Признанието

30

В петък преди изгрев слънце няколко коли напуснаха града и се отправиха на изток. Начело на колоната се движеше микробусът на Роби, шофиран от Арън Рей. До него седеше Карлос, а Роби бе заел любимото си място отзад. Адвокатът пиеше кафе и преглеждаше сутрешния вестник, като в общи линии пренебрегваше Марта Хандлър. Тя не спираше да си води бележки и се опитваше да се събуди. Кийт ги следваше със своето субару. До него седеше Бойет, който държеше бастуна си и гледаше през прозореца в мрака. Трети в колоната беше един пикап, а зад волана беше Фред Прайър. Той пътуваше в компанията на двама мъже, охранявали дома и кантората на Роби през последните дни. Пикапът принадлежеше на Фред и превозваше лопати, фенери и друго оборудване. В края на колоната се движеше бял микробус без отличителни знаци, собственост на телевизионния канал в Слоун. На шофьорското място се виждаше директорът на редакция „Новини“ Брайън Дей, придружаван от своя оператор Бък.

Четирите автомобила се събраха на дългата алея пред къщата на Роби в пет сутринта и успяха да напуснат незабелязано града по страничните улици. В кантората бяха постъпили редица обаждания и имейли, които убедиха Роби, че определени хора следят с интерес действията му.

Той беше спал пет часа, и то с помощта на приспивателно. Чувстваше се безкрайно изтощен, но все още имаше ужасно много работа. След като видя за кратко трупа и напусна погребалното бюро, той отиде с останалите в дома си, където Диди им сервира вечеря. Кийт и Бойет прекараха нощта на канапета в сутерена, а домашната помощница изпра и изглади дрехите им.

Всички усещаха умора, но не се оплакваха от ранното ставане.

Карлос говореше по мобилния телефон. Когато приключи, обяви:

— Свързах се с моя човек от радиото. Арестували са около четирийсет души, двайсетина са ранени, но по чудо няма убити. Полицията е затворила голяма част от центъра и засега положението е спокойно. Навсякъде горят сгради. В града са пристигнали пожарни коли от Парис, Тайлър и други места. Поне три полицейски автомобила са запалени с коктейл „Молотов“, предпочитаното оръжие в момента. Унищожена е и журналистическата ложа на футболното игрище. Огънят още не е потушен. Мишените са най-вече изоставени къщи. До момента не са пострадали домове. Говори се, че губернаторът е изпратил нов отряд гвардейци. Никой обаче не го е потвърдил.

— Какво ще стане, ако намерим тялото? — попита Марта.

Роби поклати глава и се замисли.

— Вчерашните събития ще ни се сторят като детска игра.

Те бяха обсъдили различните варианти и подробностите около пътуването. За да се подсигури, че Бойет няма да изчезне, Роби искаше да по качи в микробуса под зорките очи на Арън Рей и Фред Прайър. Не можеше обаче да се примири с мисълта, че ще бъде затворен на тясно с тази отрепка. Кийт държеше да тръгне със своята кола, защото бе решил да се върне в Топика в късния следобед, със или без Бойет. Подобно на Роби, пасторът не желаеше да седи до Травис, но тъй като веднъж го бе правил, увери адвоката, че ще успее и този път.

Фред Прайър предложи да хвърлят Бойет на задната седалка на пикапа и да го държат на мушка. Хората на Роби изпитваха желание за мъст. Ако Бойет действително ги отведеше при тялото, Фред Прайър и Арън Рей бяха готови да завлекат това нищожество зад някое дърво и да го отърват от мъките му. Кийт усети тези настроения, а останалите се отнасяха почтително към него. Ето защо решиха да не прилагат насилие.

Присъединяването на Брайън Дей бе прието с доста резерви. Роби отказваше да се довери на репортерите. Ако обаче откриеха трупа, трябваше да заснемат всичко, и то с помощта на човек извън техния кръг. Дей охотно прие предложението, но екипът на адвоката го принуди да подпише специален документ, който му забраняваше да разпространява каквато и да е информация без изричното им разрешение. В случай че се опитаха да нарушат сделката, той и операторът щяха да бъдат пребити или дори застреляни. Брайън Дей и Бък разбраха, че залогът е висок, и се съгласиха с всичко. Тъй като отскоро беше шеф на новините в телевизията, Дей успя да се измъкне от офиса, без да дава обяснения.

— Може ли да поговорим? — попита Марта.

Пътуваха вече половин час и на небето се забелязваха оранжеви оттенъци.

— Не — отвърна Роби.

— Екзекутираха Донте преди дванайсет часа. За какво си мислиш?

— Ужасно съм изтощен, Марта. Мозъкът ми е напълно блокирал. Нямам никакви мисли.

— Какво ти мина през ума, когато видя тялото?

— Живеем в гаден свят, щом смятаме, че имаме право да убиваме други хора. Донте изглеждаше много добре. Красив млад мъж без видими наранявания или следи от борба. Беше приспан като старо куче от фанатици и идиоти, които са твърде глупави и мързеливи, за да осъзнаят какво вършат. Знаеш ли за какво си мисля в момента, Марта?

— Не.

— Ще ти кажа. Мисля си за Върмонт. Лятото там е прохладно. Няма влага и екзекуции. Цивилизовано място. Смятам да си купя къща до някое езеро. Ще се науча да рина снега през зимата. Ако продам всичко и закрия кантората, ще взема около милион. Ще се оттегля във Върмонт и ще напиша книга.

— За какво?

— Не знам.

— Не го вярвам, Роби. Никога няма да си тръгнеш оттук. Може да си вземеш почивка, за да си отдъхнеш от всичко, но съвсем скоро ще поемеш друг случай и отново ще откачиш. Ще работиш, докато не навършиш осемдесет. Накрая ще те изнесат на носилка от кантората.

— Едва ли ще доживея до толкова години. В момента съм на петдесет и две и се чувствам като старец.

— И на осемдесет ще водиш дела.

— Не съм сигурен.

— Аз съм. Знам къде ти е сърцето.

— Сърцето ми е разбито, Марта. Смятам да се откажа. Всеки аматьор би спасил Донте.

— И какво по-различно би направил този аматьор?

Роби разпери ръце и отвърна:

— Не сега, Марта. Моля те.

В колата зад тях Бойет наруши мълчанието.

— Кийт, ти наистина ли присъства на екзекуцията? — обърна се той на „ти“ към свещеника.

Кийт отпи от кафето и се замисли.

— Да. Нямах намерение да го правя. Случи се в последната секунда. Не желаех да гледам как го убиват.

— Иска ли ти се да не беше присъствал?

— Добър въпрос, Травис.

— Благодаря.

— От една страна, ми се иска да не бях видял екзекуцията. Особено на човек, който твърди, че е невинен.

— Донте е невинен. Или по-скоро беше.

— Исках да се помолим заедно с него, но той отказа. Не вярвал в Бог, въпреки че преди бил много религиозен. За един свещеник е изключително трудно да говори с човек, който очаква смъртта и отрича Господ или Рая. Много пъти съм седял до болничното легло и съм наблюдавал как мои енориаши си отиват. Винаги е успокояващо да знаеш, че душите им ще попаднат на красиво място след смъртта. При Донте не беше така.

— И при мен няма да бъде.

— От друга страна, станах свидетел на нещо, което трябва да бъде видяно от всички. Защо да крием онова, което правим?

— Значи би присъствал и на друга екзекуция?

— Не съм казал такова нещо, Травис.

Пасторът не знаеше отговора на този въпрос. Той все още се бореше със спомените от екзекуцията; не можеше да си представи, че ще преживее още една. Само часове по-рано, секунди преди най-накрая да заспи, образът на Донте, завързан с ремъци за леглото, бе изплувал в съзнанието му с най-малките подробности. Той си спомни как го бе наблюдавал, докато гърдите му бавно се повдигаха и отпускаха. Нагоре и пак надолу. Едва забележимо. После изведнъж спряха. Кийт бе видял как един човек поема последната си глътка въздух. Никога нямаше да забрави тази гледка.

Небето на изток просветляваше. Навлизаха в Оклахома.

— Едва ли ще посетя отново Тексас — каза Бойет.

Кийт не измисли подходящ отговор.

Хеликоптерът на губернатора се приземи в девет сутринта. Тъй като медиите отрано бяха разбрали за появата му и го очакваха с нетърпение, Гил Нютън обсъди подробно с Бари и Уейн детайлите около кацането. В крайна сметка решиха да използват паркинга до футболното игрище. Репортерите научиха новината и се втурнаха към гимназията в Слоун, за да отразят събитието. Журналистическата ложа беше сериозно повредена и все още пушеше. Пожарникарите продължаваха да разчистват мястото. Когато слезе от хеликоптера, Гил Нютън бе посрещнат от щатската полиция, няколко полковници от Националната гвардия и двама-трима уморени пожарникари. Той се здрависа сърдечно с тях, сякаш посрещаше морски пехотинци, завърнали се от война. Бари и Уейн огледаха набързо околността и организираха пресконференцията на място, откъдето се виждаше футболното игрище и изгорялата ложа. Губернаторът носеше дънки, каубойски ботуши и анорак — облекло, което му придаваше вид на трудов човек.

Загрижен, но изпълнен с ентусиазъм, той застана пред камерите и репортерите. Нютън заклейми насилието и безредиците, като обеща да пази жителите на Слоун. Информира присъстващите за повиканото подкрепление и ги увери, че е готов да мобилизира цялата Национална гвардия на щата, ако е необходимо. После заговори за тексаската справедливост. Разкритикува размириците, предизвикани от чернокожите, и призова лидерите им да усмирят хулиганите. Губернаторът не спомена нищо за неприятностите, създадени от белите жители на града. След поредица от гръмки фрази Нютън приключи и се оттегли от микрофоните, без да отговаря на въпроси. Темата за Бойет не бе повдигната.

В продължение на един час Губернаторът обикаляше Слоун в патрулна кола, като спираше да пие кафе с войници и полицаи. Срещна се с множество граждани и се отби в Първа баптистка църква, където с измъчено лице огледа останките от пожара. През цялото време камерите записваха, за да увековечат момента, а и заради бъдещите политически кампании.

След пет часа колите спряха пред един крайпътен магазин до Ниошо, щата Мисури. Намираха се на около трийсет километра от Джоплин. След кратка почивка за тоалетна и още кафе те продължиха на север. Кийт оглави колоната, следван плътно от останалите автомобили.

Травис беше видимо нервен. Тиковете зачестиха, а пръстите му потропваха по бастуна.

— Наближаваме отбивката — каза изведнъж той. — От лявата страна.

Движеха се по шосе 59 в окръг Нютън. Завиха наляво в подножието на един хълм, близо до някаква бензиностанция.

— Май е тук — заяви Травис, притеснен дали ги води на правилното място.

Намираха се на път с мостове над малки рекички, остри завои и стръмни хълмове. Повечето домове бяха фургони. От време на време се виждаше по някоя червена тухлена къща от петдесетте.

— Май е тук — повтори Травис.

— В тази местност ли си живял, Травис?

— Да.

Той кимна и разтри слепоочията си. Моля те, помисли си Кийт, само не припадай отново. Не и сега. Те спряха на кръстовището в центъра на мало селище.

— Продължи направо — заяви Травис.

Подминаха един мол със супермаркет, фризьорски салон и видеотека. Паркингът беше покрит с чакъл.

— Май сме на прав път — каза Травис.

Кийт се измъчваше от много въпроси, но предпочете да замълчи. Никол беше ли жива, когато двамата дойдохте тук? Или я уби преди това? За какво си мислеше, Травис, докато пътуваше с бедното момиче, травмирано от ужасните преживявания?

Изведнъж завиха наляво по тесен павиран път. След километър и половина стигнаха до друго селище.

— Старият Дюийз държеше магазин тук — заяви Травис. — Сигурно го няма вече. Той наближаваше деветдесет, когато бях дете.

Кийт спря пред знака „Стоп“ до местния супермаркет.

— Веднъж ограбих магазина му — продължи Травис. — Бях на десет. Пропълзях през прозореца. Мразех гадното копеле. Карай направо.

Кийт го послуша.

— Когато за последно минах от тук, пътят беше покрит с чакъл — каза Бойет, сякаш си спомняше приятен миг от детството.

— Кога беше това? — попита Кийт.

— Не знам, отче. Дойдох да навестя Никол.

Какъв психопат, помисли си Кийт. Завоите станаха ужасно остри и на Кийт му се стори, че се въртят в кръг. Двата микробуса и пикапът ги следваха неотлъчно.

— Оглеждай се за поточе с дървен мост — каза Бойет. — Ето го. — На стотина метра от моста Бойет добави: — Намали скоростта.

— Движим се едва с двайсет километра в час, Травис.

Травис се обърна наляво, където имаше гъсти храсти.

— Някъде тук има чакълест път — заяви той. — Карай по-бавно.

Колите пъплеха плътно една зад друга.

В микробуса Роби възкликна:

— Хайде, Травис, копеле болно. Не ни превръщай в лъжци.

Кийт зави по усоен път, покрай който се редяха дъбове и брястове. Беше тясно и мрачно като в тунел.

— Почти стигнахме — каза доволно Бойет. — Трябва да следваме поточето. Вдясно има къмпинг. Поне преди имаше.

Изминаха около два километра навътре, като от време на време виждаха поточето. Нямаше други коли, нито знак за човешко присъствие в околността. Къмпингът представляваше открито пространство с място за няколко палатки и коли. Като че ли беше напълно изоставен. Растителността стигаше до коленете. Отстрани се виждаха две съборени дървени маси.

— Идвахме тук, когато бях дете — каза Бойет.

Кийт почти изпита съжаление към него. Бойет се опитваше да си спомни нещо приятно от кошмарното си детство.

— Нека спрем — обяви Бойет. — Ще ви обясня всичко.

Четирите автомобила паркираха и всички се събраха пред колата на Кийт. Бойет използва бастуна си като показалка и заяви:

— През този хълм минава пътека. Не можете да я видите отдолу, но със сигурност е някъде там. Само пикапът може да се качи по нея. Останалите коли трябва да останат при къмпинга.

— Какво е разстоянието? — попита Роби.

— Не знам със сигурност. Към петстотин метра.

— И какво ще открием, когато стигнем там, Бойет? — попита Роби.

Бойет се облегна на бастуна и сведе очи.

— Гроба, мистър Флак. Ще намерим Никол.

— Разкажи ни за гроба — подкани го Роби.

— Сложих тялото в голям метален сандък за инструменти. Взех го от строителния обект, на който работех тогава. Капакът му се намира на половин метър под земята. Оттогава минаха девет години и районът е обрасъл с растителност. Трудно ще открием мястото, но мисля, че знам къде е. Спомням си всичко съвсем ясно.

Те обсъдиха вариантите и решиха, че Карлос, Марта Хандлър, Брайън и Бък, както и един от охранителите, ще останат при къмпинга. Другите щяха да тръгнат по пътеката с пикапа на Фред.

— Още нещо — каза Бойет. — Преди години местността се наричаше Планината на Руп. Беше собственост на семейство Руп, много сурови хора. Мразеха натрапниците и често гонеха туристите. Затова избрах мястото. Знаех, че е доста безлюдно. — Бойет замлъкна, намръщи се и разтри главата си. — Както и да е. Семейството беше голямо и сигурно още притежава имота. Ако попаднем на тях, ще си навлечем неприятности.

— Къде живеят? — попита притеснено Роби.

Бойет размаха бастуна си в другата посока.

— Далеч оттук. Едва ли ще ни чуят или видят.

— Да тръгваме — подкани го Роби.

Седмицата бе започнала съвсем нормално за Кийт с рутинните срещи в понеделник сутрин. Сега обаче той седеше на задната седалка на пикап, който се тресеше по неравния път. Планината на Руп всъщност представляваше среден по големина хълм, обрасъл с гъсти храсти, бръшлян и дървета. Кийт бе изправен пред реалната опасност от въоръжен конфликт със сърдитите собственици на земята. Намираше се в крайната фаза на своето пътуване, която трябваше да изясни дали Травис Бойет казва истината. Ако не откриеха Никол, Травис би изглеждал като обикновен мошеник, а Кийт — като пълен глупак. Освен това всички щяха да разберат, че щатът Тексас е екзекутирал този, когото трябва.

Намереха ли трупа, Кийт не знаеше какво ще се случи по-нататък. Вече не смееше да прави каквито и да е предположения, но определено се надяваше да се прибере у дома още същата вечер. Не му се мислеше какви ще бъдат реакциите в Тексас, но и бездруго нямаше да се върне там. Възнамеряваше да следи развоя на събитията по телевизията от сигурно разстояние. Беше убеден, че ги очаква истинска сензация, в случай че трупът наистина се появеше.

Бойет седеше на предната седалка и разтриваше главата си, като непрекъснато се оглеждаше. Изведнъж посочи вдясно — не се съмняваше, че гробът е от тази страна на пътеката — и заяви:

— Мястото ми се струва познато.

Наоколо имаше само храсти и ниски дървета. Те спряха, слязоха и извадиха два метални детектора. В продължение на петнайсет минути обхождаха цялата местност в търсене на следи. Очакваха всеки момент детекторите да издадат някакъв звук. Бойет куцукаше и си проправяше път с бастуна. Кийт го следваше, а останалите ги наблюдаваха отстрани.

— Оглеждай се за стара гума от камион — повтаряше Бойет.

Но двамата не откриха нищо, а детекторите мълчаха. Те се качиха обратно в пикапа и потеглиха бавно нагоре по стръмния терен, който не бе използван от десетилетия. Провал номер едно.

Изведнъж пътеката изчезна и Фред Прайър трябваше да продължи през буйната растителност. Листата и клоните на храстите драскаха стъклата и пътниците в откритата част на пикапа се навеждаха, за да избегнат ударите. Тъкмо когато Фред обмисляше да се върне, следата се появи отново и Бойет заяви:

— Давай напред.

Пътеката се раздели на две. Фред спря, а Бойет огледа внимателно местността и поклати глава. Няма представа къде сме, каза си Фред. Роби, който седеше отзад, погледна недоверчиво Кийт.

— Надясно — заяви Бойет.

Фред се подчини. Гората ставаше все по-непроходима. Дърветата бяха по-млади и плътно разположени едно до друго. Подобно на ловджийско куче, Бойет вдигна ръка и посочи някакво място. Фред Прайър изключи двигателя. Пътниците слязоха от пикапа и започнаха да търсят стара гума или друга следа. Напрежението нарасна, когато металният детектор изпищя заради забравена бирена кутийка. Над главите им прелетя малък самолет и всички застинаха от страх, че някой ги наблюдава.

— Бойет, помниш ли дали гробът се намира в гората или на открито място? — попита Роби.

Разумен въпрос.

— Мисля, че беше на открито, но за девет години са пораснали много дървета — отвърна Бойет.

— Страхотно — промърмори Роби и продължи да обикаля наоколо. Адвокатът мачкаше с крака бурените, като не отделяше очи от земята, сякаш всеки момент очакваше да попадне на следа.

След половин час Бойет обяви:

— Не е тук. Да продължаваме.

Провал номер две.

Кийт се сви на задната седалка и погледна Роби. И двамата бяха разочаровани, но никой от тях не продума. Не знаеха какво да кажат в този момент. Измъчваха ги хиляди съмнения.

След един завой пътеката се изправи отново и Бойет посочи друго място.

— Тук е — каза той и отвори вратата, преди Фред да успее да изключи двигателя.

Бойет тръгна през буйната растителност, която стигаше до кръста му, и останалите го последваха. Кийт направи няколко крачки, спъна се в нещо и падна тежко на земята. Докато се изправяше и чистеше дрехите си от листа и насекоми, пасторът видя какво се е изпречило на пътя му. Под гъстите бурени се криеха останките от стара гума.

— Намерих я — викна възбудено Кийт и другите спряха на място.

Бойет стоеше на около метър от него.

— Донесете металните детектори — каза той.

Фред Прайър обходи терена с единия от тях. Изведнъж се чу остър звук. Очевидно детекторът бе попаднал на метален предмет. Арън Рей извади две лопати.

Наоколо имаше камъни, но почвата беше мека и влажна. След десет минути безспирно копане лопатата на Фред Прайър се удари в нещо твърдо.

— Нека спрем за малко — предложи Роби.

Арън и Фред определено се нуждаеха от почивка.

— Добре, Бойет — добави адвокатът. — Опиши ни какво точно ще открием.

Тикът отново се появи. Бойет се замисли и отвърна:

— Метален сандък, използван за хидравлични инструменти. Ужасно е тежък. За малко не си строших гръбнака, докато го влачех до тук. Оранжев е на цвят, а отпред е изписано името на фирмата. „Макгуайър и синове“, Форт Смит, Арканзас. Отваря се отгоре.

— Какво има вътре?

— Вече само кости. Минаха девет години. — Бойет говореше самоуверено, сякаш имаше богат опит в заравянето на трупове. — Сгънах дрехите й и ги сложих до главата. Около врата й виси колан. Сигурно още е в добро състояние. — Той се задави. Очевидно страдаше. Замлъкна, а другите се спогледаха. После се изкашля и допълни: — В дрехите скрих шофьорската книжка на Никол и кредитната й карта. Не исках да ме хванат заради тях.

— Опиши колана — заяви Роби.

Охранителят подаде на адвоката видеокамера.

— Черен, широк пет сантиметра, с кръгла сребриста тока. С него я удуших.

Мъжете продължаваха да копаят, а Роби заснемаше всичко с камерата.

— Дълъг е около метър и половина — уточни Бойет и посочи към гроба, където вече се виждаше сандъкът.

Всяко движение на лопатата разкриваше все повече. Той наистина беше оранжев. Съвсем скоро се показа и надписът. „Макгуайър и синове“, Форт Смит, Арканзас.

— Достатъчно — заяви Роби. Арън Рей и Фред Прайър спряха да копаят. Дишаха тежко. — Няма да я вадим.

Сандъкът представляваше истинско предизвикателство. На капака имаше ключалка с механичен код от най-евтиния тип, продаван във всяка железария. Фред не разполагаше с подходящите инструменти, за да я разбие, но това едва ли щеше да му попречи. След като бяха стигнали дотук, нямаше да се предадат толкова лесно. Шестимата мъже се скупчиха около гроба и огледаха оранжевия сандък.

— Е, Травис, какъв е кодът? — попита Роби.

Травис се усмихна така, сякаш най-накрая щеше да докаже правотата си. Клекна до гроба, докосна внимателно сандъка, все едно беше олтар, и почисти ключалката от пръстта. Раздвижи шайбата няколко пъти и бавно я завъртя надясно до цифрата 17. После наляво до 50, отново надясно до 4 и накрая пак наляво до 55. Поколеба се за миг, наведе се напред и дръпна рязко ключалката, която се отвори с леко щракване.

Роби снимаше отблизо. Кийт се усмихна въпреки обстоятелствата.

— Не го отваряй! — каза Роби.

Прайър изтича до пикапа и се върна с пакет, от който извади и раздаде гумени ръкавици и маски. Когато бяха готови, Роби му връчи камерата и го помоли той да заснеме всичко. После нареди на Арън да отвори капака на сандъка. Той изпълни заповедта. Вътре нямаше труп, а само кости, вероятно останките от тялото на Никол. Ръцете й бяха сключени под ребрата, а краката й свити така, че стъпалата бяха близо до коленете. Очевидно Бойет бе сгънал трупа, за да го побере в сандъка. Черепът изглеждаше непокътнат, но на челюстта липсваше един кътник. Никол бе имала красиви зъби — знаеха го от снимките. Около черепа се спускаха кичури дълга руса коса. Между главата и рамото се открояваше черен кожен колан. В горния ъгъл на сандъка имаше дрехи.

