Принципът на доминото

1

Сега, когато всичко свърши или почти свърши, разбирам, че никога не е било така, както го исках. Това, от което се нуждаех, беше недостъпно, поне за мен.

Започва се, когато си много млад. Говорят ти неща, които не са истински. Искат от теб да вярваш, че човекът сам по себе си е ценност, че самоличността му е неприкосновена, че може да отиде толкова далече, да направи толкова много, да спечели толкова награди, за колкото е способен. Трябват му само сила, смелост и честност.

Това е една чудесна история. Завладяваща. Особено за хора, които нямат нищо. Те я научават рано, точно както преди тях техните бащи, майки, баби и дядовци. Чувстват нужда да й повярват и го правят.

Всеки човек е свободен. Съдбата му си е негова собствена. Така те учат. А също, че не е хубаво да задаваш въпроси. Намират начини да накажат хората, които ги задават.

И така, всичко си продължава по този начин, един несъвършен кръговрат, от който можеш да излезеш само ако умреш.

Тогава, разбира се, си отстранен. Това е последното наказание. Онези, които са вярвали най-много и са питали най-малко, свършват, без да вярват в нищо.

2

Заведоха ме в канцеларията на Дичър в четвъртък следобед. Самият Баукамп, неговият заместник, слезе в дърводелската работилница, за да ме вземе. Това не беше обичаен начин на действие в Хобарт, нито пък беше присъщо за Дичър да стане, когато влизаш при него. Но той направи точно това, когато аз отидох.

Имаше сто тридесет и шест мъже в „Максимална сигурност“. Деветдесет и петима негри, дванадесет пуерториканци, трима китайци, двама мексиканци, един индианец и двадесет и трима бели. Само двама от тях бяха учили повече от осми клас. Оскар беше единият, аз другият.

В понеделник, преди да се кача при Дичър, Оскар мина през двора по време на сутрешната почивка и ми подаде цигара.

— Продължавам да чувам разни неща за теб — каза.

— Какви например?

— Нищо определено. Просто нещо витае наоколо. Името ти продължава да е тема на разговор.

Пазачите не обичаха Дичър.

Разпространяваха за него нечувани истории. Говореха, че си сменял чорапите по три пъти на ден, а ризата — по два пъти; че си миел ръцете на всеки десет минути и че си слагал гумени ръкавици, преди да пикае. Той беше бледо, изсушено, сковано и с антисептичен вид копеле, мамка му, но в деня, в който аз говорих с него в канцеларията му, си изми ръцете само веднъж.

— В дърводелската работилница си, така ли?

— Да, сър.

— Харесва ли ти тази работа?

— Да, сър.

Дичър отвори една папка на бюрото си и разрови някакви книжа.

— Ти си тук от, нека да видим, от колко време?

— От пет години.

— И малко повече.

— Да, сър.

— Имаш чисто досие, трябва да те уведомя. Без нито едно петънце, доколкото мога да видя. — Той ме погледна. — С твоята биография… — Изглежда, забрави какво щеше да каже. Остана седнал за дълго време, като си чистеше ноктите с кламер. — Имам предвид това, че тук някъде трябва да има по-интересна работа от тази в дърводелската работилница.

Същата вечер, когато лежахме вече по наровете си на тъмно, Оскар попита:

— Какво стана при Дичър?

— Нищо. Само ме погали малко и това беше всичко.

— Какво имаш предвид?

— Каза, че съм добър затворник. И че вместо да бъда дърводелец, мога да имам друга работа.

— Глупости. Ако ти си образцов затворник, аз трябва да съм Дева Мария.

— Сериозно. Той точно така се изрази.

— Може би е жаден за тялото ти.

— Не мисля.

— Следващия път като го видиш, му кажи, че имаш двадесет и пет годишен съкилийник с космати крака и без задръжки…

— Ще го направя.

— Тоест, ако се нуждаят от някаква услуга, искам да се вредя.

3

След два дни Баукамп дойде отново за мен. Този път каза:

— Вземи си принадлежностите.

Сложих няколко инструмента в кутия, метнах я на рамо и се упътих към канцеларията на Дичър. Преди да влезе вътре, Баукамп рече:

— Остави кутията тук в коридора.

Този път Дичър не ме покани да седна.

— Трябва да се сковат лавици в заседателната зала, ей там в дъното на коридора. Ще бъде работа за няколко дни.

— Да, сър.

— Искам да кажа, когато изпратя да те повикат, да не идваш без инструментите си.

— Да, сър.

Дичър се обърна към Баукамп.

— Иди отключи заседателната зала и пусни мистър Тейг вътре. Кажи му, че ще бъдем при него след една-две минути.

След като заместникът му излезе, Дичър рече:

— Този мистър Тейг е външен човек. Иска да говори с теб. Може да се наложи и друг път.

— Да, сър.

Той се изправи зад бюрото си.

— Имам няколко инструкции. Отнася се за нещо, което ти предстои да направиш. И не трябва да говориш за това на НИКОГО. Включително и на Спивента. Ако си отвориш устата, ще бъде глупаво от твоя страна. Разбра ли?

— Да, сър.

— Всеки път, когато те извикам тук, то е, за да поставиш лавици. Само в случай, че някой вдигне шум за това.

— Да, сър.

4

Мъжът, който чакаше в заседателната зала, изглеждаше като старшия вицепрезидент на Нюйоркската банка. Тъмен костюм, бяла риза, вратовръзка на райета, чиста сива коса, тънка и сресана назад, гладко избръснат и с очила без рамки. Дичър се опитваше да изглежда така, сякаш той води играта, но гласът му го издаде. Беше тънък и стегнат.

— Това е Рой Тъкър, мистър Тейг.

Мистър Тейг се изправи — небрежен, силен и свободен, свеж и спокоен, сигурен в себе си. Подаде ми ръка и раздруса моята.

— Здравейте, мистър Тъкър. Аз съм Марвин Тейг.

Посочи ми стола. Тъй като се поколебах, добави:

— Седнете, моля. Не се притеснявайте. Ние само ще поговорим малко.

След това се обърна към Дичър:

— Благодаря ви, директоре.

Дичър излезе, притваряйки вратата след себе си.

Тейг ми предложи цигара, самият той запали и седна зад масата помежду ни.

— Добре. Хайде да не губим време. Аз представям група хора, които са заинтересувани от вашето положение. Те искат да ви помогнат, ако могат. Е, как ви се струва?

— Имате предвид — пускане на свобода, при условие че няма да се опитам да избягам?

— Не, случаят няма нищо общо със заключението ви. Освен това, доколкото разбирам, вашата присъда е много особена. Не може да става дума за никакво освобождаване, докато не излежите дванадесет години.

Той стана и отиде до прозореца.

— Нека да се разберем така. Ако нещата потръгнат, аз съм сигурен, че ще сме в състояние да ви помогнем. Но за момента не мога да ви съобщя повече никакви подробности. Трябва да ви помоля да го приемете на вяра. Да МЕ приемете на вяра. По-късно ще ви кажа повече.

— Казано направо — вие искате да ми помогнете и не желаете нищо в замяна. Така ли?

Тейг се усмихна.

— Не, не е така. Несъмнено ще искаме нещо в замяна.

— Какво например? Ще бъда тук повече от пет години. Мога да кова лавици или да ви изработя хубава дъска за рязане на хляб. И това е.

— Прекалено далече отивате, мистър Тъкър. Ние не сме убедени дали вие сте човекът, който ни трябва. Затова съм тук, да си поговорим. Когато НИЕ го знаем със сигурност, и ВИЕ ще го научите. Тогава ще можете да решите.

— Какво е участието на Дичър?

— Той не е включен. Уговорката е между вас и мен.

— Тоест вие ще наредите на Дичър това, което искате, и той ще го изпълни?

— Точно така.

— Добре — казах. — Тогава извадете ме от „Максимална сигурност“.

— Окей.

— И моя съкилийник Спивента също.

— Хубаво.

Тогава станах и бутнах стола си назад. Гледах го около минута.

— Не знам кой сте, господине, но имам чувството, че нещо ме пързаляте.

Той се усмихна отново.

— Не, ще видите.

5

Същия следобед ние със Спивента бяхме преместени от „Максимална сигурност“ в килия с душ, тоалетна и легла, на които можеше да се спи.

— Как успя да го уредиш? — попита Спивента.

— Не съм уреждал нищо.

— Да не искаш да кажеш, че шефът на затвора е решил, че сме послушни момчета и затова ни прави тази услуга? Така ли?

— Всичко, което знам, е онова, дето го каза Баукамп. Ние имаме добри характеристики, тъй че…

— Че нищо. Не е случайно то. Няма подобна възнаградителна практика в ареста. Взема ти се всичко и не ти се дава нищо. Тук така се действа.

— Може. Но ето че ни преместиха.

— Точно това е въпросът. И странното в случая. Единственото, което се набива в очи, е, че има някаква връзка с двете ти пътешествия до канцеларията на Дичър.

— Нали ти казах. Бях там, за да…

— Знам, знам. За да слагаш лавици.

— Точно.

— И не съвсем. — Той се ухили. — Хайде, няма да спорим. Каквото и да правиш, продължавай по същия начин. Може пък да се сдобием и с цветен телевизор и с две-три осемнадесетгодишни мацета. Ще си гледаме футбол и ще си играем на карти и криеница всяка вечер.

6

Тейг се облегна на стола и си запали цигара.

— Добре. Имаме известен напредък. Видяхте, че мога да направя това, което съм обещал.

— Знам, че ме извадихте от „Максимална сигурност“.

— Правилно. Но да продължим оттук нататък. — Той дръпна ципа на плоска кожена чантичка и извади папка с досиета, която отвори на масата пред себе си.

— Имаме нужда от човек. И смятаме да бъдете вие. Онова, което трябва да направя, е да убедя себе си, а после и моите хора.

— А кой ще ме убеди мен?

Тейг се усмихна широко, извади си очилата от джоба и си ги сложи.

— Не е толкова трудно. Всеки знае, че е по-добре да бъдеш вън от затвора, отколкото в него.

— За това ли говорим?

— Именно. — Той ме изгледа над очилата си. — Виждам, че слушате внимателно.

— Точно така.

Тейг погледна надолу към папката и занарежда страниците.

— Ще ви прочета какво имам за вас. Не всички подробности. Само най-важното. Ако не ме поправите, ще приема, че това, което виждам тук, е истина.

