Призракът от големите плитчини

32. Никой друг освен нас, роботите

До първото десетилетие на новия век огромната руина и останките край нея бяха стояли непроменени, макар и не непокътнати. Сега, с приближаването на 2010, дъното на океана се бе превърнало в арена на събитията, или по-точно — в две арени на разстояние 1000 метра една от друга.

Скелето около носа беше почти завършено, а Къртицата бе успяла да прокара двадесет и пет от масивните ремъци под кораба; оставаха още пет. Повечето от калната маса, натрупала се около кораба при забиването му в дъното, беше разбита с мощни водни струи, а огромните котви не бяха вече полузаровени в тинята.

Бяха осигурени повече от двадесет хиляди тона товароподемност от точно толкова кубически метра пакети стъклени топчета, стратегически разположени край подпорите на скелето и на няколко места вътре в самия кораб, където конструкцията можеше да издържи на натоварването. Но „Титаник“ не бе помръднал от лобното си място, нито пък някой очакваше подобно нещо. Нужни бяха още десет хиляди тона тяга, за да започне изравянето му от тинята и бавното му издигане на повърхността.

Колкото до разбитата кърма, тя вече бе изчезнала под бавно нарастващия леден блок. Средствата за масова информация често цитираха Харди: „В призрачните тихи далнини растеше Айсбергът“, макар че поетът надали си е представял именно такава употреба на стиховете си.

Предпоследният стих също се цитираше нашироко и точно толкова извън контекста. Както „Паркинсън“, така и „Нипон-Търнър“ се изтощиха да слушат, че

Надяваха се събитието наистина да бъде „величествено“, но в никакъв случай, доколкото зависеше от тях, „общо“.

Почти всички операции върху двете половини от кораба се извършваха с дистанционно управление от повърхността; единствено в критични ситуации се налагаше присъствието на хора долу. През последното десетилетие подводната роботна техника бе отишла значително по-напред от забележителните постижения в областта на строителството на платформи за нефтодобива от миналия век. Приходите от операцията щяха да бъдат огромни, макар че — както често кисело отбелязваше Рупърт Паркинсън — голяма част от тях щяха да минат в ръцете на други хора.

Разбира се, имаше много проблеми, несполуки и дори аварии, макар и без жертви. По време на една силна зимна буря „Иксплорър“ бе принуден да напусне площадката, за неудоволствие на капитана му, който възприе събитието за професионална обида. Повръщащите пасажери обаче като цяло не споделиха гледната му точка.

Дори тази проява на Североатлатническа ярост не прекрати операциите по кърмата. На двеста метра под водата демобилизираните ядрени подводници, прекръстени вече на имената на един пионер-океанограф и един прочут корабостроител, „Матю Фонтейн Мори“ и „Петър Велики“, дори не подозираха за разразилата се на повърхността буря. Техните реактори продължиха да изсипват неуморно мегават след мегават слаботокова електроенергия към дъното, създавайки издигащ се стълб топла вода при изпомпването на топлината от руината.

Тези изкуствено произведени подводни гейзери предизвикаха неочакван от никого благоприятен ефект, като изхвърлиха към повърхността хранителните вещества, които иначе щяха да останат на дъното на океана. Невероятната реколта от планктон, която се роди в резултат на това, зарадва популацията от риба и доведе до рекорден улов на треска. Правителството на Нюфаундленд официално помоли подводниците да останат на дъното, когато двата съда изпълниха задълженията си по договора с „Нипон-Търнър“.

Съвсем отделно от тази дейност на хиляди километри разстояние се влагаха с еднакво усърдие голямо количество пари и усилия. Във Флорида, недалеч от ракетните площадки, които бяха изпратили човек на Луната, а сега наблюдаваха приготовленията на друг екипаж за Марс, трескаво се строеше подводният музей „Титаник“. А от другата страна на земното кълбо Токио подготвяше още по-изумителен подводен изложбен салон с прозрачни коридори за посетителите и разбира се, зала за непрекъснати прожекции на филма, който се очакваше да бъде наистина зрелищен.

Огромни суми се влагаха и навсякъде другаде по света, и по-специално в страната, която някога беше известна като Русия. Благодарение на „Петър Велики“ акциите от операциите по изваждането на „Титаник“ бяха особено популярни на Московската фондова борса.

33. Слънчев максимум

— Друга от моите мании — каза Франц Цвикер — е цикълът на слънчевите петна. Особено настоящият.

— Какво толкова специално има в него? — запита Брадли, докато двамата вървяха към лабораторията.

— Първо, кулминацията му ще бъде — да, позна! през 2012 г. Вече отдавна е минал през максимума от 1990 г. и се приближава до рекорда от 2001.

— Е, и?

— Между нас казано, изплашен съм. Толкова ненормалници са се опитвали да свързват събитията с 11 годишния цикъл, който така или иначе не винаги е точно единадесет години, че броенето на петната по слънцето често се класифицира като астрология. Но в едно няма съмнение: че слънцето оказва влияние върху всичко на земята. Убеден съм, че то е виновно за ненормалните метеорологични явления, на които станахме свидетели през последния четвърт век. Не можем да хвърляме цялата вина върху човешката раса, както им се иска на „Блупийс“ и компания.

— Мислех, че сте техен привърженик.

