Принципът на доминото

24

Събуждах се бавно, с блуждаещо съзнание, всичко около мен сякаш не бе на фокус. Чувствах се така, като че кръвта ми бе източена и заменена с топло мляко. Таванът не беше съвсем стабилен. Той се движеше бавно от единия до другия си край и някоя случайна гънка го начупваше през бялата повърхност.

Заковах поглед в петното точно над главата ми, отварях и затварях очи, после се отпуснах и след доста дълго време таванът се успокои и спря да се движи. Опрях се на лакти и се огледах наоколо.

До леглото ми седяха трима души — мъжът в синята риза, който застреля Оскар, една жена със сива коса и очила и Рос Пайн. Когато заговорих, гласът ми прозвуча тънко и сякаш отдалече:

— Колко е часът?

— Четири и половина следобед — отвърна Пайн. — Вие сте в хотел „Дорсит“ в Чикаго, на седемнадесетия етаж. Искате ли кафе?

Кимнах и сивокосата жена отиде до масата край вратата, наля чаша кафе, сипа лъжичка захар в него и ми го подаде. После седна отново.

— Ще бъдете в Чикаго три или четири дни. Тази жена е Хелън Гадис. Тя ще бъде във връзка с вас, докато сте тук. А този мъж е Марти Брукшайър. Той заминава от Чикаго тази вечер, но ще бъде в контакт с вас по-късно, когато нашата работа напредне.

Погледнах към Брукшайър. Изрядно подстриган, ясни сини очи, бяла риза, сива вратовръзка. Спокойно лице без нито една бръчка, завършил по всяка вероятност някой колеж в Кънектикът преди три години. Усетих много особен порив. В ума си скочих на крака и впих пръсти в охранения му, добре избръснат врат. Но тялото ми не можа да издържи на този импулс. Костите и мускулите ми бяха разцентрова-ни. Или поне така ми се струваше. Не чувствах болка, нито напрежение. Сякаш нямах физическа същност. Можех да гледам и слушам, да запомням онова, което чувах. Но от шията надолу се чувствах като сварена каша. Вперих очи в Брукшайър и се опитах да го убия с поглед, но той си седеше с кръстосани крака, хладен и невъзмутим, като слушаше Пайн и си наместваше маншетите.

— Искам да видя Тейг — казах.

— Невъзможно е. Няма да го видите, докато не напуснете страната.

Отместих поглед обратно към Брукшайър.

— Кучи син.

Той погледна Пайн, който стана и дойде до леглото ми.

— Нека да си изясним нещата. Ще бъдете в контакт с няколко наши хора, преди този план да бъде изпълнен. И НИКОЙ от тях не е длъжен да понася обиди от вас. По никакъв начин.

— Този кучи син уби Оскар.

— Не той — възрази Пайн. — Вие го убихте, Оскар беше мъртъв още преди да напусне затвора. Вие не ни надхитрихте вчера. Само си помислихте, че сте. Когато ви казахме, че не е добре за Спивента да избяга, ние вече бяхме взели решение за него. Нямахме друг избор. Сега конкретно по въпроса. Много хора участват в този план и вие сте един от тях. Но сте ценен само с оглед на вашия дял в него. Разбирате, нали? Ние направихме договор с вас и аз ви уверявам, че ще го спазим. Но от вас се очаква същото. Говоря направо. За следващите няколко седмици от живота ви ние ви притежаваме. Вие сте купен и е платено за вас. Ако осъзнавате това и правите каквото ви е казано, всичко ще върви гладко. Ще бъдете изненадан от това колко лесно ще потръгнат нещата. Но ако не го приемете, ако ви хрумне да промените правилата на играта, ние няма да се спрем пред нищо.

Пайн се обърна, отиде до прозореца и застана там с гръб към нас. После се върна и седна на стола си. — Имате ли някакви въпроси? — попита той. — Важно е да разберете точно онова, което казвам. Ако има нещо неясно, сега е моментът да поговорим. После няма да имаме време. Ако имате неприятности, само Тейг или аз можем да ви помогнем. А ние няма да бъдем наоколо през цялото време. Хората, с които ще бъдете в контакт, са програмирани да реагират. Вашето поведение ще определя и тяхното. Това е просто като две и две четири.

Пайн се обърна към жената и рече:

— Обади се.

Тя стана, отиде до телефона и застанала с гръб към мен, каза нещо много тихо в слушалката.

— Добре — рече Пайн, — достатъчно за момента. А сега имаме изненада за вас.

Жената сложи ръката си върху слушалката и каза:

— Има забавяне.

— За колко време? — попита Пайн.

— Телефонист ката казва само няколко минути.

— Окей. Кажи й да ни свърже колкото е възможно по-бързо.

След като жената се върна до телефона, той се обърна към мен:

— Ако имате нужда да се свържете с нас по някаква причина, обадете се на шефа на сервизните служби, съобщете му кой сте и му кажете, че климатичната ви инсталация не е в ред. Някой от нашите хора ще ви намери за броени минути.

Седях и го слушах полубуден, кръвта започваше отново да се движи из тялото ми, през ума ми трескаво преминаваха различни възможности. Не си задавах въпроса какво да правя. Образът на Оскар, проснат на пясъка с два куршума в него, не излизаше от главата ми. Всички думи, планове и скрити заплахи не можеха да замъглят картината.

— Гладен ли сте? — попита Пайн. Той беше спокоен и отпуснат сега, изпълнен с увереността, че ме е вкарал в релсите, че ще бъда там, когато се нуждае от мен — колосан и изгладен, изгарящ от желание да се харесам, послушен като добре дресиран звяр. Тръснах глава.

— Не сте ли гладен още? — попита той.

— Не.

— Нищо, ще огладнеете. Има няколко превъзходни ресторанта в този хотел. Обичате ли риба?

— Не.

— Жалко. Долу има чудесен ресторант с морско меню.

В този момент телефонът иззвъня и жената вдигна слушалката.

— Обаждането — рече тя.

— Добре — отвърна Пайн и като стана, взе от нея слушалката. Говореше тихо и с извърната глава. Не можах да разбера нищо от думите му. Изведнъж той ми кимна. — Ето някой, който иска да говори с вас.

Бях прекарал пет години, опитвайки се да не мисля за нея, насилвайки се да забравя как изглеждаше, как се движеше и говореше, какъв беше допирът на кожата й. Бях притъпил краищата на нервите си, блокирал чувствата си, заличавайки доколкото бе възможно всеки неин образ. Но когато я чух да говори, всичко това нахлу обратно.

— Рой? — Гласът й беше тих, задъхан и несигурен.

— Здравей, скъпа.

— Боже мой, Рой…

— Не плачи.

— Не мога да се удържа. Страхувам се… Аз мислех.

— Всичко е наред, скъпа. Всичко ще бъде чудесно.

— Липсваше ми толкова много…

Настъпи прекъсване от другата страна на линията. Тогава мъжки глас каза:

— Тук е Марвин Тейг. Искам само да знаете, че жена ви е добре и е нетърпелива да ви види. Казах й, че ако се развива по плана, ще бъдете тук след три или четири дни.

Линията прекъсна. Поставих слушалката обратно.

— Къде е тя? — попитах Пайн.

— Извън страната.

— Дявол да го вземе! Ще спрете ли да си играете с мен? Къде е тя?

Пайн си седеше и ме гледаше. След това се обърна към Брукшайър и жената и рече:

— Ще се видим долу след десет минути.

Те станаха и излязоха от стаята. Щом вратата се затвори, Пайн започна да говори:

— Опитах се да ви обясня всичко по цивилизован начин, но ми се струва, че не съм успял. Така че ще се опитам да го направя още веднъж.

Той извади цигара и я запали.

— Знам историята на живота ви може би по-добре и от вас самия. Знам, че сте минали през тежки периоди, че сте получили повече ритници в задника, отколкото заслужавате. Няма две мнения по този въпрос. Но аз ви гарантирам, че ако се опитвате да ни преметнете, да ни изхитрите, мен или Тейг, или когото и да е от нашите хора, ще си имате такива неприятности, каквито не сте и сънували.

След като Пайн излезе, аз застанах до прозореца и се загледах надолу към езерото. Имах чувството, че той е още в стаята, точно зад мен, хванал и двете ми ръце в белезници. Обаждането на Телма промени всичко. Това беше тяхната игра. По непонятни техни правила. И аз все още стоях там, борейки се да намеря спасителния изход, знаейки, че и да го намеря, няма да мога да го използувам. Но все пак продължавах да го търся.

— Това е всичко, което мога да ви посъветвам — беше казал Пайн, преди да излезе. — Само умната и всичко ще бъде чудесно. Вие сте регистриран долу като Хари Уолдроун. Сметката е платена. Всичко, което трябва да правите, е да си предавате ключа, когато излизате. Паспортът ви е в сакото на кафявия костюм в гардеробчето. Портфейлът с документите, банковата книжка и парите са в джоба на панталоните ви. Имате петстотин долара в наличност. Ако се нуждаете от повече, свържете се с нашите хора. Гадис ще ви уведоми за времето на отпътуването. Тя ще ви каже последните подробности и ще види имате ли билет. Всичко останало си е ваша работа. Вие не сте затворник тук. Никой не ви пази навън пред вратата. Можете да си влизате и излизате, когато си поискате.

— Ами полицията?

— Какво тя?

— Доколкото знам, избягах от Хобарт тази сутрин. Ще ме търсят, нали?

— Не, не мисля.

— Какво значи това?

— Да го кажем така — аз ви гарантирам, че няма да ви търсят в Чикаго.

— Как можете да ми го гарантирате?

Пайн се усмихна:

— Излязохте от Хобарт, нали?

Той стана и отиде до вратата.

— Починете си и се позабавлявайте няколко дни. Опитайте няколко хубави менюта, разходете се по улиците, отидете на кино, напишете писмо на жена си.

— Малко трудно ще го направя, след като не знам къде да го изпратя.

— Нищо — отвърна той. После добави: — Напишете й все пак. Можете да й го предадете след няколко дни.

До вратата Пайн каза:

— Имате голям интерес. Разчитаме да бъдете достатъчно умен, за да го запомните. Знам, че имате приятели в Чикаго като Снейбъл — вашия адвокат, — д-р Апългейт, но не ви съветвам да влизате във връзка с тях. Дори и да го направите, няма да ви помогне. А на тях може да им навреди. И то много.

Той се изправи и ме изгледа продължително, хладен и блестящ, невъзмутим, владеещ положението, с пълна вяра в бъдещето. После отвори вратата и излезе.

25

Отидох до прозореца и погледнах навън. Беше красив есенен ден. Слънцето не грееше вече така жарко, но светлината му си оставаше все тъй ярка. Дълго време гледах надолу към брега, към колите и автобусите на крайбрежния паркинг. Мисълта ми се мяташе насам-натам като пустинно животно, търсещо убежище, но не намираше. Всичко, което можех да видя, бе сянката на ястреба. Накрая се извърнах от прозореца, отидох до стенното огледало над шкафа и се заразглеждах.

Не можеш да намериш много огледала в затвора. Повечето хора там не изгарят от желание да се оглеждат, дори и да ги имаше. Всякакво себелюбие и себеуважение, които някога си имал, те напускат бързо. И навикът да се оглеждаш — също.

И така — мъжът, когото проучвах там, в стаята онзи следобед, нито ми хареса, нито ме разочарова, нито ме изненада. Разглеждах го повече с любопитство, отколкото с разпознаване и с повече разпознаване, отколкото с одобрение.

