Признанието

16

При трескавото потегляне въпросът за парите остана на втори план. Когато извади портфейла си да плати шест долара за пиршеството на Бойет в „Синята луна“, Кийт осъзна, че няма много пари в брой. После забрави за това. Пак си спомни, когато вече бяха на пътя и трябваше да заредят бензин. В 1:15 ч. след полунощ спряха на някакъв паркинг за камиони край магистрала 35. Беше четвъртък, 8 ноември.

Докато пълнеше резервоара, Кийт си мислеше, че след около седемнайсет часа Донте Дръм ще бъде пристегнат с ремъци, за да му сложат смъртоносната инжекция. Още по-натрапчива бе мисълта, че човекът, който трябваше да изстрада тия последни часове, седи самодоволно в колата само на няколко крачки от него и бръснатата му глава отразява лъчите на флуоресцентните лампи. Току-що бяха напуснали южните покрайнини на Топика. Тексас беше безкрайно далеч. Плати с кредитна карта и преброи парите в джоба си — всичко на всичко трийсет и три долара. Наруга се, че не е взел от резервния фонд, който държеше в кухненския бюфет. Обикновено в кутията от пури имаше около двеста долара.

На един час път от Топика разрешената скорост се вдигна до сто и двайсет километра в час и Кийт подкара старото субару със сто и четирийсет. Засега Бойет мълчеше; задоволяваше се да седи сгушен, с ръце върху коленете и да се взира през дясното стъкло към пустотата. Кийт се стараеше да не му обръща внимание. Предпочиташе да мълчи. Дори при нормални обстоятелства трудно би изтърпял да седи дванайсет часа до непознат човек. А да докосва с рамо един ненормален насилник като Бойет щеше да превърне пътуването в живо мъчение.

Точно когато успя да се потопи в покой, изведнъж го налегна дрямка. Клепачите му залепваха и се отваряха едва след като тръснеше глава. Зрението му се замъгли. Колата кривна надясно, после той пак я върна към центъра на платното. Ощипа се по бузата. Замига с всичка сила. Ако беше сам, щеше да си удари плесница. Травис не забеляза.

— Какво ще кажеш за малко музика? — попита Кийт. Трябваше на всяка цена да освежи мозъка си.

Травис само кимна.

— Предпочиташ ли нещо конкретно?

— Колата си е ваша.

Да, така беше. Любимата му радиостанция излъчваше класически рок. Той засили звука и след малко почна да тропа с пръсти по волана, да отмерва с ляв крак такта и да нашепва думите. Шумът избистри мозъка му, но все още не можеше да повярва колко близо е бил до заспиване на волана.

Още единайсет часа път. Помисли си за легендарния пилот Чарлс Линдбърг и за самотния му полет до Париж. Трийсет и три часа без прекъсване… и без сън в нощта преди да излети от Ню Йорк. По-късно Линдбърг бе писал, че му се събрали общо шейсет часа безсъние. Братът на Кийт беше пилот и обичаше да разказва такива истории.

Замисли се за брат си, за родителите си и за сестра си, а когато отново започна да клюма, попита:

— Колко братя и сестри имаш, Травис?

Говори ми, Травис. Каквото и да е, само и само да не заспя. Не можеш да ми помогнеш при шофирането, защото нямаш книжка. Нямаш застраховка. Няма да пипнеш волана, затова хайде, Травис, помогни ми, преди да катастрофираме.

— Не знам — отговори Травис след задължителния период на размисъл.

Отговорът прогони мъглата много по-успешно от музиката на Спрингстийн и Дилън.

— Как така не знаеш?

Лек тик. Травис бе отклонил поглед от страничния прозорец към предното стъкло.

— Ами… — Той пак помълча. — Малко след като съм се родил, баща ми напуснал майка ми. Никога не съм го виждал. Майка ми заживяла с друг мъж на име Даръл и тъй като той е първият, когото помня, предполагах, че е баща ми. И майка ми така казваше. Имах по-голям брат и той го наричаше „тате“. Даръл беше свестен човек, не ме биеше, но имаше брат, който ми посягаше. Когато ме изправиха пред съда за пръв път — тогава май бях на дванайсет, — разбрах, че Даръл не ми е роден баща. Много ме заболя. Бях смазан. После Даръл изчезна.

Както много други отговори на Бойет, и този пораждаше повече загадки, отколкото обяснения. Мозъкът на Кийт изведнъж заработи на пълни обороти и той се почувства съвсем разсънен. Обзе го решителност да разгадае психопата до себе си. Какво друго му оставаше да върши през предстоящото половин денонощие? Седяха в неговата кола. Можеше да пита каквото си иска.

— Значи имаш един брат?

— Повече са. Баща ми, истинският, избягал във Флорида и се хванал с друга жена. Народили цял куп деца, значи трябва да имам доста братя и сестри. Освен това се носеше слух, че майка ми е раждала и преди да се омъжи. Питате колко. Колкото и да кажете, все ще е вярно, пасторе.

— А с колко поддържащ връзка?

— Не бих го нарекъл връзка, но писах няколко писма на брат си. Той е в Илиной. В затвора.

Каква изненада.

— Защо е в затвора?

— По същата причина както всички останали. Наркотици и пиене. Трябвали му пари за дрога, затова влязъл в една къща, но работата се объркала и накрая пребил човек.

— Пишеш ли му в затвора?

— Понякога. Той е с доживотна присъда.

— Чичо ти посягаше ли му?

— Не, той беше по-голям и мисля, че чичо не го закачаше. Не сме разговаряли за това.

— Става дума за брата на Даръл, нали?

— Да.

— Значи всъщност не ти е бил чичо.

— Тогава не знаех. Защо задавате толкова много въпроси, пасторе?

— Просто убивам времето, Травис, и се мъча да не заспя. Откакто те срещнах в понеделник сутринта, почти не съм спал. Изтощен съм, а ни чака дълъг път.

— Тия въпроси не ми харесват.

— Е, какво очакваш да чуеш в Тексас? Пристигаме, представяш се като истинския убиец, а после заявяваш, че не обичаш въпроси. Бъди сериозен, Травис.

Изминаха в мълчание няколко километра. Травис се взираше в мрака отдясно и леко потропваше с пръсти по бастуна. Почти час не бе проявявал признаци на главоболие. Кийт погледна скоростомера и осъзна, че кара със сто трийсет и пет километра — петнайсет над разрешената скорост. Достатъчно, за да го глобят където и да било в Канзас. Той намали скоростта и за да поддържа ума си буден, разигра мислена сцена, в която пътен полицай го спираше, проверяваше документите му, след това документите на Бойет и накрая се обаждаше за подкрепление. Избягал престъпник. Съучастникът на злодея е лутерански свещеник. Сини лампи. Белезници. Нощувка в затвора, може би в една килия с беглеца, който не би трябвало да се притеснява от поредната нощ зад решетките. Какво ли щяха си помислят децата?

Отново започна да клюма. Имаше да проведе един телефонен разговор. Това поне щеше да го ангажира дотолкова, че напълно да прогони съня. Той извади телефона от джоба си и набра запаметения номер на Матю Бърнс. Наближаваше два след полунощ. Очевидно Матю спеше дълбоко. Събуди се едва след осмия сигнал.

— Дано поводът да е сериозен — изръмжа той.

— Добро утро, Матю. Как спа?

— Много добре, отче. Защо се обаждаш, по дяволите?

— Не ставай груб, синко. Виж, пътувам за Тексас заедно с човек на име Травис Бойет, същия мил джентълмен, който посети нашата църква миналата неделя. Може да си го виждал. Ходи с бастун. Както и да е, Травис има да направи признание пред властите в някакво малко тексаско градче, наречено Слоун, и бързаме да спрем една екзекуция.

Гласът на Матю се избистри веднага.

— Полудял ли си, Кийт? Качил си онзи тип в колата?

— О, да, напуснахме Топика преди около час. Обаждам се, за да те помоля за помощ.

— Веднага ще ти помогна, Кийт. С един безплатен съвет. Обръщай проклетата кола и незабавно се връщай тук.

— Благодаря, Мат, но виж какво, ще те помоля след няколко часа да проведеш два-три телефонни разговора със Слоун, Тексас.

— Какво каза Дейна, като разбра?

— Добре де, добре. Искам да се обадиш на полицията, на прокурора и може би на някой адвокат. Аз също ще им звъня, Мат, но ти си прокурор и може да те послушат.

— Още ли си в Канзас?

— Да, на магистрала 35.

— Не пресичай щатската граница, Кийт. Моля те.

— Е, малко ще ми е трудно така да стигна до Тексас, не смяташ ли?

— Не пресичай щатската граница!

— Опитай се да поспиш. Ще ти се обадя около шест и започваме да звъним по телефоните, става ли?

Кийт затвори, превключи на гласова поща и зачака. След десет секунди телефонът забръмча. Обаждаше се Матю.

Бяха отминали Емпория и продължаваха към Уичита.

Изповедта дойде сама, без причина. Може би Бойет също започваше да се унася или просто му бе доскучало. Колкото повече говореше той, толкова по-ясно Кийт осъзнаваше, че слуша един вече осъден на смърт, който не знае дали може да преосмисли живота си, но все пак иска да се опита.

— Братът на Даръл, викахме му чичо Чет, често ме водеше за риба. Поне така казваше на нашите. Така и не хванах риба, така и не топнах въдица във водата. Отивахме в неговата къщичка сред полето. Отзад имаше езерце и там уж трябваше да е рибата. Нито веднъж не стигнах до там. Той ми даваше цигара, караше ме да пия от бирата му. Отначало не знаех какво прави. Нямах представа. Бях осемгодишно хлапе. Не смеех да бягам или да се боря. Помня колко болеше. Той имаше всякакво детско порно, списания и филми и щедро споделяше тия гадости с мен. Натъпчеш ли такъв боклук в главата на малко момче, то скоро го възприема. Казах си: е, може всички деца да правят така. Може тъй да вървят нещата между възрастни и деца. Изглеждаше законно и нормално. Той се държеше добре с мен; купуваше ми сладолед и пица — каквото поисках. След всеки излет ме откарваше у дома и точно преди да пристигнем, ставаше много сериозен, някак злобен и заплашителен. Казваше ми, че е важно да пазя нашата малка тайна. Че някои неща не са за пред хората. В колата си имаше оръжие, лъскав пистолет. По-късно ме научи как да го ползвам. Но отначало само го слагаше на седалката, после обясняваше, че обича тайните си и ако някога бъдат разкрити, ще му се наложи да нарани някого. Дори мен. Ако кажа на някого, щял да бъде принуден да ме убие, а после да убие онзи, на когото съм казал, включително Даръл и майка ми. Беше много убедителен. На никого не казах.

Продължихме да ходим за риба. Мисля, че майка ми знаеше, но тя си имаше свои проблеми, най-вече с бутилката. През повечето време беше пияна. Отказа се от пиенето много по-късно, твърде късно за мен. Когато бях на около десет, чичо ме научи да пуша марихуана. После да вземам хапчета. Не беше чак толкова зле. Мислех се за голяма работа. Още хлапе, а пуша цигари и марихуана, пия бира и гледам порно. Другата част не беше приятна, но не траеше дълго. По онова време живеехме в Спрингфийлд и един ден майка ми каза, че трябвало да се преместим. Баща ми, или мъжът й, или какъвто беше там си бил намерил работа близо до Джоплин, щата Мисури, откъдето съм родом. Набързо събрахме багажа, натоварихме всичко на камион и изчезнахме посред нощ. Сигурно сме оставили неплатен наем. А може да е имало и други неща — сметки, съдебни дела, заповеди за арест, присъди, кой знае. Така или иначе, на другата сутрин се събудих във фургон — много голям и много хубав. Бяхме изоставили чичо Чет. Сигурно е било голям удар за него. След около месец той най-сетне ни намери. Цъфна на прага и ме попита дали искам да идем за риба. Казах „не“. Той нямаше къде да ме отведе, затова просто остана да се мотае из къщата и да ме зяпа. После възрастните седнаха да пият и не след дълго се скараха за пари. Чичо Чет ги наруга и си тръгна. Повече не го видях. Но злото бе сторено. Ако го срещна днес, ще грабна бухалка да му пръсна мозъка. Бях едно сбъркано малко момче. Мисля, че така и не го преодолях. Може ли да запаля?

— Не.

— Тогава може ли да спрем за една цигара?

— Разбира се.

Няколко километра по-нататък отбиха на едно крайпътно място за отдих. Телефонът на Кийт пак забръмча. Още едно пропуснато обаждане от Матю Бърнс. Влачейки след себе си облак дим, Бойет се залута към горичката зад тоалетните. Кийт крачеше напред-назад из паркинга, опитвайки се да раздвижи кръвта си, и от време на време хвърляше поглед към своя спътник. Когато Бойет съвсем се загуби в мрака, Кийт се запита дали не е изчезнал окончателно. Но вече беше толкова изморен от пътуването, че не даваше пет пари за това. Ако Бойет избягаше, Кийт просто щеше да потегли обратно, блажено самотен в колата, а после стоически да изтърпи упреците на Дейна и Матю. С малко късмет никой нямаше да узнае за провалената мисия. А Бойет щеше да прави каквото бе правил винаги — да се скита насам-натам, докато умре или отново го арестуват.

Ами ако нападнеше някого? Дали щяха да обвинят и Кийт?

Минутите отлитаха без никакъв признак за движение из горичката. Десетина тежкотоварни камиона бяха паркирани в единия край на площадката и шофьорите спяха в кабините, а генераторите тихо бучаха.

Кийт се подпря на колата и зачака. Вече нямаше нерви и искаше да се прибере. Искаше Бойет да остане в гората, да върви все по-навътре, докато просто изчезне. После си помисли за Донте Дръм.

Откъм дърветата лъхна струйка дим. Спътникът му не бе избягал.

Изминаха километри в пълно мълчание. Бойет сякаш бе забравил за миналото си, макар че само преди минути говореше, без да спира. При първите признаци на умора Кийт го подкани:

— Значи казваш, че сте били в Джоплин. Чичо Чет дошъл и си заминал.

Тик, пет секунди, десет.

— Да… живеехме във фургон извън града. Бедняшки квартал. Винаги сме живели в бедняшки квартали, но помня колко се гордеех, че имаме хубав фургон. Под наем, но тогава не знаех. Край паркинга за фургони минаваше тесен асфалтов път, който навлизаше километри навътре из хълмовете в окръг Нютън южно от Джоплин. Там имаше рекички, долини и черни пътища. Рай за децата. С часове карахме велосипеди по пътеките и никой не можеше да ни намери. Понякога задигахме бира и уиски от фургона или дори от някое магазинче и духвахме да пируваме в пущинака. Веднъж едно момче отмъкна от брат си цяла торбичка трева и така се надрусахме, че не можехме да се крепим на велосипедите.

— И там ли е заровена Никол?

Кийт преброи до единайсет, преди Бойет да отговори:

— Вероятно. Там някъде е. Право да ви кажа, не знам дали ще си спомня. Бях пийнал здравата, пасторе. Опитвах се да си припомня, веднъж дори се помъчих да начертая карта, но ще е трудно. Ако изобщо отидем.

— Защо я зарови там?

— Не исках да я открият. И излязох прав.

— Откъде знаеш, че си излязъл прав? Откъде знаеш, че не са намерили тялото? Погребал си я преди девет години. През последните шест си лежал в затвора, без достъп до новините.

— Пасторе, уверявам ви, че не са я намерили.

Съмненията на Кийт се разсеяха. Вярваше на Бойет и в същото време изпитваше мъчително отчаяние, че се доверява на един изпечен престъпник. Докато наближаваха Уичита, той окончателно се разсъни. Бойет отново се бе затворил в жалката си черупка. От време на време разтриваше слепоочията си.

— Значи за пръв път влезе в съда на дванайсет години? — попита Кийт.

Тик.

— Някъде там. Да, бях на дванайсет. Помня как съдията подметна, че съм твърде малък, за да почвам кариера на престъпник. Пълен наивник.

— Какво беше престъплението?

— Вмъкнахме се в един магазин и задигнахме колкото можехме да носим. Бира, цигари, шоколад, шунка, чипс. Устроихме си страхотно пиршество в гората, натряскахме се. Нямахме проблеми, докато не излезе записът от видеокамерата. Беше ми първото престъпление, затова ми се размина с условна присъда. Заедно с мен обвиниха и Еди Стюарт. Той беше на четиринайсет и не го хващаха за пръв път. Замина за поправителното училище и повече не го видях. Кварталът беше мизерен, тъй че не липсваха лоши момчета. Постоянно си търсехме белята. Даръл ме хокаше, но той се мяркаше от дъжд на вятър. Майка ми се стараеше, но не можеше да откаже пиенето. Брат ми го прибраха, когато стана на петнайсет години. Мен на тринайсет. Влизали ли сте в изправително училище, пасторе?

— Не.

— Така си и мислех. Там влизат децата, които никой не иска. Повечето не са лоши хлапета, поне отначало. Просто не им е провървяло. Първата ми спирка беше в едно заведение близо до Сейнт Луис и като всички поправителни училища си беше просто затвор за деца. Дадоха ми горно легло в една дълга стая, претъпкана с улични хлапета от Сейнт Луис. Насилието беше жестоко. Никога нямаше достатъчно пазачи и надзиратели. За да оцелееш, трябваше да се включиш в някоя банда. Като видяха в досието ми, че съм сексуално насилван, станах лесна плячка за надзирателите. След две години ад ме освободиха. Кажете ми, пасторе, какво да прави едно петнайсетгодишно момче, когато се върне на улицата след две години мъчения?

Той се втренчи в свещеника, сякаш наистина чакаше отговор. Без да откъсва поглед от пътя, Кийт сви рамене.

— Правосъдната система прави от малолетните професионални престъпници. Обществото иска да ни заключи и да изхвърли ключа, но е твърде глупаво, за да осъзнае, че рано или късно ще излезем навън. А когато излезем, сме още по-голяма напаст. Вижте мен. Иска ми се да мисля, че когато ме прибраха на тринайсет, не бях безнадежден случай. Но след две години насилие, побоища и извратеност на свобода излезе един озлобен петнайсетгодишен хлапак. Затворите са фабрики за омраза, пасторе, а обществото иска нови и нови. Това не помага.

— На друг ли прехвърляш вината за станалото с Никол?

Бойет въздъхна и се загледа настрани. Въпросът не беше лек и той сякаш се сви под тежестта му. Накрая каза:

— Пропускате същината, пасторе. Извърших лоши неща, но не можех да се спра. Защо не можех? Защото съм такъв. Но не съм се родил такъв. Станах човек с цял куп проблеми не заради наследственост, а заради исканията на обществото. Заключете ги. Накажете ги най-жестоко. А ако попътно създадете някое и друго чудовище, няма страшно.

— А какво ще кажеш за другите петдесет процента?

— Кои са те?

— Половината условно освободени престъпници започват нов живот и повече не попадат в затвора.

Статистиката не се поправи на Бойет. Той се намести по-удобно и прикова поглед в страничното огледало. Пак се затвори в черупката си и спря да говори. Когато отминаха Уичита, той заспа.

Телефонът му иззвъня пак в 3:40 ч. Беше Матю Бърнс.

— Къде си, Кийт? — попита той.

— Опитай се да поспиш, Матю. Извинявай, че те притесних.

— Не мога да спя. Къде си?

— На около петдесет километра от щатската граница с Оклахома.

— Онзи още ли е с теб?

— О, да. В момента спи. И мен нещо ме е налегнала дрямка.

— Разговарях с Дейна. Много е разтревожена, Кийт. И аз се тревожа. Мислим, че си се побъркал.

— Вероятно. Трогнат съм. Спокойно, Матю. Върша каквото трябва и ще устоя, все едно какво ще се случи. В момента мисля само за Донте Дръм.

— Не пресичай щатската граница.

— Чух те още първия път.

— Добре. Просто да знам, че съм те предупредил неведнъж.

— Ще си го запиша.

— Добре. Сега слушай, Кийт. Нямаме представа какво може да стане, като пристигнете в Слоун и твоят човек се разприказва. Предполагам, че камерите ще му налетят като лешояди на мърша. Не се намесвай, Кийт. Стой настрани. Не разговаряй с репортерите. Със сигурност ще се случи едно от двете. Първи вариант — екзекуцията се провежда по план. Тогава си направил каквото ти е по силите и е време да се прибереш у дома. Бойет има избора да остане там или да си потърси транспорт за връщане. За теб всъщност няма значение. Има известна надежда никой да не научи за малката ти авантюра в Тексас. Вторият вариант е екзекуцията да бъде спряна. Тогава печелиш, но не бързай да тържествуваш. Докато властите се разправят с Бойет, ти изчезваш от града и се прибираш у дома. При всяко положение трябва да останеш незабелязан. Ясен ли съм?

— Мисля, че да. Имам въпрос: къде да отидем, когато пристигнем в Слоун? Кого да потърсим — полицията, пресата, защитниците?

— Роби Флак. Той единствен може да ти обърне внимание. Полицията и прокуратурата нямат интерес да изслушат Бойет. Те си имат виновника. Просто чакат екзекуцията. Само Флак може да ти повярва и със сигурност изглежда способен да вдигне голям шум. Ако Бойет разкаже интересна история, Флак ще се погрижи за пресата.

— И аз така си мислех. Смятам да му позвъня в шест. Не вярвам да спи много.

— Нека пак да си поговорим, преди да започнем с обажданията.

— Дадено.

— И… Кийт, все още мисля, че си луд.

— Не се съмнявам, Матю.

Той прибра телефона в джоба си. Няколко минути по-късно колата напусна Канзас и навлезе в Оклахома. Кийт караше със сто и трийсет километра в час. Носеше свещеническа якичка и вярваше, че нито един уважаващ себе си пътен полицай няма да прекали с въпросите си към Божи служител, виновен само за превишена скорост.

17

Близките на Дръм пренощуваха в евтин мотел край Ливигстън, само на шест километра от затвора „Алан Б. Полънски“, където Донте бе лежал зад решетките повече от седем години. Скромните приходи на мотела идваха главно от семействата на затворници, включително и от странната секта на задочните съпруги от чужбина. По всяко време имаше двайсетина осъдени на смърт, женени за европейки, които всъщност не можеха да докоснат. Щатът не утвърждаваше официално браковете, но двойките все пак се смятаха за семейни и разиграваха ролите си, доколкото бе възможно. Съпругите си разменяха писма и често пристигаха заедно в Тексас да видят мъжете си. Отсядаха в един и същ мотел.

Снощи четири от тях вечеряха на съседната маса до семейство Дръм. Обикновено привличаха вниманието с подчертания си акцент и предизвикателното облекло. Това им харесваше. У дома никой не ги забелязваше.

Донте бе отхвърлил всички предложения за брак. През последните си дни той отхвърли договори за книги, молби за интервюта, брачни оферти и шанса да се появи в предаването на Фордайс. Отказа да се срещне със свещеника на затвора, както и със своя духовен пастир, преподобния Джони Канти. Беше обърнал гръб на религията. Не искаше да има нищо общо с Бога на онези ревностни християни, които тъй усърдно искаха да го убият.

Робърта Дръм се събуди в мрака на стая 109. През изминалия месец бе спала толкова малко, че умората я държеше будна. Лекарят й предписа някакви хапчета, но от тях само стана още по-нервна. В стаята беше топло и тя отметна завивките. Дъщеря й Андреа беше на другото легло и изглеждаше заспала. Синовете й Седрик и Марвин бяха в съседната стая. Затворническият правилник им разрешаваше този последен ден да бъдат с Донте от осем сутринта до обяд. След последното сбогом щяха да го откарат до сградата, където се намираше стаята за екзекуции на затвора в Хънтсвил.

До осем сутринта имаше още няколко часа.

Графикът беше твърдо фиксиран, всяко движение се диктуваше от една система, прочута със своята ефективност. В пет следобед роднините щяха да се явят в приемната на затвора в Хънтсвил, откъдето да бъдат откарани с микробус до сградата за екзекуции и да влязат в претъпканата стая за свидетели само броени секунди преди изпълнението на екзекуцията. Щяха да го видят завързан с ремъци на леглото, вече с игли във вените, да изслушат последните му думи, да изчакат десетина минути до официалното обявяване на смъртта, после бързо да си тръгнат. От там трябваше да отидат до едно местно погребално бюро, за да получат тялото и да го приберат у дома.

Можеше ли всичко това да е сън, кошмар? Нима наистина лежеше будна сред мрака и обмисляше последните часове на сина си? Да, наистина. Вече девет години живееше в този кошмар, още от деня, когато й казаха, че Донте не само е арестуван, но и признава всичко. Кошмарът се бе превърнал в книга, по-дебела от Библията, където всяка глава носеше нова трагедия, всяка страница — скръб и недоумение.

Андреа се обърна на другата страна и евтиното легло заскърца. После остана да лежи неподвижно, дишайки тежко.

За Робърта един ужас отстъпваше място на следващия: потреса за пръв път да види момчето си в затвора с оранжева униформа и безумно изплашен поглед; болката в стомаха й, когато си мислеше как лежи зад решетките, далеч от близките си и обкръжен от престъпници; надеждата за справедлив съд и ужасяващото осъзнаване, че ще има всичко друго, но не и справедливост; нейните неудържими ридания, когато обявиха смъртната присъда; последният поглед към сина й, докато двама едри и самодоволни полицаи го извеждаха от съдебната зала; безкрайните обжалвания и гаснещите надежди; безбройните свиждания в отделението на осъдените на смърт, когато гледаше как силният здрав младеж постепенно се превръща в развалина. През тия години тя загуби много приятели, но това всъщност не я вълнуваше. Някои бяха скептични към претенциите за невинност. На други им омръзнаха приказките за сина й. Но тя се бе посветила на една цел и нямаше какво друго да каже. Как можеше някой да разбере какво преживява една майка?

А кошмарът никога нямаше да свърши. Нито днес, когато Тексас най-сетне щеше да го екзекутира. Нито другата седмица, когато щяха да го погребат. Нито някога в бъдеще, когато истината най-сетне щеше да стане известна… ако изобщо излезеше наяве.

Ужасите се трупаха един върху друг и имаше дни, когато Робърта Дръм се питаше дали ще намери сили да стане от леглото. Толкова се изморяваше да се преструва на силна.

— Будна ли си, мамо? — тихо попита Андреа.

— Знаеш, че съм будна, скъпа.

— Успя ли да подремнеш?

— Мисля, че не.

Андреа ритна завивките настрани и изпъна крака. В стаята беше съвсем тъмно, от вън не проникваше никаква светлина.

— Часът е четири и половина, мамо.

— Не виждам.

— Моят часовник е със светещ циферблат.

От децата на семейство Дръм само Андреа беше завършила колеж. Работеше в детската градина на едно градче близо до Слоун. Имаше съпруг и три деца и искаше сега да е в леглото си у дома, далече от Ливигстън, Тексас. Тя затвори очи и се помъчи да заспи, но след броени секунди отново се втренчи в тавана.

— Мамо, трябва да ти кажа нещо.

— Какво, скъпа?

— Не съм го споделяла с никого досега. Нося този товар много отдавна и искам да узнаеш, преди Донте да си отиде.

— Слушам те.

— Имаше един момент след съда, след като го отведоха, когато започнах да се колебая. Мисля, че търсех повод да се усъмня в него. Онова, което казваха, изглеждаше някак логично. Представях си как Донте ходи с онова момиче и се страхува да не го хванат. Представях си как тя се опитва да скъса, а той не иска. Може би през онази нощ тайно се е измъкнал, докато спях. А когато чух в съда неговото признание, то ме смути дълбоко. Не откриха тялото, но ако той я бе хвърлил в реката, може би никога нямаше да я намерят. Мъчех се да проумея станалото. Исках да вярвам, че системата не е съвсем прогнила. И затова си внуших, че сигурно е виновен, сигурно са заловили когото трябва. Продължих да му пиша, продължих да идвам на свиждания и тъй нататък, но бях убедена, че е виновен. По някакъв странен начин от това ми олекна задълго. Така продължи месеци, може би година.

— Кое те накара да размислиш?

— Роби. Помниш ли как отидохме в Остин за първото обжалване?

— Помня, разбира се.

— Беше около година след делото.

— Бях там, скъпа.

— Седяхме в онази голяма зала, гледахме деветимата съдии, всичките бели, тъй важни в черните си тоги, тъй достолепни и сурово навъсени, а отсреща седяха близките на Никол и онази устатница майка й. Тогава Роби стана да говори от наше име. Беше невероятен. Описа процеса и изтъкна колко слаби са доказателствата. Направи за смях прокурора и съдията. От нищо не се страхуваше. Атакува признанието. И за пръв път извади наяве факта, че полицаите не са му казали за анонимното телефонно обаждане. Това ме потресе. Как може полицията и прокуратурата да крият доказателства? Това обаче не трогна съда. Помня как гледах Роби да спори тъй страстно и изведнъж осъзнах, че той, белият адвокат от богатата част на града, изобщо не се съмнява в невинността на брат ми. В онзи момент му повярвах веднъж завинаги. Толкова ме беше срам, че съм се съмнявала в Донте.

— Успокой се, скъпа.

— Моля те, не казвай на никого.

— Няма. Нали знаеш, че можеш да вярваш на майка си.

Двете седнаха, хванаха се за ръце и приведоха глави една към друга.

— Ще се молим ли, или ще плачем? — попита Андреа.

— Молитвите могат и да почакат.

— Така е. Да си поплачем.

Призори, когато наближиха Оклахома Сити, трафикът стана по-оживен. Бойет бе облегнал глава на страничното стъкло и дремеше със зяпнала уста. Спеше вече втори час и Кийт се радваше на самотата. Бе спрял близо до щатската граница за чаша отвратително кафе от машина, което при други обстоятелства би излял в канавката. Но липсата на вкус се компенсираше с щедро количество кофеин и в момента Кийт се чувстваше наелектризиран, мозъкът му работеше на пълни обороти, а стрелката на скоростомера бе залепнала точно на дванайсет километра над разрешената скорост.

При последното им спиране Бойет бе поискал бира. Кийт отказа и му купи бутилка вода. Намери радиостанция, излъчваща кънтри музика, и слушаше с намален звук. В пет и половина се обади на Дейна, но разговорът не потръгна. Малко след Оклахома Сити Бойет се сепна и каза:

— Май съм задрямал.

— Така е.

— Пасторе, тия хапчета, дето ги вземам, действат здравата на мехура. Може ли да спрем някъде?

— Дадено — отговори Кийт. Какво друго да каже?

Непрекъснато поглеждаше часовника. Някъде на север от Дентън щяха да напуснат магистралата и да продължат на изток по местните пътища. Кийт нямаше представа колко време ще им отнеме това. Надяваше се да пристигнат в Слоун между дванайсет и един. Разбира се, спирането за тоалетна само влошаваше положението.

Спряха в Норман и купиха още кафе и вода. Докато Кийт бързаше да зареди бензин, Бойет успя да изпуши две цигари една след друга, смучейки жадно дима, сякаш му е за последно. Петнайсет минути по-късно отново се носеха по магистрала 35 из равнините на Оклахома.

Като божи служител Кийт се чувстваше длъжен поне да повдигне въпроса за вярата. Започна малко колебливо:

— Ти ми разказа за детството си, Травис, и няма смисъл пак да се връщаме на темата. Интересно ми е обаче дали като дете не си ходил на църква и дали не сте имали свещеник.

Тикът отново се върна. Дългите размишления също.

— Не — каза Бойет и за момент изглеждаше, че това е всичко. После той продължи: — Не съм виждал и майка ми да ходи на църква. Тя не общуваше почти с никого. Мисля, че родителите й се срамуваха от нея и стояха настрани. Даръл определено не си падаше по църковните работи. Чичо Чет се правеше на религиозен, но съм сигурен, че сега е в ада.

Кийт използва възможността да насочи разговора.

— Значи вярваш в ада?

— Да, струва ми се. Вярвам, че като умрем, всички отиваме някъде, а не си представям двамата с вас да сме на едно място. А вие, пасторе? По-голямата част от живота ми мина в затвора и повярвайте, има една порода хора, които не са хора. Те се раждат зли. Жестоки, бездушни, луди същества и нищо не може да им помогне. Когато умрат, трябва да идат на някое лошо място.

Щеше да е смешно, ако не беше трагично. Един убиец и сериен изнасилвач да заклеймява насилието.

— Имахте ли Библия у дома? — попита Кийт, опитвайки се да стои настрани от темата за омразата и престъпленията.

— Не съм виждал. Нито пък някакви други книги. Възпитан съм с порно, пасторе, каквото ми даваше чичо Чет или каквото намирах под леглото на Даръл. Това ми е цялото детско четиво.

