведението на Императора снощи също не говореше за някакви подозрения от негова страна. Знаеше си, че тези хора само ще й докарат някоя беля.

— Успокой се, нищо не съм направила — отговори Ани. Изведнъж осъзна, че вече нямаше никакво време за губене. Трябваше някак да оцелее след срещата със Сатара и да открадне Камъка веднага след това. Нареди на лакея:

— Моля ти се, кажи на Урзу къде съм и го помоли да ме чака тук, докато се върна.

Последва прислужника до кулата. На площадката пред нея отново беше пусто. Управниците си бяха отишли.

Очакваше ги първият съветник, който изгледа Ани с любопитство. Заведе я до петия етаж, където Императорът се срещаше със съветниците си. Каза й да почака и изчезна зад една врата. След малко се върна и я покани вътре с думите:

— Императорът те очаква.

Ани влезе в скромна стая, обзаведена само с нещо, като бюро и стол зад него. Императорът стоеше до прозореца с гръб към нея и гледаше към двора. Беше облечен с обикновени кожени дрехи без всякакви украшения, с изключение на малката корона, която и сега опасваше буйната му коса.

Дали й даваше възможност да го разгледа или се опитваше да стигне до мислите й — но той не бързаше да обърне. В дясната си ръка държеше някакъв малък предмет и го мачкаше с пръсти. Движенията му ставаха все по-нервни.

„Той не може да чете мислите ми и това го ядосва“ прозря изведнъж Ани.

Мислено се помоли на всички богове и дяволи да помогнат да се справи с предстоящото изпитание. Императорът се обърна. Погледна я право в очите. Ани бърз сведе погледа си към пода. Не искаше да рискува да я омагьосат тези очи. Очакваше той да започне разговора.

Но Императорът продължаваше да мълчи. Само я гледаше и с почти незабележими движения мачкаше малкия камък в ръката си.

За миг Ани изпадна в паника — дали това не беше Камъкът на мъдростта? Тогава тя щеше да е загубена! Но едва ли. Боар й бе обяснил, че Камъкът има големина на яйце. Този камък беше доста по-малък.

С рязко нервно движение той остави камъчето на масата. То беше метално и матово.

— Разбрах, че обичаш да мислиш върху сложни проблеми. Искам да обсъдя един такъв с теб.

Ани се учуди — нима сега ще я подложат на изпит Беше очаквала да я пита за произхода й, за провинцията, където е израснала. Или за за вчерашната й неволна среща с бунтовниците. Може би това бе само някаква обходна маневра?

— Вчера управителят на една провинция ми разказа, че отново се готви бунт срещу мен от група мои чиновници — продължи той. — Успял е да внедри шпионин в тяхната група и знае точно кои са и къде се срещат. Какво ще ме посъветваш — да ги заловя и убия веднага, или да изчакам?

Значи, все пак — бунтовниците! Това никак не беше хубаво. Още не знаеше дали той е разбрал за връзката й с тях или само предполага нещо. Такава връзка беше логична и като възможност беше много по-вероятна, отколкото предположението, че Веова е изпратил шпионин за Камъка. За последното той най-вероятно въобще не се и досещаше, поне засега.

Ани реши да потвърди подозренията му. Нямаше смисъл да лъже. Ако не крие връзката си с тях, тя би имала някакъв щанс да обясни поведението си. Надяваше се, че няма да я убие веднага. Преди това би трябвало да направи опит да разбере защо не може да чете мислите й и дали има и други такива сатариани — това би било началото на края на династията му.

— Не, в никакъв случай — отговори Ани, като че ли защитава събратята си. — Така не се решава проблемът. След всяко убийство народът ще недоволства повече и ще се намерят нови бунтовници.

Ани прогони страха си и се увлече по решаването на тази задача. Въпреки опасната ситуация, в която се намираше, тя искаше да упражни ума си точно с този ангар пред нея. Възможността да предложиш нестандартно решение и да имаш с кого да го обсъдиш беше истинска рядкост. Искаше да намери решение на сложния казус и да получи оценката на Сатара.

— Напротив, трябва внимателно да ги подкрепите — продължи тя. — Изглежда е дошло времето, когато трябва да се промени начинът на управлението на Сатариус. Дайте им чувството, че те участват в него.

Той се засмя. Застана пред нея, хвана я с двете си ръце за раменете и поглеждайки право в очите й, каза:

— Не всеки ден ми се случва един предател да е толкова нахален и да ми каже в очите да оставя другарите му на мира. Охраната ми наблюдава всяко ново момиче, харесало се на сина ми. Вероятността да се вмъкне по този начин шпионин в замъка е прекалено голяма, за да не се съобразявам с нея. Видели са те да се срещаш с този „приятел“ на сина ми и са те проследили оня ден.

Той не откъсваше очите си от нея, но Ани успя да удържи на големия натиск. Мобилизираше всичките си сили в борбата си за живот.

— Тогава те трябва да са забелязали, че не последвах онези великанки съвсем доброволно — отговори тя твърдо.

— Това може да е било инсценирано, за да се заблудят евентуалните преследвачи. Освен това ти си им дала ценни съвети как да поправят агатора — отвърна той.

Или сред присъстващите тогава е имало шпионин, или наистина ги бе подслушвал. Но и в двата случая той трябваше да приеме, че тя е действала по принуда.

— А какво според вас да направя? Да ме убие онзи младеж още в градината или пък онези да ми видят сметката? Ако откажех, нямах никакъв шанс. Просто щяха да ме премахнат, за да не ги издам. — Гласът на Ани не трепна. Тя реши да докара нещата докрай, за да може Сатара да вземе решение — или да я убие, или да й повярва. — Освен това мисля, че след като хората от двора се возят удобно в агаторите и други имат право на това — продължи тя.

Нападението беше най-добрата защита. Императорът престана да стиска раменете й, обърна се и отиде отново до прозореца.

Мълчеше. После изведнъж я погледна и се върна към първоначалния си въпрос, като че ли междувременно нищо не се беше случило.

— Каква е тази нова форма на управление? — попита той.

В първия миг Ани се стресна. Не беше очаквала това. Концентрира се, за да си спомни какво беше казала преди, и му отговори:

— Вие управлявате чрез волята си и я налагате видимо за всички, със сила. Трябва да слезете от сцената. — Ани сама не повярва на думите си. Господи, какво правеше! Само заради това изказване той можеше да я убие.

— Би трябвало да те унищожа заради това предложение! — извика той. — Да не искаш да абдикирам по собствено желание? Дори да мога да извлека някаква полза от това, би било прекалено голямо унижение за рода ни.

Императорът, се разхождаше нервно из стаята, а Ани затаи дъх. Изчака го малко да се успокои и обясни:

— Според мен, ако можете някак да обърнете ситуацията в своя полза — ако другите са официално на власт, а вие ги управлявате тайно, тогава предимството ще е на ваша страна.

Увлечена от темата на разговора, Ани бе забравила за опасността, в която се намираше. Говореше с вдигната глава и го гледаше право в очите.

Императорът спря в средата на стаята и я погледна смаян. Сега очите му имаха прилика с тези на Урзу. Но само за миг. Нещо заработи дълбоко зад тези очи и те вече гледаха направо през нея. Той седна на стола си и потъна в дълбок размисъл. Ани все едно вече не съществуваше. Тя стоеше все така права и чакаше. Гледаше го и се възхищаваше от него. Тя беше никоя, шпионка, всеки друг щеше да я убие или изгони, но той се вслушваше в нейните думи със същото внимание, с което се вслушваше в думите на съветниците си. Изпита истинска симпатия към него. Какво беше накарало този ангар, признат за най-умния между всички, да се оттегли на тази забутана планета и да играе скучната роля на Император?

