Пристанище за мъже

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Анна мълчеше, докато излязат от сградата и се озоват на безопасно разстояние, сами на паркинга.

— За Бога, Кам!

— Какво за Бога?

— Аз работя тук. — Спря при колата му и се обърна към него. — Тук работя, помниш ли? Не можеш да връхлиташ в кабинета ми като някой засегнат любовник.

Отново улови брадичката й и се наведе по-близо.

— Аз съм засегнат любовник и искам името на мръсника, който те е ударил.

Няма да си позволи да изпитва възхищение от желанието за мъст, което се излъчваше от него. Това би било, напомни си Анна, абсолютно непрофесионално.

— С въпросната личност се занимават съответните власти. А на теб не ти е позволено да се държиш като любовник, засегнат или какъвто и да е, през работното ми време.

— Така ли? Опитай се да ме спреш — подразни я той и воден от гнева си, впи устни в нейните.

Тя се опита да се освободи от ръцете му. Някой би могъл да погледне през прозорците и да ги види. Целувката им беше прекалено страстна, прекалено разгорещена. Обаче не бе в състояние да устои. Предаде се и го прегърна.

— Ще престанеш ли? — попита.

— Не.

— Добре тогава, да го направим на закрито.

— Добра идея. — Без да откъсва устни от нейните, посегна да отвори вратата на колата.

— Не мога да вляза, ако не ме пуснеш.

— Правилно забелязваш. — Пусна я, после я изненада, като съвсем лекичко и нежно докосна с устни охлузеното място на бузата й. — Боли ли?

Сърцето й продължаваше да бие силно.

— Малко. — Влезе вътре и посегна към колана, като се стараеше движенията й да са уверени и естествени.

— Какво стана? — попита той и се настани до нея.

— Един мъж, който малтретира трите си деца и жена си, не хареса особено свидетелските ми показания днес в съда. Блъсна ме. Бях с гръб, иначе щеше да получи хубав ритник в чатала, но при това положение загубих равновесие. Прострях се по лице — което щеше да е много неприятно, ако не беше фактът, че в момента е зад решетките, а децата се намират при временните си настойници.

— А жената?

— Не мога да й помогна. — Облегна глава назад. — Всеки сам решава съдбата си.

И Кам смяташе така. Точно затова остави трите хлапета при Етан и дойде да я види. Беше решил да й каже за разследването на застрахователната компания, за слуховете относно връзката на Сет с баща му, издирването, което Филип бе предприел на майката на Сет.

Беше решил да й каже всичко, да поиска съвета й, да чуе мнението й. Сега започна да се чуди дали това е най-разумното решение — за нея, за него, за Сет.

Ще почака, реши и намери оправдание за отлагането: имала е тежък ден, нуждае се от малко внимание.

— И често ли се случва да получаваш удари по време на работата си?

— Хм? Не — засмя се леко, докато той спираше пред нейния блок. — От време на време някой замахва с ръка или те замеря с нещо, но в повечето случаи става дума само за словесни атаки.

— Прекрасна работа!

— Има си и добри страни. — Хвана го за ръка и тръгна до него. — Ти знаеш ли, че телевизията е инструмент на левите комунисти?

— Не съм го чувал.

— Аз ти го казвам. — Отвори пощенската си кутия и взе писмата, сметките и модните списания. — Улица „Сезам“ е само прикритие.

— Винаги съм подозирал Голямото жълто пиле.

— Не-е, то е само подставено лице. Главният организатор е Жабока. — Когато приближиха до вратата, Анна постави пръст на устните си. Двамата се вмъкнаха вътре като избягали от училище деца. — Просто не искам сестрите да започнат да се суетят край мен.

— Имаш ли нещо против аз да се посуетя?

— Зависи какво разбираш под думата.

— Ще започнем с това. — Обви ръце около кръста й и леко допря устни до нейните.

— Мисля, че бих могла да го понеса. Защо дойде, Кам?

— По много причини. — Устните му отново се плъзнаха по ожуленото, после по-надолу. — Исках да те видя, да бъда с теб, да говоря с теб. Да се любя с теб.

— Всичко наведнъж.

— Защо не? Имах намерение да те изведа и на вечеря… но сега си мисля, че бихме могли да си поръчаме пица.

