Принц на драконите

Глава 10

Роан бе решил да пътува с далеч по-малко пищност, отколкото бе правил баща му. Великолепието, доставяло такова удоволствие на Зеава, го караше да се чувства неудобно. Особено ако бе изразено в брой на придружителите. Тъй че по пътя за Ваес младият княз бе следван от колона, дълга само половин мяра, а при нощувките лагерът, слава на Богинята, се устройваше бързо и пак така бързо се вдигаше на сутринта. Не че това се отразяваше върху скоростта на придвижване, но поне, като погледнеше през рамо, Роан можеше да види края на кервана.

Сухите шубраци по хълмовете Вере се смениха с тучната лятна зеленина на низините, напоявани от река Фаолаин: пътниците навлизаха в Ливадна земя. Колоната забави ход — пустинните жители, отраснали сред гол пясък, не можеха да наситят очите си с гледката на гори, поляни, ниви… И хората тук бяха по-различни, със закръглени тела и румени лица, по които липсваха тъмният загар и бръчките от слънцето. Нямаше конници, които да бързат напред със съобщение за местните жители, че Негова светлост князът-владетел на Пустинята скоро ще удостои земите им с преминаването си, или със заповед овцете и говедата да се отстранят от пътя и Роан се наслаждаваше на простоите, които му даваха възможност да поприказва със селяни и пастири. Добрите хорица често нямаха понятие, че скромно, даже невзрачно облечения младеж е господар на цялата върволица коне, каруци хора. Те го черпеха простодушно с прясно мляко и зрели праскови, показваха му усмихнати новородени дечица. Сините очи на Роан неведнъж се кръстосваха с кратки, но изразителни погледи на поруменели моми, което силно повдигна самочувствието му.

В този първи ден от пътуването колоната се бе разделила на три подгрупи: начело Роан със семейството си и личната прислуга, след тях слънцебегачите и накрая обозните каруци с редовите слуги и стражите, които да ги пазят. Впрочем в мирната Ливадна земя последното не бе необходимо. Ако някой войник — момче или момиче — изтеглеше лъка си, то беше само за да уцели примамлива дива птица или животно, които вечерта отиваха в готварския казан.

Роан откри, че простото удоволствие да язди по цял ден из ширни равнини е блажен отдих от напрежението, което бе оставил зад себе си в Цитаделата и преди онова, което го очакваше във Ваес. Никой не идваше да иска мнението му по въпрос, по-сложен от този къде ще лагеруват през нощта, и обикновено някой член на семейството му яздеше редом с него. Тобин беше чудесна спътница, когато можеше да бъде отделена от съпруга си, разбира се. Всяка сутрин Чейнал береше цветя, които тя закичваше в косите си, а той си запазваше по стръкче от всеки вид и украсяваше с китката колана си. Оставили децата в Цитаделата, под грижите на любящата баба, господарят и господарката на Радзин отново се държаха като влюбени. Роан се усмихваше снизходително на прелестните им игри и закачки и си представяше Шонед и себе си при подобни обстоятелства.

Той виждаше Шонед съвсем нарядко. Тя яздеше заедно с останалите хора от Светилището. Роан бе постигнал целта си да се увери, че на васалите му им е ясно коя е, но не беше разчитал тя да демонстрира предимствата си като избраница. Смяташе, че би било глупаво да изтъква особеното й положение по време на пътуването, макар да знаеше, че никой от неговите хора няма да клюкарства на Риалата за вероятния му избор на невеста. Задоволяваше се да я наблюдава от разстояние, но изпитваше болка и тревога, защото я виждаше да язди с помътнели очи и превити рамене, незабелязваща красотата на околната природа и равнодушна към всичко.

Понякога и посочените за придружители васали яздеха редом със своя княз. Роан се поздравяваше за успеха на подхода си — сам не би могъл да избере по-добри от тримата, които сега напредваха към Ваес заедно с него. Първият бе Фарид, господар на Небесна купа: мъж на средна възраст, отличаващ се със сухия си хумор и необяснимата си способност да извлича доход от владение, което включваше само скалисти склонове и вода. Небесна купа бе разположена високо сред хълмовете Вере, по стръмните брегове на отколешно езеро, което приличаше на къс небе, събран в чаша. Господарският замък бе граден бавно, педя по педя, със сив камък, ваден от стените на кратера. Терасираните земи по склоновете на същия кратер раждаха толкова, колкото да изхранва малко стадо овце и почти нищо друго, но от малкото стадо овце и малката каменоломна негово благородие Фарид успяваше да си изкара не само прехраната, но дори и печалба. Той рядко искаше от своя княз друго освен вино или — ако зимата се случеше необичайно дълга — хранителни продукти.

Роан бе ходил в Небесна купа като дете и бе останал смаян при вида на толкова много вода на едно място. Удивлението му се бе сменило с ужас, когато баща му го вдигна от земята и го хвърли в плиткото, за да се научи да плува; Зеава сам скочи след миг-два в езерото, за да се увери, че наследникът му не се е удавил, но Фарид се намеси неочаквано и го сгълча, че е уплашил момчето. В следващите дни сам негово благородие извеждаше на няколко пъти малкия си гостенин, за да го посвети в тънкостите на изкуството да се задържиш на повърхността. Роан преодоля страха си от водата, дори му бе мъчно, когато си тръгваше и никога не забрави как Фарид му се бе притекъл на помощ.

Вторият избран васал беше Елтанин, който управляваше Тиглат — опасан със стени град в северната част на княжеството, някога владян от Мерида. Елтанин беше млад и бе встъпил във владение преди не повече от година две; желанието му да присъства на Риалата се подсилваше и от надеждата да си намери съпруга там. Роан го хареса и докато разговаряха, Елтанин срамежливо призна, че може да си представи как се чувства Негова светлост, натоварен с отговорностите на висок сан, без да разполага с почти никакъв опит — защото собственото му положение е такова.

Третият избраник вече не радваше толкова. Той бе Байзал, господар на Фаолаинската низина. Все пак младият княз се надяваше да извлече облага от присъствието му. Байзал бе в състояние да мисли само за новия палат, които градеше, но по някакъв начин това го правеше великолепен защитник на интересите на другите васали: тъй като мечтаният от него строителен материал бе към края на общия списък със заявки и нужди, фаолаинецът бе готов да не жали сили в борбата за изпълняваме желанията на останалите атрим, само и само Роан по-скоро да стигне до неговата поръчка за сирски камък и да бъде убеден да я изпълни. Младият владетел недоумяваше по каква странна логика точно Байзал е бил пратен да го „подкрепя с присъствието и съветите си“, но признаваше, че това има и добра страна. Поне не му бяха натрапили Абидиас от Туат!

Като се има пред вид, че трябваше да се посрещат нуждите на почти сто души, пътуването бе добре организирано. Главният управител на княгиня Милар бе останал в Цитаделата да помага при преобзавеждането на частните покои за Негова светлост и Роан благодареше на Богинята, че му е свестено нервното суетене на този самомнителен досадник с остър глас. Младежът бе очаквал, че задълженията ще поеме Уривал, те обаче бяха прехвърлени на Камигуен и Оствел. Тъмнокосата слънцебегачка се оказа невероятно способна и неуморима, а там, където авторитарните й донякъде методи срещаха или предизвикваха съпротива, работата свършваше Оствел с чувството си за хумор и такт. Двамата се грижеха храната да е вкусна и винаги поднасяна навреме, лагерът да е организиран както трябва и всичко да бъде държано под око. Роан си мислеше дали да не убеди Андраде да се раздели с тях. Ако трябваше в бъдеще всеки ден да се разправя с досегашния главен управител в Цитаделата, щеше да се побърка; а и Шонед бе признала, че напълно й липсват уменията, отдавна и в съвършенство овладени от Камигуен. Тя щеше и да се радва, че в своя нов дом ще има до себе си стари приятели.

Изхождайки от тези съображения, следобеда на четвъртия ден от пътуването Роан нареди на Валвис да доведе Оствел, който обикновено яздеше заедно с фарадим. Младият мъж се появи с открита и жизнерадостна усмивка на лицето. Държеше се почтително, но без раболепие и се обръщаше към Негова светлост не като поданик към княз — това би накарало Роан да се чувства неудобно — а като рицар към владетел. Роан оценяваше тази разлика толкова по-високо, колкото повече време минаваше и колкото повече новата му власт го отделяше от околните. Той заговори пръв:

— Исках да ти благодаря, задето поддържаш образцов ред в този пътуващ зверилник.

— Благодаря, господарю, но всъщност не е толкова трудно: не и с моята Ками, която раздава заповеди навсякъде!

— Да. Моля те, поздрави своята повелителка от мое име. Възнамерявате ли да се ожените скоро?

— Е, да се женим… Тя, господарю, произлиза от много добро семейство там от Фирон, както личи и по цвета на лицето, а пък и по очите й…

— Ммм… тези очи, наистина… — промълви Роан. Оствел правилно разбра комплимента и се усмихна.

— Ще призная, господарю, че в мига, в който ги видях… — младият мъж не довърши. Вдигна рамене и изобрази престорено разтреперване: — Не бяхме на повече от петнайсет години! Тъй или иначе, нейните предци не са толкова знатни, колкото тези на Шонед, или поне някои от тях, но стоят доста по-високо от моето семейство. Затова съм казал на Камигуен, че докато не съм в състояние да и предложа главен управител на Светилището за съпруг, нищо няма да й предлагам.

— Уверен съм, че тя не му отдава значение. Ала гордостта ни подтиква да вършим странни неща, нали? — отбеляза Роан с горчива усмивка.

— Напълно вярно — съгласи се с въздишка Оствел. — Сигурно скоро ще отстъпя. Ками е убедителна, и то как — всяка нощ бивам убеждаван.

Роан примигна при тази небрежна забележка, хвърляща светлина върху интимния живот на двамата. Вярно — припомни си той, за да се окопити — Тобин и Чей не криеха колко често изразяват в постелята любовта си един към друг, но те бяха женени, а не просто сгодени…

Оствел продължаваше:

— Аз, господарю, не съм обучаван за фаради, но пък това ме прави по-щастлив, задето Камигуен ме избра. Когато се стигне до тоя род неща, слънцебегачите знаят кое какво е.

— И аз така съм чувал — отвърна Роан с глух глас.

— Тя може да е имала какво ли не с десетина други, но само към мен изпитва любов — изтъкна Оствел със сдържана гордост. — Всяка нощ я намирам да ме чака и не като плахо и боязливо момиченце, ха-ха-ха! Ето защо е толкова убедителна, кълна се в демоните!

Роан не удържа и също се изхили:

— Мога да си представя!

— Това е то женската хубост, господарю! Затрудненията, в които вкарва човека, са от най-изтънчените!

— Между всички затруднения, които ми предстоят във Ваес, очаквам жените да създадат най-интересните — призна Роан — макар че трудно бих ги нарекъл изтънчени.

Усмивката на Оствел изчезна.

— Да, господарю — изрече той безизразно. — Ако извиниш, ще ида да проверя обозните каруци. Те нещо изостават. — Кимна кратко, смуши хълбоците на коня си с пети, животното изви снага и бързо се отдалечи в обратна на движението посока.

Роан съжали, че се лишава от присъствието му. Оствел не само излъчваше непринуденост и топлота, но караше младия княз да вярва, че с времето ще станат добри приятели. Веднъж започнал играта си обаче, Негова светлост трябваше да продължи до край.

На осмия ден от пътуването керванът прекоси река Фаолаин по мост, за най-голямо облекчение на фарадимите. Слънцебегачите не се засегнаха от добродушните закачки на по-малко чувствителните си спътници. Те всъщност нямаха трудности, след като можеха да минат по моста на коне, вместо върху сал по водите. Роан с разпореди да спрат за нощувка по-рано този ден и накара Оствел да разпъне шатрите — за първи път откакто бях тръгнали. Но прислугата не извади от обоза нито килими, нито мебели, защото беше необходимо да се разбере какво обзавеждане ще е най-подходящо за Риалата.

Площта на лагера се оказа огромна. Шатрата на Роан бе най-голямата; Зеава я бе поръчал за тазгодишни сбор във Ваес и тя бе изработена от тъкан с копринени нишки в синьо, сребристо и златисто. Такъв разкош би бил напълно излишен в Пустинята, където заслоните за хора трябваше да се сливат с цвета на пясъците, но тук си струваше. Роан не можеше да не се възхити на безупречно оразмереното пространство. Докато обикаляше, той установи, че Зеава се е погрижил една част да бъде отделена за лични покои, а друга за служебни и представителни нужди. После тръгна заедно с Оствел из лагера. Двамата заумуваха какво място да бъде отредено на всяка палатка във Ваес, и се отчаяха от неуспеха си да подредят нещата така, че всички да са съгласни и доволни, докато не пристигна Камигуен, която се справи с цялата задача за нула време, като просто начерта карта в прахта.

Роан задържа двамата при себе си около половин час. Разпитваше ги за конете, храната и мебелите, и макар да внимаваше в отговорите им, по-интересно за него бе да наблюдава младата жена и спътника и. Камигуен бе пъргава и решителна, съхраняваше в ума си пълен опис на всичко по стопанската част и не забравяше нито една подробност; бе в стихията си като организатор на пътуването и Роан се увери, че тя и само тя ще може да освободи Шонед от домакински задължения един ден, когато зеленооката му избраница стане господарка на Цитаделата. Оствел пък беше равен на половинката си по отношение на конете и стражите: знаеше къде се намира всеки един във всеки отделен момент, с какво е зает и каква е целта на заниманието му. Роан реши да им отправи Предложение да постъпят на служба при него веднага щом Риалата бъде закрита, макар да му се струваше почти невъзможно да повярва, че след някакви си дванайсетина дни цялата работа ще е свършила… и Шонед ще му принадлежи.

След като Камигуен и Оствел си тръгнаха, той взе да броди самичък сред шатрите и палатките, потънал в мисли за бъдещето. Ако можеше всичко, да е приключило вече, и двамата с Шонед да се прибират в Цитаделата на коне, оповестили пред всички близката си сватба, уверени един в друг! Всички досегашни кроежи, които му се бяха стрували умни и го бяха изпълвали с вълнение, сега му тежаха като бреме. Роан срита един кол, като за собствено оправдание си каза, че проверява стабилно ли е забит в земята; после се засрами и укори. Никога не го беше бивало да лъже самия себе си.

Стресна го гласът на Андраде, прозвучал неочаквано почти в ухото му:

— Е, племеннико? Мъничкото ти развлечение скоро ще започне. Очаквам го.

В здрача на ранната вечер леля му изглеждаше уморена. По лицето й се спускаха резки бръчки, русата й коса бе цялата в прах. Роан загрижено рече:

— Надявам се тази нощ в шатрата да спиш по-добре.

— Няма изобщо да спя добре, докато двамата с Шонед не се… — тя не довърши думите си. Вдигна рамене и подхвърли: — Е, предполагам, това ще трябва да почака: приключат ли лукавствата ти, тогава ще му дойде редът.

— Съдено ли е да приключат някога?

— Не и ако си княз. Впрочем, очаквах да ме попиташ какво знам за Рьолстра. Той, трябва да ти кажа, знае всичко за теб от съгледвачите си — Роан се взря в нея така, сякаш бе съзрял призрак, но преди да успее да изрече каквото и да било, Андраде хладно продължи: — Макар че се надявам това да са само неща, които ти искаш той да знае.

Младежът мълчаливо хвана ръката й и двамата закрачиха бавно през лагера.

— Лельо — обади се Роан — повече ме интересуват дъщерите му.

— Е, не се и съмнявам! Държани са доста изкъсо на Канарата, и оттук може да се направи изводът, че жадуват за свобода, при това колкото може по-скоро. На теб ще бъдат предложени само законните, тъй че за другите не бива да се тревожиш.

— Ще ги огледам всички. И колкото повече са, толкова по-весело ще бъде.

— Весело като на дракон сред овче стадо? — подхвърли тя с усмивка. Изчака го да кимне, ухилен на свой ред, и продължи: — С всеки изминал ден виждам у теб се повече от баща ти, Роан. Ставаш все повече като него, без да изменяш на благостта си… на благата си безпощадност… Тъй като дъщерите на Върховния княз нямат сърца, ти няма да разбиеш нищо у тях, но ще нараниш гордостта им, което е по-опасно.

— И твоята гордост не е останала незасегната — отбеляза племенникът без злоба. — Разбра ли кой е слънцебегачът, който му служи?

— Не. Обаче ще разбера — отвърна тя сурово — и Рьолстра ще отговаря за това. Ще те изчакам да свършиш с него, но му остави поне искрица живот. Аз също трябва да уредя някои сметки.

— Използвал е твой слънцебегач, за да събира сведения за мен — значи има да плаща и на двама ни. Кажи ми за дъщерите му.

Андраде му каза всичко, което знаеше, а Роан слушаше внимателно. Узна, че Найдра е хубава, кротка и послушна, Ленала — глупава; Ианте и Пандсала бяха онези, с които трябваше да бъде нащрек.

— Ианте е най-хубавата и като че ли най-умната от четирите, така че сигурно отдавна е изчислила всички облаги, които би и донесъл бракът с теб. Ще се изненадам, ако някоя нощ не се промъкне в шатрата ти. Колкото до Пандсала, тя е почти толкова хубава и едва ли не също толкова умна, колкото Ианте, поне по сведенията, които имам.

— От кого? — пробва Роан, макар да знаеше, че тя няма да отговори.

— Това не те засяга, момчето ми. Твоята работа е да щадиш чувствата на Шонед, а Тобин и аз ще правим каквото можем, за да я предпазим от злобата на техни високородия. Впрочем решил ли си кога и как ще прекрати маскарада си?

— Мислил съм да постъпя според обстоятелствата — рече той. — Вечеря ли подушвам?

— Знаеш ли, скоро ще дойде ден, когато ще трябва да ми дадеш напълно откровен отговор, племеннико. Да вечеря; и аз умирам от глад. С Тобин и Чей ще се съберем на семейна трапеза в моята шатра. Ще ти бъда признателна, ако дойдеш и ти, за да има с кого да разменя поне две-три умни приказки. Не знам колко още ще из държа да гледам твоите сестра и зет как се поглъщат с поглед…

Доста по-късно, оставил леля си в тъмнината, Роан се опитваше да усети отново чувството за свобода, което го бе облъхнало по време на пътуването. Напразно! Разговорът на вечеря не бе имал друга тема освен Риалата. Утре щяха да стигнат Ваес, а вдругиден князете щяха да открият Голямата говорилня. Роан крачеше бавно към шатрата си и за миг-два се спря, преди да влезе; гледаш мрачно, без да ги вижда, позлатените опорни колове със стилизирани драконски глави. Оствел се бе разпореди тази нощ стражи да бдят край княжеските покои — чудесна репетиция за Риалата, където трябваше да пазят непрекъснато Негова светлост, с един от войниците задържа малко отмерената си крачка, за да отдаде чест на Роан:

— Ще се оттегляш ли за отдих, господарю?

— Не. Още не.

— Много добре, господарю. — Мъжът повторно отдаде чест и продължи обиколката си.

Роан си спомни предишната Риала, когато го бяха обграждали с далеч по-малко грижи, а истинският център на внимание беше баща му. Повече нямаше да може а ходи където иска; отсега нататък всички очи щяха да го следят, хората щяха да наблюдават всяко негово движение, да тълкуват всяка дума, да обсъждат всеки жест. Внезапно почувствал, че се задушава, младежът се обърна и рязко закрачи към реката.

Спря на самия бряг и загледа непроницаемата вода. Луните още не бяха изгрели, звездният зрак блещукаше слабо измежду рехави облаци. Отсреща дървета хвърляха сенки, диагонални на силуетите им и по-тъмни от тях, а клоните им шептеше лек ветрец, като отговор на неспирния възнисък ромон на водата. Във въздуха се долавяше есенен полъх и Роан потрепера. Разтърка дланите и една в друга, за да ги стопли. „Не са за мен такива места“ — помисли си той: места, където водата се лее в безгрижно изобилие, места с богат урожай и огромни стада, които се отглеждаха без усилие. Той бе роден да сдържа климата на Пустинята, с обгаряща до костите жега лете и свиреп вятър зиме — вятър, който нахлуваше откъм Дългите пясъци и духаше с такава сила, че можете да смъкне плътта от човешки скелет и да го погребе безследно сред дюните. Дори и драконите търсеха по-приветливи земи… за да ги опустошат до голо. Роан пак потрепера — този път не от хлад — и тръгна да се връща към шатрата си.

Само това, че се обърна, спаси живота му. На един пръст разстояние от ребрата му въздухът ненадейно изсвистя при преминаването на нож, хвърлен от неизвестен, но ловък и дързък нападател. Роан тутакси се сниши, измъкна от ботуша камата си и стиснал я в ръка, зашари с очи из мрака. Второ острие прониза въздуха на педя от главата му и младият княз прокле русата си коса, която блестеше в безлунната нощ. За да се добере до на близкото прикритие трябваше да измине двайсет крачки нагоре по билото, така че нямаше какво друго да стори освен на свой ред да се превърне в сянка.

Птица нададе писклив звук, дребни зверчета яростно зацвърчаха, обезпокоени в гнездото и в леговища си. Роан се просна по корем и застина с наострен слух. Когато нощта отново се умири и утихна, когато се чуваше само реката, той отърси солените капки пот от лицето си и бавно се изправи.

Така представляваше лесна мишена, но вече нямаше кой да хвърля ножове. Младежът почака малко, после претърси брега. Натъкна се на забита в гъстата кал тънка дръжка, с която острието сключваше ъгъл: хитроумен капан наистина. Онзи, който го бе подготвил, явно беше предвидил, че Роан ще залегне, за да се защити. Князът мълком отдаде дължимото на противника си, докато издърпваше острието. Когато прокара пръсти по съвършено гладката повърхност, дъхът му спря. Смъртоносно оръжие не бе от кунаксанска стомана, а от стъкло.

Той прибра ножа при камата си в ножницата в ботуша. Върна се в шатрата си, където Валвис дремеш безметежно в ъгъла край горящия светилник. Без да го буди, Роан поднесе стъкления нож към светлината и го разгледа внимателно. Не се изненада, когато откри върху острието характерния зъб, предназначен да се забие дълбоко в плътта на жертвата, която би се опитала да го изтръгне от себе си. По лицето на младия княз пробяга кратка недобра усмивка. Ножът бе скрит дълбоко в дисагите, където оръженосецът нямаше да го намери.

„Значи Мерида иска да ме предупреди“ — отбеляза си Роан, докато се настаняваше за спане и се завиваше одеялото. На езика, говорен в старо време, самата дума „мерида“ бе значела „нежен нож“: нежен, защото се правеше от стъкло, което бе предмет на разкоша, но с острие също толкова бързо и смъртоносно, колкото и стоманените. Меридците бяха се добрали до властта като сдружение на наемни убийци, прочути с безшумната си ловкост. Смъртта на Роан би зарадвала много войнолюбивите му съседи. Макар да не бяха успели да го убият, бяха му дали ясно да разбере, че се намират близо до него. Несъмнено разчитаха това да го направи нервен и подозрителен и да допусне грешки. Младежът пак се усмихна и се протегна под одеялото. Нови трудности и тревоги се прибавяха към очакваните, предвидените, но вместо да го обезсърчи, това го изпълваше с възбуда: кръвта му кипеше от нетърпение по-скоро да влезе в бой. Вярно, че предстояха не кръвопролития на бойното поле, а стълкновения на умове и воли. Ала ако меридците бяха възнамерявали да го уплашат — бъркаха.

Шонед спря коня си на върха на хълма и с удивление загледа лагера, ширнал се в подножието. Други князе бяха пристигнали преди тях и бяха разпънали шатрите си. Тя се зае да обяснява чии са отделните поселения на Ками и Оствел, които бяха дошли да огледат мястото преди пристигането на главната част от Роановата свита:

— Тези шатри в жълто, там край гората, са на Саумер, княз на Исел. Той се е установил колкото може по-далеч от княз Волог: двамата делят един и същи остров крайно неблагополучно, затова гледат да не съседстват поне на Риалата. Шатрите с портокалов цвят са на княз Дурикен. Горкият, жив ще се опече, както няма дървета наоколо.

— Откъде си почерпила всичките тези сведения? — попита Камигуен. — От Уривал ли?

— Не, от княгиня Милар. Да видим по-нататък: червените шатри са на Висарион, княз на Гриб, онези в глупашко розово — на Селдийн Гиладски, а зелените на Чал Осетийски. Те лесно се познават. Ками, спомняш ли си когато веднъж негова светлост дойде да ни посети в Светилището и цялата околност позеленя от униформите на войската му? — Шонед продължи да изброява имената на събралите се владетели, различавайки ги по хералдическите им багри. Бе щастлива, че княгиня Милар я бе осведомила предварително за тях, и сега можеше да каже чий е всеки цвят — и аленото, и черното, и горскозеленото, и тюркоазеното на родния й Сир. Виолетовото на Върховния княз обаче подозрително липсваше. Оствел, като не чу Шонед да споменава името на Рьолстра, й хвърли любопитен поглед:

— Сигурно Негова всесветлост иска да се появи в пълен блясък и затова още не е дошъл?

— Да, Негова всесветлост иска да се появи в пълен блясък — потвърди тя. — Затова още не е дошъл. Ще пристигне утре сутринта по реката, с всички дължими церемонии. Целият този сбор не ви ли прилича впрочем на панаир? Цветовете не си хармонират, сякаш се блъскат един в друг и искат да се изтикат взаимност.

— Досущ като хората — вметна Камигуен — и най-вече принцесите. Не ме гледай така, Шонед, няма да мълча! Ти позволи на прислужниците на Нейна светлост да ти ушият всичко на всичко две рокли, а ще трябва да се покажеш на пет пъти по толкова тържества! — Възмутена, тя се въртеше на седлото; очите й святкаха. — От колко време сме приятелки? Не знаеш ли колко много желая да си щастлива? И защо не се бориш самата ти за щастието си?

— Ками, след като князът огледа хубаво техни високородия, ще зная, че взима мен, защото аз съм тази, която иска.

— Ох, да се провалят в пъкъла дано! — избухна Камигуен. — Всички техни високородия, високомерия, високощения — тя бе способна да продължава още, но Оствел я прекъсна:

— Другите се задават. Хайде да вървим да намерим място за стануване; ще се караш с Шонед по-късно, Ками, сега ни чака работа.

— За какво да се карам, като не я е грижа? — Мърморейки, Камигуен заслиза подир Оствел, и остави Шонед да съзерцава преливащия от багри, шатри и хора лагер, хапейки уста.

До вечерта и дошлите от Пустинята се бяха установили в сините си палатки. Изпълнила своя дял от дадените от Ками нареждания, Шонед тихичко се измъкна да пообиколи. Риалата щеше да се открие тържествено на следващия ден с пристигането на Негова всесветлост. Тя, тайната годеница на съперника му, трябваше да стане втори очи, уши и език на Роан. Трябваше да се държи така, сякаш изобщо не желае младия княз, трябваше да олицетворява мълчалива скромност и прочие девичи добродетели както пред чуждите, така и пред своите хора, и особено да подтиска нарастващото желание да се нахвърли с нокти върху щерките на Върховния и да раздере кожите им на ивици.

Имаше и друг, по-сериозен повод за тревога: личността на покварения от Рьолстра слънцебегач. Андраде бе разпитала питомката си по време на пътуването, но Шонед не бе могла да й даде кой знае колко подробности. Сигурна бе в едно: който и да беше този човек, той бе присъствал на бдението в нощта, когато княгиня Тобин се бе помамила да затича по лунните лъчи и зеленооката фаради съжаляваше, че не знае как да установи само личността му, да го издири и да му помогне. Сърцето и се свиваше всеки път, когато си припомнеше отчаяната му молба за прошка.

Когато слънцето залезе, хората в шатрите запалиха светилници и подслоните се преобразиха в огромни пъстри фенери. Както се разхождаше из лагера, Шонед спираше ту тук, ту там, за да погледа представленията, изнасяни от обитателите, които явно не знаеха, че и най-дребните им жестове издайнически се очертават срещу светлината. Никой не я смущаваше в това безобидно забавление; пръстените й я охраняваха. Така върху огромно платнище от алена коприна слънцебегачката съзря жена и мъж, заключени в прегръдка; прозвуча смях и светилникът рязко бе угасен. По-нататък, на тюркоазен фон, се виждаше как един мъж гневно маха с ръце и се кара на друг, който в началото му оказваше отпор и стоеше гордо изправен, но после бавно се отпусна на колене и клюмна глава. Шонед се запита какво ли би могло да се види в други нощи, особено през стените на Роановото временно убежище.

Тя се върна към поселението от сини шатри и седна на ниско столче пред онази, който щеше да раздели с още три слънцебегачки и Камигуен. До нея имаше мангал, пълен с тлеещи въглени. С едно махване на ръката Шонед ги накара да пламнат буйно; движението изтръгна мимолетна искра от изумруда върху пръста й. Поднесла и двете си ръце пред очите си, тя се взря в осемте си пръстена. Само седем от тях бе заслужила като фаради. Още не можеше да си отговори какво я бе подтикнало да извърши такова опасно нещо като да се намеси в работата на далечния си събрат. Не, Шонед всъщност можеше, но не смееше да си го признае, а сега се питаше какво ли още би извършила за Роан, обезпокоена наново от този порив на цялото и същество да се постави в служба на целите на младия княз. Уривал имаше право да не бъде напълно откровен с нея. Тя щеше да използва дарбата и уменията си в полза на Роан, каквито и да бяха намеренията на любимия й, защото собствената й власт над слънчевите и лунните лъчи бе нищо, сравнена с властта му над нейните чувства и ум.

Щом осъзна това, Шонед мигновено възнегодува. Каза си, че няма да се остави да бъде заробена така, както непознатият й събрат бе заробен от Рьолстра. И все пак й беше ясно, че ще приеме игото си на драго сърце (докато другият фаради мразеше своето), ето в каква глупачка я бе превърнала любовта, Богинята бе свидетел! Тайната годеница се взря отново в изумруда на пръстена си. Тобин и беше казала, че накитът се е предавал в семейството от незапомнени времена, и че според поверието притежавал собствена чародейна сила. „Избрал го е зелен, за да отива на очите ми“ — помисли си тя, но това й припомни сцената, при която й беше връчен пръстенът, и я накара пак да прокълне Роан, задето я бе изправил пред всички присъстващи в Тържествената зала онази нощ.

Споменът за „онази нощ“ и отблясъкът на огъня от мангала по златните колелца на пръстените я върна към откритието, което двамата с Роан бяха направили в драконовата пещера. Ако той не грешеше, животът сред пясъците щеше нечувано да се промени. Разполагайки с безгранично богатство, повелителят на Пустинята щеше да бъде в състояние да купува каквото пожелае за себе си и за поданиците си, да придобива цели княжества с все князете… или принцесите, добави тя с гримаса. Всеки си имаше цена.

„Не и аз“ — опита се да убеди сама себе си Шонед. Постара се да си внуши, че нищо, никой, никаква съблазън не би могла да я склони да престъпи дълга си към братството на фарадимите и да изневери на знанията, които Светилището й беше дало, както бе сторил поквареният от Рьолстра слънцебегач. Но внезапно пред погледа й изникна живото опровержение на нейната клетва: Роан крачеше към шатрата й, размахал широко ръце, както му беше навик. Горещ пурпур заля страните на Шонед и за да го прикрие, тя извърна лице към огъня. От ума й изчезнаха всички мисли освен една, която я уплаши: „За него бих направила всичко!“ Той никога нямаше да го поиска от нея, разбира се — поне така й се щеше да вярва — и все пак с горчива болка в душата зеленооката слънцебегачка осъзна, че би предала, без значение кого, заради Роан.

— Шонед?

Стъпките му издаваха шепнещ звук в мократа трева. Тя протегна отново ръцете си към мангала и се престори, че е погълната от изучаване на пръстените си, докато Роан присядаше редом с нея.

— Много късно е, а ти още не си си легнала. Въпреки че си уморена, сигурен съм — дълго яздихме, пък и Камигуен навярно не е пропуснала да възложи задачи и на теб…

— Не ми се спи.

— И на мен. Рьолстра пристига утре. Тревожен съм.

— Не се съмнявам, че знаеш какво ще направиш. — Той бе протегнал ръцете си към топлия огън близо до нейните, и тя неволно ги загледа: изящни стави, тънки и здрави кости, кожа със слънчев загар.

— Общо-взето да, знам. Но всичките ми планове могат да рухнат, когато го срещна лице в лице. Княз срещу княз… Ами ако излезе, че съм му ясен открай докрай?

— Дори и близките ти не биха могли да кажат, че си им ясен. Как чужд човек може да прозре в теб?

— Заблуждавам семейството си аз от години — отвърна Роан. Тя разбра, че не е доловил намека й. Не каза нищо и той напрегнато продължи: — Шонед, а ако не успея? Трябва да издействам на всяка цена договорите, само върху тях мога да положа основите на съвместния ни живот… — Тя чувстваше върху бузата си изпитателния му, почти умоляващ поглед, но не извърна глава.

— Ако това е, което истински желаеш, ще намериш начин да го осъществиш — произнесе най-сетне. Думите прозвучаха дори на нея самата толкова скудоумно, че се намрази. Богиньо, как можеше да се държи така?

— Шонед, моля те, погледни ме — прошепна той.

Тя изпълни молбата му неохотно. Лицето му беше в ореол от злато и Огън, в очите му се отразяваха пламъците.

— Нужно ми е и ти да знаеш това — продължи той шепнешком. — По-рано се подготвях за този жалък театър с убеждението, че така ще обезпеча земите, които баща ми ми остави. Но сега мисълта ми е и за теб. Ти си личната ми причина да предприема тези действия: причина точно толкова важна, колкото и владетелските ми интереси.

Шонед се поколеба, после се реши:

— Бе трудно и досега, и ще става по-лошо и за двама ни, преди да започнем да виждаме полза от всичките си усилия… Роан, онова, което ми каза по време на Големия лов, там, в пещерата… Държа да знаеш, че мога да се преструвам на нещо, което не съм, но не съм в състояние да променя миналото — а и да бях, не бих го променила. Трябва да имаш доверие в мен.

Той спря безмълвно погледа си в нейния и го задържа толкова дълго, че разтрепера цялата й душа. Най-сетне произнесе:

— Кажи ми само едно.

— Да? — дъхът й пресекваше от напрежение, бе настръхнала.

— Кажи ми, че ме обичаш.

Шонед извърна лице, за да се освободи от погледа, пред който губеше и дар-слово, и воля, и съзнание.

— Обичаш ме. Знам го. Имам нужда обаче да го чуя от теб, Шонед; и това би трябвало да ти каже всичко, което ти е потребно да знаеш за мен, любима. Следващите дни може би ще ни струват повече, отколкото сме готови да платим, но трябва да съм уверен, че краят си заслужава изпитанията. Когато всичко тук свърши, ще можем да се приберем у дома и да се обичаме в мир и благодат. Това още не е началото на живота ни заедно; началото на живота ни, на любовта ни ще трябва да почака, докато се завърнем в нашата страна. Но тогава, Шонед — когато най-сетне се сложи край на войните, веднъж завинаги — ти и аз…

— Твоя светлост? — неразличим силует се очерта оттатък огряното от огъня пространство. Роан прокълна с полуглас, стана и се запъти към пришълеца. На прощаване бръсна леко с крайчетата на пръстите си златистата коса на Шонед.

— Да, господарю Елтанин. Прости, забравих, че трябваше да беседваме. Да отидем ли в моята шатра? Там ще се чувстваме по-удобно.

Пламъците от мангала се извисиха и удължиха, протегнаха се след Роан с надеждата да го докоснат. Беше им мъчно да се лишат от близостта му. Шонед се прибра под платнището, сви се върху постелята, но не заспа.

Призори се надигна и облече дрехите за езда, като внимаваше да не събуди четирите си съседки. Но докато нахлузваше ботушите, лагерът неочаквано се огласи от шумотевица, която за ухото на воин би означавала само едно — внезапна атака: дрънчаха мечове, тропаха подковани копита и тежки нозе, стражи крещяха заповеди. Шонед изскочи и дръпна платнището настрани. Суетнята, която видя, я смая.

— Какво, да му се не види, значи това? — Вдигната от леглото, Ками се притискаше към приятелката си; черната й коса се стелеше по гърба, очите й бяха гневни. — Защо така търчат и крещят?

Стекоха се и другите слънцебегачи, стреснати в съня си, още по нощни одеяния. Първо само някои, после всички започнаха да гадаят на глас какво става, но никой не предложи задоволителен отговор, докато покрай шатрата не мина Оствел и не подвикна:

— Бързо, обличайте се всички!

— Нещо не е наред ли? — запита смаяна Камигуен.

— И така може да се каже — подхвърли той и изчезна нататък, оставяйки ги в още по-голямо недоумение.

Ками навлече дрехите си и последва Шонед навън. Двете забелязаха Оствел сред тълпата, която се стичаше към пристана, и забързаха към него. Когато наближиха, го чуха да дава резки заповеди на стражите:

— Строй се в две редици! Ти там, вържи си туниката! Подравнете се! Искам да изглеждате живи, даже да не сте се събудили още, хайде! — Когато строят го удовлетвори, той се обърна, съзря слънцебегачките и иронично им отдаде чест: — Господарки, добро утро! Точно навреме идвате, за да застанете край брега редом с нас, другите простосмъртни. Пристигнал е Негова всесветлост, Върховният княз Рьолстра.

— Я! Всичко това за него ли е? — изуми се Камигуен, като с широк жест посочи наоколо: във всички лагери цареше същата суматоха.

— Всичко това, че и повече, но Пустинята няма да услади светлейшия му взор с гледката на въоръжена сбирщина — последното бе казано рязко и заядливо на войниците, които още не бяха се окопитили. След една отривиста заповед обаче колоната се изопна и пое с бойни крачки надолу по брега към речния пристан; Шонед и Камигуен тутакси се присламчиха към нея благодарни, че ще им бъде проправен път през навалицата.

Нагоре по реката Шонед различи виолетови корабни платна, които трептяха леко в лъчите на утринното слънце. Бе предвидено Рьолстра да пристигне по-късно и слънцебегачката подозираше, че това подраняване е с определени умисъл. Изглежда да изкарват хората от равновесие бе любимо развлечение на владетелите — помисли тя, обобщавайки опита си и с друг един княз. Пищно украсената в бяло, златно и виолетово баржа на Негова всесветлост описа лек завой върху водите на Фаолаин, преди величествено да се отправи към пристана. Бе огромен плавателен съд, върху който над сто души биха могли да пътуват без притеснение и с разточителни удобства.

— Ех! Гледай, гледай! — шептеше Ками, възхитена пряко волята си.

Един мъж, застанал до тях в тълпата, изсумтя:

— Гледайте, я! И хем да видите какво са турили на носа отпред: някои турят дракони, други разни чудовища като морските твари, дето трябва да плашат, ама къде ти Всесветлост да се задоволи с такова просто нещо! Корабът на Всесветлостта си сменя ония работи на носа, както Всесветлостта си сменя жените в леглото. Викат, че сега бил взел със себе си и оная, последната, с все големия й корем.

Шонед, макар да се интересуваше от дъщерите на Рьолстра, не от наложницата му, разгледа много внимателно великолепното изваяние на носа на баржата. Призна пред себе си небивалата изкусност на дърводелеца, който го бе създал, и поразителната красота на жената, увековечена по този начин (стига образът й да беше отразен вярно, разбира се). Плавателният съд приближаваше и върху горната палуба започнаха да се различават най-напред фигури, а постепенно и лица — повечето жени. Онази, чието лице красеше носа на кораба, наистина бе в напреднала бременност; другите бяха тънки, изящни, с високи прически, в които блестяха скъпоценности. Имаше четири тъмнокоси, една руса и една с коси в цвета на потъмняла мед. Носеха бели рокли, обточени с виолетово. Всичките бяха хубавици.

А самият Рьолстра бе по-внушителен и от кораба си: висок, нагизден с виолетова туника и бял плащ, той стоеше до перилата на палубата и вдигаше високо ръка за поздрав. Шонед, която се взираше изпитателно в него, забеляза, че очите му не се спират на ничие лице — Върховният княз явно диреше някого сред тълпата. Младата слънцебегачка знаеше кого…

— Ей го и Негова всесветлост — обади се пак съседът й — празнично натъкмен, за обеда, на който ще изпапа и моя господар, и останалите. Блудницата му сякаш аха-аха ще се окучи — дано е пак женско! Нищо, че и така са доста принцеските. Ама ги бива: хубави, значи, като най-чистокръвните млади кобили на господаря Чейнал, ритат ли, ритат от нетърпение да се пуснат на княза Роан, най-първия жребец… ще прощавате, господарки, аз каквото мисля, направо си го казвам. Десет и още седем щерки, ще ли повярвате? Човек си мисли, че дето Всесветлостта му е правил толкоз пъти деца, все е трябвало да се случи момче поне веднъж, ама не: Богинята дава според както отсъди, и съди справедливо… За моя господар, ще ви река, се радвам, дето е женен, щото не би желал някоя от техни високородия да ми е господарка — такива кучки са, знаете. То си е истина и ще простите, дето го казвам нелицемерно, пред благовъзпитани господарки-фаради като вас при това. Ще желаете ли да видите по от хубаво място пристана? Заповядайте с мене. Ще ви съпроводя отблизо и ще видите как моя господар с другите слиза да поздрави Всесветлостта му.

— Много мило от твоя страна, добри човече — ослепителната усмивка на Камигуен накара думите й да прозвучат още по-ласкаво. — Нашите собствени съпровождачи май са ни изоставили. Хайде, води ни!

— Богинята награждава онези, които проявят грижа за слънцебегач — отвърна приказливецът, като подмигна и се ухили широко, разкривайки голяма уста с тук-там липсващи зъби. — Истината обаче е тази, господарки, че ми е драго да се показвам с красавици като вас!

Мъжът закрачи през навалицата и запроправя път на двете момичета, като отбутваше грубо народа и при протестите ръмжеше: „Фарадим!“ Шонед прехапа устни, за да скрие усмивката си. Непознатият, както ги закриляше и водеше към по-изгоден наблюдателен пункт, така и ги използваше като чудесно средство сам да се добере по-близо до мястото на действието. Стигнаха брега и тя цялата се превърна в зрение. Затърси с очи Роан сред изпълнилите пристана знатни посрещачи — дори Андраде бе там, заедно с Тобин и Чейнал, но не видя никъде русата му глава.

Върховният княз Рьолстра и наложницата му бяха слезли от горната палуба. Зад тях се редяха дъщерите. Баржата гладко се плъзна и пристана до каменния кей, тръбачи изсвириха приветствие. В отговор прозвуча тържествен поздрав от осмина младежи барабанчици: те носеха униформи в цветовете на Джервис, господар на Ваес — крещящо червено и жълто. Услужливият непознат, наел се да проправя път на слънцебегачките, успя да ги изтика съвсем отпред и Шонед още веднъж разгледа знатното събрание. От Роан нямаше и следа. Беше безкрайно неразумно да закъснява за посрещането на Върховния княз и абсолютно опасно да не се появи изобщо! Обзе я страх: не можеше да се сети за никакво основание Роан да предизвиква противника си с такава обида.

В мига, в който кракът на Рьолстра стъпи върху дървените дъски на пристана, всички велможи до един се отпуснаха на коляно; с изключение на първожрицата, която само сведе глава. Рьолстра с изискано благосклонен жест им разреши да станат. Шонед забеляза, че повечето лица изразяваха васална почит, но по други можеше да се прочете озлобление от принудителния поклон и опит то да бъде прикрито. Блестящите сиви очи на господаря Чейнал не изразяваха никакви чувства, Тобин бе сякаш издялана от лед в тържествените си одежди (бяло и червено — цветовете на Радзин, владението на нейния съпруг). Рьолстра раздаде усмивки наоколо, после се обърна към Андраде. Представи й наложницата си, при което повелителката на Светилището засия от отровна сладост, видима даже на разстояние, и произнесе няколко думи. Двете й питомки се спогледаха ухилени:

— Бих дала много, за да чуя какво казва — прошепна Шонед, а съпровождачът им се изкикоти.

Внезапно всички обърнаха глави. На стълбището, водещо към пристана, настана силно вълнение. Гръмък мъжки глас изрева:

— Път! Направете път! Отдръпнете се, за да мине Негова Светлост Владетелят Княз Роан!

Шонед закри устата си с длан, за да не се разсмее високо. Не че някой щеше да я чуе сред възклицанията на недоумение и възмущение, които се разнесоха веднага след като Роан по такъв дързък начин оповести присъствието си. Скоро видя и своя възлюблен да се появява: изкачваше стъпалата по две наведнъж, оправяше маншетите на ризата си и припряно прокарваше ръка през косата си, сякаш толкова много бе бързал да се облече, че не бе имал време да се среше. „Убедителен до немай-къде“ — отбеляза си тя развеселена. После съзна, че Роан бе закъснял нарочно, за да не трябва да се покланя на Върховния княз, и дълбоко се възхити. Андраде изпитваше същите чувства, макар да ги прикриваше по-успешно. Първожрицата погледна странишком племенницата си: Тобин стоеше неподвижна с пламнали бузи и стиснати устни, но черните и очи се смееха. Чейнал благоразумно прикри усмивката си, като се престори, че кашля, и сложи длан пред устата си. Очите му с цвят на живак обаче играеха, докато се любуваше на късия поклон, с който Роан поздрави Рьолстра — формална учтивост между князе.

— Братовчеде, прости! — произнесе младежът, още непоел си дъх. — Как можах точно днес да се успя!! От цялата суетня ни звук да не стигне до мен, можеш ли да го проумееш? О, лельо, защо не ме предупреди? — проплака той жално, обръщайки ококорените си сини очи към Андраде. — Върховният княз сигурно ще помисли, че съм най-големият забраван на тоя свят!

— Съвсем не, братовчеде — отвърна благо Рьолстра. — Аз съм наясно с нуждите на едно младо и здраво тяло да навакса умората чрез сън.

Роан го дари с най-ласкавата си усмивка:

— О, братовчеде! Баща ми винаги казваше, че си великодушен към провинилите се. Толкова се радвам, че си великодушен към мене, провинилия се пред теб! — Погледът му премина към жените зад Негова всесветлост и очите му станаха големи като паници; Андраде почти изхълца и от усилието да задържи напиращия смях се просълзи.

— Лельо, добре ли си? — разтревожи се Роан, но в погледа му, който пресрещна нейния, имаше нескрита наслада от представлението. Тя кимна утвърдително — какво друго можеше да направи? Племенникът й пак се обърна към Рьолстра: — Знам, братовчеде, че не е никак учтиво да зяпам така, но… — въздъхна и отмести с усилие очите си настрани.

— Не, аз бях този, който прояви неучтивост. Пропуснах да те запозная с дъщерите си. — Той махна с ръка през рамо към момичетата: — Пристъпете насам.

Шестте бяха представени по ред и сан. Найдра, Ленала, Пандсала и Ианте като „техни високородия принцеси“, Гевина и Рузалка като „техни благородия господарки“. Шест изящни ръчици бяха подадени една след друга на Роан и шест пъти устните на младежа докоснаха опакото на крехка китка, обсипана със скъпоценни накити. Шест крайно различни лица видя той насреща си, когато се изправи след церемониалния поклон. Найдра открито се възхищаваше на русата му хубост, Ленала се усмихваше глупаво, Пандсала поаленя. Ианте го изгледа дръзко и продължително право в очите, Гевина се изкиска и заяви, че я бил гъделичкал, а Рузалка издърпа пръстите си веднага. Рьолстра небрежно произнесе:

— Това са моите дъщери — и когато Роан отново се обърна към него, добави още по-небрежно: — Онези от тях, които са достатъчно големи, за да пътуват заедно с мен тази година.

— А, у дома имаш още? — възкликна Роан с възхищение. — Колко ли си щастлив, братовчеде, да живееш в градина от живи цветя! Моят баща казваше винаги, че дъщеря му е най-голямото му съкровище, а ти имаш седемнайсет такива!… О!… ъъъ… дали познаваш сестра ми, нейно високородие княгиня Тобин? И съпруга й, негово бларородие Чейнал, господаря на кулата Радзин? — Споменатите бяха представени. Андраде си обеща да се насмее от сърце веднага щом намери време и усамотение.

— Но ти трябва да си отпаднал много след това пътуване, братовчеде — продължи Роан, дарявайки Върховния княз с онази нежна загриженост, която младежта проявява към престарели роднини. — Не бива да те държа тук под палещото слънце, когато сигурно копнееш за отдих. Оттеглям се, очаквайки с нетърпение мига, когато ще мога да разговарям с теб, а и с прелестните ти дъщери, надявам се?

Докато шатрите за Негова всесветлост и придружаващите лица бъдат разпънати и обзаведени, същите се завърнаха на баржата, за да чакат там. Другите князе и благородници тръгнаха към своите лагери. Повечето от тях изпитваха облекчение, че са приключили (поне за този ден) с шутовските преструвки пред Върховния и твърде малко бяха онези, които се догаждаха каква игра се разиграва под прикритието на днешната безобидно забавна случка. Пред очите на всички, но незабелязано почти от никого, Роан бе спечелил изцяло първото раздаване — разсъждаваше Андраде, докато слизаше по стъпалата на пристана. Ала внезапно погледът й попадна върху едно лице сред тълпата: лице напрегнато, много бледо сред ореола невчесана златисточервеникава коса. Цялото задоволство на първожрицата се изпари. Шонед не долови погледа й, не виждаше нищо и никого. Имаше очи само за Роан и цялото й същество бе отразено в очите.

