Принц на драконите

Глава 1

Княз Зеава примигна срещу слънцето и изрази с усмивка задоволството си. Всички признаци предвещаваха добър лов: следи от лапи по скалите, следи от крила по пясъка и покарал покрай ждрелото горчивослад. Князът обаче имаше шесто чувство и не се нуждаеше от признаци, видими с просто око. Той можеше да почувства присъствието на плячката с цялата си кожа, да го подуши във въздуха, да го долови с всеки свой нерв. Неговите поклонници казваха, че е способен да посочи кога времето е назряло за лов само като се взре в небето. Враговете му казваха, че може да долавя невидими неща, защото сам е драконово изчадие.

Действително князът изглеждаше като човешко превъплъщение на дракона, за който беше тръгнал на лов днес. Дълъг надменен нос се издаваше напред от слабото му, хищно лице, чийто израз не беше съвсем безмилостен благодарение на хумора, притаен в ъгълчетата на устните. Близо шестдесет зими бяха обрамчили очите му с дълбоки бръчки, ала снагата му беше все още жилава и гъвкава, седежът му на седлото непринуден, гърбът — прав като меч. Най-горд сред старите дракони бе Зеава, и плащ черен като очите му, се стелеше във въздуха зад него като криле, когато яздеше своя висок боен кон навътре в Пустинята, над която властваше вече трийсет и четири години.

— Потегляме ли, мой княже?

Зеава погледна зет си.

— Потегляме — отговори той, с думите, осветени от вековете; а след това се ухили. — Потегляме всякак, Чей, освен ако десницата ти, с която стискаш меча, не е започнала вече да се поуморява.

Младият мъж на свой ред се ухили:

— Единственият път, когато беше взела да се поуморява, беше когато се бихме срещу Мерида. Но и тогава бе за малко и само защото ти непрекъснато прехвърляше към мен много врагове!

Юздите бяха затъкнати в муцуните на конете, а по седлата липсваха обичайните украшения, чието подрънкване би могло да предупреди дракона за появата им.

— Още десет мери, според мен — каза Чейнал.

— Пет.

— Десет! Дяволският му син ще се свре в някоя дупка из хълмовете и ще се бие оттам.

— Пет — повтори Зеава. — И ще стои при устието на Разцепикамък, както Върховният ни княз Рьолстра в своя палат на Канарата.

Хубавото лице на Чейнал се сбърчи в гримаса:

— Защо ти трябваше да го споменаваш? Толкова добре си прекарвах…

Зеава се изсмя. Дълбоко в себе си той, желаеше този отличен момък да бъде истински негов син, негова плът и кръв, негов наследник. Чувстваше се много по-близък с Чей, отколкото с родния си син, принц Роан — тънък и кротък юноша, отдаден повече на наука и размишления, а не толкова на мъжествени изкуства. Роан беше доволно похватен с меча, отличен ловец на всякакъв вид дивеч — като изключим драконите, хитър и пъргав при бой с ножове, но Зеава не разбираше, че тези занимания не са за него смисъл и цел в живота. Зеава не проумяваше вкуса към книги и учене у своя син Роан. Честността принуждаваше стария княз да признае, че зет му Чейнал има и други интереси освен лова и сраженията, но те са на по-задно място. Когато Зеава се бе опитал да подтикне Роан към по-различни дейности, жена му и дъщеря му бяха изскочили срещу него като разсърдени дракони.

Зеава се ухили скришом, докато яздеше през пърлещата жега към клисурата Разцепикамък. Тобин трябваше да му е син: като момиче тя надвиваше и в езда, и в схватки с нож всички свои връстници. Женитбата и майчинството я поукротиха, но все още можеше да й причернява от време на време, досущ като на баща й. Част от брачния договор на Чейнал поставяше условието, че на младоженката се забранява да влиза с кинжал в спалнята. Хрумването беше на Чейнал, който го смяташе за много хубава шега, и то действително бе накарало всички — включително Тобин — да паднат на земята от смях, но внесе и принос в семейната легенда, нещо, за което Зеава беше загубил надежда, че Роан някога ще направи.

Не че у Тобин липсва женственост — мислеше си старият княз, хвърляйки нов поглед към зет си Чейнал. Само жена, надарена с много чар, би могла да плени и задържи в плен огнения по нрав млад господар на крепостта Радзин. Шест години след сватбата си и раждането на синове-близнаци принцесата и съпругът й бяха все така влюбени един в друг. Жалко, че Роан все още не си беше намерил някоя изгора, та да се затвърдят и стойката, и мъжеството му. Нищо не превръща момчето в мъж така бързо и тъй добре, както желанието да покориш красавици.

Предвижданията на Зеава се оказаха верни. Драконът си бе избрал да се настани на един остър връх — същинска наблюдателница — в края на клисурата. Ловците спряха на цяла мяра разстояние, за да се полюбуват на страховития звяр: тъмнозлатист като пясъците, които му бяха дали живот, и с размах на крилата по-широк, от ръста на трима високи мъже. Дори от това разстояние можеше да се усети колко злобно гледа.

— Какъв мъжкар, истински родоначалник — промърмори Чей, отдавайки дължимото на противника. — Бъди внимателен, княже.

Зеава прие тези думи според значението, с което бяха отправени — не като предупреждение, че може да загуби в двубоя, а като напомняне да не си навреди по време на самия двубой. Ако се прибереше вкъщи с повече от една-две драскотини, жена му щеше да редува ласкавите грижи за раните му с яростни изблици срещу непохватността, с която ги е получил. Княгиня Милар бе легендарно прочута със своята избухливост: толкова, колкото и със своята рядка сред жителите на Пустинята, златисторуса красота, която беше предала и на сина си.

Двадесетината конници се разпръснаха ветрилообразно, заемайки позиции в съответствие с етикета, а Зеава продължи сам напред. Драконът го изгледа свирепо и князът се усмихна. Звярът беше безкрайно разлютен. Гъста маслена смрад се носеше в горещия въздух — тя бликаше от жлезите в основата на дългата опашка с остри шипове. Мъжкарят се бе приготвил да опложда своите женски, скрити из пещерите наоколо, и всеки, който му препречваше пътя към целта, беше обречен на страшна смърт.

— Разгорещен си и не те свърта, а, Дяволска муцуно? — напяваше си Зеава със съвсем нисък глас. Князът измина в тръс известно разстояние, като плащът му се развяваше над раменете, и спря на половин мяра от наблюдателницата. Островърхата скала беше от жилчест пясъчник в десетина оттенъка на кехлибар и тъмночервени рози, като Огнената кула на Цитаделата, палата на Зеава. Драконът се бе вкопчил в камъка с лапите си, всеки пръст от тях дебел колкото мъжка китка, и с лекота пазеше равновесие, макар че често-често размахваше черно-златистата си опашка. Двамата владетели на Пустинята се измериха с поглед. Привидно двубоят бе смехотворно неравен — масивният дракон със зъби като кинжали срещу сам мъж на кон. Но Зеава имаше едно предимство, което го бе направило победител в такива премерения на силите цели девет пъти досега. Бе побеждавал повече от всеки друг човек на материка и това бе част от семейната легенда. Зеава разбираше драконите.

Този тук гореше от нетърпение да се сноши със женските си — дванайсетина, дори повече — но вече беше стар и знаеше това. По тъмнозлатистата му кожа личаха белези от битки, а един от ноктите му, пострадал при предишен двубой, висеше под неестествен ъгъл. Докато великанските криле застрашително се разгъваха, показвайки кадифено-черното си опако, можеха да се видят зле излекувани разкъсни рани, както и кости, зарасли криво след счупване. Драконът вероятно щеше да се съвокуплява за последно — и, подозираше княз Зеава, си даваше сметка за това.

Звярът бе в състояние да създаде на княза доста работа, но Зеава знаеше още нещичко за драконите. Макар да се славят като хитри, те не могат да задържат в ума си повече от една мисъл наведнъж; този желаеше да опложда, и следователно щеше да се бие без всякаква изкусност, без тънките уловки, до които прибягва един мъжкар, когато е приключил чифтосването за три години напред. Разгоненият противник на Зеава вече няколко дни се беше опивал от смрадта, отделяна от жлезите му — няколко дни беше играл по пясъка и скалите любовните си танци, привлекли женските към него. Дори и мозъкът му беше размекнат и бе загубил изцяло остротата си, защото едничката цел на дракона беше да оплоди дракониците, а това го правеше едновременно по-уязвим и по-коварен. И макар Зеава съвсем разумно да вземаше пред вид ноктите и зъбите на звяра, той също се и усмихваше, предвкусвайки десетия си триумф. Щеше да разгадае играта на мощния мъжкар, да осуети клопките му и да се забавлява.

На петдесет мери от тях, в крепостта с дялани от як камък кули, градени с последователните усилия на поколения Зеавови предци, княгиня Милар седеше на верандата заедно със сестра си Андраде. Двете мълчаха; влизането на една слугиня с плодове и разхладителни напитки беше прекъснало бурната свада между близначките. Повод за свадата бе принц Роан.

След като слугинята се поклони и се оттегли, господарката Андраде преметна отново на гърба си дългата руса плитка и впери поглед в сестра си:

— Спри да вдигаш шум около момчето! В двора на Рьолстра се мътят неща, които Зеава не може да се надява да разбере; Роан обаче със сигурност ще ги разбере!

— Да не би да искаш да кажеш, че съпругът ми е глупак? — рязко възкликна княгиня Милар.

— Не ми се прави на възмутена, Милар. Съпругът ти е блестящ воин и чудесен мъж, но ако мислиш, че предстоящият сблъсък ще се решава с оръжие, грешиш. Единствен Демонът на Бурята знае какво крои Рьолстра и във всеки случай то няма да е нещо, срещу което да тръгнеш с войска. — Тя се пресегна и взе един грозд от купата, като огледа критично алените зърна с рубинов блясък. — Навярно мислиш, че вашето „княжество“ е твърде богато и могъщо, за да го грози заплаха. Върховният княз обаче е тъй устроен, че не понася някой да бъде по-богат от самия него. А Зеава не пропуска да извади на показ възможностите си. Чух какъв дар е изпратил на Рьолстра за рождения му ден.

— Този дар беше напълно подобаващ…

— На самомнението на твоя благоверен! Два коня — четири, хайде — с хубава сбруя и скъпи чулове биха били напълно достатъчни. Но двайсет! И целите в сребро! Твоят съпруг се перчи с богатството си, Милар, а това е опасно, също както и днешният глупашки лов на дракони. Девет чудовища е убил, защо му трябва десето?

Княгиня Милар имаше изражение, което бе карало десетки велможи да се усещат по-ниски от тревата; от тази ледена високомерност обаче лицето й не ставаше по-малко прекрасно. Тя отговори:

— Дълг на Зеава е да изтребва драконите в Пустинята. Ловът за него е начин да прояви силата и хитростта, които са толкова важни пригодени на война. Това, както виждаш, е политика.

— Това, както виждам, е глупост! По-добре да беше изпратил Роан да убие този дракон, и да покаже сила и хитрост като наследник на княжеството. — Андраде лапна зърно грозде, разцепи със зъби кожицата му, изсмука сладкия сок и изплю всичко друго в сребърната купа, оставена от слугинята за тази цел.

— Роан няма сърце да убива дракони — с печал призна княгиня Милар.

— Но иначе има сърце, и е достатъчно воин — изтъкна Андраде. — Да се облече като прост войник последния път, когато воювахме с Мерида, а вие му бяхте забранили да напуска Цитаделата…

— Бойният му дух никога не ни е тревожил. Но знаеш, че той прекарва по много време над книгите си и в разговори с крайно неподходящи хора. По-рано то защитавах, но започвам да виждам, че Зеава е прав. Роан требва да се научи да бъде княз като прадедите си.

— Няма нужда да учи това! Да изградиш едно княжество е прекрасна работа за войник, Зеава я е свършил отлично. Той обедини завещаните от дядо му земи, укрепи властта си над онези, които баща му изтръгна от Мерида, и разшири територията със собствени усилия. Всъщност — добави замислено Андраде — не можем да го корим, че иска да се изтъква. Извършил е чудеса, особено срещу Мерида.

— Ако желаех да чуя сказанията за минали времена, щях да повикам барда си — каза сухо княгиня Милар.

Андраде отмина забележката и продължи:

— Бедата при Зеава е, че вече няма какво да прави. Всичко, което му хрумва, е да харчи пари за теб, Тобин и тая купчина камънаци, в която седим сега и да пилее времето си, като убива дракони. Вярвай ми, скъпа сестро, Рьолстра за разлика от него може да си намери редица занимания — и нито едно от тях здравословно, що се отнася до вас.

— Не виждам какво…

— Обикновено виждаш — прекъсна я Андраде. — Остави Роан да чете книги и да приказва с посланици, дори със слугите на посланиците! Така ще научи неща, които не би могъл по никой начин да научи от Зеава.

— Защо не се върнеш към задълженията си в онова плесенясало светилище? И не оставиш светските работи на хората, които могат да ги вършат?

— А ти какво мислиш, че правя в плесенясалото си светилище, може би плета чорапи? — Гостенката издаде презрителен звук и взе нов грозд от купата с плодове. — Докато уча глупавите си питомци да станат фарадим, слушам какво говорят. А онова, което чувам тези дни, не е приятно, Милар. — Господарката Андраде се зае да отброява точка по точка по дългите си тънки пръсти, всеки от които бе украсен със златен или сребърен пръстен с различен камък. Тънички верижки пресичаха ръцете й отгоре и свързваха пръстените с гривните, които бележеха ранга й на първожрица в Светилището на Богинята. — Първо: Рьолстра не смята да воюва срещу когото и да било, и за Зеава няма никакъв смисъл да демонстрира сила и сръчност в лова на дракони. Второ: Върховният княз разполага със съгледвачи във всеки двор, включително и вашия…

— Невъзможно! — изсмя се княгиня Милар.

— Виночерпецът ви изглежда долен човек. А и за помощник-началника на конюшните не бих си заложила главата. Трето: Върховният княз има седемнадесет дъщери. Някои от тях законни, от клетата покойна Лаланте. Но за всички трябват съпрузи. И къде Рьолстра ще търси подходящи женихи според теб? Ще ти кажа — в най-първите дворове, то дори и за извънбрачните си щерчици.

Княгиня Милар внезапно се изправи върху лежанката, покрита със синьо кадифе:

— Да не би да искаш да кажеш, че ще изпратят сватове за Роан?

— Браво! — похвали я Андраде. Гласът й бе пропит със сарказъм. — Да, ще изпратят сватове. Нима можеш да си представиш по-подходящ жених от своя син? Той е богат, с най-благородна кръв, и един ден ще управлява тая пустош — което, макар да не звучи препоръчително само по себе си, все пак загатва известна власт. А и съвсем не е лош за гледане.

— Синът ми е най-хубавият младеж на материка! — скочи в защита княгиня Милар. — Той е безупречно красив и…

— Девствен?

Княгинята сви рамене:

— Зеава казва, че по походката си личи дали някоя е жена или девица, но не съм чувала за подобен начин да се разбере при момчетата. Все пак какво значение има? Булката трябва да влезе девствена в брачната спалня, не самият принц.

— Исках само да зная намерил ли си е вече някоя. Но и без друго той не е от онези, дето запрятат която пола срещнат просто заради удоволствието да го направят. Възвишена душа е Роан, горкичкият. — Андраде прекара миг-два в размисъл над въпроса, после въздъхна. — Във всеки случай Рьолстра ще ви изпрати сватове, и то за някоя от законните си потомки, защото незаконнородена би била обида за вашия дом, и още.

— Но това е чудесно! — сините очи на княгиня Милар блеснаха изпод слънчево-свилената коса. — Помисли само каква чест; ами зестрата! Можем смело да поискаме замъка Феруче. За Роан просто няма по-подходяща невеста от дъщеря на Върховния княз!

— Милар, поразсъждавай малко! Този брак ще ви свърже с Рьолстра…

— Разсъждавала съм, разбира се! Рьолстра надали би нападнал съпруга на дъщеря си!

— Чуй какво ти говоря! Роан и неговата княгиня ще имат синове, които някой ден ще владеят Пустинята. И какво по-естествено от това внукът на Върховния княз да прибави принадлежащите му земи към владенията на своя скъп повелител и дядо?

— Никога! Договорът от Линее определя Пустинята да бъде на Зеава и неговия род, докато пясъците раждат огън!

— Много хубаво. Както разбирам, привеждаш направо думите от договора. Но пустинята ще продължи да бъде на Зеава, тоест на неговия род, чрез Роан. А също така ще бъде и на Рьолстра, тоест на неговия род, чрез дъщерята, която той ще изпрати за Роанова невеста. Върховният княз навърши едва четиридесет и пет тази година, Милар. Нека ти призова едно видение…

Очите на княгинята уплашено се разшириха:

— Не, Андраде! Недей, не бива! Не тук!

— Само с думи, сестро: Ето, чуй. Да приемем, че Роан се оженва за дъщеря на Рьолстра, която и да е, не мога да ги изброя всичките. Да приемем, че подир две години те се сдобият с дете. Върховният княз ще бъде на четиридесет и седем. Да приемем, че доживее до осемдесет — не е невероятно, дядо му беше на деветдесет и три, когато умря…

— Но пък баща му беше само на двайсет и осем.

— Нищо и никаква възраст. Винаги съм имала съмнения относно бутилката с ракия, която ужким била развалена и причинила смъртта му… Докъде бях стигнала? А, да. Зеава тази година навършва шестдесет. В неговия род не живеят дълго… о, Милар, недей ме гледа с насълзени очи. Той вероятно ще ме опровергае напук, и ще изкара до сто тридесет и пет зими. Но да приемем, че нещо му се случи, преди още да са пораснали внуците му. И Роан става княз. Да приемем, че по-нататък нещо се случва на Роан — а, скъпа, вярвай ми, щом синовете му изкарат обичайните детски болести, Роан ще стане излишен — и това до какво ще доведе: княгинята става вдовица, синовете й на десет или дванайсет зими… и Рьолстра, в цветущо здраве, недостигнал дори сегашната Зеавова възраст.

— Смешни фантазии! — възкликна княгиня Милар, но в очите й имаше сенки.

— Щом ти харесва, наричай го така. Друго видение с думи: Роан става действително ненужен, след като вече е направил едно или две деца от мъжки пол на щерката на Рьолстра. Върховният княз го отстранява от пътя си, Зеава бива сложен за опекун над малките, докато навършат пълнолетие. Рьолстра може да остави съпруга ти да почине от естествена смърт, а сам той пак да прави каквото иска — когато внукът му встъпи във владение на наследството си.

Господарката Андраде се зае с гроздето и зачака близначката си да осмисли напълно онова, което й беше казала. Първожрицата не знаеше защо полага толкова усилия да отваря очите на чудно хубавата си, ала не твърде умна сестра. Милар бе наследила цялата красота в семейството, оставяйки на Андраде „само“ ума и волята. Всичко, което у Милар беше нежно-златисто, у Андраде беше сурово. И двете жени бяха известни с избухливия си характер, но докато Милар мяташе в гнева си мълнии, които не предизвикваха пожар, Андраде внимателно преценяваше как да насочи огъня, за да унищожи противника си. Милар беше напълно щастлива да бъде просто съпруга на мъж като Зеава (твърде забележителен мъж, чиито качества признаваше и Андраде, но само пред себе си), майка на неговите деца и господарка на неговата крепост. Андраде никога не би могла да се задоволи с такъв живот. Тя можеше да се омъжи за някого, чрез когото да управлява обширни дялове от материка, но като първожрица в Светилището на Богинята беше успяла да разпростре непряко властта си над повече земи, дори от Върховния княз. Нейните фарадим, наричани по-просто „Слънцебегачите“, бяха навсякъде, и чрез тях тя оказваше влияние или открито се разпореждаше с всеки владетел между Тъмно и Изгревно море.

Давам си толкова труд, предположи в себе си Андраде, заради Роан. По нрав той не приличаше нито на майка си, нито на баща си, нито на леля си, така че тя не виждаше тя у него себе си в мъжки облик. Младежът бе единствен по рода си; затова Андраде го ценеше. Милар обичаше момчето всеотдайно, а и Зеава бе точно толкова привързан към него, макар да не го разбираше. Единствена Андраде го разбираше. И смътно бе съзряла какво би могло да излезе от нейния племенник. Милар бавно проговори:

— Схващам мисълта ти, Андраде. Искаше ми се да я бе изразила ясно в самото начало. Просто ще трябва да отпратим сватовете на Върховния княз, когато дойдат.

Господарката Андраде въздъхна:

— Как? — рече тя, изразявайки с тази единствена дума цялата сложност на въпроса и питайки се дали сестра й наистина е глупачка или само се държи като такава.

Лицето на княгиня Милар, което близо трийсет години сред суровите условия на Пустинята бе едва белязано с бръчици, сега се набразди от тревога:

— Открит отказ би бил ужасно оскърбление! Рьолстра ще се нахвърли върху нас като дракон върху жребче-годиначе! — Тя помълча напрегнато миг-два, а после се усмихна: — Зеава може да спечели всяка битка. И ако Рьолстра дръзне да ни нападне, ще се прибере на Канарата напълно разбит!

— Ти си умопобъркана! — кресна Андраде, изкарана извън търпение. — Нищо ли не си чула от онова, което ти говорих? Не чу ли точки четвърта, пета и шеста?

— Не съм, защото не ми ги каза! — избухна Милар на свой ред. — Как очакваш да взема решение, когато задържаш сведения?

— Извини ме — промълви Андраде. — Добре, ето — четвърта точка: Чал, князът на Осетия, е в лагера на Рьолстра. Имат споразумение да търгуват, което ще огласят пред всички на Риалата тази година. Точка пета: Даар, господарят на Гилад, морската крепост, си търси съпруга — и иска благородническа дъщеря. Точка шеста: онзи нещастник Висарион, владетелят на Гриб, също е на страната на Рьолстра. Сериозно ли мислиш, че твоят съпруг ще може да издържи срещу тях? Като добавим и открито признатите от Върховния княз съюзници? Всички те са виждали чудесата, извършени от теб и Зеава тук: Пустинята никога няма да стане градина, то се знае, но вие почти сте превърнали части от нея в нещо подобно. Цитаделата, Чейналовата крепост Радзин, Тиглат и Туат и Белоскалият дом — всичко онова, което предците на твоя мъж са направили, най-сетне носи плодове. И не мислиш ли, че съюзниците на Рьолстра биха се радвали да имат повод да опустошат вашето княжество, и да си поделят после плячката? Обидата, нанесена на дъщерята на Върховен княз, ще им предостави чудесно основание да отмъстят за честта й — особено ако някои измежду тях са женени или сгодени за нейни сестри… — Андраде спря, когато видя по уплашеното лице на близначката си, че Милар най-сетне е проумяла сериозността на положението: не толкова своето, колкото това на Роан.

— Андраде — изрече тя едва чуто — ако е както ти казваш, то какво можем да сторим? Нима да оставя Роан да сключи брак с дъщеря на Рьолстра не е все едно да го кача на кладата? А ако откажем…

— Роан ще бъде оженен, и то в най-близко бъдеще — отвърна Андраде, доволна, че сестра й е стигнала точно там, където тя самата бе пожелала да я докара. — Имам едно момиче, подходящо за него. Рьолстра не може да прати сватове за вече обвързан в брак мъж, нали така?

Княгинята, останала без сили, пак се отпусна върху лежанката. Запита без всякаква надежда:

— Хубава ли е? От какъв род е?

— Много е хубава — успокои я Андраде — и от чудесно потекло. Но даже да беше грозна като дракон, даже и майка й да беше жена без чест, тази девойка пак щеше да е най-подходящата за сина ти. Защото, мила ми сестро, тя има ум.

Пладнешката жега спираше дишането. Господарят Чейнал наблюдаваше битката на своя тъст с дракона, бършеше потта от челото си и се чудеше колко ли ще продължи това. Кръв бликаше от раните в златистата кожа на чудовището, дълъг разрез от удар с меч личеше върху крилото му и ако се съди по гърчовете, май, беше засегнат нерв. Драконът ръмжеше от ярост, а Зеава си играеше с него. Времето течеше обаче, без звярът да се изтощи, и Чейнал започваше да чувства безпокойство.

Безпокояла се и другите конници от свитата. Те все така стояха в полукръг — само се бяха дръпнали малко назад, когато драконът напусна каменната си наблюдателница, за да излезе срещу Зеава на пясъка при края на клисурата. Чейнал трябваше да реши дали и те да се включат в битката. Той бе получил заповед да не се намесва докато положението не стане неспасяемо. Всички присъстващи мъже и жени имаха опит с по-малки дракони, защото княз Зеава бе щедър и искаше всеки член на свитата му да отнесе вкъщи някой зъб или нокът за спомен от приключението. Само на княза обаче бе позволено да убива самци през брачния им сезон, какъвто бе случаят сега, и никой не се намесваше в двубоя без уважителна причина.

Чейнал изгаряше отвътре и закопня за хладните морски ветрове на крепостта Радзин. Въздухът около него се завихреше всеки път, когато драконът гневно удареше криле. Жегата изцеждаше всяка капка пот и я изсушаваше върху кожата. Чейнал примижа, взирайки се в клисурата, където скалите отразяваха безмилостните слънчеви лъчи и умножаваха яркостта им; после премести очи й, ги притвори, за да облекчи болката в тях. Както се движеше неспокойно върху седлото, усети, че тревогата се е предала и на коня. Ушите със сребърни пискюли се снишаваха назад, тръпки пробягваха по атлазените мускули под черната кожа с матов блясък.

— Търпение, Аккал — промълви Чей. — Той знае какво върши. — Чейнал поне се надяваше да е така. Много време измина, откакто драконът зае позиция и Зеава му пусна първата кръв. Движенията на княза бяха вече по-бавни, скоковете на едрия му боен жребец — не така пъргави. На Чейнал му се струваше, че двамата стари бойци, князът и драконът, сега са с точно еднакви сили и равни шансове един срещу друг.

Драконът изрева и замахна срещу Зеава, чийто кон едва успя да го измъкне своевременно. В пещерите вътре в клисурата с гръм се разтърсиха скали, и хленчът на чакащите женски стигна до цвилене. Всяка от тях, укрила се надълбоко и в безопасност, изнемогваше от нетърпение да бъде насаме с избрания си самец, и зовеше навън към него, жално настоявайки за присъствието му.

Аккал отново потръпна и Чей го успокои. Тъй като бе забелязал, че Зеава все по-трудно убягва от ноктите и зъбите на своя противник, господарят на Радзин, за да пропъди нарастващата тревога от ума си, започна да изчислява колко ли женски ще умрат в пещерите си, без да се съберат с мъжкар, и колко ли яйца ще останат неоплодени, когато този дракон загине. Петнадесет женски може би, всяка с по двайсетина яйца, от които пет или най-много шест биха могли да дадат зародиш, способен да оцелее и полети. Ако това число се умножеше по девет броят на другите самци, които Зеава беше убил в разгара на размножителния им период и ако в сметката се включеха и техните женски, сборът ставаше внушителен. Но винаги имаше нови дракони. Пустинята даваше стотици люпила всяко трето лято и цели ята от дракони прелитаха над княжествата из материка, унищожавайки реколтата и добитъка. За да се изтреби тая напаст, най-добре беше да се убиват мъжкарите-оплодители, понеже неоплодените женски и техните яйца също загиваха. Но и това в крайна сметка се оказваше непечеливш вариант. Винаги имаше нови дракони.

Чейнал въздъхна и потупа жребеца по врата. Властта на Зеава отчасти се крепеше и върху умението му да изтребва драконите. Дали и Роан ще може да направи необходимото, когато дойде редът му? Силата и издръжливостта, доказвани чрез лова на дракони, бяха неделима част от качествата на един повелител на Пустинята. На какво друго да се крепи властта, ако не на военните победи?

Родът на самия Чейнал от поколения не бе изпускал опеката над единственото пристанище в Пустинята, и се, беше прославил като застъпник и покровител на търговията в целия край. Но господарят на Радзин притежаваше достатъчно честност, както и чувство за хумор, за да признае, че неговите предци първоначално бяха установили могъществото си като пирати: и не от законно събирани средства, не от пристанищни такси бяха парите, употребени за построяването на крепостта им. В днешните цивилизовани времена бързите кораби с червено-бялото знаме на Радзин вече не сновяха около Малките острови, нито се криеха в заливчета, дебнейки богати търговски съдове; напротив, те охраняваха морските пътища, пазеха безопасността. Ала вкусът към битки и към грабителски набези се бе запазил сред потомците, отбеляза в себе си господарят Чейнал с тънка усмивка. Той си припомни каква лудешка радост беше изпитвал на война, предвождайки част от силите на Зеава; а в мирно време на всеки три години, когато се свикваше Риалата, той си доставяше удоволствието да краде при продажбите на конете си. Да се сражаваш на бойното поле и да надхитряш отсрещната страна при пазарлъци — ето чудесни основи за властта. Младият му шурей Роан се бе показал способен воин в онзи паметен ден срещу Мерида, когато родителите му за малко не получиха удар, когато откриха присъствието му, за което не бяха дали разрешение. Той можеше да прояви достатъчно хитрост, когато пожелае. Но беше воин по задължение, а и при сделките усетът не му идваше отвътре.

Вниманието на Чейнал се върна пак към двубоя, който се водеше пред него, тъй като драконът разпери криле и засенчи слънцето. Звярът се вдигна нагоре, описа малък кръг, за да разпали гнева си, и след това с разперени ноктести лапи се устреми срещу Зеава. Князът изчисли скока на коня си до косъм! Изчака до последния миг, преди да пришпори обезумелия си жребец и да се изплъзне от дракона, като в същото време с меча си нанесе удар върху туловището му. Зейна страшна рана и бликна кръв. Звярът нададе предсмъртен писък, а свитата на Зеава — възглас на радост, макар и приглушен, когато задните му крака потънаха в рохкавия пясък и той запляска с криле, търсейки опора, в която да се вкопчи. На писъка му отвърнаха с рев всички женски от пещерите си.

Чейнал почувства облекчение. Зеава все още беше онзи княз победител, когото честваха и славеха, запазил бе непокътнати и ловкостта си, и хитростта си. Сега противникът му кървеше, дишаше и се движеше трудно. Но пламъците в очите му не бяха угасени. И когато пак се изправи на крака, драконът изви встрани, за да подеме отново битката: този път не на живот, а на смърт.

Принцеса Тобин обичаше горещо децата си, но не се чувстваше задължена да прекарва цялото си време в грижи за тях. В палата на съпруга и имаше достатъчно слуги, които да проверяват нахранени ли са близнаците, слушат ли, възпитателите си и не са ли забъркали някоя пакост, докато родителите им управляват обширните имения. Тук, в Цитаделата, хората, щастливи да обслужват младите господари при ежегодното им гостуване, бяха много. Затова, когато чу смях през прозорците си, гледащи към главния вътрешен двор, тя предположи, че някой от конярите забавлява двете момчета. Тобин погледна вън и видя Джани, възседнал странично петнисто конче, и Мааркен, яхнал доресто, да размахват дървени мечове срещу един млад мъж, който развяваше пурпурен плащ, подобен на драконови крила. Млад мъж не беше от конярите.

— Роан! — извика тя през прозореца. — Какво правиш там?

— Дракон, мамо! — извика Джани, размахал меча. — Виж ме!

Когато близнаците се опитаха да стъпчат с конете си бъдещия владетел на Пустинята, принцеса Тобин поклати глава — с обич, но и с известно раздразнение. Отпрати секретарката си и забърза към стълбището, мърморейки: „Честна дума, те го въртят на малкия си пръст! Княз като него да си играе на дракон, заради две петгодишни хлапета!“ Но в гласа й имаше топлота, и когато прекоси входната зала и излезе на двора, тя избухна в смях, виждайки как брат й, получил кос удар върху „крилото“ си от меча на Мааркен, приплясква с пурпурния плащ съвсем като умиращ дракон и се смъква на земята.

Тобин погледа своите шумно ликуващи потомци, въздъхна и се обърна към брат си:

— Хайде ставай, стига си се правил на глупак! — смъмра го тя. С весело блеснали очи той я погледна изпод плаща. — А вие — продължи младата принцеса към синовете си — върнете понитата в конюшнята и не идвайте тук, преди да сте се погрижили за нуждите им. Вашият дядо не ви ги е подарил, за да ги пренебрегвате.

— Аз убих дракона, мамо, видя ли? — тържествуваше Мааркен.

— Да, миличък, видях, и видях, че си много добър боец. А сега нали ще извините дракона, докато с него си поговорим малко?

Драконът стана, отупа дворната прах от дрехите си и сподели:

— Чувал съм да казват, че драконите обичат да си похапват принцеси, и то хубавички.

— С мен ще си счупят зъбите — заяви твърдо Тобин. После се разсмя, тъй като Роан взе да замахва с „крилете“ си и да я напада ту от една страна, ту от друга: — Ей, да не си посмял!

Близнаците радостно писнаха, когато той се стрелна към нея и я обви в плаща. Без да обръща внимание на протестните викове, Роан безцеремонно натопи сестра си в коритото за поене на конете. Тобин вдигна фонтан пръски, нагълта вода, изплю я и изгледа брат си с негодувание. Той отбеляза небрежно:

— Голяма жега е днес, като в люпилня — и сам прекрачи вътре.

Тобин се премери добре, ритна брат си в краката и го просна в дълбоката до коленете вода. Роан нададе гневен вик. Тя мило го попита:

— Виждал ли си удавен дракон? — и бързо скочи назад, когато той посегна да я сграбчи.

— Без малко да видя удавен принц! — ухили се той, приглаждайки назад мократа си коса.

Тобин събра накиснатите си поли и се измъкна от коритото. Каза престорено заплашително на синовете си:

— Вие двамата, ако не искате да споделите същата участ…

Това беше достатъчна покана. Близнаците скочиха от кончетата си и се хвърлиха в коритото, където поведоха бой сред водата. Тобин весело се включи и им помогна да натопят Роан цял. Най-сетне — мокри до кости, останали без дъх, но възбудени от победата — момчетата излязоха и отидоха да върнат понитата в конюшнята. Роан пъргаво се изправи, прекрачи навън и се ухили към сестра си:

— Е, вече е по-добре! Последните няколко дни изглеждаше прекалено царствена и сериозна. Сега пак имаш човешки вид.

Тя плесна с длан по мократа му руса глава:

— Глупчо такъв!… Хайде, ела в градината да се поизсушим — някъде, където няма да ни видят. Мама би ни одрала живи, ако покапем новите й килими от Кунакса.

Роан дружески обви с ръка раменете й, докато пресичаха двора и минаха през градинската порта. Бе късна пролет, цветята растяха буйно и Тобин за пореден път се удиви на чудото, докарало рози в Пустинята. Преобразяването беше започнало през детските й години и сега не си спомняше дали някога в Цитаделата е имало по-малко блага и удобства. Разкоша на дома на съпруга си, крепостта Радзин, приемаше като нещо дължимо. Душата й обаче принадлежеше все още на Цитаделата на нейните предци, и тя открито се гордееше с красотата, която майка и бе създала на това място.

Младата принцеса избра една огряна от слънце каменна скамейка, където разстла полите си да съхнат. Роан прояви любезността да разплете дългите й плитки и да и помогне да среше с пръсти черната си коса.

— Спомняш ли си, когато татко играеше с нас на дракон? — запита той.

— Ти винаги оставяше мен да се възползвам от предимствата — отвърна му с обич тя. — Татко обаче никога не се сети да си наметне плащ като тебе. Ти си роден актьор.

— Надявам се — отговори той някак мрачно.

— Джани и Мааркен те обожават — продължи Тобин, преструвайки се, че тонът му не й е направил впечатление. — Когато сам имаш синове, ще бъдеш чудесен баща.

— Хайде, недей и ти — промълви брат и. — Цяла пролет мама не говори за нищо друго. На Риалата вероятно ще ми изнамери някоя тучна, кравообразна глупачка от знатен род, за да ми роди деца.

— Никой не те принуждава да се жениш за девойка, която не можеш да обичаш. Можеш сам да избираш, и то сред най-добрите.

— На двадесет и една години съм и още не съм открил момиче, с което бих могъл да прекарам дори два дни, камо ли целия си живот. Ти и Чей имахте късмет да се намерите толкова млади.

— Богинята ни събра — отвърна Тобин. — Истина е също, че не си и тръгнал да търсиш.

— Мама и татко възнамеряват да търсят вместо мен — въздъхна младежът. — Това е бедата. Мама ще гледа избраницата да е от най-високо потекло — толкова високо, че сигурно няма да може да се облича без помощта на три камериерки. А татко желае да бъде красива и плодовита — защото, казва той, искал хубави внуци. — Роан печално се засмя. — Колкото до онова, което аз искам…

— Я не смей да ми се представяш за хрисим — скастри го тя. — Познавам те, братле, ако не искаш да се ожениш за дадено момиче, няма да се ожениш, без значение какво говорят или желаят мама и татко.

— Но рано или късно ще трябва да заплодя една или друга… Изсъхнаха ли ти вече дрехите? Татко ще се прибере скоро с дракона си.

— Този би трябвало да бъде твой дракон.

— Не, благодаря. По ме влече да ги гледам, отколкото да ги убивам. Има нещо у тях, Тобин, виждам го, когато летят или го чувам, когато, излезли на лов, реват и връхлитат плячката си… — Роан сви рамене. — Зная, разбира се, че са досада. Ала без тях Пустинята ще обеднее.

Тобин се намръщи. Всеки знаеше, че драконите трябва да се изтребват; те бяха повече от досада — бяха заплаха. В Радзин бяха загубили шест превъзходни кобили и осем обещаващи годиначета заради тях; керваните, пътуващи през Пустинята, не бяха никога в безопасност. От Гилад до планините Вереш драконови криле носеха повея на унищожението. Хищните зверове унищожаваха не само добитъка, но и реколтата.

— Знам, че не си съгласна с мен — каза Роан с усмивка, изтълкувал правилно изражението й. — Но теб никога не те е привличало да наблюдаваш танците им, или пък да узнаваш разни неща за тях. Тобин, те са така красиви — горди, могъщи, свободни…

— Много си възвишен — рече тя и отметна съхнещата коса от очите си. — Драконите трябва да се изтребват, и двамата знаем това. Чей казва, че щом веднъж броят им намалее под определена граница, природата сама ще свърши останалото. Няма да има достатъчно, за да се възпроизвеждат.

— Надявам се никога да не се случи подобно нещо — произнесе Роан, като стана от скамейката и потупа влажния плат на ризата си. — Мисля, че вече не капем толкова; хайде да се прибираме и да се приготвим за празничното посрещане на ловците.

— Освен празник ще има и да се шият рани по кожата на Чей — отвърна Тобин с гримаса.

— Той ще си дойде само с няколко драскотини, а ти ще имаш за какво да го гълчиш. Не съм виждал друг съпруг като него, който така да угажда на жена си, и особено на склонността й да избухва!

— Аз не избухвам. Аз съм покорна, мила и кротка по природа — възрази Тобин с наставнически тон.

Роан кимна. Сините му очи играеха:

— Да, разбира се. Както всички в семейството. Точно в този миг, сякаш повикани, близнаците нахлуха през портата на градината. Те се караха и призоваваха майка си да отсъди кой е прав. Тобин въздъхна, Роан й смигна и двамата се отправиха да усмирят буйните й потомци.

След като разсея страховете на сестра си — страхове, които умишлено бе предизвикала самата тя, господарката Андраде предложи двете да поиграят шах, за да запълнят времето, докато чакат Зеава да се върне. Двете жени се преместиха от слънчевата веранда в обширна дневна стая. Макар предназначена само за членове на семейството, не за гости, тази стая бе твърде изящно обзаведена, а сега и допълнително украсена с играчките на Джани и Мааркен. Цялата Цитадела беше забележително удобно място за живеене, а също и красиво, като се вземе пред вид, че според преданията в минали времена бе издълбана и дялана от дракони. Заслугата за това, Андраде знаеше, бе изцяло на Милар. Тя, княгинята, бе наредила да сменят някогашните груби и мътни стъкла на прозорците с нови — прозрачни, от най-високо качество, майсторски обработени. Пак тя се беше погрижила подовете, голи по-рано или с метнати как да е протрити черги, сега да бъдат застлани открай докрай с килими — така дебели и меки, че можеше да се спи направо върху тях. Резбованото дърво по стенните и таваните, лавиците, первазите и перилата беше натрито с масла, които го предпазваха от вредното влияние на климата, придаваха му, блясък и подсилваха естествените смолисти благоухания, излъчващи се от него. Изобилстваха предметите за украса от злато, керамика и кристал; по-ценните сред тях бяха изложени в остъклени скринове. Княгиня Милар се радваше на пълна свобода върху богатството на съпруга си и не пропускаше да покани в Цитаделата пътуващите търговци, които минаваха през нейните владения: тези търговци сами горяха от желание да й предлагат нови и нови изделия на разкоша, а след като си тръгнеха, разнасяха славата на великолепието, царуващо — в пустинната крепост-палат, лишена някога и от най-прости удобства. Бъдещата жена на Роан, помисли си Андраде, в никакъв случай не би живяла зле.

Тя тъкмо разсъждаваше как по-тактично да отстъпи победата на сестра си, когато отвън се чуха викове, които смутиха играта им.

— Каква ли е тази врява?

— Зеава се връща с дракона — отвърна развълнувана Милар, ставайки бързо от мястото си с поруменели бузи и очи, искрящи като на младо момиче.

— Бързо е свършил. Не го очаквах по-рано от вечерта — Андраде също стана и се присъедини към близначката си на прозореца.

— Ако домъкне трупа в предния двор както миналия път, вонята ще се настани в стаите за цели седмици — оплака се Милар. — Не виждам дракон обаче. Нито пък виждам Зеава.

Цитаделата бе построена в една падина сред хълмовете и до нея се стигаше по дълъг подземен проход в скалите. От този проход един след друг излизаха конници, минаваха през първия външен двор и после през отворената порта в зида към предния, главен двор. Андраде разпозна Чейнал по тъмната му коса и червена туника; зачуди се дали Зеава не язди с дракона си след него с по-бавен ход.

— Хайде да слезем и да ги поздравим — каза тя. На стълбището ги засече главният управител:

— Господарке! Господарке! — Пронизителният му глас силно раздразни Андраде. — Ела бързо, веднага, моля те!

— Князът ли е ранен в двубоя? — запита Милар. Тя леко ускори крачки, без прекомерна тревога: би било чудо Зеава да се е върнал напълно читав.

— Да, твоя светлост, и ми се струва, че…

— Андраде! — гръмна гласът на Чей от входната зала долу. — Зарязвайте всичко друго, веднага намерете Андраде!

Милар блъсна управителя встрани от пътя си и затича надолу по стъпалата. Андраде я следваше плътно. Милар се втурна навън към двора, а тя улови ръката на Чей:

— Колко зле е?

Той не можа да я погледне в очите:

— Доста.

Тя пое дълбоко въздух. Веднага разпореди:

— Качи го горе. Внимателно. После намери Тобин и Роан.

Забърза образно към покоите на Зеава и се зае да приготви постелята за ранения. „В леглото си ще умре“ — помисли тя тъжно. Чей не беше глупак; бе воювал достатъчно, за да може да разпознае смъртоносна рана, когато я види. Но имаше надежда Зеава да оцелее, ако се грижат внимателно за него и Андраде се опитваше да си вдъхне кураж. Ала когато качиха княза в спалнята и го положиха върху белите свилени чаршафи, тя видя, че Чейнал е прав. Първожрицата смъкна дрехите и набързо направените превръзки от едрата снага на зет си и ахна, когато видя ужасната рана в корема му. Смътно долавяше присъствието на Тобин зад себе си, на Милар, безмълвна и неподвижна, застанала при краката на леглото — но бе заета с трескава работа: да мие раните, да маже с болкоуспокояващи мехлеми, да вдява копринени конци в иглите и да съшива кожата. Андраде знаеше, че всичко това е напразно.

— Мислехме, че драконът вече е повален — прегракнало разказваше Чей. — Той го прободе много пъти… навсякъде беше плиснала кръв. Зеава тръгна да му нанася последния удар и ние мислехме… но зъбите, които се впиха в коня му, и ноктите, които го разпраха… — Чей спря. Чу се как гълта някаква течност. Андраде се надяваше виното да е силно. — Всичко, което можахме да направим, бе да откъснем с удари дракона от него; качихме го на моя кон и… след три мери трябваше да спрем. Той си придържаше червата с ръце и се преструваше, че не е пострадал много…

Андраде почисти и заши раната. Знаеше, че действията й са безполезни. Сега, когато беше измила кръвта, видя страшната работа, свършена от драконовите нокти: през кожата и месото те се бяха забили чак в мускулите, дори в червата, които не само бяха открити, но на места и разрязани. Тя би могла да настани Зеава удобно и да го облекчи от по-силните болки, но Роан щеше да стане владетел и княз най-много след няколко дни. При мисълта за племенника си Андраде се огледа, и забеляза, че все още не е дошъл.

— Постарахме се да го почистим и превържем — продължаваше Чей — и се върнахме толкова бързо, колкото смеехме. Той нито проговори, нито отвори очи… — гласът на младия принц пресекна от скръб. — Тобин…прости ми…

Принцеса Тобин за кратко спря работата си редом с Андраде:

— Направил си всичко, което си могъл, любими мой — каза тя и присвила изцапани с кръв пръсти, отмахна нещо от ъгълчетата на очите си.

Андраде беше почти завършила зашиването на раните. Тя внизваше и вадеше иглата много бързо, без да се замисля как ще заздравее раната, понеже знаеше, че за Зеава това вече е безразлично. После наложи отгоре парчета плат, напоени в болкоуспокояваща отвара, и накрая обви гърдите и кръста на зет си с чисти превръзки. Болеше я гърбът, очите смъдяха от пренапрягане. Първожрицата се изправи и се обърна към сестра си. Сините очи на Милар не виждаха нищо освен пепелносивото лице на Зеава. Андраде изми ръцете си в леген с вода, която тутакси поаленя от кръв, подсуши ги и преметна дългата руса плитка обратно на гърба си.

— Милар — започна тя.

— Не — прошепна сестра й. — Просто ме остави сама с него.

Андраде кимна и с поглед отпрати всички навън. В преддверието затвори вратата и махна на уплашените слуги, които тутакси се разпръснаха.

— Той ще умре, нали? — промълви Тобин. Сълзите бавно се търкаляха по бузите й. Тя ги избърса. Върху лицето й останаха петънца.

Чейнал издаде звук, който замря в върлото му, и тръгна към изхода на залата. Краката му се подкосяваха. Андраде отвърна:

— Да.

— Горката мама. И горкият Роан.

— Имам нужда от помощта ти, Тобин. Отложи скръбта за по-късно. Знаеш, че притежавам способност, каквато майка ти няма. Тези неща понякога се предават през поколение — също както ти роди близнаци, а Милар не. Онова, което е в мен, е и в теб.

Очите на младата принцеса се разшириха от смайване:

— Искаш да кажеш, че съм…

— Да. Аз съм уморена, и се нуждая от силата, която ти притежаваш, но не си обучена да използваш. — Андраде поведе Тобин надолу по дългия ходник, към отредените за самата нея покои; въведе я и заключи вратата. Слънцето влизаше косо в стаята, позлатяваше мебелите и завесите над леглото. Първожрицата на Богинята се изправи заедно с племенницата си пред прозорците, които гледаха право към бавно залязващото слънце.

— Може би трябваше да ти кажа, да ти покажа как да използваш онова, което Богинята ти е дала. Но ти беше доволна от собствения си живот, а в мощта на фаради няма защо да бъдат посвещавани онези, които не се нуждаят от нея.

— Ти се готвиш да си послужиш с мен, както си служиш с всички — рече Тобин; ала без гняв. — Какво искаш да направя?

— Слушай ме. Най-напред, не гледай в самото слънце, защото ще изгори очите ти. По-скоро гледай онова, което то прави на земята: гледай кухите падинки, които светлината изпълва така, както Водата изпълва кухите камъни, Въздухът — кухите драконови пещери, а Огънят — кухото огнище. Гледай как светлината се движи — прошепна Андраде — гали Земята като любовник, затопля Въздуха, пали отблясъци върху Водата и среща родственик и другар в Огъня. От тези четири е направено всичко… Ето, Тобин — докосни светлината заедно с мен, и почувствай как нишките й се вплитат между пръстите ти … наблюдавай как багрите се менят, като в нанизи скъпоценни камъни… да, точно така. А сега я последвай с мен. Стани и ти светлина, която се излъчва и носи над земята…

Глава 2

Когато Шонед бе тригодишна, родителите й починаха и нейният с дванайсет зими по-голям брат, Дави, стана господар на Речното пасбище. Скоро след това той се ожени. Невестата му бе дъщеря на човек, който нямаше други наследници, и когато умря, всичко, което бе негово, стана на дъщеря му. Тъй Дави се оказа атри на два прекрасни замъка с принадлежащи към тях земи, които се простираха на цели двайсет мери покрай река Ката. Новата господарка на Речното пасбище обаче бе алчна и не обичаше да дели онова, което смята за свое притежание. Зловидя й се не само частта от имота, която щеше да бъде зестра на Шонед, но и обичта между нея и Дави. Затова издейства постъпването на малката си зълва в Светилището — излезе й по-евтино, отколкото мисли за брак с подходящ жених. Дванайсетгодишната Шонед, нещастна от живота в дома си, на драго сърце замина за величествената крепост, кацнала на ръба на една скала в Осетия. Там тя намери сред другите питомци приятели, а обучението задоволи голямата й жажда за знания. Присъщите й мънички странности, заради които снахата я наричаше с язвителен, присмех „сбърканата“, се оказаха признаци, че момичето има дарба на фаради и може да стане Слънцебегачка.

Фарадим ставаха далеч не всички, които постъпваха в Светилището на Богинята. Господарката Андраде обаче не търпеше надменност у можещите и завист у неможещите. Все пак бъдещите слънцебегачи се отличаваха с някои привилегии — да носят пръстени, които свидетелстваха за постигнат ранг, и периодично да посещават боровата горичка край светилището. Така през годината 693-та, когато Шонед бе на шестнайсет и бе спечелила първия сребърен пръстен върху средния пръст на дясната си ръка, тя отиде в горичката, където би могла, ако дарбата й бе силна и Богинята благосклонно настроена, да надзърне в бъдещето си.

