Принцът на мрака

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Още валеше, когато Корбет и спътниците му стигнаха до Олд Гейт и се запътиха през Пуър Джури и Марк Лейн към Малкия Уелс и Тауър. Оставиха конете си и наеха лодка на кея Уул. Малтоут, разбира се, се противопоставяше, но двамата опитни лодкари се подиграха със страха му да пътува по реката.

— Можеш да се удавиш само веднъж! — викаха те заедно. — Пък и не трае дълго. Ако паднеш във водата, отвори си устата и рязко се нагълтай с вода. Само след няколко секунди ще си при ангелите.

— Което е повече, отколкото заслужавате вие — разгорещено обяви Ранулф, притичвайки се на помощ на партньора си по зарове.

Корбет нареди на всички да млъкнат. Лодкарите отблъснаха лодката и загребаха надолу по реката през Билингсгейт и Ботолф Уорф. Минаха под Лондонския мост, където водата се пенеше между двете близко разположени арки, а гребците потапяха веслата, за да могат лодките да се промъкнат покрай перилата, които ги предпазваха от големите каменни арки. Щом преминаха, всички си отдъхнаха; Темза беше жестока река, но най-опасен беше кипящият казан под Лондонския мост.

Сега лодкарите насочиха лодката по средното течение — покрай Доугейт, Куийнсхийт и Флийт. Вонята беше ужасна. Боклуците на града, трупове на кучета, котки, просяци, прокажени и нежелани бебета се хвърляха в канавките на Флийт и когато завалеше, всичко това се отмиваше в Темза. Когато завиха към Уестминстър, Ранулф смушка Корбет и посочи към близкия бряг. Въпреки купчините боклук, които се носеха по повърхността на реката, водоносците пълнеха буретата си оттук, за да продават вода по улиците. Корбет леко се усмихна и кимна.

— Винаги пий вино или бира, Ранулф — прошепна той и се обърна към лодкаря.

— Вярно ли е?

— Кое?

— Че рязкото поемане на вода веднага ще те задуши.

— О, да! — Един от гребците се усмихна при вида на позеленелия Малтоут. — Това е най-лесният начин да умреш.

Ранулф се включи в спора, а Корбет отмести поглед при мисълта за смъртта на старата сестра Марта, удавена във ваната си.

В Уестминстър пристанаха при Кингс Степс и Корбет спусна качулката си, за да не го разпознаят колегите му от канцлерството или хазната, защото не искаше да губи време в празни приказки. Остави Малтоут и Ранулф да се тъпчат в една от продавниците за пай, който се намираше непосредствено до стената на двореца и си проправи път към сградите отвъд. Там с високомерен глас поиска да го пуснат в името на краля. Отвърнаха му заядливо да скочи в Темза, затова почука отново и най-накрая вратата се отвори. На прага се показа висока, мършава фигура, облечена в дълга кафява роба. Лицето на мъжа беше бледо, издължено и набръчкано; воднистосините му очи се присвиваха на светлината. Корбет не свали качулката си.

— Кой си ти? — остро попита мъжът. Писарят показа лицето си.

— Мастър Найджъл Кувил, аз съм кралски пратеник. Кралят смята, че си твърде стар и изкуфял за тази длъжност и ме праща да те заменя.

Изпитото лице на стареца се разля в усмивка и тънките му, набраздени от вени ръце стиснаха тези на Корбет.

— Както винаги заядлив, Хю — промърмори той. — И както винаги глупав. Влизай преди и двамата да сме прогизнали до кости.

Корбет се промъкна в стаята. Светлината в нея беше слаба, а въздухът натегнал от миризмата на лой за свещи, горени въглища и пропит с аромата на кожа и пергаменти. Вътре имаше дървена маса с кръстосани крака и голям стол. Останалата част на помещението беше заета от кожени и дървени ковчежета с най-различна големина. Някои бяха отворени и в тях се виждаха свитъци пергамент. По стените имаше рафтове чак до опушения таван, по които лежаха други рула велен (фино обработена телешка кожа, използвана за подвързване на книги. — (Бел. ред.)). Всичко изглеждаше в пълен безпорядък, но Корбет знаеше, че Кувил може да открие в миг всеки документ, който му трябваше. Тази стая беше архивът на канцлерството и хазната и документите в нея датираха от векове назад. Щом някой документ е бил изпратен или получен, той си имаше определено място в царството на Найджъл Кувил. Някога главен писар в канцлерството, той беше получил сегашния си пост като признание за дългогодишната си вярна служба на Короната. Когато Хю за пръв път стана писар, Кувил беше негов учител и ментор, и въпреки голямата разлика във възрастта, те бяха станали добри приятели.

