Принц на драконите

Глава 19

Роан се облегна назад и въздъхна дълбоко. Погледът му се рееше между пръснатите върху работната маса пергаменти и просторната гледка зад високите прозорци на кабинета. Над Цитаделата надвисваха първите сенки на пролетния здрач, навсякъде цареше ведрина и спокойствие, а каменните стени проблясваха в златисто-розовите багри на залеза. Откъм градините долиташе мирис на млада трева и току-що разпукнали се цветове, усещаше се дори прохладният полъх на водопада в скалната пещера, придошъл от пролетното пълноводие на реките от изворите сред далечните върхове. Красотата възкръсваше всяка година и неустоимото й въздействие му напомняше за усилията, с които бе изградил мира в своите владения. През последните шест години непрекъснато бе толкова зает с грижи, че рядко си позволяваше удоволствието да се порадва на собствения си дом.

Заедно с доклада на Фейлин пристигнаха и цял куп други документи и Роан погледна с неудоволствие пергаментите, разпилени по работната маса. Тази година предстоеше поредната Риала — първата, след като той бе разиграл представлението, представяйки се за плиткоумен княз. Уви, вече не можеше да си позволи подобна роля, а и васалите му бяха представили исканията си с почти неприлична бързина. Съвестта му не би допуснала да забрави за решаването на въпросите им по-късно от края на лятото, а и в никакъв случай не би могъл да пренебрегне писмото от Небесната купа. О, Богиньо, как му се искаше да забрави всичко поне за малко…

Но Роан знаеше, че княз, който разполага с прекалено много свободно време, просто не си върши работата, и при тази мисъл устните му се изкривиха в горчива усмивка. Дори и в най-спокойните времена винаги имаше много неща, които трябваше да се предвидят, обмислят и решат! Какво оставаше за тежки моменти като тази голяма чумна епидемия…

Толкова смърт, толкова съсипия… Още през първата пролет на своето управление бе доказал могъществото си с победата над Мерида в равнините на Тиглат, но как би могъл да се пребори с безмълвната коварна смърт? Князете и всичките им войски бяха съвършено безпомощни пред скрития враг, който връхлиташе върху хората и в безмилостния си ход отнемаше първо спокойното дишане, после разума, и накрая живота им.

Епидемията се появи със завръщането на драконите през пролетта преди три години, и в самото начало хората обвиниха тях за разпространението на страшната болест. Заедно с чумата из всички княжества плъзна и паниката. Тогава към Роан бяха отправени множество молби да унищожи драконите веднъж завинаги. Но огромните великолепни животни също започнаха да измират…

Улисан в тревоги след връхлетялата ги беда, на Роан никак не му беше до дракони, когато чу вестта за откриването на първия огромен труп без следи от битки по кожата. Сред първите жертви на чумата в Цитаделата беше майка му, и болестта бързо я отнесе в селенията на смъртта. Първите симптоми се изразяваха в оттичане на белите дробове и жестоки болки в костите, а плътта изгаряше от треска въпреки всички усилия да се намери лек. Неизменно следваха неумолими позиви за повръщане, а след тях — кома и смърт. Страданията на княгиня Милар продължиха дванайсет безкрайни мъчителни дни. Някои успяваха да оцелеят малко по-дълго, но от всеки десет човека в Цитаделата поне четирима се разболяваха и, в крайна сметка, неизменно умираха.

Нерядко фаради от другите имения и дворове напрягаха сетни сили да сплетат нишки от слънчева светлина и да изпратят последното си послание. Най-напред бяха покосени князете Селдин, Дурикен и Висарион, после — Даар, Кутейн, Далинор, Беток и Рийз, а след тях — безконечна поредица от съпруги, дъщери и синове, множество васали и членове на семействата им… От Андраде пристигна печалната вест за гибелта на мнозина фаради от Кулата на Богинята, сред които бе и Мардин — момчето със златния глас. Болестта не отмина нито едно имение, замък или колиба. Направи изключение само за островите Дорвал и Кирст-Изел, както и за най-усамотената пустош на далечна Мерида. Княз Лийн забрани достъпа на кораби до своите пристанища, а Волог и Сомер побързаха да последват примера на мъдрото му решение. Епидемията оказа дори благотворно въздействие върху отношенията на двамата враждуващи князе — владетелите на Кирст-Изел, те бяха принудени да забравят отколешните си ежби и да обединят усилия в стремежа си да осигурят достатъчно храна за населението на изолирания остров.

И тогава стана чудо — към средата на лятото по нишките от светлина долетя новината, че е намерен лек срещу болестта. Някои отдавна известни лекарства се смесваха с настойка от непозната билка, сместа се впръскваше във вените и скоро треската се успокояваше, повръщането спираше и това даваше на болните възможност за оцеляване.

Роан неволно бе впил пръсти в облегалките на креслото и трябваше да направи съзнателно усилие, за да се поотпусне. Спомените за страшната болест изпълваха душата му със смут, а сърцето — с гняв. Тайнствената билка се бе оказала не друга, а тъкмо дранатът. Рьолстра владееше достъпа до чудодейната дрога, която растеше само във Вереш, той определяше и нейното разпространение. Разбира се, упражняваше контрола си твърде дискретно — в противен случай разгневените князе биха нахлули с войските си в неговите земи въпреки ранга му на Върховен сред всички владетели. Разпредели пестеливо доставките чрез своите посредници и натрупа неимоверни богатства от мъката и отчаянието на хората.

Роан спря поглед върху изтъканата от разноцветни нишки карта, опъната върху златни пръчки на отсрещната стена. В ъгълчето на устните му отново трепна горчива усмивка. Често доставките от Рьолстра пристигаха твърде късно и Върховният княз се бе освободил с лекота от неколцина свои противници, което му даваше възможност да упражнява влиянието си в обезглавените княжества. Картата навяваше смразяващия спомен за мнозина мъртви князе и уязвимостта на техните владения. Роан знаеше, че Рьолстра бе забавил преднамерено доставките на дранат за Гилад, което стана причина за смъртта на княза и най-влиятелните атрим на страната. Преждевременна смърт покоси и враждебно настроените към Рьолстра владетели на Снежния залив, Езерото Кадар и Катските хълмове, близо до градовете Ейнар и Ваес.

Разклатената в много княжества власт бе добре дошла за Рьолстра. Трябваше само да позабави доставките на дранат, докато не научи, че получателят е вече мъртъв. Така не само съкровищницата на Върховния княз се обогати с неимоверни средства, но и самият той получи огромни възможности за проява на своето коварство и нечисти намерения. Роан не се радваше особено на това, че в Пустинята тази тактика не даде резултати. Слава на Богинята, той бе направил повече от всички останали князе за спасението на своя народ.

Изпразни хазната си и дрогата се изсипваше в изобилие от корабите в пристанището на Радзин, откъдето Чейнал разпращаше най-бързите си конници да разнасят скъпоценната билка. Уви, лекарството бе открито твърде късно, за да спаси княгиня Милар, Камигуен и Джани — сина на Чей, но спаси живота на много други.

Тогава започнаха да измират и драконите, а пари за още дранат вече нямаше, пък и кой би бил такъв глупак, че да дава злато за живота на дракони?

Господарят Фарид от Небесната купа му съобщи, че в хълмовете на земите му са забелязани незасегнати от болестта дракони. Роан побърза да отпътува за онези места и заедно с Фарид решиха като предпазна мярка да накачат дранат по стъблата на горчивослада, плъзнал по скалите под пещерите на драконите. В драната бе последната им надежда. Въпреки всичко дранат не достигаше, а за още доставки бяха нужни неимоверни суми. Роан трябваше да изстиска и последния грош от своите васали, в противен случай му оставаше само възможността за сключване на унизителна сделка с Рьолстра.

Князът се сепна от тихо почукване по вратата.

— Влез — извика той, и миг по-късно на прага застана Валвис, който се вгледа неодобрително в лицето на своя господар. — Добре де, добре — побърза да изпревари Роан някогашния си оръженосец. — Зная, че пропуснах обяда и че закъснявам за вечеря, сигурен съм и че жена ми ще ме изпече на собствения си Огън. — Той се усмихна и се изправи, докато подреждаше разпилените страници от отчета на Фейлин.

— Тя едва ли ще хаби напразно сили, господарю — обади се язвително младежът, — по тебе бездруго не е останало кой знае колко и към плътта ти не би проявил интерес дори умиращ от глад дракон.

Роан присви помирително рамене и заключи отчета в ковчежето. Закачи ключа на верижка около врата си, после се протегна и пристъпи към прозореца. Валвис се приближи и застана до него. Върху седемнайсетгодишното му лице луничките се състезаваха достойно с наболата брада по страните му. Миналата зима от оръженосец бе повишен в рицар и беше свободен да си върви, но момчето помоли да остане, за да служи на господаря си така, както Роан намереше за добре. Князът с радост го задържа в Цитаделата. Напоследък младият рицар изучаваше тънкостите на конярския занаят при Оствел и на свой ред посвещаваше в уменията на оръженосец Тилал — племенника на Шонед. Господарят Дави с радост се възползва от предимствата, които му предоставяше неочакваната женитба на сестра му за могъщия княз, а и жена му на няколко пъти прави опити да погостува в Цитаделата. Шонед устоя твърдо на намеренията й, тъй като знаеше, че господарката Висла неизменно ще иска разни услуги от Роан, които той не би могъл да й откаже заради уважението и любовта си към своята млада съпруга. В края на краищата Шонед стигна до чудесно разрешение на въпроса, като покани младия си племенник в качеството на бъдещ оръженосец. Неизменна съставка от обучението на оръженосците бе изискването да се откъснат за няколко години от семейството си, докато бъдат посветени в рицарско звание. Така Шонед избягна доста тактично досадното натрапване на снаха си. Висла се възгордя неимоверно, че синът й ще получи образованието си в княжеския двор, и си остана в Речен бяг да се хвали на всички за сполетялото я щастие.

Откъм градината долетяха викове и Роан зърна Тилал, който тичаше по пътеката под тях, обвит в прекомерно широка за ръста си наметка. Риан, синът на Оствел, го гонеше по петите с дървен меч в ръка; Тилал размаха изкусно полите на пелерината, а Риан се опитваше да го достигне с меча. Децата явно играеха „на дракони“, докато най-после се заляха от смях и се търкулнаха в тревата.

Роан се усмихна, но веднага усети в сърцето си болката от спомена за други момчета — с пет години по-големи от Риан, които също бяха играли на дракон; едното от тях — Мааркен, замина като оръженосец в двора на княз Лийн, но другото — Джани, бе загинало от костеливата ръка на черната смърт.

— Чудесен момък ще израсне от Тилал — забеляза Валвис.

— Само като си помисля какво изчадие беше като дойде! Никога не съм допускал, че кръвен роднина на моята господарка може да бъде толкова противен!

След известно време и някое и друго шляпване от ръката на Валвис, Тилал постепенно се изцери от ината си и от склонността си да командва другите оръженосци. Детето вече знаеше задълженията си и бе престанало да изтъква роднинството си с Шонед като оправдание и извинение за пакостите си. Макар че Тилал бе наследил черните коси на майка си, кръвната му връзка с Шонед личеше от пръв поглед по зелените очи и светлата кожа. Съчетанието беше изумително и още на десетгодишна възраст момчето бе проявявало прекалено високо самочувствие. През последните две години Валвис успя да го излекува от прекомерната му самомнителност.

— Взе да става човек, откакто се откъсна от майка си — продължи Валвис. — Тя наистина ли ще дойде на Риалата тази година?

— Чух да се разправят такива слухове. Може би ще иска да види сина си.

— Моята господарка едва ли би одобрила това.

Роан едва успя да преглътне напушилия го смях. През последните шест години Валвис все гледаше да спомене в разговорите си и името на Шонед, и причината беше повече от очевидна. Князът уважаваше чувствата на момчето — самият той бе обикнал Шонед от пръв поглед. Посветеният в рицарско звание бивш оръженосец беше убеден, че никой не знае за любовта му към господарката, а и Шонед се държеше с него прекрасно: насаме — шеговито и закачливо като към по-малък брат, а пред хората — като със зрял мъж, а не като с момче. Понякога Роан я закачаше заради младия й обожател, но тя му отговаряше съвсем сериозно, че в лицето на Валвис би искала да види един прекрасен мъж за бъдещата му съпруга. Ако по някакъв начин се бе присмяла или подиграла на чувствата му, той можеше да се почувства отблъснат и да прояви боязливост в бъдещите си отношения с жените. При това положение, обаче, той се чувстваше напълно щастлив от възможността да обожава тайно младата съпруга на своя господар.

— Ще надрасне детинските си настроения веднага щом срещне подходящо момиче на своята възраст — казваше Шонед. — Трябва да призная, че моят малък оръженосец наистина ще ми липсва, но искаш ли да се обзаложим, че бъдещата му избраница ще бъде червенокоса? И че първата му дъщеря ще носи моето име?

Роан прояви достатъчно благоразумие да не приеме облога.

Тилал и Риан се изправиха и продължиха да се кикотят. Усетили върху себе си нечий поглед, вдигнаха глави и махнаха за поздрав на двамата мъже на прозореца. Риан бе наследил прекрасните очи и смуглата кожа на майка си; сега той заподскача развълнуван и извика на княза:

— Хайде да играем на дракони!

— Пак ли? Нали ти бях дракон целия следобед завчера, а и ти ме уби поне десетина пъти! Дори и драконът понякога се нуждае от почивка, а както виждам, май си намерил друг, по-добър от мен.

— Княже! — примоли се детето, убедено, че накрая ще успее да го склони. — Слез да си поиграем на дракони!

Валвис понечи да се намеси, но Роан го спря с предупредително докосване по рамото.

— Бих предпочел да играя, отколкото да чета всички тези отчети — каза той, внезапно помрачнял.

— Все още не си вечерял, а господарката никак няма да е доволна, ако те изоставя в ръцете на онези два урагана в градината.

— Валвис! — Роан започваше да губи търпение. — Крайно време е и ти, и господарката ти да престанете да треперите над мене като драконица над единственото си яйце! Нима наистина ви изглеждам изпосталял и болнав? А може би ви се виждам остарял — на двайсет и седем години, немощен и грохнал? — той изсумтя презрително, после се наведе към прозореца и викна на двете момчета: — Тази вечер се налага да играя на княз, оставяме драконите за утре!

Откъм градината долетя още един глас и князът видя Оствел, който бързо крачеше към децата.

— Риан, Тилал! Престанете с тази врява и стига сте досаждали на господаря! — той затули очи с длан срещу лъчите на залеза и примижа към прозореца. — Прощавай, господарю. Ако не ги гледа човек с четири очи, веднага ще направят някоя пакост. — Тилал понечи да се изплъзне през вратата на парка, но Оствел го стисна здраво за рамото.

— Няма нищо — обади се Роан, който нехаеше за бащинските възпитателни мерки на Оствел. — Обичам да ги гледам като играят.

— Е, за днес свършихме с драконите — разпореди се Оствел и повдигна сина си с една ръка. — Хайде, Тилал. Трябва да отделиш малко време, за да изчистиш петната от трева по наметката ми.

— Но тази вечер ще прислужвам на масата — възрази момчето и погледна с надежда към Роан.

— Добре де — каза примирено баща му, — наметката може да изчака.

Роан се извърна усмихнат и изведнъж усети жесток глад, какъвто не бе изпитвал от дете. Един ден и неговите синове ще подскачат долу в градината, ще тичат, ще се смеят, и докато играят на дракони, полека-лека ще пораснат. Неговите синове… Погледът му отново попадна върху пергаментите на масата и внезапно князът реши:

— Тази вечер няма да си играя на княз, Валвис. Имам нужда от вана, вечеря и съпругата си, в реда, по който току-що ги изброих.

Младежът се ухили.

— Значи, господарката е едва на трето място след желанието ти да си чист и нахранен?

— Е, в случай че тя предпочита мръсен и позеленял от глад съпруг…

Валвис слезе да се разпореди и да задейства гладките механизми на домакинството, установени още от Камигуен. Докато Роан се наслаждаваше на ваната си, в просторните княжески покои бе сервирана изобилна вечеря за техни високородия. Както повечето хора, които биваха обслужвани като князе, и Роан нямаше представа за сложността на подобно обслужване — знаеше само, че е необходимо да даде заповед и всичко се извършваше бързо, тихо и без излишно суетене, както и без вечните оплаквания и наказания на предишния им иконом.

Останал сам със себе си сред синьо-белите теракотени стени, Роан отново се отдаде на размислите си за отминали събития. Бе се надявал, че никога повече няма да види принцеса Ианте, ала необходимостта от доставките на дранат го бе довела до неизбежна среща с нея. Рьолстра не можа да устои на огромните суми, които му предложи Роан за лекарството, и от Вереш към Феруче пое товар с дрога под силна охрана. Роан и Фарид пресрещнаха кервана по средата на пътя между замъка на Ианте и Небесната купа, където извършиха размяната на дрогата срещу торби злато. Разхубавена и по-безсрамна от всякога, Ианте ги наблюдаваше от седлото на прекрасната си бяла кобила. Очевидно отново й предстоеше скорошно раждане и тя не само не криеше бременността си, но като че ли се гордееше с нея. Все още не беше омъжена, но на Роан му се стори, че бъдещото дете може да е от младежа, който яздеше редом с принцесата. Хубостта му би предизвикала сладострастните апетити и на жени, далеч не толкова похотливи като дъщерята на Рьолстра. Роан не я поздрави и срещна погледа й само веднъж — и от това, което прочете в него, усети как се смразява до мозъка на костите си.

Откъде бе намерил толкова много пари, с които да спаси не само поданиците си, но и драконите? Нещо повече — беше разпратил дранат и за драконите в другите княжества, при това без да поиска и най-нищожна сума в замяна на неимоверните си разходи и усилия. Излегнат удобно в прохладната вода, младият княз разтърси глава и се усмихна леко при спомена за собственото си изумление, когато Фарид му показа огромната купчина злато.

Минаха петнайсет години, откак атрим от Небесната купа топяха черупки на драконови яйца, разпръснати в изобилие из отдавна изоставените пещери сред местните хълмове. Роан държеше този процес в дълбока тайна, а и местните хора бяха свикнали с това още от времето на Зеава — бяха му верни до последен дъх и с това злато му бяха помогнали да заздрави властта си над цялата Пустиня. Открай време всички се дивяха на нечуваните богатства, с които се славеше Небесната купа. Земите там бяха хълмисти и ялови, не ставаха нито за паша, нито за земеделие, докато Роан най-после разбра защо Фарид не губеше характерното си спокойствие дори и в най-неплодородните години. Златото на драконите… Зеава бе забранил на атри да споменават пред Роан за драконовото злато. Искаше синът му да израсне силен и умен, а не разглезен от наготово придобитите богатства още в началото на своето управление.

— Но защо! — Роан се ядоса, когато Фарид му каза за драконовото злато — Самият аз съм намирал златен прашец в пещерите още като дете! Досега не съм имал време да обърна внимание на този въпрос, но не виждам защо е трябвало да пазите това в тайна от мен.

Фарид повдигна рамене.

— Помниш ли как баща ти веднъж те хвърли в езерото?

— И после ти ме спаси, също както сега.

— Смятах да ти кажа по-късно — когато стъпиш здраво на краката си като истински княз. Баща ти не искаше да постила пътя ти с рози.

— Рози!? — възкликна изумен Роан. — Мерида, Рьолстра, драконите, да не говорим за проклетите принцеси! И ти наричаш това път, застлан с рози!

Фарид се разсмя, миг по-късно и в самия Роан чувството за хумор надделя над гнева. Веселостта му идваше донякъде и от представата за реакцията на Рьолстра, който ще очаква от него да му се моли и унижава като всички други князе и васали, но Роан разполагаше с огромни количества злато, които щяха да му доставят билката, въпреки невероятната й цена. В смеха му имаше и нотка на горчивина — въпреки че знаеше за изключителното значение на драконите, родният му баща си бе позволявал да ги убива. Младият княз разбираше, че за Зеава авторитетът на храбър войн беше много по-важен от драконите, а и вероятно се е досещал, че един ден синът му ще направи всичко възможно за оцеляването на драконовия род и несекващия приток на злато.

Проницателен и храбър мъж беше Зеава, но дори и той не би успял да предвиди идването на черната смърт. Роан поклати глава и прекрачи през ръба на ваната. Изчака топлия въздух да изсуши кожата му, после облече лек копринен халат и влезе в спалнята. Както винаги, и този път подредената от майка му просторна стая му подейства успокояващо. Княгиня Милар бе приготвила покоите специално за него и Шонед, в тях не остана почти нищо, което да напомня за миналото — с изключение на огромното легло, в което бяха заченати, родени и издъхнали князете от много поколения. Яркото пъстроцветие от времето на Зеава бе заменено от тонове в тъмнозелено и синьо, които подчертаваха огнената хубост на Шонед и русите коси на младия княз. Тежките маси, скринове и дрешници от тъмно дърво бяха изчезнали, и на тяхно място стояха мебели в леки, светли и изящни тонове. Като дете никога не се бе чувствал уютно в покоите на родителите си, затова се изненада силно от бързината, с която след промяната внезапно ги бе почувствал като свое убежище. Двамата с Шонед се бяха любили тук нощ и ден, споделяха един с друг своите мечти, тайни и планове за бъдещето. Тук бе плакал заедно с нея за децата, които не успяха да се родят…

За първи път това се случи през първата зима след женитбата им, а по-късно — на следващата есен. Шонед задържаше в себе си плода до момента, когато талията й едва-едва загубеше гъвкавостта си. Лятото на страшната чума също я завари бременна, но не болестта я лиши тогава от детето. Причината беше дранатьт. Като предпазна мярка Шонед трябваше да взима големи количества, които съсипаха уменията й на фаради и за малко да я доведат до привикване с дрогата. Дори и при обикновените хора тези дози предизвикваха халюцинации — Роан си спомняше това от собствения си опит по време на краткото си боледуване. Двамата с Шонед се възстановиха, но нероденото им дете не оцеля — и оттогава нямаше и белег за зачеване…

Роан седна до масата, застлана с коприна и обсипана със сребърни съдове и изящни чаши от фиронски кристал. Шонед ти бе купила от Панаира преди шест години. Тогава Ианте се бе опитала да отрови щастието им, и при спомена за коварната принцеса по челото на Роан плъзна сянка. От трима различни любовници Ианте роди три чудесни момчета и ги бе предпазила от чумата, като заповядвала да хвърлят от скалите всеки, при когото забелязвали и най-незначителният признак на каквато и да е болест. Роан не можеше да я осъжда за това решение. Самият той едва ли би се спрял пред нещо, за да спаси майка си, Камигуен и Джани, да спести на Шонед и най-мигновената болка или пък да съхрани живота на мъничкия плод в утробата й. Беше открил седмина спекуланти на дранат, които препродаваха лекарството на фантастични цени и ги бе убил собственоръчно, със собствения си меч. Но правото определяше постъпката му като законна, докато заповедите на Ианте бяха равнозначни на убийство. И въпреки това не можеше да я съди, защото разбираше мотивите й.

Единият от „ураганите“ се втурна през външната врата и забрави да затвори след себе си и внезапно Роан почувства силната прегръдка на две мънички ръце.

— Татко ме прати да ти се извиня — каза задъхано момчето. — Извинявай!

— Извинението се приема… ако ме оставиш да си поема дъх! — Роан се засмя и намести детето върху коляното си. От дяволитото личице сякаш го гледаха прекрасните очи на Камигуен и той отново усети болка в сърцето си, която се усили още повече при вида на застаналия на прага Оствел. — Не му се карай, той дойде само да се извини.

— И има за какво! Ето, сега пък ти прекъсва вечерята! — Оствел вдигна ръце в престорено отчаяние и се усмихна. — Шонед каза да започваш без нея.

— Вече започнах — той освободи Риан от прегръдката си. — Ако за мен е време за вечеря, това означава, че ти, млади господарю, отдавна трябваше да си в леглото. Приеми го като заповед на твоя княз.

Детето въздъхна.

— Повече те харесвам като дракон — обади се жално то.

— И други момчета са ми го казвали, но и на тях им е вършило работа колкото на тебе — хитрините ти няма да успеят. Хайде, марш в леглото! — остави детето да стъпи на пода и Риан пристъпи към баща си. Князът отклони поглед, когато зърна малките пръстчета да се сгушват в огромната длан на бащата.

— Господарю?

Князът се взря в очите на своя приятел и видя, че Оствел не се бе оставил да бъде заблуден, но единствено в погледа му бе просветнала искрицата на състраданието.

— Шонед спомена нещо за тайнствено измъкване навън в тъмното — каза високо Оствел.

Този път Роан се засмя от все сърце.

— Така ли?

— Това нова игра ли е? — ахна развълнуван Риан. — Може ли да играя и аз?

Оствел намигна на Роан.

— И това ще стане — но след като пораснеш. Хайде сега, кажи лека нощ на твоя княз.

— Лека нощ — каза послушно момчето. — И не забравяй за играта на дракони!

— Няма да забравя. Приятни сънища!

Когато вратата след тях се затвори, Роан се зае отново с вечерята си, при това с такъв апетит, който би доставил огромно удоволствие на Валвис. Двамата с Шонед бяха обявили война на склонността му да работи прекалено много и да се храни недостатъчно. След като изпразни блюдата, князът се облегна удобно назад с чаша вино в ръка. Бяха останали верни на съблазнителната идея да се прокрадват в градината късно нощем. Обитателите на замъка се подсмиваха крадешком, но се придържаха стриктно към неписаното правило да изчезват всеки път, когато князът и княгинята излязат навън в мрака. В такива моменти никой не си позволяваше да ги тревожи, само войските на Рьолстра биха накарали някой от прислугата да смути уединението на княжеската двойка. Тази нощ Роан имаше нужда точно от такова бягство и когато навън съвсем притъмня, взе бутилка вино с две чаши и излезе тихо от покоите си.

Бос, облечен само в тънкия копринен халат, той се плъзна безшумно по определеното само за него стълбище и тръгна през градината към пещерата в скалите. Мисълта за Шонед разливаше възбуда в кръвта му и потапяше в приятен хлад ума и сърцето му. Спря до водопада и притвори очи, почувствал присъствието й, миг преди да усети нежната прегръдка на ръцете около кръста си и тялото, което се притисна към гърба му. Облян в блажена наслада, той се отдаде изцяло на усещането, което разливаха в него леките й целувки в основата на шията и врата.

Омаята се стопи още с първите й думи.

— Цял следобед стоиш над онези писма; да не би да е станало нещо лошо?

— Нищо, което да очаква спешно решение.

Шонед отпусна ръце и се изправи пред него.

— Какво има, Роан?

Той посегна със съжаление към виното и чашите.

— А аз си мислех, че сега двамата с теб…

— О, разбира се — побърза да го увери тя и потвърди обещанието си с целувка, — но не сме се виждали цял ден! Хайде, мили, седни до мен и ми кажи какво те тревожи.

Седнаха върху копринения мъх и тя се сгуши до рамото му; виното щеше да почака. В прегръдките й Роан винаги бе намирал щастие, а в любовта й — неимоверна сила. Но може би това, което ценеше най-много в жена си, бе успокояващото въздействие на бистрата й мисъл. Повечето князе имаха просто съпруги; в лицето на Шонед Роан бе открил истинска княгиня, не само по ранга, който бе придобила едва по силата на брака си с него.

Докато й разказваше за драконите, усещаше безпогрешно реакцията й по трепета на крехкото й тяло. Подобно на Андраде, Шонед умееше да бъде сдържана и да запазва хладнокръвие, но и също като при нея потрепването на пръстите изразяваше цяла гама от настроения. Само от едно докосване Роан можеше да разбере истинските чувства на своята любима. Сега усети колко напрегната е Шонед. Издаваше я едва забележимото стягане в мускулите на ръцете.

— Тази година трябва да възстановим загубите на васалите от драконите — каза тя, след като Роан свърши разказа си. — Тогава никой няма да настоява за кампания по прибиране на новоизлюпените яйца от гнездата.

— И аз си помислих същото. Фейлин е прав за това, че драконите няма да се върнат в Разцепи камък. Тогава и васалите няма да има за какво да ходят на лов. Но въпреки това трябва да ги събера и да им изкажа съображенията си. Предстои първата Риала от шест години насам. Налага се да обсъдим много неща, а и наследниците на имоти след голямата чума трябва да дадат обет.

— Смяташ ли да им разкажеш за драконовото злато? Знаеш, че всички продължават да се питат откъде намери толкова пари за дранат. Миналата година Фарид каза, че неговите хора знаят за златото от черупките…

— И в продължение на двайсет години пазят това в дълбока тайна — напомни й той.

— Така е, но онези, които работят в пещерите, смятат, че това са обикновени мини, а не някогашни обиталища на дракони. Може би трябва да кажеш на васалите за златото.

— Притесняват ме не те, а мисълта за Рьолстра. — При споменаването на това име Роан усети как тялото й още повече се напрегна и я погали успокояващо. — В Небесната купа са изпратени съгледвачи — търговци, пътници, всякакви хора, пристигат и непрекъснато душат наоколо. Слава на Богинята, че Фарид се случи голям хитрец. Но Рьолстра от три години се мъчи да разбере как изведнъж съм се снабдил с толкова злато. А и не ми се вярва да се е хванал на приказките ми, че спасявам драконите само защото съм мекушав глупак.

— Да си мисли, каквото иска! Какво значение има, докато не е открил доказателства? Баща ти е бил съвсем прав, като е създал впечатлението, че богатствата ви идват от спечелените битки и войни.

— То пък едни богатства… Когато прогонихме меридците на север, те нямаха и две монети в кесиите си! Затова пък ние трябваше да похарчим цяло състояние за възстановяването на добитъка, измрял по време на чумата.

— Винаги сме харчили разумно — продължи Шонед. — Не прахосваме излишни средства за лукс и разкош. Можем да заявим, че хазната ни се пълни от редовна и пълноценна търговия.

— А също и от това, че съм ужасно стиснат! — засмя се той. — Не, любима, търговските отношения между княжествата все още не са редовни и пълноценни, и ти много добре знаеш това. Никой не е разполагал с достатъчно време, за да натрупа богатство от търговия. Тази година тъкмо търговията ще бъде в центъра на вниманието по време на Риалата, много повече от всеки друг път. Управлението на отделните княжества е в ръцете на нови владетели, след като по време на епидемията погинаха толкова князе и атрим. Опасявам се, че промяната във властта накланя везните по-скоро към Рьолстра, отколкото в моя полза. Трябва да се противопоставя на това и драконовото злато ми предлага единствения начин да успея.

— Смяташ да ги купиш, така ли? — в думите й прозвуча горчивина. — Как биха могли да застанат на негова страна, когато ти ги спаси с купения от тебе дранат!

— Те помнят единствено своите мъртви, а не онези, които съм спасил. Може и да си мислят, че съм изкупил всичкия дранат още в самото начало, и от тяхна гледна точка това дори не би било осъдително. Но истинската причина…

— … всъщност е следната: Рьолстра оказва силно влияние върху новите владетели, които разбират властта така, както той ги е научил. Ще трябва да им отворим очите за някои неща.

— Така е. Във всеки случай нямам никакво намерение да ги купувам.

— Е, все пак се налага да измислиш основателна причина поради която няма да тръгнеш на лов за дракони-самци. Васалите очакват това от теб.

— Знам — въздъхна той. — Понякога хората имат странни разбирания за мъжеството на своя княз и това до известна степен се дължи на баща ми.

Раменете й трепнаха и той се ядоса на собствената тактичност.

— След като мъжеството ти все още не се е проявило чрез мен… — прошепна тя.

— Шонед… Когато съм се родил, баща ми е бил на четирийсет години. Имаме много време.

Тя се изтръгна от прегръдката му и обърна лице към него.

— Така и не успях да износя децата ти. След чумата изобщо не мога да забременея. Аз няма да ти родя деца, Роан, и двамата много добре го знаем.

— Престани! И двамата сме млади, силни…

— Трябва ти наследник.

Той си пое дълбоко дъх.

— Ако се стигне до това, а аз не вярвам че ще стане, избрал съм си за наследник Мааркен. Не бива да се тревожиш за тези неща, Шонед.

— Как да не се тревожа? Изучих внимателно законите, Роан. Никъде не се казва, че наследникът трябва непременно да е роден от твоята съпруга; изисква се единствено сигурността, че е плод на твоето семе.

— Шонед! — той я сграбчи невъздържано за раменете. — Какво искаш да кажеш?

— На никоя няма да отстъпя мястото си на твоя съпруга и княгиня. Но ти трябва да имаш наследник.

Роан се взря в очите й.

— И смяташ да изпратиш някое момиче в леглото ми, а после да гледаш как коремът му расте от моето дете? Нима да направиш такова нещо, Шонед?

— Познавам и ума, и чувствата ти.

— И тялото ми. Винаги си ме познавала, само ти. Кажи никога няма да го направиш, Шонед.

— Защо не? — продължаваше да упорства тя, макар че по лицето й се стичаха сълзи.

— И какво ще стане, след като детето се роди? Ще отпратиш майката? Или ще я задържиш при нас и ще гледаш как тя постепенно те измества като майка на сина ми? Мислила ли си изобщо за тези неща, глупаче? Та ти просто ме бъркаш с Рьолстра!

— Мислила съм, Роан! Мога да ти дам…

— Нищо не искам да ми даваш! А един ден ще си родим син — двамата с теб! Шонед, не искам дете от никоя друга жена. Не бих могъл да гледам в лицето му чужди черти. — Той отново се взря в красивите й очи, изпълнени със съмнение. — Нима не виждаш, че за мен това няма значение? Ти си ми напълно достатъчна, в твое лице имам много повече, отколкото някога съм мечтал. Шонед, ти си моят живот.

И за да докаже правотата на думите си, той направи единственото, което можеше — приласка я, прегърна я и я люби върху мекия зелен мъх под звънливия ромон на водопада. Тя си поплака, а той попиваше с устни сълзите й на горчиво щастие и отчаяние, поради невъзможността да роди. Притисна я до гърдите си и копринените й коси покриха и двамата; най-после тя притихна и се успокои, а той се попривдигна на лакътя си и се вгледа в любимото лице. От годините, прекарани под пустинното слънце, кожата й бе станала златиста, а косата й леко изсветля. Сред огнено-червените къдрици просветваха руси кичури, които подчертаваха още по-силно изумрудения блясък на очите й. В чертите на лицето й прозираха гордост, сигурност в любовта му и достойнство на княгиня с благородна кръв. Като момиче Шонед беше много хубава, но зрелостта я превърна в най-красивата жена, която бе виждал през живота си. Той леко прокара пръст по изящната линия на раменете й и се усмихна разнежен.

— И какво те кара да мислиш, че изобщо ще мога да любя друга жена? Харесвам само дългокраки, червенокоси и със зелени очи.

— Глупчо — смъмра го тя.

— Знам — съгласи се той, доволен, че тя отново се усмихва. — Помниш ли първото ни лято? Тогава се опитах да си намеря момиче за леглото… Стига си ми се присмивала! — скара й се той и се засмя. — Ти се държеше ужасно е мен и много добре съзнаваше това. Нима пак ще ме подложиш на подобно унижение?

— Нищо не ми пречи да го направя. Напоследък си станал доста самонадеян, мой княже на драконите.

— Шонед, престани да ме гъделичкаш! Шонед! Заливайки се в смях, те се търкулнаха върху тревата и Роан най-после усети известно облекчение, като видя, че мрачното й настроение се стопява. Отвори бутилката и наля вино в кристалните чаши; двамата отпиха полека, заслушани в шума на водопада и с погледи, зареяни сред звездите на нощното небе. Ала тревожната струна в душата му не спираше да трепти. Трябваше да има син, наследник на владенията му и на правото да ги управлява. Нерядко наследникът на някой княз се оказваше кръгъл глупак, а незаконният син — напълно способен да се нагърби с отговорностите на властта в едно княжество. Но Роан просто не можеше да си представи как би докоснал друга жена, освен своята любима, нито пък за зачеване на дете извън законния брак…

Ако се наложи, Роан щеше да определи Мааркен за свой наследник. А ако Тобин и Чей решеха, че първородният им син ще се чувства по-добре в Радзин, князът можеше да избере някой от двамата им по-малки синове — Сорин или Андри. При всяко положение, след смъртта на Роан на трона в Пустинята щеше да седне владетел от кръвта на Зеава.

Едва няколко часа по-късно, когато двамата с жена му се бяха прибрали отдавна в покоите си, Роан си даде сметка, че се е отказал от надеждата за син, роден от Шонед.

Глава 20

Принцеса Ианте разчупи восъчния печат върху писмото на баща си и се навъси, като видя датата върху разгънатия пергамент. Миг по-късно си спомни за предупреждението на горката Палайла относно бръчките и побърза да изглади челото си в по-спокойно и приветливо изражение. Но вътрешно продължаваше да кипи. Писмото бе пътувало цели десет дни между Канарата и замъка й във Феруче. Куриерите пътуваха при изобилни снеговалежи, пролетни наводнения, страшни летни горещини и есенни дъждове, нерядко ставаха жертва на разбойници, падащи скални отломки или злощастно стечение на обстоятелствата — но въпреки всичко Ианте беше вечно недоволна от тях и все ги хокаше, че не пътуват достатъчно бързо. Канарата и Феруче попаднаха под възбраната на Андраде и липсата на слънцебегачи представляваше огромно неудобство, но така или иначе бащата и дъщерята не биха могли да поверят съобщенията си на фаради — дори и да се опитаха отново да съблазнят с драната някой като Криго.

Както обикновено, Рьолстра и този път не си бе дал труда да я занимава с новини за семейството, знаеше, че изобщо не се интересува от многобройните си сестри. А и тя държеше съгледвачи в имението на баща си и знаеше, че той също я шпионира — това бе част от циничната и твърде забавна игра доверие помежду им. Обръщението „мила дъще“ бе издържано в същия тон.

По устните на принцесата плъзна саркастична усмивка. Не беше необходимо баща й да намеква за многобройните й любовници. Още в началото на зимата бе прекъснала всякакви любовни отношения и се постара всички да разберат, че спи сама. Във Феруче пристигаха достатъчно външни хора, които разнасяха из цялата страна слухове за нейната добродетелност, и никой не подозираше за тайните кроежи на бащата и дъщерята.

Тя въздъхна със съжаление — предчувстваше, че отговорът му ще бъде точно такъв и дори не бе очаквала, че ще вземе присърце предложенията й. Добре би било да се затвърди чрез документи собствеността на момчетата върху земи и имения, но Рьолстра беше прав — щяха да израснат като съперници, които непрекъснато гледат да подлеят вода един на друг! Ианте смяташе, че трябва да се държат здраво един за друг, поне доколкото позволяваха амбициите им. Майката не хранеше никакви илюзии по отношение на собственическите им инстинкти. Нямаше нещо, заради което четиригодишният Рувал и едва тригодишният Марон да не са скарали, а Сегев, който наскоро бе навършил една зима, наблюдаваше разправиите между братята си с огромен интерес.

Бащите им бяха все хубавци и благородници с чудесно потекло. От гърдите на принцесата се изтръгна въздишка при спомена за тях: Челан с неговия пламенен поглед и прекрасно тяло, невероятното въображение на Еваис в леглото, еротичните игри на Атил… Горкият Атил — великолепните дрехи, накити и коне, с които го обсипваше принцесата, все му се виждаха недостатъчни, и за разлика от останалите бе настоявал да се ожени за любимата дъщеря на Върховния княз. Тя бе привлечена от слънчевата му хубост заради спомена за Роан и след като настоятелните му молби започнаха да й досаждат, никак не й беше лесно да се разпореди да го убият. Челан и Еваис поне излязоха достатъчно благоразумни и си тръгнаха веднага, щом им заповяда. Беше й забавно, като си мислеше, че на времето, докато живееше в Канарата, би подскочила от радост при най-малката възможност да се омъжи за някой от тях. Дългогодишното упражняване на абсолютна власт в собствените й владения я беше убедило, че просто не е родена за съпруга.

Въпреки това, спомените за любовните нощи неизменно всяваха смут в душата й, и тя отправи мислено проклятие към заговора, заради който се налагаше да се въздържа от подобни удоволствия. Според докладите на съгледвачите й в Канарата, напоследък баща й преспивал с всяка фуста, която му попаднела пред очите — но никоя от тях не бе забременяла, дори и дъщери вече не се раждаха. Ианте се изкиска злорадо — според някои слухове Рьолстра бил импотентен. Така му се падаше…

В края на писмото си я предупреждаваше, че занапред дълго време няма да си пишат. Ианте никак не съжаляваше за това; изгори пергамента и излезе от стаята доволна, че не й се налага да съчинява отговор. Беше принудена да се сдържа пред баща си и с времето това започваше все повече да я дразни.

Жените в тъкачницата бяха потънали в работа. Принцесата разгледа с нарастваща възбуда покривката и възглавниците, които бяха почти готови. Върху плата бяха втъкани картини на дракони през различни етапи от любовния им период — великолепни сцени в пъстри искрящи цветове, които принцесата сама бе избрала. Едно от паната изобразяваше битка на двама самци върху пясъка. Зловещите им нокти преливаха в пурпурно-оранжеви тонове, от раззинатата паст на единия и раната в хълбока на другия капеше алена кръв. Следващото пано бе изпълнено с не по-малко предизвикателен сюжет — десетина натежали от яйца женски кръжаха бавно около унесен в ритуалния си танц самец с невероятно набъбнала, почти неприлична мъжественост.

Третото пано изобразяваше съвокуплението на самец и неговата женска — с оголени и остри като кинжал зъби, езиците им се стрелкаха хищно навън, в телата им се долавяше осезаемо трепета на насладата; около тях хвърчеше златист пясък, ярко очертан на тъмния вход на пещерата. Ианте се разсмя, усетила ужасяващата омая на акта.

Почти готово беше и последното пано. Платът бе опънат на рамката и част от изображението все още стоеше недовършено, а само белязано с пъстроцветни конци. Долавяха се очертанията на новоизлюпените дракони, които се биеха ожесточено помежду си. Белотата на разчупените черупки контрастираше рязко със синкавите, тъмночервеникави, бронзови и златистомедени тела на малките дракони. Силен млад дракон бе впил хищно нокти в трупа на мъртвия си събрат, готвейки се да го погълне; очите му блестяха възбудено в червени отблясъци, впити лакомо в сочната кървава плът.

В бродираните винетки върху възглавниците се различаваха мотиви на слети в любовен акт дракони, схватки на живот и смърт между самци-съперници, новоизлюпени младенци, които си подаваха един на друг кървави хапки, пламъци, грейнали в сенките на дълбоки пещери. Тя бе отхвърлила тези мотиви като недостатъчно подходящи за драпериите около леглото, върху които бяха изтъкани най-вече сцени на разюздани съвокупления, и когато се спуснеха плътно една до друга, създаваха илюзия за малка пещера на еротично насилие.

Ианте се усмихна доволно и излезе от работилницата. Изпълнена с мисли за любовника, заради когото бе поръчала тъканите, тя пое към укрепленията и се остави на свежестта на сухия ветрец, който повдигна къдриците й върху тила и развя полите на дългата и роба. През клисурата под крепостта минаваше границата с владенията на Роан, охранявана от неговия гарнизон в скалните пещери под Феруче. През последните две-три години бе подготвила старателно няколко нападения на меридци като претекст да извика началника на гарнизона и всеки път князът научаваше, че тя отново е родила здраво и хубаво момче. Облегна се на стената от розов камък и се засмя щастливо при мисълта за удара, който му нанасяше всеки път с вестта за поредния син, синове, които онази кучка фаради никога нямаше да му роди. Последният път извика началника на гарнизона едва преди половин месец, а мнимото нападение на меридците бе подготвила по съвсем различни причини. Капитанът дойде и тя го покани на вечеря, което през последните години се бе превърнало в традиция. Този път темата на разговора се завъртя около драконите. В непристъпните планински скали имаше древни пещери, където огромните зверове може би щяха да прекарат размножителния си период тази година. Огромният интерес на княза към драконите беше всеизвестен и несъмнено Роан бе чул за съществуването на тази пещери. Дори и князът да не възнамеряваше да ги изследва лично, Ианте имаше други планове. Беше преминала през тежка житейска школа и знаеше, че човек винаги трябва да има резервни варианти.

Тя се обърна, стресната от властното гласче на най-малкия си син. Бавачката й водеше трите деца за редовния един час, който трябваше да прекарват с майка си всяка вечер. Целуна ги едно след друго, а най-малкото се настани с тържествуващ вид в скута на Ианте. И тримата бяха здрави и силни момчета, с дълги крайници и красиви черти като бащите си, и с нейния нрав и пъргав ум. Рувал и Марон бъбреха възбудено за преживяното през деня и непрекъснато се препираха за всичко — кой е хвърлил топката по-далече, кой от двамата тича по-бързо… Беше родила три чудесни момчета, докато слънцебегачката не можеше да износи нито едно докрай. Ианте бе добре осведомена за безуспешните опити на принцесата да роди наследник и се радваше, че този път причините бяха напълно естествени и не се налагаше да се намесва тайно, за да предизвика абортите на Шонед.

Понякога се питаше как ли се е отразил пустинния климат на слънцебегачката през последните шест години. Отслабнала и повяхнала, със загрубяла и набръчкана кожа, така си я представяше Ианте с презрение, защото знаеше, че Шонед не е от жените, които биха полагали специални грижи за външния си вид. Майчинството бе разхубавило дъщерята на Рьолстра, момичешката й миловидност бе прераснала в хубостта на зряла жена с пищни гърди и съблазнителни бедра, а и Ианте много внимаваше да не наедрее в талията, трепереше да не изложи кожата и косата си на сухите ветрове и жаркото слънце, придържаше се стриктно към мерките на Палайла за възстановяване след всяко раждане. За играта, която бе подхванала, трябваше да доведе до съвършенство всичките си достойнства и бе уверена в силата на собствената си красота.

Марон се покатери върху коляното й и без малко да бутне Сегев, който се разпищя и стисна силно майка си с едната ръка, докато другата се мъчеше да изблъска брат си. Ианте притисна и двамата до гърдите си, преизпълнена с тържеството на тяхното съществуване. Когато пораснат, синовете й ще властват както над Пустинята, така и над Княжески предел. Властта на една жена се крепеше на мъжете, които успееше да подчини на волята си и Ианте се разсмя щастливо при тази мисъл, докато играеше с децата си — един ден те щяха да притежават замъци и земи, но завинаги си оставаха нейни…

Тобин скръсти ръце в скута си и вдигна поглед към лицето на съпруга си. Утринните лъчи играеха в косите му и сред самурените кичури проблясваха първите сребърни нишки. Беше облечен в дрехи за езда от мека кожа, плътно обтегнати върху пъргавите мускули на дългите му бедра, отворената риза разкриваше великолепна гръд и потъмняла от слънцето бронзова кожа. Той стоеше пред нея, стъпил здраво в пясъка на морския бряг, и я гледаше навъсено.

— Пак ме гледаш особено — обади се тя.

— Мислите ти пак бяха нейде надалеч — възрази той.

— Никога не съм се откъсвала от теб, мили.

— Да, само физически. — Той приклекна до нея с подпрени на коленете си лакти и се взря в безкрая на Изгревните води. — Мога само да се губя в догадки за неведомите пътища на твоите мисли. — Чей повдигна рамене. — Всеки път трябва да те връщам при себе си. Не ми излиза от ума мисълта как щях да те загубя в нощта, когато отдавахме последна почит на Зеава.

Тобин сведе поглед към дланите си. Върху средния пръст на лявата си ръка все още носеше пръстена на слънцебегачите от суров кехлибар, който Андраде й бе изпратила преди две години. Тя си припомни с въздишка, че това бе нейният талисман против беди и зло, а тъкмо сега имаше нужда от закрила.

Рано тази сутрин двамата с Чейнал бяха излезли да пояздят. Искаха да изпробват две млади кобили по брега на владенията в Радзин. Морето протягаше хищно длани към тях и вълните му се разбиваха в бяла пяна върху пясъка. Една мяра на север от тях синееше заливът с тяхното търговско пристанище, където кораби от всякакъв вид и големина се разтоварваха от стоките, свиваха платната си и се готвеха за зимата, а мачтите им напомняха гъста гора от оголени клони. Гледката на многобройните кораби беше наистина приятна, защото това означаваше, че след страшната епидемия и последствията от нея, търговията отново се съживява. Радзин беше единственото безопасно пристанище по бреговете на Пустинята, а с много труд и усилия Чей бе успял да го превърне в център на оживена търговия още преди да се залови с отглеждането на най-добрите коне в материка.

Спънаха конете и ги привързаха към огромен дънер, изхвърлен от морето. Тобин бе приготвила лека закуска и нареди върху покривката банички с месо и дребни сладкиши от тънко разточени кори с плодове. Но утринната й разходка бе прекъсната. С годините Тобин вече бе привикнала с безмълвния шепот на мислите в главата си, сред които все по-осезаемо започваше да долавя характерните за присъствието на Шонед цветове. И този ден усети омаята на онези прекрасни и дивни неща, на които я бе научила слънцебегачката. Двете жени често общуваха чрез светлината, и Тобин отново се поддаде на обаянието, което излъчваха свежите и ясни цветове на снаха й. Когато Шонед биваше разтревожена или нещастна, сред тях се съзираха по-тъмни оттенъци, но това се случваше рядко. Обикновено цветовете бяха сияйни и чисти като душата й. За Тобин докосването до тях беше равностойно на откровение.

Тя отново погледна към Чей и се усмихна несъзнателно. Излъчването му преливаше в рубинено, смарагдово-зелено и сапфирено-синьо, които преливаха в съвършена хармония със собствените й цветове на кехлибар, аметист и диаманти. Още в самото начало Шонед намираше за знаменателно и беше силно впечатлена от това, че Тобин виждаше светлината като пречупена от скъпоценни камъни. Смяташе, че това е показателно за специфични и редки способности на духа, наследен от древните фаради. Тобин се радваше, че подареният й от Андраде първи пръстен на слънцебегачка бе изработен от кехлибар, и закрилата му срещу нещастия отново върна размислите й към причините, които ги бяха породили.

— Роан тръгва на лов за дракони към Небесната купа, нищо чудно да стигне чак до Феруче — каза тя.

Чей я изгледа смаяно.

— Не може да бъде! Поне сто пъти съм му казвал кракът му да не е стъпил и на петдесет мери оттам!

— Кога е било Роан да се вслуша в нечии думи? — въпросът й не се нуждаеше от отговор. Тя впи пръсти в топлия пясък и заедно с приятната хладина на ронливия слой отдолу усети в дланите си познатия трепет на напрежението, което започваше да се разлива в ръцете й. — Шонед не се притеснява от това.

— А от нещо друго, нали? Никак не е трудно да се досети човек какво може да е то — Чей поклати глава. — Не може да не е чула разни слухове. Неколцина сред васалите настояват той да си вземе друга жена или поне наложница, която да му роди наследник.

— Шонед не е глупачка, че да се вслушва в хорските брътвежи. Чей, тя никога няма да се откаже от брат ми, нито той ще й позволи да го напусне.

— Мила моя жено, та това всеки го знае! Знае се и кой e предполагаемият бъдещ наследник на княза, а това означава, че по този въпрос не мога да кажа и думица дори. Ако застана на страната на Шонед, всички ще си помислят, че го правя заради желанието си да поставя Мааркен на трона, а проклет да съм, ако подкрепя идеята за нова жена или наложница на Роан.

— Не може да няма изход от това положение. Не смятам и че на Мааркен биха му допаднали тегобите на княжеската власт. Все още не се е възстановил напълно след смъртта на Джани… — Тя си спомни как момчето се скиташе отчаяно из Радзин и все се надяваше, че ще види някъде брат си, а нощем се будеше от кошмарите си и викаше името на Джани.

Чей чертаеше с пръст фигурки в пясъка.

— Короната на трона в Пустинята би била тежка за нашия Мааркен. В това отношение детето прилича на мен, Тобин. И двамата с него сме достатъчно способни да се справим с грижите във владение като Радзин, но едва ли можем да се нагърбим с проблемите на цяло княжество.

— Не мога да се съглася напълно с теб, но разбирам какво имаш предвид. Нито един от двама ви не би се чувствал добре далеч от морето. Детето е много привързано към Лийн, но му беше трудно да свикне с новия си дом в двора на стария княз. Веднъж Мит ми предаде по лъчите на слънцето, че момчето се е почувствало доста по-добре, когато са му дали стая с изглед към залива.

— И къде другаде можехме да го изпратим? Никое друго княжество не може да му предложи толкова обич и сигурност. Но засега той е наследникът на Роан — независимо дали това ни харесва.

— Никой не би дръзнал да извърши покушение срещу живота на княжеския наследник!

— Да, поне докато е в дома на Лийн. Но нима смяташ, че нещо може да спре Рьолстра? А ако той не успее, меридците непременно ще предприемат нещо в това отношение. Много добре знаеш, че и към мен самия не хранят топли чувства. Докато Мааркен не възмъжее и може да се защитава сам, Сивата перла си остава единственото сигурно място за него — усмихна се едва доловимо Чей. — Дори и да му прилошава, когато пътува по вода… Имаме ли основания да очакваме, че и той е наследил дарбата на слънцебегач?

— Андраде предполага, че това е напълно възможно, а и момчето все се върти около Мит и Еоли. — пръстите й се вкопчиха конвулсивно в пясъка. — Проклет да е Рьолстра!

— А Роан е тръгнал на хвърлей камък разстояние от замъка на Ианте — Чей поклати глава. — Мила моя, казвал ли съм ти някога, че брат ти е голям глупак?

— Познавам го много по-отдавна, отколкото ти. Умът му стига само дотолкова, че да хване за гушата всеки, който подхвърли и най-невинната забележка по отношение на Шонед. Трябва добре да помислим и да решим дали няма някакъв начин да затворим устите на васалите. Кой знае какво са си наумили…

— Само да опитат — каза мрачно той. — Тогава ще трябва да разчитаме единствено на малкото разум, останал в главата на Роан — Шонед трябва да въздейства именно върху него, за да предпази Роан от необмислени действия. — Чей се изправи и примижа срещу яркото слънце. — Виждам някакви платна, и над тях — тюркоазено знаме… Най-после, пристигна и корабът от Сир.

— Корабът на княз Ястри? Какво ли може да иска? И защо този път е предпочел да пътува по море?

— Ще ми поиска коне, какво друго? А корабът означава, че князът ги иска бързо. Аз съм само един дребен атри, любима. Търгувам с каквото мога и отдавна съм решил, че не ставам за изкусните хитрини на голямата политика. — Протегна ръка и помогна на жена си да се изправи. — Като свършим с преговорите за конете, ще ти изпратя човек на Ястри да ти каже какво сме се разбрали. Ти умееш да долавяш в думите на другите неща, които за мен остават скрити.

— Дребен атри — подразни го тя. — Потомък на десет поколения войни и пирати — а пък сега се преструва на разбойник, който съвсем законно мами горките купувачи.

— Тъкмо затова съм и най-подходящият избраник за една принцеса с драконова кръв, нали?

Шонед стоеше до прозореца, взряна в пясъците и небето. Никога не бе виждала толкова нюанси като тези на цветовете в Пустинята. Когато се омъжи за Роан, дори небе подозирала за богатството на тези цветове, не бе очаквала, че сетивата й на фаради ще открият тук толкова полутонове и пълнокръвни значения, които само светлината можеше да предаде.

В синьо-зелено преливаха нюансите в цветовете на бащиния й дом в Речен бяг, уютно сгушен сред пищната зеленина и пъстроцветието в крилата на птиците. Залезите в Кулата на Богинята бяха прочути с великолепието си като обект на всеобщо възхищение. Беше пребродила усойните гори и облените в слънце земи на цялата страна, попивайки в себе си безброя от цветове на пълнокръвния живот. Но през шестте години, откакто наблюдаваше смяната на сезоните в Пустинята, Шонед знаеше, че цветовете и светлините на тази сурова земя са единствени и неповторими с богатството на своята изразност и красота. При изгрев Дългите пясъци трептяха и преливаха в различни нюанси на червено, синьо и жълто; понякога небето призори се покриваше с леки перести облаци и утринният бриз прелиташе през тях като ласка на ветрец през полегнали житни класове, обагрени от изгрева и сенките в безброй различни краски. Изгарящото обедно слънце искреше в сребристата слюда на пясъците, по снагата на нагорещените скали просветваха ивици метална руменина, а белотата на камъните искреше така, че заслепяваше очите. Привечер, особено пролет и есен, небето над хоризонта хвърляше розови отблясъци и чудноватите зеленикави сенки над смълчаната земя преминаваха в пурпур над дюните, а над Цитаделата падаше полека топъл тайнствен мрак. Преди й се струваше, че нощем някой пробива небето с иглици и оттам надничат милиони светещи точки. Тук, в Пустинята, тя долавяше осезаемо цветовете им, които галеха сетивата й с нюанси на искрящо оранжево, аленочервено и синьо. Най-много обичаше цветовете, които искряха в звездния блясък.

Мнозина смятаха, че Пустинята е безжизнена. С изключение на някои усамотени кътчета, тук нямаше дървета, треви и цветя. Сред голата пустош не трепваха гласове на зверове и птици, нямаше реки с проблясващи във водите им риби, не кълняха жита, не зрееха плодове сред пищна зеленина на разлистени клони. Пустинята не приличаше на нито едно от местата, където Шонед бе живяла преди, и въпреки всичко знаеше, че в нея има живот — долавяше го със сетивата си на фаради. Пустинята живееше в милионите различни цветове.

Усети движение в преддверието и се обърна. Усмихна се, като видя ярките дрешки на племенника си Тилал. Пристъпи към него и сложи платнена шапка върху самурените му къдрици.

— Ето, премяната ти е напълно готова. Иди да се видиш в огледалото.

Детето се огледа и в широко отворените му очи заблестя радост.

— О! Ти си съчетала цветовете на Речен бяг с тези на моя господар!

— Когато станеш рицар, туниката ти също ще бъде украсена така: в синьо и сребърно — цветовете на Роан, и зелено и черно — собствените ти цветове. Ако баща ти няма нищо против, разбира се.

— Мама страшно ще се зарадва — върху устните на детето просия лукава усмивка.

Шонед не успя да скрие смеха си. За да не издаде липсата на уважение към снаха си, тя се обърна към прозореца и се взря във вътрешния двор на крепостта. Долу конете бяха оседлани и напълно готови. Войниците пълнеха кожените си мехове с вода от кладенеца, а между тях крачеше Оствел и проверяваше по списък дали е приготвено всичко необходимо. Видът му я подсети за нещо и тя махна с ръка на детето да отиде при нея.

— Оствел даде ли ти кесията от майка ти? По пътя ще видиш много неща, които ще искаш да си купиш, но не забравяй да си оставиш пари и за Риалата.

— Взех само половината. Надявам се да ми стигнат за новите струни, които искам да купя за лютнята на Оствел.

Шонед учудено повдигна вежди — Оствел не бе докосвал лютнята отдавна и не само защото струните се бяха износили — помисли си тя с тъга. След като Камигуен вече никога нямаше да чуе музиката му, никой не можеше да го убеди да вземе отново инструмента в ръцете си.

— Накарах го да обещае, че ще научи Риан да свири — сякаш бе прочел мислите й Тилал.

— Колко умно си го измислил! Жалко, че сама не се сетих за това. — Тя взе няколко монети от една купа върху обемистия скрин и ги подхвърли игриво на Тилал, който се разсмя и чевръсто ги улови във въздуха. — С тези пари ще купиш струни, а своите ще похарчиш за нещо друго.

— Благодаря, господарке! Сега ще мога да си позволя и някои неща, които бях намислил.

— Например?

— Тайна!

— Дори и за мен? — попита лукаво тя. Детето се поколеба.

— Ами… да. Сърдиш ли се?

— Не, разбира се. Но искам да купиш нещо за самия себе си, Тилал — Риан и без това има достатъчно играчки. — Тя се засмя при вида на широко отворените от почуда очи на момчето, разбрало, че е прочела мислите му. Не й беше трудно. Мъничкият егоист се бе променил доста, откакто пристигна в Цитаделата, и всяка от промените беше за добро. — Майка ти изпрати тези пари да си купиш някои неща, които самият ти силно желаеш — напомни му тя. — Няма нищо лошо в това от време на време да си направиш по някой малък подарък.

— Благодаря ти, лельо Шонед — каза детето и прибра монетите в джоба си. Откъм двора се разнесе гласът на Валвис и Тилал извика в отговор през прозореца:

— Идвам! — обърна се и спря пред огледалото да се види още веднъж.

— Изглеждаш много важен — подразни го Шонед. — А след няколко години ще харчиш всичките си пари само за да впечатлиш дамите. — Тя подреди гънките на леката му наметка. — Няма да разрешаваш на господаря да язди прекалено дълго в жегата, нали? И ще следиш дали се храни достатъчно, не само в залата, но и в покоите си. Знаеш го какъв е.

— Така си е — обади се от прага Роан. — Всички си го знаем какъв е. Тилал ще ме следи зорко и аз ще се върна охранен, дебел и невредим, най-многото, което ми се разрешава, е да си счупя някой нокът. Мила ми съпруго, прекалено много се тревожиш за мен — той закачливо нахлупи шапката на детето до ушите. — Това да ти е за урок — да си избереш жена, която да не те смята за десетгодишен и да е сигурна, че можеш сам да се грижиш за себе си.

Момчето си оправи шапката и се ухили широко.

— Никога не съм виждал ти да учиш господарката на този урок!

Роан изсумтя смутено.

— Слизай долу и кажи на Оствел, че идвам веднага!

Тилал отправи официален поклон и към двамата, после излезе и внимателно затвори вратите на стаята и преддверието. Насаме със съпруга си, Шонед изведнъж установи, че няма какво да му каже, можеше само да го гледа и да мълчи. Погледът й се спря на сребърната бродерия върху златистата горна дреха и си представи как целият щеше да блести на слънцето — от русите коси до върховете на огледално лъснатите ботуши. Под дългата до коленете туника без ръкави носеше сини панталони и бяла риза, закопчана на шията с обкован в сребро топаз.

— Зная, че ти се иска да дойдеш с мен — каза тихо той. — Но ако в слуховете има нещо вярно, меридците се готвят за ново нападение срещу Тиглат, и искам да си на сигурно място, по-далеч оттам.

Тя кимна разбиращо. В края на краищата, идеята бе нейна. Посещението във всяко имение поотделно би им спестило неудобството да свикат всички васали в Цитаделата преди Риалата. Шонед щеше да обиколи именията на юг, а Роан — на север. Тази тактика имаше своите достойнства. Всеки атри би поласкан от високата чест да покаже на княза или княгинята, това би подчертало добрите му лични отношения с господарите, както и официалното положение на Шонед като тяхна княгиня, а и нямаше да се наложи васалите да пристигат в Цитаделата и да занимават господарите с дребните разпри помежду си. Обиколката даваше възможност на Роан и Шонед да видят с очите си в какво състояние е всеки имот и нямаше да разчитат на един или друг васал за сведения относно действителното положение на реколтата и стадата. Общото събрание на васалите можеше да се отложи за след завръщането на господарите от Ваес и тогава Роан щеше да изложи пред всички условията и привилегиите, които бе издействал за своите васали от другите князе — Ще ми липсваш — каза той и прокара пръст по сплетената й в плитка коса.

— Ще се пазиш, нали? — попита тъжно тя.

— За това ще имат грижата Валвис и Тилал. Сигурно си им връчила по един дълъг списък и ще бдят зорко за изпълнението му. — Той обхвана лицето й в дланите си. — Усмихни се, любима. Светът помрачнява без твоята усмивка.

Тя потри страни в дланите му и затвори очи.

— Понякога ми се иска и аз да бях слънцебегач, или поне да бях наследил някои от способностите на Тобин. Тогава двамата с теб щяхме да си говорим от разстояние. — Той я прегърна през кръста и я залюля леко напред-назад. — Ти също ще се грижиш за себе си, нали?

— Оствел каза, че ако още веднъж му наредиш да ме пази и да трепери над мен, ще си изскубе косите.

— Не вярвам да съм чак толкова лош.

— Не, не толкова — по-лош си — тя се усмихна и се освободи от прегръдката му — Да не забравиш подаръка, който съм приготвила за момчето на Елтанин — той е у Валвис заедно с другите подаръци.

— Хадаан ще остане разочарован, че не си тръгнала с мен. Много би искал да те поухажва.

— Този твой роднина е страхотен стар симпатяга и с единственото си око умее да флиртува лоста по-добре от повечето мъже с две очи. Предай му това от мен! — тя звучно целуна Роан по устните.

Когато се отдръпна, той каза:

— Мога само да му разкажа за това, или поне за част от него.

— Е, а за следващото не е нужно да му казваш…

Най-после тя го освободи от прегръдката си и докато си поемаше дъх, зашеметеният Роан си помисли, че би било истинска проява на милост към когото и да било, ако му спести описанието на ласките й. И без това Хадаан беше на преклонна възраст. Князът беше млад и силен и въпреки това не би могъл да остане спокоен дори само при мисълта за подобно преживяване.