Мина доста време, преди той да излезе от вглъбеността си. Когато повдигна глава и я погледна с проницателните си зелени очи, Ани видя в тях тъгата и самотата на по-висшето същество, копнеещо за себеподобните си.

Вече очакваше да чуе думите му от съня си — „Ела да живееш и работиш с мен …“ — и почти беше готова да се съгласи, когато той рече с уморен глас:

— Можеш да си тръгнеш.

Тя напусна стаята като замаяна. Беше се разминала на косъм със смъртта, а я обхвана дълбоко съчувствие към Сатара. Вървеше със свито сърце. Искаше й се да го прегърне и да го утеши, а трябваше да му открадне най-ценното нещо, което притежаваше. Отново намрази мисията си. Целият ентусиазъм от сутринта се беше изпарил.

Тя бавно премина през площадката и огледа околните сгради с прощален поглед. Въпреки че Камъкът все още лежеше в съкровищницата на Императора, Ани имаше странното усещане, че е изпълнила задачата си. Обзе я дълбоко спокойствие и тъга.

Тази планета я беше завладяла с бавния си спокоен живот. Но тя предчувстваше скорошни промени и видя реки от кръв, чу вопли от болка и усети миризмата на смърт. Ужасът нямаше да отмине и този свят.

Дъжд забарабани по прозореца. Сатара гледаше как Ани, загърната в наметалото си, бавно пресича площадката. Не разбираше какво ставаше с него. Знаеше, че току-що беше пуснал да си върви най-опасния му враг. Не само, че бунтовниците я бяха вербували, но тя беше първото същество на тази планета, чиито мисли не му бяха достъпни. Какво ли не опита, но не успя да долови нищо. Само заради това, той трябваше да я унищожи веднага. Но вместо това, той обсъди с нея нещо, за което не би говорил и с най-близкия си съветник — как да се задържи на власт.

Първоначално мислеше, че е някакъв мутант и работи за бунтовниците. Това щеше да обясни всичко. Но вече не вярваше в това. Чувствата му подсказваха, че тя представлява нещо друго. Нещо колкото чуждо, толкова и познато. Но все не успяваше да се сети за какво му напомня. Не можеше да чете мислите й, но добре усети чувствата на приятелство и доброжелателност, които тя излъчваше. И искреното й желание да му помогне. Не беше усещал такива чувства у околните от незапомнени времена.

Естествено, можеше да слезе в мазето, да вземе Камъка на мъдростта в ръцете си и да узнае. Не беше го ползвал, откакто приключи със създаването на този свят. Искаше да се справи сам, без помощта на знанията от горните нива. Гордееше се с това, което успя да постигне. Но Ани беше права, в последно време нещата бяха в застой. Необходима бе някаква радикална промяна.

И идеята й беше добра. Отдавна му бе омръзнало да се изживява като Император. Искрено желаеше промяната и нещо му подсказваше, че тя скоро щеше да настъпи.

Тъгуваше. Срещата с това умно и безстрашно момиче му напомни колко много му липсваше компанията на равностойни другари. Той все пак беше ангар, а ангарите имаха силно развито чувство за колективизъм. Те обичаха да работят заедно и никога не оставаха сами. Дотолкова се сливаха, че индивидуалността им оставаше на заден план. Сатара се бе разбунтувал едно време точно против това. Той искаше да бъде различен и успя. Но този успех имаше своята цена.

Извика първия си съветник и му заповяда:

— Искам да разбереш откъде е това момиче, къде се е родила, къде е израснала и кои са родителите й. Информацията ми трябва бързо.

Когато Ани влезе в стаята, Урзу вече я чакаше нетърпеливо. Веднага започна да я разпитва за срещата с баща му, но тя го спря, като обеща да му разкаже всичко по-късно. Напомни му, че трябва да върнат накита.

— За това има време. Никой няма да го потърси — отговори Урзу.

— Не, аз няма да съм спокойна, докато не го върна — настоя капризно Ани, — ти вчера ми обеща.

Той вдигна рамене и се съгласи. Навън валеше дъжд и те преодоляха разстоянието до кулата, тичайки бързо.

„Дано Императорът не ни следи сега“ — помисли си Ани разтревожена.

Слязоха до съкровищницата, без да срещнат никого. Ани остави колието и поиска да разгледа другите неща.

Урзу обясняваше кое откъде е и от какъв минерал. Имаше добри познания по геология. Тъкмо обясняваше за някакъв невзрачен наглед камък, в средата на който се намираха най-прекрасни кристали, когато Ани уж случайно си спомни за онзи другия камък.

— Може би и той е такъв, може би вътре има скрито съкровище — предположи тя.

— Не ми е дошло на ум. За да разбера това, трябва да го разгледам още веднъж — се замисли Урзу.

Ани го погледна с очакващи очи, без да каже нито дума. Не трябваше да насилва събитията. Но Урзу разбра и се засмя.

— Добре, вече обещах да ти го покажа. Но трябва да внимаваме. Ако ни хванат, че се ровим в съкровищата на баща ми, ще си имаме неприятности.

Те се огледаха внимателно и след като се увериха, че никой не ги следи, тихо слязоха по стълбите. Урзу извади отнякъде дълга игла и със сръчни движения отвори вратата. Вмъкнаха се вътре и затвориха. Тук вече само Императорът можеше да ги обезпокои.

— Как отвори тази врата? — попита Ани учудена. Урзу се ухили.

— Когато влязох миналия път доста се потрудих, докато намеря начин да я отворя. Имах късмет, че никой не ме хвана.

Помещението беше слабо осветено. Очите на Ани постепенно привикнаха към тъмнината и тя различи чудни неща. Тук имаше метални вериги и звезди, кофи със различни видове почви, прахове от стрити материали във всякакви цветове, парчета плат със странни петна по тях и какво ли не още. Изглеждаше не като съкровище, а като отдавна непочистен килер. Всичко беше потънало в прах и доста разхвърляно.

Урзу отиде в единия ъгъл и посочи невзрачна кутия, цялата в паяжини. Виждаше се, че капакът беше отварян за последен път преди доста време. Той го отвори внимателно и отстъпи, за да може Ани да види камъка.

Боар беше прав. Имаше големината и формата на яйце от кокошка. Изглеждаше като най-обикновен речен камък.

Ани го взе внимателно с два пръста и те го разгледаха.

— Не — каза Урзу, — няма вид да има нещо в него. Прекалено малък е, а и цветът му е различен.

Ани се престори, че връща Камъка в кутията, като едновременно отвлече вниманието на Урзу:

— Виж там, какви странни пера! От коя птица са? Урзу погледна нататък и Ани затвори бързо кутията.

Спусна Камъка в джоба си. Сърцето й щеше да се пръсне. Наложи си да изглежда спокойна и изслуша обясненията на Урзу за някаква птица от далечен остров.

— Мисля, че няма вече какво да правим тук — каза тя, уж отегчена.

— По добре да си тръгваме, преди някой да ни е видял. Открехнаха внимателно вратата, огледаха се и, след като не забелязаха нищо нередно, излязоха тихо от съкровищницата на Императора. Качиха се горе и Урзу й предложи да поразгледат още малко неговата колекция, за да си избере нов подарък. Но Ани заяви, че ще изпита по-голямо удоволствие, ако той го избере без нея, и затова ще се прибере и ще го чака в стаята си. Тя си тръгна а Урзу остана да огледа скъпоценните си камъни.

Ани изтича до двореца. Самата кражба се оказа много по-лесна от всичко останало. Още не можеше да повярва, че камъкът лежи в джоба й. Спомни си какво беше казал Боар — че трябва да слуша Камъка и го взе в ръка. Стисна пръсти около него.

