Призракът от големите плитчини

1. Лятото на ’74

Сигурно има и по-добри начини — продължаваше да си повтаря Джейсън Брадли — за празнуване на двадесет и първи рожден ден от присъствието на масово погребение; но поне не беше емоционално обвързан със събитието. Питаше се дали директорът на операция ДЖЕНИФЪР или шефовете от ЦРУ знаеха поне имената на 63-мата руски войници, чиито тела сега предаваха на морските дълбини.

Цялата церемония изглеждаше и без това неестествена, а участието на снимачен екип я правеше още по-нелепа. Джейсън се чувстваше като статист от холивудски филм и сякаш всеки момент някой щеше да извика: „Хайде, момчета, размърдайте се!“, докато увитите в бял саван трупове потъваха в океана. В края на краищата беше доста вероятно, дори съвсем възможно, самият Хауърд Хюз да е бил в самолета, който кръжеше преди няколко часа над тях. Ако не Стареца, то навярно някой друг началник от „Сума Корпорейшън“; нямаше кой повече да знае какво става в този отдалечен район в Тихия океан, на хиляда километра северозападно от Хавайските острови.

Ето защо дори членовете на оперативната група на „Глоумър Иксплорър“ — грижливо изолирани от другите от екипажа — не знаеха нищо за тази мисия, преди да излязат в открито море. Очевидно бе, че предприемат уникална спасителна акция, а добрите пари предполагаха нещо като спасяването на паднал спътник. Никой не беше и сънувал, че ще изваждат цяла руска подводница от 2000 възела дълбочина, с всичките й бойни глави, книги с тайни кодове и криптографски съоръжения.

До тази сутрин — ама че рожден ден! — Джейсън не се беше сблъсквал със смъртта. Може би някакво болезнено любопитство го бе накарало да се включи като доброволец, когато медиците го бяха помолили за помощ при изкарване на телата от моргата. (Координаторите от Лангли бяха помислили за всичко: бяха осигурили точно сто хладилни камери за телата.) С удивление и същевременно с облекчение откри, че труповете са много добре запазени след близо шест години на дъното на океана. Моряците, хванати в капана на запечатаните контейнери, съхранени от океанските хищници, приличаха на заспали. Джейсън почувства, че ако знаеше как е „Събудете се!“ на руски, щеше да им го извика.

Несъмнено някой от хората на палубата знаеше руски и сигурно го говореше добре, защото цялата служба се водеше на този език; английският прозвуча едва сега, в края на церемонията, когато свещеникът произнесе думите за морско погребение.

След последното „Амин“ настъпи дълга пауза, последвана от бърза команда към Почетния караул. След това, докато бавно спускаха телата във водата, прозвуча музиката, която щеше да преследва Джейсън до края на живота му.

Беше тъжна музика, не като погребалните химни, които някога бе чувал. В нейното спокойно, неумолимо темпо се съдържаше цялата сила и загадъчност на морето. Джейсън не притежаваше особено силно развито въображение, но усети, че чува звука на маршируващи към скалистия бряг вълни. Щяха да изминат много години, преди да узнае колко добре е била подбрана тази музика.

Телата бяха доста тежки и потъваха с краката напред без почти никакъв плясък. После мигновено изчезваха; щяха да достигнат последния си дом непокътнати, преди да са ги обезобразили хищните акули.

Джейсън се питаше дали бе верен слухът, че филмът от погребалната церемония скоро ще бъде изпратен в Москва. Това несъмнено би било етичен жест, макар и малко двусмислен. Все пак обаче се съмняваше дали службата за сигурност ще одобри подобно нещо, независимо от майсторския монтаж на филма.

Когато и последният от моряците бе погълнат от водата, натрапчивата мелодия преля в мълчание. Чувството за обреченост, което бе тегнало над „Иксплорър“ в продължение на толкова дни, сякаш се разнесе като мъгла, издухана от вятъра. Настъпи дълга тишина, а след това от усилвателите долетя единствената дума „Свободно!“, но произнесена не по обичайния рязък начин, а съвсем тихо, така че мина известно време, преди застиналите в „мирно“ редици да се раздвижат и разпилеят.

Ето сега, помисли си Джейсън, вече мога истински да отпразнувам датата на раждането си. Изобщо не подозираше, че един ден отново ще ходи по същата тази палуба — но вече в други води и през друг век.

2. Цветовете на безкрайността

Доналд Крейг ненавиждаше тези свиждания, но знаеше, че те ще продължат, докато и двамата са живи, ако не от любов (изобщо дали някога бе имало истинска любов между тях?), то поне от състрадание и заради общата им скръб.

Тъй като е толкова трудно да се забележи очевидното, бяха изминали месеци, преди да открие истинската причина за безпокойствието си. Клиниката „Торингцгьн“ приличаше по-скоро на луксозен хотел, отколкото на световноизвестен център за лечение на психически отклонения. Там никой не умираше; никога не летяха колички от отделенията към операционните; нямаше лекари в снежнобели престилки, които да реагират по павловски на пеиджърите1 си; дори санитарите не носеха униформи. И все пак в основата си това беше истинска болница. Болница, където Доналд бе видял как баща му се бори за последна глътка въздух, умирайки бавно през първата от двете големи чумни епидемии, опустошили XX век.

— Как е тя тази сутрин, Долорес? — запита той сестрата, след като бе оставил пропуска си в регистратурата.

— Доста е бодра, г-н Крейг. Помоли ме да я заведа на пазар — иска да си купи нова шапка.

— На пазар! За първи път пожелава да излезе!

Крейг трябваше да се чувства доволен и все пак изпита завист. Едит никога не говореше с него; тя дори не забелязваше присъствието му и гледаше през него така, сякаш той изобщо не съществуваше.

— Какво каза д-р Джафърджий? Може ли да напусне клиниката?

— Боя се, че не. Но това е добър признак; започва да проявява отново интерес към света наоколо.

„Шапка ли?“ — помисли си Крейг. Типично женска реакция, но съвсем не така типична за Едит. Тя винаги се бе обличала по-скоро практично, отколкото модерно, и винаги се бе задоволявала с поръчка на обикновени дрехи от телепродажбите. Някак си не можеше да си я представи в един от луксозните магазини „Мейфеър“, заобиколена от кутии за шапки, мека хартия и любезни, опитващи се да й угодят продавачки, но щом така иска — така да бъде; всичко, което би й помогнало да се измъкне от математическия лабиринт, необятен в най-буквалния смисъл на думата.

Докъде ли бе стигнала в нейните безкрайни търсения? Както обикновено беше седнала на въртящото се столче, а върху еднометровия екран на стената в стаята бавно се изписваше някакъв образ. Крейг веднага забеляза, че екранът беше в режим на най-висока разделителна способност и на две хиляди реда, така че дори свръхмощният компютър се затрудняваше в изобразяването на всеки пиксел през няколко секунди. На случайния наблюдател би се сторило, че образът е застинал в почти завършен вид; само внимателното вглеждане показваше, че краят на линията в дъното на екрана пълзи бавно по диагонал към върха.

— Вчера рано сутринта — прошепна сестра Долорес заложи нови данни. Разбира се, не прекарва тук цялото си време. Вече спи добре дори без приспивателно.

Когато бе завършена едната линия, образът на екрана леко трепна и от дъното му запълзя нова. Бяха изобразени повече от 90%. Долният сектор продължаваше да се променя, но вече не така динамично.

Въпреки десетките — не, стотиците пъти, когато Доналд Крейг бе наблюдавал създаването на тези образи, те така и не губеха очарованието си. Част от това усещане можеше да се обясни с факта, че гледаше нещо, което ничий човешки поглед не бе виждал или би видял някога, ако параметрите за създаването му не бяха съхранени в паметта на компютъра. Възстановяването на някой от изчезналите образи би било по-безплодно занимание, отколкото издирването на определена песъчинка в пустините на света.

И все пак докъде ли беше стигнала Едит в своите безкрайни търсения? Погледна към малкия дисплей под главния екран и определи величината на огромните числа, които се изписваха върху него — неумолим марш на цифра след цифра. Бяха групирани по пет, за да може да ги обхване човешки поглед, което обаче едва ли би било възможно за човешкия разум.

… Шест, седем, осем групи — общо четиридесет знака. Това прави…

Опита се да пресметне наум — закърняло умение на тази възраст, с което някога се гордееше. Резултатът беше впечатляващ, но не го изненада. При този мащаб оригиналният образ би бил по-голям от галактиката. А компютърът можеше да продължи да го развива, докато достигне размерите на космоса, макар че при това увеличение изчислението на всеки образ би отнело години.

Доналд Крейг добре разбираше защо Георг Кантор, откривател (а дали пък не изобретател?) на числата отвъд безкрайността, бе прекарал последните си години в психиатрична клиника. Едит беше направила първите стъпки по същия безкраен път, подпомогната от техника, несънувана от който и да било математик от XIX в. Компютърът, който генерираше тези образи, извършваше стотици милиарди операции в секунда; за няколко часа той обработваше повече числа, отколкото тези, с които бе боравило цялото човечество от мига, когато първият кроманьонец е започнал да брои камъчетата по пода на пещерата си.

Макар че променящите се форми никога не се повтаряха точно, те можеше да бъдат групирани в няколко лесни за разпознаване категории. Представляваха многолъчеви звезди със шесткратна, осемкратна или по-висока степен на симетрия; спирали, които понякога напомняха слонски хобот, а друг път — пипала на октопод; черни амеби, свързани с мрежа от чудновато извити пипалца; фасетни, сложни очи на членестоноги… Тъй като не се създаваше никакво чувство за мащаб, някои от фигурите върху екрана можеше със същия успех да бъдат разглеждани като странни галактики или като микрофауната в капка блатна вода.

И така до безкрайност, докато компютърът променяше степента на увеличение и се впускаше по-дълбоко в изследваните геометрични пространства, първоначалната странна форма на изкривена цифра „8“, полегнала на едната си страна, съдържаща целия този контролиран хаос, се появяваше отново и отново. После безкрайният цикъл започваше на нов ред, макар и с трудно доловими за окото изменения.

Несъмнено, мислеше си Доналд Крейг, Едит трябва да разбира поне с част от съзнанието си, че е попаднала в дълбока научна клопка. Какво бе станало с удивителния й ум, разработил програмата „99 Phage“, която в ранните часове на 1 януари 2000 г. я бе направила една от най-известните жени в света?

— Едит — каза той тихо, — аз съм Доналд. Мога ли да направя нещо за теб?

Сестра Долорес го гледаше с неясно, неразгадаемо изражение. Не можеше да твърди, че е точно недружелюбна към него, но в поздрава й винаги липсваше топлота. Понякога се питаше дали не го обвинява за състоянието на Едит.

Това бе въпросът, който си задаваше и самият той всеки ден през дългите месеци след трагедията.

3. Един усъвършенстван капан

Рой Емерсън се считаше за добродушен в рамките на разумното човек, но едно нещо можеше истински да го ядоса. Беше открил това по време на едно (което се закле, че ще му бъде последно) появяване по телевизията, когато водещият на нощното шоу го бе запитал не без злобна предумисъл: „Безспорно, принципът на чистачките със звукови вълни е направо очевиден. Защо не го откри някой друг по-рано?“ Тонът на водещия издаваше съвсем ясно смисъла: „Всъщност дори самият аз бих го открил, ако нямах да върша по-важни неща.“ Емерсън едва се бе сдържал да не му отговори: „Ако имахте тази възможност, убеден съм, че бихте задали същия въпрос и на Айнщайн, Едисон или Нютон.“ Но наместо това бе казал със спокоен глас: „Ами, все някой трябваше да бъде първият. Предполагам, че това щастие просто се е паднало на мен.“

— Но какво ви наведе на идеята? Да не би да сте изскочили от ваната с вик „Еврика“?

Ако не беше циничното отношение на водещия, въпросът би бил доста безобиден. Емерсън го беше чувал стотици пъти преди. Превключи на автоматичен режим и мислено натисна бутона за просвирване.

— Хрумна ми — макар че по онова време не го осъзнавах, — докато пътувах в един скоростен патрулен скутер край Кий Уест още през 2003 година.

Въпреки че му беше донесло слава и пари, дори днес Емерсън предпочиташе да не си спомня някои моменти от въпросното пътуване. Идеята му се беше сторила добра: малка разходка из местата на Хемингуей по покана на един братовчед, работещ в бреговата охрана. Колко ли учуден би бил великият Ърнест от целта на противоконтрабандната им дейност — блокчета кристал с размерите на кибритена кутийка, пропътували от Хонг Конг през Куба. Но тези ТИБ — терабитови интерактивни микробиблиотеки — бяха изяли хляба на толкова много американски издатели, че Конгресът бе изтупал от прахта закони, датиращи още от златното време на Сухия режим.

И все пак идеята звучеше доста привлекателно, докато беше все още на terra firma2. Това, което Емерсън не беше предвидил (или братовчедът бе забравил да му каже) беше, че контрабандистите предпочитат да действат в най-лошото време, което можеше да се случи, с изключение на урагана, разбира се.

— Имахме бурно пътуване и единственото нещо, която си спомнях след това, беше някаква джаджа на мостика, което позволяваше на кърмчията да вижда пред себе си въпреки проливния дъжд и връхлитащите ни вълни. Представляваше стъклен, въртящ се на бързи обороти диск. На повърхността му не можеше да се задържи вода дори за част от секундата и затова беше винаги идеално прозрачен. Отначало си помислих, че е много по-съвършена конструкция от чистачките на колите, после забравих за всичко това.

— Задълго ли?

— Срам ме е да си призная. Може би за няколко години. Обаче един ден карах в силен дъжд някъде из Ню Джързи, когато чистачките ми заядоха. Трябваше да отбия край пътя, докато отмине бурята. Изчаках може би половин час и през това време всичко ми се изясни в главата.

— Само толкова време ли ви отне цялото изобретение?

— Плюс всеки цент, който можех да докопам, и две години по седем дни седмично и по петнадесет часа на ден, прекарани в гаража. — „И брака ми“, би могъл да добави Емерсън, но подозираше, че домакинът му вече го знае. Беше известен с това, че внимателно проучва всичко.

— Въртенето на предното стъкло или дори на част от него очевидно не беше практично. Отговорът трябваше да бъде „вибрации“, но какви? Отначало се опитах да раздвижа цялото стъкло като фуния на високоговорител. Това несъмнено предпазваше от дъжд, но едновременно с това възникна проблемът с шума. Затова минах на ултразвук; отне ми хиляди киловата енергия, плюс че всички кучета в околността полудяха. И което беше още по-лошото, малко стъкла издържаха повече от няколко часа, преди да се превърнат в стъклен прах. После опитах с дозвукови вълни. Работеха добре, но причиняваха адско главоболие. Дори и да не ги чуваше, човек неизбежно ги усещаше. Мотах се близо месец и почти се бях отказал от идеята, когато си открих грешката. Опитвах се да накарам да вибрира целия масивен лист от предното стъкло, понякога цели десет килограма. А всъщност трябваше да задвижа един тънък слой на повърхността, дори и да беше само няколко микрона дебел, той можеше да отблъсква дъждовната вода. Изчетох всичко възможно за повърхностните вълни, за преобразувателите и за съгласуването на импеданса.

— Дали пък не можем да го разкажем на зрителите с прости думи?

— Честно казано — не. Но за по-ясно ще ви кажа, че открих начин за предаване на нискоенергийни вибрации на много тънък повърхностен слой, оставяйки основната част от стъклото непокътната. Ако се нуждаете от повече подробности, бих ви препратил към главния патент.

— Благодаря ви и за това. Вярвам на всяка дума, която казахте, г-н Емерсън, а сега следващият ни гост…

Може би защото интервюто бе направено в Лондон, където трудовете на трансценденталиста от Ню Инглънд не бяха настолно четиво, интервюиращият го журналист не бе успял да направи връзка с известния съименник на Емерсън. Но нито един негов американски колега, разбира се, не пропусна възможността да поздрави Рой задето бе открил подобие на Усъвършенствания капан. Представителите на автомобилната индустрия направиха пътека до вратата му: само за няколко години почти всички традиционни чистачки за предни стъкла в света бяха заменени от чистачките със звукови вълни. И още по-важно, бяха предотвратени хиляди произшествия поради подобрената видимост при лошо време.

Именно докато изпитваше последната модификация на изобретението си, Рой Емерсън направи следващия си пробив и отново имаше истински късмет, че никой друг не се беше сетил.

Мерцедесът „04 Хидро“ пътуваше в тишината по Парк Авеню, потвърждавайки за пореден път знаменития лозунг: „Можете да пиете газовете от ауспуха си.“ Централната част на града сякаш бе ударена от мусон: условията бяха идеални за тестването на Вариант V на вълновите чистачки. Емерсън седеше до шофьора си естествено, вече не караше никога сам, — като тихо диктуваше бележки, докато настройваше електронните уреди.

Колата сякаш се плъзгаше между измитите от дъжда стени на стъклен каньон. Емерсън беше карал по такова шосе стотици пъти преди, но едва сега заслепяващо очевидното го удари с парализираща сила.

Когато се съвзе отново, произнесе в микрофона на колата:

— Свържете ме с Джо Уикръм.

Адвокатът му, излегнал се в яхтата си, насочена към Големия бариерен риф, беше малко изненадан от обаждането му.

— Това ще ти струва скъпо, Рой. Тъкмо бях подмамил един марлин.

Но Емерсън не беше настроен да се занимава с подобни дреболии.

— Кажи ми, Джо, патентът всички приложения ли обхваща, или само защитните стъкла на колите?

Гласът на Джо звучеше обидено от загатнатото подозрение.

— Разбира се, че всички. Ето защо добавих клаузата за включването им в система, така че той автоматично се прилага за всякакви форми и размери. Но защо питаш? Да не би да замисляш нова модна тенденция в слънчевите очила?

— Защо не? Планирам нещо по-голямо. Спомняш ли си, че чистачките не само предпазват от вода, но и премахват всяка прашинка от стъклото? Помниш ли кога за последен път си виждал кола с мръсно предно стъкло?

— Вече не, след като ме питаш.

— Благодаря ти. Ето това исках да разбера. Успех в риболова.

Рой Емерсън се облегна назад и бързо пресметна нещо наум. Запита се дали стъклата на всички коли в Ситито на Ню Йорк биха покрили площта на стъклената сграда, покрай която минаваше сега.

Канеше се да унищожи една стара професия: армиите от миячи на стъкла скоро щяха да си търсят друга работа.

До този момент Рой Емерсън беше само обикновен милионер. Скоро щеше да стане истински богат.

И дълбоко отегчен…

4. Синдромът на века

Когато часовникът удари полунощ в петък на 31 декември 1999 г., малцина образовани хора знаеха, че XXI век ще започне едва след една година. Седмици наред средствата за масова информация обясняваха, че тъй като западният календар започва с годината 1, а не с годината 0, XX век имаше на разположение още дванадесет месеца.

Но това не променяше нещата. Психологическият ефект от трите нули беше твърде силен; усещането за fin de ciècle3 — твърде завладяващо. Този уикенд беше от огромно значение за хората; 1 януари 2000 г. щеше да бъде прелом за всички с изключение на няколко киномани.

Съществуваше още една практическа причина за истинското значение на датата 1 януари 2000 г. и за нея едва ли биха се сетили около 40 години по-рано. От шестдесетина години насам по-голямата част от счетоводните операции бяха компютризирани. Милиони оптически и електронни памети съхраняваха стотици милиарди операции — на практика целия бизнес на планетата. И разбира се, повечето от тези данни носеха датата на тяхното въвеждане. С началото на последното десетилетие финансовият свят бе разтърсен от нещо като шок. Внезапно и с доста голямо закъснение всички осъзнаха, че повечето от въведените дати не съдържат един съществен компонент.

Банковите чиновници и икономисти, занимаващи се с това, което все още се наричаше „счетоводство“, не си бяха правили труда да записват цифрата 19 преди годината. Тя просто се подразбираше от само себе си — беше съвсем очевидна. Но за нещастие понятието за очевидно е нещо, за което компютрите определено нямат представа. Още с първото появяване на цифрите 00 гъмжилото от тези електронни слабоумници би си казало: „Числото 00 е по-малко от 99. Следователно днес е по-рано от вчера, при това точно с 99 години. На тази база трябва да се преизчислят всички ипотеки, кредити, срочни влогове…“ В резултат от това би настъпил международен хаос в невиждан дотогава мащаб, който би засенчил всички други постижения на Изкуствената глупост, дори Черния понеделник на 5 юни 1995 г., когато един дефектирал чип в Цюрих беше определил лихвения процент на 150, вместо на 15 пункта.

В света не съществуваха достатъчно програмисти и оператори, които да проверят милиардите заложени финансови отчети и да добавят ключовата цифра 19 там, където е била изпусната. Единственото решение би било да се създаде специална програма, която да изпълни задачата им, като се инжектира подобно на доброкачествен вирус във всички счетоводни програми.

През последните години на века повечето първокласни програмисти в света се бяха впуснали в съревнование за създаване на Ваксина ’99, което се беше превърнало в нещо като търсенето на Свещения Граал. Още през 1997 се появиха няколко несполучливи версии и отказаха потенциалните купувачи, които побързаха да ги изпробват, без да си създадат подходящи поддържащи файлове. Адвокатите натрупаха доста пари от последвалите съдебни процеси и контрапроцеси.

Името на Едит Крейг заемаше достойно място в малкия пантеон от прочути програмистки, който започваше с трагичната дъщеря на Байрон Ейда, Лейди Лъвлас, минаваше през контраадмирал Грейс Хопър и достигаше своята кулминация с д-р Сюзън Калвин. С помощта на само дузина асистенти и един компютър „SuperCray“ тя беше програмирала четвърт милиона реда кодове на програмата DOUBLEZERO, която щеше да подготви всяка добре организирана финансова институция да посрещне XXI век. Програмата би помогнала и на зле организираните, въвеждайки компютърния еквивалент на сигнално флагче в опасните сектори, там, където бе необходима човешка намеса.

