Прокълната кръв

1. ОСЕМТЕ ДИАМАНТА

Това, което блестеше в тревата на пет-шест крачки от боядисаната в синьо тухлена стена, наистина се оказа диамант. Беше малък, не повече от четвърт карат. Пуснах го в джоба си и се заех да претърсвам поляната възможно най-старателно, макар че все пак не запълзях на четири крака. Бях преровил един-два квадратни метра, когато входната врата на семейство Легет се отвори. На най-горното широко каменно стъпало застана някаква жена и ме загледа отвисоко с добронамерено любопитство. Беше моя възраст — около четирийсетгодишна, с тъмноруса коса, приятно кръгло лице и розови бузи с трапчинки. Облечена бе в бяла домашна роба на светлолилави цветчета. Спрях да ровичкам из тревата, приближих се до нея и попитах:

— Вкъщи ли си е мистър Легет?

— Да. — Гласът й бе спокоен като лицето й. — При него ли сте дошли?

Отговорих положително. Тя ми се усмихна.

— И вие ли сте детектив?

Признах си. Тя ме отведе в една стая на втория етаж, издържана в зелени, оранжеви и кафяви тонове, настани ме в тапицирано с плътна коприна кресло и отиде да извика мъжа си от лабораторията. Докато чаках, огледах стаята и прецених, че килимът в убит оранжев цвят, върху който бях стъпил, по всяка вероятност наистина бе ориенталски и много стар, че мебелите от орехово дърво не са били струговани на машина, а японските гравюри по стените едва ли са били подбрани от някоя целомъдрена девица. Едгар Легет влезе в стаята с думите:

— Извинете, че ви накарах да чакате, но чак сега можах да се откъсна от работата. Научихте ли нещо?

Гласът му бе неочаквано груб, стържещ, макар че държането му беше дружелюбно. На вид беше четирийсет и няколко годишен, мургав, мускулест, строен, среден на ръст, с изправена стойка. Щеше да е направо хубав, ако тъмното му лице не бе дълбоко набраздено от остри бръчки на челото и от ноздрите до ъгълчетата на устата. Къдравата му, доста дълга коса се виеше над и около широкото му набраздено чело. Червеникавокафявите очи изглеждаха необикновено бляскави зад очилата с рогови рамки. Носът му бе дълъг, тънък, леко орлов. Устните — тънки, някак си остри, подвижни над малката кокалеста брадичка. Черният костюм беше с елегантна кройка и изрядно поддържан.

— Още не — отвърнах на въпроса му. — Аз не съм полицай, а частен детектив — от агенция „Континентал“. Наети сме от застрахователната компания и едва сега започвам разследването.

— Застрахователната компания ли?

Той, изглежда, се изненада, защото повдигна черните си вежди над тъмните дъги на очилата.

— Аха. Не ви ли…

— А, да, разбира се. — Прекъсна ме с усмивка, като махна леко с ръка — дълга, тясна, с надебелени връхчета на пръстите, грозна като повечето ръце, с които много се работи. — Разбира се, не може да не са били застраховани. Не се сетих. Диамантите не бяха мои, както сигурно знаете. Бяха на Холстед.

— „Холстед и Бошан“? От застрахователната компания почти нищо не ми казаха. За оценка ли ви ги бяха дали?

— Не, използвах ги за едни опити. Холстед знаеше, че работя със стъкло — оцветявам го, нанасям му разноцветни петна или го боядисвам, след като е било произведено, — и го заинтригува възможността да се приложи този процес върху диаманти, най-вече, за да се подобри цветът на камъните, да се премахнат жълтеникавите и кафеникави оттенъци, а сините да се подчертаят. Помоли ме да опитам и преди пет седмици ми даде диамантите, за да започна работа. Бяха осем на брой и нито един не бе кой знае колко ценен. Най-големият тежеше малко повече от половин карат, някои по четвърт и с изключение на два всички бяха с лоши цветове. Това са камъните, които откраднаха.

— Значи опитите ви излязоха безуспешни? — попитах аз.

— Откровено казано, не постигнах никакъв напредък. Работата е твърде деликатна, а материалът — прекалено твърдоглав.

— Къде ги държахте?

— Обикновено ги оставях ей така, на видно място — разбира се, винаги в лабораторията, — но от няколко дни стояха затворени в шкафа. Откак приключих с последните безуспешни опити.

— А кой знаеше за опитите ви?

— Всички — не беше необходимо да ги пазя в тайна.

— От шкафа ли ги откраднаха?

— Да. Тази сутрин намерихме входната врата отворена, чекмеджето на шкафа разбито, а диамантите бяха изчезнали. Полицията откри следи по кухненската врата. А ние снощи нищо не чухме. Друго откраднато няма.

— Когато слязох долу тази сутрин — обади се мисис Легет от прага на стаята, — входната врата беше открехната. Качих се и събудих Едгар. Претърсихме къщата и видяхме, че диамантите са изчезнали. Полицията е на мнение, че човекът, когото видях, трябва да е бил крадецът.

Попитах кой е този човек.

— Това беше снощи, някъде към полунощ. Когато отворих прозореца на спалнята, преди да си легна, на ъгъла видях един мъж. Не мога да твърдя дори и сега, че във външния му вид имаше нещо особено. Стоеше, и сякаш чакаше някого. Гледаше насам, но и през ум не ми мина, че наблюдава къщата. Видя ми се над четирийсетгодишен, доста нисък и пълен — горе-долу с вашата фигура, — но с щръкнали черни мустаци и много бледо лице. Шапката и палтото му бяха тъмни — кафяви, струва ми се. Според полицията това е същият мъж, когото и Габриел е видяла.

— Кой?

— Дъщеря ми Габриел — поясни тя. — Като се прибирала късно една вечер — мисля, че в събота, — видяла един мъж и й се сторило, че излязъл от нашата врата. Но не била сигурна и повече не се сетила за него, докато не стана кражбата.

— Бих искал да поговоря с нея. У дома ли си е? — Мисис Легет отиде да я повика. Аз се обърнах към мъжа й: — Диамантите монтирани ли бяха?

— Не, разбира се, не бяха монтирани. Държах ги в малки пликчета, на които пишеше „Холстед и Бошан“. Всеки в отделен плик, а с молив бях отбелязал номера и теглото на камъка. Пликовете също изчезнаха.

Мисис Легет се върна заедно с дъщеря си — около двайсетгодишно момиче с бяла копринена рокля без ръкави. Беше средно на ръст и изглеждаше по-слабо, отколкото бе всъщност. Косата му беше къдрава като на бащата и не по-дълга от неговата, но доста по-светлокестенява. Брадичката му бе остра, а кожата — изключително бяла и гладка. Единствено зеленокафявите очи бяха големи — челото, устата и зъбите ми се видяха забележително дребни. Станах, за да й бъда представен, и я попитах за мъжа, когото бе видяла.

— Не съм убедена, че е излязъл оттук — отвърна тя. — Нито дори, че е вървял по ливадата отпред. — Говореше намусено, сякаш не обичаше да й задават въпроси. — Само останах с това впечатление, а всъщност го видях, на улицата.

— Как изглеждаше?

— Не мога да ви кажа. Беше тъмно. Аз бях в колата, а той вървеше по улицата. Не го разгледах. По фигура приличаше на вас. Ако питате мен, може да сте били и вие.

— Да, но не съм бил аз. В събота вечерта ли стана това?

— Да. По-точно сутринта.

— По кое време?

— Някъде около три часа или дори по-късно — нетърпеливо отвърна момичето.

— Сама ли бяхте?

— Не бих казала.

Попитах с кого и най-сетне изкопчих името му — Ерик Колинсън я бил докарал с колата си. Помолих да ми каже къде да го намеря. Тя се навъси, поколеба се и накрая отговори, че работел във фирмата на борсовите посредници „Спиър, Камп и Дъфи“. След това заяви, че главата я цепела от болка и се надявала да я извиня, тъй като едва ли съм имал повече въпроси. И без да дочака отговора ми, напусна стаята. Когато се обърна, забелязах, че ушите й нямаха мека част, а горе бяха странно заострени.

— Какво ще кажете за прислугата? — попитах мисис Легет.

— Имаме само една прислужничка — Мини Хърши. Тя е негърка. Не нощува тук и съм убедена, че не е забъркана в тая история. Вече близо две години работи при нас и мога да гарантирам, че е честно момиче.

Казах, че бих искал да поговоря с нея, и мисис Легет я повика. Беше дребна, жилеста мулатка, с прави черни коси и индиански черти на лицето. Много учтиво и упорито твърдеше, че няма нищо общо с кражбата на диамантите, а за самия обир научила, като дошла рано сутринта. Даде ми адреса си — в негърския квартал на Сан Франциско.

Качих се заедно с Легет и жена му горе в лабораторията — просторно помещение, което заемаше почти целия трети етаж. На бялата стена между прозорците висяха диаграми. Дъсченият под беше гол. По-голямата част от стаята беше заета от рентгенов апарат или нещо подобно, четири-пет по-малки машини, широк умивалник, огромна маса, покрита с поцинкована ламарина, няколко по-малки масички с порцеланови плотове, долапи, етажерки със стъклария и какво ли не още. Шкафът, от който бяха задигнати диамантите, беше стоманен, боядисан в зелено, с шест чекмеджета с обща заключалка. Второто от горе на долу, в което са били диамантите, зееше отворено. Ръбът му бе нащърбен — там, където между него и рамката е бил пъхнат лост или длето и е било насилено. Останалите бяха заключени. Легет ми обясни, че насилственото отваряне на отделението с диамантите заклещило ключалката и сега трябвало да повика майстор, за да отвори останалите пет.

Слязохме долу и прекосихме някаква стая, която мулатката тъкмо чистеше с прахосмукачка. Оттам влязохме в кухнята. Задната врата и рамката й носеха същите следи, както и шкафът — явно е бил използван един и същ инструмент. Като приключих с огледа, извадих диаманта от джоба си и го показах на Легетови.

— Този от откраднатите ли е?

Той го пое с два пръста от дланта ми, вдигна го към светлината, обърна го, за да разгледа и двете му страни, и рече:

— Да. Познах го по ей това мътно петънце. Къде го намерихте?

— Отвън в тревата.

— Аха, значи в бързината нашият крадец е изтървал част от плячката.

Казах, че се съмнявам в това. Легет събра вежди зад очилата си, изгледа ме с присвити очи и попита рязко:

— А вие какво мислите?

— Според мен нарочно е бил поставен там. Прекалено много е знаел вашият крадец. Знаел е към кое чекмедже да се насочи. Не си е губил времето другаде. Ние, детективите, почти винаги казваме, че работата е била свършена от вътрешен човек, защото ни е най-лесно да открием жертва на самото местопрестъпление. Но в случая наистина не виждам друго обяснение.

На прага се появи Мини — все така с прахосмукачката в ръка, — ревна и взе да твърди през сълзи, че тя била честно момиче и никой нямал право да я обвинява в каквото и да било, че ако сме искали, да сме претърсели къщата й, но как смеем, само защото била цветнокожа и така нататък, и така нататък. Повечето от думите й останаха неразбрани, защото прахосмукачката продължаваше да бръмчи в ръката й, а и тя хълцаше, докато говореше. Сълзи се стичаха по бузите й. Мисис, Легет се приближи до нея, потупа я по рамото и рече:

— Хайде, хайде. Не плачи, Мини. Знам, че нямаш нищо общо с тази работа. Всички знаем. Хайде, недей.

След малко момичето спря да плаче и се качи на горния етаж.

Легет бе седнал на ръба на кухненската маса.

— Подозирате някой от къщата ли? — попита.

— Или някой, който е бил тук.

— Кого?

— Засега никого.

— Това значи всички — всички ние, нали? — усмихна се той и ми показа бели зъби, дребни почти колкото на дъщеря му.

— Хайде да огледаме поляната отпред — предложих аз. — Ако открием още диаманти, тогава ще призная, че съм сбъркал и че никой от къщата не е замесен.