Тогава стана нещо странно. Изведнъж умът й се проясни и тя сякаш вече виждаше света с други очи. Едновременно с това чу някъде в мозъка си глас:

„Вземи едноместния агатор на Урзу, остави ме в джоба си и се махай веднага оттук. Тръгни на запад към горичката, където бяхте с Урзу. Там ще се появи Боар.“

Тя последва незабавно съвета на Камъка, без много да се замисля. Всяка минута беше ценна. Пусна Камъка в джоба си и скочи в агатора. Дано не я видеха още сега. За щастие времето бе лошо и навън нямаше никого. Но тя не забравяше, че охраната я следи, а и някой можеше да я види случайно от прозореца.

Мушна двете си ръце в отворите за управление и напипа с всеки пръст по едно копче. Затвори очи и се концентрира върху спомените на съветника. Съжаляваше, че не бе имала време да тренира пръстите си. Управляването на едноместния агатор приличаше на свиренето на пиано и беше доста сложно.

Натисна с показалеца „старт“, а със средния пръст на лявата ръка бутона за нагоре. Машината послушно се издигна. Даде със средния пръст на дясната ръка пълен напред и агаторът се втурна към отсрещната къща. С левия безименен наляво и със средния нагоре.

Агаторът се движеше бързо и Ани имаше проблеми с управлението. Доста се клатушкаше, но успя да го изкатери по покрива на една работилница до самата крепостна стена и да я прескочи. Пропадна поне осем метра, преди машината отново да се стабилизира на пет метра височина. Тя даде „напред“ и първоначално се движеше над някаква по-широка улица. Хората отдолу вдигнаха учудени глави, но Ани нямаше време да им обръща внимание. Трябваше да се държи по на запад, а в тази посока нямаше подходящ булевард.

Изкачи се над покривите и се издигна на максимална височина над тях. Само че това се оказа грешка. Покривите бяха на най-различни нива и тя все едно че караше по път осеян с дупки и бобуни. Спусна се по-ниско, но не успя да постигне равномерно движение на агатора. Проклинаше Императора, който бе измислил този сложен начин на управление. Едвам удържаше машината. Трябваше по-бързо да се научи да я управлява добре.

Майката на Урзу тръгна по коридора, за да се прибере в стаята си. Погледна разсеяно през прозореца към мокрите от дъжда павета и видя Ани да претичва през площада. Какво ли прави навън в това време, — зачуди се тя. Малко я плашеше това момиче. Беше хубава и умна и не би могла да си пожелае по-добра снаха. Но нещо в нея не беше наред. Не приличаше на младо момиче, а по-скоро на зряла жена. Беше прекалено умна и знаеше прекалено много. Имаше странен начин да мисли, да се изразява, да се облича. Като че ли въобще не беше израснала в това общество. Трябваше да говори с мъжа си за това. Бе разбрала, че я следи. Сигурно и той нещо подозираше.

Беше се замислила и чак сега й направи впечатление, че Ани още беше навън. Седеше в малкия агатор на сина й. Това момиче определено прекаляваше.

Изведнъж тя се сепна. Агаторът се издигна и потегли. Нима синът й дотам си беше загубил ума по нея, че да я научи да кара едноместния агатор? Една от най-важните мерки за сигурност се състоеше в това, само най-близките членове на семейството да имат това умение.

Ани караше несигурно като че й беше за пръв път. А къде беше Урзу? Всичко това изобщо не й харесваше. Тя изтича до стаята му. Нямаше го. Попита лакея и той й каза, че е отишъл с Ани до кулата — в съкровищницата. Нима това момиче се бе оказала най-обикновена крадла и сега бягаше с плячката? И какво направи със сина й? Тя разтревожена изтича до кулата и с облекчение видя, че той идваше насреща й. Нахвърли се върху него с думите:

— Как посмя да научиш Ани да кара агатор? Нямаш ли акъл в главата? И друго — да не е откраднала нещо, че така бързаше да се измъкне от крепостта?

Урзу остана смутен от нападките на майка си.

— Бях през цялото време с нея. Не мисля, че е откраднала нещо. И без това бях готов да й подаря, каквото си пожелае.

— Но тя взе агатора и излетя направо през крепостната стена! — Майка му беше много ядосана.

— Вярно, че я научих да го кара, но й забраних да лети сама с него — оправда се Урзу.

— Научил си я да кара едноместния агатор? Забрави ли какво заповяда баща ти? — майка му за малко да го удари.

Урзу я погледна неразбиращо:

— Защо едноместния? Аз я научих само на триместния!

За миг и двамата останаха без думи. Първа се окопити майка му:

— Но тя излетя с едноместния ти агатор. Извикай веднага началника на охраната. Аз ще пусна алармата. Вземи моя агатор и гледай да хванеш това момиче!

Ани чу сирената в крепостта. Бяха открили бягството й много бързо. Очевидно някой я беше видял. Може би щеше да стигне по-далеч, ако бе напуснала крепостта пеша.

Не напредваше достатъчно бързо. Не успя да овладее машината напълно. Обърна се и видя в далечината най-малко три агатора. Преследването бе започнало!

Не можа да види дали са едноместни или по-големи. С три-четириместните тя щеше да се справи лесно. Те бяха доста по-бавни. Но сигурно вече бяха разбрали, че е избягала с едноместен агатор и най-малко началникът на охраната щеше да я подгони със също такава машина. А той със сигурност я караше по-добре от нея. Тя отново се шмугна в една малка уличка и се снижи почти над главите на хората. Така преследвачите не можеха да я видят, но и тя не ги виждаше. Уличките бяха къси, с непрекъснати завои и Ани скоро установи, че така не се движи по-бързо към целта. Загуби ориентация и отново се издигна нагоре.

Огледа се и ги видя отдясно, но доста по-близо. Отново потъна в улицата и тръгна силно наляво. Ако не бяха я забелязали, още имаше шанс. Пак се издигна за малко да погледне.

Бяха доста встрани от нея, но разстоянието по въздуха ставаше все по-малко. Не можеше да извади Камъка от джоба си и да го попита за пътя. Ръцете й бяха заети. Постепенно автоматизира поне движението наляво и надясно. Но се движеше бавно. Трябваше да направи нещо. Изскочи нагоре и се стрелна направо над покривите. Ако стигнеше гората преди тях, щеше да успее. Огледа се назад. Бяха я видели и я догонваха с всички сили.

„Дано не участва лично Императорът. Неговият агатор със сигурност е най-бърз,“ — помисли си Ани. Къщите и уличките под нея не свършваха. Почти се беше изравнила по скорост с трите си преследвача. Продължаваха да я настигат, но вече по-бавно.

Това трябва да са началникът на стражата, единият съветник и майката на Урзу — или самият той. Какво ли разочарование беше предизвикала у тях. Никак не й харесваше чувството, че е изменник. Те се бяха отнесли към нея с обич, а тя ги беше излъгала жестоко. Ани се чувстваше ужасно гузна.

Гората вече се виждаше в далечината, когато те я наближиха съвсем. Щяха да я настигнат точно някъде на границата между последните къщи и първите дървета. Вече различаваше хората в агаторите. Урзу беше сред тях. Ако имаха огнестрелни оръжия, отдавна щяха да са й видели сметката.

Бяха се доближили на петдесетина метра, когато най-накрая къщите свършиха. Ани веднага слезе близо до земята и се скри сред високите дървета. Трябваше да внимава много, за да не се удари в стволовете. Другите бяха някъде над главата й, над короните на дърветата. Чу само Урзу да вика зад нея. Той я преследваше долу. Прекалено бавна беше, за да му избяга. Помисли отчаяно за Боар. Защо се бавеше? Тя рязко спря агатора, скочи от него и се заби в храсталака. Но тази постъпка не беше най-умната. Забрави, че на Сатариус мъжете бягаха много по-бързо от жените. Урзу я докопа и събори на земята. Тя го отблъсна и скочи пак на крака. Нямаше смисъл да продължи да бяга. Видя измъченото му лице.

