Прокобата на Господаря Гад

9. Джеханум

Още преди следобедът да се изниже, Томас бе погълнат от затъпяващите, унасящи приливи и отливи на болката. Ремъците пречеха на кръвта да протича нормално в ръцете му и засилваха смъденето в порязаните пръсти. Мокрите чорапи протъркваха мехури на ходилата му и той усещаше остро невъзможното парене в пръстите на краката. От умора мускулите му станаха тромаво неподатливи като оловни буци. Но Атиаран крачеше пред него равномерно и безжалостно и той я следваше, все едно го теглеше надмощието на волята й. Заради изчерпаните сили не поглеждаше около себе си, загуби представа за времето, за движението, за всичко освен болката. Дори не разбра, че е заспал и се учуди някак равнодушно, когато го сепна ръка, раздрусала рамото му.

Откри, че лежи в здрача на дъното на теснината. Щом го събуди, Атиаран му подаде пълна паница. Томас изгълта замаяно горещия бульон и тя го накара да вземе манерката с пролетно вино. Томас изпи жадно и него.

От стомаха му течността сякаш разпери дълги, уталожващи болежките пръсти, погали и отпусна всеки от схванатите мускули, накрая толкова му олекна, че не можеше повече да седи. Нагласи раницата под главата си и се просна за още сън. Преди клепачите му да се спуснат, зърна Атиаран в сенките зад гърнето с грейвлинг, вторачена неотклонно на север.

Утрото на следващия ден беше ясно, хладно и свежо. Атиаран най-сетне успя да събуди Томас, докато мракът се оттегляше от небето. Той се напрегна неохотно да седне и разтърка лицето си — стори му се, че е изтръпнало през нощта. Не си спомни веднага, че нервите му отново са чувствителни, но накрая размърда пръсти и ги зяпна, сякаш ги виждаше за пръв път. Те бяха живи…

Отметна одеялото и стисна пръстите на краката си. Болката в протритата кожа го прободе тутакси. И тези пръсти се бяха съживили.

Коремът му се сви неприятно. С неволен стон Томас се зачуди: „Докога… докога ще продължава това?“. Не му се вярваше, че би могъл да издържи още дълго.

Сети се, че снощи нямаше одеяло. Значи Атиаран го беше завила.

Трепна и отбягна погледа й, като се завлече към потока да си измие лицето. Как тя намираше смелост да постъпва така? Томас плискаше със студена вода шията и бузите си, а страхът от нея се завръщаше с пълна сила.

Атиаран обаче не се държеше заплашително. Даде му храна, провери превръзката и събра вещите от малкия бивак, като че носеше товар, с чиято тежест свикваше. Само кръговете около очите й от безсънната нощ и упорито стиснатите устни издаваха с какво напрежение се владее.

Докато тя се приготвяше да тръгнат, Томас се зае старателно със своя ЗКТ, опъна ремъците на раменете си и я последва. Сковано изправеният й гръб беше като заповед, на която не можеше да се опълчи.

Преди края на деня вече познаваше всички оттенъци на чувствата, които този гръб можеше да изрази. В стойката на Атиаран нямаше отстъпки, нямаше и сянка на съмнение в правотата й, нито пък следа от състрадание. Макар че мускулите му се схващаха до неподвижността на кост, макар че от мъченията в раменете той се превиваше подобно на сакат гърбушко, макар че левга след левга разранените му ходила го принуждаваха да куцука, нейният гръб винаги му напомняше неумолимо да върви или да полудее. Друг избор не се допускаше. А той не можеше да й се противопостави. Атиаран вървеше отпред — фигура от кошмар. И Томас я следваше, сякаш тя държеше нишката на живота му.

Малко преди пладне излязоха от теснината и се озоваха на обрасъл с храсталак склон почти точно на север от мрачно щръкналия пръст на Стражницата на Кевин. На запад от тях се простираха Южните равнини. Потокът завиваше натам от теснината, може би някъде далеч се вливаше в Митил. Но Атиаран пак поведе Томас на север, ту намираха къси криволичещи пътеки, ту се промъкваха в подножията на хълмовете.

Отляво стърчаха високи папрати, на които слънчевите лъчи придаваха възморав оттенък. А отдясно възвишенията се издигаха невъзмутимо, билата им бяха стотици стъпки над пътеките, които Атиаран избираше в самите подножия. Тук папратите се смесваха с широки поляни от синкави треви. Пеперуди пърхаха над цветята по склоновете, имаше скупчени нагъсто дървета — дъбове и чинари, тук-там брястове и подобия на кленове. Атиаран ги наричаше гилден. Цветовете на дърветата и шубраците, на тръните и алиантата, на цветята и безкрайното лазурно небе бяха наситени с нетърпението на пролетта, на буйното възраждане на света.

Томас нямаше сили да забелязва това, сляп и глух от преумора, болка и недоумение. По волята на Атиаран се тътреше като в обред на покаяние.

Най-после денят свърши. Томас измина последната левга претръпнал и все пак този път не се унесе, както си вървеше. Щом Атиаран спря и пусна раницата си на земята, той се свлече като отсечено дърво. Но претоварените му мускули се свиваха, сякаш изпаднали в ужас, не успяваше да сдържи треперенето, без да ги напрегне още. Стана да се разтъпче против желанието си и помогна на Атиаран, като разстла одеялата, докато тя приготвяше вечерята. Слънцето се спускаше към равнината и я прошарваше с лилави сенки. Звездите се показаха, Томас легна по гръб и се загледа в тях, като се опитваше да намери спокойствие с помощта на пролетното вино.

Накрая потъна в сън, но и унесът му беше тревожен. Мъкнеше се час подир час през пустиня, а присмехулен глас го увещаваше да се порадва на свежата трева наоколо. Видението се повтаряше маниакално, накрая усети как се изпотява от гняв. А когато зората го събуди, я посрещна като оскърбление към разсъдъка му.

Установи, че ходилата му загрубяват полека, раните от ножа пък бяха почти зараснали. Смъденето и болежките отслабваха, но нервите му си оставаха все така живи. Усещаше бримките на чорапите с пръстите на краката и хладния ветрец с пръстите на ръцете. Не можеше да се отърве от тези усещания и започваше да се вбесява. Те бяха знак за здраве, за жизненост — цялост, без която се беше приучвал да живее безкрайни месеци. Сега го тласкаха към потискащо умозрително усилие, като привидно отричаха болестта му.

