Прокобата на Господаря Гад

7. Лина

Сам в нощта, защото не можеше да сподели отприщените чувства на хората от поселището, Томас изведнъж се почувства заплашен, хванат в капан. Струваше му се, че мракът притиска дробовете му, не му стигаше въздух. Обземаше го страхът на прокажения от тълпи, от непредсказуеми постъпки. „Берек!“, изсумтя той язвително. Тези хора искаха от него да бъде герой. Скован от неприязън, той се махна по-надалеч от сборището и закрачи сърдито между къщите, сякаш самото поселище го беше оскърбило непоносимо.

„Берек! — Гръдният му кош се изду от яд, щом отново се сети за името. — Необуздана магия!“ Нелепост… Тези хора не разбираха ли, че е болен от проказа? Едва ли имаше нещо по-непосилно за него от геройствата, които приписваха на Берек Полуръкия.

Но Господаря Гад беше казал: „Намислил е да бъдеш последният ми противник… Избра те да ме унищожиш“.

Уплашен и неуверен, Томас съзираше накъде може да го поведе съновидението — виждаше се въвлечен против волята си в стълкновение с Презиращия.

Що за клопка? То се знае, не можеше да се нагърби с ролята на герой в някаква измислена война. Не би си позволил да се увлече чак толкова — това би било самоубийство. Но нямаше как и да избяга от този сън, без да го преживее, не би успял да се върне в действителността, без да се събуди. Досещаше се какво ще го сполети, ако не прави нищо и само се опитва да съхрани разсъдъка си. Още преди да се отдалечи много от светлините на площада, усещаше как тъмата напира към него, кръжи с широки криле над главата му.

Спря тромаво и се подпря на близката стена, преди да притисне длани към челото си.

— Не мога… — изпъшка.

Всичките му надежди тази Земя да изцели чудодейно импотентността му, да облекчи някак и измъчената му душа, се изпепеляваха.

Не можеше да продължи.

Не можеше да спре.

„Какво ми става?“

Неочаквано чу нечии забързани стъпки да го доближават изотзад. Изопна рамене в миг и видя, че Лина тича да го настигне. Светлината от подскачащата в ръцете й съдина с грейвлинг хвърляше игриви сенки по цялото й тяло. След още няколко крачки момичето спря и вдигна гърнето, за да вижда по-добре.

— Томас Ковенант, не си ли добре? — попита тя колебливо.

— Не съм! — озъби се той. — Изобщо не съм добре. Нищо не е наред след… — думите спряха за миг в гърлото му — … след развода.

Гледаше ядно, все едно предизвикваше Лина да попита какво е „развод“. Лицето й оставаше в сянка и той не знаеше как е приела избухването му. Но май у нея се пробуди вроден усет. Не засили болката му с неуместни въпроси или думи на съчувствие, само каза тихо:

— Знам място, където можеш да бъдеш сам.

Томас кимна отсечено. Ами да! Малко му оставаше да загуби власт над себе си. Гърлото му пак се стягаше от напора да упражни насилие. Не искаше никой да види какво преживява.

Лина хвана полека ръката му и тръгна към реката. Под мъждукащите звезди стигнаха до брега на Митил и тръгнаха по течението. Около километър по-нататък имаше стар каменен мост, лъснал черно, сякаш току-що се беше надигнал от водата, за да послужи на Ковенант. Това му хрумна толкова неочаквано, че той се закова на място. Виждаше в каменната дъга подобие на праг — още трудни решения дебнеха сред тъмните хълмове зад отсрещния бряг.

— Къде отиваме? — попита сопнато Томас.

Боеше се, че мине ли веднъж по моста, сам няма да се познае след завръщането си.

— На другия бряг — отвърна Лина. — Там ще намериш уединение. Нашите хора рядко прекосяват Митил. Говори се, че западните планини са неприветливо място, че злото в Убежището на прокобата отвъд тях е извратило духа им. Аз обаче обикалях из западната долина надлъж и шир, за да се взирам в камъните и да търся образи в тях чрез суру-па-мерл, но не се натъкнах на нищо лошо. Наблизо има кътче, където никой няма да те безпокои.

Колкото и стар да изглеждаше мостът, Томас се взираше в него недоверчиво. Каменната му зидария не беше скрепена с хоросан и сякаш го поддържаха само мъждивите, измамни сенки от звездна светлина. Когато стъпи на моста, очакваше да се подхлъзне или камъните да потреперят. Но сводът над реката се оказа здрав. Той спря по средата, опря се на ниския парапет и се вторачи надолу.

