Пристанище за мъже

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Кам откри, че една седмица може да е много време. Особено когато в теб са се насъбрали доста неща, които не можеш да излееш навън.

Донякъде му помагаше, като си го изкарваше на Филип и Етан. Но Анна му липсваше.

Помогна му също и това, че работата по корпуса на лодката поглъщаше твърде голяма част от времето и вниманието му. Не можеше да си позволи да мисли за нея, докато наковава дъските.

Но в свободното си време непрекъснато мислеше за нея.

Имаше някои твърде неприятни моменти, когато си я представяше да се излежава някъде по карибските плажове, а някой мускулест и загорял тип разтрива плажно масло по гърба й и й купува царевични питки.

После си казваше, че сигурно е отишла някъде да лекува въображаемите си рани и вероятно сега подсмърча в някоя хотелска стая.

Но и тази мисъл не го караше да се чувства по-добре.

Когато се прибра у дома, след като беше прекарал целия съботен ден в работилницата, имаше нужда от една бира. Двамата с Етан се насочиха право към хладилника и вече бяха отворили шишетата, когато се появи Филип.

— Сет не е ли с вас?

— У Дани е. — Кам отпи от бутилката. — Санди ще го докара по-късно.

— Хубаво. — Филип взе бира и за себе си. — Седнете.

— Какво?

— Тази сутрин получих писмо от застрахователната компания — придърпа стол той. — Основното е, че отлагат изплащането. Използват цял куп юридически термини, цитират клаузи, но по същество изказват съмнение относно причината за смъртта и продължават разследването си.

— Майната му! Копелетата просто не искат да се изръсят. — Кам ядно ритна един стол и от все сърце му се прииска това да беше Макензи.

— Говорих с адвоката ни — продължи брат му и се намръщи. — Може да започне да преосмисля приятелството ни, ако продължавам да му звъня през уикендите. Казва, че имаме някакъв избор. Можем да си кротуваме и да оставим застрахователната компания да продължи разследването си или можем да заведем дело срещу тях за неизплащане на застраховката.

— Нека си задържат шибаните пари. И без това не ги искам!

— Не. — Гласът на Етан прозвуча много тихо. Кам продължи да се взира мрачно в бирата си, като поклащаше глава. — Не е честно. Татко плащаше вноските година след година. Увеличил е полицата заради Сет. Не е честно да не платят. А и ако не платят, някак си ще излезе, че наистина се е самоубил. Това също не е честно. Досега само те ни притискаха — добави и вдигна сериозните си очи. — Нека сега и ние ги притиснем.

— Ако се стигне до съд — предупреди го Филип, — играта може да загрубее.

— Значи да се откажем от борбата, защото играта може да загрубее? — За пръв път по лицето на Етан пробягна усмивка. — Ами, майната му!

— Кам?

Той отпи още веднъж.

— От известно време ми се иска да се сбия хубавичко с някого. Предполагам, че това е то!

— Тогава сме съгласни. Следващата седмица ще, подготвим документите и ще им подгоним задниците. — Набрал скорост и готов, Филип надигна бутилката. — Наздраве за хубавата битка!

— Наздраве за победата — поправи го Кам.

— Съгласен съм. Ще ни струва известни разходи — допълни Филип. — Държавни такси, юридически такси. Повечето капитал, с който разполагахме, вложихме в бизнеса. Предполагам, че ни трябва нов източник.

С по-малко съжаление, отколкото очакваше, Кам си помисли за любимото си порше, търпеливо очакващо го в Ница. Само една кола, каза си той. Само една проклета кола!

— Мога да се сдобия с малко свежи пари. Ще ми трябват два-три дни.

— Мога да продам къщата — сви рамене Етан. — Вече няколко души ме питаха, а и без това само си стои.

— Не. — Мисълта за това накара стомаха на Кам да се присвие мъчително. — Няма да си продаваш къщата. Дай я под наем. Ще се оправим.

— Имам малко акции — въздъхна Филип и каза сбогом на едно голямо парче от набъбващия си портфейл. — Ще кажа на брокера си да ги осребри. Следващата седмица ще открием обща сметка — Фонд за юридическа защита на Куин.