Кийт притвори клепачи и се помоли. Роби стисна очи и прокле света.

Бойет отстъпи назад, седна на гумата в тревата и започна да разтрива слепоочията си.

Докато Фред снимаше, Роби помоли Арън да вдигне внимателно дрехите. На места те бяха прогнили и осеяни с петна. Върху блузата на синьо-жълти шарки се виждаше огромна дупка, направена от насекоми или разлагаща се плът. Късата бяла пола беше изцапана. Никол бе носила кафяви сандали и тъмносиньо бельо. Сред облеклото имаше шофьорска книжка и кредитна карта. След като ги извади, Арън подреди внимателно вещите до гроба.

Бойет се върна при пикапа и седна на предната седалка. Не спираше да разтрива слепоочията си. В следващите десет минути Роби разпредели задачите и изготви план за действие. Мъжете заснеха подробно всичко, но не докоснаха нищо. Намираха се на местопрестъплението. Оттук нататък местните власти щяха да поемат случая.

Арън и охранителят останаха при гроба, а другите се спуснаха обратно по хълма.

31

В 10:00 ч. паркингът пред погребално бюро „Лам и син“ беше пълен и колите започнаха да спират от двете страни на улицата. Опечалените, облечени в най-официалните си дрехи, се наредиха на опашка, която започваше от входа, минаваше през малката морава, продължаваше по улицата и стигаше чак до ъгъла. Хората бяха тъжни и ядосани, уморени и разтревожени от случващото се в тихото им градче. Сирените, фойерверките, изстрелите и виковете по улиците бяха стихнали малко преди изгрев слънце, като позволиха на жителите да си отпочинат. Никой обаче не очакваше ситуацията да се нормализира в следващите дни.

Присъстващите бяха видели по телевизията мрачното лице на Травис Бойет, направил зловещото признание. Знаеха, че той казва истината, защото винаги бяха вярвали в невинността на Донте. Историята далеч не бе приключила и ако Бойет наистина бе убил Никол, някой трябваше да плати висока цена.

В полицията работеха осем чернокожи служители, които предложиха доброволно помощта си. Въпреки че не бяха спали от часове, те искаха да покажат уважението си към Донте и семейството му. След като затвориха улицата пред погребалното бюро, полицаите отклониха движението и изгониха репортерите. Журналистите се бяха събрали зад загражденията на една пряка оттам.

Хюбърт Лам отключи предната врата, поздрави първата вълна посетители и ги помоли да се запишат в регистъра. Хората започнаха да влизат бавно в сградата. Донте щеше да бъде погребан след седмица и те имаха достатъчно време, за да се сбогуват.

Той бе изложен в приемната. Ковчегът беше отворен и украсен с цветя. Пред него се виждаше портрет на Донте от последната година в гимназията — красиво осемнайсетгодишно момче със синя шапка. Снимката бе направена месец преди да го арестуват. Донте се усмихваше, все още в очакване на дълга футболна кариера. Очите му излъчваха вяра и амбиция.

Вече цял час Робърта и децата стояха до ковчега. Те докосваха Донте, плачеха и се опитваха да запазят самообладание пред гостите.

Когато се върна при къмпинга, Роби описа сцената на Карлос и останалите. Брайън Дей искаше незабавно да отиде при гроба и да заснеме всичко преди появата на полицията, но Роби не беше склонен на такова нещо. Двамата започнаха да спорят, макар и да бе ясно, че адвокатът има последната дума. Фред Прайър се мъчеше да се свърже с шерифа на окръг Нютън. Марта Хандлър разговаряше с Арън и си водеше бележки. Изведнъж се разнесе пронизителен писък. Бойет падна на земята и се затресе ожесточено. Кийт коленичи до него, а другите се скупчиха безпомощно наоколо и се спогледаха неразбиращо. След минута припадъкът утихна и Бойет се успокои. Хвана се за главата и изрева от болка. После застина на място и тялото му се вцепени. Кийт изчака малко, докосна го по рамото и попита:

— Травис, чуваш ли ме?

Никакъв отговор. Кийт се изправи и каза:

— Обикновено изпада в безсъзнание за няколко минути.

— Тогава да го отървем от мъките — предложи Роби. — Нужен е само един бърз изстрел в главата. Недалеч оттук има гроб, който скоро ще се изпразни.

— Стига, Роби — каза Кийт.

Останалите харесаха идеята на Роби. Те се оттеглиха и се захванаха с други задачи. Изминаха пет минути. Бойет продължаваше да лежи неподвижно. Кийт се наведе над него и провери пулса му. Беше равномерен, но слаб. След известно време Кийт заяви:

— Роби, положението е сериозно. Още е в безсъзнание.

— Не съм мозъчен хирург, Кийт. Какво очакваш да направя?

— Нуждае се от помощ.

— По-скоро от погребение, Кийт. Защо не го заведеш обратно в Канзас и не го заровиш там?

Пасторът се приближи до Роби.

— Малко си груб, не мислиш ли?

— Съжалявам, Кийт. Ако не си забелязал, в момента се случват доста неща. Здравословното състояние на Бойет не ме интересува особено.

— Не можем да го оставим да умре.

— Защо не? И бездруго е с единия крак в гроба.

Бойет изръмжа и се разтресе силно, след което отново застина на място.

Кийт преглътна тежко и заяви:

— Трябва да го заведем на лекар.

— Страхотно. Закарай го в болница.

Минутите минаваха, а състоянието на Бойет не се подобряваше. Останалите не се интересуваха от него и Кийт се замисли дали да не си тръгне сам. Той обаче не можеше да изостави умиращ човек. Двамата охранители му помогнаха да го пренесе до колата си. Фред Прайър се приближи с думите:

— Най-накрая успях да се свържа с шерифа. Убедих го, че не сме някакви мошеници и че сме намерили труп на негова територия. Обеща да дойде.

Когато Кийт понечи да отвори вратата на колата, Роби застана до него.

— Обади ми се, щом стигнеш в болницата — каза той. — Наблюдавай внимателно Бойет. Местните власти ще искат да говорят с него. В момента не тече актуално разследване, но ситуацията може бързо да се промени. Особено ако признае, че е убил момичето в този щат.

— Пулсът му едва се усеща — каза един от охранителите, който седеше отзад при Бойет.

— Не смятам да бъда негов пазач, Роби — заяви Кийт. — Всичко свърши. Тръгвам си. Ще го оставя в най-близката болница, Бог знае къде. После заминавам за Канзас.

— Имаш телефоните ни. Просто ни дръж в течение. Веднага щом види гроба, шерифът ще прати своите хора при Бойет.

Те си подадоха ръце. Не бяха сигурни дали ще се срещнат отново. Смъртта на Донте ги бе свързала по странен начин и двамата имаха чувството, че се познават от години.

След като колата на Кийт изчезна в гората, Роби погледна часовника си. Бяха изминали шест часа, откакто тръгнаха от Слоун. Ако Травис Бойет не се беше забавил, Донте Дръм щеше да е жив и на път да бъде оправдан. Адвокатът се изплю на земята и безмълвно пожела на Бойет бавна и мъчителна смърт.

Цялото пътуване продължи четирийсет и пет минути, като пасторът трябваше да спира многократно да пита за посоката. Бойет не помръдваше и не издаваше звук. Приличаше на мъртъв. Когато влезе в спешното отделение, Кийт разказа на един лекар за тумора на Бойет, но не спомена повече подробности. Лекарят се зачуди как свещеникът от Канзас се е озовал в Джоплин в компанията на тежкоболен човек, който не беше нито негов близък, нито член на енорията му. Кийт го увери, че историята е дълга, и обеща да му я разкаже по-късно. И двамата знаеха, че това няма да се случи. Санитарите сложиха Бойет на едно легло с колелца, оставиха бастуна отгоре и го отведоха за преглед. Кийт видя как Бойет мина през вратите в дъното на коридора и зае място в чакалнята. Обади се на Дейна, за да я информира за случилото се. Жена му се отнасяше все по-скептично към всичко, което Кийт и съобщаваше, и сякаш остана безразлична към поредните новини. Добре, Кийт. Разбира се, Кийт. Моля те, върни се у дома, Кийт.

Пасторът звънна на Роби и му докладва къде се намира. Бойет беше жив и в момента го преглеждаха. Роби чакаше появата на шерифа. Искаше незабавно да предаде случая на професионалисти, макар и да знаеше, че трябва да бъде търпелив.

Кийт се обади и на Матю Бърнс.

— Добро утро, Мат. Вече съм в Мисури. Преди час отворихме гроба и открихме останките на Никол Ярбър. Невероятно, нали?

— Как изглеждаше?

— Намерихме само кости и шофьорската книжка на Никол. Бойет казва истината. Екзекутираха невинен човек. Не мога да повярвам, Мат.

— Кога ще си дойдеш?

— Смятам да се прибера за вечеря. Дейна ми е ужасно сърдита. Няма да се бавя.

— Трябва да се срещнем още утре сутринта. Непрекъснато гледам репортажите. Досега никой не е споменал името ти. Може би все пак ще се отървеш. Къде е Бойет?

— В една болница в Джоплин. Мисля, че умира. Аз го докарах тук.

— Остави го, Кийт. Най-вероятно ще умре. Нека някой друг се тревожи вместо теб. Сядай в колата и се махай от там.

— Точно такъв е планът ми. Ще разбера какво става и ще тръгна веднага. Канзас е само на трийсет минути път.

Измина цял час. Роби се обади на Кийт с новината, че шерифът е пристигнал. Планината на Руп сега гъмжеше от полицаи. Двама от тях бяха тръгнали към болницата, за да охраняват Бойет. Кийт се съгласи да ги изчака. После щеше да отпътува към къщи.

— Благодаря ти за всичко, Кийт — каза Роби.

— Усилията ми не бяха достатъчни.

— Така е, но ти действа изключително храбро. Опита се да помогнеш. Не можеше да направиш повече.

— Ще поддържаме връзка.

Уешлър и Гайлс бяха сержанти от щатската полиция. След като се представиха накратко, те помолиха Кийт да им предостави липсващата информация. Защо не? И бездруго трябваше да чакат. Наближаваше един часът. Тримата си купиха сандвичи от близкия автомат и седнаха на една маса. Гайлс си водеше записки, а Уешлър задаваше въпроси. Кийт започна разказа си от понеделник сутринта и спомена най-важните моменти от необикновената седмица. От време на време полицаите го поглеждаха скептично. Преди не бяха чували за случая „Дръм“, но откакто Бойет публично бе признал вината си, посочвайки, че е заровил тялото в Джоплин, телефоните в полицията не преставаха да звънят. Служителите познаваха Бойет и изказванията му. Сега, след като тялото се бе появило, и те бяха замесени в тази необичайна история.

Лекарят ги прекъсна. Той обясни, че състоянието на Бойет е стабилно. Пациентът си почиваше, а показателите му бяха почти нормални. Скенерът на главата бе потвърдил наличието на мозъчен тумор с размерите на яйце. От болницата трябваше да се свържат със семейството му. Кийт се опита да разкаже малкото, което знаеше за близките на Бойет.

— Брат му лежи в затвора в Илиной — обясни той.

— Е, докога очаквате да го задържим тук? — попита лекарят, като се почеса по брадичката.

— Колко дълго е необходимо да остане?

— Поне за тази нощ. После едва ли ще можем да му помогнем.

— Бойет не е с мен, докторе — каза Кийт. — Аз просто го докарах дотук.

— И това ли е част от дългата история?

Гайлс и Уешлър кимнаха. Кийт предложи на лекаря да се свърже с колегите си от болницата „Сейнт Франсис“ в Топика. Вероятно всички заедно щяха да измислят подходящ план за лечението на Травис Бойет.

— Къде е той сега? — попита Уешлър.

— В едно малко отделение на третия етаж — обясни докторът.

— Удобно ли е да го видим?

— Не сега. Нуждае се от почивка.

— Тогава трябва да застанем на пост отпред — заяви Гайлс. — Пациентът е заподозрян в убийство. Получихме заповед да го охраняваме.

— Едва ли ще избяга.

Уешлър се намръщи и лекарят усети, че е безполезно да спорят.

— Последвайте ме — подкани ги той.

Докато се отдалечаваха, Кийт ги попита:

— Господа, вече може ли да тръгвам?

Уешлър и Гайлс се спогледаха.

— Разбира се. Защо не? — отвърна Уешлър.

— Бойет е изцяло ваш — каза Кийт и отстъпи назад.

Пасторът излезе от спешното отделение и изтича до колата, паркирана в близкия гараж. Откри шест долара в скромните си резерви, плати за паркинга и запали. Най-накрая свободен, помисли си той. Почувства невероятно облекчение, когато огледа празната седалка до себе си. С малко късмет никога повече нямаше да види Травис Бойет.

Уешлър и Гайлс седнаха на два сгъваеми стола пред отделение 8. Обадиха се на своя шеф и му докладваха за Бойет. После намериха няколко списания, за да убият времето. Зад вратата имаше шест легла, разделени от тънки завеси. Всички бяха заети от пациенти със сериозни заболявания. В далечния край на стаята се виждаше голям прозорец, който гледаше към вътрешния двор. Вратата до него се използваше от чистачите.

Лекарят се върна при полицаите, размени няколко думи с тях и влезе в стаята, за да провери състоянието на Бойет. Когато дръпна завесата, той замръзна на място.

Системите висяха свободно във въздуха. Леглото бе старателно подредено, а върху чаршафите се открояваше черен бастун. Бойет беше изчезнал.

32

В продължение на два часа Роби Флак и скромният му екип стояха отстрани и наблюдаваха. Малко след като шерифът се увери, че на мястото наистина има гроб, в Планината на Руп се събраха всички полицаи в радиус от осемдесет километра. Пристигнаха заместник-шерифи, служители от щатската полиция, окръжният патолог и инспектори от магистралния патрул в Мисури. Към тях се присъедини и един експерт по съдебна медицина. Мъжете говореха по радиостанциите си и раздаваха заповеди, а над главите им кръжеше хеликоптер. Когато новината за изчезването на Бойет се разпространи, те започнаха да го проклинат, сякаш го познаваха от години. Роби се обади на Кийт и му съобщи за развоя на събитията. Пасторът обясни какво се е случило в болницата и изрази съмнение, че състоянието на Бойет ще му позволи да стигне далеч. Двамата предположиха, че беглецът скоро ще бъде заловен.

Към два следобед на Роби му омръзна от всичко. След като разказа на следователите цялата история и отговори на хиляди въпроси, той не виждаше смисъл да остава там. Хората му бяха намерили Никол Ярбър и трябваше да се завърнат в Слоун, където ги очакваха редица задачи. Брайън Дей имаше достатъчно видеоматериал, за да подготви минисерия по случая, но първо му се налагаше да обработи информацията. Роби уведоми шерифа, че той и екипът му се връщат в Слоун. Скоро колите си проправиха път през движението, излязоха на магистралата и тръгнаха на изток. Карлос изпрати десетки снимки до кантората, както и самия видеозапис. Колегите му щяха да подготвят специална презентация.

— Може ли да поговорим? — попита Марта Хандлър няколко минути по-късно.

— Не — отсече Роби.

— Полицията вече знае за трупа. Какво следва оттук нататък?

— Засега ще съхранят останките в сандъка и ще ги изпратят в криминологичната лаборатория в Джоплин. След като излязат резултатите, ще решат как да действат.

— Какво точно търсят?

— Първо ще се опитат да идентифицират трупа с помощта на рентгенова снимка на зъбите на Никол. Лесно е и отнема само няколко часа. Сигурно ще научим нещо още тази вечер.

— Те разполагат със снимка на зъбите й?

— Да, аз им я дадох. По време на процеса срещу Донте, седмица преди да изберем съдебните заседатели, обвинението ни стовари няколко кутии с доказателства. Както се очакваше, прокурорът допусна грешка. В папките имаше рентгенова снимка на челюстта на Никол. Докато търсеха тялото, полицаите я разпространяваха с надеждата, че ще намерят жертвата. Кофи притежаваше копие, което по невнимание ни предостави. Това не ни помогна особено, тъй като снимката не беше от значение за изхода на процеса. Все пак трупът липсваше. Година по-късно я върнах на Кофи, но запазих едно копие за себе си. Човек никога не знае какво ще му потрябва някой ден.

— Какво още търсят? — попита Марта.

Роби се намръщи.

— Тъй като се касае за убийство чрез удушаване, не е възможно да установят причината за смъртта след девет години. Ще направят ДНК анализ на засъхнала кръв или коса. Всякакви други следи — от сперма, кожа, слюнка, ушна кал или пот — изчезват с разлагането на плътта.

— ДНК-то има ли значение? Нали знаем кой е убиецът?

— Така е, но искам да получа доказателството от анализа. Ако се сдобием с него, това ще бъде първият случай в американската история, в който ДНК пробите потвърждават, че щатът е убил погрешния човек. Досега в Америка са изпълнени над десет съмнителни екзекуции. Никога обаче не са били прилагани биологични доказателства, които да разобличат решението на съда. Нуждая се от питие. Ти искаш ли нещо?

— Не.

— Карлос?

— Разбира се. Ще изпия една бира.

— Арън?

— Не мога, шефе. Шофирам.

— Просто се шегувам.

Роби извади две бири от малкия хладилник и подаде едната на Карлос. Адвокатът отпи голяма глътка и отново затвори очи.

— За какво си мислиш? — попита Марта.

— За Бойет. За Травис Бойет. Бяхме толкова близо. Ако ни бе спечелил само двайсет и четири часа, можехме да спасим Донте. Сега е твърде късно.

— Какво ще стане с Бойет?

— Ще го обвинят в убийство. Тук, в Мисури. Ако живее достатъчно дълго, ще го осъдят.

— В Тексас ли?

— Разбира се, че не. Властите там никога няма да си признаят, че са екзекутирали невинен човек. Кофи, Кърбър, Вивиан Грейл, заседателите, апелативните съдии, губернаторът — всички, отговорни за тази пародия — ще отричат докрай грешката си. Ще започнат да ни сочат с пръст и няма да поемат отговорност. Предполагам, че просто ще се покрият, докато бурята утихне.

— Наистина ли могат да го направят?

Още една глътка от бирата. Роби се усмихна и облиза устни.

— Досега никой държавен служител не е бил преследван заради несправедлива присъда. Кърбър трябва да влезе в затвора. Същото важи за Кофи. Те са пряко отговорни за осъждането на Донте, но Кофи контролира голямото жури. Прокурорът е начело на системата. Почти невероятно е да ги изправят пред съд, освен ако не убедя Министерството на правосъдието да се заеме със случая. Определено ще опитам. Освен това можем да заведем граждански дела.

— Смяташ да подадеш иск?

— О, да. Не един. Ще съдя всички. Нямам търпение.

— Мислех, че ще се преместиш във Върмонт.

— Засега отлагам този план. Очаква ме много недовършена работа.

Съветът на гимназията в Слоун се събра по спешност в два часа в петъчния следобед. Единствената точка от дневния ред беше предстоящият футболен мач. Отборът от Лонгвю трябваше да пристигне в пет, а срещата започваше в седем и половина. Учителите и треньорите в Лонгвю с основание се тревожеха за сигурността на играчите и феновете. Медиите наричаха безредиците в Слоун „расов бунт“ — неточно, но доста сензационно наименование.

Полицията и гимназията в Слоун постоянно получаваха телефонни заплахи. Ако мачът се проведеше според първоначалния план, се очакваха безредици. Шефът на полицията Джо Радфорд помоли съвета да отмени или поне да отложи мача. На него трябваше да присъстват около пет хиляди бели фенове — идеална мишена за онези, които търсеха неприятности. Не по-малко тревожна бе мисълта, че много от къщите в града ще останат празни по време на футболната среща. Треньорът също предпочиташе да не пуска играчите си. Те бяха твърде притеснени, а най-добрите от тях — двайсет и осем чернокожи младежи — решиха да бойкотират мача. Звездата на отбора Трей Глоувър все още беше в ареста. С шест победи и две загуби имаха шанс да се класират за щатските плейофи. Треньорът знаеше, че няма да победи само с белите си играчи. Евентуалният отказ обаче щеше да им донесе служебна загуба — факт, който смущаваше всички в стаята.

Директорът на гимназията разказа за изгорялата журналистическа ложа, напрежението през последните дни, отменените часове и телефонните заплахи. Изглеждаше уморен и неспокоен, като умоляваше горещо съвета да отмени мача.

На срещата присъстваше един навъсен служител от Националната гвардия, който заяви, че може да постави охрана около стадиона, така че мачът да се проведе без инциденти. Но той също изтъкна рисковете от безредици в останалите части на града по време на срещата. Когато го принудиха да даде еднозначно мнение, мъжът призна, че е най-добре да отложат мача.

Членовете на училищния съвет се измъчваха от предстоящото решение. Обикновено се занимаваха с бюджетите, учебните планове и дисциплината. Никога досега не се бяха изправяли пред толкова голям проблем. Избираха ги на всеки четири години и не биваше да си спечелват врагове. Ако вземеха решението да отменят мача и отборът на Слоун запишеше служебна загуба, хората щяха да си помислят, че удовлетворяват капризите на протестиращите. Ако гласуваха в негова полза и се стигнеше до тежък инцидент, опонентите им щяха да хвърлят вината върху тях.

Някой предложи компромисен вариант, който бързо бе приет от всички. След поредица от телефонни обаждания планът стана реалност. Мачът нямаше да се проведе в Слоун същата вечер. Щеше да се играе на другия ден, на тайно място близо до града. От Лонгвю се съгласиха. Треньорът им знаеше за бойкота на противниците и се подготвяше за триумф. Местоположението на неутралния терен трябваше да бъде разкрито два часа преди началото на срещата. Отборите щяха да пътуват около час и да играят без публика. Така никой нямаше да пострада. Компромисът се хареса на всички освен на треньора. Все пак той стисна зъби и предсказа победа за Слоун. Какво друго му оставаше?

Още от сутринта старата железопътна гара се превърна в магнит за репортерите. Там те бяха видели за последно Бойет, а сега искаха на всяка цена да разговарят с него. Кабелните телевизии непрекъснато излъчваха зловещото признание, но миналото на Бойет бе излязло наяве. Дългото му криминално досие поставяше под сериозно съмнение истинността на изказванията му. Експерти от всякакви области се появяваха в ефир, за да коментират профила на престъпника и мотивите за убийството. Някакъв бърборко го нарече лъжец. Той заяви, че „такива отрепки“ търсят единствено своите петнайсет минути слава и обичат да измъчват семействата на жертвите. Един бивш прокурор от Тексас се изказа в защита на процеса срещу Дръм и убеди зрителите, че системата функционира безупречно. Очевидно Бойет беше поредната откачалка.

Постепенно историята загуби първоначалното си въздействие. Бойет бе изчезнал и не можеше да даде повече подробности, нито пък да се защити. Нямаше следа и от Роби Флак. Репортерите не виждаха колата му пред кантората и се чудеха къде е отишъл.

Сами Томас, Бони и Фанта се опитваха да работят, независимо от обсадата. Не им се удаваше особено добре. Телефоните не спираха да звънят, а от време на време по-нахалните репортери успяваха да стигнат до входната врата, преди да бъдат върнати от охранителите. Постепенно всички осъзнаха, че Бойет и Роби не са там.

Разочарованите журналисти напуснаха кантората и тръгнаха из Слоун в търсене на някой пожар или побой. За да представят по-пълна картина на събитията, те интервюираха полицаите по улиците и снимаха изгорелите сгради и църкви. Разговаряха с разгневените чернокожи младежи пред заведенията и навираха микрофоните си в пикапите, за да получат безценни коментари от белите жители на града. След като се отегчиха, те се върнаха при кантората и зачакаха Бойет. Къде, по дяволите, беше изчезнал?

