Приказки за боговете

Стълбове дим се виеха като тънки лозови стъбла над града. Горяха къщите на служителите на Империята, на богатите търговци и на невинните хорица, имали нещастието да живеят в съседство с тях. Скоро и последният бастион на Императора, централната крепост, щеше да падне под напора на въстаниците.

Облегнат на агатора си, Урзу гледаше тъжно картината на разрушението. Кацнал на висок хълм сред блатата, недалеч от малка пещера, приготвена набързо за пренощу-ване, той мислено оплакваше злата си съдба.

Целият му живот, а и живота на всички сатариани, се беше обърнал с главата надолу. Колко много неща се бяха променили през последните няколко години! През многовековната си история, записана подробно на лимерови таблички и съхранявана грижливо в библиотеките на Империята, планетата не помнеше такова развитие. А сега тези библиотеки бяха едни от първите жертви на освободителното движение, като че ли знанията, натрупани с много труд и усилие, бяха главните виновници за потискането на народа, като че ли те бяха най-опасното наследство на хилядолетната мощ на Империята. Горяха не само библиотеките, горяха училищата, горяха институциите, създадени от поколения Императори, за да осигурят един макар и ограничен и бавно развиващ се, но спокоен и без големи катаклизми живот на тази планета.

Но през последните два века сред недоволните все по-често се надигаха бунтове. Жестокото им потушаване от страна на Императорите само усилваше желанието за освобождение от тиранията, за независимост от волята на Императора.

С болка Урзу си спомняше спокойните дни на детството и юношество си, когато животът течеше с обичайния си бавен ритъм; когато всяка сутрин селяните влизаха през портите на Главния град, за да продадат стоката си на пазарите; когато всички деца посещаваха училища, отговарящи на индивидуалните им възможности; когато веднъж в сезона на главния площад изпълняваха присъдите на малкото на брой престъпници; когато в кулата редовно се събираха управниците на провинциите, за да докладват на Императора какво бяха извършили и какво предстоеше да бъде направено.

Всичко това се промени след като баща му, сегашният Император, реши да престане да се бори с въстаниците. Все по-рядко той ги наказваше за дръзките им набези, оставяше им чудните си машинки, агаторите. С тяхна помощ те успяваха да преодолеят огромни разстояния за броени дни и да организират освободителното движение по цялата планета.

Императорът се оттегли в лабораторията си и остави съветниците, много от които бяха свързани с въстаниците, да управляват Империята, простираща се върху цялата планета и извоювана някога в жестоки борби от предшествениците му. Продължаваше да знае всичко, ставащо на Сатариус, незнайно от къде, но вече не се намесваше в развоя на събитията. Особено след като жена му, майката на Урзу, загина при нещастен случай с агатор преди две години. Не че я обичаше много, но дотогава той като че ли все пак чувстваше някаква отговорност за собственото си семейство. Урзу отново се връщаше мислено към разговора с баща си, преди той да го прати тук, при черните хълмове, за да бъде на сигурно място по време на завземането на крепостта.

За първи път в живота на Урзу, Императорът го заведе в личните си покои. Никой, освен един стар прислужник, нямаше право да влиза в горните етажи на кулата, където се намираха обсерваторията, лабораторията и жилищните помещения на Императора.

Колко учуден остана Урзу от скромното обзавеждане на тези стаи! Знаеше, че баща му не държеше на лукса и удобствата, но никога досега не беше осъзнавал така силно разликата между своя и неговия начин на живот. Урзу обичаше дребните красиви неща и стаите му бяха пълни с мебели, резбовани от най-големите майстори, меки бродирани възглавници, всякакви дрънкулки от скъпоценни камъни и ценни метали. А Императорът — великият Император, от когото и сега се страхуваха всички хора в това царство, спеше в стая с белосани стени, без никакви картини, на обикновено легло покрито с една пуранова12 кожа.

Сега той покани сина си да седне на това легло и се заразхожда мълчаливо из стаята. Имаше загрижен, но не и изплашен вид. Урзу търпеливо чакаше баща му да започне разговора.

— Скоро бунтовниците ще завземат крепостта. Трябва да напуснеш това място и да се скриеш извън града. Разпоредих се да приготвят агатора ти с най-необходимите неща. След два дни се върни и потърси приятеля си Ринес.

— Но той ръководи въстаниците в града! — извика Урзу учуден. Съвсем скоро той за пръв път бе разбрал, че най-добрият му приятел от детските години отдавна работеше за врага.

— Да — продължи Императорът, — но той иска да ти запази трона след като ме свали от него. Още не се чувстват готови да поемат сами цялата отговорност на властта. Съгласи се с техните условия и управлявай както искаш или по-точно казано, както ти позволят. Аз искам само едно от теб. Вземи си жена и й направи колкото се може по-скоро дете.

Урзу се смая от това изискване. Нямаше желание точно сега да мисли за жена и семейство.

— Знам, че не си падаш много по нормалните сексуални отношения, но ти трябва да продължиш рода. — Императорът се спря до прозореца и отправи замислен поглед в далечината. — Всичко друго е без значение.

— Но защо, татко, защо? — Урзу скочи огорчен от леглото. — Защо остави бунтовниците да завладеят цялото ти царство? Ти можеше да ги победиш по всяко време, можеше да им развалиш агаторите, можеше да запазиш не само властта, но и мира на тази планета. Дори сега, ако използваш магическите си сили, ти още можеш да ги спреш.

Урзу недоумяваше какво беше накарало баща му да промени така рязко политиката си. От незапомнени времена тяхната фамилия владееше тази планета. Никой не беше успял да оспори властта на силните личности в семейството им, раждани като че ли специално за тази цел през едно поколение. Баща му беше наследил от дядо си всички необходими качества за върховен владетел — и високото силно тяло, и пронизващите зелени очи, способни само с един поглед да запалят всяко нещо край себе си, и бързия ум, и магическите способности, неподвластни на никой друг сатарианин. И нищо не подсказваше, че той някога ще промени начина на управление, към който се придържаха всички Императори от векове.

Императорът се обърна и го погледна със съчувствие. Урзу остана изненадан от топлината в този поглед. Той не познаваше друго отношение освен строгост, суровост и снизходително пренебрежение.

— Защото така пожела приятелката ти — отвърна баща му тихо и тъжно.

Говореше за Ани. Урзу веднага разбра, че става дума за нея. Откакто преди пет години това момиче се появи за осем дни в двореца и после изчезна по загадъчен начин, Урзу не можеше да я забрави. Въпреки многото време изминало оттогава, той я виждаше като жива във въображението си, красива и силна, изключително умна, с толкова много познания, нетипични за една жена — тя от всичките му момичета го разбираше най-добре и му помагаше да се справи със сложните задачи, задавани му от Императора.

А се оказа някакъв шпионин, изпратен да открадне най-ценната вещ на баща му — един невзрачен камък, предназначението на който така и остана тайна за Урзу. Използвайки безграничното доверие, което имаше в нея, тя си беше осигурила достъп до съкровищницата на баща му и успя да излъже не само него, но и Императора.

Тогава баща му говореше нещо за висши сили срещу които бил безсилен и дори не го наказа. Беше говорил с Ани само един час в кулата си, но знаеше повече за нея, отколкото Урзу въобще някога успя да разбере.

След този случай Императорът се промени. Урзу не можеше да не забележи, че това беше началото на рухването на Империята.

— Заради откраднатия камък ли вече нищо не вървеше като трябва? — попита Урзу изумен, сядайки отново на леглото. Не бяха говорили за Ани откакто тя изчезна и Урзу се надяваше да разбере нещо повече за нея.

— Не, Камъкът нямаше никакво значение — засмя се тъжно баща му. Отправяйки замечтан поглед към безкрайността, той продължи:

— Знаеш, че и тогава имаше проблеми с бунтовниците. Бяха я вербували да им сътрудничи и тя нямаше как да им откаже. Иначе нямаше да може да изпълни задачата си. Началникът на охраната я следеше зорко и ме информира за тази връзка. Повиках я тогава, за да разбера, доколко представлява опасност за мен. Попитах я, какво да правя с бунтовниците и тя ме посъветва да им предам властта.

Урзу скочи отново от леглото. Как така? Нали твърдеше в последните си думи, които успяха да обменят в Отановата гора преди да изчезне пред очите му, че няма нищо общо с бунтовниците. И как е успяла да предложи такова чудовищно нещо на баща му!

— И ти не я уби веднага? — попита Урзу смаян. Баща му не се церемонеше много с враговете си тогава.

Но сега стоеше до прозореца с поглед отправен към града, потънал в спомените си. Изведнъж Урзу си спомни думите на майка си, когато я попита, защо баща му взе лимеровата табличка с прощалните думи на Ани. Тя каза — „За него нейната загуба означава много повече, отколкото? за теб.“

И чак сега Урзу прозря, че Императорът също беше обикнал Ани тогава. В него се надигаше закъсняла, изгаряща ревност. Не можеше по нищо да се мери с Императора, баща му го превъзхождаше във всяко отношение. За първи път Урзу се зарадва на мистериозното изчезване на Ани. Разбра, че за него тя все едно вече беше загубена от момента, в който тя се е срещнала с баща му.

Императорът се бе обърнал и го гледаше с проницателните си очи. На устните му се появи жалостива усмивка. Беше разбрал за чувствата на сина си.

— Не, не я убих. Вслушах се в съвета й и оставих бунтовниците да постигнат целта си. Отдавна общественото развитие на Сатариус се нуждаеше от някаква промяна Цивилизацията беше в застой от дълго време и нещо трябваше да я разтърси.

— Но тази промяна донесе само мъка и несигурност на този народ — възрази Урзу, учуден от доводите на баща си — и кой знае още колко кръв ще се пролее.

— Много — отговори Императорът, — всяко нещо си има своята цена. И свободата на този народ не може да се постигне даром. Но той заслужава шанса да постигне мечтата си и да се развива с ускорени темпове.

Както винаги, когато ставаше дума за политическите решения на баща му, Урзу не разбираше дълбокия смисъл на действията му. За какво беше тази свобода на народа, когато тя водеше до хаос в снабдяването, до глад и разруха, до убийства и несигурност в утрешния ден?

Императорът го гледаше, отгатвайки като винаги мислите му, и отговори на незададения въпрос:

— Не можеш да разбереш тези неща, сине, Раздразнен от тази оценка за неговата незрялост, Урзу попита агресивно:

— А Ани разбираше ли ги?

— Да, но няма за какво да се обиждаш. Тя идваше от друг свят, където вече бяха извършени много промени от този вид.

Урзу остана като зашеметен. Нима имаше и други светове? Досега той смяташе, че познава света, в който живее, а там съществуваха само Сатариус, двете слънца, двете луни и множество звезди на небето.

Прочитайки мислите на сина си, Императорът не му позволи да го разпитва повече.

— Сега не е време да се говори за тези неща. Бунтовниците всеки момент могат да стигнат до стените на крепостта. Трябва да побързаш.

— А ти какво ще правиш? — Урзу изведнъж усети, че може би вижда баща си за последен път.

— Не мисли за мен. Аз знам какво да правя, — отговори сурово Императорът.

Свикнал да приема без възражение решенията на баща си, Урзу се отправи на път. Прескочи с агатора източната стена на крепостта и се насочи към края на града. Караше малкия агатор и нямаше опасност някой да го настигне и залови.

Бунтовниците разполагаха само с един-единствен агатор от този тип, попаднал в ръцете им след бягството на Ани, но баща му беше намалил мощта му чрез своите магии. Явно още тогава той беше решил да даде някакъв шанс на въстаниците, като не спираше изцяло машината от движение.

Разхождайки се край хълма, Урзу отново се замисли върху странното твърдение на баща му, че Ани била от друг свят. Какво ли искаше да каже с това? Тя изглеждаше като обикновена сатарианка, макар и много хубава. Но се държеше различно и говореше странно. Неведнъж Урзу я беше сравнявал на шега с баща си. А тя доста се притесняваше от това. Имаше нещо общо между двамата — неуловимо, но осезаемо. Тя винаги разбираше, какво иска да постигне Императорът и се пазеше, но не се страхуваше от него. И дори баща му не успя да й попречи да изпълни хитрия си план.

Свикнал с мисълта, че няма кой да победи баща му, Урзу изведнъж осъзна, че и той беше уязвим. И заедно с това прозрение дойде и увереността, че Императорът нямаше да бяга от бунтовниците. Щеше да очаква смъртта си в кулата, жертвайки се за бъдещето на сина си.

Урзу се закова на място като ударен от гръм. Не можеше да допусне това! Той трябваше да го спаси! Въпреки че баща му никога не показваше обичта си към него и той дълги години се беше страхувал от Императора както всички хора на планетата, Урзу го обожаваше и обичаше.

Изтича до агатора си, скочи в него и потегли с максимална скорост обратно към двореца.

Сатара се беше привел над звездните си карти в обсерваторията, за да изчисли бъдещето на Урзу. Но не успяваше да се концентрира. Събитията на Сатариус се развиваха много бързо и бяха излезли от контрол. Урзу се лъжеше, че Императорът би могъл да направи още нещо, за да ги спре. А и самия той не желаеше да промени решението си.

Само едно го притесняваше. Щеше ли Урзу да има скоро син, за да се превъплъти след смъртта си в него? Беше създал тази наследствена линия още при населяването на Сатариус с хора. Така през едно поколение, след смъртта на дядо си, се раждаше момче с по-особени гени. Ставаше по-висок и по-силен от най-едрите жени на планетата, имаше точен и бърз ум и магически способности. Когато това момче поотраснеше малко, Сатара се свързваше с него, докато се слееше напълно с личността му. Така неговият дух се превъплъщаваше от тялото на един Император в друг и той имаше възможността пряко и изотвътре да влияе върху развитието на тази планета и обитателите й, преживявайки заедно с творението си всичките радости и несгоди на този свят.

Досега се справяше добре. Във всеки случай не по-лошо отколкото Веова на Земята. Последният разполагаше с цяла армия помощници ангари и наглеждаше Земята от разстояние.

Но сега възникна сериозно препятствие в добре замислената система. Бунтовниците щяха да поискат главата на Императора и той беше длъжен да им я даде, за да може този исторически етап да приключи по естествен начин. Но ако Урзу нямаше дете, Сатара нямаше в кого да се въплъти. Неговият дух не можеше да се прояви напълно в обикновено сатарианско тяло. Да изгради нова естествена мутация нямаше време, защото не искаше да остави планетата си в тези смутни времена дълго без управление.

Хвърляйки кратък поглед към картите, той изведнъж разбра, че просто не иска да види съдбата на Урзу. Синът му нямаше бъдеще!

Откъм двора се чуха викове. Бунтовниците бяха проникнали в крепостта и стражата се предаваше. Много от неговите служители бяха в сговор с бунтовниците и те лесно преодоляваха преградите. Никой не обичаше Императора. Династията беше управлявана от хилядолетия чрез пълна диктатура и всички се страхуваха от него. Едва ли имаше някой, който да не желаеше смъртта му.

Сатара отиде до прозореца и видя в центъра на площадката едноместен агатор, заобиколен от биещи се хора. Застина. Урзу се беше върнал!

Той бързо напусна обсерваторията й слезе до шестия етаж, където сина му стоеше пред стълбището и защитаваше с меч в ръка достъпа към покоите на баща си.

Приятелят му Ринес се опита да спре хората си и да убеди Урзу да предаде Императора доброволно. Но Урзу не го слушаше, а само крещеше, размахвайки меча си:

— Няма да пипате баща ми!

Сатара само успя да извика: — Сине, остави ги! — когато дългият нож на една бивша стражарка проникна дълбоко в гърдите на Урзу. Сразен, той падна право в ръцете на баща си.

Когато видяха Императора, всички се отдръпнаха изплашени. Сатара не им обърна никакво внимание. Подпря Урзу внимателно на стената и тихо го упрекна:

— Сега ли намери да не ми се подчиниш?

— Обичам те татко — отговори Урзу със слаб глас, — Не исках да те убият.

Императорът го притисна към себе си, дълбоко трогнат от признанието на сина си. Нямаше как да му помогне, само нежно отвърна:

— И аз те обичам, сине.

С щастлива усмивка на уста Урзу се отпусна в ръцете на баща си. Сатара гледаше с болка и учудване сина си. От къде това слабичко момче намери сили за тази отчаяна постъпка? Не го беше оценил както трябва. И чак в мига на смъртта между сина и бащата се появи онази близост, за която Урзу беше мечтал цял живот.

Императорът положи сина си на пода и вдигна глава към враговете си. Стояха притиснати до отсрещната стена, вцепенени от ужас, убедени, че сега иде техен ред. Сатара се бореше срещу болката и надигащата се омраза в душата му. Можеше да ги изпепели само с един поглед. Но нямаше смисъл да ги погубва, това нямаше да му върне Урзу. Не можеше да спре колелото на съдбата, на което сам беше дал начален тласък. С огромни усилия на волята си той се пребори с желанието за мъст и се изправи. Погледна ги и рече спокойно:

— А сега убийте и мен.

Никой не мръдна от мястото си. Примиреността на смъртния им враг, само ги караше да се страхуват още повече от него. Мина една дълга минута, преди Ринес да се съвзема от случилото се:

— Съжалявам за смъртта на сина ви. Урзу беше добро момче. Но вие ще бъдете съден за всичките злини, които причинихте на народа. Засега ви задържаме под стража. Моля, последвайте ни в подземието.

Всички очакваха Императорът да се съпротивлява, никой не смееше да се докосне до него. А той, без да каже нито дума, слизаше след Ринес по стълбите, последва ги през двора до подземието, остави се да го приковат с най-тежките вериги, които намериха, за стената в голямата килия, от която освободиха всичките други затворници. Той само гледаше пред себе си безучастен и безразличен, като че ли другите въобще не съществуваха.

Новината за залавянето на Императора се разпространи като ураган по цялата планета. Всички хора излязоха на улицата да празнуват радостното събитие. Прегръщаха се, целуваха се, танцуваха. Империята, просъществувала хилядолетия, беше паднала и всички бяха свободни.

Само лакеят на Урзу плачеше и отиде в затвора, за да отнесе малко вода и храна на бащата на бившия си господар.

Веова седеше на трона в централата на ангарите, вглъбен в мислите си. Както винаги, той внимателно следеше какво става на Сатариус. Едно време го правеше, за да открива всички грешки на Сатара и да злорадства над тях. Но те не бяха толкова много и Веова по-скоро се разяждаше от завист. Не можеше да прости на бившия си първи помощник, че се беше осмелил да създаде собствена система без помощта му.

После тези непрестанни наблюдения се превърнаха в навик. Както и враждебността, с която посрещаше съперника си, когато той се връщаше при тях, за да прекара времето между две прераждания на тяхното ниво.

А не винаги бе било така. Едно време Веова обичаше този прекрасен на вид ангар, успял да се откъсне от мрежата на колективния дух на това общество и да развие невиждана индивидуалност в тази среда. Чувствайки силата му, оценявайки изключителния му ум, Веова му поверяваше най-сложните задачи и му остави на разположение творческите сили на лявата страна. Това беше прекрасно време на сътрудничество, работата им спореше и двамата бяха щастливи.

След това настъпи времето на неудачите. Нещата на Земята вече не вървяха както преди и те трескаво търсеха причините за провалите си. Тогава Сатара реши, че грешката е била направена още в самото начало, по време на създаването на земната система, когато Веова използвал само Силите на дясната страна за изграждането й.

Веова отричаше тези твърдения и между тях възникна един дълъг и мъчителен спор. Сатара искаше да повтори експеримента с равномерно разпределени Сили на друга планета, но Веова твърдо отказваше. И тогава Сатара открадна Камъка на мъдростта и ги напусна, за да осъществи замисъла си сам, макар и само със Силите на лявата ръка.

Според него тази система трябваше да се провали по същия начин, както системата на Земята.

Веова не можеше да прости тази своеволна постъпка на първия си помощник. Не можеше един ангар, макар и умен и силен, да се постави на нивото на теорите и да изгражда системи. Веова се почувства обиден и застрашен, въпреки че осъзнаваше превъзходството си на теор.

Направи всичко възможно да попречи на Сатара да осъществи замисъла си, но той успяваше да отблъсне всичките му атаки. И когато Веова на края успя да си върне Камъка на мъдростта, пращайки земен човек за него, Сатара само му се подигра, задето не беше разбрал за връзката между Камъка, жената и помощника й — теор. Веова беше изпратил на Сатариус, без да подозира това, двойка Делени. Те бяха решили, че Веова не е достоен да притежава Камъка, който беше творение на Делените, и теорът го отнесе със себе си на горното ниво.

Сатара като че ли не страдаше особено от загубата на Камъка. Но след всичко това нещата на Сатариус бързо се промениха. Системата изпадна в криза. Първоначално Веова ликуваше — все пак беше успял да навреди на съперника си. После разбра, че последният нарочно оставяше всичко построено дотогава да рухне.

Добре разбираше подбудите му. Нееднократно пред него бяха стояли подобни проблеми на Земята. Трябваше да разтърси всичко, за да намери друг път на развитие. Все повече се възхищаваше от неприятеля си. Дори се гордееше с него. Каква ли сила трябва, за да се развиеш от обикновен ангар в самостоятелен творец, достигащ почти нивото на теорите!

Последните новини от Сатариус притесниха Веова. Сатара беше измислил хитър начин да се въплъти в един индивид от създадената от него раса и да управлява системата си отвътре. А сега непрекъснатата серия от последователни прераждания беше застрашена. Синът на Императора загина преди да има наследник и скоро щяха да отсекат главата на Императора, Откъснат от планетата си, Сатара трудно щеше да я управлява сам. Системата можеше да рухне и така спорът между тях щеше да се реши в полза на Сатара. Веова не можеше да допусне това. Трябваше да намери начин да спаси Императора от сигурна смърт.

Имаше само един начин да постигне това навреме. Трябваше отново да прибегне до помощта на човека, измъкнал Камъка от Сатара. Жената тогава се справи отлично, познаваше ситуацията на Сатариус и дори имаше връзка с бунтовниците. Само не знаеше дали второто й Аз — теорът — щеше да участва и този път.

Реши да рискува. Накара ангарите да отворят отново времеви прозорец и да прехвърлят жената от Земята в централата.

Ани се събуждаше. Още със затворени очи тя чуваше гласове около себе си и виждаше ярка светлина през клепачите си. Имаше нещо страшно познато наоколо, а в главата й нахлуваха безброй спомени. Спомени за голямото, светло помещение, златния трон със стареца и златокоси-те същества наоколо; за планетата Сатариус и за другото си тяло на сатарианка; за Императора и сина му; за Камъка и неговите приказки за вселената; за чувството й на щастие със онова светещо топче — другото й Аз. Замръзна за миг, пълна с надежда, отвори очи и скочи на крака, викайки на глас:

— Боар, къде си?

Гледаха я учудените зелени очи на ангарите. Разочарована, тя се огледа неспокойно. Беше в централата на ангарите, но от Боар нямаше и следа. Викаше го мислено, но без успех. Тогава чу думите на Веова:

— Приятелят ти го няма. Не знам дали има намерение да се появи този път.

Седеше на трона си и я гледаше с тъжните си уморени очи. Съзнанието й се проясни напълно и Ани си спомни всичко, като че ли бяха изминали само няколко секунди от мига, в който миналия път я изпратиха обратно на Земята. А най-вече си спомни болката от раздялата с Боар, преди той да се върне на своето ниво. Помнеше и всичко за живота си на Земята през тези изминали няколко години. Като че ли излизаше от някаква частична амнезия.

— Какво искаш този път? — попита тя малко грубо Веова.

— Искам да те помоля да ми помогнеш или по-точно, да помогнеш на Императора на Сатариус, — отговори той.

Ани направо се смая. За първи път Веова я молеше за нещо. Миналия път просто й заповяда. Нямаше представа откъде идва тази промяна в него. Малко преди да я върне на Земята и да изтрие всичките й спомени за случилото се, той беше заплашил и нея, и семейството й с проклятие, заради това, че не му даваше Камъка, и може би само присъствието на Боар го накара да промени намерението си. За наказание би искала да му откаже сега, но той говореше за Сатара в образа на Императора, а тя не беше равнодушна към съдбата на този сатарианин. Какво ли се беше случило на Сатариус през тези години?

Прочитайки мислите й, Веова отговори:

— Бунтовниците завладяха планетата, убиха Урзу и хвърлиха Императора в затвора. Скоро се очаква екзекуцията му.

Ани изтръпна. Правилно се беше сетила, че на тази планета някога ще се пролее много кръв, но защо толкова скоро? Спомни си един пророчески сън на Сатариус, виждайки отново ужасната картина на търкалящата се в пясъка отрязана глава на Императора.

Не искаше това да се случи. Съжаляваше, че тогава посъветва Императора да се оттегли от властта и да остави бунтовниците да победят. Нямаше предвид той да загине, а да продължи да ръководи хода на събитията на Сатариус тайно, в сянка.

Разбираше, че понятието „загиване“ нямаше смисъл, доколкото се отнасяше до Сатара. Смъртта нямаше власт върху него. Той отново щеше да се превърне във великолепния ангар със златни коси, показан й от Камъка тогава. Но тя го познаваше само в превъплътения му вид на Император и беше заобичала този внушителен сатарианин с черна вълниста коса и проницателни зелени очи. Не искаше тази прекрасна глава да се въргаля в прахта.

— Ще отида — отговори тя на Веова, — ще направя всичко възможно, за да го измъкна от там.

Какво ли щеше да си помисли сега Боар? Щеше ли да одобри решението й? Чувстваше силен копнеж към него, но някак усещаше, че този път той нямаше да се появи. Трябваше да преодолее съпротивата само на сатарианите, а не на висше същество, каквото беше Сатара. Докато имаше и най-малкия шанс да оцелее при изпълнението на тази задача, Боар нямаше право да й помогне.

Стана й много мъчно и самотно. Изведнъж осъзна колко добре си живееше на Земята, когато нямаше никаква представа за съществуването на Боар, и колко трудно трябва да му е да знае винаги всичко за нея и да не забравя никога кой е всъщност.

Прогони мислите за Боар в дъното на съзнанието си и се концентрира изцяло върху предстоящото дело.

Отново пътуваше с космически кораб от границите на царствата към Сатариус. Но това пътуване не приличаше на предишното, сега беше сама и можеше да, разчита само на себе си. Щеше да кацне близо до града, малко встрани от мястото, където се приземиха миналия път и където би трябвало все още да се намира старият им кораб.

Непрекъснато я налитаха спомени за миналото пътуване с Боар. Спомняше си първата среща с него и това, че за малко щеше да умре от силата на възникналите чувства помежду им. Той едва успя да й прелее достатъчна енергия, за да преживее шока. После, вече като сатарианка, тя по-добре се справяше със стремежа си към сливане с Боар. Някога бяха едно същество и се бяха разделили, за да изпълнят някаква задача, за която дори Боар нямаше представа. От Камъка на мъдростта Ани знаеше, че така би трябвало да бъде. Но при среща на двойка Делени винаги възникваше стремеж към сливане и на тях им костваше големи усилия да го преодолеят. Щяха да се слеят отново и да изпитат онова върховно щастие за което само мечтаеха, едва след като изпълнят задачата си. Просто техните личности щяха да престанат да съществуват и щеше да се роди отново онова висше съвършено същество, което бяха преди, но вече обогатено с опита, събран от двете си части.

Но и така, както бяха разделени, те се обичаха с една възвишена любов, несравнима с обичта между хората. И това беше неотменна даденост на природата им.

Замисли се за Веова и Сатара. Знаеше от Боар, че и те бяха двойка Делени по своята същност. Но нито един от тях не подозираше това. Колко сложни бяха техните взаимоотношения! Хем се обичаха, хем се мразеха.

Принудени да живеят на едно и също ниво, те бяха изложени на същото привличане като Ани и Боар, но Камъка на мъдростта не им беше открил истинската им същност. Най-вероятно така бе пожелало онова висше същество, което те са представлявали, преди да се разделят. Двете му части бяха почти еднакви по способности и мощ, независимо от това, че единият се беше проявил като теор, а другият като ангар.

Омразата ги държеше на разстояние един от друг, за да не се стигне до спонтанно сливане помежду им. Последното би било равносилно на катастрофа за Делените, ако се случеше преди да изпълнят предназначението си.

Какви ли бяха подбудите на Веова да спаси Императора? Той все още мразеше Сатара и би трябвало да се радва на провала му. А може би несъзнателно го обичаше и искаше да му помогне? Ако Боар беше тук или ако държеше Камъка в ръката си, Ани щеше да получи отговор на въпросите си.

Чувстваше се много самотна през това седемдневно пътуване. Веова й върна тялото на сатарианското момиче, което бе ползвала предишния път, само че остаряло с пет години. То почти не се беше променило. Малко по-зряло, то беше все така красиво и здраво. Ани се чувстваше в него доста по-добре, отколкото в земното си тяло.

Към възвърнатата й памет ангарите бяха дописали събитията, станали на Сатариус през тези пет години и Ани се зае с анализирането на тази информация.

Сатара беше последвал съвета й и беше оставил на бунтовниците малко повече свобода. Не им разваляше вече агаторите, с които те се придвижваха бързо по планетата и така те успяха да организират цяла мрежа от въстанически групи. След две години завладяха първата си провинция. Екзекутираха високопоставените чиновници и избиха семействата им. Дълго потисканият страх се превърна в люта омраза към всичко, което принадлежеше на Императора и династията му. Горяха дворци и училища, библиотеки и корабостроителници.

