Признанието

1

Пазачът в „Сейнт Марк“ тъкмо бе изчистил десетсантиметровия сняг от тротоарите, когато се появи човекът с бастуна. Слънцето бе изгряло, но вятърът виеше; температурата не мърдаше от нулата. Човекът беше облечен само с тънък работен гащеризон, стара лятна риза, нечии чужди туристически обувки и тънко яке, което нямаше никакъв шанс срещу студа. Но той не изглеждаше нито притеснен, нито забързан. Крачеше, накуцвайки, поприведен наляво, към бастуна. Бавно мина по тротоара край църквата и спря пред една странична врата с тъмночервен надпис „Управа“. Не почука, а вратата не беше заключена. Прекрачи вътре точно когато поредният порив на вятъра го блъсна в гърба.

Озова се в прашна, претъпкана с вехтории приемна, точно каквато можеше да се очаква в една стара църква. Табелката върху бюрото в средата обявяваше присъствието на Шарлот Джънгър, а самата Шарлот седеше точно зад името си.

— Добро утро — каза с усмивка тя.

— Добро утро — отвърна той. Помълча и накрая рече: — Навън е много студено.

— Студеничко е — съгласи се тя и му хвърли бърз изпитателен поглед. Човекът нямаше нито палто, нито шапка и ръкавици, което беше проблем.

— Предполагам, че вие сте мисис Джънгър — каза той, гледайки табелката.

— Не, тя отсъства днес. Болна е от грип. Аз съм Дейна Шрьодер, съпругата на свещеника, просто я замествам. С какво можем да ви помогнем?

В приемната имаше един свободен стол и човекът го погледна с надежда.

— Може ли?

— Разбира се — каза тя.

Той седна внимателно, сякаш трябваше да обмисля всяко движение.

— Тук ли е свещеникът? — попита и погледна голямата затворена врата отляво.

— Да, но при него има хора. С какво можем да ви помогнем?

Беше дребничка, с хубав бюст под изопнатия пуловер. Бюрото я закриваше от кръста надолу. Той винаги бе предпочитал дребните жени. Симпатично лице, големи сини очи, високи скули, приятно и мило момиче — идеална съпруга за свещеник.

Много отдавна не беше докосвал жена.

— Трябва да се срещна с отец Шрьодер — каза той и умолително прилепи длани. — Вчера бях в църквата, слушах проповедта му и… се нуждая от напътствие.

— Днес е твърде зает — каза тя с усмивка. Имаше прекрасни зъби.

— Нещата са много спешни — настоя той.

Дейна бе живяла с Кийт Шрьодер достатъчно дълго, за да знае, че никой не бива да бъде отпращан от неговата приемна, независимо дали има уговорена среща, или не. Освен това беше студено понеделнишко утро, а Кийт всъщност нямаше чак толкова много работа. Няколко телефонни разговора, една среща с двама млади, които се канеха да отменят венчавката си (в момента бяха при него) и после обичайните посещения в болниците. Тя огледа бюрото, откри простичкия въпросник, който търсеше, и каза:

— Добре, ще запиша някои основни данни и ще видим какво можем да направим.

Химикалката вече беше в ръката й.

— Благодаря — каза той и се поклони леко.

— Име?

— Травис Бойет. — По навик той продиктува името си буква по буква. — Роден на десети октомври шейсет и трета година в Джоплин, Мисури. На четирийсет и четири години. Разведен, без деца. Без адрес. Без месторабота. Без перспективи.

Дейна попиваше всичко това, докато химикалката й трескаво търсеше съответните квадратчета за запълване. Отговорите му повдигаха много повече въпроси, отколкото бе предвидено да поеме малкият формуляр.

— Добре, относно адреса — каза тя, продължавайки да пише. — Къде живеете сега?

— Сега принадлежа на Канзаското управление на затворите. Зачислен съм към временен дом за адаптация на Седемнайсета улица, на няколко преки от тук. В момента тече изпитателният ми срок, или „реинтеграцията“, както обичат да казват. Няколко месеца в дома тук, в Топика, после съм волна птица — предсрочно освободен.

Химикалката спря, но Дейна продължи да я гледа. Изведнъж бе загубила интерес. Не й се искаше да разпитва повече. Но след като бе започнала, се чувстваше длъжна да продължи. Какво друго можеха да правят, докато дойде свещеникът?

— Искате ли кафе? — попита тя, сигурна, че въпросът е безобиден.

Мълчанието се проточи, сякаш човекът не можеше да вземе решение.

— Да, благодаря. Черно, с малко захар.

Дейна изтича навън да донесе кафе. Той се загледа след нея, отбелязвайки всяка подробност: заобленото дупе под всекидневните панталони, стройните крака, атлетичните рамене, дори косата, вързана на опашка. Метър и петдесет и осем, може би метър и шейсет, не повече от петдесет килограма.

Тя се позабави, а когато се върна, Травис Бойет седеше точно където го бе оставила, с все тъй събрани върху коленете ръце; пръстите на дясната ръка лекичко потупваха тези на лявата. Черният бастун лежеше на бедрата му, а унесеният му поглед се взираше невиждащо в отсрещната стена. Главата му беше гладко избръсната, дребна, идеално кръгла и лъскава и докато му подаваше чашата кафе, на Дейна й хрумна нелепият въпрос дали е оплешивял рано, или предпочита скинарската външност. По лявата страна на шията му пълзеше зловеща татуировка.

Той пое кафето и благодари. Тя се върна на мястото си и бюрото отново ги раздели.

— Лутеран ли сте? — попита тя, хващайки пак химикалката.

— Не бих казал. Всъщност не съм никакъв. Никога не съм имал потребност от църква.

— Но вчера дойдохте тук. Защо?

Бойет държеше чашата с две ръце пред брадичката си като мишка, гризяща парченце сухар. Щом простичкият въпрос за кафето го затрудни за цели десет секунди, то въпросът за църковното посещение можеше да отнеме цял час. Той отпи, облиза устни и накрая попита:

— Според вас след колко време ще мога да се видя със свещеника?

Дано да е час по-скоро, помисли си Дейна. Нямаше търпение да го прехвърли на съпруга си. Погледна стенния часовник и отговори:

— Вече всеки момент.

— Ще може ли просто да поседим и да изчакаме мълчаливо? — попита той с подчертана любезност.

Дейна схвана намека, че не желае да бъде разпитван, и веднага реши, че идеята да помълчат не е лоша. После любопитството й надделя.

— Само един последен въпрос. — Тя погледна формуляра, сякаш този последен въпрос наистина беше там. — Колко време бяхте в затвора?

— Половината си живот — отговори Бойет без колебание, като че ли го питаха за това по пет пъти на ден.

Дейна записа нещо, после клавиатурата изведнъж привлече вниманието й. Тя бързо затрака, сякаш се бе сетила за някаква неотложна задача. Съобщението й по електронната поща до Кийт гласеше: „Дошъл е осъден престъпник, който казва, че трябва да разговаря с теб. Не иска да си тръгне, преди да те види. Изглежда безобиден. Пие кафе. Приключвай по-бързо.“

След пет минути вратата на пастора се отвори и отвътре изскочи млада жена. Тя бършеше очи. Последва я бившият годеник, който някак успяваше да се усмихва и мръщи едновременно. И двамата не казаха нито дума на Дейна. И двамата не забелязаха Травис Бойет. Просто изчезнаха.

Когато вратата се затръшна, Дейна каза на Бойет:

— Само минутка.

И изтича в кабинета на съпруга си да го инструктира набързо.

Отец Кийт Шрьодер беше трийсет и пет годишен, щастливо женен за Дейна вече десет години, баща на три породени момчета — разликата между първото и най-малкото беше двайсет месеца. От две години беше главен свещеник на „Сейнт Марк“; преди това бе служил в една църква в Канзас Сити. Баща му се пенсионира като лутерански свещеник и Кийт никога не бе мечтал за друга професия. Той израсна в малко градче близо до Сейнт Луис, завърши образованието си в местни училища и така и не напусна Средния запад, ако не се брояха една ученическа екскурзия до Ню Йорк и меденият месец във Флорида. В общи линии паството го приемаше добре, макар понякога да възникнаха спорове. Най-острият сблъсъка дойде по време на виелиците през миналата зима, когато той отвори убежище за бездомни в мазето на църквата. След като снегът се стопи, някои от бездомниците не проявиха желание да си тръгнат. Кметството издаде акт за неразрешена дейност и във вестника излязоха малко притеснителни статии.

Темата на проповедта му от предишния ден беше за прошката — Божията безкрайна и всеобхватна власт да опрости греховете ни, независимо колко противни могат да бъдат. Греховете на Травис Бойет бяха гнусни, невероятни, ужасни. Престъпленията му срещу човечеството със сигурност щяха да го обрекат на смърт и вечни страдания. В този миг от своя жалък живот Травис бе убеден, че за него не може да има прошка. Но изпитваше любопитство.

— При нас са идвали няколко души от дома за адаптация — каза Кийт. — Дори съм провеждал служби там.

Двамата седяха в един ъгъл на кабинета му, настрани от бюрото — просто двама нови приятели, седнали да си побъбрят на изторбени брезентови столове. Във фалшивата камина до тях горяха фалшиви цепеници.

— Мястото си го бива — каза Бойет. — Къде-къде по-добро от затвора е.

Той беше слабоват и с бледата кожа на човек, който рядко е виждал слънце. Костеливите му колене се докосваха и черният бастун лежеше върху тях.

Кийт държеше чаша горещ чай.

— В кой затвор бяхте?

— На разни места. Последните шест години в затвора в Лансинг.

— И за какво бяхте осъден? — попита Кийт.

Искаше да узнае повече за престъпленията, за да опознае и самия човек. Насилие? Наркотици? Вероятно. Но можеше да става дума за злоупотреби или данъчни измами. Със сигурност не изглеждаше способен да нарани някого.

— За много лоши неща, пасторе. Не ги помня всичките.

Бойет избягваше да го поглежда в очите. Килимът сякаш привличаше цялото му внимание. Кийт отпиваше от чая, гледаше внимателно посетителя и изведнъж забеляза тика. На всеки няколко секунди главата му леко се килваше наляво. Напомняше бързо кимване, следвано от по-рязко връщане към нормалното положение.

След кратък период на пълно мълчание Кийт каза:

— За какво искаш да поговорим, Травис?

— Имам мозъчен тумор, пасторе. Злокачествен, смъртоносен, неизлечим. Ако имах пари, можех да се боря — лъчетерапия, химиотерапия, обичайните начини, които, току-виж, ми дали десетина месеца, дори година. Но става дума за глиобластом четвърта степен, а това значи, че съм мъртъв. Половин година, цяла година, всъщност няма значение. След няколко месеца си отивам.

Сякаш за да потвърди думите му, туморът се обади. Бойет направи гримаса, приведе се напред и започна да разтрива слепоочията си. Дишаше тежко и мъчително и цялото му тяло се сгърчи от болка.

— Много съжалявам — каза Кийт, осъзнавайки колко нелепо звучат думите му.

— Проклети главоболия — промърмори Бойет, все още с плътно затворени очи.

Няколко минути той продължи да се бори с болката и двамата мълчаха. Кийт гледаше безпомощно и хапеше език, за да не изтърси някоя глупост, например: „Да ти дам ли тайленол?“ После болката поотмина и Бойет се отпусна.

— Извинявайте — каза той.

— Кога го откриха? — попита Кийт.

— Не знам. Преди месец. Главоболията започнаха в затвора в Лансинг още през лятото. Представяте си какво е здравното обслужване там, тъй че не получих помощ. След като бях освободен и изпратен тук, ме отведоха в болница „Сейнт Франсис“, направиха ми изследвания, минах на скенер и откриха в главата ми цяло яйце, точно между ушите, твърде надълбоко за операция.

Той въздъхна тежко и за пръв път успя да се усмихне. Горе отляво му липсваше зъб и дупката биеше на очи. Кийт подозираше, че и зъболечението в затворите не е на ниво.

— Вероятно и друг път сте срещали хора като мен — продължи Бойет. — Хора на прага на смъртта.

— От време на време. Това е част от професията.

— И предполагам, че тези хора почват много сериозно да размишляват за Бог, рая, ада и тъй нататък.

— Да, имаш право. Такъв е човекът. Застанем ли пред собствената си смъртност, тогава се замисляме за отвъдното. А ти, Травис? Вярваш ли в Бог?

— Понякога да, понякога не. Но дори когато вярвам, си оставам скептично настроен. На вас ви е лесно да вярвате в Бог, защото сте имали лек живот. С мен е друга работа.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Честно казано, не.

— Тогава защо си тук, Травис?

Тикът. Когато главата на Бойет пак се успокои, очите му обходиха цялата стая, после се впиха в очите на пастора. Дълго се гледаха, без да мигат. Накрая Бойет проговори:

— Пасторе, вършил съм лоши неща. Наранявах невинни хора. Не съм сигурен, че искам да отнеса всичко в гроба.

Това вече е нещо, помисли си Кийт. Товарът на непризнатия грях. Срамът на погребаната вина.

— Ще е от полза, ако ми разкажеш за тези лоши неща. Изповедта е най-доброто начало.

— И всичко остава в тайна, нали?

— В повечето случаи да, но има и изключения.

— Какви изключения?

— Ако ми се довериш и сметна, че представляваш заплаха за себе си или за някой друг, тогава тайната отпада. Мога да предприема разумни стъпки, за да предпазя теб или другия човек. Иначе казано, мога да потърся помощ.

— Звучи ми сложно.

— Всъщност не е.

— Вижте, пасторе. Вършил съм разни ужасни неща, но едно от тях ме тормози от години. Трябва да поговоря с някого, а нямам къде другаде да отида. Ако ви разкажа за едно страшно престъпление, което извърших преди години, ще кажете ли на някого?

Дейна бързо влезе в уебсайта на Канзаското управление на затворите и след секунди се потопи в окаяния живот на Травис Дейл Бойет. Осъден през 2000 г. на десет години затвор за изнасилване. Понастоящем изтърпява наказание.

— Понастоящем е в кабинета на мъжа ми — промърмори тя, продължавайки да трака по клавиатурата.

Осъден през 1991 г. на дванайсет години затвор за тежко изнасилване и телесни повреди в Оклахома. Предсрочно освободен през 1998 г.

Осъден през 1987 г. на осем години затвор за побой и опит за изнасилване в Мисури. Предсрочно освободен през 1990 г.

Осъден през 1979 г. на двайсет години затвор за изнасилване и телесни повреди в Арканзас. Предсрочно освободен през 1985 г.

Бойет беше изнасилвач, регистриран в Канзас, Мисури, Арканзас и Оклахома.

— Чудовище — прошепна тя.

Снимката от досието показваше много по-пълен и по-млад мъж с оредяваща черна коса. Дейна набързо обобщи данните и прати имейл на Кийт. Не се тревожеше за безопасността на съпруга си, но искаше този изрод да напусне църквата.

След половин час измъчен разговор без особен напредък Кийт започна да се изморява от срещата. Бойет не проявяваше интерес към Бога, а тъй като се занимаваше главно с Божиите дела, Кийт не виждаше с какво може да му помогне. Не беше неврохирург. Не предлагаше работни места.

Звук на старомодна камбанка обяви, че в пощата му е пристигнало съобщение. Два удара означаваха вест от когото и да било. Но трикратният звън бе знак за известие от приемната. Той се престори, че не обръща внимание, и любезно попита:

— А защо ходиш с бастун?

— Затворът е сурово място — отговори Бойет. — Много се биех и накрая си изпатих. Черепна травма. Сигурно тя ми докара тумора.

Това му се стори забавно и той се разсмя на собствената си шега.

Кийт се подсмихна от учтивост, после стана, пристъпи към бюрото и каза:

— Е, нека ти дам визитката си. Не се притеснявай да звъниш по което и да е време. Винаги ще бъдеш добре дошъл тук, Травис.

Кийт взе визитката от бюрото и погледна монитора. Четири, точно така, четири присъди, всичките за изнасилване. Той мина зад бюрото, подаде картичката на Травис и седна.

— В затвора е особено тежко за изнасилвачите, нали, Травис? — попита Кийт.

Преселваш се в нов град — длъжен си да изтичаш в участъка или съда и да се регистрираш като сексуален престъпник. След двайсет години подобна рутина вече автоматично смяташ, че всички знаят. Всички те държат под око.

Бойет не изглеждаше изненадан.

— Много тежко — съгласи се той. — Вече не помня колко пъти са ме нападали.

— Виж, Травис, не горя от желание да обсъждаме тази тема. Имам уговорени срещи. Ако искаш пак да ме посетиш, чудесно, просто се обади. И ще се радвам да те видя на църковната служба тази неделя.

Кийт нямаше представа дали говори от сърце, но думите прозвучаха искрено.

Бойет измъкна от джоба на якето сгънат лист хартия.

— Чували ли сте някога за случая „Донте Дръм“? — попита той, докато подаваше листа на Кийт.

— Не.

— Чернокож хлапак от малко градче в Източен Тексас, осъден за убийство през деветдесет и девета година. Признал, че е убил бяло момиче, мажоретка от гимназията. Трупът не е открит.

Кийт разгъна листа. Беше фотокопие от кратка статия, отпечатана във вчерашния неделен брой на местния вестник. Кийт я прочете набързо и се вгледа в полицейската снимка на Донте Дръм. В историята нямаше нищо особено. Поредната екзекуция в Тексас на поредния обвиняем, сега твърдящ, че е невинен.

Кийт вдигна очи.

— Екзекуцията е насрочена за четвъртък.

— Ще ви кажа нещо, пасторе. Сбъркали са човека. Онова хлапе няма нищо общо с убийството.

— Откъде знаеш?

— Няма улики. Нито една. Ченгетата решили, че е той, пребили го да си признае и сега ще го убият. Това не е редно, пасторе. Не е.

— Откъде знаеш толкова много?

Бойет се приведе напред, сякаш се готвеше да прошепне нещо, което не е изричал никога досега. Пулсът на Кийт се ускоряваше с всяка секунда. Ала не прозвуча нито дума. В настаналото безкрайно мълчание двамата мъже се гледаха втренчено.

— Тук пише, че тялото не е намерено — каза Кийт. Трябваше да го накара да проговори.

— Точно така. Скалъпили са безумна история как хлапакът сграбчил онова момиче, изнасилил го, после го удушил и хвърлил тялото в Ред Ривър от моста. Пълна измислица.

— Значи ти знаеш къде е тялото?

Бойет вирна глава и скръсти ръце на гърдите си. Кимна. Не, беше тикът. После още един. Явно напрежението ги предизвикваше.

— Ти ли я уби, Травис? — попита Кийт и сам се смая на своя въпрос.

Само преди пет минути съставяше мислено списък на всички енориаши, които трябваше да посети в болниците. Мислеше си как по-деликатно да пропъди Травис от църквата. А сега говореха за убийство и скрит труп.

— Не знам какво да правя — каза Бойет, докато го връхлиташе нова вълна от болка. Той се прегъна, сякаш готов да повърне, после стисна главата си с две ръце. — Умирам, разбирате ли? След няколко месеца ще съм мъртъв. Защо да умира и онзи хлапак? Той не е направил нищо.

Очите му бяха влажни, лицето му се кривеше.

Кийт го гледаше как трепери. Подаде му хартиена кърпичка и го изчака да избърше лицето си.

— Туморът расте — каза Бойет. — С всеки ден натискът върху мозъка нараства.

— Имаш ли лекарства?

— Дадоха ми някакви. Не помагат. Трябва да си вървя.

— Мисля, че не сме свършили.

— Напротив, свършихме.

— Къде е трупът, Травис?

— Не ви трябва да знаете.

— Трябва. Може би ще успеем да спрем екзекуцията.

Бойет се разсмя.

— Сериозно? В Тексас? Изобщо не се надявайте. — Той бавно се изправи и почука с бастуна по килима. — Благодаря, пасторе.

Кийт не стана. Само проследи с поглед как Травис бързо тътри крака към изхода.

Дейна гледаше вратата, без да се усмихва. Когато Бойет каза „благодаря“, тя намери сили за едно измъчено „довиждане“. После той отново излезе навън без палто и ръкавици, но Дейна не даваше пет пари за него.

Съпругът й не беше помръднал. Все още седеше безсилен, зашеметен, вперил невиждащ поглед в стената, и стискаше копието от статията.

— Добре ли си? — попита Дейна.

Кийт и подаде статията.

— Нещо не схващам — каза тя, след като я прочете.

— Травис Бойет знае къде е заровен трупът. Знае, защото той я е убил.

— Призна ли го?

— Почти. Казва, че има неизлечим мозъчен тумор и ще умре след няколко месеца. Казва, че Донте Дръм няма нищо общо с убийството. Намекна съвсем недвусмислено, че знае къде е трупът.

Дейна се свлече на канапето и потъна сред възглавничките.

— И ти му вярваш?

— Той е изпечен престъпник, Дейна. Непоправим. По-скоро ще излъже, отколкото да каже истината. Не може да се вярва на нито една негова дума.

— Но вярваш ли му?

— Мисля, че да.

— Как така му вярваш? Защо?

— Той страда, Дейна. И не само от тумора. Знае нещо за убийството и трупа. Знае много и искрено се тревожи от факта, че предстои да бъде екзекутиран невинен младеж.

Като човек, който през повечето време изслушваше чуждите деликатни проблеми и предлагаше съвет и опора, Кийт бе разсъдлив и проницателен. Рядко грешеше. Дейна много по-бързо правеше изводи, много по-често съдеше и критикуваше — и обикновено грешеше.

— И какво мислиш, пасторе? — попита тя.

— Нека отделим следващия час само за проучване. Да проверим няколко неща. Наистина ли е предсрочно освободен? Ако да, кой е неговият надзорник? Лекуват ли го в „Сейнт Франсис“? Има ли мозъчен тумор? Ако да, смъртоносен ли е?

— Няма начин да се доберем до медицинските данни без негово съгласие.

— Така е, но нека се постараем да уточним каквото можем. Обади се на доктор Херцлих… той беше ли на вчерашната служба?

— Да.

— Така си и мислех. Звънни му и го поразпитай. Би трябвало тази сутрин да е дежурен в „Сейнт Франсис“. Обади се в Комисията по освобождаването и виж какво ще ти кажат.

— А ти какво ще правиш, докато аз вися на телефона?

— Ще се ровя в интернет за убийството, процеса, обвиняемия, с две думи, за всичко, което е станало в Слоун.

И двамата се изправиха. Дейна попита:

— Ами ако излезе вярно, Кийт? Ами ако се убедим, че този изрод казва истината?

— Тогава ще трябва да предприемем нещо.

— Какво например?

— Нямам ни най-малка представа.

2

През 1972 г., когато Роби Флак все още учеше в гимназията, баща му купи старата железопътна гара в центъра на Слоун малко преди общината да я разруши. Мистър Флак-старши бе натрупал пари от съдебни дела срещу сондажни компании и трябваше да похарчи част от тях. Той и партньорите му обновиха сградата, настаниха се там и през следващите двайсет години им вървя като по вода. Определено не можеха да се нарекат богати, във всеки случай не и според тексаските стандарти, но бяха преуспяващи адвокати и малката кантора се радваше на почит в града.

После дойде Роби. Той започна да работи в кантората още като студент и за другите адвокати скоро стана ясно, че е различен. Не проявяваше особен интерес към печалбата, но изгаряше от омраза към обществените неправди. Подтикваше баща си да поема дела за граждански права, възрастова и полова дискриминация, полицейско насилие — все неща, с които човек може да си навлече всеобща омраза в едно малко южняшко градче. Умен и дързък, Роби изкара три години колеж на север и успешно мина през Юридическия факултет на Тексаския университет в Остин. Никога не потърси друга работа, не си и помисли да работи другаде, освен в бившата гара в центъра на Слоун. Там имаше много хора, които би искал да съди, и още повече онеправдани и унижени, които се нуждаеха от него.

С баща му влязоха в конфликт още от първия ден. Останалите адвокати или се пенсионираха, или отидоха в други кантори. През 1990 г., на трийсет и пет годишна възраст, Роби заведе дело срещу град Тайлър, Тексас, за дискриминация при настаняване в общински жилища. Процесът в Тайлър трая цял месец и по някое време Роби бе принуден да си наеме охрана, след като смъртните заплахи станаха твърде правдоподобни. Когато съдебните заседатели издадоха присъда за деветдесет милиона, Роби Флак се превърна в легенда, богаташ и неудържим радикален адвокат, вече разполагащ с необходимите пари да разпалва такива скандали, каквито сам той не си бе представял. За да се отърве от него, баща му се пенсионира и отиде да играе голф. Първата съпруга на Роби прибра малка част от парите и побърза да се върне в родния си Сейнт Пол.

Адвокатската кантора „Флак“ стана основна дестинация за ония, които се смятаха дори малко засегнати от обществото. Пострадалите, обвинените, онеправданите, наранените — рано или късно всички търсеха мистър Флак. За проучване на случаите той наемаше купища млади сътрудници. Всеки ден проверяваше мрежата, прибираше добрия улов, а останалото изхвърляше. Кантората се разрасна, после рухна. Пак се разрасна и пак дойде поредното срутване. Адвокатите идваха и си отиваха. Той съдеше тях, те съдеха него. Парите се изпариха, после Роби отново спечели голямо дело. Най-ниската точка в колоритната му кариера дойде, когато хвана счетоводителя си да краде и го преби с куфарче. Спаси се от по-тежко наказание, като прие трийсет дни затвор за хулиганство. Историята изскочи на първа страница и целият град жадно попи всяка дума. Роби, който, естествено, копнееше за популярност, се притесни не толкова от затвора, колкото от лошите отзиви в пресата. Щатската асоциация на юристите го наказа с публично порицание и деветдесет дни отнемане на правата. Това бе третият му сблъсък с Комисията по етика. Той се зарече да не бъде последният. Скоро след това втората му съпруга го напусна със солидно обезщетение.

Животът му, също като характера, бе хаотичен, скандален, в непрестанен конфликт със себе си и околните, но никога скучен. Зад гърба му често го наричаха „Роби Чешита“. А след като започна сериозно да пие, прякорът се превърна в „Роби Чашката“. Но въпреки суматохата, махмурлуците, смахнатите жени, враждуващите партньори, разклатените финанси, загубените каузи и презрението на властимащите Роби Флак всяка сутрин пристигаше на гарата със свирепа решимост и този ден да се сражава за малките хора. И невинаги изчакваше те да го намерят. Ако чуеше за неправда, Роби често скачаше в колата и тръгваше да я търси. Това неуморно усърдие го отведе до най-знаменития случай в цялата му кариера.

През 1998 г. Слоун бе зашеметен от най-сензационното престъпление в историята си. Седемнайсетгодишната ученичка от местната гимназия Никол Ярбър изчезна и повече никой не я видя жива или мъртва. За две седмици градът затаи дъх, докато хиляди доброволци претърсваха улици, паркове, канавки и изоставени сгради. Издирването остана безплодно.

Никол беше харесвано момиче, добра ученичка и участничка в обичайните клубове. В неделя посещаваше Първа баптистка църква, където понякога пееше в младежкия хор. Най-голямото и постижение обаче бе, че стана мажоретка в гимназията. През последната учебна година тя застана начело на отбора — може би най-завидният пост в училището, поне за момичетата. Понякога излизаше с приятеля си — футболист с големи мечти и ограничени способности. Вечерта, в която изчезна, Никол току-що се бе обадила на майка си по мобилния с обещание да се прибере преди полунощ. Беше петък в началото на декември. За „Слоун Уориърс“ футболният сезон бе приключил и животът отново се нормализираше. По-късно майка й щеше да заяви, че двете с Никол се чували поне по шест пъти дневно, което се потвърждаваше и от телефонните разпечатки. Разменяли си и средно по четири есемеса. Поддържали непрестанна връзка и било немислимо дъщеря й просто да избяга, без да каже дума на майка си.

Никол нямаше емоционални проблеми, смущения в храненето, безотговорни постъпки, психически отклонения или влечение към наркотиците. Просто изчезна. Без свидетели. Без обяснения. Нищо. Молитвените бдения в църквите и училищата не спираха. Откриха гореща линия и заваляха обаждания, но нито едно не излезе правдоподобно. Създадоха уебсайт за отразяване на издирването и филтриране на слуховете. Истински и мними експерти пристигаха в града да дават съвети. Дойде неканен и един екстрасенс, но напусна града, след като никой не му предложи заплащане. Издирването се провлачи, клюките се разгаряха и градът не говореше за нищо друго. Пред дома на семейство Ярбър денонощно дежуреше полицейска кола — вероятно за да се чувстват близките по-спокойни. Единственият телевизионен канал в Слоун нае още един начинаещ репортер да разчепква случая. Доброволци оглеждаха земята педя по педя и търсенето се разпростря из полето наоколо. Хората залостваха вратите и прозорците си. Бащите спяха с пистолети на нощното шкафче. Родители и гледачки не изпускаха от поглед дечицата. Проповедниците пренаписваха проповедите си, за да вложат още повече ярост срещу злото. През първата седмица полицаите даваха всекидневни пресконференции, но когато разбраха, че нямат какво да кажат, започнаха да прескачат дни. Чакаха, чакаха и се надяваха на улика, неочаквано телефонно обаждане или издайник, търсещ награда. Молеха се за пробив.

Пробивът най-сетне дойде шестнайсет дни след изчезването на Никол. В 4:33 ч. сутринта домашният телефон на инспектор Дрю Кърбър иззвъня два пъти, преди той да грабне слушалката. Макар и изтощен, Кърбър не спеше добре. Той инстинктивно щракна копчето на записващото устройство. Изслушаният по-късно хиляди пъти разговор звучеше така:

Връзката прекъсна. Проследиха обаждането до телефонен автомат в един местен денонощен магазин и следата свърши дотам.

Дрю Кърбър бе чувал слухове под сурдинка, че Никол е ходела с чернокож футболист, но дотук никой не бе успял да ги потвърди. Приятелят й отричаше категорично. Твърдеше, че цяла година са се срещали от време на време и бил сигурен, че Никол още няма полов живот. Но както често се случва с мръсничките слухове, мълвата не стихна. Беше толкова гнусна и потенциално експлозивна, че Кърбър не бе посмял да я обсъди с родителите на Никол.

Той дълго гледа телефона, после извади касетата. Отиде с колата до полицейското управление, свари си кана кафе и още веднъж изслуша записа. Чувстваше се възбуден и нямаше търпение да сподели новината със своя следствен екип. Вече всичко си идваше на мястото — тийнейджърска любовна история на чернокож и бяла, което все още се смяташе за табу в Източен Тексас, опит на Никол да скъса, гняв у отблъснатия любовник. Звучеше напълно логично.

Спипаха го най-сетне.

Два дни по-късно Донте Дръм бе арестуван и обвинен в отвличането, жестокото изнасилване и убийството на Никол Ярбър. Той призна престъплението и каза, че е хвърлил тялото в Ред Ривър.

Роби Флак И Дрю Кърбър имаха стара вражда, стигаща едва ли не до ожесточение. През годините неведнъж се бяха сблъсквали по разни наказателни дела. Кърбър мразеше адвоката, както мразеше и всички други отрепки, защитаващи престъпниците в съда. Флак смяташе Кърбър за кръвожаден бияч и неуправляемо ченге — накратко, за опасен човек със значка и оръжие, който бе способен на всичко, за да осигури присъда. При един паметен сблъсък пред съдебните заседатели Флак хвана Кърбър в явна лъжа при даване на показания и за да подчертае очевидното, изкрещя срещу него:

— Вие сте просто едно лъжливо копеле, нали, Кърбър?

Роби бе порицан, обвинен в неуважение на съда, принуден да се извини на Кърбър и съдебните заседатели и глобен петстотин долара. Но клиентът му бе признат за невинен, а другото нямаше значение. През цялата история на Асоциацията на юристите в окръг Честър нямаше друг адвокат, обвиняван в неуважение на съда тъй често, както Роби Флак. Той се гордееше с този рекорд.

Щом чу новината за арестуването на Донте Дръм, Роби проведе няколко трескави телефонни разговора, после потегли към квартала на чернокожите, който познаваше добре. Придружаваше го Арън Рей, бивш член на банда, излежал присъда за разпространение на наркотици, който в момента се занимаваше с полезен труд в адвокатска кантора „Флак“ — беше охранител, куриер, шофьор, следовател и каквото още му наредеше Роби. Рей винаги носеше поне два пистолета у себе си и още два в чанта — всичките законни, защото мистър Флак му бе възстановил гражданските права и сега дори можеше да гласува. Роби Флак имаше предостатъчно врагове в Слоун. Всички те обаче знаеха за Арън Рей.

Майката на Дръм работеше в болницата, а баща му беше шофьор на камион в дъскорезницата южно от града. Живееха с четирите си деца в бяла дървена къщичка с коледни лампички около прозорците и гирлянди над вратата. Пасторът им пристигна малко след Роби. Разговаряха с часове. Родителите бяха объркани, съкрушени, яростни и изплашени до полуда. Бяха и благодарни, че мистър Флак е дошъл да ги види. Нямаха представа какво да правят.

— Мога да се заема със случая — каза Роби и те приеха.

Девет години по-късно той все още се занимаваше с него.

Роби пристигна на гарата рано сутринта на пети ноември, понеделник. Беше работил цяла събота и неделя и не се чувстваше отпочинал от уикенда. Настроението му беше мрачно, дори отвратително. Следващите четири дни щяха да бъдат пълен хаос, вихрушка от събития, някои предвидими, други съвсем неочаквани, и когато бурята стихнеше около шест часа вечерта в четвъртък, Роби знаеше, че най-вероятно ще стои в препълнената стая за свидетелите на затвора в Хънтсвил, хванал Робърта Дръм за ръка, докато тексаските власти инжектират във вените на сина й отрова, която би убила и кон.

Веднъж вече му се бе случвало.

Той изключи двигателя на беемвето, но не разкопча предпазния колан. Стискаше здраво волана, гледаше през предното стъкло и не виждаше нищо.

От девет години се бореше за Донте Дръм. Беше воювал както никога досега. Беше се сражавал бясно в смехотворния процес, в който осъдиха Донте за убийството. Беше ругал апелативните съдилища по време на обжалванията. Танцуваше по ръба на етиката и закона. Написа жлъчни статии, обявяващи невинността на клиента му. Бе наемал експерти да скалъпват нови теории, в които никой не вярваше. Досади на губернатора до такава степен, че вече никой не отговаряше на обажданията му — дори и най-дребните чиновници. Беше привличал политици, защитници на невинните, религиозни групи, адвокатски дружества, борци за граждански права, Американския съюз за граждански свободи, Амнести Интернешънъл, противници на смъртното наказание, изобщо всички, които биха могли по някакъв начин да спасят неговия клиент. Но часовникът не спираше. Продължаваше да тиктака все по-гръмко и по-гръмко.

