Проклятието на Оди

Глава двайсета

Беше прекрасна топла вечер. На брега на морето, под самия вулкан Етна, както винаги в събота течеше страхотен купон. Градината, изпъстрена с глицинии, и навесът, покрит с весели бугенвилии, бяха приютили тълпа младежи, възторжени почитатели на музиката, танца, напитките и игрите.

В средата на пъстрото множество Клодия — мургава и жизнерадостна петнайсетгодишна девойка, поруменяла от вълнение, сладка като манекен на пица „Капричоза", се въртеше като пумпал под звуците на музиката. Вихреше се в шеметен транс в ритъма на рока сред смеховете на приятелите й и усещаше допира на ръцете им, които я бутаха и поощряваха в неудържимия танц. Сладникавият дъх на жасмин бе толкова силен и опияняващ, че й се зави свят, почувства се много замаяна и се отказа.

— Стига. Стига, моля ви. Не мога повече.

Ръцете престанаха да я бутат и да я карат да се върти и Клодия се срина на тревата, театрално отпуснала ръце, преструвайки се на припаднала, с пълното съзнание, че всички ще са вторачени в нея и затова трябва да падне възможно най-стилно и убедително. Не можеше да ги види, понеже очите й бяха завързани с червено-бяла кърпа, което беше част от играта — разновидност на сляпа баба, която напоследък бе станала много модерна в Сицилия, по купоните за рождени дни. Скоро след това започна същинската част от играта, най-забавната, която тя очакваше с нетърпение.

— Готова ли си? — чу Клодия.

Нервно си облиза устните. Да, готова беше, дори изгаряше от нетърпение.

— Хайде, старт! — даде знак.

Клодия издаде напред устни, молейки се пръв да е Мауро. Ако не е той, ще опитва отново и отново, цялата нощ. Почувства нечий дъх съвсем близо до лицето си. Дишането беше учестено, напрегнато. После нечии тънки и студени устни се лепнаха върху нейните. Бяха неопитни, непохватни и блудкави. Хвана я яд на лошия й късмет и й се прииска да захапе новака. Сдържа се навреме.

— Романо.

Смехове и аплодисменти. Беше познала. Нямаше начин да е друг. Толкова нескопосано можеше да целува само сополанкото, който, като много други, се упражняваше на екрана на плейстейшъна си. Зелен като ливада. Пълен мухльо.

Оставаше още да мине през изпитанието със сладоледа, а после да чака цял час пак да й дойде редът.

Защо все нямаше късмет? Как не й се падна нито веднъж да се целува с Мауро? Беше отишла на купона с единствената надежда да е с него на игричката, а се бе оказала голям кутсуз. Само дето й се лепнаха микробите на младежите от половин Сицилия, без да вкуси поне веднъж тъй жадуваните устни на Мауро.

Сладоледите не я вълнуваха. Винаги ги разпознаваше. Били те с вкус на пъпеш, помодоро, банан или страчатела^[28]. Беше много добра в дегустацията на сладоледи. Изплези език и още с първото близване веднага определи вкуса:

— Кафе с лешници.

Последваха бурни ръкопляскания. Беше неоспорим първенец в разпознаването на сладоледи и в целувките с лигави начинаещи. Ама че скапан купон! Тъкмо се канеше да стане от земята, когато гласът на Мауро я хвърли в нокаут. Така и не успя да си свали кърпата от очите. Почувства как отмалява.

— Почакай — прошепна някой на ухото й. — Да видим дали ще познаеш този вкус.

Клодия замръзна в очакване, предполагайки, че Мауро е коленичил до нея. Затворила очи, си представи картинката: тя — легнала неподвижно като Спящата красавица, а той — приказният принц, се навежда над нея, все по-близо и по-близо, невероятно близо.

На седмото небе от щастие, Клодия усети свежи и страстни устни най-сетне да се сливат с нейните, езикът му жадно я затърси и цялото й същество се изпълни с дивен вкус на ягода. И тогава настъпи истинската върховна премала. Сякаш цялата нощ на средиземноморския бряг се взриви заедно с писъка на ударите от чинелите и тя почувства, че се разпада и се стапя, чезнеща в блажен припадък. Мауро вложи цялата си страст и усърдие в нескончаема целувка, която предизвика викове на възхищение. Клодия, отдадена напълно на увлечението, забравила, че е заобиколена от толкова любопитни погледи и изумени физиономии, протегна ръце, обви ги около врата на Мауро и му върна целувката трикратно по-страстна, после си пое дълбоко дъх и продължи. Докато накрая някаква злобарка, призвана един ден да стане активист от неправителствена организация, ги прекъсна:

— Добре, добре. Стига толкова, ще останете без въздух.

Клодия си облиза устните и въздъхна, без да си сваля превръзката.

— Това май беше… нямах достатъчно време да го определя. Трябва… да опитаме отново.

„Срама нямаш" — би я упрекнала Анаид. Така си и беше. „Хващай бика за рогата" — би изкоментирала закачливо Клодия. Carpe diem!^[29] — повтаряше си Клодия, тичайки по сицилианските плажове. И тя наистина го правеше. Леле, как само го правеше!

Репликата й бе посрещната със свиркания и смехове. Никой не хареса идеята да й се даде втори шанс, най-малко пък момичетата, повечето захласнати в Мауро и изпитващи дива ревност, че не са на нейното място.

Клодия с рязко движение си махна превръзката от очите и хвана ръката на Мауро, за да се издърпа и да стане. Впи очи в него, сякаш искаше да го изяде с поглед, и пусна номера с пърхането на клепки, в който бе ненадмината. Винаги действаше.

— А ти какво ще кажеш? Ще ми дадеш ли втори шанс?

Мауро беше готов да й даде всички шансове на света и Клодия започна да вярва, че е дошъл на купона по същата причина като нея. Толкова по-добре. Така щяха да избегнат недоразуменията и нямаше да са необходими увъртане и излишни преструвки. Двамата застанаха до хладилника със сладоледите и забравили за всички останали, се отдадоха на своя лична дегустация, извън играта. Затова, че се изолираха от приятелите си, рискуваха повече никога да не ги поканят на купон, заклеймявайки ги като отцепници, но Клодия знаеше, че този беше нейният велик звезден миг. Мауро, най-готиното, симпатично, чаровно, отворено и секси момче от училището, беше изцяло неин. Вече си имаше гадже за сезона. Предишният път бе Бруно, но той изобщо не можеше да се сравнява. Мауро беше… tanto bello… bellisimo^[30].

— Мммммммм… — примлясна от върховно удоволствие тя. — Сладко и горчиво… Орехи със сметана.

Мауро не я пускаше и като я целуна отново, настоя:

— Има и още една съставка.

Клодия задълба в изследователската си дейност, но внезапно чу боботене и спря по средата на заниманието си.

Гърмежът бе толкова ясен и силен, така натрапчиво осезаем, колкото и вкусът на орехови ядки с ябълка и сметана, който се топеше в устата й бавно и сладостно. Освен нея обаче никой от присъстващите на купона не беше го доловил.

— Какво става? — попита Мауро, когато забеляза, че Клодия се дръпва от него и застава като препарирана, наострила слух.

— Не го ли чуваш?

— Какво да чувам?

— Етна.

Мауро се изненада. Имаше добър слух.

— Това е Браян Фери.

Клодия го погледна, все едно виждаше някое изкопаемо.

— Не ме ли слушаш, когато ти говоря? Казах ти Етна, вулканът, нашият вулкан, който е над главите ни.

Мауро се усмихна.

— Слушам те, но не те чувам. — И пак я целуна.

Клодия рязко го отблъсна.

— Секунда, моля те, изпраща ми съобщение.

Малко смутен, Мауро я загледа така, сякаш беше паднала от Марс.

Клодия беше в транс, втренчила се в кратера на вулкана. Сви ръката си на фуния и заслуша с много сериозен вид. Наистина звукът беше равномерен, ритмичен. Етна й говореше. Помъчи се да разгадае посланието му, но усети езика на Мауро да я гъделичка по врата, извъртя се и неочаквано, ни в клин, ни в ръкав, му заши един шамар, но тутакси съжали.

Мауро се хвана за бузата засегнат.

— Стига бе, жена. Беше само закачка. Просто се опитвах да бъда мил.

Клодия се помъчи да го обърне на шега.

— Моето също. Хареса ли ми някое момче, шамаросвам го, разбира се, просто като мил жест.

Мауро не знаеше дали да се обиди, или да се почувства поласкан. Предпочете оптимистичния поглед.

— Значи ме харесваш.

Клодия никога не изпускаше предложената й възможност:

— Страшно много, но сега нещо ми е кофти на стомаха. От толкова сладоледи и целувки…. По-добре да продължим утре. Става ли?

Мауро се опита да я задържи.

— Нали няма да си тръгнеш и да ме зарежеш като захвърлен фас? — възпротиви се красавецът.

„Ама че тъпо положение! Защо нещата винаги трябва да са толкова объркани?" помисли си Клодия.

— Няма да те пусна. Тази нощ, като заспя, сигурно ще те сънувам.

— Можем да сънуваме заедно.

На Клодия взе да й става забавно. Беше свикнала да се оправя с „неустоимите завоеватели" или поне с онези, които се правеха на такива.

— Хъркаш ли?

Мауро се почеса по главата.

— Не, мисля, че не.

— Ами тогава опитай се тази нощ да разбереш. Пусни си една касета и записвай. Утре ще говорим.

Беше си чисто обещание, макар и завоалирано. Винаги даваше резултат. Остави Мауро в пълно недоумение да се чуди над въпроса за хъркането, с наченат и топящ се в ръцете му сладолед.

Клодия се запъти с грациозна походка към изхода на градината, а щом се озова на улицата, хукна и не спря, докато не се отдалечи достатъчно от празничната олелия. Съсредоточи се отново. Вече чуваше по-добре. И определено чу. Този път съобщението беше незаглушавано и толкова ясно, та направо настръхна.

— Мамо, мамо, Анаид е в опасност — връхлетя в стаята на майка си, за да й съобщи новината.

Валерия четеше в леглото.

— Какво каза?

— Вулканът Етна проговори. Не го ли чу?

Валерия се поколеба. Клодия беше прекалено умна, за да я заблуждава. Нямаше смисъл.

— Чух го да боботи, но не му обърнах внимание, бях заета.

Клодия се изсмя.

— Добре. Тогава нека ти обясня…

— Не, нищо не ми обяснявай, не искам да знам — ужасена отказа Валерия.

Беше убедена, че ако винаги знае какви ги върши Клодия, щеше все да я гълчи и да се напъва да я вкара в правия път, като някоя обикновена простосмъртна майка, а това не й харесваше. Негласната уговорка беше в отношенията им да има благоразумие и дискретност. След като вече бе инициирана и извън опасност от най-страшните нападки на Одиш, предпочиташе да й даде свобода, макар и непълна, щеше да продължи да я държи под око.

Клодия обаче упорстваше.

— Не мога да повярвам, че не си го чула. Твое задължение като матриарша на клана на делфина е да препредаваш съобщенията.

Валерия затвори книгата.

— Добре де, чух го.

Клодия сложи ръце на кръста.

— И?

— И нищо.

— Как така нищо? Етна ни предупреждава, че Анаид е в опасност. Опитах да се свържа с нея, но не отговаря на телепатичните ми повиквания. А у тях няма никого.

— Етна предупреждава за опасност, но нищо не е казал за Анаид.

— Чух го съвсем ясно — възрази Клодия. — Ти сама си ме учила да тълкувам посланията.

— Сигурно си сбъркала.

Клодия се разсърди. Беше убедена, че е права. Започна да кръстосва нервно из стаята, за да дразни майка си, която се мъчеше да продължи с четенето, разбира се, напразно.

— И нищо ли няма да направиш?

— Какво искаш да направя?

— Ами да се свържеш с клана на вълчицата, да се обадиш на Селене, на Елена, на Карен. На която и да. Не знам, ти познаваш повече магьосници Омар от мен. Все се виждаш с тях, все се събирате. И за какво тогава?

Валерия стана от леглото. Очевидно бе приключила окончателно с четенето. Имаше страхотен тен, а тялото й бе стегнато и мускулесто както никога. За разлика от Клодия, която предпочиташе танците и дискотеките, тя релаксираше със спорт. Качваше се в лодката и излизаше с нея в открито море, да плува, да се гмурка и да лудува с делфините от нейния клан.

Беше се разсънила напълно и се запъти към кухнята, без да обува нищо на краката си. Обичаше да ходи боса из къщата.

— Твоя воля. Тогава ми донеси един заек.

Клодия се изненада:

— Сега ли?

— Ами да, няма какво да се бавим. Да проверим и да се уверим още сега. Утре рано сутринта заминавам за Крит. Ще се върна през Атина.

— Пак ли се събирате на съвет? — измърмори недоволна Клодия.

— Възникнали са проблеми с племената. Съветвам те да си изключително предпазлива.

Клодия тръгна след майка си. Нямаше нищо против тя да избере заека. Като вещи предсказателки, каквито бяха, винаги имаха готовност да изпълнят жертвения ритуал, по всяко време на денонощието и за всяка Омар, която дойдеше в къщата с молба да й пророкуват бъдещето във връзка с даден проблем или въпрос, който я тревожи.

Валерия донесе животното, сложи го на масата и подаде ножа на Клодия, която с един точен удар го закла. Събраха кръвта в сребърен леген и я разгледаха заедно.

— Опасността се вижда съвсем ясно — започна с тълкуванията Клодия.

— Да, скъпа — потвърди Валерия. — Но нали току-що ти казах — такива са времената, трудни. Много Омар са в опасност. Да разгледаме вътрешностите, те са определящи.

Клодия разстла вътрешностите върху масата и осъзна, че е грешала. Анаид никаква не се виждаше. Нито в черния дроб, нито в далака, нито в белите дробове или в сърцето. Просто я нямаше в предсказанието. Знаците бяха неясни, твърде общи и странни.

Валерия изми кръвта, изчисти кухнята, прибра останките от заека в пластмасова кутия и я остави в хладилника.

— Ето, ще имаш какво да ядеш тези дни.

При други обстоятелства Клодия би скачала до небето от радост. Току-що бе свалила момчето, което отдавна й харесваше. Майка й изчезваше от хоризонта, оставяше я сама и къщата щеше да е на нейно разположение. Отгоре на всичко имаше цял заек в хладилника, да си го сготви и да си направи галавечеря, която да сподели с когото си пожелае. И все пак беше толкова разтревожена, че изобщо не й бе до това как да се възползва от свободата и предоставените й възможности. Дори не сънува Мауро, макар че рано сутринта се събуди с подути устни, обложен език и с разстройство от многото сладоледи.

Валерия й махна за довиждане от вратата и Клодия влезе в банята да си вземе душ. Всичко беше доста странно. Анаид не отговаряше на телепатичните й повиквания, у тях никой не вдигаше телефона, а Валерия очевидно избягваше да й задава въпроси за това как е, къде ходи и какво прави. За капак, вътрешностите на заека потвърдиха, че майка й е права. И то ставаше дума за зайка, която не беше бременна. Или беше?

И внезапно през ума й мина сянката на съмнението. Изстреля се като ракета от банята и полетя към хладилника, оставяйки след себе си мокри следи. Хвана ножа и много внимателно се зае отново да провери остатъците от заека. Откритието я накара да ахне от изумление. Беше женска, и то бременна. Майка й я беше заблудила, като нарочно бе дала грешно тълкувание на знамението. Зазвъня отчаяно на мобилния на Валерия, но тя го бе изключила, както обикновено правеше по време на пътуване. Предпочиташе да си изяснят нещата открито, лице в лице. Облече се набързо и спря такси.

Стигна до аерогарата на Катания почти едновременно с Валерия и я хвана на гишето за чекиране на багажа.

— Клодия? Какво правиш тук?

— Ти ме излъга.

Валерия си изпусна багажа.

— Е, добре. Излъгах те.

— Защо?

Валерия имаше мрачен вид.

— Не Анаид е в опасност, а самата тя е опасност за нас.

— Какво означава това?

— Че вече не е Омар.

— А какво е? Маймуна?

— Станала е жертва на проклятието на Оди. Пророчеството се сбъдна.

Клодия поклати глава. Не искаше да повярва.

— Не, не може да бъде.

— Така е. Тя е безсмъртна Одиш. Пила е от кръвта на една Омар, предаде клана си и държи скиптъра на властта. Много е опасна.

— Но Етна…

— Етна предупреждава нас да стоим далеч от нея. Посланието бе с обратен знак, миличка.

— И защо не ми го каза снощи?

— Не исках да ти причиня болка.

Клодия не можеше да повярва.

— Тя ми е приятелка, не мога да я изоставя.

— Вече не е приятелката, която познаваш отпреди. Различна е, външно е същата, но вече не е тя. Забрави я.

— Не мога, та аз я обичам.

— И аз, но дългът към племето…

— По дяволите дългът!

— Успокой се, Клодия. Трябва да тръгвам, иначе ще изпусна самолета.

Клодия беше много разстроена.

— Дай ми пари да се върна.

Понеже Валерия нямаше дребни, й даде кредитната си карта.

— Изтегли колкото ти трябват и я пази. Гледай да не ти я откраднат. Хайде, дай целувчица. И умната, нали? Не прави глупости.

Клодия остана насред залата, стиснала картата в ръка. Нещо я глождеше под лъжичката.

И изведнъж съзря възможността. Хрумна й случайно или може би Валерия непредвидено й я бе поднесла.

Carpe diem! Улови мига!

Идеята беше неразумна, като самата нея, но сравнително проста. Вместо да тръгне към изхода, търпеливо изчака самолетът на майка й да излети, а после се запъти към близката туристическа агенция, за да си вземе билет за Мадрид и билет за автобуса до Урт. Остана й дори време да си купи някои неща за из път.

Неочаквано мобилният й телефон иззвъня.

— Пронто?^[31]

— Не хъркам.

Клодия гледаше мобилния си така, сякаш виждаше извънземно. То така си и беше.

„По дяволите", рече си наум, а на глас с умело престорен, възможно най-небрежен тон отвърна:

— Мауро? Ти ли си?

Невероятно! Беше извадила страхотен късмет. Да й се обади още на следващия ден, и то такова момче, което се целува божествено, което е толкова мило и… не хърка.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Ще сънуваме ли заедно тази нощ?

Завладя я лудо желание да се откаже от пътуването, макар че още я боляха устните, а и Мауро бе толкова напорист, та я плашеше. Да не се окажеше от породата мъже, дето гледат да те вържат с брак, а после ти турят черната забрадка на главата и те заключват вкъщи?

Още не беше късно да си плюе на петите.

— Работата е там, че отивам на сватбата на една приятелка.

— Кога?

— Сега. Вече съм тръгнала.

— Вчера нищо не ми спомена.

— Не знаех. Току-що ми се обади и съм на аерогарата. След малко самолетът ми излита за Испания.

— И се жени просто така, изведнъж? Без предизвестие?

— Наложило се е. По спешност.

— Аха, разбирам.

Клодия си загриза ноктите.

— А знаеш ли дали риташ?

— Моля?

— Нощем, дали риташ нощем?

— Ами откъде да знам.

— Имаш ли куче?

— Не.

— Котка?

— Майка ми има.

— Ами тогава спи една нощ с котката на майка си и ако не те изтърпи и избяга, значи биеш шутове.

Последва дълго мълчание и Клодия се уплаши, че е прекалила и в момента Мауро изтрива името й от паметта на мобилния си. Но не позна.

— Знаеш ли, че ужасно ми харесваш?…

Това направо я уби.

— Защото си падам малко откачалка?

— Защото изобщо не си лесна. Ама никак. Измъчваш ме. Печеш ме на бавен огън.

— Да бе.

— Да, и това много ми харесва.

Клодия въздъхна облекчено. Тоя явно беше мазохист. Толкова по-зле за него.

— Още не съм ти казала най-лошото. Не знам кога ще се върна.

— Откъде?

— От сватбата на приятелката.

— Нали няма да чакаш да се роди бебето?

— Може би.

— Хайде, Клодия…

Усети, че й се докарва, долови сладникаво-мазната нотка в неговото „Клодия", което се тресеше като крем-карамел. Оставаше да й се обясни в любов? Ужас! Не беше готова за това.

— Съжалявам, но батерията ми пада. Чао.

И прекъсна с дяволита усмивка.

Очевидно на Мауро му харесват трудните мацки — да му се дърпат и да го въртят. Е, значи е попаднал точно на когото трябва. Така ще го врътне, та свят да му се завие. Ще го накара да забрави и майчиното си мляко.

За начало изчезва и отива в Урт.

На първо място са приятелките, гаджетата — след тях.

Точно в този момент почувства силен трус. Настана всеобща паника.

Беше земетресение.

Земетресението разклати и хижата, развълнува водата в езерото и огъна върхарите на треперещите тополи. Хижата се разлюля като махало и макар че паянтовите й стени издържаха, трусът откърти греда от покрива и тя падна върху мъжа на леглото. Удари го по слепоочието и той изкрещя. Отвори очи и изпита силна болка в главата. Потърка мястото, където му излизаше цицина, прокара ръка по лицето и установи, че му е пораснала брада. Усещаше, че му се вие свят, затова се изправи бавно, но почувства, че няма сили, и пак се отпусна на леглото. Погледна към тавана и през дупката, която се бе отворила от падането на гредата, видя проникващата дневна светлина. Подложи лице под освежителната струя, която се процеждаше през процепа и проветряваше застоялия въздух в колибата. Чу граченето на птиците, които, изплашени от труса, кръжаха в небето и се събираха на ята, като затъмняваха облаците.

Слънцето беше слязло ниско и наситените му червеникави отблясъци предвещаваха близкия красив залез, като онези, които обичаше да съзерцава от високото, до чистите върхове. Една мисъл му мина през главата и разтвори вратите на спомените. Сетивата му се събудиха и си представи кожата на Селене, вдъхна уханието й — онзи характерен неин мирис, който излъчваше тялото й и оставаше по завивките, където бе лежала. И внезапно, като морски прилив, спомените му придойдоха и заляха пресъхналата му душа.

Беше той, онзи Гунар, който преследваше Селене, закриляше Анаид и бе подпалил колите. Къде ли е Селене?

Понечи да се надигне, но още с първото усилие си даде сметка, че мускулите му са отслабнали и едва реагират на волята му. Този път успя да се изправи, много бавно, и седна, като опря глава на затворения прозорец. Отвори го лека-полека и бутна навън крилата, за да влезе светлина. Вгледа се в ръката си — синкавобяла и изпусталяла като на смъртник. Опипа ребрата си. Беше отслабнал много, а и тази брада… Личеше си, че е лежал в безсъзнание с дни. А може би и седмици.

И изведнъж го съзря. Беше седнал пред обикновената дървена маса. Беше някакъв екскурзиант в чудесна екипировка: великолепно пухено яке, хубав полар, полувисоки обувки за трекинг, термопанталон и фланела.

— Здравей — поздрави изненадан Гунар.

— Ха, най-после се събуди.

— Отдавна ли спя?

— Близо две седмици, а може и повече.

Гунар се изплаши.

— Сигурно съм напълно обезводнен. Дай ми малко вода.

— Не мога — оправда се екскурзиантът. — Не можех дори да те събудя.

Гунар разбра. Беше дух. С мъка се надигна и успя да стигне манерката си. Отпи жадно. Водата бавно се плъзна по пресъхналото му гърло, освежителната течност потече по жилите му и се разля по цялото му тяло. Продължи да пие на чести и малки глътки, за да хидратира тялото си.

— Я ми кажи, майка ми ли те изпрати?

— Да, тя. Бдеше над теб през цялото време.

Гунар погледна измършавелите си ръце.

— Да, личи си.

— Селене те омагьоса.

Гунар избухна в смях.

— Наистина е невероятна!

Духът наблюдаваше Гунар, който се канеше да си сготви гъбена супа, и си позволи да му подхвърли:

— Не е ли по-добре да си направиш селската чорба? По-питателна е.

— Не, благодаря. Предпочитам гъбена крем-супа.

— Съветвам те да изядеш няколко лъжици захар, повечко сушени плодове и малко шоколад. Веднага дават енергия.

Гунар изобщо не му обърна внимание и докато разбъркваше гъбената крем-супа с черпака, си позволи да отбележи:

— Какво си се накиприл като модел от списание, рекламиращо скъпи стоки за спорт и туризъм. Сякаш си излязъл от учебник. И как е станало така, че такъв опитен турист като теб е загинал в планината? Да не си си забравил книгата с инструкциите вкъщи?

Екскурзиантът мълчеше.

— Мълчанието е знак на съгласие.

Непознатият с меланхоличен вид му заразказва комичната си история:

— Отрових се в старанието си да оцелея.

На Гунар вече не му беше смешно.

— С някоя отровна гъба, предполагам.

— Откъде знаеш? — изненада се туристът.

— Ами не обичаш гъби.

Екскурзиантът тежко въздъхна и замълча.

— Не бях само аз. Отрових и инструктора си.

— Гледай ти. Значи той те прокле?

— Не. Синът му.

— Синът му?

— Беше обещал, когато се върне, да му донесе играта „Скалекстрик".

Гунар сипа от гъбената крем-супа в медна паница и я разбърка с лъжица, за да изстине. Ухаеше много вкусно и не можеше да й устои. Започна бавно да сърба, с риск да си опари езика.

— Вече започвам да се чувствам по-добре. Какво послание ти изпрати Кристине?

— Ще те чака във Веракрус.

— И защо е решила, че ще ида там?

— В нея е скиптърът.

Гунар се изненада.

— А Анаид?

— Тя ще отиде там, където е скиптърът.

— Селене я е хванала? — живо попита Гунар.

— Анаид й избяга.

— Не се ли канеше да поеме по Пътя на Ом?

— Жените Омар ще й попречат.

Гунар сви рамене.

— Не разбирам какво очаква от мен. Не съм поел никакви ангажименти.

Духът го поправи:

— Кристине има нужда от теб.

Гунар с удоволствие изгреба й последните лъжици от супата.

— Кажи на майка ми, че може и да я посетя, но на нейно място не бих разчитал особено на добрите намерения на сина й, тоест на мен. Кажи й, че няма да й играя по свирката и да заставам между Селене и Анаид. Кажи й също да не си и помисля да напада отново Селене. А, и й кажи, че скиптърът трябва да е в ръцете на избраницата, а не в нейните, и вече ми писна от номерата и манипулациите й и отсега нататък няма да участвам повече в никакви игрички.

Духът вдигна ръка, за да го помоли за малко да спре.

— Извинявай, би ли повторил?

Гунар отвори една кутия и си сипа компот от ананас.

— Впрочем май ще е най-добре да й го кажа лично, без посредници.

Духът си отдъхна облекчено.

Гунар изпи едно силно кафе, отвори вратата на хижата, пое дълбоко свежия вечерен въздух, огледа се наоколо и се втренчи в купчината огънати железа — останки от колата му. Съжали, че се бе проявил като глупав романтик.

Глава двайсет и първа

Анаид летеше над Канарските острови, познати в древността като Блажените и наричани от испанците по времето преди Конкистата Щастливите острови. Седем острова с планински релеф и вулканичен произход, образувани по прищявка на природата, като зарове, хвърлени наслуки насред Атлантическия океан, срещу горещите брегове на Африка. Насред нищото, но притежаващи всичко — дива природа, плодородна земя, пъстропери птици, благодатен климат и извори с кристалнобистра вода. Оживено и вечно кръстовище на пътищата, водещи към двете Америки, и задължително пристанище за пътешественици, товарили корабите си със сладка вода, с добитък и дъхави вина.

От птичи поглед Анаид се възхити на вековните драцени, екзотичните палми и причудливите образувания от тъмна застинала лава. От небето тя можеше да усети уханието на вечно лято и силния мирис на сол, характерен за плажовете им с черен пясък. Но най-красивото, най-впечатляващото беше заснеженият кратер на внушителния вулкан Тейде, с неговите почти четири хиляди метра надморска височина, счупил всички норми на чувството за мярка и равновесие, преливащ от сила, енергия и дързост, докосващ облаците без усилия, съвсем естествено. Белокос гигант, който се извисяваше величествено сред планински клисури и пропасти. Прииска й се да го доближи и полетя, устремена към него, възхитена от импозантния му силует, но когато се спусна по-ниско, си даде сметка, че невероятната мощ на големия вулкан не й позволява сама да решава накъде да лети. Лудо заудря с криле, но напразно. Не можеше да контролира посоката на полета си. Могъща сила й пречеше да се приближи и я отблъскваше. Ефект, противоположен на притегателната сила на магнита: центростремителната сила на вълшебната планина я отдалечаваше.

И дали от това, че беше объркана и много ядосана, или под въздействието на природен феномен, но истината бе, че докато се спускаше надолу, попадна в нещо като облак и я обгърна плътна бяла пелена, зашеметяваща празнота без граници, форми и понятие за разстояние. Всичко се разля, придоби неясни очертания и тя остана в плен на гъста лепкава мъгла, която постепенно се наслои по дрехите и крилете й така, че накрая пречеше на всяко нейно движение. Почувства се натежала и неспособна да се пребори с мъглата, която ставаше все по-гъста, докато накрая заприлича на петмез. Беше невъзможно да продължи напред. Реши, че е абсурдно да мери сили със земната мощ на колоса Тейде, и се остави да я носят въздушните течения. Така беше най-разумно. Топлите пасати я подхванаха и я отдалечиха от вулкана и мъглата, отнасяйки я като перце.

Понесена от вятъра, тя летеше над красивия остров, докато в един момент с ужас осъзна, че ветровете я отнасят към океана и я тласкат към водата. Отчаяно заудря с криле, яростно и смело се съпротивляваше срещу неизбежното, но беше прекалено уморена и губеше все повече и повече сили до пълно изтощение. Тогава престана да се бори, отпусна се, затвори очи и докато губеше височина, й причерня, олюля се и запотъва в нищото.

Не знаеше колко време беше изминало от падането й. Почувства как нечии ръце боязливо опипват тялото й. И имаше защо. Вместо ръце имаше криле, криле на орел с нечувано голям размах. Беше получовек-полуптица, но не задълго. Усети, че започва да се преобразява отново. Този път треперенето и силното вълнение бяха по-кратки. Почти незабелязано ръцете й пак придобиха обичайната си форма, а тялото й възвърна нормалното тегло и плътност, макар че от летенето и от ветровете бе поотслабнала, кожата й се бе сбръчкала, а косата и беше станала суха и чуплива.

Дишането й бе тежко и затруднено, още беше слаба и замаяна. Някъде съвсем наблизо чу подсвиркване и се стресна. Отвори очи. Сред гъстата влажна гора, цялата в лишеи и мъхове, съзря недалеч от себе си, с гръб към нея и надвесено над урвата, непознато, загоряло от слънцето момче, което бе свило ръце на фуния пред устата си и свиреше доста странно. Не беше мелодия, а последователност от навързани и много разнородни звуци. Момчето спря и се заслуша. От другата страна на урвата се чу друго изсвирване. Анаид също го чу. Беше отговор. Очевидно изпращаше сигнали на някого и този някой му отвръщаше. Младежът изглежда разбра смисъла на посланието, понеже веднага отговори, съвсем свободно и непринудено, все едно водеше телефонен разговор, но този път изсвири нещо по-различно. Анаид внимателно се заслуша. Някои звуци се повтаряха, очевидно използваха кодови знаци, като при говоримия език, морзовата азбука или езика на жестикулациите.

— Това някаква система за комуникация ли е?

Момчето подскочи и се обърна.

— Ти си жива! — ококори се изненадано то. — И… имаш ръце!

— Естествено, като всяко нормално момиче.

— Не е вярно. Преди малко имаше криле.

Анаид се престори, че уж се залива от смях.

— Криле ли? Откога момичетата имат криле?

— Вещиците имат.

Анаид застана нащрек.

— Да не мислиш, че съм вещица?

— Със собствените си очи те видях да летиш, видях те да падаш от небето, а когато тръгнах да те търся и те открих, вместо ръце имаше криле. Погледни се само. Дрехите ти са станали на нищо от вятъра. Пристигна с летене, няма начин да ме излъжеш.

Анаид трескаво мислеше.

— Как се казваш?

— Унихепе.

— Що за странно име?

— Означава „Свирещият над урвите". Баща ми и дядо ми са били свирачи и от дете ме научиха на езика на свиренето.

Анаид проумя.

— Значи… разговаряше с някого?

— Да, с Амусайка, моя приятелка.

Анаид видимо се притесни.

— Нали нищо не си й казал за мен?

— Разбира се, че й казах. Нали затова я потърсих.

Анаид скочи като ужилена. Краката й трепереха от дългите дни на обездвиженост.

— Унихепе, имам нужда от помощта ти.

— Амусайка вече идва насам. Тя ще знае какво трябва да се направи.

— Искам само да дойда на себе си и малко да си почина, тоест да се уверя, че кокалите ми са си на мястото, и да хапна и пийна нещо.

— Много ясно. Затова помолих Амусайка да уведоми Аремога.

Анаид се разсърди:

— Браво на теб! На целия остров ли вече разтръби за пристигането ми?

— Не, само на онези, които смятам, че могат да ти помогнат.

— Нима? Може би ще доприпкат с линейка? И какви са тези доброжелатели? Лекари? Полицаи или журналисти?

— Магьосници.

Анаид зяпна от изумление. И седна. Необходимо й бе да размисли.

— Иначе казано, ти смяташ, че само магьосниците трябва да знаят що за чудовище съм.

— Ти си една от тях. И не сте чудовища, а жени. Има ги и винаги ги е имало. Виждал съм ги от дете на горската поляна, как събират билки и лекуват болните. Виждал съм ги да летят, дори и без криле.

— Сериозно? — попита с неискрен интерес Анаид само за да спечели време.

Значи говореше за някаква общност от жени Омар. Не можеше да има вяра на Омар. Щяха да я отблъснат.

— И как така знаеш толкова неща за магьосниците?

— Живея в горите.

Анаид се изненада.

— И от какво живееш? От лов? От риболов? Или сечеш дърва?

— Водач съм, развеждам туристи — наду се момчето.

Анаид се огледа. Въздухът трептеше, наситен от изпарения, и гъсти гори закриваха хоризонта, макар че в далечината планината бе пресечена от проход с високи и стръмни стени.

— И къде ги развеждаш? Всъщност къде се намираме?…

— В масива Гарахонай на остров Ла Гомера сме. Виждаш ли дърветата около нас? Вековни са. Това е гора от епохата на терциера, като онези, които са покривали Европа и Иберийския полуостров преди ледниковия период. Предимно от лаврови дървета и казашка хвойна. Умерена и мека, гъста, с много влага, пълна с лишеи, папрати и мъхове. Има и всякакви животински видове, широко разпространени или, както се казва, „ендемически". Като нашия гущер например. На туристите много им харесва, понеже никога не са виждали подобно нещо.

Анаид беше силно впечатлена. Такава била работата. Значи неслучайно беше попаднала именно тук. Многовековната сила на гората я беше спасила от ноктите на океана.

— Помогни ми да се изправя.

