Призракът от големите плитчини

38. Осма степен по скалата на Рихтер

Джейсън Брадли стоеше на мостика на „Глоумър Иксплорър“ и следеше движенията на Дж. Младши по дъното на океана, когато усети внезапния рязък трус. Вперили очи в дисплеите, двамата електронни инженери не забелязаха нищо; навярно помислиха, че това е някаква обичайна промяна в непрестанния ритъм на корабните двигатели. За миг Джейсън си припомни друг момент преди близо век, останал също толкова незабелязан от повечето пасажери на борда.

Разбира се, „Иксплорър“ беше на рейд (котвите се намираха на четири километра под водата, това пък как ли би удивило капитан Смит!) и никакъв айсберг не можеше да се промъкне незабелязан от радарите. А и не би могъл да направи нищо по-страшно от това, да олющи малко боя от корпуса.

Преди Джейсън да успее да се обади в комуникационния център, една червена точка започна да проблясва на екрана на светлинния факс. Веднага от рядко използвания високоговорител на уреда зазвуча пронизителен сигнал за тревога със стопроцентова гаранция да събуди дори и мъртвите с килохерцовия си обхват. Джейсън изключи звука и се съсредоточи върху съобщенията. Дори двамата „сухопътни моряци“ до него усетиха, че нещо не е наред.

— Какво става? — запита единият разтревожено.

— Земетресение — при това доста силно. Сигурно е някъде наблизо.

— Опасно ли е?

— Не и за нас. Чудно къде ли му е епицентърът…

Трябваше да изчака няколко минути, докато свързаният в мрежа компютърен сеизмограф направи изчисленията си. След това върху екрана на факса се появи следното съобщение:

ПОДВОДНО ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ; ПО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ДАННИ — СЕДМА СТЕПЕН ПО СКАЛАТА НА РИХТЕР; ЕПИЦЕНТЪР ПРИБЛ. 550 ЗАПАДНА ШИРИНА И 440 СЕВЕРНА ДЪЛЖИНА.

ДА СЕ ПРЕДУПРЕДЯТ ВСИЧКИ ОСТРОВИ И БРЕГОВИТЕ ОБЛАСТИ В СЕВЕРНИЯ АТЛАНТИК.

Нищо не се случи през следващите няколко секунди; после на екрана се появи още един ред:

ПОПРАВКА: СИЛАТА Е ОСМА СТЕПЕН ПО СКАЛАТА НА РИХТЕР.

На четири километра под водата Дж. Младши търпеливо и съвестно вършеше работата си, като се плъзгаше на десет метра над дъното със скорост осем възела. (Някои морски традиции от древни времена се бяха запазили: възлите и клафтерите14 не можаха да бъдат изместени в метричната ера.) Навигационната му програма беше така заложена, че сканираше местността на откоси, подобно на орач, който минава напред-назад по нивата, подготвяйки я за следващата реколта.

Първата ударна вълна не смути Дж. Младши повече, отколкото хората горе на „Иксплорър“. Дори двете атомни подводници наблизо не усетиха нищо; бяха конструирани да издържат и на по-лошо, макар че командирите им изкараха няколко напрегнати секунди, очаквайки нещо да се случи с подводните бомби.

Джейсън Младши продължи автоматичното си разузнаване, като събираше и запаметяваше няколко мегабайта информация всяка секунда. 95% от нея нямаше да представлява интерес за никого; може би щяха да изминат векове, преди от утайките й да се изрови някакво научно златно зрънце.

За човешкото око или за видеокамерата дъното изглеждаше почти напълно безинтересно, но мястото бе избрано особено грижливо. Първоначалното „поле на отломките“ около разсечената кърма бе отдавна прочистено от всички по-интересни предмети; дори разпилените от бункерите бучки въглища, бяха събрани и превърнати в сувенири. Но едва преди две години магнетометричното проучване бе разкрило аномалии близо до носа, които заслужаваха по-внимателно проучване. Дж. Младши беше безкрайно подходящ за тази работа; след няколко часа той щеше да приключи огледа и да се върне в базата.

— Това ми напомня за 1929 г. — каза Брадли.

В лабораторията на МОМД доктор Цвикер поклати глава:

— Много по-лошо е.

В Токио, друга точка на набързо свиканата конференция, Като запита:

— Какво се е случило през 1929 година?