В този процес Роби Флак прахоса всичките си пари, изгори всички мостове, отблъсна почти всичките си приятели и се докара до изтощение и психическа нестабилност. Толкова дълго вдигаше шум, че вече никой не го чуваше. За повечето наблюдатели той бе просто поредният гръмогласен адвокат, тръбящ на всеослушание, че клиентът му е невинен — често срещана гледка в съда.

Процесът го бе изкарал от релси и Роби сериозно се съмняваше дали ще може да продължи напред, след като щатът Тексас екзекутираше Донте. Възнамеряваше да напусне, да продаде имотите си, да се оттегли, да прати Слоун и Тексас по дяволите и да заживее в планините, вероятно във Върмонт, където лятото бе прохладно и щатът не убиваше хора.

Лампите в заседателната зала светнаха. Някой вече беше дошъл да отвори кантората и да я подготви за адската седмица. Роби най-сетне излезе от колата и влезе в сградата. Заговори с отдавнашния си сътрудник Карлос и двамата си наляха по чаша кафе. Разговорът скоро се насочи към футбола.

— Гледа ли „Каубойс“? — попита Карлос.

— Не, не успях. Чух, че Престън бил страхотен.

— Беше неудържим!

— Вече не съм фен на „Каубойс“.

— И аз.

Преди месец Рахмад Престън бе дошъл тук, в тази заседателна зала — подписваше автографи и позираше за снимки. Той имаше някакъв далечен братовчед, екзекутиран в Джорджия преди десет години, и взе присърце каузата на Донте Дръм с големи планове да привлече в кампанията други играчи от „Каубойс“ и звезди на Националната футболна лига. Щеше да се срещне с губернатора, Комисията по освобождаването, хора от едрия бизнес, политици, двама рапъри, за които твърдеше, че познава добре, и може би дори някои холивудски знаменитости. Щеше да вдигне такъв шум, че щатът да бъде принуден да отстъпи. Рахмад обаче се оказа въздух под налягане. Изведнъж млъкна и се отдаде на „усамотение“ според неговия агент, който обясни, че каузата била прекалено разсейваща за големия играч. Като любител на конспирациите Роби заподозря, че мрежата от корпоративни спонсори около отбора на „Каубойс“ някак е притиснала Рахмад.

В осем и трийсет цялата кантора се бе събрала в заседателната зала и Роби откри заседанието. В момента нямаше партньори — последният го бе напуснал с голям скандал и делото помежду им все още се точеше, — но присъстваха двама адвокати на трудов договор, двама сътрудници, три секретарки и Арън Рей, който никога не се отделяше от него. След петнайсет години край Роби Арън познаваше законите по-добре от мнозина опитни сътрудници. Присъстваше и адвокат от Амнести Нау — група за граждански права със седалище в Лондон, която бе дарила хиляди часове специализиран труд за обжалванията по делото „Дръм“. Чрез видеоконферентна връзка участваше и един апелативен адвокат от Остин, ангажиран по линията на Тексаската група против смъртното наказание.

Роби прегледа плановете за седмицата. Определи задълженията, раздаде задачите, изясни отговорностите. Опитваше се да изглежда бодър, оптимистичен, уверен, че се задава чудо.

В този момент чудото се зараждаше бавно на около шестстотин километра на север — в Тоника, Канзас.

3

Някои подробности се потвърдиха почти без усилие. Дейна се обаждаше от лутеранската църква „Сейнт Марк“ и просто си вършеше работата да провери как са добрите хора от паството. Така размени няколко приказки с директора на дома за адаптация Анкър Хаус, който каза, че Бойет бил там от три седмици. Предвиждало се „престоят“ му да трае деветдесет дни и ако всичко минело добре, щял да бъде свободен — разбира се, при спазване на някои твърде строги правила за предсрочно освобождаване. Сега в дома имало двайсет и двама мъже и нито една жена и дейността му протичала под юрисдикцията на Управлението на затворите. Също както останалите, Бойет можел да напуска сутрин в осем и да се връща в шест вечерта за вечеря. Търсенето на работа се насърчавало и директорът обикновено намирал на хората занимания като чистачи или портиери на почасово заплащане. Срещу седем долара на час Бойет наблюдавал по четири часа дневно охранителни камери в мазето на административна сграда. Бил надежден и изпълнителен, рядко говорел и засега не създавал неприятности. По правило всички в дома се държали много добре, тъй като заради едно нарушено правило или неприятен инцидент можели да се върнат в затвора. Хората виждали, усещали, подушвали свободата и не искали да се провалят.

Директорът не знаеше нищо за бастуна. Бойет дошъл с него още първия ден. Но сред група отегчени престъпници тайните рядко остават опазени, а клюките процъфтяват и се носел слух, че Бойет е пребиван жестоко в затвора. Всички обаче знаели, че досието му не е от най-приятните, и гледали да си нямат работа с него. Той бил саможив особняк и спял сам в малка стаичка зад кухнята, докато останалите нощували в обща спалня.

— Но тук имаме всякакви — каза директорът. — От убийци до джебчии. Не задаваме много въпроси.

Хитрувайки мъничко, или може би не чак толкова мъничко, Дейна безгрижно спомена, че Бойет бил така любезен да попълни посетителска бланка и отбелязал в нея желание да се помолят за здравето му. Всъщност нямаше никаква бланка и Дейна набързо отправи към Всевишния молба за прошка. Оправда дребната и безобидна лъжа с онова, което бе заложено на карта. Да, отвърна директорът, закарали го в болницата, когато взел да се оплаква от главоболие. Тези хора много си падали по медицинските прегледи. В „Сейнт Франсис“ му направили цял куп изследвания, но директорът знаеше само толкова. Бойет вземал някакви лекарства, ала това си било негова работа. Директорът нямал право да се бърка в медицинската част.

Дейна благодари и му напомни, че вратите на „Сейнт Марк“ са отворени за всички, включително и за хората от Анкър Хаус.

После се обади на своя добър приятел доктор Херцлих, който беше гръден хирург в „Сейнт Франсис“ и отдавнашен енориаш на „Сейнт Марк“. Не възнамеряваше да разпитва за здравословното състояние на Травис Бойет, понеже подобно любопитство бе недопустимо и нямаше да доведе доникъде. Щеше да остави мъжа си да говори с доктора на четири очи, при което по своя мек, професионален начин те можеха и да постигнат съгласие. Веднага след сигнала се включи гласовата поща и Дейна остави на Херцлих съобщение с молба да се обади на съпруга й.

Докато тя действаше по телефона, Кийт бе залепен за компютъра и потънал в делото „Донте Дръм“. Уебсайтът се оказа много подробен. Натиснете тук за кратък обзор на фактите в десет страници. Натиснете тук за пълната стенограма на процеса, общо хиляда осемстотин и трийсет страници. Натиснете по-долу за обжалванията с веществени доказателства и клетвени показания, още около хиляда и шестстотин страници. Общата история на делото заемаше триста и четирийсет страници и включваше решенията на апелативните съдилища. Имаше рубрика за историята на смъртното наказание в Тексас и „Фотогалерия“ със снимки на Донте Дръм, рубрики за Донте в отделението на осъдените на смърт, „Фонд за защита на Донте“, „Как можете да помогнете“, „Обзор на пресата“, „Погрешни присъди и фалшиви признания“, а последната рубрика беше за Роби Флак, адвокат.

Кийт започна с обзора на фактите. Той гласеше:

Стресна го глас от друг свят.

— Кийт, обажда се доктор Херцлих — съобщи Дейна по интеркома.

Кийт благодари и изчака малко, за да си проясни мислите. После вдигна слушалката. Започна с обичайните любезности, но тъй като знаеше, че докторът е зает човек, бързо премина по същество.

— Доктор Херцлих, нуждая се от една малка услуга и ако ти се стори нередна, просто кажи. На вчерашната служба имахме посетител — бивш затворник. В момента го освобождават предсрочно, ще прекара няколко месеца във временен дом и наистина е измъчена душа. Тази сутрин дойде при мен, всъщност преди малко си тръгна, и твърди, че има много сериозни проблеми със здравето. Преглеждали са го в „Сейнт Франсис“.

— Каква е услугата, Кийт? — попита доктор Херцлих с такъв глас, сякаш си гледаше часовника.

— Ако бързаш, можем да поговорим по-късно.

— Не, продължавай.

— Той твърди, че са му открили мозъчен тумор от най-лошите, глиобластом. Казва, че бил смъртоносен и скоро щял да умре. Питам се доколко ще можеш да го потвърдиш. Не търся поверителна информация, разбираш ли? Знам, че не е твой пациент и не искам някой да наруши правилата. Не за това моля. Познаваш ме.

— Защо се съмняваш? Защо някой би твърдял, че има мозъчен тумор, ако всъщност няма?

— Той е изпечен престъпник, докторе. Цял живот е лежал зад решетките и сигурно сам не знае какво е истина. И не казвам, че се съмнявам. В кабинета ми го споходиха два тежки пристъпа на главоболие и беше мъчително за гледане. Просто бих искал да потвърдя каквото ми каза.

Кратко мълчание, като че лекарят се озърташе дали някой не го подслушва.

— Не мога да любопитствам много. Имаш ли представа при кой лекар е бил?

— Не.

— Добре, кажи ми името.

— Травис Бойет.

— Записах. Дай ми два часа.

— Благодаря, докторе.

Кийт бързо затвори телефона и се върна към Тексас. Продължи с изложението на фактите.

— Кийт, обажда се финансовият ревизор. На втора линия — съобщи Дейна по интеркома.

Кийт погледна часовника си — единайсет без десет — и поклати глава. Последното, което желаеше да чуе в момента, бе гласът на ревизора на църквата.

— Зареден ли е с хартия принтерът? — попита той.

— Не знам — отговори светкавично тя. — Ще проверя.

— Моля те, зареди го.

— Дадено.

Кийт неохотно натисна бутона за втора линия и започна скучен, но не много продължителен разговор относно църковните финанси към 31 октомври. Докато слушаше числата, той продължаваше да трака по клавиатурата. Отпечата десетте страници обзор на фактите, трийсет страници вести и статии, резюме за прилагането на смъртната присъда в Тексас, разказът на Донте за живота в затвора, а когато видя, че хартията в принтера е свършила, влезе във фотогалерията на Донте и огледа лицата. Донте като дете с родителите си; по-големите му брат и сестра; по-малката сестричка; Донте като малко момче в църковния хор; снимки на футболното игрище; полицейска фотография от първата страница на „Слоун Дейли Нюз“; полицаи въвеждат Донте с белезници в съдебната сграда; още снимки от процеса; и ежегодните служебни фотографии от затвора, започващи през 1999 г. с предизвикателен поглед към обектива и завършващи през 2007 г. с изпитото лице на преждевременно състарен двайсет и седем годишен мъж.

Когато приключи разговора с ревизора, Кийт излезе в приемната и седна срещу жена си. Дейна подреждаше отпечатаните материали и ги преглеждаше мимоходом.

— Прочете ли това? — попита тя, размахвайки сноп листове.

— Кое точно? Тук има стотици страници.

— Слушай — каза тя и зачете: — „Тялото на Никол Ярбър така и не бе открито, но макар че според някои законодателства това би могло да осуети екзекуцията, в Тексас то изобщо не спира хода на събитията. Всъщност Тексас е сред няколкото щата с добре развито прецедентно право, разрешаващо обвинение в убийство дори когато липсват убедителни доказателства, че е имало престъпление. Невинаги се изисква наличието на труп.“

— Не, не съм стигнал дотам — каза той.

— Можеш ли да повярваш?

— Вече не знам в какво да вярвам.

Телефонът иззвъня. Дейна грабна слушалката и рязко уведоми човека отсреща, че свещеникът е зает. Когато затвори, тя каза:

— Добре, пасторе. Какъв е планът?

— Няма план. Следващата стъпка — единствената, която ми хрумва в момента — е пак да си поговоря с Травис Бойет. Ако потвърди, че знае къде се намира или се е намирало тялото, тогава ще го притисна да си признае убийството.

— А ако признае? Тогава какво?

— Нямам представа.

4

Детективът следи Джоуи Гембъл три дни, преди да се свърже с него. Гембъл не се криеше и можеше да бъде намерен лесно. Беше заместник-управител на гигантски склад за авточасти с намалени цени в хюстънското предградие Мишън Бенд — третото му работно място от четири години насам. Вече имаше един развод и навярно вървеше към друг. С втората му съпруга не живееха заедно и се бяха оттеглили на неутрални позиции, където чакаха адвокатите. Нямаха кой знае за какво да се карат, поне що се отнасяше до имуществото. Имаха едно дете — момченце с аутизъм, за което всъщност никой от двамата не искаше да се грижи. Но все пак се караха.

Досието на Гембъл беше старо като самия случай и детективът го знаеше наизуст. След гимназията играл една година футбол в някакъв треторазреден колеж, после отпаднал. Няколко години се мотал из Слоун, като сменял работа след работа и прекарвал по-голямата част от свободното си време в спортния клуб, където гълтал стероиди и усърдно се превръщал в грамада от мускули. Хвалел се, че ще става професионален културист, но накрая му омръзнало. Оженил се за местно момиче, развел се, преместил се в Далас, после отпрашил към Хюстън. Според гимназиалния годишник за випуск 99 възнамерявал да се заеме с животновъдство, ако не му потръгнело с футбола.

Не му бе потръгнало нито в едното, нито в другото и когато детективът предприе своя ход, Джоуи държеше някакъв списък и гледаше навъсено изложените автомобилни чистачки. Дългата пътека между рафтовете пустееше. Беше почти обяд, понеделник, и на практика в склада нямаше жива душа.

— Ти ли си Джоуи? — попита детективът със сдържана усмивка под гъстите мустаци.

Джоуи сведе очи към пластмасовата табелка с името върху джоба на ризата си.

— Аз съм. — Той се помъчи да отвърне на усмивката. Все пак работеше в търговията, а клиентът винаги трябваше да бъде посрещан любезно. Този човек обаче не приличаше на клиент.

— Казвам се Фред Прайър. — Дясната му ръка се стрелна напред като за боксьорски удар в корема. — Детектив съм.

Джоуи сграбчи ръката му едва ли не за да се предпази и двамата усърдно се здрависаха.

— Приятно ми е.

— И на мен — отвърна Джоуи, включвайки вътрешния си радар на пълна мощност.

Мистър Прайър беше на около петдесет години, с масивен гръден кош, загрубяло кръгло лице и прошарена коса, която се нуждаеше от всекидневни грижи. Облечен бе с обикновен тъмносин блейзър, поизопнати в кръста кафяви полиестерни панталони и, разбира се, чифт отлично излъскани островърхи ботуши.

— От кои детективи си? — попита Джоуи.

— Не съм ченге, Джоуи. Частен детектив с разрешително от щата Тексас.

— Пистолет имаш ли?

— Че как иначе. — Прайър разтвори блейзъра, за да покаже деветмилиметровия глок в кобура под лявата си мишница. — Искаш ли да видиш разрешителното?

— Не. За кого работиш?

— За защитата на Донте Дръм.

Раменете леко провиснаха, очите се извъртяха към тавана, въздухът бързо излетя навън във въздишка на раздразнение, сякаш казваща: „Пак ли?“ Но Прайър бе очаквал това и реагира веднага.

— Ще те черпя един обяд, Джоуи. Тук не можем да разговаряме. Зад ъгъла има мексикански ресторант. Ще те чакам там. Дай ми само трийсет минути, става ли? Нищо друго не искам. Ти получаваш обяд. Аз отчитам дейност. После може вече никога да не ме видиш.

Понеделнишкият специалитет беше кесадиляс — царевични питки със сирене на корем за шест долара и половина. Лекарят все му казваше да свали килограмите, но Джоуи обожаваше мексиканска храна, особено в нейния мазен, набързо приготвен американски вариант.

— Какво искаш? — попита той.

Прайър се озърна, сякаш някой можеше да ги чуе.

— Трийсет минути. Виж, Джоуи, не съм ченге. Нямам власт, нямам заповед, нямам право да питам каквото и да било. Но ти познаваш историята по-добре от мен.

По-късно Прайър щеше да докладва на Роби Флак, че при тия думи хлапакът е изгубил цялата си напереност, престанал е да се усмихва и е притворил очи с израз на покорство и примирение. В този момент Прайър твърдо повярва, че са постигнали пробив.

Джоуи погледна часовника си и каза:

— Ще дойда след двайсет минути. Поръчай ми и една маргарита.

— Имаш я.

Прайър си помисли, че пиенето на обяд може да се окаже проблем, поне за Джоуи. Но пък, от друга страна, алкохолът можеше да помогне.

Коктейлът „Маргарита“ се сервираше в нещо като широка прозрачна паница и би стигнал поне за трима жадни мъже. След няколко минути стъклото се запоти и ледът започна да се топи. Докато отпиваше студен чай с лед, Прайър изпрати на Флак съобщение: „Среща на обяд с Дж. Г. Ще докладвам.“

Джоуи пристигна навреме и успя да вмъкне в сепарето масивното си туловище. Придърпа чашата, взе сламка и засмука порядъчно количество алкохол. Прайър завъртя разговор на общи теми, докато сервитьорката вземе поръчката им и се отдалечи, после седна по-близо и пристъпи към най-важното.

— Знаеш ли, че Донте ще бъде екзекутиран в четвъртък?

Джоуи бавно кимна.

— Четох във вестника. Освен това снощи разговарях с майка ми. Казва, че градът бил като разбунен кошер.

Майка му все още живееше в Слоун. Бащата работеше в Оклахома и може би бяха разделени. В Слоун живееше и по-големият му брат. По-малката сестра се бе преселила в Калифорния.

— Опитваме се да спрем екзекуцията, Джоуи, и ни трябва твоята помощ.

— Кои сте вие?

— Работя за Роби Флак.

— Тоя смахнат още ли се мотае наоколо? — изсъска Джоуи.

— Естествено. И ще продължава да се мотае. Той защитава Донте още от първия ден и съм сигурен, че в четвъртък вечерта ще бъде в затвора да види горчивия край. Ако не успеем да спрем екзекуцията, разбира се.

— Във вестника пише, че е изчерпал всички възможности за обжалване. Вече нищо не може да се направи.

— Може би, но не бива да се предаваме. На карта е заложен човешки живот, как да вдигнем ръце?

Джоуи отново засмука сламката. Прайър се надяваше да е от онези пасивни пиячи, които постепенно се сливат с мебелировката, а не от другите, които след две питиета се втурват да потрошат цялото заведение.

Джоуи млясна с устни и каза:

— Сигурно вярвате, че е невинен, нали?

— Лично аз — да. Винаги съм вярвал.

— И на какво основание?

— Пълната липса на улики; фактът, че има алиби — бил е другаде; фактът, че признанието му е фалшиво като тридоларова банкнота; фактът, че е минал поне четири проверки с детектор на лъжата; фактът, че винаги е отричал да има нещо общо. И като сме заговорили за това, Джоуи — фактът, че твоите показания пред съда са напълно невероятни. Ти не си видял на паркинга зелен пикап до колата на Никол. Невъзможно е. Напуснал си мола през входа за киното. Никол е паркирала от другата, западната страна. Скалъпил си показанията, за да помогнеш на полицаите да обвинят заподозрения.

Не последва изблик на гняв. Джоуи прие обвинението като дете, спипано с крадена монета в ръцете и неспособно да се оправдае.

— Продължавай — каза Джоуи.

— Искаш ли да го чуеш?

— Сигурно съм го чувал и друг път.

— Да, така е. Чу го в съда преди осем години. Мистър Флак обясни всичко на заседателите. Бил си лудо влюбен в Никол, но не и тя в теб. Типична ученическа драма. Срещали сте се от време на време, но без секс, отношенията ви често са се обтягали и по някое време си заподозрял, че тя ходи с още някого. Оказало се, че това е Донте Дръм, което в малко градче като Слоун може да докара големи неприятности. Никой не знаел със сигурност, но клюката станала неудържима. Може би тя се е опитала да скъса с него. Той отрича. Отрича всичко. После тя изчезнала и ти си открил възможността да го закопаеш. И как само го закопа. Изпрати го в затвора и сега ще бъдеш виновен за неговото убийство.

— Значи аз нося цялата отговорност?

— Да, Джоуи. Твоите показания го поставиха на местопрестъплението, или поне така сметнаха заседателите. Беше едва ли не смехотворно, скърпено с бели конци, но заседателите държаха да ти повярват. Не си видял зелен пикап. Излъга. Измисли си го. И пак ти се обади на инспектор Кърбър с анонимния донос, а останалото е история.

— Не съм се обаждал на Кърбър.

— Обадил си се, естествено. Експертите ни могат да го докажат. Дори не си се опитал да промениш гласа си. Според нашия анализ си бил подпийнал, но не пиян. Леко си завалял някои думи. Искаш ли да видиш анализа?

— Не. Той не беше приет в съда.

— Защото научихме за твоето обаждане едва след процеса и защото ченгетата и обвинителите го криеха. Това можеше да преобърне цялото дело, но тук, в Тексас, такива неща се случват рядко.

Сервитьорката пристигна с цял поднос горещи кесадиляс — само за Джоуи. Прайър си взе салатата с такос и помоли за още чай. След няколко солидни хапки Джоуи попита:

— Кой я е убил тогава?

— Знае ли някой? Дори няма доказателства, че е мъртва.

— Намериха две нейни карти.

— Да, но не намериха тялото. Нищо чудно да е жива и здрава.

Джоуи трескаво отпи глътка маргарита и каза:

— Според мен не вярваш в това.

— Прав си, не вярвам. Сигурен съм, че е мъртва. В момента няма значение. Надбягваме се с времето, Джоуи, и ни е нужна твоята помощ.

— Какво се очаква от мен?

— Отречи, отречи, отречи. Подпиши клетвена декларация. Кажи ни какво си видял наистина онази нощ — тоест нищо.

— Видях зелен пикап.

— Твоят приятел не е видял зелен пикап, а заедно сте излезли от мола. Ти не си му казал нищо. Всъщност не си казал нищо на когото и да било цели две седмици. После си чул слух за намерените в реката карти. Тогава си скърпил измислицата, Джоуи, тогава си решил да закопаеш Донте. Бил си възмутен, защото е предпочела чернокож. Обадил си се анонимно на Кърбър и настанал истински ад. Ченгетата били глупави и отчаяни и се хванали с две ръце за измислицата ти. Всичко се подредило идеално. Изтръгнали с бой признание от Донте, трябвали им само петнайсет часа — и бинго! Заглавие за първа страница: „Донте Дръм признава“. После паметта ти е извършила чудо. Изведнъж си припомняш, че през онази нощ си видял зелен пикап, също като на семейство Дръм, да обикаля подозрително около мола. Колко време ти трябваше, Джоуи? Три седмици ли минаха, преди най-сетне да разкажеш на ченгетата за пикапа?

— Видях зелен пикап.

— Форд ли беше, Джоуи, или просто реши, че е форд, защото колата на семейство Дръм беше такава? Наистина ли видя чернокож зад волана, или само си го въобрази?

За да не отговори, Джоуи натъпка в устата си половин кесадиля и бавно задъвка. Озърташе се из заведението и не смееше да погледне събеседника си в очите. Прайър гребна малко салата и продължи разговора. Трийсетте му минути скоро щяха да изтекат.

— Виж, Джоуи — каза той с много по-мек тон. — Можем да спорим по случая с часове. Не съм дошъл за това. Дошъл съм да поговорим за Донте. Били сте приятели, израснали сте заедно, играли сте в един отбор… колко, пет години ли бяха? Заедно сте печелили, заедно сте губили. Дявол да го вземе, през първата година дори сте делили капитанския пост. Помисли за неговото семейство, за майка му, за братята и сестра му. Помисли за града, колко лошо ще стане, ако го екзекутират. Трябва да ни помогнеш, Джоуи. Донте не е убил никого. Пуснаха го по пързалката от самото начало.

— Не съм подозирал, че имам такава власт.

— О, хващаме се за сламка. Апелативните съдилища не обичат свидетели, които внезапно се отмятат девет години след процеса, часове преди екзекуцията. Дай ни клетвена декларация, а ние ще изтичаме в съда да вдигнем шумотевица. Шансовете са нищожни, но все пак трябва да опитаме. В този момент сме готови на всичко.

Джоуи разбърка коктейла със сламката, после отпи. Избърса устата си с книжна салфетка и каза:

— Знаеш ли, не за пръв път водя подобен разговор. Преди години мистър Флак ми се обади и помоли да отскоча до кабинета му. От процеса беше минало доста време. Мисля, че работеше по обжалванията. Той ме помоли да променя показанията си, да разкажа неговата версия за истината. Казах му да върви по дяволите.

— Знам. Отдавна работя по случая.

След като излапа половината кесадиляс, Джоуи изведнъж загуби интерес към храната. Той бутна подноса настрани и придърпа коктейла. Разбърка го бавно и се загледа как течността се върти из чашата.

— Днес нещата са твърде различни, Джоуи — каза Прайър тихо и настоятелно. — Текат последните минути, Донте почти е загубил играта.

Дебелата кафява автоматична писалка, защипана в нагръдния джоб на Прайър, беше в действителност микрофон. До нея имаше истинска химикалка за в случай, че му се наложеше да пише. Тъничък скрит проводник водеше от джоба на ризата към левия джоб на панталона, където държеше мобилния си телефон.

На триста километра от тях Роби слушаше. Той седеше в кабинета си сам, зад заключената врата, приведен над вътрешната уредба, която записваше всичко.

— Виждал ли си го да играе футбол? — попита Джоуи.

— Не — отговори Прайър. Гласовете им се чуваха съвсем ясно.

— Беше невероятен. Носеше се по игрището като Лорънс Тейлър. Бърз, безстрашен, можеше сам да спре атаката на противника. През първата и втората година спечелихме десет мача, но така и не победихме „Маршъл“.

— Защо не го привлякоха в някое по-голямо училище? — попита Прайър и си каза наум: Не го оставяй да млъкне.

— Заради фигурата. В десети клас спря да расте и не успя да вдигне теглото до сто кила. Не беше достатъчно едър за „Лонгхорнс“.

— Да го видиш сега — отвърна Прайър, без да губи нито секунда. — Няма и седемдесет, мършав, изпит, бръсне си главата и стои заключен в една тясна килия по двайсет и три часа на денонощие. Мисля, че е превъртял.

— Знаеш ли, че на няколко пъти получих писма от него?

— Не.

Роби се приведе по-близо до уредбата. За пръв път чуваше тази подробност.

— Малко след като го отпратиха, докато още живеех в Слоун, той ми писа. Две, може би три писма. Дълги. Разправяше колко ужасно било в отделението на осъдените на смърт — храната, шумът, жегата, изолацията и тъй нататък. Кълнеше се, че не е пипнал и с пръст Ники, че между тях нямало нищо. Кълнеше се, че когато изчезнала, не бил припарвал до мола. Умоляваше ме да кажа истината, да му помогна да се измъкне от затвора. Не му отговорих.

— Пазиш ли още писмата? — попита Прайър.

Джоуи поклати глава.

— Не, смених прекалено много квартири.

Сервитьорката дойде да прибере подноса.

— Още една маргарита? — попита тя, но Джоуи махна с ръка.

Прайър се подпря на лакти и приведе лице на две педи от неговото.

— Знаеш ли, Джоуи — започна той, — работя по случая от години. Посветих му хиляди часове не само работа, но и размисли, опити да разбера какво е станало. Ето ти моята теория. Ти си се побъркал по Ники, и защо не? Тя е била адски сладка, популярна, секси — от ония момичета, дето ти се иска да ги пъхнеш в джоба и да си ги отнесеш у дома. Но ти е разбила сърцето, а за едно седемнайсетгодишно момче няма нищо по-болезнено от това. Бил си съсипан, смазан. После тя изчезнала. Целият град бил потресен, но за теб и онези, които са я обичали, настанал непоносим ужас. Всички искали да я намерят. Всички искали да помогнат. Как може просто да е изчезнала? Кой може да я е отвлякъл? Кой може да нарани Ники? Не знам дали си вярвал, че е дело на Донте. Но емоционално си бил разбит и в това състояние си решил да се намесиш. Обадил си се анонимно на инспектор Кърбър и лавината тръгнала. В онзи момент разследването направило грешен завой и никой не можел да го спре. Когато излязла новината за признанието, ти си решил, че си постъпил правилно. Че си посочил когото трябва. После си решил, че искаш и поне малко да се намесиш в действието. Изфабрикувал си онази история за зеления пикап — и ето те изведнъж главен свидетел. Станал си герой за всички онези чудесни хора, които са обичали и обожавали Никол Ярбър. Изправил си се пред съда, вдигнал си десница и си казал нещо, което не е било цялата истина, но нямало значение. Бил си там, за да помогнеш на любимата Ники. А полицаите отвели окования Донте право в отделението на осъдените на смърт. Може би си разбирал, че един ден ще бъде екзекутиран, може би не. Подозирам, че тогава си бил още хлапак и не си оценявал колко сериозни стават нещата.

— Той призна.

— Да, и признанието му е точно толкова достоверно, колкото и твоите показания. Хората казват неверни неща по най-различни причини, нали, Джоуи?

Разговорът секна задълго — и двамата обмисляха какво да кажат. В кантората си Роби чакаше търпеливо, макар че никога не се бе славил с търпение или спокойни моменти на размисъл.

Джоуи заговори пръв.

— Какво ще има в клетвената декларация?

— Истината. Заявяваш под клетва, че показанията ти пред съда не са били точни и тъй нататък. Нашата кантора ще я оформи. Можем да го направим за по-малко от час.

— Не бързай толкова. Значи по принцип ще кажа, че съм излъгал по време на делото?

— Можем да поукрасим приказките, но в общи линии е така. Бихме искали да изясним и въпроса с анонимното обаждане.

— После показанията ще бъдат подадени в съда и ще попаднат във вестниците, нали?

— Разбира се. Пресата следи случая. Ще бъдат отразени всички молби и обжалвания в последния момент.

— Значи майка ми ще прочете във вестника как сега казвам, че на делото съм излъгал. Ще призная, че съм лъжец, така ли?

— Да, но кое е по-важното, Джоуи? Твоята репутация или животът на Донте?

— Но ти сам каза, че се хващате за сламка, нали? Значи най-вероятно ще се призная за лъжец, а на него пак ще му забият иглата. И кой печели от всичко това?

— Определено няма да е той.

— Знаех си. Виж, трябва да се връщам на работа.

— Недей така, Джоуи.

— Благодаря за обяда. Беше ми много приятно.

С тия думи той се измъкна от сепарето и бързо напусна ресторанта.

Прайър въздъхна дълбоко и смаяно се загледа в масата. Както си говореха за клетвената декларация, разговорът изведнъж приключи. Той бавно извади телефона и се обади на шефа си.

— Чу ли?

— Да, всяка дума — каза Роби.

— Можем ли да използваме нещо?

— Не. Нищо. Всъщност няма и намек за нещо полезно.

— И аз така предположих. Съжалявам, Роби. По някое време реших, че е готов да се пречупи.

— Ти направи каквото можа, Фред. Добра работа. Нали имаш неговата визитна картичка?

— Да.

— Позвъни му след работа и просто му напомни, че още си готов да поговорите.

— Ще се опитам да го поканя на чашка. Нещо ми подсказва, че обича да кърка. Ако успея да го напия, може да стане по-приказлив.

— Само не пропускай да го запишеш.

— Непременно.

5

На третия етаж на болница „Сейнт Франсис“ мисис Орелия Линдмар се възстановяваше от операция на жлъчката. Кийт остана при нея двайсет минути, изяде две парчета евтин шоколад, пратен от нейната племенница, и се измъкна дискретно, когато в стаята пристигна сестра със спринцовка. На четвъртия етаж се срещна в коридора с бъдещата вдовица на мистър Чарлс Купър — достойния дякон на „Сейнт Марк“, чието болно сърце най-сетне започваше да се предава. Трябваше да се види с още трима пациенти, но тяхното състояние беше стабилно и можеха да изчакат до утре, когато щеше да има повече време. На втория етаж откри доктор Херцлих, който дъвчеше студен сандвич от автомата и четеше някакъв ситен текст, седнал сам в малкото кафене.

— Обядвал ли си? — попита любезно Кайл Херцлих и предложи стол на свещеника.

Кийт седна, огледа мизерния сандвич — бял хляб с тънко резенче от някакво брутално обработено месо — и отговори:

— Благодаря, закусих късно.

— Добре. Виж, Кийт, успях да се поразровя. Всъщност стигнах докъдето ми е възможно, нали знаеш как става?

— Знам, разбира се. И не съм очаквал да задълбаваш в личния му живот.

— В никакъв случай. И да искам, не мога. Но разпитах тук-там и… има си начини да научиш някои факти. През миналия месец твоят човек е идвал поне два пъти, минал е много прегледи и това за тумора се потвърждава. Прогнозата не е добра.

Кийт не се изненада, че Травис Бойет е казал истината, поне за мозъчния тумор.

— Благодаря, Кайл.

— Повече не мога да кажа — добави лекарят, успявайки едновременно да яде, да чете и да говори.

— Разбирам, няма проблеми.

— Какво е извършил?

Не ти трябва да знаеш, помисли си Кийт.

— Грозни работи. Рецидивист с дълго досие.

— А защо се мотае в „Сейнт Марк“?

— Църквата е отворена, Кайл. Длъжни сме да служим на всички Божи чеда, дори и да имат полицейски досиета.

— Сигурно. Тревожи ли те нещо?

— Не. Човекът е безобиден.

Само не бива да се допуска до жени, момичета, а може би и малки момченца, добави мислено Кийт. Благодари още веднъж и се сбогува.

— Ще се видим в неделя — каза лекарят, без да откъсва очи от медицинския отчет.

Анкър Хаус беше ъгловата сграда, напомняща тухлена кутия с боядисани прозорци. Подобно здание може да служи за всичко и вероятно неведнъж бе сменяло предназначението си през четирийсетте години след построяването му. Личеше си, че незнайният строител е бързал и не е искал да си губи времето с архитекти. В седем часа сутринта в понеделник Кийт влезе откъм Седемнайсета улица и спря пред бюрото в импровизираната приемна, зад което седеше някакъв бивш затворник.

— Какво обичате, сър? — рече човекът без капка сърдечност.

— Трябва да се видя с Травис Бойет — каза Кийт.

Дежурният погледна наляво към голямо отворено помещение, където десетина мъже седяха в различна степен на отпуснатост и зяпаха „Колелото на късмета“ по включения на пълна мощност голям телевизор. После извърна глава надясно към друга подобна стая, където още толкова мъже четяха оръфани книжлета или играеха шах и дама. Бойет седеше на плетен люлеещ се стол в ъгъла, отчасти прикрит зад разтворен вестник.

— Там е — кимна дежурният. — Подпишете се тук.

Кийт се подписа и тръгна към ъгъла. Когато го видя да се приближава, Бойет грабна бастуна и припряно стана на крака.

— Не ви очаквах — каза той с явна изненада.

— Минавах наблизо. Имаш ли време да си поговорим?