В късния следобед пред Уошингтън Парк започна да се събира тълпа. Новината за протеста се разпространи бързо и репортерите потеглиха натам. Присъствието им привлече още повече чернокожи демонстранти. Скоро околността се разтресе от рап музика и фойерверки. Беше петък вечер — началото на уикенда. Време за отпускане на събраното напрежение.

Ситуацията се нажежаваше.

Около четирийсет часа след като бе напуснал своя дом с нежелания си придружител, Кийт се завърна сам. Изключи двигателя и остана за малко в колата, за да събере мислите си. Дейна го посрещна на вратата на кухнята, прегърна го и го целуна.

— Изглеждаш много уморен — каза тя.

— Добре съм — отвърна Кийт. — Просто трябва да поспя. Къде са момчетата?

Децата седяха на масата и вечеряха. Когато видяха баща си, скочиха да го посрещнат. Клей, по-големият от двамата, носеше футболния си екип, готов за предстоящия мач. След дълги прегръдки семейството седна на масата, за да приключи с вечерята.

Кийт си взе душ и се преоблече в спалнята. Дейна седеше на леглото и го наблюдаваше.

— Никой тук не е споменал твоето име. Обсъдих положението с Матю. Непрекъснато гледаме телевизия и следим новините в интернет. Никъде не се говори за теб. Има хиляди снимки, но ти не фигурираш на тях. От църквата си мислят, че са те повикали по спешен случай. Не подозират нищо. Може и да извадим късмет.

— Какво се случва в Слоун?

— Нищо особено. Отложили са футболния мач тази вечер. Съобщиха го с толкова сериозен тон, сякаш е станала тежка самолетна катастрофа.

— Някакви новини от Мисури?

— Не.

— Скоро всички ще разберат. Не мога да си представя реакциите, щом хората научат за Никол Ярбър. Градът ще експлодира.

— Кога ще съобщят за трупа?

— Не знам. Плановете на Роби не са ми известни.

— Роби? Говориш за него, все едно сте стари приятели.

— Така е. Запознахме се вчера, но изминахме дълъг път заедно.

— Гордея се с теб, Кийт. Действа необмислено, но постъпката ти беше изключително смела.

— Не се чувствам смел. Изобщо не знам какво усещам в момента. Вероятно продължавам да съм в шок. Още не мога да повярвам какво видях. Преживяването беше наистина уникално, но в крайна сметка се провалихме.

— Все пак опитахте.

Кийт си сложи пуловер, пъхна ризата в панталоните и каза:

— Надявам се само да заловят Бойет. Представи си, че хване поредната жертва.

— Стига, Кийт. Той е тежко болен.

— Но е оставил бастуна, Дейна. Как си го обясняваш? Прекарах пет дни с този човек. Бойет не може да ходи без него. Защо не го е взел?

— Сигурно е предположил, че ще го заловят по-лесно, ако носи бастун.

Кийт стегна колана и го закопча.

— Бойет беше обсебен от теб, Дейна. Спомена името ти на няколко пъти. Повтаряше колко си сладка.

— Не се притеснявам от Травис Бойет. Ще бъде голям глупак, ако се върне в Топика.

— Правил е и по-глупави неща. Помисли само за всичките му арести.

— Да тръгваме. Мачът започва в шест и половина.

— Страхотно. Нуждая се от развлечение. Останала ли е някоя бутилка вино в къщата?

— Мисля, че да.

— Добре. С удоволствие ще изпия една чаша. Но нека първо погледаме малко футбол. После ще ти разкажа.

— Искам да чуя всичко.

33

Срещата бе организирана от съдия Елайас Хенри. Въпреки че нямаше правомощията да свиква колегите си в петък вечер, той бързо ги убеди, че разговорът е наложителен. Пол Кофи и Дрю Кърбър влязоха в кабинета му точно в осем, последвани от Джо Радфорд. Тримата заеха места от едната страна на работната маса. Роби бе дошъл преди половин час в компанията на Карлос. Атмосферата беше напрегната. Нямаше размяна на поздрави и любезности. Миг по-късно пристигна и кметът Руни, който се усамоти на известно разстояние от останалите.

Облечен с тъмен костюм, бяла риза и оранжева вратовръзка, съдия Хенри заяви мрачно:

— Е, вече всички са тук. Мистър Флак има новини.

Роби седеше точно срещу Кърбър, Кофи и Радфорд. Тримата не помръдваха, сякаш очакваха смъртно наказание. Адвокатът започна с думите:

— В пет сутринта тръгнахме от Слоун и се отправихме към Нютън, Мисури. Травис Бойет дойде с нас. Пътувахме около пет часа. Следвайки напътствията на Бойет, стигнахме до един далечен край на окръга. След като минахме по странични шосета и черни пътища, се озовахме в Планината на Руп — уединена местност, покрита с буйна растителност. На моменти Бойет не си спомняше точния маршрут, но накрая ни заведе до мястото, където твърдеше, че е заровил Никол Ярбър.

Роби кимна на Карлос, който натисна един клавиш на лаптопа си. На бялата дъска в ъгъла на кабинета се появи снимка на обрасла просека в гората. Адвокатът продължи:

— Открихме го и започнахме да копаем. — Друга снимка показваше Арън Рей и Фред Прайър с лопати в ръце. — Когато е бил в Слоун през есента на деветдесет и осма, Бойет е работил за компанията „Макгуайър и синове“ от Форт Смит. В пикапа си е държал голям сандък за хидравлични инструменти. В него е сложил тялото. — Следваща снимка: капакът на оранжевия сандък. — Почвата не беше твърда и след петнайсет минути намерихме следното. — Снимка: горната половина на сандъка с надпис „Макгуайър и синове“. — Както виждате, сандъкът се отваря отгоре. Встрани имаше ключалка с механичен код, която Бойет е купил в една железария в Спрингдейл, Арканзас. Той си спомни комбинацията и отключи сандъка. — Снимка: Бойет, коленичи до гроба, приведен над ключалката. Кофи пребледня, а на челото на Кърбър избиха капчици пот. — Когато отворихме капака, открихме следното. — Снимка на скелета. — Преди това Бойет ни каза, че до черепа е оставил купчина дрехи. — Снимка: облеклото на Никол до главата й. — Заяви още, че сред тях ще намерим шофьорската книжка и кредитната й карта. Беше прав. — Увеличено изображение на кредитната карта, доста зацапано, но името се четеше. — Бойет твърдеше, че е удушил жертвата с черен кожен колан със сребриста тока. — Снимка на отчасти увредения колан с лъскава тока. — Подготвил съм ви папки с тези снимки, които можете да разгледате вкъщи, момчета. Обадихме се на шерифа в окръг Нютън и му предадохме случая. — Снимка на шерифа и трима негови помощници, втренчени в скелета. — Скоро навсякъде имаше полиция и следователи. Те решиха да не вадят останките от сандъка и да ги изпратят в криминологичната лаборатория в Джоплин. В момента се намират там. Предоставих на властите копие от рентгеновата снимка на челюстта на Никол. Същото копие, което вие ми дадохте погрешка, докато се преструвахте, че търсите трупа. Говорих със служителите от лабораторията и те ме увериха, че ще се заемат незабавно със случая. Тази вечер ще приключат с предварителната идентификация. Очакваме да се обадят съвсем скоро. Ще изследват всичко в сандъка и вероятно ще открият материал за ДНК анализ. Може и да не успеят, но не е фатално. Вече не съществуват съмнения относно самоличността на жертвата. Известен е и убиецът. Бойет има злокачествен мозъчен тумор — една от причините да каже истината. Той често страда от тежки припадъци. Изгуби съзнание на местопрестъплението и трябваше да го закараме в болница в Джоплин. По някакъв начин е избягал от стаята и засега никой не знае къде е отишъл. Заподозрян е в убийство, но не беше арестуван, преди да изчезне.

Докато говореше, Роби не сваляше очи от Кофи и Кърбър. Двамата не смееха да го погледнат. Кофи се почесваше по носа, а Кърбър чоплеше кожичките на ноктите си. В средата на масата имаше три черни папки. Роби внимателно ги плъзна към Кофи, Кърбър и Радфорд, след което продължи:

— Вътре, както казах, ще намерите пълен комплект снимки и други интересни неща. Сред тях е и документът от ареста на Бойет в Слоун, който доказва, че той е бил в града по време на убийството. Всъщност вие сте го задържали по същото време, по което и Донте Дръм. Приложих копие на дългото му криминално досие, както и архиви от различните затвори, в които е лежал. Клетвената му декларация също е в папката, но едва ли е необходимо да я четете. Тя съдържа подробно описание на отвличането, изнасилванията, убийството и заравянето на трупа. Предполагам, че сте чули историята десетки пъти по телевизията. В папката ще откриете и декларация, подписана вчера от Джоуи Гембъл. В нея Джоуи твърди, че е лъжесвидетелствал по време на процеса. Въпроси?

Мълчание.

Роби продължи:

— Реших да постъпя така от уважение към семейството на Никол. Едва ли някой от вас ще събере смелостта да се срещне с Рива и да й каже истината. Все пак ви предоставям подобна възможност. Би било срамно да чуе новината от друго място. Някой трябва да говори с нея още тази вечер. Мнения? Коментари?

Мълчание.

Кметът се изкашля и тихо попита:

— Кога ще разпространите новината?

— Помолих властите в Мисури да изчакат до утре. Ще свикам пресконференция в девет сутринта.

— Господи, Роби, наистина ли е необходимо? — възкликна кметът.

— Да, необходимо е, господин кмете. Истината трябва да бъде казана. В продължение на девет години полицията и прокурорът криеха фактите. Сега лъжите им най-после ще излязат на бял свят. След толкова време и екзекуцията на един невинен човек светът ще разбере, че признанието на Донте е било фалшиво. И смятам да опиша бруталните методи, с които инспектор Кърбър го е изтръгнал от него. Ще разкрия до най-малките подробности лъжите, изречени в съда — показанията на Джоуи Гембъл и затворника, подкупен от Кърбър и Кофи. Няма да премълча и мръсните трикове, използвани от обвинението по време на процеса. Сигурно ще получа шанса да припомня на всички, че мистър Кофи и съдия Грейл бяха любовници, докато делото още се разглеждаше. Пресконференцията ще продължи доста дълго. А вие, момчета, сте поканени. Въпроси? Забележки?

Пол Кофи отвори леко уста, но не продума. Роби далеч не бе приключил.

— Нека ви подготвя и за следващите няколко дни. В понеделник сутринта ще подам поне два иска. Първият ще бъде заведен тук, в Тексас. В него ще фигурирате като подсъдими заедно с десетки служители от градската, окръжната и щатската управа. Вторият ще бъде изпратен до федералния съд. Смятам да ви обвиня в потъпкване на гражданските права и куп други престъпления. Мога да подам и още няколко, ако намеря подходящо правно основание. Ще се свържа с Министерството на правосъдието и ще ги помоля да започнат разследване по случая. Мистър Кофи, подготвих жалба до Щатската асоциация на юристите за нарушаване на етичния кодекс. Едва ли ще ми обърнат много внимание, но поне ще получите заслуженото порицание. Мисля, че е време да помислите за оттегляне. За вас, Кърбър, ранното пенсиониране е доста реален вариант. Би трябвало да ви уволнят, но се съмнявам, че кметът и общинският съвет ще съберат необходимия кураж. Мистър Радфорд, вие вече бяхте шеф на полицията, когато разследването излезе от релси. Името ви също ще фигурира в списъка на обвиняемите. Не го приемайте лично. Ще съдя всички.

Радфорд стана и се отправи към вратата.

— Тръгвате ли си, мистър Радфорд? — попита сърдито съдията.

— Не съм длъжен да търпя надути копелета като Роби Флак — отговори шефът на полицията.

— Срещата не е приключила — заяви строго съдия Хенри.

— Ако бях на твое място, щях да остана — намеси се кметът и Радфорд го послуша.

Роби се обърна към Кърбър и Кофи.

— Разбрах, че вчера сте присъствали на малко празненство по случай победата. Е, веселбата свърши.

— Още от самото начало подозирахме, че Дръм е имал съучастник — промърмори Кофи.

Думите му прозвучаха повече от абсурдно. Кърбър кимна припряно, готов да подкрепи всяка нова теория, която би ги спасила.

— За бога, Пол! — възкликна съдия Хенри.

Роби се разсмя, а ченето на кмета увисна.

— Страхотно! — извика Роби. — Направо гениално! Изведнъж се появява съвсем нова версия, лишена от всякаква логика. Защо да не продължим с лъжите? Мистър Кофи, отсега нататък моят асистент Карлос ще качва на уебстраницата ни всички лъжи, изречени от вас двамата, губернатора, съдиите и скъпата Вивиан Грейл, ако успеем да я намерим. Вие укривахте истината цели девет години, за да убиете невинен човек, и сега отново се държите по абсолютно същия начин. Повдига ми се от хора като вас.

— Господин съдия, може ли да тръгваме? — попита прокурорът.

— Секунда.

Мобилният телефон на Карлос иззвъня.

— Обаждат се от лабораторията, Роби — каза той.

Роби се пресегна и взе телефона. Разговорът беше кратък, без изненади. Когато свърши, той заяви:

— Идентифицирали са трупа. Наистина е Никол.

В стаята настана тишина. Всички мислеха за момичето. Съдия Хенри наруши мълчанието.

— Господа, притеснявам се за семейството на Никол. Как ще им съобщим новината?

Дрю Кърбър се потеше обилно и сякаш бе на път да припадне. Инспекторът не се тревожеше за семейството на Никол. Той самият имаше съпруга и деца, множество заеми и репутация, за която трябваше да се погрижи. Пол Кофи не можеше дори да си представи как ще обясни на Рива внезапния развой на събитията. Не, нямаше да го направи. Предпочиташе да избяга като последния страхливец, отколкото да се срещне с тази жена. В момента му се струваше абсурдно да признае, че щатът е осъдил и екзекутирал невинен човек.

Очевидно липсваха доброволци.

— Господин съдия, явно не съм аз човекът, който ще го направи — заяви Роби. — Имам си друга важна работа — да отида при семейство Дръм, за да им съобщя новините.

— Мистър Кърбър? — попита съдията.

Инспекторът поклати глава.

— Кофи?

Същата реакция.

— Добре. В такъв случай аз ще се обадя на майката.

— Не може ли да изчакате, господин съдия? — попита кметът. — Ако новината се разпространи тази вечер, Бог да ни е на помощ.

— Кой знае до момента, Роби? — попита съдията.

— Моят екип, присъстващите тук и властите в Мисури. С нас дойде и телевизионен екип, но няма да излъчат нищо, докато не им разреша. Засега малко хора са посветени.

— Ще изчакам два часа — заяви съдия Хенри. — Срещата приключи.

Робърта Дръм се намираше вкъщи с Андреа и няколко приятели. Масата и плотът в кухнята бяха отрупани с ястия, пържено пиле, кексове и пайове. Имаше достатъчно храна за стотина души. Роби бе забравил да вечеря и похапна, докато чакаше другите да си тръгнат. Робърта се чувстваше ужасно изтощена. След като цял ден бе посрещала гости в погребалното бюро, тя беше на края на силите си.

Роби влоши още повече ситуацията, като и съобщи новините. Не му оставаше друг избор. Започна с пътуването до Мисури и приключи със срещата в кабинета на съдия Хенри. Двамата с Марта помогнаха на Андреа да сложи Робърта на леглото. Тя едва не припадна. Мисълта, че Донте ще бъде оневинен преди погребението, беше разтърсваща.

Сирените бяха утихнали, но три обаждания на 911 отново ги задействаха в 23:10 ч. Първото сигнализираше за пожар в мол северно от града. Някой бе хвърлил коктейл „Молотов“ през витрината на магазин за облекло, а един шофьор бе забелязал пламъците от улицата. Второто, този път анонимно, съобщаваше за горящ автобус, паркиран зад прогимназията. Третото и най-зловещо обаждане донесе новината за активирането на противопожарна система в местен супермаркет. Собственикът му беше Уолис Пайк, съпругът на Рива. Полицаите и гвардейците, които чакаха в готовност, отново заеха постовете си. За трета поредна нощ из Слоун се разнесе пушек и вой на сирени.

Дълго след като момчетата бяха заспали, Кийт и Дейна седяха в тъмната всекидневна и пиеха вино от чаши за кафе. Докато разказваше историята, Кийт си спомни неща, които досега не му бяха направили впечатление. Подробностите го изненадаха — стоновете на Бойет в тревата до магистралата, летаргията на пътния полицай, който го глоби за превишена скорост, купищата документи на дългата заседателна маса в кантората на Роби, уплашените погледи на служителите му, стерилната миризма на килията, шумът в ушите на Кийт по време на екзекуцията, тресящият се самолет, с който летяха над Тексас. Дейна му задаваше най-различни въпроси. Тя бе също толкова развълнувана от преживяванията му, колкото той, и на моменти не вярваше на думите му.

Когато бутилката свърши, Кийт легна на канапето и потъна в дълбок сън.

34

С разрешението на Елайас Хенри пресконференцията бе свикана в главната зала на окръжния съд на Мейн Стрийт в Слоун. Първоначално Роби обмисляше да използва кантората, но когато разбра, че пред нея се е събрала тълпа, промени решението си. Адвокатът искаше да обърне внимание на всеки репортер, но не можеше да допусне присъствието на любопитни непознати.

В 9:15 ч. Роби се качи на подиума пред съдия Хенри и огледа препълнената зала. Камерите и касетофоните бяха включени, за да запишат всяка негова дума. Адвокатът беше с най-хубавия си тъмен костюм и се чувстваше превъзбуден въпреки умората. Не изгуби много време, преди да стреля право в целта.

— Добро утро. Благодаря ви, че дойдохте — започна Роби. — Останките на Никол Ярбър бяха открити вчера сутринта в отдалечена местност в окръг Нютън, щата Мисури, южно от Джоплин. Присъствах там заедно с екипа ми. Един мъж на име Травис Бойет ни заведе до гроба, в който твърдеше, че е заровил Никол преди девет години, два дни след отвличането й от Слоун. Снощи, с помощта на рентгенова снимка на зъбите на жертвата криминологичната лаборатория в Джоплин потвърди нейната идентичност. Съдебните лекари работят усилено по изследването на останките. Резултатите ще излязат до няколко дни. — Роби спря, отпи глътка вода и огледа тълпата. В залата не се чуваше звук. — Не бързам, господа. Смятам да опиша всичко в най-големи детайли. След това ще отговоря на въпросите ви.

Той даде знак на Карлос, който седеше наблизо с лаптопа си. На огромния екран до подиума се появи изображение на гроба. Роби започна подробното си изложение, като го илюстрира с богат снимков материал. Според предварителна уговорка с полицията в Мисури не показа останките на Никол. Районът около гроба все пак се третираше като местопрестъпление. Той обаче не спести снимките на шофьорската книжка, кредитната карта и колана, с който бе удушена. После спомена за Бойет и бягството му от болницата. Тъй като не бе издадена заповед за задържането му, полицията още не го издирваше.

Роби се наслаждаваше на момента. Изпълнението му се излъчваше на живо по телевизията, а публиката беше смаяна и нетърпеливо попиваше всяка негова дума. Той нямаше да позволи да го прекъснат или да оспорят твърденията му. Най-после гласът му щеше да бъде чут. Всеки адвокат мечтаеше за подобно внимание.

По време на речта си Роби често се впускаше в прочувствени разкази за Донте Дръм. Зрителите обаче не се отегчаваха. Накрая той стигна до самото престъпление и показа снимка на Никол — чудесно, красиво, здраво момиче.

Рива гледаше пресконференцията. Непрекъснатите телефонни обаждания не й позволяваха да заспи. Двамата с Уолис не бяха мигнали цяла нощ заради пожара в магазина, който бе овладян бързо и не предизвика много щети. Рива не се съмняваше, че става дума за умишлен палеж — криминална проява на банда чернокожи, които искаха да си отмъстят на семейството й. Уолис бе останал в магазина, а Рива седеше сама вкъщи.

Тя заплака, щом видя снимката на дъщеря си, показана от мъжа, когото ненавиждаше. Страдаше и кипеше от гняв. Чувстваше се ужасно объркана. Снощният разговор със съдия Хенри я бе разтревожил до такава степен, че се наложи да я закарат в спешното отделение. После пристигнаха новините за пожара и тя съвсем загуби самообладание.

Рива помоли съдия Хенри да й опише гроба на Никол, останките и вещите в сандъка. Какво правеха чак в Мисури? Нали убиецът бе захвърлил тялото в Ред Ривър, близо до Ръш Пойнт? Защо съдията твърдеше, че Донте Дръм не е убиецът?

— Вярно е, мисис Пайк — бе заявил търпеливо той. — Всичко е истина. Съжалявам. Знам, че сте шокирана.

Шокирана? Рива не можеше да повярва. Почти не беше спала, отказваше да се храни и все още търсеше отговор на хиляди въпроси, когато пусна Си Ен Ен и видя как надутият пуяк Флак говори за дъщеря й на живо от съда.

На алеята пред къщата й се тълпяха репортери, но вратите бяха заключени, а пердетата и щорите — спуснати. Един от братовчедите на Уолис дебнеше на верандата, въоръжен с ловна пушка. На Рива й бе омръзнало от медиите. Нямаше коментар. Шон Фордайс се криеше в някакъв мотел на юг от града, разгневен от факта, че тя не иска да застане отново пред камерите. Рива се бе изложила достатъчно последния път. Той й напомни, че е подписала договор, но думите му не я трогнаха особено.

Докато гледаше Роби Флак, тя за пръв път допусна, че Дръм не е извършил престъплението. Нима в продължение на девет години бе мразила не този, когото трябва? Наистина ли щатът бе екзекутирал невинен човек?

А погребението? След като най-после бяха открили скъпото й дете, тя трябваше да го погребе подобаващо. Но църквата бе изгоряла. Къде щяха да организират церемонията? Рива избърса сълзите си с кърпичка и промърмори нещо под носа си.

Накрая Роби премина към признанието. Думите му звучаха остро, но премерено. Ефектът беше поразяващ. Залата утихна. Карлос прожектира снимка на инспектор Дрю Кърбър, а Роби заяви с драматичен глас:

— Ето го и главния виновник за несправедливата присъда.

Дрю Кърбър гледаше от своя кабинет. Беше прекарал ужасна нощ у дома си. След срещата при съдия Хенри той дълго обикаля улиците с колата, като се опитваше да си представи по-щастлив край на този кошмар. Напразно. Към полунощ седна с жена си в кухнята и й разказа всичко — за гроба, костите, документите за самоличност на Никол и твърдението на Флак, че са заловили невинен човек. Неговите съдебни искове и заплахи за отмъщение щяха да преследват Кърбър до края на живота му. Грозеше го реална опасност да загуби работата си, да похарчи цяло състояние за адвокати и да бъде осъден. Кърбър обсипа бедната си съпруга със сърцераздирателни истории, но й спести част от истината. Той никога нямаше да разкрие, че е принудил Донте да признае за убийството.

Като главен инспектор с шестнайсетгодишен опит той получаваше 46000 долара годишно. Имаше четири деца, ипотека, две коли на лизинг и десет хиляди в пенсионен фонд. Спестяванията му възлизаха на осемстотин долара. При евентуално уволнение или оттегляне от поста щеше да получи малка пенсия, но тя нямаше да бъде достатъчна. Дните му като полицейски служител бяха преброени.

— Дрю Кърбър е подкупно ченге, известно с изтръгването на фалшиви признания — каза Роби на висок глас.