Още по-добре беше, че 1 януари 2000 г. се падна в събота; така по-голямата част от човечеството имаше на разположение един уикенд да се отърси от махмурлука и да се подготви да посрещне истината в понеделник сутринта.

Последвалата седмица стана свидетел на рекорден брой банкрути сред фирмите, чиито приходни сметки се бяха превърнали в никому ненужен боклук. Оцеляха онези, които бяха проявили предвидливост и бяха инвестирали в програмата DOUBLEZERO, а Едит Крейг беше богата, известна… и щастлива.

Много скоро щяха да й останат само богатството и славата.

5. Империя от стъкло

Рой Емерсън никога не беше очаквал да стане богат, затова не беше подготвен за подобно изпитание. Отначало наивно си въобразяваше, че може да наеме експерти, които да са грижат за бързо натрупващото му се богатство, като го оставят да върши каквото си иска с времето си. Скоро обаче откри, че това е само отчасти възможно; парите можеха да осигурят свобода, но създаваха и допълнителни задължения. Имаше безброй решения, които само той можеше да вземе, често се налагаше да прекарва безброй потискащи часове с адвокати и счетоводители.

Насред първия си милиард стана председател на управителния съвет, фирмата имаше само петима директори: майка му, по-големият му брат, по-малката му сестра, Джо Уикръм и самият той.

— Защо не Дайана? — беше попитал Джо.

Адвокатът му го беше изгледал над очилата си, които, както с любов си мислеше, му придаваха тежест в тази епоха на 10-минутни операции за коригиране на късогледството.

— Родителите и роднините са завинаги — бе отвърнал той, — а съпругите идват и си отиват, ти поне трябва да го знаеш. Не намеквам нищо, разбира се…

Джо наистина имаше право. Дайана си беше отишла, както и Гладис преди нея. Излезе сравнително приятелска, макар и много скъпа раздяла, и щом бяха подписани всички документи, Емерсън се скри в лабораторията си за няколко месеца. Когато отново излезе (без да е открил нищо ново, беше прекалено зает да разбере как точно работят чудесните му нови уреди, за да може да ги използва), Джо го очакваше с нова изненада.

— Няма да ти отнема много време, освен това е голяма чест за теб: „Паркинсън“ е сред най-известните фирми в Англия, основана преди повече от двеста години. И за първи път изобщо вземат директор извън семейството, да не говорим за чужденец.

— Виж ти! Предполагам, че имат нужда от повече капитали.

— Естествено. Но то е от взаимен интерес. Освен това наистина те уважават. Сам знаеш колко си известен в световния стъкларски бизнес.

— Дали ще трябва да нося цилиндър и такова… как беше… гамаши?

— Само ако държиш да се явяваш в съда, което те лесно могат да уредят.

За свое учудване Рой Емерсън намери преживяването не само доста забавно, но и стимулиращо. Преди да бъде приет в Директорския съвет на Паркинсън и да присъства на двумесечните им събрания, мислеше, че разбира нещо от стъкло. Много скоро откри грешката си.

Дори обикновеното плоско стъкло, което цял живот бе приемал като даденост и което бе допринесло за голяма част от състоянието му, имаше удивителна история. Никога не беше си задавал въпроса как се прави, приемайки, че се изтегля от разтопената стъклена лава, като минава през огромни валяци.

Така беше в действителност до средата на XX в. и получените по този начин груби листове стъкло се подлагаха на дълги и скъпоструващи операции за допълнително полиране. След това един побъркан англичанин беше задал въпроса: „Защо не оставим земното притегляне и повърхностното напрежение да свършат цялата работа? Да оставим стъклото да се носи върху поток от разтопен метал: това автоматично ще му придаде идеално гладка повърхност.“

В резултат на няколко години труд и няколко милиона лири колегите му престанаха да се присмиват. За една нощ методът на „плаващото“ стъкло изпрати в коша всички други методи на производство.

Емерсън бе дълбоко впечатлен от тази техническа история, защото откри в нея паралел със собствения си живот. И беше достатъчно честен да признае, че на бедния англичанин са му били нужни много повече кураж и всеотдайност, отколкото на самия него. Беше чудесен пример за разликата между гений и талант.

Очароваше го древното изкуство на духачите на стъкло, които така и не бяха напълно изместени от техниката и навярно никога нямаше да бъдат изместени. Дори посети Венеция, сега страхливо свита зад издигнатите от холандците диги и прекара удивителни часове пред чудесата в Музея на стъклото. Не само беше невъзможно да си представи как са били изработени някои от тях; беше още по-невероятно, как са преместени непокътнати от местата, където са били създадени. Сякаш нямаше граница за предметите, които можеше да бъдат направени от стъкло, и дори след две хиляди години се откриваха все нови и нови приложения.

Поредното заседание на директорския съвет беше едно от най-досадните, за които Емерсън можеше да си спомни, и той откровено се рееше в мислите си, загледан в купола на катедралата „Сейнт Пол“, видян от едно от малкото открити места, опазени от търговската алчност и архитектурната вандалщина. Оставаха още две точки от дневния ред, преди да се заемат с каквото и да било друго; после можеха всички да се присъединят към отличния обед, който ги очакваше в „Пентхауз сют“.

Думите „налягане от четиристотин атмосфери“ го накараха да обърне поглед. Сър Роджър Паркинсън четеше някакво писмо, което държеше така, сякаш беше странно, невиждано досега насекомо. Емерсън бързо прелисти поставената пред него дебела папка с материали и намери копието от писмото.

Беше написано на впечатляваща фирмена бланка, но името не му говореше нищо. С одобрение отбеляза, че адресът е в Линкълнс Инфийлдс.

— Не съобщават името на клиента си — обади се младият (35-годишен, ако имаше и толкова) Джордж Паркинсън. — Странно.

— Който и да е той — намеси се Уилям Паркинсън-Смит, „черната овца“ на семейството, на когото всички тайно се възхищаваха, обожаван от клюкарските канали заради честите му домашни скандали, — като че ли не знае какво точно иска. Защо иначе ще му трябват данни за такъв широк диапазон от размери от един милиметър до половин метър радиус?

— По-големият размер — подхвърли Рупърт Паркинсън, известен състезател на яхта — ми напомня за японските плувки за рибарските мрежи, които се плакнат из целия Тих океан. Изглеждат страшно красиво.

— Мога да се сетя само за едно приложение на най-малкия размер — каза Джордж пророчески, — термоядрен синтез.

— Глупости, чичо — намеси се Глория Уиндзър Паркинсън (сребърен медал на 100 метра бягане от Олимпиадата през 2004 г.) — Лазерното заваряване беше отхвърлено преди години, но микросферите, които се използваха, бяха наистина миниатюрни. Дори радиус от един милиметър би бил огромен размер, освен ако целта не е производството на водородна бомба.

— Освен това вижте какво количество иска — каза Арнолд Паркинсън (световноизвестен капацитет по изкуството на прерафаелитите4). — Достатъчно да напълни Албърт Хол.

— Не беше ли това заглавие на песен на „Бийтълс“? — попита Уилям. Настъпи замислена тишина, след това — бързо чукане по клавиатурите. Както обикновено, Глория беше първа.

— Отгатна, чичо Бил. Песен от „Сержант Пепър“, „Един ден от живота“; не съм и подозирала, че обичаш класиката.

Сър Роджър пропусна да упражни контрол върху свободния асоциативен процес. Можеше само с едно повдигане на веждата да закрие заседанието, но беше достатъчно мъдър, още да не прави това. Знаеше колко често тези светкавични викторини водеха до съществени изводи, дори решения, до които чистата формална логика никога не би стигнала. И дори когато стихнеха, те помагаха на членовете на пръсната по цял свят фамилия да се опознаят по-добре.

Но именно Рой Емерсън (чистокръвен янки) щеше да удиви събраните Паркинсън със смелата си догадка. През последните няколко минути в дъното на съзнанието му зрееше една идея. Споменатите от Рупърт японски рибарски плувки бяха породили първата неясна догадка, но от това не би излязло нищо, ако не беше едно от тези изключителни съвпадения, които никой уважаващ себе си романист не би допуснал в творбата си.

Емерсън беше седнал точно срещу портрета на Бейзил Паркинсън (1874–1912). Всички знаеха как точно е загинал, макар че точните обстоятелства бяха все още част от легендата, или поне част от едно позорно действие.

Говореше се, че се е опитал да се маскира като жена, за да успее да се качи в една от последните спасителни лодки. Други го видели в оживен разговор с главния проектант Андрюс, напълно забравил за ледените води до глезените му Смяташе се, поне сред членовете на семейството му, че тази версия е по-вероятна. Двамата блестящи инженери навярно се бяха радвали на взаимната си компания през последните минути от живота.

Емерсън прочисти гърлото си малко боязливо. Сигурно щеше да им се стори глупак…

— Сър Роджър — каза, — току-що ми дойде една безумна идея. Всички сме свидетели на целия шум около 100-годишнината днес, когато остават само пет години до 2012. Няколко милиона топчета от закалено стъкло ще се окажат напълно подходящи за това, за което говорят всички. Мисля, че нашият загадъчен клиент е по следите на „Титаник“.

6. „Нощ, която светът ще помни“

Макар че почти цялото човечество бе станало свидетел на откритието му, Доналд Крейг никога нямаше да бъде толкова прочут, колкото жена му. Талантът на програмист го бе направил достатъчно богат и срещата им беше неизбежна, тъй като и двамата използваха суперкомпютри, за да решат един необикновен за последното десетилетие на XX в. проблем.

Някъде към средата на 90-те години филмовите и телевизионните студиа изведнъж осъзнаха, че се сблъскват с криза, която никой не беше предвидил, макар че много години преди това тя беше почти очевидна. Голяма част от филмовата класика — главна придобивка на мощната развлекателна индустрия — губеше своята стойност, тъй като все по-малко хора искаха да ги гледат. Милиони зрители гасяха телевизорите си с отвращение, когато даваха уестърн, приключенски филм с Джеймс Бонд, комедия с Нийл Саймън или любовна драма — по причина, която би била немислима за някои от предишните поколения. Във всички тях имаше хора, които пушат.

Епидемията от СПИН през 90-те години беше отчасти причината за тази революция в човешкото поведение. Втората чума на XX в. беше достатъчно зловеща, но уби само няколко процента от онези, които загинаха по ужасен начин от безбройните болести, причинени от тютюна. Сред тях беше и бащата на Доналд. Имаше някаква справедливост в това, че синът му натрупа състояние от „санирането“ на класическите филми, така че да бъдат представени на новата публика.

Някои сцени бяха доста обвити в дим и изобщо не можеше да се оправят, но в изненадващо голям брой случаи умелата компютърна обработка успяваше да премахне презрените пръчици от ръцете или устите на актьорите и да изчисти пепелниците от масите. Техниката, която така естествено беше обединила реални и измислени светове в христоматийни филми като „Заекът Роджър“, имаше безброй други приложения, макар и не всички законни. Но за разлика от видеопиратите Доналд Крейг можеше да претендира, че изпълнява полезна за обществото функция.

Беше се запознал с Едит на една прожекция на подлежащия на „саниране“ филм „Казабланка“ и тя веднага му бе предложила начини за подобряване на копието. Макар колегите му да се шегуваха, че се е оженил за нея заради нейните алгоритми, бракът им беше сполучлив както в лично, така и в професионално отношение. Поне през първите няколко години.

— Страшно проста задача — каза Едит Крейг, когато и последните надписи минаха пред очите им. — Във филма има само четири сцени, които биха представлявали някакъв проблем. Освен това много ми е приятно да работя по черно-бял филм.

Доналд мълчеше, филмът го беше развълнувал повече, отколкото би искал да си признае, и лицето му все още беше мокро от сълзи. Какво ли, запита се той, ме трогна толкова? Може би, че това наистина се е случило, както и това, че имената на стотиците души, които бе видял да умират — макар и на кино — все още се помнеха. Не, сигурно имаше нещо друго, защото по природа не беше човек, който плаче лесно.

Едит не бе забелязала нищо. Беше превъртяла на първата отбелязана серия от кадри и гледаше умислено екрана.

— Започваме с кадър 3751 — каза тя. — Ето, мъж пали пура… същият мъж в дъното… до края на 4432. Епизод от 45 секунди. Какво е отношението на клиента към пурите?

— Няма нищо против, ако историческата автентичност налага показването им. Спомни си Чърчил, Просто е абсурдно да се преструваме, че никога не е помирисвал тютюнев дим.

Едит се изсмя с характерния си полулай, който днес все повече и повече дразнеше Доналд.

— Никога не съм си представяла сър Уинстън без пура, а той явно е ставал и по-жизнен от тях. В края на краищата изкарал е до 90.

— Просто е имал късмет, не като Фройд — години агония, преди най-сетне да помоли лекаря си да го убие. А към края на живота раните му така вонели, че дори кучето му не искало да го доближи.

— Значи не мислиш, че показването на група милионери от 1912 г. с пури може да бъде определено като „историческа необходимост“.

— Не, освен ако не променя коренно сюжета. А то няма нищо общо с него, затова предлагам да изрежем целия епизод.

— Чудесно… алгоритъм 6 с някои подпрограми ще свърши цялата работа.

Пръстите на Едит пробягаха по клавишите, набирайки командите. Беше се научила да не оспорва решенията на партньора си по дадените въпроси: той все още беше болезнено чувствителен на тази тема, макар че бяха изминали почти двадесет години, откакто бе видял баща си да се бори за последна глътка въздух.

— Кадър 6093 — обяви Едит. — Картоиграч, който „скубе“ богатата си жертва. Някои от мъжете вляво държат пури, но май много не се забелязва.

— Добре — съгласи се Доналд неохотно. — Поне да изчистим този облак дим вляво. Опитай се да го махнеш с филтъра за мъгла.

Странно, мислеше си, как всяко нещо води след себе си друго и друго, и друго, и така — до целта, която сякаш нямаше нищо общо с отправната точка. Привидно трудно податливият проблем за премахването на цигарения дим и реставрирането на замъглени образи бяха довели Едит до света на Теорията за хаоса, до непрекъснатите функции и до трансевклидовите метагеометрии.

Оттам тя бързо се бе прехвърлила към фракталите5, които бяха владели умовете на математиците през последното десетилетие на XX в. Доналд беше започнал да се тревожи, че тя отделя твърде много време за изследването на чудни въображаеми пейзажи, без каквато и да било — според него — полза за никого.

— Ето — продължи Едит, — да видим как режим 55 ще се справи с това. Кадър 9873. Току-що са се натъкнали на подводната скала, но никой още не осъзнава, че корабът е обречен. Там един човек подритва ледени парчета на палубата, но виж наблюдателите вляво.

— Няма да си губим времето с тях. Карай нататък.

— Кадър 21 397. Изобщо не можем да спасим този епизод. Не толкова заради цигарите, обаче носачите, които пушат, едва ли са на повече от 16–17 години. За щастие сцената не е толкова важна.

— Тогава просто ще я изрежем. Друго?

— Не, освен озвучаването на кадър 52 763 — в спасителната лодка. Възмутена дама възкликва: „Този човек там… пуши цигара! Какъв позор, при тези обстоятелства!“ Но ние не виждаме престъпника.

Доналд се засмя.

— Чудесна е. Особено думите „при тези обстоятелства“. Остави го.

— Добре. Общо взето, след няколко дни ще бъдем напълно готови. Прехвърлили сме и аналоговото копие на дигитално.

— Нали разбираш, че не бива да изглежда толкова лесно. Кога го иска клиентът?

— Във всеки случай имаме много време. До стогодишнината остават цели пет години.

— Именно това ме озадачава — каза замислено Доналд. — Защо се готвят толкова отрано?

— Нима не гледаш новините, Доналд? Още не се говори открито за това, но хората вече правят дългосрочни планове и се опитват да спечелят пари. И доста от тях ще спечелят дори преди „Титаник“ да е изваден.

— Никога не съм приемал на сериозно тия репортажи. В края на краищата корабът е в окаяно състояние, разцепен е на две.

— Казват, че това ще улесни нещата. Проблемът е лесен за решаване, стига да си готов да инвестираш в него.

Доналд мълчеше. Не беше чул последните думи на Едит, защото една от току-що видяните сцени се бе загнездила дълбоко в съзнанието му. Сякаш я виждаше отново и отново: вече знаеше защо филмът го бе развълнувал.

„Сбогом, момчето ми“, беше казал изисканият млад англичанин на спящото момченце, което прехвърляха на спасителната лодка и което никога нямаше да види баща си отново.

Но все пак, преди да загине в ледените води на Атлантика, този мъж бе имал и обичал своя син — и Доналд Крейг му завиждаше за това. Дори преди да настъпи отчуждението между тях, Едит беше неумолима. Тя го дари с дъщеря, но Ейда Крейг никога нямаше да си има братче.

7. Трета уводна

От лондонския „Таймс“, 15 април 2007 г.

Нощ, която да забравим?

Някои останки от материалната култура на древния човек имат способността да подлудяват човечеството. Може би най-известните примери са Стоунхендж, пирамидите и отвратителните статуи на Великденските острови. И покрай трите процъфтяха множество умопобъркани теории, дори квазирелигиозни култове.

Отново сме свидетели на подобен пример за масова психоза. След пет години ще се навърши точно един век от най-известната световна морска катастрофа потъването на луксозния трансокеански лайнер „Титаник“ по време на първото му пътуване през 1912 г. Трагедията вдъхнови създаването на десетки книги, поне пет филма, както и удивително слабата поема на Томас Харди „Покръстването на Туейн“.

В продължение на седемдесет и три години великият кораб лежа на дъното на Атлантическия океан като паметник на 1500-те души, потънали заедно с него, и като предизвикателство към човешките възможности. През 1985 г. благодарение на революционните открития в областта на подводната техника той бе открит и стотици парчета от предизвикващите тъга останки бяха извадени на бял свят. Дори по онова време мнозина смятаха това за кощунство.

Според плъзналите напоследък слухове сега се подготвят много по-амбициозни планове; различни консорциуми — някои дори неидентифицирани докрай кроят планове да извадят кораба от дъното на океана въпреки безкрайно разрушеното му състояние.

Честно казано, подобен проект изглежда напълно абсурден и вярваме, че никой от нашите читатели не би инвестирал в него. Дори да бъдат преодолени всички технически проблеми, какво биха правили спасителите с четиридесетте или петдесетте хиляди тона старо желязо? Подводните археолози от години знаят, че металните предмети, с изключение на златните, разбира се, се разпадат бързо в съприкосновение с въздуха, след като са престояли дълго време под водата.

Съхранението на „Титаник“ би било много по-скъпа операция от изваждането му. Това не е „капсула на времето“, подобно на съдовете „Ваза“ и „Мери Роуз“, свидетелство за една отминала епоха. XX век е достатъчно, понякога дори прекалено добре документиран. От останките на четири километра под водите на Големите Нюфаундлендски плитчини няма да узнаем нищо повече от онова, което вече знаем.

Не е нужно да ги посещаваме отново, за да си припомним един от най-големите уроци, които „Титаник“ може да ни даде: опасността от прекомерната самоувереност, от техническото високомерие. Чернобил, „Челинджър“, „Лагрейндж 3“ и Експерименталния синтез № 1 ни показаха до какво може да доведе всичко това.

Разбира се, не бива да забравяме „Титаник“. Но по-добре е да го оставим да почива в мир.

8. Частна инициатива.

Рой Емерсън беше отегчен както винаги, макар че не искаше да го признае дори пред самия себе си. Имаше случаи, когато обикаляше превъзходно оборудваната си лаборатория, претъпкана с бляскави уреди и електроника, без да може да реши с коя от скъпите си играчки да се захване. Понякога започваше работа по проект, зададен от безкрайната мрежа „Списания“, или се присъединяваше към екип от точно толкова запалени аматьори, пръснати из целия свят. Рядко узнаваше имената им — разпознаваше ги по често едва доловимите им сигнални кодове и старателно избягваше да предаде своя. Откакто бе включен в списъка на стоте най-богати мъже в САЩ, ценеше анонимността.

Няколко седмици по-късно обаче новият проект изгубваше привлекателността си и той си правеше шеги с невидимите колеги, променяйки идентифициращия код, така че да не могат да се свържат с него. В продължение на няколко дни се заливаше и пилееше времето си в изучаване на личните съобщения, чието съдържание би ужасило пионерите на електронната комуникация.

Често, след като стриктният Джо Уикъринг беше направил проучванията си, отговаряше на някои от рекламите в „Лични услуги“, които го бяха заинтригували. Резултатите рядко го удовлетворяваха и не спомагаха за повдигане на самочувствието му. Вестта, че Дайана току-що се е омъжила отново, почти не го изненада, но го хвърли в няколкодневна депресия дори когато се опита да я накара да се почувства неудобно, като й изпрати неприлично скъп подарък за сватбата.

Всички тези безсмислени игрички и липсата на работа само увеличаваха скуката му. Но внезапно едно обаждане на Рупърт Паркинсън от борда на неговия състезателен тримаран в Южния Тих океан рязко промени живота му.

— Какъв е телефонният ти код? — беше неочакваната встъпителна фраза на Рупърт.

— Обикновено не си правя труда, но мога да превключа на NSA 2, ако е наистина важно. Единственият проблем е, че изкривява звука на големи разстояния. Затова не говори толкова бързо и не прекалявай с оксфордския си акцент.

— Кеймбридж, ако нямаш нищо против, а после Харвард. Превключвам.

Настъпи кратка пауза, изпълнена със странно писукане и бръмчене. След това гласът на Рупърт Паркинсън, все още лесен за разпознаване, макар и леко изопачен, прозвуча отново в слушалката.