И народът се радваше на освободителите си, сляп за факта, че не всичко в така уреденото преди общество беше лошо. Ани често се бе възхищавала от техните постижения и умното управление на Сатара.

Но копнежът към свобода не можеше да се потиска непрестанно и, въпреки че Императорите потушаваха жестоко бунтовете, те не спираха. Това не можеше да продължава вечно. Трябваше да настъпи някаква промяна.

След като Императорът се отказа да ги преследва, бунтовниците завладяваха все повече провинции. Накрая стигнаха до портите на Главния град, последното владение на Императора. Тук свършваше информацията.

Ани се зачуди защо не бяха убили Императора веднага, а го бяха хвърлили в затвора. Може би така удължаваха малко радостта си от победата. А може би просто не смееха да посегнат на него. Тя си спомни, какво впечатление й направи Императорът в краткото време на двете срещи с него. Висок и як, той не приличаше на другите сатариански мъже, които бяха по-дребни и слаби от жените си. Момичетата много го харесваха, въпреки страха, който им внушаваше. Той несъмнено щеше да бъде мъж-идол и за всяка земна жена. Ани си спомни мощното привличане, изпитала тогава към него. И сега, когато мислеше за Императора, тръпки полазиха цялото й тяло.

Усмихна се на себе си. Нима го беше пожелала тогава? Не познаваше сексуалните трепети на сатарианското си тяло, но знаеше, че се почувства духовно много близко до Сатара. Може би имаше и някакво по-специфично привличане между различните Делени. Само едно знаеше със сигурност — че искаше да го спаси на всяка цена от грозящата го опасност.

Приземи се сред ниски хълмове, близо до едно езеро. Не беше толкова скрито място като урвата, където бяха кацнали с Боар миналия път. Зачуди се какво да прави с кораба за да го предпази от чужди погледи. Тъй като нищо не й идваше на ум, тя го остави просто така, като затвори и закодира люка. Нямаше намерение да се бави много, бързаше към града и всяка минута можеше да се окаже ценна.

Съжаляваше, че нямаше агатор. Тези антигравитационни машинки, освен бързи, бяха и напълно безшумни. За Ани те представляваха най-голямото чудо, изобретено от Сатара на тази планета. Само той знаеше тайната на действието им и заедно с него и изобретенията му щяха да си отидат от този свят.

Изведнъж Ани се улови, че мисли за Императора като за вече умрял. Стана й лошо от тази мисъл и тя ускори крачката си, за да стигне в града преди здрач. Оставаха само няколко часа. Виждаше в далечината градската стена и източната порта. Престана да мисли за каквото и да е, дишаше ритмично и само ходеше и ходеше …

Стигна Главния град един час преди залез на Голямото слънце. Нямаше как да стигне още днес до центъра на града, където се намираше крепостта. А чуваше, как сатарианите си приказваха радостно за утрешната екзекуция на Императора.

Щеше да закъснее! Огледа се панически какво да прави, като че ли някой можеше да й помогне. Градът изглеждаше зле. Имаше много изгорени къщи, особено на по-богатите търговци, които се ползваха с известни привилегии при Императора. Отдалеч видя една четириетажна сграда, обградена от викащи и размахващи ножове момичета. Бяха изкарали собственика навън и го биеха с камшици. Ани чу как викаха:

— Къде ти е агаторът, дебераф13 такъв? Къде си го скрил?

Горкият сатарианин само прикриваше главата си с ръце и дори не можеше да отговори. Ани реши, че тук й се открива някакъв шанс. Изтича до къщата, разбута зрителите и извика с мощен глас на момичетата:

— Спрете за малко да го биете, глупачки такива! Не виждате ли, че той е готов да каже, къде му е агаторът.

Другите се обърнаха учудени към нея. Ани знаеше, че тялото й освен красиво, беше и доста силно и че спокойно можеше да се бие поне с три-четири от момичетата, ако се наложеше. Но властният й глас се оказа достатъчен, за да ги подчини на волята си. Момичетата се отдръпнаха.

Тя се обърна към нещастника в краката й.

— Кажи сега къде се намира този агатор. Знаеш, че всички агатори трябва да се предадат в крепостта на централния съвет. — Ани просто измисляше. Но явно беше уцелила вярната посока. Никой не възрази.

— Ще ви кажа, само не ме бийте повече! — помоли се разплаканият търговец. Стана и ги заведе до една голяма врата откъм задната страна на къщата. Отвори я и Ани видя четириместен агатор. Чу радостните възгласи на жените и реши да не оставя плячката да й се изплъзне.

— Някой от вас знае ли как се кара това чудо? — попита ги Ани. Никой не отговори. Агаторите бяха малко на брой и едва ли някой владееше това изкуство.

— А аз знам. Нека три от вас се качат с мен да откараме машината към двореца.

Момичетата гледаха объркани. Не знаеха коя е тя, но и не смееха да й се противопоставят. Тъй като никоя не прояви желание, Ани просто избра три от тях, накара ги да седнат и се качи на мястото на водача.

Не беше карала такава голяма машина. Урзу я бе учил да управлява триместен агатор и тя знаеше, че принципът на управлението при по-големите машини е същият. Провери горивото, ригозите14 бяха съвсем леко почервенели. Щеше да им стигне до центъра. Мушна ръцете си в отворите и напипа дръжките и копчетата. Концентрира се за миг и натисна с левия показалец копчето за старт. Агаторът се издигна на половин метър. Притегли ръчките леко към себе си и ги избута напред. Машината тръгна нагоре и напред и излезе от гаража. Управляваше се също като триместен. Ани вече нямаше проблеми. Видя изплашените лица на момичета зад себе си и се засмя.

— Хайде на път! — извика тя от радост и даде пълен напред.

Летеше с максимална скорост по един от централните булеварди направо към центъра. Щеше да стигне в крепостта преди залеза на второто слънце.

Ринес се разхождаше напред-назад в заседателната зала на кулата. След като не можа да предотврати разбиването на обсерваторията и лабораторията на Императора от полудялата тълпа, той все пак успя да запази удобното обзавеждане на работните помещения в кулата. Сега там се намираше главната квартира на централния съвет, който оглавяваше.

След смъртта на Урзу възникнаха горещи спорове кой да поеме управлението в ръцете си. Никой не им се видя достатъчно добър за тази работа. За малко да се избият помежду си, докато стигнаха до заключението да управляват заедно като съвет и да определят решенията с гласуване.

Това не се харесваше много на Ринес. Той би предпочел Урзу да поеме официално властта и да влияе скрито на решенията му. Но тази глупачка от охраната не можа да се въздържи и го уби. А какво беше хрумнало на самия Урзу, така я не разбра. Би трябвало да се радва на премахването на деспотичния си баща я на възможността да седне на неговото място. Винаги се беше страхувал от Императора и за тези петнадесет години приятелство Ринес остана с впечатление, че той мрази баща си. Отгоре на всичко самият Император го беше отпратил да се скрие, докато приключи завземането на крепостта. А Урзу се върна в последния момент, за да загине, яростно защитавайки този звяр — Императора.

От две седмици го бяха приковали в подземието и го измъчваха как ли не. Искаха да разберат къде се намираха легендарните съкровища, за които се носеше мълвата. Бяха намерили на дъното на кулата само мръсния склад с всякакви гадости. Кожи, кости, косми, парцали, земя и шишенца с някакви миризливи течности — това намериха там. И малко нешлифовани кристали, каквито се намират почти навсякъде в планините.

Нищо не можаха да направят с тези неща. Изнесоха ги едно по едно и ги изгориха на клада в двора на крепостта. А Императорът само им се смееше и казваше, че цялото му съкровище било това, което се намирало в главата и сърцето му. Изгаряха кожата му с нажежено желязо, нарязваха я с нож, изтръгнаха ноктите му и го биеха с камшици. А той продължаваше да им се надсмива, Като че ли болката нямаше власт над него.

Накрая се предадоха. Утре щяха да му отсекат главата и да започнат да строят едно ново щастливо общество на Сатариус. Ринес се беше замечтал за бъдещето, когато на вратата се почука.

Влезе входната стража и каза, че една млада непозната жена иска на всяка цена да говори с него. Той се зачуди, но я покани. Не вярваше на очите си. Беше Ани.

— Ани, къде пропадна през всичките тези години? — извика радостно той. — Никой не те е виждал, откакто открадна малкия агатор на господарката и го остави в Отановата гора. Ние тогава успяхме да го пренесем в скривалището, преди да се върнат хората от стражата.

— И какво направихте с него? — попита Ани уж развеселена. — Аз едвам го откарах там, а сигурно никой от вас не знаеше как работи.

— Намери се едно умно момченце. Изпробва всичките копчета, докато разбере как се управлява. Беше първият ни работещ агатор — похвали се Ринес.

Ани се замисли върху това, каква огромна роля беше изиграла за хода на събитията на Сатариус. Трябваше да има някакво предопределение в това.

— Но ти кажи, къде беше през това време. Търсихме те навсякъде, но никъде не те намерихме — продължи Ринес.

Тогава той я беше свързал с бунтовниците и тя доста се ядоса заради това. Щяха да я убият, ако не се беше съгласила да им сътрудничи. Императорът естествено разбра веднага за това и цялата й мисия за кражбата на Камъка за малко да се провали. Добре, че Императорът беше достатъчно умен и й повярва, че нямаше нищо общо с тях. Измисли набързо нещо за залавянето си, за подземието, за тайното й откарване в провинцията и как успяла едва наскоро да избяга оттам.

Ринес се учуди на разказа й, но нищо не възрази. Ани пристъпи към своята молба:

— Ринес, разбрах, че утре искате да обезглавите Императора. Мисля, че е много рано за това. Доколкото разбрах, той не се съпротивлява и не прави опит да избяга. Той знае толкова много неща, които могат да бъдат от полза за новата власт. — Ани правеше отчаян опит да отложи изпълнението на присъдата. Не виждаше как ще осъществи бягството на Императора само за една нощ. Трябваше й някаква подготовка. — Не може да се отложи. Вече всичко е огласено. Утре сутринта на площада ще бъде целият град — обясни Ринес, учуден от молбата й. — Освен това няма никакъв смисъл. Той нищо не казва. Опитахме вече всичко. Имам чувството, че иска да умре.

— Поне ме пусни при него да опитам и аз късмета си. Може би на мен ще каже как създава онзи кристал за агаторите. Иначе те скоро ще се развалят окончателно.

Тя го погледна с умоляващ поглед. А Ринес се засмя.

— Не, Ани. Кой знае как го мразиш след всичките си преживявания. Може да му сториш нещо, докато лежи там във вериги. А на мен ми трябва утре за екзекуцията истинският Император. Забраних на всички да влизат там от вчера. Само лакеят на Урзу се грижи за него. Избий си тази идея от главата.

Ани не се опита повече да го убеждава. Нямаше смисъл. Ринес беше умно момче и тя трябваше да внимава да не прекали. Зарадва се на новината, че лакеят се грижи за Императора. Преди пет години тя се разбираше добре с него и познаваше добрата му душа. Трябваше да го намери.

Ринес я покани да преспи в замъка и тя му благодари. Отиде в двореца, за да издири лакея. Намери го в стаята за прислужници.

Когато прислужникът я видя, се разплака.

— Горкият ми господар Урзу, как не можахте да го спасите?

Ани го прекъсна, като му обясни, че е в града едва от днес.

— Разбрах, че се грижиш за Императора. Как е той? — попита тя.

— Страшно го измъчиха. Много ми е жал за него. Беше се променил, откакто ти изчезна. Не знаех, че обича толкова сина си, но след смъртта на Урзу, той като че ли вече не желае да живее. И сега все си мисля, че има начин да избяга оттам. Едната окова го убиваше и пред очите ми той просто я разтопи с погледа си и я разшири. Нищо не му струва да свали оковите си и да избяга. Но не иска.

Изведнъж Ани осъзна, че тя не можеше да спаси Императора, ако той не пожелаеше. Уплаши се от мисълта, че той щеше да умре още на сутринта. Желанието, да го види отново, непреодолимо се надигна в нея и тя тихо помоли лакея.

— Моля ти се, заведи ме при него. Искам да говоря с него и да му направя компания поне до утре. Искам да разбера толкова много неща за Урзу. Може би на мен ще ми разкаже.

Лакеят я погледна учуден и изплашен.

— Но издадоха заповед, да не се пуска никого при него.

— Зная, но аз няма да му причиня зло. Отнеси му нещо за пиене и отвлечи вниманието на стражата. Аз ще се проммъкна някак покрай тях. А утре ме изведи оттам, преди да дойдат да го вземат.

Ани го погледна през сълзи, които незнайно как изведнъж се появиха в очите й. Осъзна, че плаче от истинска мъка по Императора.

Лакеят я гледаше притеснен, въздъхна и каза:

— Добре. Винаги съм те обичал. И Урзу също те обичаше до края. Ще го направя в негова памет.

Взе две кани с вино, даде й черно огромно наметало и те тихо напуснаха двореца.

Навън вече беше тъмно и студено. Ани се уви цялата в наметалото и следваше лакея на няколко крачки разстояние. Стражата пред подземието се беше прибрала в малка стая до вратата и се грееше на огнището. Лакеят почука и влезе. Ани остана скрита до входа. Чуваше смеха на стражарите. Един от тях излезе и побърза да отключи вратата с думите:

— Не можа ли да се сетиш по-рано! Какъв зверски студ е навън тази нощ. Слизай бързо и му отнеси това вино. Нека му е сладко за последно. После ела да заключа пак.

Той отвори вратата и се върна бързо в топлото помещение. Ани влезе още преди лакея. Стана много по-лесно, отколкото предполагаше. Явно те вече разбираха, че Императорът няма да им избяга и бяха занемарили всякаква бдителност. Наистина лесно можеха да се измъкнат оттук. Тя отново се надяваше, че ще успее да убеди Сатара да я последва.

Лакеят отключи тежката метална врата в края на коридора и й даде, каната с вино. Другата беше оставил на стражарите.

— Виж какво можеш да направиш. Но не се надявай прекалено. Напълно е недостъпен.

Ани влезе и той заключи вратата след нея.

Намираше се в едно огромно празно помещение. При мъждукащата светлина на маслената лампа на пода едва различаваше натрупаната слама и полуседящата фигура на Императора върху нея. Беше закован за стената с дълги и тежки вериги. Тя тихо приближи с лудо биещо сърце. Очите му бяха затворени, може би спеше. Тя остави внимателно каната на пода и клекна до него. Целият беше в рани и засъхнала кръв. Краищата на пръстите му бяха подути. Беше облечен само с кожена препаска на слабините си и Ани се любуваше на мускулестото му тяло. Въпреки че беше доста отслабнал, той излъчваше онази мъжественост, по която въздишаха всички жени.

Неспособна да се въздържи да не го докосне, Ани нежно милваше раните по тялото му с върховете на пръстите си. Погледна го в лицето и видя леката усмивка на устните му. Преди малко я нямаше и тя се изплаши.

— Радвам се да те видя, Ани — каза той нежно и отвори очи. Познаваше магнетичния пронизващ поглед на тези яркозелени очи. Но сега в тях имаше още нещо, което я прониза направо в сърцето. Тя се разплака и той я прегърна с двете си, тежки от веригите ръце и я притисна към себе си.

Ани затови лице в гърдите му и ги изми със сълзите си. Искаше времето да спре и да плаче така докато свят светува. Той я галеше леко по косата и някакъв странен мир обхвана душата й. Престана да плаче и го погледна с умоляващи очи.

— Елате да ви изведа от тук.

Усмивката на лицето му стана по-лъчезарна и той тихо отговори с дълбокия си глас:

— Ти си тук и нищо друго няма значение. Веова ли те изпрати да ме спасиш?

— Да, но не само той иска да ви спаси, аз също искам — отговори Ани с тежко предчувствие. Нима ще откаже сега помощта, само защото тя идваше от Веова?

Сатара се засмя.

— Старият мърморко не може да понесе, че нещата на Сатариус се провалят и той ще изгуби баса.

— Не сте прав — възрази Ани, — той просто ви обича. Сатара я погледна учуден. Какво знаеше тя за техните взаимоотношения с Веова? Тя беше държала Камъка достатъчно дълго в ръцете си, за да разбере много неща. Тя беше от Делените, най-високо развитите същества в тази вселена, които той познаваше. А изрече тези думи с истинско убеждение.

— Едно време ме обичаше, но това беше много отдавна. Сега само се старае да ми навреди. Но аз съм му благодарен за това, че те изпрати при мен. Защото много исках да те видя пак.

Ани просто загубваше ума си. Не беше силна като тогава, преди пет години. Нямаше Боар, да й предава част от силата си и да прояснява ума й. Последните думи на Императора отново я накараха да заплаче, но не знаеше дали от радост или от мъка.

— Аз ви моля, елате с мен. Лесно можем да избягаме оттук. Не искам да умрете — умоляваше го Ани.

Но той само нежно избърса сълзите й и я погледна с такава любов, че на Ани й се зави свят.

— През всичките тези години имаше двама души на тази планета, които копнееха за теб — отговори й той, по-галвайки я леко. — Синът ми копнееше за майчините ти грижи, а аз копнеех за самата теб, за духа ти, за душата ти и за това прекрасно тяло.

Тя сведе очи от срам. Не беше очаквала тази изповед от негова страна. А чувстваше искреността му.

Той взе главата й в ръцете си и я накара да го погледне право в очите. Тя се вгледа в тях и през тях и те я отведоха някъде много далеч в един прекрасен свят. Нещо далечно и дълбоко в нея се събуди и тя усети копнежа си към някакво друго, нереално състояние. Заля я такава вълна от щастие, че забрави за това, къде се намираше и отново усети онова чувство, че се разпада на безброй отделни частици. Беше толкова близо до чувството, което изпитваше с Боар, но беше все пак различно.

Той откъсна погледа си от нея, притисна я силно в обятията си като й говореше тихо и нежно:

— Обичам те, Ани, и те желая.

Тя нямаше вече сила да устои на мощното му привличане. Усети, че просто се прилепи плътно до тялото му и че цялата трепереше от желание. Искаше да се слее с него, да бъдат едно цяло. Галейки я нежно с ръце, той бавно свали кожените й дрехи, а тя покриваше израненото му тяло с целувки.

Усети неговите устни по тялото си и притисна главата му, с гъстата дълга коса, още по-силно до себе си. Стенеше от удоволствие при всяко негово движение. Ръцете му оставяха горещи следи по кожата й и Ани се виеше в неговата прегръдка.

Той не бързаше да проникне в нея и тя едва издържаше нарасналото желание. И когато вече се беше отчаяла, той я завладя съвсем и тя се вдигаше и отпускаше в обятията му.

Душата й напускаше това тяло, пълно със страст, и се срещна с неговата душа някъде далеч в пространството. Там те се сливаха в пълно блаженство. Бяха ту двама, ту един и не искаха вече да се разделят никога. Бяха станали богове и целият свят беше техен …

Тялото на Ани още потръпваше в ръцете му. Сатара грижливо я покри с наметалото и нежно я притисна към себе си. Не искаше вече да умре. Искаше да изживее току що преживяното отново и отново. Той не помнеше да е изпитвал такова щастие някога. Това не беше телесно усещане. Бяха се издигнали заедно на някакви много далечни, високи нива и бяха усетили щастието да бъдеш близо до онова Неназоваемо, Неразбираемо и Всесъществуващо. То можеше само да се почувства подобно на лек полъх в топла лятна нощ. Чувстваше непозната сила в себе си, като че ли беше донесъл част от това Нещо в този свят.

Преливаше от благодарност към Веова за това, че му позволи да вкуси от това щастие, решавайки едновременно проблема му. Може би наистина те се обичаха. Защото той усети в себе си не само благодарност, но и едно друго, много по-дълбоко чувство.

Целуна нежно челото на Ани. Сърцето му се сви, виждайки ясно тежките дни, които чакаха това момиче. На самия него се падаше по-лекият дял от общия път, който предстоеше да извървят заедно. А после тя щеше да го напусне отново, за да се видят пак, вече на друго ниво. Не можа да прозре по-надалеч съдбата и се върна в тъжната реалност на тези дни.

Скоро щеше да изгрее Голямото слънце и той, галейки я, събуди Ани, Тя отвори очи, за да види дали е още до него и ги затвори отново. Притисна глава към неговите гърди и го прегърна през кръста. Не желаеше да го пусне.

Изведнъж се изправи, сещайки се, къде е и какво искаше да направи.

— Времето напредва, трябва да бягаме.

— Аз нямам намерение да бягам — отговори твърдо Императорът.

— Но аз те обичам и искам да те спася! — извика отчаяно Ани.

— Ти вече ме спаси — усмихнато отговори той, — ти носиш моето семе в себе си и в мига, в който ми отсекат главата, ти ще заченеш втория ми син.

— Но аз искам теб, не мога да чакам внук, за да те видя отново. — Ани пак започна да плаче. Той отново я придърпа към себе си, нежно я галеше по косата и все така усмихнат обясни:

— Аз все пак предвидих още тогава, че може да се случи нещо на сина ми, преди да му се роди дете. В такъв случай зачевам втори син, притежаващ всички необходими заложби, за да стане носител на духа ми. — Той замълча за малко и продължи: — Ти ще бъдеш най-добрата майка, която някога съм имал.

Ани съвсем се обърка. Не можеше да понесе мисълта, че щеше да загуби този любим мъж толкова скоро. Разбираше, какво й казва Сатара, Но някак мисълта, че дете от него ще бъде самия той, й се струваше толкова нереална и далечна. Искаше да прегърне този мъж пред нея и да не мисли за друг.

— Трябва да напуснеш този град веднага — продължи той. — Отиди оттатък морето в планината на белите върхове и потърси билкаря Имор. Той ще те приюти и ще ти каже какво да направиш с детето, когато то стане на шест години. След това трябва да се върнеш при Веова. Преди да оставиш сина ни, предай му това от мен.

Той извади изпод сламеника малък, пирамидално шлифован, оранжев кристал — кристал от агатор.

Ани го прибра машинално в кожената си торбичка и погледна Императора с тъжни очи. Лицето му излъчваще такова щастие и радост, каквото въобще не беше очаквала. Знаеше, че не може да го придума да промени намерението си и страдаше от мисълта, че повече няма да го види. Той я прегърна и те лежаха притиснати един до друг, докато не чуха ключа да се върти в бравата. Лакеят беше дошъл да прибере Ани.

Императорът я откъсна от себе си и тя стана. Лакеят влезе и взе учуден пълната кана с вино. Накара Ани да побърза. Той излезе пръв и тя се обърна на вратата, за да хвърли един последен поглед към мъжа, с когото беше прекарала най-прекрасните мигове в живота си. Той лежеше на сламеника в същата поза, в която го завари вечерта, но със смирена усмивка на лицето си. Отвори очи, прониза я с остър поглед и нежно каза на прощаване:

— Обичам те и се радвам, че ще ми бъдеш майка.

Тя бързо излезе от страх, че иначе никога вече няма да може да го остави.

Лакеят я изведе без проблеми покрай стражата и тя го последва в двореца. Питаше я какво ще прави сега. Тя отговори, че ще напусне града още днес и ще се отправи към планините. Не му каза къде точно ще отиде. Ринес можеше отново да я търси. Искаше да върне черното наметало, но прислужникът я спря.

— Задръж този плащ. Той е на Императора. Носил го е при нощните си разходки с агатора. Много е лек и топъл. Наследил го е от дядо си, а той от своя дядо. Направен е от кожата на някакво животно, което вече не съществува. Успях да го измъкна от гардероба му, преди онези разбойници да разграбят всичко. Няма да му трябва вече.

Ани се зарадва на предложението му. Беше оценила качеството на тази дреха още миналата вечер, а и мисълта, че може да се загърне с нещо, до което се беше допирал Сатара през толкова много животи, я изпълваше с благодарност.

Излезе и се отправи към западната порта, където започваше пътят към морето.

Още не бе успяла да напусне крепостта, когато мощният поток от тела я повлече към площада за изпълнение на присъдите. Тя не искаше да присъства на жестокото представление, но нямаше никакъв начин да се измъкне от тълпата. Като че ли трите милиона жители на този огромен град се бяха запътили вкупом към големия площад близо до пазара. В средата му се издигаше дървена площадка, посипана с почернял пясък, с омазан с кръв дръвник на нея. Императорът нямаше да бъде първата екзекутирана жертва тези дни.

Откъм крепостта се чуваха викове. Водеха Императора. Ани се движеше като насън. Неспособна да се съпротивлява, тя остави тълпата да я води. Изведнъж стана някакво разместване и тя остана в първата редица от едната страна на трибуната.

Императорът, все още във вериги, се изкачи на скелето. Палачът с качулка на главата застана зад него. Зрителите, надаващи дотогава страхотен вой, замлъкнаха. Много от тях никога не бяха виждали Императора. Той водеше един напълно затворен живот и за тях беше по-скоро мит, отколкото реален тиранин. Толкова беше различен от тях и по външен вид, и по характер, че те не го бяха приели никога напълно за свой. И сега, когато виждаха високата му изправена полугола фигура, той, макар и във вериги, им внушаваше такъв страх и респект, че никой не смееше да повтори думите „Смърт на Императора“, викани до този момент в негово отсъствие.

Ани видя спокойното му лице. Той обходи хората на площада с поглед, пристъпи към дръвника, клекна до него и положи главата си така, че погледна направо към Ани.

Палачът вдигна огромната секира, а лицето на Императора засия от щастлива усмивка. Беше я забелязал.

Чу се вика на палача и тъпия удар на секирата. Ани загуби съзнание. Стори й се, като че ли чува дълбокия глас на Сатара да повтаря последните думи, отправени към нея тази сутрин.

Някой я подхвана отзад, за да не падне и тя се съвзе. Видя за миг главата на Императора да се търкаля в пясъка, все още с тази имагинерна усмивка на уста. Беше онази картина, видяна насън преди пет години.

Тя се обърна и решително си проби път през ликуващата тълпа. Не я беше грижа за сълзите, които се стичаха по бузите й. Нека си мислят, че плаче от радост. Усещаше огромна буца в гърлото си и вървеше като автомат. Все виждаше отрязаната му глава с онази последна усмивка.

Нямаше къде да се усамоти в този огромен град. Вече без сили, тя седна с гръб към една къща, зави се през глава с наметалото и заплака. Щастието, за което беше мечтала цял живот и заради което си струваше да живее, се задържа само за една кратка нощ и си отиде завинаги. И заедно с него се изгуби и смисълът на живота й.

Някой я буташе по рамото.

— Хей, момиче, ставай. Не можеш да останеш така навън. Ще измръзнеш.

Ани се събуди от дълбок сън. Прекрасните видения в него се разсеяха като дим и Ани се ядоса на възрастната жена пред нея, задето я събуди. Видя, че се беше стъмнило и се зачуди какво да прави. Не можеше да остане навън. На Сатариус нощите бяха много студени дори и сега, в началото на лятото. Жената пред нея поклати загрижено глава.

— Сигурно си дошла да видиш екзекуцията и не си намерила място в странноприемница. Ела с мен, аз съм сама. Направи ми компания тази вечер. Този ден не е обикновен, всички празнуват. Поне няма да си пия виното сама.

Въпреки, че не я блазнеше особено мисълта да отпразнува днешните събития, Ани се съгласи със симпатичната женица. Трудно щеше да си намери друга квартира в този късен час.

Старицата живееше в къщата, на която Ани се беше облегнала. Тя сложи малко месо и хляб на масата, извади бъчвичката с папановото вино и наля по една чаша. Ани се изплаши да не се наложи да дига сега тост за смъртта на Императора, но жената пиеше за новото, по-хубавото време, което непременно щеше да дойде. Ани я попита дали не мисли, че в момента времената са доста по-лоши от преди. Жената се съгласи само наполовина. Преди било по-лесно да се живее, всичко било предварително ясно и по-спокойно. Но сега имаше надежда, надежда която не познаваха. И заради нея си струваше да изпитат всички съпътстващи злини.

Ани замълча и се замисли. Сатара беше прав като реши, че Императорът трябва да умре. Умираше не той, а една легенда, една стара епоха. Умираше страхът на тези хора. И се раждаше надеждата за по-добър живот. Цивилизацията на Сатариус, в застой от столетия, направи скок напред. Населението щеше да се научи да плува в тези нови води. Решението да се промени обществения строй на Сатариус беше правилно. Нищо, че цената на тази промяна щеше да бъде много висока.

Жената й даде една кожа за завиване и я остави да спи до тлеещото огнище. След като добави малко съчки в огъня, Ани се излегна на кожата, уви се в наметалото и си спомни как заспиваше в замъка преди пет години с мисълта за Боар. А Императорът е бил тогава на стотина метра от нея и тя дори не го беше виждала. Сега и двамата се намираха в недостъпните за нея високи нива и тя оставаше напълно сама в този чужд физически свят. Спомни си за преживяното щастие миналата нощ и потърка бузите си във вътрешната страна на наметалото. Изведнъж й се стори, че Сатара отново я гали и тя заспа щастлива в прегръдката на неговото наметало.

