Принципът на доминото

44

Спомням си, че в учебниците пишеше, че Лос Анжелос е най-големият град, главно пристанище и основен индустриален център на щата Калифорния. И един от най-големите градове в Съединените щати изобщо.

Не бях ходил никога там, но Телма беше. Когато тя се махна от Хобарт, отиде да живее в Сан Бернардино при една своя братовчедка.

— Винаги съм си мислила, че съм обичала Калифорния много преди да отида там — каза тя.

Ние седяхме в задната част на частния реактивен самолет, който летеше на север от Коста Рика. Тейг и другите двама мъже бяха напред, пушеха и разговаряха тихо.

— Обичах да разглеждам картички от този град — продължи Телма. — Портокалови горички и палми, хората, спокойни и ведри, се разхождат из градините по ризи или летни рокли или седят под чадърите на плажа.

Ами филмите… всички се вълнуваха от тях, мисля. Редовно следя филмовите списания, още от дете, запомням онова, което пише в тях, разглеждам снимки на прекрасните къщи с плувни басейни и на самите звезди в бели коли, на върха на славата си.

Когато Фей ми предложи да отида и да живея с нея, бях толкова объркана, че не знаех какво да й отговоря. Не исках да напусна Хобарт, не исках да се отдалечавам от теб, но след като нямах шанса да те видя, да те чуя или да разбера нещо за теб, си помислих, че мога да те чакам при Фей по същия начин, както и в ателието на Клара Онърдонк в Хобарт.

Бях много самотна. Липсваше ми. Но имах нужда и да бъда с някой на моята възраст, който да ме познава и да разбира как се чувствам. Когато Фей ме покани, отначало не се реших, но после отидох. И да видиш каква изненада. Някога си представях Лос Анжелос като голям и хубав град. Ако не беше така, защо толкова народ ще се наблъска в него?

Но сега… ти сам ще видиш, когато стигнем… всичко те кара да мислиш, че там е място, където живеят КОЛИТЕ, а хората са само някакъв вид слуги, които им поддържат живота.

Трудно е да се диша там, изпитала съм го. В някои дни има жълти облаци от океана до Сан Бернардино. Очите ти горят и сълзят и отпърво не можеш да си обясниш коя е причината. Тогава ти се смеят и ти казват, че това е просто смог. Но хич не е смешно. Това те кара да мислиш, че хората там биха се засмели, ако видят, че някой им слага отрова за мишки в кафето. Чудя се как може човек да е толкова луд, че да му харесва да живее на такова ужасно място.

Нито плодовете, нито зеленчуците имат хубав вкус. Те са месести, големи и ярко оцветени, но когато си ги сложиш в устата, не можеш да разбереш какво ядеш. Калифорнийският домат дори няма вкус на домат. Наподобява нещо, което някой е изобретил или направил във фалшива доматена фабрика. Ако ядеш нещо, което има добър вкус в Калифорния, можеш да се обзаложиш, че е вносно.

Всичко там е една пустиня, знаеш. Преди да построят града, е било пустиня. И човек все още изпитва същото усещане. Сякаш нищо не би могло да расте или живее там. Защото, като гледаш всички тези фантастични здания и къщи, уличното движение, парите, облечените изискано и забързани хора, имаш чувството, че там е място за умиране, че всичко и всеки отива там, за да умре.

Седях и я слушах, чувствайки рамото й до моето, ръката й върху моята, гледах към леките планински облаци през самолетното прозорче и се чудех дали бих могъл да й кажа истината. Или поне част от нея. Исках да я предпазя, да я защитя по някакъв начин. И ако не можех да го направя, да й помогна поне сама да се защити. Исках да й кажа: „Слушай, скъпа, аз съм притиснат в ъгъла. Просто съм един пленник, както и ти.“ Но не знаех как да й го кажа. Нямаше да го понесе. Щеше да бъде прекалено за нея. Щеше да поиска да избяга. И аз знаех, че както нямаше начин, по който да й кажа всичко това, така нямаше и място, където да избягаме.

45

На смрачаване кацнахме на летището в Лонг Бийч.

Тейг ни преведе през изхода и настани в една кола.

— Отивате в хотел „Сътър“ в Санта Моника. Има запазена стая за мистър и мисис Уолдроун. Не е нужно да седите до телефона, но не се отдалечавайте много. И не липсвайте повече от час-два. Скоро ще ви се обадя, най-вероятно утре.

Той ми подаде едно пликче.

— Ето ви малко джобни пари.

Хотелът ми хареса. Изглеждаше точно както би трябвало да изглежда един калифорнийски хотел. На висока улица досами океана, сред палмови дървета, с плувен басейн точно пред входа, с безкрайно шествие от руси и дългокраки момичета и мъже с бели обувки и ризи, разкопчани до кръста. По пътя към асансьора мярнах Брукшайър да седи в преддверието.

Стаята ни беше на деветия етаж, с изглед към парка през улицата. Плажът беше на двеста крачки по-надолу и после започваше океанът.

Щом останахме сами в стаята, Телма посегна към телефона.

— Какво правиш? — попитах.

— Ще се обадя на Фей. Ще ме убие, ако разбере, че съм тук и не съм й се обадила веднага.

Отидох при нея и издърпах слушалката от ръката й точно когато телефонистката се обади.

— Извинявайте — казах, — ще отложим обаждането за по-късно. — Поставих слушалката, а Телма попита:

— Какво става?

— Нищо.

— Защо да не мога да се обадя?

— Не мисля, че е добра идея.

— Искам само за минутка да поговоря с нея. Да й кажа, че съм тук. Фей беше страшно добра с мен…

— Бъди разумна, скъпа. Само бъди разумна.

— Искаш да кажеш, защото… Не знам какво имаш предвид.

— Имам предвид, че новините от първата страница на вестниците за моето освобождаване от затвора не са съвсем така.

— Но нали всичко е законно и…

— Така е, но не мисля, че е особено разумно да го афишираме.

— Затова ли използуваме и чуждо име?

— Това е част от цялото. Тейг не иска във вестниците да се дискутира моят случай, преди да мине през съда.

Не исках да я лъжа. И не съм особено добър в лъжите. Но не знаех какво друго да направя.

— Все още не разбирам какво ще стане, ако се обадя на братовчедка си в Сан Бернардино. Тя няма да тръгне да разправя по вестниците, че току-що е говорила с мен, нали?

— Не знам какво може да направи и какво не. Просто не искам да говориш с нея. Става ли?

— ДОБРЕ. Няма защо да побесняваш.

— Аз не побеснявам.

— Тогава защо ми крещиш?

Тя отиде в банята, затвори вратата и можах да я чуя как плачеше. Исках да отида и да й поговоря, но не го направих. Излязох на терасата и изпуших една цигара, като гледах към океана.

След малко чух как вратата на банята се отваря и тя излезе на терасата по пеньоар и ме прегърна.

— Съжалявам — каза.

— Няма за какво.

— Нищо, съжалявам все пак. Не искам да се карам с теб.

— Хубаво — отвърнах. — Ние не се караме.

Прегърнах я и я целунах. Тя се притисна към мен и опря главата си на гърдите ми.

— Искаш ли да чуеш нещо шантаво. Както си стоях там и плачех, и се самосъжалявах, и се опитвах да ти бъда ядосана, изведнъж сред всичко това поисках… знаеш ли… започнах да се чувствам много странно. — Тя взе ръката ми и си я сложи между краката си.

— Въобще не те чувствам странна.

— Нямам предвид странна. Знаеш какво.

Седнах на стола и я придърпах на коленете си, а пеньоарът й се развяваше на терасата от хладния океански вятър.

— Господи, Рой. Ще ни види някой.

— Няма. Всичко е наред. Тук е Калифорния. Хората правят всичко навън в Калифорния.

— Но ние сме с дрехите и…

— Нищо, още по-добре, нали?

— Щом казваш.

След малко я пренесох вътре, съблякохме се и легнахме на леглото, а лунната светлина нахлуваше през прозореца. После неусетно заспахме.

46

И двамата се събудихме към три часа през нощта. Треперехме от нощния хлад. Телма се плъзна под завивките, а аз намерих в гардеробчето едно допълнително одеяло и й го метнах.

— Така е по-добре — каза тя. — Сега ми е топло, но умирам от глад. Защо ли съм толкова гладна?

— Защото не сме вечеряли. Това ще да е причината.

— Имам чувството, че стомахът ми осмуква самия себе си.

Вдигнах телефонната слушалка. След дълго чакане се чу мъжки глас.

— Има ли някакъв шанс да получим храна тук? — попитах. — Умираме от глад.

— Съжалявам, сър. Обслужването по стаите престава в два часа. Но през цялата нощ работи кафето на партера.

— И не биха ли изпратили нещо нагоре?

— Боя се, че не. Те не доставят.

Поставих обратно слушалката и започнах да се обличам.

— Всичко е наред — каза Телма. — Не излизай. Мога да издържа и така, ако трябва.

— Ако ти можеш, аз не мога.

Върнах се след двадесет минути с четири хамбургера, четири хот-дога с лютива подправка, пликче с пържени картофи и четири чашки горещо кафе. Седнахме в леглото и изядохме и последната трошичка от всеки сандвич, сборичкахме се за последното картофче и глътнахме и последната капка от кафето. Изхвърлих празните пликове и кутии в кошчето в банята, върнах се в леглото и угасих лампата.

— Чудесно беше — рече Телма.

— Хапна ли достатъчно?

— Така се натъпках, че просто не ми се говори.

Тя се претърколи близо до мен, сложи главата си на рамото ми и крака си върху моя.

— Мириша на пържено картофче. Ще ти хареса ли да те обича някой с мазни ръце и с дъх, миришещ на лук?

— Чакай да си помисля — отвърнах.

— Късно е, аз вече реших.

Тя се навдигна и се отпусна бавно върху мен.

— Страхотно е. Не се ли радваш, че се събуди?

47

През прозореца се виждаше само гъста мъгла. От далечината можеха да се чуят сирените за мъгла.

— Колко е часът? — попита Телма.

Запалих нощната лампа и си погледнах часовника.

— Пет часът е.

— Това е, защото изпих цялото кафе. Не можах да спя.

— И аз също. Искаш ли да се поразходим?

— Шегуваш се, нали?

— Разбира се, защо пък не?

— Много умен разговор. Ако ти е все едно, аз бих почакала още малко.

— Да не кажеш, че не съм те попитал.

Тя сложи главата си на рамото ми отново. След малко каза:

— Не знам дали това има някакво значение за теб, но не съм правила нищо с никого, докато бяхме… докато ти беше в затвора.

— Не съм те питал.

— Знам, че не си. Но все пак ти казвам.

— Хубаво.

— Нямаше да ти хареса, ако го бях направила, нали?

— Сигурно, на никого не би му харесало.

