Призракът на тресавището

ПЪРВА ГЛАВА

Приорът Кътбърт бе превърнал една от гардеробните в галерията, водеща към сакристията5, в траурна зала.

Белите гипсови стени бяха покрити със златисти и черни драперии. От двете страни на носилката имаше по три големи медни свещника с тъмнопурпурни свещи, специално отлети в свещоливницата на абатството. Към стената бе прикован огромен кръст. Плащаницата, покриваща трупа на абат Стивън, беше бродирана със сребърна нишка. На нея бе изобразено слизането на Христос в ада. Макар че бе късна есен, бяха намерили малко цветя и ги бяха поставили в сребърни вази във всеки ъгъл на носилката. Ароматът от мангалите, поръсени със суха мащерка, поддържаше въздуха свеж. Приорът беше горд, че се справи с толкова неща през четирите дни от смъртта на абата досега. Тялото бе измито, пречистено и подготвено за погребение. По-късно същия ден, веднага след пладне, щяха да отслужат тържествена заупокойна литургия в църквата на абатството. Приорът Кътбърт предупреди братята да не сплетничат. Абатството очакваше пристигането на представител на краля. Веднага щом откриха трупа на абат Стивън, пратеник от абатството взе два от най-бързите коне от конюшнята и замина за Норич, където кралят и дворът бяха спрели по пътя си през източните графства.

Приорът Кътбърт застана встрани и даде възможност на посетителите да приближат до носилката. Измъчваше го тревога. Беше очаквал кралят да изпрати граф или поне някой от приближените си барони. Вместо тях бе пристигнал високият, смугъл, мълчалив сър Хю Корбет, пазителя на тайния печат на краля, заедно с доверениците си, Ранулф-ат-Нюгейт, червенокосият секретар на Зеления восъчен печат с лукав поглед, и някой си Чансън, конюшник, странен на вид, леко кривоглед, със същинска грива от непокорни коси. По дрехите на тримата личаха следи от пътуването. Носеха тъмнокафяви кожени елеци, бричове със същия цвят, пъхнати в испански кожени ботуши за езда с високи токове. Звънтяха шпори, подрънкваха мечове и ками, когато се удряха в бедрата им. Все военни, каза си приорът, но те излъчваха спокойна самоувереност, и дори заплаха: особено Корбет — красив, гладко избръснат, с приятни черти, но с дълбоко хлътнали, мрачни очи. Човек, който не говори много, но слуша и вижда всичко край себе си. Той не бе се церемонил дълго. Веднага щом го въведоха в покоите на приора, показа пълномощното си с кралския печат и протегна пръсти, за да се види пръстена с английския кралски герб.

— Очаквахме някой друг… — промърмори приорът.

Корбет отметна мантията си и я подаде на Чансън. Ранулф стори същото и протегна ръце и крака, изтръпнали след толкова време, прекарано на седлото.

— Кого очаквахте? — попита Корбет и на лицето му се появи лека усмивка.

— Аз… аз… — Думите на Кътбърт замръзнаха върху устните му. — Желаете ли малко вино? Нещо за хапване?

Той посочи един стол на Корбет, но не обърна внимание на Ранулф. Не му харесваше циничният поглед на неговите остри, зелени очи.

— Не, благодаря. — Корбет отказа стола. — Пътуването беше тежко, но кралят изрично настоя веднага да видя трупа на абат Стивън и да поднеса почитта си. Ще бъда извънредно благодарен, ако мога да го видя незабавно.

Приорът побърза да се подчини. Той остана мълчалив, докато Корбет безцеремонно отметна покривалото. Абат Стивън лежеше ведър и успокоен в смъртта си, облечен в официалните си одежди. Тялото му бе поставено в отворен ковчег, преди да бъде отнесено в църквата. Приорът наблюдаваше внимателно Корбет: неговата гарваново черна коса, тук-там вече прошарена, бе сресана назад и пристегната на тила; лицето му беше по-скоро мургаво, но въпреки това бледо; ръцете, от които сега бе свалил тежките ръкавици, бяха поддържани, но с дълги и силни пръсти. Човек, който обича порядъка и точността, заключи приорът; връхната му дреха и бричът бяха от чиста вълна, ризата отдолу — безупречно бяла. Коланът за меча, който Корбет не бе свалил, както бе прието да се прави при влизане в абатство, беше от дебела кафява кожа; ножниците на камата и меча бяха украсени с червени и сини шевици. Приорът Кътбърт мислеше усилено, докато Корбет се бе загледал в мъртвото лице на абата. Да, беше чувал за този кралски служител. По-могъщ от който и да е граф, Корбет беше главният шпионин на крал Едуард, негова хрътка, човекът, който издирваше истината в името на краля. Веднъж абат Стивън разказа как Корбет бе разследвал някакво странно братство, „Пасторалите“, някъде по крайбрежието на Норфък. О, да, Корбет бе служител, който се радваше на неограничената милост на краля! Приорът почувства, че по челото му избива пот. Още преди Корбет да заговори, той знаеше как щеше да се развие всичко. Едуард Английски нямаше намерение да се задоволи с доклада на някакъв си местен съдия. Смъртта на абат Стивън трябваше да се разследва. Корбет стоеше, загледан в мъртвото лице на абата, сякаш се опитваше да запамети всяка подробност. После отиде, коленичи на молитвеното столче и се прекръсти. Ранулф и Чансън коленичиха върху настлания с каменни плочи под и приорът Кътбърт нямаше какво друго да направи, освен да последва примера им.