Той я прегърна през кръста и тръгнаха към преддверието.

— Ще слезеш ли да ме изпратиш?

— Не, разбира се. Такъв прахоляк ще вдигнете, че ще кашлям няколко дни след това. Ще се престоря на печална изоставена съпруга и ще ти махам с шала си от крепостта.

В погледа на Роан блесна закачка.

— А хората приказват, че аз съм бил глупакът! — той спря на горното стъпало. — Един от пътуващите фаради на Андраде скоро ще пристигне в Тиглат. Ако искаш да ми предадеш нещо, свържи се с него.

— Непременно. — Шонед приглади косата му и се усмихна. — Нека Богинята бди над теб, и се върни жив и здрав, любими.

Той целуна дланите й и изтича на двора. След малко вече яздеше начело на колоната от седемнайсет души, които излязоха през сводестите порти и поеха по дългия си път през Пустинята. Тилал яздеше непосредствено след господаря си, горд, че към дясното стреме на коня е прикрепено знамето на княза. След него беше Валвис като рицар-водач на групата ездачи. Роан се показа от другата страна на тунела, примижа от ярката слънчева светлина и когато се обърна да погледне замъка, едва не се задави от смях. На крепостната стена стоеше крехката фигурка на жена му и както бе обещала, размахваше парче коприна, огромно като бойно знаме. Заповяда на колоната да спре и намигна на Валвис, който нареди на ездачите да се обърнат и подредят за тържествен поздрав към своята княгиня.

Роан забеляза, че дори и най-суровите войни не можаха да сдържат усмивките си. Бойците му обичаха Шонед не по-малко от самия него. Гордееха се с красотата й и с това, че е слънцебегачка, радваха се на щастието, което тя му даряваше и им беше приятно, че е толкова загрижена за него, но най-вече я обичаха заради самата нея. Шонед ги лекуваше и превързваше раните им след битка, помагаше на жените им при раждане, а за децата им основа училище. От парите за домакинството заделяше средства за зестра на дъщерите и синовете им. Съвършената й безпомощност в организирането на домакинството в замъка беше повод за всеобщи шеги и хората като че ли я харесваха още повече поради тази нейна слабост. Роан знаеше, че дори и да си загуби дотолкова ума да си намери наложница, собствените му приближени ще го върнат набързо в правия път.

Но с васалите нещата не стояха така. Рано или късно щяха да проявят недоволството си, че князът няма наследник. Причината не беше в него — Шонед не можеше да износи плода докрай. Атприм я почитаха и ценяха, половината от указите на Цитаделата носеха само нейния подпис и авторитетът й на тяхна княгиня бе отдавна утвърден. Бе изучила задълбочено законите и традициите на Пустинята и когато Роан отсъстваше, тя беше тази, която решаваше мъдро и справедливо деликатни спорни въпроси. Но васалите искаха да са сигурни, че техният княз ще има син, който да го наследи. При тази мисъл Роан повдигна рамене. Усети раздразнение, което заплашваше да прерасне в гняв. Като че ли стойността на жената се определяше единствено от синовете, които можеше да роди, независимо от всичките й съвършенства и огромния й принос доброто на хората.

Поне засега този въпрос все още не бе поставен на преден план. Най-напред щяха да отидат в имението Ремагев последният от замъците, издигнати някога по крайбрежието на Дългите пясъци. С времето земята там бе станала негодна за обработване, дори най-издръжливите стада не успяваха да оцелеят и хората полека-лека бяха напуснали крайморските крепости. От яките зидове бяха останали само руини, само Ремагев все още се държеше и тъкмо това бе крепостта, от която прадядото на Роан бе успял да отблъсне меридците, да ги прогони далеч на север и малко по малко да си върне Пустинята Сега замъкът беше предоставен на далечният му родствени господаря Хадаан — последен потомък на своя клон от княжеския род. Самият той бе останал без деца и преди известно време бе помолил Роан да потърси достоен атри за имението. Водач на ездачите обикновено беше Оствел, но една от причините, поради които този път го заместваше Валвис, се състоеше в желанието на княза да представи младия рицар на Хадаан.

След Ремагев трябваше да поемат към Небесната кула, а после — да посетят няколко по-малки владения в хълмистите земи на север. Оттам трябваше да отидат в Тиглат. Според някои слухове, меридците се спотайваха в каменистите земи отвъд Тиглат и отново се готвеха да нахлуят в княжеството. Роан се питаше с горчивина дали изобщо някога щяха да се вразумят. Миналата зима Шонед бе открила в Цитаделата техен съгледвач, който се представяше за странник и бе помолил за подслон. Хванаха го, докато се опитваше да проникне в личния кабинет на княза. Шонед настояваше да го изпратят на господарите му в няколко малки сандъчета. Колкото и да беше мека, тя можеше да бъде и безмилостна, когато трябваше да защити нещо свое, особено ако ставаше дума за Роан. Князът нареди да му дадат кон, но не и вода, и с няколко думи на предупреждение към господарите му го пусна да си тръгне свободно през Пустинята.

Роан осъзнаваше с мъка, че меридците никога няма да се откажат от опитите си да му навредят. Войната означаваше безсмислена загуба на човешки живот, средства и време. Но й нямаше избор. Меридците се бяха заклели да завладеят Пустинята и да избият до крак семейството на княза. Беше принуден да се бори, за да ги държи далеч от границите. Той проклинаше липсата на алтернатива, но по всичко личеше, че и през следващите няколко години не трябва да изпуска меча от ръката си, за да е сигурен, че един ден синовете му ще живеят в мир.

Синовете… Забранената тема отново завладя мислите му. Той извика Валвис при себе си и учудено вдигна вежди при официалния поклон, който младежът му отправи от седлото.

— Упражнявам си добрите обноски — обясни Валвис. — Господарят Хадаан е доста придирчив към спазването на етикета.

— Само когато намери това за забавно или ако си постави и другото око! Баща ми казваше, че изгубил окото си при лов на дракони и когато искал да уплаши някого, вместо изкуственото си слагал истинското. Като дете се опитвах да разбера кое от двете е истинско и кое — изкуствено, но така и не успях. Само ме заболяваше главата от взиране. Ще ми се, обаче, ти, Валвис, да си държиш и двете очи широко отворени, за да огледаш добре Ремагев. Смятам да направя някои промени в имението. Струва си да положим известни усилия и стопанството ще стане печелившо. Хадаан е много повече войн, отколкото атри, и последният път, когато идвах, имотът ми се видя страшно занемарен. Никак не ми се иска да се откажа от възможностите, които предлага стопанството.

— Все още не съм достатъчно добър специалист, макар че Оствел ме научи на много неща. Но ще огледам имота много внимателно, господарю, и ще ти кажа какво мисля за него.

Доволен от разсъдливостта на възпитаника си, Роан премина към други теми за разговор. Валвис щеше да си тръгне от Ремагев, възбуден от собствените си идеи за обновление, но без да знае кой ще бъде следващият управител на владенията. Най-напред Хадаан трябваше да прецени момчето и сам да реши дали е подходящо за атри. Ако всичко се наредеше добре, Шонед щеше да се огледа за подходяща съпруга на Валвис, може би някоя девойка с огнени коси, помисли си князът развеселен. Когато Роан назначеше Валвис за новия атри на Ремагев, Хадаан можеше да изживее спокойно старините си, необезпокояван от досадните грижи за стопанството, и да предаде на момчето скъпоценния си опит от дългогодишния живот в Пустинята, а князът щеше да получи един обновен и добре управляван имот, предан васал и удовлетворението, че се е отплатил достойно на безимотното момче за дългогодишната му служба.

Понякога да бъдеш княз не е чак толкова лошо, помисли си Роан с усмивка…

След заминаването на княза започна усилена подготовка за отпътуването на Шонед към южните провинции. Заедно с Оствел щяха да отидат първо в Радзин, където смятаха да останат няколко дни, преди да продължат към именията в долината на Фаолаин. По предложение на княза, господарят Дави — братът на Шонед — щеше да премине реката и да посети лично Шонед — не само като сестра, но и като княгиня. Княз Ястри, който беше близък роднина на атри от Речен бяг, наскоро бе наследил баща си на трона в Халдор и Роан имаше някои идеи за разширяване на малкото пристанище в устието на реката. Смяташе, че съвместните усилия на двамата владетели в тази насока биха били от полза и за двете княжества. След това Шонед щеше да продължи на север към земите покрай границите със Сир и Ливадна земя — най-плодородните райони в страната, и да изчака Роан, за да тръгнат заедно към Ваес.

Очакваше с нетърпение заминаването. Много й се искаше и Роан да е с нея, но смяташе, че е добре да се види лично с васалите и да затвърди пред тях положението си на тяхна княгиня. Стоя до късно през нощта, за да прегледа отново границите на имотите и дейността на всеки васал, да избере подходящи подаръци за жените и децата им, и да обсъди някои въпроси с Оствел. Но в полунощ преди деня на заминаването Шонед усети в кръвта си призива на лунната светлина и излезе да се поразходи в градината.

Спря до фонтана на княгиня Милар и се загледа в играта на водата, превърната във феерия от сребриста светлина. Беше, тихо — не подухваше и най-слабият ветрец, и водните капки падаха в съвършен кръг върху синьо-белите плочки, донесени някога чак от далечния Кирст. Шонед приседна на ръба на фонтана и потопи длани във водата. Пръстените й заблестяха с неземна светлина. Какво бе донесла на Цитаделата тя, слънцебегачката, питаше се Шонед. Милар бе превърнала непретенциозния замък, в истинско чудо на удобството и красотата; навсякъде се усещаше докосването на грижливата й ръка. А какво щеше да остави след себе си Шонед?

Тя знаеше, че е високо ценена и в семейните, и в държавните дела. През шестте години, откакто бе станала княгиня и съпруга, се бе сблъсквала с множество деликатни въпроси и нито един от тях не я бе намерил неподготвена. Оставаше нерешен единствено въпросът за раждането на наследник. Всяка съпруга трябваше да роди деца на своя мъж, какво оставаше за една княгиня…

Тобин беше родила синове и ако Шонед не можеше да има свои деца, един от тях щеше да продължи рода на Зеава. Спомни си с горчивина за Ианте, която също имаше момчета — при това три, макар че баща й така и не успя да остави след себе си наследник. Като че ли в това отношение между нея и Рьолстра имаше нещо общо. Но между Роан и Рьолстра никога не би могло да има нещо общо, защото младият княз не искаше синове от утробата на други жени. Тя поклати глава. Пред да тръгне от Кулата на Богинята, трябваше да се посъветва Дървото на майката. Като момиче дори не бе подозирала, че достойнствата на една княгиня могат да се определят не само според способността й да ражда наследници на трона.

Но знаеше и това, че въпреки всичко, което Роан безкрайно ценеше у нея, тя няма да бъде майка на децата му. Шонед раздвижи пръсти във водата и спря поглед на всеки пръстен поотделно — един за призоваване на Огъня, друг — за сплитане на нишки от лунна светлина, трети — символ на овладените до съвършенство способности на слънцебегачка… Би разменила пръстените си за син — всичките, с изключение на този, с големия смарагд върху лявата си ръка. Камъкът беше символ на надежда и обновление, на скъпоценните дарове на пролетта и обещание за плодовитост… По устните й плъзна едва доловима печална усмивка. Дори самият смарагд сякаш съдържаше в себе си ирония.

Изведнъж зеленикавото му сияние припламна в ярка светлина, която тутакси я завладя с омаята на своето вълшебство. Струите на фонтана заблестяха в огнени пламъци и искрящите им капки започнаха да падат в съвършен кръг около връхчетата на пръстите й. И в сиянието на светлината, която преливаше от златно в сребристо и смарагдово зелено Шонед видя себе си — с дете на ръце…

Тя притискаше до голата си гръд новороден син. Златистите коси на баща му просветваха като слънчев ореол около малкото личице. В сините му очи играеха зеленикавите сенки на Огъня, докато детето протягаше юмруче към разплетените коси на майка си. Шонед се видя да притиска още по-нежно бебето до себе си, после го сложи върху гръдта си да суче. Дъхът й спря от изумление… Дете, син! Изведнъж видя как повдига очи и се стъписва при вида на нечий гневен зелен поглед. По челото и голото й рамо пропълзяха ивици наранена плът, изгорена от собствения й Огън…

Видението се стопи и във фонтана отново просветваха само струи вода. Внезапно отнякъде повея вятър и пръсна в лицето й студени капки. Шонед потръпна, извади ръцете си от водата и ги избърса разсеяно в полите си. Затвори очи и се пита да върне видението пред мисления взор на спомена — син, притиснат ревниво към гърдите й, Огъня на фаради, белязал лицето и тялото й… Разтърси я внезапен силен трепет, но дори не искаше да разбере дали беше от страх или от щастие.

Глава 21

Пет дни по-късно Роан яздеше по стръмнината към Небесната купа и се подсмиваше мислено при спомена за думите, които господарят Хадаан му бе подхвърлил на сбогуване. „И гледай момчето да не си изгуби ума или някой крайник, защото тази съборетина ще му изпие кръвчицата до капка“, беше казал той с престорена сериозност. Никой от двамата не спомена повече този въпрос, но добродушното изръмжаване на стареца, когато тупна Роан по рамото, беше достатъчно показателно за одобрението, което младежът си беше спечелил — Хадаан явно бе доволен от избора на княза за бъдещия атри на Ремагев. След тази своеобразна проява на възторг Роан цял ден усещаше рамото си изтръпнало, но болката си струваше получения в крайна сметка резултат.

Конниците най-после се изкачиха до кратера на отдавна угасналия вулкан и Роан дръпна юздите, за да се наслади на гледката, която предоставяше пред погледа синята шир на огромното езеро. Старият замък бе кацнал на брега като наежен сив дракон със свити под необичаен ъгъл криле и нокти, вкопани дълбоко в каменистата почва. Покрай езерото извиваше път, широк три конски плещи, а над него криволичеше тясна пътека, която се губеше отвъд скалистото било на планината. По нея се стигаше до драконовите пещери.

— Каква красота! — обади се Тилал иззад рамото на княза. — И колко много вода!

— Пустинята май е започнала да ти омръзва. Представи си, че сега дойдат дракони на водопой.

— Наистина ли смяташ така, господарю? Никога не съм виждал дракон отблизо, само съм ги гледал, докато прелитат небето над Речен бяг. Дали са толкова огромни, колкото казват?

— Дори още по-огромни. — Внезапно погледът на Роан бе привлечен от малка група конници, които излизаха от крепостта. Присви очи и примижа срещу ярката светлина на ранния следобед. Веднага разпозна господаря Фарид по широките бели дрехи и гъстата брада, но другите четирима му бяха непознати. Докосна хълбоците на Паща с пети и препусна напред.

— Княже мой! — извика отдалече Фарид. — Ако си дошъл заради драконите, трябва да знаеш, че са хей там, сред високите скали. Току-що ми съобщиха!

— Да вървим нататък, тогава! — Роан махна на Валвис да се приближи и каза: — Заведи хората в крепостта и се погрижи за конете. Дали пък да не дойдеш и ти, Тилал?

— Може ли, господарю? — момчето затанцува от радост върху седлото и конят му изпръхтя раздразнено. — Няма да преча, обещавам! — детето погледна крадешком към Валвис, който се усмихна и протегна ръка към знамето на княза.

Роан и Фарид поеха редом нагоре по стръмнината и по пътя си разменяха новините за последните дела в княжеството. След малко Фарид, извика един от конниците, които яздеха отпред, за да го представи на княза — и Роан забрави за всякакви обноски, само се втренчи с изненада във Фейлин от Небесната купа. Доскоро си представяше отговорника за драконите като мъж, когато изведнъж видя пред себе си хубаво младо момиче.

Тя се усмихна разбиращо на смаяното му изражение и усмивката озари потъмнялото й от слънце лице с топъл блясък.

— За мен е чест да се запозная най-после с тебе, господарю — каза тя. — Чест е и да тичам след драконите заедно с моя княз.

— Поласкан съм — сепна се най-после князът и си спомни за етикета. — Извинявай, че се втренчих така в теб, но се изненадах, че си толкова млада, а знаеш много неща и вършиш чудесно работата си.

— Миналата есен навърших деветнайсет — отвърна бодро тя. — Признавам, че съм доста млада, но затова пък имам остър поглед и не само мога да броя, но и да знам защо го правя.

— Да, вече установих това — усмихна се Роан, облекчен от непринуденото й държание. — Отдавна ли наблюдаваш драконите?

— От дете. Тогава живеех покрай кунакската граница и драконите бяха толкова близо, че усещахме повея на крилата им и събирахме зъбите им, за да си правим ножове. — Тя извади от пояса си един нож, хвана го откъм острието и го подаде на Роан.

Беше подходящ повече за пробождане, отколкото за рязане, и върхът му беше толкова остър, че би могъл да проникне през коремната кухина на човек и да стигне чак до гръбнака.

— Наложи ли се да поспориш с дракона, от когото взе зъба? — попита Роан, докато й връщаше ножа.

Фейлин се засмя и пъхна ножа в канията.

— Не бих посмяла, твоя светлост. Не смеех дори да припаря до гнездата им, ходех там едва когато отлитаха на юг да зимуват. Да се приближа до такива зъби, някои от които бяха поне два пъти по-дълги от този тук… Не, не съм чак толкова храбра.

Стигнаха до тясната пътечка над кратера и се наложи да яздят един по един. Роан усети, че е разочарован от принудителното прекъсване на разговора с момичето, което броеше драконите по негова заръка и вероятно знаеше за тях не по-малко от него самия. Утеши се с мисълта, че щом се върнат в замъка, ще проведе с Фейлин дълъг и много приятен разговор.

Изкачването вървеше бавно и докато насочваше Паща след петнистия кон на Фарид, Роан си представи колко трудно е и слизането надолу с кон, който носи не само ездача си, но и тежък товар от драконово злато. Построяването на по-сигурен път би предизвикало нежелано внимание към Небесна купа и външни хора биха си задали основателно въпроса за какво е нужен този път. Най-после стигнаха подножието на скалите, откъдето поеха надолу по хлъзгава пътека към дъното на стръмна клисура, обградена с красиви, причудливо изваяни скали. Замъци от ронлива пръст издигаха към небето изящните си кули, чудовищни същества протягаха към тях хищни пипала, огромни скали се крепяха едва-едва на шипове, тънки като острие на меч, и заплашваха всеки миг да се стоварят върху пътниците. Скалите пъстрееха в многобройните отблясъци на гранит, оникс и кехлибар, и често надвисваха над пътеката под невероятен и твърде опасен ъгъл. Наричаха това място Двора на Буреносния бог, и живото въображение на Роан си представяше как сред сенките се мяркат множество странни чудовища с невероятна форма. Беше виждал каньона по най-различно време и бе долавял разликите в своенравните му настроения — ослепително ярък сутрин, загадъчно-тайнствен привечер и смразяващ от ужас на лунна светлина, когато сенките сякаш оживяваха, ставаха двойни и тройни, в зависимост от разположението на луните в небето…

Пътеката през Двора криволичеше по протежение на цели пет мери и пътниците пазеха благоговейно мълчание. По едно време Фарид ги поведе в посока противоположна на пещерите и обясни през рамо на Роан, че близката долина е любимото място на драконите за любовните им танци. Отвъд долината се издигаше друг скален масив, където горчивосладът вече бе узрял и ставаше за ядене. Роан познаваше добре пътеката. Тъкмо над нея двамата с Фарид бяха прикрепяли дранат към стъблата на горчивослада.

Той се озърна да види Тилал, който поглъщаше всичко наоколо с разширени от почуда и възхищение очи. Жалко, че не беше първороден син и нямаше да наследи Речен бяг. Наученото в Пустинята щеше да му бъде от огромна полза един ден и от момчето би станал чудесен атри. Може би, докато порасне като Валвис и бъде посветен в рицарско звание, Роан щеше да му намери подходящо място, където да приложи натрупаните знания и умения.

След стръмното изкачване по другия склон на кратера спряха на билото и се вгледаха в песъчливата долина под краката си. Женските се приличаха на слънце, лениви и отпуснати от жегата. Разкошните им тела преливаха от светло-бронзови до наситено червени и от сребристи до тъмносиви тонове. От време на време някоя разперваше криле, за да поеме колкото може повече от топлината на ранния следобед, или обръщаше застрашително могъщата си глава и оголваше зъби към някоя съседка, която се опитваше да се приближи прекалено много. Бяха огромни, страшни и внушителни в ужасяващата си неземна красота — но толкова малко на брой! Роан ги преброи набързо и установи, че на пясъка долу лежаха само деветнайсет от трийсет и двете, за които му бе докладвала Фейлин. Той и даде знак да се приближи и попита:

— Къде са останалите?

Момичето повдигна рамене и тръсна хлабаво сплетените коси над едното си рамо.

— Не зная, господарю. Може би са отлетели някъде да си търсят пещери. Дори не искат да се приближат до онези, които се намират недалече от замъка. Преди двайсетина дни господарят Фарид заповяда да ги разчистим, като се надяваше, че тази година драконите ще се върнат, но според мен те са усетили в тях човешко присъствие и затова ги отбягват. Те са много по-интелигентни, отколкото хората предполагат.

Фарид се приближи заедно с коня, който държеше за юздите, и се намеси в разговора.

— Тревожа се за самците. Може да са отлетели заедно с останалите женски, но къде?

— Северен Вер е прекалено студен за тях — размишляваше на глас Фейлин. — Там твърде дълго трябва да мътят яйцата си. На юг е достатъчно топло, но само в Двуглавата скала има няколко пещери, останалите се срутиха отдавна. — Роан я погледна въпросително и момичето обясни: — Миналата година обиколих всички пещери, господарю. Единствените, които с подходящи за тях, се намират тук, както и в една местност недалече от замъка Феруче. Те са топли, просторни и здрави, а наблизо расте горчивослад, който действа възбуждащо на самците — тя се усмихна широко. — Нали знаеш, че това растение има и подобно въздействие върху тях.

Роан се задави от смях.

— Нима? Може би трябва да набера малко и да го изпратя като подарък на Рьолстра.

Фарид се опита да запази почтително изражение на лицето си, но в погледа му проблесна злорадо лукавство.

— Говори се, че производството на дъщери рязко е спаднало поради незадоволителния растеж на някои фактори.

Тилал, който не откъсваше поглед от драконите, изведнъж се обади тихичко:

— Господарю! Мисля, че ни забелязаха!

Роан погледна отново към долината, където няколко женски бяха вдигнали глави и се взираха към хребета.

— Да тръгваме тогава. Никак не ми се ще да развалим следобедната дрямка на тези дами долу. Но ми се иска да погледна и самците. Как мислиш, Фарид, дали пък не са някъде из скалите? Все още има време до мръкване.

След като се скриха от погледа на разтревожените женски, можеха да ускорят крачка без да се тревожат, че ще привлекат отново нежеланото им внимание. Сега пътят беше по-лек. Тръгнаха по отдавна пресъхналото русло на река, което се спускаше надолу към дъното на клисурата, после се заизкачваха по отстрещния склон. Усетиха присъствието на драконите дълго преди да са стигнали до билото, откъдето се разкриваше гледка към осеян с едри камъни валог. Сред скалите в далечината се виждаха три огромни дракона, насочили вниманието си към изтръгването на горчивослада и поглъщането му заедно с корените. От време на време някой от тях надаваше оглушителен рев като предупреждение към останалите и ехото се удряше гръмко в назъбените скали.

От изумление брадичката на Тилал бе увиснала почти до гърдите.

— Господарю, наистина ли си убил такъв дракон? — прошепна детето.

— Да — каза рязко Роан и се помъчи да прогони спомена от мислите си. — Да отидем малко по-близо, Фарид. — Погледна бегло към Фейлин и в погледа му проблесна развеселеност. — Ще извиним нежеланието ти да дойдеш с нас.

— Благодаря, господарю — каза бързо тя, без да откъсва широко отворените си очи от трите огромни туловища на самците.

Билото бе осеяно с буренак и изсъхнали храсти, само тук-там бяха останали зелени клонки, сред които пъстрееха накацали птици. Сенките започваха да се удължават, слънцето бавно потъваше към хоризонта, но Роан бе загубил представа за времето. Искаше да види самците отблизо и да се увери, че са силни, здрави и горди същества, а не умиращи в пясъка чудовища.

— Господарю, виж там! — задъха се от вълнение Тилал и посочи към небето.

Размахали величествено мощните си криле, към тях летяха още дузина дракони — останалите женски, които бяха поели на север. Като че ли не забелязваха самците, които надаваха неистови писъци в стремежа си да привлекат вниманието им. Надменни и недостъпни, могъщите им тела преливаха в медно-златисто, черно и зеленикаво-кафяво, понесени гордо над смълчаните ридове. Изведнъж Роан се разсмя на глас от радостта, която го обземаше при вида на свободата им. По силата на внезапен порив пришпори коня и се понесе в галоп, дори не чу уплашения вик на Фарид, който се опита да го спре. Пришпори Паща още по-бързо и конят се стрелна по каменистата земя напред към подножието на скалите, златистата наметка на княза се развя след него като крила… Сякаш и Роан бе дракон, унесен в полета на безгранична свобода.

В продължение на половин мяра пътят слизаше надолу после рязко се изкачваше към скалите. Роан виждаше драконите много по-ясно и знаеше, че ще го надбягат с лекота, ще се стрелнат към планините на Феруче и скоро ще се изгубят от погледа му. А там проклетата Ианте щеше да изпрати поредния си любовник на лов за дракони и някой от самците щеше да загине, заради прищявката на една своенравна жена. Вятърът плющеше насреща, гривата на Паща го шибаше по лицето и полуголата гръд. Конят прелетя над огромен камък и в един миг Роан долови съвсем осезаемо силата на мускулите и крилата, които го носеха нагоре към небето при драконите…

Жестока болка го опари в дясното рамо и в първия миг той си помисли, че го е улучил камък, откъснал се изпод конските копита. Но в раната като че ли имаше нещо, което продължаваше да раздира плътта му. Дясната му ръка започваше да се вцепенява и едва успя да придърпа юздите, затова Роан посегна с другата си ръка към раната. Пръстите му напипаха дръжка на нож.

Отпред тъмнееше сух гъсталак и от него изскочиха шестима мъже — нямаха коне, някои носеха мечове, други — лъкове и стрели. Паща се подхлъзна върху ронливия камънак и изцвили предизвикателно, верен на тренирания си усет и възбуден от мириса на кръв от рамото на стопанина си, изправи се на задните си крака, готов за смъртоносен удар с копита. Роан едва успя да се задържи върху седлото, стиснал в едната си ръка меча, а в другата — кинжала, измъкнат светкавично от кончовете на ботуша. Мъжете се устремиха към него, един от тях успя да хване юздите на коня, който замахна свирепо с глава, захапа го за ръката и между зъбите му остана част от плътта и ръкава на нападателя. Но ударът извади жребеца от равновесие и въпреки ожесточената съпротива на Роан, който нанасяше удари наляво и надясно без да гледа, Паща залитна и князът се строполи на земята.

Пред погледа му изригна многоцветна дъга и миг след това се стопи в непрогледен мрак, когато нечия ръка дръпна силно ножа в рамото му надолу, раздирайки плътта. Друга ръка изтръгна меча от стиснатата му длан. Роан се опита да се претърколи на другата страна, но ръката с ножа го притисна и превъртя още веднъж в нараненото рамо. Инстинктивно заби лакът в нечии корем и отслабналият за миг натиск му даде възможност да издърпа ножа от ръката си. От страшната болка светът се завъртя вихрено пред очите му.

Дочу гласа на Фарид, който го викаше, ужасените писъци на Тилал… Извъртя се и им кресна да го оставят на мира. Вече не виждаше нищо, не усещаше нищо, освен изгарящия огън в дясното рамо и още едно пробождане в бедрото. Той сграбчи крака си и болката от проникналата в плътта стрела сякаш му върна предишната острота на сетивата. С подсъзнанието си успя да долови нечие движение и замахна със същия нож, който бе изтръгнал от собственото си рамо. Точно тогава очите му го подведоха — погледна надолу в очакване да види върху стрелата цветовете на Мерида, и този миг се оказа фатален. Нападателите се възползваха от мигновеното отвличане на вниманието и нанесоха последния страшен удар, който го повали окончателно. Роан се строполи в прахоляка и последното, което потъна в паметта му заедно с изчезващото съзнание, беше видението за цветове — не зеленото и кафявото на Мерида, а виолетово със златни кантове — цветовете на Рьолстра. И на Ианте…

Фейлин съзерцаваше бавния ход на сенките, които поглъщаха полека долината в неумолимия си прилив от индигово синьо, тъмнокафяво и странни зеленикави нюанси на черното. Драконите-самци върху скалите отсреща сякаш се бяха слели с каменната гръд на планината. Тя тръсна глава, ядосана не само на собствения си глупав страх, но и на самата себе си. Лесно й беше да се кори отдалече, на безопасно разстояние от чудовищата. Княз Роан, господарят Фарид и малкият оръженосец отдавна трябваше да са се върнали от безразсъдния си устрем към драконите и тя изрази безпокойството си пред мъжа, който седеше до нея.

Дарфир повдигна рамене и погледна притеснено към клисурата и изгубените в здрача туловища на зверовете.

— Негово високородие знае как да стигне до замъка.

Думите прозвучаха нормално и успокояващо, но дланите му сами стиснаха юздите, а погледът му претърсваше трескаво пътеката и скалите наоколо. Фейлин прехапа устни.

— Трябва да ги изчакаме — каза тя и се взря напрегнато в мрака.

След малко от устните на Дарфир се отрони сподавено проклятие и той посочи с пръст към скалите. Върху фона на притъмнялото небе се очерта огромна крилата сянка, която се откъсна от земята и бавно полетя нагоре. Драконът, нададе войнствен призив за нападение — Фейлин умееше да разпознава звуците им от детинство, и кръвта във вените й се омръзна от ужас.

— Богиньо милостива… — прошепна Дарфир. — Дали не е, тръгнал към нас?

— Не — обади се друг от мъжете до тях. — Гледай!

Драконът изви над клисурата и се стопи в здрача, а миг по-късно се разнесе предсмъртно цвилене на кон, което отекна в скалите и внезапно секна. След малко към небето се издигна самец със зловещо разперени нокти, от които висеше огромно парче окървавена плът. Отдалече личеше, че това е част от екипировката и тялото на коня, който до скоро бе носил върху гърба си малкия оръженосец.

— Не! — дъхът на Фейлин секна от ужас и дори тя не разбра как е забила пети в хълбоците на коня. Другите препуснаха след нея и неравномерният тропот на конски копита се сля с ужасения ритъм на собственото й сърце.

Внезапно тя дръпна юздите и конят се закова на място, отпред минаваше петнистият скопец на господаря Фарид, очевидно на път към замъка. Дарфир продължи и успя да хване юздите на скопеца. Огледа набързо животното и откри дълбоките драскотини върху хълбоците и кръвта върху поводите а мястото, където ги бяха държали ръцете на Фарид.

— Конят ще се прибере сам, за разлика от онези, които са станали жертва на драконите — промълви мрачно Дарфир. — Но жребецът на княза…? Къде ли би могъл да бъде сега?

— За момента нищо не доказва, че са паднали от конете си — каза тихо Фейлин.

Лойс, най-възрастният от мъжете, избоботи неясно през гъстата си брада:

— Нещо ги е накарало да слязат от конете си — може би стомана.

— Или стъкло — допълни Фейлин. — Едва ли са решили да ни изчакат някъде наблизо. Можеш ли да откриеш някакви следи, Лойс?

Старецът кимна и слезе от коня, за да огледа по-внимателно земята.

— Доведи коня на Фарид. Може да ни потрябва.

Фейлин погледна към Дарфир.

— Какво може да се е случило според теб? Не разбирам как меридците са успели да дойдат без да разберем.

— Не биха посмели — но в думите му прозвуча несигурност.

Лойс, който се беше отдалечил, скоро се изправи и извика, че е успял да открие някакви следи. След половин мяра стигнаха до мястото, където конят на оръженосеца бе свърнал внезапно към клисурата и по отпечатъците личеше, че се е впуснал надолу в панически галоп. Продължиха да яздят мълчаливо в сгъстяващия се здрач и всяка сянка таеше в себе си скрита заплаха. Изведнъж Фейлин спря пред сух гъсталак, до който тъмнееха неясни очертания на човешко тяло. Момичето извика и скочи от седлото.

Фарид лежеше на земята сред тъмна локва от съсирен кръв. Отстрани на тялото му зееше огромна рана, дясната му ръка все още стискаше потъмнелия от кървави петна меч. Смъртта не бе смекчила гнева върху лицето му и докато момичето се навеждаше към него, очакваше той всеки миг да скочи и да се хвърли срещу нападателите. Тя погали леко изстиващата плът, затвори невиждащите очи и сведе съкрушено глава.

— Виж! — извика Лойс и тя вдигна към него замъглените си от сълзи очи. Старецът беше на няколко конски дължини разстояние от нея и сочеше нещо на земята. — Навсякъде има кръв. Негово високородие и нашият господар са дали достоен отпор на враговете, има следи от влачене на тела — виждаш ли следите от ботуши в праха? В края на схватката най-малко трима от тях не са могли да се изправят на крака.

— А може би сред падналите е бил и княз Роан — промълви момичето и потръпна.

— Той носеше ли шпори? Тези трима са имали шпори на ботушите си.

— Не знам, не си спомням.

— Князът е обучен в ездаческото изкуство от баща си, а конят е бил трениран от господаря Чейнал. Това означава, че до хълбоците му никога не са се докосвали шпори. Князът никога не използваше шпори.

Тя избърса очи и каза:

— Дарфир, сложи господаря върху коня му. Ще го върнем у дома.

— Трябва да видим докъде водят следите — заяви мрачно Лойс.

— Вече нищо не се вижда — възрази Дарфир.

Лойс изруга високо, плю гневно в праха и се отдалечи. Фейлин изтича след него.

— Дори и да ги намерим, какво можем да направим? Ние сме само четирима, а дори не знаем колко са те. Може да са убили вече княза, не се знае какво са направили и с момчето…

— То е достатъчно дребно и някой може да го е взел на ръце. Смятах те за по-наблюдателна.

— А аз те смятах за златар, не за войн.

Лойс изпръхтя презрително.

— Златар съм едва след като успея да пренеса нечие богатство през планините. Моят занаят не е толкова безопасен, колкото ти се струва.

Все още не бе притъмняло съвсем и те поеха към близкия скален масив. Лойс поклати глава обезсърчен.

— Ако се съди по следите в храстите, тук са били вързани шест коня. После са тръгнали по по-трудния път. Дори и аз не бих могъл да открия следите им.

— Лойс, виж това! — Фейлин му подаде малък блестящ предмет, който бе намерила наблизо. — Монета… Не, медальон.

Той пое медальона и прокара пръсти по повърхността му.

— Изсечен е още по времето, когато меридците бяха прогонени от Цитаделата. По онова време имаха един прочут златар — познава се по работата. — Той отново се изплю с отвращение. — Проклети меридци! — Когато отидоха при другите, Лойс попита: — Виждала ли си княгинята?

— Не — всеки път, когато са идвали тук, аз съм била из планините да наблюдавам драконите.

— Казват, че не само косата й била огнена, можела да извика Огъня в пръстите си, когато поиска. Когато научи за станалото, никак не искам да съм на мястото на меридците — какъв Огън само ще се изсипе върху тях! Тя ще поведе цяла армия, за да освободи княза.

— Те ще го убият при най-малкия й опит да им направи нещо.

Погледът на Лойс проблесна зловещо в мрака.

— Не познаваш княгинята…

Беляев потърка ритуалния белег върху брадичката си и се взря в плахите проблясъци на луните, които надничах между назъбените планински върхове. След няколко нощи предстоеше пълнолуние и светлината им даваше възможност да се приберат у дома. В тъмното бяха неизменно изложени на опасността да се подхлъзнат на някоя скала или да пропусна някой важен ориентир по пътя. Оказа се, че не бяха разчел добре времето си, и онази кучка, принцесата, щеше да се ядоса. Е, това си беше нейна грижа, мислеше си Беляев, и изруга коня си, когато предните му копита се подхлъзнаха върху ронливия камънак. Откъде можеше да знае, че онзи глупак князът ще хукне подир драконите веднага след пристигането си? Нима можеше да очаква, че Роан ще препусне сам из хълмовете и ще стресне така залегналите в засада меридци?

Бяха пристигнали едва предния ден и ако зависеше от Беляев, едва ли би избрал оскъдния гъсталак за прикритие. Но въпреки че не бе успял да изучи добре местността и да вземе съответните мерки, в крайна сметка се оказа, че нещата не се бяха развили толкова зле. Той дръпна юздите и облекчи донякъде гнева си, като се изплю върху русите коси на Роан. Китките и глезените му бяха омотани с въже, което минаваше под корема на коня, върху който князът бе преметнат напряко като чувал със зърно. До него беше вързан един от убитите меридци, обвит в дебело платнище, за да не остави диря подир себе си от кръвта, която се стичаше от почти отсечената му ръка. Княжеският меч, нанесъл този удар, а и много други, както и ножовете на Роан, сега бяха притежание на Беляев, заедно със златистата туника без ръкави. Той потри дрехата в лицето си и с удоволствие усети докосването на гладката коприна и грапавината на сребърните бродерии. Жалко, че дрехата беше така разкъсана от нанесените удари и съсипана от кръвта на княза, но може би слугините на принцесата щяха да я поправят и почистят. Едва ли имаха някаква работа сега, когато най-после бяха свършили онези дяволски покривки и завеси с драконските мотиви.

Конят пак се подхлъзна и Беляев се обърна назад да предупреди останалите; двама от тях бяха ранени, други двама убити и прехвърлени през седлата, а петият бе преметнал на коня пред себе си малкия оръженосец — със запушена уста и мотан с въжета като вързоп. Бяха прахосали ценно време за прибирането на ранените и мъртвите, а и пътуването вървеше бавно с трите коня без ездачи, които трябваше да бъдат водени с поводи от оцелелите, но беше немислимо да оставят след себе си следи. Трябваше да приберат както хората, така и онази проклета стрела, която търсиха толкова време в прахоляка, войниците служеха при Ианте и впоследствие щяха да бъдат разпознати по цветовете на дрехите им. Хората на княза трябваше да останат с впечатлението, че покушението над него е дело на меридци. С тази цел бяха подхвърлили и медальона на мястото на схватката. Беляев се усмихна злорадо при мисълта за господаря Чейнал, повел войските на Пустинята към равнинните отвъд Тиглат. Пътят им неизбежно минаваше покрай Феруче, а там принцесата щеше да задържи Роан, докато направи с него онова, което си беше наумила. Ако зависеше от Беляев, той би нарязал княза на любопитни форми и би го изпратил на онази вещица-слънцебегачка — жена му, но Ианте се бе противопоставила на подобни намерения. Според уверенията й, собственият й план щял да се увенчае с много по-благоприятни резултати и в погледа й бяха просветнали смъртоносни огънчета, които бяха по-убедителни от всякакви думи.

Не че бе склонен да й се довери, размишляваше Беляев, докато се опитваше да язди изправен назад, за да облекчи малко болката в гърба си. Преди да го съборят от седлото, господарят Фарид бе успял да му нанесе страхотен ритник, и миг по-късно Беляев го бе пронизал с огромно удоволствие. Меридецът бе получил и други рани и от ездата далеч не му стаяваше по-добре. До Феруче оставаха още трийсет мери — едва тогава щеше да се повери на грижите на слугините, а Роан щеше да бъде предаден лично на принцесата. Беляев изобщо не й вярваше, но за момента не би спечелил нищо, ако навреди на плановете й. През ума му преминаха множество варианти за осуетяване на намеренията й спрямо Роан, но в крайна сметка бе принуден да ги отхвърли с леко повдигане на рамене. Меридецът не се интересуваше дали тя ще задържи княза като кутре до себе си, или щеше да го хвърли от скалите в пропастта.

Той се протегна сковано. Не можеше да си разтрие гърба, тъй като ръцете му бяха заети с юздите на двата коня, и се замисли как най-бързо да извести събратята си на север, че се налага да ускорят приготовленията за бъдеща война. Според замисъла трябваше да нападнат внезапно Тиглат и с един бърз и смъртоносен удар да решат изхода на войната, но сега се налагаше да ускорят развоя на събитията. Ианте и Рьолстра го предупреждаваха да не избързва, но едва ли друг момент би се оказал по-подходящ за удар над Цитаделата. Върховният княз бе сключил тайно споразумение с младия княз Ястри от Сир и двамата смятаха да проведат съвместни военни действия покрай река Фаолаин, но на сирска територия. Планът на Рьолстра предвиждаше светкавичен удар, който да съкруши веднъж завинаги цялата жива сила на Пустинята, която можеше да бъде събрана за толкова кратко време. Затова и беше заповядал на меридците да не избързват с нападението си срещу Тиглат, тъй като това би принудило господаря Чейнал да раздели войските си на две и да заеме позиции едновременно на север и на юг. Но моментът за нападението над Тиглат беше назрял, страната само чакаше да бъде превзета. Е, Върховният княз страшно се заблуждава, ако смята, че меридците ще пропуснат такава възможност. Толкова по-зле за Рьолстра, ако войските на онзи конекрадец от Радзин се разцепеха на две и поемеха защитата не само на Тиглан, но и на границата покрай Фаолаин. Всъщност, мислеше си Беляев, Мерида правеше истинска услуга на Върховния княз, като поемаше под свое управление половината земи на Пустинята. А след като и Тиглат паднеше в техни ръце, Рьолстра щеше да бъде лишен от изкушението да се отметне от обещанието си, според което трябваше да върне северните провинции на Пустинята на законните им притежатели. Беляев изобщо не вярваше на Върховния княз.

Той погледна златистата глава на Роан, който се раздвижи и от устните му се отрони сподавено стенание. Изхлузи единия си крак от стремето и с добре премерено движение го ритна точно зад ухото. Не биваше да се поемат излишни рискове, за да не предизвика гнева на Ианте. Князът отново изпадна в безсъзнание. Лунната светлина проблясваше леко върху кръвта по рамото на ранения и Беляев се усмихна — независимо от някои несъответствия във времето, щеше да й предостави княза така, както беше обещал. До падането на зимата Мерида щеше отново да завладее Цитаделата.

Позволи си да се порадва на тази прекрасна перспектива, докато изминаха следващите няколко мери по криволичещите планински пътеки. Най-после откъм хоризонта на изток слънцето извести за скорошното си появяване и Беляев ускори леко хода на коня. Проклинаше необходимостта да заобиколи гарнизона на княза под Феруче, защото трябваше да измине още десетина мери в повече, а пътят и без това му се виждаше безкраен. Но всичките му усилия щяха да се окажат безсмислени, ако някой от гарнизона забележеше как малката група конници се насочва към Феруче.

През целия ден слънцето приличаше безжалостно над изтощената земя, дори по залез все още беше жарко и немилостиво. Най-после Беляев поведе групата през тесния страничен проход. Стреснатите часовои си подвикваха предупредително един на друг и на всеки вик той отговаряше с недоволно ръмжене. Над скалите се показаха тънките шпилове на кулите, които го измъчваха с напразни надежди, че замъкът вече е близо. Наложи се да измине още три мери преди да стигне до портите. Спря коня в двора и скочи от седлото, пронизван от болка във всеки мускул. Грабна мях с вода от първия притичал прислужник и след като утоли жаждата си, изпусна дълбока въздишка на облекчение. В същия миг се върнат сепнат — на стълбите спря Ианте и му извика властно да отиде при нея.

— Защо се връщаш толкова скоро?

— Трябва да си доволна, че можах да се върна изобщо — озъби се той. Богиньо, колко красива беше принцесата, помисли си той. Погледът му обходи великолепната й фигура, едва прикрита от жълтеникав нощен халат. Косата й все още не подредена, беше обула пантофките си на бос крак. Очевидно току-що ставаше от сън, събудена от шума на конниците, идващи с предназначения специално за нея подарък. Лицето постепенно се разведри, погледът й проблесна и Беляев се досети, че най-после е видяла Роан.

— Не е ранен, нали? — попита тя с глас на разтревожена майка, макар че в тъмните й очи нямаше и следа от нежност.

— Не е сериозно. Пробождане в рамото и удар в главата. Целият е твой, принцесо. Можеш да правиш с него каквото искаш.

— Точно така смятам да постъпя — каза тя и махна на прислужниците, които се суетяха подплашени наоколо. Свалиха княза от седлото, сложиха го на носилка и двама мъже го понесоха към входа на замъка. Едва сега Ианте забеляза момчето.

— Това пък какво е?

— Оръженосецът, мисля. Фарид загина в схватката. Знам, че ти нямаш подобни скрупули, но аз не мога да убивам деца.

— И ти, значи, имаш някакви граници. Много интересно… Махнете му парцала от устата, любопитна съм да чуя какво ще каже.

Тилал беше скован от дългата нощна езда и най-вече от това, че бе изминал целия път, преметнат през седлото. Сега кръвта се разля на топли вълни из тялото му, кипнала от получената най-после възможност да даде изблик на гнева му. Едва бяха махнали парцала от устата му и той се изплю вбесен на земята, после още веднъж, но този път по посока на Ианте.

Тя отстъпи назад и се навъси.

— Само да си посмял още веднъж, изчадие такова! Как е името ти?

Той стисна упорито устни и я изгледа дръзко.

— Говори, докато все още имаш език!

Зелените му очи се отвориха широко, но детето продължи да мълчи.

— Не носиш цветовете на Роан — каза Ианте замислено. — Сребърното и синьото са негови, но черното и зеленото… — Тя тупна с пръст по безупречно гледаното си лице и се разсмя. — О, трябваше да се сетя по погледа! Ти си роднина на онази вещица слънцебегачката и си от Речен бяг! — после се обърна към Беляев. — Добре си направил, че не си го убил. По него ще изпратя съобщение до Шонед. Знаеш ли какво ще й кажа, момче? — тя се усмихна подкупващо, но погледът й излъчваше коварство. — Ще й предадеш, че и цяла армия от слънцебегачи няма да й върнат скъпоценния съпруг, дори начело да язди самата Андраде, която в крайна сметка ще коленичи пред нозете на баща ми — Върховния княз. Роан вече е само мой, и така трябваше да бъде още от самото начало. Е, ще се наложи да ти оставя езика, за да разкажеш на Шонед всичко, което видиш тук.

— Тя ще те убие! — избухна момчето.

— Фаради да убива? Никога! А и тя няма толкова кураж, всички фаради са мекушави. Виж, аз съвсем не съм такава, и твоят княз скоро ще разбере това. Беляев, погрижи се да изкъпят и нахранят това изчадие. Искам да е в добра форма за обратния път към Цитаделата.

— Какво ще правиш с моя господар? — извика момчето.

— Все неща, които ще са ти интересни едва като пораснеш — изсмя се тя. — Но ще ти позволя да гледаш, за да понаучиш и ти нещо, а и за да разкажеш на зеленооката вещица точно как съм се погрижила за нейния любим.

Тя се извърна рязко и пое нагоре по стълбите, докато нареждаше на слугините да се погрижат за раните на княза. Едва сега Беляев се досети какво точно искаше тя от Роан, спомни си за чудовищните покривки и драперии и разбра кого бе имала предвид Ианте при поръчването на тъканите.

Глава 22

От всичките четиридесет и четири години на своя живот Клив бе прекарал четиринайсет в странстване из северните княжества, придружаван единствено от своите две своенравни планински понита. Харесваше му уединения живот на пътуващ фаради, и странеше от по-големите селища така, както се опитваше да избягва пътуването по вода. Всяка пролет той прекарваше известно време в Тиглат, където се радваше на гостоприемството на една вдовица и нейния хан, както и на усещането, че е далеч от всякакви крепостни стени и шумни градове.

Както обикновено, и тази година Клив се представи в неголемия дворец от златистожълт камък на Елтанин, откъдето — уви! — радостта си беше отишла завинаги след смъртта на Анталия — прекрасната млада господарка на имението. Клив очакваше, че господарят ще го помоли да се свърже с Шонед и да й предаде съкровените му послания, които само клетвата на един фаради можеше да запази в тайна. Обикновено те биваха прекалено лични, за да се поверят на пергамента и куриерите. Този път, обаче, силно състареният Елтанин, който изглеждаше почти на годините на слънцебегача, имаше да предаде на княгинята само две послания — за надвисналата заплаха от нападение на Мерида и че отдавна не бяха получавали известия от княз Роан.

Така Клив видя само един залез в Тиглат и още на другата сутрин потегли за Пустинята. Чрез сплетените от слънчеви лъчи нишки княгинята му предаде да тръгне към Небесната купа, за да разбере къде е съпругът й и да съобщи на господаря Фарид за заплахата от нападението на Мерида. По време на връзката цветовете й бяха строго овладени и ясни, както подобава на фаради от нейния ранг, но Клив някак подсъзнателно долови в тях невероятен ужас, който придаде още по-голям дълбочина и убедителност на нейното послание.

Елтанин предложи на слънцебегача прекрасен кон, поне два пъти по-едър от вярното пони на Клив, и по величествената стойка и плавната походка можеше да се отгатне, че скопецът е от прочутите избрани породи на господаря Чейнал. Клив никога не бе яздил толкова бърз и чистокръвен кон и мълчаливо отправи молба за прошка към своето вярно старо конче.

Ала вихреният бяг на коня се оказа недостатъчен да предотврати опасността, която се изпречи на пътя му още първи ден. Изневиделица, сякаш от самия слънчев диск насреща му изскочиха четирима конници. Клив стисна несъзнателно юздите, сякаш да попие увереност от успокояващото усещане за допира на пръстените си до кожените ремъци. Пръстените бяха само пет, но напълно достатъчно, за да го защитят със своя Огън, както и с премерената употреба на известно вълшебство, ако обстоятелствата наложеха това. По време на скитанията си през годините нерядко бе срещал разбойници и крадци, но никога не му се бе случвало да го нападнат. Дори те гледаха на призванието му със смесица от уважение и страхопочитание. Никога не бе нарушавал забраната да се убива, но и не хранеше излишни скрупули по отношение на онези, които поради своята глупост биха се изложили на подобна опасност.

Той дръпна юздите и се подготви да ги посрещне, докато четиримата летяха вихрено към него. Когато наближиха достатъчно, за да може да различи лицата им, вдигна дясната си ръка и разпери пръсти, за да улови слънчевите лъчи в отблясъка на пръстените.

— Слава на Богинята! — разнесе се нечий младежки глас. — Фаради, имаме нужда от помощ!

Клив ги изчака, без да мръдне от мястото си. Млад момък, девойка на приблизително същата възраст, мъж — видимо по-стар от Клив, и зеленооко момче със следи от рани по лицето и свиреп гняв в блесналия поглед. Под плътния слой прахоляк успя да забележи мечовете, кинжалите и дори цветовете качеството на дрехите; не беше трудно да разпознае в ездачите рицар-войн, оттеглил се от активна дейност за целите на съзидателна дейност, оръженосец и момиче, чието положение а момента Клив не можа да определи. Слънцебегачът кимна с облекчение. Четиримата ездачи можеха да представляват опасност единствено за собствените си коне, които явно даваха признаци на страшна умора от продължителна и бърза езда.

— Как мога да ви помогна? — попита учтиво Клив.

— О, откъде да започна… — промълви горчиво момичето и отметна рязко кичур коса от лицето си.

— Може би с имената — предложи слънцебегачът. — Казвам се Клив, и мисля, че тъкмо мен сте търсили още когато излязохте от портите на Небесната купа.

— Точно така — отговори младежът. — Носим новини за княгиня Шонед, които не могат да бъдат поверени на куриери, а тя и без това вече не е в Цитаделата. — Той млъкна и присви сините си очи. — Как разбра, че идваме от Небесната купа?

Клив прие с усмивка неизказаното на глас признание на умението му да прониква в мислите на другите, но избегна да отговори направо. В края на краищата дори и господарката Андраде винаги отклоняваше подобни въпроси. Погледна към слънцето, което бе стигнало планинските върхове на запад.

— По-добре ми кажете какво послание да предам от ваше име, преди да се е стъмнило съвсем. Може и да не успея да я открия преди изгрева на луните.

— Те го отвлякоха! — извика момчето. — Принцеса Ианте държи господаря ми затворен във Феруче!

Рицарят го стрелна с поглед — момчето млъкна и го остави той да разкаже за случилото се. Казваха се Валвис, Тилал, Фейлин и Лойс. Последните двама бяха от Небесната купа, другите — от свитата на княз Роан. Докато по-младите разказваха за случилото се развълнувано и несвързано, Лойс не каза нито дума — мълчалив и навъсен, през цялото време остана малко встрани от групата. Още докато ги слушаше, Клив отбеляза за себе си най-важните детайли на разказа и се подготви вътрешно за оплитането на слънчевите нишки, които трябваше да открият княгинята нейде из долината на Фаолаин. Стремителният му полет по косите лъчи на залеза бе второто му пътешествие за този ден. С облекчение прие мигновения отклик на посланието си, отразен в ясните и чисти цветове на княгинята.

„Да те благослови Богинята, господарке. Побързай да чуеш това, което имам да ти кажа, защото слънцето залязва, а аз имам само пет пръстена. Твоят княз поел на път към обиталищата на драконите, но попаднал в засада и сега е задържан във Феруче. Оръженосецът му бил освободен здрав и читав и по пътя срещнал още трима приятели, които вървели през Пустинята на път за Тиглат. Те ме срещнаха и ми разказаха всичко. Войниците от гарнизона под Феруче са избити. Небесната купа не разполага с войски за нападение над замъка. Господарят Фарид е мъртъв. От Тиглат помощ не може да се очаква, защото според думите на оръженосеца меридците ща нападнат страната всеки момент. Разпореди се и аз ще предам заповедите ти на Валвис.“

РОАН! Ужасна болка разтърси светлината на залеза и в първия миг Клив се запита как е възможно другите да не усещат силата на посланието. Миг по-късно княгинята успя да се овладее, но цветовете на гнева й бяха толкова ужасяващи, че Клив потрепера и затвори очи.

„Да те благослови Богинята, слънцебегачо. Изпрати Валвис в Тиглат, за да съобщи за нападението на Мерида. От мое име той трябва да призове северните провинции на война за отпор срещу нашествието. Ти тръгни с него и се свързвай мен всеки ден по обяд, когато слънцето е най-силно. Аз ще бера войска от южните провинции и, в името на Богинята, ще срина Феруче до основи!“

В този миг слънцето се плъзна зад високите ридове, земята потъна в сенките на здрача и с усилие на волята Клив възвърна нормалните си усещания. Пое дълбоко дъх, за да успокои бесния ритъм на сърцето си, което сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Ако се бе забавил още миг-два, мракът щеше да го погълне и да го зарее завинаги в сенките на отвъдното.

Когато най-после успя да си възвърне способността да говори, той предаде на останалите нарежданията на княгинята. Както и можеше да се очаква от един млад рицар, Валвис се разкъсваше между непреодолимия порив да се изправи веднага срещу враговете на княгинята и огромното желание да спаси своя господар от хищните нокти на Ианте.

— Господарят Елтанин може да застане начело на войската от северните провинции — каза той. — Аз трябва да изпълзя дълга си към моя господар.

Фейлин го изгледа свирепо и мигом го сряза:

— Откакто сме тръгнали от Небесната купа, непрекъснато спорим за това! Нямаш никаква вина, че князът бе отвлечен! Откъде можеше да знаеш за засадата? Твой дълг е да изпълниш заповедта на княгинята и да поведеш войските на Севера срещу Мерида!

Клив едва успя да скрие ненавременната си усмивка при вида на двамата, които стояха изправени един срещу друг и се стрелкаха с гневни погледи. Според него и момчето, и момичето нямаха повече от двайсет зими, и двамата изгаряха от честолюбива гордост и младежка нетърпеливост. Усети погледа на Лойс върху себе си и в изражението на зрелия мъж долови известна развеселеност от необузданата разгорещеност на младите.

— Тръгвай — обърна се той към Валвис. — Това е заповед на княгинята. Тилал ще се върне с нас в Небесната купа. Ще имаме нужда от него при изпращането на послания за събитията във Феруче.

Валвис изгледа мрачно оръженосеца, който се изпъна дръзко в негодувание.

— Тихо — обърна се към него Валвис. — Добре, ще се върнеш с останалите. Но би трябвало и аз да бъда там.

— Богиньо всемилостива! — възкликна Фейлин. — Защо мъжете са толкова глупави? Княгиня Шонед ти заповяда да тръгнеш, тръгвай веднага! — После се обърна към Тилал: — В стаята ми има пергамент и пера, Лойс ще ти покаже къде са. Направи колкото се може по-точна скица на замъка и околността му, разкажи за всичко, което става във Феруче, опиши колко войници си видял — с една дума всичко, за което се сетиш. Предай почитанията ми на княгинята и нека Богиня бди над теб! — Тя изгледа предизвикателно Валвис. — Ще тръгваш ли, или ще губиш време в безсмислени разсъждения дълга, докато меридците са вече на границата?

Тя му спести необходимостта от отговор като пришпори коня си в галоп и се отправи към Тиглат. Едва тогава останалите разбраха, че има намерение да тръгне с Валвис и Клив към града. От устата на младия рицар се изтръгна невъздържано проклятие, а Тилал и Клив се вторачиха смаяно в смаляващата се фигура. Лойс се плесна възторжено по бедрото и гръмко се разсмя.

— Жените на Севера! При най-малкия намек за Мерида се хващат за меча! Тръгвай да я догониш, момче, иначе тя ще застане начело на войската!

Когато най-после се съвзе след посланието на Клив, Шонед се замисли върху възможността да оглави лично войските на южните провинции. Точно в този момент господарят Байзал излагаше пред нея молбата си за ново имение от дялан камък с пътека за разходки по залез. Той се стъписа изумен, когато Шонед прекъсна думите си по средата на изречението и върху лицето й се изписа унесеното изражение на фаради по време на разговор със светлината. Както всички останали, и й бе видял същото изражение по лицето й още преди шест години, когато Шонед се бе плъзнала по лунната светлина и бе осъществила връзка със съсипания слънцебегач на Рьолстра, и сега се развълнува силно от непосредствената си близост до фаради в действие, която освен това беше и негова княгиня.

Мънкането му заглъхна съвсем още при звука на първите думи. Байзал беше уравновесен човек и с него се общуваше много лесно, но сега се стъписа при вида на внезапно появилата се пред него буреносна фурия, която му нареди да свика всички годни за военна служба мъже, да направи преглед на хората и оръжието и да изпрати куриери до всички останали чифлици и замъци. Беше толкова смаян, че в първия миг не можа да пророни нито дума, и докато успее да се съвземе, княгинята вече крачеше с широки стъпки към стените на имението. На Байзал не му оставаше нищо друго, освен да я догони.

— Но… господарке, трябват ни провизии, коне, хора! — каза той задъхан. — Не можем да се подготвим за един ден!

— Ще ти изплатя сумите за допълнителни провизии, освен тези, които си длъжен да държиш в неприкосновен запас по време на война. Знаеш, че няма да те подведа. Ливадите са пълни с коне. Приберете ги и утре сутринта ги оседлайте всички до един! А колкото до оръжието… Що за атри си ти, ако нямаш достатъчно снаряжение по всяко време?

— Мирен човек съм аз, ето какъв съм! — възкликна той и се разтрепери от обида. — Защо говориш за война, господарке? Какво се е случило?

— Рьолстра… — просъска тя. — Рьолстра и дъщеря му Ианте. Господарю Байзал, обръщам се най-официално към тебе с призив да изпълниш дълга си като мой васал, и да направиш всичко възможно за освобождението на своя княз от замъка на принцеса Ианте във Феруче. Разбра ли какво се очаква от теб?

Байзал се вцепени на място, но княгинята продължи, без да му обръща внимание. Шонед знаеше, че ако спре макар и за миг, за да му обяснява и разяснява нещата, неизбежно щеше да закрещи от ужас. Роан — заложник на Ианте, която несъмнено бе освободила оръженосеца с едничката цел да преразкаже на Шонед всичко, до най-малката подробност, от онова, което болното въображение на коварната принцеса щеше да сътвори. При вида на суматохата във вътрешния двор Шонед въздъхна с облекчение. Това й даваше възможност да насочи мислите си към по-неотложни проблеми и тя се зае първо със задачата да намери Оствел.

Вместо него откри брат си.

— Шонед! — извика той веднага, щом я видя. Подхвърли юздите на един коняр и в следващия миг тя се намери в прегръдките му с дъх на пот, конска плът и кожени дрехи на ездач. За миг бе напълно зашеметена, но тутакси успя да се съвземе от изненадата и едва сега разбра значението на претъпкания с конници двор, който се разкриваше пред погледа й през рамото на братската прегръдка.

— Дави! — тя се изтръгна от ръцете му и се взря смаяна в брат си. Виждаше го за първи път от две години насам, когато бе довел Тилал в Цитаделата. — Какво правиш тук? С толкова войска в пълно въоръжение… Какво става, Дави?

Той сведе поглед към нея и тя изпита усещането, че я гледат изумрудените очи на майка им. Дави беше с дванайсет години по-голям от нея, но полепналият в бръчките по лицето му прах го състаряваше още толкова. Набраздени от времето бяха и страните му, а от двете страни на изтънелите му устни се очертаваха дълбоки бръчки.

— Доведох всички мъже, които успях да събера, но те ще пристигнат на групи, разбира се, в противен случай щях да събудя съмненията на Ястри. Очаквам да пристигнат още две групи от по дванайсет човека. Дойдох първи, защото поех по прекия път. Останалите ще дойдат съответно утре и вдругиден.

— Какво говориш? За какви съмнения на Ястри става дума?

— Да влезем в залата и ще ти обясня всичко. Чувствам се напълно изтощен. От два дни, даже три, не съм слизал от седлото и не съм мигнал нито час.

Изпълнена с недоумение, тя тръгна подир него към солидната каменна сграда с дървена ламперия, където, беше залата на имението. Тя служеше на Байзал за трапезария, място съвещания и правораздаване, както и за спалня на прислуга нощем. В стената срещу входа се издигаше стълбище към е голямо помещение — личните покои на господаря и семейството му. Докато задаваше множество въпроси, на които не получи отговор, Шонед поведе Дави нагоре по стъпалата към стаята, която дъщерите на Байзал й бяха предоставили за времето на гостуването.

— Няма ли да ми кажеш най-после какво те води насам? — извика нетърпеливо тя и впи пръсти в ръката му. — Нали се разбрахме да ме чакаш след пет дни на южния мост!

— Речен бяг е доста далече и трябваше да тръгна по-рано — каза той, и отговорът му прозвуча малко несвързано с въпроса й.

— Зная! — тя усети, че е близо до истерията и побърза да тръшне вратата зад тях, опря длани в дървото и пое няколко дълбоки глътки въздух, за да се успокои. Когато се обърна, видя брат си да седи в едно кресло с чаша вино в ръка. Шонед притисна юмруци към устните си и след още една глътка въздух най-после успя да каже: — Хайде, кажи ми.

Дави отпи половината вино наведнъж.

— Дали не е под достойнството на една княгиня, ако налее още малко вино на госта си? Не би било зле и ти да пийнеш, Шонед.

— Ако не ми кажеш веднага защо си дошъл с половин армия, ще излея виното на главата ти! — тя доля вино в чашата, после реши да последва съвета му и наля и за себе си.

— Де да беше половин армия… — въздъхна той и сключи пръсти около чашата, подпря лакти на коленете си и приведе рамене. — Рьолстра е заловил младия княз и го държи затворен на сигурно място.

Отначало тя остана с впечатлението, че брат й говори за Роан, и се запита откъде ли може да е научил това. Миг по-късно разбра, че Дави говореше за Ястри — шестнайсетгодишния син на техния родственик княз Халдор, който бе починал по време на епидемията.

— Какво имаш предвид?

— Бях в двора на Високия Кират, когато дойде пратеникът на Рьолстра. Отначало никой не се стресна особено, но после… Ястри не е лошо момче, но още е много млад и безкрайно честолюбив. Двамата с Рьолстра провеждат учебни занимания на войските в долината на река Ката. Военни занимания — повтори тихо той и вдигна поглед към нея. — И аз трябваше да участвам, но вместо това дойдох тук, както виждаш. В края на краищата, Ястри ми е само далечен роднина, докато ти си моя сестра.

Шонед си направи неизбежния извод и силно пребледня.

— Богиньо всемилостива! — промълви тя и изведнъж пред мисления й взор се очерта съвсем ясно картата на стената в кабинета на Роан. Мерида се готвеше за нападение на север, на юг бяха струпани войските на Рьолстра и Ястри… Нито един владетел не би могъл да пренебрегне с лека ръка подобна заплаха.