— Вярваш ли в Бог?

— Вижте, пасторе, няма да говоря за Бог, Исус, спасението и тъй нататък. В затвора ми проглушиха ушите с тия работи. Много момчета се впрягат, когато попаднат зад решетките и почват да размахват Библията. Някои от тях сигурно са искрени, но, от друга страна, тия приказки звучат много добре пред Комисията по помилванията. Аз просто не се хванах на въдицата.

— Готов ли си за смъртта, Травис?

Кратко мълчание.

— Вижте, отче, на четирийсет и четири години съм и целият ми живот прилича на жестока влакова катастрофа. Писна ми да живея в затвора. Писна ми да живея с вината за това, което съм направил. Уморих се да слушам жалните гласове на хората, които съм наранил. До гуша ми дойде цялата тази помия, отче, разбрахте ли? Омръзна ми да бъда жалка отрепка. Просто всичко ми омръзна. Ако искате да знаете, гордея се с тумора. Трудно е да се повярва, но когато не ме цепи главата, някак си го харесвам проклетото нещо. То ми казва какво ме чака. Дните ми са преброени и това не ме плаши. Вече никого няма да нараня. На никого няма да липсвам, пасторе. Ако нямах тумор, щях да взема шепа хапчета и шише водка и сам да се пратя на оня свят. И все още може да го направя.

Толкова по въпроса за вярата. Отминаха петнайсет километра, преди Кийт да каже:

— За какво искаш да си говорим, Травис?

— За нищо. Просто искам да си седя, да гледам пътя и да не мисля за нищо.

— Идеята ми се струва добра. Гладен ли си?

— Не, благодаря.

В пет часа сутринта Роби излезе от къщи и потегли към кантората по заобиколен път. Остави страничния прозорец отворен, за да усеща миризмата на дим. Пожарът бе изгасен отдавна, но пресният дъх на обгоряло дърво висеше като плътен облак над Слоун. Нямаше вятър. В центъра на града разтревожени полицаи блокираха улиците и отклоняваха движението настрани от Първа баптистка църква. Роби едва зърна димящите руини, осветени от мигащите лампи на пожарни и спасителни автомобили. Той мина по задните улици и когато паркира пред старата гара и слезе от колата, миризмата все още беше остра и натрапчива. Целият град щеше да се събуди със зловещия дъх на един съмнителен пожар. И с неминуемия въпрос: ще има ли още?

Хората от екипа му прииждаха недоспали, изпълнени с напрегнато очакване да видят дали денят ще донесе драматична промяна на посоката, в която бе тръгнал. Събраха се в голямата заседателна зала около дългата маса, все още отрупана с остатъци от снощната сбирка. Карлос се зае да събира празни кутии от пица и бирени бутилки, докато Саманта Томас поднасяше кафе и гевречета. Опитвайки се да изглежда обнадежден, Роби преразказа на всички снощния си разговор с Фред Прайър за тайния запис от стриптийз клуба. Самият Прайър още не беше пристигнал.

Телефонът зазвъня. Никой не искаше да вдигне. Секретарката още не беше дошла.

— Някой да го изключи — Кресна Роби и сигналът замлъкна.

Арън Рей обикаляше от стая в стая и надничаше през прозорците. Телевизорът работеше, но без звук.

Бони влезе в заседателната зала и каза:

— Роби, току-що проверих телефонните съобщения от последните шест часа. Нищо важно. Само няколко смъртни заплахи и двама-трима тъпаци, споделящи радостта си, че големият ден настъпва.

— Няма ли обаждане от губернатора? — попита Роби.

— Засега не.

— Каква изненада. Сигурен съм, че и той не е спал като всички нас.

След време Кийт можеше да сложи в рамка фиша за превишена скорост, за да му напомня винаги какво е правил в 5:50 ч. на 8 ноември 2007 г. За мястото не беше сигурен, защото наоколо не се виждаше град. Просто дълга, пуста отсечка от магистрала 35 някъде на север от Ардмор, Оклахома.

Полицаят се криеше зад някакви дървета и щом го видя и погледна скоростомера, Кийт веднага разбра, че е загазил. Натисна спирачките, намали значително скоростта и изчака няколко секунди. Когато отзад замигаха сините светлини, Бойет възкликна:

— Ох, мамка му мръсна!

— Мери си приказките.

Кийт удари спирачки и отби встрани.

— Моите приказки са ви най-малкият проблем. Какво ще му кажете?

— Че съжалявам.

— Ами ако попита какво правим?

— Караме по магистралата, може би малко по-бързо, но нищо лошо не вършим.

— Мисля да му кажа, че съм нарушил условията на предсрочното освобождаване, а вие ми помагате да избягам.

— Млъквай, Травис.

Истината бе, че Травис наистина приличаше на избягал затворник. Кийт изключи двигателя, намести бялата си якичка така, че да се вижда добре, и предупреди:

— Не казвай нито дума, Травис. Остави аз да говоря.

Докато чакаха полицаят да се приближи с много бавна и целенасочена крачка, Кийт неволно се усмихна на мисълта, че в момента извършва не едно, а две престъпления и по някаква необяснима причина е избрал за свой съучастник един сериен изнасилвач и убиец.

— Можеш ли да прикриеш тая татуировка? — каза той на Травис.

Татуировката беше от лявата страна на шията му — грозна, усукана шарка, която само ненормален би могъл да разгадае и да носи с гордост.

— Ами ако човекът обича татуировки? — отвърна Травис, без да посегне към яката си.

Полицаят се приближи предпазливо, освети ги с дългото си фенерче и след като му се сториха безопасни, изрече троснато:

— Добро утро.

— Добро утро — отвърна Кийт и го погледна от долу на горе. Подаде му шофьорската си книжка, талона и застраховката на колата.

— Свещеник ли сте?

Въпросът прозвуча по-скоро като обвинение. В Южна Оклахома едва ли имаше много католици.

— Лутерански свещеник — уточни Кийт със сърдечна усмивка. Беше истинско въплъщение на учтивостта и миролюбието.

— Лутерански? — изсумтя полицаят, сякаш това можеше да е по-лошо и от католицизма.

— Да, сър.

Полицаят освети документите.

— Е, отец Шрьодер, карахте със сто трийсет и пет километра в час.

— Да, сър. Много съжалявам.

— Тук ограничението е сто и двайсет. Закъде бързате толкова?

— Всъщност не бързам. Просто съм се разсеял.

— Къде отивате?

Кийт много искаше да му каже: „Какво те засяга?“ Но вместо това побърза да отговори:

— В Далас.

— Момчето ми е в Далас — каза полицаят, сякаш това имаше някаква връзка.

Той се върна в колата си, седна вътре, затръшна вратата и започна да пише. Сините лампи проблясваха в избледняващия мрак.

Когато адреналинът се поразсея и чакането започна да му омръзва, Кийт реши да използва времето. Обади се на Матю Бърнс, който сякаш бе чакал с телефон в ръката. Кийт обясни къде е и какво става в момента. Беше му малко трудно да го убеди, че става дума само за превишена скорост, но след много обяснения Матю преодоля първоначалната паника и двамата се споразумяха да почнат да звънят в кантората на Роби Флак.

Най-сетне полицаят се върна. Кийт подписа фиша за глобата, взе си документите, извини се още веднъж и след двайсет и осем минути забавяне отново поеха на път. Присъствието на Бойет остана незабелязано.

18

В един момент от своето минало Донте знаеше точно колко дни е прекарал в килия номер 22 Е на отделението за осъдените на смърт в затвора „Полънски“. Повечето затворници си водеха подобна сметка. Но той изгуби бройката по същата причина, поради която бе изгубил интерес към четенето, писмата, упражненията, храненето, миенето на зъби, къпането и опитите за връзка с други затворници. Можеше да спи, да сънува и да използва тоалетната, когато му се наложеше; извън това не можеше или не искаше да върши почти нищо друго.

— Дойде големият ден, Донте — каза пазачът, докато подаваше в килията подноса със закуската. Отново палачинки с ябълков сос. — Как се чувстваш?

— Добре съм — измънка Донте. Разговаряха през тесен процеп в металната врата.

Днес на смяна беше Мишока — дребничък негър, един от най-свестните надзиратели. Той се отдалечи, оставяйки Донте да гледа тъпо храната. Половин час по-късно Мишока се върна и видя, че не я е докоснал.

— Хайде бе, Донте, трябва да се храниш.

— Не съм гладен.

— А за последния обяд? Помисли ли какво искаш? След няколко часа ще трябва да си дадеш поръчката.

— А ти какво ще ме посъветваш? — попита Донте.

— Знам ли и аз дали нещо ще ми се услади като за последно, ама повечето момчета ядат като разпрани. Пържола, картофи, пържена риба, скариди, пица, каквото си поискаш.

— Дали пък да не си поръчам студени макарони и варена подметка като всеки друг ден?

— Каквото кажеш. — Мишока се приведе малко по-близо и тихичко Добави: — Донте, ще мисля за теб, чуваш ли?

— Благодаря, Мишок.

— Ще ми липсваш, Донте. Ти си добро момче.

Донте се усмихна при мисълта, че ще липсва на някого в затвора. Не отговори и Мишока продължи по коридора.

Дълго седя на ръба на нара, гледайки кашона, който му донесоха предишния ден. Вътре бе подредил грижливо цялото си имущество: десетина книжки с меки корици, нито една от които не бе чел от години, две подложки за писане, пликове, речник, Библия, календар за 2007 г., торбичка с цип, където държеше парите си — общо 18.40 долара, две консерви сардини, старо пакетче солети от лавката и радиоприемник, който хващаше само една християнска радиостанция от Ливингстън и една за кънтри музика от Хънтсвил. Взе молив и започна да смята. Трябваше му известно време, но накрая стигна до резултат, който му се стори точен.

Седем години, седем месеца и три дни в килия номер 22 Е — 2771 дни. Преди това бе лежал около четири месеца в старото отделение в корпус „Елис“. Арестуваха го на 22 декември 1998 г. и оттогава беше непрекъснато зад решетките.

Почти девет години под ключ. Изглеждаше цяла вечност, но не беше чак толкова впечатляващо. През четири врати от него шейсет и четири годишният Оливър Тайри караше трийсет и първата си година, а все още нямаше насрочена дата за екзекуция. Имаше и няколко други ветерани с над двайсет години. Нещата обаче се променяха. За новодошлите имаше други правила, с по-строги ограничения на сроковете за обжалването. Тук средният престой на осъдените след 1990-а бе спаднал до десет години. Най-краткият в цялата страна.

През първите си години в 22 Е Донте чакаше с нетърпение новини от съдилищата. Имаше чувството, че делата се движат със скоростта на охлюв. После всичко свърши, нямаше вече молби за подаване, нямаше съдии и инстанции, които Роби да атакува. Днес, когато поглеждаше назад, му се струваше, че времето на обжалванията е траяло един миг. Той си легна и се помъчи да заспи.

Броиш дните и гледаш как отминават годините. Казваш си и започваш да вярваш, че би предпочел да умреш. По-добре дръзко да погледнеш смъртта в очите и да кажеш, че си готов, защото каквото и да те чака отвъд, все ще е по-добро, отколкото да остарееш в килия два на три метра, без да имаш с кого да си кажеш една дума. И бездруго вече си полумъртъв. Моля, вземете останалата половина.

Виждал си как десетки хора тръгват и не се връщат; приемаш факта, че един ден ще дойдат за теб. Не си нищо друго освен плъх в тяхната лаборатория, евтино тяло, което да използват за доказателство, че експериментът им е успешен. Око за око, всяко убийство трябва да бъде отмъстено. Колкото повече убиваш, толкова по-твърдо вярваш, че убийството е добро.

Броиш дните и ето че не ти остава нито един. В последното утро се питаш дали наистина си готов. Търсиш смелост, но тя бързо гасне.

Когато времето изтече, никой не иска да умира.

Големият ден бе дошъл и за Рива и за да покаже на света колко страда, тя покани екипа на Фордайс у дома на закуска. Облечена в най-изискания си костюм с панталон, изпържи бекон и яйца, после седна на масата заедно с Уолис и двете им деца Чад и Мари, все още ученици в гимназията. Никой от четиримата не се нуждаеше от толкова изобилна закуска. Биха предпочели изобщо да не закусват. Но камерите работеха и докато се хранеха, четиримата разговаряха за пожара, изпепелил любимата им църква — пожар, който още тлееше. Бяха потресени и гневни. Не се съмняваха, че е дело на подпалвач, но успяваха да се сдържат и да не хвърлят обвинения срещу когото и да било — поне пред камерите. Иначе си знаеха, че огънят е подпален от чернокожите хулигани. Рива посещаваше църквата повече от четирийсет години. И двата й брака бяха сключени там. Там бе кръстила Чад, Мари и Никол. Уолис членуваше в църковното настоятелство. Станалото бе истинска трагедия. Постепенно преминаха на по-важни теми. Всички бяха единодушни, че предстои печален ден, печално събитие. Печално, но необходимо. Почти девет години бяха чакали този ден, когато най-сетне щеше да бъде въздадена справедливост за тяхното семейство и за целия град.

Шон Фордайс още беше зает с една сложна екзекуция във Флорида, но не криеше плановете си. Днес следобед щеше да пристигне с частен реактивен самолет на летището в Хънтсвил за бързо интервю с Рива преди екзекуцията. Разбира се, щеше да я чака и след като всичко свърши.

Без водещия снимките продължаваха до безконечност. Иззад кадър асистент-продуцентът подхвърляше на семейството бисери като „Смятате ли смъртоносната инжекция за прекалено хуманна?“. Рива потвърди категорично. Уолис само изсумтя. Чад дъвчеше бекон. Мари, бъбрива като майка си, заяви между две хапки, че Дръм трябва да умре в страшни мъки, също като Никол.

— Смятате ли, че екзекуцията трябва да се извърши публично?

Смесени реакции около масата.

— На осъдения се разрешава последна дума. Ако можехте да разговаряте с него, какво бихте му казали?

Както дъвчеше, Рива избухна в ридания и закри очи.

— Защо, о, защо? — изплака тя. — Защо ми отне детенцето?

— Шон ще е във възторг — прошепна асистентът на оператора. И двамата едва сдържаха усмивките си.

Рива се опомни и семейството продължи закуската. По някое време тя сръга съпруга си, който бе мълчал почти през цялото време.

— Уолис! Ти какво мислиш?

Уолис сви рамене, сякаш изобщо не мислеше.

По случайност отец Рони намина тъкмо когато привършваха закуската. Цяла нощ бе гледал горящата си църква и се нуждаеше от сън. Но Рива и нейното домочадие се нуждаеха от него. Започнаха да разпитват за пожара. Той изглеждаше смазан и без въпросите им. Минаха отзад, в стаята на Рива, където насядаха около масичката за кафе. Хванаха се за ръце и отец Рони зареди молитва. Полагайки усилия за повече драматизъм и усещайки камерата само на половин метър от главата си, той помоли Бог да прати на семейството сила и смелост, за да издържи каквото го чака в този тежък ден. После благодари за справедливото възмездие и се помоли за своята църква и нейните енориаши.

Не спомена нито дума за Донте Дръм или близките му.

След десетина превключвания на гласова поща най-сетне се обади жив човек.

— Адвокатска кантора „Флак“ — бързо изрече женски глас.

— Роби Флак, ако обичате — каза Кийт.

Бойет се завъртя и го погледна.

— Мистър Флак е на съвещание.

— Не се съмнявам. Слушайте, много е важно. Казвам се Кийт Шръодер. Аз съм лутерански свещеник от Топика, Канзас. Вчера разговарях с мистър Флак. В момента пътувам за Слоун и в колата си возя човек на име Травис Бойет. Той е изнасилил и убил Никол Ярбър и знае къде е заровено тялото. Водя го в Слоун, за да разкаже историята си. Непременно трябва да говоря с Роби Флак. Веднага.

— Ъъъ… разбира се. Може ли да ви оставя на изчакване?

— Не мога да ви попреча да ме оставите на изчакване.

— Само за малко.

— Моля ви, побързайте.

Дежурната секретарка стана от бюрото си в приемната и хукна из гарата да събере екипа. Роби беше в кабинета си с Фред Прайър.

— Роби, трябва да чуеш това — каза тя. Гласът и лицето й не оставяха място за възражения.

Събраха се около високоговорителя на уредбата в заседателната зала. Роби натисна един бутон и изрече:

— Роби Флак слуша.

— Здравей, обажда се Кийт Шрьодер. Разговаряхме вчера следобед.

— Да, отец Шрьодер, нали?

— Същият, но ми казвай Кийт.

— Включил съм те на високоговорител. Цялата ми кантора е тук плюс още някои хора, общо десет на брой. Съгласен ли си?

— Добре, както кажеш.

— И водим запис, имаш ли нещо против?

— Да, добре. Нещо друго? Виж, карал съм цяла нощ и ще бъдем в Слоун около пладне. Водя Травис Бойет и той е готов да разкаже историята си.

— Разкажи ни за Травис — каза Роби.

Около масата всички бяха затаили дъх и не помръдваха.

— Той е на четирийсет и четири, роден е в Джоплин, Мисури. Професионален престъпник, регистриран за сексуално насилие в поне четири щата. — Кийт се озърна към Бойет, който зяпаше през прозореца, сякаш изобщо не чуваше. — За последно е лежал в затвора в Лансинг Канзас, сега вече е на свобода. По времето, когато е изчезнала Никол Ярбър, е живял в Слоун, в мотел Ребъл Мотър Ин. Сигурно знаете къде е това. През януари деветдесет и девета е бил арестуван в Слоун за шофиране в нетрезво състояние. Документите за ареста се пазят.

Карлос и Бони трескаво тракаха по клавишите на компютрите си, търсейки в интернет каквото и да било за Кийт Шрьодер, Травис Бойет и ареста в Слоун. Кийт продължаваше:

— Всъщност когато са арестували Донте Дръм, Бойет е лежал в местния арест. После платил гаранцията и щом го освободили, изчезнал от града. Тръгнал към Канзас, опитал се да изнасили друга жена, заловили го и присъдата му изтича едва сега.

Събраните около масата си размениха напрегнати погледи. Всички въздъхнаха. Роби се приведе по-близо до уредбата.

— Защо е решил да проговори най-после?

— Той умира — отсече Кийт. Нямаше време за церемонии. — Има мозъчен тумор, глиобластом четвърта степен, не подлежи на операция. Казва, че лекарите му дават не повече от година. Казва, че иска да постъпи както е редно. Докато лежал в затвора, загубил представа за хода на делото „Дръм“, но се надявал властите в Тексас един ден да проумеят, че са хванали не когото трябва.

— И той сега е в колата при теб?

— Да.

— Може ли да чуе разговора ни?

Кийт управляваше с лявата ръка, а с дясната държеше телефона.

— Не — каза той.

— Кога се срещна с него, Кийт?

— В понеделник.

— Вярваш ли му? Ако наистина е сериен изнасилвач и професионален престъпник, лъжата му е по-присъща от истината. Откъде знаеш, че има мозъчен тумор?

— Проверих. Вярно е. — Кийт се озърна към Бойет, който продължаваше да зяпа през страничното стъкло. — Мисля, че всичко е вярно.

— Какво иска той?

— Засега нищо.

— Къде сте в момента?

— На междущатската магистрала близо до границата на Тексас. Какъв е редът, Роби? Има ли шанс да спрем екзекуцията?

— Има шанс — каза Роби и погледна Саманта в очите. Тя сви рамене и неуверено кимна. — Може би.

Роби разтърка длани.

— Добре, Кийт, ето какво трябва да направим. Трябва да се срещнем с Бойет, да му зададем много въпроси и ако всичко мине добре, ще съставим клетвена декларация, която да подпише, после ще я подадем в съда заедно с молба за прекратяване на екзекуцията. Имаме време, но не много.

Карлос подаде на Саманта снимка на Бойет, която току-що бе разпечатал от сайта на Канзаското управление на затворите. Тя посочи лицето му и прошепна:

— Нека да се обади по телефона.

Роби кимна.

— Кийт, бих искал да разговарям с Бойет. Можеш ли да ме свържеш?

Кийт отдръпна мобилния телефон от ухото си и каза:

— Травис, адвокатът иска да разговаря с теб.

— Няма да стане — отвърна Бойет.

— Защо? Нали отиваме в Тексас, за да говорим с човека. Ето ти го.

— Не. Ще говоря, когато пристигнем.

Гласът на Бойет прозвуча съвсем ясно от високоговорителя. Роби и всички в залата се ободриха от мисълта, че Кийт наистина води някого. Може би все пак не беше някакъв смахнат, решил да ги разиграва в последния момент.

Роби настоя:

— Ако успеем да поговорим с него сега, ще можем да започнем работа по декларацията. Така ще си спестим време, а не ни е останало много.

Кийт предаде това на Бойет, чиято реакция бе изненадваща. Той рязко се приведе напред и сграбчи главата си с две ръце. Опита се да стисне зъби, но от устата му излетя крясък, последван от дълбоко гърлено хъркане, сякаш умираше в ужасни мъки.

— Какво беше това? — попита Роби.

Кийт караше и говореше по телефона, но внезапният пристъп прикова цялото му внимание.

— Пак ще се чуем — каза той и остави телефона.

— Ще повърна — изпъшка Бойет и посегна към дръжката на вратата.

Кийт удари спирачки и отби настрани. Тежкият камион зад него рязко зави и натисна клаксона. Най-сетне спряха и Бойет се вкопчи в предпазния колан. След като се освободи от него, той подаде глава през открехнатата врата и започна да повръща. Кийт излезе, мина отзад и реши да не гледа. Бойет дълго повръща и когато най-сетне спря, Кийт му подаде бутилка вода.

— Трябва да полегна — каза Бойет и пролази на задната седалка. — Не тръгвайте. Още ми е зле.

Кийт се отдалечи на няколко крачки и позвъни на жена си.

След още един шумен пристъп на кашлица и повръщане Бойет като че се поуспокои. Пак седна отпред, но остави вратата отворена и краката му висяха навън.

— Трябва да тръгваме, Травис. До Слоун има още много път.

— Само минутка, може ли? Не съм готов да потеглим.

Бойет разтриваше слепоочията си и лъскавият му череп изглеждаше готов да се пръсне. Кийт го погледа, но му стана неудобно да зяпа подобно страдание. Заобиколи повърнатото и се облегна на предния капак.

Телефонът иззвъня. Беше Роби.

— Какво стана? — попита той.

Роби седеше на заседателната маса, заобиколен от повечето си сътрудници. Карлос работеше над черновата на клетвената декларация. Бони бе открила данни за ареста на Бойет в Слоун и се мъчеше да разбере кой адвокат го е защитавал. Кристи Хинз пристигна към седем и половина и скоро разбра, че е пропуснала най-интересното. Марта Хандлър яростно пишеше поредния епизод от своята история на екзекуцията. Арън Рей и Фред Прайър обикаляха из сградата, пиеха кафе след кафе и нервно оглеждаха прозорците и вратите. За щастие слънцето вече беше изгряло и не очакваха неприятности. Във всеки случай не и в кантората.

— Случват му се подобни пристъпи — каза Кийт. Наблизо профуча камион и повеят разроши косата му. — Мисля, че е от тумора, но когато се случи, изглежда страшно. От двайсет минути повръща.

— Движите ли се, Кийт?

— Не. Ще потеглим след малко.

— Минутите отлитат, Кийт. Разбираш, нали? Донте ще бъде екзекутиран довечера в шест.

— Знам. Ако си спомняш, вчера се опитах да поговоря с теб, а ти ме отряза.

Роби въздъхна дълбоко. Всички около масата го гледаха.

— Той може ли да ни чуе в момента?

— Не. Лежи на задната седалка, разтрива си главата и не смее да мръдне. Аз седя на предния капак и гледам да не ни блъсне някой камион.

— Кажи ни защо вярваш на този тип.

— Чакай да видим откъде да започна. Той знае много за престъплението. Бил е в Слоун по онова време. Очевидно е способен на подобно насилие. Умира. Срещу Донте Дръм няма други доказателства освен собственото му признание. А Бойет носи нейния ученически пръстен на верижка около врата си. Това мога да ти кажа, Роби. И да, има вероятност всичко да се окаже една голяма лъжа.

— Но ти му помагаш да напусне щата. Извършваш престъпление.

— Не ми напомняй, става ли? Току-що разговарях с жена си, която също ми натяква за това.

— След колко време можете да пристигнете?

— Не знам. След три часа може би. На два пъти спирахме за кафе, защото не съм спал от три нощи. Отнесох глоба за превишена скорост, написана от най-бавния полицай в Оклахома. Сега Бойет си повръща червата и предпочитам да го прави в канавката, отколкото в колата ми. Не знам, Роби. Правя всичко възможно.

— Побързай.

19

Слънцето изгря и градът се съживи. Полицейското управление на Слоун беше в пълна бойна готовност — с разкопчани кобури, писукащи радиостанции, кръстосващи по улиците патрулни коли и напрегнати погледи за най-малките признаци на размирици. Очакваха неприятности в гимназията и за всеки случай началникът на полицията прати там десетина души още рано сутринта. Когато пристигнаха, учениците завариха няколко полицейски коли, паркирани около главния вход. Това не вещаеше нищо добро.

Целият град знаеше, че чернокожите играчи са бойкотирали тренировките в сряда и са се зарекли да не играят в петък. Не можеше да има по-голямо оскърбление към една общност, която обича местния футбол. Запалянковците, тъй страстни и верни само преди седмица, сега се чувстваха предадени. Емоциите кипяха из целия град. Откъм бялата страна на града озлоблението идваше заради футбола, а сега и заради опожарената църква. Откъм черната страна всичко беше заради екзекуцията.

Както става при повечето яростни и внезапни конфликти, точният начин, по който започна бунтът, щеше да остане завинаги неизвестен. В безкрайните преразкази за началото станаха очевидни две неща: чернокожите ученици обвиняваха белите, а белите обвиняваха чернокожите. Въпросът за времето беше малко по-ясен. Само секунди след първия звънец в осем и петнайсет се случиха няколко неща едновременно. В момчешките тоалетни на първия и втория етаж бяха хвърлени димки. Пиратки, търкулнати из главния коридор, избухнаха под металните шкафчета като снаряди. Наниз фойерверки пламна близо до централното стълбище и из цялата гимназия се разнесе вълна от паника. Повечето чернокожи напуснаха класните стаи и се струпаха в коридорите. В един от деветите класове избухна бой, когато двама по-буйни ученици — бял и чернокож — си размениха обиди и се сборичкаха. Останалите бързо се включиха в схватката. Учителят избяга от стаята с викове за помощ. Един бой провокира още десет. Не след дълго учениците хукнаха да се спасяват извън сградата. Някои крещяха „Пожар, пожар!“, макар че не се виждаха пламъци. Полицаите извикаха подкрепления и пожарни коли. Навсякъде из първия и втория етаж гърмяха пиратки. Димът ставаше все по-гъст и по-гъст, хаосът се развихряше. До входа на гимнастическия салон няколко чернокожи момчета разграбваха витрината с купите, когато ги зърна групичка бели. Избухна нов бой, който скоро обхвана и съседния паркинг. Директорът стоеше в кабинета си и непрестанно крещеше по радиоуредбата. В осем и половина той обяви, че учебните занимания се отменят за два дни. След идването на подкрепления полицаите най-сетне възстановиха реда и евакуираха гимназията. Нямаше пожар, само дим и остър мирис на евтини експлозиви. След бъркотията останаха натрошени стъкла, задръстени тоалетни, съборени шкафчета, откраднати раници и разбит автомат за безалкохолни напитки. Трима ученици — двама бели и един чернокож — бяха отведени в болницата с леки наранявания. Много други контузии и рани минаха без лекарска помощ. Както често се случва при подобен масов побой, нямаше начин да се разбере кой създава неприятности и кой просто бяга, затова не арестуваха никого.

Мнозина от участниците, бели и чернокожи, си отидоха у дома да се въоръжат.

Робърта, Андреа, Седрик и Марвин минаха проверката на входа на затвора „Полънски“ и един надзирател ги поведе към залата за посетители. И проверката, и пътят им бяха безкрайно познати след толкова много посещения през последните седем години. И макар да мразеха затвора и всичко в него, те осъзнаваха, че скоро той ще стане част от тяхното минало. Ако не друго, „Полънски“ бе мястото, където живееше Донте. Това щеше да се промени след броени часове.

В зоната за посещения има две затворени стаи, използвани от адвокатите. Те са малко по-широки от другите помещения за свиждане и са заградени от всички страни, така че разговорите да не бъдат подслушвани от някой пазач, служител, друг затворник или адвокат. През последния ден на осъдения се разрешава да се среща с роднини и приятели в една от тези адвокатски стаи. Но вездесъщата стъклена стена е и там, а разговорите се водят с помощта на черни телефони от двете страни на преградата. Никакво докосване.

През почивните дни залата за свиждания е оживена и шумна, но в делнични дни няма много посетители. Срядата е определена за „ден на медиите“ и често се случва някой затворник с „насрочена среща“ да дава интервю на репортери от града, където е извършил убийството. Донте отхвърляше всички предложения за интервюта.

Когато в осем часа семейството пристигна, там беше само една надзирателка на име Рут. Познаваха я добре. Тя беше грижовна душа и харесваше Донте. Рут ги поздрави и каза колко съжалява.

Когато Робърта и Седрик влязоха, Донте вече беше в адвокатската стая. През прозорчето на вратата зад него се виждаше застаналият отвън пазач. Както винаги Донте притисна лявата си длан върху стъклото и Робърта направи същото от другата страна. Макар докосването да оставаше недовършено, за тях то винаги се равняваше на дълга и топла прегръдка. Донте не бе докосвал майка си от последния ден на процеса през октомври 1999 г., когато пазачът им позволи една бърза прегръдка, преди да го изведат от съдебната зала.

Той взе телефона с дясната си ръка и каза с усмивка:

— Здравей, мамо. Благодаря, че дойде. Обичам те.

Ръцете им все още се притискаха върху стъклото една срещу друга. Робърта отговори:

— И аз те обичам, Донте. Как си днес?

— Все така. Вече се изкъпах и избръснах. Всички са много мили към мен. Дадоха ми чисти дрехи, нови боксерки. Хубаво е това място. Стават наистина много добри, преди да те убият.

— Изглеждаш страхотно, Донте.

— И ти, мамо. Красива си както винаги.

На едно от първите свиждания Робърта се разплака и нямаше сили да спре. След това Донте й писа колко мъчително е да я вижда така разстроена. В самотата на килията си той плачеше с часове, но не можеше да понесе гледката на майка си в същото състояние. Искаше тя да го посещава при всяка възможност, но сълзите превръщаха свиждането в мъчение. И повече не видя сълзи от Робърта, Андреа, Седрик, Марвин и който и да било роднина или приятел.

— Тази сутрин говорих с Роби — каза тя. — Той има един-два плана за последно обжалване, а и губернаторът досега не е отговорил на молбата ти за помилване. Все още има надежда, Донте.

— Не се залъгвай, мамо, няма надежда.

— Не бива да се предаваме, Донте.

— Защо? Нищо не можем да направим. Щом Тексас реши да убие някого, значи ще стане. Миналата седмица убиха един. Друг е планиран за края на този месец. Тук е като поточна линия, никой не може да я спре. Ако извадиш късмет, ще се случи засечка както с мен преди две години, но рано или късно времето ти изтича. Пет пари не дават дали си виновен или невинен, мамо, интересува ги само да покажат на света колко са строги. Тексас не си поплюва. Не си играй с Тексас. Чувала ли си го?

— Не искам да бъдеш гневен, Донте — тихо каза тя.

— Извинявай, мамо, но ще умра с гняв. Не мога другояче. Някои от момчетата си отиват мирно — пеят псалми, цитират Светото писание, молят за прошка. Момчето, което убиха миналата седмица, каза: „Отче, на теб поверявам духа си.“ Други не казват нито дума, само затварят очи и чакат отровата. Трети се борят докрай. Тод Уилингам умря преди три години и до последния момент твърдеше, че е невинен. Казваха, че подпалил пожар, в който изгорели трите му дъщерички. Но той също е бил в къщата и е пострадал от пожара. Той беше боец. С последните си думи ги наруга.

— Недей да правиш така, Донте.

— Не знам какво ще направя, мамо. Може би нищо. Може просто да легна със затворени очи и да броя, а като стигна до сто, да се унеса завинаги. Но ти, мамо, няма да бъдеш там.

— Вече говорихме за това, Донте.

— Е, пак ти повтарям. Не искам да гледаш.

— И аз не искам, повярвай ми. Но ще бъда там.