Кърбър потрепери. Седеше сам зад бюрото в малкия си кабинет. Вратата беше заключена. Той бе инструктирал жена си да не пуска телевизорите в къщата, сякаш се надяваше да скрие скандала от децата. Кърбър проклинаше нищожеството Флак и наблюдаваше с ужас как го обвинява за лъжливото признание на Донте.

Животът на Кърбър приключваше. Той трябваше сам да се справи с последствията.

Роби продължи с процеса и представи другите действащи лица — Пол Кофи и съдия Вивиан Грейл. Снимки, моля. Карлос показа портретите им един до друг, все едно още бяха заедно. Адвокатът атакува връзката им. Подигра се с „гениалното решение на съда да премести процеса в град Парис, щата Тексас, на осемдесет километра от Слоун“. Изтъкна, че се е опитвал всячески да отклони вниманието на заседателите от признанието, докато Кофи през цялото време се е стараел да го приложи като основно доказателство. Вивиан Грейл бе заела страната на обвинението и „своя любовник, почитаемия Пол Кофи“.

Прокурорът гледаше разгневен речта. Намираше се сам във вилата до езерото и не откъсваше очи от местния телевизионен канал, който излъчваше „ексклузивен директен репортаж“ на шоуто на Роби Флак. Кофи видя своя портрет до този на Вивиан. Флак говореше възмутено против изцяло белия състав на съдебните заседатели. Пол Кофи систематично бе елиминирал чернокожите кандидати, а любовницата му, съдия по делото, се бе съгласила с избора. „Тексаско правосъдие“, повтаряше непрекъснато Роби.

Постепенно адвокатът се отдалечи от по-безвкусните аспекти на връзката между прокурора и съдийката и премина към липсата на улики. Лицето на Грейл изчезна, а портретът на Кофи зае целия екран. По делото не съществуваха веществени доказателства или труп, а само нагласено признание, подкупен затворник, ловджийско куче и лъжесвидетелят Джоуи Гембъл. Междувременно Травис Бойет бе живял на свобода без всякакво притеснение, че ще бъде заловен от тези смешници.

Цяла нощ Кофи се бе опитвал да измисли история, която по някакъв начин да свърже Донте Дръм с Травис Бойет, но въображението му го бе изоставило. Прокурорът се чувстваше ужасно. Болеше го глава от големите количества водка, а сърцето му биеше учестено при ужасяващата мисъл, че кариерата му е съсипана. Трябваше да се оттегли и този факт го тревожеше много повече, отколкото опасението, че е помогнал за екзекутирането на невинен човек.

Когато приключи разказа за подкупения затворник и кучето, Роби атакува Джоуи Гембъл и фалшивите му показания. В подходящия момент Карлос прожектира копие на декларацията, подписана от Гембъл час преди екзекуцията. С маркер бяха подчертани признанията на Джоуи, че е излъгал в съда и че пръв е насочил подозренията към Донте Дръм.

Джоуи Гембъл също гледаше репортажа. Намираше се в дома на майка си в Слоун. Баща му го нямаше и тя се нуждаеше от него. Джоуи й каза истината, която бе посрещната с неодобрение. Сега той с ужас слушаше за своите провинения, излъчвани по телевизията. Беше предполагал, че признанието ще му навлече неприятности, но не и в такава степен.

— Джоуи Гембъл е излъгал многократно — обяви драматично Флак и Джоуи едва не посегна към дистанционното. — А сега си го призна!

Майката на Джоуи седеше в спалнята на горния етаж. Беше твърде разстроена, за да бъде до него.

— Ти си помогнал да убият момчето — повтаряше непрекъснато тя, въпреки че Джоуи не се нуждаеше от напомняне.

Роби продължи:

— След като споменах за некомпетентното разследване, пародията, наречена процес, и несправедливата присъда, бих искал да премина към Тексаския апелативен съд. Там бе разгледано първото обжалване на Донте през февруари 2001 г. Полицията така и не бе открила тялото на Никол Ярбър. Съдиите знаеха, че по делото липсват веществени доказателства. Изглеждаха леко отегчени, докато слушаха за лъжите на подкупения затворник. Усъмниха се в признанието на Донте, но не разкритикуваха съдия Грейл, че е позволила на заседателите да го изслушат. Коментираха използването на ловджийско куче за набавяне на доказателства и признаха, че това не е „най-добрият метод“ в сериозен процес за убийство. В крайна сметка обаче не отчетоха никакви нарушения. Деветимата съдии единодушно потвърдиха решението на другата инстанция.

Главен съдия Милтън Прудлоу също гледаше. Съдебният секретар му бе съобщил за пресконференцията по телефона. Прудлоу седеше със съпругата си в своя малък апартамент в Остин. Двамата не отделяха очи от Си Ен Ен. Ако щатът действително бе екзекутирал невинен човек, апелативният съд трябваше да се подготви за унищожителна критика. Мистър Флак вече бе повел атаката.

— Миналия четвъртък — допълни Роби, — точно в 15:35 часа, подадохме молба за помилване на Донте Дръм. Към нея прибавихме видеозапис, в който Травис Бойет току-що бе признал за изнасилването и убийството. До екзекуцията оставаха два часа и половина. Предполагам, че съдиите са гледали записа и не са останали особено впечатлени, тъй като час по-късно отхвърлиха молбата. Отново девет гласа „за“. — Карлос прожектира списък с различните съдебни решения. — Съдът затваря всеки ден в пет, дори когато има насрочена екзекуция. Последната молба, която искахме да подадем, съдържаше клетвената декларация на Джоуи Гембъл. В нея Джоуи се отрече от показанията си. Адвокатите от Защитната група в Остин се обадиха на секретаря Емерсън Пю и го информираха, че са тръгнали с документа към съда. Той им отговори, че приключва работа в пет часа. Така и стана. Когато те пристигнаха пред сградата в 17:07 часа, вратата беше заключена. Не успяха да подадат молбата.

Жената на Прудлоу го погледна учудено.

— Надявам се, че лъже.

Прудлоу понечи да я увери, че нахалният адвокат говори глупости, но се разколеба. Флак едва ли щеше да прави подобни изявления, ако не разполагаше с доказателства.

— Милтън, кажи ми, че този човек лъже.

— Скъпа, не съм сигурен.

— Не си сигурен? Защо съдът е затворил при положение, че адвокатите са искали да подадат важен документ?

— Ами, ние…

— Запъваш се, Милтън. Не се опитвай да увърташ. Гледа ли признанието на Бойет два часа преди екзекуцията?

— Да, всички получихме…

— Господи, Милтън! Защо тогава не спря екзекуцията? Ти си главният съдия. Имаш право да вземаш самостоятелни решения. Постоянно се отлагат смъртни присъди. Защо не забави изпълнението й с месец или дори с година?

— Решихме, че записът е фалшив. Бойет е сериен изнасилвач. Не може да му се вярва.

— В момента му вярвам много повече, отколкото на Тексаския апелативен съд. Мъжът си признава за убийството, но никой не приема на сериозно думите му и той показва къде е заровил тялото. Историята ми звучи доста правдоподобно.

Роби спря за миг и отпи глътка вода.

— Копие от признанието на Бойет бе изпратено в офиса на губернатора в 15:11 часа на същия ден. Не съм сигурен дали Гил Нютън изобщо е гледал записа. Знам само, че час и половина по-късно той публично отказа да помилва Донте.

Губернаторът гледаше от кабинета в резиденцията си. Беше облечен за голф игра, до която така и нямаше да стигне. До него стояха Уейн и Бари. След последните думи на Роби Нютън попита:

— Вярно ли е? Наистина ли са изпратили записа в 15:11 часа?

Уейн излъга пръв.

— Не знам. Напоследък се случиха толкова много неща. Засипаха ни с какви ли не глупости.

Бари изрече втората лъжа.

— Чак сега чувам за това.

— Някой гледал ли е записа, когато е пристигнал тук? — попита губернаторът. Гневът му нарастваше с всяка изминала секунда.

— Нямам представа, шефе. Но скоро ще науча — отвърна Бари.

Нютън се втренчи в телевизора. Опитваше се да проумее колко сериозна е ситуацията. Роби продължи:

— Дори след като отказа да помилва Донте, губернаторът можеше да размисли и да спре екзекуцията. Той обаче не го направи.

— Мръсно копеле! — изсъска Гил Нютън. После извика: — Веднага разберете какво се е случило!

Карлос затвори лаптопа и екранът остана празен. Роби прегледа бележките си, за да се увери, че не е изпуснал нещо важно. Сниши глас и заяви с мрачен тон:

— В заключение искам да подчертая, че най-после успяхме. Хората, интересуващи се от смъртното наказание, и онези от нас, които се борят срещу него, отдавна се страхуваха от този момент. Днес се изправяме пред ужасяващия факт, че сме екзекутирали невинен човек. Важното е, че в случая разполагаме с ясни и убедителни доказателства. И в миналото е имало несправедливи екзекуции, но досега доказателствата не са били еднозначни. При Донте не съществува и най-малкото съмнение. — Пауза. В залата цареше тишина. — В следващите дни ще станете свидетели на жалки постановки. Ще чуете множество лъжи и опити за прехвърляне на вината. Току-що ви дадох имената на отговорните за случилото се. Не спирайте да ги преследвате. Ние всички можехме да предотвратим тази трагедия. Трябваше да спрем екзекуцията. Грешката беше поправима. Властите потъпкаха съвсем съзнателно правата на Донте Дръм. Нека той почива в мир. Благодаря ви.

Преди журналистите да го засипят с въпроси, Роби отиде до пейките и подаде ръка на Робърта Дръм. Тя стана и се качи сковано на подиума, подкрепяна от адвоката. После нагласи микрофона и заяви:

— Името ми е Робърта Дръм. Донте беше мой син. В момента не съм в състояние да кажа много. Семейството ми скърби. Още не сме се съвзели от шока. Искам обаче да помоля жителите на града да спрат насилието. Прекратете палежите, хвърлянето на камъни и заплахите. Моля ви. Те не помагат с нищо. Всички сме ядосани и наранени, но насилието няма да реши проблемите ни. Призовавам хората да приберат оръжията си, да проявят уважение към другите и да се разотидат. Размириците единствено опетняват името на сина ми.

Роби я заведе обратно на мястото й и се усмихна на тълпата.

— Е, някакви въпроси? — попита той.

35

Матю Бърнс отиде у семейство Шрьодер за късна закуска с палачинки и наденички. Момчетата се нахраниха бързо и се върнаха при видеоигрите си. Дейна направи още кафе и разчисти масата. Тримата обсъдиха пресконференцията, брилянтната реч на Роби и затрогващите думи на Робърта. Матю искаше да разбере всичко за пожарите и насилието в Слоун, но Кийт не знаеше много. Беше усетил напрежението и пушека във въздуха, но не бе станал свидетел на самите безредици.

Те си сипаха кафе и седнаха на масата, където поговориха за невероятното пътуване на Кийт и изчезването на Бойет. Историята започваше да омръзва на пастора. Той имаше други въпроси и Матю бе подготвен за тях.

— Е, господин юрист, какви проблеми ме очакват? — попита Кийт.

— Законът не е съвсем еднозначен. Не съществува изрична забрана против подпомагането на осъден престъпник, нарушил условията на освобождаването си. Но все пак е наказуемо. Третира се като възпрепятстване на правосъдието — категория, в която попадат доста прояви, трудни за класифициране. Ти си закарал Бойет извън щата, който има юрисдикция над неговия случай, и то с пълното съзнание, че се извършва нарушение. В този смисъл си престъпил закона.

— Много ли съм загазил?

Матю сви рамене, намръщи се и разбърка кафето си.

— Според Наказателния кодекс това е престъпление, но не е толкова сериозно. А и ние обикновено не се впечатляваме от подобни нарушения на закона.

— „Ние“? — попита Дейна.

— Обвинителите. Окръжният прокурор има юрисдикция над тези случаи. Аз работя в градския съд.

— Престъпление ли е? — каза Кийт.

— Да. Но твоето пътуване до Тексас остана незабелязано тук, в Топика. Успял си да останеш встрани от камерите, а вестниците не писаха за теб.

— Но ти знаеш всичко, Матю — намеси се Дейна.

— Така е. Технически погледнато, трябва да предам Кийт на полицията. Но не виждам никакъв смисъл. Ние можем да се занимаваме само с определен брой престъпления и затова сме принудени да избираме най-сериозните от тях. Едва ли прокурорът би искал да поеме толкова дребен случай.

— Но Бойет вече е известен — каза Дейна. — Рано или късно местните репортери ще надушат историята. Бойет е нарушил условията на предсрочното си освобождаване и е заминал за Тексас. Лицето му не слиза от екраните през последните три дни.

— Съгласен съм, но кой би свързал Кийт с Бойет?

— Няколко души в Тексас — отвърна Кийт.

— Да, но те едва ли се интересуват какво става тук. А и повечето са на наша страна, нали?

— Да.

— Кой друг може да направи връзката? Някой видял ли те е с Бойет?

— Мъжът от Анкър Хаус? — попита Дейна.

— Не е изключено — отговори Кийт. — Ходих там два-три пъти, за да търся Бойет. Разписах се в регистъра. Служителят в приемната се казваше Руди. Той знае името ми.

— Но нали не е видял как напускаш града с Бойет в сряда вечерта?

— Никой не ни видя. Потеглихме след полунощ.

Матю сви рамене. Изглеждаше доволен. Тримата отпиха от кафето, а Кийт заяви:

— Все едно кой ще направи връзката, нали аз знам истината, Матю. Когато тръгнах с Бойет, съзнавах добре, че нарушавам закона. Ти ме предупреди достатъчно ясно. Тогава прецених, че това е най-доброто решение. Няма да съжалявам само ако полицията открие Бойет, преди той да нарани друг човек. Ако не го намерят и някой пострада, ще се разкайвам горчиво. Не искам да живея с мисълта, че съм престъпил закона. Възнамерявам да кажа истината.

Дейна и Кийт погледнаха към Матю.

— Така и предположих — рече той.

— Не смятам да бягам от случилото се — продължи Кийт. — Няма да живея със страха, че на вратата всеки момент ще почука полицай. Нека приключим с нещата веднъж завинаги.

Матю поклати глава.

— Добре, но се нуждаеш от адвокат.

— Ти би ли поел случая? — попита Дейна.

— Имах предвид адвокат по наказателно право. Аз работя за другата страна и, честно казано, мога да ви помогна повече от там.

— Съществува ли риск да влезе в затвора? — поинтересува се Дейна.

— Бъди искрен — добави Кийт и се усмихна.

Съпругата му не се усмихваше. Очите й се насълзиха.

Матю сплете пръсти на тила си и подпря лакти на масата.

— Ето как изглежда най-лошият сценарий. Не правя прогнози, просто ви подготвям. Признаеш ли, че си закарал Бойет в Тексас, ще се сблъскаш с огромен медиен интерес. Ако междувременно той изнасили още някоя жена, ще настъпи истински ад. Окръжният прокурор вероятно ще се отнесе доста грубо с теб, но няма да отидеш в затвора. Може да се наложи да се признаеш за виновен. Ще излезеш под гаранция и ще платиш малка глоба. Но едва ли ще се стигне дотам.

— Трябва да се изправя пред съда и да се призная за виновен?

— Обикновено така става.

Кийт хвана ръката на Дейна. След дълго мълчание тя попита:

— Какво предлагаш, Матю?

— Свържете се с адвокат. Молете се Бойет да умре или да не успее да хване поредната си жертва.

В дванайсет на обяд футболният отбор на гимназията в Слоун, състоящ се от четирийсет и едно бели момчета, се събра пред малко начално училище в края на града. Качиха се в наетия автобус и потеглиха. Екипировката им бе натоварена в специален микробус. След час отборът пристигна в Маунт Плезънт, градче с петнайсет хиляди жители. Там ги чакаше патрулна кола, която отведе автобуса до футболното игрище на местната гимназия. Играчите се преоблякоха набързо и се втурнаха към терена, където трябваше да се подготвят за мача. Стори им се странно да разгряват без светлините на прожекторите и феновете. Охраната беше засилена. Полицейските коли блокираха всички улици около гимназията. Отборът от Лонгвю излезе на полето минути по-късно. Нямаше мажоретки, музика, национален химн, молитва или встъпителни речи. След като монетата бе хвърлена, треньорът на Слоун погледна към противника от другата страна на игрището и се зачуди колко тежка ще бъде загубата. Лонгвю разполагаше с осемдесет играчи, като поне седемдесет процента от тях бяха чернокожи. Футболистите от Слоун не бяха побеждавали Лонгвю от времето на Донте Дръм и днес определено нямаха шанс да го направят.

Новините за размириците в Слоун бяха стигнали до източната част на Тексас и дори отвъд нея.

Отборът на Слоун спечели хвърлянето и предпочете да бъде в отбрана. Изборът нямаше голямо значение, но треньорът искаше да избегне дългия пас на защитата и бързото спечелване на седем точки. Играчите на Слоун се наредиха на полето, а противниците им се подготвиха за нападение. Десет чернокожи момчета и един бял кикър. След като съдията свири началото на мача, футболистът от Лонгвю, застанал най-близо до топката, пристъпи напред и я вдигна от земята. Поведението му учуди останалите. В следващия миг чернокожите му съотборници свалиха каските си и ги сложиха на тревата. Съдиите засвириха сърдито, треньорите се разкрещяха и за няколко секунди настъпи пълен хаос. Като по команда резервните чернокожи играчи на Лонгвю навлязоха на терена и свалиха екипите и каските си. Футболистите на Слоун се оттеглиха недоумяващо. Мачът свърши, преди да е започнал.

Протестиращите играчи се наредиха в кръг и седнаха в средата на терена. Съдиите на мача, четирима бели и двама чернокожи, се струпаха на едно място и запазиха самообладание. Никой от тях не посмя да вземе топката. Треньорът на Лонгвю отиде до центъра на игрището и извика:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Мачът свърши — отвърна номер 71, едрият помощник-капитан.

— Няма да играем — добави номер 2.

— Защо не?

— Протестираме — заяви помощник-капитанът. — Солидарни сме с нашите братя от Слоун.

Треньорът тропна ядосано с крак. Очевидно не можеше да промени ситуацията.

— Помислете добре какво правите. Ако откажете да играете, ще отбележим служебна загуба и няма да се класираме за плейофите. Може дори да ни накажат. Това ли искате?

Всички извикаха в един глас: „Да!“

Треньорът вдигна ръце, оттегли се и седна на скамейката. Белите играчи от двете страни на полето наблюдаваха съотборниците си. Теренът бе покрит със зелени футболни екипи и каски. Съдиите наблюдаваха случващото се от известно разстояние. В момента нямаше какво да направят.

Изминаха няколко минути. Изведнъж от резервите на Лонгвю се отдели номер 35, бял пробивен бек. Той излезе на игрището, свали каската и екипа си, след което седна на 40-ярдовата линия, близо до чернокожите си съотборници. Един по един останалите футболисти се присъединиха към тях.

Треньорът на Слоун не знаеше как да реагира. Отборът му току-що бе отбелязал победа и като по чудо се бе спасил от сигурен провал. Той тъкмо смяташе да нареди на играчите да си тръгват, когато защитникът Дени Уийкс, син на полицай от Слоун, излезе на полето и хвърли каската си. После свали тениската и се присъедини към противниците от Лонгвю. Един от тях му подаде ръка. Останалите футболисти на Слоун бързо последваха примера му.

В три часа офисът на губернатора публикува прессъобщение. Написано от Бари Рингфийлд и редактирано от Уейн Уолкот и самия Нютън, то гласеше:

Старата гара най-после затвори в събота следобед. Арън Рей сложи на пост двама въоръжени охранители, като им заповяда да спират всеки, който се доближи до сградата. Служителите на кантора „Флак“ се събраха в къщата на Роби на импровизирано парти. Повечето дойдоха с половинките си. Диди бе наела кетъринг фирма, специализирана в приготвянето на барбекю, и на двора ухаеше на печени ребърца. Фред Прайър стоеше зад бара и предлагаше напитки. Гостите се събраха около басейна и се опитаха да се отпуснат. По телевизията даваха футболен мач, който привлече вниманието на някои от присъстващите. Роби им бе забранил да обсъждат случая „Дръм“, но разговорът неминуемо се насочи натам. Те не можеха да мислят за друго. Чувстваха се уморени и отчаяни, но в крайна сметка успяха да се разсеят. Алкохолът определено им помогна.

Новините от мача с Лонгвю се разпространиха бързо и гостите отпразнуваха протеста.

Докато сипваше напитки, Фред Прайър следеше коментарите на полицията по радиото. Улиците на Слоун бяха учудващо спокойни благодарение на емоционалния призив на Робърта Дръм. Носеше се слух, че Робърта, Марвин, Седрик и Андреа са отишли в Уошингтън Парк и са призовали протестиращите да се разотидат.

Въпреки че Роби бе помолил гостите да изключат телефоните си, обаждането все пак стигна до тях. Карлос получи новините и ги предаде на останалите. Властите в Джоплин бяха ускорили изследванията и разполагаха с важни резултати. Върху бельото на Никол имаше ясни следи от сперма. ДНК анализът потвърждаваше, че тя е на Травис Бойет. Негови ДНК проби се пазеха в специална банка в Мисури, където Бойет бе осъждан в миналото.

Новината им даде повод за радост, но и за тъга. Разкъсвани от противоречиви емоции, гостите решиха да си сипят по още едно питие.

36

Неделя. Хипотезата, която се смяташе за възможна в четвъртък, още по-вероятна в петък и почти сигурна в събота, само за една нощ се превърна в ужасяваща реалност. В неделното утро окръгът се събуди със сензационното разкритие, че щатът е екзекутирал невинен човек. Начело с „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ големите ежедневници публикуваха гръмки материали, които изразяваха едно и също становище — трябваше да се сложи край на убийствата. Историята изпълваше първите страници на двата вестника, както и на десетки други издания от Бостън до Сан Франциско. Случаят се описваше най-подробно, като се цитираха различните действащи лица. Името на Роби Флак се споменаваше почти толкова често, колкото това на Донте. Унищожителните статии призоваваха за мораториум върху екзекуциите. Публикуваха се безброй мнения на правни експерти, адвокати, професори, активисти, свещеници и дори няколко затворници, осъдени на смърт. Всички бяха единодушни в изказванията си. След като съществуваха неопровержими доказателства за изпълнението на несправедлива екзекуция, смъртното наказание трябваше да бъде отменено завинаги или поне отложено, докато не се откриеше по-добър начин за справяне с проблема.

Тексаският вестник „Хюстън Кроникъл“, който с годините ставаше все по-критичен към смъртното наказание, но не смееше да стига до крайности, публикува серия от материали по случая. В тях се съдържаше съкратена версия на пресконференцията на Роби, както и големи портрети на адвоката, Донте и Никол. Шестте статии атакуваха Дрю Кърбър, Пол Кофи и съдия Вивиан Грейл. Отговорните за случилото се бяха ясни; те не можеха да прехвърлят вината. Един от репортерите преследваше Тексаския апелативен съд, който рано или късно също трябваше да излезе със становище. Главен съдия Милтън Прудлоу и неговите колеги не бяха на разположение в момента. Секретарят Емерсън Пю отказваше коментар. Но Сисили Ейвис, адвокатката от Защитната група, която се бе опитала да влезе в кабинета му в 17:07 ч. в четвъртък, не възнамеряваше да мълчи. Непрекъснато се появяваха нови подробности. По всичко личеше, че историята тепърва ще се разплита. Друг репортер от „Кроникъл“ бе тръгнал по следите на губернатора и неговите служители, които очевидно се бяха покрили.

