Принцът на мрака

ДЕСЕТА ГЛАВА

В стаята си в свещеническия дом отец Рейнар също беше потънал в мисли. Беше ли сгрешил, взимайки злато и сребро от дьо Краон? Сети се за вдовицата от порутената колиба в края на селото и благодарността в очите й, когато й даде кесия монети. Не, смяташе, че си е заслужавало. Вдигна глава и се заслуша в шума отвън. Есента, сезонът през който беше роден, отново беше дошла. Вятърът се усилваше, плющеше в клоните на дърветата, отръсквайки ги от последни вехнещи листа. Скоро щеше да дойде Архангеловден, а после Празникът на Вси светии, когато се отдаваше почит на мъртвите.

Почувства тръпка на безпокойство. Телата, които бяха заровени в гроба под стария бряст — на кого бяха? Защо ги бяха убили така зверски и загадъчно? Изтри устата си с опакото на ръката. Какво е търсила една знатна дама в горите на Оксфордшър? Дали е идвала да посети някой приятел в университета или някой от градовете като Олтингдън? Но ако е така, защо никой не беше потърсил труповете? Или, може би, те са били свързани с Годстоу?

— Отец Рейнар!

Французинът почувства как космите на тила му настръхнаха, когато погледна към вратата. Някой беше влязъл в гробището и го викаше по име. Гласът приличаше на детски — висок и ясен.

Той направи кръстния знак във въздуха. Призрак ли беше или привидение? Дух, обвързан с този свят? Призракът на мъртвата лейди Елинор?

— Отец Рейнар, покажи се.

Гласът ставаше все по-настоятелен. Французинът стана и предпазливо се запъти към вратата, взимайки по пътя тежката тояга, подпряна на стената.

— Отец Рейнар, ела! Моля те!

Високият глас отново прониза мрака и свещеникът замря с ръка на резето. Беше ли някой демон, призован от вещица или магьосник? Когато пристигна в селото, свещеникът си имаше разправии с онези, които практикуваха черна магия и използваха гробището за сатанинските си ритуали. Имаше странни светлини и напеви, принасяне на черен петел в жертва в полунощ, но той ги беше прогонил и осветил гробището, като заплаши сборището с анатема на този свят и мъки в ада след него.

— Отец Рейнар, идвам с добро!

Свещеникът стисна по-силно тоягата, отвори вратата и излезе в мрака. Вятърът обрули лицето му, когато затвори вратата след себе си и се взря в непрогледната нощ.

— Кой е там? — извика той. — В името на Бога, чадо, кой си ти? Какво искаш?

Само стенанието на вятъра в дърветата му отвърна. Свещеникът тръгна към гробището. В мрака едва различаваше тъмните силуети на кръстовете, хълмчетата на гробовете и призрачните брястове.

— Кой си ти? — повтори той. — Къде си?

Взря се и различи една сянка, по-тъмна от останалите. Възкликна ужасено — едно дете, дребна забулена фигурка, сключила ръце пред себе си, вървеше към него измежду дърветата. Отец Рейнар също започна да се моли, но по средата на думите стрела от арбалет го улучи в гърдите. Свещеникът се свлече; кръвта, която рукна от носа и устата му, имаше вкус на метал. Почувства меката трева под бузата си. Видя се като дете, което тича към някого. Майка му протягаше ръце към него. Знаеше, че умира.

— Absolve me, Domine ((лат.) — прости ми, Господи — (Бел. ред.)) — промълви той преди очите му да се затворят и душата му да отлети.

На следващата сутрин Корбет стана рано и събуди чорлавия Ранулф и сънливия Малтоут.

— Хайде — добродушно ги подкани той. — Малтоут, ще дойдеш с нас в Лондон, а после в Лейтън.

Ранулф скочи, доволен, че ще се измъкне от чистия провинциален въздух и ще се върне към мръсните улици на Лондон и закръгленото тяло на мистрес Семплър, което му даряваше толкова наслади. Малтоут с мъка се изправи на крака и слезе да се облекчи в нужника. Корбет го пресрещна по стълбите.

— Мастър, не е ли редно да се върна в кралския лагер?

Корбет забеляза изненаданото му изражение.

— Не, Малтоут. — Той сложи ръка на рамото на пратеника. — Трябва ми войник, който да ме охранява.

И преди младежът да го попита дали му се подиграва, Корбет се промъкна край него.