— Ще поговоря с Роби.

— Аз вече разговарях с него, Донте. Той знае как се чувствам.

Донте бавно отдръпна ръка от стъклото и Робърта направи същото. Тя остави слушалката на плота и извади от джоба си лист хартия. Чантите задължително се оставяха на пропуска. Робърта разгъна листа, взе слушалката и каза:

— Донте, това е списък на хората, които наминаха или се обадиха по телефона да питат за теб. Обещах им да ти предам техните мисли.

Той кимна и направи усилие да се усмихне. Робърта започна да чете имената — съседи, стари приятели от квартала, съученици, добри познати от църквата и някои далечни роднини. Донте слушаше мълчаливо, но изглеждаше унесен в някакви други мисли. Робърта продължаваше с четенето и към всяко име добавяше коментар или забавна случка.

След нея дойде ред на Андреа. Отново изпълниха ритуала с докосването. Тя описа опожаряването на Първа баптистка църква, напрежението в Слоун, страховете, че може да стане по-зле. Донте сякаш хареса идеята, че хората ще отвърнат на удара.

Още преди години семейството бе разбрало, че е важно да идват на свиждане с шепа монети в джобовете. Покрай стените имаше търговски автомати, а надзирателите предаваха на затворниците храната и напитките. Донте бе отслабнал, но все още много харесваше едни канелени кифлички с глазура. Докато Робърта и Андреа провеждаха първата част от свиждането, Марвин купи две кифлички и кутия безалкохолно, а Рут ги предаде на Донте. Почерпката подобри настроението му.

Седрик четеше вестник близо до адвокатската стая, когато директорът цъфна за едно приятелско „здрасти“. Искаше да се увери, че всичко е наред, че нещата в поверения му затвор вървят като по вода.

— Мога ли да помогна някак? — попита той с такъв глас, сякаш беше в предизборна кампания. Личеше, че полага усилия да показва съчувствие.

Седрик стана, позамисли се, после избухна.

— Шегувате ли се с мен? Каните се да умъртвите брат ми за нещо, което не е извършил, а изниквате тук с тия радостни дрънканици, че искате да помогнете.

— Просто си вършим работата, сър.

Рут мигом се приближи към тях.

— Не, не я вършите, освен ако работата ви е да убивате невинни хора. Щом искате да помогнете, спрете проклетата екзекуция.

Марвин пристъпи между тях и каза:

— Хайде да запазим хладнокръвие.

Директорът отстъпи назад и каза нещо на Рут. Поговориха си сериозно, после директорът се отправи към вратата и излезе.

Тексаският апелативен съд има юрисдикция над делата за предумишлени убийства и е последната инстанция в Тексас, преди осъденият да се обърне към федералните власти. В него членуват деветима съдии — всичките на изборни длъжности и обслужващи целия щат. През 2007 г. този съд все още се вкопчваше в архаичното правило, че всички молби, жалби, петиции, документи и тъй нататък трябва да се подават на хартиен носител. Нищо не се приемаше по електронен път. Черно мастило на бяла хартия — тонове хартия. Всяка молба трябваше да бъде подадена в дванайсет екземпляра: по един за всеки съдия, един за деловодството, един за секретаря и един за официалното досие.

Това бе нелепа и тромава процедура. Федералният съд за Западен Тексас, разположен на четири пресечки от апелативния съд, възприе електронната документация още в средата на 90-те години. В края на века технологиите напреднаха и хартиените носители бързо излизаха от употреба. Както в съдилищата, така и в съдебните канцеларии електронният файл стана много по-популярен от картонената папка.

В девет часа сутринта в четвъртък адвокатите от кантора „Флак“ и Защитната група бяха уведомени, че Тексаският апелативен съд е отхвърлил молбата за помилване поради психическо заболяване. Съдът не вярваше, че Донте е душевноболен. Това се очакваше. Само минути, след получаването на отказа аналогична молба бе пратена по електронен път до федералния съд за Западен Тексас в Тайлър.

В девет и половина една адвокатка от Защитната група на име Сисили Ейвис влезе в деловодството на Тексаския апелативен съд с последната молба от адвокатите на Донте Дръм. Това бе декларация за невинност, аргументирана с тайно записаните твърдения на Джоуи Гембъл. Сисили редовно идваше с подобни молби и деловодителят я познаваше добре.

— Какво друго да чакам? — попита той, докато обработваше документите.

— Сигурна съм, че има и още нещо — каза Сисили.

— Обикновено има.

Деловодителят приключи формалностите, върна на Сисили завереното копие и и пожела приятен ден. Поради очевидната спешност той лично разнесе копия от молбата до кабинетите на деветимата съдии. Трима се оказаха в Остин. Другите шестима се бяха разпилели из щата. Главният съдия Милтън Прудлоу беше отдавнашен член на апелативния съд и през по-голямата част от годината живееше в Лъбок, но държеше и малък апартамент в Остин.

Прудлоу и неговият секретар прочетоха молбата, като обърнаха особено внимание на осемте страници подробно описание на снощното хленчене на Джоуи Гембъл в хюстънски стриптийз бар. Макар и забавен, документът беше далеч от официална клетвена декларация, а нямаше съмнение, че ако му поставят въпроса ребром, той ще отрече всяка дума. Липсваше съгласие за записа. Цялата история намирисваше на клопка. Личеше, че младежът е бил пиян. А дори да приемеха твърденията му и да се окажеше, че наистина е излъгал в съда, какво щеше да докаже това? Според Прудлоу — почти нищо. Донте Дръм бе направил признание. Точка. Делото „Дръм“ никога не го бе смущавало.

Преди седем години той и неговите колеги за пръв път разгледаха пряко обжалване от името на Донте Дръм. Запомниха го добре — не заради признанието, а защото липсваше труп. Присъдата обаче бе потвърдена единодушно. Тексаското правораздаване отдавна имаше традицията да води дела за убийство без ясни доказателства. Някои от обичайните елементи просто не бяха необходими.

Прудлоу реши, че тази последна молба няма правна стойност. После секретарят му се свърза със сътрудниците на останалите съдии и след час отказът обикаляше за подписи.

Вече почти два часа Бойет седеше отзад. Беше взел хапче и то очевидно му действаше. Не помръдваше, не издаваше нито звук, но все още дишаше, когато Кийт го провери за последен път.

За да не заспи и да се поддържа бодър, Кийт на два пъти се обади на Дейна. Размениха си остри думи, без да отстъпват, без да се извиняват за казаното. След всеки разговор Кийт се разсънваше и кипеше от напрежение. Позвъни на Матю Бърнс, който беше в кабинета си в Тоника и изгаряше от желание да помогне. Но нямаше с какво.

Когато колата отново кривна към банкета на тесния път някъде близо до Шърман, Кийт изведнъж се събуди. И побесня. Спря пред най-близкия магазин и си купи голяма чаша силно кафе. Сипа вътре три пакетчета захар и пет пъти обиколи магазина. Когато се върна в колата, Бойет не беше помръднал. Кийт отпи глътка горещо кафе и натисна газта. Мобилният му телефон иззвъня и той го грабна от дясната седалка. Беше Роби Флак.

— Къде си? — попита той.

— Не знам. Пътувам на запад по шосе 82, наближавам Шърман.

— Защо се бавиш толкова?

— Правя каквото мога.

— Какви са шансовете да разговарям с Бойет по телефона?

— Няма начин. В момента се е проснал на задната седалка, още е много зле. И каза, че няма да разговаря, преди да пристигнем.

— Преди да говоря с него, не мога да предприема нищо, Кийт, разбираш ли? Трябва да знам какво е готов да каже. Ще признае ли, че е убил Никол Ярбър? Можеш ли да ми отговориш?

— Е, Роби, това е положението. Напуснахме Топика посред нощ. Караме като луди, за да стигнем в кантората ти, и според Бойет единствената цел е да си признае изнасилването и убийството, и да се опита да спаси Донте Дръм. Поне така каза, преди да потеглим. Но с този тип нищо не е гарантирано. Знам ли, в момента може да е в кома.

— Дали да не му провериш пулса?

— Не. Той не обича да го докосват.

— Просто побързай, по дяволите.

— Внимавай какви ги говориш. Аз съм свещеник и не харесвам подобен език.

— Извинявай. Побързай, моля те.

20

За протестния поход се шушукаше още от понеделник, но подробностите все още бяха неясни. В началото на седмицата до екзекуцията оставаха дни и в чернокожата общност гореше надежда, че някой съдия ще се опомни и ще я спре. Но дните минаха, а висшите сили не се пробуждаха. Сега часът наближаваше и чернокожите в Слоун — особено по-младите — нямаше да стоят със скръстени ръце. Затварянето на гимназията ги бе въодушевило и им развързваше ръцете да търсят как да вдигнат повече шум. Около десет сутринта в Уошингтън Парк започна да се събира тълпа, на ъгъла на десета улица и булевард „Мартин Лутър Кинг“. С помощта на мобилни телефони и интернет тълпата растеше и не след дълго там се струпаха хиляди чернокожи — напрегнати, уверени, че ще се случи нещо, макар и без ясна представа какво. Две патрулни коли пристигнаха и спряха на безопасно разстояние от тълпата.

Трей Глоувър беше защитник в гимназиалния футболен отбор и караше джип със затъмнени стъкла, огромни гуми, лъскави хромирани джанти и аудио система, способна да троши прозорци. Той паркира на улицата, отвори четирите врати и пусна „правосъдието на белия“ — гневен рап на Ти Пи Слик. Песента наелектризира тълпата. Прииждаха още и още хора, най-вече гимназисти, но сборището привличаше също така безработни, домакини и пенсионери. Появиха се и ударни инструменти, когато пристигнаха четирима участници от бандата „Маршируващите бойци“ с два големи и два малки барабана. Скандиране „Свобода за Донте Дръм“ разтърси квартала. В далечината някой запали фойерверки и за секунда всички помислиха, че започва стрелба. Тук-там хвърляха димки. Напрежението нарастваше с всяка минута.

Тухлата не бе хвърлена от Уошингтън Парк. Тя долетя откъм другата страна на полицейските коли — иззад дъсчената ограда около къщата на мистър Ърни Шайлок, който седеше на верандата и зяпаше зрелището. Задното стъкло на едната кола се строши и двамата полицаи вътре изпаднаха в паника, а тълпата нададе одобрителен рев. Няколко секунди полицаите тичаха насам-натам с извадени пистолети, готови да стрелят по всяка подвижна цел, като основната им мишена бе мистър Шайлок. Той вдигна ръце и се провикна:

— Не стреляйте. Не бях аз.

Единият полицай хукна зад къщата да гони нападателя, но след петдесет метра остана без дъх и се отказа. Подкрепленията пристигнаха за броени минути и новите полицейски коли възпламениха тълпата.

Протестният поход най-сетне започна, когато барабанистите излязоха на булевард „Мартин Лутър Кинг“ и поеха на север към центъра. Последва ги джипът на Трей Глоувър със свалени прозорци, през които гърмеше рап. Зад него се проточи дълга колона от протестиращи; мнозина размахваха плакати, настояващи за правосъдие, спиране на убийствата и свобода за Донте Дръм. Деца на велосипеди се включваха във веселбата. Чернокожите ставаха от верандите и тръгваха с множеството. Шествието растеше и бавно вървеше напред, но май без ясно определена цел.

Никой не си бе дал труда да поиска разрешение, както повеляваха градските наредби. Вчерашният митинг пред съда беше организиран по всички правила, но не и този поход. Полицаите обаче демонстрираха хладнокръвие. Нека протестират. Нека викат. До довечера ще им мине. Едно преграждане на маршрута, опит за разпръскване на тълпата или арестуване на неколцина демонстранти само би разпалило страстите и влошило нещата. Затова полицаите действаха сдържано. Някои следваха колоната, други избързваха напред да разчистват пътя и да отклоняват движението.

Един чернокож полицай на мотоциклет спря до джипа и подвикна:

— Накъде си тръгнал, Трей?

Трей, който явно бе станал неофициален водач на протеста, отвърна:

— Пак отиваме към съда.

— Карайте по-кротко и няма да има неприятности.

— Ще се опитам — каза Трей и сви рамене.

И двамата знаеха, че размириците могат да избухнат всеки момент.

Шествието зави и бавно продължи по Филипс Стрийт. Възмутените граждани определено бяха очаровани от свободата да изразят своето мнение и от вниманието, което привличаха. Рапът разтърсваше земята с убийствените си текстове. Гимназистите подскачаха и се въртяха в такт с музиката, скандирайки бойни възгласи. Настроението бе едновременно празнично и гневно. Хлапетата се гордееха с нарастващия си брой, но искаха нещо повече. Пред тях полицаите блокираха Мейн Стрийт и уведомиха собствениците на магазини в центъра, че се задава протестен поход.

Обаждането на телефон 911 бе регистрирано в 11:27 ч. Гореше църквата „Маунт Синай“ близо до Уошингтън Парк. Според анонимния осведомител зад църквата бил паркиран бял микробус с фирмено лого и телефонни номера. Двама бели мъже с униформи на водопроводчици или електротехници изскочили от църквата и избягали с микробуса. След минути отвътре забълвал дим.

Раздаде се вой на сирени. Пристигаха екипи на две от трите пожарни команди в Слоун.

На ъгъла на Филипс Стрийт и Мейн Стрийт шествието спря. Барабаните млъкнаха. Всички гледаха как пожарните коли летят към тяхната част на града. Същият чернокож полицай с мотоциклет спря до джипа и съобщи на Трей, че гори една от техните църкви.

— Дай да разпуснем похода, Трей — предложи полицаят.

— Няма да стане.

— Тогава ще има големи неприятности.

— Вече ги има — каза Трей.

— Спрете, преди нещата да излязат извън контрол.

— Не, вие гледайте да не ни се пречкате.

На петнайсет километра западно от Слоун имаше смесен магазин, наречен „Крайпътна спирка“. Собственикът бе едър, гръмогласен и свадлив мъж на име Джеси Хикс, втори братовчед на Рива. Баща му беше отворил магазина преди петдесет години и Джеси никога не бе работил другаде. Знаеше се, че „Крайпътна спирка“ е сборно място за клюки и добро похапване. На няколко пъти дори местни политици бяха организирали там барбекю за кампаниите си. На стената зад тезгяха до щанда с цигарите Джеси бе закачил снимка на любимата си племенница Никол Ярбър и обсъждаше нейната гибел с всеки, готов да го изслуша. Формално тя му се водеше трета братовчедка, но той я наричаше племенница, тъй като бе станала местна знаменитост. Джеси чакаше с нетърпение да дойде шест часът вечерта на осми ноември, четвъртък.

Магазинът заемаше предната част на сградата, отзад беше малката закусвалня, а около старинната тумбеста печка имаше шест люлеещи се стола и когато наближеше обяд, нито един от тях не оставаше празен. Джеси работеше на касата, продаваше бензин и бира и говореше непрекъснато с редовните посетители. От бунта в гимназията бяха минали само няколко часа, Първа баптистка църква още тлееше, а екзекуцията наближаваше — всичко това даваше предостатъчно теми за разговори и клиентите бъбреха развълнувано. Някакъв мъж на име Шорти влезе и обяви:

— Африканците пак са тръгнали към центъра. Един от тях счупи с тухла стъклото на полицейска кола.

След всички други истории тази вест едва не претовари запаса от новини, които трябваше час по-скоро да бъдат обсъдени, анализирани и огледани от всеки ъгъл. За няколко минути Шорти бе на гребена на вълната, но скоро бе засенчен от Джеси, който винаги доминираше в разговора. Изказаха се няколко мнения как да действа полицията и никой не одобри сегашните действия.

От години Джеси се хвалеше, че ще присъства на екзекуцията на Донте Дръм — няма търпение да я види и ако му разрешат, сам би дръпнал ръчката. Неведнъж казваше, че скъпата му Рива настоява за неговото присъствие, защото е бил тъй добър към любимата си племенница Никол. Всички го бяха виждали как въздиша задавено и бърше очи, когато говори за Никол. Но ето че в последния момент някакво бюрократично объркване не позволяваше на Джеси да иде в Хънтсвил. Имаше много журналисти, чиновници и други големи клечки, желаещи да присъстват. Това беше най-вълнуващото събитие в града и Джеси някак отпадна от списъка на одобрените.

Един мъж на име Ръсти влезе и съобщи:

— Още една църква гори! От негърските.

— Къде?

— В Слоун, близо до Уошингтън Парк.

Отначало идеята за отмъщение чрез пожар на църква изглеждаше немислима. Дори Джеси се смая. Но колкото повече разговаряха и обсъждаха, толкова повече им допадаше. Защо не? Танто за танто. Око за око. Щом искат война, ще си я получат. Единодушно решиха, че Слоун е буре с барут и предстои дълга нощ. Това звучеше тревожно, но и вълнуващо. Всеки от насядалите около печката имаше в колата си поне две огнестрелни оръжия и още у дома.

Влязоха двама непознати — единият със свещеническа якичка и тъмносиньо сако, другият болнав и куц, с бастун в ръката. Свещеникът пристъпи към щанда и взе две бутилки вода. Другият отиде до тоалетната.

Кийт сложи бутилките на тезгяха и поздрави Джеси. Зад него експертите на люлеещите се столове говореха един през друг и Кийт не разбра нито дума.

— От тук ли сте? — попита Джеси, докато връщаше рестото.

— Не, само минаваме — каза Кийт. Говореше ясно, точно и без акцент. Янки.

— Свещеник ли сте?

— Да, лутерански проповедник.

Докато изричаше тези думи, Кийт усети миризмата на прясно изпържени лучени кръгчета. Коленете му се подкосиха от болка в стомаха. Беше прегладнял и изтощен, но нямаше време за ядене. Бойет се дотътри откъм тоалетната. Кийт му подаде бутилка вода, благодари на Джеси и се завъртя към вратата. Бойет кимна на Джеси, който подхвърли:

— Приятен ден, момчета.

Не знаеше, че говори с човека, който бе убил племенницата му.

На паркинга едно ауди рязко спря до тяхната кола и отвътре излязоха двама мъже — Арън Рей и Фред Прайър. Те се представиха набързо, огледаха внимателно Бойет и личеше, че се чудят дали казва истината. Роби щеше да ги пита за впечатленията им веднага щом седнеха в колата и му се обадеха.

— Имаме петнайсет минути път до кантората и ще трябва да заобиколим центъра — каза Арън. — Стават много неща. Дръжте се близо до нас, разбрахте ли?

— Да тръгваме — каза Кийт. Нямаше търпение да приключи с това безкрайно пътуване.

Двете коли потеглиха плътно една зад друга. Бойет изглеждаше спокоен, дори флегматичен. Държеше бастуна между краката си. Потропваше с пръсти по дръжката, както бе правил през последните десет часа. Когато отминаха табелата, обявяваща, че навлизат в Слоун, Бойет каза:

— Не вярвах, че някога пак ще видя това място.

— Познаваш ли го?

Тик, пауза.

— Всъщност не. Минал съм през какви ли не градове и градчета, пасторе. След време всичко потъва в мъгла.

— Нещо по-специално да си спомняш за Слоун?

— Никол. Аз я убих.

— Само нея ли си убил?

— Не съм казал такова нещо, пасторе.

— Значи има и други?

— И това не съм казал. Да поговорим за нещо друго.

— За какво ти се говори, Травис?

— Как се запознахте с жена ви?

— Вече ти казах, Травис, остави я на мира. Прекалено много мислиш за жена ми.

— Толкова е хубавка.

В заседателната зала Роби натисна един бутон на уредбата и каза:

— Говори, Фред.

— Срещнахме се. Сега карат след нас. Единият изглежда истински свещеник, а Бойет е някаква побъркана отрепка.

— Опиши ми го.

— Бял мъж, едва ли би го нарекъл красив. Метър и седемдесет и пет, малко под седемдесет килограма, бръснат череп, грозна татуировка отляво на шията, още няколко по ръцете. Прилича на болно псе, цял живот държано под ключ. Зелени лукави очи, които почти не мигат. След като се ръкувах с него, исках да се измия. Ръката му е отпусната като парцал.

Роби въздъхна дълбоко.

— Значи са тук.

— Тук са. Пристигаме след минути.

— Побързайте.

Роби изключи уредбата и огледа сътрудниците си около масата. Всички се бяха вторачили в него.

— Бойет може да се стресне, като влезе тук и го зяпнат десет души — каза той. — Да се престорим, че работим както обикновено. Аз ще го отведа в кабинета си да му задам първите въпроси.

Досието им за Бойет бързо набъбваше. Бяха открили данни за арестуването му в четири щата, някои подробности за престоя му в различни затвори, както и името на местния адвокат, който го бе защитавал след ареста в Слоун. Адвокатът си го спомняше съвсем смътно и им изпрати своето досие по случая. Разполагаха с клетвени показания от собственичката на Ребъл Мотър Ин, някоя си Инес Гафни, която не помнеше Бойет, но откри името му в стар регистър от 1998 г. Имаха данни за строежа на склада на „Монсанто“, в който Бойет твърдеше, че е участвал през есента на онази година.

Карлос разчисти заседателната маса. Всички зачакаха.

Когато паркира пред бившата гара и отвори вратата, Кийт чу в далечината вой на сирени. Усети мирис на дим. Във въздуха тегнеше напрежение.

— Снощи изгоря Първа баптистка църква — каза Арън, докато се изкачваха по стъпалата. — Сега гори църква в черния квартал.

Той кимна наляво, сякаш Кийт знаеше къде е това.

— Значи подпалват църкви?

— Аха.

Помагайки си с бастуна, Бойет едва изкачи стъпалата. Влязоха в приемната. Фанта се преструваше, че пише усърдно на компютъра, и почти не вдигаше глава.

— Къде е Роби? — попита я Фред Прайър.

Тя кимна към вътрешността на сградата.

Роби ги посрещна в заседателната зала. Запознаха се малко неловко. Бойет не прояви желание да говори или да се ръкува. Изведнъж той каза на Роби:

— Помня ви. Гледах ви по телевизията, след като арестуваха момчето. Бяхте много разстроен, почти крещяхте срещу камерата.

— Да, аз съм бил. А ти къде беше?

— Тук бях, мистър Флак, гледах всичко и не можех да повярвам, че са арестували невинен човек.

— Точно така, невинен.

За един толкова избухлив и напрегнат човек като Роби Флак бе трудно да запази спокойствие. Искаше му се да зашлеви Бойет, да грабне бастуна му, да го смаже от бой и да го наругае за безброй прегрешения. Искаше да го убие с голи ръце. Но вместо това той положи усилия да изглежда хладнокръвен и безпристрастен. С груби думи нямаше да помогне на Донте.

Напуснаха заседателната зала и минаха в кабинета на Роби. Арън и Фред Прайър останаха навън, готови да се намесят. Роби упъти Кийт И Бойет към малката масичка в ъгъла и тримата седнаха.

— Ще желаете ли кафе или нещо за пиене? — попита той почти любезно. Погледна втренчено Бойет, който също го гледаше, без да мига.

Кийт се изкашля и каза:

— Виж, Роби, не бих искал да бъда нахален, но отдавна не сме яли. Умираме от глад.

Роби взе телефона, позвъни на Карлос и му поръча да донесе сандвичи и вода.

— Няма смисъл да увъртаме, Бойет. Нека чуем какво имаш да ни кажеш.

Тик, пауза. Бойет започна да се върти и изведнъж престана да го гледа в очите.

— Ами най-напред искам да знам дали има някаква парична награда.

Кийт наведе глава и възкликна:

— О, боже!

— Не говориш сериозно, нали? — попита Роби.

— Мисля, че в момента всичко е сериозно, мистър Флак — каза Бойет. — Не смятате ли?

— За пръв път става дума за награда — отчаяно поясни Кийт.

— Аз си имам потребности — каза Бойет. — Нямам пукната пара и не ми се очертават печалби. Просто съм любопитен, това е.

— Значи това е? — повтори Роби. — До екзекуцията остават по-малко от шест часа и шансовете ни да я спрем са нищожни. Тексас ще екзекутира невинен човек, а аз седя тук с истинския убиец, който изведнъж иска да му се плати за стореното.

— Кой казва, че съм истинският убиец?

— Ти — намеси се грубо Кийт. — Ти ми каза, че си я убил и знаеш къде е тялото, защото сам си го заровил. Престани да играеш игрички, Травис.

— Ако не ме лъже паметта, баща й обеща тлъста пачка, докато се мъчеха да я намерят. Май бяха двеста хиляди. Прав ли съм, мистър Флак?

— Това беше преди девет години. Доколкото знам, след ареста всички забравиха за парите. Ако си мислиш, че имаш право на такава награда, жестоко грешиш.

Роби говореше сдържано, но личеше, че е готов да избухне всеки момент.

— Защо са ти пари? — попита Кийт. — Както сам каза, след няколко месеца ще бъдеш мъртъв. Забрави ли за тумора?

— Благодаря, че ми напомнихте, пасторе.

Роби гледаше Бойет с нескрита омраза. В момента би дал всичко, което имаше, срещу една дебела клетвена декларация, която разкрива истината и може да спаси неговия клиент. В настаналото дълго мълчание тримата размишляваха как да постъпят сега. Бойет направи гримаса, после почна да масажира лъскавия си череп. Сложи длани върху слепоочията си и натисна с всичка сила, сякаш външният натиск можеше да облекчи вътрешния.

— Пристъп ли имаш? — попита Кийт, но не получи отговор. — Случват му се подобни пристъпи — обясни той на Роби. — Кофеинът помага.

Роби скочи и излезе от кабинета. Пред вратата каза на Арън и Прайър:

— Копелето иска пари.

Отиде до кухнята, грабна кана застояло кафе, намери две картонени чашки и се върна в кабинета. Наля кафе на Бойет, който се превиваше с лакти върху коленете, държеше се за главата и стенеше.

— Пийни малко.

Мълчание.

Накрая Бойет каза:

— Ще ми призлее. Трябва да легна.

— Легни на канапето — предложи Роби и посочи към другия край на кабинета.

Бойет с усилие се надигна и подкрепян от Кийт, изкуцука до канапето, където се сви на топка и обгърна с ръце главата си.

— Може ли да изключите лампите? — помоли той. — След мъничко ще ми мине.

— Нямаме време за това — каза Роби, готов да закрещи.

— Моля ви, само минутка — жално избъбри Бойет.

Целият се тресеше и жадно гълташе въздух. Кийт и Роби напуснаха кабинета и минаха в заседателната зала. Скоро там се събраха всички от групата и Роби представи Кийт. Храната пристигна и те хапнаха набързо.

21

Дойдоха да отведат Донте в дванайсет на обяд. Нито минута по-рано или по-късно. Всичко беше прецизно отработено. Някой почука на металната врата зад Донте. Три отчетливи удара. Той разговаряше със Седрик, но щом разбра, че моментът е настъпил, поиска да чуе майка си. Робърта стоеше зад Седрик, между Андреа и Марвин. Четиримата плачеха. Вече не се опитваха да крият сълзите си. Гледаха часовника от четири часа. Думите им се бяха изчерпали.

Седрик отстъпи място на Робърта, която взе слушалката и притисна длан към стъклото. Донте направи същото от другата страна. Седрик, Марвин и Андреа се прегърнаха силно. Сестра му, която стоеше в средата, всеки миг щеше да припадне.

— Обичам те, мамо — каза Донте. — Съжалявам, че стана така.

— И аз те обичам, скъпи. Няма за какво да съжаляваш. Не си направил нищо лошо.

Донте избърса сълзите си.

— През цялото време се надявах, че татко ще е жив, когато изляза от тук. Исках да ме види на свобода. Исках да разбере, че съм невинен.

— Баща ти никога не се е съмнявал в теб, Донте. Той умря с мисълта, че си невинен. — Робърта попи сълзите си с носна кърпичка. — Аз също никога не съм имала съмнения, скъпи.

— Знам. Е, ще отида при татко съвсем скоро.

Робърта кимна, но не успя да продума. Вратата зад Донте се отвори и в стаята влезе едър пазач. Донте остави слушалката, изправи се и опря длани на стъклото. Близките му направиха същото. След тази последна прегръдка той изчезна от погледа им.

Надзирателите отново му сложиха белезниците и го поведоха. Минаха през няколко метални врати и излязоха от сградата, след което пресякоха моравата. Накрая стигнаха до отделението, в което се намираше затворническата му килия, и го оставиха там за последен път. Сега всичко се случваше за последно. Докато седеше на нара и гледаше кашона с личните си вещи, Донте беше почти убеден, че смъртта ще му донесе избавление.

Близките му имаха няколко минути, за да се съвземат. След като ги отведе от стаичката, Рут ги прегърна. Каза, че съжалява, а те й благодариха за съчувствието. После се отправиха към металния изход и тя ги попита:

— В Хънтсвил ли отивате?

Разбира се, къде другаде?

— По-добре побързайте. Според слуховете се очакват размирици по пътищата.

Те кимнаха, но не измислиха подходящ отговор. Минаха през охраната в предната сграда, взеха документите за самоличност и вещите, след което напуснаха за последен път затвора „Полънски“.

„Размириците по пътищата“, споменати от Рут, се оказаха продукт на тайна конспирация във „Фейсбук“, организирана от двама чернокожи студенти в щатския университет „Сам Хюстън“ в Хънтсвил. Кодовото й название бе „Отклонение“, а планът изглеждаше толкова прост и ефективен, че мигновено привлече десетки доброволци.

През 2000 г., скоро след като Донте пристигна в отделението на осъдените на смърт, всички затворници бяха преместени в „Полънски“. Стаята за екзекуции обаче остана на старото място. В продължение на седем години, през които бяха изпълнени двеста смъртни присъди, затворниците трябваше да бъдат откарвани от „Полънски“ до затвора в Хънтсвил. В началото се измисляха сложни схеми за транспортирането им, но след няколко десетки случая без засади, героични опити за спасяване на осъдените или други усложнения властите решиха, че не ги наблюдават. Никой не се интересуваше от конвоя. Ето защо те се отказаха от сложните маневри и започнаха да използват един и същ маршрут при всяка екзекуция. Конвоят тръгваше от затвора в един часа на обяд, завиваше наляво по шосе 350 и продължаваше по 190 — доста оживен четирилентов път. Пътуването отнемаше около час.

Транспортираха затворниците на задната седалка на микробус без отличителни знаци, придружени от тежковъоръжена охрана, достатъчна да опази и самия президент. Като допълнителна мярка зад тях се движеше идентична кола. Тя превозваше друг отряд отегчени надзиратели, които тайно копнееха да се случи нещо интересно.

Последната екзекуция се бе състояла на 25 септември, когато Майкъл Ричард бе получил смъртоносната инжекция. Тогава десетина студенти, участници в операция „Отклонение“, използваха пет автомобила и множество мобилни телефони, за да проследят движението на двата бели микробуса. Никой не бе заловил или заподозрял студентите. В началото на ноември техният план беше напълно готов и те нямаха търпение да го изпълнят.

В 12:50 ч. един чернокож надзирател от затвора, съпричастен към съдбата на Донте, подаде сигнал на участниците в „Отклонение“. Белите микробуси бяха готови да потеглят. В един часа конвоят напусна „Полънски“ и тръгна по тесния път, който минаваше покрай отделението за строго охранявани затворници. Зави по шосе 350 и се отправи към Ливингстън. По пътя нямаше много коли. На около три километра от затвора обаче трафикът рязко се увеличи, докато не спря напълно. Някакъв автомобил бе препречил дясната лента на пътя. Друг бе спрял на лявата, а трети — на банкета. Трите коли блокираха всякакви опити за преминаване. Шофьорите им бяха излезли на шосето и надничаха под предните капаци на колите си. По-нататък се виждаха още три превозни средства, подредени в стройна редица на пътя. Микробусите не помръдваха и сякаш не бързаха да продължат.

Зад тях в дясното платно спря друга кола. В нея седеше млада чернокожа жена. Тя отвори предния капак и слезе, като се престори на разочарована от факта, че нисанът й я е изоставил по средата на пътя. В този миг до нея се появи фолксваген бийтъл, който също имаше технически проблем. Шофьорът повдигна капака. Постепенно изникнаха още автомобили. Те се подредиха зад първата колона и запушиха всички ленти и изходи. За пет минути шосето бе блокирано от поне двайсет превозни средства. Белите микробуси бяха заобиколени от аварирали коли и джипове с отворени капаци. Шофьорите се разхождаха напред-назад, смееха се и говореха по мобилните си телефони. Няколко студенти минаваха край колите и ги изваждаха извън строя, като премахваха кабелите на разпределителните капачки.

