Приказки за боговете

След силно разтърсване лудият летеж спря. Ани се опомни седнала на билото на един хълм. Зелената долина се съединяваше на хоризонта с черното небе, обсипано с безброй звезди. Седеше не върху трева, а върху някаква тъкан от фини нишки, излъчващи мека светлина. Загледана в далечината, тя си припомни преживяните странни събития.

Отново видя тялото на съсухрената старица в леглото и масичката с шишенцата до нея. От няколко дни тя се наблюдаваше така отстрани и само в редките моменти, когато действието на морфина отслабваше, тя отново усещаше кошмарната болка в гърдите и корема, и гледаше с премрежените очи на физическото си тяло.

В началото не знаеше какво става с нея. Защо, след като болката изчезнеше, всичко в стаята като че ли се изплъзваше под нея, а съзнанието й се проясняваше. Само при мисълта да разгледа нещо по-отблизо, тя се оказваше до него, при това в най-невероятни положения в пространството. Чуваше медицинската сестра и синовете си. И те с нетърпение очакваха смъртта й. Ракът бе превзел тялото на осемдесет и три годишната старица от доста време, но все още нещо в нея не се предаваше.

Веднъж почти успя да се откъсне от това износено тяло. Понесе се по нещо като огромен маркуч, видя разни познати и непознати лица, които нещо й говореха. Но нищо не разбра от брътвежите им, защото в същото време започна едно лудо препускане на картини от собствения й живот, А сред тях имаше и събития, за които дотогава въобще не си спомняше. Някаква друга планета, някакво друго дете, странни създания, приличащи на ангели и богове, един светещ камък в ръката й, който всичко обясняваше и едно дълбоко чувство на Любов и копнеж, което буквално я разкъсваше.

Тогава прозря, какво става с нея. Беше на прага на смъртта, астралното й тяло само чакаше момента да се откъсне от физическото. Но и този път загуби борбата. И тя отново забрави всичко и се върна към непоносимата болка.

Оттогава Ани, след всяка инжекция с упойващото вещество, се понасяше напълно съзнателно наоколо и разглеждаше с любопитство не само стаята, но и близкия квартал, както и добре познати места от миналото. В началото това й се стори интересно занимание, но скоро откри в себе си стремежа към друго състояние, към друго обкръжение. Забравените събития от живота й оставиха в нея един необясним и все по-нарастващ копнеж. С нетърпение чакаше да се скъса сребърната нишка, свързваща я с тяло то на старицата, за да последва този непрестанен зов в себе си.

И когато накрая това се случи, вече нищо не можеше да я удържи. Защото в този момент тя си спомни за Боар и желанието да се доближи до него я понесе със зашеметяваща скорост напред. Тя прелетя покрай чудни места и се опомни едва когато нещо като че ли я удари и тя се озова седнала на хълма на това странно място.

Огледа се и видя да приближава едно облечено в бяло същество, с коса на дълги златни букли. Беше ангар. С удоволствие установи, че отново всичко си спомня. Той застана пред нея и я заразглежда с нескрито любопитство. — Добре дошъл в нашата общност — започна той. — Трябва да те поздравя за огромния напредък, който постигна. Рядко физическо същество успява да се усъвършенства достатъчно през този цикъл, за да достигне нивото на ангарите.

Той отново я разгледа и чак сега Ани установи, че бе облечена в същата бяла дреха като неговата.

— Казвам се Рамоси — продължи ангарът, — тук съм, за да ти помогна да се запознаеш с новото си тяло и с реда в нашата общност.

— С новото си тяло? — Ани скочи на крака и с недоумение гледаше светлите си, леко прозиращи ръце. — Какво искаш да кажеш с това?

Рамоси направи някакво движение с ръка и пред нея се появи друг ангар. Беше облечен като тях, имаше същите златни дълги коси като Рамоси и в широко отворените му зелени очи се виждаше неговата пълна обърканост. Ани се засмя на смешния образ пред нея и другият също се засмя. Тя извърши две крачки към него и той направи същото. Протегна ръка да го докосне и тя премина през неговата протегната ръка. И чак тогава Ани разбра, че това пред нея не е никакъв друг ангар, а огледалният й образ.

Смесица от чувство на загуба, яд и тревога подкосиха краката й и тя се свлече заедно с образа пред нея на пода.

— Не, това не съм аз — изстена тя, — аз съм жена. Някъде в себе си тя напълно разбираше станалото, но смущението й беше толкова, силно, че тези размисли не достигаха до ума й. Изпадна в дълбоко униние. Плачеше й се, но по бузите на образа пред нея не се стичаха сълзи. Той само помръкна — около него се появи нещо като черен прозрачен облак.

— Не се разстройвай — чу тя успокояващия глас на Рамоси, — в началото на всички им е трудно да приемат новото си положение.

Той взе двете й ръце в своите и тя усети някакво странно трептение в себе си и чувство на доверие към ангара пред нея. Успокои се малко и черният облак на образа пред нея се разсея.

— Това тяло е астрално и е много по-добро от физическите тела. С него можеш да отидеш навсякъде в това царство само като пожелаеш, неговите чувства и мисли са винаги ясни и разбираеми. С него ти ще усещаш неща, недостъпни за физическите тела и това ще ти достави голяма радост.

Той помълча малко, давайки време на Ани да се успокои напълно.

— Ти вече не си жена, нито пък мъж. Ангарите нямат пол. Ти си просто ангар.

— Но аз не се чувствам различно от преди — възрази Ани.

— Това е само в началото. Скоро ще свикнеш с новото си тяло и ще забележиш разликата. — Рамоси седна удобно до нея. Посочи огледалния образ и започна да обяснява.

— Освен че нямаме полови органи и другите ни органи не са същите като на физическите тела. Те са нещо като центрове, които имат различни функции. Външните ни сетивни органи само ги подпомагат.

Образът пред нея изведнъж се изправи и стана почти прозрачен. Ани видя няколко по-плътни петна, приличащи на вихри, оцветени в различни цветове.

— Това, което виждаш в зелено, е нашето сърце. То поддържа енергийния ни баланс. Ние нямаме кръв, която да тече в кръвоносни съдове — енергията обтича цялото ни тяло. Виолетовият център в главата е нашият мозък, тъмносиният е зрителният, а светлосиният е говорният център. Жълтият център изпълнява ролята на храносмилателна система. Тъй като телата ни са астрални, ние поемаме за храна астрално вещество. Обикновено го абсорбираме през кожата, но ако искаш можеш да го поемаш и през устата, докато свикнеш. Храната се преработва изцяло в енергия и ако преядеш, просто трябва, да намериш начин да изразходиш излишната си енергия — Рамоси се засмя, очевидно развеселен от някакви свои спомени и продължи обясненията си:

— Астралното вещество се разгражда без остатъци.

Ще дойде време и хората ще се научат да правят същото с физическото вещество. Оранжевият център е центърът на съгласуването. Той свети по-силно от другите, защото в момента той е най-активен в нас. Чрез него ангарите общуват, когато работят или се радват заедно. Той е свързан с всички останали центрове. Ангарите винаги работят в колективи и разбирателството помежду им е изключително важно. Не можеш ли да съгласуваш трептенията на центъра за съгласуване с друг, няма смисъл да работиш заедно с него.

— А какъв е червения център? — попита Ани развълнувана от тази нова за нея информация. Дори когато държеше Камъка на мъдростта в ръцете си, тя не се беше поинтересувала от тези подробности за строежа на астралните тела.

— Това е центърът на волята. При ангарите той не е много активен. Но има и изключения и както виждам, ти си едно от тях. Имаш рядко силен волеви център. Повече използваме другата му функция.

— Каква друга функция? — недоумяваше Ани. Рамоси се засмя.

— Ще разбереш, когато се влюбиш в някого. Тогава центърът на съгласуване става толкова активен, че успява да активира в центъра на волята по-особени трептения и това ще ти достави най-голямото удоволствие в нашия свят.

Ани го погледна учудена.

— Нали сте безполови? Как така ще се влюбите?

— Любовта няма нищо общо с пола. Ти още мислиш с физическите понятия. Ние не се обичаме по-малко от хората на Земята, дори обратно. Чувствата ни един към друг са доста по-чисти и силни. Между нас не може да съществува фалш, измама или заблуждение. Само истинска и взаимна любов може да накара центъра на съгласуване да затрепти с такава сила.

Ани се замисли за собствените си чувства, за копнежа си към Боар. Не беше успяла да стигне до него след физическата си смърт. За един момент тя се надяваше, че може би вече е настанало времето за тяхното сливане. Боар беше обяснил, че това може да стане чак след като тя умре. Но явно имаше пред вид друга смърт. Все пак, сега тя беше по-близо до него, разделяше ги само едно ниво. Дали скоро щеше да го види отново?

Напразно се опита да предизвика някакъв контакт Боар. Можеше да го осъществи само когато той желаеше А Боар добре владееше чувствата си и нямаше да се поддаде на нейния зов, ако това не беше необходимо.

Изпълни я тъга и край образа пред нея отново се появи онзи черен облак. Рамоси я погледна учуден.

— Не знам какво те натъжава. Би трябвало да се радваш на превъплъщението си. Прескочил си в следващия еволюционен цикъл, а това е изключително постижение за духа ти.

— Радвам се. Тъгата ми не е свързана с това. Аз и друг път съм била на това ниво, за да изпълнявам разни задачи на Веова. Тогава се запознах с един друг теор, по когото копнея сега. Но това няма значение.

— Нима си жената, която открадна Камъка на мъдростта от Сатара и после му стана майка? — Рамоси я гледаше с широко отворени очи.

Ани се засмя. Винаги я напушваше смях, когато видеше учудените лица на ангарите. Още не си даваше сметка, че сега и тя изглеждаше по същия начин.

— Да, аз съм Ани.

Рамоси скочи развълнуван на крака.

— Трябва веднага да съобщя на Шефа за това. Освен това ти вече не си Ани. Той ще ти даде ново име. Не може да се въплътиш в ангар и да запазиш старото си име на земна жена. Трябва да се научиш да не мислиш за себе си в женски род.

Ани въздъхна. Щеше да й бъде трудно да мине от „тя“ на „той“ в собствените си очи. Ангарът я — о, не! — го взе за ръка и го пренесе със себе си в централата.

Рамоси целият трепереше от вълнение. Дори не се беше свързал предварително с Веова, а направо отведе новия при него. Чак сега си даде сметка, че Шефът можеше и да не хареса тази прибързаност. Но когато разбра, кой е новодошлият, просто не успя да си намери място. Това беше първото човешко същество, което той посрещаше — а точно то беше добре известно на всички ангари. Отскоро работеше в зоната на пристигането и досега бе посрещал само Сатара на два пъти, когато се връщаше от Сатариус. Пристигането на някой от физическия свят беше доста рядко събитие и той запълваше времето си с други дейности. За първи път му се налагаше да обяснява на новак къде е попаднал и доста се вълнуваше. Остана доволен от себе си. Даваше си сметка, че новият все пак познаваше донякъде обстановката, но му бяха казали, че и други преминали в горните нива обикновено знаят нещо предварително за тях.

Веова го гледаше учуден и намръщен, но бързо прехвърли вниманието си върху неговия придружител. Разгледа го задълбочено и се разсмя саркастично.

— Кого ми водиш тук, Рамоси? Това май трябваше да се очаква!

Наведе се леко напред и с ирония в гласа се обърна към новия:

— Е, как се чувстваш като ангар? На Земята беше независим дух, въпреки че можех да направя с тялото ти, каквото пожелаех. Но тук ти си ми пряко подчинен. Очертава се едно приятно сътрудничество.

Веова се облегна отново назад и Рамоси наблюдаваще с учудване промяната в настроението на Шефа. Обикновено той не изразяваше емоциите си така явно. Изглежда, новопристигналият доста го притесняваше. Веова, загледан в невъзмутимия израз на лицето на новия, отново стана мрачен.

Изведнъж Шефът се оживи. Стана от трона и отиде при тях. Сложи ръката си на рамото на новия и каза:

— Новото ти име е Аниор. Нека има нещо от старото ти име в него така, както има много от старата ти същност в това ново превъплъщение.

Той се върна на трона си и Рамоси попита: — Към каква работа да го насоча, Велики Създателю? Без да се замисли Веова отговори: — Знам, че ти отдавна мечтаеш да работиш за Сатара. Освобождавам те от задължения към мен. Вземи новия със себе си.

Рамоси не можа да повярва на късмета си. Днес явно се очертаваше щастлив ден за него. Когато Сатара се върна окончателно при тях, той успя някак да уговори Веова да му отпусне част от ангарите си, за да управлява Сатариус с тяхна помощ от това ниво. Имаше доста доброволци, които последваха Сатара и те на практика премахнаха границата между царствата на Земята и Сатариус на астрално ниво. Рамоси от самото начало също искаше да последва този великолепен ангар, но се притесняваше от неопитността си. Смяташе първо да натрупа повече познания, преди да предложи силите си на Сатара.

Сега самият Веова го пращаше при него. Но защо трябваше да отведе и новия? Това нов номер ли беше да вбеси Сатара, като му даваше новаци за помощници?

Видя как Аниор се обърна към Веова с лек поклон и го чу да казва:

— Благодаря ти, Веова, за новото ми име и за това мъдро решение.

Чак тогава Рамоси се сети, че новият имаше по-особено отношение към Сатара и че Шефът можеше да има и други подбуди за решението си.

Те напуснаха централата и Аниор започна да го разпитва за Сатара — кога се бе върнал и какво беше станало оттогава.

Рамоси му каза каквото знаеше, а то не беше много. Просто един ден бе намерил Сатара на един от хълмовете в зоната на пристигането. Разпознаха се веднага взаимно и се поздравиха. Още тогава Сатара му бе казал, че повече няма да се превъплъщава на Сатариус и че ще трябва да се види с Веова. После двамата Създатели са се усамотили някъде и след дълги преговори успели да се споразумеят. Ангарите много се зарадваха. Помислиха, че враждата между Веова и Сатара най-накрая бе преодоляна. Но останали излъгани в очакванията си. Въпреки че Веова се съгласил да отпусне ангари в помощ на Сатара, той продължаваше да го отбягва и не поддържаше никакви контакти с него. Не беше мир, а само примирие.

След като чу това, Аниор сз замисли и затвори в себе си. Рамоси не знаеше на какво се дължи това странно за ангар поведение. Ангарите охотно споделяха с другарите си всичките си радости и мъки. Може би наистина трябваше да мине известно време, преди Аниор да свикне с новото си положение на ангар. А може би просто беше различен, след като беше минал през физическия свят, през който ангарите никога не бяха минавали.

Когато чу решението на Веова да ги прехвърли при Сатара, Аниор се стресна. Сатара се беше върнал преди той да пристигне! А това можеше да означава само едно — синът им, Орак, беше умрял. Спомените за живота с Имор и Орак в планината на Сатариус го изпълваха с болка и тъга. Какво ли се беше случило през тези години?

Не искаше да тъне в догадки и насочи вниманието си върху предстоящата среща със Сатара. Обичаше го, както обичаше Боар, но се притесняваше от взаимоотношенията си с него. Щеше да го види за първи път като ангар със собствените си очи. Спомените за двете превъплъщения на Сатара, които познаваше — последния Император на Сатариус и Орак, общия им син, — бяха дълбоко вкоренени в него. Но тези личности не бяха идентични със Сатара като ангар. Те принадлежаха на един физически свят и бяха умрели в него.

— Хайде да тръгваме — прекъсна мислите му Рамоси. Аниор още не знаеше как да се придвижва, но ангарът го успокои:

— Когато познаваш зоната, в която искаш да отидеш, е достатъчно да си представиш добре цвета й. А когато отиваш някъде за първи път, можеш просто да преминеш от съседна зона пеша, като крачиш в нищото между двете зони.

— Няма ли опасност да паднеш някъде? — пошегува се Аниор. Искаше да се разведри малко. Но забрави, че ангарите нямаха чувство за хумор и Рамоси съвсем сериозно обясни, че това било невъзможно. Хвана го за ръка и те отлетяха с голяма скорост надалеч.

Когато пристигнаха, се оказаха в една друга централа. Въпреки че Аниор никъде не виждаше златен трон, той веднага разбра, че това е именно централа. Тук работата кипеше с пълна пара. Имаше много ангари, всички заети с някаква дейност. Никой от тях не им обърна внимание. Рамоси гледаше също така безпомощно, като Аниор. Потърсиха Сатара. Изведнъж Рамоси извика: — Видях го! Трябва да минем отсреща. Пробиха си път през залата. Вътре в зоните ангарите винаги се придвижваха пеша. И най-накрая Аниор видя Сатара наведен над някакви странни схеми в пространството под него. Обсъждаше ги с още двама ангари. Въпреки че имаше същото облекло и почти идентично тяло с другите ангари, Аниор го позна веднага. Беше по-висок, имаше по-буйна и дълга коса и излъчваше много светлина. Ангарите се различаваха в личното си развитие един от друг именно по тази светлина. Новаците, като Аниор, бяха още съвсем матови, а колкото повече напредваха, толкова повече светлина излъчваха. И другите двама ангари до Сатара светеха силно, но тяхната светлина беше като на фенерчета до прожектор. Аниор дори присви очи, следвайки някакъв стар земен рефлекс. Рамоси видя тази реакция и се засмя.

— Не се бой, няма да ослепееш. Нашите очи могат да гледат тази светлина спокойно. Много е красив и силен, нали?

Аниор само кимна с глава, неспособен да откъсне очите си от Сатара. Не само светеше много по-ярко, но и бе много по-красив, отколкото си го спомняше от картините на Камъка. Някаква буца застана в гърлото му и докато чакаха на почтително разстояние Сатара да си свърши работата с двамата най-добри архитекти — както Рамоси тихо обясни — Аниор си спомни първата среща с Императора в кулата на Главния град. Спомни си магнетичния поглед на яркозелените му очи и чувството на обреченост, което го обхвана тогава. Страхуваше се отново да срещне този поглед, видян още веднъж преди раздялата в очите на сина им. И въпреки това копнееше за него.

Дали Сатара беше усетил неговото присъствие или нещо друго го накара да вдигне глава, но точно в този момент очите му направо пронизаха Аниор. По лицето му мина едно дълбоко вълнение, той остави архитектите и се доближи до тях. Рамоси грееше от щастие, а Аниор побърза да сведе очи, треперейки целият от краткия миг на докосването на този поглед. Искаше да го погълне пространството и остана благодарен, че Сатара се спря на две крачки от тях. Чувстваше съсредоточения му поглед и знаеше че го беше разпознал.

После чу топлия му глас като през стена от вата:

— Добре дошли при нас. Веова ли ви изпрати?

— Да — отговори Рамоси, — каза да доведа и новия Пристигна едва днес. Кръсти го Аниор.

— Хубаво име, напомня ми за някого — за разлика от повечето ангари, Сатара умееше да се шегува. Но Аниор въобще не можеше да се съвземе. Продължаваше да гледа в краката си, неспособен да вдигне очи към Сатара. Само се разтрепери още повече от неговата близост. Трепетът беше по-скоро приятно вълнуващ, отколкото предизвикан от страх. Но Аниор сега нямаше сила да анализира странните си усещания.

— Огледайте се наоколо. Навсякъде има нужда от помощници — продължаваше Сатара. — Когато си харесате някаква работа, само ми кажете.

Той се обърна и се върна към прекъснатата си дейност. Аниор повдигна плахо глава. Видя леката усмивка на лицето на Сатара и още преди да успее да сведе отново очи, Сатара успя да му хвърли един бърз и пронизващ поглед. Аниор видя и радостта и нежността в него преди отново да успее да го избегне. Борбата в душата му придобиваше застрашаващи размери и той трябваше бързо да се обърне и просто да тръгне нанякъде, за да не се хвърли в обятията на прекрасния ангар.

Другите ангари удивени се обърнаха след него и Рамоси едва го догони.

— Къде хукна изведнъж? И какво ти става? Стана черен като диабо!

Хвана го за ръката и го задърпа нанякъде. Оказаха се сами върху син килим. Наоколо отново всичко беше черно. Тук помещенията нямаха стени.

Аниор седна и обви коленете си с ръце. Чувстваше се ужасно самотен и осиротял. Плачеше по ангарски начин. Рамоси клекна пред него и се опита да го успокои.

— Не знаех, че толкова много се обичате. Още не се бяхте докоснали, а ти вече целия се разпадаше от трептенията в центъра си на съгласуване.

— Има само два начина да се оправиш с това — продължаваше той, — или веднага да се преместите в зоната на любовта и да изживеете заедно това чувство, докато се изтощи енергията на центъра на съгласуване, или с центъра на волята да потискаш центъра на съгласуването. Последното е много трудно, но понякога се налага, за да не пречат силните ни чувства на работата ни. Сатара точно това направи сега, ти също се опита. Но още действаш несъзнателно и не владееш добре това тяло. Затова изкара излишната си енергия в този отвратителен облак.

Аниор постепенно се успокои. Изведнъж в него нарасна някакво друго силно желание. Объркан той попита Рамоси:

— А сега какво става с мен?

— Гладен си — засмя се той, — загубил си много енергия. Хайде да се преместим в зоната на храненето. Ти май още днес ще разбереш всичко за нашия свят.

Този път подът беше розов. Нямаше нито маси, нито столове. Аниор засега не забелязваше мебели в този свят. Седнаха с Рамоси удобно на пода и той направи едва забележимо движение с ръка. Изведнъж пространството край тях се изпълни с някаква розова мъгла и Аниор усети странно гъделичкане по кожата си. Не беше неприятно. Попита Рамоси, какво е това.

— Това е астрално вещество в несвързан вид. То е много фино и прониква през кожата. Дрехите ни не представляват преграда за него. Сега дадох командата за мъгла. Но ако искам мога да променя формата на хранителната смес. Той направи някакво друго движение и мъглата се сви в дълга, тясна спирала. Рамоси отвори уста и края на спиралата опираше в нея. После той я хвана с едната ръка и мъгливото вещество вече минаваше само през пръстите му. Засмя се на учудването на Аниор и му подаде спиралата в ръка.

Усещайки как по тялото му минава нещо, Аниор поддържаше странното образувание. Чувстваше се все по-добре. Попита Рамоси, как да извика сам храната.

— Просто мислиш за нея и правиш някакъв знак. Все едно какъв. Така е с всички предмети, които ти трябват тук. Те също са състоят от астрално вещество. То няма постоянна форма, но когато си представиш нещо, то се формира по някаква готова схема от тази маса.

— Каква е тази готова схема, откъде идва? — попита Аниор учуден.

— Едно време теорите създадоха нашия свят и конструираха основните форми в него. Сега с това се занимават архитектите. Те са специалисти по създаване на сложните неща. Нещо просто всеки сам може да си създаде. Опитай да промениш формата на хранителната смес.

Аниор затвори очи и си представи малки розови топчета. Нещо го удари по носа. Той погледна и видя, че край тях с голяма скорост, като сачми, се движеха топчета и причиняваха болка при удар. Рамоси се смееше и препращаше летящите към него сферички обратно. Аниор ги уплътни мислено още малко, вкара ги в един общ поток и го насочи към Рамоси. Играта му харесваше. Рамоси отвори широко устата и ги погълна всичките. После се преви като от болка и топчетата изхвърчаха от ушите му. Аниор го гледаше зашеметен. Рамоси умираше от смях.

— Докато центърът на храносмилане не я обработи, ти можеш да се отървеш от излишната храна. Стане ли обаче на енергия, трябва да я изразходиш. Изисква се известен опит, за да прецениш правилно колко храна ти трябва. В началото често се прекалява.

— И какво се прави тогава? — недоумяваше Аниор.

— Или се хвърляш в някаква работа, която иска много сили, или си търсиш някого да се любиш с него. Може и да играеш, както ние сега преди малко, но това не изисква много енергия, когато свикнеш. Ти обаче откри друг начин, когото намирам за доста неприятен — ти тъгуваш.

— А какво става ако нищо не правиш?

— Ще се чувстваш отвратително и тогава инстинктът ти за самосъхранение все ще избере някоя от тези възможности. Най-ефикасно е да се любиш. Тогава се изразходва най-много енергия.

— Май сте големи сладострастници — пошегува се Аниор.

— О, не! В сравнение с физическите същества ние сме самото целомъдрие! Всъщност много рядко имаме сили за тези преживявания, тъй като отдаваме всичко от себе си и те ни изчерпват докрай. Обикновено използваме само специалните празници за тях. А те не са много.

— Специалните празници? — Аниор не можеше да повярва. — Нима не решавате сами кога ви се иска да бъдете заедно?

— Никой не ни ограничава. Но празниците са изработени за нашата общност още от теорите и най-добре отговарят на физиологичните ни нужди. Спазването на този режим се отразява добре на нашето развитие.

Аниор осъзна колко много неща имаше да научи за ангарите. Попита Рамоси, дали има начин да ускори придобиването на знания за живота им или трябва да узнае всичко от собствен опит.

— Можеш да посетиш зоната на знанието. Ще ти я покажа. Но това прелято в мозъка ти знание няма никаква стойност, докато не изживееш всичко сам.

След като се нахрани доста внимателно — не искаше да рискува да изпадне в неудобно положение — Аниор се почувства уморен. Денят беше дълъг за него и той попита:

— А имате ли ден н нощ?

— Не така, както на Земята. Но и ние се уморяваме и почиваме. Ако си уморен, прехвърли се в зоната за почивка. Хайде да ти я покажа!

Пристигнаха в напълно черно пространство. Рамоси отново направи знак с ръка и пред очите им се появи нещо като хамак, изплетен от зелени, сини и жълти фини нишки. Не провисваше като хамаците на Земята, а имаше извита форма. Рамоси се настани в него. Странното легло веднага се опъна по неговото тяло и той изглеждаше като молец в паяжина. След като се нагласи удобно, хамакът започна бавно да го люлее.

Аниор почувства силно желание за сън и опита да си представи още един хамак. Появи се веднага. Той легна внимателно в него и се протегна. Хамакът не се движеше.

Тогава се сети сам какво да направи. Пожела си люлеенето и изведнъж се почувства почти щастлив. Оставаше само едно. Пожела да остане сам. Край него се появиха познатите черни стени със звездите на небето и от Рамоси нямаше и следа. Обърна се, затвори очи и заспа.

Бяха изминали много дни, откакто Аниор пристигна при ангарите. През това време той „изгледа“ почти всичко налични записи за живота на ангарите. Цялото пространство беше разделено на зони. Всяка служеше за някаква цел. Те винаги се състояха от някакъв под в различни цветове, и черни стени, обсипани със звезди, които създаваха илюзия за безкрайност. Всеки ангар можеше да си изгради в рамките на зоната лично пространство, ако желаеше това.

Големината нямаше значение, стените на тези пространства като че ли бяха разтегливи. Но ангарите прекарваха времето си обикновено в малки групи от по трима до десет-дванадесет приятели. Работеха, хранеха се, забавляваха се и почиваха заедно. Тези групи понякога променяха състава си — обикновено заради естеството на работата им.

