Призори в неделя

38

— Страхувате ли се? — попита Даниъл Блексток.

— Да. Разбира се, че се страхувам. Вие не бихте ли се страхували?

Тя гледаше в неговата посока, но очевидно не го виждаше. Може би до няколко дни щеше да успее лично да я интервюира. Все пак му дължеше услуга.

След малко пресконференцията приключи и тя стана да си върви. Една жена я придържаше за лакътя, докато излизаше от залата, а Петра Бърдж вървеше зад тях. Даниъл Блексток се изправи и преметна през рамо платнената си чанта. На излизане се сблъска с Лиз Барън.

— Как ти се струва всичко това? — попита го тя.

Очите й проблеснаха. Дори цветът на косата й беше по-ярък от обикновено.

— Ужасно — отвърна той кратко.

— Естествено, но…

Той не изчака да чуе края на изречението. Тази жена беше цяла напаст и освен това не я биваше в писането, макар че беше един от звездните репортери на, Дейли Нюз“. Животът е толкова несправедлив.

Негов колега, също криминален репортер, го потупа шеговито по гърба.

— Ти веднъж я интервюира, нали? Може би ти си следващият.

Даниъл Блексток излезе на улицата. Беше топло синьо утро. От отсрещното кафене си купи кафе в пластмасова чаша и започна да го пие на малки глътки, докато бавно си проправяше път през оживеното движение. Реши да извърви целия път до метростанция „Банк“, за да подреди мислите си, и през това време успя да съчини репортажа в главата си. Той със сигурност щеше да се появи на първа страница, но щеше да бъде представен в подробности и на вътрешните страници, най-вероятно също от него, защото започваше да се превръща в експерт по историите на Фрида Клайн. Може би щеше да успее да продаде репортажа и на други издания. Чуждестранната преса започваше да проявява интерес. Щеше да му се отвори доста работа.

Най-важен беше първият абзац. Не биваше да има нищо сензационно — той не искаше да пише като Лиз Барън, по един куп прилагателни пред всяко съществително. „Мрачна“: ето така щеше да опише Фрида Клайн, докато беше седнала на подиума в залата. И уплашена, да, тя беше казала, че се страхува. Разбира се, че беше уплашена. И как иначе? И въпреки това не го беше показала. Той стигна до входа на „Банк“, където изпи последната глътка кафе, хвърли празната чашка в кошчето за боклук и се спусна по ескалатора.

Маршрутът му беше толкова добре познат, че и насън можеше да изброи спирките „Шадуел“, „Лаймхаус“, „Уестфери“, „Поплар“, „Блекуол“, „Ийст Индия“… Беше наясно с каква скорост един лондонски пейзаж можеше да се превърне в порутени складове и обширни, полузавършени строителни площадки. Той слезе на „Уест Силвъртаун“, само на няколко минути от вкъщи и само на няколко минути от онова, другото място: тайното му местенце.

Той чу пронизителното изсвирване на клаксон отново и отново. Огледа се наоколо. Сякаш го бяха събудили от дълбок сън. Намираше се по средата на „Норт Уулич Роуд“; един бял бус спря рязко само на няколко метра от него, а от прозореца му се беше надвесил шофьорът, който крещеше и псуваше. Блексток не си направи труда да отговори и продължи да върви напряко през шосето.

Когато стигна до пешеходната част, телефонът му иззвъня. Той го погледна: беше неговият редактор от вестника. Един от редакторите. Те постоянно се сменяха, но имаха нещо общо помежду си: нареждаха му какво да прави и той беше длъжен да го изпълни. Сега се обаждаше Брайън.

— Къде си, за бога?

— Бях на пресконференцията.

— На каква пресконференция?

— Във връзка с Фрида Клайн.

— Още ли продължава?

— Не, вече приключи.

— Тогава къде си?

— Прибирам се вкъщи, за да подготвя репортажа.

— Прибираш се вкъщи? Ти в кой век живееш? Ами другите материали, върху които работиш? Тях кой ще ги напише?

Даниъл Блексток слушаше с интерес другия Даниъл Блексток — онзи, когото хората виждаха и когото познаваха: измисления, нереалния, — докато говореше глухо по телефона и обясняваше, че напредва и с другите материали и че наистина съжалява, че не е в редакцията, но че ще поработи върху тях вкъщи и утре рано сутринта ще бъде на работа. Даниъл Блексток не харесваше онзи Даниъл Блексток, когото слушаше как говори по телефона. Би било ужасно наистина да е такъв.

Когато разговорът приключи, той въздъхна с облекчение. Ако само знаеха какъв беше той в действителност, какво можеше да върши, какво беше извършил. Днес познатите улици му изглеждаха по различен начин, с по-ярки цветове, с по-ясни очертания. Можеше да си представи всяко кътче от онази стая — неговото тайно местенце.

Един самолет прелетя над главата му, набирайки скорост от „Сити Еърпорт“. Стори му се, че сякаш го приветстваше пред прага на дома му.

— Хареса ли ти?

Даниъл Блексток погледна към жена си, която седеше срещу него на масата. Дали му е харесало? За какво го питаше? А, да, за яденето. Тя му беше разказала как е минал денят й, но той изобщо не я беше слушал, все едно в съседната стая говореше радио. Само от време на време промърморваше нещо и кимаше с глава. Но този въпрос изискваше отговор. Той погледна в чинията си, в остатъците от яденето. Не си спомняше кога го е изял. Кокалче от агнешки котлет, малко картофено пюре, късче зелена салата. Какво толкова можеше да каже?

— Беше чудесно.

Той погледна жена си. Лий Блексток, по баща Бас. Когато се прибереше вкъщи, тя винаги сменяше дрехите си за работа с нещо по-удобно за отмора. Тази вечер си беше облякла риза на цветя и светлосиня жилетка. Тя го видя, че я гледа, и бледото й лице порозовя. Бледо лице, невзрачна коса, бледи очи.

— Как мина денят ти? — попита го тя.

— Добре.

— Какво точно прави?

— Да не би да искаш да ти разкажа всичко в подробности?

— Просто съм любопитна.

— Ходих на пресконференцията с Фрида Клайн.

— О, Фрида Клайн… — каза Лий.

— Какво означава това „О, Фрида Клайн“? — попита заядливо той, имитирайки я.

— Нищо не означава.

— Явно си имала нещо предвид, за да го кажеш.

— Това е просто случай, от който се интересуваш. Нямам нищо предвид.

— Не се „интересувам“. Това ми е работата.

— Просто искам да знам малко повече за работата ти.

Тя му приличаше на малко кученце, което лае непрекъснато и се навира в краката му. Искаше му се да я изрита. Искаше му се да я накара да млъкне. Гледайки сговорчивото й лице, той осъзнаваше, че това не е честно, но тя трудно би го разбрала. И околните не биха го разбрали. На него самия му беше трудно да разбере сам себе си. Толкова много неща се случваха в главата му. Имаше нужда да подреди мислите си.

— Трябва да поработя — каза й той и стана.

— Но още не сме приключили с вечерята.

— Спешно е.

— Мислех си… — започна тя, но като видя изражението му, млъкна.

— Искаш да знаеш малко повече за работата ми? — изръмжа той. — Тогава ще ти кажа. Те оглеждат под лупа всеки офис, всеки кламер, всяка статия, всеки репортаж. Това е история, която би могла да направи автора си прочут, и ето че аз я имам в ръцете си. Трябва ми малко пространство.

— Просто искам да помогна.

— Точно сега можеш да ми помогнеш, като ме оставиш сам и не ми досаждаш с въпросите си.

Той изхвърча от стаята, оставяйки жена си да седи на масата с недовършената вечеря. Изкачи се по стълбите до малкия си офис в задната част на къщата. Стаята беше с оскъдна мебелировка. Компютърът му беше на бюрото под прозореца, който гледаше към малък циментов двор, край който имаше ограда и се виждаше къщата на съседната улица. От къщата се виждаше само един прозорец и съдейки по матираното му стъкло, това явно беше баня. Понякога зад него се движеше неясна фигура на човек.

Освен бюрото, единствените други мебели бяха канцеларски стол и канцеларски шкаф от кафяв фурнир. По стените нямаше картини. Веднъж Лий беше попитала дали не би могла да закачи няколко. Никога повече не го попита. На бюрото нямаше нищо друго, освен компютъра. Не беше позволено да се оставят предмети, които не влизаха в употреба. Нито дори химикалка. Папките се прибираха в шкафа, химикалките и тонер касетите — в чекмеджето.

Той седна на стола и се втренчи с невиждащи очи в празния екран на компютъра. Онова, което виждаше в момента, беше запечаталата се в съзнанието му гледка на млада жена, лежаща в безсъзнание на пода. Беше внимавал да не остави никакви следи по нея, но си спомняше уханието й и топлината на тялото й. Той беше сгушил лицето си в меката извивка под брадичката й. В това нямаше нищо сексуално. Абсолютно нищо. Тогава тя беше изцяло в негова власт. Можеше да я съблече и да прави с нея каквото си поиска. Но не се беше изкушил. Това би било жалко. Това не беше неговият стил — дори и тогава, когато щеше да бъде толкова лесно.

После в съзнанието му се появи образът на мъж на средна възраст, който се беше строполил безпомощен под яките му удари. Не беше останал доволен от стореното. За него беше важно да го направи, но беше действал стихийно. Много неща можеха да се объркат. Някой можеше да го види. Въпреки това нападението го беше приближило до нея. Даниъл Блексток беше прочел за мъжа във вестниците: беше близък приятел на Фрида. Нещо като баща. Може би повече от това.

Образите и на двамата започваха да избледняват в паметта му, макар че имаше снимка на племенницата, което все пак беше нещо. Но образът на Морган Роситър беше съвсем ясен. Веднага щом си помисли за него, Даниъл Блексток се пренесе в апартамента му. Представи си изненаданото му лице след първия удар, а после угасналата светлина в очите му, когато душата му отлетя и остана само мъртвото му тяло. „Аз направих това, помисли си Даниъл Блексток, аз наистина го направих. Промених света донякъде.“

Предстоеше и още една промяна — но работата трябваше да се довърши.

В съзнанието му се появи един друг образ — образът на Фрида Клайн. Когато за пръв път я видя отблизо, лице в лице, сърцето му запрепуска толкова силно, че той загуби ума и дума и отначало не можеше да зададе нито един смислен въпрос. Но се справи някак си. Сега, връщайки се назад към онзи момент, в паметта му се подреди мозайка от възприятия: начинът, по който тя говореше — с тих и ясен глас и с едва доловим диалект, който той не можеше да определи. Гладките й ръце с дълги пръсти; изпъкналите й скули; тънкият кичур коса през лицето й, който тя беше прибрала назад; беше прехапала долната си устна, вероятно от нетърпение. Най-ясно си спомняше очите й, тъмни и проницателни, и как от време на време те се спираха върху него с внимание, което го караше да мисли, че тя сигурно знае. Да, сигурно знаеше.

Някъде по-назад в съзнанието му присъстваше и друга, по-неясна фигура. Даниъл Блексток познаваше Дийн Рийв единствено от една снимка, която традиционно публикуваха във вестниците. Сигурно беше стара снимка от паспорт. На нея Дийн Рийв гледаше право пред себе си със сериозно изражение. Не се усмихваше. Снимките за паспорт не ти позволяват да се усмихваш. Но както и с Фрида, Даниъл Блексток имаше усещането, че гледа право в него и че го разбира. Сега обаче той наистина искаше да бъде видян и разбран. Това, че беше един от първите журналисти, оказали се на местопрестъплението, когато беше намерено тялото на Брус Стрингър, за него беше като знак на съдбата. Когато научи какво се беше случило в къщата на Фрида Клайн, му се прииска да се изсмее с пълен глас и да ръкопляска. Беше толкова хитро и толкова забавно. Какъв забележителен начин да се изпрати послание! Точно обратното, неговите собствени послания бяха надраскани бележки. Но той се учеше.

Изведнъж в малкия му офис стана тягостно и задушно. Той изпита необходимост да излезе. Слезе надолу по стълбите и облече якето си. Когато отваряше входната врата, жена му се показа от хола.

— Къде отиваш?

— Отивам да купя мляко.

— Да дойда лис теб?

— Мога и сам да купя млякото.

Навън се почувства свободен. Мина покрай тайното местенце, но не влезе вътре, макар да го привличаше като магнит. После се отправи на север към Виктория Док и се загледа във водата. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Той беше проучил живота на Дийн Рийв. Ако пресечеше моста, много бързо щеше да стигне до Канинг Таун и до къщата, в която беше живял Дийн Рийв, преди да се скрие от света. Той беше един от малкото, които биха разбрали как се чувства Даниъл Блексток в момента. Притвори очи и отново си представи мига, в който животът беше напуснал Морган Роситър, подобно на светлина, която угасва. Всичко останало — проучването, наблюдението над Фрида и нейните приятели, отвличането, побоят — беше твърде тривиално. Но сега беше направил крачка към един нов свят. Беше като да загубиш девствеността си. Само че когато Даниъл Блексток беше загубил девствеността си, това не се беше превърнало в събитие за него: непохватна свалка на един петнайсетгодишен хлапак, от която светът изобщо не се беше променил. Но сега беше различно. Беше се присъединил към клуба на хората, които бяха убивали.

Може би Дийн Рийв вече знаеше за него. Със сигурност щеше да му бъде забавно и щеше да се почувства поласкан. И това беше само началото.

Даниъл Блексток се огледа наоколо. Няколко млади жени седяха на една маса пред кафенето. Една от тях показа на останалите нещо в телефона си и те всички се засмяха. Ако изобщо го забележеха, той вероятно щеше да им се стори невзрачен. Само ако знаеха! Това беше част от силата му — да бъде в състояние да извърши онова, което беше извършил и да не изпитва необходимост да каже на някого. Можеше да се примири с отношението на колегите си към него, с пренебрежението. Това не го вълнуваше. Той знаеше кой е.

Отправи поглед в посока към мястото, където Дийн Рийв беше живял. Почувства го съвсем осезаемо, с кожата на лицето си, сякаш го огряваше слънчев лъч. Обърна се неохотно и пое обратно към дома си.

— Купи ли мляко?

— Забравих.

— Няма нищо. Имаме пълна опаковка.

— Ти проверяваш ли ме?

Лицето на Лий ужасно пребледня.

— Защо ми е да го правя?

— Няма значение.

Той отново се качи в работната си стая. Имаше да пише статия, но не започна веднага. Трябваше му време да поразмисли. Беше се получило тъпо. Бяха го уловили да произнася глупава и съвсем ненужна лъжа. Или може би Лий все пак беше повярвала, че е излязъл да купи мляко и е забравил за това? Трябваше да поразмисли сериозно за жена си. Дали нямаше да се превърне в пречка? Възможно ли беше да е забелязала нещо необичайно у него? Той се чувстваше по различен начин. А дали изглеждаше по различен начин?

Поне нямаше основание да се притеснява, че някой би открил онази стая с мръсния матрак на пода. В офиса си в редакцията също нямаше за какво да се тревожи. В папките му нямаше нищо друго, освен бележки, изрезки и прес комюникета, каквито всеки журналист съхранява. С компютъра му нещата бяха различни. Той го беше защитил с парола. Тя и преди беше дълга, но сега я беше направил още по-дълга — с цели двайсет и два знака. Състоеше се от моминските имена на двете му баби, пощенския код на мястото, където беше живял, докато учеше в колежа, и накрая, което беше най-важно, датата, на която щеше да убие Фрида Клайн.

39

На следващия ден редакторът му възложи да напише статия за планираното изграждане на пешеходен мост с озеленена част над река Темза (с аргументи „за“ и „против“), както и да вземе бързо телефонно интервю от един местен предприемач, който беше натрупал състоянието си от търговия със скрап, а сега беше основал благотворителна организация. Даниъл Блексток, който стоеше прав в малкия си офис вкъщи и гледаше през прозореца към циментовия двор, с мъка овладя гласа си.

— Не мислиш ли — каза той, — че е по-важно да продължа с историята за Фрида Клайн?

— Има ли нещо ново?

— Това е единствената по-значима история в момента.

— Какво имаш подръка, което другите вестници нямат?

— Точно затова ми трябва време. Проследявам случая от самото начало.

— Мислех си да възложа на Сузи да напише статия по темата. От гледната точка на жена.

Блексток усети как в гърдите му се надигна гняв, гъст като лава. Очите му пламтяха. На яркото слънце дворът изглеждаше нажежен до бяло, по небето сякаш мина електрическа дъга.

— Знам всичко, което би могло да се научи за Фрида Клайн — каза той. — Там съм от самото начало. Аз съм този, който би трябвало да пише по темата. И ако се натъкна на нещо ново, тогава вестникът може да го продаде на други медии по света.

Отсреща мълчаха. Парите винаги вършеха работа.

— Давам ти време до края на уикенда.

— Къде отиваш?

— На работа. Или си забравила, че работя? Плащам сметките, купувам храна за хладилника.

— Аз също работя — каза плахо Лий.

Блексток погледна жена си. Тя работеше в дом за социални грижи. Връщаше се, особено след нощна смяна, цялата пропита от някаква сладникава и остра миризма. От мисълта за това, с какво беше свързана работата й — докосване до немощни тела и телесни секрети — целият се разтреперваше. Заплащането й беше жалко. Колегите му на работа не знаеха с какво точно се занимава тя: беше им казал, че е учителка.

— Да. Довиждане.

— Знаеш ли кога…

Но той вече беше излязъл. Топлината на утрото повдигна духа му. Погледна в телефона си: имаше време да прескочи за малко до тайното си местенце и да постои насаме със себе си, след което щеше да отиде да нагледа Фрида.

На „Сафрон Мюз“ все още се мотаеха няколко фотографи, които му казаха, че Фрида Клайн е излязла по-рано тази сутрин, като е минала покрай тях с широка крачка, без дори да обърне главата си за снимка. Блексток помисли малко и се върна обратно. Тръгна към мястото, където беше частният й кабинет — в една жилищна кооперация на по-малко от десет минути пеша от дома й. Отсреща имаше строителна площадка с дълбок изкоп.

Той си купи голяма чаша кафе от магазина на ъгъла и изсипа вътре три пакетчета захар. Тялото му пулсираше от нетърпение и възбуда и имаше нужда от енергия. Само преди няколко дни отново беше идвал тук, за да я наблюдава. Именно тогава беше видял Роситър да влиза в сградата, след което го беше видял да излиза с изкривено от гняв лице и се беше досетил, просто се беше досетил, че е един от пациентите на Фрида и че беше узрял за откъсване. Той продължи да вижда лицето на Морган Роситър — когато рухна на земята, когато издъхна. Виждаше и собствената си фигура, надвесена над него. Беше като във филм, който си превърташ отново и отново.

Блексток седна на една пейка на отсрещната страна на улицата, откъдето можеше да наблюдава входа на жилищната кооперация. Знаеше, че тя идва тук всяка сутрин, но си беше помислил, че след смъртта на Роситър щеше да си даде малко почивка. Той се изсмя вътрешно: беше в стила на Фрида Клайн да се върне веднага на работа. За разлика от жена му. Когато Лий я хванеше настинка, тя оставаше да лежи в леглото с пакетчета носни кърпички и с цял куп списания.

Той си изпи кафето. На няколко крачки от него един човек с опърпани дрехи свиреше на цигулка, а до него калъфът й беше отворен за дребни монети. Телефонът на Даниъл Блексток иззвъня и той погледна екрана. Търсеха го от работа и той не отговори. Бяха му дали време до края на уикенда. Петнайсет минути по-късно телефонът му отново иззвъня. Този път беше Лий. Той го прибра обратно в джоба си. Точно преди дванайсет на обяд видя позната фигура: ниска, мършава, с рижа коса, с плоски гърди, обута с кецове, все едно беше тийнейджърка, а не голяма жена. Детектив Петра Бърдж. В първия миг понечи да се скрие, но после се сети, че имаше право да е тук. Беше репортер — репортер, който отразяваше събитията около Фрида Клайн. Колкото и често да я проследяваше, присъствието му нямаше да буди подозрения. Той изпъна фигурата си, очаквайки да бъде забелязан, но Петра Бърдж не се огледа наоколо, а се отправи към входа и изчезна от погледа му.

— Гражданите са готови да помогнат — каза Петра.

— Това е добре, нали?

Фрида седеше в червеното си кресло, а Петра беше седнала срещу нея, където обикновено сядаха пациентите. Между тях имаше ниска масичка и кутия с носни кърпички; на стената беше закачена картина, а на перваза на прозореца имаше саксия с цъфнало цвете. В стаята беше прохладно и тихо — едно приятно кътче, където топлината и шумът на „Оксфорд Стрийт“ не се усещаха, въпреки че бяха само на няколко минути разстояние; не се усещаше и обичайната шумотевица на строителната площадка отсреща.

— Стотици обаждания, с които трудно се справяме. Засега няма нищо налице, освен многобройни разговори по телефона. Между другото, професор Хал Брадшо се свърза с мен. Предложи ми да се възползвам от опита му.

Фрида усети, че Петра я наблюдаваше в очакване на някаква реакция.

— Защо ми казваш това?

— Знам за сложните ви отношения с него.

— Как отвърна на предложението му?

— Учтиво му благодарих. Той е подготвил голяма телевизионна поредица за убийците на двайсет и първи век, в която е включен и Дийн Рийв и последните развития около него. Реших, че трябва да те предупредя.

— Благодаря ти.

— Те ще искат да те интервюират.

— Мисля, че вече приключих с това.

— Той търси контакт с хора, които те познават.

Сърцето на Фрида заби силно. Тя стана и отиде до прозореца.

— Когато за пръв път дойдох тук, наоколо имаше къщи. Наблюдавах как летящата метална топка ги разрушава. Всичко се случваше много бързо — днес бяха тук, на другия ден ги нямаше, само прашни отломки по земята. След това строителните дейности бяха спрени за известно време, на мястото започнаха да се събират деца и го превърнаха в нещо като детска площадка. Играеха много футбол. Тийнейджъри ходеха там да пушат или да вземат наркотици, или просто да се скрият за малко от останалите. Идваха любовни двойки. Самотни хора. Лисици обикаляха нощем. Сега строителните дейности се възобновиха и са в разгара си. Това е Лондон. Непрекъснато се променя.

— Сега, след като поговорим с теб, смятам да отида при Клои и да разговарям с нея надълго и нашироко.

— Тя се оплаква, че пресата я преследва. В крайна сметка името й излезе наяве.

— Така става обикновено.

— Защо искаш отново да я разпиташ?

— Трябва да започна отнякъде.

— Защо точно с нея?

— Съществува теория, че първото престъпление, извършено от някого, е импулсивно. Следващите стават по-планирани. Ето защо първото престъпление може да ни разкрие много неща.

— Теория… — повтори замислено Фрида и сбърчи чело.

Петра кимна.

— Доказано е, че при серийните убийци например първият труп се намира най-близо до дома на извършителя.

— Това не ми звучи много убедително.

— Както и да е, като си тръгна оттук, отивам в Уолтъмстоу, за да разговарям с племенницата ти.

— Но тя не си спомня нищо повече от онова, което ти е казала последния път.

— Тя е видяла този човек. Може да го познава или да познава хора, които го познават. Нито на нея, нито на всички вас ще ви бъде от полза да я браните. Ще трябва да проучим всичко и всекиго.

Фрида я погледна замислено.

— Права си, естествено.

— Но?

— Не мога да се отърся от усещането, че има нещо, което пропускам. Нещо, което не виждам.

— Чувството ми е познато.

Петра се огледа наоколо.

— Значи тук приемаш твоите пациенти.

— Да.

— И трансформираш невротичното им разстройство в чувство на обичайна неудовлетвореност.

— Моля?

— Казах, че…

— Чух какво каза. Чела си Фройд.

— Може би — отвърна неопределено Петра.

— Заради мен ли?

Петра сви рамене.

— Помислих си, че може да ми помогне в моите разследвания.

— Помогна ли ти?

— Не съвсем. Но е интересно да се прочете.

— Кое?

— Колко неразгадаеми са хората дори за самите себе си.

На излизане от входа Петра видя един от журналистите, който беше интервюирал Фрида, да виси на отсрещната страна на улицата, очевидно чакайки я да се появи. Как му беше името? Даниъл някой си. Той винаги присъстваше на пресконференциите. Беше свършил отлична работа, поне що се отнасяше до достоверното отразяване на събитията. Възнисък, с изпъкнала като на гълъб гръдна кост, с гърбав нос. Винаги носеше панталоните си придърпани над кръста. Тя не му обърна внимание.

40

В единайсет часа същата вечер, когато Фрида четеше книга в хола си, на външната врата се чу силно тропане. Тя вдигна котарака от скута си и отиде да отвори.

— Добре ли си? — Клои изобщо не изглеждаше добре. По бузите й бяха избили петна, беше разстроена. Препъна се невиждащо през прага. — Как дойде дотук?

— Не се безпокой. Взех си такси, а на входа на уличката ти има двама полицаи, ако не си забелязала.

— Знам. Ела и седни. Ето тук.

Фрида посочи към креслото от едната страна на камината, където всяка зимна вечер гореше огън.

— Случило ли се е нещо? Знам, че Петра Бърдж имаше намерение да дойде да те разпита.

— Не става дума за това. — Клои нервно прокара ръка през косата си. — Аз самата непрекъснато прехвърлям през ума си всичко, което се случи.

Фрида кимна.

— Тогава защо си разстроена?

— Заради Уилям. Нали помниш, че ти разказах за него. Уилям Макълоу. Новият колега в работилницата.

— Да, спомням си — отвърна Фрида. Тя си спомняше и какво беше открил Рудкин за него: че е израснал в приют, че като дете е бил изнасилван, че има криминално досие за кражби и употреба на наркотици.

— Разказах й за него. И не само за него, а за всички, с които работя. Но полицията се интересува единствено от него. Няколко часа по-късно дойдоха двама полицаи и го отведоха с колата си.

— Това още нищо не означава.

— Той ме гледаше втренчено, докато го отвеждаха, сякаш съм го предала.

— Ти просто си отговорила на въпросите, които са ти задали, и точно това се е очаквало от теб.

— Нали не мислиш, че може да е бил той?

— Не знам.

— Той е симпатичен, въпреки че е малко странен. Има дълга сива коса, вързана на конска опашка; избягва погледа ти и мънка, когато говори. Жал ми е за него.

— Полицията е длъжна да разследва всички.

— Знам. Но не разследват останалите ми колеги. Както и да е, това не е всичко.

— Слушам те.

— Останах до късно на работа. Всички бяхме донякъде разстроени и Роби — той е едно от момчетата, с него бяхме гаджета за известно време, но сега сме само приятели — попита Роби отиде и купи бира и ние седнахме и започнахме да си говорим. Разказах им какво се беше случило. — Тя обърна лицето си към Фрида — разтревожено, с размазан грим. — Изслушаха ме внимателно, бяха съпричастни. Не знам защо не се осмелих да им разкажа по-рано за това.

— И това ли е причината да си толкова притеснена?

— Извинявай. Отклоних се от темата. Внезапно отнякъде изникна една журналистка. Защо са отвели Уилям Макълоу на разпит? Имали ли сме някакви подозрения?

Фрида си замълча.

— Как, по дяволите, е разбрала?

— От полицията нерядко изтича информация.

— Цялата грееше в усмивка, държеше се приятелски и беше изключително настоятелна.

— Мисля, че се досещам. Лиз Барън.

— Познаваш ли я?

— Срещали сме се.

Тя си представи Лиз Барън с нейното свежо, сияещо лице и момичешка външност.

— Тя изприказва всички онези неща за Уил. Че е бил изнасилван като дете. Че е бил наркоман и че е лежал в затвора за кражби. Беше ужасно. Преструваше се, че му съчувства, но през цялото време намекваше, че ако са те изнасилвали като дете, когато пораснеш, и ти ще изнасилваш. Това не е вярно, нали?

— Вероятно не — отвърна Фрида. — Но е възможно.

— Сега ще се появи във всички вестници, нали?

— Предполагам.

— И ще бъде заради мен. Не вярвам, че Уил го е направил. Просто не вярвам. Иначе щях да разбера по някакъв начин.

— Нали уж твърдеше, че си експерт по Фрида Клайн.

— Какво?

Даниъл Блексток беше замаян от съня: звънът на телефона му го беше събудил и той видя, че макар и отвън да се развиделяваше, още нямаше шест часът. Той седна в леглото. Лий даваше нощни смени до края на седмицата, така че той беше сам в цялата къща и това беше добре.

— Току-що говорих с нощния редактор. Ти ми каза, че знаеш всичко, което би могло да се научи за Фрида Клайн — каза редакторът му.

— Да.

— Тогава как така Лиз Барън е излязла с новина, а ти нямаш нищо?

— Каква новина?

— Името Уилям Макълоу говори ли ти нещо?

— Уилям Макълоу?

— Един дърводелец, който работи заедно с племенницата. Тип с доста неприятна външност. Вчера след обяд са го отвели за разпит в полицията. Може да се окаже, че са намерили човека, когото търсят. Защо Лиз Барън знае за това, а ти не знаеш?

Мозъкът на Даниъл Блексток работеше на бавни обороти. Той стана от леглото и дръпна завесите, примижавайки срещу нахлулата светлина. Дори не беше чувал за Макълоу.

— Ще седна да прочета какво е написала и ще ти се обадя — каза той.

— До девет часа искам да ми изпратиш информация на имейла. След това ще поговорим.

Даниъл Блексток седна в малкия си, почти лишен от обзавеждане офис вкъщи и включи компютъра си. Репортажът на Лиз Барън заемаше цялата първа страница на „Дейли Нюз“, придружен от снимка на Макълоу, който имаше запуснат и потаен вид, дългата му коса беше вързана на конска опашка, а очите му бяха леко притворени. Репортажът продължаваше на две вътрешни страници, където бяха отпечатани още снимки на Макълоу, както и снимка на Фрида Клайн, която беше виждал много пъти досега, и една по-малка снимка на нейната племенница, Клои Клайн. Той се загледа в снимките на двете жени. Обзе го чувство на интимност, на много близка връзка с тях. Спомни си деня, когато беше подал пощенския плик на Фрида и как пръстите им се бяха докоснали, а очите й се бяха загледали в неговите.

Какво трябваше да направи? Щеше да се вдигне голям медиен шум. Макълоу идеално се вписваше в картинката: самотен неудачник, който съответстваше на очакванията на обществото за предполагаемия убиец. Но постепенно нещата щяха да се уталожат. Трябваше да намери начин да се възползва от това. Мислите му започнаха да се проясняват. Той имаше идея, добра идея. Усещаше, че тя ще проработи.

Входният звънец на Уилям Макълоу звънеше. Телефонът му звънеше. Той дръпна завесата и погледна през прозореца. На паважа се беше събрала малка тълпа и гледаше нагоре. Към него засвяткаха светлини и той се дръпна назад. Седна на леглото и зарови лице в дланите си. Опита се да се изолира от шумотевицата, но телефонът му продължаваше да звъни, а събралата се тълпа не се разотиваше. Цялото му същество се изпълни със срам и страх. Никога нямаше да се отърве от миналото. Колкото повече напредваха годините, колкото повече време минаваше, дори когато остарееше, дори когато дойдеше последният му час, то щеше да го преследва.

Фрида седеше в кабинета на Петра Бърдж. Лицето й беше побеляло от гняв.

— Казваш, че не е заподозрян.

Петра облегна лице на дланта си и започна безцелно да си играе с химикалката на бюрото. Беше натежала от умора.

— Казвам, че на Уилям Макълоу не е повдигнато обвинение.

— Тогава как са стигнали до него? Видя ли вестниците и всичко, което са написали за него?

— Естествено.

— Репортерите го преследват. Кой е казал на Лиз Барън?

— Не знам. Опитвам се да разбера. Пуснахме съобщение до медиите, в което се казва, че той не е под подозрение.

— Но те продължават да го обсаждат.

— Да.

Петра се облегна назад и прокара пръсти през рижата си коса.

— Знаеш как е. Той има полицейско досие и изглежда странно.

— Отраснал е в приют. Бил е изнасилван. Поради тези причини животът му отново се обърква.

— Съжалявам. Бъди сигурна, че ще разбера откъде е изтекла информацията.

— И после какво? Ще върнеш обратно живота на Макълоу?

Фрида излезе от метростанцията, крачейки забързано силно разгневена, без да забелязва в каква посока се движи. Беше се спряла на един булевард, дебнейки пролука в оживения трафик, когато един глас зад нея я повика по име.

— Доктор Клайн?

Обърна се и видя журналиста, който я беше интервюирал, и което беше по-важно, който й беше дал снимката на Клои.

— Даниъл Блексток, нали?

— Да.

Той се приближи до нея.

— Имате отлична памет.

— Не искам да разговарям с никого от вас — каза тя.

Той направи гримаса.

— Заради това, което се случва с Уилям Макълоу?

— Как може всички вие да постъпвате по този начин?

— Погледнете ме — каза той. — Аз съм тук, а не там, където моят вестник би желал да бъда. Повярвайте ми, отвратен съм. Аз не съм като тях. Винаги съм постъпвал честно с вас, нали?

Фрида го изгледа.

— Да — отвърна кисело тя. Спомни си за един друг журналист, Джим Фиърби, който беше непреклонен в търсенето на истината. Представи си безжизненото му лице и невиждащите му очи, вперени в нея. — Знам, че не всички сте еднакви. Но съм бясна.

