Призрака на Ляно Естакадо

5. главаШпионинът

Около обед на следващия ден Хелмърс, Джъгьл, Фред и Хобъл Франк пак седяха на една маса пред къщата. Боб, негърът не беше при тях. Намираше се в обора заедно с Херкулес, чернокожия ратай на фермера.

Тримата мъже, които от вчера бяха станали големи приятели, оживено разговаряха за вчерашните събития и техния кървав завършек. Ето защо никак не бе чудно, че заприказваха и за други неща, свързани със смъртта, а накрая стана дума дори и за призраци.

Хелмърс и Фред решително заявиха, че е невъзможно душата на починалия да се завърне и да стане видима. Обаче Франк защитаваше вярата в призраци и като видя, че другите двама не отстъпваха от своите съмнения, гневно извика:

— На вас двамата просто никой не може да ви помогне! Ако бях умрял, щях да ви се явя като дух още днес в полунощ. Това би ви накарало да мислите по-иначе!

— Дай ни поне едно-единствено доказателство! — засмя се Фред. — И тогава ще ти повярваме.

— Доказателство ли? Глупости! Доказателствата нищичко не доказват! Съществува думата „призрак“ и значи той си броди ей така, среднощ. Това е ясно като мътеница. Учителят от Морицбург, комуто дължа образованието си, също вярваше в призраци. Ето защо не мога…

Франк замлъкна, защото забеляза приближаването на един конник, който носеше униформата на офицер от кавалерията на Съединените щати.

Той идваше в галон откъм юг и скоро спря коня си пред тримата мъже.

— Good day, джентълмени! — поздрави той. — Надявам се, че не съм се объркал и съм попаднал във фермата, наречена Хелмърс Хоум.

— Йес, сър! — отвърна Хелмърс. — Аз съм собственикът на този дом.

— Самият Хелмърс? Радвам се, че ви виждам, защото идвам, за да събера някои сведения.

— За какво?

— Не мога да ви го обясня с една-две думи. Разрешете ми да поседна за малко при вас!

Офицерът слезе от коня и се настани при тях. Те го огледаха внимателно. Той имаше набита, яка фигура и носеше голяма гъста черна брада. Погледът му беше остър и пронизващ. Устните му не се виждаха, тъй като той бе сресал мустаците си надолу.

— Аз съм капитан Гордън Бениън и се намирам тук, тъй да се каже, като разузнавач — започна той с нотка на надменност в гласа. — Спрели сме край форт Сил и се каним да навлезем в Ляно.

— Защо? — попита Хелмърс.

— На федералното правителство е докладвано какъв голям брой злодейства са извършени напоследък в Ляно Естакадо. Крайно време е да последват строги наказания. Престъпленията имат толкова явна връзка помежду си, че със сигурност може да се приеме, че става въпрос за някоя добре организирана банда. Трябва да й бъде нанесен мощен съкрушителен удар. Два ескадрона драгуни получиха заповед да изпълня! тази задача и да прочистят Ляно от всякаква съмнителна паплач. Изпратиха ме напред, за да събирам сведения и да установя връзки с хората, заселили се близо край пустинята. Естествено ние изхождаме от убеждението, че всеки честен човек ще ни подкрепи.

— От само себе си се разбира, кептън54 Бениън! Радвам се, че се отбихте при мен и можете да бъдете уверен, че ще ви помогна според силите си. Джон Хелмърс е известен с това, че на него може да се осланя всеки свестен човек.

— Чух го и затова идвам при вас.

Офицерът изцяло спечели доверието на Хелмърс. Най-напред фермерът му разказа каквото беше научил от пътуващия търговец, а после го осведоми и за вчерашния двубой, и за смъртта на непознатия.

Бениън го слушаше внимателно. Лицето му си оставаше безизразно, обаче очите му засвяткаха. Хелмърс си помисли, че трябва да отдаде това на живия интерес на войника към неговото описание на дуела. Но някой внимателен наблюдател може би щеше да забележи, че тези пламъчета в очите му не изразяваха нищо друго освен гняв и злоба. Ръката му се бе свила в юмрук около дръжката на сабята, а веднъж на Хелмърс дори се стори, че чува тихото скърцане на зъбите му. Иначе той остана външно спокоен и полагаше всички усилия да не проявява нищо друго освен напрегнато внимание.

Когато Хелмърс свърши разказа си, той се впусна надълго и нашироко по общи въпроси за порядките, царящи в тази област, за опасностите в Ляно Естакадо и завърши с думите, че считал извънредно трудно преминаването на два ескадрона кавалерия през пустинята. Липсвала храна за конете и което било най-важното — нямало вода. А ако искали да вземат със себе си и едното, и другото, щели да имат нужда от много товарни животни, които щели да забавят хода им.

— Може и да сте прав — обади се офицерът, — но това не ме засяга, понеже е работа на командващия. Я ми кажете, сър, как стои всъщност въпросът с Призрака на Ляно Естакадо? Толкова често съм слушал да говорят за това загадъчно същество, но никога не съм могъл да науча нещо по-определено.

— Значи сте в същото положение, в което съм аз и всички останали. Всеки е чувал за Призрака, обаче никой не знае някакви подробности за него. Онова, което знам, мога да ви го съобщя с няколко думи. Призрака на Ляно Естакадо е някакъв тайнствен конник, когото още никой не е видял отблизо. По-точно казано, всеки, който е успял да види лицето му, е трябвало веднага да заплати с живота си и е умирал от куршум, попаднал в средата на челото му. Прави впечатление, че убитите са все престъпници, които са върлували из Ляно Естакадо. Ако се съди по това, изглежда. Призрака е някое лице, което си е поставило за задача да наказва престъпниците, срещнати из Ляно Естакадо.

— Значи той е човек?

— Разбира се.

— Но как успява да бъде едновременно навсякъде и винаги да остане незабелязан? Нали трябва да има храна и вода за себе си и за своя кон? Откъде ги взима?

— Тъкмо това никой не може да проумее.

— А как прави така, че никой да не го среща?

— Хмм! Сър, питате ме наистина твърде много. Наблюдавали са го, само че отдалече. Виждали са го да профучава като понесен от вихрушка. Често пред него и зад него са изскачали искри. Имам един познат, който го е срещал през нощта. Този човек твърди и се кълне с хиляди клетви, че около главата, раменете, лактите, цевта на пушката на конника, а също така и около муцуната, ушите и опашката на коня имало множество малки пламъчета.

