Приключенията на Оливър Туист

Глава VIIIОливър се запътва за Лондон. По пътя си той среща един твърде особен млад господин

Оливър стигна до кръстопътя, където свършваше пътеката, и още веднъж пое по широкото шосе. Беше осем часът. Макар да бе вече на около пет мили от града, той потичваше и се криеше зад храсталаците чак до обяд, защото се страхуваше да не го проследят и сетне настигнат. Седна да си почине край километражния камък и за първи път е замисли къде би могъл да отиде и си намери начин да преживява.

На камъка, до който беше седнал, имаше надпис с големи букви, който гласеше, че от това място до Лондон има точно седемдесет мили. Това име събуди цял ред мисли в главата на момчето. Лондон! — онзи голям обширен град! — никой, нито дори мистър Бъмбл не можеше да го намери там! Също така той беше чувал от старите мъже в приюта, че никое свястно момче не би могло да се оплаче от липсата на възможности в Лондон. В този голям град можело да се преживява по начини, напълно непознати на израслите в селата или малките градове хора. Той бил най-подходящото място за едно бездомно момче, което другаде би умряло на улицата, ако никой не му се притече на помощ. Докато тези мисли минаваха през главата му, той скочи на крака и отново тръгна напред.

Беше намалил разстоянието между себе си и Лондон с още цели четири мили, когато му мина през ума за мъчнотиите, които трябваше да понесе, преди да успее да се добере до желаното място. Докато това съображение се налагаше на мисълта му, той забави крачките си и взе да разсъждава върху възможностите и начините да стигне благополучно дотам. Във вързопа му се намираха кора хляб, груба риза и два чифта чорапи. В джоба си имаше едно пени — подарък от Саурбъри след погребението, на което се бе особено отличил. „Една чиста риза — помисли си Олйвър — е много хубаво нещо, също и два чифта закърпени чорапи, също и едно пени. Но те могат да помогнат твърде малко, когато човек трябва да измине пеш цели шестдесет и пет мили, и то през зимата.“ Оливъровите мисли, като тези на повечето други хора, му изтъкваха съвсем ясно мъчнотиите и неудобствата, които го чакаха, но никак не успяха да му открият начин да се справи с тези мъчнотии и неудобства. И така, след дълго размишляване, което не го доведе доникъде, той премести малкия вързоп на другото си рамо и продължи да се тътре напред.

Този ден Оливър извървя двадесет мили и през цялото това време не вкуси нищо друго освен сухата коричка хляб и няколко глътки вода, които си бе изпросил от къщите по пътя. Когато падна нощта, той сви в една ливада и като се промъкна до купа сено, реши да легне там и си почине до сутринта. Отначало го достраша, тъй като вятърът стенеше зловещо над пустите ниви и той се чувствуваше измръзнал, гладен и по-самотен от когато и да било. Но изморен от дългото ходене, той скоро заспа и забрави грижите си.

Когато се събуди на следната сутрин, бе измръзнал, вцепенен н толкова гладен, че се принуди да даде едничкото си пени за малко хляб, който купи в първото село по пътя. Не бе извървял и дванадесет мили, а нощта отново се спусна. Краката му бяха изранени и така отслабнали, че просто се люлееха под него. Измина още една нощ. Въздухът беше студен и влажен и това още повече влоши състоянието му. При пукването на зората, когато отново тръгна на път, той едва се влачеше.

Оливър зачака в подножието на един хълм, докато мине дилижансът. Детето се опита да изпроси нещо от пътниците, но малцина от тях го забелязаха, а дори и те му казаха да почака да стигнат върха на хълма, за да го видят как ще тича надолу за половин пени. Клетият Оливър се опита да върви наред с дилижанса донякъде, но умората и изранените му крака не му позволиха. Пътниците, като видяха това, прибраха своите половин пени в джобовете си, заявявайки, че той е мързеливо паленце и не заслужава нищо. Колата изтопурка напред, като остави след себе си само облак прах.