— Не мърдай, Аремога ей сега ще дойде. Тя ще те излекува.

Анаид не можеше да рискува Аремога да се досети, че е Одиш, или да разбере, че е избраницата от проклятието и да й попречи да изпълни мисията си.

— Унихепе, мога ли да ти споделя една тайна? — мистериозно рече тя.

— Каква?

— Не бива да виждам Аремога. Видя ли я, една от двете ни ще умре.

— Защо?

— Ние сме от две враждуващи фамилии вещици.

Унихепе направи знак, че разбира.

— И какво се е случило?

Анаид импровизира:

— Бяхме свързани с договор за побратимяване. Нали ги знаеш? От онези, дето двете страни си дават клетва, че ще се поддържат и взаимно ще се подпомагат.

— Ние, гуанчите, също сме правили подобни споразумения, по времето преди идването на испанците.

Анаид въздъхна облекчено. Имаше шанс да се разберат.

— Но родът на Аремога го наруши. Когато баба ми имаше нужда от тях, те не й се притекоха на помощ. Баба ми почина по тяхна вина.

Унихепе проумя.

— Значи са престъпили кървавия си обет и сега ти си длъжна да отмъстиш за семейството си.

— Точно така. Знам, че звучи малко объркано, но това е истината.

Унихепе разбираше чудесно.

— Преди шестстотин години жителите на Гомера са осъдили на смърт граф Ернан Пераса затова, че нарушил клетвата си за братство.

— И какво? Убиха ли го?

— И още как! Старият Хуапалупа, жрецът, който следял за изпълнението на договора, определил Хаутакуперче — богоизбрания, да изпълни присъдата. И той убил графа на едно място близо до това, където сме сега, в пещерата Гуахедум, където графът изменник бил с любимата си Ибаля, от рода на Ипалан, от другата страна по договора.

Анаид усети как силните ръце на момчето я подхващат за кръста и й помагат да стане. Стъпи на земята и тутакси изкрещя от болка. Кракът й! Десният й крак бе счупен. Как не го бе забелязала? Глезенът й увисна, счупен на две. Унихепе възкликна уплашено:

— Ау, изглежда ужасно!

Анаид обаче нямаше време за губене.

— Хайде, върви да потърсиш някой подходящ клон, да го завържем за крака и да го обездвижим. Бързо ще се оправя, костите ми са яки.

Макар и доста скептичен, Унихепе й се подчини и тръгна да търси клон. Веднага щом се изгуби от погледа й, потъвайки сред гъсталака, Анаид използва момента и силно започна да си разтрива крака. Почувства как костта й зараства, парчетата се свързват и срастват само за секунди. Момчето се върна и тя направи болезнена гримаса, преструвайки се, че току-що си е наместила костта.

— Хайде, завържи дървото за крака ми и да вървим.

— Много си смела.

Унихепе действаше сръчно и само за миг обездвижи крака й с връвчица. После й подаде една пръчка, за да се подпира на нея вместо бастун. Анаид се преструваше, че не стъпва на счупения си крак, макар че се бе оправила напълно.

— Ще можеш ли да вървиш?

— Да, ще опитам.

— Знам пряк път до прохода. Там е и моята колиба.

Анаид грейна. Ето че нещата се нареждаха. Това момче беше истинско чудо.

Двамата бавно заслизаха. Анаид се мъчеше да не стъпва на крака си и често се спъваше в коренищата, които се подаваха от влажната земя сред гъсталака.

— А този Ернан Пераса, какво е сторил, та да го осъдят на смърт?

— Ернан Пераса бил голям тиранин, натрупал богатства на гърба на местното население, дори с цената на живота им. Но онова, което наистина разгневило старците, бил фактът, че е нарушил споразумението за братство, началото на което поставил дядо му.

— Значи идеята за дружба и взаимопомощ с коренните жители е била на дядо му. И в какво се е състояла?

— Двама души, закърмени от една и съща дойка, били братя цял живот.

— Да, естествено, млечни братя.

— Но Ернан Пераса станал любовник на красивата Ибаля, девойка от противниковата страна, от тази на Ипалан, и така допуснал кръвосмешение, понеже били млечни брат и сестра.

Анаид потръпна. Тя също имаше млечна сестра и макар да беше много далече, връзката им бе изключително силна. Носеше я у себе си, в душата и в сърцето си. Чуваше гласа й. Бяха неразделно цяло.

— Тези споразумения са много древен обичай…. — тихо рече тя.

— Младият Ернан Пераса обаче го нарушил. Сам потърсил смъртта си, но станал виновник и за масова сеч.

— Защо? Какво се е случило?

— Гомерите се разбунтували, но злополучно. Повтаряли: „Стига сте смукали от Гуахедум! Търпението ни се изчерпа!"^[32], всички островитяни на Гомера се вдигнали и обсадили Беатрис де Бобадиля, съпругата на неверника, в кулата Tope дел Конде. Тогава тя — невиждана злодейка, поискала помощ от Педро де Вера и отмъщението й било нечовешки жестоко. Всичко завършило с кървава разправа.

Анаид нямаше желание да научи края на историята, но Унихепе упорито продължи.

— Убили всички мъже над четиринайсет години — момчета, младежи, старци, без значение от възрастта. А жените и децата като добитък ги продали за роби, за пари.

Анаид си помисли, че е било по-страшно, отколкото си бе представяла. По своята жестокост никой животински вид не може да се сравнява с човека.

Подкрепяна от Унихепе и погълната от интересната, макар и зловеща история, Анаид бързо се спускаше надолу, сякаш й бяха поникнали криле на краката, но неочаквано нещо я смути.

Чу се подсвиркване и Анаид разбра, че Амусайка е наблизо.

Унихепе стана неспокоен. Забави ход, но не отговори. Анаид забеляза как всичките му мускули и нерви се изопнаха. После свиренето се повтори настойчиво, веднъж, втори, трети път.

— Те ли са? — не се стърпя Анаид, уплашена.

— Да. Питат къде сме.

Анаид осъзна, че поставя момчето в много неловко положение. Трудно можеше да я крие още дълго, без да събуди подозрението им.

— Кажи им, че не съм добре и се нуждая от лекар.

Унихепе се поколеба:

— Ако им отговоря, ще могат да пресметнат разстоянието и ще ни открият по звука, въпреки че Амусайка има проблеми с ходенето и не могат да поддържат нашето темпо.

Анаид се изненада. Не притежаваше тази способност и не би могла да определи откъде идва изсвирването и от какво разстояние.

— Отдалечи се малко встрани, за да ги заблудиш, че вървим в друга посока.

Унихепе се усмихна. Идеята му се стори добра.

Отдалечи се доста, вървеше срещу вятъра. Реши, че е достатъчно, спря и засвири дълго, съчинявайки някаква трогателна история. След малко Анаид чу отговора. Унихепе й го преведе:

— Казах им, че си счупила крака си, бързам да те отнеса в болница и ще се видим в града.

— Чудесно. Хиляди благодарности.

Унихепе обаче не беше във възторг. Никак не обичаше да лъже.

— А какво ще стане, когато не ме намерят? — разтревожи се той.

Беше много изнервен. Наложи се Анаид да го успокои:

— Добре направи, че им отговори. Жените поначало са подозрителни, а мълчиш ли — съвсем.

— Да, но ги излъгах.

— По-добре така, отколкото да бе мълчал. Мълчанието направо ни хвърля в паника. Можеш да им кажеш, че съм ти направила заклинание, че съм те измамила и омагьосала.

Унихепе се усмихна.

— Струва ми се добра идея.

Така неусетно, по някакъв свой, непонятен за островните Омар начин Анаид си осигури подслон, спечели закрилата и топлото гостоприемство на свирача и си забрани да мисли и да взема решения. Спа дълбоко, хапна бучка превъзходно на вкус козе сирене, филия хляб, намазана с възхитителен пикантен пастет, за който Унихепе обясни, че се казва „алмагроте", и като връх на удоволствието завърши с палмово сладко. После пак си легна за още час-два, а когато се събуди, отиде да се изкъпе в реката. За да се преоблече, Унихепе й даде свои дрехи — широчки, но удобни. Когато се връщаше, Анаид се чувстваше освежена и вече напълно отпочинала. Къщурката на Унихепе бе скромна, но симпатична, храната й бе подействала укрепващо, а леглото беше истинска мечта, но трябваше да тръгва към Тейде. Тъкмо мислеше да му го каже, когато още щом отвори вратата и прекрачи прага, усети, че това е капан, но вече беше твърде късно. Някой силно я халоса по главата, пред очите й притъмня и тя потъна в черна бездна.

Когато дойде на себе си, пред нея стоеше жена с извит нос и остри пронизващи очи, които я наблюдаваха. За Анаид нямаше никакво съмнение — Аремога. Опита да се престори, че още спи, но Аремога не беше вчерашна.

— Амусайка, ела! Събуди се.

Девойката влезе, зачервена от тичането. Анаид не я познаваше и помисли, че е момче. Беше мургава, с очи като пчелен мед, облечена небрежно, с възширока памучна риза, бермуди в цвят каки и груби боти с дебела гумена подметка, но онова, което й направи най-силно впечатление, беше обръснатата й глава. Тъмният й череп лъщеше съвсем гол и загорял от слънцето. Пристъпи към нея и Анаид забеляза, че накуцва, но беше толкова хубава, все едно огря цялото помещение. Зад нея се появи притесненият Унихепе, който се печеше на два огъня и изглеждаше доста изплашен.

— Радвам се, че вече си будна — рече й, сякаш се извиняваше за нещо. — Пак ще дойда. — И побърза да се измъкне, все едно на излизане Анаид се бе блъснала по невнимание във вратата, а не бе припаднала от нанесения й удар.

— Почакай, Унихепе, не си отивай.

— Имам работа — оправда се той.

И сви леко рамене, като че се извиняваше на Анаид, задето приятелките му са го хванали натясно и се е предал.

Унихепе излезе, а Анаид стисна очи и примирено зачака Аремога да я смрази със страшно заклинание. Беше убедена, че вече са се свързали със Селене, с Елена или коя да е друга Омар и смъртната й присъда вече е подписана, също като на Пераса. За нейна огромна изненада Аремога сведе глава пред нея и занарежда със сериозен и тържествен глас:

— Аз съм Аремога Айтами, дъщеря на Хермигуа и внучка на Амулагуа, матриарша на клана на гугутката, от племето гуанчи.

Момичето, научено на покорство, но не и на красноречие, коленичи редом до баба си и на свой ред заговори, но неуверено и със запъване:

— Амусайка Айтами, дъщеря на Алсага и внучка на Аремога, от клана на гугутката, от племето гуанчи.

Анаид преглътна мъчително и също се представи, без да пропуска нито една подробност. Така или иначе, сигурно вече знаеха коя е.

— Анаид Цинулис, дъщеря на Селене и внучка на Деметер, от клана на вълчицата, от племето скити.

Веднага след официалното представяне Аремога заговори с треперещ глас:

— Извини ни, моето момиче, задето те ударихме. Беше непростима грешка. Искрено съжаляваме.

Амусайка наведе глава засрамено и Анаид отблизо видя грациозната извивка на шията на девойката, и изпита жажда, неутолима, мъчителна жажда. Амусайка с нежен глас се извини:

— Аз бях. Моя е вината. Удрям прекалено силно, много съм проста. Съжалявам, но не съм ходила на училище.

Анаид долови притеснението, присъщо за човек, израснал в усамотение, непознаващ социалните условности, който се чувства неловко и не на място. Амусайка беше като горско животинче, което зависи единствено от баба си. Малко дива, недодялана и непохватна в общуването, но поразително красива.

Анаид нищо не разбираше. Аремога й обясни. Хвана ръката й и я целуна с преклонение.

— Белязана си от великата вълчица майка. Носиш знака й, което означава, че мисията ти е от изключителна важност и всички Омар трябва да ти служим, да те пазим и да ти осигурим безопасност и закрила. Никога преди не го бях виждала, но е точно такъв, какъвто е описан по книгите.

Ръката й? Какво й има на ръката? Огледа я и наистина, белезите от зъбите на Деметер — вълчицата, блестяха като звезди върху нея. Значи затова я беше ухапала Деметер. Това ли е легитимацията й? Дали ще я скрива, че е Одиш? Значи няма да надушат острата й миризма и няма да я познаят по очите, че е безсмъртна?

Аремога я откъсна от мислите:

— С какво можем да ти помогнем, детето ми?

Анаид се подразни от държанието й. Не беше никакво дете и без да иска, гласът й прозвуча надменно:

— Преди всичко искам да си изясним нещата. Мисията ми е много важна и няма да отговарям на никакви неуместни въпроси. Ясно ли е?

Аремога не даде и най-малкия признак, че се готви да й противоречи или че се е засегнала.

— Разбрано, детето ми.

Анаид би предпочела да се обиди. Беше й приятно да се чувства всемогъща. Искаше й се Амусайка да вдигне прекрасните си медноцветни очи и да я погледне с възхищение и с нямо обожание, като Дасил. Но вероятно поради пословичната си мъдрост, за която говореше самото й име, Аремога не й даде повод да се гневи.

— Слушам те, скъпа, говори.

— Трябва да стигна до пещерите на Ел Тейде възможно най-скоро. Там ме чака Ариминда, познавате ли я?

Аремога кимна:

— Разбира се, че я знаем. Тя е матриарша на клана на козата, жрица на Тейде, пред когото те се прекланят.

Анаид се съгласи.

— Ще имам нужда от храна, вода и някакви дрехи.

Аремога направи знак на внучката си, а тя преди да се изправи, не се въздържа и зададе въпроса, който пареше на езика й:

— Наистина ли летиш като орлица?

Анаид почувства възхищението и уважението й и за първи път от толкова време я завладяха непозната гордост и самодоволство.

— Да, летях, и то от много далече, от Пиренейския полуостров.

— Без да спираш?

— Без да спирам, без да пия и без да ям. Затова бях толкова изтощена.

— Унихепе каза, че си си счупила крака. Кой от двата?

За да демонстрира колко могъща магьосница е, Анаид сви крака си, а после го изпъна. Амусайка ахна изумена:

— Ами че той си е в отлично състояние!

— Сама го оправих.

— Значи — прошепна развълнувано тя — притежаваш дарбата?

Аремога започна да се притеснява. За първи път виждаше толкова многословна внучката си, която обикновено беше сдържана и мълчалива.

— Добре, Амусайка, стига толкова.

Но Анаид не обърна внимание на бабата и се усмихна мило на внучката. В очите на Амусайка се четеше искрено възхищение.

— Да, притежавам дарбата.

Горската девойка предпазливо бе опипала почвата и най-сетне се осмели да зададе въпроса, който най-много я измъчваше:

— Можеш ли да ме излекуваш?

Аремога сърдито се намеси:

— Стига, Амусайка, не притеснявай повече младата господарка.

Анаид обаче не й обърна никакво внимание.

— Какво ти е?

Амусайка я накара да се вгледа по-внимателно и Анаид забеляза, че има тъмни кръгове под очите, което бе необичайно за възрастта й.

— Вече не знам какво да правя. Аремога ми повтаря да бъда търпелива, да се примиря, да се науча да живея с болката, но искам отново да мога да тичам и да скачам, както преди да се разболея

— От какво си болна?

Аремога стрелна с властен поглед Амусайка.

— Страда от болест на кръвта, която засяга костите. Нелечима е. Можем само до известна степен да облекчим страданията й, затова живее в гората от дете, а аз доставям необходимите лекарства, но тя все така се надява на чудо.

За разлика от сляпата вяра на младата Амусайка, в очите на възрастната жена Анаид прочете скептицизъм. Това я засегна. Мъдрата Аремога не вярваше, че е способна да излекува внучката й. Нима не усещаше безмерната й мощ?

— Дай да видя — настоя Анаид.

Амусайка развърза ботите, свали чорапа и показа деформирания си крак. Нокътят на палеца беше черен и инфектиран. Изглеждаше зле.

— Много ме боли. По цели нощи не мога да спя.

Анаид коленичи пред нея и сложи ръце върху болния й крак. Зашепна слова на древния език и притисна длани към болното място. Благотворната й енергия потече, изля се през върха на пръстите й, изсмука гнойта от нокътя и възстанови формата и здравината на стъпалото. Вдигна ръце, а момичето нададе вик на нескрито възхищение:

— Ти ме излекува! Ти си истинско чудо! Знаех си!

Мъдрата Аремога не се обади, благоразумно запазила мълчание.

Анаид се бе надявала да получи одобрението на бабата и помисли, че не е била достатъчно убедителна.

— Това е само външно. Ела насам. Ще излекувам кръвта ти.

Прокара ръце по тялото на Амусайка и неволно ги задържа на сладкото вратле на гълъбицата гуанчи. Опипа една по една пулсиращите й вени. Изпитваше неустоимо желание да доближи устни до мургавата й кожа. Почувства пронизващия поглед на Аремога и продължи с процедурата. Когато пак стигна до краката й, Амусайка вече скачаше от радост.

— Чувствам се силна, няма я умората, вече не ме болят краката.

Бабата внимателно бе наблюдавала действията й, отърси се от мислите, които се въртяха в главата й, и дръпна настрани Анаид.

— Не разбирам какво й направи, не познавам методите ти, но се боя внучката ми да не храни напразни надежди.

— Тя е излекувана, напълно и окончателно — потвърди Анаид.

Аремога свъси вежди.

— В такъв случай… това не е дело на бялата магия на Омар. Сигурна ли си, че твоята матриарша ти позволява да упражняваш подобни методи за лечение?

Анаид почувства гневът й да се надига. Току-що бе проявила нечувано великодушие, току-що бе излекувала внучката на тая озлобена Омар, бе използвала цялата си сила и всичките си умения, за да върне здравето на друга Омар, а Аремога имаше наглостта да я укорява. Инстинктивната й реакция бе да грабне вълшебната си пръчица и да накаже дъртата нахалница, дето си пъхаше носа навсякъде, но в последния момент нещо я възпря и се сдържа. Само вдигна дланта си, белязана от зъбите на великата вълчица, и я тикна под носа й.

— Нима си забравила кой ме закриля? Не бива да ми задавате въпроси, трябва само да ми се подчинявате и да ми служите.

Аремога сведе смирено очи.

— Както наредите, вълчице.

Анаид остана доволна. Нямаше желание да се кара с тях, но не можеше и да допусне да я заплашват. Беше не коя да е, а избраницата, макар и да бе принудена да го държи в тайна, за да се предпази от опасности.

Амусайка се приближи към Анаид и целуна ръката й с изящно движение.

— Анаид, от днес нататък можеш да разчиташ на мен, ще ти бъда вярна до гроб. Какво мога да сторя за теб?

Анаид почувства внезапно силно желание.

— Искам да видя пещерата Гуахедум.

— Искаш да отидеш до лобното място на Пераса? — изненада се момичето.

— Унихепе ми разказа историята и съм любопитна да я видя.

Аремога даде някакъв знак, внучката й сви ръце пред устните си и силно изсвири.

Анаид се почувства предадена.

— Кого предупреждаваш?

— Унихепе. Той най-добре познава пътя. Ще те заведе веднага.

Анаид възрази:

— Не. Предпочитам ти да ме заведеш и лично ти да ми разкажеш историята на Ибаля.

— Но… — опита се да възрази Амусайка. — Аз трябва да подготвя всичко по отпътуването ти: дрехи, храна, билета ти за Чинет.

Анаид не търпеше да й противоречат.

— Пътуването може да почака.

Амусайка погледна умоляващо Аремога и тя се усмихна мило.

— Добре, върви. Нека Унихепе ви придружи за прехода през планината, а после ти сама ще й покажеш пещерата.

Анаид се успокои. Скоро ясното мелодично свирукане на Унихепе извести идването му и момчето се появи, свело очи, с вид на разкаяние пред Анаид, задето, вместо да покаже гостоприемство, я е издал. Амусайка го посрещна радостно и побърза да му се похвали за излекувания си крак, но Унихепе беше напрегнат и скришом наблюдаваше Анаид, в очакване да види каква ще е реакцията й, изплашен от магическите й способности. Анаид го успокои.

— Помиряваме се, нали?

Добрият Унихепе почувства да му олеква на душата.

— Казвах ви аз. Тя е много могъща магьосница, много. Подобно чудо не съм виждал.

И ако от думите на Унихепе на Анаид й стана приятно, то на Аремога, щом остана сама, усмивката тутакси изчезна от устните й и тя сбърчи вежди, силно разтревожена. Нямаше достатъчно време да осмисли добре нещата и да се задейства, а се налагаше да побърза. Животът на внучката й бе застрашен.

Анаид беше страшно главозамаяна от искреното възхищение на Унихепе и Амусайка и изобщо не забеляза нито едно от знаменията, които трябваше да я предупредят за близката опасност. Ако поне се беше вслушала в граченето на гарвана или в тревожното цвърчене на червеношийките, на чинките или на лешоядите, може би щеше да осъзнае. Но дори да беше чула предупреждението на ленивото гущерче, дотолкова се бе самозабравила в онзи момент, потънала в самодоволството си, че не би му повярвала.

Стигнаха до входа на пещерата и Анаид безцеремонно отпрати Унихепе, сякаш цял живот бе раздавала само заповеди:

— Сега вече можеш да ни оставиш сами. Оттук нататък Амусайка ще ме води. Нали така?

Девойчето беше очаровано от новата си отговорна задача, макар да се вълнуваше и да беше малко уплашено от близостта на една толкова могъща магьосница.

Денят вече отиваше към края си. Слънцето, уморено от своето пътуване, искаше да потъне в морето и да разхлади палещите си лъчи. Светлината отслабваше и Анаид се чувстваше много по-добре. В последно време силната светлина я дразнеше и сякаш болезнено дереше ретината й. Сините й очи бяха лесно уязвими.

Водачката й бе леко неспокойна.

— Не знам какво да ти разкажа за пещерата, не съм много силна по приказките. Унихепе говори далеч по-увлекателно, умее да грабне туристите с красноречието си и разпалва любопитството им с интересните си истории.

Анаид любезно й възрази:

— Ще се справиш чудесно. Сигурна съм.

Амусайка си пое дълбоко дъх. „Май се страхува баба й да не я упреква" помисли си Анаид. Може би Аремога я караше да се облича с тези груби дрехи и я принуждаваше да си бръсне главата така, като в някакъв ритуал. Може би не беше свикнала някой да й показва, че я обича и уважава. Спомни си за самата себе си преди година. Беше се чувствала толкова неуверена, с вид на безпомощно момиче, свиваше се в себе си от страх да не стане прицел на подигравки, страдаше, понеже предизвикателната красота на майка й вечно я засенчваше. Оттогава много се бе променила. Скиптърът й вдъхваше сигурност. Така си мислеше. А баба й Кристине се бе държала толкова мило. Беше й засвидетелствала цялата си обич и я бе накарала да гледа на себе си със самоуважение. Освен в случая, когато бе изгубила контрол и се бе ядосала.

Амусайка се осмели да разчупи ледовете. В тъмното пипнешком потърси запалката и освети голите, студени и влажни стени на пещерата. И заразказва:

— Говори се, че призракът на Ибаля още броди тук. Била момиче от коренното население, от рода на Ипалан. Чудно красива. Някои твърдят, че била дъщеря на Хуапалупа, други разправят, че живеела с майка си, стара и коварна жена. Истината е, че била любовница на Ернан Пераса и се срещали тук, в тази пещера.

— Тук ли са убили графа?

— Да. Хаутакуперче, воинът, определен за екзекуцията, го издебнал в засада. Причаквал го часове наред. Чакал ли чакал, докато младият Ернан Пераса най-сетне пристигнал, както винаги сам и нищо неподозиращ, за да се срещне с любимата си. Бил въоръжен, но дори не му останало време да извади меча си или да се прицели с аркебуза, който бълвал огън. Хаутакуперче боравел ловко с оръжията и мигом хвърлил по него копие — желязо, дълго две педи. Твърдят, че го забил точно между бронята и тила и го пронизал от край до край. Пераса се строполил мъртъв на земята, точно тук, където се намираме сега. Тогава Хаутакуперче извикал, както било уговорено: „Търпението ни се изчерпа. Свърши се с Гуахедум." Присъдата била изпълнена.

Светлината постепенно отслабваше, а гласът на Амусайка ставаше все по-тих, по-глух и накъсан. Без да осъзнава какво й се случва, тя взе да се прозява и се опря на скалата, докато накрая се свлече на земята, с увиснали ръце, затворени очи и с отпуснати черти на лицето. Анаид предпазливо се приближи до нея, за да се увери, че действително е заспала. И наистина беше. Магията за приспиване беше подействала и Амусайка, напълно безпомощна и безволева, бе само нейна. Анаид си повтаряше, че не иска да й причини нищо лошо, а от чисто любопитство само ще опита вкуса й. Нищо повече. Бавно доближи лице към шията й, но в момента неочаквано я възпря същото мъчително безпокойство, което изпитваше към скиптъра.

— Не, стига толкова кръв.

Анаид се сепна и вдигна глава. Някакво момиче с дълги коси и странно облекло я наблюдаваше ужасено.

— Коя си ти? — попита я Анаид.

Момичето сложи ръка на гърдите си и падна на колене пред нея.

— О, велика господарке, аз съм бедната Ибаля, прокълнатата обитателка на пещерата, опръскана с кръв.

— Знаеш ли коя съм аз, Ибаля?

Призракът на Ибаля потрепери.

— О, да, господарке. Ти си избраницата, онази Одиш, за която се говори в пророчествата.

— Аз съм Омар! — сърдито изръмжа Анаид, внезапно подразнена от думите й.

— Не може да бъде, господарке.

— И защо не? Майка ми е Омар, баба ми по майчина линия бе Омар.

— Тогава защо жените Омар искат да те унищожат?

— Откъде знаеш?

Ибаля я погледна с големите си, ококорени от изненада очи.

— Защото те са там, на входа на пещерата, и чакат да те заловят, както го направиха с Ернан.

Анаид искрено се разсмя.

— Аха. Искаш да ме накараш да отида и да проверя, нали? Това е капан, за да не заситя жаждата си с това момиче Омар.

— Жените Омар не пият кръв.

— Нито пък аз! — отново свирепо изрева Анаид.

— Но… — обърка се Ибаля. — Не се ли канехте да…

— Това е клевета! Ей сега ще ти покажа какво се готвех да направя.

Анаид се наведе над Амусайка, но не успя да доближи устни до шията й. Нещо й попречи да го стори. Нещо, подобно на лепкаво въже, което се омота около лицето и гърдите й и не й позволяваше да помръдне. Помъчи се да извърти глава, но не успя. Поиска да вдигне ръце, но беше невъзможно. Не можеше да стигне пръчицата си, нито атамето си, не можеше да използва оръжията си. Заизвива се яростно, но с всяко движение се оплиташе все повече и повече в невидимото лепкаво въже. Докато накрая остана напълно неподвижна. Веднага разбра. Бяха хвърлили върху нея магическа паяжина, точно както тя беше направила с графинята, и я бяха уловили като муха.

Анаид прошепна контразаклинание, ала на мига то бе развалено и атакувано от много други.

Почувства кратко и остро убождане. Една стрела с безпогрешна точност се заби в ръката й и вля в тялото й отровата, която трябваше да я парализира. Опита да се съпротивлява, но беше прекалено късно. Жените Омар бяха приложили стратегията на паяка — твърде древна форма на колективна борба, която използваха за защита от Одишките. Първо отвеждаха жената Одиш на подходящо място, като хитро й подхвърляха примамка, а щом вещицата Одиш отслабеше бдителността си, с внимание изцяло погълнато от жертвата си, я хващаха в мрежата и я отравяха със стрела. После заличаваха следите и тялото й изчезваше.

Анаид се отчая. Жените Омар бяха подли. Бяха си служили с тактиката само два-три пъти през цялото си съществувание. Поначало Омар бяха страхливи и предпочитаха да се крият, а не да действат открито. Защо я нападаха?

Аремога влезе в пещерата и без изобщо да погледне Анаид, вдигна на ръце тялото на Амусайка и го прегърна.

— Дойдохме навреме. Ариминда беше права, избраницата е безкрайно силна, но успяхме да спасим живота на малката.

— А Ариминда откъде знаеше, че е пристигнала?

— Получила е известие от ученичката си Дасил. Помолила я да я задържи и я предупредила за изключителните й способности.

На Анаид й се прииска да закрещи, но не можа. Нима наистина Дасил я е предала? Какво ли им беше казала на тези Омар, та да я пленят?

— И как ще я овладеем? Наистина е могъща.

Аремога ги успокои:

— Ариминда иска да я заведем при нея, в бърлогата й Ел Тейде, тя ще я пази да не избяга, докато Съветът на матриаршите от Запада вземе решение какво да се прави с нея.

Около Анаид се трупаха още и още Омар. Една от тях я посочи учудена.

— Това ли е избраницата?

— Представях си я по-силна.

— С червена коса.

— Изглежда добро момиче.

Аремога ги поправи:

— Тя вече не е нашата избраница. Тя е просто една Одиш.

Анаид се помъчи да възрази, да се съпротивлява, но отровата вече бе започнала да действа и й беше отнела гласа. Насили се да се направи някакво движение, но беше парализирана. Пожела да начертае план за действие, но осъзна, че няма воля.

Аремога коленичи до нея и извади дъбовата си пръчица.

— Вълчиците я отлъчиха от своя клан. Жените Омар се отрекоха от избраницата, затова нареждам — и размаха пръчицата си с кръгово и хипнотизиращо движение, — нека изчезне под въздействието на заклинанието на хамелеона, което вълчицата Елена извади от забвението.

Анаид отчаяно искаше да се защити, но смаяна, си даде сметка, че вече няма тяло.

Току-що бе изчезнала.

Глава двайсет и втора

Градчето Хора Сфакион, разположено на брега и окъпано от кристалните води на морето, обикновено тихо и не особено посещавано поради трудния достъп до него, минаващ от юг през отдалечената Чания, сега бе по-оживено от обичайното. От два дни жени, прииждащи от всички краища на Европа, слизаха от корабите в пристанището, изливаха се в бавен, но постоянен поток и сновяха с куфарите си из тесните стръмни улички. Любопитното бе, че жените не търсеха да се настанят в някое от хотелчетата на селището, които се рекламираха с големи плакати и предлагаха легла и стаи. Всички те, впрочем характерни с нещо общо — загриженото изражение на лицата и дългите коси, — една след друга се отправяха към бяло-синята къща на старата Амари, лечителка със славата на вещица, потомка на много стара фамилия рибари от остров Крит.

Амари не даваше обяснения на никого и избягваше да отговаря на каквито и да било въпроси. Поръча невероятно количество храна, залости здраво всички врати и прозорци, изми входното стълбище и го напръска с уханна есенция от мащерка.

Всички се досещаха, че гостенките й са вещици, но изобщо не се впечатляваха от това. Рибарите вече бяха свикнали на подобни сбирки в дома на Амари.

След като премина първоначалният интерес и събитието вече не беше гореща новина, местните жители отново се върнаха към навика си да се събират в кръчмата на Джорджо, да си бъбрят за времето, да си пият ракията, да играят на табла и да разискват, правейки догадки колко ли туристи ще изминат шестнайсетте километра от дефилето Самария през следващия сезон.

Селене беше увесила нос, унила и с пламнало лице, въпреки прохладата на варосаните стени и приятната сянка на асмата в двора, където подухваше свеж морски бриз. Беше седнала до Карен, която държеше ръката й в своите и мълчаливо, с леко приятелско стискане с пръсти, й напомняше, че може да разчита на нея и е тук, за да й помогне. Селене лично бе предложила сборището да се проведе на територия, принадлежаща на рода Цинулис, в епицентъра на владенията на скитското племе, но независимо от това, въпреки благотворните вибрации на нейната приятелка, въпреки прекрасния средиземноморски пейзаж, сгряващ сърцето й, и въпреки близостта, която свързваше старата Амари с майка й Деметер, тя беше обект на враждебните погледи на всички Омар от Запада, изпратени от клановете си на неотложно свиканата среща в Крит. Те негласно я осъждаха за провала и я виняха, че ги обрича на безнадеждно и мрачно бъдеще.

Официалният президиум, предназначен за вождове и родоначалнички, се състоеше от красивата жеравка Лил, известна писателка; от именитата учена Ингрид — отвеяна саламандърка, майка на многочислена фамилия; от Валерия, от клана на делфините, запалена и педантична биоложка; от изумително младата змия Аурелия, опитен боец от рода Лампедуза, която бе заела мястото на наскоро починалата си баба Лукреция, и на председателското място, седнали на благоразумно разстояние една от друга — Людмила, намръщената коза от мрачните Карпати, и добродушната Криселда, приемница на Деметер, от клана на вълчицата.

Масата бе ясно разделена на две групи, едната от които беше подчертано агресивна и зле настроена спрямо жените от рода Цинулис. Оглавяваше се от Людмила, която временно бе поела председателството на Съвета, докато Криселда, пленница на света на мрака, беше отсъствала. Консервативната коза Людмила, рязка и фанатична, беше управлявала Съвета с твърда ръка, подпомагана от верните си привърженички: жеравката Лил и саламандърката Ингрид.

Другата група, оглавявана от Валерия, разчиташе на вялата подкрепа на Криселда, която седеше с отнесен поглед, и на младата, още неопитна Аурелия. Валерия се чувстваше неуверена, боеше се, че без достатъчно активна и авторитетна помощ едва ли ще може да убеди пратеничките на клановете да проявят разбиране и повече толерантност към Селене и избраницата.

Селене ясно усещаше враждебността на Лил, на Ингрид и на Людмила. Нищо ново. Трите открито се бяха обявили за нейни врагове още на първата среща, преди раждането на Анаид, в селце в Буковина. Долавяше също и спокойната вибрация на Валерия, нейна приятелка и другарка, както и окуражителната усмивка на Аурелия, внучка на великата Лукреция. Селене се почувства ободрена и по-сигурна от младежкия й дух и от дръзкия й външен вид, който й придаваше късата подстрижка и пристегнатата блуза без ръкави, разкриваща мускулестите й ръце. Именно тя беше посветила Анаид в бойните изкуства, но понеже наскоро бе обявена за водач на рода, нейният глас нямаше да има същата тежест като на другите матриарши.

Леля й Криселда, единствената й роднина по майчина линия и пълна противоположност на харизматичната си сестра Деметер, изглеждаше отнесена, сякаш мисълта й витаеше другаде. Непрекъснато се оглеждаше и упорито се усмихваше на всяка Омар, с която й се срещнеше погледът, включително и на племенницата си. Беше кръглолика, със сиви, трогателно мили очи. Селене се боеше за психическото й състояние. Страхуваше се, че разумът й се е помрачил от дългия престой във владенията на графинята до езерото, като пленница на времето и на безумието, и неминуемо я бяха довели до разстройство, оставило неизлечима следа. Криселда беше далеч от реалния свят и може би никога нямаше да се възстанови и да намери обратния път към действителността.