След като бе вървяла дълго сред дърветата, тя излезе на яркото слънце, което затопли тялото й и затанцува по вълните далеч долу. Крайбрежни борове, високи и прави като кули, обграждаха в кръг малко скално съграждение, подобно на грубо иззидан водоем. В центъра му бликаше извор, чиято вода течеше през скалната стена надолу към морето. Шонед спря за малко извън кръга, махна от себе си всички дрехи и запристъпва леко през килима от сини и морави цветя към извора.

Всеки от петте бора носеше име: Детско дърво, Моминско, Женско, Майчинско и Бели власи. Покрита единствено с плаща на дългата си златисто-червеникава коса, Шонед коленичи край изворчето и гребна вода в шепите си. Поръси по няколко капки пред първите две дървета, преди да се обърне към Женското. Беше идвала тук два пъти; най-напред като малко момиче, за да направи приношение с вода и кичур от косата си и година по-късно, когато първото й кървене посочи, че вече не е дете. Сега Шонед бе готова за следващата стъпка — да се обяви за жена. Защото предната нощ за първи път бе познала мъжки прегръдки.

Тя се върна при извора и коленичи с лице към Женското дърво. Морето, в най-ниската точка на отлива, шумеше долу при скалите и този звук й напомни за меките звуци от допира на плът до плът миналата нощ. Не бе изречена нито дума и в пълната тъмнина тя не разбра кой е мъжът, взел я в обятията си. Нямаше и значение. Никое момиче никога не узнаваше кой е бил първият й, защото иначе би се опропастила могъщата магия на превръщането в жена. Вземаха се мерки никакви деца да не произлязат от тази обредна нощ. Едва когато Шонед си избереше съпруг, щеше да дойде в горичката и да помоли Майчинското дърво да й позволи да зърне бъдещите си рожби.

Можеше да почака дотогава. Имаше още няколко години, в кроя на краищата бе само на шестнайсет. Усмивка пробягна по лицето й, когато си спомни снощния ням любовен двубой — целият жар, възбуда и мощ сред мрака. Нещо обаче не достигаше, знаеше си Шонед. Желание и ласка, познание и радост, всичко това го имаше, но не и близостта, която нейната приятелка Камигуен й бе разказала, че е изпитала с избраника си Оствел. Шонед би искала да изпита същото. Навярно женското дърво би й показало мъжа, с когото да го постигне.

Отметна коса назад, взря се в дървото и се почуди какво ли чувстват момчетата и младежите от Светилището при своите собствени обреди в тази горичка. Техните дървета се назоваваха с други имена: Детско, Младежко, Мъжко, Бащинско и Сива брада. Никой никога не разказваше какво му се е случило, но тя се надяваше, че другите също чуват водата да пее и лекият повей между боровете да произнася имената им. Заслушана в придиханията „Шонед, Шонед“, тя се усмихна и бавно вдигна двете си ръце нагоре.

Първия си пръстен бе получила вчера, когато надлежно бе доказала способността си да призовава огън. И сега при нейния зов пламъчета се извиха над скалното корито. Въздухът на собствения й дъх ги разгоря по-силно и по-ярко, докато ясно се отразиха във Водата. За да представи и стихията Земя чрез особените вещества, съставляващи самата нея, Шонед отскубна косъм от косата си и го пусна върху неподвижната водна повърхност. Собственото й лице се отразяваше там — с бледността си, с големите си очи, момичешката си мекота и рамката на блестящия сноп коси. Шонед потопи ръце във водата и затаила дъх, впери поглед в Женското дърво.

Пламъците на Огъня върху скалите внезапно скочиха нагоре; тя се стресна и сви юмручета сред атлазената вода. Лицето й се бе изменило: бузите й бяха отслабнали, скулите бяха добили висок релеф, брадичката — горда и в същото време изящна линия. Зелените й очи бяха потъмнели и изражението им беше станало по-вглъбено, а детската извивка на устните бе изчезнала. Ето такъв бе образа на жената, в която щеше да се превърне, и тя се почувства поласкана, макар да се укори за суетността и самодоволството си.

Шонед запомни бъдещото си лице. Изпита нетърпение да стане по-скоро тази жена със съвършени черти и самоуверен поглед. Ала докато съзерцаваше лека на бъдещето си, Огънят лумна отново. И във водата се отзова още едно лице редом с нейното, и то, през отразените пламъци, гореше със своя собствена светлина. Това бе мъжко лице, лице с широко чело, през което се спускаше руса коса и засенчващи, сини като речна вода, очи. Лице със силни кости и с устни, които не се усмихнаха. В извивката на тези устни обаче имаше нежност, изящност, което уравновесяваше упоритата линия на челюстта.

Тогава огънят хлътна между скалите, възпламени водата и Шонед бързо извади ръцете си с вик на уплаха. Златисто-червеникавият й косъм, който плаваше мирно отгоре, се сгърчи и се превърна в тъничка огнена струйка, и тя обви челото на мъжа досущ като обръчите, които носят владетелните князе — а после се протегна и образува такава корона и за самата нея.

Много време мина преди Шонед да се изправи на крака. Дори и след като Огънят угасна, а ликовете във Водата изчезнаха, дори и след като Въздухът бе спрял да пее сред боровете, а Земята под камъните се бе успокоила, момичето не сваляше широко отворените си очи от извора. Едва когато настъпващата нощ повя хлад върху голото й тяло и я накара да потрепери, магията най-сетне се разруши.

На следващия ден, обезпокоена от онова, което бе видяла, Шонед потърси господарката Андраде.

— Истина ли е било? — запита я тя припряно. — Онова, което видях вчера, ще се сбъдне ли?

— Навярно. Ако видението те е разтревожило, можем да го изменим. Нищо не е записано върху камък, дете. А дори ако е, и камъните могат да се разклатят. — Първожрицата замислено се вгледа в сияйната светлина навън. — Когато бях горе-долу на твоите години, също погледнах във Водата и видях лицето на предназначения ми съпруг. Той не беше мъжът, когото бих избрала за себе си тъй че направих всичко възможно, за да накарам образа да се измени. Сега зная, че онова, което Богинята ми е показала, е било предупреждение, не обещание. Може би същото е показала и на тебе.

— Не — промълви Шонед — този път е било обещание.

Крива усмивка се изписа върху устните на Първожрицата.

— Значи така смяташ — каза тя. — Но запомни, че един мъж не е само лице, тяло и име. Понякога той носи в себе си цял свят, дори ако не е принц и знатен господар.

— Мисля, че видях цял свят в очите му — призна Шонед, събрала вежди в усилието да си припомни. — Това ли имаш пред вид?

— Колко си млада! — рече господарката Андраде снизходително. Момичето поруменя.

Сега, пет години след този ден, Шонед знаеше, че собственото й лице се е променило и приближило много до лика, който тогава беше съзряла във водата. Липсваше само владетелският обръч. А и още не беше срещнала в плът и кръв него. През последните няколко години нейно постоянно занимание бе да се вглежда внимателно във всеки синеок русокос мъж, който идва в Светилището — ала не бе го открила. Кой ли бе той?

Тя получи отговор най-неочаквано в деня, когато помагаше на господарката Андраде да се приготви за пътуването до Цитаделата. Руси коси, сини очи и високи скули, Шонед бе смаяна и поразена при мисълта, че не ги е забелязала по-рано. После си даде сметка, че „по-рано“ не е бил подходящ моментът, не и за подобно прозрение. Сега най-сетне тя виждаше в лицето на господарката Андраде приликите с онова мъжко лице, и си спомняше владетелския обръч около челото, както и това, че племенникът на първожрицата е принц. И макар Шонед да не каза нищо, Андраде съзря в очите й изумлението от неочакваното откритие, и с безмълвно кимване потвърди, че то е истина.

Едно нещо обаче все още озадачаваше Шонед. Обръчът се бе образувал чрез нея, от нейния пуснат върху водата косъм, но младежът вече си имаше владетелски сан, беше наследник. Как можеше да е свързано с нея възшествието му като княз на Пустинята? Тя разсъждаваше върху това един слънчев следобед, докато се разхождаше по назъбените стени на крепостта, където беше Светилището. Под безоблачното небе морето лежеше кротко и синьо, лъчите проникваха дълбоко във водата и топлеха зараждащия се там нов живот, а наоколо по скалите се носеха гръмките весели звуци, надавани от видрите, които играеха с малките си. Водата винаги запленяваше Шонед, независимо дали бе океанът под кацналото върху скалата Светилище на Богинята или река Ката, където бе прекарала детството си. Но младата слънцебегачка бе и нащрек за опасността, с която я застрашаваше тази стихия, защото малко фарадим можеха да стъпят върху нещо течащо, без да им стане зле, като на преял дракон.

Шонед разплете косата си и прокара пръсти през нея. Усети как слънцето стопля всеки отделен косъм. Скоро трябваше да се прибере вътре и да помага за приготвянето на вечерята. Не че някой би я допуснал до тенджерите — освен ако трябваше да се опитва съдържанието им. Тя беше безнадеждно лишена от уменията, които приятелката й Камигуен упражняваше вдъхновено и делово; дори не се бе научила как да подбира и съчетава скилидки и билки, за да направи хубав чай. Шонед печално се надсмиваше над себе си, но в надеждата й да се омъжи за принц се включваше и тънката сметка, че така никога няма да се безпокои за пълната си липсата домакински способности. Прислугата щеше се грижи за всичко, и…

„Шонед.“

Тя рязко се обърна на изток, откъдето я бяха повикали. Отвори тутакси всички свои сетива, за да попие играещите насреща й цветове. Винаги имаше някой дежурен слънцебегач, който приемаше съобщенията, изпращани по лъчите, но днес не бе неин ред. Някой зовеше изрично нея.

Шонед заплете в отговор лъчи светлина и ги отправи през полята и долините, над реките и обширното, зелено от водорасли море при Ливадна земя. Нишките от двете посоки се срещнаха и нейните собствени цветове се смесиха с тези на господарката Андраде. Усещаше се и трето присъствие, сродно и все пак чуждо, странно познато в някои отсенки, ала със сила, много различна от тази на първожрицата. Случваше се по няколко фарадим да работят заедно, когато светлината бе колеблива — по залез и особено по изгрев. Но Шонед беше сигурна, че придружаващото Андраде лице не е обучено, макар непогрешими признаци на талант да личаха в ярките кехлибарени, аметистови и сапфирени цветове, чиито нишки се виеха спирално в орнамент, издаващ могъщ талант.

Посланието гласеше:

„Благодаря ти, че дойде да ме посрещнеш, дете. Искам от теб обаче да дойдеш още по-нататък, лично. Събери си свита от двайсет души, Шонед. Пътуването няма да е за удоволствие. Трябва да бъдеш тук след шест дни. Ала преди да влезеш в Цитаделата, направи се колкото може по-красива и великолепна. Идваш като годеница, имай предвид това.“

Тя почти изгуби съзнание, когато го прочете, макар да бе очаквала тази вест пет години. Сети се да попита само:

„Той знае ли?“

„Не още“ — беше отговорът, — „но ще узнае в мига, когато те види. Побързай да дойдеш при мен, Шонед. При него.“

Андраде и загадъчният й придружител се оттеглиха по вече отслабващите лъчи, а Шонед забърза да се върне по собствената си сплетено въже обратно в Светилището — без, както обикновено правеше, да спира да се любува на изгледите, над които минава. Тя рязко се отзова пак на назъбената стена и възстанови равновесието си, умствено и телесно. Долу в полето орачи разпрягаха широкоплещести лосове от ралата, а слънцето почти се бе скрило в морските води. Шонед потрепера при мисълта, че ако беше се позабавила на връщане, сега щеше да се е изгубила в сенките и да потъва в Тъмно море заедно със слънцето.

— Шонед? Какво правиш чак там горе? Какво се е случило с теб?

Камигуен се приближаваше по издълбаните в стената стъпала и Шонед се досети че изражението на собственото й лице е предизвикало тревожния въпрос. Двете бяха постъпили едновременно в Светилището на Богинята, имаха само година разлика във възрастта и още в първия ден се бяха сприятелили. Камигуен единствена освен Андраде знаеше какво е видяла Шонед сред пламъците и във водата в горичката. Затова на въпроса й Шонед отговори просто:

— Дошло е времето, Ками. Трябва да тръгвам към него.

Руменина обагри златисто-мургавата кожа на по-голямото момиче. Очите на хубавото й лице — големи, тъмните леко придръпнати нагоре ъгълчета — задаваха стотици въпроси. Но всичко, което направи Камигуен, бе да грабне ръцете на приятелката си и да ги стисне силно.

— Ще дойдете ли с мен, ти и Оствел? — помоли Шонед. — Имам нужда от двама ви… не зная какво ще трябва да кажа и как ще трябва да се държа.

— Не би могла да ми попречиш да видя този мъж. Дори и ако между мен и него стояха хиляда дракони!

Шонед се засмя нервно:

— Да, дракони… правилно се досети.

— Пустинята? Ала кой…

— Младият принц — отговори Шонед, чувствайки се странно безсилна да произнесе името му.

Известно време Камигуен гледа приятелката си, без да може да произнесе нито дума. Ала когато най-сетне си възвърна гласа, то бе, за да нададе жален хленч:

— О, Богиньо… а ние дори не сме започнали да шием булчинската ти рокля!

Смехът разсея напрежението и Шонед прегърна приятелката си:

— Само ти можеш да се сетиш за това в подобен момент!

— Все трябва някой да се сети, докато ти стоиш като… О, Шонед! Не е ли чудесно! — Камигуен се поотдръпна и впери изпитателен поглед в приятелката си. — Ти също мислиш, че е чудесно, нали?

— Да — прошепна Шонед. — О, да…

Камигуен доволно кимна.

— Ще кажа на Оствел веднага да събере свитата. Колко души мислиш, че ще ни трябват?

— Господарката Андраде каза двадесет. И трябва да бъдем там след шест дни.

— Шест? — възмути се Камигуен. Поклати глава: — В никакъв случай няма да стигнем. Трябва обаче, и то навреме, защото в противен случай няма да си получа шестия пръстен, а Оствел ще бъде понижен пак до помощник в конюшнята, вместо да стане втори домоуправител на Светилището. Тръгваме утре, веднага щом се развидели! Мога да скроя роклята ти довечера и да шия по пътя.

Благодарение на Камигуен, с нейното умение да се справя, и Оствел, с неговия авторитет, всичко бе уредено така бързо, че на Шонед й се замая главата. Още преди зори на следващата сутрин тя се видя, яхнала кон, да язди на изток през Пустинята. Само веднъж предстоящата младоженка се обърна назад да погледне крепостта върху скалите. Тя бе обвита в синкаво-сиви воали от мъгла, а небето над морските води все още бе по нощному тъмно. Шонед си даде сметка, че е трябвало да помоли Майчиното дърво да й покаже бъдещето, ала не бе намерила време. Не съжаляваше много за това; животът в Светилището сега бе зад гърба й, бе минало, а тя пътуваше към своето бъдеще.

Съвместно бъдеще с един мъж, когото дори не познаваше.

Първата нощ годеницата и придружителите й спряха, преди да се здрачи, край едно разклонение на река Кадар. Целия ден не бяха жалили конете и бяха изминали значително разстояние. С кервана пътуваха дългогодишните приятелки и приятели на Шонед — Антун, Мит, Мардийм, Палевна, Хилдрет, почти всички нейни връстници, с които заедно се бе обучавала за фаради, както и няколко души, които имаха близки, живеещи по местата, през които преминаваше пътят им. Те щяха да се радват да видят родствениците си — слънцебегачи и да осигурят на цялата свита подслон за през нощта. Броят, заповядан от господарката Андраде, двадесет души, се допълваше от младежи и момичета, които отговаряха за конете и припасите. Шонед бе смаяна, че толкова много хора са пожелали да яздят заради нея толкова надалеч… и при такова абсурдно кратко предизвестие.

Сега повечето от тях седяха край огъня след вечеря и Мардийм отпуснато напяваше любовна песен. Той хвърляше лукав поглед към Шонед всеки път, когато стигнеше до някои двусмислени или твърде красноречиви думи. С едната си ръка Оствел бе прегърнал плътно Камигуен, която се ядосваше, че не е достатъчно светло, за да продължи да шие булчинската рокля; той я дразнеше на шега, а Шонед се смееше заедно с всички, но в себе си се питаше дали и нея я чакат същите влюбено-закачливи отношения с… него. Тя не познаваше жениха си, само бе виждала преди години лицето му сред пламъците. Все още си бе останала момичето, очаровано от сините очи и онова, което въображението и откриваше в тях. Ала как така яздеше на стотици мери далече, за да се свърже в брак с мъж, когото дори не познава?

— Уморена ли си или просто мислиш нещо? — попита я Оствел с приятелска усмивка.

— По малко и от двете — отвърна Шонед. — Също и ме е страх, като си представя, че след няколко дни трябва да пресека Фаолаин.

— Тя е последната река и след нея за дълго няма други — напомни й той развеселен, а сивите му очи блестяха — Пустинята е място точно за вас, слънцебегачите. Я ми кажи, Шонед, и ти ли си като Камигуен? На нея й се обръща стомахът, щом види вана.

Камигуен то удари в ребрата с юмрук:

— Дръж си езика или когато минаваме реката, все върху теб ще повръщам!

Сумтейки, Оствел сви дългите си крака и се изправи:

— Мит, Антун — каза той — елате да погледнем конете, преди гиздавата ми и тъй нежна любима да реши да ми строши ръката.

Мардийм, който видя, че не може да предизвика с песните си у Шонед нещо повече от поруменяване, заяви, че гласът му е паднал и трябва да си ляга. Мнозинството последва примера му и увито в одеяла, се опъна наоколо по земята — на тактично разстояние от огъня, за да не смущава разговора между останалите край него Шонед и Камигуен. Двете обаче мълчаха и усещаха, че без музика е твърде тихо. Шонед протегна ръка, извади една горяща вейка и се загледа замислено в малкото пламъче на върха й.

— Ками — проговори накрая тя — ще можете ли с Оствел да… поостанете малко с мен там? Когато… — тя не можа да се накара да произнесе: „се омъжа“. Нито: „като стана княгиня“. Думичката „княгиня“ се отнасяше за жената, чието отражение бе видяла преди години сред пламъците. — Струва ми се, че ще ми бъде нужен някой, с когото да разговарям — довърши тя със слаб глас.

— Ще останем толкова, колкото пожелаеш. Но ние няма да сме ти нужни, Шонед. Ще имаш него.

— От това се боя — промълви тя.

— Но как така се боиш? Та ти години наред се надяваше това да се случи, а днес бе толкова щастлива.

— Ами ако излезе, че не мога да си говоря с него? — избухна Шонед. — Ами ако излезе, че нямаме какво да си кажем? Ками, погледни ме. Аз… аз съм нищо. Само слънцебегачка с шест пръстена, която едва познава занаята си. Никой не е и чувал за рода ми, за мястото, от което произхождам… Ти можеш ли да ме видиш като княгиня?

— Боиш се от глупости, Шонед — отвърна й Камигуен рязко. — Избий си ги от главата. Вие, разбира се, ще се обичате.

— Ами ако не можем? Не се познаваме — нито аз него, нито той мен. Не искам да се обвързвам с мъж, когото не съм способна да обичам.

— Шонед, слушай. Погледни в огъня. Там няма сенки, в които да потънеш и се изгубиш завинаги. Там има само светлина.

Добронамерените внушения на приятелката й подействаха върху Шонед. Тя хвърли вейката обратно в огъня и се загледа, без да примигва, в пламъците. И там бе неговото лице. Шонед се сепна, когато забеляза скръбта, забулила очите му и запечатала чувствителните му устни. Неволно тя протегна ръце към образа и извика силно, когато Огънят я опари по пръстите. Сякаш в ума и също избухна пламък.

— Шонед!

Тя смътно осъзнаваше, че Камигуен сипва студена вода върху пострадалите й пръсти, че останалите загрижено говорят около нея. Болката бе пробягала нагоре по дланите и ръцете й чак до сърцето, и бе заседнала там, а също в онази част от мозъка й, където беше знанието как да заплита на нишки слънчевите лъчи. Шонед се люшкаше напред-назад, мяташе се почти като умираща, докато болката не стихна постепенно и погледът й не се проясни.

Приятелите й се бяха събрали в загрижен кръг.

— Извинете ме — промълви тя засрамена, сведе глава и скри обгорените си пръсти в скута.

— Огънят пръсна искри, това е всичко — обясни Камигуен на останалите.

— Шонед, внимавай повече — каза Мит, и с грубовата ласкавост я потупа по рамото. Тя кимна мълчаливо, безсилна да погледне когото й да е от приятелите си.

— Да — провлачи Оствел. — Дължим на принца невеста, която не се свива от болка, когато й целуват ръцете. Хайде, всички да лягат. Утре ни чака дълъг път.

Когато останалите се разотидоха, той приклекна до Шонед и с пръст повдигна брадичката и. Приближи лицето й до своето.

— Извинете ме — повтори тя.

— Не, аз трябва да моля извинение — каза Камигуен. — Исках само да го погледнеш пак и да осъзнаеш, че няма място за страх.

— Мислела си си, че заклинаш Огъня, а той те е изненадал, а? — попита Оствел, и когато Шонед печално кимна, подсвирна съчувствено. — Нетърпелив съм да срещна принца на твоите блянове, знаеш ли. Мъж, който кара слънцебегачка от твоя ранг да допусне подобна грешка…

— Не беше той, аз сама я допуснах — отвърна Шонед. После избухна:

— А Ками ми говореше, че нямало място за страх!

— И да се страхуваш — промълви Оствел — то е като страха на простосмъртните от ослепително ярката светлина. Огънят е бил премного, Шонед. А че не е имало сенки, това е вярно. Наистина никакви.

— И в светлината можех да се изгубя, както в сенките — прошепна тя и се втренчи в обгорените си ръце.

До вечерта след драконовия лов Роан винаги бе успявал благополучно да се изплъзва от леля си. Андраде, след като изпрати изтощената Тобин да си почине и се възстанови, бе търсила дълго младия принц, но напразно. Да пита някого къде е Роан би било в разрез с достойнството й — в края на краищата тя трябваше да се грижи за репутацията си, и отказваше да признае, че не е в състояние да открие един-единствен човек в ограничено пространство. „Как може да изчезва, когато си поиска!“ — негодуваше тя, с примес на смут и тревога, защото племенникът й я бе поставял в шах с тази своя способност още като дете. Накрая й стана ясно, че той ще избере времето и мястото на срещата им, и първожрицата реши да му покаже, че е не по-малко инат от него.

Тя прекара част от деня с Тобин, на която даде заслужено обяснение. Когато Андраде се появи на входа на покоите, заемани от племенницата й, Чей спеше с изтощени тяло и чувства, а също и замаян от всичкото вино, което бе изпил предния следобед, за да забрави гледката на разкъсания от дракона Зеава. Бе късна сутрин. Двете жени слязоха долу в градината, за да разговарят необезпокоявани.

— Толкова беше странно — сподели Тобин, когато Андраде поиска да узнае какво изпитва след онова, което бяха правили предната вечер. — Винаги съм се чудила как фарадим работят със слънчевите лъчи.

— Не си мисли, че след като си ми помагала веднъж, ще можеш сама да го правиш — предупреди я Андраде. — Това е крехко равновесие, което се постига трудно, а за да усвои умението да го владее, човек трябва много, много да учи. — Тя млъкна, когато забеляза наблизо, край розовите храсти, един от градинарите. Изчака го да си тръгне с поклон и продължи: — Мисля обаче Шонед да ти покаже някои неща, когато се появи.

— Така ли се казва тя? Шонед?

— Да, с ударение на втората сричка. Шо-нед — произнесе отчетливо първожрицата.

— Прекрасно име — каза Тобин, повтаряйки го наум. — Роан знае ли, че от него се очаква да му прибави и сан княгиня?

— Мислех, че можеш сама да намериш отговора. Да, тя ще бъде негова съпруга. Той не знае все още, но скоро ще разбере.

— На мен ми хареса. Аз… сякаш я докоснах по някакъв начин. Това бяха… цветове, които почти държах в ръцете си, красиви цветове.

— Струва ми се, че не за първи път докосваш друг човек по такъв начин! — Андраде повдигна вежда и по-погледна лукаво-изпитателно племенницата си.

— Нещо подобно чувствам понякога с Чей — бавно изрече Тобин. — Сякаш гледам в него и той е… всякакви цветове. Това значи ли, че мога да се обуча за фаради!

— Шонед може малко да те обучи, но само малко. Това е опасна дарба.

— Помня онзи път, когато Кесел се изгуби в сенките — тихо отвърна младата принцеса. — Мама и аз се грижихме за него, докато умре.

Андраде отклони поглед встрани. Тя също си спомняше хубавия млад слънцебегач, който беше пратен в Цитаделата за известно време. Веднъж, към края на деня, той бе разчел погрешно оставащите до падането на вечерта минути — и бе пострадал. Да се изгубиш в сенките беше най-страшният риск, на който фарадим се излагаха, защото тъмнината увреждаше завинаги непоправимо сплитката от нишки, а забравените в нощта цветове никога повече не срещаха светлината на слънцето. Тялото на слънцебегача оставаше без съзнание и скоро след като същината му последваха слънцето в Тъмно море и потънеха там, го напускаше и животът.

— Значи знаеш какво се случва, когато човек е прекалено самоуверен — рече Андраде. — И понеже стана дума за прекалена самоувереност, даже наглост, мисля че Роан минава границата, като отбягва срещата с мен.

— Мама казва, че късно снощи е бил за малко в татковата стая. Ала не зная къде е тази сутрин. — Тобин се отпусна върху една скамейка на сянка. — И още преди да си ме попитала, ще ти отговоря, че повечето места, където той се укрива, са ми известни. Няма да ти ги кажа обаче. Когато е готов, сам ще излезе, лельо. Не го насилвай. Не е моментът. Тревожа се.

Андраде сви раздразнено рамене, сядайки редом с племенницата си. Прие, че е възможно Роан да не е в състояние да говори с никого, нито с близките си дори, нито с нея самата. Но каза:

— Все някога ще трябва да се покаже пред мен.

— Как смееш да загатваш, че е страхливец!

— Нищо подобно. Ала защо не е при Зеава? Тобин въздъхна.

— Той е като мен, предполагам, не може да повярва, че татко умира. Не и толкова бързо… или толкова бавно… Не зная има ли смисъл това, което казах?

Андраде я разбра. До вчера Зеава беше здрав и кипящ от сили мъж, сега животът му едва тлееше. Но продължаваше да мъждука в разтерзаното тяло, и не желаеше да се раздели с плътта.

— Тъй или иначе — продължи Тобин — забранено е принцът наследник да гледа как неговият предшественик умира.

— Глупав предразсъдък. Роан трябва да гледа, или през целия му живот призракът на Зеава ще бъде пред очите му — нито напълно мъртъв, нито изгорен, както трябва.

Черните очи на Тобин плувнаха в сълзи, сребристи като среднощен дъжд. Тя прошепна на леля си:

— Ти си най-жестоката жена, която познавам.

Андраде прехапа устни. После стисна ръката на младата си племенница:

— Не мисли, че не скърбя за баща ти. Зеава е много добър човек. Той ми даде вас, теб и Роан, които да обичам така, все едно че сте мои собствени деца. Но аз съм онова, което съм, Тобин. А и ти като мен си жена, която не пренебрегва своите отговорности. Даваме воля също на чувствата си, разбира се, когато имаме време. Но точно сега нямаме никакво. Трябва да известим Роан.

Той обаче й се изплъзваше и през остатъка от сутринта, и през следобеда. Андраде бе обзета от гняв, задето младежът я разигравали престъпи собственото си решение: унижи се да прати един от слънцебегачите си пред входа на Роановите покои, като му заповяда, щом види младия принц, на мига да й съобщи. Тя бе поставила и други фарадим като часовои на най-различни места из Цитаделата и им бе дала същите нареждания. Но през целия ден не постъпиха новини от никого.

Надвечер първожрицата бе изтощена. Два пъти бе сменяла превръзките на Зеава и му бе давала лекарства, надявайки се, без наистина да очаква, той да се върне в съзнание. Беше бдяла над него заедно с Милар няколко часа в убийствената жега. По здрач Андраде реши да се качи до Огнената кула, където може би лъхаше ветрец, който да я поразхлади. Изкатери, задъхвайки се, безбройните стъпала до най-високата зала на палата, отвори входната врата и изруга невъздържано, защото в грамадната кръгла зала бе Роан. Сам.

Светлината от малкия огън, горящ в средата на залата, придаваше на косата му ярък златист блясък, позволяваше да се видят капките пот, оросили челото му, и хлътнатината на гърлото, където туптяха жилчици. Когато Андраде влезе, той вдигна без всякакво любопитство погледа си от пламъка, край който седеше, и отбеляза:

— Доста време ти трябваше, докато ме намериш.

Тя овладя моментния подтик да порази слуха му с думите, които й бяха на езика. Избра си стол от наредените край стената, сложи го срещу неговия, седна и също се втренчи в пламъците.

— Пределно мило от твоя страна най-накрая да позволиш да бъдеш намерен. — Първожрицата не позволи в гласа й да се промъкне издайническо трепване. — Макар това да не е най-приятното или най-удобното място за разговор — Андраде махна с ръка към огъня, поддържан да гори през цялата година.

— Удобство ли? — вдигна рамене Роан. — То сигурно липсва. Но аз гледам татко в пламъците.

— Прибързваш мъничко. Той още не е умрял.

— Не е. Но когато не виждам него, виждам себе си. — Той стана и отиде при островърхите прозорци, оставени отворени, за да влиза свободно всякакъв вятър. Те обикаляха цялата зала, разположени на еднакво разстояние; един от друг; всеки бе украсен отгоре с дялан от камък спящ дракон. Роан бавно крачеше покрай тях. Лек ветрец разрошваше косата му.

— Оттук ще обявят татковата смърт — изрече той замислено. — Ще запалят толкова голям, толкова силен огън, че тази стая ще се превърне цялата в пламъци. Личат си още саждите от смъртта на дядо ми, а и на всички други князе от нашия род от триста години насам, или почти от толкова… — Роан прокара пръсти по стената. — А после и аз ще взема огън оттук, за да запаля татковата клада, и пламъкът, който е бил негов, ще бъде угасен. Мама и Тобин сами ще почистят пода — знаеше ли това? Би трябвало да го свърши съпругата ми, но аз нямам съпруга. Ще се кача тук и ще запаля нов огън, който ще разгори моята собствена клада някой ден.

Огнените езици осветяваха ту една, ту друга част от лицето му, докато говореше. Това бе гордо лице: чертите му се изплъзваха и изразът му не се отгатваше лесно. Андраде обаче познаваше своя племенник. Затова остана безмълвна.

— Някой ден собственият ми син ще направи за мен онова, което аз ще направя скоро за татко. Така ще продължи поколения наред. А ето всичко, което остава — с неприятна усмивка Роан вдигна нацапаните си пръсти. — Богиньо, каква противна мисъл! — Усмивката му се сгърчи и той прошепна: — Защо трябва татко да умре?

В този въпрос бяха стаени детински ужас от загубата на скъп баща и жален хленч на уплаха. Преди повече от двайсет години самата Андраде бе минала през подобен момент, когато първожрецът в Светилището умря и тя бе избрана да носи пръстените на негово място. Бе се почувствала напълно изоставена. Сега обаче Роан имаше към кого да се обърне.

Тя улови погледа му и чрез могъщата си воля го насочи към пламъците. Протегна едната си ръка право към огнището, и призова шепнешком Шонед.

Роан видимо се напрегна. Жилчиците на шията му затуптяха по-бързо. Едно лице се изтъка сред ярките пламъци — бледо, с изящен овал и зелени очи в рамката ма златисто-червеникава коса. Андраде задържа видението за малко, а после го остави да се разсее и се отпусна изтощена в стола си.

— Коя е тя? — едва чуто запита младежът.

Андраде не отговори. Бе твърде уморена, за да подскаже на племенника си да се вгледа в своето собствено сърце. Щом не се досеща сам… Доста време мина, преди Роан да проговори отново, и този път думите му бяха обмислено небрежни:

— Не съм те виждал да призоваваш видения, откакто бях единайсетгодишен. Тогава бях дете, ти искаше да ми доставиш удоволствие. Сега съм мъж. Мисля, че този път беше обещание. Искаше да ми обещаеш нея. Какво ще бъде тя за мен, Андраде?

Странно как и той бе употребил същата дума, както и Шонед: обещание. Андраде отговори:

— Вече знаеш.

— Искаш от мен да взема за жена вещица-слънцебегачка?

— Вещица-слънцебегачка като мен. Това ли те плаши, момченце? — озъби се тя.

— Ти не ме плашиш, нито ме плашат подобните ти. Но аз не мога да взема жена-фаради за съпруга.

— Защо, владетелче? Тя не е ли достатъчно чистокръвна за теб?

Устните на Роан се изкривиха в грозна усмивка, каквато Андраде никога по-рано не беше виждала.

— Нека най-напред изясним нещо — заяви той. — Не съм „момченце“, нито съм „владетелче“. Аз храня почит към теб, като към моя леля и първожрица, но и ти не забравяй с кого говориш.

Тя му отправи малък подигравателен поклон:

— Няма, както няма да забравя чий сополив нос съм бърсала и чии обелени колене съм превързвала.

Внезапно той се разсмя:

— Богиньо, заслужавах си го! — Седна, опря се с лакти върху разтворените си колене и сплете пръстите на ръцете си. Приведе се леко напред. — Добре, Андраде. Нека обсъдим въпроса като разумни хора, а не като надменна дръзка първожрица в Светилището и… принц. Когато сключа брак, ще трябва да имам не само съпруга, но и съюзница. Какво печеля, вземайки една от твоите фарадим!

— И на по-лоша можеше да попаднеш. Много по-лоша. — Андраде скри удоволствието, което й бе доставило току-що случилото се. Никога не бе подозирала, че племенникът й би бил способен така уверено да овладее положението. Радваше я мисълта, че той може не само да използва способностите си, но и да им се надсмива. С настъпателност и самоувереност щеше да властва над другите, а смехът щеше да му помага да не губи власт над себе си. — Не си си набелязал други избраници, нали?

Той сви рамене.

— Вчера прежалих липсата им. Знаеш ли, не съм съвсем сигурен какво да чувствам. Не искам баща ми да умира. Зная, че би трябвало да ме изпълва с ужас мисълта да стана владетелен княз, но не изпитвам ужас. Богинята да ми е на помощ, Андраде, аз искам тази власт. Има толкова много неща, които желая да извърша. Защо обаче трябва баща ми да умре, за да…

— Дотегнало ти е да бъдеш само на крачка от властта, която е твое право. Това е съвсем естествено, Роан, особено когато човек е като теб и има своите мечти. Един огън угасва, друг се запалва. Нетърпелив си да разтвориш крилете си и това е чудесна черта у…

— Драконски син? — прекъсна я той.

Тя с хъмкане потвърди:

— Да, но засега нека не се занимаваме с драконите. Онова, което исках да кажа, бе, че е хубаво при полет да бъдеш и предпазлив. — Андраде направи пауза и после внезапно изненада Роан с въпрос:

— Отблъсква ли те момичето?

— Не! — откликна веднага той. — Толкова е красива! — Червенина заля цялото му лице. — Всеки глупак би го забелязал, а мъжете на моя възраст обикновено са глупаци, когато става дума за жени.

— Значи телесно не те отвращава. С това можем да започнем — рече Андраде язвително. — И щом веднъж сме установили, че е жена, а не вещица…

— Наистина ли сме? — подметна, също с тънка усмивчица, Роан. — Имам твоята дума, ала лицето в пламъците казваше друго. Издаваше, че дори и да не е вещица, над нея тегне някаква магия. Както над всичко, което излиза от Светилището на Богинята, нали?

— Прекрасно! — подигра го тя, като с труд сдържаше смеха си. Младежът я радваше все повече и повече — Учил ли си от някого такива сладкодумия, или ти идват сами? Колкото до момичето, тя е точно каквато трябва за един драконски син. Цял свят ще се диви на децата ви.

Горещата червенина изби пак на лицето му. Гледката бе поука за Андраде. Тя замълча, докато той стана, върна се при прозорците и оттам каза, уж безгрижно:

— Ще ти дадем едно от тях като десятък, задето си ни събрала.

— Не се отнасяй несериозно към думите ми. — Тя го изчака да се обърне с лице към нея и продължи: — Ти спомена, че трябва да имаш съюзница; очаквах това. Но си толкова богат и знатен, че твърде малко девойки биха могли да се надяват на общ покрив и легло с теб. — Този път Роан не се изчерви, от което Андраде направи вярното заключение, че като принц той слагаше и продължението на рода в сметката, но като мъж изпитваше свян да го обсъжда. — От знатните васали и владетелните князе малцина имат дъщери на възраст за омъжване. Повечето от тях отпадат, защото или са вече сгодени, или са грозни, или глупави, а никой от нас не иска да се обвържеш с глупачка.

— Дали това не е учтив начин да кажеш, че ще ми трябва цялата помощ, която мога да получа?

— Като дете ти беше самотен, Роан — каза тя и сама се изненада от нежността в гласа си. — Не искам и най-добрите си години като мъж да изживееш самотен. — За да скрие вълнението си, Андраде добави по-рязко. — И тъй, от подходящите партии най-голямата част са дъщери на Върховния княз.

Роан направи гримаса:

— Не, благодаря. Синът на дракон не желае да се жени за дъщерята на гущер. С радост ще изживея самотен „и най-добрите си години като мъж“, както рече ти, стига да бъда сигурен, че изобщо ще ги изживея.

— Какво искаш да кажеш с това? — запита първожрицата. Бе любопитна да провери мислил ли е сам по въпроса.

Когато чу Роан да й излага почти същите разсъждения, които самата тя бе изложила вчера пред сестра си, Андраде от сърце благодари на Богинята. На Роан нямаше да му е лесно, когато поеме управлението, но нямаше и да стане жертва на злонамерени и по-хитри от него хора. По-хитри от него щяха да бъдат малцина, успокои се тя. И когато младежът приключи сбитото изложение на опасностите, които го застрашаваха като евентуален зет на Върховния княз, и обясни защо в такъв случай животът му не би струвал нищо, Андраде одобрително се усмихна. Но го похвали само с думите:

— Поне умът ти работи… — После веднага продължи: — Е, хубаво, а сега да чуя защо ще вземеш моята „вещица“ за жена. Тъй или иначе си започнал да разсъждаваш за брака си.

Роан позабави отговора няколко мига. Но когато от устата му най-сетне излезе глас, в него звучеше въодушевление:

— Защото тя може да ми набавя сведения, най-малкото! Всички княжества, покрити с мрежа от фарадим, това би могло да бъде крайно полезно.

— Какво те кара да мислиш, че ще ти позволя да използваш питомците ми?

— Същото, което ме кара да мисля, че имаш големи планове за мен, и в тях влиза използването на всичко или всички, върху които можеш да сложиш ръка. Знам защо си подтикнала сестра си да се омъжи за баща ми, а знам и за твоите съгледвачи — като не става дума за официалните фарадим, Андраде. — Линията на челюстта му се очерта по-твърда и сурова. — Каква цел преследваш в действителност? Защо ми показа сред пламъците това лице, което знаеше, че ще харесам? Как смяташ да използваш нас — нея и мен?

— Ако живея достатъчно дълго — и ако ти живееш достатъчно дълго — може би ще разберем. Правя само онова, което ми нареди Богинята.

— Дрънканици — отвърна Роан с леденосин поглед и неизменно изящен тон. — Тя ти казва само каквото ти желаеш да чуеш. Изправяш ме пряко срещу Рьолстра. Защо?

— Трябва ли да разбирам, че с всичките си науки и размишления ти още не си се сетил защо? — отвърна подигравателно тя, ядосана и донякъде уплашена от проницателността на племенника си.

Роан пристъпи към нея. Огънят бе помежду им и тя видя, че в облика на младежа не бе останало нищо момчешко, нищо крехко. Той я попита отново:

— Какви планове имаш за мен, Андраде?

Тя се изправи непроницаема. Възрастта, рангът на първожрица, отдавнашна враждебност, неоправдани надежди и провалени мечти я обвиваха цялата като железен плащ. Изрече:

— Роан… всичко, което каза за вероятен брак с дъщеря на Рьолстра, е вярно. Страхувах се, че Върховният княз ще ви изпрати сватове, преди да съм успяла разговарям с теб. Баща ти не би се вслушал в никакви мои думи. Той не ми се доверява изцяло.

— А аз трябва ли да го правя? — запита студено младият принц.

— Ако не на мен, то на Шонед трябва да се довериш изцяло.

— Значи имала име. Чудех се как се казва.

— Тя ми е много скъпа, Роан. Какво искам аз е без значение. Самата тя те видя в Огъня преди години.

— Така ли?

— Нима не почувства нищо, когато я гледаше тази вечер?

— Не те засяга какво чувствам. Изпрати ли да я доведат?

— Тя скоро ще бъде тук.

— А обвиняваш мен, че не зачитам другите, и правя през главите им каквото съм намислил! Явно си е в кръвта, както и дарбите на фаради, които Тобин има, но аз не притежавам. Всъщност това си искала от родителите ми, нали? Мелез, който да съчетава и двете: принц, който може да припка по светлината! Ах, колко съм огорчен, че те разочаровах! Но сега ще опиташ пак, нали? Любопитен съм дали и Шонед знае за тези твои намерения?

Андраде посрещна погледа му без да трепне, а на лютите му думи не отговори. Защото долови, че той усвоява името на момичето: привиква езика си да произнася сричките му, а ушите си — да чуват звука му. Каза:

— Не е необходимо да се жениш за нея, ако не ти харесва. Когато пристигне, и двамата ще разберете привличате ли се или не.

— Нима не си съобразила вече всичко? — присмя се Роан. Но в следващия миг изражението му се промени; той смънка: — Извини ме.

Тя наблюдаваше племенника си: мъж-дете с измамливо кротки очи, принц, който скоро щеше да властва над ширната Пустиня — а един ден, ако неясните и видения бяха истина и Богинята не си играеше с нея, може би и над… Достатъчно би било Шонед и Роан да бъдат заедно. Те бяха точно един за друг; тя знаеше това. И рече:

— Не, ти ме извини, задето бях твърде рязка. Имаше право: не биваше да забравям кой си.

— Не, не! Така и трябваше! Не мога да седя тук и да се самоокайвам: Но… знаеш ли, толкова е неловко… Да чакам татко да умре. Да се страхувам и да трябва да го крия. Да бъда… сам. Всъщност единствено с теб мога да споделям. Разбираш ли?

Андраде кимна. Мислеше си, че от деня, в който може да споделя с Шонед, Роан вече няма да бъде сам. Но на глас каза:

— Слез долу и поспи. Още няколко дни Зеава ще е жив — твърде голям инат е, за да се предаде на смъртта толкова бързо, Майка ти ще има нужда да бъдеш силен.

Роан тъжно се усмихна:

— Никои няма да има нужда да бъда какъвто и да било, докато не настъпи, часът да ме признаят за княз. Тогава вече ще имат нужда дори от повече, отколкото бих могъл да дам… А онова, което предложа, ще им се стори нищожно… особено в сравнение с приноса на баща ми.

Глава 3

По-високите върхове на Вереш бяха потънали в сняг и щяха да останат така чак до средата на лятото, увенчавайки скалните височини над Канарата, палата на Рьолстра. Самата крепост беше по-долу сред възвишенията: кацнала на единия край на страховита клисура, тя наподобяваше дракон, вкопчил се здраво с нокти в каменния масив. Долу река Фаолаин бе издълбала пролом. И по двата му бряга земята бе покрита с тучна зелена трева, гъсто залесена с дървета и още по-гъсто изпъстрена с цветя, а над нея синееше небето, прорязано в далечината от достигащата до облаците верига на заснежени планински върхове.

Господарката Палайла беше напълно равнодушна към тези гледки. Вълнуваше я единствено собствената й красота. Благородницата стоеше на стъпалата над пищните морави в градината, и се мръщеше, силно раздразнена, тъй като градинарите бяха окастрили нейния любим розов храст — онзи, който даваше цветове, румени точно като бузите й. Тя бързо си припомни, че от мръщенето се образуват бръчки, и лицето й пак стана гладко. Засега нейната власт зависеше изцяло от красотата й. С хубост Палайла беше дарена в изобилие: като се започне с буйната кестенява коса, придържана назад от тъничка златна верижка, обсипана с кафяви като очите й ахати. Кожа като светъл мед, тяло, за каквото ваятелите мечтаят и която бяха увековечили в сребро, бронз, мрамор и злато; изящно извити вежди както и прелестно очертана, страстни уста — Палайла бе най-красивата жена от своето поколение и беше съвсем естествено Върховният княз да я избере за своя наложница. Тя бе имала грижата да не допусне четирите досегашни бременности да накърнят съвършенството на нейното тяло, и възнамеряваше петото дете, което точно сега очакваше — заклинайки: „момче, най-сетне момче“ — също да не остави следи върху снагата й. Кройката на тъмната й теменужена рокля все още успяваше да прикрие закръглящия се кръст: защото, колкото пламенно бе желанието на Рьолстра за син, толкова силно беше и отвращението му от бременността. Палайла обаче знаеше, че ще трябва да продължи да забременява, докато не дари повелителя си с мъжки наследник. Тогава от наложница щеше да се превърне в съпруга, и то — княгиня. Върховна княгиня. Нейна всесветлост.

Иначе принцеси се бяха пръснали из цялата градина на палата през този следобед. Четири с титла „светлост“ и още тринайсет, също удостоени с титла на благородница, но само „господарка“. Седемнадесет дъщери — помисли си Палайла с отвращение. С шест различни жени Рьолстра бе успял да направи само момичета и пак момичета. Единствената законна негова съпруга, Лаланте, беше родила три момчета, обаче всички те бяха живели едва по няколко дни. След смъртта на Лаланте, в желанието си да се сдобие с макар единствен мъжки потомък, Върховният княз бе сменил пет наложници — все от знатно потекло и вече покойници, с изключение на Палайла. На нея й беше струвало много грижи и труд да се превърне в изключение. Палатът на Канарата положително гъмжеше от жени и свръхизлишъкът действаше върху нервите й. Тя по начало мразеше собствения си пол, защото във всяка друга жена виждаше съперница за вниманието на Рьолстра, и макар да бе доста нежна към собствените си дъщери, даже и те не убягваха от изконните й подозрения. Палайла сложи ръка върху корема си и се зарече тържествено, че този път ще бъде момче.

Тя слезе по късите каменни стъпала, отново сърдита, че Рьолстра е зает някъде другаде, защото градините бяха чудесна сцена. Сред тях изпъкваше очарованието не само на красотата й, но и на играта, която беше измислила и през последните няколко години довела до съвършенство. Гледан отгоре, паркът беше като огромна, издълбана в скалата купа, пълна с цъфтящи лози и по-големи или по-малки момичета в ярки летни копринени рокли. Палайла — това бе играта й — в разходката си спираше при всяка групичка, задържаше се там да побъбри, раздаваше ослепителни усмивки и представяше крайно убедително образа на грижовна приемна майка пред момичетата. Положението й на официална наложница на баща им през последните четири години й бе спечелило поне уважението, ако не точно обичта на ятото дъщери. Впрочем дали я обичат или не, имаше малко значение за Палайла, доколкото всички обитателки на княжеския палат се държаха като безкрайно привързани една към друга — независимо от дълбочината и силата на взаимната си ненавист.

Четирите законните дъщери на Рьолстра, седяха под една лозница и играеха карти. Бяха високи и добре сложени момичета, с тъмна кожа, тъмни очи, тъмни коси. От четирите само Ианте бе наследила острия ум и напористата воля на баща си; Найдра бе кротка и управляема, Ленала — просто глупава. Пандсала имаше един начин да попоглежда хората странишком, за който Палайла смяташе, че може да е признак на проницателност или лукавство, или и двете. Ала Ианте — най-младата от четирите, двайсет и две годишна — беше опасно умна и не си правеше труда да го прикрива.

Четирите дъщери на господарката Вамана бяха невзрачни и скучни. Самата Вамана се бе лишила от хубостта си; за това бе допринесло и едно боледуване, от което можеше да се излекува, ако Палайла не бе сменила съдържанието на шишенцата с лекарства. Не че бе искала Вамана да умре, но и не беше плакала край кладата й. Дъщерите на господарката Караян стояха край стената, обвита в пълзящи рози, и чинно си подхвърляха напред-назад една топка. Спряха играта, за да поздравят Палайла, когато мина покрай тях. Тя сви рамене и освободи, малките Киеле и Ламия. По подобен начин беше освободила и майка им от служба при Рьолстра — като капна отрова в чашата със сутрешното й вино.

Дъщерите на господарката Сурия — Мория и Сиприс — бяха близки по възраст до по-големите дъщери на Палайла и се съревноваваха с тях за вниманието на Рьолстра. Точно както и тя, Палайла, трябваше да се съревновава с майка им, докато при едно подхлъзване на мокрите плочки край къпалнята Сурия не беше спукала русата си глава. Дори не се наложи Палайла да я блъска много силно.

Едва отървала се от три съперници обаче, тя бе зарадвана и с четвърта. Увлечението на Рьолстра по обаятелната и съвършено празноглава Аладра бе траяло цели две тягостни години. Стомахът на Палайла се сгърчваше всеки път, щом хубавата тъпачка отвореше уста; но всички дъщери хранеха неподправена обич към господарката Аладра, и нейната смърт при раждането на още едно момиче бе потопила палата в истински траур. Палайла, макар да бе непричастна в този случай, беше дарила огромен брой мехове с вино на Светилището на Богинята — в памет на Аладра, както се смяташе, а всъщност от благодарност, задето се беше отървала от нея.

Оттогава не беше имало нови наложници. Палайла властваше незасенчена. Макар да бе престанала да бъде нещо ново за Рьолстра, тя все така му въздействаше силно, а и очакваното дете я правеше още по-скъпа. Но колкото и да беше привързан към дъщерите им — неговите цветчета, както ги наричаше — и при все че по никакви признаци не личеше тя да му е омръзнала, Палайла знаеше: нито нежните бащински чувства, нито мъжкото сластолюбие биха го задържали при нея, ако някоя друга жена би могла да му роди син. Така че тя възнамеряваше сама да осигури дългоочаквания наследник, да стане законна съпруга на Върховния княз, и да влияе решаващо в брачните преговори за всяка от седемнадесетте дъщери.