На сутринта закуси и благодари на любезната старица. След няколко часа ходене стигна западната порта, купи си една торба провизии за из път и се отправи по пътя към морето. Нямаше представа колко е далече то. Дори спомените на бившия съветник, които още първия път й бяха записали в паметта, не вършеха никаква работа. Той винаги пътуваше с агатора си по тези места и мереше разстоянията с изминатото време. Можеше да не намери подслон за през нощта и да измръзне по пътя. Но й беше все едно. Още не усещаше детето в утробата си и мислеше само за себе си, за далечните планини, които трябваше да стигне.

Преминавайки за кой ли път през тунела към астралния свят, Сатара се зарадва, че вижда отново другарите си. След смъртта на физическото му тяло, престоят при ангарите имаше по-пълноценен характер, отколкото, когато напускаше тялото си за краткото време на транс. Разполагаше с малко повече време преди да се роди сина му, когато щеше да се спусне отново на Сатариус. Искаше да направи изчисленията за по-нататъшното развитие на система си. Още не беше наясно как точно щяха да се отразят последните събития. Не се притесняваше от Веова. Дори нямаше да го отбегне като друг път. Беше сигурен, че той открай време зорко наблюдава какво прави съперникът му на Сатариус. Може би дори щеше да успее да разговаря с него.

Тези беседи липсваха, на Сатара. Помнеше, че преди да се скарат с Веова, те редовно обсъждаха проблемите на Земята и въпреки че Шефът, както го наричаха ангарите, накрая налагаше свое решение, той винаги се допитваше до мнението на първия си помощник.

Сатара имаше нужда да попита по-опитния Веова за някои аспекти на взаимодействията между физическата и духовната сфера на планетата. Сатарианите се развиваха по толкова подобен на земляните начин, че почти напълно приличаха на тях. И историческото развитие на общността им вървеше по същото русло, въпреки че Сатара се беше постарал да не повтаря грешките, направени на Земята. Изглежда наистина нямаше значение с коя страна на силата се работи, когато става дума за такава система.

Веова се беше заблудил, когато създаде Земята само със Силите на дясната страна. Смяташе, че така ще има повече добро в този свят, но вселенските закони не позволиха тази неуравновесеност. Системата сама привлече Силите на лявата страна от хаоса.

На Сатариус се получи обратното. И в крайна сметка в нито една от тези две системи нещата не бяха както трябва.

Изведнъж му хрумна странна идея. Може би трябваше да свържат по някакъв начин двете системи и тогава всичко щеше да се оправи?

Сатара седеше, вглъбен в тази неочаквана мисъл, на един малък хълм в зоната на пристигането. Тук посрещаха тези физически същества, духът на които беше напреднал достатъчно, за да преминат на нивото на ангарите. Имаше дежурни ангари, които се грижеха за редките новопристигнали.

Единият от тях се запъти към Сатара. Явно не го познаваше. Сатара идваше много рядко и за малко.

Учудвайки се на снизходителната усмивка и впечатляващия външен вид на „Новака“, ангарът го покани да го последва.

Сатара се засмя и го попита за името. Ангарът се смути.

— Казвам се Рамоси. Искам да ви помогна да се ориентирате по-добре в нашия свят.

— Не е нужно, Рамоси — поясни Сатара, — аз не идвам за първи път тук. Но можеш да съобщиш на Шефа, че съм пристигнал и че искам да го видя.

— Не знам дали ще е възможно. Не може новопристигнал направо да се отведе при Веова.

— Не се притеснявай. За мен това едва ли важи.

— И за кого трябва да съобщя? — попита Рамоси.

— Казвам се Сатара.

По типичен ангарски начин Рамоси разтвори широко очи от удивление. Беше чувал толкова много за Сатара, че той се бе превърнал за него в чист мит, без истинска форма и съдържание. А сега пред него стоеше най-умният и най-своенравният ангар, срещан някога на това ниво. Въпреки че всички ангари много си приличаха и никога не променяха външния си вид, Сатара изглеждаше малко по-различен. Косата му беше по-дълга и по-обемиста, беше малко по-висок и очите му имаха по-наситен зелен свят. Излъчваше много повече светлина от събратята си и по това Рамоси разбра, че той беше стигнал духовното развитие на теор. Защо тогава все още стоеше на това ниво и дори слизаше във физическия свят?

Знаеше, че Сатара си беше създал собствена система, но не разбираше за какво му беше това. Единствената цел към която се стреми един ангар, бе да достигне в личното си развитие нивото на теорите. Това беше много трудна задача, която изискваше почти безкрайно служене на това ниво. Много рядко някой от тях успяваше да премине тази граница още по време на този цикъл.

Докато мислеше за тези неща, беше стигнал мястото за свръзка с централата. Предаде вестта за пристигането на Сатара.

На втория ден Ани стигна морето. Оказа се по-близо, отколкото беше очаквала. Предната вечер тя намери една изкопана в земята дупка, ползвана за пренощуване от не един пътник. Беше малко мръсна, но имаше сено на дъното и плетен капак за закриване на входа. Завита в топлото си наметало, тя благодареше мислено на лакея, задето й даде тази хубава дреха.

Сега беше в пристанищния град и се чудеше как да продължи нататък. Много от корабите бяха изгорени, тъй като принадлежаха или на Императора, или на поддръжниците му. Имаше малки риболовни корабчета, но те никога не пресичаха голямото море.

Не можеше да чака много. Странноприемниците в града бяха скъпи и, въпреки че Веова я беше снабдил с достатъчно пари, те едва ли щяха да стигнат за един по-дълъг престой. Освен това й предстоеше едно мъчително и дълго пътуване от другия бряг до планините на белите върхове. Ани имаше нещо като атлас в главата си като наследство от бившия съветник на Императора. И сега си спомняше всичко и имаше представа за това, какво я чака.

Ако разполагаше с агатор и достатъчно гориво, това пътуване щеше да е песен. Но агаторите се пазеха много добре — едва ли имаше повече от двеста по цялата планета. А горивото, стрити ригози в стъклени тръбички, се намираше само в провинциалните центрове.

Трябваше да пътува като редови сатарианин.

Попита на кея, дали скоро има някакъв кораб за град Тонк, намиращ се оттатък голямата вода. Никой не знаеше. Времената бяха смутни и търговците се бояха от пирати. Дори да имаха намерение да тръгнат на път, те го държаха в тайна. До вечерта тя не успя да намери нито един кораб, пътуващ към Тонк, и си взе легло в една странноприемница близо до кея.

Не можа да заспи и пристъпи към прозореца тихо, за да не събуди останалите съквартиранти. Надяваше се да намери успокоение, отправяйки поглед към звездното небе.

Може би това най-много й липсваше на тази планета, Заради ниските нощни температури сатарианите никога не стояха навън след залез на второто слънце и затваряха плътно прозорците с капаци. Сигурно затова те познаваха толкова слабо астрономията. Все още вярваха, че се намират в центъра на вселената и че звездите са лампички на небето.

Тя беше забелязала голямата пролука в разбития капак и сега погледна през нея. Усещаше студа, преминаващ през стъклото. Виждаше се огряната от луните повърхност на морето. През единия ъгъл на малкото пространство минаваше някаква сянка. Беше кораб. Голям кораб. Какво ли правеше той през нощта в пристанището? Ани си взе топлия плащ и тихо слезе по стълбите. Леко отвори скърцащата врата на странноприемницата и излезе навън в студената нощ. Уви добре наметалото край тялото си и си сложи качулката.

Забеляза движение по кея и чу тихи подвиквания. Промъкна се покрай къщата и приближи, криейки се старателно в сянката на разхвърляните денкове. Корабът беше пристанал на кея и група добре облечени яки сатарианки, разтоварваха стоката. Тогава Ани се сети кои са тези хора — контрабандисти! Превозваха осолено месо от литени, които пасяха на стада само в саваната на другия континент.

Две жени спореха, макар и тихо, но отчетливо. Ани се заслуша.

— Трябва да почакате до утре. Билката още не е пристигнала — каза едната.

— Как може такова нещо? Да не мислиш, че е удоволствие да работим през нощта. Пратката трябваше да е на кея и да заминем незабавно обратно за Тонк — възрази другата ядосано.

— Забави се заради екзекуцията на Императора. Просто крепостта гъмжеше от нови управници. Не можахме да се доберем до складовете.

Боже мой, помисли Ани, те крадяха наркотика направо от складовете в крепостта! Просто си взимаха обратно, каквото Императорът им беше отнел.

— Добре, няма какво да правя. Ще останем в открито море до утре вечер. Но гарантираш, че стоката тогава ще е тук?

— Всичко ще бъде наред. Съгледвачите съобщиха, че до утре на обяд товарът ще пристигне.

— Хайде да се махаме. Ще измръзна в този студ. Няма ли най-накрая да почне летния период?

Двете жени бързо се разделиха и изчезнаха. Ани, полузамръзнала, вече знаеше какво да направи. Доближи се още малко до кораба и го разгледа. Имаше издължен корпус и две мачти с платна. Щеше да се движи бързо. Сигурно за десет дни щеше да пресече морето. Трябваше да се скрие някъде с достатъчно храна и вода.

Бързо се върна в странноприемницата. Дори не погледна към небето. Сатариус очевидно не беше място за нощни наблюдения. Влезе тихо в стаята и легна да поспи. Кой знае къде щеше да бъде през следващата нощ.

Събуди се късно и излезе на пазара. Купи си голяма раница, хляб и сушено месо, малко плодове подобни на ябълки и орехи. Дълго не можа да намери съд за вода. Накрая реши да купи кожена торба, специално изработена за тази цел. Напълни я с прясна вода. Раницата тежеше поне двадесет кила. Но тя беше силна и не се затрудни особено с носенето й.

Напълно осъзнаваше големия риск, който щеше да поеме. С контрабандистите шега не биваше. Бяха се борили цял живот с полицията на Императора и много от тях попадаха в затвора и биваха наказвани с нарязване на кожата. Научени да се бият с врага и да издържат на болка, те не биха се церемонили много с нея, ако я забележат на кораба. Ани въобще не се надяваше да остане толкова време незабелязана. Надяваше се да успее да ги уговори да не я хвърлят в морето.

Скри част от парите си в ботушите и в специалния скрит джоб на наметалото. Беше го забелязала чак тази сутрин на долния му ръб. Купи си една малка кожена торбичка за амулети, сложи оранжевия кристал, завит в парче кожа, и малко трева в него. Закачи си го на врата. Сатари-аните бяха суеверни и почти всички носеха такива торбички за късмет на шията. Обикновено съдържаха малко билки и камъчета, върху които бяха баяли селските знахари.

В странноприемницата чакаше с нетърпение нощта, заслушана във всяко движение навън. Останалите отдавна спяха, когато чу някакъв шум. Измъкна се тихо в студената нощ.

Корабът стоеше до кея на същото място. Може би десетина жени бяха заети с товаренето на билката. Ани направо се смая от това количество. Щеше да стигне за голям град за една година. Луната се скри зад един облак и Ани използва момента, за да се набере по едно въже и да скочи на палубата. Обходи кораба, за да се ориентира. Жените завършиха товаренето на първия трюм и преминаваха към втория. Ани се вмъкна в първия.

Миришеше силно на литеново15 месо. Билката беше запълнила само една трета от трюма. Тя не миришеше и нямаше вкус. Ани беше изпробвала този наркотик при предишното си пътуване до Сатариус. Повишаваше тонуса и сексуалната енергия, правеше жените приказливи, а мъжете мълчаливи. В малки количества билката се използваше за лекарство. Но Ани не беше забравила, колко я болеше главата на другия ден след първия опит. Мислеше да сдъвче две-три листа за по-хубави, сънища, но не повече.

В трюма беше задушно, но поне не студено. Ани скри раницата си, излегна се удобно върху листата и се заслуша в стъпките на новите си спътници. Вероятно билката все пак изпускаше омайващи изпарения, защото Ани не можа да остане дълго будна и заспа сладък сън.

Веова се зачуди за какво ли искаше да говори Сатара с него. И преди Сатара се връщаше на нивото на ангарите, за да прекара там времето до следващото си превъплъщение или за да направи тук необходимите му изчисления. Можеше Да прекарва това време и оттатък границата между царствата, но като ангар го привличаха старите му другари. През това време Веова се правеше, че не го забелязва.

Откакто Сатара беше откраднал Камъка на мъдростта и създал системата на Сатариус, те почти не се бяха виждали. Четири-пет пъти Сатара беше говорил с него чрез междупространствената дупка, но само, когато се намираше на Сатариус. Обикновено се подиграваше на Веова за неуспешните му опити да си върне Камъка.

Сега Веова му беше помогнал да продължи физическото си съществуване, но не можеше да си представи, че Сатара може да му благодари за това. Създателят на живота на Сатариус беше достатъчно умен, за да разбере подбудите му. Веова очакваше с нетърпение, какво ли щеше да му поиска.

Сатара застана пред него и Веова се полюбува на красотата му. Беше се променил. Излъчваше много повече светлина, откакто не го бе виждал като ангар. Силата щеше да му стигне за горното ниво. Веова не можеше да си обясни този бърз напредък. Самият той като че ли не се развиваше и в него отново се появи старата завист.

— Искам да ти благодаря за грижите, които положи, за да запазиш пребиваването ми на Сатариус — каза Сатара на глас, въпреки че те спокойно можеха да си говорят на ум. Явно желаеше ангарите в централата да чуят за какво стана дума.

— Няма нищо — отвърна Веова подигравателно, — готов съм на всичко, за да ти помогна.

— Най-много се зарадвах, че ми изпрати точно тази земна жена и я превърна в такава хубава сатарианка — продължи Сатара, нагаждайки се към тона на разговора. — Прекарах най-прекрасните си мигове през физическия си живот с нея.

— Внимавай, да не ревнува приятелят й — теорът, може да имаш големи неприятности — продължаваше Веава в същия дух.

— О, не се боя от неговата ревност, по-скоро бих се боял от твоята — ухили се Сатара. Обхвана го хазартната страст. Знаеше, че Веова не можеше да се мери с него по остроумие и щеше да загуби това състезание. Реши да го ядоса още малко.

— Ани ме увери, че страшно ме обичаш и си готов на всичко, за да отървеш кожата ми.

Веова не издържа. Той винаги лесно се ядосваше.

— Аз да те обичам? Май заедно с главата са ти отсекли и ума! Махни се от очите ми! Ако те видя още веднъж в централата, ще ти забраня достъпа до това царство въобще.

Изпрати един изпепеляващ поглед към Сатара и го прехвърли в далечната зона на покаянието.

Сатара се ядоса на себе си. Защо отново не успя да издържи на закачките на Веова, просто да ги отмине? Не беше дошъл, за да се кара с него, а искаше да се сближат. Имаше толкова много въпроси към него, а и новата идея не му даваше мира. Трябваше да я обсъди с Веова, а не да се заяжда с него.

Не разбираше защо се държеше така глупаво в присъствието на Веова. Беше убеден, че с всеки друг щеше да намери общ език. Като че ли всеки път, когато се срещаха, някаква стена заставаше между тях.

Натъжи се. Помисли за Ани и му се поиска да се скрие още сега в утробата й. Възмути се от себе си. Нима беше толкова слаб, че да разчита на закрилата на една жена от физическия свят? Но отново усети мощното привличане помежду им. Защо с Ани всичко беше толкова лесно, а с Веова нищо не се получаваше? Дали заради това, че тя е от Делените? И какво знаеше тя за него и Веова? Сатара добре помнеше убедеността й, когато говореше за любовта на към него. Освен това той усещаше, че нещо го свързва с него. Колкото и абсурдна да беше мисълта, че Веова го обича, някъде дълбоко в себе си той повярва в нея.

Вече седми ден корабът се носеше по вълните. Още не я бяха открили. Ани излизаше на палубата само нощно време, за да подиша малко свеж въздух. През нощта пускаха котва и връзваха руля. Никой не се показваше навън. Времето беше хубаво, нямаше бури и Ани си помисли, че е извадила голям късмет.

Най-накрая можеше да се любува на звездния свод над Сатариус. Въпреки студа, тя стоеше навън поне един час. Страхуваше се от вредното въздействие на билковите изпарения. Сънищата й бяха много образни и тя като че ли попадаше в най-различни светове. Често нещата приличаха на онова, което й беше показал Камъка на мъдростта.

Ани се събуди от полудрямката си. Нещо ставаше на палубата. Чуваше потропвания на тичащи насам-натам ботуши и викове.

Тя внимателно открехна люка към трюма. Не виждаше нищо, тъй като някакви дебели въжета й препречваха погледа. Но така чуваше по-добре, какво си приказват.

— По дяволите! Дано не са ни видели. Такова леко пътуване, а сега това!

— Виж, обърнаха кораба, идват насам!

— Всички да се приготвят за атаката! Първи отряд да ги посрещне, другите да се скрият.

Ани изтръпна. Само това липсваше! Вече я нямаше полицията на Императора. Можеха да бъдат само пирати!

Тя намери раницата си, отпи няколко глътки вода и сдъвка малко орехи. Нямаше смисъл да пази запасите си. Провери ножа си — единственото оръжие, което носеше. Сгъна наметалото и го пъхна в торбата. Само щеше да й пречи при евентуална схватка. Завърза торбата за гърба си. Скри раницата сред листата, извади ножа и зачака да види какво ще се случи.

Гласовете ставаха все по-истерични. Изведнъж корабът се залюля от силен сблъсък. Ани падна по гръб върху билката. Горе се беше разразила битка. Вече се чудеше дали да не се включи и да помогне на контрабандистките, когато люкът рязко се отвори. Нахлуващата светлина я заслепи.

— Билка! Цял трюм с билка! — викаше черната глава, показала се отгоре.

През отворения люк се чуваха ударите на сабите, воплите на ранените и командите на някакъв чужд груб глас. Главата отгоре се махна и Ани внимателно надникна навън. Другият кораб беше поне два пъти по-голям. Контрабандистките нямаха никакъв шанс. Изскочи навън и веднага съжали за това. Някой я блъсна отзад. Тя падна, завъртя се и видя как едно дълго острие се отправя към нея. Светкавично се отмести. Големият нож се заби в палубата. Ани скочи на крака и удари нападателката с дръжката на ножа си по тила. Жената падна. Не знаеше, дали е от пиратите или от контрабандистките. Изведнъж осъзна, че тя и за двете страни щеше да представлява враг и скочи обратно в трюма. Затвори люка и потърси нещо, за да го барикадира. Нямаше никаква дръжка от долната страна, за да може поне да го държи затворен.

Горе борбата утихна. Не се съмняваше кой е победител в тази схватка. Скоро щяха да я открият.

Люкът отново се отвори и вътре скочи жена на средна възраст с нож в ръка. Ани можеше да я убие без проблем. Но нямаше смисъл. Само щяха да й отмъстят после за това. Сви се сред билката в единия ъгъл на трюма. Или щяха да разтоварят, или щяха да вземат целия кораб. И в двата случая Ани щеше да им бъде в ръцете.

Жената свикна с тъмнината и я видя.

— Хей, тук има още някой! — извика тя на тези горе. — Свила се е страхливо в ъгъла. Не е контрабандистка.

Как разбра това, Ани не знаеше. Може би познаваше екипажа или те имаха нещо отличително в облеклото си. Бързо скри ножа си под билката и реши да се предаде.

— Вмъкнах се тайно на кораба, за да ме откарат в Тонк — каза Ани спокойно.

Жената се разсмя. Доближи я внимателно, но като видя, че Ани не се съпротивлява, я огледа за оръжие.

— Май няма да пристигнеш в Тонк — каза тя, бутайки я напред. — Качи се горе!

Ани излезе на палубата. Навсякъде имаше кръв и се въргаляха тела. Беше заобиколена от въоръжени до зъби пиратки. Огледаха я, смеейки се.

— Значи гратисчийка — засмя се високо главатарката им. — Е, сега вече можеш да се возиш гратис до края на живота си.

Обърна се към другите и продължи:

— Яка е, дайте я на гребците!

Дори не й вързаха ръцете. Побутнаха я към другия кораб. Ани чак сега видя, че това е галера. От корпуса се подаваха греблата. Взеха й ботушите, дрехите и торбата. Погледнаха вътре и извадиха наметалото. Хвърлиха му само един бегъл поглед и й го върнаха.

— Задръж си този парцал. Ще ти трябва за през нощта. Ани остана истински учудена. Тя не носеше нищо по-ценно от това наметало, а те точно него не бяха харесали. Дали Императорът не му беше направил някаква магия против кражба? Във всеки случай тя се зарадва много, че можеше да го запази. Дадоха й една кожена поличка и, облечена само по нея, я заведоха при гребците.

Всички бяха робини, заковани с вериги за греблата. Един слабичък мъж задаваше ритъма с барабан. Между редовете се разхождаше едра жена с камшик и удряше произволно наляво-надясно.

Ани се почувства върната назад в историята на Земята с няколко хиляди години. Колко много си приличаха и хората, и начина на живот на Сатариус и на Земята!

Набутаха я в средата между младо момиче с изпито лице и едра смърдяща жена. Заковаха я за веригата с два удара и тя трябваше да хване греблото. Успя само да си навие наметалото около кръста.

Получените резултати не му харесаха. Сатара анализираше изчисленията си. Беше обработил всичко, което можа да събере като информация за Сатариус, беше опитал различни прогнозни варианти, но нищо не можеше да отмени тежката съдба на тази планета и населението й. Мъчеше се да намери някакъв фактор, който можеше да повлияе на това развитие и да промени хода на бъдещите събития. Но нещо пречеше. И тази пречка не идваше от самия Сатариус, а извън границите на тази система.

Понякога имаше чувството, че е близо до решението на загадката, но всичко отново се забулваше в мрак.

Не знаеше колко време Сатариус щеше да издържи на това влияние преди да рухне съвсем. Може би столетия, може би хилядолетия. Но знаеше, че ако той не намери решение на проблема, нямаше спасение.

Колко се нуждаеше сега от съвет! А нямаше от кого да го получи. Камъкът на мъдростта се намираше някъде на горното ниво, а Веова дори не искаше да се видят.

Отново се почувства страшно самотен. Дори компанията на бившите му другари не можеше да го разведри. Веова не им беше забранил да контактуват с него, но като че ли нямаха вече за какво да си говорят. Сатара ги беше надраснал. Стоеше между два свята. Вече не принадлежеше към нивото на ангарите, но все още не беше стигнал нивото на теорите.

Предчувстваше, че решението, което търсеше за Сатариус, щеше да реши и личния му проблем. Но нищо не му идваше на ум.

Остави матриците и се облегна уморен в удобния хамак. Пренесе се мислено в пространството на сферитите и се заслуша в успокояваща им музика.

Усети силния копнеж в себе си, но не знаеше към какво е насочен той. Приличаше на спомен от минали времена, принадлежащи на друга епоха. И в този спомен имаше някакво непознато чувство на щастие и покой, изгубено много отдавна.

Сатара се отпусна и остави музиката да го води по безкрайния океан на космоса.

Камшикът изсвистя във въздуха и се стовари с всички сили върху гърба й. Ани изстена. Лятото свършваше, а тя все още гребеше на пиратската галера на мястото, където я бяха заковали. Тук те спяха, ядяха, и вършеха естествените си нужди. Робството беше ново явление на Сатариус и към робите се отнасяха като към вече умрели. Беше едно временно отложено убийство. През ден изнасяха някой умрял от изтощение или от инфекция на многобройните им рани.

Ани вече не броеше дните. Ако не беше съзнанието за развиващото се в нея дете, тя щеше да мисли, че времето е спряло. Отскоро тя започна да се тревожи повече за него, отколкото за себе си. Чувстваше се виновна. Бяха й поверили най-ценния плод на тази планета, а тя го отглеждаше във възможно най-лошите условия. Упрекваше се за нетърпението, което я накара да се качи на онзи кораб. Можеше да почака и да намери друг начин да прекоси морето. Страдаше не толкова от физическите мъчения, колкото от чувството, че се беше провалила и като пратеник на Веова, и като изпълнител на волята на Императора. А сега беше на път да се провали и като майка. Какво щяха да направят, когато разберат, че е бременна? Щяха ли да я хвърлят в морето или щяха да я изчакат да роди и да продадат детето?

Нямаше никакъв начин да избяга. Дните се изнизваха все така еднакви, а надеждата за спасение съвсем се стопи. Когато нощно време се завиваше в наметалото на Сатара, тя тихичко плачеше, докато заспи. Но сънищата продължаваха да бъдат все така прекрасни, както по време на цялото това пътуване. Може би тайната беше в наметалото, а може би някой, намиращ се на високо ниво, я поддържаше по време на сън, но на сутринта тя се събуждаше винаги свежа и отпочинала. И Ани вече живееше само заради тези сънища.

Ръцете й се движеха в такт с барабана. Корабът се люлееше силно и водата пръскаше през отворите за греблата. Надигаше се буря. Нямаше да й бъде първата, откакто гребеше на този кораб, но беше по-силна от досегашните. Чуваше се тътенът на гръмотевиците. Греблата често оставаха във въздуха, докато корпусът се накланяше силно на една страна. Тогава гребците излизаха от ритъм и скоро гребането стана много трудно. Жената с камшика се развилия по гърбовете на гребците, но това не можеше да оправи положението.

Ани видя, че някой слезе в трюма и пиратките, престанаха да обръщат внимание на гребците. Корабът се люлееше така, като че ли всеки момент щеше да се обърне. Водата в трюма беше стигнала до колене. И тогава нещо ги подхвърли нагоре. Греблото се измъкна от ръцете и на трите гребци и се стовари с всичка сила върху робините пред тях. Ани инстинктивно се наведе и дръжката на греблото от задната редица, само ожули гърба й и се заби между веригите, следващият тласък върна дръжката с всички сили назад и откъсна веригите от греблото.

Ани клекна в насъбралата се водата под нея, и се промъкна покрай наранената си съседка към средата. Пиратките бяха избягали на горния дек и робините се търкаляха сред хаотичните удари на веслата и се давеха в надигащата се вода.

Изведнъж корабът легна на една страна и през дупките с всички сили нахлу вода. Ани се оттласна към изхода и се оказа на горния дек. Имаше само една мисъл в главата си — да се измъкне от този кораб-ковчег. Пое дълбоко въздух и се изтегли с ръце през вратата на палубата срещу силното течение на нахлуващата вода. Нещо падна до нея и тя се залови с две ръце за него. Силното течение я отнесе далеч от кораба. Ани плюеше вода и кашляше. В един миг само мерна как корабът изчезваше под водата и загуби съзнание.

Дойде на себе си, без да знае колко време беше изминало от корабокрушението. Ръцете я боляха. Все още стискаше с всички сили кръгло парче дърво, вероятно част от мачта. Небето беше черно и в далечината проблясваха мълнии. Наоколо продължаваше да гърми, а тя се движеше с бясна скорост към нещо тъмно и накъсано. Скали! Изведнъж я повдигна вълна и тя усети силен удар в рамото и коляното. Отново загуби съзнание.

Нещо я щипеше и тя се събуди. Седна и видя пред себе си спокойното море. Рамото и крака я боляха. Опита дали може да движи всичките си стави. Нямаше нищо счупено и тя въздъхна облекчена.

Обърна се. Видя брега недалеч от големия камък, върху който лежеше. Водата се носеше към него. Отливът беше свършил и тя нямаше много време, за да стигне до сушата. Опита се да стане. Коляното я болеше силно.

Със стиснати зъби, тя се придвижи към брега полуплувайки, полуходейки. След като стигна пясъчната ивица с редките стърчащи канари, тя продължи да лази на две ръце и едно коляно, като влачеше другия крак след себе си.

Движеше се като животно, само с мисълта да достигне тревата, където морето вече нямаше да може да я погълне.

Напълно изтощена Ани се излегна на острата трева и остави лъчите на горещото Голямо слънце да проникват в тялото й и заспа.

Събуди се от студ. Облечена все още само с малката поличка, тя изведнъж осъзна какво се бе случило. Беше жива и свободна.

Радостта нахлу с такава сила в нея, че тя се засмя и заплака едновременно. Скочи на крака и падна обратно, сразена от остра болка. Беше забравила за коляното си.

В светлината на залязващото Малко слънце тя видя замърсената голяма рана на коляното си. Не искаше да се върне към водата. Откъсна малко трева и почисти пясъка от раната. Нямаше с какво да я почисти по-добре и започна да я лиже и да плюе мръсотията. Рамото я болеше по-малко от преди. Само се беше подуло.

Усещайки отново студа, тя се сети за наметалото. Стоеше на кръста й така, както го беше увила сутринта. Тя не знаеше на кого да благодари повече — на Сатара, който беше измислил тази непромокаема дреха, или на провидението, което я бе накарало да я навие на тясно руло и да я закрепи здраво за кръста си. Ани се сви на кълбо, зави се през глава и заспа доволна от живота за пръв път от доста време насам.

Събуди се жадна и гладна. Голямото слънце стоеше високо над хоризонта. Беше спала дълго и дълбоко. Рамото почти не я болеше в коляното изглеждаше по-добре. Ходенето й беше трудно, но не и невъзможно. Огледа се.

Трябваше да открие вода. Пред нея се простираше дълга шир от засъхнала трева и редки храсти. В далечината се издигаше висока планина. По тревата пъплеха малки животинки, а малко по-нататък се виждаха стада от по-големи преживни животни. Недалеч вдясно тревата се зеленееше. Ани се запъти натам.