— Само в понеделник, сряда и петък. През останалата част от седмицата държа под око Майката Природа. Аномалиите във времето не са единствената беда. Повишава се сеизмичната активност. Виж какво стана в Калифорния. Чудя се защо хората продължават да строят къщи в Сан Франциско. Не им ли стигна 2002 г.? А сега очакваме още по-голямо…

Джейсън приемаше за привилегия това, че ученият обичаше да споделя мислите си с него; двамата, толкова различни по възпитание и характер, се уважаваха и като колеги, и като приятели.

— Има още нещо, което ми причинява кошмари. Дълбоководните изригвания, причинени навярно от земетресенията, а може би и от човека.

— Спомням си някои от тях. Особено онова през 1998 в акваторията край Луизиана. Отнесе цяла платформа.

— О, беше слаба работа! Говоря ти за истинските изригвания, като онзи кратер, открит от учените на „Шел Ойл“ през 80-те. Представяш ли си каква експлозия е предизвикало — изринати са три милиона тона морско дъно! Също като голяма атомна бомба.

— И смятате, че може да се случи отново?

— Убеден съм, но не зная кога и къде. Непрекъснато предупреждавам хората от „Хиберния“, че дърпат дявола за опашката. Ако Томи Голд е прав — а той се оказа прав за неутронните звезди, макар че посгреши за лунния прах и твърдото тяло — ние едва сме зачоплили земната обвивка. Това, което сме успели да уловим, е дребно изтичане от истинските въглеводородни резервоари на десет или повече километра дълбочина.

— Ама че дребно! Та то опустошава цивилизацията ни от векове насам.

— „Опустошава“ ли каза или „разрушава“? А, ето го и нашия блестящ ученик. Как върви обучението му?

Джейсън Младши лежеше върху транспортен колесник като риба на сухо. Беше свързан с безброй компютри посредством кабели, които изглеждаха на Брадли абсурдно тънки. Израснал в епохата на медните проводници, той така и не свикна с революцията на оптичните влакна.

Сякаш нищо съществено не се случваше; дежурната техничка бързо скри микрокнигата, която четеше на монитора, и веднага превключи изображението.

— Всичко е наред, докторе — отвърна бодро тя. Просто проверявам базата данни от експертната система.

Това тук е част от мен самия, помисли си Джейсън. Беше прекарал дълги часове в подводни тренажори, докато програмистите се опитваха да кодират и запишат на свой език придобитите с упорит труд негови умения — самата същност на ветерана морски инженер Джейсън Брадли. Започваше все по-често да чувства, че Дж. Младши се превръща в заместител на сина му.

Това усещане се засилваше, когато двамата трябваше да общуват директно. Стара шега за водолазите беше, че речникът им за връзка с околния свят се състои от стотина думи, точно колкото им бяха необходими в работата под водата. Но Джейсън Младши притежаваше достатъчно богат изкуствен интелект, за да надхвърли значително тази цифра.

Учените от лабораторията се надяваха да изненадат Джейсън, като използват гласа му за модел за синтезатора на човешки глас на Дж. Младши, но реакцията му ги разочарова. Шегаджиите бяха забравили, че малко хора могат да разпознаят собствения си възпроизведен глас, особено когато той произнася рядко използвани от тях самите изречения. Джейсън дори не схвана шегата, докато не видя хилещите се физиономии наоколо.

— Има ли някаква причина, Ан — запита Цвикер, да не започнем изпитанията под вода навреме?

— Не, докторе. Алгоритъмът за аварийно действие като че ли все още не задейства правилно, но разбира се, той няма да ни е нужен на първо време.

Въпреки че преобразувателите на звука не бяха конструирани за работа над водата, Джейсън се изкуши да размени няколко думи с Младшия.

— Здравей, Джейсън Младши. Чуваш ли ме?

— Чувам ви.

Звукът, който излизаше от машината, беше силно изкривен, но думите се разбираха съвсем добре. Под водата качеството на звука щеше да бъде далеч по-добро.

— Знаеш ли кой съм аз?

Настъпи дълга пауза, след това Дж. Младши отвърна:

— Не разбирам този въпрос.

— Приближете се към него, господин Брадли — посъветва го техничката. — Извън водата нашият Джейсън е малко глух.

— Познаваш ли ме?

— Да. Вие сте Джон Максуел.

— Да се върне на конструкторите — измърмори Цвикер.

— А кой всъщност е Джон Максуел? — запита Брадли, по-скоро развеселен, отколкото ядосан.

Момичето изглеждаше притеснено.

— Шефът на отдела по симулиране на човешкия глас. Но това не е проблем — тестовете още не са валидни. Под вода ще ви разпознава на половин километър разстояние.

— Надявам се. Довиждане, Джейсън Младши. Ще се видим по-късно, когато не си толкова глух. Сега да проверим дали Дълбокия Джип е в по-добра форма.

Дълбокия Джип беше другият първостепенен проект на лабораторията. Повечето посетители, когато го виждаха за пръв път, питаха: „Това подводница ли е или усъвършенстван водолазен костюм?“ Отговорът неизменно беше: „И двете.“

Поддръжката и експлоатирането на подводни съдове за тричленен екипаж от рода на „Марвин“ беше скъпо начинание: само едно негово потапяне струваше около сто хиляди долара. Имаше много случаи, когато един човек можеше да свърши работата на трима.