Останалите мъже не обърнаха особено внимание на Кийт. Игрите на шах и дама продължиха без прекъсване.

— Разбира се — каза Бойет и се озърна. — Да идем в столовата.

Кийт го последва, гледайки как при всяка стъпка левият му крак блокира за миг, което предизвикваше накуцването. Бастунът потропваше по плочките на пода. Кийт се запита колко ли е ужасно да живееш всяка минута с неизлечим тумор между ушите, който расте ли, расте, докато накрая притисне отвътре черепа ти до пръсване. Колкото и жалка личност да бе Бойет, Кийт неволно го съжаляваше. Жив труп.

Столовата се оказа неголямо помещение с четири дълги сгъваеми маси и широк отвор към кухнята в дъното. Кухненският персонал вдигаше шумотевица с тенджери и тигани. По радиото гърмеше рап музика. Идеално прикритие за тиха беседа.

Бойет кимна към една от масите.

— Можем да поговорим тук.

По масата бяха пръснати трохи. Из въздуха се носеше тежкият мирис на прегоряло олио. Двамата седнаха един срещу друг. Тъй като нямаха друга обща тема освен времето, Кийт реши да започне без предисловия.

— Искате ли кафе? — попита любезно Бойет.

— Не, благодаря.

— Умно решение. Тук правят най-скапаното кафе в цял Канзас. По-лошо и от затворническото.

— Травис, след като тази сутрин си тръгна, аз влязох в интернет, намерих сайта за Донте Дръм и потънах за цял ден в този свят. Историята е потресаваща, сърцераздирателна. Има сериозни съмнения във вината му.

— Сериозни? — Бойет се разсмя. — Че как иначе! Хлапето няма нищо общо с онова, което се случи на Ники.

— Какво се случи на Ники?

Изненадан поглед, като на елен в светлината на фарове. Бойет обгърна главата си с две ръце и започна да масажира скалпа. Раменете му се разтресоха. Тикът дойде, изчезна, отново се появи. Кийт го гледаше и почти усещаше страданието му. Рапът продължаваше да гърми безсмислено откъм кухнята.

Кийт бавно бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист. Разгъна го и го плъзна по масата.

— Познаваш ли това момиче? — попита той.

Беше копие на черно-бяла снимка, разпечатана от уебсайта — снимка на Никол Ярбър с униформа на мажоретка и помпон в ръцете. Усмихваше се с цялата невинност на едно седемнайсетгодишно момиче.

Отначало Бойет не реагира. Гледаше Ники така, сякаш я виждаше за пръв път. Дълго се взира в нея, после сълзите бликнаха ненадейно. Без Хълцане, без ридания или извинения — просто се стичаха по бузите му и капеха от брадичката му. Двамата с Кийт се гледаха, а сълзите не спираха. По снимката се разляха влажни петна.

Бойет изсумтя, изкашля се и каза:

— Наистина искам да умра.

Кийт се върна от кухнята с две картонени чашки черно кафе и няколко салфетки. Бойет взе една, избърса лицето си и каза:

— Благодаря.

Кийт седна и попита:

— Какво стана с Ники?

Бойет сякаш преброи до десет, преди да отговори:

— Още е моя.

Кийт мислеше, че е готов за всеки възможен отговор, но грешеше. Можеше ли да е жива до днес? Не, отговори си той. Лежал бе шест години в затвора. Как можеше да я е опазил заключена някъде? Човекът беше луд.

— Къде е? — попита решително той.

— Заровена.

— Къде?

— В Мисури.

— Виж, Травис, с тия отговори няма да стигнем доникъде. Тази сутрин ти дойде в кабинета ми с една цел — най-сетне да се изповядаш. Но не ти достигна смелост, затова съм тук. Да те изслушам.

— Какво ви засяга?

— Не е ли очевидно? Един невинен човек ще бъде екзекутиран за нещо, което си извършил ти. Може би още има време да го спасим.

— Едва ли.

— Ти ли уби Никол Ярбър?

— Ще остане ли тайна, пасторе?

— Това ли искаш?

— Да.

— Защо? Защо не искаш да си признаеш, да поемеш вината и после да се опиташ да помогнеш на Донте Дръм? Това трябва да направиш, Травис. Както сам каза тази сутрин, дните ти са преброени.

— Поверително ли е, или не?

Кийт дълбоко въздъхна, после допусна грешката да отпие глътка кафе. Травис се оказа прав за кафето.

— Щом искаш да е поверително, Травис, тъй да бъде.

Усмивка, тик. Бойет се озърна, макар че все още никой не им обръщаше внимание. Кимна.

— Аз го направих, пасторе. Не знам защо. Никога не знам.

— Отвлякъл си я на паркинга?

Туморът растеше, болките удряха като мълнии. Бойет отново сграбчи главата си с две ръце и изчака бурята да отмине. Стисна челюсти с твърда решимост да продължи.

— Да, отвлякох я. Имах пистолет, тя не посмя да се бори. Напуснахме града. Задържах я за няколко дни. Правихме секс. Ние…

— Не сте правили секс. Изнасилил си я.

— Да, много пъти. После всичко свърши и я зарових.

— Уби ли я?

— Да.

— Как?

— Удуших я с колана и. Още е там, около врата й.

— И я зарови?

— Да.

Бойет погледна снимката и Кийт бе готов да се закълне, че забелязва на устните му лека усмивка.

— Къде?

— На юг от Джоплин, където съм израснал. Има много хълмове, долини, пещери, просеки, задънени пътища. Никога няма да я намерят. Дори не им хрумна да търсят там.

В настаналото дълго мълчание свещеникът бавно осъзна ужасяващата реалност. Разбира се, имаше шанс човекът да лъже, но Кийт не можеше да повярва в това. Какво би спечелил с една лъжа, особено в края на жалкия си живот?

В кухнята изгасиха лампите и радиото. Трима едри чернокожи мъже излязоха оттам и минаха през столовата. Те кимнаха и поздравиха любезно Кийт, но почти не удостоиха Травис с внимание. На излизане затвориха вратата зад себе си.

Кийт взе листа със снимката и го обърна. Извади химикалка и записа нещо на гърба.

— Ще споделиш ли малко подробности, Травис? — попита той.

— Дадено. Нямам друга работа.

— Какво правеше в Слоун, Тексас?

— Работех за една компания, наречена „Макгуайър и синове“, близо до Форт Смит. Строителство. Имаха договор да построят склад на „Монсанто“ западно от Слоун. Хванах се като общ работник — мръсна и тежка работа, но друга не можах да намеря. Плащаха ми под минимума, на ръка, също като на мексиканците. Шейсет часа седмично, твърда надница, без застраховки, без осигуровки — без нищо. Не си губете времето да проверявате в компанията, защото не са ме назначавали официално. Наемах стая в един стар мотел западно от града — Ребъл Мотър Ин. Сигурно още е там. Ако искате, проверете. Четирийсет долара седмично. Работих пет-шест месеца. Една петъчна вечер видях светлини на игрището зад гимназията, купих си билет и седнах сред тълпата. Никого не познавах. Хората гледаха футбол. Аз гледах мажоретките. Винаги съм ги харесвал. Хубави дупенца, къси полички, тъмни чорапогащници. Подскачат, въртят се, премятат се и можеш да ги разгледаш целите. Те самите искат да ги разгледаш. Тогава се влюбих в Никол. Тя беше там заради мен, показваше всичко. Още от първия миг разбрах, че ще е тя.

— Следващата.

— Да, следващата. Всеки петък ходех на мачовете. Никога не сядах на едно и също място, винаги се обличах различно. Слагах различни шапки. Когато следиш някого, постепенно се научаваш на тия неща. За мен тя стана целият свят и усещах как копнежите се засилват. Знаех какво ще стане, но не можех да го спра. Никога не мога. Никога.

Той отпи глътка кафе и направи гримаса.

— Видя ли Донте Дръм да играе? — попита Кийт.

— Може би, не помня. Не гледах играта, не забелязвах нищо друго освен Никол. И изведнъж — край. Сезонът приключи. Изпаднах в отчаяние. Тя караше страхотно червено беемве, единственото в града, тъй че не беше трудно да я намериш, ако знаеш къде да търсиш. Харесваше обичайните заведения. Онази вечер видях колата й паркирана до мола и предположих, че е на кино. Дълго чаках. Много съм търпелив, когато трябва. Щом мястото до нейната кола се освободи, веднага го заех.

— Ти какво караше?

— Стар пикап шевролет, откраднах го в Арканзас. Номерата ги свих в Тексас. Паркирах на задна, тъй че вратата ми да е до нейната. Когато тя влезе в капана, я сграбчих. Имах пистолет и ролка тиксо, друго не ми трябваше. Тя дори не гъкна.

Изреждаше подробностите монотонно, съвсем безразлично, сякаш описваше сцена от филм. Ето какво стана. Ето как го направих. Не искайте да ви го обяснявам.

Сълзите отдавна бяха пресъхнали.

— Лош уикенд изкара Ники. Почти ми дожаля за нея.

— Всъщност не се нуждая от тези подробности — прекъсна го Кийт. — Колко време остана в Слоун, след като я уби?

— Май няколко седмици. Там посрещнах Коледа, значи някъде до януари. Четях местния вестник, гледах вечерните новини. Градът се беше побъркал заради нея. Видях майка й да плаче по телевизията. Тъжна работа. Всеки ден пращаха нови групи да я издирват, а телевизионните екипи тичаха след тях. Глупаци. Ники спеше с ангелите на триста километра от там.

При този спомен Бойет наистина се изкиска.

— Нима това ти се струва смешно?

— Извинявайте, пасторе.

— Как узна за ареста на Донте Дръм?

— Близо до мотела имаше малка закусвалня и бях свикнал да си пия кафето там рано сутрин. Чух да говорят, че някакъв футболист си признал за убийството. Чернокож. Купих вестник, седнах в пикапа, прочетох статията и си помислих: Ама че идиоти! Бях сащисан. Не можех да повярвам. Имаше полицейска снимка на Донте, симпатично хлапе. Помня как гледах лицето му и си мислех, че трябва да е превъртял. Иначе защо да си признава моето престъпление? Дори се ядосах малко. Момчето трябваше да е смахнато. На другия ден адвокатът му вдигна шумотевица във вестника, че признанието било фалшиво, че ченгетата измамили хлапето, притиснали го, пречупили го, не го пускали да излезе от стаята за разпити цели петнайсет часа. Това вече звучеше разумно. Никога не съм срещал ченге, на което да повярвам. Малко остана градът да пламне. Белите искаха да го обесят на Мейн Стрийт. Чернокожите твърдо вярваха, че момчето е накиснато. Напрежението растеше. В гимназията имаше много побоища. После ме уволниха и си тръгнах.

— Защо те уволниха?

— Глупава работа. Една вечер се заседях в бара. Ченгетата ме прибраха за шофиране в нетрезво състояние, после откриха, че колата и номерата са крадени. Излежах една седмица зад решетките.

— В Слоун ли?

— Аха. Проверете. Януари деветдесет и девета. По обвинение в кражба, шофиране в нетрезво състояние и каквото още им хрумна.

— Дръм в същия затвор ли беше?

— Не го видях, но много говореха за него. Разправяха, че от съображения за сигурност го преместили в друг окръг. Как да не им се смее човек. Бяха опандизили истинския убиец, само че не подозираха.

Кийт си водеше записки, но сам не можеше да повярва на написаното.

— Как се измъкна? — попита той.

— Назначиха ми адвокат. Той уреди по-ниска гаранция. Платих я и си плюх на петите. Скитах се насам-натам, после ме арестуваха в Уичита.

— Помниш ли името на адвоката?

— Още ли проверявате фактите, пасторе?

— Да.

— Мислите, че лъжа?

— Не, но няма лошо да изясним подробностите.

— Не му помня името. Имал съм много адвокати през живота си. Не съм им платил и цент.

— Арестът в Уичита е бил заради опит за изнасилване, нали?

— Донякъде. Опит за изнасилване плюс отвличане. Секс нямаше, не стигнах дотам. Оказа се каратистка. Не стана както го бях замислил. Така ме изрита в топките, че два дни повръщах.

— Мисля, че присъдата ти е била десет години. Излежал си шест и ето те тук.

— Браво, пасторе. Добре сте се подготвили.

— Продължи ли да следиш случая „Дръм“?

— О, няколко години се сещах за него от време на време. Мислех, че рано или късно адвокатите и съдиите ще разберат грешката. Така де, по дяволите, дори и в Тексас имат по-горни съдилища за преразглеждане и тъй нататък. Все някой трябваше да се опомни и да види очевидното. Но след време постепенно забравих за него. Имах си свои грижи. Когато лежиш в строг тъмничен затвор, нямаш много време да се тревожиш за другите.

— А Ники? Имаше ли време да мислиш за нея?

Бойет замълча. Секундите се влачеха и стана ясно, че няма да отговори. Кийт продължаваше да пише — набелязваше как да постъпи. Нищо не беше сигурно.

— Не съчувстваш ли на близките й?

— Изнасилиха ме, когато бях на осем години. Не помня да съм чул и една съчувствена дума. Всъщност никой не си мръдна пръста да ми помогне. И това продължи. Нали видяхте досието ми, пасторе. Имам няколко жертви. Не можех да спра. Не знам дали сега мога. Очевидно няма да си губя времето за съчувствие.

Кийт тръсна глава с погнуса.

— Не ме разбирайте погрешно, пасторе. Съжалявам дълбоко. Щеше ми се да не съм извършил тези ужасни неща. Милиони пъти съм желал да бъда нормален. Цял живот искам да престана да наранявам хората, да се поправя някак, да не влизам вече в затвора, да си намеря работа и тъй нататък. Не съм избрал да бъда такъв.

Кийт бавно сгъна листа и го прибра в джоба на сакото си. Скръсти ръце и се вгледа в Бойет.

— Сигурно си решил да оставиш историята в Тексас на произвола на съдбата.

— Не, притеснявам се за нея. Просто не знам как да постъпя.

— Ами ако намерят трупа? Кажи ми къде е заровена, а аз ще опитам да се свържа с нужните хора там.

— Сигурен ли сте, че искате да се занимавате с това?

— Не, но и не мога да си затворя очите.

Бойет се приведе напред и отново започна да разтрива главата си.

— Никой не може да я намери — изрече той с пресекващ глас. След малко болката поотслабна. — Не знам дали и аз ще мога. Толкова време мина.

— Девет години.

— Не чак толкова. След като тя умря, на няколко пъти ходих да я навестя.

Кийт разпери длани пред него.

— Не искам да слушам. Да речем, че се обадя на адвоката на Дръм и му кажа за трупа. Ще премълча името ти, но поне някой там ще знае истината.

— А после?

— Не знам. Не съм адвокат. Може би ще убедя някого. Готов съм да опитам.

— Единственият способен да я намери съм аз, а не мога да напусна Канзас. По дяволите, не мога дори да напусна окръга. Направя ли го, пак ще ме опандизят. Пасторе, няма да се върна в затвора.

— Какво значение има, Травис? Сам казваш, че след няколко месеца ще си мъртъв.

Бойет застина съвсем неподвижно, само пръстите му потропваха едни срещу други. Гледаше Кийт с вторачени, сухи, немигащи очи. Накрая проговори тихо, но твърдо:

— Пасторе, не мога да призная убийство.

— Защо? Имаш поне четири присъди, всичките за изнасилване. По-голямата част от живота ти е минала в затвора. Имаш неизлечим мозъчен тумор. И наистина си извършил убийството. Защо не събереш смелост да го признаеш и да спасиш един невинен човек?

— Майка ми още е жива.

— Къде живее?

— В Джоплин, Мисури.

— Как се казва?

— Ще й се обадите ли, пасторе?

— Не, няма да я безпокоя. Как се казва?

— Сюзан Бойет.

— И е живяла на Тротър Стрийт, нали?

— Откъде…

— Майка ти е умряла преди три години, Травис.

— Откъде…

— От Гугъл, отне ми десет минути.

— Какво е Гугъл?

— Търсачка в интернет. За какво още ме излъга? Колко лъжи ми поднесе днес, Травис?

— Ако лъжа, защо сте тук?

— Не знам. Уместен въпрос. Разказваш интересна история и имаш дълго досие, но нищо не можеш да докажеш.

Бойет сви рамене, сякаш не даваше пет пари за мнението на пастора, но очите му се присвиха и лицето му пламна.

— Не съм длъжен да доказвам каквото и да било. Поне този път за разнообразие не съм обвиняем.

— Намериха две нейни карти на едно пясъчно островче в Ред Ривър. Как се връзва това с историята ти?

— Телефонът й беше в чантата. Щом я хванах, проклетата машинария взе да звъни и не спираше. Накрая побеснях, грабнах чантата и я метнах от моста. Но нея задържах. Трябваше ми. Вашата жена ми напомня за нея, много е хубава.

— Млъквай, Травис — машинално отсече Кийт, преди да се усети. Пое си дълбоко дъх и търпеливо изрече: — Нека да не замесваме и жена мн.

— Извинявайте, пасторе. — Бойет свали от врата си тънка верижка. — Искате доказателства. Погледнете това.

На верижката висеше златен пръстен със син камък. Бойет разкопча верижката и подаде пръстена на Кийт. Беше тесен и малък, явно женски.

— От едната страна е изписано АНЯ — каза с усмивка Бойет. — Алиша Никол Ярбър. От другата — СУС 1999. Доброто старо Средно училище в Слоун.

Потресен, Кийт стискаше пръстена с палец и показалец и се взираше в него.

— Покажете го на майка й да видите как ще заплаче — добави Бойет. — Единственото друго доказателство, пасторе, е самата Никол и колкото повече си мисля, толкова по-силно се убеждавам, че трябва да я оставим на мира.

Кийт сложи пръстена на масата и Бойет го взе. Внезапно ритна стола назад, сграбчи бастуна и се изправи.

— Не обичам да ме наричат лъжец, пасторе. Вървете да се позабавлявате с жена си.

— Лъжец, изнасилвач, убиец, а сега се оказваш и страхливец, Травис. Защо поне веднъж в живота си не направиш нещо добро? И то по-бързо, преди да е станало късно.

— Оставете ме на мира.

Бойет отвори вратата и я затръшна зад себе си.

6

Теорията на обвинението се градеше отчасти върху отчаяната надежда, че един ден някой някъде ще открие тялото на Никол. То не можеше вечно да лежи под водата, нали? Рано или късно Ред Ривър трябваше да го изхвърли и някой рибар, лодкар или може би хлапе, газещо из плитчините, щеше да го намери и да повика помощ. След идентифициране на останките последното късче от пъзела Щеше да си легне идеално на мястото. Щяха да бъдат запълнени последните празнини. Край на въпросите, край на съмненията. Полицаите и прокурорите можеха спокойно и самодоволно да затворят последната страница.

Не беше чак толкова трудно да постигнат присъда без труп. Прокуратурата атакува Донте Дръм от всички посоки и въпреки че неуморно настояваше за съдебен процес, силно се надяваше трупът да бъде намерен. Но минаха девет години, а реката не пожела да помогне. Надеждите, молитвите и дори мечтите на много хора отдавна бяха посърнали. И макар това да пораждаше съмнения у някои наблюдатели, нищо не бе в състояние да разклати убежденията на онези, от които зависеше смъртната присъда на Донте Дръм. След толкова години с доброволно надянати капаци на очите и след като бяха заложили тъй много, те не допускаха и сянка на съмнение, че са заловили убиеца. Немислимо бе да оспорят собствените си теории и действия.

Окръжният прокурор Пол Кофи беше суров професионален обвинител, избиран и преизбиран без сериозна конкуренция вече над двайсет години. Като бивш морски пехотинец той обичаше схватките и обикновено печелеше. В личния си уебсайт изтъкваше високия процент постигнати ефективни присъди, а по време на избори развяваше същото знаме в цветисти послания, разпращани по електронната поща. Рядко му се случваше да прояви съчувствие към подсъдимия. И както става обикновено в малките окръжни прокуратури, рутинното преследване на наркомани и автомобилни крадци биваше прекъсвано твърде рядко от някое сензационно убийство или изнасилване. Кофи умело прикриваше дълбокото разочарование, че през цялата си кариера е работил само по две предумишлени убийства, което за Тексас си беше направо нищо. Това на Никол Ярбър бе първото и най-шумното. Три години по-късно, през 2002 г., Кофи спечели много по-лесно смъртна присъда в дело за провалена сделка с наркотици, оставила цял куп трупове на един селски път.

Две дела за убийство. Повече нямаше да има. Поради скандал Кофи напускаше поста си. Бе обещал публично, че няма да се кандидатира на изборите след две години. Съпругата му, с която живееше от двайсет и две години, го бе напуснала бързо и шумно. Екзекуцията на Дръм щеше да бъде последният му миг на слава.

Негов подгласник бе Дрю Кърбър, който след усърдната си дейност по случая „Дръм“ се бе издигнал до старши инспектор в местната полиция, където с гордост работеше и сега. Кърбър скоро щеше да навърши четирийсет и шест, беше с десет години по-млад от прокурора и макар че често работеха в тясно сътрудничество, двамата се движеха в различни социални кръгове. Кърбър беше ченге. Кофи — юрист. В Слоун, както в повечето малки градчета, социалните граници бяха очертани съвсем ясно.

В различни моменти и двамата бяха обещали на Донте Дръм, че ще бъдат там, когато „му забият иглата“. Кърбър обеща пръв, по време на бруталния разпит, довел до признанието. Когато спираше за малко да блъска момчето в гърдите и да го обсипва с всевъзможни обиди, Кърбър го уверяваше, че ще му забият иглата и той ще е там да гледа.

За Кофи разговорът бе много по-кратък. През една от почивките на процеса, когато Роби Флак не беше наблизо, Кофи си уреди бърза и тайна среща с Донте Дръм под стълбището пред съдебната зала. Предложи му сделка: да се признае за виновен срещу доживотна присъда без право на помилване. Иначе — смърт. Донте отказа и повтори, че е невинен, при което Кофи изруга и обеща да го гледа как умира. Броени минути по-късно Флак узна за срещата и атакува Кофи, но прокурорът заяви, че не е имало нищо подобно.

Двамата живееха със случая „Ярбър“ вече девет години и по различни причини често изпитваха потребност „да навестят Рива“. Посещението невинаги беше приятно, невинаги го очакваха с нетърпение, но тя играеше толкова важна роля, че не можеха да я пренебрегват.

Рива Пайк, майката на Никол, беше едра и емоционална жена, приела мъченическата роля с ентусиазъм, който нерядко стигаше до гротеска. Участието й в процеса бе дълго, колоритно и често скандално. Сега, когато историята навлизаше в последното си действие, мнозина в Слоун се питаха какво ще прави, след като всичко приключи.

Рива бе тормозила непрестанно Кърбър и другите полицаи през двете седмици на трескавото издирване. Чакаше камерите и хулеше на всеослушание всички държавни служители — от градските съветници до губернатора, — защото не са намерили дъщеря й. След ареста и изтръгнатото признание на Донте Дръм тя охотно даваше дълги интервюта, в които правеше на пух и прах презумпцията за невинност и настояваше за смъртно наказание час по-скоро. От години водеше Дамския клуб по вероучение към Първа баптистка църква и въоръжена със Светото писание, четеше проповеди относно Божията подкрепа за държавната наказателна система. Упорито наричаше Донте „оня тип“, с което дразнеше чернокожите в Слоун. Имаше и много епитети за него, като най-често употребяваше „чудовище“ и „хладнокръвен убиец“. По време на процеса седеше със съпруга си Уолис и двете си деца на първия ред, точно зад обвинението, а наоколо бяха накацали други роднини и приятели. Двама въоръжени полицаи винаги стояха наблизо, за да разделят Рива и нейния клан от близките и поддръжниците на Донте Дръм. През почивките двете групи си разменяха остри думи. Всеки момент можеше да избухне насилие. Когато заседателите обявиха смъртна присъда, Рива скочи на крака и възкликна: „Слава на Бога!“ Съдията незабавно й нареди да седне и заплаши да я изгони от залата. Докато извеждаха Донте с белезници, тя не се удържа и изкрещя: „Ти уби детето ми! Когато издъхнеш, аз ще съм там!“

За първата годишнина от изчезването и предполагаемата смърт на Никол майка й организира тържествено бдение на „Ръш Пойнт“ край Ред Ривър, близо до мястото, където бяха намерили нейните документи. Някой направи бял кръст и го заби в земята. Натрупаха наоколо цветя и големи портрети на Ники. Проповедникът проведе заупокойна служба и благодари на Бога за „заслужената и вярна присъда“, издадена току-що от съдебните заседатели. Запалиха свещи, пяха химни, помолиха се. Бдението се превърна в ежегодно събитие на тази дата и Рива винаги присъстваше, често следвана от новинарски екипи.

Тя се включи в група на пострадали от престъпления и скоро започна да обикаля по конференции и да изнася речи. Съчини дълъг списък от жалби срещу съдебната система, в който на първо място стояха „безкрайните мъчителни протакания“, и бързо се научи как да радва тълпите с новите си теории. Пращаше жлъчни писма до Роби Флак и дори се опита да пише на Донте Дръм.

Рива създаде уебсайта WeMissYouNikki.com и го зареди с хиляди снимки на дъщеря си. Непрестанно пишеше из блоговете за Никол и делото, често оставайки пред компютъра по цяла нощ. На два пъти Роби Флак заплаши да я съди за клеветнически материали, но знаеше, че е по-разумно да не я закача. Тя преследваше приятелите на Ники да публикуват в сайта спомени за нея и намразваше всички младежи, които губеха интерес към начинанието.

Поведението й често ставаше странно. Редовно потегляше с колата надолу по реката да търси дъщеря си. Виждаха я да стои по мостовете и да се взира към водата, потънала в някакъв друг свят. На сто и деветдесет километра югоизточно от Слоун Ред Ривър пресича Шривпорт, Луизиана. Рива намери в центъра хотел с изглед към реката и го превърна в свое убежище. Дълги дни и нощи оставаше там, бродеше из града, висеше около молове, киносалони и всички други места, посещавани от младежи. Знаеше, че не постъпва разумно. Знаеше, че е немислимо Ники да е оцеляла и да се крие от нея. И все пак Рива продължаваше да пътува до Шривпорт и да оглежда лицата на минувачите. Не можеше да престане. Трябваше да върши нещо.

На няколко пъти отскочи до други щати, където бяха изчезнали млади момичета. Имаше да споделя опит и мъдрост. „Можете да издържите“ стана нейният девиз, нейното усилие да утеши близките, макар че в родния й град мнозина се чудеха как издържа самата тя.

Сега, докато часовникът отброяваше последните часове, Рива трескаво следеше подробностите около екзекуцията. Репортерите се завърнаха и тя имаше какво да им каже. След девет дълги и мъчителни години най-сетне наближаваше мигът на правдата.

Рано сутринта в понеделник Пол Кофи и Дрю Кърбър решиха, че е време да посетят Рива.

Тя ги посрещна на прага с усмивка и дори с бърза прегръдка. Никога не знаеха каква ще я заварят. Рива можеше да бъде чаровна, можеше да бъде и страшна. Но наближаващата смърт на Донте я изпълваше с благосклонност и тръпнещо вълнение. Мъжете пресякоха уютната къща и влязоха в просторната пристройка зад гаража, която с годините се бе превърнала в щабквартира на Рива. Половината представляваше кабинет с канцеларски шкафове, другата половина — храм на дъщеря й. По стените висяха рамки с увеличени цветни снимки, посмъртни портрети, нарисувани от почитатели, купи, панделки, плакети и награда от олимпиада в осми клас. Експонатите отразяваха почти целия живот на Ники.

Уолис, вторият съпруг на Рива и втори баща на Никол, не си бе у дома. През годините той се мяркаше вкъщи все по-рядко и мълвата твърдеше, че вече не понасял безконечната скръб на жена си. Докато сядаха край масичката, Рива поднесе студен чай. След няколко любезни фрази заговориха за екзекуцията.

— Ти имаш право на пет места в стаята за свидетели — каза Кофи. — Кой ще бъде там?

— Уолис и аз, разбира се. Чад и Мари още се колебаят, но вероятно ще дойдат. — Тя подхвърли имената на полубрата и полусестрата на Никол съвсем небрежно, сякаш ставаше дума за посещение на футболен мач. — Последното място сигурно ще е за отец Рони. Той не иска да гледа, но чувства, че трябва да бъде там заради нас.

Отец Рони беше сегашният пастор в Първа баптистка църква. Служеше в Слоун от около три години и очевидно никога не бе срещал Никол, но вярваше във вината на Дръм и не смееше да спори с Рива.

Няколко минути обсъждаха протокола при екзекуцията, правилата за свидетелите, крайния срок и тъй нататък.

— Рива, може ли да поговорим за утре? — попита Кофи.

— Разбира се.

— Още ли смяташ да свършиш оная работа с Фордайс?

— Да. Той вече пристигна и в десет сутринта снимаме тук. Защо питаш?

— Не съм сигурен, че е добра идея — каза Кофи и Кърбър кимна.

— Нима? Защо не?

— Той е много предизвикателна личност, Рива. Тревожим се за последиците в четвъртък вечер. Знаеш колко развълнувани са чернокожите.

— Очакваме неприятности, Рива — добави Кърбър.

— Ако чернокожите създават неприятности, арестувай ги — каза тя.

— Фордайс обича да предизвиква точно такива ситуации. Той е агитатор, Рива. Иска да забърка безредици, за да бъде в центъра на събитията. Така си вдига рейтинга.

— Всичко е заради рейтинга — добави Кърбър.

— Я виж ти — рече подигравателно тя. — Май сте се изнервили.

Шон Фордайс беше водещ на предаване за сензационни убийства по нюйоркска кабелна мрежа. Неизменно заемаше крайно десни позиции в подкрепа на поредната екзекуция, правото на притежаване на оръжие или пропъждането на нелегалните емигранти, които обичаше да атакува, защото бяха много по-лесна мишена от чернокожите. В предаването му нямаше нищо оригинално, но Фордайс налучка златна жила, след като почна да филмира близките на жертвите, докато се готвят да присъстват на екзекуцията. Прочу се, когато техниците му успяха да монтират миниатюрна камера в очилата на бащата на малко момче, убито в Алабама. За пръв път светът видя екзекуция и Шон Фордайс притежаваше записа. Излъчваше го отново и отново и всеки път обясняваше колко просто, спокойно и безболезнено е било — твърде лека смърт за един тъй жесток убиец.

Подведоха го под отговорност в Алабама, близките на екзекутирания заведоха дело и го заплашиха със смърт, но му се размина. Обвиненията не издържаха в съда — не успяха да уточнят характера на престъплението. Съдията прекрати делото. Три години след големия удар Фордайс не просто се издигна, а достигна върха на кабелното бунище. Сега беше в Слоун и подготвяше поредния епизод. Носеха се слухове, че е платил на Рива петдесет хиляди долара за изключителните права върху интервюто.

— Моля те да размислиш, Рива — каза Кофи.

— Не, Пол. Отговорът е не. Правя го за Никол, за семейството си и за другите жертви. Светът трябва да види какво ни причини онова чудовище.

— Каква полза? — попита Кофи.

Двамата с Кърбър бяха игнорирали обажданията от екипа на Фордайс.

— Може би има начин законите да се променят.

— Но законите действат, Рива. Вярно, отне ни повече време, отколкото искахме, но като цяло девет години не е зле.

— Боже мой, Пол, не мога да повярвам, че говориш така. Ти не си преживял девет години кошмар.

— Вярно, не съм и не твърдя, че разбирам какво ти е минало през главата. Но кошмарът няма да свърши в четвъртък вечерта.

Със сигурност нямаше да свърши, ако зависеше от Рива.

— Ти нямаш представа, Пол. Не мога да повярвам. Отговорът е не. Не, не, не. Ще дам интервюто и ще го излъчат. Светът ще узнае какво съм изпитала.

Гостите не бяха очаквали да успеят, затова не се изненадаха. Когато Рива Пайк решеше нещо, разговорът приключваше. Побързаха да сменят темата.

— Тъй да бъде — каза Кофи. — Двамата с Уолис чувствате ли се в безопасност?

Тя едва не се изкиска.

— Разбира се, Пол. Къщата ни е пълна с оръжие и съседите са в бойна готовност. Всяка кола, минаваща по тази улица, се наблюдава през оптически мерници. Не очакваме неприятности.

— Днес телефоните в полицията звънят непрекъснато. Обичайните анонимни обаждания и неясни заплахи за едно или друго, ако момчето бъде екзекутирано.

— Мисля, че трябва да ви пратим патрулна кола до края на седмицата — каза Кърбър.

— Както искате. За мен няма значение. Ако чернокожите почнат безредици, няма да е тук. Нали обикновено подпалват най-напред собствените си къщи?

Двамата свиха рамене. Нямаха опит с гражданските вълнения. Досега в Слоун не бе имало сериозни расови проблеми. Оскъдните им познания по въпроса идваха главно от телевизионните новини. Да, изглеждаше, че бунтовете се ограничават в рамките на гетата.

Няколко минути разговаряха за това, после стана време да си вървят. На входа пак се прегърнаха и си обещаха в четвъртък да се видят в затвора. Очакваше ги велик момент. Краят на трънливия път. Най-сетне правдата щеше да възтържествува.

Роби Флак паркира пред къщата на семейство Дръм и събра сили за поредната среща.

— Колко пъти си идвал тук? — попита придружителката му.

— Не знам. Десетки.

Той отвори вратата и излезе навън, както и тя.

Името й бе Марта Хандлър — разследваща журналистка на свободна практика, която не работеше за никого, но понякога получаваше хонорари от големите списания. За пръв път дойде в Слоун преди две години, когато избухна скандалът около Пол Кофи, и тогава се увлече по случая „Дръм“. Двамата с Роби разговаряха часове наред на професионални теми и отношенията им можеха да тръгнат в друга посока, ако Роби не беше отдаден изцяло на сегашната си приятелка, с двайсет години по-млада от него. Марта вече не вярваше в тия неща и подаваше разнопосочни сигнали в желанието си да разбере дали вратата е отворена, или не. Между двамата се трупаше сексуално напрежение, сякаш се бореха с желанието да кажат „да“. Засега успяваха.

Отначало тя твърдеше, че пише книга за случая „Дръм“. После книгата се оказа само статия за „Венити Феър“. След това за „Ню Йоркър“. После се превърна в сценарий за филм, чийто продуцент щял да бъде един от бившите й съпрузи в Лос Анджелис. Според Роби тя умееше да пише прилично и имаше великолепна памет за фактите, но беше жива напаст във всичко, свързано с организация и планиране. Какъвто и да се окажеше крайният продукт, той имаше пълно право на вето, а ако случайно проектът донесеше печалба, Роби и близките на Дръм щяха да получат дял. След две години общуване с нея той не разчиташе на финансов успех. Но я харесваше. Тя беше убийствено забавна, безцеремонна, посветена изцяло на каузата и изпитваща люта ненавист към почти всеки, когото бе срещнала в Тексас. Освен това обичаше да пие бърбън и да играе покер до късно след полунощ.