В някои села по стените имаше окачени големи надписи, които предупреждаваха всички хора, че онези, които просят в тази околност, ще бъдат затваряни. Това много плашеше Оливър и го караше да се чувствува доволен, като напущаше тези села с възможната най-голяма бързина. Другаде той заставаше в двора на хановете и заглеждаше жално всеки минувач край него. Обикновено това завършваше, като ханджийката заповядваше на някой от слугите, който се разтакаваше наоколо, да изпъди от двора непознатото момче, дошло навярно да краде. Когато просеше от селските къщи, шансът беше десет към едно да го заплашат, че ще пуснат кучето по него. А покажеше ли носа си в някой дюкян, все се случваше да приказват за селския клисар — което обстоятелство караше Оливър да усеща сърцето си в устата, твърде често едничкото нещо, което се намираше там.

Всъщност, ако не беше един добросърдечен градински пазач и една милостива стара жена, Оливъровите грижи щяха да се прекратят по съвсем същия начин, по който се бяха прекратили и майчините му. С други думи, той сигурно щеше да умре от глад на царския път. Но градинският пазач му даде хляб и сирене, а старата жена, която имаше изпаднал в беда след корабокрушение внук, заскитал се босоног някъде из широкия свят, се смили над клетото сираче и му даде малкото, което оскъдните й възможности й позволяваха — не, тя му даде повече, — такива мили и топли думи, такива сълзи на съчувствие и обич, които заседнаха в душата му по-дълбоко от всички изтърпени досега страдания.

Рано на седмата сутрин, след като бе напуснал родното си място, Оливър влезе, бавно накуцвайки, в малкото градче Барнет. Капаците на прозорците бяха затворени; улицата беше пуста. Никой още не се бе събудил за всекидневната работа. Слънцето изгряваше с цялата си величествена красота, но светлината му само сочеше на момчето колко самотно и изоставено бе то, седнало на един праг с кървящи нозе и цяло покрито с прах.

Малко по малко капаците се заотваряха, транспарантите се вдигаха и хората взеха да минават насам-натам. Малцина се спряха да позяпат за миг или два Оливър, или пък се извръщаха да го изгледат, докато отминаваха бързо. Обаче никой не го облекчи, нито си направи труд да запита как бе дошъл тук. Не му даваше сърце да проси. И той продължаваше да седи.

Известно време той седя така, свит на прага, като се чудеше на големия брой кръчми (в Барнет през една къща имаше кръчма, била тя малка, или голяма), зяпаше разсеяно минаващите файтони и си мислеше колко бе чудно, че те лесно извършваха за няколко часа това, за което той трябваше в продължение на седмица да вложи решителност и смелост не за годините си. Точно тогава той бе сепнат от момчето, което го бе отминало нехайно преди няколко минути, бе се върнало и сега го наблюдаваше най-усърдно от отсрещната страна на улицата. Отначало той не обърна голямо внимание на това, но момчето така дълго го наблюдаваше, че Оливър вдигна глава и отвърна на вперения в него поглед. Тогава момчето прекоси улицата и като се приближи до Оливър, каза:

— Здравей, гълъбче! Каква е работата? Момчето, което зададе този въпрос на малкия пътник, беше горе-долу на негова възраст и бе един от най-чудновато изглеждащите юноши, които Оливър бе срещал. Лицето му беше достатъчно обикновено, с вирнат нос и плоско чело, държанието и обноските му обаче бяха на възрастен мъж. Той беше нисък за годините си, с малко изкривени нозе и с мънички, остри, грозни очи. Шапката му беше бутната на върха на главата така леко, че всеки миг заплашваше да падне — и наистина би вършила това твърде често, ако притежателят й нямаше навика от време на време да си извърта внезапно главата и отново да я връща на старото й място. Той носеше мъжко сако, което стигаше до петите му. Беше си запретнал маншетите до лактите, очевидно с цел да мушне ръце в джобовете на плюшените си панталони. Общо взето, той беше най-надутият и оперен млад джентълмен, който някога се е издигал на четири фута и шест инча от земята.

— Здравей, гълъбче! Каква е работата? — обърна се този особен млад господин към Оливър.

— Много съм гладен и изморен — отвърна Оливър с насълзени очи. — Изминах много дълъг път. Вървял съм цели седем дни.

— Вървял си в продължение на седем дни! — възкликна младият господин. — Да, да, разбирам. По заповед на човката, а? Но — прибави той, като забеляза учудения Оливъров поглед — предполагам, че не знаеш какво е човка, лъскаво приятелче.

Оливър отвърна смирено, че винаги е чувал да се назовава с това наименование устата на птичките.