— Глупости!

— Всеки би казал същото. Обаче моят познат е човек, който обича истината, и не мога да очаквам да чуя от устата му лъжа или пък врели-некипели.

Ето че сега Хобъл Франк взе думата. Разговорът се водеше на английски, поради което той изрази мислите си трезво, делово и гладко като всички други. Само когато заговореше на немски, в главата му оживяваха задрямалите у него забавни — чудатости.

— Ето ви на! — възкликна той. — Никой не иска да повярва в естествеността на свръхестественото. Аз твърдя, че Призрака на Ляно Естакадо не е човек, а някакво призрачно същество, останало от времето на гръцките фурии, което се е оттеглило в усамотената пустиня също както някой пенсионер се изолира от външния свят в малката си стаичка. Нямам нищо против да повярвам, че от него изскачали искри и пламъчета. Ние, простосмъртните, изпускаме от устата си огромни количества тютюнев дим. Защо тогава някой призрак да не може да бълва огън?

— Но нима един призрак умее да стреля с пушка? — попита Бениън, хвърляйки презрителен поглед към Хобъл Франк.

— Защо не? Веднъж на един панаир видях как някаква кокошка стреля с едно малко оръдие. А онова, което умее една кокошка, трябва да е детински лесно за някой призрак!

— Сър, служите си с доста странни доказателства. Те не говорят за твърде голям ум и проницателност!

Думите му не можеха да не обидят Франк. Той отвърна остро:

— Действително е така. Обаче си имам причина, за да не говоря толкоз начетено, колкото всъщност бих могъл. Защото вие имате такава физиономия, която ме кара да се страхувам, че изобщо няма да ме разберете, ако започна да приказвам умно.

— Сър! — избухна офицерът. — Как си позволявате да се отнасяте тъй грубо с един капитан от кавалерията на Съединените щати?

— Pshaw! Не се вълнувайте толкова! Вие самият започнахте с обидите и ще трябва спокойно да преглътнете моя отговор. А ако не ви се иска, е, тогава съм готов да уредя въпроса с някой добре прицелен куршум От моята карабина.

По лицето на офицера си личеше, че му струва доста усилия да овладее гнева си, обаче все пак му се удаде да отговори със спокоен тон:

— Ще съжалявам, ако ми се наложи да ви застрелям. Умея много добре да си служа с пушката, но не съм скандалджия и се бия само с офицери. Впрочем бихме постъпили твърде безогледно спрямо мистър Хелмърс, ако пролеем кръв в дома му. Имам намерение да остана тук, докато пристигне моят ескадрон, и затова съм заинтересован да не нарушаваме спокойствието във фермата.

— За което съм ви благодарен, сър — намеси се Хелмърс. — Щом искате да чакате при мен, ще наредя да ви дадат стая, а конят ви ще получи хубаво място в обора.

Той се изправи, офицерът също стана и двамата се отправиха с коня към обора. По-късно фермерът се завърна сам и каза на двамата, че Бениън останал в стаята си, за да си отпочине. Хелмърс се радваше на присъствието на този гост, както и на пристигането на драгуните. Франк обаче поклати глава и каза на немски:

— Този човек хич не ми харесва. В лицето му има нещо, което дразни моята нежна чувствителност. Очите му ми приличат на две яйца на очи върху постна извара. Поглеждат те коварно, а в израза им няма нищо умно. Хич не ми се ще да го поставим на изпитание дали е почтена личност. Не ми се вярва да успее да произнесе правилно паролата „шибебок“.

— Шибебок? Защо пък тази дума? — попита Джъгъл Фред.

— Значи не знаеш въпреки твоето по-раншно епидемическо образование? Думата шибебок, която всъщност означава ръчна количка, е изиграла огромна роля по времето, когато хуните, предвождани от кайзер Темистокъл, са искали да прекосят Елба. Хуните са пренасяли снаряжението си, натоварено на ръчни колички. И когато се наканили да прехвърлят Елба, решили да минат, без да бъдат разпознати, и затуй се представили за бразилски араби. Обаче край реката бил застанал старият фелдмаршал Дерфлингер и карал всеки един от тях да изговаря думата „шибебок“. Който не успявал, просто му отсичали главата. Но тъй като хуните нямали необходимите качества на ларинкса, за да произнесат както му се полага „ш“-то, всички казали „сибебок“ и се простили с главите си.

Двамата слушатели зяпнаха Франк смаяно. Не знаеха дали да плачат, или да се смеят.

— Но, Франк! — извика най-сетне Фред. — От къде на къде пък ти хрумна това! Шибебок! Може би имаш предвид думата „шиболет“, която гилеадейците карали ефраимитите да произнесат, както е описано в Стария завет?55

— Tacet!56 Или понеже не разбираш еврейски, ще ти го кажа по по-ясен начин: затвори си кепенеца на хранителното отверстие! Предупреждавам те, Фред. Ако думите ми вече не помагат, ще премина към дела. Продължиш ли с обидните си бръщолевеници, ще се дуелирам с тебе. Куршумът ми ще те просне на земята и тогава ще ти се случи същото, което изпитал и горнобаварският дървар, когато вечерта се връщал мъртъв у дома си.

— Не знам нищо за него.

— Вярвам ти, понеже ти изобщо нищо не знаеш. Този дървар бил убит от един бор, който искал да отсече. Селският дърводелец му направил възпоменателна плоча, боядисал я хубавичко със зелена боя, изрисувал го на нея заедно с бора, а отдолу написал:

Щастлив, със весела душа излязох рано сутринта. По мойта работа тръгнах, но върху мене рухна бор и ах, във вид на труп със зор в дома си тъжен се прибрах!

Франк се бе разгорещил и сигурно щеше да продължи със своето конско евангелие, ако не го бяха прекъснали. Хелмърс посочи на север и когато другите двама отправиха погледите си натам, забелязаха някакъв конник, който се приближаваше. Хобъл Франк бързо се изправи на крака.