Малкият хол беше препълнен. Робърта Дръм седеше на любимата си пейка. Двама от братята й стояха до вратата на кухнята. Синът й Седрик, по-големият брат на Донте, седеше на канапето и държеше в скута си задрямало пеленаче. Дъщеря й Андреа, по-малката сестра на Донте, бе заела единия стол. На друг седеше техният проповедник, преподобният Канти. Роби и Марта седнаха един до друг на паянтови столове, донесени от кухнята. Марта бе идвала тук три пъти и дори веднъж сготви, когато Робърта имаше грип.

След обичайните поздрави, прегръдки и нескафе Роби взе думата.

— Днес не се случи нищо, което не е добра новина. Утре сутрин Комисията по помилванията ще вземе решение. Не провеждат съвещания, просто пускат материалите по делото от ръка на ръка и гласуват. Не очакваме да препоръчат смекчаване на присъдата. Това рядко се случва. Очакваме отказ, който ще обжалваме пред губернатора с молба за отлагане. Губернаторът има право да отложи изпълнението с трийсет дни. Едва ли ще се съгласи, но трябва да се молим за чудо.

Роби Флак не си падаше по молитвите, но много добре знаеше как да говори в религиозните области на Източен Тексас. А сега стоеше в стая, пълна с хора, които се молеха денонощно.

— Сега откъм положителната страна. Днес се свързахме с Джоуи Гембъл. Намерихме го недалеч от Хюстън, в предградие, наречено Мишън Бенд. Нашият детектив обядва с него, напомни му истината, обясни му колко е напрегнато положението и тъй нататък. Той следи случая и знае какъв е залогът. Призовахме го да подпише клетвена декларация, отхвърляща лъжите му пред съда, но той отказа. Ние обаче няма да отстъпим. Той не беше категоричен. Изглеждаше разколебан и разтревожен от съдбата на Донте.

— Какво ще стане, ако подпише и каже истината? — попита Седрик.

— Е, тогава изведнъж ще разполагаме с боеприпаси, за да вдигнем шум в съда. Проблемът обаче е там, че когато един лъжец започне да отрича показанията си, всички стават много подозрителни, особено апелативните съдии. Докъде стига лъжата? Сега ли лъже, или тогава е лъгал? Честно казано, ходът е отчаян, но друго не ни остава.

Роби винаги говореше без увъртане, особено със семействата на клиентите си. А при сегашното положение на Донте нямаше смисъл да им вдъхва надежди.

Робърта седеше смирено, притиснала длани между коленете си. Беше на петдесет и шест, но изглеждаше много по-стара. След като съпругът й Райли почина преди пет години, тя престана да си боядисва косата и да се храни. Беше измършавяла, с прошарени кичури и почти не говореше, но всъщност открай време си беше мълчалива. В семейството им Райли държеше ролята на бъбривец, самохвалко и скандалджия, а Робърта имаше грижата да върви след съпруга си и да оправя кашите, които е надробил. През последните дни тя постепенно прие истината и изглеждаше смазана. Нито тя, нито Райли, нито който и да било от семейството се бе усъмнил някога в невинността на Донте. Някога той бе влизал в остри схватки с противникови играчи и при необходимост умееше да се защити на игрището или на улиците. Но всъщност Донте беше добро и разумно момче, което никога не би посегнало на невинен човек.

— Двамата с Марта отиваме утре на свиждане с Донте — продължаваше Роби. — Ако имате писма за него, мога да ги занеса.

— Утре в десет сутринта имам среща с кмета — каза преподобният Канти. — Ще дойдат и други пастори. Смятаме да изложим тревогата си какво може да стане в Слоун, ако Донте бъде екзекутиран.

— Ще стане страшно — обади се един от чичовците.

— Прав си — добави Седрик. — Хората откъм нашия край са настръхнали.

— Екзекуцията още ли е насрочена за шест вечерта в четвъртък? — попита Андреа.

— Да — отговори Роби.

— Кога ще се знае със сигурност, че ще бъде изпълнена?

— Никога не е сигурно, защото обикновено адвокатите се борят до последната минута.

Андреа погледна смутено брат си, после каза:

— Е, от мен да го знаеш, Роби, много хора от нашата част на града възнамеряват да бъдат тук, когато се случи. Ще има размирици и това няма да ме учуди. Но започне ли се веднъж, може да излезе извън контрол.

— Целият град трябва да внимава — каза Седрик.

— Точно това ще кажем на кмета — обади се Канти. — Желателно е да предприеме нещо.

— Той може само да реагира — каза Роби. — Няма нищо общо с екзекуцията.

— Не може ли да се обърне към губернатора?

— Може, естествено, но не си въобразявайте, че кметът е против екзекуцията. Ако изобщо се добере до губернатора, сигурно ще го увещава да отхвърли молбата за помилване. Кметът е типичен тексасец. Обича смъртното наказание.

Никой в стаята не бе гласувал за кмета или пък за губернатора. Роби отклони разговора от заплахата за размирици. Имаха по-важни неща за обсъждане.

— Според затворническия правилник по следното свиждане ще бъде в четвъртък, осем сутринта, в затвора „Полънски“, преди Донте да бъде прехвърлен в затвора в Хънтсвил. Знам, че очаквате с нетърпение да го видите, както и той вас. Но не се изненадвайте когато пристигнете там. Ще бъде като всяко друго свиждане. Той ще е от едната страна на стъклената преграда, вие трябва да стоите от другата. Ще разговаряте по телефона. Смешно е, но така става в Тексас.

— Никакви прегръдки и целувки? — попита Андреа.

— Никакви. Имат си правилник.

Робърта тихо заплака и по бузите й потекоха едри сълзи.

— Не мога да прегърна детето си — промълви тя.

Един от нейните братя й подаде книжна кърпичка и я погали по рамото. След минута тя се съвзе и каза:

— Извинявайте.

— Не се извинявай, Робърта — каза Роби. — Ти си майка и синът ти ще бъде екзекутиран за нещо, което не е извършил. Имаш право да плачеш. На твое място сигурно щях да крещя и да стрелям по хората. Може и да го направя.

— А самата екзекуция? — попита Андреа. — Кой ще присъства на нея?

— Стаята за свидетелите е разделена със стена на две половини — за близките на жертвата и на осъдения. Всички стоят прави. Няма столове. Те имат право на петима души, вие също. Останалото място е за адвокати, служители от затвора, журналисти и неколцина други. Аз ще бъда там, Робърта. Знам, че искаш да дойдеш, но Донте е категорично против присъствието ти. Включена си в списъка, но той не желае да гледаш.

— Съжалявам, Роби — каза тя и си избърса носа. — Вече сме водили този спор. Присъствах, когато той се роди, и ще присъствам, когато умре. Донте може и да не знае, но ще се нуждае от мен. Ще бъда там.

Роби не беше в настроение да спори. Обеща на другата вечер да дойде отново с последните новини.

7

Дълго след като децата заспаха, Кийт и Дейна Шрьодер още седяха в кухнята на скромното си жилище в центъра на Топика. Един срещу друг, всеки с лаптоп, бележник и чаша безкофеиново кафе. Масата бе отрупана с материали, открити в интернет и разпечатани на служебния принтер. Бяха вечеряли набързо с макарони и сирене, защото момчетата трябваше да пишат домашни, а родителите им си имаха други грижи.

Въпреки ровенето из мрежата Дейна не бе успяла да провери твърдението на Бойет, че е бил арестуван и задържан в Слоун през януари 1999 г. Старите градски съдебни архиви не бяха достъпни. В указателя на Щатската асоциация на юристите имаше 131 адвокати от Слоун. Тя избра напосоки десет от тях, позвъни и каза, че е от Службата за предсрочно освобождаване в Канзас и проверява миналото на Травис Бойет. Поемали ли сте защитата на човек с това име? Не. Извинявайте за безпокойството. Нямаше време да се обади на всички, а и задачата изглеждаше безнадеждна. Възнамеряваше във вторник рано сутринта да се свърже с канцеларията на градския съд.

След като бе държал ученическия пръстен на Никол, Кийт почти не се съмняваше, че Бойет казва истината. Ами ако е бил откраднат преди изчезването и продаден в заложна къща, попита Дейна. Изглеждаше обаче невероятно Бойет да купи подобен пръстен от заложна къща. Нали? Продължиха така часове наред, оспорвайки всяка идея, подхвърлена от единия или другия.

Повечето разпръснати по масата материали идваха от два сайта: WeMissYouNikki.com и FreeDonteDrumm.com. Уебсайтът за Донте се поддържаше от адвокатската кантора на мистър Роби Флак и беше много по-подробен, активен и професионално изработен. Уебсайтът на Ники беше дело на майка й. И в двата сайта нямаше и следа от безпристрастност.

От раздела „История на процеса“ в сайта за Донте пасторът стигна до сърцевината на обвинението. Самопризнанието. Разказът започваше с обяснение, че се основава на две твърде различни версии за събитията. Разпитът продължил петнайсет часа и дванайсет минути с няколко кратки прекъсвания. На три пъти Донте получил разрешение да отиде до тоалетната и на два пъти го отвели по коридора до друга стая за проверка с детектора на лъжата. През цялото останало време бил държан в стаята с неофициално название „Хоровата капела“. Полицаите обичали да казват, че рано или късно всеки заподозрян ще пропее.

Първият вариант се основаваше на официалния полицейски доклад, съставен по записки, водени по време на разпита от инспектор Джим Мориси. Когато Мориси отскочил да подремне три часа на кушетка в съблекалнята, ролята на секретар временно поел инспектор Ник Нийдам. Записките бяха обобщени в спретнат доклад от четиринайсет страници, за който Кърбър, Мориси и Нийдам се кълняха, че е истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Нямаше нито дума за заплахи, лъжи, обещания, подвеждане, сплашване, физическо насилие или нарушаване на конституционни права. Нещо повече, пред съда инспекторите категорично отричаха да е имало нещо подобно.

Вторият вариант се различаваше коренно от първия. Един ден след ареста, когато останал сам в килията, обвинен в отвличане, изнасилване и предумишлено убийство, Донте се опомнил от психологическата травма на бруталния разпит и се отказал от признанията си. Обяснил на защитника си Роби Флак какво е станало. Под ръководството на адвоката Донте започнал да пише свой разказ за разпита. Когато след два дни приключил, текстът бил напечатан от един сътрудник на мистър Флак. Версията на Донте заемаше четирийсет и три страници.

Сайтът предлагаше обобщение на двете версии с вмъкнати кратки анализи.

На втори декември 1998 г., осемнайсет дни след изчезването на Никол Ярбър, Дрю Кърбър и Джим Мориси от полицейското управление на Слоун пристигат в клуба „Саут Сайд“ да търсят Донте. Клубът се посещава от най-изтъкнатите спортисти в района. Донте тренира там почти всеки ден след училище. Вдига тежести и възстановява контузения си глезен. Вече е в отлична форма и има намерение следващото лято да постъпи в щатския университет „Сам Хюстън“, после да си опита късмета в тамошния футболен отбор.

Около 17:00 ч., когато напуска сам клуба, Донте е пресрещнат от Кърбър и Мориси, които го заговарят приятелски и питат дали иска да им разкаже за Никол Ярбър. Донте се съгласява и Кърбър предлага да се видят в участъка, където ще им е по-удобно. Донте е малко притеснен от това, но иска да окаже пълно съдействие. Той познава Никол — помагал е в нейното издирване, — но не знае нищо за изчезването й и смята, че срещата в участъка ще отнеме само няколко минути. Потегля натам със стария семеен зелен пикап и паркира на мястото за посетители. Докато влиза в участъка, Донте не подозира, че прави последните си крачки на свобода. Той е на осемнайсет години, никога не е имал сериозни неприятности и не е подлаган на продължителен полицейски разпит.

В приемната го проверяват. Мобилният му телефон, портфейлът и ключовете от колата са прибрани и заключени в чекмедже „по съображения за безопасност“.

Инспекторите го водят към стая за разпити в сутерена на сградата. Наоколо има и други служители. Един от тях, униформен чернокож полицай, разпознава Донте и го заговаря за футбола. След като влизат в стаята за разпити, Мориси му предлага нещо за пиене. Донте отказва. В средата на стаята има малка правоъгълна маса. Донте сяда от едната страна, а двамата инспектори от другата. Стаята е добре осветена, без прозорци. В единия ъгъл има видеокамера на стойка, но според Донте тя не е насочена към него и не изглежда включена.

Мориси изважда лист хартия и обяснява, че Донте трябва да знае конституционните си права. Донте пита дали е свидетел или заподозрян. Инспекторът обяснява, че процедурата изисква всеки разпитван да бъде осведомен за правата си. Дребна работа. Обикновена формалност.

Донте започва сериозно да се притеснява. Прочита документа дума по дума и тъй като няма какво да крие, слага подписа си. Съдбоносно, трагично решение.

Невинните много по-често се отказват от правата си по време на разпит. Те знаят, че са невинни, и желаят да помогнат на полицаите, за да докажат невинността си. Виновните заподозрени рядко проявяват желание да сътрудничат. Изпечените престъпници се смеят в лицата на полицаите и мълчат.

Мориси започва да води бележки от момента, когато „заподозреният“ влиза в стаята — 17:25 ч.

Говори предимно Кърбър. Разговорът започва с дълго обобщение на футболния сезон, победите, загубите, какво се е объркало в плейофите и най-новата клюка — смяната на треньорския състав. Кърбър изглежда искрено заинтересуван от бъдещето на Донте и изразява надежда глезенът му да оздравее, за да може да играе в колежа. Донте отговаря, че това непременно ще стане.

Следват много въпроси за него и семейството му, училището, трудовия му опит, мимолетния му сблъсък със закона заради онзи случай с марихуаната, когато е бил на шестнайсет години. След около час разговорът най-сетне стига до Никол. Тонът се променя. Усмивките изчезват. Въпросите стават по-настоятелни. Откога я познава? В колко класа са учили заедно? Общи приятели? С кое момиче ходи Донте? Кои са нейните приятелки? Излизал ли е с Никол? Не. Опитвал ли се е да излиза с нея? Не. Искал ли е да се среща с нея? С много момичета е искал да се среща. Бели момичета? Да, искал е, но не го е правил. Никога ли не е ходил с бяло момиче? Не. Носят се слухове, че двамата с Никол ходят заедно, но се мъчат да го опазят в тайна. Няма такава работа. Никога не са се срещали насаме. Никога не я е докосвал. Но нали признава, че е искал да ходи с нея? Искал е да ходи с много момичета — бели, чернокожи и дори латиноамериканки. Значи харесва всички момичета? Много, но не всички.

Кърбър пита дали Донте е участвал в издирването на Никол. Да, заедно с целия клас е обикалял часове наред да я търси.

Говорят за Джоуи Гембъл и някои други момчета, с които Никол се е срещала в гимназията. Кърбър пак пита настоятелно дали Донте е ходил с нея, дали не са се виждали тайно. Въпросите му приличат на обвинения и Донте започва да се тревожи.

Робърта Дръм винаги поднася вечерята точно в седем и ако по някаква причина е възпрепятстван да се прибере, Донте трябва да се обади по телефона. В седем вечерта той пита полицаите дали може да си върви. Само още няколко въпроса, отговаря Кърбър. Донте пита дали може да се обади на майка си. Получава отговор, че в участъка е забранена употребата на мобилни телефони.

След два часа в стаята Кърбър най-сетне хвърля бомбата. Съобщава на Донте, че имат свидетел, готов да разкаже как Никол е споделила с близки приятели, че ходят с Донте и често правят секс. Но трябвало да го пази в тайна. Иначе можело богатият й баща в Далас да й отреже издръжката и да я лиши от наследство. Църквата щяла да я заклейми. И тъй нататък.

Няма такъв свидетел, но на полицаите е разрешено да лъжат по време на разпит.

Донте категорично отрича каквато и да било връзка с Никол.

Кърбър продължава с измислицата. Свидетелят казвал, че Никол все повече се тревожела от тайната връзка. Искала да приключи, но Донте отказвал да я остави на мира. Подозирала го, че я следи. Смятала, че е полудял по нея.

Донте разпалено отрича всичко това. Настоява да узнае името на свидетеля, но Кърбър казва, че е поверително. Вашият свидетел лъже, повтаря на няколко пъти Донте.

Както при всеки разпит инспекторите знаят накъде водят въпросите им. Донте не знае. Внезапно Кърбър сменя темата и почва да разпитва Донте за зеления форд пикап — колко често го кара, къде и тъй нататък. Семейството притежава този пикап от години и всички деца го използват.

Кърбър пита Донте колко често пътува с пикапа до училище, до спортния клуб, до мола и някои други места, посещавани от гимназистите. Ходил ли е до мола вечерта на четвърти декември, петък, когато изчезва Никол?

Не. През онази вечер Донте е у дома с по-малката си сестра. Родителите му са на църковна сбирка в Далас. Донте е останал да гледа детето. За вечеря си притоплят замразена пица и гледат телевизия в хола — нещо, което майка им обикновено не разрешава. Да, зеленият пикап е бил паркиран пред къщата. Родителите са заминали за Далас със семейния буик. Съседите потвърждават, че пикапът си е бил на мястото. Никой не го е виждал да потегля през нощта. Сестрата свидетелства, че Донте е бил с нея цяла нощ и не е излизал.

Кърбър уведомява заподозрения, че разполагат със свидетел, който е видял зелен форд пикап на паркинга пред мола по времето, когато изчезнала Никол. Донте отговаря, че вероятно това не е единственият подобен пикап в Слоун. Започва да пита инспекторите дали е заподозрян. На няколко пъти повтаря: Мислите ли, че аз съм отвлякъл Никол? Когато става ясно, че е така, той изпада в крайна паника. Плаши го мисълта, че е заподозрян.

Около 21 часа Робърта Дръм вече е разтревожена. Донте рядко пропуска вечерята и обикновено носи мобилния телефон в джоба си. Всичките й обаждания до него се прехвърлят на гласова поща. Тя започва да звъни на приятелите му, но никой не знае къде е.

Кърбър открито обвинява Донте, че е убил Никол и се е отървал от трупа й. Донте гневно отрича да има нещо общо с изчезването й. Разговорът между двамата се изостря, езикът загрубява. Обвинения, отричане, обвинения, отричане. В 21:45 ч. Кърбър ритва стола назад и яростно напуска стаята. Мориси оставя писалката и се извинява за поведението на Кърбър. Казва, че човекът е под голямо напрежение, защото ръководи разследването, а всички искат да знаят какво е станало с Никол. Има известна надежда все още да е жива. Плюс това Кърбър има буен нрав и понякога не се удържа.

Донте разбира много добре, че полицаите разиграват класическия похват добро ченге — лошо ченге. Но тъй като Мориси се държи любезно, той разговаря с него. Не обсъждат случая. Донте моли за безалкохолно и нещо за ядене и Мориси отива да донесе.

Донте има добър приятел на име Тори Пикет. Двамата играят заедно футбол още от седми клас, но през лятото преди гимназията Тори е имал неприятности със закона. Заловен е при покупка на крек от полицейски агент под прикритие и по-късно освободен. Той не завършва гимназия и работи в една местна бакалия. Полицаите знаят, че Тори напуска работа всяка делнична вечер точно в десет, когато магазинът затваря. Двама униформени полицаи го чакат на изхода. Питат го дали би дошъл доброволно в участъка да отговори на няколко въпроса за случая с Никол Ярбър. Той се колебае, което поражда подозрения у полицаите. Казват му, че неговият приятел Донте вече е там и се нуждае от помощта му. Тори решава да види какво става. Откарват го с полицейска кола. В участъка Тори е отведен в стая през две врати от онази, където държат Донте. Стаята има голямо огледално стъкло, така че полицаите да наблюдават заподозрения, без той да ги вижда. Освен това вградените микрофони дават възможност разпитът да се чува от високоговорител в коридора. Инспектор Нийдам работи сам и задава обичайните общи, безобидни въпроси. Тори бързо се отказва от конституционното право да мълчи. Скоро Нийдам насочва разговора към момичетата — коя с кого ходи и какви щуротии вършат. Тори твърди, че почти не познава Никол, от години не я е виждал. Той се изсмива на предположението, че неговият приятел Донте ходи с това момиче. След трийсет минути разпит Нийдам напуска стаята. Тори остава да чака.

Междувременно в „Хоровата капела“ Донте получава нов удар. Кърбър му съобщава, че имат свидетел, който ще потвърди, че Донте и Тори са отвлекли Никол, изнасилили са я в каросерията на зеления пикап, после са хвърлили тялото от моста над Ред Ривър. Донте се разсмива на това безумие и смехът му вбесява инспектор Кърбър. Донте обяснява, че се смее не на мъртвото момиче, а на фантазията, която излага Кърбър. Ако наистина разполага със свидетел, значи допуска голяма глупост, като вярва на този лъжлив идиот. Двамата си разменят остри реплики и взаимно се обвиняват в лъжа. Неприятната ситуация става още по-грозна.

Изведнъж Нийдам отваря вратата и съобщава на Кърбър и Мориси, че Тори Пикет е арестуван. Новината е тъй вълнуваща, че Кърбър скача на крака и отново напуска стаята.

След броени минути той се връща. Продължава разпита по същия начин и обвинява Донте в убийство. Когато Донте отрича всичко, Кърбър го обвинява, че лъже. Претендира да знае със сигурност, че Донте и Тори Пикет са изнасилили и убили момичето, и ако Донте иска да докаже невинността си, трябва да се подложи на полиграф. Проверка с детектор на лъжата. Според Кърбър резултатите от подобна проверка не можели да се фалшифицират и се приемали от съда за категорично доказателство. Донте се съмнява в това от самото начало, но същевременно решава, че идеята не е лоша и може да сложи край на безумието. Той знае, че е невинен. Знае, че може да мине проверката и по такъв начин да се отърве от Кърбър, преди да е станало по-зле. Дава съгласие да се подложи на теста.

Под натиска на полицейски разпит невинните много по-охотно приемат проверката с полиграф. Те нямат какво да крият и отчаяно искат да го докажат. По разбираеми причини виновните заподозрени рядко се съгласяват да се подложат на теста.

Донте бива отведен в друга стая и представен на инспектор Фъргюсън, когото Кърбър е събудил по спешност само преди час. Фъргюсън е местният специалист по детектора на лъжата. Той настоява Кърбър, Мориси и Нийдам да напуснат стаята. Фъргюсън е извънредно любезен, кротък и дори се извинява, че подлага Донте на теста. Той обяснява всичко, попълва документите, подготвя машината и започва да разпитва Донте за изчезването на Никол Ярбър. Това продължава около час.

Когато приключва, Фъргюсън обяснява, че ще му трябват няколко минути, за да обобщи резултатите. Донте е отведен обратно в „Хоровата капела“.

Резултатите ясно сочат, че Донте казва истината. Но според Върховния съд на САЩ законът разрешава на полицаите да използват по време на разпит широка гама от методи за подвеждане. Те могат да лъжат както си искат.

Когато се връща в „Хоровата капела“, Кърбър държи книжната лента с графиките от теста. Захвърля я в лицето на Донте и го нарича „лъжливо копеле!“. Сега имат доказателство, че той лъже! Вече разполагат със сигурни данни, че е отвлякъл бившата си любовница, изнасилил я е, после я е убил в пристъп на ярост и е хвърлил трупа от моста. Кърбър вдига лентата, разтърсва я пред лицето на Донте и обещава, че когато видят резултатите от теста, съдебните заседатели ще разберат вината му и ще го осъдят на смърт. Иглата те чака, повтаря Кърбър отново и отново.

Още една лъжа. Полиграфският метод е тъй пословично ненадежден, че резултатите му никога не се приемат в съда.

Донте е потресен. Призлява му. Объркан, той се мъчи да намери точните думи. Кърбър омеква и сяда срещу него. Казва, че при много случаи на ужасни престъпления, особено когато са ги извършили добри, почтени хора, а не престъпници, убиецът подсъзнателно изтрива деянието от паметта си. Просто го „блокира“. Случва се често и той, инспектор Кърбър, неведнъж го е срещал в дългогодишната си кариера. Подозира, че Донте много е харесвал Никол, може би дори я е обичал и не е искал да й причини зло. Нещата са излезли извън контрол. Преди да се опомни, тя вече е била мъртва. После той е изпаднал в шок от смазващата вина. Затова се е опитал да изтрие стореното от паметта си.

Донте продължава да отрича. Изтощен е и отпуска глава върху лактите си. Кърбър стоварва юмрук върху масата и го стряска. Отново го обвинява в престъплението, заявявайки, че разполагат със свидетели и доказателства и че след пет години го чака смърт. Както всички знаем, Тексас харесва смъртното наказание и екзекутира повече хора от всички останали щати, взети заедно, а прокурорите знаят как да задвижат системата, за да няма отлагания в изпълненията.

Кърбър предлага на Донте да си представи как майка му седи в стаята за свидетелите, ридае и му маха за сетен път, докато го връзват с ремъци и пускат отровата. Ти си мъртъв, повтаря той на няколко пъти. Но има изход. Ако Донте си излее душата, разкаже какво е станало и направи пълни признания, тогава той, Кърбър, ще гарантира щатът да не иска смъртна присъда. Донте ще получи доживотен затвор без право на помилване, което не е много приятно, но поне ще може да пише на майка си и да я вижда два пъти месечно.

Подобни заплахи със смърт и обещания за снизхождение нарушават конституцията и полицаите знаят това. Кърбър и Мориси отричат да са използвали тази тактика. Естествено, в записките на Мориси не се споменава за заплахи или обещания. Не са отразени точно часовете и последователността на събитията. Донте няма достъп до писалка и хартия и след пет часа губи представа за времето.

Около полунощ инспектор Нийдам отваря вратата и обявява: „Пикет проговори.“ Кърбър се усмихва на Мориси, после разиграва поредното театрално излизане.

Пикет е сам в заключената стая и кипи от яд, защото са го забравили. Повече от час при него не влиза никой.

Райли Дръм открива зеления си пикап паркиран пред градския затвор. Дълго е обикалял улиците и находката донякъде го успокоява. Същевременно го обзема тревога, че синът му се е забъркал в неприятности. Градският затвор на Слоун е в непосредствена близост до полицейското управление. Най-напред Райли отива в затвора и след кратка суматоха узнава, че синът му не е зад решетките. Няма данни да е приеман. В затвора има шейсет и двама задържани, но нито един от тях не е Донте Дръм. Младият бял надзирател познава Донте по име и оказва съдействие в рамките на възможностите си. Предлага на мистър Дръм да провери в съседния полицейски участък. Това обаче се оказва мъчително и объркващо. Минали са четирийсет минути след полунощ и външната врата е заключена. Райли съобщава по телефона на съпругата си последните новини, после обмисля как да влезе в сградата. След няколко минути наблизо спира патрулна кола и от нея слизат двама униформени полицаи. Те разговарят с Райли Дръм, който им обяснява защо е тук. Влиза след тях и сяда във фоайето. Двамата полицаи отиват да търсят сина му. Едва след половин час се връщат и казват, че Донте е на разпит. За какво? Защо? Полицаите не знаят. Райли започва да чака. Поне момчето е в безопасност.

Първият пробив идва, когато Кърбър изважда голяма цветна снимка на Никол. Изтощен, сам, уплашен, разколебан и потресен, Донте хвърля поглед към красивото й лице и се разплаква. Кърбър и Мориси си разменят самоуверени усмивки.

Донте плаче няколко минути, после моли да използва тоалетната. Повеждат го по коридора, като спират до прозореца, за да види как Тори Пикет седи зад масата и пише в бележник. Донте го гледа смаяно, дори поклаща глава и промърморва нещо неясно.

Тори изписва обобщение от една страничка, в което отрича да знае каквото и да било за изчезването на Никол. По някаква случайност документът се изгубва из архивите на полицейското управление и повече не излиза на бял свят.

След връщането в „Хоровата капела“ Кърбър съобщава на Донте, че неговият приятел Тори е подписал клетвена декларация, в която разказва как Донте се срещал с Никол и бил луд по нея, но тя се тревожела за последствията и се опитвала да скъса. Донте бил отчаян и дебнел момичето. Тори се страхувал, че може да я нарани.

Докато изрича тия поредни лъжи, Кърбър държи пред себе си лист хартия, сякаш чете показанията на Тори. Донте затваря очи, тръска глава и се мъчи да проумее какво става. Но мислите му вече текат много по-бавно, реакциите му са съсипани от умора и страх.

Той пита дали може да си върви. Кърбър крещи, ругае го и заявява, че не може да си върви, защото е главен заподозрян. Той е виновникът. Имат доказателства. Донте пита дали му трябва адвокат, а Кърбър отговаря, че не му трябва, разбира се. Адвокатът не може да промени фактите. Адвокатът не може да съживи Никол. Адвокатът не може да спаси живота ти, Донте, но ние можем.

В бележките на Мориси не се споменава да е ставало дума за адвокати.

В 2:20 ч. след полунощ разрешават на Тори Пикет да си тръгне. Инспектор Нийдам го извежда през една странична врата, за да не се срещне с мистър Дръм във фоайето. Полицаите в сутерена са предупредени, че бащата на обвиняемия е в сградата и иска да го види. По-късно те отричат това под клетва на няколко съдебни заседания.

Мориси започва да изнемогва и Нийдам заема мястото му. През следващите три часа, докато Мориси дреме, бележките се водят от Нийдам. Кърбър не проявява признаци на умора. Атаките срещу заподозрения сякаш го наелектризират все повече. Той очаква да пречупи заподозрения, да разреши случая и да стане герой. Предлага на Донте още веднъж да го проверят с полиграфа, като този път се ограничат само до темата къде е бил на четвърти декември, петък, около десет часа вечерта. Първата реакция на Донте е да откаже, но това разумно решение е изместено от желанието да напусне стаята. Просто да избяга от Кърбър. Готов е на всичко, само и само да се отърве от този смахнат.

Инспектор Фъргюсън отново го свързва с машината и задава няколко въпроса. Полиграфът шуми, разграфената лента бавно пълзи напред. Донте гледа, без да разбира, но нещо му подсказва, че резултатите няма да се добри.

Резултатите отново сочат, че той казва истината. През онзи петък е бил у дома с малката си сестра и не е излизал навън.

Но истината няма значение. Докато той отсъства, Кърбър премества стола му в ъгъла, колкото се може по-далеч от вратата. Когато се връща, Донте сяда, а Кърбър придърпва своя стол така, че коленете им почти се допират. Отново започва да ругае Донте и му казва, че вторият тест е бил не просто провал, а „жесток провал“. За пръв път докосва Донте, като го мушка в гърдите с десния си показалец. Донте блъска ръката му настрани и е готов да се бие, когато Нийдам пристъпва напред с електрошоков пистолет. Полицаят изглежда нетърпелив да изпробва оръжието, но се въздържа. Двамата с Кърбър ругаят и заплашват Донте.

Мушкането с пръст продължава, придружено от непрестанни обвинения и заплахи. Донте осъзнава, че няма да му позволят да си тръгне, докато не даде на ченгетата каквото искат. А в края на краищата може и да са прави. Те изглеждат тъй уверени за това какво точно е станало. Изобщо не се съмняват, че той е замесен. Собственият му приятел казва, че между него и Никол имало връзка. Ами полиграфът — какво ще си помислят съдебните заседатели, когато узнаят, че е излъгал. Донте започва да се съмнява в собствената си памет. Дали пък наистина не е изтрил спомена за онова ужасно деяние? А той не иска да умре — нито тогава, нито след пет или десет години.

В четири часа сутринта Райли Дръм напуска участъка и се прибира у дома. Опитва се да заспи, но не може. Робърта му прави кафе и двамата остават да чакат тревожно изгрева, сякаш дотогава всичко ще се изясни.

В 4:30 ч. Кърбър и Нийдам си дават почивка. Докато са сами в коридора, Кърбър казва: „Готов е.“

Няколко минути по-късно Нийдам тихо отваря вратата и надниква. Донте лежи на пода и хълца.

Донасят му поничка и кока-кола, после подновяват разпита. В главата на Донте бавно се оформя идея. След като не може да напусне, докато не им разкаже каквото искат, и след като в този момент би признал, че е убил собствената си майка, защо да не се подчини? Никол скоро ще се появи, жива или мъртва, и истината ще излезе наяве. Полицаите ще се изложат, задето са изкопчили насила признанието. Някой фермер или ловец ще се натъкне на нейните останки и тия клоуни ще станат за присмех. Донте ще бъде оправдан, освободен и всички ще го съжаляват. Ще бъде свободен.

Дванайсет часа след началото на разпита той поглежда Кърбър и казва:

— Дайте ми няколко минути, и ще ви кажа всичко.

След почивката Кърбър му помага да попълни празнотите. Измъкнал се е от къщи, след като сестра му е заспала. Отчаяно е искал да види Никол, защото тя го отблъсквала и се опитвала да скъса. Знаел, че Никол е на кино с приятелки. Потеглил натам самичък със зеления форд. Пресрещнал я на паркинга близо до колата й. Тя приела да се качи при него. Пресекли Слоун и продължили през полето. Той искал секс, тя отказала. Всичко било свършено. Той се опитал да я насили, тя се съпротивлявала. Накрая я принудил да правят секс, но не било приятно. Тя го одраскала до кръв. Сблъсъкът загрубял. Той изпаднал в ярост, започнал да я души и вече не можел да спре, просто не можел, докато не станало твърде късно. После изпаднал в паника. Трябвало да направи нещо. Крещял срещу нея в каросерията на пикапа, но тя не отговаряла. Подкарал на север, към Оклахома. Загубил представа за времето, после осъзнал, че утрото наближава. Трябвало да се прибере. Около шест часа сутринта на 5 декември той спрял пикапа на моста на шосе 244 над Ред Ривър. Било много тъмно и тя била все тъй мъртва. Хвърлил я през парапета и изчакал, докато чул ужасяващия плясък долу. Плакал по целия път обратно към Слоун.

Три часа Кърбър го инструктира, подканва, коригира, ругае и непрекъснато му напомня да каже истината. Подробностите трябва да бъдат перфектни, повтаря инспекторът. В 8:21 ч. сутринта най-сетне видеокамерата е включена. С посивяло, вцепенено лице Донте Дръм седи зад маса, върху която на видно място са сложени поничка и току-що отворено безалкохолно, за да личи полицейското гостоприемство.

Видеозаписът трае седемнайсет минути и ще му донесе смъртна присъда.

Донте е обвинен в отвличане, жестоко изнасилване и предумишлено убийство. Отвеждат го в килия, където веднага заспива.

В девет сутринта началникът на полицията и окръжният прокурор Пол Кофи организират пресконференция, за да обявят, че е разкрит убиецът на Никол Ярбър. За жалост един от бившите футболни герои на Слоун, Донте Дръм, е признал престъплението. Други свидетели потвърждават това. Съболезнования към близките на жертвата.