Всички се квалифицираха за определена работа, но бяха задължени да сменят квалификацията си от време на време. Ангарите не умираха и не се раждаха. Те винаги запазваха външния си вид и само различията в степента на излъчваната светлина определяше личното им ниво в това общество. Приличаха много един на друг, но по гласа, поведението и цялостното им излъчване, Аниор бързо се научи да ги различава.

Сред тях имаше много малко пристигнали от физически светове, подобно на Аниор. Те проявяваха по-различен характер и често оставаха самотници или се събираха на малки групи. Повечето от тях идваха от Земята и оставаха, при Веова.

Рамоси се беше събрал с няколко свои приятели. Още помагаше на Аниор, когато имаше нужда от него. Беше си харесал някаква работа и се подготвяше за нея. Нещо свързано с изграждането на религия на Сатариус.

Аниор остана изумен от разнообразието на дейностите, извършвани от ангарите. Не само се грижеха за Земята и Сатариус, но помагаха и на други общности от астрални същества и продължаваха да усъвършенстват умението си да боравят с този вид материя. Вече знаеше с какво най-много би искал да се занимава тук. Искаше да стане архитект. Но добре осъзнаваше, че за това трябваше да има голяма лична сила, а засега той не разполагаше с почти никаква. Архитекти ставаха само най-развитите ангари, натрупали сила чрез дълга и всеотдайна работа.

Въпреки това, той тайно започна изучаването на основните знания за тази дейност и се упражняваше упорито във формиране на астрални предмети. Изучаваше схемите — или матриците, както ги наричаха архитектите — на готовите форми и опитваше да ги промени и усъвършенства. Имаше нужда от учител, но не смееше да каже на никого с какво се занимава.

През това време обикаляше най-важните зони, като внимателно отбягваше централата. Не беше в състояние да се срещне отново със Сатара, въпреки че копнееше за него. При предишните си срещи те бяха равностойни партньори, а сега за това не можеше да стане и дума. Все по-силно усещаше огромната разлика в нивото на личното им развитие и абсурдността на претенцията, че може да му бъде приятел. С всеки изминат ден начинът му на мислене се приближаваше до този на ангарите, което определяше и отношението му към Сатара. Може би съвсем щеше да се претопи в това общество, ако не се беше случило нещо.

Сатарианите се намираха на прага на поредната голяма война. Бяха измислили барута и още отсега можеше да се предвиди размера на щетите от нея. Сатара реши да се намеси. Възложи на няколко ангари да влизат в сънищата на властниците в неговия образ и да ги заплашват. Но това не се оказа достатъчно. Трябваха по-ефектни заплахи, за да накарат сатарианите да се откажат от това безумие.

Архитектите разработиха набързо матрица за голяма буря, която трябваше да унищожи част от снаряжението на воюващите страни. Но нещо бяха объркали в бързината. Разрази се ужасен ураган и помете всичко по пътя си. Щетите бяха доста по-големи, отколкото би причинила войната. Спешно трябваше да се разработи план за възстановяване.

Десетина архитекти се бяха събрали в зоната за проектиране, без да се ограждат със стени. Аниор наблюдаваше с интерес работата им. Започнаха да спорят и той чу всяка тяхна дума. Не можеха да се споразумеят какъв вид помощ да изпратят на изстрадалото население.

Колкото повече ги слушаше, толкова повече Аниор се дразнеше. Спомни си тежкия живот на Сатариус и собствената си борба за оцеляване.

Помощта, която архитектите предлагаха, му се видя пълна глупост. Когато обсъждаха, дали да пратят някакви храни във вид на случайно открити складове, той не издържа. Забрави, че е при ангарите и че няма право да се меси в работата на специалистите, отправи се към тях и каза:

— След като сте направили една грешка, не е нужно да правите още една. Така никога няма да излезете от този порочен кръг.

Присъстващите го гледаха изумени. Но Аниор не им обърна внимание и продължи:

— За сатарианите този ураган беше божие наказание. Всяко от предлаганите от вас чудеса би изглеждало, като че ли Бог съжалява за стореното и иска да се извини. Така подронвате авторитета на Сатара.

— Не можем да оставим толкова сатариани да загинат заради наша грешка — обади се възмутен един от архитектите. Бяха дотам объркани от нечуваното нахалство на новака, че дори не протестираха срещу неговата намеса.

— Единственото, което можете да сторите — продължи Аниор — е да осигурите малко повече топлина и дъжд, за да се възстанови по-бързо растителният свят. За останалото ще се погрижат самите сатариани.

Изумлението на архитектите премина във възмущение. Най-светлият от тях стана и изгледа Аниор с презрение.

— Как смееш да се намесваш в нашите работи! — От гняв тъмен облак обвиваше главата му. — Дори един новак трябва да знае, че е недопустимо да дава акъл на много по-напреднали от него, при това в една област, от която нищо не разбира.

Ангарът пред него направо се тресеше от яд. В Аниор се събуждаше старата непокорност, той гледаше архитекта право в очите и отговори съвсем спокойно:

— Вярно, аз съм новак. Но съм убеден в правотата си. Живял съм на Сатариус, познавам хората и природата на тази планета. Убеден съм, че те ще се справят по-добре с последиците от урагана, отколкото вие.

Обърна им гръб и се премести в зоната за размисъл.

Усети в себе си отдавна неусещана сила и се засмя. Как успяха ангарите да го заплетат така силно в мрежите си? Нима в него не живееше дух на Делен? Защо остави спокойния им уреден живот, напредващ с малки крачки, да приспи вярата му в собствените си възможности?

Изведнъж осъзна, че точно това беше клопката, в която не трябваше да попада тук. И в същото време разбра, каква велика борба беше спечелил Сатара, когато навремето се е откъснал от техния начин на живот. Аниор целият се изпълни с уважение и любов към него и желанието да го види отново, стана непреодолимо. Прелетя устремно към централата.

Беше вече време за почивка и в централата бяха останали малко ангари. Аниор се оглеждаше за Сатара, когато чу дълбокия му глас зад себе си.

— Мен ли търсиш?

Обърна се стреснат и го погледна право в лицето. Сатара се усмихна.

— Виждам, че най-накрая си преодолял шока от новото си превъплъщение и си пак същият, като преди. — Огледа го, театрално накланяйки глава настрани. — Дори успя да се сдобиеш с малко светлина.

Аниор учуден погледна ръцете си. Вече не бяха така матови, а лека светлина се процеждаше през тях. Трябва да е станало съвсем скоро и той се зарадва. Погледна отново Сатара и каза закачливо:

— Ако напредвам така, сигурно след един милион години ще те стигна.

Сатара се засмя.

— Зависи какви години. Ако имаш пред вид земните, това време няма да ти стигне. Но може би ще намериш достатъчно бедни ангари за ядосване — добави той — и ще напредваш по-бързо.

За Аниор беше непонятно как Сатара успя да разбере толкова скоро за препирнята му с архитектите.

— Нима успяха вече да ти се оплачат?

— Знам какъв диабо се спотайва в теб и не те изпускам от погледа си — продължи той да се смее.

Аниор за първи път се чувстваше добре, откакто пристигна на това ниво. Бяха му липсвали предизвикателствата и леките закачки. Чувстваше се върнат към времето, когато Сатара в образа на Императора го разпита за въстаниците.

— Каза ли им поне, че си съгласен с мен? — Този въпрос вече беше направо нахален. Аниор просто се увлече. Затова сериозният отговор на Сатара го приземи доста грубо.

— Нещата не са така прости.

Аниор го погледна притеснен. Сатара беше образувал стени покрай тях и нещо за сядане. Отправи погледа си през стената в далечината и тихо обясни:

— По принцип си прав. Но те допуснаха сериозна грешка и са длъжни да я поправят. Иначе вината за погубените сатариани ще им тежи и те няма да могат да напредват. Трябва сами да намерят решение на проблемите си и ние нямаме право да им отнемаме тази грижа. Но ти правилно ги предупреди да не допускат нова грешка.

Той обърна лицето си към Аниор и го погледна. Тъжният му поглед така напомни на прощалния поглед на Орак преди да влезе в училището на Големите майстори, че Аниор забрави съдържанието на досегашния им разговор и тихо попита със свито сърце: — Какво стана със сина ни, Сатара? Очите му станаха още по-тъмнозелени и в тях се отрази голяма мъка. Изведнъж в тях се появиха картини и Аниор видя живота на Орак така, както видя собствения си живот, преди да умре на Земята. Видя трудните дни на обучението, лекомисления му живот в двореца, опита му за самоубийство, тежкия живот на скитащ лечител и предателската смърт.

Аниор целият се обви в тъмен облак от мъка. Обвиняваше се, че беше оставил това момче съвсем само на Сатариус. Искаше му се да не се бе подчинил на желанието на Сатара. Чувствата на любов към сина си и към баща му се омесиха с обвинението към Сатара, който остави и двамата да загинат по най-жесток начин. Аниор знаеше, че Сатара обединяваше в себе си личностите на тези обичани от него сатариани, но той освен тях обединяваше в себе си и всички други Императори, управлявали сатарианите през вековете.

Аниор беше в началото на своето развитие като Делен, имаше зад себе си само един физически живот, а Сатара беше живял безброй пъти във физическия свят и безкрайно дълго като ангар на това ниво. Той беше създал една нова физическа система и сега я управляваше. Осъзнаването на тази огромна разлика между тях, отнасяща се до опита и мъдростта, направо смазваше Аниор. Нямаше никакво право да обвинява Сатара в каквото и да е и не се чувстваше достоен за любовта му.

Сатара го гледаше нежно и закачи леко буклите на косата му. Разчиташе обърканите чувства и мисли на Аниор и изпита безгранична любов към този новоизлюпен ангар. Знаеше, че само щеше да го изплаши ако дадеше свобода на чувствата си. Пред очите му се появиха картини от бъдещето и той видя трудната борба, която предстоеше на този Делен. Стана и каза меко:

— Вече е късно. Трябва да си почиваш. — Премахна преградите на личната им зона с една мисъл. Отново бяха в централата. Хвърляйки последен поглед към Аниор той му пожела: — Приятна почивка! — и се запъти към чакащите го в дъното на централата архитекти.

На следващия ден Аниор се мъчеше да изгради една проста матрица за обикновена гъба. Не всичко в предварителните изчисления му стана ясно. Записите за този вид проектиране му се видяха объркани и сложни. Точно си мислеше колко хубаво би било ако можеше да попита някого, когато някой помоли да се види с него. Аниор даде разрешение, като помисли, че това трябва да е Рамоси. Но в ограденото от него пространство се появи един съвсем му неизвестен ангар, който го разгледа с изучаващ поглед и се представи:

— Казвам се Темеда. Сатара ме изпрати при теб, за да те уча на изкуството на архитектите. — Отново го разгледа обстойно и продължи. — Но може би сбърках. Ти ли си Аниор?

— Не си сбъркал — отговори Аниор, — аз съм.

— Тогава нищо не разбирам — продължи Темеда, — това изкуство не е за новаци. Трябва да притежаваш доста повече сила, за да го упражняваш.

Учителят по архитектура излъчваше силна светлина и Аниор разбираше недоумението му. Радваше се на този жест от страна на Сатара, но и се притесняваше за собствените си възможности. Темеда видя незавършената матрица в ръката му.

— Ти ли направи това? — попита той учуден. — Мога ли да я видя?

— Заповядай. Не успях да разбера как да задам параметъра за размножаването.

Аниор се надяваше да получи отговор поне на този свой въпрос, преди Темеда да се откаже да учи такъв ненапреднал ангар.

Темеда прегледа внимателно изчисленията му и матрицата. После погледна Аниор с широко отворени очи.

— Сам ли я направи?

— Да — отговори Аниор притеснен, — прегледах записите за архитектурата на простите организми и опитах две-три неща. Но не успях да разбера всичко.

— Размножаването не е описано там. За тях има специални записи. — Темеда отново погледна матрицата. — Но всичко друго й е наред.

Отново го огледа от глава до пети. Аниор се чувстваше страшно неудобно.

— Учител съм от доста време, но за първи път виждам ангар с толкова малко светлина да се справи с такава задача. Трябва да имаш природен талант.

— Това означава ли, че ще ме учиш на архитектура? — попита Аниор с плаха надежда.

— Разбира се — отговори Темеда учуден, — нали затова ме изпрати Сатара.

Изведнъж Аниор осъзна, че и да беше най-нескопосаният ученик, Темеда пак щеше да го учи. Тази протекция от страна на Сатара не му се нравеше. Затова попита:

— А ако Сатара не те бе помолил, щеше ли да ме вземаш за свой ученик?

Темеда се засмя.

— Нямаше да ми мине през ума.

Аниор преглътна нанесения удар по самолюбието му.

— Тогава ти благодаря. Не искам някой да си губи времето с мен заради чувството си за дълг. Нямам нужда от такъв учител.

Той просто се пренесе в любимата си зона за размисъл и остави Темеда сам в зоната за архитектура. Не знаеше дали реакцията му беше правилна и дали щеше да бъде разбрана от учителя. Може би щяха да я изтълкуват като най-черна неблагодарност.

Отново някой искаше да го види. Но Аниор нямаше настроение да среща когото и да било и не отговори.

Вечерта Аниор се разходи из зоната за почивка. С помощта на въображението си напълни огромно пространство с вековни дървета и меки мъхове. След няколко часа занимания със записите за размножаване откри грешката си. Но матрицата остана при учителя и у Аниор отново се обади гузната съвест. Не трябваше да отрязва така Темеда, той нямаше никаква вина за глупавата ситуация.

Изведнъж чу звънтящия тон от навлизането на друг ангар в личната му зона. Знаеше със сигурност, че я беше затворил за други и никой не бе искал разрешение за влизане. По-скоро учуден, отколкото ядосан, той се огледа за нарушителя на спокойствието му. Когато видя Сатара, облегнат на един огромен дъб, сърдечният му център се сви от вълнение и лоши предчувствия. Отиде при него с наведена глава. Знаеше, че Сатара щеше да му се скара.

Но той нищо не каза. Повдигна главата му и го накара да го погледне. Очите му излъчваха суров упрек и Аниор искаше да се стопи от срам. После погледът му стана по-мек и той каза с топлия си глас:

— Мислех, че ще се зарадваш на учителя.

Аниор преглътна. Чувстваше се ужасно. Самото присъствие на Сатара го караше да събере цялата си воля, за да не се предаде на мощното си привличане към него. А освен това трябваше и да се оправдае някак.

— Извинявай, не исках да обиждам нито теб, нито учителя — отговори Аниор, запъвайки се. — Но искам да ме учи заради собствените ми възможности, а не поради това, че ти си му заповядал.

— Ангарите знаят, че моите решения никога не са лекомислени — продължи Сатара след кратко мълчание. — Те им се подчиняват не от раболепие, а с ясното съзнание, че така допринасят най-много за благоденствието на общността.

Той пак помълча и Аниор се почувства най-безотговорния член на това общество.

— Темеда остана зарадван от таланта ти, но той никога нямаше да хаби скъпоценното си време да учи един новак на изкуството на боговете.

Аниор дотам беше засрамен, че просто имаше нужда да се защити. Затова попита с една незнайно откъде появила се агресивност:

— А как така Шефът на това царство хаби скъпоценното си време, за да учи един новак на добро поведение?

Веднага съжали за думите си. Беше наранил Сатара, а това беше последното, което той заслужаваше. Сатара го пусна и с поглед към далечните дървета само промълви: — Започвам да те разбирам, Веова. След това изчезна. Аниор остана като зашеметен. Прегърна дървото, на което се беше облегнал Сатара допреди малко и закопня неистово по него.

На сутринта учителят отново се появи. Аниор се извини за вчерашното си поведение и доизгради матрицата за гъбата пред очите му. Темеда го накара да я изпробва. Всичко беше наред. След това той поразпита Аниор, за да разбере какво беше усвоил досега. Аниор се поинтересува обучението индивидуално ли е или се провежда по обща програма за всички ученици. Оказа се първото, което много го зарадва. Още от Земята мразеше учебните програми по твърда схема.

Останаха заедно половин ден. През това време Аниор трябваше доста да се концентрира, за да разбере всичко. После се почувства изцеден, но щастлив. Най-накрая си беше намерил някаква сериозна работа.

Рамоси се обади и се похвали със собствения си напредък. Новата работа явно му доставеше удоволствие. Покани го да посети групата им и Аниор нямаше как да му откаже.

Бяха седем ангара и всичките много се разбираха. Имаха свободно време и се забавляваха като си разказваха някакви страшни истории. С помощта на въображението си оформяха странни чудовища от астрална материя. Беше нещо като тренировка за задачата им да разработят религия за сатарианите.

Аниор веднага различаваше кои от тези форми са по предварително изградени матрици и кои са само краткотрайни фантазии. Той успешно се включи в играта. Оформи във въображението си такова огромно чудовище с девет глави и три крака, с изкривени нокти и цялото покрито с гадни пипалца, че другите изплашени се притиснаха един към друг. Аниор накара чудовището да избълва огън и да изреве страховито. После избухна в смях и изображението се разпадна. Другите го погледнаха с широко разтворени очи и се умълчаха. Рамоси се съвзе пръв и каза изумен:

— Ти си сбъркал общността. Трябваше да попаднеш при диабата с това чудовище. Те са истински майстори в измислянето на такива твари.

— Просто се постарах да изглежда истинско — оправда се Аниор. Но виждаше колко бавно ангарите се освобождаваха от видяното и за да преодолеят по-бързо смущението си, Аниор ги попита:

— Не знам нищо за диабата. Какво представляват? Другите се спогледаха удивени и после започнаха да се състезават кой ще разправи по-страховита история за тях. Наричали ги „хулиганите на небето“, били астрални същества като тях, но не чак толкова развити. Изглеждали черни с крила и опашки и Аниор скоро разбра, че те били просто това, което хората наричали дяволи. Задачата им била да плашат непослушните — тези, които не се поддават на влиянието на ангарите. Изпълняваха тази функция в различни системи, не само на Земята и на Сатариус.

Разбра още, че живеели много разпуснат живот, но били много изобретателни. Управлявал ги един теор на име Ханура, който ги държал много изкъсо и редовно ги биел.

Всичко това звучеше на Аниор по-скоро като измислица.

— А виждали ли сте някога истински диабо? — попита той невярващ.

— Не и дано никога не се наложи, — втресе се един от тях. Аниор остана с чувството, че и на това ниво имаше предразсъдъци.

— Хайде да говорим за нещо по-хубаво — предложи Рамоси. Той се обърна към Аниор и със светнали очи каза:

— След няколко дни е един от нашите празници. За теб той ще бъде първият.

— А имаш ли приятел, с когото да го прекараш заедно? — попита един от компанията.

Аниор се притесни. Спомни си добре, какво му беше разказал Рамоси за тези празници. Трябваше задължително да разбере още нещо за тях, но нямаше намерение да разпитва присъстващите. Щеше да потърси съответните записи в зоната на знанието.

Рамоси се засмя и с тайнствен израз на лицето тихо подшушна:

— Има си и то какъв!

Аниор му хвърли изпепеляващ поглед. Но Рамоси продължи да се смее и тържествено обеща да не казва на никого кой е той.

На следващия ден, веднага след уроците по архитектура, Аниор се захвана със записите за тези празници. Освен няколко дежурни, никой не работеше на празника. Великия Създател — Шефът — се обръщаше с кратка тържествена реч към всички и им благодареше за работата.

Аниор веднага се сети за приемите при Императора на Сатариус. Сатара беше пренесъл тази система на планетата си.

След това се събираха на групи и се наслаждаваха на произведения на изкуство, разработени от ангари с художествени наклонности. После слушаха някаква много хубава музика и след това просто се разпръсваха по двама-трима, а понякога и по повече, за да се усамотят в зоната на любовта. Чак след това те се събираха на нещо като голям пир, за да възстановят енергията си.

Всичко това изглеждаше доста безобидно и Аниор се притесняваше единствено от това, какво да прави ако Сатара пожелаеше да прекара празника с него. Мисълта за такава възможност хем го вълнуваше, хем го плашеше. Но едно знаеше със сигурност. С никой друг той нямаше да влезе в зоната на любовта.

Произведенията на изкуството бяха великолепни. Аниор се наслаждаваше на прекрасните форми, безкрайните нюанси от цветове и звукове, грациозното им движение. Нямаха нищо общо с картините или статуите на Земята.

Астралната материя предлагаше по-големи възможности на творците и те бяха стигнали едно невиждано съвършенство в умението си да боравят с нея. Не беше посещавал досега зоните на изкуствата и реши в най-скоро време да запълни този пропуск.

Намираше се заедно с хиляди ангари в специалната огромна зона за празници. За разлика от другите зони, където всеки ангар сам трябваше да се погрижи за интериора, тук всичко беше изградено предварително. Аниор седна леко уморен на някаква бабуна, която се оформи по тялото му в удобно кресло и си пожела малко от хранителната смес. Храна можеше да се поръча навсякъде, не само в зоната на храненето.

Погълна розовата мъгла през гърдите си и се заслуша в първите тонове на странната музика, която изпълни изведнъж зоната. Беше много нежна, като че ли много ръце наведнъж свиреха на хилядострунна арфа и му напомняше музиката, която бе чул по време на приема в кулата на Императора.

Аниор затвори очи и се отдаде на приливите и отливите на тази омайна песен. Чувстваше как цялото му тяло се отпускаше и изведнъж видя във въображението си Боар в човекоподобния си вид да му се усмихва. Той се носеше заедно с тази музика и Аниор се изпълваше със спокойствие и блаженство. После Боар му махна с ръка за довиждане и се разтвори сред хаос от светлинни нишки. Изчезването му за първи път остави не тъга, а радост в душата на Аниор.

Светлините се сгъстяваха в две яркозелени очи, които го гледаха с нежност и любов. Това бяха очите на Императора и Аниор изведнъж видя раненото му мускулесто тяло, тъмното му лице и буйната му черна коса. Отново се намираше в прегръдката му и чу нежните му думи: — „Обичам те, Ани, и те желая.“

През цялото му тяло премина силен трепет и той отвори очи. Посрещна същия този поглед пълен с копнеж от едно светло лице, оградено със златни букли. Имаше чувството, че продължава да сънува и се наслаждаваше на прекрасното усещане в тялото си. Лицето се усмихна и чак тогава Аниор осъзна, че Сатара седи пред него и го гледа. Ако имаше физическо тяло, щеше да се изчерви. Толкова неудобно му стана. Сведе поглед и чу топлия глас на Сатара:

— Спомняш ли си последните думи, които си казахме на Сатариус?

Аниор добре си ги спомняше и ги чуваше като че ли отново.

— Бих ги повторил сега — продължи Сатара с такава нежност в гласа, че Аниор едва успя да потисне силното си желание да го прегърне. Тихо отговори: — Аз също.

Сатара го взе за ръка и го пренесе някъде. Аниор не се интересуваше къде се бяха преместили. Щеше да придружи Сатара навсякъде. Повдигна глава и го погледна. Очите му го гледаха с такава топлина и любов, че Аниор не беше в състояние да се съпротивлява повече и направо се хвърли в ръцете му. Изстена: — Обичам те, Сатара — и потъна в неговата прегръдка. Сатара го притисна силно към себе си и нежно отговори: — Обичам те, Аниор. Толкова много чаках да те прегърна отново.

Те се притиснаха един в друг и Аниор се отдаде на удоволствието от все по-нарастващите трептения в центъра за съгласуване. Тези трептения се разнесоха по цялото му тяло и той потъна в блаженство. Изведнъж едно неописуемо чувство го разтърси из основи. Аниор изстена от възторг.

Целият се превърна в чувство, астралното му тяло се разпадаше на части, душата му полетя надалеч и срещна душата на Сатара. Те се сляха в едно и заедно отново изпитваха неописуемото щастие да се допрат до Неназоваемото и Неразбираемото. Останаха там цяла вечност, докато се сляха с Него. И тогава нещо ги задърпа обратно и те се оказаха все още прегърнати, но напълно изтощени, обгърнати от светлинни нишки. Спояваха отделните си части отново в едно и нямаха нито сила, нито нужда да говорят за незабравимото преживяване.

Лежаха така един до друг, опитвайки се да задържат прекрасния спомен. И въпреки че отново бяха две същества, те знаеха всяка мисъл и всяко чувство на другия. В тях се беше появило нещо ново — те вече не бяха същите.

Не знаеше колко време бяха лежали така прегърнати, когато един друг зов в тялото на Аниор започна да става все по-настойчив. Трябваше му време, докато осъзнае, че беше ужасно гладен. Още не беше успял да оформи тази мисъл в поръчка на храна, когато един розов облак ги обгърна и двамата. Погледна за миг Сатара и бързо сви очи от заслепяващата го светлина.

Жадно поемаше хранителната смес през всичките си пори. Бавно възстановяваше силите си, но продължаваше да се чувства изцеден. Спомни си думите на Рамоси и чак сега ги разбра.

Сатара леко го погали и Аниор вдигна очите си към него. Видя учудения поглед на Сатара и тихо попита:

— Какво има?

— Много си се променил. — Той помълча, изучавайки го с очите си. — Като че ли са минали хиляди години.

Аниор нищо не разбра. Изправи се бавно до него, чувствайки се все още отмалял, и каза:

— Не знам как съм се променил, но ти си станал още по-красив, ако това въобще е възможно.

Направи леко движение с ръка и пред тях се появиха огледалните им образи. И двамата се взираха в тях. Сатара направо скочи на крака от изумление.

Разбираше по-добре от Аниор, какво се беше случило. Беше зареден до краен предел с ментална енергия. Слабостта, която винаги се появяваше след като се любеха ангари, идваше от изтощаване на астралната им енергия. Но за първи път той виждаше, че чрез любов може да се придобие ментална енергия — или светлина, както тук я наричаха.

И тогава си спомни за чувството, което имаше след като се люби за първи път с Ани в затвора на Сатариус. Тогава беше във физическо тяло и не можеше да види, какво се бе случило. Но вече разбираше откъде бе дошъл този огромен напредък в личното му развитие, след като се върна при Веова. Напредък, който му позволяваше да стане теор, когато пожелае.

Но не само той се беше заредил с тази енергия. Аниор светеше със силата на един добър архитект, усъвършенствал се половин вселенски цикъл. Разликата при него беше много по-забележима, отколкото при Сатара.

— Как стана това? — попита Аниор изплашен.

— Не зная. То е нещо свързано с нас. Никога не съм чувал за подобно нещо досега — отговори Сатара смутен. Прегърна Аниор и го притисна към себе си.

Но това вече не предизвика в тях никакво трептение и Аниор изведнъж осъзна, че сигурно трябваше да измине доста време, докато отново можеха да повторят днешното преживяване. Системата на празниците, която му се видя в началото много глупава, се изпълни със смисъл и мъдрост.

— Ела — каза Сатара, — трябва да участвам в последната част на празника. Ще се радвам да ме придружиш.