Бях по-нисък, отколкото исках да бъда, лицето ми беше станало по-изопнато и по-сиво, отколкото го помнех; носът ми — прекалено дълъг и не съвсем правилно разположен; очите — малки и мрачни; скулите — издадени, а зъбите — като на добре гледано дете. Косата на върха на главата ми беше пооредяла, резките по бузите ми — отличителен белег на бащиния ми род — бяха дълбоки, а лицето ми имаше студено и затворено изражение, което не се променяше дори когато широко разтварях устните си в усмивка.

Нещо в дрехите ми също не беше съвсем наред. Те бяха нови и скъпи — тъмночервен халат, синя памучна пижама и черни чехли, — но правеха лицето ми да изглежда изхабено, второкачествено. Съблякох се, все още пред огледалото, и видях тялото си за първи път от толкаво много време. Бяло и тънко, с топчести твърди мускули, изпъкнали сухожилия, остри кокали и широки вени на ръцете. „Приличаш на баща ми — каза Телма, когато ме видя за първи път съблечен. — Тялото ти е като на миньор.“

Влязох във ваната, напълних я с гореща вода и седях в нея дълго време, без да мисля за нищо. После се излегнах, изпих две бутилки бира, изпуших три цигари и така си седях, пиейки и пушейки, повече от час.

До умивалника имаше тоалетни принадлежности — бръснач, четка за коса, четка за зъби, бръснарски сапун, всичко. Обръснах се, измих си зъбите и си сложих малко гел на косата да стои опъната. После се облякох.

Паспортът беше в джоба на сакото ми. Както и парите в портфейла. Имаше и карта за социална осигуровка, шофьорска книжка, банкова книжка — всичко това на името на Хари Уолдроун и на адрес в Норман, Оклахома. В гардероба висеше костюм на кафяви райета, друг — сив, сако от туид на закачалката с чифт сиви панталони.

Това бяха скъпи дрехи, които ми ставаха точно, те бяха току-що изпрани и изгладени, но изглеждаха така, сякаш бяха носени преди. Двата чифта обувки — едните черни, другите кафяви — ми ставаха идеално и бяха също скъпи и също малко износени. Четири вратовръзки на закачалката, шест ризи в чекмеджето, дузина носни кърпи, десет чифта къси гащета, шест чифта чорапи, дъждобран и мека кафява шапка в гардероба заедно с кожена чанта за книжа с папки вътре, съдържащи описания на болнични инструменти на испански и английски, с изброени размери и цени в десет или двадесет различни валути.

След като се облякох, имах вече по-нормален цвят на лицето си, продължавах да се чувствам все така странно в странните си дрехи. Седнах да прегледам вестника, който беше пристигнал върху подноса заедно с бирата и цигарите.

Имаше малко разказче в първия раздел и само едно съобщение на страниците за обявления. Заглавието беше „Две бягства от Хобарт“ и първият параграф ми казваше гова, което вече знаех. Но вторият беше интересен:

Захвърлих вестника, станах и отидох до телефона:

— Тук е Хари Уолдроун от стая седемдесет-нула-пет. Тази сутрин проведох разговор с едно отдалечено място и сега съм забутал някъде номера, на който се обаждах. Бихте ли проверили в регистрите си и да ми го съобщите.

— Да, сър.

Настъпи пауза. После телефонистката каза:

— Уолдроун, седемдесет-нула-пет?

— Точно така.

— Съжалявам, сър, но нямам регистрация на това позвъняване.

— Но разговорът беше проведен. Бихте ли погледнали пак?

— Нека да проверя в таксите, сър, и ще ви се обадя отново.

След три минути телефонът звънна.

— Съжалявам, сър. Дори не са ви отбелязали. Няма никаква сума срещу вашето позвъняване днес.

— Имаше забавяне на връзката — казах. — Някой от телефонния номератор трябваше да ми позвъни обратно…

— Съжалявам, сър. Изобщо нямаме отбелязано позвъняване.

26

До осем часа вечерта бях толкова гладен, че започна да ми се вие свят. Реших да ям в стаята си. Но когато келнерът дойде до вратата с менюто, му казах:

— Промених си решението. Колко салона имате долу в ресторанта?

— Три, сър.

— Кой е най-добрият?

— Ами зависи от вида на ястията…

— Кой е най-скъпият?

— Дикенсовият салон.

Десет минути по-късно вече седях на една маса до стената в ъгъла, трима музиканти свиреха в отдалечения край на залата, сребърните съдове и чашите меко дрънчаха около мен, келнери във вечерни сака и жени в красиви дрехи идваха и си отиваха.

Докато гледах менюто, в паметта ми оживя картината на затворническата храна от предишната вечер. Печен боб, ориз, хляб и маргарин, кафе и пудинг от тапиока. Трудно беше да си представиш тези клисави ястия в един и същи свят с деликатесите, които минаваха покрай масата ми сега на табли и колички.

Когато главният келнер дойде за моята поръчка, казах:

— Донесете ми пържола и нещо друго, което върви с нея. Оставям на вас да изберете.

— Много добре, сър. Искате ли листа с вината?

— Не, благодаря. Аз съм по бирата. Донесете ми бутилка германско пиво.

— Сега ли ще я пиете, или после с храната?

— Сега. Не… чакайте малко, донесете ми едно уиски и джинджър ейл. А бирата ще я пия с пържолата.

Дикенсовият салон някак си не беше за мен. Знаех това, келнерът също. Исках да стана и да си изляза, да намеря някое местенце, където да ударя няколко бири и да хапна сандвич със сирене. Но продължавах да седя като закован на стола. Поне веднъж исках да имам най-хубавото. Чувствах нужда да видя как изглежда най-хубавото, независимо от това, колко неудобно може да ми се стори. Дори и да не го харесах, то беше нещо, което дължах на себе си. Ако балонът се спукаше и през нощта дойдеха шестима полицаи да ме натикат обратно в Хобарт, трябваше да имам какво да си спомням. Широко чисто легло, добра храна, няколко питиета и ленени салфетки на скута ми.

След петте години на макарони, фасул, ориз, кача-мак и спагети пържолата беше прекалено пищна за мен. И невероятно вкусна. Изядох само няколко хапки от нея. Не харесах соса, така че продължих нататък и изядох всичките печени картофи и зеленчуците и пет или шест кифлички с масло. После на два пъти си поръчах ягодова торта с дебел слой крем отгоре. Изпих бутилка бира и завърших с още едно уиски и джинджър ейл.

Когато чекът дойде, се подписах „Хари Уолдроун“ на него, без дори да погледна сумата. Това беше най-хубавата част от цялата вечеря. Когато станах да излизам, извадих десет долара от портфейла си и ги подадох на келнера. Това беше втората най-приятна част.

Минах през преддверието, слязох по стълбите и тръгнах навън по тротоара. Портиерът извикваше таксита, но аз му казах, че искам да вървя пеша. Завих надясно и се насочих към авеню „Мичиган“, пушейки от цигарите, които си купих този следобед. Беше мека, прохладна вечер. От време на време зървах отражението си в стъклата на витрините и прозорците, покрай които минавах, и си мислех, че не е толкова лошо. Изглеждах дори добре. В края на краищата положението не беше толкова лошо.

27

Три часа по-късно аз все още се разхождах. Обиколих седем бара — на Ръш стрийт, на Стейт стрийт, на Дивижън стрийт, на Норт Кларк, — като само надниквах в тях и се измъквах през тъмния вход, когато ми се приискаше. Седях на стола до бара като всеки друг независим, свободен духом гражданин, слагах десет долара на тезгяха и се оглеждах наоколо да видя как останалите места се запълват постепенно и накрая давах поръчката си на бармана.

Прохладно и спокойно. Време колкото искаш. Няма къде да се ходи. Не бързаш за никъде. Едвам се помръдваш и си пийваш, слушаш музика, гледаш хората, изгълтваш набързо два коктейла, проучваш си отражението в огледалото зад бара, после си довършваш питието, смъкваш се от стола, излизаш от вратата и продължаваш.

Прекрасно развлечение, ужасна сигурност в него. В ума ти — нищо друго освен огромното задоволство от ритъма на действието.

Към един часа вече бях направил пълен кръг в осветена в розово изкуствена пещера в някакво подземие, три пресечки западно от „Дорсит“.

На път за вкъщи после, загрят и стимулиран от преживяното вечерта, бях напълно в състояние да призная, че прекрасното си е прекрасно.

В пещерата едно голо момиче танцуваше под звуците на музика на дансинга зад бара. Правеше някакви прости стъпки с крака — напред и назад. Ръцете й описваха малки кръгове отстрани край тялото, главата й следеше движенията им. На лицето й нямаше никакво изражение, просто очи, нос и уста като завършек на движещото се тяло. Тя не общуваше с никого, нямаше чувственост, танцуваше за себе си на някакво уединено място, не се нуждаеше от погледи, от никого. В действителност и никой не поглеждаше към нея освен случайно, по начина, по който човек гледа папагала, внезапно залюлял се на пръчката си.

Когато си намерих стол пред бара и седнах, барманът — блед, светлокос и доста пълен млад мъж — говореше на един човек, три места по-нататък:

— Губя търпение с този кучи син. Ако ме питат мен, той е герой от войната. Край. С всякакви медали, почетни грамоти и боклуци. Можеш да си запушиш ушите, като започне да обяснява какво знае за управлението на страната. Той е тъп, упорит и задръстен. Но е честен. Това трябва да му се признае. Той е почтен човек.

Едно момиче се плъзна на стола до моя и каза:

— Обзалагам се на пет долара, че ако ти предложа да ти купя едно питие, ще кажеш — не.

— Печелиш — отвърнах и й подадох пет долара. Тя ги завъртя пред бара и рече:

— Аз ще пия джин със сок, Лефти, а моят приятел тук иска…

— Аз предпочитам бира — отвърнах. — Изпил съм достатъчно уиски, за да ми държи още доста време.

— Джин, сок и бутилка бира.

Барманът продължи да говори, докато донасяше напитките, като се беше съсредоточил върху човека пред него.

— Ето това е ненормалното. Те се нуждаеха от него, защото е честен. Сега го пъдят, защото е прекалено честен. Той няма да им позволи да крадат повече. Заплашва, че ще изпрати няколко сенатори в затвора. Сега, изведнъж — той е отговорен. Той е заплаха. Независимо дали ще си отиде ТОЙ или ТЕ. Вече говорят за неговото здраве. Следващото нещо, което ще научиш, ще бъде, че вече е в болницата. И после, че е мъртъв. Запомни думите ми… той е свършен.

Барманът постави чашите пред нас и отиде в отдалечения край на бара.

— Чувал ли си за някой като него? — попита момичето до мен. — Като ей този Лефти. Твърде умен за негов късмет. Посещавал е два колежа, университет в южно Чикаго и година-две в Ан Арбър. Конструирал е телескоп, когато е бил десетгодишен. Шлифовал лещите и всичко останало. Пишеше за него във вестника преди няколко месеца. Някакъв пияница идваше тук да пише, наистина лепкаво същество. Златни ръце. Очеркът беше озаглавен „Мозък обслужва бар“. И се разправяше за Лефти, колко е умен. Той го намрази, като го прочете, каза на момчето, което го написа, да не стъпва там повече. Но това, което аз мога да кажа, е, че в него имаше много истина. Лефти е човек, който знае всичко и не му е тук мястото. „Прекалено образован“ пишеше във вестника. Виждаш ли някакъв смисъл в това? Така или иначе, той разнася напитките. Откакто го познавам — четири години вече, — все работи в най-късната смяна и се главоболи да спори за политика с хора, които са затъпели от пиене или са полузаспали. Да се чудиш просто.