— Земетресението в Големите плитчини. Предизвикало е мътно течение, нещо като подводна лавина. Понесено по дъното, то е разкъсало телеграфните кабели един по един като памучни конци. Скоростта му била определена на 60 км в час, ако не и повече.

— Тогава може да стигне и дотук — ужас! — след три-четири часа. Каква е вероятността от щети?

— Засега няма как да се определи. В най-добрия случай — малка. Трусът от 1929 г. не е засегнал „Титаник“, макар мнозина да са сметнали, че корабът е напълно погребан. За щастие подводната лавина минала на няколкостотин километра западно от него. Повечето от калната маса се отложила в един каньон и напълно пощадила останките от кораба.

— Извинете — намеси се Рупърт Паркинсън, — току-що научихме, че един от нашите плавателни модули е излязъл на повърхността. Изскочил е на 20 метра над водата. Изгубихме всякаква телеметрична връзка с кораба. А вие, Като?

Като се поколеба за миг, после извика нещо на японски към някакъв сътрудник извън екрана.

— Ще проверя какво става с „Петър“ и „Мори“. Доктор Цвикер, каква е най-лошата ви прогноза?

— Бързият оглед показва няколко метра утайка. Ще имаме по-добро компютърно моделиране след около час.

— Един метър няма да е чак толкова лошо.

— Графикът ни ще отиде на кино, по дяволите!

— Получи се сводка от „Мори“, господа — каза Като. — Никакви проблеми — всичко върви нормално.

— Но за колко време ще остане така? Ако тази … лавина наистина препуска към нас, ще трябва да извадим всички съоръжения, които успеем, преди да удари. Какво ще ни посъветвате, доктор Цвикер?

Ученият се канеше да отговори нещо, когато Брадли зашепна нещо нетърпеливо в ухото му. Докторът го погледна сепнат, после се намръщи и кимна в съгласие.

— Не мисля, че трябва да продължавам, господа. Господин Брадли е по-опитен от мен в тази област. Преди да дам какъвто и да било съвет, ще трябва да се консултирам с нашия правен отдел.

Всички млъкнаха изненадани. После Рупърт Паркинсън бързо каза:

— Всички ние сме делови хора; ясно е, че МОМД не желае името й да се цитира в съдебни процеси. Така че да не губим повече време. Да изтеглим което можем. Съветвам ви да направите същото, Като. Особено ако се потвърдят предположенията на доктор Цвикер за най-лошото.

Тъкмо от това се опасяваха учените. Подводното земетресение беше достатъчно голяма беда, но както атомната бомба служи за детонатор на ядрения синтез, така и то можеше да предизвика още по-големи природни стихии.

Милиони години слънчева енергия се съхраняваха в нефтоносните пластове под дъното на Атлантика. Досега човекът бе открил и извадил незначителна частица от тях.

Останалите още чакаха.

39. Блудният син

Роботи на стойност милиарди долара изоставиха инструментите си на дъното на Атлантика и заплуваха към повърхността. Никой не бързаше; не беше заложен човешки живот, макар да бяха обвързани доста съдби. Дяловете на „Титаник“ вече падаха рязко на световните фондови борси, давайки на хумористите от масмедиите добра възможност за плоски шеги.

Големите нефтодобивни платформи също действаха предпазливо. Макар че разположените в сравнително плитки води „Хиберния“ и „Авалон“ нямаше защо да се притесняват, всички дейности бяха спрени временно и се извършваха двойни и тройни проверки на аварийните и защитните системи. Не оставаше нищо друго, освен да чакат и да се възхищават на величественото сияние, което бе превърнало поредните слънчевите изригвания в най-зрелищното събитие, наблюдавано някога от човечеството.

Малко преди полунощ — напоследък всички почти не спяха — Брадли стоеше на хеликоптерната площадка на „Иксплорър“ и съзерцаваше падащите над северното небе огромни завеси от рубинени и изумрудени отблясъци. Не беше член на екипажа; ако шкиперът или някой друг имаше нужда от помощта му, винаги можеше да го потърси. По време на аварии хората не обичаха някой — колкото и добронамерен или висококвалифициран да беше — да стои зад тях и да ги гледа в ръцете.

Повикването дойде не от мостика, а от Центъра на операциите:

— Джейсън? Операции. Имаме проблем. Дж. Младши отказва да разпознае сигнала ни за отзоваване.