— Requiem eternam! — произнесе напевно Корбет. — Вечен покой дарувай, Господи, на абата Стивън и нека вечна светлина да свети над него. Нека намери мир на място светло и спокойно. Нека почива в Твоята милост и да се радва на усмивката Ти во веки веков!

Корбет се прекръсти, изправи се и отново намести пурпурното покривало върху лицето на абата.

— Сега няма да разговарям с теб, Кътбърт. Искам да се срещна и със съвета на абатството, да кажем, след четвърт час? Приготвили ли сте ни стаи?

— Да, в отделението за гости. Корбет пое наметалото си от Чансън.

— Една за мен и една за моите спътници?

— Да, сър Хю.

Приорът усещаше някакво безпокойство. Самият той бе привикнал да се разпорежда, но Корбет го караше да се чувства нервен и възбуден. Служителят на краля сякаш долови тревогата му.

— Приор Кътбърт, аз съм тук по работа на краля. Разбирам скръбта на вашето братство, но абат Стивън беше близък приятел на Негово величество. Виден духовник, един от приближените свещеници на нашия повелител. Неговата смърт или по-скоро убийството му натъжиха и разгневиха краля. Убиецът без съмнение е член на вашето братство. Аз и моите спътници, заклевам се в това тук, пред трупа на абат Стивън, няма да напуснем това абатство, докато Божието и кралското правосъдие не се изпълни и не се види, че то е изпълнено!

— Разбира се — опита се да вметне приорът. — Ние споделяме скръбта на краля, всъщност неговия гняв. Абат Стивън беше много обичан. И все пак неговият убиец може и да не е член на нашето братство. Зловещи фигури бродят из мочурищата вън: навъртат се разбойници, водени от известния Скарибрик. Знайно е, че тези окаяници неведнъж са нарушавали границите на нашите владения.

— В такъв случай — сухо отвърна Корбет, докато затягаше колана си с оръжието, — те имат сили, каквито са отказани на мен и теб, приор Кътбърт. Та нали покоите на абат Стивън бяха заключени и зарезени отвътре, а прозорците им здраво затворени? Няма тайни входове, предполагам? Приорът отстъпи назад.

— За какво намекваш, сър Хю?

— Нищо не намеквам — заяви Корбет, — но знам, че абат Стивън е бил намерен в килията си с кама, извадена от собствената му ракла, дълбоко забита в гърдите. Никой не е чул нито звук, нито вик за помощ. Стаята не е била разхвърляна. Нищо не е било откраднато. Как би могъл някакъв дрипльо, поставен извън закона, да извърши това престъпление, да проникне и да се измъкне като призрак?

— Твърдиш — подчерта приорът, — че абат Стивън е бил убит и че убиецът му трябва да е член на нашето братство! Ако това е така, тогава въпросът трябва да се реши от църковните съдилища. Абатството е под закрилата на църквата. До избора на нов абат аз съм законът в това абатство.

Корбет си сложи наметалото и пристегна токата, сякаш не обръщаше внимание на онова, което приорът бе казал. Погледна през рамо към Ранулф, който стоеше с ръце, втикнати в колана с меча. За приора бе ясно, че секретарят на Зеления восъчен печат се забавлява. Довереникът на Корбет, помисли Кътбърт, неговият любимец, очевидно не беше впечатлен от властта на църквата. Котешките му очи бяха полузатворени и той хапеше устни, за да прикрие подигравателната усмивка, която напираше върху тях. Прислужникът Чансън стоеше с отворена уста като селянин, който наблюдава пантомима. Кътбърт знаеше, че бе подхванал зле нещата. Корбет не възнамеряваше да се остави да го уловят толкова лесно на въдицата.

— Какво мислиш, Ранулф? Дали да не си съберем дисагите, да яхнем конете и да се върнем обратно в Норич, за да кажем на краля, че неговите писмени заповеди не важат в някои части на Линкълншър?

— Имам по-добра идея — отвърна Ранулф. — Защо не извикаме хората на местния шериф и не ги накараме да придружат приора до Норич, така че той сам лично да може да обясни всичко на краля? А докато пътува натам, ние ще се заемем с нашите работи. — Той се ухили към приора. — Както и с Божиите.

Приорът протегна ръце напред.