Признанието е оспорено незабавно. Донте се отказва от думите си и неговият адвокат Роби Флак разпространява яростно разобличение на полицаите и тяхната тактика. Месеци по-късно защитата подава иск до съда за анулиране на признанието. Съдебните заседания по иска продължават цяла седмица. Кърбър, Мориси и Нийдам дават подробни показания, а защитата разпалено оборва твърденията им. Те категорично отричат да са използвали заплахи, обещания или сплашване. Изрично заявяват, че не са си служили със заплаха за смъртно наказание, за да принудят Донте да им съдейства. Отричат да са обиждали заподозрения или да са го довеждали до изтощение и безсилие. Отричат Донте да е споменавал за адвокат или да е искал да прекрати разпита и да се прибере удома. Отричат да са знаели за присъствието на бащата на Донте в участъка и желанието му да види сина си. Отричат факта, че собствените им полиграфски проверки дават ясни признаци за откровеност; вместо това твърдят, че по тяхно мнение резултатите са „неубедителни“. Отричат каквато и да било измама с въображаемите показания на Тори Пикет. Тори свидетелства в полза на Донте и отрича да е говорил на полицаите за някаква връзка между Донте и Никол.

Съдията по делото изказва сериозна загриженост относно признанието, но не чак толкова сериозна, че да го изключи от списъка на доказателствата. Отказва да го анулира и по-късно то е показано на съдебните заседатели. Донте го гледа и сякаш вижда на екрана непознат човек. Никой никога не е оспорвал сериозно факта, че именно този видеозапис осигурява осъждането му.

Признанието е оспорено и при обжалването, но Тексаският апелативен съд единодушно потвърждава смъртната присъда.

Когато приключи с четенето, Кийт стана от масата и отиде в тоалетната. Имаше чувството, че излиза от разпит. Минаваше полунощ. Знаеше, че няма да може да заспи.

8

Към седем часа сутринта във вторник в адвокатската кантора „Флак“ кипеше онази трескава, нервна енергия, която може да се очаква от група хора, напрегнали всички сили в безнадеждна борба срещу времето за спасяване на човешки живот. Нямаше усмивки, нямаше ги обичайните остроумия между колеги, разполагащи с абсолютната свобода да казват всекиму всичко по всяко време. Повечето от тях бяха присъствали преди шест години, когато в затвора в Хънтсвил екзекутираха Ламар Билъпс, и тази смърт ги бе потресла. А Билъпс бе отвратителна личност. Любимото му занимание беше да пребива хора в кръчмарски побоища, за предпочитане с билярдни щеки или строшени бутилки, докато накрая щатът не изтърпя и сложи край на това. Преди да издъхне, осъденият каза само: „Ще се видим в ада.“ Беше виновен и дори не направи сериозен опит да го отрече. Гражданите на Слоун почти не забелязаха извършеното от него убийство в малко градче на стотина километра от тях. Той нямаше семейство и никой от кантората не се сближи с него. Роби буквално го ненавиждаше, но твърдо отстояваше вярата си, че щатът няма право да убие този човек.

Делото „Тексас срещу Донте Дръм“ бе съвсем различно. Сега се сражаваха за невинен човек и приемаха неговото семейство за свое семейство.

Дългата маса в голямата заседателна зала бе в окото на бурята. Фред Прайър докладваше накратко от Хюстън за усилията си да разколебае Джоуи Гембъл. Разговаряли по телефона късно вечерта в понеделник и Гембъл реагирал още по-хладно.

— Все питаше сериозно престъпление ли е лъжесвидетелството — прогърмя гласът на Прайър от високоговорителя, включен на пълна мощност.

— Кофи го заплашва — заяви убедено Роби, сякаш знаеше това със сигурност. — Попита ли го дали е разговарял с окръжния прокурор?

— Мислех да го попитам, но се отказах — отговори Прайър. — Все едно, нямаше да ми каже.

— Кофи знае, че момчето е лъгало пред съда и го е предупредил, че в последния момент ще се обърнем към него — каза Роби. — Заплашил го е с присъда за лъжесвидетелство, ако промени показанията си. Искаш ли да се обзаложим, Фред?

— Не. Сигурно е така.

— Кажи на Джоуи, че срокът на давност е изтекъл. Кофи не може и с пръст да го пипне.

— Дадено.

Изключиха високоговорителя. На масата изникна поднос със сладки и наоколо се струпа тълпа. Двете адвокатки на Роби преглеждаха молбата до губернатора за отлагане. Марта Хандлър седеше в края на масата, приведена над съдебните протоколи. Арън Рей отпиваше кафе от картонена чашка и преглеждаше сутрешния вестник. Беше по риза и двата му кобура се виждаха съвсем ясно. Правната асистентка Бони работеше на лаптопа си.

— Да предположим, че Гембъл мине на наша страна — каза Роби на старшата си адвокатка, педантична дама на неопределена възраст. Преди двайсет години бе съдил първия й пластичен хирург, когато една операция за обтягане на лицето даде крайно нежелателни резултати. Тя обаче не се отказа от корекциите, само смени клиниката. Казваше се Саманта Томас, или просто Сами, и когато не работеше по делата на Роби, съдеше лекари за допуснати грешки или работодатели за възрастова и расова дискриминация. — Приготви молбата за всеки случай.

— Почти е готова — каза Сами.

Дежурната от приемната на име Фанта — стройна чернокожа жена, която бе играла баскетбол в местната гимназия и при други обстоятелства би получила диплома заедно с Никол Ярбър и Донте Дръм — влезе със списъка на телефонните обаждания.

— Позвъни репортер от „Уошингтън Поуст“. Иска да поговорите — каза тя на Роби, който незабавно се съсредоточи върху краката й.

— Познаваме ли го?

— За пръв път му чувам името.

— Тогава го зарежи.

— Репортер от „Хюстън Кроникъл“ е оставил съобщение снощи в десет и половина.

— Да не е Спини?

— Същият.

— Прати го на майната му.

— Не използвам такъв език.

— Добре, зарежи и него.

— Грета се обади на три пъти.

— Още ли е в Германия?

— Да, може да си позволи самолетен билет. Иска да знае дали с Донте могат да се оженят по интернет.

— Ти какво й каза?

— Че е невъзможно.

— Обясни ли й, че Донте е станал един от най-търсените ергени в света? Че през последната седмица има поне пет предложения за брак, все от Европа. Всякакви жени — млади, стари, дебели, слаби. Само по едно си приличат — че са грозни. И глупави. Обясни ли, че Донте гледа сериозно на брака и затова няма да бърза?

— Не съм разговаряла с нея. Беше оставила съобщение на гласовата поща.

— Добре. Не се занимавай с нея повече.

— Последното е от свещеника на някаква лутеранска църква в Топика, Канзас. Обади се преди десет минути. Каза, че може би има информация кой е убил Никол, но не знае как да постъпи.

— Страхотно, още един смахнат. Колко бяха през последната седмица?

— Вече не ги броя.

— Не му обръщай внимание. Направо е невероятно колко много откачалки прииждат в последния момент.

— Аз нямам нищо против да се обаждам на откачалките — каза Марта Хандлър.

— Ти просто търсиш материал — отсече Роби.

— Сутрешните новини — обяви на висок глас една от правните асистентки и насочи дистанционното към големия телевизор в ъгъла.

Разговорите секнаха. Репортерът стоеше пред съда на окръг Честър, като че чакаше всеки миг да се случи нещо драматично. Гласът му се лееше от екрана:

Камерата се оттегли, за да разкрие заоблената фигура на униформения полицейски началник.

Камерата отново се приближи, оставяйки полицая извън кадър.

Репортажът свърши и асистентката изключи звука. Роби не каза нито дума и всички пак се заеха за работа.

Тексаската комисия по помилванията се състоеше от седем души, всичките назначени от губернатора. Ако някой затворник желаеше облекчаване на присъдата си, трябваше да подаде молба до комисията. Това можеше да е простичка молба на една страница или солидно досие с веществени доказателства, клетвена декларация и писма от цял свят. Молбата, която подаде Роби Флак от името на Донте Дръм, бе една от най-обемистите в цялата история на комисията. Комисията рядко проявяваше снизхождение. Отказът можеше да бъде обжалван пред губернатора, който нямаше право да помилва самостоятелно, но му се разрешаваше да даде трийсет дни отлагане. В редките случаи, когато комисията отменеше присъдата, губернаторът имаше право да отмени решението и щатът да пристъпи към екзекуцията.

Когато ставаше дума за смъртна присъда, решението обикновено се вземаше два дни преди екзекуцията. Членовете на комисията всъщност не се събираха за гласуване, а си разменяха циркулярни писма по факса. Така и го наричаха — „Смърт по факса“.

Смъртта по факса за Донте Дръм пристигна в 8:15 ч. сутринта във вторник. Роби прочете решението на глас пред своя екип. Никой не се изненада. Вече бяха загубили толкова схватки, че не очакваха победа.

— Тогава дайте да помолим губернатора за отлагане — каза с усмивка Роби. — Сигурен съм, че ще се зарадва да ни чуе отново.

От купищата предложения и молби, които неговата кантора бе подала през последния месец и щеше да продължи да бълва до смъртта на клиента, несъмнено най-безсмислената загуба на хартия бе молбата за отлагане до губернатора на Тексас. През изминалата година губернаторът на два пъти бе разрешил екзекуции въпреки решенията на Комисията по помилванията. Той обичаше смъртните присъди, особено когато търсеше гласове. Една от кампаниите му мина под девиза „Сурово тексаско правосъдие“ и включваше обещанието му „да изпразни отделенията на осъдените на смърт“. Разбира се, не като ги пусне на свобода.

— Да отидем при Донте — заяви Роби.

Пътуването от Слоун до затвора „Полънски“ близо до Ливингстън, Тексас, отнемаше три часа тежко шофиране по шосета с две платна. Роби бе изминавал този маршрут поне сто пъти. Преди няколко години, когато там имаше трима клиенти, осъдени на смърт — Донте, Ламар Билъпс и един мъж на име Коул Тейлър, — му беше дошло до гуша от глоби за превишена скорост, некадърни селски шофьори и разминавания на косъм, докато говореше по телефона. Купи си дълъг, масивен микробус с много свободно пространство и го откара в специализирана работилница във Форт Уърт, където му инсталираха телефони, телевизори и всевъзможни електронни приспособления заедно с две чудесни кресла, които можеха да се въртят и накланят назад, канапе в дъното, ако Роби поискаше да дремне, и барче за в случай, че ожаднееше. Арън Рей бе назначен за шофьор. Правната асистентка Бони седеше отпред до него, готова за незабавно действие при първо нареждане на мистър Флак. Пътуванията станаха далеч по-плодотворни, тъй като през целия път до „Полънски“ и обратно Роби говореше по телефона, работеше на компютъра или четеше доклади в удобния си подвижен кабинет.

Креслото му беше точно зад шофьорското място. До него седеше Марта Хандлър. Отпред бяха Арън и Бони. Напуснаха Слоун в осем и половина вечерта и скоро поеха по лъкатушещите пътища между хълмовете на Източен Тексас.

Петата участничка в екипа бе нова. Казваше се доктор Кристина Хинз, или Кристи, както я наричаха в кантората на Флак, където никой не беше толкова надут, че да употребява титли, а малките имена обикновено се съкращаваха. Тя представляваше най-новото попълнение към дългия списък от експерти, за които Роби прахосваше пари в усилията си да спаси Донте. Занимаваше се с клинично-психиатрични изследвания на затворниците и условията в затворите и бе написала книга, в която между другото се твърдеше, че единичната килия е сред най-жестоките форми на мъчение. Срещу десет хиляди долара тя трябваше да се срещне с Донте, да го прегледа, после да подготви (спешно) доклад с описание на влошеното му психическо състояние и да заяви, че (1) той е полудял от осемте години в единична килия и (2) подобно затворничество представлява жестоко и неприемливо наказание.

През 1986 г. Върховният съд на САЩ бе забранил екзекуциите на душевноболни. В последно отчаяно усилие Роби щеше да се опита да представи Донте като побъркан шизофреник, който не осъзнава нищо.

Начинанието изглеждаше безнадеждно. Кристи Хинз беше само на трийсет и две години, без никакъв опит в съдебната зала. Но това не тревожеше Роби. Той се надяваше на едно — след отлагане от няколко месеца Кристи да получи възможност да даде показания за психическото състояние на Донте. Сега тя бе заела канапето в дъното на каросерията и работеше трескаво както всички останали, потънала в купища документи.

Когато Роби приключи поредния телефонен разговор, Марта Хандлър каза:

— Може ли да поговорим?

Това бе станало стандартното и встъпление, когато имаше въпроси.

— Разбира се — отговори той.

Тя включи един от многото си диктофони и го плъзна пред него.

— Първо, финансовите въпроси. Ти беше назначен от съдията да представляващ Донте, който не е в състояние да покрие съдебните си разноски. Но…

— Да, на практика в Тексас не съществува понятието „обществен защитник“ — прекъсна я той. След няколко месеца работа с него Марта знаеше, че никога не е сигурно дали ще успее да довърши изречението. Роби продължи: — Затова местните съдии назначават свои приятели или подмамват някой нещастник, когато случаят е толкова безнадежден, че никой не го иска. Аз поех защитата доброволно. Дадоха ми я на драго сърце. Никой друг адвокат в града не искаше и да чуе за случая.

— Но съпрузите Дръм не са чак толкова бедни. Те двамата…

— Да, но ето как стоят нещата. Само богат човек може да си позволи да наеме адвокат по дело за убийство, а в отделението на осъдените на смърт няма богаташи. Бих могъл да изкопча от семейството пет или десет хиляди долара, да ги накарам да направят втора ипотека или нещо подобно. Но защо? Ще платят добрите хора от окръг Честър. Това е един от най-големите парадокси на смъртното наказание. Хората го искат — около седемдесет на сто от жителите на щата, — но нямат представа какво плащат за това удоволствие.

— Колко платиха? — умело вметна тя, преди да е заговорил отново.

— О, не знам. Много. Бони, колко са ни платили досега?

Без колебание и без да се озърта през рамо, Бони каза:

— Почти четиристотин хиляди.

Роби светкавично продължи:

— Тук влизат адвокатските хонорари от 125 долара на час плюс разходите, главно за детективи, а също и тлъста сума за вещи лица.

— Това са много пари — каза Марта.

— И да, и не. Когато работи за 125 долара на час, една адвокатска кантора понася сериозни загуби. Никога не бих го повторил. Не мога да си то позволя. Данъкоплатците също, но аз поне знам какво губя. Те не знаят. Попитай някого на Мейн Стрийт в Слоун колко плащат той и съгражданите му за делото срещу Донте Дръм и знаеш ли какво ще ти отговори?

— Откъде да…

— Ще каже, че няма представа. Чувала ли си за братята Тули от Западен Тексас? Това е знаменит съдебен процес.

— Съжалявам, сигурно съм пропуснала…

— Двама идиоти от някакъв пущинак в Западен Тексас. Кой окръг беше, Бони?

— Минго.

— Окръг Минго. Глуха земеделска провинция. Страхотна история, слушай. Тия двама дръвници ограбвали магазини и бензиностанции. Елементарна престъпност. Една нощ нещо се объркало и била застреляна млада служителка. С рязана ловна пушка, грозна работа. Хванали братята Тули, защото момчетата изобщо не се сетили за видеокамерите. Градът е потресен. Полицаите се пъчат. Прокурорът обещава светкавично правосъдие. Всички искат бърз съд и незабавна екзекуция. В окръг Минго няма голяма престъпност и нито един съдебен заседател не е изпращал човек на смърт. В Тексас има много начини да се почувстваш непълноценен, но да живееш в община, останала настрани от смъртното наказание, това си е направо позор. Какво ще си кажат роднините от Хюстън? Сега хората в Минго виждат златния шанс. Искат кръв. Момчетата отказват споразумение, защото прокурорът настоява за смъртна присъда. В такъв случай има ли смисъл да си признават? Изправят ги заедно пред съда. Бърз процес — и ето ти смъртна присъда. При обжалването излизат наяве всякакви грешки. Прокурорът е съсипал цялото дело. Присъдите са отменени. Връщат момчетата да бъдат съдени поотделно. Два процеса вместо един. Водиш ли си бележки?

— Не. Мъча се да открия къде е връзката.

— Това е страхотна история.

— Да, другото няма значение.

— Минава около година. Съдят момчетата поотделно. Две нови присъди ги пращат пак в отделението на осъдените на смърт. Апелативният съд пак открива проблеми. Имам предвид очебийни, непреодолими проблеми. Прокурорът е потресаващо тъп. Отмяна на присъдите, връщане за нови дела. Третия път заседателите в единия процес решават, че стрелецът е извършил непредумишлено убийство и той получава доживотна присъда. Другите лепват предумишлено убийство на брат му, който не е държал пушката, и го осъждат на смърт. Върви ги разбери. Това е Тексас. Сега единият брат лежи до живот. Другият се самоуби преди няколко месеца. Някак се докопал до бръснарско ножче и си прерязал вените.

— И каква е поуката?

— Ето я. От началото до края този процес е струвал на окръг Минго три милиона долара. Наложило се на няколко пъти да вдигнат данъците, което довело едва ли не до бунтове. Драстично орязали бюджета за училища, пътна поддръжка и здравни услуги. Затворили единствената си библиотека. Години наред градът висял на ръба на фалита. И всичко това можело да се предотврати, ако прокурорът бил разрешил на момчетата да се признаят за виновни и да приемат доживотна присъда без право на помилване. Разправят, че днес смъртната присъда не е чак толкова популярна в окръг Минго.

— Повече ме интересуваше…

— В общи линии, за да убиеш законно някого в Тексас, трябват около два милиона долара. За сравнение — годишната издръжка в отделението на осъдените на смърт струва към трийсет хиляди.

— Чувала съм го и преди — каза Марта.

И наистина беше чувала всичко това. Роби никога не пропускаше възможността да демонстрира ораторското си майсторство, особено когато ставаше дума за една от любимите му теми — смъртното наказание.

— Но пък какво толкова? Ние в Тексас имаме много пари.

— Може ли да поговорим за Донте Дръм?

— Нямам нищо против.

— Фондът за неговата защита. Ти…

— Създаден преди няколко години с нетърговска цел според всички изисквания и правилници на данъчните власти. Управляван съвместно от моята кантора и Андреа Болтън, по-малката сестра на Донте Дръм. Какво е събрано до момента, Бони?

— Деветдесет и пет хиляди долара.

— Деветдесет и пет хиляди долара. И какво има в наличност?

— Нула.

— Така си и мислех. Искаш ли да ти кажа къде са отишли парите?

— Може би. Къде са отишли?

— За съдебни разноски, фирмени разходи, вещи лица, малко пътни за свиждания на близките с Донте. Не е много доходно начинание. Всички пари са събрани по интернет. Честно казано, нямахме нито хора, нито време, за да разгърнем набирането на средства.

— Кои са дарителите?

— Предимно британци и европейци. Средното дарение е около двайсет долара.

— Осемнайсет и петдесет — уточни Бони.

— Много е трудно да се събират пари за осъден убиец, независимо от обстоятелствата.

— С колко си на червено? — попита Марта.

Отговорът се позабави. Накрая Бони леко сви рамене.

— Не знам — каза Роби. — Сигурно петдесет хиляди, нищо чудно и да са сто. Може би трябваше да похарча повече.

Телефоните звъняха неспирно. Сами от кантората имаше някакъв въпрос към шефа. Кристи Хинз разговаряше с друг психиатър. Арън също държеше телефон с едната ръка, а с другата въртеше волана.

Празненството започна отрано с питки от сладки картофи, току-що извадени от фурната на Рива. Тя обичаше както вкуса им, така и самото печене и се престори на изумена, когато Шон Фордайс призна, че никога не ги е опитвал. Още преди той да пристигне заедно с цялата си грижовна свита — фризьор, гримьорка, секретарка и сценарист — домът на Рива и Уолис Пайк вече бе претъпкан с приятели и съседи. От входната врата лъхаше на пържена шунка. Два дълги камиона влязоха на заден ход в двора и след малко дори техниците дъвчеха питки.

Шон Фордайс имаше ирландски корени, но живееше на Лонг Айланд. Тълпата леко го раздразни, но той надяна добродушната маска и се зае да раздава автографи. Беше звездата, а тия хора — негови почитатели. Те купуваха неговите книги, гледаха неговото предаване и му осигуряваха рейтинг. Той позволи да му направят няколко снимки, изяде една питка с шунка и се престори на очарован. Беше възпълен, с подпухнало лице и по нищо не приличаше на типична звезда, но това вече нямаше значение. Носеше тъмни костюми и старомодни очила, които го правеха по-интелигентен на вид от собственото му предаване.

За студио избраха стаята на Рива — голямата пристройка, прилепена зад къщата като раково образувание. Рива и Уолис седяха на канапето, зад тях се виждаха увеличени цветни снимки на Никол. Уолис бе сложил вратовръзка и си личеше, че току-що са го измъкнали от спалнята. Рива беше усърдно гримирана, с прясно боядисана и накъдрена коса, облечена в най-хубавата си черна рокля. Фордайс седеше на стол близо до тях. Гримьорката пудреше челото му, фризьорът го пръскаше с лак. Техниците гласяха осветлението. Направиха звукови проби. Настроиха мониторите. Съседите бяха изтласкани зад камерите със строга заръка да не издават нито звук.

— Тишина! — обяви продуцентът. — Снимаме.

Близък план на Фордайс, приветстващ зрителите на поредния епизод. Той обясни къде се намира, с кого разговаря и разказа накратко за престъплението, признанието и присъдата.

— Всичко върви според очакванията — мрачно изрече той. — Мистър Дръм ще бъде екзекутиран вдругиден.

Фордайс представи майката и доведения баща и, разбира се, изрази съболезнования за трагедията. Благодари им, че са отворили дома си, за да види целият свят страданието им. Започна с Никол. Гласът му прозвуча почти умолително:

— Разкажете ни за нея.

Уолис не се и опита да проговори. Щеше да мълчи през цялото интервю. Представлението принадлежеше изцяло на Рива. Развълнувана и възбудена, тя се разплака още от първите думи. Но вече имаше тъй богат опит в публичните ридания, че можеше да говори, без това да й пречи. И тя се впусна в безкраен монолог за дъщеря си.

— Липсва ли ти Никол? — зададе Фордайс един от типичните си нелепи въпроси, целящ само да разпали емоциите.

Рива призна, че й липсва. Фордайс извади от джоба на сакото си бяла кърпичка. Ленена. Съчувствието буквално струеше от него.

Най-сетне стигнаха до екзекуцията, която беше гвоздеят на предаването.

— Все още ли възнамеряваш да присъстваш? — попита той, без да се съмнява в отговора.

— О, да — каза тя, а Уолис намери сили да кимне.

— Защо? Какво означава това за теб?

— Означава много — отвърна тя. Мисълта за мъст пресуши сълзите. — Този звяр отне живота на дъщеря ми. Заслужава да умре и аз искам да бъда там, да го гледам в очите, докато изпуска последен дъх.

— Мислиш ли, че и той ще те гледа?

— Не вярвам. Той е страхливец. Щом е могъл да направи това с безценното ми момиченце, едва ли ще има мъжеството да ме погледне в очите.

— А последната му дума? Искаш ли да ти се извини?

— Да, но не се надявам. Той така и не пое отговорност за убийството.

— Признал е.

— Да, но после размисли и от тогава до днес отрича. Очаквам да отрече и когато го вържат с ремъците.

— Опитай се да погледнеш в бъдещето, Рива. Кажи ни какво смяташ, че ще изпиташ, когато го обявят за мъртъв.

Самата мисъл за това я накара да се усмихне, но тя бързо се окопити.

— Облекчение, печал… не знам. Ще бъде като прелистване на поредната страница в една дълга и тъжна история. Но няма да е краят.

Тук Уолис лекичко се навъси.

— А коя е последната страница, Рива?

— Когато загубиш дете, Шон, особено ако ти го отнемат по такъв жесток начин, няма край.

— Няма край — мрачно повтори той, после се завъртя към камерата и с подчертан драматизъм изрече отново: — Няма край.

Направиха кратко прекъсване, разместиха камерите и пак напръскаха с лак косата на Фордайс. Когато започнаха отново да снимат, той успя да изкопчи от Уолис няколко неохотни приказки, които нямаше да заемат и десет секунди екранно време.

Снимките приключиха за по-малко от час. Фордайс се оттегли припряно — работеше и по една екзекуция във Флорида. Погрижи се всички да разберат, че ще стигне дотам с частен самолет. Един от снимачните му екипи щеше да остане в Слоун още два дни с надеждата да избухне насилие.

В четвъртък вечер Фордайс щеше да бъде в Хънтсвил. Очакваше още драми и се молеше екзекуцията да не бъде отложена. Любимата му част от предаването беше интервюто след екзекуцията, когато пресрещаше близките на жертвата веднага след излизане от затвора. Обикновено те бяха емоционално съсипани, но той знаеше, че Рива ще озари екрана с присъствието си.

9

На Дейна й трябваха почти два часа упорити молби и уговорки по телефона, докато откри подходящия полицейски чиновник, готов да разрови досиетата и да потвърди, че наистина на 6 януари 1999 г. някой си Травис Бойет е бил задържан за шофиране в нетрезво състояние на територията на град Слоун, Тексас. След ареста били добавени по-сериозни обвинения. Освободен под парична гаранция, Бойет веднага напуснал града. Обвиненията отпаднали и делото било прекратено. По-късно Бойет бил арестуван в Канзас и осъден на десет години затвор. Чиновникът обясни, че в Слоун прекратявали всички дела, по които не можело повече да се работи. Срещу Бойет нямало текущи обвинения, поне на територията на Слоун и окръг Честър.

Кийт, който не бе успял да заспи и си свари първата доза кафе в три и половина сутринта, позвъни в кантората на мистър Флак около седем и половина. Нямаше ясна представа какво ще каже на адвоката, ако успее да се добере до него, но двамата с Дейна бяха решили, че не могат да седят със скръстени ръце. Когато асистентката на Флак го отпрати набързо, той реши да опита с друг юрист.

Матю Бърнс беше заместник-прокурор и активен енориаш на „Сейнт Марк“. Двамата с Кийт бяха връстници и заедно ръководеха бейзболните отбори на синовете си. За щастие във вторник сутринта Бърнс не участваше в някакъв процес, но все пак бе доста зает със съдебни формалности. Кийт го откри в една от съдебните зали и седна на последния ред да погледа как се раздава правосъдие. След час нервите му не издържаха и понечи да си тръгне, макар че нямаше представа къде ще отиде. Точно тогава Бърнс приключи поредното изложение към съдията, прибра документите в куфарчето си и пое към изхода. Кимна на Кийт да го по следва. Прекосиха оживените коридори и си намериха спокойно място на една протрита дървена пейка близо до стълбището.

— Изглеждаш ужасно — подхвърли любезно Бърнс.

— Благодаря. Не знам дали това е най-учтивият начин да поздравиш свещеника си. Снощи не можах да мигна, Матю. Нито минута. Погледна ли в уебсайта?

— Да, за около десет минути от службата. Никога не бях чувал за Дръм, но тия случаи си приличат. Станали са обичайни за Тексас.

— Дръм е невинен, Матю — каза Кийт с увереност, която изненада неговия приятел.

— Е, така пише в уебсайта. Но той не е първият убиец, претендиращ за невинност.

Двамата рядко бяха разговаряли за закона. Кийт предполагаше, че като прокурор Матю подкрепя смъртното наказание.

— Убиецът е тук, в Топика, Матю. В неделя сутринта беше в нашата църква. Сигурно е седял недалеч от теб и семейството ти.

— Слушам те.

— Освободен е наскоро, трябва да остане деветдесет дни в дом за адаптация и умира от мозъчен тумор. Вчера дойде при мен да се посъветва. Има дълго досие със сексуални престъпления. На два пъти разговарях с него и той призна — поверително, разбира се, — че е изнасилил и убил момичето. Знае къде е заровено тялото. Не иска Дръм да бъде екзекутиран, но и не иска да си признае публично. Не е на себе си, Матю — побъркан психопат, който ще умре след няколко месеца.

Матю ахна и отметна глава като от плесница.

— Мога ли да попитам защо се намесваш?

— Не знам. Просто тъй стана. Знам истината. Въпросът е как се спира екзекуция.

— Боже мой, Кийт!

— Да, разговарях и с Бог и все още чакам напътствието Му. Но междувременно ще ми трябва съвет от теб. Позвъних на защитника в Тексас, но не стигнах доникъде.

— Не трябва ли да пазиш тия неща в тайна?

— Да. И ще ги пазя. Ами ако убиецът реши да си признае, да каже истината, да спаси онзи човек от екзекуция? Тогава? Какво да направим ние?

— Ние ли? Не бързай толкова, човече.

— Помогни ми, Матю. Не разбирам законите. Четох уебсайта, докато ми се премрежиха очите, и колкото повече чета, толкова повече се обърквам. Как можеш да осъдиш човек за убийство, след като няма труп? Как можеш да повярваш в самопризнание, когато очевидно е изтръгнато насила? Защо на доносниците в затвора се разрешава да свидетелстват срещу облекчаване на присъдата? Как може чернокож обвиняем да бъде съден от дванайсет бели заседатели? Как може заседателите да са толкова слепи? Къде са апелативните съдилища? Имам дълъг списък с въпроси.

— А аз не мога да отговоря на всички, Кийт. Струва ми се обаче, че най-важен е първият — как се спира екзекуция?

— Теб питам, приятел. Ти си юристът.

— Добре, добре. Чакай да си помисля. Ще пиеш кафе, нали?

— Да. Изпил съм само три-четири литра.

Слязоха по стълбището до малкия бюфет, където намериха маса в ъгъла. Кийт взе две кафета и когато седна, Матю каза:

— Трябва да намериш трупа. Ако твоят човек посочи къде е, адвокатите на Дръм сигурно ще издействат отлагане от съда. Ако не, губернаторът може да отмени екзекуцията. Не знам точно каква е процедурата там. Във всеки щат е различно. Без тялото обаче твоят човек ще е като всеки друг откачалник, жадуващ за внимание. И не забравяй, Кийт, ще има и други действия в последния момент. Адвокатите знаят как да разиграват системата. Може да имаш повече време, отколкото предполагаш.

— В Тексас действат доста ефикасно.

— Добре казано.

— Преди две години Дръм е бил само на седмица от екзекуцията. Но молбата за отлагането и била уважена от федералния съд. Не ме питай точно как е станало, снощи го четох и още не съм наясно. Така или иначе, според уебсайта вече едва ли ще има спасение в последния миг. Дръм си е получил чудото. Късметът му е изчерпан.

— Най-важно е да се намери тялото. То би било единственото сигурно доказателство, че твоят човек казва истината. Знаеш ли къде е? Ако знаеш, не споделяй подробности. Просто ми кажи, че знаеш.

— Не. Каза ми щата, близкия град и местността, но било скрито тъй добре, че сам той щял да се затрудни да го намери.

— В Тексас ли е?

— В Мисури.

Матю поклати глава. Отпи голяма глътка и каза:

— Ами ако е просто поредният затворник лъжец, Кийт? Срещам ги по десетина на ден. Те лъжат за всичко. Лъжат по навик. Лъжат дори когато истината ще им бъде далеч по-полезна. Лъжат съда и собствените си адвокати. И колкото по-дълго остават в затвора, толкова повече лъжат.

— Пръстенът й с инициалите на гимназията е у него, Матю. На евтина верижка около врата му. Дебнал е момичето, бил е вманиачен. Показа ми пръстена. Държах го в ръцете си.

— Сигурен ли си, че е истински?

— Ако го беше видял, нямаше да се съмняваш.

Още една глътка. Матю погледна часовника си.

— Тръгваш ли вече?

— След пет минути. Готов ли е да отиде в Тексас и да разкрие истината?

— Не знам. Казва, че ако напусне щата, нарушава условията на предсрочното освобождаване.

— Това поне е вярно. Но какво го вълнува, щом умира?

— И аз му зададох този въпрос. Отговори уклончиво. Плюс това няма пари, няма как да стигне дотам. А и да стигне, кой ще му повярва?

— Защо се обади на адвоката?

— Защото съм отчаян, Матю. Вярвам на онзи тип и вярвам, че Дръм е невинен. Може би адвокатът на Дръм ще знае как да постъпи. Аз не знам.

Разговорът секна. Матю кимна и размени няколко думи с двама други адвокати на съседната маса. Пак погледна часовника си.

— Един последен въпрос — каза Кийт. — Чисто хипотетичен. Ами ако го убедя незабавно да замине за Тексас и да разкаже историята си?

— Нали току-що каза, че не може да стигне дотам.

— Да, но ако аз го откарам?

— Не, по дяволите. Не, Кийт. Така ставаш съучастник на нарушението му. В никакъв случай.

— Много ли е сериозно?

— Не съм сигурен, но може да пострада доброто ти име. Току-виж, дори те лишили от сан. Не вярвам да попаднеш зад решетките, но ще е твърде мъчително.

— Тогава как да стигне дотам?

— Ти каза, че той няма такова желание.

— Но ако размисли?

— Карай стъпка по стъпка, Кийт. — Трети поглед към часовника. — Виж, трябва да бягам. Дай да се срещнем някъде за един бърз обяд и да довършим разговора.

— Добра идея.

— Малко по-нататък, на ъгъла със Седма улица, има едно ресторантче — „При Епи“. Там можем да седнем на някоя масичка в дъното и да си поговорим на спокойствие.

— Знам къде е.

— Добре, ще се видим на обяд.

Зад бюрото в приемната на Анкър Хаус седеше все същият вечно навъсен бивш затворник. Беше се съсредоточил върху кръстословицата пред себе си и троснато каза, че Бойет го няма.

— На работа ли е? — кротко попита Кийт.

— В болницата. Снощи го откараха.

— Какво стана?

— Гърчове и припадъци, доколкото знам. Травис си е една развалина.

— В коя болница го откараха?

— Не съм карал линейката, та да знам.

Човекът отново се приведе над кръстословицата и разговорът приключи.

Кийт откри пациента на легло до прозореца в двойна стая на третия етаж в болницата „Сейнт Франсис“. Тънка завеса делеше двете легла. Тук познаваха свещеника по лице от многобройните му предишни посещения, затова той само каза на сестрата, че Травис Бойет е идвал в неговата църква и трябва да поговорят. Нямаше нужда от повече обяснения.

Бойет беше буден, с венозна система на лявата ръка. Като видя Кийт, той се усмихна и направи усилие да се ръкува. Гласът му прозвуча глухо и дрезгаво.

— Благодаря, че дойдохте, пасторе.

— Как се чувстваш, Травис?

Минаха пет секунди. Бойет леко надигна лявата си ръка и отговори:

— Страхотни лекарства. Чувствам се по-добре.

— Какво стана? — попита Кийт, макар да се досещаше.