После отново го погледна и се засмя.

— Ще предизвикаме страхотен скандал!

Скандалът наистина беше голям. Не само че повечето ангари чак сега разбраха в какви отношения се намираха те. Най-много ги удиви рязката промяна в личната сила на Аниор. Сатара трябваше да им обясни, че и той не знае как стана тази работа. Но им каза нещо, което те не знаеха и което ги примири горе-долу със странния факт. Каза им, че Аниор не е обикновен човешки дух, стигнал в развитието си до нивото на ангарите, а че е Делен — част от много развито същество, обитаващо горните нива, което се е разделило, за да живее в две проявления от ниските нива.

Досега само силноразвитите ангари знаеха за Делените и Сатара се притесняваше дали няма да си навлече лоши последствия с оповестяването на тази информация. Но нямаше как да остави подчинените си в недоумение. Чувството за несправедливост щеше да разруши цялото това дружно общество.

Аниор го попита по-късно дали наистина смята това за причина за бързия му напредък. Сатара само повдигна рамене. Каза, че било много вероятно явлението да има нещо общо с това, но че не разбира истинските връзки. Може би, ако стане теор ще узнае повече.

Последните му думи отвориха голяма рана в душата на Аниор. Изведнъж той осъзна, че нямаше да може още дълго да се радва на присъствието на Сатара. Той беше стигнал нивото на творите и беше само въпрос на време, докато вземеше решение да премине на горното ниво. Тогава те щяха да бъдат разделени така, както беше разделен с Боар.

Сатара видя черния облак край тялото му и го прегърна. Уверяваше го нежно, че винаги ще го обича, независимо къде се намира. Но Аниор за разлика от Сатара знаеше, че това не беше възможно. Един ден Сатара щеше да умре завинаги, обединявайки се с Веова. И нещо му подсказваше, че този ден не беше далеч.

Аниор се разхождаше в любимата си гора. Той успя да фиксира тази илюзия в една матрица и вече нямаше нужда всеки път да си представя всяко дърво и всеки храст, за да се появят в това пространство. Когато изпълваха малки пространства, ангарите можеха да запазват за известно време въображаемото обзавеждане, като го отпечатваха върху стените на помещението. Но всяка промяна на размера на пространството нарушаваше този запис.

Гората беше огромна и Аниор се потруди доста в свободното си време, докато изгради матрицата. Сега се зае да превърне мъртвите образи в истински живи дървета. Въпреки че откакто силата му се увеличи, той се справяше доста по-лесно с проектирането и изчисленията, тази задача не беше лека. Освен това пазеше тези си занимания в тайна от учителя, който щеше да му се скара, че не почива достатъчно. Но Аниор не се чувстваше привлечен от веселите компании на ангарите, а Сатара имаше твърде малко време за него. Понякога обменяха по две-три приказки, преди да го повикат отново за някаква спешна работа.

Имаше намерение да изгради една затворена система, която можеше да се възстанови сама. Засега познанията му още не бяха достатъчни за тази сложна работа.

Изведнъж пред него се появи ярка светеща топка. Нахлуващата вълна от радост направо подкоси краката му. Седнал на тревата, Аниор наблюдаваше с трепетно очакване как тази шарена топка се разрасна в облак, а облакът се кондензира в човешка форма.

— Здравей, Аниор. Радвам се да те видя.

Боар изглеждаше точно така, както го беше сънувал на Сатариус, само че в очите му този път вместо облаците на тъгата играеха искрите на радостта. Приличаше повече на момче, отколкото на мъж. Имаше кестенява коса до раменете, сиви очи и леко загоряла кожа с червеникаво-кафяв тен. Тялото му беше нежно и източено, почти слабо, но много подвижно. Намираше се в нещо като прозрачна сфера със светлосинкав оттенък.

Аниор грееше от щастие. Когато беше до Боар, той вече нямаше нужда от нищо друго на света. И само усилието, което трябваше да полага, за да не се слее с второто си Аз, го връщаше към реалността.

— Станал си красив ангар — продължи Боар и го огледа.

Аниор излезе бавно от еуфоричното си състояние и попита развълнуван:

— Едва ли си дошъл, само за да ми кажеш това.

Този път той реагира доста по-разумно на появяването на Боар, отколкото когато беше човек. Боар се засмя.

— А освен това стана и мнителен! Наистина трябва да ви похваля. Постигнахте огромен напредък.

Говореше за него и Сатара. Аниор се притесни за момент. Би ли ревнувал Боар заради любовта му към Сатара? Отново чу звънкия му смях. Беше забравил, че Боар знаеше всичките му мисли и чувства, независимо къде се намираше.

— Умирам от ревност, но какво да правя, когато не щеш мен да ме прегръщаш.

Шегуваше се. Любовта им никога не би могла да бъде помрачена от отношенията им към други същества. Принудени да спазват известно разстояние един от друг, те винаги оставаха две части от едно цяло и това никога нямаше да се промени.

— Радвам се на изключителния ти късмет да намериш в Сатара такъв приятел — продължи Боар вече сериозно. Аниор се досети, че Боар беше дошъл за да говори с него точно за тези взаимоотношения. С нетърпение очакваше да разбере повече по този въпрос.

— Когато ние се разделяме — обясни Боар, — това деление не е произволно. Винаги се спазва една и съща пропорция — 3 към 7. Това не са количествени или качествени параметри и не са свързани със силата на духа на отделните части. Отнасят се до друго свойство, което нямам намерение сега да обясня. Така всеки от Делените или е „тройка“, или е „седмица“. Ти си „седем“, аз съм „три“. Общо сме „едно“19 — или иначе казано — цялото.

Той спря за малко и огледа гората. Усмихна се и каза между другото:

— Много амбициозен проект за един новак като теб. После продължи да обяснява:

— Когато се срещат двама Делени от различни Двойки, техните взаимоотношения зависят от тяхното число. Ако са „три“ и „седем“, те се-разбират много добре. Ако са две „тройки“, разбирателството е по-трудно, но общото им число „шест“ е числото на хармонията и те могат да общуват съвсем нормално. А две „седмици“ винаги ще се дразнят един от друг. Това е така, защото дават заедно „пет“, а петицата предразполага към спор.

Аниор го слушаше внимателно. За първи път чуваше за такава зависимост.

— Значи Сатара е „три“, а Веова е „седем“ — заключи той. — И това е причината да се разбирам толкова добре със Сатара и да се дразня толкова от Веова. Не съм и предполагал такава зависимост!

— Аз имам един приятел сред теорите — продължи Боар, — казва се Кадор. Той е Делен от доста време насам и в началото ми помагаше да се оправя с чувствата си към теб.

Аниор го погледна учуден. Досега Боар нищо не беще разказал за себе си и за живота си като теор. Не знаеше, че и той има приятел.

— „Седмица“ ли е? — попита Аниор.

— Да, но нашите отношения не са такива както между Сатара и теб — отговори Боар усмихнат. Беше почувствал раздразнението на Аниор, когато разбра, че има приятел. Ако някога се срещне с Кадор, сигурно ще хвърчат искри между тях. Бяха две „седмици“.

— Какво искаш да кажеш с това? — полюбопитствг Аниор.

— Ние не се любим.

На Аниор му стана неудобно. Нямаше намерение да га разпитва за това. Боар имаше право на същото щастие, като неговото със Сатара. Освен това не знаеше, че и теорите, които имаха само ментално тяло, имаха такива отношения.

— Любовта е общ закон на универсума. Всичките духове се произлезли от един източник и са привлечеш един към друг. Омразата е необходимост, за да може всеки отделен дух да развива индивидуалността си, преди отново да се слее с другите — обясни Боар.

Той замълча, а Аниор се бореше с желанието си да го докосне. Обхвана го дълбока тъга. Искаше му се големият цикъл да беше изтекъл и да беше заедно с Боар до Онова, до което бяха стигнали със Сатара.

Радостните искри бяха изчезнали от очите на теора. Със замислен израз, който никак не отиваше на това почтш детско лице, Боар го погледна и каза:

— Вие със Сатара постигате нещо, което не е достъпно за никой от нас. Доближавате се до самия Източник и черпите енергия направо оттам. Това е съвсем ново явление в универсума. Това е нов път за еволюция, много бърз и ефикасен. И ще ви създава врагове. От уплаха и завист те няма да позволят да използвате тази възможност до край.

— Кои са тези, които ще ни попречат? — попита учуден и леко изплашен Аниор.

— Духовни същности от много високо ниво, несвързани с тази Вселена. Те не биха рискували да оставят някой да напредва така бързо и лесно.

Аниор изтръпна От това предупреждение и потъна в тъга.

Боар стана и се доближи до близкия бук. Докосна го с ръка и дървото просто оживя. Листата му пожълтяха, едно се откъсна и, летейки зигзагообразно, кацна в ръката му. Той го подаде на Аниор с думите:

— Всичко е преходно, умира и се ражда отново.

Изпрати му вълна от нежност и Аниор просто се разтопи в нея. Тъгата се разсейваше и силата, която Боар му предаваше, се разливаше по цялото му тяло. Погледна го благодарен. Беше дошъл да ги предупреди, че нямаха вече много време.

Боар стана и го погледна с тъга. Тихо каза:

— Предай много поздрави на Сатара от мен. Трябва да тръгвам. — И после добави нежно и със силен копнеж: — Обичам те, Аниор.

Разпадна се на облак, сви се на топка и рязко колабира в една точка. Беше се върнал на своето ниво.

Аниор седеше с листото между пръстите, загледан в мястото, където допреди малко се намираше Боар. Отново потъна в дълбока тъга.

Чу кристален звън и излезе от вцепенението си. Стана и потърси Сатара. Само той можеше да влиза така в заключената му зона20. Видя го загледан в пожълтелия бук.

— Второто ти Аз разполага с голяма сила, — с възхищение каза Сатара.

— Откъде разбра толкова бързо за посещението му? — попита Аниор удивен.

Сатара се засмя.

— Нима забрави какви сигнални системи имах на Сатариус? Винаги съм искал да зная кога неканени гости посещават царството ми.

Прегърна Аниор и прошепна нежно:

— Все ме е страх, когато се срещаш с второто си Аз, че мога да те загубя завинаги.

Аниор се притисна силно към него и остави нежността му да проникне в него. Радваше се на щастието да бъде обичан от две такива силни създания, каквито бяха Боар и Сатара. Постояха така прегърнати една малка вечност и после Сатара взе главата му в ръцете си, погледна го право в очите и тихо помоли:

— Ще ми покажеш ли за какво си говорихте?

Аниор сам не знаеше как разбра какво искаше Сатара. Но изведнъж проумя, че трябваше просто да си спомни целия разговор с Боар и Сатара щеше да види всичко в очите му. Спомни си, че по същия начин беше видял съдбата на Орак в неговите очи. Нямаше никакви тайни пред Сатара и му предаде по този бърз начин почти целия разговор с Боар. Само изпусна частта, когато говориха за Веова и Сатара.

Но Сатара веднага забеляза, че нещо криеше. Видя го в изпитателния му поглед. Сатара не го упрекна, само леко се натъжи.

— Какво искаше да каже с това, че няма да ни позволят да използваме тази възможност до края?

— Ще ни разделят. Нещо гадно ще измислят. — Аниор се притисна отново силно до него. — Страх ме е, Сатара.

Сатара нежно го погали, за да го успокои. Може би самите те представляваха някакъв експеримент на тези незнайни богове. Щеше да посрещне съдбата си, каквато и да е, но чувстваше, че Аниор не беше още достатъчно развит, за да се примири така с неизбежността. Отново видя бъдещето на Аниор, без да види себе си в него. Стана му много мъчно.

— Каквото и да стане, Аниор, аз ще те обичам докато съществувам.

Аниор въздъхна тежко. И в този момент Сатара разбра, че той знаеше нещо, което касаеше неговия живот. И че не искаше или нямаше право да му го открие. Откъсна се нежно, но решително от прегръдката му, погледна го и тихо промълви:

— Когато решиш, можеш да ми кажеш всичко. Това никога няма да промени отношението ми към теб.

Погали го леко по косата и се пренесе обратно в централата.

Веова стоеше в зоната на преговорите и очакваше Сатара, който отново го беше помолил за разговор. Още миналия път, когато Сатара се върна от Сатариус, Веова усети, че нещата основно ще се променят. Просто нямаше вече сили да се бори със Сатара. И Сатара се беше променил след последното си превъплъщение. Виждаше го по-сериозен, по-отговорен и някак по-мек в подхода си към него.

Веова просто си бе признал накрая слабостта, която имаше към Сатара. Не само се възхищаваше от него и го уважаваше, но и го обичаше. Дълга вътрешна борба му костваше това признание. Но колкото повече мислеше над тази възможност, толкова по-вероятна ставаше тя.

И когато Сатара го помоли да му отпусне част от ангарите за помощници, той просто се съгласи. Знаеше, че иначе Сатара няма да се оправи и осъзнаваше, че вече не желае той да се провали. Беше му станал равен и Веова се зарадва на това.

Но всеки път, когато го приближаваше, в него отново се надигаше необясним страх. Това чувство работеше като инстинкт за самосъхранение. Като че ли едно по-близко отношение щеше да застраши самото му съществуване.

Всичко щеше да е добре, ако Сатара не търсеше упорито именно тази близост. Въпреки че Веова отблъскваше доста грубо всичките му опити за едно тясно сътрудничество, Сатара не се предаваше. И тази настойчивост най-много плашеше Веова.

Не можеше до открие причината за този страх. Зае ее със сериозен преглед на техните взаимоотношения през дългото време на този цикъл. Откри много свои и негови грешки, но те не можеха да са в основата на това чувство. Взаимната им любов й омраза беше част от самите тях.

Сети се за Камъка и странното му поведение. Осъзна този факт, едва когато видя Камъка да свети в ръцете на Ани, щом теорът беше до нея. Знаеше, че Камъкът на мъдростта се превръща в прозрачен кристал в ръцете на създателите си. А Делените произлизаха от тях.

И тогава си спомни, че той някога бе светил и в неговите ръце. А това можеше да означава само едно — и той е Делен. Само че не бе знаел нищо за това. Освен това то означаваше, че някъде наоколо трябваше да се е намирало второто му Аз.

Това прозрение го удари като гръм от ясно небе. Първоначално не можа да повярва. Премести се на нивото на теорите и изучи цялата достъпна информация за Делените. Откри, че макар обикновено по-развитият дух от една двойка да знае откъде произхожда, това съвсем не беше задължително. Така догадката му само се потвърждаваше.

След като си припомни отново ситуациите, когато Камъкът се бе превръщал в кристал, стаяващото се предчувствие кой е второто му Аз се потвърди. Можеше да бъде само Сатара и никой друг. Осъзнавайки това, той просто се паникьоса. След толкова дълго самостоятелно развитие да осъзнаеш изведнъж, че пътят пред теб като индивид е ограничен и че ти предстои сливане с друго същество или реално — пълно заличаване на индивидуалността ти — това беше тежък удар.

Още не можеше да го приеме окончателно. Помоли второто Аз на Аниор да му позволи да подържи за малко Камъка на мъдростта в ръцете си, за да се убеди в правилността на догадките си. Но Боар — този път теорът му се представи — просто му каза, че със Сатара представляват двойка Делени. Поздрави го за постижението, че е разбрал този факт сам и го предупреди, че Сатара все още нищо не подозира и че е по-добре засега да не узнава това.

Веова искаше да се посъветва с Боар как да се държи с второто си Аз, но Боар се засмя и го увери, че тук съветите на другите Делени много малко помагали. Нещо, което той бил изпитал на собствен гръб. Трябвало само да се пази от преждевременно сливане със Сатара. А това означаваше да го държи на разстояние от себе си.

Видя Сатара да пристига. Усмихна му се и го поздрави. Веова се бореше с чувствата си на привличане и отблъскване. Пак се появи страхът от загуба на собствената си идентичност.

— Защо отново настояваш за среща с мен — студено попита Веова, — знаеш, че не желая да свързвам Земята със Сатариус.

— Много жалко, — отговори Сатара, — но не за това искам да те помоля. Нека оставим физическия свят на мира и се занимаем с нашия. Исках да ти предложа да слеем двете астрални царства в едно. И без това границата между царствата реално вече не съществува.

Веова остана изумен. Несъзнателният стремеж на Сатара към сливане с него се проявяваше в непрекъснатите му опити да слива техните работни системи. Първо идеята му, че само система, изградена със Силите на дясната и лявата страна е стабилна, после идеята му да свърже Земята със Сатариус а сега и тази нова идея.

— Ти страдаш от натрапчива идея за обединение — отговори Веова.

Сатара го погледна замислен. Наистина обмисляше вероятността Веова да е прав. Това говореше за изключителния му духовен напредък.

— Може би. Но усещам, че това е пътят, по който трябва да тръгнем, за да спасим и двете системи от гибел.

— Ако си прав — отговори Веова, — че грешката е направена още в самото начало, нищо не може да ги спаси.

Веова не се инатеше просто така. Беше убеден в това, което казваше. Дори стигна дотам, да смята обяснението на Сатара за техния провал за вероятно. В този случай той не виждаше никакъв изход от положението.

— Длъжни сме да опитаме — продължи Сатара, — иначе последствията ще бъдат ужасни не само за хората, но и за ангарите, и за нас самите.

— Ако не беше създал собствена система на Сатариус само със Силите на лявата страна, — отговори Веова, отново обхванат от агресивността си към Сатара, — щетите щяха да бъдат наполовина!

Сатара изтръпна от това обвинение и затвори за няколко мига очи. Пребори се успешно с желанието да отговори рязко и продължи разговора, чак след като се успокои.

— Сегашното положение не е удобно за ангарите. От една страна ние разделихме приятели, за да работят за нас. От друга, рано или късно ще се появят дрязги между двете групи, някакво съперничество, и тази сплотена общност ще се разпадне. Работата и в двете системи е една и съща, те си приличат като близнаци. Нищо не пречи ангарите да работят заедно и за двете системи.

Веова добре разбираше аргументите на Сатара. Отново остана изненадан от силно развитото му чувство за отговорност. Спомни си, че точно тази способност беше слабо проявена в някогашния му първи помощник. Реши да подложи това чувство на изпитание.

— И кой от нас двамата, според теб, ще поеме командването? — попита Веова със саркастичен смях.

Сатара го стрелна с пронизващ поглед. Нямаше готов отговор на този въпрос. След кратко мълчание, той отговори твърдо:

— Готов съм отново да стана първия ти помощник.

Веова замръзна от изненада и от срам. Изведнъж разбра, че самият той никога не би бил способен на такава саможертва. Разбра, че Сатара не само го беше изпреварил в умението си да управлява една физическа система и една ангарска общност, но и в цялостното си развитие бе придобил много по-голяма сила от него.

Засрамен и изплашен, Веова не успя да попречи на старата омраза да си прокара път в съзнанието му и извика:

— А аз не те ща за помощник! Веднъж ме изостави в тежко положение и сега вече нямаш място до мен!

Той обърна гръб на Сатара и се пренесе в централата.

Вече седнал на златния си трон, Веова бе обхванат от дълбоко съжаление за отвратителната си реакция. Самообвиняваше се и се презираше. Разкъсваше се между желанието да се извини на Сатара и чувството за собствено достойнство. Обичаше Сатара, но не беше в състояние да му го признае. Прекалено дълго той беше стоял на върха на тази макар и незначителна в рамките на вселената пирамида, за да може просто така да слезе от него.

Чувството за самота, което го съпътстваше през целия му досегашен живот и на което той отдавна не обръщаше никакво внимание, се надигаше мощно в него и го заля с тежките си вълни. То изкара от дълбините на съзнанието му дълго потискания стремеж към подкрепа и любов. И Веова изпадна в дълбоко униние.

Сатара се връщаше дълбоко наранен. Примирил се вече с непрекъснатите си неуспешни опити да уговори Веова за едно по-тясно сътрудничество, той не можеше да се примири с несправедливите му обвинения.

Обичаше този теор, който беше предпочел да приеме външния образ на старец, увлечен от патриархалните си разбирания, както един човек би обичал баща си. Дори разбираше донякъде, че тези изблици на неприязън се дължат на собственото му развитие от обикновен ангар в истински Създател. Но не можеше да повярва, че това враждебно отношение се основаваше само на професионална завист. Веова не можеше да бъде толкова дребнав. Той нямаше да е теор, ако това беше вярно.

Трябваше да има някаква друга причина за странното поведение на Веова. А той не успяваше да я открие от толкова много време. Чувстваше се жалък в безсилието си. Дори работата му не успя да го отвлече от тези тъжни мисли. Даде някакви разпореждания и се оттегли в зоната на покаянието. Искаше да направи пореден опит да открие грешката си.

Скоро установи, че беше прекалено уморен, за да се занимава със задълбочен анализ на отношенията си с Веова. Премести се в зоната за почивка и точно щеше да я заключи, когато Аниор помоли за разрешение да го види. Не бяха се виждали, откакто второто му Аз го посети, и Сатара се зарадва на посещението му.

Аниор го погледна и каза, като че ли прочете последните събития от лицето му:

— Бил си при Веова и отново нищо не постигна.

Това звучеше като упрек, въпреки че Сатара знаеше, че Аниор не го обвиняваше. Отново го завладя чувството, че се бе провалил, и той скри лице в ръцете си.

Аниор го прегърна нежно и го галеше по косата. Сатара се чувстваше върнат във времето, когато Аниор му беше майка и го успокояваше край леглото на умиращия старец Имор. Поемаше нежността му в себе си и постепенно се поотпусна.

Изпитваше огромна благодарност към съдбата, че му беше определила да извърви част от пътя си заедно с този Делен. Време беше да мине на горното ниво, но той все отлагаше тази стъпка вече не заради отношенията си с Веова, а за да може да продължи да прегръща този дух в превъплъщението си на ангар. Преливаше от обич към него и прошепна, придръпвайки го към себе си:

— Нямаш представа колко много те обичам. Аниор се усмихна и отговори:

— Грешиш. Аз те обичам още повече. Сатара се засмя щастлив. Цялото му униние и умора се бяха изпарили.

Дяволито попита:

— Ще обявим ли сега състезание кой кого обича повече?

— А какъв ще бъде регламентът? — влезе Аниор в играта.

Те се търкаляха прегърнати на пода. Сатара коленичи до Аниор. Затвори очи, като че ли дълбоко се замисля и после, с вид на озарен от изключителна идея, ги отвори и предложи:

— Задача първа: кой ще направи най-хубавото любовно ложе!

В пространството пред тях израснаха от нищото две странни образувания. Те непрекъснато променяха формата си, управлявани от фантазията на създателите си. В един момент Сатара се засмя и извика:

— Край! — той погледна с преиграно отвращение и две те произведения. — Равен провал! Най-хубавото любовн ложе измислиха теорите и аз предлагам да се преместим него.

И още преди Аниор да успее да възрази, той го хвана за ръка и го пренесе в зоната на любовта.

— Какво чак толкова хубаво има в тази зона? — огледа се Аниор. — Наистина не зная какво я прави подходяща за тази цел.

— И аз нямам представа, — поизлъга Сатара. Не му се занимаваше с обяснения сега. — Правил съм любов в почти всички зони, но в тази удоволствието е най-голямо.

— А, така значи! — Аниор се преструва на изгарящ от, ревност. — И мога ли да узная с кого?

— О, бяха толкова много, че вече не ги помня — засмя се Сатара. Направи опит да прегърне Аниор, но той го отблъсна.

— Нямам намерение да бъда поредното ти завоевание.

— Имам чувството — продължи Сатара през смях, — че малко си закъснял с това решение.

Събори Аниор с едно бързо движение и го стисна в обятието си. Подът на помещението, осветен в оранжево, се прегъна покрай тях. Аниор направи опит да се измъкне от ръцете на Сатара, но той го държеше здраво и усмихнато отговори на напразните му усилия:

— Няма да те пусна вече никога. — А след това добави нежно: — Защото никого не съм обичал така, както обичам теб.

Той отхлаби желязната си хватка и погали нежно утихналия в прегръдките му Аниор. Нямаше думи да изрази това, което чувстваше към него и само го гледаше с очи, пълни с обич. Аниор поемаше тази любов с очите си и я връщаше към Сатара чрез ръцете си.

Те вдигнаха волевата бариера на чувствата си и трептяха напълно съгласувано. Беше необходим само миг, за да стигнат до това силно разтърсване, което откъсваше душите им от техните тела. Отново литнаха заедно в далечината към този Първоначален източник на енергия и останаха при Него, докато телата им не се изтощиха докрай. Тогава те трябваше да се откъснат от това пълно блаженство и да се върнат, за да спасят астралните си тела от пълно заличаване.

Потънал в сложните си изчисления, Аниор не беше чул нежния звън на влизащия в охраняваната му зона Сатара. Чак като чу съвета му как да подреди наследствените особености на мравките, за да хранят листните въшки с листа на точно определен вид дърво, той му обърна внимание. Остави работата си над матрицата за гората и зачака да чуе за какво бе дошъл.

Но Сатара не бързаше. Любуваше се на светлината на Аниор. След като заедно преживяха отново онова необяснимо щастие, Аниор за пореден път направи огромен скок в развитието си. Сатара добре разбираше притеснението на всички около тях. Ако странното явление не касаеше него и Аниор, той също щеше да се изплаши от него.

На него самия увеличената ментална енергия почти не личеше, тъй като тя нямаше вече как да се прояви в това астрално тяло. Но Аниор засвети като един напреднал архитект. Ако двамата имаха щастието да се любят още няколко пъти, Аниор щеше да стигне нивото на теорите.

Сатара разбираше, че само енергията още не правеше бог от Аниор, но тя му помагаше в бързия му растеж. Темеда, учителят по архитектура, му се оплака, че Аниор учеше по-бързо, отколкото той успяваше да му преподава. Аниор напредваше добре със своята гора. Да изгради такава затворена система без помощта на Камъка на мъдростта, щеше да е изключително постижение за всеки отличен архитект.

Аниор вървеше по собствените му стъпки, само че в много по-ускорен темп. Сатара беше убеден, че някой ден Аниор щеше да изгради своя собствена физическа система.

— Исках да се посъветвам с теб — започна накрая Сатара. — Мисля да говоря пак с Веова.

Аниор го погледна първо учуден, а после поклати решително глава.

— Остави това. Няма никакъв смисъл.

Неговата убеденост смути Сатара. Искаше от Аниор съвет, а не да осъжда самата му идея за среща.

— Но ние трябва да се споразумеем рано или късно — възрази Сатара. — Иначе всички ни очаква печален край.

— Не вярвам да се стигне дотам — отговори Аниор. — Просто ще има друг изход от това положение, който ти засега не виждаш.

Сатара онемя. Нито веднъж досега Аниор не беше правил такъв пряк намек, че знае повече по този въпрос от него. Почувства се страшно засегнат. Стана и заснова нап-ред-назад. После се спря пред Аниор и го погледна:

— И защо просто не ми го покажеш тогава?