В различните краища на щата реакциите варираха. Печатните издания в Остин и Сан Антонио, принципно известни с умерените си политически възгледи, приканваха за незабавна отмяна на смъртното наказание. Вестниците в Далас искаха мораториум. Журналистите с по-десни убеждения публикуваха кратки статии по темата, но не си спестяваха подробните репортажи от събитията в Слоун.

В неделя сутрин всички телевизии отделиха специално място на историята, въпреки че президентската кампания все още оставаше в центъра на вниманието. Кабелните канали не спираха да говорят за Донте Дръм, откакто Роби бе дал пресконференцията. В интернет материалите по случая привличаха пет пъти повече посетители от всички други новини. Блогърите, обявили се против смъртното наказание, сипеха убийствени критики.

Макар и трагична, историята бе посрещната възторжено от хората с леви убеждения. Както се очакваше, на десния фронт цареше тишина. Поддръжниците на смъртното наказание едва ли щяха да променят възгледите си толкова бързо, но за момента предпочитаха да мълчат.

Крайнодесните кабелни канали и радио станции просто пренебрегваха скандала.

В Слоун неделята продължаваше да бъде ден за молитва. На сутрешната проповед в Африканската методистка църква се събра необичайно голяма тълпа. Програмата включваше неделно училище, закуска, репетиции на хора, изучаване на Библията и кафе с понички. После следваше едночасова молитва, която щеше да продължи по-дълго от обичайното. Някои бяха дошли с надеждата, че ще видят семейство Дръм и ще поднесат съболезнованията си. Но близките на Донте се нуждаеха от почивка и решиха да останат вкъщи. Други идваха, за да поговорят с приятели и да чуят последните клюки.

Църквата гъмжеше от хора, когато преподобният Джони Канти се качи на амвона и сърдечно поздрави тълпата. Съвсем скоро той премина към Донте Дръм. Отец Канти можеше лесно да разпали присъстващите и да налее още масло в огъня, но не смяташе да го прави. Вместо това говори за Робърта и нейната добронамереност в този труден момент. Описа агонията, която бе изпитала по време на екзекуцията, и се възхити на любовта към децата й. Пасторът продължи с желанието за отмъщение и склонността на Исус да прощава. Помоли Бог да дари всички с търпение, снизходителност и мъдрост. Спомена за Мартин Лутър Кинг и смелостта му да постига промени без прилагането на насилие. Жаждата за мъст беше част от човешката природа, но не водеше до нищо добро. Пасторът благодари на присъстващите, че са оставили оръжията и са прекратили протеста.

Нощта в Слоун бе протекла учудващо спокойно. Канти припомни на своите енориаши, че името на Донте Дръм се е прославило. Сега то символизираше промяната.

— Нека не го опозоряваме с кръв и насилие — призова той.

След половин час хората излязоха от църквата и се отдадоха на обичайните неделни занимания.

На километър и половина оттам членовете на Първа баптистка църква се събраха на необичайна проповед. Останките от техния храм все още бяха оградени с жълта полицейска лента, която загатваше, че разследването не е приключило. На паркинга се издигаше голяма бяла шатра. Под нея се виждаха редици със сгъваеми столове и маси, отрупани с храна. Облеклото беше неофициално, а настроението — приповдигнато. След бърза закуска присъстващите запяха стари църковни песни, чиито ритъм и текстове знаеха наизуст. Свещеникът произнесе реч за пожара и новия храм, който смятаха да построят. Изрази вярата, че с помощта на парите от застраховката и евентуално спонсорство ще успеят да издигнат красива църква в името на Божията слава.

Рива не се яви на службата. Тя отказваше да излезе от къщи. Никой обаче не съжали за нейното отсъствие. Приятелите й съчувстваха за болката, която изпитваше в момента, но Рива ги тормозеше със страданието си от девет години. Всички добре си спомняха бденията край Ред Ривър, постоянните молитви и безкрайните тиради пред медиите. Рива бе възприела възторжено ролята на мъченица, само и само да отмъсти на „чудовището“ Донте Дръм. Но след като щатът бе екзекутирал невинен човек и Рива с радост бе наблюдавала смъртта му, малко от членовете на църквата искаха да я видят отново. За щастие, Рива нямаше намерение да се появява сред тях.

Отец Рони се измъчваше от угризения. Храмът бе изгорял пред очите му, за което пасторът не носеше вина, но той бе приел екзекуцията на Донте с нескрито задоволство. Постъпката му беше непростима. Баптистите непрекъснато се опитваха да придадат нов смисъл на понятието за грях и свещеникът се нуждаеше от прошка. Той сподели своите тревоги с енориашите. Призна грешката си и ги призова да се помолят за него. Изглеждаше смирен и отчаян.

Подготовката на погребението не беше приключила. Отец Рони обясни на тълпата, че е говорил с Рива по телефона. Църквата щеше да публикува всички подробности на своята уебстраница, когато семейството вземеше решение как да процедира. Останките на Никол все още се намираха в Мисури, а властите там не казваха кога ще ги изпратят в Слоун.

Шатрата се наблюдаваше отблизо. От другата страна на улицата, извън територията на църквата, дебнеха двайсетина репортери. Повечето имаха камери. Ако не ги спираха няколко доста сърдити полицаи, те щяха да нахлуят в шатрата и да запишат всяка дума.

Никога досега Слоун не бе осъмвал толкова разделен, колкото в тази неделна утрин. Но дори в най-тежкия момент се наблюдаваше известно затишие. Броят на репортерите и камерите бе нараснал многократно от четвъртък вечер и жителите на града усещаха обсадата. Случайни минувачи се спираха да говорят пред медиите. Служителите в кметството нямаха коментар. Нито дума не се чуваше от сградата на съда. На места полицията засили присъствието си и изостри мерките за сигурност. Журналистите, които искаха да се доближат до дома на семейство Дръм, биваха грубо отпращани. Никой не смееше да припари до погребалното бюро, където почиваше Донте. Въпреки че къщата на Рива се охраняваше от близки и приятели, полицията дебнеше за досадници с камери. Роби Флак се грижеше сам за себе си, но на всеки час около дома и кантората му обикаляха патрулни коли. Преданите християни, които ходеха на църква в неделната утрин, можеха да бъдат спокойни, че нищо няма да им се случи. Полицията в Слоун гарантираше сигурността им.

В лутеранската църква „Сейнт Марк“ отец Кийт Шрьодер зае място на амвона и изненада посетителите с най-драматичните встъпителни думи, които някога бе изричал.

— В четвъртък щатът Тексас екзекутира невинен човек. Бих се учудил, ако сте пропуснали историята. Повечето от вас са запознати с фактите по случая, но едва ли подозират, че истинският убиец е бил тук миналата неделя. Да, той седеше сред нас. Казва се Травис Бойет и е осъждан за тежки престъпления. Преди няколко седмици е излязъл от затвора в Лансинг. Настанили са го в Анкър Хаус на Седемнайсета улица тук, в Топика.

Присъстващите затаиха дъх. Онези, които смятаха да поспят по време на дългата проповед, ококориха очи. Пасторът се усмихна на обърканите хора.

— Не се шегувам. Иска ми се да кажа, че Бойет е избрал нашата църква заради добрата й репутация, но истината е, че той се появи, защото имаше проблеми. В понеделник сутринта дойде в моя кабинет и сподели притесненията си. После тръгна към Тексас, за да спре екзекуцията на Донте Дръм. За съжаление, без резултат. Междувременно е успял да избяга.

Отначало Кийт възнамеряваше да опише приключенията си в Тексас, което би превърнало неговата проповед в истинска сензация. Той не се страхуваше от истината и смяташе да я каже пред всички. Предполагаше, че църквата рано или късно ще разбере за случилото се, и не искаше да се крие. Дейна обаче настояваше, че е по-разумно първо да говори с адвокат. Ако си признаеше публично за престъплението, без да се допита до юрист, се излагаше на огромен риск. В крайна сметка Дейна се наложи и той промени речта си.

Като свещеник Кийт никога не смесваше религията с политиката. Винаги избягваше теми като правата на хомосексуалистите, абортите или войните. Вместо това предпочиташе да предава посланията на Исус — да обичаме ближния, да помагаме на по-слабите, да умеем да прощаваме грешките на другите и да живеем според Божиите закони.

Екзекуцията обаче промени коренно Кийт. Изведнъж му се стори много по-важно да говори за социалната несправедливост, отколкото да разпръсква добро настроение в неделната сутрин. Смяташе да засегне актуалните проблеми — от християнска, а не от политическа гледна точка. Вече не се интересуваше от реакциите на хората. Беше му омръзнало да мълчи.

— Исус би ли станал свидетел на екзекуция, без да се опита да я спре? — попита Кийт. — Той би ли одобрил законите, които ни позволяват да убиваме себеподобните си?

И двата въпроса получиха отрицателен отговор. В продължение на час, в най-дългата проповед в кариерата му, Кийт обясни причините за това.

Преди да се стъмни, Робърта Дръм, децата й и техните семейства тръгнаха пеш към Уошингтън Парк. Бяха изминали същия маршрут предишния ден. Искаха да се срещнат с младите хора там и да поговорят с тях за смъртта на Донте. Рап музиката бе изключена. Тълпата утихна в знак на уважение. Десетки хора се събраха около Робърта, за да чуят молбите й за прекратяване на протеста. Тя заяви със силен, ясен глас:

— Не опетнявайте паметта на сина мис още кръвопролития. Не искам името на Донте Дръм да бъде свързано с безредиците в Слоун. Действията ви няма да помогнат на нашата общност. Насилието не води до нищо хубаво и накрая всички ще загубим. Приберете се вкъщи и прегърнете майките си.

За своите хора Донте Дръм вече се бе превърнал в легенда. Вдъхновени от смелостта на Робърта, протестиращите бързо се разотидоха.

37

Гимназията в Слоун не отвори врати в понеделник сутрин. Въпреки че ситуацията в града постепенно се нормализираше, училищното ръководство и полицията продължаваха да се тревожат. Имаха опасения, че напрежението отново ще ескалира и ще разклати крехкото спокойствие. Белите ученици бяха готови да се върнат в класните стаи. Повечето се чувстваха шокирани и отвратени от събитията през уикенда. Те бяха толкова потресени от екзекуцията на Донте Дръм, колкото и чернокожите им приятели. Нямаха търпение да обсъдят всичко, за да могат да продължат напред. Из града постоянно се говореше за присъединяването на белите футболисти към протеста на техните съотборници. Този най-обикновен жест на солидарност се възприемаше като огромно извинение за случилото се. Беше станала фатална грешка, но други носеха вината за нея. Настъпваше моментът за помирение и изглаждане на противоречията. Повечето чернокожи младежи не възнамеряваха да продължат с насилието. Те също искаха да се върнат към нормалния си начин на живот.

Училищното ръководство отново се срещна с кмета и полицията. Изразът „буре с барут“ се използваше често, за да се опише атмосферата в Слоун.

И от двете страни имаше достатъчно хулигани, които можеха да създадат неприятности. Анонимните обаждания все още се записваха. Постъпваха заплахи за насилие, в случай че гимназията отвореше врати. В крайна сметка се реши да изчакат до погребението на Донте Дръм.

В девет сутринта футболистите и треньорите им се събраха в съблекалнята до игрището. Присъстваха всички двайсет и осем чернокожи играчи и техните бели съотборници, четирийсет и един на брой. Срещата бе свикана от Седрик и Марвин Дръм. Двамата се бяха състезавали за „Уориърс“ в миналото, но постиженията им далеч не можеха да се сравняват с тези на Донте. Застанали един до друг, те се обърнаха към отбора. Благодариха на белите играчи за подкрепата им в протеста. Спомниха си с любов за Донте и заявиха, че той не би одобрил конфликтите. Футболният отбор беше гордостта на Слоун. Ако играчите успееха да загърбят разногласията си, съществуваше надежда за всички. Братята призоваха за обединение. Седрик каза:

— Искам да присъствате на погребението на Донте. Семейството ми и цялата общност ще оцени много този жест.

Дени Уийкс, синът на полицай от Слоун и първият играч, присъединил се към протеста, поиска думата. Изправи се пред отбора и сподели отвращението си от екзекуцията. Заедно с всичките си бели приятели беше вярвал, че Донте е виновен и трябва да получи заслуженото наказание. Сега Дени осъзнаваше огромната си грешка и се разкайваше дълбоко. Той се опита да запази самообладание и завърши с надеждата, че семейство Дръм ще успее да му прости. Последваха признания на други играчи и срещата се превърна в дълъг и ползотворен опит за помиряване. В отбора съществуваха обичайните конфликти и съревнования, но повечето момчета играеха заедно от деца и се познаваха добре. Те разбираха, че няма да спечелят нищо, ако оставят горчивината да развали отношенията им.

Щатските съдии все още се опитваха да се справят с проблемите, произлезли от протеста на отбора от Лонгвю. Очакваше се и двата отбора да запишат служебна загуба, но сезонът щеше да продължи както обикновено. В графика оставаше само още един мач. Треньорът изтъкна, че това е последният им шанс да продължат напред. В присъствието на Седрик и Марвин играчите нямаха друг избор, освен да се сдобрят. Не можеха да откажат на братята на Донте Дръм. След два часа те си стиснаха ръцете и се уговориха да направят дълга тренировка по-късно следобед.

Духът на помирение така и не стигна до адвокатската кантора „Флак“. След като си почина в неделя, Роби подготви войските за атака на няколко фронта. Основен приоритет имаха гражданските искове. Беше решил да ги подаде още същия ден в щатския и федералния съд. Първият иск беше за несправедливо причиняване на смърт и щеше да бъде насочен срещу градската управа на Слоун, полицейския участък, окръжния прокурор, щатските съдии, служителите на затвора и членовете на апелативния съд. Представителите на съда имаха имунитет, но Роби не се интересуваше от това. Щеше да преследва и губернатора, който също се ползваше с протекциите на закона. Голяма част от иска щеше да бъде отхвърлена, но на Роби не му пукаше. Държеше да си отмъсти, да злепостави виновниците и да ги принуди да платят скъпо за адвокати. Обичаше ожесточените съдебни битки, особено когато медиите ги наблюдаваха отблизо. Неговите клиенти, близките на Донте, открито се противопоставяха на уличната война. Роби споделяше възгледите им, но определено смяташе да води съдебна война. Тя можеше да се проточи с години и да погълне цялата му енергия, но той вярваше, че накрая ще победи.

Обвиняемите в иска до федералния съд щяха да бъдат почти същите лица. Този път Роби нямаше да си губи времето със съдиите и губернатора, а щеше да нападне открито градската управа на Слоун, полицията и Пол Кофи. В светлината на последните събития той предусещаше изгодно финансово споразумение, но чак след време. Градските и окръжните власти, както и техните застрахователни компании никога не биха рискували да покажат мръсните си ризи в толкова нашумял случай. Откритото разобличаване на Дрю Кърбър и Пол Кофи щеше да ужаси високоплатените адвокати на застрахователите. Роби беше обсебен от желание за мъст, но надушваше и пари.

Другите му стратегии включваха жалба срещу Пол Кофи за нарушаване на етичния кодекс. Евентуалният успех можеше да доведе до отнемане на правата му като прокурор и публично унижение, но Роби не таеше много надежди. Той плануваше да подаде оплакване срещу Милтън Прудлоу в Щатската комисия за съдебни практики, което щеше да отнеме повече време. Засега бяха известни малко факти около отказа за приемане на клетвената декларация на Джоуи Гембъл. Роби обаче се надяваше ситуацията да се промени. Репортерите вече се навъртаха около Тексаския апелативен съд. Адвокатът смяташе да изчака, докато пресата извади наяве истината.

Свърза се и с Министерството на правосъдието във Вашингтон. Разговаря с журналисти и противници на смъртното наказание в цялата страна. В кантората цареше пълен хаос, но Роби му се наслаждаваше.

Адвокатската кантора, посетена от Кийт и Дейна в понеделник сутринта, се различаваше коренно от тази на Роби Флак. Старата железопътна гара гъмжеше от хора, напрежение и активност. Офисът на Елмо Леърд беше малък и тих. Матю бе описал Елмо като шейсетгодишен ветеран по наказателни дела. Той имаше самостоятелна практика и предоставяше ценни правни съвети, но рядко се явяваше в съда. Беше приятел на Матю и често играеше голф с окръжния прокурор.

— Никога не съм поемал подобен случай — призна Елмо, след като изслуша Кийт.

Адвокатът бе направил необходимите проучвания и подобно на всички хора, които четяха сутрешните вестници, знаеше в общи линии за случая „Дръм“ в Тексас.

— И за мен ситуацията е съвсем нова — отвърна Кийт.

— Законът не е еднозначен по този въпрос. Вие сте помогнали на човек, който и бездруго е искал да наруши условията на предсрочното си освобождаване, като напусне щата. Престъплението не е много сериозно, но може да ви обвинят във възпрепятстване на правосъдието.

— Прочетохме закона — намеси се Дейна. — Матю ни изпрати копие от него заедно с няколко случая от други щати. Нищо не е ясно.

— Не успях да намеря подобно дело в Канзас — заяви Елмо. — Но това не е от значение. Ако реши да повдигне обвинения, окръжният прокурор има доста голям шанс да спечели. Вие признавате всичко, нали?

— Да — отговори Кийт.

— Тогава ви предлагам да разгледаме възможността за споразумение със съда. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Бойет е на свобода и може да хване нова жертва. Може да е тази седмица, но може и никога да не се случи. Препоръчвам ви все пак да сключите изгодно извънсъдебно споразумение преди евентуалния му следващ удар. Ако нарани някого, вината ви ще нарасне и случаят ще се усложни.

— Изгодно извънсъдебно споразумение? — попита Кийт.

— Ще се отървете само с удари по пръстите — каза Елмо и сви рамене.

— Какво означава това?

— Нищо. Явявате се набързо в съда, порицават ви, плащате малка глоба и толкова. Няма да влезете в затвора.

— Надявах се да го кажете — заяви Дейна.

— А след време вероятно ще успея да залича присъдата ви от регистрите — добави Елмо.

— Но сега тя ще бъде публично обявена, нали? — попита Кийт.

— Да, и това ме тревожи. Днес Бойет беше на първа страница в местния вестник, а интересът към него тепърва ще се засили. Топика ще заеме своята малка роля в тази сензация. Ако репортерите започнат да душат наоколо, може да попаднат на вашата присъда. Историята е доста добра. Помислете само. Местен свещеник помага на истинския убиец. И така нататък. Очаквам шумно отразяване във вестника, но то едва ли ще има трайни последствия. Скандалът ще бъде по-голям, ако Бойет извърши ново престъпление. Тогава прокурорът ще се ядоса и ще ни бъде по-трудно да се справим с положението.

Кийт и Дейна си размениха нерешителни погледи. За пръв път посещаваха адвокатска кантора и се надяваха да не го правят отново.

— Вижте, мистър Леърд — каза Кийт. — Наистина искам да забравя за станалото. Виновен съм за постъпката си. Наруших закона и ще изтърпя наказанието си. Въпросът ми е съвсем прост. Как ще действаме?

— Дайте ми няколко часа да обсъдя нещата с окръжния прокурор. Ако се съгласи, ще подготвим извънсъдебно споразумение и ще приключим нещата доста бързо. С малко късмет ще се отървете невредим.

— Кога очаквате това да се случи?

Адвокатът отново сви рамене.

— Тази седмица.

— Обещавате ли, че няма да го арестуват? — попита Дейна.

— Не обещавам, но се съмнявам да се стигне дотам. Ще говорим пак утре сутринта.

Кийт и Дейна се качиха в колата и се загледаха в кантората.

— Не мога да повярвам, че се намираме тук и обсъждаме подобни въпроси — каза Дейна.

— Не е ли страхотно? Харесва ми.

— Моля?

— Честно, Дейна. Като изключим медения ни месец, последната седмица е най-интересният период в живота ми.

— Ти си луд. Прекарал си твърде много време с Бойет.

— Травис ми липсва.

— Запали колата, Кийт. Май си откачил.

Официалното становище гласеше, че губернаторът работи усилено върху изготвянето на щатския бюджет. Нютън беше твърде зает, за да коментира скандала около Донте Дръм. Ако зависеше от него, случаят бе приключил.

В действителност обаче той седеше в кабинета си в компанията на Уейн и Бари. Тримата се чувстваха объркани и замаяни от махмурлука. Чудеха се какво да правят оттук нататък. Репортерите чакаха търпеливо пред сградата. Те бяха снимали как Нютън излиза от резиденцията в 7:30 ч., придружаван от охраната си. Губернаторът го правеше пет пъти седмично и в постъпката му нямаше нищо сензационно. Офисът му бе засипан от телефонни обаждания, факсове, имейли, писма и дори пратки.

— Положението е извън контрол — заяви Бари. — Само вчера излязоха трийсет и една големи статии в цялата страна, а днес бяха публикувани още седемнайсет. Съвсем скоро всеки американски вестник ще се изкаже по случая. Кабелните телевизии не спират да ни атакуват, а експертите се надпреварват да дават съвети за справяне със ситуацията.

— И какво предлагат? — попита губернаторът.

— Мораториум. Отмяна на смъртното наказание или поне сериозно преразглеждане на системата.

— А проучванията на общественото мнение?

— Според тях сме сгафили ужасно, но е твърде рано да си вадим изводи. След няколко дни напрежението ще се успокои и отново ще спечелим доверието на избирателите. Навярно ще загубим малко гласове, но предполагам, че шейсет и пет процента ще продължат да подкрепят смъртоносната инжекция. Уейн?

Уейн не откъсваше очи от лаптопа си, но ги слушаше внимателно.

— Шейсет и девет. Любимото ми число.

— Аз се спирам на средата — заяви Нютън. — Шейсет и седем. Съгласни ли сте?

Бари и Уейн вдигнаха палци. Те обичаха да правят залози за гласовете на избирателите. Обикновено залагаха по сто долара.

Губернаторът за стотен път отиде до любимия си прозорец, но не видя нищо отвън.

— Трябва да говоря с някого. Ако остана тук и продължа да пренебрегвам медиите, хората ще помислят, че се крия.

— Ти вече го правиш — каза Бари.

— Уреди ми интервю с човек, на когото мога да се доверя.

— Предлагам да изберем „Фокс Нюз“. Преди два часа се обадих на Чък Монахенд. Няма търпение да се срещнете. Безобиден е, а рейтингът му е доста висок.

— Ще ни изпрати ли предварително въпросите?

— Разбира се. Готов е на всичко.

— Чудесно. Уейн?

Уейн заопъва пръсти и кокалчетата му запукаха така, сякаш щяха да се счупят.

— Не бързай толкова. Наистина не е хубаво да се криеш, но е по-разумно да изчакаме. Да помислим къде ще бъдем след седмица.

— Едва ли ще сме мръднали от тук — заяви Бари. — Ще продължаваме да седим в заключения кабинет и да си скубем косите.

— Но моментът е толкова силен — каза губернаторът. — Не искам да го изпускам.

— Послушай ме — настоя Уейн. — Рейтингът ти е доста разклатен и не може да го оправим. Трябва да спечелим време. Предлагам да се покрием, докато напрежението спадне. Пресата ще преследва Кофи, полицаите и апелативния съд. Нека изчакаме месец. Няма да е лесно, но положението ще се успокои.

— По-добре е да се обадим на „Фокс“ — каза Бари.

— Не съм съгласен — изсъска Уейн. — Защо не заминем на търговска мисия в Китай? Ще изчезнем за десет дни под претекст, че търсим нови пазари за тексаските продукти и искаме да създадем повече работни места.

— Бях там преди три месеца — заяви Нютън. — Мразя китайската храна.

— Освен това ще изглеждаш като страхливец — изтъкна Бари. — Не бива да бягаш по средата на такъв огромен скандал. Идеята е лоша.

— Вярно. Няма да ходя никъде.