Цялата лаборатория знаеше добре тайната амбиция на Джейсън Брадли. Той се надяваше Дълбокия Джип да бъде готов навреме, за да го отведе до „Титаник“, докато корабът още лежеше на дъното на океана.

34. Буря

Щяха да изминат десетилетия, преди метеоролозите да успеят да докажат, че голямата буря през 2010 е едно от поредицата природни бедствия, започнали през 80-те години на XX век като предвестник на климатичните промени през следващото хилядолетие. Преди да изчерпи енергията си, опустошавайки западните склонове на Алпите, Глория нанесе щети за 20 милиарда долара и взе повече от хиляда жертви.

Метеорологическите спътници неизменно изпращаха предупреждения няколко часа преди бедствието, иначе броят на жертвите би бил многократно по-голям. Но, за нещастие, мнозина не чуваха прогнозите или пък не ги вземаха на сериозно. Особено в Ирландия, където първо се стовари жестокият чук на небето.

Доналд и Едит Крейг работеха върху редакцията на последните метри от „Операция дълбоко замразяване“, когато Глория удари замъка Конрой. Не усетиха нищо зад масивните стени, не чуха дори зловещия трясък, когато бурята помете с един замах тъмната стаичка на върха на замъка.

Ейда вече храбро признаваше факта, че е безнадежден случай в чистата математика — онази, която според прочутия тост на Дж. X. Харди нямало да послужи никому за нищо. Без сам някога да узнае — тъй като тайните на програмата за разшифроване на кодовете ЕНИГМА бяха отрити десетилетия по-късно, — Харди се бе оказал удивително неправ още приживе. В ръцете на Алън Туринг и неговите колеги дори нещо толкова абстрактно като теорията на числата се оказа силен коз.

По-голямата част от висшата математика и тригонометрията и буквално цялата теория на символната логика останаха затворена книга за Ейда. Просто не я интересуваха; беше отдала сърцето си на геометрията и свойствата на пространството. Вече се забавляваше с петмерни пространства, тъй като четиримерните й се сториха прекалено елементарни. Подобно на Нютон, тя „плуваше в непознати морета на мисълта — сама“.

Но днес се намираше в обикновеното тримерно пространство благодарение на подаръка, който чичо Брадли току-що й бе изпратил. Тридесет години след появата си кубът на Рубик се бе завърнал отново за човечеството — в много по-дяволски вариант.

Както всяка чисто механическа конструкция, оригиналният куб имаше един недостатък, за който пристрастените към него трябваше да бъдат благодарни на изобретателя. За разлика от съседните си стени, шестте централни кубчета бяха фиксирани. Останалите 48 можеха да се въртят около тях в една от възможните 43 252 002 274 489 856 000 комбинации.

„Марк II“ не притежаваше тези ограничения и всичките петдесет и четири малки кубчета можеха да се движат, без да подскажат верните ходове на вече вбесените запалянковци. Само развитието на микрочиповете и екраните от течни кристали направи възможно съществуването на това чудо; в действителност нищо не се движеше, но многоцветните квадрати можеха да се местят по повърхността на куба само с едно докосване с пръст.

Отпусната в малката си лодка в компанията на Лейди, Ейда късно забеляза помръкналото небе. Бурята вече я връхлиташе, когато най-сетне запали мотора на лодката и се насочи към навеса. Не й минаваше през ум, че може да има някаква опасност; в крайна сметка езерото Манделброт беше дълбоко едва три фута. Но Ейда не обичаше да се мокри, а Лейди просто ненавиждаше.

Още преди да стигне западния бряг на езерото, бурята се разрази и грохотът й стана почти оглушителен. Ейда се изуми: това беше истински вълнуващо! Но Лейди се ужаси и се опита да се скрие под седалката.

Насочвайки се към Шипа между алеите от кипариси, момиченцето бе отчасти защитено от природната ярост. Но за първи път се разтревожи; големите дървета от двете страни се люлееха като тръстики от вятъра.

Оставаха му десетина метра до сигурния бряг и навеса за лодки, някъде между най-крайния Изток на М-множеството и границата с безкрайността на минус 1,999, когато опасенията на Патрик О’Брайън за пресадените кипариси трагически се сбъднаха.

35. Артефакт

— Може би ще ви е интересно да научите — каза доктор Джафърджий с онази клинична студенина, която Доналд намираше за досадна (макар че как иначе психиатрите биха запазили здравия си разум?), — че случаят на Едит не е единствен. От откриването на Ммножеството през 1980 г. мнозина са губили ума си по него. Обикновено това са компютърни запалянковци, които нямат много ясна представа за действителността. В информационните банки днес се съдържат около 60 случая на манделмания.

— А има ли излекувани?

Доктор Джафърджий се намръщи. „Излекуван“ беше дума, която той рядко използваше; терминът, който предпочиташе бе „приспособяване“.

— Да кажем, че в 80 % от случаите пациентът е способен да се върне към… ъ-ъ… нормален живот, понякога с помощта на лекарства, понякога с електронни имплантати. Цифрата е доста окуражаваща.

С изключение на онези 20 %, помисли си Доналд. Към коя ли категория принадлежеше Едит?