След броени минути пристигнаха десетки патрулки с виещи сирени. Следваше ги конвой от аварийни автомобили, извикани по спешност от Ливингстън. Организаторите на операция „Отклонение“ бяха инструктирали отлично своите доброволци. Шофьорите щяха да настояват, че колите им са се повредили — според законите на Тексас това не се смяташе за престъпление. Те можеха да получат призовки заради блокиране на движението, но от „Отклонение“ бяха намерили адвокат, който щеше да ги защитава в съда. Полицаите нямаха право да вземат ключовете им и да проверят сами дали двигателите са в изправност. А дори и да се опитаха, те биха се убедили в противното. Студентите бяха обучени да се противопоставят на всякакъв опит за претърсване на автомобилите им. В случай че полицаите искаха да ги задържат, те трябваше да окажат мирна съпротива и да ги заплащат, че ще търсят правата си в съда. А ако все пак се стигнеше до арест, от тях се очакваше да го приемат с достойнство — подобна мярка само би подчертала тяхната смелост в борбата с неправдата. „Отклонение“ разполагаше и с други адвокати, готови да поемат защитата им. Студентите приемаха с радост мисълта за евентуален арест — в тяхното съзнание това беше акт на противопоставяне срещу системата. Събитие, за което можеха да разказват години наред.

Докато патрулките и аварийните автомобили паркираха безразборно до пътя и полицаите вървяха ядосано към студентите, започна изпълнението на втората част от плана. Нова вълна младежи се зададоха със своите коли по шосе 350 от Ливингстън и се вляха в хаоса. Трима от тях паркираха в редица, а останалите спряха зад аварийните автомобили. Капаците им се отвориха едновременно — красноречив знак за още закъсали превозни средства на пътя. Тъй като се очакваше шофьорите на аварийните коли да реагират остро и да проявят насилие, втората вълна студенти останаха по местата си, затворили вратите и прозорците си. Повечето автомобили бяха пълни с младежи — здрави, едри мъже, които знаеха как да се грижат за себе си и не се страхуваха от неприятности.

Един от шофьорите на аварийните коли се доближи до първия автомобил, паркирал зад него. След като видя, че вътре седят само чернокожи момчета, той започна да ругае и да отправя гневни заплахи. Някакъв полицай се развика и го накара да замълчи. Униформеният служител беше сержант Инман — ръководител на доста странна операция, която до момента включваше осем патрулни коли, седем аварийни автомобила, поне трийсет „закъсали“ превозни средства и два затворнически микробуса. Единият от тях превозваше мъж, осъден на смърт. Ситуацията се влошаваше още повече от местните жители, които минаваха случайно по шосе 350 и неволно помагаха на протестиращите. Пътят изглеждаше безнадеждно блокиран.

Инман беше хладнокръвен професионалист. Той знаеше нещо, за което студентите не подозираха. Докато си проправяше път сред колите и вървеше към двата бели микробуса, полицаят кимна учтиво на студентите и се усмихна. В следващия миг се появиха охранителите на Донте — едри мъже в сини униформи, които носеха автоматични оръжия. Голяма част от студентите се приближиха до тях. Един от младежите очевидно предвождаше тълпата. Инман отиде до него, подаде му ръка и любезно заяви:

— Казвам се сержант Инман. Може ли да попитам за името ви?

— Куинси Муни.

Момчето неохотно се здрависа с полицая.

— Мистър Муни, съжалявам, че колата ви се е развалила.

— Благодаря.

Инман се огледа и се усмихна на останалите студенти.

— Тези хора ваши приятели ли са?

— Виждам ги за пръв път.

Инман се засмя.

— Вижте, мистър Муни, налага се да разчистим колите от пътя. Събират се все повече автомобили. Движението е блокирано.

— Ще трябва да повикаме автомеханик.

— Не, просто ще ги изтеглим от тук, Куинси. Ако, разбира се, не предпочитате да си спестите по сто долара и да ги отместите сами. В такъв случай няма да се наложи да пишем цял куп глоби. Те ще ви струват по още сто долара на автомобил.

— Значи съм нарушил закона, защото колата ми се е развалила?

— Не, сър. Но и двамата знаем защо сте тук. Съдията също ще разбере.

— Аз знам защо съм тук. Вие защо сте дошли?

— Просто си върша работата, Куинси. Отговарям за движението и реда по пътищата. — Инман кимна и добави: — Елате с мен.

Куинси го последва до първия микробус. Двойните му врати бяха широко разтворени. Инман погледна вътре, след което покани Куинси да направи същото. Микробусът беше празен. Те отидоха до другия автомобил и надникнаха в него. Там също нямаше никого. Надзирателите се закикотиха. В следващия миг се чу оглушителният шум от хеликоптер.

— Къде е Донте Дръм? — попита изумено Куинси.

— Не е тук, нали? — отвърна с усмивка Инман.

Куинси се втренчи в тъмните стъкла на празния микробус. Двамата се върнаха при първата кола. Инман вдигна очи към небето, в посока към затвора „Полънски“. Всички зачакаха, а след секунди над главите им прелетя хеликоптер. Инман го посочи и заяви:

— Ето къде е Донте.

Куинси отвори учудено уста и посърна. Новината се разпространи бързо сред студентите, които се спогледаха уплашено. Някой бе провалил идеално подготвената операция. Донте Дръм щеше да пристигне в стаята за екзекуции преди уречения час.

— Май сте прекалили с приказките в интернет — заяви Инман. — Ето как стоят нещата, Куинси. Имате петнайсет минути да освободите пътя. След това започваме да пишем глоби и да изтегляме колите. Няма да има арести, ако не ни провокирате. Ясно ли е?

Куинси се отдалечи, разочарован от тежката загуба.

След като изяде сандвича и изпи три чаши кафе, Бойет се посъвзе. Той седеше до масата в кабинета на Роби. Осветлението бе включено, а щорите бяха вдигнати. Очевидно Бойет бе забравил за поисканото възнаграждение, поне за момента.

— Какво ще стане, ако ви разкажа за случилото се с Никол? — попита той и погледна към Роби.

— На първо време нищо. Ченгетата и прокурорът са хванали подходящия човек. Екзекутират ли го довечера, със сигурност няма да преследват друг заподозрян. Не знам какво биха направили, ако смъртното наказание се отложи, но ще мине дълго време, преди да се уверят, че Донте не е убил Никол. Те инвестираха твърде много енергия в несправедливата присъда.

— Значи няма да ме арестуват в близките дни?

— Не мога да говоря от името на тези смешници, Бойет. Не знам как биха реагирали. Полицаите тук са некомпетентни, а инспектор Кърбър е пълен глупак. Ако те арестуват, трябва да признаят, че са сбъркали в преценката си за Донте. А това едва ли ще се случи. Щом отидеш в полицейския участък и им разкажеш под клетва за отвличането, изнасилването и убийството, ще те помислят за луд. Полицаите няма да искат да ти повярват. Твоето признание ще ги унищожи.

Бойет се разтресе от поредния тик и замлъкна. Роби се приведе напред и се втренчи в него.

— Времето изтече, Бойет. Очаквам да чуя истината. Ти ли уби момичето?

— Да, вече го казах на Кийт. Отвлякох Никол и я изнасилвах в продължение на два дни. После я удуших и зарових тялото.

— Къде е трупът? Ако го намерим, със сигурност ще спрем екзекуцията.

— Някъде из хълмовете на юг от Джоплин, щата Мисури. Скрих го добре.

— Джоплин е поне на пет часа от тук.

— Повече. Двамата с Никол отидохме там с кола.

— Значи е била жива, когато сте напуснали Тексас?

Последва нов тик. След кратко мълчание Бойет отвърна:

— Да. Убих я в Мисури. Изнасилвах я през целия път до там.

— Възможно ли е да се обадим на властите в Джоплин и да им опишем къде е трупът?

Бойет се засмя на наивното предложение.

— Наистина ли ме смятате за толкова глупав? Да не мислите, че съм я заровил на място, където ще бъде открита? Аз самият не знам дали ще я намеря след всички тези години.

Думите му не смутиха Роби, който бе очаквал подобна реакция.

— В такъв случай трябва да направим видеозапис на твоето признание. Веднага.

— Добре. Готов съм.

Те отидоха в заседателната зала, където Карлос ги чакаше с видеокамера. Присъстваше и съдебна стенографка. Бойет бе инструктиран да седне с лице към камерата. Стенографката зае място от дясната му страна, а Роби от лявата. В този миг в помещението се появиха останалите служители на фирмата — Роби ги бе повикал за свидетели — и застанаха до Кийт на известно разстояние от Бойет. Той погледна към тях и изведнъж се разтревожи. Почувства се като затворник, изправен пред собствената си екзекуция. Стенографката го помоли да вдигне дясната си ръка и да се закълне, че ще казва истината. Бойет се подчини и Роби започна с разпита. Първите въпроси бяха свързани с името, датата на раждане, адреса, местоработата и криминалното му досие.

По молба на Роби Бойет потвърди, че се е съгласил да направи доброволно настоящото признание. Адвокатът бързо премина към времето, което Бойет бе прекарал в Слоун през декември 1998 г. Поинтересува се от характера и продължителността на неговия престой там.

Въпросите бяха умерени и целенасочени. Бойет гледаше право в камерата, без да мигне, и сякаш постепенно се отпускаше. Тиковете му изчезнаха.

— Да преминем към Никол.

Бойет се замисли за миг и започна разказа си. Описа футболните мачове, влечението си към Никол, прераснало в мания, следенето и отвличането на паркинга на мола, където нямало свидетели. Той стоварил жертвата на пода на своя пикап, опрял пистолет в главата й и я заплашил, че ще я убие, ако издаде дори и звук. Омотал с тиксо китките и глезените й, а после й запушил устата. Потеглил в неизвестна посока и след като я изнасилил за пръв път, решил да я захвърли в близката канавка. Никол имала тежки наранявания, но все още била жива. Бойет обаче искал да я изнасили още веднъж и двамата напуснали Слоун. Мобилният телефон в чантата на Никол не спирал да звъни и накрая Бойет отбил до един мост над Ред Ривър. Взел парите, кредитната й карта и шофьорската й книжка, след което хвърлил чантата й във водата. После продължили пътуването си през югоизточната част на Оклахома. Точно преди изгрев слънце, близо до Форт Смит, Бойет забелязал един евтин мотел, в който бил пренощувал преди. Платил за стаята в брой и вкарал Никол вътре, като я заплашил с пистолет. Никой не ги видял. Бойет завързал отново китките, глезените и устата на жертвата, след което я оставил да поспи. Самият той също легнал за няколко часа. Двамата прекарали дълъг ден в мотела. Бойет уверявал Никол, че ще я освободи, ако се държи прилично и изпълнява желанията му. Но вътре в себе си знаел истината. Когато се смрачило, те се отправили на север. Рано сутринта в неделя пристигнали в една отдалечена гориста местност на юг от Джоплин. Никол го умолявала да я пусне, но той я убил. Не било много лесно, тъй като тя се борела с всички сили и го драскала ожесточено. Бойет сложил трупа в голям сандък за инструменти и го заровил. Надявал се никой да не го открие. След това се върнал в Слоун и се напил.

Роби си водеше бележки. Стенографката записваше всичко на машината си. Останалите не помръдваха, затаили дъх.

След като свърши с историята, Бойет се умълча. Безразличният му тон и точността, с която бе разказал всички подробности, имаха смразяващ ефект върху присъстващите. По-късно Марта Хандлър написа: „Докато наблюдавахме погледа и изражението на Бойет, който говореше за своите престъпления, не остана никакво съмнение, че пред нас седи безмилостен убиец. Никога няма да разберем — и може би предпочитаме да не го правим — страданието, на което е било подложено бедното момиче по време на това ужасно изпитание.“

Роби бе запазил спокойствие, но нямаше търпение да приключи.

— По кое време на деня я уби? — попита той.

— Слънцето току-що бе изгряло. Изчаках да стане светло, за да се ориентирам. Трябваше да избера най-доброто място, където да заровя тялото.

— И това се случи в неделя, на 6 декември 1998 година?

— Да. Точно така.

— И слънцето е изгряло около 6:30 ч.?

— Мисля, че да.

— Къде отиде, след като се върна в Слоун?

— В моята стая в Ребъл Мотор Ин. Но първо купих една каса бира с парите на Никол.

— И се напи в мотела?

— Да.

— Колко дълго остана в Слоун след убийството?

— Не съм сигурен. Може би около месец и половина. Арестуваха ме тук през януари. Вие имате полицейското ми досие. След като ме пуснаха, изчезнах от града.

— Кога чу за ареста на Донте Дръм?

— Не знам. Гледах новините по телевизията. Видях ви как крещите пред камерите.

— Какво си помисли, когато задържаха Донте?

Бойет поклати глава и отвърна:

— Учудих се на глупостта им. Какви тъпаци! Момчето нямаше нищо общо с убийството. Бяха хванали погрешния човек.

Последните думи бяха подходящи за финал.

— Да спрем дотук — каза Роби.

Карлос изключи камерата.

— Кога ще е готов преписът от стенограмата? — попита Роби.

— След десет минути.

— Чудесно. Побързай.

Адвокатът и останалите служители на фирмата се събраха около заседателната маса. Всички заговориха в един глас. За миг забравиха за Бойет, но Фред Прайър го държеше под око. Бойет поиска вода и Прайър му подаде една бутилка. Кийт излезе навън, за да се обади на Дейна и Матю Бърнс. Искаше да се освежи, но не постигна особен успех — въздухът бе изпълнен с цигарен дим и напрежение.

Изведнъж се чу силен трясък, последван от пронизителен писък. Бойет бе паднал от стола. Той се хвана за главата, сви колене към гърдите си и започна да се тресе конвулсивно. Фред Прайър и Арън Рей се наведоха над него, но не знаеха как да му помогнат. Роби и останалите се скупчиха наоколо, вперили ужасени погледи в агонизиращия мъж. Старият дървен под се разклати. Гледката будеше съжаление. Кийт чу суматохата и се присъедини.

— Трябва да повикаме лекар — каза Сами Томас.

— Той взема медикаменти, нали, Кийт? — попита тихо Роби.

— Да.

— Имал ли е подобни припадъци преди?

Бойет продължаваше да се мята на пода, като стенеше от болка. Мъжът сякаш се измъчваше от предсмъртен гърч. Фред Прайър го докосна леко по ръката.

— Да — отвърна Кийт. — Преди около четири часа, някъде в Оклахома. Повръща дълго, а после припадна.

— Да го закараме ли в болница? Господи, Кийт, да не би да умира?

— Не знам, не съм лекар. Какво още трябва да направи за вас?

— Нуждая се от подписа му върху клетвената декларация. — Роби отстъпи назад и даде знак на Кийт да го последва. После прошепна: — Важно е да намерим тялото. Декларация едва ли ще убеди съда да спре екзекуцията. А губернаторът със сигурност няма да я отложи. Необходимо е да намерим трупа, и то в най-скоро време.

— Нека пренесем Бойет на канапето в твоя кабинет — предложи Кийт. — Ще изгасим лампите и ще му дадем хапче. Може би не е толкова зле.

— Добра идея.

Беше 13:20 часът.

22

Донте летеше с хеликоптер за пръв и последен път в живота си. Машината беше собственост на Службата за обществена сигурност в Тексас и се движеше със сто и петдесет километра в час, на около деветстотин метра над хълмовете. Донте не виждаше нищо. Беше притиснат между двама едри охранители, които гледаха намръщено през стъклата, сякаш очакваха участниците в операция „Отклонение“ всеки момент да обстрелят хеликоптера. Отпред седяха двамата пилоти — млади мъже с мрачни лица, въодушевени от възложената им мисия. Донте се почувства зле от нестабилния и шумен полет. Затвори очи, облегна глава на твърдата пластмаса и се опита да мисли за нещо приятно. Усилията му бяха напразни.

Той преговори предсмъртните си думи, като безмълвно раздвижи устни, въпреки че не съществуваше вероятност някой да го чуе сред оглушителния шум от хеликоптера. Донте си спомни за други затворници, очакващи смъртното наказание — негови приятели и врагове. Повечето наистина бяха извършили тежки престъпления, но имаше и такива, които твърдяха, че са невинни.

Полетът продължи двайсет минути. Когато хеликоптерът кацна на стария терен за каубойски състезания в затвора в Хънтсвил, осъденият бе посрещнат от цяла армия надзиратели. Окован в тежки вериги, Донте почти бе пренесен на ръце от своите охранители до чакащия микробус. Минути по-късно колата отби в една алея. От двете страни се издигаше висока ограда, покрита с дебело защитно стъкло. На върха й проблясваше бодлива тел. Донте и неговата охрана минаха през входа, откъдето по тесен тротоар стигнаха до червена тухлена сграда. Там щатът Тексас изпълняваше своите убийства.

Когато влезе вътре, Донте присви очи и разучи новата обстановка. Отдясно се виждаха осем килии, пред които минаваше малък коридор. На близката маса бяха оставени няколко издания на Библията, включително едно на испански. Из стаята се разхождаха десетина надзиратели. Повечето обсъждаха времето, сякаш нямаха по-важни теми за разговор. Донте бе подканен да застане на определено място, за да бъде заснет. После свалиха белезниците му и техническият експерт на затвора го информира, че ще вземе отпечатъци от пръстите му.

— Защо? — попита Донте.

— Такива са изискванията — отвърна мъжът и потопи единия му пръст в мастиления тампон.

— Не разбирам защо снемате отпечатъци от човек, когото ще убиете.

Експертът не отговори.

— А, ясно — каза Донте. — Искате да се подсигурите, че сте заловили правилния човек, нали?

Мъжът продължи със следващия пръст.

— Е, този път не сте хванали когото трябва. Мога да ви уверя в това.

Експертът приключи с отпечатъците и Донте бе отведен в една от временните килии. Останалите седем бяха празни. Той седна на ръба на леглото. Подът и чаршафите блестяха от чистота, а температурата в помещението беше приятна. Пред решетките, в тесния коридор, стояха няколко служители от затвора. Единият се приближи до килията.

— Донте, казвам се Бен Джийтър и съм директор на затвора.

Донте кимна, но не се изправи. Гледаше втренчено в пода.

— Нашият свещеник е Томи Пауъл. Ще остане тук цял следобед.

Без да вдига очи, Донте отвърна:

— Нямам нужда от свещеник.

— Както решиш. А сега ме чуй добре. Искам да ти обясня процедурата.

— Мисля, че знам какво ме очаква.

— Все пак съм длъжен да те запозная с всичко.

След поредица от пламенни речи протестът загуби първоначалната си сила. Огромна тълпа чернокожи се събра пред входа на съда и скоро се отправи към Мейн Стрийт, която беше затворена за автомобили. След като никой друг не пожела да вземе мегафона, барабанчиците се съживиха. Хората ги последваха по Мейн Стрийт и продължиха наляво, като размахваха знаменца и пееха „Ние ще победим“. Трей Глоувър отново пое ролята на предводител на шествието. Рап музиката, която звучеше от тонколоните на джипа му, проникваше във всички магазинчета и кафенета в центъра на града. Техните собственици, обслужващият персонал и клиентите наблюдаваха с любопитство случващото се. Защо чернокожите бяха толкова ядосани? Нали младият мъж си бе признал всичко? Той бе убил Никол и заслужаваше да бъде наказан.

До момента нямаше безредици, но напрежението беше осезаемо.

Когато стигнаха Сиск Авеню, Трей и музикантите изведнъж тръгнаха надясно. Левият завой би ги отвел на юг, към изходната им точка. Те обаче решиха да отидат в квартала на белите. Все още никой не бе хвърлил опасни предмети. Нямаше и заплахи. Няколко патрулни коли следваха шествието, а други наблюдаваха обстановката от страничните улици. Тълпата навлезе в стария жилищен район на града, на две преки северно от Мейн Стрийт. Глъчката изкара хората на верандите им. Когато видяха какво се случва, те се втурнаха вътре, за да вземат оръжията си. Някои се обадиха на кмета и на шефа на полицията. Протестиращите определено нарушаваха спокойствието в квартала. Защо бяха толкова разгневени? Момчето си бе признало всичко. Властите трябваше да вземат мерки.

Сивитан Парк беше младежки бейзболен комплекс на Сиск Авеню. Намираше се на пет преки от Мейн Стрийт. Щом стигна там, Трей Глоувър реши да спре. Барабаните замлъкнаха и участниците в шествието се събраха на едно място. Тълпата представляваше странна смесица от енергичност и гняв. Някои от присъстващите бяха дошли само за да запълнят свободното си време. Един от полицаите преброи около хиляда и двеста души, повечето от които не бяха навършили трийсет години. Голяма част от по-възрастните чернокожи се бяха прибрали по домовете си. Участниците в протеста повикаха подкрепления и скоро към Сивитан Парк се отправиха още коли с разгневени младежи.

В противоположния край на града се бе събрала друга тълпа чернокожи, които наблюдаваха опитите на пожарната да спаси останките от църквата „Маунт Синай“. Благодарение на бързата намеса на аварийните служби щетите не бяха толкова големи, колкото след палежа на Първа баптистка църква. Храмът обаче бе сериозно пострадал. Пламъците бяха потушени, но от прозорците продължаваше да бълва гъст дим. Поради липсата на вятър пушекът бързо се разстла над града и допълнително засили напрежението.

Телевизионният екип на Фордайс засне подобаващо заминаването на Рива за Хънтсвил. Тя бе поканила у дома свои близки и приятели, за да участват в поредното драматично представление, и всички си поплакаха на воля пред камерите. Самият Шон Фордайс пътуваше със самолет от Флорида и възнамеряваше да се присъедини към екипа в Хънтсвил за последното интервю преди екзекуцията.

Рива трябваше да замине за затвора в компанията на Уолис, двете й деца и отец Рони. Пътуването отнемаше три часа. Ето защо тя помоли свещеника да вземе назаем църковния микробус и да ги закара до там. Той се чувстваше съсипан, след като цяла нощ бе наблюдавал как църквата му гори. В момента обаче не можеше да се противопостави на Рива. Все пак бе настъпил „най-важният ден в живота й“. Те се приготвиха и потеглиха. Отец Рони зае шофьорското място на десетместния микробус с ярък надпис „Първа баптистка църква, Слоун, Тексас“. Всички помахаха на приятелите и поддръжниците си, а после погледнаха към камерите.

Рива се разплака още преди да стигнат до покрайнините на Слоун.

След като прекара петнайсет минути в тъмния кабинет на Роби, Бойет се почувства по-добре. Лежеше на канапето, замаян от острата болка. Краката и ръцете му продължаваха да треперят. Когато Кийт надникна през открехнатата врата, Бойет заяви:

— Тук съм, пасторе. Все още съм жив.

Кийт се приближи до него и попита:

— Как си, Травис?

— Много по-добре.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— Малко кафе. Май облекчава болката.

Кийт излезе и затвори вратата. Намери Роби и му съобщи, че Бойет е жив. В този момент стенографката подготвяше преписа на признанието. Сами Томас, Карлос и Бони ожесточено работеха над документа, наричан от всички „Молбата на Бойет“.

Съдия Елайас Хенри влезе в кантората, мина покрай приемната и отиде в заседателната зала.

— Последвайте ме — заяви Роби и го заведе в малката библиотека. Затвори вратата и взе някакво дистанционно. — Трябва да ви покажа нещо.

— Какво има? — попита съдия Хенри и седна.

— Просто изчакайте. — Роби насочи дистанционното към екрана на стената и в следващия миг пред тях се появи лицето на Бойет. — Това е мъжът, убил Никол Ярбър. Току-що направи признанието.

Записът продължи петнайсет минути. Двамата го изгледаха безмълвно.

— Къде е той сега? — попита съдия Хенри, след като екранът угасна.

— На канапето в моя кабинет. Има злокачествен мозъчен тумор, или поне така твърди. Скоро ще умре. В понеделник сутринта е отишъл при един лутерански свещеник в Топика, щата Канзас, и му е разказал всичко. Опитал се да го разиграва, но накрая пасторът успял да го качи в колата си и да го доведе при нас. Двамата пристигнаха в Слоун преди няколко часа.

— Пасторът го е докарал до тук?

— Да. Секунда. — Роби отвори вратата и повика Кийт. — Това е пасторът — обяви той и го потупа по гърба. — Седни. Мистър Хенри е нашият окръжен съдия. Ако той бе водил процеса срещу Донте Дръм, в момента нямаше да седим тук.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Кийт.

— Доколкото разбрах, преживели сте голямо приключение.

Кийт се усмихна и отвърна:

— Не знам изобщо къде се намирам и какво правя.

— Значи сте попаднали в правилната адвокатска кантора — пошегува се съдията.

Двамата се засмяха, но скоро отново станаха сериозни. Роби се обърна, към съдия Хенри.

— Какво мислите?

— Въпросът е как ще реагира апелативният съд. Човек никога не знае какво да очаква. Съдиите мразят свидетели, които се появяват в последния момент и започват да променят факти, известни отпреди десет години. А и едва ли биха се отнесли сериозно към човек, осъждан многократно за изнасилване. Според мен съществува минимален шанс да отложат екзекуцията.

— Все пак разполагаме с много повече, отколкото преди два часа — каза Роби.

— Кога ще подадете молбата? Вече е почти два часът.

— Скоро. Имам един въпрос. Да кажем ли на пресата за Бойет? Смятам да изпратя записа до съда и губернатора. Чудя се дали да не го предоставя на местната телевизия или на някой канал в Тексас. Може дори да свикам пресконференция в кантората или в съда. Така всички ще чуят историята на Бойет.

— Какво печелиш?

— Целият свят ще разбере, че щатът Тексас е на път да екзекутира невинен човек. Ще дам възможност на хората да видят истинския убиец.

— Но светът няма да спре екзекуцията. Само съдът или губернаторът са в състояние да го направят. На твое място бих внимавал, Роби. Ситуацията е достатъчно напрегната в момента. Ако всички разберат, че Бойет поема цялата отговорност за престъплението, нещата ще излязат извън контрол.

— Вече и бездруго е късно.

— Нима искаш да избухне расов конфликт?

— Ако убият Донте, да. Нямам нищо против.

— Стига, Роби. Играеш си с огъня. Мисли стратегически, не емоционално. Не забравяй, че Бойет може и да лъже. Неведнъж се е случвало някой мошеник да изникне точно преди изпълнението на смъртна присъда. Медиите само чакат подобен скандал. Ако ненормалникът се появи по телевизията, всички ще изглеждаме глупаво.

Роби крачеше неспокойно напред-назад. Чувстваше се нервен и изтощен, но все още мислеше трезво. Изпитваше дълбоко уважение към съдия Хенри и съзнаваше, че в момента се нуждае от съвет.

В стаята се възцари тишина. От коридора долитаха напрегнати гласове, а телефоните не спираха да звънят.

Съдия Хенри продължи:

— Предполагам, че не е възможно да открием тялото.

Роби поклати глава и погледна към Кийт. Пасторът отвърна:

— Вече е късно. Преди два дни казах на Бойет, че ако намерим трупа, със сигурност ще спрем екзекуцията. Той ми обясни, че няма да е лесно. Бил го заровил преди девет години в отдалечена гориста местност. Няколко пъти се връщал там, за да посети Никол. Не знам какво имаше предвид, а и наистина не държах да науча. После загубихме контакт. Открих го след дълго търсене. Исках да го убедя, че трябва да уведомим властите в Слоун и Мисури, в случай че наистина е заровил там жертвата. Той обаче не се съгласи. После отново го изгубих. Бойет е много странен човек. Вчера ми се обади към полунощ и ме събуди. Настояваше да дойдем тук. Беше решил да разкаже историята си и да спре екзекуцията. Нямах друг избор, освен да го послушам. Уверявам ви, че друг път не съм правил подобно нещо. Съзнавам колко е грешно да помогнеш на осъден човек, нарушаващ условията, при които е освободен. Но вече е твърде късно. Тръгнахме от Топика към един през нощта. По пътя отново му предложих да уведомим властите и да се опитаме да намерим тялото. Но той не искаше и да чуе.

— Нямаше да се получи, Кийт — каза Роби. — Властите тук са напълно безполезни. Те само биха се изсмели на идеите ти. Вече са хванали виновника и случаят е разрешен. А в Мисури никой няма да си мръдне пръста, защото разследването е приключило. Не можеш просто да се обадиш на шерифа и да го помолиш да изпрати екипите си в гората. Не става по този начин.

— Тогава кой ще търси трупа? — попита Кийт.

— Ние.

— Смятам да се прибера вкъщи, Роби. Жена ми ми е сърдита, а моят приятел прокурор ме мисли за луд. И не е далеч от истината. Вече направих всичко по силите си. Оставям Бойет в твои ръце. Омръзна ми от него.

— Успокой се, Кийт. Нуждая се от помощта ти.

— За какво?

— Моля те, остани. Бойет ти има доверие. А и кога друг път си ставал свидетел на истински расов конфликт?

— Не е смешно.

— Помисли си за записа, Роби — намеси се съдия Хенри. — Покажи го на съда и на губернатора, но не го прави обществено достояние.

— Мога да контролирам записа, но не и Бойет. Няма как да го спра, ако иска да говори с медиите. Господ ми е свидетел, че той не е мой клиент.

В 14:30 ч. всяка църква в Слоун, независимо дали бе посещавана от бели или чернокожи, вече се охраняваше от пастори, църковни настоятели и преподаватели в неделното училище. Мъжете бяха тежко въоръжени и не го криеха. Някои седяха на стъпалата и разговаряха тревожно, опрели пушки на коленете си. Други чакаха в сенките на дърветата и махаха на минаващите коли, чиито шофьори надуваха клаксоните в знак на солидарност. Трети обикаляха из задните дворове, пушеха и наблюдаваха всяко движение. Бяха твърдо решени да не допускат повече църковни палежи в Слоун.

Фабриката за памук бе изоставена преди две десетилетия, когато дейността й бе поета от нов завод на изток от града. Намираше се в плачевно състояние и при нормални обстоятелства хората биха се зарадвали, ако изгореше до основи. Обаждането на 911 бе получено в 14:44 ч. Някакво момиче минало покрай фабриката и забелязало, че от нея излиза гъст облак дим. Пожарникарите веднага тръгнаха натам и щом пристигнаха, установиха, че пламъците са обхванали покрива. Тъй като изоставената сграда не се използваше, те не бързаха да потушат огъня.

Сега черният пушек се издигаше към небето. Кметът на града го видя от своя кабинет на втория етаж, близо до съда. След като се консултира с шефа на полицията, той се обади на губернатора. Ситуацията в Слоун се влошаваше. Гражданите бяха в опасност. Нуждаеха се от намесата на Националната гвардия.

23

Молбата бе готова малко преди три часа и заедно с декларацията на Бойет съдържаше трийсет страници. Бойет положи писмена клетва, че думите му отговарят на истината, и Сами Томас изпрати по имейл документа на Защитната група в Остин. Щом го получиха, служителите там го разпечатаха и размножиха в дванайсет екземпляра, след което го предадоха на Сисили Ейвис. Тя излезе бързо от офиса, качи се в колата си и се отправи към другия край на града, където се намираше Тексаският апелативен съд. Молбата бе подадена в 15:35 ч.

— Какво е това? — попита съдебният секретар и пое внимателно диска.

— Видеозапис с признанието на истинския убиец — отвърна Сисили.

— Интересно. Предполагам, че искаш да го предам на съдиите възможно най-скоро.

— Още сега, моля те.

— Дадено.

Двамата поговориха още малко и Сисили излезе от стаята. Секретарят побърза да остави копия от молбата на деветимата съдии. В кабинета на главния съдия той каза на асистента му:

— Съветвам те първо да изгледаш записа. Някакъв мъж е признал, че е извършил убийството.

— И къде е той? — попита асистентът.

— При адвоката на Донте Дръм в Слоун. Поне според юристката от Защитната група.

— Значи Роби Флак е намерил свидетел?

— Така изглежда.

След като напусна апелативния съд, Сисили Ейвис тръгна по обиколен маршрут и мина покрай щатския Капитолий. Протестът в подкрепа на Донте бе привлякъл внушителна тълпа на южната морава. Наоколо гъмжеше от полицаи. Участниците бяха получили позволението на властите — Първата поправка към Конституцията функционираше безупречно.

Протестиращите, предимно чернокожи, започваха да се събират от всички посоки. Разрешителното важеше за три часа — от 15 до 18 ч., когато трябваше да бъде изпълнена екзекуцията. Организаторите в Остин очевидно закъсняваха. Ситуацията в Хънтсвил обаче беше коренно различна.