„Продаваемостта“ на тези момичета беше единственото им качество. В обозримо бъдеще те биха могли да бъдат раздадени като златни монети за награда на полезни мъже. Рьолстра би бил доволен да преотстъпи на Палайла задължението да води досадните Пазарлъци, и още по-доволен би бил, когато постигнатите от нея споразумения разширят и увеличат властта му. Тя щеше да му стане крайно необходима като помощничка в държавните дела. Щеше да извлече и хубава облага лично за себе си, докато води преговорите — можеше да очаква солидни подкупи от кандидатите за женитба с иначе безполезните дъщери на Върховния княз.

Палайла отиде при своите четири дъщери, прегърна ги и ги приласка. Изкусителната представа как един ден им намира за съпрузи най-богатите и могъщи мъже от всички княжества я караше да се смее високо. Но момичетата бяха все още малки и засега тя нямаше нужда да се тревожи за бъдещето им. Понастоящем трябваше, да лови женихи за законните принцеси. Като най-желана плячка се открояваше принц Роан, бъдещият наследник на Пустинята. За него се говореше, че обича науките, значи можеше да го привлече тихата Найдра; казваха също, че понякога е отнесен, значи може да му подхожда и глупавата Ленала. Но нито умната Ианте, нито лукавата Пандсала нямаше да го имат. Палайла си обеща това, защото й бе непоносима самата мисъл една от тях да получи с брака си такава огромна власт, каквато Роан щеше скоро да притежава.

— Само я погледни — прошепна Пандсала на Ианте — Оная кучка!

Ианте сладко се усмихна.

— Ленала, скъпа — каза тя на сестра си — не можеш да слагаш коня върху конника. Найдра, нали ще й обясниш правилата още веднъж? А ние със Сала ще се разходим наоколо.

Двете по-млади сестри оставиха двете по-големи и поеха през моравите. Лозниците, плъзнали буйно по решетките над главите им, хвърляха цветни петна по стените от груби къртени камъни. Тези стени бяха два пъти по-високи от човешки бой и образуваха непробиваем пръстен около парка — както около целия палат на Канарата и около целия живот на момичетата. Княгините бяха изолирани в малък ограничен свят, но можеха да почувстват отвесните склонове на скалите отвъд зида и как далеч долу тече волно и устремно Фаолаин, точно както можеха да усетят безмълвната грамада на палата с островърхите наблюдателници зад себе си, без да го поглеждат. Поколения техни прадеди го бяха превърнали в най-внушителната владетелска крепост във всички княжества. Исполинското построение включваше безброй зали, покои и ходници, стълбища, веранди и преддверия, а отвън беше цялото обрасло с кули и кулички, стърчащи навсякъде, където старите и по-нови строители бяха намерили свободно пространство да градят. В следствие на това сред купищата сив и черен камък не бе останало никакво свободно пространство. Говореше се, че много, много отдавна тукашните скали били любимо лятно убежище на дракони през небрачните им години, и че стотици дракони летели из небето, та чак закривали слънцето. И оттук двете принцеси, Ианте и Пандсала, копнееха отчаяно да избягат, както и драконите си бяха отишли още преди векове.

Пандсала откъсна от стената една пълзяща роза и я втъкна в косата си.

— Кога ще направим нещо с Палайла?

— Мислих за това — отвърна Ианте. Тъмните й очи искряха весело. — Забелязала ли си колко много жени има на Канарата, и колко много от тях забременяват в дадено време?

— Сигурно е от въздуха — рече Пандсала с гримаса. — Жени зачеват, раждат и плодят дъщери.

— Не всички.

Пандсала се намръщи, после опули очи. Ианте се засмя.

— Ако Палайла има син — което не е вероятно, ала какво ли не се случва — вече съм си набелязала няколко други, които са напреднали колкото нея.

— Защо не й направим същото, което тя направи на бедната Сурия?

— Обмисляла съм — призна Ианте. — Но личната й прислуга е безусловно предана, само Богинята знае защо; самата тя спи или с татко, или със стражи пред вратата на спалнята и две жени вътре; нито излиза да язди, нито пък се разхожда извън градините; не се къпе заедно с нас и никога не яде нещо, което не е приготвено от собствения й готвач. Е, ако ти забелязваш някаква възможност, която аз съм пропуснала — заповядай!

— Винаги съм смятала, че така нареченият и „деликатен стомах“ е лъжа, шита с бели конци.

— Тя се доверява на нас точно толкова, колкото и ние на нея. Разбира се, прави ни мили очи и се преструва, че всички сме най-близки приятелки. Не знам кого си мисли, че заблуждава, със сигурност, не и баща ни!

— Баща ни не го е грижа за никоя от нас, освен ако не го забавляваме. Обаче на мен, Ианте, вече ми е дошло до гуша да го забавлявам! Кажи ми какво си намислила.

— Ако ще се отърваваме от нея, трябва да действаме по-заобиколно и да я надхитрим. Знаеш, нали, че тя се готви да ни продава на онзи, който й обещае най-много?

— Един съпруг би ми свършил добра работа. С него ще се измъкна от тоя женски развъдник! — Пандсала махна с ръка към поляните, където полусестрите й играеха на слънце.

Ианте закрачи покрай стената. Вървя, докато намери една изрядна виолетова роза. Откъсна я и прокара меките венчелистчета по бузите и устните си.

— Няма нищо лошо в това да се омъжиш, стига сама да си избереш мъжа. Спомняш ли си обаче кой напоследък е пращал сватове? Негова светлост княз Висарион — чуден образец на качества, ако търсиш развратник. И онзи фъфлещ тъпак, пратен от княз Аджит. Как би ти харесало да продължиш списъка на съпругите, които е уморил вече? След четирите да станеш петата?

— Пет са досега. Той се справя не по-зле от татко — подхвърли присмехулно Пандсала, но в тъмните й очи проблесна страх. — Добре, ясно. Значи предлагаш, ако Палайла изкара момче на бял свят, да намерим начин да го сменим с момиче?

— Ако баща ни се сдобие с наследник, ние ще струваме по-малко от нищо.

— Знам. — Пандсала побутна с носа на чехъла си буца току-що обърната земя. — Но Ианте… ние говорим за брат си?

— И какво, ако той порасне син на слуга, вместо на княз? Мен ме тревожи собственото ни бъдеще, Сала! Татковото богатство, разделено на седемнайсет — това е достатъчно лошо само по себе си; но ако се появи син, ще имаме късмет да получим не седемнайста, а стотна! За теб и мен, Найдра и глупавата Ленала ще има по-голям дял, разбира се, тъй като сме принцеси. Ала пет стотни пак си остават нищо, само че умножено пет пъти. — Ианте смачка розата в шепата си. — Ако остане без син, татко ще трябва да избере следващия Върховен княз измежду нашите синове.

За миг очите на Пандсала се присвиха, но тя побърза да си възвърне предишното изражение. Каза:

— Може момче да му роди някоя друга вместо Палайла. Знаеш ли, Ианте, мисля, че ще е по-добре да го скопим.

По-младата й сестра избухна в смях:

— А ме изкарваш, че аз съм разсъждавала като мръсница!

Пандсала се разсмя заедно с нея:

— Бих казала, че и двете разсъждаваме практично, не смяташ ли?

Те продължиха разходката и беседата си в прекрасно разбирателство и пълно съгласие. Но нито едната, нито другата и отвори дума за синовете, които се надяваше да има — нито за съпруга, от когото желаеше да ги роди.

Върховният княз — загрижен за дъщерите си далеч повече, отколкото те самите смятаха — седеше зад писалището в частния си кабинет, намиращ се на един от най-горните етажи над градините. Че Рьолстра е четиридесет и пет годишен, личеше само по една-две бели нишки в тъмната му коса, една-две бръчици край бледозелените му очи и една-две отпуснати допълнително дупки на колана му. Някога забележително красиво момче, той беше станал и хубав мъж — зрялата възраст бе само прибавила към печелившите му черти. Но дългите години еднолична власт бяха придали на погледа му надменнно-предизвикателен, циничен и презрителен израз. Точно с такъв израз сега той наблюдаваше един от своите слуги — човек, когото ценеше извънредно високо, макар и да не му се доверяваше напълно.

— Тъй Старият дракон умира. Сигурно ли е това, Криго?

— Да, всесветли княже, бил е промушен по най-ужасен начин и сега лежи на легло, от което няма да стане повече.

— Хммм… — Рьолстра потупа устните си с показалец и се взря в Криго. — Изглеждаш уморен. Много ли си си угаждал, или пък твърде малко?

Мъжът наведе русата си глава:

— Аз…ъ… прося прошка за състоянието си, всесветли княже.

— Иди да си отспиш. Върни се тук при мен, щом изгрее луната, защото искам да пратя съобщение да нашия човек в Цитаделата. А ти, Криго, трябва повече да се грижиш за себе си — предупреди Рьолстра с усмивка, в която очите му не участваха. — Не всеки княз има свой собствен слънцебегач-невъзвращенец.

Мършавите рамене на Криго трепнаха, когато му бе напомнено какъв е. Рьолстра го изучава още няколко минути, мислейки си, че скоро може да стане необходимо да намери някой друг фаради на негово място — Криго започваше да изглежда изчерпан.

— Остави ме — разпореди се князът и стана, за да погледне през прозорците. Резето на вратата меко притрака и Рьолстра се отзова сам в помещението. Загледа се към градините, към дъщерите си, видя кестенявата коса на Палайла да проблясва в слънчевите лъчи и се запита какви ли козни се плетат в главите на женското население на палата. Принцесите навлизат в опасна възраст — разсъди той. Вече са твърде големи, за да се залъгват с игри на кукли; всъщност достатъчно големи, за да искат все повече коприни и накити, които са играчките на безделната жена. Особено Ианте и Пандсала би трябвало да се наблюдават, защото са умни. С жена, която има ум, човек трябва да се съобразява.

Рьолстра се запита дали младият принц, наследникът на Зеава, има ум. Син на стария дракон, племенник на опасната Андраде, първожрицата — сигурно можеше да мисли. Той се надяваше да е така. Това би внесло повече разнообразие в живота му.

После се запита дали Андраде знае за Криго или за билката дранат. Тази билка беше скромно, невзрачно растение, среща но само по най-високите склонове на Вереш. Сварен, после сушен и стрит на прах, дранатът имаше невероятно мощно въздействие: Криго бе негов роб, а тъй като Рьолстра държеше в ръцете си запасите от това опияняващо средство, Криго бе роб и на княза. Жалко впрочем, че едно толкова полезно пособие, каквото е постъпил на чужда служба слънцебегач, тъй бързо се износва.

Върховният княз вдъхна дълбоко влажния полъх откъм реката. Помисли си за сухата жега в Пустинята и се ухили. Една от дъщерите му скоро щеше да разбере как оцеляват хората там. Не току-тъй го бе проклела с толкова много женски чада Богинята. Скоро Зеава ще бъде мъртъв; в края на лятото, когато Големият лов приключи, всички ще видят какъв слабак е младият принц; а на Риалата наесен Роан, преди да се усети, ще бъде женен за някоя от принцесите и с вързани ръце и крака пред баща им.

Рьолстра разтегна яките си рамене и се усмихна, защото мислите за Риалата му бяха припомнили пясъчната крайбрежна ивица при залива Брохвел и как се любеше с Палайла там. Все пак бременността ще да е вече издула снагата й до безобразие — отбеляза си той, и пламналата в ума му определена искрица в същия миг угасна. Рьолстра обичаше жените да бъдат много тънки и стройни. Но ако залогът бе раждането на син… И той прехапа устни, защото след седемнадесет дъщери надеждата му едва мъждукаше.

Добре, коя да бъде съпруга за принц Роан? Ленала — невъзможно, Найдра — ставаше. Пандсала? Ианте? Виж, тук трябваше да се помисли. Ианте — красива, умна, блестяща, честолюбива… Дали нямаше властта да й се услади дотам, че да забрави кой й е дал тази власт, омъжвайки я за Роан? Върховният княз напрегна мисълта си, за да си представи всички свои дъщери — как изглеждат, какви са. Не успя. За проклетия бяха твърде много, наистина прекалено много. Все пак това, че рядко се сещаше за тях, май позволяваше да се вярва, че са по-безобидни от Ианте. Жените, които се домогваха до вниманието му, неизбежно се домогваха и до нещо друго — скъпи тъкани, накити, дрънкулки, с които да се чувстват щастливи, докато не поискат още. Но той бе повече склонен да задоволява празното разточителство на всички, отколкото да допусне до властта дори една от тях. Никоя истинска негова дъщеря обаче не би приела нещо по-малко от съучастие в управлението.

Тогава коя ще разбере неговите цели и ще се съгласи да играе неговата игра? И то с охота, равна на неговата? Коя от всичките седемнайсет може да бъде използвана най-добре и удостоена с най-голямо доверие? Задачата беше сложна и умът на Върховния княз работеше усилено върху нея, докато погледът му обхождаше групичките момичета долу в градината. Колко жалко, че Киеле бе още невръстна — освен Ианте и Пандсала тя бе тази с най-много дух. И някоя друга можеше да го изненада. Трябваше да ги наблюдава през оставащите до края на лятото месеци.

Която и да бъдеше избрана, щеше да се наложи да я подсигури добре: с хубава тлъста зестра и някой замък в гранична област, като Феруче например. Нямаше да страда кой знае колко нито за първото, нито за второто, защото само след десет години и двете щяха пак да станат негова собственост заедно с цялата Пустиня. Щеше да му принадлежи цялото богатство на рудниците и солниците, търговията с коприна и коневъдните стопанства. Щеше да има всичко. Освен син.

Денят беше топъл, ала Криго трепереше, докато се пъхаше между завивките в леглото. Главата го болеше страшно, езикът му бе надебелял от неистова жажда за дранат, той стискаше одеялото с треперещи пръсти. Нещастникът обаче бе свикнал с тези признаци, с всички съпътстващи мъки и знаеше колко от тях може да понесе. Онова, с което така и не свикна, бе мисълта, че е предал всичко, което някога бе обичал и ценил.

Преди пет години Криго пътуваше на север, към Фесенден, с поръка от господарката Андраде да замести друг слънцебегач, загинал при изкачването на планината. Младежът бе възбуден от съзнанието, че са го отличили, и очарован от далечното пътешествие над разнообразни земи — защото не беше виждал друго освен Светилището и родното си място в Гриб, едно скромно селско стопанство. По светлината той бе споделял със своите приятели в Светилището впечатленията си, които ги забавляваха, а също и възбуждаха завистта им дни наред. Но точно на границата между Ливадна земя и Княжески предел Криго трябваше да пресече един ръкав на река Фаолаин, и дори този кратък пробег по съвършено спокойна вода бе достатъчен, за да го хвърли в несвяст. И точно тогава хората на Върховния княз го заловиха.

Не го завързаха, защото бе напълно излишно. Трябваше само да го карат по реката, за да я вижда и да усеща движението й. Той бе свободен да си тръгне щом пожелае, и същевременно неспособен да го направи. Криго трепереше от глава до пети, призляваше му, не можеше да мисли за нищо друго освен окаяното си състояние — и почти не съзнаваше, че пътува с пленилите го нагоре по Фаолаин, към Канарата, палата на Рьолстра. Когато най-сетне дойде на себе си, младежът се видя да лежи върху най-меко легло в една разкошна стая. Тази стая с брокатени завеси и изглед към планината стана по-късно негов затвор, защото в нея той пи за първи път смесено с дранат вино.

В началото не бе разбрал. Самата господарка Палайла му бе донесла виното и му беше наляла в чашата със собствените си прелестни ръце. Честта да бъде обслужван лично от нея не се бе сторила непривична на Криго. Като слънцебегач той бе свикнал да го посрещат почтително и гостоприемно навсякъде. Тя му бе казала, че са изпратили вест до Светилището, че е жив и здрав. Палайла се бе усмихвала през цялото време и беше проявила такива грижовна ласкавост, че Криго не бе заподозрял нищичко.

Ала по-късно виното стана друго. Прекосяването на водни повърхности се бе оказало нищо в сравнение с липсата на дранат през дъждовните дни на късната есен, когато слънцето не се показваше, а луната се криеше зад облаци. Телесните — почти предсмъртни — мъки на Криго бяха още по-страшни сега, когато беше с целия си ум. Накрая сам Върховният княз Рьолстра бе дошъл при пленения фаради късно една нощ, след някакво празненство, загърнат в златотъкан плащ, който сияеше на светлината на огъня. Това сияние порази очите на Криго, студеният му пламък прониза като меч мозъка му. Рьолстра предложи на младия слънцебегач вино, което Криго изпи и тутакси се почувства по-добре. Но благодарността му се замени с нарастващ ужас, когато Върховният княз започна да обяснява защо е изпитал облекчение.

Хиляда пъти оттогава насетне невъзвращенецът се бе питал защо не предпочете смъртта. И лесно бе успявал да си отговори: бе млад, обичаше живота. Мислеше, че ще успее да отвикне от страшната упойваща билка; възнамеряваше да изпрати тайно вест до господарката Андраде. Но вече бе признал пред себе си, че тези отговори са самозаблуди. Разтърсван от тръпки под одеялото, той горчиво се чудеше как може все още да изпитва толкова дълбок срам от падението си. Нещастникът затвори очи, за да не вижда хладната сребърна кана върху масата. Той я мразеше и копнееше за нея, благославяше я и я проклинаше. Каната, по-точно нейното съдържание, го държеше в своя власт досущ така, както и Рьолстра. И това бе единствено верният отговор.

Пак хиляда пъти оттогава насетне Криго бе яхал светлината по заповед на Върховния княз; бе използвал уменията си на фаради, за да обменя вести със съгледвачите на Рьолстра в най-видните владетелски и благороднически дворове. Днес бе провел редовната среща с виночерпеца на Цитаделата и бе изразходвал всичките си сили, за да отсее между лукавствата на този алчен подмазвач сведенията, които Върховният княз искаше. Вечерта щеше да използва лунната светлина за да се свърже отново с виночерпеца, този път за да му предаде поръченията от Рьолстра. Криго едва не се разрида на глас, не само защото тялото, му жадуващо отровата, му причиняваше страшни болки. Той знаеше, че господарката Андраде храни особени чувства към обитателите на Цитаделата, че с тях я свързват връзки и на кръвта, и на роднинската обич, и ако предадеше младия принц, той, Криго, сам се обричаше на двойно и тройно проклятие. За него животът вече нямаше никаква стойност. Но за Рьолстра струваше много. Всеки от двамата определяше за душата, му съвсем различна цена.

Бавно и измъчено Криго седна в леглото. Отметна от очите си редкия кичур руса коса, пое дълбоко въздух и си наля чаша смесено с дранат вино.

Палайла бе в покоите на Рьолстра, когато пуснаха вътре слънцебегача-предател. Почувства се неспокойна и гузна. Присъствието на Криго винаги й действаше неприятно, защото й напомняше една зловеща мръсна старица, която преди години й беше набавила дранат. На времето Палайла бе чула, че в планините живее вещица, която се наема да прави всякакви заклинания и магии, и подтиквана от отчаяното желание да има син, както и от нуждата да капне във виното на съперницата си Караян нещо, без да я заподозрат и проследят, се бе разпоредила тайно да доведе старицата при себе си на Канарата. Красивата и честолюбива наложница на Върховния княз тогава бе получила множество наставления, които изпълни до едно, но така и не се сдоби с мечтаната мъжка рожба. Затова пък докара смъртта на Караян с „драконова кръв“, както врачката бе нарекла веществото, и в добавка научи от нея тайната на растението дранат.

Все пак Палайла би предпочела тогава да бе родила син, вместо сега да се натъква постоянно на присъствието на този блед изтощен слънцебегач в палата на могъщия си любовник. На Рьолстра му беше забранено от първожрицата Андраде да има официални фарадим. Тя му бе обидена за нещо, останало до ден-днешен тайна, непроницаема за слухове и догадки. Палайла не съжаляваше за липсата. Слънцебегачите вършеха неща, които й вдъхваха страх, а за петте години, в течение на които Рьолстра беше използвал Криго, тя така и не успя да преодолее съмнението, че един ден нещастникът ще прехвърли границата и ще предизвика някое бедствие. Знаеше ли човек какво е способен да направи някой, обучен от вещицата Андраде? Палайла обаче беше достатъчно благоразумна, за да прикрива безпокойството си и да се отпусне безмълвно върху лежанката, защото Рьолстра искаше тя да присъства като свидетел на ставащото през тази нощ.

— Влез, Криго — рече Върховният княз. — Заповядай, седни.

Поставиха един стол в средата на залата, обляна от лунната светлина. Слънцебегачът се настани там, увит в дебел плащ, въпреки че помещението бе още топло от дневните лъчи. Тръпки разтърсваха нещастника и очите му бяха леко замъглени от питата отрова. Горе в небето трите малки луни грееха на значително разстояние една от друга и хвърляха поредици от неясни сенки. Това правеше обикновено бледото лице на Криго зеленикаво.

— Преди да изпратим съобщението, Криго — продължи Рьолстра — ти ще направиш нещо за мен. — Върховният княз измъкна свещ от джоба на туниката си. Криго потрепера. — Прищя ми се да видя младото владетелче. Извикай ми неговия образ.

Палайла затаи дъх и Рьолстра я погледна през рамо. Тя побърза да каже:

— Прости ми, господарю, но никога не съм виждала…

— Сигурен съм, че ще ти бъде интересно — отвърна той и подаде свещта на слънцебегача. — Запали я — нареди меко Рьолстра. — Покажи ми момчето, Криго. Искам да видя какви точно глупави детинщини ме чакат на Риалата.

Криго вдигна и двете си слаби китки и на лунната светлина проблеснаха шестте му пръстена — белег на извоюван ранг. Фитилът на свещта пламна. Пламъчето се отрази в очите на Криго, който погледна безизразно Рьолстра, а после се втренчи в призования Огън. Палайла с труд се сдържа да не изпищи.

Пламъкът се надигна и в него започна да се оформя лице. Палайла пряко волята си се наклони напред, омаяна от гледката: първо се изтъка смътно контурът на овала и увенчаващата го руса коса; после станаха видими линиите на носа, челюстта, веждите; на края се откроиха всички черти и ясно проличаха дори извивката на устата и цветът на очите. Това бе гордо лице. И много младо. По него не личаха никаква зрялост, никакви изпитания, никакво познание за живота, властта и тънките козни на хора като Рьолстра.

— Е? — стресна я въпросът на Върховния княз. — Коя от моите дъщери може да се омъжи за него, Палайла? Разчитам на съвета ти.

Гласът рязко откъсна Палайла от видението. Тя се опита да скрие смута и изненадата си, преди да се обърне с лице към Рьолстра. Помисли си: „Значи затова е разговарял с големите момичета днес на вечеря…“ Обикновено Върховният княз предпочиташе обществото на малките и забавния им брътвеж, а порасналите си дъщери игнорираше. Но тази вечер явно беше изпитал всяка една от тях. А сега изпитваше самата нея. Умът на Палайла заработи трескаво и тя се опита да отгатне какъв отговор би се понравил на трудно предугадимия неин повелител. Разбира се, той вече бе решил коя от дъщерите му ще стане невеста на Роан. Тя трябваше да открие какъв избор е направил. Със зелените си очи Рьолстра, хладно развеселен, наблюдаваше как любовницата му полага свръхусилия в няколкото секунди, които й беше дал за размисъл.

— Ианте — рече Палайла.

Той се намръщи и Палайла разбра, че е сбъркала. Рьолстра зададе нов въпрос:

— Защо тя?

— Тя е най-хубавата от твоите законни дъщери, а и близка по възраст до момчето. Чувствена е, а той — нито вече дете, нито все още мъж — очевидно е неизкушен в любовта. Това може да забележи всеки, който го погледне. Ианте би могла да го държи в своя власт, удовлетворявайки или отказвайки на желанията му, ако е достатъчно умна. А тя е умна, и Богинята го вижда… — Палайла замълча и се застави пак да погледне в пламъка.

— Защо да му давам някоя от законните си дъщери?

— Нима жених с неговото богатство, род, положение би приел незаконна? — рязко отвърна тя.

— Всяка от моята кръв би била чест за всеки, но предполагам, че имаш право. Много е гордостта в това лице… а пък майка му е още по-лоша… Продължавай.

— Ианте е съобразителна, може да разбере какво е в нейна полза. А мисля, права съм да предполагам, че точно новият й съпруг няма да донесе изгоди, нали? Палайла се усмихна. Идваха й идеи и тя се чувстваше по-уверена в себе си. — И още, тя е честолюбива…

— Какво ще ми донесе нейното честолюбие, ако е съпруга на млад, но твърде могъщ принц?

— А колко дълго ще бъде той в състояние да задържи това могъщество в свои ръце? — контрира тя. — Никога не съм чувала за Роан нищо, освен че е кротък и отдаден на книгите. Ти не би прахосал изгодна партия като дъщеря си за жених, който оставя властта да се изплъзне между пръстите му. Ианте ще държи тази власт — за себе си и за теб. Меридците все още са в Кунакса, оттатък северната граница на Пустинята. Нима Ианте ще позволи да стъпят макар и върху педя земя, която принадлежи на нея?

— Тя наистина има доста собственически инстинкти. Не виждам обаче как мога да бъда уверен, че тези инстинкти няма да проработят в мой ущърб.

— Вече казах, че тя е честолюбива и съобразителна. Ще добавя и че не е глупава, в каквото и да било отношение Разбира се, не можеш напълно да й вярваш, но познаваш качествата й. Можеш ли да кажеш същото за Найдра, която едва е в състояние да свърже две изречения? Или за Пандсала, която никога не казва каквото мисли — ако изобщо мисли? Колкото до Ленала… е, всички знаем, че тя не може да мисли. Обаче Ианте я познаваш. А и тя също го знае.

„Пък освен всичко друго“ — добави наум Палайла, но вече само за себе си — „колко хубаво би било да се отърва от нея“. Хитрата и опасна завареница бе главната причина Палайла да обгражда живота си с толкова много предпазни мерки.

Рьолстра сякаш бе прочел мисълта й, защото се усмихна и каза:

— И за теб ще е много изгодно Ианте да се махне от Канарата.

Палайла отвърна на усмивката му, като вътрешно го проклинаше. Каза:

— Ако тя стане владетелна княгиня, ти ще спечелиш нови власти почести.

— Значи Ианте може би… — произнесе замислено Рьолстра.

Криго издаде мек звук и лицето на младия принц изчезна от пламъците. Рьолстра се обърна веднага и го скастри:

— Владей се по-добре, слънцебегачо. Не си приключил работата си тази нощ.

— Аз… моля за извинение, всесветли княже — смотолеви нещастникът и стисна свещта и с двете си ръце.

— Ианте е наистина умно момиче — продължи Рьолстра, обръщайки се пак към Палайла. — Безпокоя се обаче, че може би е твърде умна.

— Тя ще управлява съпруга си, а ти — нея — повдигна рамене Палайла. — Имаш в Цитаделата достатъчно съгледвачи, господарю, за да я държиш под око през цялото време. А всичко, което тя трябва да направи, е да роди колкото може по-скоро един-двама синове — внуци, които да закриляш.

Рьолстра се засмя:

— Трябва да се погрижим подобно нещо да не й хрумне преди Риалата във Ваес. Нито пък да узнае каква блестяща съдба и готвим. На Риалата ще имам нужда от теб, скъпа.

— На твоите заповеди съм, господарю — отвърна Палайла с уставната придворна фраза, но и с усмивка, която приканваше към заповеди, отнасящи се до спалнята. Тази усмивка също прикриваше облекчението й, че със добре премерените си думи бе отклонила една надвиснала опасност.

Рьолстра отново се засмя и сложи ръка на рамото на Криго:

— Вече можеш да загасиш огъня. И да се приготвиш за тръгване към Цитаделата по лунните лъчи.

Но Криго внезапно нададе предсмъртен вик, а пламъкът на свещта се извиси рязко нагоре и се превърна в спирален стълб от Огън. Пред смаяните очи на тримата зрители стълбът обрасна с драконови крила, нокти и зъби, а Палайла изпищя от непреодолим ужас, когато в сиянието на Огъня започнаха да се образуват и да изчезват лица: Рьолстра, Ианте, Пандсала, самата тя, принц Роан, Зеава и едно младо момиче, с ореол от коси, които сякаш бяха от пламък. Драконът с диво ръмжене се изправи на задните си крака, огнените езици плъпнаха по ръкавите на Криго, Слънцебегачът рухна на пода, като ръцете му конвулсивно се мъчеха да уловят въздуха, а виденията се движеха и сменяха с шеметна бързина в сипещия искри огън.

Рьолстра с проклятия на уста откъсна една завеса от прозореца и уви бързо злополучния фаради в нея. Драконът и Огънят изчезнаха. Върховният княз вдигна на ръце безжизненото тяло и тръгна към вратата. Отвори я с ритник и просна изпадналия в несвяст Криго на пода в преддверието. Призова с рев слугите: „Махайте го оттук!“ После се върна в покоите си, тръшна вратата и избърса потта от челото си.

Палайла бе затворила очи и трепереше. Малко бяха нещата, които можеха да я уплашат, освен загубата на красотата й. Сега обаче огънят я бе парализирал напълно, съзнанието й бе обсебено от страховити картини: цялата зала е в пламъци, които плъзват по дървената ламперия завесите и килимите, подпалват косите й и поглъщат плътта и костите й, докато е още жива. Тя заскимтя като животно и обви снагата си с ръце, усещайки как вътре в утробата й детето подритва и притреперва в отговор на нейния ужас.

— Нямаше никаква опасност за теб — чу се Гласът на Рьолстра над нея. — Стига, Палайла, може да навредиш на детето.

Тя отвори очи и го погледна. Толкова висок, толкова могъщ! Вкопчи пръсти в туниката му и изстена жално, докато той я вземаше на ръце, за да я отнесе на ложето.

— Успокой се, Палайла — повтори Рьолстра. Думите не помогнаха: Палайла избухна в смях, а после внезапно заби нокти в снагата на любовника си и съдра скъпата му копринена туника. Рьолстра я погледна смаян. Пламъците в съзнанието й още горяха; сега вече унищожаваха тялото й отвътре; Палайла се мяташе и крещеше и явно нищо не можеше да я откъсне от въображаемия пожар. Тогава Рьолстра сграбчи част от дългите й коси и ги уви като въже около шията й, докато я разсъбличаше.

— Значи страхът от огъня те възпламенява? — нареждаше под нос той, с особен, мъркащ тон, докато вършеше работата си. — Е добре: напомни ми да въведа нов способ при екзекуциите… Нетърпелив съм да проверя какво ще стане с тебе, когато гледаш как някой изгаря жив. А не ти ли се иска да видиш, миличка? Само си представи как пламъците поглъщат някой безпомощен мъж… или жена… И колко ли горещ е огънят, скъпа моя — прошепна той, облягайки назад главата й и затягайки косата около гърлото й. Устните му докоснаха нейната уста, цялата в пламтяща влага, и Палайла използва сетния въздух в дробовете си, за да нададе писък, който накара Рьолстра да се разсмее от удоволствие. — Мисли за пламъците, Палайла…

Глава 4

Княз Зеава дойде в съзнание сутринта на третия ден. Той, опитният воин, не можеше в моментите на пробуждане да не разбере, че раните му са смъртоносни. Андраде, седнала на края на леглото му, докато изтощената Милар се бе оттеглила за кратка почивка, прочете в черните очи на зет си, че той знае: краят му е съвсем близък.

— Е — изхъхри Зеава, повдигнал вежда почти като едно време — ето го и драконоубиеца драконоубит! По-добре е така, Андраде, отколкото да те порази вражески меч или болест.

— Верни са думите ти, Зеава. Ако има болка, кажи ми. Мога да я облекча.

— Не, няма болка. Не за мен поне. — Той отново затвори очи и кимна одобрително. — Хубав е тоя твой разтвор, приспива раните, но не замъглява ума. Моите благодарности, Андраде. Съмнявам се обаче, че би могла с нещо да облекчиш болката на Милар.

— Дори и времето е безсилно да изцели жена, която губи мъж като теб, Зеава.

Изненадан, той вдигна поглед към балдъзата си. За миг усмивчица пробягна през лицето му. Но онова, което Зеава каза, беше:

— Искам да видя сина си.

— Ще изпратя да го доведат тук.

— Сам, Андраде. Разбираш ли ме? Сам.

Роан се появи бързо — с тъмни кръгове под очите и изопнати от напрежението черти. Андраде се позабави в стаята достатъчно, за да го види как сяда и взема ръката на баща си; после излезе.

Роан притисна студените пръсти на Зеава между своите:

— Тук съм, татко.

Дланта на Зева в отговор обви неговата:

— Има неща, които трябва да ти кажа. Ще ме изслушаш ли като за последно?

— Винаги съм те слушал.

— И след това си действал на своя глава. Добре, няма да бъда още много тук и да изисквам внимание, затова сега не мисли за друго, докато ти говоря — Зеава облиза устни и сгърчи лице. — Не от драконовите нокти в червата си ще умра май, а от глад и жажда… Дай ми да пийна нещо.

Роан взе едно четвъртито парченце бяла коприна, накиснато във вода, и го прилепи към устните на баща си. Само толкова беше позволено; каквото и да преглътнеше Зеава, то щеше единствено да усили страданията му Андраде се бе разпоредила да не дават на княза нищо друго освен собствените й смеси, които облекчаваха болката още преди да е предизвикана.

Зеава изсмука влагата от плата, направи още веднъж гримаса и затвори очи. Произнесе:

— Никога не се доверявай никому, Роан. Особено внимавай с Мерида, и още повече с Върховния княз. Първата ще се вмъкне през границите и ще нападне в мига, когато най-малко очакваш, а вторият би искал да направи това…

— Всъщност — отвърна Роан — Мерида най-вероятно ще се опита да провери дали тежа на мястото си идната пролет. Струва ми се, че би било интересно първо да повоювам малко с тях, а после да ги подкупя. О, знам, че е рисковано — призна той, като видя очите, на баща си да се разширяват от обида (Зеава беше люто засегнат) — меридците ще си набавят оръжия и подкрепа, които доста ще ме затруднят да ги отблъсна, когато проявят дързостта да ни нападнат с пълни сили. Но ако не могат да ни разбият, след като им дам средствата, с които да направят това — а те няма да ни разбият, обещавам — източниците им ще пресъхнат до един. И все пак се опасявам, че ще трябва да пръсна доста пари, за да примамя меридците да направят онова, което искам.

— Да ги подкупиш?! Само през трупа ми!!! — Зеава бе готов да се развилнее, но вместо ярост от гърлото му излезе смях, доста приличен на кашлица. — Уместно казано… Аз вече нямам думата, сине. Моята гордост никога не би позволила подобно нещо, но съм принуден да ти се доверя и да разчитам на теб, нали, Роан? Като им лъскат задниците при бягството в обратна посока, посмей се и за мен…

— Да, разбира се.

Зеава кимна и мина към друг въпрос:

— Скоро ще ти трябва съпруга.

Роан леко се усмихна:

— Обещавам ти, че ще бъде красива и ще имаш хубави внуци.

Зеава се ухили и кимна в знак, че оценява намека. Белите му зъби пробляснаха в рамката на Мерната брада, която някак твърде бързо се бе прошарила със сиви кичури. Той продължи:

— Красива или не, с жена си трябва да се отнасяш така, както с дракон, когато си излязъл на лов: приготви се за срещата внимателно, прояви дължимото уважение и възхищение, винаги щади гордостта й, като й позволяваш да си покаже силата, а после й дай да разбере кой точно е господарят й.

Роан си помисли за лицето сред пламъците и не каза нищо.

— Умре ли княз, с него умират и обещанията му — продължи Зеава, леко размърдвайки се в постелята. — Скоро ще трябва да поогледаш земите, които ти принадлежат. В по-малките владения прати Чей като твой заместник, но в по-големите отиди сам. Хората трябва да чувстват хватката ти, както чувстваха моята. И тях не се опитвай да ги подкупваш.

— Няма.

— Ще ми се да можех да видя избраницата ти. — В гласа на Зеава имаше яд и съжаление. — Гледай да не е прекалено красива, Роан. Една красива жена е изкушение за самата себе си. Тя ще мисли за собственото си благо повече, отколкото за теб. Едничкото изключение, което съм срещал някога, е била майка ти.

— Да, татко.

— Твоето истинско богатство ще са децата, Роан. — Погледът на горящите черни очи се отклони към един ъгъл на стаята. — За мен поне моите бяха.

При тези думи на нежност, толкова редки в устата на Зеава, Роан почувства в очите му да напират сълзи. Гърлото му се беше стегнало, но той попита:

— Наистина ли? Аз не бях синът, който ти искаше. По-щастлив щеше да бъдеш с някой като Чей.

— Него щях да познавам по-добре — призна Зеава. — Теб не те познавам, нали? Поради това се и страхувам от теб, момчето ми… Оставям ти силно княжество, градено от четири поколения. Пази го, Роан.

— Аз постъпвам различно от теб, татко. Но ти обещавам да опазя онова, което е наше.

— Вече твое — припомни му Зеава с пресипнал глас. — Давам цялото само на теб. Запомни това. От първия полъх на вятъра над дюните до последното зрънце пясък всичко принадлежи на теб и на никой друг. Ще имаш своите битки, в които да отстояваш правата си на владетел. Иска ми се да можех да видя и тях — той замълча, погледна към тавана, и отправи усмивка на сина си: — Май никога не съм ти казвал колко горд бях, нали? Моят син, моят книжен глупак, облечен в дрехите на прост войник и целият оплискан с кръвта на покосените врагове в битката срещу Мерида…

— Не си ми казвал. Но знаех.

— Ще трябва да се научиш да лъжеш по-добре — вметна Зеава недоволно.

— Не и онези, които обичам — отговори му твърдо Роан. И стисна по-здраво ръката на баща си. — Да, аз също никога не съм те познавал истински, татко. И сега съжалявам за това. Но те обичам.

Лъч светлина, широк един пръст, пропълзя по леглото, преди старият княз да промълви:

— Жалко е, че по-рано никога не сме разговаряли.

— Но сега разговаряме, и това е, което има значение — Роан се стараеше да повярва сам в думите си, да забрави онези не една и две години, когато двамата се опитваха да се сближат и се натъкваха все на неразбиране:

— Ако имаш дъщери — продължи Зеава — а се надявам да имаш, защото никоя друга радост в живота на мъжа не може да се сравни с тази… — Той се закашля и Роан пак му поднесе парцалчето, напоено с вода; Зеава му благодари с кимване — Та ако имаш дъщери, глези ги, и то без да спираш, както аз правех с Тобин. Работа на съпруга е да укротява една жена, не на бащата.

Роан сподави смеха си:

— Чей, доколкото виждам, няма голям късмет!

Зеава също се ухили:

— Когато сам се ожениш, спомни си това! Не прекършвай волята на жена си, не се стреми да й се налагаш, но гледай да научи в леглото ти кой заповядва. С жена вече бил ли си?

Роан мислено се прокле за червенината, плъзнала по страните му, а на глас каза:

— Не съм съвсем невеж.

— Хубав, уклончив отговор. Имаш дарба да даваш все такива. Ще ми се да видя момичето, което ще те направи мъж… но и ти не забравяй да я направиш жена в същото време. Своя жена.

Роан пак си помисли за вглъбеното и сериозно лице в рамка от огнено-златни коси и не отвърна нищо.

— Щади чувствата на майка си, но не я оставяй да се намесва в твоите работи. Съпругата ти ще бъде княгиня тук, и не бива да позволяваш на Милар да потъпква нейните права.

— Сигурен съм, че мама ще разбере.

— Майка ти не разбира нищо, освен това, че умирам.

— Толкова те обича — прошепна Роан. — Надявам се и аз да случа на съпруга като теб.

Зеава въздъхна тихо и промени темата:

— Пепелта ми отнеси в клисурата Разцепикамък. И я издухай право в муцуната на онзи звяр, който ме унищожи.

— Нещо по-добро ще направя — обеща Роан. — Ще смеся твоята пепел с неговата, и ще оставя ветровете да ги развеят над Пустинята, надлъж и шир.

Лъч озари черните очи:

— И ако ти не си най-извратеният син, когото някой някога е имал!… Да, направи го; ще ми хареса. Два дърти дракона…

— Именно — отвърна Роан с усмивка, чувствайки изненада и благодарност, задето баща му не бе поставил под съмнение неговите способности да убива дракони.

— Сега ме остави малко да поспя — рече Зеава. — А после изпрати при мен майка си. Тя ще има нужда от тебе, Роан. Тобин си има Чей, а ти си имаш дълг. Милар обаче няма да има никого… — Той хлътна по-дълбоко във възглавниците. — Бедната Милар… Горкичката ми… — Той пак замълча за миг, после повтори: — Ти имаш своя дълг, и е хубаво, че сам ще го изпълняваш. Жестоко е, но е наложително. Ще трябва да отстояваш и устояваш сам, сине. Прави го с гордост. Дори съпругата ти не би могла да сподели това бреме с теб. Намери някоя, която може да разбере.

Роан се поколеба и реши да му каже:

— Вече съм си намерил съпруга.

Погледът на Зеава пламна. С усилие той се изправи и седна в леглото, но скоро рухна пак сред възглавниците и изръмжа от гняв срещу собствената си отпадналост.

Роан не се засуети, защото знаеше, че подобни грижи само биха раздразнили баща му.

— Коя е тя? — пожела да знае старият княз. — Как се казва?

— Шонед — промълви младият.

— Майка ти знае ли?

— Никой не знае освен Андраде.

Зеава се изсмя кратко:

— Андраде, че кой друг! Семейната вещица. Не й позволявай да те вкара в капана си. Лукава жена е тя, и с удоволствие мами хората за своя собствена изгода.

— Зная, татко. Научил съм някои неща от нея за всички тези години — и Роан сведе към баща си лице със съучастническа усмивка.

Зеава се разсмя пак, този път по-силно, но се задави. Стегна се, за да овладее внезапно връхлетелия го пристъп на болка, и рече:

— Кълна се в Демона на Бурята! Иска ми се да видя какъв княз ще излезе от теб! Никога по-рано не съм те познавал, Роан. Обещай ми, че ти със своите синове ще разговаряш повече, отколкото разговаряхме ние двамата.

Младежът не можа да измисли никакъв отговор, затова само кимна. После се наведе и притисна устни към ръката на баща си — в знак на почит и обич. И преди сълзите да потекат от очите му, каза:

— Сега почивай. След малко ще пратя мама при теб. — После напусна стаята.

Когато стигна до собствените си покои, Роан освободи оръженосеца си застана пред отворените прозорците загледан долу в майчината си градина. Беше направил онова, което си беше обещал — да разсее тревогите на баща си, то той да може да си отиде спокоен. Заева вече не се боеше за стоя син или за стоите земи. Но много време щеше да мине, преди синът му да престане да се бои за себе си!

Цитаделата бе притихнала и щеше да остане така, докато Зеава умре и докато кладата му угасне. Роан чувстваше, че живее в свят на безмълвни сенки, че е напълно сам и сякаш не съвсем действителен. Единствената действителност бе в огъня: гаснещият, лъч на бащиния му живот, пожарът, който щеше да погълне тленните останки на Зеава, пламъкът в Кулата, който щеше да бъде угасен и после запален наново, и лицето, което бе видял в рамката на горящите златисточервеникави коси. Призрак, обвит от сенки, самият той можеше да мисли за тези огньове, без да има опасност да го подпалят. Пламъците щяха да го направят княз, съпруг и — надяваше се — любовник; ала точно сега те нямаха власт да осветят това, което предстоеше.

Роан вслушаше тишината и гледаше как по дърветата неспирно се сменят пъстри петна от сенки. Би трябвало да мисли за часа, когато огънят на собствената му клада ще лумне и ще разпръсне над Пустинята зарево, съвсем различно от това на бащиния му огън. Би трябвало да мисли за предстоящото пристигане на невестата си, за болката, с която майка му ще отстъпи първото място в палата, за дяла от наследството, който се падаше на сестра му и неговите племенници. Би трябвало умът му да е зает с хилядите подробности на смъртта и с милионите делнични въпроси на продължаващия живот. Но вместо това Роан бе потънал в унес сред сенките на Цитаделата в очакване огънят да лумне.

Преданията говореха, че много, много отдавна, колетът бил още в зората си, първите Слънцебегачи научили от самата Богиня как да кръстосват и сплитат нишките светлина. Огънят, горд и щастлив да служи като суровина за тъканта им, издействал от братята си — Въздуха и Земята — фарадим да работят необезпокоявани в тяхната среда: сиреч на сушата и над нея. Ала сестра им, Водата, бидейки по природа враг с Огъня, своеволно отказала да приеме и спазва споразумението. Макар да не можела да се намесва в магиите на Слънцебегачите и да им пречи, когато се придвижват над нея по сплитъци светлина, тя започнала с рядка изобретателност да им създава трудности, когато се опитвали да я преминат с плавателен съд или плуване. Кротката Земя, постоянно заета с грижите си, общо-взето нехаела какво вършат другите родствени стихии; палавият Въздух обаче понякога помагал на Водата, като изпращал свирепи бури на който и да е фаради, имал глупостта да излезе в открито море. Но и без неговата помощ Водата си доставяла удоволствието да поиграе на котка и мишка всеки път, когато Слънцебегач се появял на повърхността й, дори ако повърхността била скромен поток, а съдът — проста лодка.

Всичко разказано дотук обяснява защо десетината Слънцебегачи от свитата на Шонед погледнаха с ужас и отвращение ширналата се пред тях река Фаолаин и преглътнаха. Камигуен спря коня си и се загледа в стремително течащите води. После заяви:

— Няма да мина по това нещо.

Оствел й се присмя:

— Хайде, само една малка река е.

— Малка ли?

— Отклонихме се на цели сто мери от пътя си, за да избегнем по-широките бродове — припомни й той.

Шонед въздъхна!

— И хубаво сме направили. Иначе с мен нямаше да може да се говори, когато пристигна в Цитаделата.

Когато Оствел пак се разсмя, Камигуен го сряза:

— Престани! Не знаеш какво е да гледаш тази река и да си сигурен, че ще ти прилошее до смърт!

— Да, а ти не знаеш какво е да плаваш към Киерст-Исел, със слънцето точно над главата ти и вятъра в гърба ти, а под краката ти палубата да се полюлява…

— Оствел, моля те! — прекъсна го Шонед.

Той й смигна закачливо:

— Отиваш точно където трябва: в страна без никакви реки! — Прехвърли поводите на Камигуен и се смъкна от коня си: — Подръж ги, докато уговоря пазача да не ни скубе много за преминаването.

Камигуен отново погледна нервно водата и промърмори:

— Защо просто не построят мост?

— Би било прекалено лесно — отговори Шонед и пак въздъхна. — Оствел казва, че първо ще изпрати със сала нас и ще остави багажа за накрая. Мило е от негова страна, че ще ни даде време да се оправим.

— Ще трябва да преминаваме това чудо и на връщане! — прохленчи Камигуен. — Бих могла да остана при теб в Пустинята завинаги! Погледни само сала, моля ти се: да го духнеш, ще се разпадне!

— Не е толкова зле — отвърна Шонед, опитвайки се в гласа й да прозвучи увереност, но в себе си далеч не толкова сигурна как ще преминат реката. Тя слезе от коня, като копнееше под краката й да има колкото може по-дълго време хубава, твърда земя, и се зае да помага на Мит да подреди едни зад други конете, които щяха да бъдат качени на сала. Забеляза, че всички фарадим бяха вече позеленели под загара си.

Когато Оствел се върна с пазача, Камигуен запита последния:

— Защо тук няма мост?

— През водата ли, господарке? Че как предлагаш да го направим, та да обхваща и двата бряга? Я гледай колко широка е реката тук! — Човечецът гордо посочи. — Напролет, като започне да се разлива, расте като корема на бременна кошута и за часове стига досам стените на къщата ми. Моят дядо, лека му пепел, беше сковал надве-натри мостче веднъж наесен преди години, ама на другата пролет реката-господарка реши, че туй не й се нрави и смете мостчето… па с него и дядо ми…

— Ох — рече Камигуен, хвърляйки странишком плах поглед към измамливо гладката повърхност на водата. Побърза да добави: — Е, то сега… не ми се струва сърдита толкова…

— Виждаш ли, господарке, онази малка вълничка насред пътя? — Възрастният пазач изопна показалец към едно място, където слънцето хвърляше отблясъци върху пулсираща хлътнатина, в която водата се завихряше. — Там течението е по-бързо и от най-чистокръвните коне, които сам Чейнал, господарят на Радзин, някога е отглеждал! Карах негово благородие със сала до другия бряг преди години и лично той ми каза това.

Шонед изпита силно желание да зададе някои въпроси за господаря Чейнал, тъй като знаеше, че той е зет на принц Роан. Ала сдържа езика си, защото не подобаваше една бъдеща княгиня да бъде уловена, че любопитства като махленка.

— Не бойте се, млади господарки! — завърши жизнерадостно бъбривият пазач. — Името, дето ми го е дала майка ми, е Елдскон — така кръщават хората по нас, съгласно стария обичай, дето името трябва да значи нещо — и то е хубаво име за моя занаят: ще рече „леко преминаване“. Ей-това ви обещавам — приключи той и разцъфна в усмивка.

— Ох, Богиньо… дано — промълви Камигуен.

Салът беше достатъчно голям, за да побере дванадесет коня — хлабаво спънати и привързани с въжета за перилата Тези перила представляваха яки дървесни стволове, оплетени с въжета, дебели колкото мъжки китки. Но в мига, в който Шонед стъпи върху плоските дъски, стомахът й се надигна и очите я заболяха: така започваше неизменният пристъп, който обземаше всеки фаради върху вода. Тя силно преглътна. Каза си, че това са само плитчините, където салът се носи леко по спокойна повърхност, без никакви течения. Припомни си, че има да пази достойнство, и се закле да остане с невъзмутимо лице… и със закуската в стомаха си.