Монахините точно излизаха от църквата. Гледаха го с ъгълчетата на очите си и се смееха тихичко, спомняйки си молбата му от предишната нощ. Лейди Амелия, достолепна както винаги, мина бързо край него. Корбет учтиво й се поклони и като разбутваше работниците и селяните, които идваха да закусят от полето, излезе през Галилейската порта, тръгна по пътечката и навлезе в гората. Там застана така, че да вижда прозорците на сестра Елизабет от мястото, където му беше казала, че е видяла конниците, чакащи между дърветата. Най-после го намери. Ако сега тя гледаше любопитно през прозореца, би трябвало да го види.

Той клекна и заизучава земята, разглеждайки внимателно падналите клонки и листа. Най-сетне намери онова, което търсеше — тук бяха стояли коне. Вдигна изсъхнало изпражнение и го разтърси между пръстите си. Не можеше да определи кога точно, но тук със сигурност бяха стояли коне и ездачи. Сестра Елизабет не беше сънувала, нито си беше въобразила.

Корбет се изправи, изтри ръце и се върна в манастира. Докато влизаше през Галилейската порта, дочу плач и викове, затова забърза към главния вход, където разстроената лейди Амелия стоеше, придържана от двете си помощнички, всички с мокри от сълзи бузи. Младо селянче току-що се беше качило на покрития си с пяна кон и се отдалечаваше от манастира.

— Лейди Амелия, какво става?

Игуменката го погледна с насълзените си очи, освободи се от държащите я монахини и изтри страните си.

— Бог ми е свидетел, много се карахме — промълви тя, — но сега горкият човек е мъртъв.

— Кой, милейди?

— Отец Рейнар — прошепна тя. — Открили са го убит в гробището тази сутрин. Със стрела от арбалет в сърцето. — Тя скръсти ръце и пристъпи към него. — Какво става, Корбет? Тук беше толкова спокойно, а сега не можеш да се обърнеш, без да стане някое убийство. — Игуменката отстъпи и го погледна сурово в очите. — Заради теб ли е, писарю? Ти ли доведе смъртта? Нима смъртта те следва навсякъде?

— Не, милейди — отвърна той остро. — Но ние сме в центъра на наближаващата буря. Ако не намеря отговора на загадката, стотици, а може би хиляди още ще измрат в Гаскония, проливите и в градовете ни по южното крайбрежие. А сега, милейди — той повдигна студената й ръка към устните си, — ти казвам сбогом, но ще се върна. Ако научиш нещо ново, прати най-бързия ездач, който можеш да намериш, в имението ми в Лейтън. То се намира по пътя от Епинг към Лондон.

Корбет кимна на двете помощнички, които го гледаха с каменно изражение и отиде да нареди на Ранулф и Малтоут да оседлаят конете възможно най-бързо. Каза им накратко какво се е случило и доволен, че са прибрали багажа, ги поведе към Галилейската порта.

— Хю — мастър Корбет.

Писарят се обърна. Сестра Агата бързаше към него. Тя също беше плакала.

— Чух — каза монахинята, останала без дъх, — за смъртта на отец Рейнар. — После пъхна малък вързоп в ръката му. — Ето ви малко храна за из път. Пази се! — прошепна тя. — Ще се върнеш ли?

— Ще се върна.

Той съзря нежността в очите й и притеснен отмести поглед.

— Бог да е с тебе, сестро.

После се върна при подхилващия се Ранулф, който държеше юздите на конете.

— Хайде! — заповяда писарят сърдито. — Нещо смешно ли видя, Ранулф?

Дяволитата усмивка изчезна.

— Не, мастър — невинно отговори той. — Просто се чудя дали не можем да поканим някои от монахините в Лейтън. На лейди Мейв ще й допадне компанията им.

Корбет хвана юздите с една ръка и се наведе към Ранулф.

— Чуй ме внимателно! — просъска той. — Ако кажеш на лейди Мейв и дума за сестра Агата, горчиво ще съжаляваш за деня, в който те измъкнах от Нюгейт!

Ранулф се отдръпна с невинно ококорени очи.

— Разбира се, мастър — лукаво отвърна той. — Просто се опитвах да помогна.

Те препуснаха в лек галоп до селото и поведоха конете към гробището. Пред църквата се беше събрала малка тълпа. Корбет даде пени на едно хлапе да пази конете и те влязоха в дома на свещеника. Селяните бяха положили отец Рейнар на масата и една старица с мокри от сълзи бузи внимателно подготвяше тялото му за погребението.