Седнах, гледайки към него, като се опитвах да отгатна в каква афера ме въвличаха. И веднъж влязъл, как бих могъл да изляза. Реших, че ще бъде просто. Бих могъл да се измъкна, когато си поискам. Веднъж да стана от стола, да мина през вратата и да обърна гръб на дърводелската работилница, на „Максимална сигурност“ и петнайсетте години минимум, на дървените стърготини и прахта, на скрибуцането на машините в ушите ми.

— Още нещо — добави Тейг. — Не бих искал да прозвучи заплашително… Дичър ви е споменал, че тези разговори трябва да бъдат пазени в тайна.

— Е, не ми го каза точно така. Просто ме посъветва да си държа устата затворена, иначе ще бъде глупаво от моя страна.

Тейг кимна и продължи:

— Ако имаме подозрение и за най-малкото изтичане на информация, всичко ще се прекрати. Ще бъдете поставен в ситуация, да не можете да съобщите нищо на никого. А ние с Дичър ще отречем, че някога сме били тук. Разбирате ли това?

— Разбрах го още от самото начало.

— Добре, да продължаваме тогава. — Той си намести очилата и започна да чете: — „Рой Тъкър. Роден в Андърхил, Западна Вирджиния, на 27 януари 1942. Родители — починали. Една сестра — Енид, която живее в Торонто.“ Как се е получило така, че е в Канада?

— Мъжът й не искаше да замине за Виетнам, рани се в колената и после отпътува за Канада. Тя отиде с него.

— Поддържате ли връзка с тях?

— Не. Не поддържам връзка с никого.

— Даже и със сестра си?

— Особено пък с нея.

— Защо?

— Защото съпругът й е голям глупак. Единственото умно нещо, което някога е направил през живота си, е да се отърве от войниклъка. От деня, в който тръгнаха с Енид, той употребяваше по-голямата част от времето си да й говори какво шило е брат й. Тя му вярваше. Така че бих могъл да си мина и без двамата. Той ще прави неговите десет хиляди на година, като целува нечий задник в Торонто. Тя ще надебелее като крава, ще имат половин дузина и повече деца, а що се отнася до мен, спокойно мога да ги пратя по дяволите.

— Фактът, че сте в затвора… нима сестра ви и нейният съпруг…

— Имате предвид сега?

— Да.

— Тя ми написа едно тъпо и шибано писмо, в което ми казваше, че не искала децата й да знаят, че чичо им е престъпник. И все думи от тоя сорт. Но всичко започна много по-рано. От петнадесетгодишна възраст постоянно си влизам и излизам от затвора. Това го има във вашата папка. Майка ми умря, когато бях на дванадесет години; Енид отиде да живее при нашата леля в Охайо. Баща ми избяга в Блуфийлд с някаква проститутка, а аз започнах да доказвам на всички какъв гангстер съм. Крадях всичко, до което можеха да се докопат ръцете ми, напивах се, биех се, чупех. Вие го имате в досието ми. За осем години се събира да съм бил вън от затвора година и два месеца. Тъй че сестра ми и мъжът й решиха, че ще е по-добре да минат и без мен.

— Вие казахте, че единственото умно нещо, което зет ви е направил, е да се отърве от армията. Щом смятате така, защо влязохте там?

— Нямах голям избор. Бяха ме пипнали за въоръжен грабеж в Уилинг и съдията ми даде възможност да реша: три години — или в армията, или в дранголника. Предпочетох казармата. Ако можех да избирам отново, щях да посоча затвора.

Тейг се втренчи в мен за миг и не каза нищо. После отново погледна надолу към папката:

— Никога не бих научил всичко това от досието ви. „Перфектна дисциплина, висока мотивация, първокласен стрелец в частта, произведен от редник в сержант за две години, три отличия…“

— Просто играх по правилата. За това ме бива. И знам кога съм надхитрен. Мога да играя по всякакви правила, ако се наложи.

— Казвате, че там сте получили жестока рана…

— Бях прострелян в задника, ако наричате това сериозно. „Многократно разкъсване на бедрения мускул.“ Това беше медицинското описание. Изглеждаше внушително върху удостоверението, но не беше толкова сериозно. Дяволски по-добре е от редица други места, за които мога да си помисля.

— Вие сте били подходящ за освобождаване от военна служба, след като сте излезли от болницата. Но сте отказали…

— По дяволите, направих го. Така пише в досието ми, но не е съвсем точно. Изпратиха ме в болница в Япония и докторът там реши, че Ще направи човек от мене. Майор Апългейт се казваше. Спеше с мен най-редовно и не мога да кажа, че не го харесвах. Той беше младо момче, около трийсетинагодишен предполагам, но беше страхотен лекар. Имаше мисионерска кръв в него. Твърдо бе решен да ме спаси от престъпния живот. Когато оздравях достатъчно, че да мога да седя, без да ме подпират с възглавници, Апългейт уреди да остана в болницата като помощен персонал, вместо да бъде уволнен. Изглеждаше така, сякаш исках да свърша с военната си служба. Считаха ме за геймена на болницата. Даже писаха за мен във вестника на рехабилитационния център. Апългейт ми беше промил мозъка до такава степен, че си мислех, че наистина бих могъл да се променя и да започна да върша нещо друго, освен да влизам в затвора. Здравата си поразмърдах задника през тези осем месеца в армията. Имах двойно удовлетворение от престоя си в болницата. Бях истински запален. Апългейт кудкудякаше около мен като майка квачка. Тогава му хрумна идеята не само да спаси душата ми, но и да направи от мен лекар. И както ви казах, започнах да вярвам на това. Излязох от медицинското поделение като биче, спуснато с парашут. Тогава бях на двадесет и шест години и имах чувството, че държа света за оная работа. Е, поне така си мислех. Но не се получи съвсем.

— Какво се случи?

— Вие знаете какво. Имате го в досието.

7

Същата вечер в китайския строй вървях след Оскар, а зад мен бяха две момчета от съседната килия — едно стройно и с широки гърди копеле на име Харли и едно русокосо момче, на което викаха Небраска.

Харли беше много устат. Той се заяждаше с нас с Оскар, откакто се бяхме преместили от „Максимална сигурност“, като продължаваше да бърбори безспир, така че човек би могъл да схване смисъла на онова, което той казваше, но никога и да долови самите думи. Тъй като беше зад мен в редицата, го чух да почва отново с дрезгав и звучен шепот:

— …фантастичен жребец е той… голям дърводелец… много подъл… Максимална сигурност… но добър приятел на човека горе… бута си инструмента в шефската канцелария, чувам… там горе в шефската канцелария, и крънка за себе си по-ранно освобождаване…

Обърнах се, сграбчих го отпред за ризата и за едното ухо, завъртях го веднъж и блъснах силно главата му в бетонната стена. Когато той се обърна назад към мен с разперени ръце, опитвайки се да ме хване, аз го ритнах силно между краката и когато се свлече, го ритнах два пъти в лицето.

Върнаха ни обратно в килията, без никаква храна. След като захлопнаха вратата, Оскар попита:

— Какво те прихвана?

— Нищо.

— Нищо? И ти казваш на това нищо?

— Имах черен следобед. И не бях в настроение да понасям дрънканиците на онова копеле.

— За колко се обзалагаш, че ще ни преместят обратно пак през двора?

— Тебе пък защо? Ти не си направил нищо.

— Нищо ли? А кой, мислиш, се оправяше с Небраска, докато ти беше зает с неговата приятелка?

— Ти винаги си казвал, че си прекалено умен, за да се биеш.

— Да, но не можех да стоя там и да гледам как те пребиват до смърт.

8

Живях две години с Оскар в една килия, преди да ми разкаже нещо за себе си. Чак тогава един ден той започна да говори:

— Сигурно си чувал за момчето, което било родено със сребърна лъжица в устата си; в моята имаше кухненски нож. Моят старец притежаваше италиански деликатесен магазин в Ню Йорк, на авеню „Колумб“, на Западна осемдесета улица.

В онези дни това беше голямо място. Малко хора с много пари, много хора с малко пари и още повече само преминаващи. Но всички те обичаха да ядат. Баща ми правеше всичко както трябва. Все още мога да доловя мириса на този магазин. Двадесет вида салам, четиридесет вида сирене, домашни тестени изделия, връзки със сухи чушки и качета с туршия.

Всеки в нашата къща работеше. Винаги, когато не ходех на училище, бях в магазина. Майка ми и сестра ми Ада работеха там, правеха салати, сладкиши и ордьоври и всичко, каквото клиентите поискаха.

Схващането на баща ми беше, че когато прехраната ти зависи от хората, трябва да им дадеш това, което искат. „Когато клиентът пита нещо, обичаше да казва той, има само един отговор… да, сър. Или да, мадам. Ние обслужваме хората и ако не го правим добре, ще се намери някой друг, който да го стори.“ Той имаше същите разбирания и за училището. „За сестра ти нещата са по-различни. Тя ще се омъжи, ще има семейство. Но ти трябва да изучиш нещата, за да вървиш напред. Когато учителят говори, ти слушай. Няма никакво значение дали го харесваш или не, той знае нещо, което ти не знаеш, и си там, за да разбереш какво е то.“

И така аз слушах. Потях се да изкарам добри оценки в училище, а през останалото време се скапвах да помагам в магазина.

„Икономика. Ето това трябва да се учи, казваше баща ми. Да разбереш за парите и бизнеса. Това е начинът да се върви напред.“ Така и направих. Живеех вкъщи, работех в магазина и ходех в колежа. Това е всичко, което правех.

Когато през лятото на 1942 се дипломирах, постъпих във флотата. Баща ми казваше, че човек трябва да воюва за страната си. И аз се борих здравата в продължение на цели три шибани години. Когато се уволних, се чувствах като старец.

Върнах се в Ню Йорк и следващото нещо, което направих, бе да се запиша в Колумбийския университет, все още работейки в магазина на баща ми. Ожених се за едно италианско момиче, което познавах от шестгодишна възраст, и за две години ни се родиха две деца. Тогава започнах да преподавам икономика в една гимназия на Западно крайно авеню. А вечер и през уикендите работех в този проклет магазин.

И така, там прекарах почти петнадесет години. Изтраях до 1960. Тогава една хубава лятна вечер, около седмица след четиридесетия ми рожден ден, си отвързах престилката, извадих триста долара от касата, излязох от магазина и взех такси до автобусната агенция на Осмо авеню. Качих се на първия автобус в западна посока и никога вече не се върнах обратно.