Но това беше немислимо. „Или едното, или другото! — изсъска си свирепо. — Но не и двете едновременно. Или съм прокажен, или не съм. Или Джоан се разведе с мен, или никога не е съществувала. Няма средно положение.“

С усилие, от което зъбите му изскърцаха, той натърти наум: „Аз съм прокажен. И сега сънувам. Ето ги фактите“.

Не би понесъл другото обяснение. Ако приеме, че сънува, все още има шанс да спаси разсъдъка си, да оцелее, да се съхрани. Но ако Земята е истинска… значи дългото терзание на проказата е бълнуване, а той вече е безнадеждно луд.

Предпочиташе да повярва в каквото и да е, само не и в това. По-добре да се бори за здравия разум, който поне може да разпознае, вместо да се примири със „здраве“, подиграващо се с всякакво разумно обяснение.

Предъвкваше тези мисли като жилави хрущяли левга след левга, докато тътреше крака след Атиаран, но всеки довод го връщаше към единствената загадка, която имаше сили да понесе — загадката на проказата. Само нея приемаше като факт. И този факт предопределяше отговора на всеки въпрос в какво да вярва.

Все пак имаше някаква полза от двоуменето — присъстваше толкова натрапчиво в ума му, че издигаше стена пред онези страхове и постъпки, които възприемаше като заплаха. И спомените за насилие и кръв не изплуваха отново. А щом камшикът на срама не раздухваше гнева, Томас успяваше да го потисне някак, без да се бунтува срещу суровото водачество на Атиаран.

През третия ден нейната неуморно изправена фигура пак налагаше безмилостно принудата си. Нагоре и надолу по склонове, през полянки, около гъсталаци, без да се отклоняват от западните покрайнини на възвишенията, тя го заставяше да продължи, колкото и да бушуваше непонятността в главата му и да се противеше тялото му. Но в ранния следобед Атиаран спря внезапно и се огледа, сякаш беше дочула далечен вик от уплаха. Неочакваното й безпокойство стресна Томас, но преди да я попита какво става, тя закрачи навъсено.

Малко по-късно сцената се повтори и този път Томас забеляза, че Атиаран души въздуха, все едно е донесъл трудно доловим дъх на зло. И той вдиша дълбоко, но не усети нищо.

— Какво има? Пак ли ни преследват?

Тя не го погледна.

— Ех, да беше и Трел тук… — промълви разсеяно. — Може би той щеше да знае от какво е този смут на Земята.

Не пожела да обясни думите си и пак забърза на север.

Вечерта Атиаран спря по-рано от обичайното. Късно следобед Томас забеляза, че тя се оглежда в търсене на някакъв знак в тревата и по дърветата. Не пожела да му обясни и за него нямаше друг избор освен да я наблюдава и следва. В един миг тя ненадейно свърна надясно към плитка долчинка между два хълма. Наложи се да заобикалят заради скупчените бодливи храсти в средата. След още двеста-триста крачки стигнаха до ширнала се гъста горичка по склона на северния хълм. Атиаран тръгна по края й и неочаквано се шмугна между дърветата.

Томас се питаше какво става и се насочи към същото място. Чак когато спря там, откри възтясна пътека. Той успя да се провре с хълбока напред, но само след двайсетина стъпки стигна до странно оградено място насред горичката.

Пространството беше осветено от лъчите, които се процеждаха през зелените стени от израсли една до друга фиданки, образуващи подобие на правоъгълник. Плетеницата от клони и листа покриваше плътно кухината. Имаше място за трима, дори четирима да се настанят удобно. Затревени издатини покрай всяка стена предлагаха удобно ложе. В единия ъгъл имаше по-широк кух дънер с издялани вътре лавици, на които бяха подредени гърнета и съдове от камък и от дърво. Личеше, че някой се е постарал да направи това кътче приветливо и уютно.

Томас още се озърташе, а Атиаран остави раницата си на една издатина и му каза сопнато:

— Това е един от Подслоните. — Изражението му сигурно преливаше от напиращи въпроси, защото тя въздъхна и добави: — Място, където странници могат да намерят храна, вода и легло.

Тя отиде да огледа лавиците и Томас по неволя трябваше да почака с въпросите си до момент, когато е по-разговорлива. Но докато Атиаран попълваше запасите в раницата и приготвяше вечеря, той си каза, че тя едва ли някога ще се настрои разговорчиво. Томас пък нямаше желание да се примири с невежеството си. Когато се заситиха и Атиаран легна, той се насили да подхване по-кротко:

— Разкажи ми още нещо за това място. Може би ще дойде време, когато ще е нужно да знам.

Обърнала гръб, тя мълча дълго в сгъстяващия се мрак. Може би надвиваше себе си, ала накрая въздъхна:

— Питай.

Бавенето пак върна сприхавостта в гласа му.

— Много ли са тези места?

— Много са, има ги навсякъде по Земята.

— Защо? И кой ги прави?

— Създадени са по волята на Владетелите. Весел камък е само един, а хората живеят къде ли не… Затова Владетелите се замислили как да облекчат пътниците, за да отиват хората по-лесно и във Весел камък, и от едно поселище в друго.

— Добре де, а кой се грижи за Подслоните? Храната е оставена скоро.

Атиаран въздъхна отново, като че разговорът с него й дотягаше до смърт. Томас вече виждаше само тъмния й силует, докато тя обясняваше уморено:

— Сред потомството на Демондимите, преживяло Опустошението, някои си спомняли с благодарност за Лорик, Гасителя на злото. Те се опълчили срещу Злотворните и помолили Владетелите да им отредят задължение, с което да изкупват прегрешенията на своите сънародници. Тези същества — уейнхимите, се грижат за Подслоните. Помагат на дърветата да израснат както е необходимо, оставят храна и вода. Но връзката между хора и уейнхими е твърде крехка, няма да видиш никого от тях. Служат по собствени подбуди, а не защото ни обичат. Вършат прости добрини, за да изкупят злото на по-могъщите сред себеподобните си.

В подслона сред горичката тъмата беше непрогледна. Колкото и да му се спеше, Томас зададе още един въпрос:

— Как намери мястото? Има ли карта за тях?

— Няма карта. Подслонът е благо за странника, където и да го намери — знак, че Земята е здрава и гостоприемна. Можеш да ги откриеш там, където са от полза. Уейнхимите бележат местността около тях.