— Идеално — изрече го с въздишка. — Защо не налееш вино в чашите, а аз ще се преоблека?

— Има и още нещо. — Приближи устни до ухото й. — Нещо, което все ми се е искало да направя. Винаги съм се чудил какво ли би било да освободя госпожица Спинели от един от нейните костюми на предан обществен служител.

— Наистина ли?

— Още от първия път, когато те видях.

Тя се усмихна дяволито.

— Сега имаш възможност.

— Надявах се да го кажеш. — Устните му отново се върнаха върху нейните, вече по-жадни, по-уверени. Този път въздишката й пресекна в задавен стон, след като Кам издърпа сакото от раменете й и здраво ги улови. — Иска ми се да те побъркам. Ден и нощ.

Сега гласът й стана пресипнал, натежал от страст:

— Струва ми се, че ще е лесно, защото и на мен ми се иска същото.

— Това не те ли плаши?

— Нищо, което се отнася за нас, не ме плаши.

— Ами ако ти заявя, че ще правя каквото си искам с теб? Всичко?

Сърцето й подскочи, но погледът й беше решителен.

— Ще кажа, че няма да те спра?

Той се взря в лицето й с натежал от опасно желание поглед.

— Чудя се какво ли носи госпожица Спинели под тези строги блузки.

— Не мисля, че мъж като теб ще остави няколко копчета да му попречат да разбере.

— Права си. — Пръстите му се преместиха от сакото върху идеално изгладената памучна материя на ризата й. И я разкъсаха. Видя как очите й се разширяват от изненада… и възбуда. — Ако искаш да спра, ще спра. Няма да направя нищо, което не желаеш.

Беше разкъсал блузата й. И това я изпълни с наслада. Продължи да я гледа и да чака тя да изрече нещо. И това я изпълни с още по-голяма възбуда. Разбра, че не е била съвсем искрена, като му каза, че нищо относно тях двамата не я плаши. Плашеше се какво би могло да се случи със сърцето й.

Но в секса знаеше, че може да му бъде идеална партньорка.

— Искам всичко. Абсолютно.

Кръвта му кипна. Въпреки това продължи да я докосва леко, възбуждащо, като прокарваше ръка по гладката бяла материя на ниско изрязания й сутиен.

— Госпожице Спинели — изрече го бавно, докато пръстите му се промъкваха под лъскавия сатен, за да потъркат втвърдените зърна. — Колко можеш да поемеш?

Леките му движения предизвикаха горещи вълни през тялото й.

— Мисля, че сме на път да разберем.

Съвсем бавно, без да откъсва очи от лицето й, той я опря в стената.

— Да започнем с това. Дръж се — продума тихо и ръката му се стрелна под полата й и разкъса дантеленото й бельо. Дишането й се учести и тя едва не се изсмя. После пъхна пръсти в нея и разтърси с мощна и първична изненада на удоволствие неподготвеното й тяло. Оргазмът отне дъха й. Когато коленете й се разтрепериха, той я притисна към стената. — Ето ти още! — Не можеше да се насити да я наблюдава как получава още, да вижда удоволствието, изписано на лицето й, да вижда как тези великолепни очи се разширяват и ослепяват.

Улови раменете му. Както беше отметнала глава назад, той виждаше бясно пулсиращата на шията й вена и се изкуши да я вкуси точно на това място. Тя простена, притисната в него, раздвижи се и леко изхлипа, когато смъкна сакото й и каквото беше останало от блузата й.

Беше безпомощна, замаяна, с разтреперани крайници и туптящо сърце. Изрече името му, опита се, но то остана удавено във въздишката, докато я завърташе обратно. Влажните й длани се притиснаха в стената.

Рязко издърпа копчето на полата й. Усети я как се освобождава, потръпна, докато материята се плъзгаше по хълбоците й, за да се свлече на купчинка в краката й. Ръцете му бяха на гърдите й и ги мачкаха. После издърпа и сутиена и Анна изпита върховна наслада при звука от разкъсването на фината материя.

Зъбите му захапаха рамото й. А ръцете му — о, ръцете му бяха навсякъде, довеждайки я до лудост. Загрубели длани върху кадифена кожа, умели пръсти, които притискат, плъзгат се.