— Ти, разбира се, знаеш какво иска Върховния княз — продължи Дави. — И Ястри ще действа в негов интерес. Рьолстра си дава вид, че уж обучава момчето на военно изкуство. Нали всеки княз трябва да е посветен в него, а Халдор си отиде твърде рано и не успя да обучи сина си и това е удобен предлог за Рьолстра да струпа войски по границата с Пустинята. Шонед, той е само на един ден път от Фаолаин. Ако решиш, хората ми са на твое разположение. Изобщо не ме интересува, че нарушавам поетото към Ястри обещание. След съюзяването си с Рьолстра той наруши задълженията си не само към мен, но и към всички останали атрим в Сир.

— Но…

— Искаше да ти разкажа всичко, затова не ме прекъсвай. — Отпи още вино и се облегна назад. — На твое място веднага бих известил господаря Чейнал за положението и бих му наредил да се стяга за война. Под някакъв предлог Рьолстра ще прехвърли войските си през Фаолаин. Може би Роан ще пусне в действие драконовия си език, за да го разубеди, но не мисля, че ще успее. Смятам, че Рьолстра ще се опита да премахне Роан от пътя си още преди Риалата и ще установи в Пустинята собствената си власт или властта на Мерида, което в крайна сметка е едно и също.

— Роан… — тя се задави и веднага се взе ръце, като впи отчаяно поглед в смарагда на лявата си ръка. — На север меридците се готвят за нападение, това току-що ми бе предадено по слънчевите лъчи. Нашите войски трябва да се разделят на две половини, Дави. Смятах да свикам войската и да изпратя всички…

— Боже на Бурята! Шонед, тъкмо това ще послужи като предлог на Рьолстра да нахлуе в земите ти! Нападението на меридците ще е удобен повод — уж за да защити Пустинята, точно според споразумението за взаимопомощ отпреди шест години! Точно така, той ще прекоси Фаолаин под предлог, че подкрепя Роан във войната срещу Мерида. Тиглат е доста далече и кой знае какво може да се случи по пътя…

— И какво значение има конкретният повод? — извика тя. — Нищо не знаеш, Дави — Ианте е устроила капан на Роан и сега го държи затворен във Феруче!

Дави я изгледа смаян и изтърва чашата на пода. Скочи и прегърна сестра си.

— О, Шонед… — прошепна с болка той.

Само ако можеше да заплаче… Още като деца в Речен бяг, преди пристигането на господарката Висла, братът и сестрата бяха близки приятели. На Шонед й се искаше да остави всичко в ръцете на брат си и да му се довери напълно както някога — но това бе моментният порив на малкото момиче, което преди много години се уповаваше на по-големия брат. Сега не можеше да си позволи дори да поплаче в прегръдките му. Нейният дом беше другаде и единствено съпругът й бе този, който можеше да я утеши и да поеме върху плещите си цялата тежест на сполетялата ги беда.

Тя се освободи от прегръдката на брат си и с изненада установи, че все още стиска отчаяно в ръце чашата за вино. Отпи дълбока глътка и отметна падналите върху челото си коси.

— Прав си, ще изпратя послание до Радзин. Тази вечер ще имам достатъчно лунна светлина…

Изведнъж Дави се стресна, после поклати глава.

— Все забравям, че си фаради. Не е ли странно. Вече свикнах с мисълта, че си княгиня, а все не мога да приема, че…

— Че съм вещица-слънцебегачка, нали? — довърши тя мисълта му и се усмихна едва доловимо. — Е, братко, сам ще се убедиш, нека само изгреят луните.

— А дотогава ще е най-добре да си починеш. И не смей да ми противоречиш — няма значение дали си княгиня или слънцебегачка аз все още съм твоят по-голям брат. — Той я побутна леко към леглото й приседна до нея. — Хайде, кажи ми сега какво точно се случи.

Тя му разказа онова, което знаеше, и пребледня при споменаването на сина му.

— Не се тревожи, детето е в безопасност — побърза да добави тя. — Ианте го е пуснала да се върне, за да ми разкаже за намеренията й да погуби Роан. — Шонед впи невиждащ поглед в чашата с вино. — Ще я убия, Дави, кълна се, че ще я убия.

— Господарката Андраде…

— Да се оплаква на Богинята, колкото иска! Ианте ще загине от собствените ми ръце! На фаради се забранява да убиват, затова пък подобна забрана не съществува за една княгиня! Знаеш, че една от привилегиите на князете е да раздават правосъдие, и съответно правото да разполагат с нечий живот. — Забеляза, че ръката й трепери, и побърза да остави чашата. Вече й се бе случвало да причини смърт. Колко души още трябваше да загинат, преди да разбере, че не би могла да съвмести обетите на фаради с княжеския дълг? Беше длъжна да престъпи клетвата на слънцебегачите заради Роан. — О, Богиньо, моят Роан… — тя обви плътно ръце около себе си, за да притъпи раздиращата болка в сърцето и се залюля леко напред-назад в опит да заглуши мъката.

— Тя няма да го убие — Дави я погали по гърба.

— Не и докато не си е поиграла с него до насита. О, всички от пъкления заговор на Ианте ще платят с живота си! Всъщност на тях им трябва Пустинята, нали? Е, Дългите пясъци ще ги погълнат до един…

— Не забравяй, че войската на Ястри, заедно с тази на Рьолстра наброява не по-малко от деветстотин души, които чакат от другата страна на Фаолаин — напомни й Дави.

Шонед се изправи с мъка. Протегна напред и двете си ръце, за да почерпи сила от пръстените на фаради и най-вече от смарагда, който лумна като огън.

— Гледай, Дави! Да не би Рьолстра да разполага с толкова силен съюзник? Тъкмо това е имала предвид Андраде от самото начало. Не би искала някой от нейните слънцебегачи да убива, разбира се, но съм сигурна, че е искала да положа основите на род от князе-фаради. Е, Огънят е на моя страна и заради бъдещите князе-фаради си струва да пожертвам живота на тези деветстотин души.

— Не зная много за слънцебегачите, Шонед, но ти си дала обет да не убиваш…

— А моят обет на княгиня? И на съпруга? Андраде много добре е знаела какво прави, като поиска да направи от мен жена на Роан. Очаквала е да създам поколение от князе-фаради, но аз се оказах неспособна за това. Чумата отнесе и последната ми надежда да имам дете. Е, сега единствено аз мога да реша как да действам според това, което искам и което мога да сторя със собствените си сили. — По устните й плъзна коварна усмивка. — Андраде не е предвидила подобен развой на нещата, разбира се, но след като вече е поела по този път, ще продължи нататък, докъдето я изведе той. О, тя е толкова умна…

Бръчките по челото на Дави изглеждаха още по-дълбоки, а в погледа му се четеше горчивина.

— Не бива да летиш прекалено нависоко, Шонед — промълви той.

— Не забравяй, че съм омъжена за принца на драконите…

Облечена във виненочервен халат, принцеса Тобин тръгна към спалнята на синовете си да им пожелае лека нощ. Беше принудена да бърза, тъй като тази вечер бе поканила гости по случай заминаването на посланика на Сир, а все още не бе успяла да подреди косата си. Преметна тежката плитка през рамо и влезе в стаята, готова за поредната схватка с палавите близнаци. Рядко се случваше да си легнат доброволно, и все си измисляха разни хитрини — някое неразположение или коварен план, за да отложат момента на лягането.

Заедно с възпитателя и двамата злополучни оръженосци, тази вечер момчетата бяха потопени изцяло в разгара на бой с възглавници. Близнаците се бяха укрепили зад барикада от обърнати столове и при вида на бъркотията Тобин въздъхна тежко. Щеше да й трябва доста време, за да ги укроти, а това означаваше, че неизбежно ще закъснее за приема.

— Престанете! — опита се тя да надвика гълчавата.

Възпитателят, който тъкмо се канеше да сграбчи един княжески глезен и да цапне коронованата глава с възглавница, изведнъж пламна и изгуби равновесие, след което тупна в цял ръст върху изцяло лишеното от княжеско достойнство кълбо от тела. Оръженосците тутакси се измъкнаха и се спасиха с бягство, а лишените от своята плячка близнаци мигом се въоръжиха тежко с куп възглавници и пристъпиха хищно към възпитателя. Тобин пристъпи решително към тях, стисна ги за яките на нощниците и ги разтърси.

— Двама срещу един, и това ми били рицари! — смъмри ги тя. — Оставете на мира горкия Гервин!

Тъмнокоси и синеоки, приличащи си като дракончета от едно и също люпило, близнаците изобщо не показаха белег на разкаяние. Жертвата им мъдро бе последвала примера на оръженосците и разочаровани от нейното бягство, Сорин и Андри се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода на кълбо, от което тутакси изригна смях и облак перушина.

— Боже на Бурята, какво да ви правя? — ревна Тобин, посипана от глава до пети с пухени снежинки. Грабна под мишница по едно хлапе и ги завлече до леглата им, после се изправи застрашително над тях и се опита да ги изгледа свирепо. Това не й се удаде съвсем, изглеждаше твърде нелепо с разрошената си коса и цялата посипана с перушина. Хлапетата се ухилиха съзаклятнически и тя не успя да задържи строгия си тон. Разсмя се от все сърце и каза:

— Разбойници такива, не зная какво толкова направих, че заслужих участта да бъда ваша майка! — тя прегърна първо единия, после другия, и въздъхна: — Трябваше да ви натупам по дупетата, докато ви излязат синини.

— С Огъня на слънцебегачите ли? Шонед каза, че можеш да го направиш — обади се дръзко Сорин.

— Не че й вярваме съвсем — каза Андри с ангелска кротост в гласа и скочи от леглото, за да се плъзне до брат си в прегръдката на майката.

Тобин ги целуна и ги зави.

— А сега добре си отворете ушите. Ако пак ми се явите тази вечер с поредната измишльотина или хитрина, няма да отидете в Цитаделата тази година, след като заминем с баща ви за Ваес.

— Но Шонед обеща да ни покаже драконите! — проплака Сорин.

— И ще бъде голям срам, ако с поведението си допусне тя да наруши обещанието си! Хайде, заспивайте. Цял ден беснеете насам-натам, а и след тази война не може да не вие спи!

Мъничкото телце на Андри се напрегна в прегръдката на майка си. Тъмнокосата главица се обърна към прозорците пълни със сребристата светлина на луните, която заливаше леглата. В огромните му сини очи плъзна сянка, лицето му пребледня и от устните му се откъснаха нечуто някакви думи.

— Андри? Какво има, миличък? — попита Тобин, макар че дълбоко в себе си знаеше отговора.

Сорин се изви рязко и докосна ръката на брат си, по гладкото детско чело се появиха бръчици на тревога. Това, което усещаше единият от близнаците, бе недостъпно за другия. Тобин се изправи сред лъчите и в първия миг едва успя да си поеме дъх от силата на усещането.

„Нека те благослови Богинята, сестро! Прости ми, че уплаших Андри. Тобин, о, Тобин, тя е заловила Роан, Ианте го е затворила във Феруче! Рьолстра е разположил лагера си отвъд Фаолаин и се готви да нахлуе в Пустинята, а меридците се готвят да нападнат от север. Чей трябва да свика васалите от южните провинции и да разположи войската срещу тази на Рьолстра, колкото се може по-бързо. Роан е в ръцете на Ианте, северната ни войска трябва да защити Тиглат, и няма кой да тръгне към Феруче! Моля те, кажи на Чей да тръгне веднага! Непременно!“

Тобин се олюля и притисна децата до гърдите си, сякаш те бяха единствената й връзка с действителността. Прокле наум липсата на специална подготовка, поради което не можеше да отговори на Шонед по лъчите на лунната светлина. Вместо постепенното леко угасване на сиянието, цветовете на Шонед рязко се изкривиха и потъмняха. Тобин се стресна и тихо извика.

— Мамо? — Сорин изглеждаше силно уплашен, задъха се и я докосна по ръкава. Тя се опита да се усмихне успокояващо и се обърна към Андри. Зашеметен и объркан от неволно появилото се видение, Андри вдигна поглед към нея и в сините му очи заблестя сребристо сияние.

— Всичко е наред, миличък — каза нежно тя. — Това е от луните, няма нищо… Хайде, нека ви завия в леглата, време е за сън.

— Но, мамо…

— Тихо, Сорин. От лунната светлина е, всичко е наред — тя се наведе да подвие завивките и познатите движения я поуспокоиха. Целуна челцата на синовете си и им пожела лека нощ. Сорин стисна очи, готов да й повярва, че нищо особено не се е случило, но Андри, нейното второ дете с дарбата на слънцебегач, все още не можеше да се успокои. „Никак не се страхува“, забеляза с гордост майката. И Мааркен не се бе уплашил, когато за първи път усети силата на наследствената дарба. Погали Андри по бузката и прошепна: — Лека нощ, мъничък. Всичко е наред, мама ти го казва…

Детето прехапа устни, кимна с глава и се сви на кълбо. Тя изчака да долови равномерното им дишане и тръгна бързо към стаята си да се преоблече за приема. Среса косата си и я разпусна на вълни върху раменете. Това беше нарушение на етикета, според който омъжените жени не бива да носят косите си разпуснати в присъствие на външни хора, но в момента никак не я беше грижа за общоприетите правила. Изтича по стълбите и зърна Чей да посреща първите гости и да ги кани в трапезарията. Тобин се изправи до него и се опита да скрие изгарящото я нетърпение в очакване на мига, когато двамата щяха да останат насаме.

— Измисли нещо и се извини за малко — побърза да каже тя. — Трябва да ти кажа нещо — веднага!

— Тобин, всички ни чакат — той се вгледа в лицето й и мускулите му неволно се стегнаха. — Добре, изчакай ме тук.

Чей влезе в залата и тя чу шеговитите му обяснения, с които се извиняваше на гостите и ги молеше да пристъпят незабавно към вечерята.

— Е, казвай сега.

Тя му разказа за случилото се в сиянието на лунната светлина.

— Ианте! — процеди той. — Кой, по дяволите, я направи такова изчадие… Тобин, сигурна ли си в това, което си разбрала?

— Да, Шонед се свърза с мен. Не зная как и защо, но Ианте държи Роан в ръцете си. — Тобин залитна и се сгуши до гърдите му, ужасена за съдбата на брат си и на всички останали от техния род. — Чей, тя ще го убие…

— Няма. Не това иска тя. — Мускулестото му тяло трепереше от едва сдържан гняв. Той се дръпна и сложи ръце върху раменете й. — Хайде, отивай при другите. Кажи им каквото решиш за това, че ме няма, само не казвай истината. — Тя потърси погледа му и в живачно-сивите му очи откри буреносния гняв на войн, който с усилие на волята потисна бушуващите в душата му инстинкти. Лицето му бе заприличало на безизразна маска. — Едва сега разбирам защо от двора в Сир дойдоха да ми искат коне дълго преди откриването на Риалата. Войските на Рьолстра, готови за бой срещу Пустинята! О, Богиньо, ще ги избия със собствените си ръце!

— Колко от другите князе ще застанат на негова страна срещу нас?

— Още не е време да се притесняваме за това, сега имам много друга работа.

— Ще гледам да приключа по-бързо с гостите и ще дойда да ти помогна. Тръгвай, Чей. — Тя се притисна към него и го целуна, после в миг възвърна княжеското си достойнство и тръгна, към залата да разправя лъжи на нищо неподозиращите гости.

Глава 23

Още със събуждането си помисли, че отново се е разболял от чума. Главата му се цепеше от болка, треска разтърсваше цялото му тяло, очите и езикът му бяха подути, а в устата си усещаше характерния вкус на дранат. Всичко беше като по време на болестта. С огромно усилие на волята успя да превъзмогне лепкавия мрак и слабостта от болката и рогата, усети парене в дясното си рамо и лютивия мирис на мехлема, с който бе напоена превръзката върху раната. Когато почина баща му, цялата стая бе просмукана от същия мирис и Роан помисли, че може би също умира. В главата му кънтеше пустота, но той се напрегна, за да разбере колко сериозни са раните му. Китките му бяха здраво завързани и нечий непознат глас му заповяда да не мърда.

Вълна от паника заля немощното му тяло. Изгубил контрол над езика и ума си, с мускулатура, която не му се подчиняваше и се бе превърнала в капан за волята, той едва успя да промълви:

— Шонед…

— Тихо. Опитай се да заспиш и скоро ще се почувстваш по-добре.

Гласът събуди смътен спомен в душата му и той се опита да отблъсне ръцете, които го стискаха за китките.

— Шонед!

— Трябва да спиш.

Някой изля насила в устата му силно вино, подправено с дранат. Той се задави и млъкна. До слуха му долетя глас на мъж, който ругаеше ядосано. Друг чифт ръце стисна лицето му и в устата му се изля още вино. Роан се разкашля болезнено, мускулите на корема, гърба и раменете му се разпънаха в болезнени конвулсии.

— Легни — заповяда мъжът и под въздействието на дрогата на Роан не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. — Разбрахме се да го доведа дотук, не да му ставам бавачка — каза раздразнено мъжът.

— Млъкни — обади се жената и в гласа й прозвуча досада. — Ако беше малко по-внимателен…

— Сигурно си забелязала, че вика жена си — каза подигравателно мъжът. — Да не мислиш, че ще търси тебе? А и изобщо не го ритнах силно в главата.

— Човек може да предвиди подигравките ти, както и това, че няма начин да не объркаш съгласуването на действията ни по време — сряза го жената.

— До утре ще се оправи. Треската му започва да минава.

— Изобщо не разбираш на каква опасност си изложил живота му.

— На теб ти трябва да го бива само в едно отношение. Мисля, че не би искала да е напълно с ума си.

— Винаги си ме изненадвал с изяществото на езика си. Роан започваше да се досеща къде е и откъде познава гласа на жената, беше близо до осъзнаването на спомена, но под въздействието на дрогата мислите му се разпръснаха хаотично и той заспа.

Шонед стоеше на сянка във входа на имението и докато чакаше да й доведат коня, присви пръсти в ръкавиците за езда от драконова кожа. Не можеше да си позволи по-осезаем израз на нервността си, след като долавяше изпитателните погледи, които всички наоколо й хвърляха крадешком. Трябваше да запази хладнокръвието си на княгиня, още повече, че за момента то беше като удобна броня срещу чуждото любопитство. Не можеше да прояви чувствата си открито и това донякъде беше отказ да признае въздействието им върху себе си.

Брат й се приближи до нея и се загледа в сивия жребец, който й водеха от конюшнята; Шонед едва успя да се сдържи, като съзря в очите му намерението да я разубеди. Нямаше време за излишни спорове.

— Виждам, че твърдо си решила да се впуснеш в това толкова рисковано начинание — каза неодобрително той и пое юздите на коня от ръцете на слугата. — Поне вземи по-голяма стража със себе си! Не се знае какво, или кой, дебне отвън.

— Тъкмо затова тръгвам с по-малка охрана, покрих косата си, за да не се набива в очи отдалече и свалих от дрехите си всички отличителни белези на княгиня — възрази тя. — Богиньо! Една княгиня да язди предрешена през собствените си земи! — Тя грабна юздите и скочи върху гърба на коня. Много й се искаше да свали качулката и вятърът да развее косата й. Слънцето едва бе изгряло, но горещината вече се усещаше твърде осезаемо. След шестте години в Пустинята не бе свикнала напълно със суровия климат, а беше само късна пролет… До лятото жегата съвсем щеше да я изтощи.

— Да беше изчакала Чейнал — продължи Дави.

— Знаеш какво да му кажеш щом пристигне — тя се огледа за Оствел. — Знам какво правя.

— Много се съмнявам. Внимавай, Шонед, в името на Богинята, пази се!

— И в името на съпруга ми — тя се наведе, потупа го по рамото и каза с по-мек тон: — Не се тревожи, Дави.

Той изхъмка скептично.

— Знаеш, че и Оствел мисли като мен. Снощи обсъдихме всичко в подробности.

— Не съм и очаквала да мислите различно. Сигурна съм, че си му заръчал да не сваля поглед от мен — Тя зърна Оствел сред тълпата от коне, войници и прислуга и каза: — Трябва да тръгвам. Пази се, Дави.

Шонед обърна коня и тръгна към портите, където Оствел я чакаше с още други двама въоръжени мъже. Пресрещна Байзал, който изтича откъм лагера край крепостта, където бяха установили хората на Дави и онези, които през цяла нощ се бяха стичали от близките имения. След някой и друг ден ливадите и хълмовете наоколо щяха да се изпъстрят с палатки и Чей щеше да въдвори ред в привидната бъркотия. Но Шонед не можеше да изчака, за да види войската, която трябваше да оглави.

— Господарке — извика задъханият Байзал, — моля те да не тръгваш още сега! Какво ще правя, докато пристигне господарят Чейнал?

— Ще се грижиш за прехраната на хората, за снаряжението, за конете и ще се готвиш за война. Ако ти остане време, можеш да помислиш за плана на новото имение. Довиждане, господарю.

Тя продължи нататък, а Байзал я изгледа смаян, забравил да затвори уста, като комична смесица от тревога и възхищение. До нея яздеше Оствел, който я изгледа бегло и каза:

— Той ще изпълни всичко, което си му заръчала, можеш да бъдеш спокойна.

— Ако не загуби ума и дума от притеснение и свърши всичко както трябва, ще си заслужи напълно новия каменен замък.

Те продължиха през хаоса от палатки пред стените на крепостта и поеха по брега на Фаолаин. Шонед знаеше колко необмислена изглежда постъпката й в очите на всички, но беше твърдо решена да изпълни замисленото още преди пристигането на Тобин и Чейнал, които щяха да направят всичко възможно, за да я спрат. Нищо не можеше да се изпречи на пътя й, никой друг не можеше да изпълни дълга й вместо нея и тя почувства облекчение при мисълта, че личните й мотиви съвпадат с дълга й на съпруга и княгиня.

Войската на господаря Елтанин беше изцяло погълната от защитата на Тиглат, и оттам Шонед не можеше да очаква помощ за освобождаването на Роан. Рьолстра бе разположил войската си на юг и Чей не би могъл да осъществи успешно нападение над Феруче. Замъкът беше изграден сред непристъпни скали и двата прохода към него бяха добре пазени дори мирно време, а по време на война охраната се усилваше многократно. Роан можеше да се надява само на Шонед — своята княгиня, своята магьосница-слънцебегачка. Замисли се дали Ианте очаква от нея да наруши обета на фаради да не убива, надяваше се да я помислят за мекушава, това би облекчило задачата й, когато настъпи времето да се убива…

Отвсякъде го обгръщаше непрогледен мрак, тялото му бе просмукано от ледена пот, която тутакси се сменяше с изгаряща жарава. Сърцето му препускаше лудо в гърдите; широко отворените му очи търсеха на какво да се спрат и той разтърси глава, за да спре вихрения въртеж на света около себе си и да потърси котва в силите на собственото си тяло. Но отнякъде отново го погълна вихрушка, мракът сякаш попи в него и Роан усети разкъсващата болка на драконови нокти в плътта си.

С последни усилия успя да се свие на кълбо, потърси опора в стените на пещерата и с ужас се взря в сцените, които просветваха сред мрака. Навсякъде около него имаше дракони, които се биеха, любеха и убиваха; от зейналата им паст се стичаше кръв, очите им просветваха като взривени скъпоценни камъни, телата им се извиваха и сплитаха едно с друго, плющяха криле и от удара на опашките земята под него трепереше. Тук-там се разчупваха черупките на огромни яйца и злокобните звуци съпровождаха появата на свирепи същества, които веднага се хвърляха със зъби и нокти едно върху друго, устите им бълваха огън и пламъците се стрелкаха в зловещи изгарящи мълнии през бушуващия мрак на пещерата.

Драконов огън опари лицето и ръцете му и Роан изкрещя от болка. Разнесе се мирис на изгоряла плът, който погълна в себе си дори миризмата на драконова кръв и семе. Все още не го бяха забелязали и Роан се опита да се слее още по-плътно със стената зад себе си. Наоколо се вихреха двубои на живот смърт, яростни съвокупления, изригваха пламъци и бликаше кръв в жестока битка между живота и смъртта, битка за оцеляване и ново зачатие. В пролуките на пещерата свиреше жесток вятър, който завихряше мрака във въртопи от мирис на кръв, пот и семе, ледените му пръсти се вкопчваха в плътта му следващия миг изгаряха почернялата му кожа с непоносима горещина. Сред бушуващия наоколо ад от насилие Роан бе цяло проникнат от ужаса, че пламтящите очи ще го открия и зловещите окървавени нокти ще доразкъсат почернялата плът върху изтръпналите му кости. Шеметен порив на вятъра запрати към него разгневен самец и Роан изкрещя, задавен от дим в гърлото си — дим с вкуса на дранат…

— Роан!

Заслепен, той протегна ръце към гласа на жената и впи пръсти в хладната й плът…

— Шонед…

— Тихо, мили, всичко е наред, аз съм тук, при тебе. Разнесе се остър звън на метал като от оръжие, което изважда от канията и той присви замъглените си очи срещу ярка слънчева светлина, която изведнъж нахлу в пещерата. Заедно със слънцето при него се бе върнала и Шонед, неговата княгиня-слънцебегачка. — Няма нищо, любими, вече нищо не ни заплашва…

Вече не усещаше миризмата на дракони и на собствената си кръв, която изтичаше от вените му капка по капка, не долавяше и огнения дъх върху изгорената си кожа. Отнякъде по духваше ласкав ветрец с аромата на дива звездна роза, нежен като едва доловимото докосване на нечии длани по шията и лицето му. Той потръпна и опря лице в рамото й, забравил за страшните свойства на драната…

Нямаше никакви дракони, пещера и огньове. Всичко беше плод от виденията на треската и въздействието на дрогата.

Всичко свърши и засрамен от паническия си ужас, той се сгуши в своята Шонед. Тя се сви до него върху постелята и му шепна тихо и нежно, докато най-после той се унесе кротко и заспа…

След неспирна денонощна езда Шонед стигна в Цитаделата малко преди пладне. Едва устоя на изкушението да се срине от коня и да заспи непробудно, но успя да се овладее и тръгна с широка крачка през обления в ослепително слънце двор, подобен на искрящ фонтан от кипящи води. Слънцето стигна зенита си и тя усети съвсем осезаемо посланието в слънчевите лъчи, после чу нечий глас да й казва:

„Нека те благослови Богинята, господарке. Стигнахме благополучно в Тиглат и предупредихме господаря Елтанин за нападението на Мерида. Засега все още всичко е спокойно, но пясъчнити облаци над хоризонта показват, че опасността вече е близо. Валвис е погълнат от планове и подготовка за война, и всички чакаме твоите заповеди.“

Шонед кимна с глава, доволна от ясния образ на посланието.

„Нека те благослови Богинята, слънцебегачо. Продължете усилено подготовката за война, както се готвим и ние на юг. Срещу нас, от другата страна на Фаолаин, е изправена армията на Ръолстра. Не можем да разчитаме на помощ отвън, трябва да действате и да се справите сами. Предай на Валвис да не прави опити за нападение над Феруче, първо трябва да защити Тиглат. Обещавам, че князът скоро ще бъде свободен. Сега се разтвори добре, Клив, искам да те свържа с цветовете на принцеса Тобин. Отсега нататък ще се обръщаш към нея. Тя не е получила обучение на фаради и няма да може да ти отговори, но ти ще й съобщаваш всичко, което предаваш и на мене.“

„А ти? Какво ще правиш ти?“

„Не се тревожете за мене. А сега се съсредоточи върху светлината, за да откриеш принцеса Тобин.“

Тя се съсредоточи върху подреждането на прекрасни ярки цветове, които трябваше да пресъздадат образа на Тобин на далечния слънцебегач. Когато се убеди, че той ще разпознае принцесата, Шонед развърза свързващите ги ленти от светлина и ги остави да осъществят контакт.

— Надявам се, че вече сте свършили и най-после ще престанеш да се взираш така в нищото — обади се Оствел.

Беше забравила за присъствието му и затова го погледи стреснато.

— Да. Валвис скоро ще научи, че не може да разчита на помощ от южните провинции и трябва да защитава Тиглат със собствените си сили. — Шонед се огледа наоколо и от шума, пъстротата и бъркотията в двора изведнъж й се зави свят. Оствел, заведи ме вътре преди да съм припаднала — промълви с мъка тя.

Той я прихвана за лакътя и се опита жеста му да изглежда като обикновена галантност. Никой не биваше да разбере за слабостта на княгинята. Стъпалата й се сториха безкрайни и когато най-после се добра до стаята си, тя се срина в едно кресло до прозореца. Оствел й подаде вода и влажна кърпа, а тя свали увития около главата си шал и огнените коси се разпиляха по гърба й.

— Само на седемнайсет зими — прошепна тя. — Валвис е прекалено млад да поведе войската, Оствел. Богинята да ми е на помощ, какво правя с това дете…

— Той щеше да се обиди, ако не го бе помолила да действа от твое име. Дай да ти сваля ботушите.

— Имам си прислужници за тази работа — възрази тя.

— И нито една от тях не бива да те види в това състояние — каза той с нетърпящ възражение тон. Избърса внимателно шията и лицето й с влажната кърпа, после й помогна да свали ботушите от драконова кожа. — А сега ще те оставя и до залез слънце ще почиваш.

— Ако те послушам, ще ми изпратиш ли за малко Мета?

Той я изгледа с подозрение.

— И за какво ти е началника на стражата тъкмо сега?

— Аз отговарям и за защитата на Цитаделата — отговорът бе предварително подготвен.

— Не, за това съм отговорен аз — поправи я той. — Но ще кажа на Мета да се качи по залез и нито минута по-рано.

Оствел излезе, но тя не отиде в спалнята. Дори не може е да си представи, че ще види отново леглата, където бяха спали с Роан. Изпъна се в огромен шезлонг, подарък от княгиня Милар, затвори очи и съзнателно отпусна всяко мускулче на тялото си от главата до петите. Не можа да заспи. Мислите й бяха заети с планове за нападение над Феруче.

Когато Мета дойде, Шонед беше готова. Началничката на стражата бе наследила този пост от своята майка — суровата Мирдал, която дори и след оттеглянето си от активна дейност все още имаше огромно влияние върху войниците. Говореше се, че Мирдал била незаконородена сестра на Зеава, но беше без значение дали това действително е така. Уважението, с което се ползваха тя и дъщеря й, се дължеше не на роднинските им връзки с княза, а на изключителните им военни способности. Шонед я покани да седне, предложи й освежителна напитка и се запита доколко може да е осведомена Мета за действителното положение на нещата.

Жената като че ли знаеше всичко. Още първите й думи бяха:

— Трябва да се бием на един фронт с Мерида, на друг — с Рьолстра, и при това положение ще е много трудно да освободим княз Роан.

Шонед почувства облекчение, че не се налага да й обяснява всичко надълго и широко.

— Виждам, че Оствел и войниците вече са говорили с тебе. Мета, ще ми трябва най-бързият и здрав кон от конюшнята, мях с вода и храна, като всичко това трябва да остане в пълна тайна. Тръгвам още тази нощ.

Мета отхапа от блатната ябълка, схруска хапката, преглътна я и каза:

— Можеш да минеш през портичката зад пещерата, тя извежда към скалите и пътеката е достатъчно надеждна и широка за един ездач.

Шонед примига изненадана.

— Роан никога не е споменавал за…

— И той не знае за тайния вход. Някой път с майка ми ще ви покажем всички нововъведения на Зеава. Замъкът се промени много не само благодарение на Милар.

Шонед се изненада от пълната дискретност на огромния труд, необходим за изсичането на пътека в скалите и отново изпита възхищение към стария княз.

— С нетърпение очаквам да ми покажеш всичко.

— А що се отнася до времето — ще тръгнеш призори. Всички трябва да са дълбоко заспали, не е желателно някой ранобудник да ни види.

— Оставям всичко на теб.

Мета кимна.

— Обмислях обстойно положението, господарке, и според мен можем не просто да защитим Тиглат, а да се справим изцяло с Мерида.

— Така ли? — Шонед беше смаяна и силно заинтригувана.

— В Цитаделата трябва да останат само най-добрите стрелци, всички останали ще се оттеглят към Ремагев само за една нощ. Меридците ще помислят, че сме тръгнали за Феруче или на юг към господаря Чейнал. — В усмивката й просветна хищността на дракон при вида на лесна плячка. — Цитаделата ще им се стори уязвима и те няма да устоят на изкушението.

Шонед се засмя.

— Те ще се разделят, за да ни атакуват от всички страни, а ние ще започнем да стреляме още докато са на скалите! После ще се съберат, за да прегрупират силите си, и тогава ще ги дарим от изток с войските, които сме изпратили към Ремагев.

— Точно така, господарке — кимна доволно Мета. — Какъв ще стане от теб! Да дам ли необходимите разпореждания?

— Да, моля те! Утре ще изложиш плана си пред Оствел. Сигурна съм, че ще го одобри. — Шонед си помисли, че осъществяването на този план ще облекчи задачата на Елтанин и Валвис, а и Оствел ще бъде претрупан с работа и няма да може да я последва. Изведнъж се сети за нещо: — Мета, ти като че ли не възразяваш срещу заминаването ми?

— Тук ти си княгинята и можеш да правиш каквото намериш за добре — смиреният тон бе в рязко противоречие с лукавия поглед на тъмните й очи и Шонед почувства, че двете се разбират прекрасно. — А никой не би очаквал подобна постъпка от фаради — добави Мета.

— Роан ме чака.

— Но не и Ианте. Точно затова те оставям да тръгнеш към Феруче, но ако Оствел разбере, ще ме одере жива. Познавам добре слънцебегачите, но познавам и теб, господарке… — тя помълча и се усмихна. — Зная някои неща и за Феруче.

Шонед я изгледа стреснато, после бавно кимна с глава.

— Ясно.

Внезапно външната врата се отвори с трясък и Риан се втурна към Шонед, прегърна я и скри личице в рамото й. Тя го притисна до себе си, докато се опитваше да разбере нещо от развълнуваните и объркани думи на детето. Мета излезе крадешком от стаята, преди Оствел да я намери там и да й зададе кои неудобни въпроси. Беше сигурна, че всеки момент ще потърси при княгинята непослушното си отроче.

— Хайде, разкажи ми сега всичко отново, но този път по-бавно — намести детето в скута си и се взря в очите му. Бяха същите като на майка му и Шонед понякога усещаше ос болка при спомена за Камигуен. Отмахна меките къдри от челото му и страшно й се прииска приятелката й да беше тук сега. Ками щеше да я разбере и да я подкрепи. — Какво се е случило?

— Тилал си дойде! — той скочи на пода и изтича от стая, за да се върне след няколко минути, повлякъл след себе си Тилал. — Хайде, по-бързо!

Детето изглеждаше така изтощено, както се чувстваше Шонед. Тя се изправи, притисна го нежно към себе си и се от дръпна, за да го разгледа по-добре. В очите му прозираше погледът не на дете, а на млад мъж. Шонед го притегли към един стол, настани се срещу него и даде знак на Риан да кротува.

Отначало Тилал говореше спокойно и с добре премерени думи, сякаш бе репетирал през целия път дотук. Държеше с като войник, който дава отчет за събитията, а не като дете, уплашено и разгневено от видяното и преживяното. След малко момчешката разпаленост взе връх над привидното му хладнокръвие, под загара на страните му изби руменина, зелените му очи проблясваха гневно и думите му се застигаха и изпреварваха една друга в развълнуван и объркан разказ.

— …като се върнахме в Небесната купа, направих карта на имението, както ми бе заръчала Фейлин. — Той извади от джоба на изцапаната си туника смачкано парче пергамент. — Това е скица на замъка, на това, което успях да разгледам. Ужасно място, господарке, навсякъде се усеща нейното присъствие! Фейлин ми каза да го нарисувам, за да можеш да се ориентираш кое къде е. — Детето й подаде пергамента и Шонед го разгъна — веднага разбра, че първоначалният й план няма да успее. Тилал забеляза помрачнелия й поглед и продължи нататък: — Ако имаме достатъчно войска… А и ти си слънцебегачка и бихме могли…

— От теб се иска само да се изкъпеш и хубавичко да се наспиш — обади се Оствел от прага. Тримата се сепнаха, изненадани и смутени при мисълта, че е бил там през цялото време.

— Но татко, все още не съм чул края на разказа! — извика Риан с негодувание.

— Това може да стане и утре, а сега е време за лягане, момчета.

Тилал се вцепени. Княгинята поклати глава и в отправения й към Оствел поглед се четеше предупреждение.

— Аз също искам да го изслушам до края, а и имам много неща да му кажа. Ще трябва да отложиш въпросите си до утре, Риан. А сега тръгвай с баща си, моля те.

Под строгия й поглед възраженията застинаха в гърлото на детето и то се отправи недоволно към баща си. Оствел затвори вратата след тях и когато най-после остана насаме с племенника си, Шонед се взря с изпитателен поглед в лицето на детето. По всичко личеше, че с него се бяха държали зле, изтощението и тревогата бяха оставили своя отпечатък по детското лице.

— Видях се с баща ти, докато пътувах на юг — каза Шонед. — Върховният княз е обединил войските си заедно с тези на княз Ястри от Сир. Казват, че уж провеждали военни учения, но това не може да измами баща ти. Той знае, че се готвят за война срещу Пустинята. Дави дойде в имението на господаря Байзал, за да ме предупреди.

В широко отворените очи на детето проблесна страх.

— Ами… какво ще стане с мама и другите у дома?

— Досега никой не е успял да превземе имението, Тилал. Освен това, Речен бяг е доста далече от мястото, където ще се разразят военните действия.

Детето се замисли и бавно кимна с глава.

— Господарят Чейнал ще поведе войската, а татко ще му помогне. Ами княз Роан? Тя го държи затворен!

— Няма да е за дълго — отговори мрачно Шонед. — Точно от такава карта имах нужда, Тилал. Браво на тебе!

— Кога заминаваме за Феруче?

— Ти никъде няма да заминеш — детето се дръпна обидено и Шонед веднага съжали за резките си думи. Беше засегнала новороденото му мъжко честолюбие. — Така ще е по-добре, Тилал, вярвай ми и ме послушай. Моля те, обещай ми, че ще ме послушаш.

В погледа му трепна негодувание, но след малко момчето кимна и сведе глава.

— Да, господарке — прошепна Тилал. — Но трябва да побързаш. Тя ще го убие…

— Няма. Ако бе искала смъртта му, меридците щяха да убият веднага след залавянето му.

Момчето я погледна с надежда — не бе помислило за това.

— Така е! Князът беше вързан и изпадна в безсъзнание, но те внимаваха да не го наранят много силно.

Шонед си представи картината на пътуването и потръпна, но се опита да скрие страха си от момчето.

— Утре ще се явиш пред Мета и ще й кажеш, че по моя заповед ти ставаш неин оръженосец и ще изпълняваш всичко, което тя ти нареди.

— Слушам, господарке. Но какво ще правим оттук нататък?

— Мета ще ти обясни. Тя е измислила много добър план как да отмъстим на меридците за раните, които са ти нанесли, а също и за участието им в заговора на принцеса Ианте. Предай й също, че те назначавам за заместник на Валвис, когато тръгнете за Ремагев.

Тилал се намръщи от усилието да проникне в замисъла на княгинята. Изведнъж се изпъчи и личицето му светна.

— Ти ще му дадеш имението, нали? Затова искаше да се погрижи за Ремагев!

— Да, и до голяма степен отговорността за успешното изпълнение на плана ми пада върху теб. Когато стигнете там, ти трябва да се погрижиш за всичко, което ти е по силите, ще надзираваш подготовката за битката и ще си отваряш очите на четири. Само твоята наблюдателност може да открие и най-малкия белег за присъствието на меридски съгледвачи. — Стори й се, че бе успяла да задоволи мъжката му гордост, беше му заръчала да върши нещо полезно и същевременно да е на безопасно място зад стените на Ремагев, без да взима пряко участие в битката. — Много ми се иска да си поговорим още, но ми предстои дълъг път до долината на Фаолаин.

— Трябва да си починеш — каза Тилал и се изправи с вид млад рицар, разтревожен за здравето на своята княгиня. Миг по-късно не се сдържа и обви ръце около шията й като малко момче. — Прости ми — прошепна то с нещастен тон, трябваше да се грижа по-добре за него, а аз…

— Ти си направил всичко възможно да му помогнеш, а и й донесе информация, която ще ми е много необходима, за да го спасим — Шонед го погали по косата. — Нима бих поверила страхливец или глупак бъдещото имение на Валвис?

Тилал си възвърна самообладанието и отстъпи назад.

— Няма да те подведа, господарке. Лека нощ.

Останала сама с мислите си, Шонед отиде при креслата до прозорците към градината и се отпусна изнурено в едно от тях. От креслото на Роан до нея вееше пустота, която проникваше до дъното на душата й. Двамата бяха седели дълго тук, унесени в разговори и мечти. Ианте нямаше да го убие, но смъртта имаше много лица и не означаваше край само на тленното в човека.

Шонед изчака луните да изгреят и да плъзнат хладните си лъчи върху лицето и ръцете й. Събра нишки лунна светлина и се запита с кого да свърже — знаеше, че може да стигне до всеки фаради в страната. Единствено с Андраде не би искала а разговаря. Ако първожрицата заподозреше макар и за миг намеренията й, щеше да й забрани да действа, под заплаха, че ще я прокуди завинаги от братството на слънцебегачите. А Шонед имаше огромна нужда от помощта на останалите фаради — най-малкото, за да освободи Роан.

Пръстите й сплетоха изкусно нишките от лунна светлина, насочиха ги на север покрай кратера на Небесната кула към обления в лунно сияние замък. Поспря, замисли се и продължи към величествените кули на Феруче. Гарнизонът в подножието на скалите бе тъмен и пуст, но прозорците на замъка грееха в ярка светлина.

И двата прохода бяха завардени от силна охрана. Не забелязваха никакви пробойни, но Шонед и без това знаеш че въпреки огромната си самонадеяност Ианте не би проявил небрежност по отношение на сигурността си. Смяташе, че с уменията си на слънцебегачка ще може да проникне някак в замъка и да приспи бдителността на стражата и прислугата с помощта на Огъня и Ефира, които щеше да призове. Може би щеше да уплаши часовите толкова, че да ги обърка и в суматохата да проникне незабелязано в замъка. Уви — след като преброи охраната и прислугата и видя уверените им движения Шонед разбра, че не би могла да разчита на първоначалния с план.

Зареяна сред лунните лъчи, тя се опита да открие прозореца на стаята, където държаха Роан, но дали тази стая изобщо имаше прозорец? Може би го бяха затворили в някоя кула или в килия дълбоко под земята, където не проникваше светлина? Шонед усети, че се задушава от гняв и започва да губи самообладание. С усилие на волята успя да си възвърне хладнокръвието и да се успокои.

Надникна във всички прозорци. Много от стаите бяха определени за спални на прислугата, някои бяха празни и тя с припомни разпределението на замъка според картата на Тилал. Можеше да проникне в помещенията само докъдето стигаха лунните лъчи, но и това беше повече от достатъчно. В една от стаите имаше три легла с красиви дърворезби и във всяко от тях спеше дете. „Синовете на Ианте“, досети се Шонед. Дори и в съня си лицата им бяха запазили характерното за майка им изражение на лукавство и своенравие. Рьолстра трепереше над тях. Лишен от плодовете на собственото си семе, все пак имаше своите внуци, които Ианте щеше да отгледа и пита като достойни наследници на Върховния княз.

Тя претърси щателно всички помещения с облени от лунните лъчи прозорци и в душата й все повече се загнездваше страхът, че Роан е в подземието или в кула откъм тъмната страна на замъка, където не би могла да проникне. И най-после го откри… „Роан!“ — отекна викът й, но никой не я чу. Роан спеше, но сънят му не беше спокоен. Лицето му бе кривено от болка и треска, под очите му тъмнееха дълбоки сенки. Изящно изваяните черти над силните скули на челото, страните и брадичката сега изглеждаха прекалено изострени, устните му се бяха свили до тънка линия, в която прозираха изтощение и напрегнатост. От кръста надолу бе завит с чаршаф от тъмна коприна и когато се извъртя в неспокойния си сън, Шонед зърна превръзката на едното рамо. По кожата му проблясваха капчици пот, русите къдри бяха потъмнели. Лунната светлина не стигаше до него, огряваше само пред леглото, но не успяваше да докосне лицето и тялото на Роан. Ако лъчите стигаха до там, Шонед щеше да го докосне, да докосне в него онези струни, които таяха в себе си скритата дарба на наследствен фаради. Уви, това беше невъзможно…

Някой затъмни светлината. Бяха заоблените форми на нечия голота, прикрита донякъде от водопада на тъмни коси, стигащи до ханша. Шонед потрепера, усети пръстените да се рязват в конвулсивно стиснатите й юмруци и осъзна, че е в Цитаделата. Ианте се плъзна бавно под завивката и се притиска до безчувственото тяло на Роан. Обгърна го с ръце, разтърси глава и косите й покриха голата му гръд, после се наведе към лицето му.

— Не!

Дивият дрезгав вик, изтръгнал се от гърдите на Шонед, внезапно я върна към действителността. Цветовете около нея се завихриха в хаотичен танц, и разбунтувани, отказваха да се сплетат в познатите форми.

От пръстените й лумнаха смарагдови, изумрудени, кехлибарени и ониксови пламъци, опариха очите й и се превърнаха в горящи вихри, които изгаряха плътта й до костите. Големият смарагд запулсира неудържимо, сякаш напиращата в него сила щеше да го пръсне всеки миг. Изведнъж започва да расте, все по-огромен и страшен, докато накрая се превърна в единственото, което очите й виждаха и я погълна в искрящ си зелени дълбини, докато Шонед стенеше от болка и ужас.

Внезапно тя се видя някак отстрани, обгърната от блясъка на зеления камък и изгорена от собствения си Огън, с младенец на ръце. Главата на детето сияеше в ореол от русите си на Роан…

Синът на Роан и на Ианте…

Мина дълго време, докато се съвземе и си спомни коя е къде е. Вдигна ръце и се вгледа в тях — под пръстените не виждаше изгорена плът. Хладните сребърни и златни отблясъци сякаш й се присмиваха. Слънцебегачка, която можеше само да наблюдава отстрани, но нямаше сили да предотврати стореното от Ианте.

Шонед скри лице в ръцете си и се разплака горчиво.

Към живота го върна докосването на умели и ласкав пръсти. Роан не виждаше жената; Луната светеше откъм гърба й, но усещаше в прегръдката й позната сладост, коприната на кожата и косите й.

— Шонед… — промълви задъхан той и усети устните й до себе си.

— Люби ме, Роан! Хайде, сега!

Между тях лумна огън, бедрата й се разтвориха, гърдите й се надигнаха срещу, него и смаян от трескавата й жажда, той се забрави в блаженството на един свят, където всичко ухаеше на нея, имаше нейния вкус и топлина. После щеше да я милва и приласкае и да се върне към вълшебното усещане за сливане, което бе познал само в нейните прегръдки и знаеше, че ще открие само там. Сега бе тласкан от неудържимата нужда да пълни тялото й със себе си, да се опие от нея, да изпълни нощта със стремителния полет и волността на полудял от страст дракон…

— Да, о, да! Сега! — извика тя и тялото й се изви като дъга, и вече нямаше никакво значение, че плътта под него е прекалено пищна, гърдите — много по-тежки, талията — не така гъвкава, а бедрата — доста по-едри. Заслепен, той се изгуби в тъмната влага между меките й бедра, опиянен от устни, които изпиваха жизнеността му до капка. Гъстата й коса с тежък мирис на парфюм сякаш оживя. Виеше се около тялото му и го привързваше към нея като с вериги… Той отметна рязко глава извика името на Шонед в агонията на блаженството…

— Не, княже мой — изсмя се Ианте — сияеща, задъхана, обвита около него като змия. — Ти знаеш коя съм и какво искам. Същото, което и ти искаш от мен! Дай ми го, дай ми син!

Тялото му сякаш само се откъсна от нея, но Роан знаеше, че е победила и нищо не може да се върне. Ианте го освободи от хищната си прегръдка и той залитна несигурно, неспособен да се задържи на краката си. Обви пръсти около стълба на леглото и дръпна рязко драпериите с картини на дракони, изобразени в ужасяващи сцени на насилие и похот…

Ианте се протегна лениво върху леглото. Разтвори широко крака, отметна глава назад и повдигна гърдите си с ръце, сякаш кърмеше бебе. Тялото й попиваше жадно насладата от безумния плод на неговото семе. Обвиваше го в топлината си, сливаше се с него, някъде в корема й покълваше бъдещият живот, който щеше да слее в едно чертите на Ианте с тези на Роан. Едва сега той разбра защо времето бе толкова важно за нея, и защо бе искала от него да бъде „във форма“.

Дългите й ресници се повдигнаха над очите с цвят на мъртви листа.

— Понякога става отведнъж — измърка тя. — Но не бих искала да рискувам. Хайде, ела при мен, княже мой, можеш да ми вярваш, че сме заченали син…

Син!

— Ще те убия! — промълви задавено той.

— Едва ли — тя се изсмя нагло в лицето му. — Хайде, Роан. Така или иначе, ти вече й изневери, какво значение има дал ще го направиш още веднъж? Аз раждам само синове, а тя дори не може да износи плода на твоето семе.

Бедрата й се разтвориха в още по-щедра покана, ръцете й се протегнаха към него и от гърдите й се изтръгна тържествуващ смях. В порив на безумна ненавист нещо в него трепна устремено навън, насочено към едничката цел да я убие. Той впи пръсти в шията й и Ианте отново се изсмя, тялото й се за гърчи в безумно желание, ръцете й го опипваха навсякъде — горещи, хищни, безсрамни. Ослепял от безумието на всепомитащ гняв, той се наведе и я притисна силно под себе си, вмъкна се яростно в зейналата паст между бедрата й и я удари жестоко. Разсмя се като луд при вида на кръвта върху разцепената й устна. От гърдите й се изтръгна писък — дрезгав и страшен, но преливащ от похот и извратена наслада. Роан се изсмя отново.

— Ти го искаше, нали? Да видим сега дали ще ти хареса това!

Освирепял от силата на мъстта, той я раздираше отвътре с въртеливите тласъци на своята необузданост и знаеше, че тъкмо това я кара да тържествува. Знаеше го, но не можеше да спре. Продължаваше да я разкъсва, все по-дълбоко и по-дълбоко, в неутолим стремеж да остави върху плътта й белега на своята омраза. Най-после свърши и се срина изтощен, отвратен от собственото си тяло и изпълнен с люта ненавист към самия себе си заради това, че бе неспособен да я убие още сега, докато тя лежеше просната под него. Но тя бе казала нещо, заради което му бе невъзможно да я убие — син…

Изтощена, тя лежа дълго до него, докато най-после се надигна — цялата в рани и кръв и се изплъзна лениво от леглото. Роан проследи с поглед пръстите й, които опипваха извиваш на заобления й корем. Тя му се усмихна победоносно, отметна кичурите коса от челото си и облиза кръвта от долната устна.

— Баща ми го бива само за дъщери — казах презрение тя гласът й прозвуча дрезгав и сладострастен. — А твоята вещица-слънчебегачка не става и за това. О, тя ще те получи отново, Роан — здрав и читав, искам те жив, за да разберат всички, е плодът в утробата ми е от тебе. — Роан трепна ужасен и тя отново се разсмя. — Ти си ме желаел през всичките тези години, още от нощта, когато дойдох при теб на Риалата. О, не можеш да отречеш, че си ме искал. И двамата го знаем. Но ти предпочете Шонед. Е, дали ще можеш изобщо да я докоснеш сега, след като вече си имал мен?

— Не — прошепна той, но нещо в тона му не й хареса. Дори не би могъл да си помисли за Шонед — беше жестоко омърсен от Ианте, продължаваше да я усеща с кожата си, врязана като позорно клеймо в плътта му…

Ианте тръшна вратата след себе си и я заключи отвън. Беше победила — засега. Когато се върне, Роан ще я убие. На всяка цена.

Глава 24

През по-голямата част от зимата над Кулата на Богинята валяха поройни дъждове. Общуването между фаради беше възможно само в редките случаи, когато слънцето надникнеше плахо иззад някой облак. Раздразнена от необходимостта да разчита на традиционните начини за съобщения, Андраде подлагаше всеки новодошъл на такъв разпит, че пътниците дори не помисляха да стъпят отново в замъка. С настъпването на пролетта над планините легнаха тежки мъгли и слънцебегачите се чувстваха неспокойни и нещастни като орли, на които им е отнета възможността да полетят. Отегчени до смърт от книгите, шаха, учението, чистенето на замъка и дори от собствената си компания, те се обединяваха единствено в старанието си да избягват Андраде и този техен стремеж придоби измеренията на почти религиозна ревност.

Когато мъглата най-после се вдигна и слънцето отново се показа, в Кулата не остана почти никой, дори жителите от близките поля и гори, които търсеха подслон в замъка през зимата сега се върнаха по родните си места. Фаради, послушниците и обичайните обитатели на замъка бродеха из околните хълмове и се опиваха от ласките на слънчевите лъчи. Андраде изпрати с поглед и последните фигури, които се изгубиха в далечните гори и пътеките сред скалите. Погълната от блаженството на топло пролетно слънце, разплете златистите си плитки, сред които вече проблясваха сребърните нишки на времето, и прокара пръсти през разкошните вълни на косите си. За последен път бе скитала из околността преди няколко дни, и след разходката се почувства още по-потисната. След дългата мрачна зима Богът на Бурята се бе развилнял в прощалната си шега и всичко бе погълнато от тежката пелена мъглата. Но сега Богинята отново бе влязла в пълната си власт и небето отново й принадлежеше.

Андраде прокара пръсти през косите си и се намръщи при вида на сребристите кичури — резултат от тревогите, които й създаваха невъзможните дъщери на Върховния княз. Нямаше ден да не съжалява за моментния си порив преди шест години, когато реши да ги вземе при себе си.

Въпреки възпитанието си на принцеса, на двайсет и три годишна възраст Пандсала се оказа изключително невежа. В пак в нея имаше някакви проблясъци на интелект, които предпазваха от катастрофално затъпяване, но формалното образование се оказа под всякаква критика. Никак не й се понаправи, че трябваше да посещава редовни занятия наред с много по-младите от нея послушници, но класната стая изигра своята роля в две направления — в главата й бяха натъпкани основите на елементарни знания, и същевременно да отърве принцесата от неприятната й склонност към арогантност.

На двайсет и девет години Пандсала се бе променила много, при това в положителна насока. Системно обезсърчавана в опитите си да играе ролята на пленена принцеса, тя най-после се отказа от усилията си в тази посока и стана почти поносима. Трябваше все пак да се залови за нещо като основа на самочувствието си и това се оказа доста изненадващото откритие на потенциалните й заложби на слънцебегачка. Миналото лято бе спечелила третия си пръстен.

Проблемите с Хиана бяха от съвсем различно естество. Жените в замъка я приеха като свое дете, всички я жалеха и глезеха, и тя растеше будно, здраво и пъргаво момиче. Засега никой не можеше да каже какво ще излезе от нея. Наследила аристократичните черти на Рьолстра и великолепната кестенява коса на майка си, Хиана притежаваме свой неустоим чар, прекрасните й зеленикаво-кафяви очи излъчваха ту потайния блясък на мило хитруване, ту се изпълваха със сълзи според моментната й прищявка. Андраде и Уривал я следяха зорко. Опасяваха се, че при неправилно възпитание, склонността й да хитрува може да прерасне в лукавство и злонамереност.

Единствено Пандсала се държеше строго с нея. Според нея сестра й беше виновна за принудителното й изгнание и не поддаваше дори за миг нито на очарованието, нито на уж обидните й хитрини. Кой знае защо, в нейно присъствие Хиана се държеше послушно, опитваше се да спечели благоположението на Пандсала и между двете сестри възникна своеобразна връзка. Тази зима Пандсала си даде труд да я научи да чете и като че ли след тези занимания бе започнала да приема по-леко съдбата си.

Андраде не можеше да реши докога да държи сестрите и себе си. Въпреки обстоятелствата около раждането на Хиана, тя си оставаше желана партия за женитба, а и Пандсала щеше да е свободна да прави каквото иска, когато един ден Рьолстра най-после зарадва всички със смъртта си.

Мисълта за Рьолстра й напомни защо днес се бе качила а хълма. Не толкова да се наслади на свежия пролетен въздух, колкото да разбере какво става наоколо. Отметна назад осите си и затвори очи. Сложният мозъчен механизъм инстинктивно погълна всичките й мисли и тя въздъхна доволно най-после можеше да се отдаде на удоволствието от сплитане на слънчевите лъчи, останало недостъпно през дългата зима. Зарея се сред зелените равнини на Осетия, пое на изток към Гилад над полусъборените след наводненията къщи, огледа бегло хълмистата Ката, където подкарваха добитъка към богатата паша по крайбрежието, кимна одобрително при вида на белите платноходи на Лийн, възобновили редовните си курсове след бурите през тежката зима… На юг всичко беше наред, и Андраде се усмихна доволно.

Беше й приятно да поеме на север по лъкатушните извивки на реките и да усети прохладата на слънчевите лъчи, отразени в бистрата вода. Стигна чак до заоблените хълмове в подножието на планината Вереш и спря да се полюбува на заснежените върхове. Радостта й угасна веднага щом погледът й попадна на Канарата, и раздразнението й бе сменено от любопитство. Замъкът изглеждаше необичайно пуст. Дали Рьолстра не бе тръгнал на поход? Или може би бе заминал за някое от ловните си имения? Виждаха се само няколко слуги, три-четири от дъщерите му, поели на ленива разходка в градини и стража, която й се видя толкова незначителна на брой, че едва ли би опазила и портите на крепостта.

Прелетя над планините, заслепена от сиянието на бял сняг по върховете, и простря нишките от светлина на запад към Фесенден. Веднага си личеше, че и там зимата се бе оказала тежка — снегът все още не се бе стопил, рибарските лодки се гушеха в доковете, а пристанищният град Ейнар зъзнеше в ледената светлина на ранното пролетно слънце. Скоро очакваше подробен доклад от местния слънцебегач и щеше да научи повече за опустошените от бурите земи и за проблемите, които трябваше да се пребори вдовицата на господаря Кутейн.

В душата й лъхна повей на ведрина след един бегъл по лед към Кирст-Изел. По границата, където непрекъснато ставаха сблъсъци, гарнизоните сега бяха спокойни и всичко бе наред. Усмихна се при спомена за предложението на Роан според което трябваше да се установят законните граници на всяко княжество — може би Волог и Сомер най-после се бяха разбрали кое на кого принадлежи. Андраде се прехвърли през широкия залив между острова и материка и се озова над Ливадна земя, подгизнала от дъжда и пролетното топене на снеговете. Така и не можа да разбере защо древните фаради бях избрали мъгливото крайбрежие за издигането на Кулата на Богинята, но още веднъж им благодари в душата си, че не бях построили своя замък сред тези блатисти низини, където лятото беше толкова задушно и навсякъде пъплеха и прелитаха многобройни насекоми.

После пое към Сир, разположен в богатата равнина между множество реки. Почвата там беше плодородна, тъмнееше от ранната оран и пролетните посеви и това й напомни за родния дом в имението сред хълмовете на Ката. То бе принадлежало открай време на дедите й, а те не бяха склонили глава пред никой от князете. След смъртта на баща й земите му бяха присъединени към Сир. Андраде се отказа от правата си, а Зеава от Пустинята беше твърде далече, за да упражнява ефективно властта си. Гладката каменна кула и досега се издигаше величествено над равнината между хълмовете. Бяла и горда, тя бе лесно достъпна за възприятията на всеки, както и недалечното имение, където бе родена Шонед — Речен бяг. Андраде поспря да огледа по-внимателно огромната сграда, и се навъси — стори й се, че и там не бе останал почти никой.

За днес й оставаше да види само още едно място, а скованите от снегове Фирон и Кунакса смяташе да остави за друг път. Непременно искаше да стигне до Пустинята, за да огледа Цитаделата и Дългите пясъци — може би щеше да зърне и онези двама близки до сърцето й хора, които управляваха княжеското така мъдро, както се бе надявала още от самото начало. За миг се плъзна повторно над сирските равнини и съзря изпъстреното с палатки поле… Коне, стрелци и войни с мечове се групираха в бойни отряди, върху близкия хълм се издигаха две огромни шатри — едната в тюркоазено зелено, а другата — виолетова. Войските на Сир и Княжески предел лагеруваха на един ден път от границата с Пустинята…

Андраде прелетя бързо към долината на Фаолаин и спря ад имението на господаря Байзал. Там кипеше трескава дейност, а над двора се вееше червено-белият флаг на Чейнал. Заля я внезапен пристъп на силен гняв — защо никой не й бе казал нищо досега? И къде бяха цветовете и гербът на Роан? На кого ли принадлежеше знамето в зелено и черно, издигнато пред лагера извън крепостта, където войската явно се готвеше за битка?

Въпреки спешната необходимост да открие Шонед и да й поиска обяснение, Андраде реши да се върне в Кулата на Богинята. С помощта на своите фаради беше длъжна да предупреди всички останали князе, но докато прелиташе над езерото Кадар, изведнъж спря вцепенена. По пътя под нея движеше огромна войска, пред всяко отделение яздеха военачалници, а жълто-червените вимпели ги определяха като войници на господаря Лиел от Ваес. Армията бе поела право към Кулата на Богинята…

По здрач гневът на Андраде стихна и се затаи в душата като жестока и тиха ненавист. Свика всички слънцебегачи в голямата зала и с ледено мълчание ги изчака да заемат местата си край дългите маси. Уривал и старшите фаради насядаха едната страна, останалите насядаха наоколо според ранга си.

— Войските на младия господар Лиел от Ваес, сгоден както знаете, за Киеле, дъщерята на Върховния княз, са готов всеки момент да разположат лагера си пред Кулата на Богинята. Според официалната версия всичко е в името на наша защита. Господарят Лиел е разтревожен за сигурността ни в тези смутни времена, под същия предлог княз Рьолстра и княз Ястри от Сир също са разположили войските си край границата с Пустинята, а меридците обсаждат Тиглат. Предадоха ми че господарят Лиел се нагърбва лично с отговорната задача да ни защити, и че прави това заради всеизвестната забрана на фаради да убиват дори при самозащита. — Тя замълча и се усмихна мрачно. — Предават ми какво ли не, и повечето от посланията са лъжа. Мнозина от вас са се скитали из слънчевите лъчи днес и са събрали значителна информация. Нерядко не сте могли да установите контакт, тъй като съответните фаради са затворени в тъмни подземия от князе и васали, влезли в съюз с Рьолстра. Тези фаради са пленници като всички нас и като княз Роан, когото държат насила в замъка Феруче.

Мнозина от присъстващите научаваха новината едва сега и през залата повея шепот на изненада; Андраде вдигна длани в жест на молба за тишина.

— Не се знае нищо за княгиня Шонед, а както ви е известно, тя е една от нас. Опитах се да я открия, но не успях. Слънцебегачът Клив от Тиглат ми съобщи за отвличането на княз Роан по заповед на Ианте, дъщерята на Върховния княз.

Уривал който седеше до нея, промълви едва чуто:

— Доколкото познавам Шонед, князът няма да остане дълго там.

Думите му я заляха с паника, но Андраде превъзмогна чувствата си и продължи:

— Въпреки способността си да сплитаме нишки от светлина, ние сме затворници в собствения си дом. Двамата с Уривал обсъдихме различни възможности за освобождаването на неколцина от нас, докато другите останем в замъка, за да притъпим бдителността на господаря Лиел. Смятаме…

— Аз ще се справя.

Андраде се взря по посока на гласа и установи, че Пандсала е станала от мястото си.

— Мога да осигуря свободното придвижване на някои от вас — продължи принцесата. — Стражата на Лиел няма да спре дъщерята на Върховния княз, която се опитва да избяга до замъка.

Уривал затаи дъх, а Андраде се ядоса на самата себе си, че не се бе сетила по-рано за Пандсала. В мислите й запърха подозрителност и съмнение, но остави на Уривал възможността да ги изрече на висок глас.

— Дали това бягство ще бъде за доброто на всички или ще облагодетелства единствено теб? — тонът му беше смразяващ.

— Не е трудно да си обясня колебанието ви — отговори Пандсала. — Не крия, че бих предпочела да съм извън стените на замъка. Но преди време разполагах с известни възможности и не се възползвах от тях. Нима смятате, че ще застана на страната на баща си, който ме изпрати тук против волята ми? Той ме прокуди от собствения ми дом, а вие ми предложихте покрив и съчувствие. Досега съм спечелила три пръстена на фаради и ако не можете да ми се доверите, трябва да се откажете от предложението ми за помощ.

Уривал имаше още въпроси към принцесата, но Андраде бе силно впечатлена от достойнството на думите й. Първожрицата даде знак на своя помощник да замълчи и се обърна към момичето:

— Какво предлагаш?

Пандсала сплете пръсти, но въпреки това вълнението пролича по едва доловимото им треперене.

— Привечер, когато светлината е недостатъчна и се налага запалването на факли, ще тръгна към задната врата на крепостта заедно с хората, които избера. Като наближим лагер на господаря Лиел, ще се опитам да създам у тях впечатлението, че съм избягала с някои от приятелите си.