Брадли прие информацията със смесени чувства. Първото беше загриженост от загубата на едно от най-обещаващите и скъпи съоръжения на лабораторията. След това изникна неизбежният въпрос „Какво ли може да се е случило?“, последван от „Какво може да се направи?“

Но имаше и още нещо. Джейсън Младши представляваше огромна инвестиция на човешки потенциал, време, мисъл, усилия, дори чувства. Спомни си всички шеги за правото на бащинство над робота; в тях имаше известна доза истина. И все пак в създаването на един истински син (какво ли се беше случило с онзи от плът и кръв?) се влагаше много по-малко енергия.

По дяволите, помисли си Брадли, та това е само машина! Можеше да се построи отново; всички програми и чертежи бяха запазени. Единствената истинска загуба би била информацията, събрана по време на тази мисия.

Не, ще загубят много повече. Съществуваше възможност да се спре целият проект; разработването на Дж. Младши бе надхвърлило отдавна бюджета на МОМД. В най-добрия случай проектът НЕПТУН щеше да бъде отложен за няколко години, може би дори след смъртта на Цвикер. Ученият беше един стар проклетник, но Джейсън го обичаше и му се възхищаваше. Загубата на Дж. Младши щеше да разбие сърцето му…

Забързан към Центъра на операциите, Брадли получаваше и анализираше данните, постъпили в комуникатора на китката му.

— Сигурни ли сте, че Младшия функционира нормално?

— Да… връзката е отлична, последният отчет за работата му преди петнадесет минути сочи, че всички системи са в ред. Но отказва да отговори на сигнала за отзоваване.

— По дяволите. В лабораторията се кълняха, че този алгоритъм е поправен. Продължавайте да опитвате. Усилете мощността на сигнала до възможния максимум. Какви са последните данни за земетресението?

— Лоши. Вулканът Монт-Пеле тътне, евакуират Мартиника. Отвсякъде постъпват предупреждения за цунами.

— А по-точно за Големите плитчини? Има ли признаци за започналата подводна лавина?

— Сеизмографите играят като луди — вече никой не знае какво точно става. Чакай за момент да видя сводката. Да, ето нещо ново. Мрежата на Службата за борба с подводниците към военния флот — не знаех, че още съществува! — се е разпаднала. Както и всички кабели в Атлантика — точно както през 29-а година. Да, идва насам.

— Колко време остава, докато ни стигне?

— Ако дотогава не си изпусне парата, около три часа. Дори четири.

Достатъчно време, помисли си Брадли. Знаеше точно какво трябва да направи. Свърза се с дежурния на палубата:

— Подгответе Дълбокия Джип. Слизам долу.

Това наистина ми харесва, казваше си Брадли. За пръв път имам желязна причина да отида с Дълбокия Джип до останките, без да ми се налага да подавам молба в три екземпляра по каналния ред. По-късно ще имам достатъчно време да оформя всички документи или да попълня електронната паметна записка…

За да се ускори потапянето, Дълбокия Джип бе натоварен с тежести; сега не му беше времето да се грижат за замърсяването на дъното с изхвърлени баласти. Само двадесетина минути след като блестящото сияние бе избледняло във водите над него, Брадли видя първите фосфоресциращи отблясъци около носа на „Титаник“. Нямаше нужда от тези илюминации; знаеше отлично разположението, а корабът не беше неговата цел сега. Стана му приятно, че светлините са запалени в чест на неочакваното му посещение.

Джейсън Младши беше на около половин километър и вършеше работата си със скромна съсредоточеност и всеотдайност. Монотонният опознавателен сигнал „пинг… пинг-пинг“ звучеше на всеки десет секунди и търсещият хидролокатор лесно го откриваше.

Без особена надежда Брадли препредаде аварийния сигнал за отзоваване и продължи да го повтаря, докато се приближаваше се към отказващия да се подчинява робот. Не беше изненадан или разочарован от абсолютно никаквата реакция от страна на робота. Няма защо да се тревожа, каза си. Имам още хиляди хитрости в торбата.

Приложи една от тях, когато между тях оставаха десетина метра. Дълбокия Джип с лекота изпревари Младшия и препречи изчисления му с компютър път. Подобни подводни конфронтации се извършваха често, за да се изпитат алгоритмите на Младшия за избягване на препятствия — те поне работеха безотказно.