Корбет се приближи, съзря ужасните рани и късата стрела от арбалета, която още стърчеше от гърдите на свещеника.

— Бог да се смили над него — промълви той. — Аз ли съм виновен за това? — Писарят се взря в спокойното лице на Рейнар. — Защо не замина, когато ти казах?

— Мастър? — прошепна Ранулф. — Убиецът трябва да е стрелял много отблизо. Стрелата е забита дълбоко.

— Странно — намеси се Малтоут, чието лице беше пребледняло, когато погледна към кървавата рана. — Странно — повтори той. — Убиецът трябва да е лежал или отецът е стоял по-нависоко. Виж, върхът на стрелата сочи нагоре.

Корбет приближи още и погледна. Тя наистина беше забита под ъгъл.

— В гробището ли беше открит отец Рейнар? — попита той жената с прошарена коса.

Тя преглътна сълзите си и кимна. Писарят извади няколко монети от кесията си и й ги подаде.

— Приготви го добре — каза й той. — Беше добър човек и истински свещеник. Заслужаваше друга смърт.

Излязоха отново вън. По молба на Корбет един старец им показа окървавеното място, където бяха намерили свещеника. Корбет тръгна по сивата глинеста почва, с Ранулф и Малтоут от двете си страни.

— Виж тук, мастър! — Ранулф се приведе и му показа малък отпечатък от ботуш. Погледна към Корбет. — Сякаш е от дете — прошепна той. — Но кое селянче от Оксфордшър носи ботуши?

— Може да е била жена — намеси се Малтоут. Корбет поклати безмълвно глава. В ума му се оформяше смътна идея.

— Колкото и ужасна да е смъртта на отец Рейнар — заключи той, — тя може да почака. Елате, чака ни дълъг път.

Начаса се качиха на конете и поеха по пътеката към стария римски път. Ясният есенен ден преваляше, когато Корбет ги накара да дадат почивка на конете си. Увлечени в собствените си мисли и разговор, Ранулф и Малтоут го оставиха да върви пред тях. Писарят имаше нужда от тишина и спокойствие, след шока от смъртта на отец Рейнар. Радваше се, че се е измъкнал от Годстоу и надвисналата над него заплаха, която изпълваше обителта. Освен това обичаше това време на годината и му липсваха Мейв и спокойствието на старото му имение. В Лейтън листата също щяха да са червеникавозлатисти; щеше да се носи лек мирис на дим от дърва. Корбет се чудеше дали и съпругата му не е в полето, любувайки се на последната топла прегръдка на лятото.

Минаха през гористите хълмове на Оксфордшър и излязоха в открито поле. Корбет спря коня и се загледа в неколцина селяни, които събираха последните части от реколтата. В съседната нива, сеяч с кошница в ръце хвърляше живителните семена, а зад него две момчета подскачаха и стреляха с прашките си, за да разпъдят насъбралите се свраки и гарги. Някъде зави куче и Корбет потръпна. Спомни си ужасното преследване из полетата край Уудсток и прехапа устни от отчаяние. Досега не беше намерил начин да разреши загадката. Много неща липсваха. Защо са били приготвени дисагите на лейди Елинор? Кой беше тайнственият обожател или приятел? Беше ли възнамерявала да избяга при него? Корбет примигна и почувства как умората му натежава. Трябваше да разреши загадката; да проследи всяка следа, която имаше. Зад него Ранулф се разсмя и той се обърна. Падаше здрач, вятърът беше захладнял. Трябваше да побързат. Прииска му се да е в стаята си в Лейтън с Мейв. Щеше да се забавлява с безобидните й закачки, а после да влезе в тайния си кабинет и да запише въпросите, които го измъчваха. Обърна се и се усмихна на Ранулф.

— Хайде! — извика той. — Да яздим по-бързо към най-близката кръчма. Нека хапнем и пийнем, преди да решим дали ще продължим пътя си.

Качиха се на конете и ги пришпориха в галоп. Преминаха с шумен тропот по утъпкания път и през кръстопътя, където висеше разложен труп с изкривен врат и увиснал череп — зловещ танцьор на фона на притъмняващото небе. За миг Корбет се зачуди дали това не беше поличба.