— А след това? — подкани я Уривал и в тона му прозвуча съмнение.

— Аз съм просто една уплашена принцеса — каза Пандсала и се усмихна едва доловимо. — Ще поискам охрана по пътя до лагера на баща си в Сир. Нищо не ми струва да намаля броя на Лиеловата войска с десетина-дванайсет човека. Все пак и това е нещо. Освен това ще поискам поне един вестоносец, може би двама, които да препуснат към Ваес, за да уведомят негово високородие за бягството. Ако всичко е наред, ще успеем да отклоним поне петнайсет човека от нападението на Кулата.

— Петнайсет от общо петдесет… — каза замислено Уривал.

— Ще настоявам да ме придружат най-добрите им бойци — в тона й прозвуча коварство. — В края на краищата, това е мое право.

Андраде кимна бавно с глава.

— Добре. Уривал, Пандсала, елате в покоите ми. Останалите трябва да се наспят добре тази нощ, защото утре ни предстои тежък ден.

Тя пое по пътеката между масите, а Уривал и Пандсала тръгнаха след нея. Андраде потърси с поглед Хиана и изведнъж й се стори, че тъкмо в този момент от детското лице я гледат очите на Върховния княз.

— Не можем да лагеруваме повече тук. Ако Роан иска да прави нещо с това място, след като всичко свърши — Чей се върна от прозореца и се изправи срещу жена си, която бе свалила изцапания си костюм за езда и се преобличаше в чисти дрехи. Той я погледна намръщен. — Тобин, трябва да се разпоредиш с всичко тук, в имението. Не искам да идваш с мен отвън крепостта.

— Опитай се да ме спреш — каза предизвикателно тя и посегна към ботушите. — Вярно е, че ти си моят военачалник, но все още съм дъщеря на баща си. И докато не дойдат Роан и Шонед…

— И какво я е прихванало, че е направила тази глупост да отпраши нанякъде? — каза гневно той. — Все пак смятам, че с на неголяма група…

— Забравяш какъв е замъкът във Феруче, а и какъв човек Шонед. — Тобин стана и направи няколко крачки, за да нагласи по-удобно ботушите върху краката си. — Нима смяташ, че я би могла да стои тук и да чака, за да я разубедим? Богиньо, как бих искала да съм истинска слънцебегачка! Наоколо няма никой, който да се свърже с нея или с Андраде. — Тя подпъхна краищата на ризата си в панталона и продължи: — Да тръгваме, Чей. Искам да прегледам провизиите в лагера. Прав си, че трябва да се преместим. Господарят Байзал не би могъл да изхрани цялата войска.

След пристигането на мобилизираните от Чей мъже бъркотията в двора бе станала невъобразима — коне, пехотинци, стрелци, бойци с мечове, паникьосаната прислуга на Байзал — сред хаоса и суетнята не се различаваше и най-малкия белег на някакъв ред. Но Чей беше сигурен, че до края на деня неговият капитан ще успее да сложи всичко в ред, и заедно Тобин можеше да тръгне с господаря Дави, който ги чакаш при портите.

— Направих, каквото можах — каза им братът на Шонед. — Но в действителност нямам правомощия да поема всичко в свои ръце, мога да заповядвам само на моите хора. Радвам се, че дойде, господарю.

— Титлите са за пред хора, моля те да ме наричаш Чей. С теб сме роднини и в известен смисъл — дори братя.

Мъжът й отново бе пуснал в действие неустоимия си чар и Тобин едва успя да скрие усмивката си. Само с няколко думи бе успял да спечели Дави и сега той щеше да последва Чейнал във всяка бъдеща битка и да се подчинява безпрекословно на заповедите му.

— Благодаря ти — каза простичко Дави. — Ще премести лагера и после…

Зад тях се разнесе остър писък и Дави млъкна. Родителският инстинкт в Тобин и Чейнал задейства мигновено. Разчел безпогрешно паниката в гласа на Сорин, двамата скочиха от конете и се втурнаха към конюшнята, където бяха оставил близнаците да решат своите понита. Сорин изтича към баща си и се вкопчи уплашен в ръката му. Разтреперан и безмълвен, с широко отворени сини очи Андри стоеше изправен сред ярката слънчева светлина…

Тобин коленичи до Андри и веднага усети познатото замайване от силата на посланието в лъчите — послание на могъщ и изкусен фаради. Не бяха цветовете на Шонед. Беше Андраде.

„Тобин? Богиньо милостива! Защо не си ми казала за силата на неговата дарба? Но да оставим за момента този въпрос настрана. Онзи млад глупак Лиел от Ваес се опитва да захапе от кокала от двете страни — изпратил е войски в подкрепа на овдовялата си сестра от Тиглат, а самият той е обсадил крепостта ми и ме държи затворена вътре, докато Рьолстра и Ястри се чудят каква пакост да направят край вашата граница. С Уривал се опитваме да намерим изход от положението, но не съм убедена, че този път ще се справим, пратих съобщения до всички княжески дворове, където слънцебегачите ми не са затворени в тъмница под заплахата от железния юмрук на Рьолстра. Вероятно по негова заповед на много места слънцебегачите ми са лишени от свобода. Предполагам, че точно така е станало в Кунакса и Сир, чиито князе се надяват да спечелят по някое парче от Пустинята след войната с меридците. Според Волог от Кирст, изелският княз Сомер е влязъл в тайни преговори за търговска спогодба с Върховния княз. Ваес води политика на двуличие и очаквам в най-скоро време Клута да се намеси и да вкара Лиел в пътя. Засега не ни е предал само Лийн и може би Пимантал от Есенден, който знае, че Рьолстра е хвърлил око на неговия град Ейнар. Не мога да открия Шонед, затова ти ще й дадеш тази информация, ако я намериш, разбира се. Зная за станалото във Феруче. Прибери Андри и Сорин на сигурно място в Цитаделата, защото Рьолстра ще ви нападне веднага щом разбере за заминаването на господаря Дави. Вие с Чей се пазете, а аз ще дойда при първа възможност.“

Тобин усети как нечии силни ръце я повдигнаха и я понесоха към прохладната сянка на имението — извън обсега на ярката слънчева светлина. Едва не извика от облекчение след току-що преживяното напрежение. Трябваше й време да се възстанови след продължителното и властно въздействие на Андраде, а когато най-после успя да се съвземе, с учудване установи, че лежи в нечие легло. Чувстваше се толкова източена и немощна, че нямаше сили да спори с Чейнал, който мъкна внимателно горните й дрехи и я зави грижливо с одеялото.

— Андри? — промълви едва чуто Тобин.

— Нищо му няма. Сорин го заведе на сянка и сега детето спи в стаята си. — Чей седна до нея и притисна дланта й към лицето си. — По дяволите, Тобин! — гласът му прозвуча тих и задавен. — Страх ме е от тези неща!

— Ще се оправя, мили — успокои го тя. — Просто Андраде не е така внимателна като Шонед. — Тя му съобщи новините на първожрицата и усети как мускулите на раменете му заиграха от напрежение.

— Чудесно — процеди той, — просто прекрасно! Ще очакваме помощ от Лийн, Пимантал и Волог! Островите им с другия край на света, а княжеството на Волог е не по-малко застрашено от нас! За каква помощ изобщо става дума…

— Всички други са или наплашени от Рьолстра или станали негови съюзници. След като от шест години не е имало Риала и при толкова тлъст залък като Пустинята…

В сивите му очи просветна мрачна решителност и волевата извивка на брадичката му се стегна в гримаса на непреклонност.

— Рьолстра няма да присъства на Риалата тази година, нито през някоя от идните години — каза тихо той.

Тобин го изпрати с поглед и едва след като вратата с затвори след него, тя си позволи да се отпусне и да се разтрепери. Никога преди не й се бе случвало да види в очите му толкова силно желание да убие някого…

Дави не остана доволен от доклада на капитана на другата сутрин, и сподели притесненията си с Чей.

— Сто шестдесет и три конника, сто и петима стрелци, от които и половината не са редовни войници… Това е съвсем недостатъчно. — В зелените му очи проблесна тревога. — Ако може да се разчита на хора, които боравят не с мечове, а с коси…

— Да се е изправял в бой срещу тебе някой с коса? Мъж с яки мускули на жътвар, който ще ти отреже главата с един замах, така, както би отрязал житен сноп? — Чей се усмихна мрачно. — Ще се справим, Дави, ще видиш! Разполагаме с двеста трийсет и шестима мъже, въоръжени с мечове и коси. Най-добрите ни конници са твоите хора…

— След твоите — прекъсна го Дави и Чей само повдигна рамене. — От хората на господаря Байзал…

— Ти само ги виж колко са побеснели. Защитават собствената си земя, в края на краищата. А сега, ако искаш да ми помогнеш, нека огледаме плана за преместването на лагера. Ще тръгнем още утре — битката за родната земя може да е чудесен мотив, но едва ли би ти се понравила представата за бойни действия върху собствените ти ниви.

Чейнал бе научил това от Зеава. Докато се качваше по стълбите към стаята на жена си, той изпита странното усещане а невидимото присъствие на стария княз, който сякаш бе дошъл да ръководи битката. Или може би, което би било още по-добре, да я предотврати… „Достойни мисли на закален в битките войн“, каза си Чей с насмешка. Роан отдавна го бе заразил с миролюбивите си идеи, и Чей подозираше, че след като веднъж е повярвал в тях с ума и сърцето си, връщане назад не можеше да има. Вече дори не му се искаше да мисли за война.

Цялата сутрин Тобин бе останала в имението, погълната от нелеката задача да организира иначе нелошите, но в момента страшно объркани прислужници така, че да превърне домакинството в добре смазан механизъм по време на война. Още преди обяд, обаче, бе принудена да потърси малко отдих. Контактът с Андраде очевидно я бе изтощил много по-силно, отколкото допускаше. Чей остана за малко до леглото й да я погледа и с облекчение установи, че руменината по страните й се завръща, а сънят й е спокоен и дълбок. Беше много по-красива, отколкото в деня на тяхната сватба — с обогатения си дух, царствена осанка и походка потомката на драконовите князе можеше да бъде само успокоена, но не и опитомена. Той приглади черните коси върху раменете й, целуна я леко по челото и побърза да излезе, за да премахне от себе си дъха на съня и сладката съблазън на утрото.

Когато тя се събуди, Чей вече бе успял да се измие и преоблече, и седеше до малка масичка със сервирана върху нея закуска.

— Ела да хапнеш — подразни я той.

Тя се протегна сладко, прозя се и пристъпи към него както си беше гола-голеничка.

— Кой ли ще ме види — само ти — каза тя и повдигна рамене в отговор на укора в очите му. — Ти и без това отдавна си свикнал с тази гледка. Пък и е прекалено горещо да се обличам още сега.

— Безсрамнице моя, когато реша, че съм свикнал с тази гледка, сигурно ще съм просто сляп, но дори и тогава ще мога да те виждам с ръцете си. Вземи си малко сирене, много е хубаво. С какво ли си хранят тук козите?

— Има ли някакво раздвижване при Рьолстра? — попита тя, докато се настаняваше срещу него.

— А и виното си го бива. Опасявам се, че опустошаваме личните запаси на Байзал.

— Ще дойдат ли още подкрепления? С колко човека разполагаме сега?

— Езикът ще ти трябва за яденето, мила, не го хаби напразно.

Тя го изгледа недоволно, но за момента гладът се оказа по-силен от любопитството й. Когато най-после се засити, Чей започна изложението си за стореното досега, като междувременно спираше, за да иска от нея мнение или съвет. Тобин трябваше да замине за Цитаделата и Чей знаеше отсега, че много ще му липсва. Но знаеше само, че няма нищо по-важно от безопасността на жена му и синовете им.

Двамата палавници категорично отказаха да останат в замъка Радзин и заявиха, че никой не може да им забрани да тръгнат на война, щом това с разрешено на майка им. Ако не ги бяха взели със себе си, момчетата щяха да избягат тайно от замъка. Чей познаваше добре синовете си и не се съмняваше, ще измислят някоя пакост — затова реши, че е по-добре да ги вземе и да ги държи под око. На другия ден трябваше да заминат за Цитаделата, но Тобин още не знаеше, че и тя тръгва с тях. Когато най-после се осмели да й го каже, така, между другото, докато си гризеше ябълката, реакцията й моментално му напомни за брачния им договор, в който той изрично бе настоял да не се държат ножове в спалнята.

— Няма да замина! Ще ти трябвам!

— Единственото, което ми трябва, е да знам, че ти и децата сте в безопасност.

— Тръгваш без фаради, а колкото и да са слаби уменията ми, ще мога да те снабдявам с информация. По дяволите, Чей, няма да замина!

— Прояви малко разум, моля те. Трябва да изпратим Андри и Сорин на сигурно място, особено Андри! Ако се наложи, ще ги вържа за конете им и ще заповядам на оръженосците да ги цапват от време на време, за да ги държат в несвяст. Не ме карай да прилагам същата тактика и към теб.

— Само да си посмял!

Когато побеснееше, жена му удивително приличаше на Зеава.

— Чуй ме сега. Вярно е, че ще имам нужда от теб, но няма да имам никакво време, за да се притеснявам и за твоята безопасност. А и да не си мислиш, че момчетата ще тръгнат без теб? В Цитаделата ще можеш да помагаш на Шонед. Не ме карай да ти изброявам всичките си доводи, самата ти много добре ги знаеш.

Тя го изгледа свирепо.

— Много си противен, когато говориш за разум и доводи.

Той въздъхна и благодари в себе си на Богинята, че му бе отредила жена не само с огнен дух, но и с остър ум. Протегна ръце през масата, за да я докосне и да изрази нахлулите в него чувства (които понякога страшно го разсейваха и го отклоняваха в съвсем друга посока), тя се усмихна кисело и отстрани пръстите му от себе си. Точно сега гордостта не би й позволила да прояви нежност. Чей се облегна назад, за да й се полюбува. Жена му бе подвила единия крак под себе си и го гледаше навъсено, нагиздена единствено в самуреното великолепие на косите си.

Нямото му съзерцание бе прекъснато от гръмки удари вратата. Стана да отвори, мимоходом подхвърли някаква риза на жена си и й каза да се облече. Тобин я нахлузи и се покри с нея до глезените, но макар че във вида й нямаше нищо неприлично, изправилият се на прага Байзал се ококори и страни му се покриха с гъста руменина. Зад него стоеше Мааркен с болнав вид на пребледнялото си лице. Чей се взря изненадан сина си. Не го бе виждал от две години и не можеше да повярва, че стройният момък, от когото се излъчваше достойнство и увереност, е същото хлапе, което бе изпратил в замъка на Лийн. Миг-два баща и син се взираха развълнувани един в друг, после Чей притегли сина си и то притисна силно до гърдите си.

— Богиньо, колко съм щастлив, че те виждам! Какво правиш тук?

Тобин извика радостно и се втурна към тях.

— Мааркен! О, Мааркен, толкова си пораснал! — очите й плувнаха в сълзи и тя побърза да се скрие в преградката на сина си.

Момчето се усмихна уморено.

— Разказал съм на всички в Сивата перла колко си красива, мамо. Сега ще се убедят сами, че никак не съм преувеличил.

Чейл погледна въпросително към Байзал. Старият атри се прокашля смутено, притеснен от необичайната премяна на принцесата и от присъствието си на толкова интимна семейна среща след дълга раздяла. Мааркен бе този, който трябваше да отговори на неизречения въпрос на баща си.

— Дойдох с поделение стрелци, татко — петдесет човека, които ти изпраща княз Лийн. Корабът тръгна вчера сутринта й бързахме с все сила да стигнем Фаолаин. — Момчето леко потрепера. — И там най-после стъпихме на сушата.

— Разбирам защо изглеждаш толкова блед — заяви Чей и се обърна към домакина си. — Моля те, предай на капитана ми се разпореди за настаняването на новодошлите. После с теб и с Дави ще обсъдим въпроса кой да поведе стрелците.

— Да бъде както казваш, господарю — той погледна притеснено към Тобин и побърза да излезе.

Чей се ухили, когато забеляза как момчето пребледня още по-силно при вида на храната и настойчивите молби на Тобин да хапне нещо.

— Остави го на мира, Тобин. Ще хапне до насита, щом се пооправи след пътуването по вода. Да си призная, дори ми е чудно, че все още се държи на крака. Как е старият княз, Мааркен?

— Същият си е, какъвто го помниш. Много съжалява, че сега не можа да ти изпрати повече войници. Нямаше време да реагира веднага, но ще пристигнат още, при това с кораби.

Чей се отпусна в креслото и се замисли. Никога не бе използвал кораби по време на война, но мисълта за подобна перспектива го въодушеви.

— Мит, вторият слънцебегач на Лийн, онзи ден се свърза един фаради от Тиглат — продължи Мааркен. — Лъчите бяха просто наситени със съобщения, татко. Вчера още преди изгрев слънце с него се свърза и Уривал, след което княз Лийн реши, че трябва да заминем колкото може по-бързо. — Момчето замълча и в отправения към баща му поглед просветна болка. — Истина ли е това, което говорят за Ианте?

— Да — отговори Чей. — Радвам се, че Лийн е реагирал веднага, не само заради стрелците, но и като те е изпратил тук. — Взря се в Тобин и продължи: — Сега вече нямаш причина да не заминаваш за Цитаделата — Мааркен ще остане при мен като оръженосец и слънцебегач.

— Мит и Еоли ме научиха на много неща и мисля, че мога да получа първия пръстен, мамо — каза момчето и Тобин вдигна въпросително вежди. — Те ще помолят Андраде да ми даде отличителните белези и да ми разреши да продължа обучението си. Всъщност, и аз умея да върша същото, което правиш ти.

Чей наблюдаваше борбата между различни чувства, изписана красноречиво върху лицето на жена му — раздразнение, че й е отнет повода да остане при него, гордост от това, че е родила такъв син, мъка, че трябва да замине и няма да успее му се порадва… Но Тобин каза само:

— Ако Мит изгради образа ти в цветове, за да те разпознават…

— Слънцебегачът от Тиглат ме познава, той ще съобщи цветовете ми и на останалите. Можеш с чиста съвест да заминеш за Цитаделата, мамо.

Чей се прокашля, за да скрие напиращия към устните му смях. Не съвестта караше Тобин да остане при него, затова пък сега би й било съвестно да не замине.

— Ясно, баща ти пак постигна своето, както обикновено.

Думите й изразяваха сваляне на знамената и от опит Чей знаеше, че е най-добре при редките си победи над нея да не демонстрира радостта си. Това бе най-сигурното средство за разпалване на свирепия й гняв и невероятната й упоритост. Прецени, че е настъпил удобен момент да смени темата.

— Мааркен, бих искал още днес да поговориш с Андри. На два пъти бе включен в нишките на фаради и детето все още не разбира какво представлява това. От Мит и Еоли си научил достатъчно, за да му обясниш някои неща.

— В началото е малко страшно, наистина — отговори Мааркен с мъдростта на знаещ, но все още непризнат слънцебегач. Чей си даде сметка, че отсега нататък трябва да се отнася, към Мааркен като с мъж и за миг изпита болка при мисълта, че синът му вече не е малко момче. Дори не би могъл да мечтае за по-добър другар в предстоящите събития. Макар и едва единайсетгодишен, Мааркен бе станал много по-зрял, и в държанието му се долавяше достойнството на син на принцеса въпреки това…

— Ще облека нещо — каза Тобин, — и после ще отидем да потърсим момчетата. — Тя се скри зад високия параван в единия ъгъл на стаята.

Мааркен погледна замислено баща си.

— Наистина ли ще бъда твой оръженосец?

— Надявам се, че Лийн и синът му Хадрик са ти дали подходящо обучение.

Момчето кимна утвърдително.

— Това означава ли, че мога да тръгна с тебе и да ти служа по време на война? Или ще ме оставиш да си стоя в палатката…

До слуха на Чей долетя сподавен хлип откъм паравана. „Помогни ми, Богиньо“, помисли си той, „не искам синовете ми да пораснат, не искам да тръгнат на война… Прав е Роан, тази война трябва да е последната. Дано Шонед успее да го свободи, той ще спечели тази война, сигурен съм в това, и не е допусне да има друга след нея…“

— Татко?

— Да, Мааркен — не вярвам да се застоиш дълго в палатката.

Падна нощ — задушна и тъмна. Шестата нощ след отвличането. Роан се отдръпна от изисканите блюда, която му бяха сервирали на вечеря. Не можеше да е сигурен нито във виното, нито във водата, нито в храната. Не се доверяваше дори на собствените си сетива, защото всичко за него имаше вкус или мирис на дранат. Бе успял да се съвземе донякъде от кризата, след като през последните два дни бе хапнал само от нещата, които му се струваха най-малко опасни — ненарязани плодове, на които белеше кората, корени от кактуса драконова опашка, след като ги измиеше от полепналия по тях сос и още два-три вида храна от този род. От глада стомахът му се свиваше болезнено, но Роан трябваше да е сигурен, че вече не вкарва дрога в организма си. Приемаше като ирония на съдбата обстоятелството, че дранатът, който бе жизнено важен за драконите, за него самия се бе оказал толкова опасен.

Измъчваха го съмнения, че за случилото се не би могъл да вини единствено дрогата или треската след получени рани. Погледът му се спря на ъгъла, където бе струпал драпериите и завивките със срамните сцени на любещи се дракони. Вбесен и същевременно засрамен от самия себе си, той ги бе дръпнал яростно от леглото веднага, след като Ианте излез стаята. Страстно бе пожелаел да е фаради, за да ги подпали със собствения си Огън. Не му оставиха дори свещ, нежели нещо, с което да я запали. Ако се опиташе да избяга, не би могъл да разчита и на слънцебегачите — стаята му беше на седмия етаж и гледаше към вътрешния двор, който винаги оставаше в сянка. Единствената му утеха бе мисълта за смъртта само при условие, че би могъл да завлече със себе си и Ианте.

Тя проявяваше невероятна предвидливост и съобразителност. В стаята нямаше остри предмети, не му предлагаха дори вилици и ножове по време на ядене. Нищо не беше достатъчно тежко, за да го хвърли върху нея, нито пък толко тънко, че да му послужи като въже, с което да я удуши. Разлагаше единствено с ръцете си, грешните ръце, които го предадоха и не я удушиха още преди шест нощи. Трябваше да я убие тогава…

Не знаеше дори дали тя ще дойде отново. В стаята му влизаше само един як мъжага, който му носеше храната и беше два пъти по-едър от Роан. Насили се да насочи мислите си единствено към времето, което продължаваше своя ход. Погледна през прозореца. По разнасянето на храната, смяната на часовоите, движението на стражата и прислугата в двора се опитваше да отгатне часа. Два дни бе опитвал безуспешно повреди ключалката на вратата. Пазачът му изнесе от стаята тежките бронзови колони на завесите над леглото. Нищо в мебелите не можеше да бъде откъснато и превърнато в оръжие, В стаята нямаше и една карфица, която да му свърши работа. Нелепа беше самата мисъл за бягство.

Беше сигурен, че всички са разбрали за отвличането и се опитваха да го освободят. Може би се водеха преговори с Ианте, може би някой се опитваше да проникне в замъка, или друго… Той се презираше заради надеждата да получи помощ отвън, но с други надежди не разполагаше. Постепенно го изпълваше ужасът, че отвличането му представлява брънка от кошмарен план в огромни мащаби, чиято цел в крайна сметка бе разруха и смърт. Измъчван от безсилна ярост, той плачеше до пълна изнемога из стаята и в опитите си да се спаси от лудостта си представяше гибелта не само на Феруче, но и края на Канарата и Княжески предел. Във въображението си виждаше как язди пред войските на Пустинята и в жестоката си мъст оставя след себе си опустошение и смърт. Представяше си как Върховният княз умира от меча му, докато другите князе и васали треперят от могъществото на справедливия му гняв.

„Красиви мечти“, мислеше си той с горчивина. Живот с меч в ръката, в единоборство със смъртта. Изгорени и мъртви земи, хиляди убити, а живите — останали без дом… Такива ли трябваше да бъдат мечтите му? Прекрасните илюзии на детството и младостта му се процеждаха в небитието като шепа пясък през разтворените пръсти на човешка длан, и срамът бе единственото чувство, което усещаше при вида на безвъзвратната им загуба.

Срамуваше се не от това, че бе допуснал илюзиите си да се стопят, нито пък от въображаемите сцени на бъдещото отмъщение. Срамът бе плод на закъснялото разбиране, че се бе заблуждавал толкова години. Светът все още не бе узрял за цивилизованост. Хората не бяха стигнали до идеята за право и законност. Все още предпочитаха да живеят като варвари и в това отношение Роан също имаше вина. В кръвта му пулсираше отчаяната дързост на родените в Пустинята, в негова власт беше и златото на драконите. Беше се самозалъгвал, че е по-добър от другите, само защото намеренията и целите му бяха благородни и възвишени. Другите поне не си правеха илюзии по отношение на самите себе си и се приемаха такива, каквито всъщност бяха. В известен смисъл това бе честна позиция към живота, гледаха го право в лицето и убиваха, без да се самозалъгват с идеали за справедливост.

Рьолстра бе стигнал до дъното на жестоката истина — единственото, което трябва да направиш, е да настроиш все срещу всеки и после да събираш плячката. Властта се свежда до коварство и изкуството да сееш размирици. Всички усилия трябва да бъдат насочени към разцепление, не към съгласие и единодействие. Залогът е плячката, затова се набляга на най-ниските инстинкти — алчност, завист, малодушие, за да се посмееш накрая от сърце на някой новоизлюпен княз, който се напъва да посее в умовете представи за достойнство, а в сърцата — копнежи за мир.

Не смееше дори да мисли за жената, която бе вярвала в него и идеалите му, и вярата й бе вливала животворна сила във всяко негово начинание. Той я предаде и с това предаде всичко и всички, защото дъщерята на Рьолстра бе проникнала до истината за него. Роан не виждаше разлика между себе си и Върховния княз. И двамата искаха като всички останали да видят себе си преродени в образа на бъдещия син. Копнееше за син… Все пак би могъл да оправдае някак първия път, когато не съзнаваше, че до него е Ианте; но след това бе разбрал коя е тя и какво иска от него — за това не можеше да има никакво оправдание.

О, и той беше като всички останали — себелюбиви князе-варвари, които убиваха просто ей така, за удоволствие. Но въпреки насладата от представата за смъртта на Рьолстра, Роан не можеше да си представи как убива Ианте и много добре разбираше причината за това. Не, Роан нямаше да я убие, не можеше…

Тропот на копита и звън на оръжие привлякоха Роан към прозореца. В целия замък екнаха викове и резки команди. Тежките каменни порти, укрепени с масивен старинен бронз, стенаха гръмко и бавно се разтвориха навън. От прозореца му не се виждаше кой и защо бе станал причина за суетнята, виждаха се само група войници, които тръгнаха към външния двор.

— Пръстените! — изкрещя някой. — Те са безпомощни без тях!

Сред стегнатите редици на войници настъпи суматоха и миг по-късно някой извика:

— Взех ги! Пръстените на фаради!

— Богиньо милостива, не! — простена Роан.

Ианте слизаше по широките стъпала сред диплите на пищна светла роба и облак от тъмни коси.

— Глупаци такива! — просъска той. — И още вярвате в някакви си тъпи суеверия! Веднага ми предайте пръстените! И не сваляйте поглед от нея!

Войникът тутакси изгуби тържествуващия си вид и пристъпи към своята господарка, поклони се смирено и положи пръстените върху протегнатата й длан. Преди Ианте да ги стисне хищно в юмрука си, в светлината на факлите просия златисто-сребърна светлина, смесена със сиянието на огромен смарагд. Принцесата махна с ръка и стражите се отдръпнаха почтително. В средата на двора стоеше крехка и стройна фигура на жена, облечена в костюм за езда. Лицето й бе скрито от златисто-червени коси с цвят на огън.

— Ето те и тебе, дойде да си вземеш княза, така ли? — каза Ианте гальовно. — Каква преданост, каква любов… Очаквах да пристигне половин армия, а се оказва, че Пустинята може да пожертва само теб! Войските ви сигурно си имат други грижи, а?

Ианте извърна лице към прозореца на Роан и той се дръпна бързо назад. Не искаше да й достави удоволствието, което непременно щеше да изпита при вида на ужасеното лице.

— Хей, Роан, чуваш ли ме? Меридците нахлуват от север, на юг е баща ми, и това е единственото, което са могли да отделят за теб! За своя княз!

Беше като попарен, а не вледенен от ужаса на тези думи. Едва сега разбра защо бе дошла само Шонед, неговата княгиня-фаради. Във всеки случай, не за да умрат заедно, и усети как всяка клетка в него бушува в необуздана ярост. О, той познаваше прекалено добре! За първи път в душата му трепна надежда, гърдите му преливаха от познатото усещане за топлота и нежност и в миг се потопи в блаженството на живителна прохлада, което изпитва човек при глътка вода след мъчителна жажда… Той и тя — за тях невъзможното просто не съществуваше.

„Ианте!“, сепна се той. Взря се в лицето на Шонед, забулено от здрача, уморено и тъжно, с поглед, който напразно се мъчеше да го открие.

— Ианте! — гласът й отекна в каменния двор и принцесата се вцепени върху стъпалата към замъка. — Идвам не само за моя господар и съпруг — дойдох и за теб! — От пръстите й изригнаха могъщи пламъци от Огъня на фаради, страховита огнена стена, висока колкото стените на Феруче и в зловещия им блясък просветнаха златисто-алените очертания на дракон.

Никой не успя дори да изкрещи. Всички бяха сковани от ужас, вцепенени от древната магия на фаради, останала без нито един пръстен върху изящните си длани. Но нищо не можеше да уплаши Ианте току-така. Тя се изправи срещу огнената вълна и извика:

— Спри или ще го убия още сега със собствения му меч!

Пламъците утихнаха и постепенно замряха съвсем. Ианте се изсмя и процеди с презрение:

— Заключете я в някоя от вътрешните стаи, където не прониква нито дневна, нито лунна светлина! Не се бой, фаради — скоро ще си го получиш!

Роан затвори очи и притисна чело към грапавата каменна стена. Скоро… Когато се убеди, че носи в себе си неговия плод й ще може да го съобщи на Шонед с тържествуващ глас. Дори и да е син, о, той ще я убие! Заедно със сина…

Варварин…

Глава 25

Андраде съзнаваше, че сънува. Загърнати в тъмновиолетови наметки, Рьолстра, Ианте и Пандсала държаха ръцете й над Огъня, призован от нея и когато най-после ги дръпнаха от пламъците, от китката надолу тъмнееха изгорени рани. Върховният княз и Ианте извадиха от Огъня онова, което бе останало от дланите й, а развълнуваната Пандсала прибра пръстените, гривните и изящните тънки верижки и всички запристъпяха в тържествен ритуал около Огъня и връчиха откъснатите й ръце на тъмна сянка, изправена извън обсега на светлината. Андраде зърна дланите и пръстите си да изчезват между гънките на огромната пелерина, слети с ръцете на сянката. Пандсала нагласи накитите й върху собствените си ръце. Закопча гривните и тънките верижки, после сянката махна с ръце и от пръстите й лумна Огън, който обви плътно Ианте и тя мигом се стопи в жарката му прегръдка. Ослепително белите пламъци очертаха формата на сияен меч, който вряза в плътта на Рьолстра, после Огънят погълна завинаги Върховния княз. Остана само Пандсала — приведена в смирен поклон пред сянката с пръстените на фаради, които бяха принадлежали на Андраде, пръстените, чиято сила бе материализирала собствената им символика, но без и най-малко колебание пред възможността да причинят нечия смърт.

Сънят свърши изведнъж и Андраде се озова сред многобройните тихи шумове на гората наоколо. Седна, пое дълбоко свежия въздуха на ранното утро и протегна ръце, макар че знаеше колко нелепо бе да се вглежда в тях. Беше склонна да вярва в пророчески сънища само когато това я устройваше, а сега би било най-добре да забрави веднага съня от изминалата нощ.

Опита се да разсее тягостните мисли, като огледа внимателно околната обстановка. Обвит плътно в наметката си, Уривал бе заспал непробудно направо върху твърдата земя. От другата страна на изгасналия огън тъмнееха още две фигури. През листата на дърветата проникваха първите плахи лъчи И новия ден и в светлината им трепкаше омарата на синьозеленикавата мъгла откъм водите на близката река. Андраде разкърши рамене в опит да облекчи болките в гърба си, изтръпнал от неудобната поза. Принудена да се предреши като прислужница на Пандсала, трябваше да язди върху торба с жито. Петте дни такава езда не само я бяха изтощили физически, но очевидно бяха породили кошмара от предишната нощ. Чувстваше ръцете си изтръпнали, сякаш нагорещени игли пронизваха ставите й, усещаше болезнено и липсата на пръстените и гривните. Беше принудена да ги крие, докато ги съпровождаха войниците на княз Лиел. В гърдите й бушуваше яростна омраза към Рьолстра, Ианте и най-вече към Пандсала, заради унизителното положение, в което я бяха поставили. Тревожните й мисли все не можеха да се откъснат от образа на непознатата сянка — така и не разбра дали бе принадлежала на мъж им жена.

Срещу сутрешните болежки и нощните кошмари имаше някои простички лекове. Андраде се изправи с мъка, примижала от болката в изтръпналите си от влага и хлад кости, и тръгна да се поразходи край реката. Позатоплена от движението, тя се огледа за плитчини, подходящи за къпане. Наплиска лицето си и студената вода като че ли проясни мислите й. Отърси водните капки от лицето и ръцете си, сплете наново косата си и се почувства достатъчно силна да посрещне предизвикателствата на този безмилостен свят.

Или поне да се подготви за премеждията на новия ден? Богиньо милостива, никак не й бе лесно през последните пет дни. Трябваше да търпи не само Пандсала, но и да се примири с присъствието на Хиана, която кой знае как бе успяла да си открадне кон и ги бе настигнала далеч зад стените на крепостта. Бяха открили бягството й прекалено късно и нямаха друг избор, освен да я вземат със себе си, защото Хиана ги заплашваше, че ще издаде целият им план пред хората на княз Лиел. На Андраде не й оставаше нищо друго, освен да скърца със зъби и да проклина собственото си лекомислие, заради което бе приела в замъка подобно изчадие адово. Но и за самообвинения и упреци също беше късно.

Съзнавайки необходимостта от чужда помощ при преминаването на реките между Сир и Кулата на Богинята, Уривал се бавеше нарочно с магическите ритуали и приспивателните отвари за принцесите и техния ескорт. Андраде настоя да ги приложат към двете сестри още през първата нощ извън замъка, за да не избягат, и едва предния ден бе смогнала да ги освободи от въздействието на магията и приспивателните, Пандсала сияеше от радост, а Хиана веднага затананика и препусна наоколо волна и щастлива. Тази гледка с нищо не подобри настроението на Андраде.

Новините, дошли по слънчевите лъчи, бяха ужасяващи. Меридците подновяваха системно нападенията си върху стените на Тиглат. За щастие стрелите им не нанасяха значителни щети, самите меридците бяха претърпели много по-сериозни загуби, и това налагаше необходимостта от периодичното им прегрупиране. За Андраде не беше трудно да проникне в тактиката им. Намерението им бе с постоянни атаки да изтощят ада и да сломят духа на защитниците му. Една открита битка беше да повдигне бойния дух на тиглатци, затова меридците предпочитаха продължителната обсада. Валвис възнамеряваше да нападне меридските източници на провизии не само за да осигури храна за града, но и за да успокои войските с реални бойни действия. Засега, обаче, меридците не му даваха никаква възможност за открит сблъсък на бойното поле.

Тобин и близнаците бяха пристигнали благополучно в Цитаделата, но Андраде бе огледала внимателно замъка и знаеше, че е останал почти без защитници. След щателен оглед на областта около Тиглат забеляза, че значителна част от войската на Мерида се бе откъснала от основния корпус и бе пое на юг. Във Феруче не се забелязваха признаци на раздвижване и като че ли всичко си вървеше по старому, сякаш гарнизонът под скалите все още принадлежеше на Роан. А Шонед и Роан сякаш бяха потънали вдън земя.

Андраде избърса лицето и ръцете си с един сравнително чист край на полата си и тръгна към останалите. Тъкмо изкачи стръмнината и се вцепени от разтревожения вик на Уривал. Разрошен и гневен, той стоеше до изгасналото огнище и размахваше пелерината на Пандсала.

— Изчезнала е! — викна той. — Избягала е, мръсницата!

Хиана седеше с подвити под себе си крака и като че ли изобщо не се вълнуваше от яростта на стария фаради. Едва сега първожрицата забеляза изкусното подреждане на седлата така, че да се създаде впечатление за две човешки тела, докато под пелерината всъщност бе спала само едната сестра. При вида на наглата усмивка върху лицето на Хиана Андраде се насили да се овладее, пое си дълбоко дъх, после дръпна рязко момичето, за да го изправи на крака, и го разтърси с все сила.

— Ти си знаела!

— Да, господарке — кимна утвърдително Хиана. — Беше естествено да се очаква, че сестра ми ще тръгне към лагера на баща ни — каза тя и в тона й прозвуча снизхождение, сякаш Андраде бе прекалено стара и оглупяла и не би могла да осмисли един очевиден факт. — Сигурно вече е стигнала там. Взе със себе си и конете.

Андраде я пусна и се извърна настрани. Не искаше Уривал да види в очите й страстното желание да убива. Не повярва на хленченето и кършенето на пръсти, което Пандсала разигра в залата, затова по време на пътуването не я изпускаше от погледа си, но Пандсала се държеше безупречно, макар че като нищо би могла да издаде самоличността на двамата слънцебегачи. И ето ти сега — бягство, при това със съдействието на сияещата Хиана. Андраде бе спасила живота им, за да могат да я погубят. Сега Пандсала също носеше пръстените на фаради и щеше да предостави уменията си в услуга на Върховния княз.

Тя се извърна полека и се изправи лице в лице срещу Хиана, като едва успя да се сдържи, за да не я удари. Хиана изхихика уплашено.

— Бях длъжна да очаквам нещо подобно от човек, чието ме означава „измяна“.

Хиана я гледаше нагло, в погледа й трепна предизвикателство.

— Баща ми… — започна надменно тя.

— Все още е на крака, но го смятай за мъртъв. — Андраде е обърна към Уривал. — Досега се колебаех да наруша традициите, но днес слънчевите лъчи ще се разтреперят. Фаради избраха Пустинята, нейния княз и нейните войски.

— Размисли добре, господарке — тонът му беше официален и тъкмо това издаваше мрачните му предчувствия много по-ясно, отколкото ако ги бе изкрещял високо.

— Ще се възползвам от правата си. По заповед на Рьолстра фаради са затворени на тъмно. Дори само заради това е заслужил участта си.

— И своята смърт? — попита Уривал.

— Ние не сме убийци.

— А може би само палачи? — настоя Уривал.

— Не — отговори Андраде и за първи път в живота си съжали искрено за десетте пръстена на фаради, за гривните и верижките, които я приковаваха към обетите на древната традиция. — Не — повтори тя, — никога.

Шонед вече бе свикнала с тъмнината. В помещението не проникваше и най-слабия лъч, нямаше дори свещ. Беше изгубила представа за времето, не знаеше колко дни и нощи са минали след затварянето й. Дори храната й носеха през неравни интервали, а слугите приемаха очертанията на сгъстен мрак — мрак, който се бе научила да възприема със всичките си сетива.

Не бе успяла да провери информацията на Мета за тайния вход към Феруче. Макар че познаваше разпределението на стражата и времето за смяна на постовете, все пак един от пазачите бе успял да я изненада. Вината за това беше само нейна, тъй като трябваше да подготви по-внимателно плана си проникването в замъка. И ето я сега — сама в тъмната килия без никаква надежда за спасение.

Най-много я тревожеше липсата на каквито и да бил цветове. За един слънцебегач беше противоестествено да не усеща светлината, но Шонед не позволи на паниката да я завладее. След ден или два, привикна към горещината в задушната килия, но с липсата на цветове така и не можа да свикне. Опитваше се да убие времето със спомена за цветовете — не за формите на лица, места или небесни тела, а за техните багри, които обвиваше около себе си като защитна броня срещу тъмнината. За нея цветовете означаваха живот, а животът беше великолепният безкраен спектър, който съставляваше нейния свят на фаради. Но без светлина цветовете не съществуваха — нямаха материя.

Не искаше да призовава често Огъня, за да не изтощава силите си напразно. Понякога от него я боляха очите, пламъците му беснееха в съзвучие със състоянието на душата й и вихрените му цветове я плашеха. Пък и какъв смисъл имаше да призове Огъня? Знаеше, че няма да остане тук до края на дните си.

Пантите на вратата жално проскърцаха и миг по-късно в килията плъзна златисто-червената светлина на факла. Шонед покри с длани лицето си и се извърна — от болката на внезапната светлина очите й започваха да сълзят.

— Да те благослови Богинята, слънцебегачке — в поздрава на Ианте прозвуча неприкрита подигравка.

Шонед свали ръцете си и избърса сълзите, които се процеждаха изпод леко повдигнатите й клепачи. Все още не бе в състояние да погледне Ианте открито.

— Добре де — обади се Ианте, — можеш да покриеш очите си. Изглеждаш ужасно, миличка. Също като Роан. Прекалено е наплашен от драната и не яде почти нищо. Личи си, че не сте добре, княгиньо. — Изсмя се гръмко и Шонед трепна при докосването до дрехите, които Ианте й подхвърли.

Очите вече не я боляха толкова, тя ги избърса и впи поглед в принцесата. От усмивката на Ианте й призля.

— Страшно ти се иска да ме убиеш, нали? Почти колкото на Роан, но и двамата сте прекалено малодушни, за да направите подобен опит на собствената ми територия. Е, слънцебегачке, кажи ми сега — толкова ли обичаш живота, че би приела да остарееш в тази килия? Или може би твоята любов към живота е по-силна от омразата ти към мен? — тя се изсмя отново. — Тук има една тънкост, която изобщо не разбираш — омразата е всичко на този свят. Баща ми е разбрал това отдавна, разбрах го и аз, благодарение на теб и Роан. Да, в това отношение наистина съм ви много признателна. Само омразата е вечна. И тъкмо заради нея животът все още ти е мил, нали? — Ианте пристъпи още крачка навътре в килията и светлината затанцува върху разпилените коси, блестящите накити и тъмночервената й роба. — Но нито един от двама ви не би рискувал живота си заради омразата си към мен и баща ми. Това е доста практично от ваша страна, а за мен се оказва доста удобно. Сега, обаче, ще отворя дума за живота на друг. Когато една жена е родила вече трима сина, усеща съвсем ясно кога в утробата й се е зародил нов живот.

Шонед се взря с широко отворени очи във факлата — можеше да си го позволи, призова Огъня, пламъците лумнаха мощни и нетърпимо горещи, плъзнаха по тялото на принцесата така, както бе постъпил някога Рьолстра със своята наложница…

От устата на Ианте се изтръгна проклятие и тя запрати факлата към каменния под. Но Шонед вече бе угасила пламъка в мислите си, който бе разгорял факлата — не, все още не бе дошло времето да убие Ианте. Шонед все още не бе достигнала до белезите от изгаряне върху собствената си плът, а и ръцете й не прегръщаха новородения младенец.

Пламъците трепнаха колебливо и по стените плъзнаха странни сенки, които танцуваха върху лицето на Ианте и ту скриваха, ту го очертаваха в зловеща червеникава светлина.

— Разбрах, че съм бременна едва седмица след зачеване то на първия ми син — каза тя. — Но този път исках да съм съвсем сигурна. Може би се надяваш, че никой няма да ми повярва. О, веднага ще си проличи, че детето е от Роан. Баща ми ще спечели войната на юг, а аз вече спечелих своята. Кой ще си позволи да се съмнява в думите ми? Роан ще доживее да признае пред целия свят, че моят син е и негов, затова ми трябва жив, искам да чуя признанието му. Е, а после… — тя повдигна рамене. — Сега си свободна да си вървиш, вземи си и твоя княз, ако все още го искаш. Поживейте си, докато все още има тази възможност. Очаквам синът ми да се роди към средата на зимата.

Шонед я изчака да се врътне и да тръгне към врата после се обърна към развените дипли в пурпура на дрехата й.

— Порадвай се още малко на омразата си, Ианте, щом омразата за тебе е живот. Свършено е с нея, щом се роди синът на Роан.

Принцесата се закова на място и миг-два стоя като ударена от гръм. Шонед се усмихна в себе си. Ианте излезе и остави вратата след себе си широко отворена.

Шонед не избърза навън, искаше първо да събере сили. Облече бавно дрехите за езда, като се радваше, че най-после може да прикрие голотата си и тръгна полека по осветения от пламъците на факли коридор. Стигна до стълба, която се губеше високо в мрака над нея. Наложи се да почине няколко пъти, за да спре световъртежа в главата си. Най-после стигна до просторно помещение, обляно в първите лъчи на зората. Там я чакаше Роан.

Сивкавият полуздрач не спестяваше на погледа нищо от пораженията на пленничеството — ребрата му се очертаваха дори през ризата, скулите изглеждаха неестествено изпъкнали над хлътналите му страни. Гордият княз на драконите бе навлечен в жалки парцали — дрипави панталони и износени ботуши, провиснала от едното му рамо наметка… Златистите коси бяха слепени и потъмнели от пот, във възпалените му очи тъмнееше покруса, от която Шонед мигом усети как сърцето й болезнено се свива…

Съзнаваше съвсем ясно какво ще види той, когато погледне към нея. Безмилостната светлина ще очертае сивкавата й кожа, провисналите върху раменете дрехи, изострените черни на лицето, опънати до скъсване от усилието да задуши напиращия в гърлото ужас. В погледа му прочете болка от това, което видя, и тази болка бе много по-силна от собствените му задания.

— Спах с нея — каза внезапно той.

— Знам. И след като аз не мога да ти родя син, ще го роди тя.

— Трябваше да я убия.

— Не — все още не можеше да му обясни защо.

Той пристъпи към нея и я наметна с пелерината си, като внимаваше да не я докосне.

— Е, можем да тръгваме.

— Роан… ти си мой — промълви тихо Шонед. — Само мой.

Той поклати глава и тръгна пред нея към вратата.

— Никога не би могла да те отнеме от мен. Само ти ще решиш дали можеш да си тръгнеш от мен. Аз никога няма да се откажа от теб, нито ще допусна да ме оставиш.

— Аз пък няма да допусна да събираш останки — каза задавено той.

— Затова ли не смееш да ме докоснеш?

Той се извърна рязко и очите му потъмняха от агонията на недоизживяна мъка.

— Шонед, недей…

Тя помълча — искаше той да проникне в смисъла на думите й, и да разбере дали любовта му към нея ще победи омразата, която хранеше към себе си.

— Отдавна съм престанала да броя онези, които са с възползвали от тялото ми — каза тя с грижливо пресметната жестокост. Знаеше, че рискът е огромен. Но Шонед познаваше добре мъжа срещу себе си — унизен, наранен и все пак тъкмо тя му нанасяше невероятен удар, но знаеше, че шокът щеше или да го довърши или да го върне отново при нея.

Познаваше го добре. Той посегна плахо към нея и я прегърна така, сякаш очакваше да се разпадне в ръцете му. Шонед сгуши глава до рамото му и остави сълзите да отмият мъката в душата и очите й, да отмият чуждото докосване до неговата плът…

На двора не се виждаше жива душа, но Шонед усети върху себе си погледите на стотици очи, притаени в сенките на замъка. До портите отвън бяха вързани два коня, към седлата им бяха прикрепени мехове с вода. Ианте държеше гостите й да оцелеят след прехода през Пустинята. Роан и Шонед се качиха на конете и напуснаха крепостта. И двамата бяха забелязали, че Ианте ги гледа от укрепленията, но не казаха нищо и продължиха да яздят в мълчание.

С опънати до краен предел нерви, Роан като че ли очакваше всеки миг в гърба му да се забие стрела, но Шонед знаеше, че това няма да се случи. До средата на зимата, повтаряше си тя, средата на зимата… Дотогава щеше да реши каква смърт да избере за Ианте.

— Само една лека схватка — говореше с умолителен тон. — Хората са неспокойни, знаят, че силата е на наша страна, и искат да го докажат! Една кратка битка…

Рьолстра сви устни и отмести блюдата със закуската. Опяването на Ястри бе успяло да съсипе окончателно удоволствието му от храната.

— Лека схватка, значи — каза замислено той. — Нещо, което господарят Чейнал знае много добре как да превърне в сериозна битка. Нищо ли не си чувал за него? Той знае всичко за войната, Ястри. Учил се е да воюва от самия Зеава, а и е натрупал значителен опит във войните с меридците. Не, все още е рано за леки схватки. Много рано. Хайде, бъди добро момче и ме остави да си довърша закуската на спокойствие.

В Ястри обикновено поруменяваше от гордост. Досега бе ръководил лично военните учения на собствените си войски, но сега пламна от гняв. Беше красив момък, едва шестнайсетгодишен, с типичните за младостта възторг и склонност към прибързани решения. Най-после се бе отървал от досадните наставления на своите възпитатели и съветници и бързаше да се възползва от свободата си. За огромно негово съжаление се оказа, че Рьолстра е още по-суров и непреклонен от всичките му наставници. Кожената броня с хералдични знаци му стоеше чудесно, още повече, че след суровия лагерен живот момчешката му заобленост се бе стопила и сега съвсем бе заприличал на истински войн. Рьолстра забеляза с неодобрение поруменелите бузи и пламъчетата в сивозелените му очи, и реши, че е време да даде на хлапака добър урок.

— Та аз съм княз — осведоми го разгорещено хлапакът, — а не някакво си момче за поръчки!

— Все още си момче и ще си останеш такъв, докато не се справиш с девственица и спечелиш първата си битка — сряза го Рьолстра.

— И ти, значи, ще ме научиш как да постигна и едното, и другото! — каза присмехулно момчето. — Ти, дето не можа да направиш нито един син на жена си и петте си наложници! Знаеш само да си стоиш в палатката и да се тъпчеш, когато трябва да ни поведеш към бойното поле, за да наквасим мечовете си с кръвта на онези страхливци от Пустинята!

Рьолстра въздъхна и се опита да се утеши с мисъл насладата, която ще изпита от смъртта на хлапето.

— Можеш да си позволиш подигравки само след създадеш собствените си синове и получиш първите белези от рани в битка, момче. Дотогава, обаче, ще правиш каквото заповядам.

Ястри изхвръкна от палатката и се разкрещя за коня си и за ескорт. Върховният княз не обърна никакво внимание на суматохата и отново се опита да се съсредоточи върху закуската, но и този път не успя. Надяваше се и Чейнал да има същите неприятности с храната, спането и лагерния живот.

Усмихна се при мисълта за проблемите, с които трябваше да се пребори главнокомандващият на Пустинята. Войски те на Рьолстра бяха значително по-многобройни, и той трябваше да се възползва от това предимство. Въпреки това Рьолстра предпочиташе да не избързва с нападението. Като предлог можеше да използва измяната на господаря Дави, който е пренебрегнал собствения си владетел и бе присъединил войските си към тези на Пустинята. Но Върховният княз не бързаше. Взе чашата с вино и се обърна към отражението си в огледалото от излъскано сребро.

— Дали да не изчакам Чейнал да нападне първи? Не, не съм такъв глупак да разчитам на неговите грешки. Дали да не изчакам пристигането на Роан и в една голяма битка да убия него и цялата му армия? Не, сигурен съм, че през цялото врем ще е обграден със стена от щитове и медове. И защо, тогава стоя на другия бряг на реката като пясъчна буря, надвиснала над Пустинята?

Той се изсмя злорадо и мислено отбеляза, че ако Ястри все пак имаше нещо добро в себе си, това бе възможността му да го снабдява с най-добрите сирски вина. Единственото достойнство на хлапака, повтори си Рьолстра и отново въздъхна при шума от врявата наоколо. В палатката надникна един от оръженосците, поклони се и мигом се превърна в чудесен обект за гнева на Върховния княз.

— Няма ли да ме оставите най-после на мира? Какво има пак?

— Прости ми, твое високородие, н-но…

Краищата на палатката се отметнаха рязко встрани и на входа застана жена, която Рьолстра се надяваше да не види никога вече. Тя се поклони небрежно, в тъмните й очи пробиваха студенина и надменност.

— Е, можеш да ми пожелаеш добре дошла, татко — протегна ръце, за да му покаже трите пръстена на фаради.

Притеснени и уплашени, стражите се струпаха зад нея. Рьолстра ги пропъди с ръка и даде знак на оръженосеца да напусне палатката.

— Да не мислите, че собствената ми дъщеря се кани да ме убие? Хайде, всички вън! Искам да говоря с принцесата насаме.

Пандсала седна, без да изчака разрешението му, и скръстени ръце в скута си.

— Благодаря ти, че все още съм принцеса — титлата и пръстените ще накарат всички тези хора да ми се подчиняват безпрекословно.

— И защо ще трябва да ти се подчиняват? За какво ти е?

Тя се изсмя.

— Боже на Бурята, да не би да мислиш, че през всичките тези години съм стояла кротко, зазидана навеки при господарката Андраде? Дори и да ме отхвърлиш отново, а ти си прекалено умен, за да направиш това, особено след като видя пръстените ми, дори и да заповядаш да ме убият, всичко е за предпочитане пред онова, което трябваше да изтърпя там.

Той я изгледа продължително и дори не си даде труд да прикрие съмнението си в думите й.

— Времето изобщо не те е променило, мила моя — каза най-после той. — Андраде и набожното й паство не са ти се отразили по-добре, отколкото живота в моя дом. Не вярвам на нито една твоя дума, Пандсала, но ти и без това не очакваше да те приема с отворени обятия, нали? Какво искаш от мен?

— Свободата си. И положението си на принцеса и твоя дъщеря. Знаеш, че мога да ти бъда полезна, татко — усмихна се тя. — Знаеш и че годините започват да ти личат. Тук-там проблясват бели коси, понапълнял си, бръчки, отпусната плът… Все още ли прахосваш време и сили, за да създадеш син, или може би ще оставиш копелетата на Ианте да наследят княжеската ти титла? — тя се изсмя и продължи: — Князе! Богиньо, колко си смешен! Те ще разпокъсат земите ти така, че ни няма да остане от княжеството! Всичко родено от Ианте е закърмено с нейната злоба и коварство.

— В това отношение си приличаме доста с нея — отбеляза Рьолстра с леден тон. — Дадох на най-малката ви сестра им с което трябваше да нарека теб. Най-напред предаде баща си, а после и Андраде.

— Прав си, така е, затова и не очаквам да ми се довери. Но мога да ти бъда от полза. А и ти никога не си бил глупак.

Погледите им се впиха един в друг — Рьолстра я гледащ изпитателно, докато очите на Пандсала излъчваха самоувереност и решимостта на човек, който няма какво да губи.

— Така да бъде — каза рязко той. — Можеш да ми служиш. Но отсега трябва да си напълно убедена в едно — ако пак ме предадеш, годините, прекарани при Андраде ще ти се струва истинско блаженство в сравнение с онова, което ще ти се случи.

— Нима бих могла да се съмнявам затова, татко? — тя усмихна и се протегна лениво. — Мога ли да хапна от твоя закуска? Изминах дълъг път, много по-дълъг, отколкото си мислех в началото, когато оставих Уривал, Андраде и Хиана.

Той се стресна и миг по-късно забеляза удоволствието, което й бе доставил със своята реакция. Понечи да й зададе следващия си въпрос, когато в палатката се втурна един от стражите, едва успял да си поеме дъх, за да отдаде традиционните почести на княза, и извика:

— Прости ми, твое високородие, пристигна конник, който иска да те види незабавно!

Рьолстра се привдигна и веднага се отпусна отново в креслото. Изгледа косо дъщеря си и отсече:

— Излез оттук. Ще те извикам, щом ми потрябваш.

Тя повдигна вежди, но не каза нищо и побърза да напусне палатката. Рьолстра даде знак на стражника да въведе новодошлия. Изслуша новините на пратеника, веднага се разпопи да извикат Пандсала и излезе да я пресрещне пред входа.

— Ще се възползвам от услугите ти още сега, мила — заяви той. — И по всичко личи, че за тази цел ще се наложи да ти доверя поне малко. Първо трябва да ми докажеш, че си достойна за пръстените върху ръцете си. Намери Роан.

— Аз съм само послушница, а не завършена фаради.

Рьолстра изпита мигновена наслада при вида на смущението, проблеснало в очите на дъщеря му.

— В такъв случай продължавай да учиш, но побързай! Искам да знам къде е Роан. Хайде, Пандсала — в противен случай ще познаеш гнева на баща си — усмихна се той и в погледа му просветна заплаха.

Тя преглътна мъчително, вдигна лице към слънцето и затвори очи. Рьолстра наблюдаваше как тя се разтрепера и се запита защо от всички дъщери на Лаланте, единствено Пандсала бе наследила заложбите на фаради. Ех, ако Ианте имаше тази дарба…

Пандсала се задъха и отвори широко очи.

— Видях ги! Роан и княгинята-фаради, виждам и драконите… В Пустинята са, виждам ги!

Рьолстра кимна, доволен от резултатите на изпитанието.

— Чудесно.

— Нищо не разбирам! — извика тя. — Защо Ианте ги е пуснала да си вървят?

— Има причини за това.

— Ти си знаел, че ще ги пусне!

— Не, каза ми го пратеникът, който току-що дойде. — Той я заведе в палатката и наля вино в две чаши. — В нощта, преди да го освободи, е наредила да запалят сигналните огньове! Светили са от Вереш до Канарата, откъдето пратеникът е взел лодка, за да пристигне много по-бързо, отколкото ако бе пътувал на кон.

— Но господарят Чейнал е нагоре по реката…

— Точно така. Конете са били готови. И сега аз знам нещо, което Чейнал не знае — той се усмихна при мисълта, само той и Ианте са в течение на нещо доста интересно, което ще си остане в тайна до момента, когато му дойде времето излезе на бял свят. Той, Ианте и Роан.

Пандсала отпи от виното и изведнъж пребледня, взряна ужасено в чашата… Рьолстра се разсмя.

— О, прекаляваш! Нима смяташ, че във виното има дранат! Не бъди глупава, Пандсала, нима имах възможност да сложа вътре нещо? — той взе чашата й, отпи и я изгледа присмехулно.

Пандсала се поуспокои, но в погледа й все още се четеше страх. Уплахата й му достави истинско удоволствие и той си помисли, че отсега нататък дъщеря му не би вкусила нищо преди да преодолее страха си от дрогата. Постоянното усещане не за несигурност щеше да я държи в напрежение и да я принуди да бъде почтена, макар че Рьолстра никога нямаше да й се довери.

— Е, ти издържа първото изпитание — каза той. — Отказах се да те закрепостявам при себе си с драната, а и ти видя в слънчевите нишки нещо, което знаех предварително. — Той вдигна чаша за нейно здраве. — Да пием ли за доверието помежду ни, мила?

Обедното слънце прежуряше гърба и непокритата глава на Роан. Налагаше се да спрат и да потърсят подслон срещу лъчите му през най-горещата част на деня. Цяла сутрин бяха яздили мълчаливо, докато минаха покрай пустия гарнизон под Феруче и се придържаха към подножието на хълмовете, където тук-там се срещаше оскъдна сянка. Роан избираше пътя и яздеше отпред, засрамен от чувството си на дълбока благодарност към Богинята за това, че не се налага да погледне жена си в очите.

Преди, когато го налегнеха грижи и тревоги, ездата сред суровата красота на Пустинята винаги го бе успокоявала. Там, където другите виждаха само пустош и безплодни земи, Роан усещаше волност. Безбрежните златисти пясъци и високото небе му вдъхваха усещане, че сред тях ще намери нужните отговори, ако ги потърси внимателно — така, както изнурен пътник търси вода сред пясъците. Сред пустотата на далечните хоризонти долавяше осезаемо усещането за безкрайност — не само на земята, но и на собствените си мечти. Чувстваше се съвършено свободен да мисли, да чувства, да живее…

Сега Пустинята го плашеше. Дългите пясъци му се виждаха неизбродими, небесата го потискаха със своята необятност, сякаш всичко наоколо бе спотаило от него своята волност ведно с безмълвния вопъл на самотата му. Беше сам — самичък, без никаква надежда да открие жадувания отговор на мъчителните въпроси. Мечтите му бяха потънали безвъзвратно като вода в пясък. Вече не се усещаше проникнат от силата на земята, нямаше право да търси упование и в Шонед.

Роан насочи коня си към хълмовете и зарея поглед с нарежда да открие прохладата на сенчесто място. Чуваше шепота на ронливия пясък под копитата на коня зад себе си, тихото подрънкване на юздите, когато конят разтърсваше глава, но не смееше да се обърне и да погледне жена си. Вдигна глава, присви очи срещу слънцето и се взря в тъмната сянка над себе си.

Дракон…

Затаи дъх и дочу тихото възклицание на изненаданата Шонед. Самотен дракон пореше небесната твърд с могъщите си криле, устремен към близките дюни. „Богиньо милостива, как си могла да създадеш такава красота?“, мислеше си Роан.

Предусети какво ще се случи едва когато зърна сянката на още един дракон, вихрено устремен напред. Пустинята мигом екна от гръмовитото предизвикателство на драконови рев.

— Бързо, Шонед!

Докосна с пети хълбоците на кобилата и животното литна към неголяма пещера под надвисналите скали, изпъстрени жълто-кафяви ивици. Влязоха вътре и останаха на седлата, докато се опитваха да успокоят животните, ужасени от пронизителните крясъци на разбеснелите се дракони. Шонед се сгуши до шията на коня и дръпна юздите толкова ниско, че брадичката на жребеца опря в гърдите му. Роан държеше юздите почти до устата на кобилата си и се опитваше да я върти в кръг сред тясното пространство на пещерата.

Жребецът се изправи на задните си крака и Шонед изкрещя от болка, защото главата й се удари в ниския свод. Роан се пресегна рязко към коня й, не улучи юздата и за малко да падне от гърба на кобилата. Шонед полетя надолу, единият и ботуш се заплете за миг в стремето, после се откъсна и тя падна безчувствена на земята. Усетил липсата на натиск върху юздите, жребецът се втурна стремително навън.

Роан скочи на земята и трескаво нави юздите около китката си, усетил, че кобилата иска да се втурне след ужасения жребец.

— Шонед… — той се наведе и докосна лицето й с другата си ръка, докато се мъчеше да задържи уплашеното животно. — Шонед!

Скалите екнаха от драконовия рев и цвиленето на жребеца. В отчаяния си опит да се изтръгне, кобилата за малко не счупи ръката му и Роан простена от болка и пусна юздите.

Обхвана леко главата на Шонед и тя повдигна клепачи, болката очите й бяха като от стъкло.

— Не мърдай — прошепна той, — имаш рана на главата и изкълчен глезен. Не се движи…

Тя взе ръката му и се взря в раната от юздите, после зарея поглед сред пясъците навън.

— Няма значение… — промълви едва чуто тя.

Кой знае защо, думите й изведнъж го вбесиха. Скочи разярен и взря в нея пламналия си поглед.

— Нямало значение! — извика разтреперан той. — Нищо няма значение, така ли? — За първи път му се случваше да изгуби самообладанието си. — Добре, а ние двамата? Животът ни има ли някакво значение?

Шонед не каза нищо, само в очите й просветна ледено спокойствие. Той се извърна рязко и блъсна силно разтрепераното си тяло в твърдата скала, взря се в пустинята и ревящите дракони, чиято ярост можеше да се сравни единствено със собствения му бяс. Те се втурнаха един срещу друг и двубоят се развихри.

Онемял, Роан ги гледаше като омагьосан. Повтаряше се кошмарът му от Феруче, но този път драконите бяха съвсем истински. Картините от драпериите се бяха превърнали в реалност. Единият беше зеленикаво-бронзов, другият — кафяв, със самурено-черни петна на главата и хълбоците. От зловещо разтворените им челюсти капеше кръв, разтворените им крила трептяха в омарата на непоносимата жега. Хвърляха се един срещу друг отново и отново, след всеки сблъсък се обливаха в още повече кръв, и миризмата й се понесе в натежалия от прах въздух, заедно със зловещия мирис на разбеснели се самци. Изправени на задните си крака, замахваха страховито един срещу друг — възбудени, диви, първични… и прекрасни. В писъците им ехтеше насилие, в устрема им — неудържим порив към надмощие и внезапно Роан се усети проникнат до дъно от инстинктите на техния свят, те се плъзнаха в ръцете и бедрата му, всяка капка кръв във вените му закипя… От гърлото му изригна мъчителен вопъл, в присвитите му очи лумна пожар и князът на драконите впи нокти в твърдата скала.

Лекото докосване по ръката го прониза като острие на меч. В изумрудените очи на Шонед блестеше хлад и невероятно спокойствие, но ужасеното му трепване я уплаши и тя се дръпна назад.