Стори му се, че долавя признателност в гласа й, която не се съчетаваше с нежеланието да говори. Това му напомни и за бремето на противоречието, с което Атиаран се беше нагърбила — убеждението й, че е твърде слаба да се отзове на нуждите на Земята, стремежът й и да го накаже, и да опази живота му. Но скоро забрави за тези мисли, унесен във видения за Подслоните. Заспа лесно с уханието на свежа зеленина около себе си.

През нощта времето се промени. Утрото беше навъсено под надвиснали облаци и брулещи повеи от север. Томас го посрещна също начумерен. Събуди се, преди Атиаран да го повика. Макар да спа добре в безопасността на Подслона, се почувства уморен, все едно цяла нощ се беше надвиквал със себе си.

Атиаран се зае да приготви закуска, а той извади ножа на Триок, огледа лавиците и намери паница за вода и малко огледало. Не видя сапун. Явно и уейнхимите разчитаха странниците да използват същия ситен пясък, какъвто имаше в дома на Атиаран. Примири се с бръсненето без пяна. Усещаше непохватно дръжката на ножа в дясната си ръка и не можеше да се отърве от ярката представа как си прерязва неволно гърлото.

За да събере смелост, се вторачи в отражението си. С тази рошава коса и набола брада приличаше на изпосталял пророк. Тънките стиснати устни напомняха за рязко очертаната уста на някой оракул, имаше гурели в хлътналите му очи. За да е пълен образът, липсваше само още малко трескав блясък в очите. Томас доближи острието до бузата си и промърмори:

— Всичко с времето си…

За негова изненада ножът се плъзгаше плавно по кожата и успя да подкъси бакенбардите си, без да ги чегърта по няколко пъти. След минути си каза, че е обръснат прилично, поне в сравнение с доскорошния си вид, и то без да си навреди. Поклони се присмехулно на отражението си, прибра ножа в раницата и седна да си изяде закуската.

Когато бяха готови да напуснат Подслона, Атиаран го подкани с жест да излезе пръв. Томас направи няколко крачки в горичката, но спря да види защо се бави тя. Жената погледна сплетените листа на тавана и изрече тихо:

— Благодарни сме за Подслона. Този дар беше чест за нас, а приемането му — чест за дарителя. Тръгваме си с мир.

Щом излязоха в долината, зърнаха тъмните облаци, трупащи се над тях от север. Атиаран се вторачи неспокойно в небето и вдиша рязко. Изглеждаше, че наближаващият дъжд е лоша новина за нея. Затова и Томас откри нещо зловещо в кълбящите се облаци и когато жената закрачи припряно на север, той побърза да я настигне.

— Какво има?

— Зло подир зло — отсече тя. — Не го ли надушваш? Земята е в смут.

— Но какво не е наред?

— Не знам — смънка Атиаран толкова тихо, че едва се чуваше. — Сянка тегне във въздуха. А този дъжд… Жалко за Земята!

— Че какво му е лошото на дъжда? Тук не вали ли напролет?

— Не и от север — подхвърли тя през рамо. — Пролетните дъждове на Земята идват от югозапад. Но този дъжд ни връхлита неправомерно от Грейвин Трендор. Онази пещерна твар, сдобила се подло с Жезъла, опитва силите си… Долавям това. Закъсняваме.

Тя преви рамене, за да продължи срещу вятъра и Томас се помъкна след нея. Когато първите капки намокриха челото му, той попита:

— Този Жезъл наистина ли може да властва над времето?

— Древните владетели не са си служили с него… защото не са искали да тормозят напразно Земята. Но как да знаем какво може да се постигне с такава мощ?

Бурята ги връхлетя с цялата си свирепост. Вятърът подмяташе дъжда на юг, сякаш небето налагаше с бичове и тях, и всяко друго беззащитно същество, останало на открито. Скоро хълмовете подгизнаха под яростта на стихията. Вятърът раздърпваше клонаците, скубеше тревата. Заличи деня и похлупи Земята с неестествена тъма. Атиаран и Томас се измокриха до кости за броени секунди, вече дишаха трудно в този порой. Продължаваха в същата посока само защото упорстваха срещу изпречилия се мрак, но не виждаха нищо дори под краката си. Препъваха се надолу по неравни склонове, нагазваха безпомощно до коленете в придошли ручеи, провираха се слепешком през шубраци. Напъваха се да крачат срещу вятъра, все едно бяха пренесени в пустота, фучаща безмилостно отникъде към нищото. Но Атиаран не се отказваше, изопнала гръб с нехайна решимост, а Томас се боеше да не я изгуби от поглед и пъплеше плътно подире й.

Само че се изтощаваше бързо. Чак гърдите го заболяха от усилието да я догонва. Сграбчи я за рамото и кресна до самото й ухо:

— Спри! Трябва да спрем!

— Не! — изтъня във вой гласът й. — Закъсняваме! Не бих посмяла!

Думите й едва стигаха до него в рева на бурята. Тя понечи да се дръпне, но Томас стисна още по-силно плата на дрехата.

— Нямаме друг избор! Иначе ще се погубим!

Дъждът се стоварваше безпощадно и Томас трудно се задържаше на крака. С една ръка придърпа обляното й в струйки лице към себе си.

— Нуждаем се от подслон! Трябва да спрем!

Видяно през водната завеса, лицето й беше като на удавник, но тя изкрещя:

— За нищо на света! Няма време!

Тласна го ловко с тялото си, завъртя го и го събори на земята. Преди Томас да се опомни, Атиаран се вкопчи в дясната му ръка и го повлече по тревата и калта срещу напора на бурята. Дърпаше толкова неистово, че измина с товара си няколко крачки, преди той да се надигне и да се изправи на крака.

Пръстите й се плъзнаха по китката му и тя залитна назад.

— Кълна се в ада, ще спрем! — кресна Томас.

Скочи след Атиаран, но тя се изплъзна и се втурна отривисто напред в зеещата паст на стихията.

Томас я догони със сетни сили. В тези протяжни мигове само се хлъзгаше и плетеше крака в шибащия дъжд, обладан от яростния стремеж да докопа този недостижим гръб. Но някакъв вътрешен източник даваше на Атиаран сила, на каквато той не можеше да се надява. Започна да изостава. Пороят му пречеше, сякаш се опитваше да бяга в подножието на стоварваща се върху брега вълна.

Поредното подхлъзване го стовари по лице на калния склон. Когато вдигна глава и се помъчи да погледне през мръсните капки по клепачите си, Атиаран беше изчезнала в тъмата, може би пришпорена от ужаса, че би могъл да я докопа отново.