Джейсън Младши спря и прецени създалата се ситуация. От разстоянието, на което се намираше, Брадли долови дори с невъоръжено ухо подобния на пиколо звук, докато роботът сканираше препятствието пред себе си и се опитваше да го идентифицира.

Възползва се от случая и предаде сигнала за отзоваване отново; никакъв успех. Безсмислено беше да продължава; навярно повредата беше в софтуера.

Джейсън Младши се завъртя на 90 градуса наляво и продължи да се движи под прав ъгъл по курса си. Измина десет метра и поднови отново работата си, надявайки се, че е избегнал препятствието. Но Брадли вече го чакаше там.

Докато роботът обмисляше новото предизвикателство, Брадли опита нова хитрост. Включи звуковия предавател.

— Джейсън Младши, чуваш ли ме?

— Да — отговори бързо роботът.

— Познаваш ли кой съм?

— Да, господин Брадли.

(Дотук добре…)

— Имаш ли някакви проблеми?

— Не. Всички системи работят нормално.

— Изпратихме ти „Отзоваване“ — подпрограма 999. Получи ли сигнала?

— Не.

(Каквото и да твърдят авторите на научна фантастика, роботите никога не лъжат, освен ако не са програмирани за това. Надявам се никой не е изиграл на Дж. Младши този мръсен номер…)

— Изпращам ти сигнала сега. Повтарям: подчини се на Код 999. Потвърди.

— Потвърждавам.

— Сега го изпълни.

— Не разбирам командата.

(По дяволите, движим се в кръг. И можем да продължим така и в буквалния смисъл, докато се изчерпи захранването — или търпението и на двама ни.)

Докато Брадли обмисляше следващия си ход, „Иксплорър“ прекъсна диалога им:

— Брадли, за съжаление нямаме никакъв резултат до този момент. Но се получи съобщение за теб. От професора.

— Казвайте.

— Изпускаш фойерверките тук горе. Току-що стана… изригване е най-точната дума, на около 40 запад 50 север. Доста е дълбоко, за да причини някакви щети на платформата, за щастие, но гърмящият газ е тръгнал нагоре по милионите кубически метри стъклени топчета. И гори — чак тук се вижда блясъкът, да не говорим за сиянието над нас! Да беше видял снимките от спътника — сякаш целият Северен Атлантик гори!

— Убеден съм, че гледката е неописуема. Но какво е съобщението от доктор Цвикер?

— Помоли да ти предадем, че Томи Голд е бил прав. Каза, че ти ще разбереш.

— Откровено казано в момента хич не ми е до доказването на научни теории. Колко ми остава, преди да тръгна нагоре?

Брадли не изпитваше тревога, а известно притеснение. Можеше да пусне оставащия баласт и да запали двигателите за няколко секунди, за да тръгне нагоре, дълго преди да го е застигнала някаква си подводна лавина. Но искаше да завърши успешно мисията си по причини, които сега вече бяха едновременно лични и професионални.

— По последни данни около час — може би малко повече. Имаш много време.

Един час беше напълно достатъчен; можеха да му стигнат дори пет минути.

— Джейсън Младши — обърна се към робота, — задавам ти нова програма. Команда 527.

Това беше командата за изключване на главното захранване, която щеше да остави да функционират единствено поддържащите системи. На Младшия не му оставаше нищо друго, освен да тръгне нагоре.

— Команда 527 приета.

Добре, това мина! Външните светлини на Дж. Младши пробляснаха и малките витла за контролиране на потапянето спряха да се въртят. За миг роботът като че ли замря. Дано не съм го пресилил, помисли си Брадли.

Малко след това светнаха прожекторите и витлата се завъртяха отново.

Дотук всичко вървеше по плана, но беше невъзможно човек да помни всичко за такава сложна система, каквато беше Дж. Младши. Брадли беше забравил една малка подробност. Някои команди работеха само в лабораторията; по време на операции действието им се анулираше автоматично. Предишното отменяне бе автоматично отменено.

Оставаше една-единствена възможност. След като не можеше да успее с добро, налагаше се да използва груба сила. Дълбокия Джип беше много го по-силен от Дж. Младши, който във всеки случай нямаше дори крайници, с които да се отбранява. Всяка схватка между двамата щеше да бъде гарантирана победа за единия от тях.