— Роан…

Роан я притисна силно към гърдите си в неудържим порив, а Шонед го прегърна, склони глава на рамото му и се разплака горчиво. И изведнъж дивото в кръвта му пламна като пожар, който обхвана и нея. Изви я назад, гръбнакът й се прегъна силно в кръста, стисна лицето й в ръцете си и впи устни в нейните така, сякаш се мъчеше да поеме в себе си цялото тяло.

Задъхана, Шонед едва успя да се изтръгне от яростна му прегръдка.

— Не! — изкрещя тя с пламнал поглед. Роан я удари и плесницата отметна рязко главата й, върху долната й устна проблесна капка алена кръв…

— Мен няма да ме имаш така, както си го правил с нея! — извика тя.

В пламналия му мозък отекна писък на умиращ дракон, Роан залитна и отпусна безсилно ръце. В погледа й гореше омраза, свитите пръсти с хищно насочени нокти бяха готови да се впият в очите му, ако посегнеше да я докосне отново. Той изхърка задавено, залитна и се строполи на колене върху пясъка отвън. Някъде наблизо проехтя тържествуващият рев на самец-победител, въздухът потрепера от могъщия замах на разперени окървавени крила и миг по-късно драконът се изгуби в синевата над безмълвния труп в пясъка.

„Не съм никакъв варварин, аз съм просто дивак.“ Всичките му превземки на висше създание с претенции за цивилизованост, разум и чест не струваха и пукната пара. Беше пощадил Ианте, когато всичко в него крещеше, че е длъжен да убие! Защо? Заради сина, който Шонед никога нямаше да му роди. Беше дивак, изтъкан от насилие, протегнал лъстиво пръсти към собствената си плячка, заграбена от някой друг. Похот, власт, ревност, насилие… Какво бе станало с него? О, винаги си е бил такъв, но така и не му бе достигнала смелост да признае това дори пред самия себе си.

Над него пропълзяха полека сенките на близките хълмове и по изгорената му от слънцето кожа се разля хладина. Роан седна и несъзнателно отбеляза, че е едва малко след пладне и трябва да стоят тук още дълго, докато стане време да поемат отново през Пустинята. И да продължат пеша през нощта, когато има някакви шансове за оцеляване.

В гърдите му се надигна смях — дрезгав и стържещ, който задави и застина мъчително в гърлото. Оцеляване… Чудесна шега! Беше мислил и премислял истината за себе си, беше я усетил в кръвта си, тя преля неудържимо в действията у и въпреки това тъпият му мозък продължаваше упорито да смята какво трябва да направи, за да оцелее. Как да не се смее човек! Притисна колене към гърдите си и се разсмя неудържимо, поклащайки се напред-назад, с отметната към небето глава, за да оповести веселието си пред целия свят.

Свита до входа на пещерата, Шонед притисна длани към ушите си, за да не чува зловещия му смях. Знаеше, че трябва да стане, да отиде при него и да го прегърне, но не беше в състояние да го направи. Роан й вдъхваше непреодолим ужас.

Смехът най-после стихна и с неистово усилие тя застави нараненото си тяло да се надигне, после се подпря безсилно на скалата. Роан седеше с присвити колене и приведена към тях глава, от раната на рамото му се процеждаше тънка струя кръв. Сенките наоколо се удължаваха и ставаха все по-плътни, а тя не сваляше поглед от пустотата, в която се рееше душата й.

Най-после събра сили и пристъпи несигурно върху пясъка. Роан трепереше целият, мускулите му се гърчеха в спазми под прегорялата кожа. Коленичи до него, неспособна да проговори или да го докосне. Той вдигна глава. Потъмнелият му поглед беше празен и безизразен.

— Знаеш, че няма да умрем.

Шонед кимна безмълвно, макар че не разбираше какво бе имал предвид.

— Исках да умра, но се оказах прекалено страхлив. — Той потрепера и от гърдите му се изтръгна болезнена въздишка. — Трябва да остана жив, за да убивам. И това ако не е ирония…

По страните му се стичаха сълзи. Той пое една с върха на пръста си и се взря за миг в нея; погледите им се срещнаха и неистовата болка в очите му я опари.

— Не те заслужавам — промълви той. — О, Шонед, какво направих…

Глава 26

Още на другата сутрин след пристигането на Пандсала княз Ястри най-после получи жадуваната възможност да се впусне в бой. Призори войската на Върховния княз изправи срещу кохортите на господаря Чейнал, които същата нощ бяха минали през моста на главния път на север, както през още един мост, издигнат набързо близо да лагера. Чей, който бе станал още по тъмно, кимна доволен при мисълта за предстоящата битка, заповяда на войската да се приготви за я колкото се може по-безшумно и зачака нападението. Военачалниците му изгаряха от желание да нападнат първи и да горят мостовете, но Чей им забрани — явно си бе наумил нещо.

Ястри премина с коня си през една плитчина на юг от мястото, където се бе разположила войската на Чей и нареди хората му да поемат в северна посока, разпределени по фланговете на основния корпус от войници на Рьолстра. Предварителния план и изпълнението му се оказаха две съвсем различни неща. Повечето от хората на Ястри бяха все неопитни момчета от благородни семейства, не бяха очаквали сериозна съпротива и се стъписаха под дъжда от копия и стрели, който ги сипа със съкрушителната си мощ. Изненаданият и побеснял от гняв княз бе принуден да отстъпи. Войниците му се обърнала и побягнаха в обратна посока. Стрелците на Пустинята и одите на реката погубиха тридесет и един от общо стоте му дачи. Чей бе поверил засадата на господаря Дави, който се справи със задачата си с незначителни загуби, доста бързо при това, и успя да се слее навреме с основния корпус.

Късно следобед войската на Рьолстра успя да се задържи върху част от брега и защитаваше яростно позициите си. Чей реши да ги остави за момента на мястото им, защото не искаше да дава излишни жертви, и нареди на хората си да се оттеглят. В ариергарда остави достатъчно стрелци, които да отбият евентуален опит за атака от страна на противника и се оттегли в палатката си заедно с военачалниците, сина си и господаря Дави.

— Изгубили сме осемнайсет ездача, трийсет и седем пехотинци и четиринайсет стрелци — обобщи той след изслушването на докладите. — Според съгледвачите, врагът е изгубил поне два пъти повече бойци, но от самото начало войската беше двукратно по-многобройна от нашата. Не съм склонен да приемем тактика на отбрана до пълно изтощение на сили — Той погледна разсеяно ножа за хранене, който въртеше в ръцете си — подарък от Тобин; светлината на свещите играеш скъпоценните камъни по дръжката. — Но сега все пак има известно предимство.

Господарят Дави изрази всеобщата изненада на присъстващите:

— В какъв смисъл?

Чей се усмихна едва-едва.

— Според мен, те разполагат с около седемстотин човека и до утре сутринта половината ще са преминали на друг бряг на реката. Искам да ми докладвате редовно за броя на конниците и колите на обоза, преминали по мостовете през нощта.

— Трябва да подпалим мостовете, господарю.

— Не, Гриден — обърна се той към началника на стража в Радзин. — Още е рано за това, ще ги подпалим, когато половината от войската им е тук, а другата половина — на отсрещния бряг. — Прокара черта с ножа по пергаментовата карта на масата и острието остави след себе си рязка следа. — Искам да покажа на Рьолстра нещо, което наистина си струва да се види.

— Защо да не го направим още сега, когато бойният им дух е понижен? — попита Дави.

— Защото смятам да довърша Върховния княз в две сражения. Не можем да си позволим повече битки. След като решим с едната половина от войската му, ще преминем реката и ще се справим с другата половина.

— Но ако мостовете са изгорени…

— По този въпрос имам някои идеи. Не, Гриден — няма да викваш инженерните части, за да започнат изсичането на дървета за нови мостове. Нашите мостове ще бъдат доста по-лични от тези на Рьолстра. Някакви въпроси? — Погледът му се спря на всеки поотделно и както бе очаквал, по лицата им четеше най-вече изненада. Още преди години Зеава го бе учил, че трябва да държи плановете си в тайна до последния момент. Това нямаше нищо общо с доверието му към хората, а беше най-обикновена проява на благоразумие. — Добре. Свободни сте.

Мааркен остана в палатката и се зае да почисти бойното снаряжение на баща си. Чей наблюдаваше работата на момчето, седнало върху килима близо до покритата със стъкло лампа. С чевръсти и точни движения ръцете на оръженосеца чистеха тънкия слой мръсотия от стоманата и я излъскваха до блясък.

— Време ти е да си лягаш — обади се Чей.

— Един оръженосец не може да спи, когато господарят му е буден, най-малкото трябва да си легне едновременно с него — отговори Мааркен.

— Добър опит да ме залъжеш — усмихна се Чей. — А сега и кажи какво те тревожи.

Момчето вдигна поглед към баща си и отново се наведе над работата си.

— Татко, не ти трябват стрелци за подпалването на мостовете — това мога да свърша и аз.

Чей беше смаян. Никога не се бе интересувал от различните нива в обучението на фаради, понаучи нещо за тях едва след като Шонед започна да се занимава с жена му. Десет пръстена получаваше само господарката или господарят на Кулата на Богинята, седем за изкусните слънцебегачи…

— Ако внимавам, моят Огън няма да повреди мостовете мога да го призова и угася само с мисълта си.

… Пет пръстена за завършилите успешно целия курс на обучение, три — за послушник…

— Дори не е необходимо да се приближавам много до тях. Трябва само да ги виждам и да преценя къде точно да разпаля Огъня.

… И един за умението да призовеш Огъня. Чей се взря голите пръсти на сина си, които продължаваха да чистят старателно невидимите петънца по вече излъскания меч.

— Никой няма да пострада, татко. Няма да има раздвижване на войската ни и Рьолстра едва ли ще заподозре нещо. Ще се справя, татко, сигурен съм в това.

— Когато мостовете рухнат, върху тях ще има хора и тези хора ще умрат — той изчака Мааркен да го погледне в очите и впи поглед в безметежната им синева. — Не искам заради мен да се чувстваш отговорен за смъртта им.

— Андраде застана на страната на Пустинята срещу Рьолстра — напомни му момчето.

— Но не за да убива.

— Убиваш ти — каза Мааркен, — ти и твоето оръжие. — Той повдигна меча в ръцете си. — Засега моето единствени оръжие е Огънят.

— Не! — извика Чей, уплашен за сина си. — Ако не виждаш никаква разлика, няма да си служиш с Огъня — поне докато аз съм жив, за да те спирам! Един ден ти ще управляваш Радзин, а аз не искам господарят на имението да бъде бивш слънцебегач, прокуден заради злоупотреба с уменията си!

Мечът проблесна в сребриста дъга, докато падаше от ръцете на момчето на пода.

— Така ли виждаш нещата? — прошепна Мааркен, побелял като платно. От това ли се страхуваш?

— Да. И трябваше да премина през много неща, за да приема по този начин предложението ти — Чей поклати глава уморено. — Имаш ли изобщо някаква представа защо Андраде искаше сестра й да се омъжи за дядо ти?

— Мислил съм по този въпрос — Мит, Еоли и княз Лийн настояваха да мисля върху подобни неща. Роден съм такъв, какъвто съм, и не мога да се променя, дори и да искам. Но в случая изобщо не става дума само за мен, нали? Имам предвид децата, които един ден ще роди Шонед. Тя е слънцебегачка същевременно княгиня. Какво ще излезе от нас, татко? Обезумели от жажда за власт и готови да убием всеки, който се изпречи на пътя ни? Такива ли ни виждаш в представите си? — обидения му тон прозвуча обвинителна нотка.

Чей прехапа устни, помълча и след малко каза:

— Смятам, че имам син, с когото мога да се гордея. Светът се променя, Мааркен, а хора като теб съдействат много за промените. По рождение имаш властта не само на господар, но и друга, много по-могъща власт.

— Нито Андри, нито аз можем да разделим едната от другата. Дали ще упражняваме властта, която ти ни завещаеш, или тази, която ни отреди Андраде… — в погледа му се четеше неизречен въпрос. — Какво ще излезе от мен, татко?

Роан би разбрал момчето, помисли си внезапно Чей. Князът обичаше драконите и въпреки това бе принуден да убие един от тях, от сърце желаеше да живее и управлява според закона, а не чрез силата на оръжието. Роан щеше да вникне в причините за раздвоеността в душата на момчето, а още по-добре би го разбрала Шонед, защото тревогите на Мааркен бяха станали нейна собствена съдба.

Чей реши, че за момента изборът е предоставен на него и трябва да вземе решение вместо сина си.

— Аз съм твой баща и твой главнокомандващ, а това означава, че си двойно по-задължен да изпълняваш заповед ми. Забранявам ти да призовеш Огъня, Мааркен!

В очите на момчето пламна двубой между облекчени и негодуванието.

— Слушам, господарю.

— Хайде — каза по-меко Чей, — време е за лягане, независимо дали ще можем да заспим. Едно от правилата на военното изкуство гласи, че за пред другите, главнокомандващи винаги е спокоен и нощем си отспива добре в палатката.

Кулата на Пламъка в Цитаделата беше чудесна наблюдателница, откъдето приближаването на меридците се виждаше добре. Тобин и Мета наблюдаваха стотината въоръжени ездачи, чиито оръжия проблясваха в последните лъчи на залеза. Спогледаха се и Тобин каза:

— Дали ще нападнат още тази нощ или ще го отложат за утре?

— Ще атакуват утре призори — отговори Мета от позицията на войн. — Виж там — готвят се да издигнат лагера си в сянката на Цитаделата. Самонадеяни глупци! Държат се така, сякаш вече сме покосени от мечовете им — в усмивката й трепна коварство. — О, ще бъде доста весело!

— Чей също би се забавлявал — обади се Тобин, докато слизаха по стълбите. — Случвало ми се е да докажа, че не съм лош стрелец, Мета, а и знам една хубава малка ниша, която би ми прилегнала като ръкавица.

— Ако намекваш, че няма да ти разреша заради онзи великан мъжа ти, трябва да знаеш, че изобщо не ме е страх от него. Може да ми крещи колкото иска, че съм те допуснала до позициите. Решението е твое, както и нишата впрочем, а също и меридците, които ще оставиш на място. — Тя се засмя и добави: — Помня, че мама ти даваше уроци по стрелба. — Само по себе си обучението при Мирдал беше сериозна препоръка. — Добре тогава, ще ти намеря подходящ лък, а ти трябва да си готова още преди изгрев слънце.

— Ами момчетата? Знаеш, че няма да си стоят кротко в стаята. Разрешаваш ли да ни носят стрели? Ако им позволиш да поемат първата смяна, през цялото време ще бъдат на сигурно място във вътрешния двор.

— Благодаря ти, наистина се питах как да ги опазя от пакости и същевременно да не ни се пречкат. Така ще бъдат в безопасност, пък и ще вършат нещо полезно.

Подготовката на Цитаделата приключи доста преди съмване, при това съвсем тихо. Облечена в костюм за езда, който се сливаше с цвета на каменните стени наоколо, Тобин се намести удобно в една малка ниша, издълбана специално за тази цел във външната стена над крепостните порти. Колчанът на гърба й, както и този до краката й, бяха пълни със стрели, които Тобин цяла нощ бе пребоядисвала в цветовете на съпруга си — червено и бяло. Нямаше как да промени цвета на сините пера, но и без това меридците щяха разберат, че в защитата на Цитаделата участват и войници от Радзин. Когато се свършеха нейните петдесет стрели, Тобин щеше да използва стрелите от оръжейницата на Роан. Но след като меридците бяха не повече от стотина, а в Цитаделата заеха позиция двайсет обучени от Мирдал стрелци, на Тобин й се струваше, че обектите на нейния прицел ще се свършат дълго преди да изразходва червено-белите си стрели.

Атаката започна с вихрения галоп на меридски ездач с шлем на главата, който се изкачи нагоре по каньона и се отправи към отвора на тунела. Пред входа спря и вдигна ръка в надменен жест, от което Тобин я напуши смях. Още повече я досмеша, когато чу гласа му — висок и звънлив. Вероятно заради него му бяха поверили мисията на пратеник.

— Самозванци от Цитаделата! Ако се предадете веднага, ще ви подарим живота! Не можете да ни победите, не очаквайте и помощ, нито от север, нито от юг! Отворете портите пълноправните владетели на Пустинята!

Тобин бе напрегнала слух в очакване да чуе тихото просъскване на летяща стрела и наистина го чу, дори успя да проследи стрелата с поглед. Тя се заби в седлото на един пръст разстояние от бедрото на меридеца и изящното й връхче потрепера на утринния вятър. За негова чест, ездачът дори не трепна, но обърна коня си и пое обратно, може би малко по-бързо, отколкото позволяваше достойнството на храбър войн.

Като че ли всички изчакваха слънцето да надникне от към Дългите пясъци. Сенките се скъсиха и промениха посока та си. Тобин със съжаление си спомни за прохладния утринен ветрец на Радзин. Изведнъж забрави и за ветреца и за жега на Пустинята, когато до слуха й долетя тропот на коне. Вдигна лъка и опъна тетивата.

Меридците не излязоха чак такива глупаци, за каквито смяташе Мета. Не само ездачите, но и конете бяха добре защитени от здрави кожени брони с бронзова обковка и тъкмо заради преобличането бяха отложили началото на атаката. „Ето къде е отишло златото на Роан“, помисли си Тобин с горчивина. Броните бяха отворили много работа на майсторите от Кунакса, които също бяха понатрупали пари. Тя си даде дума, че този ден меридците няма да спечелят нищо.

Ездачите напредваха по шестима в редица, подредени в шест колони; конете препускаха плътно един до друг и изпълваха пътя през каньона по цялата му ширина. Когато първата редица превали билото и пое надолу, за следващите нямаш достатъчно място и това обърка донякъде строя. Но сигнал за първия изстрел така и не прозвуча и Тобин започваше да се тревожи. Конниците бяха вече в обхвата й, виждаше се дори цвета на очите им през дупките в шлемовете, снабдени с дълг пластинки за носа и защитни капаци отстрани.

Най-после сред горещия въздух се разнесе продължителен вой — зовът на рог от драконова кост, та пронизителният му писък стресна конете на меридците. Стрелите откъм каньона и крепостните стени литнаха едновременно една срещу друга. Случи се точно това, което бе очаквала Мета — конете зацвилиха и се заизправяха ужасени на задните си крака, мъчейки се да се скрият от стрелите. Разнесоха се диви ругатни и болезнени викове, когато стоманените остриета от Цитаделата намираха пролука в бронята на ездачите. Тобин зареди наново лъка, прицели се хладнокръвно и опъна тетивата едновременно с другите двайсетина стрелци на Цитаделата.

Паднаха осем — не, девет от меридците, и едва сега Тобин разбра защо Мета бе изчакала със сигнала. Искаше и последната редица от конници да влезе в обсега на стрелите. Улучените от задните редици изблъскваха другите напред, а падналите коне препречваха пътя назад в случай, че меридците, се обърнеха в бяг.

Но те не отстъпиха. Изведнъж откъм стената се разнесе писък, нечие тяло в светлокафява туника полетя надолу и падна с глух шум върху отъпкания пясък пред крепостта. Над Тобин и върху отсрещната стена бяха заели позиция десетина стрелци, стъпили несигурно върху тесния корниз над зъберите в каньона. Тъкмо се питаше как ли успяваха да се закрепят там, когато до слуха й долетя тънък писък и стоманеният връх на стрела се заби в стената над рамото й. Принцесата промени позата си и пусна нова стрела веднага щом чу заповедта на Мета за общ залп на стрелците откъм страната на Тобин. Останалите не бяха готови.

В този миг улучиха още един от защитниците на Цитаделата. Тялото му се понесе тежко надолу, сякаш бе дракон с простреляна гръд. Ездачите се хвърлиха върху външните порти, успяха да отворят едната от тях и се запромъкваха през дългия тунел. Мета реагира с мигновено прегрупиране на силите и над външния двор заеха позиция още неколцина стрелци. Там бяха извън обсега на меридците и лесно можеха да улучат онези, които стигнеха до вътрешните порти.

Тобин посегна към втория колчан и изруга, донякъде от болка, но най-вече от яд. Едва сега, когато се размърда, забеляза стрелата в бедрото си. Надигна се с мъка, излезе от нишата и закуцука надолу по стълбите на наблюдателницата.

В тесния коридор, който водеше към назъбените стени над вътрешните порти, настигна още неколцина стрелци. Бяха успели да се прегрупират, но изглеждаха мрачни и бойният им дух се бе стопил, заедно с надеждата за победа. Старата Мирдал стоеше в двора и командваше слугите, въоръжени по спешност с мечове, копия и щитове — с всичко, което бе останало след заминаването на Оствел и по-голямата част стражата за Ремагев.

Мета огледа бегло раната на Тобин и й сложи превръзка, която ухаеше силно на билки.

— Много умна излязох, няма що — каза Мета с горчивина — Не се тревожи, ще ги принудим да дойдат насам. Заповядах на синовете ти да чакат при тайния вход откъм пещерата, всеки случай.

— Какъв таен вход до пещерата? — попита напрегната Тобин, но Мета вече се бе отдалечила.

От чудодейните билки върху превръзката болката в раната й утихна и Тобин вече не куцаше, докато си търсеше ново място за стрелба. Залегна недалече от мъж с превръзка на ханша, омотана около неизвадената дръжка на стрела. През плата се процеждаше кръв, човекът не можеше да стъпи на крака си, но бе заел удобна за стрелба поза и изчакваше противника да застане долу пред портата. От тази позиция защитниците на Цитаделата можеха да улучат меридците в гръб.

Тобин и стрелецът се спогледаха и се усмихнаха един на друг съзаклятнически, когато принцесата изведнъж забрави, че е дъщеря на войн, и се превърна само в майка. Откъм вътрешния двор се разнесоха бойните викове на синовете й. Докато меридците удряха по външната страна на портата, момчетата им отговаряха с удари на кухненски ножове по тренировъчни щитове, които им стигаха до главите.

— Не! — изкрещя Тобин. — Андри! Сорин! Бягайте оттам!

В този миг портата рухна и вътрешният двор екна от тропота на копита. А Тобин можеше да защити синовете си само с няколко тънички стрели в червено и бяло…

— Насам — извърна се Шонед към Роан и го поведе по стръмна пътечка между скалите, която той виждаше за първи път. Князът тръгна след жена си. Проходът беше тесен за двама души, вървящи един до друг. Без конете беше по-лесно да минат теснината и скоро стигнаха до края на пътеката. Задъхан, Роан с изненада установи, че са се озовали до пещерата крепостта.

— Да тръгваме — каза той, когато най-после успя да си поеме дъх. — Богиньо, дано не сме закъснели…

Външният двор беше пуст. Двамата се втурнаха към вътрешния и изведнъж дочуха откъм стените шум, който дори неопитната Шонед не би могла да сбърка с нищо друго — звън на стомана, конско цвилене и писъци на ранени и умиращи. Роан повдигна жена си, после се хвана за стената и се изтегли горе. Хвърли бегъл поглед към развихрилата се битка, скочи двора и грабна първия меч, който му се изпречи пред очите. Шонед остана на стената. Конниците на Мерида се бяха пръснали из целия двор на групи от по трима-четирима — непробиваеми ядра, от които валяха удари на мечове и конски копита. Слънцебегачката се взря в най-близката група, вдигна ръка, по която не бе останал нито един пръстен, и обгърна ездачите в Огън.

Спря поглед на друга група, после на още една и ги потопи в адските мъки на горяща плът и неистови писъци. Един конник се откъсна от групата си и полетя към нея, решен да съсече вещицата с безумен поглед и огнени коси, осмелила се а призове Огъня срещу Мерида. Шонед махна нехайно с ръка и го оплете в мрежа от пламъци. Мечът се изтръгна от изгорените му пръсти и се удари звънко в земята, мъжът изкрещя и се строполи до него, а Шонед се усмихна разсеяно и обгърна в пламъци още една група.

Роан видя Огъня да лумва четири-пет, не — шест, седем пъти… С чуждия меч в ръка, той се втурна към най-близката група и започна да нанася удари наляво и надясно, като дори не гледаше, само долавяше смътно, че стоманата се врязва в нечия плът. Когато малцината оцелели меридци се втурнаха в безредие към тунела, Роан спря на място и изкрещя името на Шонед. Тя продължаваше да стои на колене върху стената, полюшваше се леко напред-назад с протегнати ръце и разпилени коси, блеснали на слънцето в алени отблясъци, сякаш пламъци от собствения й Огън.

— Шонед! — изкрещя той още веднъж. — Стига!

Тя отпусна ръце, погледът й потъна в неговия и усмивката й внезапно се стопи. Залитна и за малко да се строполи от стената. Мирдал пристъпи несигурно върху немощните си крака, подаде й ръка и й помогна да скочи. Огънят угасна; не бе горял достатъчно дълго, за да причини нечия смърт, но в нажежения въздух продължаваше да виси тежкият задушлив мирис на изгорена плът.

Роан зърна кон, чийто ездач бе улучен от червено-бяла стрела. В съзнанието му бегло се мярна въпросът какво ли би могла да прави Тобин тук, когато в суматохата изведнъж съзря крехката фигурка на сестра си. Скочи върху седлото, дръпна рязко юздите и впи пети в хълбоците на ужасеното животно, което литна мигом към портите.

Тобин притискаше здраво двете момчета към себе си. Слава на Богинята, децата й бяха останали живи и здрави, само туниката на Сорин беше разкъсана, а върху едната ръка на Андри аленееше дълга драскотина. Притисна ги до задушаване още веднъж, после ги освободи от прегръдката си и ги плесна толкова силно отзад, че очите на близнаците плувнаха в сълзи.

— И посмяхте да не слушате майка си! — беснееше тя. — Само да се опитате още веднъж! Махайте се от очите ми, докато не съм взела камшика! — притисна ги до себе си и прегръдката й комай не беше от най-нежните — за малко да ги удуши. Отпусна ръце и ги побутна към замъка. — Хайде, махайте се от очите ми!

Момчетата тръгнаха покорно. Тобин се изправи с мъка. Усещаше, че всеки миг ще припадне от гняв и облекчение. Изведнъж погледът й падна върху Шонед — изглеждаше като в несвяст и Мирдал я подкрепяше от едната страна. Тобин тутакси забрави за собствената си слабост, припна бързо и прехвърли през раменете си другата ръка на Шонед.

— Отведи я в замъка — каза Мирдал. — Ще се справиш ли?

— Мога и сама — промълви Шонед, останала без капчица сила.

Тобин я огледа от глава до пети — лицето, шията и голите ръце бяха покрити с кървави петна и мехури от изгаряне. Изгорена беше кожата на ръцете й, по които не се виждаше нито един пръстен, нямаше дори и по-светли кръгове на местата, където бяха стояли пръстените. А и фигурата, която Тобин придържаше, сякаш съвсем се бе стопила и превърнала в кожа кости.

— Ще я отведа — обърна се Тобин към старицата. — Лека е като перце. Хайде, Шонед, да вървим, сестро. Всичко е наред, най-после си у дома.

— Тобин?

— Да, аз съм. Ти си в безопасност, тук, в Цитаделата. Хвани се за мен, мила.

Докато вървяха полека към замъка, Тобин продължи да й говори с тих и успокоителен тон. Шонед се посъживи сред прохладата на сенчестите зали, и стъпките й станаха по-уверени, когато Тобин я поведе нагоре.

— Къде е Роан?

— Отиде да пресрещне Оствел и войската, тръгнали са насам от Ремагев. — Поне Тобин се надяваше да е така. В никакъв случай не биваше да тревожи Шонед.

— Казах му за плана на Мета — кимна бавно Шонед. — Глупак… Иска сам да поведе хората в бой.

— Ето, стигнахме — само да минем преддверието и легнеш да си починеш.

Тобин й помогна да се настани в огромното легло и смъкна разкъсаните й дрехи. Преди време блузата й трябва е била прекрасна — съшита от фин плат с втъкани в него изящни виолетови мотиви. Тобин стисна зъби при вида на виолетовото. Донесе съд с вода от съседната стая, избра мека кърпа се зае да разтрива стъпалата й.

— Трябваше дълго да вървим пеша — каза внезапно Шонед, ясно и безизразно. — Още първия ден конете се подплашиха от драконите и избягаха. Не можехме да се отбием в Небесната купа. Меридците бяха оставили там свои хора, които да ни причакат. Колко е хубаво, Тобин… Благодаря ти.

Тобин разкъса една калъфка на тесни ивици и превърза изранените крака на Шонед.

— А сега трябва да си починеш. Хайде, не говори повече.

— Питам се дали съм убила някого с Огъня — продължи Шонед със същия странен глас. — На Андраде това никак няма да й хареса. Но не ми е за първи път, нито пък за последен… — тя се взря в Тобин и очите й плувнаха в сянка. — Аз съм княгиня и фаради, какво друго би могла да очаква?

— Тя е заповядала на слънцебегачите си да застанат на наша страна срещу Рьолстра.

Напуканите устни на Шонед се изкривиха в горчива усмивка.

— Тя направи избора си още в мига, когато ми нареди дойда в Цитаделата.

Тобин приключи с бърсането, по-късно щеше да наложи с мехлеми изгорената почерняла кожа и да я обвие цялата в напоени с билки чаршафи, засега най-важното за Шонед беше да поспи. Погали разбърканите огнени коси и докосна с устни челото й.

— Спи сега, мила, най-после си у дома…

— Тобин — обади се сънливо Шонед и едва-едва повдигна клепачи, — кажи на всички, че Роан ще има син…

Меридците препускаха стремглаво към дъното на каньона и попаднаха на още една битка. Оствел и войниците бяха чакали през цялата нощ, когато скритите в скалите над замъка съгледвачи му докладваха за пристигането на меридците. Хората на Оствел заеха позиция в полукръг и запристъпваха бавно по посока към затварянето на кръга, когато откъм билото се яви Роан с още неколцина мъже, яхнали изоставените коне на меридците. При вида на княза войниците и от двете страни на позициите нададоха радостни възгласи и се придвижиха плътно към центъра на кръга, за да отрежат за врага пътя за отстъпление. Малко преди пладне всичко свърши.

По седлата бяха останали десетина меридци, на които отнеха снаряжението и конете, но не и живота. Седнал върху чуждия кон и с меч, положен напряко върху бедрата си, Роан гледаше как десетината меридци извличат телата на своите мъртви и ранени другари и ги полагат върху пясъка. Призляваше му от умора и сега, когато битката вече бе завършила, се питаше как все още не е паднал от изтощение. Продължаваше да седи гордо изправен на коня, когато Оствел спря мълчаливо до него. Всички тела на меридците най-после бяха изложени пред погледа на княза и той заповяда на оцелелите да се строят отпред.

— Ще пощадя живота ви — обърна се към тях Роан, — защото искам да предадете посланието ми на своите господари, то е следното — всеки от вас трябва да отреже дясната ръка на своя другар, независимо дали той е жив или мъртъв.

Оствел затаи дъх. Роан оставаше невъзмутим и ледено спокоен. Когато зловещата задача най-после бе изпълнена, а умиращите бяха довършени със светкавичен удар в сърцето, той заповяда да приберат отрязаните ръце в торбите от седлата — по една за всеки оцелял.

— Това е посланието ми, което ще предадете на своите господари. Ти! — посочи с меча си към мъжа с най-представителната дреха. — Сигурно си някакъв военачалник? Така си и мислех. Предоставям ти възможността да тръгнеш, не на север, а на юг. Ще поднесеш моя дар на княз Рьолстра като поздрав от мен и ще му разкажеш какво се случи тук. Опитай се да го убедиш, че при следващата ми среща с него ще взема не ръката, а главата му. — После добави с по-мек тон: — Предлагам ви да тръгнете оттук пеша, при това веднага. Ще се отбиете в Небесната купа и ще предадете на своите другари незабавно да се оттеглят оттам, после ще продължите на юг. Ако не се оттеглите от земите на господаря Байзал, още преди да стигнете при Рьолстра ще избием всички меридци в Небесната купа.

— Пеша! — избухна капитанът. — Дори вода не ни дадохте.

Роан се усмихна леко.

— Аз и жена ми също нямахме вода на връщане от Феруче. На вас ви предстои още по-дълъг път, приятел. Е, тръгвайте, защото току-виж размисля и заповядам да избият всички ви още сега.

Той обърна коня си и пое обратно към Цитаделата. Във вътрешния двор слезе от седлото и пое към замъка. Никой не смееше да припари до него. Докато се качваше по стълбите, срещна сестра си, която бързаше надолу, като накуцваше с единия крак. Върху едното й бедро белееше превръзка и от тревога за Тобин князът мигом забрави изтощението си.

— Роан! Наистина ли… — тя сграбчи голата му ръка и хладината на пръстите й парна болезнено изгорената му от слънцето кожа.

— Не сега, Тобин — той се дръпна и продължи уморен нагоре.

— Отговори ми! Наистина ли ще имаш дете?

Брат й се вцепени.

— Роан! Шонед ми каза, че ще имаш син. Вярно ли е?

— Значи, Шонед ти каза… — той се извърна и се взря в пламналия поглед на сестра си, проникна до дълбината му и стаената там мъка, после каза полека: — Да. Вярно е. Ще имам син.

Поразена, сестра му застина на стъпалата, докато той продължи бавно към стаята си и най-после затвори вратата след себе си. Спря до леглото и дълго стоя изправен, взрян в спящото лице на жена си. Оживяха, както й бе обещал; не напразно бе роден и отраснал в Пустинята. Не напразно бяха поемали влагата и живеца на пясъка и скалите. Въпреки всичко двамата успяха да оцелеят.

Докосна нежно изострените черти на измършавялото й лице, странно застинали в покоя на съня. Страданията състаряват човек, но кой знае защо, лицето на жена му излъчваше невинността на заспало дете, устните й бяха повдигнати в едва доловима усмивка, а плътта върху изящните скули изглеждаше прозрачна и светла.

Беше й обещал живот, тя му обеща син… Дали би могла да притисне до гърдите си копелето на Ианте, ако той успееше да го вземе от майката? И дали самият той би могъл да гледа сина си, без неизменно да вижда онази, която го е родила?

Ако Шонед можеше, той бе длъжен да се справи. Богинята да му е на помощ…

Легна до жена си и се взря в тавана, оцветен в синьо като небето над Пустинята. Изнурен, усети смътно учудване при мисълта, че в тялото му са останали сили да заплаче.

Привечер в спалнята влязоха Тобин и Оствел и ги намериха заспали. Тобин искаше да се погрижи за раните им, а той носеше нещо за хапване. Двамата се спогледаха въпросително и принцесата прошепна:

— Каза ли ти тя нещо за дете, преди да замине оттук?

— Нищо не ми е казвала. Нима смяташ, че щях да я пусна? — той поклати глава. — А и не мисля, че някой би могъл да я спре. Но защо Ианте ги е пуснала все пак?

— Може би са успели да избягат.

— От Феруче? Единственият начин да излезеш оттам ако ти разрешат да си тръгнеш.

Погледаха още миг-два лицата на княза и княгинята — нейното — спокойно и мирно в съня си, неговото — с изострени и напрегнати черти. Едва сега Тобин забеляза, че младежката свежест безвъзвратно е изчезнала от лицето на брат й и остра жал прониза сърцето й.

— Ще разберем само толкова, колкото решат да ни кажат — каза тя.

— Така е — кимна Оствел. — Нека ги оставим да поспят.

Глава 27

Хладният повей откъм реката и свежестта, която лъхаше от дърветата край Фаолаин бяха изместени от горещата уханна пара на казаните върху големите огнища, където къкреше вечерята на войниците от лагера на Пустинята. На пост стоеше млада жена, която се чувстваше все поотпусната и сънлива и това бе напълно обяснимо, като се има предвид, че дългото и скучно дежурство беше вече към края си, а ветрецът галеше ноздрите й с мириса на подправки и вкусна храна. През десетте дни след битката не се случи нищо особено и едва ли щеше да се случи тъкмо преди вечеря. Тя повдигна рамене, намести по-удобно гърба си срещу ствола на дървото и притвори очи.

— Ако бях Върховния княз, щях да те убия на място.

При звука на острия смразяващ глас тя мигом скочи, опъна тетивата и стрелата всеки миг щеше да полети. Изведнъж момичето отпусна ръце и сведе виновно глава.

— Княже, господарю мой… — промълви смаяна тя.

Когато събра достатъчно смелост да вдигне глава, видя ледено-синия поглед на княза да се взира в очите й. Беше виждала стария княз два-три пъти по време на посещенията му в малкото имение, където се бе родила и отраснала, а младият мъж пред нея поразително приличаше на Зеава, не толкова по ръста и цвета на очите и косата, колкото по смразяващия поглед и изражението върху скулестото лице.

— Е, след като така или иначе вече си будна, можеш да ми кажеш къде да намеря господаря Чейнал.

— В палатката си, твоя светлост, заедно с младия господар Мааркен и господаря Дави от Речен бяг.

Князът кимна и последните лъчи на залеза заиграха в златистите му коси.

— Току-що пристигнах по пътя от север и мога да ти кажа, че в тази посока не се виждат и следа от противник. Но ако не беше… Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Да, твоя милост.

— Добре. А сега отиди да известиш господаря Чейнал за пристигането ми.

Тя се поклони и се втурна към лагера.

Роан я последва и още докато яздеше нататък, долови раздвижване и тихи възгласи на изненада, които преминаха във възторжени приветствия. Беше чувал войниците да поздравяват по този начин баща му. Зарязваха работата си, изскачаха от палатките и заставаха от двете му страни, отвсякъде се разнасяха приветствени възгласи, вдигаха мечове и лъкове в знак на победата, която вървеше със самото присъствие на Зеава. Този път възторгът и бурните приветствия бяха предназначени не за баща му, а за него самия — за Роан, техния княз на драконите. При тази мисъл усети лек световъртеж.

Водеше със себе си двайсет стрелци, трийсет конника и оръженосеца Тилал. Единствената приятна мисъл в главата му се въртеше около предстоящата среща на момчето с баща му. Перспективата да изложи събитията в Цитаделата го изпълваше с ужас. Мислено се наруга за малодушието си и с усилие на волята се опита да запази каменното си изражение, докато яздеше към невзрачната тъмна палатка, различаваща се от останалите само по сребърния пилон със знамето на Радзин. Скоро на негово място щеше да се развее флагът на Пустинята, а този на Радзин щеше да бъде преместен от другата страна на входа, сякаш истинският главнокомандващ беше не Чей, а князът.

Чей го чакаше пред входа заедно с военачалниците си и с още един момък, който много приличаше на Шонед и изглеждаше по-зрял и по-силен от Тилал. Нима това беше Мааркен? Роан отвърна на поздравите им с отривисто кимване на глава, доволен, че зад етикета може да прикрие истинските си чувства. Слава на Богинята, че е създала церемониалното отношение към князете, без значение колко лицемерно е то понякога. Всъщност не, поправи се Роан с горчивина, сред всички тези мъже лицемерен беше единствено той.

— Добре дошъл, княже мой — приветства го Чей и погледът му просветна многозначително. Роан го разбра и се подчини на безмълвното послание — всеки от присъстващите искаше да се приближи и да чуе няколко думи от своя княз. Заби пети в хълбоците на жребеца и дръпна рязко юздите — Паща, любимият му кон, намерен недалече от Небесната купа, се вдигна величествено на задните си крака и се извърна с лице към войниците. Роан вдигна десния си юмрук в знак, че иска да говори. Сред възцарилата се мигом тишина князът се усмихна сурово и каза:

— Тази нощ Върховният княз ще почива в покоите си отвъд реката. Кълна се в Богинята — скоро той ще намери своя вечен покой.

Разнесоха се одобрителни възгласи и Роан ехидно поздрави сам себе си за глупавата реч. Все пак беше достатъчно кратка, за да бъде повторена дума по дума из целия лагер. Скочи от коня и зърна бегло лицето на Чей, по което бе изписано задоволство. Хвърли юздите в ръцете на Тилал, свали ръкавиците за езда и се приближи към господаря Дави, когото бе виждал само веднъж, и то за малко, преди две години в Цитаделата.

— Моята господарка и съпруга ми съобщи за благородния ти жест да се присъединиш към нас — каза той според етикета. Не можеше да не си дава сметка за множеството погледи, насочени към него. Как би искал да захвърли всички формалности, но и за това щеше да дойде време, когато двамата с Дави останеха насаме. — Благодаря ти за подкрепата, господарю, по-късно ще имаме възможността да поговорим. А сега искам да ти представя някой, който заема първо място в сърцето ти — кимна към Тилал, който почти бе затанцувал от вълнение.

Дави не можеше да откъсне поглед от момчето. С мъка се овладя и се усмихна смутено.

— Твоя милост, поласкан съм от приятелските ти чувства и от благодеянията ти към моето семейство. Наистина бих желал първо да поговоря със сина си.

Роан усети странно потрепване на устните си, първата искрена усмивка от много време насам.

— До скоро виждане, Господарю.

Дави пристъпи към момчето с разтворени за прегръдка ръце, а князът се обърна и забеляза, че Чей е освободил военачалниците и се е разпоредил да съобщят на войниците, че за тази вечер са свободни.

Изведнъж някой извика името на княза, викът бе подет от множество гърла, превърна се в скандиране, което екна в здрача и стигна до лагера на Рьолстра отвъд реката. Роан спря на път към палатката, трогнат и развълнуван от възторга на своите бойци и от вярата им в техния княз. Вдигна ръка в знак на благодарност за приветствията, поклони се леко и се оттегли в прохладния сумрак на палатката.

Като оръженосец на Чей, Мааркен поднесе столове и чаши на високопоставения си чичо и на баща си, после се изправи до входа в очакване на нареждания. Двамата мъже седнаха, отпиха по глътка вино и се взряха мълчаливо един в друг. Първи се съвзе Чей.

— Това е всичко засега, Мааркен — обърна се той към момчето. — По-късно ще прибереш нещата ми оттук и…

— Не! — възкликна Роан, забеляза колко са изненадани Чей и сина му, и продължи по-спокойно: — Не, дори не мога да си представя, че ще остана сам в тази зала, на която и викате „палатка“. Мааркен, моля те да намериш Тилал и двамата просто ще ми приготвите някакви завивки.

— За мен е чест да ти служа, княже мой — момчето се поклони и понечи да тръгне към изхода.

Роан отново си даде сметка, че се усмихва, и този път усмивката му беше още по-непристорена.

— Виждам, че си пораснал. Добре те е обучил Лийн, но според мен, когато сме сами, можем да се държим така, както някога.

Видимата скованост на момчето се стопи и Мааркен се усмихна широко на чичо си.

— Не можах да повярвам на очите си, когато усетих цветовете на Шонед в слънчевите нишки. Тя ми каза, че и двамата сте в безопасност. Нали чу как ликуваха войниците? Смятат, е ти им носиш сила и хитрост, и че драконите те закрилят.

— Така ли мислят?

В тона му звънна режеща нотка, от която блясъкът в очите на Чей изведнъж помръкна.

— Можеш да си вървиш, сине.

Мааркен се поклони сковано и излезе от палатката.

— Много е пораснал — обади се Роан. — Трябва да се гордееш със сина си.

— Така е — каза простичко Чей. — А сега ми кажи онова, което Шонед не е казала на Мааркен.

Роан повдигна рамене.

— Не вярвам да е скрила нещо от него.

Чей се облегна назад и изсумтя.

— Сега сме само двамата, Роан. Познавам те още от люпилото, княже мой и принце на драконите, и искам да ми разкажеш какво стана във Феруче.

— Всъщност те интересува защо Ианте ни пусна да си вървим, нали? — Роан отпи дълбоко от виното и продължи: — Закълни се, че няма да кажеш на никого, Чей. Закълни се в меча си и в живота на синовете си.

В първия миг Чей сякаш онемя после кимна бавно и каза:

— Познаваш ме много добре и знаеш, всичко ще си остане между нас, но молбата ти вероятно е продиктувана от желанието да ме впечатлиш. Добре, заклевам се.

— Не исках да те обидя. — Взрян в искрящото тъмно вино, Роан въртеше замислено чашата между пръстите си. — Шонед… — гласът му трепна издайнически и той се засрами от слабостта си. — Тя се разпореди всички да напуснат Цитаделата, една част от тях тръгна с мен, други поеха към Небесната кула да прогонят меридците оттам, а после ще отидат в Тиглат да помогнат на Валвис. Тя казва…, и Тобин мисли като нея, че ако някой отново реши да нападне Цитаделата, няма да е останал никой, когото да спасяваме.

— Разумна мисъл — каза мрачно Чей. — Жените винаги са разсъждавали много по-мъдро от нас.

— Повечето от прислугата замина с близнаците за Ремагев. В Цитаделата останаха неколцина, които са ни толкова предани, че са готови да излъжат заради нас.

— За какво трябва да лъжат?

— А, ето това не е казала тя на Мааркен. — Той отново отпи от чашата и продължи: — В средата на зимата очакваме раждането на дете. Ианте получи от мен това, което си бе наумила.

По изразителното лице на Чей не трепна нито мускул. Роан присви рамене.

— Няма ли да ме попиташ как е постигнала целта си? Първият път я взех за Шонед. Когато това се случи още веднъж… е, тогава просто я изнасилих. А трябваше да я убия! Но не го направих. Тя бе предвидила всичко и сега носи в утробата си моето дете. Шонед смята, че ще бъде момче и това е единственото, което е казала по този въпрос. Тя ме избягва, Чей, а и аз не мога да й кажа нищо. Не могат…

— Ясно — прошепна Чей. — Другото не е важно.

— Трябваше да кажа на някого за това!

Чей остави полека чашата на пода, стана и се надвеси над Роан.

— Цяла армия очаква заповедите ти. На отсрещния бряг те очаква могъщ противник. Можеш да се самосъжаляваш колкото искаш, но когато му дойде времето!

Роан знаеше, че Чей се опитва да насочи мисълта му в друга посока и вътрешно се разбунтува против него. Но знаеше и че във всяко друго отношение, с изключение на кръвната връзка, Чей беше негов брат. И този брат сега не откъсваше разтревожения си поглед от лицето на Роан. Князът не издържа и извърна глава.

— Виж, така те харесвам — процеди Чей и седна на мястото си. — Виждам, че отново можеш да разсъждаваш разумно и е добре да насочиш мисълта си в нужната посока. Отпуснах на Рьолстра десет дни да прехвърли половината си войска през двата моста, а досега е прехвърлил едва петдесетина човека. С повече късмет можем да издържим още две битки, не повече. Ако беше прехвърлил поне половината от хората си от тази страна, щяхме да се справим с тях, а после да преминем реката и да влезем в сражение с другата половина. Но Рьолстра явно не действа по посока на намеренията ми. Ако имаш предложения, искам да ги чуя.

Роан за малко не се разсмя. Бе стоял в лагера едва колкото да накваси устните си, а Чей вече очакваше от него тактически решения, във вземането на които князът не беше особено талантлив. Допи чашата си, изправи се и каза:

— Отивам да се поразходя. Като се върна, искам постелята ми да е готова.

— Междувременно можеш да хапнеш. Като те гледам колко си изтънял, можеш да се скриеш зад острието на меча си.

— Така ли мислиш? Че искам да се скрия? — сопна се Роан.

По устните на Чей плъзна едва доловима усмивка.

— Така те харесвам. Започваш да приличаш на княз.

Уривал не откъсваше поглед от изящните дълги пръсти, които потропваха нетърпеливо по масата с недокоснатата вечеря. Докато пръстите на Андраде се движеха отривисто в неспокоен ритъм, светлината на свещите проблясваше в скъпоценните камъни и всеки от тях лумваше в лъчисти отблясъци — рубинено-ахатово-аметистово-сапфирени на лявата ръка и смарагдово-топазено-гранатово-диамантени на дясната. Палците й лежаха върху полираната повърхност на дървото върху единия блестеше с меко сияние кехлибарен пръстен на другия — лунен камък. Върху ръцете на Андраде те бяха символи на невероятни свойства: късмет в сражения по време на война, умението да убеждаваш, благородство, истина, интелект, постоянство, гъвкавост… Но Уривал бе съсредоточил вниманието си най-вече върху двата пръстена върху палците, които символизираха мъдрост и закрила. Точно в този момент изпитваха болезнена необходимост преди всичко от мъдри решения и мерки за сигурност.

— Е? Защо най-после не заповядаш на всеки да прави това, което трябва — не можеш, или просто не искаш? — в тона му прозвуча преднамерено предизвикателство.

— Смяташ ли, че ще ме послушат? Поне ще си спестим удоволствието от компанията на изисканата господарка Висла. Тя добре направи като замина за Речен изглед.

Уривал кимна. Седяха в личните покои на господаря Дави в Речен бяг — спретната стая, пощадена от представите на жена му за елегантност, които бяха съсипали останалата част на имението. Господарката Висла се развълнува силно от посещението на височайшите гости и загуби ума и дума, кога разбра коя е Хиана, затова и с облекчение прие предложение на Уривал да замине за имението на баща си, Речен изглед, на цели пет мери разстояние. Отпътуването й щеше да им спести изнервящата суматоха и им осигуряваше спокойствие при вземането на тактически решения. Основният проблем си оставаше какви действия да предприемат оттук нататък. Всички фаради, които не бяха заключени в тъмници, знаеха къде се намира Андраде и редовно се свързваха с нея за размяната на сведения. Андраде и Уривал се намираха достатъчно близо и до двете армии, за да ги наблюдават без усилие, и достатъчно далече от тях, за да останат на страна от вниманието на Рьолстра. Но ако Върховният княз решеше да превземе семейното имение на господаря Дави, положението им щеше да се утежни значително. Засега все още не бе насочил поглед си към Речен бяг, може би смяташе, че господарката Висла отдавна е заминала оттам, а и при цялото си великодушие Уривал не можеше да си представи, че някои би искал да похити жена като Висла.

Не можеше да не признае все пак, че прислугата й беше добре обучена и Висла им предостави добре организирано домакинство. След като им бе спестена необходимостта да се занимават с досадните рутинни дейности, разполагаха с достатъчно време да мислят за събитията, които ставаха другаде.

— Все още нямаме новини от Шонед — каза замислено Уривал.

— Благодарение на обучението, които ти й даде, не мога я принудя на нищо — каза рязко Андраде и пръстите й ускориха гневния си ритъм. — Трябва ми слънцебегач в Цитаделата някой, на когото да имам пълно доверие за сведенията оттам.

— А на Шонед не можеш да се довериш, така ли? Всъщност, точно това искаше да кажеш. Андраде, ти я постави там, където е тя сега! Обучи я, отведе я при Роан почти влюбена в него още преди да го е видяла, и направи всичко възможно той да откликне на чувствата й. Не бива да забравяш, че всичко стана така, както ти го замисли.

— Ще ми го натякваш докато съм жива, нали? — Тя стана започна да крачи нервно пред прозорците, пръстите й се свиваха и разпускаха, пръстените проблясваха гневно при всяко движение. — Как бих могла да предвидя това, което се случи? Това, което виждах в представите си, се оказа много по-различно от действителността. И какво трябва да правя сега?

Той повдигна рамене.

— Може би най-добре би било ако не правиш нищо.

— Проклятие, Уривал, престани да се заяждаш с мен! — извика тя. — Много добре знаеш защо толкова исках да се оженят! Князете-фаради биха сложили край на всички дребнави разправии…

— Продължаваш да не виждаш очевидното — той пристъпи към нея и сложи ръце на раменете й. — Все забравящ, че преди всичко те са хора. И новото поколение князе, които очакваш, ще бъдат такива — с чувствата, добродетелите и пороците на всички обикновени хора. За самата теб чувства като че ли никога не са били от значение, може би си се интересувала от тях само когато ти е било изгодно. — Той се навъси при вида на гневния пламък в сините й очи. — Нима смяташ ще можеш да използваш децата така, както използва родителите?

— И според теб съм безчувствено чудовище, така ли? Щях да обуча децата им, да ги възпитам…

— И да ги оформиш като оръдия на собствените си амбиции. Какво ти дава това право?

— Искаш признание, така ли? — извика тя и се дръпна рязко назад. — Да, използвах ги, като се започне още от сестра ми и Зеава! Възползвах се от обстоятелствата и се надявах, че от брака на Милар ще се роди княз с наследствената дарба на фаради, когато това не стана, опитах с Шонед и Роан.

— И кой е на ред сега? Може би синовете на Тобин? Андраде, ако все още е останало нещо човешко в тебе, не може да си служиш с хората като с играчки!

— Направих го от обич! Обичам ги като свои деца — и Роан, и Шонед, а също и Тобин, и Чей, и синовете им… — тя опря рамо на гладката каменна стена и обви ръце около себе си. Обичам ги прекалено силно, затова и искам да постигнат много в живота си, а омразата ми към Рьолстра е дори по-силна от любовта ми към тях. Е, нима това не ти се вижда човешко, Уривал?

— Според мен все още има неща, от които трябва да се учиш — отговори меко той. — Сега вече нищо не може да се върне назад. Независимо от мотивите и намеренията ти, вече е можеш да направиш нищо, и като всеки друг ще чакаш развоя на събитията.

В очите й проблеснаха сълзи и това смая напълно Уривал. Той я прегърна и прошепна:

— Не ти отива да бъдеш слаба — дъхът му раздвижи леко сребреещите руси коси. — Моята господарка никога не е била безпомощна.

Градините, създадени и отгледани с любов от княгиня Милар, с напредването на лятото започваха да губят свежестта на пищната си растителност. Водопадът в пещерата съвсем изтъня и езерото под него попресъхна, всмукано в корените на зажаднелите мъхове и треви. Но пещерата си оставаше прекрасно убежище срещу мъчителната жега, единственото кътче на райска прохлада и тишина в Цитаделата, и Шонед прекарваше там дълги часове по време на своето очакване.

Отиваше в пещерата не за да търси усамотение. В крепостта бяха останали само Тобин, Оствел, старата Мирдал и трима слуги. Другите заминаха с Роан на север към Тиглат или пък със Сорин и Андри за Ремагев. Самотата се превърна в част от живота на Цитаделата.

Не търсеше покоя на пещерата и за да се отдаде на спомените си. За нея Цитаделата опустяваше след всяко заминаване на Роан и странното беше, че тъкмо тогава усещаше присъствието му навсякъде. Деликатното равновесие между болката от раздялата и осезаемото усещане на присъствието му беше в пълно съзвучие с двубоя между спокойствието и гнева в душата й. Успяваше да запази това равновесие през по-голямата част от времето, а когато не й се удаваше, отиваше в пещерата и броеше дните, които оставаха до раждането на детето. Всеки ден я приближаваше до мига, когато отново щеше да отиде във Феруче.

Дори не помнеше колко пъти бе усещала цветовете на Андраде в нишките на слънчевата светлина. Всеки път отхвърляше общуването със защитните мерки, на които я бе научил Уривал, не защото се опасяваше, че Андраде ще разколебае решимостта й, а защото не искаше нищо да наруши трудно постигнатото й равновесие. Доводите и забраните на първожрицата щяха да смекчат гнева на Шонед, а тъкмо това княгинята не можеше да си позволи — не и преди средата на зимата, когато щеше да се изправи срещу въплъщението на своя гняв.

Един ден, докато решеше с четка коня си в ярко осветения вътрешен двор, Шонед отново усети неустоимия зов изкусно сплетените слънчеви нишки и този път едва успя да ги избегне. Побърза да напусне светлината и тръгна към пещерата през оклюмалите градини. На няколко крачки от дърветата отпред внезапно се закова на място, сепната от звуците на музика. Оствел взимаше лютнята в ръцете си много рядко и въпреки това всеки път струните й извикваха сълзи в очите на княгинята. Всички смятаха, че Богът на Бурята не дарява често слънцебегачите с благословията на своя глас, който ехтеше във вятъра и водите; талантът на Мардим беше изключение. Оствел, прекарал по-голямата част от живота си сред конете, а сега — управител в замъка на своята княгиня-фаради, бе надарен с чувствителните пръсти и душата на бард.

Този път свиреше любимата песен на Камигуен. Преди когато жена му беше жива, песента звучеше радостно и бодро. След нейната смърт мелодията се превърна в мрачна балада, която неизменно преливаше в тиха печал. Шонед си спомни с болка смуглото лице на своята приятелка; блестящите черни очи, смяната на чувства в деликатните й черти — от гняв до усмивка, топлината на нейните цветове… Шонед, която преднамерено бе издигнала стена между себе си и всички фаради и общуваше единствено с Тобин, изведнъж си спомни как двете с Ками сплетоха за първи път слънчевите нишки, за радостта и вълнението на онзи миг. Колко млади бяха тогава, изгарящи от нетърпение да развият своята дарба, с какво вълнение очакваха да съзрат в светлината невиждани чудеса и бяха като омагьосани от собствените си невероятни способности… Под силата на връхлетелите я спомени Шонед неволно разтвори ума и лицето си за посланието в слънчевите лъчи.

Долови цветовете на музика — сапфир, диамант, топаз и аметист, понесени към нея през сребристите светлосенки на светлината под дърветата. Наклони назад глава и изложи лицето си на слънце, затвори очи и най-напред съзря в нишките собствените си цветове, които я представяха пред всички останали фаради. Кой знае защо, музиката не изчезна. След мигновено объркване звуците изведнъж се пренаредиха и в трелите им прозвуча послание, сякаш лютнята бе живо същество, а е простичък инструмент от дърво и струни.

„Помощ!“

Шонед откликна спонтанно на вика. Овладяла до съвършенство уменията на изкусните слънцебегачи, мигновено сплете едва различимите нюанси в ясни цветове и долови осезаемо присъствието на развит ум, воден може би от неискрени намерения, несрещан досега от нея в светлината, но в присъствието му усещаше странно познати нотки.

„Да те благослови Богинята, сльнцебегачке. От много време се опитвам да се свържа с теб, познавам добре цветовете ти, но ти не искаше да те открия, и аз зная причината за това. Моля те, не се отдръпвай от мен — моля те!“

Шонед не се оттегли, но и не пожела да препусне по лъчите, за да разбере кой я вика. Неспокойна и напрегната, тя се взря внимателно в съчетанието от цветове и не откри в тях нищо ободряващо. Яркостта им не можеше да прикрие присъствието на сенки, сред тях потрепваха диамантенобели искри — а това бе цветът на коварството.

„Имам само три пръстена и не мога да ти навредя. Моля те, изслушай ме! Зная от какво се нуждае твоят княз, за да победи Рьолстра. Ястри е горделив и самонадеян, ненавижда Върховния княз, и вместо да се почувства отрезвен сред претърпяното поражение, сега се чуди как да си отмъсти на Рьолстра. Разполага с около триста бойци, и ако бъде подходящо мотивиран, ще престане да се подчинява на Върхови княз. Направи така, че Ястри да мине на ваша страна!“

Очертани в Огъня, по-тъмните цветове припламнаха, омразата в тях лумна съвсем ясно. Шонед трепна. Не разбираше причината за тази омраза.

„Вярвай ми! Нима ще посмея да изпратя толкова опасно послание, ако не беше продиктувано от искрени чувства? Искам да ти помогна!“

— Шонед!

Тя се стресна, изгуби цветовете и в слънчевата светлина заглъхна неясен вик на отчаяние. Отвори очи и видя пред себе си Оствел с лютня в ръката. В погледа му се четеше тревога.

— Нещо се бях замислила — опита се тонът й да прозвучи спокойно и естествено. — Извинявай, Оствел, не исках да ти попреча.

— Изобщо не ми пречиш, и без това свършвах — той отклони поглед. — Шонед, трябва да поговорим. Тази сутрин Тобин се е свързала с Клив от Тиглат.

— Какво казва той?

— Няма особена промяна. От време на време влизат в незначителни схватки с меридците, но обсадата продължава. Валвис е разтревожен и започва да губи търпение, а това е опасна комбинация. Смята, че една сериозна битка би повдигнала бойния дух на войската — той се усмихна мрачно на иронията в създалото се положение.

— Смърт в името на надеждата за живот — тя поклати глава. — Какво правим с тези деца, Оствел? Валвис трябваше още се обучава в изкуството на борбата с меч, не да го прилага в истински бой. И от Мааркен се очаква да стане не войн, а фаради.

— Те поне правят нещо — Оствел повдигна с раздразнете рамене. — Разбирам как се чувстват дъщерите на Рьолстра, творени зад стените на Канарата.

Шонед го погледна изненадана, разсмя се и го прегърна.

— Дъщерите на Рьолстра! Оствел, ти си невероятен! — не изчака да изрази на глас смайването си и се втурна към замъка, докато викаше високо Тобин.

Роан знаеше, че никой вече не вярва в ролята му на глупак. Между първата Риала и настоящата кампания в опит да спаси земите си изминаха шест години, през които бе управлявал умело своето княжество и позата му на наивник би била неубедителна и смешна. Въпреки това военните му съветници много се стреснаха, когато им нареди да развалят лагера и да се оттеглят от брега на Фаолаин. Усмихна се едва-едва, зарадван да отбележи за себе си колко им беше неприятна самата мисъл за отстъпление и ги поизчака да осмислят заповедта му. Първи успя да вникне в идеята му Гриден.

— И ще ги принудим да ни последват до Дългите пясъци, твоя светлост?

— Точно така. Искам да разположите частите на голямо разстояние една от друга и да държите съгледвачи край морския бряг. Няма да тръгвате едновременно и ще поемете по различни маршрути. Трябва да създадем представата, че сред войските ни е настъпило объркване и мнозина искат да се върнат у дома. След три дни целият район трябва да е напълно оголен и с това искам да кажа, че тук не само няма да е останал никой от нас, но и че войската на Рьолстра ще бъде напълно лишена от източника си на провизии. Ще обелите кора дърветата и ще съсипете цялата реколта. — При вида на изумлението в очите им Роан само повдигна рамене. — Господарят Байзал би загубил много повече, ако Рьолстра завладее Пустинята. Трябва да примамим войската му колкото може по-далече оттук. Байзал се е погрижил за заминаването и снабдяването с продукти на хората си, така че за него не бива да притеснявате. А и противникът не се интересува от него, трябвам им аз. Въпроси?

Дори и да имаха такива, военачалниците мъдро ги премълчаха След като те се разотидоха, Чей спокойно впи поглед в очите на Роан.

— Сигурен ли си, че получената информация е достоверна? Шонед не е казала дори на Мааркен от кого я получила.

— На Шонед и на Мааркен вярвам безрезервно. А колкото до източника на информацията… Фаради разполагат и друг вид зрение и слух. Дори не ме интересува откъде е получила сведенията си, не можеш да отречеш, че преценката за настроението на Ястри е доста точна.

— И въпреки това нещо не ми харесва.

Дави се прокашля и каза:

— Досега момчето се е подчинявало на Рьолстра във всяко отношение. Можем ли да разчитаме, че влиянието на Върховния княз над Ястри е намаляло?

— А какво друго можем да направим? Дори и да не тръгнат след нас, едва ли ще устоят на изкушението, което представлява един освободен от защитници бряг.

В зелените очи, които толкова му напомняха за Шонед, просветна искра на нетърпение.

— Скоро ще разберем дали ще лапнат стръвта. В края на краищата, винаги можем да се обърнем срещу тях и да ги атакуваме. Чей ще се погрижи за това.

В грижливо премислена бъркотия отделните кохорти на стрелци, ездачи и пехотинци заприбираха палатките и поеха след своите военачалници във видимо различни посоки. Ястри отдели няколко дни за умуване, след още десетина дни реши, че не може да устои на изкушението. Без да проследи посоката, в която бе поела челната група на Чей, той не се стърпя и тръгна след водената от Роан кохорта. Примамката изглеждаше твърде съблазнителна тъкмо поради присъствието на младия княз.

Придвижването на войските продължи до края на лятото. Роан и хората му предприемаха походи от по няколко мери, частите бяха нехайно разпръснати на значително разстояние една от друга, но всички отстъпваха неизменно към Дългите пясъци и някои от тях се намираха в непосредствена близост до морето. Зелените хълмове около Фаолаин отстъпиха място на сухи храсти, с които бяха обраснали златистите дюни на юг. Рьолстра беше нащрек. Избягваше да разтегне позициите си и да се откъсне от източниците си на провизии и сведения. Шонед предаде на Мааркен, че по-голямата част от войската на Рьолстра е останала на отвъдния бряг на реката и подир Роан са тръгнали най-вече хората на Ястри. А само с Ястри щяха да се справят по-лесно.

Роан бе обзет от известно раздвоение, когато най-после му съобщиха, че войските му са стигнали до избраното от Чей място. За разлика от войниците на Ястри, хората му бяха свикнали със суровия климат на Пустинята. По цели нощи спореха с Чей и Дави дали да нападнат веднага, или да изчакат, докато жегата изтощи напълно силите на противника. Знаеше и че собствените му войници са озадачени от колебанието на своя владетел. Всички бяха научили за героизма му по време на битката в Цитаделата, знаеха и как бе постъпил с пленниците — тъкмо поради това недоумяваха защо техният княз, който се бе разправил така жестоко с врага си, сега се колебаеше да направи същото с един много по-сериозен противник.