— Олд Шетърхенд! — възкликна той. Джъгъл Фред засенчи очите си с ръка, взря се напрегнато в наближаващи ездач и обзет от радост, изрече:

— Най-сетне! Откога копнея да се запозная с него! Той също, както и Хелмърс, се изправи и почтително поздрави прочутия уестмън, който тъкмо в този миг скочи от великолепния си вран жребец. Ловецът веднага се приближи до Хелмърс, подаде му ръка и каза на немски:

— Господин Хелмърс, предполагам, че вече са ви съобщили за моето идване. Надявам се да ви бъда добре дошъл. Хелмърс разтърси десницата му и отвърна:

— Хобъл Франк наистина ми каза, че ще пристигнете, и тази новина ме зарадва извънредно много. Моят дом е на ваше разположение. Настанете се удобно и останете при мен дотогава, докато ви е възможно!

— Е, кой знае колко дълго не мога да се бавя тук. Трябва да прекося Ляно, за да се срещна с Винету.

— И това ми беше съобщено от Франк и страшно би ми се искало да имам възможността да тръгна с вас, за да видя вожда на апачите. Но, сър, я ми кажете откъде ме познавате! Веднага ме заговорихте с името ми.

— Да не би да мислите, че е необходима някаква особена проницателност, за да разпознае човек във вас собственика на Хелмърс Хоум? Вие сте в домашни дрехи и напълно отговаряте на описанието, което ми дадоха за вас.

— Значи сте се осведомявали за мен?

— Разбира се. В Далечния запад е разумно по възможност предварително да се запознаваш с хората, които се каниш да посетиш. Научих, че сте немец, и затова веднага ви заговорих на нашия роден език. А мога ли да науча кой е другият господин?

— Обикновено ме наричат Джъгъл Фред — намеси се познатият ни фокусник. — Аз съм обикновен прериен скитник, сър, и не допускам името ми да ви е познато.

— Защо да не е? Който е кръстосвал из Запада толкова дълго време, сигурно все някога е чувал за Джъгъл Фред. Вие сте добър следотърсач и което е още по-важно — свестен човек. Ето ви ръката ми! Нека бъдем добри приятели, докато ни е отредено да сме заедно!

Въпреки че в Далечния запад не важат никакви различия в чин или обществено положение, все пак хората са свикнали да посрещат известните ловци с особено уважение. По щастливо усмихнатото лице на Фред се четеше гордостта, която изпитваше, че беше отличен от Олд Шетърхенд по подобен начин. Той сграбчи протегната му ръка, стисна я сърдечно и отвърна:

— Щом вие говорите за приятелство, то това е такава чест за мен, която трябва първо да бъде заслужена. Моето желание е да мога да остана по-дълго време заедно с вас, за да понауча нещо. И аз се каня да прекося Ляно Естакадо. Ако ми разрешите да се присъединя към вас, ще ви бъда благодарен.

— С най-голямо удоволствие, сър. Най-добре е да се язди през Ляно Естакадо с колкото може по-многоброен отряд. Разбира се, при условие че някои от хората не са принудени да изчакват другите. Кога се каните да тръгвате?

— Нает съм за водач от една група търсачи на диаманти. Тези хора ще пристигнат тук още днес.

— Нещата се нареждат чудесно, понеже и аз утре искам да продължа пътя си. Тъй като заговорихте за търсачи на диаманти, предполагам, че се канят да се отправят към Аризона.

— Точно така!

— Е, тогава навярно ще видите и Винету. Мястото, където ще се срещна с него, е в същата посока.

Междувременно, сияещ от радост, се приближи негърът Боб, за да поздрави Олд Шетърхенд и да се погрижи за неговия жребец Хататитла. После всички насядаха, а Хелмърс влезе в къщата, за да поръча нещо по-хубаво за ядене за своите гости. На връщане самият той донесе пиенето и мъжете започнаха да говорят за събитията през вчерашния ден, които трябваше да бъдат разказани преди всичко друго…

Кавалерийският офицер беше казал, че иска да си отпочине, но когато му бе предоставена една таванска стая, той не прояви никакво желание да почива. След като сложи резето, започна замислено да се разхожда нагоре-надолу из помещението. Стаята беше разположена на север, тъй че той забеляза пристигането на Олд Шетърхенд. Офицерът се приближи до прозореца и заоглежда ловеца.

Кой ли можеше да е този тип и накъде ли е тръгнал, запита се той. Най-вероятното бе и той да има намерение да прекоси Ляно Естакадо. Но това можеше да крие известна опасност. Конят му е изключително добър, а той самият прави впечатление на уестмън. Ако се натъкне на дирите на немските преселници, може много лесно да ни провали целия план. И без това от Джъгъл Фред също трябваше да се пазят. Цяло щастие бе, че купувачите на диаманти нямаше да идват в Хелмърс Хоум… Той ще чака тук пристигането им толкова дълго, че после няма да може вече да ни напакости. Трябва да се опитам да накарам и новодошлия да остане тук, докато проведем замисления от нас удар. Да се надяваме само, че двамата обесници от вчера няма да се появят тук твърде скоро, за да осуетят всичко!

Бениън изчака още известно време и после слезе долу, за да се присъедини към мъжете, които вече ядяха пред къщата.

В действителност този мним кавалерийски офицер беше преоблечен Лешояд на Ляно, и то не някой друг, а същият Стюарт, който вчера заедно с хората си беше нападнал и преследвал двамата команчи, а по-късно се срещна с Дейви и Джими.

Междувременно Олд Шетърхенд бе осведомен подробно за вчерашните събития, а Хелмърс току-що бе споменал, че при него е пристигнал някакъв офицер. В същия миг на вратата се появи Стюарт и Хелмърс продължи:

— Ето че капитанът идва. Той сам може да разкаже с каква цел е дошъл тук. Хей, жено, още една чиния за офицера!

Последното подвикване се отнасяше до домакинята, появила се на прозореца, за да види дали гостите имат нужда от нещо. Тя донесе чинията и офицерът седна да се храни заедно с останалите. Той се изплаши немалко, когато чу името на Олд Шетърхенд, обаче положи всички усилия да прикрие уплахата си. Стюарт огледа уестмъна изпитателно. Ловецът добре забеляза погледа му, но се престори, че нищо не е видял.

Офицерът повтори своя разказ, който беше съчинил още с идването си. От вниманието му се изплъзна, че Олд Шетърхенд още по-силно нахлупи шапката си и изпод периферията й започна тайно да го наблюдава. Когато Стюарт замлъкна, ловецът най-безобидно го попита:

— И какво казахте? Къде се намира вашият ескадрон, сър?

— Край форт Сил.

— Оттам ли тръгнахте на разузнаване?