На път за външната врата срещнахме Мини Хърши в бежово палто и с виолетова шапка, която идваше да каже довиждане на господарката си. Със сълзи в гласа тя заобяснява, че нямало да работи там, където я подозирали, че краде. Била честна като всички останали, дори повече, и имала също толкова право да бъде уважавана, затова ако не можела да си получи заслуженото в един дом, щяла да опита в друг, защото знаела места, където хората нямало да я обвиняват, че краде, след като им е работила две дълги години, без да вземе без позволение и филийка хляб. Мисис Легет започна да я увещава, да я моли, да й се кара, да й заповядва, но нищо не помагаше. Мулатката бе решила твърдо и си тръгна. Мисис Легет ме погледна и като се опита да докара строго изражение на приятното си лице, ми каза с много укор:

— Видяхте ли какво направихте!

Казах, че много съжалявам, и двамата с мъжа й излязохме да огледаме поляната. Не намерихме повече диаманти.

2. ДЪЛГОНОСИЯТ

Около два часа разпитвах из квартала и се опитвах да науча нещо за мъжа, когото мисис и мис Легет бяха видели. Не ми провървя с него, но затова пък научих, че е имало и друг. Някоя си мисис Пристли — бледа, възрастна жена, която почти не можеше да се движи и която живееше през три къщи от семейство Легет — първа спомена за него. Нощем често не можела да заспи и седяла до прозореца. На два пъти го зърнала. Млад — както й се сторило — и вървял, с протегната напред глава. Уличното осветление било твърде слабо, за да може да опише светъл ли е, тъмен ли е и с какви дрехи е бил облечен. За пръв път го видяла преди една седмица. Пет-шест пъти минал напред-назад по отсрещния тротоар в промеждутъци от петнайсет-двайсет минути и все гледал насам, където са къщите на мисис Пристли и на семейство Легет. Първия път минал между единайсет и дванайсет часа, а последния път наближавало един. Няколко нощи по-късно, в събота, го видяла отново, само че този път не се разхождал, а бил застанал на долния ъгъл и гледал нагоре към улицата. Наближавало полунощ. След половин час си тръгнал и тя повече не го видяла.

Мисис Пристли познаваше членовете на семейство Легет по лице, но почти нищо не знаеше за тях, освен че дъщерята минавала за малко буйничка. Изглеждали свестни, но били твърде затворени. Той се нанесъл в къщата през 1921 година — сам, ако не се смята икономката му, някоя си мисис Бег. Както подразбрала мисис Пристли, сега тя работела в Бъркли у едно семейство на име Фриймандър. Мисис Легет и Габриел дошли да живеят с мистър Легет едва през 1923 година.

Предишната нощ мисис Пристли не гледала през прозореца си и затова не забелязала мъжа, когото мисис Легет бе видяла на ъгъла.

Един друг съсед — Уорън Дейли, който живееше на отсрещната страна на улицата, близо до ъгъла, където мисис Пристли зърнала мъжа — изненадал същия мъж във вестибюла си, когато заключвал външната врата в неделя през нощта. Дейли не си беше у дома, когато наминах да поговоря с него, но жена му — след като ми разказа всичко това — му се обади по телефона и ми връчи слушалката. Дейли ми каза, че мъжът стоял във вестибюла и или се криел, или наблюдавал някого на същата улица. Веднага щом Дейли отворил вратата, мъжът избягал, без да обърне внимание на въпроса: „Какво правите тук?“ Дейли ми го описа като трийсет и две-три годишен; Доста добре облечен, с тъмен костюм, с дълъг, тънък и остър нос.

Това бе всичко, което можах да измъкна от съседите. Оттам се запътих към кантората на „Спиър, Камл и Дъфи“ на Монтгомъри Стрийт и поисках среща с Ерик Колинсън.

Беше млад мъж, рус, висок, широкоплещест, загорял от слънцето, издокаран, с хубавото, не особено интелигентно лице на човек, който разбира от поло, лов, пилотаж или нещо от този род, ако не и от два такива спорта едновременно, но почти си няма представа от нищо друго. Седнахме на тапицирано с кожа канапе в приемната, която сега, след работно време, бе празна, ако не броим момчето, пишещо някакви цифри върху черната дъска. Разказах на Колинсън за кражбата и го попитах за мъжа, когото двамата с мис Легет били видели в събота през нощта.

— Доколкото можах да видя, във външния му вид нямаше нищо особено. Беше много тъмно. Нисък и набит. Мислите ли, че той ги е откраднал?

— От дома на Легет ли излезе? — попитах.

— Най-малкото идваше откъм моравата, дето е пред къщата. Видя ми се нервен — затова си помислих, че сигурно си е пъхал носа, където не му е мястото. Исках да отида при него и да го попитам какви ги върши, но Габи не ми позволи. Можело да се окаже приятел на баща й. А вие попитахте ли го? Той си пада по странните типове.

— Не беше ли малко прекалено късно за гости? — Той избегна погледа ми, затова попитах: — Колко беше часът?

— Полунощ, доколкото си спомням.

— Полунощ?

— Така се казва. Часът, когато мъртвите излизат от гробовете си и призраци плъпват по света.

— А мис Легет каза, че било след три часа.

— Ето, виждате ли! — възкликна той победоносно, сякаш ми е доказал нещо, за което сме спорили. — Тя е сляпа като къртица, а отказва да сложи очила, за да не й навредят на красотата. Постоянно прави такива грешки. И бридж играе ужасно, защото двойките ги взема за аса. Трябва да е било дванайсет и петнайсет, а тя е объркала стрелките на часовника.

Аз поцъках съчувствено с език, благодарих му и се запътих към магазина на „Холстед и Бошан“ на Гиъри Стрийт. Уот Холстед се оказа любезен, блед, плешив, дебел мъж с уморени очи. Яката на ризата явно го стягаше. Казах му с какво се занимавам и го попитах доколко познава Легет.

— Той е желан клиент, а знам също така, че е и много голям учен. Защо питате?

— Ами тази негова кражба не е много убедителна — поне в някои отношения.

— О, грешите. Искам да кажа — грешите, ако допускате, че човек от неговия калибър ще се забърка в подобна история. Слуга — да, това е възможно, често се случва, нали така? Но не и Легет. Той е учен с име. Постигнал е забележителни резултати с цветовете, а освен това притежава значително състояние, освен, ако нашият финансов отдел не е бил дезинформиран. Не твърдя, че е богат в съвременния смисъл на думата, но има твърде много пари, за да извърши такава кражба, а между нас казано, случайно ми е известно, че понастоящем има повече от десет хиляди долара в Националната банка „Симанс“. А осемте диаманта не струваха повече от хиляда — хиляда и двеста, триста долара.

— На цени на дребно, разбира се. В такъв случай на вас са ви стрували пет-шестстотин долара.

Той се усмихна.

— По-точно седемстотин и петдесет.

— Как стана така, че му ги дадохте?

— Той е наш клиент, както ви казах, и бях дочул, че е постигнал успехи със стъкло. Помислих си, че ще е направо чудесно, ако същият метод може да се приложи и към диамантите. Фицстивън — от него именно научих за опитите на Легет — се отнесе скептично, но аз прецених, че си заслужава да опитаме — и все още съм на това мнение, — затова убедих Легет да започне работа.

Фицстивън ми се стори познато име.

— Кой Фицстивън имате предвид?

— Оуън, писателят. Познавате ли го?

— Да, но не знаех, че е тук, на Западното крайбрежие. Доста нещо сме изпили заедно. Знаете ли адреса му?

Холстед го потърси в телефонния указател и ми го даде. Апартамент в Ноб Хил.

От бижутерийния магазин се отправих към квартала, където живееше Мини Хърши. Обитателите му бяха предимно цветнокожи, поради което надеждите да получа що-годе вярна информация бяха два пъти по-слаби от всеки друг път. Онова, което успях да изкопча от тях, беше горе-долу следното: Мини пристигнала в Сан Франциско от Уинчестър, щата Вирджиния, преди четири или пет години, а през последните пет-шест месеца живеела с някой си Райноу Тингли, също цветнокож. Един ми каза, че малкото име на Райноу било Ед, друг — Бил, но всички бяха единодушни, че е млад, едър, чернокож и лесно ще го позная по белега на брадичката. Също така научих, че живеел на гърба на Мини и от печалбите си на билярд; че не бил лошо момче, освен когато се ядоса, а тогава ставал нещо страшно; и че мога да го зърна всяка вечер — само че по-раничко — или в бръснарницата на Мак Заека, или в магазинчето за цигари на Гърбър Големия Крак.

Взех адресите на бръснарницата и магазинчето, върнах се в центъра и отидох право в полицията. Стаята на дежурните беше празна. Прекосих коридора и попитах лейтенант Дъф дали някой се занимава със случая Легет.

— Провери при О’Гар.

Влязох в общата стая и докато търсех О’Гар, се питах какво отношение може да има той, сержант от отдела за убийства, към моя случай. Не открих пито него, нито партньора му Пат Реди. Изпуших една цигара, опитах се да отгатна кой е бил убит, след което реших да се обадя по телефона на Легет.

— Идвала ли е полиция, откак си тръгнах? — попитах, като чух дрезгавия му глас.

— Не, но преди малко се обадиха от участъка и помолиха жена ми и дъщеря ми да отидат на един адрес на Голдън Гейт Авеню да видят дали ще могат да опознаят някакъв труп. Тръгнаха преди десетина минути. Аз останах тук, тъй като не съм виждал предполагаемия крадец.

— Къде именно на Голдън Гейт Авеню?

Той обаче не помнеше номера. Затова пък знаеше къде се намира къщата — на ъгъла с Ван Нес Авеню.

Благодарих и се запътих натам. Пред входа на така описания неголям блок стоеше на пост униформен полицай. Попитах го дали О’Гар е горе.

— Да, в апартамент триста и девет — отвърна той.

Качих се с раздрънкания асансьор. Когато слязох на третия етаж, сблъсках се лице в лице с мисис Легет и дъщеря й, които тъкмо си тръгваха.

— Надявам се, сега вече ще повярвате, че Мини няма нищо общо с тази работа — каза мисис Легет с упрек в гласа.

— Да не би полицията да е открила вашия непознат?

— Да.

Обърнах се към Габриел Легет:

— Ерик Колинсън ми каза, че било едва полунощ или няколко минути след това, когато сте пристигнали пред вашия дом в събота вечерта.

— Ерик е магаре — рече тя раздразнено и мина покрай мен, за да влезе в асансьора.

Майка й я последва, като я сгълча меко:

— Недей така, мила.

Тръгнах по коридора към една от стаите, където Пат Реди разговаряше на прага с двама репортери. Поздравих, промъкнах се между тях в малкото антренце и влязох в доста бедно обзаведена стая, където на сгъваемо легло лежеше мъртвец. Фелс от полицейското бюро за идентифициране вдигна поглед от лупата, която държеше, кимна ми и продължи да изучава ъгълчето на масата. О’Гар промуши глава и рамене през отворения прозорец и изръмжа:

— Пак ли с теб ще си имаме работа?

Беше едър, грубоват мъж на около петдесет години, който обичаше да носи черни шапки с широки периферии, като на шерифите в уестърните. В островърхата му глава обаче имаше много здрав разум и с него се работеше добре.

Погледнах към трупа — около четирийсетгодишен мъж, с едро бледо лице, къса, прошарена коса, проскубани тъмни мустаци и набити крайници. Точно над пъпа му имаше рана от куршум и втора отляво на гърдите.

— Това е мъж — каза О’Гар, докато го завивах отново с одеялото. — Той е мъртъв.

— Друго какво научи? — попитах.