Глава 11

Виолетово небе надвисваше и притъмняваше ронеше бодлив кристален дъжд, който като иглички се забиваше в плътта му. Криго проплака протяжно, закривайки лицето си с ръце, замръзнали в крехък гравиран лед. Пое дълбока глътка гъст като вода въздух. Заболя го, когато той влезе в дробовете му, а още по-силно го заболя, когато се задави от хлип: „е, най-сетне се случи“ — отбеляза част от съзнанието му. Бе поел твърде много дранат и беше мъртъв. Изпита нещо като успокоение при тази мисъл, макар смъртта да бе по-мъчителна от живота. Може би така му се падаше.

Криго надникна през разтворените си пръсти, за да погледне небето и видя, че то се състои от ясно открояващи се дялове, които се издигаха от двете му страни, за да се съберат под ъгъл над главата му. Това не беше небе, а една от шатрите на Рьолстра! Нямаше и иглици леден дъжд, които да се сипят, разбира се. Просто липсата на дранат караше всеки нерв в него да се гърчи.

Слънцебегачът-предател обхвана с две ръце немилостиво бодящата го глава. До леглото му имаше маса и на нея бе сребърната кана с отровено вино. Криго сграбчи хладния съд и направо изля половината от съдържанието му в гърлото си; после се отпусна назад. По тялото му премина продължителна тръпка, предвестница на жадуваното облекчение.

Не си спомняше как е пътувал, но можеше да се намира само на едно място — във Ваес. Това се потвърждаваше от шатрата над него, гласовете вън, миризмите на смачкана трева и на река. Все пак би трябвало да има ясен спомен от спускането с баржата по Фаолаин; освен ако вопълът за дранат, който цялото му същество надаваше допреди малко, не означаваше, че преднамерено е бил лишен от отровата, за не бъде на себе си по време на пътуването. Или това, или действително почти се беше самоубил онази нощ, когато заплете лунните лъчи в пътека до Цитаделата.

Да, онази нощ бе последното, което Криго си спомняше. Искаше му се да не е така, но нямаше власт да изтрие от паметта си цветовете на намесилата се в работата му слънцебегачка. Те бяха женствени, но излъчваха мощ: огненозлатистото заплашваше да го изгори, речно-синьото — да го удави, лятнозеленото мамеше изпепелената му душа да се разтвори без остатък, а гневночерното изразяваше неумолимо презрение заедно с — необяснимо защо — свирепа готовност да го защитава. От какво? Или от кого? Криго се помъчи да възстанови събитията в съзнанието си. През очите на виночерпеца той отново видя васалите, събрани в Тържествената зала на Цитаделата и по-рано И преди му се беше случвало да използва този човек като уши и очи и да събира за Рьолстра сведения без никой да го усети. Но ето че този път момичето, изникнало кой знае откъде, го беше заловило. Образът й изникна в ума му и Криго ахна поразен: гордо лице, яростни зелени очи, златисточервена коса. Чертите и бяха твърде категорични, за да се съгласуват с общоприетите представи за красота. Плашеха. А още повече плашеше мисълта за силата на магията й. Как само владееше знанията и дарбата си тя! Как ловко го бе оплела капан от лунни лъчи, как го бе въвлякла в единоборство и как се бе сражавала с него, докато той не заряза жертвата си и не изчезна с жален вик към Андраде…

Криго спря, чакайки да постихне яростното сърцебиене, а след това се гмурна отново и още по-дълбоко в забрава. Вече знаеше нейните цветове, сигурно и на нея бяха известни неговите. Коя обаче бе тя? Виночерпецът не бе стоял през цялото време в залата и слънцебегачът, не знаеше защо момичето е било настанено на главната маса Другите фарадим седяха другаде: по каква причина тъкмо червенокосата беше удостоена с такава чест?

— Виждам, че най-сетне си се събудил.

Този глас — гласът на Негова Всесветлост — накара тялото на Криго тутакси да се сгърчи в седнало положение. Рьолстра стоеше в средата на килима, бе великолепен във виолетовата си копринена туника, извисяваше се над всичко и излъчваше гняв. Смазан, унизен, Криго заекна:

— Г-г-г-господарю…

— Два дни беше извън съзнание и дори когато се посвести, пак не те биваше за друго, освен да лежиш като труп. Кажи ми какво стана онази нощ.

— Не зная — изрече тихо младият мъж. Прибра костеливите си колене под брадичката и ги обви с ръка. — Както ти ми бе наредил, наблюдавах. Имаше едно момиче…

— Момиче? Как изглеждаше това момиче?

— Червенокосо. Със зелени очи. Фаради — свъси вежди, за да се вгледа по-добре в мислената картина. — Има седем пръстена… не, шест; и един изумруд, даден й не от първожрицата. Ние, тоест те, не използват много накити. Тя бе силна, господарю, и ме залови…

— Как се казва?

Криго поклати глава:

— Не знам, всесветли.

— Хайде, не са минали много години, откакто си напуснал Светилището. Когато си тръгвал, тя сигурно се е обучавала. Не ме гледай така, проклет да си, напрегни си мозъка! Искам да знам името й!

Невикан, в ума на Криго изплува образ на нежно червенокосо момиченце, едно от десетките в Светилището, поверено на грижите на обучен вече слънцебегач, надменен и самоуверен, какъвто беше самият той по онова време. Все пак си я спомняше, спомняше си и името й:

— Шонед — прошепна той.

— Шонед — повтори Рьолстра. — Тя е фаради, името и е Шонед… — произнесе замислено, на себе си: — Ако мога да я откъсна от Андраде…

Криго зяпна:

— Нима първожрицата е тук?

— Не те засяга — отвърна Върховният княз. Пристъпи към масата до леглото и надникна в наполовина празната кана; усмихна се студено: — Допий си, Криго. Трябва да си жаден.

Слънцебегачът се подчини, докато Рьолстра излезе от шатрата. После младият мъж се облегна назад и се постара да осмисли чутото: Андраде беше тук. Обзе го ужас, внезапно и изненадващо заменен от радостно озарение — ако първожрицата узнаеше, че слънцебегачът, смятан от нея дълги години за мъртъв, е още жив, това щеше да бъде краят на могъществото на Негова Всесветлост. Той, Криго, жалката отрепка, би могъл да събори страшния властелин в праха! Нещастникът прегърна тази мисъл като дългоочаквана любовница, ала само след миг потръпна цял и от съществото му се изпари всичко, освен драната. Рьолстра никога нямаше да го доведе тук, ако се опасяваше от предателство. Криго нямаше никаква власт над никого, най-малкото над Върховния княз. Играта, както винаги, принадлежеше само на Рьолстра.

Целувката, с която Тобин пожела на съпруга си добро утро, имаше такова въздействие, че той се опита да я дръпне обратно при себе си в постелята. Когато тя се възпротиви със смях, Чей отвори очи. И зяпна: жена му беше напълно облечена, косата й — събрана в строг и изискан кок на тила, на колана й — голяма, плътно натъпкана кожена кесия. Господарят на Радзин нададе звук, в който се смесваха смях и ръмжене:

— Велика Богиньо! Тръгнала си пак да ме разоряваш!

— Не само това, но и да се веселя от все сърце, докато го правя — подразни го Тобин. — Хайде, размърдай се, ленивецо. Слънцето отдавна изгря. Знаеш много добре, че всичко, което похарча на панаира, ти се връща на конните състезания, когато двамата с Аккал излизате първи.

— Значи пръскаш толкова много пари единствено за да ме подбуждаш да побеждавам? — изгледа я мрачно той.

— О, Чей, така добре ме познаваш!… Както и да е. Впрочем не всичко в кесията е наше. Има и от мама, която ми поръча да купя едно-друго за Роан, а и братлето ми не остана по-назад. Даде ми доста пари, които да похарча, както ми е угодно. Поне такива бяха думите му, но онова, което всъщност искаше да каже, бе да намеря подаръци за Шонед.

— И тя ли идва с теб?

— То се знае. — Тобин целуна още веднъж повелителя си. — Явно ставам предугадима. Току-виж си започнал и да скучаеш с мен.

На излизане тя му подхвърли дрехите, а вън, под топлите лъчи на вече изкачилото се доста високо слънце, се протегна широко и вдъхна въздух с пълни гърди. Необичайни ухания погъделичкаха ноздрите й; Тобин сладко кихна и се запъти към шатрата на Шонед и Камигуен, където двете момичета я чакаха. С тях имаше и един млад фаради, който бе представен на принцесата като Мит.

— Ако на твое високородие е угодно, днес ще я съпровождам при обиколката й — произнесе тържествено той, с изящен поклон, досущ като Чейнал.

— Много мило от твоя страна — отвърна гальовно Тобин. — Би могъл да носиш покупките.

Мит въздъхна:

— Точно това имаше пред вид и Ками, твое високородие.

— Ще се радвам, ако всички ме назовавате по име и зарежете това глупаво титулуване — каза принцесата, щом потеглиха.

— Благодаря — изрече свенливо Камигуен. — За моите приятели аз съм Ками. А Шонед… ако не обещае, че ще си купи нещо наистина хубаво, ще издам какъв й беше прякорът като малка!

— Да не си посмяла! — извика Шонед, с весело престорена ярост. — Хич не си мисли, че и аз няма да издам всичко, което знам за теб!… Не, не се тревожи, Ками. Смятам да похарча и последното си петаче. Никога по-рано не съм била на риалски панаир. Дали е вярно, че тук може да се намери всичко, както разказват, тв… Тобин? — поправи се тя усмихната.

— И повече дори — увери я бъдещата и зълва.

Четиримата се наредиха на опашката за моста, по който се отиваше на самото тържище. Точно над моста, нагоре по реката, до пристана се полюляваше леко баржата на Върховния княз. Виолетовите платна бяха навити и плътно пристегнати към мачтите. Тобин извърна очи, твърдо решена да не позволи никаква мисъл за политика да помрачи този първи ден от Риалата.

— Щом ще пазаруваш, Шонед — каза тя на глас — моля те, оглеждай се за неща, които биха харесали на синовете ми. В пристанището на Радзин се стичат всякакви стоки, но ми се ще да намеря за момчетата нещо наистина необикновено.

Мит бе готов да проправи с рамене през тълпата път на трите си господарки, но Тобин му обясни, че днес съсловните привилегии не важат. Предимство имат онези, които са се наредили по-рано, всички са обявени за равни на опашката, за да се избягнат глупави спорове за знатност и значимост. Стигаше, че на официалните събирания се губеше много време в такива безсмислени препирни Поне веселият и непринуден празник на панаира трябваше да бъде освободен от тях. Докато прекосяваха моста, Камигуен бе вперила поглед право напред, с мрачно застинало лице. Тобин забеляза и се усмихна съчувствено.

— Само да видиш вода и ти прилошава, нали?

— Даже да гледам вълните да се разбиват в крайбрежните скали ми е достатъчно.

— И с теб ли е така, Шонед?

Мит се изкиска:

— Никога няма да я накараш да го признае.

— Не, с мен не е толкова зле — отвърна зеленооката слънцебегачка. — Бащиното ми владение се казва Речното пасбище. Прекарала съм там немалко зими, тъй че съм имала възможност да посвикна с водата. Впрочем край вода съм живяла целия си живот — тя загатваше за разположението на Светилището, което се намираше на върха на висок, скалист морски нос в княжество Осетия. Но Тобин не обърна внимание, защото бе впечатлена от споменаването на Речното пасбище. Веждите и се извиха учудено: Речното пасбище беше наследствено владение за потомците на Сир, й това означаваше, че Шонед е от по-висок произход, отколкото бе предполагала бъдещата й зълва. За нея самата тази подробност нямаше значение. Що се касае до васалите на брат й обаче, една годеница от знатно коляно щеше да ги очарова повече от пришълка без зестра. Тобин си напомни да спомене произхода на момичето където трябва. Почуди се защо Роан и Андраде бяха пропуснали да го направят досега.

Мит бе истинска находка в ролята на товарен кон. На панаира изобилстваха стоки от целия материк в такова пъстро разнообразие, че на човек му се замайваше главата. Тобин купуваше като невидяла, а и Камигуен не си поплюваше: двете грабеха игли, конци за везмо, свещи, грънчарски изделия, резбовани ковчежета, фиронски кристал, рисувани кутийки с различни смеси за чай; монетите звънливо се сипеха от кесиите им в шепите на търговците, придобивките, увивани с шеметна бързина, се трупаха у Мит. Той най-напред ги складираше из дрехите си, но много скоро не му останаха ни джобове, ни гънки. Тогава си набави торба с връвчици, която се напълни почти веднага и Мит купи втора. Не бе за чудене, че всеки път, когато Тобин заръчаше на продавача да отнесе покупката в шатрата на княз Роан, очите на момъка признателно грейваха.

Шонед попипваше предлаганите стоки, но не купуваше нищо. Към обяд тя нагости компанията с вкусен, хляб, замесен с билки, със сирене и плодове. Имаше и по бутилка боровинково вино за всекиго. Седяха в една от беседките с увивни растения, които красяха старателно култивирания речен бряг, ядяха и се смееха, слушайки как Мит философства дали дървените греди или цъфтящите лози крепят старинния свод над главите им.

Шонед отпуши виното с думите:

— Правят го в онзи край на Сир, откъдето съм родом. От момиченце не съм го вкусвала. — Тя си отпи с наслада, за миг затвори очи, преглътна и се усмихна радостно: — Великолепно е!

— Хайде отвори бързо и моето тогава — примоли се Мит. — Гърлото ми май е на мнение, че сме пак в Пустинята.

След обеда и четиримата се отдадоха на почивка. От реката подухваше разхлаждащ нежен ветрец, наситен с благоуханието на алените и сини цветове над главите им. Край беседката им минаваха други гости на панаира и поздравяваха с почит, а Тобин любезно им отговаряше, като в същото време не преставаше да осведомява Шонед за имената и живота им. Момичето трябваше да научи с какви хора ще има работа като съпруга на владетел. Всъщност не присъстваха много атрим, само най-важните, ползващите се с най-голямо благоволение от страна на сеньора и младите и неженени като господаря Елтанин от Тиглат в Пустинята. Тобин запита Шонед защо брат й Дави го няма.

Слънцебегачката издаде кратък презрителен звук:

— Дави напуска Речното пасбище само веднъж годишно, за да се поклони и издължи на княз Халдор в Киат. Предполагам, жена му се бои, че някой селянин ще го ощети с едно, дори с цели две зърна жито, ако отсъства по-често. Доста е стисната моята снаха.

— Господарката Висла — обади се язвително и Камигуен — е доста повече от доста стисната. Хайде, Шонед, не крий, че е вярно. Досвидя й се да ти отпусне зестра и затова те прати в Светилището. И после нито веднъж не я е канила да се отбие вкъщи — добави към Тобин.

— Чувала съм, че Речното пасбище е много красиво — произнесе последната, докато наум отбелязваше като ново предимство това, че Шонед вече няма връзки със Сир. Отказан й бе покрив в родния дом, значи щеше да намери такъв в Цитаделата и да се привърже към земята на съпруга си. Княгинята стана и отърси полата си от трохите: — Все още не съм намерила нищо за моите момчета, а и Шонед не е похарчила пари за нищо друго, освен за гощавката, за която още веднъж й благодарим. Имаме да обикаляме още.

Ками смушка Мит, който се беше проснал на шарена сянка и сладко дремеше:

— Събуди се, тръгваме пак.

— А? — надигна се той. — О, извинявайте… Водете, благородни госпожи — старият кон има силици да извърви още мяра-две, но ще трябва да бъде добре нахранен и напоен довечера.

— Вероятно ще ти се удаде да убедиш Хилдрет и да те среше — закачи го Шонед, и Мит се начумери, за да прикрие червенината, плъзнала по страните му, когато бе споменато името на хубавата слънцебегачка.

Четиримата се върнаха сред гъмжилото от народ, сергии и бараки. Ето че Камигуен нададе радостен вик, съзряла изложени за продан гиздави лютни и веднага с впусна в пазарлък за една, инкрустирана с бяла сърцевина от лосово копито. Тобин омаяно пристъпи към съседната сергия, където копринени панделки грееха във всички цветове на дъгата, но развълнуваният зов на Шонед я привлече в съседното, пълно с играчки дюкянче. Момичето държеше в ръце две фигури на ездачи, изряза ни от дърво и нагиздени едната в червена туника и бял плащ, а другата в червен плащ и бяла туника:

— Седлата са от чиста кожа — съобщи слънцебегачката с възторг — стремената са съвсем истински, мечове те се вадят от ножниците, а главите и ръцете на ездачите могат да мърдат. Не са ли чудни?

Всяка фигура бе висока две педи и изработена с рядко майсторство. Тобин знаеше, че близнаците ще полудеят да ги имат:

— А са и в цветовете на Чейнал! — възкликна тя очарована. — Благодаря ти, че ги намери, Шонед! — После се обърна към продавача, който всъщност ги бе направил и сега се надуваше от гордост. Измери го от глава до пети и сложи началото на пазарлъка: — Колко ще заявиш, че струват?

Шонед не се присъедини. Тя бе попаднала на друга прелестна находка и Тобин с крайчеца на окото я наблюдаваше как съзерцава нагиздена по последна мода кукличка от глазирана керамика. Огромни сини очи намигаха от хубавичкото личице, увенчано от великолепна прическа — косите бяха от фини нишки коприна, сплетени в златисторуси плитки.

— Ако само познавах някой, който има малко момиченце — промълви Шонед замечтано, с лека печал.

— Би могла ти самата да имаш — отговори й Тобин в същия тон.

— На съвсем разумна цена, твое благородие — обади се продавачът, надушил и друга сделка, — щастие за всяко дете, с допълнителна рокличка за смяна. Ето, да ти покажа — от някакво ковчеже мъжът извади и разгъна богата дреха от розова коприна, обсипана с кристални мъниста — Виж как тези мъниста се връзват с огърлицата! — изтъкна той. — Коя мъничка господарка не би обожавала кукла като тази? Ако още си нямаш чедо в люлката, твое благородие, помисли за деня, когато ще добиеш, и си представи как щерката ти играе с това съкровище!

Усмивка леко изви нагоре ъгълчетата на устните на Шонед. Но преди да успее да проговори, някой я блъсна в гърба така силно, че едва не изпусна куклата. Смаяна и разгневена едновременно, тя се извърна и чу остър глас да я нарича „тромава кранта“. Но когато и Тобин изви шия и впери леден взор по посока на оскърблението, гласът тутакси стана елейно сладък:

— О, прости, братовчедке! Някой залитна и се удари в нас.

— Извинени сте — отговори Тобин, гледайки Нейно високородие княгиня Пандсала право в широко отворените тъмнокафяви очи. — Братовчедки — добави тя, когато Ианте също се показа до сестра си. В уж учтивото обръщение Зеавовата дъщеря успя да вложи невероятна язвителност: предния ден на пристана се беше запознала и с двете и мигновено ги бе намразила. Роан женен за някоя от тях? Как ли не!

Ианте хвърли бърз поглед към Шонед и рече:

— Много умно от твоя страна да доведеш придворната си. Със Сала мислехме само да пообиколим, но ни харесаха толкова много неща, че щеше да се наложи да носим покупките си сами. Виждам, че ще ни бъде спестено…

Тобин изпъна гръб и застина. Гласът й обаче не бе по-малко сладък от този на Ианте:

— Зная колко затворено сте живели толкова години в палата на Канарата, братовчедке, но без съмнение разпознавате пръстените, които отличават фарадим. Позволете да представя господарката Шонед на ваши високородия.

— О, моля за извинение — изгугука Ианте. — Пръстите й бяха скрити в гънките на кукленската рокля.

Чиста лъжа, отбеляза мислено Тобин. Изумрудът можеше да им избоде очите. Шонед междувременно си бе възвърнала спокойствието и дори лекичко се усмихваше, но в зелените й зеници танцуваше опасна светлинка.

Тобин продължи:

— Тъкмо избирахме подаръци за близки дечица. Вие имате толкова много сестрички, сигурно бихте могли да ни посъветвате. Не се съмнявам, че сте играли с играчките им, за да ги забавлявате, разбира се…

Трънчето попадна на уязвимо място, но Ианте прояви находчивост и мина в тактическо отстъпление, преструвайки се, че не е чула. Вместо това произнесе въпросително:

— Шонед ли? О, но да, слънцебегачката, която първожрицата Андраде предлага за невеста на княз Роан. Цялата Риала говори за това.

Пандсала сръга сестра си:

— Смущаваш я, Ианте.

— Ни най-малко — отвърна със завидна самоувереност Шонед. — Може някой друг да ни е сватосвал, но аз не съм дала дума. Нейно високородие княгиня Тобин възхвалява брат си щедро и красноречиво, но аз го намирам малко… — тя довърши не с думи, а с присъщото й изящно свиване на раменете, което можеше да означава всичко.

Тобин се възхити на смелостта, с която момичето влезе в бой. Все пак нямаше да е зле да й помогне:

— Мъжете са си такива! — поде и тя. — Нужна е жена, която да ги научи на мъдрост, тъкмо жена като теб, Шонед! Но за личните грижи на брат си съм се заклела да не клюкарствам — принцесата намекна с очи, че всъщност нищо не би й доставило по-голямо удоволствие.

Ианте отбеляза със свенлив гласец:

— Самият княз Роан като че ли е лична грижа на цялата Риала. Впрочем, надявам се, господарко Шонед, че ще бъдеш доволна от играчките, дори Негова светлост да не е. Сала, да вървим — обърна се тя към сестра си — довиждане, братовчедке.

Двете тръгнаха и скоро изчезнаха в тълпата. Тобин шепнешком преброи до тридесет, преди да изругае полугласно, но сочно: една особено скверна ругатня, която би ужасила съпруга й (макар че тя я беше научила тъкмо от него). Усмивката на Шонед се скри, а гъстите й ресници се спуснаха и засенчиха очите й, искрящи от ярост.

— Кучки. Хвани едната, удари другата — изказа се Тобин. — Не им обръщай внимание.

— Да не искаш да ги изкараш слаби и безобидни същества? Ако Роан вземе някоя от тях за съпруга, надали ще живее много след раждането на първия си син!… Но, Богинята е свидетел, Тобин, толкова са красиви…

— А ти нима не си?

Появи се Камигуен, понесла тържествуващо лютнята, и Шонед се впусна да хвали придобивката й с трескаво разточителство от думи. Тобин я съжали и се зарече, че няма да позволи „проклетите кучки“ да им развалят удоволствието; важното беше колкото може по-бързо да отдалечи Шонед от това място и тя намери как. Плати ездачите, нареди да бъдат увити и изпратени в шатрата й, както и куклата, и заяви:

— Шонед, Ками, сега отиваме при златарите! А после…

— Не — промълви Шонед тихо, но решително — без куклата. — Постави разкошното изделие на тезгяха. — Благодаря, че ми я показа, добри човече. Вярвам, че някое момиченце ще има късмет да й се радва, но аз съм вече порасла, на мен ми трябват други играчки. Ками, сега ще видиш желанието ти да се сбъдва.

Плановете на Тобин се изпариха като мараня в силното слънце. Двете с Камигуен, донякъде изненадани — бяха свикнали по-скоро те да водят — последваха Шонед, а Мит закрачи след тях безмълвен и услужлив. Отминаваха сергии и навеси, барачки и дюкянчета с килими, одеяла, седла, медни съдове, пергаментови свитъци… Нищо от тези богатства не спря погледа на Шонед. Тя се стремеше към точно определена цел, както личеше по ритъма на стъпките и. Пренебрегна и изобилието от мебели, кожени изделия, рисувано стъкло, Само на едно място се задържа, колкото да купи синя свещ. Закрачи отново и накрая спря пред барачката на търговец на коприни. След като два-три мига проучва с взискателен поглед стоките, Шонед посочи повелително топ тъкан, почти скрит в ъгъла:

— Искам да видя онзи плат — съобщи тя.

Мъжът я изгледа недоверчиво отгоре, до долу, явно съдейки за платежоспособността й по съвсем простото облекло. Може би щеше да откаже, но Тобин, застанала до бъдещата си снаха и мъничко зад нея, му даде властно знак с вдигнат пръст и кимване. Търговецът сви рамене и измъкна топа. Без да бърза разстла плата върху тезгяха.

Бе бледокремав копринен брокат — тежък, плътен и възграпав. По цялата му повърхност лъкатушеха очертания на цветя и листа, извезани със сребърни нишки; те го правеха още по-корав. На слънце бе ослепителен, а при светлината на факлите щеше да грее, сякаш е направен от звезди.

— Да — одобри Шонед. — Приготви ми го за празника на Закриването.

— Невъзможно! — изскимтя мъжът.

— Няма невъзможни неща. Ще изпратя някого при теб с кройката, и не я ли изпълниш точно, Богинята да ти е на помощ. — Тя мълчаливо протегна ръка и Камигуен сложи в дланта й кесия. Шонед отброи няколко жълтици, претегли ги в шепа: — Това ти е за предплата, другото ще получиш, когато видя готова роклята си. И за тази цена, драги, очаквам толкова ситни бодове, че да не се и виждат.

— Да, разбира се, господарке — промълви едва чуто мъжът, докато тя отронваше една по една в протегнатата му длан монетите.

— Тъй си и мислех. — Шонед се отправи към съседа му, от когото купи бяла ленена долна риза, толкова проста, колкото брокатът бе пищен. Придобивката бе увита и връчена на Мит, който с философска примиреност прибави новия пакет към останалите. След това четиримата спряха пред открита сергия с изделия от фиронски кристал, които пръскаха искри на десет разкрача околовръст. Ками, която бе родом от Фирон, даде ценни съвети на познавачка и благодарение на тях Шонед си тръгна с два сини, превъзходно гравирани бокала. Отбиха се и при друг търговец, където тя купи чифт пантофки, подхождащи на роклята, след това взе и бутилка отлично сирско вино и най-сетне се укроти.

Върнаха се обратно по същия път, сиреч по моста, като Мит се преструваше, че едва пази равновесие под тежестта на многобройния си товар:

— Ще се посветя на отшелничество, ще се оттегля от този мамещ, шумен и грешен свят, далече от жени и още повече от търговци! Ала пак, благородни ми господарки, ще кажа, че за мен беше удоволствие да ви гледам как пръскате пари, които излизат не от моята, а от чужда хазна…

Той тръгна да остави покупките в шатрата на Тобин, а жените продължиха покрай реката, докато намериха уединено местенце под едно дърво. Камигуен седна, обърнала решително гръб на водите, и гушна лютнята.

— Май си забравила, че Оствел не чете ноти — забеляза Шонед.

— Да, но има чудесен глас и пее много хубаво! А и сам каза веднъж, че винаги е искал да се научи да свири. Тази лютня ще бъде подаръкът ми за него по случай сватбата ни — намигна тя. — Той не го знае още, милият, ала празникът на Закриването ще включа и нашето „обвързване в свещен съюз“, както го наричат.

— Много се радвам — изрече ласкаво Тобин. — Чейнал и аз ще пием за вас. А сега дали някоя от вас ще бъде тъй добра да ме осветли какво именно купи Шонед и с каква цел?

Двете слънцебегачки си размениха усмивка. Камигуен отговори:

— Шонед има едно сериозно предимство пред принцесите. Те са девствени.

— До връхчетата на ноктите на краката — потвърди.

— Цял живот са били затворени в татковия палат…

Тобин се разсмя от сърце и също се включи:

— Без да имат дори братче, което да им покаже разликата между момичета и момчета…

— Даже и да им беше известна тази разлика впрочем, едва ли биха знаели какво да правят с нея!

— Баща ми казваше, че жената се различава от девойката по това как полюшва хълбоци — спомни си Тобин. — И бих могла да се закълна, че се досети още на сутринта след първата нощ, когато Чей и аз… — поруменяла, тя не довърши.

— Предполагам, че тази нощ малко е била изпреварила сватбата? — подкачи я Шонед.

— Малко — призна принцесата. — Но щом се готвиш да съблазняваш брат ми, това със сигурност означава, че ще се омъжиш за него, нали? — Слънцебегачката спусна утвърдително клепки. — О, Шонед, какво облекчение е да го узная!

— Аз през цялото време го знаех! — Ками се изсмя тържествуващо, но без злоба, и смушка игриво приятелката си.

— Не си знаела!… Не и със сигурност поне!… Хайде, Ками, кажи, че по-добре умея да се преструвам; иначе не бих могла да се надявам да заблудя когото и да било…

— Е, знаеш, че ме държеше в напрежение — успокои я Ками После се обърна към Тобин: — Само че не се готвим просто за съблазняване. Владеем някои вълшебства, на които уж никой не бива да ни учи, докато не заслужим най-малко осем пръстена. Андраде не знае, че сме ги научили. — Чернооката питомка на Светилището въздъхна: — Оствел никога не ми е давал основание да прибягна до тях. А би било забавно да опитам.

Тобин изви вежди като сърпове и Шонед бързо добави:

— Не, не, в тях няма заплаха за живота! Само мъничко Огън, замрежен тук и там — заради него купих свещта — и нищо, което да използваш срещу мъжа против волята му. Всъщност мисля, че виното свършва главната работа — тя намигна на Камигуен.

— Как бих могла да помогна? — запита Тобин.

— Само ми кажи спи ли някой друг в шатрата, освен брат ти.

— Валвис, оръженосецът му.

— О, той ще бъде в течение, и без друго е на моя страна. Ако ти успееш да уредиш охраната да гледа в обратната посока, аз се наемам с останалото.

— Уредено е вече. Но… — принцесата се озърна, за да се увери, че никой няма да чуе, после се наклони напред: — Давам помощта и благословията си, но искам да се науча и аз…

Камигуен се разсмя:

— На драго сърце! Как обаче ще обясниш на господаря Чейнал откъде си придобила тези умения?

Тобин изящно махна с ръка и измърка:

— Господарят няма да има нито сили, нито дъх да попита, Камигуен.

След обяд в съвсем тесния кръг на Негова светлост Клута, княз на Ливадна земя, и Негово благородие Джервис, господар на Ваес, Рьолстра се качи пак на закотвената баржа и прекара час-два с наложницата и дъщерите си. Нямаше други ангажименти — първият ден на Риалата винаги биваше празен, защото никаква истинска работа не се вършеше, докато панаирът бе в разгара си и всички се тълпяха там, знатните ведно с простолюдието. Рьолстра обаче твърдо се беше задържал настрана: бе останал в шатрата си, където всички владетели бяха дошли да му засвидетелстват почит. Той ги приемаше с любезно достойнство и разменяше с всекиго по няколко думи — скучно задължение, от което единствената облага беше тази, че от време на време някой бъбривец неволно ръсваше сведения и даваше на Върховния княз храна за размисъл. Ала съгледвачите вършеха работата си тъй добре, че Негова всесветлост всъщност не бе научил през този ден нищо истински ново.

Той обаче със задоволство установи, че винаги има още нещо, докато седеше в „градината си от живи цветя“, както се беше изразил малкият лигльо, племенникът на първожрицата, и на чаша вино със сладки слушаше Ианте и Пандсала. Както бе наредил, те бяха отишли на панаира, за да добият впечатления от слънцебегачката Шонед; сега споделяха:

— Кльощава като скелет — Ианте бе сбърчила носле в отговор на Палайлиния въпрос как изглежда момичето — само кожа и кости, а по лицето й лунички и отблъскващ загар от лятото, прекарано в Пустинята.

Пандсала възрази.

— На мен ми се стори хубава. И то доста. И изобщо нямаше лунички.

— Тогава са били петна от мръсотия!

Найдра вдигна очи от ръкоделието си.

— Та какво друго да очаква човек? Фаради са черноработници и нищо повече.

По даден от Рьолстра знак Палайла зададе ключовия въпрос:

— Вярно ли е, че я сватосват за Роан?

Отзова се Гевина:

— Снощи наредих на прислужницата си да разприказва един от техните слуги. Хората в Роановия лагер с раздвоени: момичето било пристигнало по заповед на Андраде да се омъжва за княза, но той не я искал. Нещо повече, казват, че и тя не го искала…

Ленала се прокашля:

— Роан е много красив.

Рьолстра я удостои с поглед, преливащ от търпелива доброта:

— Колко си наблюдателна, дете мое.

— Гевина казва истината — намеси се и Пандсала — Този следобед момичето заяви пред мен самата, че не е сигурна дали князът й харесва; на нейно място аз…

— Много е хубав наистина — повтори Ленала, охрабрила се от ласкавите думи на баща си.

Ианте внезапно стана, приближи се до кадифената лежанка, в която Палайла почиваше, и пъхна една възглавница зад гърба й. Наложницата се вцепени. Но мургавата девойка я гледаше невинно и с изключителна загриженост попита:

— Така по-добре ли е?

— Съвсем добре съм — сряза я тя. Рьолстра затули с шепа усмивката си. Понякога му липсваше възбудата, с която навремето бяха изпълвали дните му няколкото наложници, ненавиждащи се една друга и съревноваващи се да го спечелят, но ето че стълкновенията между единствената останала и дъщерите му бяха не по-малко забавни. Това му припомни Аладра — единствената истински мила жена, която го бе привлякла след смъртта на съпругата му Лаланте. Аладра беше и чудесна любовница, но той се познаваше достатъчно, за да се залъгва, че нежната й кротост нямаше да му омръзне по-късно. Добре беше, че тя почина млада и му остави само хубавите спомени: ако бе продължила да живее, щеше да въдвори по целия палат обич и мир, в чиято атмосфера той би издъхнал от скука и отвращение.

Ианте, след като се върна на мястото си край прозорците, поде отново:

— Княгиня Тобин, изглежда подкрепя Шонед. Поне счете за важно да го заяви.

— Каза също, че Роан не бил много по нейния вкус — добави Пандсала. — Смятам тези й думи за доста по-важни: те разкриват характера й. Струва ми се, че Шонед не би изпълнявала покорно желанията на първожрицата, ако противоречат на нейните собствени. Откровено казано, тя ми прави впечатление на невероятно упорита.

— Все повече я харесвам — промълви Рьолстра, уж само на себе си, ала всъщност умишлено, за да провери как ще посрещнат думите му присъстващите. Усмивчица накъдри устните на Ианте, Палайла присви очи, а останалите запротестираха в един глас как може да я харесва, когато знае, че непокорните жени са глупави. Рьолстра вдигна длан, за да въдвори тишина:

— Не съм искал да засегна никоя измежду вас, безценни мои. Вие знаете как подобава да се държите. Мисълта ми беше, че нейното вироглавство просто ще ви улесни да изпъкнете, когато човек неизбежно ви сравни с нея — и превъзходството ви ще проличи.

Палайла морно махна с ръка (Рьолстра неочаквано забеляза колко надебелели и подпухнали са пръстите й) и каза на девойките:

— Интересът, който ще проявите към него, ще бъде балсам за честолюбието му подир нейното безразличие. Не забравяйте, мили мои, да бъдете кротки и гальовни: мъжете не обичат да им се противоречи. А Роан е и много млад, той ще желае да бъде обграден с внимание, да чувства, че като мъж е важен и му се възхищават.

— Той много ми хареса — каза Ленала с копнеж.

— Всички разбираме това, мое съкровище — отговори баща и.

На сбирката бе сложен край. Дъщерите се върнаха на брега и се разотидоха по шатрите си; Рьолстра обаче остана още известно време при Палайла. Беше му противно да я гледа, но знаеше, че инстинктите й работят все тъй безупречно. Изви въпросително вежда:

— И така?

— Пандсала го иска силно, Ианте си придава вид на равнодушна, ала е не по-малко заинтересувана. Бих заложила все пак на Сала.

— Може да отведе нещата твърде далеч.

— Тя не е глупава, господарю. Разликата между двете е тази, че Ианте разчита премного на ума си, а Роан е твърде млад, за да цени ума у една жена. — Хитрата кройка на робата до голяма степен прикриваше наедрелите й форми, но по пръстите й нямаше пръстени — Палайла вече не можеше да ги слага и сваля — а гривните върху китките и се впиваха в подпухналата плът. Тя забеляза, че Рьолстра я изучава, и му се усмихна прелъстително с все още красивите си устни, очи и страни. За миг мисълта за насладите, които би могла да му дари даже в това си състояние, изкуши Върховния княз; но бе почти веднага изместена от друга мисъл — за едно тъничко момиче с червена коса и силен слънчев загар, момиче, с което той все още не се бе срещнал лице в лице, ала възнамеряваше скоро да го направи.

— Ще останеш ли тази вечер при мен, господарю? — покани го Палайла.

— Не, трябва да се явя на някои други места — усмихнат излъга той. Запъти се към вратата, но спря. — Защо Пандсала?

— Защо не?

— По-рано ти беше за Ианте.

— По-рано не бях виждала Роан.

— Навярно си права, скъпа. Лека нощ. Сладки сънища.

Глава 12

Едва минал първият ден от Риалата, Роан вече бе изтощен до крайност от усилието да се преструва на наивник в угода на Върховния княз. Сърдеше се, че трябва да прави това, и не му ставаше по-леко от мисълта, че ролята си е наложил сам. Планът, който в началото на лятото му се бе сторил толкова хитър, изискваше по-сериозни усилия, отколкото си беше представял въобще — и не само заради неочакваното прибавяне на Шонед като величина, с която трябваше да се съобразява. Но скоро взе да му става ясно: кроежите в началото бяха дело на княз, очакващ да наследи престола, на младо и зелено момче, прекарало целия си дотогавашен живот на втори план (нещо не особено трудно, в могъщото и засенчващо присъствие на баща му), слушайки, гледайки и стараейки се да научи всичко от всеки човек, пресякъл неговия път. Да заблуждава Негова всесветлост, че е глупак, за Роан най-напред се явяваше своето рода продължение на това да мами околните, че е невзрачен и посредствен — в което бе преуспявал дълги години. Ала междувременно той бе познал властта. Не само се бе излюпил: бе разгърнал крилете си и дори бе летял. Беше си доказал, че в смъртен бой — като този с дракона, убил баща му — може да прояви и ловкост, и присъствие на духа, и бързина на ума; също беше изпитал силата на Огъня: срещата с Шонед му откри друг вид власт, свръхестествена и несъкрушима, власт, която го свързваше навеки със зеленоокото момиче и можеше да изпепели душата му. Трети вид власт му се разкри, когато оглавяваше церемонията край кладата на баща си, когато яздеше начело на шествието, тръгнало за Големия лов, и после седеше по-високо от всички на трапезата в Тържествената зала — властта на бъдещ повелител на Пустинята. Най-сетне, призна си Роан, пътуването от Цитаделата дотук му беше позволило да вкуси и непозната по-рано свобода: без родителска или друга опека, той се разпореждаше с всички, сам решаваше всичко… Не беше лесно прочее да се преструва на идиот човек, който знае, че напълно заслужава водаческо място, макар все още да не го е заявил.

Роан ужким следваше съветите на васалите си, и това бе нещо добро, не само защото тези достойни мъже даваха мъдри предложения, а и защото го предпазваше от изкушението да им покаже кой всъщност заповядва — подобно поведение, макар напълно подобаващо и оправдано, щеше да разруши впечатлението, което се мъчеше да създаде с толкова усилия. Важно бе другите знатни господари на Риалата да останат твърдо убедени, че Зеавовият наследник трябва да се напътства като малко дете — че от дракона е излязло агънце. Роан виждаше, че старанията му дават плод, ала напрежението му струваше много.

Рьолстра увеличаваше тревогите на Роан и като постоянно загатваше за дъщерите си, тоест за изгодите от евентуален брачен съюз. Например на предиобедния съвет в шатрата на Негова всесветлост, където младежът вземаше участие заедно с другите князе, Найдра и Ленала присъстваха също, наливаха му вино и го поглъщаха с погледи; присъстващите виждаха всичко и по-въздържаните от тях си смигаха, а по-невъздържаните се мушкаха един друг в ребрата. По пладне, когато имаше почивка, Гевина и Ианте се появиха с освежителни напитки; князете взеха открито да се хилят и да се ръгат с лакти, а Роан почервеня до уши. „Поне сега изглеждам наистина глупак“ — каза си тъжно той. Но това не му пречеше да преценява най-хладнокръвно качествата на всяка отделна дъщеря и да противостои с разсъдъка си на нежеланото въздействие, което чаровете им биха могли да имат върху него. Впрочем и шестте бяха далеч от съвършенството, въплътено в Шонед, и както на времето всички жени в Цитаделата бяха бледнели при сравнението с нея, така сега и техни високородия биваха затъмнени: по-точно осветени така безмилостно, че недостатъците им изпъкваха до един. Гевина например бе склонна да се киска за щяло и нещяло; Рузалка гледаше младежа така, сякаш той принадлежеше към съвършено различен от нея самата човешки вид и от лицето й не слизаше удивеното изражение, все едно й се струваше невероятно той като другите мъже да яде, да пие и да си почесва носа… Роан благодареше на Богинята, че Шонед се смее с искрен смях и го приема естествено, без глупави предразсъдъци.

Найдра бе много хубава, ако човек харесва жени от нейния тип, ала той бе изграждал своя вкус по майка си и сестра си (едната — русокоса, синеока и белолика, другата — с черни коси и очи и златисторумена смуглота) и я намираше просто „възкафява“. Освен това тя често се заглеждаше в скута му, сякаш мереше мъжествеността му, и прикритата й похотливост го отвращаваше. Още един повод впрочем да благодари на Шонед, задето бе откровено чувствена. Благодарен бе и за способността й да мисли — всеки път, когато срещнеше погледа на Ленала, втората сред законните дъщери на Негова всесветлост: тя му се любуваше непресторено, и Роан навярно би се чувствал поласкан от такова открито възхищение, ако в очите й личеше поне капка ум. Отсега още той съжаляваше нещастника, който би се оженил за тази напълно безмозъчна княгиня.

Другите две обаче бяха неоспоримо красиви. С блестящи коси, очи и тен, с ярки устни и грациозни движения, те се държаха не като момиченца, а напълно като жени. Пандсала бе подчертано хладна, с което сигурно целеше да го заинтригува и увлече, докато Ианте му отправяше недвусмислена покана с очи всеки път, когато го погледнеше. Роан проявяваше достатъчно честност към себе си, за да си признае, че ако я нямаше Шонед, наистина щеше да се изкуши от Пандсала и почти да не устои на Ианте. В този ред на мисли той започваше да открива, че битността на млад, хубав и състоятелен владетел носи немалко радости.

Всички приятни усещания обаче хвръкнаха, когато след края на съвета Рьолстра го задържа за разговор насаме. Върховният княз отбеляза развеселен:

— Моите момичета не могат да откъснат очи от теб, братовчеде! Твърде дълго съм ги държал на Канарата, където няма много млади мъже за гледане. Все пак ще страдам, когато ме напуснат…

Да не би да си мислеше, че „братовчедът“ ще го отърве от всичките наведнъж? Роан побърза да си придаде свенливо изражение и смотолеви нещо в смисъл, че техни високородия са много мили девойки. Рьолстра продължаваше.

— Ти би могъл да ми помогнеш по един дребен въпрос, който е свързан с тях; Безсилен съм да реша коя измежду дъщерите ми е най-хубава, и тук твоето мнение би било изключително ценно — майка ти бе една от големите красавици на своето време, а сестра ти е най-изключителната жена, която съм виждал.

Роан се измъкна от непосилната задача, като пак смотолеви нещо и бързо запита за добива на кунаксанска вълна; после заобсъжда с „братовчеда“ как да изтръгнат още отстъпки от стиснатия княз Дурикен. Бе довел до съвършенство умението да избягва, пламнал, темата за дъщерите на събеседника си, и да създава впечатлението, че само споменаването на момичетата го хвърля в такъв смут, щото трябва да се спасява в разговори по стопански или политически въпроси. От това умение ловко извличаше двойна полза: не само убеждаваше Негова всесветлост, че има насреща си простодушен хлапак, но и всеки път упорстваше (с пословичното упорство на глупавите хора) да се стигне до определено решение и обвързващо положение, което биваше тутакси скрепено, писмено.

Този ден можеше да бъде доволен от себе си — бе издействал от Върховния княз да подпише подновено споразумение относно Феруче: замъкът бе на Рьолстра, ала всички земи под него принадлежаха на Роан и неговия дом; още и договор за взаимна помощ в случай, че меридците нападнат било Пустинята, било Княжески предел и прекъснат търговията между тях. Накрая настоя за още един документ, в очите на Рьолстра глупост, но за него особено важен: с този документ властите на Княжески предел се задължаваха да провеждат преброяване на драконите всяка година преди началото на лятото, по време на полета им на север към планините Вереш.

Това впрочем даде на Рьолстра повод да спомене:

— Чух за първия ти дракон. Истински подвиг, братовчеде, достойно за възхвала! И да го изгориш после заедно с баща си, като фарадим пръснат пепелта и на двамата заедно по ветровете призори — о, зная, че Зеава сам би го пожелал.

— Не се срамувам да призная, че бях изгубил ума и дума от страх, когато видях дракона да идва насреща ми — отговори Роан.

— Само глупакът не се плаши от опасностите. Но само храбреците правят каквото трябва при все страха си.

Роан се съгласи, и то искрено. Предстоеше собствената му храброст да бъде подложена на тежко изпитание в най-скоро време — когато Ианте или Пандсала се постараят да останат с него насаме. Все пак бе приятно да те желаят, дори и заради нищо друго освен богатството и властта ти — а ако притежаваш и лични качества, толкова повече… Роан знаеше, че принцесите виждат в него не само изгодна партия за женитба, бе наясно със своята привлекателност като мъж и за миг, поласкан, усети нескромното изкушение да се поддаде на уловките им — само веднъж и единствено заради опита, който би могъл да придобие; но мигновено отхвърли тази мисъл. Такива неща не се правеха с принцеси. Особено пък когато си влюбен в друга жена, и то слънцебегачка. Роан въздъхна: какво бреме е да бъдеш човек с чест!

Вечерта на втория ден от Риалата княз Клута даде вечеря на открито. Бяха поканени всички князе и неколцина по-важни атрим, и Роан благодареше в себе си, че политиката, търговията и отбраната са забравени и целият разговор се върти само около предстоящите конни състезания. Почти целият разговор.

— …а по гърба й се спуска водопад от коси, злати като огън! Невероятно! — Княз Аджит, онзи с петте съпруги, примлясна с устни и се ухили на съседа си, господаря Беток. Двамата седяха точно срещу Роан на масата. — Беток, ти си млад и още не си се женил, но ще ти кажа от опит, че червенокосите са огън и пламък и отвън, отвътре!

— Тя е слънцебегачка — изсумтя Беток и с това премахна всички съмнения за кого говореха. Роан затаи дъх. Господарят на хълмовете Ката си избра зряла слива купата, стисна я с два пръста, за да изкара костилката, свали кожицата с ножа си. Лапна сливата и заяви с пълна уста: — Те всичките до една са кучки. Оная, дето ми натресоха в замъка например — Беток изплю осмуканата кожица на тревата. — Една нощ беше студено и я помолих да призове малко огън, че да се топля. А тя ми вика — представяш ли си! — че мога да си задавя сам с кремък и огниво, или да накарам някого от безбройните слуги да свърши тая работа, ако не е по силите ми.

Аджит се ухили още по-широко, тъмните му очи блестяха похотливо на светлината от факлите:

— Ама ти се опита да я вкараш в леглото си, нали? Грешка, приятелю. И ако пак опиташ, Андраде ще ти скочи като вбесена драконица.

— Забелязвам, че на теб от това не ти минава пощявката.

— Пощелив съм си, вярно, ала и благоразумен. Даже Рьолстра не се осмелява да гневи първожрицата. А тя, понякога си мисля, май е наистина вещица.

— Брей, чак сега ли забеляза? — подигра му се Беток. Че те всичките до една са вещици.

— Е! Но пък добрите жени са толкова скучни! Третата ми жена бе цяло чудо на тъпотата: най-интересното, което извърши през живота си, бе да умре, както спи!

„Дали наистина ме мислят за малоумен“ — помисли си Роан — „и вярват, че не чувам, когато говорят за леля ми току пред мен?“ По-важното обаче бе това, че Шонед явно бележеше завоевания, и той почувства едновременно самодоволство и ревност. После си каза, че сигурно щеше да изпитва само първото, ако беше призната негова избраница.

Замисли се за немного радостни неща, а когато най-сетне вдигна поглед, срещна очите на съседа си отдясно — князът на остров Дорвал, негова светлост Лейн — който явно отдавна бе чакал да го заговори:

— Предполагам, че няма да успея да те убедя да склониш господаря Чейнал да не участва в състезанията утре? Поне го накарай да се откаже от половината обиколки: лишава от удоволствие и зрители, и участници, защото винаги излиза пръв.

Роан се засмя. Той обичаше стареца — и сина му Чадрик, който бе служил като оръженосец в Цитаделата през детството му.

— Ако му забраниш да участва, ще лишиш него от удоволствие. От удоволствието да плаши сестра ми най-вече, и да слуша как го ругае, задето не пази скъпоценното си тяло.

Сините очи на княз Лейн, макар поизбледнели от възрастта, бяха весели като на момченце; сега в тях лумна шеговита искрица:

— Позволявам си да се усъмня, Роан. Не вярвам сестра ти да се е плашила дори веднъж през живота си, а съм сигурен, че и укор от нейните уста би прозвучал в мъжките уши като най-чиста музика.

— Чу ли? — Роан се наведе на другата си страна и потупа зет си по рамото. — Лейн смята, че изблиците на Тобин заслужават музикален съпровод!