— Да.

— Преди години бях веднъж във форт Сил, когато командирът на форта се казваше полковник Олмърс. Как е името на сегашния комендант?

— Полковник Блейн.

— Не го познавам. Казахте, че вашите драгуни тези дни ще пристигнат тук, нали? Колко жалко, че не могат да дойдат още днес или утре! Щяхме да тръгнем заедно с тях през Ляно, което щеше да бъде от голяма полза за нашата безопасност.

— Но тогава изчакайте пристигането им! Не можете ли най-сетне да изгубите един ден?

— Един ден ли? Хмм! Наистина ли мислите, че става въпрос само за един ден? В такъв случай сме на съвсем различни мнения!

— Защо?

— Защото съм убеден, че вашите драгуни никога няма да дойдат тук. Знам много добре, че във или около форт Сил не се намират никакви войскови поделения, които да имат за задача да навлязат в Ляно Естакадо.

— Охо! Да не би да искате да ме обвините в лъжа? — избухна мнимият офицер.

— Да, точно това искам! — отвърна Олд Шетърхенд също тъй спокойно, както и досега.

— The devil! Знаете ли, че това е обида, която може да бъде измита само с кръв?

— Да, всъщност би трябвало да излезем на двубой, обаче ако действително сте офицер от кавалерията на Съединените щати!

— Човече! — изкрещя Стюарт и бързо измъкна от колана си един от двата пистолета. — Още една такава дума и ще те застрелям като куче!

Той не беше доизрекъл заканата си, когато Олд Шетърхенд се изпречи пред него, изтръгна пистолета от ръката му, а същевременно и другия от пояса му, след което каза, но вече със съвсем друг тон:

— Не се дръж толкова нахакано, драги, иначе би могъл да се разкайваш! Ако те пощадя, то това ще стане само защото нямам непосредствени доказателства за вината ти. Най-напред ще обезвредя твоите пищовчета.

При тези думи той изпразни двата пистолета и продължи:

— А после ще ти кажа, че идвам от форт Сил и познавам командира. Вярно, че предишният комендант се казваше Блейн, но го отзоваха преди три седмици и беше заместен от майор Оуенс, което, изглежда, все още не ти е станало известно. Казваш, че си потеглил от форт Сил преди по-малко от седмица, и следователно би трябвало да познаваш майор Оуенс. Но понеже не го познаваш, значи не си бил там и историята за твоите драгуни и похода им в Ляно Естакадо е чиста лъжа!

Стюарт изпадна в много голямо затруднение. Опита се да го скрие и каза:

— Е, добре, ще призная, че моят ескадрон не е край форт Сил.

Но нима това е достатъчна причина, за да се счита всичко за лъжа? Принуден съм да бъда предпазлив и не бива да издавам истинското местопребиваване на моите хора.

— Я не ми дрънкай небивалици! Впрочем не те виждам сега за пръв път. Не беше ли веднъж подследствен в Лас Анимас заради нападение на влак? С помощта на няколко негодници успя да си осигуриш алиби. Но все пак беше виновен! Вярно, че те оправдаха, но междувременно само незабавното бягство те отърва от съдията Линч.

— Не съм бил аз!

— Не отричай! По онова време името ти беше Стюарт или Стюърт, или нещо такова. Не знам и не ми се ще да разследвам как се казваш сега и каква е целта на сегашното ги предрешаване. Я си повдигни мустаците! Убеден съм, че отдолу ще се покаже заешка устничка.

— Кой ти дава право да ме разпитваш по подобен начин? — попита Стюарт в безсилен гняв.

— Аз самият. Впрочем съвсем не е необходимо да ти виждам устата. Този недостатък се забелязва и при говорене, тъй че много добре знам кой си. Ето ти оръжията. Омитай се незабавно оттук и се радвай, че и този път се отърва тъй леко! Но внимавай да не ми се изпречиш отново на пътя!

Той хвърли изпразнените пистолети пред краката му. Стюарт ги взе, пъхна ги в колана си и каза:

— Обвиненията ти срещу мен са просто смешни. Несъмнено ме бъркаш с някой друг. Документите ми са горе в стаята и ще ти ги донеса.

Бениън се отдалечи.

— Ама че работа! — възкликна Хелмърс възбудено. — Сър, наистина ли сте сигурен, че сте прав?

— Напълно — отвърна Олд Шетърхенд.

— Не ми ли мина веднага и на мен през ума? — намеси се Хобъл Франк на немски. — Този обесник има непочтена гражданска физиономия. Аз също му втълпих собственото си мнение.

Поприказваха още малко за този инцидент, а после пак заговориха за Ляно Естакадо. Всеки знаеше по някоя страшна история за пустинята, тъй че разговорът им щеше да се проточи дълго, ако най-сетне не се беше появил Боб заедно с чернокожия ратай на Хелмърс. Херкулес зададе на господаря си следния въпрос:

— Да пита масса Хелмърс къде сложи много коне, когато после дойдат?

— Какви коне? — запита фермерът.

— Коне на войници, които сега офицер доведе.

— Ха! Той тръгна ли си?

— Да, съм отишъл. Преди туй казал, че доведе много ездач в Хелмърс Хоум.

— Значи тайно се е измъкнал! Това доказва, че съвестта му не е чиста. Ами в каква посока изчезна?

— Сложил седло на кон, извел кон от обор, възседнал го, заобиколил обор и после препуснал натам.

При последните си думи негърът посочи на север.

— Подозрително е. Би трябвало да се тръгне подир този тип.

Изпитвам голямото желание да го попитам защо си тръгна, без да каже сбогом.

— Сторете го, щом искате! — усмихна се Олд Шетърхенд. — Няма да стигнете много далеч на север!

— Защо?

— Защото избирането на тази посока сигурно е само хитрост от негова страна. Без съмнение този човек замисля нещо лошо. Тъй като бе разобличен, той е счел за най-уместно да изчезне, обаче несъмнено не в онази посока, в която иска всъщност да се отправи. И всичко, което разказа за войсковите части, е също чиста лъжа.

— Сега и аз го вярвам. Но кажете ми поне с каква цел дойде при мен!

— Мога само да предполагам. Но в едно съм сигурен, че той е дошъл тук, за да се осведоми за нещо, да научи нещо. Какво ли може да е то? За мнозина вашият дом е изходна точка за пътуването им през Ляно Естакадо. Струва ми се, че той е искал да види дали в момента при вас се намират някакви хора, които имат намерение да пътуват през Ляно.