През първата седмица след трагедията тя беше неестествено спокойна; след погребението някои от общите им приятели бяха изненадани от проявите й на привидно безразличие. Но Доналд знаеше колко страда и не се учуди, когато започна да се държи неадекватно. Когато започна да броди из замъка нощно време, обикаляйки празните зали и влажните коридори, които така и останаха неремонтирани, той осъзна, че трябва да потърси съвет от лекар.

Въпреки това продължи да отлага, като се надяваше, че Едит ще преболедува след първите признаци на дълбока скръб. И наистина, сякаш бе започнала да се възстановява, когато внезапно почина Патрик О’Брайън.

Отношенията между Едит и стария градинар бяха вечно изострени, но двамата се уважаваха и споделяха обичта си към Ейда. Смъртта на малката беше еднакво тежък удар за Пат и родителите й; той също се чувстваше виновен за трагедията. Ех, ако беше отказал да пресади тези кипариси… ако…

Беше започнал да пие отново и напоследък рядко го виждаха трезвен. Една студена нощ, след като съдържателят на „Черния лебед“ го бе отпратил вкъщи, той се бе изгубил в селото, където бе прекарал целия си живот. На сутринта го намериха умрял от измръзване. Отец Макмълън смяташе, че причината за смъртта му е по-скоро самоубийство, отколкото нещастен случай, но дори и да беше грях да погребе Пат по християнски, той беше готов да измоли прошка от Бога за това. Както и за малкото пухкаво същество, което Ейда държеше в ръцете си.

В деня след второто погребение Доналд завари Едит седнала пред монитора с висока разделителна способност втренчено да съзерцава една от безкрайните миниатюрни версии на Множеството. Не искаше да разговаря с него и внезапно той осъзна с ужас, че в образа на екрана тя търси Ейда.

През последвалите години Доналд Крейг често се улавяше да мисли за отношенията, която се бяха развили между него и Джейсън Брадли. Въпреки че се бяха виждали едва пет или шест пъти и то все по работа, той бе усетил онази обвързваща взаимна симпатия, която понякога се поражда между мъже и става почти толкова силна, колкото и сексуалното привличане, дори когато е лишена от всякакво еротично съдържание.

Може би Доналд напомняше на Брадли за липсващия му приятел Тед Колиър, за когото често говореше. Във всеки случай и двамата се радваха на взаимното си присъствие и се срещаха дори когато това не бе абсолютно необходимо. Може би Като и концернът „Нипон-Търнър“ проявяваха голяма доза подозрителност, но Брадли никога не престъпи неутралитета си на служител на МОМД. Още по-малко се опитваше Крейг да използва този пост на приятеля си. Те споделяха личните си, не професионални си тайни. Доналд така и не научи каква роля е изиграл Брадли в решението на Организацията да забрани хидразина.

След погребението на Ейда — заради което Брадли бе прелетял половината свят — отношенията им станаха още по-близки. И двамата бяха загубили жена и дете; макар обстоятелствата да бяха различни, резултатите бяха почти еднакви. Връзката им се задълбочи дотам, че започнаха да си споделят интимни тайни и слабости, които никой от двамата не бе разкривал пред друг човек.

По късно Доналд се питаше как не се бе сетил сам за идеята; може би беше толкова близо до нея, че не можеше да види гората зад дърветата.

Падналите кипариси вече бяха извозени и двамата се разхождаха край езерото Манделброт — за последен път и за двамата, както се оказа по-късно, — когато Брадли очерта сценария.

— Това не е чисто моя идея — обясняваше с извинителен тон. — Знам го от един приятел психолог.

Измина доста време, преди Доналд да открие кой е „приятелят“, но веднага схвана възможностите, които предлагаше методът.

— Мислиш ли, че ще има ефект? — запита.

— Това трябва да обсъдиш с психиатъра на Едит. Дори идеята да е добра, той може да не я подкрепи. Нали знаеш, вечния лекарския синдром НИТ.

— Национален институт по терапевтика?

— Не. — „Не е Измислено Тук“.

Доналд се засмя, колкото и да не му беше весело.

— Имаш право. Но първо да видя дали мога да изпълня моята задача. Никак няма да е лесно.

Това беше слабо казано; задачата беше най-трудното нещо, с което се бе захващал в живота си. Често трябваше да спира работа, заслепен от сълзите, които напираха в очите му.

И изведнъж по някакъв загадъчен начин в подсъзнанието му се събуди спомен, който му даде сили да продължи. Някъде преди много години бе попаднал на един разказ за някакъв хирург в една от страните от Третия свят, който възстановявал зрението на бедни слепци. За тази цел вземал роговицата на донора няколко минути след смъртта му.

Този хирург трябва да е имал твърда ръка, след като е взел органи и от собствената си майка. Аз да не съм по-лош от него, каза си мрачно Доналд, докато вървеше към монтажната маса, където двамата с Едит бяха прекарали много часове в работа.

Доктор Джафърджий се бе оказал изненадващо отзивчив. Беше го запитал с леко ироничен, но доста разбиращ тон:

— И откъде ви хрумна тази идея? От някоя психарска видеодрама?

— Зная, че звучи така. Но може би си струва да опитаме… ако наистина одобрявате.

— Готов ли е вече филмът?