— Мислех си за теб през цялото време. Присъстваше толкова ярко в съзнанието ми, че можех да те видя. Дори не съм излизала никъде и не съм се мотала сред хората. Така че нямаше шанс за никого да му дойдат разни идеи или пък аз да се озова в някакъв ъгъл, от който да не мога да избягам. В Хобарт, при Клара, беше като в манастир. Искам да кажа, че понякога не съм виждала мъж с дни наред. Само пощальона и хора от този род за по няколко секунди.

Тя се обърна по гръб и сви възглавницата под главата си.

— Когато отидох у Фей, беше малко по-различно, защото тя и Пиърс — така се казва мъжът й — обичаха да правят разпивки и да играят карти. Така че през повечето време имаше някой в къщата. Но техните приятели разбираха бързо, че съм омъжена. Казвахме на всички, че работиш в нефтодобива някъде във Венецуела и аз не съм била допусната там. И те разбираха, че аз не си търся никакво развлечение изобщо. Фей и Пиърс бяха много смешни. Те се грижеха за мен, като че бях десетгодишно момиче, което никога не е ходило с момче, нито е било це-лувано или нещо такова.

Фей ми каза, че Пиърс наистина разкарал Фред Бейзли. Той му беше приятел от гаража, в който работеше, и единственият, който не знаеше моето положение. Мисля, че си падаше малко женкар. Е, поне той така си мислеше. Носеше бакенбарди и тесни панталони, а ръкавите му бяха постоянно навити, така че да си показва мускулите. Той ме видя веднъж и реши, че съм лесна за забождане, струва ми се. Но набързо му обясних как стоят нещата. И като си помисли, че не е било достатъчно, Фей го направи още веднъж. И накрая, както ти казах, Пиърс му обясни с думи, които той би могъл да разбере, че аз не влизам в менюто. Фей така се изрази. Тя винаги казва нещата по много смешен начин. И в края на краищата това отблъсна Фред Бейзли веднъж и завинаги. Като идваше в къщата, той вече почти не ми говореше. Боеше се да не го разбера погрешно. Но след известно време нещата се уталожиха и той се държеше с мен така приятелски и добре, като всички останали.

Телма се обърна настрана и доближи лицето си до моето.

— Както виждаш — каза, — знам какво правя. Не съм просто детето с големите очи, дошло от планините, а знам как да се пазя.

48

В осем сутринта телефонът ме събуди. Телма още спеше и аз се обадих бързо. Беше женски глас:

— Излезте от главния вход на хотела, пресечете улицата към парка, свийте надясно и повървете около двеста ярда. Ще ви чакат там точно в осем и тридесет. — След което тя ми затвори телефона.

Бързо си взех душ, обръснах се и се облякох. Намерих лист от някакъв хотелски бележник и написах: „Навън съм на разходка. Ще се върна до десет.“ Оставих бележката на умивалника в банята, където Телма щеше да го види, когато се събудеше.

Тейг ме чакаше на една пейка на самия край на скалата, издаваща се високо над крайбрежното шосе.

Беше влажно и студено, над океана се стелеше тежка мъгла, а изпарения от росата се движеха бавно над тревата в парка между редиците от финикови палми.

— Хладно е — рече Тейг. — Закусихте ли?

— Не още. Телефонът ме събуди.

— Не се безпокойте. Аз пък не съм си лягал изобщо.

Личеше му. Лицето му беше сиво, със сенки под очите, а костюмът му бе измачкан.

— Искате ли да пием някъде кафе? — попитах.

— Не, нямам никакво време. — Той погледна часовника си. — Ето какво искам да направите. Точно в единадесет часа да излезете от задния вход на хотела, да тръгнете надясно и да вървите надолу по улицата, докато стигнете булевард „Санта Моника“. Там ще ви чака такси. Ще се качите в него и ще кажете на шофьора да ви откара до „Акрон“, на булевард „Сепулведа“. Той знае къде е…

— Какво е това „Акрон“?

— Магазин. Щом стигнете там, ще излезете от таксито. Точно зад вас ще има един зелен понтиак. Ще седнете на задната седалка и шофьорът ще ви откара там, където отивате. Ризър ще ви посрещне. — Тейг се загърна в палтото си. — Господи, колко е студено тука.

Той измъкна цигара от вътрешния си джоб и я запали.

— И извън регламента бих ви дал един съвет — продължи той. — Вие сте в много трудно положение и аз искам да го облекча, доколкото мога. Ще ми се да излезете от всичко това чист и невредим. И вие можете. Просто не трябва да се вживявате в него. Знаете ли какво имам предвид. Не се опитвайте да си обяснявате нищо. Всичко е обмислено предварително. Всички планове са направени. Тази работа е като влак, засилен надолу по хълма. Или се возите в него, или връхлита върху вас. Но нищо не може да го спре. Не ме разбирайте погрешно. Не ви казвам всичко това като някакъв вид заплаха. Но вие сте в безизходица. И двамата го знаем. Тъй че най-добрият съвет, който мога да ви дам, е да не се вживявате. Спете си спокойно, не се напрягайте и правете онова, което ви се казва.

Тейг се изправи и рече:

— Хайде да тръгваме.

Тръгнахме надолу по пътеката, водеща към хотела. След като повървяхме малко, той спря.

— Запомнете какво ви казах. Не вземайте нещата много навътре. — Тейг се обърна и тръгна през тревата. Когато стигна до бордюра, една кола спря до него и той седна на задната седалка.

Върнах се в хотела и закусих в кафенето. После се качих в стаята си. Телма още спеше.

49

Шофьорът на таксито започна да говори веднага щом се качих и затворих вратата. Думите му звучаха като монолог, започнат от доста по-рано.

— Цялата страна е превъртяла. И знаете ли защо мисля така? Сега всеки въпрос има четири или пет отговора. Нищо не е правилно и нищо не е грешно. Говорят, че няма Бог. Децата не слушат възрастните. Крадците издържат полицаите. По всяко време някой се жени, а друг се развежда в Калифорния. Хипитата имат право за ТОВА, смятам. Може да грешат за всичко останало, но за това са прави. Ако ще се развеждаш шест месеца след като си се оженил, тогава за какъв дявол си го направил? Можеш просто да си наемеш стая някъде във Венеция и да се чукаш с някого до пълно повреждане. Аз не съм старец, както виждате, но ще ви кажа, че повече не признавам тази държава. Всеки гледа само какво да докопа. Нещо за нищо. Това е целта. Гледам хората в моето такси. С големи усти, фантастични дрехи и скъпи апартаменти. Откъде го имат? Те не работят, веднага ще ви го кажат в лицето. Тогава откъде идват парите? Това е загадка за мен. Аз си блъскам главата, откакто съм излязъл от флотата през четирийсет и пета, мъча се да отгледам децата си, да имам покрив над главата си и храна в хладилника. Никога не научих тайната. Никой никога не ми показа как се правят пари, без да работиш. Като помисля за себе си и приятелите, с които ни стреляха някъде си в Гуадалканал, се разболявам. За какво беше всичко. Японците завършиха по-добре от нас. Немците също. Имаме петдесет човека в Държавния департамент, чиято основна работа е да целуват задника на руснаците. Това има ли смисъл според вас? За мен със сигурност — не. Ще ви кажа и нещо друго. Президентът и сенаторите, и всички ония копелета във Вашингтон имат дяволски повече общи неща с ония чукундури в Кремъл, Китай или Япония или където и да било, отколкото с такива обикновени копелета като мен и теб, които ги избираме и плащаме заплатите им. Ние сме наивници, приятелче. Правителството не работи за нас, за него сме не повече от лула тютюн. Ние работим за тях. Господи, тези мъжаги във Вашингтон сигурно ни се подсмиват под мустак. Говорите за крадци. Тия копелета правят така, че затворниците да изглеждат като баровци. Мислите, че престават да бъдат адвокати само за да си загубят доходите? Как ли пък не. Адвокатската им диплома е просто едно разрешително, за да крадат. Това всички го знаят. Но да бъдеш избран в Конгреса, това е разрешително да крадеш ПОВЕЧЕ. Някога, след дълго време, когато всичко заглъхне, ще се намери някое умно момче, което да опише всичко това. И аз ви гарантирам, че ще напише, че ние сме били притиснати като никой друг по-рано. Всичко е една голяма измама. Ние гласуваме, но това не означава нищо. Ако случайно се промъкне някой добър човек, те или му затварят устата, или го купуват, или го убиват. Така стана с Кенеди, с брат му, почти успяха с Уолис. Пречукаха Мартин Лутър Кинг. Мислите, че всичко това е случайно? Глупости. Вижте нещастното копеле, което имаме сега. Най-внезапно се разболял от черен дроб или нещо такова. Вярвате ли го? Аз — не. Хич не е чудно, че не иска да отиде в болница. Ако го направи, свършил е. Ще го изнесат в хартиена опаковка.

Тогава той спря и рече:

— Ето тук е „Акрон“, приятелче.

Платих му, а той попита:

— Как мислите? Прав ли съм?

— Не ме питайте — отвърнах. Слязох от таксито и се върнах към зеления понтиак, паркиран до бордюра.

50

Пътувахме на юг по магистралата около четиридесет и пет минути. После завихме на запад, изманеврирахме през едно грамадно кръстовище, фрашкано с камиони, идващи от пристанището, и накрая спряхме пред стоманена врата с кабинка за охраната. Вътре седеше мъж в униформа.

Моят шофьор беше младо момиче с дълга кестенява коса, сресана на път. Тя не беше проронила дума, откакто ме взеха, та до спирането на колата. Сега седеше зад кормилото и гледаше право пред себе си, докато аз излязох и затворих вратата. После запали мотора и отмина.

Вратата се отвори автоматично и отвътре излезе един бял джип. Ризър шофираше, облечен в син работнически гащеризон и шапка за голф. Той спря до мен и каза:

— Скачай.

След това се върна обратно през портата и тя се хлопна зад нас.

Без никакви излишни приказки Ризър премина направо по въпроса, свеж и прям като на военен инструктаж.

— Имаме два варианта, А и Б. Предпочитаме А, защото при него разполагаме с по-голям контрол. ПЪЛЕН контрол, ако успеем да го приложим. Но може и да не стане така. Обектът може да не стои съвсем мирен. Така че трябва да имаме и друг вариант. Малко е жесток, но ще свърши работа. Ще го задействаме, ако се наложи. Ще има малко любителски привкус, но ще помогне. Е… това беше същественото.

Той забави и спря на трийсет крачки от един средно голям хеликоптер. Пилотът беше вече вътре и тревата потреперваше. Ризър се качи вътре и аз го последвах.

Това беше военен хеликоптер, Н 53, от същите, с които събирахме ранените във Виетнам. Лек, маневрен и бърз, устойчив във въздуха, със специални странични врати, които можеха бързо да се отварят и затварят.