Въпреки това Роан се бавеше; предпочиташе да изчака, дори ако изчакването означаваше спасяването на няколко човека. Не се страхуваше за себе си — чувстваше се отговорен за живота на другите, които се уповаваха на него като на свой княз.

Нощем терзанията му бяха още по-страшни. През де непрекъснато биваше зает — изслушваше рапорти, трябваше се справя някак с непоносимата жега и решаването на множество неотложни въпроси. Но нощем, когато картите се прибираха и той лежеше в твърдата войнишка постеля, напразно чакаше нощният хлад да го унесе в жадувания покой на съня. Не смееше да стане и да тръгне из лагера — не само за да не събуди Чей, Мааркен и Тилал, но и за да не разкрие пред войници те своето безпокойство. На пръв поглед тялото му си почиваше, но мислите му не спираха лудешкия си бяг.

Най-тежко му беше да мисли за Шонед. На сбогуване го бе целунала с ледени устни и спокойна усмивка, а Роан си спомняше нощите, когато я държеше отчаяно в прегръдките си по време на жестоките й кошмари. Жената, която бе плакала горчиво в ръцете му и го бе превърнала в смисъл на своя живот, сега се държеше с него като с чужд човек, непознат, дошъл да целуне оголените от пръстени ръце на своята княгиня. Плашеше го споменът за видението, което тя извика за него в светлината на свещите през нощта, преди да замине от Цитаделата.

Всеки път трепваше ужасен, когато си представяше жена си с новородено момче на ръце, чуваше гласа й, натежал от сенки и Огън: „Андраде ще получи от Ианте онова, което очакваше от мен. Но и двете грешат, Роан. Този княз ще бъде само мой и твой. Има ли значение какво сте правили двамата с Ианте? Казваш, че си я изнасилил. Нима Андраде и Ианте не постъпиха с нас по същия начин? Андраде ме използва за собствените си цели, същото направи с теб и Ианте. Но няма да сторят това на нашия син. Вярвай ми, Роан, няма да го допусна.“

Той й вярваше. Не можеше да не й вярва, защото в очите на жена си бе видял смъртта. Докато Роан се бе отдал изцяло на плановете си да погуби Върховния княз, когото смяташе за първобитен дивак, Шонед чакаше раждането на детето така, сякаш го носеше в собствената си утроба.

Неговото дете, детето на Шонед… Нека над него бди Богинята, в какъв ли свят щеше да се роди то? Свят, в който жената на баща му бе убила родната му майка, а бащата бе погубил дядо му. Богинята да му е на помощ…

Осем дни по-късно Роан приключи с тягостното изчакване. Нишките на слънчевата светлина обгърнаха Мааркен и след като се съвзе след посланието на Шонед, момчето се втурна към палатката на баща си, блъсна се в златния пилон със знамето на Пустинята и прекъсна развълнувано съвещанието на княза с неговия атри.

— Ястри е тръгнал на юг! Шейсет конника, седемдесет стрелци и двеста пехотинци! Скъсал е с Върховния княз и утре ще ни нападне.

Роан грабна картата.

— Доказа, че наистина си чудесен стратег, Чей. Мааркен, извикай всички военачалници. Вземи Тилал да ти помогне, после обиколете лагера и съобщете на всички, че утре най-после ще се срещнем с врага очи в очи.

Триста и трийсетината бойци на Ястри се зададоха откъм южния хоризонт, без дори да подозират за разположения наблизо гарнизон на Чей. Бойците на Пустинята следваха нашествениците безмълвни и безплътни като сянка. Ястри бе разгърнал войската си на изток, защото по сведенията на съгледвачите там бе най-уязвимото място на противника и беше готов да даде заповед за нападение, когато изведнъж се оказа изправен срещу триста бойци, водени от самия княз.

Този път нямаше река, която да отмие потоците от кръв. Часове наред зажаднелият пясък ги попиваше в себе си, после пресъхнаха изоставени, след като мяра след мяра войската на Роан се зае да изтласква противника обратно към бреговете на Фаолаин. Уви, оказа се, че и реката не предлага спасение. Водени от господаря Дави, на брега й още стотина души очакваха нетърпеливо оцелелите от войската на Ястри.

Младият княз препусна и изчезна в южна посока, откъдето се бе появил. Роан, който яздеше заедно с Тилал и Дави стигна до върха на нисък хълм и зърна отдалече червено-белия флаг на Чей, развят победоносно над дърветата. Бойците на Чей бяха преградили пътя на Ястри, от юг летеше конницата на Пустинята, а от север и запад напредваха неумолимо пехотинците на Роан и Дави.

Развял бойното знаме на своя княз, пратеник на Роан пое към Ястри с предложение да се предаде незабавно, ако иска пощада. Преценката на Шонед и тайнственият й източник информация за Ястри се оказа съвсем точна — своенравен и самонадеяно горделив, той изпадна в плен на собствената си ярост и поведе жалките остатъци от войската си срещу Роан.

Князът усети върху себе си изпитателния поглед на Дави, който явно се чудеше дали ще се намери достатъчно милосърдие сред достойнствата на зет му. Роан се поколеба. Можеше да обгради Ястри, да го откъсне от войниците и да пощади живота му. В този миг погледът му попадна върху зелените очи на Шонед, които го гледаха от лицето на брат й и с спомни изнуреното й и обгорено лице. Вдигна меча и препусна напред.

Бойният строй на Ястри се разпадна окончателно. Някои от войниците му побързаха да оставят оръжието си върху пясъка, други продължаваха да се бият за собствения си живот, забравили напълно всеобщата цел към победа. Роан изпита възхищение от смелостта на последните храбреци, не можеше да не оцени по достойнство и смелостта на самия Ястри, макар че героизмът му бе продиктуван от безразсъдство. Опита се да си пробие път до младия княз, решен да го предизвика на двубой, както се полага между равни по ранг. Уви, беше принуден да защитава не само себе си, но и Тилал, и не успя да проникне зад обръча от настървени млади благородници, които искаха главата на Ястри. Така и не разбра кой от тях бе успял да довърши младия княз.

Още от самото начало на битката Дави бе наредил хората си край брега на реката, така че оттам не можеха да се очакват изненади. Когато всичко свърши и Роан пое нататък, жребецът му, възбуден от мириса на смърт, неспокойно зацвили и запристъпва внимателно между многобройните тела на убити и ранени. Роан обхвана с поглед празните мостове, Рьолстра бе излязъл достатъчно хитър, за да не пожертва повече от шепа свои бойци и може би още тази сутрин бе заповядал на хората си да се прехвърлят на другия бряг. Не подложи на никакъв риск и сигурността на собствената си безценна личност. Жалко… Роан предпочиташе да се свърши всичко веднъж завинаги.

Чей яздеше по брега и спря до княза с разкъсаното й окървавено тюркоазено знаме на Ястри, преметнато напряко през седлото. Роан протегна ръка и Чей сложи в отворената му длан два пръстена — златен и сребърен, с инкрустирани в тях гранати, символът на сирските князе.

— Заповядах да извлекат тялото му настрани — каза тихо Чей.

— Благодаря ти — Роан се обърна към група стрелци и им заповяда да приготвят лъковете си.

— Какво правиш? — процеди Чей, когато видя някой да удря два кремъка, за да запали огън. — Мостовете ще ни потрябват!

— Ще ни избият до крак, ако сега преминем реката. Всички сме изтощени, докато Рьолстра разполага със свежи сили. Ако оставим мостовете, той ще премине по тях, а може и сам да ги подпали, за да ни отреже пътя към своя лагер. Предпочитам да ги запалим ние, не той. Е, какво ще кажеш?

Князът не очакваше отговор и все пак се изненада доста от реакцията на своя атри. Потъмнялото от пот и умора лице на Чей се оживи от сурова усмивка.

— Знаеш ли, на твое място точно това би сторил и Зеава. Жест на величие и предупреждение.

Роан стисна пръстените в юмрука си и отправи поглед към стрелците. Миг преди да изрече заповедта, откъм отвъдния бряг долетя боен вик, който подеха и собствените му бойци. Двата моста пламнаха сред фонтани от огън.

На брега, току до самата вода, стоеше Мааркен, силно пребледнял под слоя пот и прах, с изпънати напред ръце и разтреперани, свити в юмрук длани. Той усмири Огъня и пламъците върху дървените мостове се смалиха полека, отразени във водата сред дъжд от ярки искри. В последните лъчи на залез Огънят лумна ярко за последен път и смълчаната Пустинята грейна в алени отблясъци, сякаш се прекланяше пред своя млад господар-фаради.

Изтерзан, Чей прошепна името на сина си; Роан остана безмълвен върху седлото, изведнъж усетил кръвта си вледенена след разгорещената битка. Едва сега си спомни за жестоката болка в прободеното рамо и умората, която пулсираше във всеки мускул. По тялото му имаше множество по-малки рани плитки порязвания от мечове и ножове, които сами по себе си бяха без значение. Но болката от раните и искрената скръб за смъртта на глупавия млад княз го връхлетяха изведнъж и Роан трепна видимо, заедно с последното ярко припламване на разгорелия се полека Огън.

Мааркен свърши и се покатери с усилие по стръмнината, където го чакаха баща му и князът.

— Не съм наранил никого, господарю — обърна се момчето към Чей.

Роан видя, че бащата не е способен да пророни нито дума. Наведе се и каза:

— Всички сме ти благодарни за това, което стори, а и сега Рьолстра се бои от нас повече от всеки друг път. Виж! — посочи към другия бряг, където се бе струпала огромна тълпа. Мъжете се взираха с ужас в води сякаш се простираха други две реки от втечнен огън и светлина. На отвъдният бряг погледът на Роан откри с лекота онези, които най-много го интересуваха — Рьолстра, облечен в тъмновиолетова роба, гологлав, с тъмни коси, развети на родения от Огъня ветрец и Пандсала. Очите й бяха като тъмни кухини на бледото лице.

— Стрелец! — каза тихо той и едно от момичетата скочи. Подаде й златния пръстен с граната и рече: — Предай го на Върховния княз като поздрав от мен.

Тя се усмихна широко и под праха на израненото й лице князът разпозна момичето, което бе смъмрил на поста край брега.

— Ще се приземи точно до крака му, твоя светлост.

Роан с удоволствие се загледа в чевръстите движения на ръцете й, стрелата с прикрепения към нея пръстен литна и синьо-бялото й перо трепна на десетина крачки от Рьолстра. Пандсала се втурна нататък, вдигна стрелата и подаде пръстена на баща си.

Роан повдигна другия пръстен в ръката си.

— Преди княгиня Шонед да стане моя жена, аз й подарих пръстен в знак на моята благодарност. Приеми този пръстен, с който искам да изразя признателността и уважението си към моя любим племенник от Радзин. — Миг преди да наведе глава Мааркен се взря в княза с широко отворени очи и протегна напред лявата си ръка. — Не — каза високо Роан, — дясната ръка, средния пръст. Това е твоят първи пръстен на фаради.

Умореното и изцапано лице на момчето грейна от щастие, в светналия му поглед достойнството на истински мъж се мъчеше да надвие детското вълнение и радост. Войската на Радзин нададе приветствени възгласи в чест на младия си господар и Мааркен внезапно пламна до корените на косата й.

Роан се усмихна и обгърна с поглед бойното поле. Щеше да разбере колко му е струвала тази победа едва след преброяването на падналите бойци. Бяха изгубил около една четвърт от войниците си, докато войската на противника бе оцеляла едва наполовина и сега Рьолстра се оказваше в далеч по-неизгодна позиция. Чей смяташе, че силите на Пустинята издържат за не повече от две битки, а първата бе завършил победа.

Внезапно усети познатото странно пърхане в гърдите с и мигом застана нащрек. Вдигна глава и затаи дъх — в небето летяха дракони, най-малко сто, може би повече; самците и женските, които Фейлин така точно бе преброила, бяха създали ново поколение и нито един от младите дракони не бе загинал по време на лов. Не по-големи от деца, сега те уверено размахваха крила в здрача, а възрастните не сваляха от тях бдителните си погледи. От пещерите край Небесната купа и Феруче отлитаха на юг към прохладните хълмове на Ката.

Роан усети странно парене в очите, а в гърлото му заседна буца. Неговите дракони — много повече, отколкото бе виж дал някога събрани на едно място — горди, живи и волни. Неговите дракони…

И докато летяха към Фаолаин в небето на Пустинята, полето под тях екна от радостни възгласи, които се усилваха все повече и повече и долетяха до отвъдния бряг, където стотици криле хвърляха огромна сянка върху тъмновиолетовите палатки на Върховния княз. Някой, който явно знаеше стария език, извика високо едно име; старо име, с което нарече Роан и което отсега нататък князът щеше да носи до края на живота си.

Азхай — принцът на драконите…

Глава 28

Пандсала стоеше върху могилата и се взираше мрачно в буреносните облаци, които се задаваха от север. Засега бурята все още не представляваше непосредствена заплаха, както за лагерите на двете армии, така и за съобщенията между слънцебегачите, но щеше да се разрази скоро и да наводни обилно полята на Ливадна земя, преди да отмине към Сир. Страхуваше се от проливния дъжд, и същевременно го очакваше с нетърпение, той бе първият предвестник на есента. След шестте зими, прекарани в Кулата на Богинята, беше намразила завинаги натежалите от тъмни облаци небеса, но сега, когато се радваше на относителна свобода, дъждът се оказа добре дошъл. Войските нямаше да предприемат бойни действия, а всички фаради щяха да останат безпомощни в полумрака, не само онези, които бяха затворени на тъмно по заповед на баща й.

До нея крачеше Рьолстра. Безмълвен и мрачен като буреносните облаци, той се опитваше да овладее кипналия в гърдите му гняв след посланието на Роан, прикрепено към върха на стрела. Княз Ястри беше убит, а нямаше брат, който да наследи титлата. От рода на сирските князе оставаше само Гема, сестрата на Ястри. Андраде прие предложението на Роан, според което със съгласието на всички князе господарят Дави трябваше да заеме княжеския престол в Сир. Като най-близък родственик на династията, Дави оставаше единственият й наследник. Малката Гема едва бе навършила десет зими и можеше да наследи княжеството само след навършване на определена възраст и предварителното съгласие на всички останали князе и атри на Сир. Ако Рьолстра имаше син, щеше тутакси да го ожени за момичето въпреки крехката й възраст. Ако имаше син, нямаше да се окаже в това положение, в което бе изпаднал сега. При тази мисъл Пандсала изпита мрачно задоволство.

— Усмихваш се, значи… — обади се подигравателно Рьолстра. — Прекрасният ден ли те радва, дъще моя? Или вестта, че за княз на Сир е обявен братът на онази блудница? О, ще положа всички усилия, за да видя как Роан се пече на Огъня на слънцебегачите заедно със своята вещица!

Пандсала мъдро замълча.

— Да го обявят за княз е едно, а да го приемат във Високия Кират — съвсем друго! Сирските благородници ща застанат на страната на своята принцеса — както впрочем ще направя и аз! А що се отнася до скъпия й чичо от Осетия — е, Чейс ще му изпрати войските си. Да-а, и тогава сам ще поиска Гема да седне на престола.

— Но дали ще приеме да воюва срещу Роан? — попита тихо тя.

— О, и още как, стига да му заповядам! — извика гневно Рьолстра. — И ще срине Кулата на Богинята до основи, докато Андраде е вътре!

Пандсала усети, че е време да каже нещо успокоително на баща си.

— След тази война другите князе неизбежно ще си дадат сметка колко силен е Роан. Ако не го направят, ти ще им го втълпиш. Дави може да поеме властта само след общо събрание на князете, а и тази година вече е крайно време да се свика Риалата. До момента, когато Роан ще може да свика общото събрание…

— До средата на зимата Роан вече няма да е между живите! — избухна Рьолстра.

— Да, татко, напълно си прав, извинявай.

Гневът в погледа му се стопи.

— Наследила си характера на майка си. Колкото и да й крещях, тя никога не си позволяваше да повиши тон. Знаеш колко я обичах. Богиньо, защо не ми даде поне един-единствен син! — Той се навъси и повдигна рамене. — Преди бурята трябва да пристигне подкрепление от още триста души.

— Кой може да стегне такава войска за толкова кратко време?

— На първо място, моят ненаситен приятел княз Сомер от Изел; после — Лиел от Ваес, избраникът на сестрата ти Киеле. Тя ще го убеди да събере войската, а той много добре знае, че е в негов интерес да се подчини на бъдещата си съпруга, вместо да подкрепи овдовялата си сестра от Тиглат.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Вчера пристигна куриер, нали?

— Така е — потвърди мрачно Рьолстра. — От Кунакса ми искат още пари. На придворните, които управляват след смъртта на княз Дурикен, звънът на моето злато им се вижда прекалено тих, ще им се да проехти по-убедително. О, тези глупави меридци, защо не нападнаха, когато им бях наредил! Първо трябваше да изчакат Тиглат да придвижи войските си в помощ на новоизлюпения княз на Пустинята, тогава щяха да превземат преспокойно столицата и да се установят там, докато войските на Роан са на път към Тиглат. Нямаше начин да не успеят.

— Все пак положението не е чак толкова плачевно — отбеляза тя.

— Така е, но от Кунакса настояват за още злато — за провизии на меридците, които, според предварителния план, трябваше сами да си ги вземат от Тиглат. — Той перна ядосано видима прашинка върху пелерината си. — Можеха да се придвижат на юг, да превземат Цитаделата и да нападнат в гръб войската на Пустинята.

— За да включи Дави в Кирата, Роан ще трябва да премине реката и да стъпи на нашия бряг. Тогава ще го довършиш.

— О, не, рано е да го убивам, все още може да ни бъде от полза — каза замислено Рьолстра. — Добре си вършиш работата, Пандсала. Заслужаваш награда за това, че ме спря да не тръгна с Ястри отвъд реката, а и ме предупреди за придвижването на Роановата войска. Сега вече имам представа какво може да предприеме той по време на война. Дали пък да не те подаря някой замък като този на Ианте?

— Като Феруче? — Пандсала се изсмя. — Цели шест години бях заточена в Кулата на Богинята и не ми се ще да се затворя отново в някое мъгливо място, когато мога да получа замък в Пустинята.

— Казват, че Речен бяг е приятно имение. Нали знаеш родният дом на вещицата-слънцебегачка. Никак няма да ти е зле там, ще си намериш и някой млад благородник за съпруг — погледът му трепна лукаво. — И после ще те провъзгласят княгиня на Сир.

Пандсала с изненада установи, че подозрителността й е склонна да отстъпи пред съблазнителната перспектива.

— Мислех, че пазиш този пост за някой от синовете на Ианте.

— Нека първо да пораснат и да си заслужат постовете каза навъсено той. — И така, искаш ли Сир, или не го искаш?

— О, разбира се, че го искам — отговори тя. — Но не като княгиня в Речен бяг. Искам да вляза във Високия Кират. А, и освен това има още едно, незначително условие.

— Условие ли? Подарявам ти цяло княжество, а ти…

— Незначително — прекъсна го тя и се усмихна. — Аз да избера собствения си съпруг.

Рьолстра се засмя пресилено и Пандсала си отдъхна с облекчение.

— Ти трябваше да бъдеш син — каза той. — До средата на зимата вече ще си в замъка, скъпа моя. Ще изчакаш първо да си доставя известна наслада и да махна оттам Андраде.

Баща й за втори път споменаваше средата на зимата и това я озадачи, но тя скри учудването си и се усмихна пленително.

— Благодаря ти, татко — каза смирено Пандсала и наведе глава в знак на преклонение пред баща си.

Княз Лийн беше много разстроен, че корабите му не успяха да стигнат навреме за битката. Помоли Мит да изрази огорчението му и една сутрин слънцебегачът държа дълго Мааркен в нишките от светлина на своето послание. После оръженосецът се отправи към палатката на главнокомандващия, поклони се и изложи получените сведения с широка усмивка а уста. Тилал, който вече бе научил от него за какво става дума, сияеше от радост.

— Изпратил ги е в Тиглат! — не се сдържа Тилал и изпревари Мааркен. — Толкова натоварени с хора и провизии, че при тръгването си от Сивата перла бордовете опирали почти до водата!

— Ха! — Чей плесна с ръце от изненада и потри доволно длани. — Лийн не си пада много-много по Кунакса, откакто хвана техни хора да крадат перлените му гнезда. В Тиглат имало ли е вече бойни действия?

Мааркен сръга с лъкът Тилал да мълчи.

— Меридците направили засада на ескорта, изпратен да пресрещне новите подкрепления, но засадата им била разкрита и унищожена. Засега Тиглат е вън от опасност. Корабите на Лийн ще се върнат в Дорвал за още един товар и после ще дойдат насам.

Роан поклати глава.

— Богиньо, представям си какви отстъпки ще ми иска Лийн в търговията с коприна! — но очите му искряха от доволство.

— Ще дадем възможност на Дави да даде своя принос в това отношение — каза лукаво Чей.

Новият княз на Сир се поклони.

— Обещавам тържествено да прекратя всякакви кражби на коне край границата и да направя всичко възможно, в Цитаделата да пристигат безпрепятствено сирски вина, ако не най-добрите от тях, то поне следващите по качество.

— Много мило от твоя страна — засмя се Роан. — Какво друго научи, Мааркен?

— Клив е прикрепен към Валвис, но за момента изобщо не се е явявал в Тиглат. — Момчето повдигна рамене и продължи: — Мит казва, че очаква едномачтов кораб със съгледвачи, които ще донесат на княза последните сведения.

— Чудесно — промълви Дави. — И дотогава изобщо няма да знаем какво става в Тиглат.

— Валвис знае какво прави — обади се Титал в подкрепа на своя кумир.

— И аз бих искал да вярвам в това — каза Роан.

— Аз пък искам да разбера каква информация преминава по слънчевите лъчи между Цитаделата и Тиглат — намеси се Чей.

— Смяташ, че сестра ми може да е намислила нещо, така ли?

— Дави, смятам, че Шонед се намесва почти във всичко, за което реши, че си струва да се намеси. Благодарен съм на Богинята, че моята Тобин може само да приема посланията в слънчевите лъчи, но не и да ги предава сама. — Той притъпи острата нотка в тона си, като потърси погледа на сина си и се усмихна широко.

— Но, татко, ти винаги си казвал, че мама е много по-близо до Бога на Бурята, отколкото до Богинята — обади се дръзко момчето.

— Така си е, а като те гледам, май и ти си се метнал на нея — Чей се изправи, протегна се и разроши косата на сина си. — Трябва да прегледам позициите, оръженосецо.

— Слушам, господарю. Но нали няма да присъствам и при проверката на корабите, които очакваме от княз Лийн?

— Хм, нищо чудно да те пратя с някой от тях на обиколка из всички княжества, за да попълниш пропуските в образоването си!

— Татко! Нима е редно всички да видят как бъдещият господар на Радзин повръща от единия край на материка до другия!

Чей изръмжа добродушно и го поведе към изхода. Роан ги изгледа усмихнат, облегна се удобно назад и се обърна към Дави, вече със сериозно изражение на лицето.

— Сега сме на твоя земя, кога ще започне дъждовният сезон и колко време се очаква да продължи?

— Скоро и по всяка вероятност ще вали чак до пролетта. — Дави прокара пръст по картата пред себе си. — Най-напред ще придойдат реките и най-буйните от тях наводняват Вереш и Ливадна земя. Готови ли сте да лагерувате навън през зимата?

— Почти — Роан се изправи и започна да крачи из стаята, после се сепна, спря и се навъси. — Какво ли ще предприеме Рьолстра? Дали ще оттегли лагера си за през зимата? Ако се прибере, как да постъпим? След пристигането на подкрепленията от княз Лийн можем да вземем един кораб и да се притечем на помощ на Тиглат. Можем и да останем тук и да изчакаме първата удобна възможност, за да заминем и да осигурим приемането ти във Високия Кират.

Дави се размърда неспокойно.

— Не искам да те обидя, княже мой, но бих предпочел да не ходатайстваш за мен. Нека сам спечеля тази битка.

Роан се усмихна, доволен от позицията на Дави.

— Знаех, че ще кажеш това. А и много се съмнявам, че ще има сериозни възражения срещу приемането ти. Ако Рьолстра постои тук още малко, всички атри на Сир ще те посрещнат с много по-голяма охота.

— Зная, че правото да се разправиш с Рьолстра е преди всичко твое, Роан, но ми се ще да ми преотстъпиш нещичко с удоволствието да се срещна с него очи в очи; още повече, че и Чей едва ли би ме пуснал да се бия в първата редица.

— А, няма такова нещо, с него се разбираме чудесно. Чей спокойно може да държи пелерината, докато се бия с Рьолстра. Опасявам се, че от Върховния княз няма да остане нищичко за вас, и се надявам да не се чувствате прекалено огорчен — добави сухо той. Седна до работната маса и се взря в разгънатата карта. — Дъжд… — промълви тихо той. — Знаеш, че в Цитаделата почти не вали, не и откъм тази страна на планината Вер. В Радзин и другите крайбрежни имения подухва от морето, понякога се извиват страхотни бури и причиняват наводнения, а на север се е случвало да вали и сняг.

— Тук ще те вали толкова, колкото не си виждал през целия си живот — Дави сръга закачливо сина си в ребрата. — А и след две години в Пустинята ще ти се наложи пак да свикваш с тукашния климат.

— Дали ще можем да отидем на лов? И да вземем с нас княза? — попита детето.

— Е, ще му предоставим удоволствието да се намокри от глава до пети, докато най-после открием някой изпосталял лос!

Двамата се разсмяха, очевидно си бяха спомнили за едно и също преживяване. Роан се усмихна пресилено, докато мислеше с горчивина, че неизменно е обкръжен от любящи бащи и преданите им синове, а миг по-късно се укори жестоко за нелепата си завист. Прокара пръст по картата между Фаолаин и Феруче, където синът на Ианте растеше полека в утробата й. Неговият син, когото Шонед бе видяла в своето видение на фаради.

Нима Тобин и Оствел биха могли да я спрат? Тази негова илюзия просъществува само докато яздеше от Цитаделата до тук. Но след това му дойдоха наум други идеи — първо трябваше да приключи с бойните действия и веднага след това да потегли към Феруче. Ианте щеше да умре заедно с детето в утробата си.

Ще може ли да убие собствения си, още нероден син? Потънал в невеселите си мисли, дори не разбра кога Дали и Тилал са излезли от палатката.

Принудена да търпи непрекъснато около себе си една коварна хитруша и няколко безмозъчни слуги, Андраде се чувстваше като птица в клетка и броеше монотонните дни на есента с нетърпение, не по-малко от онова, което я бе държало в хватката си през цялото лято. Навън отекваше гръмовитият смях на Бога на Бурята, гонеше вихрено тежките облаци в натежалото небе и не даваше никаква възможност за общуване между бездействащите по принуда фаради.

Все пак бе успяла да свърши нещичко преди сезона на бурите, утешаваше се Андраде, докато седеше един следобед в солариума на господарката Висла. До официалното въдворяване на Дави като княз на Сир оставаше само формалното съгласие на всички князе. Тя повдигна рамене при мисълта, че Високия Кират е под влиянието на Рьолстра, който ще настоява за приемането не на Дави, а на малката Гема. На всичко отгоре не можеше да бъде сигурна и в единодушната позиция на останалите князе. Властта на Андраде включваше и правото да свика общо събрание всеки път, когато самата пожелае. Предшественикът й бе свикал общо събрание, за да узакони Линския договор, според който Пустинята оставаше във владение на Зеава „докато пясъците раждат Огън“. Тя се замисли върху идеята да свика общо събрание още сега, докато е в Речен бяг, но в крайна сметка реши, че възможността да задоволи прищявката си и да види раздразнените и мокри до кости князе не си струваше удоволствието пред риска да се изправи срещу войската на Рьолстра, пристигнал по спешност пред портите на крепостта.

Изправи се пред камината, разтри премръзналите си пръсти над огъня и се навъси. Едно формално събрание за възцаряването на Дави не можеше да погълне мислите и енергията й през безкрайните дни на принудително бездействие. Най-много се измъчваше от скуката и от жестоката си неприязън към Хиана. Както често се случва при децата, това лято момичето израсна доста, някак отведнъж. Едва навършила шест зими, Хиана се държеше и изглеждаше като поне десетгодишно момиче. Всеки път, щом я видеше, Андраде неволно се сещаше за сестра й и затова, че с цялото коварство на собствената си кръв Пандсала бе предоставила наученото от фаради и уменията на трите си пръстена в услуга на Върхови княз.

Сякаш повикана от мислите й, свежа и преливаща от добро настроение, в солариума влезе Хиана с танцуваща стъпка. В поклона й към първожрицата пролича явна подигравка и момичето пропя глезено:

— Татко пристига! Дойде да ме вземе оттук! Погледи през прозореца и ще видиш стотици негови бойци, които идва да ме спасят!

Андраде се насили да премълчи и излезе от стаята. Пое по коридора, където огромните прозорци гледаха към вътрешния двор. Долу стоеше Уривал и сякаш почувствал присъствието на своята господарка, вдигна лице към прозорците. В погледа му Андраде прочете истината. До нея Хиана се кискаш пристъпвайки в радостен танц, и Андраде събра всичката с воля, за да не плесне наглото й лице.

— Колко ли са на брой? — извика нетърпеливо момичето — Двеста или триста?

— Млъкни! — сряза я Андраде и тръгна надолу да пресрещне Уривал в преддверието. Хиана заподскача след нея звънливият й смях екна под високите сводове.

Уривал спря и в гласа му прозвуча тревога:

— Пред портите са пристигнали шестдесет войници на Върховния княз и се готвят да издигнат лагера си в калта.

— Не е ли малко късно за лагеруване на открито? Защо не го е направил през лятото?

— Познаваше го по-добре от мен — сопна се Уривал.

— Познавам го много по-добре, отколкото бих искала, шестдесет, казваш?

— Ще ви нападнат и ще ви избият, за да ме освободят! — пищеше Хиана. — И никога вече няма да стъпя в това ужасно място!

— Млъкни!

— Край! Нищожества такива, та аз съм принцеса!

Уривал я изгледа свирепо и пристъпи към нея, но Андраде стоеше по-близо до момичето и се оказа по-чевръста. Сграбчи я грубо за рамото и изсъска:

— Слушай ме внимателно! Помогнах при раждането ти, бях там и когато милият ти баща почти бе заповядал да те убият! Искаш ли да отидеш при него, Хиана? Липсва му само още една дъщеря! Искаш ли да те затвори в Канарата при другите?

— Дошъл е за мен! — изпищя Хиана, отскубна се от ръката на първожрицата и хукна към двора с развети коси.

Андраде и Уривал пристъпиха бавно нататък. Никой от двамата не се обади. Нямаше и за какво да говорят, докато не изслушат военачалника пред стените на крепостта. Той като че ли бе чакал само появяването на Андраде, препусна самоуверено напред, поклони се и я поздрави според всички правила на етикета. Беше учтив и кратък. Получил от Върховния княз заповед да защитава Речен бяг срещу войската на предателя Дави, който с действията си бил изгубил всякакви права над имението.

— Предполагам, че имаш предвид княз Дави от Сир — обади се мило Андраде.

— Върховният княз не признава тази титла, но въпреки това ви предлага покровителството си. Ако искате да напуснете Речен бяг, ще ви предоставим ескорт до Кулата на Богинята.

— Много мило от страна на Върховния княз — каза подигравателно Андраде. — Но може би не сте виждали още Огън на слънцебегачите.

— Ако се опитате да го запалите, ще превземем не само Речен бяг, но и Речен изглед — военачалникът бе престанал се усмихва. — Но ще ви оставим живи.

Мъжът срещу нея се изрази съвсем ясно и Андраде прехапа устни. Силите й щяха да стигнат само, за да защити Речен бяг, но ако се решеше на това, господарката Висла и хората в Речен изглед бяха обречени.

— А, ето, слънцето се показа най-после — каза тя.

— Така е — отговори с готовност той. — И можеш да се свържеш с когото искаш, господарке, но не бива да забравяш за нашето присъствие. — Поклонът му сложи край на разговора и войникът се отправи към лагера.

— Дано се удавят в калта — измърмори Андраде.

— Можем да избягаме — обади се Уривал. — Ще издигнем огнен кръг около имението…

— И колко време ще издържим? И войниците ще хукнат да бягат при вида на Огъня, така ли? Завариха ни тук и тук ще си стоим. Нямам намерение да се връщам в Кулата на Богинята, където ще съм още по-отдалечена от мястото на събитията.

— Ако, разбира се, доживееш да стигнеш до там.

— Точно така, ако доживея. Не може да няма изход от това положение.

Уривал поклати глава.

— През цялото лято имаше възможност да заминеш където ти хрумне, но ти стоя в Кулата и не помръдна. Сега, когато пред портите те чака войска, си готова да стоиш далеч от дома си. Не те разбирам, господарке. — Той помълча и добави: — Затова пък Рьолстра предугажда мислите ти, както виждам.

Андраде го изгледа със смразяващ поглед.

— Смяташ ли, че той иска да ме…

— Иска да те използва като предлог — кимна Уривал. — А, слънцето се показа!

— И с кого да се свържа сега? С Мааркен, който ще съобщи всичко на Роан и Чей и на плещите им ще легне още една грижа? С Шонед ли, която не иска да се свързва с никого? Или може би с Тобин, която стои в Цитаделата и е безпомощна също като мен? О, може би имаш предвид Пандсала! Е, и това ако не е прекрасна идея!

Той я прихвана внимателно под лакътя и я поведе надолу по стъпалата.

— Всъщност, имах предвид Мит.

Андраде се закова на място и в погледа й грейна пламъче.

— Богиньо милостива! Как не се сетих за него! — беше толкова въодушевена, че не чу нищо от проповедта му, посветена най-вече на това, че първожрицата винаги е смятала другите за глупаци, а най-голямата глупачка сякаш оставаше тя…

Роан се взираше напрегнато в Мааркен и едва се удържаше да не крачи нервно напред-назад. Момчето седеше на сгъваемо столче, окъпано от оскъдните лъчи на зимното слънце. Челото му бе набраздено от усилието да се съсредоточи, очите му бяха затворени, а отстрани стоеше неспокоен баща му, извърнал поглед да не би да попречи при общуването между фаради. Князът нямаше сили да гледа тревогата по лицето на бащата, макар че разбираше от какво бяха продиктувани терзанията на Чей. Но онова, което се случи с Тобин преди шест години, се дължеше единствено на обстоятелството, че тя не бе подготвена за него. Мааркен се развиваше като способен фаради, както и Андри. Крайно време беше Чей да свикне с това и да престане да се тревожи.

Шест години, мислеше си Роан, шест години след онзи паметен ден, когато за първи път видя слънцебегачите да призовават ветровете, за да разнесат над Пустинята пепелта от плътта на баща му и на убития от Роан дракон. Дали Зеава щеше да одобри това, което бе замислил синът му? Може би. Зеава никога не бе хранил нелепи илюзии по отношение на околния свят и хората в него, за разлика от сина си, който едва сега заточваше да разбира колко безплодни са всичките му идеи и прекрасни намерения. Въпреки това си спомни с известно съжаление за тях, докато гледаше Мааркен. Синовете не биваше да водят същите битки, които бяха водили бащите, децата трябваше да изградят едно много по-добро бъдеще — Мааркен, Сорин, Андри… и собствения му син.

Опита се да скрие трепета си при тази мисъл и се извърна към Тилал и Дави, които го викаха. Вдигна ръка да им покаже, че ги е чул, и приближи към тях.

— Чудесни новини, господарю! Корабите пристигнаха!

Строгият поглед на Дави към сина му накара момчето да замълчи.

— Пътували са възможно най-бързо до Фаолаин и сега разтоварват провизиите и снаряжението. Пристигна пратеник да те извести, княже.

Чей се обърна и се усмихна широко.

— Не кораби — мостове!

— А? — стресна се Роан.

— Помисли и ще разбереш — засмя се Чей, сложи ръка на рамото на Тилал и продължи: — Хайде, заведи ме при корабите. Предстои ни много работа.

Дави отправи въпросителен поглед към Роан в очакване да получи обяснение от княза. Мостове ли? Рьолстра беше прехвърлил цялата си войска на отсрещния бряг и сега разиграваше същата привидна тактика, която бе приложил Роан през лятото. Лагерът му беше разхвърлян на огромно поле, подходящо за решаващата битка и Роан би се поддал на изкушението да нападне първи, но го спираше едно-единствено обстоятелство. Мааркен бе оставил мостовете така, че след известен ремонт можеха да се използват. Рьолстра щеше да очаква войската на Пустинята да премине през тях и да се зададе в точно определена посока. Дори и нищо да не бе научил за военното изкуство от Зеава и Чей, младият княз знаеше, че най-сигурният начин да претърпиш поражение, е да действаш според очакванията на противника. Тъкмо затова реши да не се поддава на безмълвната покана на Рьолстра за преминаване през реката и за битка, която Пустинята неизбежно щеше да изгуби.

Но сега, когато корабите на Лийн пристигнаха, Чей бе замислил нещо и можеха да съставят други планове за предстоящата решителна схватка. По лицето на Дави откри, че и него го занимаваха подобни мисли, и повдигна рамене.

— Съмнявам се, че господарите на тези кораби ще приемат охотно идеята да бъдат понижени в ранг капитани на фериботни лодки.

— Все ще го преглътнат някак — изпръхтя Дави.

Роан се усмихна едва-едва и тъкмо се канеше да каже нещо, когато чу зад себе си шум от тежко тупване в калта. Обърна се и видя Мааркен, който се надигаше тромаво от земята. Лицето му беше унесено, а погледът — замъглен. Роан и Дави притичаха и му помогнаха да се изправи.

— Какво стана? — попита зашеметеният Мааркен.

— Нищо особено, падна. Хайде, седни тук и изпий това — Роан поднесе към устните му чаша вино.

Мааркен отпи, задави се и разтърси глава да си прочисти гърлото.

— О, Богиньо — промълви задавено момчето, — кога ли ще стана истински слънцебегач…

— Справяш се прекрасно — обади се насърчително Дави.

— Не винаги успявам да се владея — оплака се оръженосецът. — Такива неща ми се случват понякога и не мога да направя нищо. Като че ли… като че ли някой стъпва върху мен и ме прегазва. — Той се огледа огорчен и се опита да поизчисти калта от дрехите си.

Роан прехапа устни, за да спре напиращите въпроси. Когато Мааркен възвърна цвета на лицето си и отново започна да се усмихва, Роан се поуспокои. Инстинктивното му предчувствие бе потвърдено още с първите думи на момчето.

— Валвис е победил меридците!

Дави прошепна безмълвна благодарност към Богиня докато момчето разказваше новините, получени по нишките от светлина. По всяка вероятност доставката на провизии и снаряжение от Кунакса е била задържана — незнайно защо, и прегладнелите меридци обърнали погледи към самия Тиглат. Битката продължила два дни и в крайна сметка меридците били победени, докато войската на Тиглат претърпяла незначителни загуби.

— Меридците подкопавали цяла нощ стената между Морски порти и Пясъчна врата и на другия ден тя се срутила до основи — продължаваше да разказва Мааркен, — но господарят Елтанин не смята това за сериозен проблем. Дори възнамерява за момента да не издига нова стена. Чакайте, какво ми каза Клив по този въпрос? — момчето се намръщи от усилие. — А, да — развалините щели да напомнят за битката и да служат като предупреждение за Мерида. Защитата, изградена от неговия княз, е много по-солидна и надеждна дори от каменна стена. Озадачен, Мааркен вдигна поглед към Роан. — Разбираш ли какво е имал предвид, господарю?

— Аз го разбирам — обади се Дави. — И смятам, че Елтанин е прав. Продължавай, Мааркен.

— О, има още много за разказване. Меридците били разпилени из Тиглат като зърна на огърлица, така казал Валвис, а Клив смята, че по-скоро приличали на буболечки, омотани в паяжина. Никъде не могли да се скрият от стрелците на Тиглат. След срутването на стената се втурнали срещу войската на Валвис и Елтанин, приели открит бой на равно поле и… — момчето си пое дъх и продължи: — Валвис и хората му убили водача им и поне още петдесетина от тях. Клив и Фейлин наблюдавали внимателно битката, но накрая изгубили броя на загиналите меридци.

— Валвис ранен ли е? — попита князът.

— Леко, някоя и друга драскотина. Прекрасно обучен войн е и не би допуснал да го ранят току-така. Кладите с мъртвите меридци горели три дни. Сега Валвис пита дали да тръгне на юг и да поеме защитата на Цитаделата или да дойде с хората си тук, при нас.

От устните на Дави се отрони сподавено възклицание.

— Корабите на Лийн!

— Точно така — кимна Роан.

— Какви кораби? — попита Мааркен.

— Ще разбереш по-късно — каза Роан. — Дави, отведи момчето в палатката и се погрижи да си почине добре. Аз отивам при Чей.

Князът се качи на коня си и тръгна бавно покрай брега, мислен върху казаното от Елтанин. Стени, по-здрави от камък, издигнати от Роан… Беше поласкан — и същевременно разтревожен от безкрайната вяра на атри в своя княз. Ако страшният му сън от Феруче се повтореше, князът трябваше да издигне стени, по-дебели от крепостни зидове. Крием се зад собствената си диващина, мислеше си с горчивина Роан, и всички сме една стока — първо трябва да разбия стените на диващината, преди да изградя нови. Но най-неотложна засега бе една друга цел — трябваше да се справи с Феруче, при това колкото се може по-бързо. Средата на зимата наближаваше неумолимо. Трябваше да свърши с военните действия тук, да си поиграе с Рьолстра на князе-диваци, след което да направи същото с Феруче. И тогава… Никога вече война, кълна се, каза си той. Може да бе варварин като всички останали, но смяташе да остави най-после меча. Непременно. Не би могъл да живее по стария начин.

Роан се оказа прав за реакцията на собствениците, когато Чей им предложи да използва корабите им като мостове през реката. Но всичко протече благополучно — за два дни през реката бяха прехвърлени всички коне, хора, провизии и снаряжение. Войската стъпи на сирския бряг доста по на юг от мостовете, където я очакваше Рьолстра. Върховният княз не разполагаше с достатъчно време да подготви хората си за сериозна битка, нито пък да ги придвижи бързо назад. От време навреме отделни поделения влизаха в случайни схватки, но стрелците на Пустинята имаха грижата да сведат до минимум загубите на своята войска. Рьолстра се придвижи една мяра назад и издигна нов лагер точно преди разразяването на поредната буря. Двете войски отново застинаха в тягостно очакване, което запълваха с лъскане на оръжие и усилия да запазят сухи струните на лъковете си.

Корабите на Лийн стояха закотвени в устието на Фаолаин и също изчакваха времето да се оправи. Наложи се чакат дълго. Едва на десетия ден водачът на флотилията реши, че е безопасно да отпътуват към морето. Роан и Чей изпратиха с погледи платната, които се издуваха от силния вятър, и си мислеха, че заедно с корабите си отива и последната възможност за отстъпление към другия бряг. Войската на Пустинята вече беше на сирска земя и трябваше да победи или да загине. При тази мисъл Роан усещаше в душата си странно задоволство. Независимо кога щеше да се състои битката и какъв щеше да е нейният изход, поне се знаеше, че връщане назад не може да има. За него липсата на възможност за избор означаваше по-малко вътрешни терзания.

Заедно с Чей и Дави размисляха върху бъдещата тактика и съставяха най-различни планове. Разиграваха върху картата възможни варианти и обсъждаха как най-добре да съгласуват по време действията на различните родове войска. Това бе единственото, което можеха да правят, докато изчакват доклада на съгледвачите и когато информацията най-после пристигна, новините се оказаха лоши. След заминаването на корабите времето се бе задържало хубаво в продължение на два дни, през които Рьолстра се придвижи още по-навътре в територията на Сир и успя да получи подкрепление. Според съгледвачите, армията му била поне двукратно по-многобройна.

Същата сутрин падна ледена мъгла и Роан, Дави и Чей потеглиха заедно с оръженосците и военачалниците към позициите на Рьолстра, за да разузнаят лично обстановката. Роан трепереше от студ под плътната пелерина и проклинаше на ум натежалите от дъжд облаци, които се задаваха от север. Но това, което истински го вледени, бе гледката, разкрила се пред очите му от върха на един хълм.

Низината, където до скоро бе разположен лагерът на Рьолстра, сега бе потънала във вода до колене. Към притоците на Фаолаин бяха изкопани канали, по които водата от реките се връщаше обратно и низината се бе превърнала в огромно езеро, широко поне две мери. Бе невъзможно да го прекосят. Дъното не бе достатъчно твърдо да издържи тежестта на конете и ездачите, дори бреговете бяха покрити с плътен слой коварна тиня. Само горещото лято и мрежа от отводнителни канали можеха да изсушат почвата. Но имаше и друго, нещо, което само коварството на Рьолстра можеше да измисли, за да съсипе завинаги тази богата и плодородна земя.

— Усещате ли на какво мирише? — попита тихо Роан. — Сол… — Дави изруга в отчаянието си, а Чей си пое дълбоко дъх и не каза нищо. Роан вдъхна отново характерния мирис, носен от лекия ветрец над водата. — Дърветата вероятно са били прекалено мокри и не са могли да ги запалят, в противен случай Рьолстра нямаше да ги остави — отбеляза той и обърна Паща назад. Прибра се в палатката си и нареди до вечерта никой да не го безпокои.

Привечер съобщиха на Чей, че князът иска да го види и когато той влезе в палатката, намери Роан в прекрасно настроение. Князът седеше на нара, а върху килима до краката му се търкаляше полупразна тумбеста бутилка. Държеше чаша вино и я въртеше между пръстите си преди да отпие. Всеки път правеше по пет завъртания, сякаш извършваше някакъв тайнствен ритуал. Чей го погледа, замислен дали алкохолът бе успял да притъпи донякъде страданията на княза от раните по тялото и в душата му. Но когато синият поглед се впи в очите му, Чей разбра, че болката в тях е по-силна от всеки друг път.

— Сядай — каза Роан и това бе по-скоро заповед, отколкото покана. — Този път трябва да ме изслушаш. Налага се да ти кажа много неща.

Чей седна. Князът не му предложи чаша, но на Чей и без това не му се пиеше. Роан го гледаше втренчено, докато въртеше чашата пет пъти между пръстите си. После пое поредната глътка. По очите и гласа му изобщо не личеше, че е пил.

— Все си мислех, че съм умен и цивилизован. Цял живот съм си казвал, че трябва да се управлява със закони, не с меч. И какво успях да направя в крайна сметка? От дете са ми внушавали, че един княз трябва да се грижи за земите си и хората в тях. — Дългите чувствителни пръсти отново завъртяха чашата, последва глътка вино. — Не превъзхождам с нищо живелите преди мен. Мъча се да се утеша с мисълта, че правя това, което съм принуден да правя и се оказва, че съм особено надарен в областта на всички варварски изкуства — война, насилие…

Роан отпи и посегна към бутилката да напълни отново чашата. Ръцете му не трепваха. Движенията им бяха изненадващо точни.

— Азхай — до днес никого не са наричали така, дори баща ми. Елтанин смята да остави стената в развалини и знаеш ли защо? Според него защитата, която ще издигна около Пустинята, ще бъде много по-здрава от всеки камък. Не съм достоен за такава вяра. Не съм достоен за каквото и да е, освен за последния удар, на меч в гърдите ми, така, както съм убивал и аз неведнъж. И както ще продължа да убивам.

По природа Чей не беше склонен да анализира душевни състояния, но въпреки това се изуми от огромната разлика между гнева на княза от началото на лятото и сегашната му унила, монотонна и безизразна реч. След завръщането си от Феруче князът кипеше от гняв, изгаряше от чувство за вина, търсеше утеха в думите и очакваше от Чей да отрича твърденията му, за да открие утеха за себе си във възраженията на своя приятел. Сега пред Чей стоеше един съвсем различен Роан — примирен, безразличен, човек, който гледа на себе си като на чужд и знае, че за него не може да има прошка, затова се бе и отказал да я търси.

— Беше ми приятно да избивам хората на Ястри. С удоволствие изнасилих Ианте. Ще изпитам огромна наслада, когато съсипя Рьолстра. Е, сам виждаш какво представлявам.

— Човек като всеки друг — каза тихо Чей. Роан се усмихна едва доловимо.

— Сигурно не се досещаш, че преди време това би ме обидило.

— Не ме разбра — Чей се опитваше да намери точните думи, знаеше колко е важно това. — Ти си като мен, като всеки друг — и същевременно много по-различен. Ти се опита, Роан. Дръзна да мечтаеш, когато повечето хора дори не знаят какво е мечтата. Знаеш, че хората вече не могат да живеят така, хванали се гуша за гуша. Народът ти вярва в теб, защото знае, че дълбоко в себе си ненавиждаш кръвопролитията. Необходима е изключителна смелост, за да…

— За да живееш с меч в ръка, макар че това никак не ти харесва? О, но на мен започва да ми харесва и смятам, че дори мога да си изкарвам прехраната с меч в ръка.

— Но когато най-после всичко свърши, пред теб, както и пред всички останали, ще има нови цели и много други неща, които трябва да извършиш.

— Да, така е. Мога да подчиня на волята си всеки и така съвсем ще заприличам на Рьолстра. Въпреки всичките си претенции с нищо не съм по-добър от него. Не ще се спра пред нищо, за да го убия и да унищожа войската му, както нищо не можа да ме спре в желанието ми да имам син. Разполагам със собствена слънцебегачка и дори не е нужно да я привързвам към себе си с помощта на дранат. Тя е само моя, Чей, така, както искаше Андраде от самото начало. — Роан вдигна чашата и се взря в нея, но не отпи. — Но какво ми дава право да разполагам с власт над нея?

Чей долови борбата на чувства зад привидно безстрастното лице на княза, отправи безмълвна благодарност към Богинята — един Роан, който отхвърляше сам себе си, беше свършен човек.

— Властта те плаши — промълви Чей. — Ти си служиш с нея, но за разлика от Рьолстра не се опиваш от нея.

— Това ли ми дава правото да разполагам с власт? Че съм страхливец?

— Изобщо не ме слушаш. — Чей се облегна назад и думи те заваляха от устата му една след друга, за да не даде възможност на Роан отново да се затвори в черупката на безразличието. — С тебе народът ти има шанс да оцелее. Всъщност ти си единствената му надежда. Да не мислиш, че ми е приятно да гледам сина си на война? Богиньо милостива, та той едва навърши дванайсет зими! Това, с което си по-различен от другите, е омразата ти към войната. Страхуваш се не толкова от властта, а от собствените си опасения дали я прилагаш мъдро, включително и над Шонед, и в това отношение двамата с нея много си приличате. Затова вие двамата сте князът и княгинята, от които се нуждаем! Да не би Шонед да не се страхува от собствената си сила?

Роан трепна и се дръпна назад.

— В нейния Огън видях сина си. Не мога да се отрека от него, няма никакво значение коя е майка му.

— Ако Шонед има достатъчно смелост да го приеме, нима ти не можеш да събереш кураж, за да го признаеш за свой син и син на Шонед, а не на Ианте?

— И да повярвам, че не е бил заченат чрез насилие? — Роан поклати глава и разбърканите му руси коси проблеснаха в светлината на свещта. — Не е въпросът само в Ианте. Аз ще отгледам внука на Върховния княз.

— Роан, става дума за едно дете! С какво може да е виновно едно бебе?

— С това, че се е родило! — Роан запрати чашата в стената на палатката, виното обагри плата в яркочервено и закапа върху килима. — Трябваше да го роди Шонед!

— И смяташ ли, че за нея това е от значение? Сега Мааркен е син на Лийн толкова, колкото и на нас с Тобин. Роан, за това, в което ще се превърне едно дете, не могат да са отговорни само двама души. Ианте ще го роди, но ще го отгледате вие с Шонед.

Роан се изпъна на койката и дълго не продума, взрян в покрива на палатката. На края въздъхна тихо и каза:

— Прав си за властта, тя наистина ме плаши. Не с онази тревога, с която живее ежедневно един княз — кой и къде трябва да пасе стадата си, да се построи ли някъде ново имение или да се постегне стария дом. Не, Чей, страхувам се от този вид власт, която сега усещам навсякъде. Около мен е събрана войска, готова да се хвърли в бой при всяка моя заповед, и като княз разполагам с тази власт така, сякаш аз определям правото на живот и решавам кой да умре. Приемам я като отговорност, но не смятам, че като човек имам някакво право на това. Аз не съм мъдър, не съм дори достатъчно умен. — Роан прехвърли ръка през челото си и въздъхна. — И ме е страх.

За първи път след смъртта на Зеава Чей направи сравнение между двамата, което не бе в полза на стария княз. Зеава би начертал пътя си и би поел по него без всякакви колебания. В това отношение синът беше много по-различен от бащата. Непрекъснато се питаше кое е право и кое не, кое би било справедливо, и разумно… Роан се измъчваше от съмнения и въпроси, търсеше единствения верен отговор, истината в дълбините на привидното и скритите мотиви зад всяко деяние. Нямаше да се промени и след смъртта на Рьолстра, която щеше да открие нови възможности пред властта на княза от Пустинята. Роан никога нямаше да се възползва сляпо от тях, да ги сграбчи, разтреперан от алчност, за да прави каквото му хрумне. Никога нямаше да забрави мъчителните си въпроси и тъкмо това го правеше мъдър. Едва сега Чей престана да съжалява, че синът не прилича на баща си. Беше вървял неотклонно и до двамата, но с Роан можеше да бъде сигурен, че който и път да избере младия княз, този път неизменно ще бъде единствено верния.

Глава 29

Този път Шонед не тръгна за Феруче сама. С приближаването на времето за раждане Тобин и Мета все по-често и по-продължително обсъждаха тайните си планове, споделяха ги с вечно недоволния Оствел, който непрекъснато им излагаше какви ли не възражения и подлагаше на съмнение всеки ход. Ако се бе надявал да ги разубеди и да ги спре — макар че никога не изрази външно тази своя надежда, вече се убеди, че се е заблуждавал. Роан и Чей все още бяха далеч на юг и въпреки че Тиглат бе свободен и готов да помогне в превземането на Феруче, Шонед заповяда на Валвис да остане в града. Детето трябваше да бъде откраднато в дълбока тайна, ако искаше да го обяви пред всички за свое.

Никой не обсъждаше и не подлагаше на съмнение въпроса за смъртта на Ианте, това се разбираше от само себе си. Една нощ в началото на зимата Тобин и Мета изложиха пред княгинята плана си за проникване в замъка. Шонед не каза нищо, само кимна с глава. Не споменаха нищо за Ианте.

През хубавите есенни дни Ианте често се разхождаше върху крепостните стени на Феруче, сякаш очакваше Шонед да я види отнякъде. Обикновено взимаше и синовете си със себе си, и Шонед се питаше с горчивина, защо Богинята бе дала такова съкровище на жена като Ианте. С напредването на бременността нарастваше и завистта на Шонед, която понякога едва издържаше на разкъсващото я чувство. Най-после Ианте натежа прекалено много и това я принуди да преустанови разходките си. Оставаше по цял ден в леглото с драконовите драперии и се въртеше неспокойно в съня си, докато синът на Роан шаваше неспирно в утробата й. Завистта на Шонед прерасна в истинска ненавист, която лумваше в душата й при всеки поглед към зеления смарагд върху ръката й. Ианте имаше неща, които по право не трябваше да й принадлежат и изгарящото желание на Шонед да предяви претенциите си към тях понякога заплаваше да разруши крехкото й и така трудно постигнато душевно равновесие.

Няколко дни след приемането на окончателния план за проникване във Феруче Шонед се затвори в себе си, не говореше с никого и не искаше да вижда никой. Тобин я разбираше. Малко преди раждането на децата си самата тя се бе чувствала откъсната от света и всяка мисъл и чувство бяха насочени единствено към собствената й утроба. Шонед не носеше в себе си дете, но очевидно изживяваше бременността на Ианте като свое собствено усещане.

Една бурна нощ в началото на зимата, когато лъчите на пълнолунието се мъчеха да си пробият път между тежките облаци от север, във Феруче най-после се разнесе дългоочакваният сигнал за тревога. Уплашените слуги наскачаха от леглата си и се разтичаха насам-натам. Шонед стоя дълго сред лунното сияние, за да се убеди, че тревогата не е фалшива. Леката й усмивка бе плод на странна смесица от задоволство и завист, докато гледаше как тялото на Ианте се гърчи и извива като дъга в жестоките спазми на болката. После върна съзнанието си към Цитаделата и изпрати да повикат Тобин и Оствел.

— Раждането настъпи четиридесет дни по-рано — уведоми ги тя, още докато влизаха, с разрошени коси, сънени и объркани. — Предчувствах, че това ще се случи. Заминаваме още тази нощ.

Малко по-късно от портите на Цитаделата излязоха трима души, възседнали най-породистите коне на Чей и препуснаха в галоп на север. Фигурите им се мержелееха едва-едва сред мрака и мъглата, яздеха в пълно мълчание и намираха пътя си при редките проблясъци на луните иззад тъмните облаци. Шонед не усещаше и следа от страх. Тобин, която през лятото и есента бе научила от нея някои способи на фаради, предпочете да занимава ума си с точно възпроизвеждане на детайли от плана, и не обръщаше никакво внимание на ледения трепет, който заливаше на моменти цялото й тяло. Оствел притискаше и разпускаше пръсти около дръжката на меча и знаеше, че не може да спре двете жени, нито пък да ги изостави. Никой не смееше да заговори княгинята, която яздеше между двамата, устремена напред, с невиждащ поглед, пламнал в зеленикаво сияние.

На съмване Шонед ги поведе през хълмовете, където през пролетта драконите се ухажваха, приличаха се на слънце, биеха се и се любеха. Беше използвала този заобиколен път към Феруче и преди, но докато през пролетта се бе объркала, сега нямаше никакви колебания за посоката. Мрачният кошмар на самотното й пътуване тогава се бе слял с ужаса от преживяното във Феруче и печалното завръщане у дома. Сегашното пътуване също й се струваше като сън, всичко изглеждаше като видение сред пламъците на Огъня, но този път душата й пееше, а цветовете в главата й искряха и танцуваха живи и ярки.

Недалече от първите постове, на десет мери от Феруче, тримата спряха да починат след изтощителната езда през деня. Разседлаха конете, спънаха ги и ги оставиха на закътана поляна. През нощта извървяха пеша останалата част от пътя. Ненадейно призори между скалите се показа целият замък, окъпан в първите лъчи на бледото зимно слънце, с кули, обвити в златисто сияние, отразено в стените с цвят на мед. Шонед спря да се полюбува на красотата на Феруче и си спомни, че Роан й бе обещал да й го подари някой ден. Е, и това щеше да стане. Този ден бе настъпил.

Откъм замъка се разнасяха звуците на шумна веселба, пиянски гласове вдигаха наздравици за благополучното раждане на поредния син. Шонед слушаше и се усмихваше едва доловимо, като усещаше безпокойството на Тобин и Оствел, които стояха зад нея и чакаха. Тя извика в ума си образа на Мета и го видя съвсем ясно, сякаш жената-войн бе до нея; даваше напътствия за предстоящите действия: „Няма замък в Пустинята, който да не познавам и отвън, и отвътре, нощ важното е това, че мога да проникна в тях. В Цитаделата и много други тайни освен тази за входа до пещерата, но затова ще говорим друг път. Слушай сега за Феруче.“

Шонед затвори очи и пред мисления й взор се очерта съвсем ясно тайният вход, тунелът, изсечен в скалите, завоите и разклоненията на коридорите, които помнеше много добре макар че кракът й никога не бе стъпвал там. Последният коридор извеждаше в широкото преддверие пред покоите на Ианте Силен трепет премина през цялото й тяло, но не от страх. В този миг Шонед не чувстваше нищо.

— Шонед…

Шепотът на Тобин я накара да се обърне. Тя кимна бавно и каза:

— Да, време е да свърша това, за което съм дошла.

Тя ги поведе надолу сред сенките и скритите от погледа на часовите места, където я бяха заловили първия път. Сега не се притесняваше, че могат да ги разкрият. Всички празнуваха раждането на четвъртия син на Ианте и каменните дворове бяха притихнали и пусти. Тя тръгна покрай външната стена на крепостта, където зидарията се сливаше със скалите. Изведнъж в камъка съзряха пукнатина, от която стърчеше тънко острие на нож като лост на невидим механизъм. Оствел трепна, но миг по-късно видя, че острието е ръждясало и очевидно дълго време не беше докосвано от човешка ръка.

Грубо издяланата каменна плоча се плъзна безшумно встрани; Шонед се промъкна първа в зейналия пред тях отвор, спря за миг да се ориентира в мрака и вдигна пръст, от който припламна светлинка. Тобин и Оствел я последваха, докато тя оглеждаше механизма за отваряне и затваряне на тайния вход. Богинята единствено знаеше откога тук не бе стъпвал човешки крак, но съвършенството в работата на древните майстори беше очевидно — и досега механизмът работеше безшумно и безпогрешно.

Пламъчето осветяваше тесния тунел и празните свещници по стените, ръждясали и отдавна забравени. Подът се заизкачва нагоре, после наклонът рязко спря и ги поведе надолу, на места стъпваха върху прогнили греди, прехвърлени над локви от стичаща се по стените вода, очевидно от подземния извор, който бе положил началото на живота във Феруче. Никъде не видяха паяжини, плъхове или други признаци на жива твар из тъмните подземия.

Най-после преминаха през друга каменна врата с механизъм и се озоваха в помещение, което Шонед щеше да помни до края на живота си — килията, където я държаха скрита от светлината. Тя трепна, връхлетяна за миг от кошмара на лишения от цветове свят, увеличи пламъка над пръста си и му придаде по-голяма яркост.

— Кой е?

Тобин се вцепени, затаи дъх и се взря ужасена в очите на Оствел, който изтегли рязко меча си и в стените отекна остър металически звук. Шонед като че ли не усещаше нищо. Тя продължи напред и спря едва когато пътят им бе преграден от едрата фигура на един от пазачите.

Той се задави и при вида на слънцебегаческия Огън лицето му побеля като платно.

— Ти!

— Да — промълви тя, — аз също те помня от тогава. — Един от дългите изящни пръсти се насочи към мъжа отпред, лумнаха нови пламъци, които го обвиха до гърдите, и пазачът се дръпна ужасен до стената. В широко отворените му очи нямаше и помен от мисъл, а устата му зейна в безмълвен вик.

— Шонед… — Оствел я докосна леко по ръката. Тя тръсна рамо и го изгледа усмихната, но в очите й имаше нещо от което Оствел се влелени. Миг по-късно успя да се овладее и замахне с острието към шията на пазача. Тялото ми се плъзна по стената, а мъртвият му поглед не се откъсваше от тях.

Шонед се извърна рязко към Оствел и го изгледа вбесена. Оствел избърса острието на меча и посрещна спокойно погледа й.

— Никой няма да разбере, че сме идвали тук, не и докато мечът ми е безпогрешен. Всеки, който ни види, трябва да умре, а аз няма да оставя това на теб, фаради!

Тобин беше ужасена от, онова, което прочете в погледа на княгинята. Същото изражение бе видяла в очите на Чей тази пролет — тъмния блясък на решимостта да убиват. Тя сграбчи ръката на Шонед и я дръпна силно към себе си.

— Оствел е прав. Шонед, трябва да побързаме.

Княгинята кимна с глава и огненозлатистите й коси се разпиляха по раменете. Без да продума, издърпа пръстите си от ръката на Тобин, усили светлината на пламъка и тръгна към стълбите. Тобин размени тревожен поглед с Оствел, който продължаваше да стиска меча в ръка.

От стари времена Феруче се славеше като непревземаема крепост и поради това стражите му бяха склонни да проявяват известна небрежност. Не беше трудно да се избягнат постовете на малцината, които не участваха в празненството. Тобин раздвижваше леко Въздуха и тук-там прошумоляваха отлепени тапети или проскърцваше прозорец, а това бе достатъчно, за да отклони вниманието на някой пазач. Шонед като че ли не забелязваше нищо около себе си, убедена, че ако Тобин не се справи, Оствел ще приспи часовоя завинаги. До покоите на Ианте не се наложи да проливат още кръв.

Шонед поспря да висок прозорец с изглед към вътрешния двор и светлината от запаления долу огън обля за миг лицето й. Повдигна бавно ръце и в паниката си Тобин сграбчи Оствел за лакътя.

— Шонед! Недей! — възкликна отчаяно тя.

Пред прозореца отвън проблесна неестествено ярка светлина в златисто-алените пламъци на слънцебегаческия Огън. Ужасената Тобин зърна огнените езици върху покрива на отсрещната сграда. Искрите се прехвърлиха върху съседния покрив, оттам пожарът плъзна като хищна вълна и заля в стихията си всички покриви във вътрешния двор. Обикновеният огън не можеше да се разпространи с толкова шеметна бързина, но Огънят на фаради се разрастваше и припламваше все по-ярък и страшен. Екнаха писъци, тревогата мигом прерасна в паника… Шонед вдигна поглед и леко се усмихна.