Томас се надигна, колкото и да беше трудно, и изрева към беснеещите облаци:

— По дяволите, не можете да ми причинявате това!

Съвсем неочаквано, тъкмо когато гневът му излизаше от контрол, гигантски бял проблясък избухна недалеч от него. Стори му се, че мълния го е улучила в лявата ръка.

Ударът го отхвърли нагоре по хълма. Незнайно колко дълго лежа зашеметен, като успяваше да възприеме само мощта на трясъка и пламтящата болка в ръката. Брачната халка на пръста го караше да си мисли, че се е нажежила. Но щом се опомни, колкото да погледне, не видя никакви следи от изгаряне по пръстите си, а и болката отслабна, още докато се чудеше за причината.

Поклати глава и се подпря да седне. Наоколо нямаше следи от мълнията. Замаяно долавяше, че нещо се е променило, но беше объркан и не го налучкваше.

Надигна се мъчително и почти веднага откри Атиаран просната на склона двайсетина крачки по-нататък. Още не можеше да се опомни, но се промъкна предпазливо към нея, като внимаваше да не загуби равновесие. Тя лежеше по гръб и не личеше да е пострадала. Впи поглед в него, когато я доближи. Щом Томас спря пред нея, тя попита слисано:

— Какво направи?

Гласът й накара Томас да се съсредоточи и той промърмори, без да заеква:

— Аз ли? Ами… нищо.

Атиаран се изправи бавно и се взря в него сериозно и настойчиво.

— Някой ни се притече на помощ. Погледни, бурята отшумява. И вятърът е друг — сега духа както очаквах. Грейвин Трендор вече не ни застрашава. Възхвалявай Земята, Невернико, ако ти не си го направил.

— Не съм, разбира се — изсумтя Томас. — Не съм повелител на времето.

Не говореше грубо. Още бе смутен, че не разбра сам за оттеглянето на бурята.

Атиаран казваше самата истина. Вятърът се беше обърнал и бе станал по-умерен. Вече нямаше порой, а обикновен, равномерен пролетен дъжд.

Томас пак тръсна глава. Неспособността му да проумее случилото се го озадачаваше. Атиаран го подкани кротко:

— Ще тръгваме ли?

Този път долови неволна почит. Тя явно вярваше, че е повлиял някак на бурята.

— Ами да… — смънка той и тръгна след нея.

До края на този ден вървяха под чистия дъждец. Умът на Томас си оставаше все така вцепенен, единствените усещания, които стигаха до него, бяха влагата и студът. Времето се точеше в неспирното вървене и зъзнене. До вечерта обаче се беше възстановил достатъчно, за да се зарадва, че Атиаран е намерила друг Подслон. Докато дрехите му съхнеха близо до гърнето с грейвлинг, той провери внимателно дали няма някакви наранявания по тялото си. Още бе стъписан от онова, което го сполетя. Не можеше да се отърве от подозрението, че незнайната сила, която възпря бурята, беше променила и него.

Следващото утро настъпи ясно и хубаво и той и Атиаран тръгнаха от Подслона още с пролетната зора. След вчерашните премеждия Томас попиваше с всяко сетиво ободряващата чистота на въздуха, искрящата роса по тревата, лъскавата зеленина на храстите и наситения цвят на скъпоценните плодове. Земята проникваше в душата му така, че той за пръв път забеляза истински красотата й. И откриваше, че има остър усет за нейната жизненост. Струваше му се, че дори вижда как пролетта съзрява в дърветата, тревата и цветята и чува радостната възбуда на чуруликащите птици, надушва свежестта в напъпилите цветове и чистотата на въздуха.

Но Атиаран спря внезапно и се огледа. Лицето й застина в угрижена гримаса на отвращение, докато се опитваше да улови миризмите във ветреца. Въртеше глава, като че се мъчеше да открие източник на опасност.

Томас последва примера й и го прониза тръпката на разпознаването — той също беше убеден, че във въздуха има нещо нередно. Не го намираше в близката околност, в уханието на тревите, чимовете и цветята, но то се спотайваше под тези миризми и не му беше мястото тук. Разбра по инстинкт, че това е болестотворната смрад на нарочно сторено зло.

Миг по-късно слабият вятър задуха отдругаде и вонята изчезна, присъствието й обаче беше изострило чувствителността му за буйната жизненост на всичко наоколо. Прозря какво се беше променило у него… или за него. Във възприятията му за света се бе прибавило цяло ново смайващо измерение. Взираше се в тревата, вдишваше свежестта й — и виждаше нейната пищност, напиращия живот, прелял от сила. Тутакси насочи погледа си към близкия храст алианта и у него се загнезди впечатление за мощ и здраве, което го стъписа.

Мислите му се завъртяха объркано, но изведнъж се избистриха в представата за здраве. Да, виждаше здраве, вдишваше естествена жизненост, чуваше истинското изобилие на пролетта сякаш самият дух на Земята му се явяваше в плът и кръв и можеше да го докосне. Все едно прекрачи ненадейно в съвсем друга вселена. Дори Атиаран, която наблюдаваше озадачена унеса му, несъмнено преливаше от здраве, колкото и да се бяха вплели в живота й безпокойството, умората, болката и непреклонността.

„По дяволите… Дали и моята проказа е толкова очевидна за нея? Но ако е така, защо не разбира?…“ Той се извърна, замислен как да подложи на изпитание и своята зоркост, и нейната. След малко зърна един гилден върху хълм. В дървото имаше нещо, неприсъщо за него. Наглед беше обикновено и здраво, но лъхаше на гнило отвътре и изненадваща печал бодна Томас. Посочи дървото и попита Атиаран какво вижда.

— Не съм надарена с лилианрил — сериозно отвърна тя, — но и за мен е ясно, че този гилден умира. Някаква болест е поразила сърцевината му. Не си ли виждал това преди?

Томас поклати глава.

— Но как живее светът, откъдето идваш?

Тя явно беше поразена, че може да съществува място, където тъкмо здравето е невидимо.

Той сви рамене вместо отговор. Щеше му се да я предизвика, да научи какво тя вижда в него. Но веднага си спомни как му каза: „Ти си затворен за мен“. Чак сега разбра думите й и му олекна. Болестта си оставаше само негова недостъпна тайна. Посочи й с ръка, че иска да продължат на север и когато тя закрачи, той я последва с желание. Задълго се улиса в изобилието от неопорочена жизненост наоколо.