Водата си течеше черна под него и бълбукането й звучеше подобно на молитва за опрощение по пътя към морето. Томас се вглеждаше напрегнато, все едно се надяваше да почерпи смелост от нея. Не можеше ли просто да загърби всичко, което го застрашаваше, да пренебрегне невъзможния избор, безумното положение, в което се озова? Защо да не се върне в каменното поселище и да се престори с безгрижно коварство, че е прероденият Берек Полуръкия?

Не можеше, защото беше прокажен. Имаше лъжи, които просто не му беше по силите да изрече.

Изведнъж му прималя — осъзна, че удря с юмруци по парапета. Тутакси вдигна длани към очите си и се помъчи да види дали не се е наранил, но не различи нищо на светлината на звездите.

Обърна се намръщен и тръгна след Лина към западния бряг на Митил.

Момичето го поведе право натам, после свърна надясно по стръмнина и се спусна отново към реката по тясна клисура. Вървяха предпазливо по неравното дъно на клисурата, все едно пазеха равновесие по разнебитения кил на изхвърлен от вълните платноход. Малкото дървета стърчаха от стръмните склонове подобно на килнати греди. Близо до реката имаше равна ивица пясък, преминаващ плавно в плосък каменист нос, навлязъл във водата. Митил сякаш недоволстваше от стесненото си русло и шумът кънтеше нагоре в дефилето досущ като морски вятър, веещ през останките на призрачен кораб.

Лина спря на пясъка, отпусна се на колене, издълба плитка ямичка и изсипа в нея огнените камъчета от гърнето. Те грейнаха по-ярко и в края на клисурата затрепкаха жълти отблясъци. Скоро Томас усети равномерна топлина. Тя го подсети, че нощта е хладна — в такава нощ е най-приятно да седиш край огън. Приклекна до блещукащите камъчета с последно остро потреперване от преодоляния истеричен пристъп.

Лина се отдръпна към реката и застана на малкия нос. Там силуетът й тъмнееше, но Томас виждаше, че е вдигнала лице към небето.

Погледът му последва нейния нагоре по черния лик на планината. Луната изгряваше. Над каменния ръб звездите избледняваха в сребристо сияние, а от сенките им долината притъмня още повече. Но те скоро се оттеглиха навътре в пролома и лунните лъчи огряха реката с блещукането на старо сребро. И когато пълната луна се показа над планината, обгърна главата и раменете на Лина в бял ореол като милувка. Застанала до водата, тя се взираше в нощното светило и Томас я наблюдаваше с чудата мрачна ревност, сякаш момичето се канеше да прекрачи съдбовна черта, която принадлежеше на самия него.

Накрая, щом лунната светлина обля и долината на изток, Лина наведе глава и се върна при изсипания в ямичката грейвлинг. Без да поглежда към Томас, тя попита тихо:

— Да си вървя ли?

Томас пак усети боцкане в дланите, все едно му се щеше да я зашлеви заради дързостта да допусне, че би могла и да остане. Но той се боеше от нощта и не искаше да я изтърпи сам. Стана непохватно и се отдалечи малко от нея. Позяпа намръщено склоновете на пролома и се постара гласът му да звучи безучастно.

— Какво искаш?

Отговорът й беше спокоен и уверен.

— Искам да знам повече за теб.

Той трепна и сгуши глава, сякаш към него посегнаха нокти. Побърза да се изправи.

— Питай.

— Женен ли си?

Томас се извъртя към Лина, все едно го бе намушкала с нож в гърба. Щом зърна яростния смут в очите му и оголените зъби, тя се извърна. Той разбра, че лицето му пак го предава. Изобщо не беше искал да се разкриви толкова злобно. Опитваше се да се сдържа, да не се издава… поне пред нея. Но пък момичето изостряше объркването му повече от всичко друго наоколо. Овладя се с мъка и отвърна остро:

— Да… Не! Няма значение. Защо питаш?

Под сърдития му поглед Лина се отпусна на пясъка, наблюдавайки го изпод вежди. Отначало не продума и Томас закрачи напред-назад по брега. Опипваше и подръпваше свирепо брачната халка на пръста си.