— Също и аз. Нищо чудно, че хората не ни вярват.

Тя се обърна, за да продължи пътя си.

— За компенсация бих могъл да направя нещо — продължи той. — Тогава, пред дома ви, ми казахте, че ако решите да говорите с някой журналист, това ще бъда аз.

Напомняше й, че му дължи услуга. Тя го измери с поглед: лицето му беше сериозно, кафявите му очи я гледаха съсредоточено.

— Какво предлагате?

— Мога да цитирам изявление от ваша страна за това колко сте шокирана. Освен това се питах… — Той млъкна и облиза устните си.

— Да?

— Може да не ви хареса идеята ми, но си мисля, че би могла да има силен ефект.

— Продължете.

— Дали не бих могъл да интервюирам племенницата ви?

— Клои?

— Тя познава Уилям Макълоу. Едно интервю с нея, една от потърпевшите, би могло да има много по-голям ефект, отколкото хиляда изявления от страна на полицията.

— Не съм убедена, че идеята ви е добра. Не искам Клои да се появява в светлината на прожекторите. И без това й се насъбра много.

— Същото е положението и с Макълоу. — Неизреченото заради вас увисна във въздуха.

Фрида се намръщи. Той я гледаше втренчено.

— Ще говоря с Клои — каза тя накрая.

— Давам ви дума, че ще бъда изключително ненатрапчив. Освен това двете с нея ще имате възможност да прочетете репортажа, преди да бъде публикуван. Това, естествено, е само един лондонски вестник, но ви обещавам, че ще бъде разграбен ей така. — Той щракна с пръсти пред лицето й. — А това ще повлияе на събитията.

— Ще видим.

— Ето ви визитката ми. — Той измъкна портфейла си от джоба на панталона си, извади една визитна картичка и й я подаде. — Можете да ми се обадите по всяко време. Но, заради доброто на Макълоу, не чакайте твърде дълго.

41

Фрида седеше край кухненската си маса. Срещу нея беше седнала Клои — елегантна и дискретна, сякаш беше дошла на интервю за работа. Нямаше ги масивните обувки и мъжката риза с огромен размер, силния грим, малката обеца на носа и на веждата й. Беше свалила якето си и сега се кипреше с една синя блуза, в която Фрида разпозна своята блуза, която от известно време не можеше да открие. Беше си облякла памучна пола, а на краката си имаше ненатрапчиви кожени сандали. Лицето й, изчистено от грима и пиърсингите, изглеждаше младо и беззащитно.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита я Фрида. — Все още не е късно да се откажеш.

— Да, искам. — Клои я погледна свирепо. — Трябва да го направя. И ти щеше да постъпиш така, ако беше на мое място.

— Не е нужно да му казваш неща, които не искаш да му кажеш.

— Знам. Вече сто пъти ми го повтори.

— И не бива да казваш нищо за шума от самолети. — Знам.

— Аз ще бъда тук през цялото време.

— И това също ми каза. Не се безпокой. Той ще ми зададе въпросите си, аз ще му отговоря. Нямам нищо за криене. Нищо, от което да се срамувам. — Гласът й трепна. За миг върху лицето й се появи объркване. — А после ще кажа няколко думи за онова, което се случва с Уил.

— Добре.

— Какво ще ми кажеш за него?

— За кого?

— За Даниъл Блексток. Звучеше добре по телефона.

Фрида се поколеба. Спомни си го как й подаде снимката на Клои, което беше добър и неочакван жест от негова страна. После си представи пламтящите му кафяви очи, докато я питаше дали би могъл да интервюира племенницата й. Освен това той работеше като журналист в един вестник, който се бореше за оцеляването си. Кариерата му едва ли беше чак толкова сигурна и това интервю вероятно беше нещо като коз в ръцете му.

— Не го познавам — каза тя. — Но се държи почтено през цялото време и предполагам, че може да му се има доверие.

— Добре ли изглеждам?

Фрида се усмихна.

— Изглеждаш чудесно.

— Не, не е вярно. Мразя тези дрехи.

— Тогава защо си ги облякла?

— Може би за да изглеждам крехка и уязвима. Или поне представителна. Не биваше да го правя. Почакай за момент.

И тя изчезна от стаята. Фрида чу стъпките й нагоре по стълбите. Когато се появи отново, беше облякла една стара черна тениска на Фрида и беше обула едни нейни масивни спортни обувки; над тях се виждаха белите й крака със следи от охлузване на едната подбедрица. Беше си сложила дебела очна линия.

— Ето — каза тя. — Така е по-добре. Сега повече приличам на себе си.

— Той няма да те снима.

— Знам. Но е добре да се чувствам в собствената си кожа, а не да се преструвам.

Фрида кимна.

— Добре. Мисли ли по въпроса за посещения при психотерапевт?

— Ще мисля за това, когато всичко приключи — отвърна Клои.

— Тези неща никога не приключват. Ако чакаш най-подходящия момент, той никога няма да дойде. Ако имаш нужда да поговориш с психотерапевт, трябва да го направиш сега.

— Той не трябваше ли вече да е тук?

— След около пет минути. Казах му, че може да те интервюира в рамките на половин час.

Върху лицето на Клои се появи иронично изражение, което обнадежди Фрида.

— Ти си ми като пиар. Ще се погрижиш да не ми задава неудобни въпроси за личния ми живот.

— Ще присъствам само ако ти искаш.

— Разбира се, че искам. Непременно трябва да присъстваш, но…

Клои не успя да довърши изречението си, защото в същия момент входният звънец иззвъня.

Даниъл Блексток седна на фотьойла на Фрида точно срещу Клои. Фрида седна по-встрани, като мълчалив наблюдател. Интервюто започна малко по-късно, защото Фрида му предложи чай, предполагайки, че той ще бъде нетърпелив да започне с въпросите си. Но Блексток отвърна, че с удоволствие би изпил един чай. Ето защо Фрида отиде в кухнята и му направи чаша чай с пакетче. Той поиска и захар и тя трябваше да порови в един шкаф, за да я намери.

Фрида забеляза, че Блексток беше напрегнат. Очевидно се беше облякъл елегантно за случая, със сива риза, която беше закопчал догоре и му пречеше да диша нормално, и сако, което беше доста дебело за топлия летен ден. Лицето му, свежо избръснато, беше гладко и розово. Той непрекъснато облизваше сухите си устни.

— Бих искал да кажа още от самото начало, че оценявам поканата ви да дойда тук, в дома ви. Също така искам да кажа, че когато напиша статията, ще ви я покажа и на двете, преди да я предам за печат.

— Това е страхотно — каза Клои. Тя му се усмихна окуражаващо и седна по-изправена. Беше скръстила ръце в скута си.

— Малко е необичайно — обади се Фрида.

— Да, не е в рамките на обичайната журналистическа практика — каза Блексток. — Целта на това интервю според моите виждания е да допринесе за изясняването на случая. Но не казвайте на редактора ми. — Той извади телефона от джоба си и го постави на масата. — Нали нямате нищо против да запиша разговора ни?

Клои нямаше нищо против. Лицето й, макар и бледо, беше умиротворено.

— Преди всичко — започна Даниъл Блексток, като се изкашля нервно, — ми кажете, ако въпросът ми ви се струва твърде притеснителен, бихте ли ми разказали за онова ужасно нещо, което ви се случи?

— Бедата е там — каза Клои, — че аз не си спомням почти нищо. И това ужасно ме разстройва. Губи ми се цял уикенд, през който нямам представа какво ми се е случило.

— За вас това сигурно е истински кошмар — изрече съчувствено Блексток.

— Така е. Що за негодник би сторил това?

— Значи вие си спомняте, че сте били в бара с вашите приятелки. И какво се случи след това? Събудихте се някъде?

— В един църковен двор. Да. Сред перилата, ограждащи едно дърво. Но дори това е блед и неясен спомен, сякаш имам бяло петно в паметта си.

— Бяло петно в паметта — повтори Блексток и си записа нещо в журналистическия бележник. — Значи ви се губят някъде около… — Той се направи, че изчислява. — Шейсет часа?

— Той ми е инжектирал някакво вещество — каза Клои с делови тон. Тя протегна голата си ръка. — Няколко пъти. Още си личат белезите от убожданията.

Блексток се наведе напред.

— Сигурно ви е неприятно да се чувствате като обект на насилие.

— А трябва ли?

Фрида се усмихна вътрешно на отговора на Клои. Племенницата й се справяше добре.

— Ами, като си помисли човек къде са ви държали и как цинично са ви снимали… — Блексток забеляза изненадата в погледа на Клои, полуотворените й устни, учестеното й дишане.

— Какво искате да кажете? Никой не знае как съм била снимана. Аз самата не знам.

На лицето му се появи учудване.

— Не са ли ви показали снимката?

— Почакайте — прекъсна го остро Фрида.

— О, извинете — каза Даниъл Блексток. — Просто си помислих, че… Но сега разбирам, че съм сбъркал.

— Каква снимка? — попита Клои. — Настъпи мълчание. Той чакаше. — Каква снимка, Фрида?

— На господин Блексток беше изпратена снимка. Той я даде на мен, а аз я дадох на полицията.

— Защо не си ми я показала?

— Смятах, че ще те разстрои.

— Не мога да повярвам, че не си ми казала за нея.

— Реших, че така е най-правилно.

— Искам да я видя.

— Аз имам копие от нея — каза услужливо Блексток. — Но доктор Клайн може би не смята за много удачно да я виждате.

Блексток наблюдаваше внимателно Клои, докато тя се взираше с недоумение във Фрида. Той дишаше трудно. Тръпки побиваха цялото му тяло. Сърцето му лудо препускаше. Нима бяха толкова слепи, че не забелязваха нищо?

— Покажете ми снимката — каза Клои.

— Ако наистина искаш това… — промълви Фрида.

— Да, точно това искам.

Фрида кимна на Блексток и той бръкна в платнената си чанта, извади копие от снимката и я подаде на Клои. Ръката му беше спокойна, сякаш нищо не чувстваше, но ръката на Клои трепереше толкова силно, че й се наложи да остави снимката на масата, преди да я разгледа както трябва.

— Кажете ми как се чувствате — каза Даниъл Блексток с благ тон.

Когато Клои вдигна поглед, очите й бяха плувнали в сълзи. С огромно усилие тя промълви задавено:

— Той е бил там, край мен. Оглеждал ме е цялата, направил е снимката. Искал е да запечата всичко.

Сега Даниъл Блексток отново се пренесе в онази стая, заедно с нея, надвесен над нея. Спомни си какво беше усещането, когато докосваше косата й, тялото й, когато вдъхваше уханието й.

— И? — насърчи я той.

— Чувствам се… Не знам какво да кажа. Можел е да ме убие. Можел е да направи каквото си иска с мен. Но той просто ме е снимал и ме е освободил.

— Какво искаш сега, Клои?

— Искам да разбера какво се е случило. Искам човекът, който го е направил, да бъде заловен, за да не причини същото и на някой друг.

Даниъл Блексток кимна.

— Не се чувствам като обект на насилие — заяви Клои. — Изведнъж гласът й стана по-силен. — Не се чувствам засрамена, нито унизена, мито травмирана. Чувствам се гневна. Много гневна.

Той отново записа нещо в бележника си.

— И така, в момента медиите са фокусирали вниманието си върху твоя колега Уилям Макълоу.

— Тези копелета! — не се сдържа Клои. — Съгласих се да дам това интервю най-вече за да мога ясно да заявя, че Уилям Макълоу няма нищо общо със случилото се.

— Радвам се, че казваш това и че го заявяваш така отговорно. Сигурен съм, че си права. Какво още мога да добавя в този репортаж, което да убеди някои недоверчиви читатели, че твоят колега е невинен?

Клои удари с юмрук по масата.

— Защото той просто не би могъл да го извърши, по дяволите.

— И защо? Не задавам този въпрос заради себе си.

Клои заобяснява разпалено:

— Мога да изброя няколко причини. Той живее със съквартиранти, няма кола и не може да шофира. Как тогава ще ме отвлече и ще ме вози през цял Лондон, ще ме държи затворена и после ще ме захвърли на пусто място?

— Какво искаш да кажеш с „ще ме вози през цял Лондон“? Откъде знаеш това?

— Защо питате?

— Имаш ли представа къде си била държана затворена? — попита Блексток. — Това може да бъде много полезно за репортажа. Може някой да си спомни нещо.

Клои погледна към Фрида, която едва забележимо поклати глава.

— Не знам — отвърна тя. — Не си спомням.

— Нищо ли?

— Всичко ми е като в мъгла. Но докъде бях стигнала?

— Обясняваше защо Уилям Макълоу не би могъл да извърши това.

— От полицията не са му повдигнали обвинение. Освободили са го. Казват, че не е под подозрение.

Даниъл Блексток каза с нотки на съмнение в гласа:

— Вече десет години съм криминален репортер и знам, че онова, което полицията казва, невинаги трябва да се приема за чиста монета. Уилям Макълоу има медицинско досие за психическо разстройство.

Клои зарови лице в дланите си за малко, после отново изправи глава.

— Ето това не мога да понеса. Той е преживял толкова много и е оцелял. Не знаех нищо за миналото му, никой не знаеше. Той е много затворен. Сега, заради мен, всички научиха за него и му се налага да премине през всичко това.

Даниъл Блексток се обърна към Фрида.

— Какво е вашето мнение?

— Интервюто не е с мен, а с Клои. Аз съм тук, за да я подкрепя.

— Въпросът ми е за Уилям Макълоу. Съгласна ли сте с това, което Клои току-що каза?

— Да.

— Ако това е така, тогава защо беше задържан от полицията?

— Защото те се ръководят от една теория.

— Каква теория?

Фрида млъкна за момент. Щеше ли да го направи? Да, реши тя.

— Това е една идея, свързана с изграждането на профили на престъпници, която се е превърнала в клише. Предполага се, че първото от няколко извършени престъпления е истинското, импулсивното. Вероятността престъпникът да го е извършил близо до вкъщи е най-голяма. При следващите престъпления има по-голяма плановост.

— Вие не сте ли съгласна с това правило?

— Правилата са нещо полезно, но не и когато хората ги използват, за да си спестят мисленето.

— Може ли да цитирам думите ви?

— Да, ако желаете. Посегателството срещу Клои е било предварително обмислено и добре организирано. Това обаче не означава, че похитителят е лице, притежаващо кой знае какви способности.

— Нима не трябва да си доста умен и способен, за да извършиш подобно деяние? — попита Даниъл Блексток.

Фрида поклати глава.

— Такива престъпления са израз на слабост, не на сила. Разбира се, онова, което се случи с Клои и Рубен и най-вече с моя пациент, е потресаващо. Но в същото време е обгърнато с някакъв патос.

Даниъл Блексток отново пишеше нещо в бележника си, но на това място химикалката му се изплъзна и падна на пода. Той се наведе, за да я вземе. Гърбът му се беше изпотил и отзад на ризата му имаше голямо мокро петно.

— Това е много интересно — отбеляза той.

— Не е интересно, а е очевидно. Дийн Рийв е човек, който се самоопределя емоционално чрез насилие и това е ужасно. Но между него и неизвестния извършител има голямо разминаване. Престъпленията, които вторият извършва, са нещо различно. Той е човек, който се опитва да имитира Дийн Рийв, сякаш това ще запълни някаква празнина, ще компенсира наличието на някакъв дефицит.

— Емоционален дефицит, който води до убийството на хора — каза Даниъл Блексток.

— Да. Причиняването на болка като знак за това, че си важен.

— Хей, нали уж аз съм основният участник в интервюто! — обади се Клои.

След малко повече от час Клои и Фрида вече бяха в кухнята на Уилям Макълоу. По пътя Фрида беше купила бутилка уиски. Макълоу я отвори и наля на всички. Те се чукнаха с чашите и тя забеляза, че ръцете му леко трепереха. Той беше облечен с платнени панталони, които бяха скъсани от едната страна, и с размъкната тениска, която не можеше да скрие мършавото му тяло, по-мършаво и мъртвешки бледо, дори отколкото изглеждаше на онези ужасни снимки, които се бяха появили във всички вестници. Дългата му сива коса беше прибрана назад. Зъбите му бяха жълти от никотина и леко криви.

— Не знам кои журналисти са по-лоши — каза той с дрезгавия си глас на пушач. — Тези, които ме заплашват, или другите, които искат да им разкажа моята гледна точка за случилото се.

— Много съжалявам, че бяхте въвлечен в това — каза Фрида.

— Аз току-що дадох едно интервю — добави Клои. — Тя се пресегна и го поглади по гърба с неочаквано майчинска нежност. Възрастният мъж я погледна и примигна. — Направихме го, за да изчистим името ти.

— Предполагам, че добре са ви платили.

— Изобщо не са ни платили. Направихме го, за да помогнем.

Макълоу отпи голяма глътка уиски.

— И смятате, че ще е от полза?

— Хората имат къса памет — каза Фрида.

— Но интернет има дълга памет. От сега нататък, когато някой спомене името ми, аз ще бъда онзи, който е бил задържан от полицията по подозрение в убийство и отвличане. — Той отново отпи от чашата си. — И тогава едни ще си кажат: „В крайна сметка, не го е направил той“, но други ще си кажат: „Да де, ама нямаше ли нещо любопитно около него? Не беше ли замесен в сексуално насилие?“. И така, никой няма да може да си спомни дали съм бил този, когото са изнасилили, или пък съм бил изнасилвачът, а може би и едното, и другото. Както и да е, в полицията сигурно са знаели нещо, а?

— Вярвам, че това ще отшуми — каза развълнувано Клои. — Убедена съм. Веднъж да намерят истинския извършител!

Той я погледна и изразът на лицето му се смекчи.

— Понякога си мисля, че ако не носех конска опашка, това нямаше да се случи. Може би трябва да я отрежа.

— Това е страхотна идея — възкликна Клои. — Къса коса наистина много ще ти отива.

— Искаш ли ти да го направиш?

— Аз ли?

— Защо не?

— Добре — ухили се Клои. — Защо пък не?

Започнаха да пристигат хора — съквартиранти и приятели. Външният звънец звънеше, те влизаха в кухнята, поздравяваха Уилям непринудено, вадеха бира и цигари от раниците си. Той изглеждаше замаян и объркан от тази неочаквана подкрепа и Фрида се досети, че явно Клои е организирала това събиране на поддръжници, докато пред входа все още дебнеха журналисти. Идеята беше изцяло в неин стил — щедра, но неразумна. Струпването на тези хора се превърна в замайваща смесица от татуировки, бради и пиърсинги и Фрида се почувства стара и далеч от дома си. Тя се изправи.

— Ако ви трябва помощ, просто ми се обадете. Клои ще ви каже къде да ме намерите.

Макълоу също се изправи и стисна ръката й. От него й лъхна на тютюн и уиски. Светлосивите му воднисти очи се взряха в лицето й.

— Мислех, че съм се отървал от неприятностите — отрони тихо той. — Но в крайна сметка никой не може да избяга от миналото си.

— Много съжалявам.

Той сви рамене.

— Вие направихте каквото можахте. Вие и Клои направихте повече от всеки друг.

— Ножици — провикна се Клои. — Гребен.

42

В седем часа на следващата сутрин Фрида получи съобщение от Даниъл Блексток: „Изпратих ви статията на имейла. Отговорете ми възможно най-бързо“.

Тя веднага прочете материала. По принцип мразеше всякаква публичност, но този път беше различно. Беше поставена цел. Освен това трябваше да признае, че материалът беше изпипан професионално, добре структуриран и точен. Въпреки това на няколко места тя смутено примигна заради използвания език. Клои беше „жизнена и игрива“ млада жена, притежаваща голяма смелост. Самата Фрида беше „звездна психоложка“.

Фрида му написа, че е психотерапевтка, а не психоложка, но че иначе няма нищо против репортажа да бъде публикуван.

И все пак, имаше нещо, което не беше наред. Тя седеше смълчана и се опитваше да се сети, без да напряга паметта си. И ето че накрая си спомни.

Все още беше много рано, ето защо Фрида изпи кафето си и се зае да прегледа бележките си за следобедните сеанси. В осем и половина тя се обади на Петра Бърдж.

— На теб май не ти пука от нищо.

— Какво?

— Прочетох интервюто на Блексток с племенницата ти. Значи теорията, към която се придържаме при разследванията, е клише, така ли?

— Да не би да ти е изпратил репортажа?

— Не. Но го е публикувал на уебсайта на вестника, така че всички да го прочетат.

— Бързо действа.

— Проблемът не е в бързината.

— Трябва да поговорим — каза Фрида.

— Да поговорим? Ти за коя се мислиш?

— Важно е.

— Нали в момента говорим.

— По-добре е да поговорим на четири очи. — Фрида помисли за момент. — Пред Музея на имперската война. — Тя погледна часовника си. — Мога да дойда там до половин час.

Отсреща Петра мълчеше.

— Добре — каза тя накрая.

Приближавайки се към музея, Фрида видя, че Петра вече беше там, обута с дънки и кецове и облечена с черно кожено яке. Когато забеляза Фрида, тя не се усмихна за поздрав.

— Е, какво има? — попита Петра нетърпеливо.

— Имаш ли нещо против да повървим? Мисля по-добре, когато вървя.

— Ако смяташ, че ще си в безопасност, защото си на обществено място, много се лъжеш. Не знам дали да те ударя, или да те арестувам, заради това че се бъркаш в полицейско разследване.

— Моля те — настоя Фрида. — Искаш ли да тръгнем в тази посока?

Двете поеха през парка, отдалечавайки се от музея. Утрото беше слънчево и наоколо по тревата тичаха деца, които ритаха топка.

— Каква е причината да се срещнем тук? — попита Петра.

— Преди сто и петдесет години това е било тресавище с водни потоци и кал, но после са го пресушили и са укрепили терена.

— Съжалявам, че попитах.

— Било е твърде необичайно място, извън стените на стария град. Привличало е хора, на които им е било трудно да се приспособят, скитници, циркови артисти, проститутки, престъпници.

— Това ми е известно. Израснала съм тук, недалеч от Елефант енд Касъл.

— В миналото е имало проповедници, жени, които са имали визия за бъдещето, демонстрации. Всичко, което не е било позволено в самия град.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Значи не дойде, за да ми се извиниш — подхвърли Петра.

— Дадох интервюто с определена цел.

— А нужно ли беше да унижаваш хората, които се опитват да те защитят?

— Знаеш, че не бях съгласна с идеята ви да връхлетите върху Уилям Макълоу.

— Не сме връхлетели върху него. Разпитахме го.

— И после някой е „изпял“ името му на медиите.

— А ти какво по-точно си казала в интервюто? Че в полицията си служим с правилата като начин да избегнем усилието да мислим? Ако си имала някакви възражения срещу методите ни на разследване, защо просто не дойде да поговориш с мен или с някого от старшите офицери, вместо да тръбиш за това по медиите?

Вече бяха стигнали Елефант енд Касъл, където в момента имаше огромна строителна площадка. Те тръгнаха по обиколни улици.

— Предполагам, че мястото много се е променило, откакто си живяла тук — обади се Фрида.

— Въпросът не е в това какво разрушават, а в това какво запазват. Ако зависеше от мен, бих изравнила всичко и бих започнала отново.

Те свърнаха вдясно по „Ню Кент Роуд“ и Петра продължи:

— Когато бях на петнайсет, с една банда се подвизавахме в едно пусто място наблизо. Почти бях стигнала дъното. Но получих ето това. — Тя дръпна назад яката на якето си и показа белега, който се спускаше от ухото надолу по шията.

— Белег от нож? — попита Фрида.

— От счупена стъклена бутилка.

— Извадила си късмет. Можело е да ти пререже каротидната артерия.

Петра поклати глава.

— Не извадих късмет. Точно това стана. Лежах в болницата два месеца. Най-добрата ми приятелка почина. Ели. Беше няколко месеца по-малка от мен, само на четиринайсет, с много буен нрав. Казах си, че трябвала се измъкна от блатото. Върнах се обратно в училище. И оттогава винаги се стремя да бъда най-добрата във всичко, с което се захвана. Но от онзи период научих един урок: никога не се обръщай срещу своите.

— Аз пък никога не съм вярвала в безусловната групова лоялност — каза Фрида.

— Знам. Нали прочетох статията. Ти смяташ, че знаеш повече от всеки друг.

— Не можех да стоя и да мълча, докато вие притискате Уилям Макълоу и съсипвате живота му.

— Имахме всички основания да го подозираме. Той работи заедно с Клои. Имал е прекрасна възможност да извърши посегателство. Освен това има полицейско досие. Бяхме длъжни да го разпитаме. Наясно си с това.

— Не е бил той.

— Не казвам, че е бил той. Ние просто го задържахме за разпит и след това го освободихме.

Фрида спря и се загледа в една сграда на отсрещната страна на улицата.

— Погледни там горе. — Тя посочи към боядисаната фасада на сградата. — Фабрика „Некинджър“.

— Мога да чета.

— Това име напомня ли ти нещо?

— Имах приятели в жилищния комплекс „Некинджър“. Знам и улица „Некинджър“.

— Знаеш ли, че има река Некинджър?

— Не. Наистина ли има такава река? Къде се намира?

— Стъпили сме точно върху нея. Затова и фабриката е била построена на това място. Първоначално са се занимавали с боядисване на кожи. Обработвали кожите с вода и кучешки изпражнения. Цели тонове. Представяш ли си каква смрад е било?

— Какво е станало с реката?

— Водите й се замърсили, затлачила се, бетонирали я и я погребали под земята. После я забравили. Но тя все още тече някъде там. В този район са се произвеждали неща, от които Лондон е имал нужда, но никой не е проявил желание да се поогледа наоколо или да обърне внимание на лошия въздух. От подобни явления трябва да се извлича поука.

Те пресякоха „Джамейка Роуд“.

— На това място се е намирало гетото „Джейкъбс Айлънд“ — каза Фрида. — То било толкова опасно, че дори полицията не влизала там. Но това е било преди около век и половина. А сега е луксозен квартал, в който ти и аз не можем да си позволим да си купим жилище.

— Да не би да предпочиташ да е същото, както тогава? Хората да измират от глад по улиците?

— Нито едното, нито другото.

Те повървяха край стари складове, превърнати в жилища.

— Когато бях дете — каза Петра, — често идвахме тук с приятели в неделя сутрин. Складовете бяха празни и се рушаха. Ние влизахме вътре, обикаляхме из празните помещения, чупехме някой и друг прозорец.

Те излязоха от една сенчеста алея и най-неочаквано пред тях се откри Тауър Бридж, а в далечината се извисяваха бляскавите сгради на Лондонското Сити. Двете жени се обърнаха и тръгнаха покрай реката и не след дълго стигнаха до малкия залив на Сейнт Сейвиърс Док. В момента приливът беше в най-ниската си точка и не се виждаше нищо друго, освен кал.

— Това е всичко, което е останало от Некинджър — каза Фрида. — Не че някога е имало кой знае какво.

— Типично за този скапан район. Дори една река няма като хората. — Петра се извърна към Фрида. — Ти защо ме изведе на тази разходка? За да ми повториш, че Уилям Макълоу е невинен, което вече ми каза и което вече огласи пред пресата? И то без да разполагаш с истински доказателства!

— Не — отвърна Фрида, гледайки втренчено в калта, очаквайки да чуе себе си как произнася думите и ги прави да звучат истински. — Не е това. Има един човек, на когото трябва да обърнеш внимание.

— Някой друг от твоите приятели ли?

— Не. Не е от моите приятели. Става дума за автора на статията — Даниъл Блексток.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам.

— Даниъл Блексток.

— Да.

— Който отразява историята от самото начало.

— Да.

Петра заби погледа си в нея. После присви очи и избухна в смях, силен и невъздържан, от който дребното й лице се набръчка, а тесните й рамена се разтресоха.

— Защо? — успя да каже тя накрая, след което вдигна дланта си, малка и тясна, с изгризани нокти. — Не ми казвай. Отново те води интуицията.

— И не само. Вчера, когато разпитваше Клои за нещата, които си спомня, преди да я отвлекат, той спомена, че тя е била в бар. Но как би могъл да знае това? Нали никой не знае?

— Не — изрече бавно Петра. Беше престанала да се смее. Сега изглеждаше възрастна и уморена. — Не мисля, че някой друг знае.

— Освен това именно той ми даде снимката. Може сам да си я е изпратил във вестника. Пасва идеално.

— Пасва с какво?

— А когато провеждаше интервюто, й показа снимката. Наблюдавах го как я гледа. Мисля, че изпитва някакво нездраво удоволствие от това — извършва престъпленията, а после проследява как биват отразявани в медиите. От негова гледна точка той твори историята, в която е главен герой.

— Какви заключения правиш само! — възкликна Петра едва ли не с възхищение. — Една-единствена фраза, и ти вече изграждаш цяла хипотеза.

— Има логика. Разполага с идеален претекст да бъде навсякъде, където съм и аз.

— Или може би просто е журналист, отразяващ събитията около теб. Нали е криминален репортер.

— Ще го провериш ли?

Петра кимна с глава.

— Ще го проверя. Но не възлагай големи надежди.

43

Даниъл Блексток се опитваше да накара лицето си да изглежда спокойно. В ъгълчето на лявото му око се появи тик; усещаше езика си надебелял. Знаеше, че примигва прекалено често, но не можеше да спре. Осъзнаваше, че трябва да изглежда спокоен и приветлив.

— Аз, разбира се, искам да помогна по всякакъв начин — каза той на Петра Бърдж, която беше седнала срещу него. — Но не мисля, че знам нещо, което вие не знаете. Ако разполагах с някаква информация, бих ви я съобщил. — Той се опита да говори с невинен тон, правейки се на обиден. Усещаше лицето си като гумено от усмивката, която си беше залепил; гласът му звучеше странно в ушите му. — В края на краищата, аз дадох снимката на доктор Клайн, когато беше изцяло в мой интерес да я дам на моя редактор.

По лицето на Петра Бърдж не трепваше нито един мускул и той не можеше да определи какво впечатление създаваше. Мишниците му се бяха изпотили, гърбът му също. Едри капки пот бяха избили и по челото му.

— Само няколко въпроса, господин Блексток — каза тя.

Не му хареса начинът, по който го гледаше, все едно беше образец в някаква лаборатория.

— Питайте. — Прекалено бодър тон, помисли си той; твърде силен.

— За протокола, бих искала да знам къде бяхте и какво правихте през уикенда, в който беше отвлечена Клои Клайн.

— Аз ли? Какво съм правил? — Той се остави да я гледа съсредоточено няколко секунди.

— Това е съвсем обикновен въпрос.

— Нали не си мислите, че имам нещо общо с това? — Блексток направи пауза, но Петра Бърдж не реагира, просто чакаше. — Е, добре, бях вкъщи с жена ми. В петък вечерта си бяхме поръчали храна отвън и гледахме заедно телевизия. Тя ще потвърди думите ми. „Ще ги потвърди“, помисли си той. — О, да — Доколкото си спомням, в събота излизахме заедно по магазините. Разходихме се край реката, пихме кафе край Бариерата на Темза. Написах един репортаж за вестника във връзка със серия от грабежи в района. Това е всичко.

— Къде живеете?

— Между Уест Силвъртаун и Понтуун Док. „Килкени Роуд“ 17.

— А името на жена ви?

— Лий Блексток. — Вече се чувстваше по-уверен. Тиковете по лицето му престанаха. Гласът му звучеше нормално. „Трябваше да изрази протест“, помисли си той. — Но защо ми задавате всички тези въпроси? Аз съм просто един репортер, който си върши работата.

— Къде бяхте в понеделник, двайсет и втори август?

Даниъл Блексток усети как мозъчните му клетки активно работят. Това би трябвало да е датата, когато Рубен беше нападнат. По-добре да не бъде прекалено сигурен. Невинният човек не си подготвя алиби.

— Не знам — отвърна той.

— Това е датата на едно следващо нападение.

— Трябва да погледна в работния си бележник. Предполагам, че съм си бил вкъщи с Лий. Ние водим спокоен живот — добави той. — Живеем само двамата.

— Добре. Проверете и ме уведомете. Някога срещали ли сте се с доктор Макгил?

— Не. — Помисли си дали да не попита кой е той, но се отказа. Нали беше журналистът, който знаеше всичко за Фрида Клайн. Естествено, че би трябвало да знае кой е Рубен Макгил.

— Какво ще кажете за миналата сряда?

Морган Роситър. За секунда в съзнанието му изплува онова лице, което го гледаше с блеснали от изненада очи, които после бавно угаснаха.

Даниъл Блексток разтри лицето си. Усещаше грубия допир на пръстите си върху тънката си като пергаментова хартия кожа. „Нападението е най-добрата защита“, рече си той.

— Знам какво се е случило онази вечер и не разбирам въпроса ви. Та това е нелепо. — Той вдигна дланите си, сви ги в юмруци и безшумно ги стовари върху масата. — Аз дадох онази снимка на Фрида Клайн. И за разлика от другите колеги не съм притеснявал Уилям Макълоу. А в интервюто, което взех от племенницата й, беше отделено специално място за желанието на Клои Клайн да му помогне да се справи със ситуацията.

— Господин Блексток…

Хрумна му една мисъл, студена и безкомпромисна.

— Кой ви накара да ми зададете тези въпроси?

— Защо трябва някой да ме накара?

— Да не би случайно да е била доктор Клайн?

— Защо й е да го прави?