— По всичко изглежда, че той и още някакъв тип са задигнали диамантите, след което другият е решил да не ги дели на две. Пликовете са тук — извади ги О’Гар от джоба си и ги побутна с пръст, — но диамантите ги няма — преди малко са слезли по аварийната стълба заедно с втория крадец. Забелязали са го, като се е измъквал, но минал напреки през задната уличка и повече не са го видели. Висок, с дълъг нос. А този — посочи с пликовете леглото — живее тук от една седмица. Името му е Луис Ъптън, а етикетите по дрехите му са нюйоркски. Не ни е известен. Никой в тази дупка не го е виждал в компания. Не са виждали и дългия нос.

Влезе Пат Реди. Беше едър, жизнерадостен младеж, а липсата на опит се компенсираше изцяло или почти от умствените му способности. Разказах на двамата е О’Гар какво съм научил до този момент.

— Значи дългоносият и този тук са следили къщата на Легет на смени? — предположи Реди.

— Така изглежда — отвърнах аз, — но има замесен и вътрешен човек. Колко са пликовете, О’Гар?

— Седем.

— Значи липсва пликът на подхвърления диамант.

— А какво ще кажеш за мулатката? — попита Реди.

— Довечера ще се срещна с мъжа, с когото живее — отвърнах. — А вие защо не опитате да се свържете с Ню Йорк и да научите нещо за този Ъптън?

— Дадено — обеща О’Гар.

3. НЕЩО ЧЕРНО

В къщата в Ноб Хил, чийто адрес ми даде Холстед, казах името си на телефониста и помолих да го съобщя на Фицстивън. Помнех го като дълъг, слаб, трийсет и две годишен мъж със заспали сиви очи, широка, често засмяна уста, винаги небрежно облечен; правеше се на по-мързелив, отколкото беше всъщност. Предпочиташе да приказва, вместо да върши нещо, и разполагаше с много точна информация и оригинални идеи по всеки въпрос, за който станеше дума, стига да не беше нещо обикновено. Бях се запознал с него преди пет години в Ню Йорк, където разследвах случай с цяла верига от мними медиуми, които бяха измъкнали от една богата вдовица сто хиляди долара. Фицстивън ровеше из същия боклук за литературен материал. Така се запознахме и продължихме със съвместни усилия. Аз спечелих повече от съюза ни, тъй като той беше запознат подробно с бизнеса, експлоатиращ призраците, така че с негова помощ приключих работата си само за една-две седмици. Цели два месеца след това, докато напуснах Ню Йорк, бяхме големи приятели.

— Мистър Фицстивън каза да се качите — обади се телефонистът.

Апартаментът му беше на шестия етаж. Когато излязох от асансьора, той ме чакаше на прага.

— Боже господи — каза, като протегна слабата си ръка. — Нима си ти!

— Аз и никой друг.

Никак не се беше променил. Влязохме в една стая, където имаше пет-шест библиотеки и четири маси, така че почти нямаше място за нещо друго. Навсякъде бяха разхвърляни списания и книги на разни езици, хартии, изрезки от вестници и списания, коректури — също както едно време в нюйоркския му апартамент. Седнахме, криво-ляво намерихме къде да вместим краката си и си разказахме в общи линии какво ни се бе случило, откакто се бяхме разделили. Оказа се, че вече близо година живеел в Сан Франциско, освен през уикендите и двата месеца, които прекарал уединен сред природата, за да довърши някакъв роман. А аз вече пета година живеех в Сан Франциско. Каза, че градът му харесвал, но нямало да се противопостави на такова движение, чиято цел би била да се върне Западното крайбрежие на индианците.

— Как върви писането? — попитах.

Той ме изгледа пронизващо.

— Не си ли чел новите ми книги?

— Не. Откъде накъде?

— Просто в гласа ти долових собственическа нотка, като у хората, дето си купуват книги за един-два долара и смятат, че в цената влиза и авторът. Рядко ми се случва да я чуя, не бих казал, че съм свикнал. Господи! Помниш ли, че веднъж ти подарих пълно събрание на съчиненията си?

Фицстивън си падаше по самоиронията.

— Помня. Но не ти се разсърдих. Беше пиян.

— Да, напих се с шери — у Елза Дън. Помниш ли я? Тя тогава ни показа последната си картина и ти заяви, че не била много лоша. Божичко, като си спомня как побесня Елза! Ти го изрече така спокойно и искрено, сякаш й правеше най-големия комплимент. Спомняш ли си? Тя ни изгони и двамата, но ние бяхме успели да се накъркаме с шерито й. Само че ти не беше дотам пиян, та да приемеш книгите ми.

— Страх ме беше да не взема да ги прочета и да ги разбера — обясних аз. — Току-виж, си се засегнал.

Влезе млад китаец и ни поднесе студено бяло вино.

— Още ли преследваш нещастните злосторници? — попита Фицстивън.

— Аха. Така попаднах на следите ти. Холстед ми каза, че познаваш Едгар Легет.

Дремливите му сиви очи изведнъж блеснаха. Той се изправи леко и попита:

— Да не е забъркал нещо?

— Защо мислиш така?

— Нищо не мисля. Само попитах. — Той отново се отпусна в стола си, но блясъкът остана в погледа му. — Хайде, изплюй камъчето. Не се опитвай да хитруваш с мен, синко. Не те бива за тази работа. Опитай и ще видиш — нищо няма да излезе. Хайде, казвай — какво е оплескал Легет?

— Няма да стане така работата — възпротивих се аз. — Ти си писател. Нямам ти доверие — може да използуват разказа ми за основа на твоя и да го разкрасиш. Първо да чуя ти какво имаш да кажеш, за да не извъртиш фактите и да ги нагодиш към твоята история. Откога го познаваш?

— Запознахме се скоро след пристигането ми в Сан Франциско. Стори ми се много интересен. В него има нето загадъчно, нещо потайно и подканящо… Той например е аскет — нито пуши, нито пие, храни се оскъдно, спи, доколкото ми е известно, само три или четири часа на нощ, но душевно, или духовно, е чувствен, бих казал, до декадентска степен, ако това ти говори нещо. Ти винаги си твърдял, че имам ненормален интерес към фантастичното. Но него ако видиш! Избрал си е приятели — впрочем не, приятели той почти няма, да ги наречем познати, — които са страхотни оригинали: Макар с неговите безумни скулптури, дето не могат дори да се нарекат скулптури, а са по-скоро ограничени пространствени полета; Денбар Кърт с неговия алгебраизъм; Холдорнови и тяхната секта, наречена „Светият Граал“; щурата Лора Джойнс; Фарнам…

— И ти самият — вмъкнах аз — с твоите обяснения и описания, които нито обясняват, нито описват. Надявам се, не допускаш, че думите ти ми говорят нещо.

— Сега вече си спомних какво представляваш — винаги си бил такъв. — Той се усмихна широко и прокара тънки пръсти през червеникавата си коса. — Докато се опитам да намеря по-прости думи, като за теб, разкажи какво се е случило.

Попитах го дали познава Ерик Колинсън. Отговори ми положително. Знаел само, че бил сгоден за Габриел Легет, че баща му бил богат търговец на дървен материал, че Ерик бил завършил Принстънския университет, сега бил борсов посредник, играел хандбал и бил свястно момче.

— Възможно е — рекох, — но ме излъга.

— Виждаш ли какво си ченге! — поклати глава Фицстивън и се усмихна широко. — Сигурно си попаднал на някой друг, който се е представил за него. Нашият средновековен рицар никога не лъже, пък и за да излъжеш, трябва да имаш въображение. Сигурно… Един момент! Да не би въпросът ти да се е отнасял до някоя жена? — Аз кимнах. — Тогава си прав — увери ме Фицстивън. — Моля да ме извиниш. Средновековният рицар винаги лъже, когато става дума за жена дори ако това е излишно и й причинява безброй неприятности. Това е основен принцип на рицарството и е свързан, доколкото съм чувал, със запазването на нейната чест или нещо такова. Коя беше жената?

— Габриел Легет — отвърнах аз и му разказах всичко, което знаех за семейство Легет за диамантите, за мъртвия на Голдън Гейт Авеню.

Докато говорех, лицето му придобиваше все по-разочарован израз.

— Но това е плоско и скучно — оплака се той, когато свърших. — Тъкмо се бях настроил да мисля за Легет в стила на Дюма, и ти ми сервираш комична мелодрама ала О, Хенри. Подведе ме с твоите жалки диаманти. Обаче — очите му отново светнаха — за начало не е толкоз зле. Престъпник или не, в него има мая за повече от едно дребно мошеничество за няколко застраховани диаманта.

— Ти какво, да не искаш да го изкараш от калибъра на големите престъпни умове? Прекалено много вестници четеш. За кого го вземаш? За крал на контрабандистите? Или шеф на международен престъпен синдикат? Търговец на бели робини? Глава на мрежа за пласиране на наркотици? Или крал на фалшификаторите?

— Не ставай идиот — скара ми се той. — Легет е умен и в него има нещо… черно. Нещо, за което избягва да мисли, но не бива да забравя. Вече ти казах, че е ненаситен за всичко, което е странно като мисъл, а същевременно е студен като риба, но студенината му е една такава… горчиво-суха. Той е невротичен тип, който поддържа тялото си във форма, чувствително и готово… — за какво, питам? — докато в същото време упоява ума си с какви ли не налудничави идеи. И през цялото време остава хладен и разумен. Ако човек има минало, което се стреми да забрави, най-лесно е да замъгли ума си чрез тялото, чрез чувственост, ако не чрез наркотици. Но да предположим, че миналото му не е мъртво, че този човек трябва да се поддържа във форма, за да се справи с него, ако то се появи в настоящето. В такъв случай най-разумно би било направо да упои ума си, а тялото си да остави силно и добре подготвено.

— Какво знаеш за това минало?

Фицстивън поклати глава.

— Ако не знам нищо — а това е така, — вината не е моя. Сам ще се убедиш в най-скоро време колко е трудно да се изкопчи нещо от това семейство.

— Опитвал ли си?

— Естествено. Нали съм писател. Работата ми е да надничам в душите, в онова, което става в тях. Неговата душа ме привлича и съм много засегнат, задето още не ми се е изповядал. Знаеш ли, съмнявам се, че името му е Легет. Та той е французин. Веднъж ми каза, че е родом от Атланта, но и на външен вид е французин, и по начина на мислене, и във всяко едно отношение — само дето не си го признава.

— А какво ще кажеш за другите членове на семейството? Габриел не е с всичкия си, нали?

— И аз това се питам. — Писателят ме изгледа с любопитство. — Това небрежно подмятане ли е или твое искрено мнение?

— Не знам. Много е особена, човек не се чувствува удобно в нейно присъствие. Освен това ушите й са като на животно, почти няма чело, очите й постоянно се менят от зелено към кафяво и пак към зелено, без да се установят на някакъв цвят. Какво успя да разузнаеш за нея, с твоето душене?

— Как смееш ти, който си печелиш хляба чрез душене, да се присмиваш на моя интерес към хората и на опитите ми да го задоволя?

— Разликата е голяма — възразих. — Целта на моето душене е да пъхна хората в затвора и за това ми плащат, макар че не толкоз, колкото би трябвало.

— Не виждам никаква разлика. Целта на моето душене е да пъхна хората в книгите си, за което също ми плащат, макар че не толкова, колкото би трябвало.

— И каква полза?

— Знае ли някой? Каква полза има пък от пъхането им в затвора?

— Облекчава се задръстването. Колкото повече народ затвориш, толкова по-малко проблеми ще имат големите градове с тяхното интензивно движение. Та какво знаеш за тази Габриел?

— Мрази баща си. А той я обожава.

— Защо го мрази?

— Не знам. Може би, защото той я обожава.

— Но това е безсмислено — оплаках се аз. — Стига с тези писателски номера. А мисис Легет?

— Предполагам, че не си ял нищо, сготвено от нея. Иначе не би хранил съмнения спрямо тази жена. Само една ведра, здравомислеща глава може да постигне нейните кулинарни успехи. Често съм се питал какво ли мисли за тези странни същества, дъщеря си и съпруга си, макар да допускам, че просто ги приема, без да си дава сметка колко са необикновени.

— Всичко това е много интересно, но все още не си ми казал нищо определено.