Озова се до малко изворче. Водата се стичаше по лекия склон и се събираше в малък вир. Животните пиеха спокойно от него и не избягаха при появяването й. Ани се напи и изми. Отново лиза раната на коляното си. Вече знаеше, че това помага. Загледа се в животните и изведнъж разбра, че те никога до този момент не бяха срещали човешки същества. Намираше се далеч от населени места. Намери един тежък камък и счупи остатъка от веригата на ръката си. Остана само металният обръч. Нямаше как да го махне. Опита да си спомни, кое от това, което я заобикаляше, можеше да се яде. Сети се само за някакъв корен от едно ниско растение и за месото на животните. Изкопа наблизо един такъв корен. Обели го с остър камък. Имаше леко сладникав вкус и тя го яде бавно и дълго.

Реши да остане при този малък извор до утре и да събере сили за път. Щеше да тръгне към онези далечни планини, да потърси хора и да разбере къде се намира.

Изведнъж тя видя нещо, от което сърцето й подскочи от радост — литени. Тези животни се срещаха само на континента оттатък морето и тя вече знаеше, че планините в далечината са планините на белите върхове. Кълбото на съдбата размотаваше своята нишка и тя щеше да я последва, докато стигне самия й край.

Раната заздравяваше добре и вече не й пречеше толкова да ходи. Хранеше се с корените на малкия бурен, който растеше тук в изобилие. Прогонваше понякога дребните ловци от току-що убитите им жертви и открадваше по малко месо. Беше открила начин да пали огън, като удряше два камъка един о друг и запалваше малко суха трева. Това умение децата учеха в училище и Ани извади тези познания от паметта на стария съветник.

От време на време виждаше наоколо големи хищници, но не им обръщаше внимание. Тя беше непознат за тях дивеч и те само вдигаха любопитно глави. За всеки случай си приготви един остър камък и една здрава тояга. Нощно време се завиваше с наметалото и заспиваше направо на земята. Сега, в началото на есента, нощите бяха по-топли.

Наслаждаваше се на този свободен див живот. Ако не беше мисълта за предстоящата зима, щеше да е щастлива. Избегнала сигурна смърт, тя вече не се страхуваше от нищо.

Детето щеше да се роди чак в началото на лятото. Бременността траеше точно една година. Сатариус беше по-малка планета от Земята и се движеше по-бързо около Голямото слънце. В недрата му имаше тежко ядро и притеглянето беше почти същото като на Земята. Бяха като планети близнаци и това не беше случайно. Сатара искаше да повтори експеримента със Земята и Сатариус беше подходяща планета.

Планините бяха все така далечни. Но Ани уверено вървеше към тях. Тя вече не се съмняваше в съдбата си.

Движеше се към планините от няколко дни. Картината наоколо почти не се променяше. Следваше по-големите стада и нямаше проблеми с намирането на вода. Коляното наблюдаваше внимателно малкото село в подножието на планината. Не беше първото село, което Ани виждаше напоследък. Но дългото общуване с животните я правеше недоверчива към хората и тя внимателно избягваше срещите с тях. Зимата наближаваше, нощите ставаха все по-студени и тя трябваше да намери подслон.

Донякъде съжаляваше, че робинзоновският й живот свършваше. Не знаеше какво я очаква в селото. Отправи се направо към ковачницата.

— Искам да махнете това — каза Ани на изумената ковачка, показвайки металния обръч на ръката си.

Чак сега си даде сметка, че сигурно изглежда доста страховита. Жената трудно излезе от вцепенението си. Без да каже нищо, взе чука и длетото и с треперещи ръце отвори скобата. Ани размърда облекчено освободената си ръка.

— Търся един билкар на име Имор — попита тя, — живее в планината, но не знам къде да го намеря.

Жената, успокоена от деловия въпрос на дивата жена пред нея, отговори:

— Не съм чувала това име. Откъде идвате?

— Оттам — Ани посочи неопределено с ръка зад себе си. — Мога ли да намеря работа и подслон във вашето село, докато открия билкаря?

— Не знам. Бременна сте, но изглеждате здрава. Ратайката на старейшината избяга миналата седмица заради някакъв мъж. Може би има нужда от нова.

Показа й къде да намери къщата и бързо затвори вратата след нея. Явно Ани не вдъхна особено доверие на селянката.

Намери мрачен и грозен старец и се спазари с него. Трябваше да се грижи за говедата и в замяна можеше да спи в обора и да се храни. Щеше да й осигури и някакви по-прилични дрехи. На пролетта, преди да роди, тя трябва ше да си тръгне.

Той също не знаеше нищо за Имор, но обеща да попита селския вестоносец за него.

Работата не беше лека, но оборът беше топъл и храната добра. Най-накрая Ани успя да осигури на детето в утробата си пълноценна храна. Нямаше проблеми с говедата. По време на дългия преход през саваната се беше научила да общува с животните. Водеше ги денем на паша, почистваше обора, къпеше се с тях в близкия вир с топла минерална вода.

Вестоносецът беше чувал за билкаря и един ден дойде с вестта, че той живеел навътре в планината, поне на пет дни път от голямото съседно село, в някаква пещера. Немислимо беше да тръгне сега на път. В планината вече валеше сняг, а освен това Имор едва ли я очакваше. Трябваше да дочака пролетта.

Сатара стоеше, колебаейки се, в зоната на изпращането. Беше сам. Стигнеше ли някой до това място, той вече нямаше нужда от помощ.

В последно време все по-често усещаше, че го тегли насам. Като че ли наистина вече нямаше какво да прави на нивото на ангарите. Никой, освен Веова, не можеше да му помогне. Докато правеше изчисленията си за Сатариус, той изведнъж разбра, че беше натрупал достатъчно сила, за да се превърне в теор. Само едно силно желание от негова страна, един волеви акт, и той щеше да премине границата и да се озове на горното ниво. А там го чакаха други, по-развити същества, готови и способни да му помогнат.

Но нещо го спираше да направи тази съдбоносна крачка. Имаше чувството, че е забравил нещо много важно, но не се сещаше какво е то. Някаква сила го държеше и не пускаше духа му да полети напред.

Замисли се за Веова. Припомни си целия път извървян заедно с него. А пътят беше дълъг, не можеше да го проследи до самото му начало.

Отново усети силната връзка, свързваща го с този теор. Спомни си времето, когато те работеха рамо до рамо при създаването на системата на Земята. Спомняше си радостта изпитана тогава. Колко пълен с енергия беше Веова в тези времена, а колко уморен изглеждаше той сега.

Не можеше да го остави тук така, трябваше да му помогне. Беше сигурен, че Веова имаше нужда точно от неговата помощ, че техните взаимоотношения бяха ключа към всичките им проблеми.

Сатара решително се обърна и напусна зоната на изпращането. Трябваше първо да се помири с Веова.

Потоците се превърнаха в буйни реки и с грохот се изливаха в долината. Слънцето се издигаше по-високо на небето и дните се удължаваха. Снегът в подножието на планината се беше стопил и равнината се покриваше със свежа зелена трева. Природата се събуди за нов живот.

Ани галеше надутия си корем и успокояваше ритащото в него дете. Беше прекарала зимата на топло и в спокойствие. Въпреки напредналата бременност, тя все още се грижеше за говедата. Нямаше никакви оплаквания. Чувстваше се здрава и силна като никога.

Времето бързо минаваше. Трябваше да намери билкаря преди да се роди детето. Знаеше, че именно това беше желанието на Сатара. Тя стегна малкия си багаж в една раница, взе достатъчно храна за дългия преход в планините и напусна селото. Не беше се сприятелила с никого и нямаше с кого да се сбогува. Качи се на волския впряг на един съсед и отиде до голямото съседно село.

Би трябвало да почака още няколко дни, за да се стопи снега в планината и да избегне опасността от лавини. Но вече нищо не можеше да я удържи. През зимата си беше ушила здрави ботуши от волска кожа, дълги панталони и топла туника. Тези дрехи щяха да й вършат работа дълго време.

Ани беше разучила пътя по карта, която начерта с помощта на вестоносеца. Малко по-нагоре в планината имаше още две малки села. Там тя щеше да намери подслон и храна. Но после трябваше да върви нагоре към пещерата на билкаря три дни сама. Той живееше откъснат от света и само от време на време слизаше от планината, за да помогне на някой болен или да направи някакво заклинание. Хората от околностите го обичаха и уважаваха.

В началото пътят не беше труден. Виеше се по огрени от слънцето места, където снегът се беше стопил и се бе показала каменната настилка. Ани вървеше с удоволствие. Дългото стоене през зимата не можа напълно да развали добрата й форма, в която се намираше на края на прехода през саваната. Краката й бяха силни и дробовете й работеха ритмично. Още следобед стигна първото село и предизвика голямо удивление сред жителите му. Посрещнаха я гостоприемно.

Тя тръгна рано сутринта, веднага след изгрева на Голямото слънце. Беше още студено, но днес тя трябваше да преодолее по-дълго разстояние. Изкачването стана по-трудно, по пътя течеше вода и само непрекъснатото движение я спасяваше от измръзване. На обяд пък стана горещо и отразените от снега лъчи изгаряха кожата й. Трябваше да спира от време на време и да се изправя, за да не притиска непрекъснато детето в корема си. Напредваше бавно и стигна селото напълно изтощена чак преди залеза на Малкото слънце.

Почука на първата къща и хвърли обитателите й в ужас. Никой не разбираше какво може да накара една бременна жена да тръгне по планината в това време. Когато обясни за билкаря, те си помислиха, че е болна от нещо и не искаха да я оставят в къщата си. Трябваше да преспи в обора.

На сутринта тя издои малко мляко и изяде комат хляб.

Вече искаше да продължи, когато дойде един селянин от другия край на селото и я покани при себе си. Той й обясни, че сега няма начин да се изкачи до пещерата и е по-добре да почака в неговата къща, докато Имор слезе при тях. Оказа се, че му е нещо като приятел и билкарят винаги пренощувал при него, когато слизал до селото.

Ани му благодари и прие поканата с радост. Обясни, че е здрава а търси билкаря за силно заклинание за детето си, което трябваше да се направи преди раждането му. Това успокои хората от селото и тя остана десетина дни при тях. Помагаше на селянина в домакинството и той нямаше нищо против престоя й.

Пролетта напредваше, снегът около селото се беше стопил и Ани очакваше с нетърпение да види билкаря. Не знаеше какво да му каже. Не смееше въобще да споменава името на Императора. Въпреки отдалечеността на тези планински села, хората се вълнуваха от това, което ставаше в Главния град и мразеха Императора не по-малко от другите сатариани.

Ани се учуди как Сатара бе успял да се превърне в такава грозна и жестока легенда за тези хора. Чуваше приказките им за подвизите на различни представители на династията. Как е завладял всички други царства и как е подчинявал хора и животни на волята си. Най-често споменаваната дума беше магия и Ани скоро разбра, че именно страхът им от прекрасните изобретения на Сатара, напълно неразбираеми за тях, създаваше мълвата за страшните сили, които той владееше. Те не мразеха Императора, а самата сила, която той притежаваше и която го поставяше толкова по-високо от тях.

Те мразеха Бога, който ги превъзхождаше, за това, че не си стоеше на небето, а се беше спуснал да живее с тях. Превръщайки Бога в конкретна личност, Сатара ги беше лишил от понятието за неизвестната сила, управляваща света, и от надеждата в нейната неограничена мощ. На Сатариус имаше управници, полицаи, учители, билкари и знахари, но нямаше свещеници и религия. Нямаше Бог, а имаше Император.

Една вечер, се почука на вратата. Домакинът отвори и в къщата влезе висок слаб и възрастен човек. Беше се увил целия в сиво наметало и клекна до огнището да подгрее ръцете си. Видя Ани и застина на място.

Гледаше я дълго с изпитателен поглед, без да пита нищо. Ани вече знаеше; че нямаше нужда да обяснява каквото и да е. Той знаеше коя е тя и тя знаеше кой е той, още преди домакинът да донесе топла храна и да ги представи един на друг.

Мъжете си говореха нещо за селото и Ани се оттегли на купчината слама до стената, която й служеше за легло.

На сутринта Имор каза, че има някаква работа в долината и ще се върне след няколко дни. Помоли приятеля си да приюти Ани дотогава.

Времето се оправи. Снегът се беше отдръпнал към върховете и пътищата изсъхнаха. Селяните изкараха добитъка по ливадите с прясно поникнала трева. Ани се радваше на предстоящото раждане, но се тревожеше как ли щеше да се изкачи до пещерата на билкаря. Тогава разбра, че Имор има къща само на един ден път, на малка ливада в планината, където прекарва времето си през топлите сезони.

Имор се върна след няколко дни, взе храна, колкото можеха да носят, поведе една коза и те се изкатериха по една едва видима пътека към ливадата. Пътят не беше чак толкова труден и след няколко часа Ани видя здрава дървена къщичка, издигната над каменен зид, с малък обор до нея. Билкарят завърза козата да се храни, а Ани наля вода от близкото поточе в една кофа, взе метла и изчисти къщата.

Не бяха говорили с Имор нито веднъж за това коя е и откъде идва. Той подреди нещата си и се качи в пещерата, за да донесе от там покъщнината си.

Ани нямаше много работа и се излежаваше на слънце. Чакаше раждането на сина си.

Веова беше неспокоен. Сатара го помоли за един последен разговор, преди да се спусне отново на Сатариус. Първоначално Веова мислеше категорично да му откаже, но после размисли. Стана му любопитно да узнае какво ли се искаше от него. Още при пристигането си Сатара искаше да говори с него, но тогава срещата им завърши преди въобще да стигнат до същността на проблема. А че Сатара имаше проблеми, той много добре виждаше. Само не разбираше защо това не го радваше. Винаги беше убеден, че всяко зло за съперника му е добро за него. Но още когато изгони Сатара, той чувстваше повече съжаление, отколкото удовлетворение.

Не го оставяше на мира фактът, че Сатара се беше отказал да премине на горното ниво. Да стигнеш жадувания праг и да не го прекрачиш — за това трябваше много основателна причина. Нямаше представа какво можеше да накара Сатара да постъпи така.

Сатара го чакаше. Този път не се срещнаха в централата. Не искаше да има зрители наоколо. Колкото повече го наближаваше, толкова повече се вълнуваше. Когато се погледнаха в очите, той едвам сдържа нарастващото чувство на тревога. Враждебността отново се надигаше в него.

— Искам да се извиня за глупавите думи, които изрекох при пристигането си — започна Сатара.

Веова онемя от изненада. Това беше първата самокритика, която чуваше от Сатара. Досега той винаги се държеше така, като че ли знае всичко по-добре от него.

— Ти сигурно знаеш за проблемите на Сатариус, — продължи той. — Системата става все по-нестабилна и аз не намерих начин да спра това. Искам един съвет от теб.

Веова не знаеше какво да прави. Кротката молба на Сатара го объркваше още повече. Не беше подготвен за такъв разговор. Чувството за безпомощност още повече засили враждебността му.

— Ти надроби тази попара, сега си я сърбай сам!

— Прав си, аз я надробих. Но силата, която пречи на нормалното развитие на тази система, е същата, която пречи и на развитието на Земята. — Сатара замълча за малко, като че ли му струваше усилия, да изговаря следващите думи.

— Имам една идея, но ми трябва твоето сътрудничество. Мисля, че ако свържем двете системи на физическото ниво, Силите на дясната и лявата страна ще се уравновесят и може би и двете системи ще се оправят.

Веова побесня. Значи пак стария спор! И пак той твърдеше, че трябвало да се работи с равномерно разположени Сили! Да свържат системите — каква луда идея!

— Да не искаш да ти изпращам космонавти за богове на Сатариус? Няма да забъркам Земята в тази работа! Още тогава ти казах какво мисля за мнението ти, че неравномерното разпределение на Силите е виновно за всичко. Колко пъти да ти казвам, че няма да се занимавам с теб и твоята система. Искаше да се оправиш сам — оправи се. Аз няма да рискувам собственото си творение, за да спася твоето.

Веова надменно вдигна глава и изчезна.

Сатара остана загледан в мястото, където стоеше Веова допреди малко. Отново не беше успял! Чувстваше се наранен, но този път това не беше гордостта, а нещо много по-дълбоко. Изведнъж той осъзна, че обичаше този твърдоглав старец, и че отблъскването бе му причинило дълбока разкъсваща болка.

Стоеше така, заслушан във вътрешните си усещания, търсейки напразно причината за провалите си.

Нямаше какво повече да прави тук. Трябваше да се връща на Сатариус. Синът му всеки момент щеше да се роди и той трябваше да заключи духа си в това малко тяло, докато то не порасне достатъчно, за да се слее напълно с него.

Предстоеше му нов живот, далеч от тежките проблематични взаимоотношенията с Веова. Радваше се да види отново Сатариус и Ани, да усети с физически сетива допира си до тях. Обичаше творението си и обичаше тази жена.

Имор се беше върнал от няколко дни, когато Ани усети първите болки. Измина точно една година, откакто тя прекара онази вълшебна нощ със Сатара. Отново оживя споменът в нея и тя се усмихна щастлива. Сега тя щеше да му стане майка, така както той пожела.

Приготви всичко необходимо и съобщи на Имор. Той вече беше разбрал за наближаващото раждане. Ани не знаеше дали той разбираше чие дете носеше. Тя нито веднъж не чу лоша дума от него за Императора и това увеличи доверието, което имаше в стареца.

Сега той вареше голяма тенджера вода, в която пускаше малко билки. Приятна миризма се стелеше из къщата. Тя облече приготвената риза и постла чистите кожи на сламеника. Намести натъпканите с трева възглавници за коленете и се заразхожда напред-назад из стаята. Беше събрала каквато може информация за едно раждане на сатарианка. Приличаше естествено на земно. Ани имаше вече двама големи сина на Земята, така че нещата не бяха съвсем нови за нея. Но все пак това беше тяло на сатарианка и то имаше свои особености.

Околоплодните води изтекоха и тя клекна на възглавниците. Имор се спусна на колене пред нея, за да поеме детето и да й помогне, ако не се справеше сама. Болката се усилваше и тя пое дълбоко въздух. Напъна се и натисна надолу. След четвъртия път главата се показа. Пое детето в ръцете си и го измъкна напред със следващия напън. Имор го взе и го вдигна за краката.

Детето изплака. Ани виждаше омазаното му тяло и моментално провери дали всичко му е наред. Въздъхна от облекчение. Беше се притеснила, че тежкият живот, който водеше по време на тази бременност, можеше да се отрази неблагоприятно върху плода. Имор го освободи от пъпната връв и с усмихнато лице й го подаде.

— Честит син! Нека ти носи повлече радости отколкото мъки. Той ще бъде хубав и здрав като майка си.

Ани щастлива притискаше детето към гърдите си и то престана да плаче. Старецът ги покри с черното наметало и тя заспа.

Присъни й се Сатара. Той нежно й говореше и я гледаше с усмихнатите си зелени очи. Ани се събуди и погледна детето. То беше отворило очи и тя срещна в тях същия поглед, какъвто беше срещнала току-що на сън. Изтръпна. Вълна от страх я заля, страх да загуби това дете така, както беше загубила баща му. Притискайки бебето силно към себе си, тя заплака.

Имор седеше до нея и я галеше леко по дългата черна коса. Досещаше се за страховете на Ани, но не можеше да й помогне. Където имаше живот, там имаше и смърт. Където имаше любов, там имаше и мъка. Такъв беше този свят и никой не можеше да промени това.

Изведе козата на поляната и чу веселия звънлив смях на Орак. Момчето тичаше след едно кори, което подскачаше из тревата. Пилето изчака детските ръце почти да го хванат и чак тогава излетя, за да кацне малко по-нататък в тревата и да повтори същия номер, щом момчето го стигнеше. Изглежда играта се харесваше и на двамата.

Ани се загледа и отново се учуди, колко добре се разбираше сина й с всичко, което го заобикаляше. Той и тази планета като че ли бяха едно, а тя не можа да свикне напълно с нея. Тя винаги оставаше чужда, гледаше я отстрани, харесваше я, но не можа да я приема изцяло.

Тези мисли я натъжиха. Те й напомняха, че това хубаво време нямаше да продължава вечно и ще дойде денят, когато ще трябва да се върне на Земята и да остави сина си тук.

Орак скоро навърши три години и вече ходеше с Имор в планината, за да събира билки. Ани съжаляваше, че не може да бъде повече време с него, но имаше работа покрай къщата и шиеше дрехи за пазара в долината. От получените пари те купуваха хляб и храна за зимата. Имор се грижеше за възпитанието на Орак и го учеше на много неща. Тя си спомни колко се зарадва, когато видя, че момчето расте като всяко друго момче от селото. Беше по-висок и по-едър от другите деца на същата възраст и учеше всичко с голяма лекота. Но се държеше като истинско дете, радваше се и плачеше като всички останали. Наложи се дори да го напердаши на два пъти, задето не я послуша и се къпа в ледената вода на водопада, недалеч от къщата.

Засмя се на тази си мисъл. Ако приемеше, че това е Сатара, то тя беше набила именно него. Мисълта й се струваше абсурдна. Не можеше да види в това малко момче онзи голям мъж, който непременно щеше да стане някога, а още по-малко онзи прекрасен ангар. Само понякога й се струваше, че виждаше зад зелените очи на сина си другия, когото тя никога нямаше да забрави. Но това бяха кратки мигове и отново я гледаха веселите очи на Орак.

— Остави корито на мира, ще го заболи ако го хванеш — подвикна тя на сина си и момчето се обърна. Засмя се и тичаше към нея с широко разтворени ръце, викайки — Мамо, мамо!

Ани изтръпна. Отново видя онзи далечен сън и си спомни същата картина от него. Прегърна Орак и го притисна здраво към себе си. Детето я погледна учудено, усещайки странното настроение на майка си и тя отново съзря в неговите очи погледа на Императора.

Изплаши се. Изведнъж осъзна, че той ще прониква от там все по-често и че някой ден пред нея вече нямаше да стои сина й, а Сатара. Щеше да види отново мъжа, когото обожаваше и да загуби сина, когото обичаше.

— Хей, а мен кой ще ме прегръща? — обади се Имор, изкачвайки се на хълма.

Детето се отскубна от майка си и се затича към него. Обгърна краката на стареца и той за малко да падне.

— Разбойнико, ще ме събориш. — Изглеждаше щастлив от любовта на момчето.

Пое го за ръка и се качиха заедно на хълма. Ани донесе обяда и те ядоха на поляната пред къщата.

— Утре ще ходя до пазара в голямото село и мисля да взема и вас. Време е Орак да свиква с повече хора. Иначе съвсем ще подивее.

Досега Ани слизаше с момчето само до селото на един ден път. Там Орак си играеше с по-големите момчета и си мереше силите с момичетата. Съседите бяха свикнали с неговия ненормален ръст от малък и не обръщаха особено внимание на това. Но в голямото село, в подножието на планината, нямаше да е така. Измъчваха я лоши предчувствия. Приемаше доводите на Имор. Все някога Орак трябваше да се представи на хората и те да свикнат с него.

Преспаха в двете села по пътя. Орак се радваше на този поход. Тичаше с босите си крака пред майка си и стареца като прескачаше камъните по пътя. Приличаше на планинска козичка. Изглеждаше поне на пет години. От време на време спираше, за да попита Имор как се казва някакво непознато растение и какви лечебни свойства има. Познаваше добре строежа на растенията и анатомията на животните. През зимата в селото бяха колили много говеда, няколко кози и пилета и Орак присъстваше на кланетата по настояване на Имор. Старецът му обясняваше всеки орган и предназначението му.

Ани не обичаше тези гледки и не се бъркаше в обучението на сина си. Имор беше добър учител и знаеше всичко, което би трябвало да знае един сатарианин. Естествено много от нещата не бяха съвсем верни и за много явления билкарят нямаше обяснение. Тогава Орак се ядосваше, но Имор само вдигаше рамене. Не знаеше и толкоз.

Щеше да обясни някои неща на Орак по-късно, но едва ли имаше смисъл. В момента, когато Сатара успееше да се прояви напълно в това момче, то щеше да знае отговорите на всичките си въпроси.

Рано следобед стигнаха до пазара в голямото село. Имор ги остави да разглеждат наоколо й отиде да види един болен. Ани се оглеждаше за нещо полезно за домакинството, като остави Орак да тича насам-натам. Не се страхуваше, че ще го загуби. От опит знаеше, че Орак добре се ориентира в непозната обстановка и щеше да я намери, когато пожелае.

Изведнъж чу истеричен писък на един мъж.

— Императорът, Императорът…!

Тя замръзна с мисълта за сина си. Орак го нямаше. Изтича до викащия мъж, разбутвайки насъбралите се хора. Орак стоеше в средата на образувалия се кръг и гледаше с неразбиращи очи крещящия старец, сочещ към него.

— Дядо, защо ми викаш така? — попита той с невинно изражение.

Ани грабна сина си и се обърна, за да избяга. Но срещна враждебните погледи на хората около себе си. Бяха образували плътна стена. Старецът продължаваше да крещи:

— Това е Императорът, това е внукът му. — Той дърпаше с неподозирана сила момчето от ръцете на Ани. — Вижте само очите му, вижте тези зелени очи! Виждал съм ги толкова често в кулата, никога няма да ги забравя.

Ани направи отчаяно усилие да се добере до сина си, но няколко яки селянки я държаха за ръцете. С думите: „Оставете сина ми!“ тя ги удряше и риташе, за да се освободи, но бяха прекалено много. Притиснаха я към земята и тя вече не можеше да мърда. Видя как хванаха Орак и го оглеждаха.

— Прав е старецът. Дълго работи той при Императора. И аз съм го виждал два-три пъти. Детето има неговите очи, а и е много яко за едно момче. — Обади се един от добре облечените мъже. Явно не беше от селото. — Трябва да го убием веднага, докато е малък, иначе отново ще почне тиранията.

Ани изстена. Намрази всички наоколо. Не можеше да се измъкне и само викаше:

— Да не си посмял да направиш нещо на сина ми! Това не е внука на Императора!

— Познавам тази жена. — Ани разпозна ковачката от селото, където беше прекарала зимата.

— Дойде един ден в селото ни все още с оковите на робиня. Аз й ги свалих. Беше бременна. Никой не знае откъде е дошла.

Ани не я слушаше. Тя само гледаше как сина й риташе в ръцете на една стражарка и плачейки, викаше за помощ: — Мамо, мамо,…!

Имаше чувство, че ще се побърка всеки момент. Само крещеше и повтаряше: — Оставете го на мира, това е моят син!

Тогава чу някой да казва, че тази работа трябвало да се провери и че утре ще се събере съд на площада. Дотогава да ги приберат в затворническа килия.

Дигнаха Ани от земята, без да я изпускат, дадоха й детето и ги отведоха в едно малко подземие близо до пазара. Ани чуваше отново виковете — Смърт на Императора! и имаше чувството, че е върната с четири години назад. Само притискаше треперещото дете към себе си и се препъваше по пътя към затвора.

Тежката врата се затвори зад тях и те останаха сами в тъмното помещение. Имаше само едно малко прозорче в горния ръб на едната стена. Тя седна на мръсната слама на пода и заплака заедно със сина си. Плачеше не толкова от страх, колкото от безсилие. И от упрек към себе си, че не бе обърнала достатъчно внимание на лошото си предчувствие.

Орак се успокои малко и още през сълзи питаше майка си:

— Защо тези хора ме нарекоха Император? Какъв е този Император?

Ани го погали и го залюля в ръцете си. Трябваше да му обясни, вече нямаше как да го държи далеч от това. Разказа му за династията на Императорите, как са завладели този свят, как са издавали закони и са управлявали.

Каза му всичко, което знаеше за историята на Сатариус и Орак я слушаше с напрегнато внимание. Сигурно не разбираше много неща, но нито веднъж не я прекъсна. Само накрая попита, защо го смятат за Император. Тя обясни за приликата, която имаше между тях.

Донесоха малко храна и Ани попита за Имор. Само той можеше да им помогне. Казаха й, че той се опитал да ги види, но не му разрешили.

Орак се беше уморил от случилото се и от дългия разказ. Ани го зави в наметалото си и съжали, че не беше взела черното наметало на Сатара. Държеше го в една ракла в къщата, за да го запази за сина си. Детето заспа, но се мяташе насам-натам и хлипаше на сън.

Дори сега, той не я попита кой е бил баща му. Не знаеше, какво да му отговори, когато й зададеше този въпрос. Имор му беше обяснил някога, че баща му е мъртъв, убит по време на освободителната война. Орак го беше приел нормално. Имаше и други сираци в селото, той не представляваше изключение.

Ставаше студено. Ани се зарови в сламата, прегърна сина си и заспа неспокоен сън.

Имор се безпокоеше за Ани и Орак. Беше говорил със съдията. Нямаше никакво съмнение, че щяха да убият и двамата, ако сметнеха, че Орак е внук на Императора. Обвиняваше се, че ги беше завел в селото, но осъзнаваше, че Орак не можеше да се крие цял живот в планината. Хората трябваше да възприемат Орак такъв, какъвто е, а Имор трябваше да докаже веднъж завинаги, че детето няма нищо общо с Императора.

Съдията обеща на известния билкар да бъде обективен и да изслуша всички свидетели. Отложи процеса с един ден, за да могат хората знаещи нещо за Ани и сина й да стигнат до голямото село.