— Извинявай, Урзу, трябваше да го направя — изтласка тя задъхана.

— Не исках да ти причинявам никакво зло. Той я погледна неразбиращ.

— Но какво си направила? Аз всичко щях да ти дам.

— Не съм взела нищо от това, което ти принадлежи. Не съм и бунтовник. Взех само това, което не е ваше.

Ани извади Камъка от джоба си и го стисна с всички сили.

Светът отново се променяше, а Камъкът засвети със страшна сила. Блясъкът заслепи Урзу и приближаващите преследвачи. Тогава се чу ужасен писък. Той се разнесе като ефирна вълна над цялата планета. Всички, включително и Ани, инстинктивно си запушиха ушите.

До нея се появи познатата светеща топка. Ани чу, Боар да заповядва:

„Седни и се свий на кълбо!“

Тя клекна и прегърна коленете си, като мушна глава между тях. Малката топка нарасна до сфера с един метър в диаметър и я обгърна цялата. Само усети, как нещо я дърпа нагоре и загуби съзнание.

Накрая писъкът престана и Урзу въздъхна облекчен. Нямаше я и светлината. Ани също беше изчезнала. Все още зашеметен той се огледа и видя другите двама преследвачи до агаторите си, със същите смаяни лица като неговото.

— Къде изчезна тя? — викаше началника на охраната объркан. — Какъв беше този облак, откъде се появи изведнъж?

— Не знам! Но видях, че този облак отнесе момичето направо в небето — отговори съветникът.

Урзу се съгласи с него — бе видял същото. Не знаеха какво да правят. Случилото се не се побираше в ума им. И писъкът, и светлината, и странният облак, и изчезването на момичето — прекалено много неразбираеми неща се бяха случили за съвсем кратко време. Само се спогледаха мълчаливо, вдигнаха рамене и се качиха на агаторите си, за да се върнат в крепостта. Агаторът на господарката остана на поляната. Щяха да се върнат по-късно за него.

Урзу действаше като насън. Не проумяваше нищо от това, което се бе случило. Ани беше откраднала този камък, заради който баща му преди години бе убил без всяко съжаление най-добрия си съветник.

Ако я бяха задържали, без съмнение щеше да я постигне участта на съветника. Урзу не знаеше дали повече се радва на това, че тя бе избягала, или повече се бои от гнева на Императора. Ако той не можеше да си върне откраднатото, щеше ли да му прости? В крайна сметка точно Урзу й бе показал камъка и й бе дал възможността да го открадне.

А пък Ани твърдеше, че камъкът не бил техен и че тя нямала нищо общо с бунтовниците. Но какво представляваше тя тогава? Колко съвършено беше изиграла ролята на негова любовница, как умело го излъга! Възхищението от нея надделяваше над обидата. Въпреки случилото се той я обичаше и беше готов да понесе всяко наказание заради нея. Дори смъртта. И без това не знаеше как ще преживее раздялата.

Но най-напред той трябваше да съобщи на баща си лошата вест. Изтръпна от страх при тази мисъл.

Стигнаха крепостта и завариха там пълно объркване. След като кацнаха, първият съветник им съобщи, че Императорът бил спокоен, когато чул алармата в крепостта, но след като се появил онзи страхотен неприятен писък, той направо скочил като ужилен и изтичал до асансьора. Оттогава никой не го е виждал.

Урзу каза, че трябва да го види на всяка цена, но му отговориха, че Императорът е в обсерваторията си и не пуска никого при себе си. Точно тогава иззвъня малкият звънец на яката на съветника. Императорът го викаше. Те изтичаха заедно с Урзу по стълбите нагоре.

Императорът ги очакваше в заседателната зала. Изглеждаше много уморен и вглъбен в себе си. Прониза ги със зелените си очи. Урзу му обясни, заеквайки:

— Ани открадна камъка. Същия, който се опита да открадне бившият ти съветник, и изчезна.

Баща му пребледня още щом чу първите му думи и Урзу се готвеше за най-лошото. Очите на императора изхвърлиха мълнии, но не към него, а към масата зад него. Тя лумна в пламъци и съветникът падна на колене от уплаха. Урзу стоеше объркан. За първи път той виждаше какво прави баща му, когато е бесен от яд. Вече мислеше, че идва и неговия ред, когато Императорът се обърна и, без да каже дума, се прибра пак в обсерваторията си.

Урзу отиде в двореца, за да разкаже на майка си какво се беше случило. Не я намери в нейната стая и слезе в стаята на Ани. Майка му седеше на дивана с объркан вид и се взираше в кутийките с кристалите, неговите подаръци за Ани, и лимерова табличка пред нея.

Щом той влезе тя вдигна поглед към него и попита с плаха надежда: — Хванахте ли я?

— Не — започна да разказва Урзу, — стигнахме я в Отановата гора. Вече я държах в ръцете си, когато се чу този ужасен писък. Изведнъж до нея се появи една ярко светеща топка, разрасна се до големина на едноместен агатор и направо я погълна. След това изчезна заедно с нея в небето.

— В небето? Бедното ми момче! — извика тя. Сигурно го бе сметнала за полудял.

Пробута табличката към него.

— Намерих това на камината. Урзу започна да чете на глас:

— Скъпи приятелю! Моля те, прости ми за всичко, което ти причиних. Бях принудена да направя това, което сторих. Благодаря ти за отзивчивостта и подаръците ти. Бих ги задържала с удоволствие за спомен, но не мога да ги пренеса там, откъдето съм дошла. Предай много поздрави на майка си, тя е великолепна жена. А на баща си кажи колко много съжалявам, че го лишавам от най-ценната вещ, която е притежавал, но още повече съжалявам това, че не можах да се запозная с него по-отблизо. Харесва ми това, което е постигнал и каквото и да реши да направи с този свят, аз му желая успех. Обичам Ви! Ани.

Урзу остана загледан в табличката. Не разбираше всичко, написано там, но усети отново почти майчинската топлота на Ани. Взе кристалите в ръцете си — искаше да се допре до нещо, до което тя се бе докосвала. Спомни си радостта й, когато наблюдаваше как се пречупва светлината в тях, и заплака.

— Горкото ми момче — повтори майка му и го прегърна. Тя се страхуваше не толкова за разсъдъка му, колкото от гнева на мъжа си.

— Каква е тази най-ценна вещ, която тя открадна? — попита тя.

— Камъкът, онзи камък. И аз й го показах! Не вярвах, че е ценен. Толкова обикновен изглеждаше! Но когато я настигнах, тя го взе в ръката си и той целия засвети с ослепителна светлина. Какъв е този камък?

— Не знам — отговори майка му, — баща ти на никого не даваше да го види. Беше го наследил от дядо си, а той от своя дядо. Изглежда принадлежеше на династията от незапомнени времена. Дано успее да си го върне.

— Не вярвам. Никога не съм го виждал толкова притеснен като днес, когато му съобщих за това. Въобще не ми обърна внимание, а се качи веднага в обсерваторията си.

— Ти си успял да му съобщиш това и си още жив? — майка му още по-здраво го прегърна. Значи имаше, имаше надежда да не загуби единствения си син.

Мъжа си никога не бе притежавала. Той й беше толкова чужд, както и в първия ден, когато я заведоха при него. Влюби се в красивия мъж от пръв поглед, но скоро разбра, че той не се интересува от нея и че тя въобще не го разбира. Живееха един до друг, но никога не бяха истински заедно.

В началото се любеха от време на време. Това бяха прекрасни незабравими преживявания, за които и сега си спомняше с трепет. Но след като се роди Урзу и това престана. Той понякога си намираше други момичета, но тя дори не ревнуваше. Знаеше, че и те нищо не означават за него.