Салът пое напред, теглен от две огромни, дебели въжета, закотвени на другия бряг. Трудно можеше да се каже дали конете или слънцебегачите гледаха реката с по-голяма боязън. Оствел не сваляше очи от конете, а Елдскон — от тежките железни пръстени, през които бяха вдянати двете въжета. При прекосяването на реката салът използваше нейната собствена скорост; дори въжетата не минаваха напряко, а се отклоняваха надолу по течението, за да се облагодетелстват от него. Подобна въжена линия със сал имаше и в горната част на Фаолаин, и тя обслужваше пътници, преминаващи от източния към западния бряг. Шонед грижливо бе проследила приготовленията и макар разсъдъкът да й казваше, че системата е надеждна, чувствата й се омръзнаха в един миг, когато мощно течение понесе сала и тя осъзна, че поверява живота си на няколко дъски, парапет и чифт пресукани въжета. Това съвсем не успокои стомаха й.

Камигуен, коленичила и превита, с две ръце стискаше долния парапет. Шонед бе единствената фаради, която още стоеше на крака. Конете нервно шаваха и цвилеха към другарите си, останали на западния бряг, докато салът се поклащаше и подрусваше, в плен на течението. Шонед успяваше да се задържи права, но когато пътниците стигнаха до средата на реката и попаднаха в най-бързоструйната й част, момичето се предаде: вкопчи се в парапета, наведе се през него и по най-неизящен начин повърна.

Малко по-късно тя смътно долени, че някой я пренася върху твърда земя. Положиха я на топла слънчева полянка и Се чу развеселен глас, който казваше: „Скоро ще се почувстваш по-добре.“ — „Долен лъжец“, искаше да отвърне Шонед, но нямаше сила да го направи. Грешка се оказа това, че отвори очи: светлината я порази като саблен удар по черепа. Шонед нададе едва чуто проклятие и припадна.

Разбудиха я викове. Недоразсънена, Шонед се понадигна и сграбчи главата си с две ръце. Преглътна, за да потисне надигащия се напън, и си зададе глупавия въпрос защо стомахът й смята, че още съдържа нещо за изхвърляне. Светлината отново я проряза, но очите и вече можеха да я понасят. Зрението й обаче бе нарушено; то й показваше привързаните наблизо коне ту огромни, ту съвсем дребни, ту обвити, в мъгла като онази, която зиме се спускаше над Светилището. Речният бряг по-нататък или се дръпваше назад, или внезапно връхлиташе към нея. Илюзията бе толкова силна, че Шонед инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази. Почувства могъщо изкушение да се просне по гръб и няколко дни наред само да лежи и да се оплаква: Все пак трябваше да издържи. И да стигне до Цитаделата здрава и читава. Надяваше се, че принцът ще се радва да я посрещне.

Някой обаче продължаваше да вика, и колкото и да бе объркано съзнанието й, Шонед се насили да се изправи на колене. Присви наболелите си очи и ги втренчи във водите, за да открие къде е салът. Той беше преполовил реката, но на нея се стори черупка сред океан. И конете, които трябваше да бъдат на него, ги нямаше!

— Мила Богиньо! — глухо възкликна Шонед; тя съзря ужасените животни, понесени от течението надолу и опитващи се без всякаква надежда да се преборят с него. Собствената й кремава кобила се потопи сред водите и повече не се показа. Шонед направи неразумен опит да стане, олюля се, опита пак с бясно усилие и забивайки нокти в дланите си, успя да се закрепи на крака. Тръгна с клатушкане към брега и падна в реката. Но тъкмо студената вода и режещият сблъсък на коленете и ръцете и с камъните проясниха ума й: Шонед нагълта вода, задави се, ала изправи високо шия и се огледа.

Видя какво е станало. Въжетата на отсрещния бряг се бяха скъсали и салът се беше озовал на милостта на реката. При рязкото олюляване на съоръжението превозваните коне се бях скупчили в единия край и дървеният парапет се беше счупил под тежестта им. Самият сал не бе повлечен от течението единствено благодарение на другия чифт въжета, и хората теглеха с всички сили, за да го примъкнат благополучна до пристана Но когато погледна самия пристан, Шонед нададе вик: въжетата, усукани около четири яки дървени стълба, от прекомерното триене бяха започнали да се прокъсват.

Тя напрегна мускули, измъкна се от реката и се запрепъва по брега, докато стигна мястото, където Мардийм лежеше по очи на тревата. Шонед го претърколи, плясна го по лицето, крещейки името му, а после го повлече за глезените към самата вода и го поля енергично. Същото приложи по отношение и на Мит и Антун, и под въздействието на ледената вода и тримата се свестиха за секунди.

— Мардийм! — кресна Шонед още веднъж, и момъкът потрепера. — Събуди бързо другите! Антун, Мит, ставайте веднага! Идвайте с мен, нямаме време за губене!

Крехкото момиче примъкна тримата младежи и ги поведе към стълбовете на пристана; там всички вкопчиха ръце в изопнатите въжета и се заеха да дърпат. Но усилията дори на няколко души бяха напразни срещу вълнуващата се река, съзна Шонед. При все това тя не жалеше усилия, пъхтеше и се напъваше въпреки болката, прорязала плещите й; чуваше зад гърба си как Мардийм нарежда ругатни и част от нея едва не се разсмя истерично, когато долови, че той и в сквернословията успява да спазва ритъм и рима, както в песните си.

Елдскон и Оствел, разбрали плана на Шонед, навиха хлабаво въжетата около железния пръстен, защото беше излишно и те да теглят. Сега към помагачите на пристана се включваха нови хора и чифтове ръце; Камигуен докара два коня, и Оствел я похвалих вик, докато закрепваше други въжета към седлата им. С допълнителната сила на животните дърпането откъм брега преодоля напора, на течението и салът успешно се задвижи към пристана. Но докато разстоянието намаляваше, Шонед видя, че железният пръстен е на път да се изхлузи от нацепеното на трески дърво, в което беше забит. Хората върху сала уловиха дебелите въжета, за да намалят напрежението. Реката най-сетне пусна многострадалния съд и той навлезе в плитчините. Разтрепераните пътници скочиха на брега, а в същия миг слънцебегачите рухнаха като покосени дървета.

За това как се свлече в пясъка и как още веднъж я пренесоха върху топла мека трева Шонед не си спомняше. Вече бе минало пладне, когато отвори очи за обкръжаващия я свят. Първите й усещания за допир с него бяха определено приятни — лежеше на шарена сянка и чувстваше сладостта и аромата на пресни боровинки върху устните си. Въздъхна с пълна гръд и обърна глава, за да види усмихнатите сини очи, които не се съмняваше, че я гледат изпод златисторуси коси в съседство…

— Е — чу се глас досами ухото й — много е хубаво, че се събуждаш, за да можем да ти благодарим, Шонед.

Прониза я разочарование: това не беше гласът, който беше мислила, че ще чуе. Паметта й бързо се възвърна и тя отвори очи; подпря се на лактите си и срещна погледа на Оствел. В следния миг обаче непоносима болка сгърчи всички мускули на тялото й и Шонед пак се просна на тревата, прехапала долната си устна. Не — каза си тя — принцът няма да се радва да посрещне саката годеница.

— Лежи си тук, вече всичко е наред, или почти наред. — Оствел поднесе към устата й чаша. — Пийни малко вода. Количеството, което ти предлагам, не може да се сравнява с онова, което щях да погълна, ако двете с Камигуен не бяхте мислили толкова бързо. Длъжник съм ти, Шонед.

Водата имаше вкус на боровинки. Тръпка на съжаление премина повторно през младата слънцебегачка. Тя отпи и промълви:

— Какво се случи всъщност?

— Нищо истински бедствено, освен загубата на конете. И двадесетината сме си здрави и читави тук, на отсамния бряг. Но ни останаха само дванадесет животни. Малко неравномерно се разпределят тежестите, би казал човек.

Шонед се надигна и приседна. Опита ре да разкърши гръб и предпазливо протегна ръце. Потрепери и рече:

— Значи трябва да продължим дванадесет души. Другите могат да останат тук, в дома на нашия приятел, „лекото преминаване“ — тя слабо се усмихна. — Надявам се, че сега чичо Елдскон ще преосмисли становището си по въпроса за мост през Фаолаин.

— Съмнявам се дали изобщо е в състояние да мисли точно сега. Не е на себе си от ужас, представяйки си какво би направила с него всемогъщата господарка Андраде, ако ни беше изгубил. — Оствел седна пак на петите си и вдигна рамене. — Не той ни е грижата в момента обаче, а ти, Шонед.

— Аз ли?

— Шонед, не мога да заведа до Цитаделата бъдеща принцеса само със свита от дванайсет души!

— И то принцеса без булчинска рокля — допълни тя. — Всичките ми вещи бяха по другите коне; само че ние ще продължим, Оствел, както сме си, защото първожрицата ми каза да бъдем след шест дни при нея.

— Но от теб се очаква да пристигнеш в разкош и великолепие, както прилича на знатна годеница — възрази той. Цялото му лице — приятно въпреки резките си черти — бе набръчкано в израз на грижа и тревога.

Шонед му се усмихна ласкаво:

— Ще бъда щастлива, ако изобщо пристигна, при тези обстоятелства. Как е Ками?

— Все още е в несвяст, горкичката. Смаян съм, че е могла да се изправи, какво остава да се сети за онези два коня; смаян съм, че въобще някой от вас бе в състояние да се движи!… На вас, слънцебегачите, дължим живота си.

— Спомни си това следващия път, когато ще преминаваме река и те обземе изкушение да ни дразниш. — Шонед прокара пръсти през мократа си коса. — Губим деня, Оствел. Хайде, иди да качиш Ками на коня. Вържи я за седлото, ако се налага, но трябва да тръгваме час по-скоро.

Камигуен се съвзе, за да седне на коня и без препоръчаните от Шонед мерки. Тя издържа ездата през остатъка от следобеда, но не спря да мърмори за загубата на дрехите — непрежалима загуба и невъзстановим ущърб върху тържествения характер на предстоящите събития. Нищо не можеше да я успокои и да я убеди, че Шонед всъщност не страда ни най-малко. А точно това беше истината: бъдещата невеста съвсем искрено предпочиташе да се яви в Цитаделата в просто облекло, а не сред пищен блясък. Защото Шонед все още не възприемаше себе си като княгиня; не можеше и да си внуши, че ще стане такава.

Когато спряха за нощувка, пътниците бяха до един изтощени. Мускулите им, издръжливи на езда, не бяха привикнали да теглят въжета на салове и доста приглушени вайкания и охкания се чуваха, докато дванадесетината слизаха от конете. Младата годеница и придружителите й пренощуваха в един чифлик, собственост на вуйчото на Палевна; домакинята бе приготвила великолепна вечеря в тяхна чест, ала горките фарадим не бяха в състояние да я уважат подобаващо и много скоро се примъкнаха към плевника, където се стовариха върху одеялата, разстлани сред мекото сено.

— Милинка, само си помисли — каза весело Оствел, а сивите му очи играеха — ще трябва да минем още веднъж през Фаолаин, когато се връщаме у дома!

Камигуен го погледна.

— Миличък, я помисли и ти. Ще накарам, ако потрябва, Мардийм да ми омагьоса с песен мост от нищото, но няма да преминавам реката иначе освен с двата си крака — да сме наясно. — После изведнъж обви ръце около избраника си и зарида, заровила лице в шията му: — Едва не те изгубих днес в тия проклети води…

Шонед гледаше как Оствел утешава Камигуен. Усмихна се: тези двама млади бяха без всякакво съмнение благословени от Богинята. Усмивката й угасна обаче, когато осъзна, че на сватбата им ще бъде далеч и няма да може да вземе участие в празненствата.

А нейната собствена сватба? Шонед не можеше нито да я види във въображението си, нито да повярва в нея. В това, че е възможна и че изобщо ще стане. Женихът — да; него тя виждаше във всяка небесна багра и всеки слънчев проблясък. Но той пак оставаше непознат. Какъв човек беше? Дали зад дивните очи имаше ум, който да им е равен по красота?

Дълго време след като другите бяха заспали, Шонед лежеше будна и съзерцаваше звездите, които се виждаха от горния кат на плевника — вратите бяха оставени отворени в меката нощ. Каква чудесна, ясна светлина; истински опияняващо би било да се носиш с нея. Ако беше осъществимо. Тогава дори в безлунни нощи човек би могъл да отиде където е нужно, танцувайки по тези преплетени шлейфове от бледи и същевременно жарки лъчи. Ала звездният зрак бе под възбрана за всички слънцебегачи. Може би защото закрилата на Богинята не се простираше чак до тези далечни светлинни точки. Огънят на слънцето и трите луни бе под нейна благословия, ала звездите… Те хвърляха сенки — сенки над планини и поля, сенки леки като шепот, сенки загадъчни и сънни. Какви ли цветове бяха скрити в тях? Шонед, с шестте пръстена върху пръстите си, можеше да язди и слънцето, и луните. Под звездните лъчи тя преброи пак тези пръстени — четири от злато, два от сребро — гладки обръчи, които не я отделяха от останалите в Светилището, но във външния свят я правеха различна от другите хора. Ненадейно си спомни детските си години в Речното пасбище, когато снаха й я гледаше мнително и навъсено, а после шушукаше дълго с мъжа си. Сега, съзряла духовно, Шонед бе в състояние да изпитва благодарност към съпругата на брат си Дави, господарката Висла: защото, ако не бяха користолюбието на тази жена и стремежът й да стане единствена господарка на всички наследени владения, Шонед никога нямаше да бъде изпратена в Светилището.

И сега нямаше да пътува с кон към палата, където я чакаше женихът-принц.

— Но защо Андраде правеше това? — запита се внезапно момичето. Защо така се стремеше да събере своята най-обещаваща питомка и племенника си? Последната слънцебегачка, станала съпруга на могъщ владетел, беше бабата на Шонед: тя се беше омъжила за княза на Киерст, макар да произхождаше от незначително семейство. Нейната дъщеря се бе свързала с бащата на Шонед и Дави и бе родила тях двамата, без да покаже през целия си живот какъвто и да било наследствен дар. От друга страна, младши синове и дъщери на знатни люде понякога ставаха слънцебегачи, но обикновено не ги даваха за обучение в Светилището въпреки показаните заложби. Поприще за тях биваше най-често бракът. Или властта. Но господар или владетелен княз да стане бучен фаради, с пръстени на ръката, това бе нещо нечувано. И макар не особено изкушена в потайностите на държавните работи, Шонед знаеше достатъчно, за да разбира, че един принц-слънцебегач би представлявал заплаха за всички други. А имаше много голяма вероятност някое от нейните деца да стане тъкмо такова. Княгиня Милар не притежаваше дарбата на фаради; обаче знайно бе, че подобни дарби прескачат няколко поколения, когато се проявяват в даден род.

И внезапно Шонед съзна, че синът, когото ще дари на принц Роан, ще управлява след него. Тя прокле глупостта си да не открие досега тайната, но мисълта за самия Роан я бе погълнала така, че въобще не й бе минало през ум за потомците, които двамата щяха да имат. Сега най-сетне разбираше какво цели с нея Андраде — принц-фаради, владетел на Пустинята, който да използва цялата мощ на своя сан и своята дарба, за да… какво ли? Този въпрос все още нямаше отговор за Шонед. Или, по-скоро, тя се надяваше, че все още няма отговор.

Глава 5

Княз Зеава почина при зори на шестия ден, сред грижите на своето семейство. Цяло денонощие преди това ту бе изпадал в безсъзнание, ту се бе пробуждал, като в промеждутъците близката смърт бе притъпявала ума и замъглявала говора му. Но той си отиде без болка и страх за бъдещето на своя син, който стана владетелен княз в мига, в който Зеава издъхна. Пренебрегнал традиционната забрана да присъства край смъртното ложе, Роан бе редом с баща си, когато той умря. Милар затвори очите на съпруга си, Тобин нежно прокара пръсти по челото на Зеава, за да изглади страдалческите бръчки. Роан се наведе, целуна баща си, обърна се и напусна покоите му.

Андраде поизчака, после тръгна след него. Той беше там, където знаеше, че ще го намери — в Огнената кула. Роан помагаше, на слугите да трупат кладата: достатъчно високо, та заревото да бъде видимо надалеч и да разнесе вестта за кончината на Зеава сред поданиците му. Из цялата Пустиня по възвишенията щяха да бъдат запазени други огньове, които по верига да предават светлинния сигнал; до вечерта посланието щеше да се разпространи нашир и длъж из цялото княжество.

Първожрицата също беше накарана да се труди и докато новият владетел прецени, че кладата е достатъчно висока и огънят гори достатъчно ярко, леля му се обля в пот, която на неприятно гъделичкаща струйка потече по гърба и между гърдите й. Зле настроена и без друго, Андраде чувстваше как топлината я дразни още повече. Никога не бе изпитвала кой знае колко дълбока привързаност към Зеава, но все пак беше ценила качествата му, а сега знаеше, че смъртта му е загуба и за целия свят. Занапред трябваше да работи с нов княз. Когато най-сетне Роан и тя излязоха от нажежената като пъкъл зала, Андраде побърза да заговори: много важни въпроси чакаха обсъждане и решение, затова гласът й прозвуча може би по-остро от необходимото:

— Никакви приготовления не са направени за посрещане на Шонед. Защо отказваш на годеницата си почестите, които й се полагат? Аз съм твърдо против това момичето да пристига как да е и с него да се отнасят както с обикновена, а не най-важна гостенка!

— Недей, Андраде — каза Роан уморено. — Дай ми малко почивка. Нощта бе твърде дълга, а ми предстои още по-дълъг ден.

— Преди да е станал съвсем дълъг, ще ми отговориш, момченце!

Искрометен поглед се сблъска с нейния — искрометен като на дракон, предизвикан от враг:

— Момичето идва при мен, Андраде — в моя палат, а не при теб. Аз ще се разпоредя дали и как да бъде посрещната тържествено.

— Роан!

Но той бе вече изчезнал по стълбите; гъвкавите му крайници напредваха с бързина, каквато нейните по-възрастни нозе не можеха да развият, тъй че Андраде изригна куп ругатни и клетви. Те биха смаяли даже и запознати с възможностите й в тази област хора, а после тръгна към собствените си покои, където се зае с безполезни опити да заспи.

Сигналният огън горя целия следващ ден. Топлината му постепенно нагряваше всички помещения в Цитаделата. Роан обаче не беше там, за да изпита това. Още щом се развидели, той прекоси на кон двора, после измина и прокопания в скалите проход, и излезе в пустинната шир. Придружаваха го Чей, Мета — началничка на охраната, и девет души отбрани воини. Групата се отправи към клисурата Разцепикамък.

Слънцето изгря и бързо нажежи въздуха. Леки повеи докосваха ту дрехите на ездача, ту гривата на коня му. Русата коса на Роан скоро потъмня от потта, а тънката сива коприна на туниката му прилепна на влажни петна по гърба и гърдите. Младежът чувстваше солен бодеж в очите си и празнота в тялото си; казваше си, че първото е пот, второто — гладен стомах. Бяха изминати в мълчание над четиридесет мери. Парещият зной държеше всички животни в укритията им, бездейни и отпаднали. Имаха сили само колкото да се жалват едно на друго с хленч и скимтене. Над главите на ездачите прелетяха няколко птици, забързани към други краища: единствено такива „пътници“ можеха да се видят тук, пернати твари в Пустинята нямаше. От време на време се чуваше шушне нето на движещ се пясък или пръхтящ звук, излязъл от конски ноздри. Но дълго време никой човек от групата не проговори.

Най-сетне Чейнал, който яздеше подир Роан нарочно отпуснато, за да остави младия си шурей сам с мислите му, не издържа: пришпори черния си жребец и го изравни с коня на княза. Разстоянието между двамата и останалите беше достатъчно голямо, за да не могат да ги чуват дори и сред тишината на дивия простор. Роан вдигна поглед към зет си:

— Да?

— По-рано никога не си бил на лов за дракони. Трябва да знаеш, че мъжкият вече е минал брачния си сезон, и ще бъде още по-коварен.

— Аз обещах на татко.

— Роан, ще ми се да оставиш мен да…

— Не. Този дракон е мой.

Чей отклони очи встрани и безизразно произнесе:

— Както желаеш, мой княже.

— Не! Чей, моля те, недей! Никога не бих искал това от теб.

Сърдечният вик на младежа затрогна Чейнал и той отвърна:

— Ще трябва да ти говоря така пред другите — разбираш, нали? Но помежду си ще си останем както по-рано… ако това е, което желаеш.

Роан признателно кимна:

— Не само го желая, но имам и нужда от него, Чей. А и от помощта ти ще имам нужда.

— Твой съм. Не трябва да ме молиш. — Чейнал размърда рамене, сякаш за да пропъди горещината. — Знаеш ли, почти чувам как меридците дрънкате оръжията, готвейки се да ни нападнат! До довечера ще са видели огньовете и ще знаят, че Зеава е мъртъв. Ще имаш грижи, Роан.

— Имам и някои планове вече — отвърна младият княз. — И не за тях само.

— Рьолстра ли? — В начина, по който шуреят му изопна челюст; Чейнал прочете потвърждение, че е отгатнал правилно. — Гледай да си подсигуриш положението колкото може по-добре преди Риалата.

— Положението ми ще бъде такова, че той ще го сметне за неудържимо, и ще се зарадва. Ще си помисли, че съм готов да приема без колебание всяка помощ, която бих могъл да получа, дори и неговата, и сам ще ми предложи такава, под формата на брак с някоя от несъмнено очарователните си дъщери.

— Но Тобин ми каза, че Андраде…

— Не вярвай на всичко, което чуваш.

— Готвиш се да не послушаш първожрицата? — Чейнал подсвирна тихичко между зъбите си.

— Трябва да ти кажа — сподели Роан — че тя ме плаши до смърт. Андраде беше простряла криле над Тобин и мен досущ като дракон, когато бяхме малки, и не ни изпускаше от очи; още е живо това чувство на трепет и ужас, което ми вдъхваше на времето. Но занапред никой няма да ми нарежда как да постъпвам с живота си, сам ще го направлявам. Затова и ще ми трябва подкрепата ти, особено на Риалата.

— Ще сторя всичко, което искаш от мен, разбира се. Но сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Да, знам — отвърна Роан без колебание. — Ще изградя княжество, което няма да се крепи на меча ми; татко бе казал, че умре ли княз, с него умират и обещанията му, ала с мен няма да бъде така, Чей! И когато аз си отида на свой ред, моите синове ще наследят мир — не просто липсата на война за няколко сезона или години, докато враговете измислят нови начини да нападнат границите им. — Той замълча, за да чуе какво ще каже зет му, но тъй като не последва отговор, забеляза: — Не проявяваш възторг.

— Намислено е добре — изрече предпазливо Чейнал. — Само не знам дали ще проработи.

— Ще го накарам да проработи. Ще видиш.

Пред тях се възправи Разцепикамък. Червеникавите петна по жилчестите скали биха могли да бъдат изсъхнала кръв — драконова или човешка. Роан опъна юздите и спря коня си, без да сваля поглед от зеещото гърло на клисурата, над което се извисяваше острият връх.

— Още е тук — младежът посочи отделни тъмни петна: китки растения по чукарите. — Виждаш ли — горчивослад е поникнал из скалите. Драконът го е отгледал, за да поддържа силата си, защото не се е съвокуплявал. Обикновено злакът израства пак за една нощ, но сега е прояден до корените.

— На дракона не му трябват шест дни да оплоди женските си — оспори Чей.

— Татко го е наранил много зле. Не чувстваш ли, че звярът все още се спотайва в клисурата?

Чей не виждаше нищо, не чуваше нищо, и открито заяви това на шурея си. Роан само се усмихна. Изведнъж между скалите отекна писък и накара по-хлабавите камъни да се отърколят долу в дерето. „Драконът е тук“ — повтори Роан и смушка коня си да продължи. Половин мяра навътре в клисурата младежът спря, слезе от седлото и извади меча си от ножницата, като покани със знаци Чейнал да стори същото. На началничката на охраната каза:

— Мета, не пускай никой друг да се приближава до нас. Тук сте, за да ми помогнете да завлека трупа в къщи, и толкова. Ела с мен, Чей.

Мета се опита да възрази:

— Твоя светлост — започна тя, а черните и очи бяха присвити от тревога. Те бяха черни досущ като Зеавовите и според това на кой семеен слух вярваше човек, жената може би имаше, или пък нямаше, кръвно родство с династията. Роан я изгледа продължително и тя с покорно кимване се оттегли. А Роан и Чейнал тръгнаха по тясната пътека, приличаща на перваз върху стената на клисурата. Из въздуха се носеше парливата миризма, отделяна от жлезите на разгонения дракон. По скалите се забелязваха редици пещери, някои с отвори, зазидани от женските, които вече бяха оставили яйцата си вътре. На отсрещната стена на клисурата имаше осем такива запечатани люпилни, и Роан се запита колко ли зародиши лежат сега в тях, в нажежената като пещ тъмнина, свити спираловидно в черупките си и чакащи времето да узреят. Колко ли щяха да се превърнат в дракони — дракони с широки и грациозни криле, с които да летят, дълги гърла, с които да се зоват по вятъра, и смъртоносни нокти, с които да разкъсват плът на животни и хора? Днес Роан трябваше да си мисли за драконите като за убийци, а не като за възхитителните хвъркати създания, които го бяха очаровали още в ранното му детство.

Той беше сигурен, че страховитият самец няма да е напуснал клисурата. Зеава бе ранил сериозно дракона и го бе забавил в оплождането на женските. Отсреща две пещери все още зееха незазидани, звукът от местещи се камъчета вътре подсказваше, че в тях има драконици, които нетърпеливо чакат да се сношат със своя господар. Неоплодената женска, натежала от яйцата и неспособна да лети, скоро умираше. Долу в дерето бяха пръснати частите на разпаднали се скелети на драконици, опитали безуспешно да се издигнат към небосвода. Роан често бе идвал тук на кон да събира нокти, зъби и чудновати бедрени или крилни кости, които изучаваше. Той знаеше как се сглобяват скелетите, как мускулите прилягат към тях и цялото се превръща в рядко красиво, поне според него, животно. Сега обаче му предстоеше да убие дракон. Да довърши една започната от баща му работа, преди да начене своята собствена.

Младежът се заизкачва по-бързо. Да се катериш по скала с гол меч в ръката не бе препоръчително, но Роан не смееше да прибере оръжието си в ножницата, опасявайки се драконът да не го изненада; дори този миг или два, които щеше да отнеме изваждането на меча, биха могли да струват неговия или на Чейнал живот. Достатъчна опасност носеха скалните късове, които се отронваха изпод стъпките им. Роан обаче се надяваше драконът да реши, че този звук идва от камъните край пещерите-люпилни, които се слягат под палещото слънце.

Двамата най-сетне стигнаха до скалната хралупа, която младият княз бе забелязал. Когато сърцата им се успокоиха и дишането стана равномерно, Роан накара Чей да си намери добро скривалище.

— Роан, ще ми простиш ли, ако ти кажа, че си се смахнал? Всички тези приготовления са много вълнуващи, но ще се чувствам доста по-добре, ако знам какво правим в действителност.

— Погледни, тук отворът е зазидан. Значи драконицата си е снесла; яйцата и си е тръгнала. Ако ти си самецът и си положил неимоверни усилия да направиш любилото жизнеспособно, а изведнъж два дребосъка идват отнякъде и заплашват да унищожат плодовете на труда ти…

Чей изръмжа през смях:

— Ти наистина си се смахнал. Добре, какво искаш да правя?

— Нищо — освен ако бъда убит. Ако драконът ми види сметката, бягай и се спасявай. И помоли мама да ми прости.

— Драконът може и да не си прави този труд, защото Милар, узнае ли къде сме, сама ще те убие. — Чейнал поклати глава. После отиде до по-далечния край на скалната площадка, където голяма купчина камъни му осигуряваше подходящо прикритие.

Роан изтри потта от челото си и се обърна, за да проучи отсрещната стена на клисурата, където празните пещери зееха подигравателно. Той не знаеше от коя ще изникне драконът. Дали не беше в някоя дупка на отсамната страна? Инстинктът му подсказваше, че не бе там. Роан накара, който се обаждаше вътре в него и наричаше предприетата стъпка безумна, да замълчи и да се скри зад една скална издатина, за да чака. Площадката на върха на склона беше широка приблизително колкото човешки бой, и дълга два пъти по толкова; имаше достатъчно място младежът да маневрира, но драконът щеше да бъде затруднен. Поне така се надяваше противникът му.

Сенките се скъсяваха към пладне, когато драконът се измъкна от една пещера срещу поста на Роан. Преливаше от доволство, тъй като целия предиобед от все сърце бе правил щастлива една от женските си; прозина се широко и протегна първо единия, после и другия си заден крак. Роан чу как наблизо Чейнал се смее. Наистина беше много смешен видът на внушителния самец, сънен и отмалял след обстойното изпълнение на задълженията си. Ала всякаква веселост у Роан секна, когато видя многобройните рани от меч по кожата на дракона и кръвта, която все тъй струеше от тях. А когато грамадните криле се разгънаха за полет, младежът забеляза и колко сковани са движенията му. На опаката страна на едното крило имаше голямо петно съсирена кръв, друго такова личеше на хълбока. Роан събра всичките си сили и присъствие на духа и излезе на светло, отправяйки присмехулно предизвикателен вик към дракона, който беше убил баща му.

Тъй като слънцето бе над раменете на Роан, а и младежът стоеше на по-високо другата страна на клисурата, драконът трябваше да замижи, за да го види. При други обстоятелства това също би било смешно — да гледаш как страховитите очища се присвиват, търсейки източника на оскърбителния звук. Роан отправи благодарствена молитва към Богинята, задето бе подредила нещата така: драконът щеше да трябва да пренапряга пострадалите си криле, за да се издигне до височината, заета от противника му, и при положение, че бе ранен, а и изтощен от чифтосванията, усилията щяха да му струват много.

Младежът усети прилив на въодушевление, когато драконът удари веднъж и още веднъж крилете си едно в друго, несигурен в силата им. Звярът изръмжа ядно и с болка; подхвръкна във въздуха — за миг изглеждаше, че не е в състояние да се откъсне от земята — но после с три мощни маха се извиси и се превърна в летящо чудовище, устремено право срещу Роан.

Князът подтисна обзелия го ужас, вдигна меча в ръката си и се закрепи здраво на позиция. Драконът със застрашителна скорост се спускаше към него; слънцето хвърляше ослепителни отблясъци по златистата кожа, разтворените челюсти показваха счупените зъби и огненият дъх удари Роан в лицето. За миг на юношата се привидя как собствената му глава бива погълната от зейналата паст. Никога по-рано Роан не беше стоял толкова близо до дракон, и сега повече от всичко на света искаше да се скрие на безопасно място и да изчака страшилището да отлети.

Но вместо това пренесе тежестта на тялото си върху единия крак и вложи цялата си сила в замаха и удара на меча. Само на педя му се размина да не бъде разполовен от драконовите челюсти; звярът нададе рев, когато с трясък се приземи на скалната площадка, с едно крило препънато към туловището, където раната от меча на Роан буйно кървеше. Драконът се опита пак да разгъне крилото си, но строшените кости изпращяха толкова силно, сякаш отекна гръм. Лишен от равновесие и от способност да лети, звярът се вкопчи в скалата с ноктите на задните си крака, а с предните отчаяно загребваше въздух, силейки се да улови някаква опора — за предпочитане близо до Роан.

Когато погледът му срещна почервенелите очи на дракона, младежът усети собствената си кръв да кипва. Това бе врагът! Стихийна, древна свирепост бликна от глъбините на съществото му и Роан замахна с меча по близкия преден крак на звяра; улучи и се разсмя, когато противникът му отвърна с болезнен писък. Драконът замаха бясно с оцелялото си крило — другото бе негодно — но това не можа да го спаси: Роан заби оръжието си в дългата гърчеща се шия, издърпа го сред фонтан от кръв, нанесе втори удар и главата на звяра се отметна назад, а после клюмна напред с див рев, който разтърси околността. За трети път Роан замахна с меча си и острието хлътна в окото на дракона.

В същото време гореща болка прониза ръката на младежа — сякаш разкъса плътта му отвътре. Мечът, толкова лек допреди миг, изведнъж се стори неимоверно тежък на Роан, когато се опита да го издърпа. Беше заседнал в костта над окото. Жестокото усилие и внезапното люто парене в рамото го накараха да извика силно. Драконът бе отметнал глава назад и вдигнал лице срещу небето; мечът продължаваше да стърчи от кървавата дупка на мястото на окото му; ноктестите му лапи се вкопчваха в скалите, но не намираха опора; крилото му метеше земята в несвестни опити да се разгърне за полет, а опашката му бясно се удряше в скалната стена. Умиращият звяр нададе ужасен последен писък и се свлече на дъното на клисурата. Туловището му се разби в купа кости долу.

Роан погледна ръката си, където драконов нокът беше разкъсал плътта и мускулите. Обърса кръвта, без да знае коя е негова и коя на противника му, разгледа раната и я сметна за незначителна. С бегъл интерес се запита дали са верни приказките, че драконовата кръв била отровна.

И изведнъж топлината секна. Слънцето изстина, въздухът се превърна в мразовита течна среда, в която движенията на Роан станаха болезнено бавни. Режещият вятър скова потта по тялото на младежа, капчиците кръв станаха на лед. Роан погледна през ръба на скалата към дъното на клисурата, където лежеше убитият дракон; после се дръпна оттам, олюля се, падна на колене и повърна.

Клисурата и небето все още се въртяха във възприятията му, когато усети лицето си обляно със студена вода. Разтърси ядно глава с ръмжене, но чу гласа на Чей. „Лапни това“ и в устата му биде пъхнато нещо с горчив и вьзсолен вкус, от което нов пристъп на гадене го разтърси. Роан обаче преглътна конвулсивно и се насили да се надигне. „Дай му мъничко време да подейства“ — обади се пак Чей. Сместа от билки и сол разтърси стомаха на младежа като бокал със силно вино на гладно, болката в ръката неистово се усили и Роан заскимтя. Чейнал приседна на пети до него.

— За малко ми мина през ума — рече той — че ще трябва да тръгна с първия кораб за Далечните острови и да не се върна изобщо. Тобин нямаше да ми позволи да живея край нея и постоянно да й напомням, че си мъртъв. Ала ти го уби, Роан. Заклевам се в Богинята, как само го уби! Беше прекрасно! И всички видяха това. Първият ти дракон…

— Първият и последният. Никога няма да повторя, Чей. Никога вече.

Роан прие помощта на своя зет и приятел, за да се изправи на крака. Двамата бавно заслизаха по скалистата пътека, като предпазливо се плъзгаха по тук-там неустойчивите камини. Коленете на младия княз трепереха едва забележимо. Мета беше приготвила конете, когато стигнаха до долу, и Чей трябваше няколко минути да успокоява тревожния до полуда Аккал, който никога досега не бе оставал без ездач на лов за дракони. Най-сетне се присъедини към Роан и другите, наобиколили грамадния труп.

Младият княз трябваше да напрегне всичките си сили, за да измъкне меча от драконовото око. После си свали туниката и я използва, за да избърше острието от кръвта, като в същото време даваше на Мета нареждания да вземе засега само ноктите и зъбите:

— За останалото ще пратим някого утре — добави той.

— Да, господарю — поклони се ниско Мета. Някога тя го бе учила на стрелба с лък и ездаческо изкуство, правеше му компания в игрите, когато беше дете, и криеше от родителите му бягствата от дома, когато стана юноша. Сега му се кланяше.

Роан изпразни половин мях вода, с тайното желание това да беше ракия. Чей му помогна да поотмие кръвта от лицето и гърдите си. Той възкликна изненадало, когато видя белега от драконов нокът, дълъг от дясното рамо до лакътя. Раната бе почистена и превързана с остатъците от туниката на Роан, като младият княз се овладя и не трепна нито веднъж под вещите, ала възгруби ръце на зет си.

Внезапно в клисурата се надигна зловещ еклив шум, от който тръпки полазиха по гърбовете. Роан скочи и се завъртя с меч в ръка по посока на шума, а останалите замръзнаха по местата си с очи, вперени в зеещото гърло между скалите; шумът стана по-силен и плътен, в него варираха десетина различни тона и цялото звучеше толкова загадъчно и страшно, че тилът на младежа настръхна. Но Чейнал извиси глас, успя да надвика зверския вой и да изтръгне слушателите от вцепенението:

— Женските плачат, жалят убития! — викна господарят на Радзин — Недейте стоя като вкопани: давайте по-чевръсто, да се прибираме!

Всички се разтърчаха, докато ужасяващият рев на овдовелите драконици ту се надигаше, ту спадаше: самките оплакваха гибелта на господаря си точно така, както семейството на Роан щеше да плаче за Зеава идната вечер, когато запалеше кладата с трупа му. Най-сетне всички зъби и нокти бяха изтръгнати и прибрани в торбички от черно кадифе. Ездачите ги окачиха по седлата и потеглиха тутакси в галоп, и глухият шум от подрусващите се кесии съпровождаше като ритъм на ударни инструменти първобитното опело, което еча дълго след като Роан и свитата му излязоха от клисурата сред дюните. Младият княз потрепера въпреки ослепителните слънчеви лъчи и безмълвно повтори клетвата си: никога вече.

Още щом забеляза ездачите, Шонед дръпна юздите и се изправи на стремената. Тяхната цел беше същата като нейната и на приятелите й — цепнатината в хълмовете Вере, където сред скалите изскачаше Цитаделата, сякаш природно образувание, а не човешки строеж. Тя съзря отблясъка на следобедното слънце върху руси коси и усети, че пребледнява.

— Той ли е? — запита едва чуто до нея Оствел. Неспособна да отговори, тя кимна.

— О, Богиньо! — възкликна Камигуен. — Бързо, Шонед, измий си лицето; ето и гребена ми, по-живо!

— Остави, Ками — рече Оствел. — Кой мъж би очаквал жена, дошла от Пустинята, да изглежда все едно е излязла от покоите си?

Шонед си каза, че русокоси мъже се срещат под път и над път. Отпусна се пак на седлото и стисна по-здраво юздите, опитвайки се да успокои дишането си. Сивото, без всякакви украси облекло на ездачите говореше, че са в траур за някого — някоя важна личност; конникът начело обаче не носеше нито туника, нито риза. Копринен парцал обвиваше дясната му ръка и когато групата приближи, Шонед видя, че това е набързо направено превръзка, вече просмукана от кръв.

— Надявам се да не трябва да чакаме. Дяволски горещо е тук навън — отбеляза Оствел, като непреднамерено използва израз, доста скромен за пустинната жега. — Подредете се около господарката Шонед.

Тя се извърна, смаяна, че я титулуват, но думите на Оствел бяха оказали желаното въздействие. Придружителите на младата слънцебегачка се подредиха около нея в кръг, сякаш тя вече беше княгиня, а те — нейна почетна стража. Слънчева светлина трептеше по пясъка, докато другата група ездачи се приближаваше, и Шонед за миг си пожела да бе последвала съвета на Камигуен. Погледна кафявите си дрехи за езда, сети се за криво-ляво завързаната си плитка и съжали, че лицето й не е измито. Но се примири, като си каза, че годеникът-княз ще се сблъска с най-лошия й възможен вид и значи всеки друг ще бъде по-добър.

На гребена на една дюна ездачите спряха, ала русокосият мъж продължи. Редом с него се движеше и друга фигура — по-висока, по-тъмна. Пред Шонед се яви в плът лицето от нейното видение сред пламъците. Колкото до останалото — то бе средно на ръст, но с изящни пропорции, които зрително увеличаваха ръста, и с рамене, изопнати въпреки очевидното изтощение. Тези рамене бяха широки, силни и красиви. Гръдният кош бе гладък, мускулите се очертаваха под златистата кожа, по която блещукаха потни капчици. Тук-таме имаше и петна засъхнала кръв.

Той спря коня си и я поздрави с кимване:

— Добре дошла, господарко.

Тя също сведе леко глава:

— Благодаря, господарю. — С изненада установи, че гласът й си е какъвто трябва да бъде.

— Мога ли да ти представя съпруга на моята сестра? Господарят Чейнал, владетел на кулата Радзин.

Шонед срещна чифт властни сиви очи, поставени дълбоко в ямките на силно загоряло лице. Удостои го с по-малко официално кимване, произнасяйки приветствието: „Господарю“, като в същото време отчете, че този мъж притежава доста разбойническа хубост. Чейнал я фиксираше с интерес, който почти я притесняваше, но макар едното ъгълче на устата му да бе извито в особена усмивчица, той отговори най-почтително:

— За мен наистина е чест, господарко — и приведе глава пред нея.

Това припомни на Шонед изискванията на учтивостта и тя посочи с красив жест застаналите от двете й страни:

— Мога ли, господарю, да те запозная с моите придружители? Оствел, втори домоуправител на Светилището на Богинята, и слънцебегачката Камигуен. Останалите са също мои приятели.

— Всички вие сте добре дошли в земите ми — рече князът и Шонед замря. Неговите земи, не тези на баща му. Значи групата беше в траур заради стария княз, а тя щеше да се омъжи не за наследник, а за самостоятелен владетел. — Щастливо съвпадение е, че работата ми ме доведе тук точно в този момент, за да те придружа до Цитаделата. Господарката Андраде ще се радва да види, че си пристигнала благополучно.

Шонед се чу да казва:

— С нетърпение чакам да разговарям с нея.

„Дума да няма“ — прочете тя в очите на господаря Чейнал и забеляза, че ъгълчето на устата му се повдига още мъничко нагоре. Ала лицето на младия княз бе съвършено спокойно, когато рече:

— Ще бъдеш ли така добра, господарко, да ми отделиш няколко мига за кратка беседа насаме?

Преди Шонед да може да отговори, Роан пъргаво слезе от коня си и тя в последния момент се сети да му позволи да я свали от седлото. Когато пръстите му се сключиха около кръста й, тя пламна и си пожела слънчевият загар да прикрие червенината, заляла страните й. Ако беше така през няколко ката дрехи, как ли щеше да бъде, когато кожата докоснеше кожа? Шонед закрачи взряна в носовете на ботушките си, като опитваше да се овладее. Едва когато двамата с Роан се поотдалечиха от другите, тя се осмели да го погледне странишком. Очите й бяха на едно равнище с устните му; тя се запита каква ли е неговата усмивка и позволи на погледа си да се спусне надолу към шията, където една жилчица издаваше ускореното сърцебиене. И щом, разбра, че Роан е напрегнат колкото нея, Шонед малко се успокои.

— Изглежда работата ти е била опасна — поде тя, сама учудвайки се на овладения си глас. — Това не е твоя собствена кръв, надявам се?

— Не. Драконова. От моята се проля съвсем малко — той говореше почти отсъстващо, без да сваля поглед, от хълмовете. Шонед реши да не продума повече, освен ако я питат. Двамата изминаха значително разстояние през златисто-белите пясъци, когато Роан спря. Обърна се с лице към нея и заговори припряно:

— Ти знаеш защо си тук, аз също знам. Андраде очаква да се оженим.

— Андраде очаква много неща — вметна Шонед, ала той продължи, сякаш тя не бе проговорила въобще.

— Нещо повече, тя очаква женитбата ни да стане скоро. Това обаче е невъзможно. Не и сега. — Погледна я в очите: неговите бяха много сини, с черни контури на гледците. — Моля те, вярвай ми, когато казвам, че ще се оженя за теб и за никоя друга. Знам го от мига, в който Андраде извика лицето ти сред пламъците. Но има неща, които трябва да сторя, преди да мога да го направя. Някои от тях навярно ще те наранят, за което дълбоко съжалявам, но баща ми почина, аз съм владетелен княз, а онова, което трябва да върши князът, често кара мъжа да съжалява.

Тази необичайна реч лиши Шонед от дар-слово. Тя само гледаше Роан.

— Трябва да покажа на всички какъв княз ще бъда — продължи той. — Ще ти обясня веднага щом намеря време, и се надявам, че си жена, която може да разбере много неща. Ако не си, ще трябва да се научиш — добави безцеремонно. — Не бих вършил тези неща, ако не бяха необходими с оглед на нашия бъдещ живот. Желая да прекарвам дните си в мир, не на ръба на меча. Разбираш ли ме?

Тя все още бе неспособна да говори. Този път по друга причина.

— Нашето изпитание ще започне веднага щом стъпим в Цитаделата. Знаеш ли — бузите му слабо поруменяха — аз убих дракона, който уби баща ми. Никой от тях не мислеше, че ще мога да го направя.

— А защо да не можеш? — думите се изплъзнаха от устата й още преди да ги осъзнае, но въпросът беше напълно обясним: кой би сметнал този мъж за неспособен да направи онова, което е решил, каквото и да е то?

Сините очи се присвиха подозрително, но след това най-неочаквана усмивка изгря върху лицето и го преобрази. Шонед почти спря да диша. Роан каза:

— Благодаря ти. Не ме ласкаеш, виждам ясно това. Винаги трябва да бъдеш искрена с мен, Шонед.

Звукът на собственото й име, произнесено от него, буквално я омая; но тя нямаше да му позволи да узнае това. Припомни си, че има своя гордост и достойнство, направи усилие и също се усмихна:

— Ще бъда, ако и ти ми обещаеш същото.

Колко много зависеше от неговия отговор и от това дали би съумял да спази обещанието си!

— Да, господарке. Заклевам се. — Той докосна ръката й, ала стреснат мигом отдръпна пръсти. „Като опарен“ — каза си Шонед, и видя по очите му, че е права: Огънят най-сетне го бе докоснал.

— Кажи ми как ще трябва да се държа — рече тя на глас. — Ще се наложи да се върнем при другите и няма да има случай да разговаряме, освен по-късно, ако изобщо успеем.

— Виждам, че познаваш живота в благороднически дворове — забеляза Роан. — Няма да имаме време да бъдем сами, освен ако не се погрижим да го намерим. Аз ще се погрижа. Но не мога да дам никакъв определен знак, че възнамерявам да се оженя за теб; и в Цитаделата няма да те посрещнат като моя невеста. Не ми се сърди за това. Ако бяхме само двамата, щях да те… — той внезапно спря и червенината отново оцвети бузите му. — Ние не сме обикновени хора, не бихме могли и да бъдем. Сигурна ли си, че желаеш такъв живот?

Тя се поколеба. После си каза „Все едно“ и реши да му даде искрен отговор, както бе обещала:

— Когато бях на шестнайсет, видях сред пламъците лицето ти. Господарката Андраде ми каза тогава, че мога, ако искам, да променя видението. Аз не поисках. И никога няма да поискам.

В плен на борещи се едно с друго чувства, Роан бе неспособен да отговори, точно както и тя по-рано. Шонед му се усмихна:

— Смешно, нали? — и вдигна рамене.

Той преглътна, прочисти гърлото си, и успя гладко да изговори:

— Не е по-смешно от онова, което се случи с мен, когато Андраде ми показа твоето лице сред пламъците.

За да прикрие вълнението си, Шонед се върна към предишния си въпрос:

— Как всъщност ще трябва да се държа? Да се цупя ли, да се показвам храбра, или да се преструвам, че в главата ми няма никаква мисъл, камо ли намерение да се омъжвам за теб?

— В тази роля не би могла да издържиш дълго — отвърна той с най-неочаквана усмивка. Ала веднага стана сериозен: — Не си ли мислила за това наистина? Да се омъжиш за мен?

Шонед изпита моментен подтик да изкуши Огъня и го направи, като докосна бузата на Роан. Парването премина и през двамата и тя бързо прибра пръсти, но връхчетата им бяха успели да запаметят усещането за допир до неговата кожа, до влагата от потта и леката грапавост от небръснатата брада. Момичето прошепна:

— Не е ли това достатъчен отговор?

— Ето, и ти го чувстваш! — отвърна разтърсен той, също шепнешком. — Когато за първи път те видях, не можех да повярвам, че и с мен ще се случи така, както със сестра ми и Чей… Знаел съм винаги, че ще трябва да се оженя и се надявах жена ми да е поне малко хубава и поне наполовина умна, но като гледам теб… — Той пое въздух и поклати глава: — Не мога да очаквам да разбереш какво се опитвам да кажа, когато сам не съм сигурен, че се разбирам.

— О, напротив — отвърна тя, почти печално. — Какъв дар е да откриеш, че чувствата ти отказват да слушат разума…

— Именно. Ще трябва да се държа така, сякаш нищо не съм решил — Роан докосна рамото й и миг-два те се гледаха мълчаливо, преди той да свали ръката си: — Няма да имаме често подобни случаи, особено пред хора. Иначе не бих бил в състояние да изпълня ролята си.

— Навярно и аз ще трябва да се преструвам на несигурна. Дали ще подпомогна плановете ти по този начин?!

— Да — отговори той решително и веднага. — Ще бъде от изключителна полза за мен. Моля те, дръж се така, сякаш не си никак уверена, че ме желаеш — и като мъж, и като княз. Така поне ще спасиш отчасти гордостта си — добави с гримаса Роан. — Ще те възмездя, Шонед, веднага щом се оженим, но сватбата ни не би могла да стане преди Риалата във Ваес. Ще ти обясня всичко веднага щом можем да разговаряме спокойно насаме. Сега обаче: трябва да се връщаме.

— Вярно е. Чувствам как ни наблюдават. — Когато потеглиха обратно, каза: — Боях се, докато пътувах насам, но вече не се боя.

— Аз също се страхувах, че огънят на Андраде лъже. През изтеклите няколко дни бях потънал сред сенки. Всъщност целият ми живот, както ми се струва сега, е бил сън, но благодаря на Богинята, че ми изпрати слънцебегачка.

— Мисля, че трябва по-скоро да благодарим на Андраде — отвърна пакостливо Шонед.

— Не ме гледай така, караш ме да се забравям!

Тя си придаде безстрастно-тържествен вид:

— По-добре ли е?

— Много по-добре. Но в очите ни още играят… огънчета. Интересно, а в моите?

Тя му хвърли дълъг къс поглед и каза:

— Ако ги нямаше, щях да сторя всичко по силите си, за да пламнат, Роан.

За първи път Шонед произнасяше името му на глас, за първи път въобще. Роан отклони поглед и каза едва чуто:

— Няма да бъде лека задача.

— В никакъв случай.

Те отново помълчаха.

— Ще ти пратя вест по моя оръженосец — рече накрая той. — Дванайсетгодишен е, с черна коса и лунички, казва се Валвис. Ще го харесаш. — Роан отново направи пауза. — Шонед?

— Да, господарю?

— Днешният дракон не значи нищо за мен. Ти значиш всичко.