Имор добре си спомняше пророческия сън отпреди четири години. Не за първи път в съня си виждаше красивото светло същество с дълга златна коса и зелени очи. Всичко, което то му каваше, се оказваше истина.

Тогава то му разказа за Ани и за сина й, за това, че той ще прилича много на Императора, но ще бъде съвсем различен и ще играе голяма роля в историята на Сатариус. Даде му задачата да отгледа това момче и да го научи на всичко, което знаеше. А когато то станеше достатъчно голямо той трябваше да го насочи към училището на Големите майстори, от другата страна на планината.

Имор сам беше учил едно време там и познаваше жестоките методи на обучение, пълната изолация от околните и дългите дни на пости. Но той научи там толкова много неща, че и сега беше благодарен на това образование.

Школата каляваше тялото и духа и Имор беше напълно съгласен с това решение. Нямаше друго място, където Орак щеше да получи прилично обучение. Много други училища бяха закрити от новите властници, но училището на Големите майстори никой не смееше да пипа. Оттам излизаха най-добрите знахари и заклинатели.

Не знаеше кой е бащата на Орак. Не смееше да пита майка му за него. Но беше убеден, че Орак не е син на Урзу. Това щеше да обясни на процеса.

А Ани беше странна жена. Много красива и здрава, като че създадена специално за да бъде майка на това прекрасно дете. Понякога имаше чувството, че тя не принадлежи на този свят.

Ани не само притежаваше познанията на един добре образован, обикалял планетата мъж, тя знаеше и непознати за Имор неща за слънцата, луните и звездите. Понякога Ани будеше сина си посред нощ, завиваше го в топли кожи и го водеше на ливадата, за да наблюдават нощния свод.

Имор не разбираше, какво целеше тя с това. Страхуваше се детето да не настине. Орак обожаваше тези съзерцания на небето. И тогава Имор почувства колко различни бяха те. Но когато денем момчето играеше с животинките и скачаше по ливадите, той виждаше едно дете, сливащо се напълно с всичко наоколо. И сърцето на Имор подскачаше от радост и обич към него.

Цялото село се събра на площада. Пристигнаха и много любопитни от околните села и дори от близкия град. Гордееха се, че ще могат да присъстват на такъв важен процес. Разпространи се слухът, че от главния град на провинцията бил пристигнал пратеник с Коморовата звезда16. Никой не беше изхвърлил това полезно средство за откриване на истината, въпреки че бе едно от магическите изобретения на Императора.

Съдията и помощниците му заеха местата си. Доведоха майката и детето. Наблизо стояха свидетелите и билкарят. Много хора с учудване чак сега разбраха, че обвиняемите живееха при този известен знахар. Прочетоха обвинението и дадоха думата на Имор.

— Вие твърдите, че детето е внук на Императора — започна защитата той. — Това означава, че трябва да е син на Урзу. Мисля, че всички знаем, че Императорът нямаше други деца.

Всички кимнаха одобрително с глава и Имор продължаваше.

— Тя дойде в края на пролетта при мен, за да направя заклинание на детето за здраве и роди точно на петия ден от началото на лятото. Тук има двама селяни, които я видяха бременна до втория ден от лятото. Тогава те дойдоха, за да им правя амулети за късмет.

Съдията разпитваше свидетелите и те разказаха, как бяха видели Ани да шета в къщата все още бременна. Пак дадоха думата на Имор.

— Добре знаете, че една бременност трае точно една година. Случва се децата да се раждат преждевременно, но останат ли дори и един ден повече в корема на майка си, то те се раждат мъртви. Орак се роди на петия ден от лятото в мое присъствие, точно една година след екзекуция на Императора.

Малко изчака, за да види как ще реагира публиката. Съдията кимаше с глава, но повечето от хората явно не успяха да проследят логиката му. Тогава обясни:

— Също ви е известно, че Урзу беше убит четиринадесет дни преди обезглавяването на баща му. Това доказва, че той не може да е бащата на детето.

Вълнение мина през тълпата. Фактите бяха необорими. Но хората не искаха така лесно да им се изплъзне плячката. Обвинителят, старецът от пазара, извика:

— Но той много прилича на него. Не познавам други сатариани със зелени очи, освен от рода на Императора. Може би билкарят лъже, за да спаси обичаното от него дете. Може да се е родил по-рано и жената само да се е правела на бременна.

Хората му пригласяха с одобрение. Отново се чуха виковете — Смърт на Императора. — Някой друг се обади:

— Вижте само колко е голямо това тригодишно момче! И как разбира какво става тук. Когато моето момче беше на три години, той едвам говореше. А чух, че това момче дори знае вече да пише!

Тълпата, отново се раздвижи и се чуха викове. Ситуацията ставаше критична. Тогава съдията стана и хората замлъкнаха.

— Знаех, че този случай е труден за решаване. Не трябва да се допуска никаква грешка. Нито трябва да се остави наследник на Императора жив, нито трябва да се убие невинно дете.

Хората отново одобрително шушукаха. Съдията продължи.

— За това повиках от главния град на провинцията притежателя на Коморовата звезда и той долетя с агатор специално дотук.

Чуха се одобрителните възгласи на публиката. Всички бяха съгласни, че звездата щеше да реши проблема веднъж завинаги.

Сатарианин, облечен като висш представител на властта, пристъпи напред и показа звездата на тълпата. Тя приветстваше с викове ценната вещ. Ани трябваше да остави сина си, да клекне пред съдията и притежателя на звездата и да повтори клетвата. Дадоха й звездата и казаха:

— Заклевам се в тази звезда на истината, че сина ми не е дете на Урзу и на никой друг от рода на Императора.

Ани добре помнеше звездата от миналото си пътуване. Този детектор на лъжата изгаряше ръката на всеки, който лъже, когато го държи. Тогава клетвата не представляваше проблем. А сега бяха включили не само Урзу в нея, но и рода на Императора. Знаеше, че най-важното бе да бъде сама убедена, че казва истината.

Реши, че родът на Императора не е самия Император и повтори клетвата. Върна звездата на притежателя, стана и показа чистите си длани на съдията, на свидетелите и на публиката. Всички ахнаха удивени. Тя беше казала истината.

— Мисля, че можем да пуснем тази жена и сина й — каза горд съдията. Беше провел едно показно съдебно заседание и беше много доволен, че удовлетвори всички страни в спора. Този процес щеше да се помни още дълго време и той можеше да се надява да направи кариера при новите управници.

Ани прегърна благодарна Имор, взе сина си и отиде с него на пазара. Искаше й се да избяга по-скоро от това злочесто място, но не се поддаде на страха. Знаеше, че избягаше ли сега, съмнението щеше да остане.

Имор ги последва, приемайки поздравленията на приятелите си. Тежък товар се бе смъкнал от сърцето му. До края той не беше сигурен в изхода на процеса. И когато Ани държа Коморовата звезда в ръцете си, той видя замисленото й лице. Тогава в него се породи подозрението, че Орак може и да има нещо общо с Императора. Но звездата не изгори ръката й, а тя не допускаше да я лъжат безнаказано.

Той усети неизвестната тайна, която витаеше около тези двама души, разхождащи се ръка за ръка спокойно между сергиите на пазара, въпреки току-що преживяния ужас.

В къщата беше сумрачно и топло. На огнището тлееха въглени, поддържайки топъл чая в казана над тях. Ани охлаждаше топлото чело на стареца с влажни листа. Тъгуваше. Отново щеше да загуби любим човек.

Имор беше болен от тридесет дни. През зимата отиде отново в пещерата си, оставяйки Ани и Орак в къщичката. Не искаше и да чуе за оставане с тях. Така бил правил, откакто се бил заселил в тази област, а това било много отдавна. Не желаеше да променя навиците си.

Но се върна преди края на зимата. Целият гореше и дори не можеше да говори. Как беше стигнал до къщичката, остана загадка за Ани. Беше настинал и старото му тяло вече не успяваше да се пребори с болестта. Не помогна цялото му изкуство, спасявало толкова често живота на другите. Легна на сламеника и повече не стана.

Понякога се прокрадваше надежда, чувстваше се по-добре няколко дни, но като че ли само за да му стане още по-зле. Навън идваше пролет, а Имор отслабваше и гаснеше като свещ без въздух — бавно и мъчително.

Орак вареше всякакви чайове и го налагаше с компреси, но нищо не беше в състояние да задържи живота в стария сатарианин. Отчаяно момчето обикаляше планините, покрити още със сняг, за да намери някакъв корен, никаква тревица, способна да се опълчи на вечния закон на живота.

Ани знаеше, че нищо нямаше да спре процеса и примирено очакваше човекът, приютил нея и сина й в тези смутни години, да затвори завинаги очи. Той беше като баща за нея, обичаше сина и го обучаваше през тези почти пет години на цялото си изкуство. Той спаси Орак от омразата на хората и го научи да обича природата. Тя тихо плачеше, загледана през прозореца.

— Не плачи, Ани — чу тя слабия глас на стареца. Поледна го с надежда. Температурата му беше спаднала малко и Имор леко се усмихваше.

— Дошло ми е времето. Аз трябваше да свърша още една работа в този живот, но силите ми няма да стигнат. Подай ми една лимерова табличка17 й грифа за писане.

Ани намери празните таблички на рафта й му подаде една. Изправи го леко на една голяма възглавница и старецът написа с треперещи ръце няколко реда.

— Другата пролет, когато Орак стане на шест — казваше й тихо той тихо, — отведи го в училището на Големите майстори оттатък планината. Дай им тази табличка от мен и им остави сина си.

Той помълча, за да събере сили.

— Имах един сън преди години, в нощта след като умря Императорът, и в него едно прекрасно същество с жълта коса поиска от мен да приема теб и сина ти в къщата си. Да отгледам това дете с любов и да го предам в това училище, когато то стане на шест години. Сега вече не мога да изпълня това поръчение и ти трябва да ми обещаеш, че ще постъпиш именно така.

Имор говореше вече със затворени очи. Ани го погали и успокои:

— И аз получих указание от същото същество да те намеря, да живея при теб и да направя това, което ти ми кажеш, когато Орак стане на шест. Ще изпълня твоето и неговото желание.

Видя облекчението по измъченото лице на стареца. После то отново помръкна. Той отвори очи и с мъка в тях каза:

— Но ти няма да можеш да видиш сина си след това цели петнадесет години. Такова е това училище.

Ани го погледна нежно. Умирайки, той се тревожеше за нейната мъка, предстояща в бъдещото.

— Знам, Имор, знам — успокояваше го тя. — Щастието е един самотен миг във вечността на мъката.

Той я погледна учуден и след малко тихо попита:

— Коя си ти, Ани?

Ани се усмихна. Колкото и да беше изтощен старият сатарианин, той все още искаше да получи отговор на въпросите, които го мъчеха, откакто се бяха запознали. Тя нямаше защо да се бои да открие тайната си пред него. Наведе се над стареца и отговори тихо и отчетливо:

— Аз идвам от един друг свят, който прилича много на Сатариус. Една от звездите на нощното небе е слънцето, около която се движи моята родна планета. След като оставя Орак в училището, аз трябва да се завърна там. Няма да го видя отново не само петнадесет години, а вероятно никога вече.

Имор дишаше учестено. Трудно му беше да повярва в това, което чуваше сега.

— Горкото момче, той ще остане съвсем сам — мълвеше той. Грижата за момчето беше по-важна за стария билкар, отколкото всички тези чудеса, за които говореше Ани. Тя остана дълбоко трогната. Не можеше да остави стареца да умре с тази тревога на сърцето.

— Няма да остане сам. Онова същество, което ти си видял в съня си, ще бъде винаги с него и ще му помага.

Имор дълго замълча. Температурата му отново се покачваше. После я помоли да прати Орак утре до селото, за да извика стария му приятел. Искаше да говори с него, преди да умре.

Орак се върна късно, вече по тъмно. Ани погледна сина си със смес от гордост и тъга. Беше пораснал много през последните две години. На възраст беше дете, но се държеше като юноша. Тя не се страхуваше да го пуска сам да обикаля планините и да приготвя отварите. Нито веднъж не хвана дори хрема и нямаше животно, което би го нападнало. Сатариус като че ли се стараеше да му угоди и той никога не се спъваше о някой камък и не се подхлъзваше на мокри скали. Творението и твореца бяха като едно същество.

Все повече тя се изпълваше с уважение към това момче, все по-често тя усещаше Сатара в него.

Виждаше отчаянието в очите на сина си, задето не намери подходящо лекарство. Предстоеше му поредният урок в живота — смъртта на любим човек. Той седна до нея и се заслуша в хрипкавото дишане на стареца. Ани го прегърна и целуна, а той се притисна към нея и заплака.

На сутринта изпрати Орак към селото и още същата вечер той се върна с приятеля на Имор. Старецът като че ли беше по-добре, но Ани знаеше, че това бяха последните му сили. Имар каза на приятеля си, че оставя къщата на Ани и Орак и че иска той да ги заведе догодина по това време до училището. Помоли го да се погрижи за тях и селянинът обеща през сълзи да изпълни молбата му.

Сутринта старецът изглеждаше заспал и съседът излезе с Орак, за да съберат малко дърва. Ани остана до леглото на болния в къщата. Изведнъж чу шум и видя Имор да я гледа с широко отворени очи. Отиде да го види.

— Ани, аз ще умра още днес — каза той с удивително силен глас, — но много бих искал да разбера още нещо.

Той помълча малко, като че ли му беше трудно да се реши да зададе този въпрос. Ани вече знаеше за какво щеше да я попита.

— Кажи ми кой е бащата на Орак?

— Императорът — отговори тя тихо.

На лицето на умиращия се изписа огромно удивление.

— А звездата? Ани се усмихваше.

— Орак нито е син на Урзу, нито на някой от рода на Императора. Той е син на самия Император.

Имор вече питаше само с очи и Ани обясняваше.

— Обичах го. Бях при него в нощта преди екзекуцията. Исках да го спася, но той не желаеше. Не искаше вече да бъде тиранин, искаше сина му да помага на сатарианите като знахар и учител.

Имор затвори очи и леко се усмихваше — Добре постъпи — отсъди той и загуби съзнание.

Ани излезе да извика мъжете. Те не се бяха отдалечили много, тревожейки се за умиращия старец.

Седнаха от двете му страни и държаха ръцете му. Имор само още веднъж дойде в съзнание. Поглеждаше плачещото момче до себе си и прошепна: — Обичам те, Орак.

Той задържа за момент погледа си върху него и се отпусна. Беше умрял.

Леденият вятър шибаше по прозореца и търсеше място между гредите. Колкото и здрава да беше тази малка къща, той все пак успяваше да намери тук-там малки фуги и пламъците в огнището се огъваха под неговите напори.

Въпреки че беше едва рано следобед, Ани и Орак седяха притиснати един до друг на единия сламеник, наметнати с дебели кожи. Пиеха билков чай и си приказваха. Зимата беше студена и дълга, отдавна вече трябваше да почне топенето на снега. Прекараха я за пръв път през цялото време сами в къщата на Имор грижейки се за малкото домакинство. Дългите зимни вечери Ани посвети на сина си, разказвайки му за космоса, за Земята и за Сатариус. Той вече знаеше, коя е тя и откъде идваше, знаеше, че има там семейство, знаеше за ангарите и Веова, знаеше за Сатара и Сатариус, знаеше за въплъщенията на Сатара в Императора, знаеше за Камъка на мъдростта.

Само за Делените тя нищо не му каза, както и за това, че Императорът бе негов баща. Орак попиваше в себе си разказите на майка си, както изсъхнала гъба попива вода. Това бяха неща, за които нищо не бе чул от Имор, които разкриваха неподозирани дотогава простори пред ума му. Той не преставаше да пита за подробностите и все по-често Ани трябваше да признае, че не може да ги обясни.

— А защо този път те пратиха на Сатариус? — попита замислено той.

— За да спася Императора от сигурна смърт — отговори Ани. Време беше Орак да разбере цялата истина.

— Но той умря, значи ти не си изпълнила задачата! — озадачен констатира Орак.

— Да, Императорът умря, но въпреки това аз изпълних задачата си и го спасих.

Ани се усмихна на учуденото лице на сина си. Остави го известно време да търси сам решението на този парадокс, въпреки че знаеше, че няма да успее.

Започна да му разказва за генетическата информация, заложена в рода на Императора, която осигуряваше на Сатара подходящо тяло за превъплъщение. Орак все още не можеше да разбере тази връзка между духа и тялото и Ани много добре го разбираше. Тя самата никога нямаше да може да си представи тези неща, ако не беше държала Камъка на мъдростта в ръце. Осъзнаваше, че имаше предимство не само пред Орак, но и пред почти всички обитатели на горните нива.

— Добре, — разсъди Орак, — нямаше нужда да спасиш самия Император, а трябваше да спасиш само генетическата му информация. Но за това той трябваше да има дете!

— Така е — отговори Ани бавно, — и аз му го осигурих. Колкото и умен да беше Орак, истината, свързана със самия него, не бързаше да проникне в съзнанието му. Той развълнуван скочи и извика: — Как?

Ани се изсмя високо на глас. Въпреки че можеше да нарани сина си, тя не устоя на комичното в наивния му въпрос.

Орак я гледаше с учудените уголемени очи на ангар. Ани много пъти бе виждала този поглед. Спомни си смешните ситуации с ангарите и продължи да се превива от смях. И накрая онова ужасно нещо успя да проникне в съзнанието на сина й. Той рязко се обърна, грабна наметалото си, разтвори вратата на къщата и изчезна в студа. На Ани й стана съвестно, че му беше съобщила тази съдбоносна новина по този начин. Можеше просто да му каже кой е баща му. Но искаше той да го проумее сам. Отдавна трябваше да е стигнал до този извод, а той все бягаше от него.

Ани беше сигурна, че в подсъзнанието си Орак знаеше истината за баща си още тогава, на процеса. След тези злополучни събития той се беше променил много. Стана по-замислен, понякога тъжен. Вече не беше онова весело момче от първите си три години. Имор приписваше тази промяна на уплахата, но Ани се съмняваше в това. Тя чувстваше все повече присъствието на Сатара в сина си. Скоро той ще навърши шест години и Ани беше убедена, че преди да се разделят, тя отново щеше да се види със Сатара чрез сина си.

Навън вятърът стихна. Облаците се разкъсаха и Голямото слънце огря всичко с топлите си вече лъчи. Ани излезе пред вратата. Промяната беше толкова рязка, че тя въобще не се съмняваше в причината за нея. Сатара отново пое владението си в собствени ръце. Той щеше да опази тялото си от несгодите в този свят и нямаше да допусне сина й да измръзне.

Ани седна на пейката пред къщата и замижа срещу яркото слънце. Лъчите я галеха леко по лицето и в нея се появи онова вече познато й чувство за лекота, за летеж. Топлина се разля по цялото й тяло. Тя прегърна мислено целия свят, обичайки всичко съществуващо, всичко, което е било и всичко, което ще бъде.

Синът й се прибра чак вечерта. Не говориха въобще. Орак гледаше замислен в огъня и дъвчеше машинално вечерята си. Ани седна на сламеника и го наблюдаваше. Беше само на шест години, но изглеждаше два пъти по-голям. Държеше се като възрастен, а в лицето му прозираше мъдростта на старец. Приличаше все повече на баща си и Ани отново усети болката от загубата. Изведнъж видя отново отрязаната глава в пясъка и се стресна.

Стана, извади от раклата старото, черно наметало на Императора, и го сложи на раменете на Орак. Той я погледна учуден.

— Това наметало са носили много поколения Императори. То ме спаси не една нощ от измръзване, докато стигна дотук. То ми даде сила да преживея робството. Отсега нататък то е твое. Още си малък, за да го носиш, но се завий с него през нощта. Наметалото ще ти праща най-хубавите сънища на този свят.

Тя помълча малко и остави Орак да огледа необикновената дреха. Той напипа малкия джоб в долния ръб и извади парите от там.

— Ще ти трябват за връщане към космическия кораб.

Ани ги прибра при другите пари, спечелени с много труд от шиене на кожени облекла.

После откачи торбичката за амулети от шията си, отвори я и извади малкия оранжев кристал.

— С този кристал можеш да управляваш всеки агатор, оцелял след въстанието. Баща ти ми го даде за теб.

Орак го разгледа на светлината на огъня и го прибра внимателно обратно в торбичката. Сложи си го на шията.

Не си казаха нито дума повече. Ани легна да спи, оставяйки сина си да гледа замислен в огнището.

Вървяха натоварени с много багаж по пътя към голямото село. След дългата зима, пролетта беше кратка и лятото дойде много бързо. Слънцето играеше между свежите листа на дърветата и реката край пътя се опитваше да излезе от коритото си. Тримата напредваха добре. Отпред вървеше Орак с леката си пружинираща походка. Носеше голям вързоп с кожените облекла, които Ани уши през зимата. Щяха да ги продадат на един търговец в голямото село.

След него вървеше майка му. Все още млада и хубава, тя се беше посъстарила през последните дни. Мъчеше я съзнанието за предстоящата раздяла. И на Орак не му беше весело. Обичаше тази планина, в която бе израснал, горските поляни, по които събираше лечебни треви с Имор, пещерите в канарите и животните, които не бягаха, а си играеха с него. С всяка своя крачка оставяше детството след себе си. Дори някога да се завърнеше по тези места, те никога вече нямаше да бъдат същите и това щастливо време щеше да бъде безвъзвратно отминало.

Все по-често той усещаше в себе си оная сила, за която бе роден. Той вече знаеше, че това е Сатара, въпреки че все още му беше трудно да се идентифицира напълно с него. Да бъдеш едновременно и син, и баща, и бог, създал този свят, беше трудна за осъзнаване мисъл.

Тогава, в началото на пролетта, когато най-накрая окончателно прозря отдавна подозираната истина, той имаше чувството, че ще се побърка. Скиташе срещу студения вятър и изведнъж усети, че този свят е негов и че той може да го управлява. И вятърът му се подчини, а облаците се раздалечиха. Той почувства за първи път онази радост от мощта да твориш, но и отговорността на властта над стихиите и съдбите на хората.

Още не се чувстваше готов да я поеме и се опита да прогони духа, завладял тялото и личността му. Искаше още малко да остане момче. Но онова другото ставаше все по-силно и все по-често се сливаше с него, макар и само за кратко време. Тогава той изведнъж виждаше всичко с неговите очи, осъзнаваше неговата мъдрост и сила, но и тъгата му. А сега, когато вървеше към новата си съдба, тази стара тъга се сливаше с неговата нова собствена.

Щеше да остане съвсем сам, след като пристигнеше в това училище. Не знаеше защо въобще беше необходимо да го посещава. Едва ли имаше познания, които щеше да изучава там и вече не знаеше. Но така беше решил баща му или по-точно — самият той, и Орак уважаваше това решение. Най-малкото трябваше да мине още известно време, преди да стане възрастен в очите на сатарианнте и те да му се доверят. Искаше да промени всичко на тази планета, да я управлява по-добре от баща си.

Приятелят на Имор извика отзад. Беше изостанал от по-младите, които крачеха устремно, всеки по своя път. Бяха оставили къщата на Имор и покъщнината на него. Ани му обясни, че ще се върне в родните си места, което беше самата истина. Селянинът прояви разбиране за това, че тя няма да седи петнадесет години сама в планината.

Починаха малко и продължиха. След един час щяха да пристигнат в подножието на планината и оттам да се отправят на север, към прохода, водещ към другата й страна.

Преходът се оказа по-лек, отколкото Ани очакваше. Още по време на дядото на последния Император бяха разширили пътеката през планината и я бяха застлали с големи камъни. Така дори волски впрягове успяваха да пресекат планинския хребет. Пътят имаше голямо значение за инфраструктурата на двете съседни провинции, границата между които минаваше по най-високия хребет на планината. Сега, в началото на лятото, движението се оживяваше. Крайпътните ханчета работеха и приютяваха пътниците за през нощта.

Тъй като възрастният приятел на Имор се уморяваше лесно, Ани плати на един млад селянин, който возеше ща-вени кожи за пазара в Гонеб, за да позволи на стареца да се вози в неговата каруца. Така те вървяха заедно почти от началото на прехода до самия му край. Пресичаха планината — старецът върху кожите, а останалите пеша до колата, — развличайки се със смешни и тъжни истории, които разправяше младият селянин.

Това момче на осемнадесет години, весело и приказливо, се казваше Ястин. Радваше се, че не му се налага да мине скучния път сам и разказваше всичко за себе си, за селото си и за град Гонеб, където отиваше вече за четвърти път.

Разправяше малко остарелите новини от миналата година, как от петнадесетте провинции три се разбунтували против новите властници в Главния град оттатък морето и са създали собствена държава. Същото се очакваше и в провинциите Трикон, Ербет и Носак. Новите управници не се оказаха достатъчно силни, за да запазят тоталната власт върху цялата планета.

Но не само между централната, власт и провинциите избухнала свада, И по-големите градове се бореха за самостоятелността си и отказваха да плащат данъци на местните управления. Стигаше се до въоръжени сблъсъци, имаше много убити и ранени. Тук-там дори гладуваха, защото никой вече не помагаше на засегнатите от наводнения или пожари.

Момчето се оплакваше, че хората ставали все по-враждебни и трудно се намирал вече някой, с когото може просто така да се приказва, както правеше сега с тях.

Разбираше се добре с Орак. Никой не му каза, че Орак е само на шест години и той го прие почти като равен. Възхищаваше се на познанията му, а като разбра, че иска да учи в училището на Големите майстори, направо му завидя.

— Чувал съм, че учението там е много трудно, но после стават много добри знахари, а за тях навсякъде има работа. Когато завършиш, можеш да обиколиш цялата планета, а аз май цял живот ще трябва да седя в бащината си къща и да умирам от скука.

Орак се засмя. Каза му, че ако иска, винаги може да напусне родното си село и да тръгне, където пожелае.

— Не е толкова лесно — възрази Ястин, — без пари не се живее. А много трудно се намира работа. Вече има много просяци, дори до нашето село стигнаха. Никой не ти се доверява, когато си чужд, и не ти дава работа.

Момчето продължаваше да се оплаква, че и професия няма къде да научи, след като закриха почти всички училища, а в малкото останали можеха да учат само децата на богатите. Искал да стане морски търговец или царски вестоносец, или нещо подобно, за да обикаля колкото се може повече. Жадуваше за приключения, нещо нормално за възрастта му.

Ани слушаше внимателно. През изминалите седем години от смъртта на Императора много неща се бяха изменили. Това развитие не я изненада. Можеше да се предвиди. В крайна сметка на Земята имаше достатъчно примери за това. Но тук, в това закостеняло общество, където от хиляди години нищо съществено не се беше променяло, промените дойдоха много бързо. Като че ли историята искаше да навакса пропуснатото, колкото се може по-бързо. А за сатарианите това щеше да бъде много труден период. Робство, феодални владения и зараждащ се капитализъм — всичко се развиваше едновременно. Хаосът тепърва предстоеше и Ани отново се усъмни в правилността на съвета, който даде на Императора при първото си пребиваване на Сатариус. Само се надяваше, че Сатара добре е преценил какво прави, когато го последва.

Тя погледна към сина си и видя замисленото му лице. Усещайки нейния взор, той обърна глава към нея и тя видя в очите му онзи силен блясък, който я накара да трепне и да сведе очи. Тя вече не знаеше, кого има пред себе си — сина или мъжа.

След дванадесетия ден от влизането им в прохода, те най-после стигнаха края му. Ястин се прости сърдечно с тях и продължи пътя си към Гонеб.

Училището за майстори се намираше доста по на юг от прохода и на тях им предстоеше дълъг поход по селата в подножието на планината на белите върхове.

Приятелят на Имор им уреждаше спането почти винаги безплатно, заедно със закуската. Само като упоменеше, че са приятели на известния и в този край билкар, веднага намираха радушен прием. Така Имор им помагаше при това дълго пътуване и след смъртта си.

Селяните с любопитство разглеждаха Орак, но не го закачаха. Някои бяха чули за процеса преди три години и как бе завършил той. Други просто го приемаха за по-голям. Но никой от тях не беше виждал Императора и те не забелязваха все по-засилващата се прилика с него.

В края на десетия ден те пристигнаха в малкия град, където се намираше училището на големите майстори. Самите учебни зали и килиите на учениците бяха разположени на десетина километра оттук, в планината, за да се осигури пълната им изолираноет. Но управата на училището се намираше в центъра на града.

Тримата преспаха в една странноприемница и на следващата сутрин Ани и Орак се простиха със селянина. Той беше изпълнил обещанието си да ги доведе тук и сега бързаше да посети някакъв стар приятел в близко село. Пожела на Орак успехи в учението, а на Ани приятен път до дома и си замина.

Ани потисна сълзите, готови да рукнат не заради този приятел, а заради представата за скорошната раздяла с Орак. Момчето я погледна и я прегърна.

— Не плачи, мамо — каза нежно той, — имаме още цял ден заедно.

Това не беше голяма утеха, но тя я прие с благодарност и го целуна. Стегна се и те тръгнаха към голямата красива сграда на училищната управа.

Посрещна ги един прегърбен старец с дълга брада и едва виждащи очи. Измърмори нещо неразбираемо, след като Ани каза за какво са дошли, и им затръшва вратата под носа. Ани остана по-скоро изненадана, отколкото ядосана от невежливия прием. Почука пак, този път по-настоятелно. Старецът пак се показа.