— Аха, и знам какъв: бойни барабани — отвърна Чейнал. — Лейн, тя ти се усмихва, защото си я дундуркал на коляното си и й давал сладки, за да я угоиш, когато е била мъничка; но да си женен за нея си има и недотам добрите страни!

— И за да не я разгневиш, ти утре няма да участваш в състезанията? — запита Лейн с лукава усмивка.

— Не си познал! Жребецът ми е повече от готов, и ще победи всички, освен ако утре някой не се покаже яхнал крилат кон.

— Ех, да бях трийсет години по-млад… — изкиска се Лейн.

— Та аз мислех, че си, твоя светлост! — възкликна Роан. — Със сигурност ще надпиеш цялата маса, и ще бъдеш едничък трезвен, докато ние се валяме пияни!

— Остарееш ли, не ти остават други наслади освен яденето и пиенето. И отвреме-навреме да понамигваш на някоя хубавица като Тобин. Но стига да можех да яздя нещо, което наистина е способно да препуска, щях да накарам Чейнал здравата да се изпоти, докато спечели утрешната награда.

— Не знам дали си чул — отзова се Чей — че тази година ще се състезаваме за скъпоценни камъни, не за пари. Яд ме е, че разбрах едва вчера, след като жена ми беше прахосала вече на панаира половината ни богатство; ала пак ще получа пълна шепа рубини, а никой камък не подхожда на моята Тобин така добре.

Роан се обърна към Върховния княз, който седеше отсреща, две места след него, и очевидно слушаше разговора им. Рьолстра се усмихна, когато младежът каза:

— Интересно нововъведение. Златарите би трябвало да са щастливи до безкрай, че ги затрупват с поръчки.

— Това и беше целта, братовчеде. Златарите напоследък се оплакваха, че знатните жени не носят скъпоценности, от което страдат и занаятите, и търговията. Разчитам по този начин да предизвикам търсене, та пазарът да се съживи. Княгиня Тобин както винаги ще бъде една от онези, които ще наложат новата мода — добави гой с лек поклон към Чейнал. — Но всъщност не аз дадох идеята, а дъщеря ми Ианте.

— Нейно високородие е много умна — произнесе Роан почтително. Това бе истинското му мнение.

Рехавите облачета — отгоре лавандулови, отдолу тъмносини като драконови криле — изчезнаха в тъмнината, след като се скри слънцето, и вечерята свърши. Роан благодари на домакина и тръгна да се прибира заедно със зет си покрай реката. Нощният полъх откъм водите и лекият ветрец над Фаолаин го очароваха:

— Колко е хубаво!… Нека се поразходим, Чей; тъкмо ще олекнем малко от ястията, иначе Аккал утре няма да иска да те носи.

— Хем и ще поизтрезнеем — съгласи се Чей с леко хлъцване. — Аз изпих толкова много, че и на Рьолстра баржата би могла да плава в корема ми… ух!

Господарят на Радзин приятелски обви с ръка раменете на своя шурей и сеньор и двамата закрачиха, без да бързат. Лунната светлина хвърляше върху водите сребърна пътека.

— Де да имахме поне малко от тази вода в Пустинята — промълви Роан замечтано.

— Ама тогава нямаше да е пустиня, нали? — възрази разсъдливо Чейнал.

— Винаги ли си толкова умен, когато си пиян?

— А ти винаги ли си толкова глупав, когато се отнася до жени?

— Какво?!

Чейнал не отговори веднага. Излегна се на тревата, просна дългите си крака, подпря се на лакът и отдолу нагоре загледа Роан с присвити очи:

— Тази твоята… Шонед. Чух какво каза Аджит за нея, мръсният му развратник; и видях, че и ти го чу. Лицето ти замръзна като Снежния залив посред зима.

— Никога през живота си не си стигал толкова далече на север.

— Не се опитвай да избягваш въпроса — гласът на Чей бе суров. Внимавай повече какво казват очите ти, Роан. Аз го видях и разбрах, защото те познавам, но ако Рьолстра те хване, планът ти отива по дяволите.

— Какво мислиш ти, че знаеш за плана ми?

Зет му изръмжа:

— Я сядай, че ме заболя вратът. — Роан клекна до него и заскуба трева; Чейнал го изгледа внимателно: — И недей да оголваш пейзажа. Слушай какво ти казвам. Наблюдавах те как правиш мили очички на щерките на Върховния, наблюдавах те и как дебнеш Рьолстра, докато подпише. Пред него се преструваш на кандидат-жених, нали? Чудя се защо ми трябваше толкова време, за да го разгадая — добави скръбно. — По-умен си, отколкото бих помислил.

— Какъв блестящ комплимент за твоя княз — обади се раздразнен младежът.

— Превъзходен комплимент, момко, след като ми трябваше толкова време да се досетя. Знаеш ли, че господарят Нарат ме пита днес следобед дали си годен да управляваш княжество? Не точно с тези думи, но такава бе мисълта му. А сутринта на съвета на атрим господарят Резе открито заяви, че си глупак. За тях няма нужда да се тревожиш, те вярват на представлението ти, ала на твое място бих си отварял добре очите с техни високородия.

Роан се засмя:

— Та как биха могли да ми навредят те?

— Като се омъжат за някого, могъщ почти колкото теб, и направят живота ти черен.

— Единственият, чието могъщество би могло да се сравнява с моето, ще бъде татко им. И не задълго.

— Ти си амбициозен, а, шуренце? Но не си ли помислял, че могат да направят черен живота на Шонед?

— Няма да посмеят.

— Амиии? Тобин сподели с мен, че когато трите с Шонед и Камигуен били на панаира, се сблъскали с Ианте и… и… ох, как се казваше другата хубавица? — а, да: Пандсала. Те се опитали да промушат избраницата ти с нож в гърба. Това при сегашното положение, когато още я смятат за отхвърлена конкурентка; ами когато публично я представиш като своя жена? Как я мислиш ти тая работа?

— Кой казва, че ще се женя за Шонед?

— Стига, Роан, че ще те вземат дяволите! Като не щеш да бъдеш откровен с мен, как мога да ти помогна?

— Ако искаш да ми кажеш, че трябва да се боя за Шонед, не се безпокой. Наблюдават я. Не съм толкова глупав.

— Кой би заподозрял в убийство жена, и то княгиня? Роан, дъщерите на Рьолстра горят от желание да те имат. Не толкова заради чаровната ти личност, колкото за да избягат от Канарата и да добият власт. Щяха да се усукват около теб дори да беше сипаничав, кривоглед или гърбав, но понеже не си, възбуждаш и женските им щения. Отхвърлиш ли ги, ти ще си ги направил на глупачки — и те ще излеят гнева си върху Шонед. Тя е твоето уязвимо място.

— Има и други неженени владетелни князе, богати и могъщи почти колкото мен. Защо точно мен ще преследват?

Чейнал поклати глава:

— Не разбираш. Роан, дължа ти извинение за всичките години, в които смятах, че си кротко и тихо момченце, чело прекалено много. Откакто умря Зеава, не свалям очи от теб. Ти си безмилостен като Андраде и много по-опасен от баща си, лека му пепел. Неговите войски бяха на бойното поле. Твоите са невидими. Идеите ти са твоите войници, кроежите ти са твоите войски, влизащи в бой. Това никой не очаква. За него никой не е подготвен. Ти се преструваш на мухльо с княжеска титла, но у теб има нещо, което никога няма да съумееш да скриеш — не и след като уби онзи дракон. Ти излъчваш власт като никой друг, и това те прави страшна съблазън за жените: особено за онези, които сами имат вкус към властта.

Роан втренчено загледа зет си. Никога по-рано не беше чувал Чей да говори така, и не знаеше как да приеме думите му.

— Нали не смяташ, че Рьолстра има грижата дъщерите му да са заети с нещо полезно? Зеава винаги гледаше времето на Тобин да е запълнено, възлагаше й непрекъснато работа, за да укрепне, да се развие като личност. Тя бе напълно господарка на себе си, преди да стане и моя. Като нея е и Шонед, това личи съвсем ясно: знае коя е и има стойност в собствените си очи. Но принцесите… ти си единствената им възможност да бъдат нещо друго освен „еди-коя си“ от седемнадесет щерки. Целия си живот са се задушавали между стените на татковия палат, чакайки все по-нетърпеливо деня, когато ще си хванат съпруг, с чиято власт могат да играят. И когато такива открият, че си ги мамил…

Роан впи пръсти в две снопчета трева. Пророни:

— Прав си, Чей. Голям глупак съм, когато се отнася до жени.

— Ти си познавал само майка си, Тобин, Мета и още няколко други, и сред тях нито една не е зла или порочна. А онези са, Роан, зло и порочно става всичко, когато не му се позволява да живее. Още няколко години и щях да почна да се страхувам за теб — да се страхувам, че сам се откъсваш от живота. Но ти вече си усетил властта, уловил си я и я държиш здраво. Властта и ти сте едно. Княгините виждат това. И го искат.

— Защо не послушах Шонед — разкая се Роан — тя се опита да ми каже същото.

— Брей! Мислех, че даже не си и говорил с клетото момиче!

— Спомняш ли си как уреждах срещите ви с Тобин? Валвис използваше същите хитрини — научих го.

— Покваряваш невинен юноша? Срамота!

— Я, а мен кой ме поквари пръв?

— Знам още някои такива „хитрини“, както ги нарече, и ще накарам хората си да ги използват, за да пазят Шонед.

— Ти вече си се разпоредил да пазят мен, нали? — досети се Роан.

Чей се усмихна широко — зъбите му се белнаха в мрака — и се изправи:

— Не е нужно — посочи към издигнатата част на брега. Роан се взря между дърветата и след миг различи силуета на висок мъж. Зет му сухо осведоми: — Над теб се редуват да бдят нейните събратя слънцебегачи.

Роан стоеше онемял от гняв. Когато си върна дар-словото, заговори бавно, отточвайки всяка сричка:

— Значи тази лукава, потайна, престъпна, хитра, малка…

— Така, така, давай — разсмя се Чейнал и го потупа по рамото. — Всичко, което казваш, е вярно. И това я прави лика-прилика с теб!

Роан се овладя и на свой ред се усмихна, ала кисело. Тръгна да изкачва брега, като не сваляше очи от сянката край дървото. Клоните се раздвижиха, лунните бразди приеха нови очертания и младежът различи доста по-едра от неговата фигура, която реши, че може да разпознае:

— Мит! — извика той. Сянката рязко помръдна. Роан недоволно изпръхтя: — Хайде, видях те, стига си се крил. По-добре ела и ни обясни.

Слънцебегачът излезе от скривалището си и се поклони официално, преди да се разгъне в цял ръст:

— Прости, господарю. Първожрицата Андраде…

— Ясно ми е — прекъсна го Роан. Ясно му беше, че по нареждане на Шонед младият мъж ще му каже някоя благовидна лъжа, и не искаше да я чува. — Оценявам загрижеността ти, Мит, ала трябва да те помоля за една друга услуга — нещо, за което моята леля очевидно не се е сетила.

— Да, господарю?

— Знаеш какво се приказва за Шонед. Дъщерите на Негова всесветлост Върховния княз надали ще посрещнат с радост това обяснение за нейното присъствие.

— Чух ги на панаира, господарю — отбеляза спокойно Мит.

— Значи така. — Роан разбра, че няма нужда да казва нищо повече, и се усмихна в себе си. Сега Шонед щеше да бъде охранявана не само от неговите хора и от тези на Чейнал, но и от собствените си събратя, и то без да знае. Той бе щастлив, защото едновременно осигуряваше нейната безопасност и й връщаше за това, че беше пуснала телопазители след него. — Благодаря ти, Мит. Сега мисля, че най-добре ще направим, ако се оттеглим за отдих, за да бъдем бодри на утрешните състезания. Надявам се да заложиш върху конете на господаря Чейнал…

Внезапно Мит замахна и повали младежа, който падна на длани и колене във влажната трева. Чейнал изруга остро. Слънцебегачът затича презглава към реката, и господарят на Радзин бе готов също да хукне подире му, но първо трябваше да се погрижи за шурея си:

— Какво по дяволите… — избоботи той, помагайки на Роан да се изправи. — Нищо ти няма, нали?

— Съвсем нищо — отвърна Роан, докато си отупваше дрехите. — Ала за какво беше всичко това?

Отговорът малко се позабави, но скоро се появи в лицето на Мит, който пристъпваше, понесъл на раменете си нечие отпуснато тяло:

— Прости, господарю — още веднъж изрече младият мъж, и стовари бремето си на земята. — Надявам се да не си пострадал.

— Не, не съм. Какво е това?

Мит с небрежно-ловко движение призова огън над тялото. Пламъците осветиха пленника и Роан нададе приглушено възклицание. Чейнал се наведе, докосна лицето на мъжа и го заобръща наляво и надясно, цъкайки с език, сякаш не можеше да повярва на очите си. Но за съмнения нямаше място: тъмната коса и ритуалният белег на меридския владетелски дом върху брадичката не можеха да се сбъркат дори при слабата светлина.

— Не изглеждаш твърде изненадан, господарю — забеляза слънцебегачът.

Удивен от проницателността на Мит, Роан погледна нагоре и едва тогава забеляза тъмното петно върху левия му ръкав.

— Не знаех, че първожрицата Андраде позволява на фарадим да ходят с дупки по дрехите. — Изрече това подчертано меко, тъкмо защото целият се беше сгърчил от ярост. Едно нещо бе собствените му хора да бъдат наранени, когато го отбраняват, и друго — да се пролее кръв на слънцебегач.

— Не е нищо повече от драскотина, господарю. — Със същото спокойствие, с което го каза, Мит извади един меридски нож, чието стъклено острие проблясна в светлината на призованите пламъци. — Аз не останах длъжник, така че всичко е наред — добави той.

Роан се прокашля:

— Ела в шатрата ми тогава, моят оръженосец ще се погрижи за теб, щом не си пострадал сериозно. И по-добре е Андраде да не научи за това. — Обърна се към Чей: — Нито дума на Тобин също, а и на никой друг, ако обичаш. Мит е прав — не съм особено изненадан, като изключим факта, че се опитва да ме убие меридец със синя кръв, не прост войник.

— За какво говориш? — не разбра Чей.

— За какво ли? Ела с мен, ще ти покажа. А този остави тук — Роан посочи с глава меридеца — премного грижи ще си създам, ако го взема пленник, пък и искам да остане жив, за да съобщи на останалите от неговата пасмина, че е претърпял поражение.

По обиколен път тримата стигнаха до Роановата шатра, където леко задрямалият Валвис веднага се събуди и скочи да ги посрещне. Очите на момчето се разшириха, когато Мит разкърши рамене и смъкнал ризата през главата си, оголи раната от стъкления нож. Валвис настоя господарят му на свой ред да се съблече и обстойно разгледа тялото му, за да се увери, че по кожата няма пробиви. После се зае да почисти и превърже раната на слънцебегача, както бе научен — заедно с всички оръженосци в Цитаделата — от княгиня Милар; през това време Роан порови из дисагите си, извади другия нож и мълчаливо го подаде на Чей.

Зет му запита единствено:

— Кога?

— Преди да стигнем Ваес. И двата ножа ми се разминаха: първият май отиде в реката, но вторият се заби в крайбрежната кал. Мерида — добави Роан. Не бе необходимо.

Чей изръмжа:

— Не съм сляп! Защо не каза? — Роан сви рамене. — Ама че си глупак понякога, ще ти се не видяло и…

— Е де! Според теб какво трябваше да направя? Не исках Андраде и Тобин да почнат да се суетят около мен — нито пък ти да вземеш да ме закриляш!

— Хубаво. А меридците?

— Засега няма да се опитвам да прекратя играта им. Искам да видя точно каква е.

Чейнал пое дълбоко дъх, готвейки се да изригне, но Мит, с невидима под превръзката рана, му отне думата:

— Ти си пазен добре, както вече знаеш, господарю. Мисля, че много мъдро си решил да не предприемаш нищо срещу Мерида.

Валвис погледна Роан с неприкрит упрек в очите:

— Защо не ми каза, твоя светлост?

— Остави, Валвис, и ти, и аз знаем, че негова светлост постъпва както му е угодно, без никога да помисли за никой друг. Е добре, шуренце, предполагам, че щом си под наблюдението на толкова чифтове очи, несъмнено си в безопасност. А дали има смисъл да те питам досещаш ли се кой стои зад това?

— Отговорите на този въпрос са повече от един, Чей.

— Но ти нищо няма да кажеш — изпъшка Чейнал. Роан се усмихна.

— Мит — обърна се към слънцебегача той — ако нямаш нищо против да се разделиш със своя сувенир, бих искал да го задържа известно време.

Младият мъж му подаде ножа. Роан прокара пръсти по стъкленото острие и замислено произнесе:

— Те просто дават да се разбере, че са тук… Много учтиво: ножът е достоен за княз, вижте само скъпоценните камъни по дръжката… Даже и да не беше направен от стъкло…

Мит се поколеба, преди да каже:

— Има нещо, господарю, което… Е, само се говори така, никой още не го е потвърдил, но разправят, че слънцебегач, наранен от стомана, придобива такава мощ, над която сам не е властен…

— Мога да разбера защо още никой не го е потвърдил — промърмори Чейнал навъсено. — Твърде малко биха били желаещите да пробват.

Мит си облече ризата с предпазливи движения, като леко се мръщеше от болката, която му причиняваше раненото рамо. Роан му посочи изхода:

— Върви в шатрата си и гледай да починеш. — Млъкна за миг, погледна слънцебегача в очите и изрече: — Благодаря ти, че спаси живота ми.

— Господарю, надали са опитвали сериозно да го отнемат — тази нощ или предишния път. Иначе щеше да си мъртъв — отвърна високият фаради, сбогува се с поклон и излезе.

— Знаеш ли, той е прав — произнесе замислено Чейнал. — Три меридски ножа са три предупреждения. Но за какво ли?

— Нямат друга цел, предполагам, освен да ме накарат да изгубя спокойствието си. За да направя грешки. Питам се в чии ли шатри спят?

— В тези на Върховния княз Рьолстра — промърмори Валвис, докато прибираше лечителското си оборудване.

— Няма доказателства — възрази Роан.

— Само свидетелства — оспори Чейнал. Той си играеше със стъкления нож. — И догадки какво биха спечели ли от смъртта ти.

— Петгодишно дете на трона като владетел на Пустинята. Вярно, подкрепяно от способен военачалник и от княгиня-майка, които ще управляват до пълнолетието му, ала все пак само дете. — Роан седна и се загледа в ботушите си. — Чей — проговори той подир дълго мълчание — никога по-рано не си бях давал сметка за това. Имам пред вид Мааркен и Джани: това, че те са в опасност, тъй като са мои наследници. Благодаря на Богинята, че в Цитаделата имат надеждна охрана.

— И аз не се бях сетил — изрече бавно бащата на близнаците. — Ала собственият ти син ще бъде прицел на всички стъклени остриета от мига, в който се роди.

— Зная.

— А Шонед знае ли?

Роан нямаше какво да му отговори. Чейнал мълчаливо подаде ножа на Валвис и си тръгна. Оръженосецът попипа зловещото оръжие и юношекото му лице потъмня от тревога. Той също дълго мълча, но накрая се осмели да каже:

— Господарю, те няма да се опитат да те убият наистина, нали?

— Валвис, очакваш ли да ти отговоря? Махни това жалейно изражение от лицето си. Безброй хора внимават за мен, а утре на състезанията ще бъда целия ден сред тълпата — там нищо не би могло да ми се случи.

— Сред тълпата от княжески дъщери, нали? О, господарю, точно тогава най-много ще се страхувам за теб!

Роан сърдечно се разсмя:

— Недей! Ще имам най-добрата стража: сестра ми ще ме пази. — Ще пази също Шонед, добави мислено гой. За миг се запита дали между подбудите на Андраде да му намери невеста-слънцебегачка не е било и това да го постави под закрилата на цялата невидима мрежа от свързани един с друг, безмълвно и безотказно сътрудничещи си фарадим. Да, навярно; ала срещу чии попълзновения бе замислена тази предпазна мярка? На Мерида? На Негова всесветлост? И на двамата може би?

Глава 13

Още преди няколко поколения пространството между лагерите на гостуващите князе и пистата за конни надбягвания бе залесено с дървета, както за да обезпечи спокойствие и мир на конете, участващи в състезанията, така и за да защити шатрите от миризмите и прахта. Заслонът за животните и пасището също бяха създадени отдавна, заедно със самата писта, озвучавана през всеки три години от тропота на безчислени копита. Обиколката й бе точно една мяра, а широчината — достатъчна, за да препускат по нея двайсет ездачи в коридори, разграничени от многоцветни перила. На всяка третина от разстоянието имаше дървена куличка, от която съдия наблюдаваше да не се нарушават правилата. Все пак това, което се случваше извън полезрението на отделните надзорници, минаваше безнаказано. Местата за зрителите бяха обърнати на юг. Редиците столове за най-знатната публика тази година бяха защитени от копринен балдахин в цвят на зелени листа — нововъведение, струвало на княз Клута доходите му за шест месеца. Щеше да излезе още по-скъпо, ако негова светлост Лейн, княз на остров Дорвал, не бе направил отбивка от цената на тъканта, защото мразеше да го пече слънце, докато гледа надбягванията. Простолюдието се редеше безгрижно по обиколката на пистата и се гощаваше със закуски и напитки от будките, разположени наблизо: денят на надбягванията беше единственият, в който на търговците се разрешаваше да пренасят стоката си през реката и да я продават извън панаира. Знатни и простолюдие наблюдаваха състезанията еднакво развълнувани, с една и съща възбуда, спореха и залагаха еднакво оживено, като съсловната разлика се проявяваше само в размера на сумите.

Роан винаги бе обичал деня на конните надбягвания. Тази година допълнително удоволствие за него бе, че нямаше да му се налага да си държи езика зад зъбите и да се преструва на невежа. От него, като от син на баща си, можеше да се очаква да разбира от коне, и младежът с облекчение щеше да покаже познанията си. Сега, преди да отиде при зет си, той се разхождаше из поляната, дето ездачи и жребци чакаха да обявят началото, и проучваше съперниците на Чей в предстоящите обиколки. Самият Чейнал оглеждаше Аккал от копитата до пискюлчетата на ушите; когато най-сетне приключи, скочи пъргаво на седлото и се оплака на шурея си:

— Яд ме е, че изглеждам като клоун — и подръпна червения си копринен ръкав. Облеклото му беше в хералдическите цветове на неговото наследствено владение — червена туника, бели панталони и ботуши от лосова кожа, допълнено от син пояс през кръста, като знак на васалната му връзка с княза на Пустинята. Роан възрази:

— Тобин смята, че изглеждаш прекрасно. Впрочем гледай не костюма си, а големия сив жребец на господаря Резе. Сред всички тук той е единственият, който може ла тича.

— Смяташ да заложиш на него ли? — ухили се Чейнал, потупвайки черния си ат по врата.

— Не изглежда чак толкова бърз! — отвърна Роан. Чу се тръбата, оповестяваща началото на първата гонка; младежът извърна глава към пистата. — Започва се. Пистата е добра, но ми се струва, че видях трудно място във втората третина.

— Благодаря. Върви да крепиш Тобин и й кажи, че през живота си не съм падал от кон.

— Блесандин те хвърли от гърба си преди две години.

— Именно. Той ме хвърли, защото криеше дявол под кожата си, а и бях пиян.

Роан се разсмя. Погледа как зет му води Аккал към пистата и осъзна, че той самият има още мъничко време преди началото на надбягванията, за да огледа собствените си коне. Чейнал включваше своите в Риалата главно за да изтъкне качествата им като стока и да ги разпродаде изгодно, но Роан бе решил да участва само заради удоволствието. Той свика конярите си и се зае да дава последните разпореждания кой кое животно ще язди. Забеляза, че Оствел с тъжен поглед обикаля в края на групата, без да смее да се присъедини, и го покани с жест да дойде при него:

— Не е трудно да се разбере какво те мъчи — каза с усмивка.

— Знам — въздъхна печално младият мъж. — Господарю, не исках да моля, но…

— Виждаш ли петнистата кобила ей там? Това е Елизиел. Може да бъде много проклета, ако поиска, тъй че внимавай. Ще участваш в четвъртата гонка, с моите цветове.

Очите на Оствел грейнаха от признателност и за миг той сякаш бе готов да падне на коляно. За облекчение на Роан се овладя и не го направи. Само изрече пламенно:

— Благодаря, господарю! Тя е мечтата ми! Ще се състезавам и ще спечеля, обещавам!

— Ако не спечелиш, мисли му — закани се шеговито князът, довърши разпорежданията си и тръгна към зеления балдахин. По пътя мислеше колко е хубаво да си владетел, когато можеш да зарадваш някого така, както той бе зарадвал избраника на Ками. Откри я да седи заедно с Андраде, когато потърси с поглед русата глава на леля си; отиде при тях и седна, поздравявайки:

— Добър ден, господарки! Къде е Тобин?

— При Шонед и омайните дъщери на Негова всесветлост — отвърна първожрицата.

Роан изрече само: „О!“ Не желаеше да му се напомня, че дъщерите на Негова всесветлост съществуват. Не желаеше и да си представя с каква отровна любезност се обръщат те към Шонед. Затова попита:

— Леличко, смяташ ли, че Тобин възнамерява да прекара приятно с тях?

Вместо леля му се обади Камигуен, със смеещи се очи:

— Господарю, на твое място не бих задала този въпрос пред нейно високородие. Тя не се забавлява с тях, а ги учи на ум и разум.

— Несъмнено. На времето учеше мен. И докато не пораснах с една глава по-високо от нея, уроците й бяха твърде болезнени.

Развеселената Андраде също се включи:

— Още ли имаш белег, дето те ухапа?

— Няма да изчезне до края на дните ми. Но недей да издаваш тайната ми, Камигуен, особено пред моя оръженосец, който смята, че съм пострадал в битка и разправя на всички колко съм храбър.

— Като познавам сестра ти, мисля, че момчето говори истината! — отвърна тя със смях.

Андраде посочи към пистата:

— Ето го Чейнал. Най-добре ще е да спечели това състезание, защото съм заложила пред Лейн сто мяха вино срещу половин мяра от най-хубавата му коприна.

— Можеш да смяташ, че вече е твоя, и да мислиш за новите си рокли — каза Роан.

Джервис, господар на Ваес, бе възложил на първородния си син Лиел почетното задължение да открие състезанието. Лиел, тромав дългуч на шестнайсетина години, се изкачи решително на платформата, зае горда поза и вдигна яркожълтото знаме. Конете се наредиха един до друг и образуваха пъстър килим от крещящи цветове. Дори и сред тях обаче можеше да се различи господарят на Радзин в червено и бяло — особено след като Лиел спусна знамението и Аккал бързо се откъсна начело.

Първата гонка бе проба на разстояние три мери, сиреч три обиколки; тя подлагаше на изпитание сърцето, дробовете и нозете. Същинската надпревара щеше да се проведе след пладне, на същото разстояние. Така евентуалните купувачи можеха да си създадат прекрасна представа за качествата на всеки отделен кон. Но това не правеше първенството по-малко оспорвано и когато в началото на втората обиколка Аккал бе изпреварен от сивия жребец на господаря Резе. Цялото множество ахна. Досега винаги Чейнал бе фаворит, както заради личния си чар, така и заради ездаческите си качества, благодарение на които неизменно печелеше. Сега всички зрители затаиха дъх, докато черният ат скъсяваше разстоянието между себе си и съперника. Две трети от втората обиколка Аккал и сивият, кон тичаха непосредствено един след друг, но с колкото наваксваше първият, с толкова се откъсваше още по-напред вторият. Внезапно една ръка в бял ръкав на ивици — ръждиви, като наследственото владение на господаря Резе, и тъмнозелени, като на неговия сеньор, княза на Осетия Чал — се вдигна веднъж, дваж, стиснала камшик, който безмилостно изплющя върху хълбоците и задницата на сивия жребец, а в същото време, без господарят Чейнал изобщо да подръпне юздите, разкрачът на Аккал се увеличи и черният кон сякаш полетя над земята. Когато жълтото знаме най-накрая се спусна, от гърлата на хората край пистата се изтръгна единогласен рев. Почти всички бяха заложили за Чей и бяха спечелили.

— Е — каза Андраде със задоволство — за миг се усъмних, че Лейновата коприна ще бъде моя.

Роан се задоволи само да каже:

— Ако ме извините, господарки, ще отида да погледна сивчото и да видя дали са му останали сили, за да си го върне следобед.

Той срещна зет си на пътеката, по която участниците се връщаха към оградената ливада, където заедно с другите жребци и Аккал щеше да бъде разходен и оставен да се отмори преди финалното състезание. Господарят на Радзин бе слязъл от седлото и цветисто ругаеше по адрес на доскорошния си съперник:

— Видя ли само какво направи оня кучи син? — гневно запита гой. — Шляпна Аккал с бича си, по средата на третината, където никой нямаше да го види! Мръсник! Аз даже Аккал не съм го пришпорвал, а Резе се осмели… — За да успокои и себе си, и животното, Чейнал гальовно потупа черния ат по гъвкавата шия.

— Не видях какво е направил Резе — призна шуреят му — но видях преди малко сивия му жребец. Чей, ще успееш да го надминеш в последната гонка. Като едното нищо.

— Да го надмина ли? — в сивите очи на Чей блеснаха мълнии. — Ще има да гълта праха след нас! — Той подаде юздите на един коняр, който тъкмо се беше приближил, и започна обстойно да го наставлява какво да прави; момъкът почервеня от обида, но замълча. Двамата мъже тръгнаха по пътеката. Прозвуча тръбата за втората гонка и Чейнал се усмихна късо, като видя една от любимите си кобили да тръгва бързо към пистата. От нетърпение гордото животно се изправяше на задните си крака. Той отбеляза:

— Резе ще участва и в тоя кръг, с кобила. Надявам се да свикне да губи… Ей, Роан, това там не е ли Оствел с Елизиел?

— Да, пускам го в четвъртата гонка. Иска Камигуен да му се възхити — младежът смигна към спътника си. — Обичайно за влюбен мъж.

— Правя извода, че и ти ще се включиш, приятелю.

— Ами, зетко, не е лоша идея.

— Я не ставай глупак! Принцовете не участват в тези надбягвания!

— Не участват ли? — Роан повика един от конярите си и го попита: — Как е Паща днес?

— Готов, господарю. В кой кръг мислиш да го пуснем?

— В гонката до залива Брохвел, за изумрудите — отвърна младежът уж небрежно, и зачака Чей да избухне. Не се излъга:

— Ти си луд!

Конярят бързо се обади:

— Веднага ще се погрижа, господарю. И ако твоя светлост ми позволи, ще река, че съм много радостен, задето твоя светлост решава да участва.

— Ще позволи негова светлост, и още как — процеди Чейнал през зъби, и едва изчакал коняря да се отдалечи, подбра Роан: — Ти имаш ли ум в главата бе? Хрумнало му да се перчи пред жени; ами ако си счупиш врата? Мислиш, че на Шонед ще и е много драго? От мен да знаеш: няма такава, която да ти благодари, ако на брачната нощ й се явиш с потрошени крака или пък…

— Всичко, с което ще се явя на брачната нощ, ще бъде напълно годно за работа, не ме мисли.

— Хич даже? Браво! — гласът на Чей бе пропит със сарказъм. — Така и ще говоря на всички, докато ти препускаш до Брохвел и обратно, на разстояние цели мери, където никой няма да може да те държи под око: „Не го мислете!“ Ти, главо дървена, не помниш ли какво си казахме снощи?

— Снощи си е за снощи, сега казвам, че ще участвам, и стига толкова! — отсече Роан, обърна се… и се отзова право срещу княгиня Ианте. Тя бе великолепна в роклята си от лавандулова коприна и с накитите си от сребро. Държането й бе ведро, спокойно и изискано, но всеки можеше да прозре, че не е дошла да гледа конете.

— Господарю Чейнал — поздрави тя — надпреварата бе много вълнуваща. Твоята съпруга ще изглежда великолепно със спечелените рубини.

— Както чувам, ти си се сетила да предложиш накити вместо пари за награда, братовчедке — обади се Роан.

На Чейнал наистина не му липсваше усет, бързо каза:

— Извинете ме, виждам един от моите коняри да ме вика — и остави сами принцесата и шурея си. Пътем се ухили на Роан, който бе разгадал маневрата му и го измери с кръвнишки поглед.

Младите хора помълчаха.

— Харесва ли ти на Риалата, братовчеде? — обади се накрая девойката.

— Ами да, и то повече, отколкото последния път — отговори той и добави с неочаквана и за себе си прямота: — …когато още не бях за женене. — Ианте се изчерви пленително. Той бавно я поведе обратно към трибуните; тя продължи разговора:

— Навярно е уморително за теб.

— Братовчедке, сигурен съм, че и за теб е същото, след като и ти не си омъжена.

— Аз се срещам предимно с пратеници на кандидатите — произнесе тя, съзерцавайки изящните си ръце — Но не бих могла да приема за съпруг мъж, който не си дава труд дори да ми се представи лично. Чувствам се донякъде като стока, изложена на панаира — добави с въздишка тя и Роан забеляза, че тъй като е по-ниска от Шонед, когато вдигне поглед към него, гъстите тъмни мигли са като було върху очите и.

— Има нещо вярно в това — съгласи се той. — Мога ли да те съпроводя до мястото ти, братовчедке, при твоите сестри? В следващия кръг участва кон от моя двор и бих желал да проследя добре ли ще се представи.

Стана така, че когато Шонед видя Роан за първи път през този ден, той водеше Ианте към креслото и, хванал я под ръка, а пръстчетата на нейно високородие изискано почиваха върху китката му. Младежът веднага си даде сметка, че е извършил нещо ужасно глупаво и същевременно твърде умно. Твърде умното в постъпката му бе, че се показваше пред всички в обществото на дъщерите на Рьолстра и кавалерски делеше вниманието си между тях. Ужасно глупавото бе, че когато ги сравняваше с Шонед — нещо, което не можеше да не направи — в очите му се хвърляха предимствата, които имаха принцесите, а не тези на слънцебегачката. Тя беше по-малко хубава, по-малко изискана, по-малко елегантна… И все пак тя бе единствената жена, която Роан желаеше.

— Ето те най-сетне и теб! — Тобин поривисто се хвърли към брат си, щом той седна. — Чей цял ли е? Предполагам, че днес ще посвети всичкото си време на Аккал вместо на мен: ясно е кого цени повече! Но аз прекарвам чудесно тук с нашите братовчедки. Колко хубаво е навън, под жаркото слънце! И колко мило от страна на княз Лейн да се погрижи за удобството ни!

Тобин продължи да бърбори в този дух още известно време, и Роан мислено я благослови. Шонед седеше непроницаемо безмълвна, с неподвижно изправен гръб и каменно изражение на лицето. Роклята й бе от лен в ръждив цвят, скроена и ушита пределно просто, нямаше никакви накити освен пръстените си на слънцебегачка и неговия изумруд. Като усети, че при вида на този пръстен се е усмихнал, Роан бързо отвърна поглед от Шонед към Пандсала.

Пандсала го изгледа в очите и за разлика от сестра си не поруменя. Младежът изрече няколко приятно безсъдържателни думи за времето; мургавата княгиня учтиво кимна. Попита я дали и харесват надбягванията; тя кимна пак и се загледа в пистата долу. Роан почувства леко раздразнение. Заслужаваше повече от това и тъкмо когато беше почти решил да си го извоюва, осъзна, че откликва на държането на Пандсала съвсем според очакванията и желанието й. При мисълта, че за малко не е бил надхитрен от момичето, раздразнението му нарасна, но към него се прибави и веселост. Да казва който каквото ще, но Пандсала с престореното си равнодушие и Ианте с биещия в очите интерес бяха могъща двойка чаровници! Внезапно Роан се запита дали Андраде не бе предвидила възможността той да се увлече наистина по сестрите и не бе сложила Шонед до него нарочно, за да обезсили въздействието на обаянието им. А то беше огромно. На два пъти през този ден младият княз почти бе стигал дотам да забравя колко кратко ще живее, ако сключи брак с едната или другата; присъствието на златокосата слънцебегачка обаче го бе предпазило от всяка по-сериозна опасност.

Кобилата от неговия двор излезе втора. В промеждутъка преди следващия кръг и по време на самото състезание Роан се обръщаше ту към сестра си, тук към Ианте и Пандсала и напълно пренебрегваше Шонед. Тя сякаш не забелязваше това. Преди началото на четвъртия кръг младежът сподели с Ианте:

— Възлагам големи надежди на една истинска вихрогонка; ето я, тъкмо се задава. Казва се Елизиел. На езика на старите времена името й значи „облаконога“.

— Истинска красавица — отвърна Ианте топло. — Владееш ли древния език, братовчеде?

— О, за кратко се бях увлякъл по него. Търсех по-необичайни имена за конете си.

Шонед рязко повдигна вежди:

— В Светилището, господарю, ни учат, че древните думи имат могъща сила и не бива да се използват лекомислено.

— Каква нелепост — промърмори Пандсала.

Тобин побърза да запита:

— А кой язди Елизиел?

— Оствел — отвърна Шонед с безизразен глас. — Удивлявам се, господарю, че разрешаваш на човек от Светилището да язди толкова ценен кон.

— По пътя насам Оствел заслужи повече от достойно това право, и аз го възнаградих с честта да язди Облаконогата.

Самият той бе възнаграден единствено с ледено мълчание. Пак Тобин спаси положението, като се разсмя и посочи вдясно от мястото си:.

— Вижте, вижте Камигуен, седи там до Андраде! Изглежда тъй, сякаш не знае да се гордее ли с избраника си или да се страхува!

Везните се наклониха към първото. Оствел даже и на обикновен кон бе превъзходен ездач, а на гърба на Елизиел не можеше да не спечели състезанието. Роан самодоволно се усмихна, а Тобин рече:

— Камигуен ще изглежда великолепно с карнеоли.

— Карнеоли ли са наградата в този кръг? — запита сестра си Пандсала. Но не дочака отговора и се обърна към Роан: — Братовчеде, наистина ли ще дадеш на ездача накитите, които твоят кон е спечелил?

— Да, така трябва: ще бъдат сватбен дар за годеницата му. — Той си помисли с удоволствие, че бе зарадвал не само Оствел, но и Камигуен. Да си княз беше нещо прекрасно!

— Каква щедрост от твоя страна — отбеляза усмихната Ианте. — И какъв късмет, че карнеолите ще подхождат на бъдещата невеста така добре, както казва братовчедка ни. Вярно е и че накитите са твърде пищни за жена от Светилището.

— Ако една жена е красива, заслужава красиви неща — изчурулика Тобин. — И още повече ако съпругът прояви добрия вкус да подбере подходяща за цветовете й брачна огърлица.

— Няма две жени, които да са напълно еднакви — произнесе Роан с тон на човек, щастлив, че е открил велика истина. Шонед го прониза с поглед, но той продължи: — Например на братовчедката Пандсала не би подхождало нищо друго освен елмази, защото очите й блестят точно като тях. А камъни за братовчедката Ианте биха били най-тъмните гранати, макар че дори те не могат да се сравняват с цвета на устните й.

— А нейно благородие Шонед? — измърка поласканата братовчедка.

— За нея изумруди, разбира се — оповести Пандсала още преди Роан да е успял да си отвори устата. — Ти наистина имаш най-забележителните очи — добави тя, обръщайки се към слънцебегачката.

Шонед прие комплимента с вежливо кимване, но отговори:

— Аз бих приела и прости речни камъчета, ако обичам истински онзи, който ми ги поднася.

Роан не премълча:

— Ако мъжът те обича истински, ще поднесе изумруди. Който и е той впрочем, надявам се, че ще равнява избора си по пръстена, който аз ти подарих.

— Нима си и го подарил ти? — смая се Пандсала. Удивлението и беше искрено и младият княз положи усилие да не се разсмее. Тобин се обади вместо него и потвърди:

— О, да! По време на Големия лов господарката Шонед спаси синовете ми от гибел.

— Не, не заслужавам тази похвала, твое високородие! — възрази пламенно момичето. — Княз Роан беше този, който прогони дракона.

— Прогонил дракон? — възкликна Ианте. — О! Братовчеде, трябва да ни разкажеш всички подробности!

— Непременно, някой друг път — отвърна той, като стана. — Моля ви да ме извините, господарки, но се налага да отида при княз Лейн. Двамата сме се обзаложили за следващия кръг и бих желал да видя лицето му, когато загуби — младежът отправи по една слънчева усмивка на всяка от жените и със скрито, но искрено облекчение си тръгна.

След петия кръг от надбягванията (в който Роан загуби, а Лейн спечели, за свое най-голямо удоволствие) бе обявена почивка, за да могат зрителите да се поосвежат, подкрепят и разплатят един с други. Старият княз на Дорвал покани младежа на обяд, но той отказа учтиво и слезе на пистата. Там поставяха препятствия за следващите няколко гонки: две дъсчени огради, два тръстикови плета и две стени — уж каменни, а всъщност от боядисано дърво. Паща би могъл да преодолее всяко без каквото и да било усилие.

Роан остана облегнат на парапета, който обикаляше пистата, и проследи внимателно шестата и седмата гонка, като наблюдаваше и изчисляваше на колко конски разкрача средно се пада един прескок. Скромното му държане — като изключим приветствените възгласи всеки път, когато излизаха коне на господаря Чейнал — и простото облекло го правеха почти незабележим. В шестия кръг от надбягванията най-бърз излезе жребец, собственост на княз Халдор Сирски, а в седмия — един бързоног красавец от конюшните на кулата Радзин. Когато прозвуча тръбата преди началото на осмия кръг, младежът усети, че някой го дръпва за ръкава. Обърна се и видя своя главен коняр:

— Време е, господарю — каза мъжът почтително и добави: — Донесох ти ризата. — Той раздипли празнична риза от небесносиня коприна, а Роан смъкна туниката си и я смени с изисканата одежда в хералдическия си цвят. Хората около него останаха смаяни, когато чуха да го назовават с титла и когато го видяха да се преоблича; но един юначага се окопити пръв, разсмя се гръмко и тупна младежа по гърба:

— Ей, господарю, на теб ще заложа, значи!

Роан му се ухили в отговор:

— Май нямам кой знае какви изгледи за успех, добри човече, но все пак да ти е сладка печалбата!

Той тръгна към ливадата, придружен от коняря, който го запознаваше най-подробно с уловките на предстоящото изпитание. Първо щеше да бъде лесно — докато не започнеше стръмнината над залива Брохвел. Там пътят ставаше скалист и опасен; много коне щяха да се осакатят при изкачването нагоре и още повече при слизането надолу, но Паща имаше закалка от Пустинята, и тя щеше да му послужи добре. Съперниците му до един отстъпваха по качества според конярите. Роан беше съгласен, но си отбеляза да държи под око жребеца на княз Халдор. Победителят от шестия кръг бе обучен не да се състезава, а да воюва, и излезе ли някой пред него, хапеше.

— На твое място, господарю — заключи главният коняр — бих накарал Паща да позабави малко на двете мери обратно от залива дотук. Той сам няма да се щади, щом те носи, знаеш, а ще трябва да спестиш малко от силите му.

— Ще запомня — отвърна Роан. Влезе в оградената ливада, откъдето конете поемаха към пистата, и се приближи до жребеца си. Паща беше безупречно вчесан и нагизден; в тъмните му очи светеше почти човешки ум, той сякаш разбираше, че положените за външността му грижи означават важна изява пред зрители. Побутна закачливо с муцуна рамото на стопанина си и Роан се засмя:

— Няма да се изложим пред Шонед, нали, момчето ми? — прошепна той, галейки коня по бялото петно на челото. — Ей така на шега ще бием всички, и ще спечелим изумрудите. Никакви речни камъчета!

Паща морно притвори огромните си очи, все едно заговорнически се съгласяваше; Роан се засмя пак, качи се на седлото и взе юздите в ръце.

— Господарю — обади се конярят — трябва да ти кажа, че съм подпъхнал тежести. Правилата изискват всички коне да са с еднакъв товар, а ти нямаш достатъчно месо по кокалите и не стигаш до задължителното тегло. Помни, че Паща днес носи и нещо отгоре.

Роан кимна. В следобедната горещина ризата вече лепнеше върху него и той размърда рамене, за да пропъди гъдела от спускащата се по гръбнака му струйка пот. Когато тръбата прозвуча, младежът се изправи в стремената, за да обяви, че е готов, и си каза тържествено: „Напълно съм спокоен.“ Това беше по-скоро заклинание: Роан (както и никой друг княз) никога по-рано не беше участвал в риалски надбягвания и докато Паща с парадна стъпка го носеше към стартовата линия, мисълта за накитите, с които желаеше да зарадва Шонед, отстъпи на друга — главното бе за нищо на света да не се посрами. Той погледна към местата за зрителите само веднъж, но не успя да различи златисточервеникавата коса на слънцебегачката. Може би така беше по-добре.

Тя обаче веднага го видя. Старателно престореното й равнодушие се пропука: той беше луд, какво си въобразяваше, че прави?! Двете с Тобин се спогледаха ужасени. Щерките на Върховния княз също се развълнуваха:

— Ианте, гледай! — възкликна Пандсала. — Роан! Ето го там!

— Не предполагах, че ще се включи лично в състезанието — отвърна сестра й.

— Нито пък аз — промълви Шонед — не мислех, че е толкова глупав.

Долу част от перилата бяха махнати, за да могат конете да излязат от пистата веднага. Щом жълтото знаме се спусна, възбудените зрители се устремиха към оградата, а Шонед спря да диша, когато тридесетте състезатели се сблъскаха при изхода — несъмнено прекалено тесен, за да могат всички едновременно да минат през него, без да пострадат. По някакво чудо обаче те, слава на Богинята, успяха и вихрено поеха по възвишението към залива; всички ги проследиха с примижали срещу следобедното слънце очи, докато не се скриха зад билото.

Веднага щом изчезнаха, хората от тълпата започнаха да се обзалагат един през друг с шумни крясъци. Шонед остана безмълвна и неподвижна. Но вътрешно кипеше: от гняв срещу самата себе си, че не й стига смелост да яхне на свой ред светлината и да последва състезателите; от яд срещу Роан, задето рискува да си строши врата (за изкусителната награда нехаеше); от пламенен порив на молитва към Богинята да го пази; и от решимост, ако любимият й се върне цял, сама да му поразмести кокалите, за да не мисли, че лудорията му ще мине безнаказано.

Внезапно до ушите й стигна гласът на Ианте — благ като топъл мед:

— Няма ли и ти да заложиш за успеха на княз Роан, както сторихме всички?

— Нямам какво — отговори Шонед — не притежавам нищо ценно. — Тя разпери длани, за да покаже колко е бедна, но съзря изумруда и тутакси промени думите си: — А, всъщност ето! Твое високородие, какво би заложила срещу това?

— Това? Нима залагаш срещу княза?

Шонед се усмихна, преди да отговори. „Интересно“ — помисли — „дали и тя се сърди на Роан, задето пренебрегва сана и безопасността си?“ Но на глас каза:

— Не се съмнявам в качествата му на ездач, а в други. В тези на жених.

— Да? — произнесе принцесата, тъмните й очи бяха нащрек, а възхвалените от Роан устни опънати във фалшива усмивка.

— Залагам изумруда си срещу каквото искаш, че нито ти, нито сестра ти ще го спечелите. Принца, имам пред вид…

— Как смееш!! — изсъска Ианте.

Шонед се изсмя в лицето й:

— Не ми казвай твое високородие, че не вярваш в силата на прелестта си!

— В друго не вярвам, слънцебегачке, в това, че някой се е погрижил да те научи как трябва да се държиш!… Но така или иначе, твоят облог е безсмислен. Аз просто не мога да загубя. Защото освен сестра ми и мен никоя, никоя не заслужава Роан, както би трябвало да е ясно точно на теб най-вече! Да не би ти да се лакомиш за него?

— О, не знам — излъга без да трепне Шонед — но ако и ти не си съвсем сигурна…

— Достатъчно — показа зъби Ианте. — Твоят изумруд срещу всички сребърни накити, които са по мен! Казах!

— Приемам — кимна слънцебегачката, и нарочно огледа освирепялата княгиня от глава до пети, сякаш преценяваше колко струват коланът, гривните, обеците и огърлицата й. Ианте овладя яростта си с върховно усилие, като грубо обърна гръб.

Шонед сведе очи към изумрудения си пръстен, не защото се опасяваше, че може да се раздели с него (дори не допускаше мисълта за това), а защото внезапно бе осъзнала колко й е скъп. Прехапа устни. После отново вдигна взор и огледа съседките си. Всички до една бяха последвали примера на Ианте и се преструваха, че не я забелязват. Тогава тя се реши, стана и си проправи път до края на реда, където зеленият копринен балдахин не спираше пътя на светлината.