Бойет се озърна към прозореца, макар че отвъд стъклото нямаше нищо освен сиво небе. Минаха десет секунди.

— След като си тръгнахте, пасторе, много се разтревожих. Главоболието ме връхлетя и не искаше да отмине. После припаднах и ме докараха тук. Казаха, че съм имал гърчове.

— Съжалявам, Травис.

— Вината е най-вече ваша, пасторе. Вие ме разтревожихте. Вие ме докарахте до това състояние.

— Много съжалявам, но моля те, не забравяй, че ти сам дойде при мен. Искаше помощ. Разказа ми за Донте Дръм и Никол Ярбър, чиито имена чувах за пръв път. Каза каквото каза. Не аз те потърсих, а ти мен.

— Вярно.

Бойет затвори очи. Дишаше тежко, с усилие.

Настана дълго мълчание. Кийт се приведе напред и изрече почти шепнешком:

— Буден ли си, Травис?

— Да.

— Тогава слушай. Имам план. Искаш ли да го чуеш?

— Дадено.

— Най-напред ще направим видеозапис на твоя разказ. В него признаваш какво си направил с Никол. Обясняваш, че Донте няма нищо общо с нейното отвличане и убийство. Разказваш всичко, Травис. И казваш къде е заровена. Описваш всички възможни подробности, тъй че с малко късмет да успеят да я намерят. Ще направим записа още сега. Тук, в болницата. После го пращам по интернет в Тексас — на адвоката на Донте, на прокурора, на съдията, на полицаите, апелативните съдилища, губернатора и всички тамошни вестници и телевизионни канали, за да знаят. Всички ще разберат. По електронен път може да стане за броени минути. Следва втората част от плана. Даваш ми пръстена, аз го фотографирам и пращам снимки навсякъде, пак по интернет. Със спешен куриер ще го пратя на адвокатите на Донте и те ще разполагат с веществено доказателство. Как ти се струва, Травис? Можеш да разкажеш всичко, без да напускаш болничното легло.

Очите не се отвориха.

— Чуваш ли ме, Травис?

Тихо пъшкане.

— Аха…

— Ще се получи, Травис. Не бива да губим повече време.

— Нищо няма да излезе.

— Какво можем да загубим? Само живота на един невинен човек.

— Снощи ме нарекохте лъжец.

— Защото излъга.

— Открихте ли досието за ареста ми в Слоун?

— Открих го.

— Значи не съм излъгал.

— Да, за това каза истината. Както и за Донте Дръм.

— Благодаря. Сега ще спя.

— Недей така, Травис. Записът ще стане за по-малко от петнайсет минути. Ако искаш, мога да го направя дори сега, с мобилния ми телефон.

— От вас пак ме заболя глава, пасторе. Усещам нов пристъп. Вървете си и, моля ви, не идвайте повече.

Кийт се надигна и въздъхна дълбоко. За да няма недоразумения, Бойет повтори още веднъж на висок глас:

— Вървете си и, моля ви, не идвайте повече.

Взеха си по една порция телешка яхния и се настаниха на маса в дъното на ресторантчето. Матю извади бележник от джоба си и заговори с пълна уста.

— За случая няма подходящ параграф, но вероятно ще те обвинят във възпрепятстване на правосъдието. Не си и помисляй да водиш онзи тип в Тексас.

— Току-що говорих с нашия човек. Той…

— Нашият човек ли? Не подозирах, че вече съм в екипа.

— Той е в болница. Снощи е имал гърчове. Туморът го убива бързо. Вече няма желание да помогне. Той е изрод, психопат, вероятно е бил луд още преди туморът да завладее мозъка му.

— А защо е дошъл в църквата?

— Навярно за да се откъсне от онзи дом за няколко часа. Не, не трябваше да го казвам. Видях у този човек истински чувства, истинска вина и мимолетно желание да постъпи правилно. Дейна откри един от бившите му надзорници в Арканзас. Полицаят се разприказвал и споделил, че в затвора нашият човек е членувал в някаква банда за расово превъзходство. Естествено, Донте Дръм е чернокож и затова се съмнявам дали наистина му съчувства.

— Не ядеш — каза Матю.

— Не съм гладен. Хрумна ми друга идея.

— Недей да ходиш в Тексас. Там сигурно ще те застрелят.

— Добре, добре. Ето каква е идеята. Защо не се свържеш с адвоката на Донте Дръм? Като обикновен Божи служител аз не успях да стигна по-далеч от секретарката. Но ти си юрист, прокурор и знаеш на какъв език да им говориш.

— И какво да му кажа?

— Кажи, че имаш основания да подозираш, че истинският убиец е тук, в Топика.

Матю дъвчеше мълчаливо. После каза:

— И това е всичко? Просто така. Ни в клин, ни в ръкав звъня на онзи адвокат. Казвам каквото казвам, което не е никак много, и адвокатът получава нови муниции, за да атакува съда и да спре екзекуцията. Правилно ли те разбрах, Кийт?

— Знам, че можеш да бъдеш много по-убедителен.

— Представи си тогава другия вариант — че си имаш работа с типичен патологичен лъжец, обречен да умре. Някакъв несретник, който решава да си отиде с гръм и трясък, да си отмъсти с един последен удар срещу системата, която го е прегазила. Научава за случая в Тексас, подготвя си домашното, разбира, че тялото не е открито, и хоп — историята му е готова. Намира уебсайта, научава фактите наизуст и сега си играе с теб. Представяш ли си какво внимание ще привлече този тип? Но болестта му подлага крак. Зарежи, Кийт. Сигурно е измамник.

— Откъде е научил за случая?

— Пише го във вестниците.

— Как е намерил уебсайта?

— Чувал ли си за Гугъл?

— Той няма достъп до компютри. През последните шест години е лежал в затвора в Лансинг. Затворниците нямат достъп до интернет. Би трябвало да го знаеш. Можеш ли да си представиш какво щеше да стане, ако имаха? Достъп плюс толкова много свободно време. Нито един компютър в света нямаше да е в безопасност. И в дома няма достъп до компютър. Този човек е на четирийсет и четири, Матю. Половината си живот е прекарал в затвора. Сигурно се ужасява и от компютрите.

— А признанието на Дръм? То не те ли смущава?

— Смущава ме, разбира се, но според уебсайта…

— Стига, Кийт. Онзи сайт е създаден от адвокатите му. Ясно е какво ще твърди. Толкова е едностранчив, че губи всякаква достоверност.

— Ами пръстенът?

— Обикновен ученически пръстен, има милиони такива. Не е кой знае колко трудно да се фалшифицира.

Раменете на Кийт провиснаха и изведнъж го обзе непоносима умора. Нямаше сили да продължи този спор.

— Трябва да поспиш, приятелю — каза Матю. — И да забравиш случая.

— Може би си прав.

— Така мисля. А ако в четвъртък екзекуцията бъде изпълнена, не се обвинявай. По всичко личи, че ще накажат когото трябва.

— Говориш като истински прокурор.

— Който случайно е и твой приятел.

10

На 29 октомври 1999 г., две седмици след произнасянето на присъдата, Донте Дръм пристигна в корпус „Елис“ към затвора в Хънтсвил — градче с трийсет и пет хиляди жители, разположено на около сто и четирийсет километра северно от Хюстън. След обичайните формалности му връчиха стандартното облекло от два комплекта бели ризи и панталони, два бели гащеризона, четири чифта боксерки, две бели тениски, чифт гумени чехли за баня, едно тънко одеяло и една малка възглавница. Дадоха му също така четка и паста за зъби, пластмасов гребен и ролка тоалетна хартия. Отведоха го в тясна килия с бетонен нар, стоманена тоалетна чиния и мивка. Така стана един от всичките 452 мъже в отделението. Двайсет и двете осъдени на смърт жени бяха в друг затвор, близо до Гейтсвил, Тексас.

За добро поведение го водеха затворник първа категория. Като такъв му се полагаха някои допълнителни привилегии. Можеше да работи по четири часа дневно в шивашката работилница към корпус „Елис“. Разрешаваха му разходки на двора заедно с още няколко затворници. Веднъж на ден можеше да се къпе сам, без надзирател. Имаше достъп до църковните служби, занаятчийските работилници и образователните програми. Можеше да получава отвън до седемдесет и пет долара месечно. Можеше да си купи телевизор, радиоприемник, канцеларски принадлежности и храна от лавката. Разрешаваха му се свиждания по два пъти в седмицата. Нарушителите на правилника попадаха във втора категория и губеха част от привилегиите. Лошите момчета от трета категория губеха всичко.

Макар че бе лежал в окръжен затвор почти година, попадането в отделението на осъдените на смърт го потресе. Шумът беше непоносим — включените на пълна мощност радиоприемници и телевизори, непрестанното бъбрене на останалите затворници, крясъците на надзирателите, свистенето и бълбукането на старите водопроводни тръби, тряскането на железни врати. В едно писмо до майка си той сподели: „Шумотевицата никога не спира. Никога. Опитвам се да не я забелязвам и успявам за час-два, но после някой надава писък или почва да пее фалшиво, пазачите се развикват и всички избухват в смях. Това става, по всяко време. В десет вечерта телевизорите и радиоприемниците се изключват и тогава смахнатите почват да крещят каквото им хрумне. Да живееш като звяр в клетка е ужасно само по себе си, но шумът просто ме подлудява.“

Скоро обаче разбра, че може да издържи затворничеството и ритуалите. Не знаеше обаче дали ще може да живее без близките и приятелите си. Тъгуваше за баща си, за братята и сестра си, а мисълта, че завинаги е разделен от майка си, го караше да ридае. Плачеше в тъмното с часове, винаги легнал по очи, съвсем тихо.

Това отделение е кошмар дори за серийните убийци и удушвачите. За един невинен то означава живот в непрестанно психическо мъчение, на което човешкият дух не може да устои.

Смъртната му присъда придоби нов смисъл на 16 ноември, когато Десмънд Дженингс бе екзекутиран за убийството на двама души при неуспешна сделка с наркотици. На другия ден екзекутираха Джон Лам за убийството на търговски пътник, извършено само ден след като го бяха освободили предсрочно. След още ден, на 18 ноември, изпълниха смъртната присъда на Джо Гутиерес за убийство при въоръжен грабеж, извършен заедно с брат му. Братът беше екзекутиран пет години по-рано. Дженингс лежеше в отделението от четири години, Лам от шестнайсет, Гутиерес от десет. Един надзирател каза на Донте, че средният престой преди екзекуцията е десет години — най-краткият в цялата страна, с гордост добави той. И тук Тексас беше на първо място.

— Но не се тревожи — каза пазачът, — това ще са най-дългите десет години в живота ти. И разбира се, последните.

Ха-ха.

Три седмици по-късно, на осми декември, Дейвид Лонг бе екзекутиран за убийство с брадва на три жени в предградията на Далас. На процеса Лонг бе заявил, че ако не го осъдят на смърт, пак ще убие. Съдебните заседатели се бяха вслушали в думите му. На девети декември екзекутираха Джеймс Бийтард за друго тройно убийство. Пет дни по-късно Робърт Артуърт бе екзекутиран само след три години в отделението. На следващия ден Сами Фелдър напусна живота след двайсет и три години чакане.

След смъртта на Фелдър Донте изпрати на Роби Флак писмо, в което казваше: „Хей, човече, тия тук не се шегуват. Седем убийства за четири седмици. Откакто преди няколко години са им дали зелена светлина, Сами е вече номер 199. За тази година е номер 35, а за догодина са планирали още петдесет екзекуции. Трябва да направиш нещо, човече.“

Условията на живот ставаха все по-лоши. Чиновниците от Тексаското управление на затворите бяха решили да преместят осъдените на смърт от затвора в Хънтсвил в затвора „Полънски“ близо до град Ливигстън. Макар че не се посочваше официална причина, начинанието дойде след неуспешен опит за бягство на петима затворници. Четирима бяха заловени в рамките на затвора. Тялото на петия бе открито да плува в река, а причината за смъртта остана неизвестна. Не след дълго взеха решение за затягане на мерките за сигурност и прехвърляне на осъдените на смърт в „Полънски“. След четири месеца в Хънтсвил Донте бе окован и качен в автобус заедно с още двайсет затворници.

На новото място му дадоха килия с размери два на три метра. Прозорци нямаше. Вратата беше от плътен метал, с малък квадратен отвор за наблюдение. Под него имаше тесен процеп за подноса с храната. Килията беше напълно изолирана, без решетки, през които човек да надникне, без никакъв начин да зърнеш друго човешко същество. Просто тесен бункер от бетон и стомана.

Управата на затвора бе решила, че най-добрият начин за контролиране на затворниците и предотвратяване на бягства и бунтове е хората да бъдат държани под ключ по двайсет и три часа в денонощието. Премахнаха се буквално всички форми на контакт между тях. Никакви трудови програми, религиозни служби, колективни разходки — нищо, което би позволило елементарно човешко взаимодействие. Телевизорите бяха забранени. Всеки ден водеха Донте за един час в „дневната стая“ — тясно вътрешно помещение, не много по-голямо от неговата килия. Сам, под наблюдението на надзирател, той можеше да се наслаждава там на всяко забавление, което успееше да роди умът му. Ако времето беше добро, два пъти седмично го извеждаха на малка площадка с рядка трева, наричана „кучкарника“. Така получаваше възможност цял час да гледа небето.

Колкото и да бе чудно, скоро той закопня за непрестанния шум, който толкова го дразнеше в затвора в Хънтсвил.

След един месец в „Полънски“ Донте сподели в писмо до Роби Флак: „По двайсет и три часа на денонощие съм заключен в този шкаф. Разговарям с човек само когато надзирателите ми носят храна, или по-точно онова, което се смята за храна тук. Виждам единствено пазачи, а не хора, с каквито бих желал да се срещам. Обкръжават ме убийци, истински убийци, но предпочитам тях пред пазачите. Всичко тук е планирано с една цел — да направи живота колкото се може по-тежък. Например времето за храна. Поднасят ни закуска в четири сутринта. Защо? Никой не знае и никой не пита. Будят ни, за да ядем боклуци, от които би побягнало и улично куче. Обядът е в три следобед. Вечерята — в десет. Студени яйца и бял хляб за закуска, понякога ябълков сок и палачинки. Сандвичи с фъстъчено масло за обяд. Понякога мортадела, отвратителна мортадела. Гумено пиле и готово картофено пюре за вечеря. Някакъв съдия беше казал, че ни се полагат по две хиляди и двеста калории дневно — сигурен съм, че знаеш това, — и ако сметнат, че са малко под нормата, просто добавят още бял хляб. Хлябът винаги е корав. Вчера получих за обяд пет филийки бял хляб, студено свинско с фасул и парче мухлясало сирене чедар. Можем ли да ги съдим за храната? Сигурно вече е правено. Но мога да изтърпя храната. Мога да изтърпя обиските по всяко време. Мисля, че всичко мога да понеса, Роби, но за единичната килия не съм сигурен. Моля те, направи нещо.“

Донте затъваше все по-дълбоко в депресия и отчаяние и спеше по дванайсет часа на ден. За да се бори със скуката, преиграваше мислено всички футболни мачове от гимназиалната си кариера. Преструваше се на радиокоментатор, обявяващ съставите на двата отбора, и разбира се, въпреки контузията през първото полувреме след почивката отново излизаше на терена. Почти през цялото второ полувреме играеше като обезумял. Болката го подлудяваше. През почивката изчакваше стоически и гледаше как нападателят се превива, без нито веднъж да тръсне ръка, без да я докосне, без да признае по какъвто и да било начин болката, от която в очите му избиваха сълзи. Отнякъде намираше желязната воля и невероятната издръжливост, за да завърши играта.

Макар че беше забравил крайния резултат, той се зарече отново да посегне надолу към дълбините на душата си, към непокорните слоеве на подсъзнанието и да намери воля, за да спре това пропадане към лудостта. Успя да се вдигне от нара. Легна на пода и направи двайсет лицеви опори. После продължи с коремни преси, докато го заболяха мускулите. Тичане на място, докато не му останаха сили да вдига крака. Клякане, пак лицеви опори и коремни преси. Когато се обля в пот, той седна и си състави график. Всяка сутрин в пет щеше да почва строго определена поредица от упражнения и да продължава без прекъсване точно шейсет минути. В шест и половина щеше да пише по две писма. В седем да учи наизуст нови стихове от Светото писание. И така нататък. Целта му беше да стигне до хиляда лицеви опори и коремни преси на ден. Да пише по десет писма, не само до роднините и близките си приятели. Да си намери нови задочни познати. Да съкрати съня наполовина. Да започне дневник.

Тези цели бяха написани с печатни букви под заглавието „ДНЕВЕН РЕЖИМ“ и закачени на стената до металното огледало. Донте намери в себе си ентусиазъм да се придържа към този режим. Атакуваше го всяка сутрин. След месец правеше по хиляда и двеста лицеви опори и коремни преси на ден. Беше приятно да усеща мускулите си стегнати и корави, а упражненията върнаха кръвта към мозъка му. Писането и четенето разтвориха пред него нови светове. Едно момиче от Нова Зеландия му прати писмо и той отговори незабавно. Тя се казваше Мили. Беше петнайсетгодишна и родителите й одобряваха кореспонденцията, но проверяваха неговите писма. Когато тя му прати своя малка снимка, Донте се влюби. Скоро правеше по две хиляди лицеви опори и коремни преси на ден, пришпорван от мечтата някога да се срещне с Мили. Дневникът му се пълнеше с еротични графики, изобразяващи как двамата пътуват по света. Тя му пишеше веднъж месечно и на всяко свое писмо получаваше поне по три-четири отговора.

Робърта Дръм взе решение да не казва на Донте, че баща му е починал от инфаркт. А когато при едно от обичайните свиждания сподели, че баща му е мъртъв, крехкият свят на Донте започна отново да се пропуква. Мисълта, че баща му е починал, преди той да излезе напълно оправдан от затвора, се оказа непоносима. Той си позволи да наруши строгия дневен режим. Прескочи един ден, после втори. Не спираше да плаче и да трепери.

После Мили го заряза. Две години наред писмата й пристигаха около петнайсето число всеки месец плюс картички за Коледа и рождения му ден. И ето че ненадейно спряха по неизвестна причина. Пращаше й писмо след писмо, но не получаваше отговор. Обвини надзирателите, че му крадат пощата, и дори убеди Роби да ги заплаши. Постепенно обаче прие факта, че с Мили е свършено. Потъна в дълга, мрачна депресия и загуби интерес към дневния режим. Започна гладна стачка, не яде десет дни, но се отказа, след като никой не му обърна внимание. Седмици наред не тренираше, не четеше, не докосваше дневника и пишеше само на майка си и на Роби. Не след дълго отново забрави старите футболни резултати и си спомняше само някои от най-известните библейски стихове. С часове се взираше в тавана и глухо мънкаше: „Господи, губя разсъдък.“

Мястото за свиждане в „Полънски“ представляваше широка открита зала с множество маси, столове и автомати за напитки и закуски покрай стените. По средата имаше дълга редица кабини със стъклени прегради. Затворниците сядаха от едната страна, посетителите от другата и разговорите се водеха по телефона. Зад затворниците винаги стърчаха бдителни надзиратели. Отстрани имаше три кабини за адвокатските посещения. Те също бяха разделени със стъкло и всички консултации ставаха по телефона.

През първите години Донте изтръпваше от вълнение, виждайки Роби Флак да седи от другата страна на стъклото. Роби беше негов адвокат, приятел и яростен защитник — човекът, който щеше да поправи тази невероятна неправда. Роби се бореше свирепо и гръмогласно и сипеше огън и жупел по онези, които тормозеха неговия клиент. Толкова много затворници имаха скапани адвокати или изобщо нямаха никакви. След изчерпване на възможностите за обжалване системата бе приключила с тях. Навън нямаше кой да ги защитава. Донте обаче имаше мистър Роби Флак и знаеше, че адвокатът му всеки ден мисли за него и търси нов начин да го измъкне на свобода.

Но след осем години с осъдените на смърт Донте бе загубил надежда. Не загуби вяра в Роби; просто осъзна, че тексаските власти са далеч по-могъщи от един адвокат. Ако не се случеше чудо, неправдата щеше да продължава по предначертания път. Роби обясняваше, че ще обжалват до самия край, но си оставаше реалист.

Разговаряха по телефона, и двамата доволни от възможността да се видят. Роби носеше поздрави от цялата фамилия Дръм. Беше им гостувал предишната вечер и разказа за срещата с пълни подробности. Донте слушаше с усмивка, но почти не говореше. Уменията му да води разговор бяха западнали заедно с всичко останало. На външен вид той изглеждаше мършав, попрегърбен и преждевременно състарен мъж на двайсет и седем години. Душевно беше пълна развалина. Нямаше чувство за време, не знаеше дали е нощ или ден, често пропускаше часовете за хранене, къпане или почивка. С пазачите не разменяше нито дума и често се затрудняваше да изпълни най-елементарните им команди. Те донякъде му съчувстваха, защото знаеха, че не представлява заплаха. Понякога му се случваше да спи по осемнайсет-двайсет часа, а когато беше буден, не можеше да прави нищо. Не тренираше от години. Не четеше и едва успяваше да напише по едно-две писма седмично, но само до близките си и до Роби. Писмата бяха кратки, често несвързани, пълни с очебийни правописни грешки. Почеркът му беше станал отчайващо немарлив. Самото отваряне на едно такова писмо вдъхваше тягостно чувство.

Доктор Кристи Хинз бе изчела и анализирала стотици писма, съчинени от него през осемте години в отделението на осъдените на смърт. Тя смяташе, че самотата в килията го е откъснала от реалността. Донте беше изпаднал в депресия, летаргия, параноя, шизофрения и склонност към самоубийство. Чуваше гласовете на своя покоен баща и футболния си треньор. Казано с прости думи, мозъкът му блокираше. Беше луд.

След няколкоминутно обобщение докъде са стигнали с последните обжалвания и какво се предвижда за следващите два дни, Роби представи доктор Хинз. Тя зае мястото му и поздрави Донте по телефона. Роби застана плътно зад нея с бележник и писалка в ръце. Повече от час тя задава въпроси на Донте за всекидневието и навиците му, за сънищата, мислите, желанията и отношението му към смъртта. Той я изненада, като каза, че откакто е в затвора, са екзекутирани 213 души. Роби потвърди бройката. Но нямаше други изненади със споменаване на нещо конкретно. Кристи го разпита подробно за причините да е тук и защо трябва да бъде екзекутиран. Той не знаеше, не разбираше защо му се случва това. Да, не се съмняваше, че ще го екзекутират. Доказваха го онези 213 души.

Един час бе достатъчен за доктор Хинз. Тя върна слушалката на Роби, който седна и заговори подробно за събитията в четвъртък. Каза, че майка му е решила да наблюдава екзекуцията, и това разстрои Донте. Той се разплака и накрая остави слушалката, за да избърше лицето си. После отказа да я вземе и когато престана да плаче, скръсти ръце и заби поглед в пода. Накрая стана и излезе през вратата зад себе си.

Останалите от екипа чакаха в микробуса под охраната на пазач, който от време на време хвърляше поглед към тях. Когато Роби и доктор Хинз се върнаха, Арън махна с ръка на пазача и потегли. Спряха в една крайградска пицария да хапнат набързо. Тъкмо се бяха качили пак в микробуса и напускаха Ливингстън, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Фред Прайър. Джоуи Гембъл му се обадил и предложил да се срещнат на чашка след работа.

11

Ако седмицата беше нормална, във вторник следобед отец Шрьодер щеше да изключи телефоните и да се затвори в кабинета си, за да размишлява над темата на следващата си проповед. Там преглеждаше текущите събития, мислеше за потребностите на своето паство, молеше се и ако не му хрумнеше нищо, разлистваше старите проповеди. Когато най-сетне идеята идваше, той я записваше в най-общи линии и започваше да работи над текста. След това напрежението отслабваше и можеше спокойно да репетира чак до неделя. Едва ли имаше нещо по-лошо от това да се събуди в сряда без ни най-малка представа какво ще каже в неделя.

Но мислите за Травис Бойет не му позволяваха да се съсредоточи върху нищо друго. Във вторник следобед той дремна по-дълго и после се чувстваше замаян, почти гроги. Дейна бе отишла да се погрижи за децата и Кийт се разтакаваше унило из църквата, неспособен да се захване с нещо полезно. Накрая си тръгна. Запита се дали да не отскочи до болницата да навести Бойет с надеждата, че туморът се е изместил и бившият затворник е променил решението си. Но знаеше, че ще бъде напразно.

Докато Дейна готвеше вечерята, а момчетата си пишеха домашните, Кийт намери усамотение в гаража. Най-новото му начинание беше да го подреди, боядиса и занапред да поддържа мястото в отлично състояние. Обикновено му доставяше удоволствие да прогони всекидневните мисли и да потъне в работата, но Бойет успя да провали дори и това. След половин час Кийт заряза гаража, взе лаптопа и се заключи в спалнята. Уебсайтът за Донте Дръм беше като магнит, като увлекателен и дебел роман с още толкова много неизчетени страници.

Обвинението срещу Донте Дръм се води от Пол Кофи, окръжен прокурор на Слоун и Честър. Съдия по делото е Вивиан Грейп. Кофи и Грейл заемат изборни длъжности. По времето на процеса Кофи работи като прокурор от тринайсет години, Грейп е на съдийския подиум от пет. Кофи и съпругата му Сара имат три деца, а Грейп и нейният съпруг Франк — две.

Днес и двете двойки са разведени.

Единственото съществено предложение на защитата, прието от съдия Грейл, е молбата делото да се води на друго място. Поради сензационната същност на престъплението и широката му разгласа в медиите става невъзможно в Споун да се проведе справедлив съдебен процес. Адвокатите на Донте искат делото да се премести и предлагат Амарило или Лъбок — и двата града са отдалечени на около осемстотин километра от Слоун. Съдия Грейл удовлетворява молбата — експертите са единодушни, че тя всъщност не е имала избор, тъй като воденето на делото в Споун би довело до неминуеми съдебни грешки — и решава да прехвърли заседанията в град Парис, Тексас. Съдът в Парис е точно на седемдесети осем километра от съда в Слоун. След произнасянето на присъдата защитниците на Донте разпалено твърдят пред алелативния съд, че не е имало разлика дали процесът се гледа в Парис или в Слоун. И наистина, при подбора на съдебните заседатели над половината от кандидатите заявяват, че са чували за случая.

Ако се изключи преместването на делото, съдия Грейл не проявява търпимост към защитата. Най-съдбоносното й решение е да допусне като доказателство изтръгнатото под натиск признание. Без него прокуратурата не разполага нито с обвинение, нито с доказателства. Цялото обвинение се крепи на признанието.

Но има и други, почти също тъй съдбоносни съдийски решения. Полицаите и обвинителите използват една от любимите си тактики — довеждат от затвора доносник на име Рики Стоун. Стоун лежи по обвинение в търговия с наркотици и се съгласява да сътрудничи на инспектор Кърбър и слоунската полиция. За четири дни той е настанен в една килия с Донте Дръм, после бива прехвърлен. Донте го вижда отново едва на процеса. Стоун дава показания, че съкилийникът му е говорел открито за изнасилването и убийството на Никол, и казвал, че обезумял, когато тя скъсала с него. Срещали се тайно няколко месеца, обичали се, но накрая тя се изплашила, че богатият й баща ще престане да й дава пари, ако узнае, че има връзка с чернокож. Стоун заявява, че не е получил от прокурора никакви обещания в замяна на показанията си. Два месеца след като Донте е осъден, Стоун се признава за виновен и напуска затвора с условна присъда.

Стоун има дълго полицейско досие и изобщо не може да му се вярва. Той е типичен доносник, готов да измисли каквото му наредят срещу по-лека присъда. Съдия Грейл му разрешава да даде показания пред съда.

По-късно Стоун се отмята от думите си и казва, че Кърбър и Пол Кофи са го притиснали да излъже.

Съдия Грейл разрешава и други показания, каквито отдавна не се приемат в повечето съдилища. При търсенето на Никол полицията е използвала обучени кучета. Дават им да помиришат колата на Никол и някои вещи в нея, след това ги пускат да търсят следа. Тези усилия не дават никакъв резултат… до арестуването на Донте. Тогава полицията разрешава кучетата да подушат зеления пикап форд на семейство Дръм. Според кучкаря животните силно се развълнували и проявили всички признаци, че са открили в автомобила миризмата на Никол. Тия неубедителни показания са изслушани най-напред на предварителното съдебно заседание. Защитниците на Донте са смаяни и настояват да знаят как могат да подложат на кръстосан разпит едно полицейско куче. Адвокат Роби Флак е тъй възмутен, че нарича едно от кучетата — копой на име Йоги — „тъп кучи син“. Съдия Грейл го глобява сто долара за неуважение на съда. Колкото и да е невероятно, главният кучкар е допуснат да даде показания на процеса и заявява пред съдебните заседатели, че след трийсет години работа с полицейски кучета е „абсолютно уверен“, че Йоги е надушил в зеления пикап миризмата на Никол. Подложен е на убийствен кръстосан разпит от Роби Флак, който по някое време настоява кучето да бъде доведено в съдебната зала и да даде клетвена декларация.

Съдия Грейл проявява враждебност към адвокатите на защитата, по-специално към Роби Флак. Много по-любезно се държи към Пол Кофи.

И има защо. Шест години след процеса става известно, че между съдията и прокурора е имало дългогодишна интимна връзка. Отношенията им излизат наяве, когато уволнена служителка от кабинета на мистър Кофи подава жалба за сексуален тормоз и представя извадки от електронната поща, телефонни разпечатки и дори записи на телефонни разговори, разкриващи увлечението на бившия й началник по съдия Грейл. Следват съдебни дела и разводи.

Съдия Грейл подава оставка и позорно напуска Слоун още преди делото за развода и да е приключило. През 2006 г. Пол Кофи е преизбран без конкуренция, но едва след като обещава да не се кандидатира за нов мандат.

Адвокатите на Донте настояват за анулиране на процеса поради очевидния конфликт на интереси между съдията и прокурора. Тексаският апелативен съд излиза с решение, че макар връзката да е „неприемлива“ и „би могла да създаде впечатление за непристойност“, тя не накърнява правата на подсъдимия. Молбите за анулиране, отправени към федерални съдилища, срещат също тъй уклончив отговор.

През 2005 г. Пол Кофи завежда дело за клевета срещу Роби Флак заради твърдения на адвоката в едно интервю относно интимната връзка между прокурора и съдията. Флак, от своя страна, завежда дело срещу Кофи заради безброй нарушения. Съдебните спорове още не са приключили.

Няколко часа по-късно, когато светлините изгаснаха и къщата утихна, Кийт и Дейна гледаха тавана и се питаха дали да не вземат приспивателно. И двамата бяха изтощени, но сънят изглеждаше невъзможен. Чувстваха се грохнали от четене и обсъждане на делото, от тревоги за един чернокож младеж, за когото допреди два дни изобщо не бяха чували. Мъчеше ги безсилен гняв към най-новия човек, нахлул в живота им — някой си Травис Бойет. Кийт не се съмняваше, че той казва истината. Дейна също клонеше натам, но бе по-скептична поради отвратителното му полицейско досие. Вече нямаха сили да спорят по този въпрос.

Ако Бойет казваше истината, възможно ли бе те единствени в целия свят да знаят със сигурност, че Тексас ще екзекутира невинен човек? И ако да — какво можеха да направят? Как да постигнат нещо, щом Бойет отказваше да признае истината? А ако размислеше и решеше да признае — какво да предприемат? Живееха на шестстотин и петдесет километра от Слоун и не познаваха никого там. До вчера не бяха и чували, че има такъв град.

Въпросите кипяха в нощта, а отговори не идваха. Решиха да гледат електронния часовник до полунощ и ако още не са заспали, да вземат приспивателно.

В 11:04 ч. телефонът иззвъня и ги стресна. Дейна щракна нощната лампа. На дисплея беше изписано: Болница „Сейнт Франсис“.

— Той е — каза тя.

Кийт вдигна слушалката.

— Ало.

— Извинявайте, че се обаждам толкова късно, пасторе — изрече Бойет с глух, напрегнат глас.

— Няма нищо, Травис. Не спяхме.

— Как е сладката ви женичка?

— Добре. Виж, Травис, сигурен съм, че имаш причина да се обадиш.

— Да, извинявайте, пасторе. Наистина искам пак да видя онова момиче, нали ме разбирате?

Кийт отдръпна слушалката, така че и Дейна да притисне ухо до нея. Не искаше после да й повтаря всичко.

— Не знам дали те разбирам, Травис — каза той.

— Момичето, Никол, мъничката ми Ники. Не ми остава много на тоя свят, пасторе. Още съм на системи в болницата, тъпчат ме с разни упойки и докторите ми казват, че скоро ще си отида. Вече съм с единия крак в гроба и не ми харесва идеята да вляза и с другия без едно последно посещение при Ники.

— Тя е мъртва от девет години.

— Сериозно? Аз бях там, не забравяйте. Онова, което направих, беше ужасно, просто ужасно и вече на няколко пъти й се извиних, лице в лице. Но трябва пак да отида, да й кажа още веднъж колко съжалявам за станалото. Нали ме разбирате, пасторе?

— Не, Травис. Изобщо не те разбирам.

— Тя е още там, схващате ли? Там, където я оставих.

— Ти каза, че сигурно няма да я намериш.

Настана дълго мълчание, сякаш Травис си припомняше предишния разговор.

— Знам къде е — каза той.

— Чудесно, Травис. Тогава върви да я намериш. Върви да изровиш костите и да им кажеш, че съжаляваш. После какво? Ще ти стане ли по-добре? А междувременно ще забият иглата на един невинен човек заради твоето престъпление. Имам идея, Травис. След като кажеш за сетен път на Никол, че съжаляваш, защо не отскочиш до гробището в Слоун да потърсиш гроба на Донте, та да се извиниш и на него?

Дейна извърна глава и навъсено погледна съпруга си. Травис пак помълча, после каза:

— Не искам това момче да умре, пасторе.

— Трудно ми е да ти повярвам, Травис. Ти си мълчал девет години, докато са го съдили и тормозили. Прахоса вчерашния и днешния ден, а ако продължиш да увърташ, времето ще изтече и с него е свършено.

— Не мога да им попреча.

— Можеш да се опиташ. Можеш да отидеш в Слоун и да кажеш на властите къде е заровено тялото. Можеш да признаеш истината, да им покажеш пръстена, да вдигнеш невероятен шум. Сигурен съм, че репортерите и камерите ще се влюбят в теб. Кой знае, може някой съдия или губернаторът да се вслуша. Нямам опит в тия неща, Травис, но ми се струва, че екзекуцията на Донте Дръм може и да ги затрудни, когато ти говориш по телевизията, че си убил Никол сам, без съучастник.

— Нямам кола.

— Наеми си.

— От десет години нямам шофьорска книжка.

— Качи се на автобус.

— Нямам пари за билет, пасторе.