Ризър се отпусна в дълбоката седалка и ме намести в тази до себе си. Пилотът беше набит мъж, вероятно около четиридесет и пет годишен. Той продължи да гледа направо, без да си отклони погледа към нас, докато влизахме. Щом заехме местата си, вратите се затвориха и излетяхме.

Ризър трябваше да повиши глас, но аз го чувах добре и през шума на мотора.

— Три са важните неща в нашия план. Скоростта, изненадата и фактът, че ние сме в движение. Само да имаме шанс. — Той си погледна часовника.

— Дванадесет и десет… включено е и времето за пътуване… ще бъдем отново на земята в един и двайсет.

Вертолетът напускаше пристанищната зона. Сега летяхме на югозапад на хиляда стъпки над водата. Океанът беше ясен и син, в небето нямаше облаци, лодките се плъзгаха насам-натам по гладката водна повърхност.

Като се отдалечихме от сушата, Ризър посочи надясно.

— Това е Каталина. Ще летим на юг и после малко на изток. Там има един опасен участък, избягван от лодките. Там ще направим нашата маневра.

Опитвах се да си спомня точно онова, което ми говореше Тейг за изпълнението на заповедите. Вертолетът ми помагаше. Вече почти очаквах да видя сивата, изгоряла земя на Виетнам, като погледнах надолу. А гласът на Ризър беше като на всички други офицери, под чиято команда съм служил. Дори оръжието, което той извади от чантата си и ми го подаде, не ме изненада. Бях носил със себе си копие на това в продължение на месеци.

— Оръжието ти е добре известно — говореше Ризър. — Теглото е същото, както и балансът. С всичко друго се свиква. То е почти напълно безшумно. Има мерника на ловджийската пушка и цев, която осигурява стопроцентова точност в сравнение с всякакви други оръжия. Изстрелът е заглушен. Въобще хубаво парче.

Поех го, наместих приклада на рамото си и погледнах през прозореца. Скъсих ремъка и опитах отново. Ризър стана от мястото си и отиде при пилота. Можех да ги виждам как говорят, но не чувах думите. Насочихме се право надолу, а Ризър се върна.

— Ще кръжим тук. Това е мястото.

След като се спуснахме стотина стъпки над водата, Ризър извика на пилота:

— Вратите!

Веднага вратата до моята седалка се отвори и усетих как морският въздух нахлу в лицето ми.

— Столът ти е подвижен — каза Ризър. — Намести се, където искаш, и ще го фиксираме.

Аз се наведох, отпуснах дръжките на стола и го обърнах, така че да съм с лице към вратата и нищо да не пречи на ръцете и на погледа ми. Гледах към водата.

— Ето ти мишената — рече Ризър и извади голям кашон, пълен с ламаринени кутии с боя, хвана ги за дръжките и ги хвърли от прозореца. Те паднаха във водата и заплуваха над вълните като семейство патици. Пилотът задържа хеликоптера на равномерен и плавен полет, съобразявайки се с лекия бриз, който подухваше откъм запад.

— Действай! — извика ми Ризър. — Долу има десет кутии. Ако ги улучиш всичките с двайсет изстрела, ще бъда щастлив.

Уцелих ги с дванадесет, които предизвикаха десет бързи експлозии от червена боя от полупълните кутии.

— Десет с дванадесет изстрела за шестнайсет секунди! — възкликна Ризър. — Печелиш купата. — После се обърна към пилота: — Да тръгваме.

51

Хеликоптерът сви наляво, направи широк кръг и се наклони към сушата. Върнах пушката на Ризър и той си я прибра в чантата. Все още чувствах приклада на бузата си, тежината на цевта в ръката си, твърдите ръбове на спусъка срещу пръста си.

Това беше стар мой инстинкт, старо усещане. Въздушната пушка, когато бях петгодишен, 22-калибровата, когато бях на шест, дните в гората с баща ми, прекарани в лов на катерици, нощите, в които на фенер ловяхме опосуми.

По онова време пушката значеше много повече откогато и да било. Тя беше част от живота, от къщата, от семейството. Тя снабдяваше с храна и държеше скитниците на разстояние, в нея бяха правото и силата, когато се наложеше — и законът. Чувството за това значеше нещо. Тежестта й, подрусването на рамото, мирисът на изгорял барут, потрепването при изстрела — усещания, по-стари от самото ти тяло. Това беше някакъв вид самоличност, много реална, и аз я чувствах силно през онзи следобед над океана на Калифорния.

— Познаваш ли крайбрежието отпред? — попита Ризър.

— Не.

— Някога беше страхотно. Но вече замря. Говори се, че след няколко години ще има само един голям град от Сан Диего до Сан Франциско. И вече е на път да стане. — Той отново отиде при пилота и като се върна, каза: — Летим на север, през последната част на Лос Анжелос. Целта ни е националният парк, югозападно от Мечешкия каньон. — Ризър отново погледна часовника си.

Загледах се през прозореца, като преминавахме близо до брега. Водата беше бледозелена край плажовете. Можах да видя площада, белите стени на къщите, червените керемидени покриви, дългите редици от палми и яркосините правоъгълници на плувните басейни, заобиколени с трева.

— Изглежда доста добре от тази височина — рече Ризър. — Но долу е нещо друго. Сбирщина от уморени хора с изхабени идеи, които ядат авокадо и издишват един другиму в лицата си изгорелия дим на озлоблението.

Той гледаше през прозореца напълно съсредоточен, докато летяхме на север над заплетения лабиринт на града.

— Пасадена — каза накрая. После: — Ето оттук започва националният парк.

Сега под нас се виждаха планински зъбери, покрити с дървета. След около десет минути Ризър извика на пилота:

— Окей, Лени. Приближи се.

— Точно над него съм — отвърна пилотът.

Забавихме движението напред и се установихме на постоянен бавен летеж. Вратата отново се отвори.

— Намести си седалката — нареди Ризър. Фиксирах я с лице напред, под прав ъгъл на корпуса на вертолета.

— Точно така трябва да бъде — каза Ризър. — Ще се спуснем на височина от около двеста стъпки, ще покръжим двайсет секунди и после изчезваме обратно. Това е времето, с което ще разполагаш.

Мястото представляваше един ограден с каменна стена двор, разположен сред сечището на планинския връх, с дървета наоколо и постлани с камъни пътечки, извиващи към покрита с керемиди къща, с червени рози, изпъкващи на фона на зелените морави, плувен басейн и сенчест тенискорт.

— Точно тук, Лени. Закови го! — извика Ризър на пилота.

— Готово.

Моторът заглъхна и ние закръжихме над къщата, полускрита сред дърветата.

— Тук ще бъде нашата позиция, а мишената — върху онази пътека, дето води към басейна. Ще знаем кога ще дойде той и ще бъдем тук. Както ти казах, имаш двайсет секунди. Тъй както стреляш, това е повече от необходимото време.

Седях и гледах всичко това като кинозрител, настанен на стабилно и удобно място, без някой да му пречи на гледката.

— Добре ли е? — попита Ризър. Аз кимнах, а той извика на пилота: — Хайде да си отиваме.

Понесохме се право нагоре и поехме курс на югозапад, издигайки се около хиляда стъпки и повече. Моторът равномерно бръмчеше, а през прозорчето се виждаше как облаците прехвърчаха назад. Ризър си запали цигара и се облегна на стола си.

— Жена ми си беше наумила, че на всяка цена трябва да се пенсионираме в Ла Хоя. Тя прекара там няколко години, докато аз бях в Корея, и смяташе, че там е най-хубавото място, докато… нали знаете. Нямаше търпение да ме довлече там и започна да търси къща. Прекарахме три нощи в един мотел, половината от който бе почивна станция, а другата половина — публичен дом, с дискотека, която гърмеше по целия хълм на петдесет ярда зад нас. Така че аз й казах: „Скъпа, ако трябва да избирам между това място и някой участък с петгодишен срок за частно ползване във Филипините, не бих се колебал. Ще съм се качил на самолета за Манила още преди да са изстинали моторите.“

Той продължи да говори и да пуши по целия път надолу. Гледах през прозореца и оставях късчетата от отделните картини да изпъкват и да избледняват в съзнанието ми. Точно както при тези малки книжки, чиито страници при бързото прелистване оставят у теб впечатлението, че картинките са в движение. Пред очите ми се изнизваха всякакви образи и места, блъскаха се и се застъпваха без никакъв модел или съгласуване.

Там бяха Западна Вирджиния и Виетнам; интериорът на няколко затвора; Япония, Оук парк и Чикаго; хотел „Дорсит“ и зоологическата градина в Линкълн парк; лодки по вълните, плажове и палми, и големи тежки къщи като кубчета бял кейк. Продължавах да гледам отблизо къщата сред планината, където кръжахме двадесет безкрайни секунди. Гледката постепенно се отдалечаваше, но неизвестно защо сякаш ме бодваше, дразнеше ме леко по особен начин, идваше ясно напред, избледняваше бавно, после пак се втурваше напред, искаше да бъде разпозната и идентифицирана като нещо извън тази анонимна и богата къща в непознатата гора.

Внезапно всичко се навърза. Докато се спускахме надолу, сякаш че амонячни пари освежиха главата ми и изведнъж познах къщата. И се сетих кой живееше в нея.

52

След като кацнахме, ние с Ризър тръгнахме от площадката за приземяване към паркинга. Там ни очакваше Пайн.

— Как мина?

— Беше отлично допреди няколко минути — рече Ризър. — Гладко като коприна. Но сега вече не знам.

— Какво значи това?

— Той казва, че няма да го направи.

— Какво?

— Питай него — сви рамене Ризър.

Пайн се обърна към мен, като се опитваше да се сдържа. Но вратът му започна да почервенява.

— И какво казва той?

— Няма да го направя.

— По дяволите, как няма да го направите! Ние сме пред дулото на пушката и няма накъде да отстъпваме. Вие сте част от този план и той ще бъде приведен в действие.

— Само че не чрез мене.

— Сега изслушайте ме…

— Не, вие ме изслушайте. За какъв плиткоумен кучи син ме мислите? Да не смятате, че не съм се досетил какво готвите? Наистина бях в затвора, но не бях погребан. И в пандиза пристигаха вестници. Не помня за какво предполагах, че се спазарявате с мен, но, по дяволите, не допусках, че е за такава лудост. Мислите ли, че след такова деяние нещата ще заглъхнат? Надявате се, че ще успеете да сметете всичко под килима?

— Това не е ваш проблем…

— Ами да, дявол да го вземе, не е.

— Всяка възможност е проучена. Планът е издържан. Няма хлабави краища.

— Глупости. Всичките му краища са хлабави. Той е динамит, който ще избухне в лицата ви.

— Ти да не си мислеше, че ще е нещо лесно? — попита Ризър. — Не сме те извадили от затвора, за да окосиш нечия ливада.