Постепенно, докато следобедът клонеше към сумрак и започна да се свечерява, той се учеше да различава здравето в цветовете и формите, които очите му намираха. Още два пъти ноздрите му се разшириха тревожно от миризмата на тление, но тя не се усещаше близо до поточето, където двамата с Атиаран се разположиха за нощувка. Надяваше се, че това ще му помогне да спи спокойно.

Само че розовите видения за блаженство и красота се превърнаха незнайно как в кошмар — духове обругаваха телата си, за да покажат колко са грозни, прогнили и презрени. Събуди се охотно и се зарадва дори на риска от бръсненето без огледало.

На шестия ден вонята, която нямаше място тук, ставаше все по-натрапчива, докато Атиаран и Томас вървяха на север покрай възвишенията. Мимолетен пролетен дъждец намокри дрехите им, но не прочисти въздуха от неприятната миризма. Томас настръхваше, безпокойството му се изостри дотолкова, че заприлича на студен меч, надвиснал над сърцето му.

Все още не успяваше да открие на какво се дължи тази смрад. Процеждаше се плашещо изпод смесените ухания на трева, папрати и алианта, иззад красотата на разцъфналите хълмове като повей от разлагащ се труп.

Накрая не се стърпя и наруши мълчанието. Догони Атиаран и попита:

— Надушваш ли го?

Без да го погледне, тя отвърна тежко:

— Да, Невернико, надушвам го. Твърде ясно.

— И какво означава?

— Означава, че ще се натъкнем на опасност. Какво друго очакваш?

„По дяволите!“ Томас се опита да зададе въпроса иначе.

— Но каква е причината?

— Как да знам? — отговори тя с въпрос на свой ред. — Не съм пророчица.

Той сдържа напиращите хапливи думи и се овладя, макар и трудно.

— Все пак на какво мирише?

— На убийство — рязко изрече Атиаран и ускори крачка, за да го изпревари.

А гърбът й сякаш казваше: „Не искай от мен да забравя“. Томас продължи намусено зад нея. Студената тревога се прокрадваше все по-близо до сърцето му.

Цял следобед гнетящата представа за злина се засилваше с всяка измината крачка. Очите му шареха неспокойно нагоре-надолу по склоновете, все едно очакваше в следващия миг да открие източника на миризмата. Вече го наболяваше и челото от усиленото вдишване, за да следва непрестанно тази воня. Но не забелязваше нищо освен криволичещата пътека, която Атиаран избираше през падини, долове и издатини на хълмовете. Нямаше нищо освен здрави дървета, шубраци, цветя и яркозелена трева — същински пъстър герб на пролетта. А предчувствието за опасност натежаваше и се изостряше. Томас не се съмняваше, че каквото и да се е случило, то е плашещо.

Изведнъж гърбът на жената пред него се напрегна още повече и Томас също настръхна миг-два преди изсъсканата заповед да го спре. Тъкмо бяха заобиколили поредното възвишение и можеха да надзърнат в плитката падина зад него. Атиаран застина за малко, вторачена надолу. После се втурна по склона.

Томас хукна подире й, без да се бави. С три разкрача стигна до мястото, откъдето тя бе гледала. Насред долчинката се издигаше горичка като островче. Не откриваше нищо плашещо, но обонянието го обори, докато Атиаран тичаше стремглаво към дърветата. Той също се втурна натам.

Тя се закова на място до източната страна на горичката. Трепереше като трескава и се озърташе с ужас и омраза, като че не й стигаше смелост да навлезе между стволовете. Накрая възкликна поразена:

— Уейнхим?! Меленкурион! Кълна се в Седемте, това е страшна злина!

Томас застана до нея. В погледа й напираше безмълвен вопъл и тя затискаше уста с дланите си. Раменете й се тресяха.

Щом се обърна към горичката, той зърна тясната пътечка. Без колебание се шмугна навътре. С пет крачки се озова на полянката по средата — Подслон като всеки друг, който беше видял. Същите стени от дървета и покрив от сплетени клони, същите легла и лавици.

Зелените стени обаче бяха опръскани с кръв, а между тях лежеше някой.

Томас се облещи — фигурата не беше на човек.

Очертанията й можеха да подлъжат в първия миг, но тялото беше прекалено източено, а крайниците — къси. Ръцете и краката бяха равни по дължина, тези същества сигурно можеха и да стоят изправени, и да тичат, подпирайки се на длани и стъпала. Но лицето беше съвсем непознато за Томас. Дълга гъвкава шия свързваше лишената от косми глава с тялото. Островърхи уши стърчаха високо от двете страни на главата. Тънката уста изглеждаше като прорез в плътта. Очи нямаше. Две зейнали ноздри, обкръжени от дебела месеста мембрана, заемаха средата на лицето. По главата не се виждаше нищо друго.

От гърдите на съществото стърчеше дълъг железен прът, приковал го към земята.

В това горско убежище лъхаше на насилие толкова тежко, че Томас се задъха. Той беше прокажен и дори мъртвите можеха да се окажат опасни за него. Застави се обаче да не помръдне, докато се опитваше да разгадае видяното. Щом зърна съществото, първо му хрумна, че Земята се е отървала от нещо отвратително. Но докато стискаше зъби и ровеше в душата си, очите и носът му поправиха грешката. Злината беше в убийството, криеше се в желязото, а не в трупа. Плътта имаше цвят на поругано здраве, тя бе изглеждала съвсем естествено, като неразделна част от живота на Земята.

Томас се задави от вонята на злодеянието, завъртя се и избяга навън.

Щом изскочи на светло, видя Атиаран, която вече вървеше на север и скоро щеше да се измъкне от малката падина. Този път се втурна да я догони, без да чувства принуда. Чак костите му смъдяха от желанието да отиде колкото се може по-далече от осквернения Подслон. Забърза към Атиаран, все едно челюсти с остри зъби щракаха по петите му.

До края на деня му олекваше все повече, че още левги остават зад гърба му. Неестествената миризма губеше остротата си, но не изчезваше напълно. Когато умората и мракът накараха Атиаран и Томас да спрат за отдих, той не се съмняваше, че и нататък не го чака нищо добро — убиецът от Подслона мърсеше с присъствието си пътя им на север. Изглежда и Атиаран долавяше същото, защото го попита умее ли да борави с ножа, който носеше.

Сънят не го спохождаше и той се престраши да подхвърли:

— Не трябваше ли… да го погребем?