Почувства сладостните лъчи върху кожата си, усети ги да проникват в кръвта и в костния мозък. Преплете пръсти и долови как се затоплят и пръстените й — дори смарагдът — а това й припомни нощта в Тържествената зала на Цитаделата и уверението на Тобин, че накитът със сияен зелен камък притежава собствена вълшебна сила. Шонед обърна лице в посоката, в която бе изчезнал любимият й, зеленият й като камъка взор се устреми по светлината право напред и стигна до Роан. Тя видя как русата му глава се свежда към шията на Паща — наближаваха горист участък; дишането й се ускори в отклик на неговото, заедно с него трепна и се намръщи, когато вейки зашибаха по ризата и косата му, а сърцето й затуптя бързо-бързо, когато видя убийствения склон, който предстоеше на коня и ездача…

…Роан прокле бодливото клонче, което разкъса ризата и одраска рамото му. Отвсякъде наоколо чуваше вайкания, охкания и ругатни; дланите му се изпотиха в ръкавиците. Заобиколи един паднал ездач и мислено благодари на Всевишната, че Паща бе прекарал досегашния си живот в Пустинята и сега както съобразителният му ум, така и пъргавите копита изпреварваха повечето съперници. Двамата вече бяха излезли от горичката и завиваха по пътеката, изкачваща стръмния склон; на върха му бе побит зелен стълб почти до самия ръб на скалата, надвесена над залива. Роан чу зад гърба си тревожен писък и хрущящ звук, който сигурно беше от чупене на кости, но нямаше време да се обърне и види, защото стълбът бе току пред него, а ездачът на изравнилия се с Паща кон, чиито дрехи бяха в цветовете на господаря Резе, не му беше оставил почти никакво място за завой. Паща заканително бе опънал уши назад, другият кон за миг поизостана на един хлъзгав участък и младият княз използва отворилата се тясна пролука, за да смушка жребеца си с пети — трябваше да минат колкото може по-близо до стълба. Те успяха да го заобиколят почти на косъм. Роан чу зад гърба си нов звук, още по-зловещ: вик на ужас, последван от тежък плясък в прибоя долу. Сгърчи лице и мълком преглътна мисълта, че това можеше да се случи с него и Паща; после стисна здраво юздите и се зарече, каквото и да става, да завърши това лудо препускане жив и читав — сега тази беше единствената му цел. От тридесетте състезатели бяха останали само двайсет. Но и те бяха с деветнадесет повече според Роан, както и според Паща; гордият жребец, който не търпеше да вижда задницата на друг кон пред себе си, полетя в стремителен кариер. Ездачът притисна буза към шията му, вкопчи се с всичките мускули на ръцете, нозете и гърба си в неукротимото животно и замижа. Клоните на дърветата не само яростно шибаха ризата му, но и я цепеха на ивици. Въздухът свистеше покрай ушите на младежа: струваше му се, че от зашеметяващата скорост, с която се движи, е оставил съзнанието си далеч назад и сега лети презглава към собствената си гибел. Злото предчувствие неочаквано доби веществен облик във вид на сивокафеникав кон с ездач, който се появи отникъде и се вряза отдясно в траекторията им; Роан без малко да падне от седлото. Непознатият носеше розово и пурпурно — цветовете на господаря Тибаян от Пирме — но това беше само заблуда; черните му очи, тъмната коса и белегът на брадата не оставяха място за съмнение: меридец! Младежът нададе стон, в който се смесваха проклятие и вопъл, и ухиленият му враг тържествуващо се изсмя…

…В гората, сред дърветата, Шонед бе изгубила Роан от погледа си, но когато конете излязоха на голата равнина, тя съзря сивокафявия жребец, който връхлиташе върху Паща, и застина. Нападателят все пак не успя да завари младежа неподготвен: Роан замахна, стовари юмрука си и ездачът в пурпурно-розово се олюля на седлото. Тутакси обаче извади бич и дъхът на Шонед секна — ударът зверски изплющя върху и без друго разранения гръб на Роан, и русата глава на младежа се отметна назад. Пръстите на слънцебегачката се свиха като куки; вцепениха се и кръвта се отля от тях. На нейно място нахлуха живи пламъци, които бликнаха в цялото тяло на момичето, на мига го обгърнаха като плащ от главата до петите и то тласнаха към тъканата пътека от светлина. Шонед напрегнато се изопна, събра всичките си сили и замълви беззвучно с устни заклинания, за да призове и приложи древното чародейство, на което я бе научил Уривал в Цитаделата…

…Гърбът на Роан пламтеше от болка. Младежът изви глава тъкмо навреме, за да види как меридецът вдига десницата си със стъкленото острие в нея; слънчевите лъчи накараха оръжието да блесне ослепително. Роан не вярваше, че нападателят му ще се опита да хвърля нож докато язди, и то по движеща се цел, но действителността веднага го убеди в обратното: острието прониза въздуха на един пръст разстояние от рамото му. Паща не се смути ни най-малко от удара, звъна и блясъка на пръсналото се пред него стъкло и набра още скорост. Роан стисна с болящи от усилието бедра жребеца си през хълбоците, прехапа устни и се остави на волята на коня. Сам искаше да увеличи разстоянието помежду себе си и меридеца, преди онзи да е извадил втори нож, и устремът на Паща да победи четиримата останали съперници бе добре дошъл. Наближаваха пистата. Удаде им се да изпреварят един ездач при входа, отворен в перилата; Роан се сети за наставленията на коняря си и стегна юздите. Паща разбираше господаря си така добре, че откликваше и на най-леките движения на крайниците му, и изпълни първия скок с безукорна точност — за разлика от жребеца пред него, чийто ездач не бе внимавал достатъчно. Петнистият кон изгуби ритъма, разколеба се и не можа да влезе отново в крачка. Мъжът на седлото напразно го шибаше с бича си. Роан, между два скока, ги изпревари и потрепера от негодувание, като видя окървавените белези по хълбоците на горкото животно. После се осмели отново да погледне назад. Меридецът бързо се приближаваше. Роан стисна зъби, но трябваше да се обърне към следващото препятствие и да насочи Паща да го преодолее. Конят и ездачът прелетяха над дъсчената ограда, копитата задълбаха в пръстта, ноздрите и гърлото на младежа се напълниха с прах и дробовете му нададоха вопъл за въздух, главата му се замая, но нещо по-силно от него го подтикна пак да погледне към меридеца.

Не видя нищо. Освен това как тънките устни на мургавия мъж се разтвориха, между тях излезе писклив вик, тялото се огъна като че в опит да избегне сблъсъка с някакво страшно видение, ужас блесна в черните очи, а сивокафявият жребец се удари жестоко в перилата. Понататъшната им съдба не интересуваше Роан; той се съсредоточи в предстоящия прескок на тръстиковия плет. Двамата с Паща го преодоляха и продължиха към каменната стена. Отминаха един вече изтощен кон, чийто ездач носеше дрехи в тюркоазено синьо — по това младият княз разпозна жребеца на княз Халдор Сирски и застана нащрек Опасенията му се оправдаха: бившият победител стръвно изви врат и се опита да го захапе за бедрото. Паща се ядоса, сви уши и понечи да се нахвърли на другия кон; цялото хладнокръвие и умение на Роан бяха необходими, за да попречи на двамата да се сбият, но любимецът му все пак го послуша, изпъна шия и затича така, сякаш имаше криле.

Пред тях беше останал само един съперник. Той с лекота прескочи петото препятствие и Роан, като премери на око разстоянието помежду им, прошепна в ухото на Паша: „Хайде, този можем и да го пуснем да бъде пръв, момчето ми. Няма да обеднея, ако сам купя изумрудите за Шонед.“ Но потомъкът на най-чистокръвните родители от Чейналовите коневъдни не се вслуша в думите му, защото виждаше само чуждата задница и скока, които го разделяха от победата. Роан не се опита да се наложи. Паща прехвръкна над последната стена, а господарят му отпусна хлабаво юздите върху обляната в пот шия; зад тях бяха останали другият кон и ездач, а пред тях бяха само празната писта, пъстрите перила и жълтото знаме, което като драконово крило се спускаше надолу.

Шонед разплете пръсти и изтри в роклята овлажнелите си ръце. Заклинанието беше излязло и по-трудно, и по-лесно от предвижданията и опасенията й. Уривал я бе обучил добре, но тя бе изчерпала силите си, за да поддържа страховития огнен призрак на дракон жив пред очите на меридеца — и видим единствено за тях — в няколкото решаващи секунди. Когато Роановият враг се изтърси от седлото, слънцебегачката усети да я обзема злостно, ликуване; но в следващия миг, когато и сивокафеникавият жребец рухна на земята, тя също извика заедно с всички зрители:

— О, не!!… — После, отчаяна, прошепна: — Не исках това… Богиньо, умолявам те…

Конят успя да се изправи с мъка на нозе, но ездачът, отхвърлен чак в средата на пистата, не помръдваше. Шонед чу възгласа на Тобин и си наложи да се върне пак под зеления балдахин. Видя не само Тобин, но с нея и Пандсала, и Ианте да слизат тичешком по стъпалата към пистата. Не се присъедини към тях, а изчака, докато дишането й се успокои, и едва тогава тръгна. Остана на разстояние от трите, макар че ги настигна точно когато бяха излезли на ливадата за конете и чакаха Роан. Той не закъсня да се появи с бавна крачка. Шонед го наблюдаваше как слиза от седлото, повежда кротко ходом потъналия в пяна жребец и без да обръща внимание на никого, мълви гальовни думички в ухото му, гали го по хълбоците, по врата, по корема… Приближи се един коняр, който възторжено прегърна първо господаря си, после Паща; след това четириногият победител бе поведен към конюшните да получи заслужени грижи и почивка, а двуногият (който не се крепеше съвсем стабилно на краката си прие с благодарност голяма купа вино, поднесена му от друг прислужник.

В преливащото от гордост и възхищение сърце на Шонед изведнъж нахлу тревога, когато видя нацепената риза и кървавите драскотини по гърба на Роан; такива имаше и по лицето, и по китките му. Победата му бе струвала по-скъпо, отколкото бе предполагала! Нозете й бяха готови да се затичат към него, ръцете й — да го прегърнат до секване на дъха, а устните й — да излеят порой от любещи укори, но тъй като всичко това и беше забранено, остана да наблюдава с безмълвна завист, как Тобин я отменя и в трите.

— Ти, глупак нещастен, как си се изподрал, дрехите ти са на парцали, а и главата си залагам, че си осакатен! — редеше гневно принцесата. — Сваляй веднага тия дрипи от себе си и върви да си лиснеш кофа вода; да не ти казвам колко от раните ще загноят, ако не го направиш…

— Да, сестро — произнесе той подчертано хрисимо, с което я разлюти, но следващите му думи я обезоръжиха:

— Само не ме прегръщай пак! — Тобин не можа да не се засмее. Роан се престори, че едва сега забелязва Ианте и Пандсала, и галантно им рече: — Не бледнейте така, братовчедки! Не съм пострадал кой знае колко, а и това беше само състезание, не битка.

Ианте вкопчи изящните си пръстчета в ръкава му:

— О, братовчеде, ти се изложи на такава опасност! И колко жалко за ездача на коня зад теб!

Чертите на Роан се изопнаха. Шонед погледна встрани. Пандсала се обади:

— Като идвахме насам, чухме, че си е счупил врата и е мъртъв. Конят е оцелял, макар че няма да се състезава никога повече. Какво точно се е случило, изглежда никой не знае. И никой не е виждал да се случва подобно нещо. Сега разследват…

Шонед гледаше навсякъде, само не към Роан. Искаше й се да потъне в земята. Заради този рус мъж, застанал прашен, потен, мръсен, изморен и ликуващ, тя бе убила човек. Нещо по-лошо: бе убила човек, използвайки дарбата и познанията си на фаради, върху което за всеки слънцебегач, от начинаещ питомец на Светилището до първожрец или първожрица, тегнеше строга възбрана, и от което нямаше по-голям грях и вина. Тя се видя коленичила пред Андраде и се чу разплакана да изповядва, че не е искала да причини смърт, но очите й против нейната воля се спряха върху Роан и й дадоха да узнае горчивата истина: бе извършила престъпление, за да го запази… за себе си.

Междувременно той съобщи на Тобин с много тих глас, но Шонед успя да чуе:

— Беше меридец.

— Нима?! — пребледня тя.

— Опита се да ме свали от седлото. Е, Тобин, остави; нищо ми няма — добави той раздразнително и отмахна ръката й, която понечи да го докосне. — Жалко, че е мъртъв, щеше ми се да поговоря с него.

Шонед видя как братът и сестрата си разменят предупредителен поглед и се застави да се намеси — наложително бе разговорът да бъде отклонен към друга тема. Придаде на гласа си най-острия и превзет възможен тон и заяви:

— Твоя светлост е поел риск, който би могъл да му струва много скъпо.

— О! Господарке Шонед, ти няма ли да ми честитиш победата?

Престорил се, че едва сега я забелязва, Роан я гледаше така благо и лъчезарно, че й идеше да го удуши. Тобин я предпази да стане убийца за втори път, като бързоя:

— Върви да се натопиш в реката, братле, защото си овонил цялото разстояние оттук до зрителските скамейки!

Той се усмихна:

— Сестричко, както винаги ласкаеш самолюбието ми.

— Де и ти да ласкаеше обонянието ми! — не му остана длъжна тя. И понеже видя съпруга си да приближава, извика: — Чей! Вземи Роан, закарай го до брега и го хвърли в реката!

— Нямам време — отвърна Чейнал, спря коня си за миг, наведе се от седлото и като сграбчи шурея си през кръста, го отлепи то земята и го притисна в прегръдките си. Лицето на младежа се изкриви. Всичките му охлузвания и рани го заболяха люто, а и изглеждаше смешно пред Шонед, Пандсала, Ианте! Чейнал за щастие го пусна почти веднага, но продължи със словесни поздрави: — Чудесно язди, да ти се ненадява човек, луда главо! Трябва да вървя да се готвя за последния кръг, но довечера на пира ще ми разкажеш. — Господарят на Радзин се наведе още веднъж, за да целуне съпругата си, после смуши Аккал с пети и се отдалечи. Шонед се обади:

— Да се върнем ли по местата си, за да видим как ще победи господарят Чейнал? — предложи тя.

— За това как аз победих още не си ме поздравила — отвърна Роан. Усмивката му бе сладка, но погледът зъл. — Може би обаче — продължи той отмъстително — си заложила срещу мен и си изгубила, господарке Шонед?

— Ще призная на твоя светлост, че действително сключих един облог, но той още продължава — отговори Шонед, също толкова сладко, и погледна Ианте. — И не бе свързан с надпреварата на пистата, а с друг вид състезание.

Чейнал спечели надбягването в деветия кръг, като изпревари най-близкия си съперник с почти една трета мяра. Сивият жребец на господаря Резе нагълта доста прах, както бе обещано. Поздравленията отшумяха, вълненията стихнаха, зрители и участници напуснаха пистата. Знатните гости на тазгодишната Риала се оттеглиха в шатрите си, за да починат малко преди пира, насрочен за вечерта, простолюдието се върна на панаира, а прислугата — към задълженията си в господарските лагери. Шонед нямаше как да се присъедини към вторите и третите; мястото й беше сред първите, но тя не искаше да го заеме. Можеше да присъства на пиршеството, защото Тобин се показваше с нея навсякъде и беше дала да се разбере ясно, че двете са приятелки; зеленооката обитателка на Светилището обаче чувстваше, че ще й прилошее, ако прекара дори само един миг близо до дъщерите на Негова всесветлост, особено пък в Роановото общество. Така че тя слезе до брега на реката, седна под едно дърво й се опита да не мисли за повелителя на сърцето си. И за онова, което беше извършила заради него днес.

Напразно! Той бе непрекъснато пред очите й: с разрошените златисти коси, ярката риза, сияещите очи и бузите, добили коралов цвят от тройното тържество — на победител, на обкръжен с внимание мъж и на човек, спасил се от смъртта. Как само разпалваше ламтежите на онези две кучки, как се опиваше от съзнанието, че може да си играе с тях и да ги предизвиква, оставайки неуязвим! Как безсъвестно използваше чара на погледа и усмивката си, за да ги увлече и покори! А към нея се обръщаше единствено с намерението да я засегне — в което, призна си тя засрамена, добре успяваше. „Проклет да е!“ — и Шонед обхвана с ръце главата си, притискайки слепоочията с длани.

От шатрите на Върховния княз се чуха поздравителни възгласи и възторжени викове: раздаването на наградите бе започнало. „Е, да!“ — намръщи се Шонед. — „Тобин ще си получи рубините, Ками — карнеолите… А Роан да се задави с изумрудите дано!“

— Честито, твоя светлост! — Тя изрече подигравателно на висок глас дълго отказваната похвала и се излегна по гръб във влажната трева. Загледа небето, облаците, които ту закриваха, ту откриваха трите изгряващи луни. Гледката не уталожи чувствата й. Знаеше, че ревнува; знаеше, че с това сама си вреди (единствено с това да беше!), но не можеше да не кипи от злоба при мисълта за скъпите рокли и накити на съперничките си, за тяхната изтънчена женственост и грижливо гледана хубост. И също при мисълта, че сега, в този именно миг те можеха да флиртуват с Роан, а тя не можеше; че сега, в този именно миг те наистина флиртуваха, ловяха погледите, усмивките му, ласкателните му думи и им отвръщаха… „Ти обаче си мой, хитрецо; синеок драконски сине, дето се оставяш да те ухажват и нехаеш за опасността…“ — процеди Шонед. — „И кълна се в Богинята, ще ти го докажа!“

В този миг един трезв, разсъдителен глас се обади от скрито ъгълче на съзнанието й. Заговори, като накара тутакси ревността да замлъкне: „Ти наистина ли желаеш да притежаваш мъжа, който днес те изкуши да извършиш убийство?“ Шонед не можеше да не отвърне на този глас — и поде дълъг, мъчителен спор със себе си. От една страна изтъкваше довода, че бе спасила живота на Роан, призовавайки дракона-призрак, за да уплаши меридеца и да отклони смъртоносното му оръжие. Беше успяла. Но човекът беше загинал. Противно на всички свои намерения тя бе нарушила най-страшния, най-свещен обет на фарадим, бе сторила точно онова, за което още преди време Уривал я бе предупредил да внимава: бе поставила дарбата си в услуга само на Роан, бе подчинила силата си на неговите интереси и бе забравила всичко друго. Можеше ли да има оправдание за нея? В името на най-възвишеното чувство се бе опетнила с най-долния грях: отнела бе човешки живот. Благородната подбуда и отвратителното дело бяха рожби на волята й. Но дали бе възможно така, както те съществуваха заедно в нейното съзнание, в личността й да се съвместят взаимно противоречащите си същности на фаради и на владетелка?

Ето въпроса. Как едновременно да служи и да бъде вярна на множеството повели: тази на обучението й в Светилището, тази на любовта и към Роан, тази на дълга й към Пустинята? Къде впрочем оставаше дългът към нея самата, такава, каквато се познаваше и държеше да бъде — гордата и самоуверена Шонед, свикнала да е наясно със себе си и да се уважава, да преценява разумно и да направлява отговорно постъпките си? Как да преценява, да направлява и носи отговорност, когато не беше сигурна, че има избор?

„Добре“ — продължи разсъдителният глас — „ти можеш да се омъжиш за Роан и да се отречеш от уменията си на фаради. Можеш да бъдеш само княгиня, да отхвърлиш изкушението да облагодетелстваш повелителя си с могъществото на своята дарба.“ — Да — съгласяваше се Шонед — това беше изход; но нали Роан я искаше за съпруга (и съответно Андраде — за съпруга на племенника си) тъкмо поради това, че притежаваше тази дарба и тези умения. От нея се очакваше задължително да бъде фаради и княгиня. Ами децата й един ден? Те почти несъмнено щяха да наследят дарбата на слънцебегачи; и от кого щяха да вземат пример как да си служат разумно с нея, ако тя погребеше в забрава всичко, на което я бяха учили? После, тези деца щяха да наследят от баща си и друга сила — силата на властта; но понеже слънцебегачите дължаха вярност не на отделни княжества, а на Светилището, те предварително бяха обречени да се разкъсват между княза и първожрицата, между своя баща и своята пралеля, както сега се разкъсваше Шонед, изнемогваща да дири отговори на нерешими въпроси.

Нерешими ли? — прониза я отговорът. Тя захлупи лицето си с ръце и се обърна по корем, защото не можеше да понася хладната, мека ласка на лунните лъчи по страните си. Нямаше какво да се решава! Днес тя беше отрязала всички пътища назад и встрани, веднъж завинаги, като беше използвала преднамерено тайните си познания, за да причини смърт. И това не беше първата й простъпка! Тя си припомни виночерпеца от Цитаделата, загинал в двубоя между нея и служещия на Рьолстра слънцебегач: още тогава бе направила избора си, без дори да го съзнава.

„В такъв случай“ — обобщи трезвият и суров глас — „като знаеш онова, което ти е известно сега, можеш да откажеш да се омъжиш за Роан и да се отървеш от изкушението. Ще бъдеш просто слънцебегачка, далеч от отговорностите на владетелка и превратностите на властта, чиста пред съвестта си. А Роан може да се ожени за друга…

Задруга?! Никога!“

Обезсилена, лежа дълго, без да помръдне. Смачканата трева под бузата й издаваше влажен и остър мирис, който Шонед вдъхваше дълбоко. По някое време нощният хлад я накара да потрепери, но не само той: тя осъзна за пореден път, че няма избор. Собствените й чувства, гордост и потребности я бяха хванали в капан. Трябваше да се омъжи за Роан, да бъде както княгиня, така и слънцебегачка. Тя щеше да се омъжи за Роан, щеше да бъде и двете. Ако от нея очакваха толкова много, не по-малко очакваше и тя самата от себе си.

Шонед се надигна и седна, прокара пръсти през косата си — несплетена и разрошена — и се загледа навъсено в реката. Известно време тя съзерцава Фаолаин, после стана, слезе на песъчливия бряг и на лунната светлина отбра оттам няколко камъчета. Запресипва ги от едната си шепа в другата, усмихвайки се мрачно. Вече не криеше истината от себе си: тя се беше продала, за да получи Роан. Той беше нейната цена. Тази мисъл внесе в душата й странно успокоение, а подир него — и хладна решителност. Бе дошло времето Роан също да плати!

Докато прибираше камъчетата в джоба си, Шонед се сети за покупките от панаира. Бавно започна да я обзема възбуда, която тя се зае да подсили. Извикваше във въображението си отделни подробности: гладка златиста кожа, слънчево-свилена коса, тънко тяло, което се притиска до нейното, топла плът и разтварящи се устни… О, тази вечер и тя щеше да извоюва победа, не по-малко значима от неговата! Техни високородия можеха да беснеят на воля. Тя си представи яростта на Ианте и Пандсала и се разсмя високо — беше платила за Роан, и той беше неин…

Внезапно слънцебегачката долови, че не е сама. Обърна се стреснато, когато един дълбок, отекващ мъжки глас прозвуча в ушите й:

— Смехът ти е прекрасен като твоето име, господарко Шонед. А лицето ти е още по-прекрасно.

Дъхът на момичето се пресече:

— Твоя всесветлост!… — едва успя да изрече тя. Коленичи пред Върховния княз и се опита да овладее вихъра, който се изви и забушува в мозъка й при вида на високия, великолепен мъж в тъмен плащ. Рьолстра, за нейн голям яд, разбра смущението й, но не го показа; с неизменна любезност продължи:

— Не исках да те плаша. Тъкмо се връщах от посещението при господарката Палайла на баржата. Там тя спи по-добре, отколкото в шатра.

— Свърши ли пиршеството, твоя всесветлост?

— Току-що. Започна рано, и съм признателен, че не приключи късно. Утре ни предстои изпълнен с работа ден. Открих обаче, че не ми се спи, и реших да се поразходя покрай реката. Прекрасна е, нали? Особено на лунна светлина.

Рьолстра не говореше за реката, нито пък гледаше към нея; думите и внимателният му взор бяха предназначени единствено за Шонед, както и двамата знаеха много добре. Върховният княз — висок, внушителен, пищно облечен — стоеше съвсем близо до момичето, и слънцебегачката почувства особения, покоряващ жар, който се излъчваше от тялото му. Собственото и тяло вече се бе настроило на подобна вълна, когато преди малко мечтаеше за Роан, и затова сега от само себе си откликваше на негласния призив, който идеше от плътта на този чужд, злонамерен, но неустоимо привлекателен мъж, и проникваше чак до костите, до най-скритите кътчета на съществото й. Цялата женска природа у Шонед се поддаваше на могъщия чар на Рьолстра — завоевател и покорител, който пристъпваше към целта си с такава хищна властност, с такава самоувереност, че още от началото смазваше всяка съпротива. „Какво става с мен?!“ — ужаси се тя. Събирайки всичките си сили за отбрана, Шонед успя да промърмори:

— Да, да, прекрасна е — чувствайки се толкова смазана от безсилието си, че й идеше да заплаче.

— Ще ми окажеш ли честта да ме придружиш, господарке Шонед? Нека споделим лунната светлина — предложи Рьолстра с изискан жест и най-благороден тон: едновременно приканващ и повелителен. Шонед нямаше как да не се подчини. Не само защото на Върховния княз не можеше да се откаже, но и защото тя се готвеше да стане съпруга на главния му съперник и като такава сега щеше да използва случая да поразузнае за отношението на Рьолстра към Роан, за намеренията му, а вероятно и (ако Богинята й помагаше) за служещия на Канарата слънцебегач. Затова момичето се усмихна, отново изправи снага и кимна в знак на съгласие.

— Доставиха ли ти удоволствие надбягванията днес? — запита Рьолстра, когато двамата крачеха покрай брега, без да бързат и — поне привидно — без друга цел освен да се насладят на нощната прохлада. — Видях те сред зрителите, господарко Шонед: ти седеше заедно с дъщерите ми и нейно високородие княгиня Тобин.

— О, беше толкова вълнуващо! Господарят Чейнал се представи великолепно, нали? Казаха ми, че винаги побеждава. — Шонед изчака Върховния княз галантно да отстрани от пътя й едно клонче. — Беше ли нейно високородие щастлива да получи рубините?

— Естествено. В природата на красивата жена е да се стреми към неща, които изтъкват още повече красотата й. Поради това се изненадвам, господарке Шонед, да те видя облечена така просто — макар и очарователно — и без никакви накити. На теб ти подобава да бъдеш само в коприна и изумруди, благородна — усмихна се той.

Шонед едва се сдържа да не отговори „Почакай и ще видиш“, но навреме се овладя:

— Не възприемам себе си като красавица, затова и не ламтя за неща, които да изтъкват красотата ми. А и първожрицата Андраде възпитава нас, фарадим, в съвсем различен дух.

— Аз съм уверен, че някой щедър мъж чака само знак от твоя страна, за да те обсипе с даровете, които заслужаваш.

Думите му вселиха у Шонед страшна паника: нима бе прозрял играта, водена от двама им с Роан? Но като плъзна към Рьолстра кос поглед изпод мигли, слънцебегачката се убеди, че той е имал пред вид съвсем друг мъж — и когато осъзна кого точно, едва не се спъна в гладкия пясък.

Овладя се бързо и отвърна:

— Твърде незначителна личност съм, твоя всесветлост. Съвсем малка зестра ще донеса на бъдещия жених.

— Предостатъчна зестра би била само прелестта ти, благородна Шонед, дори ако не беше слънцебегачка. Оценяваш себе си много ниско.

Тя спря, обърна се право с лице към него и без заобикалки попита:

— Твоя всесветлост как би ме оценил?

— Вярвам, че отговорът ти е известен, повелителко.

Този мъж бе опасен. С всяка изтекла секунда Шонед все по-ясно осъзнаваше многообразието от начини, по които се проявяваше това качество на Рьолстра, и я обземаше страх, който парализираше волята и ума й. Хладнокръвието й измени, тя избра най-глупавата линия на съпротива — изрече нервно и припряно:

— Толкова късно е вече…

— Не — възрази спокойно той. — Не е по-късно, отколкото беше преди миг-два, когато някои неща още не бяха казани. — Мъжът уверено сложи на рамото й горещата си длан, очите му много зелени, но с по-блед цвят от нейните първо се впиха в зениците й, а после господарски се плъзнаха по очертанията на лицето и тялото. Шонед усети, че пламва; от петите към темето й плъзнаха тръпки, умът й потъна неизвестно къде; в последните остатъци от съзнанието й пробягаха откъслечни мисли за това, че любовницата на Рьолстра бе най-красивата жена на материка и че на Върховния княз беше достатъчно само да каже, за да получи всяка, която е пожелал, но и те се изгубиха. Слънцебегачката бе замаяна, вцепенена и само чувстваше как една тежка, жарка, неотвратима сила могъщо я притегля, притегля, притегля…

Рьолстра внезапно пусна рамото й.

— Виждам, че те обърквам и тревожа — изрече той. Шонед се олюля. Плътта й там, където бяха лежали пръстите му, рязко охладня след прекъснатия допир. Върховният княз продължаваше да говори учтиво, равно, все едно ставаше дума за времето: — Колкото пъти те наблюдавах през последните дни, ти не погледна към мен дори веднъж. Знам, че съм чужд за теб, но се надявам да ми позволиш да променя това. Да ти стана близък тонът му доверително се сниши, зазвуча ласкав и съблазнителен; слънцебегачката се уплаши, като долови как й въздейства. — Шонед — Рьолстра почти шептеше, почти я галеше с гласа си — аз съм мъж, който има търпение. И власт. Когато решиш, че малкото князче не те задоволява, ще ме завариш да чакам.

— Какво ми предлагаш? — произнесе тя съвсем тихо, само с дъха си. Знаеше много добре, но искаше да го чуе с ушите си.

— Всичко, което би могла да получиш от мен. В замяна ще очаквам от тебе… някои неща… нищо, което самата ти не би ми давала с радост.

— Като например? — попита тя по-високо: гласът й беше укрепнал, съзнанието й се отърсваше, волята й преодоляваше въздействието на близостта му. Рьолстра изглежда не забелязваше, защото тонът му не се промени:

— Намирам те за красива, вълнуваща и желана, слънцебегачко. Вярвам, знаеш какво ще рече една жена да е привлякла вниманието на Върховния княз. Ще те въздигна с почести над всички, двамата с теб ще си даряваме взаимно наслада…

Макар да се ужаси, като разбра най-сетне каква цел преследва Рьолстра, Шонед успя да произнесе решително, силно и ясно:

— Насладата, която ще получавам от тебе, няма да бъде дар: ще ме накараш да я платя, като отнемеш честта ми!

— Дъщеря ми Ианте — отвърна той несмутим — те описа като безкрайно горда, но аз вярвам, че бих могъл да те накарам и да приемеш. — Сякаш да не остави място за съмнение как, Рьолстра се приближи до момичето, протегна този път двете си ръце и нежно, замечтано прокара пръсти по раменете, шията и брадичката му.

Трепетът завладя наново Шонед. Сега тя различаваше ясно двуцветния му пламък: в него имаше страх, имаше и желание. Да се превие и да признае властта му би било все едно да умре, но докосването на този мъж въздействаше с такъв покоряващ чар, че премахваше всички задръжки, всички съображения. Шонед обаче не можеше да не се запита дали и Роан не чувства същото, когато е край Ианте. И нейният ли допир помиташе преградите, обезсилваше разума? Слънцебегачката се отдръпна и разтърси глава:

— Не ме докосвай! Не служа на похотта на никой мъж — дори ако мъжът си ти!

Рьолстра се засмя развеселен:

— Ако целта ти беше да ме заинтригуваш, Шонед, не би могла да избереш по-добър начин! Ако смяташ да ме отблъснеш обаче — предлагам ти да помислиш пак. — От висотата на внушителния си ръст той я загледа премрежено и лукаво, докато в един миг без всякакво предупреждение не преодоля разделящата ги крачка: дъхът на Шонед се пресече, когато се сблъска с гърдите му, и преди да успее да мръдне или извика, той сграбчи раменете й, наклони глава и впи устни в нейните. Само след миг пак така внезапно я пусна, поклони й се ниско, като да беше княжеска дъщеря, и тръгна пъргаво нагоре по склона към шатрите си.

Шонед остана смразена и трепереща. Сладострастието и ужасът воюваха в душата й. Върховният княз желаеше да я притежава. Като жена тя не можеше да устои на ласкателното му внимание, особено съчетано с могъщата дързост на покорител, чието въздействие бе изпитала току-що. Ала тя беше също фаради. Като онзи човек, когото Рьолстра беше покварил и изкушил да предаде събратята си. Заплашена бе да я сполети същата участ, защото Върховният княз искаше да използва уменията й за собствените си цели.

А нима Роан не искаше същото? Ситни гърчове я разтърсиха и Шонед обви ръце около тялото си, за да ги овладее. Това не бяха чувствените тръпки от преди малко: тези изразяваха дълбок смут и болезнена тревога. Тя внезапно съзна, че няма на кого да се опре. Заповтаря си „Роан ме обича“, за да почерпи смелост, но не сполучи. И русокосият със сините очи щеше да я използва точно така, както искаше да я използва чернокосият със зелените, само дето имаше благословията на първожрицата Андраде — по една случайност негова леля — която беше посредничила за срещата им.

Шонед извади речните камъчета от джоба си. Стисна ги в шепа с цялата си сила, докато пръстите й аха-аха да се строшат. Тя ли трябваше да решава кой княз е по-достоен да се разпорежда с уменията й? На какво отгоре? Слънцебегачката се разсмя горчиво: нямаше избор, не би могла да има, не бяха й оставили. О, как ги мразеше всичките за това!

Когато се плъзна между чаршафите в постелята си, Роан почти спеше. Главата му се маеше от изпитото вино, възбудата от победата в състезанията не го напускаше, но го държеше в състояние на трескав полусън, не на бодрост. Копнеейки да потъне в пълна забрава, той отпрати с две нечленоразделни думи Валвис, който веднага излезе, и се зави презглава. Няколко мига се въртя неспокойно, търсейки как да разположи тялото си така, че да не чувства раните по раменете и гърба си; за щастие виното бе притъпило болката и Роан скоро се унесе, а блуждаещите му несвързани мисли се превърнаха в сънища. Той засънува Шонед.

„Дали не съм прихванал нещо от нейните заклинателски способности?“ — мина му през ума по някое време. Чувстваше я толкова близо до себе си, почти действителна: меките й устни галеха челото му, тънките й пръсти го милваха по страната. Роан се усмихна и се пресегна да я докосне, и — о! — под дланите му се отзоваха истински гладки рамене, ръцете му усетиха топлината на кадифена кожа… Понечи да я притегли към себе си, но тя се дръпна и се изправи. Седнала на края на леглото, отметна завивката и прокара ръка по тялото му. Зае се да го изследва.

Вълнение забушува у Роан под допира на хладните пръсти, които нежно се плъзгаха, спирайки и задържайки се за кратко ту тук, ту там; очите му се разшириха, устата му се разтвори, готова да нададе глас, но пръстите неочаквано легнаха върху лицето му, а ушите му чуха: „Шшшт…“ Той целуна дланта й. Искаше му се лампата да е по-близо, за да вижда ясно лицето й — в смесеното, но слабо осветление, което даваха меките лъчи на свещта под стъкления сенник върху далечната маса и отблясъците на стражевите огньове през тъканта на шатрата, можеше да различи само очертанията на главата й, с разпусната коса, придобила от нощта тъмен цвят. Призрачната Шонед не спираше да го милва и през плътна му пробягваха неописуеми трепети, усещания, каквито не бе познавал и не бе допускал, че съществуват.

— Хей — проговори най-сетне той — дай на мен, сега е мой ред… — Бе изненадан да чуе гласа си, толкова гърлен и дрезгав. Протегна алчно ръце по мишниците и раменете й, плъзна ги по гърдите, забулени от свилена тъкан, която се бе затоплила от жарта на тялото и сякаш пърхаше от ускореното дишане. Спусна ги отново надолу, улови кръста й като колан и я придърпа по-близо.

Ала когато снагата й се допря до неговата, Роан застина: това тяло бе непознато!

Това тяло бе наистина стройно, тънко, но не така твърдо, както го помнеше. Гъвкаво, вярно, особено в раменете й ръцете, по които под кожата и над костите се напипваше приятен слой мека плът; Шонед обаче имаше стегнати, корави мускули, а тези тук не бяха калени. Тялото, което Роан държеше, поддаваше под допира му, и освен това лъхаше не чистия мирис на вятър и природа, а друг, изкуствен аромат — богат и сложен.

Това не беше Шонед.

Внезапно вън от един мангал се вдигна висок пламък, който освети вътрешността на шатрата и рязко ограничи и изостри сенките. Непознатата стреснато извърна глава и Роан обхвана профила й: високо чело, горд нос, хищно красиви устни — Ианте! Вбесен, той я запокити вън от леглото; тя се просна върху килима и захълца, поемайки си дъх. Роан я гледаше с ненавист как най-накрая се надига и се опира на пода с тънките си голи ръце.

Вън стражите закрещяха:

— Пожар! Горим!

Ужасена, принцесата се хвърли към леглото му и се вкопчи в завивките:

— Скрий ме, Роан, моля те, скрий ме! Ако някой ме намери тук…

— Не искам да знам какво ще стане! Махай се! — нагруби я той и за да й попречи да го докосне, скочи от другата страна на леглото. Сграбчи завивката и скри голотата си под нея. Повдигаше му се, но бе в състояние да разсъждава и действа бързо: — Ще отвлека вниманието на стражите, докато избягаш, само не се бави. Хайде, ставай!

— О, Роан, моля те, умолявам те…

— Хайде!!! — изсъска свирепо той и бутна леглото встрани, за да отвори път. С неподозирана бързина Ианте се вкопчи в коленете му; трепереше и не искаше да го пусне; отвратен, той се опита да я отхвърли от себе си, но застина, когато тя вдигна лице нагоре и в призрачно-синьто зарево на пожара, пречупен през копринените стени на шатрата, видя изражението й. — Ти… — задъха се той — …ти искаш да те намерят тук?!

— Да! Искам!!

Роан я стисна за единия лакът и рязко я вдигна на крака. Разтърси я:

— Мислеше, че така ще можеш да ме изнудиш да се оженя за теб ли? Уж съм те обезчестил? Глупачка! Мръсна безсрамница! Изчезвай!

Тя замахна да го удари:

— Ти ме желаеше!

— Млък! — сряза я той и я повлачи към изхода. Стискаше я с едната ръка, а с другата разтвори платнището. Видя, че стражите се суетят да стъпчат пламъците на огъня, прескочил от мангала върху тревата, и не забелязват нищо наоколо си. — Ще отида да ги залъжа — обърна се той към Ианте — а ти не се май и бягай. Ако те намеря пак тук, когато се върна, с теб е свършено. Ще се погрижа всички да разберат каква мръсница си.

Роан съвсем не бе толкова непоколебимо решителен, колкото се показваше пред Ианте — дори се чувстваше пълен глупак — но се овладя, пристъпи вън от шатрата и като пристегна завивката около кръста си, призова стражите. Разпореди се да донесат кофи с вода, мъжете се подчиниха и само той забеляза как саможертвовотелната дъщеря на Върховния княз се измъкна и изчезна тичешком в тъмното. От шатрите наоколо наизлязоха сънени хора; той ги отпрати набързо с успокоителни думи. Скоро огънят бе угасен и опасността — отстранена.

Когато всичко утихна, Роан се върна да разгледа обърнатия мангал. Тревата под и край него беше зелена. Не би трябвало да пламне! Младежът изследва внимателно участъка, сега мокър и подгизнал; опипа чимовете. Очакваше да са овъглени — не бяха. Значи не бе имало пожар. Не и от обичайния вид. Роан вдигна глава и му се стори, че различава недалеч строен силует в тъмна рокля; забърза нататък, но от мрака изникна страж, който пресече пътя му с извиненията си:

— Не знам как стана, господарю! Дори мангалът не се обърна, то ние после го прекатурихме; просто огънят скочи нагоре и изведнъж…

— Остави, драги. Нищо не се е случило. Няма щети и никой не е пострадал — „освен гордостта на Ианте“, добави той на ум. Изчака човека да се отдалечи и се озърна нетърпеливо, но сянката бе изчезнала. Роан въздъхна късо и се запъти към шатрата си. Разтвори двете крила на платнището и влезе. Едва пристъпил вътре обаче, спря: босият му крак се натъкна на някакви дребни, твърди предмети, хвърлени на килима. Той се наведе смаян. Когато се изправи пак, се усмихваше В шепата си стискаше речни камъчета.

„Кога ли ги е пуснала тук, интересно“ — мислеше Роан — „докато заглавиквах стражите? Докато Ианте бягаше?“ Навярно беше така.

Той разтвори шепата си и с пръстите на другата си ръка погали камъчетата. Побутна ги нежно, размеси ги. Прошепна, сякаш имаше кой да го чуе:

— Значи самата ти си бдяла тази нощ над мен? О, любов моя… дано и аз мога винаги да те пазя така добре.

Роан подържа още малко камъчетата върху дланта си. Сетне ги прибра в малкото си ковчеже за скъпоценности. Сложи ги до изумрудите, които бе спечелил на състезанията този ден.

Глава 14

Ефирните облаци в нощното небе не предвещаваха проливния дъжд, който заваля призори и принуди всички да останат в палатките до обяд. Мнозина от високопоставените гости се събудиха още при първите гръмотевици вслушаха се в шума на дъжда, повдигнаха рамене и отново се унесоха в сън. Същото сториха и придворните от всяка свита и прислугата, с изключение на неколцината родени без късмет, които въпреки всичко трябваше да станат, за да стъкнат огньовете и да приготвят закуската.

Слугите на господарката Палайла се оказаха в много по-благоприятно положение от всички останали. На баржата беше сухо и не им се налагаше да опъват навеси над огнището, затова можаха да предложат на подранилата й гостенка щедра закуска, приготвена в удобния камбуз. Всички бяха доста изненадани, като разбраха коя е посетителката, но коментарите им бяха направени шепнешком и си останаха само в кръга на семейството.

— Е, както разбрах, снощи Ианте се е държала като същинска блудница — каза Палайла и мимоходом си отбеляза с какво задоволство бяха посрещнати думите й от страна на Пандсала. — Доколкото мога да преценя, това едва ли е допаднало много на нашия златокос красавец.

— Жалко, че не я видя, като се връщаше — с провиснали кичури и цялата в кал — засмя се Пандсала. — Сега се е затворила в каютата си, не смее да погледне никого в очите и се преструва, че уж била излязла на разходка, простудила се и се чувства неразположена. Никак не й завиждам, като знам какви са церовете на Найдра.

— А и Ленала с нейните искрящи от остроумие приказки! Добре, че дойде да ми кажеш какво става, за да се поразтуша малко тази сутрин. Май съм те подценявала през всичките тези години, Сала. Виждам, че с теб ще се разберем.

— Залогът е твърде голям, а и двете ненавиждаме Ианте — това трябва да обедини усилията ни в обща посока.

— Е, този път тя сама се опропасти. Дори и Рьолстра да не научи за това, нашият благороден княз Роан вече няма да я погледне. Скъпа моя, мисля, че ти постигна целта си.

— Не съвсем — Пандсала разбърка чая си със златна лъжичка, украсена с огромен аметист. — Малко ме притеснява онази слънцебегачка. Досега не й е казал и една добра дума, а и тя като че ли едва го търпи, но Андраде и Тобин много държат на този брак. Князът ми се вижда мек човек и ако те са достатъчно настоятелни, може и да го склонят.

— Не смятам, че Роан е чак такъв глупак — каза замислено Палайла. — А и са си направили сметките без теб. Освен това момичето е фаради — без семейство, което да я подкрепи, едва ли има нещо вярно в приказките на Тобин за знатното й потекло от Сир и Кирст. Слънцебегачката не може да му предложи нищо в сравнение с онова, което ще му донесеш ти.

— Въпреки това ми се иска да я махна от пътя си — Пандсала наля още чай и подаде едната чаша на Палайла. — Може би не трябваше изобщо да напускаш Канарата, след като бебето се очаква толкова скоро. Едва ли е много разумно да родиш преждевременно и на чуждо място, където плановете ни може да се объркат.

— А ти защо мислиш, че толкова настоявах да вземем и онези жени? Трябваха ми няколко часа да убедя баща ти, че се нуждая от помощта и съветите им много повече, отколкото от собствените си прислужници. Жалко, че нито една от тях не е забременяла едновременно с мен.

— Остава ти най-малко месец — Пандсала я погледна изпитателно. — Но като гледам колко си наедряла, струва ми се, че вече си го прекосила.

Палайла потисна раздразнението си от нахалната забележка.

— Богинята да ме пази — не бих могла да го нося и ден повече от необходимото!

— Дори и ако се окаже син? — каза язвително Пандсала. — Между другото, намерих всички билки, които ще ни трябват. Не беше трудно. Наоколо е пълно с търговци — от един взех едно, от друг — друго… Две-три глътки подправено вино веднага ще предизвикат родилните болки. Всичко сме предвидели.

— Само да не родим дъщери и четирите — Палайла замислено се взря в ноктите си и се намръщи. — Трябваше да вземем и другите две, за да сме напълно сигурни.

— Невъзможно — дори и сега баща ми може да заподозре нещо, макар че за него една бременна жена е като празно пространство.

Палайла пропусна покрай ушите си забележката за пренебрежението на Рьолстра към бременните жени.

— Казах му, че се нуждая от тяхната компания, а ако знаеше само колко са скучни… Ако нямах нужда от тях, щях да им изтръгна езиците още сега, без да ги чакам първо да родят! Истинско мъчение е да ги слушаш какво си приказват, но заради баща ти съм принудена да ги търпя по няколко часа на ден. Мога да говоря човешки единствено с тебе.

— А и само аз мога да ти разкажа какво става на Риалата, нали? Жалко, че не си в състояние да излизаш.

Това беше още един болезнен въпрос за Палайла и този път тя не си даде труд да скрие раздразнението си. Рьолстра настояваше тя да присъства на по-значителните събития — пиршеството и тържествените церемонии при закриването, но Палайла нямаше сили да стане, нито да напъха отеклите си крака в който и да е чифт обувки. При предишните Риали вървеше неотстъпно до него и непрекъснато усещаше върху себе си чуждите погледи, които я обожаваха, ласкаеха и й завиждаха. Предишната вечер цял куп жени флиртуваха с Рьолстра, при това открито и в нейно присъствие, а Палайла се вбесяваше, че е толкова огромна, подута и немощна. О, веднъж да роди — синчето й ще им го върне тъпкано…

— Тази Шонед наистина ме притеснява — Пандсала отново подхвана предишната тема. — Не че е кой знае колко хубава или пък умна, но в нея има нещо, което…

— Ти си мислиш така — каза раздразнено Палайла. — Виж какво, Сала, изобщо не мисли за нея. След като Ианте отпадна поради собствената си глупост, нищо вече не може да се изпречи на пътя ти. На празника при закриването ще се появиш пред всички като съпруга на княз Роан.

Представата за тази картина завладя съзнанието на принцесата и тя се засмя щастливо.

— Споменах ли ти какво каза той вчера за очите ми? О, сватбената ми огърлица сигурно ще е от диаманти!

— Прекрасно — каза Палайла и се опита гласът й да не звучи толкова вяло. — Но след като твоят въпрос вече е уреден, трябва да видим какво ще правим оттук нататък. Ще накарам баща ти да ти даде Феруче като сватбен подарък — така ще можем да упражняваме контрол върху прохода и търговците ще плащат мило и драго, къде ще ходят. Синовете ни ще бъдат истински богаташи.

— Богати князе — допълни радостно Пандсала. — И ще бъдат неразделни приятели.

Палайла се опита да изложи на показ най-чаровната си усмивка.

— Разбира се, скъпа! А сега трябва да помислим какво ще облечеш за церемонията при закриването.

Опасният им заговор ги бе обединил в странен съюз. За момента крояха плановете за сватбената рокля на Пандсала.

За разлика от тях, Шонед не разполагаше с такава удобства, които можеше да предложи удобната суха каюта в баржата на Рьолстра (нещо, което една слънцебегачка и без това не би оценила) — момичето трябваше да се задоволи с подгизнала палатка, която капеше отвсякъде. Заедно с Камигуен и Хилдрет се надпреварваха да запушват пробойните. Щом отнякъде престанеше да капе, дъждът веднага си пробиваше път от друго място. Завивките им се навлажниха, а от тежкия вълнен килим се разнасяше неприятна миризма. Не можеха да излязат, нямаше и къде да се скрият, затова Шонед с радост прие предложението на Ками да поиграят шах.

Така и не успя да се съсредоточи върху играта — умът й все се въртеше около онова, което бе видяла предишната нощ. Дали Роан бе приел Иайте в палатката си? Нима Огънят не бе успял да предотврати любовните ласки? От собствения си болезнен опит момичето знаеше колко чаровен и неустоим би могъл да бъде Рьолстра, и предполагаше, че дъщеря му владее изкуството на прелъстяването не по-зле от него. Дали Роан се бе поддал на изкушението?

Ками спечели първата партия в петнайсетина хода. Шонед грабна наметка си и набързо прибра косата си под качулката.

— Излизам да се поразходя.

— Може да се простудиш — предупреди я Хилдрет.

— Това е наметалото, което ми даде Тобин — виждаш ли? — тя разгъна дрехата, за да покаже кожената подплата. — Няма да ми е студено. — Ками понечи да възрази, но Шонед повиши тон: — Трябва да се махна оттук!

Дръпна рязко краищата на отвора и изскочи на дъжда. Пелерината беше скроена за доста по-ниската Тобин и стигаше едва до коленете на Шонед. Момичето знаеше, че изглежда нелепо, но едва ли някой щеше да забележи ездаческия й костюм под разкошния пурпур на наметката. Под навеса над входа се бяха сгушили неколцина от стражите, тук-там в дъжда притичваше приведената фигура на някой прислужник. Шонед се измъкна от лагера и тръгна към реката, мина през моста и пое към панаира. Павилионите бяха затворени, не се виждаше жива душа, пъстрите навеси бяха подгизнали, а дървените им части — потъмнели от дъжда. За да предпазят стоката си от крадци и от лошото време, търговците я бяха отнесли в палатковия лагер на отсрещния хълм и сега несъмнено се свиваха някъде и проклинаха дъжда, заради който пропускаха печалбата от целодневните продажби. Унило и смълчано, мястото приличаше повече на бойно поле след битка — липсваха само труповете и чернокрилите птици, кръжащи над мъртвата плът.