Задъхваше се. Усещаше удоволствието плътно и тъмно като полунощ. Потапяше се в някакъв чувствен свят, където имаше само усещания — прекрасни, зашеметяващи и порочни.

Стената беше гладка и хладна; ръцете му — груби и горещи. Контрастът й действаше непоносимо възбуждащо.

Когато отново я обърна към себе си, ярката светлина я заслепи. Той все още беше напълно облечен, а тя — гола. Това й се стори невероятно еротично и не успя да продума нищо, докато бавно вдигаше ръцете й над главата.

Без да отделя поглед от нея, грубо прокара ръка през косата й, за да махне фибите.

— Искам още… — едва успяваше да изрече. — Кажи ми, че и ти искаш още.

— Да, искам още.

Притисна тяло към нейното — мек памук и груб дънков плат върху влажната й кожа. И целувката, която изтръгна от нея, я остави без дъх.

След това устата му се зае с тръпнещото и тяло.

Искаше да вкуси всичко по нея — гъстия мед на устните, влажната коприна на гърдите. И още — сметаната на корема, гладкия сатен на бедрата. Навсякъде. Всичко. Мислеше само за това. И после още.

Ръцете й сграбчиха косите му, притиснаха главата му по-близо, докато се приближаваше към кулминацията. Викът й, почти писък, бе онова, което разкъса последната брънка на самообладанието му. Трябваше да стане сега.

Освободи се, после се притисна в нея.

— Искам да те изпълня — изрече задъхано. — Искам да ме гледаш, когато го правя.

Облада я и стоновете им се сляха.

По-късно я вдигна на ръце и я положи на леглото. Сгуши се в него като дете — жест, който той намери за изненадващо мил. Гледаше я, докато спи. Не можеше да престане да я докосва — прокарваше ръка през косите, с пръсти галеше ударената й страна, очертаваше извивката на рамото й.

Беше ли казал, че изпитва нещо към нея? Започваше да се тревожи какво точно би могло да е това нещо. Никога не беше изпитвал желание да остане с жена, след като са се любили. Никога не беше изпитвал нужда просто да я гледа как спи или да я докосва само заради самото докосване, без да се възбужда.

Чудеше се до какви непознати и несигурни отношения бяха достигнали.

Тогава тя се размърда, въздъхна и очите й се отвориха и се взряха в него. Когато се усмихна, сърцето му се преобърна.

— Здрасти. Изглежда съм заспала?

— Така ми се струва. — Искаше да изрече някаква шега, но единственото, което бе в състояние да изрече, бе името й. — Анна. — И сведе устни към нейните с нежност, кротост и любов.

Когато се отдръпна, сънливостта бе изчезнала от очите й, но те останаха неразгадаеми. Тя бавно пое дъх.

— Какво беше това?

— Проклет да съм, ако знам. — И двамата се отдръпнаха предпазливо. — Мисля, че е по-добре да поръчаме пицата.

От думите му изпита едновременно облекчение и разочарование.

— Добра идея. Номерът е точно до телефона в кухнята. Ако нямаш нищо против да се обадиш ти, а аз искам да си взема набързо един душ и да облека нещо.

— Добре. — С непринудена интимност плъзна ръка по хълбока й. — С какво ще я искаш?

— С всичко възможно. — Беше доволна, че той пръв стана от леглото. Нуждаеше се от още една минутка.

— Ще налея вино.

— Страхотно. — В мига, в който остана сама, зарови лице във възглавницата и заглуши вика на разочарование. Да се отдръпне крачка назад, помисли си, вбесена от себе си. Откъде й беше хрумнала идиотската мисъл, че ще може да се отдръпне? До уши е влюбена в него!

„Вината си е моя — напомни си тя — и проблемът си е мой. — Седна и притисна ръка към предателското си сърце. — И моя малка тайна“ — реши накрая.

Почувства се по-добре, когато се облече и нанесе лек грим на лицето си. Беше си изчела една хубава лекция под душа. Може и да е влюбена в него. Това не трябва непременно да е нещо лошо. Хората непрекъснато се влюбват и разлюбват, а умните и уверените в себе си дори извличат удоволствие от това.

И тя може да бъде умна и уверена.

Със сигурност не търси онова „и заживели щастливи“ от приказките, рицаря на бял кон или вълшебния принц. Анна отдавна бе надживяла приказките и всичките й илюзии бяха погребани под реалността край онова пусто шосе още на дванайсетгодишна възраст.