— Чуваш ли ме сега? Добре. Спомняш ли си последното заседание на съвета и точката за стъклените микросфери?

— Разбира се — отвърна Емерсън леко притеснен. Чудеше се дали отново не са го взели за глупак. — Обеща ми да проучиш въпроса. Прав ли бях в догадките си?

— Абсолютно точно попадение. Нашите адвокати се събраха с техните адвокати и после заедно посмятахме. Така и не ни казаха кой е клиентът, но лесно го открихме. Някаква английска видеомрежа — не е важно коя — е решила да направи сериал, който да съвпадне с изваждането на останките от „Титаник“. Веднага изгубиха интерес, когато разбраха колко ще им струва, и така сделката пропадна.

— Жалко. А колко щеше да им струва?

— Само за производството на стъклените топчета, необходими за повдигането на петдесет килотона — поне 20 милиона долара. Но това още нищо не е. Трябва да се пуснат под водата, и то правилно разпределени. Не може да се изсипят току-така; дори да се закрепят по някакъв начин, само ще разпотрошат още повече кораба. Говоря за предната част, разбитата кърма е друг проблем. После трябва да бъде изваден от калта на дъното, тъй като е почти наполовина заседнал. Това също означава доста работа, не знам много съдове, които да работят на дълбочина четири километра. Струва ми се, че дори сто милиона няма да бъдат достатъчни. Може да са нужни няколко пъти по толкова.

— Значи сделката се проваля. Тогава защо ми се обаждаш?

— Мислех, че никога няма да ме попиташ. Захванал съм се с една частна инициатива, съвсем лична. В края на краищата ние, семейство Паркинсън, имаме свои жизнени интереси. Прадядо ни — или поне багажът му — е там долу, в трета каюта на звездната палуба.

— И той струва няколко милиарда?

— Защо не? Но не това е най-важното. Някои неща нямат цена. Чувал ли си за Андреа Белини?

— Звучи ми като играч на бейзбол.

— Най-големият майстор-стъклар, който някога се е раждал във Венеция. До ден-днешен не знаем как е изработил някои от своите… всъщност през 70-те години на XIX в. семейството е успяло да изкупи най-добрите експонати от сбирката на Музея на стъклото; по онова време тя е била толкова ценна, колкото и елинските мраморни статуи. Години наред „Смитсониън“ са ни молили да им ги дадем за изложба, но са получавали отказ — прекалено рисковано е било да се изпраща толкова ценен товар през океана. Докато, разбира се, в един момент построяват достатъчно надежден кораб. Тогава вече семейството не можело да откаже.

— Звучи интересно. Сега си спомням, че съм виждал някои от шедьоврите на Белини последния път, когато бях във Венеция. А дали колекцията не се е разбила на парчета?

— Почти със сигурност не е. Била е професионално опакована, както можеш да си представиш. В края на краищата почти цялата стъклария на кораба е оцеляла. Спомняш ли си сервиза „Бяла звезда“, който бе продаден от „Сотби“ преди няколко години?

— Добре, приемам всичко това за информация. Но не мислиш ли, че е разточителство да се изважда цял кораб само заради няколко сандъка със стъклария?

— Разточителство е, разбира се, но е основна причина семейство Паркинсън да участва в това.

— А какво смятат другите?

— Достатъчно дълго си член на съвета, за да знаеш, че малко шум около случая няма да навреди. Целият свят ще знае чия продукция е използвана за изваждането.

И все пак това не е всичко, мислеше си Емерсън. Работите на Паркинсън вървяха много добре, но не всички рекламни кампании имаха положителен ефект. За мнозина останките от „Титаник“ бяха почти свещени, а онези, които се домогваха към тях, бяха определяни като осквернители на гробове.

Знаеше, че хората често криеха или дори не осъзнаваха истинските си мотиви. Откакто бе станал член на съвета, беше опознал и обикнал Рупърт, макар че трудно би го нарекъл близък приятел. Не беше лесно за външен човек да стане близък на семейство Паркинсън.

Рупърт имаше свои сметки за уреждане с морето. Преди пет години вълните бяха погълнали красивата му 25-метрова яхта „Аврора“, след като бяха пречупили мачтата и я бяха разбили на парчета в жестоките скали на Сцила, взели толкова много жертви през вековете. Съвсем случайно той не беше в яхтата; това беше рутинно пътуване от Каус до Бристъл за проверка на оборудването. Целият екипаж бе загинал, включително и шкиперът. Рупърт Паркинсън все още не можеше да преболедува загубата; бе загубил едновременно яхтата и — както бе известно на всички — любовника си. Образът на плейбой, който сега носеше за самозащита, бе доста повърхностен и неубедителен.

— Всичко това е много интересно, Рупърт, но какво си решил? Сигурно не очакваш точно аз да се запаля.

— И да, и не. В момента това е… как се казва мисловен експеримент. Бих искал да се проучи надеждността на проекта и съм готов сам да го финансирам. После, ако има изобщо някакъв смисъл, ще го представя на съвета.

— Става дума за сто милиона фирмата не би рискувала толкова много. Акционерите тутакси ще ни тикнат зад решетките. Дали в затвора или в лудницата, не съм сигурен все още.

— Може да ни струва и повече. Не очаквам Паркинсънови да инвестират цялата сума. Може би само 20 или 30 милиона. Имам приятели, които могат да помогнат с още толкова.

— И това не е достатъчно.

— Именно.

Настъпи дълга тишина, нарушавана от едва доловими неравномерни писукания от декодиращата система, която напразно търсеше сигнал.

— Добре — обади се Емерсън най-сетне. — Ще участвам с теб 50 на 50, поне в доклада за надеждност. Кого си поканил за експерт? Познавам ли го?

— Мисля, че го познаваш. Джейсън Брадли.

— О, човекът с гигантския октопод?

— Беше само едно от временните му увлечения. Затова пък виж как увеличи популярността му.

— И хонорара му, предполагам. Говорил ли си с него? Успя ли да го заинтригуваш?

— Да, при това живо. Интерес проявяват и всички фирми за океанно инженерство. Сигурен съм, че някои от тях ще са готови да вложат свои средства или поне да поработят без печалба, за едната слава.

— Чудесно, давай. Но, честно казано, за мен това е хвърляне пари на вятъра. Накрая, когато г-н Брадли представи доклада си, ще разполагаме с едно скъпоструващо четиво. Освен това не ми е ясно какво ще правим с 50-те хиляди тона — или колкото са там ръждясало старо желязо.

— Остави на мен. Имам някои идеи, но не искам да говоря за тях сега. Ако някои от тях се осъществят, проектът ще успее да се изплати — евентуално. Можеш да очакваш дори печалба. Емерсън подозираше, че употребата на второ лице единствено число в последното изречение беше просто грешка на езика. Рупърт беше много ловък играч и добре знаеше какво върши. Веднага можеше да се закълне, че стига да поиска, събеседникът му има възможност да осигури цялата операция.

— Само още едно нещо — продължи Рупърт. — Преди да съм дал съгласието си, което ще стане, щом получа доклада на Брадли — нито дума никому. Особено на сър Роджър. Ще ни вземат за луди.

— Искаш да кажеш — отвърна Емерсън, — че съществува дори най-малкото съмнение за неуспех?

9. Пророци с чувство за чест

10. Островът на мъртвите

Всяка професия има своите признати светила, чиято известност рядко надхвърля границите й. Във всички времена малцина са успявали да назоват водещия в света счетоводител, зъболекар, застрахователен агент, собственик на погребално бюро… да споменем определени лишени от шумна слава, но съществени занятия.

Има обаче някои начини за изкарване на прехраната, които са толкова шумно афиширани, че упражняващите ги задължително стават широко популярни личности. На първо място това са, разбира се, изпълнителските изкуства, в които всеки, станал звезда, е моментално разпознаван от голяма част от човешката раса. Веднага след тях се нареждат спортът и политиката, а също — както ще отбележи някой циник — престъпността.

Джейсън Брадли не принадлежеше към нито една от тези категории и никога не беше очаквал да стане известен. Повече от три десетилетия го деляха от епизода с „Глоумър Иксплорър“, а дори и да не беше обвит в секретност, значението му беше твърде неясно, за да заслужи някакво признание. Въпреки че няколко пъти към него се бяха обръщали писатели с надеждата да погледнат операция ДЖЕНИфЪР от нов ъгъл, усилията им не бяха довели до какъвто и да е резултат.

Дори днес от ЦРУ смятаха единствената посветена на епизода книга за излишна и бяха взели мерки да пресекат ентусиазма на други автори. В продължение на няколко години след паметната 1974 г. Брадли бе посещаван от анонимни, но учтиви господа, които му припомняха за документите, подписани при уволнението. Винаги идваха по двама и му предлагаха работа от неопределен характер. И въпреки уверенията им, че ще бъде „интересна и добре платена“, по онова време той печелеше доста добре на петролодобивните платформи в Северно море и предложенията им не го изкушаваха. Бяха изминали повече от десет години от последното посещение, но Брадли не се съмняваше, че досието му се съхранява грижливо някъде в информационните банки на управлението в Лангли или където се помещаваше сега.

Седеше в кабинета си на 46 етаж на Тийг Тауър, засенчен вече от последните небостъргачи в Хюстън, когато получи задачата, която щеше да го направи прочут. Датата беше 2 април и отначало Брадли помисли, че случайният му клиент Джеф Роулингс се обажда с един ден закъснение. Въпреки съществените му отговорности като директор на операциите на платформата „Хиберния“, Джеф беше известен с чувството си за хумор. Този път не се шегуваше и все пак измина доста време, преди Джейсън да възприеме проблема му на сериозно.

— Да не би да очакваш да повярвам, че платформа от милион тона не работи заради някакъв си октопод?

— Не всички операции, разбира се, само четвърти колектор, най-производителният, с четиридесет хиляди барела дневно. В него се вливат пет тръбопровода, всички натоварени с пълен капацитет. Поне до вчера беше така.

Платформата „Хиберния“, внезапно осъзна Джейсън, имаше формата на октопод. Пипала — или тръбопроводи — преминаваха по дъното на океана от централния корпус до дванадесетте кладенеца, пробити със сондата на дълбочина три хиляди метра в петролоносния пясък. Преди да стигнат до главната платформа, тръбите от няколко отделни кладенеца също се събираха в колектор, също на дъното, на близо сто метра дълбочина.

Всеки колектор представляваше самостоятелен автоматизиран индустриален комплекс с размер на голям жилищен блок, който съдържаше всички специализирани съоръжения за преработка на сместа от газ, петрол и вода, която идваше под високо налягане от дълбоките резервоари. Преди десетки милиони години природата бе създала и съхранила това скрито съкровище и дори днес не беше никак лесно човек да й го измъкне.

— Разкажи ми какво точно се е случило.

— Сигурна ли е връзката?

— Разбира се.

— Преди три дни уредите започнаха да регистрират странни данни. Добивът си беше съвсем нормален, така че изобщо не се разтревожихме. Изведнъж обаче престанахме да получаваме резултати, загуби се и мониторната връзка. Очевидно главният мониторен кабел от оптични влакна е бил прекъснат и естествено уредите изключиха автоматично.

— Да не би проблем със скритото вълнение?

— Не, манометрите работеха нормално — поне в началото.

— А после?

— Внезапно извънредно произшествие… изпратихме камера и познай какво се случи.

— Изтощиха се батериите.

— Нищо подобно. Свързващият кабел се оплете във външното скеле, преди да успеем да влезем и огледаме наоколо.

— Ясно. Изпуснали сте камерата. И после?

— Не сме я изгубили. Знаем къде точно се намира, но единственото, което ни показва, са стадата риба. Затова пуснахме водолаз да оправи нещата ако може.

— Защо не ДУС?

Върху петролните платформи винаги имаше няколко подводни роботи — дистанционно управлявани средства. Отдавна бяха отминали дните, когато цялата работа се вършеше изключително от водолази.

В другия край на линията настъпи неловко мълчание.

— Боях се, че ще запиташ. Имахме някои неприятности — две ДУС се поправят, а останалите извършват спешна акция на „Авалон“.

— Изобщо не ви върви, а? Ето защо сте се обаждали в корпорацията „Брадли“. Разкажи ми още нещо.

— Тъй като дълбочината е само 90 метра, изпратихме водолаз със стандартни хелио-кислородни бутилки. Чувал ли си някога човек да вика в хелия? Не е много приятен звук… Когато успяхме да го извадим и си беше възвърнал говора, каза, че цялото съоръжение е покрито от един октопод. Кълнеше се, че е поне 100 м дълъг. Това, разбира се, е смешно, но несъмнено си имаме работа с истинско чудовище.

— Колкото и да е голямо, малко динамит може би ще го накара да се размърда.

— Много е рисковано. Знаеш какво има долу — в края на краищата и ти помогна при инсталирането.

— Ако камерата работи все още, защо не показва звяра?

— Успяхме да зърнем едно от пипалата му, но от него не можем да съдим за големината му. Смятаме, че е минал отзад, и се боим да не разкъса още кабели.

— Да не мислиш, че си е паднал по тръбите?

— Много смешно. Предполагам, че е попаднал на безплатен обяд. Нали знаеш — проклетият оазисен ефект, с който рекламата непрекъснато се фука.

Брадли наистина знаеше. Без да бъдат вредни за околната среда, буквално всички подводни съоръжения бяха неудържимо привлекателни за морската фауна и често се превръщаха в рай за риболовците. Понякога се чудеше как е успявала да оцелее рибата, преди човечеството щедро да я снабди със своите останки, обилно разхвърляни по дъното на океана.

— Може би един остен ще свърши работа или силна доза дозвукови вълни?

— Не е важно какво ще правиш, стига съоръженията да останат невредими. Все едно, тъкмо работа за теб… и Джим, разбира се. Той готов ли е?

— Той винаги е готов.

— За колко време можеш да стигнеш до Сейнт Джоунс? Има самолет от Далас… може да те вземе по всяко време. Колко тежи Джим?

— Тон и половина.

— Няма проблеми. Кога най-рано можеш да бъдеш на летището?

— Дай ми три часа. Не се занимавам непрекъснато с това, така че ще трябва да направя някои проучвания. — Обичайните условия?

— Да. Сто хиляди плюс разходите.

— И принципът — който не работи, няма да яде, нали?

Брадли се засмя: вековната формула навярно се употребяваше за първи път в такъв контекст, но пък изглеждаше приемлива. Сто метра, как пък не! Пълна глупост…

— Разбира се. Ще ти се обадя след час за потвърждение. Междувременно моля те изпрати ми по факса плановете на колекторите за опресняване на паметта.

— Добре, ще видя какво друго мога да открия, докато чакам да ми се обадиш.

Не беше нужно да губи време за събиране на багажа; Брадли винаги държеше две готови чанти — едната за тропиците, другата за Арктика. Първата използваше много рядко; повечето от задачите му бяха сякаш в неприятни части на света и последната нямаше да бъде изключение. През този сезон времето в северните части на Атлантическия океан сигурно щеше да бъде студено и вероятно сурово, макар че това едва ли би имало някакво значение на сто метра под водата.

Онези, които гледаха на Джейсън Брадли като на жилав и сериозен платформаджия, биха останали изненадани от последвалата постъпка. Той натисна един бутон на масата си, облегна са назад в креслото и затвори очи. На пръв поглед изглеждаше като заспал.

Бяха изминали години, преди да открие отново натрапчивата музика, която бе прииждала на талази на палубата на „Глоумър Иксплорър“ преди повече от половин живот време. Още тогава знаеше, че е била вдъхновена от морето; безпогрешно откриваше бавния ритъм на вълните. И колко добре, че композиторът беше руснак — най-подценяваният от тримата титани на родината си, рядко споменаван на един дъх с Чайковски и Стравински.

Подобно на Сергей Рахманинов преди много години, Джейсън Брадли бе стоял вцепенен пред „Острова на мъртвите“ на Арнолд Бьоклин и днес все още картината му беше пред очите. Понякога се идентифицираше със загадъчната загърната фигура в лодката; понякога беше весларят (може би Харон?), а понякога зловещият товар, носен към последната му спирка отвъд кипарисите.

Това бе таен ритуал, който се обогатяваше с годините и за който Джейсън вярваше, че неведнъж е спасявал живота му. Известно време стоя погълнат от музиката, подсъзнанието му — то, изглежда, не проявяваше интерес към подобни дреболии — беше наистина заето с анализа на предстоящата работа и с обмисляне на проблемите, които можеха да възникнат.

Внезапно се изправи в креслото, изключи уредбата и се извърна към една от половин дузината клавиатури. Програмата, която съхраняваше повечето от файловете и информацията му, едва ли можеше да се нарече последна дума на компютърната техника, но Брадли беше израснал с нея и беше устоявал твърдо на всички опити за осъвременяване, спазвайки здравия принцип: „Щом работи, не го сменяй“.

— Знаех си — промърмори, докато преглеждаше статията „ОКТОПОД“. Максимални размери до десет метра. Тегло между 50 и 100 килограма.

Джейсън не бе срещал толкова големи октоподи и подобно на повечето водолази ги смяташе за чаровни и безобидни същества. Никога не бе вземал на сериозно идеята, че някои може да са агресивни, макар и да бяха малко опасни.

— Я да видим и статията за подводни спортове.

Примигна невярващо пред последната справка, внезапно я осъзна и я изчете със смесица от учудване и изненада. Макар често да се беше пробвал в подводното гмуркане, изпитваше типичното професионално презрение към любителите аквалангисти. Мнозина от тях се бяха обръщали към него с молба за работа, без изобщо да подозират, че голяма част от нея се извършва прекалено дълбоко под водата като за леководолази, често при нулева видимост и в дълбок мрак.

Не можеше да не се възхити на безстрашните гмуркачи от Пъджет Саунд, които, екипирани с четири пъти по-тежко от тях самите оборудване, се бореха с огромни съперници и ги изваждаха на повърхността невредими. (Изглежда, това беше едно от правилата на играта: ако нараниш октопода, преди да го върнеш обратно във водата, веднага те дисквалифицираха.)

Кратките видеокадри от енциклопедийната справка бяха просто кошмарни; Брадли се зачуди как изобщо успяват да заспят водолазите от Пъджет Саунд. Но получи ценна информация.

Как ли съумяваха тези безумни спортисти и спортистки, тъй като имаше немалко и такива — да убедят миролюбивото мекотело да излезе от бърлогата си и да се впусне в битката на ръце и пипала? Не можеше да повярва, че отговорът на този въпрос е толкова лесен.

Остави няколко необикновени поръчки за редовния си доставчик, грабна багажа си и се отправи към летището.

„Най-лесно спечелените сто бона в живота ми“, помисли си Джейсън Брадли.

11. Ейда

Всяко дете на блестящи родители е двойно обременено, а семейство Крейг бяха направили живота на своята дъщеря още по-тежък, като я бяха кръстили Ейда. Този преднамерен жест към първата компютърна теоретичка в света идеално обобщаваше амбициите им, свързани с бъдещето на детето: надяваха се, че ще бъде по-щастливо от трагично загиналата дъщеря на лорд Байрон Ейда, Лейди Лъвлас.

Ето защо разочарованието им бе голямо, когато Ейда не показа практически никаква склонност към математиката. На около шестгодишна възраст, често се шегуваха приятелите на Крейг, би трябвало да открие поне Нютоновия бином. Използваше компютъра, без да проявява какъвто и да е интерес към операциите му; той беше просто един от домакинските уреди в дома като видеофоните, дистанционните управления, активираните от човешкия глас системи, телевизионните стени, цветния факс и т.н. Ейда имаше трудности дори с елементарната логика, схемите HE-ИЛИ, И или структурата с канал от n-тип за нея бяха доста объркващи. Веднага намрази булевите оператори и избухваше в сълзи при вида на всяко предписание „ако/тогава“.

— Дай й време — застъпваше се Доналд пред често нетърпеливата Едит. — Нищо й няма на интелекта. Лично аз бях на десет години, когато разбрах затворените криви. Може би ще стане художничка. Последните й оценки по рисуване и моделиране бяха отлични…

— Да, но има среден по математика. И което е най-лошо, като че ли изобщо не й пука. Това ме тревожи най-много.

Доналд не се съгласяваше, но знаеше, че каквото и да каже, само ще започне нова кавга. Обичаше Ейда прекалено много, за да се вглежда в недостатъците й; единственото, което го интересуваше, беше тя да е щастлива, да върви добре в училище. Понякога му се искаше да не я бяха кръщавали с това многозначително име, но Едит изглеждаше решена да има гениална дъщеря. Сега това се превърна в последната причина за неразбирателството между тях. Ако не беше Ейда, отдавна да бяха се разделили.

— Какво ще правим с кученцето? — запита той, нетърпеливо сменяйки темата. — Остават три седмици до рождения й ден, а сме й обещали.

— Добре де — каза Едит, поомекнала, — но тя все още не е решила твърдо. Казахме й, че много ще зависи от резултатите от следващия тест.

Ти й каза, отвърна Доналд безгласно. Каквито и да бъдат резултатите, Едит ще да получи кученцето си. Дори ако поиска ирландска хрътка, което всъщност би било най-подходящото куче за това огромно имение.

Доналд не беше сигурен дали подаряването на кученце е добра идея, но можеха да си го позволят и той отдавна вече не спореше с Едит, след като тя вземеше своето решение. Беше родена и отгледана в Ирландия и беше твърдо решила Ейда да се радва на същата привилегия.

Замъкът Конрой беше стоял запуснат повече от половин век и част от него почти напълно рухна. Но дори и така имаше повече от достатъчно помещения за едно модерно семейство, а конюшните бяха в особено добър вид, след като една местна школа по езда ги бе поддържала дълго време. В резултат на усилено търкане и с помощта на силни химически препарати те се оказаха чудесно помещение за компютри и комуникационни съоръжения. Местните жители намираха замяната за крайно несполучлива.