И тримата се усмихнаха леко.

— Детето трябва да знае — каза след малко Етан. — Ако ще се борим докрай, то трябва да знае какво става.

Кам погледна нагоре тъкмо навреме, за да види как очите на братята му се впиват в него.

— О, я стига! Защо трябва да съм аз?

— Ти си най-големият — ухили се Филип. — Освен това така ще престанеш да въздишаш по Анна.

— Не въздишам по нея или по която и да е жена.

— Цяла седмица си настръхнал и въздишаш — промърмори Етан. — Подлуди ме.

— Кой пък те пита? Имахме малък спор, това е всичко. Сега й давам време да се поохлади.

— Последния път, когато я видях, ми се стори охладена до ледено — загледа се в бирата си Филип. — Това беше преди седмица.

— Отношенията ни не те засягат!

— Естествено. Но ме уведоми, когато приключиш с нея? Тя е…

Филип не довърши, тъй като Кам буквално скочи през масата и го сграбчи за гърлото. Бирени бутилки се разхвърчаха и пръснаха на пода.

Етан примирено прокара ръка през косата си, изтръсквайки пръските бира. Кам и Филип бяха на пода и се блъскаха като полудели. Взе си нова бира, а след това напълни кана студена вода.

Работните му ботуши изскърцаха по разпилените стъкла: надяваше се, че няма да му се наложи да кара някого до болницата. Приближи се и изпразни каната върху братята си.

Това привлече вниманието им.

Устната на Филип беше цепната. Кам го боляха ребрата, а и двамата кървяха от търкалянето върху счупените стъкла. Мокри и задъхани, двамата се изгледаха предпазливо. Филип неуверено прокара пръст по разкървавената си устна.

— Съжалявам. Лоша шега. Не знаех, че нещата са толкова сериозни между вас.

— Никога не съм казвал, че са сериозни.

Филип се засмя, после се намръщи, защото устната го заболя.

— Нима си го казвал някога, братко! Изобщо не съм очаквал, че ти пръв от всички ни ще се влюбиш.

Коремът му, пострадал от юмруците на Филип, сега се присви мъчително.

— Кой е казал, че съм влюбен в нея?

— Не ми разкраси физиономията, защото само я харесваш. — Погледна изцапаните си панталони. — По дяволите! Знаеш ли колко трудно се премахват петна от кръв от памучна материя? — Стана и протегна ръка на Кам. — Страхотна дама е — допълни, докато го издърпваше. — Надявам се, че добре си го обмислил.

— Нищо не трябва да обмислям — упорито възрази той. — Много си далече от истината.

— Щом така казваш. Отивам да се оправя.

Тръгна навън, като накуцваше леко.

— Няма да чистя пода, защото вас са ви ударили хормоните.

— Той започна — промърмори Кам, без да го е грижа колко смешно ще прозвучат думите му.

— Напротив, струва ми се, че ти започна. — Етан отвори работния шкаф, извади парцал и му го подхвърли. — Така че предлагам ти да изчистиш.

И се измъкна през задната врата.

— Вие двамата си въобразявате, че всичко знаете! — Разярен, Кам ритна някакъв стол по пътя си, докато отиваше да вземе кофа. — Би трябвало аз да знам какво става с моя живот. Пълна лудост, това е! Трябваше да съм в Австралия и да се подготвям за състезанието на живота си! — Започна да почиства пода и продължи да си мърмори. — Точно в Австралия щях да съм сега, ако ми беше останал малко здрав разум в главата. Проклетите жени все усложняват нещата. По-добре да се махна и да сложа край.

Ритна още един стол, защото му действаше добре.

— Кой се е бил? — поинтересува се Сет.

Кам се извърна и изгледа с присвити очи застаналото на вратата момче.

— Аз натупах Филип.

— За какво?

— Така.

Детето кимна, заобиколи локвата и си взе пепси от хладилника.

— Щом си го натупал, защо ти тече кръв?

— Може пък да ми харесва да ми тече кръв. — Довърши почистването, докато момчето стоеше и го наблюдаваше. — Какъв ти е проблемът?

— Нямам проблем.