— Не казвам, че е лесен. Имам предвид това, че е луд. Това е, като да се затичаш след Форт Нокс с отварачка за консерви. И въпросът не е в това дали можете да го направите. Въпросът е какво ще стане с вас след това. Светът не е много голям. Няма достатъчно места, където да се скриете.

— Казвах ви, че имаме два плана — рече Ризър. — Този днешният е вторият.

— Каква е разликата? — попитах. — В края и на двата той ще е мъртъв, нали?

Пайн стоеше безмълвно и ме гледаше. Накрая каза:

— Мислите ли, че ще ви оставим да се измъкнете така?

— Да ви го обясня така. Ако имах избора дали да си пусна куршум в главата, или да скоча от десетия етаж, бих предпочел скачането. Да разчиташ на шанса е лошо нещо, но все пак е по-добре, отколкото да нямаш никакъв шанс.

Пайн стоеше на слънце в центъра на паркинга и ме гледаше. Накрая се усмихна:

— Вие сте прав. Да се разчита само на шанса е лошо нещо.

Той погледна към изхода, където току-що спря зеленият понтиак.

— Ето вашия шофьор. Тя ще ви върне в Санта Моника.

Пайн се обърна и тръгна към триетажното здание в дъното на паркинга. Ризър вървеше на няколко крачки след него.

53

Колата ме закара до търговската част на Санта Моника, откъдето си тръгнах пеша към хотела. Бях гладен. Качих се горе да видя дали Телма иска да слезе долу за един късен обед. В стаята нямаше никого. Отидох до рецепцията и попитах служителя дали е обърнал внимание в колко часа е излязла жена ми.

— Не, сър. Не съм забелязал. — Той погледна в кутията си. — Другия ключ го няма. Може би не е идвала до рецепцията, когато е излязла.

Качих се с асансьора и отворих вратата. Стаята беше подредена, леглата оправени, в банята имаше чисти кърпи. Хвърлих бърз поглед наоколо да видя дали е оставила бележка, но не намерих нищо.

Върнах се в кафенето и обядвах набързо. После отново отидох в стаята си със следобедния вестник. Легнах на леглото да го прегледам, но преди да стигна до трета страница, неусетно заспах.

Събудих се късно следобеда. Бях схванат и чувствах хлад. Взех си топъл душ и си облякох чиста риза. Дочетох вестника, погледах десетина минути телевизия и отново слязох до рецепцията.

Същият чиновник все още беше на работа.

— Нямам известие от жена ми и почвам да се тревожа — казах. — Да сте я виждали тук някъде в преддверието?

— Не, сър.

— И сте сигурен, че не сте я забелязвали да излиза?

— Боя се, че не. След като не си е оставила ключа…

— Да, разбирам. — Отидох до прозореца и загледах хората, които се гмуркаха и плуваха навън в басейна. После се разходих до бара — тъмен и прохладен, — откъдето се носеше хавайска музика, а в големия аквариум плуваха няколко златни рибки. Изпих някакъв отвратителен ром с много захар в него и се качих отново горе.

Този път вечерях в стаята си. Не исках да се отдалечавам ог телефона, в случай че Телма позвънеше. Седях и гледах храната, разбърквайки я с вилицата и опитвайки се да ям, а телевизорът работеше пред мен. Накрая оставих яденето и взех да избутвам количката с чиниите в коридора. Като отворих, видях две момичета да стоят отпред, две млади жени, които сякаш тъкмо се канеха да почукат. Едното беше високо и закръглено, другото по-ниско.

— Ох, изплашихте ме — рече високото момиче.

— Тъкмо щяхме да почукаме.

Те отстъпиха назад, така че да мога да извадя количката и да я оставя до стената.

— Казвам се Нан Гарити, а това е приятелката ми Сю Раймър. Ние сме от Колумбия, Охайо, тук си караме ваканцията.

— Не искахме да вдигаме много шум — рече второто, — но ние бяхме долу на рецепцията, когато питахте за съпругата си. Мислим, че я видяхме да излиза. Бяхме ви забелязвали заедно, когато се настанявахте.

— Влезте — поканих ги, като задържах вратата отворена. Те се спогледаха и високата каза:

— О, не, няма нужда. Ние бързаме за някъде и само си помислихме…

— Жена ви има ли дълъг червен пеньоар?

— Да, има.

— Тогава трябва тя да е била. Около един и половина този следобед я видяхме да слиза с асансьора. Беше по пеньоар и чехли, имаше сънен вид, сякаш току-що са я събудили.

— Сама ли беше?

— Не. С нея бяха един симпатичен млад мъж и възрастна жена със сива коса.

Изведнъж всичко дойде на фокус.

— Почакайте малко. Само минутка да проверя дали пеньоарът й е тук.

Обърнах се и отидох в банята. Телма обикновено оставяше нощницата и пеньоара си на куката зад вратата. Сега ги нямаше. И не очаквах да са там.

Върнах се при двете момичета до вратата.

— Мисля, че сте видели някой друг. Пеньоарът на Телма си е там, където го е оставила тази сутрин.

Те пак се спогледаха и аз казах: — Благодаря ви все пак. Имам подозрението, че е отишла на някой двусериен филм или нещо подобно.

Момичетата стеснено започнаха да се отдръпват към асансьорите, а аз им се усмихнах и затворих вратата.

Издърпах всички чекмеджета от скрина до леглото. После прегледах по рафтовете в гардероба, навсякъде по пода, в шкафа под умивалника в банята. Разопаковах целия багаж. Остана само още едно-единствено място за преглеждане — дълбоките чекмеджета на нощните шкафчета. Те не бяха откъм моята страна. Наведох се над долната част на леглото откъм краката и отворих нейното чекмедже. Там намерих дамската й чанта. Вече разбирах всичко. Знаех къде беше отишла и защо. Спомних си блясъка в очите на Пайн и думите му: „Вие сте прав. Не бива да се разчита само на шанса.“

Отидох до телефона и вдигнах слушалката. Като се свързах с телефонистката, изведнъж се сетих, че няма на кого да се обадя. Капитулантски номер нямаше. Нямаше и място за отстъпление.

Оставих слушалката, отидох в банята, измих лицето и ръцете си и се върнах отново при телефона. Обадих се да ми донесат следобедния вестник и бутилка уиски. Учудвах се на себе си колко бях спокоен.

Сега разбирах всичко. Те знаеха, че това беше единственият начин, по който могат да ме държат, и го бяха направили. Бяха ме оставили да се потя в продължение на няколко часа, после някой щеше да се обади — Тейг или Пайн, — а аз щях да кажа: „Печелите. Натиснахте вярното копче. Само ми кажете какво, къде и кога и няма да ви създавам повече проблеми. Обещавам.“

Уискито пристигна заедно с вестника и купичка лед. Пийнах си п разгърнах вестника. Всичко, което трябваше да правя, бе да седя в стаята си, да си поръчвам храна, напитки и вестници, да стоя до телефона и да чакам.

54

Почаках пет дни, без да излизам от стаята. След втория ден престанах да пия. След третия — не можех да ям. Не се бръснех, не се къпех, не сменях дрехите си.

Чаках. Нищо друго. Седях на един стол до прозореца, гледах как светлината се променя и се ослушвах за телефона. Прекарвах и нощта на стола, покрит с одеяло, борейки се със съня, страхувайки се, че ако заспя, може да не чуя позвъняването.

Не се и съмнявах, че щяха да ми се обадят. Това трябваше да стане. Това беше следващата логическа стъпка. Повтарях си го по стотина пъти на ден. И го вярвах.

Но всяка логика постепенно изтъняваше и отслабваше, думите започваха да губят значението си, като мелодия, повтаряща се непрекъснато. Към петия ден спрях да се ослушвам и за телефона.

Накрая отидох до една телефонна кабина в преддверието и се обадих в Чикаго. Навъртях директно дома на Апългейт в Оук парк. Обади се жена.

— Мисис Апългейт ли е? Розмари? — не можах да позная гласа си. Звучеше сухо, тънко и пресилено.

— Не, мисис Апългейт не е тук. Кой се обажда?

— Аз съм приятел на семейството и се обаждам отдалече, от Калифорния. Трябва да говоря с него.

— Съжалявам. Докторът е извън града, също и жена му. Аз съм тук с децата.

— Къде е той?

— Казвате, че сте му личен приятел?

— Да. Важно е.

— Ами… съжалявам много, но те са в Шотландия.

— Хубаво. Ще му се обадя там. Къде са отседнали?

— Там е работата, че не знам. Ако бяхте позвънили вчера, щях да мога да ви кажа. Престояха няколко дни в Единбург.

— Къде? В кой хотел?

— Точно това ви обяснявам. Заминали са оттам тази сутрин. Ще пътуват през Шотландия и Англия. Не очаквам да ми се обадят пет или шест дни…

Оставих слушалката и дълго гледах телефона. После се прибрах в стаята да си взема сакото, слязох отново с асансьора и излязох на улицата, като държах едно листче в ръката си. На него беше адресът на полицията.

55

Минаваше полунощ, уличното движение беше замряло и почти не се срещаха хора по тротоарите. Вървях, залитайки като лунатик. Думите, които бях намислил да кажа, тръгваха и спираха и се объркваха в главата ми:

„Казвам се Рой Тъкър. Избягах от затвора в Индиана миналия месец. Трябва да ми помогнете да намеря жена си.“

Като стигнах до полицейския участък, го подминах и свих към първия бар, който ми се изпречи. Обърнах една чаша и отидох до тоалетната да си измия лицето и ръцете и да пригладя косата си с вода. Сега бях готов.

Но когато излязох от бара, прекосих улицата към една закусвалня и изпих чаша черно кафе. После хапнах поничка и изпих още едно кафе. Седях на тезгяха и гледах келнерката, слушах музиката, попивайки я изцяло, като се опитвах да не мисля за Хобарт.

Мотаех се и пиех кафе и се мъчех да измисля някакъв друг вариант. Но други начини нямаше и аз го знаех. Така че в края на краищата станах, платих сметката, излязох и се упътих към полицията.

Надолу по шосето някаква кола се отдели от бордюра и тръгна към мен. Спрях по средата, да я пусна да мине, но тъкмо преди да ме достигне, тя забави. Докато отминаваше бавно, видях Телма да поглежда към мен от задната седалка.

Затичах се и се опитах да хвана дръжката на вратата, но колата ускори, зави рязко и ме събори на средата на платното. Когато се изправих, колата се движеше бавно напред на стотина метра пред мен.

Затичах след нея, като се промъквах през тъмните места на улицата. И тъкмо я бях достигнал, когато тя отново засили малко на съвсем късо разстояние от мен, но така, че да не мога да я докосна. През задното стъкло можах да видя другите хора в колата, но не разпознах никого.