Като цяло новите наематели бяха дружелюбни — в края на краищата Едит беше истинска ирландка, макар и омъжена за англичанин. И селяните от все сърце одобряваха усилията на семейство Крейг за възстановяването на прочутите градини в имението поне до някакво подобие на някогашната им слава от XIX в.

Един от първите ходове на Доналд, след като направиха обитаем етажа в западното крило, беше да ремонтира тъмната стаичка, чийто купол представляваше някаква късновикторианска приумица (някои го наричаха излишество) върху сградата на замъка. Куполът бе издигнат от лорд Франсис Конрой, страстен любител астроном и майстор на телескопи през последното десетилетие от живота си; вече парализиран, но прекалено горд, за да се остави да бъде бутан в количка из имението, той бе прекарал часове в наблюдение на империята си от стаичката под купола и в издаване на заповеди на армията от градинари чрез флагчета.

Старите почти век оптически уреди се оказаха в изненадващо добро състояние и представяха идеален образ на външния свят върху хоризонталния окуляр. Ейда беше запленена от уреда и от чувството за сила, който той й даваше, когато тя наблюдаваше през него градините около замъка. Много по-добре е, обяви твърдо, от телевизията или пък от досадните стари филми, които родителите й непрекъснато гледаха.

Затворена тук горе, тя не чуваше сърдитите им гласове.

12. Мекотело с необикновени размери

Първата лоша новина дойде скоро след като Брадли беше седнал да изяде изстиналия си вече обед. Авиокомпания „Шеврон“ хранеше добре важните си гости, а Джейсън знаеше, че щом кракът му стъпи на Сейнт Джон, ще има малко време за редовно и спокойно хранене.

— Съжалявам за безпокойството, господин Брадли — каза стюардът, — но се обаждат спешно от главната квартира.

— Може ли да ме свържете тук?

— Боя се, че не… има и видеосигнал. Ще трябва да минете отзад.

— По дяволите! — Брадли отхапа къс от разкошната тексаска пържола. С неудоволствие отмести чинията и отиде в кабината за свръзка в задната част на самолета. Видеовръзката беше едностранна, затова продължи да дъвче, докато Роулингс го запознаваше с отчета си.

— Направихме някои проучвания за размера на октоподите, Джейсън. Хората от платформата не се зарадваха особено, когато ти им се изсмя на прогнозата.

— Много съжалявам. Проверих го в енциклопедията. Най-големият октопод е под десет метра.

— Тогава по-добре виж това.

Макар че образът, появил се на екрана, беше очевидно доста стара снимка, качеството беше отлично. Показваше група мъже на плажа, наобиколили някаква безформена маса, но какво представляваше, не се разбираше.

— Ако трябва да се обзаложа — каза Брадли, — това навярно е разложен труп на кит. Виждал съм и съм помирисвал подобни неща. Изглеждат по същия начин; не можеш да разбереш какво точно е, освен ако не си морски биолог. Така се раждат морските змейове.

— Чудесна догадка, Джейсън. Това са предполагали и повечето експерти по онова време, а годината впрочем е 1896. Снимката е направена във Флорида, а именно на плажа Свети Августин.

— Пържолата ми изстива, а този разговор, боя се, никак не изостря апетита ми.

— Няма да ти загубя много време. Това „мъниче“ е тежало около пет тона; за щастие къс от него е бил запазен в „Смитсониън“, така че 50 години по-късно учените са могли да го изследват отново. Няма съмнение, че е бил октопод и то поне седем метра в ширина. Така че хипотезата на нашите водолази може би не е толкова абсурдна.

Брадли помълча няколко минути, премисляйки тази много неочаквана и нежелана информация.

— Ще повярвам, когато го видя — каза, — макар че не съм сигурен дали искам.

— Между другото, не си споделял с никого, нали?

— Разбира се, че не — тросна се Джейсън, който кипна само при мисълта за това.

— Все пак информационните средства са понаучили нещо; вестникарските заглавия вече го наричат Оскар.

— Добра реклама. Но какво толкова те тревожи?

— Надявахме се, че ще можеш да ни отървеш от звяра, без всички да те гледат в ръцете. Сега трябва да внимаваме; може би не бива да закачаме скъпия малък Оскар. Хората от Световната организация за защита на дивите животни бдят на своя пост. Да не говорим за „Блупийс“.

— Тия ненормалници!

— Може би си прав, но защитниците на дивите животни трябва да се приемат на сериозно: спомни си кой е президентът им. Не искаме да ядосваме Двореца.

— Ще направя всичко възможно, за да пипам внимателно. Обещавам ти да няма ядрени заряди.

Първата хапка от вече съвсем безвкусната пържола породи нелепа мисъл в съзнанието му. Брадли си спомни, че няколко пъти бе ял октопод и той му беше харесал.

Надяваше се, че няма да се случи обратното.

13. Силата на пирамидата

Когато ридаещата Ейда бе изпратена в стаята, Едит и Доналд се спогледаха с недоумение.

— Нищо не разбирам — каза Едит най-сетне. — Никога не е била непослушна; даже се разбираше чудесно с госпожица Айвс.

— Освен това именно такива тестове, без уравнения, само за избор на правилен отговор и с разни картинки, винаги са й се отдавали с лекота. Я дай да прочета пак писмото.

Едит му го подаде, като продължи да разглежда изпитната работа, която бе предизвикала цялата тази драма.

— Като че ли нарочно е искала да се провали — каза Доналд. Едит поклати глава:

— Не мисля. Въпреки грешката, резултатът й е много добър.

Доналд се загледа в подредените ярко оцветени геометрични фигури, причинили всичко това.

— Единственото, което може да се направи, е да отидеш и да поговориш с нея. Опитай се да я успокоиш. На мен са ми нужни само десет минути с ножица и картон, за да реша този спор веднъж завинаги и да няма повече разправии.

— Боя се, че това ще означава обсъждане само на симптомите, а не на болестта. Трябва да разберем защо е настоявала, че е права. Та това е почти патологично. Може би ще трябва да я заведем на психиатър.

Доналд също бе обмислил възможността, но на секундата я бе отхвърлял. По-късно с ирония щеше да си спомня за този момент.

Докато Едит утешаваше Ейда, той бързо размери с молив и линия нужните триъгълници, изряза ги от картон и съедини ръбовете, за да онагледи трите примера на възможно най-простите геометрични фигури два тетраедъра и една пирамида с еднакви стени. Приличаше на детска игра, но това беше най-малкото, което бе готов да направи за любимата си и сега разстроена дъщеря.

„15 (а), зачете условието. Дадени са два еднакви тетраедъра, всеки от които има за стени четири едностранни триъгълника, което прави общо 8. Ако които и да е две от стените се наложат една върху друга, колко стени ще има новата фигура?“

Беше толкова просто условие, че всяко дете да може да го реши. Тъй като две от стените се сливаха в новополучената фигура, отговорът бе очевидно 6. Ейда беше се справила поне с това условие.

Държейки между палеца и показалеца малката, подобна на диамант фигурка, Доналд я повъртя и я пусна върху масата с въздишка. Тя се разпадна на двете си части.

„15 (б). Дадени са тетраедър и пирамида с еднакви ръбове. Пирамидата се състои от квадратна основа и четири триъгълни стени. Следователно двете фигури имат общо 9 стени. Ако се насложат които и да е две триъгълни стени на фигурите, колко стени ще има новата фигура?“

„Седем, разбира се, промърмори Доналд, тъй като две от първоначалните девет стени ще се заличат в новата…“

Мързеливо долепи две триъгълни стени на картонените модели.

Изведнъж примигна, невярващ на очите си. Челюстта му увисна.

Остана така известно време, едва съобразявайки какво точно вижда. На лицето му бавно изпълзя усмивка и той тихо и бавно произнесе в домашната съобщителна уредба:

— Едит… Ейда… елате да ви покажа нещо.

Когато Ейда влезе със зачервени очи и все още хълцаща, той се протегна и я сграбчи в прегръдките си.

— Ейда — прошепна в ухото й, като я галеше нежно по косата, — много се гордея с теб.

Удивлението върху лицето на Едит го зарадва повече, отколкото обикновено.

— Никога нямаше да повярвам — каза. — Отговорът е толкова прост, че съставителите на теста не са си направили труда да го проверят. Вижте…

Той взе пирамидата и допря четиристенния тетраедър до едната й стена.

Новата фигура имаше само пет стени, не „очевидните“ седем…

— Въпреки че открих отговора — продължи Доналд с нещо като дълбока почит в гласа, загледан в усмихващата се вече Ейда, — не мога да си го представя. Ти откъде разбра, че другите стени се подреждат точно така?

Ейда го погледна учудено:

— А как иначе?

Настъпи дълго мълчание, докато Доналд и Едит успеят да осъзнаят този отговор и почти едновременно да стигнат до един и същи извод.

Ейда може би нямаше представа от логика и анализ, но усетът й за пространство — нейната геометрична интуиция — беше изключителен. За деветгодишната й възраст той бе значително по-добре развит от този на родителите й. Да не говорим за авторите на теста…

Напрежението в стаята бавно спадна. Едит започна да се смее и малко след това всички се запрегръщаха в някаква детинска радост.

— Бедната госпожица Айвс — хилеше се Доналд. Как ли ще се почувства, като й кажем, че в класа си има своя Рамануджа6 на геометрията.

Това беше един от последните щастливи моменти в семейния им живот; през следващите години често щяха да се връщат към спомена за него.

14. Връзка с Оскар

— Защо тези неща се наричат винаги Джим? — запита репортерът, който посрещна Брадли на летището „Сейнт Джон“. Брадли остана изненадан, че е само един, като се имаше пред вид вълнението, което предизвикваше мисията му. Един журналист, разбира се, беше повече от достатъчен; добре че поне нямаше демонстранти от „Блупийс“, с които да воюва.

— Това е името на първия гмуркач с водолазен костюм по време на изваждането на златото от „Лузитания“ през 30-те години на XX век. Естествено оттогава насам нещата са се променили…

— Как?

— Сега това са самозадвижващи се устройства. Бих могъл да прекарам в Джим 50 часа на дълбочина два километра, макар и не в прекален комфорт. Дори със сервомеханични крайници, четири часа е максималното време за работа.

— Не можете да убедите мен да вляза в едно от тия неща — каза репортерът, докато багажът от 1500 килограма титан и пластмаса, придружавал Брадли от Хюстън, внимателно се товареше в хеликоптера. — Обзема ме клаустрофобия само като го гледам. Особено ако си припомните…

Брадли знаеше какво ще последва, затова побърза да се спаси, като махна за довиждане и тръгна към хеликоптера. Въпросът му бе поставян в една или друга форма от поне дузина репортери, надяващи се на някаква реакция. Всички те бяха оставали разочаровани и се принуждаваха да измислят ярки заглавия като „Железният човек в костюм от титан“.

— Не се ли страхувате от призраци? — бяха го питали често щори други водолази. Те бяха единствените, на които отговаряше сериозно.

— Защо да се страхувам? — беше отговарял винаги. — Тед Колиър беше най-добрият ми приятел. Господ знае колко бутилки сме обърнали. — („И мацки“, би могъл да добави.) — Тед би бил очарован; по никакъв друг начин не можех да си позволя да наема Джим така го получих за четвърт от цената, която в действителност струваше. Абсолютно сигурно съоръжение; никога не се е повреждал. Беше просто лош късмет, че Тед попадна в капан, преди да успеят да го измъкнат изпод разрушената платформа. Освен това Тед остана жив в Джим три часа повече от гарантираните. Някой ден и аз може да имам нужда от тези три часа.

Дано не е този път, помисли си. Беше късно да се отказва; можеше само да се надява, че енциклопедията, която го беше подвела в един важен детайл, е точна в другите.

Както винаги Джейсън беше впечатлен от огромните размери на платформата „Хиберния“, макар че на повърхността се виждаше само част от нея. Милионтонният бетонен остров приличаше на крепост; нащърбените му очертания стърчаха във всички посоки. Беше замислен да предпазва от неумолимите врагове с нечовешки обеми — огромните ледени блокове, които се носеха от своя далечен арктически дом. Проектантите твърдяха, че конструкцията може да издържи на възможно най-големия натиск. Не всички им вярваха.

Когато хеликоптерът приближи площадката на покрива на многоетажната сграда, тя беше заета от вертолет на Кралските въздушни сили, който трябваше да бъде отместен. Брадли моментално погледна обозначенията на корпуса му и мълчаливо изохка. Зачуди се как бяха разбрали толкова бързо.

Президентът на „Дивите животни“ го чакаше и още щом стъпи на площадката, се запъти към него, преди огромните ротори да престанат да реват.

— Господин Брадли? Много ми е приятно да се запозная с вас.

— Ъ-ъ… благодаря, Ваше благородие.

— Този октопод, той наистина ли е толкова голям, колкото се говори?

— Точно това ще се опитам да открия.

— По-добре вие, отколкото аз. И как смятате да го направите?

— Аа, това е професионална тайна.

— Но не е свързано с насилие, надявам се…

— Вече обещах да не използвам ядрени заряди… сър.

Принцът се усмихна едва забележимо, след това посочи малкия очукан пожарогасител, който Брадли бе прегърнал внимателно като бебе.

— Може би сте първият водолаз, който носи едно от тези неща под водата. Да не би да го използвате като спринцовка? Ами ако „пациентът“ се възпротиви?

Нелоша хипотеза, помисли си Брадли и му даде шест от десетте възможни точки. Освен това не съм британски поданик, така че не може да ме изпрати в затвора „Тауър“ за отказ да отговарям на въпросите му.

— Нещо подобно, Ваше благородие. Няма да му навреди задълго.

Надявам се, добави мълчаливо. Съществуваха и други възможности: Оскар можеше да остане напълно безразличен или пък да се разяри. Брадли беше убеден, че ще е в пълна безопасност под металната броня на Джим, но щеше да му бъде доста неприятно да се лашка като грахово зърно в буркан.

Принцът изглеждаше все още разтревожен и Брадли бе уверен, че тази тревога не е свързана с него, човека — участник в бъдещата схватка. Думите на Негово високоблагородие бързо потвърдиха наблюдението му.

— Моля ви, помнете, господин Брадли, че това същество е уникално. Светът за първи път вижда подобно нещо. А може би става дума за най-голямото животно на планетата. Навярно най-голямото, което някога е съществувало. Е, сигурно някои динозаври са тежали повече, но пък не са били така големи.

Брадли размишляваше върху тези думи, докато бавно се спускаше към дъното на океана и бледата североатлантическа слънчева светлина избледняваше в пълен мрак. Наместо да го тревожат, те го въодушевяваха; не би избрал професията си, ако се плашеше лесно. Усещаше, че не е сам: два доброжелателни призрака се спускаха заедно с него в дълбочините.

Единият беше първият човек, проникнал в тайните на морския свят, кумирът от детските му години Уилям Бийб, който бе минал по ръба на пропастта в примитивната си батисфера още през 30-те години. Другият, Тед Колиър, бе загинал — кротко и без всякакъв шум, тъй като не можеше да направи нещо друго в абсолютно същото пространство, в което проникваше сега Брадли.

— Приближавам дъното; видимост на около 20 метра, но все още не забелязвам инсталацията.

Горе сигурно всички го наблюдаваха по хидролокатора, а щом стигнеше до целта — и през видеокамерата.

— Тя е на 30 метра от теб.

— Вече я виждам. Течението е по-силно, отколкото предполагах. Сега стъпвам върху корпуса.

За няколко секунди всичко пред очите му бе скрито от облака тиня и както винаги в подобни моменти си спомни за „Вдигаме малко прах“ на астронавтите от „Аполо 11“. Течението бързо разчисти мътилката и той успя да разгледа масивния комплекс, който изникна внезапно под двата ярки прожектора на Джим.

Сякаш огромен химически комбинат бе посаден на дъното на океана само за да послужи за сборно място на рибите и другата морска фауна. Брадли виждаше помалко от една четвърт от цялата инсталация, тъй като голямата част бе скрита от мрака. Но прекарал доста скъпо заплатени и често опасни часове в подобни съоръжения, веднага разпозна контурите.

Масивната конструкция от по-дебелите от човешко тяло стоманени тръби се виеше като отворена клетка около всевъзможни клапани, тръбопроводи и контейнери под налягане, опасани с най-различни кабели. На пръв поглед изглеждаше, че всичко това е изсипано просто така, но Брадли знаеше, че всяка частица от гигантското съоръжение е била внимателно планирана, за да устои на огромните подводни сили.

Джим нямаше крайници — под водата, както и в космоса те често бяха по-скоро в тежест, отколкото от полза — и движенията му се контролираха най-прецизно от малки реактивни двигатели. Беше изминала повече от година, откакто Брадли бе носил за последен път подвижната си броня, и отначало прекаляваше с корекциите, но старите му навици бързо се възвърнаха.

Остави се бавно да доближи целта, минавайки на няколко сантиметра от дъното, за да не вдига утайката и пясъка. В подобни случаи добрата видимост беше от голямо значение и винаги се радваше, че полусферичния купол на Джим му осигуряваше добър поглед наоколо.

Припомняйки си съдбата на камерата — тя лежеше на няколко метра встрани, омотана в топка тънки кабели, Брадли се спря точно пред рамката на колектора, като обмисляше най-добрия начин за влизане вътре. Първата му задача беше да открие къде е прекъсната връзката в оптичните влакна за монитора; знаеше добре разположението, така че проблемът не беше голям.

Втората беше да накара Оскар да се размърда; това вече можеше да се окаже не така лесно.

— Ето, тръгвам — обади се на централата горе. Минавам през главния вход… достъпен тунел Б… Няма много място за маневри, но ще се оправя…

Блъсна се веднъж леко в металните стени на кръглия коридор и изведнъж долови непрекъснатото нискочестотно „туп-туп-туп“, идващо издълбоко от лабиринта от цистерни и тръби наоколо. Навярно някои уреди все още работеха; би трябвало да бъде много пошумно, ако всичко действаше с пълни мощности…

Мисълта събуди отдавна забравен спомен. Спомни си как като момче беше накарал да замлъкнат високоговорителите на местния панаир с добре премерени изстрели от пушката на баща му; след това седмици наред бе живял в страх да не се разкрие кой го е направил. Може би Оскар също бе възмутен от шумния натрапник в своето царство и бе взел мерки, за да възстанови мира и тишината.

Но къде беше Оскар?

— Много ми е чудно… вече съм точно в средата… виждам цялото разположение. Има много скришни места, но нито едно достатъчно голямо, за да скрие нещо като слон! А, ето което се търсеше!

— Какво намери?

— Главния захранващ кабел — прилича на порция спагети, тръснати от немарлив сервитьор. Била е нужна бая сила, за да бъде скъсан. Ще трябва да се подмени целият сектор.

— Кой ли го е свършил? Някоя гладна акула?

— Или някоя сърдита мурена. Странното е, че няма следи от зъби. Най-вероятно да е някой „окти“. Но който и да е, няма го вкъщи.

Брадли огледа бавно и внимателно инсталацията, без да открие някакви други щети. При малко повече късмет станцията щеше да влезе в строя за няколко дни, освен ако тайният саботьор не нанесеше нов удар. Но дотогава Джеймс нямаше какво повече да търси тук. Започна внимателно да се измъква навън, като управляваше Джим през лабиринта от подпорни стълбове и тръби. Веднъж разбуди някаква пихтиеста маса, която се оказа наистина октопод, но около метър в широчина.

— Ти не си в списъка на заподозрените — промърмори под нос.

Беше почти излязъл от външната решетка с масивни тръби, когато осъзна, че пейзажът се е променил.

Преди много години беше само едно страшно отегчено момченце по време на училищна обиколка на прочутата ботаническа градина в Южна Джорджия. Не си спомняше почти нищо от самата обиколка, но странно защо едно нещо се беше врязало дълбоко в паметта му. Дотогава не беше чувал за бенгалския фикус и с удивление откри, че съществува дърво не с един, а с дузина стволове, всеки от които поддържаше широко разпрострените му клони.

В този случай, разбира се, те бяха точно осем, макар че не си направи труда да ги преброи. Втренчи се в огромните смолисточерни очи като бездънни мастилени езера, които го гледаха безстрастно.

Често го бяха питали: „Изпитвали ли сте някога страх?“ и винаги бе отговарял по един и същи начин: „Разбира се, много пъти. Но само, когато вече всичко е свършило. Затова съм още жив.“ Макар че никой не би повярвал, сега не беше ни най-малко уплашен, поскоро беше изпълнен със страхопочитание, подобно на всеки, изправен пред някакво необикновено чудо. Първата му реакция беше: „Трябва да се извиня на онзи водолаз.“ Втората: „Я да го видим работи ли.“

Цилиндърът на пожарогасителя беше вече в левия манипулатор на Джим и Брадли го насочи към целта. Едновременно премести десния, така че механичните пръсти да натиснат спусъка. Цялата операция му отне няколко секунди, но Оскар реагира пръв.

Той сякаш имитираше действията на Брадли, насочвайки едно от месестите си пипала към него, като че ли и той на свой ред извършваше някакви маневри. „Да не вземе да ми пръсне нещо?“ — каза си учудено Брадли.

Никога не би повярвал, че толкова голямо нещо може да се движи така бързо. Дори в бронята си усети напора на светкавично изстреляната струя. Оскар включи на пълна скорост; явно хич не му беше до разходки по дъното подобно на масивна осмокрака маса. После всичко изчезна в облак от мастило, толкова гъст, че мощните прожектори на Джим станаха напълно безполезни.

Придвижвайки се бавно към повърхността, Брадли прошепна бавно на загиналия си приятел: „Е, Тед, отново успяхме, макар че няма с какво толкова да се похвалим този път.“

Съдейки по скоростта, с която се отдалечи Оскар, той не вярваше, да се върне отново. За първи път се постави на мястото на октопода, дори започна да изпитва симпатия към него.