След малко момичето заговори някак отнесено:

— Един мъж желае да се ожени за мен — Триок, син на Тулер. Още не съм съзряла за брак, но той ме ухажва отсега, та като му дойде времето, да не избера друг. Само че ако можех да се омъжа днес, нямаше да избера него. О, той е добър човек посвоему — свестен пастир, който храбро брани добичетата си. И дори е по-висок от повечето мъже тук. Но по света има толкова чудеса, толкова сили за опознаване, толкова хубост за споделяне и сътворяване… а и аз още не съм видяла ранихините. Не мога да се омъжа за човек, който не иска от жена си нищо повече от уменията в суру-па-мерл. Предпочитам да замина за Средището на знанията, както е постъпила майка ми Атиаран, и да остана там, пред каквито ще изпитания да ме изправи Знанието, и накрая да бъда Владетелка. Говори се, че и това можело да се случи. Ти как мислиш?

Томас не се и опитваше да я слуша. Изливаше в усилено крачене по пясъка яростта и покрусата си от нежеланите спомени за Джоан. И Лина, и посребрената нощ в тази Земя бледнееха пред изгубената му любов. Изведнъж откри колко кухо и празно е това съновидение, сякаш дръпната завеса откри пред мисления му взор пустош, въплътила мъченията на проказата. Всичко това не беше истинско — сам си беше навлякъл тези преживелици в подсъзнанието като неволен изблик на гнева срещу болестта и загубата. „Сам! — изпъшка Томас. — Защото съм отхвърлен ли? Толкова ли е страшно да те отбягват? По дяволите! Стига толкова!“ Трудно сдържаше напиращия вопъл. За да се възпре, той се тръшна на пясъка с гръб към Лина и притисна коленете си с ръце. После, без да го е грижа дали гласът му трепери, подхвърли:

— И как са женят хората от вашия народ?

Момичето отговори охотно:

— Ами просто е, щом мъжът и жената вече са се избрали един друг. Сближат ли се, казват пред Кръга на старейшините, че искат да се оженят. Старейшините изчакват да мине веднъж кръговратът на сезоните, за да се уверят, че приятелството им е трайно и няма потайна ревност или забравени обещания да вгорчат живота им в идните години. Накрая всички от поселището се събират, старейшините прегръщат двамата и ги питат: „Искате ли да споделите живота си в радост и скръб, в труд и отдих, в покой и несгоди, за да обновите Земята?“. Двамата отвръщат: „Сливаме живот с живот и решаваме заедно да приемем благослова и служенето на Земята.“ — Тя помълча и продължи: — Тогава хората от поселището извикват в един глас: „Това е добро! Нека има живот, радост и сила, докато трае времето!“. После денят минава във веселба, а двамата играят с другите нови игри, танци и песни, за да не секва щастието в поселището, за да не изчезне общата радост от Земята. — Лина пак се замисли за миг. — Майка ми Атиаран и баща ми Трел се събрали в славен ден. Старейшините, които ни поучават, често са ни говорили за него. През времето на очакването Трел се катерел из планините всеки ден, дирел по забравени пътеки и изгубени пещери, скрити свлачища и скорошни разломи, за да намери камъка оркрест — скъпоценна скала с разнообразна сила. Защото в онези дни над южните равнини тегнела засуха и животът в каменното ни поселище щял да замре заради глада.

— Но тъкмо преди деня на съчетаването им той открил своето съкровище — късче оркрест, по-малко и от юмрука му. Така в миговете на радост, след като изрекли обредните слова, той и Атиаран спасили поселището. Докато тя напявала проникновена молитва към Земята — песен, позната в Средището на знанията, но отдавна забравена от нашите хора, Трел разтрошил парченцето с могъщите си пръсти. И когато камъкът се разпаднал на прах, в планините отекнали гръмотевици, макар да не се виждали никакви облаци, а от прахта на дланта му изскочила мълния. Синьото небе тутакси потъмняло от буреносни облаци и завалял проливен дъжд. Така свършил гладът, а хората от поселището се усмихвали на идните дни, сякаш се били преродили.

Макар да стискаше коленете си с все сила, Томас не можеше да се отърве от заслепяващата го ярост. Джоан! Разказът на Лина му звучеше като гавра с неговите мъки и провали.

„Не мога…“

Долната му челюст се скова от усилието да каже дори една дума. Тогава той се изправи рязко и се хвърли към реката. Наведе се и откопчи камък от пясъка. Изтича на малкия нос и запрати камъка колкото можа надалече във водата.