— Проклятие! — изкрещя Оствел. — И балконите пламнаха! Шонед, какво правиш!

— Трябва да има Огън — промълви тя, обърна гръб на суматохата и пиянските викове и пое с твърда стъпка към покоите на Ианте.

Изтощена след раждането, дъщерята на Рьолстра лежеше в постелята с драконовите завеси и хлипаше уплашена и безпомощна. В ъгъла се поклащаше люлка, но бавачката я нямаше, очевидно бе избягала при вида на огнените отблясъци в прозорците. Пламъците вече стигаха до най-високата кула. Горяха и стълбищата от двора към галериите, огнени езици ближеха хищно дървената ограда на балкон на третия етаж. В стаята проникна лютив дим и бебето в люлката се разплака.

Ианте бе престанала да хлипа и в писъците й прозвуча безсилна ярост. Шонед не й обърна никакво внимание. Пристъпи към люлката и се взря в бебето — косата му имаше цвят на слънчеви лъчи.

— Богиньо милостива… — Шонед едва си пое дъх и в първия миг дори не посмя да го докосне, но събра кураж и плахо протегна пръст към бузката на детето. — Ш-шт — промълви тя, — тихо, аз съм тук, при теб…

Ианте се изправи с мъка в леглото и изкрещя:

— Махни се от сина ми!

— От моя син — каза тихо Шонед, взе детето и го притисна нежно до гърдите си, устните й галеха ласкаво светлия пух по главата му. Бебето престана да плаче и се сгуши в нея. — Моят син, сега и завинаги…

— Само да си посмяла! — Ианте се опита да стане, простена и се свлече безсилна върху възглавниците. — Махай се от тук! Не можеш да ми го вземеш насила!

— Ти взе това дете насила от тялото на моя съпруг. — Шонед пристъпи към леглото, притисна детето плътно към себе си и подви одеялцето около него. — Сега му връщам нещо, което е не само негово, но и мое.

— Ще заповядам да те изгорят в собствения ти Огън! Стража! — изтощен от толкова крясъци, гласът й прозвуча като хриптене. — Стража!

— Млъкни — каза унесено Шонед, докато галеше с пръст пълната розова бузка на бебето.

До нея застана Тобин и се вгледа изумена в детето, сякаш не вярваше, че е истинско.

— О, Шонед — прошепна тя, — колко е красив…

— И мой — Шонед се обърна към Оствел да му покаже личицето на детето.

— Дай ми го — обади се той.

— Кучка! — изрева Ианте. — Ще те убия със собствените си ръце, още сега!

Шонед се дръпна рязко от протегнатите ръце на Оствел.

— Не! Той е мой!

— Да не мислиш, че ще го дам на нея? — озъби се той и взе бебето от ръцете й, отметна виолетовото одеялце и го запрати на пода. Пеленките на детето преливаха в златисто и тъмновиолетово. — Синът на Роан не може да цветовете на Рьолстра.

В стаята вече не можеше да се диша от пушек. Паниката сякаш вля сили в изнуреното тяло на Ианте и тя се надигна от леглото съвсем гола. С впити в драпериите нокти и изкривено от ярост лице тя залитна и се опита да се хване за колоната на леглото.

— Ще платиш с живота си за това! И не само ти!

Шонед пристъпи бавно към нея и дръпна пръстите й от завесата.

— Взела си още нещо, което ми принадлежи.

Ианте се опита да я удари, но Шонед се оказа по-бърза и много по-силна. Хвана ръката й и я изви в китката. Ианте простена и се срина в леглото, от устата й изригна кален поток ругатни, докато Шонед издърпваше от ръката й собствения си смарагдов пръстен и го връщаше там, където му беше мястото.

Ианте понечи да се изправи, очите й бяха заприличали на тесни цепнатини, които бълваха ярост.

— Не смей да докосваш сина ми! Блудница! Ще го съсека със собствените си ръце пред очите ти и пред погледа на Роан!

— Майчина любов — обади се Оствел.

Ианте успя да се изправи най-после и стъпи несигурно до леглото.

— Всичко ли ти разказа Роан? Каза ли ти как се любехме тук, в това легло? Сега вече е мой, мой е и синът, който ми даде! Така трябваше да стане от самото начало!

Шонед я плесна през лицето и смарагдът одраска грижливо поддържаната кожа на бузата. Ианте залитна и падна върху възглавниците, за първи път в очите й просветна страх. Шонед изпита мигновена наслада, но веднага й обърна гръб и потърси с поглед детето. Тобин го бе завила в собствената си туника и го прегръщаше ласкаво, но бебето скимтеше неспокойно. Пушекът му пречеше да диша.

— Не плачи, мъничък — шепнеше Тобин и го люлееше в ръцете си. — Мъничък княже…

— Да тръгваме, Шонед — обади се Оствел. — Огънят…

— Да — каза тя и погледна към Ианте, — Огънят.

Дъщерята на Рьолстра просъска:

— Не можа да ме убиеш преди, няма да посмееш и сега, вещице! Ти си…

— Аз съм такава, каквато трябва да бъда. Някога ти остана в каютата, за да гледаш как баща ти подпалва любовницата си, нали? — Ианте се надигна отново и Шонед я плесна през лицето. — Моят Огън е доста по-различен.

Протегна ръце пред погледа на Ианте и смарагдът припламна в отблясъците на пожара отвън. Шонед се усмихна леко, като видя ужаса в потъмнелите очи на Ианте. Омразата се оказа прекрасно чувство, тя пламтеше в душата й и излъчваше невероятна сила, много по-могъща и завладяваща от всичко, което бе изпитвала през живота си. Сладостна, възбуждаща и кипяща от страст, омразата я обви в галещите нишки на отдавна помръкналата светлина и вплете в тях насладата на Шонед от ужаса на Ианте и от изгарящата необходимост на една киягиня-фаради да причини нечия смърт.

Изведнъж Ианте се изправи и впи поглед в детето, унесено в ръцете на Тобин. В очите й просветна тържество, върху устните й напираше зъл смях. На Шонед страшно й се прииска да я удари, но успя да се сдържи — имаше по-добър начин да я унищожи. Погледът й попадна върху смарагда и камъкът припламна в отговор на нейните мисли. Слънцебегачката се вглъби в себе си и миг по-късно пламъците литнаха към самодоволно ухилената принцеса.

В същия миг нажежено до бяло острие се заби в гърдите на Ианте и тя изкрещя не толкова от болка, колкото от ярост, посегна да го изтръгне, но не успя, а от погледа й изчезна и последният белег на разум, миг, преди тъмнината да я погълне завинаги. Падна с острието в гърдите си и с ръце, безсилно обвити около него.

Оствел изтегли меча от гърдите на мъртвата Ианте и го изтри в гънките на завесите. Каменното му лице не трепна, когато очите му срещнаха яростния поглед на Шонед.

— Край, всичко свърши, фаради — каза той.

На Шонед й се искаше да се хвърли върху него и да забие нокти в лицето му.

— Аз трябваше да я убия, не ти!

— Не, само не ти. — Оствел прибра меча в ножницата. — Шонед, ти получи това, заради което дойде. Нима искаш да останеш, за да видиш как Огънят ще я погълне? Свърши се, време е да си вървим!

Болката раздра гърдите й се изтръгна навън с дрезгав звук. Шонед се извърна рязко и леглото избухна в пламъци още преди да е осъзнала какво прави. Дългата коса на Ианте пламна веднага, искрите подпалиха завесите и покривката с картините на огнедишащи дракони, вкопчени в яростна любов и насилие. Шонед отклони поглед към една от колоните на леглото и тя тутакси пламна, срина се и покри с жарава мъртвото тяло върху постелята. Корнизите се срутиха с трясък и Шонед извика от болка, когато един от тях я удари по рамото, пръсна искри върху лицето й и отскочи до едната й скула, само на пръст разстояние от окото.

Оствел я дръпна към себе си, но тя се извърна вбесена и понечи да се изтръгне от ръцете му. По страните й се стичаха сълзи.

— Шонед! Стига вече! Чуваш ли, стига! — разтворената му длан я плесна силно по наранената буза и от удара главата й се отметна рязко назад. През сивкавата пелена на пушека зърна отворената врата и изпищя:

— Синът ми! Къде е той? Къде е?

— Тобин го взе и тръгна надолу, а ние с теб ще загинем, ако не се махнем веднага оттук! Хайде, Шонед, всичко свърши! Ианте е мъртва!

Задъхана от усилието, тя се опита с все сили да се изтръгне от ръцете му, но миг по-късно възвърна способността си да мисли разумно и се уплаши, че ще изгуби омразата, която й вдъхна такава сила.

— Пусни ме! Проклет да си, Оствел, че я уби! Трябваше да я убия!

— И как смяташе да кажеш това на сина си, когато порасне? — попита мрачно той и я изведе от стаята, изпълнена с черен дим и остър мирис на горяща плът.

Втурнаха се надолу по стълбите, докато се препъваха и давеха от пушека. Пожарът беше стигнал до залата под тях, пламъците бяха разкъсали завесите и роденият от Огъня вятър разнасяше искрите навсякъде. Не можеха да се върнат по същия път, целият замък гореше.

Когато излязоха навън Шонед потърси с обезумял поглед Тобин и бебето. Зърна я в люшналата се към портите тълпа, видя и малкия, обвит в бяло вързоп в ръцете й. Тобин го притискаше нежно, но здраво до гърдите си. Пожарът във вътрешния двор вече гореше с пълна сила, една от сградите се срути с трясък и към каменните плочи полетяха горящи останки. От прозорците на замъка бълваше гъст тъмен пушек. До сутринта от Феруче щяха да останат само мъртви почернели развалини.

Горяща фигура политна и се блъсна в Шонед. Човекът изгаряше в нейния Огън, същия, с който би убила Ианте, и би гледала със смях ужаса в очите й… Огненият ад щеше да погълне Феруче и онези, които нямаше да могат да избягат, но човекът до нея не й беше враг и тя можеше да го спаси. И да спаси самата себе си от възможността да го убие. Тя го събори на земята, хвърли се върху него и загаси с тялото си пламъците върху дрехите му. Прегазиха я нечии обути в ботуши крака, някой смаза един от пръстите на ръцете й и тя се разплака от болка в тила на мъжа, като през хлипането се опитваше да измоли от него прошка, докато усещаше несъзнателно мириса на изгорената му плът и собствената си опърлена коса. Човекът най-после се раздвижи, простена и се опита да се измъкне изпод нея. Нечии силни я ръце дръпнаха рязко и я изправиха на крака.

— Шонед! Бързо! Той ще се оправи, казвам ти, ще се оправи.

Тя не спираше да плаче. Дори след като видя как Оствел помогна на човека да се изправи, побутна го към портите и той се заклатушка навън, тя продължаваше да се дави в ридания и да повтаря „прости ми, прости ми…“

Гласът на Оствел достигна до нея натежал и дълбок.

— Знам… — ръцете му я стегнаха за миг в здравата си прегръдка. — Хайде, иначе ще изгубим Тобин и бебето.

Шонед се вкопчи в него, докато той пробиваше път за двамата през огнената пещ, създадена от нея. Главните порти бяха заприличали на огнен обръч — на паст, зейнала срещу ужасените хора, които се мъчеха да прескочат пламъците. Шонед вдъхна дълбоко от гъстия пушек, тръгна след Оствел и хвърли бегъл поглед назад — замъкът бе погълнат от огнен фонтан, който пръскаше яростно смъртоносните си струи. Феруче умираше заради нея и може би заради нея щяха да загинат и хора.

Попи с ръкав потта по челото си. Избърса как да е плувналите си в сълзи очи и трепна болезнено, когато платът докосна изгорената й кожа. Не трябваше да стане така, мислеше си тя, и изведнъж усети паниката да стяга сърцето й. Знаеше, че върху рамото й ще остане белег от Огъня, но във видението си нямаше белези върху челото, нито върху бузата.

— Оствел, не трябваше да стане така!

— Какво, в името на Богинята, си очаквала ти! — каза хрипкаво той и я повлече със себе си по-далеч от горящите стени на замъка.

— Не, не беше така! — тя се дръпна и се взря с широко отворени очи в пламъците; от солта на сълзите й изгорената плът още повече я болеше. — Трябваше да има Огън, но не и пожар! Оствел, колко ли души съм убила…

Той я обърна към себе си и стисна лицето й между дланите си.

— Не започвай пак — викна грубо той. — Няма да ти позволя да се виниш за нечия смърт! Чуваш ли, Шонед?

— Това беше моят Огън! Моят! Богиньо, какво направих!

— Ще си задаваш въпроси, когато се махнем оттук. Шонед, ще те ударя и ще те нося на гръб, ако трябва! Хайде, тръгвай!

До поляната, където бяха спънали конете, оставаше много път. Най-после се добраха дотам, но конете ги нямаше. Някой ги беше откраднал. Докато ги чакаше, Тобин крачеше полека в сянката на скалите и се опитваше да успокои разплаканото бебе. Разтреперана, Шонед пое детето в ръцете си и се опита да преглътне напиращите сълзи.

Тобин предложи да се подслонят в запустелия гарнизон под скалите. Повечето бегълци продължаваха по главния път, който водеше до Вереш и Княжески предел. Пламъците от замъка разсеяха мрака и по хората наоколо Шонед виждаше рани, много по-жестоки от своите. Оствел попита една прислужница дали някой е загинал в пожара, но жената само повдигна рамене.

— Откъде да знам? Почти всички бяха вън на двора, на пиршеството по случай раждането на малкия княз. Лицето на жената изведнъж се сгърчи от мъка. — А сега нея я няма и бебето сигурно също е изгоряло, а може би и другите три деца…

— Когато Върховният княз научи, не давам и пет пари за живота на онзи, който му се мерне пред очите — обади се един мъж наблизо. — Не те познавам, сигурно си дошъл с господаря на Кунакса, дето пристигна преди два-три дни. Можеш да предадеш съвета ми на господаря си — най-добре ще е да изчезнете веднага оттук. На ваше място точно това бих направил.

Шонед стоеше малко встрани, заслушана в думите на човека. Тя пристъпи към Оствел, докосна го по ръката и прошепна:

— Остави, никога няма да науча със сигурност… — продължиха да крачат мълчаливо, после добави с горчивина: — Ако бях убила Ианте, поне щях да знам, че го правя съзнателно и да приема последствията от това. — Тя зави детето в ръцете си и продължи: — А и нямаше да се преструвам, че нещата не са се развили така, както ги бях предвидила.

След малко се отделиха от тълпата и се сляха със скалите встрани от пътя. Когато и последните бегълци се скриха от погледите им, тримата поеха отново по каменния път към гарнизона. Стигнаха там призори. Оказа се, че само те бяха потърсили там подслон. Стояха до прозорците в празните стаи и гледаха как замъкът продължава да гори високо сред скалите над тях. Шонед люлееше нежно детето до гърдите си и не искаше да го даде на никой, дори когато Тобин се опита да превърже рамото и да почисти бузата й.

— Недей, не ме боли. Остави ме.

Тобин тактично не настоя. Шонед седна с кръстосани крака на прага, държеше бебето в скута си и то най-после заспа, а тя се загледа в останките на горящия замък. Не можеше да мисли за друго, освен за детето и за щастието да го държи в ръцете си. Нека Тобин и Оствел се погрижат за обратния път към Цитаделата.

Вгледа се в смарагда върху ръката си, дошъл отново на мястото, където беше и преди. Пламъците на пожара просветнаха в дълбините му и камъкът сякаш оживя и пламна със собствен огън. Първожрицата отдавна й бе казала, че ще може да превръща виденията си в реалност, ако силно пожелае това. Е, тя бе жадувала толкова години да има дете, и видението й се сбъдна. Сега детето беше в ръцете й, а върху рамото й тъмнееше дълбока рана, която щеше да остави неизличим белег върху плътта й.

Но върху бузата си имаше още една рана, която не беше предсказана от видението. Болката пулсираше в нея и й напомняше, че способността да превръщаш виденията си в реалност не означава да следваш мъдростта на справедливи решения…

Зората беше мека и нежна като пролетите в Речен бяг и Уривал се остави на кротката й ласка, докато сплиташе между пръстите си нишки от призрачна светлина. Сутрин цветовете не бяха толкова ярки. Сивото преливаше в пастелно розово, бледозеленото проблясваше в нюансите на старо злато, а синьото трептеше в изящните тонове на фиронски кристал. Плъзна се над Сир и Ливадна земя към хълмистите земи на Вер и с издигането на слънцето цветовете ставаха все по-плътни и ярки, но все още запазваха леката омара над прозирните нишки от светлина.

Цветовете над скалите в Пустинята се оказаха резки и сурови, към небето се издигаха зловещи спирали от тъмносив дим. Уривал се взря шокиран в пушека над почернели останки, където преди се издигаше замъкът Феруче и за малко да изпусне деликатните нишки на зимната зора. Потърси с поглед следи от живот и не откри нито една. Всичко изглеждаше застинало и мъртво, само тук-там просветваха пламъци, светещи около недогорели греди. Залута се извън пределите на крепостта и видя унила тълпа от хора, които уморено влачеха крака по пътя към планините на запад. На няколко мери пред тях зърна трима ездачи и конете им привлякоха вниманието му. Никой не би могъл да сбърка великолепните животни от конюшните на Чей. Как ли е могла Ианте да се сдобие с неговите коне, мислеше си Уривал, когато изведнъж съзря сините постелки на седлата — цветът на Пустинята. В изумлението си едва успя да задържи слънчевите нишки и побърза да овладее чувствата си. Миг по-късно отрони сподавено възклицание, когато установи, че върху конете на Чей седят яки мъжаги и всеки от тях държи на седлото си спящо дете.

Уривал се дръпна стъписан и се зарея в спокойствието на утрото, за да овладее обърканите си мисли; после отново се отправи към Феруче. Вече знаеше чии са тези деца и беше сигурен и че майката е мъртва. Ако беше жива, Ианте никога не би поверила синовете си в чужди ръце.

Изви се няколко пъти над безжизнените развалини и погледът му внезапно попадна на едва доловимо раздвижване в далечината. Върху златистите пясъци към Небесната купа се очертаха три неясни фигури. Мъжът беше висок, широкоплещест и мургав, утринното слънце проблясваше в тъмните му коси; една от жените навиваше уморено косата си зад тила, другата изглеждаше по-висока, но качулката на пелерината закриваше лицето й. Жената притискаше бебе до гърдите си. Не беше необходимо да види косите й, за да се досети коя е тя, затова се уплаши, разбрал какво е направила.

Вплете нишките в южна посока — към Фаолаин и солените блата, останали като страшен спомен от присъствието на Рьолстра и най-после видя лагера на Роан, където въпреки ранния час на деня кипеше трескава дейност. За миг се поколеба дали да не потърси Мааркен, за да му предаде новините от Феруче, но устоя на изкушението. Андраде трябваше да узнае първа за случилото се, а в момента беше погълната от подготовката на Рьолстра за предстоящата битка. Уривал пое към небето над Вереш, изчистено от вечните мъгли и облаци — очевидно Богът на Бурята бе решил, че е време да си отдъхне и продължи още няколко мери нататък през прозрачния въздух чак до Южни води. Съвсем скоро Пандсала щеше да предаде на баща си новината, която и Андраде трябваше да съобщи на Мааркен. Отваряше се хубаво време както за фаради, така и за предстоящата битка.

Уривал се завърна в Речен бяг и когато отвори очи, отново се озова в смълчаната градина. Поседна да отдъхне и след малко тръгна полека към пейката, където беше оставил Андраде. Потънала в дълбините на съзнанието си, тя седеше със затворени очи и вплетени пръсти, около тялото й трептяха видими нишки светлина, което понякога се случва само на фаради, овладели до съвършенство древното изкуство. Уривал пристъпи тихо и запази почтително мълчание. Докато избираше думите, с които да предаде новината за Феруче, отново си представи Шонед приведена над мъничкия вързоп в ръцете й.

Най-после Андраде отвори очи и в погледа й светнаха весели искрици; засмя се и извика:

— Уривал, тръгвай с мен да не изтървеш нещо!

Той побърза да се подчини, доста изненадан от радостта, която се разля в цветовете около нея и затанцува в слънчевите нишки, докато Андраде го водеше след себе си. На около четирийсет мери от Речен бяг, доста по на юг от главния си лагер, Рьолстра бе оставил гарнизон от двеста души, където от военната дисциплина не бе останала и следа. Умниците се бяха разположили в район на дракони и вбесените чудовища се бяха впуснали в яростна атака срещу натрапниците.

В опитите си да избягат от зловещите нокти, обезумели от ужас коне тъпчеха и газеха всичко под себе си, мъже и жени тичаха във всички посоки, увити от глава до пети в наметките си, някои прилепваха към земята и попадаха под ударите на новоизлюпените дракони, които кръжаха ниско над тях, стрелваха се и се нахвърляха срещу човека, дръзнал да стъпи върху собствената им земя. Въздухът трепереше от могъщия устрем на бронзово-зелени, тъмнозлатисти и жълтеникаво-кафяви тела, видимо доста наедрели за едно лято, а някои от новоизлюпените дори се бяха научили да бълват огън и тук-там гърбовете на коне и хора вече припламваха.

Хаосът тържествуваше с пълна мощ. Новоизлюпен сив дракон със сини хълбоци се стрелна към казана с храната, ужасеният готвач хукна да бяга, а малкият гладник се настани на ръба на казана и похапна добре. След като излапа повечето от гозбата, трепна с крила, издигна се и се оригна страховито, а от гърлото му изригнаха пламъци. Два новоизлюпени дракона — черен и петнистокафяв, се сбиха за нечия виолетова пелерина, очевидно запазила достатъчно съблазнителен мирис на овча вълна. Най-малките накацаха върху седлата и се впуснаха в лудешки галоп. На конете сякаш им поникнаха крила и всеки миг бяха готови да хвръкнат. Недорасъл пакостник мъкнеше седло с развети стремена и крещеше от радост, но след като отхапа от изсушената кожа, плю с отвращение и запрати седлото към един войник, който залитна, хвана се за главата и се строполи като посечен с меч.

С раздрана на гърба пелерина и дълбока рана под нея, капитанът на частта успя да хване юздите на прелитащ край него кон, скочи върху седлото и в отчаян опит да въдвори ред вдигна високо ръка, от която тутакси изгуби горната част на два-три пръста, схрускани от млад синьозеленикав дракон. Човекът се отказа от безнадеждната си мисия, остави се на коня да го носи където му видят очите и миг по-късно вече бе изчезнал от бойното поле. То бе изцяло във владение на тържествуващите дракони.

Андраде и Уривал се завърнаха в Речен бяг, спогледаха се и прихнаха да се смеят.

— Прекрасно! — Андраде едва успя да проговори. — О, мъничките ми пиленца! Видя ли как онова зеленото погна един по долни гащи?

Уривал седна на пейката и избърса насълзените си от смях очи.

— Богиньо, не съм се смял така от години!

— Е, нататък ще има още на какво да се посмеем — каза уверено Андраде. — Трябва да съобщим на Роан какво сме видели. Това е предзнаменование, което не може да отмине току-така! Ти се погрижи за заминаването ни, а аз ще се свържа с Мааркен да му предам новината. Нашият княз май има съюзници, за каквито дори не би могъл да мечтае!

Уривал вече бе стигнал до вратата, когато си спомни, че още не е казал на първожрицата за случилото се във Феруче. Поколеба се миг-два, вдигна рамене и реши да не й разваля настроението. И без това скоро щеше да научи всичко сама. Блъсна портата и излезе на поляната отпред, където войниците в униформа на Рьолстра се приличаха на слънцето. Един от тях се изправи и го поздрави усмихнат.

— Прекрасен ден, господарю!

— Така е, Кал. По всичко личи, че най-после ще можем да заминем.

— По море? — попита развълнуван мъжът и се разсмя, когато Уривал безмълвно повдигна рамене. — А, все забравям, нали сте слънцебегачи! А и на нас ще ни олекне, като смъкнем от себе си тия дрехи на Върховния княз. — Кал повдигна с два пръста ръба на дрехата и по обсипаното му с лунички лице се изписа комично отвращение.

— Как е нашият приятел капитанът? Посъвзе ли се вече след лъжите, които беше принуден да изтърси пред пратениците на Рьолстра?

— О, започва да възприема философски подход към нещата, дори при загубите на зарове. И него ли да затворим заедно с останалите преди да тръгнете?

— Да. Господарката Висла ще припадне, като ги завари тук, в къщата си. — Уривал се усмихна широко. — Ще вземем и всички коне, така че дори и да избягат, няма да стигнат навреме при Рьолстра.

Уривал се разпореди за последните приготовления преди отпътуването и влезе в двора. После си спомни нещо и тихичко се засмя. Едно зимно утро капитанът остана като гръмнат, когато портите на Речен бяг се отвориха широко пред него и той бе известен за готовността на господарката Андраде да приеме ескорт от негови войници, които да я върнат в Кулата на Богинята. Свикнали с катеренето по мачтите, моряците на Лийн се оказаха доста чевръсти. За една нощ се изкачиха по задната стена на имението и отнеха на капитана и десетина войници не само оръжието, но и възможността да предупредят останалите. Дойдоха още неколцина да проверят какво става и бяха последвани от същата участ. Цялата операция протече кротко и без кръвопролития, докато всички войници на Рьолстра най-после бяха затворени в избата на имението. Идеята да ги държат там никак не беше лоша — Андраде прецени, че господарят Дави не би имал нищо против да пожертва няколко бъчви, а и хората на Рьолстра не можеха да се оплачат, че са се отнесли зле с тях. Пускаха навън само капитана, придружен от няколко яки момчета, които не сваляха зорките си погледи от него. Когато пристигнаха куриери на Рьолстра, той се държа съвсем прилежно и не каза нищо излишно — дискретно подсещан за думите от острието на нож, опрян дипломатично в гърба му.

Андраде реши да изчака развоя на събитията в Речен бяг, но по свое усмотрение, а не при условията, наложени й от Рьолстра. Всички затвори си приличат, разбира се, но понякога нещата могат доста да се променят, особено когато пазачите са здраво залостени, а затворникът се разхожда на свобода.

В крайна сметка всички, с изключение на Хиана, останаха доволни. По време на операцията я заключиха в стаята й, за да не пречи, но вдигаше такава врява, че се укроти едва след като я вързаха за един стол и й запушиха устата с кърпа. Цялата история беше твърде неприятна за всички и Уривал се питаше какво ли ще измисли малката гадинка, за да си отмъсти. Ако днес не се държеше добре, той бе готов да я върже за седлото и да пъхне отново кърпата в устата й.

Улисан в подготовката за заминаването, Уривал съвсем бе забравил за нея. Късно сутринта, когато всичко беше готово, изведнъж се оказа, че Хиана я няма. Претърсиха цялото имение, но никъде не я откриха, и той се запъти към вътрешния двор, объркан и притеснен, за да уведоми Андраде за случилото се.

Тя тръгна вдървено по калдъръма и от устата й бълваше огън.

— Знаеш ли какво е направила всъщност? Прилъгала един глупак от конярите да й даде кон рано-рано сутринта! И просто е избягала!

— Е, отървахме се най-после — промърмори Уривал. — Дано се загуби или пък се удави в реката.

След като прекрасното настроение на Андраде така или иначе беше съсипано, Уривал я дръпна и й съобщи новината за Феруче.

Същия ден Върховният княз Рьолстра за малко не получи удар, след като му предадоха три новини, една от друга по-лоши, и дъщеря му Пандсала успя да се убеди лично в достоверността на всяка от тях.

Първата се стовари върху него малко след закуска, когато Върховният княз излезе да се поразтъпче из лагера. Тази сутрин беше станал късно и Пандсала трябваше да го изчака пред палатката му. Князът държеше войниците му да го виждат с нея, за да са спокойни, че вече разполагат със своя слънцебегачка. Бащата и дъщерята тръгнаха полека между палатките и докато си разменяха приказки за хубавото време и вероятността за скорошна битка, откъм билото на близкия хълм се появи ездач, който препускаше с всичка сила към лагера. След него се зададе безредна тълпа от изтощени войници. Ездачът скочи от седлото, поздрави нервно своя княз и запелтечи нещо за някакви дракони.

— Повече от всички, които съм виждал през живота си, и всичките се нахвърлиха върху нас! Опитахме се да ги прогоним, но се оказа невъзможно, твое високородие. Онзи вещер княз Роан ги е омагьосал, а може и жена му, вещицата-слънцебегачка, да ги е насъскала срещу нас. Стотици дракони, твоя светлост, бълваха огън от устите си, а ноктите им бяха остри като мечове. Трябваше да бягаме, иначе щяха да ни избият до крак. Няма съмнение, това е работа на княз Роан!

Пандсала с удоволствие наблюдаваше баща си, който бе загубил ума и дума и след края на разказа зяпна тъпо капитана, докато човекът смучеше трите полуоткъснати пръста на дясната си ръка. Малцината несретници, оцелели от елитната някога част, междувременно се струпаха наоколо и заразправяха един през друг същата нелепа история. В крайна сметка се разбра, че конете се разбягали и нямало как да ги върнат, а също и че към лагера се мъкнели още неколцина нещастници. Пандсала преброи набързо оцелелите и направи всичко възможно да не издаде ликуването си. Баща й не беше преминал през суровата школа в Кулата на Богинята и лицето му смени всички цветове на дъгата.

— Трийсет и пет! — кресна той. — От двеста души елитна войска ми се явявате трийсет и петима и на всичко отгоре се пъчите, че сте се изхитрили да оцелеете! Суеверни глупаци! Дракони! И уж Роан ги насъскал срещу вас! Капитанът падна на колене.

— Прости ми, твоя милост, но всички ще потвърдят това, което ти казах… Беше ужасно, толкова бяха свирепи, и ако бяхме стояли там, нямаше да останем и трийсет и петима…

— Малоумен глупак! — Рьолстра се извърна вбесен и насочи пръст към Пандсала. — Ти… И ти имаш пръст в тази работа!

— Аз ли? — възрази остро тя, започнала да излиза от търпение. — Нима аз съм виновна, че ти излезе глупак? Не ти ли казах да изпратиш поделението срещу хората на Роан, които се крият в горите на юг? И никога не съм смятала, че този идиот пред тебе трябваше да издигне лагера си в леговище на новоизлюпени дракони. Смееш да твърдиш, че аз съм виновна!

Върховният княз замахна силно с обутия си в ботуш крак и улучи горкия капитан право в ребрата.

— Махай се от очите ми! — изрева той. — Трябва да си ми благодарен, че се нуждая от всеки, който все още може да се държи на седлото! — Продължавайки да фучи, той се врътна и тръгна накъдето му видят очите. Макар и от разстояние, Пандсала го последва, любопитна да разбере какво ще прави по-нататък.

Рьолстра обиколи лагера с бясна скорост и намали крачка чак при коневръзите, но Пандсала мъдро го изчака и не пожела да го настигне. Баща й броеше наличните коне и непосилното за него умствено напрежение би могло отново да го хвърли в пристъп на бяс.

В този момент го сполетя вторият за сутринта удар.

Ударът пристигна в лицето на дребно момиченце с кестеняви коси, вкопчило се отчаяно в гривата на задъхано сиво конче, с издути като ковашки мях дробове. Неколцина мъже се опитаха да свалят детето от седлото, но тя ги отблъсна с ритници и ругатни, които въпреки възрастта й прозвучаха доста убедително. „Величествен гняв на принцеса“, помисли си Пандсала, и усети как стомахът й се сви болезнено. В лицето на разбеснялото се момиче бе успяла да разпознае една от полусестрите си.

— Искам да дойде баща ми! — пищеше Хиана. — Само да сте ме докоснали! Аз съм дъщеря на Върховния княз!

Рьолстра се извърна рязко и гръмко изруга. Пандсала избърза и застана до баща си, който я изгледа свирепо. Зелените му очи просветнаха в леден блясък като замръзнало море.

— Татко… — започна Пандсала.

— Откъде изникна това чудовище? — процеди дрезгаво той.

— Беше заедно с мен, Андраде и Уривал…

— И какво прави тук това изчадие на блудница? — кресна той.

Хиана се извърна и погледът й улучи безпогрешно родния й баща, когото не бе виждала никога. Скочи от коня, проби си път през струпалите се наоколо войници и прегърна нозете на Рьолстра. Вдигна бледото си изцапано личице и промълви развълнувана:

— Трябва да ме изслушаш, татко — моля те! Андраде е тръгнала насам, води със себе си и войска, и ме следва по петите! Дойдох да те предупредя!

Рьолстра се втренчи изумен в лицето на Хиана, точно копие на собствените му черти, съчетани с тези на някогашната му наложница. Дръпна рязко момичето и го изправи на крака, хвана я за раменете и я повдигна на нивото нарочите си. Тя трепна уплашено, но не каза нищо.

— Приличаш на майка си — каза тихо той и в гласа му прозвуча коварство. — Дъще моя, Измяна, отгледана в дома на Андраде…

— Мразя Андраде! И омразата ми е по-силна дори от тази на Пандсала!

— Хайде, Измяна, разкажи ми защо я мразиш толкова — той я пусна внезапно и момичето тупна на земята, но веднага скочи и се изправи срещу него — горда и предизвикателна.

— Винаги съм я мразила! И сега смятам да й го върна тъпкано! Тя измами твоите войници, татко, и е тръгнала насам с хора на княз Лийн…

— Лийн?

— Една нощ те се изкатериха по стената, а Уривал ме върза и ми запуши устата, за да не мога да ги предупредя…

— Корабите на Лийн са потеглили насам — каза замислено Рьолстра. — Това не е станало без знанието на Андраде, макар че, според сведенията от Речен бяг, там всичко е спокойно. — Взря се в лицето на най-малката си дъщеря и по устните му плъзна крива усмивка. — Добре, Измяна. Засега ще се престоря, че ти вярвам, но това е, защото думите ти нямат никакво значение. Макар и на свобода, скъпата господарка Андраде е безобидна и напълно безпомощна. Нищо не може да ми направи, но ми е любопитно какво ще загуби самата тя. Добре направи, че дойде да ме предупредиш, Измяна.

Детето впи дръзко поглед в очите му.

— Казвам се Хиана — каза безизразно тя. — И освен това съм принцеса.

Рьолстра присви очи и я изгледа с интерес, после гръмко се изсмя.

— Боже на Бурите, така е, много си права! Андраде доста е препатила с тебе! Като си спомня каква беше Палайла, трябваше да създам зверчета като тебе, вместо онези лигави котки в Канарата! Браво, твое високородие, а сега тръгвай със сестра си и гледай да се издокараш като истинска принцеса. — Той щипна детето по брадичката. — Дъщеря на Върховния княз не може да бъде мръсна и облечена в дрипи.

Пандсала трябваше да положи страхотно усилие, за да прикрие раздразнението си, че сестра й бе получила публично одобрение и признание като дъщеря на Рьолстра. Отведе Хиана в палатката си, даде й вода, сапун и напътствия как да се измие от главата до петите. Хиана не можеше повече да се покаже навън в дрипавата си рокля и сестра й заръча на една прислужница да намери подходящи дрехи за момичето, после излезе и тръгна да търси баща им. Трябваше да е до него, в случай, че на Рьолстра му хрумне да промени решението си.

Видя го да излиза от палатката си тъкмо в мига, когато Върховният княз бе улучен от третия, но не и последен за този ден удар. Един съгледвач с окървавена туника и със стрела, все още стърчаща в рамото му, падна на колене и вдигна лице към княза.

— Твое високородие, Пустинята току-що ни нападна!

Глава 30

Роан стисна здраво юздите и разкърши рамене под твърдата кожена ризница на бронята. Туниката му бе оцветена в тъмносиньо, украсена отпред и на гърба с орнаменти от метал, които блестяха като чисто злато. По същия начин беше облечен и Чей, но бронята му беше тъмночервена; доспехите на Дави бяха в тюркоазено зелено — цветът на сирските князе. Тримата изглеждаха наперени като орли и този ефект беше преднамерено търсен, тъй като войниците им можеха да ги виждат отдалече — както и противникът, впрочем, но при тази мисъл Роан само повдигна рамене. Бронята имаше по-скоро символично значение, макар че все пак осигуряваше известна защита. За този ден не беше предвиден ръкопашен бой, решаващата битка щеше да се води по всички правила на военното изкуство. Военачалниците трябваше да действат не като редови войни на бойното поле, а като князе и пълководци.

Роан потупа ласкаво неспокойния жребец под себе си. Паща беше възбуден от предчувствието за близкия бой, в който нямаше да вземе пряко участие, освен ако Чей се окажеше на погрешен път и войската на Пустинята започнеше да губи битката. Но дори и тогава около Роан щеше да се издигне здрава стена от щитове и мечове. Щяха да загинат много други, но не и той — мислеше си Роан — хората му нямаше да допуснат гибелта на своя княз на драконите.

Преди малко Мааркен бе научил от Андраде за нападението на драконите над гарнизона на Рьолстра, и Дави се усмихна при мисълта за случилото се.

— Не разбирам, обаче, какво са търсели войниците толкова далеч на юг — каза той, докато очакваха сигнала на Чей за началото на битката. — Може би е искал да ни обгради по фланговете, макар че една толкова продължителна езда би изтощила хората още преди да влязат в бой. — Дави се засмя злорадо. — И да улучат точно мястото с новоизлюпени дракони! Струвало си е да ги погледа човек. Знаеш ли, може би трябва да подгоним Рьолстра нататък, за да го довършат твоите дракони.

— Не, благодаря, предпочитам една открита битка пред вероятността някой дракон да ми отхапе носа. Не се знае дали малките пакостници ще разпознаят своя княз.

Всъщност, драконите оказаха щедра услуга на Роан. Не само бяха намалили значително войската на противника, но и бойният й дух бе силно разклатен. Когато новината за случилото се бе оповестена, бойците на Пустинята приветстваха възторжено своя княз и се почувстваха още по-уверени в близката победа. Роан усещаше странен трепет в кръвта си — не от възбудата на предстоящия бой или от предчувствието за победа. Усещането напомняше по-скоро на плъзгане по светлината така, както му го бе описвала Шонед, чувстваше се окрилен и волен, проникнат от цветовете на самата Богини.

Най-после се разнесе дългоочакваният сигнал и двамата с Дави поведоха войската към заобления хълм над противниковия лагер. От билото се разкри гледката на бъдещото бойно поле — равнина, ширнала се на около пет квадратни мери, потъмняла от хора и оръжие. Бойното поле не даваше предимства на нито една от страните, но и с нищо не би ги затруднило. Тази сутрин драконите бяха избили около двеста души от хората на Рьолстра и сега силите на противника бяха почти изравнени с тези на Пустинята. Чей смяташе, че ако имат превъзходство, то е незначително. За момента Роан имаше предимството на изненадата от неочаквания удар. Лагерът току-що бе вдигнат под бойна тревога, войниците се суетяха и отчаяно се мъчеха да се стегнат за близкия бой.

Чей кимна с глава и Роан вдигна високо свитата си в юмрук длан. Рогът от драконова кост извести началото на нападението. Като че ли картата на бойното поле изведнъж оживя пред очите на Роан — от дясната му страна препуснаха напред седемдесет конници, отляво пое стегнатият строй на пехотата с по петдесет стрелци по фланговете. От двете страни на княза се разтвориха в дъга редиците на останалата войска — осемдесет конници, сто пехотинци и още сто стрелци; това беше кръгът, който Роан трябваше да затвори около Рьолстра. Младият княз изчака войската да заеме позиция, докато под зоркия му поглед проблясваха брони, оръжие и яркосините върхове на стрелите в колчаните.

— Началото на края — промълви той, но само Чей долови думите му, както някога единствен той бе чул клетвата на Роан никога повече да не убива дракони. — С удоволствие ще оставя меча ми да хване ръжда.

— И аз, княже мой — отговори тихо Чей.

Роан го погледна изненадан — не бе очаквал това от един войн по рождение.

— Наистина ли?

По устните на Чей плъзна едва доловима, почти тъжна усмивка.

— Наистина. Знаеш ли, господарят Елтанин се оказа прав за стените.

— И никой не ни позна! — възкликна Тобин. — Дори и да е загинал някой, кой ще повярва на хора, които са изоставили своята господарка и са обезчестили името си с позорно бягство? Особено ако твърденията им противоречат на думата на две княгини!

Шонед склони глава над новороденото и се опита да не слуша тихия спор на Оствел и Тобин зад гърба си. Събра сили и се помъчи да се съсредоточи единствено върху стъпките си, всяка клетка на изтощеното й тяло крещеше за почивка, вода и храна.

Гласът на Оствел прозвуча дрезгав от умора и раздразнение.

— И ще допуснеш живота на детето да започне с лъжа? Един ден то ще порасне и какво ще си помисли, когато хората започнат да шушукат за станалото във Феруче?

— Няма да посмеят!

— И никой никога няма да му каже, така ли?

— Кой ще го направи, може би ти? — отговори предизвикателно Тобин.

Шонед спря и рязко се извърна назад.

— Детето е мое — процеди тя. — Аз очаквах раждането му, аз ще му дам име и ще го отгледам. Само майката може да даде име на детето си. Това дете е мое. — Тя измери с поглед и двамата, обърна се и продължи напред.

Спорът замря.

Шонед дори не забеляза величествените фигури, изваяни от Бога на Бурята в местността, която хората отколе смятаха за негова обител. В съзнанието й се мярнаха само откъслечни усещания за зловещи сенки, удължени от косите лъчи на зимното слънце. Изкачването по склона на клисурата съвсем я изтощи и когато най-после стигна билото, тя се срина изнурена в сянката на една скала. Бебето търсеше с устни гръдта й, в която нямаше и капчица мляко. Старата Мирдал знаеше някои билки, от които една жена можеше да получи мляко в гърдите си, и двете бяха решили да ги опитат. Шонед откликна с радост на възможността да отгледа детето с жизнените сокове на собствената си гръд, но раждането се оказа преждевременно и я намери неподготвена. Трябваше да се доберат колкото може по-скоро до Небесната купа, иначе детето щеше да умре.

— Мъничкото ми… — прошепна Тобин, която приседна до Шонед и погали леко златната косица на детето. — Ако не бяхме изгубили конете…

— Довечера ще го нахраним в Небесната купа — кимна Шонед. — И после ще му дам име. Искам да си до мен тогава, Тобин.

— Не е ли по-добре да изчакаш още малко? Роан…

— Роан ще има още нещо, което трябва да ми прости — промълви тя. Вдигна глава и потърси погледа на Оствел. — Както и аз ще ти простя, че не ми даде възможност да убия Ианте.

Той сви рамене и каза студено.

— По-добре е да не простиш на мен, отколкото на себе си. — Погледна бегло към слънцето и добави: — Ако сте си отпочинали вече, да тръгваме.

Оствел тръгна напред, следван от двете жени. Шонед се опитваше да не мисли за нищо, но мозъкът й се възпротиви.

Беше отнела човешки живот. Независимо дали го бе сторила съзнателно или не, беше използвала силата си на фаради и два пъти бе причинила смърт — преди години на Риалата, и сега във Феруче… Тя имаше нужда не от прошката на Андраде, Оствел или Роан, не дори и от възможността да прости някога сама на себе си. Взря се в личицето на заспалото дете и отправи безмълвна молитва към Богинята — дано никога не види своята присъда в очите на сина си.

— Дави! Зад теб! — Роан извъртя рязко коня си, за да защити своя роднина и гърбът му остана незащитен. Замахна с меча към нечия ръка и тя изпусна копието, насочено към гърба на Дави. Войник във виолетовата униформа на Рьолстра се плъзна чевръсто напред, мечът му раздра кожената туника на Роан и попадна в незарасналата рана на дясното рамо. От устата на княза се изтръгна проклятие. Роан се извъртя рязко на седлото и петите му подсетиха Паща какво да направи. Жребецът изцвили, замахна силно със задните си копита и страшният им удар улучи нападателя в стомаха.

По лицето на Тилал се стичаше кръв от раната над едното му око, но видя, че Роан е ранен и нададе вик на тревога. Князът залитна и Дави извика на момчето да го изведе настрани. Князът не усещаше дясната си ръка, не можеше повече да се бие с нея и се олюля още по-силно на седлото. Момчето посегна предпазливо към юздите на Паща, стисна ги и подкара коня си в галоп, който увлече и жребеца на княза. Не обърна никакво внимание на гръмките ругатни, с които Роан протестираше срещу насилственото му отвличане от разгара на битката.

Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, спряха под клоните на няколко дървета и момчето скочи от коня да потърси лекар. Роан го изгледа свирепо и момчето заекна смутено:

— Княже мой, ти си ранен, и мой дълг…

— По дяволите твоя дълг!

— Млъкни — изръмжа познат глас и до него застана Чей. Над единия му лакът белееше превръзка, но с другата си ръка посегна към Роан и му помогна да слезе от седлото. — Ще изчакаш да ти оправят раната, иначе ще те вържа собственоръчно за някое дърво.

Вече с превързана рана и чаша силно вино в ръка, Роан беше принуден да признае, че Тилал и Чей са имали право. Намусеният му тон развесели Чей.

— Нашият милостив и щедър княз! — после се обърна към оръженосеца. — Не се тревожи за раната на челото си, Тилал. Дори и белег няма да остане и скоро пак ще си бъдеш същият красавец като преди.

Момчето поруменя и несъзнателно вдигна ръка към превръзката върху челото си.

— Вече не ме боли.

— Е, затова пък моята рана боли доста — Чей чукна с пръст по превръзката. — Получих си заслуженото затова, че не предвидих придвижването на Рьолстра в северна посока. Вземи си поука от това, Тилал. — Той поклати глава. — Май започвам да остарявам. Все пак битката си я бива. Жалко, че ще изпуснеш края й, Роан.

— Как ли не! — князът раздвижи рамото си и едва не изохка. — След малко мехлемът ще започне да действа, ще си взема меча и…

— Така ли? Хайде, дръж! — Чей запрати към него празната чаша и примигна от изненада, когато Роан я хвана във въздуха с ловко движение на дясната си ръка. — Добре де, печелиш — измънка примирено той.

— Все още не съм, но и това ще стане — Роан прикри усилието, с което обърна играта на думи в шега. — Въпреки съпротивата на Рьолстра ще прогоним войската му на север. Дави приключва с прегрупирането на силите и ще направим всичко възможно да го затворим в железен обръч. И все пак съм малко изненадан от съпротивата на неговите хора по средата на фронта. Ти какво ще кажеш като стратег?

— Ще заповядам на частите в южната част да се придвижват бавно напред — това ще обърка донякъде войската на Рьолстра. Малко по малко ще ги обкръжим по фланговете и после ще ги нападнем в гръб. — Той се огледа, взе една пръчка и начерта фигура в пръстта. — Ето така, виждаш ли?

Роан си припомни предварителния план и кимна.

— Добре. Тилал, конят ми.

— Но раната, господарю…

— Нищо не усещам — излъга бодро Роан. — Да тръгваме, пладне преваля, а още не съм видял Рьолстра с очите си.

— Обади се, когато го видиш — настоя Чей.

— Непременно. Богинята знае, че не е лесно човек да те изгуби от погледа си.

— Тобин намира, че в това отношение съм ненадминат — каза Чей и в погледа му просветна закачлива искра.

— Добре ще е накрая да те намери цял-целеничък — той стана и стисна за миг ръката на Чей. — Късмет, и нека Богинята те благослови.

— И теб, княже мой.

Следобедът преваляше, светлината на слънцето гаснеше полека, а с нея като че ли си отиваха и силите на Рьолстра. Мааркен запали Огъня на слънцебегачите върху билото на близкия хълм и го превърна в огнена арена. Зловещите отблясъци на пожара очертаваха смътно фигурата на княза, който се впусна в разгара на битката, благодарен на обстоятелствата, които го принуждаваха да участва лично в боя. Сигурно би полудял, ако трябваше да стои встрани и да наблюдава безучастно развоя на събитията. Яростта и храбростта му увличаха хората след него и приветствените им възгласи при вида на завърналия се сред тях княз още отекваха в главата му. Щом мечът му се потапя в кръв за последен път, нека поне се напие до насита.

Всяка секунда на мимолетен покой погледът му жадно търсеше Рьолстра. Дали не бе напуснал вече бойното поле като последен страхливец? Или може би се криеше някъде? Проклятие, никъде го нямаше! А и Пандсала не се виждаше никъде. Дали пък не е предусетила вече изхода на битката в гаснещите слънчеви лъчи, и е взела съответните мерки да спаси войската на баща си? О, Роан щеше да открие и бащата, и дъщерята, дори ако за това трябваше да се бие през цялата нощ чак до сутринта.

Внезапно дочу предупредителния вик на Тилал. От юг се задаваше с грохот група от петдесетина ездачи, които пробиха линията на Пустинята. Бяха твърде далеч, за да различи ясно цветовете на униформите им, но все пак долови, че това са хората на Сомер от Изел и изръмжа яростно, когато мечът му се закачи в стремето. Измъкна с рязко движение и изкрещя на Тилал:

— Намери Чей! Това може да е Рьолстра.

— Слушам, господарю!

Мехлемът отдавна бе престанал да действа и рамото страшно го болеше. По гърба му пълзеше топла лепкава влага, през зловещия дъх на смъртта наоколо усещаше мириса на собствената си кръв. Продължаваше да нанася удари наляво и надясно, а погледът му все отскачаше към бързо приближаващата се група ездачи — страхуваше се, че някой ще го изпревари и ще убие Върховния княз, преди да се е добрал до него.

Когато най-после разчисти пространството около себе си от вражеско оръжие, Чей се бе появил отнякъде и тръгнаха между мъртвите тела на хора и коне. Така и не видяха Рьолстра. В сгъстяващия се здрач се очерта фигурата на Андраде.

Посребрените й руси коси се бяха измъкнали от строгата прическа и се развяваха свободно върху раменете й. Първожрицата дръпна юздите миг преди да връхлети върху тях, в погледа й пламтеше ярост.

— Изпуснахте го! — викна тя. — Мина покрай нас, докато бягаше на юг! Проклятие, Роан, как можа да го изтървеш!

— Богиньо милостива, не! — той се извърна и изкрещя: — Чей!

— Да, княже?

— Тръгвам с вас — заяви Андраде.

Роан се изсмя.

— Не можеш да се лишиш от радостта на отмъщението, нали? Тръгвай, ако смяташ, че ще можеш да ме настигнеш. Но те предупреждавам — стой настрана! — Обърна се към Тилал. — Бягай веднага при баща си и не смей да ми противоречиш! Кажи му накъде съм тръгнал, и че на него се пада честта да довърши битката за собствените си земи, нали самият той настояваше за това. Двамата с Мааркен ще останете при него. Изпълнявай заповедта, оръженосец!

Макар и с огромно нежелание, Тилал бе принуден да се подчини. Междувременно Чей бе успял да събере трийсетина ездачи — мъже и жени, по чиито сурови лица се четеше не толкова умора, колкото решимост да довършат битката до края. Господарят на Радзин измери с присвити очи ескорта на Андраде.

— Моряците на Лийн… Извоювайте мир за своя княз!

Лицето на капитана им грейна от радост, но миг по-късно войникът се овладя и погледна виновно Андраде. Тя кимна утвърдително.

— Добре, Кал, тръгвайте!

Изрази благодарността си към нея с поклон, после се обърна към Роан.

— Имам една молба към теб, господарю. Запалете корабите ни, преди Рьолстра да се е добрал до тях.

— О, няма да се стигне до това, можеш да бъдеш сигурен.

— И аз ще дойда с вас, господарю — обади се тихо Уривал. — Притъмнява, и ще имате нужда от слънцебегач, който да ви свети с Огъня си. — Старецът погледна изпитателно към първожрицата, сякаш очакваше възражение от нейна страна. Роан се засмя.

— Андраде, все още ли имаш скрупули в това отношение? Та ти направи своя избор в момента, когато ми изпрати Шонед! Хайде, лельо, да тръгваме. Ела да се порадваш на собственото си дело.

Шонед се отпусна на колене върху ръба на кратера край Небесната купа, докато удължените сенки на здрача се стапяха полека в мекото сияние на луните. Върху златистожълтото одеялце до нея лежеше бебето. Стомахчето му бе пълно с козе мляко, клепачите му се слепяха за сън, а безметежният му поглед издаваше блажено неведение за тревогите, които бе причинило.

Небесната купа бе останала почти необитаема, също като Цитаделата. Все още не се бяха завърнали онези, които бяха заминали да се бият в Тиглат, а малцината останали приеха без всякакъв коментар вестта, че бебето е на Шонед. Всичко се нареждаше така, както предвиждаше Тобин. Щяха да запазят една тайна в повече, след като толкова години никой не беше разбрал откъде идва златото на Роан.

Тобин се отпусна на колене до Шонед. Оствел коленичи от другата страна на княгинята. Срещу тях сега трябваше да бъде и Роан, но на негово място под скалите под тях се простираше Пустинята. Бебето примлясна сънливо, бледото му телце просветваше в здрача — крехко и мъничко на фона на огромната шир и безкрая на окъпания в звезди небосвод.

— Дете… — пришепна Шонед и най-после се овладя, за да пристъпи към ритуала. — Ти си частица от този свят. Водата ще утолява твоята жажда, Въздухът ще изпълва дробовете ти, Земята ще е опора за нозете ти, а Огънят ще те пази от зимния студ. Вода, Въздух, Земя и Огън — те ти принадлежат по рождение, както принадлежат на всяко човешко същество.

Шонед замълча и Тобин неволно си спомни ритуалите, при които бе давала имена на собствените си синове. Пръстите на Оствел се бяха впили в коленете му, и Тобин разбра, че той мислеше за нощта, в която заедно с Роан и Шонед Камигуен бе дала име на собствения му син — Риан.

— Но ти си и княз — продължи тихо Шонед и Оствел се стресна от унеса си, изненадан не по-малко от Тобин при това отклонение от древната традиция. — Потомък на множество князе и родоначалник на онези, които ще дойдат след теб. За теб този свят ще има повече дарове, но затова и ще изисква от теб много повече.

Шонед вдигна ръце, смарагдът просветна ослепително върху едната й длан, а лекият ветрец въздъхна едва доловимо над езерото. По Въздуха се разнесе свежестта на Водата и лекия дъх на Земя. За разлика от Тобин, Оствел не долавяше изящния сплит от звездна светлина под тънките пръсти на Шонед — нишките бяха фини като паяжина, и Огънят на фаради в тях трепна колебливо на вятъра. Нишките ги обгърнаха в леко сияние и се събраха над детето в мъничка блестяща спирала.

Тобин се разкъсваше между страха и изумлението. Фаради се плъзгаха по лъчите на слънцето и луните, но никога не бе чувала, че могат да се сплитат нишки и от звездна светлина. Само звездите проблясваха с далечния си недостъпен Огън. Около нея трептяха крехки, едва доловими светлинни пътеки, открити пред пръстите на Шонед, която бе коленичила върху скалата и притискаше нежно детето към гърдите си. Тобин разбра, че мислите й са някъде далече, понесени из невидими пътеки от звездна светлина. Тобин въздъхна, затвори очи и тръгна след нея.

Не съзнаваше, че лети, бърза, уверена и силна — чак до мига, в който се озова над бойното поле. Огънят на слънцебегачите осветяваше просмуканата от кръв земя, край ранените притичваха хора и се мъчеха да им помогнат, телата на мъртвите… Тобин потрепера — къде бяха нейният мъж, синът й, брат й? Долавяше пред себе си цветовете на Шонед, която също като нея претърсваше с трескав поглед бойното поле. Тобин полетя до нея, двете се плъзнаха по един и същи сноп от звездна светлина високо над смълчаната равнина и заоблените хълмове край потънали в сянка долове, над гръдта на земята, под която пулсираше вечният кръговрат на живота и смъртта.

И тогава ги видя, разбра и какви бяха войните, изправени в битка един срещу друг. Видя тънката мускулеста фигура на мъжа си, седнал неподвижно върху коня. Стори й се, че вижда статуя на съвършена мъжка красота. До него стоеше брат й — застинал също като Чей в безмълвно очакване, с коси, посребрени от звездната нощ. Видя и Андраде — с разпуснати до кръста побелели коси, странно безпомощна, докато говореше нещо на двамата мъже, които сякаш не я чуваха. Имаше и други ездачи, но Тобин не спря погледа си върху тях понесена от лъчите напред, там, където беше зърнала Рьолстра.

Върховният княз махна рязко с ръка и от групата около него се откъсна тънката фигура на млада жена. Чей тръгна да я посрещне. Двамата си казаха нещо, което Тобин не успя да чуе, не видя и лицата им в сянката. Забеляза само, че мъжът кимна с глава, жената се поклони в знак на съгласие и когато отново се изправи върху седлото, Тобин я позна — беше Пандсала. Двамата обърнаха конете и поеха обратно към своите князе; междувременно Рьолстра и Роан бяха скочили на земята.

Уплашена и объркана, Тобин се разтрепера в звездното сияние. Андраде простря напред ръце. Пръстените й проблеснаха, устните й се изкривиха и от тях се изтръгнаха непонятни ужасяващи слова. Отметна глава и Тобин съзря лицето й, застинало в кошмарна гримаса. Рьолстра изкрещя, Роан поклати глава. Дори Андраде не можеше да спре вече онова, което трябваше да се случи.

Двамата князе свалиха бойните доспехи и дрехите си, докато останаха голи до кръста. Дясното рамо на Роан бе обвито в превръзка, върху която тъмнееше зловещо петно. Чей заговори нещо, размаха припряно ръце, в тона му се долавяше предупреждение, но Роан само кимна разсеяно и изтегли меча си от ножницата. На Тобин й се стори, че чува гневния удар на метал в метал и зърна в мрака продълговатия блясък на меча — тънък и блед като мъжа, който го стискаше в ръка.

Андраде най-после се примири и се подчини безмълвно на Уривал, който я отведе настрани. Двамата фаради слязоха от конете си и застанаха зад войниците на Роан. Останаха миг-два неподвижни, после протегнаха ръце напред и пред пръстите им пламнаха малки огнени кълба. Групата на Роан се подреди в полукръг зад него, същото сториха и войниците на Рьолстра зад своя господар. Андраде и Уривал застанаха един срещу друг от двете страни на кръга, а огнените кълба осветиха арената на двубоя. Прегърбена от покруса, първожрицата бе свела глава и изведнъж се бе превърнала в старица. Сърцето на Тобин се сви от мъка, но тя знаеше, че каквито и да са били намеренията на Андраде към двамата князе, двубоят между тях беше единственото възможно решение.

Двамата пристъпиха предпазливо, като се дебнеха с погледи, а телата им излъчваха напрежение. Всички предимства на Роан — младост, сила и гъвкавост, бяха погълнати от страшната болка в дясното му рамо, и колкото по-дълга се окажеше битката, толкова по-нищожни щяха да са шансовете на младия княз за победа. Рьолстра беше по-тежък и по-бавен, а и бе надхвърлил възрастта, когато боецът е в разцвета на силите си. Но под кожата му играеха здрави и пъргави мускули, и още с първия замах на меча в ръката му се разбра, че инстинктите му на войн са останали непокътнати от времето.

Тобин не чуваше звънтенето на оръжията, нито стенанията, отронили се от устните на Роан при всеки замах на дясната ръка, не чуваше и подигравките, които Рьолстра просъскваше в лицето на брат й между два удара. Но можеше да вижда проблясването на искрите при удара на метал в метал, блясъка на тънко острие сред редицата от войници на Рьолстра, които се размърдаха неспокойно и сред тях се образува пътека. Звездната светлина около Тобин се завихри, цветовете й кипнаха в луда паника, усукани един в друг и слети с тези на Шонед, после на Уривал и Андраде, и нечии други цветове, на обучен, но недостигнал съвършенство фаради. Изведнъж някой откликна на ужаса на Шонед с бледи, несигурни, неясни нюанси, светлина и сянка се завъртяха в луд танц и около Тобин, преминаваха през нея и тя изгуби от погледа си собствените си цветове, понесени в могъщия вихър на Огъня от звездите.

Зашеметена от могъществото на звездния вихър, в първия миг Андраде не успя да разгърне силите на своята закрила. Уловена в мрежата от звездна светлина, тя видя литналия във въздуха нож, но беше твърде късно. За първи път след получаването на десетия си пръстен се почувства подвластна и безпомощна пред силата на друг слънцебегач.

Изведнъж около Рьолстра и Роан се извиха ослепително бели пламъци, заиграха в безумен танц от звездна светлина, която се издигна над тях и събра огнените си езици в трептящ купол над двамата князе. Сводът му проблясваше в ослепителни искри, докато в него все по-дълбоко и по-плътно се впиваха цветовете на всеки фаради — на Тобин, Уривал, Шонед — и на още двама, които потресоха Андраде до дъното на душата й. Едва сега разбра, че Шонед я бе вплела в собствената си мрежа. С всички сили се опита отчаяно да се освободи и да овладее нишките от звездна светлина. Но те бяха подвластни единствено на Шонед. Първожрицата беше напълно безпомощна и могъществото й се простираше само в рамките, които й определяше княгинята.

Роан се отдръпна рязко назад, заслепен от блясъка на ледените пламъци около себе си. От устата на Върховния княз се изтръгна зловещо проклятие, когато в сияйния купол над него изригна светкавица и се заудря в стените му с тътен на огромна камбана. Роан се възползва от мигновеното разсейване на Рьолстра и се хвърли напред с меч, готов да отреже главата му. Но Върховният княз успя да се дръпна в последния момент и се отърва с леко одраскване под лявото рамо.

— Андраде ни затвори в капана си — процеди дрезгаво Рьолстра. — Жалко, исках всички да видят смъртта ти.

Роан щадеше дъха си и не си даде труд да отговори. Рамото му така и не откликна на напрежението, както се бе надявал. Очакваше яростта на битката да превъзмогне нарастващата болка и слабост, а и трескавата жажда за мъст в кръвта му бе угаснала. Денят се оказа прекалено тежък, силите му изтичаха и се надяваше на един-единствен удар, с който да довърши Рьолстра, ако успееше да го направи колкото се може по-скоро, разбира се…

Върховният княз гръмко се разсмя, сякаш четеше мислите на Роан.

— Май си капнал от умора, а? — Той се плъзна яростно напред, не достатъчно гъвкаво, но със страшна сила, и Роан едва успя да избегне меча му с внезапен скок встрани.

Стоманата ехтеше звънко при всеки удар в стомана и ехото отекваше злокобно в купола от звездни нишки, докато Роан го усети да се блъска в собствената му глава. Нито единият, нито другият можеше да си позволи изяществото на изкусния дуел. И двамата жадуваха кръв. По челото на Роан се стичаше студена пот и обливаше тялото му в ледена броня. Скок напред, замах, париране на насрещния удар, насочване на следващия замах, изплъзване встрани, и отново напред… С всеки миг мечът натежаваше все по-жестоко в изтръпналата му дясна ръка. Долавяше ускореното дишане на врага си, усещаше мириса на пот, която избиваше през порите на туловището му, виждаше струйките кръв от раните, нанесени от собствения му меч и знаеше, че е още много рано да очаква победа. Въпреки тежестта на годините и тлъстините си Рьолстра изглеждаше неизтощим.

Насочи замаха си така, че да съсече нозете на врага си, докато Върховният княз бе вдигнал своя за поредния мощен удар. Върхът на острието едва докосна едното му коляно и окървавеният от толкова кръв меч заседна в горната част на мекия кожен ботуш. Рьолстра се опита да се изтръгне, но острието се вряза още по-дълбоко в крака му и Върховният княз изрева от болка. Роан изтегли меча си, замахна за следващия удар към гърдите на врага си — и точно в този миг ръката му отказа да се подчини. Дръжката се изплъзна от безчувствените му пръсти и мечът падна в краката му. Загубил равновесие, Роан залитна, свлече се на колене и изохка от удара в твърдата земя.

— Прекрасна поза — процеди язвително Рьолстра, — но трябваше да я заемеш преди години. Ще науча и твоята слънцебегачка на нея, преди да съм я вкарал в леглото си, за да те забрави веднага. Нали и ти я забрави в постелята на дъщеря ми!

Роан намери опипом дръжката на меча и я стисна с две ръце. Силната му лява ръка се вкопчи в китката на дясната. Рьолстра замахна небрежно към приведения му гръб миг преди Роан да се дръпне встрани, все още опрян на едното си коляно. Дори не почувства болка от новата рана, усети само струйката кръв, която потече по гърба му и се сля с кръвта от другото рамо. Рьолстра се изсмя така, че почти остана без дъх, пристъпи напред и отново вдигна меча над главата си. Роан се изви рязко встрани и дланите му върху дръжката опряха в устремената към него ръка на противника. Младият княз се опита с все сила да блокира замаха на Рьолстра, докато Върховният княз се мъчеше да отдръпне ръката си. Никой не успяваше да вземе надмощие, Роан изрева от болка в рамото и понечи да се откаже в мига, когато усети, че Рьолстра отслабва натиска си. В мислите му като светкавица проблесна подозрение. Внезапната липса на съпротива му се стори преднамерена, когато Върховният княз се спъна и падна върху тревата, докато бълваше проклятия.