Аниор се притесни. Явно съжаляваше за думите си преди малко.

— Мисля че нямам право — промълви той.

— А ако те помоля?

— Дори тогава.

Сатара се ядоса. И без това се чувстваше безпомощен пред Веова, а сега и най-близкият му приятел не желаеше да му помогне.

— Аз нямам никакви тайни от теб, Аниор. Приемам те за равен и бих ти казал всичко, защото те обичам.

Аниор се сви като от удар. Черен облак на тъга обвиваше тялото му и той тихо отговори:

— Моля ти се, Сатара, недей! Не сравнявай нашата любов с една информация.

— Но от тази информация зависи съществуването на две системи, съдбата на толкова много души!

— Ако беше така, щях да ти я кажа — отговори уморен Аниор.

Но Сатара не можеше, вече да се спре. Осъзнаването, че Аниор знаеше причината за несполуките му с Веова, че той можеше да му помогне да реши този най-важен въпрос в живота му, а отказваше да го стори — просто го влуди. Чувстваше се предаден в любовта си към него. Цялата му мъдрост се изпари нанякъде, и той каза нещо, за което щеше да съжалява много скоро:

— На теб просто ти харесва да имаш някакво предимство пред мен. Нали си Делен, висше същество — къде аз да се меря с теб. Веднъж успя да ми откраднеш Камъка на мъдростта, а сега отново демонстрираш превъзходството си.

Видя широко разтворените очи на Аниор и съжали веднага за избухването си. Аниор се изправи бавно, целият треперещ от възмущение и болка.

Отговори тихо, притегляйки всяка дума:

— Може би най-разумно би било просто да те зарежа сега. Но за да не демонстрирам превъзходството си и за да не нараня самолюбието ти, няма да постъпя така.

Той застана пред него и го гледаше право в очите.

— Щом тази информация ти трябва, за да получиш доказателство за любовта ми към теб, ще ти я дам.

Сатара отстъпи няколко крачки назад, зашеметен от силата в тези думи. Искаше да спре Аниор, да предотврати катастрофата, която предчувстваше.

— Прости ми, Аниор. Наговорих големи глупости. Бих те обичал, ако ще всички тайни на този свят да пазеше за себе си. Не искам вече да знам тайната на моя живот.

Чувстваше се като Орак на върха на скалата, когато молеше Сатара за прошка — жалък и нищожен пред великия дух пред него.

Аниор се засмя горчиво и отговори:

— Не лъжи, Сатара. Искаш да я узнаеш, а можеше сам да я откриеш, така както откри, че тя е тайната на твоя живот.

Аниор се облегна на бука на Боар, долепи и двете ръце към ствола му и затвори очи. Сатара вече знаеше, че Аниор беше взел окончателно решение и че нямаше да може да го спре.

— Толкова си умен, Сатара — започна Аниор, — но точно като сина ни, ти не желаеш да погледнеш фактите, свързани с теб, в очите. Помниш ли как Орак не искаше да осъзнае кой му е бил баща? Сега е точно същото.

Той помълча малко и Сатара си спомни как седеше на сламеника в къщата на Имор, притиснат до майка си в онзи мразовит ден. А сега Аниор се беше превърнал отново в тази любеща майка, която обясняваше търпеливо на сина си тайните на вселената и негова собствена тайна.

— Аз нямам никакво предимство пред теб — продължи Аниор меко — защото и ти си Делен.

Настъпи мъртва тишина. Дори вятърът престана да движи короните на многовековната гора. Сатара беше замръзнал на мястото си. После изтича при Аниор и го прегърна. Това по-скоро беше нужда от физическа подкрепа, отколкото изблик на любов.

Но Аниор се наслаждаваше на тази прегръдка, осъзнавайки, че тя можеше да бъде и последната в общия им път. Съзнаваше голямата отговорност, която беше поел, съобщавайки тази информация на Сатара. Никой не му беше забранил да говори за това, но Аниор знаеше, че беше престъпил неписан закон. И знаеше, че това щеше да има последствия. Но не можеше да измъчва повече Сатара. Грозните му думи преди малко показаха колко много беще разстроен той от неумението си да разбере причините за поведението на Веова и за собствените си щения.

Сатара се откъсна от него и го погледна с объркани безпомощни очи. Накрая плахо зададе неизбежния въпрос:

— И кой е второто ми Аз?

Аниор се усмихна нежно и тихо отговори:

— Хайде, Сатара, не си оглупял напълно. Знаеш го много добре, но не искаш да си го признаеш.

Реакцията беше зашеметяваща. Сатара отскочи и изстена. Затича се между близките дървета, държейки главата си с двете ръце, като че ли щеше да я загуби, и мълвеше непрекъснато: — Не, не, не …

После спря отведнъж пред Аниор, погледна го с умоляващи очи и тихо помоли:

— Кажи ми, че това не е вярно.

Аниор го погледна със съчувствие и любов и отговори:

— Вярно е.

Сатара се опъна в цял ръст, вдигна главата и ръцете си към небето и изрева като ранено животно. И този рев се чу из цялото царство и ангарите замръзнаха на местата си.

Прелетя в зоната на изпращането и избяга на горното ниво.

Аниор, потънал в непосилна тъга, прегръщаше живия бук. Сам беше предизвикал това, от което се страхуваше най-много и за което го бе предупредил Боар.

Усети, че отново някой беше проникнал в зоната му. Аниор се откъсна от мрачните си мисли и се огледа наоколо с надеждата, да види Боар. Имаше силна нужда от неговата подкрепа. Но видя Веова да приближава ядосан.

— Какво си направил със Сатара — почти извика той, — че хукна през глава и напусна това ниво?

Излъчваше не толкова яд, колкото болка, и Аниор разбра, че той истински се тревожеше за съдбата на Сатара. Беше причинил мъка не само на Сатара и на себе си, но и на Веова. Чувстваше отговорността за постъпката си като огромен камък на раменете си.

— Казах му кой е — отговори Аниор свеждайки глава пред обвиняващия поглед на Веова.

— Казал си му, че е Делен? — Веова направо подскочи, — Как можа? Нямаше никакво право да се бъркаш в неговата съдба!

— Но той страдаше неимоверно от това, че не проумяваше вашите отношения — защити се Аниор. — Искаше отново да говори с теб. Нямаше да спре, преди да узнае истината, а само щеше да трупа болка и разочарование.

— Това още не ти даваше право да нарушиш закона — отговори възмутен Веова. — Трябваше да го узнае от мен или да се добере сам до това познание.

— А ти защо не му каза, щом знаеше истината? — запротестира Аниор, поглеждайки Веова в очите. — Може би ти доставяше удоволствие да гледаш как той се измъчва?

Веова се смути от неочакваното обвинение.

— Разбрах го съвсем скоро — отговори той, — малко преди ти да дойдеш. Разбрах го сам и бях убеден, че Сатара трябва сам да се досети.

Замълчаха. Аниор седна в основата на дървото и затвори очи. Беше почернял от мъка и Веова разбра, че Аниор беше взел трудно решение. Веова нищо не губеше от това, че Сатара беше преминал на горното ниво. Очакваше го отдавна. Винаги можеше да се премести там и да се срещне с него. А Аниор беше загубил най-близкия си приятел.

Убеди се със собствените си очи в изключителния напредък на този ангар. Беше разбрал за начина, по който той го постигаше. С превръщането на Сатара в теор, бе лишил от тази възможност за бързо развитие.

— Сатара нямаше да се сети сам — обясняваше Аниор с уморен глас. — Някой трябваше да му помогне. Никога не допускаше нещата, засягащи дълбоко същността му, да достигат до будното му съзнание. Страхуваше се от тази истина.

— И на мен не ми беше лесно да я приема — каза Веова замислен. — Първо трябваше да се убедя, че наистина го обичам, преди да разбера защо. Толкова дълго нашите отношения бяха засенчвани от тази фалшива омраза между нас, че това прозрение ми струваше дълга вътрешна борба.

И след малко попита:

— Ти ли му каза, че съм второто му Аз?

— Не — отговори Аниор, — досети се сам.

Веова се разходи мълчалив из гората. После се спря пред Аниор.

— Въпреки това, ти не трябваше да го конфронтираш с този факт. Само обърка всичко. Какво ще направят сега ангарите от неговото царство? Кой ще се погрижи за Сатариус? Помисли ли въобще за последствията?

Аниор сведе глава. Знаеше, че упреците на Веова са оправдани. Нямаше отговори на неговите въпроси. Отново беше повлиял съдбоносно на развитието на тази система. И отново това влияние беше от съмнителна стойност. Но не съжаляваше за постъпката си. Готов бе да понесе каквото и да е наказание. Обичаше Сатара и щеше да му помогне, каквото и да му струваше това.

Веова го изучаваше с поглед, въздъхна тежко и каза: — Засега аз ще се погрижа за ангарите. Ще обединя двете царства така както Сатара пожела. Съобщи го на ръководния състав.

След това изчезна, връщайки се в своето царство.

В централата на Сатара бе настъпила пълна паника. Дежурните, които се грижеха за реда в царството, не само чуха страшния вик, но и видяха изчезването на Сатара. Никой не знаеше какво се бе случило. Но разбраха, че той преди това беше в личната зона на приятеля си и, когато Аниор пристигна в централата, те го гледаха със страх и неприязън. Новакът беше намерил някакъв начин да извлича огромна полза от любовта на Сатара към него и за кратко време беше изпреварил в личното си развитие повечето от тях. Беше като чуждо тяло в мида, станало бисера за сметка на нейното добруване. И сега стана причина Сатара да ги напусне.

Знаеха, че рано или късно Сатара беше длъжен да се издигне на горното ниво, но очакваха това да стане по по-различен начин. Освен това се надяваха той да продължи да ги ръководи като теор, а сега вече не бяха сигурни в това.

Главните помощници на Сатара се събраха в работната му зона в централата. Аниор беше помолил за тази среща и те бяха любопитни да узнаят какво се беше случило. Гледаха го с обвиняващи очи и очакваха обясненията му.

— Искам да ви се извиня — започна Аниор. — Правилно се досещате, че аз съм виновен за бързото заминаване на Сатара.

— Това не беше само бързо заминаване, — възкликна, главният архитект, — ти му причини някаква силна болка. Иначе той никога нямаше да ни остави така.

Аниор сведе засрамен глава.

— Казах му нещо за него и той го възприе много тежко. Прецених, че е време да го узнае. Не знаех, че толкова силно ще бъде разтърсен.

— Преценил си! А сега какво? Какво ще стане с нас?

Всички бяха възмутени. Аниор явно нямаше намерение да изпада в повече подробности, а и те не ги интересуваха особено. Виждаха черния облак на тъга край Аниор, но нямаха намерение да му простят постъпка с такива последствия.

— Предполагам, че теорите ще вземат някакво решение за съдбата на царството — успокои ги Аниор. — Говорих с Веова. Засега той ще поеме и двете царства. Сигурно скоро ще ви извика.

Видя облекчение по лицата на присъстващите. Те се разотидоха, за да съобщят новината на другите. Аниор остана сам и се премести в зоната на покаянието. Искаше да изживее на спокойствие мъката си.

Току що беше завършило съвещанието на теорите, грижещи се за този сектор на вселената. Отдавна не бе имало такава бурна дискусия. Участваха всички, включително обвързаните с по-ниските нива, с изключение на новия, когото бяха оставили на грижите на Кадор. Той имаше най-голям опит с проблемите на Делените.

Боар се усмихна, като си спомни емоционалните изблици на тези богове, нещо толкова неприсъщо за тях. Аниор успя да размъти водите не само на нивото на ангарите. За разлика от него, второто му Аз имаше редкия талант да предизвиква скандали, където и да се появеше.

Като пристрастна страна, той не се включи в обсъждането на мерките, които трябваше да вземат теорите след постъпката на Аниор. Изслуша спокойно всички съображения и доводи и прие решението им без възражения.

Другите останаха учудени, че той не направи и най-малкия опит да защити второто си Аз. Но Боар знаеше, че Аниор добре е осъзнавал какво прави, когато бе казал на Сатара, че е Делен. Можеше да намери и друг начин да помогне на Сатара да осъзнае кой е, без това да завърши толкова драматично. Въпреки това Боар беше далеч от мисълта да осъжда действията на второто си Аз. Прекалено добре го разбираше. Щеше да понесе последствията от постъпката му без никакво съжаление.

Чувстваше тъгата на Аниор като своя и изпита силен копнеж към него. Щастлив, че има повод да се види с него, той се отправи на долното ниво, за да му съобщи решението на съвета.

Появи се изненадващо пред очите му в зоната на покаянието. Аниор скочи от радост. Ако можеше, Боар щеше да го прегърне сега, но трябваше да се задоволи с изпращането на чувства на нежност и любов към него.

Аниор му отвърна със същото и известно време те просто се радваха един на друг. Бяха единствената двойка Делени, доколкото знаеше Боар, способни на такава близост. Благодарение на Веова, вкарал ги несъзнателно в ситуацията да общуват един с друг, те се бяха научили да се справят с тези положения и да черпят максимална радост от тях. Засега успешно избягваха омразата, предпазваща двойките Делени от спонтанно сливане.

Предаде малко енергия на Аниор, за да се справи по-лесно с тъгата си. Той го погледна благодарен и го попита измъчен:

— Сърдиш ли ми се за това, което направих? Боар се усмихна и отговори:

— Въобще не съм в състояние да ти се сърдя за каквото и да е.

Аниор го погледна учуден и промени въпроси си:

— А би ли постъпил по същия начин? Боар се засмя.

— Сега вече ме хвана на тясно — отговори той. — Не, не бих.

След като видя посърналото лице на Аниор, нежно добави:

— Но не те осъждам за това, което си направил. Действал си от любов, макар че малко избърза. Направи това, което смяташе за правилно и аз нямам намерение да се поставям над твоите решения.

Подкрепи думите си с нова вълна от нежност и постепенно черния облак край тялото на Аниор се разсея. Но му предстоеше да съобщи на Аниор далеч по-неприятни неща и Боар леко се натъжи. Аниор веднага забеляза промяната в настроението му и го погледна с напрегнато очакване.

— Теорите, отговарящи за този сектор, се събраха и взеха решение как да ни накажат — продължи Боар.

Аниор го прекъсна възмутен:

— Защо „ни“? Нека правят с мен, каквото си искат. Но ти нямаш нищо общо с това!

— Ние сме като скачени съдове. Всичко, което става с единия от нас, незабавно се отразява на другия. Всяка наша радост е обща, но и всяка наша мъка. Когато наказват теб, те все едно наказват и мен.

Аниор го погледна с виновно лице. За първи път той съжаляваше за постъпката си. Не искаше заради любовта му към Сатара да пострада Боар.

— Не се тревожи за мен — успокои го Боар, — моят дял е доста по-лек от твоя. Смятат, че не си достоен да бъдеш ангар и ще те преместят.

Аниор се засмя горчиво. И без това не знаеше как да погледне ангарите в очите. Те обожаваха Сатара и нямаше скоро да му простят, че го беше прогонил на горното ниво.

— Ще ме върнат на Земята ли? — попита той.

— Не — отговори усмихнат Боар. — Те не могат да те преместят отново на физическо ниво. Прекалено много сила си натрупал. А нея не могат да ти я вземат.

Той помълча малко, любувайки се на излъчването на второто си Аз. Аниор дори не подозираше какво беше спечелил от любовта си към Сатара. Той още не знаеше стойността на тази сила.

— Ще те прехвърлят към диабата. От светъл ангар ще се превърнеш в черен диабо. Но не се плаши! Това далеч не е най-лошото, което можеше да ти се случи. Обсъждаха доста по-гадни варианти, но Веова те защити. Каза, че си, бил много подходящ за диабо, повече отколкото за ангар.

— Същото ми казаха и ангарите — усмихна се притеснен Аниор. — Но нищо не зная за тях. Разправяха разни щуротии, в които просто не можах да повярвам.

— Най-вероятно са били верни — отговори Боар. — Но да си диабо има едно безспорно предимство: те за разлика от ангарите добре развиват индивидуалността си и имат чувство за хумор. Може би там ще ти харесва повече, отколкото при ангарите. Само се пази от Ханура. Тя е ужасна.

Аниор го погледна учуден.

— Тя? Ханура не е ли теор?

— Теор е — обясни Боар. — Но това, че сме безполови, защото нямаме нужда да се размножаваме, не означава, че в нас няма женски и мъжки същности. Теорите не ги проявяват много силно и ние гледаме на себе си като на равни. Понякога едната страна преобладава и тогава тази склонност се проявява във външния вид, който предпочитат. Ханура е типичен пример за това.

— А ти какъв теор си? — полюбопитства Аниор. Боар се засмя.

— След като сме двойка Делени и ти беше жена във физическия свят, на мен нищо друго не ми оставаше, освен да се правя на мъж.

После добави по-сериозно:

— Помниш ли, че ти говорих за отношението 3 към 7 при Делените? Едно от нещата, което изразява това деление е мъжката и женската същност. „Тройките“ съдържат мъжките качества, а „седмиците“ — женските. Но това не означава, че сме мъже и жени в смисъла, който физическите същества влагат в това понятие. Бихме могли да се наречем и „черни“ и „бели“ или „топли“ и „студени“.

— За това ли Веова изглежда като старец, защото е „седмица“? — по-скоро разсъждаваше, отколкото питаше Аниор. Не можа да въздържи любопитството си и попита:

— А как изглежда Кадор?

Боар се ухили и дяволити искри се появиха в сивите му очи.

— Като много хубаво момиче.

Аниор остана сразен. Бореше се с надигащото раздразнение. Не искаше да се поддава на глупавата ревност, възникнала заради несъвместимостта му с Кадор като две „седмици“. Успя да прехвърли вниманието си на нещо странно според него:

— Но ти винаги говореше за него като „той“, а за Ханура говориш като „тя“!

— Теорите не правят тази разлика. Само диабата наричат Ханура „Вещица“ и му определиха женски род. После и ние свикнахме с това обръщение.

Аниор не знаеше дали Боар не иска просто да го успокои с тези подробни обяснения. Връщаше се към нерадостните мисли за това, което му предстоеше и си спомни какво му каза Боар преди малко:

— А ти? Какво ще правят с теб? Боар се усмихна нежно.

— Просто трябва да помагам временно на Веова да управлява и двете системи. Ще заместя Сатара, докато той се оправи. Така поне няма да скучая.

— Какво стана със Сатара? — попита Аниор изплашен. — Мислех, че щом стигне горното ниво, той ще бъде добре.

— Не се тревожи — успокои го Боар. — Кадор се грижи за него. А той знае как да помага на побъркан от любов Делен. — И добави усмихнат: — Успях да изпитам това на собствен гръб.

Но на Аниор не му беше до шеги.

— Побъркан от любов към кого? Към мен, или към Веова?

Боар се затрудни. Не знаеше как да каже истината най-меко на Аниор. И без това му се беше събрало много през този ден. Погледна го нежно и каза:

— Май и към двама ви.

Но Аниор не се засегна. Той знаеше, че Сатара и Веова се обичаха точно толкова, колкото той и Боар. Правеше разлика между любовта на двойка Делени и любовта между два различни индивидуални духа. Двете чувства в него въобще не влизаха в конфликт.

Седеше натъжен в мислите си и тихо помоли Боар:

— Ще предадеш ли на Сатара нещо от мен? Боар се усмихна и отговори изключително топло:

— Ще му кажа колко много го обичаш и колко много съжаляваш, че не можеш да го прегърнеш сега.

Протегна ръка, образува астрална материя край нея и леко докосна ръката му. Аниор се стресна и го погледна учуден и щастлив. За първи път Боар рискуваше такъв пряк допир. И двамата се наслаждаваха на връзката си и внимаваха да не загубят разсъдък от силните си чувства. Мечтаеха заедно, докато успяваха да поддържат това състояние стабилно. После Боар рязко дръпна ръката си. Хвърли към Аниор един последен нежен поглед и каза: — Обичам те, бъди силен! — и се сви в една точка, за да се върне там, откъдето бе дошъл.

Боар издебна Кадор да го няма, за да предаде на Сатара поздравите на Аниор. Просто закачи един свой светлинен лъч към тялото на Сатара и му преля чувствата на Аниор. Щастлив, Сатара се смая от това му умение, но Боар обясни, че има да открива още много неподозирани възможности на новото си тяло.

Аниор отново седеше на зелен хълм в една като че ли безкрайна пуста равнина, още зашеметен от силния вихър, разкъсващ го на безброй дребни частици и събиращ ги наново. Спря погледа си на две странни същества, боричкащи се в подножието на хълма. Бяха черни, с червени перчеми и малки крилца на гърба. Заслуша се известно време в грухтенето им и после ги прекъсна грубичко:

— Хей, няма ли да ми обърнете малко внимание?

Те са сепнаха и, без да разхлабват хватката, в която се бяха вкопчили, обърнаха глави към него и отвориха широко жълтите си очи. Черната цепка в тях се разширяваше от удивление.

— Тоя пък от къде се взе? — отрони единият.

Аниор ги изгледа още веднъж и после ядосано размаха края на опашката си.

— Това ли наричате тържествено посрещане? Къде са фанфарите, къде е червеният килим? Или искате да се оплача на Ханура как изпълнявате задълженията си?

Когато изрече това име, те моментално се пуснаха, хвърлиха се в краката му и запелтечиха:

— Моля ти се, не ни издавай. Само си поиграхме от скука. Сега ще изпълним всичките ти желания.

Изведнъж от върха на хълма към далечината се спусна червена пътека с две жълти ивици по края и засвириха фанфари. Звуковете бяха толкова ужасни, че Аниор бързо си запуши ушите и изкрещя на двете дяволчета пред него:

— Спрете веднага това или и аз ще се включа във вашата игра!

Заплахата подейства. Все пак Аниор беше почти два пъти по-висок от тях. Абсурдната музика спря. Малките го погледнаха изплашени и объркани.

— Тук няма ли някой по-възрастен — продължи Аниор, — който да обясни на един новодошъл, какво представлява това загубено място?

Обидени двамата се изправиха, опъвайки се в цял ръст.

— Ние не сме деца, нищо че сме малки. Можем да ти обясним всичко за царството на диабата. Само попитай.

Аниор се засмя. Пожела си светлинно кресло по-скоро по навик, отколкото за да изпробва тази техника, и с удоволствие установи, че тя действаше и в тази среда. Опъна се удобно в него и започна:

— Как се чукате тук?

Диабата пред него направо занемяха. Аниор беше успял да събере максимална информация за диабата, преди теорите да го прехвърлят в тази общност. Знаеше, че беше изключително важно как ще се представи от самото начало. Отношението на новите му другари към него щеше да зависи от респекта, който успееше да им внуши. А това означаваше да бъде по-нахален, по-хитър и по-циничен от тях. Нямаше намерение да поддържа такова непристойно поведение през цялото време. Но поне трябваше да остави „добро“ първоначално впечатление.

— От Земята ли дойде или от Сатариус? — попитаха те смутени.

— Нито от едното, нито от другото място — отговори Аниор. — Допреди малко бях ангар.

— Ангар? — те направо подскочиха от учудване. — Какво правиш тогава тук?

— Стига сте задавали глупави въпроси. Още не сте отговорили на моя.

Диабата отново се притесниха. Очевидно не знаеха как да се държат с един ангар, превърнат в диабо. Но бързо преодоляха смущението си и започнаха оживено да обяснявкат, прекъсвайки се един друг, какво представляват и какви са нормите в тази общност.

— Изглеждаме външно различно от ангарите, но имаме същия вътрешен строеж. Нашите енергийни центрове са завъртени в посока обратна на тази на ангарите, но действат по същия начин. Нямаме толкова силно развит център на съгласуване, но затова пък ни е много по-развит центърът на волята. Това ни позволява да се любим и без да се разбираме чак толкова добре. За нас удоволствието е по-важно, отколкото взаимността.

— И пак ли го правите само по празниците? — попита Аниор.

Те се засмяха задружно, държейки кръглите си коремчета с ръце и подскачайки смешно от крак на крак. Определено бяха забавни.

— Не. Само ангарите са толкова тъпи. Много държат да напредват в личното си развитие.

Успокоиха се малко и продължиха:

— Не ги изпускаме. Но освен това се събираме, когато ни е кеф. Хич не ни е грижа колко ще ни пораснат крилцата.

Говореха за личната сила. За разлика от ангарите, където тази сила се проявяваше в светенето на тяхната кожа, на диабата им растяха крилете. Бяха черни като цялата им кожа и приличаха по форма на крилете на прилепите. Разт перваха ги, когато се местеха от една зона в друга или се спускаха на долните нива по работа. Но реално не ги използваха за летене. Придвижваха се в пространството по същия начин, като ангарите.

Аниор се сети за собствения си променен външен вид, стана и си пожела огледало. Пред него се появи образът на голям диабо, черен с жълти очи. Имаше къси червени коси на главата, между които се подаваха малки черни рогца, и накъдрени нежни мъхчета по гърдите. Долната част на тялото му цялата бе покрита с прави лъскави косми, черни като кожата. Не носеше никакви дрехи. Отзад се подаваше бая дълга опашка, която завършваше с червен пискюл. Но дотук приключваше приликата с двете дяволчета пред него. Имаше стегнат мускулест вид, ръце с дълги изкривени черни нокти и лице с желязно изражение. Разтвори крила и диабата пред него ахнаха и паднаха на колене от страхопочитание.

Крилата му стигаха в долния си край почти до коленете му, а горе завършваха на нивото на острите му уши. Размахът им беше забележителен и Аниор остана доволен. Нямаше да има много други диаба с по-големи крила. Обърна се към смешните фигури пред него.

— Какво сте ме зяпнали така? Като че ли не сте виждали диабо досега. Тук ли ще стоим или предлагате нещо друго?

— Ще трябва да те заведем при нашия началник — отговори смутен единият. — Той ще те заведе при Ханура.

Разтвориха жалките си крилца и полетяха напред. Аниор ги следваше, наслаждавайки се на чувството за летеж, въпреки че знаеше, че може да прибере крилата си и да се придвижи и без тях.

Стоеше с прибрани крила пред едър диабо с широки рамене. Със сигурност притежаваше по-голяма сила от него. Косата му имаше оранжев оттенък и лицето му излъчваше спокойна сила. Аниор се учуди колко различно изглеждаше от другите двама представители на това общество.

— Значи ти си Аниор — започна той без заобикалки, — Ханура ме предупреди за идването ти.

Огледа го внимателно и продължи:

— Тук няма да ти е толкова лесно, както при ангарите. Няма регулирано работно време и ако не изпълняваш всичките указания, ще бъдеш наказан. Обслужваме широк сектор от тази вселена и имаме много работа. С какво се занимаваше при ангарите?

— Учех се за архитект.

Диабото пред него го погледна с известно уважение, но после добави:

— Сигурно Ханура няма да ти разреши да се занимаваш тук с това. Само най-силните и най-преданите диаба имат право да учат и упражняват това изкуство. Останах с впечатление, че не те обича особено. Ако искаш да напредваш, трябва да й се подмазваш и да завоюваш нейната благосклонност.