Тя отвърна тихо от сенките зад гърнето с грейвлинг:

— Нямаше да ни бъдат благодарни за намесата. Те сами ще се погрижат за сънародника си. Боя се обаче, че може да скъсат връзката си с Владетелите… заради това нещастие.

Томас не можа да си обясни защо думите й бяха като мразовит повей. Половината нощ лежа оцъклен под бездушния присмех на звездите.

През следващия ден припасите им се оказаха оскъдни. Атиаран беше очаквала да си набави необходимото от Подслона. Сега нямаха пролетно вино, а хлябът не беше много. Нямаше да гладуват, защото по пътя си намираха предостатъчно от скъпоценните плодове. Все пак потеглиха, без да хапнат нещо топло след студената нощ. И нямаха друг избор освен да вървят в посоката, която явно беше избрал и убиецът. Томас осъзна, че забива ядно пети в земята, сякаш се досещаше, че уейнхимът е погубен заради него. За пръв път от няколко дни си позволи да мисли за Лигоча и за Господаря Гад. Знаеше, че всеки от двамата не би се спрял пред убийство. А и Презиращия сигурно би открил лесно къде е Томас…

Денят обаче се изниза без премеждия. Смътните опасения не се засилваха, а алианта имаше в изобилие. С изминатото разстояние и гневът на Томас се притъпяваше. Отпускаше се в съзерцание на пращящото здраве наоколо и оглеждаше с несекваща почуда величавите дъбове и достолепните брястове, уютно разпрострените клони на поредния гилден, изяществото на мимозите, гъвкавите млади храсти… и безметежните прастари очертания на хълмовете, легнали като унесени в сън глави върху ширналите се западни равнини. Така наново се вглъбяваше в устрема и покоя, в плъзналите нагоре сокове и в неподвижните скали. Натрапчивата следа на смъртта бледнееше пред буйството на живота по хълмовете, но си оставаше гнусна като жестокост, извършена спрямо дете.

През следващото утро Атиаран промени посоката — отклони се малко на изток и двамата занавлизаха все по-навътре между възвишенията. Криволичеха по долините, но продължаваха да напредват на север. И когато слънцето се спусна толкова ниско, че обгърна в сенки източните склонове, пътниците зърнаха дървеното поселище.

От него ги делеше широка поляна и Томас можа да разгледа добре отдалеч това горско средище на хората. Огромният ствол се извисяваше около четиристотин стъпки, а диаметърът му в основата беше поне трийсет. Стволът беше гол на височина до петдесетина стъпки, но по-нагоре дебели клони се простираха водоравно и толкова нагъсто, че повечето жилища не се виждаха заради листата. Томас обаче различаваше няколко стълби между клоните и около ствола. Само не виждаше никого от обитателите.

— Ето го и дървеното поселище — промълви Атиаран, — дом на хора, посветени в лилианрил, както каменното поселище е дом на онези, които владеят радхамерл. Дойдох тук веднъж на връщане от Средището на знанията. Обитателите му са приятни хора, но не разбирам тяхната вещина във всичко, свързано с гората. Те ще ни подслонят и нахранят, а може и да помогнат. Отдавна е казано: „Търси истината в радхамерл, а съвет — в лилианрил“. А аз отчаяно се нуждая от съвет. Да отидем при тях.

Тя поведе Томас през поляната към подножието на великанското дърво. Обиколиха на северозапад и видяха голяма естествена хралупа, не особено дълбока, но побираща стръмна спираловидна стълба. Над най-ниския дебел клон зееше друг отвор, от който започваха прави стълби нагоре.

Старият страх от височини трепна у Томас, макар че почти го беше забравил след изпитанието по стъпалата от Стражницата на Кевин. Не му се искаше да катери и тези стълби.

Но май засега не се налагаше. Хралупата беше преградена със здрава дървена порта, а никой не се мяркаше да им отвори. Всъщност цялото дървено поселище беше прекалено тихо и тъмно. Въпреки сгъстяващия се здрач не припламваха светлинки и ничий глас не нарушаваше тишината.

Томас се озърна за Атиаран — и тя недоумяваше. Отпусна длани на яката напречна греда на портата и поклати глава:

— Това не е добре, Томас Ковенант. Предишния път заварих деца на поляната, възрастни щъкаха нагоре-надолу по стълбите, а нямаше и порта. Нещо не е наред. Само че не долавям опасно зло, не повече от всяко друго място по пътя ни дотук.

Тя се отдръпна, отметна глава назад и извика:

— Привет на всички в дървеното поселище! Ние сме странници, поели на път! Пътят ни е дълъг… а бъдещето — неясно! Какво ви е сполетяло? — Не чу отговор и продължи сърдито: — Вече съм идвала тук! В онези дни се говореше, че гостоприемството в дървените поселища няма равно на себе си! Така ли показвате дружбата си с останалите жители на Земята?

Изведнъж чуха зад гърбовете си меко тупване на крака, стъпили на тревата. Обърнаха се рязко — седем-осем мъже ги бяха обкръжили и всеки държеше лъскав дървен нож. Атиаран и Томас отстъпиха неволно. Обръчът се сви към тях и един от мъжете каза:

— Смисълът на дружбата се мени с времето. Видяхме тъма и дочухме мрачни вести. Искаме първо да знаем що за странници са дошли.

В другата ръка на мъжа пламна факла и в играещата светлина Томас за пръв път видя обитателите на дървеното поселище. Всички бяха високи, стройни и жилави, със светли коси и очи. Носеха наметала с цветовете на гората наоколо, а платът като че лепнеше по телата им, за да не се закача в шубраците и клонките. Острите дървени ножове в десниците им проблясваха мътно.

Томас не знаеше какво да прави, Атиаран обаче изрече със сурова гордост:

— Щом е тъй, ще научите. Аз съм Атиаран, спътница на Трел от каменното поселище Митил. С мен е Томас Ковенант Неверника, който носи послание за Владетелите. Дойдохме като приятели в нужда, за да потърсим безопасност и помощ. Не си представях, че имате обичай да пленявате странниците.

Мъжът с факлата пристъпи напред и се поклони без усмивка.

— Когато се уверим какви сте, ще ви помолим за прошка. Но преди това трябва да дойдете с мен на място, където ще поискаме отговори от вас. Вече получихме странни знамения, а сега виждаме още едно — кимна той към Томас. — Няма да си позволим грешки поради прекомерно доверие, нито поради излишни съмнения. Ще дойдете ли с мен?