Селене полагаше усилия да слуша сладката Лил, знаменитата жеравка, която в момента имаше думата, и както и очакваше, придаваше нотка на патетичен драматизъм на тържественото си встъпително слово:

— Какво ще стане с жените Омар, ако избраницата ни предаде и в нейните ръце скиптърът се окаже унищожителен за нас и осигуряващ победата за жените Одиш? Какво ще стане с нашите дъщери и внучки? Ще имат ли те бъдеще? Ще има ли надежда за тях? Поколения наред вярата и надеждата за идването на избраницата ни държаха сплотени в беди и нещастия, даваха ни сили в тежките моменти и ни помагаха да превъзмогнем болката от смъртта на нашите близки. И ако не е била подходящо подготвена, ако избраницата не е била както трябва ръководена и направлявана в изпълнението на мисията си, ако се е поддала на заблудата и се е почувствала объркана и в крайна сметка е избрала да поеме по грешния път, както е предречено още от Оди в нейното проклятие, то краят на жените Омар, нашият финал… наближава. Значи са били напразни трактатите и изследванията на високообразованите Омар, които, с помощта на науката, филологията, астрономията или математиката си сътрудничеха в предсказанията и обединяваха усилията си в тълкуванията на пророчествата…

Селене не искаше да слуша повече. Ушите й пищяха. Много добре разбираше, че макар и в речта си привидно да търсеше отговорност за провала в колективната вина, Лил, жеравката писателка Омар, избрана да открие събранието, обвиняваше нея за създалото се положение. Сякаш открито я сочеше с пръст пред всички. Чувстваше се като обвиняема на подсъдимата скамейка. Кого друг, ако не нея имаше предвид с това, че на избраницата й липсвала „подходящата подготовка", че не е получила нужното възпитание и по тази причина не е способна да различи лошо от добро?

Селене чу ръкоплясканията, с които пратеничките шумно приветстваха изказването на Лил, но не се присъедини към тях.

Дойде ред на Людмила. И ако Лил все пак бе проявила поне малко такт, говорейки със заобикалки, то Людмила щеше жива да я одере. Никога не беше крила отношението си към нея. Обвинението й бе открито и категорично:

— Виновна е тук присъстващата Селене Цинулис, майка на избраницата, своенравна вълчица, която с безотговорното си поведение предизвика интереса на Баалат към себе си и на която преди време простихме за случилото се с майка й Деметер. Именно тя е причината за сегашните ни беди. Тя не успя да възпита дъщеря си в уважение към по-мъдрите и по-авторитетните, понеже самата тя никога не е имала такова. Не съумя да й внуши чувството за принадлежност и дълг към клана, от който сама се отрече. Не й даде сили да се противопостави на изкушенията, с които младата Анаид трябваше да се пребори, и най-вече не успя да предотврати заблуждението й и да я върне в правия път на истината.

Карен забеляза как Селене постепенно застива, безмълвна, неподвижна и равнодушна, но въпреки това се потеше от притеснение, лицето й ставаше все по-каменно и безизразно, изпразнено от вълнения. Хилядите очи, вперени в нея, и тежкото обвинение, че е виновна за провала, и болката, че е загубила дъщеря си, бяха напълно достатъчни, за да блокират емоциите й.

Карен страдаше за най-добрата си приятелка. Болеше я от всяка нападка, която Людмила отправяше към нея. Защо бе необходимо да се формулира с думи нещо, известно на всички? Беше съгласна, че Селене не се бе показала на висота, че не бе преценила добре обстоятелствата и не бе успяла да действа като добра наставничка на избраницата, макар и да е собствената й дъщеря, а може би именно по тази причина. Но трябва ли да бъде линчувана така? Това ли е смисълът на събранието?

Сякаш прочела мислите й по телепатичен път, изказването на Валерия придоби същия тон:

— И аз се питам — нима наистина сме се събрали да линчуваме нашата посестрима Селене? Това ли е целта на Съвета? Всички бяхме свикани по спешност в Крит, зарязахме текущите си проблеми и занимания и дойдохме, за да предприемем необходимите мерки. Проклятие тегне над избраницата, а скиптърът е изгубен в ръцете на Одиш. Графинята е унищожена, но Баалат отново излиза на бойното поле. Войната е обявена, а нас няма кой да ни направлява и ръководи. Какво трябва да предприемем? Сега не е моментът да отклоняваме вниманието си, нито да губим времето си да обвиняваме строго една майка, задето лошо е възпитала дъщеря си…

Лил я прекъсна:

— Тогава да отложим за по-нататък наказанието, което трябва да наложим на Селене за назидание. Нека се съсредоточим върху темата, която най-много ни вълнува. Съдбата на прокълнатата избраница е в нашите ръце. Ще гласуваме и ще съобщим решението си на матриаршите от островите, където я държат в плен, да приведат в изпълнение нашата присъда. Аз гласувам да бъде премахната. Тялото й трябва да бъде унищожено.

Селене почувства как краката й се подкосяват и от свитото й гърло успя да излезе само отчаян вик:

— Неееееее!

В залата се възцари пълна тишина. Болката на една майка винаги се зачита. Криселда, с добродушната си физиономия, кимна на Селене:

— Ела насам, Селене. Още не сме гласували, нито сме взели решение. Лил само изрази личното си мнение. Давам ти думата, за да изслушаме и теб, а не само другите, които говориха за теб и дъщеря ти. Да чуем и твоите съображения и доводи.

Селене излезе напред, стъпвайки бавно и тежко като робот, с наведена глава и бледо като платно лице. Опря се на масата с треперещи ръце и се обърна към аудиторията с глух сериозен глас:

— Ще ви припомня една история, която много от вас знаят. Случила се е тук наблизо, в двореца в Кносос. Говори се, че цар Минос заповядал на архитекта си Дедал да построи гигантски лабиринт, за да озапти в него чудовището, родено от съпругата му, след като се влюбила в един бял бик и той я обладал. Минотавърът, получовек-полубик, се хранел с човешка плът и Минос изискал от великата Атина на всеки седем години да му принася в жертва по седем младежи и девойки, за да бъдат разкъсани и изядени от Минотавъра. Атина се подчинила и склонила да извърши жестоката неправда от страх пред великия цар Минос. Така на два пъти елитът на атинската младеж бил пожертван. Докато на третия път героят Тезей решил да сложи край на кървавия налог и с помощта на Ариадна, на вълшебния си меч и на нишката, навита на кълбо, стигнал до чудовището, пронизал с меча си сърцето на Минотавъра, успял да се измъкне от заплетения лабиринт, следвайки нишката, и така освободил Атина от тежкия гнет.

Жените Омар останаха озадачени от необикновено начало на изказването на посестримата си. Повечето не знаеха какво да мислят. Тогава Селене дръзко вдигна глава. Очите й бяха възвърнали обичайния си блясък.

— Ето ме тук пред вас. Омар като всички вас. И аз като вас с мълчаливото си бездействие допуснах безропотната саможертва на нашите деца и девойки. Също както девиците на Атина са били поднесени ритуално на Минотавъра, така и ние позволявахме в продължение на векове нашите девойки да бъдат обезкръвявани за наслада на злодейките Одиш. С очите си видях как братовчедка ми и майка ми умряха в ръцете им. Въпреки младостта ми натрупах повече опит от мнозина от вас и моят опит ми нашепва истини, които сега неочаквано откривам, изправена пред дилемата дали да допусна смъртта на собствената си дъщеря… Едно обаче ми е съвсем ясно — ние, Омар, сме страхливи. Ние, Омар, се спотайваме. Стоварваме цялата отговорност върху избраницата и вярваме, че тя ще ни спаси от страховете ни и от нашия Минотавър, понеже сме неспособни да обединим силите си срещу истинските си врагове. Вместо да се борим против Одиш, покорно даваме жертви и потискаме всеки, надигнал глас срещу проливането на кръв, налагайки сляпо подчинение. И какво правим ние пред тази последна офанзива, която ще реши Великата война? Каква е нашата стратегия? Нашият отговор? Нашата контраатака?

Селене плъзна поглед по лицата на присъстващите в залата — мълчаливи, изненадани и силно впечатлени.

— Жертваме нашата избраница. Ето това е нашият отговор.

Тутакси се надигна вълна от недоволство и изненада и заглуши думите на Селене. Валерия беше зяпнала от изумление.

— Чуйте какво ще ви кажа. Дъщеря ми Анаид, едва петнайсетгодишна, неопитна и объркана като всяка девойка, имаше смелостта да се изправи на люта битка срещу най-могъщите Одиш на земята и ви избави от жестоката Салма, както и от всемогъщата графиня. Смее ли някой да го отрече?

И Селене, с вид на безмилостен обвинител, впи сърдитите си зелени очи в публиката, която постепенно се сви пред бушуващия гняв на червенокосата жена.

— Заслугата обаче не е нито моя, нито ваша. Тя е нейна и само нейна. С дълбокото си убеждение, с всеотдайността и с чувство си за дълг в изпълнението на ролята, която ние й отредихме, за да я използваме като щит, тя понесе на плещите си бреме и отговорност, надхвърлящи възможностите на възрастта й. Тя пое нашите страхове, нашата несигурност, нашата тактика на бягство от действителността. Тя се изправи и се изложи на опасност вместо нас, вярвайки, че така било писано. Една храбра и безстрашна Омар, която се опълчи сама на чудовищния свят на могъщите Одиш. Петнайсетгодишен живот срещу безсмъртието на врага. Как можахме да го позволим? Как може дори да осъждаме нея, мен или която и да е друга, дръзнала да й помогне в невероятно трудния път? С какво право ти, Людмила, която си виждала да умират момичета и девойки и си наследила от прадедите ни насадения страх от царството на ужаса, наложен от графинята по нейните земи, с какво право ти, която никога не си се изправяла срещу някоя Одиш, която никога не си се борила срещу тях и никога не си защитавала лично, с голи ръце или с атамето си някоя от твоите ученички или последователки, кажи ми, по силата на какво право настояваш да бъде пожертвана единствената Омар, която се бори, победи и унищожи графинята?

Този път шепотът прерасна в ясни силни гласове, които насърчаваха Селене.

— Чуйте ме… Войната на вещиците вече започна. Скиптърът на властта съществува и е в ръцете на Одиш. И забележете: жените Одиш са едва трийсетина, а ние сме хиляди. Докога ще продължаваме да сме роби на страха?

Настана страхотна олелия и сред множеството викове и коментари се открои гласът на една Омар — британска кобила, извиси се над всички и прогърмя в залата:

— Аз съм Кроона Салисбъри, дъщеря на Катеш и внучка на Ина, от клана на кобилата. Коя си ти, Селене, та да ни казваш кога и как трябва да се борим срещу жените Одиш? Какво си сторила, та да заслужиш нашето уважение, освен да размахваш своето непокорство и непослушание към матриаршите си? Защо трябва да те слушаме?

Тогава Селене се изправи и застана лице в лице с неприятната кобила.

— Аз съм Селене Цинулис, дъщеря на Деметер и внучка на Геа, от клана на вълчицата, и мога да кажа, че се борих срещу Баалат, овладях бойните изкуства на Одиш с господарката на ледовете, бях пленница на Салма и на графинята в света на мрака. Аз, Селене, слязох по Пътя на Ом и горещо помолих мъртвите да оставят жива дъщеря ми, а Баалат да бъде задържана и затворена. И направих това САМА. Ако ние, две самотни вълчици, се осмелихме да се изправим срещу страшните Одиш и ги победихме… какво би станало, ако ги атакуваме като глутница всички заедно? Ако Одиш бъдат обсадени от змиите, от мечките, от лъвиците и от орлиците от бойните кланове? Какво би станало с тях?

Учената Ингрид си сложи очилата си и възрази:

— Тук имам извлечение от добросъвестното и задълбочено изследване на Маклоувър относно настъпленията на Одиш срещу клановете Омар в течение на цялата история на нашето съществувание. Над дванайсет хиляди и петстотин анализирани битки и сражения. И от всички тях извличаме един-единствен ясен извод: Одишките са непобедими. Затова единствено възможната стратегия е тази, която винаги сме използвали, а именно — да бягаме и да се мъчим да останем незабелязани. Почерпихме тази мъдрост от нашите тотеми. Винаги сме правили така. Повече от три хиляди години следвахме примера на животните — символи на нашите кланове, и се криехме в бърлогите си. И оцелявахме, нали? И за в бъдеще ще продължаваме да оцеляваме. Благоразумно ще изчезнем за известно време и ще сменим самоличността си, докато дойдат по-добри времена. Срещу Одиш не можем да се борим.

Тогава скочи младата Аурелия, като истинска боркиня.

— Лъжа! Аз, Аурелия, дъщеря на Сервиля и внучка на Лукреция, от клана на змията, заявявам пред вас, че напротив, с подходящите оръжия и нужната подготовка е възможно да се опълчим на Одиш. Нашите майки ни втълпиха, че борбата е табу, но аз, която видях как умира сестра ми, без да мога да й помогна, наруших възбраната с разрешението на баба ми, великата Лукреция. Всички я познавате, оплаках смъртта й миналата зима, беше жена с напредничаво мислене и невероятна прозорливост въпреки своите сто и три години и именно тя поиска от мен да обуча избраницата на изкуството да се бие. Баба ми Лукреция ми показа верния път. Свърши се вече със старото време, когато жените Омар се криехме, молихме за милост и оплаквахме покойниците си. И на мен, като на Селене, вече ми омръзна. Много девойки си отрязахме къси косите, тренираме бойни изкуства и искаме да живеем без страх и без защитни щитове.

Амира направи знак на Криселда и тя незабелязано стана от масата. В този момент спонтанната реч на Аурелия предизвика бурни аплодисменти в редиците на най-младите. Валерия, между два огъня, се опита да уравновеси силите:

— Признавам, че се поколебах, но добре и отдавна познавам Селене. Винаги е била непокорна, с бунтовнически дух, но и винаги е проявявала последователност в идеите си. Смелостта и енергичността на Анаид не биха могли да дойдат от консерватизма на насадения страх пред Одишките. Кажете, коя от вашите дъщери, възпитани да тачат правилата на Омар за благоразумие, страх и подчинение, би била готова да се хвърли в света на мрака, възседнала първия слънчев лъч, за да се бори срещу страшната Салма въпреки повелята на матриаршите или би проникнала в кървавите владения на графиня Ержбет, за да й отнеме талисмана?

Настана красноречиво мълчание.

— Селене вдъхна на дъщеря си смелостта и силата, която сама притежава. Анаид бе възпитана с любов, със страст, с мъдрост, със смелост… и… защо не… със свободолюбив.

Най-консервативните извисиха глас:

— Да, но се провали!

— Избраницата ни предаде.

Валерия ги накара да замълчат:

— Анаид беше готова да тръгне по Пътя на Ом и искаше да го направи, за да ни избави от Баалат. Това беше нейното намерение. Нима ви се струва егоистична или недостойна цел? Но бе пленена от пазителките на Ел Тейде, които очакват нашето решение и присъда, за да знаят как да действат.

Селене я прекъсна:

— Осъдите ли Анаид на смърт, всички ще загинем с нея.

Най-консервативните Омар, оглавявани от козата Людмила, се противопоставиха на младите. Осъзнаваха, че редиците им все повече оредяват и съображенията яростно се оспорват.

— Избраницата трябва да умре.

— Няма вече никаква надежда.

— Не можем да вярваме на Анаид.

Гласът на Селене се извиси над останалите:

— Аз я обичам! Обичам я безумно! Повече от всичко на света и ще я спася дори ако за това трябва да заплатя с живота си!

Повечето пратенички станаха и заръкопляскаха на Селене. Една млада мечка със златиста коса и черни очи, от високопланинската област Кантабрия в Испания, взе думата, за да говори от тяхно име:

— Аз, Естела Серна, дъщеря на Тереса, внучка на Клаудина, от клана на мечката, от племето в Кантабрия, напълно се доверявам на Селене. Давам й не само гласа и подкрепата си. Давам й и двете си ръце, и ушите си, и силите си, и атамето си. Поднасям й всичко, с което ще се боря, и ще призова и моите посестрими и съплеменници да се присъединят към мен. Всички заедно ще успеем да се опълчим на злото, което открай време ни разяжда, злото, което ни е стиснало като в клещи — страхът.

В момента, в който Валерия обяви, че преминават към гласуване „за" или „против" искането на Селене за избавлението на Анаид и преминаване в настъпление срещу Одиш, Криселда с неузнаваемо изражение на лицето взе думата:

— Току-що получих много важно известие. Моля за вашето внимание. Информираха ме, че Анаид е успяла да приспи бдителността на пазителките на Тейде и е влязла в кратера на вулкана. Ще поясня за онези, които не разбират какво означава това. — Преди да продължи, Криселда погледна съчувствено Селене. — Анаид е поела по Пътя на Ом — пътят, водещ в царството на мъртвите. Проклятието гласи, че мъртъвците няма да я пуснат да излезе жива оттам. Избраницата, предателка или не, е обречена на сигурна смърт.

Селене не успя да се овладее и въпреки че Карен се опита да го предотврати, се строполи на земята, загубила съзнание.

Глава двайсет и трета

Анаид трепереше като лист. Още не й се вярваше, че е в кратера на вулкана, че е поела по Пътя на Ом и вече няма връщане назад от ужасяващото пропадане към царството на мъртвите.

Само преди няколко часа лежеше в пещерата на Ел Тейде, строго охранявана от Ариминда. От заклинанието на Аремога тялото й бе изчезнало мигновено в Ла Гомера, а после се бе материализирало в пещерата Чинет, близо до клисурата на Тейде — там, където от незапомнени времена се готвеха да я посрещнат. Не беше обаче гостенка на Ариминда, а нейна пленница.

Матриаршата Ариминда, която я бе очаквала през целия си живот и бе обучила Дасил да посрещне избраницата, не се отнесе към нея с уважение и почтителност. Не й поднесе банани, полети с мед, не й наля вино с дъх на плодове. Не й постла топло легло, не й изми нозете, не я заговори и не се опита да я утеши. Седна до нея и остана мълчалива и неподвижна, с непроницаемо лице, като страж. Трябваше да я пази ден и нощ, докато дойде присъдата на матриаршите, събрали се на остров Крит.

В Крит се решаваше дали Анаид трябва да умре, или не.

И ето че Амусайка дойде и даде нов обрат на съдбата й. Девойката пристигна запъхтяна, зачервена и съобщи на Ариминда, че баба й Аремога вече е получила отговор от Съвета в Крит и спешно я вика да отиде заедно с нея в Ла Гомера.

Анаид потрепери. Съветът беше неумолим, също като Ариминда и Елена. Жесток като предателството на Дасил, което й причиняваше повече болка, отколкото въжетата, обездвижващи глезените и китките й.

И така, Ариминда натовари Амусайка със задачата зорко да пази Анаид и много строго я инструктира:

— По никакъв повод не разговаряй с нея и не й давай нищо, което ти поиска.

Амусайка сведе глава, усмихна се леко на Анаид и Анаид, дълбоко ранена телом и духом, я прокле през зъби за лицемерието й.

Веднага обаче щом Ариминда се отдалечи достатъчно, Амусайка извади атамето си, сряза въжетата, сложи пръст на устните си, за да я накара да не издава звук, и като я хвана за ръката, я поведе към върха на вулкана.

Анаид почувства сърцето й да прелива от радост. Беше спасена. Амусайка й помагаше, още имаше приятелки. Но се чувстваше слаба и преди да тръгна, я помоли:

— Почакай. Три дни нито съм яла, нито съм пила.

Амусайка беше непреклонна:

— Трябва нищо да не си хапвала, за да осъществиш пътуването. Трябва също така да се пречистиш и да пиеш от светената вода. Нося ти. Не съм от пазителките на Тейде, но ще ти помогна в ритуала за твоето преображение и за прехода. Знам, че ще ме накажат, но няма да се успокоя, докато не успееш да изпълниш мисията си.

Анаид я погледна с нескрито възхищение. Беше много смела и готова да понесе наказанието, което баба й и матриаршите щяха неминуемо да й наложат заради непокорството. Побърза да я настигне, понеже Амусайка се катереше като дива коза.

— Защо ми помагаш? — попита я Анаид, вече стигнала върха, задъхана от бързото изкачване.

Амусайка приготвяше мирото и муските, необходими за изпълнението на ритуала. За миг прекъсна заниманието си и я погледна с големите си медни очи, широко отворени от изненада.

— Как защо? Ти помогна на мен. Върна ми най-драгоценното — здравето. Сега съм щастлива.

Анаид се вгледа в сладката й бръсната главица, която бе започнала да потъмнява от едва наболата гъста кестенява коса. Може би ще успее да си пусне косата по-дълга и най-сетне да избяга от строгия контрол на баба си.

Амусайка бавно свали дрехите на Анаид и я облече в бяла туника. Позволи й да си остане с накитите — колието със сапфирите, тюркоазената гривна и брошката с аметисти, която вплете за красота като шнола в косите й, а после я поръси с тамян. Анаид се почувства очистена и изпита нужда да прочисти и съвестта си.

— Амусайка, трябва да ти призная нещо ужасно — промълви тя засрамено. — Когато бяхме в пещерата Ибаля, изпитах желание и едва не пих от кръвта ти.

Амусайка се усмихна.

— Ако не трябваше да изпълняваш важна мисия, бих ти дала цялата си кръв.

Подаде й купата със светена вода, за да пие избраницата от нея и да проясни собственото си съзнание.

Анаид отпи бавно, а после, докато чакаше преображението си, макар и силно развълнувана, не се доближи до Амусайка, не я целуна, нито я прегърна, за да не изтълкува погрешно намеренията й.

— Ти си прекрасен човек. Желая ти много късмет.

Преображението й се осъществи бързо. Тялото й мигом стана ефирно, безтегловно, а под нозете й се отвори пукнатина, през която трябваше да стигне до пределите на познатия нам свят. Без да отправи нито дума към Амусайка, тя затвори очи и се остави волята на мъртвите да я погълне.

Съвсем скоро откри, че ефирното тяло й позволява да се промъква през теснините и да се спуска с шеметна скорост към земните недра. Пропадаше през нещо като безкраен комин, спускаше се по хлъзгава пързалка от лава — нескончаемо падане между скалисти стени. Накрая усети твърда почва под краката си. За щастие, тялото й бе съвсем олекотено и не се нарани. Тук пътят й рязко свършваше. По-нататък нямаше нищо.

Уплашена се опря в стените, напрегнала ръце, за да се задържи, и леко наклони глава. Пред нея се стелеше в абсолютна тъмнина бездънна пропаст, която свършваше изведнъж, като отрязана с нож. Не беше за вярване. Беше някакъв капан. Вгледа се по-внимателно. В далечината, отвъд нищото, се извисяваше планина, от която извираше мека светлина, инуитивно проумя, че оттам започва истинският път. Но как да стигне дотам?

Тогава съзря въжето, едва забележимо. Докосна го с пръст и се нарани — беше твърдо и режещо. По него ли трябваше да продължи? Страшна бездна разделяше света на живите от света на мъртвите и само едно въже, тънко и остро като нож, свързваше двете реалности. Ако искаше да продължи напред, нямаше друг начин, освен да преодолее виенето на свят от височината и да се спусне по тънкия ръб на нестабилния висящ мост, широк едва два пръста. Постави единия си крак върху него и веднага го отдръпна, изпитала болка. Режеше като нож и кракът й кървеше. Беше невъзможно да върви по тънкото въже, което се клатушкаше и безмилостно се врязваше в стъпалата й. Щеше да изгуби равновесие. Беше невъзможно човешко същество да мине по този път.

Естествено! Нали затова беше пътеката на мъртвите, та живите да не могат да я следват. Какво да прави?

Вероятно не би трябвало да мисли. Знаеше, че щом съзнанието успее да подчини волята, тялото ще престане да усеща болката. Така и стори. Направи така, че желанието да върви напред да надделее страха от болката.

Стъпи решително, съсредоточи се и тръгна по съвсем тънкия и остър като бръснач ръб. Получаваше се. Направи крачка, после втора, трета. Вече се бе придвижила на известно разстояние от началото. Погледна в далечината пред себе си, спря се, въжето се разклати и я обзе паника. Оставаше й още много. Прехапа устни, за да си даде кураж, и точно тогава погледът й несъзнателно се отклони към дъното на пропастта и краката й се разтрепериха, като подкосени.

Ако болката бе труднопоносима, то страхът беше още по-ужасен: стискаше я за гърлото, сковаваше я и я хипнотизираше, привличаше я неудържимо във владенията си. Това беше пагубната повличаща сила на шемета, която я заставяше да не откъсва очи от черната бездна. Зашеметяващото усещане я дърпаше надолу. Неизбежно ще падне, ще изчезне, погълната от нищото, и ще се люшка вечно в празното пространство. Неподозирана безнадеждност сви душата й. Няма да успее. Ще падне. Мисълта я обсеби и сама пожела пропадането. Коленете й омекнаха. От замайването главата й се завъртя и волята й спря да контролира болката. Тутакси пак почувства раните по разкървавените си крака. Краят на пътя се губеше в далечината. Едва беше започнала, а вече премаляваше и бе почти в несвяст. Нямаше нито сили, нито кураж да продължи напред.

Всеки миг щеше да се сгромоляса, краката й не я държаха, искаше да се хване за нещо, но около нея зееше само празнота, зловеща, ужасяваща празнота. Размаха ръце в нищото, безсмислено и отчаяно, като агонизиращото мятане на риба на сухо. При едно от движенията ръцете й случайно докоснаха сапфира, увиснал на врата й, камъкът, който даваше сили за преодоляване на трудности. И той й прошепна тайната: трябваше да запази равновесие, да постигне душевно самообладание, чрез което да контролира тялото и ума си, за да напредва стъпка по стъпка, без да обръща внимание на болката, без да отклонява поглед към бездната. И тя се хвана за това. Поиска да овладее живота си, въпреки че беше на път да го изгуби.

Тогава чу глас, студен и ясен, който извираше от подсъзнанието й и я окуражаваше:

„Напред, Анаид! Продължавай. Можеш да го направиш. Абстрахирай се от болката, не мисли за бездната между световете и гледай напред. Изчисти напълно съзнанието си, освободи го от всяка зависимост и подчиненост. Не слушай и не гледай."

И Анаид, следвайки съветите, които всъщност й диктуваше нейната млечна сестра Сармик, продължи по режещия мост, свързващ двата свята.

Така й не разбра колко вървя — часове, дни или минути. Не усещаше дали разранените й крака кървят, или не, дали празното пространство променя оттенъка си, или я зове със свистящ глас. Напредваше без мисъл и без чувство, глуха и сляпа, но непоколебима. Вървеше решително, стъпка по стъпка, докато не се добра до твърда земя, отпусна се и се строполи. Едва тогава си позволи да погледне назад и от гърлото й се изплъзна вик на уплаха.

Краката й бяха разранени и облени в кръв, а черната бездна заплашително кънтеше в ужасяващи писъци, призоваващи своята жертва, тоест нея.

Тя стисна сапфира, дълбоко признателна на баба си, че й го е подарила.

Вече нямаше връщане назад. Беше на територията на мъртвите. Огледа се с усещането за нещо много странно. И наистина, цветовете се бяха размазали, също както и миризмите, сенките и триизмерните образи. Човешките й потребности бяха изчезнали. Не изпитваше глад, студ или жажда. Нямаше нужда от сън. Да не е умряла?

Скоро се увери, че не е.

Изправи се, застанала гърбом към бездната, разделяща световете, решена да поеме по Пътя на Ом. Влезе в кухината, която водеше към недрата на незнайния свят на мъртвите, и тръгна напред. Не беше трудно, имаше само един път. Един-единствен път. Нямаше да е кой знае каква сложнотия да го следва. Така и направи. Вървя, вървя и вървя с босите си кървящи крака, докато накрая се озова пред врата. Спря и се огледа, търсеше друга възможност. Нямаше откъде да мине, освен през вратата. Открехна я лекичко, после бавно, лека-полека я отвори, внимателно, със страх, нямаше представа какво ще намери отвъд. И веднага го съзря: огромен и мощен тигър, над два метра, пазеше входа, дебнеше, прилепен към земята, на няколко крачки от вратата, готов да се хвърли отгоре й в мига, в който прекрачи във владенията му.

Анаид светкавично бутна крилото на портата, като го затисна с крехкото си тяло, уплашена да не би тигърът да насили вратата и да я нападне. И сигурно точно това щеше да стане, ако така й беше писано. Само едно замахване с лапата или един-единствен удар и вратата щеше да поддаде на мощния напън на звяра. Нищо подобно обаче не се случи и Анаид постепенно се успокои.

Беше първото й изпитание, нямаше никакъв избор, нямаше път за спасение. Трябваше да се изправи лице в лице с хищника, а понеже беше магьосница, козът й бе да използва магия. Абсурдно беше да се надява на силата, сръчността или пъргавината си на обикновен човек, за да се изплъзне от лапите на огромното страшилище. Припомни си заклинанията за обездвижване, но… Дали щяха да действат в новото и странно измерение? Все пак рискува и реши да опита.

Размърда пръстите на десния си крак и произнесе магическите думи:

— Етендет орп азелнарут.

Ефектът бе мигновен. Пръстите й се парализираха. Добре. Значи действаше и имаше шанс. Не беше безпомощна.

— Окраб соритир торги.

Пръстите й си възвърнаха подвижността. Това й беше достатъчно. Пое дълбоко въздух, отвори вратата, погледна втренчено тигъра и произнесе:

— Етендет орп азелнарут.

Тигърът нямаше време дори да изреве. Остана вкаменен в същата поза — прилепен към земята, дълъг, беззащитен и неспособен да помръдне. Анаид предпазливо се приближи, без да го изпуска от очи. Мина покрай него, но се страхуваше да не изникне нещо непредвидено и големият хищник да си възвърне пъргавината. Все пак безпроблемно го заобиколи, подмина го и продължи пътя си. Само след няколко метра обаче пред изумения й поглед се издигна друга врата, също като предишната, която преди малко бе отворила. Същата вдлъбнатина на извитата дръжка, същото петно на грапавината от лявата страна.

Бутна я плахо, недоверчиво и бързо пак я затвори.

Онова, което видя от другата страна, беше същото като това, което току-що бе оставила зад гърба си. Същият жив тигър, същото разположение на празното пространство, същият неясен смътен фон. Не, това бе невъзможно. Въоръжи се с храброст, блъсна решително вратата и този път даде време на тигъра да изреве. В мига, в който се готвеше да скочи върху й, произнесе заклинанието:

— Етендет орп азелнарут.

Тигърът застина неподвижен в невероятна поза и Анаид изпита неописуемо задоволство от гледката. Мина покрай него, възхитена от яките му мускули, изопнати от усилието на лапите да скочи, все едно бе огромна препарирана котка. Подмина го и се помъчи да не мисли повече за него.

Не искаше да изпреварва събитията и продължи напред, без да прави никакви планове или предвиждания. Този път успя да напредне малко повече от предишния, но скоро се озова пред поредната, съвсем същата на вид врата, която пак й се изпречваше на пътя. Анаид въздъхна, бутна вратата, само и само да се увери, че картинката се повтаря, и я затвори, силно раздразнена.

От другата страна я чакаше същият тигър, а по-нататък вероятно за сетен път щеше да открие същата врата. Какво означаваше всичко това? Да не се е озовала в кръгообразно време? Или в кръгообразно пространство? Дали ситуацията ще се повтаря до безкрай, докато грохне от умора, от пълно изтощение, в плен на омагьосаното време и пространство? Имаше много начини да бъде омаломощена и обезвредена, и дори само идеята за цяла вечност от следващи напълно идентични обстоятелства едва не я извади извън релси от ужас.

Опита още веднъж. Бутна вратата и погледна тигъра. Беше същият, сигурна беше, сега щеше да провери, като се вгледа по-внимателно в шарката на райетата му. Наясно бе, че заклинанието ще подейства, затова изчака още малко, колкото тигърът да се приготви за скок, и го спря във въздуха. Звярът си остана, увиснал в пространството, без опора, точно над главата й. Предпазливо пристъпи и се загледа в тигъра — точно и пълно копие на трите предишни. Това ли беше безкраят? Безконечно повторение на тигри? Безброй еднакви врати? Това ли я чакаше — едно време без край?

Продължи по пътя, но песимизмът вече я бе обладал. Беше белязал всяко нейно движение, изражението на лицето й, и бе придал сянка на фатализъм в очите й. С всяка нова крачка, във всеки един момент неизменно очакваше да види пред себе си вратата, а зад нея — тигъра, притиснат към земята.

Но не стана така. Или по-точно не се осъществи в предвидените от нея време и място. Случи се доста по-нататък. Не измери разстоянието, но беше сигурна, че е вървяла по-дълго, отколкото в миналите случаи. Вгледа се внимателно във вратата. Беше идентична, нямаше никакво съмнение. Отвори я и вече свикнала с гледката, погледна тигъра, който я очакваше, готов за скок. В действителност ивиците на окраската му се извиваха като тройка. Беше досущ еднакъв, същият, напълно, абсолютно същият. Прииска й се да сложи край на кошмара, да се остави да я разкъса, но в последния момент произнесе магическите думи.

Повторението я уморяваше дотолкова, че след поредната неизбежна среща все повече губеше желание за живот. Откри обаче, че след всяка среща разстоянието до следващата врата ставаше все по-дълго и по-дълго. И се запита защо.

Започваше инуитивно да се досеща за отговора на въпросите, които я измъчваха. Една идея се бе зародила в ума й и постепенно се оформяше като стройна хипотеза. Вдигна ръце към главата си и там, сред разчорлените си коси, напипа накита с аметисти. Кристине й беше обяснила, че брошката притежава проницателност и ясновидство и би могла да бъде нещо като нейното трето око, понеже прониква до неизвестните кътчета на познанието, там, където човешкото око не може да стигне. Погали я и обърканите й предчувствия постепенно придобиха ясна форма, превърнаха се в аргументирана мисъл.

Разстоянието между вратите не беше случайно. Зависеше от привързаността й към живота. Колкото повече губеше желание за живот, толкова по-бързо напредваше по пътя на мъртвите. Това ли било? Дали не се налагаше да умре, за да влезе през крайната врата? Обзе я ужас.

Не. Не беше готова да се раздели с живота. Още не. И въпреки всичко вътрешно гласче й нашепваше, че не става дума за истинска смърт, а по-скоро за метафорична. Трябваше да е с психическата нагласа за пълна готовност да се откаже от живота. Поиска помощ от млечната си сестра. Призова я и получи отговора:

„Тялото ти е само една ненужна обвивка. Престани да обичаш тялото си, престани да се боиш за него. Докато не се абстрахираш от тялото си, което е връзката ти с живота, мъртвите няма да ти позволят да влезеш в техните селения“.

Анаид проумя, че се налага да се реши на крайната стъпка. И го направи, без да се замисля. Отвори вратата и зачака тигъра да довърши тленната й обвивка. Чакането й се стори отчайващо нескончаемо, вече искаше да приключи, тръпнеше от нетърпение да усети удара на лапата по главата си и болката от зъбите му, впити във врата й. Но не стана така. Тигърът скочи, ревът му отекна в прохода, а докато Анаид примирено го чакаше с отпуснати ръце, огромният звяр внезапно рухна на земята. Не я докосна, не я разкъса, всъщност дори не съществуваше. Беше просто илюзия. В момента, в който Анаид прие смъртта, смъртта отвори за нея тайните си врати.