Кам побутна с крак кофата. Филип поне можеше да я изхвърли. Приближи се до мивката и сърдито започна да чисти стъклата от ръката си. После извади уиски, изправи един стол и седна с бутилката и чаша.

Видя как очите на Сет стрелнаха шишето, после бързо се отклониха. Кам хладнокръвно наля два пръста „Джони Уокър“.

— Не всички, които пият, се напиват — каза той. — Не всички, които се напиват, бият деца.

— Просто не разбирам защо някой ще пие тоя боклук.

Кам гаврътна уискито.

— Защото сме слаби и глупави и защото в момента ти става добре.

— Ще заминаваш ли за Австралия?

Той си наля още малко.

— Няма такива изгледи.

— Не ми пука дали ще вървиш. Изобщо не ми пука къде ще вървиш на майната си. — Стаеният гняв в гласа на момчето изненада и двамата. Сет се изчерви и хукна през вратата.

Добре де, помисли си Кам и бутна чашата встрани. Стана от масата и стигна до вратата в момента, в който Сет прекосяваше двора по посока на гората.

— Спри! — След като момчето не намали темпото, той извика сърдито: — По дяволите, казах да спреш!

Този път Сет рязко се закова на място. Когато се обърна, двамата се вгледаха един в друг с гняв и напрежение.

— Върни малкия си задник обратно. Веднага!

Върна се, стиснал юмруци и вдигнал гордо брадичка.

И двамата знаеха, че няма къде да бяга.

— Не си ми притрябвал.

— О, така ли?! Май трябва да те натупам, задето си толкова глупав. Всички разправят колко гениален мозък си имал, но ако питат мен, си тъп като галош. Сядай сега. Ето там — посочи към стъпалата. — И ако не правиш каквото ти казвам и когато ти казвам, може и наистина да те натупам.

— Не ме е страх от теб — отвърна Сет, но седна.

— Страх те е до смърт от мен и това ме вбесява. — Кам също седна и видя как кутрето пропълзя крадешком към тях по корем. „И малките кученца също ги е страх от мен“ — помисли си с отвращение. — Никъде няма да ходя — заяви.

— Казах, че не ми пука.

— Добре, но все пак ти казвам. Представях си, че ще стане, след като нещата се поуталожат. Казвах си, че ще стане. Предполагам че така ми се е искало. Никога не съм си мислел, че ще се установя тук.

— Тогава защо не заминеш?

Кам на шега го перна по главата с опакото на ръката.

— Защо не млъкнеш, докато не свърша с това, което имам да казвам?

Безобидният удар и нетърпеливата заповед подействаха по-усмиряващо на Сет, отколкото хиляди увещания.

— Стигнах до извода, че достатъчно дълго съм бягал. Харесваше ми това, което правех, но предполагам, че вече съм приключил с него. Както изглежда, тук си имам къща, имам си работа, може би и жена — изрече по-тихо, мислейки за Анна.

— Значи оставаш да работиш и да сваляш жената.

— Това са дяволски добри причини да останеш някъде. А освен това и ти. — Кам се облегна на лакти на последното стъпало. — Не мога да кажа, че много си падах по теб, когато дойдох в началото. То е заради гадното ти поведение, а и освен това си грозен, но май от теб ще излезе свястно момче.

Невероятно поласкан, Сет се усмихна.

— Ти си по-грозен.

— Аз съм по-голям, полага ми се. Така че май ще поостана да видя дали с времето ще се разхубавиш малко.

— Всъщност не искам да заминаваш — изрече пресипнало след известно време детето. Повече от това не можеше да разкрие за истинските си чувства.

— Знам — въздъхна Кам. — И след като изяснихме този въпрос, остава едно друго нещо. Нищо сериозно, просто някакви юридически дивотии. Фил и адвокатът се оправят с повечето работи, но може да се пуснат разни клюки. Не трябва да им обръщаш никакво внимание, ако чуеш нещо.

— Какви клюки?

— Някои хора — разни идиоти — смятат, че татко нарочно се е блъснал в онзи стълб. Че се е самоубил.

— Аха и сега оня тъпанар от застрахователната компания задава въпроси.

Кам тежко въздъхна. Знаеше, че трябва да направи забележка на момчето да не нарича възрастните тъпанари, но сега имаше по-важна задача.