Ето го, съвестно изпълнява мисията си да предотврати превръщането на Северния Атлантик в гробище на многобройните риби. И изведнъж като гръм от ясно небе се появява някакво чудовищно видение, святкащо с прожекторите си и размахващо застрашително израстъците си. Оскар бе реагирал, както всеки интелигентен октопод. Беше разбрал, че в океана се е появило много по-кръвожадно от самия него същество.

— Моите поздравления, господин Брадли — каза Негово високоблагородие, докато Джейсън бавно се измъкваше от снаряжението си. Това винаги се оказваше трудна и недостойна за гледане операция, но го поддържаше в добра форма. Ако наддадеше още някой и друг килограм, нямаше да може да се провира през пръстеновидния отвор.

— Благодаря ви, сър — отговори. — Всичко това е част от работния ми ден.

Принцът се засмя:

— Мислех, че ние, британците, сме на първо място в света по скромност. Предполагам, че не сте готов да разкриете тайната на странния си пожарогасител.

Джейсън се усмихна и поклати глава.

— Някой ден може да ми потрябва отново.

— Каквото и да съдържа — каза Роулингс с усмивка, — доста скъпичко ни излезе. Когато го следяхме с хидролокатора — странно какво слабо ехо издава, — Оскар несъмнено се придвижваше бързо към дълбочините. Но какво ли ще стане, когато огладнее и се върне отново? Няма друго място в Атлантическия океан, където плячката да е така богата.

— Готов съм да направим сделка с вас — отвърна Джейсън, и посочи очукания цилиндър. — Ако се върне, ще ви изпратя светкавично вълшебното си оръжие, за да пуснете ваш човек, който да се справи с него. Няма да ви струва и цент.

— Тук има някаква клопка — удиви се Роулингс. Не може да е толкова лесно.

Джейсън се усмихна, но не отговори. Макар че се опитваше да се придържа към правилата, усети слабо, съвсем слабо угризение. Поговорката „Който не работи, не трябва да яде“ означаваше също, че човек получава възнаграждение за свършена докрай работа. Беше спечелил парите си и ако някой го запиташе как точно е станало, щеше да отговори: „Ами не знаехте ли, че е много просто да се хипнотизира октопод?“

Имаше само една малка причина да не бъде докрай удовлетворен. Би искал да направи веднага справка в старата книга на Жак Ив Кусто, пророчески цитирана в енциклопедията. Интересно му беше да разбере дали Octopus giganteus изпитва същото отвращение към концентрирания меден сулфат, както сравнително дребничкият му десетметров братовчед Octopus vulgaris.

15. Замъкът Конрой

— Дали платихме толкова за кученцето или за породата? — беше запитал Доналд Крейг с престорено възмущение, когато пристигна внушителният пергаментов документ за произход. — Та тя си има дори фамилен герб, о Боже!

Между лейди Фиона Макдоналд от Глен Аберкомби — пухкава половинкилограмова териерка и деветгодишната й стопанка избухна любов от пръв поглед. За изненада и разочарование на съседите, Ейда не проявяваше никакъв интерес към понитата. „Противни, миризливи същества — беше ги определила тя пред Патрик О’Брайън, главния градинар, — хапят от едната страна и хвърлят къчове от другата.“ Старият човек бе останал изненадан от така неестествената реакция на едно момиченце, при това половин ирландче.

Не беше очарован и от някои от проектите на новите собственици на имението, за което бяха полагали грижи повече от пет поколения. Разбира се, беше чудесно, че в замъка Конрой се влагат отново истински пари след десетилетията бедност, но чак пък да превръщат в компютърни зали конюшните… Само това стигаше да се пропие човек, ако не беше вече пияница.

Патрик бе успял да отклони някои по-ексцентрични идеи на семейство Крейг чрез политика на конструктивен саботаж, но те — или по-скоро госпожата бяха желязно непоколебими за формата на езерото. След като дъното му беше почистено и оттам бяха изринати неколкостотин тона водни нарциси, тя бе връчила на Патрик необикновен чертеж.

— Ето така искам да изглежда езерото — бе казала с тон, който Патрик вече добре познаваше.

— Какво трябва да представлява това? — й беше отговорил с очевидна неприязън. — Някаква буболечка?

— Би могло да се нарече и така — се беше намесил Доналд с глас, който изразяваше „не съм виновен аз, всичко е идея на Едит“ — Манделбуболечка. Накарай Ейда да ти обясни някой ден.

Няколко месеца по-рано О’Брайън би възприел тази забележка за наставление, но сега вече разбираше всичко. Ейда бе странно дете и същевременно някакъв гений. Патрик усещаше, че родителите й гледаха на нея с възхищение и почит. Доналд му харесваше значително повече, отколкото Едит; не беше толкова лош за англичанин.

— Езерото не е проблем. Но как ще преместим тези огромни кипариси? Бях момче, когато ги посадиха. Това може да ги убие. Ще трябва да се допитам до Отдела по лесовъдство в Дъблин.

— Колко време ще отнеме? — запита Едит, без да обръща ни най-малко внимание на протестите му.

— Искате да стане бързо, евтино или добре. Имате право да изберете две.

Това вече беше стара шега между Патрик и Доналд и отговорът дойде такъв, какъвто го очакваха и двамата:

— Сравнително бързо и много добре. Математикът, открил тази форма, вече е минал осемдесет и искаме да го види колкото се може по-скоро.

— На негово място не бих се гордял.

Доналд се разсмя.

— Това е само груб модел на откритието. Почакай, Ейда да ти покаже истинското нещо на компютъра. Ще бъдеш наистина изненадан.

„Много се съмнявам“, помисли си Патрик.

Мъдрият стар ирландец не грешеше често. Това щеше да бъде един от редките случаи.

16. Апартаментът на Киплинг

Джейсън Брадли и Рой Емерсън имат нещо много общо помежду си, мислеше си Рупърт Паркинсън. И двамата принадлежаха към един застрашен, да не кажем отмиращ вид — самоукият американски предприемач, който беше създал нова индустрия или бе станал водещ в някоя от вече съществуващите. Възхищаваше им се, но не им завиждаше; както често казваше, беше доволен за себе си, че е бил „роден в бизнеса“.

Изборът му на Апартамента на Киплинг в „Браунс“ за тази среща бе доста преднамерен, макар че той нямаше представа доколко добре посетителите му познаваха автора. Във всеки случай Емерсън и Брадли бяха впечатлени от обстановката с историческите снимки по стените и бюрото, на което някога бе работил великият писател.

— Никога не съм си падал по Т. С. Елиът — започна Паркинсън, — преди да попадна на неговия „Подбор на стихове от Киплинг“. Спомням си как заявих на учителя си по английска литература, че човек, който харесва Киплинг, не може да е лош. Но той така и не схвана шегата.

— Боя се — каза Брадли, — че не съм чел много поезия. Единственото нещо от Киплинг, което знам, е „Ако“.

— Жалко, той е точно за теб; поетът на морето и конструкторите. Трябва наистина да прочетеш неговия „Химн на Макандрю“, макар че техниката му е остаряла със сто години; ненадминато е възпял машините. Освен това е написал стихотворение за дълбоководните кабели, което непременно ще ти хареса. Започва така:

— Харесва ми — обади се Джейсън. — Но не е прав за „и следа от звук“. Морето е доста шумно място ако имаш подходящ слухов апарат.

— Той едва ли е знаел това в неговия XIX век. Би бил абсолютно очарован от нашия проект, особено след като е писал роман за Големите плитчини.

— Ами! — възкликнаха в един глас Емерсън и Брадли.

— Не така добър като „Ким“, но кое ли пък друго е? „Смелите капитани“ е за нюфаундлендските рибари и трудния им живот; Хемингуей написа нещо по-добро половин век по-късно и 20 градуса по на юг.

— Чел съм го — прекъсна го Емерсън с гордост, „Старецът и морето“.

— Първокласна творба, Рой. Но винаги съм смятал за трагедия, че Киплинг не е написал епос за гибелта на „Титаник“. Може би е възнамерявал, но Харди го е изпреварил.

— Харди ли?

— Няма значение. Сега, драги Ръдиард, извини ни, но ще трябва да се заловим за работа.

Всеки отвори своя лаптоп7. (Те пък как ли биха удивили Киплинг!) Поглеждайки към своя, Рупърт Паркинсън започна пръв:

— Получихме доклада ти от 30 април. Предполагам, че нямаш добавки към него.

— Нищо съществено. Сътрудниците ми провериха всички цифри. Мисля, че можем да подобрим резултатите, но предпочитаме да си останем консерватори. Не съм чувал за някоя голяма подводна операция, която да е минала без изненади.

— Дори прочутата ти среща с Оскар?

— Тя се оказа най-голямата от всички. Мина по-добре, отколкото очаквах.

— А какво е състоянието на „Иксплорър“?

— Няма промени, Руп. Дреме в нафталин в залива Суисън.

Паркинсън примигна леко като чу това „Руп“, но поне беше по-добре от „Парки“ — прякор, позволен само на най-близки приятели.

— Не е за вярване — каза Емерсън, — че толкова скъп, уникален дори кораб е използван само веднъж.

— Прекалено е голям, за да бъде използван за каквато и да е стопанска дейност. Само ЦРУ можаха да си позволят това, но Конгресът ги удари през пръстите.

— Струва ми се, че веднъж се опитаха да го дадат под наем на руснаците.

Брадли погледна Паркинсън и се усмихна:

— Значи знаеш за това?

— Разбира се, всичко е добре проучено, преди да дойдем при теб.

— Нищо не разбирам — каза Емерсън. — Хайде, информирай ме и мен.

— Ами още през 1989 г. една от най-новите руски подводници…

— Единствената от този клас, която са конструирали.

— …потъна в Северно море и някакъв умник от Пентагона си казал: „Хей, може би ще успеем да си върнем поне част от парите.“ Но доколкото знам, нищо не е излязло от тази работа. А, Джейсън?

— Това не беше идея на Пентагона; там нямат такова въображение. Но мога да ви кажа, че прекарах една приятна седмица в Женева в компанията на заместник директора на ЦРУ и трима адмирали — един наш и двама техни. Това беше през пролетта на 1990. Перестройката вече беше започнала, така че никой нямаше интерес. После Игор и Алексей се заловиха с някаква търговия; все още получавам коледни картички от офиса им в Ленин…, искам да кажа Санкт Петербург. И както ти каза, нищо не излезе от цялата работа; но всички напълняхме с по десетина килограма и изминаха месеци, докато ги смъкна.

— Знам ги женевските ресторанти. Колко време ще трябва, за да приведем „Иксплорър“ в добра форма?

— Ако успея да намеря нужните хора, от три до четири месеца. Но това е единственото сигурно нещо. Докато стигнем до кораба, проверим състоянието му, построим допълнителни подпори, докараме твоите милиарди стъклени топчета… честно казано, дори тези максимални цифри, които съм сложил в скоби, са само прогнози. Ще мога да ги прецизирам едва след като съм огледал останките.

— Звучи ми съвсем разумно; ценя откровеността ти. Това, което искаме да разберем на този етап, е дали проектът е осъществим в рамките на фиксираното време.

— За времето — да. Но за разходите — кой знае.

Рупърт Паркинсън се престори на изненадан от прямостта на думите му:

— Ние все още пресмятаме, нали, Рой?

Между двамата премина някакъв сигнал, който Брадли не можа да разбере, но Емерсън му подсказа решение с отговора си:

— Готов съм да се съобразя с всяко нещо, което ми предложи съветът, Рупърт. Ако операцията успее, ще върна всичко от План Б.

— А какво, ако мога да попитам, означава План Б? Освен това какво представлява План А? Не сте ми казали какво смятате да правите с черупката, когато я довлечете до Ню Йорк. Да я превърнете в нещо като „Ваза“?

Паркинсън вдигна ръце в престорено удивление:

— Ето че разкри План В — изстена. — Да, смятахме да го изложим на показ, след като най-сетне сме го докарали в Манхатън след стогодишно закъснение. Но ти сам знаеш какво може да се случи с един кораб, изваден на сушата след няколко десетилетия под водата. Консервирането на „Титаник“ с подходящи химикали ще ни отнеме десетки години и ще струва много повече, отколкото самото му изваждане.

— Така че ще го оставите в плитки води. Което означава, че ще го закарате във Флорида, тоест ще постъпите точно така, както предсказаха в онова телевизионно предаване.

— Виж, Джейсън, ние все още проучваме всички възможности: „Дисниленд“ е една от тях. Дори да се наложи да го оставим да си лежи на дъното; достатъчно е да спасим това, което е в каютата на прадядо. Добре че е отказал всички тези сандъци да бъдат превозвани като товар, в последната си радиограма се оплаква, че не е можел да диша от тях.

— И ти вярваш, че всичката стъклария е непокътната?

— Поне 90% от нея. Преди много векове китайците открили, че стоката им може да пътува по Пътя на коприната добре опакована в чаени листенца. Никой не е успял да предложи нещо по-добро, преди да открият полистериновата пяна. После продавали и чая, така че печелели и от двете.

— Малко се съмнявам точно за последната стока.

— Тук си прав. Жалко, чаят бил лична пратка от сър Томас Липтън, най-добрият сорт от цейлонските му владения.

— И си убеден, че би могъл да поеме удара?

— Разбира се: корабът се е забил в мека кал под ъгъл, движейки се със скорост около 30 възела.

Рупърт Паркинсън изключи чудото на електронния разум, възприемано вече толкова естествено, колкото телефонът едно поколение преди това.

— Ще ти се обадя отново преди края на седмицата, Джейсън. Утре има директорски съвет и се надявам да уточним всичко. Още веднъж благодаря за доклада. В случай, че решим да действаме, можем ли да разчитаме на теб?

— В какъв смисъл?

— В смисъл на действия под водата.

Настъпи дълга пауза, може би малко по-дълга от необходимото, както се стори на Паркинсън.

— Поласкан съм, Руп. Ще трябва да го обмисля, да видя как да го вместя в програмата си.

— Повярвай ми, Джейсън, не би имал друга програма, ако проектът тръгне. Това е най-голямата сделка, която някога са ти предлагали. — Щеше да добави: „Може би прекалено голяма“, но се отказа. Джейсън Брадли не беше човек, когото трябваше да обижда, особено ако се надяваше да върши някакъв бизнес с него.

— Напълно съм съгласен с теб. Иска ми се да се заема с това не само заради парите, които, надявам се, ще бъдат добри, но и заради предизвикателството. Нали знаеш — риск печели, риск губи. Радвам се, че ви видях, а сега трябва да бягам.

— Няма ли да поостанеш в Лондон? Мога да ти намеря билети за новия спектакъл на Андрю Лойд Уебър и Стивън Кинг. Малцина могат да се похвалят с тази привилегия.

Брадли се засмя:

— С най-голямо удоволствие, но съм обещал да бъда в Абърдийн най-късно днес следобед.

— Добре тогава. Ще държим връзка.

— Какво ще кажеш, Рой? — запита Паркинсън, когато останаха само двамата.

— Жилаво момче, а? Мислиш ли, че е хвърлил въдицата на големи шарани?

— Точно това се чудех. Ако е така, май е сбъркал адреса.

— О, нашите адвокати орли са си свършили работата?

— Почти; помниш ли посещението в „Лойд“?

— Как не!

Беше наистина паметен случай за извънградски посетител, дори през XXI в. „Новата“ сграда на „Лойд“ изглеждаше все още като архитектура на бъдещето. Но това, което най-силно беше впечатлило Емерсън, бе Регистърът на корабокрушенията — поредица от масивни томове, отбелязали почти всички драматични случаи в историята на мореплаването. Развеждащият им бе показал страницата за 12 април 1912 г., на която с гравьорски почерк бе изписана вестта, потресла света.

Макар и вълнуващо, прочитането на тези думи не бе поразило Рой Емерсън толкова, колкото друга дребна подробност, която бе забелязал, ровейки из по ранните томове.

Всички бележки, направени през период от над двеста години, сякаш бяха написани с един и същ почерк. Какъв неподражаем пример за традиция и приемственост!

— Татко дълго време е бил член на „Лойд“, така че имаме…ъ-ъ-ъ… известно влияние там.

— Това наистина го вярвам.

— Благодаря. Всъщност съветът проведе разговори с Международната организация за морското дъно. Към тях са предявени десетки претенции, но адвокатите се справят доста добре. Те са единствените, които няма да загубят каквото ще да се случи.

Рой Емерсън понякога намираше за дразнеща липсата на системност в приказките на Рупърт; той сякаш не бързаше да стигне до същественото. Беше трудно да се предположи, че при нужда може да действа бързо, и все пак беше един от най-добрите яхтсмени в света.

— Ще е добре, ако можем да претендираме за изключително право на собственост, в края на краищата корабът е британски…

— …построен с американски пари…

— Подробност, която ще пренебрегнем. В момента е ничий и претенциите по собствеността ще се уреждат от международния съд. А това ще отнеме години.

— Обаче ние нямаме време за губене.

— Точно така. Но мисля, че можем да си осигурим съдебно разпореждане, за да попречим на други да го извадят, докато тихичко кроим плановете си.

— Тихичко! Сигурно се шегуваш. Знаеш ли колко интервюта съм отказал напоследък?

— Навярно толкова, колкото и аз.

Рупърт погледна часовника си. — Тъкмо навреме. Искаш ли да видиш нещо интересно?

— Разбира се. — Емерсън знаеше, че всичко, което Рупърт наричаше „интересно“, беше нещо, което никога не би имал друга възможност да види. Истинските скъпоценности от короната, да речем, или Бейкър Стрийт 221 Б, или онези книги от Библиотеката на Британския музей, които странно защо бяха наричани „любопитни“ и не бяха включени в главния каталог…

— Съвсем наблизо е… ще стигнем за две минути. Кралският институт. Лабораторията на Фарадей, където е родена голяма част от нашата цивилизация. Веднъж подреждали експонатите и някакъв дръвник изпуснал колбата, в която е бил открит бензинът. Директорът ме помоли да я залепим така, че никой да не разбере.

Човек не посещава лабораторията на Майкъл фарадей всеки ден, каза си Емерсън. Прекосиха тясната Албъмарл Стрийт, промъквайки се лесно през бавното движение, и повървяха няколко метра до класическата фасада на Кралския институт.

— Добър ден, господин Паркинсън. Сър Амброуз ви очаква.

17. Дълбоко замразяване

— Надявам се нямате нищо против, че ви, посрещам на летището, господин Крейг… Доналд… но движението в Токио става все по-ужасно с всеки изминал ден. Освен това колкото по-малко хора ни виждат, толкова по-добре. Мисля, че сам разбирате.

Доктор Като Мицумаса, младият президент на „Нипон-Търнър“, беше както винаги безупречно облечен в костюм на „Савил Роу“, който щеше да остане на мода и през следващите двадесет години. Също както винаги, го придружаваха двама самураи, които стояха встрани и не обелваха нито дума по време на разговора. Понякога Доналд се чудеше дали японската роботика не е напреднала много повече, отколкото смятаха всички.

— Имаме няколко минути, преди да пристигне и другият гост, така че бих желал да обсъдим някои подробности, които засягат единствено нас… Първо: осигурили сме правата за цял свят за кабелно и сателитно разпространение на изчистената от цигарен дим версия на „Нощ, която светът ще помни“ за първото полугодие на 2012 г. и с възможност да ги продължим за още половин година.

— Чудесно. Не очаквах, че ще успееш, Като.

— Благодаря ви. „Спука ми се гьонът“, както казал таралежът на приятелката си.

През годините на обучението си — в Лондонския икономически колеж, после в Харвард и Аненбърг Като бе развил чувство за хумор, което често не съответстваше на сегашното му обществено положение. Със затворени очи Доналд трудно би повярвал, че слуша приказки на японец, роден и възпитан в Япония толкова идеален бе американският акцент на Като. Често изтърсваше някоя изтъркана шега или безцеремонен проблясък на остроумие, което си беше лично негово и не се дължеше нито на Изтока, нито на Запада. Дори когато звучаха като проява на лош вкус — което ставаше доста често — Доналд подозираше, че Като знае точно какво върши. Това караше хората да го подценяват, а после често им излизаше през носа.

— Освен това — продължи Като — щастлив съм да ви кажа, че всичките ни компютърни анализи и тестове са задоволителни. Ще си позволя да подчертая, че това, което сме намислили, е уникално и ще завладее интереса на цял свят. Никой, но в смисъл на никой друг, не може дори да се опита да извади „Титаник“ така, както ние ще го направим!

— Част от него все пак. Защо само кърмата?

— По няколко причини — някои практически, други психологически. Това е по-малката от двете части, тежи около 15 000 тона. Освен това е потънала последна. Ще направим връзка със сцените от „Нощ, която светът ще помни“. Мислех даже да ги заснемем отново… или да оцветим оригинала…

— Не! — извикаха двамата Крейг едновременно.

Като придоби озадачен вид.

— След всичко, което вече направихте с него? Ах този неразгадаем Запад! Все едно, тъй като сцената е нощна, ефектът ще е същият и на черно-бял филм.

— Има един чисто редакторски проблем, който не сме решили — обади се рязко Едит. — Танцовият оркестър на „Титаник“.

— Е и какво?

— Ами във филма те свирят „По-близо до теб, Боже“.

— Е?

— Това е митът… абсолютна глупост. Ролята на оркестъра е била да поддържа духа на пътниците и да не позволява да се вдига паника. Мрачният химн е последното нещо, което биха свирили. Ако биха се опитали, някой моряк е щял тутакси да ги разстреля.

Като се засмя.

— Често съм изпитвал същото желание. Но какво са свирили тогава?

— Потпури от популярни мелодии, най-вероятно завършващи с един валс, наречен „Есенна песен“.