Но и недостойна същевременно. Винаги можеше да се измисли нещо по-добро.

Брадли обърна Дълбокия Джип, така че да не препречва повече пътя на Младшия. Роботът прецени новата ситуация за няколко секунди, после отново се зае търпеливо с работата си. Възхитителна беше всеотдайността му, но понякога май прекаляваше. Дали беше вярно, че археолозите са открили римски страж на своя пост в Помпей, затрупан от пепелта на Везувий, тъй като центурионът не дошъл навреме да го освободи от наряд? Като че ли тъкмо това щеше да се случи и с Дж. Младши.

— Съжалявам — промърмори Брадли, когато се изравни с нищо не подозиращата машина.

Тласна манипулатора на Дълбокия Джип в бронята и във всички посоки се разлетяха парчета метал. Помощните перки завъртяха Джейсън Младши в полукръг, после бавно спряха.

Изходът беше един, но роботът не престана да спори с човека.

Непрекъснатият сигнал премина в тревожно пиукане, което означаваше „Елате да ме приберете!“

Подобно на бомбардировач, който пуска товара си, Джейсън Младши хвърли железните тежести, които го държаха на дъното и започна бързо да се издига.

— Младшия тръгна най-сетне — съобщи Брадли на „Иксплорър“ — Ще е при вас след около двадесет минути.

Роботът отиваше в сигурни ръце. Половин дузина системи щяха да го засекат при излизането над водата и да го приберат на кораба, преди да се е завърнал Дълбокия Джип.

— Мисля, че разбираш — промълви Брадли, докато Джейсън Младши чезнеше във водното небе над него, — че това наскърби повече мен, отколкото теб самия.

40. Инспекция

Джейсън Брадли тъкмо се канеше да хвърли баласта си и да последва Дж. Младши нагоре към повърхността, когато от „Иксплорър“ му се обадиха отново:

— Чудесна работа, Джейсън! Следваме изкачването на Младшия. Гумените лодки вече го очакват, но ти не изхвърляй още тежестите си. От „Нипон-Търнър.“ те молят да им свършиш една работа — няма да ти отнеме повече от пет минути.

— Имам ли толкова време?

— Разбира се, иначе как бихме те карали да стоиш там долу. Остават повече от 40 минути, преди това нещо да удари — тук, на екраните ни прилича на въздушен фронт. Ще те предупредим, ако междувременно обстановката се измени.

Брадли светкавично прецени ситуацията. Дълбокия Джип можеше да стигне площадката на „Нипон-Търнър“ за около пет минути. Искаше му се да погледне „Титаник“ за последен път — и двете части, ако е възможно. Не съществуваше почти никакъв риск; дори ако предвижданията се окажеха напълно погрешни, оставаха му още няколко минути да стигне на хиляда метра нагоре, преди долу да връхлети стихията.

— Какво искат да направя? — запита, като завъртя Дълбокия Джип и обвитата в лед кърма застана пряко пред хидролокатора му.

— „Мори“ има проблеми със захранващите си кабели — не може да ги изтегли нагоре. Навярно са се заплели някъде. Би ли проверил какво става?

— Дадено.

Молбата беше разумна, още повече, че двамата с Дълбокия Джип бяха точно там. Масивните проводници, пренесли огромните си ампери до кърмата, струваха милиони долари. Нищо чудно, че подводниците не искаха да си тръгнат без тях. Реши, че „Петър Велики“ е успял да се справи.

Единствено мощните прожектори на Дълбокия Джип осветяваха призрачната ледена планина, все още прикована към дъното и очакваща момента на освобождението си, което вече можеше да не настъпи. Придвижвайки се предпазливо, за да избегне жиците, които свързваха ледения блок и балоните с гърмящ газ, той заобиколи огромната маса и стигна до двойката дебели силови кабели, простиращи се до подводницата над него.

— Не виждам нищо нередно — каза. — Да опитат да дръпнат здраво още веднъж.

Само след секунди огромните кабели завибрираха величествено, подобно на струните на някакъв гигантски музикален инструмент. На Брадли му се стори, че усеща инфразвуковите вълни, които излъчваха.

Но кабелите останаха предизвикателно опънати.

— Съжалявам — обади се отново Брадли горе, — нищо не мога да направя. Може би ударната вълна е блокирала механизма за освобождаване.