— Така е — съгласи се той. — Но това, момчето ми, е всичко. Казах ти и каквото знам, и каквото си представя въображението ми. Точно там е работата — след цяла година старание аз не научих нищо за Легет. Това не е ли достатъчно — предвид любопитството ми и умението ми да го задоволявам, — за да те убедя, че той крие нещо, и то много умело?

— Така ли? Не знам. Знам само, че изгубих сума ти време, без да науча нещо, въз основа на което да напъхам някого в затвора. Какво ще кажеш да вечеряме утре заедно? Или вдругиден?

— Вдругиден. В седем часа удобно ли ти е?

Казах, че ще мина да го взема, и си тръгнах. Пет часът минаваше. Не бях обядвал, затова се отбих да хапна в „Бланко“ и се отправих към негърския квартал да хвърля едно око на Райноу Тингли. Открих го в магазинчето за цигари на Гърбър Големия Крак. Въртеше в устата си тлъста пура и разказваше нещо на другите негри — общо четирима на брой:

— …Та му викам: „Хей, чернилке, не се чуваш кво дрънкаш“, и тъкмо да го сбарам, изведнъж гледам — честен кръст! — от него ни следа, само отпечатъци от стъпки по трутуара, на два метра една от друга по посока право вкъщи!

Огледах го изпитателно, докато си купувах пакет цигари. Беше шоколадов на цвят, нямаше трийсет години, близо метър и осемдесет висок и най-малко сто кила тежък, с огромни изцъклени очи, чието бяло бе възжълто, широк сплескан нос, големи синкави бърни и синкави венци, а от долната му устна се спускаше неравен черен белег и се губеше под яката на ризата на синьо-бели райета. Дрехите му бяха нови и си им личеше; носеше ги спортно. Гласът му бе дълбок, басов, а когато се засмя заедно със слушателите си, стъклата на витрините задрънчаха.

Продължиха да се смеят, докато излизах от магазинчето, чух как смехът секна зад гърба ми, устоях на изкушението да се обърна назад и се запътих към къщата, където живееха двамата с Мини. Бях на половин пряка от квартирата, когато ме настигна и се изравни с мен. Изминахме седем крачки един до друг, без да проговорим. Накрая той се обади:

— Ти ли си разпитвал за мен?

Киселата миризма на евтино италианско вино, която ме лъхна, бе толкова гъста, че с нож да я режеш. Помислих, преди да отговоря:

— Да.

— Че кво общо имаш с мен? — попита, но не заядливо, а като човек, който просто се интересува. От къщата на Мини на отсрещния тротоар излезе Габриел Легет, с кафяво палто и кафяво-жълта шапка, и тръгна на юг, без да се обърне към нас. Вървеше забързано, прехапала долната си устна. Хвърлих едно око на негъра. Той ме гледаше. С нищо не се издаде, че е видял девойката или че видът и му говори нещо.

— Нали нямаш какво да криеш? — попитах. — Тогава какво ти пука кой пита за теб?

— Все пак редно е да дойдеш при мен, щом като те интересувам. Ти ли си онзи, зарад когото са уволнили Мини?

— Не я уволниха. Тя сама напусна.

— Мини не е длъжна да понася каквото и да било от никого! Тя…

— Да отидем да поговорим с нея — предложих аз и го поведох към отсрещната страна на улицата.

При входната врата той ме изпревари, тръгна пред мен нагоре по стълбите, после по тъмен коридор и спря пред някаква врата, която отвори с един от двайсетте, ако не и повече ключове, които висяха на връзката му. Мини Хърши, издокарана в пембено кимоно с гарнитура от жълти щраусови пера, които приличаха на увехнала папрат, излезе от спалнята и ни пресрещна в дневната. Като ме видя, очите й се ококориха.

— Нали познаваш джентълмена, Мини? — рече Райноу.

— Дда — отвърна момичето.

— Не трябваше да напускаш Легетови по този начин — казах. — Никой не мисли, че имаш нещо общо с диамантите. За какво идва мис Легет?

— Никаква мис Легет не е идвала — заяви тя. — Не зная за какво говорите.

— Излезе от къщата тъкмо като наближихме.

— А! Мис Легет! Стори ми се, че казахте мисис Легет. Извинете. Да, сър. Мис Габриел наистина беше тук. Искаше да разбере дали ще се върна при тях. Тя има страшно високо мнение за мен, вярно ви казвам!

— И наистина трябва да се върнеш — рекох. — Глупаво беше, дето напусна така.

Райноу извади пурата от устата си и взе да сочи момичето със запаления край.

— Манала си се оттам и ще си стоиш настрана! — забумтя гласът му. — Не си длъжна от никого нищо да търпиш! — Бръкна в джоба на панталона си, измъкна тлъста пачка банкноти, тупна я на масата и продължи да боботи: — За кво ти е да се трепеш за хората?

Каза го на момичето, но всъщност гледаше мен, широко ухилен, а златните му зъби блеснаха на фона на синьолилавите му венци. Мини го изгледа презрително и рече:

— Стига си плямпал, пияницо! — После пак се обърна към мен с изопнато от напрежение кафяво лице, изгаряща от желание да й повярвам. — Райноу спечели парите на зарове, мистър — каза много настойчиво. — Да пукна, ако лъжа.

— На никого не му влиза в работата откъде са ми парите — заяви негърът. — Имам ги, и туйто. Имам… — Той остави пурата на ръба на масата, взе пачката, наслюнчи палец, голям колкото пета, с език не по-малък от изтривалка пред врата, и започна да брои банкнота по банкнота, като ги оставяше на масата: — Двайсет… трийсет… осемдесет… сто… сто и десет… двеста и десет… триста и десет… триста и трийсет… триста трийсет и пет… четиристотин трийсет и пет… петстотин трийсет и пет… петстотин осемдесет и пет… шестстотин и пет… шестстотин и десет… шестстотин и двайсет… седемстотин и двайсет… седемстотин и седемдесет… осемстотин и двайсет… осемстотин и трийсет… осемстотин и четирийсет… деветстотин и четирийсет… деветстотин и шейсет… деветстотин и седемдесет… деветстотин и седемдесет и пет… деветстотин деветдесет и пет… хиляда и петнайсет… хиляда и двайсет… хиляда и седемдесет. Ако някой иска да знае колко са, да заповяда: хиляда и седемдесет долара. А ако някой иска да разбере откъде ги имам, може да му кажа, може и да не му кажа. Зависи дали ще съм на кеф.

— Спечели ги на зарове, мистър — повтори Мини. — Ей там в клуба „Щастливи дни“. Да пукна, ако лъжа!

— Може да е вярно — рече Райноу, все така широко ухилен. — Ами ако не е?

— Не ме бива да решавам ребуси — рекох и след като отново посъветвах Мини да се върне при Легетови, напуснах апартамента. Момичето затвори след мен.

Докато вървях по коридора, чух я да се кара на Райноу и в слуха ми отекна гърленият му, басов смях. Върнах се в центъра, влязох в една дрогерия, отворих телефонния указател на Бъркли, намерих само един Фриймандър и позвъних. Мисис Бег се оказа там и се съгласи да се срещне с мен, ако пристигна със следващия ферибот.

Къщата на Фриймандър беше встрани от пътя, който се виеше нагоре по хълма към Калифорнийския университет. Мисис Бег беше мършава, с едър кокал, редичка, почти бяла коса, прилепнала към изпъкналия й череп, проницателни сиви очи и груби, работни ръце. Намусена и строга, тя не обичаше да извърта, така че пристъпихме към целта без предварително въртене и сучене. Разказах й за обира и споделих мнението си, че на крадеца е била оказана помощ — най-малкото със сведения — от някой, който е бил добре запознат с Легетови и къщата им.

— Мисис Пристли ми каза, че сте работили като икономка при Легет, и изказа предположението, че можете да ми помогнете.

Мисис Бег се усъмни, че ще може да ми помогне с нещо, което да оправдае разкарването ми чак от града, но като честна жена, която няма какво да крие, щяла да се постарае. Щом започна обаче, нямаше спиране и за малко да ми проглуши ушите. Като оставим настрана несъщественото, ето какво научих: била наета от Легет като икономка през пролетта на 1921 година с посредничеството на бюро „Работна сила“. Отначало си имала и помощничка — едно младо момиче, — но нямало работа за двама души, затова предложила на мистър Легет да освободи втората прислужничка. Легет не бил капризен, а и по-голямата част от времето прекарвал на горния етаж в лабораторията си и в малката като килия спалня. Останалата част от къщата използвал само когато канел гости. Мисис Бег никак не харесвала приятелите му, но доколкото разбрах, възраженията й се отнасяха предимно до приказките им, които били „да си запушиш ушите“. Едгар Легет бил много свестен човек, обаче толкоз потаен, че направо я изнервял. Било й забранено да се качва на третия етаж, а вратата на лабораторията винаги била заключена. Веднъж в месеца идвал да я почисти някакъв японец, а Легет не го изпускал от очи. Е, сигурно имал много научни тайни, а може би и опасни химикали, в които не му се искало хората да си пъхат носа, но въпреки това я изнервял. Нищо не й било известно за личните и семейни работи на работодателя й, но си знаела мястото и не му задавала въпроси. През август 1923 година — спомни си, че сутринта валяло — в къщата пристигнали една жена и петнайсетгодишно момиче с ужасно много куфари. Пуснала ги да влязат и жената попитала къде е мистър Легет. Мисис Бег се качила в лабораторията да му каже и той слязъл. През живота си не била виждала по-изненадан мъж. Пребледнял като платно и имала чувството, че ще се строполи на пода, така се разтреперал. Не разбрала какво си казали тримата, защото плямпали на чужд език, макар че много добре говорели английски, особено оная Габриел, когато я прихванели и започнела да ругае. Мисис Бег ги оставила и отишла да си гледа работата. След малко в кухнята влязъл Легет и й казал, че гостите му били мисис Дейн, снаха му, и дъщеря й, които не бил виждал от десет години и че щели да останат да живеят при него. По-късно мисис Дейн споменала пред мисис Бег, че били англичанки, но от няколко години живеели в Ню Йорк. Мисис Дейн била симпатична, разумна жена и отлична домакиня, но „оная“ Габриел била същинско чудовище. Мисис Бег наричаше момичето само „оная Габриел“. Домакинските способности на мисис Дейн направили присъствието на икономката излишно. Много щедро се отнесли към нея, каза ми тя, помогнали й да си намери нова служба и на тръгване й дали голямо възнаграждение. Оттогава не ги била виждала, но тъй като следяла съобщенията за женитби и раждания, както и некролозите, публикувани в сутрешните вестници, една седмица след заминаването си прочела, че Едгар Легет и Алис Дейн били сключили граждански брак.

4. ТАЙНСТВЕНИТЕ ХАРПЪРОВИ

Когато на другата сутрин в девет часа пристигнах в агенцията, заварих Ерик Колинсън да ме чака в приемната. Загорялото му лице бе посивяло, изгубило розовия си оттенък, и бе забравил да намаже косата си с брилянтин. Щом ме видя, скочи и ме пресрещна.

— Знаете ли нещо за мис Легет? — попита направо. — Снощи не се прибрала и още не се е върнала у дома. Баща й се прави, че знае къде е, но аз съм сигурен, че и представа си няма. Каза ми да не се тревожа. Как да не се тревожа? Знаете ли нещо за нея?

Казах, че не знам, но съм я видял да излиза предната вечер от къщата на Мини Хърши. Дадох му адреса на мулатката и го посъветвах да пита нея. Той си нахлупи шапката и с бързи крачки напусна приемната. Свързах се с О’Гар и го попитах дали има отговор от Ню Йорк.

— Ъхъ — рече. — Ъптън — така му е името — е бил от вашего брата, частно ченге. Имал си собствена агенция до 1923-та, когато двамата с някой си Хари Рупърт били напъхани в пандиза, защото се опитали да подкупят съдебни заседатели. Как се оправи с черния?

