Приключенията на Оливър Туист

Глава XXXVIIIОписание на това, което се случи между мистър и мисис Бъмбл и Мънкс при тяхната среднощна среща

Беше облачна, мрачна, задушна лятна нощ. Облаците, които се събираха заплашително цял ден, сега бяха разстлани в гъста и плътна маса, от която прокапваха едри капки дъжд. Навярно щеше да се разрази страшна гръмотевична бури. Мистър и мисис Бъмбл свиха от главната улица на града и се отправиха към група разпръснати порутени къщички, на около миля от нея, построени върху ниско и нездравословно мочурище край реката.

И двамата бяха облечени във вехти, износени връхни дрехи, които може би имаха двояката цел да ги защитят от дъжда и да ги предпазят от хорските погледи. Съпругът носеше фенер, в който нямаше никаква светлина. Той се тътреше няколко крачки напред, сякаш, за да даде възможност на жена си (улицата беше кална) да стъпва в направените от него стъпки. Вървяха в дълбоко мълчание. От време на време мистър Бъмбл забавяше крачките си и извръщаше глава, за да се увери, че спътничката му в живота го следва. Сетне, като откриваше, че тя върви по петите му, той отново тръгваше бързо към определеното за срещата място.

Това място съвсем не притежаваше съмнителна слава, тъй като отдавна бе известно като свърталище на най-долните негодници, които под прикритието на различни фиктивни професии се препитаваха главно посредством грабежи и престъпления. Къщите не бяха нищо друго освен колиби, някои построени набързо от неслепени тухли, други — от корабни дъски, проядени от червеите. Тези колиби бяха сглобени без какъвто и да било ред и порядък и се издигаха в повечето случаи на няколко крачки от речния бряг. Няколко пробити лодки, изтеглени върху калта и завързани за ниската стена, която я заобикаляше, както и разпръснатите тук-таме весла и въжета, на пръв поглед даваха вид, че обитателите на тези мизерни колиби имат някакъв занаят, свързан с реката. Но когато човек видеше колко разнебитени и безполезни бяха изложените на показ вещи, той разбираше без голямо усилие, че те са наслагани там по-скоро заради външния им вид, отколкото за употреба.

В центъра на тази група къщички, край самата река, над която се надвесваха горните й етажи, се издигаше голяма постройка, служила по-рано за някаква фабрика. На времето си тя трябва да е давала препитание на околните жители, обаче отдавна вече се бе превърнала на развалина. Плъховете, червеите и влагата бяха разклатили и прояли основите й и значителна част от постройката бе потънала във водата, докато останалата, надвесена над мътния поток, изглежда чакаше сгоден случай да последва стария си другар и се присъедини към участта му.

Достойната двойка спря пред това именно здание, когато първата далечна гръмотевица отекна във въздуха и дъждът започна силно да вали.

— Мястото трябва да е някъде насам — каза Бъмбл и погледна парчето хартия, което държеше в ръката си.

— Хей, там! — провикна се глас отгоре.

Като проследи звука, мистър Бъмбл вдигна глава и забеляза един човек, надвесен от една врата на втория етаж.

— Постойте малко — извика гласът. — Веднага ще дойда при вас. — С тези думи той изчезна и вратата се затвори.

— Този ли е човекът? — запита мисис Бъмбл.

Съпругът й кимна утвърдително.

— Тогава внимавай за това, което ти казах, и не забравяй да приказваш колкото може по-малко, защото иначе веднага ще ни издадеш — каза приютската домакиня.

Мистър Бъмбл, който бе изгледал зданието с твърде печален вид, очевидно се готвеше да каже, че не е много уместно да продължават по-нататък, обаче го прекъсна появяването на Мънкс, който отвори малката врата, до която бяха застанали, и им кимна да влязат вътре.

— Влезте! — извика нетърпеливо той, като тропна с крак. — Не ме карайте да стоя навън!

Жената, която отначало се колебаеше, влезе смело, без да чака друга покана. Мистър Бъмбл, който се срамуваше или се страхуваше да остане назад, я последва много смутен, напълно лишен от удивителната си важност, която обикновено се проявяваше като най-очебийната му особеност.

— Кой, по дяволите, ви кара да се помайвате на влагата? — каза Мънкс, погледна назад и се обърна към Бъмбл, след като бе затворил вратата.