— Не приемаме нови ученици. Нямаме пари да ги храним.

След тези думи той отново искаше да затвори вратата, но Ани му попречи с крак. Виждаше как сина й се забавлява зад нея. Тя решително избута стареца в коридора и затвори вратата след себе си и Орак. Държейки стареца все още здраво за раменете, тя извика високо:

— Има ли някой нормален управител тук? Откъм горния край на стълбите се чу силен глас: — Качете се и кажете какво искате.

Горе Ани видя мъж на средна възраст с дълга черна коса, сива роба от плат и черно наметало. Още при влизането им той впери поглед в Орак и повече не го отмести от него.

Ани извади лимеровата табличка на Имор и му я подаде. Беше нещо като препоръчително писмо, написано на таен език. Орак го бе научил от Имор и беше превел текста на майка си.

„Приемете това момче в училището и той ще бъде най-добрият ви ученик. Гарантирам за това с честта си. Имор.“ — пишеше на табличката.

Прочитайки записката, управителят, или който и да беше човекът пред нея, отново огледа Орак с изпитателен поглед и се обърна към Ани.

— Надявам се, че знаете условията на обучението в нашето училище. То трае петнадесет години и през това време той няма да види никого другиго освен учителите и съучениците си.

— Да, зная — отговори Ани спокойно. Тогава за първи път той погледна и нея. Проницателните черни очи искаха да я изучат, но тя беше устоявала на значително по-мощни погледи. Само леко се усмихна на опита му да я смути.

— Мога ли да знам откъде сте?

На Ани не й се понрави този разпит. Но трябваше нещо да отговори. — Сигурно сте чули за процеса преди три години, където обвиниха сина ми, че е наследник на Императора. Каквото стана известно тогава за мен, това е достатъчно.

Каза го доста надменно, но сатарианинът пред нея по нещо й напомни Веова и тя реагира, като че ли стои пред този теор.

Видя ядосаното му лице и усилието да скрие яда си. В това училище явно се упражняваха във въздържаност.

— Въпреки добрата препоръка, трябва да изпитам малко сина ви, за да преценя дали е годен за това училище.

Ани само вдигна рамене и седна на посочения стол. Тя приключи битката, сега Орак беше наред.

Управителят стана, разходи се напред-назад като обмисляше какъв въпрос да зададе на Орак.

— Каква грешка допусна последният Император, че така безславно изпусна властта?

Ани изтръпна. Досещаше ли се този явно умен сатарианин кой е Орак? И ако да, то щеше ли сина й да бъде в безопасност при тях? Но и тя очакваше с интерес, какво щеше да отговори Орак. Видя типичната промяна, която ставаше със сина й, когато в моменти на опасност или напрежение Сатара се проявяваше много ясно в него.

— Императорът не е направил грешка. Той искаше нещата да станат точно така, — отговори Орак без всякакво колебание.

Това беше самата истина и Ани се учуди как той посмя да я каже. Явно се чувстваше вече достатъчно силен. Тя не беше разказала на Орак какво си бяха приказвали с баща му нито в кулата, нито в затвора. Той не знаеше от нея намеренията на баща си.

Управителят остана със зинала уста. Ани не знаеше от какво се беше изумил повече, от неочаквания отговор или от убедеността, с която отговори Орак.

Не последваха никакви други въпроси.

Управителят се обърна към Ани и се разпореди:

— Ще го вземем. Купете му сива роба като тази и черно наметало. Ще ги намерите в едно дюкянче до статуята с момичетата. Никакви пари или ножове! Качете се в планината и го предайте заедно с тази табличка на настоятеля в планинското училище. Пътя ще намерите лесно. Трябва да е там най-късно един час преди залез на Голямото слънце. Ще стигнете за три часа. Така ще можете да се върнете в града преди стъмване.

Надраска няколко думи на същата табличка и я подаде на Ани. Текстът отново беше написан на тайния им език.

Напуснаха управлението, купиха само робата, тъй като Ани приспособи наметалото на Императора за Орак. На външен вид приличаше на техните наметала. Беше му направила няколко подгъва и той с порастването си можеше да ги отпуска един по един.

Взеха нещо за ядене и започнаха изкачването в планината. Имаха достатъчно време, но Ани възнамеряваше да намери някое уединено място в гората, където можеше необезпокоявано да се прости със сина си.

Но никъде тя не успя да открие място, отговарящо на настроението й и скоро видя дулите на училището пред себе си. Спря се, загледана тъжно в тях, когато Орак и предложи:

— Малко по-надолу видях една малка странична пътечка, хайде да се отбием там.

Тя с благодарност се съгласи и те се отбиха в гъстата гора. След десет минути се откри малка затревена поляна, обрасла с дребни цветчета и с изглед към малкия градец под тях. Мястото беше идеално за съзерцание, закуска и прощаване. Ани се учуди отново, че Орак, като че ли знаеше какво ще намерят, въпреки че идваше за първи път тук. А може би не? Тя го попита, загледана в откриващата се панорама, разчитайки на достатъчната връзка между Орак и Сатара.

Отговорът я срази:

— Да, бях някога в това училище, но много отдавна и само за една година — отговори той с дълбокия тембър на Императора.

Ани се обърна изплашена. Очакваше да види мъжът, чиято глава беше видяла отрязана в пясъка. Но пред нея стоеше синът й и се усмихваше.

Тя седна и заплака. Спомените така силно я завладяха, че цялата любов, изпитана тогава към Императора, отново се надигна в нея. Но го нямаше мъжът, към когото можеше да я насочи, а само детето беше пред нея. Тя се сви на кълбо като тогава, когато пътуваше с Боар през пространството и този неочакван спомен я успокои.

Орак клекна пред нея и я галеше по косата, казвайки нежно със собствения си глас:

— Майко, зная, че е много трудно, но аз те обичам и като син, и като мъж. А най-вече те обичам като ангар и някога ще разбереш това.

Ани погледна тези ярки зелени очи и се опита да си представи ангара, когото бе видяла само в съня си и в приказките на Камъка.

И тя разбра, че те ще се срещат отново и отново, докато не се обединят с другите си Аз, а може би и след това, вече в друг вид, като други същества.

Те седнаха удобно, извадиха храната от торбата и, любувайки се на пейзажа, бавно закусиха. После тя прегърна сина си и те заедно отправиха взора си в далечината, забравяйки всичко наоколо и щастливи само от близостта си.

Голямото слънце наближаваше залеза и те като че ли се събудиха от общ прекрасен сън. Станаха мълчаливо и се върнаха на пътя, за да изкачат последните метри до портата. Ани даде табличката на Орак, взе торбата и те се гледаха една малка вечност в очите. Пред нея стоеше и сина, и мъжа, които никога вече нямаше да види, но пред нея стоеше и Сатара, който обединяваше и двамата и й се усмихна от това детско лице. Тя го прегърна и шепнеше със затворени очи:

— Обичам те, Орак! Обичам те, Сатара!

Целуна сина си и се обърна бързо, за да й остане достатъчно сила да го напусне сега. Отмина няколко крачки, когато чу зад гърба си гласа на Орак: — Обичам те, майко! — а в главата си дълбокия глас на Сатара: — Обичам те, Ани.

Тя се затича надолу по пътеката, от страх да не загуби, ума си, и се спря, чак когато стигна подножието на планината. Изми обляното си със сълзи лице в малко поточе и изведнъж усети онази, отдавна забравена сила, която се вля във всичките й жили. Тя скочи, оглеждайки се и викаше, пълна с надежда:. — Къде си, Боар?

Но нямаше отговор, само короните на дърветата над нея шумяха й вятърът пееше песента си сред тях.

Не се показа през всичките тези години, нито когато тя стенеше под камшика като робиня, нито когато за малко да се удави в морето, нито когато скиташе самотна в саваната, нито когато седеше с детето си в затвора. Чак сега той прецени, че тя има нужда от него и я докосна с един самотен лъч, за да й прелее малко от енергията си и да й даде нова надежда.

Ани се изправи, готова за дългия път, който й предстоеше. Тя се отправи: уверено към градчето, за да преспи в странноприемницата и да тръгне на следващия ден обратно към морето, този път заобикаляйки планината на белите върхове.

Прекрачвайки прага на портата, Орак освободи съзнанието си от всичко, свързано с миналото му, за да започне новия си живот на Сатариус зад тези мрачни стени. Той забрави и майка си, и Имор, и родните места, забрави радостите и мъките на детството си, забрави всичко научено дотогава, забрави връзката си със Сатара.

И в получилата се пустота на сърцето и ума нахлуха всичките спомени за миналите му животи на тази планета, за сътворението, за спора с Веова и за живота на по-високото ниво. Чак тогава той върна и спомените си за този кратък шестгодишен период и момчето вече не беше никакво момче, а Сатара, чиято мисъл можеше да унищожи целия този свят. Щеше да остане само една празна пустинна планета, кръжаща самотно около едно умиращо слънце.

Отправи се да учи петнадесет години това, което знаеха сатарианите за своята планета, с една единствена надежда — да намери отговора на въпроса, как да спаси тази система от гибелта, към която я беше тласнал още при самото й създаване.

Предаде табличката на вратаря. На нея управителят беше дописал:

„Пазете се от това момче! — Ваф.“

Колоната се влачеше мудно по прашния път. Чуваха се ритмичните подвиквания на говедарите, напразно подканващи едрият добитък да побърза. Ани лежеше с полузатворени очи в клатушкаща се каруца върху кожени бали. Ръмеше ситен дъждец и тя се сви още повече й новото си наметало. Приближаваше краят на есента, а тя все още не беше стигнала дори морето.

Нещо не й вървеше по този обратен път. Началото обещаваше едно безпроблемно пътуване. След като напусна градеца с училището на Големите майстори, тя вървя обратно по същия път, по който бе пристигнала. Успяваше да мине по две села на ден, защото сега не беше нужно да чака бавния селянин. Времето беше хубаво, хората я помнеха и я приютяваха за през нощта.

Така тя стигна до Гонеб без проблеми и без големи разходи. Имаше достатъчно пари в себе си, за да стигне до морето и за пътуване с кораб. Продължи така все по на север, село след село. Но хората ставаха все по-негостоприемни и тя често прекарваше нощта в някой обор или изоставена плевня. Освен това трябваше все повече да се пази от крадци.

Още преди да напуснат къщата, тя не забрави да вземе един здрав нож с острие от най-добра стомана. Нямаше намерение да го използва, но сега той й вършеше работа, поне за да сплашва по-дребните крадци.

Скоро разбра, че този начин на придвижване, въпреки че бе най-бърз, беше и най-опасен и, стигайки следващия голям град, реши да се включи в един от многобройните кервани, тръгващи на изток.

Предимството се състоеше не само в по-голямата сигурност, но и в осигуряването на храна. Керваните не обикаляха от село на село, а си караха палатки и през нощта всички се наблъскваха в тях, топлейки се взаимно.

Така тя обиколи планината на белите върхове и тръгна заедно с другите на изток, към пристанищния град Тонк.

Бяха преполовили пътя, когато избухна епидемията. Може би, ако беше разбрала навреме, щеше да избегне трагедията. Но тя избягваше контактите с другите от групата. Безкрайните разговори за примитивния селски живот й бяха омръзнали. Не участваше и във вечерните забавления с евтино вино и дъвчене на билката. Така тя не разбра за първите болни.

В теснотията на Палатките болестта се разпространи като огън в суха степ. Ани се събуди една сутрин с разкъсващи болки в корема. Въобще не знаеше какво се бе случило. Мислеше, че е от някаква развалена храна, но скоро видя, че и други са болни от същото. Чак тогава чу, че вчера бе умрял първият. Всички се паникьосаха. Здравите побягнаха напред, оставяйки болните да се влачат кой както може след тях.

След втория ден Ани вече не можеше да ходи. Отдели се от другите с последни сили и допълзя до едно поточе. Събра разхвърлени сухи клонки и с камъните, които винаги носеше в себе си, запали огън. Подгря вода в металната паница, от която ядеше, сложи малко от билките, взети от запаса на Имор и изпи получената отвара.

Не знаеше дали ще й помогнат, но нямаше какво друго да прави. Тя дори нямаше да ги вземе със себе си, ако Орак не беше настоял. Сега му беше благодарна за неговата предвидливост.

Откакто скиташе по тази планета, тя за първи път се разболяваше. Толкова бе свикнала да е здрава, че въобще не беше мислила за такава възможност.

Зачуди се какво да прави през нощта. Макар и в началото на есента, нощите бяха доста студени. Да имаще сега наметалото на Императора, нямаше да има проблеми.

Огледа се и видя една стара изкривена върба, разцепена в средата от мълния. В нея зееше достатъчно голяма хралупа и Ани се настани вътре. Зави се и заспа изтощена доста преди залеза.

Изкара три дни край поточето, пиейки само билков чай. Стомашните оплаквания престанаха, но се чувстваше като парцал. От пет дни не беше слагала залък в уста. Потърси нещо за ядене в торбата си, но не намери нищо. Дъвчеше върбови клонки, като изсмукваше сладникавия им сок.

На следващия ден едва стана и с подгъващи се крака се върна ни главния път. Знаеше, че наоколо няма села, а и искаше само едно — да стигне по-скоро до ония хълмове, където бе оставила космическия си кораб. Надяваше се да я стигне друг керван и продължи по следата, оставена от предния.

Картината беше ужасяваща. Навсякъде край пътя имаше разлагащи се трупове, върху които бяха накацали лешояди и някакви дребни хищници, разкъсващи телата.

Ани реши, че щом оживя, сигурно има известен имунитет към болестта и претърси багажа на умрелите. Други явно не бяха посмели да се докоснат до него. Намери сушено месо, сухари и пари. Палеше си огън и дълго вареше с билки всичко, което ставаше за ядене, преди да го яде.

След време труповете свършиха. Няколко дни не срещна жив човек. Беше се закрепила малко за сметка на тези, които не бяха успели да преживеят болестта. Нощем се покриваше с кожи, изоставени от бягащите. Направи си малка шейна и я влачеше след себе си с багажа. Нямаше сили да го носи.

Най-после край един кладенец й излезе късметът. Там лагеруваше голям керван говедари, които караха живата си стока към Тонк. Идваха от север и не бяха разбрали за болестта. Съгласиха се срещу известна сума да я вземат с тях.

Така тя вече десет дни се возеше в каруца, като въпреки захлаждането, спеше в нея, покривайки се с кожени бали. Не искаше и да чуе за спане в задушните палатки.

В далечината се виждаха високите кули на Тонк й се долавяше мириса на морето, когато към обяд ги нападна голяма група разбойници. Задрямалите пътешественици само чуха бойния вик и изведнъж им се изпречиха тридесет-четиридесет яки жени с извадени ножове.

Ани тихо изруга. Вече се беше зарадвала, че е преминала най-тежката част от пътя и се надяваше скоро да спи в някоя прилична странноприемница, а ето сега ново препятствие. Намираше се в каруцата почти в средата на кервана и видя как първите говедари падат сразени в неравния бой. Нападателите бяха поне два пъти повече.

Стисна ножа здраво в ръка и се затича към едно момче, за да му помогне в неравната битка. Срази жената с един юмручен удар и се хвърли към следващата.

Престана да мисли какво прави. Просто се биеше. Не се бе оправила напълно след болестта, но все пак беше по-силна от много от нападателките. Компенсираше останалото със свирепост. Вече не беше Ани, дошла от далечната Земя, за да спаси Императора, а беше сатарианка, бореща се на живот и смърт.

Почти не усещаше раните, които беше получила, и ръгаше с ножа, където й паднеше. Повали поне десет разбойнички преди да усети силен удар в гърба и да загуби съзнание.

… Орак стоеше пред нея и викаше тихо, а после все по-настойчиво:

— Мамо, мамо, ставай! А тя отговаряше вяло:

— Не искам вече, толкова ми е хубаво сега.

— Трябва да станеш, мамо, не се предавай — продължи момчето, дърпайки я за ръка.

— Остави ме, сине, нямам вече сили — отговори тя.

— Не е вярно, ти имаш още много сили. Стани! Стани! — Това беше Императорът, изправен пред нея с нежна усмивка на уста.

Но тя само сведе поглед пред него и заплака.

— Не мога, оставете ме.

Тогава Императорът се превърна в ангар и Сатара я гледаше със строгите си зелени очи и каза с леден, не допускащ възражение глас:

— Аз искам, а това значи, че ти можеш!…

Силна болка я събуди. Ани изстена и отвори очи. Виждаше само кожа пред носа си и някъде в края на полезрението слама. Отново затвори очи и се опита да локализира мястото, което я болеше така зверски. Боляха я и краката, и ръцете, но най-силна беше болката някъде на гърба и по-навътре, към гърдите. И тогава си спомни, какво се бе случило. Битката с разбойниците и удара.

Направи усилие да се изправи, но само извика от острата болка. Отпусна се пак на кожата с едничкото желание — да се върне в оня сън, от който току-що се бе събудила. И да помоли Сатара да не я мъчи повече и да я остави да умре.

Но болката продължаваше да я тормози и тя чу един глас да вика:

— Май жената дойде в съзнание! Някой я докосна и Ани пак изстена.

— Дай малко вода, Ирги.

Чувствайки свежия хлад на водата по устните си, Ани започна да сърба. Лежеше по корем и не можеше да пие нормално, но беше ужасно жадна. Ала скоро се умори и заспа въпреки болката в гърба.

Отново се събуди от болка. Някой се опитваше да я обърне настрани. Ани нямаше никакви сили и ги остави да правят с нея, каквото искат. Когато болката намаля, тя отвори очи и видя, че лежи на слама в тъмна стая с още двама ранени. Разпозна единия — беше момчето, което защити в началото на боя. Имаше кожена превръзка на крака и седеше опрян на стената. Усещайки погледа й, той се обърна към нея.

— Ще се оправите, вече сте по-добре. Как се казвате?

— Ани — отговори тя, радвайки се, че има толкова късо име. Не се чувстваше в състояние да каже и дума повече.

— А аз съм Хантур. Имахме голям късмет. Стражите от града видяха боя и тъй като тази банда ги тормози отдавна, те ни дойдоха на помощ. Избиха доста, но другите избягаха. От нас останаха само петима и то ранени. Откараха ни в града и ни оставиха при този билкар да ни помогне. Взеха ни парите и стоките, но ни хранят и лекуват.

Той спря за малко, за да се намести по-удобно. После продължи:

— Двама умряха още първия ден, а вие бяхте в безсъзнание дълго време. Днес е шестият ден от нападението. Ние с Лони сме по-леко ранени. Вече не вярвахме, че ще се оправите, но билкарят каза, че имате силно тяло и се оказа прав.

Ани се уморяваше дори само да слуша. Като всички мъже на тази планета и Хантур беше бъбрив. Хвалеше я колко жени била сразила в боя, но тя почти не го слушаше. Струваше й се, че това се отнася до друга жена и не я касае. Нямаше сили да мисли сега за факта, че беше наранила, а може би и убила толкова много сатарианки.

В стаята влезе младо момиче с димяща тенджера в ръка. Извика весело: — Яденето е готово! — и седна до ранените. Сипа на Хантур и Лони и поднесе лъжица до устата на Ани. Топлата супа се вля в тялото й като живителна течност. Момичето прегледа превръзките и излезе да викне знахаря.

— Това е Ирги, дъщерята на знахаря. Много мило момиче — продължи да обяснява на Ани Хантур. Явно се радваше, че е намерил слушател. Тя забеляза замечтания поглед, когато й говореше за момичето, и се усмихна.

— Не знам какво да правя, когато оздравея — не спираше момчето, — Исках да продам говедата и с парите да си платя пътя до другия бряг. Мислех да си потърся работа в Главния град.

— Няма смисъл да ходиш там — обади се Лони, мрачна млада жена. — Там е пълно с такива като теб.

— Откъде знаеш? — протестира Хантур, — Да не си ходила там?

— Не само съм ходила, а и съм живяла там, преди да тръгна за главния град на провинцията Унобиро, — отегчено отговори Лони. — Аз съм от гвардията на Ринес, главният управител оттатък морето.

Ани слушаше със затворени очи. Направи усилие и въпреки болката попита:

— Познавам Ринес. Какво става в Главния град? Лони я погледна учудено, но изпълни молбата й и започна да разказва как през последните години всичко се променило в централната столица. Въстаниците започнали да се карат помежду си, бившите чиновници на Императора хитро ги изигравали и постепенно завзели властта. Дори тези, които никога не бяха помагали на бунтовниците по време на Империята, сега се пишели големи борци за свобода. Провинциалните управници се превръщали все повече в местни владетели и задържали данъците, събрани от населението, за себе си. Главният град страдал от липса на средства и неговите жители все повече обеднявали. Ринес я изпратил в Унобиро, за да вразуми местния управител. Но тя се върнала с празни ръце. Имала късмет, че успяла да се измъкне жива оттам.

Момичето се върна заедно с баща си и те подготвиха леген с топла вода, в който сипаха някаква жълта отвара и накиснаха чисти кожени ленти. Измиха раните по гърдите на Лони и ги намазаха с някакъв крем. Жената стискаше зъби и след като приключиха с нея се отпусна на сламата и заспа.

Ирги се зае с крака на Хантур, а знахарят почисти най-напред по-дребните рани на Ани.

— Имахте голям късмет — каза й този мъж на средна възраст, — за малко да ви погребат още там, в полето. Но някой видял, че още дишате и ви докараха тук. Цяло чудо е, че още сте жива. Другите двама бяха по-леко ранени от вас, но не издържаха. Трябва да ви е помогнал някакъв дух на умрял. През цялото време говорехте на непознат език.

Ани се зачуди на какъв ли език е приказвала и се зарадва, че другите явно не бяха разбрали за какво е говорила.

— Много често изговаряхте една дума, може би име — продължи знахарят, — мисля, че беше Орак.

— Това е синът ми — отговори Ани неспокойно. Дано не бе изрекла и другото име, което не биваше да узнае никой сатарианин.

Знахарят я обърна внимателно по корем, донесе нова вода и се зае с гърба й. Ани стенеше от болка. Кремът щипеше силно и тя захапа ръката си, за да не изреве. Знахарят я успокои.

— Викайте ако ви помага. Тук хората се свикнали на виковете на ранените.

Но Ани не викаше. Само заплака. Плачеше не от болка, а от самосъжаление. Обвиняваше съдбата си, че се отнася така жестоко с нея, че я беше лишила от всичките любими същества, че я захвърли сред тези чужди хора и ще й позволи поне да умре спокойно. Проклинаше мислено всички, въвлекли я в тази история — и Веова, и Сатара, дори Боар, който нямаше никаква вина за сегашното положение. Тя се беше съгласила по собствена воля да участва и сега проклинаше най-вече себе си.

Орак седеше замислен на нара, постлана с дебели мъхести кожи. В малката килия беше студено в тези ранни зимни дни и той се загърна в топлото си наметало. Отопляваха само столовата и учебните помещения, в килиите учениците можеха да разчитат единствено на дебелите кожени завивки.

Не му се спеше, въпреки че беше цепил цял ден дебели дънери за дърва и всеки мускул на младото му тяло го болеше. Караха го да върши тежката работа на по-големите ученици, само за да го измъчват. Още от първия ден, предупредени от табличката на Ваф, учителите не го долюбваха и го следяха неотклонно. Без да осъзнават това, те се страхуваха от него.

Орак се стараеше да не показва нарастващите си възможности и да изглежда като обикновен ученик. Изпълняваше безропотно, каквото му кажат, дори да виждаше, че това нямаше никакъв смисъл и че те често само искаха да го виждат унизен. Даваше си вид, че не разбира и със смиреността си още повече ги вбесяваше.

Другите ученици виждаха това отношение на учителите към Орак и избягваха контакти с него, за да не се стовари този гняв и на техните глави. Само едно слабичко момче го съжаляваше и тайно му носеше от кухнята нещо за ядене, когато го лишаваха дори от вечеря заради измислени нарушения. Орак му беше благодарен за съчувствието и му помагаше в учението, като му разясняваше особено сложните неща от уроците.

Защото, въпреки тормоза, той беше блестящ ученик, научаваше наизуст лимеровите таблички само от един поглед и цитираше древните автори дословно. Непрекъснато внимаваше да не каже нещо, което не беше написано в достъпните му таблички и тази работа се оказа доста трудна. Преди два живота той изкара една година в това училище и знаеше всичко написано и съхранявано тук дотогава. Да не говорим, че много от написаното си беше чиста глупост. Но нямаше намерение да издава тайните на творението на учителите си — нека сатарианите се потрудят сами, за да ги открият.

Слушаше как студеният вятър бие в малкото прозорче над главата му и отново потъна в спомени. Спомни си за Недал, може би единствения приятел, когото беше имал някога.

Беше преди много живота. Тогава предшествениците му още не бяха завоювали цялата планета и вражески войски стояха пред портите на Главния град. Баща му и войските на града се биеха храбро, но другите бяха по-силни и накрая обсадиха града. Никой не можеше да го напусне и Вамир — тогава това беше името му — умираше от скука. Беше навършил едва пет години и играеше с десетгодишния син на първия съветник на баща му — Недал.

Сатара се проявяваше вече от време на време в него и Вамир знаеше за тайния тунел под един склад в крепостта, който извеждаше извън града и беше прекаран от прапра-дядо му. Уговориха се с Недал, взеха нещо за ядене, отключиха някак вратата към склада, вдигнаха с много усилия дървения капак към тунела и тръгнаха само с три факли. Но след час и последната факла загасна, а те все още се намираха в тунела. Настана пълен мрак и момчетата се зачудиха дали да се върнат или да тръгнат напред. Бяха далеч от изхода, въпреки че тогава Главният град беше много по-малък от сега и тунелът беше по-къс. Вамир, както винаги, пое инициативата и, държейки Недал за ръка, вървеше напред. Спъваха се непрекъснато и често падаха в мръсната вода на дъното на тунела. Недал целият трепереше от страх, но нито веднъж не го уговори да се върнат. От малък беше смело, момче.

Така вървяха може би цял час, когато видяха лека светлина в края на тунела. Затичаха напред. Стигайки обрасналия изход, те чуха женски гласове. Не смееха да излязат. Затаиха дъх, за да чуят какво си говорят. Бяха попаднали в самия център на един от лагерите на врага.

Нямаше начин да излязат. Не само щяха да ги хванат, а и врагът преспокойно можеше да завладее града, промъквайки се по тунела в самото му сърце. Вамир и Недал би трябвало да се върнат незабавно, но любопитството им и детското безгрижие надделя. Изчакаха жените да се отдалечат и се измъкнаха от тунела, старателно прикривайки образувалата се дупка в храсталака.

Намираха се в центъра на лагера, близо до главната палатка на коменданта. Войниците се бяха събрали в единия край, където им раздаваха храна. Нямаше за какво да пазят самия лагер, тъй като врага стоеше заключен далеч оттук, зад дебелите стени на града.

Момчетата се вмъкнаха в голямата палатка, след като видяха, че в нея няма никой. Скриха се зад едни дебели чували с кожи и зачакаха. По едно време дойде военачалникът с една офицерка, седнаха удобно на разхвърляните кожи и започнаха да обсъждат плана за нападение.

Искаха да пратят голям отряд към източната порта и да вдигнат много шум, като че ли ще нападат на следващата сутрин. Така войниците в града щяха да се изтеглят почти изцяло натам. А те през нощта щяха да облекат добре няколко доброволци, които да се прехвърлят с помощта на въжета с куки от към северозапад през стената.

После те трябваше да обезвредят охраната на западната врата и да пуснат малък отряд. Рано сутринта мислеха да нападнат от запад, подпомагани от хората си в града.

Вамир и Недал се измъкнаха от палатката и хукнаха към тунела. Имаха късмет, че никой не ги видя. Затичаха обратно по тъмния тунел и пристигнаха вечер напълно изтощени в крепостта. Придворните и прислугата се беше побъркала да ги търси, но Вамир искаше да види веднага баща си. Каза му, какво беше разбрал, без да му съобщи за тунела. Недал също не издаде тайната. Първоначално не им повярваха, но когато на следващия ден видяха струпващите се войници на източната порта, решиха все пак да сложат съгледвачи на северо-западната стена.

През нощта оттам наистина преминаха войници и стражата залови всичките. Отвориха портата и пуснаха да влезе малката група. Избиха ги набързо. Рано сутринта, преди изгрев слънце, войните на баща му нападнаха изненадващо врага и го разбиха след кърваво сражение.

Седем години след този случай бащата на Вамир загина в друго сражение и той се възкачи на трона. Недал остана до него като пръв съветник, докато не загина на свой ред, защитавайки Императора със собственото си тяло от сигурна смърт.

И досега Орак съжаляваше за тази загуба. Въпреки че се чувстваше отделна от своите предшественици личност, той преживяваше техните болки и радости като свои лични.

Когато Сатара напускаше тялото му през нощта, за да обиколи Сатариус и да разбере какво ставаше в този свят, Орак като че ли го съпровождаше и си спомняше всичко като ярък сън. Така беше разбрал за тежкото нараняване на майка си и беше участвал в опита да я изтръгнат от прегръдката на смъртта.

Но нито той, нито баща му по отделно можаха да й помогнат. Само силата на общия им дух извърши това чудо. И Орак почувства безкрайно уважение и признателност към това, което бе част от самия него — а по-точно казано — от което самият той беше една част.