Тя не посмя да отговори. После, когато Роан я върна на седлото и Огънят пробяга повторно през нея, Шонед се взря в очите му и почувства, че всичките й страхове се разсейват. Тя пое към Цитаделата, яздейки помежду Камигуен и Оствел, зашеметена, щастлива, непритеснена от това, че не бяха направени никакви приготовления за посрещането й, че положението й беше много близко до унизително, и че й бе отредена най-сложна роля без друго, освен бегло обяснение… От един мъж, когото дори не познаваше… А този мъж бе опасен, щом можеше да направи с нея такова нещо. Докато яздеше към дома си с трофеите от убития дракон, Роан не погледна Шонед. Не я погледна и когато цялата кавалкада влезе в огромния вътрешен двор на крепостта. Всички външни признаци биха могли да заблудят любопитствайте, че той нехае за новодошлата. Ала тя знаеше истината. И двамата я знаеха.

Глава 6

Цял следобед, студена баня и посещението на господарката Андраде бяха необходими, за да върнат Шонед отново към трезвомислещо състояние.

Докато семейството и прислугата посрещаха Роан, тя се държеше в сянка и стоеше встрани, заедно с Камигуен и Оствел. Последният бе изпратил придружителите и да намерят пристигналите по-рано в Цитаделата слънцебегачи и да се осведомят какво е положението. Шонед го чу как им дава нареждания и леко се подразни — Роан щеше да каже на всички каквото трябва да знаят. Бяха длъжни да му вярват, както му вярваше тя.

Виж, неговите хора не само му вярваха, но и, както по всичко личеше го обожаваха. Явно бе спечелил обичта им още като дете, а днес, подозираше тя, бе затвърдил уважението им с победата си над дракона. Не се забелязваше някой да изпитва боязън, или да е скован в присъствието на младия княз. Шонед приветства това. Двор, задушен от етикетни церемонии или вцепенен от страх да не предизвика гнева на господаря, би говорил лошо за своя владетел.

— Да имаш представа кои са тези хора? — прошепна най-сетне Ками.

— Струва ми се, да — отговори Шонед. — Русата госпожа, която плаче, трябва да е княгиня Милар.

— Страхотно си наблюдателна! — рече приятелката й нетърпеливо. — Всеки, който има очи, може да види, че е близначка на Андраде; и като стана дума, тя никак не изглеждаше доволна, когато мина покрай нас.

Шонед се престори, че не е чула забележката и продължи:

— Чернокосата жена трябва да е съпругата на господаря Чейнал.

— Кой друг, освен съпругата би се карал така? — подметна с половин уста Оствел. В гласа му се прокрадваше нервност, каквато изпитваше и Камигуен; не и Шонед обаче.

Принцеса Тобин действително гълчеше твърде немилостиво съпруга си пред всички присъстващи, дето не беше казал за лова. Слугите безуспешно се мъчеха да прикрият усмивките си или си смигаха тайно при някои слова, излизащи от прекрасните устни на нейно високородие. Явно всеки бе имал случай да опознае тази страна на характера й, а сега, когато гневът не бе насочен срещу някого от тях, просто му се наслаждаваха. Господарят Чейнал мъжествено понесе язвителните забележки на съпругата си относно вероятната продължителност на собствения му живот, като междувременно свали седлото си от гърба на Аккал и провери дали в копитата на жребеца не са се забили камъчета. После, изпълнил всички задължения към коня, отдели на съпругата си нужното внимание. Улови двете й плитки, придърпа я към себе си и й затвори устата с целувка.

Пробивайки си път сред конете, конярите и вътрешните прислужници, в двора се втурнаха две момченца, които с викове настояваха веднага да им покажат трофеите от драконовия лов. По сивите им очи личеше, че са деца на господаря Чейнал. Шонед се усмихна, като видя „разбойника“ да пуска съпругата си, останала без дъх, и да грабва на ръце близнаците, затваряйки ги в дълга прегръдка.

През това време Роан бе обкръжен от вниманието на майка си и леля си. Първата го обсипваше с тревожни въпроси, на които той отговаряше търпеливо, а втората не сваляше от него свъсения си поглед, който той също търпеливо понасяше. Постепенно семейство домочадие взе да се придвижва към стълбището, водещо към входната зала на Цитаделата, и Оствел се озърна смаян:

— Шонед! Никой не те посрещна!…

— Няма да има посрещане, не и такова, каквото мислиш — отвърна тя, а очите и следваха неотстъпно младия княз.

— Какво?! — възкликна и Камигуен. — Как смее?!

— Моля те, Ками! Баща му е починал. Не можем да очакваме…

— Аз мога! И очаквам! — сряза я тя.

— Ками, недей — помоли Шонед — сега не е моментът…

Господарката Андраде се отдели от останалите в подножието на стълбището и се приближи до Шонед. Лицето й беше мрачно. Каза:

— Успя да дойдеш навреме.

— Дойдохме толкова бързо, колкото можахме — отговори Шонед.

Първожрицата измери питомката си със смразяващ поглед отгоре надолу — от несресаната коса през изпоцапаните и напрашени дрехи до мръсните ботушки — и отбеляза сухо:

— Виждам. Влизайте и се качвайте горе; Уривал ще се погрижи за нуждите и удобството ви… понеже никой друг няма време за вас. Очаквам да си готова да ме приемеш преди да падне нощта, Шонед — завърши тя и си тръгна с изправен гръб.

— Защо ли се сърди толкова? — жално запита Камигуен, докато прекосяваха двора. — Нищо лошо не сме направили!

— Ако някой прави нещо лошо, това е князът — подметна Оствел. — Що за посрещане, когато идва годеницата му?

— Не желая да чувам и дума повече! — извика рязко Шонед. — И не говорете за мен така, сякаш съм му наречена, защото не съм, а и не знам дали искам да бъда!

По лицата на Камигуен и Оствел се изписаха изненада и болка; тя съжали за невъздържаността си. Двамата я обичаха и милееха за честта и щастието й. Шонед си пожела в близко бъдеще Роан да й разреши да им каже защо е необходим този маскарад. Опиянението й започна да се разсейва, когато си помисли, че той би сторил по-добре първо да й даде някое подходящо обяснение.

Тримата влязоха в главната входна зала, окичена с фамилни и трофейни флагове, и докато преминаваха през нея, се опитваха да не зяпат с отворена уста великолепието от пищни килими, ценни мебели и дърворезба наоколо. В залата се намираше Уривал, главен управител на Светилището. Той извика „Шонед“ и се запъти насреща им, за да ги поздрави. Усмивката му беше разбираща и съчувствена:

— Сигурно сте очаквали по-добър прием. Но какво да се прави — старият княз почина преди зори тази сутрин, а Роан има приумицата да излезе на лов, и да убие звяра, убил баща му… — Уривал вдигна рамене. — Не би могла да избереш по-лош момент за пристигането си, Шонед.

— Няма значение — побърза да отговори тя. Знаеше си, че в същност този момент е най-добрият възможен: всички щяха да бъдат погълнати от събитията, никой нямаше да й обръща специално внимание, така че тя щеше да успее безпрепятствено да се ориентира в Цитаделата — в обстановката и във взаимоотношенията между обитателите. Уривал продължаваше:

— Разпоредих се да ви приготвят стаи, бани и чисти дрехи. Сиво за официален траур — напомни той. — Ще ме извините, ако не всичко ви е по мярка, но трябваше да гадая…

— Което значи — въздъхна Камигуен — че аз ще се спъвам в полите си, а на Шонед глезените й ще надничат отдолу. Ех, ако не си бяхме загубили багажа в реката!…

— Ще ми бъде интересно да чуя за това — отбеляза Уривал — но по-късно. Сега няма да е зле да ви кажа нещо за Цитаделата, за да не се изгубите. — Четиримата се запътиха по главното стълбище, чудо от син килим и изящни дървени, перила, лъснати до копринен блясък. — Да започнем с това, че е огромна: пет етажа над земята и още един под нея последният е предназначен за склад, в него държат припасите на студено — доколкото студът въобще е възможен тук, а Огнената кула е толкова висока, че, казват в ясни дни от нея се виждало Изгревно море. Сега там горят огньовете за кончината на княз Зеава.

— Видяхме, когато идвахме насам — рече Оствел. — Кога ще бъде обрядът?

— Утре вечер. Не знам дали се очаква и вие да присъствате.

— Разбира се, че Шонед ще присъства! — намеси се Камигуен.

— В качеството ми на фаради и нищо повече — отговори твърдо приятелката й.

— Но ти ще бъдеш…

— Стига! — За първи път в живота и на двете Шонед изгледа Камигуен така, че тъмните бузи на мургавото момиче поаленяха. — Казах ти, че не съм сигурна. Може би ще го приема, може би не. — „Богиньо“, помисли си Шонед, „само след един кратък разговор с Роан съм в състояние да се държа така към най-старите си и най-добри приятели…“ Какво бе сторил той с нея? Започна да осъзнава, че младият княз наистина е опасен човек.

Опита се да смекчи тягостното впечатление с усмивка:

— Не се сърдете. Всички сме уморени. Не исках да бъда рязка с вас. Уривал, ще ни разкажеш ли още за Цитаделата? Моля те! — ласкаво се обърна тя към възрастния слънцебегач.

Очите на Уривал бяха много красиви — огромни, с необикновен златисто-кафяв оттенък. Те гледаха изпод дебели вежди на ъглестото му слабо лице. Шонед и по-рано не бе успявала никога да скрие каквото и да било от тези очи, а сега те имаха и ново изражение, което я правеше неспокойна. Но старшият домоуправител предпочете — за нейно облекчение — да избере ролята на разводач, да сочи едно от друго по-разкошните помещения в Цитаделата и да говори за чудесата из нея. Четиримата се изкачиха до втория етаж, завиха по няколко дълги коридора и се отзоваха в, както каза Уривал, северното крило. Прозорци от пода до тавана бяха отворени по протежение на галерията и през тях вътре нахлуваше слънчева топлина, а също невероятен букет от аромат на цветя, храсти и дървета.

— Всичко това е дело все на княгиня Милар — обясни разводачът. — Сегашните градини по-рано са били пясък и голи скали. Нейна светлост сама ги е планирала, прокарала е пътеките и поточето. Оттатък, където са жилищните помещения на семейството, има дори водоскок.

Шонед погледна към дърветата и спретнатите лехи с цветя, сред които поточе и настлани със сребрист чакъл пътеки се очертаваха като шарки върху килим. Тук-там имаше разположени каменни пейки. Поточето се пресичаше на няколко места от дъговидни мостчета, боядисани в синьо и бяло. Тук, в пустинята, водата беше най-скъпото нещо. Трябваше човек да е баснословно богат, за да си позволи такава луксозна прищявка, каквато бяха поточето и водоскокът. Като каза „прищявка“, Шонед си спомни как в нейното родно място всички живееха вечно в тревога заради речните приливи и наводненията. Осъзна, че започва да разсъждава така, сякаш е расла сред тукашните земи, и отново се обезпокои от мисълта за влиянието на Роан над нея.

— Колко е красиво! — пророни Камигуен — Като ръката на великан с играчка в шепата. Когато искат да видят небето обаче, какво ли правят?

— Ками, тук не е като в Светилището, където дните са мъгливи една трета от годината — отвърна Уривал. — При положение, че няма нищо друго освен небе между теб и морето, и само на отделни места по някой побит камък из Дългите пясъци, тези скали вдъхват сигурност. — Той отметна назад прошарената си тъмна коса и каза с немного ласкава усмивка: — Хайде, деца. Баните ви се стоплят.

— Стоплят ли се? — изрече Оствел недоумяващо.

— При тази жега само глупак би се къпал с топла вода, драги.

Шонед бе оставена сама в малка спалня встрани от главните й покои. Въпреки скромните си размери помещението напълно отговаряше на нуждите й. Банята бе готова, но за известно време момичето бе заинтригувано по-скоро от самата стаичка, в която се намираше ваната: от жизнерадостните зелени и сини плочки, които се редуваха по пода, повтаряйки цветовете от спалнята, и от Голямото желязно корито, боядисано в бяло и сложено в резбована дървена рамка. Умивалникът и поставките за кърпи, лавиците и даже отходното място бяха изрядни и гиздави като розите в керамична ваза от Киерст до ваната. Очевидно княгиня Милар имаше усет за комфорт и го постигаше не само в представителните, но и в частните помещения.

Ако това бяха покои за незначителни гости, каква ли би трябвало да бъде останалата част от палата? С този въпрос Шонед свали дрехите си и се потопи в студената вода. Реши, че Уривал все пак сигурно е разпоредил да й приготвят една сравнително по-разкошна стая. Изпита радост и признателност към него докато се потапяше ваната и водата отмиваше умората и нечистотата от цялото й тяло, до най-потайните гънки. Нима наистина тя щеше да стане владетелка на това странно място?

Шонед разпусна косата си, за да я измие, и докато гледаше как кичурите се разстилат върху водата, си спомни нещо, което знаеше, но за което Роан не подозираше! От нея щеше да дойде неговата корона, от Огъня на самата Шонед щеше да се образува златният обръч през челото му; но все пак първо той щеше да я въздигне до сан на повелителка, когато я направи своя съпруга. Тя призова в паметта си образа на изцапания и прашен млад мъж, когото беше срещнала днес следобед, а наред с това, и неговата способност да възпламени чувствата й. Не на последно място и неговите загадъчни кроежи, в които безпрекословно бе дала съгласие да участва. „Та той се готви да си послужи с мен“ — осъзна внезапно Шонед. Що за човек бе този, който можеше да си служи с хората така лесно?

Отговор й даде собственият й ум, по-точно част от него — част недокосната от Огъня, част, която безмилостно съобразяваше и пресмяташе. Роан бе княз. Встъпвайки в брак с него, тя щеше да придобие не само съпруг, но и земи, власт, влияние… Ако изобщо се стигнеше до брак.

Шонед се изправи, излезе от ваната и дръпна запушалката. Забеляза колко бързо отточният канал погълна водата и си помисли, че струята сигурно отмива отпадъчните наслоения по долните етажи. Находчивата икономична система спечели одобрението й: тя си припомни, че когато беше дете в Речното пасбище, семейството трябваше всяко лято да се премества за известно време в друго жилище, докато прислугата почисти сервизните помещения в замъка. И отново си даде сметка в какво изобилие трябва да е водата тук, за да се изразходва толкова щедро за поддържането не само на личната, а и на домашната хигиена.

След като се изсуши, Шонед мина в спалнята и се облече с приготвените дрехи. Роклята и прилягаше добре (въпреки опасенията на Камигуен) и бе далеч по-хубава от всичко, което и се бе случвало да носи досега. Шонед среса косата си, сплете я на плитки и покри глава с тънък надиплен воал от сребристосива коприна, който закрепи с помощта на няколко фини, но без украса игли. В една от стените беше вградено голямо огледало, което я отразяваше в цял ръст, и докато се разглеждаше, тя се усмихна. Роан я бе видял в най-непривлекателния й облик, но това — доколкото зависеше от нея — никога нямаше да се повтори.

Наближаваше залез, но младата слънцебегачка не чуваше очакваното почукване на вратата си. Взе да я изкушава мисълта да проучи самостоятелно палата. Все лак Шонед предпочете да остане в стаята си и да се наслаждава на удобствата в нея: Речното пасбище бе доста приятно място, някои покои в жилищната част на Светилището също бяха последна дума на съвременния разкош, но нито една тамошна стая не бе и наполовина толкова просторна или красива, колкото тази, в която Шонед се намираше сега, и момичето с интерес я изучаваше. Леглото бе огромно — достатъчно да побере без притеснение четирима души — и украсено с купчина добре напълнени възглавници, облечени в зелена и синя коприна. Завесите не бяха от плътната кунаксанска или гиладска вълнена тъкан, каквито слагаха в по-студените области, а от тънка прозирна свила, извезана с бели цветчета. Предназначението им тук бе не да задържат топлината, а да пазят от насекомите. Подът бе от полирано твърдо дърво, гол, като изключим няколко небрежно пръснати килимчета, и Шонед осъзна, че никога повече няма да се събужда сутрин и да стъпва с нозе направо върху студената каменна настилка. Огледалото, прозорците и вратите бяха обрамчени с фризове от същите плочки като в банята. Останалата част от стените бе чисто бяла мазилка върху огладена зидария.

Външната врата се отвори и Шонед скочи. Не беше Андраде, а Камигуен, която се огледа и изрази с кимване задоволството си. Каза:

— Знаех си! Тази стая наистина е по-голяма от моята и от Оствеловата; сигурна бях, че Уривал ще ти даде нещо, което да съответства на бъдещия ти сан.

Шонед се престори, че не е чула последната забележка и каза:

— Прекрасна е, нали? А твоята каква е?

— Същата горе-долу, само че не толкова просторна и по-скромно обзаведена. Няма и собствена баня. Всъщност дойдох да ти кажа, когато те представят на княгиня Милар, да си направиш устата тя да ти подари малко коприна за нови рокли. Нейна светлост навярно сама ще го спомене, но в случай че не…

— Ками, как ме виждаш да тръгна да прося?!

— Стига де! Скоро, тъй или иначе, ще притежаваш всичко това. И не почвай да ми отричаш, сякаш си паднала от небето: видях ти очите, а пък и неговите…

— Нищо не си видяла.

— Още по-малко съм чула, така ли мислиш? Какво стана, когато той те отмъкна настрани?

— Точно това бих желала да знам — долетя откъм входа гласът на господарката Андраде и накара и двете момичето да подскочат. — Камигуен? Сигурна съм, че ще ни извиниш.

Подчертавайки всячески неохотата си, Ками напусна стаята и затвори вратата зад себе си. Възцари се тишина. В тъмносива коприна, с подобен по цвят воал, покриващ русите й коси, Андраде изглеждаше по-внушителна от когато и да било. Тя студено измери с очи Шонед, докато сядаше в едно кресло със сини възглавници край прозореца. Проговори:

— Какво мислиш сега за лицето сред пламъците?

— Не съм сигурна, че те разбирам, господарке — отвърна Шонед и зае преспокойно другото кресло, без да иска на първожрицата разрешение да седне в нейно присъствие.

— Скъпо дете, и двете сме наясно, че притежаваш ум, а още повече гордост. Да приключим с увъртанията и да бъдем честни една пред друга. Ще бъде ли твой?

— Не знам.

— Роан е млад, богат, красив (не прекомерно), умен и е княз. Какви недостатъци му намираш? Веднъж ми каза, че си погледнала в очите му и си разбрала всичко за него.

— Има интересни очи — призна Шонед — но мисля, че те крият много неща.

Андраде изгуби търпение:

— Какво, в името на Богинята, си казахте там?

Шонед откри, че изпитва детинско удоволствие да поизмъчи могъщата първожрица, но все пак в отговора й имаше голяма доза истина, когато промълви:

— Разбрахме се да чакаме.

— Колко дълго?

— Той спомена нещо за Риалата.

— Какво?! Та във Ваес той изобщо няма да има време! Всички ще гледат него, Рьолстра ще бъде готов да… — Андраде не довърши. Избухна в смях: — Рьолстра! О, велика Богиньо! Този окаян хитрец, мръсен драконски син…

Шонед озадачена се втренчи в нея. Бързо впрегна ума си на работа и си припомни всичко, което беше чувала за Върховния княз: лукав, безмилостен, майстор в това да подвежда и изнудва хората, да ги подчинява на собствената си воля и да се възползва от слабостите им за своя изгода. Рьолстра бе главен враг на Андраде. Никой никога не бе разгадал причините за това, но може би те произтичаха от сходството в характерите — самата първожрица бе надарена в изобилие със същите качества. Негова всесветлост владееше Княжески предел, ала от висотата на непристъпното си гнездо — палатът на Канарата — се месеше в делата на почти всички останал области. Имаше цял сонм дъщери.

Шонед пое въздух през стиснати зъби. Значи такива били кроежите на Роан? Ясно!

— Добре. Виждам, че си разбрала — обади се Андраде, прочела и изтълкувала правилно мрачната крива усмивка върху лицето на питомката си. — Вярваш ли му?

След кратко колебание Шонед отговори, този път съвсем честно:

— Не знам. С него ли съм, това няма значение; нищо няма значение, освен самият той. Ще му вярвам, ако ми дава основание.

— Накарай го да споделя с теб, Шонед. Със сила, ако трябва, но покажи, че си достойна за неговото доверие. Накарай го и той да заслужи твоето. Неискреността е уместна, за да се изостри охотата у любовник, но между съпрузи е гибелна.

— Трябва да си вярваме — промълви Шонед. Тя стана от креслото и погледна почти умолително Андраде: — Кажи ми, че всичко ще свърши добре, моля те, господарке.

— О, Шонед — възкликна разчувствана първожрицата. Тя също стана и нежно обви с пръсти лицето на момичето. — Дано умилостивиш Огъня и той никога не те изгори. Дано никога Въздухът не праща бури към теб. Дано пътят ти през Земята да бъде лек, а Водата на твоите сълзи — винаги сладка от радост. — Шонед заплака, приемайки древната благословия, и първожрицата изтри капчиците от бузите й. — Само позволи на Роан да те обича, и отвърни на любовта му с любов.

По пътя обратно към Цитаделата Чей бе преглътнал неизброимо число въпроси, които му се щеше да зададе на шурея си, но Роан не бе проявил желание да разговаря. Затова, когато Тобин последва съпруга си в банята и застоя той да й каже всичко, Чейнал можа само да вдигне рамене:

— Щях да споделя с теб, ако знаех нещо. Хайде да ми изтъркаш гърба, а?

Тобин се разсъблече по долни дрехи, докато той влезе във ваната, и наблегна на тривката така енергично, че господарят на Радзин заскимтя. Тя го скастри:

— Не се глези! Мръсен си като малките, когато са яздили цял ден, а миришеш още по-лошо!… Аз поне зная името на момичето.

— И то е?

— Шонед. Тя ще се омъжва за Роан.

— Не думай! Доколкото можех да съдя по лицето му, нямаше никакви признаци.

— Но не я погледна нито веднъж, докато бяхме долу. Нито се беше разпоредил да я посрещнат. Чей, и дори не я представи на мама! — Тя взе да сапунисва ръката му. — Разкажи ми за дракона.

Краткият му обзор бе прекъсван от нейните възклицания. Чейнал завърши с думите:

— Няма да казвам на никого как след това му призля. Не подобава точно на герой, нито ще звучи добре в сказанията на бардовете.

Тобин отвърна на усмивката му:

— Ще се погрижим да не го включват… О, Чей, как щеше да се гордее татко!

— Да, но знаеш ли, за Роан първият дракон ще с остане последен. Видях го изписано на лицето му, дори да не беше ми казал.

— Подозирах това. Обърни се, любов моя.

Чейнал пъргаво се подчини и се отзова с лице срещу нея. После продължи разказа си:

— Да… и, значи, тръгнахме с конете за насам, и изведнъж момичето, представи си, се появява като мираж над пясъците. Твоето братле я отмъкна встрани за „кратка беседа насаме“, както сам рече, а на мен ми с искаше да ги понаблюдавам, докато си говорят, обаче друго момиче — там от дошлите с нея, тъмна такава една Ками-и-още-нещо — почна да ми задава въпроси и не млъкна. С нея имаше някакъв… годеник ли, съпруг ли, не разбрах — той ми хареса: чудесна стойка на коня, един такъв властен вид, ако че не е фаради… — Чейнал внезапно млъкна и притвори очи. Съпругата му го сапунисваше по гърдите, но хигиенната процедура приличаше много повече на ласка. — Ммммм…че хубаво… — промърмори той.

— Продължавай — нареди Тобин.

— Да. Ами те, значи, май си загубили конете и всички вещи, когато прекосявали Фаолаин. Знам го тоя брод между другото, крайно опасен е за много хора, а пък горките слънцебегачи мога да си представя какво са чувствали. Онова момиче не спираше да се извинява за вида на цялата свита. Като че ли тя беше очаквала — или замисляла — да влязат в Цитаделата доста по-тържествено, отколкото се случи.

— Андраде също. Много е недоволна. Защо Роан се прави на безразличен?

Чей помълча малко и после бавно каза:

— Днес го наблюдавах как лъга дракона. Винаги сме знаели, че е умен, но онова, което видях днес, беше… неизразимо. Той знаеше всичките му слабости. И ги използва до една в своя полза. Имам чувството, че занапред Роан ще бъде точно такъв, Тобин. И никой от нас няма да може да отгатне дори един негов ход предварително.

— На мен ще продължава да казва всичко, което искам да знам — отсече Тобин.

— Не бих бил толкова сигурен на твое място. Той вече не е малкото ти братче, да знаеш.

— Ще си остане винаги малкото ми братче, а ако пък забрави, че аз съм по-голямата му сестра, Богинята да му е на помощ! — Тя сапуниса косата на съпруга си. — И какво стана по-нататък?

Понеже пяната потече по лицето му, Чейнал стисна очи:

— Ами никой не продума по целия път дотук. Роан се бе умислил… и не за дракона, мога да кажа.

— Хммм — отбеляза Тобин. Лисна кана чиста вода върху главата на Чей и се изправи: — Така. Довърши си банята сам, понеже ако аз продължа, знаеш какво ще стане.

Той извърна глава над рамото си и й се усмихна:

— Ами ще стане по-интересно.

Банята на Роан бе по-малко интересна. И доста закъсня. Майка му се задържа дълго при него, като го накара да и разкаже от игла до конец как е убил дракона, а после да повтори, докато тя съвсем не нежно почистваше и превързваше раната му. Накрая княгиня Милар обясни на сина си към коя точно разновидност на племето на глупаците го причислява, след като е могъл да с изложи на толкова, но по средата на обясненията внезапно избухна в сълзи.

Най-сетне се появи и Андраде. Тя властно отпрати сестра си в нейните собствени покои и без да каже дума, посочи вратата на банята. Роан се сепна.

— Аз те изкъпах в утрото, когато се роди — напомни му тя хапливо. — Тогава ти пъхна юмручето си в окото ми. Княз или не, втори път няма да имащ възможност да го направиш, тъй че недей ме гледа кръвнишки. Искам да разговарям с теб насаме. — Тя измери от глава до пети юношата-оръженосец Валвис, който я бе въвел при племенника й, и му каза: — Ти си върви, дете. Мога и сама да подавам на господаря ти сапун и кърпи.

Валвис неуверено погледна Роан, който му кимна с думите:

— Върни се по-късно. Ще имам работа за теб.

Момчето се поклони и изчезна.

Роан влезе в банята, свали си дрехите критичният поглед на леля му пробягна по него и го накара да се изчерви и се плъзна в студената вода. Както беше очаквал, тирадата започна веднага:

— Не знам каква точно игра мислиш, че играеш, но трябва да ти кажа, че недолюбвам козни, които не плета самата аз. А още повече, когато в дъното им е мой роднина, който не иска да сподели с мен какво е замислил.

— Защо смяташ, че съм замислил нещо?

— Роан, много сладко се правиш на невинен, но мен няма да заблудиш! Защо не посрещна момичето както подобава? Не в качеството й на бъдеща княгиня, естествено, признавам, че поне в това отношение мога да те разбера. Но ако Уривал не се беше погрижил да я настани, тя още щеше да стои вън на двора!

— Знаех, че мога да разчитам на него — отбеляза Роан, търкайки енергично мръсотията от крака си.

— Така ли? А не разчиташ ли и на Шонед? Тя казва твърде малко — по твои указания, предполагам — само че сте се споразумели да чакате до Риалата. — Андраде изсумтя. — Сякаш ще ви трябва цялото това време, за да се опознавате, когато вече сте почувствали Огъня!

Роан попита внезапно:

— Ти някога чувствала ли си го?

— Не е твоя работа — сряза го тя.

Не успял в опита си да пренесе сражението върху територия на противника, младежът реши да се върне към въпроса, който най-вече го занимаваше:

— Какво друго каза Шонед? — запита Роан, вътрешно напрегнат. От отговора зависеше дали ще може да вярва на слънцебегачката, а ако не би могъл да й вярва, проваляха се всичките му планове.

— Че имаш интересни очи — отвърна Андраде с отвращение.

Роан прикри усмивката си и продължи:

— Не си ми казала почти нищо за семейството й.

— Мислех, че родословните изследвания са страст на Милар, не твоя… Е, по бащина линия Шонед произлиза от един княз на Сир, чийто младши син наследил земите по Речното пасбище. А баба й по майчина линия била слънцебегачка, преди Синар, княз на Киерст, да си я хареса и да я отнесе на острова си. Потеклото й е достатъчно добро за теб.

— Не съм се съмнявал, след като ти си ми я избрала — изрече Роан подчертано сладко. — И какво смяташ, че кроя?

— Научи се да се прикриваш по-добре — смъмри Андраде племенника си с такъв тон, че той усети как бузите му поаленяват. — Това, че споменавате Риалата, ми казва достатъчно; нямам търпение да видя как мигаш с големите си очи пред Рьолстра и го подвеждаш да мисли, че си тъпак!

Младежът се засмя:

— Не чак напълно безмозъчен, ако обичаш — само донякъде глупав и много, много млад… — Роан се надигна от ваната и си уви пешкир около бедрата.

— Шонед е имала какво да каже и за други части от тялото ти, не само за очите — провлече лукаво леля му.

Ако целта й бе да го накара да се изчерви, тя постигна забележителен успех. Роан прокле издайническата си светла кожа и вдигна очи към Андраде:

— Разчитам, след като свършиш да се задяваш с мен, да ми предадеш какво всъщност е казала.

— Не-е-ее — изкиска се тя — ще трябва сам да отгатнеш — Андраде метна върху главата на племенника си кърпа и се зае да търка косата му, докато изсъхне. И сякаш нищо не беше станало, продължи: — Подготвяй бъдещето си, както желаеш. Аз ще ти помагам, ако ми вярваш достатъчно, за да ми позволиш това. Но едно нещо трябва да ми обещаеш, Роан…

— Какво? — запита той, и я погледна нащрек изпод кърпата.

— Да се ожениш за нея. И двамата сте ми много скъпи — промълви тя, избягвайки да срещне очите му. — А никога няма да намериш жена, която да бъде по-подходяща за теб от Шонед.

— Ами ако не обещая?

Андраде пак се изсмя:

— Много важно. Част от теб вече обеща, още когато споменах името на момичето.

Роан, който си беше мислил, че леля му не е забелязала, се почувства дълбоко унижен. Но чувството му за хумор все още беше в ред и сега той се ухили:

— И какво ще предложиш, леличко? По-дълга туника?

— Или може би хубав плащ до петите, който да скрива всичко — отвърна с хаплива закачка първожрицата.

Роан чакаше, скрит сред дърветата край пещерата, която майка му бе накарала да изградят за убежище в най-тежките летни жеги. Това бяха овощни дървета, пренесени с чудовищни разходи от Осетия, Ливадна земя и Сир, и присадени в почвата на Пустинята с такава любяща грижа, че не бе пострадало нито едно. Десет години неотстъпно внимание и ето сега те се радваха на пищен разцвет край скалната пещера, в която изворът, който хранеше Цитаделата, се изливаше в малък басейн. Като дете Роан бе обичал да играе тук, и винаги бе смятал, че мястото е чудесно за мълчаливи мечтания под ромона на водата. Искаше му се да бъде първият, който ще го покаже на Шонед.

Валвис бе уредил всичко. Точно след вечеря малкият оръженосец се бе прокраднал да му донесе задъхан вестта: „Господарю, твоята повелителка ще те очаква в полунощ.“ Названието, употребено от момчето, накара Роан да се усмихне. Валвис не беше глупак! Беше на години, когато въображението е в плен на нежни представи за любовта между княз и красавица; а тайните срещи късно нощем бяха точно по вкуса му. Роан сам знаеше какво е да си на възрастта на Валвис и да играеш ролята на посредник, защото беше едва на единайсет в годината, когато Чейнал наследи Радзин и дойде да засвидетелства васалната си почит на Зеава. Макар тогава да беше дразнил безмилостно сестра си, Роан с вълнение се бе поставил в услуга и бе устройвал срещите между нея и хубавия млад благородник, защото Чей беше спечелил обичта и възхищението му. А Чейнал, въпреки разликата от десет години във възрастта им, никога не се беше отнасял с него като с дете. Проява на предвидливост от негова страна, помисли си сега Роан развеселен и със симпатия. Човек не настройва срещу себе си своя бъдещ сеньор, а още по-малко пък брата на момичето, за което иска да се ожени. Младият княз обаче знаеше, че приятелството между него и зет му почива не само върху изгодата; с годините то бе укрепвало все повече и повече, правейки Чейнал един от малкото хора, на които Роан се доверяваше истински.

А на Шонед дали можеше да се довери? От това зависеше много. Много зависеше и от Рьолстра, за когото Роан прекрасно знаеше, че не може да му се вярва. Целият му кроеж се крепеше върху убежденията на двама души — или по-скоро върху неговата собствена способност да убеди двама души съвсем различни хора, в две съвсем различни неща.

Княз Зеава бе властвал чрез меча си: чрез победи над дракони и над Мерида той бе доказвал колко е силен. Върховният княз Рьолстра властваше чрез ума си: доказваше колко е силен, уронвайки честта на враговете си, като личности и като владетели. Роан възнамеряваше засега да постави собствената си власт върху основате и на двете. Първо да разбие Мерида, да урони честта на Рьолстра на Риалата, а по-нататък да си прокара „законно“ път към водачеството. Шонед нямаше да му донесе земи, нито съюзници, но му носеше, нещо много по-полезно: връзките с фарадим. Придадената към Цитаделата слънцебегачка — Антула — вече старееше и Роан смяташе да я изпрати обратно в Светилището с Андраде, та жената да доизкара дните си, без да я мъчи жестоката жега в Пустинята. Антула го бе научила как работи мрежата от фарадим и как същите са предани не на дворовете, в които служат, а на Светилището. На слънцебегачите бе забранено да се сражават (освен в защита на собствения си живот), да вземат страна в какъвто и да било спор и особено да използват мощта си, за да убиват. С Андраде като първожрица обаче разликите в безпристрастността се бяха позаличили, макар до този момент тя да не бе допуснала да я уловят в нито едно провинение. Тя беше чакала племенникът й да порасне, за да може да го ожени за слънцебегачка.

Но Шонед трябваше да бъде предана на него, не на Андраде. Младежът за миг изпита съмнение дали може да покори ума й така, както вече бе покорил тялото й, а надяваше се и сърцето й. После отказа да се измъчва с догадки. По устните му трепна скръбна насмешка, тъй като осъзна, че и двамата са изгорени от Огъня. Той обаче имаше нужда от княгиня, не просто от жена.

Роан отдавна беше заподозрял, че Андраде умишлено е уредила брака между родителите му. Милар бе използвала богатството на Зеава, за да украси неговия палат и живота на цялото семейство. Чрез внушителна демонстрация на благосъстояние тя бе увеличила престижа на своя съпруг, а и властта му. И това — прозря Роан сега — бяха основите за неговата собствена бъдеща власт. Той бе признателен на майка си за плодовете на неуморния й труд, но имаше нужда от жена, която върши и нещо повече — не само се разпорежда в палата, ражда деца и поръчва тъкани. Имаше нужда от такава, каквато Чейнал бе намерил в лицето на Тобин: жена, на която да се доверява и с която да работи, жена, която да разбира и него, и мечтите му. Една княгиня-фаради би направила него, Роан, твърде могъщ човек. Съгласно планове на Андраде, разбира се. Но какво целяха плановете на първожрицата?

Роан трябваше да признае, че неговите действия в преследването на собствените му цели щяха да бъдат неразбираеми за мнозинството хора. Най-напред, когато васалите му дойдеха да поднесат дължимите почести, той щеше да се преструва на нерешителен княз. После, догодина през пролетта, за кратко щеше да воюва срещу меридците, преди да ги подкупи и върне натоварени със злато и преливащи от самодоволство по домовете им, където да заговорничат как да го смажат, блян приятен за тях и съвършено безопасен за него самия, защото само подир две или три пролети той, Роан, щеше да им покаже, че е истински драконов син.

Колкото до Риалата — ъгълчетата на стиснатите му устни се извиха в усмивка, а краищата на пръстите му потъркаха гладката сребриста кора на дървото — да, на Риалата Рьолстра щеше да му предложи една от щерките си. И Роан щеше да се престори, че обмисля предложението. Върховният княз щеше да подслади сродяването с договори, а Роан щеше да се увери, че тези договори действително обвързват — за разлика от обещанията, които бяха умрели заедно с баща му. И щеше да разиграе чудесно Рьолстра, щеше да го накара да подпише чудесни споразумения, като през цялото време си дава вид, че е затруднен да избере измежду принцесите. А накрая щеше да се ожени за Шонед.

Младежът хладно разгледа всички възможни политически последствия от женитбата си, т.е. от неженитата с дъщеря на Рьолстра. Клута, княз на Ливадна земя, навярно щеше да получи удар. Неговите владения бяха открай време бойното поле за сблъсъците между Пустинята и Княжески предел. Последната война между тях впрочем бе водена по времето на Загрой, Роановия дядо, и тъкмо той бе изтръгнал от предшественика на Рьолстра „Договора от Линее“ — споразумението, което определяше Пустинята да бъде на неговия род, докато пясъците раждат огън. Е, ако Рьолстра се ядоса (и събере под знамената си достатъчно подкрепления, за да тръгне да отмъщава), Клута щеше да излезе от кожата си, за да предотврати нови бойни действия по своите земи. Накратко, той щеше да спести на Роан доста работа. Но пък имаше друго място, от което Върховният княз би могъл да нападне с помощта на кунаксанците и на меридците, които се ползваха с особеното им покровителство. Това място бе замъкът Феруче, при мисълта за който у Роан пламна несвойствена алчност. Тази крепост бе разположена при прохода в планините, току над Пустинята; някога бе принадлежала на Мерида, ала преди години в замяна на военна помощ Зеава я бе обещал на Рьолстра, а по онова време на Върховния княз му бе било изгодно да подкрепи Зеава в последните битки срещу отколешните му врагове. Феруче пазеше главния търговски път в северна посока, и таксите за преминаване, плащани от керваните, бяха източник на богати доходи — истинска златоносна река.

Онзи един-единствен път, когато бе участвал в сражение, Роан бе виждал замъка. В дрехи на прост редник той се беше бил заедно с войниците на бащините васали, докато родителите му смятаха, че е в Цитаделата и дреме над книгите си. След победата той бе останал в лагера при своите нови другари — долу, на пясъка — защото не би имало начин да влезе в крепостта заедно със Зеава и Чей, без да разкрие истинската си самоличност. И оттам бе съзерцавал Феруче, който се гушеше между два склона на възвишенията като накит между женски гърди. С прохладните си кули от розов и златист камък прелестната постройка би била великолепна лятна резиденция. Роан реши, че ще я подари за сватбата на Шонед. Ако изпълнеше своята роля в плановете му, както той се надяваше, бъдещата му жена щеше напълно да заслужава такъв необичаен подарък.

Всички му кроежи обаче се изпариха като дим, когато я видя да се приближава. Лунното сияние я превръщаше в тъмно сребро от воала върху косата до подгъва на дрехата. Той си бе създал по-ясна представа за формите й, когато я бе видял в облекло за езда, разбира се, но сега играта на сенките и отблясъците по дългите й бедра внасяше нещо ново, което накара дъха да замре в гърлото му. Роан заповяда на плътта си да мирува и тихо позова момичето по име. Шонед не се стресна, обърна се и запристъпва към него със свенлива усмивка на уста:

— Никога досега не съм се срещала е мъж посред нощ на тайно място… Но сигурно ще свикна… и ще започне да ми харесва!

Роан мислено я благослови, задето каза най-подходящите думи, а на глас рече:

— Когато се оженим, ще продължа от време на време да устройвам такива срещи. Макар да не знам какво ще помислят хората, когато разберат, че владетелят им трябва да се промъква скришом в тъмното, за да прекара няколко мига насаме със… съпругата си!… — Роан помълча миг и продължи: — След днешното ми държане се изненадвам, че въобще разговаряш с мен. Шонед, мислила ли си затова?

— Първо имам нужда да чуя какво е „това“ — отговори тя, без да го погледне.

Роан кимна; одобряваше предпазливостта й. Част от него обаче беше разочарована, задето момичето е престанало да му вярва сляпо както по-рано. Като съзнаваше колко нелепо е това разочарование, защото поведението на Шонед бе успокояващо доказателство, че тя може не само да чувства, но и да разсъждава, той с ласкав жест я покани на една пейка и когато седнаха (един до друг, но без да се докосват), започна:

— Ти знаеш какво става на Риалата. Идват всички, за да уреждат търговията за през следващите три години, за да решават спорове и тъй нататък; има също голям панаир и надбягвания — обикновено Чейнал печели повечето от тях и пълни делви с пари от продажбите на конете си.

— Ще присъства и Негова всесветлост с дъщерите си — промърка Шонед.

— С онези, които са вече моми за женене — каза Роан, прикривайки усмивката си. — Ето защо Риалата е толкова важна Когато помислят, че аз съм равнодушен към теб и ти към мен, (но с наранена гордост), ще си развържат езиците. А приказвайки с другите жени на Риалата, сестра ми събира всякакъв вид полезни сведения. Наред с това няма равна, когато трябва да се разпространяват слухове, изгодни за баща ми или за зет ми. С нея си приличате — добави той.

— Харесва ми как тя се държи със съпруга си — отвърна Шонед лукаво.

Роан внезапно бе осенен от видение: как спалнята му става поле за словесни битки (което, понякога се случваше с покоите на зет му Чейнал), но картината бързо бе изместена от друга по-завладяваща: Шонед в леглото. Пое дълбоко и продължително въздух, овладя се, дори изкара усмивка върху лицето си и рече:

— Доколкото я познавам, тя вероятно ще ти даде някой и друг урок.

— 0, не съм казала, че искам да следвам нейния пример — отговори момичето сериозно. — Никога не бих ти крещяла пред хора, Роан.

Той я изгледа с особена усмивка:

— Скъпа ми повелителко, недей да даваш прибързани обещания. Все още не ме познаваш толкова добре.

— Но нали можем да разговаряме, и да се опознаем! Аз се боях, че няма да имаме какво да си кажем, и че ти ще си прекалено задълбочен и горд, за да споделяш с мен намеренията и мислите си. Или пък че изобщо няма да имаш мисли…

Той почти посегна да улови ръката й, но своевременно си припомни случилото се по-рано същия ден. Задоволи се да каже:

— За същото се тревожех и аз. Не знаеш колко се радвам да открия, че си толкова умна, колкото и красива, Шонед.

— Все още не си ми казал какво подготвяш — напомни му тя.

— О — произнесе той неловко. Досега не беше срещал жена, която да не се разтопи или поне усмихне след комплимент. — Ами… сам не съм съвсем сигурен все още. Рьолстра ще очаква да срещне един неопитен, простодушен и беззащитен княз, и аз ще му угодя, като се покажа точно в такъв образ пред него, докато се преструвам, че гледам дъщерите му с очи на бъдещ жених.

— И че налапваш въдицата — довърши тя, като кимна — Впрочем не мисля, че тук в Пустинята се занимавате с риболов!

— Чей и аз правим излети с лодка, когато посещаваме Радзин. Бих ти предложил и на теб, но са ми казвали, че фарадим… имат някои дребни трудности по вода.

Тя направи гримаса:

— Никога през живота си не съм се чувствала толкова зле, както когато пресичахме Фаолаин. А сега ще трябва да я пресичам още два пъти — до Ваес и обратно. Роан, постарай се да заслужаваш мъките ми!

Това бе предизвикателство, на което никой мъж не могъл да не откликне, и още преди умът му да премери опасността, ръката му се уви около кръста й. Роан привлече Шонед към себе си и промълви край ухото й: „Вярвам, повелителко, че ще бъдеш възнаградена за тях доволна степен“ — но понеже благоразумието му все още не бе угаснало съвсем, сложи устните си не върху устата, а върху слепоочието й. Но така или иначе бе бъркал, като докосна момичето. Тялото на Шонед бе топло, стройно и гъвкаво, и очевидно изгарящо от същия Огън, който палеше и неговите собствени сетива. Ръцете й се сключиха около него, пръстите й се заровиха в косата му, и Роан почувства как бедрото й потреперва и мускулите й играят, докато ръката му неволно се плъзна от коляното й нагоре. Нейните пръсти следваха почти същата пътечка към слабините му, а лицето й бе извърнато към неговото с широко разтворени, приканващи очи и устни.

Роан потрепера цял, дъхът му секна от убийственото усилие, което направи, за да пусне Шонед, а юмруците му се свиха, когато скочи от пейката. Момичето издаде кратък звук, в който се смесваха уплаха и изненада; уплахата се засили от погледа, който той й отправи, а изненадата — от грубостта, с която произнесе:

— Никога през живота си не съм докосвал жена този начин!… Шонед! Дори не трябва да съм до теб. Достатъчно е да чуя името ти!…

— И с теб ли е така? — прошепна тя едва чуто, смаяна; после поклати глава: — Роан, как ще можем да се владеем? Няма ден, откакто сме се срещнали. Дори не се познаваме! С никой друг мъж, никога не съм изпитвала това.

В този миг Роан позна ревността. Пожела да узнае веднага имената на всички, върху които Шонед бе спряла поглед; пожела да узнае дали са я докосвали — и най-вече къде са, за да срещнат смъртта си от ръката му. Велика Богиньо, какво ставаше с него? Тя все още не бе негова съпруга, двамата дори не се бяха целунали, камо ли да с любят, но… Той също като нея бе способен не само да чувства, но и да разсъждава, и затова осъзна, че ако Шонед е в плен на същата ревност, каквато той изпита към нея, ще трябва да разиграва театър с дъщерите на Рьолстра много внимателно. Иначе някои принцеси могат да пострадат. Той се вгледа в блестящите зелени очи и се поправи мислено: ако беше неговата Шонед, тя в никакъв случай не би била тиха и кротка.

Роан с печална усмивка отговори на въпроса й:

— Още от първия миг знаехме, че няма да бъде лесно!… Обещавам ти да не давам прекалена свобода на очите и ръцете си.

— Ето че сега ти, скъпи ми повелителю, даваш прибързани обещания — подразни го тя.

— Всички ще мислят, че, сигурно си болна от нещо, ако никога не те приближа на по-малко от една ръка разстояние.

— Аз се разболявам от блатни ябълки — заяви тя сериозно, но с танцуващи, светлинки в очите — Да изям ли няколко, за да се подуя и изшаря? Това ще помогне ли?

— Не възразявам да се изшариш, ако трябва, Шонед, но ти забранявам да се подуваш! — Двамата се разсмяха в един глас. Роан възкликна: — Знаеш ли, имам чувството, е сме женени открай време!

— И ти не ме познаваш още толкова добре, Роан — напомни му тя. — Може би ще откриеш, че съм…

— Вещица — довърши той вместо нея. — Бях наясно с това, още щом те видях сред пламъците. Но и аз знам някои магии, да те предупредя. Ела, искам да ти покажа нещо.

Тя закрачи заедно с него навътре в пещерата, към скалните стени. Погледнато странишком и каза предпазливо:

— Сигурно и ти притежаваш нещо от дарбата, нали майка ти е сестра на Андраде.

— Каква дарба? — попита небрежно той.

— О, нищо.

Роан не издаде недоволството си. И тя знаеше така добре, както самият той, че Андраде желае от брака им да се родят деца-слънцебегачи. Нима Шонед не му вярваше достатъчно, за да бъде напълно искрена с него? Но младежът призна пред себе си, че все още не й се доверява напълно, и реши да рискува и да разкрие повече — поне дотолкова, доколкото смееше.

— Рьолстра — рече той — ще ме съблазнява с изгодни договори и споразумения, а аз възнамерявам да го накарам да ги подпише, преди да започнем да обсъждаме бъдещото сродяване… Ала, Шонед, кълна ти се, че веднага щом тази игра приключи, ще те обявя на всеослушание за моя съпруга… — Спря. — Ето. Тук е. Това е, което исках да ти покажа, преди да го е сторил някой друг.

Пред тях дърветата сякаш се разстъпваха, за направят място на тих басейн, в който се изливаше дългата бледа струя на водопада. Самият водопад блика отникъде, високо над главите им. Цъфтящи мъхове и папрати омекотяваха грапавата повърхност на скалите, а лунната светлина превръщаше водата в ивица течно сребро. Ето кое поддържаше живота в княжеския палат — тази скъпоценна, идваща далеч от север водна жила. Тя минаваше под земята, дълбоко скрита и защитена от жегата, и накрая изскачаше на повърхността, за да изпълни тази кухина в скалите. Роан погледна зелените очи и Шонед и внезапно осъзна какво са почувствали предците му, когато за първи път са открили благодатта на извор със студена сладка вода в Пустинята.

Когато тя проговори обаче, думите й не се отнасяха за чудото пред тях, а за нещо друго:

— Това, че съм фаради, смущава ли те? — запита меко девойката.

— Не — отговори той напълно искрено. — Трябва ли?

— Твоите хора ще бъдат затруднени. Няма да зная какво да мислят: слънцебегачка, омъжена за владетеля им, господарка на цялото му богатство, негова дясна ръка в управлението…

— Ще ги очароваш веднага, както заплени мен — отвърна Роан Шонед му хвърли бърз поглед и отклони очите си към водата. След миг издигна ръце нагоре и докато лунната светлина проблясваше по пръстените й, заплете нежните лъчи над басейна й ги преобрази във въздушна тъкан, върху която се очерта видение. Роан съзря лицата им — нейното и своето собствено — и пламтящата огненозлатна нишка, която образуваше кръгчетата през двете корони! Но видението не се задържа дълго. Лъчите избледняха, тъканта се разпадна, и погледът на Шонед още веднъж срещна неговия.

— Трябваше да направя това, за да докажа нещо на себе си самата — рече тя. — Докато идвах насам, пак така призовах Огъня, но той ме изненада и се обърна срещу мен; уплаших се много и дълго време не смеех да повторя… Сега вече не се страхувам, Роан. Още е твърде рано да ти се доверя изцяло — така казва разумът ми и не мога да не го слушам. Но за всичко, което е от значение, имам пълно доверие в теб. Не бива може би — тя леко сви рамене — всъщност знам, че не бива… но…

Бързата й целувка го стресна и опали душата му, както мълнията прорязва пустинното небе; ала още преди младежът да успее да протегне ръка, Шонед изчезна.