Очите ми се бяха адаптирали към светлината и можех добре да я видя сега. Косата й беше сива и късо подстригана. Но лицето й изглеждаше младо. Имаше лунички по кръглите бузи и трапчинка на брадичката. Беше облечена в костюм от туид с къса пола.

— Ако ти е чудно — рече тя, — знай, че нямам навика да забърсвам заблудени джентълмени. И мога да си позволя и сама да си платя пиенето. Спрях тук само за вечерното питие. Ходих на кино на Оук стрийт и те видях, че вървиш точно зад мен, така че си помислих, че може да бъде приятно да пийнеш с някой, облечен в хубав костюм, който не прилича на оръфляк.

Тя вдигна чашата си и отпи една голяма глътка. После добави:

— Сега, като те гледам по-отблизо, ми се струва, че вече си обърнал няколко чаши. Не си пиян, нали?

Тръснах глава и тя попита:

— Някъде наблизо ли живееш?

— Отседнал съм в „Дорсит“.

— Личи си. А къде живееш, когато не си на път?

— Предполагам, че би казала, че съм живял навсякъде. Точно сега живея в Оклахома, в Норман, Оклахома.

— Никога не съм била в Оклахома. Но в Дайвърси живях в една квартира с момиче, което дойде оттам. През цялото време не разбрах и половината от това, което тя казваше. Ужасен акцент. Като че имаше каша в устата си. Не можеше да произнася и половината от буквите в азбуката. Това типично ли е за Оклахома?

— Не мисля.

— И аз не допускам. — Тя си изпразни чашата. — Готов ли си за по още една?

Аз допих моята и тя даде знак на бармана:

— Този път аз ще ги платя. Ти си толкова приказлив и интересен, че се чувствам задължена към теб.

Чух тих и приглушен звук и погледнах към нея. Имаше сълзи по бузите й. Тя седеше, гледайки по протежение на бара, и не се опита да ги избърше, нито да скрие лицето си.

Барманът дойде за чашите ни и като я видя, каза:

— За бога, Руби, престани. Това няма да те накара да се чувстваш по-добре.

Тя не отговори, просто си седеше там, а сълзите й продължаваха да се стичат. Когато той донесе пълните чаши, тя отпи дълга глътка от нейната и като каза „извинявай“, се отдалечи към тоалетната.

Седях там и слушах музиката от усилвателите, като се трудех над моя „Будвайзер“, и след около десет минути тя се върна.

— Добре ли се чувстваш? — попитах.

— Няма да плача повече, ако това имаш предвид. — Тя взе чашата си и седна отново. — Не искам да пия от това проклето нещо. Отивам си вкъщи. — И се смъкна от стола си.

— Окей. Аз също.

— Не ми позволявай да ти прекъсна забавлението.

— Ни най-малко. И аз се канех да тръгвам.

На излизане барманът каза:

— Лека нощ, Руби.

Но тя не се обърна и не отговори.

Когато вече бяхме навън, на улицата, рече:

— Живея на Дилъуеър, недалеч от „Дорсит“. Малко по-встрани от твоя път, но ако ме изпратиш до вкъщи, ще го оценя.

На ъгъла свихме на изток от Уолтън и тръгнахме по авеню „Мичиган“.

— Не мислиш, че съм проститутка, нали?

— Не, защо пък ще го мисля.

— Е, добре, не съм. Имам си хубава работа, изпълнителна секретарка на шеф на компания за хартиени изделия. Салфетки, кърпи за лице и знаеш… тоалетна хартия. Най-голямата компания за хартия в Айова. Тук е само търговският ни офис.

Когато стигнахме до авеню „Мичиган“, тя сви надясно. По средата на пресечката рече:

— Предполагам, че се чудиш за какво плаках там?

— Не, не се безпокой.

— Излъгах те за Лефти. Нищо не съм открила за него във вестника. Аз бях омъжена за него. Това изненадва ли те?

Не казах нищо, така че тя продължи:

— Запознах се с него в Ан Арбър преди шест години, когато Лефти учеше там. Оженихме се и живяхме заедно, докато той не напусна Мичиган. Тогава се разведох с него. Искам да кажа, че не Лефти се разведе с мен, а аз с него. Не е имало нито караници, нито такива неща. Просто не вървеше. Той целият беше погълнат от книгите и идеите си и беше ядосан през цялото време. Не на мен. Нямам предвид това. Изглежда, че светът го влудяваше. И Лефти знаеше, дори тогава, когато още учеше, че го чакат сурови времена, с които да се бори. Той не се разбираше с никого. Хората му завиждаха. Или го мразеха. Или нещо от сорта. Или ако това не беше така, той си го вярваше. Така че животът в нашата къща беше много напрегнат. Лефти не се изненада, когато му казах, че искам да се разведем, представях си, че той го иска също. Пък може и да го е искал. Все още не съм сигурна в това. Както и да е, ние се разделихме и шест месеца по-късно аз се омъжих за един бизнесмен там, в Ан Арбър, който притежаваше голяма компания за покриви. Съпругът ми беше сладък, отнасяше се към мен като към един милион долара, но ми доскуча ужасно. Или поне така си го обяснявах. Истината беше, че не можех да преодолея Лефти. Това не е ли болестно състояние? Мисля, че е. Оставих и втория си съпруг и отидох в Ню Йорк за малко. Тогава си намерих работа в Държавния департамент и живях там около година. След това работих в Калифорния, в Сан Франциско, в брокерска къща. Но през цялото време знаех, че се залъгвам. Знаех, че ще се върна в Чикаго, рано или късно. И бях права. Две години по-късно се върнах тук. Проследих Лефти и го открих в този бар, откъдето току-що излязохме.

На Делъуеър тя каза:

— Живея точно тук направо, по средата на следващата пресечка.

Прекосихме авеню „Мичиган“ и се упътихме на изток.

— Не знам какво да мисля. Да се оженим ли отново, да живеем заедно или какво. Но се надявам нещата да не продължават по този начин. Положението е такова, каквото го видя снощи. Сядам на бара с останалите посетители и ако той говори с мен изобщо, то го прави както с всички останали. И все пак знам, че му е приятно да ходя. Ако отсъствам една или две вечери, Лефти се държи по-различно. Знам, че все още ме харесва, макар че никога не говори нищо за това.

— Може би той се опитва да те върне обратно.

— И аз така мислех отначало. И можех да го разбера. Но вече две години?

След малко тя добави:

— Това е странното. Знам го. Но най-странното от всичко е, че и така ми харесва. Искам да кажа, не че толкова ми харесва, колкото се нуждая от него. Имам нужда да го виждам дори и при тези обстоятелства. Знам, че той се самоунищожава, че съсипва живота и образованието си, но по-добре е да си остане тук в бара, защото ще мога да го виждам всеки ден. Колкото и себелюбиво да звучи, но аз не искам Лефти да замине някъде и да се захване с нещо друго, ако ще бъде далеч от мен.

— Но какво му е хубавото на вашето положение?

— Нищо хубаво няма. Но все пак е нещо. А то е по-добре от нищо.

Стигнахме до широко масивно здание с портиер, застанал зад стъклените врати.

— Ето тук — каза тя и преди да мога да отговоря, допълни: — Можеш да се качиш, ако искаш. Ще пийнем кафе или нещо друго.

— Благодаря, но мисля, че ще е по-добре да се прибера в хотела.

Тя се усмихна по смешен, уязвим начин.

— Искам да кажа, че можем… знаеш… харесвам те… можеш да останеш при мен, ако искаш. — Тя гледаше в лицето ми, опитвайки се да види отговора. — Може би ти звучи смешно след всичко, което току-що ти казах за Лефти. Но ние не сме… Тоест Лефти знае… — Тя кръстоса ръце пред гърдите си и леко потрепери. — А какво ще си помислиш, ако ти кажа, че съм си измислила цялата тази история за него, че никога не сме се познавали с него освен като барман и клиент. По-добре ли ще звучи, ако кажа, че съм тридесет и две годишно момиче, което работи в офис, живее само и… може би ставам странна по някой път? Искам да знам… искам да почувствам… о, по дяволите с всичко това. Виж, съжалявам, но ми стана студено. Отивам си.

Тя тръгна към входа и аз направих стъпка след нея. На вратата спря и се обърна:

— Нека само да кажем, че ти си един щастливо оженен мъж, който не мами жена си. Така се чувствам малко по-добре.

Тя си отиде, а портиерът й държа вратата, докато влизаше. Върнах се на авенюто и се прибрах в „Дорсит“.

В стаята по средата на леглото ми имаше едно ранно издание на „Чикаго трибюн“. На първата страница с червен флумастер беше отбелязано — „страница 31“. Обърнах на трийсет и първа страница и открих триинчово съобщение, заградено в червено.

28

Тази нощ не спах добре. Лежах дълго време с дрехите си на леглото, вперил поглед в тавана, и слушах как звуците от хотела постепенно замират. До някое време чувах бръмченето на асансьора или изтъняващия звук от клаксон на кола на паркинга край езерото. Но до три часа всичко утихна.

Станах, взех душ и си облякох пижамата и халата. После включих телевизора и в продължение на двадесет минути гледах филм на Рандолф Скот. След това пуснах завесите, полека се върнах до леглото и си легнах, наместих се на възглавницата, чувствайки хладната гладкост на чаршафите и твърдия дюшек под мен.

Всяка нощ в килията си бях представял такова легло. Сега лежах в него и то беше по-добро от всяко друго, за което си бях мечтал. Но не можех да заспя. Обръщах се ту по гръб, ту по корем, после на едната си страна или на другата. Климатичната инсталация бръмчеше меко, стаята бе суха и прохладна, но леглото го чувствах много топло.

Свалих пижамата си, отхвърлих одеялото и легнах под чаршафа. След малко станах и опитах да отворя прозореца, но явно беше закован. Облякох си халата, седнах на стола и изчетох вестника от първата до последната страница. Зад езерото започваше да просветлява зората, когато си легнах. Завих се с одеялото и бързо заспах.

Събуди ме телефонът. Когато се обадих, женски глас попита:

— Кой е там?

— Кого търсите?

— Не мога да ви чуя. Кой е там?

— Тук е някой, когото току-що събудихте. Кой ви трябва?

— Съжалявам — отвърна гласът и линията прекъсна. Звъннах на телефонистката и й казах:

— Не позволявайте на никого да се обажда повече тук. Тъкмо се опитвах да заспя, а вие ме свързахте погрешно. Между другото, колко е часът?

— Шест и петнадесет, сър. Мистър Уолдроун ли е?

— Не… всъщност да.

— Мистър Уолдроун, нали?

— Точно така.

— Не беше погрешно позвъняване, сър. Дамата ви търсеше и ми даде номера на вашата стая. Седемнайсет-нула-пет.

— Тогава защо тя затвори, когато аз се обадих?

— Не знам, сър. Вие не искате да ви безпокоят, така ли?

— Точно така — отвърнах и поставих слушалката.

Не можах да заспя повече. До седем часа вече бях обръснат и облечен и излязох навън на улицата. Тръгнах на юг по авеню „Мичиган“. Слънцето беше изгряло, небето — широко и синьо и едва ли идваше някакъв бриз откъм езерото. Улиците бяха почти пусти. Няколко коли и автобуси, но никакъв пешеходец освен мен.