Архиварят се зарови из стаята, откри едно столче и му го поднесе.

— Виждам, че няма да се отърва от теб — забеляза той сухо. — Старите навици не се променят. — После, когато Корбет седна, попита. — Малко вино?

Хю поклати глава.

— Не и ако е от онзи рядък оцет, който винаги поднасяш.

Кувил влезе в малка ниша и извади разпечатано гърне с вино и две пръстени чаши.

— Най-хубавото бордо, което си пил — отбеляза той, напълни едната догоре и я подаде на Корбет. — Сега знам какво са искали да кажат в Евангелието с думите „Не хвърляй бисери на свинете“.

Корбет се усмихна и отпи от ароматното червено вино.

— Прекрасно! — каза той.

— Разбира се. — Кувил седна срещу него и опря лакти на коленете си, докато внимателно придържаше чашата си, сякаш беше Светия Граал. — Томас Бекет е пил от него. Нали знаеш, че дори когато станал аскет и се отказал от разкоша на кралския двор, дори когато постел, свети Томас не можел да се въздържи от червеното вино. — Кувил се усмихна на писаря. — Ти добре ли си, Хю? Ами Мейв?

Размениха закачки и клюки за стари приятели, нови познати и пресни скандали. Най-после Кувил сложи чашата на пода до себе си.

— Какво искаш, Хю?

Корбет извади изтъркания кожен нашийник от кесията си.

— Тук пише „Noli me tengere“. Мисля, че е девиз от фамилен герб. Познат ли ти е?

Кувил щракна с пръсти и присви очи.

— Чувал съм го някъде — замислено каза той и стана, потривайки брадата си. — Въпросът е къде.

Корбет си почина около час, докато приятелят му ровеше из свитъците и рулата, преглеждаше списъка на фигурите и девизите по гербовете. В началото му беше казал самоуверено.

— Бързо ще го намеря, Хю, повярвай ми.

Но след като мина час, той застана насред стаята и поклати глава.

— Кажи ми, защо ти е нужно да знаеш откъде е? — Той вдигна ръка. — Знам, че работата ти е тайна, мастър Корбет, и че изпращаш писма, от които не получавам копия. — Той отново седна срещу бившия си ученик. — Но защо е толкова важен този девиз?

Корбет затвори очи и му разказа за събитията в Годстоу — смъртта на лейди Елинор Белмонт, хитрата измама на французите и подлите намерения на Филип IV. Почти беше завършил, когато спомена, сякаш току-що се беше сетил, за възможността убиец от опозорената фамилия Монфор да се е промъкнал в Англия. Очите на Кувил светнаха.

— Гледах гербовете на благородническите семейства в Англия и Гаскония каквито са днес. Но какво става с един род, когато е обвинен в измяна на Короната?

— Разбира се! — извика Корбет. — Девизът на тези родове се унищожава, титлите им се отнемат, а земите се конфискуват от краля.

Кувил стана, взе един дълъг кожен калъф и извади дебел, пожълтял пергамент. Предпазливо го разгърна и повика Корбет. Двамата внимателно заразглеждаха документа. Беше изписан от двете страни. От едната Корбет разпозна гербовете на родовете Пърси де Боун, Бигод, Моубри. От другата имаше гербове, задраскани с дебели черни черти.

— Кои са тези?

— Това е списъкът от Кенилуърт — отвърна Кувил. — Саймън дьо Монфор се разбунтувал през 1258. Както знаеш, Едуард разбил войските му между ябълковите дървета на Ившъм през 1264. Дьо Монфор бил убит, тялото му — насечено на парчета и хвърлено на кралските кучета. Някои от привържениците му загинали с него, малцина успяха да избягат през граница, но повечето намерили убежище в замъка Кенилуърт в Уорикшър. След дълга обсада замъкът се предал и с въстанието на Монфор било свършено. — Кувил посочи пергамента. — От една страна са гербовете на благородниците, които подкрепили краля, а тези, които са задраскани — са на главните поддръжници на Монфор. Може би ще открием девиза сред тях.