— Знаеше ли?

— Естествено, чу се. Говорил е с майката на Дани и Уил. Дани каза, че хубавичко му ги наприказвала. Не й харесало някакъв тип да идва и да разпитва за Рей. Оня тъпоумник Чък в Деъри Куин казал на детективчето, че Рей се чукал със студентките си, после го загризала съвестта и се убил.

— Загризала го съвестта. — Господи, откъде ги измисля тези хлапето? — Чък Кимбъл? Винаги си е бил тъпоумник. Говори се, че го хванали да преписва на някакъв изпит по литература и го изритали от колежа. А струва ми се, че веднъж Филип яко го натупа. Обаче не мога да си спомня защо.

— Физиономията му е като на шаран.

Кам се разсмя.

— Да, май си прав. Татко — Рей — никога не е пипвал с пръст студентка, Сет.

— Държа се добре с мен. — А това беше най-важното. — Майка ми…

— Давай — насърчи го младият мъж.

— Каза ми, че той ми бил баща. Но друг път ми казваше, че бил онзи другият тип, а когато наистина се подреждаше, разправяше, че моят старец бил някакъв тип на име Кийт Ричардс.

Кам просто не можа да сдържи напиращия смях.

— Господи! Сега пък със Стоунс ли се чука?

— Кой?

— По-късно ще се погрижа за музикалното ти образование.

— Не знам дали Рей ми е бил баща — вдигна очи Сет. — Тя е лъжкиня, така че не й вярвам за нищо, което разправя, но той ме взе. Знам, че й даде пари, много пари. Не знам дали щеше да ми каже дори и да ми беше баща. Каза, че има неща, за които трябва да си поговорим, но първо трябва да уреди някои работи. Знам, че не искаш да е вярно.

„Не би имало значение — помисли си Кам. — Вече не.“

— Ти искаш ли той да ти е баща?

— Беше свестен — толкова простичко отвърна момчето, че той обви ръка около раменете му. И Сет се облегна на него.

— Да, беше.

Всичко се беше променило. Всичко беше различно. И той нямаше търпение да й каже. Кам разбра, че животът му още веднъж се е преобърнал. И някак си сега се беше озовал точно там, където трябваше да бъде.

Липсваше само Анна.

Реши да отиде до апартамента и. Събота вечер е, каза си той. В понеделник трябва да е на работа. Като практична жена ще иска да използва неделята, за да се подготви, да оправи прането си, да прегледа пощата.

Ако не си е вкъщи, ще седне пред вратата й и, Господ му е свидетел, ще я чака, докато се върне.

Но тя отвори на почукването му и застана там, толкова свежа, толкова прелестна, че го завари неподготвен.

Анна от своя страна се беше подготвяла за тази среща цяла седмица и знаеше как да се държи.

— Кам, каква изненада. Случайно ме хващаш.

— Хващам те? — глупаво повтори той.

— Да, но имам няколко минутки. Ще влезеш ли?

— Да, аз… къде беше, по дяволите?

— Моля?! — изви вежди тя.

— Изчезна.

— Не бих казала. Взех си отпуск, помолих съседите да поливат цветята ми, докато отсъствам. В никакъв случай не бях отвлечена от извънземни, просто заминах за няколко дни. Искаш ли кафе?

— Не. — Добре, каза си, значи тя е решила да се дистанцира. И той може да се справи. — Искам да говоря с теб.

— Това е добре, защото и аз искам да говоря с теб. Как е Сет?

— Добре е. Наистина. Изгладихме много неща. Точно днес…

— Какво си направил с ръката си?

— Нищо. Няма нищо. Слушай, Анна…

— Защо не седнеш? Наистина искам да ти се извиня, ако съм се държала грубо с теб миналата седмица.

— Да се извиниш? — Е, виж това е по-добре. Готов да прости, той се настани на дивана. — Защо направо не го забравиш? Имам да ти казвам много неща.