Продължих да вървя до авеню „Чикаго“. Открих една кафетерия, седнах на масата до прозореца, откъдето да мога да гледам към водната кула, закусих. Яйца, наденица, препечени филии и три чаши кафе.

Когато излязох от ресторанта, свих надясно и следвах авеню „Чикаго“ чак до езерото. Прекосих паркинга и тръгнах на север по тротоара, покрай брега. Като стигнах до Уолтън, седнах на една пейка и се загледах във водата, усещайки слънчевата топлина в лицето си и движението на колите на паркинга зад мен.

Сега не бях така изплашен, както онзи ден в затвора. Но имах някакво тъпо усещане в дъното на стомаха си. Някъде по веригата ми се губеше нещо. Сякаш някой трябваше да каже думи, които очаквах, но така и не чух. Дълго време гледах документа за къщата и чековата книжка със залепените отгоре графи.

Искаше ми се да изчезна, но не можех. Знаех, че няма отговор на съмненията ми, но не издържах просто да седя така и да чакам, гледайки как парченцата от мозайката бавно се нареждат по местата си.

Осъзнавах всичко, което не бях в състояние да направя. Проблемът беше да открия какво бих могъл все пак.

В главата ми се въртеше набор от възможности. И само две имена в тях.

Беше почти десет часът, когато станах от пейката, минах през подлеза под паркинга и намерих една телефонна кабина. Потърсих два телефона и ги написах на парче хартия.

Позвъних първо на Апългейт в офиса му. Обади се женски глас:

— Доктор Апългейт ще бъде извън града до късно следобед. Вие негов пациент ли сте?

— Не, аз съм приятел, но не от града. Искам да го изненадам. Ще се обадя пак по-късно.

После звъннах на Снейбъл. Момичето на телефона ми даде дежурен отговор:

— Съжалявам, но мистър Снейбъл диктува в момента, а после трябва да ходи на събрание. Ако желаете, си оставете телефонния номер.

— Нямам телефон. Не го търся по работа, а лично. Така че оставете тези глупости и ме свържете.

За миг настъпи тишина от другата страна. После свит и малко ядосан глас каза:

— Ще ви дам секретарката на мистър Снейбъл.

Преди тя да успее да си каже заучената реч, аз започнах:

— Предайте само на Снейбъл, че Рой е на телефона. Той ще иска да говори с мен.

— Мога ли да му предам и фамилното ви име, моля?

— Не. Кажете му, че току-що съм излязъл от затвора вчера и съм нетърпелив да говоря с него.

Още не се бях доизказал, когато чух гласа му:

— За бога, Рой, не трябваше да се обаждаш тук. Къде си в момента? Вестникът писа…

— Отседнал съм в хотел „Дорсит“.

— Искаш да кажеш, че си в Чикаго?

— Точно така.

— Слушай, Рой. Трябва да разбереш. Не мога да се включа в играта. Дори не трябва да говоря с теб.

Той ми затвори и аз продължавах да стоя там като чучело със слушалка в ръка. Закачих я обратно на вилката и тръгнах по улицата към хотела си, опитвайки се да запазя вътрешно спокойствие и да сподавя гнева си. И го направих доста успешно. Но след като влязох в хотела, отидох до една телефонна кабина и пак набрах номера на Снейбъл.

Този път се свързах със секретарката му веднага. Щом й чух гласа, казах:

— Предайте на Снейбъл, че ако не ми се обади по телефона, ще дойда да го видя в офиса му. И ако не е там, ще отида в дома му на „Вилмит“ и ще го изчакам.

Тогава се обади той:

— За бога, Рой! Какво искаш от мен? — Гласът му прозвуча уморено.

— Искам да говоря с теб. Сега е единадесет без двайсет. Ще се видим в дванайсет. Ти ще кажеш къде.

Настъпи дълга пауза. После той рече:

— В зоологическата градина в парка „Линкълн“. До клетката на жирафите. Знаеш ли къде е?

— Ще я намеря.

29

Когато пристигнах там в дванайсет без две минути, Снейбъл вече ме чакаше. Той беше с петнайсет фунта по-тежък, отколкото си го спомнях. Косата му беше оредяла на темето и посивяла навсякъде. Първото нещо, което ме попита, беше:

— Откъде ми се обади?

Отвърнах, че съм позвънил от телефонна кабина.

— И двата пъти?

— Така ми се струва. Каква беше разликата.

— Исусе! Ти луд ли си?

— За какво толкова се нервираш. Какво значение има откъде се обаждам?

Лицето му доби смешно изражение, сякаш беше казал нещо, което не е трябвало да казва.

— Просто съм нервен от толкова работа. — Той се огледа наоколо.

Нямаше много хора в зоологическата градина. Само няколко възрастни дами и бавачки с бебета в колички. Той посочи пътечката, която се виеше между дърветата.

— Хайде да се разходим натам, за да имаме възможност да поговорим.

Снейбъл намери една пейка на трийсет крачки от тротоара, частично закрита от някакви храсти. Седнахме.

— Съжалявам, ако тонът ми не е прозвучал съвсем приятелски по телефона, но бях изненадан. Не знаех какво да кажа. Тоест разбрах, че си избягал от Хобарт вчера сутринта…

— Изненадан съм, че си прочел съобщението. Аз го търсих, но не го намерих.

— О, видях го. А после — тази сутрин се съобщаваше, че си заминал за Канада.

— Да, така писаха.

— Исусе, колко бих желал да беше така. Преди малко ти дойде насам с такава походка, сякаш си собственикът на това място. А сигурно са разпространили снимката ти по всяка полицейска кола в Чикаго.

— Нищо подобно. Никой няма да ме докосне дори. Всичко беше нагласено, Арнолд. Аз не съм избягал. Пуснаха ме и просто си излязох.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах. Някой отвън се нуждае от мен, затова и са ми го уредили.

— Уредили? Какво означава това? Никой не може да го направи.

— Но те успяха.

— Не знам как е станало. И за какво им е било? Оставих думите му, за момент без отговор. После казах:

— Не знам. Мислех, че сигурно ти знаеш.

Той не можеше да се преструва добре. След като зададох въпроса, на лицето му прочетох отговора.

— Не знам какво ти… Слушай, Рой, не съм те виждал от толкова отдавна, още от съдебната зала в Индианаполис.

— Зная. Но мисля, че някой е трябвало да ти е говорил за мен. Тези хора имат много информация. Все трябва да са я взели отнякъде. И нещо друго. Никога не можах да си обясня как се насочиха точно към мен. Има хиляди момчета в затвора. Как са се прицелили в едно от тях? Какво ги е накарало да кажат: „Точно този е, от когото имаме нужда.“

— Всичко това отлита покрай мен, Рой. На гръцки е, не се чете.

— Искаш да кажеш, че никой не ти се е обаждал и не те е питал за мен?

— Не, доколкото си спомням. Не. Сигурен съм. Щях да се сетя, ако бяха.

— Никога не съм те виждал толкова нервен.

— Не съм нервен. Просто не обичам да говоря така навън, на открито. — Той се изправи. — Хайде да отидем и да седнем в моята кола. Можем да пресечем оттук и да излезем на паркинга.

Вече вътре в колата го попитах:

— Защо се поинтересува откъде съм ти се обадил?

— Не знам. Случайно ми хрумна просто.

— Не, не беше случайно. Ти го знаеш, аз също.

— Рой, кълна ти се в Бога, че казвам истината…

Оставих го да седи и да се поти. Той си запали цигара и свали страничното прозорче. Аз допълних:

— Това е лесно да се провери. Ще им кажа, че съм говорил с теб, и ще видя какво ще ми отговорят.

— За бога, Рой, успокой се. Е добре, те наистина установиха контакт с мен. Но ако научат, че съм говорил с тебе…

— Кои са те?

— Не знам и не искам да знам.

— Какво означава това?

— Слушай… това е всичко, което ще ти кажа. Не ми е известно защо са те избрали тебе, нито за какво си им притрябвал. Но бъде сигурен, че ако те ни убият нас двамата, сега, в тази кола — няма да има нито арест, нито съд. И нищо във вестниците. Всичко ще бъде уредено от горе до долу по същия начин, по който ти излезе от затвора. Не бъди глупав, Рой. Аз съм адвокат. Нагледал съм се на тази мръсотия от толкова много време. Така си вървят нещата. Само си дръж устата затворена, прави каквото ти кажат, независимо какво е то, и може и да си отървеш кожата. Другата ти възможност е да си пуснеш един куршум в главата. Твоята мисия е предопределена, като издълбана в цимент. Не можеш да ги надхитриш. Примири се с това. Говоря ти като на приятел. Колкото по-малко знаеш за тях, толкова по-добре.

Слязох от колата, стоях на паркинга и го гледах, докато се отдалечи. Поседях още два часа в зоологическата градина, седнал пред клетката на тигрите, подреждайки в ума си онова, което знаех, мислех и подозирах, и се опитвах да си представя някакъв изход. Бях хладен и спокоен, твърдо решен да измисля най-правилния начин на действие. Но всичките ми мисли се извиваха обратно към началната си точка. Минаваше пет, когато се върнах в хотела. Бях вървял пеша през цялото време, само спрях на Дивижън стрийт за чаша кафе и хамбургер. Като влязох в стаята си, видях един плик на килима, точно зад вратата. Отворих го и намерих бяла картичка с надписан на машина текст:

„Гледай новините в шест часа по четвърти канал.“

30

Седнах пред телевизора и изгледах края на някакъв филм за лосовите стада в Аляска, като се опитвах да остана буден. Няколко минути преди шест влязох в банята и си плиснах студена вода на лицето, събух си обувките и чорапите и си намокрих краката.

Когато се върнах пак пред телевизора, програмата тъкмо започваше. Вървяха местните новини за Чикаго и околностите. Около пет или десет минути гледах и слушах, но всичко ми се струваше безсмислено. Почти очаквах да видя собственото си лице, придружено с някаква новина относно бягството ми от Хобарт. Когато се появи снимката на Снейбъл, я гледах около секунда, преди да я разпозная. След това чух гласа на водещия:

— …мъртъв в колата си, в сградата на кантората му на Норт Ла Сейл стрийт. Смъртта е причинена от удар по главата. Нищо не е взето от колата или джоба на жертвата. Полицията изключва кражбата като мотив. Мистър Снейбъл е роден в Чикаго и е бил виден криминален адвокат тук през последните десет години. С активно отношение към държавната политика, той…

Изключих телевизора. Ръката ми трепереше. Отидох до телефона и вдигнах слушалката.

— Шефът на сервизните служби, моля.

— Да, сър, сега ще ви свържа.

— Тук е мистър Уолдроун от стая седемнадесет-ну-ла-пет. Климатичната ми инсталация не работи.

— Веднага ще пратя човек, сър.

Изправих се, свалих си вратовръзката и я окачих в гардеробчето, седнах на края на леглото си и си обух чорапите и обувките.

В този момент чух външния звънец. Отидох до вратата и попитах:

— Кой е?

— Струва ми се, че се обадихте за климатичната инсталация.

— Да. Само минутка. — Извадих носната кърпа от джоба си, сгънах я във формата на дълга ивица и увих с нея ставите на дясната си ръка. Тогава отворих вратата.

Мъжът беше русокос, късо подстриган. Носеше скъп костюм и вратовръзка на точки. Изглеждаше тъй, сякаш бе ходил на същото училище и бе завършил един и същи клас с Пайн и Брукшайър.