— Погрешно ме разбрахте, господа. Но все пак аз съм приор на това абатство. Имам определена власт и пълномощия. Ние сме в кентърбърийската епархия, местният епископ ще очаква да действам в съгласие с декрета от Кларендън6.

Корбет пристъпи и постави ръката си върху рамото на приора.

— Приор Кътбърт! — Сега върху лицето на Корбет нямаше усмивка. — Аз уважавам онова, което казваш: като духовник трябва да защитаваш правата на светата ни майка църквата. Обаче — пръстите на Корбет стиснаха рамото на приора, — един от високите църковни сановници на тази страна, личен приятел на краля, теолог с голяма известност, пълномощник с особена мисия, водил пратениците ни в чужбина, е бил намерен мъртъв в собствените си покои. Светата църква ще поиска обяснение. Кралят иска правосъдие. Ако ми попречите, хората ще започнат да се питат дали точно приорът Кътбърт е човекът, който трябва да ръководи това абатство. Всъщност, някои ще започнат да шушукат, че той навярно има какво да крие.

Приорът стисна ръката на Корбет:

— Вие ме заплашвате!

— Не заплашвам — отговори Корбет, а очите му искряха от гняв. — Имам задача, която трябва да изпълня, приор Кътбърт, и ще я изпълня! Просто ти давам възможност да избираш! Можеш да ни сътрудничиш, или да бъдеш призован от краля да обясниш защо не го правиш. Така че, преди да напуснем тази стая, съобщи ни своето решение.

Приорът Кътбърт преглътна с мъка:

— Искате да се срещнете със съвета ли?

— Да, искам, и то в личните покои на абата.

Корбет млъкна и наклони главата си встрани, сякаш се вслушваше в слабия отглас от песнопенията, които долитаха от църквата на абатството.

— Съгласен съм.

Приорът Кътбърт се отправи към вратата.

— Ще ви изпратя брат Пердитус, послушник, който лично прислужваше на абат Стивън. Той ще ви покаже стаите и ще ви доведе в покоите му. Ще се разпоредя да ги отключат. След смъртта на абата вратата беше запечатана.

— Чудесно! — промърмори Корбет.

Той протегна ръка на приора. Кътбърт колебливо я прие и излезе.

Корбет провери дали вратата се е затворила след него. Остана за известно време на мястото си, заслушан в звука на сандалите, които шляпаха по покрития с плочи под, преди да се обърне и да погледне придружителите си.

— Все още показва липса на уважение! — заяви Ранулф.

Той повдигна края на наметалото си, за да почисти полепналата по него кал, но се сети къде се намира и пак го пусна.

— Духовник е — отвърна Корбет, като тръгна от вратата към вътрешността на стаята. — Защитава своите правомощия. Очаквах да го направи. И преди съм се срещал с такива хора. Ще трябва да поизчакаме малко, като рицарите, които се оглеждат на полето на турнира, преди да започне истинската битка.

— Срещал ли си някога абат Стивън? — попита Ранулф.

— По много поводи. — Корбет се загледа във фигурата, която лежеше под пурпурното покривало. — Беше добър човек, учен, много начетен, говореше няколко езика. Водеше посланичествата във Фландрия и в германските държави. Свърши добра работа на краля.

— Казваш, че е добър приятел на краля?

— Може би трябва да кажа „беше“. Преди много години, Ранулф, доста преди ти да се появиш на белия свят, нашият абат бил рицар знаменосец, член на личната гвардия на краля. Той се бил заедно с Едуард в Ийвшъм срещу Симон дьо Монфор. Когато по време на сражението Едуард, тогава престолонаследник, бил повален от коня, сър Стивън Д’Обини, както го знаеха тогава, спасил живота на краля. Te станали добри приятели, пиели от една и съща чаша. Имало още един човек, сър Реджиналд Харкорт. Той и Д’Обини били най-предани и верни приятели. Хората ги мислели за братя. Навсякъде ходели заедно.

— И какво станало после? — попита Ранулф.

— Не знаем. Преди да напусна Норич, попитах краля, но дори той не знаеше подробности. Очевидно сър Реджиналд е потеглил на някакво тайнствено поклонничество.

— В Светите земи?

— Не, не, в Кьолн, в Германия. Според мълвата, отплувал от едно от източните пристанища и слязъл на суша в Дордрехт, в Ено, а след това изчезнал.

— Изчезнал? — усъмни се Чансън. Той обичаше да се намесва в разговорите на господаря си.

— Точно така, кривогледи ми служителю от конюшните — обяви Ранулф. — Изчезнал. Точно това каза сър Хю.

— Тихо!

Корбет пристъпи до вратата и я отвори, но галерията вън беше празна. До него долитаха песнопенията на монасите. Той затвори вратата.