— Тогава може ли да замина сам? — попита Уейн.

— Не. Колко е часът?

Губернаторът носеше часовник, а на стените в кабинета му имаше поне още три. Когато задаваше този въпрос в късния следобед, Нютън имаше предвид само едно нещо. Бари отиде до шкафа и извади бутилка „Ноб Крийк“.

Нютън седна зад масивното си бюро и отпи от бърбъна.

— Кога е следващата екзекуция? — попита той Уейн.

Адвокатът му натисна няколко клавиша, загледа се в екрана и отвърна:

— След шестнайсет дни.

— О, боже! — възкликна Бари.

— Кой е подсъдимият? — попита Нютън.

— Дрифти Тъкър — каза Уейн. — Бял мъж на петдесет и една години, от окръг Панола. Убил жена си, след като я хванал в леглото със съседа. После застрелял любовника с осем куршума. Трябвало е да презареди оръжието.

— Това брои ли се за престъпление? — пошегува се Бари.

— Не и в моите книги — отговори Нютън. — Твърди ли, че е невинен?

— Не. Подал е молба за помилване поради психическо заболяване, но презареждането му е изиграло лош номер.

— Не може ли някой съд да постанови отлагане? — попита Нютън. — Не ми се занимава с това.

— Ще проверя.

Губернаторът отпи отново от бърбъна, поклати глава и промърмори:

— Само още една екзекуция ни липсва сега.

Изведнъж Уейн подскочи като ужилен, докато се взираше в лаптопа си.

— Чуйте това! Роби Флак току-що е подал иск в щатския съд на окръг Честър. В него се споменават имената на цял куп обвиняеми. Сред тях е и „почитаемият Гил Нютън, губернатор на Тексас“. Иска петдесет милиона долара обезщетение за несправедливата екзекуция на Донте Дръм.

— Не може да го направи — каза губернаторът.

— Напротив. Изпратил е копие от иска до обвиняемите, както и до всички вестници в щата.

— Аз имам имунитет.

— Така е, но Флак все пак ще те съди.

Бари се отпусна на един стол и се почеса по главата. Нютън затвори очи и промърмори нещо под носа си. Уейн гледаше лаптопа с отворена уста. Един лош ден току-що се бе превърнал в кошмарен.

38

Кийт седеше в своя кабинет в църквата, сключил ръце на тила си. Беше качил краката си на бюрото и не сваляше очи от тавана. Чувстваше се ужасно объркан. На няколко пъти през последните дни се мъчеше да се отдаде на семейството и работата си, но приятните мисли бързо отстъпваха място на притесненията, че Травис Бойет все още е на свобода. Кийт непрекъснато си повтаряше, че не е помогнал на Травис да избяга. Той вече обикаляше улиците на Топика, след като властите му бяха позволили да се завърне в обществото. Бойет сам бе взел решението да напусне Анкър Хаус и да наруши условията на освобождаването си. Кийт просто се бе съгласил да стане негов шофьор. Той обаче не спираше да се измъчва от угризения, че е направил нещо нередно.

За да се откъсне от Бойет, пасторът свали крака от бюрото и се загледа в компютъра. На екрана се виждаше уебстраницата на канзаската група „Американци против смъртното наказание“. Кийт реши да се присъедини към нея. Плати двайсет и пет долара и стана един от трите хиляди нейни членове. Сега щеше да получава електронен бюлетин, месечно списание с най-актуалните новини и други периодични известия. Групата се събираше веднъж годишно в Уичита. Следваха повече подробности. Като се изключеше църквата, Кийт за пръв път се приобщаваше към някаква организация.

От любопитство пасторът разгледа сайтовете на подобни групи в Тексас. Имаше множество такива. Кийт бе слушал за някои от тях в новините по телевизията. Активистите вдигаха доста шум около случая с Донте — „Студенти против екзекуциите“, „Тескаска мрежа за мораториум“. „Тексас срещу законните убийства“, „Тексасци за алтернативни наказания“. Едно от познатите имена гласеше: „Фокус върху смъртните присъди“. Кийт влезе в уебсайта им и остана възхитен. Таксата беше само десет долара. Той плати с кредитната си карта и се записа. Вече не мислеше за Бойет.

Най-голямата и най-стара организация се казваше „Да спрем екзекуциите в Тексас“. Членовете й не само публикуваха подробни материали по темата, но призоваваха за промяна в законодателството и създаваха групи за подкрепа на затворници, очакващи смъртното наказание. Освен това събираха пари за защитата им и си сътрудничеха с други структури в страната. Кийт се впечатли най-силно от факта, че организацията подкрепя както семействата на осъдените, така и тези на жертвите. Тя имаше петдесет хиляди членове и годишен бюджет от два милиона. Всеки можеше да се присъедини срещу скромна такса. Без да се колебае, Кийт плати сумата.

След като похарчи шейсет долара, пасторът се почувства като истински активист срещу смъртното наказание.

Изведнъж телефонът иззвъня и наруши тишината. Шарлот Джънгър съобщи:

— Търси ви някаква репортерка. Мисля, че е добре да говорите с нея.

— Откъде е?

— От Хюстън. Май няма да се предаде лесно.

— Благодаря. — Той прие обаждането. — Отец Кийт Шрьодер.

— Мистър Шрьодер, казвам се Елайза Кийн и работя за „Хюстън Кроникъл“. — Гласът й беше мек и спокоен, а акцентът й приличаше на носовия изговор в Слоун. — Имам няколко въпроса относно Травис Бойет.

Кийт си представи най-лошото. Сензационни заглавия, скандали, белезници, затвор.

Пасторът помълча достатъчно дълго, за да убеди мис Кийн, че се е обадила на правилното място.

— Добре — заяви накрая той.

Какво друго му оставаше? Не смяташе да отрича, че познава Бойет. За секунда се поколеба дали да не затвори, но подобна реакция само би влошила нещата.

— Съгласен ли сте да запиша интервюто? — попита любезно тя.

Да. Не. Нямаше представа.

— Да — отвърна Кийт.

— Чудесно. Така ще бъда по-точна. Само секунда. Сега диктофонът е включен.

— Добре — заяви Кийт. Трябваше да спечели време. — Мис Кийн, не говоря често с репортери. Как ще докажете, че наистина работите за „Хюстън Кроникъл“?

— Имате ли компютър?

— Да.

— Веднага ще ви изпратя автобиография. Ще приложа и снимка. Направена е пред кантората на Роби Флак миналия четвъртък, преди той да напусне Слоун. На нея се виждат четирима души. Единият мъж носи тъмно сако и риза с бяла якичка. Предполагам, че сте вие.

Кийт отвори имейла и разгледа снимката. Наистина беше той. Прочете набързо автобиографията, макар че нямаше смисъл.

— Симпатичен мъж? — заяви той.

— Така е. Вие сте, нали?

— Да.

— Присъствахте ли на екзекуцията на Донте Дръм? — попита тя.

Кийт усети как устата му пресъхва. Изкашля се и попита:

— Откъде ви хрумна, че съм бил там?

— От затвора ни предоставиха протокола на екзекуцията. В него фигурирате като свидетел от страна на подсъдимия. А и един от мъжете в стаята е бил репортер от друг вестник. Той не е могъл да намери името ви, но аз успях.

Какво би го посъветвал Елмо Леърд в този момент? Може би трябваше да прекрати разговора. Кийт не знаеше какво да каже, но определено беше впечатлен. Щом разполагаше с протокола от затвора и снимката, навярно репортерката бе открила и други неща. Любопитството му надделя.

— В такъв случай ще призная, че присъствах — заяви Кийт.

— Защо един лутерански свещеник от Топика би гледал екзекуция в Тексас? — попита репортерката.

Кийт си бе задавал същия въпрос хиляди пъти. Той се засмя нервно и каза:

— Дълга история.

— Да не сте приятел на Донте Дръм?

— Не.

— Допреди няколко дни Травис Бойет е живял в Анкър Хаус в Топика. Изведнъж се е появил в Слоун, Тексас. Имате ли представа как е стигнал до там?

— Може би.

— Притежавате ли кафяво субару с канзаски номер „КТ 2787“?

— Предполагам, че знаете отговора.

— Така е. Един от нашите репортери е забелязал автомобила ви в Слоун. Хората от Канзас рядко ходят там. Случайно Бойет да е пътувал с вас?

Кийт отново се засмя.

— Мис Кийн, какво искате от мен?

— Разкажете ми цялата история, мистър Шрьодер.

— Ще ми отнеме часове, а сега нямам време.

— Кога за пръв път се срещнахте с Травис Бойет?

— Преди седмица. Миналия понеделник.

— Тогава той призна ли, че е убил Никол Ярбър?

Очевидно всякаква конфиденциалност се бе изпарила. След като Бойет публично бе признал за престъплението, вече не оставаха много тайни. Някои подробности обаче не биваше да излизат наяве. Кийт не се чувстваше длъжен да отговаря. Не се страхуваше от истината; всъщност бе твърдо решен да не я крие. Щом действията му бяха толкова лесни за проследяване, съвсем скоро щяха да се обадят и други репортери. Пасторът прецени, че е най-разумно да приключи с всичко веднъж завинаги.

— Слушайте ме добре, мис Кийн. Травис Бойет посети нашата църква миналата неделя. Държеше да сподели нещо и на следващия ден дойде в моя кабинет. Довери ми се и двамата тръгнахме за Слоун, Тексас. Пристигнахме в четвъртък на обяд. Той искаше да спре екзекуцията, защото Донте Дръм е невинен. Бойет излезе в ефир и направи прословутото признание. Мистър Флак ме помоли да го придружа до Хънтсвил. Приех неохотно предложението и после нещата се развиха от само себе си. Срещнах се с Донте и съвсем неочаквано станах свидетел на екзекуцията. На следващата сутрин Бойет заведе мистър Флак и екипа му до мястото, на което бе заровил Никол. Аз също отидох с тях. Изведнъж Бойет се почувства зле. Закарах го в болница в Джоплин, откъдето той е успял да избяга. Междувременно се прибрах вкъщи. Оттогава не съм се чувал с него.

Репортерката мълчеше. Явно се опитваше да осмисли думите му.

— Мистър Шрьодер, имам хиляди въпроси.

— А аз закъснявам за футболна тренировка. Приятен ден.

Кийт затвори слушалката и бързо напусна кабинета.

„Фордайс — право в десетката!“ излъчи едночасов репортаж в най-гледаното време в понеделник вечер. През целия уикенд по телевизията вървяха сензационни реклами за предаването. Шон Фордайс се включи на живо от Слоун, Тексас, където продължаваше да обикаля в търсене на някой пожар, труп или експлозия. Първата половина бе посветена на Рива и сърцераздирателното очакване на екзекуцията. Сценаристите показаха снимки на Никол като дете и мажоретка на един от мачовете на „Слоун Уориърс“. Излъчиха и клип, в който Донте буквално премазваше пробивния бек от другия отбор. Рива постоянно се появяваше на екрана, като кулминацията беше интервюто след екзекуцията. Тя изглеждаше почти жалко в светлината на последните събития. Беше повече от очевидно, че Фордайс е подготвил предварително атаката. Рива отправяше остри нападки, но замлъкна, след като за пръв път видя признанието на Бойет. Изпадна в шок, когато той извади пръстена на Никол. После изчезна от екрана. Във втората половина Фордайс излъчи колаж от видеозаписи и интервюта, но не представи нови факти. Шоуто не струваше. Имаше някаква ирония във факта, че водещият, който иначе беше отявлен поддръжник на смъртното наказание, посвещава ексклузивен репортаж на несправедливо изпълнена екзекуция. Но Фордайс не се притесняваше от подобно противоречие. Интересуваше се единствено от рейтингите.

Кийт и Дейна гледаха предаването. По време на хаотичните часове, прекарани в Слоун, пасторът не бе видял семейството на Никол. Беше чел за Рива в интернет, но не знаеше как звучи гласът й. Фордайс поне му предостави тази възможност. Тъй като не се бе срещал с Рива, Кийт изпитваше съжаление към нея.

Пасторът трябваше да проведе телефонен разговор, който отлагаше от часове. Докато Дейна приготвяше децата за лягане, Кийт се оттегли в спалнята и позвъни на Елмо Леърд. Извини се за безпокойството, но ситуацията се променяше с всяка минута и той се нуждаеше от съвет. Елмо му каза да не се тревожи. След като обаче разбра за обаждането на Елайза Кийн, адвокатът видя причина за притеснение.

— Не биваше да говорите с нея — заяви Елмо.

— Но тя знаеше всичко, мистър Леърд. Разполагаше с фактите, документите и снимката. Щеше да е глупаво да отричам.

— Хубаво е да избягвате репортерите.

— Така е, но не смятам да се крия от никого. Стоя твърдо зад постъпките си. Истината вече излезе наяве.

— Оценявам вашата искреност, отче. Но вие ме наехте, защото се нуждаехте от съвет. Трябваше да изберете по-подходящо време и място, за да разкажете историята.

— Съжалявам. Не разбирам много от право. Ужасно съм объркан от всички закони и процедури.

— Повечето ми клиенти се чувстват по този начин. Затова търсят услугите ми.

— Значи съм се изложил?

— Не непременно. Но се пригответе за истински ад. Извинете ме за езика, отче. Журналистите ще полудеят. Скандалът около Донте Дръм се разду достатъчно в пресата, а вашето участие в него със сигурност е нещо ново.

— Не знам какво да мисля, мистър Леърд. Помогнете ми. Медиите ще навредят ли на делото ми?

— Стига, Кийт. Засега нямате никакво „дело“. Преди малко се обадих на окръжния прокурор. Двамата сме стари приятели. Той остана впечатлен от историята и едва ли ще повдигне обвинения. Още не е решил какво да прави. Май всичко зависи от Бойет, най-известния престъпник на свобода в момента. Днес са го обвинили в убийство в Мисури.

— Да, гледах телевизия — отвърна Кийт.

— Снимката му е разпространена навсякъде, вероятно скоро ще го хванат. Съмнявам се, че ще се върне в Канзас. По-добре е да си остане в Мисури. Ако го заловят, преди да нарани друг човек, окръжният прокурор тук ще забрави за случая.

— А шумът около моята намеса?

— Ще видим. Много хора ще се възхитят на постъпката ви. Едва ли някой ще разкритикува опита да спасите Донте Дръм, особено при създалите се обстоятелства. Ще излезем от ситуацията. Само не давайте повече интервюта.

— Разбрано, мистър Леърд.

39

След като се въртя четири часа в леглото, Кийт стана и отиде в кухнята. Включи Си Ен Ен, не видя нищо интересно и отвори лаптопа си, за да провери новините в Хюстън. В сайта на „Кроникъл“ имаше няколко статии по случая. Най-актуална беше информацията за исковете, подадени от Роби Флак. На една снимка се виждаше как адвокатът размахва някакви документи пред съда в окръг Честър. Отдолу се цитираха подробно заплахите му, че ще преследва безмилостно виновниците за смъртта на Донте Дръм. Никой от обвиняемите, сред които и губернаторът, не бе коментирал изказванията.

Следващият материал отразяваше реакциите на тексаските активисти. Кийт се почувства горд от факта, че „Да спрем екзекуциите в Тексас“ се споменава най-често в тази връзка. Членовете й апелираха за серия от драстични мерки — мораториум върху смъртното наказание, разследване на полицията в Слоун, Тексаския апелативен съд, губернатора и Пол Кофи. Във вторник на обяд се очакваха протести пред Капитолия в Остин, университета „Сам Хюстън“ в Хънтсвил, Тексаския южен университет и десетки други учебни заведения.

Най-дългогодишният член на Тексаския сенат беше енергичният чернокож адвокат Роджър Ебс от Хюстън. Политикът призоваваше губернатора да свика извънредна сесия на законодателния орган, на която да се назначи специално проучване на скандалната екзекуция. Ебс беше заместник-председател на финансовата комисия и имаше огромно влияние върху формирането на щатския бюджет. Той заплашваше да бойкотира работата на Сената, ако Нютън не изпълни молбата му. Губернаторът се въздържаше от коментар.

Дрифти Тъкър, следващият подсъдим, очакващ смъртното наказание, изведнъж се бе появил в новините. Екзекуцията му бе насрочена за 28 ноември, след малко повече от две седмици. Неговият случай, забравен в последните десет години, сега привлече доста внимание.

На четвърто място се нареждаше статията на Елайза Кийн. Кийт кликна върху линка и на екрана се появи снимката, на която се виждаше той заедно с Роби, Арън и Марта Хандлър. Заглавието гласеше: „Свещеник от Канзас гледа екзекуцията на Дръм“. Журналистката предаваше основните факти около историята и на няколко пъти цитираше Кийт. Преди години тя самата бе наблюдавала изпълнението на смъртна присъда и се чудеше как някой може да бъде допуснат като свидетел в последния момент. От затвора бяха отказали коментар. Мис Кийн се бе опитала да се свърже с кантората на Роби Флак, но отново без резултат. Някакъв служител от Анкър Хаус потвърждаваше, че отец Шрьодер се е отбил там поне два пъти миналата седмица, за да търси Бойет. Беше се разписал в книгата за посещения. Надзорникът на Бойет мълчеше. Голяма част от статията описваше пътуването до Тексас. Отдолу имаше по-малка снимка на Бойет, застанал пред репортерите. По-нататък материалът засягаше потенциалните проблеми на Кийт със закона. Прокуратурата можеше ли да повдигне обвинения срещу свещеника за това, че е помогнал на Бойет да наруши условията на предсрочното освобождаване? За да отговори на този въпрос, мис Кийн се бе допитала до редица експерти. Един професор по право от Хюстънския университет твърдеше следното: „Постъпката е достойна за уважение, но определено е незаконна. Тъй като Бойет е на свобода, съветвам пастора да потърси правна помощ.“

Всезнайко, помисли си Кийт.

Някакъв адвокат по наказателни дела, пак от Хюстън, посочваше: „Дори да е престъпил закона, този мъж е герой. Бих се радвал да го защитавам пред съдебните заседатели.“

Заседатели? Елмо Леърд бе изразил надеждата за бързо споразумение със съда. Поне така си спомняше Кийт.

В желанието си да проучи всички гледни точки мис Кийн бе разговаряла и с бивш прокурор от Тексас. Коментарът му гласеше: „Става дума за престъпление, независимо от обстоятелствата. Не бих проявил милост към него. Фактът, че е свещеник, няма голямо значение.“

Петата статия беше продължение на ожесточеното разследване около случилото се в офиса на губернатора часове преди екзекуцията. Досега никой от обкръжението на Нютън не признаваше да е гледал записа с Бойет. Имейлът бе изпратен от кантората на Флак в 15:11 ч. За разлика от Нютън Роби не криеше данните от сървъра. Служителите на губернатора мълчаха. Ситуацията обаче можеше да се промени. Когато започнеше раздаването на призовки, все някой щеше да проговори.

В 6:02 ч. телефонът иззвъня. Кийт вдигна слушалката, преди Дейна и момчетата да се събудят. Непознат мъж със силен френски акцент търсеше Кийт Шръодер.

— А вие сте?

— Казвам се Антоан Дидие и работя за Парижкия вестник „Монд“. Искам да поговорим за делото „Дръм“.

— Съжалявам, без коментар.

В къщата имаше четири телефона и пасторът бързо изключи звука им. Дейна се бе събудила.

— Кой се обади? — попита тя и разтърка очи.

— Французите.

— Моля?

— Ставай. Очаква ни дълъг ден.

Лазаръс Флинт беше първият чернокож горски пазач в Източен Тексас. Вече трийсет години се грижеше за поддръжката на парка „Ръш Пойнт“ до Ред Ривър, а от девет търпеливо почистваше свещеното място, на което се събираха семейството и приятелите на Никол Ярбър. Той ги наблюдаваше отдавна. Появяваха се от време на време и сядаха до самоделния кръст. Плачеха и палеха свещи, като не откъсваха очи от реката в далечината, сякаш тя бе отнесла Никол. Бяха убедени, че тя почива някъде там. Веднъж годишно, в деня на изчезването й, Рива организираше тържествено шествие до „Ръш Пойнт“. Винаги я придружаваха няколко камери. Тогава опечалените палеха още свещи, полагаха цветя до кръста и оставяха различни предмети в памет на Никол. Обикновено стояха до тъмно и преди да се разотидат, казваха тиха молитва.

Лазаръс беше от Слоун и от самото начало вярваше в невинността на Донте. Откакто негов племенник бе арестуван за обир, с който нямаше нищо общо, Лазаръс се отнасяше с недоверие към полицията подобно на повечето чернокожи в града. Докато наблюдаваше приятелите на Никол, той непрекъснато повтаряше, че в затвора лежи не този, който трябва.

Рано сутринта във вторник, доста преди да пристигнат първите посетители, Лазаръс паркира пикапа до светилището и бавно започна да събира боклуците. Извади от земята големия кръст — един от многото, които Рива бе поставяла там през годините. После отмести гранитното блокче, където хората оставяха свещите си. До него имаше четири снимки на Никол. Красиво момиче, помисли си Лазаръс, и ги сложи, в пикапа. Ужасна смърт, но същото можеше да се каже и за Донте. Лазаръс събра порцелановите фигурки на мажоретки, глинените плочки и възпоменателните бележки. Вдигна бронзовите статуетки, лишени от всякаква символика, странните маслени картини и букетите с увехнали цветя.

Какво разхищение, каза си Лазаръс и запали мотора. Всичко беше напразно. Времето, усилията, сълзите, омразата, надеждата и молитвите. През цялото време Никол бе почивала на пет часа път от там, сред хълмовете на Мисури. Никога не се бе намирала близо до „Ръш Пойнт“.

Пол Кофи влезе в кабинета на съдия Хенри в 12:15 ч. във вторник. Въпреки че наближаваше време за обяд, наоколо не се виждаше храна. Съдията остана зад бюрото си, а Кофи седна в добре познатото му кожено кресло.

Прокурорът не бе напускал вилата от петък вечерта. Не се обади в офиса в понеделник и служителите му не знаеха къде е. Предстоящите изслушвания, и двете пред съдия Хенри, бяха отложени. Кофи изглеждаше изпит, уморен и блед, с дълбоки сенки под очите. Обичайната му самоувереност се бе изпарила.

— Как си, Пол? — попита любезно съдията.

— Бил съм и по-добре.

— Сигурно. Вярно ли е, че екипът ти работи върху версията за съучастие между Дръм и Бойет?

— Обмисляме такъв вариант — отвърна Кофи и се втренчи в прозореца вляво от него.

Прокурорът избягваше да поглежда събеседника си в очите. Съдия Хенри нямаше подобни проблеми.

— Нека ти кажа нещо. Всички знаем, че отчаяно се опитваш да спасиш задника си. Чуй ме, Пол. Няма шанс да се измъкнеш от ситуацията. Никой не може да ти помогне. Ако представиш тази абсурдна теория, целият град ще ти се смее и напрежението само ще нарасне. Стига с глупостите. По-добре спри да подаваш искове, защото ще ги отхвърля. Изобщо забрави за работата си.

— Нима ме съветваш да подам оставка?

— Да. Незабавно. Кариерата ти приключи, и то най-позорно. Примири се с фактите, Пол. Не се ли оттеглиш от поста, чернокожите ще останат на улицата.

— А ако не искам?

— Не съм в състояние да те принудя, но определено ще ти усложня живота. Аз съм твоят съдия, Пол. Вземам решение по всяко дело тук. Докато продължаваш да бъдеш окръжен прокурор, няма да сътруднича на екипа ти. Не си прави труда да подаваш искове, защото ще ги отхвърля. Не повдигай обвинения, защото ще ги пренебрегна. Не ме моли за насрочване на дела, защото винаги ще съм зает. Ще бъдеш с вързани ръце, Пол.