— Мистър Уолдроун. Казвам се Хенмайер.

Той също беше с половин глава по-висок от мен и с трийсет фунта по-тежък. Когато затваряше вратата след себе си, не го чаках да се обърне, а го ударих с всичка сила зад лявото ухо. Като се извърна, го праснах три пъти в корема така, че наведе глава. После го хванах за врата и притиснах коляното в брадичката му. Отворих вратата и го извлякох по коридора към външната стълба. Отворих вратата на пожарния кран, за-мъкнах го до най-горното стъпало и го засилих с цялата му тежест надолу. Той прелетя през половината от стъпалата и се приземи, проснат на долната площадка.

Върнах се обратно в стаята си, сложих си вратовръзката и сакото и взех асансьора до преддверието на първия етаж. Всички телефонни кабини бяха пълни. Изтичах до главния вход и открих една свободна. Набрах номера на офиса на Апългейт. Звънна пет пъти, накрая женски глас се обади.

— Търся д-р Апългейт…

— Съжалявам, но офисът е затворен. Работи само секретарката му.

— Къде мога да го открия?

— Той ще намине насам. Бихте ли си оставили телефонния номер?

— Не, благодаря. Ще го потърся по-късно.

Излязох от телефонната кабина и прекосих фоайето към външния телефон.

— Шефът на сервизните служби, моля.

Стоях там и го гледах как вдига слушалката на четиридесет крачки от мен.

— Тук е мистър Уолдроун от седемнайсет-нула-пет. Има някаква неизправност в климатичната ми инсталация.

— Да, сър.

— Моля, изпратете Гадис този път.

Вървейки към стаята си, отворих вратичката на пожарния кран и погледнах надолу към площадката. Хенмайер си беше отишъл.

31

Едва бях влязъл в стаята си, когато се звънна. Отворих вратата и видях Гадис пред нея. Лицето й беше неподвижно. Тя мина покрай мен и седна на стола до прозореца, а аз на леглото срещу нея. Страхувах се да започна да говоря, не се осланях съвсем на лошото в себе си.

— Вчера Пайн стоеше там и ме убеждаваше, че вашите хора ме притежавали. Той греши. НИКОЙ не ме притежава. Също спомена, че ако не се държа както трябва, съм щял да имам такива неприятности, каквито не съм и сънувал. За това е прав. Вчера видях Спивента прострелян, а тази сутрин сте накарали някого да убие Снейбъл. Не се шегувам. Знам, че ако не бях аз причината, никой от тях нямаше да е мъртъв. И ако се чудите как се чувствам от всичко това, ще ви кажа. Направо ми се гади. Ако сте се опитвали да ми втълпите нещо, искам да ви кажа, че не съм го запомнил. До гуша ми е дошло от вашите хора, сигурен съм. Хванахте ме натясно, но не се заблуждавайте, че сте ме програмирали. Не сте и никога няма да успеете. Не можете да ме пуснете в кутия като фиш. Предайте това на вашия шеф или на комитета ви, или на който там дърпа конците на тази шибана ваша игра. Все още се въздържам, но вземам решенията сам. Имах уговорка с Тейг и не се отмятам от нея. Но не си мислете, че сте ме сложили в джоба си. Ще върна всичко, каквото съм получил. Ако се опитвате да ме насилвате, и аз ще действам по същия начин. Можете да ме убиете, но не и да ме пречупите. Разбрахте ли?

Гадис с мъка преглътна това, което й казах, и кимна.

— И още нещо. Накъдето и да ме пращате, искам да тръгна утре. Писна ми от Чикаго.

32

Когато след вечеря се върнах в стаята си, лампичката на телефона ми святкаше. Попитах за някакво съобщение и телефонистката каза:

— Можете да си получите билета за самолета от бюро „Браниф“, аерогара „О’Хеър“, утре сутринта в седем часа. Полетът ви ще бъде в седем и четиридесет и пет.

— Накъде ще замина? — попитах.

— В съобщението не се казва.

Опаковах си багажа, взех си душ и си легнах рано. Беше десет и петнайсет, когато изгасих лампата. Лежах по гръб и се чудех дали ще се повтори безсънието от предишната нощ. Следващото нещо, което помня, е, че телефонът звънеше.

— Вашето телефонно събуждане, мистър Уолдроун. Пет часът.

Закусих в стаята си, после взех такси до аерогарата. Момичето от бюро „Браниф“ имаше букли над очите си и голяма чаша с кафе в ръцете си.

— Името ми е Хари Уолдроун. Имам предварително платен билет.

— Закъде?

— Не знам.

— Не се притеснявайте, господине. Още е рано.

— Компанията ми е направила резервация. Но не знам направлението.

— Имате ли поне някаква представа закъде?

— Слушай, сладурче, знам, че е рано. Но е точно толкова рано за мен, колкото и за вас. Сега ще пуснете ли името ми в този компютър, или да се обадя в контролния офис и да ги накарам да го направят?

Тя не отговори. Седна и натисна клавишите на компютъра, погледна го и каза:

— Ето го и нашия полет, три-едно-седем, за Мексико сити. Със спирка във Форт Уорт.

— Добре. Сега ми намерете билета и ще ви оставя сама с вашето кафе.

— Трябва да е истинско удоволствие да бъде човек женен за вас.

— Не съм женен. Свещеник съм.

Билетът ми беше за първа класа. След като потънах в една от онези големи седалки, заспах веднага. Като дойдоха със закуските, двадесет минути след излитането, ядох отново и пак заспах.

Събудих се чак като прелитахме над Оклахома. Четох си списание до приземяването във Форт Уорт и спах през цялото време, докато самолетът беше на земята. Събудих се при излитането. Тогава постепенно започнах да се оправям. Стоманеният кожух около главата ми постепенно се разпускаше, костите престанаха да ме болят, започвах да владея мускулите си.

За мен сънят е лекарство. Винаги е бил. По някой път е и наркотик. По време на тежкия период с баща ми, когато майка ми умря, двамата с Енид спяхме като наркомани, час след час, през деня и през нощта, затваряйки се за всичко, без да виждаме и да помним нищо.

Но в самолета не беше така. Беше просто и хубаво. Чувствах се чист, здрав и в безопасност, далеч от неприятностите и в пълно неведение за това, което ме чака напред. Надявах се, че когато сляза от самолета в Мексико сити, ще видя Телма.

Направих огромно и особено усилие да изхвърля Оскар и Снейбъл от съзнанието си. Но не можах. Не бях сигурен дали някога ще успея да го сторя. Нямаше образец с плюсове и минуси, който да приложа и да ме оправдае, да разсее вътрешната болка и вината. Така че не ми оставаше друго, освен да залича образите им.

Апългейт беше нещо друго. Поне той беше жив, потънал в голямото си кресло в жилището си в Оук парк, с пуловер и кадифени панталони, четящ до два часа през нощта. Когато мислех за него, си го представях винаги така. Не с униформа в Япония, нито в лекарската му престилка, нито със семейството му, с приятелите или пациентите му. Винаги си го представях сам, в неговото леговище вкъщи, дълбоко в онзи стол, под лампата, напълно съсредоточен в книгата.

Трудно е да възкресиш ярко в съзнанието си хора, които не носят нищо друго със себе си освен хубави спомени. Винаги е така. Но дори когато не можеш да си спомниш лошите неща и се уверяваш, че никога не са съществували, ако разровиш достатъчно някъде дълбоко навътре, ще намериш пясък в лимонадата.

Сигурен съм, че Апългейт не правеше изключение. Но поне винаги така ми се е струвало.

Той ми желаеше доброто. Това беше ясно. Искаше нещата да се подредят добре за мен. Винаги се опитваше да подели с мен онова, което имаше. Може би се е чувствал виновен. Може би си е казвал, че не на всеки са минали през главата моите преживелици. Най-малкото, което мога да се опитам да направя, е да закрепя на крака едно несигурно копеле. Като Тъкър например. Много хора си мислят така. Няма недостиг на добри намерения в света. Продължението е трудното, когато си изправен пред избора между това, което е удобно и приятно, и онова, което не е. Това е същественото. И много хора не издържат на проверката.

33

Робърт Кенет Апългейт. Онова, което трудно преглътнах, когато за първи път се запознах с него и стана ясно, че ще ме превъзпитава, независимо дали щеше да срещне съдействие от моя страна или не — беше не фактът, че бе висок, хубав и привлекателен, талантлив и преуспяващ кучи син в армията или навън, а това, че беше толкова дяволски млад. По-възрастен от мен, сигурно. Но не много. И изобщо не много, когато започнеш да сравняваш какво беше направил от себе си и какво аз не бях успял. Това ме караше да го избягвам през онези първи седмици в Япония.

Но той имаше отговор и за това. „Ти не се състезаваш с никого освен със себе си. Запомни това. А тази борба е достатъчна. Не се сравнявай с хора, които по някаква причина са успели да стартират преди тебе.“

Ако Апългейт беше по-голям, щях да го гледам с възхищение. Но не можеш да се възхищаваш на някое копеле, което е почти на твоите години. Ако наистина те превъзхождат толкова много, си склонен да свършиш с някаква смесица от завист и себеомраза. И така, ако не си внимателен, те побеждават извън всякаква категория и се чувстваш много лошо, ако прекалено се замислиш.

Това беше номерът на Апългейт. Той никога не ти даваше време да мислиш, а те улавяше в движение, поне с мен така се случи — ума, тялото, чувствата, всичко.

Апългейт никога и не се опитваше да се преструва, че съм най-добрият му приятел. Ние бяхме от различни породи — бобър и ястреб, — идвахме от различни гнезда, имахме различни навици на хранене. Той беше своето рода златен, оживял трофей, който никога не се е провалял в нищо, а аз бях просто един негов обект на въздействие. Апългейт беше много откровен за това: „Не обичам да се напивам всяка вечер и да търся проститутки. И се изморих да играя покер или да се състезавам на стрелбището. Смятам да прекарам шест месеца от свободното си време, като те обучавам. Ще те накарам да жадуваш всичко, което ти е липсвало. Оттук нататък никога няма да бъдеш доволен от нищо с изключение на най-доброто, което можеш да получиш.“

Но за това той грешеше. Никога не разбра какво значи да бъдеш програмиран за неуспеха. Не знаеше, че култивирането на вкус към хубавите неща отнема дълго време. Повечето хора биха заменили най-доброто един ден за нещо, с което са свикнали. Аз произлизам от поколения хора, които са вървели след воловете и мулетата, копали са земята, секли са дърва, отглеждали са чиста храна и са яли и умирали в леглата, в които са се родили.

Моите роднини не вземаха заеми и облигации, не се стремяха към някоя кантора, не ходеха в колежи. Те правеха това, което винаги са правили. Или поне се опитваха. И каквото и аз щях да правя, ако случаят не ме беше принудил да се занимавам с по-други неща.

Но Апългейт не разбираше това. Той беше мотивиран в посока нагоре. И не разбираше какво значи да си мотивиран настрани. Ако той беше на моето място, изправен срещу факта, че не може да ходи на училище, Апългейт щеше да работи в аптека или болница и да посещава училището вечер. Такъв щеше да бъде неговият инстинкт. И не можеше да разбере, че моят инстинкт бе да си намеря работа като нечий шофьор.

Казах, че Апългейт беше читател. И то повече, отколкото всичко друго.