— Не знам. Но много силно се надявам да не позволите професионалната ви преценка да бъде повлияна.

— И още нещо. Откъде знаете, че Клои Клайн е била в бар, когато са я отвлекли?

— Какво?

Мисълта му се препъна; не трябваше да допуска това, трябваше да се мобилизира.

— В интервюто казвате, че Клои Клайн е била отвлечена от един бар. Откъде знаете това?

— Откъде ли? — Той си пое така дълбоко въздух, че чак дробовете го заболяха. — Ще ви кажа откъде. Един от вашите ми каза.

— Полицай ли?

— Точно така.

— Разбирам. Кой е този полицай?

— Нали не очаквате да ви кажа името му?

— Напротив.

— Тогава ще трябва да ви разочаровам.

Даниъл Блексток видя как Петра Бърдж леко стисна челюстта си и това беше всичко. Той почака.

— В момента се води разследване за убийство — каза тя накрая. — Нещата стават много сериозни, ако се опитате да скриете информация от полицията.

— Не разкривам източниците си. Това е част от работата ми.

— Много благородно — изрече сухо тя. — Но това няма да остане без последствия.

— Имате ли още въпроси, или вече мога да се върна на работа?

— Можете да си вървите. Засега. Надявам се да си спомните какво сте правили на въпросните дати.

— Разбира се.

— И трябва да си помислите за още някой, който да потвърди всичко, което ми казахте, освен жена ви, естествено.

— Ще ви информирам.

Какво се беше случило? Даниъл Блексток си сипа още захар в чая. Ръцете му трепереха толкова силно, че част от течността се разля от картонената чаша. Краката му също трепереха. Имаше нужда да седне някъде. Имаше нужда да си помисли. В онази фраза за бара ли беше проблемът? Как можеше да е толкова глупав? Очевидно е била Фрида Клайн. Точно тя се е досетила. Той си спомни очите й, които гледаха през него.

Главата го цепеше, а от ярката слънчева светлина очите също го заболяха. Беше се почувствал невидим, но ето че сега беше осветен отвсякъде.

Петра Бърдж се обади на Фрида.

— Какво стана?

— Говорих с него.

— И?

— Пуснах го да си върви.

— Защо?

— Защото няма причина да го задържа.

— Това ли е всичко?

— Не. Ще го проверим. Но засега срещу него няма улики.

— А какво ти каза за това, че е знаел за бара?

— Каза, че е получил информацията от полицейски източник.

— Това са глупости.

— Може наистина да е така. И Лиз Барън получава информацията си от тайни полицейски източници.

— Каза ли от кого го е научил?

— Казва, че никога не разкрива източниците си.

— Колко удобно!

— Ти би ли разкрила тайните, които ти споделят твоите пациенти?

Фрида се поколеба за момент.

— Ако се окаже, че са нарушили закона, да. Той има ли алиби?

— Не съвсем, но това още нищо не означава. В дните, през които Клои беше изчезнала, той си е бил вкъщи с жена си, прекарвайки един спокоен уикенд: пазарували, гледали телевизия, разхождали се край Бариерата на Темза.

— Бариерата на Темза?

— Да.

— От коя страна?

— Как така „от коя страна“?

— На север или на юг от реката?

— Какво значение има това? Както и да е, не знам. Той живее в Силвъртаун, така че вероятно става дума за северната страна.

Фрида усети как дъхът й спря.

— Силвъртаун.

— Да.

— До „Сити Еърпорт“.

— Няма доказателства, че племенницата ти е била държана близо до него.

— Той е. Знам, че е той. Даниъл Блексток е.

44

Джак вървеше по пътя към къщата на Оливия. Беше работил до късно на щанда за сирена и копнееше за гореща вана, която да отмие умората от деня, след което да вечеря. Къщата щеше да бъде на негово разположение. Клои беше в дома на Рубен, където щеше да вечеря заедно с Фрида и Оливия. Той се наслаждаваше на мисълта за една вечер, която щеше да прекара сам, седнал с кенче бира пред телевизора. Беше решил да си приготви ризото, рецептата за което носеше в раницата си: червен лук, сушени гъби, пармезан и дори малко бурканче сос от трюфели, което един продавач на пазара му беше дал в замяна на кръгла опаковка меко сирене.

Той пъхна ключа в ключалката, превъртя го и отключи. Отвори вратата и влезе в антрето. Макар и да беше паднал здрач, вътре се виждаха тежките обувки на Клои и картината на стената.

Зад себе си чу шум. По-късно не можеше да си спомни какво точно беше чул: дихание, кашлица, шепот. Той се обърна рязко на входа и пред себе си видя една фигура в тъмни дрехи, с чорап на лицето. В секундите преди да се отмести, през главата на Джак запрепускаха мисли: че нещо проблясва в дясната ръка на човешката фигура, че нямаше да сготви планираното ризото, че може би щеше да умре, че навярно Клои щеше да блъсне с вратата тялото му, когато се върнеше от гостуването си у Рубен, че във въздуха се усещаше аромат на розмарин, който сигурно идваше от храста пред външната врата.

Джак винаги беше смятал себе си за страхливец. Той се пазеше от всякакво насилие или конфронтация. Но преди да осъзнае какво точно прави, той се нахвърли върху непознатия, а от гърдите му излезе див крясък. След това усети удар, от който му причерня и от който по-късно щеше да почувства силна болка, но засега пред очите му заиграха червени и лилави петна. Чу как нещо изхрущя. Свличайки се на пода, той вече знаеше, че носът му е счупен. После чу шум от счупено стъкло. Бурканчето със сос от трюфели, помисли си Джак. Вратата се затвори и сега той и непознатият бяха в малкото тъмно антре. Само на няколко сантиметра от себе си видя чифт обувки със заострени върхове, които бяха на Оливия и които той едва успя да различи. Усети мирис на трюфели, силен и неприятен. Една масивна обувка го ритна по бузата. Той чу тежкото си дишане, а над него се беше надвесил нападателят, който също дишаше тежко, сякаш това, което вършеше, беше много трудна работа. Той продължаваше да издевателства над Джак, сипейки безброй удари с метален лост по краката му, по гърба му.

После изведнъж спря и се наведе. Джак не виждаше нищо, дори когато отвори очите си, но усещаше как нападателят му рови из джобовете му с търсещи пръсти. Почувства мириса му — на пот и на нещо свежо, като парфюм. Онзи измъкна мобилния му телефон. Последва тишина, а после се чу кратко иззвъняване като при изпращане на текст.

След това Джак чу глас в ухото си, шепот в тъмнината.

— Левичар или десничар?

Джак изстена.

— Левичар или десничар?

— Левичар — успя да каже той.

С ужасяваща деликатност непознатият издърпа лявата му ръка и я постави с дланта надолу на мръсния под. Последва пауза, а след това неистовата болка се плъзна от дланта нагоре по ръката и по цялото му тяло, чак до мозъка. Нямаше къде да избяга от нея. Последваха още удари, отново и отново. Сега масивната обувка се стовари върху дланта му. Джак усещаше единствено жестоката болка и нечовешките писъци, които издаваше.

Тежката обувка престана да размазва дланта му. Шумното дишане над него затихна. Той долови някакъв странен звук, нещо като писукане, но после и то затихна. Вратата се отвори и се затвори. Джак отново беше сам.

Фрида седеше заедно с Оливия, която хълцаше и оплакваше съдбата си между две щедри глътки вино. Беше девет и половина. През прозореца се виждаха Джоузеф и Рубен отвън в градината, седнали заедно на една пейка в топлата нощ. Припламна огънче от цигара. В моментите, в които Оливия преставаше да плаче, Фрида чуваше тихите им гласове: какво необичайно приятелство, помисли си тя — изтънчен психотерапевт от Северен Лондон и строител от Украйна. От горния етаж се долавяха металните звуци на някаква компютърна игра, натрапчива музика, стрелба от автоматично оръжие и бомбени експлозии: Клои и Алексей добре се забавляваха.

Чу се звън от изпратено съобщение в мобилния й телефон и тя го погледна. Беше от Джак. Приятелят ти се нуждае от помощта ти.

Джак лежеше във входното антре. Единственото му желание беше да загуби съзнание, но умът му упорито отказваше да го направи. Болката го връхлиташе на приливи и отливи, като ту го влачеше надолу, ту го изплюваше обратно. Той опипа с език устните си и усети кръв. Телефонът му звънеше, без да спира, но той не знаеше къде е и не можеше да стигне до него. Опита се да се размърда и за няколко секунди успя малко да се придвижи, гърчейки се по пода, но не стигна доникъде.

Чу се шум от превъртане на ключ в ключалката. „Нападателят се връща, помисли си той, за да си довърши работата.“ Поне нямаше повече да усеща болката. В следващия миг един тих глас го повика по име и една хладна ръка докосна челото му. Джак си отдъхна: беше в сигурни ръце. Фрида беше дошла.

45

Дон Камински натисна бутона на записващото устройство. Даниъл Блексток се усмихна. Този път се чувстваше по-добре. Владееше се напълно. Сега щяха да играят по неговите правила.

— Не мога да повярвам, че все още използвате касетофони — отбеляза той.

Петра посочи точния час, датата и имената на присъстващите.

— Използвал съм ги при интервюта – продължи той, — но това беше преди доста години. Предполагам, че все още използвате факсове.

— Не сте длъжен да отговаряте на въпросите — каза Петра, — но може да се окаже във ваш ущърб, ако при разпита премълчите нещо, което бихте използвали във ваша защита при бъдещ съдебен процес. Всичко, което кажете, може да бъде използвано като доказателство в съда.

Последва кратко мълчание.

— Бихте ли повторили това, което казахте? — каза Блексток.

— Вие сериозно ли говорите?

— Безброй пъти съм чувал тези думи по телевизията. Те са нещо като молитвата „Отче наш“. Постоянно я чуваш, без да разбираш напълно значението й. „Да дойде твоето царство.“ Какво точно означава това? Как може да дойде едно царство? Искам да разбера какво точно се крие зад думите, които произнасяте.

Петра повтори стандартното предупреждение, натъртвайки всяка дума.

— Защита? — изрече той. — Нямам нужда от защита.

— Също така имате право на адвокат. Ако нямате

такъв, ние можем да ви осигурим.

— Наясно съм с всичко това. Писал съм статия по този въпрос. „Имащ право на защита.“ Пълни глупости. Обикновено нещата се свеждат до един бърз телефонен разговор с адвокат, който си има по-важни неща за вършене.

— Тук, в тази стая, хората по принцип се изнервят, когато ги разпитваме с включен касетофон. С изключение на престъпниците.

— И с изключение на журналистите — каза Даниъл Блексток. — Забравяте, че това ми е работата.

— Миналия път бяхте по-нервен. Сега като че ли се наслаждавате на разпита.

— Не се наслаждавам и нямам нужда от защитник. С удоволствие ще отговоря на всеки въпрос, който ми зададете. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете.

— Къде бяхте снощи?

— В колко часа?

Петра си представи съобщението, което беше изпратено от телефона на Джак. — Между осем и десет — отговори тя.

Блексток се замисли за момент.

— Бях вкъщи с жена ми, а после бях в болницата.

— В болницата? Защо?

Сега Блексток сложи ръцете си на масата. Лявата му длан беше дебело обинтована.

— Злополука ли сте претърпели? — попита Петра.

— Очевидно.

— Бихте ли ми разказали какво се е случило?

— Режех парче линолеум със сгъваем нож. Ръката ми се плъзна и си порязах другата ръка. Наоколо се изцапа с кръв. Отидох в болницата и там се наложи да ми зашият раната.

— По кое време се случи това?

— Защо питате?

— Снощи е станал инцидент.

— Какъв инцидент?

— Предпочитам първо вие да отговорите на въпросите ми.

Даниъл Блексток помълча малко.

— Водите разпита отзад напред. Първо трябва да ми кажете в какво ме обвинявате, след което да ми дадете възможност да се защитя, ползвайки адвокат.

— Добре — съгласи се тя. — Снощи един човек на име Джак Дарган е бил нападнат в една къща в Излингтън. Нападателят е бил с маска на лицето. По време на нападението той е изпратил съобщение, използвайки телефона на Дарган.

— Защо го е направил?

— Нападението не е било свързано с грабеж. Било е извършено като форма на послание.

— На кого е изпратил съобщението?

— На Фрида Клайн.

— О! — леко подсвирна той. — Ясно. Предполагам, че за нея е било голям шок.

— Това представлява ли интерес за вас?

— Интересува ме като журналист. Отразявам случващото се с Фрида Клайн от самото начало. Но нали не мислите, че бих могъл да извърша нещо такова?

— Текстовото съобщение е било изпратено в девет и трийсет и две. Ако можете да ни посочите къде сте били по това време, сте свободен да си тръгнете.

Блексток помълча известно време.

— Това е толкова откачено. Дори не мога да си представя защо ме подозирате. Но щом искате да играем тази игра, нека да я играем. Предполагам, че нападението се е случило по времето, когато се порязах и когато отидох в болницата.

— Можете ли да ми посочите точните часове?

— Едва ли бих могъл. В нормалното си ежедневие не отбелязвам точния час на случващите се събития.

— Предполагам, че има начин да се провери.

— Когато се порязах, се опитах да спра шуртящата кръв, а жена ми през това време се обади на 111 и помоли за помощ. Там вероятно си водят отчет на обажданията.

— Обажданията там винаги се регистрират.

— Тя разговаря с тях и им описа какво се е случило. Те казаха, че най-добре би било да отида в „Спешна помощ“ и жена ми ме закара в болница „Сейнт Джуд“.

— В колко часа пристигнахте там?

— Нямам представа. Половин час или може би четиресет минути след като се порязах. — Той махна сърдито с ръка. — Вижте, какво искате от мен? Да си сваля бинта и да ви покажа раната си? Ще го направя, ако искате.

— Възможно е онзи, който е нападнал Джак Дарган, да има нараняване.

— Използван ли е бил нож? — попита Блексток с нотки на раздразнение. — Можете да погледнете раната ми и ще видите, че е била нанесена с нож от човек, който не го бива за домашен майстор.

— Как се придвижихте до болницата?

— Жена ми ме закара.

— И колко време бяхте там?

— Прибрахме се вкъщи малко след полунощ.

— Бъдете сигурен, че когато казвам, че ще проверим всичко в подробности, това означава, че наистина ще го направим.

— Можете да проверите всичко, което пожелаете — отвърна Даниъл Блексток. — А ако имате нужда от повече информация, просто ми се обадете.

Петра Бърдж кимна на Дон Камински, който се пресегна и изключи касетофона.

— Добре — каза тя. Приключихме.

Отначало Фрида не каза нищо, но Петра забеляза как присви очите си и знаеше какво ще последва.

— Сигурно си се объркала — каза тя накрая. — Нещо си пропуснала.

— Знам как се чувстваш — отвърна Петра. — Но не съм се объркала.

— По-добре влез — предложи Фрида.

— Тръгнала съм занякъде.

— Само за пет минути. Трябва да ти кажа някои неща.

Петра влезе и Фрида я поведе към кухнята.

— Нещо за пиене? — попита Фрида.

— Не, благодаря. Говори направо.

Те седнаха една срещу друга край масата и Петра се почувства така, сякаш отново беше в стаята за разпити, само че сега тя беше разпитваната.

— Проверихте ли добре алибито му? Нараняването му наистина ли е сериозно?

— Разбира се. Прослушах обаждането на жена му до номер 111. Било е регистрирано в девет и трийсет и осем. Направено е от дома им. Той е бил приет в спешното отделение на „Сейнт Джуд“ малко след десет и двайсет. Разговарях с дежурния лекар. Раната е била сериозна, кървенето обилно. Според лекаря е трябвало да извикат линейка. По думите му Блексток е извадил късмет, че не си е срязал артерия или сухожилие.

Фрида забарабани с пръсти по масата.

— Тази версия ми се струва прекалено удобна.

— Разбира се, че е удобна. Това е алиби. Ако алибито не покрива часа на престъплението, тогава то не е никакво алиби.

— Но защо точно в онзи момент, точно през онази вечер, той се е озовал на място, където присъствието му е било регистрирано? Защо просто не си е седял вкъщи с жена си както обикновено?

— Виж, Фрида. Ако Блексток си беше седял вкъщи както обикновено, без да има друг свидетел освен жена му, тогава щеше ли да му повярваш? В такъв случай бихме определили ситуацията като „няма алиби“.

— Очевидният отговор е, че той е получил нараняването, когато е нападнал Джак и след това… — Тя млъкна.

— И след това какво? — попита Петра. — Може да изглежда очевидно, но какво от това? Обажда се на жена си и й казва да позвъни на спешния телефон? След което някак си минава през цял Лондон с обилно кървяща рана, която после се налага да зашият с многобройни шевове, и някъде по пътя се срещат с жена си? Както и да е, разговарях с Джак Дарган. Не е имало сбиване. Няма следа от употреба на нож. Твоят приятел казва, че няма начин нападателят да е бил ранен по време на инцидента, още по-малко да е получил тежка порезна рана. А и единствените следи от кръв на мястото на побоя са само тези на Дарган.

Фрида погледна намръщено Петра и Петра също я изгледа намръщено.

— Какво? — каза Петра. — Дай ми нещо, за което да се захванем, и ние ще го проверим.

— Ти имаш преки наблюдения — каза Фрида. — Начинът, по който той си проправя път в разследването, начинът, по който се наслаждава, докато го разпитвате. Това не ти ли се струва подозрително?

— Той е журналист. За това му плащат. На теб може да не ти харесва, на мен може да не ми харесва, но трябва да го приемем.

— Още преди ти казах, че той ми изглежда подозрителен. Тогава дори не знаех, че живее в Силвъртаун, точно където Клон е била отведена, в непосредствена близост до „Сити Еърпорт“.

— Не може да си сигурна за това.

— Клои е чула излитането на малки самолети.

— Това е просто предположение. Около Лондон има и други малки летища. Има едно точно до Чигуел. До него се стига за двайсет минути по шосе М11.

— Знам това място. Там има малък авиоклуб. Ако Клои е чула шума от тези малки двуместни самолети, щеше да ми каже.

— Значи излиза, че и двете сте специалистки по малки самолети, така ли? Цялата ти теория се основава на твърденията на млада жена, която е била дрогирана, с вързани очи, в полусъзнание, травмирана. И ти противопоставяш тези твърдения на едно алиби, което може и да не ти харесва, но което е подплатено със солидни доказателства. Знаем, че обаждането за инцидента е регистрирано в девет и трийсет и осем. Знаем, че той е бил в болницата с дълбока рана, малко след десет и двайсет. При обучението ни в полицейската школа ни дават многобройни примери за разследвания, които са се провалили, защото водещият разследването е имал собствена версия, от която не е искал да се откаже.

Петра впери поглед във Фрида, която продължаваше да стои намръщена и да хапе устната си. Изглежда, някаква мисъл я тормозеше.

— Ще се погрижа да осигурят охрана на приятелите ти — каза тя с по-мек тон.

Фрида кимна.

— Току-що реших всички да се преместят в къщата на Рубен за известно време.

— Идеята ти е добра.

Фрида зарея поглед през прозореца.

— Трябва да претърсите къщата му — каза тя накрая.

— Не можем да претърсим къщата му. Нямаме основателна причина.

— Тогава какви са намеренията ти?

— Намеренията ми са да започнем отначало.

46

Карлсън почти връхлетя в къщата на Фрида.

— Виж! — каза той припряно и хвърли един вестник.

— Какво да видя? — попита Фрида.

Той гневно го прелисти и го отвори на страниците в средата. Там се мъдреше заглавие с огромни букви: ЖИВОТЪТ МИ КАТО ЗАПОДОЗРЯН. Под него имаше снимка на Даниъл Блексток, гледащ мрачно в камерата.

— Не ми е особено интересно — каза Фрида начумерено.

Карлсън взе отново вестника и започна да чете текста: „Зациклящото полицейско разследване отчаяно пое в нова посока, прицелвайки се в пресата. Ситуация, известна като „да убиеш вестоносеца“. Нещастник!

— Карлсън, не си струва да се ядосваш за глупости. — Почакай, Фрида, трябва да чуеш това: „Бях отведен в една стая в полицията и трябваше да изтърпя безмилостния разпит от страна на инспектор Петра Бърдж. Полицаите очевидно недоумяват как така пресата знае много повече за случая от самите тях. Може би, опитах се аз да им обясня, отговорът е в това, че ние си вършим работата“. Копеле!

— Предпочитам да не ми четеш цялата статия. Карлсън поклати глава, прегъна по-удобно вестника, стана и закуцука из стаята, четейки от него.

— Ето, чуй това — каза възбудено той.

— Внимавай, ще паднеш. Нали не искаш отново да си счупиш крака.

— Само още един откъс. Точно той ме вбеси. Чакай да го намеря. А, ето го. — Карлсън се изкашля, за да прочисти гласа си. — „Консултирах се със специалиста по изготвяне на психологически профили професор Хал Брадшо. Попитах го какво, според него, се крие зад тези престъпления. „През последните години Фрида Клайн съвсем целенасочено се превърна в знаменитост. Тя неведнъж се намеси в провеждането на полицейски разследвания. Вредата, която това причини на определени полицейски процедури, би трябвало да стане предмет на разследване от страна на властите, така че аз не бих се наел да го коментирам…“ — Карлсън прекъсна за малко четенето и разтърси вестника. — Тогава защо коментираш, идиот нещастен?

— Защо не седнеш?

— Почакай. „Аз, като психолог, се интересувам от импулса, който превръща едно лице, което би трябвало да бъде лекар и изцелител, в публична знаменитост, търсеща всеобщо внимание. И резултатът не се измерва само с това, че тя поставя себе си в опасност. Това си е нейна работа. Едни обичат да скачат с бънджи, други обичат да скачат от планински възвишения с парашути, а на трети им харесва да участват в криминални разследвания. Но наред с това тя излага и други хора на риск, съвсем невинни хора. Не казвам, че психолозите не могат да бъдат полезни при криминални разследвания. В предстоящата телевизионна поредица „Престъпления, родени в човешкото съзнание“ ще ви покажа с факти как благодарение на професионалните си умения един специалист може да се справи с неразгадани случаи. Фрида Клайн винаги е искала да има почитатели. Е, както казват мъдрите хора, трябва да внимаваш какво си пожелаваш.“ — Карлсън хвърли вестника на масата. — Смяташ ли, че може да се намери някой, който да накара Дийн Рийв да се разправи с Хал Брадшо?

— Престани — каза Фрида. — Тя излезе от стаята и отиде в кухнята.

— Твърде рано ли е за едно питие? — провикна се Карлсън след нея.

— Да.

Няколко минути по-късно тя се върна с две чаши кафе.

— Не знам как издържаш — каза той, — да се гаврят с името ти по вестниците… Може би не ти помогнах особено, като дойдох и ти прочетох на глас някои неща. Може би съм бръкнал с пръст в раната, но си помислих, че трябва да знаеш на какво са способни мошеници като Хал Брадшо.

Фрида заби поглед в кафето си.

— Не ме е грижа за това. То е нещо, което се случва отвън. То е като времето навън. — Тя отпи глътка кафе. — Но за едно нещо е прав.

— За кое по-точно?

— Изложих други хора на опасност. Може да не съм го планирала и да не съм го желала, но трябва да си понеса отговорността за това.

— Фрида, това не е вярно. Правило номер едно гласи, че са виновни извършителите, а не жертвите.

Тя извърна поглед към него.

— Да, колко удобно за мен. Ще се постарая да го запомня. А междувременно ние си седим тук и чакаме да видим какво ще бъде следващото, което ще направи неизвестният извършител.

— В момента тече полицейско разследване.

— Да — кимна Фрида. — В момента тече полицейско разследване.

Алекс Завю заби поглед в пода, после във Фрида, след това отново в пода. Той хапеше устната си. Фрида разпозна признаците.

— Ако има нещо, което искате да споделите, тук сте на сигурно място — увери го тя.

На сигурно място. Фрида винаги беше вярвала, че нейният кабинет беше нещо като убежище за пациентите й. Сега тя го чувстваше като убежище и за себе си. Представяше си го като яма, изкопана в земята. Искаше й се да стои там през цялото време, да се крие и никога да не се покаже навън. Тя чакаше Завю да каже нещо. Понякога мълчанието траеше дълги минути. В други случаи то запълваше целия сеанс. Мълчанието също беше вид терапия.

— Обещах на себе си — започна неуверено Завю, — че ако започна да говоря, ще бъда напълно откровен и няма да скрия нищо. — Той млъкна, все едно очакваше нещо от Фрида. Може би одобрение. Но тя не каза нищо и той продължи: — Разказах ви за онзи инцидент, за фаталното нараняване с ножа, като за нещо, което за пръв път ми се беше случило. Но не е така. Това е.

Изведнъж Фрида усети как я залива чувство за срам. Тя вече знаеше какво ще й разкаже Завю и че щеше да й се наложи да разиграе театър. Беше позволила на измамата да проникне в кабинета й.

— Продължавайте, слушам ви — изрече тя е възможно най-неутрален тон.

— И преди съм участвал в сбивания — каза той. — Не ги започвам аз, но и не стоя безучастен. Не знам как да се изразя по-точно, но винаги съм смятал, че в определени случаи човек не бива да стои и да гледа отстрани. Започваш да се биеш, и това е. Не налитам на бой, ако някой ме обиди или се блъсне в мен, или ми разлее питието, все глупави поводи за сбиване. Но ако направят нещо на някого, с когото съм в момента, се чувствам длъжен да го защитя. Просто съм длъжен да го направя. Така че… — Той млъкна.

За момент Фрида почувства облекчение. Завю беше изплюл камъчето. Сега можеха да поговорят.

— Така че? — подкани го тя.

— Не съм човекът, за когото ме мислите. Сигурен съм, че сте си помислили, че съм един невинен младеж, който се е озовал в онази ситуация и се е опитал да помогне, но не е успял. А сега вероятно си мислите, че съм онзи, който е започнал побоя или че с намесата си съм нажежил обстановката.

— Когато не ми казахте всичко — обади се Фрида, — от какво се притеснявахте?

— Че ще си помислите, че нарочно съм участвал в сбиването. Че не съм потърпевш без вина.

— Опитайте се да повярвате, че с мен можете да споделяте всичко. Няма да ви кажа, че не съм тук, за да ви съдя, защото ние всички сме склонни да съдим околните, но не е нужно да ми се представяте в най-благоприятна светлина. Никой от нас не минава през живота я чисти ръце. Навсякъде съществува по някоя сива зона. Хората, които най ме притесняват, са онези, чиито истории са прекалено безупречни и в които елементите от пъзела се подреждат прекалено лесно.

По-късно, когато Фрида нанасяше бележките си за сеанса, мисълта й се спря на тази реплика. В които елементите от пъзела се подреждат прекалено лесно. Беше казала нещо подобно на Петра Бърдж по отношение на Даниъл Блексток. Петра й беше отговорила, но подозренията на Фрида не бяха изчезнали. Блексток имаше перфектно алиби. И точно в това беше проблемът. Нормалните хора нямат перфектно алиби.

47

Тя вървеше с бърза крачка от частния си кабинет към болница „Сейнт Дънстън“ в Кларкънуел. Предишната вечер беше отишла там с Джак, беше пътувала с него в линейката и го беше придружила до операционната. Вече го бяха натъпкали с морфин, но той беше успял да й каже нещо, преди да го откарат за операция.

— Излъгах го — беше изграчил той.

— За какво?

— Той ме попита дали съм десничар, или левичар. Казах му, че съм левичар.

Фрида погледна към дебело обинтованата му лява ръка.

— Но не съм.

Тя му се беше усмихнала, наблюдавайки го как постепенно притваря очи, след което се беше навела и го беше целунала по челото.

— Ще се видим по-късно — беше му казала тя.

Сега, докато вървеше към болницата в ситния летен дъжд, Фрида проведе няколко телефонни разговора. Първият беше с Рубен.

— Аз съм.

— Слава богу.

— Добре ли си?

— Не ме мисли мен. Как е Джак?

Те говореха бързо, сякаш вече нямаха време за нормален разговор, а само за важни неща. Тя си го представи — слаб и с гола глава, как седи в кабинета си, а навън ситният дъжд пада върху моравата му.

— Тъкмо отивам при него.

— После ми кажи как е.

— Разбира се. Как са нещата при теб?

— Нали знаеш. Не ми е добре и ми се повръща. Джоузеф пече кексчета и приготвя задушено месо, сякаш мирисът на украински ястия ще спаси света. Алексей трудно казва по някоя дума, но звуците от компютърните му игри изпълват къщата. Оливия прекарва доста време в избата ми, налива си щедро от виното и плаче.

— Значи около теб е доста оживено.

— Съмняваш ли се?

— Някакъв шанс да стане още по-оживено?

Настъпи кратко мълчание.

— Клои. Не бива да остава сама.

— Тя и без това е в къщата ми през повечето време.

— Рубен…

— Не е нужно да ми обясняваш.

— Добре. По-късно ще помоля Джоузеф да отиде и да й събере нещата, от които има нужда. Тя не бива изобщо да се връща там. О, и, Рубен, пред къщата ти денонощно ще има кола с двама полицаи. Може би вече са там.

Докато се приближаваше към „Сейнт Дънстън“, Фрида забеляза позната фигура, която стоеше пред въртящите се врати.

— Клои, мислех, че си на работа.

— Трябваше да дойда. — Клои вдигна към Фрида мокрото си от сълзи лице.

Фрида взе ръката й в своята.

— Да отидем заедно при него.

— Вече опитах. Не става.

— Как така?

— Не искат да ме пуснат. Часовете за свиждане са други.

— О, така ли? — каза намусено Фрида. — Сега ще видим.

Вратата към отделението на Джак на третия етаж беше плътно затворена. Двете изтриха ръцете си с дезинфектант и Фрида почука силно. През стъклото се виждаше как медицински сестри ходеха насам-натам. Зад тях се появи санитар, който буташе багажна количка. Той набра охранителния код и отвори двойната врата. Фрида влезе след него и махна на Клои да я последва.

— Извинете.

Една сестра застана пред тях, препречвайки им пътя.

— Дошли сме на посещение при Джак Дарган. Легло 17.

— Часовете за посещение са други.

— Трябва да го видим.

Сестрата погледна часовника, закачен на престилката й.

— Елате отново след два часа и половина. Тогава ще можете да го видите.

— Не.

— Моля?

— Не.

— Фрида — прошепна нервно Клои. — Не създавай суматоха.

— Суматоха? — Фрида погледна строго племенницата си. — Много е просто. Няма да мръднем оттук, докато не го видим.

Клои се изкикоти притеснено.

— Ще се обадя на болничната охрана.

— Направете го — каза Фрида.

— Какво има, Тереза? — попита жена със сестринска униформа, която не беше синя, а бяла. — Някакъв проблем ли?

— Дошли са на посещение, но им казах да дойдат в определените за това часове. Не искат да си тръгнат.

— Как така не искат да си тръгнат?

— Нашият приятел Джак Дарган снощи е бил нападнат и пребит. Няма близки, които да го посетят, и ние дойдохме да го видим и да го окуражим. Сигурна съм, че ще се съгласите, че е безсмислено да ни отпращате.

— Но вътрешните правила…

— Ако според вашите вътрешни правила не бива да ме допускате в отделението, значи си заслужава да бъдат нарушени.

Втората сестра погледна към Фрида, към Клои, която най-после беше спряла да се кикоти, към Тереза. Тя въздъхна уморено и каза:

— Добре, вървете.

Когато Клои видя Джак, започна да плаче. Той лежеше в леглото с гипсирана ръка, която беше окачена на лебедка. По челото му имаше множество шевове, а едното му око беше затворено; кожата около него беше охлузена и подута. Носът му беше отекъл и насинен. Към здравата му ръка беше включена система, а той самият беше включен към машина, която ритмично пиукаше.

Джак се опита да им се усмихне, но раните по лицето му не му позволяваха. Лявото му око ги гледаше и от него се търкулна самотна сълза.

— Здравейте — каза той пресипнало. — Стори ми се, че чух гласовете ви.

— Недей да говориш — каза Фрида. — Жаден ли си?

Той кимна. Фрида взе стъклената чаша от нощното шкафче и сложи препънатата сламка в устата му.

— Боли ли те? — попита Клои.

— Дават ми болкоуспокояващи. Много.

— Сигурно е било ужасно преживяване. Е, добре, не казвай нищо. И сама мога да видя. Говоря тъпотии, защото не знам какво да кажа. Горката ти ръка! Горкото ти лице! Едва те разпознавам. Господи, сигурно е било много страшно. Може би си си помислил, че ще умреш.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита го Фрида.

Джак поклати глава.

— Фрида ми каза, че си го излъгал, че си левичар. Това е удивително! Просто удивително! Едва ли щях да проявя такава съобразителност, ако някой ме нападнеше.

— Слушай, Джак — продължи Фрида, — ще дойда отново. Ние всички ще идваме да те видим, докато си тук. Ако имаш нужда от нещо, ще ни кажеш. Когато те изпишат, и ти ще се пренесеш в къщата на Рубен. Струва ми се, че там е най-сигурно. Но сега искам да те попитам дали има нещо конкретно, което си спомняш?

— Миризмата.

— Спомняш си миризмата му?

— На пот.

— Чудесно. Всичко може да е от полза.

Той ги погледна безпомощно с едното си око. Дори рижата му коса изглеждаше ужасно.

— Добре се справяш — каза накрая Фрида.