Корбет се отдалечи, докато Ковил прехвърляше Списъка от Кенилуърт.

— Аха! — Възрастният мъж вдигна очи и лицето му засия от удоволствие. — „Noli me tengere“ е девизът на рода Девърил.

— Какво е станало с него?

Кувил отново замърмори под нос и закрачи из стаята, разглеждайки други свитъци и книги с изрязани квадратни страници, които съдържаха списък с кралските присъди и прокламации. После повика Корбет до масата.

— Всички от рода Девърил, които са се сражавали с де Монфор, са загинали при Ившъм.

— Имали ли са наследници?

Кувил поклати глава и посочи герба на Девърил.

— Писарят е оставил бележка. Виж!

Корбет се взря в синьо-зеленото мастило.

— Nulli legitimi haeredes.

— Никакви законни наследници — преведе Кувил. — Според този списък последният Девърил е умрял при Ившъм.

Корбет поклати глава и вдигна изтъркания нашийник.

— Защо тогава това е било намерено на врата на едно малко кученце в гората край Годстоу?

— Не знам — отвърна Кувил. — Мисли логично, Хю. Това, че е намерено там не означава, че непременно е свързано с престъпленията, които разследваш.

— Би трябвало! — прошепна Корбет. Кувил сложи ръка на рамото му.

— Хю, Бог знае откъде е дошъл този нашийник. След победата над Монфор сергиите на пазара бяха затрупани с вещи на бунтовници.

Корбет уморено потърка лицето си.

— Виж какво, Найджъл — започна той, — млада жена и спътникът й са варварски убити в едно блато в горите на Оксфордшър. Не е възможно да бъдат разпознати труповете. Никой не идва да ги потърси. Никой не пише петиция, нито се интересува къде са изчезнали. Убити са жестоко, но това се подминава с мълчание.

Кувил сви рамене.

— Разходи се из лондонските улици и ще откриеш трупове на бедняци, за които никой не дава пет пари.

— Да, — отвърна Корбет, — но това не са били бедняци, а хора, свикнали с охолството. Откъде са дошли?

Кувил се усмихна.

— Може да са чужденци.

Корбет се втренчи в стария си учител. „Разбира се“, помисли си той. Отец Рейнар беше споменал, че са били мургави. Може да са били чужденци.

— Ако е така — бавно каза той, — трябва да са получили разрешение от краля да влязат в Англия. Трудно ли ще бъде да се открие този документ?

Кувил кимна.

— Разбира се. Всеки месец стотици хора влизат в Англия. Дори ако има издаден такъв документ, може да не са ми изпратили копие.

Корбет се почеса по главата и се усмихна смутено.

— Открих нещо — каза той бавно — и все лак то не хвърля светлина върху загадката. — Взе наметката си от пода, където я беше захвърлил. — Съвсем сериозно, знаеш, че съм пазител на кралските тайни. Признавам, че до теб не стигат копия от писмата, които изпращам и докладите, които получавам от шпионите си. — Той закопча наметката около раменете си. — Понякога се гордея, защото кралят се вслушва в мен, но нашият повелител е лукав човек. Веднъж ми каза, че ако дясната му ръка знае какво прави лявата, ще я отсече.

— Какво искаш да питаш, Хю?

— Познавам всички кралски шпиони и агенти, независимо дали работят в кастилския двор или папската зала за аудиенции в Рим. Но има ли някой друг като мен?

Кувил разпери ръце.

— Ти си горд човек, Хю, а гордостта пречи на логиката. Знаеш, че има хора, които работят пряко за краля. Един от тях е графът на Съри. Сигурно има и други.

— Найджъл, всички кралски сметки идват при теб. Открил ли си някое друго име?

Кувил подигравателно обели очи.

— Друг Корбет? Разбира се, че не! — После лицето му стана сериозно. — Виждал съм едно име. Плащания за дьо Курси.