Роан се задъха. При всяко вдишване усещаше в гърдите си нажежено острие. Вече нямаше сили за следващ замах, мечът бе натежал неимоверно в ръцете му. Ръката му се плъзна към левия ботуш, изтръгна скрития в него нож и се хвърли към лъхтящото тяло отпред. Пръстите на Рьолстра се сключиха около китката му в желязна хватка, заизвиваха я силно и едва не я измъкнаха от ставата. Роан усети, че в следващия миг ще припадне, затова събра всичките си сили и се изтръгна рязко от смъртоносната хватка.

Върховният княз изръмжа от болка и се изправи несигурно, залитна, но успя да се задържи на крака. От коляното му се стичаше струйка кръв. Роан посегна към ножа в другия ботуш и тутакси бе възнаграден за усилието си със силен ритник в гърдите. Цялото му тяло се вцепени от страшната болка, дъхът му застина в гърлото и за първи път в живота си усети вледеняващия ужас на предчувствието за близката смърт.

Задъхан, Рьолстра се изви заплашително над него. Подпря се на меча си, забит в почвата до краката му. Украсената със скъпоценни камъни дръжка просветна сред блясъка на слънцебегаческия Огън.

— Ще науча и сина ти да коленичи — просъска Рьолстра. Роан усети солен вкус върху устните си, внезапно нещо сякаш се взриви в главата му. Яростта най-после заля всяка клетка от тялото му, безумният му бяс изчисти всяка представа за честен двубой и справедливо възмездие. Моят син… Думите отекваха в главата му с гневния ритъм на полудялата кръв — моят син, моят син…

— На колене, нещастнико — изрева Рьолстра с натежал от омраза глас. — На колене!

На Роан му се стори, че времето е спряло. Притиснал здравата си ръка към наранената гръд, той опря длан в земята, сякаш търсеше нейната опора, за да се изправи на колене. В плътта му пламна пожар, в едната си ръка усети нещо студено и влажно като предутринна роса. Подвил единия крак под себе си, опрян върху коляното на другия, през парещата мъгла в очите си Роан се взря в дядото на своя син.

Усмихнат, Рьолстра го гледаше от високо. Продължи да се усмихва и при светкавичния скок на Роан, който с мълниеносно движение заби ножа в меката плът на шията му. Дългото острие се вряза под брадичката, проникна още по-дълбоко, изви рязко нагоре през езика, през небцето и стигна до основата на мозъка.

Върховният княз се олюля и се строполи на земята. Роан го гледаше, докато пада, и знаеше, че Рьолстра е мъртъв. Изведнъж напоената с кръв трева се втурна стремително към него и светът престана да съществува.

Уплахата в гласа на Чей изтръгна Андраде от унеса й и тя с мъка осъзна, че съществува и в друг свят, различен от този на студената звездна светлина, която бе погълнала в бледото си сияние обезкръвените вече цветове. Чуваше гласа му и събра всичките си сили, за да събере поне собствените си цветове и да се върне в реалността на околния свят. Цветовете на другите фаради, далеч не толкова мощни като нея, все още оставаха вплетени в сияйния купол над мястото на двубоя. Напрегна се да ги изтръгне оттам и да възстанови трептенето на всеки отделен фаради.

Най-напред успя да свести Уривал — цветовете на тъмен сапфир, блед лунен камък и сияен кехлибар отново се сляха в отдавна познатия мотив. Истина, мъдрост, закрила — това беше Уривал, и тя заплака от радост, когато най-после успя да го върне при себе си. Той й помогна да върне към съзнание останалите, разплитайки хаотичната плетеница от цветовете на Шонед, Тобин и другите двама непознати фаради. Андраде и Уривал познаваха добре двете княгини и възстановяването на цветовете им стана бързо и лесно. В цветовете на единия от неизвестните слънцебегачи първожрицата съзря нещо странно познато и ги остави на Уривал. Андраде се зае да изследва цветовете на другия, който така я бе стреснал с неочакваното си присъствие. Топазът означаваше високо развит интелект, смарагдът — надежда, искрящата перла — чистота и невинност, а яркият блясък на диаманта — красота и разум. Андраде разбра на кого принадлежи блестящата плетеница от зелено, бяло и златистожълто. Това беше князът-слънцебегач. Синът на Роан…

— Андраде! — Чей почти се бе разплакал и първожрицата най-после отвори очи за ужасеното лице на мъжа срещу себе си. Не й беше ясно как се е озовала върху тревата и защо нечии ръце придържат главата й, но вече нямаше значение. Размърда се леко и по болките в тялото си отсъди, че вероятно е паднала и се е наранила зле.

— Милостива и блага Богиньо — промълви Чей, — вече си мислех, че сме те изгубили в света на сенките.

— Н-не — каза тя и се прокашля. — Трябва ми много повече, за да се предам… — тя се привдигна на единия си лакът. — Уривал?

— Тук съм — прозвуча гласът му някъде наблизо. Андраде се огледа и го видя да стои до безчувственото тяло на Пандсала върху тревата. — Разбра ли какво точно се случи и какво направи тя? — попита тихо той. Очите му бяха хлътнали дълбоко в кухините. — И най-вече — защо?

Андраде преглътна с усилие и кимна.

— Да. Да не би да е…

— Не ме е грижа нито за нея, нито за онова, което е сторила! — процеди през зъби Чей. — Проклятие, няма ли да се погрижите най-после за Роан!

Той й помогна да се изправи и я поведе нанякъде в мрака. Пристъпиха през тлеещата жарава на все още незагасналия Огън. Досега никой не бе посмял да направи това. Стъписани пред невъзможното чудо и обезсърчени от смъртта на своя господар, хората на Рьолстра не смееха дори да помислят за бягство или отмъщение. Войниците на Роан стояха безмълвни и неподвижни. Андраде коленичи до свитото в тревата тяло, почти невидимо в мрака — само в русите му коси потрепваше бледата светлина на звездната нощ.

Жив беше! Целият покрит с кръв като с плътно наметало, но жив. Андраде кимна с глава към Чей, който вдигна полека своя княз на ръце и го пренесе до кроткия огън, разпален от Уривал. Андраде се изправи, пристъпи към Рьолстра и се взря в мъртвите му очи. Ножът на Роан все още стърчеше в гърлото му, а лицето на Върховния княз бе изкривено в зловеща усмивка, която мигом смрази кръвта в жилите на първожрицата. Андраде се наведе и затвори очите му, но усещането за плъпналите в кръвта й мравки не изчезна — Рьолстра продължаваше да се усмихва; също като нея, и той постигна своето, макар и не точно така, както го бе замислил.

Разпореди се да обвият тялото във виолетовата наметка и отиде да прегледа раните на племенника си. Нямаше под ръка никакви мехлеми, билки и обезболяващи настройки, но един от хората на Роан й подаде глътки вино — Андраде го изля в гърлото на княза, а Уривал се зае да промива раните. Чей изпрати ездачи до главния лагер да донесат превръзки и лекарства. Върнаха се почти веднага и доведоха със себе си Тилал и Мааркен — обезумели от тревога.

Много време й беше нужно, докато най-после се убеди, че нито една от раните му не е смъртоносна. Все още не бе отворил очи, но от дългия си опит Андраде разбра, че бе изплувал от дълбините на безсъзнанието и сега спеше спокоен целебен сън. Приготвиха две носилки — едната за живия княз, другата — за мъртвия. Тилал се сети, че трябва да свали знамето на Рьолстра в долния край на пилона, за да успокои войската на Пустинята, че техният княз не е загинал.

Чей повика тихо Андраде, докосна я по ръката и тя вдигна поглед към него. Лицето му тъмнееше от наболата брада, потта и прахоляка, сивите му очи бяха налети с кръв и изгубили блясъка си. Чей се взря мълчаливо в небето — Андраде проследи погледа му и с изненада установи, че звездите бледнееха и мракът сякаш бе станал още по-плътен. Само над хоризонта просветваше розова златиста ивица.

— Дракони — прошепна той.

Летяха по няколко в група, новоизлюпените се мъчеха храбро да не изостават от бдителните погледи на своите майки, а самците летяха напред и от време навреме извръщаха глави, за да предупредят безценните си чеда за евентуална опасност. В омарата на предутринната зора плуваха изящни тъмни сенки, поели към други земи, неомърсени от пролятата човешка кръв. На Андраде й се прииска да се плъзне след тях в лъчите на новия ден, да полети със собствени криле… Едва сега разбра защо Роан бе така запленен от драконите. В техния свят не съществуваше възможността за избор, нямаше скрити подбуди, предателство и измама, нито бунт срещу собствената им природа. Тя се загледа в лицето на заспалия Роан и приглади разпилените кичури на русите му коси.

— Жалко, че не можеш да ги видиш — прошепна тя. — Те са твои, княже на драконите…

— Не — на Пустинята — поправи я Чей. — Така, както и Роан й принадлежи. Тъкмо обратното на това, което си мислиш, Андраде.

— Завиждам му, завиждам и на тях — промълви тя. — Никога не съм притежавала друго, освен пръстените и гордостта си. А и никому не съм принадлежала…

— Правото да получиш нещо се ражда в замяна на готовността да дадеш. Но на първо място е желанието да отдадеш нещо от себе си, Андраде. — Той помълча, коленичи до Роан и го докосна по рамото. — Истинско щастие е, че Роан винаги е разбирал това.

— Все пак аз му дадох Шонед, нали?

— Нима смяташ, че е била твоя, за да я даваш някому? — обади се тихо Уривал.

Андраде застина. След миг се овладя, изправи се и нареди да сложат Роан върху носилката, после тръгна нанякъде, искаше да остане сама. Само пръстените и гордостта, но това беше единственото, което имаше, единствената й защита до края на дните й.

В предутринните зари отекна рев на дракон. Тя вдигна поглед към небето и се запита какво ли е да си отдаден някому, и ведно с това — свободен…

Тобин отвори очи.

Оствел притискаше уплашеното и разтреперано дете до гърдите си. Пол не откъсваше очи от Шонед — синята замъгленост в погледа на новородено се беше стопила в пламъците на Огъня. Мъничките ръце бяха протегнати навън с длани, свити в юмруци, също като Шонед. Тя бе коленичила до него, утринният ветрец развяваше диплите на бялата й пелерина като криле на дракон. Ръцете й бяха опънати напред, изопнатите черти на лицето й издаваха ужасяваща вглъбеност. В очите й се отразяваха звезди, които сякаш разливаха светлината си до всяка фибра на крехкото й тяло и го обвиваха в сребристото сияние на ослепително яркия си Огън, а в белотата му трептеше изумителна дъга от собствените й цветове. Тобин си спомни какво направи Шонед, как сплете звездните лъчи в могъщата сила на волята си и попи в себе си цветовете на Уривал, Андраде, Тобин и на детето.

Оствел вдигна поглед към нея.

— Разплака се и не успях да го успокоя.

Тобин кимна — никой не можеше да защити детето от вродената му дарба. Княз и слънцебегач…

Внезапно Шонед се разтрепера неудържимо и толкова силно, сякаш всеки миг щеше да се разпадне. Детето мигом спря да плаче, изхленчи и притихна, върху мъничкото личице се изписа ведрина и спокойствие. Трябваше да мине доста време, докато лицето на Шонед най-после застина в същия покой и умиротвореност.

— Онзи с ножа… Можеше да го убиеш — прошепна Тобин с натежал от вълнение глас.

Шонед кимна, в очите й припламваха последните искри на звездното могъщество.

— Сега разбра за Пандсала, нали? Жалко, Рьолстра така и не научи, че го е предавала до самия му край.

Тобин усети, че разговорът им е напълно непонятен за смаяния Оствел.

— Роан и Рьолстра… — каза бавно тя, — се изправиха в двубой един срещу друг. Един от хората на Върховния княз запрати към брат ми нож, и Шонед… Шонед изплете над тях купол от звездна светлина — друга светлина нямаше.

Шонед докосна бузката на детето.

— Имаше огън в звездите — промълви тя. — Огънят на фаради.

Оствел притисна нежно детето до гърдите си.

— Синът ти го почувства, Шонед. През цялото време усещаше всичко. Само ти знаеш как става това.

Шонед кимна и сведе глава, огнените й коси паднаха върху лицето.

— Прекалено е мъничък, за да започне още отсега… Надявам се един ден да ми прости.

Глава 31

Драконово злато…

Над сто изкусни майстори-занаятчии впрегнаха съвместните си усилия и през пролетта Голямата зала на Цитаделата грейна от резултатите на неуморния им труд. Разбира се, майсторите биха работили и без да очакват възнаграждение. И без това смятаха, че князът им оказва чест с огромното си доверие, а то бе по-важно от всякакви награди. Но Роан им заплати щедро за труда, за него златото беше само монети, които не му струваха почти нищо, макар че това бе известно само на малцина доверени хора. Огледа сцената, за да се убеди, че тя е тъкмо това, което бе искал, и кимна доволно с глава.

На стените, където някога стояха металните обръчи за факлите, сега блестяха триста лампи от крехък фиронски кристал. Подът бе застлан с плочи, подредени в изящен мотив от синьо-зелена плетеница. Новите мебели от ябълково дърво бяха докарани скоро от Сир, масите бяха отрупани със съдове от фин грибски порцелан и блестящи сребърни сервизи и прибори от Фесенден. Изкусно подбрани цветя пъстрееха в ниски стъклени вази от Осетия, между тях бяха наредени кани за вино от огромни мидени черупки, събирани по бреговете на Изел. Зелените покривки и хитроумно сгънатите кърпи за хранене бяха изтъкани от чиста дорвалска коприна, подправките ухаеха в кутиите от борово дърво, изпратени от Кунакса, купите с вода бяха изваяни в Ливадна земя от рога на черен елен и копита на бял лос от Княжески предел, и очакваха пръстите, на техни високородия да се потопят в тях, за да се изсушат после във фините кърпи от гиладска вълна. До всеки пищно украсен бокал стоеше малка златна чашка — единствено те напомняха за драконовото злато, с което бе купено всичко останало.

Преместиха знамената на атрим от Пустинята в преддверието и на тяхно място зад дългата маса оставиха тапети с едно-единствено изображение на новия символ, изписан в изящни стилизирани линии — огромен дракон с широко разтворени криле и гордо вдигната глава. Синият фон и златните нишки на бродерията подчертаваха изяществото на тънката сребърна диадема върху главата на чудовището, в едната му лапа искреше пръстен с истински смарагд, инкрустиран в коприната. Зеава би оценил по достойнство величието на символиката и скритото в нея предупреждение.

Роан огледа още веднъж огромната зала и се обърна е думи на благодарност към хората от своя двор, после тръгна между масите към пътеката в дъното, където го чакаше Мета — с пълна бойна екипировка над новата си туника от синя коприна, с поглед, който искреше от гордост.

— Отпусни се малко — усмихна се Роан, — изнервяш ме.

— Щом искаш да отговарям лично за неговата безопасност, ще стоя тук и ще се стягам колкото искам — сряза го тя и кимна с глава към Шонед, която седеше до масата на платформата и държеше бебето в скута си.

— Чу ли какво разправя онзи глупак Чей — че бебето било наследило очите на Шонед.

— И твоите обноски — обади се Шонед, когато бебето се оригна гръмко. — Да започваме, Роан. За момента си кротува, но не се знае колко време ще остане мирен. Не ми се иска да се разпищи пред гостите, които са дошли да му се порадват.

— И да ти се полюбуват — добави той. Беше облечена в дълга рокля, тъмнозелена като гора в средата на лятото. Около шията й проблясваха смарагдите от сватбената огърлица, а разпуснатите й коси бяха прибрани само с тънката сребърна диадема върху челото. Роан се качи върху платформата и се изправи зад нея. Пръстите му се впиха в деликатните извивки на резбата върху облегалката на стола с изображение на дракон в полет; съзнаваше каква гледка ще представляват тримата в очите на гостите. Панталонът и туниката му бяха тъмносини, върху златната верижка на шията му просветваше топаз, а на челото — семплата сребърна диадема. Дрешките на Пол бяха зелени — в тон с роклята на майка му, а синьото одеялце преливаше от златистите нишки на избродираните дракони. Едва ли въображението можеше да представи по-съвършен портрет на царствено семейство. Тъкмо този ефект бе търсил Роан.

Даде знак на Оствел и тежките врати на главния вход се разтвориха. Врявата в преддверието мигом утихна, когато под високия свод отекна гласът на иконома:

— Нейно високородие принцеса Тобин и господарят Чейнал от имението Радзин.

Пред близките си Тобин все още кокетираше малко с накуцването си, но пред външни хора се стараеше да стъпва уверено. Облечени в червено и бяло, с накити от рубини и диаманти, двамата пристъпиха тържествено върху блестящия под на залата, поклониха се и се отправиха към княжеската маса.

Следваха васалите на Роан — Елтанин от Тиглат, Абидиас от замъка Туат, който пазеше северната граница на Пустинята, старият Хадаан от Ремагев и Байзал от долината на Фаолаин. Обявиха пристигането на следващите по ранг и към поклоните им пред княза и княгинята бе добавен и поклон към техния наследник, после всеки се отправяше към отреденото му място — Роан, Оствел и Шонед бяха разработили внимателно тактиката на разпределението в Голямата зала. Последен от благородните представители на Пустинята влезе Валвис. Израснал бе още по-висок, тънък и строен. Тъмносиният му поглед искреше над добре оформената черна брада. Седна на мястото си начело на рицарската маса, Роан улови погледа му и се усмихна.

Дойде ред на князете; бяха дошли всички с изключение на Мийон от Кунакса — едва бе навършил шестнайсет зими и беше твърде млад, за да противостои на наставниците си. Получиха от него известие, че е болен и не би издържал дългия път от замъка си до тук. Князът на Пустинята реши, че не бива да си прави преждевременни изводи, и без това присъствието му би причинило известна неловкост сред гостите. А и останалите князе бяха предостатъчно на брой, за да узаконят представителността на настоящото общо събрание.

Първи влезе Лийн от Дорвал, който се поклони почтително на Роан и тутакси му намигна, целуна ръката на Шонед, погъделичка Пол по гушката и бебето звънко се разсмя. После старецът се отправи към отреденото му място в непосредствена близост до княжеската маса. След него пристъпи Пимантал от Фесенден — поклони се и изрази благодарността си към Роан за спасяването на град Ейнар; всички знаех, че ако Върховният княз бе успял да превземе Сир, щеше да насочи апетитите си към Фесенден. Някогашният съюзник на Рьолстра, Сомер от Изел, се държеше почтително, но явно бе нащрек, готов да отговори на най-малкото предизвикателство. След него бе въведен отколешният му противник — Волог от Кирст, далечен роднина на Шонед, който побърза да й припомни това със свойския си поздрав. Въпреки преклонната си възраст и дългия път от далечен Фирон, по лицето на княз Аджит нямаше и следа от умора. Обърна се с мили думи към Шонед и заяви, че Чейл е съвсем прав за очите на бебето.

Клута от Ливадна земя многократно бе изразил съжаленията си пред Роан за това, че не бе успял да възпре навреме Лиел от Ваес, но сега го държеше неизменно под зоркия си поглед, а горкият Лиел изглеждаше болен от разкаяние. Клута сръга младежа в ребрата и Лиел запелтечи приветствените си думи, които Роан изслуша с каменно лице. Накрая князът на Пустинята кимна сдържано. На младежа не би му навредило да се поизпоти още малко.

Към масата пристъпи Чейл от Осетия — лицето му излъчваше невинност и липса на всякаква съпричастност към делата на Лиел. Дойде ред на по-младите князе, които също като Мийон бяха изгубили бащите си по време на чумата, но за разлика от него се справяха умело с управлението на своите княжества. Кабар от Гилад и Велден от Гриб бяха на една възраст и по лицата им бе изписана гордост от това, че за първи път след наследяването на княжествата си присъстваха на толкова важно събиране. Но и двамата си бяха все още момчета, които пламнаха съвсем по детски от сияйната усмивка на Шонед.

Най-после обявиха и пристигането на Дави, придружен от съпругата си. Висла беше облечена пищно и безвкусно, нагиздена с изобилие от сирски тюркоази и огромен диамант, сгушен в гънката на щедрото й деколте. Лицето й сияеше, сякаш тъкмо тя бе господарката не само на Сир, но и на самата Цитадела.

Следваха дъщерите на Рьолстра. Бяха останали дванайсет на брой. Пет починаха по време на епидемията, а неочакваната смърт на Ианте при неизяснените обстоятелства около пожара във Феруче все още си оставаше обект на догадки. Процесията от заварени и природени сестри се оглавяваше от Пандсала. Принцесите поднесоха почитанията си на княжеското семейство и никоя от тях не подозираше, че бъдещият наследник на Пустинята е роден син на сестра им Ианте.

Когато се изправиха след поклона, в настъпилата тишина се разнесе гласът на Шонед.

— Моля, ваши високородия, ще си позволя да ви задържа за малко.

Принцесите се вцепениха за миг, скупчиха се една до друга и в очите им застина страх и стъписване. Само Хиана и Пандсала не изгубиха присъствие на духа — най-малката сестра се взираше предизвикателно в Роан, а Пандсала заби поглед в пода.

— Държахте се с чест, а най-верният белег за истинско благородство е това, че се грижите за мира и добруването на хората във вашите земи. Отхвърлихте привилегиите, титлите и богатствата, които са ви отредени по рождение, и трябва да ви уверя, че всички ние оценяваме по достойнство проявената от вас мъдрост.

„Благ мехлем за съсечената им гордост“, помисли си Роан развеселен, но мигом се овладя, за да изслуша до края речта на жена си. Бяха се разбрали с Шонед тя да отговори на поздравите им.

— Сега животът ви е в собствените ви ръце — продължи тя. — Можете да продължите спокойното си уединение в Канарата, ако желаете това. Ако предпочетете да се отделите в друго имение, домът и земите около него ще бъдат ваши, докато ги искате.

— Твоя светлост! — възкликна изумена Найдра, най-голямата сестра.

— Недопустимо е да живеете без средства и положение — отново поде Шонед и Роан долови изненада в стаения шепот, който се разнесе из залата. — Ако искате да се омъжите, ще получите зестра, достойна за княжеското ви потекло.

Думите й бяха посрещнати с всеобщо стъписване и смут. Развеселен, Роан не се намеси и остави врявата да затихне от само себе си. Двамата с Шонед си навлякоха ролята на щедри благодетели, но мотивите им бяха продиктувани не само от великодушие. Имаше и друга причина, скрита дълбоко от чуждите погледи. Поначало Роан не бе склонен да затвори дъщерите на Рьолстра, не само заради Пол. Принудителното им изгнание би ги издигнало в очите на другите като мъченици, а това бе много по-опасно, отколкото да ги остави на свобода, макар че един ден синовете им можеха да се окажат заплаха за Пустинята. Повечето от тях вероятно щяха да си останат забравени в някое удобно имение, нямаше дори да усетят зоркото внимание, с което щеше да се следи всеки техен ход. Все пак Роан не беше наивник, други щяха да се омъжат за някой и друг дребен благородник. Погледът му обходи обърканите сестри, които все още се страхуваха да повярват в щастливия обрат на съдбата си и непознатото усещане за свобода, което им бе съвършено чуждо под бащиния им покрив. Осем от сестрите не си струваха опасенията му, прецени Роан, но трябваше да следи зорко останалите четири — Киеле и наскоро жененият за нея Лиел от Ваес, осемнайсетгодишната Сиприда — остроумна и прекрасна като пролетна зора, малката лукава Хиана и сестра й Мосуен.

Роан се съмняваше, че ще се намерят много кандидати за ръката на някоя от дъщерите на бившия Върховен княз, въпреки щедрите зестри, които бе обещал на девойките. Можеше да си го позволи, особено след като бе присъединил към Пустинята значителна част от земите на Княжески предел, включително останките от Феруче и близките пещери на дракони. Всички смятаха, че правата му се определят по силата на древни документи, според които тези земи са принадлежали някога на неговия род. Роан не смяташе да дава гласност на основанията си.

Церемонията по въвеждането на гостите беше към своя край. Дъщерите на Рьолстра заеха определените им места, Киеле седна до Лиел, вбесена от мисълта, че освен нея и някоя от сестрите й можеше да се омъжи. Най-после влязоха Андраде и Уривал и в залата мигом се възцари пълна тишина. Нюансите в одеждите им преливаха между сребърно и златно, косите на Андраде бяха прибрани с гребен, инкрустиран с лунен камък, лунни камъни проблясваха и върху колана на Уривал. Двамата фаради минаха бавно по пътеката между масите, и всички сведоха глави в почтителен поклон. Спряха пред княжеската трапеза и когато Роан се изправи след поклона си, зърна в очите на леля си игриви пламъчета на нетърпение. Беше споделил с нея плановете си за вечерта и тъкмо тези планове бяха извикали искрите в погледа на първожрицата. Все пак не й каза всичко, току-виж, че получи сърдечен удар. Е, не може да се отрече, че Андраде искрено се забавляваше от едно добре подготвено представление.

Пиршеството започна, след като и последните гости, съпруги, наследници и високопоставени придворни, най-после заеха местата си. На определените за най-низшите рангове маси седяха рицари и оръженосци, чиито задължения за тази вечер бяха поети от прислугата на Роан. Почетните места в тази група бяха заети от Мааркен и Тилал, които рязко се отличаваха от връстниците си най-малкото по самочувствието, за което имаха сериозни основания. И двамата вече бяха участвали в истинска битка. Сред тях бяха Андри и Сорин, а също и синът на Оствел — Риан. И тримата бяха получили разрешение да останат до късно през нощта, ако нещо в поведението им не предизвикаше свещения родителски гняв.

След сервирането на първото блюдо Мета и бавачката дойдоха да вземат детето, за да го сложат да спи. След толкова впечатления и срещи с непознати Пол бе започнал да проявява раздразнение и безпокойство. Роан напълно му съчувстваше, още не бе забравил как самият той често бе излаган на множество любопитни погледи по време на официални срещи. Но князът си е княз и с това Пол просто трябваше да свикне.

Валвис трябваше да наглежда масата на рицарите и той се справяше чудесно със задачата си. Самообладанието му се поразклащаше само когато погледът му попаднеше върху тъничко сивооко девойче, което според прищявката на Оствел и Роан седеше на съседната маса, точно пред очите на младия рицар. Двамата мъже си размениха многозначителни погледи и се усмихнаха съзаклятнически.

Пак според прищявката на Роан, на княжеската маса бяха подредени специални чаши — сувенирите от тази нощ трябваше да се запомнят с филигранната си изработка. За сестра му и нейният господар бяха определени чаши от червено фиронско стъкло със сребърни столчета, за Андраде и Уривал — сребърни бокали, инкрустирани с лунен камък. Чашата до приборите на Оствел бе от чисто злато с камък от червен халцедон, а пред Роан и Шонед блестяха ослепително две еднакви чаши от синьо-зеленикаво стъкло върху столчета от драконово злато, гравирани с новия символ на Пустинята. Роан вдигна чашата си срещу Шонед в безмълвна наздравица и в отговор получи сияйната й усмивка. Жена му докосна леко малката златна чашка помежду им — такива бяха поставени пред всички князе и Роан прочете мисълта й — тази вечер те двамата бяха не просто Роан и Шонед, а князът на драконите и неговата княгиня-слънцебегачка.

След смъртта на господаря Фарид от Небесната купа васалите му бяха избрали Байзал за свой представител. Когато вдигнаха и последните блюда, Байзал изчака Чей да му даде знак, изправи се и изчака глъчката да утихне. Широката сърдечна усмивка върху лицето му си беше същата като през тази зима, когато говориха с княза за издигането на новото имение и може би щеше да остане същата до края на дните му, когато изгорят тленните му останки. Дави тайничко бе уведомил Роан, че ако князът повдигне дума за цената на имението, Дави собственоръчно би извил врата на любимия съпруг на любимата си сестра. През войната Байзал бе оказал неоценима услуга не само на Пустинята, но и на Сир, и Дави искаше да го възнагради за стореното.

От широкия като бъчва гръден кош на Байзал се отрониха гръмовити слова. Сияйната му усмивка като че ли бе предназначена лично за всеки от присъстващите, той помоли за тишина и рече:

— Ваши високородия, господари и повелителки, рицари, оръженосци, всички, които сме се събрали тук! Да вдигнем чаши и да пием за нашия славен княз, който извоюва мира за Страната на драконите!

— Страната на драконите! — подхванаха някои, други — дочули отделни думи, подеха дружно: „Князът на драконите!“ Роан вдигна чаша в общата наздравица и забеляза присмехулния погледна жена си — не беше прието да пие в своя чест и отново бе нарушил етикета.

— През последните няколко дни на всеки от нас бе отредена честта да разговаря лично с княз Роан и той се вслуша в нашите тревоги и планове за бъдещето. Такъв си е бил открай време — добави той жизнерадостно и Роан едва успя да скрие усмивката си при спомена за ролята, в която се бе вживял само веднъж и благодарение на която всичките му васали изтръпнаха от страх преди първата му Риала. — Княз Лийн също ни оказа честта да ни приеме и изслуша и днес бяха подписани договорите, в които ясно са отразени границите на всяко княжество и всяко имение, сега и завинаги! — Поруменял от несвойственото си красноречие, той вдигна чашата и отпи от най-хубавото сирско вино на Дави. — Да пием за мъдростта на княз Роан и за мира в нашите земи — сега и завинаги!

Всички вдигнаха чаши в тържествена наздравица. Роан долови тихия шепот на жена си.

— Някой трябва да му вземе думата, преди да е запял заедно с всички онази глупава старинна балада.

— О, не съм сигурен, че искам да спре, приятно ми е да го слушам — подразни я Роан и се усмихна широко при вида на дискретната й гримаса. — Добре де, щом искаш, заради скромността си не бих допуснал повече от два тоста наведнъж.

— Скромността ли? Ти и скромност?

Въпросът бе разрешен от Сомер, който прекъсна тържествената реч на Байзал.

— Моля за извинение, господарю, но все още не сме разбрали какво ще ни донесе мирът!

— Внимавай — прошепна Чей.

— Не би могъл да ми подаде по-подходяща реплика, дори и да го бях подготвил предварително — отговори тихо Роан и се изправи.

— Благодаря ти, господарю Байзал, за огромния принос при въдворяването на толкова желания от всички ни мир. — Поруменял още по-силно от топлите думи на княза, Байзал седна на мястото си. Роан се обърна към Сомер от Изел: — Твоя светлост е в правото си да очаква известни разяснения за това, което ни очаква. Ще си позволя да му отговоря, с разрешението на общото събрание, разбира се.

— Е, най-после си влезе в стихията, фукльо такъв — сряза го шепнешком Тобин и Роан подритна леко крака на стола й.

Роан се обърна по име към всеки от князете. При споменаването им те се изправяха на крака. Вдигна златната чашка пред себе си и прикани князете да го последват. Изчака слугите да налеят в чашите от прекрасното вино на Сир и каза:

— Всички присъстващи тук князе са упълномощени да влязат в правата си над земите, указани в договорите, подписани днес в присъствието на господарката Андраде. — Техни високородия отпиха в чест на собствените си земи и титли. — Потвърдени са и владенията на всички атрим — добави Роан.

Очите на Лиел от Ваес всеки миг щяха да изхвръкнат от напрежение и той побърза да впие поглед в тавана, но Клута го сръга с лакът и суровият му поглед отново напомни на младия княз, че нищо добро не го чака, ако отново си позволи да залитне в погрешна посока. Киеле си отдъхна с облекчение и се облегна удобно назад.

— В списъците на атрим са добавени някои нови имена и с удоволствие ще ви ги съобщя още сега. — До слуха му долетя доволната въздишка на Шонед. — Първо искам да ви представя господаря Валвис от Ремагев.

В първия миг Валвис изобщо не повярва на ушите си. Фейлин се наведе към него и прошепна високо:

— Стани и се поклони на своя княз, който ти оказва такава чест!

Залата екна от смях, който се засили още повече при вида на смутения Валвис, който се изчерви като девойче. Изгледа свирепо момичето и тръгна към масата на Роан с гордо изправена глава. Почти не му личеше, че целият трепери.

Докато младият рицар се навеждаше в почтителен поклон, Роан му прошепна:

— Хадаан настоя да ти го кажа сега в присъствието на всички, но при условие, че ще му позволиш да остане там, за да разглези бъдещите ти деца и да флиртува с жена ти.

Валвис погледна неволно през рамо, но не към Хадаан, във всеки случай, който се гордееше с младежа като с роден син. Шонед едва успя да сподави смеха си и прошепна:

— Нали ти казах! Червенокоса е!

Изчервен до корените на косата, Валвис се вторачи в тях и заекна:

— Аз… Господарю, господарке, за мен е прекалено висока честта…

— О, я престани — засмя се Шонед. Докато Роан надяваше пръстен върху ръката на младия рицар, тя продължи: — Топазът е символ на щастие и дълъг живот, скъпи Валвис. Обичаме те много повече, отколкото можеш да си представиш, приеми този знак на обичта ни… — Шонед се усмихна лукаво, а в очите й светнаха закачливи пламъчета, когато извади от гънките на дългата си дреха ослепителна огърлица от сиворозови перли. Жена му изглеждаше толкова прекрасна в този миг, че Роан едва се сдържа да не я целуне пред всички.

— Господарке моя! — Валвис едва успя да си поеме дъх, когато перленият наниз докосна отворената му длан.

— Вижда ми се съвсем подходяща за сватбен подарък — каза невинно Тобин, а и Чей не остана по-назад, като се престори, че защитава Валвис:

— Не закачай момчето, Тобин! Не виждаш ли, че вече има нещо наум?

Огромните сини очи на младежа се взираха безпомощно в лицата на княза и княгинята. Шонед му намигна весело:

— Някой път трябва да ми разкажеш надълго и нашироко какво се случи в Тиглат. Е, сега май трябва да се поклониш, господарю — подсети го тя. Валвис се поклони и тръгна зашеметен към мястото си, но Оствел го прихвана за лакътя и го поведе към масата с васалите на Роан. Зашеметен, младежът седна с перлената огърлица в разтворените си шепи.

Роан се прокашля и продължи:

— Позволете ми да ви представя господаря Тилал от Речен бяг. Княз Дави, на теб се пада честта да обявиш сина си за пълноправен владетел на имението.

Тази вест не изненада никого от приближените до семейството на княза. Тилал напусна групата на оръженосците и се приближи към масата, където седяха родителите му, заедно с по-големия му брат Костас. Пое в ръка подарения му пръстен и се поклони първо на баща си, а после към масата на Роан и Шонед. Зашеметена от това, че вече пети ден я наричаха „нейно високородие княгинята на Сир“, Висла не успя да сдържи щастливите си сълзи. Костас, скоро навършил осемнайсет зими и наследник на княжеската титла, отправи широка усмивка към брат си и му направи място до себе си. Един слуга побърза да поднесе стол на новия господар, който едва се държеше на краката си от вълнение.

— Богиньо, колко е хубаво понякога да си княз! — прошепна Роан на жена си и се усмихна. Лицето й светна от радост — само тя и Роан знаеха, че е дошъл ред на най-приятната изненада за вечерта.

— Позволете ми да ви представя — извиси глас Роан, — господаря Оствел от Небесната купа.

Седнал в другия край на княжеската маса, Оствел изведнъж се вцепени. Не успя нито да каже, нито да стори каквото и да е. Чей го подбутна дискретно по лакътя нагоре и Оствел успя някак да се изправи и дори да се обърне към княза и княгинята, в пълно неведение, че е застанал с гръб към цялата зала. Лицето му изведнъж бе станало сиво-пепеляво и Роан се уплаши, че приятелят му всеки миг ще припадне.

От другия край на залата се разнесе детско гласче:

— Татко добре ли е, княже?

— Никак даже! — извика Роан през гръмкия смях на цялата зала. — Ела, Риан, нуждаем се от помощта ти.

Момчето се втурна към баща си и го стисна за ръката. Оствел се взря в детското лице, от което го гледаха прекрасните черни очи на неговата Камигуен. Когато отново вдигна поглед към княза, в очите му трептяха сълзи.

— Поверяваш ми пещерите на драконите, така ли? — попита едва чуто той.

— Вече ти поверихме живота си — отговори Шонед вместо княза.

— А ти успя ли да ми простиш? — промълви Оствел. Роан не долови смисъла на разменените между Оствел и Шонед погледи. Княгинята прехапа устни, после кимна мрачно с глава.

— Ако и ти си ми простил.

Оствел сведе глава в поклон.

— Тя щеше да те разбере и да ти прости много по-скоро от мен, Шонед. Ако сте решили да ми окажете тази чест, направете го заради нея, не заради мен.

— Правим го заради двама ви — отговори Шонед. Князът постави върху ръката на Оствел пръстен с топаз, толкова тъмен, че напомняше очите на Риан; камъкът просветна с топъл кехлибарен отблясък. Роан се обърна към момчето и каза:

— Сега татко ти е сред великите господари на княжеството.

Риан трепна развълнуван, после възкликна разочаровано:

— И аз винаги трябва да бъда послушен, така ли? Няма ли вече да играем на дракони?

— О, ще играем, и още как! — побърза да го успокои Роан. — Ще научиш и Пол, ти си вече голям майстор в тази игра. — В този миг си помисли, че след няколко години пещерите около Небесната купа отново ще се напълнят с дракони, които напускаха завинаги Двуглавата скала. Дори завидя на момчето, че ще ги вижда много по-често от него самия.

Момчето въздъхна от облекчение.

— Ами тогава всичко е наред. Вече ще бъда послушен, княже, обещавам.

Бащата и синът пристъпиха към другия край на масата и детето се сгуши удобно в скута на Оствел. Роан потърси с поглед останалите млади господари, които щяха да се занимават с обучението на Пол и да станат негови приятели — Мааркен, Сорин, Андри, Тилал. Талаин — синът на Елтанин, беше чудесно момче, деца щяха да се родят и от брака на Валвис с Фейлин, момичето, което обичаше драконите. Князът се усмихна и се запита дали Шонед отново щеше да излезе права в предчувствието си, според което първата им дъщеря щеше да носи името на княгинята-слънцебегачка.

Според предвижданията на Роан, сега предстоеше пауза. Изведнъж в залата се разнесе дълбок властен глас:

— Братовчеде — беше княз Волог от Кирст, — моля събранието за разрешение да се обърна към всички ви по личен въпрос.

— Можеш да разчиташ на цялото ни внимание, братовчеде — отговори приветливо Роан.

Волог се усмихна и лицето му грейна от едва сдържано вълнение. Сомер от Изел се извърна рязко и в присвитите му очи трепна подозрителност. Кирсткият княз забеляза това и плътният му глас изведнъж прозвуча мек като коприна.

— Между моя високоуважаван съсед от Изел и мен има много общи неща — не само земята на острова; и аз, и той, имаме по един неженен наследник и няколко очарователни неомъжени дъщери.

— Така ли? Звучи интригуващо — каза спокойно Роан и едва не прихна от смях при вида на Андраде, която изпръхтя многозначително. — Продължавай, братовчеде.

Волог се обърна към Сомер.

— Необходимо ли е да се впускам в подробности? — тонът му беше сладък като мед.

Сомер почервеня силно и се опита да не се задави. Мнозина едва сдържаха сподавеното си кискане. Всички знаеха, че княз Сомер трябва да плати за съюза си с Върховния княз и цената беше евентуалното обединение на княжеството му с Кирст. Негово изелско високородие изгледа навъсено благия си съсед, преглътна с мъка и каза:

— Колко си проницателен, господарю, и колко дипломатично е решението ти!

Роан се усмихна добродушно.

— Всички сме убедени, че до следващата Риала двете княжества на вашия остров ще се обединят на основата на любовта и единомислието — В погледа му Сомер прочете, че съпротивата му е безсмислена. А и в края на краищата, сделката не беше чак толкова неизгодна — щом като двамата князе успяха да се разберат и да действат заедно по време на чумата и дори известно време след епидемията, какво им пречеше да опитат отново. Може би с малко подбутване някоя от дъщерите на единия щеше да се задоми в дома на другия и това би сложило край на отколешните разпри между двата княжески рода. Бодна го чувства за вина при мисълта за младите, без които сделката може би щеше да се провали. Самият той никога не бе одобрявал идеята да се сключват бракове единствено по волята на родителите. При спомена за собствената му съпруга, избрана някога от Андраде, той се усмихна горчиво. Да става, каквото има да става, реши в себе си той. Случваше се дългът да премине в истинска привързаност, наследниците на двете княжества бяха добри момчета, а и повечето от дъщерите бяха хубавици, както бе казал Волог. Освен това, в кръвта на кирстките князе се предаваха и наследствените дарби на фаради — бабата на Шонед беше баба и на Волог, и ако досега в рода им нямаше изявен фаради, нищо чудно в бъдеще да се роди някой княз-слънцебегач. Роан се тревожеше от вероятността за раждането на друг княз-слънцебегач освен Пол. Но всичко си оставаше въпрос на бъдеще, а и докато умуват какво ще стане, никой не знаеше какво още щеше да измисли Андраде.

Мисълта за сина му върна Роан към последната и най-сериозната изненада, която бе подготвил за гостите си тази вечер. Изпита истинска радост от обявяването на Валвис, Оствел и Тилал за господари на имения. Така подготвяше бъдещето на своя син; забавляваше се и по време на изкусно подготвената сцена между Волог и Сомер. А по всичко личеше, че тя бе доставила огромно удоволствие и на останалите князе. Настъпи моментът за последната част на представлението. Погледна замислено към Андраде. Тя се беше облегнала удобно назад и по лицето й бе изписано огромно удоволствие от предоставените й възможности за развлечения. Самата тя не успя да прочете нищо в погледа му, затова пък Шонед безпогрешно отгатна мислите му, изправи се до него и взе ръката му в своята. Залата притихна, очевидно гостите бяха смутени от нарушаването на етикета. Само на князете беше позволено да стоят прави, беше недопустимо едновременно с тях да стои още някой.

— Има още едно княжество, останало без владетел — привидно равнодушният тон на Роан изразяваше вълненията на всички в страната, но през последните пет дни никой не посмя да ги изкаже на глас, поне в негово присъствие. — Върховният княз не остави син, който да го наследи след смъртта му. Дъщерите му се отказаха от всички права над престола от свое име и от името на бъдещите си деца. Рьолстра започна тази война в грубо нарушение на законите, но в крайна сметка ние победихме, при това с неоценимата помощ на техни високородия князете на Сир и Дорвал. — Той помълча и обгърна с поглед залата, сякаш искаше да запомни завинаги лицата на онези, които му бяха отказали подкрепата си. — По правото на победителя предявяваме претенциите си към Княжески предел с всичките му земи, имения, титли, стопанство и богатства. Предявяваме тези претенции не заради нас самите, а в името на любимия ни син — княз Пол. Ще благоволят ли ваши високородия да го приемат като наследник на княжеството?

Едва ли имаха избор и въпреки това Роан се изненада от единодушното им съгласие с предложението. Може би се страхуваха от княза на Пустинята много повече, отколкото им това, което Чей, Тобин, Лийн и Дави им повтаряха вече пети ден — Роан беше единствената надежда за всички.

— Благодаря ви, ваши високородия — продължи той. Усети лекия натиск на пръстите на жена си в ръката си. Тя знаеше какво предстои. Следващият ход трябваше да бъде направен по нейно внушение. От начало Чей, Тобин и Оствел бяха потресени, но след като размислиха, не можеха да отрекат разумността на предложението й. Наплашените васали на Княжески предел не можеха да бъдат управлявани като васалите на Пустинята — беше рано за това. Пол все още беше бебе. А и не се очертаваше никой друг, който да управлява Княжески предел по-добре от Роан.

— Ще минат много години, докато синът ни порасне и поеме върху себе си отговорността за управлението на княжеството. Затова решихме да назначим негов наместник, който ще поеме всички правомощия на пълноправен владетел, докато синът ни навърши необходимата възраст.

Погледите на мнозина се отправиха към Чей, други — към Мааркен, въпреки че беше още много млад. Роан не можеше да се начуди на тяхната заслепеност. Не се досещаше дори Андраде, която се бе привела напред от напрежение и беглият му поглед зърна само кичур от сребристите й коси. Продължаваше да не разбира, макар че гледаше право в единствения възможен наместник на бъдещия владетел, който седеше със скръстени в скута ръце, встрани от чуждите погледи, и очакваше като всички останали да чуе решението на Роан.

— За наместник на Княжески предел обявяваме нейно високородие княгиня Пандсала, фаради с три пръстена.

Всички ахнаха, а миг по-късно избухна страхотна шумотевица.

Пандсала се изправи и пристъпи невъзмутимо към масата на подиума. Сестрите й бяха онемели от изненада. Изключение правеше може би само кипящата от гняв Киеле, а също и Хиана, която скочи и се втурна навън.

След малко вълнението на гостите се поуталожи. Пандсала застана пред Роан — стройна и тънка, съвършено спокойна, облечена в невзрачна рокля от кафява коприна. Шонед й подари пръстен, инкрустиран с топаза на Пустинята и аметиста от сабята на Рьолстра. Същият пръстен щеше да носи един ден и Пол като владетел на двете княжества. Роан взе здраво стиснатите й ръце между дланите си, а Шонед постави изящните си пръсти върху ръцете на двамата.

Пандсала вдигна поглед към лицата им и по устните й плъзна едва доловима, невесела усмивка.

— Аз принудих Андраде да напусне Кулата на Богинята, следях всеки ход на баща си и ви предупреждавах за намеренията му, насочих войската му в погрешна посока и помогнах на Шонед да задържи нишките от звездна светлина. Рискувах всичко заради вас и въпреки това знам, че не ми вярвате.

— Но те разбираме, Пандсала — отговори тихо Шонед, а Роан си помисли: „Разбираме омразата ти, която хранеше към баща си и към Ианте. Затова никога няма да научиш тайната за раждането на Пол — никога.“ — Докоснах се до твоите цветове, и вече знам, че си фаради.

— И това ще помогне ли да спечели доверието ви? — процеди гневно Андраде.

— Трябва да помогне, нали, господарке? — Пандсала посрещна спокойно погледа на първожрицата. После извиси глас, за да я чуят всички в залата: — В името на моята майка — княгинята-слънцебегачка Лаланте, в името на моите пръстени на фаради, в името на всичко, в което вярвам, и дори в собствения си живот, се заклевам да браня и съхранявам мира и благоденствието на Княжески предел до деня, в който княз Пол поеме управлението като пълноправен владетел.

Над залата отекна гласът на Андраде — ледено студен и заплашителен като оголен меч.

— В името на пръстените, които ти дадох, заявявам, че ако изневериш на оказаното ти доверие, ще се изгубиш в света на сенките, благодарение на собствените ми умения като господарка на Кулата на Богинята.

— Самата ти я избра някога, господарке — напомни й Роан и тихо добави: — Ако не можеш да я приемеш, трябва поне да се примириш със собствения си избор.

— Не забравяй това, което ти казах — гласеше единствено отговорът на първожрицата, отправен със заплашителен тон към Пандсала.

Княгинята пристъпи към масата на подиума и застана до потресения Уривал. Слугата побърза да й поднесе стол и една от златните чашки, отредени за князете. Докато й наливаше виното, в залата цареше пълна тишина.

Първи вдигна чашата си Лийн и думите му прозвучаха в тон с всеобщото настроение.

— Да пием за княгиня Пандсала!

В отговор се разнесоха одобрителни възгласи, всички отпиха от виното. Най-после всичко свърши.

Роан взе златната чашка от Шонед, която вече бе отпила, изпи я до дъно и я остави на масата. Забеляза, че ръката му леко трепери и внезапно усети страшна умора. Искаше всички да си тръгнат, за да се прибере в покоите си заедно с жена си и сина си и да не се покаже оттам дни наред. Но трябваше да свърши още нещо и едва устоя на порива си да викне на Андраде, за да я накара да побърза.

Най-после първожрицата стана и се изправи в средата на Голямата зала. След нея тръгна Уривал, последван от Шонед и Роан, хванати за ръце. Князът усети как Огънят на Шонед плъзва в собствената му кръв, прелива му от своята сила, за да издържи ритуала на жената, заради която беше тук, и която сега го гледаше със студени непрощаващи очи заради стореното от него.

Всички се изправиха на крака, застинали в напрегнато очакване. Първожрицата вдигна ръце. Ръкавите й се свлякоха надолу и разкриха пръстените и гривните, които грейнаха с блясъка на злато, сребро и скъпоценни камъни. До нея застана Уривал със златна купа в ръце, пълна с вода. Роан и Шонед се изправиха с лице към първожрицата и с гръб към прозорците, залети в бледата умиротворяваща светлина на лунното сияние.

— Ще ги приемете ли за Върховен княз и Върховна княгиня? — попита високо Андраде.

Един по един князете и господарите кимаха утвърдително и даваха съгласието си. В гласовете на неколцина прозвуча неохота и Роан едва се въздържа да не вдигне огорчено рамене. Удовлетворението и дори искрената радост в гласовете на мнозина не облекчиха болката му, когато срещна погледа на Андраде. „Ти ми заповяда да дойда тук. Те нямат никакъв избор, и може би така е по-добре. Но след мен ще дойде синът ми — княз и слънцебегач, както ти искаше. И макар че те разбирам, никога няма да ти простя за мъката, която ти причини. Никога…“

Пръстите му стискаха несъзнателно ръката на Шонед и той погледна бегло към гордия профил на спокойното й лице, зърна белега от Огъня й с форма на полумесец върху бузата… Жена му отказваше да го прикрива с помади, приемаше го като огнен жиг на честта и разкаянието. Белегът щеше да остане завинаги, дясното му рамо нямаше да заздравее напълно, а Тобин щеше да продължи да накуцва, но щяха да свикнат с това, а Андраде трябваше да заживее с мисълта, че Пандсала е наместница на бъдещия владетел в Княжески предел.

А Роан трябваше да свикне с мисълта за собствената си власт.

Андраде пое купата от драконово злато и я вдигна високо, като я придържаше само с върховете на тънките си пръсти — хищни нокти, впити в скъпоценен метал. Купата трепна и засия. През отворените прозорци нахлу силен повей на вятъра, който изгаси повечето лампи и разлюля коприната с изображението на новия символ зад високата маса.

— В името на Земята, която ни люлее в прегръдките си, и от която е направена тази купа, в името на Водата, която ни дава живот, в името на Огъня, който осветява нашия път, и в името на Въздуха, който е нашият дъх… — Тя вдигна купата над сведените глави на княза и княгинята. — В името на всички, които живеят по тези земи, аз задължавам този мъж и тази жена да използват дарбите си само за добри дела, да живеят според закона и правото, да се стремят към мъдри решения, да съхранят скромността си и във върховните мигове на своето величие! Не воювайте за лична облага. Закриляйте земите и хората, които живеят в тях, обичайте ги така, както се обичате помежду си. Ще направите ли всичко това?

— Ще го направим — отговориха двамата.

Първожрицата подаде купата на Роан, който отпи от водата и я подаде на Шонед. Княгинята пи и задържа купата в ръцете си, докато Андраде продължи с думите на тържествения обет.

— В името на Богинята и Бащата на Бурите ви обявявам за Върховен княз и Върховна княгиня!

Първожрицата посегна към купата, но князът и княгинята вече се бяха разбрали за нарушаването на ритуала. Шонед я остави върху синьозелените плочи на пода. Беше останала малко вода, над нея се изви глътка Въздух, а по ръба затанцуваха пламъци на слънцебегачески Огън. С крайчеца на окото си Роан забеляза как се навъси Андраде и отново се взря в жена си, която протегна длани над купата. Смарагдът върху единствения пръстен, който щеше да носи до края на дните си, грейна в ярка светлина, избълва зелени пламъци в притъмнялата зала и в косите на Шонед проблесна огнено-златисто сияние.

Купата се подпали.

Роан извиси глас в мъртвата тишина.

— Чуйте първия от новите закони. Вече никой никога няма да убива дракони — по време на лов, заради собствената си кръвожадност или повредено имущество. Убиването на дракони се забранява! Който наруши закона, ще бъде лишен от половината си имущество като възмездие за нанесената загуба. Мечът, насочен срещу дракон, ще се смята за вдигнат срещу нас.

Знаеше, че ще бъдат потресени от думите му, но това не го интересуваше. Придобитите по силата на този закон средства ще бъдат изразходвани в полза на хората по тези земи. Дори и те да не разбираха това, нежеланието им да разберат нямаше значение.

Докато говореше, съдът от драконово злато просъска и водата в него закипя. Над купата изригнаха високи пламъци и в огнените им езици се очертаха смътните форми на видение. Оранжеви, жълти и ослепително сребристи нюанси се гърчеха и преливаха един в друг, докато цветовете грейнаха във формата на величествен дракон, висок до тавана. Крилата му пламтяха, от дългите хищни нокти бликаше Огън, ослепителни лъчи искряха от очите му, които преливаха в зелено и синьо. Огненото видение отметна глава и стрелна език към тавана, размаха блестящите си крила, скочи и полетя над залата, устремено към символа върху стената. И изведнъж изчезна, сля се с чистите стилизирани линии на коронования дракон с пръстен на фаради, върху който блестеше огромен смарагд.

Роан така и не разбра откъде се разнесоха първите възгласи, но миг по-късно Голямата зала екна и потрепери от могъщи викове — Азхай, Азхай…

Азхай — принцът на драконите.

Шонед се настани удобно между меките възглавници, развърза панделките на нощната си роба и се усмихна, когато Роан положи нежно сина им върху гърдите й. Приседна до тях и погали леко златистите коси на детето.

— Андраде май няма да се съвземе скоро, след като ти й обърка церемонията — каза кротко той.

— Церемонията беше не нейна, а наша. Тя не ни е извоювала княжеството, нито ни е дала сина.

Той споделяше недоволството, което все още тлееше в душата на Шонед.

— А и не виждам за какво толкова може да се ядосва. В края на краищата, ние с теб ще отгледаме такъв княз, какъвто искаше тя.

— Роан… — Шонед се поколеба и той я погали насърчително по рамото. — Ако аз бях носила Пол в утробата си и го бях родила, тогава той щеше донякъде да принадлежи и на Андраде. Но сега той е само наш, разбираш ли? Всичко, което направихме досега, беше за нас самите, не за да създадем княз-фаради за Андраде.

Той кимна, защото за Шонед това беше самата истина. Но истина беше и това, че правеха всичко в името на едно бъдеще, което Пол щеше да създаде като княз и родоначалник на князе от нов тип.

Всичко, което направиха… Роан се бе впуснал в разгара на битката и бе убил всеки варварин, който дръзнеше да се приближи до меча му. Каква ирония — Роан винаги бе смятал, че действа според законите, и бе разчитал на тях, за да въдвори траен мир в страната. И бе убивал по силата на закона. Подобно оправдание звучеше убедително и ясно, но то не обясняваше дивата радост, с която изтръгваше окървавения си меч от нечие тяло, нито насладата, която изпита след забиването на ножа в гърлото на Рьолстра.

Беше насилил жена — като дивак. Подмамен, излъган, натъпкан с дрога, прелъстен, но не и когато облада Ианте за втори път. Искаше да вярва, че Ианте е заченала сина му първия път, когато Роан мислеше, че се люби с Шонед. Много би искал да вярва, че е станало точно така. Но не можеше да бъде сигурен, а липсата на увереност не го оправдаваше, че бе оставил Шонед сама да се пребори за сина им. Тогава всички обстоятелства се бяха обърнали срещу него — продължителната война, преждевременното раждане, но дори и те не го оневиняваха за това, че не уби Ианте още първия път. Трябваше да я убие, но не го направи. Всеки княз-варварин искаше да има син, когото да остави на трона след смъртта си.

Извоюва властта си със силата на собствения си меч и използва тази власт, за да стане Върховен княз и да вземе онова, което някога бе принадлежало на Рьолстра, да постави на стратегически постове свои хора и да наложи собствената си воля над всички — и всичко това бе сторил според закона, приет от останалите князе. Нима Роан беше по-добър владетел от Рьолстра? С какво право бе извършил всичко, сторено досега от него, с какво право бе стоварил върху Шонед, Чей, Тобин, Оствел и другите тегобата на онова, което извършиха заради него?

Още като дете си бе задавал мъчителните въпроси кое е добро и кое зло, опитваше се да се придържа само към доброто и да направи всичко възможно, за да стане животът на хората по-лек, спокоен и съзидателен. Искаше хората да мечтаят и да се стремят към осъществяването на мечтите си в един свят, където не властват смъртта, измамата и враждата. Искаше да изучи всичко, което смяташе за добро, и бе извърнал лице от злото — не само в света около себе си, но и в собствената си душа. Беше се зарекъл, че след като стане княз, ще направи всичко за премахването на причините, които караха хората от старовечни времена да воюват и смяташе, че ще постигне това единствено с правото на закона.

Но през последната година на война се нагледа на толкова мъка и кръв, че миналото сякаш оживя в душата му, събудена за древните дивашки инстинкти да убива и сее насилие, които бяха властвали в света от древни времена. В душата му бе стаено всичко, което превръщаше човека в дивак и в един миг бе бликнало навън в дела и думи, които сега го караха да изгаря от срам. Вече нямаше илюзии по отношение на себе си и беше достатъчен честен да си го признае.

Роан се бе вгледал дълбоко в душата си и бе открил, че е готов да настрои един владетел срещу друг и да изпита от това наслада, не по-малка от тази на Рьолстра; беше прозрял хитроумните кроежи на Ианте в стремежа й към власт, проникна в инстинктите на Зеава към победа на всяка цена, дори в неудържимия порив на баща си да премери сили с драконите, макар че вече знаеше от какво значение за Пустинята са нейните прекрасни синове.

Но беше ли успял да проникне до всичкото зло, което таеше в душата си? Роан много се съмняваше в това, защото нищо от стореното дотук не бе подплатено с огромната власт на сегашното му положение.

Единствено Шонед знаеше за дълбокото му презрение към князете и господарите, които малодушно му бяха гласували правото на толкова могъща власт. Бяха хора, готови да се прекланят пред него така, както бяха коленичили пред Рьолстра, без дори да разбират същността на такава власт. Само Лийн, Дави, Чей, които познаваха Роан като човек, се досещаха какво означава за него властта на Върховния княз. Роан щеше да прибегне до нея, за да въведе нови закони, да не гневи с делата си Богинята и когато легне на стария си одър, да е спокоен, че никой не живее според старите закони на злото. Чей казваше, че Роан е единствената възможност на всички за по-добър живот, но князът на Пустинята знаеше, че бремето на отговорността ще се стовари единствено върху собствените му рамене. Властта щеше да погуби само неговите мечти и да съсипе само неговото сърце.

Но никога не биваше да забравя какъв е бил доскоро. Беше проникнал дълбоко в душата си и бе открил извечните врагове на света, който искаше да изгради — познаваше ги и не се боеше от тях. Страхуваше се само от властта. Тя беше изцяло негова, всички я повериха в ръцете му, и въпреки това Роан знаеше, че може да се превърне в негов враг, много по-силен и по-страшен от стаения в душата му варварин. Осмели се да поеме в ръцете си тази власт единствено заради своя син, но се страхуваше, че като княз и фаради Пол ще трябва да води още по-безмилостен двубой с нея.

Князът гледаше безмълвно лицата на жена си и сина си и се питаше как стана така, че детето успя да превземе сърцето му толкова скоро. След завръщането им в Цитаделата Роан изживя тежки моменти, беше склонен да наскърбява преднамерено Шонед, сякаш задълбаването в раната й щеше да отмие вината му и да облекчи собствената му болка. Беше време, когато и тя искаше да го нарани по същата причина. Но детето беше вече при тях, и малко по малко, дори и най-дребните неща, свързани с него, започнаха да стесняват бездната между Роан и Шонед. Понякога Пол впиваше в баща си огромните си сини очи и на Роан му се струваше, че погледът им прониква до дъното на душата му. Князът не бе искал да признае за свой сина, който не бе роден от Шонед, но като че ли сините очи на Пол заявяваха пред целия свят, че Роан е баща му. През първите тежки дни след завръщането им в Цитаделата и Роан се върнаха един към друг единствено заради любовта си към детето и в тази любов отново припламна искрата на стария Огън.

Роан погали плахо светлия мъх по главата на детето и се усмихна, когато Пол размърда телце, за да се сгуши по-плътно до гърдите на Шонед. Нека тя вярва, че извършиха всичко заради себе си, но Роан знаеше, че се бе ръководил единствено от желанието да има син. Дълго време си бе забранявал да мисли за нещо, което му бе известно много отдавна, и си спомни за него едва под сребристия купол, когато в опита си да го унизи Рьолстра спомена за сина му и сбърка. Точно това вдъхна в Роан прилив на неимоверна сила и в крайна сметка доведе до гибелта на Върховния княз. Роан предполагаше, че поради невъзможността на Шонед да роди преднамерено се бе опитал да забрави за древния инстинкт за продължаване на рода. Нямаше смисъл да иска нещо, което бе непостижимо. Но там, сред сиянието на сребристия купол, паднал на колене пред неизбежната смърт, Роан внезапно разбра, че през целия си живот е правел всичко в името на своето дете. Върху сина му нямаше да тегне бремето на минали вини, а Роан и Шонед щяха да му предоставят най-прекрасното бъдеще, за което бяха мечтали. Нима животът би имал смисъл, ако светът, в който бе роден, не можеше да стане по-добър?

— Мисля, че засега дракончето си свърши работата — прошепна Шонед. — Искаш ли да го подържиш?

Той пое внимателно детето от ръцете й. Пол примига сънливо, сините му очи погледнаха за миг към бащата му и изведнъж гръмко се оригна. Роан се усмихна щастливо.

— Май не е особено впечатлен от честта, която му оказвам.

Шонед се засмя тихо и завърза панделките на нощницата си.

— И без това напоследък ти се събраха доста поклони и възхвали, а в семейството си няма смисъл да очакваш такива неща.

— Не знам дали ще ми повярваш, но трябва да ти кажа, че изпитвам огромно облекчение.

— Разбира се, че ти вярвам. И аз очаквам с нетърпение всичките тези високородия да се махнат оттук, за да си отдъхнем най-после.

— Скоро си тръгват. Но нищо вече няма да бъде както преди — припомни й тихо той.

— Зная. Промениха се много неща, и най-вече ние. — Тя приглади назад разпилените къдрици и върху челото й се показа лека вдлъбнатина, останала от сребърната диадема. — Разбирам какво се случи, но да разбираш не означава да простиш.

— Струва ми се, че не ме интересува кой знае колко дали Андраде ще ни прости.

— И мен — призна си Шонед. — Обичам те, и любовта ми е много по-силна от всички обети на фаради. Отначало това много ме плашеше и все още се страхувам от него. Но според мен Пол е този, който ще трябва да прости на всички ни.

Отнесоха детето в другата стая, където бавачката ги чакаше сред меката светлина на лампата. Люлката с изящни дърворезби беше подарък от Тобин и Чей за новата година.

Над едната й половина се издигаше малък купол от бледозелена коприна, чиито гънки се събираха в лапите на добродушно ухилен дракон с очи от червени рубини, разтворил покровителствено украсените си с дърворезба криле от двете страни на люлката. Роан и Шонед изчакаха детето да заспи и се върнаха в стаята си.

Тя седна на леглото и се зае да разресва косата си. Роан легна и се загледа в жена си. Пламъците на свещите обливаха в мека светлина изящните линии на раменете и ръцете й, в огнените й коси припламваха златисти отблясъци. Вече бе свикнал с гледката на единствения пръстен върху ръцете й. Андраде й беше предложила да възстанови изчезналите пръстени, но Шонед отказа. С това направиха първата обща крачка към сдобряването си, макар че отказът на Шонед всъщност се свеждаше до намерението й да си остане слънцебегачка, но да не бъде подвластна на решения, взети в Кулата на Богинята.

— Говорехме си с Лийн онзи ден — каза замислено Роан, — и аз му споменах, че намерението на Андраде е да обедини силите на княз и фаради в могъществото на ново люпило, но той каза, че тя по-скоро очаква да слеем тези сили в могъществото на любовта. Не смяташ ли, че това ни прави опасни?

— По-опасни от Рьолстра и Ианте?

— Много повече. Те черпеха сили от омразата. Представи си, че бяха победили, какво щеше да подхранва тогава жаждата им за мъст? Но нашата сила е в любовта и пред могъществото й няма невъзможни неща. С любовта ни ще израсне и Пол, който ще има сили да се справи с всичко. Затова ти казвам, че силата на любовта е опасна.

— Ясно защо Андраде още ми се сърди — засмя се тя. Остави четката и се обърна към него усмихната. — Преди малко се оплака, че синът ти не цени честта да бъде прегръщан от княз. Сещам се за някой, който би оценил високо честта да се озове в прегръдките на Върховния княз, нищо, че любовта може да ти се вижда опасна. Новоизлюпеното вече заспа, време е да разпалим отново Огъня.

— Той никога не е угасвал, княгиньо-фаради, и никога няма да угасне…