А това момиче, Ани, бе останала пълна загадка за нея.

Още вчера, на приема, се досещаше, че тя не е тук заради сина й. Той не беше равностоен партньор за нея. И когато Ани не откъсна очи от Императора, тя си помисли — ето той е истинската й цел. Не пропусна да отбележи, че и той не бе равнодушен към нея. Сутринта, когато мъжът й повика Ани при себе си, тя сметна, че това е поредната му любовна история.

Но сега вече не знаеше какво да мисли. Съветникът, откраднал камъка, принадлежеше към бунтовниците. Писмото на Ани обаче загатваше за друга цел. Какво ли щеше да стане сега?

Ани бавно дойде на себе си. Чувстваше се много добре, като че всяка частица на тялото й се къпеше в океана на блаженството. Все още стискаше Камъка с всички сили, а той светеше в най-различни цветове. Виждаше черното пространство около себе си, осеяно от безброй звезди, като през мъгла. Някъде в краката й се открояваше зелена планета, от която тя стремително се отдалечаваше. Досети се, че това е Сатариус, спомни си всичко и се изплаши. Къде беше? Как така се носеше без всяка опора в пространството? Тъкмо щеше да попита Камъка за това, когато чу в главата си познатия глас:

„Недей да питаш Камъка за неща, които и аз мога да ти обясня, Иначе ще се почувствам съвсем пренебрегнат.“

— Боар! Къде си, не те виждам? — Ани почувства радост и облекчение, когато разбра, че той е наоколо. Нищо не можеше да й даде такова чувство за сигурност и закрила, като близостта на Боар.

„Как така къде съм? — отговори той с престорено обиден глас. — Аз съм навсякъде около теб и вътре в теб.“

Ани чак сега си спомни, откъде познаваше тази мъгла около нея. Тогава Боар беше като стена отпред, отделен от нея. А сега тя го усети в себе си, той бе проникнал в нея и те като че ли бяха едно. Тя се опита да си представи как също е само облак от свободно движещи се енергийни центрове и как се разтваря напълно в енергийната сфера на Боар. Получилото се чувство не се поддаваше на описание. Тя се отдаде на това усещане и потъна отново в блаженство.

Но Боар я извади бързо от това състояние: „Не се заблуждавай, все още сме двама. Така, както сме, ние не можем да си представим другото си, слятото състояние. Но разделянето ни дава възможността да се обичаме и аз съм й много благодарен.“

Ани изпита дълбока любов към Боар. Чувствата й към него просто не можеха да се сравнят с любовта към други. Чувстваше към него влечение, както към мъжа на мечтите си, чувстваше и закрила, както в утробата на майка си, имаше и вяра — както вярата в Бога. Всичко това нямаше нищо общо е любовта към мъжа й, към родителите или към децата й. Нямаше и нищо общо със зараждащото се в нея чувство към Сатара.

Стана й мъчно, когато се сети за Императора: Какво ли правеше сега? Изпитваше съчувствие към него, но и истинско влечение. Това я объркваше. Спомняше си тъжните му очи и онова чувство за духовна близост, за което не можеше да намери обяснение. Какво ли се беше случило тогава, когато Сатара бе откраднал Камъка от Веова?

„Попитай Камъка на мъдростта за тези неща — посъветва я Боар, — той може да ти разкаже цялата история на тази проявена Вселена.“

Ани стисна Камъка и отправи мислите си към него. Съзнанието й се пренесе на друго място, в друго време и тя стана свидетелка на нещо, случило се много отдавна.

…Веова ядосано обикаляше в кръг около Сатара. Бурно жестикулирайки с ръце, той му викаше:

— Никога няма да успееш! Нали видя какво стана на Земята! Не, не мога да ти позволя това.

— Но ти работи на Земята само със Силите на дясната ръка и не балансира всичко отначало. Затова по-късно системата се стремеше сама да оправи нещата и привлече Силите на лявата ръка от хаоса. А те останаха неуправляеми. Това беше началото на края — възрази ангарът с прекрасна златна коса.

— И ти смяташ, че си по-умен от мен? Как си позволяваш? — Веова се беше спрял пред Сатара.

— Искам да ми дадеш възможност да докажа, че съм прав! Аз те моля да работим заедно на Сатариус и да разпределим равномерно силите си.

— О, не! Ако смяташ да надминеш учителя си, ти трябва да се оправяш сам, с това, което имаш. От мен няма да получиш нито капка от Силите на дясната страна. — Веова надменно се изсмя.

Тогава в очите на Сатара се появи пламъчето на омразата, той се превърна в огромен змей, издуха пламъци към небето и със страшен глас заяви:

— Не можеш да ме спреш! Аз ще създам своя свят сам и без твоята помощ. Нека бъде така, както ти искаш — нека има и един свят, създаден само със Силите на лявата ръка. И ще видим кой от нас е бил прав.

Веова се засмя силно:

— Ти не разполагаш с Камъка на мъдростта, без него ти не можеш да построиш система!

Сега беше ред на чудовището да се изсмее.

— Мисля, че тук грешиш! — То отвори своята паст — на езика му лежеше кристал, прозрачен и светещ във всички цветове на дъгата.

Змеят разтвори огромните си криле и отлетя, а Веова изрече най-големите проклятия, казани някога…

Ани погледна учудено ръката си. Чак сега тя осъзна, че Камъкът се беше превърнал в светещ прозрачен кристал. Ако Урзу го бе видял такъв, никога нямаше да й го покаже.

— Защо се промени така?

„Защото Камъкът на мъдростта се показва в истинския си облик само на съществата от най-високи нива“ — отговори Боар.

— Но аз не съм такова същество! — протестира Ани. „Нито пък аз. Но когато сме заедно, ние сме такова същество. За Камъка няма значение, че временно сме в две различни проявления. Той познава създателите си.“

Дълбоко впечатлена, Ани се замисли. Какво ли същество представляваха те с Боар? Не можеше да си го представи. И нещо не беше наред. Накрая се сети какво именно.

— А как така току що видях, че Камъкът светеше в устата на Сатара?

„Защото и той е от Делените и се намираше близо до второто си Аз“ — отвърна Боар много меко.

— Но аз не видях друго същество край него, освен Веова.

И чак като изрече това, тя прозря една неподозирана истина, от която направо й прилоша. Всичко се обърка в главата й и само душевната подкрепа, която получи от Боар, я спаси да не полудее.

Немятовото оръжие11 беше в пълна бойна готовност, но нямаше какво да унищожи. Атаката беше прекалено светкавична и бе завършила прекалено бързо. Оръжието можеше да свали всеки физически нашественик от космоса, но не можеше да засече подобен обект.

Сатара се разхождаше нервно в обсерваторията си. Беше ги изпуснал! Толкова време успя да се опази от посегателства на астралните и менталните създания, че още не можеше да приеме провала си. И преди Веова беше опитвал да си възвърне Камъка, но в тези акции участваха винаги само ангари. По вида на регистрираните трептения, този път ангар не беше замесен.

Сигналната система регистрира безспорно теор. Какво можеше да накара един теор да се бърка в работите на ангарите? Нещата бяха изключително необикновени.

Този теор се бе появил само за миг, колкото да прибере момичето. Нямаше никакво съмнение — ясно бе видял случилото се в мозъка на сина си. Но откога теорите работеха заедно с човеците? И как теорът не бе оставил никаква следа в пространството преди появата си?

Може би се намираше тук отдавна и само е чакал момента, когато момичето ще успее да открадне Камъка? Това беше доста вероятно. Трябва да е навлязъл в атмосферата на Сатариус във физическа форма — удивително постижение за един Теор! Само нещо много важно можеше да го накара да постъпи така.