Губернаторът имаше важна среща, която по никакъв начин не бе свързана с Донте Дръм. В 15:11 ч. видеозаписът попадна в ръцете на една асистентка, отговорна за разглеждане на молбите за помилване. Тя изгледа цялото признание, преди да реши как да действа по-нататък. Въпреки че думите на Бойет и се сториха достоверни и ужасяващи, асистентката оставаше скептична заради неговото минало и факта, че бе поискал да прояви честност след толкова много години. Тя отиде при Уейн Уолкот, главен правен съветник и близък приятел на губернатора, за да му опише видяното.

Уолкот я изслуша внимателно, затвори вратата на кабинета си и я помоли да седне.

— Кой знае за този запис? — попита той.

— Само аз — отвърна асистентката. — Изпратиха ми го по имейл от кантората на мистър Флак. Имаше парола за достъп. Дойдох тук веднага щом го изгледах.

— Наистина ли съдържа пълно признание?

— О, да. С доста детайли.

— И ти вярваш на този мъж?

— Не твърдя подобно нещо. Казах, че думите му звучат достоверно. Все пак е сериен изнасилвач и е бил в Слоун, когато момичето е изчезнало.

— Споменава ли Дръм?

— Защо не пуснете видеозаписа?

— Не съм те молил за предложения, нали? — сопна се Уолкот. — Просто отговори на въпроса ми.

— Съжалявам. — Асистентката си пое дълбоко въздух. Изведнъж се почувства неловко. Уолкот я слушаше, но същевременно мислеше трескаво. — Казва само, че никога не се е срещал с Дръм. Според него момчето не е извършило престъплението.

— Очевидно лъже. Не смятам да притеснявам губернатора с такива неща. Искам да запазиш записа в тайна. Нямам време да го гледам. Губернаторът също е много зает. Разбираш ли?

Асистентката недоумяваше, но кимна послушно.

Уолкот сведе очи и се намръщи.

— Разбираш ме, нали? — повтори мрачно той. — Записът трябва да остане в твоя компютър.

— Да, сър.

Веднага щом тя излезе от стаята, Уолкот изтича до кабинета на Бари Рингфийлд, говорителя на губернатора и един от най-близките му приятели. Тъй като наоколо бе пълно със служители и стажанти, двамата мъже предпочетоха да се разходят по коридора.

След като обсъдиха накратко възможностите, те решиха единодушно, че губернаторът не бива да научава за видеозаписа. Ако Бойет лъжеше, признанието му губеше всякаква стойност и правилният човек щеше да бъде екзекутиран. Ако обаче казваше истината, в което двамата силно се съмняваха, последствията можеха да бъдат пагубни. Единственият начин да защитят губернатор Гил Нютън беше някой от тях или по-скоро самата асистентка да поеме вината, като си признае, че е премълчала за записа или дори го е изгубила. До този момент Гил Нютън никога не бе помилвал осъден на смърт. А и след като около случая с Донте Дръм бе вдигнат толкова много шум, той не биваше да отстъпва сега.

Уейн и Бари влязоха в кабинета на губернатора. Трябваше да се явят при него точно в 16 ч., два часа преди екзекуцията. Те не възнамеряваха да му кажат за видеозаписа.

В 15:30 ч. служителите на кантората „Флак“ отново се събраха около заседателната маса. Присъстваха всички, включително Кийт, който въпреки ужасната умора не спираше да се чуди как е попаднал сред целия този цирк. Двамата със съдия Хенри седяха на известно разстояние от останалите, облегнати на стената. Арън Рей и Фред Прайър четяха вестници в другия край на стаята. Травис Бойет беше жив и си почиваше на канапето в тъмния кабинет на Роби.

Роби отдавна трябваше да е заминал за Хънтсвил и напрежението видимо се покачваше. Но той все още не можеше да тръгне. Признанието на Бойет бе обнадеждило екипа и всички продължаваха да работят с нови сили.

Адвокатът на Донте разпределяше задачите от списъка си. Както винаги използваше жълт бележник. Сами Томас и Бони трябваше да следят движението на молбата до апелативния съд и да притискат губернатора за отмяна на екзекуцията. Обикновено Гил Нютън обявяваше решението си в последния момент. Губернаторът обичаше драмата и вниманието. Карлос отговаряше за молбата за помилване поради психическо заболяване, която още се разглеждаше от Пети областен съд в Ню Орлиънс. Ако оттам я отхвърлеха, екипът смяташе да обжалва във Върховния съд. Фред Прайър оставаше в кантората, за да се грижи за Бойет, а Арън Рей щеше да придружи Роби до Хънтсвил. Марта Хандлър бе поискала да пътува с тях, за да наблюдава и записва случващото се. Роби раздаваше заповеди, отговаряше на различни въпроси и потушаваше конфликти. Изведнъж той се обърна към пастора и попита:

— Кийт, ще дойдеш ли с нас в Хънтсвил?

Кийт помълча, преди да попита:

— Защо, Роби?

— Донте се нуждае от теб.

Кийт го изгледа учудено, неспособен да отговори. Стаята утихна и всички се втренчиха в него. Роби продължи:

— Донте е израснал с църквата, Кийт, но в момента е доста безразличен към религията. Сред съдебните заседатели на делото му имаше петима баптисти, двама от Петдесятната църква и един от Църквата на Исус Христос. През последните няколко години Донте започна да вярва, че белите християни са виновни за осъждането му на смърт. Той не иска да има нищо общо с техния Бог и едва ли ще промени лесно възгледите си. Но сигурно ще се почувства по-добре, ако се помоли с някого.

В този миг Кийт би предпочел удобно легло в някой хубав мотел. Като Божи човек обаче не можеше да откаже на Роби. Затова кимна бавно и каза:

— Разбира се.

— Чудесно. Тръгваме след пет минути.

Кийт стисна очи, разтри слепоочията си и промълви наум: „Господи, какво правя тук? Нуждая се от помощта ти.“

Изведнъж Фред Прайър скочи от стола си. Задържа телефона на разстояние, сякаш се пазеше от горещ предмет, и извика:

— Мили боже! Джоуи Гембъл се появи. Готов е да подпише декларацията и да се отрече от показанията си.

— В момента на телефона ли е? — попита Роби.

— Не, изпрати ми есемес. Да му се обадя ли?

— Разбира се! — отвърна Роби.

Прайър отиде до телефона в средата на масата и натисна бутона на високоговорителя. Никой не помръдваше, докато линията даваше свободно. Накрая се чу едно тихо „Ало“.

— Джоуи, обажда се Фред Прайър от Слоун. Току-що получих съобщението ти. Какво става, по дяволите?

— Ами… искам да помогна, мистър Прайър. Много съм разстроен от цялата ситуация.

— Питаш ли Донте? Остават му само два часа и половина живот, а ти най-накрая се сети да проговориш.

— Ужасно съм объркан — каза Джоуи.

Роби се приведе напред и пое нещата в свои ръце.

— Джоуи, тук е Роби Флак. Помниш ли ме?

— Разбира се.

— Къде си сега?

— У дома в Мишън Бенд.

— Съгласен ли си да подпишеш клетвена декларация, с която признаваш, че си излъгал на процеса срещу Донте?

Без колебание Джоуи отвърна:

— Да.

Роби затвори очи и сведе глава. Около масата се чуха тихи възторжени възгласи. На умерените лица засияха радостни усмивки.

— Добре, ето какъв е планът. В Хюстън работи адвокатка на име Агнес Танър. Кантората й се намира на Клей Стрийт. Познаваш ли града?

— Общо взето, да.

— Можеш ли да я намериш? В центъра е.

— Не съм сигурен. Не е добре да шофирам в момента.

— Пиян ли си?

— Не, но обърнах няколко питиета.

Роби инстинктивно погледна часовника си. Още нямаше четири часът, а Джоуи вече заваляше думите.

— Тогава повикай такси. Ще ти дам парите по-късно. Изключително важно е да отидеш веднага в кантората на Танър. Ние й изпращаме клетвената декларация, а ти я подписваш. После я подаваме в съда в Остин. Ще се справиш ли, Джоуи?

— Ще се опитам.

— Това е най-малкото, което можеш да направиш, Джоуи. В момента Донте се намира в затворническа килия, на десетина метра от малката стая, където ще го екзекутират. Той е там благодарение на твоите лъжи.

— Ужасно съжалявам — каза задавено Джоуи.

— Кантората е на Клей Стрийт 118. Разбра ли?

— Да.

— Тръгвай веднага. Документите ще те очакват там. Всяка минута е ценна. Ясно ли е, Джоуи?

— Да, да.

— Обади ни се пак след десет минути.

— Добре.

След края на разговора Роби раздаде нови заповеди и всички се разпръснаха. Докато вървеше към вратата, той каза:

— Хайде, Кийт. Да тръгваме.

Те се качиха в микробуса, последвани от Марта Хандлър, която хукна да ги настигне. Арън Рей натисна педала на газта. Роби се обади на Агнес Танър в Хюстън и набързо й обясни ситуацията.

Кийт се наведе напред и потърси Арън в огледалото за обратно виждане.

— Някой спомена, че разстоянието до Хънтсвил се взема за три часа.

— Така е — потвърди Арън. — Но ние няма да пътуваме с кола.

Летището на Слоун се намираше на три километра източно от града. Имаше една писта, четири малки хангара и обичайната колекция от стари чесни, подредени в стройна редица. Терминалът представляваше правоъгълна метална сграда. Те паркираха, пресякоха тясното фоайе и кимнаха на служителя зад гишето. После излязоха на пистата, където ги очакваше лъскав „Кинг Еър“ с два двигателя. Самолетът бе собственост на заможен адвокат — приятел на Роби, който беше запален пилот. Той качи пътниците на борда, затвори люка и ги помоли да сложат предпазните колани. След това направи същото и се приготви за тръгване.

Кийт не бе разговарял с жена си от няколко часа. Събитията се развиваха толкова бързо, че не знаеше откъде да започне. Дейна вдигна още на първото позвъняване, сякаш през цялото време се бе взирала в телефона. Пилотът включи двигателите и кабината се разтресе от оглушителния шум.

— Къде си? — попита тя.

— В частен самолет. Отиваме в Хънтсвил, за да се срещнем с Донте Дръм.

— Нищо не чувам. На кого е самолетът?

— На един приятел на Роби Флак. Дейна, и аз не те чувам. Ще ти звънна пак, щом пристигнем в Хънтсвил.

— Моля те, пази се, Кийт.

— Обичам те.

Пасторът седеше с лице към предната част на самолета, а коленете му почти докосваха тези на Марта Хандлър. Пилотът насочи машината към пистата. Роби, Марта и Арън говореха по мобилните си телефони. Кийт се учуди как успяват да чуят нещо сред целия шум. Когато стигна края на пистата, пилотът направи завой на сто и осемдесет градуса и обърна самолета на запад. Двигателите изреваха и кабината се разтресе силно, сякаш бе на път да експлодира всеки момент. Пилотът извика на пътниците да се държат здраво и отпусна спирачките. Самолетът тръгна рязко напред и четиримата затвориха очи. След няколко секунди се отделиха от земята. Колесникът се прибра с глух тътен, но Кийт не разбра откъде идва странният звук. Все още замаян от случващото се, той осъзна, че никога преди не се е качвал в толкова малък самолет.

Пасторът бе преживял много неща за пръв път — пътуването до Тексас в компанията на сериен изнасилвач и убиец, направил ужасяващо признание; срещата с адвокатите, които отчаяно се опитваха да спасят живота на невинен човек; четирите нощи, прекарани в безсъние; глобата за превишена скорост в Оклахома и поканата да се моли заедно със затворник минути преди неговата екзекуция.

Самолетът прелетя над Споун на шестстотин метра височина и продължи да се изкачва. Старата памучна фабрика все още гореше и гъстият дим се издигаше към облаците.

Кийт отново затвори очи и се опита да осмисли ситуацията. Напразно. Отправи тиха молитва към Бог да му покаже правилния път, тъй като не знаеше какво прави в момента. После му благодари за странното изпитание и реши, че само Божията намеса може да стои зад подобно премеждие. Когато самолетът достигна хиляда и петстотин метра, пасторът заклюма. Най-накрая умората бе надделяла.

Обикновено пиеха бърбън „Ноб Крийк“, но при специални поводи отваряха по-скъпите бутилки. Сипаха си по една чаша „Папи Ван Уинкъл“ и доволно облизаха устни. Все още беше малко рано, но губернаторът се нуждаеше от силно питие. Бари и Уейн никога не отказваха. Тримата бяха свалили саката си, а навитите ръкави на ризите и отпуснатите вратовръзки им придаваха вид на заети мъже. Те стояха в ъгъла на кабинета и отпиваха от бърбъна, вперили очи в малкия телевизор. Гледаха репортажа от протеста. Ако бяха отворили прозорците, със сигурност щяха да чуят глъчката от улицата. Един след друг многословните оратори заклеймяваха смъртната присъда, расизма и тексаската правосъдна система. Терминът „съдебно линчуване“ се използваше често. Досега всеки от тях бе поискал от губернатора да спре екзекуцията. Според охраната в протеста участваха около десет хиляди души.

Застанали зад губернатора, Бари и Уейн си размениха тревожни погледи. Ако хората научеха за видеозаписа, щеше да избухне истинска война. Трябваше ли да му съобщят за признанието на Бойет? Не, може би по-късно.

— Гил, Националната гвардия очаква нашето решение — каза Бари.

— Каква е ситуацията в Слоун?

— Допреди трийсет минути бяха запалили две църкви — една на белите и една на чернокожите. В момента гори някаква изоставена сграда. Тази сутрин са отменили часовете в местната гимназия заради палежите. Чернокожите протестират по улиците и предизвикват размирици. Някой е хвърлил тухла по задното стъкло на полицейски автомобил, но засега няма други прояви на насилие. Кметът се страхува, че след екзекуцията положението ще излезе извън контрол.

— С какви екипи разполагаме?

— Отрядът в Тайлър е на линия и може да пристигне там до час. Общо шестстотин гвардейци. Мисля, че ще бъдат достатъчни.

— Добре. Тогава действай и подготви прессъобщение.

Бари излезе от кабинета. Уейн отпи още една глътка от бърбъна и колебливо попита:

— Гил, какво ще кажеш да отложим екзекуцията с трийсет дни? Нека изчакаме напрежението да спадне.

— В никакъв случай. Няма да отстъпим само защото чернокожите са разгневени. Проявим ли слабост сега, те ще действат още по-агресивно следващия път. Ако изчакаме цял месец, ще възобновят глупавите протести. Не искам да правя компромиси. Познаваш ме достатъчно добре.

— Ясно. Просто го предложих като вариант.

— Не го споменавай повече.

— Дадено.

— Ето го — каза губернаторът и се приближи към телевизора.

Тълпата приветства с бурни възгласи отец Джеремая Мейс, който се качи на подиума. В момента Мейс беше най-радикалният чернокож свещеник в страната. По някакъв начин той винаги успяваше да се появи на местата, където назряваше расов конфликт. Пасторът вдигна ръце, подкани тълпата да запази мълчание и отправи гореща молитва към Всевишния. Призова го да отвори очите на заблудените души, управляващи щата Тексас, и да ги дари с мъдрост, за да сложат край на огромната несправедливост. Пасторът помоли Бог да изпрати чудо, което да освободи техния брат Донте Дръм.

Когато се върна, Бари наля още бърбън в чашите. Ръцете му трепереха.

— Стига с тези глупости — заяви губернаторът и изключи звука на телевизора. — Господа — продължи той, — искам да го пуснем още веднъж.

Те го бяха гледали многократно и съмненията им се стопяваха с всеки изминал път. Мъжете отидоха до другия телевизор в противоположния край на кабинета и Бари взе дистанционното.

Донте Дръм, 23 декември 1998 г. Седеше с лице към камерата, а на масата пред него имаше кутийка кока-кола и непокътната поничка. Наоколо не се виждаха други хора. Донте беше отчаян, изморен и уплашен. Говореше бавно и монотонно, като никога не поглеждаше директно към камерата.

Губернаторът пристъпи напред и изключи телевизора.

— Момчета, точно това исках да видя. Да тръгваме.

След като стегнаха вратовръзките, закопчаха ръкавелите и облякоха саката си, тримата напуснаха кабинета. В коридора бяха посрещнати от екип охранители, повикани специално за случая. Мъжете слязоха по стълбите до приземния етаж и се бързо отправиха към Капитолия. Изчакаха на известно разстояние от тълпата, докато Джеремая Мейв приключваше пламенната си реч. Пасторът бе изпратен с бурни аплодисменти и се оттегли, като отправяше заплахи за възмездие. Когато губернаторът се качи на подиума, атмосферата се промени рязко. За момент присъстващите се смутиха от появата му, но щом чуха думите: „Аз съм Гил Нютън, губернатор на щата Тексас“, го засипаха с викове на недоволство.

Губернаторът продължи:

— Благодаря ви, че дойдохте тук и се възползвахте от правото си на мирен протест, заложено в Първата поправка към Конституцията. Бог да благослови Америка. — Последва още по-силна вълна на възмущение. — Нашата страна е велика, тъй като управлението й се базира на демокрацията, най-добрата система в света. — Отново освирквания. — Днес сте се събрали тук, защото вие вярвате в невинността на Донте Дръм. Аз дойдох, за да ви убедя в противното. Донте бе признат за виновен след справедлив процес. Той имаше отличен адвокат, но призна, че е извършил убийството. — Разгневените викове ставаха все по-гръмки и Нютън бе принуден да крещи в микрофона. — Случаят му бе разгледан от десетки съдии в пет различни инстанции, както щатски, така и федерални. Всички те взеха единодушното решение, че Донте е виновен.

Неодобрението стана нетърпимо и Нютън беше принуден да прекрати речта си. Той се усмихна самодоволно на тълпата, наслаждавайки се на своето преимущество. Когато шумът утихна, той се приближи до микрофона. С пълното съзнание, че думите му ще бъдат излъчени по всички вечерни новини в Тексас, губернаторът заяви драматично:

— Няма да отменя смъртната присъда на Донте Дръм. Той е чудовище. Извършил е ужасно престъпление!

Протестиращите изреваха отново и започнаха да се блъскат напред. Нютън помаха на камерите и се оттегли. Охранителите веднага го наобиколиха и го изведоха на безопасно място. Бари и Уейн ги последваха, неспособни да скрият задоволството си. Техният човек току-що бе разиграл поредната красива сцена, която несъмнено щеше да му осигури победа на следващите избори.

24

Последното хранене, последните стъпки, последните думи. Донте никога не бе разбирал смисъла на тези подробности. Защо хората отдаваха толкова голямо значение на храната, която човек поемаше, преди да умре? Тя нямаше да го успокои, нито пък да укрепи тялото му или да отложи неизбежното. Храната, както и всичките му органи скоро щяха да се превърнат в пепел. С каква цел се правеше всичко това? След като затворниците получаваха овесена каша години наред, защо им даваха любимите ястия часове преди екзекуцията?

Донте смътно си спомняше първите дни в отделението на осъдените на смърт и ужасяващата храна там. Майка му обичаше да прекарва дълго време в кухнята. Въпреки че използваше твърде много мазнина и брашно, Робърта отглеждаше зеленчуци и избягваше полуфабрикатите. Често експериментираше с различни подправки, а пилешкото и другото месо, което приготвяше, бяха изключително апетитни. Първото месно ястие, поднесено на Донте в отделението, беше парче свинско, лишено от всякакъв вкус. Той загуби апетит още в началото и никога не си го възвърна отново.

Сега, малко преди края, Донте можеше да си поръча истинско угощение, за което трябваше да бъде благодарен. Колкото и да беше странно, почти всички осъдени на смърт обмисляха добре последното си ястие. И бездруго нямаше какво да правят. Още преди дни Донте бе решил, че не желае да му сервират храна, която дори малко да напомня ястията на Робърта. Ето защо си поръча пица пеперони и чаша джинджифилова бира. В четири часа те бяха внесени в килията му от двама надзиратели. Донте не каза нищо. Беше дремал цял следобед, докато чакаше пицата и появата на своя адвокат. Надяваше се на някакво чудо, но щом стана четири часът, всичките му надежди изчезнаха.

В коридора, точно зад решетките, го наблюдаваха безмълвно един надзирател, един служител от затвора и свещеникът, който на два пъти бе поискал да говори с него. Донте бе отхвърлил предложенията му за духовна подкрепа. Не знаеше защо го наблюдават отблизо, но предположи, че целта им е да предотвратят евентуален опит за самоубийство. Не беше ясно как Донте би успял да се самоубие в килията. Ако бе получил възможността за подобно нещо, той би го направил още преди месеци. Сега му се искаше да го беше направил. Така вече щеше да си е отишъл и майка му нямаше да го види как умира.

Въпреки че вкусът на Донте бе притъпен от безсолния бял хляб, блудкавия ябълков сос и безкрайните ястия с „мистериозни меса“, пицата му се стори учудващо апетитна. Той започна да яде бавно.

Бен Джийтър се приближи до решетките и попита:

— Как е пицата, Донте?

— Хубава е — отвърна тихо той, без да вдига очи.

— Имаш ли нужда от нещо?

Донте поклати глава. Имам нужда от много неща, приятел че, но ти не можеш да ги осигуриш. Просто ме остави намира.

— Адвокатът ти ще пристигне всеки момент.

Донте кимна и продължи да яде.

В 16:21 ч. Пети областен апелативен съд в Ню Орлиънс отхвърли молбата на Донте за помилване поради психическо заболяване. Защитниците от кантора „Флак“ веднага подадоха молба до Върховния съд за издаване на заповед за преразглеждане на обжалването. Ако съдът одобреше молбата, екзекуцията можеше да бъде спряна и адвокатите биха спечелили ценно време. В противен случай всичко приключваше и подсъдимият най-вероятно щеше да бъде екзекутиран. Това беше последният шанс на защитата да обжалва.

Секретарят на Върховния съд във Вашингтон получи документа по имейла и го препрати до кабинетите на деветимата съдии.

Тексаският апелативен съд не се бе произнесъл във връзка с молбата на Бойет.

Когато частният самолет кацна в Хънтсвил, Роби се обади в кантората и научи за решението на Пети областен съд. Джоуи Гембъл все още не бе стигнал до офиса на Агнес Танър в Хюстън. Губернаторът беше отхвърлил молбата за помилване, и то по доста драматичен начин. В Слоун нямаше повече палежи, но отряд на Националната гвардия пътуваше натам. Обаждането му донесе само лоши новини, но Роби не бе очаквал нещо по-различно.

Четиримата с Арън, Марта и Кийт се качиха в миниван, шофиран от един частен детектив, чиито услуги Роби беше използвал в миналото. Потеглиха веднага. До затвора имаше около петнайсет минути. Кийт се обади на Дейна, за да й обясни ситуацията, но нещата бяха твърде сложни, а и останалите го слушаха. Жена му беше ужасно объркана и настояваше, че Кийт е на път да направи някоя глупост. Той й обеща да звънне отново. Арън се обади в кантората, за да поговори с Фред Прайър. Бойет бил станал от канапето и се разхождал бавно из кабинета. Оплаквал се, че досега не се е срещнал с никакви журналисти. Държал да разкаже историята си на всички, но имал чувството, че никой не иска да го чуе. Роби напразно се опитваше да се свърже с Джоуи Гембъл. Марта Хандлър си водеше обичайните бележки.

В 16:30 ч. главен съдия Милтън Прудлоу осъществи телекомуникационна връзка с другите членове на Тексаския апелативен съд. Те трябваше да вземат решение относно молбата на Бойет по делото срещу Донте Дръм. Никой от тях не бе въодушевен от изказванията на Бойет. Повечето съдии го мислеха за ненадежден източник, който само търси публичното внимание. След кратка дискусия гласуването започна. Резултатът беше единодушен — нито един от съдиите не искаше да помилва Донте Дръм. Трима от тях се намираха в Остин, а останалите бяха разпръснати из щата. Секретарят на апелативния съд изпрати решението до главния прокурор с копие до Защитната група в Остин, Уейн Уолкот и кантората на Роби Флак.

Миниванът наближаваше затвора, когато Карлос се обади на Роби. Макар и да бе очаквал, че апелативният съд няма да помилва Донте, адвокатът прие тежко лошата новина.

— Гадни копелета! — вбеси се той. — Не вярвали на Бойет. Девет отказа. Нещастници!

— Какво ще се случи оттук нататък? — попита Кийт.

— Вече подадохме молба до Върховния съд. Изпратихме им признанието на Бойет. Необходимо ни е истинско чудо. Вариантите се изчерпват.

— Посочиха ли конкретна причина? — поинтересува се Марта.

— Не, не са длъжни. Проблемът е, че ние всички отчаяно искаме да повярваме на Бойет, а деветимата съдии нямат никакъв интерес да го правят. В противен случай цялата система би рухнала. Извинете ме. Трябва да се обадя на Агнес Танър. Гембъл вероятно е в някой стриптийз клуб и се налива до безсъзнание, докато момичетата танцуват в скута му.

Джоуи не се намираше в стриптийз клуб, нито бе спирал на друго място. Просто беше сбъркал пътя. В 16:40 ч. той влезе в кантората на Агнес Танър, която го чакаше на вратата. Мис Танър беше неумолима по отношение на разводите, но понякога помагаше безвъзмездно по някое дело за убийство. Познаваше добре Роби, въпреки че двамата не разговаряха често.

С готовата клетвена декларация в ръка, тя посрещна Джоуи и го заведе в малката заседателна зала. Искаше й се да разбере къде е бил през всичките тези години и защо е излъгал в съда. Чудеше се дали съзнава колко малко време им остава, за да спасят Донте. Можеше да го разпитва с часове, но нямаше време за това. А и Роби бе споменал, че Джоуи е раздразнителен и непредсказуем.

— Сам ли ще прочетете документа или предпочитате аз да ви запозная с него? — заяви тя и размаха декларацията.

Джоуи седна на един стол, зарови глава в дланите си и отвърна:

— Просто ми кажете какво пише вътре.

— Декларацията съдържа вашето име, адрес и всички останали данни. В нея се твърди, че сте свидетелствали на делото срещу Донте Дръм на еди-кой си октомври 1999 г. Дали сте важни показания в подкрепа на обвинението. Заявили сте пред съдебните заседатели, че в нощта, когато Никол е изчезнала, сте забелязали зелен форд пикап да обикаля около мола, където е била паркирана колата на Никол. Шофьорът е бил чернокож, а пикапът е приличал много на този на Донте Дръм. Следват още подробности, но сега нямаме време за тях. Разбирате ли ме, Джоуи?

— Да. — Той бе закрил очите си. Очевидно плачеше.

— С настоящия документ се отричате от тези показания и се заклевате, че сте излъгали по време на процеса. Ясно ли е, Джоуи?

Той кимна.

— По-нататък се споменава, че сте се обадили анонимно на инспектор Дрю Кърбър и сте го информирали, че Донте Дръм е убиецът. Има още детайли, но ще ви ги спестя. Смятам, че схващате за какво става въпрос, нали?

Джоуи махна ръце от очите си и избърса сълзите.

— Много отдавна се измъчвам от тези неща.

— Време е да поправите грешката си, Джоуи. — Тя остави декларацията на масата и му подаде химикалка. — Страница пет, в десния ъгъл. Бързо.

Джоуи подписа документа, който бе нотариално заверен и изпратен по имейла на Защитната група в Остин. Агнес Танър изчака потвърждение, но писмото бе върнато. Тя се обади в офиса на Защитната група и оттам потвърдиха, че декларацията не е получена. Имаха проблеми с интернет сървъра. Агнес опита още веднъж, но отново без резултат. После нареди на един от служителите си да изпрати петте страници по факса.

Изведнъж Джоуи се почувства пренебрегнат и излезе незабелязано от кантората. Беше очаквал поне някой да му благодари.

На затвора в Хънтсвил му казват „Стената“. Той е най-старият в Тексас и е построен по старомодния начин — с високи тухлени зидове, откъдето идва и наименованието му. Легендарната му история включва арестите на известни в миналото разбойници и гангстери. В стаята, където се изпълняват смъртните присъди, са екзекутирани повече мъже и жени, отколкото във всеки друг американски щат. „Стената“ се гордее със своята история. Отделението с най-старите килии е запазено и предлага кратко пътешествие в миналото. Там често се организират туристически обиколки.

Роби бе посещавал затвора два пъти. И двата пъти бе забързан, угрижен и напълно безразличен към историята на „Стената“. Когато влязоха през главния вход, двамата с Кийт бяха посрещнати от Бен Джийтър.

— Здравейте, мистър Флак — заяви с усмивка той.

— Здравейте, господин директор — отвърна мрачно Роби и посегна към портфейла си. — Това е духовният наставник на Донте, отец Кийт Шрьодер.

Директорът на затвора се здрависа предпазливо с Кийт.

— Не знаех, че Дръм има духовен наставник.

— Е, нещата се промениха.

— Добре. Покажете ми документите си за самоличност.

Мъжете извадиха шофьорските си книжки, а Джийтър ги подаде на надзирателя, който седеше в охранителната будка.

— Последвайте ме.

Джийтър беше директор на „Стената“ от единайсет години и отговаряше за всяка екзекуция. Не изпълняваше доброволно тези функции, но те представляваха неизменна част от работата му. Той беше известен със своето хладнокръвие и професионализъм. Действията му бяха прецизни и обиграни. Тексас изпълняваше толкова ефективно смъртните си присъди, че затворите от други щати често изпращаха там свои служители за консултация. Бен Джийтър им показваше какво точно трябва да правят.

До момента той бе попитал 298 мъже и три жени дали искат да кажат нещо, преди да бъдат екзекутирани. Петнайсет минути по-късно обявяваше смъртта им.

— Какво стана с опитите за обжалване? — попита Джийтър, който вървеше пред Роби и Кийт. Пасторът все още се чувстваше замаян.

Те минаха по коридор, на чиито стени висяха черно-бели портрети на бивши директори на затвора и мъртви губернатори.

— Нищо — отвърна Роби. — Остават ни няколко варианта, но шансовете не са добри.

— Ще успеем ли за шест?

— Не знам — отговори неохотно Роби.

Ще успеем ли за шест? — повтори си наум Кийт. Сякаш им предстоеше да хванат полет или чакаха началото на футболен мач.

Тримата спряха пред една врата и Джийтър показа картата си. Тя се отвори и мъжете излязоха на двора. След като изминаха пет-шест метра, се озоваха в сградата за екзекуции. Сърцето на Кийт заби по-силно. Пасторът почувства, че му се завива свят, и изпита нужда да седне някъде. Вътре се виждаха множество мрачни килии с решетки. На пътеката пред тях стояха няколко надзиратели. Всички погледнаха към килията на Донте.

— Донте, адвокатът ти е тук — съобщи Джийтър, сякаш му поднасяше подарък.

Донте стана и се усмихна. Решетката се отвори с метален звън и той направи крачка напред. Роби го прегърна силно и прошепна нещо в ухото му. За пръв път от почти десет години Донте усещаше човешки контакт. И двамата плачеха, когато се отделиха един от друг.

Съседната килия бе предназначена за свиждания. Приличаше на останалите с единственото изключение, че зад решетките имаше стъклена врата. Тя позволяваше на адвоката и клиента му да се усамотят на последната си среща. Според правилника двамата разполагаха с един час. Повечето осъдени на смърт си оставяха няколко минути, за да се помолят със свещеника на затвора. Свиждането започваше в четири и свършваше в пет часа, а точно преди края затворникът оставаше съвсем сам. Въпреки че спазваше педантично правилата, понякога Джийтър бе склонен да ги наруши. Освен това знаеше, че за разлика от повечето други затворници Донте Дръм се бе държал безупречно — факт, който означаваше много в неговия бранш.

Джийтър посочи часовника си и каза:

— В момента е 16:45 часа. Мистър Флак, имате шейсет минути.

— Благодаря.

Донте влезе в килията за свиждания и седна на ръба на леглото. Роби го последва и зае място на един стол. Надзирателят затвори стъклената врата и дръпна решетките.

Двамата останаха сами. Коленете им се докосваха. Роби потупа Донте по рамото и се опита да му вдъхне кураж. Дълго се беше колебал дали да му разкаже за Бойет. От една страна, си мислеше, че Донте е приел неизбежното и е подготвен за онова, което го чака след час. Момчето определено изглеждаше спокойно. Защо да го притеснява с поредната налудничава история? От друга страна обаче, Донте би се радвал да разбере, че истината най-накрая ще излезе наяве. Доброто му име щеше да бъде възстановено, макар и посмъртно. Но истината далеч не бе еднозначна и адвокатът реши да не споменава Бойет.

— Благодаря ти, че дойде, Роби — прошепна Донте.