— Ще ти дам назаем. Не, просто ще ти дам пари за еднопосочен автобусен билет до Слоун.

— Ами ако получа пристъп в автобуса? По дяволите, може да ме свалят някъде в Подънк, Оклахома.

— Играеш си с мен, Травис.

— Трябва да ме откарате, отче. Само вие и аз. Ако ме откарате там, ще кажа откровено какво се случи. Ще ги отведа при тялото. Можем да спрем екзекуцията, но трябва да дойдете с мен.

— Защо точно аз?

— Няма кой друг, пасторе.

— Аз имам по-добра идея. Нека утре сутрин да отидем в прокуратурата. Имам приятел там. Ще му разкажеш историята. Може би ще го убедим да се свърже с прокурора в Слоун, с полицейския шеф и адвокатите на защитата… знам ли, може би дори с някой съдия. Те ще го изслушат далеч по-охотно, отколкото някакъв си лутерански свещеник, който няма представа от съдебната система. Можем да заснемем изявлението ти и да го пратим до властите в Тексас и до вестниците. Какво ще кажеш, Травис? Така няма да нарушиш условията на освобождаването си. И аз няма да си имам неприятности, че съм ти помогнал.

Дейна кимаше одобрително. Пет секунди. Десет секунди. Най-сетне Травис каза:

— Може и да стане, пасторе. Може би ще успеем да спрем екзекуцията, но няма начин да я открият. Аз трябва да бъда там.

— Нека мислим засега само как да спрем екзекуцията.

— Утре в девет сутринта ме пускат.

— Ще бъда там, Травис. Прокуратурата не е далеч.

Пет секунди, десет секунди.

— Харесва ми, пасторе. Да го направим.

В един след полунощ Дейна донесе шишенцето с приспивателни хапчета, ала час по-късно все още бяха будни. Тревожеше ги пътуването до Тексас. Веднъж вече го бяха обсъдили накратко, но толкова се страхуваха, че не задълбаха в темата. Идеята беше нелепа — Кийт в Слоун, придружен от сериен изнасилвач, търси на кого да разкаже невероятната си история, докато градът отброява последните часове на Донте Дръм. Странната двойка щеше да срещне единствено присмех, ако не и куршуми. А след завръщането си в Канзас отец Кийт Шрьодер можеше да се изправи пред обвинение, срещу което нямаше да има защита. Работата и кариерата му щяха да увиснат на косъм. И всичко това само заради една отрепка на име Травис Бойет.

12

Сряда сутрин. Шест часа след като бе напуснал кантората си около полунощ, Роби отново седеше в заседателната зала и се подготвяше за новия трескав ден. Нощта не мина добре. Пиянската среща на Фред Прайър и Джоуи Гембъл не бе донесла нищо освен признанието на Гембъл, че мистър Кофи наистина му се обадил да предупреди какви са наказанията за лъжесвидетелство. Роби изслуша целия разговор. Прайър, които с годините бе натрупал опит в работата с подслушвателни устройства, използваше същия микрофон писалка, за да предава беседата по телефона. Качеството на записа беше забележително. Роби също пийна с колеги в кабинета си — Марта Хандлър пиеше бърбън, а правният асистент Карлос поддържаше връзката с бира в ръка. Пиенето продължи около два часа — Джоуи и Фред в имитация на старинна кръчма в покрайнините на Хюстън, а Флак и колегите му в старата железопътна гара. След два часа обаче на Джоуи му писна — дори и от бирата — и той заяви, че му е дошло до гуша. Не можеше да повярва, че с една клетвена декларация в последния момент ще обори показанията си пред съда. Не искаше да го нарекат лъжец, макар да намекваше непрестанно, че е излъгал.

— Донте не трябваше да признава — повтори той на няколко пъти, сякаш едно фалшиво признание беше достатъчно основание за смъртна присъда.

Но ако се наложеше, Прайър щеше да го следва по петите в сряда и четвъртък. Той вярваше, че все още има мъничък шанс, който се стопяваше с всеки изминал час.

В седем часа цялата кантора се събра в заседателната зала за всекидневния брифинг. Всички бяха изтощени, недоспали и готови за последния щурм. Доктор Кристи Хинз бе работила цяла нощ и носеше готовия си доклад. Изложи съдържанието му накратко, докато другите дъвчеха сладки и пиеха кафе. Докладът заемаше цели четирийсет и пет страници — твърде дълъг, за да го прочете някой в съда, но може би достатъчно дебел, за да привлече нечие внимание. Изводите й не изненадаха никого, поне в адвокатска кантора „Флак“. Тя описваше своя преглед на Донте Дръм. Беше проследила историята на здравословното и психическото му състояние по време на престоя в затвора. Беше изчела 260 негови писма, съчинени през осемте години в отделението на осъдените на смърт. Той страдаше от шизофрения, психоза, халюцинации, депресия и не разбираше какво става с него. По-нататък тя осъждаше затварянето в единична килия и отново го обявяваше за жестока форма на изтезание.

Роби заръча на Сами Томас да изпрати на техния фирмен съюзник в Остин молбата за помилване заедно с доклада на доктор Хинз. През всичките осем години на непрестанно обжалване те използваха помощта на Тексаската група против смъртното наказание, наричана разговорно Защитната група — организация с идеална цел, представляваща интересите на около една четвърт от затворниците в отделението на осъдените на смърт. Защитната група се занимаваше само с обжалване на смъртни присъди и го вършеше с изключителна бързина и прецизност. Сами щеше да прати молбата и доклада по електронната поща и в девет сутринта Защитната група щеше да ги връчи в апелативния съд.

С наближаването на екзекуцията съдът беше в пълна бойна готовност да обработи веднага всички спешни молби. Ако бъдеха отхвърлени, както ставаше обикновено, Роби и Защитната група можеха да се обърнат към федералния съд и да продължат нагоре по склона с надеждата, че на върха ги чака чудо.

Той обсъди тези стратегии и се увери, че всички знаят какво предстои. На следващия ден Карлос щеше да се заеме със семейство Дръм, но нямаше да напуска Слоун. Той имаше грижата да пристигнат в „Полънски“ навреме за последното свиждане. Роби щеше да бъде там, за да придружи последните стъпки на своя клиент и да присъства на екзекуцията. Сами Томас и другата адвокатка оставаха в кантората да координират съвместните действия със Защитната група. Правната асистентка Бони щеше да поддържа връзка с кабинетите на губернатора и главния прокурор.

Молбата за помилване беше подадена в кабинета на губернатора и се очакваше да бъде отхвърлена. След нея идваше молбата на Кристи Хинз. Докато Джоуи Гембъл не се решеше да проговори, нямаха нови доказателства, с които да се занимават. В хода на съвещанието се изясни, че не остава почти нищо съществено за вършене. Разговорите заглъхнаха. Треската започваше да отслабва. Всички изведнъж се почувстваха уморени. Предстоеше дългото чакане.

Когато бе избрана за съдия през 1994 г., Вивиан Грейл водеше кампанията си под лозунга за високи морални норми, спазване на Божите закони, прибиране на престъпниците в затвора за още по-дълги срокове и разбира се, по-ефикасно използване на стаята за екзекуции в затвора в Хънтсвил. Тя спечели с трийсет гласа преднина. Победи конкурента си — опитен съдия на име Елайас Хенри, — като грижливо подбра няколко наказателни дела, в които той бе дръзнал да прояви съчувствие към обвиняемите. После наводни вестниците с платени публикации, представящи нейния противник като закрилник на педофили.

След като връзката й с Пол Кофи излезе наяве, след развода, оставката и позорното бягство от Слоун избирателите се разкаяха и върнаха съдия Хенри. Преизбраха го единодушно. Сега той беше на осемдесет и една години, уморен и болнав. Носеха се слухове, че няма да доживее до края на мандата.

Съдия Хенри беше близък приятел с бащата на Роби, който почина през 2001 г. Заради тази дружба той бе един от малцината съдии в Източен Тексас, чието кръвно не хвръкваше до тавана, когато Роби Флак влезеше в съдебната зала. От всички съдии Роби вярваше само на него. Затова прие поканата да се срещнат в сряда в девет сутринта в кабинета на Хенри. Целта на срещата не бе обсъдена по телефона.

— Този случай силно ме тревожи — каза съдия Хенри, след като размениха обичайните любезности.

Бяха сами в стария кабинет до съдебната зала, останал почти същия, откакто Роби Флак го посети за пръв път преди четирийсет години.

— И с основание.

На работната маса пред тях имаше две недокоснати бутилки минерална вода. Както винаги съдията беше с черен костюм и оранжева вратовръзка. Днес изглеждаше в добра форма, очите му блестяха напрегнато и съсредоточено. Не се усмихваше.

— Изчетох протоколите, Роби — каза той. — Започнах миналата седмица и прочетох всичко, както и по-голямата част от апелативните изложения. Гледайки от съдийското място, не мога да повярвам, че Грейл е допуснала онова признание. То е изтръгнато насила, при явно нарушение на конституцията.

— Така е, господин съдия. Няма да я защитавам, но не е имала избор. Други правдоподобни доказателства просто няма. При отхвърляне на признанието Кофи остава с празни ръце. Донте би излязъл от затвора и това щеше да изскочи на първите страници. Както знаете много добре, съдия Грейл е трябвало скоро да се изправи пред избирателите, а в Източен Тексас не избират съдии, които поставят закона над политиката.

— На мен ли го казваш?

— След като разбра, че признанието ще се представи в съда, Кофи успя да скърпи и други доказателства. Крещя, тропа и убеди съдебните заседатели, че Донте е убиец. Сочеше го с пръст и момчето се разплака точно когато чу името на Никол. Идеално изпълнение. Как беше старата поговорка, господин съдия? „Ако нямаш факти — викай.“ И той викаше с всичка сила. Заседателите бяха готови да му повярват. Той спечели.

— Ти се сражаваше като бесен, Роби.

— Трябваше повече да се постарая.

— И си убеден, че е невинен? Нямаш и капка съмнение?

— Защо водим този разговор, господин съдия? Струва ми се безсмислен в момента.

— Защото ще се обадя на губернатора да го помоля за отлагане. Не знам, може да ме послуша. Аз не съм водил процеса. Както знаеш, по онова време бях пенсионер. Но един мой братовчед от Тексаркана е дал на губернатора цяла камара пари. Шансът е малък, но имаме ли нещо за губене? Поне да отложим нещата с още трийсет дни.

— Няма лошо. Съмнявате ли се във вината му, господин съдия?

— Имам сериозни съмнения. Лично аз не бих приел признанието. Бих хвърлил онзи доносник в затвора за лъжесвидетелство. Не бих допуснал онзи палячо с кучетата. А момчето, как му беше името…

— Джоуи Гембъл.

— Точно така, белият приятел. Неговите показания сигурно щяха да стигнат до заседателите, но бяха твърде несвързани, за да имат някаква тежест. Ти го каза най-добре в една от молбите си, Роби. Тази присъда се крепи върху скалъпено признание, куче на име Йоги, лъжлив доносник, който после се отметна от думите си, и отблъснат влюбен хлапак, жадуващ за отмъщение. Не можем да осъждаме хората въз основа на подобен боклук. Съдия Грейл беше предубедена… мисля, че и двамата знаем защо. Пол Кофи беше като кон с капаци и умираше от страх, че може да е сбъркал. Ужасно дело, Роби.

— Благодаря, господин съдия. Живея с него от девет години.

— И опасно. Вчера се срещнах с двама чернокожи адвокати. Добри хора, познаваш ги. Разгневени са срещу системата и се боят от реакцията на хората. Очакват размирици, ако Дръм бъде екзекутиран.

— И аз така чух.

— Какво може да се направи, Роби? Има ли начин да спрем това? Аз не съм специалист по смъртните наказания и не знам пред кого обжалваш в момента.

— Вече сме почти с празни ръце, господин съдия. В момента подаваме молба за помилване поради психическо заболяване.

— И какви са шансовете?

— Нищожни. Досега Донте няма данни за психическо заболяване. Ние твърдим, че осемте години в отделението на осъдените на смърт са го подлудили. Както знаете, апелативните съдилища не гледат с добро око на теории, скърпени в последния момент.

— Момчето с всичкия си ли е?

— Има тежки проблеми, но подозирам, че разбира какво става.

— Значи не си оптимист?

— Аз съм адвокат по наказателни дела, господин съдия. Оптимизмът не ми е в кръвта.

Съдия Хенри най-сетне развинти капачката на пластмасовата бутилка. Отпи глътка вода. И пак погледна Роби право в очите.

— Много добре, ще се обадя на губернатора — каза той, сякаш обаждането му можеше да спаси положението.

Нямаше да го спаси. Телефонът на губернатора звънеше непрестанно. Роби и неговият екип бяха причината за повечето обаждания.

— Благодаря, господин съдия, но не очаквам това да промени нещо. Губернаторът не е отложил нито една екзекуция. Дори напротив, иска да ги ускори. Хвърлил е око към Сената и не сяда на закуска, преди да преброи гласовете. Той е двулично, гадно, страхливо, мазно копеле с блестящо бъдеще в политиката.

— Значи не си гласувал за него?

— Не съм. Но ви моля да му се обадите.

— Обещавам. След половин час имам среща с Пол Кофи, за да обсъдя въпроса с него. Не искам да се изненада. Ще си побъбря и с човека от вестника. Искам да се знае черно на бяло, че съм против екзекуцията.

— Благодаря, господин съдия, но защо чак сега? Можехме да проведем този разговор преди година или пет. Намесвате се ужасно късно.

— Преди година малцина мислеха за Донте Дръм. Не го заплашваше екзекуция. Имаше шанс да намери подкрепа от федералния съд. Може би отмяна на присъдата, нов процес. Не знам, Роби. Навярно трябваше да се намеся по-решително, но делото не е мое. Имах си други грижи.

— Разбирам, господин съдия. И ви благодаря.

Стиснаха си ръцете и се сбогуваха. Роби слезе по задното стълбище, за да не се сблъска с някой бъбрив адвокат или чиновник. Докато крачеше бързо по пустия коридор, той се мъчеше да си спомни още някой държавен служител в Слоун или окръг Честър, който да е изказвал подкрепа за Донте Дръм. В паметта му изплува името на единствения чернокож градски съветник.

От девет години водеше дълга, самотна битка. И скоро щеше да я загуби. В Тексас не отменяха екзекуциите, защото е позвънил братовчедът на някой голям спонсор например. Добре смазаната машина работеше безотказно. Веднъж задвижена, нямаше начин да бъде спряна.

На затревената площ пред сградата на съда общински работници сглобяваха импровизирана трибуна. Наблизо няколко полицаи разговаряха нервно, гледайки как се отварят вратите на първия църковен автобус. Десетина чернокожи слязоха и се отправиха напред през тревата покрай военните мемориали. Избраха си място, разгънаха сгъваеми столове и зачакаха. Протестната демонстрация беше насрочена за обяд.

Бяха помолили Роби да говори, но той отказа. Не му хрумваше нищо освен бунтовни призиви, а не искаше да го обвинят в подстрекателство. И без него имаше кой да разбуни духовете.

Според Карлос, който имаше задачата да следи уебсайта, коментарите и блоговете, обстановката драстично се нажежаваше. За четвъртък бяха планирани протести в Остин, Хънтсвил и Слоун и в кампусите на поне два тексаски университета, където учеха предимно чернокожи.

Дайте им да се разберат, помисли си Роби, докато потегляше с колата.

13

Рано сутринта Кийт пристигна в болницата за обичайната обиколка. В момента там имаше шестима енориаши на „Сейнт Марк“ в различни стадии на лечение или възстановяване. Той навести и шестимата, подхвърли им по няколко утешителни думи, помоли се заедно с тях, после отиде да потърси Травис Бойет за предстоящия вълнуващ ден.

Денят наистина се оказа вълнуващ, но по неочакван начин. Бойет вече си беше тръгнал. Според една от сестрите, когато в шест сутринта минали на визитация, заварили леглото му празно и грижливо оправено, болничният халат сгънат до възглавницата, а маркучът на венозната система — внимателно намотан около преносимата стойка до леглото. Един час по-късно някой се обадил от Анкър Хаус, че Травис Бойет се е прибрал и иска лекарят му да знае, че всичко е наред. Кийт веднага потегли към дома, но не намери Бойет. Един от надзорниците каза, че той не работел в сряда. Никой нямаше представа къде може да бъде и кога ще се върне. Докато караше към „Сейнт Марк“, Кийт си повтаряше да не се тревожи, да не изпада в паника. Бойет щеше да се появи. После се нарече идиот, защото е дал макар и капка доверие на един отявлен убиец, сериен изнасилвач и патологичен лъжец. Докато паниката го обземаше въпреки всичко, той осъзна, че поради навика си да търси доброто у всеки срещнат се е държал прекалено меко с Бойет. Прекалил бе в стремежа да го разбере, дори да му съчувства. По дяволите, този човек беше убил едно седемнайсетгодишно момиче само за да задоволи похотливите си желания, а сега явно гледаше със задоволство как друг ще умре заради престъплението му. Един Господ знаеше колко още жени е изнасилил.

Кипнал от гняв, Кийт влезе в църковната канцелария. Оздравялата от грипа Шарлот Джънгър го поздрави весело с „Добро утро, пасторе“, а той само кимна троснато и отсече:

— Затварям се в кабинета, разбра ли? Никакви обаждания, освен ако не чуеш името Травис Бойет.

— Да, сър.

Той затвори вратата, смъкна палтото си и звънна на Дейна да и съобщи последните новини.

— Значи може свободно да се шляе по улиците? — попита тя.

— Да, в момента тече процедурата по освобождаването му. Още е във временния дом, но няма пречка да ходи където и да било.

— Слава богу, че има тумор.

— Не мога да повярвам, че го казваш.

— Извинявай. И аз не повярвах. Какво ще правим сега?

— Не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Може да се появи.

— Дръж ме в течение.

Кийт позвъни в прокуратурата и каза на Матю Бърнс, че се налага да изчакат. Отначало Матю бе приел хладно предложението да се срещне с Бойет и да направи видеозапис на изявлението му, но постепенно идеята го увлече. Дори предложи да завърти няколко телефона до Тексас, след като чуе Бойет, ако повярва на разказа му. Сега остана разочарован, като разбра, че той е изчезнал без предупреждение.

Кийт провери какво ново има в сайта за Донте Дръм, както правеше всеки час от понеделник насам. Отиде до канцеларския шкаф и извади папки със стари проповеди. Пак позвъни на Дейна, но тя пиеше кафе с момичетата.

Точно в десет и половина се свърза с адвокатската кантора на Роби Флак. Младата дама отсреща му обясни, че мистър Флак не може да отговори. Кийт каза, че разбира, но се е обаждал и вчера, оставил е номера си и досега никой не го е потърсил.

— Разполагам със сведения за убийството на Никол Ярбър — добави той.

— Какви сведения? — попита жената.

— Трябва да говоря с мистър Флак — заяви твърдо Кийт.

— Ще му предам — отвърна тя също тъй твърдо.

— Моля ви. Не съм някой смахнат. Много е важно.

— Да, сър. Благодаря ви.

Той реши да наруши тайната на изповедта. Можеше да има два вида последствия. Първо, Бойет можеше да го съди за морални щети, но това вече не тревожеше Кийт. Мозъчният тумор щеше да предотврати всякакви бъдещи искове. А ако по някакво чудо Бойет оцелееше, би трябвало да докаже, че със своята недискретност свещеникът му е нанесъл щети. Макар да не познаваше добре законите, Кийт се съмняваше някой съдия да прояви симпатия към подобна отрепка.

Второто последствие бе евентуална дисциплинарна мярка от страна на църквата. Но в светлината на фактите и най-вече на либералната политика в църковното ръководство не му се вярваше да се стигне до нещо повече от сдържано порицание.

Да става каквото ще, каза си той. Ще говоря.

Бързо натрака електронно писмо до Роби Флак. Представи се, прилагайки всички възможни телефони и адреси. Описа срещата си с безименен затворник, освободен предсрочно, който е живял в Слоун точно по времето, когато е изчезнала Никол. Човекът има дълго криминално досие и веднъж е бил арестуван и затворен в Слоун — Кийт лично е проверил това. Сега си признава с пълни подробности изнасилването и убийството на Никол Ярбър. Тялото й е заровено сред хълмовете южно от Джоплин, Мисури, където минало детството на затворника. Единствено той може да намери трупа. Моля, обадете се. Кийт Шрьодер.

Един час по-късно Кийт излезе от кабинета и потегли обратно към Анкър Хаус. Никой не беше виждал Бойет. Той подкара към центъра и отново похапна набързо с Матю Бърнс. След кратък спор и малко увещания Матю извади телефона си и се обади в кантората на Флак. Кийт го чу да казва:

— Ало, името ми е Матю Бърнс, прокурор от Топика, Канзас. Бих искал да разговарям с мистър Роби Флак.

Мистър Флак отново не беше на разположение.

— Имам сведения за случая „Донте Дръм“, по-точно за самоличността на истинския убиец.

Мистър Флак продължаваше да е недостъпен. Тогава Матю продиктува номерата на мобилния и служебния си телефон и помоли жената да провери уебсайта на градската прокуратура в Топика, за да се увери, че не лъже. Тя обеща да го направи.

— Не съм някой побъркан, разбирате ли? Моля ви, предайте на мистър Флак да ми позвъни колкото се може по-скоро. Благодаря.

Приключиха обяда и се споразумяха всеки от двамата незабавно да уведоми другия, ако му се обадят от Тексас. Пътувайки обратно към църквата, Кийт изпита облекчение, че е намерил приятел, и то юрист, готов да помогне.

Около обяд централните улици на Слоун бяха блокирани и преградени, а движението отклонено. Десетки църковни автобуси и микробуси стояха паркирани в две редици около сградата на съда, но полицаите не вадеха фишовете за глоби. Имаха заповед да демонстрират присъствие, да поддържат реда и в никакъв случай да не провокират когото и да било. Емоциите кипяха. Положението беше напрегнато. Голяма част от търговците затвориха магазините, а повечето бели изчезнаха.

Чернокожата тълпа продължаваше да расте. Стотици ученици от слоунската гимназия напускаха часовете и прииждаха на групи, вече настръхнали и изгарящи от желание да си кажат думата. Работници от фабриките пристигаха с кутиите си за обяд и се хранеха прави, крачейки насам-натам по тревата пред сградата. Репортери щракаха с фотоапарати и пишеха в бележниците си. Снимачни екипи от Слоун и Тайлър се бяха струпали близо до подиума върху стълбището на съда. В 12:15 ч. мистър Оскар Бетс, президент на местния клон на Националната асоциация за развитие на цветнокожите, застана пред микрофоните, благодари на всички присъстващи и бързо премина по същество. Той заяви, че Донте Дръм е невинен и неговата екзекуция не е нищо друго освен узаконено линчуване. Обсипа полицаите с яростна критика, като ги нарече „расисти“ и „твърдо решени да убият невинен човек“. Осмя съдебната система, позволяваща дванайсет бели съдебни заседатели да решават съдбата на един невинен чернокож. Не се удържа от изкушението да попита тълпата: „Как да имаме справедлив процес, когато прокурорът спи със съдийката? А апелативните съдилища казват, че всичко е наред! Това е възможно само в Тексас!“ Описа смъртното наказание като позор — остарял инструмент за мъст, който не спира престъпността, не се използва почтено и е отхвърлен от всички цивилизовани държави. Почти след всяко негово изречение избухнаха ръкопляскания и викове; тълпата ставаше все по-шумна. Той призова съдебната система да спре безумието. Подигра се на Тексаската комисия по помилванията. Нарече губернатора страхливец, защото не е спрял екзекуцията. Предупреди за безредици в Слоун и Източен Тексас, а може би и в цялата страна, ако щатът си позволи за екзекутира един невинен чернокож.

Бетс умело разпали емоциите и напрежението. Когато най-сетне енергията му се поизчерпи, той смени посоката и помоли събраните хора да се държат цивилизовано, да не излизат по улиците тази нощ и утре вечер.

— Нищо не печелим с насилие — увери ги той.

След като свърши, Бетс представи отец Джони Канти, пастор на Африканската методистка църква, която семейство Дръм посещаваше от над двайсет години. Отец Канти започна с послание от семейството. Близките на Донте благодарят за подкрепата. Те още имат вяра и се молят за чудо. Робърта Дръм се крепи, доколкото е възможно в нейното положение. Тя възнамерява утре да отиде в отделението на осъдените на смърт и да остане до края. После отец Канти помоли за тишина и подхвана дълга пламенна молитва, която започваше с призив за състрадание към семейството на Никол Ярбър — семейство, понесло кошмарната смърт на невинното си дете. Също като семейство Дръм. Той благодари на Всевишния за подарения живот и обещаната вечност за всяко човешко същество. Благодари Му за неговите закони, най-важни и най-основни сред които са Десетте заповеди, включващи забраната: „Не убивай.“ Помоли се за онези „други християни“, които вземат същата Библия, за да я изопачат и да я превърнат в оръжие за убийство на ближния. „Отче, прости им, понеже не знаят що правят.“

Канти бе работил над тази молитва дълго време и я изрече бавно, с отличен ритъм и без бележки. Тълпата глухо бучеше, полюшваше се и надаваше викове „Амин“, докато той продължаваше да говори и да говори. Това бе не толкова молитва, колкото реч, и Канти се наслаждаваше на момента. След като се помоли за справедливост, той се помоли и за мир — не онзи мир, който отбягва насилието, а такъв, какъвто тепърва трябва да бъде намерен в едно общество, където рекорден брой чернокожи млади мъже са хвърлени зад решетките, където ги екзекутират по-често от всички останали раси, където престъпленията на чернокожите се смятат за по-неприемливи, отколкото същите престъпления, извършени от бели. Помоли се за милосърдие, прошка и сила. Както повечето свещеници, Канти прекали с приказките и вече почваше да губи аудиторията, когато изведнъж я спечели отново. Той започна да се моли за Донте, „нашия преследван брат“ — младеж, откъснат от близките си преди девет години и хвърлен в „бездната на ада“, откъдето никой не е излизал жив. Девет години без приятели и роднини, девет години заключен като животно в клетка. Девет години мъки заради престъпление, извършено от някой друг.

От прозореца на малката юридическа библиотека на третия етаж съдия Елайас Хенри гледаше и слушаше. Тълпата бе под контрол, докато проповедникът се молеше, но в нея се усещаше напрежение, което плашеше съдията.

През изминалите десетилетия в Слоун почти не бе имало расови разногласия и съдията си приписваше голяма част от заслугата за това, но само когато оставаше насаме със себе си. Преди петдесет години, като млад адвокат, едва свързващ двата края, той се бе хванал да пише на хонорар репортажи и уводни статии в „Слоун Дейли Нюз“ — по онова време процъфтяващ седмичник, четен от всички. Сега вестникът излизаше всеки ден, но го четяха малцина. В началото на 60-те години той бе едно от малкото издания в Източен Тексас, признаващо факта, че значителна част от местното население е цветнокожо. Понякога Елайас Хенри пишеше статии за чернокожи спортни отбори и историята на чернокожите и макар че това не се приемаше твърде добре, не срещаше и открит отпор. Уводните му статии обаче успяваха да раздразнят белите. Той обясняваше с прости думи смисъла на делото „Браун срещу Образователния съвет“ и критикуваше сегрегацията в училищата на Слоун и окръг Честър. Под нарастващото влияние на Елайас, както и поради влошаващото се здраве на собственика вестникът зае дръзки позиции за право на глас, равно заплащане и достойно жилищно настаняване на цветнокожите. Аргументите му бяха убедителни, разсъжденията логични и повечето читатели осъзнаваха, че той е далеч по-умен от тях. През 1966 г. Елайас купи вестника и остана негов собственик десет години. Същевременно се наложи като опитен юрист, политик и обществен водач. Мнозина бели не споделяха възгледите му, но рядко дръзваха да ги оспорят публично. Когато най-сетне дойде краят на сегрегацията в училищата, бялата съпротива в Слоун бе смекчена след дългогодишните умели манипулации на Елайас Хенри.

След като го избраха за съдия, той продаде вестника и зае по-висока позиция. От там незабележимо, но твърдо контролираше своята съдебна система, за която се знаеше, че е безмилостна към насилниците, строга към нуждаещите се от напътствие и състрадателна към онези, които заслужаваха втори шанс. Загубата срещу Вивиан Дейл го доведе до нервен срив.

Присъдата на Донте Дръм би била невъзможна по негово време. Той щеше да разбере за ареста почти веднага. Щеше да разгледа признанието и обстоятелствата около него, после да извика Пол Кофи на неформална среща — само двамата зад заключената врата, — за да уведоми окръжния прокурор, че обвинението му куца. Признанието беше очевидно нарушение на конституцията. То не биваше да стигне до съдебните заседатели. Продължавай да търсиш, Кофи, защото тепърва трябва да намериш истинския убиец.

Съдия Хенри погледна множеството пред съда. Никъде не се виждаха бели лица освен няколко репортери. Разгневена тълпа чернокожи. Белите се криеха и не споделяха техните искания. Никога не бе вярвал, че ще види своя град разделен.

— Господ да ни е на помощ — тихичко промърмори той.

Следващият оратор беше Паломар Рийд, ученик от последния гимназиален клас и вицепрезидент на ученическия съвет. Той започна с дежурното отхвърляне на присъдата и се впусна в многословна и изпълнена с технически подробности тирада против смъртното наказание, наблягайки на неговия тексаски вариант. Тълпата го слушаше със затаен дъх, макар да му липсваше драматичната дарба на по-опитните оратори. Скоро обаче Паломар доказа, че притежава невероятен нюх към драматизма. Поглеждайки записките си, той започна да обявява имената на чернокожите играчи от гимназиалния футболен отбор. Един по един те изтичаха към трибуната и се строиха на най-горното стъпало. Всички бяха облечени с яркосините екипи на „Слоун Уориърс“. Когато двайсет и осемте играчи застанаха рамо до рамо, Паломар обяви изненадващо:

— Тези играчи са тук, за да бъдат заедно със своя брат Донте Дръм. Ако хората от този град, този окръг и този щат успеят в незаконните си и антиконституционни усилия да убият Донте Дръм утре вечер, тези момчета няма да играят в петъчния мач срещу отбора на Лонгвю.

Тълпата нададе възторжен рев, който разтърси прозорците на сградата на съда. Паломар погледна играчите и всички те едновременно смъкнаха фланелките. Захвърлиха ги пред краката си. Отдолу носеха еднакви бели тениски с образа на Донте Дръм. Под него с дебели черни букви беше изписано: „НЕВИНЕН“. Играчите излъчиха гърди, размахаха юмруци и тълпата ги обсипа с възторжени овации.

— Утре ще бойкотираме учебните занимания! — изкрещя Паломар в микрофона. — И в петък също! А в петък вечер няма да има футболен мач!

Протестът се предаваше на живо по местния канал и повечето бели в Слоун бяха залепнали за телевизорите. В банки, училища, домове и служби се чуваха все същите тихо промърморени думи:

— Не могат да го направят, нали?

— Естествено, че могат. Как ще ги спреш?

— Този път прекалиха.

— Не, ние прекалихме.

— Значи мислиш, че е невинен?

— Не съм сигурен. Никой не е сигурен. Там е проблемът. Просто има твърде много съмнения.

— Той си призна.

— Така и не намериха трупа.

— Защо просто не спрат нещата за няколко дни, нали разбираш, отлагане или нещо подобно?

— Защо?

— За да свърши футболният сезон.

— Предпочитам да няма бунт.

— Ако вдигнат бунт, ще ги съдят.

— Не се надявай.

— Градът ще избухне.

— Да ги изритат от отбора.

— За какви се мислят, та ще отменят мача?

— Имаме четирийсет бели момчета, които могат да играят.

— Адски си прав.

— Треньорът трябва да ги изхвърли.

— И да ги арестуват, ако бягат от училище.

— Гениално. Така ще налеят масло в огъня.

Футболният треньор гледаше протеста в кабинета на директора. Треньорът беше бял, директорът чернокож. Взираха се в екрана и мълчаха.

В полицейския участък, на три пресечки от съда, началникът Джо Радфорд гледаше телевизия заедно със заместника си. Управлението имаше на щат четирийсет и осем униформени полицаи и в момента трийсет от тях наблюдаваха нервно протеста.

— Ще има ли екзекуция? — попита заместникът.

— Да, доколкото знам — отговори Радфорд. — Преди час разговарях с Пол Кофи и той смята, че всичко върви по план.

— Може да ни потрябва помощ.

— Не. Ще метнат няколко камъка и ще им мине.

Пол Кофи гледаше предаването сам, седнал зад бюрото си със сандвич и чипс. Прокуратурата беше на две пресечки зад съда и той ясно чуваше рева на тълпата. За него подобни демонстрации бяха необходимо зло в една страна, която уважава човешките права. Хората можеха законно да се събират — разбира се, с разрешение — и да изразяват чувствата си. Същите закони, които гарантираха това право, ръководеха и безпрепятствения ход на правораздаването. Неговата работа бе да преследва престъпници и да изолира виновните от обществото. А когато престъплението се окажеше тежко, щатските закони му повеляваха да изисква възмездие чрез смъртното наказание. Точно това бе сторил в делото „Дръм“. Не изпитваше съжаления, съмнения или дори най-лек смут за своите решения, тактиката си пред съда и вината на Дръм. Работата му бе оценена многократно от опитни апелативни съдии. Десетки образовани юристи бяха обсъдили всяка дума от делото „Дръм“ и потвърдиха присъдата. Кофи вярваше в себе си. Съжаляваше за връзката със съдия Вивиан Грейл, за болката и срама от разкритието, но нито за миг не се съмняваше в правилността на решението й.

Тя му липсваше. Връзката им се бе разпаднала под товара на всеобщия упрек. Вивиан избяга и не желаеше повече да го чува. Прокурорската му кариера скоро приключваше и колкото и да бе неприятно, трябваше да признае, че ще напусне поста си опетнен. Екзекуцията на Дръм обаче щеше да е неговото върховно постижение, негово оправдание и бляскав момент, който гражданите на Слоун — поне белите — щяха да оценят.

Утре щеше да е най-хубавият му ден.

Цялата адвокатска кантора гледаше предаването на големия телевизор в заседателната зала и когато протестът най-сетне свърши, Роби се оттегли в кабинета си с половин сандвич и диетична кока-кола. Секретарката от приемната бе подредила грижливо в средата на бюрото му десетина листчета с телефонни обаждания. Онези от Топика го заинтригуваха. В ума му изплува неясен спомен. Той заряза храната, вдигна слушалката и набра номера на отец Кийт Шрьодер.

— Кийт Шрьодер, моля — каза той, когато отсреща отговори мъжки глас.

— На телефона.

— Обажда се Роби Флак, адвокат от Слоун, Тексас. Получих съобщението ви, а мисля, че преди няколко часа видях и нещо в електронната поща.

— Да, благодаря, мистър Флак.