— Както искате — въздъхна Атиаран. — Но в каменното поселище Митил нямаше да се отнесем така с вас.

— Когато хората от каменното поселище се сблъскат с несгоди като нашите, тогава да презрат предпазливостта ни. А сега елате с мен — отвърна мъжът.

Той доближи портата и я отвори.

Томас се сепна от тази заповед. Нямаше желание да се катери по стъпала около високо дърво в мрака. И на светло щеше да го понесе зле, но от самата мисъл да се примири с този риск на тъмно пулсът му заблъска в челото. Пристъпи встрани от Атиаран и не можа да прикрие треперенето на гласа си.

— Няма да стане.

Преди да направи още нещо, двама от мъжете го хванаха за ръцете. Той се опита да се откопчи, но те го задържаха и придърпаха дланите му към светлината на факлата. Няколко напрегнати мига хората от дървеното поселище се взираха в пръстена на лявата ръка и в белега на дясната, сякаш се бяха натъкнали на чудовище, надигнало се от гроба. После мъжът с факлата натърти грубо:

— Водете го.

— Не! — изкрещя панически Томас. — Вие не разбирате! Не понасям да съм на високо. Ще падна! — Ала те го дърпаха към портата и той се разкрещя още по-силно: — По дяволите! Да не искате да ме убиете?!

Заловилите го мъже се подвоумиха. Разнесоха се викове, които Томас не разбра, объркан от ярост и страх. Накрая предводителят им каза:

— Щом не ти понася изкачването, няма да те принуждаваме да се катериш.

Съвсем скоро краят на въже провисна до Томас и други двама омотаха китките му. Преди да е разбрал какво става, въжето се изопна и го вдигаха във въздуха като чувал.

Стори му се, че Атиаран също извика възмутено, но не беше сигурен. Самият той повтаряше безмълвно „По дяволите!“, напрягаше рамене да се справи с опъването на ръцете и се взираше стъписано нагоре. Не виждаше някой да тегли въжето, което сякаш се проточваше в безмерна пустота, а това го плашеше още по-силно.

После и светлината под него изчезна.

Тихо шумолене на листа му подсказа, че е стигнал до първите клони. Мътно сияние очертаваше изхода от стълбището в хралупата на дървото. Но въжето го дърпаше нагоре към поселището.

Полюшваше се леко от собствените си движения и от време на време се отъркваше в листата, иначе нямаше допир с дървото. Не виждаше други светлини, не чуваше гласове. Погълнати от чернилката, тежките могъщи клони оставаха незабелязани под него, все едно някой го извличаше направо в небето.

Скоро болката в раменете му се изостри, ръцете му изтръпнаха. Обърнал лице нагоре, той се блещеше от ужас и пъшкаше.

Неочаквано движението нагоре спря. Преди да осъзнае промяната, пламна факла и той се озова наравно с трима мъже, застанали на клон. На внезапната светлина изглеждаха неотличими от онези, които го плениха, но единият имаше малък венец от клони на главата си. Другите изгледаха Томас, пресегнаха се и докопаха ризата му, за да го издърпат към себе си. Щом ходилата му опряха в клона, въжето се разхлаби и ръцете му се отпуснаха.

Макар че китките му бяха вързани, той понечи да се хване за единия мъж, за да не падне. Ръцете не му се подчиниха. Мракът зееше под него като гладен звяр. Томас изохка и залитна към тези хора, за да ги принуди да го спасят. Сграбчиха го безцеремонно. Той не се и опита да върви сам, затова го повлякоха към широк отвор. В средата на ствола беше издълбана просторна стая и Томас тупна на пода. Тресеше се от облекчение.

Скоро около него настана суетене, но той дори не поглеждаше. Стискаше клепачи, за да се съсредоточи в твърдата устойчивост на пода и болката от отново нахлулата кръв в ръцете и пръстите му. Това беше истинско мъчение, но той го понасяше мълчаливо, стиснал зъби. Скоро усети боцкане в китките, струваше му се, че пръстите му са се сгорещили и подули. Сви ги непохватно като куки.

Отвори очи.

Лежеше на полирано дърво, точно в средата на безбройните му концентрични окръжности. Заради тези годишни пръстени в дървесината изглеждаше, че цялата стая се събира към него, проснат върху кръг на мишена. Ръцете му бяха неестествено вцепенени, но той се насили и се подпря, за да седне. Чак тогава се вторачи в китките си. Макар и ожулени от впилото се въже, по тях нямаше кръв.

„Ама че негодници…“

Вдигна глава и се огледа ядно.

Кухината беше широка двайсетина стъпки и наглед заемаше целия ствол. Единствената пролука беше отворът, през който Томас залитна навътре. Виждаше зад него нощната тъма. Стаята обаче беше ярко осветена от факли, загнездени в стените. Те горяха без дим, а и не се смаляваха. Гладките стени блестяха като лакирани, но високият таван беше от сурово, недокоснато дърво.

Петима от обитателите на поселището стояха около Томас в кухината — трима мъже, сред тях онзи с венеца от листа, и две жени. Всички носеха наметала, прилепващи по тялото, но с различни цветове. До един бяха по-високи от Томас. Това го потисна и той се изправи бавно, като пусна раницата си на пода.

Тъкмо тогава влезе мъжът, който предвождаше групата долу, след него се появи и Атиаран. Не личеше да са й сторили зло, но също изглеждаше изтощена и потисната, като че катеренето и недоверието бяха изсмукали силите й. Когато видя Томас, тя застана до него.

— Само двама ли са, Соранал? — попита едната жена.

— Да — потвърди придружителят на Атиаран. — Бдяхме, но нямаше други, когато тези двамата прекосиха южната поляна. Съгледвачите не ни известиха за други странници из хълмовете.

— Съгледвачи ли? — обади се Атиаран. — Не знаех, че народът ви се нуждае и от съгледвачи.

Жената пристъпи към нея.

— Атиаран, спътнице на Трел, познаваме хората от каменното поселище Митил, откакто се завърнахме на Земята през новата епоха. Някои от нас помнят и предишното ти идване тук. Знаем кои са приятелите ни и ценим тяхната дружба.

— Но с какво сме заслужили да се отнесете така с нас? Ние дойдохме тъкмо да търсим приятели.

Жената не й отговори направо.