Те си играеха на гоненица с мен, карайки ме да тичам, забавяйки достатъчно, за да ги достигна, после ускорявайки и така отново и отново. Гърдите ми горяха, устата ми беше пресъхнала и чувствах как потта се стича по гърба ми. Но можах да зърна главата на Телма през задния прозорец и продължих да тичам, треперещ и залитащ, стремейки се да ги уловя, напрягайки ръцете си към вратата на колата, зъбите ми скърцаха, а дъхът ми дереше гърлото.

Накрая вече не можех да тичам. Залитнах и паднах, после се изправих на треперещите си крака и останах там, гледайки как колата отминава напред. След малко те спряха и ме изчакаха да отида при тях. После колата сви в пресечката, по посока на паркинга.

Последвах ги, полуходейки, полутътрейки се. Като стигнах до паркинга, Тейг вече ме чакаше при бордюра. Бях прекалено задъхан, за да говоря. Стояхме там, осветени от уличната лампа, и се гледахме. После той се обърна и тръгна през паркинга към колата, а аз след него. Зад нас се движеше друга кола. Почувствах лъчите на фаровете върху себе си и чух вратата да се отваря и затваря, но не погледнах назад.

Тейг отиде до неговата кола, от противоположната страна на онази, дето беше Телма. Той се обърна към мен и каза:

— Ще видиш звезди посред бял ден. Обещавам ти. — После ми отвори вратата. — Влизай.

Докато се навеждах да вляза, другата черна врата се отвори. Телма изпищя, а някакъв мъж се протегна към нея и я извлече от колата. Усетих да ме блъскат отзад и се проснах на седалката, а двете врати се треснаха.

Беше същата кола като онази, която ме откара от Хобарт до Чикаго. Вратите нямаха дръжки от вътрешната страна, прозорците не се отваряха и имаше дебела преграда от блиндирано стъкло между задните и предните седалки. Колата рязко потегли от паркинга, а аз се обърнах назад и видях как Телма се бореше между Тейг и другия мъж, които я влачеха към съседната кола.

Заудрях по предното стъкло и закрещях на шофьора, докато гърлото ми прегракна. Но той продължаваше да гледа право напред.

56

Седях на задната седалка, опитвайки се по някакъв на-чин да се освободя от сплетеното кълбо в стомаха си. Бяха ме притиснали в най-тъмния край на тунела и имаше само един начин за измъкване — надолу по тесния коридор към изхода. Нямаше място за маневриране, нямаше избор.

Те бяха улучили с Телма. С това вече не можех да се справя. Бих могъл да заложа на всякакви шансове и на най-безнадеждните, ако не губех нищо друго освен себе си. Бях го правил цял живот. Бях слагал бъдещето си на тепсия и бях сякъл картите. Бях печелил малко и губил много повече. И бях готов да го направя отново. Даже жадувах за това. Но не и с Телма. Щом тя влезеше в играта, всички трикове пропадаха и аз не можех да маневрирам повече. Те се бяха досетили за това.

Колата се плъзгаше напред по широкия булевард с ярки улични лампи от двете страни, с редици от палми и зелени площи, мяркащи се в тъмното, с шофьорски алеи, лъкатушещи и водещи към входовете на големи, бели къщи. Отминавахме и широки площади с цветя и храсти пред тях.

Бях виждал къщи като тези в Лейк Форест, когато работех за Ригинс — внушителни свидетелства за преуспяване и превъзходство; не само място, където Да се спи и да се яде, но и едно болезнено заявление, че хората отвътре знаят някаква тайна, която аз никога нямаше да науча. Кой живееше там? Откъде бяха дошли? Кой беше събрал такава неизменност в един човешки живот? Никога и не се приближих дори до отговорите, но не можех да спра да задавам въпроси.

Тази нощ, тези къщи и тревни площи, това спокойно и противно богатство бяха част от нещо, с което аз се борех — с тази охолна и непоклатима сила, която успяваше да се запази, без значение как, с тази смесица от безсилие и самодоволство, която година след година създаваха хора като Тейг, Пайн и Ризър.

Докато седях в запечатаната клетка на задната седалка като впримчено животно, вълна от жестокост се надигна в мен, после се укроти. Както знаех, че нямам шанс да спечеля, започнах да планирам детайлите от защитата си.

Загубването на войната не ме плашеше толкова много, тъй като смятах да спечеля няколко битки, като поразровя моравките и поизстържа боята от тези самодоволни богати къщи.

Докато преминавахме през каменния вход и се движехме по алеята за коли, пред къщата светнаха прожектори и Пайн, Хенмайер и Брукшайър излязоха отвътре и заслизаха по стълбите — сресани, чисти и изгладени, с гладни очи, озъртащи се за храна.

Докато те вървяха към колата, аз се отпуснах на седалката и затворих очи.

Моторът угасна. Чух щракване при отключването на вратите и шофьорът излезе от предната врата. После се отвори и задната врата и чух някой да казва:

— Какво му стана?

— Нещо буйстваше отзад — отвърна шофьорът. — Вече изглежда съвсем изтощен.

— Добре. Хайде да го отведем вътре — чух гласа на Пайн.

Почувствах как чифт ръце ме изправят на седалката.

— Дяволски е тежък — каза някой. — И сякаш е вкочанен. Дай ръка.

Друг чифт ръце хванаха краката ми. Те ме повдигнаха и изтеглиха от колата, като ме подпираха от двете страни. Нечестната борба е, като да стреляш по патици. Трябва да се целиш в един отделен паток. Ако стреляш в цялото ято, ще ги изпуснеш всичките. Ако се биеш с повече хора, ще трябва да се насочиш към един за момента. Няма значение какво ти правят останалите през това време. В края на краищата те могат да те надвият, но не и преди да си им създал доста неприятности.

Започнах с Хенмайер. Той се наведе над мен, за да ми повдигне краката и да ме пренесат в къщата. Беше в чудесно положение. Мушнах два пръста в носа му и го дръпнах с всичка сила. Кръвта бликна като фонтан по лицето му.

Тогава Брукшайър се раздвижи зад мен и се опита да задържи ръцете ми, но аз го блъснах с глава в лицето и го запратих към колата. Той падна върху задната седалка, а аз треснах вратата на краката му, които стърчаха навън.

Щом се обърнах, шофьорът ми налетя с един гаечен ключ, а Пайн гледаше да не се изцапа. Хвърлих се върху него и се стоварихме пред входа на къщата, после го грабнах за китката, завъртях го около себе си и заблъсках ръката му в една купчина камъни. Успях да го ударя три пъти, преди шофьорът да издебне удобна позиция зад мен и да ме прасне с гаечния ключ.

Имах чувството, че се разпадам на парченца, после, сякаш в забавен кадър, усетих как бавно паднах на коленете си, след това се пречупих в кръста, леко се наклоних надясно, паднах по рамо, по гръб, а някъде в далечината дочувах, че всички крещят, а Пайн реве и хленчи за осакатената си ръка. После всичко се замъгли и стана меко, черно и тихо.

57

Когато се събудих, навън все още беше тъмно. Лежах напряко на широкото легло в спалнята на горния етаж, а една нощна лампичка осветяваше стола в ъгъла. Там седеше Хелън Гадис.

Щом отворих очите си и седнах, тя открехна вратата и каза:

— Събуди се.

Чувствах се отпочинал и с прояснено съзнание. Вратът ми ме болеше някъде отзад, но главата не. Като се изправих, ми се стори, че мускулите и сухожилията ми не реагират правилно на мозъчните команди, а с някакво забавяне, между импулса и действието. Това беше едно ново усещане за ритъм, имах чувството, че стоя и се наблюдавам отстрани как се движа и разучавам отново стари действия, като че бяха забравени.

Седнах бавно на леглото, а през това време Тейг, Пайн и Ризър влязоха и затвориха вратата след себе си. Застанаха в долния край на леглото и ме загледаха. Всеки от тях каза по няколко думи, като че бяха репетирали. Тейг заговори пръв:

— Може да се почувствате неестествено и дезориентирано за няколко минути. Но това ще премине. Не сте натъпкан с упойващи вещества. Способен сте да действате по нормален начин. Поне физически. Само сме забавили моторната ви дейност. Някои от агресивните ви инстинкти са временно притъпени. Разбирате ли какво ви говоря?

— Да.

— Ще бъдете мирен и сговорчив през следващите няколко часа. Иначе съвсем нормален. Чувствате се добре, нали?

— Да.

Тогава Тейг погледна към Ризър и той каза:

— Тръгваме оттука в четири часа сутринта, тоест след тридесет минути. Ние с Тейг ще пътуваме с вас в колата и един от нас ще бъде с вас през цялото време, докато се върнем обратно в тази къща. Това няма да стане по-късно от седем и половина.

Ризър погледна към Пайн. Лявата му ръка беше бинтовала и висеше на черна превръзка. Лицето му беше бледо, а очите зачервени и гневни. Но той се владееше напълно.

— Сигурно разбрахте вече, че това е по-особена работа. Нямате друг избор, освен да направите онова, което се очаква от вас. Разбирате ли го?

— Да.

— Ако се опитате да се отклоните или да саботирате работата, която имаме да свършим тази сутрин, жена ви ще бъде убита за броени секунди. Хората, които са с нея, имат ясни инструкции. Много е важно да го разберете. Нали?

— Да — отвърнах. И аз го разбирах. Схващах всичко. И приемах всичко. Чувствах се като детска играчка, очакваща да бъде поставена на пода, напълно навита и насочена в някаква произволна посока.

— Разбирам — повторих.

58

Когато ме оперираха в полевата болница близо до Ки Нхон, ми даваха натриев пентатол за обезболяване. Тогава ми казаха да броя от десет до едно. Успях да стигна до седем. След това вече нямах усещания. Нямаше замъгляване. Нямаше потъване. Просто всичко изчезна. Но идването в съзнание беше съвсем друга работа. Слаби проблясъци на светлина, движещи се цветни петна, вълни от розов пушек, жълти приливи — идващи и отдръпващи се, глуха тишина без музика или вой на вятър. Горещо и топло усещане за плуване. Липсваше всякакво напрежение. Просто едно безразлично и дезориентирано съществувание и съзнанието за това, чувството, че усещанията ми са остри и напълно нормални, че всичко е наред и никакво допълнително регулиране не е необходимо, нито възможно.

Разликата сега беше в мускулите. Чувствах се силен, в пълно равновесие и в прекрасна форма като атлет. Нямаше никакво плуване. Бях като спортист, стъпил здраво на земята, спринтиращ между тебеширените линии, прескачащ препятствията по маркирания с бяло коридор, приемащ маршрута без никакви въпроси.

Беше точно четири сутринта, когато излязохме от къщата и се качихме в колата. Брукшайър караше, Тейг седеше край него, а Ризър беше с мен на задната седалка, като пушеше и тихо си подсвиркваше през зъби. Като се включихме в уличното движение, Тейг си сложи чифт слушалки и започна да настройва радиостанцията, която беше край него на предната седалка.