— И къде отиде?

— Къде ли не. Покривах страната като килим. Но най-вече на запад, харесваше ми там. И странях от градовете. Всеки град над петдесет хиляди беше прекалено голям за мен. Когато се нуждаех от пари, захващах някаква работа за около шест седмици. После продължавах пеша. Пиех и развратничех, задигах всичко, което ми попадаше подръка, и когато профуквах парите, се връщах отново на работа за малко, после драсвах отново. След като прекарах така две години, се събрах с двама бивши затворници. Те ме поеха. Искам да кажа, те истински ме образоваха. Следващото нещо, което научих, бе да престана да работя изобщо. Когато свършехме парите, пиянствахме, обирахме някоя бензиностанция и продължавахме нататък.

Едно нещо води след себе си друго. Докато една нощ някакъв педераст изникна иззад ъгъла с пушка точно когато обирах една бензиностанция в Канзас и аз го застрелях. Оттам нататък се започна само бягане и убиване — мъж в аптеката в Салина, конен полицай в Айова.

Накрая трябваше да търся някакво градче, в което да се мушна. И така, заминах за Чикаго, намерих си една сочна лейди и изчезнах за няколко седмици. Докато веднъж моето момиче ме издаде. И досега не знам защо. Полицията пристигна през нощта, когато бях полуотровен от газ, и ме гепи.

Айова предяви иск срещу мен, така че ме изпратиха във Форт Додж на съд. Не можах да изляза от затвора по-рано от онази проститутка от Чикаго, същата, която ме напъха вътре. Сдушихме се с три или четири горили от Гари и избягахме отново.

Скрихме се в някакво забравено от бога място в Южна Дакота за два месеца — аз, тази жена и нейните приятели. Накрая, като свършихме парите, се върнахме обратно на изток, търсейки банки за обиране.

Натъквахме се на какви ли не банки — Матуун в Илинойс, Стърлинг в Илинойс, Грийнкасл в Индиана. След това се прехвърлихме в Лонгаспорт, пак Индиана и… Някой натисна алармения бутон, охраната на банката започна да стреля и целият ад се продъни под краката ни. Но ние духнахме бързо навън и се насочихме към колата.

И почти я стигнахме. Но някакъв селски копой ни надхитри. Той взе асансьора до покрива на съседната сграда, разположи се там с пушката си и ни изпозастреля един по един като мармоти, докато тичахме от банката до колата. Добър стрелец беше. С четири изстрела свали четирима. Аз бях единственият, когото не уби.

Отне около трийсет секунди на съда да оформи присъдата. И около десет секунди на съдията — да я издаде. Но той употреби известно време, за да ми прочете дърво лекция.

„Ти си мъж с добра биография, с образование, с военна характеристика. Как може такъв човек като тебе да обърне пушка срещу невинни хора?“ Аз само стоях там с очи, наведени надолу, опитвайки се да изглеждам като Исус Христос, надявайки се, че всичко ще мине добре. Но вътре в себе си имах отговор за него: „Попитай който и да е войник, копеле. Това е като секса, след първия път нататък е лесно.“

9

На следващата сутрин още преди закуска ме изпратиха в канцеларията на Дичър. Стиснал челюсти, той се разхождаше напред-назад край бюрото си, а лицето му беше бяло като тесто.

— Остави затворника тука — нареди той на пазача. — И изчакай отвънка.

След като вратата се затвори, се обърна към мен:

— Заради теб имаме един човек в лазарета.

— Много хубаво. Надявам се да пукне.

Това го накара да спре. После отиде до стола си и се отпусна в него.

— Кълна се в Исус — рече, — отказвам се.

Стоях там с ръце зад гърба, гледах надолу към него и чаках да се обърне.

— Слушай, Тъкър, не съм те извикал за обичайното дисциплинарно наказание. Ти не си глупак, и двамата го знаем.

Дичър млъкна. Продължавах да го гледам. Накрая заговори отново:

— Има нещо сериозно в цялата тази работа. И ти вероятно знаеш ПОВЕЧЕ за нея, отколкото аз.

Той се изправи и тръгна да се разхожда отново:

— Ще ти кажа истината. Не искам да научавам нищо повече от това, което вече знам. А то е едно НИЩО. Разбираш ли? Запомни, че съм ти го казал. Аз не знам НИЩО за онова, което става. Но схващам, че е важно. Ако ти обаче направиш нещо, което да изпорти работата, аз ще се наредя сред глупаците заедно с тебе. Сега ясно ли ти е? Досещаш ли се какво имам предвид?

— Не, сър.

— Искам да останеш невъзмутим. И незабележим. В продължение на пет години не си ни създавал грижи тук. Не започвай сега, за бога!

— Когато казвате, че става нещо важно, говорите за мистър Тейг, нали?

— Не съм казвал това. Не ми приписвай такива думи. Дори и не съм споменал името му. Що се отнася до мен, когато ти си в залата за конференции — поставяш лавици. И дали там има някой при теб, за това аз не знам нищо. И не ме интересува.

— Но нали вие ме заведохте при него? Поне така го срещнах първия път.

— Добре, добре. Аз те заведох там. Но това е всичко, което съм направил. И не съм в течение на останалото.

Дичър отново се заразхожда напред-назад. После добави:

— Но не споменавай на Тейг какво съм ти казал.

Той спря да се движи и ме погледна.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Мога да предположа.

— Аз си имам своята работа тука. И не искам нищо да става през главата ми. Не искам да бъда прекаран, разбираш ли? Не искам никой да ме прекарва.

10

Същия ден след обяда пазачът дойде да ме вземе отново и аз се качих с инструментите си в залата за конференции. Тейг ме чакаше там.

— Накарали сте Дичър да се развълнува много — каза той, след като седнах.

— Да, нещо го афектира.

— Всичко е наред — рече Тейг. — Говорих с него. Сега е в добро разположение на духа. — Той отвори папката с досиетата пред себе си и си сложи очилата. — Искам да задам няколко въпроса за процеса ви.

— Няма кой знае какво за казване. Привлякоха ме под отговорност като първокласен убиец, съдът реши, че случаят е доказан, и ме намериха за виновен.

— И съпругата ви също е била призната за виновна?

— Точно така. Казаха, че била съучастничка преди престъплението или след него. И те не можаха да решат кое. Така че й дадоха пет години, само и само да бъде на сигурно място.

— Процесът е бил в Марион, Индиана.

— Правилно, Индианаполис.

— Живеели сте там?

— Не. Живеех в Чикаго. Но човекът умря в мотела до Индиана полското летище. И там решиха, че съм го убил.

— Нека се върнем на жена ви за момент. Разбрах, че сега тя не е в затвора.

— Правилно.

— Знаете ли къде е сега?

— Не.

— Защо не?

— Не поддържаме връзка един с друг.

— По каква причина?

— Причината ли? Ами защо да й вися на врата? Тя е на свобода, аз съм тук. И ще бъда тук още петнайсет и повече години или докато пукна.

— Щом разсъждавате така, тогава защо се оженихте?

— Ето това е хубав въпрос.

— Тук се казва, че сте се оженили в марионския затвор, след като сте били осъдени.

— Точно така.

— И сега не знаете къде е тя?

— Не, но тя знае аз къде съм. Това изобщо не е тайна.

— Тя пише ли ви?

— Пишеше ми. Но след първата година и нещо помолих раздавача да праща писмата обратно веднага щом дойдат. Така че не знам дали още продължава да пише или не. Както ви казах, не искам да й тежа като воденичен камък.

— Но ако излезете…

— Да, но още не съм излязъл. Дори и не мисля за освобождаване. Е, ако някой ден, някой път… Това е единственият начин да оцелееш в скапаното ни заведение.

Той ме изгледа продължително. После каза:

— Този човек, когото сте убили…

— Не съм споменавал да съм го убивал. Прокурорът го каза.

— Добре, този мъж, заради когото сте осъден за убийството — Бърт Ригинс, — как се запознахте с него?

— Работех при него. Карах колата му, миех я и я смазвах и вършех всичко друго, каквото ми наредеше.

— Харесваше ли ви тази работа?

— Не много.

— А Ригинс?

— Никой не обичаше Ригинс.

— Тогава защо работихте при него?

— Защото имам досие. Колко бивши затворници държите на работа във вашата кантора?

Тейг не отговори. За минута прегледа нещо в папката, после попита:

— Какво стана с доктор Апългейт? Последния път, когато говорихме, казахте, че той е искал да ви помогне да получите образование, след като се уволните от армията.

— Да, но после разбра, че не съм лъжица за неговата уста.

— Как така?

— Ами аз бях вече двадесет и шест годишен, за да започвам. Второ, бях изкарал само една година от гимназията. И, трето, имах вече досие, дълго като ръката ми.

Апългейт не знаеше всичко това, докато не ме взе в дома си, в западно Чикаго, Оук парк. Реших, че е по-добре да бъда честен с него, за да няма неприятни изненади по-късно. Той прие всичко съвсем добре — каза, че това няма да промени нещата. Но все пак забелязах, че се позамисли. Апългейт живееше с жена си и трите си деца и се канеше да субсидира момче, на което са нужни три години гимназия и четири години колеж, преди да бъде в състояние да си помисли за медицинско образование. Въпросът не беше в парите. Робърт беше претоварен, също и жена му. Изведнъж ми хрумна, че той започва да ме смята за излишна тежест. Виетнам и Япония — това беше друго нещо. Но вече вкъщи, в Оук парк, Илинойс, нещата изглеждаха по-различно. Една нощ ги чух да се карат с жена си в спалнята. Не можах да доловя за какво спореха, но реших, че аз бях причината. И така, почаках час-два, докато всичко утихна, и се измъкнах през вратата, за да не се върна повече. Прекарах в един луксозен хотел край Норт Сайд две седмици, после видях обявата на Ригинс във вестника. И отидох да работя при него.

— Казахте ли му, че сте били в затвора?

— Да.

— И той нямаше нищо против?

— Даже му хареса, струва ми се. Това му даваше коз срещу мен, който да бъде използван в случай на нужда.

— Колко време работихте при него?

— Около година. От март шейсет и осма до февруари шейсет и девета, когато той умря.

— Как се случи това?