— Ние се разхлаждахме — заекна Бъмбл и се заоглежда подозрително наоколо.

— Разхлаждали сте се! — повтори троснато Мънкс. — Всичкият дъжд, който би се излял от небето, не е в състояние да охлади пъкления огън, който човек носи в себе си. Няма ла се разхладите толкова лесно, бъдете уверени в това!

След тези любезни думи Мънкс се обърна към приютската домакиня и впери поглед в нея така, че дори и тя, която не се смущаваше лесно, се принуди да извърне очи и ги сведе към земята.

— Тази е жената, така ли? — запита остро Мънкс.

— Хм! Тази е жената — потвърди мистър Бъмбл, без да забравя предупреждението й.

— Вие мислите, че жените не могат да пазят тайни, така ли? — каза приютската домакиня, като отвръщаше на изпитателния поглед на Мънкс.

— Зная, че има една тайна, която биха пазили, докато някой я открие — каза Мънкс.

— И коя е тя? — запита домакинята.

— Загубването на доброто им име — отвърна Мънкс. — Така че, по силата на същото правило, ако една жена е участничка в някаква тайна, която може да я заведе на бесилката или в затвора, съвсем не се боя, че може да я издаде на когото и да било! Разбирате ли ме, госпожо?

— Не — отвърна приютската домакиня и се изчерви леко.

— То се знае! Как ли пък би могла да го разбереш?

Като хвърли поглед на двамата си посетители с нещо средно между усмивка и смръщване и им кимна отново да го последват, човекът тръгна бързо през къщата, която бе доста обширна, но с нисък таван. Той се готвеше да се качи по стръмната стълба към втория етаж, когато една бляскава светкавица се стрелна през стълбищния прозорец и бе последвана от гръмотевица, разтърсваща до основи разнебитеното здание.

— Чуйте! — извика той, отдръпвайки се назад. — Чуйте! Гърми и тряска, сякаш отеква от хилядите пещери, в които се крият дяволите. Ненавиждам този звук!

Той остана безмълвен няколко минути, сетне отдръпна внезапно ръце от лицето си и мистър Бъмбл забеляза за голямо свое смущение, че то бе страшно изкривено и пребледняло.

— Понякога ми се случват такива припадъци — каза Мънкс, доловил уплахата му. — Не ми обръщайте внимание, вече ми мина.

Като каза това, той ги поведе по стълбата и като затвори бързо прозоречния капак на стаята, в която тя водеше, сведе надолу фенера, окачен на въже посредством макара, прокарана през една от тежките греди на тавана. Мътната светлина осветяваше стара маса и три стола, сложени под нея.

— А сега — каза Мънкс, когато и тримата бяха седнали, — колкото по-скоро пристъпим към работа, толкова по-добре за всички ни. Жената знае за какво се отнася, нали?

Въпросът бе отправен към Бъмбл, но съпругата му побърза да отговори, като заяви, че това й е добре известно.

— Той е прав относно това, че ти си била при онази вещица през нощта, когато е умряла и че ти е казала нещо.

— Относно майката на момчето, което сте споменали — прекъсна го приютската домакиня. — Да.

— Първият въпрос се отнася за естеството на нейното съобщение — каза Мънкс.

— Това е вторият въпрос — забеляза жената. — Първият е относно цената на съобщението.

— Кой, по дяволите, би могъл да каже това, без да знае за какво се отнася? — каза Мънкс.

— Никой не го знае по-добре от вас, убедена съм в това — отвърна мисис Бъмбл, на която съвсем не липсваше храброст. С пълно право можеше да засвидетелства това и спътникът й в живота.

— Хм! — възкликна многозначително Мънкс, с изпълнен от любопитство поглед. — Могат да паднат пари от това, а?

— Могат — отвърна спокойно жената.

— Нещо, което е било взето от нея — каза Мънкс. — Нещо, което е държала в себе си. Нещо, което …

— Спокойно можете да предложите цената — прекъсна го мисис Бъмбл. — Вече чух достатъчно, за да се уверя, че вие сте човекът, на когото трябва да го кажа.

Мистър Бъмбл, комуто благоверната съпруга не бе открила повече от тайната, отколкото и самият той знаеше, заслуша този разговор с протегнат врат и изблещени очи, които отправяше ту към жена си, ту към Мънкс, изпълнен с неописуемо удивление. То се увеличи още повече (ако изобщо това би било възможно), когато последният остро я попита каква сума иска, за да открие тайната.