— Разбирам. Това е историческа истина, но, за Бога, не можем да накараме „Титаник“ да потъва под звуците на валс. Ars longa, vita brevis8, както са казвали древните. В нашия случай изкуството побеждава, а животът отстъпва на заден план.

Като си погледна часовника, после един от клонингите си, който тръгна към вратата и потъна в коридора. След по-малко от минута се върна придружен от нисък, як мъж, носещ общите белези на изпълнителен директор: пътна чанта в едната ръка и куфарче на лаптоп в другата.

Като го поздрави топло:

— Много се радвам да ви видя, господин Брадли. Някой беше казал, че точността е крадец на време. Никога не бих се съгласил с него и се радвам, че и вие не приемате този принцип. Джейсън Брадли… запознайте се с Едит и Доналд Крейг.

Докато Брадли и семейство Крейг се ръкуваха с леко разсеяния вид на хора, които мислят, че се познават отнякъде, но не са съвсем сигурни, Като побърза да разпръсне съмнението:

— Джейсън е морски инженер номер едно в света…

— Разбира се! Огромният октопод…

— Кротък е като агънце, господин Крейг. Нищо особено.

— …а Едит и Доналд правят старите филми като нови и даже още по-добри. Да ви обясня защо ви събрах толкова спешно.

Брадли се усмихна:

— Не е трудно да се досетим, господин Мицумаса. Но ме интересуват подробностите.

— Не се съмнявам. Разбира се, разговорът ни е поверителен.

— Естествено.

— Първо планираме да извадим кърмата и същевременно да заснемем един наистина зрелищен телевизионен филм. След това ще превозим останките до Япония като част от постоянната морска изложба в Токио. Ще има водна площадка с видимост 360 градуса; публиката ще се поклаща в спасителни лодки край тях… представете си, чудна звездна нощ… ледено студена… ще им раздадем наметала, разбира се… така хората ще могат да видят и чуят последните минути от потъването на кораба. Ще могат да се спуснат под водата в специален съд и да разгледат кърмата през люковете на различни нива. И въпреки че ще е само една трета от целия кораб, останките са толкова огромни, че няма да може да се разгледат наведнъж. Дори при дестилираната вода, която ще се използва, видимостта ще бъде под 100 метра. Така останките от кораба ще бледнеят в далечината, а зрителите ще имат усещането, че са на дъното на Атлантическия океан.

— Звучи съвсем логично — каза Брадли. — Освен това кърмата е най-лесната за изваждане част от кораба. Тя и без това е съвсем смачкана, можем да я вдигнем на парчета от по няколкостотин тона и после да ги сглобим.

Настъпи неловко мълчание. Най-сетне Като отново се обади:

— Това няма да изглежда особено зрелищно по телевизията, нали? Плановете ни са по-амбициозни. Дори кърмата да е разбита на части, ние ще я извадим с една-единствена акция. В средата на един айсберг. Не го ли намирате ли за поетическа справедливост? Един айсберг е станал причина за потъването на „Титаник“, друг ще го извади на бял свят.

Ако Като бе очаквал да изненада посетителя си, трябваше да остане разочарован. Брадли вече беше запознат с всевъзможните планове за изваждането на „Титаник“, замисляни от творческия ум на някой мъж или жена на планетата.

— Продължете — каза той. — Нужна ви е огромна хладилна инсталация, нали?

Като се усмихна тържествуващ.

— Ни най-малко, благодарение на последните постижения в областта на физиката на твърдото тяло. Чували ли сте за ефекта на Пелтие?

— Разбира се. Охлаждането, получено при пускане на електрически ток през някои материали — не си спомням точно кои… Това е принципът, на който работят всички домашни хладилници от 2001 г. насам, когато пактовете за защита на природата забраниха всички флуоровъглероди.

— Точно така. Само че обикновената или „кухненската“ система на Пелтие не е особено ефикасна, макар да е достатъчна за производството на ледени кубчета, без да се пробиват дупки в добрия стар озонов слой над нас. Нашите физици обаче откриха нов клас полупроводници — малко отклонение от революцията на свръхпроводниците, — които повишават ефективността няколко пъти. Което означава, че считано от миналата седмица, всеки домашен хладилник е безнадеждно остарял.

— Убеден съм, че всички японски производители са съкрушени от това — усмихна се Брадли.

— Точно сега започва боричкането за патентни лицензни. Не сме пренебрегнали и рекламата, когато най-големият леден блок на света излезе на повърхността, нежно обгърнал кораба „Титаник“.

— Просто съм изумен. Но как ще осигурите захранването?

— Това е друга тема, която се надяваме да използваме… „да изковем от мечовете плугове“, макар че в този случай метафората е малко далечна. Смятаме да купим две неизползваеми вече атомни подводници една руска и една американска. Те ще генерират всички мегавати, от които имаме нужда, при това от няколкостотин метра дълбочина.

— А графикът?

— Шест месеца, за да инсталираме всичко на дъното. След това две години охлаждане по метода на Пелтие. Нали си спомняте — там долу водите са ледени. Ще трябва да смъкнем температурата само с няколко градуса и нашият айсберг ще започне да се образува.

— А как ще го спрете да не изплува, преди да сте напълно готови?

Като отново се усмихна:

— Да не навлизаме в подробности на този етап, но мога да ви уверя, че нашите инженери са помислили и за тази дреболия. Всъщност именно тогава ще се включите вие, ако приемете.

Дали знае за могъщите Паркинсън, зачуди се Брадли. Доста вероятно да има вече офертата им.

— Извинете ме за момент — каза Като и се обърна, за да отвори куфарчето си. Когато след по-малко от пет секунди застана отново с лице към събеседниците си, приличаше на едноок пират. Само едва забележимият проводник към клавиатурата в ръката му подсказваше, че превръзката на окото му наистина е някакво поредно чудо на техниката.

— Това май ме разобличава, че не съм истински японец — лошо възпитание, нали разбирате. Баща ми все още използва лаптоп от последното поколение Минг, но моноклите са много по-удобни.

Брадли и Крейг не можаха да се сдържат да не се разсмеят. Думите на Като бяха съвършено верни. Много преносими микросъоръжения вече използваха компактни микроекрани, които тежаха малко повече от чифт очила и често се монтираха върху тях. Макар че електроният монокъл беше само на сантиметър от окото, изкусна система от лещи придаваше на образа с размер на пощенска марка желаната големина.

Електронният монокъл беше чудесно средство за развлечение, но вършеше по-добра работа на бизнесмени, адвокати, политици и на всички, които имаха нужда от достъп до поверителна информация. Нямаше начин да се шпионират данните, които постъпваха в монокъла след набирането на личен код. Главният недостатък обаче беше, че прекомерната му употреба водеше до нови видове шизофрения — любима изследователска тема за специалистите по явлението „раздвояване на съзнанието“.

Когато Като привърши своята проповед, посветена на коефициенти, мегаватчасове, калория-тонове и градуси на месец, Брадли постоя мълчаливо, обработвайки информацията, постъпила в мозъка му. Много от подробностите бяха прекалено научни, за да бъдат възприети от първо чуване, но това не беше толкова важно. Можеше да ги проучи по-късно. Не се съмняваше, че изчисленията му са точни, но може би беше пропуснал някои съществени подробности. Случваше му се често…

Инстинктът му подсказваше, че планът е разумен. Беше се научил да възприема сериозно първите впечатления, особено когато бяха отрицателни, макар че не можеше да определи точната причина за мрачните си предчувствия. Този път наоколо нямаше лоши флуиди. Проектът звучеше фантастично, но можеше да заработи.

Като го наблюдаваше скришом и очевидно се опитваше да прецени реакцията му. „Мога да бъда съвсем непроницаем, когато реша — мислеше си Брадли освен това ще трябва да се погрижа и за репутацията си.“

После Като с тънка усмивка му подаде листче, сгънато на две. Брадли бавно го разгъна и като видя цифрата, разбра, че дори проектът да се провалеше напълно, нямаше да му се налага да мисли повече за професионалната си кариера. Поради естествения ход на нещата проектът не би продължил чак толкова дълго, а и той не бе печелил такава сума в живота си.

— Поласкан съм — каза тихо. — Вие сте повече от щедър. Но трябва да уредя още нещо, преди да ви дам окончателен отговор.

Като го погледна изненадан.

— Колко време ще ви отнеме? — запита го доста рязко.

„Смята, че преговарям с други — помисли си Брадли — което е абсолютно вярно.“

— Дайте ми седмица време. Но мога да ви кажа веднага: убеден съм, че никой няма да надмине вашето предложение.

— Зная — отвърна Като и затвори куфарчето си. Някакви бележки, Едит? Доналд?

— Не — отвърна Едит, — вие сякаш сте предвидили всичко.

Доналд не каза нищо, само кимна в съгласие.

Странно партньорство, помисли си Брадли, и не особено щастливо. Беше харесал веднага Доналд, който изглеждаше спокоен и благ човек. Но Едит имаше вид на властна и сурова, почти агресивна жена; очевидно тя изпълняваше ролята на шеф.

— А как е прелестното дете-чудо, което ви се пада дъщеря? — запита Като двамата Крейг, когато се канеха да си тръгват. — Поздравете я от мен.

— Непременно. — отговори Доналд. — Ейда е много доволна от пътуването до Киото. Поне за малко се откъсна от изследването на Манделбротовите редици.

— А какво точно представляват тези редици? — О, много по-лесно е за показване, отколкото за разказване — отговори Доналд. — Защо не ни дойдете на гости? Ще ви разведем из нашето студио, нали Едит? Особено след като ще работим заедно, на което се надявам.

Единствен Като забеляза моментното колебание на Брадли. Той се засмя и отговори:

— Ще се радвам. Следващата седмица заминавам за Шотландия и мисля, че мога да вместя в програмата си посещение във вашето имение. На колко години е дъщеря ви?

— Ейда е почти на девет, но ако запитате нея самата, вероятно ще ви каже, че е на 8,876545 години.

Брадли се разсмя:

— Тя наистина май е някакво дете-чудо. Не съм убеден дали ще й бъда равностоен събеседник.

— И това го казва човекът — намеси се Като, — който успя да изплаши 50-тонен октопод. Никога няма да ги разбера тези американци.

18. В една ирландска градина

— Когато бях малък — каза Патрик О’Брайън с копнеж, — обичах да се качвам тук и да гледам вълшебните картинки. Изглеждаха ми така ярки и по-интересни от действителния свят навън. В онези дни нямаше телевизия, разбира се, а пътуващото кино идваше в селцето само веднъж месечно.

— Не му вярвайте, Джейсън — обади се Доналд Крейг. — Пат не е на сто години.

Брадли предположи, че човекът пред него е около 75-годишен, но О’Брайън отдавна бе навършил осемдесет. Трябва да е бил роден някъде през 30-те или дори 20-те години на миналия век. Светът на неговата младост изглеждаше безкрайно далечен; дори преувеличението вече беше без значение, особено по ирландските стандарти.

Пат тъжно поклати глава, като продължи да дърпа шнура, който въртеше големия обектив на пет метра над тях. Върху покритата с бели плочки масичка, около която се бяха скупчили, моравите, лехите и чакълестите пътеки край замъка Конрой се въртяха във величествени пируети. Всичко изглеждаше неестествено бяло и ясно и Брадли добре разбираше, че за едно момче тази чудна стара машина е превръщала познатия външен свят във вълшебна приказка.

— Просто е жалко, господин Брадли, че господарят Доналд не иска да разбере, когато му говоря. Бих могъл да му разкажа много неща за стария владетел на имението, но какъв е смисълът?

— Ти и без друго ги разказваш на Ейда.

— Така е и тя ми вярва, умно момиче.

— Аз също ти вярвам — понякога. Особено на историите за лорд Дънсани.

— Едва след като говорихте с отец Макмилън и проверихте всичко.

— Дънсани писателят ли?

— Да, чели ли сте нещо от него?

— Не. Но е бил близък приятел на д-р Бийб — първия човек, слязъл на половин миля под водата. Оттам знам името му.

— Трябва непременно да прочетете разказите му, особено морските. Пат твърди, че често е идвал тук да играе шах с лорд Конрой.

— Дънсани беше гросмайстор на Ирландия — добави Патрик, — но освен това беше и великодушен човек, винаги оставяше старият лорд да го победи. Как ли би се забавлявал да излезе срещу вашия компютър! Освен това има разказ за машина, която играе шах.

— Така ли?

— Е, може би не истинска машина, а някаква имитация.

— Как ли се нарича? Трябва да го потърся.

— „Гамбитът на тримата моряци“… а, ето я! Как не се сетих.

Гласът на стария човек прозвуча умилително, докато малката лодка навлизаше в полезрението на тримата. Тя плаваше в кръг в средата на голямо езеро и единствената пътничка в нея изглеждаше напълно погълната от книгата си.

— Ейда, имаме гост. Ще слезем при теб след малко — произнесе тихо Доналд Крейг в малкия микрофон на китката си. Далечната фигурка махна лениво с ръка и продължи да чете. След това се изгуби от погледа им, когато Доналд завъртя отново обектива.

Сега Брадли видя, че езерото беше почти сърцевидно, свързано с друго по-малко кръгло езерце там, където би трябвало да бъде заостреният връх на сърцето. То, от своя страна, се изливаше в трето, почти миниатюрно и също кръгло езерце. Формата беше доста странна и очевидно скоро направена — пръстта все още пазеше белезите от земекопните машини.

— Добре дошли край езерото Манделброт — каза Патрик без всякакъв ентусиазъм в гласа. И внимавайте, господин Брадли, само не я карайте да ви обяснява.

— Не мисля, че някой трябва специално да я кара. Но да слезем долу и да проверим.

Докато баща й и двамата му спътници приближаваха езерото, Ейда запали захранвания от малка слънчева батерия мотор на миниатюрната си лодка, която едва успяваше да догони бавния ход на мъжете на брега. Тя не се насочи право към тях, както очакваше Брадли, а обърна по централната ос на главното езеро и после през тесния канал. Бързо го прекоси и лодката влезе в третото и най-малко езерце. Макар че мина само на няколко метра от тях, Брадли не можа да чуе никакъв шум от двигателя. Душата му на инженер оцени този професионализъм.

— Ейда — провикна се Доналд Крейг през тясното водно пространство, — това е гостът, за който ти бях говорил. Той ще ни помогне да извадим „Титаник“.

Ейда, която сега маневрираше, за да закотви лодката до малкото кейче, кимна леко. Последното езеро, всъщност не по-голямо от селска локва, в която би трябвало да плуват дузина гъски, бе свързано с малък пристан чрез дълъг и тесен канал. Беше идеално прав и Брадли забеляза, че е точно по централната ос на трите свързани езера. Всичко това очевидно бе планирано нарочно, но с каква цел, той не можеше да си представи. От загадъчната усмивка по лицето на Патрик се досети, че старият градинар тържествува над растящото му учудване.

От двете страни на канала растяха красиви над 200-метрови кипариси. Приличат, мислеше си Брадли, на умален вариант на подстъпите към Тадж Махал. Беше видял за малко този шедьовър преди години, но никога не бе забравил великолепната гледка.

— Виждаш ли, Пат, растат си чудесно въпреки твоите опасения. Градинарят сви устни и отправи критичен поглед към редицата дървета. Посочи някои, които за Брадли изглеждаха съвсем като другите.

— Ето тези трябваше да подменим. После не казвайте, че не съм ви предупредил, вас и госпожата.

Бяха стигнали до навеса за лодки в края на алеята с кипарисите и изчакаха Ейда да завърши спокойната си маневра. Когато беше вече на почти метър от тях, изведнъж се чу истеричен лай и нещо, което приличаше на парцал за пода, изскочи от лодката и се хвърли към краката на Брадли.

— Ако не мърдате — каза Доналд, — ще реши, че сте безвреден, и ще ви пощади живота.

Докато малкият териер душеше с подозрение обувките му, Брадли изучаваше неговата господарка. С одобрение забеляза как Ейда грижливо завърза лодката, макар и да бе съвсем ненужно. Явно тя беше една изключително добре организирана млада дама — пълен контраст на истеричната си малка любимка, която вече бе преминала към любвеобилност.

Ейда сграбчи кученцето с една ръка и го притисна към себе си, докато разглеждаше Брадли с нескрито любопитство.

— Наистина ли ще ни помогнете да извадим „Титаник“? — запита го тя.

Брадли пристъпи неловко от крак на крак и се опита да избегне втренчения й поглед.

— Надявам се — отвърна той уклончиво, — но преди това има много други неща, които трябва да обсъдим.

А тук не е нито времето, нито мястото, каза си наум. Трябваше да се срещне и с госпожа Крейг, макар че не гореше от нетърпение. — Ти какво четеше в лодката, Ейда? — запита кротко, с желанието да смени темата.

— Защо искате да знаете? — Беше съвършено учтив въпрос без ни най-малка следа от грубост.

Брадли обмисляше подходящия отговор, когато Доналд Крейг се намеси:

— Боя се, че дъщеря ми няма много време за нормално човешко общуване. Тя смята, че в живота съществуват по-важни неща, такива като фракталите и неевклидовата геометрия.

— Това тук — посочи Брадли кученцето — не ми прилича много на геометрична фигура.

За негова най-голяма изненада Ейда го възнагради с очарователна усмивка:

— Трябва да видите Лейди, когато я бърша след къпане и козината й щръква на всички страни. Тогава съвсем прилича на чудесен тримерен фрактал.

Брадли не разбра шегата, но се присъедини към смеха на останалите. Ейда несъмнено имаше добро чувство за хумор, стига човек да свикнеше да гледа на нея като на два пъти по-голямо момиче.

Осмели се да зададе друг въпрос:

— Числото 1,999 на навеса за лодки сигурно е в чест на прочутата програма на майка ти от края на века?

Доналд Крейг се изсмя.

— Чудесна хипотеза, Джейсън. Така предполагат повечето хора. Кажи му, Ейда, но постепенно.

Страхотната Ейда Крейг остави кученцето си на тревата, а то се заклати да проучи корените на най-близкия до тях кипарис. Брадли доби неприятното усещане, че Ейда се опитва да прецени коефициента му за интелигентност, за да подготви отговора си.

— Ако се вгледате внимателно, господин Брадли, ще забележите, че пред числото има знак минус, а над последната девятка — една точка.

— Е?

— Това е наистина минус едно цяло и 9, 9, 9 … и така — во веки веков.

— Амин! — добави Пат.

— Не би ли било по-лесно да се напише просто минус две?

— И според мен — засмя се Доналд Крейг, — но така не се говори с истински математик.

— Мислех, че вие сте такъв.

— За Бога, не, аз съм просто едно жалко пале в сравнение с Едит…

— …и младата дама тук, най-вероятно? Знаете ли, започва да ми става неудобно. А в моята професия това е ужасно усещане.

Смехът на Ейда спомогна да се разнесе странната неловкост, която обзе Брадли през последните няколко минути. Имаше нещо потискащо в това място, нещо зловещо, което витаеше отвъд границите на разума. Не беше нужно да се опитва да анализира — някакъв недоловим спомен се разпиляваше в момента щом се опиташе да го улови.

— Попитахте ме коя книга чета, господин Брадли…

— Моля те, наричай ме Джейсън…

— …ето, вижте я.

— Трябваше да се досетя. Той също е бил математик, нали? Но ме е срам да си призная, че никога не съм чел „Алиса“. Нашият най-близък еквивалент е „Магьосникът от Оз“.

— Чела съм и това, но Доджсън9… Карол… е много по-добър. Как ли би му харесало всичко това!

Ейда махна към езерата със странна форма и ниския навес със загадъчния надпис.

— Нали разбирате, господин Брад… господин Джейсън… това е абсолютната западна точка. Минус две е безкрайността на М-множеството. След нея няма нищо друго. Тук, където стоим сега, е Шипът… а най-малкото езерце е последното от мини-множествата в отрицателните стойности. Един ден ще засадим бордюр от цветя, — нали Пат? — който ще дава известна представа за фантастичните способности на двете главни криви. А тук, на изток, където се събират по-големите езера, това е Долината на морските кончета, на минус 0,745. Центърът на координатната система е, разбира се, в средата на голямото езеро. Но множеството не се простира толкова далеч на изток. Стойността на точката в Слонската пресечка, ето там, точно пред замъка, е около плюс 0,273.

— Ще приема всичките ти думи на доверие — отвърна Брадли напълно изумен. — Чудесно знаеш, че нямам и най-малка представа за какво ми говориш.

Което не беше съвсем вярно. Очевидно семейство Крейг бяха използвали богатството си, за да оформят пейзажа като някаква странна математическа фигура. Съвсем безвредна страст — в света имаше къде по-лоши начини за харчене на пари, а и явно са осигурили доста работа на местните жители.

— Мисля, че засега стига, Ейда — намеси се Доналд Крейг с много повече твърдост, отколкото бе проявявал досега. — Да дадем на Джейсън нещо да хапне, преди съвсем да сме го удавили в М-множеството.

Тъкмо тръгваха от алеята, където тесният канал се сливаше с най-малкото от езерата, когато мозъкът на Брадли отключи паметта му. Разбира се: тихата водна шир, лодката, кипарисите — всички ключови елементи от картините на Бьоклин! Странно как не се беше сетил по-рано…

Натрапчивата музика на Рахманинов нахлу от глъбините на съзнанието му — успокояваща, позната, вдъхваща увереност. Сега, когато бе открил причината за обзелото го безпокойство, сянката се вдигна от душата му.

Дори по-късно така и не повярва, че това е било някакво мрачно предчувствие.

19. „Издигнете «Титаник»!“

Бавно, с неохота хилядите тонове метал започнаха да се раздвижват като някакво събуждащо се от сън морско чудовище. Зарядите с експлозив, които се опитваха да го отблъснат от дъното на океана, вдигаха огромни облаци тиня, която обви останките от кораба във вихрушка от мъгла.