— Карах го вкъщи от Лейк Форест до Индианаполис, следобеда на двадесет и седми февруари. Той смяташе да се срещне с някакво момче, което трябвало да отлети същата вечер от Денвър. Проверихме в мотела на летището, около пет часа. Ригинс имаше апартамент на втория етаж, а аз — единична стая, около трийсет стъпки по-нататък по коридора. Той каза, че няма да има нужда от мене до сутринта, така че бих могъл да взема колата и да се поразходя. Карах през търговската част на Индианаполис докъм седем, спрях да похапна и отидох на кино. И когато се върнах в мотела, полицията ме арестува.

— Тук се казва, че Ригинс е умрял от прекомерна доза морфин.

— Правилно. И в джоба му намериха писмо, адресирано до адвоката му, в което той пишел, че се страхува от нас с Телма. Подозирал, че кроим планове да го убием; че по пътя от Чикаго аз съм бил казал нещо, което го накарало да се чувства нащрек. И така, в съда сметнаха, че имат достатъчно улики, и продължиха нататък. Хванаха Апългейт за свидетел и той потвърди, че съм обучаван да поставям инжекции, когато съм бил в Япония. Така си и беше. И ме опънаха да се суша.

— Ваш адвокат е бил Арнолд Снейбъл от Чикаго?

— Точно така.

— И как ви защищаваше той?

— Настояваше, че Ригинс се е самоубил и се е опитал да стовари това на мен.

— Защо ще го прави?

— Защото беше кучи син, защото знаеше за нас с Телма, защото той така и така си умираше. Имаше рак в червата си и нямаше да доживее до лятото. И след като си отиваше, реши, че би могъл и нас добре да ни подреди. Ригинс си постави сам инжекцията, изхвърли спринцовката, върна се в стаята си и умря. Ето такъв беше случаят. Но съдът не повярва. Нито за миг. Снейбъл казваше, че ако Ригинс е дошъл в Индианаполис да се среща с някакво момче, защо то въобще не се е появило? И ако аз съм го убил, защо ще ходя в Индианаполис да вечерям и да гледам кино? Прокурорът рече, че съм го направил, за да си осигуря алиби, след като съм го убил. А съдът вярваше на всичко, което говореше прокурорът.

— Ще се съгласите, че е малко жилавичка история за преглъщане — човек се самоубива само за да нарани някой друг.

— Но не и ако познавахте Ригинс.

Тейг си запали цигара и се облегна назад на стола си, като ми хвърли кос поглед през дима. Накрая рече:

— Не могат да ви съдят два пъти за едно и също нещо, така че няма да ви навреди, ако ми кажете истината сега. Убили ли сте Ригинс или не?

— Не, но даже и да съм го направил, мислите ли, че ще бъда такъв съвършен тъпак, че да ви го призная?

— Защо не? Аз не бих могъл да ви навредя с нищо.

— Може и да не можете, но може и да можете. Не знам нищо за вас кой сте, откъде идвате, за кого работите. Вие сте просто един мъж в костюм за триста долара, който казва, че ще ми помогне. Е добре, ще повярвам, когато го видя. Единствената помощ, от която се нуждая, е да се измъкна от тази дупка. И ако не е това в основата на нашите разговори, значи ми губите времето.

— Точно за това става дума.

— Само че не съвсем. Вие се ровите в боклуци, които са мъртви и погребани. Няма нови доказателства по моя случай. Знам това. И няма да бъда оправдан. Единствено някакво чудо може да ми помогне да се измъкна оттук. Да не би да сте специалист в тази област?

— Е, не съвсем. Но имам начин да накарам нещата да тръгнат.

— Както ви казах — ще повярвам, когато го видя.

11

Тази нощ лежах на нара си с широко отворени очи дълго след като лампите бяха угасени. Нещо в душата ми бавно започна да оживява, цели отрязъци от мен самия, които бях заключил, заковал и замазал отгоре. За пръв път от пет години насам си позволявах да мечтая за различен живот, да се надявам на нещо по-добро. Разрешавах си да мисля, че има някакъв свят извън стените, и започнах да си се представям като част от него.

Нямаше логика в това. Не откривах никакъв смисъл в присъствието на Тейг, в думите му или в мъглявите му обещания. Но той наистина съществуваше и имаше някаква цел и каквато и да беше тя, изглежда, че включваше и мен.

Каквото и да искаше Тейг, то трябваше да стане извън затворническите стени. Преди да може да ме използува за каквото и да било, той трябваше да ме извади оттук. Слаб като тази надежда, аз наистина имах някаква светлинка в душата си сега. И тя ме зареждаше, разтваряше ума и паметта ми, държеше ме буден, вперил поглед в сенките, които нощните лампи хвърляха на тавана.

Всички подробности на всекидневния свободен живот — припомнени или въображаеми — избухваха в главата ми. Като плод на себелюбието се роеше серия от образи, в центъра на които стоях аз и никой друг — ходещ, пътуващ с кола, пиещ вода, дишащ с пълни гърди, заспал спокойно на широко и чисто легло.

Аз ядях хот-догове в някакви аламинути, седях на игрището и гледах състезание по бейзбол, разхождах се в паркове, спирах таксита, пътувах в автобуси, метра и влакове, купувах билети и се качвах на самолети, седях в кина, пиех бира, плувах в басейни, карах коли по черни пътища, поръчвах си меню в ресторанти с покривки на масата, четях вестници на пейки в парка, купувах си храна в супермаркетите, спях в чисти пижами, вземах си продължителни топли душове и по хиляди пъти се бръснех и подстригвах косата си в светли салони, миришещи на пудра.

Изгарях от нетърпение за следваща среща с Тейг, копнеейки да му кажа думите, които той трябваше да чуе. Представях си как се справям с работата и мечтаех за наградата. Сега аз трябваше да се придвижа напред, ако въобще имаше начин това да стане. Лежах в тъмнината и си приготвях речта: „Каквато и да е цената, каквото и да искате от мен, каквото и да се наложи да разменя срещу живота отвънка, готов съм. Няма да задавам въпроси или да се връщам назад. Хайде да спрем да говорим, за бога, и да действаме по-бързо.“

12

Измина цяла седмица, преди отново да ме заведат до етажа на администрацията. Единият от пазачите, грубиян с физиономия на булдог и остри очи, на име Фийстър, дойде при мен.

— Ами инструментите? — попитах.

— Те са вече там. Баукамп нареди в дърводелската работилница да ги занесат горе.

Баукамп ме чакаше в залата за конференции кисел и студен и започна строго по работата:

— Искаме да поставиш тези лавици колкото е възможно по-бързо. Стига си се… На цялата тази стена, от пода до тавана.

Той посочи тясната стена зад масата.

— И същото нещо на онази стена, ей там в дъното. — Баукамп посочи стената в другия край на стаята.

Фийстър седя при мен през целия ден, пуши цигари, човърка зъбите си и ме гледа как работя. Аз режех с триона, мерех и стържех, работех усилено, но не се претрепвах чак толкова. И все очаквах да се появи Тейг. Но той не дойде. В продължение на пет дни, докато сложих и последната лавица, все още не беше дошъл.

13

Продължавах да лежа буден в нощта. Бях прекарал през ума си всички картини, в които се виждах в живота отвън. Сега онова, за което си мислех и си представях, беше Телма. Бях я избутал във възможно най-далечното ъгълче на съзнанието си. Сега тя се настани при мен в тъмнината, сякаш от плът и кръв, толкова реална, че бих могъл да я чуя и да я докосна.

Тя беше шест години по-млада от мен, само на двайсет, когато я срещнах. Бяха женени с Ригинс от почти три години. Тогава е била на седемнадесет. Телма бе планинско чедо като мен и беше дошла в Чикаго от Северна Каролина с двама свои роднини. Работила известно време като прислужница в някаква къща в Лейк Форест. Ригинс я видял. Отначало я наел да му работи, после я взел в леглото си, после се оженил за нея.

Телма не му подхождаше. Там, откъдето идваше тя, хора като нея не казват „не“ на такива като Ригинс. Аз също не се разбирах с него. Той имаше начин да те накара да разбереш дали нещо беше по вкуса му или не. И за теб остава или да се съгласиш с него, или да си обереш крушите. Ригинс я беше сплашил, мен също.

Телма не искаше да го мами, аз също не бях настроен да си прекарвам времето с нечия жена, поне не с неговата. Но той ни тласна един към друг, без да го знае. Пък може и да го е знаел.

Всеки от нас съжаляваше другия и всичко, което се случи после, произлезе от това. Опитахме се да го скрием, но не бяхме особено добри в прикриването на чувствата си, особено Телма. Така че не го правехме на глупак особено дълго време.

Накрая тя му каза истината, че иска да го остави и да замине с мен. Но Ригинс продължи да си я кара постарому, като че ли не я беше чул. Наскоро след неговата смърт аз се озовах в затвора, както и Телма.

Името й, преди да се ожени, беше Телма Честър. Мъжете от нейното семейство бяха копали въглища в продължение на сто и петдесет години. Когато мините в техния град се изчерпали, същото полека-лека се случило и със семейството й. Хората се пръснали или измрели, или попаднали в затвора, някои забогатели.

Телма беше дребна и мършава, с кафяви очи и червеникавокестеняви коси, като на кутре, което се ражда като изтърсак в боклука и после си остава малко, защото не е достатъчно силно, за да се бори за своя пай от храната. Но същевременно в нея имаше нещо упорито и жилаво. И нещо топло и нежно, което независимо от малтретирането и липсата на грижи не си беше отишло. След като веднъж се сближихме, между нас вече нямаше никакви проблеми и съмнения, докато не се настаних в затвора и не започна да ме гложде мисълта за това — колко дълго ще се наложи да остана тука и какви последствия ще има то за мен и още по-важно за нея.

Писах й. Отне ми доста време да й кажа направо точно какво мисля. Всичко звучеше малко по-иначе, не така, както го исках. Допусках, че излезе безмилостно, глупаво и хладно, но нищо не можех да направя.

Писах й, че съм мислил дълго, опитвайки се да намеря някакъв изход, но както и да разглеждах положението, щях да си седя в затвора, докато стана почти на петдесет години, даже повече. Затова не виждах никакъв смисъл тя да се навърта наоколо като прислужница или чиновничка в близкия универсален магазин, дока го ме чака да изляза.

Само тези редове. И спрях да пиша. И не четях нейните писма. С изключение на онова, с което тя отговаряше на моето. Носех си го постоянно в джоба на ризата в продължение на три години, докато мастилото избледня от потта ми, а хартията се протри. Но дълго преди да се случи това, знаех вече всичко наизуст. Поне последната и най-важна част.