— Боже мой, колко е зелен! — възкликна младият джентълмен. — Човка, това значи съдия, обаче няма какво да ти обяснявам. Ти искаш да се напапкаш и аз ще ти дам тази възможност. И аз съм позагазил — имам само един шилинг и нещо, но ще го накарам да ни свърши работа. Изправи се на клечките си. Хайде! Побързай!

Като помогна на Оливър да стане, младият джентълмен го заведе в съседния бакалин, където купи шунка и четвърт хляб. За да запази шунката от праха, той издълба малко средата на хляба и я мушна вътре. После взе хляба под мишница, влезе в един малък хан и се запъти към една стая в дъното на заведението. Тук, по заповед на тайнствения младеж, донесоха канче бира и Оливър, подканен от новия си приятел, се залови охотно за яденето, докато чудноватото момче го поглеждаше от време на време с голямо внимание.

— В Лондон ли отиваш? — запита момчето, когато Оливър най-после свърши.

— Да.

— Имаш ли жилище?

— Не.

— Пари?

— Не.

Непознатото момче подсвирна и сложи ръце в джобовете си, доколкото ръкавите на голямото му сако позволяваха това.

— Вие в Лондон ли живеете? — запита Оливър.

— Да, когато съм у дома си — отвърна момчето. — Предполагам, че търсиш някое място, където да спиш довечера, нали?

— О, да — отвърна Оливър. — Не съм спал под покрив, откакто съм тръгнал.

— Не си прави грижи за това — каза младият джентълмен. — Трябва и аз да бъда довечера в Лондон, а там познавам един почтен стар господин, който ще ти даде квартира без пари — ако те заведе някой познат нему джентълмен. Пък колкото се отнася до мене, той никак не ме познава! Съвсем не! Ни най-малко!

Младият джентълмен се усмихна, за да покаже, че последните му думи бяха игриво иронични. И като правеше това, той довърши бирата.

Това неочаквано предложение беше твърде изкусително, за да се отхвърли, особено пък когато то бе последвано от уверението, че споменатият стар господин непременно ще намери хубава работа на Оливър, без да губи нито минута. Това даде повод да продължат приятелския и доверителен разговор, от който Оливър разбра, че приятелят му се именува Джек Докинс и е любимец и протеже на стария господин, за когото бе станало дума.

Външният вид на мистър Докинс не говореше много в полза на удобствата, които можеха да се осигурят вследствие на благоволението, оказано от патрона му, но тъй като младежът приказваше твърде разпуснато, а освен това и призна, че близките му приятели го зоват с прякора „Хитреца“, Оливър заключи, че разгулен и нехаен по природа, мистър Докинс не е могъл да се повлияе от нравствените принципи на благодетеля си. Добил това впечатление, той тайно реши да спечели доброто мнение на стария джентълмен колкото може по-скоро, и ако намери Хитреца за непоправим, което доста подозираше, да се откаже от честта да дружи с него.

Тъй като Джек Докинс не желаеше да влязат в Лондон преди мръкване, часът беше почти единадесет, когато стигнаха Илингтън. Свърнаха към Сент Джонс Роуд, поеха по малката уличка, свършваща до Садлерс Уелс театър, през Ексмаутстрийт и Копие Роу, покрай Сафрън Хил, където Хитреца закрачи бързо и поръча на Оливър да върви по петите му.

Макар че Оливъровото внимание бе погълнато от старанието да не загуби своя спътник от погледа си, той не можеше да се удържи да не хвърля по някой и друг поглед наоколо си. Никога не бе виждал по-мръсно и по-мизерно място. Улицата беше много тясна и кална, а въздухът бе наситен с неприятни миризми. Имаше доста малки дюкянчета, обаче едничкият артикул за продан, изглежда, бяха купищата деца, които дори и по това време на нощта влизаха и излизаха пълзешком от вратите или пискаха отвътре. Единствените заведения, които процъфтяваха измежду общата нищета на това място бяха кръчмите, в които смело и решително се биеха ирландци от най-ниските обществени слоеве. Слепи пътечки и дворища, които тук-там излизаха от главната улица, разкриваха малки купчинки къщи, в които пияни мъже и жени просто се валяха в мръсотия, а от няколко врати се виждаха предпазливо да излизат едри мъже с лош вид, запътили се, както личеше, да вършат недотам добри и безвредни работи.