— Съпругата на Харкорт, лейди Маргарет, била толкова разстроена, че помолила сър Стивън да й помогне да намери мъжа си. Двамата заминали за чужбина. Странствали в продължение на няколко месеца. Когато се върнали, според краля, вече били заклети врагове. Лейди Маргарет станала истинска отшелничка. Кралят се опитал да й намери подходящ съпруг, обаче тя винаги отказвала да се омъжи повторно и той уважавал желанията й.

— А сър Стивън?

— Дал монашески обет и постъпил в абатството „Сейнт Мартин’с“. Не обяснил решението си на краля. Станал добър духовник, както бил и добър рицар. Беше способен, изкусен управител. Стана приор, а след смъртта на абат Бенедикт — негов безспорен приемник.

— А лейди Маргарет?

— Кралят не знаеше причината за враждата между двамата. Веднъж лейди Маргарет доверила на кралицата, че според нея, ако Стивън Д’Обини бил отишъл заедно със съпруга й, той нямало да изчезне. Освен това помолила сър Стивън, докато търсели сър Реджиналд, да продължат търсенето, но той настоявал, че сър Реджиналд е изчезнал. Отказал да пътува по-нататък и се завърнал в Англия. Тя го последвала след няколко месеца. От деня, в който се разделили, никога вече не си проговорили.

— Но са били съседи! — възкликна Ранулф.

— Да, но от онези, които никога не си говорят. Лейди Маргарет отказвала да има вземане-даване с абат Стивън и сериозно отхвърляла всеки опит на абатството да разшири правата си. Тя ревниво пазела привилегиите на владенията си. Враждата между тях била непреодолима. — Корбет погледна към трупа. — Питам се дали е дошла да го почете за последно? Ще трябва да питам приора. А какво научи ти, мой секретарю на Зеления восъчен печат?

Ранулф разтегна колана с меча и разтърка мястото, където той бе претрил бедрото му. Беше излязъл от Норич преди господаря си и бе прекарал предната нощ в местната кръчма „При горския фенер“, за да послуша приказките на пътуващи търговци, странници и калайджии.

— Чух за враждата между лейди Маргарет и абат Стивън, въпреки че хората сякаш гледат на нея като на времето — нещо, което човек тъй или иначе приема. Абат Стивън бил уважаван и обичан от монасите си. Абатството било ръководено добре, без никакъв намек за разпуснатост или скандали. Тук има един отшелник, който нарича себе си Пазача край портата. Абат Стивън му разрешил да си построи малка колиба близо до стените. Хората го мислят за налудничав, малко странен. Той разказва на пътуващите смразяващи кръвта истории за демонични ездачи и за призрака на Джефри Мандевил.

— А, да, чух за това.

— Празни приказки за край огнището — продължи Ранулф, — като изключим само едно. Някакъв калайджия ми каза, че през последните няколко седмици през нощите се чувал ловджийски рог.

— Ловджийски рог ли? — възкликна Корбет.

— Така твърдеше калайджията. Една нощ не могъл да намери къде да преспи, вратите на абатството били затворени и той отишъл да потърси помощ от лейди Маргарет. Тя му позволила да преспи в една от външните бараки. Пробудил се някъде около полунощ. Било много тъмно. Човекът чул ясно, три дълги протръбявания — като тръба през летен ден, а после настъпила тишина. На другия ден той поразпитал. Изглежда, че това често се случвало, два-три пъти седмично през последните няколко месеца. Никой не знаел кой го прави и защо.

Ранулф се готвеше да продължи, когато на вратата се почука.

— Влез! — заповяда Корбет.

Послушникът, който влезе, беше облечен в дълго, вълнено расо, препасано с бяла връв през кръста, и носеше здрави кафяви сандали. Беше висок, хубавата му коса имаше тонзура, очите му гледаха решително, челюстите му бяха здраво стиснати. Лицето му беше бледо, почти аскетично, а високите скули му придаваха властен израз. Изглежда, не се притесняваше от Корбет.

— Аз съм брат Пердитус — обяви той с висок, гърлен глас.

Корбет забеляза, че очите му бяха зачервени от плач. Той подозираше, че момъкът току-що е измил лицето си и си придава смелост.

— Плакал си, нали?

Високомерният израз на послушника изчезна и ръцете му се отпуснаха покрай тялото. Той заби поглед в пода и кимна. Когато вдигна глава, в очите му блестяха сълзи. Отказваше да погледне към носилката и продължи да стои до вратата, оглеждайки първо Корбет, после Ранулф.

— Хайде да излезем оттук! — каза меко Корбет.

Брат Пердитус ги поведе навън. Той крачеше бързо пред тях, използвайки възможността да изтрие очите си с ръкава на расото. Тръгнаха по галерията и през големия вътрешен манастирски двор. Слабото слънце бе разтопило скрежа по тревата. Масите и пюпитрите, които монасите използваха при работата си, бяха пусти, книгите плътно затворени, мастилниците с капаци. Обикновено тук кипеше дейност като в кошер; майсторите на миниатюри и преписвачите използваха скъпоценната дневна светлина, за да продължат работата си.