Беше се научила да бъде щастлива, защото много време след изнасилването сякаш бе напълно безпомощна да върши друго, освен да прави себе си и всички около нея безкрайно нещастни.

Беше преживяла най-лошото. Не се съмняваше, че ще успее да преживее и нараняването на сърцето.

Досега не се бе влюбвала — беше се доближавала, почти се беше докосвала, беше му се изплъзвала, но никога преди не се беше хвърляла с главата напред. Може да се окаже вълшебно преживяване, със сигурност — опит, от който да извлече поуки.

А и всяка жена, която попадне на мъж като Камерън Куин, може да се смята за благословена в много отношения.

Така че се усмихваше, когато влезе във всекидневната и завари Кам да отпива от виното и да се взира в корицата на най-новото й модно списание. Беше пуснал музика. Ерик Клептън се молеше на Лейла.

Когато се приближи и леко го целуна по тила, не очакваше да подскочи от изненада.

Беше чувство за вина, съвсем просто и ясно, и затова му стана неприятно. Едва не се задави с виното и трябваше да положи усилия, за да запази спокойно изражението си.

Нацупеното лице на корицата на списанието в ръцете му принадлежеше на някаква дългокрака френска манекенка на име Мартин.

— Не исках да те стресна. — Изви вежди, докато се взираше в списанието в ръцете му. — Погълнат си от модните пастелни тонове за лятото, така ли?

— Просто убивам времето. Пицата трябва да пристигне всеки момент. — Понечи да остави списанието. Имаше желание да го напъха под възглавниците на дивана, но тя го измъкна от ръцете му.

— Някога я ненавиждах.

Усещаше гърлото си неприятно пресъхнало.

— Хм?

— Е, не точно Великолепната Мартин. Разните манекенки като нея. Слаби, руси и съвършени. Винаги съм била прекалено закръглена и прекалено мургава. Ето това — допълни и подръпна влажните си, къдрави коси — като тийнейджърка ме побъркваше. Опитах всичко възможно да я изправя.

— Харесвам косата ти. — Искаше му се да обърне проклетото списание с корицата надолу. — Два пъти по-хубава си от нея. Не може да става сравнение.

Усмивката й беше искрена.

— Много мило.

— Говоря сериозно — изрече го с отчаяна настойчивост, но сметна, че е най-добре да не допълва, че е виждал и двете голи и знае точно какво има предвид.

— Много мило, но все пак исках да бъда слаба, руса и плоска.

— Ти си истинска. — Не можа да се въздържи. Хвана списанието и го запрати през рамо. — Тя не е.

— Може и така да се каже. — Отметна глава развеселена. — Струва ми се, че твоят тип хора, които кръстосват света, обикновено си падат по супермоделите — изглеждат толкова добре, вкопчени в мъжката ръка.

— Почти не я познавам.

— Коя?

Господи, забравя се!

— Никоя. Ето я пицата — обяви с огромно облекчение.

— Чашата ти е на плота. Аз ще я взема.

— Добре. — Без да има и най-малка представа какво го беше притеснило толкова, тръгна към кухнята да вземе чашата си.

Кам видя, че списанието е паднало с корицата нагоре и така изглеждаше, сякаш Мартин бе вперила убийствените си сини очи право в него. Спомни си за одраната буза и разярената жена. Хвърли предпазлив поглед към Анна. Не му се искаше подобна случка да се повтори.

Докато се разплащаше с момчето за поръчката, Анна излезе с виното на балкончето.

— Много приятна вечер. Хайде да ядем навън. — Извади два стола и малка, сгъваема масичка. Розови мушката и бели теменужки надигаха кичести стебла от глинени саксии. — Ако някога успея да спестя достатъчно за къща, искам да е с веранда. Голяма веранда. Като вашата. — Върна се за чинии и салфетки. — И градина. Трябва да науча повече за цветята.

— Къща, градина, веранда. — Кам се настани, чувствайки се малко по-добре на въздух. — Мислех те за градско момиче.