— На вас колко ще ви струва? — запита жената със същото спокойствие, както и по-рано.

— Може и нищо, а може и двадесет фунта стерлинги — отвърна Мънкс. — Ти говори и предостави на мене да реша.

— Прибавете пет фунта към определената от вас сума, дайте ми двадесет и пет фунта стерлинги в злато и ще ви кажа всичко, каквото зная, но не и преди това — каза жената.

— Двадесет и пет фунта стерлинги! — възкликна Мънкс, отдръпвайки се назад.

— Казах ви го съвсем ясно — отвърна мисис Бъмбл. — Сумата съвсем не е голяма.

— Какво? Не е голяма за някаква си глупава тайна, която може да се окаже, че не представлява нищо, когато я откриеш и която е лежала погребана в продължение на повече от дванадесет години! — извика нетърпеливо Мънкс.

— Времето запазва добре подобни неща и също както доброто вино удвоява цената си, когато поотлежат — отвърна приютската домакиня, все още запазваща равнодушието, което бе възприела. — А колкото се касае за погребани неща, има такива, които могат да бъдат погребани в продължение на дванадесет хиляди години и после пак да разкрият твърде интересни работи!

— Ами ако заплатя парите напразно? — запита колебливо Мънкс.

— Ще можете много лесно да си ги вземете обратно — отвърна домакинята. — Аз съм само жена, дошла тук самичка и без всякаква защита.

— Не си сама, миличка, нито пък без защита — почтително заяви мистър Бъмбл с разтреперан от страх глас. — Аз съм тук, миличка. И освен това — каза мистър Бъмбл с тракащи от уплаха зъби — мистър Мънкс е истински джентълмен, който не би си позволил да упражни насилие спрямо енорийски чиновници. Мистър Мънкс съзнава, че аз не съм млад човек, миличка, и съм малко поразнебитен. Но, вярвам, той е чувал, не се съмнявам в това, че съм чиновник на място и необикновено силен, когато се разгорещя. Трябва ми само да ме предизвикат, нищо друго.

Докато говореше, мистър Бъмбл се опита жаловито да сграбчи фенерчето си с мъжка решителност и показа много ясно, с изписаната по цялата му физиономия уплаха, че наистина трябва да го предизвикат, и то съвсем немалко, за да се събуди войнствеността му, освен ако трябва да я насочи срещу просяци или други такива личности, специално третирани за тази цел.

— Глупак — каза в отговор мисис Бъмбл. — По-добре ще е да си държиш устата затворена.

— Най-добре ще е било да ги е запечатал добре, преди да е дошъл, ако не може да говори с по-нисък глас — допълни мрачно Мънкс. — Така значи? Той ти е съпруг, а?

— Той да ми е съпруг? — закиска се домакинята, като отбягваше да отговори на въпроса.

— Помислих си го още щом дойдохте — каза Мънкс, като долови ядосания поглед, с който дамата стрелна съпруга си, докато говореше. — Толкова по-добре. С много по-голяма охота мога да върша работа с двама души, които имат обща воля. Говоря съвсем сериозно. Погледнете тук!

Той мушна ръка в страничния си джоб и като извади една кеневирена торбичка, отброи на масата двадесет и пет лири стерлинги и ги бутна към жената.

— А сега — каза той, — вземи ги и когато тази проклета гръмотевица, която чувствувам, че ще се разрази над къщата, отмине, можеш да почнеш разказа си.

Гръмотевицата, която изтрещя едва ли не над главите им, затихна и Мънкс вдигна лицето си, което бе свел над масата, и се наведе напред, за да чуе какво ще каже жената. Лицата на тримата почти се докоснаха, когато двамата мъже се наведоха любопитно над малката масичка, изпълнени с нетърпение да чуят думите й, а и тя също протегна напред глава, за да направи шепота си по-ясен. Болнавите лъчи на фенера, падащи право върху тях, увеличаваха бледостта и загрижеността на лицата им, които, заобиколени от дълбок мрак и тъмнина, изглеждаха призрачни и страшни.

— Когато жената, която наричахме старата Сали, умря — започна домакинята, — тя и аз бяхме сами.