— Скъпа — каза Даниъл Блексток нежно. Той беше застанал зад жена си, докато тя приготвяше вечерята, и масажираше врата й със здравата си ръка. — С какво да ти помогна?

— Да ми помогнеш?

Лий Блексток очевидно се стресна от думите му.

— Да. Ти работиш толкова много, освен това се грижиш и за мен, а аз не ти показвам достатъчно колко съм ти благодарен.

Лий Блексток извърна глава и го погледна. Изражението му беше така мило. Тя му се усмихна и го остави да масажира врата й, макар че той го натискаше прекалено силно.

— Остава ми само да направя картофеното пюре.

— Любимото ми!

— Боли ли те много ръката?

— Нищо ми няма.

— Даниъл — изрече предпазливо тя.

— Да.

— Аз винаги ще ти помагам. Знаеш това. — Тя млъкна, но той не каза нищо, само продължи да забива пръстите си в плътта й. — Просто си мислех дали не би искал да ми кажеш… — Гласът й стана несигурен и тя спря.

— За вчера ли говориш?

Тя кимна.

— Имаш ли ми доверие, Лий?

— Разбира се, че ти имам доверие.

— Аз работя много, по цели дни и нощи, за да спечеля достатъчно пари, така че да се чувстваме спокойни. Ти разбираш това, нали?

— Аз просто се питах… Но ако не искаш да ми кажеш, няма проблем.

— В момента нещата при мен се развиват добре.

— Това е прекрасно, Даниъл. Радвам се. Ти го заслужаваш.

— Откриват ми се добри възможности и трябва да се възползвам от тях.

— Естествено.

— Искат да вземат интервюта от мен. Може да ме поканят и в радиото. Ти не би искала да попречиш на всичко това, нали?

— Не!

— Добре. Аз знам, че ти ми имаш доверие и ти знаеш, че аз ти имам доверие. Доверието ми към теб е оправдано, нали?

— Да.

— Защото ние с теб сме партньори. Всичко, което правим, го правим един за друг. Нали така?

— Да, разбира се.

— Тогава няма нужда да говорим повече.

Когато Фрида отвори входната врата на Рубен, чу силни викове и писък, хленч от Оливия и нещо като пляскане. Тя се втурна в дневната и отначало се зачуди на това, което видя.

Те всички бяха приседнали на пода в неравен кръг, наведени напред, а ръцете им се движеха бързо.

— Какво става тук? — попита тя, извисявайки глас над врявата.

— Тази беше моя! — провикна се Рубен, без да вдига поглед, и плясна силно една карта. Той беше облечен с нов халат — дълъг до петите марокански кафтан на жълти и лилави райета, а лицето му беше зачервено.

— Карти — промърмори Фрида. — За карти ли е цялата врява?

— Играем на „Препускащия демон“ — провикна се Клои. — Включи се и ти.

— Не сега.

Тя се загледа в тях с техните колоди от карти и възбудени лица. Дори Алексей участваше в играта, макар да й се стори, че той изобщо не разбираше правилата.

Фрида се замисли за семейството, в което беше израснала: баща, който се беше самоубил, майка, която никога не беше искала деца и го беше казала дори на смъртния си одър, братя, които негодуваха и не одобряваха начина й на живот и с които тя никога не се срещаше. Кръвни връзки. Ето това беше нейното истинско семейство — разнолико и шумно, събрано в тази топла и изпълнена с глъчка стая.

48

В шест и половина на следващата сутрин Фрида се намираше в Силвъртаун. Макар и рано, денят вече беше топъл, задушен и влажен, а небето ниско и сиво на цвят. Тя се надяваше по-късно да завали и дъждът да отмие праха и мръсотията по пътищата и да напои изсъхналата от слънцето земя. Даниъл Блексток живееше в модерен комплекс, сгушен между порутени стари складове от едната страна и високи жилищни блокове от другата. Къщата му се намираше на една сляпа улица, отпред имаше малка китна градина и място за червената хонда на семейството. Завесите на прозорците бяха спуснати.

Тя застана до един голям отворен контейнер за отпадъци, откъдето можеше да вижда вратата на къщата, без тя самата да бъде забелязана, и зачака. Фрида не беше дошла заради Даниъл Блексток, а заради жена му, която се беше обадила на 111 и която беше закарала съпруга си в болница „Сейнт Джуд“. В седем и двайсет завесите на един прозорец на горния етаж се отвориха, а десет минути по-късно се отвориха и завесите на долния етаж. Тя забеляза една фигура, която се движеше из стаята.

Малко след осем входната врата се отвори и се появи Даниъл Блексток. Той потупа якето си, очевидно за да провери дали си е взел ключовете, след което затвори вратата и бързо закрачи по улицата. Значи днес нямаше да използва колата си. В ръката си носеше служебна чанта, която размахваше енергично, докато вървеше, и дори от разстояние Фрида можеше да забележи колко бодър и самодоволен изглеждаше. Тя го проследи чак докато се изгуби от погледа й, след което се приближи до малката къща с нейната семпла и добре поддържана градина и натисна звънеца. Вътре се чу кратката му мелодия.

— Да?

Жената, която застана пред нея, беше все още по пеньоар. Беше много ниска и набита, с кръгло лице и кестенява коса с прав бретон. На едната си буза имаше малко мръсно петно.

— Лий Блексток?

— Какво желаете? — попита жената. — Гласът й беше писклив като на момиче. Въпросителното изражение на лицето й се смени с явна неприязън.

— Аз съм Фрида Клайн.

— Знам. Видях снимката ви.

Тя млъкна за момент.

— Даниъл не е тук.

— Дошла съм при вас. Може ли да вляза?

Тя отмести вперените си във Фрида очи и погледна през рамото й. После загърна деколтето на пеньоара си.

— Защо?

— Бих искала да ви попитам за нещо.

— Не разбирам. Даниъл е този, с когото би трябвало да говорите.

— Става дума за нещо много просто.

— Не съм облечена.

— Няма значение.

Фрида прекрачи прага и влезе вътре.

— Още не съм разтребила — каза Лий Блексток с извинителен тон и въведе Фрида в кухнята.

Но в стаята цареше безупречен ред, само на масата бяха оставени чиния и керамична чаша. Единственото цветно петно, вдъхващо живот на тази стерилна кухня, беше огромният букет цветя, сложен отстрани. Фрида наблюдаваше Лий, докато тя махна няколко невидими трохи, прокара пръсти по пеньоара си и отново го загърна още по-здраво. Изглеждаше притеснена.

— Исках да ви попитам за онази вечер.

— Какво имате предвид?

— Тогава съпругът ви е претърпял инцидент.

— Точно така.

— Можете ли да ми разкажете за него?

— Защо? — Въпросът като че ли й вдъхна смелост. — Това какво общо има с вас?

— Мисля, че има много общо.

— Ще трябва да попитате Даниъл, а не мен. Не умея да си служа добре с думите.

— Не е нужно да си служите добре с думите и не е нужно да се плашите — каза Фрида. — Тя забеляза как жената примигна, а по лицето и шията й изби червенина.

— Просто искам да чуя истината.

— Нямам какво да крия. — Лий Блексток отново прокара пръсти по пеньоара си. После седна край малката гола маса и сключи дланите си, за да престанат да треперят. — Смятам да кажа на Даниъл, че сте идвали.

— Разбира се, че ще му кажете. А сега бихте ли ми казали какво се случи? Така, както си го спомняте?

Лий Блексток извърна погледа си от Фрида. Тя си пое дълбоко въздух и заговори е монотонен глас:

— Двамата си бяхме вкъщи. Вече бяхме вечеряли. Аз бях в дневната и гледах едно развлекателно шоу по телевизията. Даниъл беше в задната стая и режеше парче линолеум. Чух го как извика и отидох да видя какво се е случило. Сгъваемият нож му се беше изплъзнал и той беше порязал ръката си. Шуртеше кръв. Аз се обадих на 111. Казаха ми да го закарам в болницата. Аз го закарах с колата и там му оказаха първа помощ. После се прибрахме вкъщи. — Тя отново погледна Фрида. — Това е всичко.

— Той в колко часа се поряза?

— В девет и половина — изстреля отговора тя.

— Веднага ли се обадихте на 111?

— Да.

— И веднага го закарахте в болницата?

— Първо го превързах и почистих кръвта. После го закарах.

— В колко часа пристигнахте там?

— Около десет и петнайсет.

— Него болеше ли го?

Въпросът като че ли я обърка.

— Сигурно го е боляло.

— Вие как реагирахте?

— Аз ли?

— Да.

— Вече ви казах. Обадих се на 111 и го закарах в „Сейнт Джуд“.

— Имам предвид, притеснихте ли се много?

— О, да. Много се притесних.

— Помолихте ли за помощ някой от съседите ви?

— Не.

— Някой видя ли ви?

— Да ме е видял?

— Имам предвид двама ви.

— Не знам.

— Вие очевидно сте реагирали спокойно. — Фрида се изправи. — Ходите ли на работа?

— Да, работя като асистент в дом за възрастни хора.

— Това е благородно занимание.

— Така ли мислите? — Лий Блексток я изгледа недоверчиво.

— Да.

— Заплащането е ниско.

— Така наречената женска работа никога не е високоплатена, но това не означава, че не е важна. Предполагам, че често работите нощем.

— Да. Макар че Даниъл смята, че аз… — Тя млъкна.

— Да?

— Нищо.

— От колко време сте женени?

— От тринайсет години. Бях много млада, тъкмо бях завършила училище. С него се запознахме, когато бях само на петнайсет. — За миг очите й проблеснаха. — Беше любов от пръв поглед.

Значи беше около трийсетгодишна. Определено изглеждаше много по-възрастна.

— И нямате деца?

— Не. Все още не.

— Какви красиви цветя. Даниъл ли ви ги подари?

— Да.

— Рожден ден ли имате, или годишнина?

— Не. Просто ми ги подари. — На лицето на Лий Блексток се изписа задоволство. Фрида я наблюдаваше с любопитство. После червенината отново се върна и тя отново изглеждаше тромава и непохватна в изцапания си с петна пеньоар. — Аз все още не разбирам защо сте тук.

— Исках да си изясня какво точно се е случило.

— Не е ли забавно?

— Кое?

— Той излиза, за да научи повече неща за вас, а вие идвате тук, за да научите повече неща за него.

— Да — отвърна Фрида. — Забавно, наистина.

Даниъл Блексток стоеше на „Сафрон Мюз“ и наблюдаваше тясната къща на Фрида Клайн със синята врата, подсвирквайки си леко през зъби. Щорите бяха спуснати. Той се зачуди къде ли беше и какво правеше. Но непременно щеше да разбере.

49

Фрида се върна обратно до главното шосе. Тъкмо тръгна да го пресича, за да отиде до станцията на метрото, когато видя да се приближава едно такси. Една мисъл я осени и тя му направи знак да спре.

— Болница „Сейнт Джуд“ — каза тя на шофьора, влизайки в колата. — За колко време ще стигнем? Шофьорът подсмръкна.

— За около десет минути. Зависи от трафика. Бързате ли?

— Не бързам.

Когато таксито я остави пред „Сейнт Джуд“, тя погледна за кратко към главния вход. Беше установено със сигурност, че Даниъл и Лий Блексток бяха пристигнали там около десет и двайсет вечерта. Бяха зашили сериозна порезна рана на ръката му. Щеше ли да е от полза да разговаря с лекаря, който му беше оказал първа помощ? Струваше ли си да разпита какво е било поведението му? Състоянието на раната? Силата на кървенето? Като че ли не беше добра идея. Фрида погледна часовника си. Лекарят, който се беше погрижил за Блексток, едва ли щеше да е на работа сега. А дори и да беше там, едва ли щеше да му бъде особено приятно да бъде разпитван от една непозната, дори и да беше лекарка. Може би на някой по-късен етап Петра Бърдж би могла да уреди дежурният екип да бъде разпитан, но какво повече щяха да научат?

Фрида се обърна. Нямаше какво да търси там. Но това нямаше значение. Тя беше дошла за друго. Даниъл Блексток се беше озовал тук около десет и двайсет. Джак беше нападнат в Излингтън малко след девет и трийсет. Щеше да измине пеша разстоянието от едното до другото място. Фрида затвори очите си, както правеше винаги, когато й предстоеше такава дълга разходка, прехвърляйки през ума си различните маршрути. Сегашният маршрут имаше своите особености. Пресичаха го широки пътища, минаваше край газстанция, автобусно депо и множество складове. Някъде по-надолу минаваше и река Лий, следвайки пътя си през Канинг Таун и Боу. Известен й беше и мостът над реката при Туелвтрийс Кресънт, защото някога беше работила в болница „Сейнт Андрюс“, която се намираше наблизо. Тя чу шум зад себе си и се огледа наоколо. Един самолет набираше височина от „Сити Еърпорт“. Беше нещо като напомняне.

Фрида тръгна по избрания маршрут, който сякаш беше създаден да затрудни максимално един пешеходец: широки шосета, огласяни от грохота на безспирния поток от коли, задънени улици и квартални алеи, които криволичеха в различни посоки. По едно време на Фрида дори й се наложи да извади телефона си, за да провери къде точно се намира. Накрая тя успя да открие пътя си през индустриалната зона и се озова до река Лий. Ако беше излязла на обичайна разходка, щеше да свие вдясно и да тръгне по старата алея край реката, след което през Олимпик Парк да се прибере вкъщи. Но днес беше различно. Той едва ли би дошъл по старата алея, не и късно вечерта, когато е бързал за болницата. Трябваше й шесто чувство, за да отгатне маршрута, който той би избрал.

Фрида мина по моста над реката, а след това през пешеходния тунел под натовареното шосе. После повървя по улиците на Боу и покрай западната страна на парка „Виктория“ в посока към квартал Хагърстън. Гледките започнаха да стават по-познати и тя можеше да върви, без да се налага да прави справка за маршрута. Вече можеше да започне да мисли.

Алибито. Дълбоко срязаната му ръка беше част от това алиби, което означаваше, че съвсем не беше инцидент. Очевидно той самият го беше извършил, макар че е доста трудно умишлено да се порежеш със сгъваем нож.

А после обаждането на спешния телефон, направено от техния дом, пристигането им заедно в болницата, съобщението, изпратено от телефона на Джак. То беше послужило, за да я заблуди, но също така беше и най-важната част от плана. Часът на спешното обаждане нямаше да влезе в употреба, ако Джак не можеше да се сети за времето, по което е бил нападнат.

Фрида се огледа наоколо. Известно време беше вървяла, без да следи посоката, и за миг й се стори, че не знае къде се намира. Но не, намираше се в Хокстън. Това беше един различен свят: на кафенета и на млади мъже с красиво оформени бради и велосипеди.

Имаше нещо, което не й даваше покой и то беше свързано с точния час на събитията. При разговора си с Лий Блексток тя се беше съсредоточила върху времето, което им е било нужно, за да се придвижат до болницата. Струваше й се прекалено дълго. Както беше казал шофьорът на таксито, пътуването с кола отнемаше не повече от десет минути. В случая ставаше дума за човек, който се е наранил толкова тежко, че се е наложило жена му да се обади на спешния телефон. Но пък и не беше невъзможно или немислимо. В кризисни ситуации хората често реагират по странен начин. Може да са се опитали сами да направят превръзката и са решили да отидат до болницата едва когато са видели, че не могат да спрат кървенето. Понякога при спешни случаи действията се извършват по-бавно, вместо да бъдат извършени по-бързо. По-трудно се вземат решения, по-трудно се извършват някои обичайни неща. Не, каза си тя, това едва ли би било мотив за подозрения.

Другото, за което Фрида не преставаше да мисли, беше точният час на двете обаждания. Съобщението от телефона на Джак беше изпратено до Фрида в девет и трийсет и две. Обаждането на Лий Блексток до спешния телефон беше регистрирано в девет и трийсет и осем. Ако беше обратното, Фрида беше склонна да повярва на казаното от тях. Тя се опита да си представи евентуалния ход на събитията през онази вечер. Даниъл Блексток е трябвало да нападне Джак, после да изпрати съобщението, после да се обади на жена си най-вероятно от телефон с предплатена карта, за да не може да бъде проследено мястото на обаждането. После, в някой следващ момент, той си е срязал ръката. Те не биха могли да планират предварително часа, в който Лий да се обади на „Спешна помощ“. Би могло Джак да не си е вкъщи. С него би могло да има още някой. Той е трябвало да изпрати съобщението веднага след като нападне Джак. Ако това съобщение се беше получило след обаждането на Лий, Фрида щеше да бъде принудена да повярва, че нападението е било извършено от някой друг.

Фрида вече беше пред къщата на Оливия. Тя погледна часовника си. Придвижването пеша беше й отнело час и половина. Блексток не беше вървял пеша. Как беше стигнал до „Сейнт Джуд“? В близост до болницата нямаше метростанция. Придвижването му би включвало продължително ходене пеша и смяна на превозни средства. Не, каза си тя. Пътуване с метро или автобус би било безнадеждно бавно, а освен това щяха да го видят доста хора. Имаше и камери за наблюдение. Дори и придвижването с колело би отнело твърде много време. Кола, помисли си тя. Придвижил се е с кола. Съществуваше риск да попадне в задръстване, но около девет и половина вечерта нямаше проблем да пътува с кола през Източен Лондон. Едва ли би взел такси, нито пък би използвал мобилното приложение „Юбър“ за споделено пътуване. Там се води статистика, остават следи. Той би използвал собствената си кола, би паркирал някъде близо до дома на Оливия, би изминал пеша последните двеста-триста метра. След това би потеглил обратно с колата и би се срещнал с Лий някъде близо до болницата. Тя би могла да отиде дотам пеша и да чака на предварително уговорено място.

Осъществяването на този сценарий обаче не зависеше само от Даниъл Блексток. Зависеше и от съпругата му. Фрида го прехвърли през ума си няколко пъти. Нямаше обходен вариант. Тази жена не можеше да е чак толкова глупава. Той очевидно е трябвало да разкаже на Лий някаква история, може би истинската, а може би измислена. Но каквато и история да й е разказал, му се е наложило да й се довери. Жена му е трябвало да се обади на спешния телефон, да се срещне с него. Тя е трябвало да присъства, когато той е пробол дълбоко ръката си. Фрида знаеше какво представлява едно такова нараняване, гледката на кръвта, мирисът й. А после е трябвало да отиде заедно с Даниъл до болницата и да разговаря с лекарите и сестрите. Дали би могла непохватната и неспокойна жена, с която току-що беше разговаряла, да се справи с всичко това? Фрида се сети за красивия букет цветя в кухнята. Представи си задоволството, което беше озарило за миг лицето на Лий Блексток, когато тя се беше възхитила от тях. Кой би могъл да каже на какво са способни хората?

— Днес при мен дойде Фрида Клайн — каза Лий Блексток, още щом съпругът й прекрачи прага.

— Тук ли?

— Да. Тя влезе вътре и разговаряхме. Няма нищо лошо, нали?

— За какво беше дошла?

— Интересуваше се от твоя инцидент.

— Ти какво й каза? — Даниъл Блексток пристъпи по-близо до нея. Тя усети дъха му и видя капчиците пот по челото му.

— Казах й, че си се порязал и че заедно сме отишли в болницата.

— Тя повярва ли ти?

— Така мисля.

— Добре.

— Тя е хубава, нали?

С видимо усилие Даниъл Блексток взе ръката на жена си в своята здрава ръка.

— Не бива да се притесняваш от другите жени — каза той.

— Даниъл?

— Да.

— Всичко е наред, нали?

— Какво?

— Ами… Нали няма нищо, за което да се тревожа? — Абсолютно нищо.

50

— Това нещо като съвещание ли е? — попита Рубен.

Фрида хвърли поглед към присъстващите в дневната му. Джоузеф беше седнал до Оливия на дивана. Рубен беше в специалното си кресло. Клои влезе с чаши чай на един поднос и им ги раздаде.

— Да, нещо такова — отвърна Фрида.

— Някой да иска бисквити? — попита Клои.

— Може ли първо да кажа няколко думи? — прекъсна я Фрида.

Клои направи недоволна физиономия и седна.

И така, Фрида им описа в подробности подозренията си за Даниъл Блексток. Те я слушаха в пълна тишина, с изключение на Оливия, която шумно въздишаше и от време на време издаваше късо стенание, а също и на Джоузеф, който бавно удряше с юмрук по коляното си. Когато тя свърши, отначало никой нищо не каза, след което започна да се надига глъчка. Тя обходи с поглед лицата им и зачака.

— Сигурна ли си в това, което казваш? — попита Рубен.

— Сигурна съм.

— Той взе интервю от мен. — Гласът на Клои беше изпълнен с напрежение. — Говореше ми приятелски и със съчувствие. Разпита ме какво точно се е случило, как съм се чувствала.

— Знам.

— Той ми показа онази снимка. Ти казваш, че именно той е човекът, който я е направил, който ми е дал опиат и ме е отвлякъл и който ме е държал заключена и в несвяст?

— Да.

— Гади ми се от всичко това.

Джоузеф стоеше до вратата със скръстени на гърдите ръце. Лицето му беше потъмняло. Фрида се зачуди защо не отронва нито дума.

— Той си играе с нас — обърна се Рубен към Фрида.

Оливия се наведе напред и зарови лице в дланите си, а косата й падна пред очите.

— И какво сега? — обади се Клои. — Защо не изнесеш цялата тази реч пред полицията? Нима сега не е моментът да отидат и да го арестуват, а всеки от нас да се прибере вкъщи и да продължи да живее живота си?

— Разказах им за моите подозрения относно Даниъл Блексток. Не бих могла да направя повече от това.

— Ако ти си убедена в неговата вина, защо и те да не са? — попита Клои.

— Въпросът не се свежда само до това. Първо, те не вярват напълно. И второ, дори и да вярваха в това, в което аз вярвам, то не би било достатъчно. Те трябва да разполагат с факти, с които да докажат, че го е извършил. Засега той им показва, че не го е извършил. Има алиби. Фалшиво алиби, но може да свърши работа.

— В такъв случай ние какво трябва да направим? — продължи Клои. — Просто да си седим тук и да го чакаме да направи нещо друго? Както знаем, Джак не е в състояние да присъства на това съвещание, защото лежи в проклетото болнично легло.

Оливия измърмори нещо неразбираемо.

— Освен това Рубен беше нападнат, а един от твоите пациенти беше убит. Един човек, който работеше с мен, беше задържан за разпит и това го смачка психически. А всичко започна с един труп, който беше намерен под дюшемето в собствената ти къща, и ти твърдиш, че останалите нападения нямат нищо общо с това?

— Не, не казвам, че нямат нищо общо с това. Казвам, че не са извършени от един и същи човек.

— Това какво означава? — попита Клон.

— Мисля, че убийството на Брус Стрингър го е провокирало.

— Провокирало? — повтори Оливия.

— Вдъхновило го е.

— Искаш да кажеш, че той е нещо като фен? — възкликна Клои.

— Би могло да се каже.

— На теб или на Дийн Рийв? — попита Рубен.

— Това е както когато човек вижда произведение на изкуството и иска да го възпроизведе.

— Но имитацията никога не може да бъде толкова добра, колкото е оригиналът — отбеляза Рубен.

Фрида поклати глава.

— Насилието си е насилие. Няма значение защо някой го извършва. Особено ако ти си жертвата.

— И така, какво ще правим? — обади се Оливия.

— Знам какво трябва да направим — каза Джоузеф, нарушавайки мълчанието си.

— Какво? — попита го Фрида.

Той само я изгледа мълчаливо.

— Не — каза твърдо тя.

— Аз говори с приятел. Той говори с негов приятел. Тук повече ние няма говорим за това.

— Не — упорито повтори Фрида.

— Само аз заема се — продължи Джоузеф. — Никой от вас не знае нищо. Просто ще отричате.

— Престани, Джоузеф. Наистина! — каза ужасена Фрида. — Забраняваме ти. Нищо няма да правиш, разбра ли?

— Казваш, че ти сигурна — отвърна Джоузеф. — Казваш, че ти знаеш какво той направил. Ти виждаш какво той направил на Клои. Направил на Джак. Направил на Рубен.

— Сега Фрида ще ти изнесе лекция — обади се Рубен. — Ще ти каже, че без закона сме нищо. Или какво би бил животът, ако вършехме такива неща? Или какво би станало, ако тя греши?

— Нямах намерение да казвам тези неща.

— А какво щеше да кажеш?

— Не знам.

Лицето й беше неподвижно, черните й очи гледаха съсредоточено.

— Щях да кажа само, че не бива да вършим подобно нещо. Не е кой знае какъв отговор. Може би не е така хубав, както репликите, които си мислеше, че ще кажа. Това е единственото, което ми идва наум: не можем да направим подобно нещо. — Тя ги изгледа напрегнато. — Съгласни ли сте?

— Тогава какво ще правим? — попита Джоузеф. — Просто ще стоим и ще чакаме?

— Не. Ще стоите заедно. Ще се пазите един друг. Няма да излизате сами и няма да оставяте никого сам в къщата. Няма да ходите никъде, без полицията да знае къде отивате. Полицаите ще бъдат отвън през цялото време и ще ви пазят денонощно. И вдаден момент може би разследващите ще открият нещо, някаква улика срещу него.

Тази нощ Даниъл си легна късно. Кожата му беше топла, а дишането му беше по-тежко от обичайното.

Лежащата до него Лий отново и отново прехвърли всичко през ума си. Усещането й беше същото, както когато съпругът й я беше целунал за пръв път. Тя толкова живо си спомняше онази първа целувка, че можеше дори да я помирише и да усети вкуса й. Беше чакала много дълго и ето че накрая се беше случила онази неочаквана близост между тях: устните му бяха върху нейните, езикът му беше топъл, ръката му стискаше гърдите й. През тялото й беше минал горещ спазъм и удоволствието от него беше толкова силно, че го беше усетила почти като болка.

Да, през онази вечер се беше почувствала по същия начин. Беше останала почти без дъх, докато стигне до спортното игрище. Придвижването пеша й отне повече, отколкото Даниъл й беше казал. Тя застана на разстояние от спортно-развлекателния център. Даниъл я беше предупредил, че там има охранителни камери.

Лий почака пет минути, десет минути. Може би нещо се беше объркало? По едно време колата се появи и сви по страничната улица, където чакаше тя. Лий влезе и седна до него. Очите му блестяха от възбуда.

— Обади ли се на спешния телефон?

Тя кимна.

— Ще трябва ти да караш — каза той.

— Извинявай, забравих.

Лий слезе от колата, заобиколи и седна на мястото на шофьора. Той разгъна хавлиената кърпа на скута си. Очакваше да изтече доста кръв. Тя отвори жабката и извади сгъваемия нож. Беше го изтъркала до блясък. За миг се вгледа в него.

— Трябва да побързаме — подкани я Даниъл. — Той я погледна. Тя все още дишаше тежко, заради това че беше вървяла бързо, почти тичайки. — Можеш ли да го направиш?

Даниъл отпусна ръката си върху кърпата. Лий хвана здраво ножа и опря острието в опакото на лявата му длан. Трябваше да бъде лявата му длан. Тя натисна и усети как плътта леко поддаде. Отдръпна ножа. Дори на слабата улична светлина се виждаха малките тъмни мехурчета по кожата. Тя вдигна ръката му, приближи я до устните си и близна с език тъмната течност. Усети вкус на сол и желязо.

— Не е достатъчно — каза съпругът й. — Изобщо не е достатъчно.

Лий нежно премести ръката му върху хавлиената кърпа.

— Готов ли си? — попита тя.

— Просто го направи.

Тя заби ножа и го извади, а той отпусна назад главата си и тихо застена от болка.

Лий и сега продължаваше да чува това стенание, докато лежеше до него в тъмното. То се беше запечатало в съзнанието й и тя можеше да си го „пуска“ колкото пъти пожелае.

51

Телефонът иззвъня. Беше Карлсън.

— Пусни телевизора — каза той. — Едва ли ще ти хареса, но по-добре го включи.

— В момента вечеряме — отвърна Фрида.

— Просто го направи.

Фрида огледа насядалите около масата.

— Карлсън казва, че трябва да видя нещо по телевизията. Предполагам, че се отнася за мен, така че вие може да останете тук и да продължите с вечерята.

— И да пропуснем да те видим по телевизията? — обади се Клои.

— Сигурно не е нищо особено — каза Фрида.

— Всеки да си вземе чашата — намеси се Рубен. — Джоузеф, вземи и другата бутилка червено вино от рафта.

Чу се потракване на чаши, докато Рубен, Джоузеф, Оливия, Клои и Алексей вървяха след Фрида към дневната. Те се наместиха плътно един до друг на дивана и на килима, а през това време Джоузеф пусна телевизора. Един мъж със слънчев загар държеше зелена бутилка.

— Колко смяташ, че можем да й вземем при разпродажба? — питаше той жената до себе си.

— Не мисля, че е това — каза Фрида.

Джоузеф смени канала. Една млада жена с жълта престилка месеше тесто.

— Много е важно как ще започнете — съветваше тя, леко задъхана.

— Това е абсолютно вярно — обади се Оливия. — Слушай, да не би твоят приятел Карлсън да си мисли, че трябва сами да си месим хляб?

— Стига! Той едва ли би позвънил, за да ни каже да гледаме някаква кулинарна програма — тросна се Клои.

Джоузеф отново превключи канала.

— Ето, това е — каза Фрида.

Един човек вървеше край брега на някаква река. Фрида веднага позна, че това е Темза. Когато видя Бариерата на Темза зад него, тя вече знаеше какво ще последва. Мъжът беше облечен със син костюм и тъмнооранжева риза без вратовръзка. Носеше очила с тъмни рамки, които обхващаха само горната част на стъклата. Предишния път, когато Фрида го беше видяла, беше гладко избръснат, но сега си беше пуснал модно оформена брадичка.

— Лондон е град на призраци — говореше той. — Пълен е с тайни.

— Кой е този? — попита Оливия.

— Хал Брадшо — каза Рубен. — Телевизионна звезда и профайлър.

— Той мрази Фрида — обади се Клои.

— Това не може да е вярно — отвърна Оливия.

— Той смята, че тя му е опожарила къщата.

— Какво?!

— Тихо — прекъсна ги Фрида. — Искам да чуя това.

— За мен Лондон е като човешкото съзнание — каза Брадшо. — Пълен е с хора, които се крият някъде, с потайни места, с подземни реки.

— Ама че глупости! — възкликна Оливия.

— Не съвсем — възрази Фрида.

— Ти наистина ли си му опожарила къщата?

— Тихо — отново каза Фрида и изсъска към снаха си: — Разбира се, че не съм.

— Някои от нас — продължи Брадшо, гледайки сериозно в камерата, — се опитват да използват своите професионални умения, за да разбулват тайни, да поправят причинени злини, да откриват виновните, да защитават невинните. Но нашата професия е свързана с определени отговорности. В ръцете на неправилния човек тя може да нанесе големи вреди. В тазседмичното издание на програмата ще ви разкажа една история, която е показателна за това какво се случва, когато безценните методи на криминалния профайлър попаднат в ръцете на не когото трябва.

— Мръсник! — избухна Клои.

Сега камерата показа друг човек, който вървеше по старата алея край Темза. Това беше Даниъл Блексток. Той се спря и се облегна на перилата, отправил взор към реката, докато гласът на Хал Брадшо зад кадър обясняваше на зрителите кой е той, разказвайки историята на един упорит криминален репортер, превърнал се в заподозрян за престъпления, които не е доказано, че е извършил.

— Даниъл Блексток — посочи Брадшо — е ценен свидетел. От една страна, е изявен криминален репортер, а от друга, макар и абсурдно, е заподозрян. Накратко казано, той има наблюдения върху законодателния процес и от двете страни. — Брадшо се появи пред камерата и стисна ръката на Блексток. Двамата бавно се отдалечиха.

В следващия кадър камерата вече ги снимаше фронтално, докато се разхождаха.

— Даниъл — каза Брадшо. — Мога ли да ти задам един личен въпрос? Как си след всичко онова, което преживя?

Върху лицето на Блексток се появи мрачно изражение.

— Опустошен, разбира се. Аз съм репортер. Но не само. От цялото си сърце исках да помогна на разследването. Когато получих по пощата едно веществено доказателство, не побързах да го отпечатам. Отидох право при…

Той млъкна многозначително.

— Право при кого? — насърчи го Брадшо. Те бяха престанали да се разхождат и той сложи приятелски ръката си на рамото на Блексток.

— Отидох право при доктор Фрида Клайн.

— Може би трябва да ни обясниш коя точно е Фрида Клайн.

— Не е нужно да разказвам много за нея, защото тя се е превърнала в обществена знаменитост. Тя е психоаналитичка, която се забърка в случая „Дийн Рийв“ за извършени от него отвличания и убийства отпреди няколко години. Оттогава доктор Клайн има някаква странна обсебеност от Рийв.

— Странна, наистина — съгласи се Брадшо. — Но поправете ме, ако греша, тя самата нямаше ли проблеми със закона?

— Проклятие! — извика Клои срещу екрана.

— Тя е особена жена — каза Блексток. — Доколкото знам, арестували са я няколко пъти. Дори имаше период, в който се криеше от властите.

— И точно тази жена е насочила вниманието на полицията към теб — подхвърли Брадшо. — Той се загърна по-добре в якето си и погледна към небето. — Захладня. Какво ще кажеш да отидем да пием кафе?