Пренощуваха в кръчмата, защото времето се развали. Тежки дъждовни облаци надвиснаха и на другата утрин пътищата бяха покрити с гъста кал. Въпреки това стигнаха в Лондон преди обяд, влязоха през Крикългейт и поеха по Уайт Крос Стрийт. Закусиха в малка кръчма, близо до Катъл Стрийт. Ранулф ликуваше, че отново е в Лондон, неспокоен като куче на каишка, което иска да бъде пуснато на свобода.

Корбет го предупреди.

— Не се отделяй от мен, Ранулф, нито пък ти, Малтоут. Онзи, който е убил отец Рейнар, стреля снощи и по нас. Може да ни е проследил до Лондон.

Малтоут с удоволствие се съгласи, но Ранулф недоволства известно време. Оставиха конете си и си запробиваха път по шумните, живописни улици. Там прислужникът бързо си възвърна доброто настроение, посочи към група испанци в разноцветни мантии с качулки и внушителни подплънки на чатала. С Малтоут зас-пориха кое е истинска кожа и какво означаваха бродираните, украсени със скъпоценни камъни мотиви и ярките цветове на наметалата на някакви придворни. Навсякъде около тях ехтяха виковете на търговци и продавачи на плодове и зеленчуци; далечният остър звук на тромпети, под който някое благородническо семейство достолепно се движеше из града с развети знамена, на път към Уестминстър. Ранулф смушкваше Малтоут в ребрата и се заглеждаше похотливо по хубавите дами с панделки и рокли с ниска талия; понякога думите му потъваха в глъчката на тълпата и обедния звън на лондонските камбани, призоваващи към молитва от високите белосани камбанарии. Стигнаха до Уайт Чийп, където навалицата беше най-голяма. Този обширен, покрит с калдъръм район, главен градски пазар, беше претъпкан с каруци, докарали вино от избите; тънък ленен плат за тъкаческата гилдия и купчини зеленчуци за сергиите и павилионите в Полтри. Преминаха през кланицата, където месарите, затънали до глезени в съсирена кръв, разпаряха коремите на крави, прасета и овце. После оставяха вътрешностите да паднат върху огромните табли, откъдето ги изгребваха млади, дрипави чираци, за да ги измият в бъчви с гореща вода. Група свещари стояха до дълга редица изкормени прасета, спорейки със собственика за цената на лойта, която искаха да закупят за свещи. Шумът беше неописуем, а от вонята им се повдигаше. Калдъръмът беше оплискан със струи черна кръв, над които кръжаха облаци тлъсти мухи.

Продължиха покрай затвора Нюгейт, откъдето се разнасяше воня, по-противна дори от тази в кланицата. Просяк, чието лице беше разядено от язви, танцуваше странен танц на един крак, докато малко, мършаво като скелет момче свиреше пронизително на тръстикова флейта. Ранулф му хвърли пени, после изруга, защото се подхлъзна на разложен труп на плъх. Преминаха бързо покрай канавката на Флийт, където труповете на две кучета плуваха в калта и продължиха по криволичещите улички, между високите сгради, чиито горни етажи бяха изнесени върху дървени колони, за да може в стаите да влиза слънце. Тук улични търговци бутаха малките си ръчни колички с викове „Хляб!“, „Змиорки!“, „Риба!“, „Пресен пай!“, а на всеки ъгъл стояха водоносци, които продаваха вода на минувачите от малки, обковани с желязо бурета.

— Мастър, къде отиваме? — извика Ранулф.

— В Смитфийлд — отвърна Корбет, отблъсквайки един чирак, който му предлагаше горещи пикантни овчи крачета. В началото на Кон Лейн няколко млади проститутки с тънки талии и похотливи погледи приканваха минувачите и танцуваха от наслада при мисълта, че ще прилъжат някого. Една от тях явно разпозна Ранулф и заподвиква сладкодумни обяснения какво би направила за него срещу една сребърна монета.

— Нямам сребро! — извика и той в отговор, пренебрегвайки предупредителното намръщване на Корбет.

— Нито топки, като те гледам! — подхвърли друга проститутка.

Цялата група избухна в смях, докато изчервеният Ранулф забърза колкото можеше. Прекосиха откритото прашно пространство на Смитфийлд до болницата „Свети Вартоломей“. Корбет помоли спътниците си да го изчакат на главния вход, докато той пресече площада. Наслаждаваше се на прохладата, красиво оформените лехи с цветя и билки и изкусно дяланите фонтани, които се плискаха в центъра. Долови силния аромат на сапун, но усети и миризмата на разложено, както и миризмата на мухъл от костницата, която се намираше в единия ъгъл.