— Кой е той?

— Не знам. Споменава се в документи за пари, дадени „pro secretis expensis in negotio regis“.

— „За тайни разходи по кралски дела“ — преведе Корбет и изпита пристъп на гняв от непочтеността на своя господар. — Найджъл, благодаря ти. Защо не ни дойдеш на гости в Лейтън?

Кувил се усмихна.

— За да видя Мейв? С удоволствие.

Корбет откри, че Ранулф и Малтоут се бяха преместили от продавницата за пай в близката кръчма. И двамата изглеждаха много доволни, след като часове наред бяха пили здраво и помръкнаха, когато трезвият им господар строго нареди да зарежат ейла си, да се върнат до Кингс Степс и да изтърпят още едно неприятно пътуване по Темза. Когато стигнаха Лондонския мост, Малтоут и Ранулф бяха повърнали всяка капка от изпитото и трябваше да прекарат останалата част от пътуването под безмилостните подигравки на ухилените лодкари.

Когато слязоха на брега, останаха да преспят в един хан близо до Тауър. На другия ден започнаха изтощителното си пътуване по древния римски път, който водеше от градските стени на Лондон до Оксфордшър. Ранулф и Малтоут решително възразиха.

— Защо ни е да го правим? — извика прислужникът. Малтоут погледна встрани, защото не смееше да се противопостави на влиятелния кралски писар.

— Причината, Ранулф — меко каза Корбет, привел лицето си до неговото, — е, че се опитвам да разбера дали след година и половина някой от собствениците на пивници и кръчми по този път не си спомня да са минавали двама чужденци — млада жена с придружител. Така че — продължи той сладко, — ще спираме във всяко заведение, но няма да пиеш нищо друго, освен вино, разредено с вода. Няма да се напиваш, а ще ми помогнеш да свърша тази работа.

— Но нали ти казах — отвърна Ранулф, — че кръчмарят от „Бикът“ в Годстоу ги е видял, както и онзи добре облечен младеж. Какво повече искаш!

Корбет хвана юздите.

— Ранулф, всичко зависи от това. Искам да разбера какво е станало. Внезапно ли са се появили тези непознати в Оксфордшър или са дошли от Лондон? Ако последното е вярно, сигурно са пристигнали отвъд морето. Второ, младежът, който е минал по същото време през Годстоу — било ли е съвпадение или е свързан с жертвите на убийството?

Ранулф разбра, че господарят му говори сериозно.

— В такъв случай, мастър, колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще свършим.

Ранулф се оказа прав в предчувствията си — пътуването се оказа истински кошмар. Дъждът валеше неспирно и имаха чувството, че пътуват през водопад. Старият павиран път се превърна в разкаляно тресавище, из което се срещаха опасни дупки, където можеше да затънеш. През повечето време водеха конете си, докато се придвижваха от малки, уютни пивници и удобни ханове до просторни кръчми. Отначало не им провървя и първата вечер, след като бяха излезли от Лондон, си легнаха толкова уморени, че нямаха сили да разговарят. Но на следващия ден в една кръчма със сламен покрив в покрайнините на село Стоукънчърч, собственикът изслуша въпросите на Корбет и самодоволно сви устни.

— О, да — каза той. — Помня тази двойка.

— Опиши ми ги!

Мъжът направи гримаса.

— Оттогава мина много време, мастьр писарю.

Корбет му показа една сребърна монета.

— Но аз добре ги помня — забързано продължи кръчмарят. — Бяха добре облечени и имаха здрав вид. Тя беше хубавичка, макар да беше облечена като монахиня и да стискаше броеница. Придружителят й беше още момче. Помислих, че й е паж.

— Говореха ли английски?

— Не, не, само езика на благородниците — френски. Питах ги къде отиват. Тя само поклати глава и се усмихна, но момчето каза, че се била посветила на Бога. Едва го разбрах. Платиха с френско сребро и продължиха.

— Пътуваше ли някой с тях? — попита Корбет, прикривайки вълнението си.

Кръчмарят поклати отрицателно глава.

— А имаше ли тук и други чужденци по това време?