— Такова е мнението и тук горе. Добре, благодарим ти. По-добре вече се връщай у дома — имаш още много време, но по последни данни половин милиард тона кал се е запътила точно към теб. Казват, че гледката прилича на Мисисипи при разлив.

— След колко време ще е тук?

— След двадесет, не — петнадесет минути.

Ех, как искам да зърна и носа, помисли мечтателно Брадли, но да не подлагам на изпитание късмета си. Дори и да пропусна шанса да бъда последният човек, който е виждал „Титаник“.

С нежелание изхвърли баласт № 1 и Дълбокия Джип започна да се издига. Отправи последен поглед към огромното, обвито в лед скеле. След това се съсредоточи върху двойката кабели, които проблясваха на предните светлини на Дълбокия Джип. И както веригата на котвата на спасителната лодка придава увереност на аквалангиста, така и тези кабели създадоха на Брадли усещане за връзка със света над него.

Тъкмо се канеше да освободи и втората тежест и да ускори издигането си, когато нещата тръгнаха наопаки.

„Мори“ все още продължаваше с надежда да подръпва кабелите, опитвайки се да изтегли ценността от дъното на океана, когато нещо най-сетне поддаде. Но не това, което очакваше.

От противошоковия локатор прозвуча силен предупредителен сигнал; последва удар, който разтърси Дълбокия Джип, и Брадли увисна на предпазния колан. За миг зърна огромна бяла маса, която бавно премина край него и се отправи нагоре към повърхността.

Дълбокия Джип започна да потъва. Брадли хвърли и останалите два баласта.

Сякаш потъването почти спря. Но не съвсем: Дълбокия Джип се понесе съвсем бавно към дъното на океана.

Брадли постоя мълчаливо няколко минути. След това съвсем ненадейно за самия себе си започна да се смее. Все още не беше в непосредствена опасност, а положението беше наистина смешно.

— „Иксплорър“ — обади се горе. — Няма да повярвате, но току-що се блъснах в един айсберг.

41. Свободно издигане

Дори сега Брадли не смяташе, че е в истинска опасност; беше по-скоро ядосан, отколкото разтревожен. И все пак положението изглеждаше истински драматично. Беше заседнал на дъното, изгубил всякаква способност да изплува нагоре. Лекият удар от издигащия се миниайсберг навярно бе отнесъл някои от плавателните модули. И като че ли това не беше достатъчно, а най-голямата подводна лавина се бе насочила към него и се очакваше да се стовари върху му след десетина-петнадесет минути. Не можеше да не се усеща като герой от филм на Стивън Спилбърг.

(Първа стъпка: да проверя дали двигателната система на Дълбокия Джип може да ми осигури достатъчно изтласкване, за да се измъкна оттук…)

Подводницата леко помръдна и изхвърли облак кал, която изпълни водата наоколо със заслепителен облак отразена светлина. Дълбокия Джип се издигна на няколко метра, после отново потъна на дъното. Батериите му щяха да се изтощят много преди да успее да стигне до повърхността.

(Отвратително е. Няколко милиона ще отидат по дяволите, или най-малкото на дъното. Но може би ще успеем да спасим поне остатъците от Дълбокия Джип, когато всичко това свърши — както направихме с добрия стар „Алвин“ преди много години.)

Брадли посегна към превключвателя и махна защитния предпазител.

— Дълбокия Джип вика „Иксплорър“. Ще направя свободно издигане; докато се издигам, връзката ни ще прекъсне. Дръжте ме под око с радара. Стартирайте „хрътките“, може да се наложи да ме прибирате отнякъде.

Изчисленията бяха показали, а изпитанията потвърдили, че без допълнителните съоръжения капсулата на Дълбокия Джип може да извърши 40 бързи измервания, да се изхвърли над водата и да се приземи на палубата на всеки кораб наблизо. Или, разбира се, да се спотаи под водата, ако човек няма достатъчен късмет къде да се приземи.

— Готови сме, чакаме те, Джейсън. Късмет!

Той завъртя малкия червен ключ и светлините пробляснаха отново, докато силният ток преминаваше пред детонаторите.

Съществуват някои инженерни системи, които никога не може да бъдат щателно проверени, преди наистина да станат необходими. Дълбокия Джип беше отлично конструиран, но изпитанията на аварийния механизъм биха стрували по-голямата част от бюджета на МОМД.