— Хмм! — промърмори Хелмърс. — Знам, считате този човек за Лешояд на Ляно.

— Разбира се.

— Но тогава не биваше да го пускаме, а трябваше да го обезвредим. Жалко, че това не беше възможно при липсата на доказателства. Той научи, че Джъгъл Фред очаква купувачите на диаманти. Може би си е тръгнал, за да извърши подготовката за някое нападение.

— И на мен ми се струва вероятно. Той не е сам в тази местност. Несъмнено с него има и други хора, които очакват нейде завръщането му. Но не можехме нищо да му сторим. Нямах право да го задържа, макар да подозирах, че тайно ще офейка. Но сега, след като си отиде, поне ще се убедя дали предположенията ми са били правилни. Ще последвам дирята му. Кога си тръгна?

— Има час, а може би и още половин — каза след замисляне негърът, към когото бе отправен този въпрос.

— Тогава трябва да побързаме. Мешърс, имате ли желание да ме придружите?

Хелмърс не можеше да напусне фермата си, обаче Хобъл Франк и Джъгъл Фред с радост изявиха готовност за участват в ездата. Скоро се метнаха на конете си заедно с Олд Шетърхенд и препуснаха по следата на подозрителния офицер.

Дирята продължаваше само кратко разстояние на север. После тя завиваше на изток, а оттам на юг и най-сетне се насочваше даже на югозапад. По този начин Стюарт бе описал почти три четвърти от една окръжност, и то с очебийно малък диаметър.

Начело яздеше Олд Шетърхенд със силно приведено напред тяло, за да не изпуска следата из очи. След като се убеди, че оттук нататък тя продължаваше в съвършено права посока, той спря коня си и попита:

— Мистър Фред, какво ще кажете за тази диря? Можем ли да и имаме доверие?

— Несъмнено, сър — обади се запитаният, който разбра, че Поразяващата ръка искаше малко да го поизпита. — Оттук нататък този негодник си сваля маската. Той язди право към Ляно Естакадо и…

Фред замлъкна замислен.

— Е, и…?

— Изглежда, много бърза. Дъгата, описана от него около Хелмърс Хоум, има съвсем малък радиус. Не е разполагал с повече време, за да заобиколи по-отдалече. И е препускал в пълен галоп. Сигурно нещо го кара да бърза.

— Какво ли може да е то?

— Де да го знаех, сър! Но за съжаление повече нищо не съм в състояние да кажа. Може би вие ще го отгатнете по-лесно от мен.

— Не ми се иска да се впускам в гадаене. По-добре е да се сдобием със сигурни сведения. Имаме време, можем да пожертваме няколко часа. Да последваме дирята на още известно разстояние, но колкото може по-бързо!

Те също пришпориха конете в галоп. Можеха да си го позволят, понеже следата бе необикновено ясна.

Скоро си пролича, че Хелмърс Хоум се намира на границата между пустинята и годната за обработване земя. Местността бързо променяше облика си. На север от фермата все още се издигаше гора. Южно от нея растяха само отделни дървета, които най-сетне също изчезнаха. Храстите се срещаха все по-рядко и ставаха все по-немощни. Бизоновата трева престана да се вижда, а на нейно място се появи мескитовата трева, един сигурен признак, че земята става все по-суха и неплодородна. После все по-често започна да се показва голият сух пясък, а досегашната вълнообразна повърхност на степта премина в монотонна равнина.

Ето че вече навсякъде се виждаше пясък и нищо друго освен пясък, само от време на време прекъсван от някое островче трева. На други места пък дивият пелин беше покрил земята със сивото си наметало.

По-късно пред конниците се появиха бодливи кактуси. Опунцията57 образуваше непроходими гъсталаци, а кактусите цереус се издигаха нагоре като мощни колони. Стюарт беше избягвал местата, обрасли с кактуси, защото бодлите на тези растения много лесно могат да станат опасни за конете. Само от време на време той бе давал кратък отдих на своето животно, а после отново го беше принуждавал да преминава в галоп, което си личеше от дълбоко вкопалите се отпечатъци.

Те продължаваха да препускат все по-нататък и по-нататък. Изтекоха повече от два часа, откак ездачите бяха напуснали Хелмърс Хоум. През това време тримата изминаха поне петнадесет английски мили, но въпреки всичко не успяха да стопят преднината на преследвания от тях човек.

В този момент те забелязаха тъмна ивица, която се врязваше в пясъчната равнина под остър ъгъл откъм лявата им страна. Това беше някакво леко възвишение, покрито явно с по-плодородна почва, която обаче даваше живот само на непретенциозни мескитови храсталаци. Следата се насочваше към този врязал се в пясъците „език“. Сигурно тримата ездачи щяха да се доберат до него само след две-три минути. Но Олд Шетърхенд спря коня си, посочи напред и предупреди:

— Внимание! Изглежда, ей там зад храстите има хора. Нищо ли не забелязахте?

— Не — обадиха се Фред и Франк.

— А на мен ми се стори, като че ли някой или нещо шава там. И конят ми надушва нещо. Нека свием наляво и да потърсим прикритие зад мескитовия храсталак.

Описаха дъга, пришпорвайки конете си, за да изминат колкото бе възможно по-бързо откритото място, където лесно можеше да бъдат забелязани. Щом се добраха до храсталака, Олд Шетърхенд скочи от седлото.

— Останете тук и дръжте юздите на моя кон! — подкани той другите двама. — Ще се огледам наоколо. Вземете оръжията си в ръка и бъдете внимателни! Ако ми се наложи да стрелям, бързо ме последвайте!

Той се приведе, навлезе в храстите и изчезна зад тях. Едва изминаха три минути и се завърна. По устните му играеше доволна усмивка.

— Не е мнимият офицер — осведоми ги той. — Не са и неговите съучастници. Отвъд храстите се намират двама стари добри познати заедно с един млад индианец. Внимавайте да видите какво ще стане сега!

Олд Шетърхенд пъхна два пръста в устата си и остро изсвири. Не последва отговор.

— Твърде много са изненадани — обади се той. — Тогава още веднъж!

Ловецът повторно изсвири и веднага след това се разнесе висок глас:

— Е-хей! Какво става там? Нима е възможно? Този сигнал в пустинята Ляно Естакадо! Поразяващата ръка! Поразяващата ръка!