В следващия кадър Брадшо и Блексток седяха в едно кафене, където сервитьорка им поднасяше големи чаши кафе.

— Чувстваш ли се обиден от онова, което ти се наложи да изтърпиш? — обърна се към него Брадшо. — Наранен ли си от преживяното? Разпитван в полицията, поставен под подозрение… Ужасно нещо!

Блексток доби замислен вид.

— Не бях травмиран, защото знаех, че съм невинен. Дразнех се единствено от това, че полицията си губи времето с мен, докато истинският престъпник беше на свобода.

— Не всеки би могъл да бъде толкова всеопрощаващ, имайки предвид на какво е способна Фрида Клайн — каза Брадшо.

— Не можеш ли да го дадеш под съд? — попита Клои.

— Не — обади се Джоузеф. — Аз ще се разправя с него.

— Престанете — намеси се Фрида. — Никой нищо няма да прави. А сега искам да чуя това.

— Сега разбирам — каза Оливия. — Много е вълнуващо да чуеш как някой говори за теб по телевизията.

— Млъкни, мамо — изръмжа Клои.

— Просто досега не съм познавала известни хора…

— Моля ви — каза Фрида.

— Достатъчно за това — казваше Брадшо. — И двамата имаме умения в тази област. Ти си опитен криминален репортер. А аз от години се опитвам да покажа, че психологическото профилиране е основен метод при разкриването на едно престъпление.

— Накъде биеш? — провикна се Клои.

— Шшт — изшътка Фрида.

— За съжаление — продължи Брадшо, — няма как да бъда подкрепен от аматьори и хора, търсещи публично внимание. Но нека да обменим мисли за това драматично разследване. Моето собствено мнение е, че Фрида Клайн жъне бурите на своята звездомания. Ясно е, че човекът, който напада нейните близки приятели и колеги, й отправя послание. Неслучайно единственото убийство е на пациент на Фрида Клайн. Сякаш убиецът иска да каже на доктор Клайн, че има опасност тя да забрави истинските си отговорности.

— А какво смятате за самия убиец? Или убийца? — попита Блексток. — Изградихте ли психологическия му профил?

— Все още обмислям идеите си – отговори Брадшо. — Но отсега мога да кажа, че полицията трябва да търси бял мъж, наближаващ средна възраст, със здраво телосложение, образован. Притежава кола или бус. Живее в Лондон.

— Това е доста широко понятие.

— Както вече казах, още съм в началото. Ами ти, Даниъл? С твоя богат опит при отразяване на престъпления, към кого би насочил подозренията си?

Блексток замълча, преди да отговори.

— Занимавам се с тази работа повече от десет години. Писал съм статии и репортажи за изнасилвания, отвличания, нападения и няколко убийства. Установил съм, че когато най-накрая престъпникът бъде хванат, настъпва момент на разочарование, защото се оказва, че е някаква посредствена личност. В случая обаче нещата са различни.

— Какво имаш предвид?

— Смятам, че сте прав, че тези престъпления са вид послание. Но не смятам, че са послание към Фрида Клайн. По-скоро са послание към някой друг.

— Към кого?

— Не знам.

— Към Дийн Рийв ли?

— Вие сте специалистът по психологическо профилиране, не аз. Но това е интересно предположение.

— От професионалния си опит знам, че тези престъпления обикновено ескалират. Смяташ ли, че е възможно с това убийство да се сложи край на тази поредица от издевателства?

Сега Блексток заговори бавно, местейки поглед от камерата към Брадшо и обратно, сякаш не беше сигурен към кого да се обърне. Внезапно Фрида изпита чувството, че той говореше лично на нея. Но дали беше на нея, или на някой друг?

— Имам особено усещане за тези престъпления. Затова се чувствах толкова странно, докато ме разпитваха в полицията. Смятам, че въпросният извършител, който и да е той, не действа според очакванията, а е една стъпка напред.

— Какво означава това? — попита Брадшо.

— Не знам. Но ние всички ще разберем.

Брадшо се обърна към камерата:

— Това беше Даниъл Блексток, репортер и невинна жертва. До следващия път. Спокойна вечер.

Фрида се пресегна и изгаси телевизора. Тя погледна към Рубен, Джоузеф, Оливия и Клои.

— Е, какво мислите?

— Трябва да подадеш оплакване до Етичната комисия към Общия медицински съвет — каза Рубен.

— Няма да подавам никакво оплакване до никого.

Надигна се лека глъчка, но Фрида не й обърна внимание, потънала в собствените си мисли.

— Хей! — чу тя един глас до себе си. Беше Рубен. — Съжалявам, че трябва да минеш през всичко това.

Фрида погледна своя стар приятел и ментор.

— Това не е толкова важно. По-скоро ме заинтригува онова, което Даниъл Блексток говореше. Сякаш говореше на мен.

Рубен се засмя.

— Когато хората започнат да си мислят, че техният телевизор им говори лично, това е моментът, в който трябва да престанат да ходят на психоаналитик и да се обърнат към психиатър.

Фрида поклати глава.

— Имаше нещо в думите му — каза кратко тя.

Когато въведоха Фрида в кабинета на Петра Бърдж, тя говореше по телефона, но като видя Фрида, я покани с жест да седне на един стол. Очевидно човекът от другата страна на линията говореше през повечето време. След няколко минути разговорът приключи.

— По дяволите! — изруга Петра.

— Нов случай ли?

— Нов бюджет.

— Съжалявам.

— Знам, че имаш проблеми. Помислих си, че би било добре да се видим тук.

— Гледа ли онова предаване по телевизията?

— Гледах го.

— И какво мислиш?

— Не съм мислила чак толкова задълбочено. Но смятам, че Хал Брадшо има голям апетит да прави телевизионни програми и слабо го интересуват полицейските разследвания.

— А как ти се стори предаването?

— Виж — започна Петра, — знам, че ти си в по-неизгодна позиция. Полицията беше разкритикувана като цяло, но теб те атакуваха лично. Много съжалявам.

— Не ме е грижа за това. Ако бях на мястото на Хал Брадшо, и аз щях да мразя Фрида Клайн. Това е без значение.

— Тогава кое е от значение?

— Разговорът беше интересен.

— В какъв смисъл?

Фрида се изправи. В един ъгъл на кабинета имаше диспенсър за вода. Тя отиде до него, напълни две пластмасови чаши и се върна с тях.

— Едно от нещата, които съм научила в практиката си — каза тя, — е, че когато на хората им зададат въпрос, те отговарят. Може би не осъзнават, че отговарят, но всъщност го правят. Може да си мислят, че успяват да излъжат, но лъжата сама по себе си говори много.

— И каква лъжа изрече Даниъл Блексток?

— Дори не съм сигурна, че той излъга. Брадшо го попита за убиеца и той отговори, че смята, че убиецът не действа според очакванията, а е с една стъпка напред. Тази реплика ми се стори доста странна. Тя е едновременно и мъглява, и конкретна.

— И аз мисля, че е мъглява. Но защо трябва да е конкретна?

— Мисля, че гледаме на събитията от погрешен ъгъл — посочи Фрида. — Ние чакаме да предприеме нещо. А ако той вече го е извършил?

— Какво е извършил?

— Това е проблемът. Засега нямам представа.

— Съществува и друг проблем, а именно че Даниъл Блексток може да няма нищо общо. Нали не си забравила, че той има алиби.

— Всъщност исках да поговорим за това.

Фрида се огледа наоколо. На стената имаше карта на Централен Лондон. Тя се приближи до нея и разказа подробно как се беше придвижила пеша от болницата в Поплар до къщата на Оливия в Излингтън, как Блексток е могъл да се придвижи с кола, за което би имал нужда от помощта на съпругата си.

— Достатъчно убедителна ли бях? — попита Фрида, когато приключи разказа си.

— Е, добре, да кажем, че физически не е невъзможно. Но дали е реално изпълнимо? Той би ли си причинил това?

— Мисля, че е напълно възможно жена му да му е помогнала — каза Фрида.

— Възможните варианти не са доказателства.

— Но ти сама разбираш, че трябва бързо да се действа. Смятам, че снощи Даниъл Блексток се опитваше да ни каже — по-скоро да ми каже, — че вече е извършил нещо. Не можем просто да стоим и да чакаме.

— Напротив, можем.

— Ти и екипът ти трябва да действате. Трябва да ги призовете за разпит. И двамата. Трябва да ги притиснете. Особено нея.

— Да ги притиснем?! — възкликна Петра. Това да не ти е затворническият лагер в Гуантанамо? Можем да им зададем въпроси, на които те да откажат да отговорят, и с това ще приключи всичко.

— Не — тръсна глава Фрида. — Там нещо става. Трябва да действате незабавно.

Последва дълго мълчание.

— Не считам Даниъл Блексток за заподозрян — каза накрая Петра. — И, честно казано, не съм убедена, че той говореше именно на теб от телевизионния екран.

— Петра, трябва да го задържите в предварителния арест.

— Това едва ли ще е възможно дори за период от двайсет и четири часа.

— Мислех, че в случай на убийство разполагате с деветдесет и шест часа за задържане в ареста.

— Това се прави при особени обстоятелства, с които ние не разполагаме.

— Но ще направиш всичко възможно, нали?

Петра забарабани неспокойно с пръсти по бюрото.

— Ще си помисля.

52

— Защо имам чувството, че наскоро пак си седяхме тук тримата? — каза присмехулно Даниъл Блексток. Носът му беше зачервен от слънцето, а бузите му розовееха. Той се усмихна на Петра, усмихна се на Дон Камински, настани се удобно на стола и сложи ръце зад главата си. Може би не беше чак толкова спокоен, помисли си Петра. Под мишниците му имаше петна от пот. Тя отново му прочете правата.

— Всичко ми е ясно.

Той седна с изправен гръб и извади бележник и молив от джоба на якето си.

— Вие двамата имате ли нещо против, ако си водя бележки?

— Целият разговор се записва.

Петра посочи с ръка към касетофона, който тихо жужеше.

— Трябват ми бележки за следващия ми репортаж. Част втора, така да се каже.

— Също така имате право на адвокат. Ако нямате такъв, можем да ви осигурим.

— Струва ми се, че използвате абсолютно същите думи като миналия път.

Той усърдно започна да пише нещо.

— Искате ли адвокат?

Даниъл Блексток почука няколко пъти с молива по бележника си.

— Може би ще поискам адвокат — каза той накрая. — Достатъчно дълго съм бил криминален репортер, за да не вярвам особено на полицията.

— Много добре. Да ви осигурим ли адвокат?

— Направете го.

— Добре. Междувременно ще отидем да поговорим с жена ви.

Тя следеше внимателно изражението му; то не се промени. Но дясното му коляно подскачаше нагоре-надолу. В момента Даниъл Блексток представляваше една странна смесица от притеснен и нахакан човек.

— Без коментар — каза Лий Блексток. Тя седеше с изправен гръб на стола си, с ръце, скръстени в скута. Беше облечена в бледосиня рокля тип риза, а косата й беше леко омазнена и прилепнала на главата й; бретонът й влизаше в очите, от което тя често примигваше. Устните й бяха бледи и сухи и Лий постоянно ги облизваше. Тя говореше монотонно, произнасяйки поотделно всяка дума, подобно на ученичка, която е назубрила урока си. Избягваше погледа на Петра и гледаше леко встрани.

— Сама разбирате, госпожо Блексток, че обвинението в съглашателство с друго лице за заблуда на следствието е нещо сериозно и може да доведе до излежаване на дълга присъда в затвора.

— Без коментар.

— Интересува ни вечерта, когато вашият съпруг си е наранил ръката. Спомняте ли си въпросната вечер?

— Без коментар.

— Въпросът ми е достатъчно ясен.

Лий Блексток продължи да гледа встрани.

— Той беше ли с вас вкъщи вечерта, когато си поряза ръката?

— Без коментар.

— На двайсет и девети август, около девет и половина вечерта, вие сте се обадили на телефон 111 и сте съобщили за инцидента. — Лий мълчеше. Петра забеляза, че тя отпусна ръцете си и изтри длани в роклята си. — Съпругът ви беше ли с вас, когато се обадихте? — Тя почака няколко секунди. — Или първо се обадихте, а след това отидохте с колата, за да се срещнете с него на предварително уговорено място? — Тя си мислеше за онова, което Фрида й беше казала вчера. — Лий, може би вие самата сте причинили раната, за да осигурите алиби на съпруга си?

— Без коментар — каза Лий Блексток. Гласът й беше дрезгав. Тя се изкашля, слагайки ръка пред устата си.

— Знам, че е много трудно да свидетелстваш срещу партньора си — каза Петра с благ тон. — Това е наистина голямо изпитание. Но трябва да ни кажете, Лий. Ако съпругът ви е извършил нещо лошо, не бива да го прикривате. Това би било много лоша постъпка, която може да ви навлече големи неприятности.

Стаята се изпълни с тежко мълчание. Петра чуваше свистенето на касетофона; до нея Дон Камински се размърда неспокойно на стола си. Тя наблюдаваше внимателно лицето на Лий.

— Става дума за серия от брутални нападения — продължи Петра. — И едно убийство. Един човек беше убит. Ако знаете нещо, можете да ми кажете. Още не е късно.

Лий погледна надолу към скута си; сега Петра виждаше само кривата пътечка в косата й.

— Без коментар — каза тя.

Служебният адвокат Саймън Нийвс беше мъж на средна възраст, с оплешивяваща на челото сива коса и с торбички под очите. Всичко около него изглеждаше износено и изхабено: костюмът му, овехтялата му кожена чанта с документи, мършавата му фигура.

— Интересува ни вашето алиби за вечерта на двайсет и девети август — започна Петра, след като тя и Дон Камински се настаниха отново на местата си, включиха касетофона и още веднъж прочетоха правата му. — Знам, че предишния път ни разказахте за въпросната вечер. — Тя взе папката и извади отвътре показанията му. — Моля. Сега искам отново да поговорим за това.

Саймън Нийвс кимна на Даниъл Блексток. Даниъл Блексток кимна на Петра.

— Няма да кажа нищо по-различно — отвърна той с любезен тон. — Режех парче линолеум. Пръстите ми се плъзнаха. Сгъваемият нож сряза ръката ми. Жена ми се обади на 111. После ме откара в болницата, където ми зашиха раната. Сигурен съм, че всичко това е потвърдено от болницата.

— По кое време стана инцидентът?

— Около девет и половина.

— А кога пристигнахте в болницата?

— Някъде около десет и петнайсет. Сигурен съм, че от болничния регистър ще ви дадат точното време.

— Значи точно по времето, когато някой е нападнал господин Дарган, вие можете да се похвалите с неоспоримо алиби.

— Точно така — обади се Саймън Нийвс. — Поради което е учудващ фактът, че господин Блексток е тук.

— Няма никакво доказателство, че по време на инцидента сте си били вкъщи. За това имаме единствено думата на съпругата ви.

— Ръката ми — започна Блексток, след което млъкна с видимо усилие.

— Раната ви може да е била причинена на всяко друго място. Например недалеч от болницата.

Лицето на Блексток пламна. Той се наведе напред, но адвокатът сложи ръка на рамото му и в следващия миг той отново се дръпна назад и изправи раменете си.

— Не коментирам — изрече кратко Блексток.

— Може да сте шофирали от Излингтън, да сте взели жена си от определено място и да сте продължили към болницата — каза Петра. — И това обяснява нереалистично точните часове, които цитирате, както и факта, че ни представихте подробно алиби едва след като бяхте тук на разпит. Сякаш сте нападнали господин Дарган, за да докажете, че не сте нападнали нито него, нито когото и да било.

— Няма ли да ми зададете въпрос? — попита насмешливо Блексток.

— Ние, разбира се, ще се срещнем отново с жена ви, за да видим дали този път няма да бъде по-разговорлива. Ще проверим и камерите за наблюдение. — Петра Бърдж го наблюдаваше внимателно. Очевидно му беше горещо. Кафявите му очи гледаха остро. — Но засега ще ви попитам за други часове и дати. Можете ли да ми кажете къде бяхте на двайсет и втори август?

— Не.

— Както може би знаете, през онази вечер е бил нападнат и жестоко пребит в дома си Рубен Макгил. Имате ли алиби и за въпросната вечер?

— Без коментар.

— Къде бяхте през уикенда на тринайсети и четиринайсети август?

— Откъде да знам? Може би с жена ми сме гледали телевизия и… — На лицето му се появи ехидна усмивка. — Знам ли? Може би съм имал някакви домашни задължения, като например изрязване на плочки от линолеум.

Петра позвъни на Фрида.

— Е?

— Не знам, Фрида. Той е самодоволно копеле, но пък и много хора са такива. Нямам нищо срещу него.

— Ами тя?

— Единственото, което каза, с изключение на това, че потвърди самоличността си, беше „без коментар“. Все едно беше с изключено съзнание и сякаш не чуваше какво я питам.

— Имаш ли на разположение двайсет и четири часа?

— В момента не повече от петнайсет.

— Не можеш ли да ги задържиш за по-дълго?

— За това ми трябва основателна причина.

— Не можеш ли да „заобиколиш“…?

— Не.

Последва мълчание.

— Може ли да дойда и да поговоря с тях?

— Ти?

— Мисля си, че може би Даниъл Блексток ме иска като негова аудитория, за да може да ми каже нещо.

— Не знам.

— Моля те — настоя Фрида с почти заповеднически тон.

Настъпи мълчание. Петра си помисли за проваленото разследване на убийството на Брус Стрингър, за серията от нападения срещу приятелите на Фрида, за смъртта на Морган Роситър. Представи си Даниъл Блексток, който седеше в стаята за разпити с изгорелия си от слънцето нос и пламтящите си кафяви очи. Целият той беше една странна смесица от нервно очакване и превъзбуда. Помисли си за бележника му, за статията, която би написал, ако го освободяха отново без обвинение, и стомахът й се сви.

— Добре. Защо не? В момента и двамата са в почивка.

Тя затвори телефона.

— Здравей, Фрида.

Тя седна срещу него, без да му отговори, а Петра се настани отстрани. Очите им се срещнаха. Фрида усети възбудата му и нещо я парна под лъжичката. Защо, след като се намираше в полицейска стая за разпити, а жена му беше в съседната стая, беше изпълнен с такова нетърпеливо очакване?

— Не можа да се сдържиш и да не дойдеш, нали? — подхвърли Даниъл. — Пред него имаше разтворен бележник; той я погледна съсредоточено, след което надраска няколко думи. — Сива риза — отбеляза той. — Коса, изпъната силно назад и вързана в стегната конска опашка. На читателите им харесва да научават такива неща. — Той написа още нещо. — Изглежда уморена, бледа, напрегната. Точно така!

— Наистина ли вярвате — каза Фрида, — че макар и да сте убили един човек, да сте пребили други двама и да сте отвлекли едно младо момиче, не сте оставили никакви следи?

Даниъл хвърли поглед към седящия отляво Саймън Нийвс, повдигна веждите си и се усмихна.

— Без коментар — каза той.

— Имате фалшиво алиби.

— Без коментар.

— Накарали сте съпругата си да ви прикрива и съм сигурна, че сте я накарали тя да ви нанесе раната.

— Без коментар.

— Що за съпруг би направил подобно нещо?

— Без коментар.

— Срещнах се със съпругата ви. Смятате ли, че ще продължи да поддържа версията си, след като разбере в каква беда се е забъркала?

— Нямаш нищо срещу мен — каза Даниъл Блексток. — Прочутата Фрида Клайн, която не разполага с никакви факти. Това как те кара да се чувстваш?

— Кого се опитваш да впечатлиш, Даниъл? Мен ли? — Фрида се вгледа в зачервеното му лице. — Дийн Рийв?

— Нямаш нищо срещу мен — повтори Даниъл Блексток.

— Играта ти приключи — каза невъзмутимо Фрида. — Дори и този път да излезеш от тук, не ти остава много. Ще ти повдигнат обвинение, ще те осъдят, ще влезеш в затвора и докато си там, в безкрайната поредица от празни дни, през годините, когато ще си зад решетките, смяташ ли, че някой ще си спомни името ти?

Даниъл се втренчи в нея, после се наведе напред.

— Н-и-щ-о — натърти той.

— Клиентът ми няма какво повече да каже и ние се оттегляме в почивка. — Саймън Нийвс хвана лакътя на Блексток, сякаш за да му помогне да стане от стола.

— В такъв случай ще бъдеш поредното нищожество, заключено зад решетките. Няма да има какво да оставиш след себе си.

Даниъл се изправи.

— Изобщо нямаш представа — процеди през зъби той. — Абсолютно никаква представа.

Лицето на Лий беше подпухнало като тесто. Погледът й беше замъглен, очите й гледаха Фрида, но сякаш не я виждаха.

— Знам, че искаш да бъдеш лоялна. Но понякога има неща, които са дори по-важни от лоялността — каза кротко Фрида. Усещаше присъствието на Петра, която наблюдаваше, застанала до вратата. — Понякога да подкрепиш съпруга си, означава да направиш нещо много лошо, Лий. — Тя изчака няколко секунди. — Не бива да се превръщаш в негов съучастник. Можеш да действаш като самостоятелна личност. И това ще бъде много храбро. — Отново пауза. — Той не си поряза ръката вкъщи, нали?

Лий изрече глухо:

— Без коментар.

— Той те е накарал да му порежеш ръката, нали? Близо до болницата?

Жената мълчеше. Фрида чу вратата зад гърба й да се отваря.

— Това не е нужно да продължава, Лий — каза Фрида, без да се обръща, опитвайки се да се съсредоточи. — Можеш да сложиш край още сега. Не е прекалено късно.

— Мисля, че на случващото се в момента трябва да се сложи край — каза непознат глас. Фрида се обърна и видя висока жена със сива коса и продълговато лице, на което се беше изписал гняв. — Главен криминален инспектор Бърдж, може ли да разменим няколко думи? С вас също, доктор Клайн — кимна тя към Фрида.

Те се спряха до вратата.

— Коя…

— Считано от вчера, аз съм новият комисар. И това, което виждам тук, изобщо не ме радва. — Тя насочи вниманието си към Петра. — Стига вече със заобикалянето и нарушаването на правилата. Осъзнавате ли, че в момента ни гледат под лупа?

— Това не е причина…

— Разбирам, че сте поискали удължаване срока на задържането им.

— Да.

— На какво основание?

Петра издържа втренчения й поглед.

— Убедена съм, че именно Даниъл Блексток е убил Морган Роситър, отвлякъл е Клои Клайн, нападнал е Рубен Макгил и Джак Дарган.

— Знам в какво сте убедена, но не разбирам защо сте убедена. Какви доказателства имате?

— Алибито му е неубедително и…

— Какви доказателства, главен криминален инспектор Бърдж?

— Той го е направил — обади се Фрида.

Жената се обърна и я изгледа. Очите й бяха ясни и проницателни, погледът й беше остър. Тя въздъхна.

— Знам какви неща сте преживели, доктор Клайн, но трябва да разберете, че тук работим по определени правила. Освен това е недопустимо един цивилен гражданин да разпитва един заподозрян.

— Тогава нека Петра го разпита. Просто й дайте допълнително време. Той го е направил.

— Не.

— Той е опасен.

— Едно е да имаш интуиция, друго е да разполагаш с улики. Предположение и доказателство са различни неща. Представете ми убедителни доказателства за вината му и ние ще го задържим. В противен случай той и съпругата му трябва да бъдат освободени.

— Той е извършил и още нещо — изрече отривисто Фрида.

— Какво имате предвид?

— Не знам.

— Нали разбирате, че така не ми помагате?

— Не можете просто да го пуснете да си тръгне.

— Не мога да не го пусна. Но — тонът й се смекчи — ще го оставим под наблюдение.

Тя вдигна предупредително длан, за да не им позволи да говорят.

— Това е всичко, което мога да направя.

Фрида отиде пеша до дома на Рубен. Беше рано вечерта и тя се беше обадила преди това по телефона, за да каже, че Даниъл и Лий Блексток са били освободени, без да им бъде повдигнато обвинение.

Рубен й отвори вратата. Той си беше облякъл един стар летен костюм, който висеше от него, и носеше нови очила без рамка. Пресегна се и леко прегърна Фрида, след което я поведе към градината. На масата имаше поднос с чаши и бутилка бяло вино.

— Сядай — каза той и посочи към един стол.

Тя седна, свали якето и сандалите си и затвори за кратко очи. Чу го как разлива вино в чашите. Градината миришеше на окосена трева.

— Освободиха ги и двамата — каза Фрида. — Нямало убедителни доказателства.

— Пийни вино.

Рубен й подаде едната чаша и вдигна своята в безмълвна наздравица.

— Изглеждаш елегантен — каза тя.

— Имаш предвид, че не съм с пижама.

— Може би.

— Има нещо приятно да се шляеш наоколо като инвалид, но започва да омръзва. Днес поработих над един научен доклад, който започнах преди време. И се обадих на хора, които от известно време избягвам.

— Това е добре.

— Е, поне е нещо.

— Къде са останалите?

— Останалите?

— Доколкото знам, още петима души живеят в къщата ти.

— Четирима. Засега Джак е в болницата. Добре че Джоузеф инсталира нов бойлер миналата година.

— Пречи ли ти присъствието на толкова много хора?

— Надявам се да не е за много дълго.

— Рубен… — Тя млъкна.

Той я погледна и сложи пръст на устните си.

— В отговор на въпроса ти, Джоузеф и Алексей приготвят ястие. Джоузеф сякаш вече не е строител, а се е превърнал в майстор-готвач. Той и Оливия водят непрекъсната война в кухнята: тя не спира да му дава съвети, които той не иска да приеме, и освен това му изяжда приготвените продукти, преди той да успее да ги използва. Тя е в банята в момента. Мисля, че Клои отиде да види Джак.

— Клои е тук — чуха те един глас и след малко тя излезе през кухненската врата. — Как мина, Фрида?

— Освободиха го.

Лицето й се сгърчи.

— О! Аз си мислех… Надявах се, че… — Очите й се напълниха със сълзи. Тя се намръщи и ги изтри с длан. — По дяволите! Ние сме тук като затворници, а той е на свобода.

— Затворничката иска ли вино? — пошегува се Рубен.

Тя пое чашата, която той й подаде, и отпи голяма глътка. Ръката й трепереше.

— Какво ще правим сега?

— Той ще бъде под полицейско наблюдение.

— А ние ще стоим и ще чакаме? Всички тук накуп? Ще чакаме, докато направи нещо друго?

Тя задаваше на Фрида същия въпрос, който Фрида беше задала на Петра. Нямаше отговор.

— Освен това има и друго гадно нещо — каза Клои.

— Какво е то?

— Става дума за Уилям.

— Какво се е случило?

— Тормозят го.

— Кой, журналистите ли?

— Не. Има една шайка тийнейджъри, които превръщат живота му в ад. — В очите й отново се появиха сълзи. — Страхува се да излезе навън. Те го обграждат, наричат го с ужасни имена, блъскат го и се хилят. Отвратително!

— Обаждал ли се е в полицията?

— Ти как мислиш? Той просто стои и трепери от страх в стаята си.

— Добре. — Фрида мислеше усилено. Можеше да ангажира Петра с това, но в момента то едва ли щеше да й бъде приоритет. А пък кварталната полиция едва ли щеше да се заеме сериозно с проблема. Тя с неохота реши да помоли Карлсън за помощ.

После обаче й хрумна нещо друго.

— Почакай за минута — каза Фрида и влезе в къщата, за да си вземе чантата. В портфейла си намери листчето, на което Ивет беше написала номера на мобилния си телефон. Тя си спомни изражението й, когато го беше сложила в ръката й, заръчвайки й да се обади, ако има нужда от помощ: непохватна, развълнувана, настойчива. Фрида щеше да помоли Ивет да се разправи с хулиганите, които издевателстваха над Уилям Макълоу. Тя щеше да се задейства бързо и ефикасно и щеше да бъде щастлива, че Фрида се е обърнала към нея за помощ. Това щеше да я накара да се почувства необходима.

Тя набра номера, но отсреща никой не вдигна. Фрида сбърчи чело, провери номера и отново го набра.

Отсреща нямаше отговор, само тишина.

„Странно“, зачуди се тя. Върна се в градината, дълбоко замислена.

— Какво става? — попита Клои, забелязвайки тревожното й изражение.

— Опитвам се да се свържа с Ивет.

— Тя ще ти върне обаждането.

— Засега нямам отговор.

Фрида позвъни на Карлсън, но се включи гласовата поща. Тя погледна невиждащо към Клои и Рубен, обхваната от смразяващо чувство.

— Какво? — питаше Рубен сякаш отдалеч. — Какво има?

Телефонът й иззвъня: беше Карлсън.

— Фрида? Всичко наред ли е?

— Напоследък чувал ли си се с Ивет?

— С Ивет? Не. Тя си е взела отпуск за неопределено време.

— Никой ли няма връзка с нея?

— Не. Защо?

— Опитвам се да се свържа с нея. Телефонът й е изключен.

— И? — попита Карлсън предпазливо.

— Ще ти звънна отново.

53

— Не — отсече Петра.

— Само ме изслушай.

— Не.

— Единственото, което трябва да направите, е да претърсите апартамента на Ивет. Просто да проверите.

— Фрида… Или може би ще трябва отново да започна да те наричам, доктор Клайн“. Нима аз влизам по средата на някой от твоите терапевтични сеанси и ти казвам как да си вършиш работата?

— Даниъл Блексток е направил нещо и Ивет е изчезнала.

— Ивет Лонг е излязла в така мечтания дълъг годишен отпуск.

— Тя не отговаря на обажданията ми.

Настъпи пауза.

— Звъниш ми, защото не ти е отговорила веднага?

— Звънях й много пъти. Не се включва гласовата поща. Няма никаква реакция.

— Ти да не би да си тринайсетгодишна тийнейджърка, която очаква приятелят й да й звънне? Преди време говорих с Ивет и тя беше изтощена, напълно изчерпана. Иска да избяга за малко от ежедневието. Остави я да го направи.

Фрида тръгна да казва нещо, но осъзна, че линията е затворена. Тя погледна ядосано телефона си, сякаш той беше донякъде виновен за онова, което се случваше.

След това набра друг номер.

— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш с колата? — каза тя.

— Тя ти отказа, нали?

— Кой?

— Недей да играеш игрички.

— Нямам време за игрички.

— Добре, добре.

— Знаеш какво ще ти кажа — започна Карлсън.

Той и Фрида седяха в колата му.

— Последния път, когато се видях с Ивет, тя ми каза, че ако имам нужда от нещо, просто трябва да й се обадя. Обадих й се, но никой не отговаря.

— Никой не отговаря. От колко време? От седмица? От месец?

— Телефонът й е изключен. Тревожа се.

Карлсън се замисли за момент.

— И онова, което Петра ти е казала, е, че за това си има просто обяснение: тя е заминала някъде и не желае да бъде безпокоена.

— Да, каза нещо подобно.

— Обзалагам се, че точно това е казала. Понякога имам чувството, че прегазваш един по един детективите от Лондонската полиция, довеждайки ги до отчаяние. Накрая аз ще бъда единственият оцелял, последният, който ще изпълнява твоите заповеди. И между другото, Петра е права.

— Тогава това на никого няма да навреди.

— Кое?

— Претърсването на апартамента й.

Карлсън се извърна рязко и за пръв път изглеждаше разтревожен.

— Има ли нещо, което знаеш? Нещо, което не ми казваш?

— Знам, че нещо не е наред.

— Как смяташе да проникнеш в апартамента й?

— Мисля си, че можем да счупим някой прозорец или нещо друго.

— А ако някой те види? По-точно, ако някой ни види?

— Можем да кажем, че сме подушили газ или че сме видели крадец да влиза вътре.

Карлсън запали колата и те потеглиха. Той поклати глава.

— Подушили сме газ? Откъде ти хрумват тези идеи? Звучиш като взломаджия. Като непохватен взломаджия.

— Става дума за Ивет — каза Фрида, без да се усмихва.

— Да. За Ивет, която каза, че иска да си проясни мислите, като избяга от ежедневието и от напрежението в работата.

— Ще видим.

Движението по „Севън Систърс Роуд“ беше отчайващо бавно.

— Трябваше да взема метрото — промърмори Фрида.

— Съжалявам, че таксиметровата услуга не е по вкуса ти.

Пътуваха още двайсет минути в пълно мълчание, след което Карлсън се отдели от главния път и сви по една квартална улица, направи няколко завоя и спря. Двамата слязоха от колата.

— Никога не съм ходила у тях — каза Фрида.

— Тя живее доста затворено.

Карлсън отвори градинската порта на една малка терасовидна къща и поведе Фрида надолу по стълбите до приземния етаж. Прозорецът и вратата бяха със здрави решетки.

— Това е Тотнъм — отбеляза той. — Планът ти за влизане с взлом нямаше да проработи в този район.

— И сега какво ще правим?

Карлсън извади от джоба си ключодържател с два ключа на него. Той го тръсна леко и те издрънкаха.

— Ивет ми остави резервен комплект в случай на нужда.

— Защо не ми каза?

— Любопитно ми беше да чуя какъв план си съставила. Внимавай какво докосваш, когато влезем вътре — добави той. — Не знам защо изобщо ти казвам това. Като че ли ще ме послушаш.