Глава 7

Новината за смъртта на княз Зеава стигна до Канарата по утринните слънчеви лъчи. Контактът с виночерпеца от Цитаделата напълно извади от строя и без това преработилия се Криго; щом свърши невъзвращенецът пресуши голяма купа вино, примесен с дранат, и тутакси легна. Рьолстра отпразнува известието, като се смя от все сърце няколко минути, закуси разточително и после се затвори с министрите за остатък от деня. На Палайла остана да се разпореди за траурната церемония същата вечер и да се погрижи всички дъщери, облечени в съответно сиво, да отдадат почит на починалия „родственик“. В себе си Палайла смяташе и церемонията, и разпореждането за глупост, а като знаеше, че в сиво не изглежда добре, раздразнението й растеше още повече, но дворът на Върховния княз трябваше да засвидетелства скръбта си, пък и — утеши се накрая тя — робата в неутрален цвят щеше да прикрие напредналата й бременност.

Веднага щом се показаха първите вечерни звезди, Рьолстра поведе шествието от членове на семейството и придворни към дворцовата молителна зала. Тази молителна представляваше обширен полукръг, изграден от фиронски кристал и подаващ се от скалата досущ като огромен сапунен мехур. Денем слънчева светлина нахлуваше на щедри потоци в залата и къпеше всичко в злато, което блестеше ослепително по украсата и скъпоценната металическа утвар; столове от бяло дърво, с тапицерия от бяла коприна, се редяха върху дебел снежнобял вълнен килим, който поглъщаше всички шумове, и върху дози фон фасетираните прозорци сипеха дъгоцветни искри, които бързо пробягваха по стените и обагряха пода в ярки краски. Нощем обаче светеха само студените бледи луни, и молителната се пълнеше със сребърни сенки и безцветни лица. По тези лица се различаваха очи и устни, но хлътнали сред дълбоки тъмни кръгове, призрачно подчертани от светлината на белите свещи, каквито носеха всички участници в жалейната церемония.

Присъстващите се подредиха по строгите правила на старшинството и заеха местата си. Палайла седна с приведена глава и кръстосани в скута ръце на първия ред, около нея се настаниха все дъщери, а зад нея насядаха посланици, министри, чиновници и по-дребното благородничество на Княжески предел. Хора, които от дън душа ме мразят — помисли си тя с усмивчица. Почти всеки мъж или жена от това почитаемо събрание бе идвал по едно или друго време при нея, надявайки се чрез нейното влияние да издейства нещо от Върховния княз. Палайла прибираше даровете, които й поднасяха, и не обещаваше нищо, защото знаеше, че просителите едва ли ще хукнат да се жалват на Рьолстра, задето подкупите им са останали без последствие. Рьолстра впрочем се смееше всеки път, когато тя му показваше нов накит или рокля, подарени й с надеждата да бъде изтръгнато някакво обещание от могъщия мъж в момента, когато главата му е върху нейната възглавница. Върховният княз сам насърчаваше любовницата си да прибира подкупите: по този начин алчността на Палайла биваше удовлетворена, без средствата да излизат от неговия джоб, но пък подобаващо на суетността, красотата и високототантристко положение — защото подаръците винаги биваха разкошни, което сочеше колко отчаяно приносителят търси благоволението на Негова всесветлост… Скъпите дарове, поднасяни на наложницата, никога не променяха веднъж взетото му решение или пък намерението му, но Рьолстра понякога се преструваше, че е повлиян, за да не пресича потока от злато и дрехи.

Насядалите на задните редове имаха и други причини да мразят господарката Палайла. Съжителствайки с човек, за когото не е омъжена, тя петнеше в техните очи достойнството си на благородница и достойнството на всички знатни жени, макар че положението на наложница на Върховния княз не бе лишено от почетност; освен това се чувстваха предадени от нея, защото вместо да действа в тяхна изгода, в защита на съсловните привилегии, тя се стараеше да увеличи личната власт на Рьолстра в техен ущърб. Още повече я злепоставяше фактът, че не беше родила син, а най-много това, че пречеше на Негова всесветлост да си намери друга жена, която да го дари с наследник. Всички присъстващи можеха да предложат кандидатка за следваща наложница, но каква полза? Палайла продължаваше да държи Рьолстра под властта на чара си. Нищо чудно един ден да стане и негова законна съпруга! Мисълта за това вдъхваше ужас на събралите се.

Посланиците, министрите, по-дребните и по-важни благородници сигурно бяха готови да предложат и невести за младия княз Роан. Впрочем никой не знаеше много за него, освен че е кротък и ученолюбив. Дори последния път във Ваес Зеавовият наследник така добре бе успял по никакъв начин да не изпъкне, че малцина си спомняха как изглежда. Макар и седнала с гръб към тях, Палайла чувстваше погледите, с които заинтересованите преценяваха по-големите дъщери и гадаеха коя от всичките ще се понрави на странния младеж на Риалата тази година.

Самите дъщери гадаеха същото. Палайла беше сигурна, че Ианте най-малкото знае посоката на бащините кроежи, защото момичето показваше признаци, че бърза да не изтърве изгодната партия. И Пандсала не бе глупачка: отскоро бе започнала целенасочено да изтъква при разговорите по време на хранене, качествата си — да сочи колко е умна и предана. Най-големите незаконни дъщери — Гевина и Рузалка — едва ли бяха пропуснали да забележат, че напоследък съдържанието на раклите им за дрехи и на ковчежетата им с накити е станало по-голямо и по-разнообразно; и вероятно се питаха какво предвещава това. „Нека се поизмъчат!“ — осъди ги доволно Палайла. Нека ревнуват и си съперничат, нека злобеят и се опитват да се изтикат взаимно от пътя. А благородниците нека се обзалагат, ако щат, коя най-вероятно ще е невеста на княза; единствено тя знаеше какво е решил Рьолстра, но нямаше да го сподели с никого.

Известно време в молителната цареше пълно мълчание. Събранието почиташе паметта на мъртвия. След това Върховният княз се изправи пред трепкащите свещи, за да произнесе реч. Гласът му беше чудесен, създаден за тържествени речи (и за мълвене на нежности) и Рьолстра знаеше как да пусне в ход различни тонове и трептения, за да въздейства най-силно върху слушателите. В краткото си слово той изрази съжаление, задето великият знатен княз Зеава е напуснал преждевременно този свят, и отправи към Богинята молба да приюти духа на покойника в любящата си прегръдка. Ала всеки между присъстващите можеше да отгатне, че Рьолстра мисли и чувства точно обратното на онова, което говори. Хората в молителната зала на Канарата се бяха събрали не за да следят спазването на формите за отдаване на дължима почит, а за да се наслаждават на иронията в държането и речта на Негова всесветлост, както и да се полюбуват на перспективите, които се разкриват пред тях самите, с кончината на Зеава. Защото под кристалния купол едва ли имаше човек, който да не подготвя заговор във вреда на Роан.

Когато Рьолстра замълча, Палайла вдигна поглед към него. Тъмните му коси бяха увенчани от сребриста светлина, очите му изглеждаха почти безцветни, тънкият жълтеникав лъч на свещта в ръката му изтъкваше силните лицеви кости и подигравателните очертания на устата. Взорът му срещна нейния и тя леко се усмихна. „Колко е чудесно, че се разбираме“ — помисли си Палайла. Положението й щеше да бъде несигурно, докато не родеше син на Върховния княз, но тъй като бе наясно как разсъждава господарят й, Палайла можеше да следва мислите му, да ги отгатва и понякога дори да надхитрява могъщия си и опасен любовник.

Един по един, в обратен на старшинството ред, събралите се наставаха и излязоха през вратата. Оставяха свещите си върху лавици по стените от двете страни на сводестия вход. Палайла имаше привилегията да върви непосредствено преди Негова всесветлост и да остави свещта си точно до мястото, където самият той щеше да постави своята. С такава привилегия би могла да бъде отличена единствено законна съпруга, но Палайла се ползваше не само с нея, но още с множество други, подобни привилегии, и ги пазеше най-ревниво от посегателство. Някой ден те щяха да й принадлежат по право.

Бе уморена и украсените сребърни игли, придържащи воала, й причиняваха главоболие. Въпреки това, когато останалите заслизаха по стълбището към залата за приеми и подготвеното там пиршество, Палайла не тръгна с тях; нито пък се запъти към спалнята си. Върна се в молителната и предпазливо заопипва пътя между редиците столове в неосветеното помещение, към най-далечното от входа място — края на дъговидната кристална стена. Криго скоро щеше да дойде тук и да се отправи по лунните лъчи към Цитаделата. Той често й вършеше такива дребни услуги, без знанието на Рьолстра, защото именно тя му осигуряваше запасите от дранат.

Приглушеният звук на отваряща се врата я накара да се обърне, готова да повика слънцебегача. Но не Криго бе влязъл. Беше Пандсала.

Палайла прикри уплахата си и си помисли: „Дано Криго се сети да не отваря веднага, а първо да послуша отвън!“ После се усмихна ласкаво към завареницата си и я попита:

— Какво правиш тук?

— Бих могла да ти задам същия въпрос — отвърна Пандсала с усмивка, която играеше около устните й и се различаваше даже в полумрака на молителната. Тази усмивчица силно обезпокои Палайла. Княгинята пристъпваше по белия килим към нея с достолепна грация, сякаш крачеше в сватбеното си шествие. — Положително не скръб по стария княз е накарала и двете ни да се върнем. Всъщност не знам защо не си слязла долу, нито пък ме вълнува; вълнува ме единствено това, че сега сме сами. Което рядко се случва, права ли съм?

— Да. Но защо желаеш да разговаряш с мен насаме, Пандсала? — Умът на Палайла кипеше трескаво, а погледът й претърсваше всяка гънка по робата на момичето. Нож? Шишенце с отрова? Кой би заподозрял една княгиня в убийство?! Синът, когото Палайла бе сигурна, че носи, представляваше заплаха за всички дъщери. Може би Пандсала беше изпратена тук, за да отстрани заплахата? В двореца на Канарата имаше достатъчно пришълци, върху които да може да бъде хвърлено обвинението, а и сред постоянните обитатели достатъчно хора я мразеха, за да направят списъка на заподозрените, практически безкраен. — Няма ли да седнеш? — покани тя, като разсъждаваше, че от седнал враг може да се избяга по-лесно, отколкото от стоящ.

— Хайде, не се прави на господарка на замъка — сряза я Пандсала. — Княгинята тук съм аз, а не ти — без значение колко високо те поставя баща ми. Не те обичам повече отколкото ти обичаш мен, но мисля, че можем да си бъдем полезни една на друга.

— В какво отношение, скъпа? — Жената се опита да вложи развеселено-недоумяващи нотки в гласа си, ала усети, че вече не го владее, и се уплаши.

Пандсала се приближаваше с умишлено бавни крачки, прокарвайки дългите си пръсти по облегалките на столовете. Усмивчицата върху лицето й беше поизбледняла, но още личеше:

— Първо — предложи тя — нека обсъдим как ти можеш да ми помогнеш. Знаеш добре, че не съм глупачка, имам уши и разум. И до ушите ми стигат някои интересни неща, за които разсъдъкът ми казва, че мога да обърна в своя изгода.

Палайла започна да разбира и се поуспокои. Каза:

— Княз Роан си търси невеста и ти възнамеряваш да бъдеш избраницата.

— Накарай баща ми да прогледне за мен — наблегна Пандсала. — Отвори му очите, за да ме види. Ти можеш да го направиш, Палайла.

— Мога, но защо? — отговори тя с небрежен тон, който съвсем не отговаряше на чувствата и в момента. — Ианте би била най-добрият избор.

— А баща ми би ли могъл да бъде сигурен във властта си над нея? Тя гледа само собствените си интереси.

— Докато ти си образец на любяща и предана дъщеря — произнесе наложницата с презрение.

— По-кротко и по-благо, Палайла — промълви другата. Усмивката й бе изчезнала, сенки обкръжаваха тъмните и очи. — Няма да е зле да изпитваш повече обич към мен, предупреждавам те.

— А защо, ще попитам пак? — на Палайла започваше да и става забавно.

— Защото мога да спася живота ти.

Наложницата избухна в смях, въпреки че душата и на мига се смрази от ужас. Да я убие — за това ли беше дошло наистина момичето? Тя се прокле, задето толкова години бе смятала Пандсала по-малко опасна от Ианте. Мургавата княгиня продължи:

— Ти вярваш, че носиш наследника на баща ми. Може да е така. Ако не е така обаче… — трябва ли да описвам подробностите? Ще те измести нова любовница, по-млада и по-красива. Жена, която може да роди син. Имаше възможност четири пъти, Палайла. Този път е последният. Знаеш това много добре.

Палайла внезапно заряза всички преструвки. Сломена се отпусна на един стол, и безмълвно даде знак на завареницата си да продължи. Пандсала си избра място точно отсреща, оттатък пътечката между редиците, и се усмихна отново.

— Ако родиш син, няма за какво да се тревожиш. Баща ми ще се ожени за теб и положението ти ще бъде сигурно. Ако обаче родиш пак дъщеря, би могло да се каже, че това ще е краят на живота ти. Не си ли съгласна с мен?

Палайла намери в себе си достатъчно сили, за да отговори с усмивка:

— Не, скъпа. Защото не би могло да се каже, че баща ти е безразличен към постелята ми.

— Но когато се появи друга — по-млада, по-красива — как можеш да бъдеш сигурна, че тя няма да бъде като теб? И да се отърве от теб по същия начин, по който ти отстрани горката Сурия?

Палайла разтвори изненадано уста, съзна, че се е издала, и се прокле. Княгинята се засмя и протегна широко ръце, сякаш за да обхване мига на тържеството си:

— Дори Ианте не знае онова, което аз зная, Палайла. Бях само на петнайсет, но си спомням всяка подробност, как ти стоеше в градината под лозниците една сутрин и плащаше на слугинята, която ти бе помогнала. Какъв късмет извади с тази жена! Татко бе толкова разярен, че я изпрати на смърт още преди да е могла да те обвини.

— Рьолстра никога не би повярвал в подобна нелепица!

— Сигурно не би. Но той ще търси повод да се отърве от теб, ако му родиш още една дъщеря. Впрочем баща ми може да прояви и милост, стига да го устройва; не е изключено просто да те отпрати. Кажа ли му за Сурия обаче, няма да се огранича само с това — ще прибавя и името на човека, който сипа отровата във виното на Караян.

Нервите на Палайла не издържаха:

— Отче на Бурите! Ти, мръсна кучко… — Наказанието за убийство бе смърт, и наложницата внезапно си спомни как Рьолстра каза, че ще отмени стария вид екзекуция, като разпореди осъдените да бъдат изгаряни живи. Обзе я ужас.

— Колко мило, че спря да се преструваш — забеляза Пандсала. — Сега можем да пристъпим към сделката. Искам княз Роан; до гуша ми е дошло от тази женска люпилня и ми трябва съпруг — богат и могъщ. Казвали са ми, че е доста хубав. Ще ми дойде много добре като партия. А при положение, че знаеш какво знам, ти ще се радваш да ме няма тук, нали? И какво по-изгодно за теб от това да съм далеч в Пустинята?

Палайла се стегна.

— А откъде си сигурна, че няма да сторя и с тебе същото, което сторих с онези? — изсъска тя.

— Сигурна съм, защото знам и нещо друго, Палайла. И то наистина би могло да спаси живота ти… Е? Какво решаваш? Ще се споразумеем ли?

Наложницата на Върховния княз с усилие на волята се изправи и отиде при дългата обредна маса, върху която в бледата лунна светлина проблясваха сребърни многосвещници. Между тях бе изложено златно блюдо със сложни гравирани орнаменти. Палайла леко наклони плоския съд и видя в него собственото си отражение, пресечено от дребни чертички: този образ вещаеше старостта, когато красотата й щеше да изчезне, а с нея и властта й. Тогава би могла да разчита само на своя син да и осигури разкоша, с който бе свикнала. Значи трябваше да роди момче. И Рьолстра трябваше да се ожени за нея. А тя самата бе длъжна да стори всичко, което Пандсала поискаше.

— Ще те изтъкна като най-подходяща за годеница и невеста на княз Роан — изрече тя безизразно, все така не сваляйки очи от златното блюдо. — Ще направя всичко възможно да осуетя успеха на Ианте. Само че не мога да ги обещая, Пандсала. Познаваш баща си.

— Искам само да упражниш влиянието си — ала внимателно, ако обичаш — а в замяна аз няма да кажа на татко онова, което знам. Нито пък ще търча при Ианте да й разказвам какво сме си говорили… ясно ми е, че това те тревожи — добави лукаво мургавата княгиня. Палайла за миг я намрази. — Тя се опита да отнеме живота ти, сигурно си разбрала…

— Повече от веднъж — каза Палайла и остави пак блюдото върху масата. Обърна се към момичето: — Имам верни слуги.

— На това разчитам. Дали ще твърдят онова, което ти им кажеш, дори ако към очите им е насочено нажежено желязо?

Палайла потисна тръпката, която я разтърси при мисълта за пламъците и изтезанията, и отговори:

— Те знаят, че ще им сторя нещо по-лошо, ако не ми се подчинят.

— Великолепно! Сега ме слушай, Палайла. Ианте е изработила сложен и всеобхватен план; ти трябва да вникнеш във всичките му подробности, за да разбереш дали ще можем да го обърнем в наша изгода или не — Пандсала внезапно се изсмя, и от звука косите на Палайла настръхнаха. — Ти, господарко, ще имаш син! По един или по друг начин…

Криго спря за миг, преди да влезе в молителната — не от предпазливост, а от възхищение пред изящната изработка на входните й врати, които винаги го пленяваха. Еднакви по размер дървени панели се редуваха вертикално под каменната арка и показваха в последователен ред Водата — морски вълни с бели гребени, изработени от сребро; Въздуха — вятър над златна нива с пшеница; Земята — във величествения образ на планините Вереш, с калпаци от сребърен сняг по върховете; и Огъня — ослепителен слънчев диск, изрязан дълбоко в дървото и позлатен разкошно. Но дори и когато духът му биваше опиянен от цялата тази красота, невъзвращенецът вътре в себе си се свиваше унизено, защото знаеше колко малко заслужава да престъпи прага на тази стая.

Впрочем само след миг той се надсмя над собствените си скрупули. Богинята, без съмнение, отдавна бе изоставила тази пищна зала, отвращавайки се от човека, наредил да я построят. Вътре Криго нямаше да почувства присъствието и, нямаше да долови никакъв знак за нейното неодобрение и печал… и защо всъщност да очаква подобен знак, когато скръб изпитваше единствено той самият — и то не скръб, а самосъжаление. Устните на нещастника се извиха в мрачна усмивка и той протегна ръка, за да бутне вратите. Спря внезапно, чул как вътре някой се смее. Това не бе гласът на господарката Палайла, макар да приличаше на нейния по нотките на злостно доволство — този звук беше по-нисък, по-дълбок. Криго леко открехна вратата, само колкото да погледне, и се взря в неосветеното помещение.

На първия ред столове седяха две жени, по една от всяка страна на пътечката. Слънцебегачът разпозна Палайла по сребърните игли, които придържаха воала към главата и, но срещна затруднение с другата, по-високата жена. Тя неочаквано се извърна и така се очерта профилът и, в който личаха изящните, горди чело и нос на Негова всесветлост. Криго стисна челюсти, за да не зяпне с уста от смайване: та княгиня Пандсала ненавиждаше конкубината на баща си точно толкова, колкото и останалите.

Зрелището, което щяха да предложат нескопосните им тромави маневри; и особено на театъра, който щяха да разиграят Ианте и Пандсала. „Толкова малко развлечения имам!“ — помисли си той, а после си каза, че точно това развлечение би било изключително по вкуса на господарката Андраде. Криго съжали, че не му стига смелост да я извести по лунната светлина за предстоящите събития. Палайла също щеше да бъде чудесна за наблюдаване, особено пък ако двете с Пандсала наистина мислеха, че могат да повлияят върху решенията на Рьолстра. Явно ролята на първата щеше да бъде да подкрепя каузата на втората, като отплата за нечистата сделка, уговорена тази вечер. Криго смяташе, че не бива да се I подценява Ианте, нейната дарба да интригантства, предвижда чуждите ходове и набелязва мерки срещу тях. Не и когато залогът е толкова голям! Ужасно би било младият княз да бъде жертван като жених на някоя, която и да е, от дъщерите на Рьолстра… Криго познаваше и родителя, и потомките му, затова не се залъгваше: отровен ли е самият извор, отровни струи текат във всички негови разклонения.

Младият мъж въртеше бокала между дланите си. Двоумеше се дали да каже на Негова всесветлост какво бе чул. Тънка усмивчица изопна устните му. Не беше лесно да избере дали да погуби ненавистната Палайла или да запази за себе си тайната, че синът на Рьолстра не е в действителност негов… И двете предлагаха удовлетворение.

Криго остави бокала настрани и се изправи. Не се крепеше съвсем здраво на краката си, на успя да отиде до прозорците, оставени отворени за лунните лъчи. Скалите срещу двореца бяха голи и студени, река Фаолаин бе невидима далеч долу, ала слънцебегачът чуваше грохота, който идваше приглушен от север, където водната маса падаше през висок каменен праг и се пенеше в бързеи, преди да се укроти и да потече по-спокойно покрай палата на Канарата. Притворил очи, младият мъж се вслуша и потрепера. Никога не би могъл да избяга от този звук, да отърве съзнанието си от това натрапчиво преследване. Ето защо копнееше за пълна тишина, каквато намираше само в сън под дранатова упойка.

Сега в Пустинята би трябвало да цари безмълвие, докато близки и придворни гледат как тленните останки на княз Зеава изгарят. Сред тях би трябвало да бъде и господарката Андраде, заедно с мнозина други фарадим, които да й помагат при обряда. Колко добре бе избрал старият княз момента да умре — тъкмо когато има толкова хора да му окажат почит! Криго щеше да получи пълен доклад на следващия ден от съгледвачите в Цитаделата, но той щеше да отразява наблюденията на цинични очи, възприятията на хора, за които няма нищо свято. Невъзвращенецът почувства как лекият като шепот лунен зрак облива лицето му, почувства и как стремително, мощно тече отровният сок из жилите му, и реши да се осмели да види със собствени очи траурната церемония в Пустинята. Копнееше да се приобщи отново към своето племе, да се свърже отново с тях, братята и сестрите слънцебегачи, към които го тласкаше зов, по-силен и от кръвното родство! Но не можеше. И Криго знаеше това. Не беше обаче в състояние да устои на съблазънта да проследи как работят другите фарадим, макар и низвергнат, безсилен да се присъедини към тях по чистите бледи лъчи.

Младият мъж вдигна лице към трите блещукащи кръга, които изгряваха в нощното небе, и заплете светлинните нишки в прелестна нежна тъкан. Тази тъкан, като навит на топ килим, той подхвърли на юг и изток, и вьзликува, когато се понесе по нея към пясъците, пред Цитаделата. Колко свободно бе това усещане, и толкова много приличаше на полет, че раменете на Криго се разкършиха, сякаш от тях израстваха драконови криле. Долу, далеч под него, се различаваше не по-голяма от главичка на карфица светлинна точка — залепнала за земята златна звезда; това бе сияйният огън на кладата, и докато се спускаше към нея, Криго различи и сивите фигури, застанали наоколо. Клетникът жадуваше да ги призове, да изпита ярките багри, в които бяха оцветени умовете им, но се удържа да не го направи. И почувства да го изгаря нов, още по-жесток срам, като видя как събратята му отдават почит на княз Зеава с възпламенен от тях Огън, който освобождава духа на починалия и го праща да язди на воля пустинните ветрове.

Тобин държеше за ръце двамата си сина, докато луните изгряваха над главата й. Джани и Мааркен бяха изтощени: бяха ходили с баща си и Мета да гледат как превозват драконовия скелет от Разцепикамък до околностите на Цитаделата. Личицата им бяха скрити от сиви качулки. Въпреки умората близнаците се държаха изправени, досущ както подобава на знатни младежи, но дланите им бяха влажни и те шаваха неспокойно, докато насъбралите се роднини и придворни очакваха Роан да започне траурния обряд.

Заедно с членовете на семейството и над двеста други приближени те бяха последвали младия княз до Богинин скут — падина, заобиколена от и осеяна с огромни обли камъни, крито под лунните сенки приемаха необикновени и плашещи форми. Легендата твърдеше, че тези камъни са паднали от небето по времето, когато били градени планините: изтърсили се от престилката на Богинята и останали да лежат заровени сред пясъците. Мааркен и Джани имаха живо въображение, твърде живо за петгодишни момчета, и Тобин знаеше, че иззад всяка скална издатина ще им се привиждат надзъртащи чудовища; искаше и се да може да им прошепне по някоя и друга успокоителна дума, но трябваше да се пази тишина.

Роан стоеше настрани, сам, стиснал в ръката си факла. Пламъкът преобразяваше косата му в разтопено злато, но очите му бяха потънали в мрак. Тази нощ той изглеждаше като пришълец, съвършено чужд на всичко; Тобин го наблюдаваше удивена. За първи път едва ли не тя бе в състояние да види баща им в него — сега, когато Пустинята беше провъзгласила Роан за свой владетел. Точно така суров и недостъпен беше изглеждал и Зеава, защото въпреки удобствата, внесени в Цитаделата от княгиня Милар, той бе израснал сред пясък и ветрове и стихиите бяха част от същността му. Край най-големите камъни бе проснато туловището на дракона, който бе убил стария княз; дирята, образувала се при влаченето му до това място, наподобяваше дълга, дълбока рана в пясъка. До него, на плосък камък — последно ложе на тукашните владетели от петнадесет поколения насам — лежеше Зеава под сребрист плащ, който го покриваше от шията до петите. В светлината на факлата изпъкваха острият профил и черната брада, така различни от фините черти и гладко избръснатите страни на сина му. И все пак бяха лика-прилика, старият княз и младият: и двамата чада на Пустинята, и двамата драконови потомци.

Роан се обърна за последен път към княгиня Милар, която пристъпваше към погребалния одър с походката на стара жена. По бузите й блестяха бразди от сълзи. Тя постоя дълго край трупа на съпруга си, пригладила коса назад, оставяйки Водата на скръбта й да се излее върху лицето на мъртвия. После се приближи и Андраде, за да посипе върху неподвижната гръд на Зеава шепа пясък, символизиращ Земята, от която бе създаден покойният. Антула, слънцебегачката, служила десетилетия наред на стария княз, докуцука на свой ред до каменното ложе и разтвори ръце. Тя призова Въздуха да докосне леко Зеава на прощаване, и ето че ръбът на плаща се раздвижи от полъх. Тогава старицата наведе глава в знак на последна почит, и заедно с Андраде се върна до мястото, където стояха другите фарадим — отделени от всички останали, непроницаеми в сивите си одежди с качулки.

Най-сетне и Роан, понесъл Огън, се приближи до баща си. Вдигна високо факлата — дясната му ръка все още беше донякъде скована заради раната — и светлината, отцеждайки се по пясъка, обля тялото на Зеава заедно с огромния драконов труп зад него. Роан допря факлата до четирите края на сребристия плат. Тъканта лумна и се разгоря, и това бе началото на заревото, което щеше да освободи духа на починалия от елементите, образували телесния му облик.

Тогава Роан извърши нещо, което хвърли всички присъстващи в смут и смайване. Младежът се приближи до мъртвото драконово туловище, сне от колана си малък мях и изля съдържанието му върху крилото на звяра. Загреба шепа пясък и я поръси върху водата; размаха факлата над главата на дракона и предизвика буен въздушен повей. Накрая подпали трупа и отстъпи няколко крачки назад, с предизвикателно изопнати рамене.

Тобин не можеше да повярва на очите си. Тя знаеше, че брат й смята да изгори и дракона заедно със Зеава, но да му отдаде същите почести бе немислимо. Но когато погледна Роан в лицето, стори й се, че разбира. На врагове, загинали в бой, се полагаше церемониално изгаряне — следователно и на дракона.

Капчици пот обсипаха челото на Тобин, когато пламъците се издигнаха и разгоряха, подсилвани вече и от безмълвните усилия на застаналите наблизо фарадим. Редом с двата трупа бяха наредени на купчинки тамян и благовонни треви, които не можеха да прикрият смрадта на овъглявана мърша. Младата жена огледа лицата на хората наоколо и забеляза, че всички обитатели на Цитаделата плачат за своя починал княз, без да се срамуват от сълзите си. Различни чужденци, които се бяха случили по същото време в палата, стояха на малки групи с условно-тържествен израз на лицата си. Присъствието им не се нравеше на Тобин, но бе необходимо. Те трябваше да наблюдават церемонията и поведението на Роан по време на същата. Почестите, отдадени от новия княз на мъртвия дракон, без съмнение бяха предизвикали у тях силна и неприятна изненада; но пък случилото се щеше да им даде да разберат, че наследникът на Пустинята не е някой, чиито постъпки могат да бъдат предвидени.

Тъй като първото бдение изтичаше, външните лица взеха да се отправят едно след друго към Роан, да се сбогуват с поклон и да се опътват към Цитаделата. Последваха ги прислужниците и войниците, след като на свой ред бяха засвидетелствали преданост на новия владетел. Не след дълго тук щяха да останат само най-близките и фарадим. Тобин се опита да различи сред групата безименни слънцебегачи в сиви одежди бъдещата си снаха Шонед, и най-сетне видя краищата на дългата огнено-златиста коса, които изпод воала свободно се спускаха по гърба на момичето. Имаше толкова много неща, които й се искаше да узнае за това създание, чиито цветове бе докоснала за тъй кратко, ала досега двете не бяха имали случай да разговарят. Какво ли мислеше Шонед за Роан? За Цитаделата? За това, че й предстоеше да стане княгиня?

Роан прие поклона и на последния оръженосец, после отиде при Антула и я докосна по лакътя, посочвайки с глава към Тобин и племенниците си. Куцукането на старицата личеше още повече, докато се приближаваше към Мааркен и Джани и им протягаше ръце. Тя поведе близнаците да отдадат последна почит на своя дядо. След като сториха това, момченцата се завъртяха, за да се поклонят на Роан, и поеха обратно към палата. Тобин бе благодарна на брат си за проявената любезност — Антула бе твърде стара, за да издържи бдението през цялата нощ, а Джани и Мааркен твърде млади. Тя притисна за кратко ръката си към неговата в знак на безмълвна признателност, а после застина неподвижна, с вперени в пламъците очи.

В яркото зарево сякаш се мяркаха сцени от детството й, и под воала лицето на Тобин просия в нежна усмивка. Баща им бе толкова мил към тях! Бе ги обсипвал с цялата обич на своята щедра, великодушна и грубовата природа, дори когато не ги разбираше съвсем. Докато часовете се нижеха един след друг, принцесата се връщаше години назад в паметта си, и сред огъня пред очите й оживяваха Зеавовите игра на дракон, уроците му как се оцелява в Пустинята, обиколките на коне из владенията — Радзин, Тиглат, Туат, Ремагев, Небесната купа и устието на Фаолаин, и още десетина по-малки замъка, където Роан и тя бяха узнали какво е да бъдеш повелител на тази пясъчна шир. И докато спомените сгряваха сърцето й, Тобин усети как скръбта й изтлява.

Благодаря ти татко мои, за живота, които си ми дарил. Ти не бе свикнал да вземаш много участие в церемонии, нали? Но тази тук ми помага да си дам сметка за всички неща, които ти ми дари, дарявайки ми живот. Аз те обичам, татко мои, както обичам Водата, която пия, и Въздуха, които дишам, Земното изобилие, което ме храни, и Огъня, които пламти между Чей и мен. Ти ме дари с всички тези неща. Благодаря ти, че ми вдъхна живот.

Когато трите безмълвни, забулени в сребърно луни стигнаха най-високата точка от орбитата си и светлината им стана пределно чиста, фарадим образуваха полукръг, толкова близо до плоския погребален камък, колкото Огънят позволяваше. На сиво-черния фон от пушек и пепелинки двайсет и петте тъмни фигури, с господарката Андраде в средата, се хванаха за ръце. По всяко друго време този обряд би извършвала Антула и само тя; не и сега. Тобин се радваше, че на старицата ще бъде спестено напрежението, и че толкова много хора са се събрали да придадат допълнителна тържественост. Княгинята усети бушуващите наоколо сили и леко се олюля. Чейнал, който стоеше до нея, обхвана с ръка кръста й. Тобин долови, че над главата й двамата с Роан разменят намръщени погледи, но не можеше да насочи очи нито към единия, нито към другия. Вниманието й бе изцяло приковано от мощта, която се запридаше и заплиташе от всевъзможни нишки наоколо, и която тя усещаше с всеки свой нерв.

Фарадимите ловяха лунните лъчи, забримчваха ги и ги превръщаха в лека като коприна покривка, която се разстилаше нашир и надлъж по цялата повърхност от Изгревно море до Киерст-Исел и разнасяше до събратята им вестта, че старият княз е мъртъв. Очите на Тобин бяха омаяни от многобройните призми цветове, всички различни и същевременно свързани в тази сложна рехава тъкан, която се разпростираше по всички посоки. И — о, Богиньо! — част от тях беше и тя, и заедно с другите се плъзгаше по безплътните нишки над облени от лунен зрак поляни и планини, гори и езера, дълбоки гърловини, бели като каймак планински върхове и просторни равнини, богати с жито. Тя, Тобин, бе среброкрила птица, която в полета си обзираше целия материк и ронеше светлинни перца, които да уловят стотиците фарадими в стотиците светилища долу на земята. Тя бе самата себе си, но и всички слънцебегачи, застанали в полукръг с лица, обърнати към пламъците.

Колко прекрасен бе този пейзаж — изглед от невероятен сън! Тобин летеше заедно със слънцебегачите, вътре в тяхната общност, но и в самите им същества, и багрите се меняха и танцуваха наоколо й. Без обучение, без напътствия и надзор — освен умелото общо ръководство на Андраде. Тя бе част от преливащата, блещукаща тъкан от лунна светлина, простряна над земята; тя бе политнала волно птица; бе дракон, който с рев прекосява небето… И сред багри и образи, в непрестанния кръговьртеж на зрак и сянка, пленена и очарована — принцесата се изгуби…

— Тобин!

Някой наруши тържественото мълчание и престъпи традицията; Тобин леко се подразни. Името й обаче се чу още веднъж, и нещо в нея сякаш се скъса. Тя рязко — твърде рязко! — бе върната към действителността. В Пустинята, където стоеше край кладата на баща си; видя се в обятията на Чейнал, чието лице се бе смразило от ужас. Пронизваща болка мина през черепа й и Тобин изскимтя жално, простряла ръце като слепец, за да улови онази част от своето същество, която продължаваше да се носи над лунните лъчи… Напразно! Тя си оставаше прикована към земята, лишена от скъпата половина, и заплака с глас от мъка по загубата на онази невероятна красота, с която се разделяше. Отнякъде внезапно откликна втори вик, отчаян като нейния: това бе гласът на неизвестен фаради, който разбираше болката й така, както никой друг не би могъл да я разбере. Пред мисловния взор на Тобин няколко ярки багри с шеметна бързина потъмняха и младата княгиня почти се разрида.

— Шонед! — извика друг глас. Тобин с лека изненада съзна, че това е първият път, когато чува брат си да произнася името на момичето. В следващия миг я разтресе: сякаш наниз от хлопки, от които бурен вятър изтръгва бесен звън, костите й се блъскаха една в друга при всеки удар на сърцето и произвеждаха диви акорди, които сякаш цепеха главата и. Роан извика отново: — Шонед!

Ала вместо Шонед да отговори, намеси се Андраде:

— Уривал!! Не я оставяй да спре да диша! Шонед, помагай ми!

Чезнещите преди малко багри внезапно пак оживяха; червени, зелени, сини иглици се врязаха в плътта на Тобин. Някои от тях бяха изтръгнати, пробуждайки силна болка, но други се разтопиха в тялото й и тя ги разпозна като свои.

Дошла отчасти в съзнание, младата жена долови, че е опряна на нечий гръден кош, и нечии вещи ръце ритмично притискат и отпускат ребрата й, за да и помагат да диша. „Това е Уривал“ — помисли си тя, без дори да се учуди откъде знае. Друг някой коленичи от лявата й страна и улови ръцете й. Без да отваря очи, Тобин разбра, че това е Шонед. С лекота разпозна и Андраде от дясната си страна. После се отпусна назад, неизразимо изтощена и отчаяно радостна, че е жива.

— Тобин? — прошепна Чей, и тя най-сетне отвори очи. Видя го коленичил редом с Шонед; пламъците обрисуваха треперливо контурите на лицето и рамото му. Тя се отдръпна от Уривал, който я крепеше, и се опря на съпруга си. Освободи ръце, докосна Чейнал по бузата и леко се усмихна.

— Стой точно където си — остро и заповяда Андраде. — Два пъти няма да повтарям, така че слушай внимателно. Ти без малко не се изгуби в сенките тази вечер, Тобин, и ако двете с Шонед не бяхме познали твоите цветове, сега щеше си мъртва. Никога повече да не си посмяла да следваш слънцебегач!

Княгиня Милар издаде звук, зяпвайки с уста от изненада:

— Нима това беше, което стана? Как е могла да го направи?

— Не е ли съвсем ясно как — сви рамене Андраде — тя има дарбата, Милар.

— От мен — княгинята извърна глава.

— Но бе прекрасно, мамо! — възрази Тобин. — Нищо, от което да се срамува човек!

— Не, разбира се — добави Андраде, поглеждайки сърдито близначката си. — Все едно, ти не би била в състояние да го направиш.

— То не бе дело на нейно високородие, господарке — прошепна Шонед с наведена глава. — Аз го причиних. Моля да ми простите. Разбирате ли, то стана, защото и по-рано я бях докосвала… Аз… аз не съм достойна да нося пръстените си…

Андраде се люшна, приседна на пети и впери навъсен поглед в питомката си. Не тя обаче наруши мълчанието, а Уривал, който изрече преднамерено меко:

— Мислех, че по-добре съм ти преподавал.

— Най-вероятно ще се окаже, че не е внимавала достатъчно — произнесе студено Роан.

Шонед уплашено се сви. Макар всички да гледаха младежа, смаяни от надменната грубост в думите му, никой, както подобаваше, не отвори уста да възрази. Тази вечер той не бе нито син, нито брат, нито приятел на никого, а княз на всички.

Най-сетне Андраде проговори:

— Чей, отведи Тобин в палата и я накарай да почива. Тя има нужда от време, за да се възстанови.

— Ама тя ще си се оправи — отвърна той, макар че изречението му прозвуча по-скоро като въпрос.

Тобин се застави да се надигне. За миг й се зави свят, но тя прикри това и отвърна:

— Иска ми се да спрете да приказвате за мен така, сякаш не съм тук. Нищо ми няма.

— Ще видим — рече Андраде. — Хайде, Чейнал, иди да я сложиш в леглото. — Самата тя се изправи, хвана сестра си за ръка и се върна при кладата на Зеава.

Тобин кротко се подчини на Уривал, който й помогна да стане и я предаде в загрижените обятия на Чейнал. Дори и след като се увери, че съпругата му може да върви, младият господар на Радзин не я пусна. Взе я на ръце, и я носи през всичките три мери път, а когато тя се опита да възрази, и нареди да си затвори устата. През рамото на мъжа си Тобин хвърли поглед към брат си. Видя, че Роан стои сам, застинал в непристъпна поза, и гледа втренчено сведената глава на Шонед.

Княгинята успя да остане будна, докато Чей я мушна между завивките и я накара да погълне чаша вино. То — след целодневния пост и нощните събития — я удари досущ като юмрук в челюстта; Тобин изгуби свяст. Когато се опомни, бе утро и нейният съпруг все така беше край леглото. Черните стръкчета набола брада одраскаха бузата й, когато я грабна в необузданата си прегръдка:

— Ох, глупаче, уплаши ме до смърт!!! — изръмжа той.

Тобин съвсем правилно изтълкува тези думи като доказателство за силата на неговата любов, и се сгуши в обятията на Чейнал. После го целуна по врата и се дръпна, за да изрече:

— Съвсем добре съм сега. Ти цяла нощ ли будува? Той я облегна пак на възглавниците така, сякаш бе направена от фиронски кристал, и отговори:

— Беше спряла да дишаш, знаеш ли… Та непрекъснато броях, докато спеше.

Тя прехапа устна и се застави да каже:

— Прости ми, любов моя.

— Не че няма какво, но сега се обръщай и пак заспивай.

— Не, не мога. Трябва да поговоря с Шонед, преди Роан да го направи, а още повече преди на леля ни да й се отвори възможност да я нахока. Наистина не тя беше виновна,…

— Нищо такова не знам — свъси се Чейнал. Тобин въздъхна нетърпеливо:

— Чей, изглеждали ти Шонед човек, който би проявил подобна небрежност? Или, да се изразя другояче, щеше ли Андраде да я избере за Роан, ако беше такъв човек? Аз знам какво преживях снощи и искам тя да ми обясни какво се случи, това е. И ти, и аз трябва да разберем.

— Трябва, няма да споря.

Тя се поколеба, преди да дръпне ръкава му:

— Безпокои ли те това? Това, че се оказах…

— Безпокоеше ме дали си прескочила трапа, но вече виждам, че си. А иначе още не е доказано, че си фаради. Ще пратя някого от слугите да доведе момичето тук — той стана и се запъти към вратата. Внезапно се обърна и каза: — Ако обаче нещо такова се случи пак.

— Няма, любов моя — обеща тя, ала разумно пропусна да добави, че то няма да се случи пак, защото Шонед ще я научи как да използва най-добре дарбата си.

Слънцебегачката пристигна само няколко мига след като бе призована да се яви — сякаш бе очаквала (или се беше страхувала), че ще я повикат. Носеше същата сива роба както предната нощ, макар и без воала; по плата под коленете й беше полепнал пясък, а около очите и се бяха образували черни кръгове. Тобин отгатна, че момичето не е спало и вероятно дори не си е лягало. Шонед дълбоко се поклони и седна в едно кресло до леглото, след като я поканиха, но не гледаше нито един от двамата съпрузи.

Тобин проговори първа.

— Ти не си се провинила в нищо. Бе просто злополука, ако разбирам правилно станалото.

— Де да ми обяснеше и на мен някой — промърмори Чейнал в наболата си брада.

Шонед отговори, без да вдига поглед от стегнато преплетените си пръсти:

— Преди известно време първожрицата Андраде изпрати по слънчевите лъчи послание до мен в Светилището, господарю. В изпращането участваше и княгиня Тобин и аз опознах цветовете на нейно високородие.

— Жена ми не е фаради — отвърна Чейнал.

— Не си ли спомняш — възрази Тобин — единствения път, когато ме взе на разходка с лодка? Прилоша ми още в същия миг, когато стъпих вътре.

Чейнал упорстваше:

— Защото беше бременна и още не знаехме това.

— Не, любов моя — рече тя нежно — не беше тази причината.

Той я изгледа продължително, сетне премести очи върху сведената глава на Шонед. Накрая рече:

— Добре. Кажи ми какво се случи.

— Недостойна съм да нося пръстените си — промълви слънцебегачката едва чуто. — Князът бе прав.

— Вината не беше твоя; а брат ми е глупак — рече Тобин. — И Андраде би могла да се досети, че ще се увлека прекомерно.

— Дори и тя не знае всичко — забеляза Чейнал.

— Но винаги е знаела, че имам дарба! — Миг-два тя наблюдаваше очите на съпруга си, после се обърна пак към Шонед: — Беше неописуемо. Никога през живота си не съм виждала или чувствала такава красота.

— Твое високородие си доловила какво правим и си пожелала да се присъедини. Но никога не си била обучавана. Понеже двете се бяхме докосвали по-рано, ти разпозна моите цветове и аз твоите. Много е трудно да се обясни, господарю — продължи тя, най-после поглеждайки Чей. — Представи си го като прозорец от фиронски кристал, през който преминават слънчева и лунна светлина: лъчите се пречупват в сияйно множество багри. Всеки човек е неповторима шарка от няколко цвята, които фарадим могат да докосват. Зная, звучи нелепо — как се докосват цветове, все едно да докоснеш мирис — но това е истината. Фарадимите научават много отрано кои са техните цветове, и пазят в паметта си подредбата им, така че могат да се върнат към собствената си светлина.

— И тъй като ти и Андраде знаехте цветовете на Тобин, можахте да я върнете, иначе щяхме да я изгубим.

— Това не биваше да се случва, господарю. Дълбоко се разкайвам — тя замълча и заизвива пръсти в скута си. — Дълбоко се разкайвам — повтори Шонед.

— Но беше толкова хубаво! — произнесе Тобин с печал. — Безкрайно много светлина, чиито нишки се преплитат едни в други като великолепна тъкан от скъпоценности…

— И хвърлят сенки — добави кротко Шонед. — Сенките също са част от всички нас, не само багрите и светлината.

Чейнал поклати глава:

— Не съм сигурен, че разбирам, но… — срещна погледа на жена си, която му посочи с очи вратата. — Не искам да ми поднасяш повече извинения, господарке — рече той на Шонед, като ставаше. — Случи се, каквото се случи, вече е минало. А сега мисля, че ще отида да видя какво правят момчетата. — Той се наведе, за да целуне Тобин, изправи се и излезе.

Тобин се поизпъна, както се бе облегнала на възглавниците. Искаше й се Шонед да вдигне очи към нея, и за да предразположи девойката, каза:

— Нали не му липсва усет?

Слънцебегачката най-сетне я погледна в лицето и Тобин забеляза усмивчица в единия ъгъл на устните й. Княгинята бързо проучи чертите на бъдещата си снаха и откри в тях страст и упорство, проницателност и гордост. С един вид любещо злорадство тя си помисли, че Роан и момичето ще бъдат лика-прилика. После продължи:

— Трябва да усвоя някои неща от фарадимстването. Ще ме обучиш ли, Шонед?

— Ако първожрицата каже, че мога да наставлявам твое високородие…

— Мисля, че ще каже, и че ще можеш. Андраде никога не би оставила да пропадне нещо, от което би могла да извлече полза; много добре познавам леля си. Но искам да те попитам за друго, което се случи снощи. Усетих един човек да ни призовава — човек, които не беше част от тукашната група.

Шонед озадачено събра красивите си вежди:

— Да зове? Как да зове, господарко?

Тобин се замисли за миг как по-добре да се изрази:

— Ужасно е — произнесе тя бавно — да бъдеш откъснат от тъканта, от това единство, което общността образува… Изглежда той го разбираше: такова отчаяние имаше в гласа му.

— Му?

— Не мога да кажа по какво съдя, но съм почти сигурна, че беше мъж.

Шонед стана от креслото и отиде до прозорците, които гледаха към водоскока в градините долу. Изрече от разстояние с гръб към Тобин:

— Ти си по-надарена, отколкото подозира първожрицата. Никак не е просто да разпознаеш пола на някого по цветовете му. Какви багри почувства?

— Сапфир предимно; и нещо, което беше… подобно на черен диамант, ако такъв изобщо съществува. Защо ме питаш?

— Ти възприемаш багрите като разцветки на скъпоценни камъни — отбеляза Шонед, обръщайки се с лице към младата княгиня. — Този начин за разпознаване на фарадим е много древен: подредбата на цветовете не се изменя, ала оттенъците им се променят, в зависимост от едно или друго. Уривал си е изработил теория: според нея, когато бледите първоначално цветове потъмняват, както този диамант, който твое високородие е усетила, че почернява, това е признак за промени в личността на слънцебегача. Понякога просто отразява настроение, разбира се.

— Знаеш ли кой може да бъде този мъж?

— Не, твое високородие. Но ако желаеш, ще споделя с Уривал.

— Може да е било и само ехо на собствената ми мъка от загубата. Ала като преживяване беше невероятно; и ми се иска да го повторя, когато ме пообучиш… Добре, а сега, преди Чей да се е върнал, ще те попитам нещо, като жена: какво мислиш за брат ми?

Неочакваният въпрос обагри в алено страните на момичето, но Шонед с възхитително самообладание отговори:

— Твое високородие знае цветовете на мислите ми. Би трябвало да знае и това.

— Боя се, че си узнала за мене повече, отколкото аз за теб. Ти си сапфири и изумруди и още нещо, но не точно това ме вълнува сега. Какво мислиш за Роан?

Гърбът на девойката се изопна и скова, а зелените й очи отново се преместиха към прозорците. И преди Тобин да реши как да и вдъхне доверие към себе си, и да я предразположи към откровеност (а не беше ли тя самата току-що обвинила Чейнал, че му липсва усет?) — вратата с гръм се отвори и синовете й нахълтаха в стаята. Тя ги привлече в обятията си и ги настани да седнат от двете й страни. После се огледа за гостенката си и видя, че Шонед безшумно се е измъкнала от стаята.

Глава 8

Господарката Андраде се бавеше в Цитаделата, просрочвайки с много деня, в който първоначално беше възнамерявала да се върне в Светилището. Някои от причините за това бяха от лично, други от политическо естество. Чувството за дълг към сполетяната от тежка загуба сестра й налагаше да удължи престоя си нейно главно занимание стана да пази Милар, за да не рухне, сломена от скръб. Но първожрицата също така желаеше и да се покаже, с цялата внушителност на присъствието си, пред събранието на Роановите васали, когато те пристигнат за Големия лов, искаше да се забавлява, като гледа как възприемат племенника й. Андраде позволи да се намекне (след това да се разнесе като слух и накрая да се разгласи като факт), че ще почете Риалата тази година: новина, която със сигурност щеше да вбеси Рьолстра, и да накара другите владетели да пазят поведение. Имаше обаче и друга причина в която си съчетаваха лични и политически подбуди. Тя възнамеряваше да не си тръгва, преди Шонед и Роан да бъдат свързани в брак. Това бе нейна цел от години, и сега първожрицата смяташе да я осъществи. Покрай другото, тревожеше я необщителността на Шонед и оттеглянето й от всекидневния живот в палата.