Улиците бяха тъмни и тихи. Брукшайър шофираше внимателно, докато свихме по магистралата. Той мина в лентата за бързо движение, където имаше съвсем малко коли, и продължи на изток, после на север, после пак на изток.

Ризър седеше и гледаше през прозореца, без да каже нищо. От време на време Тейг измърморваше нещо в микрофона, прикрепен към слушалките му, и никакви други звуци не се чуваха в колата. Само ревът на мотора, свиренето на гумите по настилката и случайният грохот от камионите, с които се разминавахме в насрещните ленти. Опрях глава назад на седалката си, затворих очи и изключих всичко.

Вече минаваше пет, когато излязохме от магистралата и свихме на изток по едно двупосочно шосе с много завои, отправяйки се към района на гористите планини. От двете страни на пътя имаше дървета, не се виждаха учреждения, нито бензиностанции, само случайни къщи, полускрити в гората.

Накрая Ризър погледна часовника си и каза:

— Време е. Къде е отклонението?

— След около половин миля — отвърна Брукшайър.

— Всичко е наред — рече Тейг. — Всеки от нас е точно там, където се предполага да бъде.

— Магистралата изолирана ли е? — попита Ризър.

— Идеално изчистена, пет мили напред и пет след нас. Няма никакво движение.

Тогава свихме надясно, пътувахме миля и нещо през гората по каменисто шосе, завихме наляво и се заизкачвахме все по-високо през дърветата по добре утъпкан коларски път. Когато спряхме на едно обрасло с трева сечище, беше вече шест без двайсет, почваше да се развиделява и един боядисан в бяло хеликоптер с червен кръст от всяка страна ни очакваше със загрят двигател и пилот в пълна готовност.

Докато излизахме всички от колата, Тейг предаваше по радиостанцията. Ризър се наклони и му каза нещо, после се обърна и се насочи към вертолета.

— Хайде — извика ми той, — да се качваме.

Докато вървяхме, Ризър ми говореше:

— Този вертолет не е като онзи, с който летяхме преди пет дни. Този е по-малък и по-бърз. Но вратите се отварят по същия начин. Що се отнася до тебе, нищо не се е променило. Щом стъпиш на борда, затегни си колана и си фиксирай стола на удобна позиция. Ще бъдем над целта точно в шест часа. Ще сме се издигнали пет минути преди това. Така че няма никакво време за зяпане наоколо.

Ризър си сложи слушалките веднага щом влезе във вертолета. Той се настани отпред при пилота, а аз заех мястото отзад, до вратата.

В шест без девет перките на вертолета се завъртяха и Ризър дойде при мен и ми подаде пушката.

— Проверявана е петдесетина пъти. Всичко, което ти трябва да направиш, е да я насочиш. Щом веднъж застанем над покрива, вратата от твоята страна ще се отвори и ние ще се спуснем рязко. Ще се опитаме така да го изчислим, че той да е на средата на пътеката към басейна. Знаем, че ще е там. Той е там като часовников механизъм всяка сутрин. Но може и да ни изиграе лош номер. Може да бъде във водата. Където и да е, трябва да го улучиш. Не пропускай.

Ризър се върна обратно на седалката си и сложи наушниците. Виждах го как си говори с пилота, но не разбирах какво си казваха от шума на моторите. Изведнъж гласът на Ризър се усили и той изкрещя нещо на пилота и вдигна ръка в посоката, където бяхме оставили Тейг и се бяхме издигнали.

Седях там, загрят и отпуснат, с пушка на колене и поглед, вперен в часовника. Някаква чувствена памет в мускулите и нервите ми говореше, че отново е Виетнам. Припомнях си залитането в мрака на ранната сутрин, изгълтването на чашата кафе, за да се събудиш, качването във военния кораб, лазенето и прескачането на храсти по твърд терен с пушка в ръка, трескавото напрежение да видиш целта, програмата да убиеш всичко, което се движи.

Сега не беше същото, разбира се. Макар и напрегнат до крайна степен и натъпкан с наркотици, знаех това. Но едно нещо го правеше да изглежда много подобно. И тогава, и сега нямах избор.

Издигнахме се бързо, завихме и се понесохме напред към върха на високото планинско било и гората. Като достигнахме до най-високите дървета и излязохме от мрака на каньона, за първи път видях слънцето да се подава от изток. И долу под нас — бялата къща в заграденото с каменна стена сечище, и яркосиния квадрат на плувния басейн малко по-надолу от къщата.

Като преодоляхме склона, започнахме да се спускаме под остър ъгъл към къщата. Вратата пред мен се отвори и студеният планински въздух ме удари в лицето. През следващите няколко минути ми се стори, че едва преброих до десет.

Намирахме се на височина хиляда стъпки и се спускахме бързо, когато го видях да тръгва по пътеката към басейна. Вдигнах пушката и го хванах на мерника, очаквайки го да порасне, докато се приближаваше — слаб, рошав мъж с бяла коса и бели мустаци — вървящ надолу по алеята в халат на сини и бели райета, отлична цел.

Той чу мотора и погледна нагоре към нас, махна ни с едната ръка и продължи да се движи спокойно, привикнал на кацане и отлитане на вертолети. Или може би големият червен кръст отстрани на корпуса го отпусна. Каквито и да бяха причините, той не се чувстваше заплашен. Продължаваше да си ходи право към басейна.

Беше изминал повече от две трети от алеята, когато ние се спуснахме и закръжихме на около двеста стъпки. Когато той погледна нагоре и ме видя, можах да забележа как изражението му се променя. Той видя пушката и изведнъж всичко му стана ясно. Обърна се и се втурна назад по пътеката, а аз се целех в средата на гърба му.

Тогава изведнъж той направи нещо умно. Единственото, което беше възможно в случая. Инстинктът му подсказа, че гърбът му беше чудесна мишена, ако се движи направо по пътеката към къщата. Той се гмурна в тревата, претърколи се веднъж и отново стана, полусвит, бягащ на криволици — обратно към плувния басейн.

Дочух Ризър да ми крещи от пилотската кабина и усетих корпуса да се олюлява и нагласява, тъй като пилотът задържа в устойчиво положение заради мене. Пушката си стоеше стабилна и притисната до рамото ми, насочена към синьобялата цел, докато той бягаше на зигзаг към басейна, опитвайки се да се хвърли във водата и да се скрие под нея.

Когато достигна ръба на площадката за гмуркане, гърбът му дойде в центъра на мерника ми и аз изстрелях три куршума.

Докато падаше във водата, той беше вече мъртъв, с обърнато надолу лице и халат, разперен като криле, а тъмночервеното петно около него се разпространяваше бързо.

Тогава чух кучетата да лаят, видях половин дузина от тях да тичат към басейна от всички посоки, а трима мъже да се втурват надолу по пътеката откъм къщата. В този момент пилотът се наклони над лостовете и ние завихме наляво, и се заиздигахме бързо.

Точно преди да изгубя хората от поглед, видях, че единият от тях носеше пушка. Докато вратата пред мен се затваряше, първият куршум се вряза в корпуса. После още два.

— Боже господи! — извика Ризър на пилота. — Извади този шибан вертолет от обсега!

Пилотът рязко издигна вертолета над хребета, дърпайки го назад и напред, за да го направи трудно досегаема цел. Още два куршума изсвистяха през кабината, но разстоянието сега беше на наша страна. Бяхме точно над планинското било и го пресичахме, когато последният изстрел изтрещя отдолу и улучи крака на пилота. Той разкъса артерията от вътрешната страна на бедрото му и кръвта започна да блика от дупката.

Тогава вертолетът се наклони под нас и в неравен и криволичещ полет се заспуска към стената от дървета по планинския хребет.

Измъкнах се от седалката си и минах напред, като издърпвах колана от панталоните си, докато вървях. Коленичих до пилота и го превързах силно над раната, като стягах, колкото можех. Очите му започваха да се засенчват, но той все още беше в съзнание. Като погледна крака си и видя, че кръвта е спряла, малко дойде на себе си.

Ризър си сложи слушалките и защрака копчетата на радиостанцията. После се наклони над пилота.

— Можеш ли да ни свалиш долу?

— Ще направя всичко възможно, но не мога да гарантирам къде.

— Положението още не е съвсем отчайващо, нали?

— Не, ако успея да се справя. — Пилотът дишаше тежко. Говореше с огромни усилия.

— Добре. Дръж се. Виждаш ли ей там ивицата на пътя? Ще можеш ли?

— Ще се опитам, по дяволите.

Пилотът разтърси глава, за да дойде на себе си, и зави остро надясно, към пътя. Аз стисках превръзката около крака му, а Ризър говореше по микрофона: „Ние сме в беда. Пилотът е улучен от куршум. Можете ли да ни видите? Добре. Няма да успеем да минем сечището. Ще станем на палачинки долу. По дяволите, елате по-скоро тука и ни измъкнете.“

Той млъкна, за да чуе отговора, после каза: „Забравете това. Никой не идва насам. Вратите на двора са задръстени от навалица, а пътните барикади няма да пристигнат поне още десет минути.“

Ризър погледна пилота:

— Добре, слушай ме сега. Само не изпускай от поглед онази бетонна ивица. Ще бъдем долу след около минута. Тогава ще те оправим. Само си дръж очите отворени за още една минута и всичко ще бъде наред. Спусни ни леко, спокойно и спри…

Ние се спускахме надолу по склона на хребета стремглаво и неравномерно, прекалено бързо и в близост до дърветата. Но все пак той успя да изправи посоката и да вдигне вертолета на около стотина стъпки над земята. Ние се носехме и потъвахме, и засичахме в продължение на хиляда ярда над върховете на дърветата, като корпусът закачаше клоните на по-високите. И така — докато стигнахме до пътя, все още сивеещ се при недостатъчната светлина на утрото.

Пилотът ни смъкваше бавно, машината ту залиташе, ту се килваше в продължение на последните тридесетина стъпки, които ни отделяха от паважа. Тогава изведнъж очите му се затвориха, ръцете му се отпуснаха от лостовете и ние запропадахме право надолу.

Когато се ударихме в земята, главата ми се блъсна силно в таблото с апаратурата и аз отскочих и се претърколих по гръб към опашката. Изпълзях отново напред към пилотската кабина, като разтърсих глава, опитвайки се да си събера ума. Наоколо миришеше на разляно гориво.

Ризър се измъкваше от обвитата в пушек кабина, едната му буза беше дълбоко порязана. Пилотът лежеше, проснат по гръб, а кръвта отново бликаше от крака му.

Заопипвах наоколо, докато открих колана. Подмуших го под крака му и започнах да го затягам отново. Но Ризър ме сграбчи за рамото и ме дръпна настрана.