„Има смисъл — обичаше да казва. — Всичко е тук. Всичко, което е красиво или мъдро, или значително, е било написано през едно или друго време. Как може някой да има наглостта или самодоволството да пренебрегва всичко това? Кой би искал? Човек чете, за да се чувства жив, да проумее за себе си нещата от живота, които не е знаел. Всички тези гънки и чупки в мозъка ти си имат някаква функция, някакъв потенциал, всички нервни окончания очакват да бъдат стимулирани. И всичко това е в книгите. Всичко. Целият шибан свят е тук, ако знаеш как да го откриваш. Четенето не е бягство от живота. То самото е живот и създава живот.“

Обичах да го слушам, когато говори така. И вярвах на всичко, което той казваше. Но не можех да го направя. Не можех да чета по този начин. Опитвах, но просто не се получаваше. Трябва да умееш да бъдеш сам. Трябва да го искаш, да бъдеш спокоен и уравновесен, когато си насаме със себе си. Всичко това не беше за мен. Аз побеснявах и се изнервях, когато нямаше никой наоколо. Обичам да има хора в къщата, в стаята, кучета и котки, да се говори, да се пее. Когато съм бил сам, това никога не е ставало по мое желание. Самотата за мен е наказание. Винаги е било така.

34

На аерогарата в Мексико сити не ме чакаше никой. Отидох в багажното отделение, поисках си чантата, после поразгледах наоколо, очаквайки да видя познато лице или някой, който да ме повика. Но не се появи никой. Взех асансьора обратно нагоре и намерих бюро „Браниф“.

— Казвам се Уолдроун. Да има някакво съобщение за мен?

Мъжът зад гишето, с рошава черна коса и широко, плоско лице с цвят на кафе, погледна върху рафтчето за съобщения и поклати глава.

— Не, сър. Нищо за Уолдроун.

— Къде е барът? — попитах.

— Нагоре по тези стълби.

Поседях в бара около час. Изпих три уискита и изядох един сандвич с пиле. Бях на път за бюро „Браниф“ отново, когато чух името си по високоговорителя.

— Мистър Уолдроун. Мистър Хари Уолдроун. Моля ви, отидете при двадесет и четвърти изход на синята площадка за качване.

Пътниците вече влизаха в самолета, когато стигнах до изхода. На информационното табло пишеше „Гватемала сити“.

След като излетяхме, си прегледах билета. Местоназначение: Гватемала сити — Тегусигалпа. Натиснах сигналния бутон и стюардесата се появи.

— Къде е Тегусигалпа? — попитах.

— Това е столицата на Хондурас.

— Този самолет там ли отива?

— Да, сър. Първо в Гватемала сити, после в Тегусигалпа.

Изгълтах две напитки, докато донесат храната. После легнах да спя. Когато се събудих, навън валеше. И валя през целия път до Гватемала сити. Докато стояхме на земята, бушуваше страхотна буря със светкавици. Спря да вали точно когато излитахме отново.

Тегусигалпа не е удобно място за приземяване на самолети. Тези, които са дошли да живеят тук преди стотици години, не са мислили за летателни апарати и не са отчитали какъв проблем за самолетите може да бъде приземяването им сред тези планини. Като наближихме, погледнах от прозореца и видях летището — отлично проектирано върху три хиляди стъпки дълга плоча от гранит. Когато стюардесата отвори за момент вратата на пилотската кабина, можах да чуя смеха на пилота. Това никак не ме накара да се чувствам по-спокоен за планините. Реших да дръпна сенника и да не гледам. Но когато усетих самолетът да се хлъзга покрай стръмния ляв бряг, дръпнах сенника отново. Върхът на крилото беше сякаш на пет стъпки от планинската скала. Наклонихме се с около четиридесет и пет градуса, после се спуснахме рязко и се насочихме към ивицата земя. Обикновено нещо.

Този път имаше кой да ме чака. Самолетният стюард. Той взе чантата ми и забърза към входа на аерогарата, а аз се влачех след него, надолу по дългия коридор. Минахме през една бетонна площадка и изкачихме няколко стъпала към малък самолет. Бях останал без дъх и без търпение, когато заех мястото си и той ми пъхна билета в ръката.

— Къде отивам, но дяволите? — попитах.

— В Сан Хосе — отвърна гой. После отмина по пътеката, излезе през вратата на салона и я затвори след себе си. Докато стюардесата заключваше бравата, самолетът потегли напред.

Не беше нужно да питам за Сан Хосе. Имаше карта в джобчето на седалката пред мен. Имаше също и напечатана брошурка за Коста Рика. Отгоре на първата страница пишеше „Информация от интерес за пенсионерите“.

„Пълна лична свобода“ — тази фраза продължаваше да скача напред-назад в ума ми. Дали онзи, който го е писал, си е мислел, че читателите ще го повярват?

Обърнах на страницата с общите описания:

Продължих дотам, докъдето се казваше, че Сан Хосе е на 3480 стъпки над морското ниво; че паричната единица е един колон, който се равнява на около дванадесет щатски цента; официалният език е испанският; националният спорт е футболът. Под ИСТОРИЯ пишеше:

Продължих надолу към:

Това звучеше впечатляващо. Тогава съзрях кратък пасаж под ИЗТОЧНИЦИ НА НАСЕЛЕНИЕТО.

Върнах брошурата обратно и се загледах през прозореца за известно време. Продължавах да се чудя кой е видял, че аборигените са разпръснати в малки племена, вместо да се обединят в едно голямо племе. И дали човекът, който е написал реда за „пълната лична свобода“, не е бил абориген.

35

Тейг ме чакаше на аерогарата в Сан Хосе, току-що избръснат, самоуверен и усмихнат.

— Наех едно малко селскостопанско самолетче да ни откара до Пунтаренас. Полетът ще трае само петнайсет минути. После още двайсет с кола покрай брега до Хуапала и ще си бъдете вкъщи.

— Ами Телма?

— Тя е там. Каза, че ще ви сготви вкусно ядене.

Слънцето залязваше, когато излетяхме с „Чесната“. Носехме се право на запад, ниско над планините, а слънцето продължаваше да грее пред нас, докато теренът бавно се спускаше към морското ниво. От летището в Пунтаренас можеше да се види океанът.

В колата беше необичайно тихо след режещия звук от мотора на „Чесната“ и вятъра, биещ в корпуса. Вторият пилот на самолета караше колата — четиридесетгодишна лимузина „Ласал“, със стъклена преграда между предните и задните места. Ние с Тейг седнахме отзад.

— Мисля, че ще ви хареса къщата — рече Тейг. — Разположена е съвсем самичка сред хълмовете на брега. Но е само на десет минути ходене пеша до Хуапала. И е съвсем близко с кола до Пунтаренас.

— На Телма харесва ли й?

— Мнението й беше твърде сдържано. Но вие ще получите доклад от първа ръка след няколко минути.

— Какво сте й казали?

— Съвсем малко. Мислех, че вие бихте се справили с това по-добре от нас. Тя знае, че сме ви помогнали да излезете от затвора и че сме я довели тук да ви чака. Телма не разпитваше много. От момента, в който й предадохме писъмцето ви, тя прояви готовност да ни сътрудничи.

— Все пак ще трябва да й обясня нещо.

— Телма не е виждала документите. Тя не знае как сте излезли от затвора. Вероятно е убедена, че ние сме организация, която се опитва да помогне на невинни хора, че намираме нови доказателства и се опитваме да организираме нов процес.

— Така ли й казахте?

— Струва ми се, че Пайн й намекна нещо такова.

— Ами ако аз не искам да я лъжа?

— Тогава недейте. — Тейг си запали цигара. — Това си е ваша работа. В такъв случай ще имате много въпроси, на които няма да можете да отговорите.

Докато минавахме покрай пищната растителност от двете страни на пътя, внезапно се беше стъмнило съвсем, почти до мастиленочерно. А някъде в далечината отдясно до нас достигаше шумът на прибоя.

— И какво по МОИТЕ въпроси? — попитах.

— Имате ли някакви?

— Вие какво мислите?

— Мисля, че ако бях на ваше място сега, в главата ми щеше да има само един въпрос. Дали да вдишвам с пълни гърди чистия океански въздух на това място и мириса на цветята, дали да си пийвам и да си бъбря с жена си, или да седя в килията си в Хобарт.

Свихме от шосето нагоре по криволичещ коларски път до една къщичка, построена от греди. Прозорците откъм океана светеха.

— Ще ви се обадим — рече Тейг. — А дотогава живейте.

Отворих вратата на колата:

— А какво, ако не съм тук, когато се върнете? Откъде сте толкова сигурни, че няма да офейкам?

— Не сме сигурни. Но аз ви имам разумно доверие. И мисля, че сте достатъчно умен, за да оцените една възможност, когато ви се предостави.

Гледах как колата обръща по коларския път и изчезва надолу по хълма. Когато вдигнах поглед, Телма стоеше до перилото на терасата и ме гледаше.

36

— Не мога да повярвам — рече тя, — не мога да повярвам, че седим тук, хапваме си и си говорим. Винаги съм се надявала, че ще свърши така. Опитвах се да не престана да се надявам. Но беше много трудно, месеците и годините минаваха, а аз нямах и думичка от теб. Писмата ми продължаваха да се връщат. Ето, сега седим тук, в една чужда страна, и няма кой да ни пречи. Толкова съм объркана, че не знам дали да се смея, или да плача…

Бях забравил колко малка беше тя, колко плаха и уязвима, страхуваща се от светкавиците, внимателна с хората, как леко говореше и се усмихваше, пълна с желание да те зарадва, топла, мила и доверчива, без никаква броня или защитна окраска, невинно и плахо дете от едно друго време, опитващо се да ходи босо по ръждиви пирони и натрошени стъкла.

Когато се изкачих по стъпалата и я прегърнах, тя се разплака. Покрих раменете й със сакото си и можах да почувствам през ризата си ръцете й — студени и треперещи. Стояхме така дълго време, притиснати един към друг, докато тя спря да плаче и се умълча. Тогава ме погледна и каза:

— Имаме даже и малко уиски.

Седнахме на терасата и си пийвахме сред прохладната нощ и гъстия листак на дърветата наоколо. После аз останах в кухнята и я наблюдавах как приготвя вечерята. И през цялото време Телма не спря да говори — докато се хранихме и после на терасата, когато пихме кафе и пушихме силни, тъмни цигари.

— Не ми се напускаше Индиана. Исках да остана близо до теб дори и да не ме виждаш или да говориш с мен. Живях известно време в Хобарт, знаеш ли това? Бях там повече от година, след като ме пуснаха условно. Обадих се на една обява, която някаква жена на име Клара Онърдонк беше пуснала във вестника.

Тя беше шивачка, преправяше главно дрехи. От няколко пункта за химическо чистене идваха основните й клиенти. Когато пристигаха за поправки или други шивашки услуги, те просто я затрупваха. Събираше й се твърде много, така че просто не можеше да се справи. И тогава тя пусна обява, че търси някой, който да й помогне.

Спогодихме се веднага. Клара беше вдовица и живееше сама. Докато бил жив мъжът й, е била фермерка. Тя обичаше да говори за посеви и за добитък, за времето, за разни рецепти, как да се сготви това, как да се изпече онова. Така че се разбирахме чудесно. Тя ми даде под наем стая на нищожна цена, приспадаше я от доходите ми и ме снабди със собствена шевна машина. Така че бях наистина много заета. Тя беше направила голяма работилница от всекидневната си стая и трябваше да ни видиш как работехме там. Клара никога не спираше да говори и да се смее, радиото свиреше непрестанно, а нашите две машини бръмчаха…

Тогава Телма изведнъж стана, дойде до мен и ме прегърна.