Земята под краката й се разтресе, от уплахата Анаид загуби равновесие и падна. Помисли си, че е земетресение и пукнатината, която се разтвори, ще я погълне безвъзвратно, но от мрачните дълбини на пещерата, изникнала от нищото, пред нея изплува издялано в скалата стълбище, което водеше към дъното.

Пътят на Ом се отваряше пред нея.

Без да се поколебае, заслиза по стъпалата. Бе й олекнало, вярваше, че всичко е приключило. Мислеше, че вече е преодоляла последното препятствие и скоро ще се озове лице в лице с истинските си съперници — мъртвите.

Но не стана така.

Първо се появи Голфо. Изскочи изневиделица, съвсем неочаквано, подскачаше, лаеше и радостно махаше с опашка, гальовен и обичлив, както обикновено. Седна на задните си лапи, изплези език, задъхано, в очакване да го погали, а когато изненаданата Анаид протегна ръка към него, кучето се изпари.

Беше халюцинация, но образът изглеждаше толкова истински, че Анаид остана като втрещена. Бяха изминали години, без да се сети за кутрето, което Селене й бе подарила въпреки протестите на Деметер. Беше палаво, игриво паленце и тя страшно го харесваше, но един зимен ден, рано сутринта го бе блъснал снегорин.

Стомахът й се сви от мъчителния спомен и тя продължи да слиза, но по-бавно.

— Хай, Анаид. Хау ар ю?

Вдигна поглед и ахна от изненада. Беше космополитната Кармела, очарователната й детска учителка, която й преподаваше немски, английски, френски, унгарски и руски език. Свиреше чудесно на пиано и танцуваше като ангел. Вземаше я в скута си и й разказваше хиляда и една истории за времето, когато бе живяла в Санкт Петербург, Берлин, Ливърпул, Будапеща и Лион. Но след време, както можеше да се очаква, си отиде, както лястовицата отлита, преди да падне първият сняг.

— Кармела! — извика я, силно развълнувана.

В момента, в който произнесе името й, Кармела, или нейният илюзорен образ, тутакси изчезна, незнайно как и къде.

Анаид се почувства безпомощна и слаба. С тъга си спомни за дългите отминали зимни вечери, които бе прекарала в компанията на майка си и баба си, когато трите седяха край камината в Урт, загледани в пламъците и пееха древни песни.

— Ела, Анаид, седни до мен, ще ти разкажа историята на Орфей. Нали си чувала за Орфей?

Анаид вдигна очи, изпълнени със сълзи. Беше Деметер, такава, каквато я помнеше. Със сивата плитка, с ведрия и спокоен поглед, с гордо изправената стойка, с покровителствения вид и с вечните поучителни истории.

Нищо не каза, не понечи да я докосне, не се приближи, но в душата й се загнезди болка, стана й много мъчно за всичко, което беше изгубила и никога повече нямаше да си върне. Направи крачка напред и Деметер се разпадна.

На следващото стъпало я чакаше Рок като малък. Махна й и се хвърли във вира от върха на една скала.

— Гледай, Анаид. Виж ме как го правя, с главата надолу!

За да го накаже за лудориите, Елена си свали гуменката и го замери с нея. Шумът от пляскането във водата беше толкова реално осезаем, че Анаид подскочи, все едно цялата бе опръскана. Но не беше. Усещането за мокрота не се дължеше на водата от студения вир, а на сълзите, които се стичаха по бузите й и капеха по гърдите.

Колкото по-надолу слизаше, толкова по-силно мъката стягаше сърцето й. Всичко, което смяташе за забравено, придобиваше форма и глас, предизвикваше болка и страдание.

Аполо, палавото котенце, което я последва в света на мрака. Братовчедката Лето, със зареяния поглед и уморените си нозе, която обикаляше света, за да забрави за смъртта на сина си. Аинхоа, малката Омар, с която бяха прекарали заедно една ваканция, а после стана жертва на Одиш. Хисела, художничката, скитаща по долините, в търсене на особена светлина, която така и не откри, но я научи как да държи четката и да смесва цветовете. Всичко се разбърка в главата й в експлозивна смес. Навестяваха я не мъртвите, а спомените, а на нея й ставаше тъжно, все по-тъжно за изгубения рай на детството.

Спомените, картините от миналото и образите на любимите й хора постепенно я довършваха, изчерпваха силите й. Едва успяваше да намери останки от воля да продължи надолу. След всяко видение чувстваше краката й да натежават все повече, сякаш бяха от олово. Появи се и Селене, която я люлееше и й пееше приспивна песен; видя Гунар в люта битка срещу Баалат, преобразен като берсекер; Карен й подаваше сироп и настояваше да я претегли, за да види дали е наддала… Не, не можеше да го понесе. Внезапно сърцето й лудо заби и Анаид ахна, притиснала ръка към гърдите си. Пред нея стоеше Рок, полускрит в тъмнината, и я гледаше с пламнал поглед.

— Дай ми целувка, Анаид, само една целувка.

Искаше да се целунат като влюбени?

Анаид извика отчаяно и се строполи на земята. Стисна очи и си запуши ушите. Не желаеше да вижда никого повече, не желаеше нищо да чува. Беше на път да обезумее и да остане насред стъпалата, в плен на непоносимата мъка.

Вдигна ръка да избърше сълзите си, чу звънтенето на тюркоазената гривна и си спомни думите на баба си Кристине, които й каза, когато й я подаряваше: камъкът заличава спомените.

Това е решението. Трябва да се освободи от всичко. Нищо не бива да й тежи. Трябва да забрави не само за тялото и за желанието си за живот. Мъртвите настояват да се откъсне и от връзките с миналото си.

Анаид погали синия камък, за да забрави цялата си история и да посрещне бъдещето на чисто. Постепенно започна да усеща благотворното въздействие на скъпоценния камък и мисълта й взе да се отърсва от спомените. Остави зад гърба си любимите хора, остави звездните си мигове, въжделенията и страданията си. По вените й се разляха кротост и спокойствие и я изпълниха с душевен мир. Беше се очистила от миналото.

В този момент безкрайните стъпала завиха и свършиха. Пътят на Ом приемаше нова форма. Анаид се озова в огромна пещера.

Заоглежда се объркана, като направи пълен кръг, за да обхване зрително пространството, и зърна в далечината светлина. Отправи се към нея и колкото повече я приближаваше, толкова по-ясно различаваше очертанията на отвор, извит в голям свод, като естествена арка, която извеждаше навън, на открито. Светлината идваше оттам.

Напредваше предпазливо, докато накрая стигна до онова, което всъщност се оказа входът на огромната пещера, в която се намираше. Мина през прага и усети да я лъхва нещо подобно на свеж въздух.

Беше се озовала в друг свят. В друга реалност.

Излезе от пещерата, а навън всичко беше различно: смътна светлина, лъскави матови камъни, дървета с изкривени клони и тръни вместо листа. Намираше се на склона на висока планина. Под нея се разстилаше долина, а пред краката й започваше пътека, която водеше към долината.

Нямаше никакво съмнение. Пътят продължаваше. Енергията й се възвърна и вече с по-бодър дух погледна смело напред. Вървя много дълго. Така и не си даде сметка колко, понеже не изпитваше умора, глад, жажда или друга нужда. Все още обаче не бе изгубила напълно представата си за време и за изминато разстояние. Вървя с дни.

Или може би седмици.

Или месеци.

Накрая долината се разшири и пред нея се разкри голяма равнина. Пътеката, по която бе дошла, малка и тясна, се вля в широк прашен път, а от двете му страни се извисяваха огромни вековни дървета — на сто, може би и повече години — с дебели клони и внушителни корони, листа с непозната форма. Те бегло напомняха на големите индийски кестени, макар и да не бяха такива.

Изненадана от промяната, Анаид забеляза, че по земята имаше множество човешки следи. Значи не беше единствена. И други бяха минавали оттук. Не беше сама.

Все пак продължи още дълго, без да срещне жива душа.

Когато за първи път съзря в далечината човешки силует, беше толкова отвикнала, че се изплаши или по-скоро се стресна. После забърза да го настигне. Беше старец, вървеше едва-едва, с отпаднали сили. Застана до него и го поздрави. Отчаяно жадуваше да разговаря с някого. Да поразпита, за да научи накъде върви и дали й остава още много. Така и направи. Старецът обаче не се обърна, когато чу гласа й. Не й отвърна. Дори не я видя и продължи с уморена крачка, без да трепне.

Кръвта й се смръзна.

Беше мъртвец.

Мъртвец като нея, тръгнал натам, където неизбежно отиват мъртвите. Ускори ход и бързо се отдалечи от призрака. Един след друг срещна втори и трети, а после нови и нови. Бяха от всякаква възраст, ръст, вид и произход. Анаид ги заобикаляше и избягваше да ги поглежда. Нямаше смисъл. Вървяха равномерно, тежко, бавно, с невиждащи мътни очи. Бяха сенки на онова, което са били някога, загубили собствена воля, изпразнени от чувства и желания. Не изпитваха нито страх, нито болка. Нищо не мислеха и от нищо не се вълнуваха. Бяха напълно лишени от живот.

Анаид потрепери. Зарадва се, че все още е способна да усеща как я полазват тръпки.

Колкото повече вървеше напред, толкова по-многобройна ставаше навалицата, все повече затрудняваше движението й и накрая прерасна в непробиваемо задръстване, през което нямаше как да мине. Дълга редица от призраци, безшумни, безмълвни и безчувствени, се бяха строили пред нея.

Каква е тази опашка? Тук ли трябва да остане до края на вечността? Все пак не искаше да бие на очи и възприе тяхното поведение, за да се слее със заобикалящата я тълпа. Остана тихо и кротко да чака. Поне се опита да го направи, но не успя. Непрекъснато се оглеждаше, за да провери дали няма раздвижване, промяна. Беше единствената. Мъртвите нищо не чакаха. Към нищо не проявяваха любопитство. За тях бъдещето не съществуваше.

Анаид се изнерви. Дали не трябва да надмогне нетърпението си, да промени понятието си за бъдещето, за да я приемат в общността на мъртвите? Дали това не е последното й изпитание?

Успокои се и се съсредоточи в настоящия миг, като си внушаваше, че в този странен свят съществува само сегашното, следователно нищо друго няма значение. Не влачи като товар миналото си, не очаква нищо от бъдещето.

Така стоя дълго, докато накрая опашката се раздвижи и мина напред. Тогава в нея блесна искрица надежда, която побърза да задуши. Уплаши се, че няма да може да потисне вълнението си. Не, не може да се яви пред мъртвите, докато все още таи илюзии. Надеждите и очакванията са човешки емоции.

Да, но как ще осъществи плана си, ако загуби всяка перспектива и не отправя взор в бъдещето?

Дълго размишлява.

Беше сгрешила. Ако загуби желание да стигне, няма да върви напред. Без воля за постигане на целта пътуването й щеше да бъде безсмислено, абсурдно. Движенията й ще станат машинални и програмирани, като на всички заобикалящи я. Но тя има мисията да унищожи Баалат и за целта трябва да призове Съвета на мъртвите, да се бори, а може би и да се изправи лице в лице срещу Баалат. Тогава… Тогава как трябва да се държи — като мъртва или като жива? Не й се наложи да иска съвет от млечната си сестра, нито да прибегне до ясновидските способности на скъпоценните камъни. Отговорът беше в самата нея. Мъртвите се примиряваха. Тя — не. Мъртвите не се надяваха. Тя — да. Мъртвите нямаха желания. Докато тя искаше да стигне, да изпълни мисията си и да се върне обратно в света на живите.

Затова ги пререди. Мина покрай тях, заобиколи ги. Никой не вдигна очи да я погледне. Никой не се възпротиви, че не чака реда си и просто отказва да стои послушно най-отзад. Анаид дълго вървя, докато на едно място, където опашката завиваше, в далечината видя защо всъщност беше толкова дълга. Пред нея се простираше лагуна, а само една лодка превозваше до другия бряг. Взря се в далечината, проследи в каква посока отплава лодката и различи каменните стени на огромна крепост, издигната на отсрещния бряг.

Най-сетне, това беше царството на мъртвите.

Тя се забърза. Целта беше близка. Можеше да я види.

Добра се до пристана и застана най-отпред, до късметлиите, които вероятно с години бяха чакали да бъдат натоварени. Този път чакането не й се стори толкова дълго. Крайната цел беше на една ръка разстояние.

Лодкарят хвърли въжето и привърза лодката към платформата на кея, за да вземе следващите пътници, а Анаид си даде сметка, че всички до нея стискат в дланта си по една монета. Нямаше значение дали е голяма или малка, стара или нова, с голяма или малка стойност. Имаше всякакви: медни, цинкови, сребърни, златни. Всички имаха по една пара. А тя нямаше. Изчака да разбере какво ще стане и видя как един по един пътниците подаваха парата на лодкаря — зловещ образ, облечен в дрипи, с широкопола шапка на главата, който, преди да им позволи да се качат, протягаше ръка, вземаше монетата и едва тогава им разрешаваше да минат.

Анаид се въоръжи със смелост и пристъпи напред, с пълното съзнание, че лодкарят ще й поиска да плати за превозването. Така и стана. Анаид се престори на изненадана и направи жална физиономия, за да го умилостиви. Изражението, което изписа на лицето си, трябваше да издава недоумение или объркване и да означава: „Никой не ми каза да нося монета."

Лодкарят я гледаше очаквателно.

— Монетата — поиска той.

Анаид леко потрепери.

— Забравих — извини се.

Лодкарят я отстрани.

— В такъв случай не можеш да се качиш.

Анаид така си остана, да гледа как мъртвите, които бяха зад нея, минават отпред и безмълвни се качват един по един в лодката. Не, не можеше да остане на сушата. Скоро лодката щеше да се напълни и да отплава за отсрещния бряг. Пак направи опит да мине, но лодкарят грубо я блъсна.

— Не може. Няма да се качиш.

Анаид погледна почти пълната лодка. Последното препятствие по пътя й за изпълнение на историческата мисия. Няма ли да успее? Тук ли ще свърши нейната одисея? Нима ще остане завинаги на брега на лагуната само защото нямаше пара?

— Трябва да се кача в лодката. Чакат ме.

Лодкарят я погледна втренчено.

— Без пара — невъзможно.

— А откъде да намеря?

— Попитай. Може някой да има две и да ти даде едната.

Много притеснена, Анаид се огледа. Всички протегнаха ръка, за да й покажат, че стискат само по една. Никой нямаше излишна монета.

— А какво ще стане, ако никой няма?

— Тогава ще се наложи да останеш с тях — и посочи зад гърба й.

Анаид се обърна и видя многочислена група мъртъвци, седнали на земята, кротко загледани в лагуната. Бяха онези, които не носеха да си платят и чакаха роднина или приятел да им помогне, като даде и за тях. Такава им беше съдбата.

— Не мога да остана тук за вечни времена. Не мога! — извика тя.

Беше прекалено късно. Лодкарят току-що бе отвързал въжетата, привързващи лодката за кея, и покойниците вече гребяха към отсрещния бряг.

Анаид седна на земята и се загледа как последната й надежда се отдалечава. Какво да направи? Да стигне с плуване? Да се опита да измами лодкаря и да се промъкне незабелязано в лодката? Да умолява за една пара всеки един от безкрайната опашка мъртъвци? Или да се опита да размени нещо срещу сумата, необходима да плати?

Точно така. Това е. Тя носи скъпоценности. Бижутата винаги са се ценели високо, бяха скъпи. Ще предложи своето съкровище на лодкаря.

Идеята й хареса и зачака връщането на лодката. Беше нетърпелива и веднага щом акостира, побърза да се приближи до намусения лодкар.

— Дай монета — поиска й и протегна ръка.

Анаид му се усмихна с най-очарователната си усмивка и посегна към шията си.

— Ето, ще ти дам колието си от сапфири.

Лодкарят обаче направи знак, че отказва, и я бутна встрани. Пред очите й отново се занизаха изтощени и отпаднали хора с бледи, изпити лица. Анаид направи още един опит.

— Ще ти дам гривната от тюркоази.

Получи нов отказ.

Все по-обезкуражена, тя наблюдаваше как лодката постепенно се пълни с мъртъвци. Трябваше да опита пак.

— Брошката ми от аметисти. Погледни я. Прекрасна е, виж как блести.

— Махни се.

Отчаяна, Анаид отказваше да се дръпне.

— Рубинените ми обици — настоя тя.

В този момент някой сложи студена ръка на рамото й.

— Аз ще ги купя.

Анаид се обърна и видя пред себе си красива жена, която с възхищение гледаше рубините във формата на сълзи. В протегнатата й длан блестеше монета — вълшебната паричка, която щеше да й позволи да отиде на другия бряг. Но проблясък от гузна съвест я възпря, не й позволи да грабне монетата.

— А ти? Ти как ще минеш?

Жената посочи обиците й, докосна ги и посочи монетата.

— Искам ги.

Анаид преглътна мъчително.

— Имаш ли друга монета?

— Нямам — отвърна равнодушно жената.

— Тогава ще трябва да останеш тук завинаги.

Жената кимна, че й е известно, без да откъсва очи от рубините на Анаид.

— Да. — И това „да" бе изречено храбро и с твърда решимост.

Анаид не знаеше какво да прави. Съзнанието за важността на мисията й я караше да приеме монетата, но човешката й гузна съвест не й разрешаваше.

— Завинаги. Осъзнаваш ли го? Ще останеш на този бряг за вечни времена.

Жената се обърна и посочи неподвижна дребна фигурка.

— Да, но с дъщеря ми. Няма монета.

Тогава Анаид разбра. Свали обиците и ги подаде на жената. Взе монетата й и без да поглежда назад, я сложи в ръката на лодкаря и се качи в лодката. Мъртвата жена предпочиташе да прекара вечността с дъщеря си, отколкото да постигне мир в царството на мъртвите. Предпочиташе да се отърве от монетата, за да не се поддаде на изкушението да изостави дъщеря си. Все още пазеше искрица живот, която се проявяваше в желанието да притежава красивите рубини и в решението да сподели съдбата на чедото си. Анаид си обеща, че ако някой умре, ще му поръча да занесе на жената две монети, за да могат майка и дъщеря да преминат реката.

— Как се казваш? — попита я, вече отдалечавайки се, за да запомни името й.

— Мануела Сагара, дъщеря на Мануела и внучка на Мануела, от клана на орлицата. Късмет, Анаид, избранице.

Анаид се трогна. Тази горда и достойна Омар я бе познала и й помагаше да стигне до царството на мъртвите. Налагаше се обаче веднага да потисне човешкото си чувство и да вземе греблото в ръце. По заповед на лодкаря мъртъвците се наведоха над греблата и напънаха изпосталелите си мишци, за да отблъснат дървеното корито напред, всички заедно, на равномерни тласъци и лодката започна бавно да се придвижва към отсрещния бряг.

Целта беше близка, съвсем близка. Лодкарят им нареди да преустановят гребането. Вече бяха стигнали до пристана. С чувство на облекчение Анаид вдигна поглед и… го видя.

Чудовището, което пазеше портите на царството на мъртъвците, беше втренчило шестте си очи в нея и внимателно наблюдаваше всяко нейно движение. Вероятно това беше последното изпитание, понеже бе жива, а Цербер — триглавото куче със змийска опашка, зорко пазеше вратите и разкъсваше хитреците, които се преструваха на мъртви и искаха незабелязано да се промъкнат в крепостта.

Анаид усети кръвта да се дръпва от лицето й, как прималява, а ръцете и краката й омекват, но не се уплаши. Напротив, реши, че е в нейна полза. Помисли си, че така пребледняла няма да се отличава сред белезникавите лица на призраците. Постара се да подражава на бавните им машинални движения, полупритвори клепачи, с отнесен блуждаещ поглед; затаи дъх, дишаше едва-едва, за да не се вълнуват издайнически гърдите й, и си придаде вид на безизразно спокойствие, което далеч не притежаваше.

Пред нея мъртъвците слизаха на брега и един по един минаваха пред страховитото триглаво чудовище. Кучешките му глави близваха ръцете им, подушваха ги и ги пускаха да влязат. Мъртвите не изпитваха страх, не се потяха от притеснение, не миришеха и не трепереха. Псетата можеха да надушат и най-малкия признак на живот. Погълнати от работата си, трите подозрителни глави бяха престанали да я гледат, но когато Анаид ги наближи и видя огромните им зъби, лигавите им езици и огнените им очи, със сигурност разбра, че ще отгатнат каква е и няма да я пуснат да мине.

Как бе успяла да премине това изпитание Селене? Не можеше да си го обясни. Вероятно щеше да съумее да й помогне, но тя не бе пожелала да я чуе и избяга от нея. Беше прекалено късно. Само двама мъртъвци я деляха от свирепите глави. И тогава внезапно й дойде наум как последния път майка й се беше явила на тясното стълбище, пеейки приспивната песен, която толкова й харесваше. Спомни си също историята, която Деметер й разказваше до камината. Беше легендата за Орфей, как успял да измами Цербер с музиката си. Това беше. Селене и Деметер й бяха подсказали как да преодолее препятствието. Ключът към разрешението беше музиката.

Току-що беше минала и жената пред нея, и точно в секундата, когато първата глава на страховитото чудовище се наклони към ръката й, Анаид запя нежната мелодия на приспивната песен, която Селене й бе пяла като дете, приспивната песен, под чиито звуци очите й се затваряха и заспиваше дълбоко. Вълшебната приспивна песен тутакси подейства и накара трите глави да се залюлеят в един ритъм, да отворят огромните си усти в страховита прозявка и да затворят клепачи над огнените си очи. Анаид продължи да пее, без да спира, но вървеше и оставяше зад гърба си чудовището с трите заспали глави, които вече шумно хъркаха. Зад нея се точеше върволица от мъртъвци, равнодушни към съня на пазачите на крепостта.

Анаид прекрачи прага на големия укрепен град и влезе в недостъпния свят на мъртвите, където няма място за живите.

Присъствието й не остана незабелязано. Не й се наложи да се чуди накъде да върви и откъде да започне. Странна светлина, подобна на аура, я обгърна и направи невъзможно всяко нейно движения, а някакъв глас, строг, но любезен, я подкани да мълчи и да слуша:

— Похвална дързост прояви! Слезе чак до крепостта на мъртвите и успя да стигнеш невредима, но като смъртно човешко същество не можеш да останеш сред нас. Законите ни забраняват на живите да проникват в нашата обител.

Анаид отчаяно се заоглежда. Не виждаше никого. Понечи да помръдне, но светлинната енергия я приковаваше като в окови.

— Искам Съветът на мъртвите да ме приеме. Трябва да говоря с тях. Спешно е.

Не получи отговор и реши, че не е спазила както трябва протокола.

Покорно коленичи, целуна земята и произнесе думите:

— Аз съм Анаид Цинулис, човешко същество, дръзнало да наруши вашите закони. Най-смирено моля Съвета на мъртвите да прояви снизхождение към мен и да благоволи да ме изслуша.

Гласът отвърна с въпрос, в който имаше скрита уловка:

— Наистина ли си смирена, Анаид Цинулис?

— Да, смирена съм и покорна вам, прекланям се пред мъртвите.

— Ако е наистина така, докажи го. Изрежи ноктите на нозете ни.

И пред изумения поглед на Анаид се появи цяла редица бели крака с дълги нокти. В ръцете й се появи ножица и тя си спомни как Селене я бе съветвала: „Проявявай почит и покорство към мъртвите и забрави честолюбие и гордост."

Наведе се над босите нозе и се захвана със задачата, като се стараеше да вложи в действията си цялото себеотрицание, което изискваха от нея мъртвите. Задачата не беше никак лесна. От безкрайното повтаряне на едно и също движение, без отдих и без да вдига глава, с изпънат врат, приведен над млечнобелите нозе, ръцете й изтръпнаха, шийните й прешлени се схванаха, а пулсът й започна да прескача. Отново бе възвърнала сетивата си за болката, за умората и за най-дълбоките измерения на човешката си същност. Но не се огъна, не вдигна глава, не спря смиреното си занимание и не даде никакъв признак на недоволство или нотка на неподчинение, никакъв израз на чувствата, които я измъчваха. Питаше се дали няма да я задължат вечно да изпълнява рязането, дали това не е наказание за гордостта й. И ако наистина е присъда, се питаше докога ли ще запази хладнокръвие и контрол над действията си.

За щастие, гласът я избави от нескончаемото наказание:

— Добре, Анаид Цинулис. Съветът на мъртвите те слуша. Говори.

Анаид забеляза, че снопът светлина се е разширил и вече обхващаше всички мъртъвци около нея, членове на Съвета. Едва виждаше краката им с току-що отрязани нокти. Напомни си, че макар и да я разяждаше любопитството, не бива да ги поглежда в очите, нито да вдига глава или да показва каквато и да било гордост. Беше й позволено само да излага исканията си и да моли за благоволение.

— Премъдри членове на Съвета на мъртвите, добре ви е известно, че майка ми Селене слезе в дълбините на този свят преди петнайсет години, за да ви помоли да възпрете Баалат, вещицата, използваща черна магия, която си позволи да наруши вашите закони и надлъга дори смъртта с окултните си способности. Знаете също така, че Баалат изрече проклятие, което се изпълни. Сега тя отново е сред живите и пак причинява беди и нещастия. Дойдох тук, за да ви помоля нейната смърт да бъде окончателна и завинаги. Повече никога да не й бъде разрешено да излезе от вашето царство.

— И какво предлагаш в замяна, Анаид?

Анаид не очакваше подобен въпрос и отговори прибързано, дори прекалено бързо.

— Нямам нищо — рече, искрено убедена в думите си.

— Грешиш, имаш какво да ни дадеш.

Анаид изброи наум притежанията си.

— Може би бижута ми? Ваши са, ако ги искате. Това е единственото, което имам.

— Не, Анаид. Притежаваш и други, по-примамливи неща.

Анаид въздъхна. Не можеше нищо да скрие от мъртвите. Нямаше как да ги излъже. Прехапа си ядно устните, но все пак го изрече:

— Може би говорите за скиптъра на властта, който ми бе откраднат от Баалат? Може би искате скиптъра? — толкова я болеше да го произнесе, че гласът й прозвуча дръзко и предизвикателно.

Веднага се помъчи да промени тона си, да го смекчи, но дори само споменът за скиптъра изгаряше кожата й и думите, с които да се отрече от него, не искаха да излязат от устата й. Това липса на смирение ли беше? Липса на себеотрицание?

— Имайте предвид, че ако ви дам скиптъра, няма да мога да изпълня мисията си като избраница — да управлявам справедливо.

Мъртвите отново бяха потънали в изпитателно мълчание и Анаид, против волята си, като сама с мъка си го наложи, промълви думите, които мъртвите очакваха да чуят:

— С удоволствие ще ви го предам, ако това е вашето желание.

Да, успя. Каза го. Колкото и да не й се искаше да се откаже от скиптъра, го беше предложила на мъртвите. Нямаше друг изход, беше изцяло в тяхната власт.

Но кристалният глас на една мъртва я поправи:

— Скиптърът на властта не е в ръцете на Баалат.

Анаид се обърка.

— Така ли? А къде е тогава?

— В Кристине.

Анаид усети да й призлява.

— Искате да кажете, че Кристине ми е откраднала скиптъра, а ме накара да повярвам, че е била Баалат?

— Точно така.

Анаид се натъжи неимоверно.

— Заблудила ме е? Лъгала ме е?

— Да, така е — потвърдиха мъртвите.

— Но защо?

— Помисли добре. Навярно сама ще си отговориш. Помисли също какво друго можеш да ни предложиш. Скиптърът ти не ни интересува.

Анаид се зарадва, но и почувства как я обзема отчаяние.

— Какво искате? Кажете ми какво искате. Ще ви дам всичко, което пожелаете.

Почувства леден допир по главата си и потрепери. Ръцете на мъртъвците галеха косите й бавно, с похотливо удоволствие.

— Живота ти, Анаид — прошепна интелигентен глас.

Понечи да вдигне глава, но нечия ръка властно я спря.

— Искаме живота ти — чу се отново, със сладостна нотка в гласа.

Анаид осъзна, че зад привидната мекота се крие решителност, по-опасна от откритата враждебност. Те искаха живота й, а тя не можеше да се защити.

— Животът на избраницата ни принадлежи.

— Защо? — попита тя с изтънял гласец.

— Ти наруши законите на мъртвите, като върна Дасил към живот.

— Не исках — изплака Анаид.

— Но го направи — възрази по-груб глас.

— Моля ви за прошка — промълви разкаяна Анаид.

— Животът и смъртта не знаят прошка. Тук си, сред нас, и повече няма да излезеш оттук. Дойде по своя воля. Тук и ще останеш.

— Можеш да заплатиш за грешките само с живота си, така както е предречено в проклятието на Оди.

Анаид забеляза, че светлината става все по-ярка, по-ослепителна и започва да обхваща ръцете и краката й, като пламъците на клада. Знаеше, че уловена в огнените й прегръдки, ще изгуби живота си.

Отчаян вопъл се изтръгна от гърлото й в предсмъртно издихание:

— Не искам да умра!

— Не искам да умра — крещеше младата инуитка, като се гърчеше отчаяно на кушетката в медицинския пункт.

— Овладейте я! — притесняваше се Исмаел Моралес, капитанът на товарния кораб.

Преди седмица беше хванал девойката, че пътува без билет, свита в трюма, заедно с кучето си, и големите й очи, впили умоляващ поглед в него, напомниха на капитана за собствената му племенница. Изпълнен със съчувствие, се съжали над двете бедни същества и като си затвори очите за нарушението на правилника, им разреши да останат на кораба до пристанището на Веракрус. Решението, взето в изблик на прекалена сантименталност, сега щеше да му навлече проблеми с полицията.

Малко след като влязоха в пристанището, но преди да успее да слезе на брега, момичето започна да пищи като обладано от дявола и двамата от екипажа, които се притекоха да го укротят и да го пренесат в медицинския пункт, се оказаха недостатъчни да се справят с него. Наложи се и той да се намеси и едва тогава лично се убеди в изумителната свръхестествена сила на малката инуитка. Пристигна с корабния лекар — с пребогат опит да дезинфектира рани или да оправя тежък махмурлук на моряците, но и представа си нямаше как се лекува нервна криза на едно момиче. В този случай докторът, англичанин от Йоркшир, дори не успяваше да забие както трябва иглата. Ама че чудо му бе дошло на главата!

— Не искам да умирам!!! — пищеше момичето, извиваше се неистово, сгърчило пръсти на гърлото си, сякаш искаше да се освободи от лапите на някой, който го стискаше и душеше.

— Укротете я най-сетне! — отново заповеднически извика капитан Моралес.

Лекарят обаче изглежда също бе попрекалил с брендито, понеже упорито не можеше да се справи с иглата и вместо да я забие в бялата, нежна ръка на инуитката, успя само да се нарани, като се одра на мечите зъби от колието на врата на момичето.

— Махнете тия зъби! — вбесено кресна лекарят.

Капитан Моралес препредаде заповедта на някакъв мулат от Санто Доминго, запален любител на салсата и верен почитател на пресветата Дева от Гуадалупе, набожност, която бе наследил от баба си, родом от Пуебла. Момчето обаче предпазливо докосна с пръст мечите зъби, поклати глава, заинати се и отказа да помръдне.

— Тая работа е дяволска работа, капитане. Хич не ми харесва.

— Казах ти да ги махнеш — настоя лекарят.

— Тая е вещица. — Момчето се дръпна изплашено.

Докторът ужасно се разгневи:

— Проклета да е! Разкарайте от врата й колието или ще заповядам да ви обесят на главната мачта!

Другият моряк, по произход кореец, също отстъпи крачка назад. Очевидно споделяше опасенията на моряка мулат.

— Това са зли духове.

Исмаел Моралес реши да действа сам. На своите петдесет и шест години от собствен опит се бе убедил, че моряците са тъпи и суеверни хора и понякога е за предпочитане да не им забелязваш много-много за дреболии. И така, протегна ръка към хубавия накит, готов да го дръпне и скъса, но щом го докосна, почувства как нещо мощно го разтърси, все едно го удари ток. Вдигна очи и срещна погледа на момичето, ужасяващо зъл и свиреп, криещ нечовешка сила, направо убийствен. Никога нямаше да си го признае, но се уплаши до смърт.

— Капитане! Капитане! — връхлетя задъхан младеж. — Митничарите са тук. Търсят ви, за товара.

„Прекрасен повод да се измъкна" рече си той, скочи облекчен, че е намерил оправдание да се отърве от изпълнението на собствената си заповед да накарат момичето да млъкне и да спре да пищи.

— Веднага се връщам — измънка гузно, без да поглежда назад, предаде командването в ръцете на лекаря и го остави да се оправя в цялата тази каша.

Изми си ръцете с довода, че лекарите са по-печени в тия неща и по-успешно се справят с буйстващи луди.

Капитан Исмаел Моралес се върна след няколко часа във видимо подобрено настроение. Срещата му с митничарите бе минала чудесно, пошегуваха се, почерпи ги с хубави пури, изпиха по няколко чашки, а накрая им беше бутнал тлъст рушвет, за да освободят стоката без повече спънки. Вече беше забравил за злополучния случай с момичето ескимос, но когато отвори вратата на лечебницата, остана като втрещен: не очакваше да се озове пред дантевската картина, разкрила се пред очите му. Мебелите бяха разхвърлени, съборени с краката нагоре, изпочупени и станали на трески. Стените бяха целите в петна от кръв, а върху койката лежеше безжизнено тялото на лекаря.

Капитан Моралес се втурна към него и се зае да оглежда тялото му, търсеше къде е раната, но забеляза, че гърдите му, макар и съвсем равномерно се повдигаха. Беше жив, само дето спринцовката бе забита в собствената му ръка. Беше се упоил.

Глух стон привлече вниманието му.

Изглежда имаше още някой, когото не бе забелязал. Беше Пабло, доминиканецът, свил се ужасен на кълбо в единия ъгъл на каютата и закрил с ръце главата си, се поклащаше напред-назад. Беше като обезумял.

— Пабло, Пабло, какво ти е? Какво се е случило?

Капитанът го хвана за раменете и го разтърси, а после повдигна брадичката му, за да го накара да го погледне и да го разпита, но изплашен от вида му, нададе вик. Лицето на момчето бе цялото в кръв, а в очите му се четеше неописуем ужас. Беше неспособен да разсъждава и да отговаря на въпроси.

— А момичето?

Пабло се разплака и заповтаря:

— Дяволът, дяволът, дяволът…

За корееца така и повече нищо не се чу.