Нямаше представа какво е то. Мисълта, че теорите прибягват до този сложен ход, само за да си върнат Камъка, беше абсурдна. Та той не можеше да им откаже връщането на Камъка — само да бяха му го поискали! Досега беше сигурен, че те толерират постъпката му. Никога не се бяха намесвали.

Имаше прекалено много въпроси, на които трябваше да намери отговори. До вчера гой скучаеше, но сега му предстоеше много работа.

Сатара слезе в подземието, за да събере необходимите материали за влизане в транс. Налагаше му се да работи с тези примитивни методи: той се намираше във физически свят и нямаше пряк достъп до горните нива. Трябваше да напусне това тяло и да се превърне отново в ангара, който беше. Трябваше да разбере замисъла на Веова. Въобще не се съмняваше, че именно той стои в дъното на тази работа.

Това, което прозря веднага, беше че момичето не бе от Сатариус. Трябваше да се досети, още когато не можа да прочете мислите й. Най-вероятно бе от Земята. За Веова не би било трудно да й придаде вид на сатарианка. Но как уверено се движеше тя в това общество! Само за да управлява едноместния агатор, тя трябваше да разполага с много добър източник на информация.

Замръзна на място. Изведнъж му просветна какъв глупак е бил. Как можа да направи на Веова такъв подарък? Старият му съветник беше ключът поне към тази загадка!

Ядоса се на себе си. Беше допуснал грешка и сега беше наказан. Намери каквото му трябваше и се качи в лабораторията. Прогони прислужника и започна да бърка сместа. Този път трябваше да стигне далеч, трябваше му силна магия. Стигнеше ли вече горното ниво, щеше да направи изчисленията си.

Ани се чувстваше като замаяна. Камъкът й беше показал толкова много неща — как бе създаден този свят, как се образуваха материалните тела, как изглеждаха духовните същества, когато все още имаха някакъв вид. А някъде имаше нещо, което вече нямаше никакво тяло — нито физическо, нито ментално, нито пък друго. То оставаше неразбираемо.

Вече знаеше какво са представлявали заедно с Боар, когато са били едно същество. Камъкът обаче отказа да й съобщи какво е накарало това същество да се раздели. Освен това, разбра защо, когато тя се учеше да кара триместния агатор, Боар реагира така остро на опита й да стигне до него. За тях винаги съществуваше опасността от преждевременно сливане. Чудеше се как успяваше да я пренесе през пространството по този начин. Но Камъкът й обясни, че той реално не я докосва, защото били в две много различни тела. Най-опасно било духовното докосване — енергийния обмен, т.е. когато й преливаше от силата си. Но Ани не проумя напълно в какво се състои тази разлика.

Пред нея се разкриваха толкова много познания, че мозъкът й просто отказваше да ги възприеме. Нямаше и смисъл. Знаеше, че ще забрави всичко, когато я върнат на Земята.

При мисълта за връщане й стана болно. Не можеше да си представи да се раздели отново с Боар. Това пътуване до границата между царствата, до която той трябваше да пренесе физическото й тяло, беше много трудна задача за него. Той губеше все повече сили. Въпреки че черпеше енергия от далечни звезди, изразходваше повече, отколкото получаваше. Скоро запасите му щяха да свършат. Дотогава трябваше да е стигнал границата, за да може вече Веова да поеме тялото й. Ако не успееше, тя щеше да умре.

Ани не можеше да му помогне с нищо и се чувстваше ужасно безполезна. Добре разбираше, че няма вина за тази ситуация, но безсилието й тежеше на съвестта. Вече не закачаше Боар, пестеше му дори усилието да й отговаря. Той поддържаше тялото й и тя не усещаше нито жажда, нито глад. За да не хаби повече енергия, тя отново потъна в състояние на полусън и се остави Камъкът да й показва света.

Сатара се върна в тялото на Императора. Пътуването приключи успешно. Бе получил отговор на повечето си въпроси. С голямо задоволство той установи, че знае дори повече, отколкото Веова.

Засмя се. Старият глупак! Не беше разбрал, че на Земята е намерил човек с дух, който принадлежи на Делен. Това обясняваше участието на теора в тази работа. Не теорите искаха обратно Камъка. Просто този теор трябваше да спаси второто, си Аз от произвола на Веова.

Изненада го фактът, че може да има такава неравностойна двойка — теор и човек. Малко знаеше за Делените. Те принадлежаха към нивата над теорите и никой ангар не разбираше предназначението им. Знаеха само, че съществуват.

Спомняше си впечатлението, което това момиче му направи. Това, което го впечатли не беше хубавото й тяло, нито пък необикновеният й ум. Просто подсъзнателно усети близостта на висш дух и нещо сякаш го теглеше към него. И сега той изпитваше някаква мъка, че тя си бе отишла. Завиждаше на сина си, който успя да се радва по-дълго на компанията й.

Трябваше да успокои Урзу и майка му. Сигурно си мислеха, че заради тази кражба ще ги накаже жестоко. И имаха всички основания за страха си; досега той винаги бе взимал крути мерки за запазване на общественото устройство на Сатариус. Но сега бе решил да промени стратегията си. Времето за промени беше назряло, нека това събитие станеше повод за тях.

Намери ги заедно в бившата стая на Ани. Отдавна не беше посещавал двореца и с появата си предизвика огромно вълнение сред прислужниците. Когато влезе в стаята, видя ужаса върху лицата на сина и жена си.

— Искам да ви успокоя, няма да ви направя нищо.

Побърза да го каже, преди да са загубили съзнание от страх. Страхът на подчинените не му доставяше никога удоволствие. Приемаше го винаги като естествен и неизбежен елемент на властта. Но сега, когато видя тези двама, притиснати един до друг, той по-скоро усети болката на собствената си самотата.

Той седна срещу тях и видя лимеровата табличка на масата. Сети се веднага, че е послание от момичето и го прочете. Беше предназначено само външно за Урзу, истинският получател беше той. Подкрепяла го, каквото и да направи! Обичала ги! Спомни си последните мигове на срещата с нея и отново усети изпитаната тогава силна тъга и копнеж по нейното приятелство.

— Моля те — обади се жена му в защита на сина си, — не наказвай това момче. Той за пръв път се влюби истински в момиче. А тя успя да заблуди дори и мен.

— Няма за какво да се тревожите — успокои ги той, — няма да ви обвинявам в непрозорливост там, където самият аз не прозрях нещата. Има сили, срещу които не е срамно да загубиш сражение, напротив чест е, че те са се били с теб. Тя не беше обикновено момиче и зад гърба си имаше велики помощници. Време беше Камъкът да се върне при създателите си и те си го взеха.

— Ти не се ядосваш на Ани? — удивен попита Урзу.

— О, в началото направо побеснях от яд. Но след като разбрах коя е тя, аз по-скоро съжалявам за нейната загуба, отколкото за загубата на Камъка.

И двамата го погледнаха с недоумение. Той стана и с лека въздишка каза:

— Не се заблуждавайте, че съм всесилен. Има неща, с които и аз не мога да се справя. Не го забравяйте!

Напусна стаята, стискайки табличката в ръката си. Урзу и майка му се спогледаха облекчени, но учудени.

— Какво му стана? Защо говори така и защо ми взе табличката? — попита Урзу непроумяващо майка си.

Тя го погледна със съжаление. Сигурно никога нямаше да разбере, че тези редове не бяха за него, а за баща му. За първи път тя беше усетила, че Императорът страда от самотата си.

— Защото за него нейната загуба означава много повече, отколкото за теб — отговори му тя.

Необичаен шум изпълваше централата. Всеки, който можеше да се откъсне за малко от работата си, се премести тук, за да поздрави Мариел. Той беше герой на деня. Идеята му, как да си върнат Камъка, се оказа печеливша.

Честно казано, повечето ангари въобще не вярваха, че тази странна двойка ще успее. Вече твърде много техни проекти са бяха провалили. Нещо в последно време въобще не им вървеше.