Тези перспективи не бяха особено радостни. Но Аниор реши да не прави прибързани заключения. Първо искаше лично да се запознае с Ханура, преди да реши какво да прави.

— Ще я видя ли скоро? — попита той. Другият се изсмя на висок глас.

— На твое място не бих бързал толкова. Най-добре са тези, които никога не са попадали пред погледа на тази вещица. Ако не те хареса, ще й достави най-голямо удоволствие да те измъчва до побъркване.

После добави с неочаквана за Аниор топлина в гласа:

— Казвам се Нериф. Обади ми се ако ти трябва съвет.

— Благодаря, Нериф — отговори Аниор. Не беше се надявал да намери толкова бързо приятел. Изпитваше истинска симпатия към едрия диабо пред него.

Нериф разпери разкошните си крила и полетя напред. Аниор го последва.

Скоро те се озоваха в централата на диабата. Всичко приличаше донякъде на обстановката в централата на Веова. Имаше златен трон в единия край със странните знаци над него. Аниор се сети, че още не се бе интересувал какво означават те. При Сатара нямаше подобно нещо.

Огромната зала беше пълна с народ, все черни дяволчета с най-различен ръст и вид. Пред трона се бяха наредили неколцина от тях, всички на колене, и изглежда чакаха нещо. Тронът беше празен, Ханура я нямаше. Нериф заведе Аниор в първата редица чакащи диаба и му направи знак да застане като тях. Всички му направиха почтително път. Очевидно заемаше високо място в йерархията. Аниор клекна и се огледа с любопитство.

Стените тук не бяха черни, а преливаха от зелено към кафяво. Подът се спускаше на тераси. Тронът се намираше на най-горната. Осигуряваше свободен поглед върху цялата зала. Всеки тук със сигурност щеше да се чувства зорко наблюдаван.

Въпреки че на вид диабата пред трона покорно чакаха с наведени глави, Аниор забеляза дяволития израз в очите им и едва забележимите непристойни знаци, които си предаваха. Някои едва успяваха да потискат смеха си, размахваха опашките и се хилеха. Когато котката я нямаше, мишките си играеха.

Изведнъж настана гробна тишина. Чу се някакъв шум и на трона се появи Ханура. Всичко, което чу досега за нея, се оказа вярно. Мускулесто грубо тяло с едри непокрити гърди и лъскава черна и дълга коса. Кожата й беше тъмна, почти синя, а очите й бяха червени. Въпреки това не изглеждаше грозна. Имаше някаква неразбираема хармония в това масивно тяло. Беше облечена само с шарена препаска около широкия ханш и силните й бедра се виждаха почти изцяло. По шията й висяха безброй гердани, а ръцете и краката й бяха натежали от разноцветни обръчи. Аниор си спомни, че беше гледал на Земята някакви картини на индийската богиня Кали. Ханура сигурно е служила за модел на тези художници. Прозвището „вещица“ направо му звучеше като галено име.

Тя се огледа наоколо със свиреп поглед. Всички бяха свели глави, само Аниор я разглеждаше открито. Тя спря погледа си на него и откри белите си зъби в злобна усмивка.

— Ах, кой е тук? Ще ми достави истинско удоволствие да накажа престъпника на закона.

Изведнъж в ръката й се появи дълъг камшик и тялото на Аниор веднага се стегна от страшни спомени. Чу свистенето и само успя да покрие лицето си с ръце, когато го проряза силна болка.

Не беше изпитвал това чувство, откакто умря във физическия свят и дори се учуди, че е възможно. Очакваше втори удар, но само чу кънтящия смях на Ханура.

— Само ти показвам какво те очаква, ако решиш и тук да проявиш своеволие.

Аниор предпазливо махна ръцете си и видя, че останалите диаба край него се бяха свили още повече. Болката постепенно се разсейваше. Ханура се обърна към Нериф:

— Разпредели го при плашачите.

— Но той има сила и квалификация за по-сложна работа, — възрази внимателно Нериф.

Ханура го погледна все едно, че ей-сега ще се нахвърли на него и ще го погълне целия.

— Не съм те питала за мнението ти, Нериф! Иначе можеш да го последваш!

Нериф само се поклони мълчаливо, направи знак на Аниор да го последва и те тръгнаха към другия край на залата. Аниор успя да види как един от чакащите диаба полази на колене пред Ханура и нещо я молеше. После чу ехтящия из цялата зала глас на Ханура, свистенето на камшика и жалния вой на диабото.

— Тук винаги ли е така? — попита той Нериф.

— Да. Имаше късмет, че те удари само веднъж.

— Исках да ти благодаря — продължи Аниор, — че направи опит да се застъпиш за мен.

— Няма нищо. Да прати диабо с твоята сила при плашачите е направо престъпление. Имаме нужда от квалифицирани работници — плашачи колкото щеш. Но нали ти казах: — веднага усетих, че не те обича особено.

— Какво означава да си плашач? — попита Аниор.

— Ще разбереш. Най-тъпата работа при нас. Трябва да плашиш физическите същества, за да не се отклоняват от, правилния път на развитие.

Прелетяха към някаква отдалечена зона. Посрещна ги един дребен диабо с посивяла козина. Изразът на безкрайна скука на лицето му се смени с огромно удивление, когато ги видя. Хвърли се на колене пред тях и зачака заповедите на Нериф.

— Доведох ти нов. Покажи му какво трябва да прави — нареди Нериф.

Старчето учуден повдигна глава. После възрази, заеквайки:

— Какво да го правя? Нямам работа за такъв „разперен“ диабо.

— Прави каквото щеш. Изпълнявам заповед на Ханура; — отговори Нериф. После се обърна към Аниор.

— Ще гледам да те измъкна от тук по-скоро. Усмихна му се и отлетя. Аниор го проследи с поглед и се запита каква ли сила ги беше събрала още на рървия ден в това общество. Силната взаимна симпатия трябваше да има някакви причини. Диабата завързваха бързи, но повърхностни приятелства и между по-развитите от тях се появяваше остро осезаемо съперничество.

— Кажи ми нещо за Нериф — помоли Аниор дребното дяволче пред него, — днес пристигам във вашата общност и не познавам никого.

— Значи ти си ангарът, когото наказаха да стане диабо? — попита развълнуван старчето. После се ухили. — Голямо наказание! При нас е много по-готино.

Аниор се учуди на точната информация, с която разполагаше. Изглежда слуховете за такова изключително събитие се разпространяваха бързо.

— „Близнаците“ от зоната на пристигане успяха да те похвалят — продължи диабото пред него. — Наистина си много силен и вещицата ти направи голям номер, като те прати при нас.

— Питах те нещо — прекъсна го Аниор и размаха ядосан опашката си. Нямаше намерение да говори за себе си.

Старчето го погледна недоволен, но се подчини на нареждането му:

— Нериф също е „чужд“. Пристигна преди много време при нас и успя доста бързо да напредне, въпреки че започна също като плашач. Сега е главен координатор. Различен е от нас, като повечето от тези, непреминали през нашата еволюция от самото начало. Строшава се от работа и така се подмаза на вещицата. Казват, че е страхотен организатор. Иначе няма много приятели, като повечето от „разперените“.

Последната дума изрече по-скоро с пренебрежение, отколкото с уважение. Силата, която се ценеше толкова много от ангарите, не беше на почит в тази общност.

Погледна Аниор, въздъхна тежко и каза:

— Наистина не знам какво да те правя. Хайде да ти обясня задълженията ти.

Да си плашач наистина беше тъпа работа. Слизаха в домовете на хората и ги плашеха с помощта на измислени чудовища или само със собствения си вид. Дори работата на изкусителите беше по-интересна. Там също се работеше със стандартни средства, но от време на време трябваше да се измисли нещо по-хитро.

Работата имаше само едно несъмнено предимство. Тя осигуряваше на Аниор достатъчно свободно време да се промъква тайно в зоната на знанието и да продължи архитектурните си занимания. Надяваше се Ханура да е достатъчно заета с наказателните си акции и да не му обърне внимание.

Съжаляваше, че не му бяха разрешили да вземе матрицата на своята гора със себе си. Да почне да гради нова, му се видя като предателство към старата и той се зае с по-прости, но по-осъществими задачи. Правеше живи кристали, размножаващи се чрез делене. Опита и типично диабоски творения. Чудовища, бури с определени параметри, вулканични изригвания и земетресения. Но нямаше как да ги изпробва без да бъде забелязан.

Един ден старчето извика тяхната група спешно при себе си. Трябвало да забавят един космически кораб на митяните. Това не беше лесна работа за плашачите, защото митяните бяха добре развита физическа раса и знаеха за съществуването на горните нива и техните обитатели. Теорите обикновено направо контактуваха с тях и не прибягваха до услугите на ангарите или диабата. Нямаха представа какво е наложило този път да действат по-различно.

Митяните бяха наясно с номерата на диабата и въобще нямаше да реагират на тях. След като никой не успя да измисли нещо свястно, Анидр предложи своята идея:

— Да им изпречим на пътя един тайнствен космически кораб от неизвестна цивилизация и да видим дали няма да полюбопитстват и да спрат, за да го разгледат.

— Това е добра идея — каза старчето, — но нямаме време да накараме архитектите да ни изработят матрица за него.

— За какво ви е матрица? Просто ще се съберем и всеки от нас ще си представи някоя част от кораба — възрази Аниор. — Важно е той да изглежда относително стабилен.

— Точно там е проблемът — уточни старчето. — Не сме в състояние да поддържаме такава конструкция за по-дълго време. Познавам моите дяволчета. Игривостта им е по-силна отколкото тяхната дисциплина. Само ще се изложим.

— Тогава ще направя набързо една основна матрица на кораба — предложи Аниор. — Няма да ми отнеме много време. После останалите само трябва да поддържат обзавеждането. Нека изкарат акъла на митяните. Колкото по-чудно изглежда, толкова по-добре.

Другите го гледаха с разщирени очи.

— Наистина ли можеш да направиш това? — попита началникът.

— Разбира се — засмя се Аниор, — в крайна сметка като ангар се учех на доста по-сложни неща.

Остави останалите да уточнят детайлите на акцията и се премести в зоната на архитектурата. Огради се със собствени стени и завърши необезпокояван матрицата за нула време. Придаде на кораба възможно най-нестандартна форма и вече предчувстваше как митяните щяха да се влудят, когато го видят.

Хвърли матрицата в пространството, тя се разшири, притегли физическа материя от хаоса и я вгради в себе си. Плашачите се преместиха в образувания кораб и зачакаха.

Митяните приближаваха бавно. Аниор беше почти изравнил скоростта на кораба с тяхната. Искаше да им даде достатъчно време да решат какво да правят. Виждаше объркването им и спора как да постъпят. Бързаха за някъде, но не можеха да изпуснат такъв изключителен случай. Намалиха скоростта и прехвърлиха първата разузнавателна група.

Диабата се бяха уговорили какъв вид да приемат и се появиха точно в този смешен образ на зелени човечета, за който всички знаеха, че е чиста измислица. Корабът им имаше голяма пробойна и само няколко от екипажа бяха останали живи. Другите се правеха на мъртви.

Митяните опитаха да установят контакт, но неизвестните космонавти само пееха някаква песен, която техните устройства за комуникация не можеха да преведат. Те много се затрудниха. Изпратиха още специалисти на чуждия кораб и, когато и тези митяни пристигнаха, корабът изведнъж затвори люковете си и въпреки пробойната, хукна да бяга настрани от маршрута на митяните.

На митянския кораб се объркаха и започна едно лудо преследване из космоса. Диабата се забавляваха неистово. Накрая не издържаха и приеха истинския си вид. Когато митяните видяха кой ги беше изиграл така жестоко, те се вбесиха. Изричаха най-неприлични проклятия и заплашваха, че ще се оплачат на теорите. С това само предизвикаха още по-голяма веселба у диабата. Накрая диабата пуснаха митяните обратно на кораба им, доволни, че хем бяха изпълнили задачата си, хем се бяха забавлявали до припадък.

Аниор също „спечели“ от цялата тази работа. Когато Ханура разбра как се бяха справили с митяните, тя го извика в централата и каза със злобна усмивка:

— Чух, че се справяш добре като плашач. И без това Нериф не ми дава мира да те издигна на по-сложна работа. Ще те преместя при изнудвачите.

По-гадна работа не би могла да намери за Аниор. Той скочи на крака, погледна я твърдо в очите и каза:

— Няма да се занимавам с такава нечестна работа! Дори да ме съдираш от бой. Искам да работя като архитект!

Това беше нечувано нахалство. В залата настана гробна тишина. Ханура скочи от трона и Аниор очакваше да се появи камшикът в ръката й. Но тя неочаквано се изсмя:

— Аз не съм Сатара. При мен ще вървиш крачка по крачка напред и то само, ако аз ти позволя. И повече никакви възражения!

С едно движение на ръката си тя го прехвърли в зоната на изнудвачите.

Но Аниор стачкуваше. Началникът на това направление нямаше достатъчна лична сила, за да го принуди да работи и реши да остави възпитателните мерки на по-разперените от него. След три дни пристигна Нериф.

Поздрави сърдечно, но беше загрижен. Обикаляше Аниор, който седеше на пода, потръпваше нервно с края на опашката си и се мъчеше да подбере подходящи думи.

— Разбирам, че не искаш да работиш като изнудвач. Но тази работа е доста по-сложна от тази на плашачите и при следващото издигане ще попаднеш на много по-свястно място.

— След като имам особени заслуги като изнудвач ли? — попита раздразнен Аниор. — Не, благодаря. Предпочитам цял живот да работя като плашач.

Нериф седна срещу него и го хвана за ръце. Гледаше Аниор с разтревожени очи.

— Нищо не можеш да направиш. Да си диабо значи да бъдеш нечестен и несправедлив към хората. Нашата работа не е шега, а необходимост. Когато се издигнеш в йерархията ще се сблъскаш с интересни и важни задачи. Но докато си в основата на пирамидата, трябва да се подчиняваш на нашите закони. Нямаш избор.

Аниор дръпна ръцете си и скочи на крака.

— Винаги има избор. С нищо не можеш да принудиш един свободен дух да действа против убежденията си. Дори Ханура няма да успее!

Нериф се изправи срещу него. Погледна го строго и с обвиняващ глас предупреди:

— Не бъди горд и високомерен! Веднъж престъпи законите и беше жестоко наказан. Но тогава, доколкото разбрах, поне действа от любов. А сега просто се инатиш.

Аниор затвори очи и се успокои с голямо усилие на волята си. После погледна Нериф и каза спокойно:

— Не, Нериф, това не е инат. Защо мислите, че всичко в нашата общност трябва да е така, както е сега? Къде е записано, че трябва диабата да бъдат принуждавани с бой да работят? Къде е записано, че не трябва да се насърчават талантите им? Къде е записано, че те трябва да развиват само злобата си, а не и любовта си?

Сега Аниор обикаляше Нериф и с все по-нарастващо вълнение продължи:

— Защо диабата да не тръгнат по пътя на ангарите и да ги настигнат? А може би дори да ги задминат в развитието си? Защо точно те трябва да вършат цялата черна работа в този сектор на вселената? — И после добави замислен. — Може би само трябва някой да разчупи този порочен кръг, в който се въртите от толкова време.

Нериф го погледна с възхищение и страх. Имаше по-голяма лична сила от Аниор, а никога не бе посмял дори да помисли за такава възможност. Имаше нещо в този ангар-диабо, което го привличаше от първия момент, когато го видя. Имаше някаква друга, непозната сила в него. Въпреки че се намираше на астрално ниво, в Аниор живееше един дух на непобедим и неразрушим бог. И Нериф предчувства огромните промени, който той щеше да предизвиква навсякъде, където се появеше.

— Ще отида да говоря с Ханура — каза Аниор спокойно, отвори широките си крила и полетя към централата.

Нериф го следваше със свит от лоши предчувствия сърдечен център.

Боар седеше замислен в зоната за размисъл. Още като пое работата при ангарите, той се сблъска със същите проблеми като Сатара. В началото те останаха на заден план. Трябваше да се запознае с новата си работа, да си извоюва уважението на ангарите и, не на последно място, да свикне с астралното си тяло.

Когато теорите работеха по-дълго време на ниско ниво, те се превъплъщаваха в съответното на това ниво тяло. Това ограничаваше способностите им, но осигуряваще възможност за нормален контакт с околните. Боар вече се подчиняваше на същите закони като подчинените си — хранеше се с астрално вещество, преместваше се в пространството по техния начин и почиваше като тях.

Изведнъж му хрумна, че вече би могъл да прегръща Аниор, но само горчиво се изсмя. Имаха истински късмет, че отново бяха разделени. Нищо не би спряло омразата, която, несъмнено щеше да се появи между тях, както се беше появила между Веова и Сатара. И въпреки това, той се замечта за момент, рисувайки във въображението си такава среща. Приемайки всяко чувство и мисъл на Аниор, Боар добре знаеше какво беше усетил той, когато се любеше със Сатара, и се разкъсваше от копнеж по това щастие.

Откъсна се от чувствата си и отново се върна към основния проблем — какво да направи за спасението на Земята и Сатариус. Веднага разбра, че Сатара беше прав, когато обвиняваше Веова, че не беше използвал и двете Сили — на лявата и на дясната страна — от самото начало на изграждането на земната система.

Оценяваше като добра и идеята му да свърже системата на Земята с тази на Сатариус. В астрален план те бяха постигнали тази връзка и скоро тя щеше да се отрази на физическото ниво. Земляните бяха тръгнали да завоюват космическите простори и Сатариус щеше да бъде първата населена с други човекоподобни същества планета, която щяха да открият. Може би трябваше да изпратят официално митяни на Земята, за да ускорят това развитие. Хората отдавна бяха готови за среща с извънземните си братя.

И двете системи щяха да спечелят от едно сътрудничество помежду си. Но това нямаше да е достатъчно. Обединението трябваше да се осъществи и на по-високите нива. И точно тук беше проблемът. Просто още не можеше да разгадае пътя, по който това да се осъществи.

Разбираше се добре с Веова. Най-добре би било да обсъди тези неща с него. Но Веова все повече губеше сили. Страдаше от раздялата със Сатара. Откакто разбра какво ги свързва, той не можеше да си прости грубото отношение, което беше проявявал толкова време към второто си Аз. Никакви разумни доводи не можеха да прогонят чувството за вина от душата му. И колкото повече отслабваше той, толкова повече беди сполетяваха Земята. За миг Боар прозря какъв е проблемът и пътя към неговото решение. Но това беше толкова невероятно, че веднага изхвърли тази версия от главата си. Излегна се в един пространствен хамак и леко се залюля. Пренесе се в пространството на сферитите и остави музиката да подрежда разбърканите му мисли.

Не можа да се наслаждава дълго на вечната песен на вселената. Силните чувства на Аниор си проправиха път в съзнанието му и Боар превключи на неговата вълна. Остана зашеметен от новия замисъл на второто си Аз и се поколеба дали да не се намеси и да го спре. Ако Аниор продължаваше в този дух, той рано или късно щеше да разруши устоите на този свят. Естествено, само ако успееше. Ако пък не успееше, щеше да разруши себе си.

Боар се оказа пред неразрешима дилема — ако спреше Аниор, нямаше ли да спре изпълнението на задачата, заради която се бяха разделили? А можеше ли въобще да спре Аниор? Беше убеден, че това само щеше да забави развитието, започнало в деня, в който Веова беше решил да си върне Камъка, а може би в деня, когато се скара със Сатара, а може би, още когато тази Вселена се беше появила на бял свят.

Аниор отново и отново щеше да застава на пътя на установените норми, докато следваше вътрешния си зов. И Боар можеше само да регистрира това развитие и да помага на второто си Аз да не загине преждевременно. Някой беше пожелал той да поеме тази пасивна роля и да остави действието да се режисира от Аниор. Изпрати му в подкрепа един лъч безкрайна любов — единственото, което можеше да стори сега.

Ханура я нямаше в централата и това даде ценно време на Нериф, да уговори Аниор да се откаже от нечувания си замисъл. Но Аниор се изсмя:

— Спокойно, Нериф. Не съм толкова глупав да се надявам, че с един разговор с Ханура ще променя неща, установени от милиард години. Просто ще настоявам за друга работа.

— Тя няма да се съгласи. Само ще те набие жестоко.

— Нека ме набие. Доколкото разбрах, тя не може истински да ми навреди с това. Докато живее дух в него, астралното тяло не познава унищожение и винаги се възстановява в първоначалния си вид.

— Но познава болката — отвърна Нериф настойчиво — и тази болка е по-кошмарна, отколкото я познаваш от физическото си тяло. Ние сме много по-чувствителни. Ще загубиш съзнание още след петия удар и няма да постигнеш нищо.

Аниор го погледна трогнат от загрижеността му. Щеше да причини болка и на този диабо. Но не виждаше друг изход.

Изведнъж усети силата на Боар да се разлива по тялото му. Затвори очи, желаейки да задържи този миг безкрайно. Радост изпълваше душата му и той се усмихна щастлив. Всичко на този свят беше една безкрайна илюзия, само любовта на Боар имаше истинска стойност.

Нериф гледаше смаян — щастливата усмивка на лицето на Аниор. Не разбираше какво става с него. Но когато Аниор отвори очи и го погледна, той видя нова сила в тях. Отстъпи изплашен и развълнуван.

Отново се чу странния звук, с който Ханура се появяваше и след миг тя вече седеше на трона. Гледаше изправения пред нея Аниор. Изненадата й беше по-голяма от възмущението от това непочтително поведение. Попита го:

— Какво искаш пак? Защо не си на работа като изнудвач?

— Защото отказвам да работя като изнудвач — отговори Аниор съвсем спокойно. — Искам да работя като архитект.

Ханура моментално съобрази, че няма лесно да се справи с Аниор. Добре усещаше силата в гласа му. Вече съжаляваше, че беше подкрепила идеята да го превърнат в диабо. Но навикът да реагира на изблиците на непослушание с камшик, беше по-силен от тези съображения. Тя събра цялата си сила и започна да удря. Удари го веднъж, два пъти, … пет пъти, но Аниор продължаваше да стои разкрачен стабилно на пода, със скръстени на гърди ръце, без да издава и най-малък стон.

И Ханура продължи, докато той не се свлече на пода след дванадесетия удар. Най-накрая беше загубил съзнание. Останала без сили, Ханура гледаше в разширените очи на диабата, свили се на пода от страх. Видя освен страха и безмерното възхищение от постъпката на Аниор. И тогава разбра, че беше сбъркала. Отсега нататък нещата нямаше да са същите, дори Аниор да се подчиняваше на заповедите й. Нещо, в което твърдо се съмняваше. Трябваше да измисли Друг начин да се справи с този Делен.

Ханура изчезна от централата. Нериф се хвърли към Аниор. Разкъсан на безброй парчета, Аниор много бавно щеше да се възстанови. Нериф не разбираше как той успя така дълго да устои на кошмарната болка. Видя струпалите се край тях диаба. Бяха изплашени повече от постъпката на Аниор, отколкото от жестокостта на Ханура. Бяха разтърсени толкова дълбоко, че дори не ги беше грижа, че Ханура можеше да се върне всеки момент и да ги завари до разбунтувалия им се събрат.

Изведнъж Нериф осъзна, че тази саможертва не беше напразна, че Аниор беше постигнал нещо много важно. Но сега нямаше време да мисли за това.

Внимателно го загърна в пространствен хамак и с помощта на още двама диаба го пренесе в зоната за възстановяване. С нищо повече не можеше да му помогне. Само седеше до него и наблюдаваше как отделните части на тялото му бавно се съединяваха. Щом храносмилателният му център се възстанови, внимателно, на малки порции, му даде храна. Седеше така до Аниор, изоставил работата си. Осъзна, че не го е грижа дали ще бъде наказан. Гледаше Аниор в продължение на пет дни, без да мръдне от мястото си.

И когато накрая Аниор отвори очи и изрече: — Благодаря ти, Нериф, — той просто го прегърна и се разплака, обвивайки се в червения облак на тъгата.

Странно защо, Ханура въобще не го закачаше. Щом Аниор се пооправи, Нериф се върна към задълженията си. Привидно всичко течеше по старому. Но това спокойствие беше измамно. Вестта за нечуваната постъпка на Аниор се разпространи като вълна от избухнала звезда. Диабата се събираха тайно да обсъждат случилото се. Някои смятаха, че Аниор бе постъпил глупаво, а други, че бе постъпил геройски. Това беше първият истински бунт в тази общност, па макар и само на един-единствен диабо. И духовете на останалите се разбуниха.

Всички с нетърпение очакваха да видят как щяха да се развият събитията по-нататък. Нериф знаеше, че всеки личен успех в борбата с Ханура щеше да бъде крачка към истинската цел на Аниор. Цел, от мащаба на която му се завиваше свят. Въобще не вярваше, че Аниор има шанс да успее. Най-вероятно теорите вдяха да се намесят и да го накажат повторно. Чудеше се как да предотврати тази беда, как да спаси приятеля си.

Обичаше Аниор и беше готов на всичко заради него. Но когато предложи помощта си, Аниор само тъжно се усмихна и тихо каза: — Не искам още един приятел да пострада заради мен.

Нериф не знаеше какво точно се беше случило с Аниор при ангарите. Все пак разбра, че е бил виновен за внезапното заминаване на Сатара при теорите. Но не проумяваше какво значение можеше да има това, след като всички знаеха, че Сатара и без това трябваше да стане отдавна теор.

Странна беше и другата информация, до която се добра. Аниор бил съвсем отскоро при ангарите — идвал от Земята. За това кратко време той набрал, противно на всички закони в астралния свят, изключително много сила. Оказал се е някакъв си Делен.

Нериф за първи път чуваше тази дума. Потърси в зоната на знанията повече информация, но единственото, което намери там, бе, че някакви високоразвити същества се разделят на две и живеят в две различни превъплъщения. По непонятен за него начин тази никаква информация го развълнува дълбоко. Накрая не издържа и реши да помоли Аниор да му разкаже нещо повече за това.

Намери го в зоната на архитектурата. Откакто отново можеше да стои на краката си, Аниор прекарваше повечето от времето си там. Не го беше грижа за гнева на Ханура.

Тъкмо завършваше една сложна матрица за първоначално диференциране на материя. Нериф не разбираше много от работата на архитектите, но се възхити от умението на Аниор. Каза му, че иска да говори с него по някои вълнуващи го въпроси.

Прелетяха в зоната за размисъл и Аниор зачака търпеливо приятелят му да зададе въпросите си. Нериф отново странно се развълнува.

— Извинявай — започна той, — исках да знам нещо повече за теб. Добрах се до някои слухове и порових в наличната информация.

Явно му беше неудобно от тази си постъпката. Аниор му се усмихна и го успокои:

— Не се притеснявай, и аз още първия ден разпитах началника на плашачите за теб.