Глава двайсет и четвърта

Вече беше мръкнало и бе задухал севернякът. Клодия го усещаше по краката и ръцете си, цялата бе настръхнала, а това означаваше, че се бе смръзнала. Пиренейският климат не й допадаше. Вървеше по тесните павирани улички и се стараеше да остане незабелязана, нарамила раницата, която си купи от аерогарата с картата на майка си, нахлупила хубава филцова шапка в тъмносин цвят и с толкова широка периферия, че скриваше наполовина лицето й. Още щом я видя, страхотно си падна по нея и реши, че може да си позволи дребния каприз да си я купи. И защо не? Също както и Мауро, и сандвича с наденица, който излапа със стъпването на испанска земя, и като луксозния хотел в Мадрид, където бе пренощувала и бе закусила. Carpe diem! Улови мига! Какво значение имаше дали ще качи едно кило и дали ще има едно евро по-малко, дали ще получи една целувка в повече или по-малко? Важното бе да се радва на живота, да се наслаждава на мига, а не да отлага.

Но сега, в това леденостудено, ветровито и пусто селище, макар да гъмжеше от кучета, които се скъсваха да я лаят, когато минеше покрай тях, тук и сега нищо не я радваше. Още по-малко, когато стигна пред дома на Анаид и забеляза, че в него няма никакви признаци на живот. Вратите и прозорците бяха здраво залостени, щорите — спуснати, а светлините — изгасени. Съвсем очевидно бе, че обитателите й не са излезли току-що да изядат по една пица и няма скоро да се върнат. Тишината бе прекалено красноречива. Приближи се до стената и пусна в ход всичките си сетива. Не се чуваше никакъв смях, никакви стъпки… Стори й се, че долови шум като леко търкане.

Ами ако нямаше никой? Не бе и помисляла за възможността. Всяко необмислено и прибързано начинание крие риск. В случая рискът бе да се върне безславно в Таормина, без нищо да е свършила и след като само е изпразнила картата на майка си. Всъщност може би рисковете бяха два — честно, пред самата себе си, да си признае, че се е провалила, и да дава обяснения пред майка си. А Мауро? Май трябваше да прибави и трети риск — да изгуби Мауро.

Обмисли положението спокойно. След като бе пътувала и бе дошла от толкова далеч, би било голяма глупост да стои пред вратата и да бездейства. Трябваше да влезе със или без ключове. Реши и го направи. Влезе пипнешком. Вече вътре, направи заклинание и мигом в ръката й се появи джобно фенерче. Тръгна да обикаля из къщата, стъпка по стъпка, като се молеше да не налети на някоя гадна лепкава паяжина. Щеше да нададе такъв вой, че да чуят чак във Варшава. От всички гадини на планетата Земя най-силно я отвращаваха именно гнусните, противни космати паяци, които вирееха в тази планинска област, с много крачета, с малки очета, увиснали като топчета на конец, с лигава уста, от която се точеше безкрайна нишка и пълна с множество зъбки, нащърбени като трион, готови да разкъсат жертвата си. Отгоре на всичко не бяха и насекоми. Знаеше го, понеже като малка учителят й по природознание направо я беше подлудил с непрекъснатото си натякване, задето все бърка и нарича паяка „насекомо". Спорът беше в броя на крачетата. Дали са шест или осем. И какво толкова! Много важно дали подобна твар имаше шест или осем крака! Колкото и да бяха, на пръв поглед изглеждаха много. Сега вече можеше да ги нарича както си иска — насекоми, паякообразни, членестоноги, аракниди или просто буболечки. Все тая, пак щяха да предизвикват у нея същата погнуса.

И изведнъж го съзря. Беше там и я чакаше. Огромен паяк. Клодия беше убедена, че наистина дебне точно нея, и дори не й хрумна мисълта, че всъщност я гони параноята. Беше сянката на гигантско членестоного, с дълги пипала, много на брой — естествено, не ги преброи, но горе-долу, на око, бяха толкова, колкото трябваше да има всеки паяк.

Клодия не нададе ужасяващ вик. Не припадна, нито хукна да бяга. Събра цялата смелост на сицилианската си кръв и като скочи, както нейните прабаби бяха връхлетели върху първите римляни, попаднали на острова им, здраво халоса с джобното си фенерче предполагаемия паяк.

Тутакси си даде сметка за две неща. Паяците не крещят, когато ги удариш, и че не е чак такава пъзла, за каквато се мислеше.

Вдигна фенерчето от земята и насочи лъча към жертвата си. Беше чисто и просто ръка, тънка и дълга, с пет пръста, ръката на момиче с изплашено лице. Клодия се извини как да е:

— Съжалявам, помислих те за паяк.

Щом го изрече, осъзна, че е най-глупавото извинение на света. Момичето обаче се усмихна и на Клодия й се стори, че вижда как прелестна пеперуда изпърха на лицето му. Беше очарователна мила усмивка. Клодия му подаде ръка и му помогна да стане.

Моментално си паснаха. За броени минути Дасил и Клодия станаха приятелки и осъзнаха колко чудесно се разбират. По свой си начин и в свой стил и двете се вълнуваха от едно и също: Анаид. И негласно, без да го признават, и двете имаха една и съща цел: да й помогнат.

Дасил обаче разполагаше с много повече информация, отколкото Клодия. Разказа й всичко, което знаеше, докато бяха в кухнята и похапваха вкусни спагети „а ла карбонара"^[33], приготвени със забранена магия. Клодия дъвчеше машинално, с угрижено лице.

— Значи Анаид даде омайно биле, пи от забранената чаша и произнесе заклинание за връщане към живота?

Дасил я защити:

— Графинята я излъга, а и тя ми спаси живота.

— Какъв ужас!

— Тя не искаше…

— Но го е направила — както винаги трезвомислеща, отсече Клодия.

Дасил потрепери.

— Прокълната е и ще умре.

Клодия не я разбра.

— Тя е Одиш. Не може да умре.

Дасил се заинати:

— Чух много добре Селене. Проклятието на Оди я обрича на смърт.

Клодия се задави. Едно е да заколиш заек, но съвсем друго — да говориш за смъртта на приятелката си.

— Но кога? Как? Къде?

— По Пътя на Ом, в царството на мъртвите. Ако влезе в него, жива няма да излезе.

Клодия беше ужасена.

— Искаш да кажеш, че Анаид е готова да поеме сам-самичка по Пътя?

Дасил кимна утвърдително. Беше свикнала с мисълта още от малка и не я плашеше, макар и да бе напълно разбираемо, че дори само при споменаването на Пътя на мъртвите на живите им се смръзва кръвта.

— Но няма да го направи.

— Откъде си толкова сигурна?

— Ариминда ще й попречи.

— Коя е Ариминда?

— Моята учителка, тя е натоварена със задачата да посрещне избраницата и да я въведе в света на мъртвите.

Клодия почувства да я полазват студени тръпки.

— И защо смяташ, че ще й попречи?

— Аз лично я предупредих, че пристига. Помолих я да я задържи и да не я пуска да влезе в света на мъртвите.

Клодия се успокои.

— И ако не тръгне по Пътя, накъде ще се насочи?

Дасил сви рамене.

— Предполага се, че ще потърси скиптъра на властта. Привлича я неудържимо и ще отиде там, където е той.

Клодия разтърка измръзналите си длани. След като бяха стигнали дотук, може би щяха да й потрябват. Втренчи се в Дасил.

— В това местенце намират ли се зайци или кокошки?

Дасил се ококори от изненада.

— Още ли си гладна?

Звънливият смях на Клодия огласи цялото пространство, но беше толкова непресторено жизнерадостен и свеж, че прозвуча като добро предзнаменование, също като благоприятните знамения на вътрешностите на закланата кокошка, която Дасил успя много ловко и бързо да достави.

Този път вътрешностите говореха съвсем ясно, но колкото и усилия да полагаше Клодия да научи Дасил как да разкрива тайната на скритите гънки и как да тълкува знаците, момичето гуанчи виждаше само кървави парчета от черен дроб, бъбреци, бял дроб и сърце. Стараеше се да внимава в обясненията на Клодия, но през цялото време в нея напираше желанието да повърне върху карантиите.

— Виждаш ли тази струйка кръв? Означава гъст пушек, а това пространство е вода, а тази вена — огън. Това може да означава само вулкан, изригващ вулкан, близо до морето.

Получила просветление, Дасил се досети и ахна:

— Тейде.

— Или Етна, или Везувий, или Снайфелсьокул. Има много вулкани, разположени на острови или близо до морето, но сърцето ми подсказва друго. Виждаш ли тази ясна бразда? Това е оръжие. А ръката, която го държи, е ръка на воин. А тази извивка показва жена, а този знак… може да бъде отегчение…

Клодия започна да навързва отделните елементи и да измисля най-невероятни комбинации.

— Отегченият воин и неговата жена. Отегчителната женска война. Войната на отегчените жени. Отегчените воюват с жените си…

Дасил се унасяше. Клодия я разтърси.

— Помогни ми, моля те. Напъни си малко мозъка.

Дасил се наведе, като се прозяваше.

— Съжалявам, но когато умирам за сън…

Клодия отвори широко очи и изръкопляска.

— Сън! Това е. Досада, скука, отегчение, сънливост. Почти синоними са.

Дасил взе да гадае:

— Спящият воин. Сънливият воин…

— Или сънят на воина.

И двете предположения нищо не й подсказваха. Но Клодия не се предаваше.

— Дремещият воин.

— Или заспалият?

— А защо все говорим за воин? Нали каза, че виждаш жена?

Клодия се засрами. Беше се проявила като глупава женомразка. Поздрави Дасил за идеята.

— Точно така! Спящата жена. Този път уцелих.

“А димящият воин?

“Да, мъж, който държи факла. Това е — димящата планина, воинът, бдящ над съня на любимата си, бялата спяща девойка. Която спи… или е мъртва!

— И какво означава това?

— Така наричат вулкана Попокатепетл и планината Истаксиуатл.

Двете млъкнаха. Дасил си разтърка очите. Неочаквано се бе оживила.

— И къде се намират?

— В Мексико, Америка.

Дасил грейна, изпълнена с надежди.

— И майка ми е в Америка. Живее в Ню Йорк.

— Знаеш ли колко е часът там?

— Май са със седем часа напред.

Клодия трескаво размишляваше.

— Значи ще ги хванем точно навреме. Сега е ранен следобед. Има ли интернет в тази къща?

Естествено, че имаше, и дори и да нямаше връзка, все нещо щяха да направят.

Клодия много умело работеше с интернет. Сърфира из мрежата, мина през клана на вълчицата, на ягуара и на колибрито и с точно и на място поставени четири въпроса към младите Омар, които познаваше, успя да вдигне на крак цялото ацтекско племе от общността Омар. Скоро заприиждаха всякакви и доста тревожни съобщения. Така например едно момиче Омар от клана на змията, страстна почитателка на негърските танци кумбе, беше забелязало необичайно раздвижване, подсказващо присъствието на Одиш в хотел в Катемако, на юг от пристанището на Веракрус. Клодия се нуждаеше от време, за да събере информация за предполагаемите Одиш.

След няколко часа, с помощта на Дасил, която по своя си неподражаем начин й даваше лингвистични съвети по испански, успя да събере пълни данни за самоличността на жените, отседнали в хотела, и то благодарение на една камериерка Омар, от клана на колибрито, дребничка и бърза като тотема на клана си, която си пъхаше носа навсякъде, надничайки и в най-скритите ъгълчета на хотела. Даде им имена, дневна програма, документи, та дори и снимки. Дасил без никакво колебание разпозна виновницата за всички беди — Кристине Олав. Изглежда притежаваше много ценна кутия за бижута, която държеше в сейф при засилени мерки за сигурност и често я вадеше, за да я носи със себе си на периодичните срещи със свои съмишленички.

— Това е баба й — веднага я разпозна Дасил.

— Одиш? — изненада се Клодия, която не знаеше за произхода на най-добрата си приятелка.

— Да. Живееха заедно в пещерата сред дъбовата гора. Именно тя й забърка билето на забравата за Рок и я прехвърли назад във времето. Докато накрая изчезна, в деня след като се върнахме от замъка на графинята.

— А скиптърът? Кога изчезна?

Дасил си спомни.

— Анаид се беше побъркала в желанието си да го намери. Случи се, когато се върна от миналото. Да, на следващия ден. Мислеше, че Баалат го е откраднала.

— Значи Кристине и скиптърът са изчезнали в един и същи ден.

Дасил не беше отчела съвпадението.

— Да, вярно е.

Клодия отсече категорично:

— Не го е откраднала Баалат, а Кристине.

— И какво ще правим сега?

Клодия изключи компютъра, демонстративно се протегна и се прозя широко.

— Мисля, че точно сега е време да отдъхнем. Хайде по леглата!

На Дасил идеята й се стори супер. Двете заспаха, отдадоха се на почивката със същата убеденост и всеотдайност, които само минути преди това бяха вложили в разследванията си.

Спаха дълго, докато стомасите не ги присвиха от глад, и едва когато отвориха очи, си дадоха сметка, че са проспали целия ден. Включиха компютъра и останаха доста изненадани. Беше задръстен от множеството имейли, получени от всички краища на Мексико. Отвсякъде биеха тревога, обезпокоени от необичайната концентрация на жени Одиш, забелязани в околностите.

Клодия и Дасил научиха за безчинствата и беззаконията, извършени от красивите Одиш, и изтръпнаха, останали без дъх. Отново момичета и бебета Омар бяха предпочитаните жертви на кръвожадните дами. Най-смущаващото известие, най-тревожното и объркващото, беше адресираното до Клодия от майка й Валерия в Крит. Гласеше следното: „Не мърдайте оттам, където сте. Идваме незабавно."

Клодия заключи, че от сдружението магьосници Омар на остров Крит бяха разбрали за техните разследвания, за кореспонденцията им и бяха разкрили местонахождението им. Направи си и извода, че майка й беше бясна и ще я накаже. Не споменаваше обаче нищо за текущата си сметка, най-вероятно съвсем забравила, че картата й е в нея. Толкова по-добре, значи не я е анулирала. Можеше да продължи да я използва.

— Добре, Дасил, слушай какво ще ти кажа. Трябва да отидем до Попокатепетл, за да отнемем скиптъра на властта от Одиш и там да чакаме Анаид. Ние сме нейното спасение.

— Ние ли? И защо?

— Защото я обичаме. И ти, и аз я обичаме, независимо от всичко. Нали така?

Дасил кимна в знак на съгласие. Ако имаше нещо, в което да е сигурна, това бе, че е предана на Анаид и я обича. И не защото й дължеше живота си.

Клодия прерови рафтовете, пълни с книги в библиотеката в стаята на Анаид, но не намери каквото търсеше.

— Знаеш ли за книгата на Росебут и теориите му за избавлението на прокълнатата избраница?

Дасил не беше особено сигурна.

— Не си спомням.

Клодия не откри изданието на Росебут, но цитира по памет:

По лицето на Дасил се изписа невероятен скептицизъм и Клодия се почувства задължена да обясни. Знаеше повече от нея.

— Анаид вярваше в Росебут. Докато мислеше, че Селене е избраницата, тя ме увери, че може да я спаси със силата на любовта си. Обичта е ключът към избавлението.

Дасил все още се колебаеше:

— Да, но с теб не сме единствените, които я обичаме.

— Нима?

— Майка й също я обича, макар да е задължена да се подчинява на жените Омар.

Клодия си спомни за суровата оценка на Валерия.

— На Селене не можем да разчитаме. Тя принадлежи на племето, а племето ще я унищожи, ще унищожи Анаид въпреки чувствата си към нея. Нашите майки са безчувствени, те нямат сърце.

Дасил остана без дъх. Никога не й бе хрумвала идеята, че предаността към дадена общност или идея може да те накара да пренебрегнеш чувствата си.

— А баща й?

Клодия се учуди. Такова предимство не бе предвидила. Малко жени Омар познаваха бащите си.

— Познаваш ли бащата на Анаид?

— Разбира се. Именно той ми уреди първата среща с нея. Казва се Гунар и е чужденец. Прекрасен е, красив и много мил.

Клодия съвсем се обърка:

— Не каза ли, че баба й е Одиш?

— Да — потвърди Дасил.

— Значи няма начин да му се вярва.

Дасил внезапно си спомни:

— Има един човек, който е много важен за нея, по-важен от нас.

Клодия се сети и ахна:

— Рок!

— Виж, той определено е нейната любов.

Клодия прекара пръст по устните си и си спомни за Мауро — момчето, което бе свалила, за да си има гадже, било то и временно, за разнообразие, за да си прекара по-приятно времето. За разлика от нея, Анаид беше неспасяема романтичка. Със сигурност бе истински влюбена и ако нищо не й попречеше, щеше да живее цял живот с този Рок и да се буди всяка сутрин, убедена, че той е голямата й любов, единствен и неповторим, най-великият мъжки екземпляр във Вселената. Беше изключително характерно за момичета като Анаид — със сериозно отношение към живота и с твърди убеждения. Но не и за повърхностните и вятърничави момичета като нея.

За щастие, Дасил сама предложи да съдейства и да го доведе.

— Аз ще го доведа. Елена няма да се изненада, като ме види.

Клодия въздъхна:

— Как ли ще реагира на безразсъдното ни предложение?

— Билети имаме ли? — беше единственото, което Рок каза, когато Дасил и Клодия най-сетне млъкнаха, след предългите си, прекалено обстоятелствени и увъртени обяснения.

Клодия остана с отворена уста.

— Това значи ли, че…

— Имаме ли билети, или не? Трябва да действаме. Ако Анаид е в опасност и се нуждае от мен, не мога да стоя със скръстени ръце и да си губя времето в умуване.

Клодия не можеше да повярва. Рок направо я изуми. Оказа се страхотен — решителен, умен и без предразсъдъци. Цялата история, която му бяха разказали със заобикалки и с намеци, за опасностите, на които бе изложена Анаид, за нейната обвързаност и задължения към някаква общност от жени и за нейните свръхестествени способности — всичко това изобщо не го уплаши.

— Добре ли ни разбра?

Рок я обърка още повече:

— Всичко ми е толкова оплетено, че в главата ми е пълна каша и направо блокирах. Но разбрах две неща: Анаид може да умре, ако не й се притечем на помощ, и аз трябва да съм плътно до нея.

Клодия стрелна Дасил с поглед, с който я обвиняваше, че много лошо обяснява. Дасил обаче направи същото с нея. Клодия стигна до извода, че никоя от двете няма вина. И наистина, как да разкриеш на нормално момче от кръв и плът, че гаджето му е вещица? И че според много древно пророчество тя е избраницата, но е жертва на проклятие и се е превърнала в злодей? И че е във властта на някакъв вълшебен могъщ скиптър? И е обречена да умре, но в един трактат е написано, че все пак има надежда за нейното избавление?

Най-добре беше да не задълбават в подробностите, които можеха да се окажат трудносмилаеми за жизнено, здравомислещо и прагматично момче като Рок. Макар и да бе син на магьосница.

Въпреки това трябваше да са сигурни в едно. На Клодия й стана неудобно да зададе толкова конкретен и строго личен въпрос за нещо, което самата смяташе за съвсем тривиално.

— Обичаш ли я?

Рок замълча, а Дасил примигна.

— Много е важно да кажеш истината. Влюбен ли си в Анаид, да или не?

Рок ги изгледа последователно: първо едната, сетне и другата.

— А тя?

— Само за теб мисли, луда е по теб.

Рок се смути.

— Тогава защо се изниза като мокра връв? И защо не отговаря на имейлите ми? И защо не поиска да ме целуне?

Клодия се намеси, за да го успокои:

— Женски номера. Искала е да те накара да страдаш.

— Затова ли последния път, когато я видях, ме уплаши?

— Това не беше тя, вече беше в опасност.

— А преди?

— Била е срамежлива — уточни Дасил.

Рок ги погледна, наведе глава и примирено рече:

— Е, добре. Признавам, че съм хлътнал по нея до ушите.

— Аз също я обичам — въздъхна Дасил.

— Чудесно! Аз съм безчувствена като пън, но ще платя самолетните билети — приключи въпроса Клодия, сякаш ставаше дума за наддаване на търг. — Някой дава ли повече?

И точно в този момент мобилният й телефон иззвъня.

— Пронто?

— Хареса му.

— На кого?

— На котарака на майка ми. Сега върви по петите ми и не ме оставя. Лиже ми обувките. Ела, писанче, писи-писи.

Беше Мауро, откачалката Мауро.

— Брей. Значи не биеш шутове, когато спиш.

— Очевидно. Кога ще дойдеш да сънуваме заедно?

— Ами… Още не съм решила.

— Сватбата не свърши ли?

— Нищо подобно. Купонът още тече. Решихме да продължим във Веракрус.

— В Мексико?

— Там е животът! Салси, паради, изобщо страхотна веселба.

— А бебето?

— Вече се роди. Ще го вземем със себе си.

От другата страна на линията се чу някакъв шум. Клодия така и не разбра дали той се хили, дали беше паднал от стола, или е хвърлил телефона през прозореца.

— Май доста си пийнала — язвително подхвърли накрая Мауро

— Не. Мислих. Докато другите танцуваха и пиеха, аз мислих.

— За мен ли?

— Естествено.

— И какво си мислеше?

— Чудех се дали не си сомнамбул.

— Сомнамбул?

— Дали и ти не си? Те са такива психари.

Мълчание.

— Мауро?

— Често казано, нямам представа.

— Ами провери.

— Как?

— Поръси малко брашно по земята и ако на сутринта видиш следи, значи ставаш и се разхождаш нощем.

Отново мълчание. На Клодия й се прииска да върне лентата назад и да изтрие последните си брутални простотии, но вече бе невъзможно. Откъм Таормина в телефонната слушалка последва тежка въздишка, след което най-сетне се разнесе гласът на Мауро:

— Ама и ти си една драка.

Уф! На Клодия й олекна.

— Обади ми се, когато пак ти се прииска да пострадаш малко.

— Наистина ли мислиш за мен?

— Разбира се.

— По колко пъти на ден?

В главата на Клодия пак светна червената лампичка.

— Всеки път, когато се погледна в огледалото и си видя устните.

— И аз. Знаеш ли…

— Не те чувам, тук няма покритие… Връзката е много лоша…

— Затова пък аз те чувам идеално.

— Съжалявам, чао.

Затвори с решителен жест и закачливо смигна на приятелите си, понеже бяха вече на вратата, готови да излетят.

— Гаджето. Трябваше малко да го поизмъча. Харесва му.

Селене отвори вратата на дома си с треперещи ръце и задуши въздуха като истинска вълчица. Преддверието бе наситено с прясна миризма, която ясно й подсказа, че доскоро младежите са били тук. Остави ключа в ключалката и не се погрижи да го извади. Знаеше, че след нея идва Карен, а в най-скоро време щеше да се появи и Валерия.

— Клодия! Дасил! — извика и се заизкачва по стълбите.

Прегракна, докато обикаляше всичките стаи на къщата.

Карен дойде и я завари посърнала и задъхана.

— Няма ги. Тръгнали са — промълви тихо, свела очи. — Трябва да е било наскоро, компютърът още е включен.

Карен я накара да седне.

— Дишай дълбоко и се успокой, иначе пак ще трябва да гълташ лекарства.

— По дяволите твоите хапчета!

— Не бива да позволим нова криза.

— И защо не? Изгубих дъщеря си. Какво ме интересува здравето ми?

— Можеш да изгубиш и бъдещата си дъщеря.

— Не искам друго дете, искам си Анаид! — извика Селене и избухна в ридания.

Карен я утеши по единствения възможен начин. Прегърна я.

— Хайде, стига. Стегни се. Човек не може да те познае. Видяхме на какво си способна. Успя да вдигнеш на крак всички Омар и да ги накараш да се разбунтуват. Сега всички кланове са на бойна нога, готови да поведат война срещу Одишките и са провъзгласили теб за свой водач. Не можеш да ги изоставиш.

— Мога, защо да не мога — изплака Селене. — Тръгвам да търся Анаид. Трябва да я намеря.

— Анаид не се е загубила. Просто е поела по Пътя на Ом — опита се да я успокои Карен.

Селене се втренчи в нея.

— Аз бях в царството на мъртвите и знам, че те не прощават нанесените им обиди. Няма да имат и капка милост към Анаид. Дъщеря ми няма да излезе жива оттам.

Карен замълча, дълбоко развълнувана. В определени ситуации, изправена пред човек с толкова горчив опит, се чувстваше неспособна да противопостави каквито и да било доводи, призовавайки за спокойствие или здрав разум. Селене знаеше какво говори, и то много по-добре от нея.

— Нали не ти минава мисълта да се върнеш там?

Селене отчаяно чупеше пръсти.

— Нямаш представа какво значи отвсякъде да си заобиколен от мъртъвци и да усещаш как животът в теб постепенно гасне. Не знаеш какво е самота, страх, безумие и отчаяние. Не искам това да се случи на Анаид. Не искам да умре. Ще ида да й помогна.

Карен я хвана за раменете.

— Не, Селене. Не бива. Вече е прекалено късно. Сега трябва да помислиш за себе си, да се пазиш. Бременна си. Мисли за новия живот… Това е дар от провидението.

Селене избърса сълзите и я срази с поглед.

— Искаш да кажеш, че съм изгубила една дъщеря и затова съдбата ми изпраща друга?

Карен сведе поглед засрамена. Точно това бе имала предвид. За момент бе разсъждавала в духа на народната мъдрост, според която загубата на един живот се компенсира с друг — нов. Наистина разкритието, че Селене е бременна, дойде изненадващо и съвсем неочаквано, но беше факт, доказващ, че природата си знае работата.

— И според теб какво трябва да правя? — предпазливо попита Селене.

— Трябва да отидем в Мексико и да отнемем скиптъра от Кристине.

Селене не беше съгласна.

— Това е работа на избраницата. Анаид трябва да го направи.

— Но не може!

— Аз ще й помогна, а също и Клодия, и Дасил. Всички, които я обичаме, ще застанем зад гърба й.

— Как? Като се спуснете всички надолу, по Пътя на Ом?

Селене замълча. Точно това се въртеше в главата й.

— Ще ги взема с мен и аз ще ги водя. Две от тях дължат живота си на Анаид. Можем да предложим на мъртвите нашия живот в замяна на нейния. Нека избират.

Карен се ужаси.

— А какво ще кажеш на Валерия — че заменяш живота на дъщеря й срещу този на твоята?

Селене не беше на себе си.

— Анаид е избраницата. Тя е нашата спасителка, не може да я оставим да умре.

Като лекар Карен имаше съвсем ясна представа за цената на живота и колко несправедлива изглежда смъртта понякога.

— Как изобщо ти хрумва да разменяш чужд живот? Успокой се най-сетне и мисли трезво.

Селене най-после започна да реагира адекватно. Карен беше права, тя говореше глупости. Бе страшно отчаяна и всеки вариант, който би могъл да й даде и най-малката надежда Анаид да остане жива, колкото и безумен да беше, й се струваше спасителна сламка, за която да се вкопчи.

Валерия влезе безшумно и се присъедини към тях. Вече беше разузнала всичко.

— Влязох в интернет и проследих с кого са се свързвали оттук, от тази къща. Открих две неща: картата ми е на червено, а Клодия, Дасил и Рок са тръгнали за Мексико.

В обърканата глава на Селене се роди нова идея. Изправи се, скачайки като пружина.

— Бързо, да вървим.

Валерия се изненада.

— В Мексико ли?

Селене се сопна:

— Къде другаде. Там са Одишките, които държат скиптъра. Отнемем ли жезъла от Кристине, отново ще сме могъщи. Ние, Омар, сме многочислени.

Карен си отдъхна облекчено. Селене най-сетне се бе вразумила.

— Тогава ще предам скиптъра на Анаид и това ще я спаси — добави тя.

Карен се помъчи да я накара да се върне към реалността.

— Селене, не повтаряй старите грешки. Нищо не можеш да направиш, за да промениш съдбата на Анаид.

Селене стисна юмруци.

— Напротив, мога и ще го направя.

Пред изумените погледи на Карен и Валерия тя коленичи на студения под във вестибюла, наведе се, докосна суетни плочките и пламенно зашепна молитва:

— О, богове на смъртта, вие, които властвате над живите, това съм аз, Селене Цинулис, жената, която имахте безкрайната добрина да изслушате преди години и над която произнесохте справедливата си присъда.

Под краката на жените Омар земята потрепери и Карен усети да я завладява неописуем ужас.

Селене с пълното съзнание, че думите й ще бъдат чути, продължи:

— О, всемогъщи богове, аз простосмъртната смирено ви моля да простите на дъщеря ми Анаид, чийто живот ми беше пратен като дар от вас самите.

Селене замълча и в преддверието се възцари пълна тишина. Нямаше връщане назад. Селене беше наясно каква е цената, която мъртвите щяха да приемат.

— В замяна ви поднасям своя живот, о, всемогъщи богове, великодушието ви е безгранично. И ако върнете Анаид в света на живите, за да поеме скиптъра и да изпълни историческата си мисия, то аз ще дойда при вас и ще ви се принеса в жертва.

Земята отново се разтресе, а в далечината се разнесе протяжният тържествен вой на вълчицата. Този път дори безстрашната Валерия потрепери.

— Деметер, умолявам те, застъпи се за мен и за дъщеря ми. Спаси живота й.

Валерия и Карен почувстваха как тръпки ги побиват по гърба, когато усетиха безплътната милувка на ръка, която погали лицата им като студен полъх и крепко стисна десницата на Селене, сякаш скрепяваше съдбовен договор.

Дали наистина мъртвите бяха приели саможертвата й?

Глава двайсет и пета

Светлината, която стягаше Анаид в ослепителен обръч и заплашваше да я разпадне на съставните й частици, леко примигна. Глас, извиращ от околния мрак, бе накъсал равномерния поток на лъчите й.

— Почакайте, моля ви.

Светлината намали интензитета си и снопът бавно се премести, отдалечавайки се от нея. Мъртвите бяха уважили молбата. Анаид разпозна гласа на баба си Деметер:

— Почакайте, моля ви, изслушайте ме. Аз съм Деметер Цинулис. Дъщеря ми Селене и внучката ми Анаид, кръв от кръвта и плът от плътта ми, смирено сведоха пред вас глави. Искам да се застъпя за тях.

— Слушаме те, велика Деметер.

Анаид затаи дъх.

— Анаид, избраницата, престъпи законите на мъртвите и ви отне тяло, което ви принадлежи — тялото на малката Дасил. Вярно е, че тя действа под въздействието на проклятието на Оди, но пък и вие сте в правото си да вземете обратно нейния живот. Тя слезе в дълбините на този свят, за да ви помоли за сурово наказание и сурово правосъдие за злата вещица Баалат. Молбата й не бива да остане нечута. Призовавам вашата милост и добрина и ви заклевам да унищожите Баалат.

Засилващ се ропот наруши тишината и говорителят на Съвета на мъртвите отвърна на Деметер:

— Молбата ти е разумна. Преди да принесе в жертва живота си, Анаид има правото да узнае дали молбата й е уважена. Ще обсъдим въпроса.

Деметер ги прекъсна:

— Умолявам ви да обсъдите също така и въпроса за мисията на избраницата. Тя трябва да унищожи жените Одиш, за да може веднъж завинаги вашите норми за живота и смъртта да бъдат наложени като неотменен закон. Именно затова трябва да се върне в света на живите и да направи необходимото, щото там да не остане и помен от безсмъртие вовеки веков. Говоря пред вас, пред Съвета на мъртвите, и отправям молбата си, призовавайки цялото ви великодушие и мъдростта ви, за да може пророчествата да се сбъднат. Животът на друга ви бе предложен в замяна на нейния. Моля ви да го приемете.

Анаид почувства как думите на баба й Деметер й връщат изгубената надежда и когато мъртвите се оттеглиха да се съвещават и около нея остана само огромна празнота, тя се осмели и понадигна малко глава.

— Бабо? — предпазливо я повика, разпознавайки я по стройните й крака.

— Анаид, миличка, ти прояви голяма смелост.

Анаид се почувства слаба и беззащитна като дете.

— Бабо, мога ли да те погледна?

— Да, съкровище.

Анаид вдигна очи и с удивление и възхита се вгледа в образа на баба си Деметер, която излъчваше спокойствие и душевен мир. Сивите й очи, косите, сплетени на дълга плитка чак до кръста, благородните й черти, силните й чудотворни ръце. Усмихваше се със сурова нежност. В момента олицетворяваше всичко, от което Анаид се нуждаеше — строга, но благосклонна справедливост и сдържана, но нескрита обич.

Внучката се изправи бавно и протегна ръце към нея. Макар и на допир да бе студена, тя излъчваше сила.

— Прегърни ме, бабо, прегърни ме.

Ръцете на Деметер я обгърнаха и й вдъхнаха спокойствие. Вече не беше сама. Възвърна отмереното си ритмично дишане, а обърканите й мисли се подредиха и придобиха ясен вид.

— Бабо, не исках да бъда Одиш, не исках да принадлежа на тях.

Деметер я утешаваше:

— Знам.

— Не исках да ме привличат нито кръвта, нито властта.

— Знам.

— Може би… може би е по-добре да умра.

— Не, Анаид.

— А ако се върна в света на живите и кръвта ми на Одиш ме тласне да нападам жените Омар? Сигурно ще полудея.

— Сега, когато вече го осъзнаваш, ще можеш да се бориш да го преодолееш.

— Но как?

— Като се овладееш и почувстваш закрилата на хората, които те обичат.

Анаид тъжно въздъхна:

— Те ме мразят — Елена, Карен, Криселда, Селене, Рок… Всички ме мразят, дори Дасил ме предаде.

Деметер я успокои:

— Не е вярно. Дасил искаше да предотврати смъртта ти. Затова предупреди Ариминда за пристигането ти и я помоли да ти спаси живота.

Думите й хвърлиха нова светлина върху нещата и Анаид усети силите и смелостта й да се възвръщат.

— Значи Дасил се вълнува, значи й е болно за мен?

— Както и Селене.

Анаид усети как студът, сковал душата й се стапя и сърцето й прелива от радост.

— И Селене ли?

— Тя предложи живота си в замяна на твоя.

Анаид почувства кръвта й пак да се смразява.

— Не, не може да бъде.

— Така е. Почти всяка майка е готова да се пожертва за детето си.

Анаид усети да се задушава.

— Значи… толкова много ме обича?

— Разбира се, че те обича, и то лудо.

— А Гунар?

За секунди Деметер се бе смълчала. После каза:

— Анаид, великият Съвет на мъртвите вече влиза.

Действително, мъртвите я заобиколиха и снопът светлина, който преди минути я бе ослепявал с блясъка си, отново се фокусира върху нея и прикова очите й. Тя наведе глава и се приготви смирено да приеме присъдата.

— Велика Деметер, Съветът на мъртвите обсъди случая, като взе под внимание молбите ти. На основание на вашето искане да попречим злата вещица Баалат да продължава да подрива и нарушава законите на живите Съветът реши Баалат да умре. Лишаваме я от способността вечно да се преражда и повече няма да й дадем възможност да си играе с живота и да отнема чужди животи.

Анаид си отдъхна облекчено. Беше изпълнила мисията си. Баалат беше обезвредена. Искаше й се да се порадва на победата, но все още не бе чула какво решение са взели за нейната участ.