— Иска ми се наистина да изясним това. — Любезно усмихната, тя се настани насреща му. — Предполагам, че и двамата бяхме в трудно положение. Това до голяма степен беше по моя вина. Да се обвържа с теб беше премерен риск. Но се увлякох и не можах да преценя достатъчно добре възможните проблеми. Очевидно подобно нещо като разправията от миналата седмица беше нормално да се случи. И тъй като и двамата сме взели присърце доброто на Сет, а така ще бъде и за в бъдеще, ще ми бъде неприятно да сме скарани.

— Хубаво, значи няма да сме. — Посегна към ръката й, но тя му се изплъзна и само леко потупа неговата.

— А сега, след като уточнихме нещата, ще трябва наистина да ме извиниш. Неприятно ми е да те отпращам, Кам, но имам среща.

— Какво?

— Среща — погледна часовника си. — И то съвсем скоро, така че трябва да се преоблека.

Той много бавно се изправи на крака.

— Имаш среща? Тази вечер? Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Каквото обикновено означава. — Примигна два пъти, сякаш не разбира, после му отправи извинителен поглед. — О, съжалявам. Смятах, че и двамата разбираме, че сме приключили с… ами, по-личния аспект на отношенията си. Реших, че е съвсем ясно, че не се получава и за двамата.

Сякаш някой го беше издебнал и беше забил железен юмрук в слънчевия му сплит.

— Виж, ако още си ядосана…

— На ядосана ли ти приличам? — хладнокръвно попита тя.

— Не. — Впери очи в нея и поклати глава, а стомахът му се присви мъчително. — Не, не изглеждаш. Значи ме изритваш.

— Не ставай мелодраматичен. Просто слагаме край на една връзка, която и двамата започнахме доброволно и без обещания или някакви очаквания. Беше ни хубаво. Неприятно ми е да разваляме всичко. А що се отнася до отношенията ни в професионален план, вече казах, че ще направя всичко според възможностите си, за да ви помогна да получите постоянно настойничество над Сет. Все пак отсега нататък ще очаквам да ми сътрудничиш с повече информация. Ще се радвам също така да ти давам консултации или съвети по всички въпроси на настойничеството. Ти и братята ти чудесно се справяте с него.

Изчака, сигурен, че ще има още.

— Това ли е?

— Не мога да се сетя за нищо друго, а и малко съм притеснена с времето.

— Притеснена си с времето. — Току-що го беше пробола смъртоносно право в сърцето, а сега беше притеснена с времето. — Това е ужасно неприятно, защото аз изобщо не съм свършил.

— Съжалявам, ако себелюбието ти е наранено.

— Да, себелюбието ми е наранено. Точно в момента съм доста наранен. Как, по дяволите, можеш да стоиш тук и да ме изритваш след всичко, което имаше между нас?

— Сексът беше страхотен, не го отричам. Просто повече няма да го правим.

— Секс? — Сграбчи я за раменете, разтърси я и изпита задоволство да види как в хладния й поглед проблясват гневни искрици. — Само това ли е било за теб?

— Това беше и за двамата. — Не се получаваше, както го беше замислила. Очакваше той да се разгневи и да си тръгне. Или да изпита облекчение, че тя се отдръпва първа. Но не очакваше да се държи по този начин. — Пусни ме!

— Няма! Едва не полудях да те чакам да се върнеш. Промени целия ми живот и проклет да съм, ако те пусна просто така да си отидеш, защото си решила да приключиш с мен.

— И двамата приключихме. Не те искам вече и просто аз първа го казах. А сега си махни ръцете от мен.

Пусна я, сякаш беше опарила дланите му. Имаше нещо нередно в гласа й, нещо подозрително.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо щях да го кажа?

— Ние не се стремим към едни и същи неща. До никъде няма да стигнем, а аз нямам намерение да продължавам, независимо какво изпитвам към теб.

— Какво изпитваш към мен?

— Уморих се от теб! — извика тя. — Уморих се от себе си, от нас. Писна ми и се уморих да си повтарям, че може да е достатъчно само да ми е приятно и забавно. Е, не е достатъчно. Изобщо не е и искам да си вървиш.

Кам усети как обзелият го гняв и страх се стопяват.

— Влюбена си в мен, нали?

Никога не беше виждал жена, която така бързо да избухне. И в този момент се зачуди защо му трябваше толкова време, за да проумее, че я обожава. Анна се завъртя, грабна някаква лампа и я захвърли.