Не беше лесно да й връщаш писмата след всичко това. Но аз го направих. И след като я освободиха под гаранция, когато идваше в Хобарт в деня за посещения, аз избягвах да я виждам. Телма идваше всеки път, когато можеше, в продължение на шест месеца, но никога не се срещнах с нея. Накрая престана. И аз спрях да мисля за нея. Тренирах се на това. Точно както се тренирах да не мисля и за нищо друго навън.

Но сега изведнъж получих лудото и безсмислено усещане, че ще мога да се измъкна. Изгарях от желание да разбера къде е тя. И как бих могъл да я намеря. Телма отново оживя физически. За първи път от пет години насам можех да я усетя край мен на леглото, мъничка и топла, стройна и гладка като дете, да шепне и да се смее, да лежи под мен или върху мен, да ме докосва и целува, да спи, заровила глава в трапчинката на рамото ми.

Лежах буден до среднощ и се борих с часовете през целия ден, чакайки Тейг, но той не дойде. Чаках, страдах и се потях. Накрая се отказах от него. Знаех, че играта е приключила. Нямаше смисъл още от началото. Кой ли би имал силата да заобиколи Дичър и цялата шибана наказателна система и да ме пренесе през стените на свобода? И ако някой действително има тази власт, защо пък точно мен да изберат? Каква нужда биха могли да имат, каква причина? Какво можех да направя за тях, така че да си струва усилията им? Всички въпроси имаха отрицателни отговори. Така че спрях да си ги задавам. Аз просто се надявах, после се отказвах, после започвах да се надявам отново.

14

Три седмици след като се бях видял с Тейг за последен път и седмица след като лавиците в залата бяха направени, монтирани и боядисани, Баукамп отново дойде за мен. Но този път не беше заради Тейг.

За около петнадесет минути останах сам в залата. После вратата се отвори и влезе едно младо момче. Беше около двадесет и осем годишен, с меко младежко лице, което го правеше да изглежда още по-млад. Слаб и жилав, среден на ръст, със сресана назад коса, с костюм по мярка и закопчана догоре риза. Приличаше на мъжете от рекламите на тези ризи. Спокоен, свеж и с пари в банката.

Не поздрави и не се представи. Седна срещу мен и каза:

— Разговорът ни няма да отнеме много време. Има само две неща, които бих искал да знам.

— Вървете по дяволите, мистър. — Станах и тръгнах към вратата. Хванах дръжката и я дръпнах, но не се получи нищо. Беше заключена. Ударих по нея с юмрук.

— Почакайте, какво става с вас? — Той се изправи от стола си.

— С мен нищо. А с вас?

— Предполагам, че е по-добре да извикаме Дичър тука.

— Заминавайте. Той може да чуе какво ви казвам. Бих се радвал.

Младият мъж стоеше и ме гледаше втренчено.

— Не можете да ме уплашите — казах. — Вече съм в затвора и се предвижда да остана тук още доста дълго време.

— Аз не ви плаша…

— Стига с тези номера, глупак такъв. И аз съм човек, кучи сине. Не само че ме гледате с подозрително изражение, но и ме засипвате с въпроси. Аз дори не знам кой сте, по дяволите. Или откъде идвате. За мен сте едно нищо. Просто нула.

Това, което казах, изглежда, не му хареса. Не беше свикнал да се отнасят грубо с него. Но аз успях. Можах да го видя на лицето му.

— Слушайте… Съжалявам, ако съм прибързал. Казвам се Рос Пайн. Марвин Тейг и аз работим заедно. Той е в Мексико тази седмица и тъй като нямаме много време, ме помоли да дойда да ви видя.

Пайн се върна до стола си и седна. Аз се разположих срещу него.

— Това е друга работа — рекох.

— Както ви казах — продължи той, — има само две неща, които бихме искали да знаем. — Пайн не се консултираше с папката, както правеше Тейг. Всичко беше в главата му. — Първо… за Виетнам. Знам, че сте били ранен. Как се случи това? При каква служба?

— Нощен патрул. Бяхме наклякали по нужда близо до огъня и им лъснахме ненадейно.

— Вие сте били с бойната си част?

— Докато не ме раниха. След това…

— Знам за вашата служба в Япония. — Той извади бележник от джоба на сакото си и си отбеляза нещо.

— В колко бойни ситуации сте участвали?

— Искате да кажете — сражения?

— Именно.

Добре тогава, изведнъж всичко стана ясно, като осветено от прожектор. Разбрах за какво са били разговорите с Тейг, знаех вече за какво съм им нужен, а също и отговорите, които очакваха.

— Понякога се случваше по два пъти седмично. Понякога по три пъти на ден. — Седях и го гледах, очаквайки следващия въпрос и как ще го формулира.

Пайн се справяше добре. Направи го да звучи равнодушно, като предварително написана реч.

— Хора, които никога не са били на война, винаги се чудят какво е да убиеш друг човек.

— И вие ли ме питате какво е?

— Да, ако знаете.

— А, знам добре. То е, като да смачкаш муха.

Пайн изглеждаше така, сякаш искаше да си отбележи нещо в тефтерчето, когато казах това. Но се възпря и като се размърда, намести се в стола си и каза:

— Как може да бъде сигурен човек. Имам предвид в бойна ситуация.

— Не можеш винаги да бъдеш сигурен. Но когато са зъби срещу зъби, кучето изяжда другото куче, знаете. Сигурно съм застрелял към двеста души. Не гарантирам колко съм убил, но само ще ви кажа, че държа пушката в ръцете си от невръстно хлапе. В състояние съм да улуча катерица от сто ярда.

Оставих това да проникне в съзнанието му за минута. Тогава добавих:

— Поне за петима знам със сигурност. Те бяха достатъчно близко, за да ги размажа.

Пайн седеше, обмисляше следващия си въпрос, а аз чаках.

— Престъплението, за което са ви осъдили… Мистър Тейг казва, че сте невинен, че човекът наистина се е самоубил.

— Толкова по-жалко, че Тейг не е участвал в съда.

— Не му ли го казахте?

— Обясних му, че в това се състоеше моята защита. Същото говореше и адвокатът ми в съда. Но не му повярваха. И аз не ги обвинявам. — И тогава аз му казах онова, което беше дошъл да чуе: — Аз убих Ригинс, мистър Пайн. И ще ви призная и още нещо. Ако той се съживи по някакъв начин, бих го убил отново.

Бях белязал картите и бях спечелил играта. Но това беше все още нечия друга игра. Знаех го. И нечии други правила. Разбрах и това. Краят на всичко се губеше в далечината, надолу по някакъв напълно неизвестен път. Но не ми пукаше. Другата възможност беше петнайсет години в затвора, прекаран в мирисане на краката и урината на другите, в слушане на виковете през нощта и в зяпане на стените. Всичко друго беше по-приемливо. Всеки неизвестен ангажимент, дори заплахата и самотният скок в тъмнината, бяха нещо по-добро. Дори и смъртта беше изход, ако можеше да ме извади оттука.

15

— Не казвам, че ми харесва да бъда затворен — рече Оскар, — но и навън не ми се нрави особено. Все не остава време да помисля какво бих правил, ако имах избор. Няма нито едно местенце, където да съм бил и да искам да се върна отново. Никога не успях да постигна всичко едновременно. Винаги се получаваше някаква тъпотия, по един или друг начин. Ще ти кажа и нещо друго, аз не съм много по-различен от който и да е човек. Повечето хора не знаят какво, по дяволите, изобщо правят. Те се напъхват в някаква кутия — работа или женитба, или каквото и да е, което решат, че се очаква от тях. И се бъхтят вътре с години, преструвайки се, че им харесва, и убеждавайки сами себе си колко много са напреднали. Но всичко това е боклук. Те са затворени вътре точно както и ние. Единствената разлика е, че ние знаем, че сме вън от играта, а те не. Душата ми е много по-свободна сега, отколкото когато режех салам, преподавах в училището или нападах банките. Може да е по-особен животът тук, но поне е нещо, с което мога да се оправя.

Това беше вечерта на същия ден, в който срещнах Пайн. Оскар беше изпаднал в някакво бъбриво изстъпление, необичайно за него, и аз седях в килията, полуслушайки го, защото мислите ми бяха заети с планове за утрешния и следващите дни.

— Храната е като за животни, но не е по-лоша от тази, която повечето хора ядат по техен собствен избор. И ако спрат да правят пържени картофи и сандвичи, половината от населението в тази страна би умряло от глад. Знаеш ли това? Заставал ли си някога зад тезгяха на магазин за хранителни стоки да гледаш какво купуват хората? Боклуци. Излизат с пакети и кутии с храна за тридесет долара, подсолена и подсладена, оцветена изкуствено и натъпкана с консерванти, способни да предизвикат рак в целия щат Тексас.

Ние с Оскар се разбирахме добре и имахме споразумението да не говорим за жени.

— Достатъчно лошо е дори да мислиш за тях — казваше Оскар. — Но дяволски по-гадно е да слушаш някой, който ти описва слугинчето на жена си или лунната нощ, през която е имал някаква история в Кливланд. Това са подробности, които убиват, човече. Ето от какво трябва да се пазим.

Така и правехме. Поне се опитвахме. Но и двамата знаехме, че няма да можем да се сдържаме вечно. От време на време жената или жените щяха да се появяват от устата на Оскар по-често, отколкото от мен. Предполагам, че това го караше да се чувства по-добре. Или пък по-лошо. Така или иначе този път го оставих да говори.

— Можеш да свикнеш с храната и вонята, с това да ти замръзва задникът през зимата и да ти се пекат топките през лятото. След известно време престава да ти мирише на дезинфектанти и препарати против паразити, мускулите ти вече не те болят от леглото. Привикваш да живееш в клетка шест на осем с някакъв педераст, който се чеше, пърди и хърка, някакво копеле идиотче, което никога не е имало друг импулс освен от корема или от гърлото. Все пак можеш да намериш начин да живееш с всичко това. Никога няма да започнеш да го харесваш, но все пак можеш да се оградиш, като си натъпчеш тапи в ушите, сложиш си капаци на очите и памук в носа. Сутрин се будиш, слагаш си тенекиените очила, изгълтваш някакво горчиво кафе, пушиш цигара, правиш по няколко крачки от време на време и ето те в другия ден. Тогава свързваш двата дни заедно, прикачваш още няколко и вече имаш цяла седмица зад себе си. И докато се огледаш — месецът минал, после годината, която ти се струва като цели шест, а ти все още дишаш, сърцето ти бие и нещата не са толкова лоши въпреки всичко. Остават ти да минат само още деветдесет и осем години.