— Що се отнася до живота на Анаид Цинулис, избраницата, ние, мъртвите, се съобразихме с пророчествата, които са определили тя да се разпорежда с бъдещето на вещиците и да владее всемогъществото на скиптъра. Затова й предоставяме възможност да се върне в света на живите, при условие че тук и сега, пред нас, се откаже от безсмъртието си и след като изпълни мисията си, принесе в жертва живота си на мъртвите.

Анаид потрепери. Получаваше отсрочка, но дамоклевият меч, заплашително надвиснал, все така грозеше бъдещето й.

Деметер обаче взе думата:

— Вместо живота на Анаид бихте ли приели живота на друга, която я обича?

— Да, ще го приемем, но трябва да е от нейната кръв — съгласиха се те след дълго мълчание.

— Не! — изпищя Анаид. — Не е справедливо.

Деметер строго я сгълча:

— Извини се, искай прошка от мъртвите. Решенията им винаги са справедливи.

Анаид покорно наведе глава и заговори смирено:

— Велики и премъдри членове на Съвета на мъртвите, моля ви, не приемайте живота на никого друг вместо моя. Щом изпълня мисията си, ще се върна при вас и ще остана в царството ви завинаги.

След отчаяната молба на Анаид се възцари гробно мълчание. Деметер побърза да поправи стореното:

— Моля ви, не вземайте предвид думите й. Тя е прекалено млада и импулсивна.

— Тъй като не постигнахте единомислие по въпроса чий живот да ни принесете в жертва — произнесоха се мъртвите, — то ще приемем първия, който ни дадете.

Анаид почувства странно безпокойство, смътна тревога, но се въздържа от възражения, от страх да не злоупотреби с безкрайното търпение на мъртвите. Това щеше да си остане нейна тайна — само тя щеше да знае за клетвата, която им бе дала, и нямаше да позволи на никого да се жертва вместо нея.

— Приемете моята дълбока признателност, че бяхте така добри към мен.

Мъртвите я заобиколиха от всички страни и подеха ритуален химн, който я разкъсваше отвътре, но от устата й не излезе нито стон. После Анаид се завъртя около оста си безброй пъти, като неуморен пумпал, който постепенно взе да се стапя от шеметната скорост, докато накрая се превърна в ембрион и изчезна. Веднага след това зародишът отново придоби форма и започна да расте, да расте изумително бързо, докато си възвърна предишната форма и достигна зрялата си възраст.

Това се случи за частица от безвремието.

И Анаид се възроди отново за живота — това единствено и неповторимо притежание на простосмъртните.

Умората й беше безгранична, въпреки че се чувстваше възнаградена. Пак бе смъртна.

Беше умряла, за да живее отново… Дали не се бе изпълнило пророчеството на Оди?

Мъртвите дадоха последни указания:

— Ти, Деметер, ще преведеш внучката си Анаид през лабиринтите на нашето царство и ще определиш водач, който да я придружи до кратера на мрака. Като нейна покровителка и гарант, ти поемаш отговорността да изпълни думата си да ни даде живота на една смъртна.

— Благодаря ви, велики и благородни вождове на мъртвите — поблагодари им Деметер.

Анаид не знаеше дали не трябва да остане още коленичила, но усети как Деметер я задърпа, изправи се и я последва.

— Да побързаме! — прошепна на ухото й Деметер.

— Нееее!!!!! Оставете ме! — отекна вик откъм крепостта. — Аз съм великата Баалат, пуснете ме. Казах ви да ме пуснете.

Сърцераздирателните викове на Баалат и заплашителната нотка в гласа й накараха Анаид да се разтрепери и коленете й омекнаха. Коварството, жестокостта и болната амбиция на злата вещица бяха причинили много беди на Омар и на семейството й. Беше си заслужила такъв край.

— Не може да ме осъдите на вечна смърт!!! Не можете!

Баалат се съпротивляваше яростно, с пълното съзнание, че решенията на Съвета на мъртвите са окончателни. И Анаид беше доволна, че са неотменими и стриктно спазвани.

Баба и внучка се отдалечаваха и все по-приглушено и неясно долавяха викове на Баалат — все по-отчаяни, все по-гневни.

— Да вървим, преди гневът на Баалат да ни застигне — прошепна Деметер и отвори врата на крепостта, която извеждаше навън.

Гласът на Баалат постепенно затихна. Очевидно я омотаваха с въжета на забравата. Внезапно спря съвсем. Бяха й запушили устата. Беше замлъкнала завинаги и тялото й никога повече нямаше да може да се върне в света на смъртните.

Анаид прехапа устни, съжаляваше, че не се бе случило по-рано. Ако беше станало преди, Елена нямаше да загуби Диана и още много други Омар щяха да гледат дъщерите и сестрите си как растат живи и здрави.

Справедливи и състрадателни, мъртвите бяха осъдили Баалат за вечни времена. Наказанието беше да не губи желание за живот. Да копнее за недостижимото завинаги — най-страшното мъчение. Присъдата бе справедлива.

Анаид въздъхна и излезе заедно с баба си. Деметер я поведе през коридор, издълбан зад каменните стени на крепостта, който се виеше в безкрайна спирала надолу, а после се губеше сред влажните стени, потъмнели от времето.

— Не трябваше ли да минем лагуната? — изненада се Анаид.

— Минаваме я, но отдолу.

— Защо?

— Според законите на мъртвите, никое живо същество не може да излезе през портите на нашата крепост. Цербер има грижата да попречи на всеки нарушител. Мъртвите много се гордеят със строго спазваните си закони.

И тъй, те излизаха оттам, където Анаид бе обещала да се върне, но по друг път. Не пресякоха обширната равнина, не изкачиха хълмовете на долините, по които бе слязла Анаид. Пътищата в царството на смъртта бяха различни и объркани, единствено мъртвите знаеха как да се ориентират и откъде да минат.

Анаид се почувства ужасно уморена, като си спомни за страшния труден преход, който бе изминала на идване. Следващия път щеше да се върне без тялото си. Животът бе твърде тежка надгробна плоча, та да я влачи след себе си.

— А сега, Анаид, слушай ме внимателно, понеже разполагаме с много малко време от смъртния ти живот. Аз гарантирах за теб и издействах позволението им да се върнеш в света на живите, но сега сама трябва да поемеш отговорностите си.

— Какво трябва да направя?

— Да унищожиш Кристине Олав, господарката на ледовете.

В душата на Анаид нещо се пречупи.

— Но…

— Тя държи скиптъра на властта. Тя е последният бастион на вещиците Одиш. Твой дълг е като избраница.

Анаид успя само да кимне.

— А това, че по кръв съм и Одиш? Или вече не съм, като се отказах от безсмъртието?

Деметер въздъхна:

— Не знам. Може би все още властта и кръвта ще те привличат.

— И как да го превъзмогна?

— Време е ти да овладееш скиптъра, а не той — теб, както беше досега.

— Да, определено той ме владееше — призна слабостта си тя. — Когато беше в ръцете ми, губех всякаква воля.

Деметер я успокои:

— Сега си по-мъдра, по-благоразумна и по-великодушна. Готова си да пожертваш живота си, който единствен ти остана, за чуждото щастие. Не го забравяй, Анаид. Това е ключът към справедливото управление.

Деметер постепенно избледняваше и образът й се разсейваше пред очите на Анаид.

— Деметер, не си отивай. Още не.

— Ще дойде друг дух, по-стар от мен. Той ще те води през последната част от пътя.

— Обещай ми, че Селене няма да научи за уговорката ми с мъртвите.

— Не мога.

— Бабо, искам Бриджет да ме съпровожда до границата със света на живите.

— Магьосницата Бриджет? Онази Омар от планината Домен?

— Да. Моля те, бабо. Това е последното ми желание.

Деметер внезапно изчезна и Анаид сякаш осиротя, почувствала колко е тежко да си сам. След малко плътен звучен глас я извади от тъжните й мисли:

— Ти ли ме извика?

Изумително красива жена с гъста руса коса, която стигаше чак до кръста й, облечена с дълга пола, се появи пред нея.

— Ти Бриджет ли си? — изненадана примигна Анаид. — Магьосницата, произнесла проклятието от планината Домен?

Бриджет на свой ред я позна.

— Ти ли си избраницата? Избраницата от пророчеството?

Анаид си даде сметка, че в момента косите й бяха съвсем червени, така както се казваше в пророчеството.

— Да, аз съм избраницата, Анаид Цинулис, дъщеря на Селене, внучка на Деметер, от клана на вълчицата, и искам да помоля теб, духа на Бриджет, за голяма услуга…

Бриджет, непокорната магьосница от планината Домен, която не се бе уплашила нито от войниците, нито от кладата и в последния миг от живота си бе произнесла проклятието, обрекло хората, обичащи планината Домен, на беди и неволи до края на дните им, смирено коленичи пред избраницата.

— Всичко, което пожелаеш, на твое разположение съм да ти служа вярно.

Момичето вървеше из улиците на град Веракрус заедно с внушителното си куче хъски, здраво вързано на каишка. На никого не му направиха впечатление дългата й разпиляна коса, екзотичният й наниз от мечи зъби и немарливият й вид. Много странници идваха отдалече, за да потърсят знания от магьосниците. Повечето от тях влачеха болките и страданията си, които само вековната премъдрост на магията можеше изцери.

По това време на денонощието, часът на прехода между последните нощни птици и първите ранобудници, не се чуваше звън на китара да раздира нощта и да радва душата с ритмите на бамбата или на фандангото. Под аркадите, подслонили стари кафенета с музикални състави, сега беше пусто. Само белите фасади на сградите посрещаха почти нереалната светлина на разсъмването, без да се мярка нито сянка на минувач.

Никой не й обърна внимание, никой не се изненада от странното й поведение, когато коленичи до кучето си и го целуна, преди здраво да завърже каишката му, увивайки я три пъти около примигващия уличен фенер.

После момичето се отдалечи от красивото животно което, разбирайки, че го изоставя, яростно се задърпа мъчеше се да се освободи и да хукне след господарката си, но напразно.

И докато фигурата на момичето се смаляваше и губеше сред мръсните улички на пристанищния град, хъскито тъжно вдигна муцуна към луната, ококорена на утринната светлина и зави протяжно и сърцераздирателно. Една магьосница Омар, от клана на колибрито, се сепна в неспокойния си сън и бързо изрече заклинание. Беше лошо предзнаменование.

Глава двайсет и шеста

Анаид се почувства чудесно от топлото посрещане. Добрите, даряващи любов ръце, свикнали да израждат бебета и да разтриват крехките им телца, видели белия свят за първи път, месеха уморените й мускули един по един с професионално умение и с такава лекота, сякаш тялото й беше мекото пухкаво тесто на ябълков пай, готов за пъхане във фурната. Възвърнаха й чувствителността, осезанието и усещането за гъдел.

— Не, моля те, тук не.

Имаше невероятен гъдел по ходилата и вълшебните длани, които старателно обхождаха всяка гънка от петата и свода на стъпалото, предизвикваха у нея неудържим кикот.

— О, не! Не, не мога, ще умра!

Ръцете мигом спряха.

— Не, душко, не умирай. Току-що се върна от отвъдното, нали те видях — беше ни жива, ни умряла.

Топлият глас, собственият й смях, гъделът, студените тръпки, които пълзяха по краката й, и още слабото, но упорито глождещо усещане за глад й позволиха да стигне до простия извод: жива е. Какво прекрасно чувство!

Отвори очи и погледна възхитителната жена, която я люлееше в скута си, все едно беше малко момиченце. И наистина, Анаид се чувстваше точно така, свряла лице в топлата пищна гръд на възрастна жена с бакърен цвят на кожата и черти на индианка, нагиздена със странен накит под формата на лунен сърп от сребро, който висеше от мембраната на носа й.

— Къде съм?

— Добре дошла в света на живите, момичето ми. Намираш се в пещерата Мипулко, в клисурата Мипулко, в полите на Росита.

Анаид не разбра много добре.

— Росита ли се казваш?

Жената прихна и смехът й се сипна тъй безгрижен и звънлив, че не остави никакво съмнение у Анаид — индианката също беше от жива по-жива.

— Името ми е Коатликуе Якамецтли, дъщеря на Ксочилтл и внучка на Куаухтли, от клана на змията, от племето на ацтеките. Росита е името на нашата планина, „бялата жена", красивата Истаксиуатл.

Беше Омар. Дали я бе познала?

— А Попокатепетл?

— А, Попо ли? Ами ей го къде е. Тук е Дон Гойо, на завоя, пази Росита.

Я виж ти! Това означаваше, че е попаднала точно където трябва. Дали Омар я чакат? Дали не е клопка? А може би не знаят коя е.

Анаид искаше да се представи, но устата й бе пресъхнала и думите засядаха на гърлото й:

— Аз съм Ана… нулис…

— Не говори, дъще, и пий, че гърлото ти е пресъхнало. И хапни нещичко, да възстановиш силите си. После имам нещо сериозно да ти кажа.

Поднесе глинена паница с бяла течност към устните й, за да й помогне да отпие. Оказа се алкохолна напитка и Анаид се задави, но добрата жена настоя:

— Пий, дъще, това е пулке, ферментирал сок от магей — вълшебен лек за всички болни.

Анаид се подчини и усети приятно гъделичкане, което връщаше топлината в тялото й.

— А сега, дъще, с теб насаме хубавичко ще си поговорим.

Анаид я заслуша внимателно.

— Трябва да знаеш, че всички напълно са се побъркали, а на твоята ръка открих знака на здравия разум на вълчиците, белега от зъбите на великата вълчица майка. И по дланите си усетих енергията, която излъчваш. Щом си тъй могъща, дъще, то помогни ми, та дано акълът им да си дойде на мястото.

Анаид не я разбираше.

— Кои са се побъркали?

— Ягуарките, колибрите, пернатите змии… Ходят наперено като свадливи петли, дуят се, сипят заплахи и дават бойни команди, подкокоросват се едни други, въобразявайки си, че ще победят Одишките.

Анаид все така не проумяваше за какво говори. Клановете на ягуарките, на колибрите… Нима Омар се въоръжават? Анаид се усмихна. Възможно ли е? Нима най-после жените Омар са загърбили пораженческите си настроения и им е писнало да се примиряват с ролята си на вечни жертви?

Едрогърдестата жена внимателно взе с два пръста малко пържени паститас^[34], тънки колкото кутрето й, сложи ги в хлебче, за да стане като питка с пълнеж, поръси я с чили и я подаде на Анаид.

— Яж, момичето ми, че си доста слабичка. Откъде идваш? Дълго ли пътува?

Анаид кимна и понечи да обясни, че наистина пътят й е бил дълъг и уморителен, но жената сякаш не я виждаше. Анаид дъвчеше с охота, беше много вкусно.

— Когато си възвърнеш силите, ще ми помогнеш да сложим малко ред в тая бъркотия. Изглеждаш ми доста млада, но с тоя знак, дето го носиш на ръката си, и с твоята харизма със сигурност ще спечелиш всеобщо уважение. Моята племенница вече не ме слуша, ама никак. Хванала се е да учи бойни изкуства с някаква етруска змия, много нахално същество с късо подстригана коса, което се раздвоява пред противниците си Одиш и подскача като бълха. — Жената вдигна глава към тавана на пещерата и сплете молитвено пръсти. — Не си отивай, майчице 0, не ни изоставяй!

— Аурелия? — подскочи от изненада Анаид.

— Познаваш ли я?

— Чувала съм за нея. Тя е внучка на Лукреция.

Жената Омар от змиите се натъжи:

— Великата змия Лукреция, матриарша на етруското племе, беше много уважавана дама, но внучката й е истинско куку.

Анаид се оживи.

— Тук ли е Аурелия?

— Ами да, разбира се, момичето ми, тук са змиите, вълчиците, костенурките, орлиците, мечките… Пристигнаха тук, изсипаха се от въздуха, изляха се от търбусите на самолетите и наводниха клисурата като истинско нашествие.

Странно. Колко време бе минало, откакто Анаид се впусна в дълбините на Пътя на Ом?

— Кой ден сме?

— Щом питаш… днес сме двайсети.

— Кой месец?

— Септември.

Анаид се задави. Бяха изминали три дълги месеца, откакто изчезна в недрата на Тейде. Какво ли се бе случило междувременно? Лакомо отхапа голямо парче от вкусната питка. Отпи още малко от пулкето и погълна последните залци от вкусотията, като си облиза пръстите. Омарките бяха решили да действат и тази жена, очевидно не коя да е, не я бе разпознала. Беше я помислила за една от всичките, за обикновена Омар. Толкова ли е мръсна косата й, та червеният цвят не личи?

— И къде са всички те?

— Обкръжават безсмъртните, а аз дойдох да помисля малко и да се допитам до моята Росита. Мъдра е и ще ме чуе. И ето, дойде ти, тук, в моята пещера, без да съм те очаквала. Намерихте полумъртва. Беше като знак, изпратен ми от огъня. И така, сега храня теб — пратеничката на клана на вълчицата, за да сложиш ред в този курник.

— Лельо Коатликуе, какво шепнеш на ушенце на тази вълчица?

Анаид извърна глава. В контражур тъмнокосо момиче, облечено в дънки и полар, със същия накит под форма на полумесец, като този на леля си, стоеше на входа на пещерата, с атаме в ръка.

— Нищо, което ти да не знаеш. И да вземеш да прибереш атамето си в мое присъствие. Да влизаш в пещерата така въоръжена, е признак на лошо възпитание.

Девойката се изненада:

— И как така я видя? Нали си сляпа или нещо послъгваш?

Ужасена, Анаид махна с ръка пред втренчения поглед на Коатликуе. Очите й не последваха движението и тя си даде сметка, че Коатликуе не беше видяла червената й коса, понеже е сляпа. Притесни се и потърси нещо, с което да се прикрие. Мярна хубав бродиран шал, който щеше да й свърши работа. Наметна го на главата и раменете си и се усмихна, прикривайки смущението си, на новодошлата, която, заслепена от светлината, постепенно се мъчеше да привикне към тъмнината в пещерата. И като си придаде нехаен вид, се приготви да си изиграе ролята…

— Виждам, че решението да се поведе открита борба не се приема добре от матриаршата на ацтекския клан на змията.

Момичето прибра оръжието си.

— Матриаршите поначало са настроени отрицателно към промените.

В очите и в цялото й държание Анаид прочете решителност и нещо, което отдавна не беше виждала в поведението на Омар — смелост. Съжали, че не може да й разкрие истинската си самоличност. Представи й се под фалшиво име:

— Диана Долц, дъщеря на Алисия, внучка на Марта, от клана на вълчицата.

Момичето се приближи до Анаид и като я погледна открито и ясно, също се представи, коленичейки пред нея.

— Мецтли Талпалан, дъщеря на Ицпапалотл и внучка на Омесиуатл, от клана на змията — и сърдечно я прегърна.

На Анаид й стана много приятно, а Мецли подуши паницата до леля си.

— Гледай ти, значи скъпата ми леля Коатликуе искаше да купи благоразположението ти с шепа червейчета от магей.

После гребна, напълни шепата си и лакомо изсипа съдържанието в устата си.

— Ммммм — облиза се Мецтли, — ужасно вкусно.

На Анаид й стана гадно. Вгледа се внимателно в паницата, мислейки, че това за червейчетата е може би само образно казано^[35]. Но не би. Наистина бяха отвратителни червеи, с очички, с пръстенчета и с характерната им форма. И беше яла от тях! Почувства, че й се повдига, но знаеше, че не бива да го показва. Бяха вкусни, питателни, а и в крайна сметка, докато ги ядеше, нямаше представа, че са червеи.

Коатликуе стана от камъка, като си мърмореше нещо под носа, протегна се и пипнешком взе лулата, напълни я с тютюн и се зае да я запали. Мецтли сръчка с лакът Анаид.

— Ужасно е ядосана. Направо е бясна на онези, дето са се настроили войнствено.

Анаид се развълнува.

— Значи е вярно? Ще поведем битка срещу жените Одиш?

— Заклевам се в луната Мецтли, която осветява нощите и на която съм кръстена, толкова е вярно, колкото и това, че ако излезеш и се огледаш внимателно, на всеки хълм, на всяко бърдо, под всяко хвойново дърво ще откриеш по една Омар, въоръжена до зъби в очакване на великия момент.

От вълнение на Анаид й заседна топка в гърлото.

— Великия момент?

Мецтли отпи голяма глътка и си избърса устните, дори примлясна от удоволствие

— Твоята вълчица ни ръководи. Тя ни обучи на стратегията. — И й подаде пулкето.

— Коя вълчица?

Девойката я погледна изненадана.

— Селене, коя друга? Избраницата!

Анаид почувства, че коленете й омекват. Отпи глътка и недоверчиво попита:

— Избраницата?

— Да, Селене, избраницата. Тя ще отнеме скиптъра на властта от ръцете на Ледената дама и ще я унищожи.

Анаид повтори механично, като робот:

— Ледената дама вече е тук.

— От небето ли падаш? Разбира се, че е тук, заедно с всичките си Одишки, които дойдоха след нея от Веракрус. Тя е тяхната велика кралица. Може би не знаеш, но Баалат най-сетне бе унищожена.

Анаид се престори, че нищо не знае, за да разбере какви слухове се носят в редиците на жените Омар, придобили нова физиономия, най-сетне готови да се сражават.

— И кой унищожи Баалат?

Мецтли се учуди:

— Избраницата, естествено. Селене е вълчица от скитското племе, която живее в планините в северната част на Испания.

— Чух нещо такова.

Мецтли въздъхна замечтано, изпълнена с възхищение.

— Трябва да я видиш. Селене е висока, смела, косите й са огненочервени и е страхотно пряма, нарича нещата с истинските им имена. Не се страхува от нищо и от никого, и ако е необходимо, дори ще жертва и живота си, за да избави жените Омар.

На Анаид й прилоша. Хвалебствията за величие, за честност и храброст, които тя би искала да притежава и да излъчва, се приписваха на майка й. Мецтли беше изключително въодушевена, говореше с такова възхищение, а нейният ентусиазъм, вместо да я радва, я огорчаваше. Ревнуваше ли? Или завиждаше? А може би си беше чиста злоба?

— А знаете ли какви са плановете на Одиш?

Мецтли кимна:

— Бялата дама и кръвожадните й посестрими Одиш подготвят голяма церемония за утре сутринта, за освещаване на скиптъра на властта в „Тецакуалко" на Попо, при първия слънчев лъч в деня на равноденствието. — Забеляза недоумяващата физиономия на Анаид и си позволи да поясни: — „Тецакуалко" е храм, който се огрява от първия слънчев лъч. Жените Одиш провеждат в него кървавите си ритуали още от най-древни времена и принасят в жертва момичета Омар.

Анаид потрепери от ужас.

— Бялата дама ли ще носи скиптъра?

Мецтли потвърди:

— Но нямат представа, че сме ги обкръжили.

— Не може да не са ви забелязали. Те са много опитни и силни.

— Така сме се маскирали, че не могат да ни видят. За първи път използваме бойни стратегии. Жените Одиш дотолкова са свикнали да се смятат за всемогъщи и недосегаеми, че изобщо не се замислят и дори не допускат, че бихме могли да представляваме някаква опасност за тях. Взеха ни за шепа недоволстващи Омар.

Анаид почувства как сърцето заби учестено от вълнение.

— И какво ще направите утре?

— Ще атакуваме, а избраницата ще си вземе скиптъра, който й принадлежи.

— Избраницата?

Мецтли кимна:

— Да, Селене. И така пророчеството на О ще се сбъдне.

Анаид стана бледа като платно. Идеше й да закрещи.

В миг цялата й благосклонност и доброжелателност към Омар се изпариха. Бяха непочтени измамници, бяха я приели уж сърдечно, за да приспят бдителността й с ласкателства, но много се лъжеха, ако си въобразяваха, че само задето бе отсъствала дълго, могат да я заменят. Скиптърът беше неин. Тя беше избраницата и нямаше да позволи на Кристине и на Селене да си оспорват нещо, което бе нейно и само нейно. Тутакси почувства как дланта на ръката й започна да пари и горещото желание да притежава скиптъра отново я облада. Беше недостойно, егоистично и отмъстително чувство, което внезапно я връхлетя. Помъчи се да овладее гнева си и се сети за Деметер. Тогава си спомни за обещанието, което бе дала пред мъртвите и пред баба си, както и за последната си мисия, която трябваше да изпълни, преди да умре.

Мецтли забеляза промяната, настъпила в гостенката.

— Зле ли ти е? Какво има? Нещо на ръката ли?

И посегна да я хване, но Анаид рязко я дръпна.

— Остави ме! — кресна раздразнена и бързо скри зад гърба си ръката, която бе грейнала в лъчисто сияние.

Хукна към дъното на пещерата, за да потърси местенце, където да се усамоти. Там, в тъмен ъгъл, се сви запъхтяна и изплашена. Какво й става? Какъв е този бяс в нея? Това безумно желание за мъст? Защо е като обсебена от скиптъра точно в моментите, когато загуби контрол над чувствата си? Може би не се усеща обичана от най-близките и скъпи същества? Да, вероятно е това. Мисълта, че Селене или Кристине са способни да я предадат, подклаждаше у нея омразата и изключваше всяко разкаяние.

Тогава се сети да потърси помощ от млечната си сестра Сармик. Помъчи се да установи телепатична връзка с нея и я призова, но вместо отговор се разнесе оглушително боботене, което разтърси пещерата. Анаид подскочи. Стените се бяха разлюлели. Излезе от скривалището си и отиде навън при двете Омар. Коатликуе бавно, като в ритуал, пушеше лулата си и изпускаше бели кръгчета дим.

— Съжалявам — извини се Анаид. — Понякога ме обзема безпричинен страх.

Мецтли и Коатликуе с разбиране я хванаха за ръцете. Анаид усети как отново се изпълва с положителната им енергия.

Грохотът пак отекна в дефилето. Мецтли кимна към планината. Там, съвсем близо до тях, като колос в пламъци, величественият вулкан Попокатепетл, със заснежени върхове, бушуваше и бълваше мощен стълб дим.

— Сърдит е. Трябва да го умилостивим, като му принесем жертва — рече Коатликуе.

— От много време е такъв — добави племенницата й.

Леля й поясни:

— Това е причината. Нетърпелив е да получи жертвата си.

— Тези времена вече отминаха, лельо.

— Има неща, които никога не отминават, Мецтли, има вечни неща и едно от тях е ненаситният глад на Дон Гойо. Знам какво иска.

Мецтли замълча, без да й противоречи, погледна леля си с дълбоко уважение и обясни на Анаид:

— Тя е жрица — пазителка на огъня, и е пророчица.

— Каква е?

— Удари я гръм и оттогава е сляпа. Ето защо може да си говори с вулкана.

Анаид потръпна и това не остана незабелязано от Коатликуе.

— Уплаши ли се, дъще?

Анаид не отрече.

— Какво казва Попо?

— Дон Гойо рече, че ще чака още само един ден, не повече, след което мъртвите ще си вземат дължимото.

Един ден. Само един ден да си получи отново скиптъра, да унищожи Кристине, да елиминира жените Одиш, а после да се пожертва, за да изпълни обещанието си. Нямаше време за губене.

Измъкна се тайничко, без никоя от двете змии да забележи отсъствието й. Нямаше защо да се тревожи в коя посока да поеме. Изгарящата й ръка й служеше като компас.

Синеокото хъски се носеше като вихър нагоре по планинския склон. Беше разкъсало със зъби ремъка си, той се оплете в храсталака и внезапно го спря. Кучето обаче не се поколеба. Дръпна се рязко, освободи се и решително продължи по склона на вулкана.

Докато накрая я намери.

Тя вървеше бавно, свела глава, задъхана. Изглеждаше мъничка и крехка като порцеланова фигурка, но външността й лъжеше. Краката й бяха силни, гърдите широки, а зъбите — стоманени. Въпреки това започваше да усеща недостиг на кислород. Намираше се на почти пет хиляди метра надморска височина и към усилията, които се изискваха за изкачването, се прибавяха и трудностите от височината, от ледения вятър и острите вулканични камъни, които се врязваха и разраняваха краката й, дори през подметките на спортните й обувки.

Вече почти беше стигнала Лас Крусес, когато кучето се хвърли върху нея със скок.

Паднаха на земята, вкопчени един в друг, подобно на гигантско чудовище, което се търкаляше като кълбо в неравна битка със самото себе си. Виковете на младата жена бяха заглушени от силния лай на животното, което, следвайки инстинкта на свирепите си предци — вълците, я затисна с четирите си лапи и застрашително доближи муцуна до шията й.

— Неееееее! — изпищя от страх тя.

Хъскито обаче изобщо не й обърна внимание и с грапавия си език започна да я лиже по ушите, по изящното носле, по порцелановото лице и дръпнатите й очи, като не спираше да върти радостно опашка.

— Остави ме, Тео. Казах, остави ме — заповяда Сармик, в напразни усилия да се изправи и да се освободи от тежестта му. — Хук^[36], Тео! Долу лапите! — заповяда тя авторитетно, като опитен водач на кучешки впряг.

Тео реагира на заповедта, дръпна се кротко встрани и я остави да стане.

Сармик се загледа в намръщените му очи. Беше ядосана.

— Лошо, Тео, много лошо. Нали знаеш, че не биваше да идваш. Знаеш го, нали?

Кучето изскимтя и наведе глава, докато накрая я свря между предните си лапи. Беше се проявило като непослушно куче.

— Завързах те с каиша, за да не ме последваш, а ти си го прегризал. Това е лошо.

Хъскито я слушаше, долепило глава до земята.

— Заслужаваш да те накажа…

Разбрал, че е сбъркал, Тео я погледна с откритата невинност, на която са способни единствено кучетата, конете и децата. Неговата преданост беше извън всякакво съмнение и Сармик протегна ръка и го хвана за муцуната, но вместо да го удари, нежно го погали.

— Ех, Тео, Тео, невъзможен си…

Тео й близна ръката и пак замаха с опашка.

— Не искам да се излагаш на опасност. Трябва да се връщаш. Чу ли ме? Трябва.

Тео я чуваше, но не искаше да се отделя от нея.

— Ще бъде много трудно, Тео. Това е последното ми изпитание и не знам дали ще мога да се справя.

Тео я слушаше с нямо обожание. Сармик го почеса зад ушите и посочи наниза си от мечи зъби.

— Мечката майка ме закриля и с нейната помощ не се страхувам. Ти не си ми необходим.

Сякаш разбрал думите й, Тео се натъжи.

Сармик се изправи, отвори торбата и се разрови за последните си останали провизии. Извади парче осолена риба, хъскито беше лудо за това лакомство. Вдигна го във въздуха и го размаха под носа му, даде му да го подуши, а после замахна силно и го хвърли надалеч, чак в урвата.

— Хайде, върви. Намери го. Търси, Тео.

Тео се поколеба за секунда и Сармик го подкани:

— Върви, Тео. Върви за рибата…

Хъскито се спусна към плячката, следвайки инстинкта, повиците на стомаха си и навика да се подчинява на господарката си. Но импулсът му бе краткотраен. Измина няколко метра и спря. Нещо по-дълбоко, навярно любов, го накара да спре, да се обърне и отново да тръгне след фигурката, която се изкачваше към върха.

Този път на Сармик сърце не й даде да се раздели с вярното си хъски.

Глава двайсет и седма

Селене бе седнала в поза „лотос" с изправен гръб, с почти спряно дишане, с длани, величествено събрани за молитва, и с притворени клепачи. Видимо концентрацията й беше пълна, но все пак умът й не бе изцяло отнесен в медитация. Колкото и да се опитваше, не можеше да престане да мисли, не можеше да се освободи от чувствата, които постоянно я връхлитаха, разбъркани като във взривоопасен коктейл от емоции. Проклетите вълнения отново и отново я завладяваха и надвиваха волята й. Не можеше да овладее превъзбудата си от онова, което току-що бе научила от своите посестрими.

Само преди няколко часа бе узнала, че Анаид се е върнала от Пътя на Ом. Анаид, детенцето й, скъпата й дъщеричка, беше жива. Новината й дойде като бомба и не знаеше къде да се дене от радост, докато девойката Мецтли й разказваше как млада вълчица се е появила като по чудо в пещерата на леля й, змията Коатликуе, в подножието на Естаксиуатл. Обясняваше, че била със сини като морето очи, бяла кожа и на ръката си носела знака на великата вълчица майка; идвала от дълъг път и била изтощена, но неочаквано изчезнала, сякаш потънала вдън земя.

Селене с нетърпение я зачака, часове наред. Нямаше как да не я потърси, нуждаеше се от помощта й. Не само като нейна майка, а вече и като велик племенен вожд. Беше принудена да поеме военното командване, както и ролята на фалшива избраница, за да не остави сиротни жените Омар и да има кой да ги ръководи и поведе на война. Матриаршите, посветени в тайната, решиха на никого да не казват, особено когато се увериха колко е силна вярата на хората в мита и какво объркване настана по повод на това кой кой е. Само малцина бяха чували името на Анаид, прокълнатата избраница, но мълчаха, защото произходът й от Одиш беше особено болезнена тема и истината можеше да предизвика страшни последици. Помогна й и случайността, когато един ден млада мечтателна катерица коленичи на брега на езерото Науалак пред червенокосата Селене, която тъкмо се канеше да организира батальон, и шумно я приветства, обръщайки се към нея с всички почести като към избраницата. След нея много други я последваха, мълвата се разнесе и вместо да я опровергаят, матриаршите помолиха Селене да приеме новата роля. Докато накрая всички й повярваха с цялата си душа и у тях се затвърди убеждението, че Селене е избраницата от пророчеството. То бе прекалено дълбоко вкоренено в съзнанието и във вярванията на всички Омар и не биваше да ги разочароват. От поколения наред се говореше за вълчицата с огнените коси, която ще се домогне до скиптъра, ще овладее свръхестествената му сила и с помощта на магията ще се изправи срещу страшните Одиш, за да освободи Омар от хилядолетния им гнет. И Селене изигра чудесно ролята си. Беше събудила всеобщото недоволство, бе разбунила духовете и бе успяла да мобилизира племената да се вдигнат и да се подготвят за война. Веднъж провъзгласена за великата матриарша и въздигната на висока почит като избраница, тя стана неоспорим лидер на войската Омар.

Анаид обаче не дойде и не застана до нея.

През месеците, докато Анаид отсъстваше и беше в света на мъртвите, Селене не престана да мисли за нея нито за миг. Преживя заедно с дъщеря си страховете и болките й, мина едно по едно през всичките ужасни изпитания, които вероятно тя преодоляваше в същия момент. Всяка сутрин се бореше с отчаянието и си припомняше думите на братовчедка си Лето за избраницата:

Не намирам утеха в мисълта, че и тя, избраницата; също трябва да измине дълъг път, изпълнен с болка и кръв, с лишения; самота и угризения.

Ще страда; както и аз съм страдала по прашния път, от жестокия пронизващ вятър и от изгарящия пек. Но това няма да я уплаши.