— Ето, в капсулата е. Искам да ви го покажа. Виждам, че имате комбиниран видеошкаф…

— Да, работи дори с касети VHS! Ще повикам Долорес, разчитам на нея. — Поколеба се и погледна замислено Доналд, сякаш искаше да добави още нещо. Наместо това натисна един бутон и каза тихо в пейджинг-системата на клиниката:

— Сестра Долорес, бихте ли дошли в моя кабинет? Благодаря.

Все още някъде в този череп има нещо от предишната Едит Крейг, мислеше си Доналд, докато седнали с доктор Джафърджий и сестра Долорес наблюдаваха фигурата пред огромния монитор. Ще мога ли да разруша невидимата, но непроницаема черупка, изградена от скръбта, и да я върна към действителността?

Познатият черен, подобен на бръмбар образ, плуваше върху екрана, протягайки безбройните си пипалца, които го свързваха с останалата Манделбротова вселена. Нямаше никакви указания за мащаба, но Доналд бе забелязал координатите, които определяха размерите на тази версия. Ако човек можеше да си представи цялото множество, простиращо се далеч извън границите на монитора, то вече бе по-голямо от Космоса, разкрит от космическия телескоп „Хъбъл“.

— Готов ли сте? — попита доктор Джафърджий.

Доналд кимна. Сестра Долорес, седнала съвсем близо до Едит, погледна към тяхната камера, в знак, че ги е чула.

— Тогава започваме.

Доналд натисна копчето и стартира подпрограмата.

Абаносовата повърхност на езерото Манделброт сякаш затрептя пред тях. Едит извика стресната и учудена.

— Много добре! — прошепна доктор Джафърджий. — Реагира!

Водите се разцепиха на две. Доналд извърна поглед; не можеше да понесе да гледа отново последното тържество на режисьорските си способности. Но успя да види образа на Ейда и чу гласа й, който каза нежно: „Обичам те, мамо… но ти не можеш да ме откриеш тук. Аз съществувам само в твоите спомени и ще остана завинаги там. Сбогом…“

Долорес прихвана падащото тяло на Едит, докато последната сричка отзвуча в безвъзвратното минало.

36. Последният обед

Беше чудесна идея, макар не всички да бяха се съгласили, че е наистина сполучливо осъществена. Интериорът на единствената в света дълбоководна подводница беше директно заимствай от класическия филм на Дисни „20 000 левги под водата“.

Пътниците, които се качиха на „Пикард“ (регистрация в Женева) се озоваха в плюшен, странно разпределен салон във викториански стил. Той бе замислен да вдъхва спокойствие и да отклонява каквато и да е мисъл за 7 000-те тона налягане върху всеки от малките люкове, които осигуряваха доста ограничена видимост към света наоколо.

Най-големият проблем, с който се бяха сблъскали строителите на „Пикард“, беше не конструкторски, а правен. Единствено лондонската „Лойд“ се съгласи да застрахова съда; никой друг не искаше да поеме ангажимента за пасажери, всички важни особи, с астрономически цифри в кредитните си сметки. Затова преди всяко потапяне на подводницата по възможно най-дискретен начин се събираха нотариално заверени откази от претенции.

Ритуалът по потапянето не беше по-обезпокоителен от стегнатата лекция на стюардесите за евентуалните последици от аварийно кацане, която трябваше да понасят вече десетилетия наред всички пътници на трансокеански полети. Разбира се, надписите „Пушенето забранено“ вече не бяха необходими. На „Пикард“ нямаше и предпазни колани и спасителни жилетки, които тук под водата биха били точно толкова ненужни, колкото и парашутите на борда на търговските въздушни лайнери. Многобройните вградени системи за тази цел бяха автоматични и ненатрапчиви за човешкия поглед. Ако се случеше най-лошото, от каютата се отделяше самостоятелна двуместна спасителна капсула и всяка от тях спокойно и безопасно можеше да се издигне на повърхността, съпровождана от яростни ултразвукови опознавателни сигнали.

Настоящето пътуване беше последното за сезона; наближаваше краят на годината и скоро „Пикард“ щеше да бъде пренесена по въздух към по-спокойни морета в Южното полукълбо. Макар че на дълбочината, на която плаваше подводницата, между зимата и лятото не съществуваше по-голяма разлика, отколкото между деня и нощта, лошото време на повърхността можеше да потопи пасажерите в дълбока, дълбока депресия.

По време на 30-минутното свободно потапяне на подводницата до площадката на операциите видните гости на „Пикард“ гледаха кратък стереофилм, показващ текущото състояние на работите по изваждането на останките и карта на предстоящото пътуване по дъното на океана. Докато траеше спускането, практически нямаше какво друго да се види в мрака освен случайното проблясване на някоя светеща риба, привлечена от странния нашественик в нейното царство.

Изведнъж сякаш призрачно сияние засвети някъде дълбоко долу. На „Пикард“ бяха изгасени всички светлини с изключение на червените сигнални лампи, когато отпред израсна носът на „Титаник“.

Почти всеки, видял кораба, бе потресен от едно и също усещане: навярно е изглеждал точно така преди сто години в корабостроителницата на Харлънд и Волф. Отново бе обгърнат от сложната плетеница на стоманеното скеле, обкръжен отвсякъде от работници. Тук обаче работниците не бяха човешки същества.