— Хайде, Тъкър. Изчезвай.

— Ти изчезвай, кучи сине. Да не искаш да изоставим това момче да му изтече кръвта.

Ризър се пресегна над рамото ми, дръпна колана от ръцете ми и го изхвърли навън на земята. Като се обърнах, видях дулото на пистолета, притиснат към врата ми, точно под ухото.

— Ако останеш тука, ще умреш.

Аз се обърнах отново към пилота, но Ризър ме извади от равновесие и ме изблъска от кабината на земята. Докато се навдигах на ръце и колене, спирачките на две коли изскърцаха и спряха на трийсет крачки от нас. Брукшайър, Тейг и Хенмайер излязоха от нея и се затичаха срещу нас.

Ризър ме посочи и каза:

— Вмъкнете го в колата. Иска да се прави на герой.

Те ме привлякоха през бетонната площадка и ме бутнаха на задната седалка на колата. Ризър се настани до мен, а Тейг и Брукшайър заеха предните места.

Ризър свали стъклото на прозореца и каза на Хенмайер:

— Зареди вертолета. Той ще избухне веднага, след като пламъците достигнат резервоара с гориво, но нека все пак да му помогнем.

Докато Хенмайер тичаше към неговата кола, Брукшайър направи остър завой по шосето и се насочихме обратно към Лос Анжелос. Бяхме изминали по-малко от миля, когато чух експлозията зад нас.

Тейг се обърна към нас и попита Ризър:

— Какво мислиш?

— Мисля, че се оправихме — отвърна Ризър. — Съвсем добре сме.

След две мили надолу по пътя спряхме в изоставена кариера за добиване на чакъл. Там ни чакаше един син камион, а млад чернокож мъж го караше. Отстрани на камиона пишеше „Химическо чистене“.

Ние излязохме от нашата кола, преместихме се в каросерията на камиона и седнахме на някакви възглавници, между закачалките с разни дрехи и костюми. Брукшайър седна зад кормилото и тръгнахме надолу по главния път, около половин миля, после завихме надясно по един черен път през дървета и хълмове. Подскачахме и се друсахме около четиридесет и пет минути. Черният път свърши и ние отново се включихме в магистралата, а колите бързаха от двете страни покрай нас.

Болките от ударите започваха да заглъхват, но цицината на главата ми пулсираше и аз чувствах, че ми се гади от всичко, което бях видял и направил. Казвах си, че нямаше начин да го избягна, и знаех, че това беше истина. И все пак някъде дълбоко в себе си отказвах да го повярвам.

59

На връщане към къщата видях Пайн, излязъл да ни посрещне по алеята.

— Какви са новините от вилата? — попита Ризър.

Пайн ме погледна и се обърна към Тейг:

— Как беше той?

— Нормално, слава богу. Какви са съобщенията?

— Джей провери в шест и десет. Бил е мъртъв, когато са го извадили от басейна.

— Има ли официално съобщение вече?

— Без подробности. Усукват го. Споменават нещо за произшествие в басейна. Но всички знаят, че има нещо друго. Радиото предава бюлетин на всеки пет минути, а телевизионните компании са се заели със събитието с пълна пара от половин час насам. Говорителят на Си Би Ес съобщи, че има слухове, че е мъртъв. Няма да могат да го държат покрито дълго време.

— Нека да погледаме — каза Ризър и тръгна към къщата с Пайн, а ние с Тейг вървяхме след тях.

Като влязохме вътре, попитах:

— Какво става с жена ми?

Пайн ме изгледа с невиждащ поглед и се обърна към Ризър:

— Слезте в залата за билярд. Там имаме три телевизора и няколко радиоапарата.

Застанах пред Пайн, който тъкмо се канеше да излезе от стаята.

— Я се разкарай с твоите скапани телевизори. Къде е жена ми?

— Добре е — отвърна Тейг. — Тя ще ви посрещне на аерогарата. Самолетът ви ще излети в…

— Престани да му целуваш задника, Марвин! — каза Пайн и се обърна към мен. — Не си проигравайте шанса, Тъкър. Вие стоите на хлъзгав терен. Ако приемете съвета ми, ще…

— Върви по дяволите с твоите съвети. Искам да видя жена ми. И го искам сега.

— Не ми обяснявай какво искаш. Или ще получиш и това, което не си искал.

— Успокой се, Рос — каза му Ризър.

— Хич не искам да се успокоявам. Този кучи син ми счупи ръката. А сега ще ми разправя и какво…

Аз се протегнах, сграбчих го за косата и го извих. После го извлякох през вратата към една от приемните пред залата. Взех стъклената гарафа от масата и я счупих в облегалката на стола.

Като все още го държах за косата, го завъртях около себе си и го проснах на стола в отдалечения край на стаята. Застанах зад него така, че раменете ми опираха в стената, и с едната си ръка издърпах главата му назад и притиснах нащърбеното гърло на счупената гарафа към шията му. Тейг и Ризър стояха на десет крачки от нас, вцепенени и тихи.

— Ще останем така, докато не видя жена си да влиза в стаята. — И аз притиснах стъклото до врата му и тъничка струйка крьв се проточи към яката му. — На всеки пет минути ще го забивам по-дълбоко. Ако тя не е тук до половин час, ще му прережа гърлото.

— Исусе Христе! — възкликна Ризър.

Точно срещу мен в другия край на залата имаше огромен часовник. Отне им двадесет и три минути да доведат Телма. Не исках да ме вижда как държа Пайн в това положение, с кръв, попиваща в предницата на ризата му. Но нямаше друг начин за действие в момента.

Щом Гадис я въведе през вратата, попитах Тейг:

— Кога е нашият самолет?

Телма стоеше и ме гледаше втренчено в другия край на залата.

— Ще бъде готов, когато и вие се приготвите — отвърна Тейг.

— Къде?

— В Бърбанк. Навън, в долината. Все още държах здраво Пайн.

— Хубаво. Искам да тръгнем още сега. И искам вие да ни откарате. В нормална кола. Не като тези вагони за добитък, с врати, които не могат да се отварят.

Телма не каза нищо. Като я погледнах, тя отмести очите си настрани.

Тейг я отведе до колата, а аз ги последвах, като влачех и Пайн с мен. Ризър, Гадис и Брукшайър стояха там и ни гледаха.

Телма седна на задната седалка. Преди да вляза отпред при Тейг, отблъснах Пайн. Той се заби в една леха с цветя край алеята. Свалих прозореца и наблюдавах как се изправя, опипвайки врата си и разглеждайки кръвта по пръстите си. После ме погледна с недоверчив и пълен с омраза поглед. Устните му се раздвижиха, но никакъв звук не излезе.

Колата потегли по алеята, а аз се обърнах към Телма. Лицето й беше бледо, а очите зачервени, като че беше плакала. Гледаше ме така, като че не ме беше виждала по-рано. Отново се обърнах напред и задържах поглед по пътя напред. По цялото шосе към аерогарата се виждаха наведени знамена и профучаваха полицейски коли. Чуваше се и вой на сирени.

60

Като стигнахме до аерогарата, Тейг прекара колата покрай главния вход и през целия паркинг и спря в най-отдалечения му край, където намери място за паркиране срещу оградата зад дългия алуминиев хангар. На сто ярда пред нас върху площадката видях реактивния самолет, който ни беше докарал от Коста Рика.

— Готов е — каза Тейг.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърнах.

— Ще ви се стори дълго пътуването на празен стомах. Ако бях на ваше място, бих взел малко сандвичи от онова фургонче ей там. — Той посочи към алеята, където един човек в камион продаваше сандвичи, понички и кафе на редицата работници, влизащи и излизащи от хангара.

— Ще се върна след минута — рече Телма. — Ще взема нещо за ядене.

Тя стана от задната седалка, подадох й малко пари през прозореца и тръгна към камиона със закуските.

Ние с Тейг поседяхме там около минута, без да говорим нищо. Накрая казах:

— Искам да ви попитам нещо.

— Давайте. Но въпросът ви може да остане без отговор.

— Искам да знам дали всичко е свършило.

Той ме изгледа продължително. После си извади цигара и я запали. Накрая рече:

— Интересува ви истината?

Аз кимнах и той продължи:

— Истината е, че аз нищо не знам. — Той смукна дълбоко от цигарата си. — Единствената акция, при която бих се чувствал спокоен, е онази, в която участва един-единствен човек. Колкото повече хора са замесени, толкова по-голям става шансът да се изпорти работата. Колкото по-голямо е зловонието, толкова по-трудно е да се прикрие. И човекът, който се тревожи най-много, е онзи, който дава заповедите. Той винаги има да губи най-много. Ако се паникьоса, домината започват да се смъкват.

— Това засяга ли ме?

— Не знам дали ви засяга. Може би. Нека да го кажем така. Ако аз бях на ваше място и имах възможност да изчезна в Бразилия например, мисля, че не бих се колебал.

— Без паспорт?

Той се усмихна и каза:

— Ама че мръсен басейн беше, нали? — Тейг погледна към камиона със закуските. — Ето, жена ви идва.

Тя вървеше бавно и крепеше три чашки кафе върху нещо като кутия за обувки.

— Ще ви кажа какво ще направя — каза Тейг. — Обещавам ви, че ще имате паспортите си до утре на обяд, доставени в дома ви.

— И още един въпрос. Защо избрахте точно мене?

— Защото отговаряте на всички изисквания. Бяхте в затвора за убийство, добър стрелец сте, знаете да поставяте инжекции.

— Това пък за какво беше нужно?

— Имахме два плана. Първият беше с вертолета. Вторият трябваше да се задейства в болницата. Но не можахме да го накараме да влезе там.

Тейг тръгна с нас към самолета, после се върна и спря пред хангара, за да ни гледа как ще излетим. Можех да го виждам през прозореца, докато самолетът се придвижваше към площадката за излитане. Той стоеше там, засенчил очи с ръка, а косата му се развяваше от вятъра.

Преместих поглед към паркинга и видях колата му, паркирана срещу оградата, близо до хангара, до който стоеше Тейг, така че той не можеше да я види. До колата имаше някакъв мъж в гащеризон, който държеше кутия с инструменти в ръката си. Просто си стоеше там.

Изтичах по пътеката между седалките и почуках на пилотската кабина.

— Задръжте! — извиках. — Не излитайте още. Трябва пак да говоря с Тейг. — Заудрях по вратата и се опитах да я отворя, но тя беше заключена. Върнах се обратно на мястото си и отново погледнах през прозореца.

— Какво има? — попита Телма. — Какво гледаш?

— Нищо. Иди да седнеш от другата страна.

— Какво става с тебе?

— Нищо. Само направи каквото ти казах.

Усетих как самолетът потреперва при увеличаването на мощта на моторите.

— Отиди, по дяволите! Затегни си колана! Ей сега ще излетим.