— Боже мой, Рой, не ми позволявай да дрънкам толкова много. Пет пари не давам за всичко това. Поне сега.

37

Играех с Телма същата игра, каквато и Тейг с мене. Знаех това. Мислех, че колкото по-малко информация има тя, толкова по-щастлива ще бъде. И в по-голяма безопасност. Докато нямаше какво хубаво да й съобщя, реших да не й говоря нищо.

— Те знаят ли кога ще има нов процес? — попита Телма.

— Трудно е да се каже. По някой път е трудно да се уреди бързо.

— През цялото време, докато бях в затвора, и после, когато излязох, а ти все още беше вътре, бях напълно смазана. Мислех си, че хора като нас нямат шанс, че ако някой иска да бъдем в затвора, нямаме друг избор, освен да отидем там. И сега изведнъж се появяват тези мъже и казват, че всичко, което искат, е да ни помогнат. Не мога да го повярвам. Те явно са хора от по-висока класа. Имам предвид това, че когато ти кажат нещо, не е трудно да им се повярва.

— Така е.

— Имам хубаво предчувствие за всичко — рече Телма. — По-рано не бях толкова сигурна. Мислех, че едва ли не има нещо невероятно в това, да се срещнем в една чужда страна и т.н. Но сега смятам, че образованите хора могат да действат само така — гладко и безболезнено. Всичко се оправя с течение на времето. Мислиш ли, че ще останем тук, докато дойде време за процеса?

— Не съм сигурен. Ще ни кажат, предполагам.

— Обзалагам се, че процесът ще мине като по вода. И после ще пишат по вестниците, че си съвсем невинен. Просто няма да го дочакам.

Колкото повече говореше Телма, толкова повече осъзнавах, че не мога да й разкажа онова, което знам. Нямаше да го преглътне. И така, аз само кимнах с глава, измислих отговорите, които щяха да й бъдат приятни, и не се осмелих да проговоря.

38

Два дни след като пристигнахме в Коста Рика, отидох с колата до Пунтаренас с банковата книжка в джоба си.

Касиерката ме изпрати до бюрото в ъгъла, където седеше един плешив мъж и си бършеше очилата. Като му казах името си, той се изправи, раздруса ми ръката и ми донесе стол.

— Радвам се, че дойдохте при нас, мистър Уолдроун. Коста Рика приема добре новопристигналите американци. Шест хиляди души от вашата страна живеят тук през цялата година.

— Знам. Прочетох го в брошурката, докато самолетът се спускаше.

— Няма престъпления. Няма лош въздух. Животът тук е хубав.

— Да се надяваме.

— Дума да не става. А вие си имате и хубав дом на чудесно място. Хуапала е приятно село. Сега… с какво мога да ви бъда полезен?

Казах му, че искам да обменя петстотин долара в костарикански пари. Той написа нещо върху лист хартия, подаде го на секретарката и ми каза:

— Ще видите, че с вашите пари ще можете да си купите много неща тука. Може би по-късно ще пожелаете да използвате спестовната ни каса. Или да си купите акции. Ако мога така да се изразя, сумата, която имате на вашата сметка, може да бъде инвестирана така, че да си живеете от лихвите и да не пипате основния капитал.

Момичето се върна с парите и ми ги наброи.

— Това е добра информация — кимнах. — Дайте ми малко време да се установя първо. После ще поговорим за това отново.

— Разбира се. — Той се изправи и си стиснахме ръцете.

— Има вероятност да поискам да купя още малко земя тук. В такъв случай ще се наложи да изтегля много пари от сметката си. Какво трябва да направя тогава?

— Просто да подадете заявление. Точно както направихте днес.

Щом излязох от банката, се спуснах надолу по улицата към пътническата агенция, която бях видял, докато карах из града. Момичето зад бюрото говореше чист, но беден на много думи английски.

— До Рио де Жанейро има по два полета всеки ден. В осем часа сутрин и в седем вечер. Самолетът се сменя в Панама сити. Там има един час престой.

Отидох до кантората по недвижими имоти и влязох в стаята, където пишеше „Англоговорещи“. Разговарях със сивокоса дама, която носеше тежка сребърна огърлица на врата си.

— Разбира се, че знаем тази къща. Тя е чудесен имот.

— Да, така е — отвърнах. — Но плановете ми за работа могат да се променят. И ако стане така, ще трябва да напусна Коста Рика в кратък срок. Ще бъде ли трудно да продам къщата си?

Тя се усмихна и докосна огърлицата си.

— Нашата работа е не да продаваме, а да издирваме къщи за продаване. — Тя прелисти купчина книжа и ми връчи един списък с двайсет или трийсет имена на него. — Това са купувачи, които не могат да намерят къща за купуване. Сериозни местни хора с пари в банката. За къща като вашата ви гарантирам, че бихте могли да намерите подходящ купувач за двадесет и четири часа.

Същия следобед един сребрист мерцедес спря пред къщата ни и слаб мургав мъж в кафяв костюм излезе от него и изкачи стъпалата на предната тераса. Тръгнах към него, за да го посрещна.

— Сеньор Уолдроун?

— Да.

— Аз съм капитан Руис. Имам удоволствието да ви кажа добре дошъл в Коста Рика.

— Благодаря.

— Работя в службата за имигранти в Пунтаренас.

Предложих му пиене, после попитах:

— Имигранти? Това означава ли, че съм направил нещо, каквото не трябва?

— Съвсем не. Обикновено ние изискваме да дойдете до офиса да се регистрирате при нас, но този следобед трябва да бъда в Хуапала, така че реших да ви спестя пътуването.

— Добре… благодаря ви.

— Ако ми дадете паспорта си, ще накарам някой от нашите чиновници да ви направи регистрацията. А вие ще можете да се подпишете следващия път, щом дойдете в Пунтаренас.

— Защо да не ви донеса паспорта си утре сутринта и да направим всичко това наведнъж?

— И така може да стане. — Той се усмихна и скръсти ръце. — Но след като вече съм дошъл дотук?

Когато влязох в спалнята за паспорта си, Телма спеше, загърната в плажния си халат. При затварянето на чекмеджето тя се събуди.

— Ей.

— Спи си, спи си.

— Какво става?

— Нищо, само един местен чиновник е тук. Трябва да види паспорта ми. Чака отвън на терасата.

— Нали няма проблеми?

— Не, просто бюрокрация.

След като Руис си отиде, ние с Телма слязохме надолу по брега и влязохме в морето да плуваме. Върнахме се след повече от час. Докато тя си взимаше душ, аз потърсих жената по недвижимите имоти в Пунтаренас.

— Обажда ви се мистър Уолдроун. Тази сутрин говорихме с вас за моята къща в Хуапала.

— Да, спомням си.

— Току-що получих известията, които очаквах. Изглежда, че ще трябва да продам къщата.

— Разбирам.

— Искам да намерите купувач колкото е възможно по-бързо. Можете ли да го направите?

Настъпи кратка пауза. После тя каза:

— Да, разбира се, мистър Уолдроун. Сигурно ще ви се обадя съвсем скоро.

39

След два дни ние с Телма отидохме с колата до Пунтаренас.

— Искам да се помотая по магазините и да купя испанско-английски речник и разни дреболии от този сорт — каза Телма. — Няма нужда да идваш с мен, ако не искаш.

— Аз самият имам няколко поръчки. Ще се срещнем след един час край фонтана на площада.

Телма тръгна, а аз паркирах колата и отидох в кантората по недвижимите имоти и намерих дамата, с която говорих по-рано.

— Някакъв напредък? — попитах.

— Не, мистър Уолдроун, все още не.

— От думите ви онзи ден си помислих…

— Сигурна съм, че ще открия купувач съвсем скоро. Ще ви телефонирам веднага, след като има добри новини.

Преди да изляза, я попитах къде бих могъл да открия отдела за имигранти. Тя дойде до вратата и ми посочи пететажна сграда надолу към пристанището.

Като наближих, видях едно боядисано в яркозелен цвят тухлено здание. Отвътре изглеждаше тъй, сякаш никога не е било завършвано. Кръпки сурова мазилка, пукнатини в тавана, дупки от липсващи тухли в пода. Видът на асансьора също не ми вдъхна доверие, така че изкачих пеша трите етажа до канцеларията на Руис.

— Капитан Руис е в Сан Хосе — рече секретарката му.

— Кога очаквате да се върне?

— С английския съм… — Тя направи жест с ръце.

— Кога се връща тука? — повторих бавно.

— Не знам. Може би утре.

— В него е паспортът ми. Мога ли да си го получа обратно?

Тя кимна с глава и се усмихна.

— Да, ще го получите от капитан Руис веднага щом той се върне от Пунтаренас.

Когато се срещнахме, Телма попита:

— Всичко наред ли е?

— Всичко е превъзходно. Хайде да се поразходим.

Прекарахме там остатъка от деня, нагоре-надолу по улиците, обикаляйки магазини и кафенета. Обядвахме в един ресторант на открито, близо до доковете, и гледахме как фериботите спират и потеглят. Платих сметката и попитах келнера накъде отива фериботът.

— Към полуостров Никоя — отвърна той. — Много е красиво. Playas hermosas1. Удобно за плуване. Красиви плажове.

— Мога ли да откарам колата си там?

— Вашата кола? Si. С ферибота.

Когато отидохме до дока, попитах Телма:

— Искаш ли да попътуваме с лодка?

— Разбира се.

— Ще превозим и колата и ще я караме оттатък. Близко да ума е, че щом прекарват коли там, трябва да има и подходящи пътища.

— Не е ли много късно вече? Докато стигнем дотам, и ще бъде време да се връщаме обратно.

— Няма да се връщаме. Ще намерим място, където да прекараме нощта.

— Но аз нямам никакви дрехи.

— Ще ти купя каквито ти трябват.

— Дори не си нося пуловер.

— Ще ти купя пуловер. Хайде. Ще си устроим парти. Ще прекараме медения си месец на полуострова.

Тя ме прегърна.

— Мисля, че ние точно това правим от три дни, караме медения си месец.

— Така е, ще го продължим още малко.

40

Останахме там пет дни. Пътувахме с колата на север към Никоя, после към Санта Крус и към плажовете на западните брегове. Оттам поехме по коларските пътища, полуголи, смеещи се, опиянени от вино, кръстосващи плажовете. Случваше се да спим в мотели, в колата, на земята върху одеяло, обсипани с лунички и загорели, с пясък и сол в косите, без да се грижим за нищо, без да носим багаж, без срокове и разписания, без книги или карти. Купувахме каквото ни беше нужно от магазините, спяхме и ядяхме, ходехме, тичахме и плувахме, падахме голи в леглото или на пода, плувахме малко и се отправяхме към следващото място, където ни хрумнеше.

Исках да бъде така. Жадувах за такова време с Тел-ма. Без никакви ангажименти, с пари в джоба и без сянка от усещането, че някога сме били част от някакъв друг свят, по някое друго време. Така исках да бъде, лудо и нереално, с непознат език, който да ти звучи в ушите, със странна храна и места и лица, които изобщо не ти напомнят за хора от Западна Вирджиния или Северна Каролина, или Чикаго, или Индианаполис, или някъде от килията.