— Да, той е! — извика друг ликуващ глас. — Върви пръв! Идвам и аз. Той е, при него е и Хобъл Франк. Ами третият е, струва ми се, че познаваме и него!

В храстите се разнесе шумолене, а после оттам изскочиха двамата трапери — Дейви пръв, а след него и Джими. Те се завтекоха към Олд Шетърхенд и го прегърнаха — единият от едната страна, а другият от другата.

— Чакайте, момчета, ще ме смачкате! — започна да се брани ловецът. — С удоволствие ще се оставя да ме сграбчите в обятията си, но един по един, един по един, а не едновременно да ми се нахвърлят две такива мечки като вас!

— Не се тревожи! Няма да те удушим! — обади се Джими. — Освен това сега ще се прехвърля на моя Хобъл Франк, а нека Дейви попритисне Джъгъл Фред към върлинестата си фигура.

Ами откъде ти хрумна мисълта да изсвириш? Знаеше ли, че се намираме зад храстите?

— Разбира се. И вие сте ми едни уестмъни! До вас се промъква човек и ви наблюдава, а вие нищо не забелязвате!

Ето че сега измежду храстите се появи Желязното сърце, младият команч, и се приближи. Забеляза Олд Шетърхенд и почтително изрече:

— Нина-нонтон, Поразяващата ръка! Шиба-бигк, синът на команчите е твърде млад, за да има право да гледа в лицето един толкова прочут воин.

По индиански обичай той се извърна настрана. Но Олд Шетърхенд бързо пристъпи към него, сложи ръка на рамото му и каза:

— Чувал съм за теб. Ти си синът на моя приятел Тевуа-шохе, вожда на команчите, с когото съм пушил лулата на мира. Той е храбър воин и приятел на бледоликите. Къде е издигнал сега той своя вигвам?

— Духът му е на път за Вечните ловни полета, където ще има право да влезе едва тогава, когато Желязното сърце вземе скалповете на неговите убийци!

— Какво? Нима Огнената звезда е мъртъв? Убит? — възкликна Олд Шетърхенд. — Кажи ми кой е убиецът?

— Шиба-бигк няма да говори за това. Попитай моите двама бели приятели, които видяха трупа му и днес рано сутринта ми помогнаха да го погреба.

Той отново се оттегли между храстите. Олд Шетърхенд се обърна към Дейви и Джими:

— Изглежда, имате да ни разказвате ужасни неща. Тук слънцето пече много силно. Да отидем на онази сянка, където ви видях да седите преди малко! Там можете да ме осведомите за случилото се.

Двамата приятели закрачиха напряко през гъсталака. Другите трима поведоха конете покрай храстите. На споменатото място младият команч вече седеше на земята. Белите последваха примера му и Джими започна да разказва вчерашните си преживелици. След като описа срещата с младия команч, той продължи:

— Тази сутрин направихме на вожда временен гроб, където ще остане да лежи, докато пристигнат воините му, за да издигнат гробница, достойна за него. А после ще започнем преследването на убийците.

— Аз пък мислех, че се каните да се срещнете с нас в Хелмърс Хоум — подметна Олд Шетърхенд.

— Да, така е, но искахме да ви съобщим резултатите от някои наши важни разследвания, защото, изглежда, в Ляно Естакадо се готви нещо. Ето защо заедно с Желязното сърце най-напред тръгнахме по следите на убийците.

— Мога само да ви похваля. Успяхте ли да проследите дирята?

— Разбира се. Но не мина без някои трудности. Онези типове бяха яздили на юг и най-сетне бяха образували нещо като верига от постове, очевидно с единствената цел да наблюдават намиращия се наблизо лагер.

— А кой лагеруваше там?

— Не мога точно да ти кажа. Вероятно са били преселници.

Ние видяхме коловозите от волските коли и следи от много коне и приблизително преценихме броя на нощувалите там хора на около петдесет.

— Значи те не се намираха вече там? А в каква посока бяха потеглили?

— На югозапад.

— Към Ляно Естакадо? С волски коли? By Jove! Или ги придружават извънредно добри водачи, или пък се канят да ги подмамят в някаква клопка. Какво мислиш, Джими?

— Второто.

— Защо?

— Защото в цялата работа имат пръст убийците на Огнената звезда. Купувачите на диаманти също са се присъединили към кервана, който, ако се съди по следите, сигурно е потеглил на път малко след полунощ. Това не може да не направи впечатление. Искали са да отдалечат тези хора от Хелмърс Хоум колкото е възможно по-бързо.

— Надявам се, че сте последвали кервана на известно разстояние.

— Не, сър. Имахме си работа само с убийците на вожда. Обаче, както стана ясно от следите, те не са се присъединили към кервана, ами са пришпорили конете си право на запад. Проследихме тяхната диря. Впрочем открихме и следата на един самотен конник, който несъмнено още вечерта се е присъединил към кервана откъм посоката на Хелмърс Хоум.

— Тъй! Значи още вечерта? Сигурно е бил достопочтеният мормонски проповедник Тобайъс Прайзегот Бъртън. Цялата работа започва да става все по-прозрачна. Продължавай, Джими! Какво става с вашата диря?

— Негодниците бяха яздили много бързо и затова следата се виждаше добре. Но после ни създаде затруднения обстоятелството, че един конник се беше отделил от останалите четирима. Неговата диря водеше на север. Видяхме се принудени да я проследим на известно разстояние, за да бъдем сигурни в посоката й.

— Хмм! Това ме кара да се замисля. Предполагам, че в случая си имаме работа с офицера.

— Офицер ли? — попита Джими. — Между тях нямаше никакъв офицер.

— Знам, знам! Но може би тези типове са носили със себе си някоя униформа. Все ще разберем истината. Вие двамата сте разговаряли с тези хора. Сред тях имаше ли един с набита, широкоплещеста фигура и голяма черна брада?

— Това описание подхожда на предводителя им Стюарт.

— А беше ли си загладил мустаците надолу, сякаш за да прикрие устните си? Не установихте ли нещо по-особено по отношение на устата му?

— Естествено! Стюарт има заешка устна. При говорене се забелязва.

— Добре! Разкрихме негодника! Ходил е до Хелмърс Хоум, за да разбере дали оттам някаква опасност не застрашава плана му, а и него самия. Продължавай!