— Наричай ме Роби.

— Добре, Роби. Аз съм Кийт.

— Чудесно, Кийт. Къде е тялото?

— В Мисури.

— Нямам време за губене, Кийт, а нещо ми подсказва, че този разговор ще е чиста загуба на време.

— Може би, но все пак дай ми пет минути.

— Говори бързо.

Кийт изложи фактите — срещата си с бивш затворник, чието име не спомена, проучването на миналото му, криминалното досие на човека, тежкото му здравословно състояние, всичко, което можеше да се побере в пет минути.

— Очевидно не се тревожиш за тайната на изповедта — каза Роби.

— Притеснявам се, но залогът е твърде висок. И не ти казах името му.

— Къде е сега?

— Пренощува в болницата, тази сутрин е излязъл и от тогава не съм го чувал. Точно в шест вечерта трябва да се прибере в дома за адаптация. Ще го чакам там.

— И има четири присъди за сексуални престъпления?

— Най-малко.

— Пасторе, никой няма да повярва на този човек. Нищо не мога да постигна по този начин. Просто няма какво да постигна. Трябва да разбереш, Кийт, че тия екзекуции винаги привличат смахнатите. Миналата седмица ни се обадиха двама побъркани. Единият твърдеше, че знаел къде живее сега Никол, между другото била стриптизьорка, а другият претендираше, че я заклал в сатанински ритуал. Нямаха представа къде е тялото. Единият искаше пари, другият да излезе от затвор в Аризона. В съда страшно мразят подобни фантазии.

— Той казва, че тялото е заровено в хълмовете южно от Джоплин, Мисури. Там е израснал.

— За колко време може да го намери?

— Не мога да отговоря.

— Стига, Кийт. Дай ми поне нещо, което мога да използвам.

— У него е ученическият й пръстен. Видях го, държах го, разгледах го. СУС 1999 и нейните инициали АНЯ. Около шести размер, със син камък.

— Добре, Кийт. Това ми харесва. Къде е сега пръстенът?

— Предполагам, на врата му.

— Но не знаеш къде е самият той?

— Ъъъ… да, за момента не знам къде е.

— Кой е Матю Бърнс?

— Мой приятел, прокурор.

— Виж, Кийт, оценявам загрижеността ти. Ти се обади на два пъти, прати писмо по електронната поща, накара свой приятел да ми позвъни. Много благодаря. Но в момента съм страшно зает, тъй че те моля да ме оставиш на мира.

Роби затвори телефона и посегна към сандвича.

14

Гил Нютън беше губернатор на Тексас от пет години и макар проучванията да сочеха завидно ниво на одобрение сред електората, резултатите им бледнееха пред собствената му представа колко е популярен. Родом от Ларедо в далечния юг на Тексас, той бе израснал в ранчото на дядо си — бивш шериф. Гил сам си проправи път нагоре през колежа и юридическото образование, а когато нито една кантора не пожела да го наеме, стана заместник-прокурор в Ел Пасо. На двайсет и девет години бе избран за окръжен прокурор след първата от многото си успешни кампании. Не беше губил нито веднъж. Още преди да навърши четирийсет, той изпрати петима души на сигурна смърт. Като губернатор присъства при екзекуциите на двама от тях, обяснявайки, че това е негов дълг, тъй като присъдите им са негово дело. Въпреки известни неясноти в историческите архиви се смяташе, че Нютън е единственият действащ губернатор на Тексас, присъствал на екзекуция. Това със сигурност бе вярно за съвременната епоха. В интервютата той твърдеше, че гледайки как тези хора умират, е изпитал чувството за изпълнен дълг.

— Помня жертвите — казваше той. — Непрекъснато мисля за тях. Престъпленията бяха ужасни.

Нютън рядко пропускаше възможността да даде интервю.

Безочлив, гръмогласен, вулгарен (в тесен кръг), той се радваше на безумна популярност заради антиправителствената си реторика, непоклатимите си убеждения, циничните коментари, за които никога не се извиняваше, и обичта си към Тексас и историята на яростната му борба за независимост. Огромното мнозинство от избирателите споделяше неговата подкрепа за смъртното наказание.

След като си бе осигурил втори и последен мандат, Нютън вече хвърляше поглед отвъд границите на Тексас и мечтаеше за по-висока трибуна. Страната се нуждаеше от него.

Късно в сряда следобед той се срещна с двамата си най-близки съветници — приятели от студентските години, които му бяха помагали да вземе всичките си важни решения и значителна част от по-маловажните. Уейн Уолкот беше главният правен съветник на губернатора, както пишеше на бланките му за писма, а Бари Рингфийлд — говорител или завеждащ връзките с обществеността. Както всеки нормален работен ден в Остин, тримата се събраха в кабинета на губернатора точно в пет и петнайсет следобед. Свалиха саката, освободиха секретарките, заключиха вратата и в пет и половина си сипаха бърбън. После пристъпиха към деловия разговор.

— Тая утрешна история с Дръм може да стане дебела — каза Бари. — Чернокожите са се вкиснали и подготвят демонстрации из целия щат.

— Къде? — попита губернаторът.

— Ами… най-напред тук. На южната морава на Капитолия. Носят се слухове, че преподобният Джеремая Мейс пристига с луксозния си самолет да агитира местните.

— Това ми харесва — каза губернаторът.

— Молбата за отлагане е подадена официално — каза Уейн, преглеждайки някакви документи.

Той отпи глътка. Бърбънът „Ноб Крийк“ се наливаше винаги в масивни кристални чаши с герба на щата.

— Този път определено има повече интерес — каза Бари. — Много обаждания, писма, електронни съобщения.

— Кой се обажда? — попита Нютън.

— Обичайният хор. Папата. Президентът на Франция. Двама депутати от холандския парламент. Премиерът на Кения, Джими Картър, Амнести Интернешънъл, онзи дърдорко от Калифорния, дето командва фракцията на чернокожите в Конгреса. Много народ.

— Някой наистина важен?

— Всъщност не. Съдията на окръг Честър Елайас Хенри се обади на два пъти по телефона и веднъж по електронната поща. Предлага отлагане и казва, че имал много сериозни съмнения относно присъдата. Повечето шум откъм Слоун обаче е в полза на екзекуцията. Смятат, че момчето е виновно. Кметът се обади и изрази притеснения за размирици в Слоун утре вечер. Казва, че може би щял да се нуждае от помощ.

— От Националната гвардия? — попита Нютън.

— Така предполагам.

— Това ми харесва.

И тримата отпиха от чашите. Губернаторът погледна Бари, който беше не само негов говорител, но и най-довереният и най-лукавият му съветник.

— Имаш ли план?

Бари винаги имаше план.

— Разбира се, но го разработвам в момента. Утрешната демонстрация ми допада, дано преподобният Джеремая да разпали страстите. Голяма тълпа. Купища африканци. Истински напрегната ситуация. А ти излизаш на трибуната, поглеждаш тълпата право в очите, говориш обичайните глупости за непреклонния ход на правосъдието в щата, после както стоиш на стъпалата и камерите работят, а навалицата крещи, свирка и може би мята камъни, изневиделица отхвърляш молбата за отлагане. Тълпата избухва, ти изчезваш. Ще трябва доста кураж, но е безценно.

— Еха! — възкликна Нютън.

Уейн се разсмя.

Бари продължи:

— Три часа по-късно го пращат на оня свят, но на първите страници ще излезе гневната чернокожа гмеж. За сведение, губернаторе, ти държиш четири процента от гласовете на чернокожите. Само четири. — Той помълча, отпи от чашата, но не бе свършил. — Допада ми и вариантът с Националната гвардия. Късно следобед, но преди екзекуцията организирай бърза пресконференция и обяви, че пращаш гвардията, за да потуши бунтове в Слоун.

— Какви са данните за окръг Честър?

— Имаш седемдесет и един процента, Гил. Там те обичат. Защитаваш ги, като пращаш гвардията.

— Но необходимо ли е? — попита Уейн. — Ако пресилим реакцията, може да се изложим.

— Не е съвсем ясно. Нека да следим положението и да решим по-късно.

— Така да бъде — каза губернаторът и решението бе взето. — Има ли вероятност някой съд да постанови отлагане на екзекуцията в последния момент?

Уейн хвърли няколко документа върху бюрото на губернатора и каза:

— Съмнявам се. Адвокатите на Дръм обжалваха тази сутрин с твърдението, че момчето е полудяло и не разбира какво го чака. Пълна глупост. Преди час разговарях с Бейкър от главната прокуратура и там смятат, че няма пречки. Всичко върви по план.

— Ще бъде интересно — каза губернаторът.

По предложение, или по-скоро по настояване на Рива вечерната молитвена сбирка на Първа баптистка църква в сряда бе отменена. Това се бе случвало само три пъти в историята на църквата — веднъж заради виелица, веднъж заради торнадо и веднъж поради спиране на тока. Отец Рони така и не пожела да употреби думата „отменена“, затова молитвената сбирка просто беше преименувана на „молитвено бдение“ и „прехвърлена“ другаде. Времето се оказа благоприятно. Небето беше чисто, а температурата над двайсет градуса.

Събраха се по залез слънце под резервирана шатра в щатския парк „Ръш Пойнт“ край Ред Ривър — колкото се може по-близо до Никол. Шатрата се издигаше на малка стръмнина над реката, а на стотина метра от нея имаше малко пясъчно островче, често заливано от реката. Там бяха намерили нейните документи. За онези, които я обичаха, това отдавна бе мястото, където Никол е намерила вечен покой.

При многобройните си идвания до „Ръш Пойнт“ Рива винаги вдигаше на крак всички медии в Слоун. С годините обаче местните репортери загубиха интерес. Тя често идваше сама, но понякога влачеше и Уолис със себе си; никога не пропускаше рождения ден на дъщеря си и четвърти декември — датата на изчезването. Но днешното бдение беше различно. Имаха какво да празнуват. Фордайс бе пратил екип от двама души с камера, които вече втори ден следваха по петите Рива и уморения Уолис. Освен тях присъстваха два телевизионни екипа и пет-шест журналисти от вестниците. Тия знаци на внимание вдъхновяваха богомолците, а отец Рони се радваше, че толкова много от енориашите му са дошли на шейсет километра от дома си.

Докато денят гаснеше, те изпяха няколко химна, после запалиха свещи и ги раздадоха. Рива седеше на първия ред и ридаеше непрестанно. Отец Рони не устоя на изкушението да изнесе проповед, а паството му не бързаше да си тръгва. Той подхвана темата за правосъдието и изсипа цяла лавина цитати от Библията в подкрепа на Божията повеля да бъдем спазващи закона граждани.

Последваха още молитви, спомени на приятели на Никол и дори Уолис след едно побутване в ребрата успя да стане и да измънка няколко думи. Отец Рони приключи с многословен призив за състрадание, милосърдие и сила. Помоли Бог да е с Рива, Уолис и техните близки при изпитанието на екзекуцията.

Напуснаха шатрата и тържествено се отправиха към импровизираното светилище досами водата. Положиха цветя пред бял кръст. Някои коленичиха и пак се помолиха. Всички си поплакаха.

В шест часа вечерта в сряда Кийт прекрачи прага на Анкър Хаус с намерението да опипа Бойет и да си поговори сериозно с него. До екзекуцията оставаха точно двайсет и четири часа и Кийт бе решил да направи всичко по силите си, за да я спре. Задачата изглеждаше невъзможна, но поне щеше да се опита.

Бойет или си играеше с него, или беше мъртъв. През деня не бе ходил на работа, не се бе обаждал на надзорника си и никой не го бе виждал в Анкър Хаус. Нито едно от тия неща не беше задължително, но самото му изчезване всяваше тревога. Трябваше да се прибере точно в шест вечерта и не можеше да напусне без разрешение преди осем сутринта. Той не дойде в шест. Кийт изчака цял час, но от Бойет нямаше и следа. В приемната дежуреше бивш затворник на име Руди. Той промърмори на Кийт:

— Най-добре вървете да го намерите.

— Нямам представа откъде да започна — отвърна Кийт.

Остави на Руди номера на мобилния си телефон и започна от болниците. Караше бавно, чакаше обаждане от Руди и оглеждаше улиците с надеждата да зърне как по тротоара куцука някакъв смахнат с бастун. Нито една болница в центъра не бе приела пациент на име Травис Бойет. Нямаше го на автогарата, не пиеше с алкохолиците край реката. В девет вечерта Кийт се върна в Анкър Хаус и седна на стол в приемната.

— Няма го — каза Руди.

— Какво ще стане сега? — попита Кийт.

— Ако се прибере през нощта, ще го наругаят, но ще му се размине, стига да не е надрусан или пиян — тогава наистина става зле. Тук ти прощават една издънка. Но ако не се прибере цяла нощ, сигурно ще го върнат в пандиза. Тия хора не си поплюват. Какво е надробил Бойет?

— Трудно е да се каже. На него изобщо не може да му се вярва.

— И аз тъй чух. Добре, оставихте ми номера си. Ако се появи, ще ви позвъня.

— Благодаря.

Кийт по стоя още половин час, после подкара към къщи. Дейна притопли лазанята и вечеряха на подноси във всекидневната. Момчетата спяха. Телевизорът работеше с изключен звук. Не си казаха почти нищо. От три дни насам Травис Бойет ги бе обсебил и това започваше да им омръзва.

По мръкнало стана ясно, че никой не иска да напусне гарата. Нямаше много писмена работа и в момента не можеха да предприемат нищо значително в полза на Донте Дръм. Тексаският апелативен съд още не бе взел решение по претенциите им за психическо заболяване. Фред Прайър още висеше в покрайнините на Хюстън с надеждата пак да покани на чашка Джоуи Гембъл, но не вярваше да успее. По всичко изглеждаше, че е дошла последната нощ от живота на Донте Дръм. А неговите защитници търсеха утеха един от друг.

Пратиха Карлос за пица и бира и когато той се върна, използваха за вечеря дългата маса в заседателната зала. Малко по-късно пристигна Оли и се заформи игра на покер. Оли Тъфтън беше един от малцината чернокожи юристи в Слоун, близък приятел на Роби. По фигура напомняше топка за боулинг и твърдеше, че тежи сто и осемдесет килограма, макар да не бе ясно защо му е да се гордее с това. Беше гръмогласен, весел и надарен с огромен апетит към храната, уискито, покера… и уви, към кокаина. На два пъти Роби едва го спаси от загуба на адвокатските права. Понякога Оли припечелваше от дела за автомобилни злополуки, но парите мигновено се изпаряваха. Когато влизаше някъде, се превръщаше в единствен източник на шум. Оли организира покера, назначи Карлос да раздава, определи правилата и разказа най-новите мръсни вицове, като в същото време пиеше бира и дояждаше студената пица. В играта се включиха Марта Хандлър, която обикновено печелеше; другата правна асистентка Бони; Кристи Хинз, която все още се страхуваше от играта и още повече от Оли; и временно наетият куриер на име Бен Шутс.

Шутс имаше пистолет в сакото си, закачено на стената. Роби имаше в кабинета си две заредени пушки. Арън Рей винаги ходеше въоръжен и сега тихо обикаляше гарата, наблюдавайки прозорците и паркинга. През деня кантората бе получила няколко заплашителни обаждания и всички бяха в бойна готовност.

С бира в ръка Роби отскочи до кабинета си, остави вратата широко отворена и позвъни на приятелката си Диди. Тя беше на йога, в блажено неведение за предстоящата екзекуция. Живееха заедно от три години и Роби почти вярваше, че имат бъдеще. Тя не проявяваше особен интерес към работата в кантората и това се отразяваше благотворно на връзката им. Дългият поход на Роби в търсене на истинската любов беше осеян с жени, които не можеха да приемат факта, че за да бъдат заедно, трябва да се съобразяват с него. Сегашната му приятелка си имаше свой път и се срещаха само в леглото. Тя беше с двайсет години по-млада и Роби продължаваше да е лудо влюбен в нея.

Той позвъни на един репортер в Остин, но не каза нищо за публикуване. Обади се на съдия Елайас Хенри и му благодари за ходатайството пред губернатора. Пожелаха си всичко хубаво, знаейки, че никога няма да забравят предстоящите двайсет и четири часа. Стенният часовник сякаш бе спрял на девет и десет. Роби щеше да помни до края на живота си, че точно в девет и десет Арън Рей влезе в кабинета му и съобщи:

— Първа баптистка църква гори.

Битката при Слоун бе започнала.

15

Кийт нямаше представа дали е успял да заспи. През последните три дни бе спал толкова малко и в тъй необичайни часове, че навиците му бяха излезли от релси. Когато телефонът иззвъня, той беше готов да се закълне, че е съвсем буден. Дейна обаче го чу първа и трябваше да побутне съпруга си. След четвъртия или петия сигнал Кийт най-сетне вдигна слушалката.

— Ало — промърмори замаяно той, докато включваше лампата.

Часовникът показваше 11:40 ч. Бяха си легнали преди по-малко от час.

— Хей, пасторе, аз съм, Травис — изрече гласът отсреща.

— Здравей, Травис — каза Кийт, а Дейна посегна за халата. — Къде си?

— Тук, в Топика. В някаква закусвалня в центъра, недалеч от Анкър Хаус.

Говореше бавно и езикът му се заплиташе. Втората или третата мисъл на Кийт бе, че Бойет е пил.

— Защо не си в дома?

— Няма значение. Вижте, пасторе, страшно съм гладен, не съм хапвал нищо от сутринта, а седя тук само с едно кафе, защото нямам пари. Умирам от глад, пасторе. Имате ли идеи?

— Пил ли си, Травис?

— Една-две бири. Нищо ми няма.

— Харчиш пари за бира, но не и за храна?

— Не се обадих, за да се караме, пасторе. Можете ли да ми уредите нещо за ядене?

— Дадено, Травис, но трябва да се върнеш в Анкър Хаус. Чакат те. Говорих с Руди и той каза, че ще те мъмрят, но нищо повече. Като хапнеш, ще те върна където ти е мястото.

— Не се връщам там, пасторе, забравете. Искам да ида в Тексас, разбрахте ли? Още сега. Наистина искам. Ще кажа истината на всички, ще им кажа къде е тялото и тъй нататък. Ние трябва да спасим момчето.

— Ние?

— Кой друг, пасторе? Ние знаем истината. Ако отидем заедно там, можем да спрем екзекуцията.

— Искаш още сега да те откарам в Тексас? — попита Кийт, гледайки съпругата си в очите. Тя поклати глава.

— Няма кой друг, пасторе. Имам брат в Илиной, но с него не си говорим. Сигурно мога да позвъня на надзорника, но едва ли ще прояви интерес да ме мъкне чак до Тексас. Познавам някои момчета от временния дом, но те нямат коли. Когато животът ти мине в затвора, пасторе, не ти остават много приятели навън.

— Къде си, Травис?

— Казах ви. В една закусвалня. Гладен.

— Коя закусвалня?

— „Синята луна“. Знаете ли я?

— Да. Поръчай си нещо за ядене. Ще дойда след петнайсет минути.

— Благодаря, пасторе.

Кийт затвори телефона и седна на ръба на леглото до жена си. Няколко минути мълчаха. Не искаха да се карат.

— Пиян ли е? — попита накрая тя.

— Мисля, че не. Пийнал е малко, но изглежда трезвен. Не знам.

— Какво правиш, Кийт?

— Отивам да му купя вечеря или закуска, наречи го както искаш. Ще го изчакам пак да си промени решението. Ако е сериозен, нямам друг избор, освен да го откарам в Тексас.

— Имаш избор, Кийт. Не си длъжен да возиш този извратен тип до Тексас.

— Ами младежът в онова отделение, Дейна? Помисли как се чувства в момента майката на Донте Дръм. Идва последният ден, в който ще види сина си.

— Бойет те разиграва, Кийт. Той е лъжец.

— Може би да, може би не. Но погледни какъв е залогът.

— Залогът ли? Работата ти е залогът. Репутацията ти, кариерата — всичко залагаш на карта. Имаме три деца, трябва да мислим за тях.

— Няма да рискувам кариерата или семейството си, Дейна. Може да ме плеснат през пръстите, нищо повече. Знам какво правя.

— Сигурен ли си?

— Не.

Той бързо смъкна пижамата и се облече с дънки, риза, мокасини и червена бейзболна шапка. Дейна го гледаше безмълвно. Кийт я целуна по челото и излезе от къщата.

Бойет тъкмо оглеждаше подноса с впечатляващо количество храна, когато Кийт се настани на стола отсреща. Заведението беше полупразно. Няколко масички бяха заети от униформени полицаи със средно тегло към сто и десет килограма. Сякаш всички се бяха наговорили да си вземат пай. Кийт си поръча кафе и се усмихна на иронията на съдбата — един неосъден убиец да се храни с апетит само на десет метра от цял полицейски отряд.

— Къде беше цял ден? — попита Кийт.

Тик. Голяма хапка бъркани яйца. Дъвчейки, Бойет отговори:

— Ами не помня.

— Загубихме целия ден, Травис. Планът ни беше да направим видеозаписа, да го пратим на властите и пресата в Тексас и да се надяваме на чудо. Ти изчезна и провали всичко.

— Денят си отиде, пасторе, тъй че не го мислете. Ще ме откарате ли в Тексас, или не?

— Значи ще нарушиш условията на предсрочното освобождаване?

Тик, глътка кафе, трепереща ръка. Мощната тръпка сякаш обхвана всичко в Бойет — от гласа до пръстите и очите.

— Това в момента ми е най-малката грижа, пасторе. През повечето време си мисля за смъртта. Тревожи ме и онова момче в Тексас. Опитах се да го забравя, но не мога. И момичето. Трябва да я видя, преди да умра.

— Защо?

— Трябва да й кажа, че съжалявам. Много хора съм наранил, пасторе, но убих само веднъж. — Той се озърна към полицаите, после продължи малко по-тихо. — И не знам защо. Тя ми беше любимката. Исках да я задържа завинаги, а като осъзнах, че не мога, тогава…

— Разбрах те, Травис. Дай да говорим по същество. До Слоун има около шестстотин и петдесет километра по права линия, но на практика са почти деветстотин, голяма част от тях по пътища с две платна. Полунощ е. Ако потеглим веднага и караме като луди, можем да стигнем там по обяд. Само шест часа преди екзекуцията. Имаш ли представа какво ще правим, като пристигнем?

Бойет сдъвка парче наденица и се замисли над въпроса без какъвто и да е признак на тревога. Кийт забеляза, че той отхапва по малко и дъвче бавно, преди да остави вилицата и да отпие глътка кафе или вода. Не изглеждаше прекалено гладен. Храната не беше важна.

След нова глътка кафе Бойет каза:

— Мислех си да отидем в местната телевизия, там да изляза в ефир, да разкажа историята си, да поема отговорност и да кажа на ония идиоти, че са хванали за убийството невинен човек и трябва да спрат.

— Просто така?

— Не знам, пасторе. За пръв път го правя. А вие? Какъв е вашият план?

— В момента намирането на тялото е по-важно от твоето признание. Честно казано, Травис, при това твое полицейско досие и отвратителните ти престъпления никой няма да ти повярва. След срещата ни в понеделник се поразрових и открих доста случаи с разни смахнати, които изникват покрай екзекуциите и твърдят какво ли не.

— Смахнат ли ме наричате?

— Не. Но съм сигурен, че в Слоун ще те наричат и с по-лоши думи. Няма да ти повярват.

— Вие вярвате ли ми, пасторе?

— Да.

— Искате ли малко яйца с бекон? Така и така ще ги плащате.

— Не, благодаря.

Тик. Нов поглед към полицаите. Бойет притисна слепоочията си с показалци и започна да масажира на малки кръгчета, кривейки лице, сякаш беше готов да изкрещи. Болката най-сетне отмина. Кийт погледна часовника си.

Бойет леко поклати глава.

— За да намерим тялото, ще ни трябва повече време, пасторе. Няма начин да стане днес.

Тъй като нямаше опит в подобни дела, Кийт мълчаливо сви рамене.

— Или отиваме в Тексас, или се прибирам в дома да ми четат конско. Вие решавате, пасторе.

— Не разбирам защо точно аз трябва да взема решението.

— Много просто. Имате кола, бензин, шофьорска книжка. Аз нямам нищо освен истината.

Колата беше субару с двойно предаване на около триста хиляди километра — от тях поне двайсет хиляди след последната смяна на маслото. Дейна я използваше непрекъснато да разкарва с нея момчетата из града и това си личеше от пръв поглед. Другата им кола беше хонда акорд с повреден индикатор за маслото и износени задни гуми.

— Извинявай, че колата е мръсна — каза Кийт едва ли не притеснен, докато сядаха и затваряха вратите.

Бойет не отговори. Постави бастуна между краката си.

— Предпазните колани вече са задължителни — обясни Кийт и закопча своя.

Бойет не помръдна. Настана миг тишина, в който Кийт осъзна, че пътешествието е започнало. Човекът седеше в неговата кола, предстоеше им пътуване, което щеше да продължи часове, може би дни, и никой не знаеше къде ще ги отведе.

Докато колата потегляше, Бойет бавно си сложи предпазния колан. Лактите им почти се докосваха. Кийт за пръв път усети откъм Бойет дъх на бира и попита:

— Е, Травис, как си с пиенето?

Бойет въздъхна дълбоко, сякаш се чувстваше в безопасност зад заключените врати на колата. Както винаги изчака около пет секунди, преди да отговори:

— Никак. Не съм голям пияч. На четирийсет и четири години съм, пасторе, и двайсет и три минаха зад решетките в заведения, където няма нито кръчми, нито барове, стриптийз клубове или денонощни магазини. В затвора не се намира пиячка.

— Днес си пил.

— Имах малко пари, отидох в един хотелски бар и пийнах няколко бири. В бара имаше телевизор. Видях репортаж за екзекуцията на Дръм в Тексас. Показаха снимка на момчето. Да ви кажа, пасторе, зле ми стана, много зле. Бях се размекнал, стана ми някак сантиментално, нали разбирате, и като видях лицето на онова момче, едва не се задавих. Пийнах още малко, гледах как часът наближава към шест. Тогава реших да избягам, да ида в Тексас и да направя каквото е редно.

Кийт държеше мобилния си телефон.

— Трябва да позвъня на жена си.

— Как е тя?

— Добре, благодаря.

— Много е хубавка.

— Забрави за нея.

Кийт измънка няколко притеснени изречения по телефона и затвори. Караше бързо по пустите централни улици на Топика.

— Е, Травис, започваме това дълго пътуване до Тексас, където заставаш пред властите, казваш истината и се опитваш да спреш екзекуцията. И предполагам, че възнамеряваш много скоро да ги отведеш при тялото на Никол. А това, разбира се, ще доведе до затварянето ти в някой тексаски затвор. Ще те обвинят в цял куп престъпления и никога няма да излезеш на свобода. Това ли е планът, Травис? На една вълна ли сме?

Тик. Пауза.

— Да, пасторе, на една вълна сме. Няма значение. Аз ще съм мъртъв много преди да успеят да ме изправят пред съда.

— Не исках да кажа това.

— Не е и необходимо. Ние го знаем, но предпочитам никой в Тексас да не разбере за тумора. Редно е да се получи мъничко удоволствие, като започнат процес срещу мен. Заслужавам го. Вече сключих мир.

— С кого?

— Със себе си. След като още веднъж видя Никол и й кажа, че съжалявам, ще бъда готов за всичко, дори за смъртта.

Кийт замълча. Предстоеше му маратонско пътуване с този тип буквално рамо до рамо през идните десет, може би дори дванайсет часа и се надяваше, когато пристигнат в Слоун, да не е прихванал от лудостта му.

Паркира на алеята зад дома си и каза:

— Травис, предполагам, че нямаш нито пари, нито дрехи.

Това изглеждаше очевидно.

Травис се изкиска и вдигна ръце.

— Ето ме, пасторе, с цялото ми земно имущество.

— Така си и мислех. Чакай тук. Ще се върна след пет минути.

Кийт остави двигателя да работи и изтича към къщата.

В кухнята Дейна приготвяше сандвичи, пакети чипс, плодове и каквото й попаднеше под ръка.

— Къде е той? — попита тя, щом Кийт прекрачи прага.

— В колата. Няма да влезе.

— Кийт, не вярвам, че си решил сериозно.

— Какъв избор имам, Дейна?

Колкото и да се тревожеше, той вече бе взел решение. Беше готов за скандал с жена си и приемаше всички възможни рискове на пътуването.

— Не можем да седим тук със скръстени ръце, след като знаем кой е истинският убиец. Той е вън, в колата.

Тя опакова един сандвич и го сложи в кутийка. Кийт взе от килера голям найлонов плик и мина в спалнята. Намери за Травис чифт стари памучни панталони, две тениски, чорапи, бельо и един необличан суичър. Сложи си нова риза, свещеническата якичка и тъмно синьо спортно сако, после нахвърля в един сак малко лични вещи. След няколко минути се върна в кухнята, където Дейна се бе подпряла на мивката с предизвикателно скръстени ръце.

— Това е огромна грешка — заяви тя.

— Може би. Не го правя по свое желание. Бойет избра нас.

— Нас ли?

— Добре, избра мен. Той няма друг начин да стигне до Тексас, или поне така казва. Вярвам му.

Тя извъртя очи към тавана. Кийт погледна часовника на микровълновата фурна. Бързаше да тръгне, но осъзнаваше, че жена му има правото на няколко прощални изстрела.

— Как можеш да му вярваш за каквото и да било? — попита тя.

— Вече разговаряхме за това, Дейна.

— Ами ако там те арестуват?

— За какво? За опит да спра екзекуцията? Не вярвам това да е престъпление дори в Тексас.

— Помагаш на затворник да наруши условията на освобождаването си, нали?

— Да, в Канзас. Не могат да ме арестуват заради това в Тексас.

— Но не си сигурен.

— Виж, Дейна. Няма да ме арестуват в Тексас. Обещавам ти. Може да стрелят по мен, но няма да ме арестуват.

— На забавен ли се правиш?

— Не. Не е смешно. Стига, Дейна, погледни цялостната картина. Мисля, че Бойет е убил онова момиче през деветдесет и осма. Мисля, че е скрил тялото и знае точно къде. И мисля, че има шанс за чудо, ако стигнем до там.

— А аз мисля, че си луд.

— Може би, но съм готов да рискувам.

— Обмисли риска, Кийт.

Той беше пристъпил по-близо и сега сложи ръце на раменете й. Тя стоеше като вкаменена, все тъй със скръстени ръце.

— Виж, Дейна. Не съм рискувал никога през живота си.

— Знам. Сега е звездният ти миг, нали?

— Не, не става дума за мен. Стигнем ли там, ще стоя в сянка, без да се пъча…

— Ще залягаш под куршумите.

— Както кажеш. Ще стоя зад кулисите. Звездата е Травис Бойет. Аз съм просто шофьор.

— Шофьор? Ти си свещеник със семейство.

— И ще се върна до събота. В неделя ще проповядвам, а следобед ще излезем на пикник, обещавам.

Раменете й провиснаха и тя безсилно отпусна ръце. Кийт я прегърна силно и я целуна.

— Опитай се да разбереш — каза той.

Тя кимна покорно.

— Добре.

— Обичам те.

— И аз те обичам. Пази се, моля те.

Телефонът иззвъня посред нощ — в дванайсет и половина. Роби беше легнал с Диди преди по-малко от час, когато се разнесе оглушителен звън. Диди, която бе заспала без помощта на алкохола, подскочи първа и каза „Ало“. После подаде слушалката на приятеля си, който още се мъчеше да отвори очи.

— Кой е? — изръмжа той.

— Събуди се, Роби, Фред се обажда. Имам интересен материал.

Роби успя да се опомни, поне донякъде.

— Какво има, Фред?

Диди вече се превърташе на другата страна. Роби се усмихна на хубавото й дупе под сатенените чаршафи.

— Пак пийнах с Джоуи — съобщи Фред. — Отведох го в стриптийз клуб. Трета поредна вечер, знаеш. Чудя се дали черният ми дроб ще издържи още дълго на тая командировка. За него съм сигурен, че няма. Както и да е, натрясках го здравата и накрая той си призна всичко. Каза, че излъгал за зеления пикап, излъгал за чернокожия зад волана, излъгал за всичко. Призна, че той се е обадил на Кърбър с фалшивия донос за Донте и момичето. Беше прекрасно. Плачеше и не спираше да дърдори — просто едно разлигавено тлъсто момче, което се налива с бира и дрънка мръсотии на стриптийзьорките. Каза, че в девети и десети клас двамата с Донте били футболни звезди и добри приятели. През цялото време си мислел, че прокурорите и съдиите ще проумеят измамата. Не можел да повярва, че се е стигнало дотук. Все смятал, че екзекуцията ще бъде отменена и един ден Донте ще излезе от затвора. Сега най-после се убедил, че ще го убият, и му се късало сърцето. Мислел, че вината е негова. Уверих го, че е точно така. Кръвта ще е върху неговите ръце. Наистина го смачках. Беше чудесно.

Роби бе минал в кухнята да си налее вода.

— Това е страхотно, Фред.

— И да, и не. Отказва да подпише клетвена декларация.

— Какво?

— Не иска. Излязохме от клуба и отидохме в едно кафене. Умолявах го да подпише, но все едно говорех на пън.

— Защо не иска?

— Заради майка си, Роби, заради майка си и роднините. Ужасява се от мисълта да признае, че е лъгал през цялото време. Имал много приятели в Слоун и тъй нататък. Направих всичко по силите ми, но не иска да подпише.

Роби погълна на един дъх чаша чешмяна вода и избърса устните си с ръкав.

— Записа ли го?

— Естествено. Вече прослушах записа и се каня да повторя. Има много шум… бил ли си в стриптийз клуб?

— Не питай.

— Страшно силна музика, рап и тъй нататък. Но гласът му се чува. Разбира се какво казва. Ще трябва да го обработим.

— Няма време.

— Добре. Какъв е планът?

— Колко време ти трябва, за да пристигнеш?

— Е, в това чудесно време на денонощието почти няма движение. За пет часа мога да дойда до Слоун.

— Тогава не се мотай.

— Дадено, шефе.

Един час по-късно Роби лежеше по гръб в спалнята и мрачният таван си играеше странни шеги с мисловния му процес. Диди мъркаше като коте, напълно откъсната от света. Той се вслуша в дишането и и се запита как може да е тъй безгрижна пред всичките му тревоги. Завиждаше й. Когато се събудеше след няколко часа, първата й работа щеше да бъде да отскочи при ужасните си приятелки за един час йога. А в това време той щеше да крещи по служебния телефон.

И тъй, ето докъде се свеждаше всичко: пияният Джоуи Гембъл да признава греховете си и да разголва душа в някакъв стриптийз клуб пред човек със скрит микрофон, правещ некачествен запис, който няма да бъде приет от нито един съд в цивилизования свят.

Крехкият живот на Донте Дръм щеше да зависи от закъснялото разкаяние на един свидетел, на когото никой нямаше да повярва.