Двойните експлозивни заряда отделиха животоспасяващата капсула със собствена подемна сила от останалата част точно както бе планирано.

Но, както често казваше Джейсън, морето винаги ще измисли нещо друго. Титановата капсула беше достатъчно сериозно засегната; ударните вълни, макар и сравнително слаби, се престроиха и се срещнаха в една точка.

Беше твърде късно за страх или съжаление; в частицата от секундата, преди да експлодира капсулата, Джейсън Брадли имаше време за една-единствена мисъл: какво хубаво място да срещнеш смъртта си.

42. Вилата на залез слънце

Докато караше взетата под наем кола покрай сложно изплетените железни порти, красиво окастрените дървета и цветни лехи събудиха стари спомени. С голямо усилие на волята Доналд Крейг потисна нахлуващите мисли за замъка Конрой. Нямаше да го види никога вече; тази глава от живота му бе приключила безвъзвратно.

Изпитваше дълбока тъга и така щеше да бъде до края на дните му. И все пак се чувстваше свободен; още не е късно — как беше онази най-често грешно цитирана фраза от Милтън? — „да търся свежи гори и нови пасища“. Опитвам да се препрограмирам, мислеше си омърлушено Доналд. Да започна нова страница.

На няколко метра от елегантната сграда имаше малък паркинг. Доналд заключи колата и приближи входната врата. На нивото на очите, точно над бутона на звънеца и малкия микрофон, бе окачена чисто нова медна табелка. Въпреки че никъде не се виждаше дебнещото око на камера, Доналд не се съмняваше, че някой го наблюдава отвътре.

На един ред върху табелката с тлъсти букви бе написано:

Д-р Ивлин Церик, доктор по психиатрия

Доналд я погледа замислено няколко секунди, засмя се и посегна към звънеца. Но вратата го изпревари.

Щракна леко и се отвори широко; след това Ива каза с онзи пронизващ, но изпълнен със състрадание глас, който по-късно често щеше да му напомня за доктор Джафърджий:

— Добре дошли, господин Крейг. Всеки приятел на Джейсън е и мой приятел.

43. Заклинание

15 април 2012, 02.00 ч.

Беше страшно неподходящо време за информационните мрежи — твърде рано за Северна и Южна Америка и недостатъчно късно за вечерните европейски новини. Във всеки случай цялата история бе достигнала кулминацията си; вече малко хора проявяваха интерес към състезание, което бе така добре и истински загубено и от двата отбора.

Всяка година в продължение на един век американската брегова охрана хвърляше един венец на това място. Но тази стогодишнина беше особена: център на толкова много изгубени надежди и мечти и богатство.

„Глоумър Иксплорър“ беше обърнат по посока на вятъра, така че салонът на горната палуба осигуряваше на почетните гости защита от ледените северни пориви на вятъра. Все пак не беше толкова студено, както в онази ясна нощ преди сто години, когато Северният Атлантик бе решил така съдбата на хиляди души.

Никой на борда не бе присъствал на последната церемония, когато „Иксплорър“ почел паметта на мъртвите, но мнозина навярно си спомняха някогашния таен ритуал от другата страна на света в един опръскай от кръв век, който сякаш принадлежеше към съвсем друга епоха. Човешката раса бе помъдряла малко, но оставаше още много време, преди да може да претендира с пълно право за цивилизованост.

Бавната част на Втората симфония от Елгар отзвуча в пълна тишина. Не можеше да има по-подходяща музика от това преднамерено сбогуване с Едуардианската епоха, сътворено по същото време, когато „Титаник“ е израствал в доковете на Белфаст.

Всички очи бяха вперени във високия сивокос мъж, който вдигна венеца и го спусна леко през борда. Остана в мълчание дълго време; всички присъстващи на брулената от вятъра палуба споделяха чувствата му, но за някои преживяването беше особено мъчително. Те бяха с него на борда на „Кнор“, когато телевизионният монитор бе показал за първи път останките от „Титаник“ на 1 септември 1985 г. Сред тях беше и човекът, сватбената халка на чиято починала съпруга бе хвърлена в същите води преди четвърт век.

Този път „Титаник“ бе загубен завинаги за човечеството, което го бе замислило и построило; вече никога човешки поглед нямаше да съзре разпилените му останки.