— Право да ти кажа, не знам. Този Райноу Тингли разнася из джобовете си над хиляда долара. Мини твърди, че ги бил спечелил на зарове. Може и така да е — за диамантите на Легет не би получил и половината. Ще проверите ли каква е работата? Твърди, че ги е спечелил в клуба „Щастливи дни“.

О’Гар обеща да направи каквото може и затвори. Изпратих телеграма до филиала ни в Ню Йорк с молба да разучат нещо повече за Ъптън и Рупърт, след което се отправих към Градския съвет и изрових папката с разрешенията за сключване на граждански бракове за периода от август до септември 1923 година. Молбата, която търсех, беше с дата 26 август. В нея Едгар Легет заявяваше, че бил роден на 6 март 1883 година в Атланта, щата Джорджия, и че това бил неговият втори брак. Алис Дейн пишеше в молбата, че била родена в Лондон, Англия, на 22 октомври 1888 година и че това бил неин първи брак.

Когато се върнах в агенцията, Ерик Колинсън пак ме чакаше с още по-разрошена руса коса.

— Видях се с Мини — развика се възбудено още щом ме видя. — Но тя нищо не можа да ми каже. Габи била снощи при нея, за да я моли да се върне на работа, но нищо друго не знаела. Обаче… обаче на пръста й видях смарагдовия пръстен на Габи — сигурен съм!

— Попитахте ли я за това?

— Кого? Мини ли? Не. Как може! Това би било… вие сам знаете.

— Така е — съгласих се аз и си спомних думите на Фицстивън за средновековния рицар. — Трябва винаги да сме вежливи. А защо ме излъгахте за часа, в който сте се прибрали с мис Легет онази нощ?

От смущение лицето му стана по-привлекателно и още по-неинтелигентно.

— Да, глупаво беше — запелтечи той. — Но аз… вие знаете… помислих си, че вие… боях се, че…

Така доникъде нямаше да стигнем.

— Решихте, че часът е твърде късен и има опасност да си помисля нещо лошо за нея, така ли? — изказах предположение.

— Да.

Отървах се от него и отидох в стаята на дежурните, където Мики Линан — едър, отпуснат, червендалест, и Ал Мейсън — слаб, мургав, мазен, се надлъгваха как едно време по тях били стреляли и всеки се изкарваше по-изплашен от другия. Разказах им, каквото знаех за делото Легет — ако това можеше да се нарече знаене — и изпратих Ал да държи под око къщата на Легет, а Мики — да провери какво правят Мини и Райноу.

Когато един час по-късно натиснах звънеца на къщата, отвори ми мисис Легет. Приятното й лице бе посърнало. Влязохме в зелено-оранжево-шоколадовата стая. След малко се появи и мъжът й. Казах им какво бе научил О’Гар за Ъптън и че съм телеграфирал в Ню Йорк за допълнителни сведения за Рупърт.

— Някои от съседите ви са забелязали в квартала човек, който не е бил Ъптън и който по описание много напомня мъжа, спуснал се по аварийната стълба от стаята на убития Ъптън. Така че искам да разберем как изглежда Рупърт.

Докато говорех, не откъсвах поглед от лицето на Легет. Той не трепна. Неговите блестящи червеникаво-кафяви очи изразяваха интерес и нищо друго.

— Мис Легет у дома ли си е? — попитах.

— Не — отвърна той.

— Кога ще се върне?

— Едва ли ще се прибере в близките няколко дни. Не е в града.

— А къде мога да я намеря? — обърнах се към мисис Легет. — Искам да й задам няколко въпроса.

Тя избягваше очите ми, гледаше съпруга си.

— Не знаем със сигурност — отговори той на въпроса ми с метален глас. — Дойдоха едни нейни приятели от Лос Анджелес — семейство Харпър — и я поканиха на екскурзия в планината. Не знам по кой път са тръгнали и се съмнявам, че имаха представа къде точно отиват.

Зададох няколко въпроса относно семейство Харпър. Оказа се, че Легет почти нищо не знае за тях. Малкото име на жената било Кармъл, а мъжа наричали Бъд, обаче той не знаеше със сигурност дали името му е Франк или Уолтър. Не знаеше и адреса им в Лос Анджелес. Спомни си, че имали къща някъде в Пасадина, но не беше сигурен, защото бил чувал, че щели да я продадат или поне възнамерявали. Докато ми дрънкаше всички тези глупости, жена му не откъсваше очи от пода и само два пъти му хвърли мълниеносни, умоляващи погледи.

— Да знаете още нещо за тях? — обърнах се към нея.

— Не — едва отрони тя и метна още един поглед към мъжа си, който не й обърна внимание, а продължи да ме наблюдава втренчено.

— Кога тръгнаха? — продължих да разпитвам.

— Рано сутринта — отвърна Легет. — Бяха отседнали в някакъв хотел — не знам кой, — а Габриел прекара нощта с тях, за да могат да потеглят рано.

Писна ми да слушам за Харпърови.

— Някой от вас знае ли нещо за Ъптън? Имал ли е вземане-даване с него преди тази история?

— Не — отвърна той.

Имах още въпроси, но отговорите, които получавах, бяха безсмислени, затова станах да си вървя. Изкуших се да му кажа какво мисля за него, но каква полза? Той също стана, усмихна се вежливо и рече:

— Съжалявам, че със своята небрежност причиних на застрахователната компания толкова неприятности. Бих искал да ви попитам следното: смятате ли, че е редно да поема отговорността за загубата на диамантите и да заплатя стойността им?

— Така както се очертава историята — отвърнах, — мисля, че е редно. Но това няма да прекрати разследването.

Мисис Легет бързо вдигна носна кърпичка към устата си.

— Благодаря — каза той с небрежно вежлив глас. — Ще си помисля по въпроса.

На път за агенцията се отбих при Фицстивън и останах при него около половин час. Каза, че пишел статия за „Психопатологичен преглед“ — сигурно греша, но беше нещо подобно, — в която заклеймявал хипотезата за несъзнателното или подсъзнателното начало като заблуда, клопка за невежите и оръдие в ръцете на шарлатаните, празнота в свода на психологията, която пречела или поне се опитвала да попречи на истинския учен да прогони разните маниаци, като например психоаналитиците и бихейвиористите и така нататък. Десет минути ме занимава с този проблем, но най-накрая слезе на земята с думите:

— А ти докъде стигна с неуловимите диаманти?

— Ами горе-долу — отвърнах аз и му разказах какво бях научил и извършил до този момент.

— Да, чудесно си оплескал всичко — поздрави ме той, когато свърших.

— Ще стане и по-зле — предрекох. — Много ми се иска да поговоря насаме с мисис Легет. Поне десет минути. Ако го няма мъжа й, мисля, че бих постигнал някакъв напредък с нея. Ти би ли могъл да измъкнеш нещо? Ще ми се да разбера защо е офейкала Габриел, дори и да не науча къде.

— Ше опитам — отзова се с готовност Фицстивън. — Какво ще кажеш, ако намина покрай тях утре следобед — да им поискам една книга? Например „Розовият кръст“ на Уейт ще свърши работа. Те знаят, че се интересувам от тези въпроси. Той сигурно ще работи в лабораторията и аз ще забраня да го безпокоят. Ще пристъпя към въпроса съвсем небрежно, но нищо чудно да измъкна нещо от нея.

— Благодаря. Значи до утре вечер.

По-голямата част от следобеда излагах черно на бяло онова, което бях научил, плюс предположенията си и се опитвах да ги подредя и свържа по някакъв начин. На два пъти ми звъня Ерик Колинсън да ме пита дали съм научил нещо за Габриел. Нито Мики Линан, нито Ал Мейсън се обадиха да докладват. В шест часа приключих е работата.

5. ГАБРИЕЛ

Следващият ден ми донесе новини. Рано сутринта получих телеграма от нюйоркския ни филиал. Разшифрована, тя гласеше:

Вече нямаше съмнение, че Рупърт бе същият мъж, когото мисис Пристли и Дейли бяха видели и който бе убил Ъптън. Обади ми се О’Гар.

— Онзи, твоят Райноу Тингли, е бил спипан снощи в заложна къща — опитвал се да пробута разни бижута. Но между тях е нямало немонтирани диаманти. Не успяхме да му развържем езика, само установихме кой е. Изпратих един от нашите при Легет с част от скъпоценностите, защото помислих, че може да са техни, но и двамата отрекоха.

Тази новина не ми вършеше работа.

— Опитай при „Холстед и Бошан“ — предложих аз. — Кажи им, че според теб скъпоценностите са на Легет, без да споменаваш, че са отрекли.

След половин час О’Гар пак ми се обади от бижутерския магазин и ме осведоми, че Холстед с положителност е разпознал две от бижутата: перлена огърлица и брошка с топаз, които Легет бил купил от него за дъщеря си.

— Чудесно — рекох, — А сега ще те помоля за следното. Иди до квартирата на Райноу и упражни натиск върху неговата Мини. Претърси апартамента, отнеси се грубичко с нея и колкото повече я сплашиш, толкоз по-добре. Може би ще има смарагдов пръстен на ръката си. Ако изляза прав и откриеш още скъпоценности, които може да са на Легетови, вземи всичко със себе си, но не се застоявай дълго и след това не я безпокой за нищо. Аз я държа под око. Искам само да я разтревожиш и веднага да се разкараш.

— Ще й взема здравето — обеща О’Гар.

В стаята на дежурните заварих Дик Фоули, който пишеше отчет за обира на някакъв склад, чието разследване не му беше позволило да мигне цяла нощ. Изгоних го да помага на Мики в следенето на мулатката.

— Щом си тръгнат полицаите и тя излезе от къщата, ще тръгнете и двамата след нея — наредих. — Като разберете къде е отишла, единият да намери телефон и да ми се обади.

Върнах се в кабинета си и взех да паля цигари. Тъкмо хабях третата, когато се обади Ерик Колинсън да попита дали съм открил неговата Габриел.

— Не още, но попаднах на следи. Ако не сте зает, елате — ще можете да ме придружите…, ако се окаже, че има къде да отидем.

Той се съгласи с готовност. Малко след това позвъни Мики Линан.

— Нашата отиде на гости.

И ми продиктува един адрес на Пасифик Авеню. Телефонът иззвъня отново още преди да съм оставил слушалката.

— Обажда се Уот Холстед — рече някакъв глас. — Можете ли да наминете?

— Сега не ми е възможно. Какво има?

— Става дума за Едгар Легет и съм силно озадачен. Тази сутрин от полицията ми донесоха няколко бижута и ме попитаха дали знам чии са. Разпознах една пер-лена огърлица и брошка, които Легет купи миналата година от нашия магазин за дъщеря си: брошката през пролетта, а перлите за Коледа. След като полицаите си отидоха, аз естествено се обадих на Легет, а той се отнесе твърде странно. Изчака ме да кажа всичко, след което заяви: „Много ви благодаря, задето се бъркате в личните ми работи“, и затвори. Какво му става, как мислите?

— Един господ знае. Сега трябва да бягам, но при първа възможност ще се отбия при вас.

Издирих телефонния номер на Фицстивън, обадих се и чух провлаченото му: „Ало?“

— Най-добре да избързаш с вземането на книгата, ако искаш да бъдеш полезен — рекох.

— Защо? Нещо ново ли има?

— Има.

— Например?

— Ами туй-онуй, но ако някой иска да си пъхне носа в тайните на семейство Легет, не е сега моментът да човърка проблемите на несъзнателното начало.

— Прав си. Вече съм на бойна нога.

По време на разговора се появи и Ерик Колинсън.

— Хайде — рекох и го помъкнах към асансьора. — Тревогата може и да не е фалшива.

— Къде отиваме? — нетърпеливо попита той. — Открихте ли я? Всичко наред ли е? — Отговорих само на единия въпрос, като му съобщих адреса на Пасифик Авеню.

Оказа се, че не го чува за пръв път:

— Значи при Джоузеф. — В асансьора имаше още пет-шест души, затова сведох отговора си до едно неопределено „аха“.