Кофи дишаше през устата. Намръщи се и се опита да осмисли думите.

— Доста грубо изказване.

— Готов съм на всичко, за да те накарам да се оттеглиш.

— Ще подам оплакване.

Съдия Хенри се засмя.

— Вече съм на осемдесет и една години. Скоро ще се пенсионирам. Не ми пука.

Кофи бавно се изправи и отиде до прозореца. Застанал с гръб към съдията, той заяви:

— И на мен не ми пука, Елайас. Честно. Искам просто да се махна от тук и да си отдъхна. Аз съм само на петдесет и шест. Имам достатъчно време, за да се преориентирам. — Кофи замълча и прокара пръст по стъклото. — Господи, не е за вярване. Как се стигна до тук?

— С немарливост и лоша полицейска работа. Когато липсват доказателства, най-лесно е да изфабрикуваш признание.

Кофи се обърна и направи няколко крачки към бюрото. Очите му се насълзиха, а ръцете му затрепериха.

— Не мога да лъжа, Елайас, чувствам се ужасно.

— Разбирам те. И аз бих се чувствал по същия начин.

Кофи се загледа в пода и отпусна рамене. Накрая каза:

— Оттеглям се, Елайас. Щом трябва. Предполагам, че ще бъдат насрочени извънредни избори.

— Да, но имам предложение. Когато напуснеш, предай поста на Гримшоу. Той е най-добрият ти заместник. Свикайте голямото жури и повдигнете обвинения срещу Бойет. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Постъпката е символична. Ние, представителите на съдебната система, признаваме грешката си и се опитваме да я поправим, като преследваме истинския убиец. Това ще успокои напрежението в Слоун.

Кофи кимна и подаде ръка на съдията.

През целия ден в кабинета на Кийт постъпваха безброй обаждания. Шарлот Джънгър отхвърляше всички с обяснението, че пасторът е зает. Кийт пристигна в късния следобед. Беше прекарал доста време с пациентите в болницата, далеч от телефоните и нахалните репортери.

По негова молба Шарлот бе записала имената на всички, позвънили до този момент. След като заключи вратата на кабинета, Кийт разгледа списъка. Търсеха го репортери от всички краища на страната — от Сан Диего до Бостън, от Маями до Портланд. Шест се обаждаха от Европа, единайсет от Тексас. Бяха постъпили оплаквания от трима членове на енорията. Те не одобряваха факта, че пасторът е обвинен в нарушаване на закона. Други засвидетелстваха подкрепата си. Историята още не бе стигнала до сутрешния вестник в Топика. Кийт очакваше да я публикуват на следващия ден. Тогава неговата снимка щеше да се появи из целия град.

По-късно шестгодишният му син Люк щеше да има футболен мач. Тъй като беше вторник, семейство Шрьодер вечеря в любимата си пицария. Децата си легнаха в девет и половина, а Кийт и Дейна към десет. Двамата обсъдиха дали да не изключат телефоните, но се отказаха с надеждата, че никой няма да ги безпокои. Щяха да го направят, ако някой репортер се обадеше. В 23:12 ч. телефонът звънна. Все още буден, Кийт вдигна слушалката.

— Ало.

— Как си, пасторе?

Беше Травис Бойет. Тъй като очакваше подобно развитие на нещата, Кийт бе свързал апарата с малко записващо устройство. Той натисна копчето и отвърна:

— Здравей, Травис.

Дейна се сепна. Скочи от леглото, светна лампите и грабна мобилния си телефон. Започна да избира номера на инспектор Ланг, с когото се бяха срещнали два пъти.

— Какво правиш? — попита Кийт.

Говореха си като двама стари приятели. Ланг бе инструктирал Кийт да държи Бойет възможно най-дълго на линията.

— Пътувам напред-назад. Не трябва да оставам на едно място.

Бойет заваляше думите.

— Още ли си в Мисури?

— Не, напуснах го преди теб. Оттогава обикалям напосоки.

— Забравил си си бастуна, Травис. Защо?

— Никога не съм се нуждаел от него. Малко преувеличих. Прости ми. Наистина съм болен, но туморът се появи отдавна. Не е глиобластом, а менингиом. Първа степен. Доброкачествено образувание, което се обажда от време на време, но няма да ме убие. Бастунът беше моето оръжие, пасторе. Използвах го за самозащита. Когато живееш с банда престъпници, трябва да си подготвен.

Около Бойет се чуваше кънтри музика. Вероятно се обаждаше от някоя кръчма.

— Но ти накуцваше.

— Стига, пасторе. Не е трудно да се престориш.

— Няма как да знам, Травис. Доста хора те търсят.

— Цял живот бягам от някого. Не могат да ме открият. Както не намериха и Никол. Погребаха ли я вече, пасторе?

— Не, във вторник. Утре погребват Донте.

— Смятам да се промъкна тайно на церемонията в памет на Никол. Какво ще кажеш, пасторе?

Страхотно. Не само щяха да го заловят, но и да го пребият.

— Защо не, Травис? Все пак ти си причината за смъртта й. Струва ми се логично.

— Как е сладката ти женичка, пасторе? Предполагам, че двамата доста се забавлявате. Много е красива.

— Престани, Травис. — Кийт не искаше да го изпуска. — Мислиш ли за Донте Дръм?

— Рядко. Трябваше да се досетим, че хората в Тексас няма да ни повярват.

— Щяха да го направят, ако се беше появил по-рано, Травис. Ако бяхме намерили тялото, можехме да спрем екзекуцията.

— Значи пак обвиняваш мен.

— А кого друг? Още ли се възприемаш като жертва?

— Не знам какво съм. Но ще ти споделя нещо, пасторе. Нуждая се от жена. Нали се сещаш?

— Слушай, Травис. Кажи ми къде се намираш. Ще дойда веднага и ще те докарам в Топика. Няма значение в кой щат си. Тук ще бъдеш арестуван и изпратен в Мисури. Вземи правилното решение, Травис. За пръв път в живота си. Така никой няма да пострада. Хайде, приятелю.

— Не харесвам затвора, пасторе. Достатъчно съм лежал зад решетките.

— Но ти е омръзнало да нараняваш хората, Травис. Нали веднъж ми го каза?

— Да. Ще тръгвам, пасторе.

— Звънни ми пак, Травис. Полицията не проследява нищо. Искам да говоря с теб.

Линията прекъсна.

Час по-късно инспектор Ланг седеше вкъщи и слушаше записа. Колегите му бяха установили, че Бойет се е обадил от откраднат мобилен телефон в Линкълн, щата Небраска.

40

Тържествената служба в памет на Донте Дръм трябваше да се проведе в Африканската методистка църква, която побираше двеста и петдесет посетители. Ако на всяко свободно място се сложеха сгъваеми столове и мъжете се наредяха плътно до стените, капацитетът достигаше триста и петдесет души. Когато във вторник вечер училището обяви, че ще остане затворено, плановете бързо се промениха. Службата бе преместена в гимнастическия му салон, където можеха да присъстват към две хиляди души. Церемонията започваше в един часа, след което Донте щеше да бъде погребан до баща си в Грийнууд Парк.

Към обяд салонът се напълни, а отвън чакаха търпеливо още посетители. Ковчегът на Донте се намираше в единия край на залата, под баскетболния кош. Беше отрупан с цветя. На екрана над ковчега се виждаше красивото лице на Донте, което поздравяваше с усмивка дошлите да се сбогуват. Близките му седяха на сгъваеми столове на първия ред. Те посрещаха приятели и прегръщаха непознати, като се стараеха да запазят самообладание. Църковният хор стоеше отстрани и пееше утешителни религиозни псалми. На пианото им акомпанираше мис Дафни Делмор, стара мома, която преди време бе преподавала уроци на Донте Дръм. Вдясно от ковчега имаше импровизирана сцена с подиум и микрофон. Пред нея седяха играчите на „Слоун Уориърс“, облечени в сините си състезателни екипи. Присъстваха всички, включително и треньорите. Освен футболистите в залата се забелязваха и други бели лица, но чернокожите преобладаваха.

Репортерите буквално бяха изолирани. Под строгите напътствия на Марвин Дръм те се скупчиха в далечния край на салона, под срещуположния баскетболен кош. Около тях бяха наредени столове, опасани с жълта полицейска лента. Наблизо стояха едри мъже в тъмни костюми, които не ги изпускаха от очи. И най-малкият опит за нарушаване на реда щеше да доведе до незабавното им изгонване или дори до физическа саморазправа на паркинга отвън. Близките на Донте, както и повечето други жители на града не одобряваха присъствието на медиите.

Робърта взе мъдрото решение да затвори ковчега. Не искаше хората да запомнят сина й като безжизнен труп. Знаеше, че погребението ще предизвика голям интерес, и предпочиташе да покаже на всички усмихнатия Донте.

В един и двайсет салонът се препълни. Хорът замлъкна, преподобният Джони Канти се качи на подиума и заяви:

— Днес сме се събрали тук, за да възпеем силата на живота, а не тъгата от смъртта.

Думите му прозвучаха добре и предизвикаха възгласи „Амин“, ала настроението далеч не беше празнично. В залата цареше тягостна атмосфера, породена не само от загубата, но и от чувството на гняв и недоволство.

Встъпителната молитва бе произнесена от отец Уилбър Уудс, белия пастор от Първа методистка църква в Слоун. Той прие на драго сърце поканата на Седрик Дръм. Свещеникът говори затрогващо за любовта, прошката и търсенето на справедливост. Трябваше да се сложи край на страданието, а виновните за случилото се да си понесат последствията. Гласът на отец Уудс беше мек, но силен. Думите му прозвучаха успокояващо. Присъствието на белия пастор, затворил очи и разкрил душата си пред всички, потуши до голяма степен негативните настроения. Поне за момента.

Донте никога не бе обсъждал погребението си. Затова майка му избра музиката, участниците и сценария на службата, която имаше за цел да отрази дълбоката религиозност на семейството. Преди да умре, Донте твърдеше, че се е отрекъл от Бог, но Робърта не му повярва.

Хорът запя „По-близо до Теб“ и присъстващите заплакаха. Из залата се разнесоха силни ридания. Когато отново настъпи тишина, думата бе взета от един бивш съотборник на Донте, който сега работеше като лекар в Далас. После на подиума се качи Роби Флак. Всички гости се изправиха и аплодираха адвоката. Обикновено подобни реакции не се възприемаха добре по време на църковна служба, но хората не можеха да се сдържат. Роби остана дълго на сцената. Избърса сълзите си и кимна на тълпата в знак на благодарност.

За човек, който през последните дни бе отправял остри нападки срещу целия свят, изказванията му прозвучаха учудващо спокойно. Роби никога не бе разбирал идеята за любовта към ближния и прошката. Движеше го единствено желанието за мъст. Той обаче осъзна, че поне за момента трябва да потисне язвителните си коментари и да запази добрия тон. Не му беше лесно. Адвокатът говори за престоя на Донте в затвора и многобройните им срещи, като дори се засмя на думите, с които Донте бе описал храната там. Прочете откъси от писмата му и отново се пошегува. Завърши речта си с последните мигове, прекарани с Донте.

— Преди да умре, Донте изрази вярата, че някой ден истината ще излезе наяве. Той се надяваше убиецът да бъде намерен и неговото име да бъде изчистено завинаги. Поиска всички приятели да се съберат около гроба му и да отпразнуват факта, че е невинен. Е, Донте, ние вече плануваме тържеството!

Емит, четиринайсетгодишният син на Седрик, прочете писмо от семейството. Момчето запази смайващо самообладание, докато изричаше трогателните прощални думи. Хорът изпя нова песен, а отец Канти изнесе едночасова проповед.

Кийт и Дейна гледаха погребението на живо по кабелната телевизия. Намираха се при майката на Дейна в Лорънс, родния й град. Баща й бе починал, а майка й беше бивша преподавателка по счетоводство в Канзаския университет. След като закараха децата на училище, Кийт и Дейна решиха да отскочат до Лорънс, който се намираше наблизо. Репортерите дебнеха пред църквата, а телефоните не спираха да звънят. Снимката на Кийт в компанията на Роби, Марта и Арън бе излязла на първа страница в сутрешния вестник. На пастора му бе омръзнало от медиите и хилядите им въпроси. Освен това Бойет продължаваше да фантазира за жена му и Кийт не искаше да я изпуска от очи.

Били, неговата тъща, приготви обяд и двамата се съгласиха да останат. Докато гледаха репортажа, Били непрекъснато повтаряше:

— Не мога да повярвам, че си бил там, Кийт.

— Аз също.

От екзекуцията го деляха дни и много километри, но той все още усещаше мириса на дезинфектант в килията на Донте. Чуваше ясно възклицанията на близките му, когато завесите се дръпнаха и Донте се появи пред тях в очакване на смъртоносната инжекция.

Пасторът се просълзи, щом видя как тълпата аплодира Роби. Думите на племенника на Донте го трогнаха. За пръв път, откакто бе напуснал Тексас, Кийт поиска да се върне там.

Донте бе погребан на един висок полегат хълм в Грийнууд Парк, където почиваха повечето чернокожи жители на Слоун. Следобед се появиха облаци и времето захладя. Носещите ковчега изминаха последните метри, предвождани от музиканти, биещи барабани. Ритмичните звуци отекваха във влажния въздух. Близките на Донте вървяха отзад. След като ковчегът бе положен внимателно до гроба, те седнаха на облицованите с кадифе столове. Опечалените се скупчиха плътно един до друг около лилавата шатра. Отец Канти каза няколко думи, прочете откъс от евангелията и се сбогува за последно със загиналия им брат. Донте бе спуснат в гроба до своя баща.

След час тълпата се разотиде. Робърта и семейството й все още гледаха ковчега, покрит с рохка пръст. Роби остана с тях. Той беше единственият външен човек, получил тази привилегия.

В 19 ч. в сряда Градският съвет на Слоун се събра на извънредна сесия, за да обсъди бъдещето на Дрю Кърбър. Инспекторът бе уведомен за срещата, но нямаше право да присъства. Разговорът се състоя при затворени врати. Участваха само шестимата съветници, кметът и градският прокурор. Бяха повикали и секретар, за да води протокола. Мистър Варнър, единственият чернокож съветник, поиска незабавното уволнение на Кърбър. Той призова колегите си да излязат с официално становище, че управата на Слоун поема вината за случилото се с Донте Дръм. Думите му не бяха посрещнати с одобрение. След дълга дискусия съветниците се споразумяха да отложат решението. Деликатните въпроси трябваше да бъдат обсъждани един по един.

Прокурорът изтъкна рисковете от незабавното освобождаване на Кърбър. Както всички знаеха, мистър Флак бе подал огромен иск срещу градската управа. Уволнението на инспектора означаваше признаване на вината.

— Не може ли да му предложим преждевременно пенсиониране?

— Кърбър работи тук едва от шестнайсет години. Не става.

— Няма как да го задържим в полицията.

— Какво ще кажете да го преместим в парковата охрана?

— Така ще омаловажим гафа с Дръм.

— Прав си. Тогава да го уволним.

— Да разбирам ли, че Градският съвет ще оспори обвиненията? Наистина ли ще отречем всякаква отговорност?

— Такова е мнението на адвокатите, които работят за застрахователите ни.

— Уволнете ги и намерете други.

— Нека признаем, че полицията е сбъркала, и да приключим със случая. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Защо си сигурен, че полицаите са сгрешили?

— Не четеш ли вестници? Нямаш ли телевизор?

— Вината им не е очевидна.

— Ти никога не си забелязвал очевидното.

— Не съм съгласен.

— Не ме интересува. Ако смяташ, че е разумно да се изправим срещу семейство Дръм в съда, значи си напълно некомпетентен. Предлагам ти да напуснеш.

— И бездруго смятам да го направя.

— Страхотно. Вземи Дрю Кърбър със себе си.

— Кърбър е известен с грубите си методи. Отдавна трябваше да го освободим. Градският съвет е виновен, че още е на работа. Сигурен съм, че това ще бъде споменато по време на делото. Прав ли съм?

— О, да.

— Дело ли? Някой от вас смята ли да се яви в съда?

Дискусията продължи цели два часа. Присъстващите често говореха един през друг. Отправяха заплахи и обиди, спрягаха различни имена. В крайна сметка не постигнаха консенсус, макар и повечето да се съгласиха, че Градският съвет не бива да стига до съд.

Накрая гласуваха. Трима бяха за уволнението на Кърбър, трима се въздържаха. Решаващо се оказа мнението на кмета, който поиска да се отърват от инспектора. Полицаите Джим Мориси и Ник Нийдам също бяха участвали в дългия разпит, довел до съдбоносното признание, но двамата отдавна работеха в други градове. Преди девет години Джо Радфорд бе изпълнявал длъжността заместник-шеф на полицията и като такъв почти нямаше нищо общо с разследването.

Мистър Варнър премина към сълзотворния газ, използван в Сивитан Парк миналия четвъртък. Той поиска от съвета да забрани употребата му. След още един час, прекаран в разгорещени спорове, отложиха по-нататъшната дискусия.

В сряда вечерта по улиците цареше спокойствие. След като прекараха цяла седмица в демонстрации, протести и сбирки и понякога нарушаваха закона, хората се почувстваха уморени. Можеха да опожарят целия град и да го обърнат наопаки, но действията им нямаше да съживят Донте. Някои се събраха в Уошингтън Парк, за да пият бира и да слушат музика, но дори те загубиха интерес да обиждат полицаите и да хвърлят камъни по тях.

Към полунощ, съгласно последните заповеди, отрядите на Националната гвардия напуснаха бързо и незабелязано Слоун.

41

Поканата на епископа пристигна по имейла във вторник сутринта и бе потвърдена в кратък телефонен разговор, в който не се обсъди нищо значително. В девет часа Кийт и Дейна отново потеглиха. Този път тръгнаха на югоизток по магистрала 35. Крайната им цел беше Уичита. Докато шофираше, Кийт си спомни за пътуването от миналата седмица. Колата и радиостанцията бяха същите, но до него седеше различен спътник. Пасторът успя да убеди Дейна, че Бойет е достатъчно луд, за да започне да я дебне. Докато полицията не го заловеше, Кийт не смяташе да я изпуска от очи.

Пасторът загърби работата си в църквата, а Дейна остави настрана благотворителната дейност и претоварения си график. Само семейството имаше значение в момента. Ако разполагаха с достатъчно време и пари, двамата щяха да вземат децата и да предприемат дълго пътешествие. Дейна се тревожеше за съпруга си. Кийт беше станал свидетел на изключително травмиращо събитие. Трагедията щеше да го преследва завинаги. На няколко пъти той бе споделил, че се е почувствал мръсен след изпълнението на екзекуцията. Изпитвал нужда да вземе душ, за да се отърве от нечистотията, ужаса и умората. Кийт не спеше и едва се хранеше. Опитваше се да бъде силен в присъствието на момчетата, но Дейна знаеше, че се преструва. Беше отнесен и състоянието му непрекъснато се влошаваше. Изглежда, бе забравил напълно за църквата. Дори не споменаваше за своята проповед идната неделя. На бюрото му имаше купища бележки с обаждания, на които не бе отговорил. Кийт бе помолил помощник-свещеника да го замести на вечерята в сряда под претекста, че го измъчва мигрена. Досега не бе страдал от подобни оплаквания. Никога не се бе преструвал на болен, за да се спаси от дадена ситуация. Когато не четеше за случая „Дръм“ и смъртното наказание, Кийт гледаше новините по кабелната телевизия. Нещо не беше наред.

Епископът се казваше Саймън Прийстър — закръглен мъж, женен за църквата си, който постоянно командваше своите подчинени. Макар и само в началото на петдесетте, той изглеждаше и се държеше като много по-възрастен. Нямаше коса, с изключение на няколко бели кичура над ушите, а огромният му корем стърчеше комично и висеше чак до бедрата. Никога не бе имал съпруга, която да го критикува заради наднорменото тегло или да се грижи за външния му вид. Епископът говореше бавно, със събрани за молитва ръце, сякаш очакваше всяка дума да дойде свише. Зад гърба му всички го наричаха Монаха. Правеха го добронамерено, макар и често да му се подиграваха. Два пъти годишно, във втората неделя от март и третата от септември, Монаха изнасяше проповед в „Сейнт Марк“ в Топика. Беше кошмарен оратор. Идваха да го чуят единствено най-преданите членове на паството, като Дейна и Кийт трябваше да ги убеждават всеки път. Заради скромния брой посетители Монаха се притесняваше за съдбата на „Сейнт Марк“. Само ако знаеше, мислеше си Кийт. Той се съмняваше, че епископът събира повече слушатели в останалите църкви.

Срещата не беше спешна, въпреки че имейлът започваше с думите: „Скъпи Кийт, дълбоко съм обезпокоен…“ Саймън предлагаше да обядват заедно, евентуално следващата седмица — епископът обичаше да си похапва, — но в момента Кийт нямаше други планове. Всъщност пътуването до Уичита представляваше добро извинение да напусне града и да прекара деня с Дейна.

— Сигурен съм, че си прочел това — заяви Саймън, когато тримата седнаха около малката маса, отрупана с кафе и кроасани.

Епископът държеше заглавната страница на местния вестник на Топика, която Кийт бе прочел три пъти преди изгрев слънце.

— Да — каза Кийт.

Пасторът знаеше, че е най-разумно да отговаря лаконично. Саймън винаги тълкуваше неправилно думите на събеседниците си, след което умело ги насочваше срещу тях.

Монаха отхапа от един кроасан и сключи ръце. На долната му устна се залепи голяма троха.

— Не ме разбирай погрешно, Кийт. Гордеем се много с теб. Възхищаваме се на смелостта ти. Поел си огромен риск, за да спасиш човешки живот. Направо е невероятно.

— Благодаря, Саймън, но не се чувствам особено смел. Просто реагирах на момента.

— Да, да. Сигурно си преживял истински кошмар. Как ти се стори всичко, Кийт? Насилието, екзекуцията, пътуването с Бойет? Предполагам, че е било ужасно.

На Кийт изобщо не му се говореше за това, но Монаха изглеждаше доста любопитен.

— Стига, Саймън. Нали четеш вестници — възропта Кийт. — Няма смисъл да повтарям историята.

— Моля те, разправи какво се случи наистина.

Отегчен, пасторът започна разказа си. На всеки петнайсет секунди Монаха възкликваше: „Невероятно!“ В даден момент поклати глава и трохата от кроасана падна в кафето му, но той не забеляза. Кийт приключи със зловещото обаждане на Бойет.

— Божичко!

Както винаги, Монаха започваше с неприятното — статията — и продължаваше със забавното — Приключението на Кийт. Изведнъж двамата се върнаха към истинската причина за срещата. Първата част от статията възхваляваше куража на Кийт, но тонът постепенно се променяше. Следваха остри критики, че пасторът съзнателно е престъпил закона, въпреки че не се споменаваше точното нарушение.

— Вероятно си се свързал с добър адвокат — заяви Монаха, готов да му даде ценен съвет.

— Да.

— И?

— Стига, Саймън. Нали знаеш, че подобна информация е конфиденциална?

Монаха изпъна гръб и отвърна смутено:

— Разбира се. Не искам да бъда нетактичен, но църквата се тревожи, Кийт. В статията пише, че може да се стигне до полицейско разследване. Ако загазиш, проблемът няма да е само личен.

— Не искам да бягам от отговорност, Саймън. Според моя адвокат ще се наложи да се призная за виновен, ако прокурорът заведе дело за възпрепятстване на правосъдието. Но не ме застрашава затвор. Ще се размина с малка глоба, а после досието ми ще бъде изчистено.