— Обещах ти, че ще бъда с теб до самия край. Съжалявам, че не успях да спра екзекуцията, Донте. Ужасно съжалявам.

— Стига, Роби. Ти направи всичко по силите си. Все още продължаваш да се бориш, нали?

— О, да. В последния момент подадохме още две молби за обжалване, така че съществува шанс.

— Колко е голям, Роби?

— Не знам. Джоуи Гембъл си призна, че е излъгал по време на делото. Снощи се напи в един стриптийз клуб и каза истината. Ние тайно записахме думите му и подадохме молба тази сутрин. Съдът я отхвърли. После, към три и половина следобед, Джоуи се обади и предложи да си признае всичко.

Донте поклати скептично глава.

— Сега ще се опитаме да подадем друга молба, която съдържа клетвената му декларация. Тя също ни дава надежда.

Двамата седяха прегърбени и си шепнеха. Главите им почти се докосваха. Имаше да си кажат толкова много неща, но не намираха подходящите думи. Роби беше огорчен от системата и толкова разгневен, че му идеше да крещи. Измъчваше го мисълта за ужасния провал в опитите да спаси Донте. Преди всичко обаче изпитваше тъга.

Престоят във временната килия смущаваше Донте. На десетина метра оттам се намираше вратата, водеща към смъртта. А той предпочиташе да не я отваря. Зад гърба си бе оставил онова отделение и вбесяващото съществуване в единичната килия, която не искаше да вижда отново. Донте си мислеше, че е готов да мине през вратата, но в действителност не беше. Евентуалното връщане в „Полънски“ също му се струваше ужасяващо.

— Не се измъчвай, Роби. Всичко ще бъде наред.

След като получи разрешение, Кийт излезе навън, за да си поеме глътка въздух. В понеделник сутринта в Топика бе валял сняг, а сега в Тексас беше над двайсет и пет градуса. Пасторът се облегна на една ограда и се втренчи в бодливата тел над главата си. Обади се на Дейна и й разказа къде се намира в момента. Сподели мислите и чувствата си. Съпругата му бе точно толкова объркана, колкото и той самият.

След като реши проблема със случая „Дръм“, съдия Милтън Прудлоу излезе от кабинета си и се отправи към частния клуб „Ролинг Крийк“ в западния край на Остин. В пет часа имаше тенис мач с един от най-големите спонсори на последната му кампания. Докато пътуваше натам, мобилният му телефон иззвъня. Съдебният секретар го информира, че е получил обаждане от Защитната група. Адвокатите щели да внесат още една молба.

— Колко е часът? — попита Прудлоу.

— 16:49.

— Омръзна ми от тези глупости — каза съдията. — Всички знаят, че работим до пет.

— Така е, сър — отвърна секретарят.

Той знаеше добре, че съдия Прудлоу ненавижда документи, подадени от отчаяни адвокати в последната минута. Наказателните дела се разглеждаха с години, а защитниците винаги се задействаха преди самия край.

— Имаш ли представа за какво става дума? — попита Прудлоу.

— Мисля, че е същата молба, която подадоха тази сутрин. Един от свидетелите се отрича от показанията си. Адвокатите имат някакъв проблем с компютрите си.

— Страшно оригинално. Съдът приключва в пет. Искам да заключиш офиса точно тогава. Нито минута по-късно. Разбра ли?

— Да, сър.

В 16:45 ч. Сисили Авис и двама асистенти напуснаха офиса на Защитната трупа с молбата и декларацията на Гембъл. Те носеха всички дванайсет екземпляра. Докато се придвижваха по оживените улици, Сисили се обади на съдебния секретар и му съобщи, че вече пътуват натам. Той я информира, че съдът затваря точно в пет, както във всеки делничен ден.

— Молбата ни съдържа клетвена декларация на единствения очевидец по това дело за убийство — настоя Сисили.

— Доколкото си спомням, вече получихме такъв документ — отвърна секретарят.

— Не е вярно! Този път разполагаме с признание, дадено под клетва.

— Току-що говорих със съдията. Приключваме точно в пет.

— Но ние ще закъснеем само с няколко минути!

— Работим до пет.

Травис Бойет седеше до прозореца в заседателната зала. Сложил бастуна на коленете си, той наблюдаваше създалия се хаос. Хората тичаха напред-назад и крещяха истерично. Фред Прайър стоеше наблизо, неспособен да помогне.

Объркан от случващото се, Бойет стана и се приближи до масата.

— Ще ми кажете ли какво става? — попита той.

— Да. На път сме да загубим — сопна се Карлос.

— А признанието? Някой изобщо чу ли думите ми?

— Отговорът е „не“. Съдът не изпадна във възторг.

— Да не мислят, че лъжа?

— Да, Травис. Точно така. Съжалявам. Ние ти вярваме, но нямаме право на глас.

— Искам да говоря с журналистите.

— В момента са заети да отразяват пожарите.

Сами Томас погледна лаптопа си, записа нещо и подаде бележката на Бойет.

— Това е номерът на местния телевизионен клоун. — Тя посочи масичката до телевизора. — Телефонът е там. Правете каквото желаете, мистър Бойет.

Травис отиде бавно до телефона, избра номера и зачака. Сами, Карлос, Бони и Фред Прайър го наблюдаваха.

Хванал слушалката, той се втренчи в пода. После потрепна и каза:

— Ъъъ… Гарет ли е на телефона? Добре, слушайте. Казвам се Травис Бойет и се намирам в кантората на Роби Флак. Става дума за убийството на Никол Ярбър, искам да направя признание по телевизията. — Бойет млъкна и главата му се разтресе от тика. — Аз убих момичето. Донте Дръм няма нищо общо със случая. — Отново мълчание. — Да, държа да го кажа по телевизията. Разполагам и с друга информация.

Останалите си представиха възторжената реакция на Гарет. Каква сензация!

— Добре — заяви Бойет накрая и затвори. После се огледа из стаята и добави: — Ще пристигнат тук до десет минути.

— Фред — каза Сами. — Моля те, изведи мистър Бойет отвън и намери подходящо място за изявлението.

— Може да си тръгна, ако искам, нали? — попита Бойет. — Нали не съм длъжен да стоя тук?

— Ако зависи от мен, сте свободен човек — отвърна Сами. — Правете каквото искате. Не ме интересува.

Бойет и Прайър излязоха от заседателната зала и зачакаха пред входа на старата гара.

Карлос прие обаждане от Сисили Ейвис. Адвокатката обясни, че е пристигнала пред съда в 17:07 ч., но вратите били затворени. Звъннала на съдебния секретар, но той вече пътувал към къщи.

Защитната група не бе успяла да подаде последната молба на Донте.

В компютъра на клуба бе отбелязано, че съдия Милтън Прудлоу и неговият гост са играли тенис на корт номер осем в продължение на шейсет минути, започвайки в 17:00 ч.

25

Малката вила на Пол Кофи се намираше до едно езеро на петнайсет километра южно от Слоун. Прокурорът я притежаваше от години и я използваше за усамотение и риболов. Тя бе служила и като любовно гнездо по време на връзката му със съдия Вивиан Грейл, довела до грозната раздяла с жена му. Тогава Кофи за малко не бе загубил вилата. Вместо нея обаче бившата му съпруга бе получила семейния им дом.

След като приключи с обяда в четвъртък, той напусна кабинета си и се отправи към езерото. В града цареше хаос и положението ставаше опасно. Телефоните звъняха неспирно и колегите му дори не полагаха усилия да изглеждат продуктивни. Прокурорът се измъкна от безумието и скоро се озова сред тишината на природата. Там той се захвана с последните приготовления за събирането, което бе планувал цяла седмица. Изстуди бирата, зареди бара и обиколи вилата в очакване на гостите. Те пристигнаха още преди пет часа, тъй като си бяха тръгнали по-рано от работа. Всички се нуждаеха от едно питие и скоро се събраха на кея до водата. Сред тях имаше пенсионирани и настоящи адвокати, двама заместник-прокурори от службата на Кофи, един следовател и още приятели, повечето от които по някакъв начин бяха свързани с правото.

Дрю Кърбър бе дошъл в компанията на друг инспектор от полицията. Всички искаха да разговарят с Кърбър — ченгето, определило изхода на делото. Без майсторския разпит, който той бе провел с Донте Дръм, нямаше да се стигне до присъда. Именно Кърбър бе намерил ловджийските кучета, подушили миризмата на Никол в зеления пикап. Полицаят умело бе манипулирал друг арестуван, за да изтръгне поредното признание от заподозрения. Кърбър наистина бе свършил добра работа. Делото срещу Донте Дръм представляваше кулминацията в неговата кариера и инспекторът се наслаждавате на финалната му фаза.

За да не остане по-назад, Пол Кофи също взе своя дял от вниманието. Прокурорът щеше да се пенсионира след няколко години и искаше своевременно да си извоюва добра репутация. Въпреки ожесточените действия на Роби Флак и неговите помощници екипът на Кофи бе успял да победи в името на Никол и справедливостта. А фактът, че се бе преборил за така жадуваната смъртна присъда без наличието на труп, му даваше още по-голямо основание за гордост.

Скоро алкохолът отпусна напрежението. Гостите се посмяха на историята за любимия им губернатор, нарекъл Дръм „чудовище“ пред чернокожата тълпа. Те станаха по-сериозни, когато Кофи разказа за молбата, подадена от защитата едва преди два часа. В нея се съдържаше признанието на някакъв ненормалник, който твърдеше, че е убил Никол. Прокурорът побърза да успокои присъстващите, като съобщи, че апелативният съд е отказал да помилва Донте. Адвокатите разполагаха само с още една молба — „разбира се, фалшива като всички останали“, — но Върховният съд по всяка вероятност щеше да я отхвърли. Кофи радостно обяви, че справедливостта ще възтържествува съвсем скоро.

После гостите размениха впечатленията си от църковните палежи, изгорялата фабрика за памук, протеста пред Сивитан Парк и мобилизирането на кавалерията. Отряд от Националната гвардия трябваше да пристигне в Слоун в шест часа. Всички се съгласиха, че подобна намеса е повече от необходима.

Кофи приготвяше пилешки бутчета и гърди на скара, потопени обилно в марината.

Хънтсвил е известен и с щатския университет „Сам Хюстън“. Всяка година там постъпват шестнайсет хиляди студенти. Осемдесет и един процента от тях са бели, дванайсет са чернокожи, а шест са латиноамериканци. Един процент имат друг етнически произход.

Късно следобед в четвъртък много от чернокожите студенти тръгнаха към затвора, който се намираше на осем преки от университета, в центъра на Хънтсвил. Участниците в операция „Отклонение“ се бяха провалили в опита си да блокират пътищата, но със сигурност щяха да успеят да вдигнат доста шум. Улиците в близост до затвора се охраняваха от щатски пътни полицаи и хората от местния участък. Властите очакваха неприятности и затова бяха засилили мерките за сигурно ст около „Стената“.

Чернокожите студенти се събраха на три преки от затвора и започнаха да протестират. Когато излезе от сградата за екзекуции, за да се обади по телефона, Роби чу далечните възгласи на хиляди младежи: „Донте! Донте!“ Не можеше да погледне отвъд стените на затвора, но предположи, че тълпата е някъде наблизо.

Какво значение имаше? Вече беше твърде късно за шествия и демонстрации. Той се заслуша във виковете и позвъни в кантората. Сами Томас вдигна слушалката и промърмори:

— Не ни позволиха да внесем декларацията на Гембъл. Съдът е затворил врати в пет часа, Роби. Нашите хора са Закъснели само със седем минути, а секретарят е бил предупреден.

Първата мисъл на Роби бе да захвърли телефона в тухлената стена и да го наблюдава как се разпада на хиляди парченца. Той обаче беше твърде шокиран, за да реагира.

Сами продължи:

— Обадили са се на секретаря малко преди пет часа. Казали са, че пътуват натам. Той отвърнал, че е говорил с Прудлоу. Съдът щял да затвори точно в пет. Слушаш ли ме, Роби?

— Да. Продължавай.

— Разполагаме единствено с молбата до Върховния съд. Те още не са се произнесли по случая.

Роби се облегна на оградата, за да запази равновесие. Внезапният изблик на емоции нямаше да промени ситуацията. Той можеше да крещи и да заплашва със съд, но първо трябваше да помисли.

— Върховният съд няма да ни помогне. Ти как мислиш? — попита Роби.

— И аз съм на същото мнение.

— Значи всичко свърши.

— Да, Роби. Всички в кантората имат това чувство.

— Знаеш ли, Сами? Нуждаехме се от двайсет и четири часа. Ако Травис Бойет и Джоуи Гембъл ни бяха спечелили едно денонощие, можехме да спрем проклетата екзекуция и Донте щеше да излезе на свобода. Само двайсет и четири часа.

— Съгласна съм. Между другото, Бойет стои отвън и чака екип от телевизията. Той им се обади, не ние. Дадох му номера. Държи да говори с тях.

— Защо не, по дяволите? Искам целият свят да чуе историята му. Не ме интересува вече. Карлос подготви ли записа?

— Мисля, че да.

— Кажи му да го разпрати до всеки вестник и телевизионен канал в щата. Хубаво е да вдигнем възможно най-много шум. И бездруго сме на път да загубим. Нека поне го направим с гръм и трясък.

— Разбрано, шефе.

Роби се заслуша в далечните възгласи и се втренчи в телефона си. На кого можеше да се обади? Съществуваше ли изобщо някой, който бе в състояние да помогне?

Кийт подскочи, когато решетката се затръшна зад гърба му. Пасторът не влизаше за пръв път в затвор, но преди никога не го бяха заключвали в килия. Дишаше затруднено и стомахът му беше свит на топка, но беше помолил Бог да му вдъхне смелост. Посещението щеше да бъде кратко. Господи, дай ми сила и мъдрост. После ме измъкни от тук.

Донте не се изправи, когато Кийт влезе в килията. Само се усмихна и му подаде ръка. Кийт се здрависа вяло с него.

— Казвам се Кийт Шрьодер — представи се той. Седна на стола и опря гръб в стената. Краката му се намираха на сантиметри от краката на Донте.

— Роби твърди, че сте добър човек — заяви Донте и се втренчи в яката му сякаш за да се увери, че непознатият наистина е свещеник.

Кийт усети как гърлото му се сви. Той обмисляше думите си. Едва ли бе уместно да попита Донте как се чувства. За какво се очаква да говориш с млад мъж, който ще бъде екзекутиран след по-малко от час, и то напълно несправедливо? За смъртта.

— Роби спомена, че не си искал да се довериш на свещеника от затвора — каза накрая Кийт.

— Той работи в системата. А тя ме преследва от девет години и съвсем скоро ще постигне желания резултат. Ето защо отказвам да споделя каквото и да е с него.

Напълно разбираемо, помисли си Кийт. Донте изправи гръб. Сключил ръце на гърдите си, той сякаш бе готов да обсъди религията, вярата, рая, ада или всяка друга тема, предложена от Кийт.

— Вие не сте от Тексас, нали? — попита Донте.

— Не. От Канзас.

— Познах по акцента. Вярвате ли, че щатът има право да убива хора?

— Не.

— Мислите ли, че Исус би одобрил убийството на затворници в знак на възмездие?

— Разбира се, че не.

— Заповедта „Не убивай ближния си“ за всички ли се отнася, или Мойсей е изключил политиците?

— И политиците са хора, Донте. Божите заповеди важат за всички.

Донте се усмихна и като че ли се отпусна.

— Добре, издържахте теста. Може да поговорим. Какво искате да кажете?

Кийт въздъхна при мисълта, че изпитът е минал благополучно. Беше очаквал да срещне човек с психически проблеми, но очевидно бе сгрешил. Молбата за помилване поради психическо заболяване, подадена от Роби, сега му се струваше напълно безпочвена.

Кийт продължи:

— Роби ми каза, че си израснал с църквата. Кръстили са те още като невръстно дете и си вярвал в Бог. Родителите ти са били много набожни.

— Така е. Бях много близък с Бог, мистър Шрьодер. Но той ме изостави.

— Моля те, наричай ме Кийт. Наскоро прочетох историята на един мъж, който някога очаквал своята екзекуция в тази килия. Казвал се Даръл Кларк. Мисля, че е бил от Мидланд, Западен Тексас. Той убил няколко души в сблъсък между наркодилъри, след което го осъдили и изпратили в корпус „Елис“. Докато лежал там, някой му подарил издание на Библията. Кларк станал ревностен християнин и се сближил с Бог. След като отхвърлили всички молби за помилване, властите определили дата за екзекуцията. Даръл приел спокойно съдбата си. Очаквал с нетърпение смъртта, тъй като знаел кога ще влезе в небесното царство. Историята му е необикновена.

— Накъде биеш, Кийт?

— Донте, скоро ще умреш. Знаеш точния момент, когато това ще се случи. Много малко хора имат подобна привилегия. Войниците на бойното поле постоянно очакват смъртта, но винаги съществува шанс да оцелеят. Някои жертви на ужасни престъпления усещат, че скоро ще умрат, но нямат много време да свикнат с тази мисъл. Ти обаче знаеш датата от месеци. Твоят час ще настъпи скоро. Време е да се помириш с Бог.

— Чувал съм легендата за Даръл Кларк. Предсмъртните му думи били: „Отче, в Твоите ръце предавам духа си.“ Както пише в Евангелието от Лука, глава 23, стих 46. Христос изрекъл това, преди да умре на кръста. Поне според Лука. Но ти забравяш нещо, Кийт. Кларк е убил трима души, и то по особено жесток начин. След като са го осъдили, той никога не е твърдял, че е невинен. Кларк е извършил престъплението и е заслужавал да бъде наказан — не с убийство, но може би с доживотна присъда. А аз съм невинен.

— Прав си, но смъртта е еднаква за всички. Преди края нищо друго няма значение освен връзката ти с Бог.

— Значи ме убеждаваш да се обърна отново към Господ в последните минути от живота си? Нима очакваш да забравя изминалите девет години?

— Бог ли обвиняваш за тях?

— Да. Ето какво се случи с мен, Кийт. Бях на осемнайсет години. Още от малък изповядвах християнската вяра. Ходех редовно на църква, но подобно на повечето тийнейджъри понякога правех глупости. Не вършех нищо лошо, но когато живее в дом с толкова строги правила, човек има нужда да се разбунтува. Оценките ми в училище бяха добри. Вече не играех футбол, но не вземах наркотици и не се въвличах в неприятности. Пазех се от живота на улицата и смятах да уча в колеж. Изведнъж, незнайно защо, ме удари гръм от ясно небе. Сложиха ми белезници и ме хвърлиха в затвора. Снимката ми се появи на първите страници на всички вестници. Обявиха ме за виновен много преди самия процес. Съдбата ми бе определена от дванайсет бели заседатели, половината от които бяха високоуважавани баптисти. Прокурорът беше методист, а съдийката — презвитерианка. Двамата имаха любовна връзка, но хората често проявяват слабост към противоположния пол. Поне повечето от нас. Те се срещаха тайно, а същевременно се преструваха, че водят справедлив процес. Съдебните заседатели бяха банда селяци. Спомням си как седях в залата и ги наблюдавах, докато произнасяха смъртната ми присъда. Лицата им бяха сериозни и безмилостни. Тогава си помислих: „Ние не вярваме в един и същ Господ.“ И това е истината. Защо Бог позволява на хората да убиват себеподобните си? Моля те, отговори ми.

— Хората често грешат, Донте. Но Той винаги е прав. Не можеш да Го обвиняваш за случилото се.

Донте се приведе напред, опрял лакти на коленете, и оклюма.

— В миналото бях примерен християнин, Кийт. А виж къде се намирам сега.

В този миг Роби влезе в помещението и се приближи до килията. Времето на Кийт бе изтекло.

— Ще се помолиш ли с мен, Донте?

— Защо? Правих го през първите три години в затвора и положението само се влоши. Дори и да се бях молил по десет пъти на ден, пак щях да седя тук и да разговарям с теб.

— Добре. Имаш ли нещо против, ако се помоля сам?

— Не.

Кийт затвори очи. Беше му трудно да се съсредоточи в подобна ситуация. Донте го наблюдаваше, Роби гледаше припряно часовника, а минутите отминаваха неумолимо. Пасторът помоли Господ да дари Донте със смелост и да се смили над душата му. Амин.

Когато свърши, Кийт се изправи и потупа Донте по рамото. Все още не можеше да повярва, че момчето ще бъде мъртво след по-малко от час.

— Благодаря ти, че дойде — каза Донте.

— За мен беше чест да се запознаем.

Те отново си подадоха ръце и вратата се отвори с метален звън. Кийт излезе и Роби пристъпи в килията. Стенният часовник — най-важният от всички останали — показваше 17:34 ч.

Предстоящата екзекуция на човек, който твърдеше, че е невинен, не предизвика особен интерес в националните медии. Подобни истории бяха станали твърде банални. Отмъстителните палежи на църквите в Слоун събудиха любопитството на няколко продуценти, а безредиците в гимназията засилиха техния интерес. Най-пикантна обаче им се стори вероятността от избухване на расов конфликт и драматичната намеса на Националната гвардия. Ето защо в късния следобед Слоун се напълни с множество пъстри микробуси на различни телевизионни екипи от Далас, Хюстън и други градове. Повечето от тях предоставяха директни репортажи на местните предаватели и кабелните канали. Когато плъзна слухът за появата на истинския убиец, който бе поискал да направи пълно признание пред камерите, старата железопътна гара се превърна в същински магнит за медиите. Фред Прайър се опитваше да въдворява ред, а Травис Бойет стоеше на стълбите и наблюдаваше репортерите. Микрофоните им сочеха заплашително към него подобно на щикове. Застанал от дясната му страна, Фред избутваше назад част от журналистите.

— Тихо! — извика той. После кимна на Травис и заяви: — Давай.

Травис гледаше като уплашено животно. Преглътна тежко и започна:

— Казвам се Травис Бойет. Аз убих Никол Ярбър. Донте Дръм няма нищо общо с престъплението. Действах напълно сам. Отвлякох я, след което я изнасилих няколко пъти и я удуших. Накрая се отървах от трупа. Той не е в Ред Ривър.

— А къде?

— В Мисури.

— Защо уби Никол?

— Защото не мога да се контролирам. Изнасилвал съм много други жени. Понякога ме хващаха, понякога не.

Думите му изумиха репортерите, които изчакаха няколко секунди, преди да зададат следващия въпрос.

— Значи си лежал в затвора за изнасилване?

— О, да. Досега имам четири-пет присъди.

— От Слоун ли си?

— Не, но живеех тук, когато убих Никол.

— Познаваше ли момичето?

Вече два часа Дейна Шрьодер седеше във всекидневната и гледаше Си Ен Ен в очакване на актуалните новини от Слоун. Досега бяха излъчили два кратки репортажа за протеста и намесата на Националната гвардия. Дейна бе чула и скандалната реч на губернатора пред тълпата. Историята обаче тепърва набираше сила. Когато зърна лицето на Травис Бойет, Дейна възкликна на глас:

— Ето го.

Съпругът й бе отишъл в Хънтсвил, за да утеши мъжа, осъден на смърт заради убийството на Никол Ярбър, а по телевизията даваха истинския извършител.

Джоуи Гембъл се намираше в някакъв бар — първото заведение, на което бе попаднал след срещата с Агнес Танър. Беше пиян, но разбираше добре какво се случва. В двата противоположни края на заведението имаше телевизори. Единият излъчваше спортна програма, а другият — Си Ен Ен. Щом видя репортажа от Слоун, Джоуи се приближи до екрана и се заслуша в Бойет, който обясняваше как е убил Никол.

— Копеле гадно — промърмори той и барманът го изгледа учудено.

Всъщност Джоуи се гордееше с постъпката си. Най-накрая бе казал истината, а сега наяве излизаше истинският убиец. Донте щеше да бъде спасен. Джоуи си поръча още една бира.

Елайас Хенри и съпругата му седяха във всекидневната на своя дом, недалеч от Сивитан Парк. Съдията бе заключил всички врати и подготвил ловджийските си пушки. На всеки десет минути по улицата минаваше патрулна кола, а един хеликоптер кръжеше наоколо и следеше случващото се. Из въздуха се носеше гъст пушек от фойерверките в парка и изгорелите сгради. Възгласите на тълпата се чуваха навсякъде. Ритмичните звуци на барабаните, гръмката рап музика и оглушителните викове ставаха все по-силни. Съдия Хенри и съпругата му бяха обсъдили възможността да прекарат нощта на друго място. Синът им живееше в Тайлър, на един час път от Слоун. Той предложи да ги приюти при себе си, докато ситуацията се успокои. Двамата обаче решиха да останат, най-вече защото искаха да подкрепят съседите си. Съдията разговаря с шефа на полицията, който с обезпокоен глас го увери, че нещата са под контрол.

Телевизорът беше включен и излъчваше поредния репортаж от Слоун. Съдията взе дистанционното и усили звука. На екрана се появи мъжът, чието признание бе гледал само преди няколко часа. Травис Бойет описваше престъплението с най-големи подробности, като не отделяше очи от микрофоните.

— Познаваше ли момичето? — попита един репортер.

— Не, но я следях дълго време. Знаех, че е мажоретка. Избрах нея от всички останали.

— Как я отвлече?

— Намерих колата й, паркирах наблизо и я изчаках да излезе от мола. Заплаших я с пистолет и тя не оказа съпротива. Не ми се случваше за пръв път.

— Досега имал ли си присъда в Тексас?

— Не, в Мисури, Канзас, Оклахома и Арканзас. Проверете архивите. Не лъжа. Аз убих Никол. Донте Дръм е невинен.

— Защо преговаряш чак сега, а не преди години?

— Исках да го направя, но реших, че в крайна сметка властите ще проумеят грешката си. Току-що излязох от затвора в Канзас. Преди няколко дни прочетох във вестника, че ще екзекутират Дръм. Изненадах се. Ето защо съм тук сега.

— В този момент само губернаторът може да спре екзекуцията. Какво искаш да му кажеш?

— Че е на път да убие невинен човек. Дайте ми двайсет и четири часа и ще ви заведа при Никол Ярбър. Само двайсет и четири часа, господин губернатор.

Съдия Хенри се почеса по брадичката и заяви:

— Очаква ни безсънна нощ.

Бари и Уейн слушаха Бойет в кабинета на губернатора. Нютън бе излязъл в коридора, за да даде поредното интервю след речта си пред разярената тълпа.

— По-добре да го повикаме — заяви Уейн.

— Да, отивам. Ти наблюдавай внимателно какво се случва.

Пет минути по-късно губернаторът изгледа запис на интервюто с Бойет.

— Очевидно е някакъв ненормалник — каза Нютън след секунди. — Къде е бутилката с бърбън?

Тримата напълниха чашите си и се втренчиха в екрана. Бойет говореше за трупа.

— Как уби Никол?

— Удуших я с колана си. Той е черен, с кръгла сребриста тока. Все още виси около врата й. — Бойет бръкна под ризата си, извади верижката с пръстена и го показа пред камерите. — Пръстенът е на Никол. Нося го от нощта, в която я отвлякох. Вътре са изписани инициалите й.

— Как се отърва от трупа?

— Зарових го.

— На колко километра оттук?

— Не знам, на около пет-шест часа път с кола. Ако губернаторът ми даде двайсет и четири часа, ще я намеря. Така ще докажа, че съм прав.

— Кой е този мъж? — попита Нютън.

— Сериен изнасилвач с много дълго полицейско досие.

— Странно е, че такива като него винаги се появяват точно преди екзекуцията — заяви Нютън. — Сигурно Флак му е платил.

Тримата се усмихнаха притеснено.

Компанията край езерото изведнъж замлъкна, когато някой от присъстващите съобщи за репортажа по телевизията. Всички бързо се пренесоха вътре и се скупчиха около малкия екран. Затаили дъх, трийсетината гости гледаха как Бойет непоколебимо отговаря на всеки журналистически въпрос.

— Някога чувал ли си за този, Пол? — попита един от пенсионираните адвокати.

Пол поклати глава.

— Намира се пред кантората на Флак, в старата железопътна гара.

— Роби отново прилага старите си трикове.

Последните думи не предизвикаха дори бегли усмивки. Когато Бойет извади пръстена и го показа пред камерите, обстановката във вилата се нажежи. Пол Кофи отиде до близкия стол и седна.

Драматичните новини не бяха чути от всички. Рива и нейните придружители седяха в малък кабинет в затвора и очакваха да ги откарат до сградата за екзекуции. Недалеч от тях се намираше семейството на Донте. Двете групи щяха да прекарат следващия час в непосредствена близост една до друга, но нямаше да контактуват помежду си. В 17:40 ч. близките на жертвата се качиха в голям бял микробус без отличителни знаци и тръгнаха към уреченото място. Пътуването отнемаше по-малко от десет минути. Когато пристигнаха, те влязоха в малка правоъгълна стая с голи стени. Пред тях имаше спусната завеса, която ги отделяше от осъдения на смърт. В 17:45 ч. семейство Дръм бе отведено в друга стая, долепена до първата. Всеки по-силен звук в едното помещение се чуваше съвсем ясно в съседното.

Те зачакаха.

26

В 17:40 ч. Върховният съд отказа да разгледа молбата на Донте за помилване поради психическо заболяване с пет гласа „против“ и четири „за“. Десет минути по-късно, при същия резултат, съдиите отхвърлиха молбата на Бойет. Роби бе уведомен по телефона, докато стоеше пред килията. След обажданията той отиде при Джийтър и прошепна:

— Всичко свърши. Няма къде повече да обжалваме.

Джийтър кимна мрачно и заяви:

— Разполагате с две минути.

— Благодаря.

Роби влезе в килията на Донте и му съобщи новината. Всички варианти бяха изчерпани. Битката отиваше към своя край. Донте затвори очи и си пое дълбоко въздух. До този момент се бе надявал на някакво чудо, макар и да бе съзнавал колко малки са шансовете му.

Той преглътна мъчително, усмихна се вяло и се приближи до Роби. Коленете им се докоснаха.

— Роби, мислиш ли, че някога ще хванат истинския убиец на Никол?

Адвокатът отново се зачуди дали да не му разкаже за Бойет, но историята още не бе приключила. Истината продължаваше да бъде неясна.

— Не знам, Донте. Трудно ми е да предвидя подобно нещо. Защо питаш?

— Слушай ме, Роби. Ако не го открият, хората винаги ще мислят, че аз съм убиецът. Но ако го намерят, искам да изчистиш името ми. Обещаваш ли, Роби? Не ме интересува колко време ще отнеме, но трябва да го направиш.

— Обещавам, Донте.

— Представям си как някой ден близките ми ще се съберат около гроба ми и ще отпразнуват моята невинност. Няма ли да е страхотно, Роби?

— И аз ще бъда там, Донте.

— Организирайте голямо тържество, на самото гробище. Поканете всички мои приятели, вдигнете много шум и кажете на целия свят, че Донте е невинен. Ще се погрижиш ли за това, Роби?

— Имаш думата ми.

— Би било чудесно.

Роби хвана ръцете на Донте и ги задържа в дланите си.

— Трябва да тръгвам, приятелю. Не знам какво да кажа, освен че се гордея, задето съм твой адвокат. Вярвах ти още от самото начало, а сега съм още по-убеден в невинността ти. Винаги съм знаел, че не си извършил убийството. Мразя гадните копелета, които позволиха да се стигне дотук. Ще продължа да се боря, Донте. Обещавам ти!

Главите им се докоснаха.

— Благодаря ти, Роби — каза Донте. — Всичко ще бъде наред.

— Никога няма да те забравя.

— Ще се грижиш за майка ми, нали, Роби?

— Можеш да разчиташ на мен.

Те станаха и се прегърнаха силно. Никой от тях не искаше да сложи край на този дълъг, болезнен миг. Бен Джийтър стоеше пред вратата и чакаше. Накрая Роби излезе от килията и отиде до дъното на малкия коридор, където Кийт седеше на сгъваем стол и горещо се молеше. Роби зае място до него и заплака.

За последен път Бен Джийтър попита Донте дали желае да говори със свещеника от затвора. Той отказа. Изведнъж коридорът се напълни с униформени надзиратели — едри мускулести мъже със сурови лица. Подкреплението имаше за цел да осуети евентуална съпротива от страна на затворника. Наоколо гъмжеше от хора, които обикаляха припряно.

Джийтър се приближи до Роби и каза:

— Да тръгваме.

Роби се изправи бавно и пристъпи напред, но внезапно спря и се обърна към пастора.

— Хайде, Кийт — подкани го той.

Кийт го изгледа недоумяващо. Не беше сигурен къде се намира. Очакваше, че всеки момент ще се събуди от кошмарния сън и ще види Дейна на леглото до себе си.