— Братята са още в църквата — обясни през рамо Пердитус. — Сигурен съм обаче, че всички знаят за пристигането ви.

Той ги поведе през друга галерия край църквата, откъдето Корбет долови аромата на тамян и пчелен восък. Прекосиха двора. В центъра му имаше розова градина. На другата страна се намираше постройка с измазани бели стени, по които бяха кръстосани черни греди. Вътре лъснатият под грееше под слабото утринно слънце. На долния етаж на сградата за гости имаше малки, боядисани в бяло стаи. Брат Пердитус обясни, че храната може да им се сервира в една от стаите, която служеше за трапезария. Той ги поведе нагоре по дървеното стълбище. Тук стените бяха украсени с картини и цветни драперии. На върха на стълбището имаше разпятие, а в нишите бяха поставени статуи. Съвсем не на място, грубо резбована фигура на дървар с изпъкнали очи и озъбена уста също бе окачена на стената. Корбет се засмя. Тази статуйка би могла да изплаши малката му дъщеря Елинор. Тя определено противоречеше на ведростта и покоя в тази обител. Горният етаж представляваше лъснат до блясък коридор с високи стреловидни прозорци от едната страна и врати към помещенията от другата. Послушникът посочи първата врата на Корбет.

— Вътре в ключалката има ключ — обясни брат Пердитус. — Вратата може и да се зарези. — Той притеснено примигна: — Не че в абатството имаме нужда от такава защита!

После отведе Ранулф и Чансън в тяхната стая. Дисагите на Корбет вече бяха поставени на малко столче в подножието на леглото. Той бързо провери катарамите и шнуровете — не бяха докосвани. Огледа белосаните стени и прозореца, който гледаше към двора — в дебелото стъкло с оловни рамки бе изрязана малка вратичка, която можеше да се затваря отвътре. Леглото беше дълго и тясно, със сиви вълнени одеяла, безупречно бели ленени чаршафи и дълги цилиндрични възглавници. Корбет опита дюшека — беше дебел и мек.

— Пухен, навярно! — промърмори той.

Останалата мебелировка беше проста, но красиво резбована. Под прозореца беше поставено малко писалище, а до леглото — още по-малка масичка. Имаше още кресло, столове и голям шкаф. Корбет окачи колана с оръжията на закачалка, забита в стената. Извади шпорите от джоба на наметалото и ги остави в нишата на прозореца, свали наметалото и разкопча ризата си. После седна на края на леглото и си свали ботушите. Затвори очи, докато отминат напрежението и схващането от дългата езда. В ъгъла имаше малък дървен умивалник, кана и пъстри платнени кърпи. Той си изми ръцете и лицето, заслушан в звуковете от галерията. Брат Пердитус почука на вратата и влезе.

— Приорът Кътбърт каза, че най-любезно ви кани да се присъедините към нас в църквата. Той би желал да бъдете наш гост в трапезарията. Иначе бихте могли да се храните тук долу.

— Още оплакваш абата, нали? — попита Корбет. — Влез, момко.

Той посочи с ръка едно столче.

Корбет още не знаеше какво да мисли за това абатство. Всичко беше чисто, спокойно, подредено и хармонично. Братята изпълняваха задълженията си. Приорът Кътбърт бе протестирал, но изглеждаше доста почтен и способен. Брат Пердитус беше съвършен домакин. Но въпреки това Корбет усещаше инстинктивно някаква опасност. Веднъж, когато воюваше в Уелс, се бе озовал на обляна от слънцето просека. В лекия ветрец играеха пеперуди, въздухът бе сладък от уханието на диви цветя. Гукаха горски гълъби, пееха птици. И все пак Корбет бе усетил, че отвъд просеката се е притаила скрита опасност. Един от придружителите му се беше присмял, но скоро веселието го напусна, защото над главите им започнаха да префучават стрели с жестоко наточени върхове. И сега е същото, помисли си Корбет. Повърхността на езерото може и да е спокойна, но той се питаше колко дълбоко е то и какви предателски дълбини крие.

Пердитус седна с наведена глава и ръце, чинно скрити в ръкавите на расото. Той търпеливо чакаше въпросите на Корбет.

— Послушник си, нали?

— Да, сър. Послушник от пет години.

— И беше личен прислужник на абата?

— Да, сър.

— И го харесваше?

— Обичах го. Пердитус вдигна глава.

Корбет бе изненадан от пламенния му поглед.

— За мен той беше истински баща, добросърдечен и учен. Вие сте тук, за да заловите убиеца, нали?

Корбет придърпа едно столче и седна срещу него.

— Убили са го! — продължи Пердитус. — Чух монасите да шушукат помежду си. Това не е работа на някой разбойник или на бездомник от мочурищата. Te нямаха никакви разпри с абат Стивън.

— Тогава кой според теб го е убил?

Върху лицето на Пердитус се появи иронична усмивка.