„Не мога…“

Чу се слаб плясък, но звукът тутакси потъна в равнодушното бълбукане на реката. Вторачен във водата, Томас отначало изричаше думите тихо:

— Сватбеният ми подарък за Джоан бяха чифт ботуши за езда. — Тръсна глава свирепо и изкрещя: — Ботуши за езда! Учудва ли те сега моята немощ?

Не виждаше как зад гърба му недоумяващата Лина се изправи и тръгна към него, протегнала едната си ръка, сякаш за да уталожи с милване скованите от буйството мускули на гърба му. Тя обаче спря на няколко крачки от Томас, чудейки се какви думи подхождаха в този миг. След малко прошепна:

— Какво сполетя твоята жена?

Раменете му трепнаха силно и той процеди глухо:

— Няма я.

— Как умря?

— Не тя умря… а аз. Напусна ме. Разведе се с мен. Обърна ми гръб, когато се нуждаех от нея.

Лина даде воля на възмутеното си смайване:

— Но защо да се случва това, докато още има живот?!

— Аз не съм жив. — Момичето чуваше как гласът му изтънява от бяс. — Прокажен съм! Нечист изгнаник. Прокажените са грозни и мръсни. Гнусни.

Тя изпадна в ужас от думите му и възрази:

— Как тъй?! Ти не си… гнусен. Що за свят се осмелява да ти причини това?

Мускулите в раменете му се свиха още по-стегнато, все едно Томас беше стиснал за гушата някой от изтезаващите го демони.

— Истина е. Такива са фактите. Това убива, ако си позволиш да не повярваш. — Томас махна с ръка към реката, сякаш искаше да я заличи, и избълва: — Ама че кошмар!

Лина се изпълни със смелост.

— Аз пък не вярвам! Може твоят свят да е такъв, но Земята… Земята е истинска.

Гърбът му изведнъж застина и той каза с неестествено спокойствие:

— Ти да ме подлудиш ли искаш?

Заплахата в гласа му стресна Лина и тя замръзна на мястото си. За миг се поколеба, стори й се, че реката и проломът се затварят около нея като челюстите на капан. После Ковенант се извъртя и бузата й изтръпна от плесницата.

От силата на удара момичето залитна към осветената от грейвлинга ямичка. Томас се хвърли към нея със свирепо разкривено лице. Лина се задържа на крака и с оцъклени от страх очи го видя ясно — не се съмняваше, че той е решил да я убие. Прималя й и остана да стои стъписана и безпомощна пред него.

Пръстите му се вкопчиха в туниката й и я раздраха като тънко було. Лина не можеше да помръдне. Томас се вторачи във високите, съвършени гърди и в късата долна дреха. В очите му изплува мрачно ликуване като от разкрит подъл заговор. Стисна рамото й с лявата си ръка, а с дясната съдра и последното парче плат, после я бутна на пясъка.

Сега момичето понечи да се възпротиви, но смазващата уплаха я вцепеняваше.

Миг по-късно тежестта му я притисна, болка като заслепяващ огън прониза слабините й и най-сетне прекъсна мълчанието й с писък. Но тя вече знаеше, че е късно. Това, което нейният народ смяташе за дар, просто й беше отнето.

Само че Томас не се чувстваше насилник. Оргазмът го погълна, все едно беше паднал в река, залята от лава. Задушаваше се в страстта си и малко оставаше да изпадне в несвяст. Времето остана някъде встрани, лежа неподвижно секунди или часове… часове, през които неговият свят можеше да се срине на прах, но той нямаше да забележи.

Най-сетне си спомни за мекотата на тялото под него, усети как потръпва от хлипането. Надигна се с мъка. Сведе поглед към Лина в сиянието на грейвлинга и видя кръвта по бедрата й. Внезапно усети световъртеж сякаш се бе озовал на ръба на бездна. Изтича на криволици към реката, просна се на скалата и тежко избълва всичко от корема си във водата. Митил отнесе тутакси повърнатото, все едно нищо не е било.

Томас не шаваше, победен от изтощението на съсипаните си нерви. Не чу Лина да става, да взема разкъсаните си дрехи, да говори или да се изкатерва по пълния с отломки пролом. Не чуваше нищо освен нескончаемата жалба на реката… Не виждаше нищо освен пепелта от прегорялата страст… Не усещаше нищо освен влагата на камъка, намокрила бузите му вместо сълзи.