Откритият спортен крайслер на Ерик беше паркиран зад ъгъла. Качихме се в него и започнахме да лавираме между колите и светофарите по посока на Пасифик Авеню.

— Кой е този Джоузеф? — попитах аз.

— Глава на един нов религиозен култ. Нарекъл е къщата си „Храм на Светия Граал“. Сега е много на мода. Нали знаете, в Калифорния такива никнат като гъби. Никак не ми харесва, че Габриел е там, ако наистина е така… Макар че, откъде да знам… може да са свестни хора. Джоузеф е един от странните приятели на мистър Легет. Смятате ли, че тя е там?

— Не е изключено. Член ли е на сектата?

— Ходи там от време на време. И аз съм бил с нея.

— Я ми разкажете каквото знаете.

— Ами… на пръв поглед всичко е наред — рече той неохотно. — Хората не са случайни: мисис Пейзън Лорънс, семейство Ралф Коулман, мисис Ливингстън Родман — все от сой. Пък и Холдорнови — Джоузеф и жена му Арония — изглеждат много свестни, но… не ми харесва Габриел да ходи там, и туйто. — Той за малко да уцели един трамвай с дясното колело на крайслера. — Не мисля, че е добре за нея да попада чак толкова под тяхно влияние.

— Били сте там — от какво естество е мошеничеството им?

— Всъщност не е мошеничество — смръщи той чело. — Почти нищо не знам за самата религия, но съм присъствал с Габриел на службите им и трябва да призная, че ги отслужват с много достойнство, дори бих ги нарекъл красиви като католическите меси. Не е от обичайните калифорнийски култове, дето са два за долар. Няма нищо общо с тях. Всичко е първокласно. Холдорнови са… как да ви кажа… доста по-културни от мен.

— Тогава какво ви съмнява?

Той поклати мрачно глава.

— Право да ви кажа, не знам дали нещо ме съмнява. Просто тази работа не ми харесва. Не ми харесва Габриел да изчезва, без да каже къде отива. Вие мислите ли, че родителите й знаят, че е там?

— Не.

— И аз съм на това мнение.

Откъм улицата „Храмът на Светия Граал“ изглеждаше като шестетажен жилищен блок от жълти тухли, какъвто си е бил първоначално. Нищо във външния му вид не издаваше промяната в предназначението му. Помолих Колинсън да го подмине и да спре на ъгъла, където Мики Линан подпираше с тромавото си туловище някаква каменна стена. Щом спряхме, дойде при нас.

— Мулатката си тръгна преди десет минути — докладва той. — Дик е по петите й. Друг отговарящ на твоите описания не е излизал от къщата.

— Разположи се тук в колата и не откъсвай поглед от входната врата — наредих му аз. — Ние сега ще влезем — обърнах се към Колинсън. — Ще приказвам аз. — При вратата на Храма му отправих още едно предупреждение: — И не дишайте толкоз тежко. По всяка вероятност всичко е наред.

Натиснах звънеца. Вратата бе незабавно отворена от широкоплещеста, яка, месеста жена, наближаваща петдесетте. Беше най-малко със седем-осем сантиметра по-висока от моите метър и седемдесет. Плътта на лицето й висеше на торбички, но не бих нарекъл меки или отпуснати нито очите, нито устата й. Обширното пространство над горната й устна явно беше бръснато. Дрехите й бяха черни и я покриваха от брадичката и ушите, кажи-речи, до пода.

— Дошли сме при мис Легет — обявих аз. Тя се направи, че не ме разбира. — Дошли сме да видим мис Легет — повторих. — Мис Габриел Легет.

— Нищо не знам. — Гласът й се оказа басов. — Но все пак влезте.

И тя ни вкара без особен възторг в малка полутъмна приемна встрани от вестибюла, нареди ни да чакаме и излезе.

— Познаваш ли този селски ковач? — обърнах се към Колинсън.

Той каза, че за пръв път я виждал, и започна да шари безцелно из стаята. Аз седнах. Щорите пропускаха твърде малко светлина, за да огледам добре наредбата, но килимът беше мек и плътен, а доколкото можех да видя нещо от мебелите, бих ги нарекъл по-скоро разкошни, отколкото спартански. Като изключим Колинсън, който продължаваше да шари неспокойно из стаята, до ушите ми не стигаше никакъв звук. Погледнах към отворената врата и видях, че сме обект на нечие внимание. На прага беше застанало дванайсет-тринайсетгодишно момче и ни зяпаше с големи черни очи, които сякаш излъчваха своя собствена светлина в обкръжаващия ни полумрак.

— Здравей, синко — поздравих го аз.

Гласът ми накара Колинсън да подскочи. Момчето не се обади. Продължи да ме гледа поне още една минута с празен, немигащ, смущаващ, втренчен поглед, който е специалитет единствено на децата, след което ми обърна гръб и си тръгна, без да вдигне повече шум, отколкото при появата си.

— Кой беше този? — обърнах се към Колинсън.

— Сигурно Мануал, синът на Холдорнови. За пръв път го виждам.

И той продължи да крачи напред-назад. Аз седнах и загледах вратата. След малко се появи някаква жена и влезе в приемната, като стъпваше безшумно по дебелия килим. Беше висока, изящна. Тъмните й очи излъчваха собствена светлина, също като очите на момчето. Това бе за момента единственото, което успях да различа. Станах. Тя се обърна към Ерик:

— Здравейте. Вие сте мистър Колинсън, нали?

По-музикален глас не бях чувал.

Колинсън изломоти нещо и ме представи, като наричаше жената мисис Холдорн. Тя ми подаде топла, стегната ръка и прекоси стаята, за да вдигне едната щора. В приемната нахлу тлъст правоъгълен сноп от следобедни слънчеви лъчи. Докато мигах срещу нея от внезапната светлина, тя седна и ни махна с ръка да се настаним и ние. Отначало виждах само очите й: огромни, почти черни, топли и обрамчени с черни, гъсти мигли. Бяха единственото живо, човешко, истинско нещо на овалното й, леко мургаво лице, в което имаше топлина, имаше и красота, но те сякаш нямаха нищо общо с действителността. Като че ли беше маска, която е носила тъй дълго, че се е сраснала с лицето й. Дори устата, за която бих могъл дълго да говоря, все едно, че не бе от плът, а от някакъв крайно сполучлив, съвършен заместител — по-мек, по-ален, а може би и по-топъл от истинската плът, но въпреки това изкуствен. Дългата черна коса с път по средата, сресана гладко над лицето, или по-скоро маската, и опъната силно от слепоочията и ушите към тила, завършваше отзад на кок. Имаше дълга, силна, изящна шия. Самата тя беше висока, закръглена и гъвкава. Дрехите й бяха тъмни, меки като коприна и сякаш част от тялото й.

— Бихме искали да се видим с мис Легет, мисис Холдорн — обърнах се към нея.

— Защо мислите, че е тук? — попита тя с любопитство.

— Това няма никакво значение, нали? — побързах да кажа, преди Колинсън да е изтърсил нещо. — Важното е, че е тук. Искаме да я видим.

— Едва ли ще е възможно — бавно произнесе тя. — Не се чувствува добре и дойде тук да си почине — най-вече за да се махне за известно време от някои хора.

— Съжалявам — настоях, — но е наложително. Ако не беше важно, нямаше да нахлуем по този начин.

— Наистина ли е важно?

— Да.

Тя се поколеба, каза „Ще видя какво мога да направя“, помоли да я извиним и излезе.

— Не бих имал нищо против и аз да поживея тук — рекох на Колинсън.

Той не ме разбра. Лицето му бе поаленяло, възбудено.

— Габриел може да се ядоса, задето нахълтахме по този начин — рече притеснено. Казах, че това ще е направо ужасно.

Арония Холдорн се върна, застана на прага и се усмихна учтиво:

— — Наистина много съжалявам, но мис Легет не желае да се среща с вас.

— Аз пък съжалявам, че не желае, защото се налага — отвърнах.

Жената вирна глава и престана да се усмихва.

— Извинете, не ви разбрах.

— Налага се да я видим — повторих все така дружелюбно. — Както вече ви казах, много е важно.

— Съжалявам. — Дори ледът, смразил гласа й, не успя да го загрози. — Не може да я видите.

— Мис Легет — поясних аз — е важна свидетелка, както сигурно ви е известно, в едно дело по грабеж и убийство. Затова трябва да говорим с нея. Ако предпочитате, готов съм да изгубя половин час, докато намеря полицай, който да дойде с необходимите документи. Но така или иначе, ще се срещнем с нея.

Колинсън измърмори нещо нечленоразделно, но в тона му прозвуча извинение. Арония Холдорн се поклони едва-едва.

— Постъпете както сметнете за добре — изрече хладно. — Не одобрявам намерението ви да тревожите мис Легет, когато не желае да ви вижда, и що се отнася до моето позволение, аз не ви го давам. Но щом толкова настоявате, не мога да ви попреча.

— Благодаря. Къде е тя?

— В стаята си на петия етаж, вляво от стълбището. И като кимна пак с глава, Арония Холдорн се оттегли.

Колинсън ме хвана за ръката и запелтечи:

— Не знам дали аз… дали е редно ние… Габриел много ще се ядоса… Тя никак няма да…

— Както искаш — изръмжах, — но аз се качвам. Може да не й харесва, но и на мен никак не ми харесва, че бяга и се крие, когато трябва да й задам някои въпроси във връзка с откраднатите диаманти.

Той се намръщи, задъвка устните си, направи една-две притеснени гримаси, но ме последва. Намерихме асансьора, качихме се до петия етаж и тръгнахме по покрития с лилав килим коридор към вратата вляво от стълбите. Почуках с опакото на ръката си. Отвътре — нито звук. Почуках още веднъж, по-силно. Откъм стаята се дочу глас. Много неопределен, но вероятно женски. Беше твърде слаб, за да разберем какво казва, и прекалено неясен, за да разпознаем чий е. Ръгнах Колинсън с лакът и му наредих:

— Обади й се!

Той пъхна пръст в яката си, задърпа я и подвикна с продран глас:

— Габи, аз съм — Ерик!

Отговор обаче не получи.

Потропах отново по вратата и креснах:

— Отворете!

Гласът измърмори нещо, но какво — не разбрах. Задумках отново и завиках да ми отвори. В дъното на коридора се открехна врата, от нея се подаде жълтеникаво старче с рядка косица, попита какво става, аз му казах да си гледа работата и отново заблъсках по вратата.

Гласът отвътре заякна достатъчно, за да ни стане ясно, че е недоволен, макар думите все още да не бяха членоразделни. Започнах да натискам ядосано дръжката и открих, че вратата не бе заключена. Натиснах по-силно и я открехнах. Гласът се чу по-ясно. Долових тихи стъпки по пода. Сетне — сподавен хрип. Рязко разтворих цялата врата. Ерик Колинсън издаде гърлен звук, който наподобяваше идващ отдалече писък.

Габриел Легет стоеше до кревата, държеше се о една ръка за таблата и леко се олюляваше. Лицето й бе бледо като негасена вар. Очите й сякаш се състояха само от кафяв ирис — мътни, нефокусирани, — а малкото й чело се бе сбръчкало. Имаше вид на човек, който знае, че отпреде му има нещо, и се чуди какво ли е то. Беше с един жълт чорап, жълт комбинезон и кафява кадифена пола, с която явно бе спала. Видях разхвърляни кафяви обувки, втория чорап, блузка в кафяво и златисто, кафяво палто и жълто-кафява шапка. Всичко останало в стаята беше бяло: бели тапети, бял таван, бели столове, бяло легло, бели масички, бяла дървения, дори телефонът и лампите бяха бели. Подът беше покрит о бял велтер. Нито един мебел не беше болничен, но белотата, ненарушена от нищо, създаваше такова впечатление. Имаше два прозореца и още две врати. Тази вляво водеше към банята, а другата — към малък дрешник.