Имаше отлична видимост и капитанът изманеврира „Пикард“ така, че пасажерите и от двете страни на кабината да могат да разгледат максимално добре останките през тесните люкове. Внимаваше много да не блъсне някой от заетите в труд роботи, които не обърнаха никакво внимание на подводницата до тях. Тя не беше част от понятийната им система.

— Ако погледнете вдясно — каза екскурзоводът, млад възпитаник на „Удс Хол“, който гледаше да припечели нещо през ваканцията, — ще видите кабела „Надолу“, който стига до „Иксплорър“. В момента по него върви модул с противотежест. Цялата конструкция тежи около два тона. Сега го пресрещна един робот, откача модула, вижте как леко се движи. Роботът ще го отнесе до точката на окачване и ще го закачи. След това двутонната противотежест, която го е отвела надолу, ще бъде прехвърлена към кабела „Нагоре“ и ще бъде изпратена обратно към „Иксплорър“ за повторна употреба. Когато тази операция се повтори около десет хиляди пъти, ще могат да издигнат „Титаник“. Поне тази част от него.

— Доста сложен начин да се върши някаква работа — изкоментира една от важните особи. — Защо просто не използват сгъстен въздух?

Екскурзоводът го беше чувал десетки пъти, но се бе научил да отговаря търпеливо на подобни въпроси. (Заплащането беше доста добро, освен това имаше и допълнителни поощрения.)

— Възможно е, мадам, но е много по-скъпо. Налягането тук е огромно. Предполагам, че сте виждали обикновени кислородни бутилки, въздухът в тях е под налягане около двеста атмосфери. Ако отворите такава бутилка тук, въздухът няма да излезе. По-скоро водата ще нахлуе в нея и ще я изпълни наполовина!

Може би беше прекалил малко със сравнението; някои от пасажерите изглеждаха разтревожени. Затова продължи бързо, надявайки се да отклони неприятните им мисли:

— Наистина се използва сгъстен въздух за оформяне и по-прецизен контрол, а във финалните фази той ще играе главната роля. Сега шкиперът ще се приближи към носа и ще се плъзнем по палубата за разходки, така че ще имате възможност да разгледате всичко отблизо. За известно време няма да разговаряме…

Много бавно „Пикард“ мина по продължение на огромния неясно очертан корпус. Голяма част от него беше потънала в мрак, но от някои отворени люкове се разпиляваха снопчета светлина и показваха увлечените в труд роботи.

Никой не каза и дума, докато минаваха покрай обкичените с гирлянди от водорасли стоманени стени. Трудно беше да се преценят размерите на кораба, останал дори сто години след построяването си един от най-големите трансатлантически лайнери. И най-луксозният. „Титаник“ бе отбелязал краят на една епоха; след наближаващата война вече никой нямаше да може да си позволи такъв разкош. Нито да се осмели да рискува повтарянето му от страх да не би подобно разточителство да предизвика отново завистта на боговете.

Планината от стомана избледня в далечината. Светлинното сияние около нея стана едва забележимо и под „Пикард“ остана единствено пустото морско дъно, което ту се появяваше, ту се скриваше от погледа, осветено единствено от мощните фарове на подводницата.

Но макар и пусто, то съвсем не беше безинтересно; дълбоководните драги бяха оставили огромни белези по него.

— Това е полето на отломките — обяви екскурзоводът, нарушавайки най-сетне тишината. — Беше осеяно с най-различни предмети от кораба — мебели, прибори, кухненски съдове, каквото се сетите. Всички те бяха събрани, докато „Лойд“ и Канадското правителство водеха дела пред Международния съд. Когато най-сетне се намери разрешение на споровете им, беше вече твърде късно…

— Какво е това? — извика уплашено една от пътничките. Беше забелязала някакво движение пред своя люк.

— Къде? Да видя. О, това е Джейсън Младши.

— Кой?

— Джейсън младши. Последната играчка на МОМД… о, извинете — Международната организация за морското дъно. В момента го изпитват — това е автоматизиран робот-разузнавач. Надяват се да създадат цяла флотилия, така че да се състави подробна карта на морските и океанските дъна. Тогава ще опознаем океаните така добре, както луната.

Отпред се появи друг оазис от светлина и скоро пред очите на пасажерите се разкри невероятна гледка, колкото и пъти човек да я беше виждал на снимки или видеокадри.

От кърмата на кораба вече не се виждаше нищо: цялата беше погребана дълбоко под огромния ръбест леден блок на дъното на океана. От леда стърчаха дузина напречни греди, към някои от които посредством кабели с различна дължина бяха прикрепени полупразни балони.

— Грандиозна работа — каза младият екскурзовод с видимо възхищение. — Проблемът е да се предотврати откъртването на ледени парчета от блока и както виждате сложната подпорна конструкция се мъчи да се справи с това. Също и това скеле на върха на айсберга, което прилича на покрив.

Един от пасажерите, който очевидно не беше следил внимателно беседата, запита:

— Тези балони… не казахте ли преди малко, че не могат да изпомпат въздух на такава дълбочина?

— Не достатъчно, за да издигнат подобна огромна маса. Но това не е въздух. Балоните са пълни с водород и кислород, освободени от електролиза. Виждате ли кабелите? Те пренасят милиони, не — милиарди амперчаса от двете атомни подводници на четири километра над нас. Достатъчно електричество да захрани малък град.

Екскурзоводът погледна часовника си.