Нериф го погледна учуден, но после се разсмя.

— И какво ти каза?

— Предполагам всичко, което знаеше — отговори Аниор, радвайки се, че Нериф преодоля смущението си. — Не беше много.

— И аз не разбрах много за теб. Само, че ти някак си накарал Сатара най-накрая да стане теор и си наказан за това. Но чух и друго, че си бил Делен. Не можах да разбера нищо по-конкретно. Какво означава това?

Лицето на Аниор придоби много сериозен вид. Гледаше Нериф с пронизващ поглед и дълго мълча. После тихо отговори:

— Това означава да си безкрайно щастлив, че съществува някой, който винаги ще те разбере и ще те обича, и безкрайно нещастен, че не можеш да се докосваш до него.

Нериф остана зашеметен от болката, която звучеше в гласа на Аниор. Но някакво вътрешно безпокойство го караше да продължи да го разпитва.

— Не те разбирам съвсем. Защо не можеш да се докоснеш до него?

— Защото това би означавало смърт и за двамата. Защото Делените не могат да устоят на изкушението да се слеят отново в едно, когато се доближат много един до друг. И цял живот мечтаят само за това пълно единение.

Нериф се замисли. Тъгата, която излъчваше Аниор, обзе и неговата душа. Беше се надявал да извоюва любовта на Аниор, а сега разбираше, че той обича друг. Аниор като че ли се досети за болката му.

— Не бъди тъжен, Нериф. Ти си много добър приятел. Но аз обичам двама души повече от всичко на света — и второто си Аз, и Сатара. Но и двамата са недостъпни за мен.

И след като помълча още малко, нежно добави:

— Сигурен съм, че някъде има друг, който те обича така, както аз обичам второто си Аз. Може би някога ще го срещнеш.

Нериф го погледна благодарен за топлите му думи и си тръгна, чувствайки, че Аниор искаше да остане сам.

Загледан в косматите си крака, Аниор се сви от силната болка в душата си. Копнееше за Боар и Сатара. Би дал всичко поне един от двамата да беше до него. Самотата в душата му беше бездънна и безмерна.

Трябваше да направи нещо, за да я разсее. Трябваше отново да опита да се разбере с Ханура. Дори ако пак го пребиеше. Още утре щеше да застане пред нея. В душата му, пълна с тъга, нямаше място за страх.

На следващия ден Аниор помоли Нериф да го съпроводи при Ханура. Каза, усмихвайки се, на изплашения си приятел, че може пак да се наложи някой да събере отделните му части след тази среща. Изчака часа за аудиенция при Ханура и застана както винаги в първата редица. Никой не оспорваше правото му на това привилегировано място. Отпрати Нериф в последния ред и зачака.

Още отсега в централата цареше пълна тишина. Всички бяха любопитни да видят какво ли ще се случи.

Ханура се появи и го огледа мълчаливо. Не му обърна повече внимание, въпреки че стоеше прав като миналия път, и попита диабото до него какво иска. Но дяволчето си оплете езика от неочаквано променилата се ситуация и не успя да произнесе молбата си. Ханура се ядоса и замахна с камшика си. Аниор невъзмутимо избута диабото настрана така, че ударът не успя да го уцели. После каза на Ханура:

— Няма смисъл да се преструваш, че не съществувам. Всички тук чакат да видят какво ще правиш с мен.

Ханура го погледна с червените си очи и злобно, но сдържано попита:

— И какво желаеш да направя с теб?

— Искам само едно. Да работя като архитект.

Тя знаеше, че Аниор нямаше да се предаде. Можеше да го пребие и този път, но той, веднага след като се оправи, пак щеше да застане пред нея. Беше мислила През последните дни какво да направи, за да запази авторитета си пред всичките диаба. И намери идеалния изход.

Погледна го с широка надменна усмивка.

— Значи искаш да станеш архитект? Добре, но само при едно условие. Трябва да изпробвам преди това умението ти. Ако се справиш със задачата, която ще ти задам сега, направо ще те прехвърля при главните архитекти. — Тя злобно се засмя. — Но ако не успееш да я изпълниш, никога вече няма да имаш право да претендираш за каквото и да е. Съгласен ли си?

Аниор нямаше друг избор, освен да се съгласи, въпреки че знаеше, че Ханура щеше да му зададе възможно най-сложната задача. Оценяваше хитрия й ход и отговори:

— Да, съгласен съм.

Но това, което последва, не би могъл да си представи и с най-черното си въображение. Смехът на Ханура ехтеше из цялото царство. С гръмък глас тя нареди:

— Направи една нова, жива слънчева система! Всички присъстващи ахнаха, когато чуха задачата.

Архитектите, намиращи се в единия край на залата, се спогледаха неразбиращо. Нериф скочи на крака и гръмко заяви:

— Никое същество от астрално ниво не може да изпълни тази задача. Това е работа за теор!

— Не съм те питала за мнението ти, Нериф! Твоят приятел каза, че е съгласен, и проблемът как ще се справи с тази задача е негов.

И вече обърнат към Аниор, който стоеше като зашеметен, продължи:

— Желая ти приятна работа.

Ханура отново се изсмя и напусна централата.

Всички се затичаха към Аниор. Вдигна се страхотна врява. Всеки даваше някакъв съвет, какво да прави сега. Накрая Аниор излезе от вцепенението си, вдигна ръка и каза със силен глас в настъпилата тишина:

— Ще направя, каквото мога. Нямам друг изход. Но искам всички да ме оставят на мира през това време. Нека никой не ме безпокои. Така най-много ще ми помогнете.

Пренесе се в зоната за размисъл и остави диабата в централата да обсъждат доколко той има шанс да успее. Архитектите стигнаха единодушно до извода, че дори всички заедно не биха могли да изпълнят тази задача и че Ханура е излязла победителка от този двубой. Отново била доказала, че е най-жестоката и непобедима вещица.

Нериф последва приятеля си и го завари дълбоко замислен.

— Няма какво да мислиш, Аниор — успокояваше го той. — Задачата е неизпълнима. Никой няма да гледа на теб като на победен, ако откажеш да я поемаш.

— Не, Нериф — отговори твърдо Аниор. — Знам, че вероятността да успея е минимална, но аз съм длъжен да се възползвам от този шанс. Знаеш, че не го правя за себе си.

— Ти си се побъркал! — извика Нериф. — Вероятността не просто е много малка, тя е направо нулева! Още не си станал бог! Дори моята сила е по-голяма от твоята!

Аниор се усмихна и се изправи. Разпери широко крилете си и каза:

— Виж тук си сбъркал.

Нериф с учудване видя, че крилата на Аниор бяха пораснали и вече бяха стигнали размера на неговите.

— Кога стана това? — попита объркан той.

— Още при ангарите установих, че силата ми най-бързо расте, когато успешно се преборя с някого. Е, с изключение на един друг много по-приятен и по-ефикасен начин.

— Какъв по-приятен начин? — попита Нериф изумен. Аниор се засмя. И с вид, че издава най-голямата тайна на своя живот, прошепна:

— Когато се любя със Сатара.

Нериф го погледна смутен. Помисли, че Аниор се шегува. Но после видя как насмешливата усмивка изчезна от лицето на Аниор и вместо нея се появи едно тъжно замечтано изражение.

— Моля ти се, Нериф — каза Аниор уморен, — остави ме и ти. Наистина имам нужда от спокойствие.

И Нериф напусна личната му зона, не знаейки дали да се обиди или да се възхити от приятеля си.

Кадор загрижено се замисли за Сатара. Беше успял да го успокои от шока, след като бе разбрал, че Веова е второто му Аз. Дългата омраза между двамата се беше отразила неблагоприятно на техните взаимоотношения и, въпреки че Сатара вече не мразеше Веова, той все още трудно възприемаше колко много всъщност би трябвало да го обича. Другата му голяма любов, тази към Аниор, засенчваше любовта му към второто му Аз.

Кадор се бореше срещу силната неприязън, която изпитваше към Аниор. Не стига че и Боар и Сатара го обожаваха, но сега и второто му Аз се увлече по него. Чувстваше се пренебрегнат.

Откакто Боар се срещна с Аниор, още когато той беше човек, между Кадор и Боар беше изчезнала онази близост, която съществуваше преди.

Боар вече нямаше нужда от неговата подкрепа. Беше станал по-самостоятелен и по-силен.

Когато се появи Сатара, Кадор се зарадва, че отново има за кого да се грижи. Обичаше тази роля на настойник. Но Сатара от самото начало не се поддаваше много на грижите му. Беше затворен, почти груб. Дори външният вид, който предпочете, не се хареса на Кадор. Увлечен от собственото си творение, Сатара отново прие образа на Императора от Сатариус.

Кадор се учуди как тези толкова различни теори — каквито бяха Боар и Сатара — обичаха едно и също същество и отгоре на всичко се разбираха добре. В редките моменти, когато Боар се качваше на горното ниво, двамата задължително се срещаха насаме. Сатара винаги питаше първо за Аниор и чак после за Веова. Кадор се чувстваше безсилен пред този факт.

А сега Аниор пак беше загазил и Сатара не можеше да си намери място от възмущение. Проклинаше Ханура, която просто искаше да спаси своята общност. После изведнъж утихна и Кадор го налегнаха лоши предчувствия.

Боар се появи на нивото на теорите и Сатара веднага отиде да го види. Боар го очакваше усмихнат.

— Сега сигурно ще ме питаш как вървят нещата на Сатариус — засмя се той.

Сатара го гледаше раздразнен, но нищо не каза и Боар продължи:

— Нещата се развиват доста добре. Войните станаха по-малко на брой, оформиха се горе-долу границите на новите държави. Запазиха комуникациите помежду си и се очертава един относително спокоен период. Ще напреднат значително през следващите години. Системата ти не е лоша.

— Остави това сега — прекъсна го Сатара, — знаеш какво ме интересува. Кажи как да помогнем на Аниор.

— Внимавай да не те чуе някой друг теор, — все още усмихнат отвърна Боар, — знаеш, че нямаме право да се намесваме.

— Не ме интересува какви права имам — продължи нетърпеливо Сатара, — искам да помогна на Аниор и, ако ми кажеш как, ще го направя.

Боар го погледна вече сериозно.

— Единственото, което мога да направя за него, е да му прелея малко сила в подходящ момент. Но това няма да е достатъчно, за да се справи с тази сложна задача. Мисля, че тук ти имаш други възможности.

Сатара веднага разбра и се усмихна почти щастлив. В ръката на Боар се появи малък кристал, подаде го с думите:

— Занеси на Аниор това от мен.

Беше пакетирана матрица. Сатара се досети коя и го погледна с благодарност. Видя и разбра цялата болка на Боар. Щеше ли някога да обича второто си Аз така, както Боар обичаше Аниор?

— Трябва да си тръгна — каза малко тъжен Боар, — но мисля, че скоро ще се видим отново.

Усмихна се, намигна му съзаклятнически и се върна на долното ниво.

Сатара тъкмо успя да скрие кристала, когато пред него се появи шарената енергийна сфера на Кадор. Разрасна се и го попита какво е искал Боар.

— О, нищо особено — отговори Сатара захилен, — просто ми разказа колко много съм липсвал на Веова.

Кадор кипеше от яд. Знаеше, че Сатара лъже и само иска да го подразни. Сви се обиден и отново изчезна. А на лицето на Сатара се появи една хитра усмивка.

Аниор се трудеше неуморно над новата си матрица. Въобще не напускаше зоната на архитектурата. Заключи си достатъчно пространство и не пускаше там никого. Скоро всички, дори и Нериф, се примириха и от няколко дни вече никой не се обаждаше.

Задачата беше изключително сложна. Трябваше да изгради главното слънце така, че в един определен момент от него да могат да се откъснат останалите планети. Изчисленията на съответните скорости на различните слоеве в централното кълбо много го затрудниха. В библиотеката не намери почти нищо за този тип строителство. Сигурно на нивото на теорите разполагаха с подробни описания на такава дейност, но Аниор нямаше личната сила на теор, за да го достигне. Трябваше да разработва всичко сам.

Въпреки това, той успя да пресметне основните параметри. Но когато стигна до фината настройка, откри една нестабилност, която не знаеше как да премахне. От няколко дни се занимаваше само с това.

Не се и надяваше да създаде една истинска жива слънчева система. Това би означавало някой високо развит слънчев дух от царството на духовете да хареса неговото творение толкова, че да пожелае да се настани в него и да доведе планетни духове със себе си. Само така слънчевата му система щеше да заживее истински живот. Иначе тя скоро щеше отново да се разпадне и да потъне обратно в хаоса.

Но дори и само да изгради матрицата за астралния и физическия строеж на такава система беше непосилна задача. Аниор просто не искаше да признае колко хитро го беше изиграла Ханура. Не се предаваше, защото беше възмутен от нейната нечестност. Не се вълнуваше от това, какво си мислеха другите диаба за него. Имаше пред себе си конкретен враг и трябваше да се пребори с него. Гледаше отчаян матрицата си и чакаше да му дойде някаква идея.

Тогава изведнъж разбра, че някой друг се намираше в заключената му зона. Не можеше да бъде нито Ханура, нито Боар, защото и двамата имаха сега астрални тела и щяха да предизвикат кристален звън при преминаване през преградата. Само теор в менталното си тяло можеше да се промъкне така незабелязано. Огледа се учуден.

Видя огромен диабо да се оглежда наоколо и да прибира великолепните си крила. Не само го виждаше за пръв път, но и никога не беше чул за него. Диабото се приближи и се усмихна. Нещо не беше съвсем наред. И чак тогава Аниор забеляза яркозелените му очи.

— Сатара! — извика той, залят от вълна на щастие, която за малко щеше да го задави. Хвърли се обезумял от радост към него. Останаха прегърнати, докато Сатара не го откъсна внимателно от себе си. Усмихна се и каза:

— Предлагам да променим малко обстановката. Нося ти много поздрави и един малък подарък от Боар.

Той извади малък кристал, хвърли го нагоре и леко го подухна. Кристалът се превърна в матрица и се разпростря из помещението.

— Гората ми! — извика Аниор, тичащ от едно дърво към друго. Спря се до живия бук на Боар и нежно го погали. После се обърна към Сатара със светнали очи и попита:

— Как успя с това астрално тяло да се промъкваш тук незабелязано?

Сатара хитро се засмя, седна на мекия мъх и го придърпа към себе си.

— Просто го построих след като проникнах тук.

— Но за един теор е трудно да поддържа такова тяло дълго време без да се въплъти в него — учуди са Аниор.

— Да, но не забравяй, че аз съм инстински майстор, що се отнася до умението ми да изграждам астрални тела. Като ангар често си изграждах тяло на змей, а като Император трябваше непрекъснато да изграждам астралното си тяло на ангар. Освен това, за мое голямо съжаление, няма да поддържам този вид много дълго.

— Но си станал страхотен диабо — засмя се щастливо Аниор. Зави опашката си край неговата и го притегли към себе си.

— Още не съм се любил като диабо — прошепна усмихнат Сатара, — а ти сигурно знаеш как стават тези работи.

— Нямам представа — отговори Аниор безпомощен, — нямаше с кого да опитам.

— Хайде, не ми разправяй такива неща — засмя се Сатара, — знам, че си имаш нов приятел.

— Да, имам — отговори Аниор, ставайки сериозен — но след като се любих с теб, вече с никой друг това не ми се прави. Не мога да си представя някого, когото бих обичал като теб.

Сатара нежно го погали и тихо възрази: — Не лъжи. А Боар?

Аниор се откъсна от него и каза закачливо: — Много бих искала да е на твое място. Но какво да правя?

Сатара го сграбчи и се засмя: — Ще трябва да се задоволиш с мен! — Загърна го в огромните си крила и те се притиснаха щастливи един до друг.

Стигнаха почти веднага до онова състояние на върховно щастие и се понесоха към безкрайността. Докосваха се до Безименното и се сливаха с него, забрявайки всичко друго на света.

Идвайки бавно в съзнание, Аниор лежеше в любимата си гора на облак от розова мъгла. Постепенно си спомни какво се беше случило. Струваше му се като прекрасен сън. Лежеше изтощен, с нарастваща в него тревога. Накрая тя се изпълни с конкретно съдържание и Аниор се огледа. Нямаше и следа от Сатара. Повика го мислено, но не получи отговор. Беше си отишъл.

Тъгата щеше да разяжда току-що възстановената енергия, ако не бе забелязал промяната в дървото, под което лежеше. Огромният дъб, на който се бе облегнал Сатара, когато го посети за първи път в тази гора, беше оживял.

Сатара бе оставил на Аниор свое дърво така, както Боар преди време му остави живия бук. Усмихвайки се щастлив, Аниор докосна кората му. Тогава чу гласа на Сатара, идващ от сърцевината на ствола:

„Извинявай, че те оставих така. Но трябваше да се върна преди някой да открие какво съм направил. Сигурно ще се досетят, но поне няма да ме хванат на местопрестъплението. Надявам се, че ти помогнах. Приятна работа над слънчевата ти система! Обичам те и бих искал да бъда винаги с теб!“

Аниор, изпълнен с щастие, се облегна на дървото и зачака розовата смес да възвърне силите му.

Връщайки се на горното ниво, Сатара щастлив се отпусна в пространството. Беше се събудил до Аниор във вид на енергиен облак. Цялата му астрална енергия се беше изчерпала. Остави само съобщението и се върна веднага. Чакаше Боар.

Не мина много време и той се появи. Астралният образ на Боар вече нямаше онзи детски вид. Изглеждаше пораснал с десет години. Сигурно с право смяташе, че иначе ангарите няма да го приемат на сериозно. Сатара се усмихна на мисълта, че Аниор още не знаеше в какъв прекрасен мъж се беше превърнало неговото момче.

— Надявам се все някога да имам възможност да му се представя в този вид — отговори Боар усмихнат на мислите му. После го погледна малко тъжен.

— Нямаш представа колко много ти завиждам — продължи Боар толкова тъжно, че Сатара веднага разбра, че чувствата му нямаха нищо общо със завистта. — Бих дал всичко на света, за да бъда поне веднъж на твое място.

— Не знам дали не трябва съвестта ми да е гузна пред теб — обясни Сатара, кондензирайки се в образа на Императора, — съжалявам, че не можеш да изпиташ това щастие. Просто нямаш представа какво усещаме заедно с Аниор.

— Тук се лъжеш — отговори Боар, — много добре знам какво изпитва Аниор. Всяко негово чувство, всяка негова мисъл се отразява в мен. Когато вие се намирате на върха на щастието, аз все едно че съм с вас.

Сатара го погледна смаян. Изведнъж се почувства неудобно. Боар се засмя:

— Не се разстройвай от това. За съжаление, за мен това е само усещане, а не реалност.

После го огледа внимателно. Явно доволен каза:

— Придобил си отново много енергия. Имам едно предложение за теб.

Заинтригуван, Сатара изчака Боар да уточни какво има предвид.

— Тази енергия не ти трябва сега, а аз познавам някого, на когото тя би свършила чудесна работа.

Говореше сериозно и Сатара се развълнува. Още не се сещаше за какво става дума.

— Ако си съгласен — продължи Боар внимателно, — бих ти предложил да я отстъпиш на Веова.

Сатара остана изумен. Обзет от грижите за Аниор, той съвсем беше забравил за Веова. С гузна съвест отговори:

— Разбира се. Не знаех, че има нужда от нея.

— В последно време много отслабна — обясни Боар загрижен. — Страда по теб. Все по-малко се грижи за Земята. Почти поех и неговите задължения.

Огромно чувство на вина се стовари върху Сатара. Как можа да не се поинтересува досега от съдбата на Веова? Страдал по него, а той дори не подозираше това. И трябваше Боар да се погрижи за второто му Аз.

— Не се измъчвай със самообвинения — продължи Боар, излъчвайки много топлина, — вие изживяхте сложен период. Веова осъзна напълно какво огромно значение имаш за него, а ти още не беше узрял за тази истина, когато Аниор ти каза кой си всъщност.

Но Сатара продължи да се разкъсва от непозната мъка.

— Кажи ми какво мога да направя за Веова. Готов съм да му дам всичко, което имам.

— По-добре недей — засмя се Боар, — иначе ще се слееш с него. Засега само му препращай излишната си енергия.

— И как се прави това? — попита Сатара безпомощен.

— Не е сложно. Просто изпрати един свой централен лъч към него — обясни Боар. — Достатъчно е да си го представиш. Но внимавай! Има голяма опасност да не разбереш кога трябва да свърши това преливане. Щом се усетиш изтощен, трябва да спреш.

Боар го погледна загрижен. Сатара духовно не беше в състояние да се контролира напълно.

— Не се тревожи — продължи Боар. — Ако не успееш да прекъснеш връзката навреме, аз ще ти помогна.

Сатара се концентрира върху Веова и го видя как седи отпуснат върху трона си. Наистина изглеждаше зле и едно неочаквано силно чувство на жал и обич го заля. Изпрати това чувство към Веова и от тялото му се отдели ярък лъч. В момента, в който той достигна целта си, Веова се изправи с щастлива усмивка. Усещайки връзката си със Сатара, той изпрати по същия лъч собствените си чувства към него. Сатара изтръпна от щастие и забрави всичко на света. Имаше само едно желание. Да се разтвори напълно, подарявайки на Веова всяка част от тялото и душата си …

Боар се смееше силно на глас и Сатара бавно дойде на себе си. Чувстваше се отмалял и изпитваше непозната болка. Прехвърли вниманието си към заобикалящата го действителност и видя Боар да отразява обратно с длан лъча, излизащ от коремната му област. Концентрира се и болката изчезна заедно с лъча.

— Хубавичко щяхте да се слеете — каза Боар, все още засмян. — Нито един от вас нямаше желание да прекъсне връзката.

Сатара посърна. Беше се изложил. Но Боар го успокои:

— Не се притеснявай. Нямате никакъв опит в такъв енергиен обмен.

А после замислен продължи:

— Дори не знам дали другите двойки Делени контактуват така. Когато се видях с Ани за първи път, трябваше да я закрепя с малко енергия, за да не умре веднага. Бях предупреден от Кадор за опасността да се слея с нея и успях някак да се справя тогава. После още няколко пъти й предадох от енергията си, но винаги само за кратко и много внимателно. Научих се да контролирам това чувство. Сигурно и ти ще се научиш.

Сатара го погледна благодарен. Не знаеше как би се справил без Боар. Въпреки всички закони, отнасящи се до Делените, му беше по-лесно да контактува с Боар, отколкото с Кадор. Не понасяше настойническото отношение на последния. Може би това, което го свързваше с Аниор, автоматично се пренасяше и върху Боар.

Отново си спомни чувството, изпитано в момента на свързване с Веова. Не беше изпитвал подобно нещо досега. Всички стари чувства, като че ли станаха незначителни и нереални. Нещо се беше променило в отношейието му към Веова. За първи път той разбра дълбочината на чувствата, които ги свързваха.

Боар го погледна разбиращо и се оттегли с думите: — Трябва да откриеш истината за себе си. Не е достатъчно да я знаеш.

С възвърнати сили Аниор потърси матрицата за слънчевата система. Радваше се на гората си като дете на любимата играчка, загубена и пак намерена. Прескочи пъновете и малкото поточе. Зарадва се на мравките и пеперудите. Още много липсваше, за да стане тази гора като истинска. А после можеше да помисли и за гущери, пойни птици и дребни бозайници.

Разбира се, нямаше да бъдат истински живи, защото в тях не се вселяваха духовни същности. Той им предаваше от енергията си, когато гората изпълваше пространството и те оживяваха от нея. Но първо всяко дърво трябваше да се вгради с истинската си структура в матрицата. Със завист помисли колко лесно се оказа това за Боар и Сатара, а той успя да изгради жив образ едва на една трета от дърветата. При това, неговите дървета бяха далеч от съвършенството, постигнато от теорите.

Стигна голямата поляна в средата на гората и видя матрицата на нея. Погледна я и веднага откри глупавата си грешка. Достатъчно беше да образува и няколко комети и масата в системата щеше да се стабилизира. Веднага се нахвърли върху работата си.

Всичко вървеше с неочаквана лекота и чак като завърши грубия строеж и седна да си почине, Аниор се сети на какво се дължеше тази промяна. Скочи на крака, пожела си огледало и разтвори крилете си. Бяха пораснали неимоверно. Стигаха до средата на прасеца и стърчаха над главата му. Едва сега Аниор разбра думите на Сатара, че се надявал да му помогне. Беше нарушил незнайно какви правила, за да осигури на Аниор максимална сила да се справи със задачата си.

Изпълнен с благодарност и любов, Аниор имаше чувството, че лети. Без да спира повече нито миг, той работеше денонощно, докато матрицата не стана готова. Тогава той се върна на малката поляна, прегърна последователно дърветата на Боар и Сатара и легна в тяхната сянка да събере сили за последния етап на работата си. Щастлив заспа дълбоко.

Събуди се отпочинал. Събра гората в матрицата и я превърна отново в малък кристал. Това също беше ново умение. Но не се замисляше върху това. Пакетира голямата матрица за слънчевата система в плоча с форма на диск, взе я в ръка и премахна личната си заключена зона. Издигна се с огромните си крила и прелетя до далечната граница между царствата и хаоса.

С мисълта за Боар и Сатара, Аниор извика високо: — Това е подарък за вас! — и изпрати със силен замах диска в далечината. Дискът се въртеше все по-бързо и по-бързо, докато не се разпадна в поток от милиони светещи зрънца, виещи се в огромна спирала. Тя бавно се спусна в безформения хаос и внесе ред в движението на част от тази безкрайна маса.

Аниор се издигна над него и произнесе думите на зараждането, предавайки собствените си трептения на своето творение. После с е върна, за да се наслади на величествената картина, която се откриваше пред очите му.

Завихрянията в това огромно пространство ставаха все по-бързи и в средата се издигна първо малък, а после все по-нарастващ конус. Той ставаше все по-светъл, превърна се от тъмночервен в огненооранжев и все повече растеше. Накрая се откъсна със силен звук от хаоса под него.

Оформи се огромно кълбо, което бавно се издигаше нагоре. Въртеше се с бясна скорост и се разширяваше. Аниор вече изтръпна от мисълта, че може би ей-сега ще се разкъса, но кълбото отново се сви и се стабилизира.

Във вселената се бе образувала основата на една нова слънчева система и чакаше своя владетел. Щеше да чака така няколко астрални денонощия и ако през това време никой слънчев дух не се заселеше в нея, тя отново щеше да потъне в хаоса.

И Аниор чакаше заедно с творението си. Представи си как Ханура се моли сега това да не се случи и как диабата, от най-дребните до най-големите, се молеха точно за обратното. Но Аниор разбираше, че никакви молби не можеха да помогнат нито за едното, нито за другото. Всичко зависеше от качеството на работата му, вече нищо повече не можеше да се направи.