— О, да — отвърна мъжът. — Един млад, добре облечен хлапак, но въоръжен. Носеше меч и кама.

— Видя ли лицето му?

— Не. Пристигна рано сутринта, за да закуси, точно когато младата жена, която споменах, си тръгваше. Беше с наметка и качулката му беше спусната над лицето. Стори ми се странно, защото времето беше хубаво.

— Откъде тогава разбра, че е добре облечен?

— По ръцете му имаше пръстени, жакетът му беше от червен сатен. Както казах, той закуси и веднага след това тръгна.

Корбет се изправи, сякаш се канеше да си тръгне.

— Ами жената — намеси се Ранулф, — имаше ли малко кученце?

Червендалестото лице на кръчмаря се разтвори в беззъба усмивка.

— Да, имаше; малко джавкащо създание, увито в наметката й. Хранеше го с мръвки и хапки хляб, натопени в мляко. Отлично си го спомням. Докато беше тук, не млъкна.

Корбет напусна кръчмата, доволен от откритието си, и те продължиха към покрайнините на Оксфорд. Понякога в отговор на въпросите си получаваше само безизразен поглед, промърморена ругатня или поклащане на глава. Но в още две кръчми получи същия отговор като в Стоукънчърч — за млада жена и нейния спътник, и двамата мълчаливи и мургави, недобре владеещи английски. Очевидно момчето било паж, защото винаги то говорело. Жената изглеждала набожна и затворена; един от кръчмарите дори я описа като монахиня. Това, че добре облеченият младеж винаги се появявал в кръчмата по времето когато младата жена и пажът й се канели да тръгват, звучеше все по-зловещо. Най-накрая, за свое собствено задоволство и явно удоволствие на Ранулф, Корбет реши, че са открили достатъчно и нареди да се отправят на юг.

Пристигнаха в Лейтън подгизнали и натъртени от яздене. Ранулф и Малтоут изчезнаха като блуждаещи огньове, докато Корбет изслуша една от лекциите на Мейв за нуждата да си почива, както и за опасностите да бродиш по кралски работи във време, когато и най-големите грешници са си дали почивка. Докато я слушаше, Корбет се разкъсваше между желанието си да спи и възбудата от онова, което беше открил.

След като нощта падна и имението се смълча, той стана, взе пергамента и отново започна да разрешава загадката. Беше подредил донякъде събитията в Годстоу и сега се концентрира върху загадъчните убийства в гората. Смяташе, че жената е била свързана с изпадналия в немилост род Девърил; девизът върху кучешкия нашийник не можеше да бъде съвпадение. Освен това тя беше чужденка. Списъкът на Кенилуърт показваше, че Девърил няма законни наследници. Беше ли тя незаконородена? Но родът все още беше в немилост, как й бяха позволили да влезе в Англия и очевидно да пътува до Годстоу, известен манастир, където беше заточена бившата кралска любовница? Кой е бил младият паж и загадъчният младеж, който ги е следвал? Какво е станало в горите край Годстоу? Кой кого беше убил? Беше логично да се заключи, че младежът е бил убиецът, но може да е бил и младият паж или някакъв непознат. Станала ли е загадъчната жена жертва на убийство или е била някоя друга? Очевидно е пътувала до Годстоу и трябва да са я очаквали там. Значи сигурно е пристигнала…

Корбет хвърли перото с отвращение. В манастира имаше монахини от всякакви националности и всички, дори лейди Амелия и сестра Агата говореха френски по дворцовата мода. Този младеж… Може би е бил принцът или Гейвстън? Корбет отново прегледа бележките си за смъртта на лейди Елинор. Денят отдавна беше настъпил, когато той стигна до неизбежното заключение и беше готов да се изправи срещу убиеца. Оставаше само едно парченце от мозайката. Той събуди протестиращия Малтоут и му нареди да препусне с всички сили към кралския лагер край Бедфорд. Корбет му връчи кратко писмо, в което искаше от краля няколко простички отговора на своите прости въпроси. Въпреки това писарят още се чувстваше неспокоен — теорията му беше добре обоснована, но почти нямаше доказателства и се чудеше дали кралският отговор ще пристигне навреме, за да предотврати следващото убийство в манастира Годстоу.