Шефът беше на мнение, че причината е в отсъствието на Камъка на мъдростта. Не успееше ли нещо да направи както трябва, все Сатара му беше виновен. Повечето ангари обаче виждаха, че тези обвинения са безпочвени. Откакто Сатара ги бе напуснал, за да построи собствена система, Веова го мразеше и с удоволствие прехвърляше всички свои грехове върху него.

Но ангарите знаеха, че проблемите на Земята бяха започнали далеч преди Сатара да открадне Камъка. Тогава той обвини Веова, че бил допуснал грешка още при самото създаване на системата. Трябвало още тогава да потърси помощта му. Шефът естествено не се съгласи и те дълго и упорито спориха.

Ангарите се разделиха на два лагера, едните поддържаха Веова, другите Сатара. За да приключи този спор и да се възстанови мирът, Сатара предложи да опитат на друга планета всичко отначало, само че така, както той предлага. Веова не искаше и да чуе и Сатара се видя принуден да открадне Камъка, за да осъществи идеята си поне отчасти.

Въпреки че работеше сам, Сатара изгради една добра система. Дори в момента на Сатариус беше доста по-добре, отколкото на Земята. Но Веова беше на мнение, че това само показва колко е бил прав, че може да се създаде една добра система при неравномерно разпределяне на силите. Сатара би трябвало да покаже, че и този свят няма да успее, за да докаже твърденията си.

Изглежда, собственото му творение му бе по-скъпо от надделяването в един спор с Веова. Доколкото знаеха, той активно се грижеше за стабилността на системата си.

Сега Камъкът се бе оказал пак в техни ръце и дано Шефът ги остави вече на мира. Когато Сатара ги напусна, всички въздъхнаха от облекчение. Но странно защо, това въобще не успокои Веова. Той много се ядоса и стана по-зъл от преди. Тъй като Сатара вече го нямаше, той пренесе гнева си върху главите на бедните си подчинени.

Веова тържествуваше! Най-накрая успя да нанесе силен удар на Сатара. Щом разбра, че двамата се връщат, той подготви всичко необходимо за посрещането им. Не дойдоха с космическия кораб. Вместо това, теорът се беше изтощил докрай, пренасяйки жената през пространството. Какво ли може да накара един теор да се пожертва за един обикновен човек? Можеше просто да вземе Камъка и да я остави на Сатариус. Веова нямаше да се сърди, стига да получи Камъка на мъдростта.

Преместиха я в централата и й върнаха предишното тяло. Като сатарианка тя определено изглеждаше по-хубава, отколкото сега. Все още стискаше с всички сили Камъка в ръката си. Оказа се, че не можеха да й го вземат. Теорът не им даваше да я пипнат. Каза им, че тъй като тя е взела Камъка, само нейно право е да реши на кого ще го даде.

Веова страшно се ядоса на това непредвидено препятствие. Но после се успокои. Дори тя да откаже да му даде Камъка, имаше начин да я принуди.

Ани се събуди. Чувстваше се отвратително. Разликата в състоянието й преди да заспи беше зашеметяваща. Като че ли я бяха натикали в друго тяло. Тук-там я понаболяваше. Трябваше й време, докато се сети какво бе станало.

Скочи на крака и за малко да падне. Бяха й върнали земното тяло! Тя се огледа. Отново стоеше сред ангарите по нощница. Тихичко изруга. Не можеха ли поне да премахнат болежките от това тяло, докато то беше тук? И поне временно да го облекат в нещо по-прилично? Погледна първия срещнат ангар и го попита за това. Не, не можело. Трябвало да я върнат на Земята в същия вид, в който са я взели оттам.

На Ани й беше трудно да свикне с новото — или по-точно казано — със старото си положение. По-лесно е да се събудиш в младо, красиво и силно тяло на сатарианско момиче, отколкото в застаряващото и не съвсем здраво тяло на една 35-годишна земна жена.

Тогава видя Камъка в ръката си. Учуди се. Как така не са й го взели още? Беше все така прозрачен и светеше. Значи Боар бе някъде наблизо. Защо не го чувстваше и виждаше?

Огледа се притеснено и го повика мислено. Какво се беше случило с него? Не помнеше как стигнаха накрая до тази граница между царствата. Завладя я силна тревога.

„Не се притеснявай за мен, аз съм до теб“ — чу тя отговора му н въздъхна с облекчение. Обърна се и видя едно почти прозрачно облаче с големината на хандбална топка.

Колко беше отслабнал! Изпрати му цялата си любов, на която беше способна. Знаеше вече от опит, че той можеше да се възползва от тази енергия. И наистина той засвети малко по-силно.

„Благодаря, но по-добре запази силите си за себе си. Те ще ти потрябват“ — бе неговият отговор.

— Какво става с Камъка, защо е още у мен? — попита тя на глас.

Тогава чу сърдития глас на Веова откъм трона:

— Защото такава била волята на партньора ти. Той иска, ти да ни го дадеш сама.

Ани се зачуди. Защо Боар поставяше такова условие? Той не се обаждаше да даде някакви обяснения. Но добре бе чула раздразнението в гласа на Веова, когато говореше за Боар. Затова попита нахално:

— А какво ще направиш, ако ти откажа?

Ангарите наоколо изстенаха в един глас. Тя ги погледна и ги съжали. Горките, кой знае колко тревоги са изживели и колко ги е тормозел Шефът заради този Камък. Почти беше готова да им го даде, когато чу Веова да я заплашва мислено:

„Никога вече няма да видиш семейството си и ще прокълна децата ти и техните деца, и целия ти род до деня на второто пришествие!“

Ани замръзна. Не от страх, а от възмущение. Значи щеше да я изнудва! Тя го погледна право в очите.

— Жестокостта ти няма граници! Защо не изрече на глас това, което ми каза сега? Срам ли те е от подчинените ти? Има защо. Кой си ти, за да ме заплашваш така?

Въпросът щеше да е смешен, ако не го беше задала с такава сила. Настана гробна тишина. Този път Веова застина на мястото си. Един негов поглед беше достатъчен, за да я изпепели. Но до нея беше теорът, макар и отслабнал, а тя държеше Камъка, който засвети още по-ярко при последните й думи.

И чак тогава Веова се досети, че пред него не стояха просто човек и теор. „Камъкът свети в ръцете на създателите си“ — спомни си той старата истина. А мислеше, че свети заради неговата близост. Каква велика заблуда! Вече се мислеше за победител, а всъщност беше загубил, точно както и Сатара.

Ани протегна ръка и показа на всички Камъка.

— Този Камък ви беше даден, за да създадете един красив и щастлив свят. Но вие не успяхте да се възползвате от мъдростта му. За това е справедливо Камъкът да се върне там, откъдето е дошъл. Нямате нужда от неговите съвети. Докажете, че можете да се оправяте сами.

Протегна Камъка към Боар.

— Аз трябва да се върна на Земята. Отнеси това съкровище на горните нива. Нека го ползва този, който разбира езика му.

Боар пое Камъка в себе си. Гордееше се страшно с Ани. Тя не беше попитала Камъка какво да прави. И не се беше изплашила от безсрамната закана на Веова.

Вече не се срамуваше от това, че я обича и уважава. Тя не беше той. Те бяха двама — докато не настъпеше времето им за сливане. Искаше му се да я прегърне, но дори не трябваше да приеме човекоподобния си вид. Добре помнеше предупреждението на Кадор. И без това предстоящата раздяла щеше да бъде много тежка.