Тя стана, без да каже дума, тръгна напред по пътеката и си закопча колана на една седалка. Притиснах лицето си в прозореца тъкмо когато мъжът в гащеризона отвори задната врата на колата на Тейг, сложи сака с инструментите си на задната седалка и отмина напред. Една кола тръгна покрай него, той се качи в нея и се насочиха към изхода на паркинга.

Изтичах отново до пилотската кабина и заблъсках по нея:

— Спрете, дявол да го вземе! Трябва да сляза!

Самолетът започна да се движи напред.

— Угаси мотора, кучи сине!

През вратата можах да чуя приглушения глас на пилота:

— Седни долу, приятелче. Излитаме.

Изтичах на мястото си и отново погледнах през прозореца. Хангарът се изплъзваше под нас. Не можах да видя колата. Точно преди да се издигнем, видях Тейг да се обръща и да върви към паркинга.

След като набра височина, пилотът наклони самолета и го обърна към коридора, сочещ на юг. Преместих се от другата страна, така че да мога да виждам хангара и паркинга. Някъде далече долу съзирах Тейг. Той стоеше до оградата и гледаше как самолетът ни се издига. После се обърна, отиде до паркинга и влезе в колата си. Промених мястото си бързо, така че да мога да виждам колата, която се смаляваше все повече и повече, докато се издигахме.

Точно преди земята да изчезне под облаците, видях експлозия в оранжево и черно, пламъци и дим. От разстоянието приличаше на кибритена клечка в тъмна стая.

61

Седях и дълго гледах през прозореца. Чувствах тялото си тежко и стабилно закрепено за седалката. Очите ми бяха сухи и горещи в орбитите си, а кожата на челото ми сякаш бе пресъхнала. Накрая, след около два часа, чух гласа на пилота по високоговорителя:

— Сега летим над Мексико.

Станах и отидох напред, там, където седеше Телма.

— Взе ли сандвичи?

Тя се пресегна за кутията на пода под нейната седалка.

— Има с шунка и сирене или със салам и сирене.

— Ще хапна от този с шунка и сирене.

Тя ми го подаде, увит в пликче, а аз попитах:

— Ами ти? Не си ли гладна?

— Закусих преди малко.

Седях край нея и гризях сандвича. После отидох до тоалетната, измих лицето и ръцете си и пих чаша вода. Когато после пак седнах до нея, й рекох:

— Съжалявам, че ти се развиках преди малко.

— Няма значение.

— Няма защо да побесняваш.

— Аз не побеснявам.

— Защо крещиш тогава?

— Страхувам се.

— От какво?

— Не знам.

— Няма от какво да се плашиш.

— О, Рой… за бога! Не съм на две години. Имам очи и уши. Да не мислиш, че съм мигнала от една седмица насам.

— Добре. Най-хубаво в случая е да го забравиш. Вече всичко свърши.

— Не, не е. И ти ЗНАЕШ, че не е.

— Според мен е отминало.

— Ти не ме попита къде ме държаха те и как се отнасяха с мен. Не каза нищо. Аз се върнах, а ти стоиш там с парче стъкло, притиснато до нечий врат, и кръвта течеше по ризата му, а ти не каза нищо за ТОВА. — Телма се обърна срещу мен на седалката. — Мислиш, че за мен е по-добре да не знам нищо. Но не е така. Гарантирам ти, че не е. Нищо не може да бъде по-лошо от онова, което мога да си измисля.

— Тогава не си измисляй.

— Мога ли да се спра? Да не мислиш, че ми е много приятно да се връщам към всичко това?

Усетих очите й, вперени в мен, да очакват отговор, какъвто аз нямах.

Тя се намести отново напред на седалката си. Когато погледнах към нея, тя се обърна към прозореца.

Накрая казах:

— Няма за какво да се караме. Не премълчавам нещата, защото така ми харесва. Просто не виждам защо трябва да напъхвам и твоя нос в тях.

— Но така повече не може да продължава. Няма да стане.

— При мен нещата стоят по-другояче. Аз съм бил в опасност през целия си живот. Свикнал съм с това. То ме следва навсякъде. Но не разбирам защо и ти трябва да свикваш.

— Но аз СЪМ свикнала. И ти го ЗНАЕШ. ЗНАМ какъв си. Но това няма значение. Важното е, че ти не можеш да бъдеш с някого и в същото време да се затваряш в себе си. Искам нещата да бъдат такива, каквито СА, независимо КАКВИ са. Но ти ме караш да се ПРЕСТРУВАМ през цялото време.

— Не те карам да се преструваш за нищо.

— Караш ме. Правеше го и по-рано, както и сега. Да не мислиш, че ПОВЯРВАХ на онази история, че някой те е извадил от затвора просто защото са разбрали, че си имал лош шанс и заслужаваш нов процес. Никога не съм го вярвала, дори и за минута. Знаех, че е лъжа, но не ми пукаше. Ако можех да те виждам и да бъда с теб, бих се преструвала, че вярвам всичко. — Тя отново се обърна към мен: — Да не мислиш, че повярвах и на онази история в Индианаполис? На процеса? Разбира се, че не. Не повече от съда. Но се престорих, че съм, защото ти го искаше. Теб не те интересуваше какво смята съдът, стига аз да те считам за невинен. Не беше ли така?

— Предполагам. Какво лошо има в това? Не виждам нищо лошо.

— Знам, че не виждаш. В това е бедата. Това ме кара да се чувствам по-особено. Знам, че искаш да ме държиш по-далече от нещата. Мислиш, че това е някакъв вид предпазване, предполагам. Но не можеш да ме защитиш от СЕБЕ СИ. Нямам нужда от всичко това. И не го ИСКАМ.

Чувствах очите й върху себе си. Когато се обърнах да я погледна, тя каза:

— Знам, че ти УБИ Ригинс. Бях готова да приема това още преди дълго време. И знаех, че имаше нещо гнило в онова, което е станало в Лос Анжелос. Нещо, в което ти си бил замесен. Мога да преглътна и това. Онова, което не мога да приема, е да бъдеш две различни личности едновременно.

Знаех, че Телма очаква да кажа нещо. Гледаше ме продължително, много продължително. После усетих тялото й да се отдръпва на седалката. Когато се обърнах към нея, тя отново се рееше през прозореца.

През останалата част от пътуването седяхме като неми. Накрая, тъкмо преди да кацнем в Пунтаренас, тя рече:

— Излъгах те по-рано за това, че не съм била с друг мъж. Той беше онзи приятел на Фей и мъжа й, онзи, който ти казах, че ме преследваше. Не исках и се чувствах ужасно после, но все пак го направих. И не само веднъж.

Тогава я погледнах, но Телма все още беше с лице към прозореца.

— Няма значение — отвърнах. — Всичко е наред.

— Не — възрази тя, — нищо не е наред.

62

След като се прибрахме в нашата къща край Хуапала, аз се качих в колата и се върнах обратно в Пунтаренас. Сварих капитан Руис в коридора, тъкмо се канеше да напусне офиса си за този ден.

— Какво става с паспорта ми? — попитах. — Мога ли да си го взема от вас сега?

— Ще се радвам да можете. — Той ми подаде ръка. — Елате с мен до колата ми.

Ние минахме покрай асансьорите и слязохме по стълбите.

— За мен това е едно много неудобно положение. Но нещо се било случило в централния офис в Сан Хосе. Пожар може би. И в суматохата — пакетът с документите и паспортите е бил загубен или унищожен.

Ние излязохме навън на слънце и тръгнахме към неговия мерцедес.

— За ваше щастие, няма проблеми. Само едно посещение при американския консул тук, в Пунтаренас. Те ще се свържат с Вашингтон и ще ви бъде издаден дубликат веднага. Помолих ги да ми звъннат в офиса, ако има някакви въпроси за загубата. — Той се плъзна зад кормилото на колата си. — Просто едно съобщение до Вашингтон. Това е всичко, от което имате нужда.

Стоях на бордюра и го гледах да се отдалечава. Тогава отидох в консулския отдел и докладвах за загубата на паспорта ми. Като правех това, знаех, че е безполезно. Но трябваше да опитам. След пет дни получих писмо от консула. Сложих си го в джоба и по-късно го прочетох на брега.

Вървях покрай брега и накъсах писъмцето на цяла шепа малки парченца. После ги разпилях във въздуха като конфети и гледах как бризът ги разпръсква през дърветата обратно към плажа. По някакъв странен и изчанчен начин се чувствах облекчен. Не трябваше да се боря повече. Не трябваше да избирам. Никакъв възможен избор не беше останал.

63

Пръстенът около мен постепенно се затваряше. Всичко вървеше по план. Преди десет дни ми бяха изпратили изрезка от вестник от Алберта. В съобщението се казваше, че избягалият затворник Рой Тъкър бил застрелян от полицията „заради съпротива при арестуването му“.

Два дни по-късно Ризър намина към нас и ни гостува час и нещо. Той си пийна, разходи се из къщата, като разглеждаше всичко, и си тръгна в около четири и тридесет и четири към Сан Хосе. Трябваше да хване самолета за Маями в девет часа — така разправяше.

Рано на следващата сутрин Телма слезе до пазара в селото. На път за вкъщи, на двеста ярда надолу по хълма, някаква кола изникнала на шосето, блъснала я срещу каменна стена и си продължила. Двама мъже, които работели по пътя, видели произшествието, но не можаха да опишат колата.

Извикаха ме, след като я бяха откарали в болницата, но когато пристигнах, Телма вече беше мъртва. След два дни я погребах на хълма зад нашата къща.

Следващия път като отидох до банката в Пунтаренас, ми казаха, че няма пари на моята сметка. Човекът, който бил направил депозита първия път, бил изтеглил парите. Същия следобед, преди да се прибера вкъщи, си купих пушка и кутия с патрони.

На следващия ден късно сутринта една кода спря на алеята. От нея излязоха Пайн и Брукшайър. Щом заобиколиха къщата и се заизкачваха по стъпалата към терасата, ги застрелях. Натъпках ги обратно в тяхната кола, откарах я две мили надолу по брега към рифовете, освободих спирачките и я преобърнах. Тя се удари във водата, потъна и си остана там.

Върнах се вкъщи по друг път. Когато наближих, видях, че гумите на колата ми са срязани, а жиците на мотора отскубнати. Тогава слязох в селото и похарчих всичките пари, които ми бяха останали, за храна и патрони.

Същата вечер седнах на кухненската маса и започнах да описвам всичко, което се беше случило от първия ден в канцеларията на Дичър. Написах всичко така, както можах да си го спомня, и го изпратих по пощата на Апългейт. Може би той ще знае какво да го прави. Може и нищо да не направи. И едното, и другото няма да ми помогне. Вече. Всичко, което мога да сторя, е да седя тук. И да чакам да видя кой ще бъде следващият, който ще се появи.