При тези невесели мисли Шонед раздразнено сви рамене и продължи по билото на хълма към малка горичка, където можеше да се подслони от дъжда. По дяволите Роан и подгизналите му палатки…

Докато си проправяше път през мократа папрат, Шонед се застави да обмисли всичко още веднъж. Призна, че я тревожи не толкова видяното предишната нощ — желанието на Роан да има Ианте за една нощ бе разбираемо, самата тя бе почувствала опасния чар на бащата. Проблемът беше много по-сериозен и тя се загледа с горчива усмивка в пръстените по ръцете си.

Какво ли би казала Андраде, ако знаеше как бе постъпила Шонед с онзи меридец? Момичето искаше само да го сплаши, но магията й го бе погубила. Още по-лошо беше, че и сега не чувстваше угризения на съвестта — мъжът се бе опитал да убие Роан и за Шонед това бе достатъчно да поиска смъртта му.

Опита се да възнегодува срещу Роан, който бе причината за тази нейна постъпка, но не успя. Всъщност, Шонед ненавиждаше себе си, че бе допуснала това да се случи. Не искаше да убие и виночерпеца от Цитаделата, но човекът така или иначе загина — умът му бе раздвоен между силите на двама слънцебегачи, които се мъчеха да вземат надмощие един над друг; Шонед се чувстваше донякъде отговорна за смъртта му, но не истински виновна…

Заради Роан беше причинила смъртта на двама души, а нямаше дори оправданието, че е негова съпруга. Какво ли би станало занапред, когато може би щеше да разполага с толкова удобно оправдание? Властта на Роан над чувствата й беше невероятна, но нали самата Шонед му бе дала ключа за тази власт, заедно със сърцето и ума си… Ако можеше да бъде не фаради, а само негова съпруга, би се чувствала непълноценна и наполовина ограбена.

Вероятно съществуваше възможност да съвмести способностите на слънцебегачка с положението на княжеска съпруга. Андраде никога не би предприела подобно начинание, ако смяташе, че такова съвместяване е невъзможно. Досега нито един княз или княгиня не бил завършен слънцебегач — може би това щеше да се окаже твърде опасно. Тя се сгуши в наметката и затвори очи. Все още не разбираше защо Андраде я мислеше за толкова силна, че да устои на порива да защити бъдещия си съпруг или неговите владения. Шонед не искаше да причини смърт, но това не я оправдаваше — заради безопасността на Роан бе престъпила най-свещения обет на фаради.

В този миг я осени мисълта, че може би Андраде разчита тъкмо на това.

Тази мисъл я зашемети. Първожрицата обичаше да манипулира хората, беше хитра, потайна, амбициозна, понякога дори арогантна, но едва ли бе очаквала от момичето да пренебрегне традиционните ограничения на способностите на фаради. Положително не би могла да бъде толкова жестока, че да стовари върху Шонед бремето на такава отговорност.

Но ако все пак целеше точно това? Може би желанието й да направи княгиня от добре обучена слънцебегачка бе продиктувано от убеждението, че способностите на фаради биха съдействали за утвърждаването на княжеството и че заради своя съпруг Шонед би нарушила обетите си. Андраде не би могла да заяви открито подобно намерение, нито да заповяда на някой от своите слънцебегачи да пренебрегне ограниченията. Може би това обясняваше всичко… Андраде не й бе казала и дума, но Шонед разбра какво се очаква от нея — не само да роди син с дарбата на слънцебегач, но и да създаде нови правила в управлението на бъдещия княз.

А Роан? Какво би могъл да иска той от момичето? Можеше ли да разчита на неговата мъдрост, която би го предпазила от необходимостта многократно да изправя жена си пред подобен избор? Шонед потрепера в плътната кожена наметка при мисълта, че е избрала — Роан. За него би направила всичко — и като княгиня, и като фаради.

От мокрите клони се стичаха струйки дъждовна вода, но момичето не ги забелязваше. Мъчеше я още нещо, на което не бе успяла да намери решение. Князете щяха да побеснеят, когато научат за намерението на Андраде да превърне една от своите слънцебегачки в княгиня. Заради невинните кроежи на Роан засега все още никой не знаеше за плановете на Андраде. Момичето избърса с длан мокрото си лице и се усмихна мрачно при мисълта за негодуванието на другите владетели и врявата, която щеше да се вдигне. Ако не можеха да я приемат като княгиня, след раждането на синовете й сигурно щяха да изпоприпадат от бяс.

Шонед не усещаше присъствието на неколцината, които я следяха изпод оскъдния подслон на близките дървета. Омотан в наметалото от глава до пети, Валвие оставаше невидим. Нито тя, нито момчето можеха да видят Мит, който бе тръгнал след нея, веднага щом Хилдрет го предупреди за тревожното й състояние. Според Мит, ако Шонед искаше да се уедини някъде насаме с мислите си, би могла поне да избере някоя хубава суха палатка вместо да се лута в дъжда сред дълбоката кал. От устните му се откъсна едва чуто проклятие и той се сгуши плътно до дървото.

По това време и Роан се проклинаше, че бе изложил някои доста радикални идеи пред нищо неподозиращите владетели. Въпреки дъжда събранието продължаваше своята работа, ако думата „работа“ можеше да се приеме за изискано определение на избухналите спорове и препирни. Роан бе допуснал непростима грешка, която не можеше да извини дори с изключителната си умора. След като Ианте си бе отишла предишната нощ, той дълго не можа да заспи и едва се сдържа да не потърси Шонед, за да уталожи предизвиканата от княгинята възбуда. Беше отвратен от самата мисъл, че Ианте бе очаквала от него да я приеме. Въпреки това не успя да мигне до зори, разтревожен не толкова от постъпката на княгинята, колкото от неблагоприятните й последици. Дъждът съвсем довърши раздразнението му. Роан бе израснал в Пустинята и дъждът сякаш се просмукваше в непривикналите му с влагата кости. Но един княз не би могъл да търси оправдание за своите грешки, дори пред себе си. Заслушан в разправиите наоколо, той продължаваше да се ядосва, че не бе държал устата си затворена.

В началото се представи доста добре. С най-невинен тон заяви пред събралите се князе, че няма да е зле да знае какви са точните граници на владенията му — все пак беше княз на тези земи и трябваше да е наясно с какво разполага. Идеята му бе приета и разбрана дори от един толкова глуповат владетел като Сомер, княза на Изел. Поредното нападение на меридците изведе на преден план въпроса за правата над част от земите в Пустинята и Рьолстра настоя да се преразгледат отново някои предишни решения, а Роан искаше да знае какво точно му принадлежи — и най-важното, какво вече не принадлежи на враговете му. Князете така и не вникнаха в същността на истинските му намерения. Всички се съгласиха с необходимостта от уточняване на границите и не се досетиха, че поражението на меридците му дава законно основание за навлизане в земи с неопределена досега принадлежност. Нито един владетел не би подкрепил Мерида, докато Роан изясни точните размери на владенията си. Но най-сериозният му мотив се определяше от убеждението, че надеждното и здраво управление зависи до голяма степен от стабилните граници. Отначало смяташе да предложи доста несигурни ориентири за определянето на собствените си владения, а след време да подтикне и останалите князе към решаването на въпроса за техните територии. Но обсъждането прерасна в разгорещен спор и на преден план изникваха въпроси, които бе възнамерявал да повдигне едва на следващата Риала. Не бе взел предвид лютите вражди между князете Сомер и Волог, например — владенията им бяха на един и същи остров, границите им се променяха всяка година, а народът не знаеше какво е мир. След предложението на Роан двамата князе скочиха като прегладнели дракони върху беззащитен елен.

— Какво можем да приемем за отправна точка? — намеси се Рьолстра и думите му поставиха началото на люта словесна битка.

Всеки имаше предложение за отправна точка — нечий баща или дядо разполагал с какви ли не мотиви да завладее еди-кои си земи, и на практика тези мотиви определяха същинската цел на междуособните войни. „Голям глупак излязох“, ядосваше се Роан. Разправиите заплашваха всеки момент да прераснат в истинска война. Можеше да се сърди единствено на себе си.

Върховният княз не направи никакво усилие да въдвори ред, и докато го наблюдаваше, Роан усети нещо твърде любопитно. Рьолстра искаше от князете да се хванат гуша за гуша. Разпрата между Сомер и Волог бе разпалила огъня на подобен спор между Фирон и Фесенден. И макар че Рьолстра привидно оставаше невъзмутим, в очите му проблясваха присмехулни пламъчета. Враждите между владетелите му доставяха истинска наслада, защото от тях извличаше полза за самия себе си. Ключът към собственото му могъщество беше в разединението и враждите между князете.

Роан се облегна назад и прехапа устни. Досега не се бе замислял как Рьолстра винаги успява да постигне своето; едва сега започваше да се досеща как Върховният княз осъществява всяко свое намерение. Подстрекавани от него, князете враждуваха жестоко помежду си, а Рьолстра изчакваше да се разкъсат взаимно и накрая предлагаше решение, от което и двете страни се чувстваха негови длъжници. Така той определяше понятието „въдворяване на мирни отношения“.

Роан се взря в ръцете си, за да скрие изписаното в погледа му отвращение. Единственото, което искаше, беше да уточни границите на владенията си и да управлява в мир. Много труд, дипломатичност и загриженост за интересите на всички бяха превърнали Пустинята в истински оазис. За да оцелеят, васалите му трябваше да обединят усилията си и да преодолеят дребните търкания помежду си. В по-богатите земи положението беше съвсем различно — плодородните поля на Княжески предел, Осетия и Кирст-Изел даваха изобилни реколти с много по-малко труд и владетелите им разполагаха с достатъчно време за други неща. Така от години Рьолстра бе използвал за свои цели излишната им енергия, насочена към междуособици и взаимни извинения. Толкова хора, време, средства и умствена енергия бяха прахосани напразно… Роан усети как в душата му се надига гняв, сякаш бе открил някой да източва безценната течност от водохранилищата на Цитаделата.

Умелото управление е изкуство да се съобразяваш с интересите на другите и да впрегнеш усилията им в името на една обща цел. Да бъдеш владетел е повече от изкуство. Трябват висши умения, за да дърпаш невидимите нишки на властта. Роан искаше управление в мир и законност, разбираеми за всички, но знаеше, че Рьолстра ще направи и невъзможното, за да осуети намеренията му. Едва сега младият княз успя да вникне в истинската същност на неговото могъщество и да разбере отчаянието на Ианте, което я бе подтикнало към унижението от предишната нощ. В лицето на Роан бе видяла възможност да се сдобие със собствена власт и постъпката й отразяваше наученото в дома на Рьолстра — властта е единственото, към което си струва да се стремиш. Беше усвоила уроците на баща си и вярваше, че да предадеш и погубиш някого е само част от постигането на целта.

Внезапно си спомни за Шонед и усети как нещо пронизва сърцето му. Самият той неволно се бе поддал на играта на Рьолстра на разделение и вражди, щом като допусна Шонед да се изправи сама срещу принцесата. Така Върховният княз настройваше владетелите един срещу друг, а самият той оставаше в сянка, за да се наслади на представлението. Роан изпита остра болка в сърцето заради онова, което умът му бе взел като мъдро и удачно решение. Не можеше да продължава така. Имаше нужда от Шонед редом до себе си — свободно, честно и пред очите на всички. Разбра, че се е държал като капризно и непослушно дете, улисано в опасна игра, която в крайна сметка бе наранила не само нея, но и него.

Внезапно усети погледа на княз Лийн върху себе си. В избледнялата от годините синева на погледа му проблесна искрица смях, после князът стана сериозен и скочи на крака.

— Ваши високородия! — каза той, после извика по-високо: — Князе! — за миг настъпи тишина. — Поздравявам княз Роан за неговата прекрасна и дори малко бунтарска идея. Но ми се струва, че без необходимите карти и документи просто си губим времето.

— Можеш ли да решиш този проблем, братовчеде? — рече мазно Рьолстра.

— Мисля, че мога. Трябва да се обърнем към господарката Андраде.

— Защо? — попита Сомер, и в кратките срички на думата сякаш плисна море от подозрителност.

— Със сигурност не за да решава въпросите ни — успокои го Лийн. — Но трябва да я помолим преди следващата Риала да събере и подреди всички молби за уточняване на границите, за да се знае точно кой къде е — в буквалния смисъл на думата. Предлагам да оставим решаването на този въпрос до следващата Риала след три години, и междувременно всеки да потърси в архивите си документи за установяване на изходна позиция.

— Аз съм съгласен — обади се Върховният княз. — Както винаги, думите ти са мъдри. Всъщност, те ми внушиха идеята за нещо ново. Предлагам, до уточняването на границите, всеки да възприема владенията си във вида, който имат в настоящия момент, и границите да бъдат преразгледани след три години. Дотогава всеки, който наруши границите на нечии чужди владения, да бъде наказан от обединените усилия на всички останали.

Сомер се навъси.

— Как да разбирам това, Рьолстра? Ако Халдор, например, завземе с войските си няколко квадратни мери от Чейл, които са спорни в момента…

— Тогава веднага ще пристигна с войската си, за да защитя нарушените права. На помощ ще се притекат и останалите князе, чиито владения граничат с Ливадна земя или Сир — княз Роан, например. По-големият брой участници ще намали печалбите от войната на всеки от нас, разбира се, но ще престанем да прахосваме средства и усилия в ненужни боричкания.

— Одобрявам това — заяви Аджит от Фирон.

— Аз също — обади се Сомер и измери с поглед Волог, който се засмя.

— Мога ли да говоря? — чу се да казва Роан.

— Моля, братовчеде, говори — кимна благосклонно Рьолстра.

— Според мен трябва да определим княз Лийн за пълновластен арбитър на всеки по-сериозен спор. Тези въпроси не могат да бъдат решени от господарката Андраде, а и на своя остров княз Лийн ще може да отсъди безпристрастно споровете, засягащи земите на материка.

— Приемаш ли това предложение, Лийн?

Старецът се обърна с поклон към Върховния княз и каза:

— За мен е чест е да се нагърбя с тази задача. „Най-после нотка на разум“, помисли си Роан с облекчение.

— Надявам се да разрешим споровете помежду си и да не притесняваме излишно княз Лийн — продължи Рьолстра. Загатнатият в думите му смисъл бе разбран от всички, дори от Сомер. — А сега, ваши високородия, мисля, че заслужаваме малко почивка. Княз Висарион беше така любезен да ни покани на скромна гощавка в палатката си. Ще се срещнем отново тук за следобедното съвещание.

Роан побърза да напусне задушаващата го обстановка на виолетовата палатка и се загърна в наметалото си, за да се предпази донякъде от проливния дъжд. Е, може би все пак сутрешното събрание не беше чак такава катастрофа, както се бе опасявал преди малко, но имаше още много неща за обмисляне. Трябваше да се уедини някъде, а в целия лагер едва ли имаше място, където да остане сам. В Цитаделата можеше да се скита часове наред, без да срещне жива душа, но къде би могъл да се скрие един княз на Риалата?

Тръгна надолу към реката с надеждата, че едва ли някой би се осмелил да излезе на разходка в дъжда. С крайчеца на окото си зърна Мит, който се прокрадваше между дърветата на отсрещния бряг. Знаеше, че трябва да е благодарен за ревностното внимание на своите пазители, но на моменти много се дразнеше от непрестанното им следене. За миг си помисли да надхитри фаради и да се изплъзне от опеката им, но чувството му за отговорност надделя — знаеше се, че наоколо бродят меридци и само истински глупак би тръгнал някъде без придружители.

Погледът му най-после се спря на идеално скривалище — няколко стъпала водеха нагоре към моста. Почувства се глупаво, когато трябваше да се сниши и да се прокрадне под тях, за да се скрие от дъжда. Мит можеше да си мисли каквото иска. Придърпа полите на наметката плътно около себе си и се усмихна при мисълта, че прилича на дракон, който се опитва да предпази крилата си от дъжда. Между дървените греди над главата му се процеждаха дъждовни капки и той потърси къде да се скрие. Най-после намери сухо място и се сви под моста, далеч от погледите на чужди и свои.

Замисли се отново за събранието. Не беше чак толкова зле, макар че предложението на Рьолстра за взаимопомощ доста го разтревожи. То отваряше пътя към всевъзможни злоупотреби. Роан се опита да си представи как разсъждава Върховният княз — нещо, което му се удаде лесно в състоянието на духа, в което се намираше, и въображаемите картини далеч не бяха успокоителни. Всяко нашествие в спорни земи, независимо кой би го предприел, щеше да предизвика наказателна кампания от страна на останалите князе. Въпросите щяха да се задават след битката — ако на военните действия изобщо можеше да се сложи край. Дори и след евентуален мирен договор щяха да останат неразрешени конфликти, някои — по-тежки отпреди. Атрим непрекъснато воюваха помежду си, дори и техните князе да оставаха встрани от непосредствени бойни действия. Дори бащата на Роан бе прибягвал често до подобна тактика и запазваше привиден неутралитет, макар че обичаше да се бие и да е във вихъра на всяко сражение при някоя междуособна война. Роан не искаше да живее така.

Не беше трудно да си представи как войска от наемници обсажда някоя крепост, а военачалникът им прехвърля вината върху другиго. Върховният княз ще предприеме веднага наказателен поход и оттук нататък се откриваха възможности за всякакви поразии. Докато се разбере кой е крив и кой прав, никой не би могъл да каже какво точно се е случило.

Все пак налице оставаше и фактът, че сега всеки би се размислил сериозно, преди да започне война. Местните разпри бяха едно, а мащабната всеобща война — съвсем друго. Такава война не бе изгодна никому. Роан повдигна рамене — единственото, което можеше да направи, бе да се надява на благоприятен развой на събитията.

Вече не съжаляваше толкова за предложението си за уточняване на границите. Не напразно се бе ровил дълго в архивите на Цитаделата и бе прегледал всеки документ. Знаеше какво точно му принадлежи по закон, не само по отношение на Мерита, но и по границите със Сир, Княжески предел, Ливадна земя и Кунакса. Трябваше да се откаже от някое и друго стопанство, но в замяна щеше да получи съществени придобивки. Щеше да жертва незначителна част от обширните си владения, но пък това му даваше основания да предяви безспорни права над всичко останало. Трябваше да усмири засегнатите васали, разбира се — още повече сега, когато им бе дал правото да притежават земите си, но благодарение на баща си разполагаше с достатъчно пари, с които да компенсира загубата на една-две мери.

Днес бе разчупил драконово яйце, помисли си той и се усмихна. Князете щяха да търсят настървено документи и договори, изготвени от фаради преди много години. При търсенията си неизбежно, без дори да подозират, щяха да оценят по достойнство значението на законността. С малко късмет и с подбутване тук-там, щеше да им внуши, че законът е необходим във всички държавни дела.

Откъм моста над него се разнесе шум от стъпки. Някой се връщаше от отсрещния бряг. Отначало Роан помисли, че сигурно е Мит. Но стъпките бяха прекалено леки за толкова едър слънцебегач и когато човекът стигна до брега, любопитството на Роан взе връх над предпазливостта и той надникна. Заля го вълна от щастие, когато разпозна фигурката на момиче, обвита в прекалено, къса наметка.

— Шонед!

— Кой ме вика? — в гласа й прозвуча уплаха и тя се обърна рязко.

— Не се страхувай, аз съм — Роан. Тук съм, под стъпалата. Ела да се скриеш от дъжда.

Изцапаните с кал ботуши бавно пристъпиха нататък, после спряха и момичето надникна под стъпалата.

— Какво правиш тук?

— И аз исках да те питам същото. Хайде, ела — той й подаде ръка, но тя не му обърна внимание. — Мислех, че си на сигурно място в твоята суха палатка — смъмри я той, докато Шонед се свиваше до него.

— Твоята проклета мокра палатка — поправи го тя. — А пък аз си мислех, че си на събранието.

— Стана ми скучно. — Той се дръпна да й направи място и без да забележи, че е стъпил до глезени в кал, се зае да разтрива раменете и ръцете й. Момичето трепереше от студ под плътната наметка. — Цялата си мокра! От колко време си под дъжда? Чакай, ще те стопля. — Опита се да я притегли към себе си, искаше да я прегърне и да й разкаже за събранието, но тя се дръпна рязко назад.

— Не се дръж така, сякаш съм твоя собственост — каза тихо Шонед. — Все още принадлежа на себе си, княже.

Силно изненадан, той не успя да проговори. След малко се съвзе и успя да си възвърне самообладанието.

— Снощи видях Ианте да излиза от палатката ти! И ако изобщо разговарям с тебе сега, то е, защото ми се стори, че не изглеждаше особено щастлива.

Роан се зарадва, че момичето стоеше с гръб към него и не можа да види как той се ухили доволно.

— Не й предложих нищо, което да я направи щастлива. Снощи си призовала Огъня, нали?

— И какво от това? — каза мрачно тя. — Ианте е искала или да те прелъсти, или да те убие, а аз не бих допуснала това.

— Питам се, кое ли от двете би било по-лошо?

Тя се извърна и го изгледа; ресниците й бяха натежали от дъждовни капки и на него страшно му се прииска да ги целуне.

— Колко хубаво би било, ако можех да те мразя — прошепна Шонед.

Роан изтълкува думите правилно. Нямаха нищо общо с омразата, и я прегърна. Двамата останаха дълго така под капките, които се процеждаха между подгизналите дъски — прегърнати, с устни жадни едни за други и несръчни ръце, възпирани от плътните дрехи, ледения студ и тясното пространство. Роан знаеше, че през целия си живот не е бил толкова щастлив…

Можеха да останат така чак до вечерта, когато Роан внезапно усети, че дъждът е престанал да капе в косата му и сиво-синкавият здрач в скривалището им е заменен от ярка слънчева светлина. Той неохотно освободи момичето от прегръдката си, а Шонед притисна длани в гърдите му и сгуши глава до рамото му.

— Имам да ти кажа толкова неща, а времето никога не ни стига. След като се оженим, тази игра на криеница може да ни се стори забавна, но сега е толкова досадна, че ми се струва направо смешна.

— Само изчакай да видиш какво ще бъде през зимата, щом се върнем в Цитаделата — каза той.

— Ами тогава оседлай конете и да се връщаме веднага! — засмя се тя и се откъсна от него. — Знам, че остава още малко. Не обръщай внимание на онова, което говоря за теб пред другите.

— А за речните камъчета да вярвам ли? Снощи разбрах за огърлицата. Много романтично!

Страните й силно поруменяха и тя скри лице в рамото му.

— Тръгвай, преди да са разбрали, че те няма. Но преди това иди да си смениш дрехите. Целият си оплескан с кал.

— Край на романтиката — той си открадна още една целувка. — А ти, повелителко моя, иди да си облечеш нещо сухо и гледай да стоиш на топло.

— Бях съвсем добре, преди да ме пуснеш — оплака се тя и ръцете й отново го обгърнаха.

— Стига. Шонед, забранявам ти да ме съблазняваш.

— А нужно ли е да го правя? — в смеха й прозвуча закачка. — Добре, тръгвам си. Едва ли ще е много изискано да кихам непрекъснато на собствената си сватба. Знаеш ли, ще изглеждам страхотно с онези смарагди.

— Ненаситна хищница — заяви той. — Защо не взема да ти подаря наниз от речни камъчета?

— А, не! Няма да го направиш! — тя притисна длани в страните му и го целуна отново. Когато най-после го пусна. Роан успя да промълви единствените думи, които се казват в такъв момент.

— Обичам те!

В зелените й очи просветнаха сълзи.

— Никога не си ми го казвал преди.

— Разбира се, че съм го казвал!

— Не, сега го изричаш за първи път.

— Но ти го знаеш, Шонед, не може да не си го знаела.

— Казвай ми го понякога, Роан. От тези думи ми олеква.

— Какво те мъчи, любима? Мисълта за принцесите? Изобщо не си струва да се занимаваш с тях.

— Затова пък ти го правиш — каза тя хапливо. — Но не това ме тревожи.

— Какво има тогава?

Тя вдигна ръката, на която носеше подарения от него пръстен със смарагда.

— Не знам докога ще мога да нося достойно другите си пръстени.

— Не те разбирам.

Момичето въздъхна леко.

— Не зная какво се очаква от мен — да бъда княгиня или слънцебегачка, а може би и двете? Чувствам се като… в капан.

Най-после Роан разбра думите, с които бе започнала днешната им среща.

— Шонед, никой — нито аз, нито Андраде, не може да предяви претенции над теб, ако самата ти не искаш това. Всеки, който иска да те обсеби, ще се опита да се възползва от теб за свои цели. Обещавам ти, че аз няма да сторя това. Толкова те обичам, как бих могъл да те нараня? Не се страхувай от мен, любима. Аз няма да те хвана в капан.

— Вече си ме хванал — тя спря възраженията му с целувка. — Достатъчно е да спазваш първото, което ми обеща — винаги да бъдеш честен с мен, Роан.

Те се измъкнаха изпод моста, разтреперани от острия вятър, който бе разчистил небето от облаците, и поеха в различни посоки, тя — към своите слънцебегачи, а Роан — към шатрата на князете. Никой от двамата не забеляза сенките, които ги следваха неотлъчно — един фаради, един оръженосец и изкусен боец от личната охрана на Роан. Нито те, нито пазителите им видяха тъмната фигура във виолетова наметка, прислонена зад едно дърво и искрата на неистова омраза в погледа й.

На другата сутрин господарката Андраде стоеше в шатрата за събрания и подпечатваше документи с печата от Кулата на Богинята. Под вторачените погледи на князете тя капваше нагорещен черен восък върху белите ленти, с които Уривал бе вързал всеки документ, а после притискаше към восъка пръстена си с изображение на великата крепост. Писарите бяха работили цялата нощ, за да набавят необходимия брой копия — а те наистина бяха много. Андраде забеляза, че само няколко от тях бяха на името на нейния племенник. Тайно в себе си се забавляваше от начина, по който се бе представил Роан — беше спечелил много и бе отстъпил съвсем малко — така, както някога бе правил баща му. Андраде подозираше, че другите князе може би започват да се досещат какво се крие зад подкупващата усмивка и невинния поглед на сините му очи — невероятен ум и могъщи амбиции, но бързаха да сключат договорите си с предполагаемия зет на Върховния княз. Самият Рьолстра им бе дал достатъчно основания да приемат племенника й за свой бъдеш, зет, а Роан не бе направил нищо, за да опровергае предположенията им. Така всички князе бяха обвързани с определени договорености, които щяха да останат валидни през следващите три години.

Докато подпечатваше последния документ, тя кимна приветливо на Рьолстра и той се обърна към насъбралите се вече князе.

— Братя мои, благодаря ви за участието в поредната плодотворна Риала. Нека пожънем в мир резултатите от посятото тук и след три години да се срещнем като още по-добри приятели.

Князете отправиха поклони към Андраде и един по един заизлизаха навън. Тя придърпа плътно наметалото около себе си, за да се предпази от острия вятър, който нахлу откъм входа. Уривал прибра лентите, восъка и печата, после подреди документите в едно ковчеже, готови за пренасяне в Кулата на Богинята. Точните и отмерени движения на ръцете му неволно привлякоха вниманието й — въздействаха й някак приспивно и успокояващо, затова изведнъж се стресна от гласа на Рьолстра, който се обади откъм гърба й:

— Андраде, би ли ми отделила малко от скъпоценното си време?

— Разбира се. Уривал, очаквам да ми представиш каталога утре сутринта. Помоли Камигуен да ти помогне, тя е акуратна и сръчна.

— Ако мога да я откъсна за малко от Оствел — промърмори старецът и леко се усмихна. Затвори двете ковчежета, поклони се и я остави насаме с Върховния княз.

— Седни, моля те — покани я той, и Андраде се отпусна в креслото зад себе си. Рьолстра се настани до масата срещу нея.

— Сигурно знаеш за надеждите, които храня по отношение на един бъдещ съюз между племенника ти и някоя от дъщерите ми.

— Само слепец не би го разбрал — откликна тя. — Понякога си много потаен, когато това те устройва, затова се питам какво те кара да действаш толкова открито сега.

— Не искам да обиждам никого, но как иначе бих могъл да внуша на Роан тази възможност? Той беше толкова вглъбен в дейността на Риалата, че само най-очевидните жестове биха го накарали да обърне поглед към моите момичета.

— Според мен той е наясно с посланието, което ти искаше да му отправиш — каза прямо Андраде.

— Но, доколкото знам, ти му предлагаш своя кандидатка за съпруга.

Първожрицата кимна в знак на съгласие.

— По своему Шонед е не по-малко своенравна от него.

— Искам да ти предложа нещо, Андраде. Струва ми се, че господарката Шонед всъщност не държи на него. Той би спечелил много повече богатства и престиж, ако се спре на някоя от принцесите. Всички знаем, че самият аз съм силно заинтересуван от подобен съюз — вече няколко години, откакто Канарата няма собствен слънцебегач.

— Самият ти си виновен за това, не аз — Йохода беше много способен фаради, но ти отклони предложението за услугите му.

— И съжалявам, че го направих. Както сигурно знаеш, разполагам със свои източници на информация, но определено се нуждая и от фаради.

— И искаш да ти дам Шонед — довърши тя мисълта му. Пръстите й потропваха ритмично по масата. — Не мога да ти я поверя, Рьолстра.

— Дори и ако тя поиска да дойде?

— Заради честта да стане блудница? Не се самозалъгвай, Рьолстра — не и по отношение на това момиче, а и по отношение на самия себе си. Вече не сме в първа младост, ти понаедря и годините започват да ти личат. Съвсем не приличаш на онзи красив младеж, който преди трийсет години долетя на коня си в имението на баща ми да ме поиска за жена.

По устните му плъзна крива усмивка.

— Слава на Богинята, че не допусна да взема за жена, нито теб, нито пък безмозъчната ти сестра-близначка.

— Виждам, че паметта започва да ти изневерява — каза язвително тя. — Милар те възненавидя от пръв поглед, а аз вече знаех какво ще стане от теб.

— Шонед ще бъде моя!

— Твоя, как не! — жрицата се приведе напред. Усмивката й се беше стопила. — Нима допускаш, че ще поверя такова момиче в ръцете на човек, който вече е погубил един фаради? О, не ме гледай така, знам всичко, а и ти знаеш, че съм в течение. Ще благоволя да изслушам обясненията ти.

Той скочи рязко и се наведе заплашително към нея.

— Ти ще благоволиш? Как смееш да ме обвиняваш…

— Трябваше да го направя в присъствието на всички князе!

— И защо не го направи? — озъби се той. — Защото си прекалено горда да признаеш, че не всеки е подвластен на волята ти като Роан!

— Какво те кара да мислиш, че племенникът ми е казал или сторил нещо по мое внушение? О, тепърва ще разбереш що за човек е той, Рьолстра.

— Предупреждавам те, Андраде…

Тя стана и оправи гънките на наметката си.

— Лицето, което видях сред пламъците на Огъня още като момиче, беше твоето, Рьолстра — сегашното ти лице, изкривено и омърсено от властта. Можеш да живееш така, както ти харесва, но се смятай за предупреден — никога повече не се доближавай до някой от моите фарадим.

Разтърсвана от гняв, Андраде се отправи стремително към изхода на шатрата. Богиньо, как ненавиждаше тя този човек, как искаше да го погуби… Но след като не разполагаше с показанията на слънцебегача-предател, нямаше как да докаже престъплението на княза. Изненада се от силното си желание да види Рьолстра сломен и съсипан, но знаеше също, че Роан и Шонед ще бъдат в безопасност само след като на Върховния княз бъде отнета всяка възможност да им навреди.

Рьолстра се върна на баржата и махна отегчено с ръка на прислугата, която се втурна раболепно към него. Чу, че Палайла го вика от покоите си, но сега никак не му беше до нея — подпухнала и погрозняла, тя не му трябваше вече, и без това никога нямаше да му роди син. Прибра се в каютата си и залости вратата към нейната стая, в случай, че успееше да надигне туловището си от кушетката. Представи си тъничката фигурка на Шонед, изящните й движения, безметежния поглед на изумителните зелени очи… и пръстените на фаради.

Отвори вратичката на скрит в ламперията тайник и извади оттам малка кадифена кесия. Опита се да прецени колко ли е останало вътре. Замисли се и за нуждите на Криго… Все едно, за Рьолстра той вече нямаше никаква стойност. Нямаше да получи нищо повече от онова, с което разполагаше в палатката си.

Дранатът в кесията беше повече от достатъчно — за Шонед…

Глава 15

Роан излезе от палатката на Върховния княз в приповдигнато настроение. От всички князе единствено той познаваше достатъчно добре Андраде, за да разтълкува правилно лекото трепване на веждите й, докато подпечатваше подписаните от него договори. Роан смяташе, че като за начинаещ идиот се бе справил доста добре, но се питаше дали леля му е успяла да разгадае истинските му намерения зад привидно безобидните споразумения с князете Клута и Волог.

Породистите стада не можеха да оцелеят в Пустинята повече от година, независимо от високото качество на породата, а през последните няколко години Ливадната земя произвеждаше много повече добитък, отколкото й бе необходим. Роан предложи на Клута някои от най-добрите коне на Чей, както и добра цена за кожите на изклания вече добитък (понякога това се налагаше, за да се намали броя на стадата). Тази сделка беше първата брънка от една верига. Втората беше договорът, който подписа с Волог. Според него Волог се задължаваше да отстъпи временно на Роан двама от своите майстори в изготвянето на пергамент, като в замяна щеше да получи увеличени доставки на стъклени блокове от работилниците в Кирст. Беше заявил на всеослушание, че за образованието на племенниците си иска да направи копия на много книги от собствената си огромна библиотека — това обясняваше и желанието на Чей да се включи в сделката.

Същинските му намерения бяха много по-различни — Роан се надяваше един ден да открие в княжеството си училище. Самият той бе облагодетелстван от произхода си — макар и доста изненадан, баща му с охота бе харчил огромни суми за книгите на любознателния си син. Но не всеки благородник имаше такава възможност, а синовете и дъщерите на по-низшите слоеве бяха изцяло лишени от нея. Роан искаше да въдвори такава система, която да доразвие способностите на даровити младежи, да обогати ума им и да им даде подходящо образование. Разбира се, за по-важните занаяти вече имаше училища — във Фирон се обучаваха стъклари, а в Кунакса — тъкачи, но независимо от предпочитанията и заложбите си, повечето младежи оставаха по домовете си и продължаваха дейността на своите предци. Роан бе сигурен, че в лицето на Шонед ще намери съюзник и възторжен помощник — самата тя бе не по-малко любознателна от него. Князът имаше много причини да очаква с нетърпение идната зима, когато щеше да се усамоти с Шонед в Цитаделата.

Събра документите и се облегна назад, за да протегне изтръпналите си крайници, когато чу нечии стъпки зад преградата между личните си покои и приемната.

— Валвис? — обади се князът и след малко на вратата застана оръженосецът. Роан го погледна и възкликна изненадан: — В името на Богинята, какво е станало с тебе?

Луничките по страните на момчето пламнаха в алено-червено и това подчерта още по-силно тъмния оток над едното око.

— Нищо ми няма, господарю — промълви смутено оръженосецът.

— Ела тук, искам да те огледам по-добре — Роан извърна момчето с лице към светлината, която се прецеждаше през мрежата на прозореца. — Ако за тебе това е „нищо“, никак не ми се иска да узная какво би нарекъл „нещо“. — Повдигна едната ръка на момчето и я огледа внимателно. — От следите по кокалчетата съдя, че си отвърнал достойно на удара.

— Така е, господарю — каза мрачно Валвис.

— Няма ли да ми разкажеш за какво се сбихте?

— Беше въпрос на чест.

— Чия — моята или твоята?

— И на двама ни — в закръгленото личице на детето за миг се появи упорито издадената брадичка на бъдещия мъж. — Един от оръженосците на княз Дурикен каза… каза, че ти…

— Да? — подкани го меко Роан и се застави да не се разсмее.

— Не искам да повтарям такива неща, господарю.

— Нищо де, какво пък толкова — кажи ми.

Момчето преглътна с мъка и отново пламна.

— Ами той каза… че ти сигурно няма да имаш синове от никоя жена, защото… Прости ми, господарю, но според него си бил толкова глупав, че едва ли можеш да си намериш сам, и нощното гърне, да не говорим пък за…

— Ясно — Роан положи невероятни усилия да запази сериозно изражение на лицето си.

— Но аз му го върнах тъпкано за тази обида!

— Това също ми е ясно.

Валвис докосна подутината и сви рамене.

— Е, преди малко наистина си струваше да ме види човек — призна той.

— Х-мм… — Роан се извърна и се престори, че подрежда документите върху работната си маса — беше му невъзможно да остане сериозен. Когато овладя лицето си, той се обърна отново към детето: — Надявам се, че са ти останали достатъчно сили да отскочиш до нашия златар на Панаира.

— Готови ли са смарагдите на моята господарка?

— Тъкмо това искам да провериш. Ако са готови, донеси ми ги, а ако не са…

— Ще разбера защо!

— И по-кротко, моля те — предупреди го Роан с усмивка. — Все пак не бива да забравяме, че поискахме от горкия човек да ги направи много бързо. Хайде, тръгвай. — Момчето беше стигнало до изхода, когато Роан го спря. — Валвис?

Оръженосецът се обърна.

— Да, господарю?

— Обзалагам се, че оръженосецът на княз Дурикен изглежда много по-зле от тебе.

Валвис се усмихна широко.

— Няколко дни ще дъвче само вода, а и май няма да може да ходи изправен!

Този път Роан не се сдържа и се разсмя от сърце. Валвис се поклони и излезе, а смехът на княза се смени с въздишка. Колко хубаво би било, ако самият той бе на единайсет години и можеше да пристъпи направо към набелязаната цел — брадичката на Рьолстра много му допадаше. Отново се замисли за причините, поради които Върховният княз се бе опитал да попречи на безобидната му търговия със стъкло, коне и животински кожи. Роан за малко не се разсмя, докато слушаше колко разпалено Волог и Клута защитаваха собствените му интереси.

Разсея го лек шум от другата страна на преградата и пред прозореца се мярна силуетът на Камигуен, която се разпореждаше с подреждането на масите оттатък. Едва сега князът си спомни, че същата вечер е домакин на неофициално събиране. След вечеря бяха предвидени танци и гостите щяха да останат до късно — деловата работа на Риалата беше приключила и всички искаха да се повеселят преди предстоящите тържествени церемонии по закриването на следващия ден.

— Камигуен? Би ли дошла за малко?

Тя се обърна и примижа, за да различи чертите му през мрежата на прозореца.

— Разбира се, господарю. — Момичето тръгна към него и след миг застана на входа. Погледът й обходи с любопитство личните покои на княза. — Всичко върви като по вода, господарю — осведоми го тя. — Небето на юг се проясни и дъждът няма да развали забавленията ни извън палатката. Готвачите приключиха с печеното, студените напитки и виното се изстудяват в потока, а аз се разпоредих кога да започнат с печенето на хляба, за да е топъл за вечеря.

— Ти си невероятна — каза той и се усмихна. — През цялото пътуване полагаш такива грижи за мен, че се питам — дали не би се съгласила да останеш в Цитаделата и занапред?

Камигуен сбърчи чело.

— Ще запиша подробно напътствия за…

— Знаеш, че не това имам предвид — смъмри я кротко той. — Няма ли да седнеш за малко?

Тя се отпусна върху тапицирано столче, скръсти ръце в скута си и го погледна, а князът се порадва миг-два на прекрасните й тъмни очи. Бяха толкова живи и чисти, че в тях прозираше самата й душа. Роан завидя на Оствел за гледката, която щеше да го радва всяка сутрин до края на живота му, но веднага си спомни за други две очи — изумрудено зелени като пролетни листа и не по-малко прекрасни от очите на Камигуен.

— Вече знаеш какво представлява животът в Цитаделата — започна той, — и колко труден може да бъде понякога. Имам нужда от човек, който да ръководи всичко в дома ми, без да ме занимава с досадни въпроси като сегашния ми иконом. Всъщност той помага не на мен, а на майка ми; нуждая се и от някой, който да наглежда стражата и да се справя с всички останали неща, които баща ми вършеше сам и към които не изпитвам никакъв интерес. Бихте ли размислили двамата с Оствел за евентуално оставане в Цитаделата, където ще се нагърбите с тези задачи? Знам, че тази работа не е така престижна, както постът на слънцебегачка в други княжески дворове, знам също и за намеренията на Оствел да стане някога управител в Кулата на Богинята… Все пак ви моля да помислите, преди да ми дадете отговор.

Смуглото лице на момичето пламна.

— Много мило, че ми предлагаш това, господарю.

— Не, просто мисля за себе си. Имам нужда и от двама ви. За мен ще бъде чест, ако приемете Цитаделата за свой дом.

Камигуен понечи да каже нещо, но в този миг Валвис се втурна в палатката, едва успя да спре върху дебелия килим и за малко да изтърве кадифената кесия на пода.

— Готови са, господарю! Виж ги само! — момчето едва си поемаше дъх от вълнение.

Развърза кесията и изсипа съдържанието й на масата — осем смарагда, големи колкото нокътя на палец, просветваха сред филигранна плетеница от сребро, сякаш вплетени в нишки от лунна светлина, омагьосана от изкусните пръсти на фаради. Още два смарагда бяха монтирани в комплект обици, а друг сияеше сред среброто и диамантите на изящна шнола за коса. Роан не беше поръчвал смарагди за обиците и шнолата — може би златарят е бил вдъхновен от идеята си и бе работил по свое усмотрение.

— Господарката Шонед ще затъмни светлината на звездите — обади се Валвис с нотка на гордост в гласа.

— О, да… — каза задавено Роан. С усилие откъсна поглед от накитите, сложи ги обратно в торбичката и я подаде на момчето. — А сега ги заключи, Валвис. Благодаря ти.

— Ти наистина ще се ожениш за нея! — възкликна Камигуен.

— Мислех, че знаеш! — Роан беше изненадан.

Момичето скочи и обви ръце около врата му.

— Разбира се, че двамата с Оствел ще дойдем в Цитаделата! Мислехме, че не искаш нашата Шонед!

— И какво ви накара да мислите така? — попита с мъка той и се дръпна назад.

— Самият ти, господарю — намеси се Валвис и се ухили. Ками отстъпи с ръце на кръста и в черните й очи светнаха лукави пламъчета.

— Опасен човек си, господарю.

— Какви ли не думи съм чувал по свой адрес, но чак пък опасен… А, преди да дойдете в Цитаделата, трябва да приемете й моите условия — опита се да остане сериозен, но и лицето, и гласът му изневериха. — Знаеш, че трябва да служа за пример на народа си, затова искам още преди да стигнем там, ти и Оствел да се ожените, както му е редът. Е, какво ще кажеш по този въпрос?

Тя се опита да направи дълбок и почтителен поклон, но раменете й потръпваха от едва сдържан смях.

— О, знаех си, че си драконово изчадие!

— Всъщност, двамата с Шонед ще последваме вашия пример. Още утре ти и Оствел ще участвате в тържествената церемония, а ние с Шонед ще се оженим малко по-късно — трябва ми време, за да подготвя някои неща за сватбата. Така добре ли е?

— И още как!

Роан скочи на крака и я целуна развълнуван.

— Какъв щастливец е този Оствел! — каза той и момичето отново пламна от смущение.

— Каква щастливка е нашата Шонед! — върна му го тя и двамата се разсмяха от сърце.

Палайла беше сама в покоите си и се чувстваше страшно отегчена. За да предпази кожата й от белезите на бременността, една от слугините току-що бе втрила благовонни масла по цялото й тяло, но дори и това чувствено удоволствие се бе оказало прекалено краткотрайно. Искаше й се да се движи сред хората, да усеща със задоволство възхитените погледи на мъжете и откровената завист на жените. Боже на Бурята, как мразеше бременността си…

Внезапното появяване на Рьолстра така я стресна, че в първия миг не можа да отрони нито дума. Слава Богу, че поне бе успяла да облече разкошен халат и да подреди косата си в прическа, която той харесваше. Но Рьолстра като че ли изобщо не забеляза дрехата и косите й. За всеки друг мъж тя би представлявала самото съвършенство на зряла жена, всеки би се гордял, че я е направил майка… Но Рьолстра бе виждал бременни жени много по-често от всеки друг мъж. Може би само лекарите правеха изключение.

— Криго не изглежда добре — започна направо той.

— Да не би да е прекалил с дозата, или не е взел достатъчно?

— По-скоро е прекалил след принудителното въздържание по време на пътуването. — Той крачеше нервно из стаята, от време на време спираше и докосваше несъзнателно ту някоя маса или стол, ту тежкия брокат на спуснатите завеси и медената обковка на мебелите. — Забравих колко дранат се слага във виното — беше доста отдавна, когато го взехме при нас. Безполезен глупак — додаде Рьолстра с раздразнение.

Инстинктът й я накара да застане нащрек, цялото й същество екна от безмълвно предупреждение за опасност, но тя успя да изобрази върху устните си чаровна усмивка:

— Все пак доста спечелихме, като го взехме. Мисля, че се слагаше половин шепа на голяма кана вино. Но защо не попиташ него, господарю? Той си приготвя сам питието от години.

Върховният княз повдигна рамене.

— Не чу ли какво казах? Нещо много започна да говори напоследък. Сега си седи в палатката, изобщо не съзнава какво става наоколо и дори не можа да ми каже къде си държи дрогата. Трябва да го свестим, Палайла. Къде държиш запасите?

— В третото чекмедже на дрешника. — Тя го наблюдаваше, докато той търсеше дървената кутия сред ефирната тъкан на бельото й. Само при вида му всеки мъж би пожелал да обладае притежателката на толкова съблазнителни дрехи, но Рьолстра не му обърна никакво внимание. — Какво да му кажа, когато ми поиска още?

— Вече няма да ти иска дранат. Не искам да те притеснява, любима. — Рьолстра замислено прокара пръст по дърворезбата на кутията и се усмихна, когато усети върху себе си втренчения й поглед. — Не искам нищо да те тревожи — представи си само, че носиш в утробата си нашия син.

— За първи път ми казваш, че ще бъде момче! — възкликна радостно тя.

— Надявам се да е момче — поправи я той. — Надявам се от двайсет и пет години. И все пак, представям си как на следващата Риала ще представя на тази сган бъдещия им Върховен княз…

— Аз пък се надявам той да напитка Андраде! — засмя се тя и по страните й се появиха трапчинки.

— Моят син не може да има такива дивашки обноски, но иначе идеята си я бива. — Рьолстра пристъпи към нея и прокара пръст по бузата й. — Почивай си, любима. Искам за церемонията по закриването да бъдеш в най-добрата си форма.

— Както заповядаш, господарю мой — тя вдигна към него, усмихнатото си лице.

— Бих искал и дъщерите ми да проявяваха такава загриженост за щастието ми като тебе, Палайла. Напомни ми някой път да ти разкажа за хитрините им, особено по отношение на онази слънцебегачка. — Преди за излезе, той й се усмихна и в погледа му проблесна веселие… и още нещо…

Тя се отпусна върху възглавниците и разсеяно прокара пръсти по ресните им. Докато възстановяваше мислено целия разговор, инстинктите й продължаваха да крещят своето предупреждение — Палайла се смръзна от ужас, когато най-после стигна до единствено вярното заключение — князът току-що бе произнесъл присъдата си над Криго, както и желанието си да се отърве час по-скоро от Палайла.

Не напразно бе живяла с Рьолстра почти четиринайсет години, познаваше го добре и се бе научила да чете мислите му. Преди всяко раждане той избягваше да я гледа и тя трябваше да му осигурява момичета за мъжките му удоволствия — но внимаваше връзките му с тях да са краткотрайни и да не водят до забременяване. След раждането и възстановяването на наложницата момичетата веднага изчезваха от Канарата. Тайната на продължителното й съжителство с Рьолстра до голяма степен се дължеше на грижите й за неговите удоволствия, дори и когато не можеше да участва лично в тях.

Но този път нещата бяха много по-различни — чувстваше го с всеки нерв, с всяка фибра на тялото си. Опита се да си представи слънцебегачката по описанията на принцесата, като изчисти думите им от злобата и завистта, после съпостави представата си с думите на Рьолстра за безполезността на Криго. Този път той се нуждаеше не само от друга жена, но и от нов слънцебегач — и изборът му бе паднал върху Шонед, която съчетаваше в себе си и двете.