— Моля?

Роби го хвана за ръката.

— Време е да станем свидетели на екзекуцията.

— Но…

— Директорът даде разрешението си. — Роби разтресе силно пастора. — Като духовен съветник на Донте имаш право да наблюдаваш.

— Не знам, Роби. Предпочитам да изчакам…

Няколко надзиратели очевидно се забавляваха от спора им. Кийт забеляза техните усмивки, но не им обърна внимание.

— Хайде — каза Роби и задърпа Кийт. — Направи го за Донте. Или за мен, по дяволите. Ти живееш в Канзас, щат, в който е позволено смъртното наказание. Ела да видиш колко демократично стават нещата тук.

Кийт тръгна след адвоката, замаян от случващото се. Двамата подминаха надзирателите и продължиха покрай килията, където Донте, свел очи към пода, чакаше да му сложат белезници. После стигнаха до една врата без табела, която пасторът не бе забелязал преди. Тя се отвори и двамата се озоваха в малка квадратна стая с приглушено осветление. Роби се отдели от пастора и се приближи до близките на Донте, за да ги прегърне.

— Край на обжалванията — обяви тихо той. — Всички възможности са изчерпани.

Предстояха най-тягостните минути в дългогодишната политическа кариера на Гил Нютън. Между 17:50 и 18:00 ч. той трябваше да реши дилема, пред каквато никога не се бе изправял досега. От една страна, Уейн го убеждаваше ревностно да отложи смъртната присъда с трийсет дни. Според него забавянето на екзекуцията щеше да успокои напрежението и да им предостави достатъчно време, за да проверят изявленията на клоуна Бойет. Ако той казваше истината и действително можеше да ги отведе при трупа, губернаторът би се превърнал в герой. Ако се разбереше, че е мошеник, което беше доста вероятно, Дръм щеше да живее още трийсет дни, преди да получи смъртоносната инжекция. Политически погледнато, не съществуваше дългосрочен риск за кариерата на губернатора. Сериозен провал ги грозеше единствено ако пренебрегнеха Бойет и откриеха трупа след екзекуцията на Дръм. Последствията можеха да бъдат фатални, и то не само за осъдения.

Напрежението беше толкова осезаемо, че мъжете бяха забравили за бърбъна.

От друга страна, Бари уверяваше губернатора, че евентуален компромис би бил проява на слабост, особено в светлината на казаното от Нютън пред тълпата по-рано същия следобед. Екзекуциите, най-вече тези, около които се вдигаше много шум, привличаха всякакви типове, жадуващи за внимание. Бойет беше поредният пример за това. Очевидно той търсеше своите петнайсет минути слава. Ако му позволяха да отложи изпълнението на екзекуцията, щяха да допуснат сериозна грешка както от юридическа, така и от политическа гледна точка. Бари непрекъснато повтаряше, че Дръм е признал вината си. Не трябваше да допускат някакъв психопат да манипулира истината. Процесът бе протекъл съвсем справедливо и всички възможни инстанции бяха потвърдили присъдата!

Да заложим на сигурното, настояваше Уейн. Нуждаем се от трийсет дни. Може би ще научим нещо ново по случая.

Но вече минаха девет години, спореше Бари. Достатъчно чакахме.

— Отвън има ли репортери? — попита Нютън.

— Да — отвърна Бари. — Цял ден обикалят наоколо.

— Съберете ги.

Последните стъпки на подсъдимия не го отведоха далеч. Разстоянието от килията до стаята за екзекуции беше десетина метра. Коридорът се охраняваше от две колони надзиратели, някои от които тайно се опитваха да зърнат лицето на Донте. Други стояха втренчени в пода, подобно на отегчени пазачи пред празна порта. Обикновено осъдените на смърт имаха няколко типа изражение. Повечето вървяха с навъсено лице и облещен поглед, в който се четеше страх и отказ да повярват на случващото се. Вторият най-разпространен тип бяха пасивните затворници, примирени със съдбата си. Те ходеха с полуотворени очи, сякаш отровата вече течеше във вените им. Най-рядко се срещаха разгневените мъже, които биха застреляли всеки надзирател по пътя си, ако носеха оръжие. Донте Дръм не се противопостави. Осъдените на смърт рядко се бунтуват. Придържан за ръката от един пазач, Донте пристъпваше напред със спокойно лице и сведена глава. Не искаше неговите мъчители да забележат страха в очите му, а и не желаеше по никакъв начин да регистрира присъствието им.

Въпреки зловещата си репутация стаята за екзекуции на щата Тексас е учудващо малка. Тя представлява почти квадратно помещение, с дължина на стените около три метра и половина. Таванът е нисък, а металното легло в средата е застлано с чисти бели чаршафи. То изпълва цялото пространство.

Донте не можеше да повярва колко тясна е стаята. Той седна на ръба на леглото и четиримата надзиратели вътре се заеха за работа. Хванаха краката му, изпънаха ги на леглото и методично завързаха тялото му с пет дебели кожени ремъка — около гърдите, кръста, слабините, бедрата и прасците. Ръцете на Донте бяха поставени върху специални подложки, които сключваха 45-градусов ъгъл с тялото му. Те също бяха стегнати с кожени ремъци. Докато го приготвяха, Донте затвори очи и се заслуша в звуците наоколо. От време на време мъжете си разменяха по няколко сподавени думи, но иначе вършеха съсредоточено работата си. Донте се намираше на последната машина от поточната линия на системата, а работниците изпълняваха безупречно задачите си.

След като провериха дали ремъците са стегнати, надзирателите се оттеглиха. Едно медицинско лице, което миришеше на антисептичен разтвор, се приведе над Донте и каза:

— Ще се опитам да намеря подходяща вена. Първо на лявата, после на дясната ръка. Разбрахте ли?

— Заповядайте — заяви Донте и отвори очи.

Човекът изтри със спирт ръката му. Нима искаше да предотврати евентуална инфекция? Каква загриженост! Зад гърба му се виждаше затъмнен прозорец. Отдолу имаше отвор, през който излизаха два зловещи маркуча. Директорът на затвора стоеше от дясната му страна и наблюдаваше внимателно случващото се. Зад него Донте забеляза два еднакви прозореца, закрити със завеси. Отвъд тях се намираха стаите за свидетелите. Ако проклетите ремъци не го приковаваха към леглото, Донте можеше да се пресегне към по-близкия прозорец и да го докосне.

Медицинското лице успя да нагласи маркучите — по един във всяка ръка, въпреки че само първият щеше да бъде използван. Вторият беше резервен.

В 17:59 ч. губернатор Гил Нютън застана пред трите камери, монтирани пред кабинета му, и без да поглежда записките си, обяви:

— С настоящето потвърждавам отказа си за отлагане на смъртната присъда. Донте Дръм призна, че е извършил ужасното престъпление, и трябва да заплати съответната цена. Той бе осъден справедливо преди осем години, като решението бе взето от заседатели с обществено положение, подобно на неговото. Случаят му бе разгледан от пет различни инстанции и десетки съдии. Всички те потвърдиха присъдата. Твърдението му, че е невинен, както и сензационният опит на защитата да представи друг убиец в последната минута, са напълно ненадеждни. Тексаската съдебна система не може да бъде манипулирана от престъпник, жадуващ за внимание, и отчаян адвокат, който бръщолеви врели-некипели. Бог да благослови Тексас.

Нютън пренебрегна журналистическите въпроси и влезе в кабинета си.

Когато завесата изведнъж се вдигна, Робърта Дръм едва не припадна при вида на детето си. Донте лежеше завързан за леглото, а от ръцете му излизаха маркучи. Майка му изохка и закри с длани устата си. Ако Седрик и Марвин не я бяха хванали навреме, тя щеше да падне на земята. Всички бяха шокирани. Близките на Донте се притиснаха плътно един в друг, а Роби се присъедини към тях, за да им вдъхне кураж.

Кийт беше твърде уплашен, за да реагира. Пасторът се намираше на известно разстояние от другите. Зад гърба му стояха няколко непознати, които отецът не бе забелязал по-рано. Те се придвижиха напред, за да си осигурят по-добра гледка. Беше вторият четвъртък от ноември. По това време в канцеларията на лутеранската църква „Сейнт Марк“ се събираха група жени, за да изучават Евангелието от Лука. После оставаха за вечеря, а Кийт, Дейна и момчетата често се присъединяваха към тях. Изведнъж пасторът осъзна колко му липсва църквата и семейството. Стори му се странно, че го спохождат подобни мисли, докато наблюдава тъмната глава на Донте Дръм. Тя контрастираше ярко с бялата му риза и чаршафите. Кожените ремъци бяха светлокафяви. Робърта плачеше истерично, Роби се опитваше да я успокои, а хората отзад се бореха за по-добра видимост. На Кийт му се искаше да се разкрещи. Беше му омръзнало от молитви; те и бездруго нямаше да помогнат.

Пасторът се зачуди дали би се чувствал различно, ако Донте беше виновен. Едва ли. Вината със сигурност би отнела част от състраданието му към младия мъж, но докато наблюдаваше подготовката на екзекуцията, той бе ужасен от хладнокръвието, безпощадната ефективност и стерилността, с която се вършеше всичко. Сякаш ставаше дума за приспиването на старо куче, болен кон или лабораторна мишка. Кой изобщо даваше право на хората да екзекутират себеподобните си? Нали убийството се смяташе за смъртен грях? Докато гледаше Донте, Кийт съзнаваше, че никога няма да забрави тази сцена. Ужасяващото събитие щеше да го промени завинаги.

Роби също не откъсваше очи от Донте. Той се замисли за нещата, които е можел да предотврати. Защитниците по наказателни дела често бяха принудени да действат прибързано и Роби неведнъж бе анализирал своите решения. Съжаляваше, че не е призовал различни експерти и свидетели и се разкайваше заради острия тон, с който се бе обръщал към съдията и заседателите. Той винаги щеше да се упреква за едно или друго, въпреки че никой не го обвиняваше за изхода на делото. Мисълта, че се е провалил в опитите си да спаси невинен човек, го съсипваше. Един важен етап от живота му приключваше, а след него никога нямаше да бъде същият човек.

В съседната стая Рива плачеше, вперила очи в убиеца на дъщеря си. Той лежеше безпомощно по гръб и поемаше последните глътки въздух, преди да отиде в ада. Неговата смърт — бърза и доста приятна — не можеше да се сравнява с тази на Никол. Ето защо Рива искаше Донте да изпита много по-силно страдание и болка, отколкото му бяха подготвили. Уолис я успокояваше, сложил ръка на рамото й. Двете й деца я придържаха отстрани. Биологичният баща на Никол не бе дошъл на екзекуцията, което Рива никога нямаше да му прости.

Изведнъж Донте се извъртя надясно и успя да зърне майка си. Той се усмихна и вдигна палеца си, след което се обърна отново и затвори очи.

В 18:01 ч. Бен Джийтър отиде до близката маса и взе телефонната слушалка. На линията чакаше главният прокурор в Остин. Директорът бе информиран, че всички обжалвания са приключили безуспешно; нямаше причина за отлагане на екзекуцията. Джийтър остави слушалката и взе друга, подобна на първата. Този път се свърза с кабинета на губернатора и получи същото съобщение. В 18:06 ч. директорът се приближи до леглото и попита:

— Мистър Дръм, ще кажете ли някакви последни думи?

— Да — отвърна Донте.

Джийтър посегна нагоре, взе малък микрофон и го приближи до лицето на Донте.

— Хайде — подкани го той.

Няколко кабела водеха до малки високоговорители в двете стаи със свидетели.

Донте прочисти гърлото си, погледна към микрофона и започна:

— Обичам родителите си. Ужасно ми е тъжно, че татко почина, без да можем да се сбогуваме. Щатът Тексас не ми позволи да отида на погребението му. Седрик, Марвин и Андреа, обичам ви. Ще се видим в края на пътя. Съжалявам, че трябваше да преживеете този ужас, но вината не е моя. Роби, обичам те, човече. Ти си най-страхотният адвокат. Искам да кажа на семейството на Никол Ярбър, че съжалявам за случилото се с дъщеря им. Тя беше добро момиче. Надявам се, че някой ден ще откриете истинския убиец. Тогава ще се наложи да дойдете отново тук и да станете свидетели на друга екзекуция.

Донте замлъкна, затвори очи и извика:

— Аз съм невинен! Щатът Тексас ме съди в продължение на девет години за престъпление, което не съм извършил! Никога не съм докосвал Никол Ярбър. Не знам кой я е убил. — Донте си пое въздух, отвори очи и продължи: — Следващите думи са предназначени за инспектор Дрю Кърбър, Пол Кофи, съдия Грейл, фанатизираните заседатели, всички заблудени мишки в апелативните инстанции и губернатор Нютън. Денят на разплата ще дойде. Когато открият истинския убиец, моят дух ще ви преследва. — Той се обърна и погледна към Робърта. — Сбогом, мамо. Обичам те.

След няколко секунди мълчание Бен Джийтър взе микрофона. После отстъпи назад и кимна на анонимния химик, който се криеше зад затъмнения прозорец вляво от леглото. Той започна с инжектирането на смъртоносните съставки — три различни дози, следващи бързо една след друга. Всяка от тях беше достатъчно силна, за да убие човек. Първата съдържаше натриев тиопентал, мощен седатив. Донте затвори очи за последен път. Две минути по-късно му вкараха панкурониев бромид, блокиращ функцията на мускулите, и Донте спря да диша. Третата инжекция беше пълна с калиев хлорид, от който сърцето му престана да бие.

Заради кожените ремъци беше трудно да се установи точният момент на смъртта. В 18:19 ч. медицинското лице го преслуша и кимна на директора на затвора. В 18:21 ч. Джийтър обяви, че Донте Дръм е мъртъв.

27

Завесите бяха спуснати и стаята за екзекуции изчезна от погледа им.

Рива, Уолис и децата им се прегърнаха. Вратата се отвори и един служител от затвора ги изведе навън. Две минути след обявяване на смъртта Рива и семейството й се качиха в микробуса, след което бяха транспортирани обратно с невероятна бързина. Малко по-късно близките на Донте излязоха от друга врата, но минаха по съшия маршрут.

Роби и Кийт останаха сами в стаята за свидетели. Очите на Роби се пълнеха със сълзи, а лицето му беше пребледняло. Чувстваше се спомен и отчаян, но в същото време изглеждаше готов да се скара с някого.

— Е, доволен ли си, че видя екзекуцията? — попита той.

— Не, не съм.

— Нито пък аз.

Служителите в кантората приеха безмълвно новината за смъртта на Донте. Бяха твърде шокирани, за да продумат. Седяха в заседателната зала, втренчени в телевизора, и не можеха да повярват, че чудото така и не се случи. Само няколко часа по-рано те бяха подготвяли трескаво молбите на Бойет и Гембъл — две искри надежда, появили се в последния момент. Но Тексаският апелативен съд не бе повярвал на Бойет и буквално бе затръшнал вратата под носа на Гембъл.

Сега Донте беше мъртъв.

Сами Томас плачеше тихо в единия ъгъл. Карлос и Бони не откъсваха очи от екрана, сякаш очакваха, че историята все пак ще има щастлив край. Травис Бойет седеше прегърбен и разтриваше главата си, а Фред Прайър наблюдаваше внимателно движенията му. Всички се притесняваха за Роби.

Изведнъж Бойет се изправи и заяви:

— Не разбирам. Какво се случи? Защо никой не поиска да ме изслуша? Аз казах истината.

— С голямо закъснение, Бойет — сряза го Карлос.

— Цели девет години — добави Сами. — Чакал си пасивно с пълното съзнание, че друг човек лежи в затвора вместо теб. А сега се появяваш в последния момент и си мислиш, че всички ще чуят историята ти.

Карлос тръгна към Бойет, сочейки го с пръст.

— Трябваха ни само двайсет и четири часа, Бойет. Ако бяхте дошли вчера, можехме да намерим тялото и да спрем екзекуцията. Властите щяха да разберат, че са заловили невинен човек. Стигнахме дотук заради глупостта им, но и благодарение на твоето мълчание. Ти си просто един страхливец, Бойет. А сега Донте е мъртъв.

Бойет се изчерви и посегна към бастуна си. Фред Прайър беше по-бърз от него. Хвана го за ръката и се обърна към Карлос с думите:

— Нека се успокоим.

Телефонът на Сами иззвъня. Тя погледна дисплея.

— Роби е.

Карлос отстъпи назад, а Бойет седна на мястото си. Прайър не го изпускаше от очи. Сами се заслуша за няколко минути и остави телефона си. После избърса сълзите си и съобщи:

— Медиите за пръв път се оказаха прави. Донте е мъртъв. Според Роби е запазил самообладание до самия край. Точно преди екзекуцията е обявил, че е невинен, и думите му са прозвучали доста убедително. В момента Роби тръгва от затвора. Скоро ще се качи на самолета с останалите и ще пристигне тук към осем. Помоли да го изчакаме.

Сами млъкна и отново избърса сълзите си.

Отрядът на Националната гвардия тъкмо се бе разпределил в квартала на белите около Сивитан Парк и този на чернокожите край Уошингтън Парк, когато медиите обявиха новината за екзекуцията на Донте. Тълпата пред Сивитан Парк, нараснала значително през деня, тръгна разярена към кордона от войници. Протестиращите ги обсипваха с обиди, а някои от тях дори ги замеряха с камъни, но като цяло насилието бе овладяно. Скоро обаче щеше да се стъмни и ситуацията лесно можеше да излезе извън контрол. Около Уошингтън Парк се бяха събрали по-възрастни жители на Слоун, повечето от които живееха наблизо. По-младите и по-разгневени участници в протеста се насочиха към другия край на града, където се очакваха истинските неприятности.

Хората заключваха жилищата си, дебнеха уплашено на верандите и зареждаха оръжията си. Пазачите на църквите продължаваха да бдят на своите постове.

На шестнайсет километра южно от там, във вилата на Пол Кофи, атмосферата беше далеч по-жизнерадостна. Скупчени около телевизора с питие в ръка, гостите се усмихнаха самодоволно, когато чуха за смъртта на Донте. Пол Кофи вдигна тост за Дрю Кърбър и инспекторът му върна жеста. Гостите се поздравяваха за победата. Смущаващата неувереност, обзела всички след интервюто на Бойет, бързо изчезна. Поне за момента.

Най-после справедливостта бе възтържествувала.

Бен Джийтър изпрати Роби и Кийт до входа на затвора, подаде им ръка и се сбогува. Адвокатът му благодари за вниманието. Кийт не знаеше какво да каже — все пак бе станал свидетел на ужасяващата екзекуция заради разрешението на Джийтър. Въпреки всичко обаче пасторът се отнесе към директора с присъщата си снизходителност. Когато излязоха от затвора, двамата с Роби разбраха откъде идва целият шум. Вдясно от тях, зад кордон от полицаи, се виждаха студенти, които скандираха и размахваха самоделни знаменца и плакати. Стояха скупчени по средата на една улица, затворена за случая. Зад тях се бе образувало задръстване. Множество шофьори се бяха опитали да стигнат до затвора с колите си, но след като срещнаха съпротивата на полицията, решиха да се присъединят към демонстрантите. Участниците в операция „Отклонение“ искаха да задръстят района и планът им очевидно функционираше. Поддръжниците на Донте не бяха успели да предотвратят екзекуцията, но всички щяха да чуят гласа им.

Арън Рей, който чакаше на тротоара, помаха на Кийт и Роби.

— Намерихме обходен маршрут — заяви той. — Съвсем скоро напрежението ще ескалира.

Те изтичаха до минивана и потеглиха. Шофьорът натисна газта и тръгна по страничните улици, като си проправяше път сред паркиралите коли и разярените студенти. Марта Хандлър се опита да разучи лицето на Роби, но адвокатът гледаше встрани.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

Роби поклати глава. Кийт направи същото. Двамата затвориха очи.

Затворът имаше договор с едно погребално бюро в Хънтсвил. Черната катафалка чакаше в двора на „Стената“, скрита от очите на всички. След като последните свидетели се разотидоха, колата се приближи до входа на сградата, през който бяха минали микробусите. Служителите на погребалното бюро извадиха сгъваема носилка на колела, разпънаха я и влязоха с нея в стаята за екзекуции. Там я допряха плътно до леглото, на което лежеше Донте. Някой бе свалил маркучите от ръцете му. Сега те се намираха в тъмната стаичка, където анонимният химик попълваше необходимите формуляри. След като преброиха до три, четирима надзиратели вдигнаха внимателно трупа и го сложиха на носилката. Отново завързаха тялото на Донте с ремъци, но този път не ги стегнаха толкова силно. После го покриха с одеяло, предоставено от погребалното бюро, и носилката бе откарана обратно в катафалката. Двайсет минути след обявяване на смъртта трупът напусна „Стената“ по обиколен маршрут, за да се избегнат демонстрантите и камерите.

В погребалното бюро той бе оставен в специална стая. Там чакаха мистър Хюбърт Лам и синът му Алвин, собственици на друго бюро — „Лам и синове“ в Слоун, щата Тексас. Двамата щяха да подготвят Донте на същото място, където преди пет години бяха извършили погребението на Райли Дръм. Райли бе починал на петдесет и пет години и тялото му бе изглеждало сбръчкано и съсухрено. Смъртта му не учуди никого. Тя можеше да бъде обяснена. За разлика от тази на сина му. Хюбърт и Алвин Лам бяха свикнали да гледат трупове и си мислеха, че нищо не е в състояние да ги изненада. Но двамата се шокираха при вида на Донте. Лицето му излъчваше спокойствие, а тялото му беше непокътнато. Младият мъж бе починал само на двайсет и седем години. Те го познаваха от дете. Бяха викали за него на футболното игрище, убедени, че му предстои дълга и успешна спортна кариера. Щом го арестуваха, семейство Лам обсъди случилото се с останалите жители на Слоун. Признанието му ги ужаси и те повярваха на Донте, когато се отрече от него. Жителите в тази част на града се отнасяха скептично към полицията и инспектор Кърбър. Момчето бе подведено. Полицаите го бяха принудили да си признае за убийството, използвайки добре изпитаните методи на насилие. Хюбърт и Алвин наблюдаваха отчаяно как белите заседатели осъждат Донте на смърт. След като го вкараха в затвора, двамата очакваха, че тялото или самото момиче ще се появи отнякъде всеки момент.

С помощта на двама други мъже те вдигнаха Донте от носилката и внимателно го положиха в красивия дъбов ковчег, поръчан от майка му миналия понеделник. Робърта бе платила скромен депозит — застраховката й покриваше разходите за погребението — и семейство Лам бързо се съгласи да й върне парите, ако ковчегът се окажеше излишен. Те силно се надяваха, че няма да им се наложи да го използват. Бяха се молили да не попадат в ситуацията, в която се намираха сега — трябваше да откарат тялото у дома и да го подготвят за болезненото погребение.

Четиримата мъже качиха ковчега в катафалката. В 19:02 ч. Донте напусна Хънтсвил и се отправи към къщи.

Телевизионният екип на „Фордайс — право в десетката!“ се бе събрал в малката „бална зала“ на евтин мотел в покрайнините на Хънтсвил. Рива и Уолис седяха на сгъваеми столове и гримьорите ги подготвяха за камерите. Шон Фордайс крачеше напред-назад в обичайното си истерично настроение. Той току-що бе долетял от друга екзекуция във Флорида и се чувстваше безмерно щастлив, че не закъсня, тъй като случаят с Никол Ярбър се бе превърнал в най-успешния проект в кариерата му. По време на предварителния разговор, докато техниците оправяха звука, осветлението, грима и сценария, Фордайс осъзна, че Рива още не знае за появата на Травис Бойет. Тя бе прекарала последните часове в затвора, подготвяйки се за голямото събитие, когато новината беше излязла наяве. Фордайс инстинктивно реши да не й казва за Бойет. Предпочете да запази информацията за по-късно.

Интервюто след екзекуцията представляваше най-драматичната част от шоуто. Издебни близките на жертвата минути след като са видели как нещастникът умира, и те ще ти кажат всичко. Фордайс се развика на някакъв техник, наруга един оператор и обяви на висок глас, че е готов за снимки. Гримьорите нанесоха малко пудра на челото му и той внезапно промени изражението си. Погледна към камерата, усмихна се и се престори на силно загрижен. Когато записът започна, водещият обясни къде се намира, след което обяви точния час и сериозността на събитието. После се приближи до Рива с думите:

— Рива, всичко свърши. Разкажи ни какво видя.

Рива, която държеше носна кърпичка във всяка ръка — от обяд бе изхабила цял пакет, — избърса сълзите си и отвърна:

— Видях убиеца на моето дете. За пръв път от осем години. Погледнах го в очите, но той не пожела да се обърне към мен.

Гласът й все още звучеше стабилно.

— Какви бяха думите му?

— Каза, че съжалява, и аз наистина го оценявам.

Фордайс се приведе над нея и се намръщи.

— Съжалява, че е убил Никол?

— Нещо такова — отвърна тя, но Уолис поклати недоверчиво глава.

— Не сте ли съгласен, мистър Пайк?

— Спомена, че съжалява за случилото се. Не се е признавал за виновен — промърмори Уолис.

— Сигурен ли си? — противопостави се Рива.

— Напълно.

— Аз чух друго нещо.

— Разкажи ни за екзекуцията, за смъртта — подкани я Фордайс.

Рива, все още ядосана на Уолис, поклати глава и избърса носа си.

— Стори ми се прекалено безболезнена. Той просто заспа. Когато дръпнаха завесите, лежеше на малко легло, завързан с ремъци. Изглеждаше доста спокоен. Изрече последните си думи и затвори очи. По нищо не личеше, че са му инжектирали отровата. Просто заспа.

— И през цялото време ти си мислеше за Никол и кошмарната й смърт?

— О, да. Точно така. Господи, горкото ми дете. Тя се е мъчила ужасно. Непоносимо…

Гласът й се сподави и камерата я показа в още по-близък план.

— Искаше ли да го видиш как страда? — попита Фордайс, за да налее още масло в огъня.

Рива кимна оживено и затвори очи. Фордайс се обърна към Уолис.

— Как ще се променят нещата оттук нататък, мистър Пайк? Какво означава екзекуцията за вашето семейство?

Уолис се замисли за секунда, но преди да успее да отговори, Рива се намеси:

— Фактът, че го наказаха, означава много за нас. Най-накрая той получи заслуженото. Вече ще спя по-добре.

— Осъденият твърдеше ли, че е невинен?

— О, да — отговори Рива, след като спря да плаче. — Повтори същите думи, които слушаме от години. „Аз съм невинен!“ Е, сега е просто един мъртвец. Само това ще кажа.

— Някога предполагала ли си, че наистина може да е невинен? Вярвала ли си, че някой друг е убил Никол?

— Не, нито за миг. Чудовището си призна.

Фордайс се облегна назад.

— Чувала ли си за мъж на име Травис Бойет?

Рива го погледна недоумяващо.

— Кой?

— Травис Бойет. В пет и трийсет днес той се появи по телевизията в Слоун и заяви, че е убил Никол.

— Глупости.

— Сега ще пуснем записа — заяви Фордайс и посочи двайсетинчовия телевизор вдясно от себе си.

На екрана се появи Травис Бойет. Звукът бе усилен докрай. На снимачната площадка настъпи пълна тишина. Рива се заслуша внимателно в историята на Травис. Отначало се намръщи, а после се усмихна и поклати глава. Какъв идиот. Пълен мошеник. Тя знаеше кой е убиецът. Когато обаче Бойет показа пръстена на Никол пред камерите и заяви, че го пази от девет години, Рива пребледня и зяпна, а раменете и увиснаха.

Шон Фордайс беше отявлен привърженик на смъртното наказание, но като повечето скандални водещи по кабелните телевизии никога не позволяваше разбиранията му да попречат на някоя сензационна история. Твърдението, че щатът току-що е екзекутирал погрешния човек, несъмнено щеше да нанесе сериозен удар по идеологията на смъртното наказание, но Фордайс изобщо не се интересуваше от последствията. Все пак отразяваше най-горещото събитие в момента — новината оглавяваше уебстраницата на Си Ен Ен — и искаше да извлече възможно най-голяма полза от него.

Освен това Фордайс не смяташе за нередно да заложи капан на собствените си гости. Не му се случваше за пръв път и определено би го направил в бъдеще, ако историята си заслужаваше.

Бойет изчезна от екрана.

— Видя ли пръстена, Рива? — попита Фордайс.

Рива изглеждаше така, сякаш бе срещнала призрак. Изведнъж се сепна, тъй като си спомни, че камерите снимат всичко.

— Да — отвърна сподавено тя.

— Наистина ли е на Никол?

— Трудно ми е да преценя. Кой е този мъж и откъде се появи?

— Сериен изнасилвач с дълго полицейско досие.

— Ето, ти сам го каза. Кой би му повярвал?

— Да разбирам ли, че не му вярваш, Рива?

— Точно така. — Сълзите й изчезнаха, а с тях си отиде и нейната енергичност. Рива се чувстваше объркана и ужасно изтощена. Когато Фордайс понечи да й зададе следващия въпрос, тя го прекъсна. — Шон, денят беше много дълъг. Смятаме да се прибираме вкъщи.

— Естествено, Рива. Последен въпрос. Днес ти стана свидетелка на екзекуция. Смяташ ли, че телевизията трябва да излъчва подобни събития?

Рива свали микрофона от сакото си и скочи от мястото си.

— Хайде, Уолис. Уморена съм.

Интервюто приключи. Рива, Уолис и двете им деца напуснаха мотела, следвани от отец Рони. Те се качиха в църковния микробус и потеглиха обратно към Слоун.

Щом пристигна на летището, Кийт се обади на Дейна, за да й разкаже последните новини от пътуването си. Пасторът усещаше, че се носи в безтегловност. Нямаше представа какво прави или къде е бил до момента. Когато обясни на жена си, че току-що е бил свидетел на екзекуцията, Дейна остана безмълвна. Той също. Разговорът беше кратък. На въпроса дали е добре Кийт отвърна отрицателно.

Частният самолет излетя в 19:05 ч. и скоро потъна в гъстите облаци. Машината се разтресе силно, подобно на стар камион по неравен път. На качване пилотът бе обявил, че ги очаква „умерена турбуленция“. Оглушителният шум от двигателите, усещането, че го подмятат напред-назад, и неясните образи от изминалите два часа помогнаха на Кийт да затвори очи и да се усамоти в собствената си черупка.

Роби също се бе изолирал от останалите. Адвокатът седеше приведен напред, опрял лакти на коленете си, и размишляваше върху ужасяващите събития. Марта Хандлър искаше да поговори с някого, за да улови пълноценно мига, но не успя да намери желаещи за интервю. Арън Рей гледаше тревожно навън, като че ли очакваше крилата на самолета да се откъснат всеки момент.

На хиляда и петстотин метра височина турбуленцията намаля и шумът в кабината стихна. Роби се отпусна на седалката и се усмихна на Марта.

— Какви бяха последните му думи? — попита тя.

— Каза, че обича майка си и че е невинен.

— Само толкова ли?

— Не е ли достатъчно? В интернет има официална страница на смъртното наказание в Тексас. Там публикуват дословно последните думи на осъдените. Сигурно ще качат тези на Донте до утре на обяд. Той спомена всички злодеи с имената им — Кърбър, Кофи, съдия Грейл, губернатора. Беше разтърсващо.

— Значи се е борил до самия край?

— Не му дадоха възможност да се бори, но определено не се предаде.

Колата беше стар буик, собственост на възрастната вдовица Надийн Снайдъруайн. Стоеше паркирана до скромния й дом, на циментова площадка под един огромен дъб. Старицата я ползваше най-много три пъти седмично, а отслабналото й зрение скоро щеше да сложи край на шофирането. Мис Снайдъруайн никога не бе работила извън дома си. Рядко се срещаше с други хора и не се караше със съседите. Колата й бе избрана поради факта, че е леснодостъпна, а и се намираше на тиха, мрачна улица в най-белия квартал на града. Буикът бил отключен. Някой отворил предната врата, запалил коктейл „Молотов“ и хвърлил бутилката вътре. После изчезнал безследно в нощта. Един от съседите забелязал пламъците и позвънил на 911. В 19:28 ч.