Изкачи широките стълби на болницата, покрай група стари войници с ампутирани крайници, които се забавляваха с истории от миналото. Малко момче с бокал и черпак мокреше пресъхналите им уста. Корбет спря един от послушниците.

— Тук ли е брат Томас? — попита го той.

Дребният човек с невинни детски очи кимна и подкани писаря да го последва по белосаните коридори към ухаещата на билки стая на брат Томас. Аптекарят седеше на малкото си писалище под отворения прозорец, но стана и радостно плесна с ръце, когато видя Корбет. Хвърли гъшето перо, стисна ръцете на писаря и енергично ги раздруса.

— Хю, върнал си се! Влизай!

Той почти го завлече в стаята и затвори вратата след тях. Премести купчина пожълтели пергаменти от малкото легло и направи място на писаря да седне.

— Вино ли искаш или чаша вода?

— По-добре вода, братко.

Брат Томас кимна и напълни една пръстена купа до ръба.

— Ти си мъдрец, Хю — каза той. — Винаги помни какво е казал Гален, (макар Хипократ да е твърдял друго): „Не се препоръчва вино преди залез слънце“. Добре ли си? Ами лейди Мейв?

Известно време Корбет и аптекарят си разменяха интересни новини, поклюкарстваха за познатите си в Уестминстър и в съда, както и за скандала с един известен лекар, когото в момента разследваше ръководството на Гилдията. Лицето на аптекаря стана сериозно.

— Знам защо си тук, Хю — каза внезапно той. — Заради отровата, кралицата на убийствата, нали?

— Прав си, братко.

— Какъв е проблемът?

— Можеш ли да ми продадеш отрова? Сок от беладона?

Аптекарят посочи към рафтовете из стаята, пълни с малки стъкленици и ковчежета.

— Стига да поискаш, Хю.

— И тя убива?

— За секунди. Само след двайсет удара на сърцето ти отровата ще те вледени и ще спреш да дишаш.

Корбет се изправи и се протегна.

— А съществуват ли отрови, които убиват бавно при продължително приемане?

Очите на монаха станаха още по-мрачни.

— Да, Хю, съществуват, но тук няма такива. Италианците си служат с тях. Смъртоносни отвари. — Той замълча. — Например, преди петстотин години един арабин създал бял прах без мирис, силно отровен, от арсениев сулфид — руда, която се среща в оловните мини. — Брат Томас сви рамене. — В малки количества тя лекува, но ако се поема редовно, най-накрая убива.

— Бих ли могъл да я купя в Лондон?

Аптекарят кимна.

— Разбира се.

— От кого?

— От едно изчадие, недалеч оттук. Тръгни по Фалтур Лейн и търси първата уличка след Холбърн Стрийт. Търси аптекарска табела. Той е испанец, португалец или мавър… Не знам, но ще ти каже повече от мен. Както ти казах, Хю, някои отрови са лекарства. Малко арсеник може да излекува стомашното ти неразположение, но приеман редовно в малки дози, той се превръща в отрова. Веднъж изслушах изповедта на един търговец, който искаше опрощение за това, че убил жена си. Две години я беше тровил. — Аптекарят се обърна и погледна през прозореца. — По-добре тръгвай, Хю. Денят напредва, а онази аптека е направо в преддверието на ада. Или — усмихна се той — както биха казали знатните господа: „Където има лайна, винаги се събират мухи.“

Хю се усмихна, благодари му и се върна при Ранулф и Малтоут, като ги предупреди да бъдат нащрек. Тръгнаха по лабиринт от улички, които водеха от северната част на града до Холбърн. Корбет осъзна, че брат Томас е бил прав. Слабото слънце залязваше. Край старите крепостни стени цареше бедност и разруха. По очуканите сергии се продаваха евтини дрънкулки. Имаше малко добре облечени граждани, повечето от минувачите по уличките бяха крадци и разбойници; тенекеджии, които се готвеха да продават стоката си без позволение от Гилдията, просяци и лукави дрипльовци, които търсеха лесна плячка.