На края дойде моментът, от който Ани се боеше най-много. Виеше й се свят от мъка. Боар леко я докосна и тя усети как нежността му се разлива по цялото й тяло. Тя сключи длани около него и го допря до устните си. Не можеш да целуваш едно енергийно кълбо, нито да го прегърнеш. Само затвори очи и отправи цялата си обич към него. И получи същото чувство в отговор. Би стояла така цяла вечност, не я интересуваха нито ангарите, нито Веова. Стори й се, че чува прекрасна далечна музика. Светът потъваше в небитието, тя се разпадна на безброй частици и престана да съществува…

Изведнъж светът застана отново пред нея. Ани се стресна и погледна ръцете си. Бяха празни. Боар си беше отишъл.

По бузите й се стекоха сълзи. Тя се обърна към Веова и каза: — Прави с мен, каквото искаш.

Тъкмо бяха изпратили жената обратно на Земята тревожно обсъждаха променилата се ситуация, когато пред трона на Шефа пространството се изкриви и се отвори междупространствена дупка. Някой от друга система искаше да говори с тях. С любопитство очакваха завихрянията да се успокоят и да видят кой ли се интересува от съдбата им. Само Веова като че ли знаеше кой ползва тази форма на комуникация и лицето му се помрачи.

— Здравейте другарчета, как се справяте? — чуха саркастичния, но беззлобен глас на Сатара. Той седеше на императорския си трон с широка усмивка на уста. Дори в грозното тяло на сатарианин, с тъмното си лице и черната си коса, той изглеждаше великолепен.

Доста ангари съжаляваха за дългото му отсъствие. Той винаги беше нещо като опора за тях, която ги защитаваше от своеволията на Шефа. Беше по-различен от тях, по-независим, по-енергичен и по-своенравен. Донякъде приличаше повече на Веова, отколкото на ангар. Двамата сега въобще не се обичаха, но не винаги беше така. В началото Шефът предпочиташе общуването с него и даже го обичаше. Но след като го издигна за свой главен помощник и му предаде силата на лявата страна, нещата рязко се промениха. Появи се съперничество помежду им и любовта се превърна в омраза. Никой от ангарите не разбираше какво беше предизвикало тази промяна. Но че тя беше източник на всичките им беди, в това не се съмняваха. Мечтаеха за времето, когато двамата отново ще се сдобрят.

Сатара се обърна към Веова и с преиграно възхищение го похвали:

— Моите поздравления, Веова! Този път ти наистина успя да организираш успешно кражбата на Камъка. Нищо, че идеята не беше твоя. Ти направи изчисленията и подготви изпълнителя. Поне единия от тях.

Мрачната физиономия на Шефа съвсем помръкна. Никак не му допадаха „похвалите“ на Сатара. А онзи продължаваше:

— Само че не разбра с кого си имаш работа. Е, може да ти се прости. И аз не се сетих веднага! — Подигравателната му усмивка стана още по-широка.

— За което съжалявам — продължи той. — иначе бих могъл да се порадвам малко на компанията им.

По лицето му премина за миг сянка на болка. Ангарите гледаха смаяни своя събрат. Не разбираха какво имаше пред вид. Шефът продължаваше да мълчи.

— Но май победата ти излезе пирова! Така е, когато искаш някой друг да ти свърши работата. Ако наистина толкова беше закъсал за Камъка, защо нито веднъж не ме помоли да ти го заема за малко? Или мислиш, че само Твоя Светлост е способна на великодушни постъпки?

Шефът направо позеленя от яд. Скочи от трона, вдигна ръце и извика:

— Махни се от очите ми, Сатара! Никога няма да имам нужда от твоето благоволение. Аз ще се оправя сам, защото съм по-силен от теб.

Той рязко седна обратно на трона си и централата се раздруса от силата му. Сатара го погледна със съжаление. Вече не се усмихваше.

— Оправяй се тогава сам — отговори той и дупката се запълни с вихрите на пространството, за да изчезне след миг съвсем.

Ангарите стояха притиснати един до друг, на малки групички, с дълбоко съжаление в сърцата си. Надеждата, появила се за миг, изчезна като капка вода в горещия пясък на пустинята.

Пред очите му светна малка точка и се разрасна. Кадор въздъхна с облекчение — Боар се беше върнал. До края не беше сигурен, дали той ще успее да остави второто си Аз. Наблюдаваше всичко и знаеше, че Боар бе изчакал последния момент за връщане. Нямаше как да му се сърди, но все пак го упрекна:

— Рискува много, трябваше да се отделиш малко по-рано.

Боар изглеждаше зле. Не само умираше от мъка, но и беше изгубил много енергия. Той щеше да се възстанови бързо в обичайната си обстановка, но имаше нужда от спешна помощ. Кадор закачи собствената си енергийна система към неговата и му преля от силата си.

— Стига си ме зареждал — обади се Боар благодарен. — Ще са оправя и сам.

— Нищо, за разлика от теб имам енергия в излишък — Кадор се опита да го развлече малко. — Трябва да ви похваля. Здравата забихте стареца в земята! Няма да посмее да й направи нещо. Тя е страхотна!

— Още ли приказваш като диабо? Не ти ли омръзна междувременно да се правиш на теор с лошо възпитание?

Боар се опита да влезе в играта. Не трябваше сега да мисли за Ани. Първо трябваше да събере сили. Кадор започна да го убеждава колко по-умни бяха диабата, като не държаха на културната реч. Тези „Хулигани на небето“, както ги наричаха, живееха на едно ниво с ангарите, но общностите им бяха строго разграничени.

Постепенно умората завладя Боар и той помоли Кадор да го остави на мира. Кадор отстъпи с нежелание.

Боар се пренесе в пространството на сферитите Да слуша нежната им музика. Не се чувстваше вече същия като преди, срещата с второто му Аз го беше променила. Ако можеше да се каже за един Делен, че е увеличил чувството си за отговорност и любов към другата си част, то именно това беше станало с него. Той и преди изпитваше обич към Ани, но сега я обичаше по-различно. Тогава тя просто беше част от него. Нещо, което не можеш да не обичаш. Сега тя представляваше освен това и личност — нещо различно от него, и той обичаше именно тази жена, заедно с душата и тялото й.

Веова я беше изпратил обратно на Земята. Боар, както винаги, знаеше всичко за нея. Тя нямаше да си спомня абсолютно нищо от цялата тази одисея, — нито за ангарите, нито за Сатариус, нито за това, което й показа Камъкът, нито за него.

Въпреки това, Боар отправи един свой лъч към далечната Земя и изпрати по него краткото послание:

„Обичам те, Ани!“

Светлината избледняваше все повече и Ани се събуди от дълбок сън. Опитите й да върне странните му картини завършиха безуспешно и тя с огорчение се отказа. Остана само едно необяснимо чувство за тъга. Отвори очи и от мрака бавно изплуваха очертанията на предметите в спалнята. Разсъни се. Погледна към спящия си мъж на другото легло и тихо стана, за да види децата в съседната стая. По-малкия й син редовно се отвиваше през йощта, а беше леко настинал. И сега краката му стърчаха извън одеялото. Тя внимателно го зави и се върна в спалнята. Излезе през отворената врата на балкона в топлата лятна нощ и погледна към небето. Луната се бе скрила и звездите се открояваха ярко на тъмното небе.

Обхвана я необясним силен копнеж. Искаше й се да се откъсне от това тяло и да литне нагоре към далечните простори, свободна и вечна като самата Вселена. И тогава усети как един трепет на блаженство мина през цялото й тяло и тя затвори очи с щастлива усмивка. Той събуди прекрасни спомени в тялото и душата й, спомени по-скоро от сън, отколкото от реалността. Стоеше така и се наслаждаваше на това усещане, докато някакъв шум от улицата не я извади от отнесеното й състояние.

Огледа се учудена и тръсна глава. Изглежда, облегната на перилата, за миг бе заспала и сънувала прекрасен сън. Върна се в леглото с желанието да се потопи отново в него. Неусетно заспа.