Паниката й вля сили и Палайла използва внезапния прилив на енергия, за да се надигне от кушетката. Заболя я гърбът, докато ровеше в дрешника и търсеше из по-ниските лавици малката кесия, в която държеше дребните си накити. Дранатът беше дрога, която усилваше действието си с времето, а този беше наистина доста стар — старата вещица от планината й я бе дала в самото начало на тяхното познанство. Палайла стисна скъпоценната торбичка и с мъка се изправи, после едва успя да се добере задъхана до кушетката. И най-незначителното усилие я изтощаваше. Ще нареди да й доведат Криго още тази вечер и ще му даде огромна доза от дрогата, която ще го накара да мисли, че все още е в Кулата на Богинята по време на страшна буря, но все пак — на сушата, а не в баржата върху водата. Трябваше да изстиска от него всичката измамна сила, която дрогата можеше да му даде, и тази вечер той щеше да направи за господарката си нещо, което не бе правил от пет зими. В бледото сияние на луната щеше да потърси цветовете на друг фаради…

Андраде седеше в удобно кресло с чиния в скута си и кисела усмивка върху устните. Обстановката на Роановото градинско увеселение беше доста романтична дори за такъв глупак като племенника й. Пламъкът на свещите хвърляше златисти отблясъци върху поруменелите от виното лица, откъм реката подухваше ветрец и раздвижваше едва доловимо цветята в огромните вази около танцовата площадка, а музикантите свиреха жизнерадостни мелодии, които помнеше още от детството си. Незасегната от всеобщото приповдигнато настроение, тя наблюдаваше равнодушно двойките, отдадени с охота на веселието и ритъма — все млади благородници и нейни слънцебегачки, чиито ръце тя щеше да слее в свещен съюз на следващата сутрин. В танца се въртяха и няколко женени двойки, които отдавна трябваше да са надраснали лекомислените младежки забавления. Камигуен и Оствел не откъсваха очи един от друг, а Чей и Тобин се държаха като влюбени от вчера. Бяха застанали малко встрани от другите, до палатката на Роан, и се кикотеха като хлапета, докато се хранеха един друг с напоени във вино плодове. От гърдите на Андраде се изтръгна дълбока въздишка. Тази вечер не виждаше дори един-единствен човек, с когото да размени една свястна приказка. Слава на Богинята, че никога не допусна Андраде да си изгуби ума по някой мъж. Въпреки това се запита дали пък не бе пропуснала нещо от живота, когато видя младия княз да се разхожда под ръка с бъдещата си невяста.

С леко залитане към нея се приближаваше Уривал, понесъл кана с вино и плодове и тумбеста чаша в другата си ръка. Отпусна се до нозете й и заяви:

— Прекрасна вечер!

— След някоя и друга чашка всичко става поносимо. Колко вино ти се събра тази вечер? — кимна тя към чашата.

— Загубих им бройката, господарке моя — каза той с престорено разкаяние и се усмихна широко. — Роан като че ли проявява чувствата си прекалено открито, не мислиш ли?

— Май с всички е така… И какво от това, не е ли чудесно, че всички изглеждат толкова щастливи? Богинята да ги благослови — погледът й несъзнателно потърси Рьолстра, който седеше с дъщерите си под клоните на едно дърво.

— Не се тревожи — побърза да я успокои Уривал. — Тази вечер само си хапва и се усмихва. Дори не е забелязал, че Роан е оглупял от щастие.

— Едва ли е точно оглупял — Шонед не би му позволила — засмя се Андраде. — Виж, пак тръгна към нея. Е, тя ще се по-нацупи, ще се дръпне, и… Ето я, дръпна се от него!

— Добре е поне единият да не си губи съвсем ума. Дали и ние с теб сме били някога толкова млади?

— Сигурно, но толкова отдавна, че нищо не си спомням, приятелю.

Уривал се засмя.

— Пийни малко вино и може да си спомниш много повече, отколкото допуска собственото ти достойнство.

Изоставен от момичето на своите мечти, Роан спря при сестра си, взе чашата й и отпи глътка вино.

— Жаден съм — каза той.

— Роан! Дай си ми веднага чашата! И престани да се държиш с Шонед като глупак. Нали уж трябваше да се държиш като безмозъчен княз, който все още не е решил какво иска. Наистина изглеждаш достатъчно глупав, щом като не можеш да скриеш, че си влюбен или пиян, а може би и двете.

Той й се усмихна с обич и дръпна чашата по-далече от нея.

— Ианте и Пандсала още не са дошли, а те са най-сериозните кандидатки за царствената ми ръка, глава и всичко останало. Пък и тази вечер с Шонед не сме си разменили и десетина приказки. — Той помълча и изведнъж каза: — Въпреки всичко смятам да танцувам с нея.

— Само да си посмял!

— Може би си права — въздъхна князът. — Ако я докосна, едва ли ще мога да се въздържам повече…

Чей ги слушаше с благосклонна усмивка, после се пресегна и взе от ръката му чашата на жена си.

— На пияния княз всичко е позволено.

— Пиян от щастие — кимна Роан. Тобин се разсмя.

— Колко си хубав, Роан!

— Така си е. А ти си наистина красива — добави щедро той. — А, ето я и Пандсала — най-после дойде да вечеря. Ще гледам да й се докарам, ще правя мили очи и на всички останали, проклети да са!

Следващия танц посвети на Пандсала, после покани и другите дъщери на Върховния княз. Танцува със сестра си и през цялото време така я разсмиваше, че накрая тя се заля от смях и забрави стъпките. Танцува с дъщерите и жените на всички останали князе и васали, и се представи точно така, както всички очакваха — млад княз, опиянен от първото си светско събиране и от собственото си вино. Дори и някой от близките му да се досещаше за истинската причина на повишеното му настроение… Е, можеха да си мислят каквото искат — до края на следващия ден бездруго всички щяха да разберат защо е изглеждал толкова щастлив тази вечер. Роан изгаряше от нетърпение.

Виното и музиката се лееха в изобилие през цялата нощ, луните сияеха пълни и ярки, и Роан нареди да изгасят част от свещите. Мекото лунно сияние хвърляше сребристи отблясъци върху огрените от обич лица и коприната на изящните дрехи. Беше пийнал повече от достатъчно, за да събере кураж и да покани на танц Шонед, но когато я потърси с поглед, не видя никъде златисточервеникавия ореол на косите й. Въздъхна опечален — може би отново бе събудил ревността й и това бе съвсем обяснимо. Цяла нощ бе танцувал с всички жени наоколо, но не и с нея… Сигурно се бе прибрала в палатката.

А, това беше идея…

Върху лицето му се изписа усмивка и намерение да напусне собственото си празненство, когато изведнъж пътят му бе преграден от разтворените ръце на Ианте, която го канеше да танцуват. Принцесата изглеждаше изключително съблазнителна в тъмновиолетовата си дреха, обшита със сребърни мъниста, които проблясваха загадъчно на лунната светлина. Той постави ръцете й върху раменете си и двамата бавно се понесоха в стъпките на разнежващия танц.

— Не забелязваш ли, че престанаха да свирят онези буйни селски танци? — попита тя.

— Колко им плати?

Тя отметна глава и се разсмя.

— Доста! Ти съвсем не си такъв глупак, на какъвто се преструваш. Забелязах го още преди няколко дни.

— Ласкаеш ме, братовчедке. Не съм достатъчен умен дори за да се преструвам на какъвто и да е.

— Послъгваш, братовчеде — тя се притисна плътно до него и Роан усети как пръстите й се вкопчиха в раменете му. — Дали пък не е по-добре да лежиш до мене, отколкото да ме лъжеш?

— Май вече се разбрахме по този въпрос.

— О, не — пръстите й се плъзнаха надолу по ръцете му, върнаха се отново към шията и спряха на тила му с ласкаво докосване. — Имаш нужда от мен, Роан — погледът ти излъчва желание и аз знам, че мога да го удовлетворя. Ще ти помогна и в отношенията с баща ми, само аз го познавам така, както никой друг.

— Умно момиче си ти.

— Радвам се, че най-после го забеляза. — Погледите им се впиха един в друг — яркосиньо и тъмнокафяво. — Ти ме искаш — каза тя на пресекулки, — желаеше ме и снощи, желаеш ме i сега…

— Имах нужда от жена и в дадения момент ти се оказа под ръка — каза грубо той. — Да не би баща ти да остане благодарен за това, че съм обезчестил дъщеря му?

— А ти да не мислиш, че изобщо го е грижа за някоя от нас?

— Тогава глупакът е той, не аз. Би трябвало да не откъсва поглед от вас — отчаяно племе сте вие принцесите.

— Да — каза тихо тя, — така е.

Танцът свърши, разговорът — също. Той се поклони и се отдалечи, погледът му трескаво търсеше чаша вино, което да охлади пламналата му плът там, където все още го изгаряше докосването на пръстите й. Беше усетил същия Огън като при докосване до Шонед, и въпреки това усещането беше много по-различно… Той не можеше да разбере защо.

Най-после успя да се поуспокои донякъде и отново се огледа наоколо. Ианте беше изчезнала, нямаше я и Пандсала, а също и баща им.

Шонед съвсем не бе така хладна и уравновесена, както показваше в държанието си към Роан. От сянката на палатката наблюдаваше как той се спира при всяка жена, която привлече погледа му и как открито се забавлява, до момента, когато отнякъде се появи Ианте. Гърдите им се докосваха по време на танца и Шонед усети в душата й да се надига непреодолимо безразсъдство — Роан принадлежеше единствено на нея и беше крайно време да й го докаже с държанието си, време беше и разпасаните царски високородия да разберат най-после коя е бъдещата му съпруга.

Засмя се тихо, когато след края на танца той заряза Ианте и грабна първата чаша вино, която му се изпречи пред погледа — очевидно имаше нужда да се съвземе. Тя насочи вниманието си към Ианте, впила в гърба на Роан пламтящия поглед на черните си очи. Изведнъж принцесата я съзря и гордите й черти се изкривиха от неприкрита омраза. Шонед й се усмихна приветливо, а Ианте сякаш я прониза с поглед, повдигна полите на дългата си виолетова дреха и се изгуби в мрака. Момичето допи виното в чашата си, остави я на една маса и тръгна след принцесата.

— Твое високородие! — обади се тя присмехулно и Ианте се закова на място. Бяха стигнали края на Роановия лагер и само трите луни осветяваха пътеката отпред. — Виждам, че тази вечер не носиш сребърните накити. Означава ли това, че ще ги намеря в палатката си в знак на претърпяното от теб поражение?

Ианте леко повдигна вежди.

— Приличам ли ти на победена? Едва ли може да се смята за поражение това, че досега бях в прегръдките на Роан, слънцебегачке.

— От твоята уста това звучи малко странно, след като знаем колко време остана в прегръдките му снощи — Шонед веднага разбра, че е допуснала грешка. Човек не може да унижава една толкова опасна съперница като принцеса Ианте, но просто не се стърпя в желанието си да си отмъсти за обидата и пренебрежението.

Задавена от гняв, Ианте се обърна безмълвно и отново тръгна в нощта. Шонед я последва с тих смях, за да я подразни още по-жестоко. Изведнъж принцесата се закова на място и рязко се извърна.

— Остави ме на мира!

— Мислех, че отиваш в палатката си и реших да си взема трофеите — отговори невинно Шонед.

— Дори не разбираш в каква игра се забъркваш!

— Грешиш, ако смяташ, че ти определяш правилата.

Внезапно по устните на принцесата плъзна зловеща усмивка — надменна и снизходителна. Шонед отново не обърна внимание на трепналия в душата й сигнал за тревога.

— Доколкото знам, вече е ясно, че играта ще спечели Роан.

— Все още не — каза принцесата и внезапно извади от пояса си нож с тънко метално острие. По дръжката му заиграха сребърни отблясъци, които преливаха от алено до пурпурночервено.

Шонед тържествуваше. Като на шега повдигна едната си длан и острието сякаш пламна — Огънят на слънцебегачката лениво плъзна по метала към пръстите на принцесата, насочван от изключителния самоконтрол на момичето. Трябваше да признае, че дъщерята на Рьолстра не беше страхливка. Пламъците почти бяха стигнали до кожата й, когато Ианте най-после изпусна ножа.

— Бъди проклета, вещнице-фаради! — изсъска Ианте. — Така или иначе, ще го имам аз, а не ти, и като негова княгиня ще направя всичко възможно да не си намериш място в нито един двор в цялата страна! До края на живота си ще си останеш затворена в Кулата на Богинята!

— А теб самата най-много те е страх от това, нали? Да си затворена в Канарата! — тя отправи подигравателен поклон към принцесата. — Преди да се впуснеш в играта, трябва първо да научиш правилата й, твое високородие. Лека нощ.

Слънцебегачката обърна гръб, а принцесата остана вцепенена, разтреперана от ярост. Ликуваща, Шонед пристъпи с почти танцова стъпка в мрака към реката, а въображението й бе изпълнено с картини на бъдещи победи, когато властта й на княгиня ще се допълва от способностите й на фаради. Първата — и може би най-значителната, предстоеше още утре, когато щеше да се появи редом с Роан пред очите на всички като негова съпруга. Омагьосана от представата за унижението и безсилния гняв на Ианте, момичето се разсмя на глас.

— Надявах се да те видя насаме, господарке — обади се познат глас зад гърба й.

Палайла седеше на ръба на кушетката и се вглеждаше в проснатия на пода Криго.

— Проклятие, няма ли най-после да се съвземеш! — просъска тя. — Толкова вино изпи, че в него би потънала и търговска баржа!

До вратата стоеше разтреперана една от прислужниците й.

— Господарке, той никак не изглежда добре…

— Че как иначе, глупачка такава! Дай му още вино!

Момичето допря ръба на чаша вино с дранат до посинелите устни на слънцебегача, част от течността се разля върху брадичката му, но останалото изтръгна от гърдите му сподавено стенание. Палайла махна нетърпеливо с ръка и прислужницата помогна на Криго да седне върху килима. Замаяният му поглед започваше да се избистря.

— Плесни го! — заповяда Палайла.

След две-три плесници Криго се съвзе дотолкова, че успя да хване китката на прислужницата.

— Стига — каза задавено той. — Махай се оттук…

— Излез — нареди господарката и момичето побърза да изпълни заповедта. Вратата зад нея се затръшна. — Събра ли си вече ума, или имаш нужда от още вино?

Той прокара пръсти през провисналите кичури на косата си.

— Бях заспал.

— Остави това! Слушай да ти разкажа какво стана междувременно. Рьолстра е хвърлил око на нова любовница и нов фаради — а тя е и едното, и другото!

— Шонед? — промълви задъхано той.

— И аз, и ти не можем да допуснем той да я съсипе така, както погуби теб с този дранат.

— Е, и защо не я предупредиш тогава? О, да, разбира се — тя едва ли ще ти повярва. А пък и онова дребно споразумение с Пандсала…

Дъхът й секна.

— Как си разбрал…

— Има ли значение? Нека признаем, че ти просто не искаш да спасиш момичето преждевременно. Ако първо Рьолстра я омърси, Роан няма да я иска и това ще разчистя пътя на Пандсала към младия княз. Нали планът е точно такъв, Палайла?

— Като се има предвид в какво състояние те довлякоха тук, сега разсъждаваш доста разумно.

— Изумително нещо е този дранат — като се придържаше за тежък стол, той се изправи несигурно на разтрепераните си нозе.

— Работата е там, че Рьолстра смята да се отърве и от двама ни, а ти не можеш да сториш нищо, за да го спреш.

Криго се отпусна безсилно в креслото и затвори очи.

— Богиньо! Колко дрога ми даде?

— А може би искаше да се събудиш, за да разбереш, че вече си мъртъв? — сряза го тя.

— Обичлива и нежна както винаги. И така, искаш от мен да я предупредя, нали?

— Да, но както сам каза — не твърде скоро.

Криго се разсмя.

— Горката Палайла! И защо трябва да ти помагам? Най-после ще си отмъстя, като видя падението ти.

— Толкова ли си зле от тази твоя дрога, че дори не те е грижа за…

— Дрогата е твоя, мила ми господарке, ти ми я даваше толкова години, докато… — той отново избухна в смях, докато се задави и се разкашля мъчително.

— Ако допуснем Рьолстра да се добере до нея, той няма да има вече нужда от теб, няма дори да те остави жив! Нима наистина искаш да умреш?

Криго повдигна рамене.

— Не виждам разликата. — Пое си дълбоко дъх и поклати глава. — Трябва ми лунна светлина — каза рязко той.

Тя простена от облекчение и махна с длан към прозорците.

— Колкото искаш.

— Не мога да стигна до там. Помогни ми — той изръмжа, когато забеляза изписаното по лицето й отвращение. — Длъжна си да ми помогнеш, ако наистина искаш да го направя! Сипала си във виното ми дрога, достатъчна да опропасти десет фаради. Проклятие, няма ли да ми помогнеш, Палайла?

Той се опря на нея и заедно изминаха няколкото крачки до прозореца. Палайла дръпна с мъка тежките завеси, докато Криго впи пръсти в стената в немощно усилие да си поеме дъх. В стаята нахлу лунна светлина, която обагри страните му в сиво-пепеляво, а очите му останаха невидими в хлътналите тъмни кухини.

— Хайде, направи нещо! — заповяда Палайла.

— Млъкни — сряза я той задъхан. — Прекалено много си ми дала, усещам го. Не мога да кажа кога ще умра, но знам, че е много скоро.

— Не можеш да умреш! Не и преди да си…

— Преди да съм ти свършил работа? Богиньо милостива, да не би Палайла да си мисли, че ще отложа смъртта си заради нея? — от гърдите му се изтръгна хрипкав смях. — Все пак това дава известно усещане за свобода — мисълта, че всеки миг ще умреш.

Тя се дръпна ужасена. Криго дори не забеляза това. За последен път събра всичките си знания и сплете в нишки студената лунна светлина така, както го бе учила господарката Андраде преди много години, когато още беше млад и достоен за пръстените на фаради. Остави собствените си цветове да се оформят в съзнанието му и се изненада колко са мрачни. Бяха се замъглили след неговото падение. Но образът се очерта ясен, сякаш близката смърт бе събудила отдавна забравените му способности. „Толкова са красиви“, прошепна на себе си той, взрян в сребристите нишки лунна светлина, докато за сетен път вплиташе образа си в тях — един фаради, който никога вече нямаше да се плъзга по светлината.

Отново го завладя познатото усещане за невероятно могъщество и лъчите се вплитаха един в друг така, както им повеляваше мисълта му. Лунната светлина изтъка собствения му образ — избледнял и с размити очертания, сякаш светлоносецът преднамерено искаше от нея да изяви угасващата му душа. Вече не се страхуваше от нищо. Ужасна е смъртта на залутания в сенките човек, но Криго нямаше да допусне това — щеше да умре сред светлина. Изтъка образа си от хладните лъчи и се плъзна сред тях за последен път. Изгубен, зареян и слят с бледото сияние на луната, слънцебегачът се опиваше от всепобеждаващото усещане за свобода, докато най-после цялото му същество се изпълни с тишина, спокойствие и мир…

На Андраде й се стори, че на челото й е кацнала нощна пеперуда. Вдигна ръка и се опита да прогони насекомото. Пръстите й не докоснаха нищо, само една къдрица се бе изплъзнала от иначе безупречната й прическа. Тя ускори крачка към палатката си и разтърси глава, за да се освежи от опияняващото въздействие на виното — упрекваше се, че се бе изкушила да поеме повечко от прекрасното сирско вино, което племенникът й бе сервирал по време на вечерята. Отново усети лекото докосване на пърхащи криле до челото си и раздразнено вдигна ръка, когато изведнъж се спъна в полегналия Уривал и застина на място, вцепенена от смразяващ кръвта вопъл, който разцепи нощната тишина.

Дракони… Първожрицата вдигна поглед към нощното небе и съзря огромни разперени криле, които затулваха звездите и светлината на трите луни.

— Вик на дракон преди зазоряване — прошепна тя, загледана в огромния самец, който победоносно известяваше, че владее небесните простори.

— Да не би да вярваш в онова древно предание? — обади се Уривал, но тонът му не прозвуча така уверено, както предполагаше значението на думите.

— Вик на дракон преди зазоряване… — повтори в унес Андраде. — Преди изгрев слънце някой ще умре, нямаш ли такова усещане? — Тя потръпна и прокара длани по лицето си. Изведнъж погледът й се вплете в сиянието на пръстените върху ръцете й и в него съзря преднамерено изкривените очертания на нечий образ. Усещането беше болезнено, сякаш нещо раздираше сетивата й с натрошено стъкло. Първожрицата залитна, извика и се подпря на ръката на Уривал. Той я повика тихичко, но в нея не бе останал нито глас, нито сила да му отговори.

Обърна лице към затъмнените от драконови крила луни — прекрасни, хладни, далечни и безстрастни… Усети докосването на слънцебегача и докато се мъчеше да долови посланието на разпадащите се нишки от светлина, чу в гласа му уплаха и отчаяние. Едва сега Андраде видя ясно образа сред сиянието и в изкривените линии разпозна изящните черти на гордото някога лице, но колкото и да се опитваше да го задържи, образът неизменно й убягваше… Най-после съвсем се стопи, но бе успял да й предаде своето послание.

— Шонед! — извика тя ужасена. — Милостива Богиньо, не допускай това!

Уривал я прегърна през рамото и се втурна заедно с нея към палатката. Сините копринени стени я скриха от лунната светлина и малко по малко Андраде успя да се овладее. Уривал я отведе до кушетката и се сви до нея — все още не смееше да пусне ръцете й.

— Кажи ми, какво стана? — попита дрезгаво той.

— Намери Шонед! Кажи на Роан че… Рьолстра я е хванал и ще…

— Как разбра?

В нощното небе отново отекна писък на дракон и Андраде потръпна, сякаш бе усетила полъха на крилата върху лицето си.

— Вик на дракон преди зазоряване… Той е мъртъв, Уривал, слънцебегачът вече го няма! И преди да умре ми каза… да не допусна гибелта на Шонед!

Глава 16

Роан погледна към ризата, която се влачеше по пода. Усилието да се наведе и да я вдигне му се стори прекалено тежко, дори опасно, като имаше предвид световъртежа в главата си. Добре стана, че не откри Шонед в палатката й — в такова състояние Роан едва ли щеше да й бъде от полза. Реши, че по време на сватбата не бива да вкусва нищо по-силно от вода — и без това щеше да има много други грижи.

След рисковани начинания от рода на прозевки и протягане, той застина на място, за да спре световъртежа. Усещаше устните и носа си изтръпнали и се запита дали майка му не бе научила Валвис как да се грижи за господаря си при тежък махмурлук. Къде ли беше изчезнал оръженосецът? За първи път Роан се нуждаеше от помощ преди лягане, и тъкмо сега момчето никакво го нямаше. Въздъхна от жал към княжеската си особа, която трябваше собственоръчно да си сваля ботушите, и се свлече безпомощно на леглото при мисълта за предстоящото усилие.

Изведнъж до слуха му долетя писък на дракон, от който по цялото му тяло премина леден трепет. Никога преди не бе чувал толкова зловещ вик. Нима по това време на годината над Ваес можеше да има дракони? Писъкът се разнесе отново и Роан стисна зъби, за да го понесе. Зарови глава във възглавниците, но ехото продължаваше да кънти в главата му. Беше толкова тихо, че чуваше бесния ритъм на сърцето си и в миг се досети, че това нямаше нищо общо с изпитото вино. Писъкът се разнесе за трети път и пронизителните вибрации сякаш разцепиха черепа му с меч. Разтреперан, князът стисна с ръце главата си и се напрегна да преодолее болката. Дракон в нощното небе, когато ориентирите по земята почти не се виждаха в бледото сияние на луните…

— Хей, спри веднага! Не можеш да влезеш сега, господарят…

— Дръпни се да мина!

Роан разпозна гласа на Уривал и с мъка успя да седне на ръба на леглото тъкмо когато фаради се втурна стремително в палатката.

— Какво…

— Слушай ме сега! — каза слънцебегачът с нетърпящ възражение тон. — Рьолстра е хванал Шонед!

През тялото на княза премина вихър, подобен на онези, които помитаха повърхността на Дългите пясъчни земи. Роан мигновено изтрезня, сякаш не бе вкусил и капка вино тази нощ. Скочи на крака и прелетя покрай стареца навън в мрака, а погледът му несъзнателно потърси огромните сенки в нощното небе. Уривал го настигна и го сграбчи за дрехата, за да го спре.

— Първо помисли! Колкото и да ти се иска да го убиеш, не бива да правиш това! Мисли, Роан!

Над главите им отново се разнесе писък на самец и Роан се вцепени, докато ехото на ужаса отекваше във всяка клетка на тялото му. Уривал го разтърси, пръстите му се вкопчиха в раменете на княза.

— Остави ме — промълви глухо Роан.

— Чуй ме! Андраде усети, че слънцебегачът-предател я вика сред лунните лъчи. Миг преди смъртта си той я предупреди за Шонед, но това може да се окаже и капан!

Нима Уривал допускаше, че Роан не разбира как би могъл да разсъждава и да действа Върховният княз?

— Остави ме, все още мога да мисля! Пусни ме да вървя!

Старецът присви очи и го погледна изпитателно; вкопчените в рамото на княза пръсти бавно се разтвориха.

— Добре. Идвам с теб.

— Само не ми пречи.

Трябваше да направи усилие, за да не хукне в мрака. Сърцето му биеше лудо и гръмко, едва си поемаше дъх от нахлулия в гърдите му гняв. Но князът нямаше да се поддаде на чувствата си. Старецът беше прав — Роан не можеше да си позволи да убие Рьолстра. Не искаше дори да си представи какво би могъл да направи, ако Рьолстра докосне Шонед. Не биваше да мисли за това, трябваше да се овладее…

Рангът на Уривал като високопоставен жрец свърши работа. Стражите ги пуснаха да минат към палатката на Върховния княз. Едва ли някой би познал Роан в полуголия младеж, крачещ до слънцебегача. Проблясването на пръстените върху ръката на стареца беше достатъчно за стражите — те се поклониха пред късните гости и двамата поеха между палатките в смълчания лагер на Рьолстра.

— Вдигни факлата и го виж добре — скара се Уривал на следващия часовой. — Нима не виждаш, че това е негово високородие?

— Твоя светлост! Но какво правите тук в този късен час? Господарят не ми каза, че очаква посетители.

— Въпроси от лично естество между двама князе — сряза го Уривал. — Дръпни се от пътя.

Роан ускори крачка; ритъмът на стъпките като че ли му помогна да се стегне и поуспокои. Разкърши рамене, чертите на лицето му застинаха в сурова гримаса. Стигнаха до палатката на Рьолстра, откъдето долетя разгневеният глас на Валвис, но звуците бяха някак приглушени, сякаш нещо го стискаше за гърлото.

— Не смей дори да докоснеш моята господарка!

Вътре светеше лампа и върху стените на палатката се очертаха две сенки. Едната беше на Рьолстра, приведен заплашително над момчето, вързано за стол. Роан чуваше само яростния ритъм на сърцето си и дори не чу властния тон, с който старецът заповяда на стражите, които бяха притичали, уплашени да не би нещо да разтревожи спокойствието на господаря им, да не се намесват. Внезапно отвътре се разнесе гласът на Шонед, който прозвуча някак плътен и задавен:

— Пусни момчето! Рьолстра се изсмя гръмко.

Мисли, каза си Роан, от това зависи животът им… Проклятие, мисли!

— Какво имаше във виното? — попита Шонед.

— Нещо, което е много ефикасно за опитомяването на такива като теб. Но то няма да попречи на удоволствието ни, миличка.

— Остави я на мира! — извика Валвис.

— Колкото и да крещиш, момче, никой няма да дойде. Наоколо са само моите стражи, а верността им към мен съвсем е притъпила слуха им.

Роан се озърна — между него и четиримата стражи стоеше Уривал с факла в ръка. Тъмната сянка на стареца излъчваше явна заплаха. Дори и да бяха оглушали, стражите на Рьолстра все още виждаха добре отличителните знаци на високопоставения фаради.

— Какво искаш от мен, Рьолстра? — попита Шонед. — Тялото ми, уменията ми на слънцебегачка или и двете?

— Свършено е с тебе, ако я докоснеш! — извика отново оръженосецът. — Забранено е да се докосва фаради, а и господарят ми трепери над нея!

Внезапно Роан осъзна, че момчето и слънцебегачката си подхвърлят реплики, за да печелят време. Въпреки онова, което Рьолстра бе сложил във виното на Шонед, въпреки явната безпомощност на оръженосеца, никой от двамата не губеше присъствие на духа, продължаваха да печелят време, сякаш го бяха правили през целия си живот. Роан отправи безмълвна благодарност към Богинята, която бе създала мислещи същества като тях, и се овладя достатъчно, за да последва примера им. Първо трябваше да разбере къде точно се намира Шонед. Ъгълът между двете видими сенки му подсказа, че лампата е в средата на палатката, може би върху някакво маса. Момичето вероятно се намираше от другата страна на лампата, следователно, беше малко по-далече от Рьолстра. Добре, каза си той. Това му даваше възможност и пространство за действие.

— Знаеш ли, на Андраде никак няма да й хареса това — промълви тихо Шонед. — Отново смяташ да се гавриш с фаради и това ти се случва за втори път. Андраде ще побеснее.

— Стига! — кресна Рьолстра.

В този миг Роан забеляза, че Върховният княз застава с гръб към входа. Отметна тихо краищата на платнището и пристъпи безшумно в палатката.

Със свити и притиснати към брадичката колене Шонед се бе сгушила върху огромното легло. Лампата в средата на масата осветяваше ярко пребледнялото й измъчено лице, в очите й имаше нещо странно — като че ли погледът й не можеше да се съсредоточи в една точка. Все пак тя видя младия княз. Ресниците й трепнаха и тя затвори очи, после наведе унило глава към коленете си.

— Твърде неудобна поза за прелюбодеяние, Върховни княже — обади се тихо Роан.

Рьолстра се извъртя стремително назад.

— Как посмя да влезеш тук! Безочлив млад глупак…

— Няма смисъл да викаш стражата — посъветва го Роан. — Бездруго си имаш достатъчно свидетели, а и дали предаността на твоите хора ще издържи пред способностите на господарката Андраде?

— Скрит зад полите на леля си — каза подигравателно Върховният княз.

Роан се усмихна.

— Отвържи момчето. Веднага.

Рьолстра повдигна рамене. Роан пристъпи и застана между него и завързания за стола оръженосец, но със светкавично движение Рьолстра скочи към момчето, сграбчи го за косата и дръпна рязко назад главата му. В другата му ръка проблесна острието на нож.

— Свидетели, казваш? — каза мазно той. — И откъде знаеш, че има такива?

— Наистина трябва добре да обмислиш лъжите си, Рьолстра — каза Роан и се учуди на собственото си самообладание — Ако беше малко по-умен, щеше да се сетиш, че би могъл да обвиниш в покушение мен, момичето или детето. Така ще можеш да ни убиеш собственоръчно, да опозориш Андраде и целия ни род, а това несъмнено ще утвърди собствената ти власт.

Роан пристъпи още крачка напред.

— Виж ти, колко е умен малкият, отгатна мисълта ми! И кой от вас ще бъде първи? Може би онова досадно хлапе?

— Няма да ти е лесно — Роан отново се придвижи едва забележимо напред. — Мислиш не с главата, а с гащите си. Каква причина би имал всеки от нас да те убие? Оръженосецът ми, обвинен в убийство — нали въжетата ще оставят белези върху китките му! Ще те попитат за тях. Колкото до момичето — за какво й е на една слънцебегачка да причинява зло? На тях им е забранено да убиват. А и на мен защо ли ми е да те убивам? Всички знаят, че се заглеждам по дъщерите ти, а човек не убива току-така бъдещия си тъст. Пък и кой ли ще повярва, че дори и да се оженя за някоя от дъщерите ти и да те убия, какъвто съм си умен, ще се добера до върховната власт? Не, Рьолстра — усмихна се той, — трябва да те убия не преди, а след сватбата. — Беше стигнал до средата на стаята, точно до масата, на необходимото разстояние от Рьолстра — ако се наложеше, щеше пръв да нанесе удар, преди Рьолстра да пререже гърлото на момчето. Върховният княз продължаваше да държи главата му болезнено извита назад, но детето гледаше своя княз толкова храбро и с такова доверие, че Роан усети как сърцето му се сви.

— Е, дъщерите ми ще преживеят и без глупашките ти задевки — каза Рьолстра. Пусна момчето и отстъпи крачка назад. — Хайде, малкия, ти ще си първи. Омръзна ми да слушам глупостите ти.

— И пак забрави да помислиш — Роан поклати неодобрително глава като учител, недоволен от тъпоглавия си питомник. — Би било добре първо да ме ожениш за някоя от твоите хубавици, да изчакаш раждането на първия ни син и едва тогава да ме убиеш. Какъв смисъл би имало да ме убиваш сега?

— Рьолстра! — Шонед се размърда върху леглото и проскърцването на дървената рамка привлече вниманието на Върховния княз. — Пусни ги и аз ще направя всичко, което поискаш!

Роан беше неизразимо благодарен, че думите й за миг отвлякоха вниманието на Върховния княз. Рьолстра неволно отклони поглед нататък и Роан с мълниеносно движение успя да изтегли камата от десния си ботуш. Острието й просветна зловещо на светлината, като внезапната усмивка, изкривила лицето на Рьолстра.

— Така-а — каза доволно той и пристъпи внимателно зад стола на Валвис, с поглед, впит в лицето на младия княз. — Става все по-интересно. Не си толкова умен, колкото си мислех, малкия. Да вадиш нож срещу своя владетел! Това си е държавна измяна! Имам всички основания да изпълня смъртната присъда на място.

— Хайде — подкани го Роан. — Твоите меридци се провалиха, но май на теб не ти се искаше успеят, нали? О, знам, че ти си в основата на покушенията срещу мен. Искаше да ме сплашиш, за да ти стана зет и да потърся покровителството ти срещу тях. А ако все пак загинех, едва ли някой щеше се усъмни, че не съм убит от меридците.

Докато говореше, той се отдалечаваше предпазливо от Рьолстра и трескаво анализираше реакциите му. Върховният княз беше висок, набит и все още доста гъвкав, но силата и пъргавината на младостта бяха на страната на Роан. Нещо повече, Роан притежаваше вродена дарба за близък двубой. Младият княз владееше добре и умението за борба с мечове, но отдавна бе установил, че силните му страни са тактиката и бързината при двубоя с ножове. Усмихна се, когато Рьолстра се хвърли стремително напред и се дръпна рязко в последния момент.

— И ако все пак откажех да взема за жена някоя от дъщерите ти, на връщане към Цитаделата щях да получа стъклен нож в гърба, нали? Тогава Мерида може да нахлуе в Пустинята, но според днешното споразумение ти ще пристигнеш веднага и ще прогониш храбро нашествениците. — Роан се отклони едва-едва, за да избегне следващия замах на противника. — Нямат ли край тези твои глупости? Васалите ми са собственици на имотите си и никога няма да допуснат войските ти на своя земя. Аз им дадох всичко, още ли не си чул за това? — Младият княз се дръпна леко, сякаш си играеше да дразни връхлитащото острие. — Всеки би застанал под знамето на своя княз и ще се бие на живот и смърт, за да защити законните си владения.

— Не можеш ли да се биеш, а само приказваш? — кресна Рьолстра и за да придаде повече убедителност на думите си, замахна силно към младежа. Роан чакаше противника му да изгуби самообладание, както го бяха учили Мета и баща му. Този път се усмихна коварно и отговори на удара с удар.

Трябваше да се възползва от неповратливите движение на Върховния княз и се изненада, когато Рьолстра продължи да напада, въпреки раната, нанесена в рамото му от ножа на Роан. Рьолстра усети с изненада режеща болка в ребрата си, извъртя се настрани да избегне удара на младия княз и долови откъм леглото ужаса в неистовото дишане на Шонед. Замахна стремително с крак към Роан и изби ножа от ръката му, който полетя и падна някъде в сенките. Младежът се дръпна назад, прехапал устни, за да не изстене от болка в ударената ръка. Рьолстра отстъпи назад и се разсмя, взрян в младежа, който се бе подпрял на едното си коляно.

— Как го искаш — веднага, право в сърцето? — попита великодушно Върховният княз. — Или може би бавно, през гърлото, за да се порадвам на кръвта, с която си отива животът ти?

В този миг Роан извади нож от левия си ботуш. Никой не го бе учил на това, но младежът знаеше, че може да бъде много ефективно. Рьолстра просъска раздразнено и отново замахна, както се бе надявал Роан. Все още подпрян на едното си коляно, той се дръпна леко встрани и замахна нагоре към ръката с връхлитащия нож. Върховният княз се спъна, завъртя се тромаво и по лицето му се изписа изумление от болката в ранената длан и от вида на мигновено изправилия се противник — усмихнат, спокоен и готов за следващия удар.

— Наумил съм си нещо и ти също участваш в него, Рьолстра — затова ще ти направя услуга и няма да оповестя пред всички днешния инцидент. А и не искам да помрачавам Риалата с твоето погребение.

Рьолстра прехвърли ножа от ранената си дясна ръка в лявата.

— Отдавна съм замислил погребението ти, малкия. Няма никакво значение дали ще умреш от ръката ми сега или по-късно — от ръката на меридец.

Двамата обикаляха в кръг един срещу друг, когато Роан внезапно направи лъжливо движение надясно, после с мълниеносна бързина се изви вляво и сряза напречно раната върху дясната китка на Рьолстра. С другата си ръка стисна и изви болезнено лявата ръка на Върховния княз.

— Пусни ножа — кажа тихо младежът. — Пусни го, ако не искаш да ти счупя ръката. — Желязната хватка се затегна още по-силно и придаде убедителност на думите; другата му ръка повдигна ножа и опря острието до гърлото на Рьолстра.

Погледът на Върховния княз пламна от омраза, със свободната си ръка замахна към рамото на младежа и Роан усети одраскването на нож по кожата.

— Не смееш да ме убиеш — каза хрипкаво Рьолстра.

— Забий ножа в мен, щом си толкова сигурен.

Ножът на Рьолстра тупна на пода и острието проблесна в светлината на лампата.

Роан го пусна и вдигна ножа от пода.

— Ако се превържеш добре и носиш дреха с дълги ръкави, никой няма да ти задава неудобни въпроси — посъветва го той и вътрешно съжали, че Рьолстра не му бе дал повод да го убие. Един поглед към входа на палатката го убеди в присъствието на Уривал, който стоеше усмихнат недалеч от тях. — Развържи момчето — каза той на слънцебегача и се приближи към Шонед. — Можеш ли да стоиш на краката си? — попита я тихо Роан, а тя вдигна ръцете си, които до този момент бе крила в полите на дрехата си. Той стисна зъби и преряза въжето около китките й, после разряза и другото около глезените. Прибра двата ножа в пояса си и за миг докосна ласкаво пребледнелите страни на момичето. — Успокой се, Шонед, всичко е наред.

Тя кимна.

— Знам.

Помогна й да се изправи на крака и я прегърна през кръста. За миг двамата спряха и се загледаха в Рьолстра, който придържаше ранената си ръка.

— Ще запазя ножа ти за спомен — каза Роан. — Задръж моя кинжал, когато го намериш. Да ти напомня, че можех да те убия — усмихна се Роан.

— И може би трябва да ти бъда благодарен, че ми подари живота?

— Точно така. Добре ли си, Валвис?

— Да, господарю — оръженосецът се изпъчи и се изправи до него. При вида на отеклите ръце и петната върху шията на детето, Роан усети нов пристъп на гняв. — Съжалявам, че не се грижих добре за моята господарка.

— Това се отнася за всички нас.

— Махайте се оттук — процеди през зъби Рьолстра.

— Млъкни — сряза го Роан. — Сега ме слушай много внимателно, Върховни княже. Официално, тук нищо не се е случило. Преди всичко съм княз, а едва след това — мъж. Подобна идея никога не ти е минавала през ума, затова не се опитвай да я разбереш. Заклевам ти се, че князът в мен може да забрави за този инцидент, но мъжът — никога. Рьолстра се разсмя пресилено.

— Малкият, та ти още не знаеш какво е да си мъж!

Роан не обърна внимание на думите му и продължи:

— Ако през следващите три години нарушиш по най-дребния повод договорените отношения или твой човек стъпи неканен в земите ми, ще науча за това и оставям на теб да си представиш какво ще ти се случи. Ще знам за всяка твоя коварна мисъл, а колкото до Мерида — с тях ще се оправя сам. Ще знам за всяка тяхна стрела, меч или залък хляб, които ти си им предоставил и ще се погрижа това да стане достояние на всеки княз и васал в страната. Собственото ти предложение ще се обърне срещу теб, Рьолстра. При това положение се питам как ще задържиш трона за сина, който никога няма да имаш.

— Големи думи за дребен княз.

— Най-добре ще е да се вслушаш в тях. А, и още нещо — Роан притегли Шонед плътно до себе си, — ако още веднъж посмееш да докоснеш жена ми, наистина ще те убия.

Изчака да види как лицето на Върховния княз потъмнява от безсилие и ярост, после изведе бавно Шонед от палатката сред мрака в свежата прохлада на нощта.

Уривал и Валвис ги последваха. Стражите, държани настрана от високопоставения жрец, се втурнаха в палатката и след малко отвътре се разнесоха викове за вода, превръзки и личния лекар на господаря. Рьолстра им кресна да се махат и при звука на гласа му Шонед потрепера и се спъна. Роан понечи да я вземе на ръце, но тя поклати безмълвно глава. Никой не продума, докато вървяха през лагера на Върховния княз. Напрежението им видимо спадна, когато стигнаха до първата синя палатка от лагера на Пустинята.

Най-после Валвис не издържа и избухна:

— Съжалявам, господарю! Непрекъснато я следвах и наблюдавах, но те ме изненадаха и ме вързаха, хванаха господарката…

— Беше ужасно — да си вързан и толкова безпомощен. Не можех дори да извикам Огъня, поне в началото. После пак опитах, припламнаха страшни искри и ме уплашиха до смърт. Тогава доведоха Валвис и аз не посмях да направя нищо. Не знам какво е сложил във виното ми — повтори унесено тя.

— Тихо, успокой се сега, не мисли за нищо — той погали разбърканите къдрици на косата й.

— М-мм… — тя се сгуши още по-плътно в него и ръцете й леко се повдигнаха към голата му гръд. — Толкова си топъл, Роан. Толкова злато и коприна над прекрасни мускули… Знаеш ли колко си красив, любими?

— Дрогата наистина ти е дошла в повече — каза той и лицето му пламна в мрака.

— Така е — призна момичето. — Но усещам, че главоболието ми отминава. Всъщност, чувствам се чудесно — тя се засмя щастливо. — Знаеш ли, никога досега двама съперници за ръката ми не се бяха били за мен…

— Съперник, как не! — промълви той и усети устните й върху трапчинката под шията си.

— Сигурен си в себе си, нали, княже мой?

— Шонед… — беше му невъзможно да мисли, докато устните й нежно целуваха голото му рамо. Болката от раните и ожулването на хълбока изчезнаха нейде, ведно с нейното главоболие, и като че причината за това беше една и съща …

— О, чувствам се много по-добре — прошепна тя и пръстите й се плъзнаха по гърдите му. — Ти също се чувстваш прекрасно…

— Шонед — опита се да продължи, но трепетът Стигна до самите му кости и не успя да каже нищо повече. В основата на стомаха му заседна нова болка и той се запита как изобщо е могъл да си представи нечие друго тяло до себе си, не нейното. После усети как в цялото му същество пламна неудържим огън. — Аз… трябва да ти кажа нещо…

— Можеш да ми кажеш само, че ме обичаш, друго не ме интересува — ръцете й се плъзнаха към ножовете в пояса му и тя се засмя тихо, докато ги слагаше настрани. — Чух за сватбения договор на Тобин, трябва ли и аз да искам от теб същото?

— Ако не престанеш…

— О, Роан! Всъщност ти не искаш да спра.

— Така е — потвърди той и се усмихна, когато тя го събори върху мекия мъх.

— В Цитаделата ще си посадим точно такова дърво, за да ни припомня първата нощ на любовта ни.

— Смяташ ли, че ще имам нужда от припомняне? А и дали там ще можем да правим същото като тук сега? — прошепна задъхано той.

— Колко си ми глупавичък…

Той се откъсна за миг, за да види лицето й — сребристото сияние хвърляше тайнствени сенки върху чертите й, по устните й просветна загадъчна усмивка, а очите й излъчваха блясък — ослепително изумруден и толкова прекрасен, че сърцето на Роан трепна болезнено от щастие.

— Шонед — гласът му прозвуча дрезгав и развълнуван, — за първи път ми се случва…

— Каква прекрасна лъжа, любими — каза тя, отпусна се върху мъха и го притегли към себе си. — На мен също, мисля… Нищо друго няма значение.

— Да — промълви той и я притисна до сърцето си. И двамата знаеха, че това е самата истина.

Глава 17

Палайла се мъчеше да се събуди от кошмара. Беше обвита в бяла коприна и гънките й се диплеха около огромното й тяло като океан от сребърен сняг. Над главата й ехтеше птичи хор, пъстроцветни гадини с ужасени очи я докосваха с ледени пипала и плътта й се гърчеше под противното им докосване. Цялото й същество крещеше от болка, която препускаше на зловещи талази, всяка клетка се гърчеше и се мъчеше да се изтръгне от безкрая на терзанията, за да се добере до твърда и топла земя, където най-после да намери покой и утеха.

Но покоят не идваше, агонията нямаше край, спазмите следваха все по-страшни и нетърпими и Палайла най-после се събуди от собствения си писък. Първото, което видя, бяха безжизнените очи на мъртвия Криго, втренчени неотстъпно в нея през пепелявата светлина на луните.

— Глупаци такива, оставете ме да вляза! — разнесе се глас отвън, остър и решителен. — Не стойте така като добитък! Бързо пригответе всичко необходимо! Тръгвайте и не се връщайте, докато не откриете господарката Андраде!

— Не! — изкрещя Палайла и с всички сили се помъчи да седне в леглото си. Но над себе си видя само пронизващия поглед на Ианте. В тъмните й очи проблясваше задоволство при всеки гърч на безпомощното тяло на другата жена.

— Стой мирна! Да, аз съм. Престани да се държиш така, сякаш не си раждала преди. Отпусни се и легни, иначе става по-лошо.

Палайла се дръпна ужасена от ръцете, които посегнаха да погалят косата й. Нима раждането бе започнало? Не, невъзможно… О, защо не си беше стояла в уютните покои на Канарата, при собствения си лекар, заслушана в нежната музика на придворния певец? Не е възможно да роди сега, оставаше й цял месец, чак до късна есен… Следващият спазъм я преряза жестоко, тялото й се изви като дъга под бялата коприна и пред потъмнелия й поглед изведнъж проблесна мъртвешки бледото лице на Криго, в главата й отекна зловещият писък на дракон.

Ианте я придържаше при всеки гърч. Ледените й ръце се оказаха изненадващо чевръсти. С неизменната си лицемерна усмивка принцесата избърса лицето й, даде й глътка вода и докато болката утихваше, Палайла се взря в очите й с безмълвна омраза.

— Защо не искаш да повикаме Андраде? — каза Ианте с престорена нежност. — Какво е станало тук, Палайла? Заварихме Криго мъртъв, а тебе — в несвяст, свлечена на пода. Лекарят на баща ми е зает, шие някаква рана, уж от падане. Никой не вярва на това, разбира се, но как така Криго е мъртъв, а баща ми — ранен?

Наложницата повдигна рамене с безразличие и се дръпна от протегнатите ръце на принцесата.

— Умницата Ианте — просъска тя. — Нима не се досещаш?

— Ако не ми кажеш истината сега, несъмнено ще изпееш всичко пред Андраде веднага щом дойде. О, не се тревожи, скрихме добре тялото на Криго. Но ако не ми кажеш как и защо умря, ще наредя да хвърлят трупа му до леглото ти. — Зловещо усмихната, тя постави длан върху издутия корем на Палайла. — Няма никой, можеш да говориш спокойно, аз все ще успея да излъжа нещо Андраде. След малко няма да ти стигне дъх за говорене, ще можеш само да крещиш.

— Добре, ще ти кажа… — Палайла отново се опита да се дръпне по-далеч от ледените пръсти на принцесата. — Рьолстра искаше да прелъсти онази слънцебегачка.

— Знам — прекъсна я нетърпеливо Ианте. — Никак не ми беше трудно да я откъсна от другите, както ми нареди татко.

— Ти си му помогнала?

— Разбира се. Виж какво, Палайла, много добре знаеш, че никога не съм те харесвала, но слънцебегачката ми харесва още по-малко. Никак не ми се иска тя да стане следващата любовница на баща ми. Не мога да допусна мисълта, че ще трябва да я търпя. Да, баща ми дойде при мен, и ме помоли да му съдействам. — Тя повдигна рамене и продължи: — Знаеш, че той ми има доверие — доколкото изобщо може да се довери някому. Но ти провали всичко, като накара Криго да предупреди момичето, нали?

— Не… Да! Не знам! Исках да я предупреди и той уж се съгласи, но не знам какво е направил в действителност и какво точно се случи после… — тя затвори очи да пропъди спомена, но мъртвото лице продължаваше да я преследва и в най-потайните кътчета на мозъка й.

Гласът на Ианте отново я върна към действителността.

— И вместо нова любовница и фаради, след толкова усилия баща ми си остана само с белези от рани. Всичко е ясно. В крайна сметка проклетата слънцебегачка си остана неомърсена. Проклятие! Трябва да съм ти страшно сърдита, Палайла. — Принцесата изчака думите й да постигнат целта си, и след малко продължи: — Достатъчна ли е една доза дранат да я направи зависима от дрогата?

— Прекалено силна доза може да причини дори смъртта й! О, Богиньо… — простена Палайла и прехапа устни от болка. — Откъде знаеш за дрогата?

— Знам много повече, отколкото допускаш. Надявам се дозата да е била огромна, искам слънцебегачката да умре! Но само като си помислиш, Палайла… Няма да издам на баща си твоето предателство — не е ли много благородно от моя страна? След няколко часа ще го дариш с първия син. — Ианте се ухили злокобно. — Независимо дали е от собствената му кръв!