Най-сетне много хора се освободиха от една фиксидея, която ги бе преследвала цял живот.

44. Дълбините на времето.

Звездата, някога наричана Слънце, се беше променила малко в сравнение с отдавна отминалите времена, когато човекът я е почитал като божество.

Две планети бяха унищожени безвъзвратно — едната преднамерено, другата по случайност, а пръстените на Сатурн бяха загубили голяма част от славата си. Но като цяло Слънчевата система беше останала почти незасегната от кратката интервенция на животинския вид, кръстосващ космическото пространство.

Наистина някои области все още носеха белезите на минали благоустройства. Кратерите на Марс бяха изродени в няколко плитки езера, но край екваториалния пояс все още съществуваха огромни гори от борови мутанти.

Венера, някога наричана Новият рай, се беше възвърнала към предишния ад. От Меркурий не остана нищо. Съкровищница на основните залежи от тежки метали в системата, планетата бе буквално изстъргана през хилядолетията звездно инженерство. Последните останки от ядрото й — с неочакваната жила от единични магнитни полюси — бяха използвани за построяването на корабите от флотилията на Изхода.

А Плутоний, разбира се, остана погълнат от страховитата отчужденост, която най-добрите учени на човешката раса напразно се опитваха да проумеят дори когато летяха в търсене на по-сигурни планети. Не бе останала и следа от тази древна трагедия, когато Търсача падна към Земята, следвайки невидимата диря.

Междузвездната сонда, която Човека бе изпратил към сърцевината на Галактиката, бе проучила дузина звезди, преди сигналите й да бъдат уловени от друга цивилизация. Търсача знаеше до точност няколко десетки светлинни години произхода на първобитната машина, чиято траектория следваше. Беше изследвал почти сто слънчеви системи и бе научил много. Планетата, към която приближаваше сега, беше малко по-различна от вече изследваните; нямаше причини за вълнение дори Търсача да беше способен на подобно чувство.

Радиоспектърът беше тих, като се изключи съскането и пукането на космическия фон. Не беше останало нищо от блещукащите мрежи, които покриваха нощните земи на повечето технически развити светове. Търсача не откри и химическите следи от индустриалното развитие, когато влезе в атмосферата на Земята.

Автоматично премина на стандартната програма за търсене. Тя се разложи на милиони съставки, които се пръснаха по лицето на планетата. Някои нямаше да се върнат никога, а просто щяха да изпращат информация. Но това беше без значение; Търсача винаги можеше да създаде други, за да ги подмени. Единствено основната му памет беше незаменима, макар че имаше поддържащи копия и от нейното съдържание, съхранени на сигурно място в трите посоки на нормалното пространство.

Земята бе обиколила Слънцето няколко пъти, преди Търсача да успее да събере цялата достъпна информация за напуснатата планета. Беше оскъдна; мегагодини от ветрове и дъждове бяха отнесли всичко от градовете на хората, а бавното движение на тектоничните пластове беше променило напълно всички предишни очертания на земя и вода. Континентите се бяха превърнали в океани; морските котловини бяха станали равнини, които от своя страна се бяха нагънали в планини…

…Сигналът за аномалия беше най-тихият в серията електронно сканиране, но веднага привлече внимание. Природата ненавиждаше правилните линии, правите ъгли, повторението на форми, освен на нивото на кристали и снежинки. Това нещо беше милиони пъти по-голямо; в сравнение с него Търсача приличаше на джудже. Би могло да е само творение на интелигентен разум.

Обектът лежеше в недрата на една планина, погребан от километри утаечни скали. Нужни бяха само няколко секунди за достигането и изравянето му без никаква повреда. Но узнаването на тайните му навярно щеше да отнеме месеци или дори години. Сканирането бе повторено при по-голяма разделителна способност. Сега стана ясно, че обектът е направен от желязна сплав от изключително прост тип. Никоя цивилизация, построила някога междузвездна сонда, не би използвала такива груби материали. Търсача почти изпита разочарование…

Но колкото и примитивен да беше обектът, досега не беше откриван друг толкова голям и сложно направен артефакт. Може би в крайна сметка си заслужаваше реконструирането му.

Високоинтелигентните системи на Търсача мислиха върху проблема в продължение на много, много микросекунди, анализирайки възможните последици от това действие. Накрая Главният корелатор взе решение.

„Да започваме.“