Самотен в тъмната си килия, свит на кълбо в наметалото на Императорите, Орак си спомняше горските поляни, добрия старец Имор и усмихнатото лице на майка си. Колко кратко беше това време на щастие, а какъв труден, самотен път му предстоеше!

Понасяше подигравките на съучениците си и издевателствата на учителите си, защото заедно със Сатара той се чувстваше виновен, виновен за нещастието на всички сатариани, на самата планета, виновен за своето собствено нещастие.

Приближаваше краят на зимата. Ани се разхождаше край брега на морето и гледаше люлеещата се водна шир. Из дълбините на морето, като студени течения, се издигнаха тежките спомени за дните на робството. Мисълта да се качи отново на кораб я изпълваше със страх. Но нямаше друг начин да стигне жадувания бряг отсреща.

Раната на гърба й беше заздравяла скоро и я наболяваше в този студен и ветровит ден. Още живееше при знахаря, който не искаше да я пусне преди края на зимата. Гордееше се с излекуването й. Хантур също живееше при него. Той успя да спечели сърцето на Ирги и стана член на семейството. Вече не искаше да ходи в Главния град. Ани щеше да пътува заедно с Лони с първия подходящ кораб в началото на пролетта.

Момичето си намери работа в стражата на града. Увеличаващите се разбойници край градските стени принуждаваха управителят на града да търси все повече стражари.

Тонк беше голям морски град с поне един милион жители. Градът процъфтяваше от оживяващата се търговия. Градските власти го обявиха за независим, събираха редовно данъците и пазеха строг ред. Имаше много желаещи да се заселят в града, но това се позволяваше само на богати търговци, способни да платят, вироката такса за гражданство и да си построят собствена къща. Единственият друг начин беше да намериш семейство, съгласно да подслони чужденец. Хантур извади голям късмет.

Ани подиша още малко соления въздух и се отправи обратно към къщата. През дългото време прекарано на легло, тя често се беше замисляла върху смисъла на всичко това, което й се бе случило на Сатариус. Човек и на Земята можеше да преживее всякакви ужаси и беди, не беше нужно да напусне планетата си за тази цел.

Знаеше от Камъка на мъдростта, че всички живи същества преминават през някакъв изпитателен период, преди да могат да се издигнат на по-високо ниво. Физическите тела са много неустойчиви и бързо се изхабяват, затова духът се преражда непрекъснато в друго тяло, докато стигне необходимото развитие и премине на по-високо ниво. На всяко ниво имаше различни общности, всяка със спецификата си. Но броят им намаляваше при по-високите нива, както и броят да съществата, които ги обитават.

Тя можеше просто да се прероди на Сатариус, за да събира по този начин необходимия й опит. Но вместо това, попадаше в една сложна пространствено-временна мрежа. Нямаше никакви спомени за миналите си животи и не знаеше нищо за бъдещото си. Тази информация Камъкът не й беше открил. Той винаги се съобразяваше с този, който го държеше в ръцете си, и Ани дори не можеше да бъде сигурна, дали това, което беше разбрала от него, е самата истина. Може би това беше тази истина, която й се полагаше, която тя можеше да схване. Единственият прераждащ се дух, когото познаваше, беше Сатара, а неговият случай бе доста специфичен.

Мислеше за Орак и за трудностите, които му предстояха. Знаеше, че без неговата помощ или, по-скоро, без помощта на Сатара, тя не би преживяла тежкото нараняване. Нямаше представа как се бе вмъкнал в съня й, но той правеше това и с други сатариани. Чуваше тук-там, че, някой бил сънувал жълтокосото същество със зелените очи. Наричаха го Небесен владетел, тъй като предполагаха, че трябва да живее някъде там отвъд слънцата.

Ани се усмихна. Сатара започна да изгражда и на Сатариус по примера на Веова представата за Бог, след като свали Императора. Тя само не разбираше, защо той все още смяташе за необходимо да се превъплъти в сатарианин.

Изведнъж решението на Сатара й се стори погрешно. Той нямаше да може да оправи нещата от тук. Чувстваше, че е съвсем близо до истинското решение на проблема, но то побърза да й се изплъзне. Ядоса се на неумението си да задържа тези проблясъци на познание в съзнанието си, но нищо не можа да направи.

Вятърът се усили и тя забърза към топлата къща.

Корабът пореше вълните и се носеше към черната ивица пред него. Ани стоеше до Лони на носа на кораба и се радваше на разкриващата се гледка.

Пътуването се оказа изключително приятно и бързо. Знахарят й даде достатъчно пари за пътуването, а и Ани беше скрила малко в ботушите си. Щеше да стигне спокойно до Главния град. Лони откри най-удобния кораб за пресичане на морето и уговори цената за превоза. Ани трябваше само да стегне малкото си багаж, да се прости с гостоприемното семейство на знахаря и да се качи на кораба.

Имаха попътен вятър, нямаше бури, капитанът си разбираше от работата и не срещнаха никакви пирати през тези единадесет дни. Ани не можеше да повярва на късмета си и вече се надяваше, че беше изпила докрай горчивата чаша и оттук нататък всичко ще върви като по мед и масло.

Вечерта те пристигнаха на познатия кей и пренощуваха в същата странноприемница, където бе спала на отиване преди осем години. Никой не я позна. Тук минаваха толкова много пътешественици, а и тя се беше променила много през това време. Тогава беше жена на двадесет и пет години, а сега принадлежеше към средното поколение. Годините все пак се бяха отразили на хубостта и здравето й.

Но Ани не се тревожеше от това. Щеше да захвърли това тяло като непотребна вещ и да се върне в земното си тяло. То не беше по-младо и здраво от сегашното, но този път тя се зарадва на тази скорошна смяна. Мислите й бързаха напред към Земята, към нейното семейство и ежедневните грижи.

Сутринта те се присъединих към кервана, готов да се отправи към Главния град. Пропътуваха спокойно първия ден. На два пъти видяха агатор и Ани попита Лони за тях. Тя й обясни, че сатарианите умеели да добиват горивото от ригози и да строят агатори в цеха. Използвали и стари части. Но не можели да произвеждат сами оранжевия кристал и все повече агатори излизали от строя. Никой не бе разбрал от какъв материал е направен. Никой не беше виждал такива кристали в планините. Да притежаваш агатор сега беше още по-голяма привилегия, отколкото по време на Императора.

Вечерта пренощуваха в крайпътно ханче и на сутринта продължиха. Колкото повече доближаваха града, толкова повече спомените на Ани се разминаваха с това, което виждаше. Нивите не бяха орани, а обрасли с плевели. Горичките бяха оредели от сеч и от пожари. Покрай пътя бяха изникнали малки бедни селца, по-скоро приюти за бездомни. Къщурките бяха направени от всевъзможни материали. Бяха изкопани и доста землянки.

Ани попита какво е станало тук през последните осем години. Лони разказа, че голяма част от жителите на Големия град вече не намираха препитание в него, а освен това земетресението преди четири години било разрушило много къщи в града.

Когато чу за земетресението, Ани помисли за космическия си кораб. Учудваше се, че не чу никакви приказки за тази чужда машина, която така и не успя да скрие като трябва. Тогава тя мислеше, че няма да се забави повече от няколко дни и не обърна достатъчно внимание на това.

Все някой трябваше да е открил необичайната машина толкова близо до Главния град. Тя внимателно подпита Лони:

— А не си ли чула нещо за някаква странна машина до едно езеро сред черните хълмове?

— Странна машина ли? Не, никога не съм чувала.

Ани се разтревожи от този необясним факт. Какво ли бе станало с кораба? Нямаше смисъл да напряга ума си сега, щеше да разбере, когато стигнеше мястото на кацането.

Те продължиха да вървят и Ани скоро забеляза стените на града. Бяха срутени тук-там, явно вследствие земетресението. Трябва да е било доста силно. Ани реши да преспи в града й да тръгне на сутринта към черните хълмове.

Минавайки западната порта, Ани остана учудена от голямата разлика между спомените и действителността. Навсякъде разрушения и мръсотия. Хората се движеха с наведени глави, облечени в дрипи. На площада зад портата вече ги нямаше търговците, складовете бяха разбити или превърнати в жилища.

Накрая те намериха малка мръсна странноприемница и се настаниха в нея. Продължиха към центъра на следващото утро и стигнаха на обяд. Момичето я покани в двореца, но Ани отказа и само поръча да предаде много поздрави на Ринес. Сигурна беше, че я помни още. Бяха прекарали много време заедно с Лони и се разделиха със сълзи на очи.

Ани продължи на изток, пресичайки за пръв път големия град изцяло пеша. Чак на втория ден вечерта стигна градската стена. Успя да уговори една жена от близка къща да я приюти срещу заплащане и дори получи паница топла храна.

Събуди се рано, излезе с надежда да намери нещо за закуска и се запъти към източната портата. Нямаше ги вече сладкарите в този ранен час, както едно време. Купи си малко хляб и засити глада си с него. Вече не я беше грижа за храната, след няколко часа щеше да стигне космическия кораб, а в него имаше достатъчно за ядене.

Виждаше хълмовете в далечината и се отправи към тях през неразораното поле. След три часа усилено ходене тя стигна първия, изкачи се на него и потърси с поглед езерото, близо до което беше оставила кораба. Областта бе блатиста и ненаселена. Имаше поне три езера и Ани се ядоса, че не се бе огледала както трябва, когато пристигна тук преди осем години. Набеляза си някакъв път между хълмовете, така че да обиколи и трите езера.

Джапаше през блатистите ливади и стигна до първото езеро. Почти беше сигурна, че това не е онова езеро. А и корабът го нямаше тук.

Качи се на друг хълм, за да види пътя към второто езеро. То се разкри изцяло пред погледа й. Тук беше и пясъчната ивица, за която си спомняше. Но нямаше и следа от кораба. Отправи се направо към третото езеро. Вече беше следобед и тя съжали, че не взе нищо за ядене.

Но третото езеро въобще не приличаше на това от спомените й. Около брега му се търкаляха големи камъни. Непременно щеше да ги забележи тогава. Никаква следа от космическия кораб.

Постепенно тя усети нарастващата паника. Качи се на най-високия близък хълм и отново се огледа. Не видя други езера наоколо. Голямото слънце клонеше към залез и тя трябваше да побърза. Върна се обратно към второто езеро. Опита се да си спомни, откъде тогава тръгна към града. Обиколи езерото по пясъчната ивица. И изведнъж видя изкривеното дръвче, което й направи още тогава впечатление с причудливите си форми. Успокои се. Открила беше мястото на кацането.

Но космическия кораб го нямаше никъде. Вече се стъмваше и й стана студено. Трябваше да продължи търсенето на следващия ден. Потърси място за спане. Наоколо имаше само ниска растителност. Всичко беше много влажно. Едва ли би могла да намери по-неподходящо място за нощна квартира. Събра около езерото клонки и опита да запали огън. Оказа се доста трудно, но накрая успя.

Мръзнеше на открито, завита в коженото си наметало и разчитайки само на топлината на малкия огън, който можеше всеки момент да угасне под порива на вятъра. Така прекара нощта будна, замислена върху странния факт, че космическият кораб е изчезнал.

След като изгря Голямото слънце, Ани започна да разгрява вкочанените си стави с подскачане и потърси точното място, където би трябвало да се намира кораба. Дори сатарианите да го бяха открили тук, те не биха могли да го преместят. Направен специално за кацане в негостоприемна среда, никой не би могъл да отвори вратата му, ако не отговаряше на заложения код.

Ани се загледа внимателно в почвата. Знаеше със сигурност, че корабът беше кацнал на твърда почва и не би могъл да потъне в блатото.

И после видя следите му. Обгорели камъни в кръг от десетина метра. Тя се огледа. Нямаше никакво съмнение, тя се беше приземила тук. Обаче тези огнени следи можеха да се появят само в резултат от излитане. Някой й беше откраднал космическия кораб, стартирайки с него. И това едва ли беше сатарианин.

Седна и отправи празен поглед пред себе си. Не можеше да си тръгне от Сатариус. Трябваше да прекара останалите си дни тук.

Дори не заплака. Гладна и измръзнала, тя вече не знаеше какво да предприеме. Досега винаги имаше някаква цел и, макар и бавно, все вървеше към нея. А сега накъде да върви?

Седя така до обяд. Може би от топлото слънце или от някакъв подсъзнателен подтик, тя изведнъж се оживи и тогава си спомни. Спомни си, че пристигна на Сатариус преди тринадесет години с един друг космически кораб, а си тръгна от тази планета носена от сферата на Боар.

Този кораб трябваше да е още тук! По на север, в планинската верига, от която извираше голямата река.

Скочи на крака. Отново имаше цел. Въобще не допусна до съзнанието си мисълта, че и този кораб би могъл да е изчезнал така тайнствено, както другият. Трябваше да го потърси в онази урва зад третия хребет.

Зачуди се дали да не се върне в града и да се екипира добре с храна и топли завивки. Но парите й бяха на свършване, а и нямаше никакво желание да се връща и крачка назад. Искаше само по-бързо да се махне от тази планета.

Видя големи риби да подскачат в езерото, наостри един прът с ножа си и влезе в ледената вода. За щастие рибите не се изплашиха от нея и не беше нужно да чака много време, докато успее да забие харпуна в една по-едра от тях. Закова я за дъното, хвана хлъзгавото мятащо се тяло и го захвърли на брега. Беше ловила така риба още в саваната. Направи още няколко опита и успя да хване още две.

Запали огън, затопли замръзналите си крака и опече рибата. Изяде една, зави другите в едри листа и ги прибра в торбата.

Тръгна на северозапад към високата планинска верига. След като отмина блатистите области, привечер стигна едно малко село. Даде последните си пари за хляб и квартира. Попита селяните дали не бяха видели нещо необичайно край езерата сред черните хълмове, но никой не си спомняше нищо. Всичко това беше много странно за Ани, но тя реши да не се занимава повече с този въпрос и на сутринта се отправи към реката. Болеше я скоро зарасналата рана на гърба. Въпреки че вървеше без спиране, стигна мястото, където реката извираше от подземните пещери на планината, чак късно вечерта. Намери малка пещера над реката и се настани в нея. Отново запали огън, за да се сгрее. Усещаше, че бе настинала предната нощ и че има температура. Свари си един чай, яде малко хляб и заспа.

Събуди се късно. Тресеше я. Изруга на глас и с треперещи от студ и температура ръце си приготви чай. Спомни си, че когато пристигна с Боар имаше нужда от три-четири часа, за да стигне от кораба до този рид. Дори сега да вървеше доста по-бавно, би трябвала да стигне за един ден. Реши да не обръща внимание на треската и започна изкачването.

Но още след първите метри по стръмния склон усети, че този път преходът нямаше да й достави удоволствие. Беше болна, остаряла и не разполагаше с онази сила, която Боар успя да й предаде тогава. Чак вечерта стигна върха на първия рид. За щастие скалата беше пълна с дупки и тя отново намери малка пещера за спане. Изяде последното парче риба, остави последния хляб за следващия ден и заспа изтощена.

Сутринта температурата й беше спаднала малко. Ани се разбърза напред. Нито си свари чай, нито яде. Спусна се в урвата между двата хребета и започна да изкачва втория. Трябваше много да внимава къде стъпва. Канарите бяха влажни и тя нямаше сила да се изтегли с ръце. Гърбът я болеше все повече и тя стигна ръба на хребета отново чак вечерта. Намери малък заслон, накладе огън, за да свари последната вода на чай и изяде последния хляб.

Сънува някакъв кошмар. Отново попадна в сражение с разбойниците и усети силния удар в гърба. Събуди се. Още беше тъмно, но гърбът страшно я болеше. Като че ли току-що я бяха наръгали с нож. Жадно зализа с напукани и кървящи устни росата от скалата.

Имаше висока температура, но вече нищо не можеше да я спре. Само един рид я делеше от кораба и тя непременно трябваше да го стигне днес. Спусна се по склона и се подхлъзна. Свлече се надолу и тупна от пет метра височина.

Рязка болка в крака я зашемети. Когато дойде на себе си видя, че костта е разместена. Беше си счупила крака. Просто не искаше да повярва. Седеше така и плачеше повече от разочарование и яд, отколкото от болка. Погледна последната скала, която я делеше от кораба и реши, че или трябва да умре тук от жажда и глад, или трябва да я преодолее в това състояние.

Отчупи от едно ниско борче два здрави клона, наряза празната си торба на ленти и направи шина за крака. Стигна долния ръб на скалата, лазейки и влачейки крака след себе си, и я огледа добре. За щастие не беше толкова стръмна като другите. Издърпа се на ръце, въпреки болката в гърба и започна бавно и мъчително да се изкачва. Имаше чувството, че напредва със сантиметри за часове. Когато се спусна нощта, тя най-накрая беше стигнала горния ръб.

Лежеше между камъните напълно изтощена, гладна и жадна. Само се зави с наметалото и заспа. Вече й беше все едно дали ще настине повече. Трябваше да преживее още само тази нощ. Ако корабът го нямаше в урвата, тя все едно щеше да умре.

Когато се събуди, всичко толкова много я болеше, че й трябваше известно време, докато започне да мисли по-ясно.

Погледна надолу и видя високите борове в дъното на урвата. Разпозна дървото, на което се беше качила веднага след пристигането си с Боар. Космическият кораб не се виждаше, но тя знаеше, че така и трябва да бъде. Спусна счупения си крак напред, като се плъзгаше по скалата. Захващаше се само с ръцете и десния крак за малките издатини. От време на време погледът й се премрежваше и тя затваряше очи, докато се оправи. Плъзна се бавно на-долу, изцяло концентрирана в мисълта да не падне отново. В един момент усети меката почва под крака си и отпусна пръстите, впили се в скалата. Загуби съзнание от силната болка в крака.

Чуваше някаква музика, странна и хубава, и отвори очи. Корабът стоеше на двадесет метра от нея под високите дървета. Ани фиксира с поглед вратата на кораба и залази напред, движение след движение, бавна като охлюв. Непрекъснато губеше съзнание, събуждаше се и пак продължаваше. Дали от изтощение, от високата температура или от болката, това вече не я интересуваше. Наоколо нямаше нищо друго, освен тази врата, която трябваше да достигне на всяка цена.

Точно пред вратата отново загуби съзнание. Виждаше онази далечна звезда, която беше Боар, и чуваше Императорът да казва — „Радвам се да те видя, Ани“. Видя Орак да тича след пилето и да се смее. И тълпата, която викаше — „Смърт на Императора“ и отново чу вика на палача и онзи тъп удар…

Дойде в съзнание от страх, че ще трябва отново да види отрязаната глава на Императора. Изправи се с неимоверни усилия и сложи мръсната си длан към сензора встрани от вратата.

Тя се отвори. Ани се изтърколи вътре и се сети, че трябва да зададе командата за старт. Но нямаше вече глас да я изрече. Отново всичко изчезна от погледа й и тя изпадна в безкраен непрогледен мрак.

От мрака изплува, в началото съвсем тих, а после все по-силен, познат шум. Още преди да отвори очи, Ани знаеше къде се намира — беше безспорно в централата на ангарите. Търсеше силната болка, за която си спомняше, но не я намираше. Въпреки това се чувстваше странно неуютно в тялото си. Отвори очи, седна и се погледна. Бяха й върнали земното тяло. Гледаше ръцете и краката си, като че ли ги виждаше за първи път. После погледна към ангара, навел се над нея, и попита:

— Как се озовах тук?

Беше сигурна, че не бе изрекла командата за старт.

— Долетя с кораба до границите между царствата. Изглеждаше много зле, системите на кораба едвам поддържаха живота в теб. Трябваше незабавно да те прехвърлим в старото ти тяло.

Ани остана изумена. Ако тя не е дала командата за старт, кой го е сторил тогава? Сатара, а може би Боар? А може би все пак бе дошла за малко в съзнание, а сега не си спомняше?

— Веова иска да те види — каза ангарът.

Ани стана от кушетката и се отправи към трона. Ходеше сковано, несвикнала още със земното си тяло. Старецът я гледаше намръщен през цялото време. Ани се поклони леко, без да каже нищо. Още не можеше да му прости как я накара да го поздрави, когато се срещнаха за първи път.

— Крайно време беше да се върнеш — започна Веова, не можем да поддържаме толкова дълго времевия прозорец. Пратих те да спасиш Императора, а не да му родиш дете.

— Така се получи — отговори Ани невъзмутимо. Не я интересуваха възраженията на Веова. Беше преминала през достатъчно кошмари, за да се страхува от гнева на теора.

— Отгоре на всичко, остави лекомислено космическия кораб насред полето на показ. — Веова продължаваше да й се кара. — Трябваше да пратя митяни да го приберат, иначе кой знае как щеше да се отрази откриването му на развитието на бедните сатариани. И без това си имат достатъчно главоболия в резултат на глупавите ви решения.

Явно имаше пред вид Сатара и нея. Ани се усмихна. Чувстваше се поласкана от това, че я постави на едно ниво със Сатара. Чак такава чест не заслужаваше. Но въпреки това реши да се заяде с Веова.

— Нямаше да е лошо ако беше върнал космическия кораб, когато пристигнах на хълмовете — отвърна тя, — можех и да не стигна до другия.

— Но стигна. И без това той също трябваше да се прибере. — Веова се намръщи още малко. Изведнъж Ани осъзна, че вечно лошото му настроение беше само маска, зад която се криеше една загрижена душа. Като че ли се страхуваше някой да не разбере, че и той може да проявява такива чувства.

— Съсипа хубавото тяло, което ти дадох — продължаваше Веова, — трябваше да го изхвърлим. Цяло чудо е че издържа до границите между царствата.

— Съжалявам — отговори Ани искрено. — Надявам се, че няма да ми трябва вече.

Ани помисли за Орак, за това, че няма да се върне и да го види отново. Мислите бяха мъчителни и тя се опита да ги прогони. Веова я погледна изпитателно. Дали четеше мислите й така, както Сатара четеше мислите на сатарианите? Чувстваше се ужасно оголена и уязвима.

— И аз се надявам, че няма да ми трябваш повече — каза Веова. — Достатъчно главоболия ми създаде.

Разпореди се да я върнат на Земята.

Ани си спомни предишното си заминаване и болката, изпитана от раздялата с Боар. Побърза да изпрати един последен мислен поздрав към него, знаейки, че той винаги я чува, все едно къде се намира тя. Толкова много й се искаше да го види и да се докосне до него, преди отново да го забрави заедно с всичко, което се случи, до края на дните си на Земята. Но усилията й да стигне до него останаха без отговор и тя с натежало от мъка сърце се остави да я прехвърлят отново на Земята.

В далечината се белееха стените на Главния град Орак добре съзнаваше, че те само създаваха илюзия за мястото, което остави в последния си живот. Градът, където се беше раждал толкова пъти, вече не беше същият. Изминалите двадесет и три години от смъртта на последния Император бяха успели да унищожат почти всичко, създадено през вековете под управлението на династията. Само каменните зидове напомняха за бившата мощ на града.

Главният град вече не си заслужаваше името. Други големи градове го бяха изпреварили. Разпадането на Империята беше неизбежно и навсякъде се бяха укрепили по-големи и по-малки местни велможи. Те потискаха населението не по-малко от представителите на Империята, ако не и повече. Създаваха си големи армии, за да разширят влиянието си, и напредъкът в развитието на технологиите се чувстваше най-вече във военната област. С вид големи арбалети изстрелваха множество копия, опитваха всякакви химически смески с взривен ефект. Нямаше да мине много време и на Сатариус щяха да се стрелят с оръжия, също като на Земята. Сатара не успя да предотврати това развитие, то следваше естествения си ход.

Орак завърши миналото лято училището на Големите майстори. Въпреки че още през първата година знаеше повече от учителите си, те го водеха редовен ученик до края. Той трябваше да изслуша всичките им глупави лекции и да се подлага на мъчителните процедури за каляване на тялото и духа.

Мразеха го през целия този петнадесетгодишен период. Използваха физическата му сила, за да върши най-черната работа. В началото им го връщаше, като ги побъркваше с неочакваните си въпроси и желязната си логика, но след като видяха, че не могат да излязат на глава с него, просто му забраниха да говори. Така прекара последните десет години в пълно мълчание.

През нощите Сатара скиташе в ангарския си образ по планетата и влизаше в сънищата на хората. Подаваше тук-там някоя идея или спираше някакво неблагоприятно развитие. Но все по-често го мъчеше подозрението, че това щеше само да отложи за малко проблемите. Системата се развиваше по свои собствени закони и той вече нямаше влияние върху нея. Стана същото, както със Земята.

Засмя се горчиво. Беше доказал правотата си. Но това не го радваше. Болеше го за сатарианите, които загиваха и загрубяваха; за градовете, които се рушаха; за селата, които западаха; за безмилостно отсичаните дървета и за избитите животни.

След като завърши училището и получи знака на Голям майстор, Орак се отправи по същия път, по който се движеше майка му, за да се върне в околностите на Главния град.

Преди бунтовниците да завладеят града, Императорът се беше погрижил за следващия си живот на тази планета. Беше скрил собствения си агатор в една пещера в планините заедно с достатъчен запас от гориво.

Дори някой да откриеше случайно агатора, той не би могъл да го кара, тъй като кристалът за управлението му висеше на врата на Орак. Естествено той можеше да си направи нов кристал, ако се наложеше, но за това му трябваше лабораторията, която бе разбита от бунтовниците. А засега не разполагаше с нова.

Междувременно почти всички агатори бяха излезли от строя. Сатарианите усилено търсеха заместител на удобното превозно средство. Отдавна правеха успешни опити да опитомят бързите и силните покита18. Освен това се опитваха да използват нагревателната енергия на ригозите по начина, по който работеха печките. В училището на майсторите имаше специално създадена учебна зала за тях. Все нещо щеше да остане от изобретенията му.

Орак се изкатери по скалата. Движеше се бързо и уверено, като че ли цял живот се беше катерил в планините. Трудната работа в училището сега му се изплащаше. Не помнеше да е бил някога толкова силен физически. По пътя насам той навсякъде намираше работа наравно с жените. Криеше, че е велик майстор, за да размие следите си. Не искаше другите майстори да могат да го проследят. За да не прави впечатление, закриваше зелените си очите с голямата качулка на наметалото.

Стигна бързо до пещерата. Агаторът беше там, целият в прах и паяжини. Никой не го беше открил през тези години. В дъното на пещерата намери и раклата с голям запас стъклени тръбички, пълни със стрити ригози. В друга кутия се намираха някои от инструментите му и звездните карти. Дори мишките ги бяха оставили на мира. Накладе си огън, свари си билки и яде малко плодове и корени, събрани по път. Любуваше се на красивата природа в планината и отново си спомни детството. И заедно с тези спомени се върна и чувството му за самота.

Копнееше за грижите на Имор, за пламенната и майчина любов на Ани, за тихата сговорност на ангарите и дори за вечно недоволния Веова. Имаше нужда да бъде обичан и да обича.

Реши да пътува с агатора само през нощта. Беше калил тялото си в студената килия на училището, а и разполагаше с незаменимото наметало. Помисли с благодарност за лакея, спасил тази дреха. Легна да поспи. Щеше да тръгне, когато се стъмни.

Движеше се безшумно в тъмната нощ. Вятърът духаше силно край ушите му и той за първи път се сети, че трябва да направи затворен прозрачен купол за агатора. Досега не му се бе налагало много да пътува през нощта. А оттук нататък това щеше да се превърне в начин на живот.

Отправи се на изток над равнините на деберафите. Остави инструментите, картите и малък запас от гориво в пещерата. Возеше със себе си достатъчно гориво, за да обиколи половината планета. Искаше да стигне град Медал, на брега на океана. Знаеше див ненаселен остров навътре в морето, образуван от висок вулкан. Там имаше и прясна вода и буйна растителност. Щеше да се храни с плодове и риба.

Скри агатора в храсталака, извади кристала и се отправи към близкия град. Медал, като всички големи морски градове, процъфтя през последните години от оживената търговия. Относително самостоятелен още по време на Империята поради голямата отдалеченост от Главния град, живота в него не се бе променил толкова рязко. Бившият управител на Императора се бе обявил за владетел на провинцията. Той успя да устои на народното недоволство по-скоро с разумната си политика, отколкото със сила, и остави властта след смъртта си в ръцете на един племенник, наследил далновидността на чичо си.

Орак беше спокоен. В този град никой не беше виждал Императора лично, освен малко висши чиновници, загинали по време на бунта Или измрели от старост. Нямаше нужда да слага досадната качулка и не се притесняваше от любопитните погледи на минувачите. Нека виждат черната вълниста коса и зелените му очи, мускулестото му високо тяло и знака на велик майстор на робата му.

Влезе в една странноприемница и попита дали има в града някаква работа като за него. Един старец го изгледа от глава до пети и отговори:

— Много як младеж сте. Веднага ще намерите работа сред жените на дока, но това ще бъде унизително за един велик майстор. Сигурно владеете изкуството да лекувате разни болести. В двореца умря старият знахар на велможата и той вече цял сезон търси нов. Можете да опитате.

Орак не беше живял в дворец в този живот и се зачуди дали си струва да заживее отново сред интригите на един владетелски дом. От друга страна, там той можеше да разбере по-добре промените, станали през това време.