Палайла събра всичките си сили, за да замахне към коварната усмивка на принцесата. Ианте се разсмя, стисна във въздуха острите й нокти и в отговор я погали ласкаво по ръката.

— Продължавай да се питаш откъде знам за билката — предложи тя. — Това ще те разсее малко от болката.

— Ианте… Не ме предавай! Ще направя всичко, което поискаш, само ми кажи какво е то… Не ме погубвай!

— О, сигурна съм, че ще направиш всичко, каквото ти кажа. Нали това беше целта ми. Ще отида да видя какво прави Пандсала. Благодарение на усилията ни, в момента раждат още три жени. Помисли си, Палайла — можеш ли да бъдеш сигурна, че ще заменя дъщеря ти със син? Или може би вместо сина ти ще донеса още една напълно безполезна дъщеря?

Палайла простена от безсилен гняв и отново потъна в болката на жестоките гърчове. Ианте се изсмя подигравателно и напусна каютата, а в коридора поспря за миг да се порадва на стоновете й. Представи си как Шонед се гърчи от същата болка, но не за да роди сина на Роан, а от неистова нужда за дранат. Ако Рьолстра не й бе дал достатъчно, за да причини смъртта й, поне се надяваше, че ще стигне, за да я направи зависима от дрогата. Не би било зле ако слънцебегачката оживее и остане пристрастена към драната. Ианте нямаше да я остави дълго време жива, разбира се, но щеше да се наслади на зависимостта й от дозите, които самата тя щеше да й определя. Не, слънцебегачката беше прекалено горда, за да се остави на милостта й… При всички положения, обаче, Роан никога нямаше да се ожени за нея. Нито за Пандсала…

Принцесата се спусна надолу към една каюта под нивото на водата отвън. Тясна, задушна и без прозорци, каютата се осветяваше от една-единствена свещ, закрепена в ръждясал метален пръстен на стената. В мътната й светлина Ианте огледа изпитателно обитателките на помещението. Три от тях се гърчеха в агонията на неимоверните болки от близкото раждане. Четвъртата беше Пандсала. По лицето й бе изписано напрежението на нетърпеливо очакване и очевидно не можеше да си намери място от нерви. При влизането на Ианте сестра й се надигна от стола.

— Мислех си да ги вържем — Ианте махна към трите родилки върху сламените постелки на голия под.

— Никъде не могат да отидат в това състояние — сопна се Пандсала. — Пък и би било нечовешко, не мислиш ли? Безсмислено е да проявяваме жестокост при това положение.

По-младата принцеса повдигна рамене.

— Тази, русата, вече е родила три момчета. Не откъсвай поглед от нея!

Русокосата жена се привдигна на единия си лакът и в кафявите й очи просветна ненавист.

— Ще трябва да ни избиете всичките! Да не мислите, че нищо не разбирам?

— Но преди това ще ви изтръгнем езиците — усмихна се Ианте. — Можеш ли да пишеш? Май не можеш, а? Пък и едва ли точно сега е моментът да те уча на това. — Тя се обърна към сестра си. — Оставих Палайла на прислужниците й, да се оправят, както знаят. Но след пристигането на Андраде една от двете ни непременно трябва да се качи горе.

— Кой нареди да я извикат? Тя не бива да присъства на раждането!

— Няма, разбира се. Заповядах да я доведат, защото ще бъде идеалният свидетел на онова, което двете с теб ще предложим като истина. Не се тревожи, ще успея да й отвлека вниманието. Сети ли се да донесеш одеялата?

— Ето ги там — Пандсала кимна по посока на три сгънати одеяла от плътно кадифе със златна нишка. — Същите, като това за недоносчето на Палайла. Всичко си предвидила, Ианте.

Русокосата простена и впи пръсти в корема си. Ианте се усмихна доволно:

— О, да! Дори не знаеш още колко неща съм предвидила!

След смъртта на слънцебегача Андраде положи неимоверни усилия да се съвземе и най-после успя. Уривал я намери седнала в едно кресло и побърза да я осведоми за случилото се в палатката на Рьолстра. Тя го изслуша безстрастно, после заповяда да извикат Антун — слънцебегача, който трябваше да бди над Шонед тази нощ. Със същото спокойно изражение на лицето нареди да повикат в палатката й и Камигуен. Докато чакаха момичето, Андраде разпита Уривал за всичко, което Рьолстра бе казал, после замълча, унесена в размисъл.

Камигуен дойде заедно с Оствел и Андраде леко повдигна едната си вежда при вида на изпомачканите им дрехи — очевидно облечени набързо. След това им разказа накратко случилото се през нощта.

— Може би помниш Криго, беше с няколко години по-голям от тебе. Беше чудесен младеж, умен и добър. Така и не разбрах какво му стори Рьолстра, но искам още призори всички фаради да научат за смъртта му и им предай да бъдат нащрек. Мисля, че засега не е необходимо да споделяме подозренията си с останалите, но все пак им кажи да се пазят.

Камигуен и Оствел си размениха тревожни погледи.

— Колко може да е опасна тази дрога? Знае ли се поне коя е тя?

— Рьолстра не спомена името й — отговори Уривал.

— На мен ще го каже — промълви тихо Андраде.

— Разбира се, господарке — каза нейният приближен. — Спомена нещо в смисъл, че с тази дрога може да подчини на волята си всеки фаради. Мисля, че и Шонед беше под влиянието на дрогата — продължи замислено той. — Питам се как ли Криго е могъл да бъде от полза на Рьолстра през всичките тези години.

— Докато могат фаради да се повлияят от действията й? — попита Оствел.

Андраде повдигна рамене.

— Можем да се чувстваме сигурни само след като разпитам подробно Рьолстра, и след като Шонед ми обясни как се чувства.

Някой отвън я извика по име и Андраде погледна въпросително нататък — може би й носеха допълнителни сведения за мъртвия слънцебегач. Но на входа застана задъхан от бързане мъж, облечен във виолетова ливрея — прислужник на Върховния княз. Под строгия поглед на Уривал слугата побърза да се отпусне на едно коляно пред първожрицата.

— Господарке, трябва да дойдеш веднага.

Андраде се облегна назад, готова да смъмри човека за проявената дързост — беше прекъснал изключително важен разговор.

— Защо за раните на господаря ти не се погрижи личният му лекар? — поде недоволно тя, но човекът поклати глава.

— Не става дума за Върховния княз, а за господарката Палайла. Изпратиха ме да те помоля за помощ.

— Палайла? Какво й е? — Андраде и Уривал се спогледаха озадачени. — О, Богиньо! Да не би раждането да е започнало?

— Да, господарке, точно така. Казаха ми, че още е рано, но въпреки това болките са започнали. Личният лекар на господаря го няма, а прислужниците й са безпомощни и страшно уплашени.

След разказа на Уривал за нанесените на Върховния княз рани Андраде допускаше, че човекът говори истината. Изправи се и каза:

— Добре, тръгвам веднага. — Останалите започнаха да я увещават да не отива, но тя ги спря: — Не ставайте смешни, нищо няма да ми стане, а Палайла наистина се нуждае от помощ. Уривал, ти остани тук и разпитай Антун веднага щом се върне — надявам се, цял и невредим. Ками, двамата с Оствел ще отидете при слънцебегачите и ще им разкажете какво се случи тази нощ. Утре сутринта те ще ви помогнат да уведомите всички останали. А сега ме оставете да вървя — тя се обърна към слугата на Рьолстра: — Как се казваш, човече?

— Герний, господарке.

— Добре, Герний, на теб се пада честта да носиш чантата ми с лекарствата и да ме отведеш до баржата на Върховния княз. Да тръгваме.

Стомахът й се разбунтува още в мига, когато кракът й стъпи на борда. Очните й дъна пулсираха от болка. Андраде стисна клепачи и прехапа устни с надеждата, че този път няма да повърне, и пое след една от слугините на Палайла към разкошните покои на наложницата. От пръв поглед се виждаше, че Палайла никак не е добре; и тя, и обърканите й, напълно безполезни прислужници, най-после си отдъхнаха, когато в лицето на Андраде видяха човек, който ще се погрижи за всичко. След бърз и щателен преглед Андраде се разпореди за някои неща, които щяха да облекчат болките на родилката. Първожрицата имаше опит от много други раждания и прецени, че този път Палайла ще се мъчи дълго, но не каза на никого. И без това положението на родилката беше тежко и тя крещеше така, сякаш всеки миг щеше да събуди Бога на Бурята, за да влезе във властта си за зимата.

— Хайде, стига — каза меко тя и приседна на леглото до виещата от болка жена — Не се блъскай така, крясъците изсмукват всичките ти сили. — Палайла впи нокти в ръката й и Андраде великодушно се примири с една болка в повече, добавена към жестокия тътен в главата си. — Успокой се сега, всичко е наред.

— Господарке? — каза тихо някой зад нея и когато се обърна, Андраде с изненада видя пред себе си Ианте. — Долу има още три жени, които раждат.

— Още три какво? — повтори механично първожрицата.

— Жени, които раждат.

— Богиньо милостива! — възкликна тя. — Защо не ми казахте по-рано?

— Ето, сега ти казвам — устните на Ианте потрепваха в насмешка, сякаш едва се сдържаше да не се разсмее на изумлението й. — Те са прости слугини.

— Те са жени като теб и мен!

Палайла простена.

— Не ме оставяй! — ужасът в очите й далеч надхвърляше обичайния страх на родилка. Погледът й се спря върху принцесата и Андраде разчете безпогрешно неистовата омраза на наложницата към Ианте.

— Веднага се връщам — успокои я тя. — Ианте, остани при нея.

— Не! — изкрещя Палайла.

Ала Ианте се настани удобно в стола до леглото и ласкаво посегна към ръката на наложницата; Андраде отбеляза с горчивина инстинктивното трепване на Палайла и лицемерната гримаса на съчувствие върху лицето на принцесата. Първожрицата се почувства страшно неловко, но само повдигна рамене и излезе от стаята.

Тръгна надолу по тъмното стълбище, ужасена и разтреперана от лекото полюшване на баржата върху водата. Затаи дъх и се помъчи да не се спъва. При всяко по-рязко движение щеше да повърне. Хвана се за въжените перила, поспря и се опита да възстанови дишането си и да спре ужасното гадене. Отдолу долитаха мъчителни стонове, които я ориентираха накъде да тръгне; влезе в тясна задушна каюта и какво беше изумлението й, когато установи, че за родилките се грижи не друг, а принцеса Пандсала! Една от жените бе успяла да се освободи и притискаше ревниво новороденото до гърдите си; болките на втората бяха толкова страшни, че жената не виждаше нищо около себе си, а третата — светлокоса жена с блестящи тъмни очи, не сваляше от принцесата пламтящия си от омраза поглед и притискаше отчаяно корема си, сякаш се мъчеше да задържи младенеца на сигурно място в утробата си.

От мириса на кръв и пот Андраде отново получи жестоки позиви за повръщане; напрегна всичките си сили, за да се овладее и коленичи до жената с бебето.

— Ти ли й помогна да роди? — тя се извърна леко и впи поглед в очите на Пандсала.

— Ианте й помогна. Всъщност, всичко свърши сравнително бързо.

— Голяма работа — просъска русокосата жена. Пандсала я изгледа свирепо и в погледа й Андраде съзря явно предупреждение.

— И тя като тебе вече е раждала. В Канарата имаш няколко чудесни момчета, нали?

Жената извърна лице настрани. Озадачена от тази непонятна размяна на реплики, Андраде се запита какво ли може да е скритото в тях значение, но главата я болеше толкова жестоко, че й беше невъзможно да разсъждава разумно. Въпреки неопитността на помощниците си, жената с бебето се бе справила чудесно. Детето се оказа пълничко розово момиченце, съвсем здраво и нормално на външен вид. Андраде никога не бе раждала, но имаше силно развит майчински инстинкт и искрено се радваше на новородените бебчета, които не бяха свързани с нечии политически интереси. В поздравленията й към майката прозвучи сърдечност и топлота, после се изправи и пристъпи към жената до нея.

— Защо ли Богинята създава толкова много дъщери? — каза внезапно Пандсала.

— В Канарата гъмжи от момичета. Сигурно е от въздуха — Андраде внимателно положи измъчената жена в по-удобна поза, докато й говореше с успокоителен тон: — Полека, мила, ето така е по-добре. Още малко остава, не те лъжа, още малко…

Едно родено и още три, които ще се родят всеки момент… Това би било сериозно предизвикателство към доверчивостта на всеки — четири жени да родят за една нощ, по едно и също време, но какво друго обяснение можеше да има освен невероятно съвпадение? Означаваше ли нещо по-особено това, че три слугини раждаха заедно с наложницата на Рьолстра? Андраде разтри челото си, където се бе съсредоточила болката, и се опита да събере и подреди нахлулите в главата й мисли. Когато се намираше върху вода, почти никой от слънцебегачите не успяваше да задържи не само обяда в стомаха си, но дори и една разумна мисъл в главата. Този път Андраде бе длъжна да се овладее…

— Казват, че момчетата се раждат по-бавно от момичетата — каза принцесата. — Има ли нещо вярно в това?

— Нямам представа. Ела, Пандсала, и избърши жената; още малко й остава. Ще изпратя някой да ти помогне.

— Изпрати Ианте — отговори припряно принцесата — Всеки друг страшно ме изнервя.

— Както кажеш. Само че как така принцеса ще помага при раждането на три слугини…

Момичето вдигна рамене.

— Сигурно си забелязала колко са безпомощни онези жени горе, а и все пак сме длъжни да се грижим за народа си. Все някой трябва да поеме нещата в ръце, докато чакаме лекаря на баща си.

Андраде отново си представи картината на двубоя така, както й го бе описал Уривал. След този инцидент Рьолстра сигурно беше станал още по-опасен, подобно на ранен звяр, но тази мисъл не попречи на първожрицата да изпита истинска наслада от представата за кинжала на племенника си, разсякъл плътта на Върховния княз. Жалко, че не го бе пронизал в сърцето, но Андраде не вярваше, че Рьолстра може да има в тялото си нещо подобно на сърце.

След малко пристъпи към русокосата жена — прегледа я внимателно и кимна доволно.

— Чудесно се справяш, мила. Моля те, дали ще можеш да наглеждаш приятелката си? Ти си раждала и преди, дай и малко кураж, от време на време й казвай по някоя дума…

— Богиньо, нека този път родя момиче — прошепна жената.

Стъписана от горещата й молитва, Андраде побърза да я успокои:

— Спокойно, мила. Момче или момиче, няма значение; след малко ще си имаш едно чудесно бебче.

— Господарке! Моля те, не ме оставяй насаме с нея! — жената отчаяно впи пръсти в ръката на първожрицата.

— Тя има много по-важна работа от това да седи тук до тебе — озъби се Пандсала.

— Всичко ще бъде наред, ще видиш — успокои я Андраде и с облекчение напусна странната тягостна обстановка на задушната каюта. Надяваше се свежият нощен въздух да я охлади и да проясни мислите й. Уплашени и неспокойни, както всички мъже в такива случаи, членовете на екипажа се бяха събрали на групички и обсъждаха удивителното съвпадение в намеренията на четири бебета да се появят едновременно на този свят. Андраде се усмихна уморено при мисълта за Роан, който също ще се измъчва при раждането на първото си дете. Чей вероятно така ще го напие, че князът ще забрави собственото си име, нежели да се тревожи за Шонед.

От реката лъхаше прохладен влажен въздух, просмукваше се в костите й и влошаваше още по-силно състоянието на първожрицата, която и без това имаше неприятности с главоболието и стомаха. Рьолстра ще си плати прескъпо за това, реши в себе си тя, тъкмо когато малка вълна люшна баржата, наруши ритъма и извади от равновесие Андраде, която допреди миг се смяташе за попривикнала към водата. Залитна ужасена, притисна длан към устата си и усети да я подкрепя нечия силна ръка.

— Не се притеснявай, господарке — обади се плътен дрезгав глас. — Това е съвсем нормално за фаради.

След миг цялото й достойнство се срути. Морякът Герний я придържаше до парапета, докато Андраде най-после се предаде в битката с водата. Най-важното беше да не припадне. Звездите над главата й най-после спряха лудешкия си танц едва след като той избърса устата й и й даде да отпие от плоско шише.

— Няма нищо, всичко е наред — говореше й успокояващо Герний. — След малко ще се почувстваш по-добре. И преди съм пътувал с фаради, та затова знам, че е най-добре човек да се предаде още в самото начало.

Андраде кимна вдървено и му благодари за загрижеността толкова несръчно, че Герний не се сдържа и се усмихна. Докато залиташе към каютата на Палайла, Андраде беше сигурна, че главата й всеки миг ще се пръсне като черупка от яйце на дракон. Пред вратата се бяха струпали няколко жени, които трябваше да са вътре и да се грижат за господарката си. Първожрицата бе обладана от внезапен пристъп на ярост, от който главата й пламна и я заболя още по-жестоко.

— Защо не сте при нея? — процеди гневно тя.

— Тя ни заповяда да излезем, господарке. Вътре е само принцесата.

— По дяволите, Ианте! — прошепна ядосано Андраде.

Едната от принцесите помага на прислужниците да родят, а другата прислужваше на господарката, която всички ненавиждаха. Трябваше да разбере какво всъщност става, дори ако трябваше да изгуби цялата нощ.

— Дръпнете се да мина. Извикайте Върховния княз, а вие двете слизайте веднага долу и…

От каютата долетя тънко проплакване, което Андраде безпогрешно определи като бебешки плач. Жените ахнаха, втурнаха се към вратата и препречиха пътя на първожрицата.

— Залостена е отвътре! — извика някой.

— Ианте! Отваряй веднага! — извика Андраде и трепна от силата на собствения си глас. Беше сигурна, че ръцете на принцесата са заети, и скръцна със зъби от тревога и нетърпение. Слугините се суетяха уплашени наоколо, една от тях предложи да извикат някой мъж, който да разбие вратата. Андраде тъкмо се канеше да вземе някакви мерки, когато вратата пред тях широко се отвори.

Пленително усмихната, на прага стоеше Ианте с виолетово вързопче в ръце. Андраде я изгледа вбесена и я заобиколи, за да влезе в стаята.

— Добре ли си? — обърна се тя към Палайла.

— Хм-м-м… — промълви изтощена Палайла и в погледа й просветна усмивка. — О, да… Да! Имам син! — тя се разсмя щастливо. — Син, Андраде! Син!

— Благословена да е Богинята — каза механично първожрицата и мислите й запрепускаха в няколко посоки едновременно, опитвайки се да проследят възможните последствия от раждането на наследник. Разпореди се слугините да измият и облекат господарката си, за да я приготвят за идването на Върховния княз. Андраде си представи с огорчение сияещото лице на Рьолстра — най-после и той се бе сдобил с наследник. Проклятие…

Огледа се за Ианте — но принцесата беше изчезнала заедно с детето…

Ианте се вглеждаше в шаващото вързопче в ръцете си и се засмя от радостна възбуда. Полът му нямаше никакво значение — момче или момиче, Ианте печелеше при всяко положение. И единият, и другият вариант имаха своите предимства, а на нея й оставаше само да реши кой от тях ще й донесе по-голяма изгода. Беше обмислила всичко предварително.

Принцесата се спря в коридора, ослуша се, и отново се засмя, когато чу пронизителния писък на корабната камбана да оповестява раждането на бебето. Това бе сигналът за срещата с Пандсала, както се бяха уговорили. Ако все още не се бе родило момче, Пандсала щеше да й донесе момиче. Жалко, че Рьолстра все още го нямаше, но и Андраде щеше да им свърши работа като свидетел. До слуха й долетя писък на друго новородено — някой заглуши припряно звука и Ианте отново затаи дъх. След миг щеше да разиграе собствения си сценарий, чиито правила определяше единствено тя.

— Ианте? — обади се зад гърба й Андраде и момичето побърза да скрие радостта си от чудесното съвпадение в раждането на двете деца. — Какво правиш тук? Бебето може да се простуди!

— О, одеялцето е толкова плътно — тя се обърна и се усмихна. — Цялата тази врява може да разстрои мъничкото сладко създание. Толкова красиво дете! Бих искала и аз да си родя бебе като него!

По лицето на Андраде се изписа ясно изразено съмнение в майчинските инстинкти на принцесата.

— Дай да го погледна — каза тя и отмахна завивката от лицето на новороденото. — Чудесно бебе. Погледни само каква коса!

Двете разговаряха с нормално висок тон, но звънът на камбаната и шумотевицата откъм стаята на Палайла заглушаваха гласовете им едва се чуваха от две-три крачки разстояние. Затова Пандсала не разбра, че при сестра й има някой, и извика откъм най-долното стъпало на стълбите:

— Ианте, нося още едно бебе, но… — в този миг съзря първожрицата и се стъписа. — Господарката Андраде!

Ианте беше сигурна, че собственото й лице изразява съвършено изумление. Беше се упражнявала дълго пред огледалото, докато успее да скрие и най-малката следа от злорадство.

— Пандсала! Защо това бебе не е при майка си?

Пандсала вдигна към нея силно пребледнялото си лице.

Залитна към стената и несъзнателно притисна виолетовото вързопче към гърдите си. Ианте се наслади миг-два на ужаса в очите на сестра си, после обърна поглед към Андраде.

— Да — каза първожрицата с равен глас, — защо носиш бебето тук?

Пандсала все още се взираше в сестра си с изкривено от ужас лице при мисълта, че е измамена жестоко. Опита се да изтръгне някакъв звук от полуразтворените си устни, но думите така и не излязоха. Камбаната възвести пристигането на Върховния княз и във въздуха се разнесе щастливият възглас на Рьолстра.

— Богиньо! Не мога да повярвам — най-после син!

Ианте погледна към Андраде.

— Кой му е казал такова нещо? — прошепна тя. Андраде сграбчи ръката й и пръстените на фаради проблеснаха в мрака.

— Нима е момиче? Дъщеря?

— Прекрасно малко момиченце — потвърди Ианте с добре изиграна изненада. — Татко трябва да е свикнал отдавна с това.

Едрата фигура на Рьолстра затъмни тесния коридор.

— Андраде! Ти пък какво търсиш тук? Положително не мен, за да ме поздравиш с раждането на първия ми син!

— Лекарят ти го нямаше и ме извикаха да помогна при раждането. Не мисля, че коридорът е най-подходящото място да приемаш поздравления. — Погледът й безмълвно нареди на принцесите да тръгнат към каютата. Рьолстра ги последва, внезапно усетил, че нещо не е наред. Андраде заповяда на една слугиня да поеме детето от разтрепераните ръце на Пандсала и да излезе веднага от стаята. Заключи вратата след нея и се обърна към присъстващите с ледена усмивка на устните.

— Е — каза тя властно, — а сега искам да разбера каква е истината.

— Какво искаш да кажеш? — отговори предизвикателно Рьолстра. — Искам да видя сина си! — Погледът му се местеше от едната принцеса на другата, после се спря на заключената врата, зад която бе изчезнала слугинята с другото дете. — Не ми се вярва да са близнаци — каза той с измамно спокойствие.

— Детето ти не е син — обърна се към нега Андраде и Ианте долови мрачното задоволство в гласа й. — Да видим коя от дъщерите ти ще обясни какво всъщност става тук.

Върховният княз се извърна рязко и прониза с поглед Палайла.

— Какво знаеш по този въпрос? — изкрещя той.

— Нищо! — задъха се тя и се дръпна ужасена към възглавниците, по-бели от внезапно пребледнялото й лице.

Рьолстра се извърна към дъщерите си.

— Чие дете отнесоха току-що?

— Татко, моля те! — извика Пандсала, и Ианте мъдро прецени, че моментът едва ли е най-подходящият да поздрави баща си с раждането на осемнайсетата му дъщеря.

— Съжалявам, татко, бебето пак е момиче, но е много хубаво!

Рьолстра не обърна внимание на думите й.

— Андраде, трябва да разбереш каква е истината. Ако си отворя още веднъж устата, сигурно ще заповядам да обезглавят и двете!

Той отиде до прозореца и дръпна яростно завесите, после сключи пръсти зад гърба си. Целият трепереше.

Ианте седна и положи внимателно бебето в скута си.

— Не разбирам нищо, господарке. Ти ме видя с това бебе, а после дойде и Пандсала с друго бебе в ръцете. Какво всъщност става?

— Наистина ли искаш да разбера? — попита Андраде безизразно, но принцесата бе обхваната от ужас, когато леденосините очи на първожрицата проникнаха в мислите й. Същият беше и погледът, с който я прониза Роан преди две-три нощи. Тя се насили да се отпусне и успокои. Дори и Андраде да разбереше за заговора, нищо не доказваше участието на Ианте в него.

— Змии! — изпищя Палайла. — Те откраднаха сина ми!

— Уж не знаеше нищо, а сега изведнъж разбра кой е виновен — каза Андраде. — Доста любопитно. Пандсала, обясни ни цялата тази история.

— Аз… — тя изгледа гневно сестра си. — Всичко беше нейна идея! Тя искаше да разменим момчето с момиче…

— Какво? — възкликна Ианте с широко отворени очи.

— Млъкни! — сряза я Андраде. — Продължавай, Пандсала, но почни от самото начало.

Ианте се наслаждаваше на вината, изписана по лицето на сестра й, и я изслуша мълчаливо, докато цялата история се изливаше несвързано от устните на Пандсала. Андраде успя да запази хладнокръвие, но не можеше да отрече, че остана поразена. Палайла се бе отпуснала безсилно върху възглавниците и по всичко личеше, че й се иска вече да е мъртва. Рьолстра се извърна към Пандсала и я изгледа така, сякаш й бяха поникнали опашка и шипове на ръцете. Ианте полюшваше бебето в скута си.

— Ако правилно съм те разбрала — намеси се с натежал глас Андраде, когато думите на Пандсала заглъхнаха и се задавиха в ридания, — нещата са се развили така: Ианте е предложила да замените момчето с момиче, ако Палайла роди син. За тази цел сте се разпоредили да докарат с вас онези нещастни жени долу и изкуствено сте предизвикали родилните им болки, когато Палайла е започнала да ражда. Сигурна съм, че в багажа ти или сред нещата на Ианте ще открием билките, с които сте постигнали това. После сте сключили сделка с Палайла — тя е обещала на някоя от вас да й помогне за спечелването на княз Роан, ако роди момиче и вие го замените с момче. Но след като единственото родено досега бебе се е оказало момиче, на вас не ви е оставало нищо друго освен да го качите горе и да го замените с детето на Палайла, в случай, че беше родила син, от който сте искали да се отървете. Ако детето на Палайла беше момче, тя би била безполезна за вас, затова сте се върнали към първоначалния план на Ианте. Такава е била същността на целия ви замисъл, нали?

Пандсала кимна мълчаливо през сълзите, които продължаваха да се леят по страните й.

— Татко, толкова съжалявам… Само се опитвах да ти дам сина, който толкова искаше…

— Рьолстра! — извика предупредително Андраде, щом забеляза заплашителния вид, с който Върховният княз пристъпи към Пандсала — вече вдигаше ръка да я удари. Ръкавът му се дръпна нагоре, Ианте забеляза превръзката на ръката му и се запита дали не го е наранила онази кучка Шонед, докато е защитавала измислената си чест. Устните й се изкривиха в злостна усмивка и тя побърза да се наведе към бебето в скута си.

— Все още не сме изслушали твоя вариант на историята, Ианте — подкани я Андраде.

Принцесата вдигна поглед.

— Какво мога да кажа аз? През целия си живот не съм чула нищо по-странно от това! Кой би могъл да предвиди от какъв пол ще са бебетата на онези жени, за да е възможна подмяната, за която говори Пандсала? Честно си признавам, татко, всичко това направо ме смая. Нима смяташ, че е възможно да съм влязла в заговор срещу собствения си баща и да съм искала да му дам син или пък да го лиша от такъв?

— Продължавай — подкани я Андраде с леден тон. Ианте повдигна рамене.

— Само чудовище би допуснало едно момче с княжеска кръв да израсне сред прости селяни! Не съм толкова коварна, татко, нито толкова глупава. Нима смяташ, че съм способна на такъв ужасен заговор? И на всичко отгоре — толкова необмислен?

— Не — каза Рьолстра с измамно спокоен тон и в зелените му очи припламна опасен блясък. — Ако Палайла беше родила момче, ти щеше да наредиш да го убият. Познавам те добре, Ианте.

— Татко! — този път ужасът й беше съвсем непристорен.

— Престанете и двамата! — Андраде ги изгледа с отвращение. — Попаднала съм сред змийско гнездо. И какво смяташ да правиш сега, Рьолстра?

— Най-напред ще разбера какво сте възнамерявали да правите с онези жени долу — погледът му не се откъсваше от Ианте. — Ти какво би направила, скъпа?

— Нищо, защото нямам нищо общо с цялата тази история — припряно каза тя.

— И все пак, ако допуснем, че имаше нещо общо — какво би направила? — настоя той.

— Татко… Нима мислиш сериозно, че бих заповядала тези жени да бъдат убити?

— Според мен не може да не си предвидила тази възможност. Винаги си ми била умница, Ианте. — После се обърна към Пандсала: — Знаеш ли какво е наказанието за измяна? — погледът му се заби в Палайла, която изпищя от ужас.

— Татко, недей! — Разтреперана, Пандсала падна в нозете му.

— Измяна — повтори едва чуто той. Андраде се изправи между двамата.

— Рьолстра — каза тихо тя. — Недей!

— Не е твоя работа, фаради.

— Не я убивай! Дай я на мен.

— Какво? Защо?

— Дължиш ми го. Тази нощ умря слънцебегачът, когото ти погуби.

— Криго е мъртъв? — Рьолстра беше поразен.

— Беше нещастен случай — побърза да каже Палайла и се облегна назад, а ръцете й се протегнаха към него треперещи и бледи като есенни листа. — Взел прекалено силна доза, и аз…

— Млъкни! — кресна й Рьолстра и тя уплашено се сви в постелята.

— В замяна на слънцебегача ще взема Пандсала — каза Андраде и в душата на Ианте трепна ликуване. — А също и новородената ти дъщеря. Още едно момиче е последното, от което се нуждаеш сега. Дай ми ги и двете.

— Жива напаст за Кулата на Богинята — подхвърли злорадо той и в погледа му просветна жестока искра. Пандсала изпищя. — Добре тогава — и двете са твои.

— Татко, недей!

— А Палайла? — попита Андраде.

— Тя уби твоя фаради и едва ли ще отречеш, че си е заслужила смъртното наказание. Сигурен съм, че тази твоя Шонед вече ти е казала за драната, нали? Жалко, че не й дадох повече, за да я убие.

Върховният княз и първожрицата се гледаха миг-два в безмълвна ярост, докато Ианте ги наблюдаваше озадачена. Какво ли се бе случило тази нощ на Шонед?

— Стой настрана, Андраде, предупреждавам те. — Той замълча, после се обърна към по-малката си дъщеря: — Ианте!

Тя се изправи разтреперана въпреки предчувствието, че е успяла да се измъкне.

— Покажи ми бебето.

Принцесата пристъпи напред и протегна ръце към него, за да му покаже новородената дъщеря. Рьолстра погледна личицето й, после отметна леко виолетовото одеяло, за да се увери, че наистина е момиче.

— Хиана — каза той. — Така ще я наричаш, Андраде, за да, не забравя никога как се е появила на бял свят.

Ианте трепна. На старинния език думата означаваше „измяна“. Андраде пое детето в ръцете си и отправи поглед към ридаещата Пандсала.

— Стани! Първото, което трябва да научиш, е, че един слънцебегач не пада пред никого на колене. Дори пред Върховния княз.

— Освен ако слънчебегачът не е негова собственост — подхвърли Рьолстра и първожрицата го изгледа с ледена омраза.

Ианте се взря в очите на сестра си, изпълнени с безмълвен ужас. Пандсала като че ли все още не можеше да повярва в сполетялата я участ. Внезапно, сякаш за миг успя да вникне донякъде в кошмара на случилото се, скочи и впи пръсти в шията на Ианте.

Рьолстра хвана дъщерите си за косите и ги откъсна една от друга. Пандсала се срина безсилно на пода, а Ианте с мъка се опитваше да си поеме дъх през страшната болка в гърлото. Върховният княз рязко отвори вратата и извика на стражите да отведат Пандсала в палатката на първожрицата, дори ако трябва да й запушат устата и да я вържат. Отвън долетяха писъците й — на ужас, отчаяние и убийствена ненавист. Ианте трепна и настръхна.

Никой не продума. Палайла беше прекалено уплашена и можеше само да се свива онемяла в копринените си завивки. Андраде притисна нежно бебето до гърдите си и се обърна към Рьолстра:

— Къде е Криго?

— Ако искаш, ще заповядам да ти го оставят в палатката.

— Дадено — озъби се тя.

Ианте се стресна от неимоверната злост в тона и на двамата — омразата им беше трупана с години, и затова бе много по-могъща и страшна от всичко, което бе виждала досега. Тази омраза като че ли живееше свой собствен живот и се гърчеше осезаемо и почти материално в пространството между баща й и първожрицата.

— Ще го съсипя — каза рязко Рьолстра. — Собствената му женитба ще го погуби.

— Преди много години самият ти искаше да се ожениш за слънцебегачка.

— Може би това ти даде идеята за този брак. И когато предприе това свое начинание, изобщо не ти дойде на ум колко ще ме вбеси то, така ли?

— Твоят гняв е лично твоя работа. Не съм предприемала нищо — Богинята…

— Богинята обикновено прави онова, което ти й кажеш. Разправяй каквото искаш, но ако смяташ, че синовете му ще го наследят, много се лъжеш.

— И това го чувам от човек, който продължава да вярва, че все някога ще има син? — каза злорадо тя. — Намери си друга любовница, Рьолстра, дори и десетина още да забременеят от теб, никога няма за имаш син!

— Махай се оттук! — ревна той.

Андраде тръшна силно вратата зад себе си и дълго след излизането й в каютата ехтеше тържествуващият и смях. Ианте се сви в креслото и се замисли. Беше победила. Независимо дали Рьолстра й вярваше или не — тя спечели. Върховният княз прокле едната си дъщеря, но за Ианте все още не бе казал нищо…

— Рьолстра… не, господарю, недей — заради децата ни… Принцесата рязко вдигна глава. Палайла се свиваше между възглавниците и не откъсваше ужасения си поглед от свещта, която Рьолстра взе от масата.

— Спомних си за пожара, Палайла — каза той почти нежно и тя изхълца от ужас. — Чу ли писъка на дракон тази нощ?

Ианте скочи разтреперана. Никога преди не бе чувала такива нотки в гласа на баща си, и й се прииска да е някъде много далече. Веднага, още сега! Предугадил намерението й, баща й заповяда, без дори да се обърне:

— Стой тук.

Ианте се вцепени, неспособна да си поеме дъх. Баща й се изправи до леглото на Палайла със свещ в ръката. Пламъкът просъска гневно във влажния въздух.

— Ианте, знаеш ли къде е Феруче? — попита той.

— Да, татко.

— Точно на границата между Княжески предел и Пустинята — продължи той. — Напоследък се питам кого да поставя там. Трябва да е човек, на когото мога да се доверя — той я погледна през рамо. — Все още ли искаш да се жениш за недораслия княз?

— Да — призна откровено тя.

— Тази нощ късметът ти проработи, но вече е на свършване, скъпа — в тона му прозвуча мрачна развеселеност. — С Феруче можеш да разполагаш като със своя собственост, но никога няма да получиш Роан. Като че ли той ще се падне на слънцебегачката.

— Слънцебегачката… — прошепна Ианте. Изведнъж вникна в бездънните дълбини на омразата между баща си и Андраде. Гняв, наранена гордост и непреодолимо желание за мъст я грабнаха и я залюляха в жестоката си прегръдка като безмилостен любовник. През целия си живот бе усещала в себе си страшна празнота, все очакваше да се появи някой, който да изпълни сърцето й с топлота и нежност, но топлотата се бе превърнала в неугасим пожар, в жажда за кръв и отмъщение. Принцесата най-после стигна до собственото си определение за власт — не властта на баща си или някой бъдещ жених, а власт, много по-могъща и страшна от незначителните способности на една слънцебегачка. Така бе разбирал властта и баща й, и тъкмо това го правеше велик — Рьолстра знаеше как да мрази.

— Виждам, че ме разбираш — каза той. — Върни се в лагера и ме изчакай там. Имаме много неща за обсъждане, но първо трябва да свърша нещо тук.

Преди да затвори вратата след себе си, принцесата погледна за последен път пламъка на свещта, който вече пърхаше до ужасеното лице на Палайла. Когато пристъпи от баржата върху дока, зад гърба й долетя първият от многото предсмъртни писъци.

През сребристо-зелените вейки се процеждаше меко сияние, нежно като цветчетата на току-що разцъфнали рози. Чувствителна към светлината като всеки фаради, Шонед лежеше на единия си хълбок и се питаше дали е виждала някога по-прекрасна светлина. Усмихна се на собствената си наивност — светлината не идваше от цветовете на новия ден, а от дълбоката нежност в собственото й сърце и от целуваното от лъчите на зората лице на спящия до нея мъж.

В самото начало беше несигурна, плаха и разтреперана, но когато Роан се обърка с многобройните връзки и копчета на дрехата й и промърмори някакво проклятие, Шонед изведнъж се разсмя весело, до сълзи. Изведнъж и двамата се разкикотиха като хлапета — нима можеха да възпрепятстват любовта им някакви закопчалки и плътно прилепнали ботуши след всичко онова, което бяха преодолели до преди миг?

Шонед приглади златистата коприна на косите, паднали върху челото му. Сега знаеше, че видението отпреди много години се бе превърнало в реалност. Благодарение на нея, Роан бе станал владетел и истински мъж. Преди Шонед да се появи в живота му, князът и мъжът в Роан не успяваха да съжителстват в мир. Потомък на княз, който бе властвал над дракони и хора, Роан неизменно бе воден от мъжествения идеал в лицето на своя баща и от стремежа да властва като него, но незрелият юноша изпитваше жестоки съмнения в собствените си способности. Едва в прегръдките на Шонед за първи път почувства сигурност и постигна хармония между владетеля и мъжа. Князът и човекът се сляха в съпруга на Шонед.

Ласките и дъхът му галеха кожата й, шепотът му раждаше в душата й усещане за слънце, целувките му разпалваха сияние на цветове, които тя възприемаше осезаемо в цялата им яркост и чистота — цветовете на диаманти, сапфир и топаз. Цялата й чувственост трепна и се събуди за него, устремена към сливането на кръвта му с кръвта на слънцебегачката — сливане, което щеше да се увенчае с раждането на бъдещия им син — княз и фаради.

— Искам той да има твоите очи, любими — прошепна тя и пръстите й ласкаво докоснаха копринените му ресници. Усмихна се, когато видя натежалите му от съня клепачи да се вдигат полека.

— Ммм… — прошепна сънено той. — Какво правиш с мен?

Шонед го погали по бузата и усети наболата руса брада.

— Искаш ли пак?

— Да го оставим за друг път, когато ще бъда достатъчно жив да изпитам удоволствие — каза унесено той. Притегли я към себе си и тя се сгуши в рамото му. — О, забравих да разплета плитките ти — винаги съм искал да видя косите ти разпуснати.

— Е, остави нещо и за брачното ложе — засмя се тя.

— Оставил съм, и още как! Веднъж Чей ми каза…

— Роан!

— …нещо и оттогава все искам да го опитам — довърши той. — Но то е изненада. — Роан скри лице в косите й. — Ммм, колко хубаво ухаеш…

— От плодчетата на мъха — изпомачкали сме ги като за вино. — Тя легна по корем и издърпа роклята си изпод главата му — бяха я използвали като възглавница. — Виждаш ли? — Пръстите й разровиха леко мъха и откъснаха няколко сочни зрели зърна. — Хайде, отвори си устата.

— Пак ли?

Той отвори широко очи от изненада и двамата отново се заляха от смях. Лежаха един до друг и се хранеха взаимно с дъхави горски плодове, затоплени от лъчите на слънцето, които бавно си пробиваха път през балдахина на пищната зеленина. Най-после Шонед се обади:

— Хайде, стига толкова, ще ни прилошее. Да се прибираме, преди да са разбрали, че ни няма.

— Кълна се, това е последният път, когато се промъквам някъде с теб, защото съм принуден да пазя в тайна отношенията ни. Би било чудесно, ако не трябваше да се крием. Отсега нататък — край на всякакви криеници! — Роан седна и лениво протегна ръка към надвисналите клони. — Над реката е страшно светло, макар че едва зазорява. Виж!

Тя се притисна към мускулестия му гръб и подпря брадичка в рамото му. Светлината я заслепи и Шонед отново усети болезненото туптене в главата си. Не искаше да разваля магията на утрото и затова не каза нищо, само смръщи леко чело и примижа срещу ярката дневна светлина.

— Роан, слънцето не изгрява в тази посока!

— Във вятъра се носи някакъв мирис — каза неспокойно той.

— Пожар! — ахна Шонед.

— Бързо, обличай се!

Хванати за ръце, двамата се втурнаха нагоре по течението на реката. Изгревът остана зад тях, навсякъде се стелеше пушек, понесен от игривия утринен ветрец.

— Мостът ли гори? — попита тя.

— Не…

Излязоха от гората и пред очите им се разкри просторна гледка — полюшвана кротко от леките вълни, баржата на Върховния княз напомняше огнена преизподня, а виолетовите й платна се простираха към небето като крила от пламък…

Глава 18

От лагер на лагер през последния ден на Риалата препускаха какви ли не слухове — Рьолстра убил всичките си дъщери; дъщерите убили Рьолстра; господарката Андраде подпалила пожара на баржата и всички загинали в него; извършено е покушение срещу Върховния княз — май онези били меридци; и княз Роан загинал в пожара; намерили княз Роан, убит в палатката на Рьолстра; княз Роан призовал войските си на поход срещу Канарата; княз Роан щял да се жени за принцеса Пандсала — не, за принцеса Ианте… не, май и за двете, а останалите дъщери щял да вземе за наложници; господарката Андраде потеглила към Кулата на Богинята и взела със себе си принцеса Ианте, не, не Ианте — принцеса Пандсала…

Единственото, което се знаеше с положителност бе, че баржата на Върховния княз се полюшва върху Фаолаин изкорубена и почерняла, а отчаяните моряци се напиваха до безсъзнание в една от кръчмите на Ваес. Разнесе се новината, че господарят Чейнал страшно увеличил цената на конете си, след като оцелелите след пожара трябвало да си търсят други начини за завръщане в Канарата.

Княз Клута от Ливадна земя и княз Джервис от Ваес не благоволиха да обърнат внимание на слуховете. Разпоредиха се приготовленията за тържествената церемония да продължат както обикновено и малко преди обяд ниският хълм над лагера бе увенчан с платформа и всичко беше готово за празненството. Високородените се събираха на групички, шепнеха си последните новини и чакаха шествието на бъдещите невести. Всички въздъхнаха с облекчение, когато най-после пристигна и господарката Андраде.

Дъщерите на Върховния княз бяха посрещнати с неприкрито любопитство и висок шепот. Рьолстра и наложницата му ги нямаше, но дъщерите бяха налице — пременени и издокарани като годеници. Отсъствието на Пандсала даде почва за нови слухове — нямало да участва в шествието, тъй като княз Роан вече я бил избрал за себе си. Това се потвърждаваше и от мрачното изражение на принцеса Ианте. Ала тази сутрин никой не видя избраницата на младия княз, нямаше я и сред празничното шествие по украсената с цветя платформа.

Първи пристъпи към избора си младият господар Елтанин от Тиглат; за никой не остана незабелязано, че той дълго време изглеждаше като зашеметен от успеха си — беше спечелил ръката на по-малката от дъщерите на Джервис. Девойката носеше мелодичното име Анталия, което на древния език означава „пролетна пъпка“; беше дребна девойка с фини черти, златисто-кестенява коса с вплетени полски цветчета и изящни накити по ръцете — същинско олицетворение на младостта и красотата. Когато баща й я представи на княз Елтанин, в лъчистия й поглед към жениха просия щастие. Младият господар й беше представен от Роан (като негов княз), който отправи изискан поклон към годеницата и баща й. Когато първожрицата призова Богинята за благосклонност към младата двойка, на Тобин й се стори, че брат й ще затанцува от радост — съюзът между неговия васал и дъщерята на могъщия атри от Ваес би заздравил връзките на Роан с Ливадна земя; владенията на Клута се намираха между Пустинята и Княжески предел, а Джервис беше близък с Клута. Но в нескритото задоволство на брат си Тобин откри не само политически причини — беше естествено един млад мъж, който е спечелил сърцето на своята любима, да е съпричастен към радостта на всички в неговото положение. Камигуен й каза, че през нощта Шонед не се бе върнала в палатката си и на Тобин й се стори, че брат й всеки миг ще оповести своето щастие пред целия свят.

По-младите синове на князе и васали намираха своите избраници, богати наследници си избираха съпрузи — не секваше върволицата от бащи и князе, които водеха дъщерите и васалите си към господарката Андраде за благословия. От изток подухваше свеж утринен ветрец, който разсея мириса на изгоряло откъм реката и денят грейна ведър и светъл от последните лъчи на късното лято. Обкиченият с цветя хребет представляваше великолепен декор за началото на нов живот. Тобин се усмихна и отправи поглед към съпруга си. Беше й приятно да си спомни за собствената си сватба сред скалите, недалече от замъка в Радзин.

Първожрицата се бе разпоредила Камигуен и Оствел да останат последни.

— Кой иска да вземе за жена слънцебегачка — една фаради, повелителка на лунните лъчи? — извика тя, и Оствел, придружаван от Уривал като негов наставник, пристъпи сред цветния килим.

— Аз, господарке — каза тържествено той. — Аз съм нейният избраник и тя е моята любима.

— Нека тя дойде при теб — отговори с усмивка Андраде.

Сияеща с мургавата си екзотична красота, Камигуен пристъпи свенливо към своя годеник. Тобин се бе погрижила момичето да изглежда много по-различно от ежедневния вид, с който всички бяха свикнали. Роклята й беше с цвят на старинен бронз, а полите й бяха богато украсени с бродирани златни цветя. На колана й се полюшваше изящна кесия със сватбената огърлица на Оствел. Водеше я Шонед, облечена в обикновена рокля от домашно платно, само смарагдовият й пръстен проблясваше върху ръката, вплела пръсти в ръката на приятелката й. Тобин знаеше, че разнеслият се из тълпата шепот се отнася не само до едно толкова рядко събитие като сватбата на фаради — вече се носеха слухове, че Шонед е избраницата на княз Роан. Тя погледна крадешком към брат си, който стоеше до Елтанин и Анталия, и с изненада забеляза набразденото му от тревога чело. Тобин отново спря поглед на Шонед и разбра защо брат й е толкова притеснен. Докато Камигуен грееше от свежест и щастие, Шонед изглеждаше бледа и изтощена, сякаш огненият плам на косите бе изсмукал блясъка и цвета на очите и страните й. Тобин бе научила от Уривал за случилото се през нощта, спомена нещо и за подправеното с дрога вино, което Рьолстра бе дал на Шонед. Тобин се разстрои и в душата си отправи проклятие към Върховния княз.

Шонед и Уривал отстъпиха назад, а първожрицата съедини ръцете на двамата млади. Думите на свещения съюз между фаради и нейния избраник бяха много по-тържествени, отколкото при церемонията за другите двойки. Освен на брачния си обет слънцебегачите трябваше да останат верни и на заветите на фаради. Речта на Андраде отекна в душата на Тобин като предусещане за същите думи, които скоро щеше да чуе на сватбата на Роан и Шонед. В зелените очи на Шонед Тобин съзря леко проблясване, но лицето й остана все така застинало и бледо.

Оствел извади от джоба на туниката си огърлица от червен халцедон и докато се опитваше да я закопчае несръчно върху изящната шия на своята избраница, камъните просветнаха с жаркия блясък на разтопен огън. Великолепието им превъзхождаше дори сапфирите на Елтанин, от които дъхът на Анталия бе секнал. Ками се привдигна на пръсти и закопча около шията на Оствел тънка златна верижка, върху която проблесна един-единствен черен корал с формата на слънце — камъкът беше донесен от Гилад, родния край на Оствел, а формата му символизираше знака на фаради.

— Както луните и слънцето кръжат около царството на водите — нареждаше напевно Андраде, — както водите обливат царството на земите, както земите кръжат около сърцето на нашия свят — така бъдете и вие един за друг — помагайте си и се обичайте. Нека всеки от двама ви е светлина за очите на другия, и животворна глътка вода за душата му. Нека всеки от вас даде на другия от плодородието, с което ви е дарила земята. В сърцата си съхранявайте свято порива, който ще отвее всяко съмнение, болка и страх. Бъдете един за друг всичко, което ви повелява любовта. — Тя се обърна към Оствел и вдигна високо лявата си ръка с обърната към него длан. Пръстените на фаради проблеснаха в лъчите на утринното слънце. — Поверявам ти слънцебегачка, която призовава Огъня и сплита нишки от светлина. Помогни й да запази пътеките си истинни и светли, без сянката на болка и терзания. Ще бъдеш патриархът на род от фаради. Обявявам те за достоен, Оствел от Гилад.

Той сведе глава и промълви:

— Доверието ти е чест за мен, господарке, каквато е и честта да бъда обичан от фаради.