Но по онази част, с мацките, да живееш без жена, ето с това никога няма да свикнеш. Поне аз не мога. Независимо какъв катинар си слагам на ума, някоя малка лисичка успява да се промъкне, мърдайки наоколо, поклащайки дупе. Не е за чудене, че половината от момчетата тук превъртат.

Жена ми Паула беше злощастно създание. Мозъкът й беше дотолкова промит от монахините, че не можеше и да се изпикае, без да се изповяда после. Ако си на-пъхвах езика в устата й, тя четиридесет пъти казваше „Света Богородице!“, преди да си го извадя. Тя се беше унищожила още преди да легне с мъж. Беше си втълпила мисълта, че спането с мъжа е само за да се забременее. И ако намираш някакво удоволствие в това да го правиш, ще си навлечеш големи неприятности от попа. За себе си Паула беше сигурна, че не й харесва. И след като вече имахме деца, тя така успя да уреди нещата, че и за мен да няма удоволствие. Паула се оплакваше на майка ми, на свещеника, имаше главоболие и болки в гърба и настиваше всяка седмица. Вместо да има своя период през двадесет и осем дни, нейният траеше толкова. Накрая, като я погледнах един ден — дебела и хленчеща, с коса, навита на пластмасови ролки, с пеньоар, който се влачи по земята, си рекох: Кому е нужна тя, за бога? И оттам нататък я изоставих. Забърсвах някоя от учителките, която ми беше подръка в училището, дето преподавах, или развратничех с блудница от селото до пълно изтощаване.

Оскар седна на леглото си и запали цигара.

— Знаеш ли, мразя да си го признавам, но грешката беше предимно моя, а не на Паула, че нещата не потръгнаха. Не трябваше никога да се женя за нея.

Когато попаднах на островите, бях наистина невинно хлапе. Е, бях имал няколко завоевания в уличките, в които бях отраснал в Ню Йорк, но не бях преживял нещо, което да ме подготви за тези малки ориенталски глупачета. Две от тях работеха в база РХ. Хванах пневмония и прекарах в болницата около месец. Но щом стъпих на краката си и започнах да се движа, тези двете ме поеха. Те имаха апартамент, недалеч от базата, и ме преместиха там, където прекарах три седмици, които ми се сториха като година. Тези две малки ядачки на банани така ме оправиха, че не можах да се съвзема с месеци. В действителност още не съм дошъл на себе си.

Това е, което мога да ти кажа за жена ми. Дори и да не беше толкова зависима от католическата църква, това пак нямаше да реши моя проблем. Всъщност никога не съм давал и пет пари за нея. И не можах да забравя тези късокраки, дребни, полудиви китайки или японки, или каквито и да бяха там. Бих изтъргувал които и да са пет бели жени само за едно от онези малки котенца.

— Слушай, ей, копеле, ако на теб ти е все едно…

— Знам, знам, стига вече свалячески истории. Окей?

— Окей.

16

Бях подложен на ново, дълго чакане. Трябваше да издържа. Ако Тейг си играеше с мен на котка и мишка, аз не можех да позволя да бъда погълнат толкова лесно. И така, аз се отпуснах, попригладих бръчките на лицето си и не се опитвах предварително да подготвя нещата, които да кажа на Пайн.

Този път чаках само три дни. Сега в залата дойде Тейг. Започна да ми говори веднага щом седнах. Изглеждаше по-стар и лицето му беше сиво. Сега нямаше излишни приказки, нито усмивки. Той се разположи в стола си като човек, готов всеки момент да ми дръпне юздите.

— Е, сега сме готови да продължим нататък. След седмица ще бъдете вън от затвора. Три дни по-късно ще напуснете страната. Ще имате паспорт на друго име, собствен дом на същото име и двеста хиляди долара в банката. Жена ви ще ви чака там, а за всички други практически цели Рой Тъкър ще бъде мъртъв. В разстояние на един месец ще сте завършили работата, която ни интересува, няма да имате повече задължения и ще бъдете свободен да живеете, както ви харесва. Но ще очакваме пълна секретност от вас. И ще трябва да прекарате извън Съединените щати поне пет години. След това ще можете да ходите, където искате.

В главата ми изникваха и се рояха едновременно петдесет въпроса.

— Какво искате да кажете — че ще бъда вън от затвора? Това не е толкова просто.

— То е наш проблем. Ще ви кажем подробностите следващия път, като се видим.

— След седмица, от днес броено, казвате.

— Точно така. Във вторник.

— Но за жена ми… Аз не знам къде е тя.

— Е добре. Ние знаем. — Тейг извади от джоба си плик, разгърна лист хартия и ми го подаде през масата. Беше написана на ръка бележка без подпис.

— Ако го подпишете, това ще опрости нещата, когато контактуваме с жена ви.

— Защо пък ще трябва да контактувате с нея?

— Тя няма да бъде въвлечена в играта. Само се опитваме да я защитим. Смятаме, че ще се чувства по-добре с вас.

— Не, няма да подпиша. — Върнах му обратно бележката. — Не искам и тя да бъде замесена.

— Ваша работа. Ако не искате да я подпишете, можем да ви подправим подписа чрез експерт.

— И за какво? Не разбирам.

— Ние искаме жена ви да ни повярва. Така че да дойде доброволно. Не желаем тя да бъде разпитвана от полицията или от журналистите. Можете да разберете това.

— Не, не мога. Вие имате работа с мен, а не с жена ми. Ако ще я въвличате и нея, аз се оттеглям.

Тейг седна и ме изгледа продължително. После рече:

— Добре, изборът е ваш. — И сложи плика обратно в джоба си. — Не можем насила да ви накараме да излезете оттука. — Той дръпна стола си от масата. — Ние не слагаме всичките си яйца в една кошница. Трябваше да предположите това.

Тейг се изправи и тръгна към вратата. Не се шегуваше. Беше почти излязъл, когато го спрях.

— Почакайте малко… вижте… Аз само искам да бъда сигурен, че Телма няма да пострада или да бъде уплашена от нещо.

Тейг затвори вратата и се обърна към мен.

— Това искаме и ние. Ето защо мислим, че тя ще се чувства по-добре край вас.

Той се върна до масата, извади бележката и ми я подаде отново. Този път ми връчи и писалката. Аз се подписах.

— Задръжте писалката. Има още нещо. — Тейг ми подхвърли малка карта през масата. — Напишете три пъти отгоре името Хари Уолдроун.

Направих го и му я върнах.

— Това е името, което ще имате на паспорта си. — Той измъкна едно джобно фотоапаратче и ми нащрака половин дузина бързи снимки. — …Ще ни трябва снимка.

— В затворническо облекло?

— Не се притеснявайте. Ще уредим това.

— Вие казахте „извън страната“.

— Точно така.

— Къде?

— Ще разберете, когато пристигнете там.

— Тази работа за къщата и парите в банката е една хубава приказка, но защо трябва да й вярвам?

Тейг се изправи отново:

— Въпрос на доверие. Ние сме убедени, че ще се справите с работата. Вие също трябва Да ни вярвате. След седмица няма да сте вече тук. Само се съсредоточете върху това.

Когато стигна до вратата, се обърна:

— Следващия понеделник ще ви кажа всичко останало, което трябва да знаете. И само за да ви накарам да се чувствате по-добре, ще ви донеса банковата ви книжка. И нотариалния акт за къщата също.

Тейг ме остави да седя там, вперил поглед в лавиците, сглобени в другия край на стаята, да се опитвам да свържа всичко заедно в някаква приемлива форма, с която да мога да се оправя. Но не се получаваше. То беше, като да се опиташ да натъпчеш възглавница в цигарена кутия. И както си седях и гледах, изведнъж почувствах някакъв страх. Като се опитах да си стисна челюстите, зъбите ми не прилягаха.

Баукамп дойде да ме върне обратно в караулното. Усещах краката си разхлабени и несигурни, докато вървях пред него по коридора.

17

До края на тази седмица аз залитах и се препъвах като упоено животно, разливах храната, изпусках инструментите, срязах си палеца с триона, счупих бормашината, одрах си ставите на пръстите в колелата на шмиргела. С усилие поглъщах яденето си, не можех да се концентрирам, нито да спя. Чувствах се слаб, бавен и напрегнат. Но всичко това беше вътрешно. Никой не забелязваше. Дори Оскар ме гледаше така, сякаш бях същият човек, който винаги съм бил.

Болестта продължаваше, тъй като симптомите бяха реални. Бях уплашен до смърт. Страхувах се както от действието, така и от бездействието, оскотял от всички тези години в затвора, вцепенен от силата на подобни гладко говорещи мъже като Тейг и Пайн.

И сред всичко това, като някакво напрегнато усилие на съзнанието да се самоизлекува, умът ми се връщаше към Западна Вирджиния, към годините, преди майка ми да умре и баща ми да пропадне, към времето, когато размерът на света беше четиридесет планински акра и слънцето отмерваше часовете.

Нямаше смисъл във всичко това или някаква насока и последователност. Беше само серия от картини, размиващи се и застъпващи се със звуците на добитъка и мулетата, хрътките, котките и пилетата, петлите сутрин и проскърцващата мелница. Виждах баща ми в гумени ботуши да се бъхти през калта от къщата до хамбара с кофи в ръцете. Или впряга мулетата, потупвайки ги по главите, за да ги изравни, или яде ябълка, като я бели внимателно и хвърля отпадъците и семките на кокошките. Или дъвче тютюн, правейки голяма буца в устата си, докато се движи бавно от кухненската маса до задния двор, или насипва тор по края на цветните лехи.

Тези спомени за баща ми — висок, слаб, мършав и бавно подвижен — винаги се връщаха първи. Това беше неговата ферма, която носеше отпечатъка на манталитета му. Семейството беше негово, също както и реколтата и кучетата, които се страхуваха единствено от него и идваха само когато той им подсвирнеше.

Майка ми му принадлежеше също. Енид и аз, разбира се, също бяхме негови, приличахме на рода му, говорехме и се движехме като тях и нямаше никакво подобие между нас и светлокосите и с дребен кокал роднини на майка ми.