— Някой от нашето христолюбиво братство.

— И защо?

— Защото той имаше изисквания и те трябваше да се спазват. Караше ги да се подчиняват на правилата на свети Бенедикт. Той искаше абатството да си остане абатство, а не да се превърне в прочута странноприемница на могъщите светски повелители!

— А сега ми кажи — Корбет свали кожената си предпазна гривна и я постави върху раклата в подножието на леглото, — как служеше ти на абата?

— Носех му храна от манастирската трапезария, почиствах килията му, вземах книги от библиотеката, изпълнявах поръчки.

— А в нощта, когато умря?

— Спях в една малка килия наблизо.

— И нищо обезпокоително ли не чу?

— Не, сър, не чух. Удари камбаната за утренната. Абатът не слезе долу и аз помислих, че е заспал късно или че работи, той имаше да върши толкова много неща. По-късно сутринта, когато не се появи и не отговори на повикванията ми, аз се разтревожих. Тогава повиках приора.

Корбет вдигна ръка:

— Засега стига. Искам да се присъединиш към съвета, когато се събере в покоите на абата.

— Но те ще протестират! Аз съм само послушник.

— А пък аз съм само служител на краля! — усмихна се Корбет. — Брат Пердитус, ще ти бъда благодарен, ако донесеш на другарите ми и на мен кана пиво, малко хляб и сушено месо. Бихме желали да хапнем нещо.

Послушникът едва не скочи от столчето, нетърпелив да се измъкне от разпита на този кралски служител и острите му очи. Корбет отиде до прозореца и проследи с поглед Пердитус, който прекоси тичешком двора. В стаята влязоха Ранулф и Чансън. Te също бяха свалили коланите, наметалата и ботушите си. Ранулф бе наквасил косата си с вода, бе открил челото си и това му придаваше изпит и гладен вид. Корбет изучаваше секретаря на Зеления восъчен печат: Ранулф се бе променил. Интересът на високия му, мускулест помощник към дамите не бе намалял, но сега го мъчеше и друг глад — изгаряше го амбицията да се издигне в служба на краля. Ранулф бе наел един школар от Оксфорд, негов подчинен, да го учи на латински и нормански френски, да усъвършенства писането му, и да го обучава на елегантното калиграфско писмо, използвано за указите и официалните прокламации. Сега Ранулф беше целият нащрек, готов да се заеме с новата си задача.

— Спокойно място, сър Хю, макар и да не е това, което изглежда…

— Така е с всяко абатство и всеки манастир! — отвърна Корбет, облегнат в нишата на прозореца и скръстил ръце. — Пък и с която и да е общност! Това се отнася дори до собственото ми семейство, Ранулф. Виж само напрежението, което може да се крие под повърхността в Лейтън. Море от проблеми, които — той се засмя — ни карат и двамата да търсим убежище в личните си покои!

Ранулф леко се изчерви. Имението Лейтън се управляваше от съпругата на Корбет, лейди Мейв, която беше родена в Уелс. Дребна, красива и русокоса, Мейв имаше лице на ангел и език, остър като бръснач. Когато господарката беше ядосана, Ранулф гледаше да си намери някаква работа в другия край на владението. Всички — чичо Морган, който бе техен постоянен гост, Корбет, Ранулф и дори Чансън, който рядко размишляваше, се бояха от дребничката лейди Мейв повече, отколкото от краля.

— Мислех, че се връщаме у дома! — изохка Чансън. Прислужникът имаше две дарби. Той можеше да укроти всеки кон и беше много привързан към децата на Корбет, Елинор и малкия Едуард. Макар да не беше хубавец, пък и да не блестеше от чистота, Чансън винаги бе източник на вълнуващи истории както за тях, така и за останалите деца в имението.

— Да — въздъхна Корбет. — Предполагаше се, че се връщаме у дома.

Той леко притвори очи. Бе се присъединил към краля в Норич, след като свърши онази работа в Съфък. Едуард му беше обещал да го освободи от задължения, а после от „Сейнт Мартин’с“ пристигна прашният и покрит с кал вестоносец. Кралят го помоли да се заеме с тази задача, какво можеше да стори Корбет?

— Убийство е, нали? — попита Ранулф, сядайки на едно столче.

— Убийство и при това майсторско — съгласи се Корбет. — Но доказването му и откриването на убиеца ще бъде трудно. Ще трябва да се поровим в мръсотията с дълга и остра пръчка. Абат Стивън беше странен човек в много отношения. Да, бе наистина свят и много учен, но беше и самодоволен и потаен — този прочут рицар, избрал попрището на духовник. Войник, който реши да прогонва демони.

— Демони! — възкликна Ранулф. Корбет слабо се усмихна:

— Да, Ранулф, нашият покоен абат беше официално назначен за заклинател. Викаха абат Стивън на помощ, когато различни хора твърдяха, че са обладани, и когато се говореше, че в някой дом има духове.