Той превъртя ключа в ключалката и отвори вратата. Двамата влязоха вътре едновременно. Фрида си пое дълбоко дъх и усети някакво облекчение. През цялото време се беше страхувала да не усети онази ужасяваща и така позната сладко-кисела миризма, която тогава беше започнала да се просмуква изпод дюшемето на хола й. Но тук изобщо не се усещаше такава миризма, по-скоро въздухът наоколо беше пропит от мирис на застояло, който е обичаен за едно жилище, което не е било обитавано известно време и чиито врати и прозорци са били затворени в горещото време. Карлсън махна на Фрида да отиде при него и тя влезе в малката дневна, а после бързо обиколи неголемия апартамент. Спалня, баня миниатюрен павиран двор отзад. Искаше да види дали има нещо отличително. Нямаше.

— Няма следи от борба — каза Карлсън.

Фрида не можа да прецени дали той се шегува, после реши, че не се шегува. Тя знаеше, че Карлсън е загрижен за Ивет. Огледа се по-внимателно наоколо.

— Жилището нейно ли е, или е под наем? — попита тя.

— Жилището е на Ивет — отвърна Карлсън. — Е, тя изплаща ипотека, разбира се.

В кухнята всичко беше в изряден вид. Фрида отвори един шкаф, в който имаше стройна купчина чинии, четири чаши за вино, четири по-ниски чаши. Край задната стена в дневната имаше малък плосък телевизор и ОУО устройство. До тях на пода беше поставена голяма саксия, в която се виждаха почернелите останки на увяхнало цвете. По средата имаше ниска стъклена масичка за кафе с фотьойл от едната страна. От другата страна, край лявата стена, беше сложен диван в същия стил. Над дивана висеше картина на една неестествено червена лисица, седнала върху заледено езеро.

— Изглежда така, сякаш живее тук под наем или пък току-що се е нанесла — отбеляза Фрида.

— Ивет се нанесе тук преди три години — каза Карлсън. — Или може би преди четири.

— Не прилича на място, където човек живее щастливо.

— Нали ти казах, че Ивет е необщителна и живее доста самотно. Дори не мога да си представя колко потресена би била, ако отнякъде ни видеше тук и чуеше забележките ти за живота и за жилището й.

— Колко добре познаваш този апартамент?

— Бил съм тук само веднъж, и то когато тя се нанасяше. Превозих й някои неща с колата.

— Значи не познаваш добре апартамента.

— Както казах, бил съм тук само веднъж.

— И не би могъл да кажеш дали тук има нещо необичайно, нещо нетипично за интериора?

— Не. Макар още от пръв поглед да се вижда, че тук няма нищо необичайно.

— Има едно нещо.

— Какво?

Фрида посочи към изгнилото цвете.

— Какво му е толкова необичайното?

— Преди да заминеш на почивка, се разбираш с някого да ти полива цветята.

— Трябва да видиш моето жилище.

— Виждала съм го. Много пъти.

— Тогава би трябвало да знаеш, че е пълно с изсъхнали или умиращи цветя. Постоянно си купувам нови и нови, и опитвам всичко. Поливам ги обилно, после ги поливам съвсем малко. Подхранвам ги, после ги оставям така, без обогатители. При всички случаи загиват.

— Значи това изсъхнало цвете тук не ти се струва обезпокоително?

— Мога да кажа единствено, че е изсъхнало от доста време.

Двамата влязоха в банята. Фрида отвори шкафчето.

— Всичко си е на мястото — каза тя.

— Какво например?

— Паста за зъби, четка за зъби, парфюм, крем за лице, тампони за лице, шампоан, дезодорант, дамски тампони грим, конец за зъби, таблетки за храносмилане.

— Това е логическа грешка.

— Какъв вид логическа грешка?

— Не можеш да видиш предметите, които не са тук. Нещата, които е взела със себе си. Новата си четка и паста за зъби, любимия си парфюм и прочие.

— Може би си прав.

Те се върнаха в кухнята. Фрида отвори хладилника, а Карлсън започна да отваря вратите на кухненските шкафове.

— Ще си признаем ли пред Ивет за това? — попита той.

— „Признаем“ не е точната дума.

— Ти как ще се почувстваш, ако аз и Ивет направим същото в твоята къща, докато те няма?

— Аз съм над тези неща.

— Изобщо не ти вярвам.

— Виж — каза Фрида и му показа малка пластмасова опаковка с полуобезмаслено мляко. — Нормално ли е да си оставиш прясното мляко в хладилника, когато заминаваш на почивка?

— Да — отвърна невъзмутимо Карлсън. — Мляко и всякакви храни, които могат да се развалят. Когато се върна, обикновено намирам хладилника си пълен с плесен. Това е част от…

Той внезапно млъкна.

— Не съм сигурен, че искам да ти покажа какво намерих.

— Нека да видя.

Карлсън държеше в ръката си паспорт, който отвори.

— Преди да кажеш нещо, да, на Ивет е. Но това нищо не променя. Мислех си, че тя би избрала да отиде на някое хубаво място сред природата на Англия, Шотландия или Уелс, с много възможности за разходка, като например националния парк Пийк Дистрикт.

— Увехнало растение. Прокиснало мляко. Паспорт. Това не говори ли много?

— Не знам. Може би говори за човек, който е бил разсеян, унил и е тръгнал набързо. Винаги съм вярвал на интуицията ти. Е, освен в случаите, когато не съм. Но, честно казано, ако си се надявала да откриеш някаква неопровержима улика, въпросните находки не могат да се окачествят като такива.

Фрида се подразни от думите му, но не каза нищо. Двамата влязоха в спалнята и Фрида започна да отваря чекмеджетата и да изважда дрехи и бельо.

— Не понасям да гледам всичко това – каза Карлсън. — За бога, сгъни ги обратно така, както ги е оставила Ивет.

След още половинчасово търсене, Карлсън настоя Фрида да престане да рови.

— Гледаш на места, които вече прерови. Време е да си вървим.

Фрида огледа дневната на Ивет. Идеята да напуснат жилището никак не й допадаше.

— Има нещо необяснимо — каза тя. — Както когато са ти поставили местна упойка и не усещаш болка, но тя продължава да е някъде в теб. Точно по този начин се чувствам.

— Приключихме тук. Няма нищо необяснимо.

— Прав си — каза неохотно Фрида. — И ти благодаря. Благодаря ти. Благодаря ти, че ме доведе тук, без да възразиш и без да ми размахаш пръст, че напразно съм настояла.

— Нали знаеш, че не постъпвам така. Изкушавам се, естествено, но не го правя.

Върнаха се обратно в колата и Карлсън запали двигателя.

— Добре ли си?

Фрида бавно поклати глава.

— Изключи двигателя — каза тя.

— Какво?

— Много те моля.

— Нали приключихме. Не може ли вече да се прибираме?

Върху лицето на Фрида се беше изписало изражение, което Карлсън добре познаваше.

— Има нещо в дневната на Ивет, което не е както трябва — изрече тя с упорита нотка в гласа.

— Може би са нужни още няколко картини, които да говорят повече за личния й вкус — каза Карлсън.

— Телевизорът! — продължи Фрида, сякаш изгубила представа къде се намира. — Спомняш ли си разположението?

— Разбира се, че си го спомням. Нали току-що си тръгнахме.

— Телевизорът е сложен до задната стена. Диванът е до лявата стена, а фотьойлът е срещу него, от другата страна на малката стъклена масичка. Нали така?

— Да, точно така. Но какъв е проблемът?

— Как човек гледа телевизия?

— Какво значи „как“?

— Имам предвид, откъде?

Карл сън сви рамене с неразбиране и леко раздразнение.

— Сядаш на стола. Или на дивана.

— Но те и двете са под ъгъл от деветдесет градуса спрямо екрана.

— Е, извиваш си леко главата.

— Можеш да го направиш веднъж, но по принцип не си подреждаш мебелите по този начин.

— Не мога да повярвам, че водим сериозна дискусия за подредбата на мебелите на Ивет, но да предположим, че когато е искала да гледа телевизия, е премествала някой от тези мебели.

— Искаш да кажеш, че е местила тежкия диван, за да гледа новините?

— Или фотьойла.

— Ще трябва да се върнем обратно в жилището.

— О, моля те, Фрида.

— Само за две минути. За една минута.

Карл сън си пое дълбоко дъх.

— В момента броя до десет — обясни той. — Наум. Така. Готово. Сега отново съм спокоен и можем да се върнем в апартамента на Ивет за две минути.

— Благодаря ти, Карлсън.

— Моля, няма защо, Фрида.

Но после млъкна и дълго време не проговори. Двамата излязоха от колата и той я заключи, след което порови за ключовете и отвори входната врата на Ивет. Веднага щом влязоха в стаята, Фрида коленичи и огледа килима.

— Ето — почти веднага каза тя. — Не мога да повярвам, че съм била толкова глупава.

Карлсън погледна там, където тя сочеше. На килима имаше малка кръгла вдлъбнатина, с диаметър около пет сантиметра.

— Е, и? — каза той равнодушно. — Или диванът, или фотьойлът е бил сложен там. Значи бях прав.

— Не, не беше прав — възрази Фрида. — Диванът е бил преместен. Издърпай го обратно на мястото му.

— Слушам, госпожо — отвърна шеговито Карлсън.

Той хвана с две ръце дивана и го измести. В следващия миг отстъпи назад и изруга:

— Проклятие!

Фрида пристъпи напред и двамата с Карлсън се втренчиха в буквите, изписани с широк замах на стената: Фрида Клайн.

54

След това нещата се развиха много бързо, макар в същото време да изглеждаше сякаш се случват на забавен кадър: Карлсън се обажда в полицията, Карлсън звъни на Петра, Карлсън предупреждава Фрида да не докосва нищо. Фрида нямаше намерение да пипа каквото и да било, нито дори да се движи. Тя беше притихнала, потънала в мислите си, вперила поглед в надрасканите думи. Представи си деня, когато за последен път беше видяла Ивет, и се опита да пресметне колко време беше минало оттогава. Тя беше дошла в къщата й изпълнена с емоции, беше пъхнала в ръката на Фрида листчето с телефонния си номер. После се беше появил Даниъл Блексток с онази гнусна снимка на Клои. Да, помисли си тя, той и Ивет се бяха срещнали и тя се беше разприказвала за това колко е уморена от ежедневието и как си е уредила един продължителен годишен отпуск. Почти веднага след това се бяха случили нападенията: побоят над Рубен, убийството на Морган Роситър, побоят над Джак. Бяха минали две седмици, изчисли Фрида. Две седмици и три дни. И малко, и много, ако се предположеше, че Ивет е изчезнала още тогава.

Изчезнала. Но дали беше мъртва? Тя чу как Карлсън говори нещо спокойно, ясно и точно на някого по телефона, давайки инструкции. Фрида усети, че зад привидното му спокойствие се крие ужас.

Тя напрегна мислите си. Ако Ивет беше мъртва, защо тялото й не беше тук, до изписаните с боя букви? Тя си спомни Даниъл Блексток в полицейското управление и победоносния му поглед. През цялото това време, помисли си Фрида, през цялото това време, при всяка от срещите им, той си беше мислил за Ивет, неговата голяма тайна. „Изобщо нямаш представа“, беше й казал тогава.

Ивет не беше мъртва, той я държеше някъде. Фрида беше сигурна, трябваше да бъде сигурна. Къде? Сети се за Клои в онази стая, представи си ъгъла, под който светлината падаше върху мръсния матрак. Тя затвори очи и се съсредоточи, изолирайки се от всякакви звуци и мисли, изпитвайки усещането за някакъв свредел, който дълбае в мозъка й, за да достигне накрая до някакво тъмно, скрито кътче, така че тя да получи отговор. Какво пропускаше? За какво не успяваше да се досети?

На вратата се чу тропане и Карлсън отиде да отвори. Отвън нахлу светлина и я заслепи. Започнаха да влизат хора, мъже и жени с изопнати лица, защото Ивет беше една от тях, а това не се случваше всеки ден. Карлсън я хвана за лакътя и я поведе навън.

— Карл сън! — изръмжа тя.

В следващия миг се появи Петра — дребна, слаба и жилеста, с очи, които пламтяха на изпитото й лице.

— Ти беше права за него — каза тя на Фрида. — Какво е направил?

После мина покрай Фрида и се изгуби от погледа й. Пристигнаха още коли. В слънчевия ден нещата се случваха като в сън.

— Смятам, че Ивет е жива — каза Фрида на Карлсън. — Той я държи някъде заключена.

Карлсън я изгледа, без да проговори.

Петра се появи отново, свали латексовите си ръкавици, наведе се и събу калцуните си.

— Е, това е — каза тя. — Идвате с мен в управлението. Ще ги довлечем там и двамата, ще ги въртим на шиш, докато не си признаят, ще свикаме пресконференция, и всичко останало.

— Не.

Фрида я хвана за ръката, преди Петра да успее да се отдалечи.

— Защо? — дръпна се ядосано Петра. Нали това искаше през цялото време?

— Нима не виждаш? Ако я държи някъде, той трябва да е на свобода, за да ни отведе до нея.

— Не. — Петра тръсна упорито глава. — Ще го задържим.

— Ако го задържите, кой ще й носи вода, храна? Времето е горещо. Тя ще умре след няколко дни. Не бива да го правите.

— Аз решавам това — каза Петра.

— Не.

Всички извърнаха глави. Новоназначеният полицейски комисар стоеше отвън на тротоара, висока и представителна, облечена в графитеносив костюм, въпреки горещото време. Изражението й беше строго.

— Съгласна съм с доктор Клайн.

Петра погледна и двете с пламтящи очи, ядосана, задето я пренебрегват.

— Сложен ли е под полицейско наблюдение? — попита комисарят.

— Разбира се — отвърна Петра.

— Направете така, че да не разбере.

— Да.

— Не трябва да разбира и за претърсването.

— Което означава, че трябва да бъде ограничено.

— Засега ще поемем този риск.

— А съпругата му? Тя също трябва да бъде наблюдавана — намеси се Фрида.

Комисарят кимна към Петра.

— Погрижете се за това. Обадете ми се след един час, за да ми докладвате как вървят нещата.

Тя се извъртя на пети. Петра погледна към Фрида.

— Надявам се, че си сигурна в това, което вършиш.

Ярката светлина на горещото слънце проникваше през прозореца на кабинета на Петра. Фрида се изправи до голямата карта на стената и сложи пръста си върху едно пътно кръстовище.

— Той живее ето тук — обясни тя. Наблизо има празно пространство, което е готово за строителство, има и голям изоставен склад — етаж върху етаж от празни помещения, често се питам дали не е държал Клои там.

— Бихме потърсили там само ако предположим, че Ивет е държана под ключ на същото място, където и племенницата ти — близо до летище, и това летище е „Сити Еърпорт“.

— Да.

— Тя може да е на всяко друго място. Дори може да не е в Лондон.

— Знам.

— Може да е мъртва.

— Да.

— Добре — съгласи се Петра. Ще започнем претърсването оттам.

Даниъл Блексток не можеше да спре да се усмихва. Дори когато се опитваше да държи устните си свити, не успяваше: те потрепваха и се разтваряха в широка усмивка. По лицето му се стичаше пот. Слънцето пареше по кожата му. Той вървеше по улицата бавно, спираше се пред витрините и от време на време се навеждаше, за да завърже връзките на обувките си. Даниъл не беше глупав: мъжът с дънките и развлечената тениска, а след това и младата жена със слушалки на ушите. И двамата се стараеха да изглеждат обикновени и незабележими. Видя щанд за сладолед и си купи една топка във вафлена фунийка, след което седна на малка пейка край тревата, за да го изяде. Не бързаше. По-късно щеше да напише статията, която беше обещал на редактора си, за това как е бил арестуван втори път. Всички искаха да прочетат неговата история. Телефонът му звънеше непрекъснато и на екрана му се появяваха съобщения, покани да пише, да говори, да изрази мнение, да сподели болката си.

Той близна топящия се сладолед. Зад него беше реката, а пред него — старите складове, чиито изпочупени прозорци проблясваха на слънцето. С насмешка си спомни лицата на онези две жени, Фрида Клайн и Петра Бърдж, и как го гледаха през масата: едната с бледи очи и остър поглед, а другата с тъмни очи и съсредоточен поглед. Те го мразеха, но омразата се доближава до любовта. Дийн Рийв знаеше това. След толкова много години, през които беше незабележим за хора, които не бяха така умни като него, но го командваха, Даниъл Блексток вече беше забележим.

Той отново започна да ближе сладоледа си. Когато го изяде, започна да гризе вафлената фунийка — бавно и методично, докато стигна до върха й, така както правеше, когато беше момче. След това облиза пръстите си и избърса челото си с хартиена салфетка. Изправи се и тръгна към вкъщи по криволичещ маршрут. Нека се поизпотят. Не биваше да им отнема надеждата.

Лий Блексток седеше край масата в идеално чистата кухня и плачеше. Тя се опита да спре да плаче, издуха носа си и попи лицето си с носна кърпичка, но в следващия миг си спомни как я бяха разпитвали в полицията и какво й бяха казали, и сълзите отново се затъркаляха по бузите й.

Когато чу ключа му да се превърта в ключалката, тя скочи на крака и се засуети около печката, заставайки с гръб към вратата.

— Ябълков пай и крем карамел — каза Лий. Добре ли е?

— Все едно.

— По-рано казваше, че са ти любимите.

— Това ли е единственото, за което можеш да мислиш?

— Не, разбира се.

Разбира се, че не беше. Тя си представи как слиза от един от онези полицейски микробуси с глава, покрита с качулка, така че никой да не види лицето й, след което застава пред съдията, а хората са вперили погледи в нея. Очите й отново се напълниха със сълзи. Тя изсипа яйчения прах в горещото подсладено мляко и започна да го бърка, наблюдавайки го как се сгъстява.

Даниъл се приближи и сложи здравата си ръка на рамото й. Лий се обърна.

— Очите ти са зачервени. — Тя усети раздразнение в гласа му. — Плакала си.

— Страх ме е.

— Какво им каза?

— Вече ти казах. Нищо.

— Дори и на нея?

Лий Блексток знаеше, че той има предвид Фрида Клайн, с онези нейни очи, които я гледаха, проникваха в съзнанието й и виждаха всичко, което тя се опитваше да скрие, и чието изражение беше една ужасяваща смесица от разбиране и съжаление.

— Не бих го направила, Даниъл. Просто отговарях „без коментар“.

Ръката му беше все още на рамото й, тежка и изгаряща през памучната й риза.

— Точно така. Браво!

— Но… — тя млъкна.

— Какво?

— Какво си направил?

Тя забеляза как лицето му потъмня и душата й се изпълни със страх.

— Ако съм направил нещо — отвърна той, — то е за нас двамата. И ако съм го направил, тогава нали знаеш ти каква си?

— Каква съм?

— Непряк съучастник.

— Аз само направих това, което ти ми каза. Това е всичко.

— Непряк съучастник — повтори той, наслаждавайки се на вкуса на тези две думи в устата си. — Това е сериозно нещо.

В полицейското управление й бяха казали същото. Освен това й бяха казали, че още не е толкова късно: тя би могла да им каже онова, което знаеше. Лий вдигна поглед към него и той най-после свали ръката си от рамото й и прибра влажната й от пот и сълзи коса зад ушите.

— Е, добре — каза кротко Даниъл. — Просто прави това, което ти казвам, и всичко ще бъде наред. Ти и аз заедно, нали? Ти и аз срещу останалия свят.

Тя кимна и прошепна:

— Да. Ти и аз.

Десетима мъже без униформа бяха на разположение. Ръководеше ги Карл сън. Той ги раздели по двойки и им каза да бъдат дискретни: къщата на Даниъл Блексток се намираше само на около километър и половина разстояние и макар тя самата да не се виждаше, жилищният комплекс се виждаше отлично, както и шосето, което минаваше през него.

Складовите помещения, откъдето трябваше да започнат, приличаха на разрушен град, който се извисяваше над строителните парцели наоколо: плътни редици от обширни сгради, сливащи се в стена от червени тухли, стотици прозорци, десетки входове. Карлсън вдигна поглед към рушащата се фасада и се намръщи. Трябваха му сто, а не десет полицаи, и дори тогава пак нямаше да бъдат в състояние да извършат щателно претърсване. Опита се да пресметне грубо колко помещения има, но се отказа. Можеше да види дължината на сградата, но не и ширината й.

Главният вход беше покрит с дъски и здраво овързан с вериги. Преди да се стигне до него, имаше дървена ограда, която минаваше навсякъде и на която се виждаше метална порта с катинар. Но Карлсън не се нуждаеше от ключа, който му бяха дали от охранителната фирма „Фелдманс Секюрити“. Беше съвсем лесно да се провре през една от многобройните пролуки в оградата, след което нагази в жълтеникавокафява кал и гъсти плевели. Сега вече му се наложи да използва ключ, но не можеше да не забележи, че няколко от високите прозорци в този участък на сградата бяха изпочупени, а може би и голяма част от останалите прозорци изглеждаха по същия начин. Всеки можеше да проникне вътре: хлапета, двойки, търсещи усамотение и подслон, бездомници и всякакви други хора: любопитни, откачени, самотни или отчаяни.

След като влезе в огромното преддверие, което водеше към складовите помещения, му стана ясно, че е служило за подслон на многобройни обитатели. Боклуци полетяха във въздуха, завихрени от вятъра, който нахлу през отворената врата. Виждаха се фасове, игли, подгизнал вестник, стара обувка, усещаше се смрад от урина. В един ъгъл имаше купчина пепел от огън, който някой беше палил. Карлсън погледна нагоре към стоманените подпори и проядените от червеи дървени рафтове. Мястото беше идеален развъдник на бръмбари, паяци, прилепи и тлъсти плъхове. Птици бяха свили тук гнезда. Но дали Ивет беше тук? Искаше му се да изкрещи с пълно гърло, така че гласът му да отекне през празните пространства, за да й каже, че те са тук, че пристигат, че тя вече е в безопасност. Недодяланата, нетактична, съвестна Ивет, която лесно се изчервяваше, говореше отсечено и крачеше тромаво по житейската пътека.

— Само в тази секция има цели десет етажа — каза Карлсън на полицаите. По два етажа за всяка двойка. Аз ще огледам последния етаж.

Той се заизкачва по металните стълби. Някои от стъпалата липсваха. Ръждата по тънките перила отстрани изцапа ръката му. Всичко тънеше в полумрак, но през прозорците на стълбищните площадки нахлуваха снопове светлина. Оттам се откриваше гледка към проблясващите води на Темза, а в далечината се виждаше Бариерата. От изкачването на многобройните стъпала го заболя кракът. От долните етажи долитаха гласовете на полицаите и шумът от тежките им стъпки. По едно време тези звуци заглъхнаха и единственото, което Карлсън чуваше, беше шум от капеща вода, скърцане, характерно за старите сгради, прошумоляване тук и там. Зад стените беше пълно с потайности.

На десетия етаж липсваха няколко от широките греди, други бяха изгнили и през пролуките се виждаха помещенията отдолу. Карлсън, внимателно си проправяше път. Валма от прах и мъх се търкаляха по пода. В едно от халетата имаше умряла птица, а в друго — дълга маса. Той погледна през прозореца към железопътната линия и към редиците от новопостроени къщи, всяка от тях със спретната зелена морава.

— Къде си — изрече той и гласът му прозвуча странно в това високо и празно хале.

Никой не беше намерил нищо, нито знак за това, че Ивет или Клои някога са били тук.

— Сега какво следва? — попита един млад полицай, чиито очи изглеждаха големи и уморени зад стъклата на очилата му.

— Досега успяхме да претърсим само около една пета от тази сграда. Ще продължим да я оглеждаме стълбище по стълбище. Когато приключим, ще продължим с останалите сгради.

— Какви са параметрите на претърсването, сър? — попита друг полицай.

Добър въпрос, на който Карлсън не можеше да отговори. Търсеха жена, която можеше да бъде навсякъде и която можеше да бъде мъртва. Дори там, в този двусантиметров отрязък от огромната карта на Лондон, имаше хиляди сгради: фабрики, складове, къщурки, колиби, бунгала, контейнери, съборетини. За един кратък миг го обзе безпомощност, след което се стегна и каза:

— Нека засега да се съсредоточим върху тази сграда.

55

Отначало на Фрида й хрумна да отиде до Силвъртаун, просто за да бъде там, да пообиколи, да усети атмосферата или интуицията да й подскаже нещо. Но после си даде сметка, че това щеше да бъде безсмислено начинание. Оставаше й единствено да чака, а това винаги й беше трудно. Трябваше да се залови с нещо, каквото и да било, вместо да се тормози от мисълта, че Ивет беше някъде в огромния град, жива или мъртва.

Жива. Беше сигурна, че е жива. Спомни си изражението на Даниъл Блексток. За него това би било по-интересно. Би му дало повече надмощие. Но това бяха абсолютно безполезни разсъждения. Трябваше да остави полицията да си свърши работата. Тя погледна часовника си, а после си помисли: какво значение има колко е часът?

С какво би могла да се заеме? За сеанси и дума не можеше да става. Би могла да изчисти и подреди къщата си, въпреки че през последните няколко месеца беше правила само това, за да се отърве от всичко, до което Дийн Рийв може би се беше докосвал. Беше измила, изтъркала и изчегъртала навсякъде. Погледна към масичката за кафе. Снопове светлина нахлуваха през предния прозорец и образуваха голямо слънчево петно върху кафявата повърхност. Фрида отиде в кухнята и напълни с вода до половината една стъклена чаша. Върна се, постави я в средата на слънчевото петно и започна да я движи насам-натам, докато сянката започна да пада към масата под правилния ъгъл. Порови се в едно чекмедже и извади два молива — с твърд и с мек графит, а също и един скицник. После седна до масата, сложи пред себе си скицника и двата молива и заби поглед в чашата, съсредоточавайки се в светлината и сянката и освобождавайки се от всякакви други мисли. След една цяла минута тя взе молива с твърдия графит и прокара една линия. Както винаги, се постара да преодолее първоначалното разочарование, което идваше с нанасянето на първия щрих. При други обстоятелства рисунката можеше да бъде всякаква, но сега тя трябваше да се съсредоточи върху нещо специфично, и ето че пръстите й отказваха да се подчинят. Вече виждаше как се проваля.

Фрида остави молива и взе другия, с мекия графит. Опита се да улови нещо от бледосивата сянка, хвърляна от водата, както и от сенките от пречупената светлина в самата вода, но в този миг на входната врата се позвъни. Тя остави всичко и изтича, за да отвори. На прага стоеше Джоузеф.

— А, ти ли си? — каза тя без въодушевление.

— Не радостна да ме видиш?

— Чакам новини — отвърна кратко тя.

Джоузеф влезе вътре и видя оставените на масата чаша и скицник.

— Мислех, че може би си излязла да търсиш.

— Какво да търся?

— Знаеш какво. Да търсиш нея. Ивет.

— Как да я търся? Къде? Това не е игра на криеница.

— Двамата ще я търсим. Ти имаш интуиция.

— Нямам интуиция, Джоузеф. Не съм врачка. Полицията се е заела с това. Всеки момент чакам да ми се обадят и да ми кажат, че са намерили Ивет. Тогава ще можем да се върнем към нормалния си живот.

— Ти искаш аз да си тръгна?

— Не, не. Остани. Ще навредиш по-малко, ако си тук, отколкото ако си навън.

Джоузеф се намръщи.

— Да навредя?

— Извинявай. В лошо настроение съм. Вината не е твоя.

— Аз съм твоята боксова круша — каза Джоузеф.

— Донякъде.

— Уличният стълб, в който колата се блъска.

— Добре, престани.

— Ще сипя по едно питие.

— Чай — каза Фрида.

Джоузеф отиде в кухнята и Фрида го чу как отваря шкафовете и как пуска вода от чешмата. Когато се върна обратно с две големи чаши чай, тя не беше помръднала.

— Продължавай — каза той.

— С кое?

— Да рисуваш.

Фрида взе своята чаша и отпи от горещия чай. Той опари устата й, но иначе беше хубав и й подейства ободряващо. Тя хвана отново молива и се опита да продължи, но магията беше изчезнала.

— Ти нямаш ли работа в градината на Рубен? — попита го тя.

— Утре.

Фрида отново започна да рисува. С помощта на твърдия графит тя се опита да нарисува част от сянката, леко нанасяйки напречни и надлъжни щрихи. Не остана доволна. Може би от разстояние щеше да изглежда по-добре. Фрида вдигна поглед. Джоузеф оглеждаше стената й, прокарвайки пръстите си по нея.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Стар — отвърна той. Гипсът. Ще се нагъне, а после ще се напука. Трябва да се изстърже, да се сложи нов гипс и ще стане красиво.

— Сега напукан ли е?

— Скоро. Няколко години и ще почне да се напуква.

— Добре. Може да почака няколко години. А когато започне да се напуква, мога да поживея така още няколко години.

— Електрическата инсталация — продължи Джоузеф. Кога ще я смениш?

— Джоузеф, моля те. Трябва да…

Входният звънец иззвъня отново. Щом отвори вратата и видя лицето на Карлсън, тя разбра, че новините не са добри.

— Досега не успяхме да я намерим — каза Карлсън.

— Тогава защо си дошъл?

— Благодаря ти, Фрида. И аз се радвам да те видя. Трябва да се срещна с Петра и комисаря, след което ще се върна обратно. Имам на разположение двайсет минути, достатъчно, за да ти разкажа новините, или по-скоро да те информирам за липсата на новини, и да си взема един сандвич.

— И тук можеш да хапнеш нещо — предложи Фрида.

Лицето на Карлсън посърна, когато видя съдържанието на хладилника.

— Мога да отида тук наблизо и да ти взема нещо — каза Фрида.

— Не се притеснявай. Не съм толкова гладен.

Карлсън си направи сандвич със сирене и домат.

Не изглеждаше особено привлекателен, но той го излапа на две-три хапки. Пресуши чашата с вода на масата, след което забеляза рисунката на Фрида.

— Извинявай. Това май ти беше моделът.

— Няма нищо. Разкажи ми как мина сутринта.

— Онези изоставени складове… сигурно са напът да бъдат преустроени, но не забелязах знаци за подобна дейност. Цяла сутрин претърсвахме халетата, но не открихме нищо.

— Забелязахте ли следи от нечие присъствие там?

— Какво значи „следи“? Тези помещения са изоставени от години и вътре постоянно проникват хора. Деца ходят да играят там, скитници намират подслон за спане, крадци обикалят, за да търсят скрап. Пълно е с боклуци и всякаква мръсотия, но няма нищо, което да представлява интерес.

— Значи можеш категорично да изключиш складовете като място, където някой би държал Ивет?

— Говориш като адвокат.

— Въпросът ми е важен.

Карлсън помисли малко.

— Бих ти отговорил така: не, не можем категорично да ги изключим. Те са огромни — това е цял един малък град, а не просто отделна сграда и бедата е, че ние сме много малко. В онези постройки има стотици малки помещения. Сигурен съм, че има малки помещения за складиране, които не сме проверили, мазета, кухи пространства между стените. Ние ще продължим да търсим, но не смятам, че тя е там. Мястото прилича на строителна площадка, оградена от жици, с врати и камери за наблюдение. Двама-трима тийнейджъри биха могли да проникнат там. Блексток би могъл да проникне там, ако е сам. Но не мога да си го представя да влезе там с Ивет, независимо дали е била в съзнание, или в безсъзнание.

Фрида примигна при споменаването на това име.

— Тогава какъв е планът ти?

— Планът ми е да отида на тази среща, след което да се върна обратно при екипа от претърсващи полицаи. Ще обиколим и другите складове, старите фабрики, всяко изоставено място. Ще продължим да оглеждаме и най-скритите места. Вероятно ще ни отнеме още ден-два, след което ще трябва да сменим стратегията.

— Какво имаш предвид?

— Ще сложим край на дискретността. Ще обявим публично, че е била отвлечена полицайка. Ще разпространим информацията по медиите, а също и снимката й.

— Нали си даваш сметка какъв риск ще поемете? — попита Фрида.

— По-голям риск ли е от сегашния? Да бъде държана още един ден като пленник някъде, в условия, които не можем да си представим. Ако разлепим снимката й по улиците, има шанс някой да е видял нещо, или да е чул нещо, или да подозира нещо. Това, че е традиционна стратегия, не я прави по-малко стойностна.

Когато Карлсън си тръгна, Фрида и Джоузеф се спогледаха.

— Какво? — обади се Фрида.

— Чакам да направиш нещо. Или да кажеш нещо.

— Добре, Джоузеф, С какво разполагаме?

— Аз пръв попитал.

— Снимката — продължи Фрида.

— Какво?

Фрида извади телефона си и го сложи на масата. После седна и придърпа един стол до себе си, за да седне Джоузеф. Кликна и се порови, докато намери снимката на Клои — упоена, държана в плен, просната върху един матрак.

— Ето — показа му я тя.

— Какво е това? — възкликна Джоузеф, отдръпвайки се с ужасено лице.

Фрида му обясни как се беше появила тази снимка и как тя я беше преснела, преди да я предаде на Петра Бърдж.

Джоузеф изстена и зарови лице в дланите си.

— Това толкова ужасно. Толкова ужасно. Бедната Клои.

— Не мисли за това сега — каза Фрида. В момента то не е толкова важно. Има ли нещо в тази снимка, което да ни насочи?

Джоузеф вдигна глава.

— Да ни насочи към какво?

Фрида така съсредоточено се взря в снимката, че чак очите я заболяха.

— Мисля си дали не бихме могли да разберем откъде идва светлината, което на свой ред да ни подскаже къде се намира това място.