Бих искала да й спестя болезнената рана от разочарованието, но не мога.

Избраницата ще поеме своя път и ще израни краката си на камъчетата, предназначени само за нея.

Не мога да й помогна да преглътне горчивината, която я очаква, нито пък мога да подсладя сълзите, които още не е изплакала.

Те са само нейни.

Те са нейната съдба.

Селене с тъга си помисли, че съдбата разделяше пътищата им, за да ги събере отново след време. Затова с надежда посрещна новината, че Баалат е отстранена, и много се зарадва. „Анаид е силна и смела, успешно е изпълнила мисията си, победи и унищожи Баалат" рече си тя. И с нетърпение зачака скорошното й завръщане в света на живите. Вярваше на думата на мъртвите, които бяха приели саможертвата й. „Моят живот срещу нейния" — беше им предложила и мъртвите бяха уважили молбата. Бе усетила полъх, който премина по лицето й като ласка, и мъртвешки студена ръка бе стиснала нейната, за да скрепи договора им.

Деметер трябваше да защити Анаид. Така я бе помолила и така смяташе, че е станало.

Затова не бе загубила надежда, че скоро ще си дойде, и всяка сутрин, щом отвореше очи, питаше военната си охрана не се ли е появило в подножието на вулкана момиче с бяла кожа и много сини очи. После впиваше взор в далечния хоризонт, твърдо убедена, че ще я види да се задава в далечината.

Но Анаид не се появяваше, денят на равноденствието наближаваше и настъплението не биваше да бъде отлагано повече. Иска или не, Селене старателно трябваше да подготви атаката.

Тя лично, с възможностите на смъртна и с помощта на магическите си способности, щеше да се изправи срещу безсмъртната Кристине с хилядолетния й опит и да се опита да й отнеме скиптъра. Нямаше да е сама. Войската от жени Омар, дошли изпълнени с решителност да се бият, щеше да атакува под нейно командване и да разбие защитата на Одиш.

Борбата беше неравна и може би битката щеше да се превърне в кървава баня, но все пак смъртта бе за предпочитане пред това да оставят скиптъра в ръцете на кръвожадните Одиш и завинаги да бъдат подчинени на тяхната власт.

И точно сега, само няколко часа преди голямото сражение, дъщеря й, истинската избраница, най-сетне се бе върнала сред живите.

Но Анаид не дойде при нея.

И щом още не бе почукала на вратата й, за да се присъедини към жените Омар… дали пък не означаваше, че ще се бие с тях?

Ако се окажеше така, безброй пъти би предпочела мъртвите да я бяха задържали в подземния си свят.

Беше напрегната, задушаваше се от мъчително безпокойство и не спираше да прави догадки какво ще се случи на другия ден. Беше мобилизирала личната си гвардия, като им бе наредила да издирят Анаид, но те бяха открили само една инуитка Омар, от клана на мечката, която, придружена от кучето си, се изкачваше бавно към върха на Попокатепетл, там, където нямаше високи дървета, където виелицата брулеше лицето и леденият студ хапеше откритите части на тялото. Момичето им беше обещало, че ще стои на пост и ще наблюдава от билото, за да не ги изненадат жените Одиш в тил, откъм конуса на вулкана.

Селене продължаваше да стои в позата „лотос" и отново се мъчеше да постигне концентрация. Упражняваше се да контролира дишането си и да го забавя. Поемаше въздух и го задържаше колкото се може по-дълго, а после пак и пак. Отговорностите й като водач не й позволяваха да се отпуска и да проявява слабост и униние. Всички погледи бяха приковани в нея. Какъвто и да е резултатът, утре щеше да бъде решаващият, великият ден. Преди това я очакваше дълга нощ.

— Прости ми, Селене, че нарушавам спокойствието ти. Случи се нещо много важно.

Селене вдигна очи, в които се четеше нескрита уплаха. Пред нея стоеше здрава и яка Омар, скорпионка манчу^[37], бледолика, с права коса и леко дръпнати очи, въоръжена сатамето си, видимо развълнувана.

— Открихте ли вълчицата?

— Не точно, Селене.

Селене посърна.

— Нали знаеш, че битката е утре и избраницата трябва да прекара тази нощ в усамотение и размисъл?

— Да, знам.

— И въпреки това ме прекъсваш?

— Важно е.

— Тогава говори, Шон Ли.

Беше много добър боец, владееше до съвършенство източните бойни изкуства. Беше се спряла на нея измежду хиляди други, за да я включи в прецизно подбрания елитен отряд, който да пази пещерата на матриаршите.

Вярваше, че е доверен човек, доказала предаността си.

— Заловихме един мъж. Не е нито археолог, нито случайно изгубил се алпинист. Търси теб и твърди, че носи новини за младата вълчица.

Селене пребледня и скочи, обзета от неясно предчувствие.

— Рус, висок, с кобалтовосини очи?

— Точно така.

Инстинктивно вдигна ръце към лицето си и приглади назад косите си, за да се приведе в по-добър вид. Беше облечена в дълга, бродирана с ярки цветове туника, която прикриваше ранната й бременност. Червената й гъста коса свободно падаше по раменете.

Значи Гунар е тук.

— Нека влезе — нареди, като си придаде нехаен и самонадеян вид; повтаряше си, че не бива да издава вълнението си.

Въпреки това, когато той застана пред нея, краката й се подкосиха и се наложи да се пребори с импулсивното си желание да се хвърли към него и да се сгуши в обятията му. Толкова добре се чувстваше в тях. Всичко изглеждаше просто, когато положеше глава на гърдите на Гунар и чуваше ударите на сърцето му. Той й вдъхваше спокойствие и се чувстваше защитена от силата му.

Остана обаче гордо изправена, без да трепне.

— Здравей, Гунар.

— Здравей, Селене. Предполагам, че си изненадана да ме видиш тук.

Най-много й липсваше предишната му сърдечност. Гунар не се приближи до нея, не понечи да я целуне, гласът му бе далечен, без капчица от нежността, която бе усещала преди, а в очите му нямаше страст, нямаше чувство, нямаше желание. Бяха като стоманени — остри и студени.

— С нищо не можеш да ме изненадаш, неслучайно си Одиш.

Гунар я сряза нетърпеливо:

— Не съм дошъл да споря с теб, Селене. Нито пък, като друг път, съм тук, за да ти засвидетелствам любовта си. Не се бой, това е вече минало. За твоя радост вече си свободна.

Селене мъчително преглътна. Какво й става? Защо точно в този момент изпитва диво желание да целуне Гунар и да го накара да млъкне? Защо, вместо да я успокои, неговото безразличие я дразни? Нима нощта, която прекараха заедно в хижата до езерото, нищо не означава за него? И думите, които си казаха? Безумството, което ги обзе? А и това дете, което очаква, без той да знае? Би искала да го ненавижда, но не може.

— Добре, кажи каквото имаш да казваш?

Гунар внимателно подбираше всяка своя дума:

— Анаид се върна от Пътя на Ом жива въпреки проклятието.

Селене отговори предпазливо:

— Знам.

Гунар продължи да отронва бавно думите:

— Още същата вечер се видя с Кристине, майка ми.

Селене се почувства двойно предадена. Първо, Гунар, който бе на страната на Бялата дама, и второ, Анаид, която се присъединяваше към тях. Въпреки всичко се държеше така, сякаш владееше положението.

— Така и предполагах.

Гунар сведе глава.

— Само след няколко часа настъпва равноденствието и ще се състои тържествената церемония по освещаването на скиптъра на властта, който ще бъде връчен на избраницата Анаид.

Селене открито заяви:

— Да, знам за церемонията.

— А аз — за твоята стратегия, но сега тя няма да подейства.

Селене пребледня.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че сега ще ти се наложи да отнемеш скиптъра от собствената си дъщеря и няма да си способна да я убиеш.

Селене потрепери.

— Анаид ли ще държи скиптъра, когато огрее първият слънчев лъч при равноденствието?

— Точно така. Кристине я измами. Няма и никога не е имала намерение да й отстъпи скиптъра. Церемонията ще бъде само примамка, капан, с който цели да спре противниците си Омар. Щом Анаид е начело, вие няма да нападнете. Не и ако ти командваш.

— Искаш да кажеш, че знае всичките ни ходове въпреки взетите предпазни мерки?

Гунар се изсмя.

— Естествено. Може и да не са отдали кой знае какво значение на внезапния ви прилив на войнственост, но жените Одиш наблюдават всяко ваше действие, всяко движение и са наясно с намеренията ви. Знаят, че ще атакувате по време на церемонията за короноването. Затова появата на Анаид им беше добре дошла. Селене, майката на избраницата, няма да посегне на дъщеря си. Кристине е сигурна.

Селене притисна с ръка гърдите си. В думите на Гунар имаше логика, но в цялата главоблъсканица прозираше нещо от ключово значение.

— А Анаид? Тя как е?

— Добре е, спокойна, помъдряла. Във всеки случай е по-добре от Кристине, която много се развълнува и разстрои от връщането й. Никога не съм я виждал толкова притеснена.

Объркана, Селене се помъчи да запази самообладание, но не успя да потисне любопитството си:

— Какво искаш да кажеш?

Гунар се разположи на възглавниците на дивана и без да чака покана, си наля чаша пулке от шишето на подноса. Ненаситна да попие всяка дума, Селене седна до него.

— Крещеше. Крещеше така, както никога не съм я чувал да го прави, и се караше с останалите Одиш, които й натякваха за това, че Анаид е наполовина Омар. Кристине ги увери, че утре всичко ще свърши и веднъж завинаги нещата ще си дойдат по местата, независимо иска ли го избраницата, или не.

— Значи, без да се съобрази с Анаид, сама е взела решение.

— Стана ясно, че избраницата трябва да се подчини на волята й и да зачете решението й. То е окончателно и неотменимо.

— И какво решение смяташ, че е взела?

Гунар отново си сипа пулке.

— Очевидно е. Кристине е единствената Одиш, която заслужава да бъде коронована като кралица, а Анаид е само дребна спънка. Майка ми няма скрупули.

Селене бързо съобрази:

— Искаш да кажеш, че Бялата дама ще използва Анаид като щит, за да отбие нашата атака, а после ще се отърве от нея.

Гунар кимна в знак на съгласие.

— Тя е наша дъщеря и трябва да я спасим.

Селене пое дълбоко въздух.

— Анаид е ключът.

— Точно така.

— И… на коя страна е тя?

Гунар наведе глава.

— На страната на Кристине.

Селене се разстрои.

— Можем да я разубедим. Няма ли как да я доведеш тук?

Гунар въздъхна и поклати отрицателно глава.

— Обича я.

Разкритието невероятно дълбоко нарани Селене. Тя едвам издържа на удара, зареяла поглед в тъмния ъгъл на пещерата. Дъщеря й обичаше една Одиш, която планираше да ги унищожи?

— Не мога да повярвам.

Гунар се съгласи с нея:

— И аз не мога да повярвам, но тя обича Кристине, наистина.

Селене пребледня, осъзнавайки, че Гунар е напълно искрен.

— Не, не може да е вярно. Трябва да е някакъв хитър ход от страна на Анаид.

— Не, Селене. Кристине е упорита и манипулативна. Което не успя да постигне с мен, осъществи с Анаид. Момичето я обожава, ще направи всичко каквото тя поиска, а Кристине, която е неспособна да обича, ще я унищожи. Затова съм тук.

Селене стана делова.

— Какво предлагаш?

— Предлагам ти да се спогодим.

Селене затаи дъх.

— Как по-точно?

— Ще ти помогна да елиминираме Кристине преди церемонията. После ще спасим скиптъра и двамата с общи усилия ще се погрижим за Анаид.

— Ще се справиш ли с Кристине?

— Знаеш, че ако поискам, мога да възвърна свръхестествените си способности.

— Но тя ти е майка. Ще го направиш ли?

— При едно условие.

Селене видя искрица надежда.

— Какво?

— Анаид. Цената ми е Анаид.

Селене потрепери.

— Какво ще правиш с нея?

— Искам да я отведа далеч оттук, за да расте, без да е разкъсвана от това „наша" ли е или „ваша". След като ние не успяхме, нека поне Анаид да открие собствения си път и да не бъде нещастна.

Селене се почувства разочарована. Точно това сама беше искала, когато едно време избяга с Гунар, но нещата бяха отишли прекалено далеч.

— Няма да се справиш. Анаид е и винаги ще си остане магьосница.

Гунар обаче беше твърдо решен:

— Въпреки всичко ще се опитам.

Селене прецени възможните ходове и варианти. Ако Гунар унищожи Кристине, той ще е единственият, способен да подчини Анаид. Тя е твърде млада, но много могъща и жените Омар няма да имат силата да си я върнат.

Оставаше втората част. Нейната саможертва. Нейният живот за този на Анаид. След нейната смърт Анаид ще осиротее.

— Съгласна съм — рече Селене, внезапно уплашена от съдбоносните решения, които я очакваха.

Протегна ръка към Гунар, за да си стиснат ръцете и да скрепят договора. Той пое дланта й, преднамерено бавно я поднесе към устните си и я целуна изискано, с финеса, с който се целува принцеса с кралска кръв.

Селене почувства как по тялото й преминава тръпка, сякаш я удари ток, и понечи да си дръпне ръката, но мъжът я задържа, пронизвайки я с поглед.

— И да не си помисляла повече да ми погаждаш номера, принцесо.

Селене отвърна на погледа му с отчаяно желание да надникне в неговото сърце и мисли. Преди очите му бяха открити, като отворена книга, в която можеше да прочете любовта му, желанието му, страха му. Сега бяха непроницаеми, все едно защитени от блиндирана врата, и с болка почувства колко много й липсва неговият пламенен поглед от времето, когато се видяха в караваната след петнайсет години раздяла.

— Няма. Без лъжи и измами — тихо промълви Селене и с мъка откъсна погледа си от очите на Гунар.

Всъщност обещанието да пожертва живота си в замяна на този на дъщеря си и премълчаването на факта, че носи в утробата си неговия син, сами по себе си вече бяха сериозно нарушение на договора.

— Криеш ли нещо от мен?… — подозрително се вгледа в нея Гунар.

Селене се засмя.

— Нима си въобразяваш, че ме познаваш като пръстите си и нямам тайни от теб?

Този път Гунар се изсмя.

— Това са само мъжки мечти. Дори ние, магьосниците, не можем да знаем всичко за жените.

Селене се усмихна и без да иска, пак стана старата прелъстителна чаровница.

— Може би нощем тайничко си мечтая за теб.

Гунар обаче внезапно си възвърна сериозния вид и скочи.

— Не, Селене, спри дотук. Преди се поддавах на твоите прелести, но вече край. Не обичам да си играят с мен. Омъжи се за Макс, все ми е едно, но не се опитвай да ме съблазниш, за да ме използваш, тая вече няма да я бъде. Ще те чакам в „Тецакуалко де Тламакас" преди разсъмване. Ела сама.

Селене се почувства много зле. Неволно сама се бе поставила в това положение, не беше очаквала такава невъздържана реакция от страна на Гунар и най-вече се почувства ужасно унизена, задето я отхвърля така рязко. Защо я боли толкова от студеното му отношение? Нали го мрази? Нали й се струва отвратителен? Нали иска да го забрави?

Едва изчака Гунар да си тръгне и удари с юмрук по стената. Чувстваше се глупава, жалка и преди всичко с накърнено достойнство. Дразнеше се, че толкова се вълнува и подобни неща могат да я изкарат от равновесие. Не искаше да е така. Скоро ще се наложи да се раздели с чувствата, с живота и да напусне този свят.

— Селене — прекъсна мислите й Шон Ли, скорпионката манчу.

Беше задъхана и притисна ръка към гърдите си, за да успокои дишането си.

— Какво има?

— Дасил, онова непосветено момиче гуанчи, дръзна да престъпи твоите заповеди.

— Защо? Какво направи?

— Тръгна след снажния представителен мъж.

Селене се усмихна през сълзи. Дори Шон Ли беше забелязала колко е строен и мъжествен Гунар.

— И по каква причина?

Шон Ли се притесни. Досрамя я да повтори дръзките думи на опърничавото момиче.

— Твърди, че той щял да я отведе до Анаид и тя била истинската избраница, а не ти.

Селене се уплаши, че е разкрита.

— Такива ли ги разправя безсрамницата?

— И не само тя.

— Така ли? Кой друг? — процеди през зъби Селене, надушвайки зараждащ се бунт.

— Клодия, а и онова момче, което се появява от време на време.

— Рок?

— Да.

Селене трескаво обмисляше положението.

— Остави ги, на никого не вредят…

— Но тази нощ е много важно да…

Селене я прекъсна:

— Казах да ги оставите на мира. И започвайте да подготвяте войските. Тази нощ няма да се спи.

— Слушам.

Селене знаеше, че понякога съдбата проявява странни прищевки и няма нищо случайно. Налудничавата идея на Дасил май беше възможност, която не бе предвидила и премислила. Силата на обичта на приятелите й. Силата на любовта на Рок.

Може би не всичко е загубено.

Глава двайсет и осма

Анаид се беше оставила в ръцете на баба си Кристине, която лично я подготвяше за голямата церемония на следната утрин по изгрев-слънце. Бърбореше неуморно, не спираше да задава какви ли не въпроси и беше много развълнувана и радостно нетърпелива. Любуваше се на красивата си туника, като прокарваше пръсти по бродериите от злато и сърма. Стъпваше на пръсти като балерина с копринените си пантофки и танцуваше пред огледалото, карайки обсипаните си със скъпоценни камъни гривни да звънтят.

Кристине я гълчеше, че не стои мирна и не я оставя спокойно да я нагласи както трябва, в стилен строго изчистен грим: черна линия около сините й очи, за да подчертае дълбочината на погледа — малко немирен и младежки, сенки на клепачите и тъмночервено червило на устните — свежи и съблазнителни, невероятно прелъстителни.

— Не мога да повярвам! На мен никога не ми е давала да я гримирам — протестираше Клодия, долепила око до дупката.

Рок обаче я дръпна настрана, изгарящ от желание също да я види.

— Колко е красива!

Дасил на свой ред се намести до тях и занаднича през по-малка цепнатина.

— Готви се да ни предаде — прошепна с болка на сърце.

Клодия и Рок осъзнаваха, че тази радостна превъзбуда на Анаид, специалните грижи, които старателно полагаше, за да блесне с дрехите, специално предназначени за церемонията, и милото й отношение към жената Одиш без съмнение бяха предателство.

— Не е за вярване! Нима наистина е способна да се съгласи да стане кралица на всички Одиш? Не би го направила, нали?

Горката Дасил, с късата си поличка, с пуловера на цветя и с наклепаните си с туш мигли, жално заплака и под очите й се образуваха две големи размазани петна.

— Аз толкова я обичах, а тя ще ни унищожи и ще бъдем принудени да се бием. Като противници.

Напоследък и те лека-полека се бяха заразили от войнствените настроения, преди немислими, на останалите Омар.

Клодия също започна да се тревожи:

— Още не сме говорили с нея. Не ни е видяла. Не знае, че сме тук.

Рок потрепери. Беше почувствал студено докосване по гърба. Хвана ръката на Клодия и я стисна, за да й вдъхне кураж.

— Не се плашете, но май сме обкръжени.

Дасил и Клодия се обърнаха едновременно и тъкмо щяха да изпищят, но не им остана време, понеже нечии ръце светкавично им запушиха устата и пред очите им притъмня. Рок загуби съзнание, стиснал ръката на Клодия. Последното, което видя, бе неясният образ на много красива жена с хищен поглед, като на сокол, който се стрелва от въздуха върху плячката си.

Кристине собственоръчно приглади немирните къдрици на Анаид и като я хвана за брадичката, я вирна нагоре.

— Скъпа моя, стъпвай изправена, с високо вдигната глава и гордо чело. Не губи кураж пред никого и пред нищо. И помни — ти си избраницата и много скоро ще държиш скиптъра в ръцете си.

Анаид се сети за нещо и Кристине веднага го забеляза.

— Кажи ми, какво ти трябва?

Анаид се поколеба за миг, но накрая се реши:

— Искам да ми дадеш няколко монети.

— Сега ли?

— Да, ще се чувствам по-уверена, ако нося със себе си монети.

Бялата дама отвори сандъче, пълно със златни пари, и й подаде една кожена кесия.

— Вземи си колкото искаш.

Анаид взе една шепа, пъхна ги в торбичката, сложи си я на врата и я притисна към гърдите си. Така беше значително по-сигурна.

— Още нещо, миличка?

— Не, благодаря, нищо друго не ми трябва.

Анаид се чувстваше чудесно така, приятно обгърната от топлата сърдечност на иначе студено изисканата си баба. Приказно красивият й дворец, изникнал от нищото, й предлагаше всевъзможни и невъобразими удобства, а гостоприемната домакиня не преставаше да я глези. След толкова дълги дни на лишения бе признателна на Кристине за топлата баня, за вкусната храна и за красиво везаните дрехи, които й бе подарила. Но трябваше да й благодари не само за гостоприемството. Благодарение на нея бе жива.

Внезапната й поява бе предизвикала остри пререкания между жените Одиш, подготвени да провъзгласят Ледената дама за носителка на скиптъра, но не бяха склонни покорно да се преклонят пред момиче със съмнителен произход, наполовина Омар. Свикаха събрание, което протече бурно, и на него обвиниха Анаид, че е внедрена в техните редици от врага, а Кристине — че отстъпва скиптъра на една предателка. Накрая Кристине използва цялото си влияние и власт, за да им наложи волята си и да ги усмири. Анаид обаче почувства, че не е добре приета. Дори Гунар, собственият й баща, беше намекнал, че може би не е достатъчно подготвена да поеме властта. Каква власт? Над Одиш или над Омар? Беше ужасно объркана.

Кристине й беше баба. Кристине й даваше всичко от себе си и отваряше сърцето си за нея. А жените Одиш имаха право, тя беше предателка.

— А сега искам да опиташ от тези вкусни хапки, преди да излезеш за началото на церемонията.

Анаид се почувства отвратително. Направо ужасно. Беше противоестествено да яде от ръката на човек, когото бе принудена да убие със собствената си кама.

— Не, благодаря. Не съм гладна.

Деметер бе поискала от нея да унищожи Кристине, но Деметер не я познаваше, не бе споделяла съкровените си тайни с нея, не се бе радвала на нейното внимание и грижи, не се бе чувствала така приета, изслушвана и обичана от Кристине. А млечната й сестра Сармик не отговаряше на повикванията й, от нейна страна се усещаше само тревога, опасност.

Беше самотна. Много самотна.

Вратата се отвори. Една Одиш с абаносовочерни крака, бивша привърженичка на Баалат, а сега подчинена на Кристине, с нескрито недоволство и не особено почтително ги прекъсна. Предаността й беше твърде съмнителна.

— Кристине, имаме малко неприятности.

Кристине се изпълни с негодувание:

— Не сега, Клое. Казах никой да не ме безпокои.

Без да обръща внимание на възраженията на Ледената дама, Клое — тъмнокожата Одиш, се дръпна встрани и направи място на други Одиш да минат, понесли безжизнените тела на Рок, Дасил и Клодия. Щом ги съзря, Анаид нададе вик:

— Не!!!

Кристине пребледня от гняв. Знаеше какво ще последва. Спря Анаид с решителен жест.

— Не са мъртви.

Клое се спогледа с останалите от групата, всичките бивши приближени от свитата на великата Баалат.

— Изглежда, малката Одиш, която ще ни управлява, има много милозливо сърце, склонно да съчувства на всички Омар.

— Млъкни! — нареди Кристине. — Тези Омар тук допринесоха сега Анаид да е при нас. Само дето Анаид няма представа, че замисляха заговор срещу живота й.

Анаид остана като втрещена.

— Моля?

Кристине я погали по косата.

— Скъпото ми дете, Дасил, Клодия и Рок възнамеряваха да те убият, възползвайки се факта, че сте били приятели. Изпратени са от Омар.

Анаид усети побъркващо раздвоение на личността, подобно на шизофренията. От една страна, онова, което твърдеше Кристине, й се струваше невероятно. От друга — познаваше законите на Омар и знаеше, че са издали заповед предателката избраница да бъде убита. Криселда, собствената й леля, беше натоварена със задачата да елиминира Селене, ако се докажеше, че е предателка. Анаид коленичи до Рок и го огледа отблизо. Имаше вид на уплашен.

— Рок! Рок! Кажи нещо.

Кристине й посочи как бе стиснал ръката на Клодия.

— Той вече ти го казва. Очевидно не те е дочакал. Даваш ли си сметка?

Анаид погледна последователно първо него, после и нея.

— Не може да бъде.

Кристине въздъхна:

— Всичко е възможно или искаш да го чуеш от неговата уста?

Кристине щракна с пръсти и тримата дойдоха на себе си, отвориха бавно очи в присъствието на Анаид и пред присъстващите Одиш.

— Анаид? — прошепна Дасил.

Кристине й помогна да се изправи.

— Същата, тази, която възнамеряваше да убиеш. Така ли е?

Дасил кимна, свела глава:

— Тя ни предаде. Тя е Одиш.

Докато задаваше следващия си въпрос, Ледената дама гледаше втренчено Анаид.

— И смятахте, че заради това тя трябва да умре?

Клодия се изправи, стиснала ръката на Рок.

— Да, така е. Трябва да умре.

Анаид усети как силите я напускат и тялото й сякаш се разпада.

— И кой щеше да забие камата? Рок?

Рок погледна Кристине.

— Да, аз. Понеже от мен не го очаква.

Клодия посочи хванатите им ръце.

— Не очакваше и да се влюбиш в най-добрата й приятелка.

— Беше изненада. Анаид не знае.

Клодия на свой ред погледна Кристине.

— Влюбихме се. Рок вече не обича Анаид.

Без да я е грижа за новите й дрехи, Анаид се хвърли на земята и си запуши ушите.

— Не искам да слушам повече, не искам да ви видя повече, отведете ги, накарайте ги да млъкнат, направете така, че да изчезнат.

Кристине се обърна към Клое, която бе наблюдавала сцената със скептична физиономия:

— Обезоръжи волята им и замрази желанията им.

— Това ти вече го направи, кралице на ледовете — възрази дръзката Одиш.

Кристине й отправи убийствен поглед.

— Подчинявай се на заповедите ми и на тези на избраницата.

Клое прокара длан пред лицата на тримата пленници, които проследиха движението й с очи кротко и послушно. Нахалното им поклащане вбеси Кристине, която за миг изпусна от погледа си Анаид и едва после отново й обърна внимание.

Анаид се беше свила на пода, изпаднала в ужасен пристъп. Не спираше да плаче и да хълца.

— Анаид, проумей го най-сетне, ти вече не си Омар. Не и след като вкуси от кръвта и от властта. Повече никога няма да те приемат отново като една от тях.

Анаид пак избухна в ридания.

— Да, но Рок, той не е Омар.

— На какво се надяваше? Какво очакваше? Да ти бъде верен? Мъжете са неверни, измамни същества. Именно затова ние, Одиш, си служим с тях и ги използваме за нашите цели. Ако оставяхме съдбините си в ръцете на мъжете, щяхме да бъдем изгубени.

— А Клодия…

— Клодия се подчинява на своя клан, на делфинките, освен това е и суетна, и егоистка. При нея приятелството е на заден план.

— Дасил ме обичаше.

— Дасил иска да си върне майката и ще направи всичко, което племето й нареди, включително и това да те убие. Нима не разбираш? Всеки следва личните си интереси, а ти не си от първостепенно значение за никого.

Анаид усети да се задушава.

— Но не и за Селене, тя ми е майка…

Кристине се разсмя, искрено развеселена.

— Селене? Точно Селене узурпира твоята роля. Не й пука дали ще се върнеш, а и не е в неин интерес. Тя се стреми към слава и власт, и то само и единствено за себе си. Иска да я приветстват и прославят като велика матриарша и да я провъзгласят за избраницата от пророчеството.

Анаид впи нокти в лицето си, в отчаян опит да задуши ужасната болка, която думите на Кристине й причиниха.

— А Гунар?

Кристине се натъжи:

— Той ми е син, но…

— Какво но?

— Заговорничеше срещу теб.

Анаид не издържаше повече.

— Срещу мен?

— Съюзи се със Селене, за да ти бъде отнет скиптърът. Току-що се срещна и разговаря с нея и двамата замислят предателски план.

Анаид избухна. Това вече бе прекалено.

— Не ти вярвам!

Кристине въздъхна примирено, плъзна белите си пръсти по колона от лед, която поддържаше тавана на двореца, и по снежната й повърхност се появи картината на онова, което се бе случило преди час. На нея Селене и Гунар, седнали в пещерата, с кана пулке до тях, тихо разговаряха. Анаид затаи дъх.

— Какво предлагаш?

— Предлагам ти да се спогодим.

Селене затаи дъх.

— Как по-точно?

— Ще ти помогна да елиминираме Кристине преди церемонията. После ще спасим скиптъра и двамата с общи усилия ще се погрижим за Анаид.

— Ще се справиш ли с Кристине?

— Знаеш, че ако поискам, мога да възвърна свръхестествените си способности.

— Но тя ти е майка. Ще го направиш ли?

— При едно условие.

Селене видя искрица надежда.

— Какво?

— Анаид. Цената ми е Анаид.

Селене потрепери.

— Какво ще правиш с нея?

Пред недоумяващия поглед на Анаид Бялата дама щракна с пръсти и картината се смени. Този път събитието се развиваше сега, в настоящия момент. Гунар беше напълнил една кана и тъкмо изсипваше в чаша някакво прахче. Докато Анаид наблюдаваше как Гунар се готви да приложи бойните си похвати на берсекер, Кристине съвсем кротко рече:

— Точно сега баща ти се готви да ни затрие от света.

Анаид инстинктивно се хвана за гърлото. Чувстваше, че се задушава. Страхуваше се от собствените си родители. Не можеше да има вяра на никого, на никое живо същество. А на Кристине?

— Какво се кани да ми направи?

Кристине бавно се запъти към вратата.

— Да го попитаме лично. — И рязко отвори вратата.

Гунар, точно в този миг пред прага, с подноса в ръка, се стресна. Разбра, че е разкрит и майка му е предвидила намеренията му, затова остави подноса на масата.

— Значи си знаела, че ще дойда.

Кристине го гледаше втренчено.

— Майката винаги знае. — И добави, за да разсее съмненията на Гунар: — Особено когато синът вдига достатъчно шум. — Посочи подкованите му ботуши.

Гунар се успокои. Беше нормално да го чуе.

— Да се чукнем за короноването на избраницата — вдигна тост той, като не откъсваше очи от Анаид. — Много си красива. Наистина много.

Анаид и думичка не можеше да обели. Беше неспособна да се преструва и да се прави на каквото и да било. Беше като упоена и безчувствена за болката. Цялото й същество бе обсебено от усещането за нещастие и само присъстваше, изпаднала в зловещо вцепенение, чужда на всичко около нея, което щеше да доведе до страшната развръзка — да бъде убита от ръката на собствения си баща.

— Какво ти е? Какво ти става?

Кристине се усмихна на Гунар.

— Тя е сантиментална душа, би трябвало да владее чувствата си, като теб и мен.

И неочаквано за Гунар Кристине посочи към съседното помещение.

— Току-що обезвредихме Дасил, Клодия и Рок. Възнамеряваха да извършат покушение срещу нея.

Постигна искания ефект. Гунар пребледня и погледна натам, накъдето сочеше дамата, забравил за подноса с трите чаши, които сам беше донесъл. После прегърна Анаид, която стоеше отнесена, като в някакъв транс. Беше в състояние на шок.

— Нужно ли беше да ги убивате? — извика Гунар, силно разстроен.

— Или тях, или Анаид.

Кристине с бързо и незабелязано движение размени местата на чашите.

— Но, но… та те бяха просто деца! — противеше се той.

— Деца, но опасни. Бяха въоръжени и бяха получили нареждане от Селене да убият Анаид.

Анаид дори не реагира, но Гунар бе извън себе си от гняв.

— Не е вярно! Чиста лъжа!

Кристине звънко се изсмя.

— Гледай ти! Да не би да я защитаваш? Не е за вярване, след като толкова пъти те лъга и те отблъсква.

— Няма да споря с теб.

— Тогава да вдигнем наздравица. Нали затова дойде?

В пълно недоумение Анаид видя как Гунар налива чашите с трепереща ръка, а после ги разпредели. Кристине пое своята, без да даде никакъв признак на притеснение, но тя отказа. Не беше за вярване! Собственият й баща искаше да я отрови. Гунар настоя:

— Пийни си. Ще ти дойде добре.

— Благодаря, не искам — отговори Анаид ужасена.

В замяна на това Кристине вдигна чашата си и бодро предложи тост.

— Наздраве! За тържеството на скиптъра и успеха на избраницата!

Гунар с болезнена гримаса, хванал своята чаша за столчето, се чукна с майка си.

— За избраницата! — повтори.

Анаид не сваляше очи от тях. Знаеше какво ще се случи.

И то стана.

Скоро след като двамата пресушиха чашите си, Гунар се почувства зле. Хвана се за гърлото, лицето му посиня и започна да трепери силно. Коленете му се огънаха и той бавно се свлече на пода, осъзнал, че става нещо непредвидено.

— Какво стори с мен, майко? — прошепна той.

Кристине прегърна Анаид и закри очите й с ръка.

— Насочвам ударите на съдбата в друга посока. И спасявам внучката си.

И с безкрайна нежност обгърна Анаид с изящните си ръце и я отведе бавно към вратата.

Студеният нощен въздух щипеше лицето на Анаид, но тя не го усещаше. Давеше се във водовъртеж от болка. Светът около нея беше престанал да я интересува и когато чу страшния рев на Попокатепетл, нетърпелив да погълне поредната си жертва, я връхлетя желание да се хвърли в клокочещия му кратер, бълващ серни изпарения и огнена пепел, и така да сложи край на страданията си.

— Смъртта не е решение.

Анаид я погледна изненадана.

— Имаш мен, аз не съм те изоставила. С теб съм и се грижа за теб.

Ласкавият глас на Кристине й подейства като балсам. Дамата я загърна във великолепна наметка от сибирски самур^[38].

— Трябва да се съвземеш, скъпа, трябва да бъдеш силна.

Анаид се сгуши в пухкавата кожа и се отпусна сладко унесена от галещия глас на Кристине:

— Скоро ще държиш скиптъра в ръцете си. Мисли за него.

И с нежна грижовност я поведе по стръмния път към „Тецакуалко" на Попокатепетл, мястото, където щеше да се проведе церемонията за освещаването на скиптъра.

Зад тях жените Одиш, дошли от всички краища на планетата, я следваха на разумно разстояние, облечени с церемониалните си одежди. Някъде на опашката, в края на процесията, вървяха две момичета с отнесен поглед и машинални движения, с вид на хора, загубили всяка воля и желание.

Бяха ги облекли в зелено за случая, а на главите им бяха турили по една висока бяла митра. Без да знаят, те вървяха към своята гибел, определени да бъдат принесени в жертва. Две девойки Омар, паднали им като по поръчка от небето — Клодия и Дасил.