Още когато се качвахме на ферибота в Пунтаренас, знаех, че заплетеното кълбо, което бях оставил зад себе си, ще си остане там — хората и главоблъсканиците, проблемите, които не можех да реша, и нещата, които не можех да забравя. Но докато се случеше това, докато утрешният ден не беше започнал да ме притеснява отново, исках нещо особено и потайно, лично за нас с Телма. И тя го искаше. И ние го имахме по-хубаво от всичко, което някога бях планирал и мечтал.

41

Беше десет часът сутринта, когато се върнахме в Пунтаренас. Телма почака в колата, докато аз се отбих до службата по недвижимите имоти. Сивокосата дама беше пак с нейната сребърна огърлица. Тя ме видя още като влязох и ме посрещна при първото бюро с широка усмивка.

— Все още нищо, мистър Уолдроун.

— Не разбирам.

— Какво искате да кажете?

— Това, че досега трябваше да сте намерили купувач.

— И аз така мислех. Но понякога предположенията ни излизат погрешни. Само имайте търпение. Скоро все нещо ще се появи.

Руис не бил в канцеларията, а излязъл някъде да пие кафе, уведоми ме секретарката му.

— Накъде е отишъл за кафе — попитах.

— Понякога се прибира вкъщи.

— А днес прибра ли се?

— Не знам.

Стоях пред бюрото и я гледах, а тя мълчеше.

— Какво има? — попита.

Не се помръднах, нито промених изражението си. Накрая тя не можа да издържи тишината.

— Наистина не знам… — започна тя, но не можеше да се застави да си повярва, знаеше, че аз също не й вярвам. Така че накрая ми каза къде е Руис.

Трябваше да отида до едно тежко, старо здание, с фасада, обърната към пристанището. Изкачих се до втория етаж. В офиса работеха вентилаторите, а няколко мъже в бели костюми седяха около масата, играеха на карти, пиеха кафе и пушеха черни цигари.

— Радвам се да ви видя — рече Руис.

— Търсих ви във вашата служба. Искам паспорта си обратно.

— Разбира се. Утре или вдругиден, мисля.

— Казахте, че това е формалност и че ще отнеме само няколко минути.

— Формалност е наистина.

— Какво означава това?

— Веднъж в годината моите началници в Сан Хосе преглеждат всички документи на чужденците. Докато паспортът ви беше в мен, те ги изискаха. Всичко е само въпрос на време. И не е в моите ръце, заедно с това.

— Вие дори не ми дадохте разписка, знаете ли?

— Не е необходимо. Когато паспортът ви се върне, ще ви го предам лично. Няма причини за безпокойство.

Щом се върнах в колата, Телма попита:

— Какво те задържа толкова дълго?

— Бюрокрацията.

— Някакви проблеми?

— Никакви.

42

Като свихме по алеята към къщи, видяхме една кола, паркирана там. Във всекидневната ни чакаха Тейг и Пайн по ризи, с разкопчани яки. С тях имаше някакъв мъж, когото не бях виждал по-рано — елегантен, с хладен поглед, със стоманеносива коса, с тънка цигара в ръка. Въздухът в стаята беше тежък и горещ, пепелниците — пълни.

— Тук сме от рано сутринта. От два дни се опитваме да установим контакт с вас — каза Пайн, след като ние с Телма влязохме.

Тейг го прекъсна бързо:

— Всичко е наред, Рос. Няма значение. — Той се обърна към мен, посочи към третия мъж и рече: — Запознайте се с нашия колега, генерал Ризър.

— В оставка — каза мъжът с бърза и широка усмивка. — Том Ризър — и ми подаде ръка.

— Рой Тъкър… — продължи Тейг… — и съпругата му Телма.

И двамата с Телма стиснахме ръка на Ризър, а Тейг продължаваше да говори, като размазваше върху всичко масло и мед.

— Съжалявам, че така нахлухме в дома ви, мисис Тъкър, но не искахме да се връщаме до града и да се подлагаме на риска да ви изпуснем. Трябва да ви кажа, че и двамата изглеждате съвсем различно от това, което бяхте последния път. Почернели и отпочинали. Коста Рика трябва да ви понася.

— Харесва ни тук — отвърна Телма и се обърна към мен: — Предполагам, че имате да си говорите. Ще отида да оправя.

Щом тя излезе, Ризър каза:

— Хайде да се изнесем на терасата.

Пайн ме гледаше с плътно стиснати устни, а мускулчетата по скулите му едва забележимо играеха. След като излязохме, се нахвърли върху мен.

— Губя търпение с вас, Тъкър. Ако още не ви е ясно кой дава заповедите тук, ще ви повторя, че сме НИЕ. Когато ви казвах, че ще влезем във връзка с вас, това означава да бъдете тук, където можем да ви намерим.

Обърнах се и го погледнах, а той продължи да говори:

— Не си мислете, че ни правите някаква услуга. Така няма да се разберем. За нас сте просто чифт ръце.

— Стига, Пайн! — Ризър отряза думите си като две парчета жица.

— Какво иска да каже той с това? — попитах Тейг.

— Всичко е наред… — отвърна Тейг.

— Там е работата, че не е. Какво имаше той предвид?

— Защо ще трябва да пипаме този човек, като че е от стъкло? — избухна Пайн. — Ако не се разберете с него още сега…

— Я слушай, кучи сине… — започнах, но Тейг застана между нас.

— Стига. Достатъчно.

— Почакай вътре, Пайн — каза Ризър.

— Какво?

— Казах да отвориш вратата и да я затвориш след себе си.

— Минутка само. Нека да се изясним.

— Успокой се, Рос. Нека не забравяме кои сме и какво правим. — Тейг се обърна и погледна Ризър. — Всички трябва да помним това. — Той си извади цигара и я запали. — А сега… ние с Тъкър трябва да поговорим. И мисля, че ще е по-добре да го направим насаме. — Тейг кимна към вратата, водеща вътре в къщата. — Ще бъдем при вас след няколко минути.

Този път нямаше възражения. Ризър се обърна, прекоси терасата и влезе в къщата. Пайн го последва.

Тейг седна до масата на края на терасата, а аз се настаних срещу него. Чадърът правеше широк, сенчест диск над нас.

— Тук климатът е хубав. Горещо и влажно. Обичам така. Винаги ми е харесвало. Прекарах осем години в Западна Африка — Нигерия, Камерун, Конго и насам-натам по екватора. Най-хубавото време от живота ми. Някои хора се отпускат на топло. Аз се оживявам. Главата ми работи по-добре, чувствам мускулите си отпуснати и гъвкави. — Той погледна към небето. — Първо слънцето пече силно, после се изсипва проливен дъжд, накрая започват да се издигат изпарения от земята. Дяволски е хубаво, поне за мен е така. Докато на човек му се доспи. Има нужда от следобедна дрямка в такъв климат. — Той кръстоса крака, опря единия в ниското перило и зарея поглед в дърветата към океана.

— Нека да ви кажа нещо за Пайн — започна отново. — Той е бляскав млад човек. Един от най-умните, с които съм имал работа. Схватлив. Но е много млад, сам виждате. И нетърпелив. Има известна разлика между готварската книга и готовото ядене, знаете. На него му е трудно да борави с реалното положение на нещата. Също си пада малко сноб. От интелектуална гледна точка. Мисли, че ако някой не е толкова остроумен, колкото него, изобщо не си струва труда да го слуша. И тъй като вярва, че едва ли има някой, който да му е на нивото… сам разбирате какво искам да кажа.

— Пука ми на черупката колко е остроумен. Въобще не искам да го слушам…

— Има и нещо друго. Той се бои от вас. Джералд Хенмайер, човекът, когото изритахте по стълбите в Чикаго, е приятел на Пайн. Рос се стресна, когато разбра за това. Пайн не е практичен. Възприема всичко от тактическа гледна точка. Той не би разбрал това, че обиденият човек може да нарани другите. Това го плаши.

Тейг си запали нова цигара от старата и хвърли угарката в зеления гъстак на терасата.

— Тук не стават горски пожари — рече той. — Не можете да подпалите нищо, ако хвърлите пламтяща клечка. Растителността е тежка и влажна. Харесвам я такава.

Тейг остана седнал така известно време, пушейки, отпуснат на стола си. Накрая каза:

— В четири този следобед отлитаме за Калифорния. Имаме запазени места. Ще пристигнем направо в Лонг Бийч.

— Значи ли това, че и аз трябва да дойда с вас?

— Да, разбира се.

— И колко време ще остана там?

— Не мога да ви кажа точно. Седмица или десет дни. Може и по-малко. Очакваме събитията да се развият бързо, след като се почне веднъж.

— За какви събития говорите? Какво ще се развива?

Тейг ме погледна открито и каза:

— Знам отговорите на тези въпроси точно толкова, колкото и вие. Знам само онова, което трябва да правя, защото има кой да ми го каже. И когато му дойде времето, и вие ще знаете какво да правите, защото някой ще ви нареди и на вас. Но никой от нас — Тейг посочи към стаята, където чакаха Пайн и Ризър — не знае всичко. Само отделни парченца.

Приближих стола си, за да виждам по-добре очите му, и казах:

— Може да изникне някаква пречка. Нямам паспорт.

— Защо? — Лицето му не ми говореше нищо.

Обясних му положението с капитан Руис. Като свърших, той рече:

— Съвсем обикновена работа. Няма за какво да се притеснявате. Дадохме ви този паспорт, за да имате стабилен документ за самоличност. Това е всичко.

— Искате да кажете, че няма да ми е нужен в Калифорния.

Той кимна.

— А и вие няма да се връщате тук. Ще ви трябва само входна виза. Ние ще се погрижим за това.

— Искате да кажете, че в някои страни човек се нуждае от паспорт за влизане и излизане, а в други не?

— Точно така. — Тейг изпусна дим от цигарата си, обърна се и се усмихна. — Ако искам да отида в Бразилия, в Рио де Жанейро например, няма да ми трябва паспорт.

Седях, гледах го и започвах да разбирам. Беше невъзможно да не разбереш.

43

Когато ние с Телма влязохме в стаята, Пайн и Ризър спряха да говорят и ни погледнаха. Настъпи пълно мълчание. Оставих саковете на пода, а Тейг, след като си размени поглед с Пайн и Ризър, дойде при мен.

— Съжалявам, тук е трудността. И предполагам, че грешката е моя. Мислех, че съм изяснил нещата, но очевидно не съм успял. Не можем да вземем и мисис Тъкър на това пътуване…

— Можете, можете. Щом аз заминавам, и тя ще дойде — казах.

— Съжалявам. Разбирам какво ви е. Бихме се съобразили с вас, но в случая за това не може и да става дума.

— Не съм съгласен.

— Не ви говоря произволно, Тъкър. Решенията не ги вземам аз. И по-рано ви казвах, че следвам определени нареждания, също както и вие.

— Може би. Но точно с тази заповед няма да се съобразя. — Очите ми шареха от Тейг към Пайн. Видях как нещо проблесна в погледа на Рос и той тръгна към Тейг.

— По-рано се опитвахме да бъдем гъвкави с вас — продължи Тейг, — но сега обстоятелствата са други…

Пайн го прекъсна:

— Марвин, нещо ми хрумна. — Той се отдалечи към прозореца и Тейг го последва.

Ние с Телма стояхме като две деца, които очакват да бъдат наказани, и ги гледахме как говорят в другия край на стаята.

Тейг се обърна и се приближи към мен.

— На Рос му дойде една идея и аз съм сигурен, че е прав. Бяхме прекалено безкомпромисни. — Той погледна Телма. — Забравете какво казах. Съвсем естествено е да искате да бъдете със съпруга си. Трябва да бъдете.