Андраде се усмихна едва доловимо и кимна с глава. Обърна се към Камигуен и продължи:

— Ти си слънцебегачка — знай своите дела и помни своите обети. Служи на истината и говори само в нейно име, сплитай нишките на светлината ведно с другите си братя и сестри. Прилагай честно своето изкуство и никога не прибягвай до него, за да причиниш смърт — това е съхранено дълбоко в сърцето ти. Давам ти този мъж, за да го обичаш с Огъня на призванието си и да го пазиш със силата на своите умения. Живей в сърцето му и се вслушвай в душата му. — Тя взе стиснатите им ръце между дланите си. — И нека ви благослови Богинята до края на дните ви.

Двамата се обърнаха един към друг, погледнаха се и се усмихнаха, миг по-късно устните им бяха слети в целувка. Тобин въздъхна и от очите й се отрониха сълзи на светла радост, когато изведнъж усети, че зад гърба й Чей едва държа смеха си.

— Престани — прошепна тя, — толкова е хубаво!

— Май си доста мекушава за принцеса с държавническо мислене.

— Така ли? А кой от двама ни все гледа да си сложи сватбената огърлица на такива церемонии, а?

— Е… — хванат натясно, Чей повдигна рамене и мургавото му лице внезапно пламна под слънчевия загар. Тобин протегна ръка към изящната сребърна верижка, която му бе подарила преди години, и пръстите й докоснаха мъничките диаманти между халките — с тях мускулестата му шия изглеждаше като обкръжена от звезди.

— Аз съм била мекушавата, така ли? — подразни го тя.

Андраде реши, че двамата млади пред нея просто са се забравили.

— Оствел, остави момичето да си поеме дъх!

Всички се разсмяха и малко по малко започнаха да се разотиват. Музикантите засвириха, близки, роднини и приятели бързаха да поздравят новобрачните двойки. Тобин и Чей си проправиха път към Елтанин и неговата невяста, които сякаш си бяха обявили състезание по изчервяване. После се огледаха да открият Роан.

— Всички се питат защо днес той не беше първи заедно със своята избраница — каза Чей и се усмихна широко. — И как изобщо на Ианте й стигна кураж да се появи пред очите на всички?

— Не зная и не ме интересува. И къде е глупавият ми брат? Исках да го питам какво се е случило с Шонед?

— А също и с Андраде — каза Чей и огледа насъбралото се множество с присвити очи; смехът в погледа му се бе стопил. — Може би първожрицата трябва да ни обясни някои неща.

— И не само тя.

Измъкнаха се от празничната тълпа и поеха към мястото, където на Тобин й се мярнаха една русокоса и една огненочервена глава. Шонед се движеше като немощна старица и Роан я придържаше за лакътя. Той се озърна, когато чу Тобин да го вика по име. В погледа му се четеше страх.

— От онази проклета дрога, която й е дал — каза той. — Трябваше да го убия.

Чейнал обгърна с ръка приведените рамене на момичето.

— Прекара тежка нощ, нали? — каза ласкаво той.

— И така може да се каже. Богиньо, как ме боли главата. Връхлита изведнъж и си отива също така внезапно като мъглите в Кулата на Богинята.

— Какво ти даде той? — попита Тобин, докато слизаха долу по хълма.

— Не знам. Нищо ми нямаше и изведнъж ми прилоша… — отправи измъчена усмивка към Роан. — И после се почувствах великолепно.

— А, не се съмнявам — отговори Чей, доволен от смяната в посоката на разговора.

— Я стига — смъмри го Роан и пламна до корена на косите си, но в погледа му проблесна пламъче и Тобин едва успя да сдържи смеха си.

— С нетърпение очаквам да чуя какво е станало — упорстваше Чей.

— Ти не му ли каза, Тобин?

— Нямаше кога.

Тя не се обади повече чак до самия лагер и когато стигнаха до палатката на Роан, избърза напред да отметне покривалата над входа. Двамата мъже помогнаха на Шонед да влезе и тя се срина върху леглото на Роан. Валвис побърза да пъхне възглавница под главата й.

— Отивам да потърся господарката Андраде — обади се оръженосецът и хукна навън, недочакал заповедта на господаря си.

Роан приседна до Шонед, отметна ласкаво непокорните кичури от челото й и взе ръката й в своята. Погледът му проблясваше от гняв и болка. Тобин и Чей се спогледаха, придърпаха по един стол и се настаниха до леглото.

— С Рьолстра вече сте врагове, а не просто на различни позиции — обади се Тобин.

— Яд ме е, че не го убих — каза Роан.

— Хайде, казвай какво стана — намеси се нетърпеливо Чей. — Искам да чуя всичко от началото до края.

Роан разказа на две-на три за случилото се в палатката на Върховния княз; Шонед не се обади нито веднъж, само го гледаше безмълвно и когато той стигна до момента, в който двамата бяха тръгнали към брега на реката, тя се усмихна и го прекъсна:

— Надявам се да му спестиш разказа за това, което стана по-нататък. — Роан отново пламна, а Тобин и мъжът й се спогледаха и се ухилиха.

— Когато се събудихме тази сутрин — Роан изгледа свирепо развеселения Чей, сякаш го предупреждаваше да не го закача, — видяхме, че баржата на Рьолстра гори. Андраде сигурно знае нещо по въпроса, ако изобщо някой може да знае какво се е случило.

— Нищо ли не са ти казали? — попита Чей и по очите му пролича, че никак не му е до шеги.

— Не обръщам внимание на слухове.

— Нито пък аз — обади се Андраде зад тях. Тя погледна изпитателно Шонед и се навъси. — От драната, нали?

— Ако така се казва дрогата — да — отговори слънцебегачката.

Андраде махна нетърпеливо с ръка и Чей побърза да й предложи стол. Първожрицата седна, скръсти ръце в скута си и поде:

— Наложницата на княза снощи роди още една дъщеря, но не заради това Рьолстра подпали Палайла в леглото.

— Богиньо! — възкликна ужасено Шонед. — Роан, наистина трябваше да го убиеш!

Андраде кимна.

— И аз мисля така. И какви са симптомите от въздействието на дрогата?

— Главоболие, по-страшно от драконови зъби. С чести и внезапни пристъпи.

— Забеляза ли виното да има по-особен вкус?

— Знам само, че беше от Гилад, но не разбирам от вина и не мога да кажа нищо по особено за вкуса му.

— Проклятие — промълви Андраде. — Ще можеш ли да се появиш пред хора довечера?

— Разбира се, че ще мога! — Шонед се опита да седне в леглото.

Роан отново я настани върху възглавниците.

— Никак не си добре. Дори не си мисли, че…

— Ще изляза довечера! — каза упорито тя. — Само се опитай да ме спреш!

— Шонед… — започна умолително той.

— Не ставай глупав, Роан! — възкликна Андраде. — Знаеш много добре, че тя трябва да се появи пред очите на всички!

Тобин реши, че е крайно време да сменят темата, преди да са се изпокарали.

— Лельо, защо тази сутрин не ме пуснаха да вляза при тебе?

В погледа на първожрицата проблесна злорадство.

— Имам една гостенка, която май не цени високо гостоприемството ми — принцеса Пандсала.

Андраде изведнъж стана сериозна и дори не се усмихна на смайването, с което изненаданите й слушатели посрещнаха тази невероятна новина. Разказа им за заговора с добре овладян глас, но погледът й издаваше ужаса и отвращението от случилото се на баржата. Когато свърши, огледа слушателите си един по един и накрая задържа поглед върху племенника си.

— Струва ми се, че подценяваме Ианте. Не знам какво мисли баща им, знам само, че Пандсала не лъже — всичко е замислено от Ианте, и се разтрепервам само при мисълта за възможните последици. През цялото време седеше съвсем хладнокръвно и с нищо не показа, че усеща вина или угризения на съвестта. А аз съм сигурна, че не се чувства виновна, след като така или иначе успя да получи своето, макар и донякъде.

— Но не и Роан — каза решително Шонед.

— Можем да сме сигурни, че тя ще разполага с други източници на огромна власт и отсега нататък трябва да сме нащрек. Казват, че Рьолстра й е дал Феруче.

— Не! — извика гневно Роан. — Феруче ще бъде мой! И няма да допусна тази кучка само на стотина мери от земите ми!

— Нищо не можеш да направиш — отсече Андраде. — Назначи за началник на гарнизона под замъка човек, комуто вярваш. Засега това е единственото, което можеш да сториш.

— А пък аз ще съм ти много задължен, ако не се намесваш във въпроси, които засягат войската ми — сопна се той.

Шонед го погали ласкаво по ръката.

— Ами другите, господарке? Какво стана с моряците, прислугата и горките жени с бебетата? Успяха ли да избягат?

— Моряците — да, а също и повечето от прислугата; за жените и децата им не знам нищо. Цяла сутрин се опитвам да разбера нещо за тях, но… — Андраде повдигна рамене и жестът изглеждаше в странно противоречие с ледената, ярост в очите й. — Завръщането на Върховния княз и свитата му в Канарата ще бъде продължително и много тежко. Сега е моментът да спечелиш от конете си, Чей. Както чувам, доста си вдигнал цената им.

— Вдигнах цената още преди да изгори баржата! — избухна Чей. — А и нищо не му пречи да ходи пеша! Що за чудовище може да изгори жена, която му е родила пет деца!

— Пет дъщери — поправи го меко Тобин. — Там е цялата работа, Чей.

— Не — намеси се Андраде, — Палайла загина, защото е взела участие в заговора срещу Върховния княз.

— Заедно с Ианте — забеляза Роан. Рьолстра е нагъл, но не е глупав — не може да не е разбрал, че в основата на заговора стои Ианте. Пандсала е достатъчно умна да съобрази някои подробности, но само Ианте може да измисли толкова пъклен план. Това се потвърждава и от факта, че вместо да я накаже, Рьолстра й дава за награда Феруче и я насъсква срещу нас двамата. Най-вече срещу теб, Шонед.

— Тъкмо затова е още по-наложително довечера да се появя с теб пред всички — настоя момичето. — Това ще бъде като плесница в лицето й, а и аз дълго съм си мечтала за този момент. — Усмивката й изглеждаше някак скована. — Не се страхувам от нея, Роан, а и ти също.

— Правилно — изрази съгласието си Тобин и си спечели унищожителния поглед на брат си. — И на всичко отгоре трябва да изглеждаш здрава и усмихната както винаги. Сигурно вече са плъзнали слухове за този… Как му беше името, лельо?

— Дранат. Стига, Роан, знаеш, че са прави.

Чей се размърда на стола и се намеси в разговора.

— С какво можем да помогнем?

Андраде огледа внимателно своята слънцебегачка.

— Изглеждаш ужасно. Тобин, двете с Ками ще трябва да се погрижите за Шонед в това отношение.

— В такъв случай тя най-напред трябва да си почине добре — заяви решително Тобин. — Чей, Роан — изчезвайте оттук.

— Няма да я оставя сама — възрази Роан.

— Чуй ме, любими — прошепна Шонед, — не мога да почивам, докато ти седиш тук с вид на разярен дракон.

Чей стисна в юмрук яката на княза и го изправи на крака.

— Хайде, тръгвай. И ти трябва малко да се понагиздиш. Валвис ще ти донесе нещата в моята палатка. Остави момичето да поспи! Богинята знае, че не си й дал възможност да си почине снощи!

Роан продължи да упорства и да се мръщи, но най-после се остави да го отведат. Шонед усети върху себе си ласкавия поглед на Тобин и прошепна:

— Беше толкова щастлив! А сега какво ни сполетя…

— Скоро ще се оправиш — каза Андраде.

— И ще имате предостатъчно време за щастие — довърши мисълта й Тобин. — А сега затвори очи, Шонед. Двете с Камигуен ще се погрижим за всичко.

По залез Шонед се взираше в огледалото, от което я гледаше съвършено непознато лице. Очите й бяха очертани с тъмнозелен молив, а лекият златист прашец върху клепачите създаваше впечатление за обичайния блясък на изумрудените й очи. В кожата на страните и устните втриха помада, от която лицето й изглеждаше свежо както винаги. Със съвместните усилия на Ками и Тобин, под внимателно положения грим, момичето изглеждаше съвсем като преди. Косите й бяха сплетени в множество тънички плитки, увити около главата й и после спуснати надолу по гърба като водопад от разтопен огън. Шонед реши, че непознатата от огледалото наистина е красива.

— Къде отиде Валвис с накитите? — терзаеше се Ками, докато Тобин внимателно обличаше полите на роклята през главата на Шонед и оправяше гънките под талията.

— Да не би да си мислиш, че отнесеният ми брат вече е успял да се приготви и даже се е сетил за смарагдите на своята избраница?

Шонед приглади дантелите на полите и се погледна смаяна в огледалото — тежката коприна бе грабнала дъха й още върху сергията на продавача, но не очакваше, че от плата ще се получи такова съвършенство. Дали княгините изглеждат така?

— Прекрасно — промълви възхитена Камигуен и се дръпна назад, за да я огледа по-добре.

— И аз така мисля — обади се тихо Роан откъм входа на палатката.

Шонед рязко се обърна. Беше великолепен в костюма си от плътна черна коприна, същият като онзи, с който го бе видяла за първи път в Цитаделата, но сега върху ризата си носеше сребърен колан и черна туника без ръкави, разтворена от кръста надолу и дълга до коленете. Двамата се взираха като омагьосани един в друг, докато Тобин разсея омаята със звънливия си смях.

— Хей, вие двамата, я си върнете очите по местата им!

— Нима под всичко това е моята Шонед? — подразни я Роан.

— Искаш ли доказателства? — протегна тя към него ръката си със смарагдовия пръстен.

— Покажи още нещо, това доказателство май не му се вижда убедително — предложи Ками със смях.

Шонед я изгледа кръвнишки, пристъпи към Роан и му поднесе устните си за целувка; Огънят между двамата отново припламна… Момичето не посмя да го прегърне, разбра, че и той се бои да я докосне по същата причина — телата им вече си принадлежаха и бяха познали екстаза на единението. Тя се отдръпна, но и двамата бяха успели да се разтреперят.

— Да бе, ти си, няма спор — промърмори той с пламнал поглед, после разтърси глава и извади от джоба си малък пакет. — Тобин, сложи й тези неща, за малко щях да ги забравя.

Миг по-късно Шонед грейна в ослепително зелен огън — в огледалото не се виждаше нищо, освен блясъка на смарагдите, които сякаш трептяха и пулсираха със собствен живот. Зад гърба й се изправи черна сянка с ореол от златисти коси, която докосна раменете й и погледите им се срещнаха в огледалото.

— Само едно нещо липсва още — Тобин се приближи с две тънки диадеми от сребро, предварително разкопчани; подаде ги на Роан, който примигна от блясъка на залеза и смарагдите, усмихна се и целуна сестра си по бузата.

— Две неща — поправи я той, — но като размислиш, всъщност наистина е само едно — добави загадъчно той, и Шонед също се усмихна.

— И не мърдайте оттук, докато не дойдем двамата с Чей — заповяда Тобин. — Той къде ли се губи още?

— Облича се и те чака — отговори разсеяно Роан, докато галеше замислено с пръсти сребърните диадеми. — Шонед, наистина ли се чувстваш добре? Кажи ми честно!

— Честно — каза тя. — Но все пак искам да се приберем по-рано — намигна му в огледалото и той се усмихна широко.

— Тук съм напълно съгласен с теб!

Роан постави внимателно върху челото й сребърната I лента, като внимаваше да не развали прическата с огнените плитки. Усмихна се плахо и й подаде другата диадема. Шонед прехапа устни и затвори очи — това беше видението, което най-после оживя след толкова години. Постави на челото му символа на княжеския му ранг и подреди златистите къдрици така, че сребърната лента да се вижда добре. Истинска принцеса — трябваше да изчакат единствено тържествената церемония, Шонед погледна своя княз в очите и най-после върху устните й изгря усмивка, а в погледа й — дълго жадуваният покой…

Първожрицата остави Уривал да се грижи за Пандсала и новороденото, спокойна, че принцесата вече няма намерение да бяга, а бебето най-после има дойка. Уривал се чувстваше като в небрано лозе и Андраде го съжали за неприятната вечер, която щеше да прекара в компанията на една побесняла принцеса, невръстно отроче и жена, която бе избрана не толкова заради способностите си, колкото заради напращялата си гръд; съжали го, но просто не можеше да се довери на някой друг да опази Пандсала. Момичето на два пъти се опита да избяга, но стигаше едва до края на Роановия лагер, където неизменно я застигаха фаради — обикновените стражи не смееха да докосват дъщерята на Върховния княз. Уривал не се влияеше от подобни скрупули. Първожрицата се надяваше той да й разясни някои неща, които да върнат принцесата към действителността. Според Нея, по природа Пандсала не беше зла и порочна — за разлика от Ианте, която беше толкова коварна, че Андраде се питаше как ли успяваше да се спаси от собствените си кроежи.

По-дребните благородници устройваха собствено празненство, отделно от другите се събираше и прислугата, с изключение на онези, които служеха при господаря Джервис. Андраде излезе от палатката си и веднага усети във въздуха изкусителния аромат на прясно изпечен хляб, който приготвяха малко по-надолу край реката. Но Джервис се бе разпоредил тържеството да се състои на празнично украсения хълм, където същата сутрин се проведе шествието на новобрачните. Раздразнена от прекрасния мирис, докато се изкачи догоре, Андраде вече бе успяла да огладнее и ожаднее. Най-после се добра до насъбралите се гости и побърза да грабне чаша плодов сок — тялото й все още се бореше с последствията от прекараната в баржата нощ, а душата й — с мъката от смъртта на Криго. Виждаше го такъв, какъвто го помнеше — горд, изпълнен с честолюбиви намерения, устремен към отговорен пост в двора на велико княжество — талантлив слънцебегач, погубен от Рьолстра и неговия дранат.

— Поздравявам те, господарке — обади се княз Лийн откъм рамото й и тя се обърна. — Ще приема с признателност честта, която ще ми окажеш, ако тази вечер седнеш до мен, Андраде — продължи той с не толкова официален тон. — Чух някои неща и искам да разбера дали в тях има някаква истина. В известен смисъл, двамата с теб трябва да обединим усилията си, за да запазим мира на материка.

— Никак не ти завиждам за това, че си натоварен да разрешиш спорните въпроси с границите между отделните княжества.

По лицето му се изписа невесела усмивка, но нежната светлина на залеза смекчи суровите черти на лицето му.

— Доволен съм, че владенията ми се намират на остров и че целият остров е мой.

— Кирст-Изел наистина се очертава като проблем — кимна тя в знак на съгласие. — Ако искаш, ще накарам моите хора да прегледат архивите в Кулата на Богинята и да предадат на твоя слънцебегач необходимите сведения.

— Благодаря ти, и без това съм затрупал моя Еоли с работа — горкото момче, непрекъснато търси перлени гнезда и най-добрите места за риболов, предупреждава ме за приближаващи бури и…

— И следи зорко какво си е, наумил всеки, който те интересува — каза лукаво тя. — Досещам се, че ще ми поискаш още един фаради; какво ще кажеш за Мит? Едрото момче от моята свита с вид на човек, дето ще повдигне с голи ръце лос за оран?

— Много ще ти бъда признателен. Разбира се, никак няма да му хареса това, че ще се наложи да пътува по вода, но аз ще му дам собствена каюта с кофа — ухили се Лийн многозначително.

— Колко мило! — Андраде обхвана с поглед притъмняващата околност. Придворният слънцебегач на Клута припалваше наредените в двойна редица свещи покрай пътеката към огромната палатка на върха. — По всичко личи, че след малко ще удари гонгът за вечерята на князете. Ще ти запазя място до себе си.

С всяка изминала година тържествата, организирани от Клута и Джервис по случай закриването на Риалата ставаха все по-пищни. Специални почести бяха отредени за Андраде като господарка на Кулата на Богинята и според етикета тя трябваше да влезе в палатката първа и да си избере най-хубавото място край масата с най-добро разположение. После идваше ред на князете, които влизаха един по един и биваха представяни на първожрицата; тя предвкусваше удоволствието от церемонията с очакване, по-вълнуващо от всеки друг път.

Не беше лесно да се организира официален прием за петдесет човека, още повече за толкова видни гости, които бяха свикнали с разкоша на подобни събития. Закриването на Риалата предполагаше още по-бляскаво празненство, организирано със съвместните усилия на домакините от двата княжески двора в Ливадна земя и Ваес. От простичка вечеря на открито, с която отбелязваха успешното приключване на поредната Риала, закриването постепенно се бе превърнало в трескава надпревара за най-изкусните готвачи, обкръжени от множество помощници и прислуга; целта беше да се покаже в пълния им блясък богатството и могъществото на двата княжески двора. Андраде отдавна бе свикнала с показния разкош и не очакваше нищо особено от тази вечер, но още с влизането си в просторната зелена шатра ахна, приятно изненадана.

Десетина-дванайсет маси бяха удобно подредени около огромен зелен килим, мек и плътен като гъстите треви напролет. Във всеки ъгъл имаше фонтан, който плискаше струите си върху изкусно подредени мъхести скали, и след запалването на свещите водата представляваше не само прекрасна гледка, но и предлагаше приятна прохлада за разгорещените от пиршеството гости. В сребърни съдове покрай стените зеленееше истинска горичка от папрати, цветя и млади дървета; от тавана висяха цъфналите клонки на декоративни храсти. Вътрешността на шатрата живееше и дишаше със свежестта на пролетна гора.

Но най-голямата изненада на вечерта се оказаха огромните скулптури, подредени край стените на палатката. Всяка от тях възпроизвеждаше в умален вид потомствените имения на най-могъщите князе в страната — Цитаделата на Роан, Канарата на Рьолстра, Слънчевата река на Висарион, Сивата перла на Лийн и още много други. Андраде беше поласкана и изненадана, когато видя макет на Кулата на Богинята. Скулптурите бяха изработени от нишки разтопена захар, оцветена във всички нюанси на дъгата с извлек от многобройни билки и треви; прочути майстори-сладкари бяха пресъздали сиво-сините вълни под Кулата на Андраде, ситния златист пясък на Пустинята около Цитаделата, геометричната подреденост и пъстроцветното на парковете около Нова Раеция — имението на Волог… При създаването на тези шедьоври очевидно се бяха намесили и слънцебегачите на Клута, тъй като само познанията и прецизните наблюдения на фаради можеха да съдействат за точното възпроизвеждане на оригиналните образци.

Андраде си избра място, от което се виждаше цялото помещение. В залата влизаха един след друг синове, дъщери и съпруги на князете — всички бяха изминали дълъг път от родните си места, за да дойдат във Ваес, а този път понякога биваше изтощителен и дори опасен. Сега те се спираха и оглеждаха смаяно обстановката, после бързо се окопитваха и си спомняха, че трябва да се поклонят пред първожрицата. Тобин и Чей влязоха последни. Вместо пиршеството за атрим те бяха предпочели тържествената вечеря на князете и присъстваха на нея като близки родственици на Андраде и Роан, смятан за един от най-влиятелните князе в страната. Първожрицата им се усмихна приветливо, когато се приближиха да й се поклонят. Всеки друг на мястото на Чей би направил всичко възможно да основе собствено княжество, но той не беше такъв човек, и в това отношение Роан бе случил не само с предан васал, но и с истински приятел.

Скоро останаха свободни само местата за князете и сребристите звуци на три тромпета възвестиха момента на церемонията при представянето. При влизането на всеки владетел тромпетите изсвирваха кратко тържествено приветствие и висшият сановник на Клута оповестяваше, че в скромните предели на Ливадна земя е пристигнал негова светлост княз еди-кой-си от еди-къде-си. Андраде винаги бе приемала тази церемония като ненужно надута, но този път се развълнува — след малко щеше да й бъде представен и Роан като един от могъщите владетели в страната. Колко жалко, че Шонед не се чувстваше добре и нямаше да се яви заедно с него. Това би доставило истинско удоволствие на първожрицата.

Каквито и ветрове да разнасят нейде душата ти, Зеава, можеш да бъдеш спокоен и горд със сина, който си оставил след себе си. Той е достоен за цялата обич и грижите, които сме полагали за него от дете. И ето го сега, Богиньо — царствен потомък на древната драконова кръв! Но… и Шонед е с него!

Нарушението на етикета можеше да се отдаде на много причини — младостта и неопитността на Роан, например, биха били добро обяснение за незнанието му, че един княз трябва да влезе в залата сам. В опиянението на своето щастие би могъл да забрави за това, но по всяка вероятност искаше да представи пред всички своята скъпоценна слънцебегачка. Но Андраде знаеше, че истинската причина е друга — Роан държеше да покаже, че избраницата му ще дели с него не само леглото, но и княжеския ранг, и могъществото на господаря на Пустинята.

Висшият сановник на Клута беше потресен. Звуците на тромпета заглъхнаха и в залата се възцари неловко мълчание, докато горкият човек най-после успя да се посъвземе и си пое дъх толкова дълбоко, че гърдите му без малко да разкъсат връзките на туниката.

— Благородният княз Роан от Пустинята, и… и неговата господарка — княгиня Шонед!

Погледът на Роан просветна от удоволствие при вида на стъписаните князе. Украсените му със сребро черни дрехи представляваха великолепен фон за бялата рокля и смарагдите на Шонед. Двамата пристъпиха за поклон към първожрицата и Андраде едва успя да сподави възклицанието си, когато видя на челата им царствените символи на княжеския ранг. Дължимите на всеки княз аплодисменти избухнаха едва след като Роан поведе господарката на сърцето си към масата на сестра си и нейният съпруг. По лицата на мнозина бе изписана не толкова изненада, колкото тревога. Погледът на първожрицата обхвана залата и потърси в очите на присъстващите признаци на непокорство, но по всичко личеше, че засега князете приемат благосклонно женитбата на Роан за слънцебегачка.

Интересът към церемонията рязко спадна с представянето на Рьолстра, който влезе веднага след Роан. Каменното му лице изразяваше недвусмислено раздразнението на Върховния княз — някакъв си недорасъл княз бе успял да го надхитри и да затъмни собствения му блясък. Лийн, който бе влязъл преди Роан и Шонед и сега седеше до първожрицата, злорадо се изкиска при вида на Рьолстра.

— Голям хитрец излезе твоят Роан, бива си го момчето! Вечерята още не е започнала, а той вече съсипа апетита на Рьолстра.

— И Зеава щеше да се смее от сърце, ако можеше да види отнякъде сина си, и сигурно щеше да се пръсне от гордост. — Толкова царствени и прекрасни не изглеждаха дори Тобин и Чей, облечени в яркочервено и бяло, с накити от рубини и диаманти, които подчертаваха още повече очевидната истина, че са родени един за друг не само по външност. Андраде трябваше да направи съзнателно усилие, за да не се разсмее при вида на Рьолстра, докато минаваше край масата й.

Преди да сервират ястията, блюдата биваха предоставяни най-напред на Първожрицата и развеселената й компания. Лийн се облегна назад и махна красноречиво към пищната обстановка.

— А Клута казваше, че ни бил приготвил лека закуска — каза той.

— Потръпвам при мисълта каква ли ще е представата му за солидно хапване — отговори Андраде. — Ти ли донесе от Дорвал тези чудовищни раци?

— Моите раци са същества много по-благородни и прекрасни, в сравнение с тези недоносчета от Снежните скални пещери — възмути се Лийн и махна на слугата да му сложи още от сочните златисти раци.

Андраде се разсмя.

В средата на помещението се подредиха музиканти и засвириха спокойни бавни мелодии, за да съдействат за доброто храносмилане на високите гости. Андраде с удоволствие отбеляза присъствието на Мардим — един от своите фаради, който запя под съпровода на флейти и струнни инструменти. Мардим почете всеки от присъстващите князе с песен от неговите земи. Андраде го бе слушала много пъти, щеше да се радва на прекрасния му глас и занапред, затова насочи вниманието си към Шонед и възможностите й да се справи с неразположението си.

Момичето изглеждаше великолепно, разбира се. Но в погледа на силно гримираните й очи се прокрадваше скрито напрежение и само първожрицата виждаше колко бледи са страните й под изкусно поставения слой румена помада. Андраде се молеше в себе си момичето да издържи до края на вечерта, знаеше, че това е най-горещото желание и на Роан. Самият той изглеждаше напълно спокоен, но при всеки поглед към Шонед в очите му проблясваше страх, а усмивката му издаваше стаена тревога.

— Великолепна двойка — отбеляза Лийн. — Блясъкът на Шонед затъмнява звездите.

Андраде отпи от ледената вода и го погледна над ръба на бокала.

— Започваш с разпита, значи.

— Много по-любезно би било да го наречем с въпросите — каза жизнерадостно той. — Какви ли не неща се разправят за пожара на баржата.

— Нима?

— Колко жалко, че Рьолстра изгуби прекрасната си наложница и детето й.

— Наложницата се превърна в пепел — каза рязко Андраде, — но детето е живо.

— Слава на Богинята — той преглътна следващия си въпрос и Андраде разбра, че го прави нарочно, за да я подразни. Но тази вечер нищо не можеше да развали настроението й и тя го остави да се пече на огъня на собственото си любопитство; после се усмихна и великодушно продължи:

— Е, ще ти кажа — реших да взема бебето и Пандсала при себе си. Това като че ли не те изненадва.

— На моята възраст малко неща могат да ме изненадат. Рьолстра е споменавал тук-там, че дъщеря му искала да стане фаради, затова се досещах за Пандсала. Въпреки това цялата работа ми се вижда малко странна — смяташ ли, че от нея може да стане добра ученичка?

— Още не съм изпитала способностите й. — Музиката и аплодисментите заглушаваха думите им, макар че едва ли някой би се заинтересувал от разговора на двамата стари приятели. — Засега най-значителният белег си остава това, че й прилошава, когато пътува по вода. Но това не е характерно за всеки фаради.

— А аз си мислех, че може да стане слънцебегач от всеки, който пребледнява само при мисълта за вода.

— По този въпрос имам собствена теория — каза замислено тя. — Прилошаването може би е вроден белег на деца от бракове между близки роднини — нали знаеш, че предпочитаме да се женим за такива като себе си.

— Винаги ли го е имало? Имам предвид прилошаването.

— При някои — да. Но откакто напуснахме твоя остров, то се забелязва все по-често сред слънцебегачите. — Андраде се засмя, като видя разширените от почуда очи на събеседника си. — Аха! Хванах те! Не знаеше за това, нали? Въпреки огромната ти обич към клюките — подразни го тя.

— Слушам те като омагьосан, господарке — каза тихо той. — Продължавай, моля те.

— Знаеш развалините отвъд Сивата перла в Дорвал. Някога там се издигал замък с висока кула, по-внушителен дори от този, който владея сега. Стените му се извисявали гордо в продължение на векове, докато най-после самите фаради го сринали до основи.

Лийн кимна замислено.

— Още като момче скитах с баща си из онези места. Околността е прекрасна, сред руините се долавя духът на древността — Още пазя няколко монети и глинени отломки, които намерих из развалините. Защо слънцебегачите са напусна и стария си замък?

— Постепенно разбрали, че трябва да излязат навън и да пръснат между хората, а може и да са искали да сложат край на своето заточение, не знам… Летописите не казват нищо по този въпрос. Живеели изолирано в своя замък, отдадени а мистичните си ритуали и изведнъж отхвърлили този начин на живот.

— Ами кръга от дървета на носа, недалече от руините? И е ли са останали от тогава?

— Несъмнено; поне аз не съм чувала нищо за тях.

Лийн се ухили широко.

— Би трябвало да се възползвам от възможността да те ядосам, като ти кажа, че и аз зная нещо, за което ти изобщо не си чувала. Не ме разпитвай — първо ще помоля Мит и Еоли да проучат добре този въпрос. Сега, обаче, искам да ми разкажеш за твоите фаради от древността…

— Усамотени на твоя остров от коприна, перли и злато — кой може да знае защо са си отишли оттам? Но в летописите не се споменава да им е прилошавало, докато пътували по море към материка, затова си мисля, че прилошаването се е появило много по-късно. А и никога не съм могла да разбера как точно се предава дарбата на фаради. Двамата с Уривал от години се ровим в историята на старите родове и стигнахме до някои изводи — първо, няма значение дали детето на фаради е момче или момиче; второ, може да отминат много поколения, без тази дарба да се прояви. Да вземем семейството на Шонед, например. Знаеш, че по бащина линия родът й е свързан със Сир, а по майчина — с рода на Волог от Кирст.

Лийн се превърна целия в слух.

— Нямаше ли една слънцебегачка, открадната някога от онзи княз — как му беше името…

— Синар. Да, става дума за баба й. Чакам Волог да стигне сам до извода за родството си с Шонед. Ще му бъде от полза в отношенията с Роан.

— Несъмнено роднинството ще му свърши работа. Но твоята Шонед — искам да кажа, Роановата Шонед, тя ли е първата след Синар, при която се проявява дарбата на фаради?

Андраде кимна утвърдително.

— Да, но понякога такава дарба се забелязва и в потомци на родове, където никога не е имало фаради.

— Все гледаш всичко да ти е ясно и подредено — отбеляза Лийн. — Животът не винаги ни предлага такива обяснения.

— От време навреме животът като че ли изчаква да го пришпорят малко.

— Както стана с Роан и Шонед, нали?

Междувременно музиката бе спряла и пред тях поставиха огромна торта — изкусително съчетание от хрупкави сладкиши, плодове и сироп, оформено като фантастичен замък на върха на висок хълм. Лийн и Андраде кимнаха одобрително и тортата беше отнесена към следващата маса.

— И какво си намислила за тях двамата, Андраде? — продължи старият княз. — Род на князе-фаради? На останалите владетели това никак няма да се хареса.

— Правя това, което ми нареди Богинята — отговори хладно тя.

— Никога не съм вярвал в съществуването на разбулена истина — каза хитро той. — Истинското знание предполага много опит, експерименти и потвърждение на заключенията. Роан и Шонед експеримент ли са за теб, Андраде?

— Очакванията ти са твърде смели, Лийн.

— Да, също като твоите. — Той си наля още вино. — Прекалено стар съм, за да се притеснявам за собствената си княжеска власт. Ще ме наследи Хадрик — синът ми, а след него ще властват синовете му, защото твоите фаради са напуснали Дорвал и никога вече няма да се върнат.

— Сега пък ти искаш животът да ти предложи подреден и ясен образец; защо смяташ, че няма да се върнем по местата на нашето минало?

— Поради простата причина, че е минало, а и защото, да си призная, аз няма да го допусна — той я погледна замислено. — Затова харесвам младия княз на Пустинята — Роан иска нещата да се променят към добро, а не да се гледа назад към миналото. Но плановете му може и да не съвпаднат с твоите, Андраде.

— Нямам намерение да разтръбявам плановете си надлъж и шир — измърмори тя.

— Да, но си струва човек да знае нещичко за тях, нали? Твоите слънцебегачи са предпочели да споделят знанията си с хората и да живеят на материка, за да служат за доброто в света. Няма полза от знание, което си остава несподелено. Тъкмо поради това си мисля, че в основата на този брак е да подкрепиш знанията на фаради с княжеска власт. Древните слънцебегачи са разбрали, че човек не може да остане настрани от живота и са се превърнали в жива връзка между отделните княжества. Сега ти свързваш една фаради с наследник на княжески род — а това може да се превърне в опасност за останалите владетели.

Андраде знаеше от опит, че не успява да го гледа в очите така продължително, както почти всеки друг, и може би затова го ценеше високо.

— Да не би с годините да си станал мъдрец, господарю? — сряза го тя.

— Това е едно от малкото предимства на старостта — той помълча. — Бих искал да проверя колко истина има и в друг един слух — ако искаш да ми помогнеш, разбира се. Разправят, че Рьолстра злоупотребил с един от твоите слънцебегачи; няма да те питам точно какво е направил. Но виждам, че си уплашена. Това означава, че слънцебегачите са уязвими.

— Какво знаеш ти за някаква си уязвимост, след като живееш на недосегаем остров!

— По-полека, Андраде. Знаеш, че и аз не съм неуязвим. Ако назряват промени, които водят до подобрение на положението, въпреки годините си съм достатъчно млад да ги предусетя. Такива предчувствия са опасни за всеки, а за един княз са просто недопустими — усмихна се той. — Не се бой, аз съм на страната на Роан. Съгласен съм с него и това няма нищо общо с обичта ми към момчето.

— И за какво тогава е целият този разговор?

— Отворихме дума за уязвимостта, и тъкмо нея имам предвид. Сама по себе си тя е от изключително значение, защото може да предотврати проявата на нечия тирания. И двамата знаем, че слънцебегачите имат слаби места, но останалите князе не знаят това. Ти можеш да се възползваш и от незнанието им, и от собственото си съзнание за уязвимостта на фаради. Знаеш коя е собствената ви слабост и това те кара да не искаш прекалено много от слънцебегачите. Ако всички разберат за вашата уязвимост в някои отношения, това ще разклати чувствително твоята власт в отделните княжества. Да вземем например Рьолстра и настоящия развой на събитията. Върховният княз не подозираше, че плановете му за Роан са уязвими заради едно момиче с огнена коса. Опита се да прояви насилие и въпреки неуспеха му, опитът сам по себе си е доста опасен. Да вземем теб самата — дори ти не знаеше, че твоите хора са уязвими от онова, което Рьолстра е сторил с твоя слънцебегач. Това също може да се приеме за твой недостатък.

— Да не би да намекваш, че проявявам тирания в определени отношения?

— Не, но би могла — отговори той с безизразен тон. — Остави ме да те ядосам още малко, после ще си разменим по някоя клюка за съседите. Сега си представи едно колело — в долната му част са твоите слънцебегачи, изолирани и безсилни. Ти се изкачваш нагоре по дъговидната му линия, докато стигнеш най-високата й точка. Но след това започва другата половина на колелото — падането от власт.

— Не се стремя към власт — възмути се тя.

— Може би не за себе си, но все пак го правиш. Власт ти трябва заради самите слънцебегачи. Лично аз съм доволен, че на света съществуват фаради, които ни помагат със своите знания и способности. Но не се опитвайте да станете самия свят, Андраде.

— Тъкмо князете са направили всичко възможно да превърнат света в хаос.

— Да не мислиш, че ти ще оправиш хаоса?

Андраде размишляваше върху думите му, взряна в сладкиша с форма на замък пред себе си, с бонбонена кула и мъничък захарен флаг.

— Не знам — призна си тя, — но смятам да опитам.

Задушен от бушуващата в душата му омраза, Рьолстра наблюдаваше веселието около себе си и го търпеше, благодарение на кроежите си кои от присъстващите да разори и съсипе. Получаваше се любопитен списък, достоен за усилията на един Върховен княз. На първо място стоеше Андраде, следвана от онази вещица-слънцебегачка, нагиздена с изумруди и сребриста рокля, която седеше до Роан и приличаше на пламтящ огън. На трето място се нареждаше новоизлюпеният княз, разбира се, заедно със сестра си и непоносимия й съпруг. Щеше да затрие цялото им родословно дърво — всяко листенце и клонка, докато стигне до самите корени. В това отношение Ианте щеше много да му помогне, защото вече бе научила най-важния урок в живота — да умее да мрази. Рьолстра щеше да й покаже, че истинската власт се гради върху омразата — как да се посее в душите на другите, как да се породи недоверие и ненавист между князете, как с помощта на намеци и полуистини да се разделят. Слабостта и враждите им изграждаха основите на властта, която бе упражнявал над княжествата в продължение на много години. От Ианте би излязла добра ученичка, защото от всичките му дъщери тя най-много приличаше на самия него, и тъкмо поради тази причина той никога нямаше да й се довери.

Напусна великолепната зала на Клута веднага щом му се удаде удобна възможност, пък и останалите едва ли очакваха от него да се застои на пиршеството. И без това появата му тази вечер бе посрещната с учудено повдигнати вежди, явно всички бяха научили за „трагедията“ на баржата. На път за палатката си припомни с наслада писъците на Палайла, докато подпалваше първо завивките, а после и прекрасните й букли. Косата й пламна като суха есенна трева… Рьолстра съжаляваше, че стаята твърде бързо се изпълни със задушлив пушек, който го бе принудил да излезе — с удоволствие щеше да погледа как цвърчи и се пържи плътта на любимата му наложница.

Освободи прислугата и се разпореди да пуснат веднага в палатката му единствения посетител, когото очакваше по-късно през нощта. Отпусна се в подплатеното с коприна кресло и подпря уморено глава на облегалката. Затвори очи и пред погледа му веднага се появи Шонед. Предишната вечер тя беше в негова власт. Досега никоя жена не бе помисляла да отхвърли ласките на Върховния княз и Шонед щеше да си плати скъпо за това. Рьолстра щеше да я остави жива достатъчно дълго, за да приложи най-изтънчените мъчения, които можеше да измисли, но преди това щеше да я обладае така, както и най-извратеното въображение не би могло да си представи.

О, Рьолстра можеше да изчака търпеливо часа на своето отмъщение. Търпението беше важен елемент от омразата, Ианте тепърва трябва да се учи на тези неща. Роан очакваше нашествие във владенията си, но удар нямаше да има и с всяка изминала година нервите на недораслия княз щяха да се опъват все повече и повече. Колкото и да е умен, не би могъл дори да подозира откъде ще го връхлети жестоката мъст на Върховния княз.

Когато слухът му долови тихите стъпки отвън, свещите бяха почти догорели в лампите от пъстроцветен кристал. Рьолстра вдигна глава и зае позата на княз, който може да бъде дори великодушен, но в никакъв случай не би допуснал някой да се пазари с него. В палатката влезе не очакваният посетител, а Роан.

Погледите им се вкопчиха един в друг — не като на князе, а като заклети врагове. Рьолстра забеляза, че Роан е сменил великолепните си одежди и накити с проста тъмна дреха и протрити черни ботуши. Спомни си неволно силата на неговата хватка и пъргавината на мускулите на младото му тяло. Отраснал сред суровия климат на Пустинята, Роан винаги бе приемал богатството като нещо естествено, но не бе позволил на разкоша да го отпусне и размекне. Внезапно Върховният княз осъзна, че вече не го възприема като момче. По време на Риалата младият княз се бе превърнал в мъж — зрял, силен и самоуверен.

— Искам да ми кажеш за драната — каза най-после Роан.

— Тя все още е под въздействието му, нали? — Рьолстра повдигна рамене. — Нищо й няма, ще се оправи.

— Говори.

— Билката расте само във Вереш. Няма противодействие, ако това те интересува. Тя ще страда, докато дрогата не се изчисти напълно от кръвта й. — Рьолстра се усмихна. — Останало е още малко, във второто чекмедже на работната маса. Не съм й дал прекалено много, че да свикне още от първия път, но все пак може би й се иска да опита още една доза.

— Как действа на организма?

— Ти чу ли какво ти казах досега? Човек привиква с дрогата и действието й е много по-силно и по-неизлечимо от пристрастяването към виното. След толкова силно привикване спирането на дозите може да доведе до смърт.

— Ти си го давал и на онзи фаради, за да го направиш зависим.

— Точно така.

Без да откъсва поглед от Рьолстра, Роан пристъпи към работната маса и извади от чекмеджето малка торбичка; пъхна я в джоба на туниката си и каза:

— Взимам го.

— Там, където расте, има още много, но само аз знам къде е мястото и как се дестилира дрогата. Това ми остана от горката Палайла — знанието за дрогата.

Синият поглед заби в него ледени игли.

— Касапин.

— Тя напълно заслужи смъртта си. Ти също, но ще умреш много по-бавно. Получи това, за което дойде, а сега изчезвай оттук.

— Вярно е, че дойдох за дрогата, но не само заради това. Исках да те видя за последен път.

— И според тебе кой от двама ни няма да доживее до следващата Риала? — ухили се злобно Рьолстра.

— Дори не е нужно да те убивам. Колкото и да ми се иска Рьолстра, няма да те убия. Смятам да те съсипя. — Красивите устни се изкривиха в зловеща усмивка. — И ще го направя.

— Опитай — каза предизвикателно Рьолстра.

— Можеш да разчиташ на думата ми — Роан се поклони едва-едва, и преди да излезе от палатката, усмивката му бе преминала в насмешка.

Върховният княз скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад. След малко отново се разнесе шум от стъпки, който го предизвести за пристигането на дългоочаквания посетител. Рьолстра извика часовоя, който влезе и застина в очакване на заповедите му.

— Веднага доведи Ианте.

— Слушам, твоя милост.

До входа на палатката застана слаб мъж с ритуален белег на брадичката, характерен за меридците от благородно потекло. В позата и изражението на лицето му прозираше стаено напрежение. Той изгледа навъсено Рьолстра.

— Жена? Тук? И за какво ни е тя? Върховният княз се усмихна.

— Скъпи ми Беляев, издънка от отмряла династия, все още не познаваш дъщеря ми.

Обратният път към Канарата се оказа толкова дълъг и труден, колкото очакваха неприятелите на Върховния княз. След отказа на Чейнал да му продаде от своите силни и пъргави коне, Рьолстра трябваше да се задоволи с по-дребни и немощни животни. Князът нямаше собствен обоз и трябваше да изчака каруците, които Клута му приготви — достатъчно здрави и подходящи за прехода през стръмните планински пътища. Заради принудителното забавяне не успяха да изпреварят есенните дъждове и пълноводието на реките, затова едва успяха да преминат през един от проходите, който беше твърде опасен дори през лятото. От дъжда по скалите се свличаха кал и камънаци, които падаха в ниското и препречваха пътя, а това беше още една причина десетдневното пътуване в хубаво време да се проточи повече от месец. Най-после изтощените пътници се добраха до Канарата и Рьолстра се затвори в покоите си заедно с Беляев и принцеса Ианте, откъдето се показа едва след няколко дни — мрачен и зъл като преди.

Завръщането в Цитаделата беше много по-различно. Господарката Андраде изпрати Роан чак до хълмовете далеч зад пределите на Пустинята, където сред роднини и приятели, под мекото есенно слънце и кроткия ромон на Фаолаин долу в клисурата, първожрицата обяви тържествено сключването на брачния съюз между своя племенник и неговата магьосница с огнените коси. След церемонията Андраде тръгна със своите фаради към огромния замък върху западния бряг на Осетия, а князът и неговата княгиня поеха бавно към собствената си крепост. Роан се уедини в покоите си заедно с Шонед и двамата се показаха навън едва след няколко дни — сияещи от щастие и доволни от себе си и целия свят.

До началото на пролетта Ианте вече бе успяла да се настани в замъка Феруче. Същата пролет меридците нахлуха в Тиглат, но доказателства за участието на Ианте в заговора така и не се намериха, а и едва ли някой бе очаквал, че такива доказателства някога ще бъдат открити. Младият господар Елтанин, горд с красивата си съпруга и очаквания наследник, пресрещна меридците и успя да ги отблъсне от земите си с помощта на Роан и златото на тъста си. Изправени пред войска от триста души и пред обстоятелството, че Джервис от Ваес ще направи всичко възможно за сигурността на дъщеря си и мира в новия й дом, нашествениците бяха принудени да се оттеглят в своята пустош далеч на север. Изрядко гневът им продължи да се излива в кратки набези към земите на Роан, докато меридците очакваха времето, Върховния княз и Ианте да обърнат хода на събитията в полза на Мерида.

Роан и Шонед посрещнаха с радост вестта за раждането на хубаво здраво момче — наследник на господаря Елтанин и крехката Анталия. Годината беше благословена с раждането на нов живот — малко след новината от Тиглат пристигна и пратеник от Радзин, които им съобщи, че Тобин е родила близнаци, а в началото на лятото и Камигуен дари със син щастливия и смаян Оствел. Уви, подобно събитие все още не бе отредено за княза и княгинята…

На следващата година долетяха слухове, че Ианте е родила момче и отново очаква бебе. Гарнизонът под Феруче потвърди слуховете, но поради дългото шествие на красиви млади благородници, минали през леглото на Ианте, така и не се разбра кои са бащите на децата й. Според язвителната забележка на Роан това беше най-малкото, което можеше да се очаква от любимата дъщеря на Рьолстра. Всички се питаха дали Върховният княз ще обяви някой от внуците си за свой наследник. Не се бе задомила никоя от дъщерите му, а и нямаше перспектива да го направи.

Често по слънчевите лъчи получаваха вести от Кулата на Богинята, където Хиана растеше обкръжена от грижи и радост, а Пандсала — макар и неохотно, полека-лека свикваше с мисълта за новата си участ. Андраде им съобщи изненадващата новина за потенциални възможности на фаради у принцесата, и обясняваше заложбите на Пандсала с наследствените белези от майка й Лаланте — отдавна починалата съпруга на Върховния княз. В това отношение досега родът им беше толкова безплоден, колкото Рьолстра бе неспособен да създава синове.

Дойде и годината на следващата Риала — Годината на Дракона. Князете наизвадиха старинните карти и договори, за да покажат отколешните граници на владенията си и очертанията на земите, към които предявяваха претенции; Клута и Джервис умуваха дълго, докато най-после се спряха на такъв план за отпразнуване на последната вечер, който затъмни с блясъка си всяка от предишните Риали. Роан и младата княгиня отправяха погледи към небето в очакване на драконите и таяха съкровената надежда, този път Шонед да износи благополучно заченатия в утробата й плод. Мерида не даваше признаци на раздвижване, нищо не се чуваше и за Ианте от Феруче, а Върховният княз се бе уединил в своите владения и не общуваше с никого.

Най-после драконите долетяха в небето над Пустинята, но с тяхното идване се появи и чумата. Черната стихия помете земите надлъж и нашир, хората гинеха като мухи, и лятото на 701 г. ознаменува възтържествуването на смъртта, покосила материка от Дългите пясъци до Тъмните води.

А драконите измираха със стотици…