Нокътят на палеца му беше разцепен, имаше един дълбок белег по средата до самия му край — постоянен признак на мъжественост — така го чувствах, когато бях шестгодишен. И в продължение на години наблюдавах моя собствен палец в очакване да се появи тази грозна и същевременно красива рязка.

За баща ми всичко беше веществено. Светът беше съставен от неща, които той можеше да пипне, да работи с тях, да ги оформи според нуждите си. Ръцете му бяха като живота му — силни и кафяви, мазолести и груби. Всички ние се съсредоточавахме в тях. Те строяха, работеха в градината, впрягаха, дояха кравите, държаха пушката, лопатата и бела, вилата. Ръцете му правеха люлките и играчките, копаеха гробовете. Те насочваха, подкрепяха и наказваха, ковяха и рендосваха, полираха, шлифоваха, наместваха и боядисваха шарки по мебелите през зимата, когато всичко е засипано със сняг.

Лицето му беше гладко, сякаш изваяно, в повечето случаи неподвижно. Гласът — тънък и дрезгав — рядко имаше нужда да се употребява. Ръцете му вършеха всичко, казваха всичко. Когато умря майка ми — той дяла подпалки в продължение на два дни, сече и ряза с триона дълго след мръкване, като седеше на висок пън. А три седмици по-късно загуби дясната си ръка на косачката.

Тогава всичко се разпадна бързо. Същата зима баща ми доведе вкъщи жена от Букенън. Косата й беше изрусена почти до бяло, така че ние с Енид я наричахме Памучния връх. Тя имаше глас, който можеше да реже и да дере, и да откъсва кожа от тялото ти. Те с баща ми седяха в кухнята през тези студени месеци, пиейки и борейки се един с друг. А през пролетта изоставиха фермата заради дългове и заминаха заедно за Блуфийлд.

Майка ми се казваше Естер. Тя беше дребна и руса, по своему тиха, също като баща ми. Имаше навик да си тананика и пее тихичко над гюма, печката, коритото за пране, когато месеше хляб, чушкаше боб, затваряше конфитюри, плетеше, шиеше, кърпеше, метеше, работеше в градината и плевеше. Тя беше топла и нежна, с успокояващи ръце, когато някой беше болен, наранен или с разбито сърце. Майка ми, също както и баща ми, вършеше всичко това с нейните ръце, присъствие и тяло. Указанията й бяха прости: „Имаме нужда от дърва, Рой“, поученията й дори по-прости: „Отваряй си очите сега“, или: „Срамота. Срамота, Енид.“

На обед седяхме тихо край масата. След като молитвата беше свършила, започвахме да се храним и никой не говореше. Това беше тиха къща и ние с Енид бяхме тихи деца. Но каквото и да ни оставиха нашите родители, те не ни дадоха инструменти, с които да се борим за оцеляването си. Нито думи, нито оръжия. Търсейки сигурност, Енид се омъжи за първия мъж, който я поиска, а аз отидох в затвора по възможно най-бързия начин.

18

В неделя, един ден преди датата, когато Тейг трябваше да дойде пак, попитах Оскар:

— Мислиш ли понякога за излизане оттук?

— Всеки ден.

— Като те гледам как го понасяш, си мисля, че може би е започнало да ти харесва.

— Глупости. Просто свикнах. Това е всичко. Аз съм тук до живот или докато стана на деветдесет и девет. И с моя късмет — може би ще доживея до сто. Това означава, че имам да излежавам още четиридесет и пет години.

— Ще те пуснат условно доста преди това.

— Голяма работа. Ще бъда на седемдесет и пет вместо на сто. Ще хленча по улиците с продънени обуща и ще пия мискет от пробита чаша.

— Какво ще кажеш за едно бягство?

— Какво ли? Това се случва само във филмите Виж къде сме. Натъпкани като сардини в консерва. Бетон, яка стомана и пазачи на всеки ъгъл.

— Момчетата бягат по всяко време.

— Сигурно Но само ако някой отвън ги иска. Някой с пари, време и връзки. Бягствата не стават току-така. Пазачите забогатяват, управителите на затвора също И хоп — изведнъж затворникът изчезнал. Но това не е изненада за никого. Освен за хората, които го научават от вестника.

— Но ако някой отвън работи за теб, ако ти го уредят, ти би тръгнал, нали?

— Кълна се в сладкото ти дупе, че бих.

19

Отворих паспорта и видях снимката си под името Хари Уолдроун. Според датата паспортът е бил издаден преди три години. Той беше оръфан и изцапан и страниците бяха до половината запълнени с печати за влизане и излизане, главно от централноамериканските страни.

— Вие си имате професия, Уолдроун — каза Пайн. — Внасяте болнични инструменти и вашата територия е Централна Америка и Мексико.

— Никой няма да ви разпитва за това, така че не се притеснявайте — допълни Тейг — Просто да го имате за информация в главата си. — Той побутна някакъв сгънат документ през масата към мен. — Ето нотариалния акт, който обещах да ви покажа. Той е на испански, но ще видите името си Хари Уолдроун като собственик. Гарантирам ви, че е в пълна изправност.

— Защо всички адреси са задраскани? Откъде ще мога да разбера кой къде се намира?

— Почакайте мъничко — рече Пайн, — още мъничко.

— Ето ви и банковата книжка. Отгоре пише „Държавен кредит“, но думите отдолу са залепени. Вътре между депозитите е отбелязано 1 700 000. Наименованието на валутата също е залепено отгоре Курсът на обмяната е осем и половина към едно. Това означава двеста хиляди долара, сумата, която вече ви споменах.

— Откъде да знам дали казвате истината?

— Имате доживотна присъда, а ние ви измъкваме оттука. Утре. Това трябва да ви говори нещо.

— Когато съм вече ВЪН, тогава ще ми говори нещо.

Пайн се поизправи на стола си и подпря ръцете си на масата.

— В северозападния ъгъл на гимнастическия двор има стоманена врата в стената, с пазач пред нея. В осем и трийсет сутринта, точно преди да се строите и да се отправите към работилниците, се прехвърлете през вратата. Минете край пазача и кажете „Тъкър“. Продължете да вървите петдесет крачки, после се обърнете и се върнете до портата. Когато стигнете до нея, тя ще бъде отключена. Бутнете я, минете и я затворете след себе си. Точно пред вас ще има зелено-жълт хлебарски камион, който доставя храна до затворническата кухня. Качете се направо в камиона, отидете отзад и легнете долу. Шофьорът ще мине през страничната ограда на затвора и ще продължи по шосето. Ще се насочи на запад, към дюните. Някои от нашите хора ще чакат там в друга кола, за да ви закарат в Чикаго. Това е всичко.

— Звучи просто.

— Така е — рече Пайн.

— Ами ако някой от кухнята ме види да влизам в камиона?

— Няма.

— И все пак, ако?

— Никой не може да ви спре освен пазачите. А те няма да го направят.

— Няма ли да проверят камиона при портата?

— Точно утре не. Това е толкова важно за нас, колкото и за вас.

— Може би. Но ако някой започне да стреля — аз съм този, по когото ще се цели.

— Няма да има изстрели, не се безпокойте — каза Пайн. — Ние ви гарантираме.

— Не е достатъчно. Искам и гаранцията на Дичър.

— Това няма нищо общо с Дичър.

— Но той е в течение, нали?

— Да, но…

— Добре. Искам и той да потвърди.

Когато няколко минути по-късно Дичър влезе в стаята, лицето му имаше цвят на слива. Като ме видя, пребледня.

— Дявол да го вземе, беше ми казано…

Тейг го прекъсна:

— Знаем какво ви е било казано. Но се натъкнахме на неочаквана пречка.

— Аз съм пречката — намесих се. — Искам да се уверя, че знаете какво става.

— Не знам нищо. — Той се обърна към Пайн: — Вие ме уверихте, че това ще бъде направено без мен…

— Е, сега ви казвам нещо друго.

— Разбирам, че утре излизам оттук — обърнах се към Дичър. — И искам да ми кажете как ще стане това.

Дичър премести поглед от Пайн към Тейг и като не намери подкрепа там — отново към Пайн.

— Обяснете му — рече Пайн.

Дичър си пое дълбоко въздух и го издекламира тъй, сякаш го беше научил наизуст и се радваше да се отърве от него.

— През северозападната порта на двора, в осем и тридесет сутринта, пазачът ще те пусне.

— Как му е името?

— Грибър… ще се качиш в хлебарския камион…

— Кой ще го кара? — попитах.

— Един наш човек — отвърна Пайн.

— Продължавайте — кимнах на Дичър.

— …и камионът ще мине през посочената порта. Това е всичко, което знам.

— Няма ли да има проверка при портала?

— Не.

— Ами тревога ще се вдига ли?

— Най-малко един час по-късно — рече Тейг, — когато открият, че липсвате в дърводелската работилница. Дотогава вие ще бъдете с нашите хора на път за Чикаго.

— Това удовлетворява ли ви? — попита Пайн.

— Да речем — отвърнах, — но има още едно нещо. Ще взема и Спивента с мен.

Настъпи мека, бяла тишина. Тогава Дичър каза:

— Боже господи.

— И дума да не става — поклати глава Пайн.

Тейг се опита да заглади нещата:

— Можеше да стане, ако го бяхме планирали по-рано. Но нали разбирате… — Той млъкна.

— Да, предполагам — отвърнах.

Баукамп ме свали долу с асансьора и ме съпроводи по коридора до първата врата към затвора. Фийстър стоеше там на пост.

— Шефът го викаше — рече той, когато го наближихме. — Трябва да върнеш затворника обратно.

Докато вървяхме, знаех, че вече съм им обърнал гръб. И това чувство ми харесваше.

20

— Без мен — запротестира Оскар, — не ме устройва.

— Какво искаш да кажеш с това, че не те устройва? Аз си счупих топките да те напъхам и теб в играта.

— Вони, Рой. Смърди на умрели котки. Ще пресилим нещата.

— Защо? Какъв е проблемът? Защо мислиш, че някаква невестулка ще ме извади оттук само за да ме измъчва после?

— Не знам. Ето това е мястото, от което вони. Тези хора са като призраци. Не знаеш нито кои са, нито за кого работят. И изведнъж — те ще ти направят най-голямата услуга в живота. Виждаш ли някакъв смисъл?

— Ако изляза оттук — има смисъл.

— Но това не е безплатно, приятелче. Те няма да ти купят нов костюм и да ти връчат еднопосочен билет обратно за Западна Вирджиния. Ти го знаеш, нали?

— По дяволите, знам го. Не съм глупав.