Монаха погълна лакомо последния кроасан и се замисли. Отпи глътка кафе, избърса устните си със салфетка и заяви:

— Да приемем, че се признаеш за виновен, Кийт. Какво очакваш от църквата?

— Нищо.

— Нищо?

— Имах две възможности, Саймън. Да остана в Канзас и да се надявам на най-доброто или да замина за Тексас. Избрах втората. Представи си какво щеше да стане, ако бях премълчал истината. Щатът екзекутира невинен човек, после намира тялото, а аз се измъчвам цял живот, защото не съм отишъл да предотвратя събитията. Ти как би постъпил, Саймън?

— Ние действително ти се възхищаваме, Кийт — отвърна тихо Монаха, като напълно пренебрегна въпроса. — Но сме разтревожени от евентуалното разследване. Притеснява ни мисълта, че наш свещеник ще бъде обвинен в престъпление, и то толкова публично.

Монаха често говореше в множествено число, сякаш всички високопоставени духовници в християнския свят следяха отблизо неотложните му проблеми.

— А ако се призная за виновен? — попита Кийт.

— Изобщо не бива да го допускаме.

— Представи си, че ме принудят.

Монаха размърда едрото си тяло, почеса се по лявото ухо и отново сключи ръце, все едно се подготвяше за молитва.

— В такъв случай се изисква прилагането на дисциплинарна процедура. Подобни мерки са необходими, ако се стигне до присъда, Кийт. Надявам се, че разбираш. Не можем да търпим свещеници, които се явяват в съда със своите адвокати и се признават за виновни пред очите на медиите. Особено в толкова нашумял случай. Помисли за църквата, Кийт.

— Какво наказание ме очаква?

— Още е твърде рано да се каже. Ще видим по-късно. Сега исках само да поговорим. Нищо повече.

— Нека уточним нещата, Саймън. Според теб съществува реален шанс да бъда освободен от длъжност заради постъпка, на която ти и църквата се възхищавате. Така ли е?

— Да, Кийт, но не си прави прибързани изводи. Ако се разминеш с делото, проблемът ще бъде решен автоматично.

— И всички ще заживеят щастливо до края на дните си.

— Нещо такова. Просто ни дръж в течение. Предпочитаме да чуем новините от теб, не от вестниците.

Кийт кимна. Мислите му се отнесоха на друго място.

В четвъртък сутринта гимназията възобнови часовете без инциденти. Учениците бяха посрещнати от футболните играчи, облечени в сините си екипи. Треньорите и мажоретките също стояха на входа и ги приветстваха с усмивка, надявайки се да разпространят духа на помирение.

Вътре, във фоайето, Робърта и децата й разговаряха с ученици и учители.

Никол Ярбър беше погребана на частна церемония в четвъртък следобед, точно седмица след екзекуцията на Донте Дръм. Нямаше Тържествена църковна служба — Рива просто не бе в състояние да я организира. Двама близки приятели я посъветваха да се въздържи от пищен ритуал. Не се очакваха много посетители, освен ако не поканеха медиите. А и сградата на Първа баптистка църква бе изгоряла и идеята да се наеме чужд храм изглеждаше немислима.

Засиленото полицейско присъствие държеше настрана камерите. Рива странеше от журналистите. За пръв път от девет години избягваше публичните изяви. Двамата с Уолис поканиха към стотина приятели и почти всички се отзоваха. Отсъстваха някои важни гости. Бащата на Никол беше изключен от списъка, тъй като бе отказал да се яви на екзекуцията. В крайна сметка и самата Рива се разкайваше, че е наблюдавала смъртта на Донте. Но ситуацията се бе усложнила неимоверно и тя предпочете да не кани Клиф Ярбър на погребението. По-късно щеше да съжалява. Рива обаче никога нямаше да се усъмни в решението си да пренебрегне Дрю Кърбър и Пол Кофи — двама мъже, които сега ненавиждаше. Те я бяха наранили толкова дълбоко, че едва ли някога щеше да се съвземе.

Действията на Кърбър и Кофи бяха довели до несправедливата присъда. Към дългия списък на жертвите им току-що бяха прибавени Рива и семейството й.

Отец Рони, който се чувстваше еднакво уморен от Рива и медиите, откри церемонията със сдържаност, подходяща за случая. Докато четеше откъси от евангелията, той забеляза смутените лица на присъстващите. Всички бяха бели и доскоро вярваха, че останките в бронзовия ковчег са отнесени от Ред Ривър преди години. Някои изпитваха състрадание към Донте Дръм и близките му, но успяваха да го скрият от пастора. Подобно на отец Рони, те бяха посрещнали възторжено мисълта за отмъщение. Свещеникът се опитваше да се помири с Бог и търсеше прошка. Чудеше се колко от хората в публиката се измъчват от същите мисли. Не искаше да обижда никого, особено Рива. Ето защо се спря на по-позитивно послание. Той не познаваше лично Никол, но разказа истории за живота й, споделени от нейни приятели. Пасторът увери всички, че тя отдавна се намира на небето при своя Отец. Тъй като в Рая нямаше тъга, Никол не бе разбрала за страданието на близките си.

След няколко песни и още четене от евангелията службата приключи. Най-накрая Никол Ярбър бе получила достойно погребение.

Пол Кофи изчака да падне мрак, за да се промъкне в кабинета си. Там той написа кратка молба за напускане и я прати по имейла на съдия Хенри с копие до съдебния секретар. После съчини малко по-дълго обяснение и го адресира до служителите си, без да проверява текста за грешки. Прокурорът бързо изсипа съдържанието на чекмеджето си в един кашон, след което събра всички ценни предмети от бюрото. Час по-късно напусна офиса за последен път.

Колата му беше пълна с багаж. Кофи се насочи на запад, вероятно към Аляска. Нямаше готов маршрут или план, нито желание да се върне в Слоун в близко бъдеще. Предпочиташе никога да не го прави, но знаеше, че скоро ще му се наложи, тъй като Флак дишаше във врата му. Очакваха го най-различни унижения — тежко уволнение, което можеше да се проточи с дни, дисциплинарно наказание от Щатската асоциация на юристите и евентуално разследване от страна на федералните власти. Бъдещето му не изглеждаше розово. Той се съмняваше, че ще влезе в затвора, но същевременно разбираше колко тежки ще бъдат професионалните и финансовите последствия.

Пол Кофи беше съсипан и го знаеше.

42

Всички магазини в мола работеха до девет вечерта. Петнайсет минути по-късно Лили Рийд приключи с касите, пусна алармата и затвори двете врати на дамския бутик, в който беше заместник-управител. Тя мина през задния изход на сградата и бързо се насочи към своя фолксваген бийтъл, оставен на служебния паркинг. Приятелят й я чакаше в една кръчма на километър и половина оттам. Когато понечи да отвори колата, Лили усети движение зад себе си и долови стъпки. В следващия миг чу непознат мъжки глас.

— Здравей, Лили.

За част от секундата тя разбра, че е загазила. След като се обърна, видя черния пистолет и лицето, което никога нямаше да забрави. Опита се да извика, но нападателят светкавично запуши устата й.

— Влизай в колата — нареди той и я блъсна вътре. Затръшна вратата, удари я силно през лицето и опря дулото на пистолета в ухото и. — Нито звук. Легни долу.

Обзета от ужас, Лили се подчини. Мъжът запали двигателя.

Енрико Мунес дремеше в колата си от половин час. Жена му работеше в един семеен ресторант в мола и трябваше да свърши всеки момент. Енрико беше паркирал между два автомобила и чакаше, отпуснат на шофьорската седалка, когато стана свидетел на нападението. Непознатият изскочи от сенките. Явно знаеше какво прави. Извади пистолет, но не го размаха. После се нахвърли върху момичето, което бе твърде шокирано, за да реагира. Щом мъжът се качи във фолксвагена и потегли, Енрико действа инстинктивно. Запали пикапа, излезе на заден и натисна газта. Настигна фолксвагена на завоя и осъзнал колко сериозна е ситуацията, се блъсна в него. Успя да избегне страничната врата, където седеше момичето, и уцели предната дясна гума. Веднага след удара Енрико се сети, че е забравил оръжието си вкъщи. Бръкна под седалката и извади бейзболната бухалка, която държеше там за всеки случай. Хвърли се върху капака на фолксвагена и докато мъжът слизаше от колата, стовари бухалката върху бръснатата му глава. По-късно сподели с приятелите си, че звукът му е напомнил счупване на яйце.

Мъжът се стовари на асфалта и Енрико го удари още веднъж. Пистолетът беше играчка, но изглеждаше като истински. Лили се разкрещя истерично. Цялата случка продължи по-малко от минута, но тя вече се бе подготвила за предстоящия кошмар. Слезе от колата и започна да тича. Суматохата привлече вниманието на други хора. След малко пристигна охраната на мола, по следвана от полицията и бърза помощ. Енрико остави мъжа, който все още се търкаляше на земята, и описа случилото се.

Нападателят нямаше портфейл или документ за самоличност. Носеше единствено двеста и трийсет долара в брой. Не искаше да назове името си. Рентгеновите снимки в болницата разкриха пукване на черепа, предизвикано от Енрико, и мозъчен тумор с размер на яйце. Той получи медицинска помощ и бе сложен в охранявана стая. Полицаите взеха отпечатъци от пръстите му и се помъчиха да го разпитат. Мъжът се чувстваше замаян от лекарствата и не отговори на въпросите им. Няколко инспектори посетиха стаята му и най-накрая един от тях направи връзката.

— Мисля, че е онзи тип Бойет — прошепна той и колегите му се съгласиха.

Непознатият отричаше. Съвсем скоро пръстовите отпечатъци потвърдиха неговата самоличност.

Десет часа по-рано, в другия край на света, два хеликоптера „Блек Хоук“ се сблъскаха над пустинята до Фалуджа в Централен Ирак. При инцидента загинаха деветнайсет войници от тексаския отряд на Националната гвардия. Трагедията дойде като по поръчка за Гил Нютън. Обзети от еуфория, Бари и Уейн решиха да изпратят губернатора в Ирак, където той можеше да покаже лидерските си качества във войната срещу тероризма. Пътуването щеше да го изкара на международната сцена и да му осигури страхотни снимки за бъдещите кампании. На първо място обаче му даваше извинение да напусне Тексас.

Екипът на Нютън истерично се зае с изготвянето на новия график, получаване на разрешение от армията и разпространение на новината в медиите. В петък сутринта губернаторът, Уейн и Бари се срещнаха, за да обсъдят положението.

— Снощи са хванали Бойет — заяви Уейн, вперил очи в лаптопа. — Нападнал е някакво момиче пред мола в Оувърленд Парк, Канзас. Не е успял да я изнасили. В момента се намира в ареста.

— Върнал се е в Канзас? — учуди се губернаторът.

— Аха. Умно момче.

Нютън поклати глава.

— От всички петдесет щата е избрал точно Канзас. Какъв глупак! Нещо ново от Слоун?

— От гвардията са се оттеглили — каза Бари. — Окръжният прокурор е подал оставка. Улиците са спокойни, няма палежи. Гимназията е възобновила часовете, а довечера „Уориърс“ ще гостуват в Лъфкин.

Губернаторът взе някакъв доклад от бюрото. Бари не откъсваше очи от лаптопа. И тримата се чувстваха изтощени и страдаха от махмурлук. Пиеха кафе, гризяха ноктите си и говореха въодушевено за пътуването до Ирак.

— Очаква ни екзекуция след дванайсет дни, господа — заяви Нютън. — Какъв е планът?

— Всичко съм измислил — отвърна гордо Уейн. — Срещнах се с един старши секретар от апелативния съд. Готови са да я отложат. Казах му, че и ние не бързаме. Ще накарат адвоката на Дрифти Тъкър да подаде молба за помилване, за предпочитане преди пет часа. Съдът ще прояви изненадваш интерес към случая на мистър Тъкър и ще издаде заповед за отлагане на екзекуцията за неопределено време. Постепенно делото на Тъкър ще бъде забравено. Някой ден той ще чете некролозите ни във вестника.

— Чудесно — заяви с усмивка губернаторът. — Кога е следващата дата?

— Чак през юли. След осем месеца.

— Страхотно.

— Да. Извадихме късмет.

Нютън погледна към Бари и попита:

— Как стоят нещата тази сутрин?

— На местно или национално ниво?

— И на двете.

— Водещата новина тук е инцидентът в Ирак, но Дръм още е на първа страница. Вчера са погребали момичето. Десетина вестника публикуваха материали в тази връзка. Журналистите все още призовават за мораториум. Активистите направо са се побъркали. В неделя се очаква протест с двайсет и пет хиляди души.

— Къде?

— Отсреща, пред Капитолия. Ще бъде голям цирк.

— А ние ще бъдем във Фалуджа — каза губернаторът.

— Нямам търпение — обади се Уейн.

Бари продължи:

— На националния фронт ситуацията е подобна. Левите медии не спират с атаките, десните мълчат. Губернаторите на Охайо и Пенсилвания говорят открито за мораториум върху екзекуциите, докато системата не се преосмисли.

— Ясно — промърмори Нютън.

— Групите против смъртното наказание вдигат доста шум, но вече започват да се повтарят.

— А общественото мнение?

Бари стана, за да се разтъпче.

— Говорих с Уилсън тази сутрин. Загубили сме десет пункта заради този случай. Шейсет и един процента от избирателите в Тексас все още подкрепят екзекуциите. По всичко личи, че аз печеля баса, момчета. Време е да ми платите. Изненадващи са цифрите във връзка с мораториума. Шейсет и един процента искат смъртното наказание, но почти петдесет одобряват временното му отлагане.

— Ще се укротят — заяви авторитетно Бари. — Шокът бързо ще отмине. Достатъчно е само поредният психопат да избие цяло семейство, и хората ще забравят за Дръм. Ще загърбят мораториума и ще си спомнят защо харесват екзекуциите.

Нютън се изправи и отиде до любимия си прозорец. На тротоара отдолу се виждаха демонстранти, които обикаляха напред-назад с плакати в ръце. Бяха навсякъде — пред резиденцията на губернатора, на поляните до Капитолия и на входа на апелативния съд. На плакатите пишеше: „Ние затваряме в пет. Вървете по дяволите.“ Сред протестиращите се забелязваха хора с най-различен етнически и социален произход. Имаше застаряващи хипари и младежи. Нютън ги мразеше. Те не бяха неговите хора.

— Господа, взех решение — съобщи сериозно той. — Обявявам се против мораториума. Няма да свикам извънредна сесия на щатския законодателен орган. Подобно решение само би предизвикало скандал. В момента сме затрупани с достатъчно проблеми.

— Тогава да информираме медиите — предложи Бари.

— Приготви официално изявление. Изпрати го, след като заминем за Ирак.

В петък следобед Кийт отиде на кратка среща в кабинета на Елмо Леърд. Дейна беше заета с децата и не можеше да присъства. И бездруго предпочиташе да прекара малко време със себе си. След като полицията бе задържала Бойет, Кийт се съгласи да я остави насаме.

Медиите не спираха да отразяват последното нападение на Бойет и неговия арест. Някои вестници критикуваха самия Кийт. На едно място се цитираше бащата на Лили: „Част от вината е на лутеранския свещеник от Топика.“ Този аспект ставаше все по-актуален. Родителите на Лили Рийд познаваха криминалното досие на Бойет и бяха щастливи от благоприятния развой на събитията. Те обаче се ядосваха от факта, че серийният изнасилвач се е разхождал на свобода и е успял да травматизира дъщеря им. Репортерите представяха историята така, сякаш Кийт бе помогнал на Бойет да избяга от затвора.

Елмо обясни, че е говорил с окръжния прокурор. Въпреки че засега не смятал да повдига обвинения срещу Кийт, ситуацията можела да се промени. Прокурорът усещал натиск от страна на медиите.

— Какви са шансовете ми? — попита Кийт.

— Положението е същото, Кийт. Пак ще се свържа с прокурора. Ако реши да заведе дело, ще се споразумеем. Ще платиш глоба, но няма да влезеш в затвора.

— Призная ли се за виновен, ще получа дисциплинарно наказание от църквата.

— Много ли е сериозно?

— Рано е да се каже.

Двамата се разбраха да се видят отново след няколко дни. Кийт отиде до „Сейнт Марк“ и се заключи в кабинета си. Не знаеше как да организира следващата си проповед, а и не искаше да мисли за нея. На бюрото му имаше цял куп съобщения от репортери, на които не се бе обадил. Монаха го бе търсил преди час. Кийт се почувства длъжен да му звънне. Те говориха малко, но пасторът схвана посланието. Църквата бе дълбоко разтревожена от отразяването на случая в медиите и се страхуваше, че един от свещениците й може да се изправи пред съда. Кийт се съгласи да отиде в Уичита следващия вторник, за да се срещне отново с епископа.

По-късно, докато подреждаше бюрото и се приготвяше за тръгване, секретарката му съобщи, че на линията чака мъж от групата „Да спрем екзекуциите в Тексас“. Кийт седна на стола и вдигна слушалката. Събеседникът се казваше Тери Мюлер и беше изпълнителен директор на организацията. Той благодари на Кийт, че се е присъединил към тях. Членовете на групата се радвали да го приемат в редиците си, особено след участието му в случая „Дръм“.

— Наистина ли гледахте екзекуцията? — попита Мюлер, очевидно заинтригуван от подробностите.

Кийт разказа най-важните моменти от историята и бързо смени темата, като се поинтересува от актуалните проекти на групата. С течение на разговора стана ясно, че Мюлер е член на Обединената лутеранска църква в Остин.

— Църквата е независима. Отдели се преди десет години — обясни той. — Намира се в центъра на града, близо до Капитолия. Посетителите са много активни. Бихме се радвали, ако изнесете проповед някой път.

— Благодаря за предложението — отвърна Кийт.

Никога не бе обмислял идеята да проповядва на друго място.

След като приключиха, Кийт влезе в уебстраницата на църквата и прекара там цял час. Тя имаше дългогодишни традиции и над четиристотин членове. Внушителният й храм бе построен от червен тексаски гранит — материал, използван при изграждането на щатския Капитолий. Църквата се занимаваше с най-различни дейности — от подпомагането на бездомни хора в Остин до борбата срещу гоненията на християните в Индонезия.

Главният свещеник скоро щеше да се пенсионира.

43

Семейство Шрьодер отпразнува Деня на благодарността при майката на Дейна в Лорънс. Рано на следващата сутрин Кийт и Дейна оставиха момчетата при баба им, след което взеха самолета от Канзас Сити до Далас. Там наеха кола и за три часа стигнаха до Слоун. Обиколиха града, за да видят някои интересни места — баптистката църква, футболното игрище, където се строеше нова журналистическа ложа, обгорелите останки на няколко празни сгради, съда и кантората на Роби в старата железопътна гара. Улиците на Слоун изглеждаха спокойни, а служители от общината слагаха коледна украса из центъра.

От първото си посещение в Слоун преди две седмици пасторът не помнеше добре самия град. Той бе разказал на Дейна за пушека във въздуха и постоянния вой на сирените, но като се върнеше назад, всичко му се струваше неясно заради преживения ужас. Тогава Кийт не си бе представял дори за секунда, че отново ще посети Слоун. Беше се грижил единствено за Бойет. Екзекуцията на Донте предстоеше, тялото все още липсваше, а репортерите душеха навсякъде. Целият хаос беше притъпил сетивата му. Сега, докато караше по сенчестите улици в центъра, не можеше да повярва, че градът доскоро е бил окупиран от Националната гвардия.

Тържеството започна около пет часа. Тъй като температурата наближаваше двайсет градуса, гостите се събраха около басейна, където бяха наредени маси и столове за случая. Присъстваха всички служители от кантората заедно с половинките си. Съдия Хенри и съпругата му пристигнаха рано. Близките на Донте, двайсетина на брой, дойдоха с децата си.

Кийт седна до Робърта. Не я познаваше лично, въпреки че бе стоял до нея по време на екзекуцията. Какво трябваше да каже? Отначало разговорът вървеше трудно, но скоро премина към внуците на Робърта. Тя често се усмихваше, въпреки че съзнанието й бе заето с други мисли. Две седмици след смъртта на Донте роднините му все още скърбяха, но се опитваха да се радват на момента. Роби вдигна тост в името на приятелството и Донте. Изрази благодарност към Кийт и Дейна, които идваха чак от Канзас. Последното предизвика аплодисментите на някои гости.

Отчаяният опит на Кийт да спре екзекуцията се бе превърнал в истинска легенда за семейството на Донте. Когато Роби най-после седна, съдия Хенри се изправи и взе думата. Той похвали Робърта и децата й за смелостта, като приключи с надеждата, че всяка трагедия води до нещо по-добро. Когато речите свършиха, сервитьорите поднесоха на гостите говеждо филе с гъбен сос и богата гарнитура. Тържеството продължи до късно вечерта. Робърта пиеше само чай, но останалите опитаха от хубавото вино, поръчано специално за случая.

Кийт и Дейна пренощуваха в стаята за гости и тръгнаха рано на следващата сутрин, за да закусят с вкусни орехови гофрети на Мейн Стрийт. После продължиха по пътя си. Роби им бе обяснил как да стигнат до Грийнууд Парк, който се намираше зад малка църква в покрайнините на града.

— Лесно ще откриете гроба — каза Роби. — Просто следвайте пътеката, и ще видите свежата пръст.

Тревата беше отъпкана от посетителите. Около гроба стояха десетина души и се молеха. Кийт и Дейна се престориха, че търсят друга плоча, и ги изчакаха да се разотидат.

Гробът на Донте представляваше купчина червеникава пръст, оградена с много цветя. На голямата надгробна плоча пишеше: „Донте Ламар Дръм, роден на 2 септември 1980 г. Екзекутиран несправедливо от щата Тексас на 8 ноември 2007 г. Тук почива НЕВИНЕН ЧОВЕК.“ В средата бе поставен цветен портрет на Донте, облечен в син футболен екип. Кийт коленичи до плочата, затвори очи и отправи дълга молитва. Дейна го наблюдаваше. Чувстваше се тъжна, но същевременно изпитваше съчувствие към съпруга си. Още не можеше да повярва какво се е случило.

Преди да си тръгнат, Кийт направи снимка на гроба. Искаше да съхрани някакъв спомен от този ден.

Заседателната зала в кантората на Роби изглеждаше по същия начин. Роби и Карлос работеха усилено в съботната утрин, заобиколени от купища документи, пластмасови чаши и празни опаковки от храна. Роби разведе Дейна из бившата гара и я запозна подробно с историята на мястото. Кийт бе успял да избегне този разказ при предишното си посещение.

Кийт и Роби се сбогуваха за пръв път в Планината на Руп. Тогава изобщо не бяха сигурни дали ще се срещнат отново. Сега, две седмици по-късно, те се прегърнаха с обещанието да не губят връзка. Адвокатът благодари на Кийт за смелата постъпка. Пасторът изтъкна, че Роби е истинският герой. Двамата се съгласиха, че не са направили достатъчно, за да предотвратят екзекуцията. Дълбоко в себе си обаче знаеха истината.

Пътуването до Остин продължи седем часа.

В неделя Кийт се изправи пред огромната тълпа в Обединената лутеранска църква. Разказа невероятната история на своето пътуване до Слоун и Хънтсвил. После говори за смъртното наказание и го атакува по всички фронтове.

Тъй като го бяха поканили да изнесе службата, църквата покри всичките му разходи. По-късно той и Дейна обядваха с членовете на Комисията за назначаване на пастори. Присъства и преподобният д-р Маркъс Колинс, пенсионираният главен свещеник на църквата и високоуважаван неин лидер. По време на обяда стана ясно, че комисията е очарована от семейство Шрьодер. Докато се сбогуваха, д-р Колинс прошепна на Кийт:

— Тук ви очаква чудесен нов дом.