Десетилетната хватка на калта малко по малко се предаваше. Огромните витла излязоха от гнездата си. „Титаник“ започна да се издига бавно към света, който бе напуснал много, много отдавна. На повърхността вълните кипяха от вълнението долу, в дълбочините; сред пяната се показа тънката мачта, на нея все още се крепеше марсът, откъдето Фредерик флийт бе съобщил по телефона фаталните думи: „Айсберг точно пред нас!“

Разсичайки водите, след това се появиха носът… разрушената надстройка… огромната палуба… гигантските котви, за чието монтиране бяха нужни три впряга от по 20 конски сили… трите извисяващи се комина и основата на четвъртия… грамадната скала от стомана, цялата със странични отвори… и накрая:

Екраните на монитора угаснаха. В студиото за миг настъпи тишина, примесена със страхопочитание и възхищение от специалните ефекти на филма.

След това Рупърт Паркинсън, който рядко губеше ума си, се обади мрачно:

— Боя се, че няма да бъде толкова драматично. Разбира се, когато са правили този филм, не са знаели, че корабът е разцепен на две. Или че всички комини са паднали, при все че е очевидно.

— Вярно ли е — запита водещият от Канал 10 Маркъс Килфърд, или Смрадливеца за своите врагове, че макетът, използван във филма, струва повече от истинския кораб?

— Чувал съм тази история, може и да има нещо вярно, макар и с доста преувеличение.

— Както и шегата…

— …че щеше да излезе по-евтино да се понижи нивото на Атлантическия океан? Повярвайте, дошла ми е до гуша.

— Тогава няма да я споменавам — съгласи се Килфърд, завъртайки прословутия си монокъл, който бе отличителният му белег. Всички смятаха, че тази показна антика му служи единствено да хипнотизира гостите в студиото, без да изпълнява каквито и да било оптически функции. В катедрата по физика на Кралския колеж в Лондон бяха направили дори компютърен анализ на отразените образи и се твърдеше, че резултатите са 95% гарантирани. Всички спорове биха били окончателно разрешени, ако някой успееше да докопа уреда, но всички опити до този момент бяха безуспешни. Той сякаш бе в ненакърнима връзка с Маркъс, който отправяше предупреждения към потенциалните крадци, че монокълът е снабден с миниатюрно устройство за самоунищожение и че лично той не носи отговорност за последиците. Разбира се, никой не му вярваше.

— Във филма — продължи Маркъс — се говори за изпомпване на пяна в корпуса, за да вдигнат кораба. Според вас това би ли имало някакъв ефект?

— Зависи как се прави. Налягането е толкова голямо, около 400 атмосфери, че всички традиционни пенообразни вещества биха се разпаднали мигновено. Но ние получаваме същия резултат с нашите топчета, всяко от което съдържа малко мехурче въздух.

— Достатъчно здрави ли са, за да издържат огромното налягане?

— Да… опитайте се да счупите някое.

Паркинсън пръсна цяла шепа стъклени топчета по масичката в студиото. Килфърд взе едно и подсвирна с нескривано учудване.

— Та то не тежи почти нищо!

— Въпрос на професионализъм — отвърна гордо Паркинсън. — Изпитвахме ги в Марианската падина на три пъти по-голяма дълбочина от място, където е „Титаник“.

Килфърд се обърна към другия гост в студиото.

— Тези топчета биха ви помогнали при „Мери Роуз“ през 1982 г., нали, доктор Торили?

Морската археоложка поклати глава:

— Не съвсем. Там проблемът беше напълно различен. „Мери Роуз“ бе заседнал в плитки води и водолазите успяха да поставят нещо като люлка под него. След това беше издърпан с най-големия плаващ кран в света.

— Веднага излезе, нали?

— Да… мнозина щяха да припаднат, когато металната челюст изпусна.

— Мога да си представя. Сега корабът е на пристан в Саутхамптън близо четвърт век и все още не е готов за показ. Смятате ли да бъдете по-експедитивни с „Титаник“, господин Паркинсън, ако приемем, че успеете да го извадите от дъното?

— Несъмнено. Разликата между дървото и желязото е огромна. В продължение на четири века водата се е просмуквала в дървените греди на „Мери Роуз“… нищо чудно, че вече десетилетия се опитват да я извадят оттам. Дървените части на „Титаник“ са съвсем разрушени, така че няма защо да се занимаваме с тях. Нашият проблем е с ръждата, но на тази дълбочина тя е незначителна благодарение на ниските температури и липсата на кислород. Голяма част от останките на кораба са в едно от двете възможни състояния: отлично или ужасно.

— Колко от тези малки… топчета ще са ви нужни?

— Около петдесет милиарда.

— Петдесет милиарда! А как ще ги потопите?

— Много просто. Ще ги пуснем във водата.

— Може би с малка тежест, закрепена за всяко? Още петдесет милиарда тежести?

Паркинсън се засмя доста самодоволно.

— Е, не съвсем. Нашият господин Емерсън е изобретил толкова проста техника, та никой не може да повярва, че ще действа. Най-обикновена тръба ще ги отведе до повърхността на кораба. Водата ще бъде изпомпана и ние просто ще изсипем топчетата, а после ще ги съберем на дъното. Ще пътуват само няколко минути.

— Но как…

— В двата края ще има въздушни клапани, но общо взето процесът ще бъде непрекъснат. Когато стигнат до целта, топчетата ще бъдат групирани в „пакети“ с обем по един кубик. Това ще осигури товароподемност един тон на всеки от тях, което ще улесни роботите.

Маркъс Килфърд се обърна към дълго мълчалата археоложка:

— Доктор Торили, мислите ли, че проектът ще има успех?

— Предполагам — отвърна тя без особен ентусиазъм, — макар че не съм специалист. Не трябва ли тази тръба, за която говорите, да бъде много здрава, за да издържи на огромното налягане на дъното?

— Няма проблеми. Ще използваме същия материал. Както гласи девизът на моята фирма: „СЪС СТЪКЛОТО МОЖЕШ ДА ПРАВИШ ВСИЧКО“…

— Без реклами, ако обичате!

Килфърд се обърна към камерата и произнесе тържествено и с блеснали очи:

— Може ли да се възползвам от случая, за да отрека злонамерения слух, че господин Паркинсън е бил забелязан в една от тоалетните на Би Би Си да ми подава кутия за обувки, натъпкана с употребявани банкноти?

Всички се засмяха, само зад дебелото стъкло на апаратната режисьорът прошепна на асистента си: „Ако използва тази шега още веднъж, вече ще си отрежа главата, че е истина!“

— Може ли да задам един въпрос? — обади се неочаквано доктор Торили. — Какво ще кажете за вашите… да ги наречем съперници? Мислите ли, че те ще успеят преди вас?

— По-добре е да ги определим като приятелски настроени конкуренти.

— Ах, нима? — намеси се скептично Килфърд. — Та нали който пръв успее да извади своята част от кораба, той ще обере цялата слава.

— Ние разглеждаме нещата в далечна перспектива. Когато внуците ни дойдат във Флорида да се гмуркат край „Титаник“, няма да се интересуват дали сме го извадили през 2012 или 2020 г., въпреки че се надявам да успеем за годишнината.

Паркинсън се обърна към археоложката:

— Ще ми се да използваме пристанището в Портсмут и да организираме едновременно откриване. Ще бъде чудесно да наредим „Виктъри“ на адмирал Нелсън, „Мери Роуз“ на Хенри VIII и „Титаник“ един до друг: 400 години британско корабостроене. Представете си гледката!

— Непременно ще дойда — включи се Килфърд. А сега бих искал да повдигна някои по-сериозни въпроси. Първо, все още много се говори за… светотатство като че ли е много силна дума, но как бихте отговорили на онези, които гледат на „Титаник“ като на гробница и смятат, че трябва да бъде оставен на мира?

— Уважавам възгледите им, но сега е малко късно. Водолазите непрекъснато се спускат до него и до много други съдове, потънали с голяма загуба за човечеството. Хората се противопоставят само на опитите да се извади „Титаник“. Колко души са потънали с „Мери Роуз“, доктор Торили? Протестира ли някой за вашата работа?

— Около 600, почти половината от загиналите на „Титаник“, при това нашият кораб е черупка в сравнение с него. Не, никога не сме имали сериозни проблеми с това; цялата страна одобри операцията. В края на краищата нашата работа се финансираше главно от частни фирми.

— Едно нещо, което се осъзнава от малко хора добави Паркинсън: — всъщност на „Титаник“ са загинали съвсем малко хора. Повечето са скочили и са се удавили или са измръзнали.

— Има ли шанс да се открият тела?

— Абсолютно никакъв. Долу живеят стотици кръвожадни и гладни същества.

— Радвам се, че изчерпахме тази потискаща тема, но има нещо може би още по-важно…

Килфърд вдигна едно от малките топчета и го завъртя между палеца и показалеца си:

— Ще хвърлите милиарди от тези неща в океана. Неизбежно много от тях ще се разпилеят. Какъв ли ще бъде екологическият ефект?

— Виждам, че съвестно четете материалите на „Блупийс“, но мога да ви уверя, че топчетата са абсолютно безвредни.

— Дори когато водата ги отнесе към брега и плажовете ни се задръстят от счупени стъкла?

— Готов съм да застрелям автора на тази фраза или да го взема на работа. Първо на първо, нужни са векове, дори хилядолетия, за разпадането на топчетата. А от какво са направени те? От кварц! Така че нали разбирате в какво ще превърнат, когато евентуално се разпаднат. В добре познатия „замърсител“ на всички плажове — пясъка.

— Засега печелите по точки. Но има и друго съображение: да предположим, че океанските животни ги изядат?

Паркинсън взе едно от топчетата и го завъртя между палеца и показалеца си — точно както Килфърд преди малко.

— Стъклото е напълно безвредно… химически инертно. Всяко живо същество, достатъчно голямо, за да глътне такова топче, ще остане невредимо.

И той пъхна топчето в устата си.

Зад стъклото на апаратната режисьорът се обърна към Рой Емерсън:

— Това беше върхът… но съжалявам, че не искате да продължите.

— Парки се справи чудесно и без мен. Мислите ли, че щях да успея да кажа повече думи, отколкото бедната доктор Торили?

— Навярно не. Но това последното беше страхотен номер — да глътне топчето. Не мисля, че аз бих се навил. Бас държа, че отсега нататък ще започнат да ги наричат „Хапчетата на Парки“.

Емерсън се изсмя:

— Не бих се учудил. И ще го карат да повтаря номера си всеки път когато го поканят в телевизията.

Реши, че е ненужно да обяснява едно: покрай другите си способности Паркинсън беше и добър фокусник. Дори със стопкадър човек не би могъл да разбере какво точно е направил с топчето.

Имаше и още една причина, поради която Емерсън отказа да участва в предаването: той беше външен човек, а тук се отнасяше за чисто семейна работа.

Макар че ги деляха векове, „Мери Роуз“ и „Титаник“ имаха много общи черти. И двата кораба представляваха забележителни постижения на британския корабостроителен гений, потънали поради точно толкова забележителните прояви на британската некомпетентност.

20. В М-множеството

Трудно е за вярване, каза си Джейсън Брадли, че хората преди няколко поколения наистина са живели така. Макар че замъкът Конрой беше скромен пример за този вид постройки, мащабите му бяха впечатляващи за всеки, който бе прекарал голяма част от живота си в мрачни канцеларии, стаи в крайпътни мотели, корабни каюти, да не говорим за дълбоководните миниподводници, така претъпкани, че личната хигиена на спътниците ти беше въпрос от първостепенно значение.

Трапезарията с изящно дърворезбован таван и огромни стенни огледала можеше да побере поне петдесет удобно настанени души, затова Доналд Крейг почувства необходимост да даде обяснение за малката четириместна маса, която самотно се губеше в средата:

— Нямахме време да купим подходящи мебели. Старините на замъка бяха в окаяно състояние и трябваше да бъдат изгорени. Но един ден, когато окончателно се установим като местни благородници…

Едит като че ли не одобряваше бъбривостта на съпруга си и Брадли отново доби впечатлението, че тя е главнокомандващият в това предприятие, докато Доналд бе нейният неохотен или в най-добрия случай пасивен съучастник. Можеше да се досети за сценария: хората с достатъчно пари, които да пропилеят за скъпи играчки, често откриваха, че ще бъдат по-добре без тях. А замъкът Конрой с всичките заобикалящи го декари земя и работници би трябвало да е наистина скъпа играчка.

Когато прислугата (прислуга! — ето още нещо отдавна забравено) раздигна остатъците от отличната китайска вечеря, докарана специално със самолет от Дъблин, Брадли и домакините му се оттеглиха в обзаведената с удобни кресла съседна стая.

— Няма да ви пуснем да си тръгнете — каза Доналд Крейг, — без да сме ви въвели напълно в теорията на М-множеството. Едит надушва непосветения в Манделманията от сто метра.

Брадли не можеше да се закълне, че разбира това определение. Най-сетне бе проумял странната форма на езерото, макар че бе забравил името му, преди да му го припомнят отново. През последното десетилетие на века беше просто невъзможно да се избегнат причудливите форми на Манделбротовото множество — те се появяваха непрекъснато по видеомонитори, тапети, тъкани и буквално върху всичко. Брадли си спомни, че някой бе изковал думата „Манделмания“ като описание на по-острите симптоми на това увлечение и бе започнал да разбира, че то може да се приложи с пълна сила и към обитателите на това старо имение. Все пак беше готов да проследи с учтив интерес подготвените от домакините му лекция или демонстрация.

Осъзна, че и те самите се опитват да бъдат учтиви по свой начин. Очакваха от него да обяви решението си.

Надяваше се единствено обаждането, което очакваше, да дойде, преди да е напуснал замъка…

Брадли не познаваше нито една амбициозна майка, макар че бе виждал примери във филми като — как се наричаше този, старият? — ах да, „Слава“. Героинята в него притежаваше същата страстна решителност детето и непременно да стане звезда, макар че то не проявяваше и следа от талант. В този случай обаче не се съмняваше, че амбициите са основателни.

— Преди Ейда да започне — обади се Едит, — бих искала да ви обясня нещо. М-множеството е най-сложното множество в математиката, но създаването му не включва нищо по-трудно от събиране и умножение; дори няма изваждане и деление! Ето защо много хора, които разбират от математика, трудно го приемат. Те просто не могат да повярват, че нещо толкова невероятно може да се получи без използването на логаритми, тригонометрични функции или елементи от висшата математика.

— И на мен ми се струва невъзможно. И все пак, ако е толкова просто, защо не са го открили преди няколко века?

— Много разумен въпрос. Защото се извършват толкова действия на събиране и умножение на огромни числа, че е трябвало човечеството да чака появата на мощни компютри. Представете си, ако бяха раздали сметала на Адам и Ева и на всичките им потомци до ден-днешен, те не биха могли да получат някои от образите, които Ейда ще ви покаже само с натискането на няколко клавиша. Хайде, миличка…

Холопрожекторът беше ловко скрит някъде, Брадли така и не разбра къде. Виж колко лесно е да се направи този замък обитаем от духове, помисли си той, така ще могат да прогонват досадниците.

Двете пресичащи се линии на обикновената х-у координатна система застинаха във въздуха с точките 0, 1, 2, 3, 4… изобразени в три измерения.

Ейда хвърли към Брадли един от онези объркващо прями погледи, които сякаш преценяваха коефициента му на интелигентност.

— Всяка точка от тази равнина — започна тя — може да бъде определена от две числа, x и y координатите. Нали така?

— Да — отвърна тържествено Брадли.

— М-множеството лежи в една много малка област; то не се простира отвъд плюс или минус 2 в двете посоки, така че можем да пренебрегнем по-големите стойности. Сега да вземем всяка точка от тази координатна система и да я съединим с центъра. Измерваме дължината на този радиус, да го наречем r…

Това, помисли отново Брадли, не представлява особено предизвикателство за умствените ми способности. Кога ли наистина ще стигнем до същността на фокуса?

— …очевидно е, че в нашия случай r може да приема всички стойности от 0 до малко под 3 — около 2,8, за да бъдем съвсем точни. Нали?

— Да.

— Добре. Сега: упражнение № 1. Да вземем стойността на което и да е r и да я повдигнем на квадрат. Продължаваме да я вдигаме на квадрат… Какво получаваме?

— Да не ти развалям удоволствието, Ейда.

— Ако приемем, че r=1, то стойността не се променя, независимо колко пъти го повдигаме на квадрат. Едно по едно, по едно, по едно е винаги равно на едно.

— Така.

— Ако стойността е дори малко по-голяма от единица, продължим ли да я степенуваме, рано или късно тя ще стигне до безкрайност. Това е вярно, даже когато r е равно на 1,000…00001 и има милион нули вдясно от десетичната точка. Е, ще ни отнеме малко повече време, но резултатът е все същият. Но ако числото е по-малко от 1, да речем 0,9999… и така един милион деветки, получаваме точно обратното. Колкото повече го вдигаме на квадрат, толкова повече то намалява и клони към 0. Нали така?

Брадли кимна мълчаливо с глава. Все още не можеше да схване смисъла на всички тези елементарни действия; несъмнено това трябваше да доведе до някъде.

— Лейди, престани да тормозиш господин Брадли! Накратко казано, вдигаме на квадрат числата, още веднъж и още веднъж, и така нататък, и това ги разделя на две ясно обособени множества.

Върху двете пресечени оси се бе появил кръг с център пресечната им точка.

— В този кръг се намират всички числа, които клонят към нула, когато ги повдигаме на квадрат. Извън него са онези стойности, които се доближават до безкрайност. Може да се каже, че кръгът с радиус 1 е граница, разделяща двете множества числа. Да наречем първото К-множество.

— „К“ като квадрат.

— Разбира… да. И тук идва същественият момент. Числата от двете страни са отчетливо разделени и макар през границата да не минава нито едно от тях, тя е лишена от плътност. Това е просто една крива. Можем да я увеличаваме колкото си искаме, тя ще си остане крива, която скоро ще заприлича на права линия.

— Дотук нищо вълнуващо — обади се Доналд, — Но това е много съществено… скоро ще разберете защо. Извинявай, Ейда.

— Сега. За да получим М-множеството, извършваме една съвсем мъничка промяна: вече не само повдигаме на квадрат числата, но ги и събираме, повдигаме на квадрат и събираме. Не си представяхте, че така ще се промени всичко, нали? Навлизаме в нова вселена. Да предположим, че започнем отново с 1. Вдигаме на квадрат и получаваме отново единица. Добавяме единица и получаваме 2. Две на квадрат е 4. Добавяме първоначалната единица и получаваме 5. Пет на квадрат е 25. Прибавяме едно и получаваме 26. 26 на квадрат е вече 676. Нали виждате какво става! Числата растат с фантастична скорост. Като ги завъртим още няколко пъти, няма да може да се борави с тях. А всичко започна от 1! Ето това е първата огромна разлика между М-множеството и К-множеството, чиято граница е 1. Досещате се навярно какво става, ако започнем с много по-малки числа, да речем с 0,1…

— След няколко пъти повдигане на квадрат и събиране числото ще започне да клони към 0…

Ейда се усмихна със своята рядка, но ослепителна усмивка.

— Обикновено става така. Понякога резултатът се колебае около една малка, фиксирана стойност — всъщност остава уловен в клопката на К-множеството. Така отново получаваме карта, която разделя всички числа в равнината на два класа. Само че този път границата не е толкова проста фигура като кръга.

— Сега го повтори отново — измърмори Доналд. Срещна намръщения поглед на Едит, но продължи: — Питал съм немалко хора каква форма очакват да се получи. Повечето очакваха някаква овална фигура. Но никой не успяваше да стигне до истината. Добре, добре, Лейди, няма да прекъсвам повече Ейда.

— Ето първото приближение — продължи Ейда, като грабна гръмогласното си лаещо кученце с една ръка и натисна няколко клавиша с другата. — Да сте виждали това някъде днес?

Познатите вече очертания на езерото Манделброт се бяха появили върху координатната система, но в много по-детайлизиран вид в сравнение с видяното в парка до замъка. Вдясно беше най-голямата сърцевидна фигура, после едно малко кръгче, долепено до нея, едно още по-малко и тесният канал, простиращ се към най-лявата точка и завършващ на –2 върху абцисата.

Сега Брадли забеляза, че основните фигури са обгърнати — това беше метафората, която дойде веднага в съзнанието му — от множество по-малки, второстепенни кръгчета, голяма част от които с нащърбени краища. Формата бе далеч по-сложна от езерата в парка — странна и вълнуваща, но в никакъв случай красива. Едит и Ейда обаче я гледаха с нещо като страхопочитание, което Доналд като че ли не споделяше напълно.

— Това е цялото множество, без увеличение — каза Ейда с глас, който звучеше вече не така уверено. — Но дори при този мащаб можете да видите колко е различно от простия, почти безплътен кръг, определящ К-множеството. Очертанията на М-множеството са неясни и съдържат безкрайно много детайли. Човек може да влезе където поиска и да го увеличава колкото си иска и винаги ще открива нещо ново и неочаквано. Вижте!

Образът се разшири; проникваха в тунела между главната кардиоида и допиращия се до нея кръг. На Брадли му заприлича на цип, който се отваря, само че зъбите на ципа имаха най-чудновати форми. Отначало напомняха на малки слончета, размахващи миниатюрни хоботи. След това хоботите прераснаха в пипала, след това — в изпъкнали очи. С уголемяването на образа очите се превърнаха в безкрайно дълбоки водовъртежи.

— Сега увеличението е няколко милиона пъти прошепна Едит. — Образът, който сме заложили, е вече по-голям от Европа.

Минаха през езерата, докосвайки се до загадъчни острови, оградени от коралови рифове, флотилии от морски кончета заплуваха в тържествена процесия. Точно в центъра на екрана се появи едва забележима черна точка, която се разду и прие познатите вече очертания. След няколко секунди на мястото й вече стоеше точното копие на оригиналното Множество.