Спаси се само благодарение на това, че успя да реагира навреме. Поставката профуча точно покрай главата му и се разби в стената.

— Нахален, самонадеян, студенокръвен кучи син! — Този път вдигна една ваза — нова, която си беше купила на връщане, за да си подобри настроението. Запрати и нея.

— Господи, Анна! — Изпълни се с възхищение и успя да улови вазата, преди да се е стоварила в лицето му. — Трябва много да си падаш по мен.

— Мразя те! — Трескаво се огледа за нещо друго, което да запрати по него, и издърпа една купа с плодове от кухненския плот. Първо заминаха плодовете. Ябълки. — Ненавиждам те! — Круши. — Презирам те! — Банани. — Не мога да повярвам, че съм ти позволила изобщо да ме докоснеш. — После купата. Но този път постъпи по-хитро — най-напред се престори, а след това силно я запрати по целта си.

Керамичният съд го улучи точно над ухото и пред очите му затанцуваха звезди.

— Добре, край на играта! — Хвърли се към нея и успя да я улови. Израненото му тяло трябваше да изтърпи нови ритници и удари, но въпреки това я завлече до дивана и я притисна под себе си. — Овладей се преди да си ме убила.

— Искам да те убия! — изрече през стиснати зъби тя.

— Повярвай ми, картинката ми е ясна.

— Нищо не ти е ясно. — Заудря го и го накара да настръхне от възбуда и смях. Почувствала и двете, тя се надигна и го ухапа силно.

— Ох! По дяволите! Добре, стига толкова! — Издърпа я и я преметна през рамо. — Багажът ти събран ли е още? Седнала да ми разправя, че имала среща. Това няма да стане! Разправя ми, че сме били приключили. Ама че глупост! — Занесе я в спалнята, видя чантата й на леглото, вдигна я.

— Какво правиш? Пусни ме. Пусни чантата.

— Няма да пусна и двете, докато не стигнем във Вегас.

— Вегас? Лае Вегас? — заудря го с юмруци по гърба. — Никъде няма да ходя с теб, а още по-малко във Вегас.

— Точно там отиваме. Там човек най-бързо може да се ожени, а аз ужасно бързам.

— И как очакваш, по дяволите, да ме качиш в самолета, като крещя с пълно гърло? Само за пет минути и ще те пратя в затвора.

На края на силите си, Кам я пусна на входната врата и хвана ръцете й.

— Ще се оженим и с това ще се свърши.

— Можеш направо да… — Тялото й се отпусна и главата и клюмна. — Да се оженим? — Най-после осъзна думите му тя. — Ти не искаш да се жениш.

— Можеш да си сигурна, че обмислям идеята, откакто ме цапардоса с купата. Така, ще се държиш ли сега вече разумно, или ще се наложи да те упоя?

— Моля те, пусни ме.

— Анна. — Притисна чело към нейното. — Не искай това от мен, защото не вярвам, че ще мога да живея без теб. Поеми риска, хвърли заровете. Ела с мен.

— Ядосан си и се чувстваш засегнат — неуверено отвърна тя. — И си мислиш, че като хукнем към Вегас, за да сключим някакъв безумен и евтин, прибързан брак, всичко ще се оправи.

Улови лицето й, този път нежно. В очите й блестяха сълзи и той разбра, че е готов да падне на колене пред нея.

— Не можеш да твърдиш, че не ме обичаш, защото няма да ти повярвам.

— О, обичам те, Кам, но ще го преживея. Има неща, на които държа. Трябва да бъда честна пред себе си и да си го призная. Ти разби сърцето ми.

— Знам. — Притисна устни върху челото й. — Знам, че е така. Бях късоглед. Бях егоист и глупак. И, по дяволите, бях уплашен! От мен, от теб, от всичко, което ставаше. Обърках всичко, а сега ти не искаш да ми дадеш още една възможност.

— Не е въпрос на възможност. Въпросът е да бъдем достатъчно честни, за да си признаем, че двамата искаме различни неща.

— Днес най-после разбрах какво искам аз. Кажи ми ти какво искаш.

— Искам дом.