— Е, това не те ли притеснява малко?

— Ти си дяволски прав. Но да прекарам в тази дупка остатъка от живота си — ме притеснява къде-къде повече.

— По-добре е, отколкото в ковчега, нали?

— Ти пък отиде много далече. Вече се запитах за това. Около двеста пъти. И отговорът е — не.

— Голяма работа си. Доказваш, че целият си само един търбух и нямаш никакъв мозък. Но без мен. Аз ще си остана тук. И ще си умирам по малко, но по-дълго време.

— Твоя воля. Няма да седна да ти целувам задника.

Оскар седна на ръба на леглото си, като гледаше надолу към пода. После каза:

— Слушай какво мисля. Ние с теб сме основен пункт в пазарлъка. Това заведение е пълно с момчета като нас. И никой отвън не дава и пет пари за тях. Прав ли съм?

— Да допуснем.

— И изведнъж тези хора се преобразяват и стават готови да ти поднесат луната в хартиено пликче. Е, откриваш ли някакъв смисъл в това? Кои са те? Мислиш ли, че двама обикновени снайперисти могат да влязат в затвора, да си побъбрят небрежно с директора му и да отпътуват с един от затворниците му? Никога не съм чувал за подобно нещо. Те трябва да бъдат твърде едри риби, за да го направят, нали?

— Дявол знае едри ли са или дребни.

— Аз знам. Едри са. И са свързани с нещо голямо. Голямо и мръсно. Запитвал ли си се някога какво би могъл да направиш за тях, което да бъде толкова ценно? Кълна се, че си. И не можеш да си отговориш, аз също. Първото нещо, което изскача в ума ти, е, че искат да убиеш някого. Мислил си за това, обзалагам се.

— Да, хрумвало ми е.

— Добре. Има стотици момчета отвън, които са специалисти в тази работа. И за какво да си правят главоболието да измъкват някакъв нещастен педераст от хубавия затвор и да му поверяват тази работа? Къде е смисълът?

— Защо трябва да има смисъл. Всичко, което аз искам.

— Знам, знам. Всичко, което ти искаш, е да бъдеш вън. Веднъж да почувстваш трева под краката си и врабчетата да започнат да цвъкат по шапката ти, всичко ще бъде като парче торта.

— Забрави това, Оскар. Ти направи избора си. Остави.

— Не искам да го оставя. Защото може би знам отговора. Чуй. Дори един наемен убиец може да има съпруга, семейство и приятели. Хора, които започват да задават въпроси, ако той изведнъж изчезне. Но в твоя случай работата е друга. Така ли е? Ако търсиш изгубено куче без снимка и име, без приятели и без бъдеще, къде ще отидеш? В затвора. Ако един човек вече липсва от външния свят, единственото друго място, откъдето може да липсва, е килията. Само пазачът и шефът на затвора ще забележат, че го няма. И ако те не забележат… разбираш ли какво искам да кажа.

— Схващам какво имаш предвид, но това не променя нищо.

— Спомни си за онова нещастно копеле, дето ю пречукаха в Луизивил преди няколко години. Не мога да престана да мисля за него. Говори се, че момчето, което го застреляло, духнало от затвора малко преди това. То живееше в Невада, имаше пари и кола и да не ти разправям как си прекарваше времето няколко седмици преди убийството. А после продължи да си пътува из страната в жълт плимут и никой не го закачал. Младежът се мотал из Флорида, после потеглил към Аржентина, живеейки нашироко и по най-свински начин. И накрая, след като нещата утихнали, го пипнали, върнали го обратно, затворили го в някакъв затвор на юг, после го откарали обратно в неговия. Не е имало нужда от процес, защото той си признал вината. Чудесно, нали? И аз се обзалагам с десет срещу едно, че е пукнал в пандиза.

— Е, и какво?

— Е, и какво? Такова, че някой е използвал бедния кучи син. Те са му дали малко пари, извадили са го от затвора, предоставили са му сметка за какви ли не стоки, вещи и имущества. Дали той е извършил убийството или не, са подробности. Важното е, че те са имали изкупителна жертва. Винаги са я имали и ще я имат. Дори и след неговата смърт, ако някой повдигне въпроса за това, което той е направил, те ще имат готов отговор: „Това беше просто един рецидивист, който мразеше негрите.“

— Кои са тези „те“, за които постоянно споменаваш?

— Ето това е хубав въпрос. Кажи ми ти, кои са тези двамата, с които преговаряш? Откъде идват? За кого работят? Не знаеш, нали?

— Не.

— Ужасно хубаво, че не знаеш. И никога няма да разбереш. Никой никога не научава кои са те. Обикновено не ги и виждаш. А когато ги видиш, те носят хубави дрехи, говорят като професори и изглеждат така, сякаш ходят на бръснар два пъти седмично. Те никога не са черни или пуерториканци, или италианци. Те са нещо, което ти никога не можеш да идентифицираш. Те са просто „те“. Те избягват да се набиват в очи, обядват заедно, предполагам, и говорят много по телефона. Това, което правят, е да управляват нещата. Парите, войните и хората. Те знаят как се върши работата, независимо каква е тя, и знаят как да я покрият, след като веднъж е свършена — главно защото имат на разположение такива тъпи копелета като теб и мен, които да се калят в мръсната работа.

— Ти си луд, Оскар. Никой не ти ходи по петите и не те кара да вършиш нищо. Те дори не те искат. Казаха, че ако тръгнеш, ще те изтърсят някъде между затвора и Гари. Така че зависи от теб.

— Я ги… Те няма да ме тръснат никъде просто защото няма да дойда.

— Твоя работа — отвърнах.

21

Когато се чу звънецът в шест сутринта, Оскар беше вече облечен. Аз се свлякох от леглото си на пода и той каза:

— Ах ти, кучи сине. Заради тебе не съм мигнал цяла нощ.

— Премисли ли?

— Не съвсем. А ти?

— Не. Аз тръгвам. И най-доброто за теб е да забравиш какво съм ти говорил някога.

— Не се притеснявай. Вече забравих.

На път за закуска той мълчеше. Докато се хранехме, също не промълви нито дума. По-късно на двора игра на гоненица с две други момчета и не ме погледна изобщо.

Накрая, малко преди осем и тридесет, когато се доближих до северозападната порта, Оскар се дотътри и тръгна край мен.

— Ще дойда — рече.

— Няма да дойдеш. Късно е вече.

— Я се разкарай. Идвам.

Минахме покрай охраната и аз казах „Тъкър“. Продължихме петнадесет стъпки, обърнахме се и се върнахме до портата. Пазачът пред нея, бял като корема на риба, стоеше като закован и ни гледаше вторачено и тъпо.

Преди да успея да кажа нещо, Оскар се наклони към него и изръмжа в лицето му:

— Разкарай се, копеле! Разкарай се! Ако не сме вън след десет секунди, още преди обяда ще си мъртъв.

Устата на пазача остана отворена, но думи не излязоха. Тогава той се обърна внезапно, извади ключовете и отключи вратата. Ние се изнизахме и портата се щракна след нас.

22

Десет стъпки по-напред, на площадката за трошене и товарене на камъни, чакаше хлебарският камион с полуотворена задна врата и работещ на бавни обороти мотор. Тръгнахме право към него, покатерихме се отзад и затворихме вратата зад нас. Щом като камионът потегли, шофьорът обърна леко главата си и рече:

— Легнете плътно до пода.

Чувствах как камионът се движи напред бавно — трийсет или четиридесет ярда по натрошените камъни и после по павираната повърхност. Тогава спряхме и чух как повдигателните механизми на голямата врата започват да скърцат и после — подкованите обуща на пазача, който идваше към камиона.

— Трябва да те пуснат вече да се махнеш за малко оттук, поне за две седмици. Какво стана с Барни? — Беше гласът на пазача.

— Той днес трябваше да се върне от отпуска, но сестрата на жена му умряла в Луизивил и Бърни замина за там снощи — отвърна шофьорът.

— Съжалявам да го чуя. Ако го видиш…

— Има шанс да го срещнеш преди мен. Той трябва да бъде на работа във вторник.

Чу се издрънчаващо раздрусване, щом вратата стигна догоре. Камионът се придвижи напред и тя се спусна зад нас.

— Стойте плътно до пода и пазете тишина — рече шофьорът. Той ускори, после забави, за да смени скоростта, и навлезе в оживения поток на уличното движение.

Оскар лежеше по корем, с глава, облегната на една ръка. Той ми намигна и пошепна:

— Не знам как би продължил без мен.

23

Не съм съвсем сигурен за времето, но ми се стори като петнадесет минути бързо каране. После завой, пет минути по чакъл и още пет върху нещо като бит пясък. Накрая спряхме и шофьорът каза:

— Е, хайде, измъквайте се оттам. И двамата. Ще смените колите.

Той излезе от кабината, заобиколи отзад и ни отвори вратата.

Слънцето огряваше косо дюните и се отразяваше в езерото. Блясъкът ме заслепи. Когато в първия момент стъпих от каросерията на камиона долу, не можех да гледам. Тогава всичко се проясни. Точно пред нас, на разстояние петдесет стъпки, чакаше черна лимузина „Крайслер“, пред нея две млади момчета, препасани с колани, единият в сива шофьорска униформа, а другият в тъмносиня риза.

— Окей. Движете се — каза шофьорът на колата. — Хайде да тръгваме.

— По-спокойно с нарежданията, приятелче — рече Оскар. — Достатъчно сме ги имали, за да ни стигнат и за още малко.

Тръгнах към крайслера. Чух как Оскар се влачи през пясъка след мен и си мърмори:

— Господи, тук е като на някакъв шибан походен лагер.

Мъжът със синята риза имаше револвер в ръката си. Като приближих до него, попита:

— Тъкър? Така ли?

Кимнах и той рече:

— На задната седалка.

В момента, в който го отминах, той вдигна ръка и револверът изтрещя и отекна в дюните. Извърнах се назад и видях Оскар на десет стъпки зад мен с кръв, бликаща от гърдите му.

— Ах ти, кучи сине! — Отскочих настрани, за да сграбча ръката с оръжието, но преди да мога да я достигна, револверът изтрещя отново. Тогава нещо тежко ме удари точно зад ухото. Падайки, видях Оскар, проснат по гръб на пясъка, и чух някакъв глас да казва:

— Преместете го в колата.

А друг, слабо достигащ до мен отвърна:

— Да, сър.