Когато Селене, с буйната си огненочервена коса, стигна до „Тецакуалко де Тламакас" в уречения с Гунар час, вълшебният дворец на Ледената кралица и нейните Одишки вече бяха изчезнали. На тяхно място бяха останали само руините на древния храм и безжизнените тела на Гунар и Рок, проснати на студените плочи.

Селене светкавично съобрази и разбра какво е станало. Кристине ги беше разкрила и това бе нейният отговор.

Наведе се над Гунар и го погали по лицето. После нежно го целуна по още топлите устни и само прошепна:

— Обичам те.

Глава двайсет и девета

„Тецакуалко" на Попокатепетл беше нещо изумително, рядко виждано. Издигаше се на почти пет хиляди метра надморска височина, върху белия ледник, съвсем близо до върха, но оставаше незабележим за случайните пътешественици, поели бавното изкачване към върха на Попо. На тази височина, каталясали от умора и задъхани от разредения въздух, имаха очи и сили само да продължат бавно и упорито, стъпка по стъпка, докато достигнат 5452 метра — кулминацията на техния подвиг.

Като всички останали индиански храмове, „Тецакуалко" беше разположен така, че всеки ден на зазоряване първият слънчев лъч да огрява олтара и да свързва, следвайки въображаема линия, следващите точки, маркиращи движението на слънцето. „Тецакуалко" на Попокатепетл беше предизвикателство за всички закони на гравитацията и като по чудо закрепен на планинския склон, буквално висеше в пространството така, че докато го гледаше, на човек му се замайваше главата. Пред параклиса, като изрязан във формата на стърчащ клюн, свършваше ръбът на ската, покрит с лед.

Кристине, с едно просто заклинание, бе реставрирала красивия му розетъчен таван и отново бе издигнала предишните му колони върху черния скалист под с вулканичен произход, излъскан до блясък от ледниковия език.

Над храма се извисяваше магически стълб от пушека, излизащ от кратера на разгневения вулкан. Под него се стелеше бял пръстен от облаци. На почетното място — трепереща, но твърдо решена да вземе скиптъра, стоеше Анаид. Беше загърната в кожи, до Бялата дама. С вдигната брадичка и спокоен, самоуверен поглед, като истински водач. Точно както я бе учила баба й.

Кристине, насред ослепителния лед, приемаше и поздравяваше прииждащите жени Одиш. Всичко беше, както си е по ритуал. От почетното място, до избраницата, Кристине ги посрещаше с по няколко думи за добре дошли и с по една целувка. После нарисува очите си с черна сурма^[39], за да се предпази от всякаква зла прокоба и напълни сребърната си чаша със свещената напитка.

Красивите Одиш пристъпваха достолепно и величествено, всяка със своята чаша в ръка, отиваха на почетното си място, отредено им според ранга, произхода и заслугите.

Протоколът беше муден, повтарящ се и се проточи изключително дълго, та на Анаид й се стори безкраен. Съзнанието, че скиптърът е наблизо, я бе преобразило. Усещаше го по горящите си ръце и по вълнението, което я задушаваше? Съдбоносният момент наближаваше, само още миг, и разсъмването щеше да смени нощта и слънчевият лъч да я посочи като негова законна владетелка. Скришом погледна сандъчето от масивно злато, охранявано от две предани Одиш от сибирските степи. В него беше скиптърът на властта.

Изгаряща от нетърпение, Анаид с мъка издържа ритуала с либацията^[40], отслужен от Кристине, заедно с останалите Одиш. Бялата дама отговори на ритуалните думи, които бяха част от церемонията, вдигна чашата си към конуса на вулкана и всички Одиш повториха жеста й.

— Могъществото на свещения и безсмъртен огън се обединява тук, на това магическо място, със силата на вечните ледове. Нека и ние съединим нашите чаши и заедно да пием, за да се заредим с мъдростта на майката О, която дава на огъня и на леда могъществото на безкрая.

Вкупом всички Одиш нададоха многогласен възглас: „Да бъде", наведоха глави и пиха, докато пресушиха чашите си със свещеното питие, което несъмнено щеше да изостри сетивата и възприятията им. После седнаха с изискан маниер, застанаха в тържествена поза и втренчиха очи в Анаид.

Две от тях, две яки Одиш, излязоха напред, носеха червеникав камък, издялан във формата на паница, и го поставиха в краката на Анаид.

— Всичко е готово за жертвоприношението.

И отместиха поглед към двете фигури най-отзад, които застанали прави пред четириъгълника на „Тецакуалко", чакаха примирено съдбата си. Под въздействието на магия бяха неспособни да се помръднат, да избягат или да мислят. На главите си имаха големи бели тиари и бяха облечени в зелени роби. Чакаха реда си да бъдат принесени в жертва, но Анаид дори не се вгледа в лицата им и не вникна в значението на ритуала. Беше главозамаяна от мястото, което й бе отредено, и от могъществото, което излъчваше цялото й същество.

Кристине взе решението вместо нея:

— Жертвоприношението може да почака.

И двете Одиш коленичиха, наведоха глави и се оттеглиха по местата си.

Анаид усети как настръхва. Всички Одиш, тези красиви жени, кръвожадни и безсмъртни, бяха строени пред нея, готови да й служат и да й се подчиняват, да са верни поданици на нея и на скиптъра. Главата й се зашемети, също като замайването, което те обзема, когато погледнеш към дъното на пропастта, над която бе увиснал храмът „Тецакуалко". Това ли е да си могъщ? Това ли е насладата от върховната власт? Чувството за световъртеж се засилваше, докато Кристине отваряше с ключа си златното сандъче, където пазеше скиптъра. От устата на Анаид излезе мъчително възклицание, когато най-сетне съзря стария си приятел, когото бе очаквала по време на дългата им раздяла. Изригващи чувства я разтърсиха, а сиянието на дланта й се засили болезнено. Но Кристине бе тази, която бръкна с бялата си ръка в сандъчето и стисна скиптъра в дясната си ръка. После го вдигна и го изложи на показ пред жадните очи на Анаид и на всички Одиш.

— Ето го. Скиптърът на властта на майката О, от пророчеството на Требора, от проклятието на Оди. Всемогъщ и единствен. Скиптърът на ИЗБРАНИЦАТА. — Произнесени бавно и тържествено, думите й предизвикаха неодобрителен ропот, който отекна силно в залата на „Тецакуалко". Някои Одиш не бяха склонни да се примирят да ги управлява някаква невръстна Омар.

Анаид протегна ръка към скиптъра и всички видяха бялата светлина, която, сияйна, бликаше от дланта й. Беше очевидно, че се привличат и си принадлежат, че естествено си подхождат и се сливат, че и съюзът им е предопределен. Неодобрението на някои заговорнически групи Одиш обаче не бе единственото, което пречеше скиптърът да отиде в ръцете на Анаид.

Кристине, трепереща и напрегната, като омагьосана от притегателната сила на златния символ, отказваше да й го предаде. Не можеше. Нямаше доблестта да го стори. Скиптърът я викаше, а тя не можеше да му устои. Скиптърът й се налагаше, а Кристине не можеше да се противи на силата му.

Анаид, с разширени зеници и с пламтяща ръка, превъзбудено следваше траекторията на скиптъра в ръцете на Кристине, която спря, хипнотизирана и подчинена на скъпоценната играчка. В далечината проблясваха първите светлини на зората. Много скоро щеше да стане късно.

Настана плътна тишина, нарушена от воя на койот, който сякаш изтръгна Кристине от мечтателния й унес.

Анаид не можеше да й го отнеме със сила, не можеше да се бори срещу нея, но я хвана за свободната ръка и я стисна.

— Бабо — прошепна й, — дай ми го. Трябва да го връчиш на мен.

Сред жените Одиш наставаше все по-голямо смущение, а групата на черната вещица Баалат издигна недоволен глас:

— Скиптърът за жените Одиш!

Тогава Кристине реагира.

— Тишина! — заповяда и вдигна скиптъра над главите на Одиш. — Единствено избраницата, със скиптъра в ръка, има власт над живота и смъртта. Нима искате да го използва срещу вас? Трябва да я приветствате и да я почитате.

После бързо и без да се поколебае, протегна ръка и подаде скиптъра на Анаид. Момичето жадно го пое и здраво го стисна. Със затворени очи се остави жезълът да влее в нея енергията и магията си и се почувства пренесена в други измерения. Отвори очи и забеляза, че светлината се е променила, звуците са по-изчистени и ясни. Мъглявостта се бе избистрила, зад разпокъсващия се волан от облаци се провиждаха нови реалности.

Внезапно долови приглушения шепот на множество скрити жени и забеляза, че са заобиколени от воини Омар, които нито дърветата, нито храсталаците, нито белият сняг можеха да скрият. Скиптърът ги правеше видими за нейните очи. Никой и нищо не оставаше неосезаемо за скиптъра. Безграничната му мощ стигаше до всяко кътче.

Почувства се чудовищно могъща. Почувства се ужасно самотна. Почувства опасенията и недоверието на всички.

Но притежаваше скиптъра.

Нито Одиш, нито Омар й вярваха. Никой, с изключение на Кристине, не я обичаше. Но може би именно затова се чувстваше по-силна, по-способна да осъществи желанията си, без да я спират скрупули или сантименталности.

Да не се огъва пред чуждата воля. Да диктува своите закони и правила. Да не се подчинява на никакви заповеди. Тя самата да заповядва. Не трябва да се съобразява с никого. Само със себе си.

Внезапно се сети за Деметер, както и за това, че бе дала дума да унищожи Кристине. Обещанията пред мъртвите не се забравят… А защо не? Копнееше да литне свободна като волна птица, устремена към абсолютната власт на скиптъра.

Граченето на орела извести, че слънцето ей сега ще се покаже. Анаид напрегна мускули и разпери ръце, готова да го посрещне. Но в мига, в който насочи скиптъра към изток, един глас я спря.

— Обичам те, Анаид — високо и ясно извика Селене, майка й, и гласът й отекна като ехо, връщано от колоните на „Тецакуалко".

Анаид почувства дълбоко в нея да се събужда човещината и да залива цялото й същество.

— Анаид, обичам те! — извика баща й Гунар и празните й гърди се изпълниха с чист въздух, причинявайки й болката на новороденото, поело първата си глътка въздух.

— Обичам те, Анаид! — чу се и гласът на Рок и тя усети силен натиск върху сърцето си, който го накара да затупти, както електрошок възстановява сърдечния ритъм.

Анаид потрепери цялата, от глава до пети, и почувства как решителността й се изпарява.

Кристине все така стоеше безизразна и непоклатима, докато Одишките скочиха от местата си, готови да се нахвърлят върху смутителите на церемонията им. В мига, в който се изправиха, някои от тях попаднаха в плен на магически мрежи, които им хвърлиха жените Омар, скрити сред леда, увиснали в празното пространство над пропастта. Гръмнаха викове и оглушиха свещеното място.

В този миг първият слънчев лъч в деня на равноденствието огря скиптъра и Анаид почувства топлината на царственото небесно светило да се разлива във вените й и щедро да я дарява с безкрайна мощ.

Гласът на Клодия я трогна по-силно от властта на скиптъра.

— Обичам те, Анаид! — извика Клодия, пробудена от летаргията си с помощта на жените Омар.

— Обичам те, Анаид! — присъедини се и Дасил, като се затича към нея, измъквайки се от Одишките, които се опитваха да я спрат.

Богопомазана и предопределена за скиптъра, Анаид стоеше неподвижна, само вдишваше дълбоко чистия въздух и се наслаждаваше на човешката си природа. Беше разкъсана, пръсната на парчета, но усещаше всяка своя клетка. Беше жива, неописуемо, неудържимо жива и за първи път разбра какво означава да притежава скиптъра, а не той нея.

Това беше. Да се чувства обичана.

Това беше тънката разделителна линия.

Селене си проправи път сред шумното множество, стигна до Анаид и със сълзи на очи я замоли:

— Унищожи Бялата дама. Направи го сега.

Анаид осъзна, че това е мисията, предопределена й от пророчеството.

Вдигна скиптъра над изящната и красива глава на Кристине, а тя нищо не направи, за да се защити, не се помръдна от почетното място, което заемаше до нея. Продължи спокойно да я гледа в очите, без да моли за съчувствие, с единственото желание да запечата спомена.

Анаид направи опит да стовари силата на скиптъра върху Бялата дама, но когато започна да накланя надолу ръка, нещо я възпря. Водеше жестока вътрешна борба.

— Направи го, Анаид.

— Унищожи я, Анаид.

— Тя е въплъщение на злото, Анаид.

Анаид, хипнотизирана от очите на жертвата си, може би под въздействието на последната й черна магия, остави скиптъра с трепереща ръка на олтара.

— Не мога да го направя.

— Защо не можеш да ме унищожиш? — попита Кристине.

Анаид окончателно се предаде:

— Обичам те.

— Не се предавай, Анаид. Не се предавай — побърза да се намеси Селене.

В порив на отчаяние се впусна към скиптъра, за да го грабне и сама да го стовари върху великата Одиш, но една ръка, по-силна от нейната, й попречи да го извърши. Беше Гунар.

— Не го прави, много е опасно.

Междувременно Кристине, сляпа и глуха за всичко, освен за внучката си, нежно прегръщаше Анаид и бършеше сълзите й.

Селене изпищя и поиска да ги раздели, но Гунар отново я спря с твърда ръка.

— Няма да й стори нищо лошо. Не и на нея.

Анаид се обърна към майка си.

— Съжалявам, Селене — измънка, — наистина съжалявам. Изгубихме войната. Вие, Омар, загубихте, и то по моя вина. Не съм способна да я убия.

Кристине се усмихна на Анаид и мило и изискано й подаде скиптъра.

— Грешиш, съкровище. Любовта е дар Божи. Праща го провидението. Скиптърът е твой.

Бялата дама се изправи, горда и внушителна, и извика. Гласът й прогърмя и силно отекна в подножието на Попокатепетл. Беше толкова мощен, че спря полета на орлите и отби въздушните течения. Гласът й, едновременно нежен и могъщ, изпълни с изумление жените Омар, войнствени и разгневени, за първи път обсадили противничките си Одиш. Докато тя говореше, всички живи същества внимателно я слушаха.

— Чуйте ме добре. Пророчеството току-що се изпълни.

Всички, и Одиш, и Омар, бяха замръзнали неподвижни, затаили дъх.

— Войната на вещиците приключи.

С глас на велика пророчица Кристине тържествено извести:

— Времето на Одиш изтече — и думите й не търпяха възражение.

В този момент една Одиш, руса и луничава, която, разгневена, открито изразяваше неодобрението си, в миг изчезна, поразена от мълния. На мястото й остана само шепа прах. Разнесоха се викове и всички Одиш около нея се отдръпнаха.

Кристине продължи да говори с гръмовен глас:

— Със своята преданост, с искрената си любов към мен избраницата Анаид възтържествува над извадените шпаги и над заклинанията.

Чернокожата нубийка Одиш, бивша наемна убийца на Баалат, се хвърли срещу Кристине с атаме в ръката.

— Предателка! — просъска тя сърдито.

На мига падна мълния и я погълна в пламъци, които я скриха от погледите на всички, а когато ослепителната светлина се разсея, от гнева и от отмъстителността й нищо не бе останало. Тялото й чисто и просто се бе изпарило..

Кристине я посочи.

— Аз лично слагам край на тази ненужна и абсурдна война. За нас, Одиш, няма място в света на живите.

Светкавиците се множаха. На всяка следваща секунда изчезваха нови и нови Одиш. Останалите отчаяно се опитваха да избегнат съдбата си, но напразно. Внезапно пак изтрещяваше и ги унищожаваше, една след друга.

— Ще изчезнем окончателно. Войната на вещиците приключи.

По лицата на жените Омар се четеше изумление, а по тези на Одиш — неописуем ужас.

Анаид внезапно проумя.

— Либацията, ритуалът със свещената чаша… Ти сама ли реши края на Одиш?

Кристине въздъхна.

— Краят винаги идва. Неизбежен е.

Анаид се ужаси.

— И ти ли пи от отровата?

— Аз съм безсмъртна Одиш, а съм уморена, много уморена от толкова дълъг живот.

Анаид се вкопчи в нея.

— Не, бабо.

— Обичах те много, Анаид, колкото можах. Благодарение на теб открих смисъла на живота, а той е неразбираем без смъртта.

С очи, пълни със сълзи, Анаид има време само да отвори торбичката си и да й подаде няколко златни монети.

— Моля те, вземи ги. Това са монети за Мануела и за дъщеря й. С тях ще минат през лагуната. Дай им ги. И за теб.

Кристине стисна монетите в шепа и на мига червеникава мълния я обгърна.

Анаид стисна очи, за да не е свидетел на кончината й.

Оглушителният рев на Попокатепетл я накара да ги отвори отново. Въздъхна. Разбра посланието му. Вулканът изискваше от нея да изпълни дълга си. Наоколо цареше пълен хаос. Жените Омар честваха победата и прибираха бойните си снаряжения. Всички, погълнати от радостното си вълнение, потънали в сладкото опиянение, което дава триумфът, бяха забравили за избраницата.

Гледаше ги и виждаше как се възстановяват от раните си, изтощени, но живи. Дасил и Клодия разказваха премеждията си, като оцветяваха разказа си и му придаваха леко шеговит тон. Гунар и Селене бяха встрани от останалите, разискваха собствените си проблеми, онези, които бе решила с помощта на Бриджет, като я помоли да развали проклятието си. Имаше и още някой, който се оглеждаше и я търсеше. Рок. Мургав, висок и красив. Погледите им се срещнаха и докато се провираше сред тълпата, която ги разделяше, нямо я молеше с очи да го изчака.

Тъкмо тогава обаче тя чу гласа й: „Чакам те, Анаид."

Беше Сармик, млечната й сестра. Този път — да. Чуваше я добре, съвсем ясно. Беше така близо, трябваше да тръгне с нея.

Обърна се, но някой постави ръка на рамото й и я задържа. Вдигна глава и видя Рок, който й се усмихваше с палавата си трапчинка.

— Няма ли да ми дадеш целувка?

Анаид изобщо не се поколеба. Разделяш ли се завинаги, заслужава си да оставиш незабравим спомен. Двамата се целунаха продължително и Анаид се почувства толкова добре, че се уплаши дали ще има сили да изпълни намерението си.

— Заслужаваше си — промълви Рок.

— Кое?

— Дългото пътуване, за да получа целувката, която ми дължеше.

Анаид се засмя и се отдръпна от него.

— Трябва да тръгвам.

— Къде отиваш?

Анаид посочи към кратера.

— Дала съм обещание.

— Идвам с теб.

— Не, трябва да отида сама.

Рок я задържа с един последен въпрос:

— Скоро ли ще се върнеш?

Анаид, с плувнали в сълзи очи, не му отговори и без да се сбогува, бавно пое към върха.

Селене и Гунар също се бяха преоткрили, отчаяно и с изненада. И двамата не можеха да разберат причината за възродената им любов — без омраза, без озлобление, без желание за отмъщение. Но тя причиняваше болка на Селене, която се измъчваше и не искаше да поеме риска дотолкова да се вкопчи в живота, та да не намери сили да изпълни обещанието си, дадено на мъртвите.

— Нашата любов е прокълната. Нямаме късмет — съпротивляваше се, тръпнеща в прегръдките на Гунар, макар и да копнееше любовта им да трае вечно.

— Може би вече не е — с плаха надежда рече Гунар.

— Бриджет произнесе проклятието на хълма Домен. Забрави ли?

— Понякога проклятията могат да бъдат развалени с екзорсизъм^[41].

Селене рязко го отблъсна.

— Нямам време или, по-точно казано, не мога да ти отделя време, понеже то не ми принадлежи.

Гунар стана сериозен.

— Какво искаш да кажеш?

— Дала съм дума да отдам живота си.

— На Макс ли?

— Не бъди ревнив. По-сериозно е, отколкото си мислиш.

— Да не си решила да жертваш живота си по някаква причина?

Селене сведе поглед. Гунар я хвана за раменете и я разтърси.

— Няма да го позволя, за нищо на света.

Селене се освободи от ръцете му.

— Заради Анаид е.

Внезапно Селене си даде сметка, че дъщеря й я няма, и отчаяно я затърси. Докато накрая я откри. Фигурката й бе заприличала на точица в далечината, само на няколко метра от димящия кратер.

— Анаид! — извика, отгатнала намеренията й, сочейки към върха.

И без дума да каже на Гунар, произнесе заклинание за илюзия и полетя, устремена към нея, с решимостта на човек, съзнаващ, че трябва да впрегне всичките си сили, за да спаси живот, живота на най-скъпото си и обичано същество.

Анаид обаче вече бе стигнала върха и се усмихваше на млечната си сестра, която беше с вярното си куче хъски, надвесена и загледана в бездната на кратера.

— Сармик? — повика я и сърдечно я прегърна.

След прегръдката двете се спогледаха. През цялото това време бяха толкова силно свързани. Сармик посочи скиптъра.

— Красив е.

Анаид й го подаде. Знаеше, че Сармик ще го използва справедливо и мъдро, ще бъде най-добрият вожд — матриарша на всички Омар и най-чудесната владетелка на жезъла. Тя, в чиито вени тече нейната кръв, която е нейното второ „аз", тя ще бъде истинската кралица на магьосниците.

— Твой е. Давам ти го от името на всички Омар. Използвай го предпазливо и благоразумно.

Развълнувана, Сармик погледна скъпоценния скиптър без капчица ламтеж. Ръката й беше чиста и свободна от стремленията, които разяждаха Анаид. Нейното великодушие и нейната всеотдайност бяха такива, че никога нямаше да се подаде на изкушението и никога нямаше да я ръководят властолюбието и амбицията.

Попокатепетл отново изрева оглушително и стените на конуса му потрепериха. Обгърна ги гъст облак от пара и дим.

Вулканът я призоваваше и Анаид, нерешителна, притисна към гърдите си торбичката с монети.

Сармик, със скиптъра в ръка, свали от шията си хубавия наниз и го сложи на Анаид.

— Мечката майка ще те закриля.

Анаид беше много развълнувана и преди да направи съдбоносната крачка, прегърна млечната си сестра и прошепна на ухото й своето предсказание:

— Ще бъдеш нашата кралица и ще управляваш Омар мъдро и с помощта на скиптъра на майката О.

Сбогуваха се със сълзи на очите.

— Бих искала да те опозная по-добре, но ще бъда горда да изпълня мисията си — прошепна Сармик.

Анаид изпитваше същите чувства. И тя трябваше да изпълни даденото обещание и да се предаде на мъртвите.

Точно в този момент, в мига, в който събираше цялата си смелост, за да се хвърли в димящия кратер, Сармик рязко дръпна торбичката с монетите от врата й и със скиптъра в другата ръка скочи в празното пространство, последвана от вярното си хъски.

Двамата полетяха над облака от серни изпарения и изчезнаха в огнената паст на кратера.

Ужасена, Анаид понечи да се хвърли след нея, но ръката на Селене я задържа.

— Нееее!

В пещерата Мипулко змията Коатликуе запали лулата си и без да е нужно да поглежда към облака дим, който излизаше от внушителния вулкан, разбра, че е заситил глада си.

Глава трийсета

Анаид се разкашля, задушавана от пушека от колите. Не беше свикнала с трафика на задръстената от автомобили и хора улица в центъра на Манхатън.

— Сигурна ли си, че е тук? — попита тя Дасил, която отчаяно се оглеждаше на всички страни.

— Каза ми, че ще ме чака тук, на този ъгъл, срещу някаква будка с безалкохолни напитки.

Рок, здраво стиснал ръката на Анаид, посочи павилиона, но на ъгъла нямаше никой, който да прилича на майка, чакаща дъщеря си. Само някаква девойка в много къса пола, която крачеше на възвисоките си токчета, с балон в ръката, кукла под мишницата и чанта, купена от разпродажбите, преливаща от какви ли не джунджурии. Ближеше огромен облак от захарен памук и нахално се заглеждаше в лицата на минувачите с деца.

Ужасно притеснена, Дасил плахо се приближи до нея.

— Мамо? — предпазливо произнесе тя.

Младата жена замръзна, като вкаменена, оглупяла от вълнение. Плъзна поглед по Дасил, тръгвайки от краката и после продължи нагоре и все нагоре, затаила дъх, докато стигна до очите на момичето, което беше високо почти колкото нея.

— Не може да бъде!!! — извика ужасена. — Не е възможно да си ти! Дасил?

Вместо да я прегърне, направи крачка назад и притисна с ръка сърцето си. Дасил почувства как на гърлото й засяда буца и изпита неистово желание да си плюе на петите. Искаше да избяга от тази жена, която й бе дала живот, а сега не можеше да я познае.

— Това съм аз, мамо.

— Не ти вярвам — извика младата Омар, като захвърли куклата на земята със сърдито изражение. — Очаквах да си малко момиче…

Дасил се смути, а на Анаид й се прииска да притича до нея, за да я утеши, но Рок не й позволи. Беше твърде лично и не биваше да се намесват.

Клодия, няколко метра зад тях, снимаше сцената с мобилния си телефон и запамети момента, в който майката на Дасил плахо докосна тънката ръчица на дъщеря си и бавно я погали по бузата, мека като кадифе.

— Не вярвах, че имам толкова прекрасна дъщеря, толкова висока и очарователна… не, това не е истина. Вероятно сънувам. Ощипи ме, Дасил, ощипи ме. Хубавицата на мама, красивата ми гуанчита, лакомата ми ревличка.

Дасил широко отвори уста, а после я затвори, като риба на сухо. Отчаяно търсеше думите, с които трябваше да се обърне към майка си… но не ги намираше. За щастие, майка й бърбореше и за двете, та и повече:

— И какво стоя и те зяпам като малоумна? Хайде, ела тук да те прегърна. Толкова години мечтая за този момент, а сега стоим като пълни глупачки. Не ме гледай, все едно съм атомна бомба, аз съм майка ти. Ела при мен.

Анаид направо се изуми как се вкопчиха една в друга, така силно се стиснаха, само дето не им изпукаха костите. Приличаха си като две капки вода във всичко — в жестовете, в искреността, в ужасния си вкус при съчетаването на дрехите, в невероятната си спонтанност. Бяха очарователни, създадени една за друга и предопределени да се обичат.

Клодия ги снима безброй пъти, докато в един момент мобилният й телефон иззвъня.

— Мауро? — усмихна се тя и смигна на Анаид и Рок.

— Къде си? — попита я гаджето й.

— В Ню Йорк. Най-сетне фиестата свърши. Вече край, връщам се.

— Сега ли?

— Вече можеш да ми потърсиш местенце в твоята стая, за да сънуваме заедно.

— Ами… всъщност точно за това исках да говоря с теб, мисля, че няма да мога да те вместя.

— Защо, нали леглото ти е голямо?

— Да, но ще станем трима.

— Трима ли? — гласът й изтрещя. — Ти и аз, това прави двама. Знам да смятам, издържах си изпита по математика.

— С Хулия ставаме трима.

Лицето на Клодия стана мораво, после синьо, после зелено. Смени цветовете само за секунди.

— Хулия? Моята добра приятелка Хулия, която бях помолила да ти прави компания?

— Точно така. Наистина ми прави компания, а сега е мое гадже.

— Твое какво? — заекна невярваща Клодия, макар да го бе чула съвсем ясно.

— Гадже.

Клодия избухна, разрази се като тропически ураган:

— За каква се мисли тази нещастница, тази крадла, похитителка на чужди гаджета? Да не е по-различна от мен, да не прави нещо, което аз да не умея?

— Да, утешава ме. Така добре ме утешаваше, че накрая взехме да сънуваме заедно.

Клодия направо побесня.

— Какво си се разбързал? Не си ли чувал за търпение? Не можа ли малко да изчакаш?

— Клодия, пропилях цялото лято да те чакам.

— Нали ти харесваше да те измъчвам… — театрално изхленчи тя, по-скоро обидена, отколкото дълбоко наранена. Не бе разбил сърцето й, беше засегнал самолюбието й.

— И аз съм ти благодарен за това, наистина ти благодаря, маце, хубавичко ме измъчи и прекарах страхотно лято… Въпросът е там, че…

— Чао! — Клодия прекъсна, ужасно сърдита.

Не й беше приятно, но все пак беше доволна, че последната дума е била нейна. „Чао" беше любимата й.

Анаид се приближи до нея с явното намерение да я прегърне.

— А, не! Не понасям съчувствието! — спря я Клодия.

— Но…

— И още по-малко от приятелка, която си има гадже. Не понасям щастливите приятелки с гаджета.

Срязана като кисела краставичка, Анаид замръзна. Май Клодия говореше сериозно. Досега тя беше една нещастна приятелка без гадже, но нещата се бяха променили. Дали не изглеждаше глупаво? Нищо чудно. Въпреки всичко случило се, макар Кристине вече да я нямаше, беше невероятно щастлива и сигурно много й личеше.

И Сармик беше оставила след себе си светла диря. Сред девойките Омар беше станало на мода да носят щамповани фланелки с образа на Сармик и кучето й, със златния скиптър и с надпис Proud of you^[42]. Тя определено се гордееше, че е била млечна сестра и съучастничка в подвига на малката инуитка, която щеше да пази в света на мъртвите за вечни времена скиптъра на майката О и да управлява благоразумно и мъдро съдбините на Омар до края на света.

Сармик беше истинската героиня, кралицата на магьосниците. Анаид се беше превърнала чисто и просто в едно обикновено, нормално и… щастливо момиче.

Щастието й се състоеше в новото й семейство, в бъдещата й сестричка Роса и в ново-новеничкото й гадже. Струваше й се толкова хубав, че чак я болеше да го гледа.

Селене, с очарователния си корем на бъдеща майка, пристигна, спорейки нещо с Гунар, с чанта, пълна с бебешки дрешки.

Клодия позеленя от завист.

— Не понасям също и щастливите майки с гаджета!

— Виж я, та тя е надебеляла.

— Но е страхотно красива. От чуждото щастие ми се повдига.

Анаид се помъчи да измисли нещо за свое оправдание. Изпитваше известно неудобство от това, че е част от семейство, видимо тъй съвършено, сплотено и прекрасно.

— По цял ден спорят — добави и посочи родителите си.

Клодия изстена отчаяно.

— Още по-зле, много по-зле. Това означава, че се обичат — ревна с пълен глас. — А мен никой не ме обича.

Анаид се отказа. Нямаше смисъл. Освен това Селене, взела много присърце новите си отговорности, я викаше да й покаже удивително мъничка блузка, а зад нея вървеше Гунар, мърморейки сърдито:

— Виж, Анаид, погледни я. Не е ли истинска прелест?

— Голяма е — възрази Гунар.

— Ти да мълчиш, какво разбираш, ти, който не си имал деца от хиляда години.

— А Анаид?

— Никога не си й купувал дрешки.

Анаид се направи, че не чува разправиите им, и си представи Роса, пухкаво и дебело ревливо бебче, натъпкано в миниатюрната блуза на зелени и сини райета.

— Ще влезе ли в това? Прилича на кукленска.

Рок я изтръгна от ръцете й и си каза тежкото мнение:

— Голяма е. Много е голяма, това е за тримесечно бебе. А за Урт, за времето, когато ще се роди, не става, прекалено е тънка материята.

— Казах ти — натякна й Гунар.

Анаид и Селене се предадоха. Рок беше експерт. Ненапразно имаше седем невръстни братчета и сестричета и Елена, майка му, пак беше бременна.

Безпомощна, Селене остави чантата на земята.

— Не ставам за това.

Анаид я окуражи.

— Разбира се, че ставаш, мамо. Ще си страхотна майка.

— Пълна скръб съм.

— Няма такова нещо, ти си чудесна. Ако искаш, аз ще ти помагам.

— Още по-зле, Анаид. Нас не ни бива за това. Децата не са нашата сила.

— Но затова пък ми харесва и се надявам да се справя — защити се Анаид.

Селене й се усмихна с очарователна усмивка.

— Наистина ли?

— Ами разбира се. Струва ми се забавно да имаме бебе у дома.

Рок си позволи да се намеси:

— Кандидатирам се за помощник-съветник, ако, разбира се, ми позволиш.

— Еее, не позволявам на никого да ми отнеме поста! Аз, ще съм бащата — даде ясно да се разбере Гунар.

— А аз какво ще съм? Измамената и малко чалната лелка? — прекъсна ги Клодия, която не можеше да понесе да й отнемат главната роля за повече от половин минута.

— Ако предпочиташ, можеш да бъдеш лелята свалячка — предложи чистосърдечно Анаид.

Клодия направи обидена физиономия.

— Така значи. И се бъзикаш отгоре на всичко. Как можеш да се подиграваш на едно нещастно, изоставено момиче?

Анаид обожаваше лекотата, с която Клодия умееше да се измъква от всяка ситуация.

— Не задълго. Около теб има седем милиона души, от които, изчислено по теорията на вероятностите, трябва да има поне сто хиляди момчета, с които бихте си паснали идеално.

Клодия се озърна театрално.

— Нима? И къде са, щото не виждам наоколо нито едно. — Вдигна ръце към небето и извика, като се въртеше на всички страни: — Ехо! Къде си? Къде е момчето на мечтите ми? Чакам те. Няма нужда да ми паднат всичките сто хиляди едновременно, едно ми е напълно достатъчно.

Анаид се отдалечи на няколко крачки и незабелязано от всички зашепна нещо, мърдайки устни.

Тогава под краката на Клодия капакът на уличната канализация пропадна и тя се срути с гръм и трясък в зейналия търбух на големия град.

— Аааууу! — викаше Клодия, изчезвайки… като по някаква магия.

Гунар погледна укорително Селене, а Селене — към Анаид.

— И сега какво? Кой ще я измъкне оттам?

Анаид гузно сведе очи.

— Исках само да й помогна.

Рок остана с отворена уста.

— Ти ли го направи?

Анаид поиска да излъже, но не успя:

— Исках само да подбутна малко нещата.

Гунар се беше надвесил над огромната черна дупка, която отвеждаше до митичните помийни ями на Ню Йорк, за които се разказваха какви ли не легенди, населени с каймани, змии боа и плъхове мутанти.

— Клодия! — извика Гунар.

Дасил и майка й дотичаха, готови да помогнат. Шестимата се надвесиха над канализационната шахта и пак шестимата едновременно зяпнаха от изумление.

Клодия, като някоя актриса, горда, все едно е открила Америка, и ужасяваща като изригване на вулкан, се издигаше нагоре към повърхността на метрополията, носена на ръце от як каналджия, нюйоркчанин, който се катереше по стълбичка. Поздрави ги, махайки им с ръка, като кралица на карнавал от високото на каляска.

Стъпи пак на земята, хвана ръката на здравеняка, с луничаво лице, от ирландски произход, и го представи:

— He is Jim, mу new boyfriend.^[43]

И пред изумените погледи на приятелите си го целуна. После се усмихна, гледайки с друг поглед на чуждото щастие около нея. Вече нямаше желание да плаче.

— Карпе дием! Да се насладим на мига!