Разполага с такъв за нея, помисли си той.

— Искам брак.

Не й ли беше предложил същото току-що?

— Искам деца.

— Колко?

Сълзите й пресъхнаха и тя го побутна.

— Това не е шега.

— Не се шегувам. Аз си мислех за две, но може и три. — Устните му потрепнаха, щом забеляза изписаното изумление на лицето й. — Ето, сега пък ти се плашиш, защото започваш да проумяваш, че съм напълно сериозен.

— Ти… ти ще се върнеш в Рим или някъде си, веднага щом ти се удаде възможност.

— Може да отидем в Рим или някъде си по време на медения ни месец. Но няма да вземаме хлапето. За това съм категоричен. Може и да реша да участвам в едно-две състезания от време на време. Само колкото да си поддържам формата. Но основното ми занимание ще е строителството на лодки. Разбира се, така може да пусна коремче. Освен това ще се наложи да се примириш със съпруг, който действително мрази домакинската работа.

Искаше й се да притисне слепоочията си с пръсти, но той продължаваше да я държи за раменете.

— Не мога да мисля.

— Добре. Просто слушай. — Когато замина, ти остави празнота в мен, Анна. Не го признавах, но това беше факт. Огромна празнота. — Опря чело в нейното. — Знаеш ли какво правих днес? Работих по лодката. И се чувствах добре. Прибрах се у дома, в единствения дом, който съм имал, и ми беше добре. Имахме семеен съвет и решихме, че, ще се борим със застрахователната компания и ще направим каквото трябва за баща ни. Между другото, говорих с него.

Не можеше да откъсне втренчения си поглед от него, макар че главата й се въртеше.

— Какво? С кого?

— С баща ми. Имах няколко разговора с него — по-точно три — след като умря. Изглежда добре.

Дъхът й пресекна.

— Кам…

— Да, да — потвърди с усмивка. — Имам нужда от психиатър. Можем да си поговорим по-късно за това — нямах намерение да се отклонявам. Разправях ти какво правих днес, нали така?

Анна кимна.

— Да.

— Добре, след събирането Фил пусна някаква умна забележка, така че го фраснах и двамата се сбихме малко. От това също се почувствах добре. После си поговорих със Сет за разни неща, за които трябваше да си поговорим преди, и го изслушах така, както трябваше да го изслушам преди, а след това просто си поседяхме малко. Беше ми добре, Анна, и го намирах за съвсем нормално.

Устните й се извиха.

— Радвам се.

— Има и още. Докато си седях там, разбрах, че точно това е мястото, където искам да бъда, където трябва да бъда. Само едно нещо липсваше и това беше ти. Така че дойдох да те открия и да те върна с мен. — Леко докосна с устни челото й. — Да те заведа у дома, Анна.

— Струва ми се, че искам да седна.

— Не, искам коленете ти да се подкосят, когато ти кажа, че те обичам. Готова ли си?

— О, Господи!

— Много внимавах никога да не казвам на някоя жена, че я обичам — с изключение на майка ми. Но и на нея не го казвах достатъчно често. Дай ми възможност, Анна, и ще ти го казвам толкова често, колкото можеш да издържиш да го чуваш.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Няма да се омъжа във Вегас.

— Не ми разваляй удоволствието. — Видя как устните и се извиват в усмивка, преди да я целуне. И вкусът й успокои всички рани на тялото и душата му. — Господи, как ми липсваше! Никога повече не си отивай.

— Вразумих те малко. — Прегърна го и се почувства по-добре. Намери го за съвсем нормално. — О, Кам, искам да го чуя, веднага!

— Обичам те. Струва ми се толкова прекрасно да те обичам. Не мога да повярвам, че пропилях толкова много време.

— Няма и три месеца — напомни му тя.

— Твърде много. Но ще наваксаме.

— Искам да ме отведеш у дома — прошепна тя. — След това.

Той се отдръпна и отметна глава.

— След кое? — И я накара да се разсмее, докато я вдигаше на ръце. Пристъпи внимателно. — Знаеш ли, не мога да разбера защо съм си мислил, че бракът ще бъде скучен.

— Нашият няма да бъде. — Целуна го. — Обещавам.