Откриха Фалтур Лейн и завиха по мръсната, пълна с боклуци уличка, където почти не проникваше светлина заради надвисналите фронтони на къщите, които се издигаха от двете страни. Ранулф спря да бърбори и тримата извадиха мечове като предупреждение към тъмните силуети, които се мяркаха зад полуотворените врати. Прокажен просяк, чието ухо и нос вече бяха разядени от болестта, изскочи от сенките с ръце, протегнати за милостиня. Корбет му хвърли едно пени, вдигна меча си и мъжът изчезна за миг. Писарят беше нащрек. Уличката беше тясна, от двете й страни имаше тъмни входове. В някои от тях сенките бяха по-дълбоки, отколкото в другите и Корбет знаеше, че го наблюдават. При всеки признак на страх или слабост, крадците, които ги дебнеха, щяха да се нахвърлят върху тях като глутница кучета. Той застана под табелата на аптекаря, все още с извадена кама; две котки профучаха край него мяукайки, биещи се за полуизядено тяло на плъх. Корбет подскочи и се наруга наум за нервността. Прибра камата, нареди на Ранулф и Малтоут да го чакат отвън и лекичко почука на вратата.

Отвори му млад мъж. Корбет беше поразен от хубостта и елегантните му дрехи: тесни тъмночервени панталони, меки високи обувки и безупречно бяла батистена риза, отворена на врата. Мъжът се усмихна, сякаш заинтригуван от Корбет и произнесе няколко думи — първо на португалски; после — на английски. Влизайки в ролята си, Корбет нервно погледна назад към улицата и му каза, че търси лекарство. Мъжът се усмихна, мургавото му лице засия и разкри снежнобели зъби, после подкани писаря като стар приятел, когото отдавна не беше виждал, да влезе. Вътрешността на магазина беше скромно обзаведена, но чиста. Каменният под беше прясно излъскан, стените варосани, за да прогонват мухите. Нямаше почти никакви мебели, само зодиакален кръг, закачен на едната стена, малка дървена маса и два огромни стола с високи облегалки. Аптекарят се представи.

— Казвам се Хулио Сезар. Лекар и бивш аптекар на негово Католическо величество Санчо, крал на Португалия. Сега съм изгнаник — черните очи погледнаха встрани — поради недоразумение. А ти, сър?

— Матю Дроксфорд — излъга Корбет.

Аптекарят го изучаваше с лека усмивка на пълните си червени устни, сякаш знаеше, че посетителят лъже.

— И искаш лекарство?

Сезар елегантно покани писаря да седне, преди да изчезне в малката задна стаичка, откъдето се върна с две кристални чаши изстуден шербет. Подаде едната на Корбет, преди да седне срещу него и отпи бавно, сякаш цялото време на света му принадлежеше. Корбет предпазливо отпи от чашата си. Знаеше, че този човек е опасен, усещаше зловещото му излъчване. Може би наистина беше лекар и аптекар, но беше също така и отровител. Корбет бе сигурен, че е от онези хора, които забъркват отровни еликсири и убиват, без да оставят следи.

Сезар остави чашата си на пода.

— Е, сър? — каза той забързано. — Какво искаш? Защо си дошъл?

— Препоръчаха те — отвърна бързо Корбет. Усмихна се леко и очите му се присвиха. — Ти си джентълмен, сеньор. Ще разбереш защо няма да споменавам имена. Женен съм и жена ми ми изневерява. — Той видя злорадството, което проблесна за миг върху лицето на Сезар. — И то не за пръв път — забързано продължи писарят. — Аз съм човек на честта, сеньор. Не мога да се разведа, нито да се призная за рогоносец и да стана за посмешище на наемателите и приятелите си. Не пожалих нищо, за да живее жена ми в разкош. Молих я само да ми бъде вярна.

— Но тя не държи на думата си? — Аптекарят се приведе като свещеник, готов да изслуша изповед. — И сега, сеньор, ти искаш да я накажеш?

— Да, искам прах или отвара, който не убива веднага, а след няколко месеца и няма да бъде открит от нея или някой лекар.

— Сеньор, това ще струва скъпо.

Корбет попита за цената и подтисна удивлението си при отговора. Щеше да му струва повечето от среброто, което имаше в себе си и срещу това щеше да получи само половин унция от лекарството. Въпреки това той се съгласи; аптекарят стана и изчезна в задната стаичка. Появи се след малко с малка кожена кесийка и усмихнат я подаде на Корбет.

— Можеш да го опиташ, сеньор. Няма да ти навреди. Но ако го взимаш редовно… — Той сви рамене.

Корбет взе праха и му плати. Струваше си. Щеше да изхвърли праха, но сведенията, получени от отровителя, бяха безценни.