— Всъщност не ми се ще да разказвам по-нататък. Не е никакво удоволствие да бъдеш принуден да си признаеш собствената глупост. Продължи да разплиташ по-нататък историята ти, драги Дейви!

— Благодаря! — обади се Дългия. — Нека твърдия кокал оглозга онзи, който е изял и крехкото месо. Защо пък тъкмо аз да продължа да разказвам оттам, откъдето започва глупостта?

— Защото притежаваш чудесното качество да представяш във великолепна светлина и най-калпавото нещо.

— Знам, знам! Винаги все аз съм онзи, който… Но понеже съм пушил с теб лулата на мира, ще бъда тъй добър да се опитам. Знаете си, мешърс, работата се състои в това, че после следата се изгуби и въпреки усиленото търсене не успяхме отново да я намерим.

— Невъзможно! — възкликна Олд Шетърхенд. — Джими и Дейви да изгубят следа? Ако ми го беше казал някой друг, щях да го нарека лъжец.

— Благодаря ти за мнението, което имаш за нас, сър! Но ще трябва да повярваш, тъй като ти го казва самият Дълъг Дейви!

— Е, да. А как стана всичко това?

— По най-обикновения начин на света. Ей там пред нас, където свършват мескитовите храсталаци, започва каменист терен, който се простира на няколко мили на изток и на юг. Трябва само да го поогледаш, за да схванеш, че човек може лесно да изгуби там някоя следа.

— Познат ми е. Мексиканците, на които по-рано е принадлежала тази местност, я наричат „Ел плано дел диабло“ — Дяволската равнина или Дяволското плато.

— Така е! Значи я знаеш. Е, това ме успокоява, понеже няма да ни помислиш за гринхорни, като ти кажа, че там за нас дирята изчезна като с магическа пръчка.

— Хмм! Но никаква магическа пръчка не може да накара четирима ездачи да изчезнат!

— Не може. Но, сър, конете не оставят никаква следа по гладките и твърди като желязо скали, просто няма какво да се види. Въпреки младостта си нашият команч е чудесен следотърсач. Но ти казвам, че и той беше съвсем безпомощен.

— В такъв случай много ми се иска да разбера дали и с мен щеше да се случи същото.

— Е, да, ти! Ти и Винету бихте открили някоя диря дори и ако конниците са летели из въздуха! А човек почти би повярвал, че е било така и в нашия случай. Казвам ти, че нямаше смачкано абсолютно никакво камъче, нито пък каквато и да било драскотинка по скалите, направена от подковата на кон.

Естествено направихме онова, което би предприел в случая всеки добър уестмън — яздихме покрай границите на каменистата местност, за да открием мястото, където онези обесници са напуснали твърдата скала и са излезли отново на песъчлива земя. Работата вървеше толкова бавно, че и досега все още не сме готови, въпреки че несъмнено се намираме вече северно от онази точка, в която един от ездачите бе изоставил другите четирима, за да се отправи към Хелмърс Хоум, както ти казваш. Впрочем, когато идвахме насам, забелязахме далеч остреща самотен конник, който галопираше на юг, и щом достигнахме тези храсталаци, разбрахме, че е спирал тук.

Олд Шетърхенд наостри уши. Кратко време той, изглежда, размисляше, после стана от мястото си, започна да оглежда различните отпечатъци от конски копита, намиращи се покрай мескитовия храсталак, при което се отдалечи на известно разстояние от останалите. Най-сетне те дочуха гласа му:

— Мистър Дейви, ти или Джими били ли сте тук, където стоя сега?

— Не, сър — отвърна запитаният.

— Тогава елате всички тук!

Последваха подканата му. Щом се доближиха до него, той посочи към храстите и обясни:

— Ей тук съвсем ясно си личи, че някой се е вмъквал сред гъсталака. На това място е отчупено клонче и там, където е прекършено, изглежда все още съвсем свежо. Следователно туй е станало наскоро. Последвайте ме по-нататък, господа!

Той започна да се промъква все по-надълбоко в гъсталака, като внимателно оглеждаше всяка клонка и всеки сантиметър земя и най-сетне се спря пред едно песъчливо място. То беше дълго няколко крачки и почти толкова широко, а по него нямаше никаква следа от растителност. Не се виждаше нито едно, макар и най-мизерно стръкче трева. Тук ловецът коленичи на земята, сякаш искаше да огледа поотделно всяко пясъчно зрънце. Най-после той се изправи с доволна усмивка, след което огледа и от останалите страни храсталаците около въпросната неголяма песъчлива площ. След това посочи към едно място и каза:

— В това скривалище е идвал някой. Обзалагам се, че е слязъл от коня си пред храстите, където почвата е камениста. А сега, мистър Дейви, кажи ми две неща: в южна посока оттук се е отделил един от петимата конници, нали?

— На югоизток беше, сър!

— Добре! А в униформа ли беше човекът, когото видяхте да се отдалечава от това място?

— Не.

— Тогава за мен е сигурно следното: след като се е отделил от другите, предводителят на петимата е дошъл тук, за да вземе униформата и да се появи в Хелмърс Хоум като офицер. После напуснал тайно фермата и отново препуснал насам, за да смени униформата с обикновените си дрехи.

— Не думай! Да не мислиш, че това място е нещо като гардероб?

— Не, но най-малкото е скривалище. Тук има някоя от онези ями, в които, както е известно, ловците на бобри складират и крият кожите. Извадете си ножовете и копайте! По пясъка все още личи, че съвсем наскоро е бил грижливо заравняван.

Услужливият Хобъл Франк незабавно клекна на земята и започна с голи ръце да разравя пясъка толкова усърдно, сякаш се надяваше да намери всички съкровища на Голконда58. Това подтикна и останалите да последват примера му. Пясъкът се разлетя на всички страни. Франк едва бе достигнал една дълбочина от двадесет-тридесет сантиметра, когато възкликна:

— Открих го, мистър Шетърхенд! Пръстите ми се натъкнаха на нещо твърдо.

— Продължавай, продължавай! — предупреди го Джими. — Възможно е твърдият предмет да се окаже скала.

— Та аз и без това дълбая като истинска къртица. Но това тук не е скала, а нещо дървено. А, ето ви на! Тънки пръти и нищо друго.

— Сигурно са направени от кактусови стебла — обясни Олд Шетърхенд — и са завързани един за друг така, че да образуват широка плоскост, представляваща капака на скривалището.