Бутнах Колинсън да влезе, последвах го и затворих вратата. Нямаше ключ, нито ключалка или райбер — нищо. Колинсън стоеше и се пулеше срещу момичето с увиснало чене, а погледът му бе празен като нейния. Само че по лицето му бе изписан далеч по-неизразим ужас. Тя се облегна на леглото и се взря в празното пространство с тъмните си мътни очи, а изражението й бе призрачно, озадачено. Прегърнах я през рамото и я сложих да седне.

— Събери дрехите й — наредих на Ерик. Трябваше обаче да му повторя заповедта, за да излезе от състоянието си на транс.

Донесе ми всичко нейно и аз се заех да я обличам. Той впи пръсти в рамото и и запротестира с глас, който би бил твърде подходящ, ако ме беше хванал да обирам кутия с помощи за бедните:

— Не! Как може да…

— Я стига! — махнах ръката му. — Ако искаш, ти свърши тази работа.

Той бе започнал да се поти от притеснение. Преглътна мъчително и изпелтечи:

— Не, не! Не бих могъл… това е… Не се доизказа и отиде до прозореца.

— Не ме е излъгала, че си магаре — рекох на гърба му и открих, че й обличам кафявозлатистата блуза наопаки. Все едно, че беше восъчна фигура, но тя не се съпротивляваше, докато я въртях из ръцете си, и където я сложех, там си и оставаше.

Когато й навличах палтото и й слагах шапката, Колинсън пак дойде при мен и ме бомбардира с въпроси. Какво й имало? Дали не трябвало да повикаме лекар? Безопасно ли е за здравето й да я изведем от къщата? А щом станах, пое девойката от мен и я поведе, като я обгърна с дългите си яки ръце.

— Аз съм, Габи — Ерик! — взе да ломоти в ухото й. — Не ме ли позна? Кажи ми нещо. Какво ти е, миличко?

— Нищо й няма — само се е натъпкала с наркотици — поясних аз. — И не се опитвай да я извадиш от това състояние. Изчакай да я откараме у тях. Хвани я за тази ръка, а аз за другата. Тя може и сама да върви. Ако срещнем някого, ти продължаваш с нея напред, а аз ще се оправя. Хайде, тръгвай.

Никого не срещнахме. Взехме асансьора, слязохме на партера, прекосихме вестибюла и излязохме на улицата, без да видим жива душа. Отидохме на ъгъла, където бяхме оставили Мики в крайслера.

— Свободен си — рекох.

— Добре, довиждане — отвърна Мики и си тръгна.

Двамата с Ерик вмъкнахме момичето в колата, настанихме го между нас на предната седалка и той подкара. Изминахме три преки. Сетне той попита:

— Сигурен ли сте, че за нея е най-добре да я откараме у тях?

Казах, че съм сигурен. Той помълча още пет преки, после повтори въпроса си, като добави нещо за болница.

— А защо не редакцията на някой вестник? — изсмях му се аз.

Три преки мълчание, след което поде отново:

— Познавам един лекар, който…

— А аз имам работа — прекъснах го. — Ако закараме мис Легет у тях в това състояние, ще успея да я свърша. Затова отиваме там.

Той ме изгледа убийствено и започна да сипе сърдити обвинения:

— Готов сте да я опозорите и унижите, да изложите живота й на опасност, само и само да…

— Животът й не е в по-голяма опасност от твоя или моя — прекъснах го отново. — Просто се е наблъскала с повече опиати, отколкото може да понесе. Но ги е приела сама. Не съм й ги давал аз. — Момичето, за което ставаше дума, беше живо, дишащо, дори седеше с широко отворени очи, но имаше толкова ясна представа за онова, което ставаше около него, колкото, ако се намираше във Финландия.

На следващия ъгъл трябваше да завием надясно. Колинсън продължи право напред и увеличи скоростта на четирийсет и пет мили, вперил поглед пред себе си, стиснал зъби.

— Завий на другия ъгъл — заповядах аз.

— Не! — отряза той и не зави. Спидометърът показваше вече петдесет и хората на тротоара взеха да се озъртат, когато профучавахме покрай тях.

— Е? — попитах заплашително и издърпах ръката си от рамото на момичето.

— Отиваме на полуострова — решително заяви Ерик. — В това състояние не може да се прибере у тях.

— Така ли? — изръмжах и стрелнах ръка към таблото. Той я перна силно, стиснал кормилото с една ръка, а другата протегна като щит, да не би да опитам пак.

— Недейте — предупреди ме и увеличи скоростта с още пет-шест мили. — Знаете какво може да ни се случи, ако…

Аз го изругах злобно, доста изчерпателно и от все сърце. Той рязко се обърна към мен, изпълнен с праведно негодувание, защото — предполагам — езикът ми не беше подходящ за компанията на една млада дама.

И това ни видя сметката. От пресечката изскочи — само част от секундата преди да навлезем в нея — синя лимузина. Очите и вниманието на Ерик се бяха върнали където им беше мястото навреме, за да избегнем директния удар, но не достатъчно, та съвсем да ни се размине. Профучахме покрай другата кола на части от милиметъра, но при разминаването задните колела на крайслера поднесоха. Колинсън направи каквото можа — отпусна кормилото, за да има луфт, опита се да овладее пързалянето, но бордюрът на тротоара отказа да му сътрудничи. Остана твърд и неподвижен. Ударихме го странично и улучихме в движение уличната лампа. Стълбът се пречупи и се сгромоляса върху тротоара. Крайслерът, преобърнат на една страна, ни изръси и тримата около лампата. От прекършения стълб в краката ни заструи газ. Колинсън, с обелено лице, запълзя на четири крака към колата, за да изключи мотора. Аз седнах и повдигнах момичето, легнало върху гърдите ми. Дясното ми рамо беше изкълчено, не си усещах ръката. Габриел скимтеше тихичко, но не видях никакви рани, като изключим леката драскотина на едната буза. Бях й послужил като възглавница и бях отнесъл цялата сила на удара. Болката в гърдите, корема, гърба, рамото и ръката ми показваха до каква степен съм я предпазил.

Помогнаха ни да станем. Ерик беше прегърнал девойката и я молеше да каже, че не е мъртва и тъй нататък. Ударът частично й бе възвърнал съзнанието, но тя още не разбираше какво е станало. Отидох при тях и помогнах на Колинсън да я държи изправена, макар че и двамата не се нуждаеха от това, като в същото време се обърнах напрегнато към насъбралата се тълпа:

— Трябва веднага да я откараме у дома. Кой може…

Трътлест мъж с голф си предложи услугите. Тримата с Ерик и Габриел се настанихме на задната седалка на колата му и аз дадох на трътлестия адреса на семейство Легет. Той промърмори нещо за болница, но аз го уверих, че собственият й дом е най-подходящото място за нея. Колинсън бе твърде разстроен, за да каже нещо. Двайсет минути по-късно помагахме на момичето да слезе от колата. Благодарих многословно на трътлестия, без да му дам възможност да ни последва в къщата.

6. Мъжът от дяволския остров

След известно забавяне — наложи се да позвъня два пъти — вратата бе отворена от Оуън Фицстивън. Този път очите му съвсем не бяха като заспали — напротив, сториха ми се блеснали, сякаш животът най-сетна им се бе видял интересен. Тъй като имах представа какво може да го заинтригува, аз се почудих какво ли се е случило.

— Какво сте правили? — попита той и заоглежда дрехите ни, окървавеното лице на Ерик и издрасканата буза на момичето.

— Автомобилна злополука — поясних. — Нищо сериозно. Къде са останалите?

— Останалите — отвърна той, като наблегна много особено на думата — са горе в лабораторията. — После ме погледна многозначително и додаде: — Ела за малко. — Последвах го през гостната, като зарязах Колинсън и Габриел на прага. Фицстивън долепи уста до ухото ми и прошепна: — Легет се самоуби.

Бях повече раздразнен, отколкото изненадан.

— Къде е? — попитах.

— В лабораторията. И мисис Легет е там заедно с един полицай. Няма и половин час, откак се случи.

— Всички ще се качим — реших.

— Не е ли излишно за Габриел? — попита той.

— Може да й дойде нанагорно — отвърнах раздразнено, — но се налага. Така или иначе, е нафрашкана с наркотици и ще понесе удара по-добре, отколкото сетне, като вземе да й минава. — Обърнах се към Колинсън: — Елате, ще се качим в лабораторията.

И тръгнах напред, като оставих Фицстивън да помага на Ерик да носят момичето. В лабораторията заварихме шестима: униформено ченге — едър мъжага с рижи мустаци, застанал до вратата; мисис Легет, седнала на дървен стол в най-отдалечения край на стаята, приведена напред, поднесла носна кърпичка към лицето си, тихо хълцаща; О’Гар и Реди, изправени един до друг до прозорците, долепили глави над някакви хартии, които сержантът държеше в едрите си ръце; наконтен мъж със сивкаво лице и тъмен костюм, застанал до покритата с поцинкована ламарина маса, въртеше в ръце пенсне, закачено на черно шнурче; и накрая Едгар Легет, седнал в кресло до масата, с разперени ръце.

О’Гар и Реди вдигнаха очи от четивото си и ме погледнаха. Запътих се към тях и като минавах покрай масата, забелязах кръв, малък черен автоматичен пистолет до едната ръка на Легет и седем диаманта до главата му.

— Я виж — рече О’Гар и ми подаде част от хартиите, които държеше: четири твърди листа, изписани с много ситен, равен и четлив почерк с черно мастило. Тъкмо се зачетох, когато Фицстивън и Колинсън вкараха Габриел Легет в стаята.

Ерик погледна мъртвия до масата. Лицето му пребледня. Изпречи едрото си тяло между момичето и баща му.

— Влезте — обадих се аз.

— Тук не е за мис Легет! — разгорещено заяви той и се обърна, за да я изведе.

— Редно е всички да са на едно място — обърнах се към О’Гар.

Той кимна с издължената си глава към полицая, който сложи ръка на рамото на Ерик и рече:

— Влезте и двамата!

Фицстивън сложи до прозореца стол за Габриел. Тя седна и огледа стаята — мъртвия, мисис Легет и всички нас — с мътни, но вече не толкова празни очи. Колинсън застана до нея и ме загледа яростно. Мисис Легет изобщо не вдигна поглед от носната си кърпичка.

— Да прочетем писмото на глас — рекох иа О’Гар, но достатъчно високо, та да чуят всички.

Той присви очи, поколеба се, след това ми подаде всички листове и се съгласи:

— Прав си. Прочети го. И аз зачетох:

7. ПРОКЛЯТИЕТО

Няколко минути след като изчетох писмото, цареше тишина. Мисис Легет бе свалила кърпичката от лицето си и слушаше, като от време на време тихичко изхълцваше. Габриел хвърляше наоколо нервни погледи, светлинки се бореха с мъглата в очите й, устните й мърдаха спазмодично, сякаш искаше да каже нещо, а не можеше. Отидох до масата, наведох се над мъртвеца и пребърках джобовете му. Вътрешният джоб на сакото му се издуваше. Пъхнах ръка, разкопчах го и извадих кафяв портфейл. Беше претъпкан с банкноти — по-късно, когато ги преброихме, се оказаха петнайсет хиляди долара. Показах на всички съдържанието на портфейла и попитах в [???]

— Оставил ли е друго писмо освен това, което прочетох?

— Не, поне не намерихме друго — отвърна О’Гар. — Защо?

— А вие да знаете нещо, мисис Легет? — обърнах се към жената.

Тя поклати глава.

— Защо? — повторно попита О’Гар.

— Защото не се е самоубил — отговорих. — Бил е убит.

Габриел Легет изпищя пронизително, скочи от стола си и насочи бял пръст с остър нокът към мисис Легет.

— Тя го уби! — крещеше момичето. — Каза му „Върни се“ и като държеше вратата на кухнята отворена с една ръка, взе с другата ножа от мивката и когато той мина покрай нея, заби ножа в гърба му. Аз я видях! Тя го уби! Не бях облечена и като ги чух да се задават, се скрих в килера и оттам видях всичко!