Всякакви съмнения, че колата се е запалила след късо съединение, изчезнаха в 19:36 ч., когато в централата постъпи второто обаждане. Гореше друга кола, този път някакво волво, паркирано на улицата между съда и Сивитан Парк. Пет пожарни коли, ескортирани от полицията, тръгнаха към местата на инцидентите. Сирените бяха посрещнати с аплодисменти от тълпата в парка, която с настъпване на нощта ставаше все по-многобройна. С изключение на консумацията на алкохол от непълнолетни и притежанието на марихуана, не бяха извършени други престъпления. Поне за момента. Демонстрантите нарушаваха спокойствието в квартала, но при създалото се напрежение полицията не смееше да влезе в парка и да ги разпръсне. Участниците в протеста бяха войнствено настроени, а гневът им се засилваше от новината за смъртта на Донте, признанието на Травис Бойет, агресивната рап музика, гърмяща от колите, както и от алкохола и наркотиците.

Полицаите ги наблюдаваха и обмисляха различни стратегии. Един грешен ход би могъл да предизвика истински хаос, тъй като в момента тълпата не разполагаше с отявлен лидер и нямаше ясна идея как да действа по-нататък. На всеки половин час някой хвърляше бомбички и полицаите замръзваха на място, опитвайки се да установят дали не се стреля. Засега обаче шумът идваше единствено от бомбичките.

Третото обаждане, което бе записано в 19:40 ч., се оказа най-зловещото от всички. Когато чу подробностите около инцидента, шефът на полицията се замисли дали да не напусне града.

Паркингът пред бара на Големия Луи западно от града беше пълен в четвъртък вечер, неофициалното начало на уикенда. Обикновено собственикът предлагаше голям избор от напитки на по-ниски цени и местните бели приемаха с ентусиазъм тази възможност. Повечето превозни средства, паркирани пред евтината метална сграда, бяха пикапи — фордове или шевролети. Вандалите избрали два от тях, счупили стъклата и хвърлили вътре бутилки с коктейл „Молотов“. После изчезнали в мрака. Един от по-късните гости забелязал как „няколко чернокожи момчета“ бягат приведени напред. Изглеждали доста подозрително. Мъжът не бил достатъчно близо до тях и не успял да види лицата им. Всъщност дори не бил сигурен за цвета на кожата им.

Щом излезли навън и зърнали двата горящи пикапа, шофьорите се втурнали към колите си. Настанала страхотна суматоха, мъжете отчаяно се опитвали да избягат от пожара. Повечето си тръгнали, забравили за евтините напитки. Искали бързо да се приберат вкъщи, да заключат вратите и да заредят оръжията си. Във всеки пикап пред бара на Големия Луи имаше поне по една пушка, скрита под седалката.

Вандалите не бяха преценили какво ще последва. Запалиш ли нечий пикап, трябва да си готов за война.

28

Към осем часа гостите на Кофи бяха изяли всичко и бяха изпили голяма част от алкохола. Повечето нямаха търпение да се приберат по домовете си и да проверят каква е ситуацията в града. Телевизионните екипи обикаляха улиците по следите на вандалите, а новините за палежите внезапно сложиха край на празненството край езерото. Дрю Кърбър изчака другите да си тръгнат, отвори поредната бира и каза на Пол Кофи:

— Трябва да поговорим.

— Добре. Какво има?

Двамата отидоха до края на тесния кей, възможно най-далеч от вилата, въпреки че всички гости си бяха тръгнали. Кофи също държеше бутилка бира. Те се облегнаха на парапета и се втренчиха във водата.

Кърбър се изплю, отпи от бирата и попита:

— Онзи тип Бойет притеснява ли те?

Кофи го погледна изненадано, а може би просто се преструваше.

— Не, но очевидно теб те притеснява.

Кърбър отпи голяма глътка от бирата и добави:

— Израснах в Дентън. В нашия квартал живееха няколко семейства с името Бойет. Един от близките ми приятели се казваше Тед Бойет. Бяхме съученици в гимназията. След като завършихме, той отиде в армията и изчезна. Чух, че се е забъркал в някакви неприятности, но впоследствие се преместих в Слоун и забравих за него. Знаеш как е с приятелите от детството. Често си спомняш за тях, но рядко ги виждаш отново. Както и да е. През януари деветдесет и девета — помня добре месеца, защото вече бяхме заловили Дръм — се намирах в полицейския участък. Колегите ми се смееха на някакъв престъпник, арестуван заради шофиране на откраднат пикап. След проверка на досието му стана ясно, че има три присъди за изнасилване. Беше извършил тежки сексуални престъпления в три различни щата, а беше само на трийсет и няколко. Полицаите бяха изумени от дългото му досие. Кой перверзник беше осъждан толкова пъти? Някой попита как се казва, а друг отвърна: „Т. Бойет“. Аз реших да замълча, но се зачудих дали не става въпрос за момчето от моя квартал. Отворих архивите и открих, че малкото име на задържания е Травис. Любопитството обаче не ме напусна. Няколко дни по-късно Бойет се яви в съдебната зала, където трябваше да разгледат случая му. Не исках да ме вижда. Ако все пак се окажеше, че е моят стар приятел от училище, щеше да се почувства неловко. Залата гъмжеше от хора и не беше трудно да се скрия. Скоро стана ясно, че арестуваният не е той, а Травис Бойет — мъжът, който в момента се намира в Слоун. Разпознах го веднага щом се появи по телевизията — голата глава, татуировката от лявата страна на врата. Бойет беше в Слоун, Пол. По същото време, когато момичето изчезна.

Кофи се замисли за няколко секунди и заяви:

— Добре, да предположим, че е бил тук. Това не означава, че казва истината за убийството.

— Ами ако все пак го е направил?

— Не говориш сериозно, нали?

— Представи си го, Пол. Нека приемем, че Бойет не лъже. Какво ще стане, ако действително носи пръстена на Никол и ни отведе при трупа? Помогни ми, моля те. Ти си юристът.

— Не му вярвам.

— Може ли да повдигнат обвинения срещу нас?

— За какво?

— Например за убийство?

— Да не си пиян, Кърбър?

— Май попрекалих.

— Тогава остани да спиш тук. Не е хубаво да шофираш. Между другото, защо не си в града с колегите ти?

— Аз съм инспектор, а не патрулиращ полицай. И държа да запазя работата си, Пол. Какво ни очаква, ако Бойет казва истината?

Кофи пресуши бутилката и я хвърли в езерото. После запали цигара и издиша тънка струя дим.

— Нищо. Нали имаме имунитет. Аз контролирам голямото жури и определям кой ще бъде съден. Досега щатът не е повдигал обвинения срещу полицай или прокурор заради грешна присъда. Ние сме системата, Кърбър. Може да ни изправят пред граждански съд, но е малко вероятно. Освен това разполагаме с подкрепата на кмета. Така че спри да се тревожиш. Железни сме.

— Ще ме уволнят ли?

— Не, защото по този начин биха навредили на теб и на градската управа. Сигурно ще ти предложат да се пенсионираш по-рано. Кметът ще се погрижи за теб. Не се тревожи.

— Значи всичко ще бъде наред?

— Да. Престани вече.

Кърбър се усмихна, въздъхва дълбоко и отпи още една глътка бира.

— Просто се чудех — каза той. — Не съм чак толкова притеснен.

— Останах с друго впечатление.

Те се загледаха във водата, потънали в собствените си мисли. И двамата разсъждаваха за едно и също нещо. Кофи заяви:

— Когато е влязъл в ареста тук, Бойет е бил предсрочно освободен от затвор в друг щат, нали?

— Да. Мисля, че в Оклахома. Или Арканзас.

— Тогава как е успял да избяга?

— Не помня подробностите, но ще проверя досието му още утре сутринта. Май беше изчезнал след плащане на гаранцията. Не се занимавах със случая, а щом разбрах, че не става дума за моя Бойет, забравих за него. До днес.

Отново настъпи мълчание. Кофи го наруши.

— Успокой се, Кърбър. Ти свърши добра работа. Дръм получи справедлив процес, а вината му бе потвърдена от всички инстанции. Какво още трябваше да направим? Системата функционира отлично. По дяволите, Дрю, той си призна за убийството.

— Така е. Но понякога се чудя какво щеше да се случи, ако го нямаше признанието.

— Не се притесняваш за самото признание, нали?

— О, не. Играх точно по правилата.

— Забрави за случая, Дрю. Всичко свърши. Вече е твърде късно да се съмняваме в решенията си. Дръм пътува към къщи в ковчег.

Летището в Слоун беше затворено. Пилотът активира светлините за кацане на пистата чрез радиосигнал и приземи плавно самолета. После се насочи към малкия терминал и изключи двигателите. Пътниците слязоха от самолета. Роби благодари на пилота и обеща да му се обади по-късно, а той изказа своите съболезнования за смъртта на Донте. Когато се качиха в микробуса, Арън им докладва за актуалните събития, които току-що бе научил от Карлос.

— В целия град бушуват пожари. Подпалени са коли. Карлос спомена, че пред кантората чакат три телевизионни екипа. Искат да говорят с теб, Роби. Питат за Бойет.

— Защо направо не изгорят и телевизионните коли? — попита Роби.

— Ще говориш ли с медиите?

— Не знам. Нека чакат. Какво прави Бойет?

— Гледа телевизия. Според Карлос е ядосан, защото никой не му е обърнал внимание. Отказва да дава повече интервюта.

— Обещаваш ли, че ще ме спреш, ако го нападна с бейзболна бухалка?

— Не — отвърна Арън.

На влизане в града четиримата започнаха да се озъртат, за да видят някакви следи от безредиците. Арън се движеше по страничните улици, далеч от центъра, и минути по-късно спря пред старата железопътна гара. Всички стаи светеха. Паркингът гъмжеше от хора. Там действително чакаха три телевизионни екипа. Когато Роби слезе от микробуса, репортерите го наобиколиха. Той учтиво ги попита откъде са и какво искат. Журналистите бяха от Слоун, Далас и Тайлър. Сред тях имаше и няколко вестникарски репортери. Единият бе дошъл от Хюстън. Роби им предложи сделка — адвокатът беше готов да свика малка пресконференция пред кантората и да отговори на всичките им въпроси, ако те обещаеха да си тръгнат веднага след това. После им напомни, че са навлезли в частна собственост и може да бъдат изгонени по всяко време. Репортерите приеха предложението и запазиха добрия тон.

— А Травис Бойет? — попита някой.

— Аз не отговарям за него — обясни Роби. — Доколкото разбрах, той още е в кантората и не желае да прави повече изявления. Ще науча какви са плановете му.

— Благодарим ви, мистър Флак.

— Ще се върна след половин час — заяви адвокатът и се качи по стълбите.

Кийт, Арън и Марта го последваха. Емоциите излязоха извън контрол, когато четиримата отидоха в заседателната зала и видяха Карлос, Бони, Сами Томас, Кристи Хинз, Фанта и Фред Прайър. Те ги прегърнаха и през сълзи изказаха съболезнованията си.

— Къде е Бойет? — попита Роби.

Фред Прайър посочи към затворената врата на малък кабинет.

— Добре, дръжте го там. Нека се съберем в заседателната зала. Искам да опиша събитията, докато още са пресни. Отец Шрьодер може да ми помогне, тъй като също присъстваше на екзекуцията. Той прекара известно време с Донте.

Кийт седеше на един стол, облегнал гръб на стената. Беше отчаян, изтощен и съсипан. Останалите го погледнаха съчувствено. Той кимна, без да се усмихне. Роби свали сакото си и разхлаби възела на вратовръзката. Бони донесе поднос със сандвичи и го остави пред него. Арън и Марта си взеха, но Кийт отказа — беше изгубил апетит. Когато всички заеха места, Роби започна с думите:

— Донте се държа много смело, но до края очакваше да се случи някакво чудо. Повечето осъдени на смърт имат такива надежди.

Подобно на учител, застанал пред своя клас, Роби им описа последния час от живота на Донте. Щом приключи, всички отново се разплакаха.

Из въздуха се разлетяха камъни. Някои бяха хвърлени от тийнейджъри, застанали зад свои връстници, а други — от хора, които се криеха в сенките. Те падаха върху Уолтър Стрийт, където полицейското присъствие не беше толкова засилено. Пръв бе ранен един полицай от Слоун. Камъкът го улучи в зъбите и го повали на земята, което предизвика истински възторг сред тълпата. Инцидентът ожесточи още повече протестиращите и Сивитан Парк най-накрая изригна. Един сержант реши да прогони демонстрантите и им нареди по мегафона да се разпръснат незабавно. В противен случай рискували да бъдат арестувани. Думите му провокираха допълнително тълпата, която продължи да хвърля камъни и други предмети. Хората обсипваха кордона с подигравки, ругатни и заплахи, като не показваха никаква готовност да се подчинят на заповедта. Полицаите и войниците, носещи каски и щитове, се скупчиха на едно място, пресякоха улицата и влязоха в парка. Група студенти, сред които Трей Глоувър — първоначалният организатор на протеста, — тръгнаха към тях с протегнати ръце, очаквайки да бъдат арестувани. Докато някакъв полицай слагаше белезници на Трей, в каската му се удари камък. Мъжът се разкрещя, забрави за Трей и се впусна бързо след виновника. Част от протестиращите се разпръснаха из улиците, но повечето продължиха да се борят и да хвърлят каквото намерят по пътя си. Навесите на бейзболното игрище бяха направени от пенобетон, който беше чуплив и представляваше идеален материал за замеряне на униформените служители. Един студент уви няколко бомбички около парче дърво, запали фитила и ги хвърли към полицаите. Като чуха експлозиите, те се разбягаха в търсене на укритие. Тълпата ликуваше. Наблизо бе хвърлена бутилка с коктейл „Молотов“. Тя се приземи върху една празна патрулна кола, паркирана до Уолтър Стрийт. Пламъците се разраснаха бързо. Случката предизвика още възторжени викове от страна на тълпата. На място пристигна микробус на местния телевизионен канал, за да заснеме настъпилия хаос. Репортерката, русокоса жена със сериозно изражение, която бе по-подходяща за водеща на прогнозата за времето, се приближи до тълпата с микрофон в ръка. Тя бе посрещната от разгневен полицай, който й заповяда да изчезва оттам. Белият микробус, надписан с яркочервени и златисти букви, представляваше лесна мишена. Секунди след като спря, протестиращите го обсипаха с камъни. В следващия миг репортерката бе улучена с остър предмет в главата и падна на земята. Беше изгубила съзнание. Последваха още крясъци и обиди. Наоколо имаше много кръв. Операторът я вдигна и я отведе на сигурно място, а полицаите повикаха линейка. За да влошат допълнително ситуацията, няколко демонстранти хвърлиха димки по полицаите и войниците, които решиха да укротят тълпата със сълзотворен газ. След като първите облаци газ се разстлаха из въздуха, протестиращите се разбягаха панически във всички посоки. По улиците около Сивитан Парк мъжете дебнеха на верандите си и се вслушваха тревожно в случващото се недалеч от тях. Жените и децата им се криеха в къщите, а те стояха на пост със заредени оръжия, очаквайки появата на някой демонстрант. Хърман Гръст, живеещ на Бентън Стрийт 1485, видя трима чернокожи момчета да се задават по улицата и стреля два пъти във въздуха, като им извика да се прибират в своята част на града. Момчетата се разбягаха. Изстрелите отекнаха в нощта — сериозен сигнал, че белите са се намесили в бъркотията. За щастие обаче Гръст не стреля отново.

Протестиращите продължиха да се разпръсват. Някои хвърляха камъни, докато се оттегляха. До девет часа паркът бе опразнен. Полицаите и войниците вървяха между боклуците — празни кутийки и бутилки, пликове от храна, фасове и останки от бомбички. Двата навеса бяха напълно разрушени. Виждаха се единствено металните пейки под тях. Малкият павилион на игрището беше разбит, но вътре нямаше нищо за вземане. След като полицията пусна сълзотворния газ, няколко шофьори бяха изоставили колите си. Сред тях беше и джипът на Трей Глоувър. Трей и десетина други студенти се намираха в ареста. Четирима се бяха предали доброволно. Няколко души постъпиха в болница заради сълзотворния газ. Освен ранената репортерка имаше трима пострадали полицаи.

Острата миризма на газ се носеше из целия парк. Над бейзболните игрища се стелеше сив облак дим от бомбичките. Мястото приличаше на бойно поле. Липсваха единствено жертвите.

След като бе сложен край на протеста, чернокожите демонстранти — близо хиляда души — тръгнаха из улиците на Слоун. Повечето от тях нямаха намерение да се приберат и не знаеха какво да правят по-нататък. Те изпитваха гняв. Бяха израснали с черно-бели филми за кучетата в Селма, пожарните маркучи в Бирмингам и сълзотворния газ в Уотс. Борбата представляваше неизменна част от наследството им, славна глава в тяхната история. Изведнъж се бяха озовали на улицата и полицията ги бе прогонила със сълзотворен газ, точно както предците им. Чернокожите нямаше да се откажат така лесно. Ченгетата действаха грубо и те възнамеряваха да им отвърнат със същото.

Кметът Харис Руни следеше нарастващия хаос в малкото градче от полицейския участък, който се бе превърнал в команден център. Той и шефът на полицията Джо Радфорд бяха взели решението да прогонят тълпата от Сивитан Парк и да сложат край на протеста. Двамата предложиха употребата на сълзотворен газ. По радиостанциите и мобилните телефони пристигаха сигнали, че демонстрантите обикалят улиците на групи. Те чупеха прозорци, заплашваха минаващите шофьори и хвърляха камъни.

В 21:15 ч. кметът позвъни на отец Джони Канти, пастор на Африканската методистка църква и негов съюзник по много въпроси. Двамата се бяха срещнали миналия вторник. Тогава отец Канти бе помолил Руни да се обади на губернатора и да му повлияе относно решението за Донте. Кметът бе отказал с аргумента, че не познава губернатора и не може да му се меси. Освен това Гил Нютън никога не помилваше осъдените на смърт. Канти бе предупредил Руни за евентуални размирици след екзекуцията, но кметът бе реагирал скептично.

Сега скептицизмът отстъпваше място на страха.

Мисис Канти вдигна слушалката и обясни, че съпругът й не е вкъщи. Беше отишъл в погребалното бюро, където очакваше завръщането на семейство Дръм. Тя продиктува на кмета номера на мобилния му телефон. Отец Канти отговори след няколко позвънявания.

— Добър вечер, мистър Руни — каза тихо той с плътния си глас. — Как са нещата при вас?

— Положението е доста напечено, отче. Вие как сте?

— Имал съм и по-щастливи дни. В момента се намирам в погребалното бюро и чакам семейството да се върне с тялото. Така че не съм особено добре. Какво мога да направя за вас?

— Оказахте се прав за безредиците. Съжалявам, че тогава не ви повярвах. Ситуацията е изключително сериозна. Досега имаме осем палежа, десетина ареста и шестима ранени, а броят им тепърва ще се увеличава. Тълпата в Сивитан Парк се разпръсна, но демонстрантите около Уошингтън Парк стават все по-многобройни. Няма да се изненадам, ако някой бъде убит съвсем скоро.

— Вече убиха един човек, господин кмете. Сега чакаме трупа му.

— Съжалявам.

— Каква е целта на обаждането ви?

— Вие сте високоуважаван лидер на вашата общност. Освен това сте пастор на семейство Дръм. Моля ви, отидете в Уошингтън Парк и помолете тълпата да се усмири. Те ще ви послушат. Насилието и безредиците са напълно безсмислени.

— Нека ви задам един въпрос, мистър Руни. Полицията наистина ли е използвала сълзотворен газ, за да прогони младежите от Сивитан Парк? Чух новините само преди минути.

— Да. Преценихме, че тези действия са необходими.

— Не съм съгласен. Направили сте огромен гаф. Като е обгазила децата ни, полицията само е влошила ситуацията. Не очаквайте от мен да поправям грешките ви. Лека нощ.

Заобиколен от Арън Рей и Фред Прайър, Роби се изправи пред микрофоните, за да отговори на журналистическите въпроси. Адвокатът обясни, че Травис Бойет все още се намира в сградата и не желае да говори с никого. Един от репортерите попита дали може да влезе при Бойет и да го интервюира.

— Само ако държите да бъдете арестуван или застрелян — сряза го Роби. — Стойте настрана от кантората.

Те разпитаха Роби за последния обяд на Донте, за предсмъртните му думи и други подробности около екзекуцията. Кои бяха свидетелите? Адвокатът имал ли е контакт със семейството на жертвата? Роби си помисли, че въпросите им са напълно излишни, но в този момент и бездруго всичко му се струваше лишено от смисъл.

След двайсет минути той им благодари и ги помоли да си тръгнат. В случай че Бойет все пак се съгласеше на интервю, Роби щеше да му предостави телефонните им номера.

Кийт наблюдаваше пресконференцията от едно неосветено място под верандата на кантората. Пасторът говореше по мобилния с Дейна и и разказваше за случилото се през деня, когато тя възкликна, че Роби Флак се е появил по телевизията. Даваха го по новините, пряко от Слоун, Тексас.

— В момента съм на двайсетина метра от него — прошепна Кийт.

— Изглежда уморен — заяви Дейна. — И малко луд.

— Така е. Умората идва и си отива, но лудостта остава.

— Май е доста разярен.

— Със сигурност, но всъщност е много мил човек.

— Къде е Бойет?

— В един кабинет в кантората, с телевизор и храна. Предпочита да не излиза навън, което е добре. Всички познават Донте и го обичат. Бойет няма много приятели тук.

— Преди няколко минути показаха пожарите и интервюираха кмета. Стори ми се малко нервен. На сигурно място ли си, Кийт?

— Да. Наоколо се чуват сирени, но те са далеч.

— Моля те, пази се.

— Не се тревожи. Всичко е наред.

— Не ти вярвам. Личи си, че си ужасно изтощен. Трябва да поспиш. Кога ще се прибереш?

— Смятам да тръгна утре сутринта.

— А Бойет? Ще се върне ли с теб?

— Още не сме провели този разговор.

29

В Слоун имаше три погребални бюра — две за белите (богати и бедни) и едно за чернокожите. В някои важни аспекти от живота — училищата, политиката, работните места и търговската дейност — се наблюдаваше интеграция. В други обаче тя никога нямаше да бъде постигната, тъй като никоя от расите не я искаше. Неделните посещения на църква бяха сегрегирани, и то по собствена воля. Неколцина чернокожи ходеха в по-големите „бели“ църкви в града, където ги посрещаха сърдечно. Още по-малък брой бели се отбиваха в „черните“ църкви. Мнозинството обаче се придържаше към собствената си общност — решение, което нямаше нищо общо с фанатизма. По-скоро ставаше въпрос за традиция и предпочитания. Белите харесваха стегнатите и по-скромни ритуали в неделната сутрин. Молитвата започваше в единайсет часа, последвана от красива музика и кратка проповед. Всичко приключваше най-късно в 12:10 ч., когато повечето енориаши отиваха да обядват. В „черните“ църкви времето не беше от значение. Атмосферата бе непринудена и литургията се провеждаше по-спонтанно. Никой не разбираше кога е станало обяд. Хората често се хранеха в самата църква и не бързаха да се разотидат.

Смъртта също се възприемаше различно. Чернокожите не бързаха да погребат своите близки, докато белите държаха да го направят до три дни. Погребалното бюро „Лам и син“ беше най-оживеното от всички. Там имаше повече посетители, а бдението и сбогуването с мъртвеца бяха по-дълги. Фирмата предлагаше погребални услуги в тази част на града от десетилетия. Когато катафалката й пристигна на поляната пред параклиса малко след десет вечерта, там чакаше тълпа. Опечалените стояха мълчаливо, със сведени глави и мрачни лица. Хюбърт и Алвин отвориха задната врата на катафалката и дадоха инструкции на мъжете, които щяха да носят ковчега — осем приятели на Донте, повечето бивши играчи на „Слоун Уориърс“. Те вдигнаха ковчега и последваха Хюбърт Лам, след което изчезнаха през една странична врата. Погребалното бюро трябваше да отвори чак на следващата сутрин, когато всички можеха да се простят с Донте.

В далечината виеха сирени. Въздухът беше наситен с пушек и страх. Тези, които не създаваха неприятности, със сигурност ги очакваха.

Една кола влезе в паркинга и спря до катафалката. От нея слязоха Робърта Дръм, Марвин, Седрик и Андреа. Те се отправиха бавно към главния вход на бюрото, където бяха посрещнати от близките си. След като поплакаха заедно с тях, Робърта и децата и влязоха вътре. Приятелите им не си тръгнаха. В следващия миг се появи друга кола, която също паркира до катафалката. Роби и Арън Рей подминаха тълпата и изчезнаха през страничната врата. Адвокатът се присъедини към семейството на Донте в приемната. Те се прегърнаха и избухнаха в сълзи, сякаш се виждаха за пръв път от месеци. Само преди няколко часа бяха наблюдавали смъртта на Донте, но събитията им се струваха ужасно далечни.

По пътя от Хънтсвил Робърта и децата й бяха слушали новините по радиото. Роби говори с тях по телефона и им разказа всичко, което знаеше за Бойет. След като научи за ситуацията в Слоун, Робърта на няколко пъти изтъкна, че иска насилието да спре. Не можеш да направиш нищо, увери я Роби. Положението бе извън контрол.

Хюбърт Лам се появи в приемната и заяви:

— Робърта, Донте е готов.

Тя отиде сама в стаята, затвори вратата и завъртя ключа. Красивото й момче лежеше на тясна маса, покрита с бели чаршафи. Носеше същите дрехи, в които го бяха убили — евтина бяла риза, протъркани бежови панталони и стари обувки. Всички бяха собственост на щата Тексас. Робърта обгърна нежно лицето му с длани и го целуна по челото, устните, носа и брадичката. Не спираше да го целува, а от очите й се стичаха едри сълзи. Не го беше докосвала от осем години. За последно го бе прегърнала набързо, докато той излизаше от залата след обявяване на смъртната присъда. През сълзи Робърта си спомни за невероятната агония, с която бе наблюдавала как го отвеждат, окован с вериги. Едрите охранители го пазеха така, сякаш се опасяваха, че всеки момент ще убие друг човек. Прокурорът, заседателите и съдията го гледаха самодоволно, горди от взетото решение.

— Обичам те, мамо — бе извикал Донте през рамо.

После мъжете го избутаха през изхода и той изчезна от погледа й.

Кожата му не беше нито студена, нито топла. Робърта докосна малкия белег под брадичката му — утешителна награда от един бой с камъни, който Донте бе изгубил като осемгодишен. Той често се биеше с другите деца. Донте беше буен, а по-големият му брат Седрик го направи още по-буен, като непрекъснато го предизвикваше. Буен, но и много добродушен. Робърта прокара пръсти по дясното му ухо, в което едва се забелязваше малка дупка. Когато навърши петнайсет, Донте си купи обица — имитация на диамант. Носеше я само навън, за да не го види баща му. Райли със сигурност щеше да го накаже.

Робърта гледаше красивото си момче. Донте лежеше спокойно, а тялото му изглеждаше напълно здраво. Той беше мъртъв, но нямаше болести, рани или осакатявания. Робърта разучи внимателно ръцете му и не успя да открие следи от иглите. Не съществуваше доказателство за убийството, не и външно. Донте сякаш си почиваше в очакване на следващата инжекция, която щеше нежно да го събуди и да му позволи да се прибере вкъщи с майка си.

Краката му бяха изпънати, а ръцете му почиваха встрани. Хюбърт Лам бе предупредил Робърта, че мускулите му скоро ще се вцепенят. Нямаше време за губене. Тя извади от чантата кърпичка, с която избърса сълзите си, и ножица, за да разпори затворническите дрехи. Можеше просто да разкопчае ризата му, но тя я разряза, като пускаше парчетата на пода. Докато сълзите се стичаха по бузите й, Робърта си тананикаше стара църковна песен: „Вземи ръката ми, скъпи Боже.“ Погали корема му, гладките гърди и раменете. Учуди се колко много е отслабнал в затвора. Ревностният атлет бе отстъпил място на сломения затворник. Донте бе умрял бавно в килията си.

Робърта откопча евтиния брезентов колан и го разряза на две. На другия ден, когато останеше сама, щеше да изгори парцалите в задния двор на къщата си. Тя развърза грозните обувки, свали ги и махна белите памучни чорапи. После докосна белезите на левия му глезен — спомен от контузията, която бе сложила край на футболната му кариера. Робърта сряза панталоните по вътрешния ръб, като внимателно прокара ножицата над слабините. От трите й момчета Седрик най-много държеше на външния си вид. Работеше на две места, за да може да си купува по-хубави дрехи. Донте обичаше да носи дънки и пуловери. Всичко му стоеше добре. Всичко, но не и затворническият гащеризон. Робърта продължи с работата си, а парчетата се трупаха върху пода. От време на време спираше, за да избърше сълзите си, но после отново се забързваше. Тялото започваше да се вкочанява. Робърта отиде до мивката и пусна водата.

Боксерките бяха бели и с няколко номера по-големи от необходимото. Подобно на опитна шивачка, тя ги сряза и внимателно ги свали. Купчината беше готова. Донте остана гол. Щеше да напусне света така, както се бе родил в него. Майка му сипа малко течен сапун в мивката, разпени водата и провери температурата й. После спря кранчето. Потопи вътре една кърпа и започна да мие сина си. Разтри краката му и бързо ги подсуши. Изплакна гърдите и ръцете, врата и лицето.

Когато приключи, се зае с последната и най-трудна част от подготовката. Преди семейството да замине за Хънтсвил, Седрик се бе отбил в погребалното бюро, за да остави новия костюм, купен от Робърта специално за случая. Сега той висеше на стената заедно с бяла риза и красива златиста вратовръзка. Робърта предположи, че ризата и сакото ще бъдат най-трудни за обличане. С панталоните и обувките щеше да се справи по-лесно. Очакванията й се оправдаха. Ръцете на Донте отказваха да се свият. Затова тя навлече внимателно десния ръкав и нежно обърна тялото настрани. Изглади плата отзад, положи Донте по гръб и надяна левия ръкав. После бързо закопча ризата. Направи същото със сакото от тъмносива вълна. Когато приключи с него, спря за миг и целуна сина си по бузата. Краката му бяха вкочанени. Робърта му сложи чифт черни памучни боксерки, които бяха твърде големи. Помисли си, че е трябвало да избере по-малък размер. Панталоните й отнеха повече време. Тя внимателно придърпа крачолите от двете страни, като мъчително повдигна Донте за кръста. После пъхна ризата вътре, закопча ципа и прокара колана през гайките. Глезените му също не се огъваха и чорапите й създадоха повече трудности от очакваното. Обувките бяха черни, с връзки. Като тийнейджър Донте бе ходил с тях на църква.

Робърта ги бе взела от гардероба, който двамата със Седрик деляха като деца. Донте го окупира напълно, когато брат му се ожени, но за последните девет години гардеробът бе останал непокътнат. Робърта го подреждаше, изтупваше праха от дрехите и гонеше молците.

Години след като отведоха Донте, Робърта живееше с вярата, че синът й ще бъде свободен. Надяваше се един прекрасен ден кошмарът да свърши и Донте да се прибере у дома. Тогава щеше да спи в собственото си легло, да яде храната на майка си, да лежи на канапето и да облича дрехите от гардероба си. Един ден някой съдия или прокурор от заплетения лабиринт на правната система щеше да открие истината. Робърта си представяше как семейството получава радостното обаждане и празнува победата. Но обжалванията вървяха по своя път, а чудото така и не се случи. Годините минаваха и с тях умираше надеждата. Ризите, панталоните и пуловерите в гардероба на Донте щяха да останат неизползвани завинаги. Робърта се чудеше какво да прави с тях.

Каза си, че ще мисли за това по-късно.

Завърза обувките, опъна нагоре чорапите и дръпна маншетите на панталона. Донте беше готов и Робърта можеше да се успокои. Тя надяна вратовръзката през главата му и стегна възела, подготвен от Седрик. Пооправи дрехите, изглади няколко гънки на крачолите и отстъпи назад, за да огледа резултата. Какъв красив млад мъж. Сив костюм, бяла риза, златиста вратовръзка. Робърта бе направила добър избор.

Тя се приведе и го целуна отново. Хайде, Донте, да тръгваме на църква. Там ще намериш бъдещата си жена, с която ще имате поне десет деца. Побързай, изпусна толкова неща. Моля те. Нека покажем на всички новите ти дрехи. Побързай.

Робърта бе запозната с ужасяващите аспекти на смъртта — подготвянето на тялото, вливането на течностите и останалите процедури. Знаеше, че след няколко часа мистър Лам и синът му ще свалят дрехите и ще захванат с кошмарните си задачи. Ето защо тя имаше нужда да прекара тези ценни моменти с Донте, докато тялото му още беше непокътнато.

На другия ден Робърта Щеше да подготви погребението. Тогава трябваше да бъде смела и силна. Сега обаче искаше да остане насаме с детето си, да страда и да плаче така, както би направила всяка майка.