Оливър тъкмо си размишляваше дали няма да е по-добре да избяга, когато стигнаха полите на хълма. Водачът му го хвана за ръката, бутна вратата на една къща близо до Филд Лейн и като го притегли в коридора, затвори зад него.

— Хей! — извика един глас изотдолу в отговор на изсвирване от страна на Хитреца.

— За чудо и приказ! — беше отговорът.

Това, изглежда, бе някаква парола, с която се изразяваше, че всичко е наред, тъй като светлината на слаба свещ затрептя на стената в най-отдалечения кът на коридора и мъжко лице надзърна от мястото, където се виждаха изпочупените перила на старата кухненска стълба.

— Двама сте — каза човекът, като протегна напред свещта и си засенчи очите с едната ръка. — Кой е другият?

— Едно ново приятелче — отвърна Джек Докинс, като бутна напред Оливър.

— Откъде идва?

— От Гренландия. Феджин горе ли е?

— Да, подрежда стоката. Качвай се! — Свещта се отдръпна и лицето изчезна.

Оливъровият спътник стискаше здраво едната му ръка. Като опипваше пътя си с другата, малкото момче се изкачваше с голяма мъка по тъмните и изпочупени стълби, по които другарят му вървеше с такава лекота, която показваше, че бе добре запознат с тях. Той блъсна вратата на една задна стая и дръпна Оливър след себе си.

Стените и таванът на стаята бяха съвсем черни от годините и мръсотията. Пред огъня имаше дъсчена маса, върху която се виждаха свещ, пъхната в бирена бутилка, две-три глинени канчета, самун хляб, масло и чиния. В един тиган на огъня, с дръжка, прикрепена за горната част на огнището посредством канап, се пържеха суджучета. Над тигана беше застанал с вилица в ръка много стар и набръчкан евреин, чието отблъскващо и зло лице бе покрито с гъсто сплъстени червени косми. Беше облечен с мазна фланелена роба с открита шия и, както изглеждаше, разделяше вниманието си между тигана и окачалката за дрехи, на която висяха цял куп копринени носни кърпи. Няколко груби легла, стъкмени от стари чували, бяха струпани едно до друго на пода. Около масата бяха насядали около четири или пет момчета, не по-възрастни от Хитреца, които пушеха дълги глинени лули и пиеха вино с вид на мъже на средна възраст. Те всички се насъбраха около другаря си, докато той прошепна няколко думи на евреина, а сетне се извърнаха и се ухилиха на Оливър. Това стори и самият евреин с вилицата в ръка.

— Това е той, Феджин — каза Джек Докинс, — моят приятел Оливър Туист.

Евреинът се ухили и като се поклони ниско на Оливър, взе ръката му и изказа надеждата, че ще има честта да се запознае по-отблизо с него. При тези думи младите господа с глинените лули го заобиколиха и разтърсиха здраво и двете му ръце — най-вече тази, в която държеше малкия си товар. Един от младите господа с особено старание му окачи шапката, а друг пък беше толкова услужлив, че пребърка джобовете му, за да облекчи от тази длъжност Оливър, който беше много уморен и може би би желал да ги изпразни, преди да си легне. Тези любезности щяха навярно да отидат още по-далеч, ако не беше вилицата на евреина, която щедро се стоварваше върху главите и раменете на словоохотливите млади господа.

— Много ни е приятно да се запознаем с тебе, Оливър — каза евреинът. — Хитрецо, махни суджуците и сложи столче пред огъня за Оливър. Аха, ти зяпаш носните кърпи, така ли, миличък! Там са окачени доста много, нали? Просто сме ги приготвили за пране. Само за това, Оливър, само за това. Ха-ха-ха!

Последните му думи бяха придружени от бурни викове от страна на благонадеждните възпитаници на веселия стар джентълмен. И сред тези викове те седнаха да вечерят.

Оливър изяде своя дял, а сетне евреинът му сипа чашка горещ джин с вода, като го подкани да ги изпие наведнъж, понеже друг един от господата искаше чашката. Оливър стори, както му поръчаха. Веднага след това почувствува как го слагат внимателно върху един от чувалите и мигновено потъна в дълбок сън.