— Боя се, че тук няма много за разглеждане. Ще направим още една обиколка във всяка посока, после си тръгваме за вкъщи.

„Пикард“ пусна баластите си; щяха да бъдат прибрани по-късно и изпратени нагоре по кабела „Нагоре“ на носа на „Титаник“. Беше време да започне раздаването на автографи върху сувенирната брошура, която за мнозина пасажери се оказа истинска изненада…

— Боя се, че доста неща от менюто ги няма — каза младият екскурзовод с нотка на подигравка. — Възможностите за приготвяне на храна на „Пикард“ са доста ограничени. Нямаме дори микровълнова печка — ще изразходва твърде много електроенергия. Затова, моля, избягвайте скарата; уверявам ви, че студеният бюфет е превъзходен. Имаме също някои от сирената, но само по-леките. Горгонзола като че ли не е най-добрият избор за тези херметизирани пространства… Желая ви приятно прекарване, дами и господа. След около час ще бъдем горе.

37. Възкресение

Не се уреди лесно и беше отнело месеци спорове отвъд границата. Обаче съвместните погребения преминаха доста гладко; дори само в името на споделената обща трагедия християнин можеше да разговаря учтиво с друг християнин, фактът, че един от мъртвите беше от Северна Ирландия, помогна много; ковчезите можеше да бъдат положени в земята едновременно в Дъблин и Белфаст.

Докато „Lux aeterna“ от Вердиевия Реквием отзвучаваше бавно, Едит Крейг се обърна към Долорес и запита:

— Да кажа ли сега на доктор Джафърджий? Или ще реши отново, че съм луда?

Долорес се намръщи, после отвърна с онзи напевен карибски акцент, който веднъж й бе помогнал да проникне там, където се бе спотаил разумът в съзнанието на Едит:

— Моля те, скъпа, не използвай никога повече тази дума. Освен това, да, мисля, че трябва да му кажеш. Време е да поговорим с него отново, иначе ще започне да се тревожи. Той не е като други лекари, следи състоянието на пациентите си. За него те не са просто клинични случаи.

Доктор Джафърджий наистина се зарадва на обаждането на Едит; зачуди се откъде му звъни, но тя не му каза. Виждаше, че седи в голяма стая с тръстикови мебели (а може би тропиците, родният остров на Долорес?), и забеляза, че е напълно успокоена. На стената зад нея висяха две големи снимки и той веднага разпозна лицата: Ейда и „Колийн“.

Лекарят и бившата му пациентка се поздравиха топло, после Едит каза малко нервно:

— Може би ще си помислите, че съм се впуснала в нови търсения… и може би сте прав. Но поне този път зная какво върша и ще работя с някои от най-известните учени в света. Може би шансът за успех е едно към милион, но това е безкрайно — и наистина твърдя, безкрайно — по-добро от това, което мислех, че ми е нужно в М-множеството.

Не това, което ти е нужно, помисли си доктор Джафърджий, а което искаш. Но просто каза доста предпазливо:

— Продължавай, Едит. Заинтригуван съм… и в пълно неведение.

— Какво знаете за криобиологията13?

— Не много. Зная доста хора, които са били замразени, но така и не е доказано дали те… О! Разбирам накъде биеш! Каква изумителна идея!

— Но не е абсурдна!

— Да, макар че твоят шанс едно към милион може да се окаже прекален оптимизъм. Но при такава отплата… не, не бих казал, че е абсурдна. И ако се страхуваш, че ще наредя на Долорес да те качи на първия самолет за Клиниката, не се бой. Дори да не успее проектът ти, това може би е най-доброто лечение за теб.

Само ако, помисли си доктор Джафърджий, не те потисне почти несъмненият провал на идеята ти. Все пак то ще стане след много години…

— Радвам се, че ме разбирате. Още щом чух, че ще запазят тялото на Колийн с надеждата да го идентифицират, знаех какво трябва да направя. Не вярвам в съдбата, но как бих могла да пропусна този шанс?

Дали, наистина знаеш? — помисли Джафърджий. Загубила си една дъщеря; надяваш се да получиш друга. Спящата красавица, събудена не от добрия принц, а от застаряваща принцеса. Или може би магьосница — добра този път! — притежаваща сила, която далеч надхвърля фантазиите на което и да е ирландско момиче от XIX век.

Ако — само ако! — това стане, какъв странен нов свят ще се изправи пред Колийн. Тя ще бъде тази, която ще се нуждае от внимателно психологическо наблюдение. Но това беше най-смелата екстраполация.

— Не искам да охлаждам ентусиазма ти — каза Джафърджий, — но дори и да успееш да съживиш тялото, няма ли да са настъпили невъзвратими нарушения в мозъка след сто години смърт?

— Точно от същото се опасявах, когато започнах да мисля върху идеята. Но много изследвания доказват, че е напълно приемлива. Бях много изненадана, дори повече — потресена. Чували ли сте за професор Ралф Меркле?

— Да, името ми звучи познато.

— Преди повече от 30 години той и група млади математици извършиха революция в криптографията, като откриха система за обществени кодове… Няма да ви обяснявам надълго и нашироко, но това извади от строя всяка кодираща машина в света и доста шпионски мрежи. После, през 1990… или по-скоро през 1989 г. професорът публикува един класически доклад, озаглавен „Молекулярно възстановяване на мозъка“…

— А, този ли беше!