От две денонощия Аниор не мърдаше от мястото си. Изведнъж чу силно свистене. Веднага излезе от полудрямката си и погледна огненото кълбо. То все така висеше над хаоса и се въртеше около оста си. И когато се случи това, което Аниор чакаше от толкова време, той не можа да повярва на очите си и радостта го изпълни.

Вътре в кълбото, изведнъж нещо засвети и тази светлина ставаше все по-силна. Тя се сля напълно с огнената маса, разшири я и я издигна. Пред очите на Аниор се раждаше нова звезда.

Тя засвети все по-силно и се понесе далече в пространството. Аниор стоеше зашеметен от величествената картина. Изведнъж от огромното слънце се откъсна голямо парче и бурен вихър закръжа около новата си майка. Роди се и първата планета. Аниор знаеше, че щеше да мине още много време, преди да се роди втората планета, но не можеше да се откъсне от творението си.

Постоя, докато очите му се умориха, и се обърна, за да полети обратно в царството на диабата. Разпери крилете си и видя, че бяха пораснали още. Всеки успех му придаваше нова сила. Понесе се през пространството — не бързаше да се прибере. Но изведнъж се почувства самотен и се насочи стремително към дома.

Боар обсъждаше с Веова възможността да повлияят на Земята с ново духовно течение, когато на небето над тях изгря нова звезда. И двамата вдигнаха глава, наблюдавайки това рядко за този стар сектор на вселената явление. Веова погледна недоумяващо широко усмихнатия Боар и чак тогава се сети какво беше станало. Беше чул съвсем бегло за сложната задача, която Ханура бе поставила на Аниор. Нима бе възможно той наистина да се е справил с нея? Видя щастливата усмивка на Боар и вече не се съмняваше.

— Какво направихте със Сатара, за да стане това чудо? — попита той Боар.

Боар се засмя и само отговори:

— Тайна!

Веова го погледна недоволен. И Боар тържествено добави:

— Давам ти думата си, че нямам нищо общо с това! Веова въздъхна. Второто му Аз отново се беше проявило и дано не го чакаха неприятности.

Кадор правеше безуспешни опити да обучи Сатара да предава само с един лъч голям поток от информация. Сатара просто не го слушаше. През последните дни беше като никога досега вглъбен в себе си и непрекъснато нервничеше. Изглеждаше, като че ли чакаше с нетърпение нещо и въобще не можеше да се концентрира.

Изведнъж в съседния сектор изгря нова звезда. Сатара подскочи с радостен вик. Кадор гледаше ту звездата, ту Сатара. И двамата сияеха. Сатара се нахвърли върху него и го прегърна от щастие, викайки:

— Успя! Той наистина успя!

Кадор се откъсна смутен от тази прегръдка и попита недоумяващ:

— Кой е успял и какво?

Но Сатара само се смееше, без да му отговори. Чак като се успокои малко, го подсети тайнствено:

— Кой, според теб, трябваше да създаде в последно време нова слънчева система?

Кадор се сепна и извика:

— Но това не е възможно! — Той погледна ярката звезда, и вече с по-малко уверен глас повторт: — Не, това не е възможно.

— Повтори го още веднъж — усмихнато го подкани Сатара, — може би тогава тази проклета звезда ще изчезне.

И тогава Кадор прозря какво беше станало. Стана му ясно странното нетърпение на Сатара.

— Бил си при него! Ти си му помогнал да изгради тази матрица! — възмутен извика Кадор.

Сатара се засмя.

— Заклевам се тържествено, че нямам нищо общо с изграждане на тази слънчева система. Тя е изцяло работа на Аниор. Един съвет не съм му дал.

— Какво направи тогава? — недоверчиво попита Кадор. — Сигурен съм, че нещо си направил!

Сатара се приближи плътно до него и с хитър израз на лицето попита тихо:

— Искаш ли да ти покажа?

Кадор го погледна ужасен. Чак сега разбра какво беше станало. Сви се възмутен в една точка и изчезна.

А Сатара се обърна към новата звезда и извика колкото му глас държи:

— Обичам те, Аниор!

Диабата в централата се бяха побъркали от радост. Никой не обърна внимание на Ханура. Тя напусна залата веднага, щом звездата се появи. Подскачаха, смееха се, прегръщаха се и викаха. Нериф седеше замислен на стъпалото пред трона и ги гледаше. Не можеше да сподели възторга, в който бяха изпаднали другите.

Радваше се, че Аниор беше успял, въпреки че нямаше представа как го направи. Но някаква дълбока горчивина тровеше душата му.

Беше се засегнал, когато Аниор го изгони наравно с другите. Оставен само със старата си компания, той за първи път осъзна колко много означаваше Аниор за него и колко различен беше от другите диаба, дори и от силно развитите сред тях.

Аниор беше самотник, точно както и той. И все пак Аниор имаше приятели сред теорите, а той нямаше никого. Обхвана го дълбоко самосъжаление и му трябваше доста време, за да го преодолее.

Сега се обвиняваше, че може би тайно се бе надявал Аниор да не успее. Страхуваше се, че той щеше да го надрасне с много. Още когато видя, че се бяха изравнили по сила, Нериф се изплаши. Прекалено лесно и бързо Аниор напредваше. Дори ангарите не го бяха приели заради това.

Отхвърли възможността просто да му завижда. Нямаше толкова лошо мнение за себе си. Може би се плашеше от промените, които Аниор искаше да предизвика в тяхната общност. Но тези промени само щяха да направят личния му живот по-съдържателен.

И накрая се сети какво го безпокоеше. Страхуваше се да не загуби единствения си приятел, когато разликата в силата им придобиеше големи размери.

Изведнъж врявата спря и Нериф видя да долита огромен диабо. Всички гледаха като хипнотизирани Аниор, който кацна пред трона на Ханура. Ако не стоеше до него, Нериф нямаше да го познае. Беше пораснал, а крилете, които сгъваше внимателно, стигаха почти до петите и стърчаха над главата му. Аниор се обърна усмихнат към диабата, които се бяха хвърлили на колене пред него.

— Станете. Извоювах си правото да стана архитект, а не да ви бъда началник. Искам да благодаря на всички, които се молеха заедно с мен да постигна този успех. Всеки от вас може да тръгне по този път. И най-малкият напредък е истинско достижение, което никой не може да ви оспори. И вече никой: нито аз, нито Ханура, нито самото Върховно божество няма да може да ви го вземе някога.

Обхвана с един поглед цялата зала и продължи:

— Не гледайте бързия ми напредък. Аз не съм обикновен диабо. Пътят на малките крачки е открит пред вас. Ще дойде ден и ще стигнете не само ангарите, но и теорите. Този ден е далеч, но той съществува, и колкото повече работите над себе си, толкова по-скоро ще дойде той.

Обърна се към Нериф, усмихна му се и каза тихо:

— Ела, май трябва да ти се извиня.

Нериф стана като насън и го последва в зоната за почивка. Разположиха се удобно полулегнали-полуседнали в пространствени хамаци. Мълчаха доста време, преди Аниор да каже уморен:

— Прости ми, че те изгоних тогава така.

— Няма нищо — отговори Нериф смутен, — аз трябваше да се сетя, че нямаше нужда от мен.

В гласа му прозвуча дълбоката болка, въпреки че Нериф не искаше да я издава. Аниор се изправи и хвана ръката му.

— Недей, Нериф. Прдеми нещата такива, каквито са. Приеми себе си такъв, какъвто си.

Около Нериф се появи червения облак на тъгата.

— Бих искал да мога да ти бъда истински приятел. Аниор го погледна и каза много топло:

— Ти си точно такъв.

— Но не можах да ти помогна сега! — отговори горчиво Нериф. — А другите ти приятели сигурно успяха.

Аниор помълча и Нериф се проклинаше за прибързаните си и глупави думи. После чу как Аниор отговори със сериозен глас, в който звучеше дълбока болка:

— Не ти подхожда да ревнуваш, Нериф. Ти си с мен почти всеки ден и така ще бъде още много време. А за тези други приятели мога само да мечтая така, както те мечтаят за мен. Това е най-мъчителната любов, която можеш да си представиш. И когато съдбата ни предостави възможност да се срещнем, то е само за един кратък миг, който се губи във вечността. След това болката от раздялата е по-силна, отколкото радостта от срещата. Пожелавам ти никога да не разбереш това чувство.

Но Аниор знаеше, че рано или късно Нериф ще се сблъска със същия проблем. Отдавна бе разбрал, че той е второто Аз на Кадор.

За да смени болезнената тема, Нериф похвали Аниор.

— Страхотна реч държа в централата. Мислиш ли, че ще има някакъв ефект от нея?

— Веднага не. Но не е лошо да им го припомня.

— Май твърдо си решил да правиш от диабата ангари — изсмя му се Нериф.

— А какво друго да правя, когато не ми се живее само с дяволи? — пошегува се Аниор. Но Нериф се сопна.

— Да беше останал при ангарите! Аниор се засмя.

— Но те всички бяха на мнение, че съм страшно подходящ за диабо.

— Защо? — попита Нериф учуден.

— Защото умея да измислям страшни чудовища!

И над Нериф се появи ужасна отворена паст с три реда остри зъби, готова да го погълне. Той извика от изненада и Аниор падна от хамака от смях.

Нериф бързо се съвзе и отвърна с още по-страшно творение. Те си играха така, докато, смъртно уморени, се разделиха помирени.

Подготовката за най-големия празник вървеше с всички сили. Но най-важната му част — номерът, който трябваше да направят на ангарите, — още не бяха уточнили. Това беше отколешна традиция. Ангарите също празнуваха празника на трите слънца. Нериф не знаеше по какъв повод, точно на този празник, диабата се стараеха да измислят най-голямата шега, с която можеха да подразнят ангарите. Те и през останалото време не изпускаха случай да се подиграят с тях.

Като координатор, той имаше доста работа покрай подготовката и сега трябваше да събере групата от най-големите и умни шегаджии заедно с Ханура. Това беше единственият случай, когато вещицата ги подкрепяше напълно в лудориите им. Дори помагаше активно и диабата се възхищаваха от идеите й. Изглежда, традиционната шега се одобряваше от теорите и Ханура с удоволствие се подиграваше на колегата си, който ръководеше ангарите. Малката група от петима диаба се беше събрала. Ханура се появи сред тях и попита:

— Измислихте ли вече нещо?

Гивок, един от главните архитекти, диабо с доста големи крила, отговори:

— Да, и мисля, че идеята е добра. Разбрахме, че ангарите скоро трябва да преместят една от луните на Сатариус. Иначе след време тя ще падне върху планетата. Тази работа не е много сложна и точно заради това мисля да я направим невъзможна.

— Как си го представяш по-конкретно? — учудена п пита Ханура.

— Ако успеем да изградим такава матрица, която фиксира луната напълно в сегашната й позиция, ангарите ще се изпотят доста при изпълнението на задачата си.

— А няма ли бързо да открият какво става? — искаше да знае един от групата.

— Не е лесно да се открие такова нещо — отговори Гивок. — Ако работата е добре изпипана, мисля че ангарите въобще няма да се досетят какво става.

— Идеята ти не е лоша — отговори замислено Ханура. — Има само един недостатък: — не виждам кой от вас ще изгради тази матрица. Нямате опит да работите с небесни тела.

— Ние не — отговори Гивок, — но новият има. Аниор лесно ще се справи с тази работа.

Ханура се намръщи. Само като чуеше това име, й ставаше лошо. Тогава тя помисли, че страшно го е изиграла с тази слънчева система, но приятелите му теори намериха начин да му помогнат, без да нарушават основния закон за ненамеса в работите на ниските нива. Въпреки това успехът на Аниор я смая. В този Делен имаше много сила и един непознат стремеж. Щеше не само да застраши позицията й като Шеф на тази общност. Беше убедена, че някога ще постигне много повече.

Но изведнъж тя прозря, че идеята на Гивок й даваше възможност да си отмъсти не само на Аниор, но и на второто му Аз. Хитра усмивка се появи на лицето й.

— Има един проблем, който не знаете. Аниор е Делен и е в непрекъсната връзка с второто си Аз. Всички свои мисли и чувства той предава автоматично на него, без да може да влияе на това. А второто му Аз е теорът, който ръководи ангарите, грижещи се за Сатариус.

— Това означава ли — попита Нериф учуден, — че той ще знае всичко, което прави Аниор?

— Да, точно това исках да ви обясня. А това означава, че Аниор в никакъв случай не трябва да разбере нашия замисъл.

Всички се спогледаха посърнали. Толкова бяха харесали идеята на Гивок, че дори не бяха измислили друг вариант. Тогава Ханура се обади пак:

— А няма ли начин да накарате Аниор да изработи матрицата, без да разбере за какво е предназначена?

Гивок се замисли и изведнъж се усмихна:

— Има! Той едва ли се е интересувал някога от параметрите на тази луна. Просто му задаваме тази работа за друга планетна система, като му подготвяме параметрите на Сатариус.

— Предлагам аз да ви задам задачата да фиксирате едната от луните на Икемери — каза Ханура. — И без това тя има нужда от фиксация. Но преди това трябва да подмените всички данни за тази планета и двете й луни с тези на Сатариус в библиотеката. Така Аниор няма да се сети за измамата.

— Имам чувството — засмя се Нериф, — че искаш да направиш номер на Аниор, а не на ангарите.

Ханура го погледна ядосана. Този диабо много почна да си позволява, откакто стана приятел на Аниор.

— Надявам се, че няма да ни издадеш — каза един от групата.

Нериф отговори възмутен:

— Разбира се, че не! Няма да разваля такава хубава шега.

— Значи се уговорихме. И внимавайте с данните! Всичко трябва да е наред, иначе нищо няма да се получи предупреди Ханура.

— Ще се справим с това — хитро се засмя Гивок. — Нямам нищо против да скроим номер не само на ангарите, но и на Аниор.

Всички се засмяха и се разпръснаха. Ханура остана доволна. Щеше да разиграе двамата Делени един срещу друг. Нищо не би могло да й достави по-голямо удоволствие.

Нериф се замисли върху това, което разбра от този разговор за Аниор. Не знаеше, че второто му Аз ръководи ангарите, след като Сатара напусна това ниво. Имаше нещо странно уплетено в техните взаимоотношения.

Аниор се увлече от новата си работа. След като успя да се справи със слънчевата система, отношенията му с Ханура се бяха нормализирали. Като един от главните архитекти, той се занимаваше с любимата си работа. Скоро, откри, че повечето от задачите бяха далеч под нивото му. Новопридобитата сила много му помагаше. Единственото предизвикателство оставаше гората. Работеше непрекъснато върху нея в свободното си време. Не я показваше на никого, дори на Нериф. За щастие, последният беше много зает с подготовката на поредния празник и не го безпокоеше често.

Истински се зарадва, когато получи от Ханура задачата да фиксира едната от луните на Икемери. Искаше да усъвършенства умението си да борави с небесни тела. Не знаеше защо теорите даваха тази задача на диабата, но това бе без значение. Луната щеше да падне върху планетата и той трябваше да я фиксира така, че нищо вече да не е в състояние да я помръдне от орбитата, в която се намираше.

Взе данните за тази малка система от три небесни тела от библиотеката и сега, след два дни работа, завършваше матрицата. Искаше да я приложи веднага, но Ханура го спря, взе матрицата и каза, че сама ще се заеме с това.

До празника оставаха три дни, когато Аниор усети, че нещо става. Всички диаба бяха страшно възбудени. Едва ли това еуфорично настроение се дължеше само на предстоящия празник. Дочу нещо за това, какъв страшен номер били скроили на ангарите. Но нищо конкретно не разбра. Щом попиташе, всички почваха да лъжат или да го избягват. Чувстваше се засегнат от тяхното недоверие. Не издържа и отиде при Нериф, за да разбере какво става.

— Не се обиждай, Аниор — отговори Нериф усмихнат. — На всеки празник на трите слънца диабата правят номер на ангарите. Това е традиция.

— Но защо го криете от мен? — попита ядосан Аниор.

— Ханура ни предупреди за връзката ти с второто ти Аз — отговори Нериф. — Каза, че той веднага ще разбере какво сме замислили, ако ти узнаеш нещо. А това ще развали цялото удоволствие.

Аниор въздъхна. Нериф беше прав. Не можеше да крие нищо от Боар.

— Жалко. Бих участвал с удоволствие в тази работа. Но Ханура е права. Ще ви издам, без да искам — отговори Аниор тъжен.

Нериф го стисна нежно за рамото. Аниор дори не подозираше какво огромно участие имаше в шегата. Съжаляваше, че той не можеше да злорадства над неимовернитеусилията, които ангарите полагаха от няколко дни, за да помръднат луната от орбитата й. Когато станеше, дума за шега, диабата ставаха много сплотени и нямаше опасност Аниор да узнае нещо по-конкретно преди празника.

— Не тъжи — успокои го Нериф, — ще го разбереш на празника. Ако дотогава ангарите не се оправят, ще им открием номера. Такъв е регламентът, за да не помрачаваме техния празник.

Фаниис вече не знаеше какво да прави. Празникът приближаваше, а те все още не бяха успели да помръднат тази проклета луна. Работата не беше чак толкова спешна, но ако не я свършеха преди празника, щеше да им развали настроението.

Ако Сатара му беше Шеф, като в добрите стари времена, той просто щеше да се обърне към него за помощ. Сатара винаги с удоволствие се включваше пряко в работата по управление на Сатариус. Едно време и без това всичко вършеше сам. Но новият Шеф бързо въведе нови порядки. Не обичаше да го безпокоят за дреболии. Имаше по-високи изисквания към подчинените си, държеше те да се оправят сами. Въпреки че Фаниис разбираше, че така те щяха да напредват по-бързо в развитието си, този начин на работа беше по-неприятен. Много от тях тайно въздишаха по Сатара. Боар беше спечелил уважението им, но далеч не тази любов и преданост, която поднасяха преди на Сатара.

Събра всички по-добри архитекти в зоната на архитектурата и им обясни проблема. Много от тях вече знаеха за какво става дума. Умуваха заедно върху матрицата за преместване, но не откриха никаква грешка. Накрая Теме-да се обади:

— Матрицата е наред. Може би просто нещо пречи.

Те се спогледаха учудени. Какво би могло да пречи на преместването на една луна?

— Ако не смятах, че не им е по силите — продължи Темеда, — щях да кажа, че това е номерът, който диабата са ни скроили за празника.

Всички изведнъж скочиха от местата си и се развикаха. Въобще не се бяха досетили за такава възможност.

— Някой да е чул за други проблеми в последно време? — попита Фаниис. — Диабата няма да изпуснат случая да ни се подиграят.

Стигнаха единодушно до извода, че друга шега на диабата не бяха открили досега. Все повече се убеждаваха, че Темеда може да е прав.

— Но техните архитекти не владеят управлението на небесните тела! — извика един от главните архитекти. — Какво тогава биха могли да направят?

Отново се замислиха и изведнъж Темеда се засмя. Гледаха го смутени. Той трудно дойде на себе си и каза, все още през смях:

— Забравихме най-новия им архитект — Аниор!

Настана страхотна врява. Как не се бяха сетили досега? Диабото, построил цяла слънчева система, естествено можеше да се справи с една луна.

След като се успокоиха малко, започнаха да търсят начина, по който Аниор беше повлиял на тази луна. Фаниис се сети, че сигурно е изградил матрица за фиксация, но въпреки това много трудно откриха следите й. След упорит труд те разполагаха накрая с косвени доказателства, че луната е била фиксирана. Но не бяха в състояние да развалят тази фиксация. Каквото и да опитваха, за да я премахнат, те удряха на камък. Темеда се възхити от бившия си ученик.

— Сатара беше прав — каза той, — когато ме изпрати да уча Аниор на архитектура. В началото си мислех, че бърка, като ми дава такъв новак за ученик. Но той имаще истински талант. А после набра и много бързо необходимата сила за отличен архитект.

Другите не приеха толкова възторжено уменията на Аниор. Когато остана само един ден до празника, те се предадоха и единодушно решиха, че е време да помолят Боар за помощ.

Отидоха при него и му разказаха какво се беше случило. Очакваха да им се скара, задето не са се справили сами с тази задача, но Боар стана сериозен и само ги упрекна:

— Защо не дойдохте веднага, щом разбрахте за какво става дума?

Погледна техните изчисления и продължи:

— Няма да ми стигне времето, за да разгадая тази фиксация и да я премахна преди празника. Ще трябва да се признаете за победени.

Това никак не се хареса на ангарите. Те рядко успяваха да разберат номера, който им крояха диабата за празника на трите слънца, но винаги се стараеха много. Боар ги съжали. Още не можеше да разбере, как Аниор бе успял да скрие тази работа от него.

Усамоти се и остави да протича през съзнанието му всичко, което беше мислил и чувствал Аниор през последните дни. Откри, че е работил върху някакъв проект за фиксация на луна на Икемери. Провери веднага положението там и видя, че на тази планета нещата си бяха същите както преди. Опита се да разбере някои от данните за луната и накрая се добра до конкретна информация. Безспорно това бяха данните за луната на Сатариус.

Архитектите бяха прави. Аниор беше изградил тази матрица за фиксация. И го беше заблудил много хитро, като мислено работеше уж за друга планета.

Натъжи се. Толкова беше свикнал да знае всичко за Аниор, че тази измама го засегна дълбоко. Вече никога нямаше да бъде сигурен в това, което приемаше от Аниор.

Безграничното доверие, което имаше в него, се оказа илюзия.

Обмисляше какво да прави. Имаше един единствен начин да развали достатъчно бързо тази матрица за фиксация — трябваше да накара Аниор да го направи. И без това имаше силно желание да го застави да обясни странното си поведение. Съобщи на Веова за намеренията си и се прехвърли в общността на диабата.

Тъй като никой вече не работеше в последния ден преди празника, Аниор се оттегли в гората си, за да почине. Облегна се на дъба на Сатара. Всеки път, когато го докосваше с дланите си, той повтаряше последното изречение на посланието му. Аниор не се уморяваше да слуша нежните му думи и се замечта. Утрешния празник щеше да прекара сам. Отдаде се на копнежа за прегръдката на Сатара, когато чу кристален звън и букът срещу него зашумя.

Отвори очи и подскочи от радост. Облегнат на дървото си, Боар стоеше пред него. Изглеждаше по-различен от миналия път. Имаше вид на млад мъж с тренирано гъвкаво тяло. Нямаше я синкавата сфера край него. Беше в астрал-ното си тяло.

Първата реакция на Аниор да се хвърли в прегръдката му бе жестоко отблъсната. Някаква вълна го прати обратно в основата на дъба. Дори се удари в един камък. Разтри удареното място с ръка и погледна Боар недоумяващо. Беше виновен, разбира се, не трябваше да се опитва да го докосва, но не разбираше грубата сила на това отхвърляне и мрачния израз на лицето му. Обви се в червена мъгла.

Боар го гледаше мълчаливо и Аниор чакаше със свито сърце да проговори. Чувстваше, че му е ядосан за нещо, но нямаше никаква представа за какво.

— Нямам нищо против — започна накрая Боар, — да кроиш разни номера на ангарите. Но не искам да ги кроиш и на мен.

Аниор го погледна смаян. Въобще не знаеше, за какво говореше Боар.

— Не мислиш ли, че е време да развалиш матрицата, която изработи? — продължаваше Боар все така студено.

Аниор събираше всичките си сили, за да успее да попита несигурно:

— Не разбирам за какво говориш. Боар го гледаше все по-свирепо.

— Значи не разбираш! Да не искаш да кажеш, че не ти си направил матрицата за фиксирането на втората луна на Сатариус?

Силно объркан, Аниор се защити: — Направих матрица за фиксиране на луната на Икемери, не на Сатариус!

— Да, голям номер измисли — продължи Боар, — и наистина успя. Заблуди ме майсторски. Ако архитектите ми не се бяха досетили за твоя номер и досега нямаше да разбера хитрината ти.

Аниор остана поразен. Никога не бе предполагал, че Боар може някога да го обвини така несправедливо. Досега беше сигурен, че нищо не можеше да унищожи доверието и любовта между тях. Толкова се натъжи, че просто се сви на кълбо и поиска да изчезне в небитието. Нямаше нито сили, нито желание да отговори на обвиненията му.

Боар гледаше смутен Аниор. Приемаше чувствата му на мъка и отчаяние и не знаеше какво да прави. Усети неговата болка по-силно от своята. Изведнъж изпита непреодолимо желание да го прегърне. Едва успя да устои на този порив. Не се сърдеше вече на Аниор. Само го помоли тъжно:

— Ще разрушиш ли сега матрицата или предпочиташ да развалиш празника на ангарите?

И тогава нещо стана с Аниор. Той скочи на крака и извика, пълен с болка и възмущение:

— Не съм направил никаква матрица за луната на Сатариус, въобще не съм участвал в шегата на диабата. Криеха всичко от мен, за да не мога да го издам. Не разбирам в какво ме обвиняваш!

Беше толкова искрен, че Боар просто му повярва. В съзнанието му бавно се оформи друг вариант за това, какво се беше случило.

— Искаш да кажеш, че не си знаел, че матрицата е предназначена за Сатариус? — попита той като замаян.

Двамата с Аниор се гледаха застинали на място. Изведнъж разбраха какъв гаден номер им бяха скроили. Боар се облегна обратно на дървото и изстена: — Ханура! — А Аниор се свлече в основата на дъба и покри лицето си с ръце. Ако можеше, щеше да се засмее, но току-що преживяната болка беше заседнала дълбоко в душата му. Раната, нанесена от Ханура, нямаше да заздравее скоро.

Боар не проклинаше Ханура, а себе си за това, че се беше усъмнил в Аниор. Виновен, той сведе глава и тихо помоли:

— Прости ми, Аниор.

Не знаеше откъде взе силата да стои така, на три крачки разстояние от него, и да не се хвърли в краката му. Никога досега не бяха били толкова близо до обединението. Аниор смъкна ръце от лицето си и го погледна пълен с отчаяние:

— Как можа да се случи това между нас?

— Не знам — отговори нещастен Боар.

Беше обвинил Аниор в нещо, което той никога не би направил — в непочтеност, лъжа и измама. Не беше послушал сърцето си, а само бе гледал привидните факти. Нямаше извинение за себе си.

Аниор пръв се съвзе. Стана и каза меко:

— Нека не правим на Ханура това удоволствие да разрушим доверието, което имаме един на друг. Ще ти изготвя набързо матрица, която ще анулира ефекта на първата.

— Обичам те, Боар, и нощо не е в състояние да разруши тази любов. Дори да ме беше проклел за вечни времена.

Аниор се отправи към другата поляна, за да се заеме с работата си. Пазеше старите изчисления и бързо намери начин да разруши желязната хватка, в която беше стиснал тази луна. Върна се с новата матрица в ръка и завари Боар, седнал напълно съкрушен, обсипан с жълточервена шума. На дървото му не бе останало нито едно листо. Аниор се изпълни с дълбока жал и безкрайна любов. Но не можеше да направи нищо, за да облекчи болката му. Подаде му матрицата и го подкани нежно: — Върви си. Ако не си тръгнеш скоро оттук, силите ми да стоя далеч от теб ще свършат. Нека поне другите се веселят.