А Роан бе прекалено зает, за да се тревожи за момичето. Впрочем това нямаше значение, тъй като Шонед се тревожеше за двама. Тя бе зле разтърсена от нещастието, което без малко да се случи с княгиня Тобин. Бе загубила вяра в способностите си на фаради, а ако искаше да е от полза на Роан в тази насока, трябваше непременно да си възвърне самочувствието, че притежава сила и я владее. С оглед на това бе помолила да й разрешат да учи в малката, но впечатляваща библиотека на Цитаделата. Преобладаващата част от книгите в нея беше събирана лично от младия княз, и широтата на интересите му я смая: история, география, земеделие, геология, металургия, ботаника, племенно дело — по всеки от тези въпроси имаше поне три, а често и над десет тома, като не споменаваме множество други области на знанието. Шонед посвети доста време на разглеждането на тази сбирка и си създаде ясна представа за умствения кръгозор на годеника си. След като се увери, че Роан е получил по-пълно образование от всеки друг княз на този свят тя престана да се занимава със свитъците и томовете, а използваше библиотеката като частен кабинет. Седеше заедно с Уривал до дългата маса от рядка дървесина — масата на Роан — и неотстъпно разпитваше, преговаряше и упражняваше с по-стария слънцебегач нещата, на който я бяха учили в Светилището. Освен че бе главен управител, пръв подчинен на Андраде, прошареният фаради се славеше и като учител, и в най-висша степен заслужаваше своите девет пръстена. Той разбираше потребността обзела Шонед. Уривал вещо мина с питомката си най-основните уроци, като я напътстваше и усъвършенстваше техниката й, показваше й тънки похвати, каквито не се преподаваха на повечето фаради, докато не получат поне седем пръстена на ръцете си.

Шонед призова Огън: палеше свещите една след друга, докато библиотеката се озари от светлина, после с една-единствена мисъл духна фитилите. Тя втъка собствената си сложна шарка от багри в слънчевите лъчи, които струяха през отворения прозорец; призова Въздуха да разхлади стаята в горещите следобеди; преговори всичко, на което я бяха учили няколко години, докато отново стигна до третия пръстен — равнището на чирак-слънцебегач. Следващата стъпка обаче — заклинане на Огън — се оказа трудна: единственото видение, което й се удаваше да извика сред пламъците, бе лицето на Роан. Уривал отмина с мълчание избора на предмет от нейна страна (това едва ли беше точно избор) и я подтикна да премине по-бързо към следващото равнище.

Носейки се по слънчевите лъчи, Шонед се разходи до родния си дом. Речното пасбище, и се върна обратно Изпитанието протече без всякакви произшествия. Същата нощ тя изтъка от лунния зрак пътека, дълга чак до Светилището, отиде дотам, а когато се върна, бе посрещната от възкиселата усмивка на Уривал:

— Не знам за какво се тревожиш толкова — рече недружелюбно той. — И колко пъти трябва да ти повтарям, че не е твоя вината за случилото се с княгиня Тобин? Знаят го всички освен теб.

— Трябва да бъда напълно сигурна в себе си — отвърна тя упорито. — Трябва да знам точно какво върша.

Възрастният мъж се облегна в креслото си. Светлината на една-единствена свещ играеше по костеливото му лице и озаряваше огромните, великолепни златисто-кафяви очи. Той попита:

— Защо не останеш и занапред в Светилището, щом пръстените на слънцебегачка са онова, което действително желаеш? Винаги си изпитвала неистова любознателност, Шонед, още откакто дойде при нас. Към какво се стремиш всъщност?

— Ако реша да се омъжа за Роан, няма да му донеса злато, земи или друго някое от нещата, заради които князете обикновено сключват брак. И неговите васали ще бъдат недоволни. Трябва да им покажа, че заслужавам доверието и предаността им. А ако се случи така, че не се омъжа за него, ще трябва да знам как да упражнявам уменията си в някой друг владетелски двор. — Тя сви рамене. — Аз нямам вече място в Светилището, Уривал.

— Значи онова, към което се стремиш всъщност, е седми пръстен? И осми?

— Да. Ще ме учиш ли?

Уривал опря длани върху масата, разперил дългите си пръсти. Върху всеки от тях, с изключение на левия показалец, блещукаха сребърни или златни обръчи, обсипани с мънички скъпоценни камъни. Произнесе спокойно:

— Искаш опасни неща. Кажи ми защо, но ми спести измислиците за омъжването. Можеш да си способна да заблуждаваш Ками и Оствел, дори Андраде, като говориш, че не си сигурна. Не и мен обаче.

Шонед мълча дълго, преди да отговори.

— Когато за първи път стъпих в Светилището — подзе накрая тя — за мен най-важното беше, че не ме смятат за смахната, различна, или чужда, за разлика от дома ми. Така ме караше да се чувствам жената на моя брат, а прислужниците и следваха нейния пример. Не я обвинявам, задето е мислила така, Уривал. За нея наистина бях странна. И в същност тя ме изпрати там, където намерих мястото си. Където намерих свои и можех да уча. И щом открих каква мога да стана, ако упорствам, мисълта да пропусна нещо, да не науча всичко, което мога, ми причини повече мъка, отколкото биха ме измъчили всички уроци и усилия.

— Значи искаш да придобиеш пръстените само заради себе си?

— Не съвсем. И за себе си, и за Роан. Причината не е само в това, че трябва да възмездя липсата на зестра. Трябва да защитя него и цялата Пустиня от посегателства; дължа това на целия му народ, ако Роан ме вземе за съпруга.

Няколко мига Уривал не проговори. После кротко изрече:

— На нищо повече няма да те науча.

Шонед скочи от стола с вик:

— Но защо, Уривал? В какво съм се провинила?

— Провинила си се в причините, поради които желаеш да стигнеш по-висок ранг. Не си ли взела под внимание, Шонед, че фаради, която има и сан княгиня, представлява нова заплаха за околните? Мислиш ли, че допълнителните пръстени ще ти дадат достатъчно сила, за да нехаеш за онези, които, подобно жената на твоя брат, ще те смятат за странна, дори опасна? Мирът между отделните княжества зависи от равновесието на силите между отделните владетели, А връзките между фарадимите образуват мрежа, която поддържа тези сили в здраво взаимнозависимо единство: като нишките на паяжината или въжетата на висящ мост.

— Да! И Андраде дърпа нишките! — избухна тя. — Андраде, която ми нареди да напусна Светилището, и да стана Роанова съпруга!

Уривал не възрази, но спокойно добави:

— Андраде, чиито причини за това са многобройни, и вероятно различни от твоите.

— Какво иска от мен тогава? Обясни ми!

Старшият слънцебегач се изправи. В очите му имаше жалост, ала гласът му беше студен, когато произнесе:

— Шонед, не ми заповядвай. Още не си владетелна княгиня.

Вледенена от гняв, тя го проследи с поглед как излиза. Какво искаха от нея, в края на краищата? Роан й бе наредил да играе роля, която я обиждаше; жестоката му забележка по повод обучението й все още бе жива в паметта й и я караше да потреперва неведнъж, защото с нея князът бе позволил да се разбере, че не вярва дори в единственото предимство, което можеше да му донесе като негова съпруга. Андраде също не считаше Шонед достойна да узнае причините, поради които се стремеше да свърже в брак своите питомка и племенник, а Уривал пък я считаше недостойна да навлезе в по-дълбоките тайни на слънцебегаческото изкуство, защото нямаше да ги използва с мъдрост. И нито един от тримата не и вярваше, не й се доверяваше — освен дотолкова, доколкото можеше да им бъде полезна.

Тя затича по коридорите, стигна до покоите на Уривал и поиска да я пуснат вътре. Наставникът й седеше край прозорците; гледаше я с кротко съчувствие и щом го съзря, гневът й секна, и тя прошепна името му. Почувства с дълбок срам, че сълзите напират в очите и. „Ах, Шонед“ — промълви Уривал, и разтвори прегръдката си насреща й. Тя коленичи до него и притисна лице към крака му. Тресеше се. Уривал мълчаливо я гали по косата, докато се успокои. Накрая тя вдигна лице и той й каза:

— Сега разбираш ли? Виждаш ли колко трудно ще ти бъде?

— Виждам… Виждам от едната страна Андраде, и с нея са миналото, заветите на фарадим… А от другата страна е Роан: с него е сърцето ми, бъдещето ми… Но ако първожрицата не желае да използвам своите дарби в изгода на княза на Пустинята, защо ми нареди да дойда тук и да му стана жена? Уривал, нищичко не разбирам! Моля те, помогни ми!

— Мисля, че тя храни вяра в твоята способност да си служиш с дарбата мъдро и за доброто на всички, не само на Роан.

— Но те и двамата ме превръщат в своя пионка! Все едно съм въже, с единия край завързан за вол, а другия за жребец, и се опитвам да ги подкарам в общ впряг!

— Отгатвам, струва ми се, кого разбираш под образа на вола — подхвърли Уривал и Шонед не можа да сдържи усмивката си. — Ето, така е по-добре — похвали я той. — Признавам, че лично аз бих оприличил скъпата първожрица на нещо по-малко ласкателно. Но теб, Шонед, доста добре те виждам да водиш и двете своенравни животни, а способностите ти са като връзка между тях. Те могат да те използват единствено ако ти самата допуснеш това, детето ми. Свободна си да избираш.

— Дали наистина? Дарбата на фаради ми е била дадена по рождение, а онова, което съзрях сред пламъците, не ми остави място за избор… — Тя въздъхна. — Искрено съжалявам, че ти крещях.

— Редно си е. Сега обаче отиваш да се наспиш, а утре вечер ще те науча на онова, което искаш да знаеш.

Шонед подскочи:

— Но ти… ти каза…

— Да, казах; и те накарах да си помислиш за някои неща, нали?

Девойката се изправи в цял ръст:

— Уривал, ти самият си своенравно, лукаво дърто животно! Защо ли всички оставяме това да ти се размине?

— Защото тъй ме е благословила Богинята — отвърна й той с усмивка. — Хайде сега, твоя светлост, върви си.

Тя го изгледа смаяно, когато чу да я титулува: никой преди него не го бе правил. Уривал й намигна и като каза: „Ти ще бъдеш княгиня, то се знае; в друга роля просто ще се прахосаш“, с ръце й даде знак да си върви.

Докато се изнизваха дните преди Големия лов, нито Шонед, нито Уривал можеха да бъдат видяни често из Цитаделата. Роан знаеше, че не постъпва добре, като се радва толкова много, задето годеницата му е заета другаде, но бе прекалено натоварен с дела, за да отдели внимание и за нея. Всяка нощ обаче, когато лягаше между завивките, той я сънуваше до себе си, а всяка сутрин, когато слънцето докоснеше лицето му, си мислеше, полубуден, че това е ласката на устните й. През деня, когато погледът му случайно попаднеше върху нея, винаги го разтърсваха тръпки, и той трябваше с усилие на волята да си припомня, че все още не може да я повика пред всички, да се приближи до нея, за да я докосне или целуне, да се държи така, сякаш двамата си принадлежат. Не биваше да подозират, че насочва очи към нея. Роан знаеше как недвусмислено чувствата се изписват върху лицето му, как желанието размазва чертите, и се гордееше, че владее изражението си. Част от него яростно негодуваше срещу подобна комедия, а друга част срещу Шонед, задето бе смутила вътрешния му мир и равновесие. Но още по-лошо беше, че тя изобщо не съзнаваше какво предизвиква у него. Тя като че ли никак не бе засегната от държането му, нехаеше за присъствието му, докато той се разкъсваше между стремежа, който изпитваш към нея с цялото си същество, и забраните, в които са беше оковал волята си. Роан чувстваше, че ще полудее и същевременно осъзнаваше какъв великолепен урок по търпение е това.

Междувременно запристигаха васалите. Времето на Роан бе запълнено с дипломатически игри вместо с изучаване на по-раншните споразумения и техните клаузи целта на младия княз бе да принуди подчинените му благородници да приемат промените, които бе замислил. Той се бе срещал и преди с всички тези достойни мъже, но тогава бе стоял просто до баща си, като бъдещ приемник, а не действителен владетел, и васалите му бяха отправяли почтителни поклони, но не и значими слова. Сега вече всички почести бяха за него — и всички отговорности. Младежът никога по-рано не си бе давал сметка колко много са хората, които настояват да им се отдели време, и как исканията им теглят в противоположни посоки. Всяко владение имаше свои проблеми, всеки господар свои амбиции… Роан бе признателен на Тобин за ненатрапчивото присъствие по време на някои от срещите, защото като господарка на Радзин тя имаше уникален опит и можеше дискретно да го напътства как да се отнася към другите ширим — благородниците, които споделяха със съпруга й положението на васали; друг път Чей идваше в залата и сядаше до шурея си, за да го осведомява полугласно какво е научил за тези мъже от битките, в които е участвал заедно с тях като командващ войските на Зеава. Андраде никога не се появяваше, но самото й отсъствие бе залог, че всички васали мислят за нея. Как ли постига това, гадаеше Роан с удивление.

Прилежно, търпеливо, той изслушваше всички искания и нужди, които дошлите излагаха пред него. Щеше да представлява своите васали на Риалата и онова, което подействаше там, щеше да определи дали през следваните три години те ще живеят добре или зле. Но заявките на благородниците се простираха в твърде широки редели и достигаха смехотворни крайности: един настояваше да му докарат от Гилад двайсет дългорунни овце, за да подобри расата на стадата си, а друг молеше за огърлица от сребро и ахати — дар, който се поднасяше за разпалване на любовна страст, но в случая бе предназначен да умилостиви ревнивата му съпруга. Роан слушаше, без да се усмихне или намръщи. И не само защото баща му винаги бе приемал просителите така, а и защото по този начин се упражняваше за Риалата, където щеше да се преструва на незрял хлапак. Едни щяха да решат, че е твърде глупав, за да разбира думите им; други да мислят, ле подражава на маниерите на покойния, докато вътрешно търси начин да се отклони от задълженията си; а трети, още по-многобройни, щяха да вярват, че е силно уплашен и крие страха си зад това каменно лице. Заблудите великолепно се връзваха с плановете на Роан… на този етап.

Насаме с Тобин и Чейнал — и единствено пред тях двамата — той понякога избухваше в гръмък смях, припомняйки си нещата, за които васалите му твърдяха, че са им жизнено необходими. Все пак знаеше, че обхватът на тези искания излиза далеч извън рамките на забавното. Тъй като му предстояха дълги, сурови пазарлъци във Ваес, Роан нямаше намерение да се изтощава сега в дребни сделчици с подчинените си. Щеше да им даде по някой и друг урок, но това можеше да почака.

— Татко винаги ги оставяше да се пържат в собствения си казан, докато се преструваше, че обмисля въпроса — припомни си гласно Тобин една вечер, когато тримата бяха седнали на охладено вино и хляб със сирене. — И те уреждаха повечето размени помежду си: ти на мен, аз на теб…

— Зеава имаше много практичен ум — добави и Чей, ухилен. — Ако двама васали, господари на съседни владения, искаха нов жребец за кобилите си, той ги оставяше сами да се спазарят на кого ще се падне конят, а на кого — кобилите да бъдат покривани безплатно.

— Не мога да ги оставя да продължават така — отвърна Роан. — Те и без друго не вярват, че ще извоювам кой знае колко придобивки за тях тази година, затова и исканията им са невъзможни. Мислят си, че ще могат да получат онова, което им трябва, ако другите князе се смилят над детето идиотче… — Той направи гримаса. — Приношенията на моите васали няма да покрият и една трета от стойността на нещата, които искат да им набавя; ще трябва да дам разликата от себе си. — Той отпи глътка вино и подигравателно изпръхтя: — Представяте ли си, господарят Байзал настоява за сирски камък, и то огромно количество! За да си строи ново жилище; а онова, което предлага в замяна, няма да изплати дори избите!

— Нямаше ли между предците на Шонед и един княз на Сир? Обстоятелството би могло да ти е от полза — подхвърли лукаво Чей. Думите му останаха без внимание.

— Единственото, което мога да направя, е да слушам и да не вземам никакви решения. Получа ли веднъж по каквото искам, ще сложа завинаги край на пазарлъците.

— Ако не се споразумееш с всеки един от тях няма а те оставят на мира — предупреди го Тобин.

— Те и сега не ме оставят на мира. И мислят, че главата ми е празно. Освен това още по-малко ще им хареса, когато разберат, че занапред ще минавам без тези песни и танци на всеки три години. — Роан видя как са се втренчили в него сестра му и зет му и се разсмя: — Добре де, помислете! С всички тях ще издействам едно и също споразумение: определен дял от добива си всяка година ще дават на мен, като на свой сеньор, и повече няма да се опитват да врънкат за допълнителни облаги; Ще ми казват от какво имат нужда и ако аз в безпределната си мъдрост реша, че го заслужават, ще им го давам. И толкова. А уговорките „аз така, пък ти иначе“ са отвратително недостойни и повече няма да ги търпя.

Той пресуши наведнъж чашата си и я протегна към Тобин. Тя не му отказа да я напълни пак, но не сваляше поглед от съпруга си. Роан улови този поглед и се ухили:

— Виждам, че първият сред моите васали бива обзет от безпокойство — подразни той зет си.

— Ами да, прав си! — отвърна Чейнал. — Няма здрав смисъл в онова, което смяташ да въведеш. Както стоят нещата сега, когато хората имат по-особени нужди, като в случая с камъка за нов строеж например — те и предлагат по-голям дял от урожая си, за да се отплатят.

— Така. А забелязал ли си колко често не успяват да докарат до Цитаделата обещаното? Татко им даваше онова, без което уж не можели да живеят, а после рудодобивът падаше под очакванията, или пък зърнената реколта по някакъв тайнствен начин загиваше, или се случваше нещо друго което да ги освободи от задълженията им. Татко никога не се тревожеше, че постъпват така, защото градеше княжество и имаше да върши по-важни работи. Моето дело обаче ще бъде да укрепя изграденото от него, и да го доведа до благоденствие. Чей аз предлагам всеки да ми дава определено количество всяка година, и ако някой не го направи, ще пратя при него управителите си да разберат защо; ала в замяна ще давам много повече, отколкото им даваше татко — и то редовно.

— А ако не можеш да изпълниш някое обещание, с което си се обвързал? — запита Тобин.

— Тогава ще възмездя ощетения от собствената си кесия. Но искам всеки да знае точно къде стои. Край на пазарлъците колко кози, колко килима, колко мяха…

— А ако те не могат да изпълнят задълженията си? — не спираше тя.

— Тогава недостигащата част ще се прибавя към дела за следващата година. — Роан седеше спокойно и въртеше чашата между дланите си. — Мен ме интересува само да получавам постоянен и равен приток от постъпления. Защото знаеш, Тобин, колко често се оказвахме задръстени от неизползваеми излишъци на едно или друго, само защото някой васал плащаше с даден продукт, а татко не успяваше да го изтъргува на Риалата.

Тобин направи гримаса:

— Помня годината, когато цяло лято ядохме боровинките на господаря Байзал, приготвени по какви ли не начини! Оттогава не мога да погледна боровинки!

— Точно това искам да избягна. Ще определям какво е нужно тук, в Цитаделата, за година, и ще се споразумявам с васалите да го набавят. В замяна ще удовлетворявам основните им нужди с неща, които само аз мога да им осигуря — вълна, хранителни продукти, строителен камък, вносни изделия от други княжества. Ще получавам точните количества от онова, което искам, също и…

Чей забеляза:

— Може и да забогатеят по този начин.

— Виж, не ми повтаряй онова, което казваше татко че богатият васал е заплаха за сеньора си. Татко грешеше. Богатият васал е предан, защото трябва да защитава богатствата си, а отговорността за това поемам аз. Той пък ми се отплаща с храна и вино… и коне — добави младият княз с широка усмивка към зет си.

— И то първо качество, имай пред вид! — не му остана длъжен Чейнал и също се разсмя.

— Да, най-хубавите, разбира се — кимна Роан — Прости, че пропуснах това, славни господарю на Радзин. Но и сам виждаш, че така, като предлагам да бъде, печелят всички. И те, и аз получаваме онова, което ни е потребно, а те свикват с мисълта, че придобивките идват от мен и от никой друг. Аз съм единственият, който може да ги представлява във Ваес и също така единственият, който може да защити земите им.

— Споразумението остава ли и по време на война?

— Ще плащам за вземаното, Чей. Това е разликата между баща ми и мен. Татко бе зает да пази сигурността на границите и имаше право да иска онова, което му трябваше, за да го прави. Аз обаче желая да пазя сигурността по друг начин, не по неговия.

— Да не би да наричаш Зеава крадец?! — сивите очи на Чей метнаха искри.

Роан отвърна с изопнато лице:

— И то първокласен.

— Роан! — пръстите на Тобин се впиха в мишницата му и той изскимтя. — Стига де! Отдавна си оздравял, пък и ранена бе другата ти ръка, не тази… Как смееш да твърдиш, че татко е ограбвал васалите?

— Ами да, ограбваме ги! В името на нещо прекрасно, разбира се; ала според теб как се нарича да взема без да плащаш?

— Осигуряваше им в замяна безопасност, както ти сам посочи.

— Но ги оставяше по-бедни откъм нещата, които бяха важни за тях: откъм храна, коне и пари.

Тя го изгледа навъсено:

— Значи така. Ти не обичаш пазарлъците. Според мен се готвиш да променяш твърде много и твърде бързо, но сега имам друг въпрос: а Шонед?

Чейнал подсвирна леко и се облегна назад в креслото си. Ръцете му се издигнаха нагоре в знак, че се предава:

— Аз съм извън играта!

Роан по някакво чудо успя да не пламне като мак, и да срещне погледа на сестра си със свършено самообладание:

— Шонед е част от моите планове, където и доколкото ми е угодно.

— Не смей да ми увърташ! — предупреди го сурово Тобин. — Половината лято ти — за нея да не говорим! — избягваше въпроса и вече ми е омръзнало! Откакто горкото момиче е тук, никой не го е виждал за повече от миг-два; с никого не разменя и дума, а от очите й сякаш веднага ще рукнат сълзи… Каквато и игра да играеш, Роан, имай пред вид, че Шонед е много изискана и чувствителна. С нея не можеш да се отнасяш…

— Щом е така изискана и чувствителна, значи не ми подхожда! — изтърси той безцеремонно. — Не желая безпомощна жертва, Тобин! На мен ми трябва съпруга и княгиня. Искам онова, което имате ти и Чей. Как бих могъл да ви наблюдавам всичките тези години и да не пожелая същото и за себе си? Но ако тя и аз не можем да си вярваме така, както си вярвате ти и Чейнал, ще трябва да намеря някоя друга. И щом повдигаш този въпрос, ще ти кажа, че и тя все още не е решила дали да се свърже с мен.

— Ти говорил ли си изобщо с нея? Сладка Богиньо! Роан, имаш ли някаква представа какво изпитва или мисли Шонед?

— Тобин — намеси се меко Чейнал — остави това.

— Сигурно се страхува да влезе в Главната зала, за да не я срежеш пак… Тя също има гордост, Роан…

— И аз имам! — натърти той. — И няма да се излагам да тичам подир глупачка, която не може да реши дали ме харесва или не! — Младежът остави чашата си встрани и стана: — Вече е късно, а утре ме чака много работа.

— Не сме приключили разговора! — избухна Тобин.

— Остави това сега — повтори Чейнал, този път по-твърдо.

Тя свирепо изгледа и брат си, и съпруга си:

— О, я да се махате! И двамата! Като не искате нищо да ми кажете, аз пък няма да ви оставя да ми се хилите в лицето!

— Но това е най-забавното нещо, случило се за цялото лято — отвърна невинно Роан. В следния миг отскочи назад, спасявайки се от яростната атака на сестра си: — Чей, Чей, дръж й ръцете, преди да ме е убила!

— Да ги държа ли? Идвам й на помощ!

Смеешком младият княз побърза да се оттегли от покоите за гости. Но не за да си легне на свой ред. Отправи се към черното стълбище, пробяга пъргаво по него и слезе в градината, където настланите с чакъл пътечки го отведоха до езерцето. Водоскокът не действаше, от както баща му беше починал; княгиня Милар не можеш да понася пред прозорците си гледката на искрящото чудо, което сама бе сътворила за наслада на съпруга си. Роан се наведе, загреба вода, наплиска лицето си и седна на една пейка да чака Шонед.

Доста време бе минало, откакто се бяха срещали. Валвис се беше връщал с отговори, че „повелителката“ твърде заета или пък твърде уморена, или не в състояние да се измъкне тайно. Всеки отказ бе придружен от почтително извинение, разбира се, но на Роан му бе омръзнало. И същия ден следобед бе пратил оръженосеца с до покоите на Шонед в най-тежката жега, когато всеки малко акъл в главата си просто се срутваше някъде на уединено място, за да доживее някак до вечерта, с един съвсем кратко и недвусмислено послание: че негова светлост княз Роан приканва своята повелителка Шонед да го чака в полунощ край езерцето. Роан бе любопитен дали Шонед няма да се осмели и този път да откаже. Не, тя не отказа, и той прекара остатъка от деня в нетърпение да я види отново насаме.

Младежът огледа околния пейзаж, и очите му не пропуснаха нито един от признаците на наближаващата есен. Тревата се беше борила храбро, но вече съхнеше жълтееше. По близките дървета зрееха плодове. С наближаването на есента наближаваше и Големият лов — на него, за разлика от Риалата, той нямаше да трябва да се преструва на нерешителен хлапак, а напротив, трябваше да се хвърли с жар в забавлението — забавление ли?! — и да дава пример, като изтребва излюпените току-що млади дракони… Умът му не го побираше какво ще прави, когато настъпи този ден. Един-единствен път бе присъствал на подобно клане и му бе прилошало, докато гледаше как благородници от цялото княжество съсичат новото поколение дракони, излизащо от пещерите на слънце. И сега се очакваше той да изпада във възторг от тази касапница, да присъства на нея и дори сам да изтреби немалък дял жертви, както бе правил баща му, а преди това — неговият баща.

Роан извърна лице срещу небето, обсипано със звезди, като се питаше след колко още дракониците ще напуснат постовете си в клисурата Разцепикамък. Те бдяха там и никой не можеше да се приближи до пещерите и да посегне на яйцата. Но щом женските си отидела, до излюпването щяха да остават само няколко дни. А всички смятаха, че е прекрасно да колиш дракони… Роан стана и неспокойно закрачи напред-назад, напрягайки безпомощно ума си как да отложи подготвяната касапница.

— Значи ти ме приканваш да те чакам? — изсъска в мрака един яростен глас, и той подскочи. От нищото изникна Шонед, трепереща от гняв: — Не бе доведено до знанието ми, че трябва да се числя към твоите слуги, княже и повелителю!

Закален от избухванията на другите две жени в живота му, Роан бе в състояние да посрещне гнева на Шонед спокойно и дори да се забавлява с него донякъде. Той отговори:

— Колкото пъти те молих учтиво, ти не идваше. Помислих си, че ако си послужа със заповед вместо с молба, ще се появиш, макар и само за да крещиш.

— Как смееш да ми нареждаш, сякаш съм твоя собственост! Ако още веднъж ми пратиш вест като тази, ще се погрижа да се окажеш негоден за съпруг на която и да било, най-малкото на мене!

Шонед изглежда говореше сериозно — нещо, което Роан не бе откривал никога в гневните избухвания на майка си и сестра си. Явно има гняв и гняв, размисли той, и си взе бележка да не съди друг път за годеницата си по другите жени, които познава. Собствената му гордост обаче изискваше да не остане длъжен с отговора, който прозвуча остро и рязко:

— Когато пожелая да те видя, повелителко, ще идваш, независимо по какъв начин те викам!

— Е, аз пък не желая да те виждам!

— Защо дойде тогава?

Обратно на всичките му очаквания, основани върху опита с разсърдени жени, тя нито закрещя, нито го плесна през лицето, нито отприщи яростта си. Вместо това остана, секунда-две с леко разтворени устни, после се изсмя приглушено и призна с печал:

— Съдбата ме доведе тук. Няма смисъл да себедоказваме.

Роан я гледаше напълно объркан, а когато момичето повдигна рамене и въздъхна, съвсем се изуми.

— Трябваше да те видя, Роан — продължи Шонед. — Изпитвах огромна нужда, след като седмици наред те зървах само за миг-два в тази или онази зала, а ти винаги беше зает и недосегаем. Досега отказвах да дойда, защото не исках да те обременявам допълнително, като знам каква грижа са за теб васалите, плановете ти за Риалата, и всичко…

Тогава той откри, че Огънят може да бъде и сладък — като пламък в огнище през ледена зимна вечер. И когато бе в състояние да проговори, каза:

— Ти съвсем не си бреме за мен, Шонед. Ти си единственото ми обетовано бъдеще. — Ръцете му се плъзнаха около кръста й, но без да го обхващат плътно. Ала това бе достатъчно: тя тутакси откликна и прислони към него гъвкавата си снага. Роан прокара буза по косата й и се усмихна.

— Благодаря ти — промълви Шонед. — Прощавам ти обидните думи, които каза за обучението ми. И като говорим за това, нека ти кажа, че уча усърдно с Уривал. Толкова много неща трябва да усвоя, а времето, докато тръгнем за Ваес, е малко.

Той се подразни: имаше необходимост и желание за нежност, но явно тя не изпитваше същото. Разговорът обаче не биваше да се прехвърля върху политическите кроежи. Роан искаше да опита въздействието на някои слова, които досега бе шепнал само на възглавницата си, но възлюблената му продължи:

— Наблюдавах и какво вършат в Цитаделата. Не съм уверена, че ще се проявя блестящо като княгиня. Ками винаги ми е казвала, че редът ми е толкова присъщ, колкото е присъщ и на виелиците, така че я накарах да ми дава уроци как да се справям с делничните си задължения… Но не знам дали не съм съвсем безнадежден случай…

— Ками ли?… А, да — мургавото момиче с огромните очи. Великолепни са, между другото.

Тя се отдръпна и се намръщи:

— От уроци по ревност нямам нужда, благодаря!

Роан широко се ухили, открил внезапно пътечката, която щеше да отведе беседата в желаната от него насока или поне да я приближи дотам:

— Не мисля — каза той — че въобще имаш нужда да бъдеш учена как да ревнуваш.

— Ще разбереш колко съм изкусна, ако вземеш да се заглеждаш, по дошлите от Канарата принцеси на Риалата! — предупреди тя игриво.

— Шонед, дори и никога да не бях те срещнал, нищо под слънцето или луните не би могло да ме накара да се обвържа с някоя от дъщерите на Рьолстра. Ще ми се да дочакам старост, макар и грохнал, а от деня, в който стана баща на внук на Върховния, ще трябва да започна да смятам колко време още ми е отпуснато на този свят. То няма да е много.

Очите на Шонед се разшириха:

— Но… о, Богиньо, не бях мислила за това! Роан, те могат да опитат да те убият! Не бива да отиваш във Ваес!

Той бе поласкан от тревогата й. Засмя се:

— Никой няма да се опита да ме убие. А и съм длъжен да отида. Пък и нали моята вещица-слънцебегачка ще бъде с мен? Тя ще ме пази.

— Не ми се подигравай! — скастри го тя. — Открият ли, че си избрал мен, и двамата се излагаме на опасност.

— Недей да виждаш сенки там, където няма. И само си помисли как ще се забавляваме с изненадата им, с безсилния им яд! В последната вечер на Риалата ти ще влезеш в залата за пиршества под ръка с мен, цялата в изумруди… Всички жени ще искат да те убият, задето си толкова красива, всички мъже ще искат да ме скопят, а…

Шонед издаде кратък звук, в който се смесваха смях и раздразнение:

— Добре, добре! Ако това ще те направи щастлив, ще облека изрязана оттук дотук и обратно рокля, и ще внимавам да не се изхлузя от нея. Само че мислил си сериозно по въпроса колко души ще станат твои врагове при тази игра? Когато техни високородия се омъжат, те ще си спомнят обидата и ще се опитат да насъскат съпрузите си срещу теб.

— Дотогава положението ми ще бъде заздравено, а изгодите за онези, които са с мен, ще станат очевидни. Влиянието на съпругите няма да струва нищо.

— А моето влияние като твоя съпруга?

Той се усмихна:

— Нима не можеш сама да си отговориш на този въпрос? Или няма да ми вярваш, докато не застанеш наистина редом с мен, събрала всички погледи в залата?

— Изглежда имаш готов отговор за всичко, Роан. Само че много добре разбра какво те питах: дали ще бъда част от живота ти извън спалнята — произнесе тя сурово и недвусмислено.

— Ще те уморя от работа като робиня — обеща той, без усмивката да слиза от лицето му. — Цитаделата си се управлява сама, тъй че не се старай да усвояваш домакински умения. Това, което ще ми трябва от теб, е помощ, за да владея цяло княжество. Моят баща оставяше нещата да се случват, Шонед. За нас двамата имам намерение да караме нещата да се случват.

Тя замислено кимна:

— Виждам, че си напълно сериозен… Знаеш ли, разглеждах книгите ти. Четях и малките бележки по полетата… — Внезапно тя се разсмя в лицето му: — И между другото, натъкнах се на доста груби откровения за учителите ти!

— Тогава бях малък… — започна той.

— И не би трябвало да знаеш подобни думи на толкова крехка възраст! — не му позволи да довърши тя. — Макар че, трябва да кажа, някои бяха истински езикови находки.

— Ако ми приведеш някой пример, бих могъл…

— Това заплаха ли е?

Роан затегна прегръдката си:

— Един княз никога не заплашва. Той само… обещава.

— Аха — кимна тя дълбокомислено. — Оттегли обещанието си, княже: уплашена съм до смърт.

Младежът свали ръце и се засмя:

— Личи! — Направи пауза и продължи, вече без шеговити нотки: — Ще дойдеш ли с мен на Големия лов? Няма да яздим редом, разбира се, но бихме могли да се усамотим за малко. Искам да ти покажа клисурата Разцепи камък.

— Където си убил своя пръв и единствен завинаги дракон? Да, бих искала да я видя.

— Мисля, че ще имам нужда от твоето присъствие там — бавно произнесе той, като наведе глава — Шонед, така нареченият лов е една страшна касапница; ще ти спестя гледката на убийствата, но много искам да ти покажа пещерите. По отношение на драконите винаги съм имал особено чувство: винаги ми се е струвало, че тези същества са по-важни, отколкото си мисли човек. Не мога точно да обясня…

— Виждала съм ги в полет — на път към Вереш, на север, драконите прелитаха над Речното пасбище, когато бях дете. Но винаги бяха твърде високо в небето, за да ги чуя.

— Тази година ще слушаме заедно песните им. Аз ще… — той прекъсна внезапно и се взря в тъмнината над рамото на Шонед. — Някой идва насам. — Двамата бързо се разделиха, когато сред сенките се очерта приближаваща фигура. Оказа се Валвис и Роан въздъхна с облекчение. По изразителното лице на юношата се четеше какво огромно неудобство изпитва. Княжеският оръженосец приближи още няколко крачки и дълбоко се поклони:

— Госпожа майка ти желае да те види, господарю — промълви той. — Нека твоя светлост ме извини.

— Няма нищо, Валвис. Благодаря, че ми каза. Отивам веднага горе.

Момчето кимна и се стопи в нощта. Шонед докосна Роан по ръката:

— Следващата ни среща ще бъде на Големия лов. — Протегна се, лекичко го целуна по устните и изчезна. Роан пое в обратната посока; кръвта играеше в тялото му при мисълта за часовете, които двамата щяха да прекарат в Пустинята, насаме заедно, и съзерцанието на тези сладостни представи така го бе увлякло, че забеляза Тобин едва когато се блъсна право в нея.

— Много добре — произнесе тя подчертано мило. — А аз си мислех, че си толкова уморен и отдавна си си легнал.

Роан трескаво запресмята колко ли е могла да види и чуе.

— Не, не съм. И изобщо… Мама ме чака, Тобин — той се опита да продължи пътя си, но сестра му сложи длан върху ръката му.

— Не те чака. Просто това казах на Валвис.

— Какк-во?!

— Проследих го — обясни тя, повдигайки рамене. — Нали ти казах, Роан, че искам някои отговори; ето, сега ще ми ги дадеш. Защо беше тук, сам с Шонед? — Вместо отговор младежът се навъси. Тогава пръстите върху ръката му се впиха здраво и той си припомни, че сестра му е доста по-силна, отколкото подсказва изящното й телосложение. — Кажи ми! Тя е влюбена в теб, не го ли осъзнаваш? За какво използваш горкото момиче?

— Какво те кара да мислиш, че не тя използва мен?

— Не започвай пак да ме лъжеш, никак не те бива! Ако бе пожелала да те съблазни и изнуди да се ожениш за нея, Шонед, без ти да усетиш, щеше да го е сторила отдавна: Андраде дава на своите фарадим доста пълен набор от знания!

Той внезапно остана бездиханен.

— Какво?! — произнесе го само с устни, защото нямаше глас.

Тобин, също смаяна, отслаби хватката си:

— Не знаеше ли?

— Какво да знам? Хайде, кажи ми! Бързо! — той сграбчи и двете й ръце и ги стисна.

Тобин го гледа секунда-две, преди да отговори. В огромните й очи се четяха смесени чувства — изненада и недоверие, разбиране и жал. Тя каза:

— Преди да се омъжа за Чей, леля ни ме подразни че сигурно не зная как да доставя наслада на един мъж, и ми предложи някоя от нейните фарадим да ми даде същите уроци, през които минават питомките в Светилището… — После обясни набързо, че преди да получат първия си пръстен, слънцебегачките прекарват с непознат любовник нощта, така че да бъдат вече жени, когато отидат в горичката-прорицалище на следващия ден — Момичето не може да види онова, което трябва да и покаже Женското дърво, освен ако не е вече жена, разбира се… — О, Роан! — възкликна тя, като видя измененото му лице. — Мислех, че знаеш!

— Да. Вече знам. Знам, че леля ни държи не друго, а свърталище за разврат. Колко мъже са натоварени с този род обучение, скъпа сестричко? — той едва се сдържа да не нададе рев, при мисълта как някой бездушен самодоволник е докосвал неговата любима, опитал е вкуса на устата й, притискал е до себе си гъвкавото й тяло и е опознал тайните й…

— Не бъди глупак, Роан! Това е само един път, за една нощ…

— Една ли? Очакваш да ти повярвам? Ха!

— Яд те е, просто защото никога не си… — тя млъкна: изразът на очите му я уплаши. Отстъпи крачка назад.

— Колко малко знаеш за мен, Тобин — изрече брат й с равен глас. Вече бе спал с момиче веднъж, след победата над Мерида, в невероятно пияно състояние. Момичето бе стрелец в една от частите на васалните войски и идваше някъде от крайбрежието, където бяха най-незначителните владения; не знаеше кой е любовникът, споделил с нея постелята през нощта, а на сутринта Роан се бе събудил със зверско главоболие и панически изтрезнял, напусна случайната си другарка, преди да бъде открита самоличността му. По-лошото беше, че той нямаше почти никакъв спомен какво точно бяха правили двамата с момичето: не бе изцяло невеж по половите въпроси, но не притежаваше действителни познания, и от това жлъчката му кипваше.

— Роан…

— Какво друго забрави да спомене любезната ни леля? Тя наистина ли си мисли, че ще приема подобна вещица в леглото си?

— Роан! Как можеш да кажеш такова нещо, като познаваш Шонед?

Той сякаш не чу думите на сестра си. Краката му го отнасяха бързо надалеч, а в главата му отчаяно блъскаше мисълта как би могъл още да диша, когато драконови нокти разкъсват гърдите му. Бил без опит, така ли? „Ха!“ — възкликна Роан за втори път. Силно желание да ритне нещо го изкуши, но той се овладя. Сред хаоса в ума му изплува, че има начини да се поправи станалото. И колкото по-скоро, толкова по-добре!

Глава 9

Нарочно да беше търсил, Роан не би могъл да улучи по-лош момент за това. При положение, че роднини, прислуга и васали наблюдаваха всеки негов ход, той не би имал възможност да вмъкне в покоите си дори мишка, камо ли момиче. Но когато възбудата му нарасна дотам, че вече почти не му пукаше дори в Голямата зала да се наредят всички да наблюдават каква си е избрал, младежът се натъкна на непредвидена трудност: никоя жена в Цитаделата не го привличаше. С едно-единствено изключение — Шонед.

Хубавите момичета бяха или прекалено малки, или омъжени, или сгодени, и следователно нямаше право да ги докосва: в края на краищата той бе човек с чест. А и би бил направо жалък в образа на безсъвестен прелъстител. След като отхвърли хубавите, Роан се опита да предизвика у себе си интерес към по-грозноватите, но гордостта му се възбунтува — защо богат и знатен княз като него да се задоволява с някоя дългоноса и миризлива дунда? Не, изключено! Не би бил в състояние да се лъже, че изпитва възторг, затова и погледът му прескочи обратно към хубавиците, но те до една изгубиха всякакъв чар за него (който иначе биха могли да имат) в мига, когато ги сравни с Шонед.

При неговата младост не беше чудно, че насочи гнева си към златокосата слънцебегачка. Мъжкото му самолюбие бе понесло жесток удар, а хуморът бе неспособен да възстанови равновесието му. Роан проклинаше характера и положението си, които го бяха забъркали в такава каша. Нищо хубаво нямаше в създаването на господарски издънки и много отдавна бе решил да не пакости на династията, като създава незаконни разклонения по родовото дърво. А беше и твърде придирчив. Въздържал се бе да прояви благосклонност към някое от момичетата в палата (за тяхно голямо съжаление), за да не предизвика своеобразна революция, нарушавайки осветения от вековете обичай князът да си избира съпруга на Риалата. Този обичай бе всеизвестен и престъпването му щеше да го изложи в очите на всички, над които повеляваше. Бе принуден да чака деня, по-право нощта, на своя законен брак, и мисълта, че в леглото липсата му на практически опит не би могла да не стане явна за несъмнено завършена жена като Шонед, го правеше все по-раздразнен, зъл и противен дори на самия себе си.

Нито раздразнението, нито озлоблението изчезнаха в късния летен следобед, когато, зареял поглед над купчина пергаментови свитъци, изискващи незабавното му внимание, Роан почувства във въздуха нещо странно и разбра, без сам да знае как, че дракониците са напуснали пещерите и отлитат далеч от клисурата. Той подаде снага през прозореца на частния си кабинет — в библиотеката се разполагаха все така Шонед и Уривал, а младежът избягваше слънцебегачката като чума — и съзря тъмните форми, издигащи се в небето. Сърцето му нададе ликуващ рев, въздухът нахлу в дробовете му, и Роан почувства, че би могъл да призове крилатите създания там горе а те да го чуят и да откликнат като на себеподобен. В следващия миг си припомни какво означава в действителност полетът на женските.

Същата нощ васалите пируваха в Тържествената зала. От мястото си на масата върху подиума Роан ги наблюдаваше, обръщаше чаша след чаша с вино и отместваше настрани блюдата с поднасяните му ястия. „Това ще бъде последният такъв лов“ — закле се той. Каква полза да си княз, ако не можеш от време на време да придадеш на желанията си силата на закон? Вслуша се как васалите му се обзалагат кой ще избие най-много новоизлюпени дракончета, и усети, че му призлява. Не можеха ли тези дръвници да проумеят, че красиви като драконите създания трябва да бъдат оставени да летят свободни, с каквато цел очевидно ти е създала Богинята?

Зората на следващия ден се сипна яйца, сияйна, студена. Роан я посрещна навъсен и неохотно зае мястото си начело на шествието ловджии. Чувстваше как в гърба го пробождат погледи като тънки ножове. Васалите му не можеха да се отпуснат в негово присъствие, а и по лицето му се четеше ясно, че не одобрява днешното забавление; това ти караше да се чувстват още по-неудобно. Тяхната притесненост обаче (наложена с доста труд) не утешаваше Роан. В душата на младежа кипеше гняв, защото традицията не му оставяше изход, и ако нещо не се променеше, на всеки три години той щеше да бъде принуден да участва в тази гнусна касапница. Ослепителната слънчева светлина, искрящото синьо на небето сякаш се подиграваха с мрачното му настроение. А отвратата му към самия себе си нарасна, когато установи, че чувствата му са се предали и на жребеца, който яздеше. Благородното животно мърдаше неспокойно между бедрата на стопанина си и Роан трябваше да приложи цялото си умение, за да го укроти.

Джани и Мааркен имаха честта да яздят първи в шествието — непосредствено пред баща си, точно зад чичо си. Двете момчета бъбреха непрекъснато, възбудени, че участват в играта на големите, подскачайки на седлата и обърквайки горките си понита. Джани досаждаше на Роан с въпроса колко нокътя и зъба ще могат да съберат от пясъка, а Мааркен за стотен път се жалваше от баща си, който бе забранил на близнаците да влизат в клисурата заедно с другите ездачи. Чейнал понасяше мрънкането на синовете си с търпение, дошло от дълга практика, докато не прекалиха:

— Щом не щете да слушате баща си, чуйте какво казва князът ви! — скастри ги той. — Не си ли спомняте думите му снощи?

Роан правилно се досети, че го приканват да потвърди издадената от Чейнал забрана, и каза:

— Нали няма нужда да ви повтарям колко опасен е днешният лов? Ако вие двамата не усмирите конете си и не си затворите устата, може и да започна да съжалявам, че съм ви позволил да дойдете с нас.

Момчетата не бяха очаквали веселият и мил вуйчо, когото обожаваха, да бъде толкова рязък, и замълчаха. Мълчаха близо мяра. След това Мааркен не издържа и хвърляйки на Роан кос поглед, промърмори:

— Преди беше много по-забавен.

„Много по-забавен беше животът ми“, помисли си Роан кисело. Бе смятал, че е наясно с трудностите, пред които ще се изправи като владетелен княз, но ето че изникваха толкова други, за които бе неподготвен и — пак тази проклета дума, каза си с отвращение той — неопитен… Викът на един васал, забелязал летяща драконица, го накара да се обърне; ала очите му не се насочиха към небето, както на другите участници в лова, а внезапно спряха върху Шонед и не можаха веднага да се откъснат от нея. Роан усети как мускулите на челюстта му се изопват. С усилие насочи лице отново напред, но това не помогна: образът й — в кафяви дрехи за езда, с изправен гръб, огнени коси, събрани на тила, и прелестен профил! — остана все така зрим за него, сякаш бе отпечатан в очите му с клеймо. Тя щеше да очаква от него да направи нещо, за да останат поне малко време насаме, докато той мислеше единствено как да я избегне.

Ездачите спряха, за да погледат как зеленикаво-бронзовата женска лениво се рее високо над главите им; използвайки въздушните течения и разперила криле така широко, че се виждаше долната им страна — черна и лъскава. — Чейнал примигна срещу светлината и отбеляза:

— Не е ли красавица, а? Досега съм виждал такъв, цвят само два или три пъти.

— Ще ни нападне ли? — запита Джани, едновременно със страх и желание за бой.

— Не, не сме интересни за нея — отвърна Роан. Драконицата плясна с могъщите си криле и смени посоката на полета. — Виждаш ли? Отправя се към Вереш. Хайде, да тръгваме пак; искам да стигна Разцепикамък, преди да е станало пладне.

Но какво точно щеше да прави, когато стигне там, той нямаше представа. Знаеше само, че няма да убие друг дракон. Толкова мръсно беше: да колиш новоизлюпените дракончета, когато се подават за първи път от пещерите си на още незаякнали нозе, с едва изсъхнали крила! Над главите на двете момчета Роан погледна зет си. На Чейнал също не му допадаше такъв неравен двубой, ала, от друга страна, той не се съмняваше в необходимостта драконите да бъдат изтребени. За пореден път младият княз се запита защо желае толкова силно да покровителства хищните твари, които опустошаваха стада и земи. Защото бяха прекрасни и свободни, защото бяха част от Пустинята? Никога не бе успявал да намери по-добър отговор. И нима имаше такъв? Вътре в него един глас се надигаше и зовеше изтребването да бъде прекратено. Роан обаче го застави да млъкне. Васалите щяха да се развличат до премала днес, после три години под ред щяха да се хвалят с кървавите си подвизи. А техният сеньор не можеше да направи нищо друго, освен да се отдръпне, да не участва, и само да наблюдава в тежко мълчание отстрани.

Ездачите спряха пред входа на клисурата, точно под островърхата скала, която толкова много приличаше на наблюдателна кула. Бяха отпушени мехове с вода и вино, от седлата бяха свалени торбите с припаси, стражите неохотно поеха задълженията на по-нископоставени слуги и поднесоха обед. Роан не яде нищо. От празничната възбуда на околните му се повдигаше. Когато ловджиите възстановиха силите си, Мета заедно с още двама души от охраната влезе между скалите, проучи обстановката и се върна да доложи на Роан.

— Дракониците наистина са си отишли, господарю — съобщи тя. — Стените на три пещери са срутени и новоизлюпените са отлетели, но има още дванадесет, по мои изчисления, разрушени в повече или по-малка степен. — Чернооката жена хвърли поглед към васалите, които се бяха струпали да чуят новината, и им пожела: — Наслука, господари.

Лицето на Роан застина като издялано от камък. Без да изрече нито дума, той направи на Мета знак да помогне на Чейнал да организират лова. Щеше да присъства и наблюдава, щом трябваше, но по никой на нямаше да участва. Триста проклятия!

Ездачите навлязоха в клисурата със смехове и крясъци, шеги и весели закани. Не след дълго обаче слязоха от конете и се заизкачваха из тесните хлъзгави пътечки по скалите, а Мета остана долу на слънце — да чака с своите стражи и да пази животните. Ловците напредваха неравномерно, спираха се тук-там, но никой не прояви глупостта да доразруши съгражденията в останалите зазидани пещерни отвори, защото не се знаеше колко броят на драконите зад тях. Новото поколение младенци макар да бяха дребни на ръст и да не се държаха здраво, на краката си, можеха да издишват пърлещ огън досущ като възрастните; пламъците изсушаваха и заякчаваха крилете им, но бяха безмилостни към човешкото тяло, дори през плътни кожени дрехи. Ловците чакаха, докато драконите съборят сами по-голямата част от стената, и когато се подадяха навън под ослепителното слънце — ги убиваха.

Роан стисна очи. Богиньо, какво е това, което позволявам да се извършва тук? Драконите нападат стадата ни, тъй че ги унищожаваме; но нима вълците хищните птици, морските чудовища не правят същото? Не са ли драконите част от нашия свят? Как да оправдая тази касапница? Как да я спра?

— Изглежда сме сами, господарю — изрече някъде до него мек глас.

Той трепна, а конят му долови това и направи няколко нервни танцови стъпки по камъните. Младежът стегна юздите и потупа жребеца по врата, за да го успокои.

— Роан, какво се е случило? — запита Шонед.

— Мразя това — прошепна той, вперил очи в стените а клисурата (за да не бъде изкушен да погледне към нея). — Винаги съм го мразил. Ала не мога да го спра.