Предположението му се оказа вярно. Правите стебла бяха преплетени с жилави пръчки тъй, че образуваха четириъгълен капак, който напълно покриваше отгоре дълбока яма. Стените на четириъгълния отвор бяха дълги по около метър и половина, а цялата яма бе напълнена догоре с най-различни предмети. Най-отгоре се виждаха една сабя и униформа, върху която бе поставен стар сгънат вестник.

— Я, куртката на офицера, че и неговата разбойническа сабя! — удиви се Франк, който измъкна острието от ножницата и го размаха из въздуха. — Ако онзи мерзавец беше тук, щях да го…

— Моля те, драги Франк, подай ми хартията! — прекъсна го Олд Шетърхенд.

— Сега! Веднага! Мога да държа речта си по-късно, след като изпразним ямата на убийците.

Той подаде вестника на Олд Шетърхенд. Ловецът го разгърна и вътре в него намери бележка, написана с молив. Олд Шетърхенд прочете на глас редовете:

— Какво ще рече това? — попита Фред. — Е, Франк, нали ти си специалист по езиците?

— Точно така — отвърна дребосъкът. — В бележката става въпрос за Олд Шетърхенд и Хелмърс. Но сърцето ми слезе в петите още с първата дума на този еврейски, опозорен тук-там с отделни индиански думи и прояден от индогермански трихини. Измивам си ръцете в невинност и предпочитам да се заема с униформата.

Той започна старателно да претърсва джобовете на униформата. Олд Шетърхенд преведе редовете, написани на испански:

На първо време се отказаха от умуването над тези думи. Искаха да разберат какво има в ямата. В нея бяха скрити носени, но все още използваеми дрехи с най-различна форма, цвят и размери, карабини, пистолети, ножове, олово, ламаринени кутии, възпламенителни капсули и най-сетне дори буренце, наполовина пълно с барут. Джобовете на всички дрехи бяха празни. Най-накрая се появиха и индиански облекла.

— Дрехите ще изгорим — отсече Олд Шетърхенд. — Всичко друго е законна плячка и нека всеки си вземе каквото му се харесва. Останалото ще отнесем във фермата на Хелмърс. Убеден съм, че Лешоядите на Ляно разполагат с още няколко подобни скривалища, където съхраняват своите запаси. Вероятно униформата е принадлежала на някой офицер, а индианските дрехи — на хора от местното туземно население и всички те са били избити от разбойниците. От всички намерени предмети стойност за мен има само бележката. Мистър Фред, какъв извод си правите от нейното съдържание?

— Могат да се направят два извода — отвърна Джъгъл Фред. — Първо, че този негодник изпитва небивал страх от вас. Сигурно е щял да остане по-дълго време в Хелмърс Хоум, ако не се бе срещнал там с вас.

— И второ?

— Второ, по петите му следват други негови съмишленици, които той предупреждава с тази бележка. И те се канят да навлязат в Ляно Естакадо и също ще дойдат насам, за да отворят ямата. Той им урежда среща на някакво място, което означава с името „скривалище“. Струва ми се, че се има предвид някакъв сборен пункт.

— Предположението ви се покрива с моето. Тъй както стоят нещата, става ясно, че не е необходимо да търсите изгубената следа. Този човек съвсем сигурно пак ще се присъедини към своите четирима спътници. За да се доберете до тях, трябва само да го последвате. Оттук нататък дирята му ще е много ясна. Несъмнено тя ще води към скривалището, за което става дума в бележката. Вероятно се досещате защо нарежда на другите да отидат там?

— Естествено! Иска заедно с тях да нападне преселниците.

— И аз предполагам същото. При това той възнамерява да го стори много скоро, защото бърза. Сигурно се опасява, че ще разкрием потайните му ходове и ще ги осуетим. Ето защо ще ускори изпълнението на плана си колкото му е възможно повече.

— Но, сър, тогава трябва и ние да побързаме! Няма ли да постъпим най-умно, ако веднага тръгнем по петите на този тип? Той е предводителят на тези хора и душата на замисленото пъклено дело. Заловим ли го, и злодеянието няма да бъде извършено.

— Едва ли! — обади се Олд Шетърхенд. — Той е най-главният измежду онези петимата. Но не знаем дали действително е главатар на всички Лешояди от Ляно. С неговото отстраняване другите все още далеч не са обезвредени. Впрочем не ми се вярва, че ще успеем да го догоним. Конете ни са изморени, а слънцето клони към залез. Нощта ще настъпи, преди да го настигнем. Не, днес няма да му попречим спокойно да си язди. Дирята му ще се вижда и утре. Всички вие ще останете да лагерувате на това място, за да заловите онези, до които е адресирана бележката. В случай че дойдат. Ще се върна сам в Хелмърс Хоум, ще отнеса плячката на Хелмърс и ще доведа Боб. Нека двама от вас ми дадат временно конете си. Призори съм отново тук. След това ще се отправим на път и ми се струва, че ездата ни няма да бъде напразна. Тогава ще бъдем седем души и съм убеден, че спокойно ще можем да се мерим с Лешоядите.

Предложението му намери всеобщо одобрение. Всеки си избра от намерените оръжия и муниции онова, което му се хареса. Извадиха дрехите от ямата, сложиха ги върху пясъка и ги изгориха с помощта на сухи мескитови клонки. Остатъка от плячката натовариха върху конете на Франк и Фред. Когато Олд Шетърхенд потегли, кладата все още димеше. Той обеща да се погрижи за храна и малък запас от вода и на тръгване, посочвайки на запад, направи забележката:

— Струва ми се, че ей оттам се задава буря или нещо подобно. Времето тук се разваля винаги от онази посока, но за съжаление над пустинята никога не пада дъжд.

С тези думи той се понесе в тръс на север. След като им бе обърнал внимание, останалите започнаха да оглеждат небето на запад, където над слънцето се бяха появили леки облачета, оцветени в червеникавосиво, образуващи нещо като пръстен, в чийто център се събираха слабите лъчи на някакво златисто сияние. Тази картина никак не изглеждаше опасна и думите на Поразяващата ръка бяха възприети като забележка, която нямаше някакво особено значение. Само команчът не откъсваше замислен поглед от облачетата и промърмори под носа си: „Екапуш-тке-тупа — Устата на светкавицата!“