— Тъй като всички сме чеда на Земята и опасността за нас е заплаха за всички ни, ще се опитам да смекча обидата от нашите постъпки, като ги обясня. Ние, дошлите тук, в сърцевината на дървото, сме старейшините на поселището и предвождаме обитателите му. Аз съм Лора, дъщеря на Анамар. С мен са още — започна да кима поред — Омурнил, дъщеря на Мурнил, Соранал, син на Тилър, Падриас, син на Мил, Малинър, син на Вейнин, и Барадакас, който е хайрбранд на лилианрил — посочи тя мъжа с венеца от листа на главата. — Ние решихме да оттеглим доверието си и ще ви кажем причините. Виждам, че търпението ви се изчерпва — малко по-остро заговори Лора. — Добре, няма да ви отегчавам с цялата история за пагубния вятър, който понякога вее откъм Грейвин Трендор. Няма да описвам свирепите бури, нито ще ви покажа трупа на трикрилата птица, умряла над поселището, не ще умувам и има ли истина в слуховете за убийства, стигнали до ушите ни. Но едно мога да ви кажа — не всички слуги на Сивия убиец са мъртви. Убедени сме, че при нас беше дошъл един от Бесовете.

Самото споменаване носеше дъх на опасност, което накара Томас да се озърне припряно, все едно се опитваше да открие дебнеща заплаха. Отначало не разбра смисъла на чутото, но щом видя как се наежи Атиаран и подскачащото мускулче на челюстта й, той проумя — жителите на поселището се опасяваха, че и те двамата са Бесове.

— Но това е нелепо — изтърси той, преди да се усети.

Старейшините не му обърнаха внимание. След кратко мълчание Соранал продължи казаното от Лора:

— Онзи ден, малко след пладне, когато нашите хора бяха заети с обичайните си дела, а децата си играеха по горните клони на дървото, в поселището дойде странник. Два дни преди това последната враждебна буря откъм Грейвин Трендор беше секнала внезапно и задуха добър вятър. И когато се появи чужденецът, на душите ни стана леко, защото си помислехме, че в незнайна за нас битка е постигната победа за доброто на Земята. По външност мъжът беше жител на каменно поселище и ни каза, че името му е Джеханум. Посрещнахме го с гостоприемството, което множи радостта на Земята. Не намирахме причина да се усъмним, макар че децата го отбягваха с необясним страх и сълзи. Жалко че невръстните бяха по-зорки от зрелите.

— От устата му чувахме зли намеци, също и лукав присмех към нашите занаяти и обичаи. Не намирахме отговор, защото не забравяхме за Мира и търпяхме първия ден.

— А през това време от неясни подмятания той премина към откровени предсказания за гибел и разруха. Тъй че накрая го призовахме в сърцевината на дървото пред старейшините. Изслушахме каквото имаше да ни каже — все думи на злорадство и охулване на всичко на Земята. Тогава погледите ни се проясниха и му предложихме изпитанието на ломилиалор.

— Атиаран, ти си чувала за ломилиалор, Висшето дърво, нали? — за пръв път се обади Барадакас. — Има много прилики между него и оркрест, който е част от радхамерл. Произхожда от Първичното дърво, от което е направен и Жезълът на закона.

— Ние обаче не успяхме да го подложим на изпитанието — пак заговори Соранал. — Щом Джеханум зърна висшето дърво, отскочи и побягна. Преследвахме го, но той ни изненада, защото свикнали с покоя, не бяхме готови за подобни злощастия. А и по пъргавина далеч ни превъзхождаше. Изплъзна ни се и пое на изток. — Той въздъхна и добави: — Оттогава мина само ден, но случилото се ни накара да си припомним, че трябва да браним Земята.

— Чух и разбрах — промълви Атиаран. — Моля ви да ми простите гнева. Говорих прибързано от незнание. Но нали сега виждате, че не сме от близките на Сивия убиец?

— В теб, Атиаран, спътнице на Трел — отговори Лора, взряна в жената от каменното поселище, — можем да видим и много тъга, и много храброст. Но този, който дойде с теб, е недостъпен за нас. Може би се налага Томас Ковенант да остане наш пленник.

— Меленкурион! — изрече Атиаран. — Да не сте посмели! Не разбирате ли? Не го ли огледахте добре?

Старейшините си отдъхнаха и промърморените думи показаха колко тревожно е било очакването. Соранал пристъпи към Атиаран, протегнал дясната си ръка с дланта нагоре в приветствие.

— Сега видяхме и чухме, Атиаран, спътнице на Трел. Ти спомена име, с което един Бяс никога не би си послужил, за да спаси друг странник.

Той я дръпна полека встрани от Томас, който изведнъж се почувства уязвим. За пръв път си призна колко е свикнал да разчита на присъствието и водачеството й, ако ще и без никакво дружелюбие. Сега обаче не беше настроен да чака бездейно опасностите. Напрегна се, готов да отскочи накъдето е нужно. Очите му се взряха поред в лицата срещу него.

— Джеханум изрече много предсказания — започна Лора — и сега си струва да повторя едно от тях. Каза ни, че страшно зло в облика на Берек Полуръкия идвало към нас от юг. И ето че пред нас… — тя посочи с бледата си ръка към Томас и гласът й се изостри от враждебността — … виждаме странник, напълно чужд на Земята, лишен от пръсти на дясната си ръка, но пък с пръстен от бяло злато на лявата. И няма съмнение, че носи на Владетелите вести за гибел и обреченост.

Атиаран отвърна настойчиво:

— Не си позволявайте да отсъждате и помнете Клетвата. Вие не сте Владетели. А мрачните слова могат да бъдат и предупреждение, не злонамерени пророчества. Нима се доверявате на думите на един Бяс?

Барадакас леко сви рамене.

— Ние отсъждаме за човека, не за вестите, които носи.

Пресегна се зад гърба си и взе гладък дървен прът, дълъг три стъпки. Държеше го по средата внимателно и с голяма почит.

— Това е ломилиалор.

Когато каза думата, дървесината лъсна, сякаш обсипана с роса.

„Що за щуротия?“, чудеше се Томас, докато се опитваше да предусети какво ще последва. Но този хайрбранд го свари неподготвен. Протегна ръка и подхвърли парчето дърво към него.

Томас се дръпна наляво и посегна с дясната ръка, но не му стигнаха пръсти да го стисне здраво. Прътът падна на пода със странно дрънчене.

За миг никой не помръдна, докато осмислят случката. После старейшините произнесоха в хор решението си, прозвучало с необратимостта на смъртна присъда.

— Висшето дърво го отхвърли. Той е зло за Земята.