— Ако на твое място бе някой друг, щях да му кажа, че като техен княз можеш да им заповядваш както ти е угодно.

— Само че аз съм твърде страхлив, за да използвам властта си, това ли искаш да кажеш?

— Не. Не съм искала да кажа такова нещо и ти го знаеш. Роан! Моля те, погледни ме.

Той я погледна. Не можеше да не го направи. Очите й преливаха от нежна загриженост. Тя го обичаше; той усети лъчите на любовта й да се протягат към него и да го вплитат в онази мрежа от сила и светлина, на която слънцебегачите бяха майстори.

— Какво ти е криво? — прошепна тя.

— Денят — отвърна кратко той и като смушка коня с пети, в лек галоп се отправи към клисурата. Безсилен бе да погледне Шонед в очите. Чу обаче тропот на други конски копита зад гърба си и спря. Беше леля му. Тя се изравни с него и властно пожела да узнае:

— Какво говореше на Шонед?

— Остави ме на мира.

— Стига си се държал като хлапе. Знам колко мразиш това, което става днес, но няма да ти олекне, ако опитваш да си го изкараш на нея. Да си княз не е толкова блага работа, колкото го описват, а?

— Не е. — Роан можеше да спре лова с една-единствена заповед. Никой не би посмял да я наруши, той бе княз. Съзнанието, че няма пречки да заповяда каквото пожелае, го плашеше; той не знаеше как да си обясни това. — Да не би да имам право? — избухна внезапно младежът. — Защо на мен е дадена цялата тази власт, а не на някой друг? С какво съм толкова по-различен?… И само не ми казвай, че се е случило непредвидено при раждането ми! В раждането ми няма нищо непредвидено: и двамата го знаем.

— Чудех се ти колко знаеш — отвърна спокойно първожрицата. — Впрочем появата ти на бял свят не е изцяло мое дело: вярно, че положих усилие да събера Милар и Зеава, но то бе съвсем скромно. Двамата ми спестиха труда.

Чуха се първите писъци на първите жертви — дракончета, загиващи при излизането от пещерите. Топлият ветрец разнесе мирис на кръв. Андраде продължи:

— Баща ми беше набелязал жених за мен. Аз не приех брака. Оставаше Милар. Богинята бе осенила с искра и нея, но тя не я използва въобще. Дарбата мина у Тобин. И у теб, подозирам; ти ще я предадеш на децата си, ала подсилена чрез Шонед. Какво по-велико бъдеще търсиш, Роан? И твоят дядо — моят баща — и аз желаехме едно и също: да видим семейството си на власт и във възход.

Не е било само това, знаеше Роан, но не точно този, а друг въпрос го терзаеше в момента. Когато се обади, в гласа му звучаха грубост, злоба и горчивина:

— Поне си пратила девица на баща ми, а не пачавра от твоя свещен вертеп!

Думите му пресякоха дъха на Андраде. Но закалената в словесни битки първожрица бързо се окопити и отговори:

— Глупак нещастен! Ако така възприемаш годеницата си, мога само да ти пожелая много радост в съвместния живот с нея. Тя е вече в кръвта ти, драги; между вас блика Огън, и дали ще се топлиш или ще се печеш жив на него, зависи само от теб!

Роан срита коня си, жребецът хукна напред, а Андраде не ги последва. Наближаваше пладне, клането продължаваше. Само от време на време някое дребно телце с разперени криле, гърчещо се от ужас, се вдигаше над клисурата; това разведри сърцето на младежа — поне известен брой дракони ще останат! И ще летят свободни! Имаше дълги промеждутъци от почти пълна тишина, в които ловците дебнеха новоизлюпените да пробият стените, но колкото повече пещери се отваряха, толкова повече писъци цепеха въздуха, и се сгъстяваше мирисът на смърт.

Един от старшите васали — Абидиас, господар на Туат — слизаше тромаво долу при коня си. Жегата горе на скалите явно бе непоносима. На седлото му бе окачен мъничък труп с осакатени криле; той го потупа почти ласкаво:

— Този тук няма да се гощава с овцете ми, ха-ха-ха! — „Този тук“ беше червеникав на цвят, с черно опако на крилете. — Кожата му ще опна върху любимия си стол, а ноктите и зъбите му ще нанижа по бойното си знаме.

Роан усети прилив на кипяща омраза, от който главата му щеше да се пръсне: мразеше гледката, на която бе свидетел, мразеше и себе си, защото в крайна сметка носеше отговорността за нея. Всеки смъртен вик на загиващ дракон пронизваше сърцето му като меч. И той не можеше да направи нищо.

— Роан!!

Той се извърна вбесен, разпознал гласа на Шонед. От колко време го наблюдаваше тя? И как смееше да се намесва в мислите му? Но като съзря ужаса върху лицето й, Роан забрави гнева си. Тя сочеше нагоре, към скалната стена и една малка пещера високо над главите им, със съвсем тесен перваз. Там, въпреки хвърляните от околните зъбери сенки, които пречеха да се види има ли зид, указващ присъствието на драконово люпило, ясно се различаваха две малки фигури: Джани и Мааркен се бяха изкачили на перваза и гледаха надолу в клисурата.

Роан им кресна, както скачаше от седлото, ала из цялата клисура писъци на животни и викове на хора ечаха толкова силно, че нямаше начин да бъде чут. Той се заизкачва тичешком, ботушите му се зариваха дълбоко в ронливите камънаци, Шонед го следваше плътно, а погледът му не се отделяше от перваза на пещерата. Изведнъж Роан възкликна високо: кълбо от светлина прониза сенките, учестеното дишане на Шонед се зачу едновременно с неговото, двете момченца горе нададоха вик на ужас. Той гръмко им заповяда да се скрият, но каменният перваз не беше нито дълъг, нито широк; нямаше и големи скали по него… Ако нещо се случеше с близнаците, Тобин щеше да го убие. Той сам щеше да пожелае това.

Роан се добра до перваза, с огромни усилия. Изкачил се най-сетне горе, завари Джани да се притиска към камъните и да трепери от глава до пети. Момченцето се бе отдалечило досами края на скалната издатина, и ако направеше дори само крачка, щеше да падне долу. Мааркен стоеше застинал на каменния перваз и гледаше един новоизлюпен дракон — малък колкото него и също толкова уплашен. Роан знаеше, че няма да бъде в състояние да изтегли меча си навреме, за да убие животното, а очите на дребосъка вече искряха, гърдите му се издуваха от дълбоко поемане на дъх, устата му зейна и между бляскащите като иглички бели зъби бе готов да изригне огън, който щеше да погуби детето. Тогава иззад гърба му се чу викът на Шонед:

— Мааркен! Слизай! — и в следващия миг тънък, разстлан широко фарадски пламък изкочи от скалите и се изви в пространството между малкия дракон и малкото момче, без да докосва нито единия от двамата. Драконът отстъпи назад. От гърлото му излезе тревожен писък заедно с огнена струя, насочена към небето. Роан най-сетне намери опора на скалния перваз и се изтегли горе; нехаейки, че камъните се ронят и могат да се срутят под тежестта му, той заобиколи пламъка на Шонед и стовари меча си — откъм тъпата част — върху гърба на дракона. Животното нададе вой на страшна болка, запляска с криле и скочи встрани. Бе прекалено уплашено, за да се защитава срещу въоръжения си противник, затова с тромава бързина се отдалечи от пламъците, удари с отчаяно усилие недоразвитите си криле и отлетя.

Огънят изчезна веднага. Роан погледна през рамо и видя Шонед да се изкачва на скалния перваз, вкопчила в камъните и четирите си крайника; цялата й снага се тресеше. Това бе от облекчение за предотвратената гибел. Роан със замах сграбчи Мааркен, притисна го до гърдите си като плячка, и усети, че племенникът му също трепери:

— Не си пострадал, нали? Нали не си обгорен? Мааркен! Мааркен, отговори ми!

Детето все така се разтърсваше от тръпки („Богиньо“ — помисли си Роан — „костиците му сякаш ще се разпаднат“), но обви с ръчички врата на вуйчо си и заеквайки, произнесе:

— Д-д-д-д-добре съм…

С крайчеца на окото си младежът забеляза, че Шонед люлее в прегръдките си ужасения Джани, за да го успокои. Роан притисна Мааркен още по-силно към себе си и каза:

— Почти до смърт ме уплаши! Знаеше ли, че можеше да умреш?

— С-с-с-само ис-с-с-скахме д-д-да вввидим драконите… Ох, не биваше, зная! — подсмръкна Мааркен. — Мама ще ни се сърди.

— И още как.

— Уби ли дракона?

— Не. Отлетя.

— По-добре. Радвам се. — Момченцето се измъкна от прегръдката и избърса очи юмручетата си. — Той беше толкова мъничък още. Не е знаел, че не искаме да му направим лошо.

Роан кимна. Попита:

— Вече можеш ли да си служиш с краката си? — и пусна Мааркен на земята. — Добре, хайде тогава да се махаме оттук, преди братята и сестрите на твоя дракон да са излезли да видят какво става. — Хвърли поглед към Шонед и Джани: — При вас всичко наред ли е?

— Съвсем — отвърна тя, поставяйки малкия на краката му. Джани се вкопчи в китката й с двете си ръце, но сълзите му бяха изсъхнали. — Вероятно тук-там се е по-натъртил, но можеше и по-зле да бъде, нали? Надявам се това да послужи за урок и на двама ви — каза тя, поглеждайки последователно близнаците изпод вежда — друг път да не нарушавате заповедите на своя княз. — Джани и Мааркен извърнаха засрамени лица, а Роан прикри усмивката си.

— Убеден съм, че сте си взели поука — рече той. — Хайде да слизаме, тръгвайте.

Четиримата се спуснаха по ронливите камъни доста по-бързо, отколкото се бяха изкатерили, и когато стигнаха долу, Чейнал вече ги чакаше. Той грабна по едно момченце във всяка ръка, притисна близнаците към мощната си гръд така силно, че им изкара въздуха, нарече ги неуправляеми малки чудовища, заслужаващи бои с камшик, и после пак ги прегърна плътно, затворил очи и мълвящ нечути звуци на благодарствена молитва.

Роан наблюдаваше миг-два тази картина. После потърси с очи Шонед. Видя, че тя е тръгнала обратно нагоре по пътеката, и се затича да я настигне:

— Къде отиваш?

— Ти си изтърва меча, отивам да ти го прибера.

Роан с изненада опипа празната си ножница:

— Мътните ме взели! Даже не бях забелязал. Не, Шонед, остави; аз ще отида. Ти не се числиш към слугите ми — добави той, като подчерта с многозначителна усмивка отрицанието.

В очите й грейна изчезнал допреди малко лъч:

— Ти ми обеща, че ще останем сами, но не знаех, че ще са нужни толкова усилия за това!

— Добре — подсмя се той — имаш право; само че сега пусни мен отпред: горе може и да са останали още някои от новото люпило.

Роан застана отпред и поведе спътницата си. Мускулите му неохотно се подчиняваха на повторното нареждане да изкачат плъзгавата пътека, и когато стигнаха скалната издатина, младежът внимателно надникна през нея, за да се увери, че никакви белези не издават присъствието на дракони. Така и беше. Той се изтегли нагоре и се обърна, за да помогне на Шонед, но тя вече бе редом с него — триеше изцапаните си длани и оглеждаше канарите наоколо. Поклати глава и отбеляза:

— Цяло чудо е, че никой от нас не падна долу. Искаш ли светлина?

Без да дочака отговора му, тя призова малък пламък в самото гърло на пещерата. Роан се усмихна — Шонед бе отгатнала истинската му подбуда да се изкачи пак дотук, и може би дори споделяше страстта му към проучвания. Той се взря в полумрака, но с изключение на черупките от яйца, не откри никакви доказателства, че тук е имало дракони.

— Нима е бил само един? — почуди се Шонед. — Ами другите зародиши?

— Ела навътре и ще ти покажа. — Малкото пламъче осветяваше пътя им и скоро двамата се отзоваха в средата на пещерата: неравните скални стени с причудлив релеф се сливаха в свод високо над главите им. — Зародишите трябва да са били около дванадесет, но само един от всички е бил достатъчно силен да оцелее.

— Нима… — Шонед не довърши въпроса си, защото при вида на купчинки оглозгани кости и петна засъхнала кръв в гърлото й се образува буца. Тя преглътна тежко и поде пак: — Искаш да кажеш, че онзи, когото видяхме, е останал жив, защото…

— Да, точно така. Необичайно е от люпилото да оцелее само един, но предполагам, че нашият познат е бил съвсем безмилостен. — Роан сви леко рамене и посочи с носа на ботуша си към една яйчна черупка: — Както виждаш, не се различават много от нас. Само дето ние изчакваме да пораснем, за да започнем да се избиваме взаимно. А и се изяждаме едни други, като помислиш, съвсем като тези твари…

— Благодаря, предпочитам да не мисля за това. Да направя ли по-светло?

— Ако обичаш.

Пламъкът се разгоря буйно и двамата можаха да видят и грапавите камъни по стените, и високия свод, и въобще цялата пещера — достатъчно просторна, за да приюти женската и другаря й. Роан прокара пръст по скалите:

— Някога, преди векове, тук е течала река. Тя първа е издълбала мекия още камък, но и драконите са допринесли немалко след нея. Виждаш ли белезите от ноктите им? — той посочи следите от лапи, които бяха копали, ровили и направили пещерата дълбока. — Отпадъчната пръст и скални отломки се използват за зазиждане на отворите през размножителния период.

— И после малките ги пробиват. Първите излюпени свършват повечето и по-тежка работа, която ги изтощава и прави съвсем лесна плячка за следващите.

— Много добре, Шонед. От теб ще стане пустинен дракон. — Роан приклекна, загреба шепа пясък и я преся през пръстите си. Пясъкът засия в лъчите на фарадския огън.

— Не е ли красиво? — промълви Шонед.

— Дай ми манерката си — рече внезапно той. Тя му я даде, а той издърпа запушалката й със зъби, изля вода в шепата си и я разтърка с пръсти в пясъка. Отми част от него и на дланта му останаха няколко блещукащи зрънца. Роан леко възкликна, изпразни манерката от съдържанието й и започна да сипва пясък през тясното й гърло. Озадачена, Шонед попита:

— Какво правиш?

— Не се ли вижда?

— Роан, нов пясък е последното, което ти трябва!

— Погледни го, Шонед. Него и яйчените черупки.

Тя вдигна пръст и прикани Огъня да се издигне невисоко. Светлината накара цялата пещера да заискри. Шонед вдигна една отломка от черупка и я разгледа. Изрече бавно:

— От едната страна е като раздрана — там, където драконовите нокти са я пробили. Но от тази страна е гладка, сякаш е била… разтопена?

— Точно така. Новородените, тоест новоизлюпени: дракони издишват огън, за да изсушат и заякчат крилете; си. Издишват го и един срещу друг обаче. Първата им храна на този свят е печено драконово месо.

Тя преглътна:

— Продължавай.

— Зиме губят тази способност; ала виж какво става когато издишват огън върху черупките от яйцата си той отпуши манерката и разбърка с пръсти проблясващия пясък.

Шонед затаи дъх.

— Роан — прошепна тя — едва ли наистина е злато.

Той претегли на ръка пълната с пясък манерка:

— Ще го взема вкъщи и ще направя някои опити с него, за да установя със сигурност дали съм прав. И ако съм, представяш ли си какво означава това?

— Не можеш да позволиш драконите да бъдат избити! И положително не можеш да кажеш на никой друг за тези неща. Само след няколко дни в земите ти ще нахлуят всички съседи, а и съседите им!

— Нима изглеждам такъв глупак? — той се изправи. Смееше се. Засмя се и Шонед:

— О, не! Изглеждаш така, сякаш току-що си срещнал мечтата на живота си. Не предполагах, че си толкова алчен!

— О, много съм алчен! — в смеха му звучеше доволство от откритието и възможностите, които то предоставяше. — А мечтата на живота си срещнах в началото на лятото: бе потна, прашна и измърсена, точно каквато е и сега.

— Така изящно умееш ла ласкаеш! — смъмра го тя шеговито.

Радостта на Роан угасна. Лицето и гласът му станала други:

— Ти умееш да оценяваш ласкателствата, нали? И ласките също? А, Шонед? Кой беше той?

— Какво? — премига тя.

— Кой беше? — повтори настоятелно Роан. — Мъжът, който те… посвети?

— Не знам. Никога не съм искала да знам. Какво значение има всъщност?

— Маска ли носеше в леглото? И плащ, подобаващ на магьосник, на жрец от вашето свърталище? Не е изрекъл и дума, за да не разпознаеш гласа му, нали?… Навярно очакваш да съм безкрайно щастлив при мисълта, че си била с други мъже?

Зелените и очи горяха от гняв; сякаш усетил това, призованият Огън също лумна нагоре. Шонед процеди:

— А ти навярно очакваш да съм безкрайно засрамена? Това просто се е случило и няма нищо общо с нас!

— Колко са били преди мен, Шонед?

Устата и се разтвори от изненада и негодувание:

— Как смееш! Какво право имаш да ми задаваш такъв въпрос, сякаш в леглото ми са преспали всички мъже в Светилището! Да не би аз да съм те питала колко други са били преди мен?

Роан така се стресна, че забрави гнева си:

— За какво говориш?

Отговорът го плесна през лицето:

— Не допускаш ли, че и аз съм се питала колко жени тук, в твоята Цитадела, са минали през постелята ти? Нито ръцете ти, нито устата ти са непорочни! Това, което се случи с мен, бе само за една нощ, и бе действително посвещение: без него не бих получила званието си на слънцебегачка! И то стана много преди да видя лицето сред пламъците!

Тя пристъпи крачка към него и го измери с поглед:

— Какво си мислеше, че ще опитам да те измамя с дете от друг мъж, така ли? Това ли е истинската причина толкова да отлагаш женитбата си с мен? Не те е срам, да ме питаш „колко са били“! А твоите? Колко са били? Колко са? Аз обаче ти обещавам, господарю и княже — тя провлачи подигравателно обръщението — че ще спрат дотук, станеш ли веднъж мой. Сигурно нямам право да те разпитвам за миналото, но бъдещето ти ми принадлежи! Да знаеш!

Тя напусна припряно пещерата, като с нея изчезна и Огънят. Роан остана сред пълен мрак, сам и безмълвен стоя така няколко мига, докато осъзна с разсъдъка си на възрастен, че се е злепоставил страшно. Както обаче тънеше в срам и разкаяние, част от него внезапно бе разтърсена от конвулсивен смях, и този смях продължи, докато младежът опипом се придвижваше към изхода на пещерата и докато излезе на слънце. Роан намери меча си, за който уж бе дошъл, и го прибра в ножницата, преди да застане на скалния перваз и оттам да загледа как Шонед пъргаво слиза по скалата. Смехът заглъхна, ала усмивчица продължи да играе на устните му по цели път обратно към Цитаделата.

Шонед се хвърли напряко на леглото, върху синьозелената копринена покривка. Току-що бе затръшнала вратата в стреснатото лице на Камигуен. Нямаше никакво желание да обяснява защо отказва да присъства на празничната вечеря, нито пък да слуша защо трябва да се вразуми и да отиде. Вместо това се отприщи да удря една в нищо невиновна възглавница, докато пълнежът й се сплъсти на буци, и да ругае мъжкото племе и неговия представител Роан: глупак, ревнивец, дебелоглав, грубиян, собственик…

Потокът хули биде прекъснат от почукване по вратата:

— Махай се! — извика Шонед и нанесе на възглавница нов удар.

Вратата се отвори и прозвуча един женски глас — мек и нежен, ала не този на Ками:

— Навярно бих могла да помогна, скъпа.

Шонед скочи на крака и цялата изчервена се поклони на княгиня Милар. Разговаряла бе с нея само веднъж до този момент — двете бяха разменили по няколко учтиви думи в компанията на другите фарадим, дошли скоро в Цитаделата и отношенията им съвсем не бяха такива, че да обяснят подобно дружеско посещение. Освен ако Андраде не бе говорила със сестра си… Шонед преглътна, докато княгинята се усмихваше насреща й.

Красивата възрастна жена седна с ненакърнена грация, спокойно и непринудено в едно кресло.

— Много се радвам, че можем да поговорим — рече я с обезоръжаваща усмивка. — Изчаквах подходящ момент, но всички бяхме толкова заети. — Посочи с жест второто кресло: — Моля, седни и ти. Освен ако предпочиташ да дойда някой друг път.

Шонед, изгубила дар-слово, седна.

— Така, сега ще се чувстваме удобно, докато си беседваме… Скъпа, аз бях на приблизително същата възраст като теб, когато пристигнах тук, за да се омъжа за бащата на Роан. О, труден човек бе той! Много труден, почти колкото сина си, трябва да ти кажа. Пустинята е необичайно място, към нейните владетели трябва да се приспособим така, както и към нейния климат, а когато дойдох, и Цитаделата беше в ужасно състояние, без никакви, ама никакви удобства. Можеш ли да си представиш: в Тържествената зала имаше маса само за Зеава всички други трябваше да се хранят прави! Но аз промених всичко това. Промених и Зеава.

Тя продължи още известно време в този дух, докато Шонед трескаво гадаеше накъде всъщност бие. При видно безцелното бъбрене на княгиня Милар обаче постепенно премахна напрежението и момичето се усмихна; внезапно осъзнавайки, че господарката на Цитаделата по свой си начин е точно толкова обиграна в дипломатическото изкуство, колкото и сестра й. Княгинята забеляза това, прекъсна по средата изречението, в което говореше за градините, и произнесе с друг тон, но все така мило:

— Браво, ето че вече дойде на себе си! Виждаш ли, скъпа, няма защо да се страхуваш от каквото и да било тук; особено от мен. И в никакъв случай от пиршеството довечера.

— Не се страхувам, твоя светлост — каза Шонед. — Просто съм глупачка.

— Значи напълно подхождаш на моя син — отвърна сухо Милар. — Но не сме ли всички глупаци от време на време? Сестра ми, струва ми се, смята дори, че аз по този начин съм преуспяла в живота… Както и да е; не бива да се тревожиш, ако между двама ви с Роан възникват дребни търкания. С баща му толкова често се карахме. И се наричахме с какви ли не имена! Скъпа, наистина трябва да дойдеш; искаме да ти благодарим пред всички, задето спаси Мааркен и Джани, и не се безпокой какво да облечеш — погрижила съм се за това вече. Ще дойдеш и ще се забавляваш, нали? Кажи ми да!

Сините очи приканваха тъй безхитростно, че беше невъзможно да им откажеш. „Ако Роан някога ме погледне по този начин, ще съм напълно безпомощна“ — помисли си Шонед, а после с яд осъзна, че вече е безпомощна, независимо дали й харесва или не. В момента никак не й харесваше. Ала тя кимна, а княгинята плесна с ръце, за да изрази колко се радва:

— Великолепно! Веднага ще ти изпратя роклята, а една от моите прислужници ще ти направи косата; вярвам, че ще одобриш дрехата, която съм ти избрала — завърши тя с щастлива усмивка, и стана от креслото. Движението и бе съпроводено от шумолене на сиви копринени поли и лъх на розова есенция. — Синът ми ще я одобри, сигурна съм!

— Много любезно е от страна на твоя светлост да си даде толкова труд, но мисля, че трябва да ти кажа нещо за себе си и сина ти, и…

— О, скъпа! — засмя се княгиня Милар. — Не би могла да ми кажеш нищо важно, което да не знам вече! А да ти подбера облекло за мен бе истинско удоволствие; докато се върнете от Ваес, вече ще съм напълнила цял дрешник. Знаеш, че жените с нашето положение имат известен дълг към околните. Нещо, което твоята приятелка Камигуен разбира твърде добре. Много я харесвам, Шонед. А като споменах дълга, искрено се надявам, че няма да ти се стори тягостен: винаги получаваме компенсации, независимо че мъжете ни са с трудни характери.

Шонед гледаше как вратата се затваря след посетителката и смаяна се питаше дали в Цитаделата все още има някой, който да не е убеден, че двамата с Роан ще се оженят. Нима всички техни тайни бяха заплашени да станат всеобщо достояние? И значеше ли това, че няма да успеят да осъществят неговия план?

След малко пристигна прислужницата, поклони се ниско, което сочеше, че вече смята Шонед за княгиня, и поздрави:

— Добър вечер, господарко! Разстлах роклята на леглото, но първо ще се погрижим за банята ти, преди да се заемем с косата. Нейна светлост помоли да ти предам да не се тревожиш, ако закъснееш малко, защото тази вечер трябва да се представиш в пълен блясък. Ако твое благородие е готова, можем да започваме.

Шонед заподозря, че Андраде и Камигуен са се потрудили, за да създадат такова отношение към нейната особа; те вероятно смятаха, че ако всеки се държи с нея като с официална годеница, това ще подтикне самия княз да оповести публично статута й, но едва ли имаха точна представа за упорството, което той бе способен да прояви. Роан никак не се поддаваше на чужди влияния, били и най-добронамерените. Самата Шонед подхождаше към бъдещето с две — не, три съображения: първо, искаше Роан; второ, искаше неговите кроежи да успеят, защото знаеше, че съвместният им живот в благополучие и мир би могъл да зависи до голяма степен от съгласието, което годеникът й ще постигне с Върховния княз на Риалата, и тук замислените за заблуда противника игри трябваше непременно да бъдат изиграни; и трето — негодуваше срещу намесата на Андраде в съдбата й, а днешният сблъсък с Роан я бе навел на някои нови мисли за него, и те не бяха от благо естество. Междувременно прислужницата приказваше ли, приказваше, ръсеше дребни клюки, и Шонед обогати личната си съкровищница от знания с нещо ново: колко е хубаво някой да ти реди безсъдържателни приказки, ако не искаш да чуваш собствените, си мисли.

— Къде ли е той? — Княгиня Милар сгъна на дипли кърпата за хранене върху блюдото си и за пореден път огледа Тържествената зала.

— Ако знаех, щях да отида, където е, да го хвана за носа и да го домъкна тук — злобно отвърна Андраде. Бе уморена подир дългата езда в жегата и копнееше най-накрая да вечеря. Ала васалите и гостите нямаше да се докоснат нито до троха хляб, нито до глътка вино, докато техният княз и домакин не благоволи най-сетне да удостои трапезата с присъствието си. Той не бе чак такъв глупак, че да се крие — макар това, съдейки по светкавиците в очите на Шонед на връщане, да изглеждаше най-мъдрото за момента, докато стихне гневът на слънцебегачката Въпросните светкавици не бяха убягнали на Андраде и тя не бе далеч от истината в догадките си какви думи са прехвръкнали между питомката и племенника и по време на лова.

Първожрицата се размърда на стола и пак усети колко малко работа върши възглавницата отзад, за да облекчи претоварените от продължителната езда мускули и кости. Сътрапезниците ставаха все по-нервни и все по-често поглеждаха главния вход на залата. За да се разсее, Андраде мислено се залови да прави нещо като опис на кой васал кое бойно знаме отговаря: знамената бяха окачени високо под тавана, по-високо и от факлите, които на свой ред бяха разположени така, че да осветяват, но не и нагорещяват допълнително помещението, и без друго постоянно топло. Огромните двойни врати в края на залата стояха широко отворени, също както прозорците от двете им страни и по протежението на външната стена, за да лъхне поне някакво течение, което да охлади насядалите вътре; но знамената само помръдваха колебливо, а факелните пламъци се издигаха нагоре прави и без пушек. Андраде облиза пресъхналите си устни, отмахна от тила си кичур коси и прокле племенника си, задето се бави толкова.

Внезапно всички очи се обърнаха към входа. Роан се появи на прага на Тържествената зала и с подобаваща внушителност закрачи към мястото си. Движеше се по дългата пътека между двете редици маси така уверено и непринудено, както би могъл само истински владетел. Бе облечен в черни одежди със сребърна украса и златнорусата му коса сияеше с метален блясък. Докато го наблюдаваше, Андраде с усилие овладя надигащия се в гърлото й смях, неподобаващ на възрастта и положението й. Все едно виждаше да влиза Зеава, надменният и недосегаем драконски син, и като забеляза въздействието на тази пълна прилика с покойния върху всички присъстващи, тя прости на племенника си неудобствата, които й беше причинил с късната си поява.

Роан носеше черна риза, прилепнала към тялото, изрязана около врата и пъхната в тесни черни панталони. Вратната извивка, краищата на ръкавите и кончовете на високи черни ботуши бяха украсени с блещукаща сребърна везба. На пръстите му два пръстена — единият с топаз, другият с изумруд — пращаха лъчи, а край ъгъла на челюстта му се полюшваше един-единствен едър оникс, увиснал на закопчана за ухото сребърна халкичка. Така подбраните облекло и накити също оказаха въздействие върху присъстващите: Роан бе проявил безупречен вкус, явно възнамерявайки да впечатли не само васалите в Тържествената зала.

Младежът спря за миг, поздрави с поклон майка си и пристъпи към главната маса, която бе разделена на две — едната половина за княгиня Милар, другата за него. Роан зае мястото си в съседство с Андраде, и докато Валвис се приближаваше да му налее вино и пирът най-накрая започваше, първожрицата огледа племенника си от глава до пети и отбеляза полугласно:

— И какво очакваш да постигнеш по този начин, се питам?

Тобин открито се дивеше:

— Роан, изглеждаш великолепно!

— Благодаря — отвърна весело той, и на свой ред окрьгли очи насреща й: — Тобин, не мога да повярвам! Ръцете ти не са зачервени. Нима не си напляскала двамата си немирници?

— Чей ме отмени. Двамата ни немирници два дни няма да могат да седят. Къде е Шонед? Искам да и благодаря.

— О, не е ли дошла още? — той огледа небрежно наоколо.

— Ще дойде — каза Милар — и, Роан, не искам да я притесняваш, когато се появи. Да знаеш, тя е много свенлива. Колко хубав изглеждаш, скъпи! Радвам се, че не съм си вадила напразно очите над това везмо.

— Мамо, трябвало е да го възложиш на жените от свитата ти — упрекна я той с обич.

— Глупости, миличък; така имах занимание, докато леля ти ми досаждаше с нейните разкази. Пък и жените от свитата ми обмислят как да преустроят личните ти покои за деня, когато ще се върнеш.

— Май искаш да кажеш, че няма да дойдеш с нас във Ваес — обади се Чейнал.

— О, имам толкова работа тук. — Княгинята потопи изящните си пръсти в купата с ароматизирана вода, която нейният прислужник и протегна. — Роан ще иска да въведе невестата си в достойно, за нея жилище. Това впрочем ми напомня — Джари, качи се да я намериш…

Прислужникът забърза навън, а на масата разговорът прекъсна за няколко секунди, в течение на които всички се правеха, че не забелязват как Роан се е изчервил. Андраде протегна закривен пръст към Валвис:

— Приготви на масата място за господарката Шонед и не се помайвай.

Момчето се поклони и отговори с усмивка, в която можеше да се долови леко чувство на превъзходство и предизвикателство, сменило обичайната му страхопочтителност към нея:

— Моят господар се разпореди от по-рано за това, господарке.

Андраде смигна:

— Много предвидливо. Одобрявам. — Обърна се към племенника си: — Нали знаеш, че тя ще те убие за това?

— Да е мислила за официалните последици, когато е спасявала Джани и Мааркен днес — в очите на Роан личеше лукаво пламъче, но и разбираемо нетърпение — Няма да подобава на сана ми, ако не и благодаря публично.

— Пак казвам, че ще те убие.

— Леличко, не изпреварвай събитията: това яйце, да се изразя образно в духа на днешния лов, още не се е излюпило. По-добре кажи какво мислиш за моя първи портрет като владетелен княз — той вдигна бокала си и изобрази поза.

Андраде се засмя:

— Много е впечатляващ! Харесвам накитите ти. И между другото, не слагай никога повече в такова количество, Роан. С тези очи, с тази коса просто нямаш нужда. Всички жени в залата те поглъщат с поглед, но подозирам, че ти всъщност искаш да привлечеш вниманието на единствената, която още не е тук.

— Прескъпа лельо, отново изпреварваш събитията. И аз отново ще се изразя образно: това пък яйце дори не се е пропукало, тъй че недей да очакваш драконът в него да полети.

Андраде издигна вежди с удивление:

— О-о-о! Княже и господарю, ти си бил голям майстор на изящната реч! За Рьолстра ли упражняваш красноречието си? Или за…?

— То се знае, за първия. И по-добре пищни фрази, дори и малко изкуствени, отколкото онова, което наистина бих желал да му кажа.

— Обмислял си ги дни наред, нали?

— Години — отвърна Роан, направи гримаса и взе бокала, за да го поднесе към устните си. Но той не стигна дотам. Андраде проследи посоката на погледа му; внезапно бе настъпила пълна тишина, и се чу как Чей тихо подсвирва от възхищение. Имаше за какво. Имаше много, на което човек да се любува у Шонед, приближаваща се по лъснатите плочи към главната маса.

Тя се бе облякла просто, без никакви накити, освен тънките златни ленти в скромно сплетената коса, и все пак бе царствена като истинска годеница на владетел в тъмнозелената си рокля от коприна с цвета на неузрели боровинки. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно, и движенията й бяха леко сковани, докато преминаваше между двете редици маси; околните не сваляха очи от нея. Валвис се готвеше да отиде, за да я съпроводи подобаващо до мястото й, но Роан улови здраво момчето, за ръката. Андраде мислено кимна: Шонед трябваше да свикне да я гледат така — омъжена за Роан, тя щеше често да се оказва сред многочислено общество и в центъра на вниманието на всички.

Когато слънцебегачката стигна до главната маса и се поклони пред княза (с наведена глава, прегънати колене и упорито насочен към пода поглед), той стана и излезе на края на подиума:

— Един миг, господарке — каза младежът, докато момичето се изправяше. По удивителен начин гласът му стигна до най-далечните кътчета на залата. Шонед погледна нагоре с очи на стресната птица, страните и бяха алени. Роан тържествено продължи: — Желаем да ти благодарим пред всички и както санът ни задължава за смелостта, която прояви по време на лова днес. Благодарим ти от името на нашата сестра и нейния съпруг, от името на госпожа майка ни, от името на леля ни и лично от наше име, задето си опазила живота на двамата малки господари, които са наши наследници до деня, в който ще се сдобием със собствен.

Андраде се облегна, за да и бъде по-удобно да се любува на сцената. Изпита огромно удоволствие и от словата на племенника си, и от гневния огън в зелените очи на Шонед. Този пакостник Роан! Да използва владетелското множествено число, за да намекне за бъдещите потомци, които щяха да имат двамата! Виж го ти…

Роан протегна ръка към пламналото от неудобство момиче. То покорно му подаде пръстите си и в следващия миг на един от тях се появи пръстенът с изумруд, който дотогава бе красил неговия показалец Андраде сподави възклицанието си. Роан бе сложил пръстена върху левия безименен пръст, който се пазеше за десети слънцебегачески пръстен — никой фаради никога не слагаше друг накит върху него.

— Нашето желание е да носиш винаги този скромен дар, за да ти напомня колко сме ти признателни и задължени — произнесе младежът, издърпа Шонед при себе си на подиума и я повери на Валвис, който я съпроводи до отреденото й място сред най-високопоставените сътрапезници. Роан изчака момичето да седне, вдигна бокала си с вино и призова:

— За господарката Шонед!

Събранието изрева мощно името й и пи за нейно здраве — нещо, от което горкичката имаше вид наистина да се нуждае. Андраде се ухили зад бокала и си помисли по какъв начин слънцебегачката ще накара племенника и да си плати за това.

Роан изчака залата да утихне и заговори пак:

— Уважаеми благородници, слушах внимателно молбите и исканията, които отправихте към мен за нуждите на владенията, които управлявате от мое име. Желанията ви са многобройни и разнообразни. Ала аз никога досега не съм водил преговори на Риалата, и не съм склонен да се обвързвам с обещания, които може и да не съм в състояние да изпълня. Моля в трите дни, които остават до заминаването ми за Ваес, да изберете помежду си трима души, които да ми бъдат в помощ с присъствието и съветите си там.

Андраде смаяно го изгледа. Чей, естествено, щеше да бъде с него — както винаги в битността си на пръв васал, но досега не се беше случвало някой от по-дребните също да придружава княза. Хм, какво ли кроеше малкият?

— Княз Зеава, моят баща — продължаваше Роан — веднъж ми каза, че умре ли един княз, с него умират и обещанията му. Не възнамерявам да допусна това да стане с моите обещания. Какви задължения е поел покойният към вас в предишни години не ми е известно, обаче знам, че на първо и главно място той се грижеше за благоденствието и щастието на своите земи и хората в тях. Благородни господари, призвани сме да пазим наше княжество, Пустинята, силно и процъфтяващо, и трябва заедно да работим затова. Хрумна ми обаче… — той спря и пое дълбоко дъх; с присвити очи Андраде забеляза, че паузата не бе само за ефект, ала и по необходимост. Роан подхвана наново изречението: — Вие и вашите семейства сте служили на мен и на моето семейство дълго време и то добре, но с изключение на негово благородие господаря на Радзин, комуто кулата и принадлежащите към нея имения бяха дарени при женитбата му за моята сестра, никой сред вас не притежава истински земите и замъците, за които носите отговорност. И ето какво предлагам да стане, когато се върна от Риалата. През есента ще обиколя всички места, над които повелявам, ще ги огледам и ще ви позволя да ми покажете всичко хубаво и нехубаво в тях Ако остана удовлетворен от състоянието им, от начина, по който са стопанисвани, ще удостоя заслужилите измежду вас с привилегията, която засега ползва единствено господарят на Радзин, негово благородие Чейнал.

В залата сякаш гръмна ураган.

— Надявам се да знаеш какво вършиш! — изрева Чей към шурея си, мъчейки се да заглуши неистовите крясъци на ликуващите васали.

— Миличък — каза княгиня Милар с безпокойство в гласа — мислиш ли, че е разумно? Зеава наруши всички традиции, като дари Радзин на Чей; разбира се, имаше най-чудесиите основания за това, но все пак…

— Ти не си с ума си! — не остана назад и Тобин.

Ала Андраде разбираше. През отсъствието на Роан васалите щяха да бъдат заети да подготвят владенията за огледа, а когато той се завърнеше и им съобщеше какво е решил след преговорите на Риалата, щяха да се съгласят с всичко, само да придобият истинска собственост върху земите. Още нещо: при тази есенна обиколка Шонед щеше да придружава Роан, и така всеки щеше да има случай да се запознае с нея. Най-сетне — ако Андраде правилно отгатваше намеренията на племенника си, а тя вярваше, че ги отгатва — готвеше се война срещу Мерида догодина напролет, и хората, които досега се бяха били предано за своя княз, сега щяха да се бият свирепо, за да отстоят земите си, придобити по указ, който, записан на пергамент, щеше да надживее и княза, и тях самите. Тя докосна Роан по ръката и младежът се обърна:

— Накарай ги да ти платят за това — посъветва Андраде.

— С толкова, че нуждите на Цитаделата да бъдат задоволявани за цялата година отсега нататък — кимна той.

Тя кимна на свой ред одобрително:

— Даваш им нещо, което вече имат, и ги караш да ти платят за привилегията. Блестяща сделка, Роан!

Младежът седна и отпи голяма глътка вино:

— Да си княз отваря страшна жажда — подхвърли той.

Трите луни се издигаха все по-високо небето, виното се лееше на потоци, разговорите не стихваха нито за миг, но Андраде седеше безмълвно, отпусната и доволна, мислейки за великолепното изпълнение на Роан тази вечер. Тя, която играеше игрите на властта вече толкова години, бе способна да го оцени. Щом племенникът й бе успял да се представи така в Цитаделата, във Ваес щеше да вземе ума на цялата сган. Първожрицата нямаше търпение да види това час по-скоро.

Ала оказа се, че изненадите за нощта не са свършили. Андраде гледаше непрекъснато Шонед и забеляза, че момичето не яде и не пие почти нищо, а само седи строго изправено, със сгънати в скута, ръце и свити устни. Целият външен облик на слънцебегачката лъхаше мраз, в контраст с огнената коса. Към края на вечерята, когато прислужниците раздигнаха блюдата с ястия и поднесоха кани с димящ чай, Андраде установи, че Шонед вече гледа не пръстените си, а нещо — или някого — в края на дългата пътека между масите, близо до главния вход. През високите прозорци от двете страни на входа падаха смътно очертани четириъгълници от лунен зрак, студен и сребрист, който се бореше с топлото и по-ярко факелно зарево. Шонед обаче не наблюдаваше тази борба, а някого в дъното на залата. Момичето бавно се изправи и тръгна с плавни безшумни крачки по външната пътека между стената с прозорците и едната редица маси зад гърбовете на насядалите по тях. Андраде, изпъната в очакване да види какво ще направи питомката и застина, когато откри кой точно е бил предмет на нейното внимание.

Не друг, а виночерпецът! Същият, за когото Андраде беше предупредила Милар! Този човек стоеше сега до вратата, посред петно лунна светлина, с бледи невиждащи очи, лице без никакъв израз и сковано тяло — все признаци, които говореха, че някой слънцебегач се е вселил в ума му и го използва, за да подслушва и наблюдава от разстояние. Шонед застана до втория прозорец, където сенките с цвят на живак тутакси очертаха контура а тъничката й фигура. Андраде се надигна от стола си, но знаеше, че за намеса вече е късно. Пък и излишно! Студената пресметливост, която съпътстваше политическия усет на първожрицата, й подсказваше, че сега е най-подходящият момент момичето да се прояви и да даде на всички да разберат каква огромна полза ще има Роан от нея като съпруга и владетелка.

Един след друг хората забелязваха Шонед и замъкваха. В тържествената зала се възцари пълна тишина, тогава слънцебегачката вдигна и двете си ръце, изумрудът на левия и безименен пръст изхвърли огнен лъч, а камъните върху останалите й пръстени странно пробляснаха. Между ръцете и бликна сноп светлина и Андраде заедно с всички присъстващи нададе смаяно възклицание. Смайването на простосмъртните бе обяснимо, ала а първожрицата и фарадим изненадата идваше от другаде — те знаеха, че Шонед не би трябвало да владее тези похвати. Всички до един бяха завладени от зрелището. В неосветеното пространство пред отворената врата възникна и се сгъсти първо мъглява, а после по-плътна форма, призована от пламъците на Огъня, които младата магьосница беше втъкала в лунния светлик; колебливият в началото образ спря да мени очертанията си и стана ясно различим. Андраде разпозна в него Рьолстра и яростно стисна юмруци. Някой изпищя.

Шонед също извиси глас, в който звучаха гняв и заплаха:

— Кой си ти? — Тя питаше не виночерпеца, а непознатия фаради, който го беше взел под своя власт. — Какво друго видя и донесе на господаря си? Ти служиш на Върховния княз, който те защитава, но ако не ми кажеш какво замисляш във вреда на моя повелител, ще те преследвам по целия път обратно до Канарата и ще те погреба в собствените ти сенки! — Призракът на Върхови княз се размърда. Устните произнасяха думи, които не можеха да се чуят, ръцете посягаха да сграбчат невидими рамене, и явно Негова всесветлост друсаше далечния фаради, защото главата на нещастния виночерпец се люшкаше напред и назад едновременно с движенията образа. — Отговори!

Лицето на виночерпеца се бе сковало от ужас:

— Заклевам се в душата си…

— Ти нямаш душа! Да го убиеш ли се готвеше? Отоваряй!

— Не! Не, заклевам се…

— Рьолстра, слушай! Кажи му и ти, предателю! Кажи му, че ще го убия ако опита да навреди на господаря ми!

Андраде сграбчи Роан за ръката, за да му попречи да изтича при Шонед; той се изви към нея свирепо, но изсъска:

— Не я прекъсвай!

Шонед наистина бе почти в несвяст, разтворила с в опасната стихия на силата си: очите й не виждаха нищо, духът й не беше тук, цялото й същество се бе устремило към другия фаради, когото оплиташе в светлината и призоваваше да й се подчини. Тя го заклинаше и заплашваше с бавна гибел сред безгранични сенки. Цялата зала следеше този двубой притихнала и изумена, но Андраде осъзна, че той трае твърде дълго. Тя самата усещаше страшното напрежение на магията и изпитанието, на което бяха подложени възприятията й — сплитъците лъчи въвличаха в мрежата си и тях, независимо от собствената й воля — и разбра, че питомката й няма достатъчно собствена мощ, за да издържи. Тогава с уменията, който владееха единствено първожреците и първожриците на Светилището, Андраде трескаво засъбира нишки от светлина, които делеше по видове и свиваше на различни снопчета, сякаш бяха конци от свилен воал, обагрени сребро и Огън, а после ги изтъка наново в онези безподобни шарки и цветове, които представляваха Шонед. Но момичето отхвърли помощта й. Силата на младата слънцебегачка бе изумителна — свръх всякакви очаквания, продължаваше да се бори, за да удържи връзката между онзи на Канарата и себе си, и Андраде трябваше да потреби едва ли не всичко, което можеше да си припомни, за да я усмири.

Внезапно виночерпецът обърна лице и въпреки голямото разстояние помежду им първожрицата видя как от очите му поглежда друг човек. С гласа на жертвата си този човек извика — отчаяно, без надежда за спасение — „Прости ми, господарке! Загивам!…“ Андраде се сви като ранена от този вопъл и се опита да открие самоличността на слънцебегача по цветовете му, но в същия миг спазъм нагъна тялото на нещастния виночерпец, гръбнакът му изпука и той се свлече на пода, точно когато пръстите на призрака Рьолстра пускаха невидимия предател. Първожрицата усети как гънещите се покрай нея светлинни нишки се опват и тутакси се накъсват; единните дотогава цветове се разпаднаха на части и затъмниха зрението й; прониза я дива болка, тя изскимтя и притисна главата си с две ръце. Ликът на Рьолстра изчезна сред вихър от мъглявинни багри. И това бе всичко.

— Защо ме спря? — звънна сред тишината гневният обвиняващ глас на Шонед. Но тези думи сякаш изчерпаха силите й. Огънят в изумруда на пръстена и угасна и тя се строполи на пода без всякаква грация. Роан затича да вземе момичето в прегръдките си, а леля му чу някои неистово да я вика:

— Андраде! Андри! Моля те, погледни ме!

С режеща болка в очите тя се обърна и видя сестра си. В ума й проблясна, че макар Милар никога да не бе се обучавала, все пак бе почувствала ясно как силите на Шонед западат и бе излишно да крие от нея собствено си състояние. Облегна се на ръката й:

— О, Милар, изведи ме оттук… не бива да проличи колко съм слаба!…

— Уривал!! — извика княгиня Милар.

Андраде успя някак да се задържи на крака и да напусне залата редом с Уривал, без да се олюлява, но що излязоха, рухна в обятията му. Без много церемонии той я взе на ръце и я отнесе до покоите й. На ръба на припадъка тя осъзна, че я поставя сред меките възглавници леглото. После изгуби съзнание. Измина много време преди отново да отвори очи.

Видя, че той седи край нея и чака. Намръщи се. Уривал рече:

— Колко знания съм й предал? Очевидно достатъчно. Знаех, че ще се питаш и чудиш…

— А колко знае тя? — Андраде потрепера от болка докато се надигаше.

— Не всичко. Все още. Предполагам, нямаш пред вид уменията й на фаради.

Тя изръмжа и пак се смъкна сред възглавниците! Изрече обвинително:

— Твърде много неща си й разкрил. — Уривал само повдигна рамене в отговор и раздразнена, Андраде повиши глас: — Винаги ти е била любимка! Помагаше й, учеше я, закриляше я, не я изпускаше от очи…

— А ти? Не се ли отнасяше към нея по съвсем същия начин?

— Не биваше да те пращам при това момиче. Не биваше ти да си този, който да я направи жена.

— Навярно и аз бих могъл да кажа, че не биваше точно ти да идваш при мен в нощта, когато станах мъж. И Шонед като мен знае, че е използвана от теб, но докато аз бях съгласен да участвам в играта ти, за нея ми се струва, че няма да се управлява толкова лесно. Чу думите й тази вечер.

— Тя ще забрави пръстените си. Ще бъде на първо място княгиня и владетелка и след това слънцебегачка. Не исках това, Уривал!

— Винаги сме знаели, че има риск. Но честно казано, май нито ти, нито аз сме подозирали колко е силна.

— Твърде много неща си й разкрил — повтори недоволно Андраде. — И твърде много държиш на нея.

— А ти държиш твърде много на властта! — отвърна й Уривал. Стана, отиде да налее вино в две чаши и продължи с по-спокоен тон, подавайки й едната: — Шонед се възстановява. И Тобин също. Поверих ги на Камигуен, а Оствел пратих да успокои Роан и Чейнал. Милар пък се разпореди да се погрижат както подобава за тялото на виночерпеца.

Андраде този път се надигна безболезнено, облегна се и отпи от виното. Запита:

— От колко време знаеш, че онази нощ бях аз?

— Магията на Богинята не само крие, но и разкрива — отвърна той, леко вдигайки рамене. — Какво смяташ да направиш за Шонед?

— Да й дам седми пръстен, разбира се. Жалко, че ковчежето ни не е тук, но съм сигурна, че сестра ми охотно ще се раздели с някой от своите накити, за да от бележим случая.

— Шонед вече получи седмия си пръстен тази вечер Донякъде предварително, без още да е проявила уменията си — напомни Уривал.

— Проклет да е Роан — рече Андраде и изпразни чашата си.

— И не само пръстена ще върти тя на пръста си, ако ми позволиш, но и васалите на твоя племенник. Наблюдавах лицата им.

— Искаш да кажеш, че са уплашени от силата й. Да не би да се обърне срещу тях. Проклети да са всички! — Тя метна празната си чаша през стаята. Чашата се чукна в ръба на тоалетната масичка, преди да се търкулне на пода.

— Легни и мирувай — нареди Уривал. — Ако се беше възстановила напълно, щеше да се разбие в стената.

— Какво е направил Рьолстра, съзнаваш ли? — не се успокояваше тя. — Обикновените съгледвачи не са му били достатъчни: един от нашите, един фаради се е оставил да го покварят…

— Но против волята му, Андраде. Този вик идваше от сърцето.

— Какво от това, пак си остава предател, който и да е! — Тя помълча и дълго гледа Уривал. — Може би все пак не е толкова лошо, че си разкрил на Шонед твърде много неща. Навярно ще й потрябват.