— Таласъми и елфи! — изсмя се Ранулф. — Цял легион дяволи бродят из „Уайтфрайърз“ и Съдърк, но те са от плът и кръв. Злокобните им дела биха посрамили дори уважаващ себе си демон. Вие не вярвате в такива безсмислици, нали?

Корбет сви устни. Ранулф го гледаше недоверчиво, а смаяният Чансън стоеше захласнат. Както често бе споделял с Ранулф, той не обичаше нищо повече на света от мрачни разкази за вещици, магьосници и чародеи.

— Ами да, сър Хю, това са истински глупости!

— И да, и не — бавно отвърна Корбет. — Ранулф, аз съм верен син на светата ни майка църквата, какъвто си и ти.

— Но сте също и възпитаник на Оксфорд, опитен в логиката. Вие работите с доказателства, и това също трябва да се докаже.

— Но аз мога да ти дам доказателства! — възрази Корбет. — Ранулф, помисли си нещо.

Секретарят на Зеления восъчен печат затвори очи.

— Е, за какво си мислиш?

— За сладката Амейша — ухили се Ранулф. — Баща й има кръчма на пътя извън Лейтън.

— И виждаш ли я?

— О, да, господарю.

— Но аз не я виждам. Ранулф отвори очи:

— Ами да, разбира се, защото тя е само образ в моята глава. — Значи, за мен тя е невидима. — Корбет се разгорещи на тази тема. Той обичаше такива спорове. Спомни си бурните дни в колежите на Оксфорд, пренията и диспутите, сблъсъка на разум и остроумие. — Онова, което искам да кажа, Ранулф, е, че в нашите собствени преживявания има зло, видимо и невидимо. Наистина, следвайки великия Платон, аз бих казал, че това, което е видимо, произхожда единствено от онова, което е невидимо!

Ранулф гледаше Чансън, който тихичко се кискаше.

— Дървото е видимо! — парира той.

— Но то е израсло от онова, което е трудно видимо и, ако развия мисълта си по-нататък, бих казал, че дървото е плод на Божия промисъл. Същото е и с човека: той се заражда в женската утроба, но е роден от любов, една представа, съществувала, преди да се роди.

— Или от страст?

— Или от страст — съгласи се Корбет. — Обаче моята хипотеза може да се приложи към всичко. — Той посочи един гоблен, на който бе представен свети Антоний, проповядващ на птиците. — Преди да е съществувала тази картина, някой трябва да я е замислил, да е имал идея. Той или тя са мислили какви цветове да използват, как да бъде изобразена сцената.

— А какво общо има това с демоните? — намеси се Чансън.

— Всичко! — заяви Корбет. — Моят учен секретар на Зеления восъчен печат оспорва вярата ми в невидимото. С една дума, аз вярвам, че съществуват едновременно два свята, видимият и невидимият. И в двата свята има същества, които притежават разсъдък и воля. Дали техният разсъдък и волята им клонят към доброто или злото, това е въпрос на избор. По-важно…

Корбет се канеше да продължи, когато чуха стъпки по стълбището. Влезе брат Пердитус с три бокала и малък дървен поднос за хляб. Белият препечен самун беше нарязан, а всяка порязаница бе намазана с масло и мед.

— Приорът моли за още малко време — произнесе той със заекване. — Братята току-що привършиха службата. Освен това трябва да съобщи и на другите. — Остави подноса на масата и отстъпи назад. — Имам други задължения. Приорът не мисли, че трябва да присъствам на събирането в покоите на абата.

— Благодаря ти за закуската — любезно отвърна Корбет. — И не обръщай внимание на това, което говори приорът. Моля те да бъдеш там.

Послушникът излезе забързано. Чансън се приготви да ги обслужи, но Ранулф го дръпна за ръкава и посочи мръсните му ръце.

Чансън, начумерен, се отдръпна. Ранулф напълни бокалите и им ги поднесе. Всеки взе по парче хляб и започнаха да ядат лакомо.

— Няма месо! — тъжно заяви Чансън. — Забравили са месото!

— Скоро ще вечеряме — отговори Корбет.

Ранулф пресуши бокала си и облиза устни. Пивото беше сладникаво, с остър привкус. Той взе каната и отново напълни бокалите.

— Едно им признавам на монасите — промърмори секретарят, — правят хубаво пиво. Какво говореше, господарю?

— А, да, вярвам, че съществуват два свята и че творенията, които описах, могат да преминават от единия в другия.

— Глупости! — обади се Ранулф с пълна уста.

— Убеден съм — заяви Корбет. — Всеки път, когато се молиш, всеки път, когато любиш или, което е по-опасно, когато мразиш или ругаеш, ти влизаш в невидимия свят. Когато призоваваш в мрака, Ранулф, и призоваваш дълго и достатъчно настойчиво, някой винаги ще ти отговори.

— Например с убийство? — попита Чансън.