— Точно той. Бях сигурна, че сте чували за неговия труд. Там той изтъква, че дори да е имало сериозно нарушение в дейността на мозъка, то може да се коригира чрез апаратура, която ще бъде открита през следващия век. Тоест в наши дни.

— А открита ли е?

— И не една. Вижте само управляваните от компютър микросонди, които използват хирурзите. Днес няма научно предаване, което да не показва последните постижения в областта на нанотехниката.

— Но как ще се възстанови целият мозък, клетка по клетка? Помислете само за труда!

— Броят на операциите е около 1023. Дребно число.

— Да, наистина. — Джафърджий не беше сигурен дали Едит не се шегува; но не — изглеждаше напълно сериозна. — Добре, да предположим, че наистина успеете да възстановите мозъка до последната клетка. Нима това ще върне живота на човека? С всичките му спомени? Чувства? И с всичко останало — каквото и да е то, — което прави от човека неповторима личност?

— Можете ли да ми изтъкнете причини за противното? Не вярвам, че мозъкът е по-загадъчен орган от останалите в човешкото тяло, освен това знаем как функционира по принцип, не в детайли. Съществува един единствен начин да проверим и в процеса на работа ще открием много нови неща.

— Колко време смяташ, че ще продължи?

— Задайте ми този въпрос след пет години. Тогава може би ще ни е нужно още едно десетилетие… или столетие. Или цяла вечност…

— Мога само да ти пожелая успех. Проектът е впечатляващ, но се опасявам, че ще имаш много повече проблеми от чисто техническите. Роднините на Колийн, например, ако изобщо се открият.

— Не ми се струва много вероятно. Последната версия е, че момичето е било пътник без билет на кораба и затова не фигурира в списъка на пасажерите.

— Добре, но църквата, средствата за информация, хилядите спонсори… всичките писатели на историйки за духове, които искат да напишат биографията й… Става ми мъчно за бедното момиче само като си помисля.

Освен това не можеше да не мисли, макар че не го изрази на глас: „Надявам се Долорес да не ревнува.“

Доналд, разбира се, беше изумен и дълбоко възмутен: винаги в такива случаи съпругът (или съпругата) се чувстваше така.

— И дори не е оставила бележка? — запита той невярващ.

Доктор Джафърджий поклати глава:

— Няма защо да се тревожите. Ще ви се обади веднага след като се установи някъде. Ще й е нужно малко време, докато се приспособи. Дайте й няколко седмици.

— Знаете ли къде е?

Лекарят не отговори, което само по себе си вече бе достатъчен отговор.

— Добре, поне смятате ли, че е на сигурно място?

— Несъмнено е в изключително добри ръце. — Психиатърът направи една от онези дълги паузи, които бяха част от основния инвентар в професията му.

— Знаете ли, господин Крейг, всъщност аз трябва да съм ви доста сърдит.

— Защо? — запита Доналд искрено учуден.

— Това ми струваше най-добрия член на моя екип, моята дясна ръка.

— Сестра Долорес? Чудех се защо не я виждам исках да й благодаря за всичко, което направи.

Последва още една точно премерена пауза, после доктор Джафърджий каза:

— Тя помогна на Едит много повече, отколкото можете да предположите. Явно никога не сте подозирали и това, което ще ви кажа, може да ви шокира. Не смятам, че ви дължа истината. Тя само ще ви помогне. Първоначалното влечение на Едит не е било към мъжете, а Долорес определено ги мразеше, макар че понякога любезно правеше изключения в държанието си с мен… Тя успя да установи контакт с Едит на физическо равнище далеч преди да успеем да повлияем върху психиката на жена ви.

Те като че ли са родени една за друга. Макар че Долорес дяволски ще ми липсва. Доналд Крейг остана безмълвен и вцепенен, след това успя да изломоти:

— Искате да кажете, че… са били любовници? И вие го знаехте?

— Разбира се; моята работа като психиатър е да помагам на пациентите си с всички възможни средства. Вие сте интелигентен човек, господин Крейг… изненадан съм, че това може да ви шокира.

— Вашето поведение е определено непрофесионално!

— Ама че глупост! Тъкмо обратното. Да, през варварския XX век мнозина биха спорили. Можете ли да повярвате, че по онова време се е считало за престъпление лекарите да имат сексуални отношения със своите пациенти дори когато това е било единственото възможно лечение за тях? Или да вземем единствената добра последица от СПИН-а: болестта принуди хората да станат по-откровени, помогна им да се отърсят от пуританското си тесногръдие. Моите индийски колеги с техните проститутки в храмовете и еротични скулптури — винаги са били на по-прав път от всички нас. Бедата на Запада е, че имахме да наваксваме три хиляди проклети години.

Доктор Джафърджий спря да си поеме дъх и едва сега Доналд успя да събере мислите си. Не можеше да се отърси от чувството, че лекарят е престъпил професионалния си дълг. Дали беше изпитвал еротичен интерес към недостъпната сестра Долорес? Или пък имаше някакви други, по-дълбоки проблеми?

Разбира се, всеки знае защо някои хора стават психиатри…

С повече късмет човек успяваше да се излекува сам. А дори да не успееше, работата беше много интересна, а заплащането — отлично.