— Нямаше ли някой друг наблизо? — запита Мънкс със същия глух глас. — Нямаше ли някой болен нещастник, или някой смахнат в едно от леглата!? Нямаше ли кой да чуе и по възможност да разбере?

— Нямаше жива душа — отвърна жената. — Бяхме самички. Стоях съвсем сама край леглото, когато смъртта я споходи.

— Добре — каза Мънкс, като я гледаше изпитателно. — Продължавай.

— Тя говореше за някакво младо същество — подхвана отново домакинята, — което родило едно момче преди няколко години; не само в същата стая, но дори и в същото легло в което тогава лежеше умиращата старица.

— Така ли? — възкликна Мънкс с разтреперани устни, като хвърли поглед над рамото си. — Дявол да го вземе! Какви случайности стават на този свят!

— Момчето е същото, за което сте му споменали снощи — каза домакинята, като кимна нехайно към съпруга си. — Бабичката ограбила жената.

— Приживе? — запита Мънкс.

— Не когато вече била мъртва — отвърна мисис Бъмбл, като потрепера. — Когато майката едва се била превърнала на труп, тя откраднала нещо, което умрялата жена я била помолила с последното си издихание да запази заради детето й.

— Продала ли го е? — извика Мънкс силно развълнуван. — Продала ли го е? Къде? Кога? На кого? Отдавна ли?

— Когато ми каза това с много голяма мъчнотия, тя падна назад и умря — довърши разказа си приютската домакиня.

— Без да каже нещо повече? — извика Мънкс с глас, който тъкмо поради начина, по който го бе потиснал, изглеждаше още по-ядосан. — Това е лъжа! Няма да се оставя да си играете с мене. Казала е повече. Душичките ви ще изтръгна и на двамата, но ще го науча.

— Тя не промълви нито дума повече — каза жената, видимо, без да се трогва (тъкмо обратното на мистър Бъмбл) от яростта на Мънкс, — а само държеше здраво роклята ми с едната си ръка, която беше полузатворена. Когато разбрах, че вече бе умряла, отмахнах насила ръката й и видях, че в нея имаше парче нечиста хартия.

— Която съдържаше… — прекъсна я Мънкс и се протегна напред.

— Нищо — отвърна жената. — Беше само разписка от някаква заложна къща.

— За какво? — запита Мънкс.

— Когато му дойде времето, ще ви кажа. Предполагам, че е пазила украшението известно време с надеждата да го използува по-добре, а сетне го заложила и съумяла да спестява достатъчно пари, за да може да плаща лихвата година подир година. Така че, ако излезе нещо от него, тя се е надявала да може да го освободи. Обаче нищо не станало и, както ви казвам, тя умря с парчето хартия в ръка, цялото изпомачкано и изцапано. Срокът му беше след два дни. Помислих си, че някога може да изскочи нещо от него и затова го освободих от залога.

— Къде е то сега? — запита бързо Мънкс.

— Там — отвърна жената. И сякаш доволна, че се отървава от него, тя захвърли на масата малка кожена кесийка, върху която Мънкс веднага се нахвърли и я разтвори. Тя съдържаше малко златно медалионче, в което имаше две къдрици коса и обикновен, златен, венчален пръстен.

— На вътрешната му страна е изгравирано името „Агнеса“ — каза жената. — За презимето е оставено празно място. Сетне следва датата — една година преди раждането на детето. Открих това после.

— Това ли е всичко? — запита Мънкс, след като разгледа подробно и внимателно съдържанието на малкото пакетче.

— Всичко — отвърна жената.

Мистър Бъмбл въздъхна изтежко, сякаш доволен, че разказът се бе свършил и не стана дума да се връщат двадесетте и пет лири стерлинги. Сега той се осмели да избърше капките пот, които неспирно се стичаха по носа му, докато траеше горният разговор.

— Не зная нищо относно тази история освен това, което сама мога да предположа — каза жена му, като се обърна към Мънкс след кратко мълчание. — Пък и не искам нищо да зная, тъй като така е по-безопасно. Обаче бих могла да ви задам два въпроса, нали?

— Можеш — отвърна Мънкс, като показа известно учудване, — но дали ще ти отговоря — това е вече друг въпрос.

— Тогава значи стават три — забеляза мистър Бъмбл, опитвайки се да бъде шеговит.

— Това ли очаквахте да чуете от мене? — запита домакинята.

