Приключенията на Том Бомбадил

Старият трол на каменен стол

глозгаше кокал нащърбен и гол.

Години наред го гризеше отвред,

че нямаше нийде месо.

Ни месо! Ни просо!

В самотна бърлога се криеше трол

и нямаше нийде месо.

По стръмния склон зададе се Том.

И рече на трола учтиво: „Пардон!

Тоз кокал любим е на чичо ми Тим,

дето във гроба лежи.

И лежи! И мижи!

Отдавна напусна Тим родния дом

и мислех, че в гроба лежи.“

Тролът рече завчас: „Задигнах го аз.

Защо ви е кокал във дупка на вас?

Щом беше умрял и в трап се заврял,

задигнах му тая пищялка.

Пищялка! Дъвкалка!

Нека се жертва малко за нас,

защо му е тая пищялка?“

Том рече свиреп: „Таквиз като теб

не бива да мъкнат из своя вертеп

пищял или врат от татков ми брат;

връщай пищяла веднага!

Веднага! Тояга!

Макар и умрял, нека е цял.

Връщай пищяла веднага!“

Тролът се хили: „Друже мой мили,

бих пооглозгал и твоите кокили.

Щом нямаш акъл и тук си дошъл,

дай да те хапна сега!

Ха така! Дръж сега!

Вече не ща кости, кожи и жили;

с теб ще вечерям сега.“

Тролът беше решил, че го е уловил,

но откри, че комай е дълбоко сгрешил.

Пъргав и млад, Том мина отзад

и го ритна — да помни друг път.

Друг път! Всеки път!

„Я да го ритна, Том беше решил,

та да ме помни друг път!“

Но много корав, от камък по-здрав

е тролът със зъл, отмъстителен нрав.

Ритникът със крак по камъка як

бе за него съвсем безболезнен.

Болезнен! Полезен!

И Том се завърна във къщи болнав,

че ударът беше болезнен.

Оттогава е хром бедният Том

и тъжно куцука из родния дом.

А тролът без срам пак си е там

и глозга си кокала краден.

Краден! Гладен!

Тролът седи на високия склон

и глозга си кокала краден!