Ето какво се получи най-сетне — помисли си Брадли. Но дали? Не можеше да бъде съвсем сигурен; сякаш имаше малки различия, но родовите прилики с Множеството бяха несъмнени.

— Оригиналният ни образ сега — продължи Ейда има размерите на Марс, а това минимножество тук е в действителност по-малко от атома. Но около него има точно толкова детайли. И така — до безкрай.

Генерирането на образи престана; за миг сложната дантела от примки и мотиви, които грабваха окото, застина в неподвижното пространство. След това сякаш бе разпиляна цветна палитра — монохромният образ избухна в цветове така неочаквано и така ослепително красиво, че Брадли възкликна от изненада.

Образите подновиха своя ход по екрана, този път в обратен ред и в една микровселена, трансформирана вече в цветове. Никой не произнесе и дума, преди да се върнат към оригиналното М-множество, сега в зловещо черно, обрамчено с тесен бордюр от златистоогнено, хвърлящ светкавици от синьо и пурпурно.

— Но откъде се взеха всичките тези цветове? — запита Брадли, когато най-сетне възвърна дъха си. — Не ги видяхме в началото.

Ейда отново се засмя:

— Не, те не са част от множеството, но нима не са прекрасни? Мога да накарам компютъра си да ги променя колкото си искам.

— Макар че цветовете са съвсем произволни обясни Едит, — те имат своето значение. Нали знаете как картографите слагат нюанси от синьо и зелено между контурите от линии, за да обозначат разликата във височините.

— Разбира се, същото се прави и в океанографията. Колкото по-тъмно е синьото, толкова по-голяма е дълбочината.

— Точно така. В нашия случай цветовете ни говорят колко пъти компютърът е преминал през цикъла, преди да определи дали дадено число наистина принадлежи към М-множеството. В граничните случаи му се налага да изпълнява подпрограмите за степенуване и събиране хиляди пъти.

— При това често със стоцифрени числа — добави Доналд. — Сега нали разбирате защо множеството не е открито по-рано?

— Причината е ясна.

— Вижте и това — обади се Ейда.

Образът оживя отново, докато вълните от цвят запреливаха отвъд него. Сякаш очертанията на самото множество непрекъснато се разширяваха, но оставаха все на същото място. Внезапно Брадли осъзна, че в действителност нищо не се движи; само цветовете обикаляха около спектъра и така създаваха тази напълно убедителна илюзия за движение.

Започвам да разбирам, мислеше си Брадли, как човек може да се оплете във всичко това, дори да го превърне в начин на живот.

— Почти съм сигурен — каза най-сетне, — че съм виждал тази програма в списъка на файловете в моя компютър наред с няколко хиляди други. Истински щастливец съм, че никога не съм я отварял. Сега виждам как човек може да се вживее в нея.

Забеляза, че Доналд бързо погледна към Едит, и осъзна, че е направил нетактична забележка. Но Едит беше погълната от хода на цветовете върху екрана, макар че навярно безброй пъти бе наблюдавала точно този образ.

— Ейда — каза тя замечтано, — кажи на господин Брадли любимия ни цитат от Айнщайн.

Като че ли прекалено изискване за деветгодишно момиченце — помисли си отново Брадли. Но Ейда не прояви и следа от колебание, а в гласа й не се забеляза и частица от механично повторение на добре заучена фраза. Разбираше добре значението на думите, които произнесе от сърце:

— „Най-красивото нещо, което можем да изпитаме някога, е загадъчното. То е източник на истинското изкуство и науката. Този, на когото това чувство е чуждо, който вече не е способен да постои в почуда, е като мъртвец.“

Трябва да запомня това — отбеляза си Брадли. Припомни си спокойните нощи в Тихия океан с обсипано от звезди небе и трепкащи следи от загадъчна биосветлина зад кораба, първите срещи с разнообразните форми на живот — толкова чужди, сякаш идващи от друга планета, или изсипани от някакъв чуден рог на изобилието сред океанския простор край Галапагос, където се разделяха континентите. Надяваше се, че ще изпита отново почуда и удивление, когато огромният, остър като нож нос на „Титаник“ излезе от океанските бездни.

Танцът на цветовете престана; М-множеството избледня. Въпреки че всичко бе сякаш нереално, той усети, че холопрожекторът бе изключен.

— Сега — обади се Доналд — знаете повече за множеството на Манделброт, отколкото искахте да знаете. — Той погледна бързо към Едит и Брадли отново изпита съчувствие към него. Това не беше усещането, което бе очаквал от идването си в замъка Конрой: завист би била по-подходящата дума. Пред него стоеше човек с богатство, красива къща, талантливо семейство всички съставки, необходими да осигурят щастието му. И все пак очевидно нещо не беше наред. От колко ли време не бяха спали заедно? Можеше дори тази да е простата причина, макар че това, разбира се, рядко беше единствената причина.

Отново погледна часовника си; навярно двамата Крейг смятаха, че нарочно отбягва темата. И бяха съвършено прави. Хайде, побързайте, господин Генерален директор.

Сякаш по поръчка усети познатото бръмчене на китката си.

— Извинете ме — каза на домакините си. — Разговорът е важен. Ще ми отнеме не повече от минута.

— Разбира се, ще ви оставим да си проведете разговора.

Колко ли милиона пъти на ден се изпълняваше този ритуал на учтивост! Етикетът налагаше всички да напуснат стаята, когато постъпеше обаждане; възпитанието изискваше да остане единствено търсеният по телефона, който се извиняваше на всички останали. Тази сцена имаше безброй варианти в зависимост от обстоятелствата и националността. В Япония, както често се оплакваше Като, формалните извинения траеха толкова дълго, че обаждащият се често губеше търпение и затваряше.

— Съжалявам, че ви прекъснах — извини се отново Брадли, когато се присъедини към другите. — Беше във връзка с нашата работа. Не можех да потвърдя окончателно преди този разговор.

— Надявам се, че резултатът е благоприятен — каза Доналд Крейг.

— Аз бих се радвал да работя с вас, но…

— …Предложението на Парки е по-добро, нали? — прекъсна го Едит със зле прикрито презрение.

Брадли я изгледа спокойно и отговори без злоба:

— Не, госпожо Крейг. Моля ви да бъдете дискретни. Предложението на Групировката „Паркинсън“ беше наистина щедро, но два пъти по-скромно от вашето. А това, което току-що ми направиха, не носи и една десета от него. И въпреки това, ще го обмисля сериозно.

Настъпи отново неловко мълчание, нарушено от нехарактерното за Ейда изхилване.

— Трябва да сте безумец — каза Едит.

Доналд само се усмихна.

— Може би сте права. Не съм стигнал до онзи етап, когато да не са ми нужни пари. Добре е да ги имаш. — Брадли замълча и се засмя. — Всъщност какво означава да имаш достатъчно? Не зная дали сте чували остроумната забележка на Астор, най-известния човек сред загиналите на „Титаник“: „Човек, който притежава един милион, е точно толкова заможен, колкото и този, който е богат.“ Спечелил съм няколко милиона през кариерата си, част от тях са все още в банката. Като че ли повече не са ми нужни, а ако ми потрябват, винаги мога да сляза на дъното и да погъделичкам някой октопод. Но ето нещо, което не бях предвидил. Точно преди два дни бях решил да приема предложението ви.

Едит го гледаше по-скоро учудено, отколкото враждебно:

— Бихте ли ни казали все пак кой успя да измести предложението на „Нипон-Търнър“?

Брадли поклати глава:

— Дайте ми малко време. Съществуват известни проблеми, а не ми се иска да падам от два стола на земята.

— Мисля, че разбирам — намеси се Доналд. — Има само една причина човек да работи за грошове. Всеки дължи нещо на професията си.

— Това ми звучи като цитат отнякъде.

— Да, от д-р Джонсън.

— Харесва ми. Може би ще го използвам през следващите седмици. Междувременно, преди да взема окончателно решение, трябва ми малко време да обмисля нещата. Отново ви благодаря за гостоприемството, както и за предложението. Все още мисля, че мога да го приема, но дори и да откажа, надявам се да останем приятели.

Докато Брадли се издигаше над замъка, въздушната вълна от хеликоптера раздвижи водите на езерото Манделброт и замъгли отражението на кипарисите в него. Брадли обмисляше най-големия пробив в кариерата си и преди да вземе окончателно решение, се нуждаеше от пълно отпускане.

Знаеше точно как да го постигне.

21. Дом с добра репутация

Дори въвеждането на свръхзвуковите скорости не допринесе особено много за промяната на статута на Нова Зеландия; за повечето хора това беше просто последната спирка преди Южния полюс. Повечето новозеландци бяха доволни от това състояние на нещата.

Ивлин Мерик беше едно от изключенията и бе предпочела на зрялата (в нейния случай — твърде зряла) възраст 17 години да търси щастието си другаде. В резултат на три брака, които я бяха оставили емоционално уязвена, но напълно финансово осигурена, тя вече бе намерила мястото си в живота и се чувстваше напълно щастлива, в рамките на разумното.

Вилата, както беше известен домът й, бе разположена върху живописен терен в една от все още незасегнатите части на графство Кент, на удобно място от летище „Гатуик“. Предишният й собственик беше известен информационен магнат, който бе вложил всичко в остарялата система, шеметно пометена от висококонтрастната телевизия в края на XX век. По-късните му опити да възвърне състоянието си се бяха оказали безуспешни и в момента гостуваше на правителството на Негово Величество за следващите пет години.

Като човек със здрави морални устои той бе възмутен от начина, по който Ива използваше сега владенията му, и дори се бе опитал да я лиши от право на собственост. Но адвокатите й бяха почти толкова добри, колкото и неговите; може би дори по-добри, защото тя остана на свобода и имаше абсолютното намерение да продължи да прави каквото си иска.

Вилата се управляваше с придирчива взискателност: паспортите на момичетата, отчисленията за данъци, пенсионни и здравни осигуровки, здравни картони и т.н. бяха винаги на разположение на всички държавни служители, които, както често кисело отбелязваше Ива, бяха се навъдили в изобилие.

Като цяло това беше благородно начинание, изпълнено с емоционални и интелектуални стимули. Ивлин Мерик определено не изпитваше етични угризения, отдавна решила, че всяко нещо, което се харесва на пълнолетните, е напълно приемливо, стига да не е опасно за живота, нехигиенично или да не се пълнее от него. Основната й причина за оплаквания беше, че личните обвързвания с клиентите водеха до голямо текучество на персонала й, както и до големи разходи за сватбени подаръци. Освен това забеляза, че заченатите във Вилата бракове продължаваха по-дълго, отколкото онези с по-конвенционален произход, и възнамеряваше да публикува статистическо изследване, когато се увереше напълно в данните си; в момента корелационният коефициент беше все още под границата на значимото.

Както можеше да се очаква за нейната професия, Ивлин Мерик беше жена с много тайни, предимно чужди, но имаше и една лична, която пазеше особено грижливо. Би било лошо за професията й, ако излезеше на бял свят. През последните две години използваше своите богати, може би уникални познания в областта на парафилията10, за да довърши доктората си по психология в университета в Оукланд.

Не беше виждала никога професор Хинтън, освен по видеофона, но това беше само в извънредно редки случаи, тъй като и двамата предпочитаха дигиталната безличност на разменяните помежду им информационни файлове. Един ден, може би десетилетие след пенсионирането й, този докторат щеше да бъде публикуван, макар и не под собственото й име и след променянето до неузнаваемост на всички описани в него случаи. Дори професор Хинтън не познаваше засегнатите изследвани лица, макар често да правеше невероятно точни предположения.

„Изследвано лице О. Дж. — написа Ива на компютъра си. — Възраст: 50 години. Инженер с успехи в кариерата си.“

Загледа се внимателно в екрана. Инициалите бяха променени според нейния простичък код, а възрастта бе закръглена до най-близкото десетилетие. Но последно въведените данни бяха точни: професията отразяваше мъжка личност и не биваше да бъде променяна, освен ако не беше напълно необходимо, за да се избегне разпознаването. Дори тогава трябваше да се направи много внимателно, така че подмяната да не бъде прекалено голяма. В случая с един световно известен музикант Ива бе заменила „пианист“ с „цигулар“ и бе превърнала един точно толкова прочут скулптор в художник. Беше си позволила дори да превърне един политик в държавник.

„…Като малък О. Дж. често е бил залавян от възпитаничките на съседното девическо училище, които го използвали (разбира се, не без негово съгласие) като модел в своите уроци по първа медицинска помощ и анатомия на мъжкото тяло. Бинтовали го от главата до петите и макар че изследваното лице до днес твърди, че не е имало еротичен елемент, това е трудно за вярване. Накаран да разкаже по-подробно, той вдига рамене и отвръща: «Нищо не се спомням.» По-късно, вече като младеж, О. Дж. става свидетел на последиците от огромна катастрофа, причинила смъртта на много хора. Макар и останал лично незасегнат, преживяването като че ли оказало влияние върху сексуалното му въображение. Обича различни форми на стягане и връзване (вж. Приложение А) и е развил форма на Свети Себастиановия комплекс, най-силно изразен при Юкио Мишима. За разлика от Мишима обаче О. Дж. е напълно хетеросексуален и отбелязва 2,5/–0,1 на стандартния фототест на Мабълторп.

Това, което прави поведенческия модел на О. Дж. така интересен и навярно необикновен, е, че той е активна и донякъде агресивна личност, както подобава на ръководител на организация в силно конкуриращ се бизнес. Трудно е да си го представи човек да изпълнява пасивна роля в някоя област на живота, но О. Дж. обича моите служителки да го увиват в бинтове, подобно на египетска мумия, докато стане напълно безпомощен. Единствено по този начин, след значително възбуждане, той може да изпита истински оргазъм.

Когато изказах предположение, че по този начин изразява някакво подсъзнателно желание за смърт, той се разсмя, но не отрече. Работата му често е свързана с риск за живота, което обяснява и професионалния му избор. Той обаче даде алтернативно обяснение, което, убедена съм, съдържа голяма доза истина.

«Не можете да си представите какво удоволствие е човек да се усети безпомощен за известно време, без да е в състояние да контролира онова, което става около него, когато носи отговорност за милиони долари и когато от него зависи животът на много хора. Разбира се, напълно осъзнавам, че това е игра, но успявам да си представя, че не е. Понякога се чудя как бих възприел подобна ситуация, ако беше в действителност.»

«Никак», отвърнах му аз и той се съгласи.“

Ива прегледа документа, проверявайки някои данни, които биха разкрили идентичността на О. Дж. Вилата бе специализирана за известни личности, така че по-добре да прекали с предпазливостта, отколкото обратното.

Тази предпазливост беше основно изискване и към самите знаменитости. Единственото правило, на чието спазване се настояваше във Вилата, бе „да няма кръв по килимите“ и Ива си спомни с отвращение главнокомандуващия сухопътните войски на някаква страна от Третия свят, чието безумие бе наранило сериозно едно от момичетата й. Ива прие извиненията му (и чека) с хладно презрение, а после се обади във външното министерство. Генералът би останал безкрайно учуден — и унизен, — ако бе разбрал защо наистина посланикът на Великобритания беше намерил толкова много причини да отложи поредното му посещение в Англия.

Понякога Ивлин Мерик се питаше какво ли би си помислила сестра Маргарита за настоящите занимания на някогашната си блестяща ученичка. Последния път, когато си спомняше да е плакала, беше като получи от главната игуменка съобщението за смъртта на старата монахиня. Припомни си с носталгия въпроса, който веднъж искаше да зададе на духовната си наставница: защо обетът за вечно целомъдрие трябва да се смята за по-благороден и по-свят, отколкото например един обет за вечен запек.

Съвсем сериозен въпрос, той в никакъв случай не беше замислен да скандализира старата монахиня или да подрони непоклатимите устои на вярата й. Но в крайна сметка така и остана незададен.

Сестра Маргарита отдавна знаеше, че малката Ивлин Мерик не е родена за светата църква. Въпреки това Ива все още изпращаше щедри чекове на манастира „Свети Джуд“ за Коледа.

22. Бюрократ

— Съжалявам за ниското възнаграждение — каза генералният директор Уилбър Джанц, — но то е определено от разпоредбите на ООН.

— Разбирам добре. Както знаете, не съм тук заради парите.

— От друга страна, получавате значителни привилегии. Първо — ранг на посланик…

— Ще трябва ли да се обличам по съответния начин? Надявам се, че не. Та аз нямам дори смокинг, да не говорим за останалите аксесоари.

Джанц се разсмя:

— Не се безпокойте, ще се погрижим за тези дреболии. С вас ще се отнасят като с важна особа навсякъде, а това е доста приятно.

Отдавна не са се отнасяли с мен така, помисли си Брадли. Но би било доста нетактично да го казвам.

Въпреки богатия си опит в тези срещи сега се чувстваше като новак; може би не биваше да се шегува така за посланиците…

Генералният директор разглеждаше данните върху монитора, като от време на време натискаше „пауза“, за да се спре по-внимателно на някоя подробност. Брадли бе готов да върне значителна част от сумата, отпусната от новите му работодатели, за да прочете този файл. „Чудно дали знаят — мислеше си той — за оная случка, когато двамата с Тед «поръсихме» една руина край Делос с фалшиви амфори?“ Не че имаше гузна съвест; хората, на които причиниха доста неприятности, напълно си го заслужаваха.

— Чувствам се длъжен да споделя с вас — обади се генералният директор, — че имаме един малък проблем, който обаче не бива да ви притеснява. Някои от нашите… м-м-м… по-агресивно настроени страни-членки може би няма да останат доволни от връзката ви с ЦРУ.

— Но то беше преди повече от 30 години! Дори не знаех, че ЦРУ е на дъното на операцията, когато подписвах договора като обикновен моряк. Боже мой! Мислех, че ще работя за „Сума Корпорейшън“, което си и беше в действителност.

— Добре, добре. Споменавам го само в случай че някой реши да раздуха тази история. Не е много вероятно, защото във всяко друго отношение вашите данни са безупречни. Дори Болърд го призна.

— О, така ли?

— Да. Каза, че сте най-добрият от цялата тая гадна компания.

— Съвсем в стила на Боб.

Генералният директор продължи да проучва справката от екрана, после погледна с умислен вид.

— Тук има нещо, което изобщо не е свързано с вашето назначение, извинете ме, ако ви прозвучи нетактично, но да говорим като мъже…

Хей, помисли си Брадли, та те знаят за Вилата! Чудно как ли са проникнали през охраната на Ива? Но изненадата беше дори още по-неочаквана…

— Изглежда сте загубили всякаква връзка с вашия син и майка му преди повече от 20 години. Ако желаете, можем да ви помогнем да установите отново някакви отношения с тях.

За момент Брадли усети стягане в гърдите, сякаш не му достигаше въздух. Познаваше това чувство много добре и изпита тръпчивото начало на онази парализираща паника, която беше най-лошият враг на водолаза.

Както винаги преди, успя да се овладее, като дишаше бавно и дълбоко. Усетил, че е докоснал някаква стара рана, генералният директор го изчака с разбиране.

— Благодаря ви — произнесе мъчително Брадли най-сетне, — предпочитам да не им се обаждам. Те… добре ли са?

— Да.

Това беше всичко, което искаше да знае за тях. Не беше възможно да се върне назад във времето. Не можеше да си спомни какъв мъж — може би момче! — беше на 25 години, когато най-сетне постъпи в колежа. И се влюби за първи и последен път.

Така и не разбра кой беше виновен, а може би нямаше значение. Можеха лесно да се свържат с него при желание. (Дали Джейсън Младши мислеше понякога за него и дали си спомняше как бяха играли заедно? Усети предателско смъдене в очите и прогони спомена.)

Понякога се чудеше дали би познал Джули, ако я срещнеше на улицата; бе унищожил всичките й снимки (защо ли пазеше една на Джейсън Младши?) и вече не си спомняше лицето й. Едно обаче беше сигурно: всичко това бе оставило дълбоки белези в съзнанието му, но той се научи да живее с тях — с помощта, както гузно признаваше пред себе си, на Ива. Ритуалът, който изпълняваха за него във Вилата, му носеше умствено и физическо облекчение и му позволяваше да действа като пълноценен човек. Беше благодарен за това.

А сега се изправяше пред ново предизвикателство като заместник-директор за Атлантика на Международната организация за морското дъно. Представяше си колко ли би се смял Тед на превъплъщението му. Може би имаше истина в поговорката, че престъпниците стават най-добрите полицаи.

— Помолих д-р Цвикер да дойде да се запознае с вас, тъй като ще работите в тясна връзка. Познавате ли го?

— Не, но го виждам доста често. Последният път беше вчера, по канала за научна информация. Правеше анализ на проекта на Паркинсън и като че ли не го оцени особено високо.

— Между нас казано, той нищо не цени особено високо, ако не е измислено от самия него. И обикновено е прав, което не допринася особено за любовта на колегите.

Повечето хора смятаха за комично, че водещият океанограф в света бе роден в едно алпийско село; безкрайно се множеха шегите за храбростта на швейцарската флота. Но никой не можеше да отрече факта, че батисферата е открита в Швейцария.

Генералният директор си погледна часовника и се усмихна на Брадли:

— Ако съвестта ми го позволяваше, можех да печеля басове по този начин. — Започна да брои обратно от десет и когато произнесе „едно“, на вратата се почука. — Разбрахте за какво говоря, нали? Както се казва: „Времето е изкуството на швейцарците“. — След това се провикна: — Влизай, Франц.

Имаше момент на взаимно изпитване, преди ученият и инженерът да си стиснат ръцете: всеки знаеше репутацията на другия и всеки от двамата се чудеше: „Колеги ли ще бъдем, или антагонисти?“ След това професор Цвикер каза:

— Добре дошли на борда, господин Брадли. Имаме да си говорим за много неща.