— Например с убийство — съгласи се Корбет. — Един мъж или една жена могат да решат, че са на страната на злото. Отначало идеята се вкоренява в мисълта, а едва след това идва тяхното кърваво дело.

— Не ти трябва демон, за да бъдеш убиец! — настоя Ранулф.

— Не, но когато убиваш, ти присъединяваш волята си към силите на мрака. Чети Евангелията, Ранулф, и особено свети Йоан. Христос говори за дявола, наричайки го „открай човекоубиец“. Грехът на Адам е, че не се е подчинил на Бога, обаче първият истински грях е този на Каин, убил брата си, скрил трупа му и отказал да застане пред Бога. Всички носим по един Каин в себе си — прошепна Корбет.

— Но не и ти, господарю, нали?

Корбет затвори очи. Той си спомни кървавите ръкопашни схватки в Уелс, когато мъжете от дивите племена нахлуха в кралския лагер: боядисаните лица, святкащите очи, свистенето на стоманата, отчаяният порив да убиеш, за да оцелееш.

— О, да, и аз! — Той отвори очи. — Но се моля Богу никога да не стигам дотам.

Ранулф се канеше да продължи, когато отвън се разнесе шум: някой бавно се изкачваше по стълбата.

— Нашият Пердитус се завръща — заключи Ранулф.

Но човекът, който влезе, беше непознат. Бе дребен, набит и Плещест, с младежки вид, здраво пристегната черна коса, усмихнато румено лице и чип нос. Имаше зорките очи на птица. Беше облечен в дълга, тъмнозелена одежда, меки кафяви кожени ботуши и тъмномораво наметало, прибрано на врата със златна закопчалка. Под него се виждаха бяла якичка и малко, елегантно разпятие на златна верижка, а по дебелите му пръсти проблясваха пръстени. Той застана на прага и широко се усмихна.

— Да не би да ви прекъсвам?

— Зависи кой си! — заяви Корбет.

От дрехите на мъжа можеше да заключи, че е духовник. Той си припомни смътно какво му каза крал Едуард за плановете си във връзка с абатството „Сейнт Мартин’с“.

— Архидякон Ейдриън Уолъсби.

Лицето на мъжа разцъфна в усмивка, която показа липсата на няколко зъба. Той протегна ръка и тръгна към Корбет.

— И аз като вас съм гост в това свято място. Чух за пристигането ви и помислих, че трябва да се срещнем.

Корбет стисна ръката му и представянето завърши.

— Аз съм архидякон в „Сейнт Пол’с“ — обясни Уолъсби — и съм пратен тук от Кентърбърийския епископ и доминиканския орден.

— С каква цел?

— О, да се противопоставя на дявола и всичките му демони! — Уолъсби отметна глава и се засмя гърлено. — Едно безсмислено пътуване според мен. Настаниха ме добре, но пътуването ми беше безплодно. А ти, сър Хю, трябва да си тук поради тайнствената смърт на абат Стивън?

— Убийството! — отговори Корбет. — Убеден съм, че абатът е бил убит. Между другото, какво общо имат дяволът и всичките му демони с абатството „Сейнт Мартин’с“? Знам, че абат Стивън беше заклинател…

— При това прочут! — отговори архидяконът. — Затова съм тук. Абат Стивън е автор на пространни писания относно обладаването от демони. Той помагаше на обладани от зли духове в Линкълншър и Лондон. Имаше някои много известни случаи. Предстоеше му да гони бесове и тук: един мъж на име Тавърнър бе потърсил помощта му.

— И вие дойдохте да присъствате на ритуала?

— Не, сър Хю, дойдох да го оборя. Аз съм съгласен с твърденията на доминиканците. Онова, което мнозина смятат за обладаване от бесове, според мен е някакво душевно заболяване, болест на разума, безумство, лудост, а в много случаи просто внушение или дори истинско мошеничество.

Ранулф тихичко изръкопляска с ръце.

— Ах! — Архидяконът му се усмихна. — Струва ми се, че тук намирам сродна душа!

— И кога трябваше да се извърши прогонването? — попита Корбет.

— Утре.

— А вие срещнахте ли се с този Тавърнър?

— Разпитах го. — И?

Архидяконът сви рамене, взе парче хляб от подноса, пъхна го в устата си и бавно задъвка.

— Той е един от най-странните случаи, с които съм се сблъсквал. Вече започнах да мисля, че съм сбъркал, като подхванах този спор с абат Стивън.

— Искате да кажете, че човекът наистина е обладан?

— Може би.

Архидяконът замълча при звука от стъпки, които се чуха по стълбището. Брат Пердитус почти влетя в стаята.

— Приорът Кътбърт и членовете на съвета са готови! — задъхано обяви той.

Сър Хю взе ботушите си.

— Тогава най-добре ще е и ние да идем при тях и тъй като ще се занимаваме с козните на дявола — той се усмихна на архидякона, — навярно ще бъдете така любезен да се присъедините към нас?