— Винаги съм била. Не съм сигурна дали ще се чувствам добре в някой тих, градски квартал. Огради и съседи зад тях. Струва ми се, че твърде много прилича на живот в апартамент, само че без уединението и удобствата. — Прехвърли добре гарнирано парче пица в чинията си. — Но бих искала да имам къща — някъде извън града. Проблемът е, че не мога да се справя с бюджета.

— Ти? Госпожица Спинели изглежда толкова практична.

— Опитвам се. Баба ми и дядо ми са много пестеливи. Налагаше се. Възпитана съм да си правя сметка на парите. — Отхапа от пицата и изпусна дълбока, доволна въздишка, преди да продължи: — Обикновено правя сметка как да ги похарча.

— Какви са слабостите ти?

— Основната? — въздъхна тя. — Дрехи.

Кам погледна към стаята, където дрехите й бяха разхвърлени в безпорядък на пода.

— Мисля, че ти дължа една блуза… и пола, да не говорим за бельото.

— И на мене така ми се струва — разсмя се високо тя. — Беше такъв ужасен ден. Радвам се, че дойде и промени нещата.

— Защо не дойдеш с мен у дома?

— Какво?

Откъде, по дяволите, му хрумна това, запита се той. Дори не си го беше помислил, а думите вече бяха изскочили от устата му.

— За уикенда — допълни на глас. — Да прекараш този уикенд вкъщи.

Анна отново поднесе пицата към устата си, отхапа внимателно.

— Не мисля, че ще е разумно. В къщата ти има любопитно момче.

— То много добре знае какво става — започна Кам, но забеляза погледа — погледа на госпожица Спинели. — Добре! Аз ще спя долу на дивана. Можеш да заключиш вратата на стаята.

Устните й леко потрепнаха.

— А къде държиш ключа?

— Този уикенд ще го държа в джоба си. Но мисълта ми беше — продължи, след като тя се засмя, — че можеш да разполагаш със стаята. Освен това ще имаш възможност да прекараш известно време с детето. То свиква е нас, Анна. А и искам да те изведа с лодката.

— Ще дойда в събота и можем да излезем с лодката.

— Ела в петък вечерта. — Хвана ръката й и я поднесе към устните си. — Остани до неделя.

— Ще си помисля — отвърна тихо и издърпа ръката си. Романтичните жестове ще я погубят. — А и мисля, че ако ще имаш гост с преспиване, би трябвало да го обсъдиш с братята си. Едва ли ще искат някаква жена да им се мотае из краката през целия уикенд.

— Те обичат жените. Особено жени, които готвят.

— А, значи се очаква и да готвя!

— Може би само малко лангини. Или една тавичка лазаня.

Анна се усмихна и отново изрече:

— Ще си помисля. Разкажи ми сега за Сет.

— Днес си намери две приятелчета.

— Наистина? Страхотно!

Очите й светнаха с такъв интерес и задоволство, че не можа да се въздържи.

— Да-а, качих ги всичките на покрива и се упражнявах да ги хващам, докато скачат.

Тя зяпна от изненада, после се навъси:

— Много смешно, Куин!

— Пошегувах се. Едно дете от класа на Сет и малкото му братче. Купих робския им труд за пет долара. После си изпросиха покана за вечеря у дома, така че оставих Етан да се оправя с тях.

Тя вдигна очи.

— Оставил си Етан сам с три малки момчета?

— Може да се оправи. Аз успях цели два часа днес следобед. — И не беше толкова зле, припомни си. — Трябва само да ги нахрани и да внимава да не се избият помежду си. Майка им ще ги прибере в седем и половина. Санди Маклийн — е, сега Санди Милър. Бяхме съученици. — Поклати глава едновременно удивен и объркан. — Две деца и микробусче. Никога не съм си представял такова нещо за нея.

— Хората се променят — продума тя, изненадана колко е силна завистта й към Санди и нейното микробусче.

— Или поначало не са били такива, за каквито сме ги смятали.

— Предполагам. Децата й са истинска напаст.

Понеже го каза с толкова добронамерена насмешка, тя отново се усмихна.

— Е, сега разбирам защо цъфна в службата ми. Искал си да се спасиш от полудяване.

— Да, но най-вече ми се искаше да разкъсам дрехите ти. Свърших и двете.

И сега, помисли си, докато отпиваше от виното и наблюдаваше залеза на слънцето заедно с Анна, се чувстваше дяволски добре.