Тя хвърли поглед към Джоузеф. Той беше сбърчил челото си.

— Аз не мисли така — отвърна той.

— Това са пълни глупости — каза Фрида.

— Какво?

— Говоря на себе си, не на теб. Посоката, от която идва светлината, няма да ни подскаже нищо, а освен това на снимката не се вижда източникът на светлина. Едно сиво и празно пространство. Един мръсен матрак на сив фон.

Фрида увеличи образа, след което продължи да го увеличава, докато не започна да се разпада на малки бели и черни квадратчета.

— Надявах се да видя някакъв печат с името на производителя върху матрака — поясни тя. Който да се окаже рядко срещан.

— Няма печат — каза Джоузеф.

Фрида местеше с пръст образа.

— Какво всъщност виждаме? Матрак като всеки друг матрак. А зад него размазан фон, който най-вероятно е част от пода и стената. Това, което ни трябва, е прозорец с гледка към известна забележителност. Единственото, което виждаме, е размазан сив фон с малки бели участъци, сякаш там е нанесена боя.

— Гипсови плоскости — каза Джоузеф.

— Какво е това?

— Плоскости за облицоване на помещения. Той стана, почука с кокалчетата си по стената и поклати глава. — Не. Това тук е тухла.

После се пресегна и почука по тавана. Чу се кух звук.

— Ето тук има гипсови плоскости. С тях се покрива всичко, те служат за изолация при пожар. Плоски, леки и лесно се поставят. После нанасяш боя или слагаш тапет.

— Сега очаквам да ми кажеш, че си специалист по гипсовите плоскости и че можеш да ми кажеш какъв вид точно са тези на снимката.

Джоузеф поклати глава.

— Не. Гипсовите плоскости са просто гипсови плоскости.

— Може ли да има гипсови плоскости в сграда като онази, която Карлсън е претърсвал?

— Възможно е.

— Джоузеф, ето тук трябва да ми помогнеш. Тази снимка преди ни показваше само толкова, колкото Даниъл Блексток е искал да ни покаже. Но сега открихме нещо, за което да се заловим.

Джоузеф разпери безпомощно ръце.

— Фрида, аз иска помогне. Аз иска намерим Ивет. Но на всички места, където аз работил, имало гипсови плоскости: по стените, на тавана, на пода.

Джоузеф и Фрида се гледаха известно време мълчаливо.

— Нека да разсъждаваме малко по-логично — каза тя накрая. Когато тези многобройни складове бъдат превърнати в офиси или луксозни апартаменти и бъдат пуснати за продажба, в тях няма да има открити гипсови плоскости. Права ли съм?

— Всички те ще бъдат покрити.

— Точно така. А Карлсън каза, че сградата, която са претърсвали, е била пълна с боклуци, оставени от разни скитници. В проект за преустройство като този, кои са нещата, които трябва да се направят, преди да се сложат гипсовите плоскости?

— Доста са — отвърна Джоузеф. — Голямо, голямо почистване. Укрепване на носещата конструкция, подмяна на водопроводните тръби, на електрическата инсталация. Гипсовите плоскости се слагат накрая.

— Много добре — каза Фрида. — Значи никой не слага нови гипсови плоскости в стара, изоставена постройка, в мазе, стар гараж или изоставен склад. Те се поставят на доста по-късен етап, непосредствено преди декорирането, нали?

Джоузеф сви рамене.

— Обикновено така се прави.

— Мисля, че те търсят на погрешното място — каза Фрида.

— Сега какво ще правиш?

— Двамата с теб отиваме в Силвъртаун.

56

Преди това тя се обади на Петра.

— Нямаме новини — каза Петра. — Ако науча нещо, ще ти звънна.

— Мисля, че търсят на погрешното място.

— Къде трябва да търсят? Обясни ми.

Въпросът не беше зададен с враждебен тон: в гласа на Петра се долавяха нотки на голямо напрежение. Фрида си представи тесните й ръбести рамене, дребното й изпито лице и бледите й очи.

— Не знам — отвърна тя. — Но има нещо…

Фрида не довърши изречението. Не разполагаше с нищо, освен казаното от Джоузеф за гипсовите плоскости.

— Ако все пак знаеш нещо, макар и малко, кажи ми го.

— Ще ти го кажа. Той под полицейско наблюдение ли е в момента?

— Да.

— Сигурна ли си, че не им се е изплъзнал?

— Преди минута говорих с наблюдаващите го полицаи.

— Блексток беше задържан за разпит, а от почти три дена насам е под полицейско наблюдение.

— Да.

— Значи ако Ивет е жива, тя е сама и навярно е без вода.

Предполагам.

Докато вървяха към буса на Джоузеф, Фрида проведе още един разговор.

— Клои?

— Да? Случило ли се е нещо?

— Къде си?

— На работа съм. Какво има?

— Искам да отидеш до Силвъртаун.

— До Силвъртаун? Близо до „Сити Еърпорт“?

— Да, още сега. Ще ти обясня, когато се видим.

— Добре — съгласи се Клои. — Говореше предпазливо, донякъде изплашено. — Но сигурно ще отнеме време. Ще взема метрото до Тотнъм Хейл, а после ще се прехвърля на наземната железница. Дай ми поне час, ако не и повече.

— Вземи такси.

— Какво става, Фрида?

— Обади ми се, когато наближиш.

— Те следят и двама ни — каза Даниъл Блексток. — Разбираш ли?

Лий го погледна с широко отворени очи.

— Попитах те дали разбираш.

— Да. — Думата прозвуча по-скоро като ридание. — Но не знам какво се случва. Ужасно се притеснявам. Какво става?

Даниъл погледна жена си. Кожата й беше лепкава от пот, под очите й имаше торбички. Косата й беше замазана. По китките й и в сгъвката на лактите се виждаха червени петна от обрив. Той усещаше как сърцето му прескача, кръвта препускаше бясно във вените му, а мускулите му потрепваха неконтролирано, сякаш хиляди мравки пълзяха в тях. Даниъл се насили да изглежда овладян и спокоен. Хвана едната й длан, която беше голяма и мека и се отпусна безжизнено в неговата.

— Лий — започна той, опитвайки се да говори с нежен глас, въпреки че тя беше толкова натежала и отпусната, че му се искаше да я удари, да я разтърси, да я отблъсне от себе си. — Лий, любов моя.

— Да?

— Нали помниш, когато ти казах, че сега сме ти и аз срещу останалия свят?

Тя кимна.

— И винаги е било така, нали? Ти си моята половинка. Ние се пазим един друг, така ли е?

След дълга пауза тя кимна отново. Той сложи ръката си под брадичката й.

— Мога да ти имам доверие, нали?

— Да — прошепна тя. Една едра сълза се търкулна по бузата й и стигна до ръката му.

— Ти вече прекрачи една граница. Наясно си с това, нали?

Мълчание. Той каза отново, този път по-високо:

— Наясно си с това, нали?

Тя отново кимна.

— Както казах, те наблюдават и двама ни. Но мен много повече от теб.

Той махна дланта си изпод брадичката й и нежно погали лицето й.

— Ето защо ще ти кажа какво трябва да направиш. -

Той й се усмихна. Една вена пулсираше на врата му. — След което ще го направиш.

— Пред станцията на метрото съм — каза Клои.

— И ние почти пристигаме.

— Нямам достатъчно пари за таксито и шофьорът започва да се изнервя.

— Ще му платя, щом дойдем. Вече те виждам.

Клои стоеше край таксито, облечена в широки платнени къси панталонки и потник. Джоузеф спря, а Фрида слезе от буса и плати на шофьора, който подозрително преброи парите, преди да потегли.

— Той живее тук, нали? — попита Клои, докато двете с Фрида чакаха Джоузеф да паркира буса.

— Тук наблизо.

— А това е районът, където смяташ, че ме е държал затворена?

— Да.

— И защо толкова спешно ти трябвам тук?

— За да ми помогнеш да намеря Ивет.

— Как очакваш да го направя? — извиси глас Клои. — Знам какво искаш от мен: искаш да се пренеса мислено в онази стая и да си спомня нещо. Да не мислиш, че не съм се опитвала? Да не мислиш, че не правя това постоянно?

— Може би се опитваш да си спомниш и в същото време правиш всичко възможно, за да не си спомниш.

— Имам бяло петно в паметта, Фрида. — Клои сграбчи косата си. — Не мога да се пренеса там като с вълшебна пръчица.

— Помислих си, че като дойдеш тук, на мястото, където се е случило, това може да ти помогне.

— Очакваш от мен да усетя нещо? Да почувствам нещо? — Клон сбърчи нос.

— Точно така.

— Това е откачено.

Клои се огледа наоколо, взирайки се безпомощно в минувачите, в сградите, в колите, бусовете и моторите, които фучаха край тях в слънчевия пек. Три мърляви гълъба кацнаха до краката й и започнаха да кълват нещо по земята.

— Не съм сигурна какво точно трябва да направя.

Джоузеф дойде при тях.

— Сега накъде? — попита той.

Фрида погледна единия, после другия, а след това вдигна ръка и посочи:

— Онези огромни сгради. Ето там. В момента полицията ги претърсва. След това сигурно ще огледат старата фабрика. Но аз съм почти убедена, че Ивет е затворена в някоя по-нова сграда. В някой нов комплекс може би, който не е съвсем завършен.

Тя чу думите си и осъзна, че нямаше какво повече да каже.

— Кой знае… — изрече тихо Джоузеф.

— Мястото със сигурност е празно и там в момента не тече строителна дейност. Може би е строителен проект, който е бил изоставен. Наоколо има цял куп такива.

Тя отвори пътеводителя на Лондон, който носеше със себе си, и сложи пръста си върху един участък, където се пресичаха улици. Над тях премина самолет, който се готвеше да кацне, и летеше толкова ниско, че те усетиха топлината му.

— Ние се намираме тук. — Фрида очерта кръг с пръста си. — И ще претърсим ето това място. Съгласни ли сте?

— Защо? — попита Клои.

— Как така „защо“?

— Защо точно това място? Защо да не е ето тук? — тя ядосано заби пръста си в картата. — Или тук? Защо да не разширим кръга?

— Защото на това място живее Даниъл Блексток.

Фрида сложи пръста си на неговата улица.

— Къщата му е в центъра на очертания от мен кръг. А кръгът е толкова голям, защото днес не бихме могли да претърсим повече от това.

— И това е всичко, с което разполагаш?

Лий Блексток излезе от дома си. В чантата й беше сгъваемият нож — същият, който беше забила неколкократно в ръката на съпруга си. Спомни си как кръвта се беше появила като мехурчета върху кожата му, но чувството на възбуда вече го нямаше. Гадеше й се и й беше студено, въпреки горещината навън. Очите я боляха на ослепителната слънчева светлина.

Лий тръгна бавно по улицата, без да се оглежда наоколо. Някой със сигурност щеше да я следи, беше казал Даниъл, но щеше да бъде само един човек и тя лесно щеше да му се изплъзне. Беше й заръчал какво трябва да направи, забил в нея властния си поглед, от който я побиваха тръпки.

Първо, до магазините. В единия тя купи консерва от риба тон. За вечеря щеше да приготви спагети с риба тон на фурна, въпреки че й се струваше невъзможно двамата да седнат и да вечерят заедно. После влезе в магазина за вестници и списания, взе няколко списания, разгледа ги набързо, след което ги сложи обратно и излезе отново на улицата. После се отправи към парка в непосредствена близост до Бариерата на Темза, като все още вървеше с бавна крачка. Вратът я заболя от усилието да не се обръща назад. Наоколо се извисяваха гигантски строителни кранове. Тук Темза течеше бавно и лениво, все едно беше в друга реалност. Тревата беше пожълтяла от силното слънце, а листата на дърветата бяха потъмнели и увиснали.

Даниъл й беше казал, че когато стигне до входа на парка, ще открие пролука в живия плет от птиче грозде, който го ограждаше, през която можеше да мине. Лий видя пролуката и се провря през нея, препъвайки се в бързината, след което се озова в градина, пълна с храсти — лавандула и разни други. Тя се уплаши, че от силното им ухание ще започне да кашля. Недалеч се чуха преминаващи стъпки и тя затаи дъх. После тръгна по скритата пътека в посоката, от която беше дошла, този път с бърза крачка, почти бегом, а преметнатата й през рамо чанта се удряше в тялото й. След няколко минути Лий излезе отново на широката улица и се смеси с тълпата. После влезе в първия попаднал й магазин. Той беше от типа „Направи си сам“. Лий тръгна покрай рафтовете с бои, едва поемайки си дъх от напрежение.

Застанала до щанда с инструменти, тя извади картата, която Даниъл й беше дал, и се ориентира как да стигне до мястото, което той беше отбелязал с кръстче. Постара се да запомни пътя наизуст, след което прибра картата в чантата си, избърса потните си длани в полата си и отново излезе на оживената улица.

57

— Вече ти казах — изрече гневно Клои. — Не усещам нищо, не чувствам нищо. Не мисля, че някога съм била тук, но явно това не означава нищо за теб. Не знам какво очакваш от мен.

Те стояха на малка улица, която завиваше около тревна площ, в центъра на която беше засадено дърво. Всички къщи бяха съвсем нови; някои бяха със завеси на прозорците и паркирани пред тях коли, макар и само с кална, набраздена пръст там, където би трябвало да са градините им, а други не бяха съвсем довършени. Макар и все още да беше горещо, слънцето вече грееше по-ниско на хоризонта.

— Не е тук — обади се Джоузеф. — Вижте.

Той посочи към една къща през няколко врати по-надолу, където двама мъже със защитни каски работеха по покрива.

— Наоколо постоянно има хора. Не е възможно.

— Прав си.

Фрида отново извади пътеводителя на Лондон.

— Вече бяхме ето тук.

Тя прокара пръст по маршрута, който бяха извървели.

— Сега ще тръгнем в тази посока. Нещо против?

— Какъв е смисълът? — попита Клои. — Аз само се мъкна след вас, без да знам какво очаквате от мен.

Фрида се втренчи в племенницата си, а после извади телефона си.

— Виж отново снимката.

— Не е нужно. Виждам я всеки път, когато затворя очите си.

— Моля те.

Джоузеф се дръпна встрани и се обърна с гръб към Клои, преструвайки се, че гледа конструкцията на покривите.

Клои изкриви лицето си в гримаса.

— Добре.

Фрида й подаде телефона. Клои се загледа в снимката си, на която лежеше просната върху мръсен матрак. Гледа я продължително време, с безизразно лице, а после подаде обратно телефона на Фрида.

— Все едно гледам някаква непозната — каза тя. — Почти усещам онзи матрак под себе си. Усещам и как се опитвам да отворя очите си, но клепачите ми са толкова натежали, че ме мога. А също и миризмата.

— Да?

— Не знам. Това е всичко.

— Добре. Поне се опита.

Докато вървяха, телефонът й иззвъня. Тя го извади от джоба си и видя, че се обажда Петра.

— Да?

— Реших, че трябва да те уведомя. Изгубихме следите на Лий Блексток.

— Как, по дяволите, допуснахте да се случи това?

— И аз съм не по-малко гневна от теб.

Фрида замълча. Не знаеше какво да каже.

— Ами Даниъл? И той ли ви се изплъзна?

— Той обикаля безцелно насам-натам.

— Знае, че го следите.

— Може би.

— Той определено знае.

Най-после моментът беше настъпил и той имаше план какво да прави. Но точно тогава телефонът му иззвъня. На екрана беше изписано името на Сузи Хариман, журналистката от новинарската агенция, която винаги се уреждаше с интересни сюжети, които би трябвало да дават на него. Усети някакво стягане в гърдите и щеше да затвори, но после размисли.

— Да, Сузи?

— Даниъл — каза тя запъхтяно. — Толкова се радвам, че те откривам. Пиша една статия за домашното насилие и реших, че с твоя опит ти си човекът, който може да ми помогне да…

— Не.

— Моля?

— Повече няма да ти помагам — изстреля той, завладян от чувство на свобода и въодушевление. — Защото си една тъпа и невежа кучка, която се развява с изпъчени гърди из редакцията. Не бих си легнал с теб дори да ми плащаха.

Даниъл млъкна и почака, но от другата страна на линията беше тихо. Тя беше затворила.

За момент го обзе силен гняв и светът сякаш се завъртя наоколо. На няколко пъти си пое дълбоко дъх. Тези реплики не му донесоха очакваното удовлетворение.

Но сега не биваше да се разсейва: имаше задача, която трябваше да изпълни.

Той пое с твърда крачка напред. Знаеше, че го следят, но бяха на доста голямо разстояние и вероятно се бяха отегчили от безбройните безполезни обиколки, на които ги беше подложил през последните няколко дни. Железопътната гара на „Докландс Лайт Рейлуей“ се намираше от дясната му страна и той видя малък червен влак, който тракаше към него. Между него и влака имаше обширен пуст участък с останки от циментова настилка, обрасъл с къпинови храсти, коприва и плевели с височината на човешки ръст, а също и рушащи се постройки, в които беше струпан боклук, ръждясали скелети на коли, купища стари гуми, останки от двуетажен автобус, обърнат на една страна. Безброй пъти се беше разхождал в тази пустош, наблюдавайки чайките, които кълвяха купчините боклук.

Даниъл сви зад ъгъла. Това беше неговият шанс. Той извади телефона си от платнената си чанта и го хвърли в канавката. Пое си дълбоко въздух, усещайки как изпълва гърдите му, и се прехвърли през оградата в пустия участък. Когато се приземи на краката си, усети остра болка, едното му коляно поддаде и той изстена, но продължи да се движи тичешком, ниско наведен, докато стигна до една барака, където бяха складирани десетки хладилници с откачени врати и очукани перални машини. Беше прехвърлил всичко това през ума си, докато лежеше буден до Лий нощем, а също и докато беше обикалял улиците, следван по петите от полицаите. Беше обмислил всеки ход, така че сега не му се налагаше да мисли. Продължи да тича през бараката; с крака си ритна нещо меко — не му се искаше да мисли какво беше то — и след малко излезе от другия й край, където стената се беше срутила. Сега не се виждаше от пътя. Продължи да тича покрай планината от смачкани коли и бусове, гледайки ги, без да вижда изтърбушените им седалки и счупени прозорци, нито дивите растения, които бяха поникнали във вътрешността им. После се втурна по стръмния наклон и край редицата от дървета. Обърна се назад, очаквайки да ги види зад себе си, но нямаше никого. Той продължи да тича към изоставените фабрики, чиято плътна сянка падна отгоре му, така че изведнъж му стана студено, въпреки потта, която се стичаше по лицето му.

Спря се за малко край една купчина въглища, за да си поеме дъх. Обърна се отново, но и този път не видя никого. Недалеч пред него беше гара „Понтуун Док“. Той извади от чантата си бейзболна шапка и синя тениска и си ги сложи. Извади също и телефон с предплатена карта и го пъхна в джоба си. Беше помислил за всичко, дори и за нова карта за градския транспорт, за която беше платил в брой. Въпреки че всичко това скоро нямаше да има значение. Изкачи се по железопътния насип и се озова пред гарата. Изправи се и пъхна ръце в джобовете. Дори започна да си подсвирква, но устните му потръпваха и бяха толкова сухи, че нищо не се получи. Влакът пристигна, той се качи и притисна лицето си към прозореца.

Лий вървеше все по-бавно и по-бавно. От дългото ходене на петата на единия й крак се беше появила раничка, а под гърдите и на кръста й се беше събрала пот. След малко спря. Вече беше пристигнала на мястото. Тъкмо навреме. Скоро всичко щеше да приключи. Веднъж се беше опитала да убие един заек, болен от миксоматоза, който се влачеше безпомощно по улицата пред дома им. Беше взела един камък и се беше надвесила над него, но той я беше погледнал с кървящите си слепи очи и тя не беше посмяла да го направи.

Седна на една ниска ограда, обви ръце около себе си и затвори очи. Седя така в продължение на няколко минути, поклащайки се леко. После отново отвори очи и бръкна в чантата си. Докосна сгъваемия нож, а също и по-дългия — онзи, с който щеше да нанесе удара. Наистина щеше да го направи.

Фрида и Джоузеф го бяха правили и преди, когато бяха обикаляли из лабиринт от пресичащи се улици в търсене на едно изчезнало момче. Те крачеха мълчаливо, като наблюдаваха внимателно и се оглеждаха за някакъв знак. Зад тях се тътреше Клои, чиито крака в тежките обувки се бяха подули от горещината. Тя не гледаше към фасадите на редиците от новопостроени къщи, нито към строителните площадки или пък към оградите с големи табели, предупреждаващи минувачите да се пазят. Клои гледаше във вътрешността им. Тя си мислеше за снимката: легнала на матрак с разтворени крака, с вдигната нагоре рокля, и се опитваше да се пренесе в онази стая.

Тримата бяха стигнали до едно кръстовище, от което във всички посоки се виждаха къщи: малки, квадратни, с червени тухли, еднакви на вид, всяка от тях с гараж и малка градинка отпред.

— Сега накъде? — попита Джоузеф.

Фрида се огледа внимателно наоколо. Лицето й беше непроницаемо, черните й очи гледаха съсредоточено. Тя посочи наляво.

— Натам.

Мястото беше пусто. Обичайните звуци от ежедневието: колите по шосето, набиращият скорост самолет над нея — сякаш идваха много отдалеч, като в сън. Вратата беше заключена с голяма ключалка, която сигурно Даниъл беше поставил, а също и с катинар, но Лий имаше ключ. Тя го извади от чантата си. Ръката й трепереше, а пръстите й бяха толкова непохватни, че го изпусна и трябваше да го търси из песъчливата пръст наоколо. Накрая отключи вратата и леко я натисна. Тя се отвори и Лий влезе вътре.

Лъхна я задушаваща топлина и мирис на застояло, на тухлен градеж и дървесина, и на още нещо. Какво беше то? Гърлото й се сви от страх: какво щеше да намери, когато се качеше по стълбите нагоре до стаята вдясно?

— Много е възможно — каза Джоузеф.

Високо над тях летеше самолет, който оставяше бяла следа в небесната синева.

— Така ли мислиш?

— Тези къщи са празни — продължи Джоузеф. Никой не идва тук.

— Откъде знаеш?

— Винаги си личи, когато има строителни работи — отвърна Джоузеф. — А тук няма камиони, няма скелета. Нищо.

Те бяха застанали в края на една сляпа улица и гледаха към парцел от новопостроени къщи, които обаче изглеждаха запуснати и изоставени. Около всяка от тях имаше гъста кал, прозорците им бяха без завеси и зад стъклата беше пусто, пусти бяха и местата за паркиране.

— Има много такива парцели — каза Джоузеф. — На хората им трябват къщи: ето ви къщи. Но строителните компании…

Той махна с ръка.

— Банкрутират?

— Точно така.

— Нека да поогледаме.

Джоузеф ритна с крак вратата на първата къща.

— От най-евтиното дърво — каза презрително той. — Като шперплат.

Фрида хвана ръката на Клои.

— Добре ли си?

Лицето на Клои беше бяло като тебешир. Тя прехапа устна.

— Мисля, че… — промълви тя.

— Да?

— Тази миризма.

Джоузеф помириса шумно въздуха.

— Много къщи миришат по същия начин. На евтини тухли и евтина дървесина.

— Спомняш си този мирис? — попита настоятелно Фрида.

— Така мисля. Да. Точно така.

— Много добре. Браво. Сега ще се заемем да претърсим всички тези къщи. Бързо.

Лий се изкачи нагоре по стълбите подобно на човек, който трудно се движи, стъпвайки на всяко стъпало първо с единия, а после и с другия крак. Не се чуваха други шумове, освен лекото потропване на обувките й и тежкото й дишане. Тя застана пред вратата вдясно, ослушвайки се внимателно, но не чу нищо. Натисна я с пръсти и тя леко се отвори. Тук миризмата се усещаше по-силно, като на нещо, което се разлагаше. Вътре беше сумрачно: Даниъл сигурно беше закрил прозореца.

Лий отвори по-широко вратата и влезе вътре.

— Не става така — каза Джоузеф след третата къща.

Той обгърна с поглед улицата.

— Има много къщи, Фрида.

— Една от тях е. Сигурна съм. Трябва да се разделим. Съгласна ли си, Клои?

Клои кимна. Устните й бяха бледи.

— Да — промълви тя.

Фрида погледна към Джоузеф, който се взираше напред, пазейки си сянка с ръка.

— Какво има?

— Виж онази къща.

Той посочи с ръка.

— Да?

На Фрида й изглеждаше не по-различна от останалите.

— Прозорецът на горния етаж. Виждаш ли го?

— Изглежда по-различен — каза Фрида бавно. Стъклото му не проблясва.

— Защото е закрит. Някой е сложил нещо отгоре му.

В следващия миг тримата вече тичаха надолу по улицата.

58

— Обади се на Петра — каза Фрида.

— Нямам номера й.

Фрида подаде телефона си на Клои.

— Ще го намериш тук. Изчакай ги отвън.

Те застанаха пред къщата. На Фрида й изглеждаше същата като съседните, но Джоузеф поклати глава.

— Бравата различна — уточни той. — Сменена.

— Можеш ли да влезеш? — попита Фрида.

Джоузеф се изсмя, вдигна крак и ритна вратата, после още веднъж. Чу се пукаме и вратата хлътна навътре. Той хукна нагоре по стълбите, следван по петите от Фрида. На площадката се обърна и се затича към предната част на къщата. Вратата беше затворена. Двамата я огледаха. Фрида посегна да я отвори, но Джоузеф я спря и посочи към себе си. Фрида тръсна глава и натисна безшумно бравата, след което бутна навътре вратата. Стаята тънеше в мрак. Джоузеф пристъпи напред, провря ръката си и пипнешком намери електрическия ключ. Чу се леко щракане и всичко се окъпа в светлина. Фрида се провря край Джоузеф. В далечния край, до стената, се виждаше някаква фигура, която тя трудно разпозна.

— Линейка — извика Фрида към Джоузеф. — Веднага.

Тя пристъпи към човешката фигура, която беше с качулка на главата, седнала на пода, с опрян в стената гръб. Взря се внимателно в нея. Някаква корда около врата. Китките вързани с кабел. Синя тениска с мокри петна от кръв. В дясната страна на тялото, високо над гърдата, забит в плътта нож, от който се виждаше само дръжката.

Фрида коленичи, дръпна качулката и видя онова, което очакваше да види, макар и толкова мършаво, че едва се познаваше: бледото, плувнало в пот мръсно лице на Ивет, с язви по кожата и с широко отворени огромни очи, изпъкнали от очните ябълки. Устата й беше залепена с тиксо. От гърдите й се изтръгна дълбоко стенание. Фрида докосна с ръка бузата на Ивет и я погали. От стопеното й тяло се носеше миризма на гниеща човешка плът.

— Ивет. Тук съм. Чуй ме. Сега ще дръпна тиксото. За малко ще те заболи.

Фрида знаеше, че трябва да го направи, но също така знаеше, че Ивет кърви. Нямаше представа колко дълбока беше раната. Едно погрешно движение би влошило нещата. Тя сложи лявата си длан върху челото на Ивет и притисна главата й до стената. С дясната си ръка се опита да забели лентата. С нокътя на палеца си успя да отлепи милиметри от нея, след което я хвана с палеца и показалеца си и я дръпна с рязко движение.

— Не се напрягай — каза Фрида. — Стой спокойно. Аз съм тук. Ние всички сме тук. Сега си в безопасност.

Ивет отвори устата си, но кордата около врата й беше толкова стегната, че не можеше да говори.

Фрида се извърна към Джоузеф.

— Имаш ли с какво да срежеш това?

Джоузеф бръкна в якето си и извади нещо като голямо джобно ножче. Той го разгъна и то се превърна в чифт миниатюрни клещи. Дланите му бяха груби и захабени от работа, но той посегна към тила на Ивет с деликатни движения. Чу се щракане и Джоузеф изтегли кордата от врата й. Тя започна силно да кашля.

— Нищо не виждам — каза Ивет с прегракнал глас.

— От силната светлина е — отвърна Фрида. — Много дълго си била на тъмно. Почакай малко. Очите ти трябва да свикнат.

Ивет вдиша дълбоко няколко пъти, преди да проговори отново, което очевидно й струваше огромно усилие.

— Тя е тук.

— Какво? Кой е тук?

— Тя ми говореше някакви неща и ме удряше — каза с мъка Ивет, хлипайки. — Удряше и удряше.

Фрида забеляза уголемяващите се петна от кръв по тениската на Ивет. От горната част на ръката й също капеше кръв, сякаш беше вдигнала ръцете си, за да се защити от ударите. Фрида знаеше от собствен опит, че намушкването с нож се усещаше като силен удар. Тя се обърна към Джоузеф.

— Отивам да проверя — каза той и излезе от стаята.

Фрида огледа по-внимателно раните на Ивет. От никоя от тях кръвта не течеше на струи. И това беше нещо. Тя отново се наведе към нея.

— Ивет, можеш ли вече да ме видиш?

Ивет кимна едва-едва — прежиленият й врат очевидно я болеше. В лицето й се беше набила мръсотия, косата й беше мазна.

— Аз съм тук. Джоузеф е тук. Ти си в безопасност.

— Не — каза Ивет, хълцайки. — Не.

— Повярвай ми, в безопасност си.

Фрида говореше на Ивет с гальовен тон, сякаш тя беше малко дете, изплашено от тъмното.

— Сега си в безопасност. Но си ранена и кървиш. Сега ще те прегледам. От теб искам да стоиш спокойно, с изправен гръб, а медицинският екип ще бъде тук всеки момент, за да ти окаже помощ.

Джоузеф влезе отново в стаята.

— Задният вход е отворен и от двора се излиза направо на улицата зад къщата. Там е паркирал колата и така е вкарал вътре и Клои, и Ивет.

— По-късно ще поговорим за това — каза Фрида. — Онова твое сгъваемо приспособление има ли ножици?

— Има малки ножички.

— Как се чувстваш, Ивет?

— Уморена. Много уморена.

Сега Фрида заговори със силен и настоятелен тон:

— Добре. А сега те моля да продължаваш да говориш. Важно е да останеш будна. Разбираш ли ме?

Ивет измърмори нещо.

— Не, Ивет, ще трябва да ми отговориш ясно. Знам, че е трудно, но ще трябва да изречеш думите „Разбирам те“.

— Разбирам те.

Ивет гледаше вторачено, а езикът й беше надебелял. От колко време не беше пила вода?

— А сега ще ти разрежа тениската, за да мога да те огледам добре. Съгласна ли си? Кажи „да“, ако си съгласна.

— Да.

Ивет произнасяше думите като в унес. В никакъв случай не биваше да заспива. Фрида взе приспособлението от Джоузеф. Първо разряза кабела, с който бяха вързани китките на Ивет, и ръцете й безжизнено се отпуснаха отстрани. После сряза тениската от долу нагоре точно по средата. Внимателно дръпна настрана двете половини, като гледаше да не докосне или да не раздвижи ножа. Кръвта беше протекла надолу и се беше просмукала през светлосиния сутиен, но по гърдите на Ивет нямаше рани, сякаш Лий Блексток ги беше пощадила поради някакво угризение или колебание. Фрида видя три рани в корема. От тях се стичаше кръв и се събираше като в езерце в скута на Ивет. Но това по-скоро беше добър знак. Ножът не беше засегнал някоя артерия или голяма вена. Беше трудно да се каже, но тези коремни рани сякаш не изглеждаха дълбоки. Фрида си представи как Лий мушка с ножа тялото на Ивет, сякаш събирайки кураж да забие ножа до дръжката. Може би й е пречил шумът от улицата, иначе би я накълцала навсякъде и те щяха да намерят Ивет мъртва.

— Раните не изглеждат дълбоки — каза Фрида. — Чуваш ли ме? Кажи „да“, ако ме чуваш.

— Ще умра ли? — промълви Ивет със сънлив глас.

— Не, няма да умреш. Дори не го казвай.

Тя насочи вниманието си към дръжката на ножа, който нахално стърчеше от тялото на Ивет. Джоузеф проследи погледа й.

— Да го издърпам ли? — попита той.

— Не, не. Дори не го докосвай. Така можеш да навредиш повече. Ножът може да притиска някоя артерия. В такъв случай…

Фрида погледна Ивет. Не искаше да я плаши.

— … е най-добре да остане на мястото си.

— Какво? — попита сякаш отдалеч Ивет.

— Оглеждаме прободните рани — обясни Фрида. — Намушкала те е, но не е сериозно.

— Как ти чувстваш се? — попита Джоузеф.

— И ти ли си тук? — каза Ивет. — Винаги заедно. Фрида и Джоузеф. Джоузеф и Фрида. По-рано си мислех, че сте двойка.

— Не говори — каза Джоузеф настоятелно. — Почивай си.

— Напротив — възрази Фрида. — Тя трябва да говори.

— Тя не е наред с главата.

— Стягах се да пътувам. С влака. Щях да правя разходки сред природата. Сама.

— Къде смяташе да заминеш? — попита Фрида.

— Шотландия. Тогава някой почука на вратата. Беше той. Видях лицето му. И веднага разбрах. Разбрах, че ще ме убие. Разбрах, че ще умра.

— Но ето че си жива.

— Не съм добър човек, Фрида. Не съм и добра приятелка.

Чу се звук на сирена, в прозореца проблясна синя светлина, някой говореше. Тя извика на Джоузеф:

— Иди да ги доведеш.