Боар вдигна очи и Аниор бързо сведе глава. Нямаше сили да погледне нещастието и любовта в тях. Боар стана, взе матрицата, прегърна за миг дървото си и изчезна.

Аниор се притисна към ствола на бука, с желание да поеме поне малко от близостта на Боар. От дълбините на дървото чу прекрасна и тъжна песен. Една мелодия, която говореше повече, отколкото всички думи на света.

Настойчива молба за контакт извади Аниор от унеса. Той пусна дървото и даде разрешение. Вече не го интересуваше, че някой щеше да види гората му. Вече нищо не го интересуваше.

Нериф се появи пред него и се огледа учуден. — Каква е тази прекрасна гора. Защо никога не си ми я показвал?

Погледна Аниор и замълча сразен. Беше се облегнал на едно истинско дърво, обезлистено като в късна есен. Едва го различаваше в червения облак на тъгата.

— Аниор! — извика Нериф изплашен, — какво е станало тук?

Аниор като че ли се събуди от дълбок сън, седна на шумата и попита тихо:

— Какво стана с шегата, успя ли? — Точно затова дойдох, за да ти разкажа — отговори Нериф учуден. — И успя, и не успя. Помниш ли матрицата, която направи за луната на Икемери? — И Нериф започна да разказва, как са го излъгали, за да запазят шегата в тайна от Боар. — Измъчиха се цели пет дни и ние умряхме от кеф. Но изглежда, накрая са се сетили какво държи тази луна така здраво. Преди малко развалиха твоята матрица и преместиха луната. Не ми е ясно как се оправиха толкова бързо.

— Направих им матрица за разрушение — отговори спокойно Аниор.

— Ти? Но защо? И как разбра?

— Защото второто ми Аз дойде и ме помоли за това — каза едва чуто Аниор. А после продължи с по-твърд глас:

— Пошегувахте се за моя сметка, сега аз за своя сметка прекратих шегата.

Нериф го гледаше неразбиращо. Усещаше и виждаше тъгата на Аниор, но не можеше да я свърже с нищо.

— Нима заради тази безобидна шега си се разстроил така? — попита той.

Аниор се засмя тъжно.

— Вашата безобидна шега беше жестоко отмъщение на Ханура. Можеш да й предадеш, че резултатът е един на един.

Нериф нищо не разбираше. Гледаше Аниор, потънал в тъга, гледаше прекрасната огромна гора, гледаше двете напълно истински дървета на полянката, от които едното беше загубило съвсем скоро всичките си листа, и се чувстваше преместен в друг свят.

— Ще ми обясниш ли нещо? — попита той умоляващо.

Аниор дълго мълча. После отиде до дъба, сложи ръката си на него и се заслуша в нещо. Започна тихо да обяснява:

— Тази гора направих още при ангарите. Забраниха ми да я взема със себе си, но двамата ми приятели се погрижиха да си я получа. Още не е готова. Заедно с гората, те ми оставиха и друг подарък. Дъбът зад мен е Сатара, а букът без листата — е Боар, второто ми Аз. А сега ме остави сам с двамата ми приятели.

Нериф отлетя замаян. Не разбираше какво става с Аниор. Не разбираше какво искаше да каже с това, че дъбът бил Сатара, а букът второто му Аз. Не знаеше как да му помогне.

Тогава се сети, че Аниор беше поръчал нещо. Отиде в централата и завари всеобщо униние. Само Ханура седеше доволна на трона си. Нериф се приближи и предаде думите на Аниор. Тя започна да се смее гръмко. Никога не беше виждал тази вещица така весела. Всички я гледаха смаяни. Страхуваха се от яда на Ханура, задето ангарите в последния момент разкриха шегата им и никой не разбра поводът за доброто й настроение.

Тя гледаше смаяното лице на Нериф и още веднъж избухна в смях:

— Ти май нищо не разбра? Горкото ти приятелче! Скараха се с второто си Аз. Изиграх ги един срещу друг. Отмъщението е сладка работа!

И продължаваше да се смее. Нериф отлетя в зоната за размисъл, за да се опита да разбере какво всъщност беше станало.

Смазан от мъка, Боар остави подчинените си да празнуват. Имаше нужда да обсъди с някого това, което се беше случило. Потърси този, който би го разбрал най-добре.

След като разказа как Ханура ги беше изиграла и колко неадекватно беше реагирал, той почака да чуе мнението на Сатара.

Но Сатара не бързаше с оценката си. Вживяваше се в ситуацията. Беше разбрал за номера на диабата, но не знаеше, колко хитро Ханура го бе свързала с личното си отмъщение. А отгоре на всичко тя бе уцелила Боар, който в случая нямаше нищо общо с успеха на Аниор.

Ако беше на негово място, просто щеше да прегърне Аниор и те заедно бързо щяха да забравят това преживяване. Но добре осъзнаваше, че Боар нямаше тази възможност и че щеше да се успокои много по-трудно.

— Има само едно разумно обяснение — започна внимателно той, — и двамата сте станали астрални същества, срещате се на едно ниво и свадата между вас е неизбежна.

— Но аз истински го подозирах — подчерта Боар. Не можеше да повярва, че случилото се имаше такова просто обяснение.

— Предполагам, че това е част от играта. Ние с Веова също истински се мразехме й аз дълго не можех да му се доверя напълно.

— Не сте се мразили чак толкова. За външен наблюдател винаги ставаше ясно, че тази омраза е фалшива. Веова те гонеше само при пряк контакт и то никога надалеч. А ти реално нищо лошо не му направи. Поне доколкото аз знам.

Сатара се засмя.

— Така беше. Но и при вас не е по-различно. Ти реално никога не си се съмнявал в Аниор, само си си го въобразил. Играл си ролята, която се е изисквала от теб.

— Прав си — горчиво въздъхна Боар, — играл съм по свирката на Ханура. И точно това не мога да си го простя.

Сатара пусна един свой лъч към Боар и му преля малко енергия. Последния го погледна силно смутен:

— Пази енергията си за Веова.

— Ще има и за него. В крайна сметка, ако ти не се оправиш достатъчно бързо, Веова ще трябва да работи и за теб. — Сатара се усмихна хитро: — Така че аз не действам съвсем безкористно.

Боар се усмихна въпреки болката, която усещаше. Разбираше добре какво Аниор харесваше толкова на Сатара. Леките му закачки излъчваха една особена топлина.

— Между другото, попитай Веова и той ще ти каже — продължи Сатара, — че първото нещо, което трябва да постигнеш, за да нормализираш отношенията между вас, е да простиш на себе си.

Боар знаеше, че Сатара беше прав. Щеше да даде същия съвет на всеки друг Делен с неговите проблеми. Само не знаеше как да го постигне.

— И как да направя това?

— Повтаряй си на ум колко много обичаш Аниор и, че това, което се случи, е било само едно глупаво недоразумение — засмя се Сатара. — И смени тази тъжна песен с нещо по-весело, иначе Аниор ще се превърне в меланхолик.

— Как разбра това? — учудено извика Боар.

— Е, оттук един бивш Император, грижещ се винаги за добрата си информираност, разполага с други възможности — прошепна тайнствено Сатара.

Разсмяха се. Сатара намекваше за тайното вмъкване на Боар на Сатариус.

— Добре ме изигра тогава — с театрална въздишка отбеляза Сатара. — Когато видях вълновата картина на заминаващ теор, направо се стъписах.

Спомените за тази съвместна мисия с Ани, за кражбата на Камъка, събудиха в Боар отново нежните чувства, които бяха възникнали между тях от първия миг, в който се срещнаха. Спомни си как я пренесе до границата между царствата, прониквайки през цялото й тяло. Губеше много енергия, но беше безкрайно щастлив. И после си спомни мъчителната болка при раздялата.

В него непреодолимо растеше желанието да види отново Аниор и да му каже колко много го обичаше. Прости се със Сатара, който му се усмихна широко, и се отправи към царството на диабата.

Намери Аниор сам на празника, заключен в гората си, заспал между двете дървета. Тихо пристъпи към бука и го докосна с ръка. После внимателно клекна до Аниор и нежно погали червения мъх на гърдите му. Аниор се усмихна насън. Боар го гледаше с нежна обич, но когато видя, че Аниор всеки момент ще се събуди, се върна в своето царство.

Аниор се събуди от прекрасен сън. Беше сънувал как заедно с Боар обикаляха вселената, как запалваха звезди и завъртаха галактики. Беше една игра без начало и край. Летяха хванати за ръце и нищо не можеше да ги раздели.

Лежеше със затворени очи, докато картините на съня не избледняха съвсем. Тогава със съжаление ги отвори и погледът му попадна на бука. Остана смаян, загледан в него. Нежнозелени листенца проникваха от връхчетата на клонките му. Все едно, че беше дошла пролет. Той скочи на крака и се затича до него. Преливащ от радост, прегърна дървото. И чу новата песен на Боар — нежна и пълна с любов.

Нямаше нищо, което би могло да ги раздели. Те бяха едно цяло и никаква сила нямаше власт над тях.

От Земята излетя поредният космически кораб за изследване на пространството извън слънчевата система. След като един прекрасен ден насред площадката за излитане на совалките се приземиха първите официални пратеници на митяните, земната космонавтика направи огромен скок напред. Цялото население се отдаде на еуфорията. Дребните дрязги между народите станаха като че ли незначителни и хората отново обърнаха погледа си навън, към безкрайните простори.

Ангарите приготвиха междупространствената дупка, в която трябваше да попадне гордостта на земната цивилизация — последният модел междузвездни изследователски станции. Щяха да я прехвърлят направо в близост до Сатариус, без хората да разберат за тяхната намеса.

Веова и Боар бяха подготвили акцията внимателно. На Земята хората бяха разбрали за съществуване на сатарианите от митяните. А населението на Сатариус беше подготвено от разни гадатели и магьосници, и не на последно място от ангарския образ на Сатара — бога, когото всички сатариани почитаха. Нямаше да има големи сътресения при първия контакт. Ако всичко вървеше, както бе предвидено, тази връзка щеше да помогне и на двете цивилизации да продължат развитието си.

Боар нямаше какво повече да прави и се прехвърли в зоната за изпращане. Премина на горното ниво, за да се види със Сатара. Искаше да говори с него за Веова.

Безпокоеше го странното му поведение. Беше се превърнал постепенно от намръщен старец в мечтател. Много пъти седеше усмихнат и със затворени очи на трона си и ставаше напълно недостъпен. Дори Боар не успяваше да го извади от това му състояние. Включваше се все по-малко в работата по управлението на подвластната му Земя. Участваше само в най-важното. Фактически Боар пое изцяло сам отговорността за Двете системи. Справяше се горе-долу добре. Работата не му тежеше. Но не знаеше какво да прави с Веова.

Завари Сатара да препраща енергийни потоци от центъра на една галактика към друга. Като го видя, той веднага прекъсна заниманията си. Погледна загриженото лице на Боар и се засмя.

— Имам чувството, че искаш да ми се оплачеш от Веова.

— Станал си много проницателен в последно време — каза Боар учуден.

— Какво тук значи „в последно време“? — привидно сърдито отговори Сатара. — Аз винаги съм бил такъв.

— Май преувеличаваш — развеселен каза Боар, — помня времена, когато никак не те биваше в отгатването.

Обичаше закачките на Сатара, които веднага разведряваха обстановката. Не разбираше защо Кадор не можеше да го понася, въпреки че би трябвало добре да се разбира с него.

Отново сериозен, Боар попита:

— Кажи ми, какво става с второто ти Аз. Не мога да разгадая състоянието му.

Сатара го изгледа, като че ли преценяваше дали може да му довери истината. На Боар му стана неудобно.

— Ако не искаш да говориш за това — каза Боар, — недей. Няма да ти се сърдя.

— И без това ще го разбереш скоро — отговори Сатара, необичайно сериозен. Помълча малко и добави:

— Веова се готви за сливане.

Боар погледна Сатара смаян. Изведнъж усети колко малко знаеше за себе си. Как би разбрал кога е дошъл момента за сливане с второто му Аз? Как се взима такова решение?

— Как определи този момент? — попита Боар. — Сам ли реши това или заедно с теб?

Сатара отново се засмя: — По-спокойно, Боар! Когато ти дойде времето, сигурно ще разбереш. И аз не мога да ти отговоря изчерпателно на този въпрос. Просто го чувстваш. Видях се скоро с Веова и той ми каза, че времето му е изтекло и ако и аз имам чувството, че нямам какво повече да правя в този живот, той е готов да се слеем.

— И какво му отговори? — попита Боар. Тъмното лице на Сатара засия в хитра усмивка.

— Казах му, че единственото нещо, което би ме задържало тук, е възможността да се любя поне още веднъж с второто ти Аз.

Боар съжали за откритото си любопитство. Сатара веднага му го върна тъпкано. И вее пак нещо го караше да продължава.

— А чувстваш ли се готов за такава стъпка?

— Да — отговори вече сериозен Сатара. Разбираше, че Боар не питаше от чисто любопитство. Беше усетил тревогата, която звучеше в думите му. Искаше да го успокои.

— Чувствата ми към Веова са по-различни от твоите към Аниор. Той е за мен като по-голям брат, като баща Имам му пълно доверие. Зная, че ще ми бъде хубаво с него. Прилича на връщането в майчината утроба. Когато му прелях тогава енергията си, за първи път разбрах, какво представлява Веова за мен. За първи път имаше истинска връзка между нас. В мен се събуди един непознат дотогава копнеж. Готов съм да се слея с него.

Докато говореше, на лицето му се появи онзи замечтан израз, който Боар толкова често виждаше в последно време на лицето на Веова. Усети изведнъж силен копнеж към Аниор. Завиждаше на Сатара и Веова, че бяха стигнали края на пътя си.

Сатара прекъсна тъжните му мисли.

— Само се безпокоя за Аниор. Не знам как ще понесе окончателната раздяла с мен.

Каза го с такава тъга и нежност, че Боар забрави за собствената си тъга и го прегърна приятелски.

— Не се тревожи за Аниор. Той е силен и ще се оправи. А и аз ще бъда до него.

Сатара го погледна благодарен и каза с много топлина в гласа:

— Съжалявам, че трябва да оставя приятел като теб. Боар се усмихна и отговори:

— Сигурен съм, че ще се видим отново, след като с Аниор изпълним задачата си.

Аниор наблюдаваше изхвърлянето на втората планета от централното слънце на своята слънчева система. Картината беше величествена. В сектора, където се намираше системата, имаше различно време от тяхното, и всички процеси като че ли протичаха по-бързо.

Аниор дори нямаше представа от колко земни години се намираше на астралното ниво. Времето и тук беше циклично, но освен редовните „денонощия“, които се определяха от цикъла на бодрост и сън и от необходимостта, да организират някак съвместната си работа, времето нямаше истинско значение. То като че ли преставаше да съществува като понятие, когато тялото ти не остарява, а развитието на духовните процеси протича много бавно. Всички същества на това и по-горните нива, с много малки изключения, живееха от началото до края на този еволюционен цикъл.

Все пак той принадлежеше към изключенията. От трите двойки Делени, които познаваше, те с Боар бяха най-младата. А Веова и Сатара вече бяха стигнали края на пътя си. Аниор много се натъжи, когато разбра, че Сатара скоро щеше да се слее с второто си Аз. В един свят, където смъртта не съществува, тази раздяла завинаги беше още по-жестока. Защото и Веова, и Сатара след сливането си просто щяха да престанат да съществуват. Те истински умираха. Новото същество, което щеше да се роди от тях, нямаше да бъде едно просто събираемо от техните индивидуални духове. То щеше да бъде нещо съвсем ново, съдържащо в себе си старата им обща същност и новопридо-бития опит на двете си части.

Не се беше виждал със Сатара, откакто той му помогна да получи сила за построяването на слънчевата си система. Дори не го беше виждал в новия му ментален образ. Само чу, че прилича на Императорите от Сатариус. Спомни си първата среща със Сатара на приема в кулата и изпитаното тогава чувство. Любовта между тях беше истинска любов от пръв поглед.

Спомни си нощта в затвора и веселите очи на Орак. Беше загубил тогава и любимия мъж и сина, но ги намери отново в прекрасния ангар. И накрая си спомни величествения диабо със зелените очи. Очите на Сатара — те винаги бяха едни и същи, все едно в какво превъплъщение той се появяваше пред Аниор. Но сега тези очи щяха да се затворят завинаги.

Обвит в червена мъгла, Аниор стоеше в зоната за наблюдение на небесните тела, но гледаше само в себе си.

Чу махане на крила и видя, че Нериф се приземи до него. Щеше ли да тъгува някой ден и за него така, както тъгуваше сега за Сатара?

Поглеждайки слънцето с двете планети, Нериф каза:

— Много е красиво. Какви ли същества ще обитават тези планети някога?

— Това ще решат планетните духове и Камъкът на мъдростта.

— Какъв е този Камък?

— Сега се намира при теорите. Създаден е от високоразвитите същества, от които произхождат Делените. Когато някъде трябва да се изгради нова система от физически същества, Камъкът дава инструкции. Създателите го използват само в началото. После обикновено се оправят без него.

— И как изглежда? — попита Нериф учуден. Аниор се засмя.

— Като най-обикновен речен камък с форма на яйце. Само когато той е в ръцете на Делен и второто му Аз е наблизо, той става прозрачен кристал и свети ярко. А сега ме остави на мира с твоите въпроси. Може би някой ден ще го видиш.

— Едва ли — измърмори Нериф, — кой ще даде на диаба-та да построят физическа система.

Просто искаше да развлече малко Аниор. Беше чул за предстоящо обединение на Веова и Сатара и се досещаше за мъката на Аниор. Тъкмо се беше зарадвал, че приятелят му преживя някак си номера, който Ханура му бе скроила. Въпреки че и досега не разбираше как такава безобидна шега можеше да разстрои Аниор толкова много.

— Хайде да се махнем оттук — предложи Аниор.

Те прелетяха в зоната за почивка и Аниор се зае с матрицата за гората. Нериф се почувства излишен и се върна към работата си. Надяваше се тайно, че след като Сатара си отиде от живота на Аниор, последният ще му обърне повече внимание.

Отново се бяха събрали всички теори, отговарящи за този сектор на вселената. Този път поводът беше обединението на Веова със Сатара. Щяха да се простят с колегите си и да се слеят пред очите им. Веова пожела така И Сатара се съгласи. Той отскоро беше станал теор, но за Веова всички в този кръг бяха стари познати и сигурно и за него тази раздяла не беше лека. Настоя само за едно. Искаше Аниор да присъства. Веова нямаше нищо против и другите теори нямаше как да му откажат тази последна молба.

Когато прехвърлиха диабото, теорите го разгледаха с любопитство и известна неприязън. Астрално същество нямаше място в този кръг. Сатара за последно им бе скроил някакъв номер. Не бяха му разрешили да се прости с Аниор преди това, за да не го снабди отново с така лесно придобита енергия.

Аниор седна до Боар. Имаше нужда от неговата подкрепа. Погледна Кадор срещу него. Боар не беше излъгал. Имаше вид на хубаво момиче с дълга руса коса и яркосини очи. С известна завист установи колко много подхождаше външно на Боар, за разлика от него. Аниор беше поне една глава по-висок от Боар и много по-едър. Косматото му черно тяло контрастираше със сребристото трико на Боар. Изглеждаха сигурно смешни един до друг.

Боар го погледна усмихнат и Аниор чу в главата си думите му:

„За мен ти си най-хубав в този кръг.“

„Благодаря за комплимента — отговори Аниор по същия начин, — но ми е трудно да повярвам.“

Този начин на общуване остави едно особено чувство за близост в душата на Аниор. Напомняше му за пътуването с Боар до Сатариус.

Продължаваше да оглежда другите. С изключение на Ханура, Боар и още един теор с гола глава, всички други имаха край себе си синкавата сфера. Бяха като заключени в нея.

„Каква е тази сфера край тях“ — попита Аниор.

„Тя е част от менталното ни тяло — отговори Боар. — Образуването на човекоподобно тяло е по-скоро игра, отколкото необходимост. Когато почиваме или се преместим, това тяло се разпада и ние заприличваме на облак или топка в зависимост от това, колко свиваме енергийното си поле. Но ти знаеш добре това.“

Анибр си спомни нежността, която излъчваше енергийното тяло на Боар. Сега, когато се бе въплътил в аст-рално тяло, той не можеше да направи това.

„Не съжалявай — успокои го Боар. — Затова пък сега мога истински да те докосвам.“

Той протегна ръка и погали нежно пръстите на Аниор. Чувството беше толкова приятно, че Анибр за малко да се облегне на него. Но навреме се осъзна и спря. Не можеше да остави грижата за спазването на дистанция само на Боар. Така рано или късно Боар щеше да развие предпазно поведение, подобно на Веова. Аниор искаше да избегне такива отношения на всяка цена.

В центъра на кръга се появиха две лъскави топки. Разраснаха се в облаци и кондензираха в две човешки форми, обградени от прозрачна синкава сфера. Аниор веднага позна Сатара в образа на Императора. Сатара му се усмихна и тежки спомени се надигнаха в Анибр. За миг видя отново отрязаната глава на последния Император в прахта.

А Веова изглеждаше съвсем различен в менталния си образ. Нямаше следа от бялата коса и дългата брада. Имаше вид на зрял мъж на средни години. Косата и късата брада бяха черни, кожата — матова. Само очите му бяха кафяви, както преди, но въобще не изглеждаха тъжни. В тях играеше весело пламъче и той целият сияеше от радост.

Аниор остана учуден от приликата между двамата. Бяха като братя.

Нямаше тържествени речи или нещо подобно. Просто двамата обикаляха в кръг и се прощаваха с другарите си. В зависимост от отношенията, които бяха изградили помежду си, те си стискаха ръце или се прегръщаха.

Сатара обиколи така, че Аниор да остане последен. Когато той се прегърна с Боар — нещо малко странно, тъй като бяха в две различни проявления — Аниор усети тяхното приятелство. Не знаеше, че двамата се разбираха толкова добре.

Вебва се усмихна на Аниор, стисна му ръка, като превърна своята в астрална, и каза:

— Надявам се да ми простиш, че ти отмъквам твоя любим.

— Нека те направи така щастлив, както направи мен — отговори Аниор сърдечно.

Тогава Веова го прегърна и Аниор усети странно гъделичкане по тялото си.

Накрая останаха само Сатара и Аниор. Сатара го покани в центъра на кръга и го погледна така, че Аниор просто забрави за всички около тях. Прегърна Сатара и го захлупи с огромните си криле.

Теорите гледаха учудени този голям черен кокон, който изведнъж затрептя.

Кадор не виждаше, какво става зад тези криле в средата на кръга, но видя, как Боар се облегна назад и се усмихна щастлив със затворени очи. И тогава Кадор се сети: Сатара и Аниор се любеха пред очите им! И това, въпреки че бяха в две различни по вид тела! Беше в стила на Сатара да показва такова пренебрежение към теорите. Използваше последните мигове на живота си, за да снабди Аниор с повече сила. А теорите гледаха, безсилни да предотвратят това.

Трептенията на черния кокон пред тях затихнаха и Аниор бавно разгърна крилата си и се опъна. Беше пораснал с още една глава, а размахът на крилете му стигаше до границата на кръга. С щастлива усмивка той бавно ги сгъна на гърба си. Пред него стоеше Сатара в яркосияйна сфера. Не само Аниор бе увеличил силата си.

Чудото, което никой не разбираше, стана пред очите им.

Сатара обиколи с поглед присъстващите и каза усмихнат: — Не можете да забраните любовта. Тя е най-великото нещо в този свят.

После се обърна към Аниор, вдигайки лявата си ръка към него.

— Подарявам ти Силите на лявата ръка, те няма да ми трябват вече.

И от върховете на пръстите му мина една бяла мълния към лявата ръка на Аниор. Сатара отстъпи, за да направи място на Веова.

— Не забравяй урока, който дадохме на този свят — каза Веова. — Винаги използвай и двете Сили в еднаква степен.

Той вдигна дясната си ръка и Силите на дясната страна се преляха в Аниор.

Аниор бавно дойде на себе си. Тихо отговори:

— Благодаря ви за доверието. Обещавам да ги ползвам така, както ми завещахте.

Той се върна на мястото си и седна до Боар. Веова и Сатара се превърнаха в две сфери. Между тях се образува енергиен коридор. Те засветиха с еднаква светлина и се приближиха. Когато се докоснаха, се чу силен звук и една ярка светлина заслепи присъстващите. Пред очите им се издигаше една сияйна сфера без повърхност. Това беше само бяла светлина, излизаща от центъра, която се разпръскваше наоколо в лъчи от всички цветове. Постоя още малко над главите им и изведнъж изчезна.

Сатара и Веова вече не съществуваха. Присъстващите бяха станали свидетели на най-прекрасния момент в живота на Делените. Боар стискаше силно ръката на Аниор, който се разкъсваше от мъка, и му преливаше сила, докато можеше да контролира чувствата си. Някога, в далечни времена, и на тях им предстоеше същото.

Кадор гледаше как тази нежна ръка стискаше черните пръсти с изкривените нокти и се сви от непозната дотогава болка. Копнееше по второто си Аз; искаше да седи така до него и да чувства близостта му.

Боар и Аниор пристигнаха в зоната за изпращането. Върнаха се заедно на астрално ниво, в царството на диабата. Боар гледаше превития от мъка Аниор и се опита да го разсее.

— Сатара астрална форма ли прие, когато го прегърна?

— Не — отговори Аниор, — превърна се в енергийната си форма и като че ли влезе изцяло в центъра ми за съгласуване. Никога не съм усещал подобно нещо.

— Трябва някога да го опитам — пошегува се Боар.

— Помоли Кадор — отговори Аниор леко язвително, — може и да се съгласи.

— Едва ли — въздъхна Боар привидно съкрушен, — не видя ли как той се стопи от копнеж към второто си Аз, когато ни видя заедно.

— Имаш пред вид Нериф, нали? — попита Аниор. Боар престана да се шегува и го погледна сериозен.

— Бързо го разбра. Да не повториш сега грешката си!

— Не се бой — успокои го Аниор, — Нериф ми е приятел, но той не е Сатара! Разбрах отдавна, че Нериф е Делен. Той направо налиташе на мен.

Помълча малко. После се засмя горчиво:

— Горкият Кадор! Сигурно страшно ме мрази.

— Всеки от нас носи своя кръст — отговори Боар малко тъжно.

Те се погледнаха очи в очи и останаха така, на една ръка разстояние един от друг и въпреки това разделени от светове. Разделиха се, без да си кажат нищо повече, когато желанието да се докоснат стана непреодолимо.

Аниор отлетя в централата на диабата и седна на стъпалото пред празния трон. Потънал отново в мъката си, той не забеляза как другите диаба го заобиколиха, възхищавайки се от огромната му сила, и как тъгуваха заедно с него.