— Това — отвърна Мънкс. — Другият въпрос?

— Какво възнамерявате да сторите с него? Може ли то да бъде употребено против мене?

— Никога — отговори Мънкс. — Нито против мене. Погледни. Но не мърдай нито стъпка напред, защото иначе животът ти няма да струва и пукнат грош.

С тези думи той дръпна внезапно масата настрани и като хвана желязната халка, която се намираше на подовите дъски, вдигна един капак, който се отвори точно до нозете на мистър Бъмбл и накара този джентълмен да се отдръпне бързо няколко крачки назад.

— Погледнете долу — каза Мънкс, като свали фенера в бездната. — Не се плашете от мене. Можех спокойно да ви бутна долу, когато седяхте на дупката, ако това е било намерението ми.

Окуражена по този начин, приютската домакиня пристъпи до ръба на отвора, и дори самият мистър Бъмбл, подтикван от любопитство, се осмели да стори същото. Буйната вода, придошла от силния дъжд, влачеше долу струите си. Всички други звукове се заглушаваха от шума, причинен от плискането и шуртенето върху хлъзгавите зелени плочи. Някога си там е имало воденица. Потокът се пенеше и кипеше около няколко изгнили стълбове и изостанали части от машини и сякаш се втурваше напред с нов тласък, когато се освобождаваше от препятствията, които напразно се опитваха да спрат буйния му устрем напред.

— Ако хвърлиш там някое човешко тяло, къде ще бъде то утре сутринта? — каза Мънкс, като разлюля фенера напред-назад в тъмния кладенец.

— Дванадесет мили надолу по течението, и при това, надробено на парчета — отвърна мистър Бъмбл, потрепервайки при тази мисъл.

Мънкс извади малкото пакетче от пазвата си, където набързо го бе мушнал, и като го завърза за едно оловно топче, търкалящо се на пода, той го спусна в реката. То падна право надолу, подобно на зар, плясна едва чуто във водата и изчезна.

Тримата се изгледаха един друг и като че ли задишаха по-леко.

— Свърши се! — каза Мънкс и затвори вратата, която падна тежко в старото си положение. — Ако морето изхвърля труповете, както се казва в книгите, то ще запази златото и среброто за себе си, и този боклук ще остане между него. Няма какво друго да си казваме, така че можем да прекратим това приятно свиждане.

— Напълно вярно — забеляза мистър Бъмбл живо.

— Ще си държиш добре езика, нали? — каза Мънкс със заплашителен поглед. — Не се боя от жена ти.

— Можете да разчитате на мене, млади човече — крайно учтиво отвърна мистър Бъмбл, като с няколко поклона се придвижи постепенно към стълбата. — Заради всички нас, млади човече, и заради самия мене, мистър Мънкс.

— Радвам се за тебе, като чувам това — забеляза Мънкс. — Запали фенера си! И се измъквайте оттук колкото можете по-скоро.

Добре беше, че разговорът свърши точно тук, защото иначе мистър Бъмбл, който бе продължил да се покланя, докато бе стигнал на шест инча от стълбата, щеше неминуемо да се прекатури в долната стая. Той запали фенера си от този, който Мънкс бе откачил от въжето и сега носеше в ръка, и като не направи никакво усилие да продължи разговора, слезе тихо долу, последван от съпругата си. Мънкс вървеше най-отзад след като се бе спрял на стъпалата, за да се увери, че не се чуваха никакви други звуци освен чукането на дъжда отвън и шумоленето на реката.

Те прекосиха долната стая бавно и предпазливо, тъй като Мънкс се стряскаше при всяка сянка. Мистър Бъмбл държеше фенера на един фут от земята и не само, че вървеше с удивителна предпазливост, но и със стъпка, която беше чудно лека за човек с неговия ръст. На всяка крачка той се оглеждаше за някой скрит в пода капак. Мънкс отключи и отвори полекичка портата, през която бяха влезли, и като размениха само по едно кимване с тайнствения си познайник, двамата съпрузи се намериха отново сред влагата и мрака вън.

Едва бяха излезли, когато Мънкс, който изглежда се изпълваше с непреодолимо отвращение, когато трябваше да остане самичък, повика едно момче, което бе скрито някъде долу. Като му поръча да върви напред и носи светлината, той се върна в стаята, която току-що бе напуснал.