Той се затича надолу по стълбите. Фрида взе ръцете на Ивет в своите.

— Скъпа Ивет. Ние всички правим това, което можем.

Фрида чу тежките стъпки нагоре по стъпалата. Цялата къща се тресеше от тях. След малко стаята се изпълни с хора в зелени екипи. Една висока едра жена приклекна до Ивет.

— Сериозна загуба на кръв — каза Фрида. — И както виждате, сме оставили оръжието забито в тялото. Държали са я затворена тук. Силно е дехидратирана и оставена да гладува.

— Добре — каза жената. — Отдръпнете се.

Фрида отстъпи назад до стената. Изведнъж Ивет й се видя малка и незабележима, обградена от парамедиците, които си говореха на висок глас. Тя наблюдаваше със загриженост как й включиха две отделни системи.

— Тя умира? — прошепна Джоузеф в ухото на Фрида. — Но аз мисля тя силна и борбена.

— Понякога да си силен и борбен се оказва недостатъчно — отвърна Фрида.

Изражението на Джоузеф се промени, но Фрида поклати глава и направи плах опит да се усмихне.

— Но аз не мисля, че тя ще умре.

Наблизо се чу тихо хлипане. Клои беше влязла с парамедиците.

— Нали ти казах да стоиш отвън — каза Фрида, но без да се гневи.

— Не се стърпях. Исках да видя къде… Това ли е мястото?

— Да, това е.

Клои погледна към случващото се наоколо.

— Но какво, за бога…

И тя избухна в плач. Фрида я притегли и я прегърна.

Стаята се изпълни с още хора със сини и зелени екипи. На Фрида едва не й прилоша сред смесицата от шумове и гледки.

— Успя да я откриеш — каза един глас до нея.

Фрида се озърна и видя Петра.

— А сега вие ще трябва да откриете семейство Блексток. И двамата.

Лий потърси телефона си.

— Те са тук — каза тя.

— Какво искаш да кажеш? — попита съпругът й.

— Видях ги на улицата. Фрида. Онзи неин приятел. И племенницата, Клои.

— Ти къде си?

— Излязох. Трябваше да изляза.

— Естествено. В безопасност ли си?

— Така мисля.

— Направи ли го?

— Така мисля.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше трудно. По-трудно, отколкото очаквах. Направих каквото можах. Навсякъде имаше кръв. Също и по мен.

— Браво, моето момиче.

— Но нещата се объркаха. Те са тук. Знаят за теб. И за мен.

Тя изстена тихо.

— Свършено е с нас.

— Трябваше да приключи по този начин. Но с нас не е свършено.

— Как да те намеря?

— Не сега. Първо трябва да свърша нещо.

— Какво?

— По-добре да не знаеш.

— А аз какво да правя? Къде да отида?

— С теб всичко ще е наред — каза Даниъл с безразличие. — Само не се появявай на местата, където обикновено ходиш. Купи си нещо за ядене. Изгледай някой филм.

— Филм?! — възкликна смаяно тя. Обзе я паника, сякаш я заля мръсна приливна вълна.

— Забавлявай се.

— Даниъл, страх ме е.

— Няма от какво да се страхуваш. Всичко ще бъде наред — и с теб, и с мен.

— Кога ще те видя?

— Аз ще те намеря. Когато приключа с всичко.

59

Даниъл знаеше, че този момент все някога ще настъпи. Вече беше на финала и все още можеше да победи. След това те можеха да правят каквото си щат и нямаше да има никакво значение. Той щеше да бъде удовлетворен.

Значи Лий все пак го беше направила. Кой би могъл да повярва? В неговите планове тя беше слабото звено, но ето че накрая се беше справила добре, а сега вече не му беше нужна. Той се запита какво щеше да се случи с нея, когато я откриеха, но му беше все едно, защото предишното му битие и предишното му „аз^“ вече бяха зад гърба му. Единственото, което имаше значение, беше тук и сега. Това беше неговият звезден миг — все едно беше застанал в светлината на прожекторите, а всичко останало беше непрогледна тъма. Той, Даниъл Блексток.

Беше слязъл на гарата в Банк и беше взел метрото до станция „Ейнджъл“ в Излингтън. Когато Лий му се беше обадила, той седеше край канала в близост до тунела. От едната му страна мъж с дълга рошава брада и камуфлажно яке ловеше риба със завидно търпение. От другата му страна мъж с грим на очите и лилаво кепе пушеше трева и си пееше замечтано.

Наоколо се разхождаха хора на групи или поотделно. Други правеха редовния си крос със слушалки на ушите, трети караха велосипеди или разхождаха кучета.

Наблизо мина лодка, на чиято палуба две жени и трима мъже пиеха вино и танцуваха на музика, която той не можеше да чуе. Слънцето беше ниско над хоризонта и скоро щеше да падне здрач. След това щеше да настъпи нощта.

Даниъл се изправи и се изтупа. Прибра телефона в джоба си. Хвърли бейзболната си шапка във водата. Отвори платнената си чанта и се увери, че всичко беше там: полицейската карта на Ивет Лонг, навито въже, няколко отвертки, нож. Беше прекарал доста време на „Сафрон Мюз“ и знаеше кои къщи можеха да му осигурят достъп до нейния двор. Трябваше само да размаха полицейската карта на Ивет пред лицата на хората и те щяха да го пуснат да мине. А ако мястото вече беше обградено от полиция, щеше да импровизира, както беше правил досега. Вижте само какво беше успял да свърши, как се беше измъквал от ситуациите. Благодарение на бързия си ум беше вземал мигновени решения и в крачка беше обмислял следващия си ход. Беше творил историята на собствените си престъпления, за всяко от които беше писал репортажи: беше едновременно и режисьор на събитията, и главен герой, и издател. Беше грабнал Клои изпод носовете на приятелките й. Беше отвлякъл Ивет Лонг, която беше детектив от полицията, а всички онези хора, чиято работа беше да разкриват подобни неща, дори не бяха забелязали нейното отсъствие. Беше изтрил от лицето на Рубен Макгил бохемската му усмивка. Беше премахнал завинаги Морган Роситър, все едно беше духнал пламъка на свещ. Беше притискал с крак ръката на Джак, докато не чу изпукването на костта, като в същото време си беше изградил алиби, което беше заблудило всички. Не, не и нея. Той замечтано си спомни начина, по който тя го гледаше с тъмните си очи. Погледът й направо проникваше в съзнанието му.

Но аз не съм никой, помисли си той. Погледнете ме. Погледнете ме добре. Аз съм тук. Тя няма къде да избяга. От мен не може да избяга.

Той се изправи на пръсти, постоя така, после отново стъпи на цяло ходило. Разкърши рамене. Сърцето му биеше силно, но равномерно; дишането му също изглеждаше равномерно. Той избърса длани в късите си панталони и закрачи напред. Също като войник: раз-два, раз-два, ръцете равномерно се размахват отстрани, краката се движат в стройна крачка по горещата земя, брадичката е вирната нагоре, очите гледат право напред, очакват да съзрат опасност, но такава няма. Покрай бездомните мъже и жени, покрай канадските гъски в канала с техните изпънати шии, през Камдън Лок и оживената тълпа от пиячи.

Даниъл продължи да крачи, без да спира. Ако някой се изпречеше на пътя му, той го блъскаше встрани, разливайки бирата му, и човекът започваше да крещи сърдито. Някои поглеждаха с любопитство дребния мъж, който с широка усмивка се блъскаше в тях, вперил невиждащ поглед в нищото, крачещ напред като робот.

Далеч от него, Лий Блексток седеше сгушена в гъстите храсти. Тя не беше помръднала, откакто беше говорила с Даниъл по телефона. Може би, помисли си Лий, тя щеше да седи там цяла нощ, тъмнината щеше да я обгърне и звездите щяха да греят над нея, а тя през цялото време щеше да гледа как реката бавно тече в далечината. Но после отново щеше да настъпи утрото и тогава тя какво щеше да прави? Какво щеше да прави оттук нататък?

Високата трева одраска голите й крака, тя погледна надолу и видя, че по прасеца й има кръв. По лявата й ръка също имаше кръв. Може би имаше кръв и по лицето. Тя наплюнчи върховете на пръстите си и потърка бузите и челото си. От глад усещаше дупка в стомаха си, но също така й се гадеше. Може би така се усещаше сутрешното гадене, но тя никога нямаше да има бебе. Това беше единственото, което някога бе желала: нейно собствено бебе, което да люлее в ръце и за което да се грижи; което да обича и което да я обича. Но Даниъл винаги казваше… Тя стисна очи. Не искаше да мисли за Даниъл. Нито за онази жена на пода и за онова, което беше изпитала, докато мушкаше и ръгаше месото й, а кръвта пръскаше навсякъде… И очите й, които гледаха право в нея.

Тя потърка петното от кръв на крака си, но то беше лепкаво и не можеше да се изтрие. Тя се опита да го изчегърта, но кръвта остана под ноктите й. Имаше нужда да се измие, да смени дрехите си, да поспи. Но къде щеше да отиде? Не вкъщи. Нейният дом вече го нямаше: беше просто една малка кутийка, където двамата с Даниъл бяха живели. Полицаите сигурно вече бяха там: стъпваха с тежките си обувки по чистия под, оглеждаха всичко, претърсваха шкафове и чекмеджета, ровеха из бельото й, опипваха любимите й предмети.

Тя погледна към телефона в скута си. Той нямаше повече да се обади. Изобщо не го беше грижа. Никога не го е било грижа и тя го знаеше. Беше си отишъл и ето че сега тя седеше тук съвсем сама сред храстите и плевелите, а тъмнината постепенно я обгръщаше. Тя сви краката си и ги обгърна с ръце, после сложи глава на коленете си. Поседя така известно време, без да очаква нищо.

В небето над нея се чу шум и тя погледна нататък: отгоре кръжеше полицейски хеликоптер. Нея ли търсеха? Тя затаи дъх и остана неподвижна, въпреки че трепереше от ужас, а в гърдите си усещаше силна болка. Накрая той се отдалечи и отново настана пълен мрак. Тя отново започна да диша нормално.

Погледна телефона си: минаваше девет часът. Можеше да се обади на някого, да помоли за помощ, да се разплаче, да си признае и да попита какво да прави по-нататък. На кого да се обади? Може би на онази жена в приюта, която беше от Турция. Тя говореше слабо английски, но се държеше приятелски. Лий обаче дори нямаше номера й.

Нямаше си никого. Нямаше си нищо. Тя беше никой, не съществуваше за никого. С нея беше свършено.

Лий Блексток се изправи. Сложи телефона в чантата си и се спусна по стръмното към реката. Хеликоптерът вече беше много далеч и приличаше на малка играчка. Все още с чантата в ръка, тя нагази в Темза.

Никой никога не я беше учил да плува. Водата беше студена, а после вече престана да бъде студена и се затвори над нейното натежало и тъжно тяло. За кратък миг тялото й опита да се спаси, но загуби битката и вълните повлякоха на изток мъртвата Лий Блексток.

Даниъл Блексток не преставаше да крачи напред: той сви зад ъгъла и мина покрай плаващия китайски ресторант, а после продължи под моста. Вече се спускаше здрач. Някъде напред се виждаше волиерата на Лондонския зоопарк, в чийто ограден свод кръжаха големи птици. Той се отдалечи от канала и се озова в края на Риджънтс Парк. Коли, автобуси, велосипеди. Стъпи на шосето и около него засвириха клаксони. Слънцето залязваше на хоризонта и изглеждаше като тъмен жълтък. Наоколо се чу смях. Усети свежия полъх на вятъра, който охлади мокрото му от пот лице и го накара да се почувства силен и готов. Светът му предаваше своята енергия.

Отвертка. Въже. Нож. Лицето й оживя в съзнанието му. Безстрастно лице, проникващи в него очи. Как смееше да го гледа по този начин? Та тя не беше нищо повече от жената, която той се готвеше да убие.

Вече беше съвсем близо до къщата й, на не повече от миля разстояние. Малката къща на павираната уличка, със засадени в сандъче билки и котка с костенуркова окраска. Предвкусваше мига, когато тя щеше да разбере, че е дошъл за нея.

Леви-десни, леви-десни. Вече няма връщане назад. Колите ревяха с пълна сила, изгорелите им газове парваха краката му. Тръгна по криволичещ път, потънал в тишина. Пред него се извисяваше кулата на „Бритиш Телеком“. Гигантски кранове се забиваха в небето.

Само още няколко минути. Той изпъна рамене, а по бузата му се търкулна сълза.

Пред него на улицата беше паркиран бус и когато го наближи, вратата се отвори. Отвътре изскочи човешка фигура, но тъй като слънцето беше зад нея, Даниъл не можеше да види лицето й. Виждаше единствено човешки очертания, застанали на пътя му.

— Даниъл — подвикна човекът.

— Какво? — каза Даниъл, а после разбра. — Знаех, че ще ме намериш — изрече той с нотки на възбуда. — Сега вече сме двамата заедно.

Но преди да успее да продължи, всичко потъна в мрак.

60

— Не съм съгласна — каза Фрида.

— Защо ли не съм изненадана? — отвърна Петра Бърдж. — Можеш направо да си напечаташ на една картичка „Не съм съгласна“ и да ми я връчваш след всичко, което кажа.

— Ако екипът ти не беше оставил Блексток да се измъкне, сега изобщо нямаше да водим този разговор.

Карлсън престана да се разхожда напред-назад из кухнята на Фрида и седна на масата до двете жени. Фрида го погледна с изражение, което дори след толкова години го притесняваше.

— Надявам се, че няма да ми кажеш да се успокоя — тросна се тя.

— Кракът ми още не се е възстановил. Не искам да рискувам повторно счупване.

Той й се усмихна леко, но изражението му остана сериозно. Фрида знаеше, че Карлсън се тревожи за Ивет, която лежеше в болница само на няколко преки.

— Виж, Фрида, това, което знаем със сигурност, е, че Блексток няма какво да губи. Няма съмнение, че той ще се опита да се докопа до теб. Задачата на Петра е да направи така, че това да не се случи. Ще имаш охрана както вътре в къщата си, така и отвън пред нея до второ нареждане. Точка по въпроса.

— Но ако си прав — а това вероятно е така, — когато види полицаите да стоят пред вратата ми, той ще предпочете да изчака.

— А ти какво предлагаш? — попита Карлсън. — Ако не ти поставим охрана, това ще го провокира да действа и тогава ние ще го хванем в крачка, така ли?

— Преди да пристъпи към действие.

— Нали знаеш, че плановете имат свойството да се провалят.

— Той е някъде навън. И двамата са някъде навън.

— Ти какво точно искаш? — изръмжа Петра. — Смяташ ли, че ще докажеш нещо, като си играеш със собствения си живот? Ако той се докопа до теб и ти по някакъв начин ни сигнализираш, но ние пристигнем твърде късно, ще си струва ли да пожертваш живота си заради човек като него? Ще хванем Даниъл и Лий Блексток по старомодния начин, чрез търсене, изчакване и разпитване. Не е особено впечатляващо, но накрая ще даде резултат.

— Той не е толкова умен — добави Карлсън.

— Не е нужно да си много умен, за да убиваш хора — възрази Фрида. — Не е толкова трудно. Блексток е доста посредствен, но въпреки това уби Морган Роситър, преби жестоко Рубен и Джак, отвлече полицайка и едва не я уби. Какво ще е следващото, което ще направи?

Внезапно се чу бръмчене. Телефонът на Фрида вибрираше на плота до готварската печка. Тя стана и отиде до него.

— Кой е? — попита я Карлсън.

— Някакъв непознат номер.

Карлсън се обърна към Петра:

— Пуснала ли си телефона й за наблюдение?

— Още не.

Фрида ги изгледа въпросително. Телефонът престана да звъни.

— Е, това решава проблема — каза тя.

— Мисля, че трябва да върнеш обаждането — каза Петра и взе телефона. — Ще включа високоговорителя, ако нямаш нищо против.

Тя извади от джоба си своя телефон.

— Ще запиша разговора.

— Може би е някой, който се опитва да ми продаде двоен стъклопакет — каза небрежно Фрида.

— Нека да видим.

Петра сложи телефона на масата пред Фрида и постави до него своя телефон, а после натисна бутона за връщане на обаждане върху телефона на Фрида. Тримата се наведоха напред. „Сякаш участваме в спиритически сеанс^“, помисли си Фрида. От телефона й се чу прищракване, но само толкова. Петра й направи нетърпеливо знак с глава.

— Ало? Кой е? — попита Фрида. Гласът й трепереше и тя се ядоса на себе си.

— Фрида Клайн ли е? — гласът говореше бавно и с равен тон, леко замазвайки думите, но тя веднага го разпозна.

— Даниъл?

— Имам съобщение за теб. Аз…

— Къде си?

Последва мълчание.

— Имам съобщение…

— Откъде да знам, че наистина си ти? Кажи ми къде се намираш?

Отново мълчание.

— Имам съобщение за теб, Фрида.

Фрида понечи да каже нещо, но Карлсън поклати глава и сложи пръст на устните си.

— Понякога ти изпращам цветя. Това признак на добро възпитание ли е?

С израз на недоумение Петра се опитваше да й подскаже с устни въпрос. Карлсън взе един плик от купчината неотворени писма на масата.

— Ти изпращаш хора по петите ми и аз ти ги връщам обратно.

Карлсън написа нещо на плика и го вдигна пред очите й. Изречението гласеше: „Той чете“. Фрида кимна.

— Но няма да ти върна обратно Даниъл Блексток.

Той изричаше бавно и отчетливо всяка дума. Фрида се чудеше дали не се опитва да й изпрати някакво специално послание. А може би беше дрогиран или уплашен. Докато го слушаше, тя се помъчи да добие представа за мястото, където се намираше Даниъл Блексток. Голямо или малко? С твърди или с меки повърхности? Някакви външни шумове? Не успя да долови нищо.

— Даниъл е дете, което пречи на възрастните, а ние знаем какво се случва с лошите деца.

Фрида махна отчаяно с ръце към Карлсън.

— Брус Стрингър ми разказа за жена си, Кристин Стрингър. Кажи на Кристин, че той плачеше, когато ми разказваше за нея, плачеше и когато ми разказваше за децата си. А след това горещо ме молеше да пощадя живота му. Фрида Клайн, Фрида Клайн. Как можа?

Последва пауза. Чу се кашлица, подсмърчане.

— Харесвам дома ти. Харесвам уханието му. Вътре е толкова уютно. Съжалявам, че нанесох известни щети, но трябваше да ти върна собствеността.

Сега в гласа му се чу нещо като хлипане и стенание.

— Къде си? — попита настоятелно Фрида. — С Дийн Рийв ли си? Кажи ми.

Когато Даниъл Блексток заговори отново, думите звучаха още по-бавно, сякаш произнасяше всяка една от тях с усилие.

— Фрида Клайн, веднъж ти казах, че още не ти е дошло времето. Защо не искаш да ме чуеш? Фрида. Престани да се бориш. Престани да упорстваш. Всички ние сме просто листа по дърветата, а ето че е почти септември и есента наближава.

— Стига — каза Фрида. — Пусни го да си върви. Той няма нищо общо с това.

— Фрида, моля те, аз…

Изведнъж гласът на Даниъл Блексток прозвуча по съвсем различен начин, сякаш тези три думи наистина ги беше изрекъл той, но линията прекъсна. Тримата се взряха в телефона.

— Какво, по дяволите, беше това? — възкликна Петра.

— Мисля, че вече можеш да махнеш охраната — каза Фрида.

— Това може да е просто примамка. Да ни накара да свалим гарда.

— Така ли ти прозвуча?

— Независимо от това трябва да го намерим.

— Даниъл Блексток вече е бил намерен — отвърна Фрида.

— Какво беше това за „лошите деца“?

— Смятам, че той ще бъде наказан.

— Като Брус Стрингър ли?

— По-лошо от Брус Стрингър.

— Наказан за какво?

— Задето е нахлул там, където не е желан.

Фрида се изправи.

— Какво ще правиш? — попита я Карлсън.

— Ще изляза да се поразходя.

— Бих ти предложил да дойда с теб.

— Знам. Но трябва да отидеш при Ивет.

— Аз мога ли да дойда? — попита Петра.

— Да, ако искаш.

— Искам.

Двете жени вървяха заедно по улиците, без да разговарят. Дългият ден вече се приближаваше към края си. Накрая Петра каза:

— Ти се справи чудесно.

Фрида само я погледна мълчаливо.

— Не е ли странно усещането, че нещата отиват към приключване?

— Какво имаш предвид?

— С теб се срещнахме преди почти шест месеца, когато тялото на един мъртвец беше открито под дъските на пода ти.

— Да.

— Тогава търсехме Дийн Рийв. Сега намерихме Даниъл Блексток. По-скоро ти го намери. Но не намерихме Дийн Рийв.

— Да, не го намерихме.

— Той все още е някъде там.

Фрида кимна.

— Да — каза тихо тя, гледайки право напред. — Някъде там.

61

Карлсън седеше край леглото й под неестествения блясък на неоновите лампи. Той ту гледаше лицето й, ту спираше погледа си на мониторите над нея: зигзагообразната линия на екрана понякога очертаваше серия от остри върхове, а в следващия миг беше почти равна. Навсякъде имаше тръбички, прикачени към различни части на тялото й. Би било трудно да хване ръката й, ако наистина искаше това, но той не искаше. Щеше да бъде твърде нахално да я докосне, както лежеше в безсъзнание, след като никога преди не я беше докосвал, с изключение на потупване по рамото или хващане за ръката, когато трябваше да се промъкнат през висок вход или да прескочат някоя ограда.

Карлсън си спомни как бяха работили заедно през годините, за престъпленията, които бяха разкрили, и за случаите, когато се бяха провалили. Представи си я такава, каквато беше: недипломатична, недодялана, лоялна и работлива, с неизменните масивни обувки на краката, с начумерено чело и пламнали бузи. Сега тук сякаш лежеше Ивет и едновременно с това някаква непозната. Не само защото беше толкова отслабнала и лицето й изглеждаше страховито — с огромни черти, като на анимационен герой, но и защото без обичайното си напрегнато изражение тя се беше превърнала в чужд човек. Очите й бяха затворени, устата й беше леко отворена; гръдният й кош се повдигаше и спадаше в синхрон с плиткото й дишане.

Медицински сестри влизаха и излизаха безшумно от стаята. Те се навеждаха над Ивет, гледаха показанията на мониторите, проверяваха малките сакчета, чието съдържание капеше във вените й, а после излизаха. По едно време влезе лекар консултант със своя специализант и двамата поговориха шепнешком, след което си тръгнаха. Малко след пристигането на Карлсън беше дошъл и новият комисар. Тя беше разменила само няколко думи с него, но беше останала до леглото известно време, гледайки Ивет смълчано, с изопнато лице.

Фрида дойде малко след три през нощта. Тя притегни един стол и седна от другата страна на леглото, загледана в Ивет. Час по-късно пристигнаха Джоузеф, Рубен, Клои и Джак. Фрида ги чу как обясняваха в коридора защо се налага да ги пуснат, а после вратата се отвори и те влязоха един по един в малката стая, заставайки смутено в долния край на леглото. Джоузеф, чиято брада беше силно набола, а лицето мръсно, извади малка бутилка от вътрешния джоб на якето си, отпи голяма глътка и я подаде на Джак, който направи същото. Фрида забеляза, че под връхната си дреха Джак беше облякъл долнище на пижама на оранжеви и зелени райета, а косата му стърчеше на остри кичури. Лявата му ръка изглеждаше огромна от гипса. Клои беше облечена в стар работен гащеризон, а лишеното й от грим лице изглеждаше съсипано от умора. Всъщност Рубен изглеждаше най-свеж сред тази група от хора, чието съществуване Даниъл Блексток се беше опитал да срине.

— Тя ще се оправи ли? — попита Клои с оглушителен шепот. — Дали ще се възстанови?

— Не говори така, сакат я няма тук — смъмри я Фрида. — Може би ни чува.

Тя погледна към лежащата в леглото фигура и каза ласкаво:

— Ние всички сме тук и те чакаме.

— Върни се отново при нас — присъедини се Карлсън с натежал от умора глас.

Час по-късно Ивет отвори очи. Отначало не виждаше нищо друго, освен ослепителната светлина, от която я заболяха очите. После започна да различава силуети на хора. Искаше й се да попита кои са те, но не можеше да произнесе думите. Тя не знаеше къде се намира, нито коя е. Опита се да си спомни, но за нея това беше нечовешко усилие и се отказа. Отново затвори очи.

— Ивет.

Тя познаваше този глас. Очите й останаха затворени, но върху лицето й се появи усмивка, въпреки че устата я болеше.

— Ивет — повика я Карлсън. — Скъпа приятелко.

— „Приятелко“? — обади се тя с прегракнал глас.

— Да, разбира се.

Ивет отвори очи. Сега вече го виждаше — нейния шеф, мъжа, когото обичаше и който никога нямаше да я обикне. А от другата страна беше Фрида. И как иначе. Винаги двамата. Но той я беше нарекъл своя приятелка. В долния край на леглото й имаше и други хора. Струваше й голямо усилие да се фокусира и накрая видя, че повечето бяха от групата, към която винаги беше искала да принадлежи. Приятелите на Фрида.

— Ще умра ли?

— Не.

Фрида хвана ръката й и леко я стисна.

— Ще живееш.

Изведнъж сетивата на Ивет се възвърнаха и тя отново усети болката и страха. Онзи нож, който безмилостно я ръгаше, и ясното съзнание, че ще изгуби живота си, на който така и не беше успяла да се порадва.

— И всичко вече приключи? — прошепна тя невярващо.

— Да, всичко приключи — успокои я Карлсън. — Ти оцеля.

Зората бавно настъпваше. Болницата отново се превръщаше в място на оживена дейност. Отвън улиците постепенно се изпълваха с различни шумове. Пристигнаха Оливия и Алексей. Оливия имаше изтощен вид, а Алексей поглъщаше всичко с тъмните си очи. Те оставиха Ивет и Карлсън, заедно слязоха надолу по стълбите и излязоха през въртящите се врати, жадно вдишвайки свежия въздух на утрото.

— Мисля си — каза Джак, примигвайки на бледата утринна светлина, — че е време за богата закуска. Наоколо сигурно има места, които отварят рано. В момента умирам от глад.

— Тогава по една английска закуска за всички — каза Джоузеф със светнало лице. — С много пържени яйца, наденички и бекон.

Той прегърна Клои.

— Ти добре?

— Добре съм, само малко съм замаяна. Закуската ще ми дойде добре.

— Фрида? — Рубен я гледаше с въпросително изражение.

Фрида поклати глава.

— Не и аз. Предпочитам да се поразходя.

— Не можеш ли първо да закусиш? Или поне да изпиеш едно кафе?

— Имам нужда да се поразходя.

— Добре. Обади ни се, ако искаш по-късно да се присъединиш към нас.

— Разбира се.

Но за всички беше ясно, че тя няма да го направи.

Фрида ги гледаше, докато се отдалечаваха: Джак с пижамата си на цветни райета и рошава коса, Оливия в предизвикателна червена рокля, Рубен с летния си костюм и лъскава плешива глава, Клои с тежките си обувки и късо подстригана коса, а до нея Джоузеф, висок и широкоплещест, обгърнал с едната си ръка раменете й, а с другата здраво стиснал ръката на малкия Алексей.

Когато се изгубиха от погледа й, Фрида се обърна и тръгна в обратната посока. Едва тогава позволи на преживяното да завладее мислите и чувствата й.

Тя закрачи бързо, отклони се от главния път и тръгна по малките странични улички, където денят за спящите хора едва сега — започваше. Зад нея се простираха пустите крайградски терени на Силвъртаун, Бариерата на Темза и порутените складове, малката къща на сляпата улица, където беше държана Клои, а после Ивет. От лявата й страна се извисяваха проблясващите на утринното слънце небостъргачи и централите на големите корпорации, където мъже и жени в костюми вече седяха зад екраните на компютрите. Фрида продължи да върви покрай магазини, чиито собственици вече вдигаха металните им щори, покрай терасовидни къщи отпреди войната и модерни жилищни кооперации, големи празни църкви и малки паркове. Към нея се приближи уличен чистач, който буташе количката си с окачени на нея торби за смет, а на дръжката й беше закачил снимки на семейството си.

Приятелите й бяха оцелели, но на висока цена: Рубен беше жестоко пребит, на Джак беше нанесен побой и ръката му беше счупена, Клои беше отвлечена, упоена и фотографирана, Ивет се беше отървала на косъм от смъртта. Имаше и други, които не бяха оцелели. Морган Роситър не беше оцелял; Брус Стрингър; самият Даниъл Блексток. Толкова много хора бяха умрели заради Дийн и заради нея. В сънищата си тя виждаше лицата им; те бяха нейните призраци и винаги щяха да населяват съзнанието й.

Фрида забави крачка и спря. Край перилата беше сложен велосипед, боядисан в бяло, на чиято рамка бяха закачени увехнали цветя и венци. Това беше един от онези велосипеди, оставяни на мястото, където собственикът е намерил смъртта си.

Джоузеф си беше поръчал традиционна английска закуска: пържени яйца, тънки филийки пържен бекон, пържени наденички, пържени филийки хляб, пържени домати и гъби. Той изстиска в чинията си кетчуп и добави щедро количество горчица, а после сложи три бучки захар в кафето си.

— Наистина ли смяташ да изядеш всичко това? — попита Клои, стиснала в ръце чаша билков чай.

Джоузеф я изгледа недоумяващо. После бодна с вилицата си една гъба и парче наденичка, потопи ги в рохкия жълтък и ги сложи в устата си.

— Ммм, вкусно — каза той. — Храната е удоволствие.

— Аз пък с удоволствие бих изпила едно „Блъди Мери“, но тук едва ли го сервират — обади се Оливия.

Всички се бяха събрали. Карлсън беше оставил за около час Ивет и сега си хапваше датски сладкиш и пиеше кафе, седнал между Рубен и подпухналата Оливия. Алексей седеше до баща си и гледаше наоколо с тъмните си, тревожни очи.

„Приличат на хора, оцелели след ужасен инцидент“, помисли си Карлсън, гледайки ги един по един. Те не изпитваха необходимост да разговарят, но от време на време някой докосваше другия по рамото или ръката, казваше по нещичко, усмихваше се. Клои намаза конфитюр върху препечената филийка на Джак. Джоузеф поглъщаше шумно купчинката храна пред себе си и от време на време бършеше с длан устата си.

Но Фрида не беше сред тях. Фрида, която беше стожерът на тази разнолика група приятели и която винаги стоеше встрани.

62

Краката й незабелязано я бяха отвели до моста „Ватерло“. Тя се спря по средата и се наведе към реката, в чиито кафяви води се оглеждаха внушителните здания наоколо.

Преди доста време тя и Санди бяха стояли на същото място и той я беше попитал дали би живяла на друго място: Манхатън, Берлин. Тя му беше казала, че човек може да има само един любим град, и това за нея беше Лондон. Но после мъртвото тяло на Санди беше намерено недалеч оттук, довлечено от подводните течения на Темза. Фрида се замисли за него, как я беше обичал и как тя го беше изоставила; как беше намерил смъртта си. Мислите й се прехвърлиха на нещастната, изгубила разсъдъка си Хана Дохърти, прекарваща дните си в клиника за психично болни престъпници. Спомни си за отдадения на професията си Джим Фиърби, който нито за миг не се беше отказал от търсенето на истината за убитите момичета, заради което накрая самият той беше убит. Толкова много призраци… Толкова много хора, на които не беше успяла да помогне.

Фрида постоя там доста дълго, загледана във великата река, потънала дълбоко в мислите си. Не беше забелязала как тълпата от хора, които вървяха пеша по моста, се беше увеличила, а слънцето се издигаше все по-високо в небето на отиващото си лято.

Ние сме просто листа по дърветата… Есента наближава.

Тя потрепери, макар че беше горещо. Есента наближаваше. Мракът се спускаше. Краят беше близо.

Накрая Фрида тръгна обратно и стигна до крайбрежния булевард. Недалеч оттам я чакаше къщата й. Тя мислено се пренесе на малката павирана уличка, отключи синята врата и влезе вътре. Спря се за момент в антрето, вдишвайки познатия аромат на пчелен восък и на книги. После се пренесе в хола, където шахматната масичка беше заредена за партия шах, а котаракът с костенурковата окраска се беше свил блажено във фотьойла, и където през зимата огънят в камината гореше без прекъсване. Мислено влезе в кухнята с жълтите рози на масата и саксията с босилек на прозореца. Изкачи се на втория етаж, мина покрай спалнята си и покрай банята с великолепната вана, която Джоузеф й беше монтирал, продължи нагоре по тесните стълби до таванския етаж, където беше ателието й. Представи си скицника си, отворен на чиста страница, моливите с мек графит, сложени в една вазичка, таванския прозорец, от който градът се виждаше като на длан.

Нейният град. Нейният дом.

Тя обаче тръгна в друга посока, по тесните улици на Сохо, и не след дълго се озова пред познатата врата.

Левин свали очилата си и ги изтри в жълтата си вратовръзка. Той примигна и й се усмихна с онази усмивка, която никога не достигаше до очите му.

— Чух новината — каза той. — Поздравления!

Фрида впери в него тъмните си очи.

— Искам да направиш нещо за мен.

— Какво?

— Направи така, че да изчезна.