Прие го жената на велможата. Беше хубава, стройна и млада, със симпатична усмивка. Веднага си допаднаха взаимно. Тя много се зарадва, че той иска да стана придворен знахар и успя да уговори мъжа си, който се колебаеше малко заради младостта на Орак.

— Надявам се, че ще ни показвате и по нещо от магьосническото изкуство. Чувал съм, че великите майстори разбират от тези неща — помоли велможата.

Орак се усмихна. Това, което учеха в училището, бяха детски забави и не можеше да се нарича магьосничество. Императорите потискаха всякак заниманията с магия, знаейки колко опасни можеха да бъдат те. Но със свалянето на последния Император се отвори широка врата за всякакви лъжливи и истински магьосници.

Големите майстори бяха първите, които се захванаха с този занаят, осъзнавайки много добре властта, която можеха да придобият чрез нея. Бяха се занимавали тайно с магия още по време на Империята, а сега учеха учениците си на нея. Но все още бяха доста неопитни.

Орак показа някои от елементарните трикове и придворните останаха много доволни. Дадоха му две хубави стаи в двореца, с огромно легло, топли завивки и меки възглавници.

Наслаждаваше се на разпуснатия живот на придворен така, както се примири с трудния живот в училището на Големите майстори. Стана му смешно от мисълта, че се беше превърнал от всесилен Император в придворен шут на дребен велможа. Отмъщаваше си, като преспиваше с младата му жена. Тя се влюби в него още от пръв поглед и напираше непрекъснато, докато Орак не се предаде и на нея, и на собствената си млада и пламенна натура. Ако искаше, можеше да тръгне отново да завладее този свят, но нямаше никакво желание за това. Прекара така цяла година, докато не се опомни от доста неприятните последвали събития.

В града избухна епидемия. Тя дойде заедно с един от многото кораби, пристанали на кея. Орак, увлечен от лекомисления, безгрижен живот в двореца, разбра много късно за нея. Имаше вече доста смъртни случаи в града, когато за първи път се разболя един придворен.

Извикаха придворния знахар. Орак видя отворените рани по тялото на мъжа и веднага разбра, че положението е сериозно. Изолира мъжа със една стара прислужничка. Постави близките му под карантина и предизвика голямо недоволство сред придворните с тези неприятни мерки. После се отправи към пристанището, за да разбере повече за болестта. Влезе в една малка лечебница, препълнена с болни от същата болест. Попита знахаря, който се грижеше за тях, как протича тази болест.

— В началото има само една малка раничка в устата. Но след три дни цялото тяло е в рани. Болните вдигат висока температура, раните се инфектират и те умират на третия ден.

— Има ли някой преживял болестта? — попита Орак развълнуван.

— Само един. Но той успя да излекува първата раничка. След това не се разболя.

— И как я излекува? — продължаваше Орак да разпитва. Знахарят го погледна раздразнен.

— Нямам представа. Непрекъснато е пиян. Обича папановото вино.

— А колко хора се разболяват от обкръжението? — продължаваше да пита Орак.

— Кажи-речи всичките. Не е имало такава болест досега. И нас лечителите ще ни обере. Вече две от момчетата, които ми помагаха, се разболяха — отговори знахарят. — По-добре напуснете града по-бързо, млади момко. Тук има само смърт. Няма да можете да помогнете с нищо.

Той се обърна към своите болни. Орак изпита дълбоко уважение към този човек. Знахарят се грижеше за болните, които и без това щяха да измрат, съзнавайки напълно, че коварната болест всеки момент можеше да повали и него.

— Аз ще намеря лек — обеща Орак повече на себе си, отколкото на знахаря. Последният само се изсмя и му махна с ръка да напусне къщата.

Орак се върна в двореца, прегледа всички, намери още двама болни, изолира ги, потърси антисептични билки, свари един голям казан от тях и заповяда на всички, да си плакнат устата с този чай колкото може по-често. Поръча на придворните да пият редовно папаново вино и се надяваше да няма повече разболели се до следващия ден. Трябваше да напусне тялото си и да се превърне отново в Сатара, за да открие причинителя на болестта и лек срещу него.

Легна на леглото си, каза никой да не го безпокои и се опита да заспи. Събуди се малко преди изгрев на Голямото слънце и уплашен установи, че въобще не беше сънувал. Просто беше спал.

И чак тогава се усети, че отдавна вече не се бе обединявал със Сатара по време на сън. Беше загубил способността да се свързва със собствения си дух!

Усети надигащия се страх. Как не беше забелязал тази промяна по-рано? Беше се отдал на лекия удобен дворцов живот, без да мисли за последствията. Още в най-ранно детство, той редовно усещаше силата на духа на Сатара в себе си, а после в училището постоянно се свързваше с него. Никога не се питаше на какво се дължи тази връзка. Струваше му се просто даден му от природата дар. А сега, когато имаше най-много нужда от него, когато стотици хора умираха, той го беше пропилял.

Изведнъж му стана ясно защо Императорите живееха в неприветлива кула сред работните си инструменти в много спартанска обстановка. В техните покои нямаше нито меки завивки, нито възглавници. Те повече приличаха на студената ученическа килия, отколкото на сегашната му стая.

Слънцето изгря и Орак стоеше отчаян. Дори не се бе погрижил за онази сложна смес, с която предшествениците му се въвеждаха в транс, за да отидат до нивото на ангарите.

Съобщиха му за още двама болни в двореца. Имаха раничка в устата. Орак им каза да изплакват устата си с вино и билков чай и под прикритието, че трябва да събере билки в полето, се измъкна от двореца.

Облече старите си дрехи и напусна хората, които си мислеха, че иска да ги изостави. Много от придворните вече се бяха разбягали от града и носеха заразата към близките села.

Без да знае какво да предприеме, Орак вървеше към агатора. Намери го скрит в храсталака, седна в него и отлетя към острова в морето. Кацна на склона на кратера и погледна през водната шир към града. Заплака от жалкото си безсилие.

Чувстваше се предател не само към тези нещастни хора, но и към всички сатариани.

Тръгна надолу по склона и събираше машинално всичко, за което знаеше от Имор, че дезинфекцира рани. Пъхаше билките в торбата. Знаеше, че това не решаваше проблема. Да беше взел поне инструментите си, може би щеше да открие причинителя на болестта и да опита да разбере коя именно билка го унищожава. Но те останаха, в оная пещера до Главния град, на много дни път с агатора. Междувременно болестта щеше да обхване целия континент.

Върна се към агатора, задъхан от изкачването на кратера. Колко много се беше изнежил! Искаше да потъне вдън земя от срам. Отпусна се до агатора и изпадна в самосъжаление, докато не се усети какво прави. И тогава някаква искрица от духа на Сатара победи в него.

Имаше само един начин да изкупи прегрешенията си. Трябваше сам, като най-обикновен сатарианин, да се бори с тази болест. С познанията и силите, които му бяха останали.

Хвърли торбата в агатора, откара го до града и се върна в двореца. С появяването си предизвика учудване сред обитателите му, които бяха убедени, че той няма да се върне. Накълца корените и наряза листата, показа на една прислужница как да приготви отварата, прегледа всички и им обясни да се държат далеч един от друг, най-добре по стаите си, да го повикат при първите признаци на болестта и да плакнат непрекъснато устата с отварата. Разясни на прислугата, как да се грижи за господарите си, сам взе една стомна с отвара и влезе в стаята на болните. Първият беше много зле. Нямаше да преживее утрешния ден. Вторият беше малко дете и викаше от болка. Орак го изкъпа целия в студена вода с отвара и намаза раните му с изчистен морски пясък. Жената обработваше по същия начин. Трябваше да намери начин да спре инфектирането им.

Не знаейки точно какво да прави, той просто експериментираше. На следващия ден слезе в града да види знахаря. Човекът още се държеше. Къщата приличаше повече на морга, отколкото на лечебница.

— И какво момко, намери ли лек? — попита знахарят беззлобно.

— Не, но карам всички да си плакнат устата с дезинфекционна отвара или вино — отговори Орак.

— Това е добре и аз го правя. Но билките не стигат. Много станаха болните. Няма дори кой да прибира труповете.

— Трябва да се изгарят. Аз ще говоря с полицейския началник — предложи Орак.

— Няма да го намериш, всички избягаха. — Знахарят седна уморен. — Разнасят болестта по страната, но не мога да ги спра. Едно време имаше ред при Императора. Тогава веднага изолираха болните и всеки знаеше какво да прави. Той винаги намираше някаква магия, за да помогне на хората.

— Трябва да се оправим без Императора — каза Орак учуден. — Ти си първият човек, когото срещам и който казва за Империята нещо положително.

— Имаше много добри неща. Ти си млад, не си живял по това време — продължи старецът, изплаквайки устата си. — Но на хората им беше омръзнал спокойният живот.

Посочвайки с размах на ръката стенещите болни, той добави: — На им сега разнообразие. Вече можем да се надяваме само на Небесния владетел. Вчера го сънувах пак.

Орак застина от изненада. Значи Сатара намираше начин да се обажда на този възрастен човек, а самият той не беше в състояние да се свърже с него. Отново се почувства ужасно жалък.

— Каза ми да последвам твоите съвети и да ти предам, че трябва да смесваш пясъка със стрити ригози. Те щели да вземат огъня от възпалението.

Орак едвам се държеше на крака от духовната плесница, която получи. Специално създаден да бъде проводник на духа на Сатара, той се беше провалил напълно и този обикновен старец пред него трябваше да го замести.

— Има ли тук наоколо поле с ригози? — попита Орак като в сън.

— Имаше, но отдавна не ги събират. Още преди пет години се развали последният агатор. Не знам дали има още запаси от това гориво в двореца.

Орак изскочи от къщата, без да слуша повече знахаря. Отиде до агатора си и извади целия останал запас от горивото. Отнесе торбата в двореца. Накара двете прислужнички да донесат чист морски пясък и да го промият с кладенчова вода.

Владетелят и жена му бяха избягали и останалите в двореца по някакъв инстинкт послушаха това младо волево момче. Една група жени мъкнеше вода от кладенеца, а друга се отправи за пясък. Всички искаха да помогнат с нещо.

Орак разпита за ригозите и един стар лакей се, сети, че бил видял от горивото някъде в мазето. Откриха цял склад с него. Орак се зачуди за момент как да смесва двете съставки и реши на две части пясък да слага една ригози.

Изпрати една жена с кофа готова смес до лечебницата в града, а сам се зае със своите болни. За щастие нямаше нови разболели се. Раничките в устата на двама се бяха затворили. Профилактичните мерки подействаха.

Изкъпа отново детето, отми стария пясък и го намаза със сместа. Жената обработваше по същия начин. Първия болен беше починал.

Организира изгарянето на трупа му.

След това влезе в стаята си, простря една кожа на пода, зави се с наметалото и заспа от изтощение.

Събуди се рано сутринта с болки по цялото тяло. Първо се изплаши, че е дошъл негов ред да се разболее, но нямаше рани нито на тялото, нито в устата. Просто беше отвикнал да спи на твърдо.

Двете болни все още лежаха с висока температура, но състоянието им не се беше влошило. Не знаеше дали да смени своеобразната превръзка от пясък с ригози или да я остави. Реши да се посъветва със знахаря.

Завари го стенещ на пода на лечебницата. Беше намазал всичките си болни с пясъка и явно през нощта сам бе хванал болестта. Орак коленичи до него.

— Ще те оправя, старче — успокои го той. Изми раните на тялото му с отварата от бутилката си, намаза го с останалия пясък от кофата и го остави внимателно на пода.

— Благодаря, момко — каза знахарят със слаб глас, — слушай ме. Трябва да ти предам още нещо от Небесния владетел.

Той замълча малко, за да събере сили.

— Каза да сменяш пясъка всеки ден и да даваш достатъчно чиста вода на болните. А след като спадне температурата им, не трябва да ядат нищо два дни.

Старецът се отпусна изтощен и заспа.

Орак прегледа другите болни, сам изнесе тримата умрели, натрупа ги в средата на улицата и с помощта на потрошени мебели от напуснатите къщи наоколо запали труповете им. Обясни на малкото хора, които срещна, че трябва да изгарят мъртвите, а болните да доведат в двореца и се върна.

Разпореди се да опразнят един голям склад пред двореца, да донесат кожи за завиване, обучи набързо неколцина доброволци как да чистят раните на болните и да ги мажат с пясъчната смес и накара други да помагат за донасянето на вода и пясък и за изчистването му. Попита по-възрастните дали помнят как са се събирали ригозите и къде се намират. Изпрати една група в полето. Накара вестоносците да разпространят новината за начина на лечение на болестта по знахарите от околните села.

Погрижи се за двамата болни в двореца и отново заспа от изтощение на пода.

Сънува Сатара. Не му се караше, а му се смееше. Нищо друго не помнеше на сутринта. Но нямаше време да мисли върху съня си. Бяха довели петдесетина болни в склада до двореца. Между тях и знахаря.

След петнадесет дни велможата се завърна. Епидемията беше преминала. Нямаше нови болни, а старите се оправяха. Вдигна страхотен скандал на Орак за това, че бе използвал неговия склад за лечебница и че е изхабил почти целия запас от горивото. Изгони последните болни от склада, пое отново командването и се сдърпа с жена си дали да остави нахалния младеж на служба или не.

Орак не изчака решението му. Взе си торбата, открадна си още от ригозите, каза на слугите, да предадат на господаря си, че заминава и напусна двореца. Отправи се към лечебницата в пристанището.

Старият знахар се беше оправил и лекуваше последните болни. Зарадва се на посещението му.

— Какво става, момко, май нашият велможа не е много доволен — засмя се той. — Не го преживявай толкова. Тук винаги ще намериш работа. Хората видяха колко се грижиш за тях и няма да имаш проблеми да намериш клиенти.

— Не, благодаря — отвърна Орак, — трябва да свърша първо една лична работа. Не знам дали ще се върна. Искам да се простя с теб и да ти благодаря за всичко, което направи за мен.

— Да ми благодариш? Но за какво? — учуди се знахарят. — Ти ми спаси живота и аз трябва да благодаря на теб.

— Лекувах те както лекувах всички, това ми е работата и не е нужно да ми благодариш за изцелението си. Още повече, че ти ми каза как да лекувам тази болест. Без твоята помощ тя щеше да върлува още наоколо.

— Грешиш, момко — възрази старецът, — не аз ти казах как да лекуваш тази болест, а Небесният владетел. Трябва да благодариш на него. Гражданите вече решиха да му вдигнат паметник в чест на това чудно изцеление.

— Паметник? Но той няма нужда от това! — извика Орак смаян. Беше сигурен, че Сатара не искаше сатарианите да му се покланят.

— Не знам дали той има нужда — продължи знахарят замислен, — но нашите хора имат нужда от нещо, към което да могат да се обърнат с молбите и благодарността си. Не всеки го е сънувал, но всеки иска да го види. Описах им как изглежда, а и други знахари го сънуваха през тези дни.

Орак се чувстваше като премазан. Едно време неговите предшественици, великите Императори, бяха живо превъплъщение на Сатара и сатарианите нямаха нужда от паметник, за да се прекланят пред него. А той беше просто един скитащ младеж, напълно излишен и за Сатара, и за сатарианите. За това ли трябваше да го роди майка му и да преживее всичките тези тежки години далеч от родината си?

Когато изпрати вестоносците към околните села с новината за начина на лекуването на болестта, се оказа, че почти всички вече знаеха за него и го прилагаха. Сатара се беше явил не само на знахаря в пристанището. Нямаше никаква нужда от Орак.

Прости се с лечителя, взе си агатора и тръгна към самотния остров навътре в морето. Имаше нужда да помисли на спокойствие върху съдбата си.

Вълните прииждаха и се оттегляха, разбивайки гребените си о стърчащите канари. Орак седеше на висока скала, вперил поглед във вечната игра на природата. Току-щосе беше върнал от поредното си изкачване на кратера. Правеше го поне пет пъти на ден с една-единствена цел — да върне старата си форма. Вече не се задъхваше. Заживя е малка пещера, образувала се от изтичаща лава, Укрепваше я за наближаващата зима. Направи си малка печка за разтопяване на минералите и отливаше части за разни полез ни инструменти.

Използваше познанията от училището. Все още не беше постигнал онова пълно сливане със Сатара, което помнеше от предните години. Сънуваше понякога, че обикаля планетата и говори с различни хора. Но това като че ли не беше самия той, а някой друг, който просто го водеше себе си.

Спомняше си подробностите от живота на Императорите и с часове изследваше техния жизнен път. Откри, че и те частично или напълно бяха губили връзката с духа си, но никога това състояние не бе траяло толкова дълго като при него. Сатара беше сменил начина си на въздействие върху системата и като че ли нямаше вече нужда от Орак.

Непрекъснато се страхуваше, че Сатара можеше да си намери друго тяло, за да осъществи намеренията си и да го изостави съвсем. Орак отдавна вече не се чувстваше владетел на този свят.

Върна се в пещерата си и се загърна в наметалото. Искаше да забрави всичко около себе си. Чувстваше се ужасно самотен и изоставен. Вече не виждаше смисъл в живота си. Трябваше да се бори все по-често с желанието да се хвърли от високата скала право върху камъните.

… Стоеше отново на ръба на скалата и гледаше прибоя долу. Само една крачка го отделяше от жадуваното спокойствие. Чувстваше как го вика пропастта, как го желае. И нямаше друг глас, който да го спре. Желан единствено от смъртта той се поддаде на нейния зов и направи едничката крачка напред.

Падаше, падаше безкрайно и каменните блокове се приближаваха бавно, но неумолимо. Времето не течеше, а капеше на малки капчици.

И изведнъж от морето се издигна висока вълна, посрещна го и го подхвърли нагоре. Орак се задави от солената вода и тогава видя, че стои отново на върха на скалата. Само мокрите му дрехи и коса показваха, че това, което се беше случило току-що, не е само въображение, а истина.

Планетата не желаеше живота му, тя бе го върнала. Орак стоеше мокър и зашеметен, осъзнавайки новия провал. Дори смъртта си не можа да намери.

Тогава пред него се появи баща му, последният Император. Гледаше го с тъжни очи и каза: — Аз дадох живота си, за да живееш ти. Не допускай тази жертва да е била напразна.

Орак падна на колене пред него и със сълзи на очи го молеше да му прости.

— Аз ти прощавам, но не аз трябва да ти простя.

И образът на баща му изчезна, за да се появи образът на Сатара. Гледаше го сурово.

— Получил си живота от мен и само аз решавам кога ще завърши той.

— Но ти ме изостави — пророни Орак съкрушен, — ти нямаш нужда от мен.

— Може би си прав — отговори Сатара замислен, — може би наистина вече нямам нужда от теб. Но още не съм решил окончателно. И това решение ще бъде мое, а не твое.

И Орак, все още на колене, помоли и него за прошка. Сатара се засмя и отговори:

— Нямам какво да ти простя, търси прошка от друг. Сатара изчезна и пред Орак се появи млад и красив сатарианин и го гледаше със зелените си очи. Това беще самият той такъв, какъвто е бил, когато напусна училището на Големите майстори. Гледаше го с погнуса и каза пълен с отвращение:

— Виж само в какво ме превърна! По-добре Сатара да не бе те спасил от скалите. Ще стана за срам пред всичките му превъплъщения.

— Прости ми разгулния живот — помоли тихо Орак самия себе си.

— Не става дума за годината в двореца, всеки от нас някога преминава през този горчив опит. Но ти се отдаде на самосъжалението и се укри в този самотен остров от самия себе си. Не ти е тук мястото! Народът страда и чака да му помогнеш. Спасявайки поне едно дете от треска, от теб ще има по-голяма полза, отколкото от глупавото ти разкаяние.

Той се обърна, и тръгна на изток, премина морето, вървеше през села и градове, докато Орак не го изгуби от погледа си…

Мокър до кости, Орак се събуди На върха на скалата. Чуваше шума на прибоя и се изплаши. Нима наистина се бе хвърлил там долу? Помнеше, че беше заспал в пещерата.

Но вече знаеше, какво трябва да направи. Събра багажа си, взе новите инструменти и събраните билки и ги сложи в агатора. Провери запаса си от гориво и тръгна на изток през големия океан, за да продължи обиколката на Сатариус, докато стигне отново Главния град.

Нямаше никакво значение дали той е Сатара или не, той беше Голям майстор, длъжен да помага на страдащите.

С всяка миля, с която се отдалечаваше от самотния остров, в него нарастваше силата, смятана за загубена, докато не изпълни отново цялата му същност.

Последните лъчи на Малкото слънце оцветиха небето в оранжево. Облегнат на агатора, Сатара наблюдаваше красивата гледка с чувството за безвъзвратността на решението си. Това щеше да бъде последния залез, видян през физически очи. Утре Орак ще се остави да бъде убит от вечните му врагове.

След като скита по тази планета в продължение на двадесет и пет години, помагайки на сатарианите с изкуството си на най-добър лечител, все в търсене на отговора на въпроса как да спаси творението си от гибел, Сатара стигна до убеждението, че само си губи времето.

Подозираше това отдавна, но някак не желаеше да погледне истината в очите. Още преди Орак да се роди и Сатара да се въплъти в него, той се досети, че пречките за благоприятното развитие на системата не идваха от нея.

И през всичките тези години той все повече разбираше, че не можеше да промени нещата откъм Сатариус, а трябваше да ги промени на високо ниво. Тук само се отразяваха събитията станали там, тук той имаше работа не с причините, а с последствията.

Орак още тогава, след голямата епидемия в Медал, усети, че беше станал излишен за осъществяването на замислите на Сатара и го обвиняваше горещо за това, че въобще го бе създал.

Но от всичките си превъплъщения Сатара харесваще най-много това, последното. В Орак имаше една по-голяма чувствителност, повече състрадание и топлота. Той беше обичан от сатарианите, на които отдаваше всичките си сили, без значение дали ставаше дума за заболяло от настинка дете, за ранен войник или за епидемия, застрашаваща цял континент. Сатарианите разказваха навсякъде за успехите на великия лечител. Всяко село желаеше да му осигури подслон, макар и само за една нощ, всяко момче мечтаеше да стане велик лечител като него и всяко момиче го виждаше до себе си в най-съкровените си мечти.

И въпреки че гените на Орак освен програмираните от; Сатара съдържаха информация и на една — макар и хубава и силна, — обикновена сатарианка, той като че ли наследи търпението на майка си, романтичната й душа и желанието й непрекъснато да се противопоставя.

Императорите бяха винаги действащи, заповядващи, отчасти жестоки личности, които ръководеха царството си с твърда ръка, без да зачитат мнението на другите и съобразявайки се само с волята на Сатара. А Орак, когато успяваше да се откъсне за малко от пълното обсебване от Сатара, влизаше в спор с него и го упрекваше за много неща — недогледани, недонаправени.

И беше прав естествено! Сатара добре виждаше грешките си. Но всички те не бяха фатални и въпреки че той често се отдаваше на тези спорове с Орак, той не успя да открие тази единствена грешка, оказала се съдбоносна за Сатариус.

Сега той съзерцаваше красотата на този свят с очите на Орак и донякъде съжаляваше, че нямаше да може да й се радва и по-нататък. Но решението му не подлежеше на отменяне и Орак горещо го приветстваше. Желаеше смъртта си, виждайки в окончателното си сливане със Сатара края на самотата си.

Колко много се заблуждаваше той! Сатара беше самотен дух, вечно търсещ този, който би могъл да го разбере истински, когото би могъл да обича и от когото би могъл да бъде обичан. Имаше само един друг дух, отговарящ на тези желания, но той принадлежеше на второто си Аз и някога щеше да се слее с него и да бъде завинаги загубен за Сатара.

Закопня за Ани и за среща с нея. Знаеше, че такава ще има някога, но нямаше представа за времето, отделящо го от нея.

Качи се в агатора и затвори прозрачния купол. Беше го построил не толкова за да пътува по-удобно през нощта, колкото за да може Орак да преспива на топло в агатора, когато това се налагаше. Сатара използваше нощите, за да се отдели от тялото на Орак, да обикаля в ангарския си образ планетата и да влиза в сънищата на хората. Орак престана да крие агатора си и сатарианите отдавна свикнаха с факта, че той притежаваше последната работеща магическа машинка на бившия Император.

Малкото градче откриващо се пред погледа му, не се беше променило много за тези години. Животът в него течеше все така скучно и мудно, както през времето, когато пристигна за първи път с майка си, за да се запише в училището на Големите майстори.

Орак беше спрял на малката полянка, където седяха с майка му преди да се разделят, и се отдаде на спомени. Изчакваше да се съберат всичките членове на върховния съвет на големите майстори в залата, за да се появи неочаквано на заседанието.

Предвкусваше изненадващия ефект, който щеше да предизвика. Този съвет се събираше веднъж на пет години и в него участваха само най-великите дванадесет майстори, заслужили това право след полагане на последния, най-труден изпит.

Имаше подобни срещи и за по-ниските степени в йерархията и в началото Орак беше ходил два пъти на срещите на Младите майстори. Но още втория път те направиха опит да го убият и оттогава той не се грижеше за връзките с учителите и съучениците си.

Подгонени от увеличаващата се слава на Орак като най-добър лечител, майсторите не преставаха да се опитват да го премахнат. Обаче животът му в непрестанно движение успешно проваляше тези опити. Само веднъж един наемен убиец успя да го завари в лечебница на бойното поле по време на непрестанните борби за надмощие между две съседни княжества. Сатара го предупреди навреме и изгори и двете ръце на злосторника. Орак не му даде да го убие. Досега нито един сатарианин не беше загинал от негова ръка или негови очи и искаше това да остане така. Но този път Орак търсеше смъртта си и смяташе да изиграе тази последна роля в живота си както трябва. Пред невзрачната на външен вид сграда за тези срещи бяха завързани дванадесет покита. Всички се бяха събрали. Свързан напълно със Сатара, Орак знаеше всичко, което ставаше в самата зала. Време беше да тръгне и той.

Качи се в агатора, прелетя малкото разстояние и остави машината си преспокойно редом с животните. Дори не извади кристала. Нямаше да му трябва повече.

Облечен като другите Велики майстори, наметнат със собственото си наметало, той влезе в залата, точно когато председателят стана, за да открие заседанието. Бяха седнали по същия начин, както едно време, когато и Императорът взимаше редовно участие в тези периодични събрания. Сега Орак се отправи към неговия празен стол откъм късата страна на дългата маса, без да обръща внимание на изумените викове на присъстващите. Седна, обходи ги с един поглед и се усмихна.

— Мисля, че мястото ми като син на Императора е тук и че не бихте искали да започнете заседанието без най-важния член на съвета.

Въпреки изминалите четиридесет и седем години от екзекуцията на последния Император, в залата имаше немалко майстори виждали го приживе и разпознали сега в Орак живото му отражение. Великите майстори се разтрепериха и им беше необходимо доста време, преди да се оправят. Гледаха на Орак с очи, разширени от страх и изненада. — Орак беше синът на Императора! Дълго време никой не успя да продума нищо.

Пред тях Императорът беше възкръснал и въпреки че Орак седеше със снизходителна усмивка спокойно между тях, те вече не можеха да започнат редовното си заседание. Председателят, бившия управител Ваф, обяви отлагането на срещата за утре и всички гледаха да се измъкнат по-бързо от залата.

Орак остана сам, клекнал пред камината и загледан в огъня. Знаеше за Ваф, който го дебнеше отзад с изваден меч в ръка, но не направи нищо, за да му попречи да го забие силно в неговия гръб.

След удара се обърна към Ваф с излязъл откъм гърдите връх на меча, погледна го усмихнат и попита:

— Няма ли да ми зададеш въпроса, защо последният наследник на Императора се остави така глупаво да бъде убит?

Видя изкривеното от злоба и страх лице на Ваф и тихо отговори на собствения си въпрос:

— Защото той така искаше.

На лицето на Орак се изписа онази смирена усмивка, която Ваф толкова мразеше още от ученическите му години. Умирайки, Орак падна назад в камината и пламъците моментално обхванаха цялото му тяло. Ваф отскочи назад, спасявайки се от бързо разпалващия се огън. Когато изтича навън, той видя другите единадесет члена на съвета, вкопчили се около агатора. Бяха го отворили, но скъпоценния кристал беше помръкнал. Убивайки големия си съперник, те не бяха спечелили дори един агатор.

Скоро пламъците се издигнаха високо и се прехвърлиха към съседните сгради. Всеки опит да потушат пожара остана напразен. След един ден от цялото училище бяха останали само купчина обгорели греди и изпепелени керемиди.

Вестта за долното предателство обиколи мълниеносно планетата и хората плачеха за тази неоценима загуба. Поетите съчиниха безброй песни за сина на последния Император, станал Велик майстор. И вечер край огнището, сатарианите пееха балади за всеотдайния лечител, висок и красив, по-силен от всеки друг, обикалял планетата с агатора си и носещ спасение на болните и нещастните. Младежите се възхищаваха от смелостта му проявена не с оръжие в ръка, а със знание в борбата с най-коварния враг — смъртта. Песните величаеха безстрашното на Орак, как той повалял цяла рота войници, за да извади поне един ранен от бойното поле; и добрината му, не убивайки нито един сатарианин през живота си, дори и най-големия си враг. Те разказваха за завистта и страха на Великите майстори, за многобройните опити да го убият и за усмивката, с която бе умрял.

Последният наследник на династията изкупи с живота и смъртта си греховете на предшествениците си и остана завинаги в сърцата на сатарианите.