Мисис Легет се изправи. Залитна и щеше да падне, ако Фицстивън не бе избързал да я подкрепи. Изумление измести мъката от подпухналото й лице. Наконтеният мъж със сивкавото лице — доктор Рийз, както научих по-късно — каза с хладен глас:

— Липсва рана от пробождане. Бил е застрелян в слепоочието със собствения му пистолет, съвсем отблизо, леко косо. Несъмнено самоубийство, бих казал.

Колинсън накара Габриел отново да седне и се опита да я успокои. Тя кършеше ръце и стенеше.

Изказах несъгласие с последното изявление на лекаря, като едновременно премислях още нещо:

— Убийство е. Патите са били в джоба му. Искал е да избяга. Написал е писиото до полицията, за да оневини жена си и дъщеря си — да не бъдат наказани за съучастие в престъпленията му. На теб — обърнах се към О’Гар — прозвуча ли ти като предсмъртно писмо на човек, който оставя любимите си жена и дъщеря? До тях няма нито дума — всичко е адресирано до полицията.

— Може и да си прав, но от друга страна, щом като е заминавал, защо все пак не им е написал…

— Щял е да им го съобщи — или писмено, или устно, — преди да тръгне. Слагал е работите си в ред, подготвял се е за заминаването, може и наистина да е възнамерявал да си тегли куршума, макар че парите и тонът на писмото ме карат да се съмнявам в това. Дори при това положение обаче, ако питате мен, не се е самоубил, а е бил убит, преди да приключи с делата си — може би защото се е разтакавал прекалено дълго. Кой и как го е открил?

— Аз чух — изхълца мисис Легет. — Чух изстрела, изтичах тук горе и той… заварих го така. Слязох долу да телефонирам и на вратата… на вратата се позвъни, беше мистър Фицстивън и аз му казах. Не е възможно… в къщата нямаше никой, който… да го убие.

— Вие сте го убили — казах й аз. — Той е заминавал. Написал е това писмо и е поел всичките ви престъпления върху собствения си гръб. Убили сте Рупърт долу в кухнята. Момичето имаше предвид точно това. Писмото на мъжа ви звучи до голяма степен като предсмъртно или поне така ви се е сторило, затова сте го убили — мислели сте, че признанието и смъртта му ще потулят цялата история и ние ще престанем да се ровим по-нататък. — Лицето й нищо не ми говореше. Беше изкривено, но това можеше да изразява какво ли не. Поех си въздух и продължих — не че се развиках, но бях на ръба: — Мога да посоча поне пет-шест лъжи в писмото на мъжа ви. Първо, не той ви е повикал с Габриел, а вие сте го открили къде е. Мисис Бег ми каза, че когато сте пристигнали от Ню Йорк, той бил най-изненаданият мъж, когото била виждала. И не е давал на Ъптън никакви диаманти. Обяснението му защо ги е дал и какво е смятал да прави след това, е нелепо: просто не е могъл за толкова кратко време да измисли нещо по-правдоподобно, с което да ви оправдае. Легет би могъл да му даде или пари, или нищо, но не е бил такъв глупак, та да му връчи чуждите диаманти и да предизвика цялата тази история. Ъптън ви е проследил дотук и е дошъл да ви изнудва — вас, а не мъжа ви. Вие сте го били наели да открие Легет и той е познавал именно вас. Двамата с Рупърт са го проследили не само до Мексико Сити, а и дотук. Щели са да започнат шантажа си много по-рано, ако не са били изпратени в „Синг-Синг“ по друго обвинение. Щом излезли оттам, Ъптън пристигнал и започнал играта. Вие сте инсценирали грабежа, вие сте му дали диамантите, обаче не сте казали нито дума на мъжа си, който си мислел, че става дума за обикновена кражба. Щял ли е иначе той — човекът с досие на убиец — да рискува да се обажда на полицията? Защо не сте му казали за Ъптън? Може би не ви се е искало да разбере, че сте проследили стъпка по стъпка пътя му от Дяволския остров до Сан Франциско? Защо? Ако ви е трябвало нещо, с което да го държите в ръцете си, убийството на сестра ви е можело да свърши достатъчно добра работа. Може би не сте искали да разбере, че знаете за Лабо, Хауарт и Едж? — Не й предоставих възможност да отговори на никой от въпросите ми, а продължих още по-гръмогласно: — Може би Рупърт, който е последвал Ъптън, се е свързал с вас и вие сте го убедили да убие съдружника си — нещо, което се е съгласил да извърши на драго сърце, защото му е имал зъб. Може би след като го убива и идва при вас за помощ, сте сметнали за необходимо да му забиете ножа долу в кухнята. Не сте знаели, че момичето се крие в килера и ви е видяло, но ви е станало ясно, че сте започнали да прекалявате, че шансовете ви да се измъкнете невредима от цялата история са намалели неимоверно след това убийство. Прекалено много внимание се обръща вече на всичко, което става в къщата ви. И тогава виждате единствения изход и си изигравате картите. Отивате и разказвате всичко на мъжа си или поне толкоз, колкото да го убедите да се нагърби с вината ви. След което му теглите куршума — тук, до масата. Той ви прикрива както винаги досега. Вие — гръмна гласът ми, който беше влязъл във форма — сте убили сестра си Лили, първата му жена, и сте го оставили да се нагърбя с цялата вяна. Вие сте го последвали след това в Лондон. Ако бяхте невинна, щяхте ли да избягате с убиеца на сестра си? Бие сте го проследили дотук и сте го последвали. Вие сте се оженили за него. Вие именно сте решили, че се е оженил не за онази сестра, за която е трябвало, и вие сте я убили!

— Тя! Тя! — изкрещя Габриел и се опита да стане от стола, докато Колинсън я възпираше. — Тя…

Мисис Легет се изправи, вирна глава, усмихна се и показа здравите си, жълтеникави, злобно стиснати зъби. Направи две крачки към средата на стаята. Едната й ръка беше на кръста, другата — отпусната свободно покрай тялото. Домакинята — спокойната, здравомислеща жена, за която ми бе говорил Фицстивън — изчезна. На нейно място видях руса закръглена жена, чиято пълнота не говореше за задоволена, добре гледана средна възраст, а за меко подплатените, скрити като в калъф мускули на хищна котка, била тя дива или улична. Вдигнах пистолета от масата и го прибрах в джоба си.

— Интересува ви кой уби сестра ми ли? — попита ме тихо, а зъбите й потракваха след всяка дума, устата й се усмихваше, очите й горяха. — Ей това наркоманче Габриел — тя уби майка си. Той прикриваше нея, а не мен!

Момичето извика нещо нечленоразделно.

— Глупости — отсякох. — Била е съвсем дете.

— Съвсем не са глупости — настоя жената. — Беше почти на пет години. Играла си с пистолета, който измъкнала от чекмеджето, докато майка й спяла. Пистолетът гръмнал и Лили била убита. Нещастен случай, разбира се, но Морис беше твърде чувствителен, за да понесе мисълта, че детето му ще израсне със съзнанието, че е убило майка си. Освен това съществуваше голяма вероятност, така или иначе, да го съдят — знаеше се, че двамата сме в интимна връзка и че вече е искал развод от Лили. На всичкото отгоре е бил почти до вратата на спалнята й, когато чул изстрела. За него това беше без значение — единственото му желание бе да предпази детето от спомена за извършеното, та животът му да не бъде помрачен от съзнанието, че макар и без да иска, е убило майка си. — Най-страшна беше добродушността, с която тази жена се усмихваше, докато говореше, и старанието, почти придирчивостта, с която подбираше всяка дума и най-изискано я произнасяше. — Габриел винаги си е била — продължи тя, — дори преди да стане наркоманка, с ограничени умствени възможности. Така че, преди полицията да ни открие в Лондон, бяхме успели вече да изпразним ума й от всякакъв спомен, искам да кажа, от този спомен. И това, уверявам ви, е самата истина. Тя уби майка си, а баща й — да използвам вашите думи — се нагърби с цялата вина.

— Доста правдоподобно — признах аз, — но не всичко се връзва. Съществува вероятността да сте убедили Легет в тази история, но твърде се съмнявам. Според мен сега се опитвате да навредите на племенницата си, задето каза, че ви е видяла как убивате Рупърт в кухнята.

Тя оголи зъба и направи бърза крачка към мен. Очите й бяха широко отворени, хлътнали. Осъзна се обаче, рязко се изсмя и яростта изчезна от погледа й — или може би се скри някъде отзад и сега тлееше. Подпря ръце на кръста и ми се усмихна игриво, безгрижно, заговори закачливо, а през цялото време в очите, усмивката и гласа й лумтеше неистова омраза.

— Така ли? Тогава ще ви кажа нещо, което — ако не беше вярно — никога не бих споменала. Аз я обучих как да убие майка си. Разбирате ли? Научих я, дресирах я, упражнявах я, репетирах заедно с нея. Можете ли да го проумеете? Ние с Лили бяхме родни сестри, неразделни, ненавиждащи се една друга с най-искрена отровна омраза. Морис всъщност не желаеше да се ожени за никоя от нас — за какво ли му беше? — макар че поддържаше интимни връзки и с двете. В буквалния смисъл. Но ние бяхме бедни като църковни мишки за разлика от него и тъкмо защото ние бяхме бедни, а той — богат, Лили пожела да се омъжи за него. Аз пък исках да се омъжа за него, защото тя го искаше. И в това отношение както във всички останали бяхме истински сестри. Лили обаче първа го спечели — оплете го в мрежите си — може да звучи грубо, но точно така си беше. Габриел се роди шест или седем месеца след женитбата им. Какво щастливо малко семейство бяхме. Живеех с тях — нали ви казах, че двете с Лили бяхме неразделни — и отначало Габриел ме обичаше повече от собствената си майка. Аз се погрижих за това — леля Алис бе готова на всичко, само и само да угоди на любимата си племенничка, тъй като предпочитанията на детето към мен вбесяваха Лили — не че обичаше толкоз детето си, а защото бяхме сестри. Ако някоя от нас поискаше да притежава нещо, другата също го пожелаваше, и то само за себе си, без да го дели. Габриел едва се бе родила, и аз вече кроях планове какво ще направя един ден. И когато стана на пет годинки, изпълних замисъла си. Пистолетът на Морис — един такъв малък — стоеше заключен в най-горното чекмедже на скрина. Аз го отключих, изпразних го и научих Габриел на много забавна игра. Лягах в леглото на Лили и се преструвах на заспала. Детето придърпваше един стол до скрина, качваше се на него, вадеше пистолета от чекмеджето, идваше на пръсти до леглото, допираше дулото до челото ми и натискаше спусъка. Когато го правеше добре — не вдигаше шум, държеше пистолета правилно в малките си ръчички, — аз я награждавах с бонбон и й заръчвах да не казва за нашата игра на никого, защото един ден ще изненадаме майка й. Така и стана. Много сполучливо я изненадахме един следобед, когато Лили взе аспирин срещу главоболие и заспа в леглото си. Този път отключих скрина, но не изпразних пистолета, казах на детето, че сега може да поиграе с майка си, и отидох на гости у едни приятели на долния етаж, та да не каже някой, че имам пръст в кончината на скъпата си сестрица. Мислех, че Морис няма да си бъде у дома целия следобед. Имах намерението, щом чуя изстрела, да се втурна нагоре с приятелите си и заедно да открием, че детето е убило майка си, докато си е играло с пистолета. Не се боях, че след това може да се разприказва. Знаех, че понеже е с ограничени умствени възможности, както вече споменах, обича ме, има ми пълно доверие и ще бъде в мои ръце преди и по време на официалното разследване, ако има такова, то аз ще мога много лесно да го подчиня на волята си и да му внуша да не споменава нищо за моето участие в… ъъ… нашето малко начинание. Но Морис за малко да обърка всичко. Върнал се неочаквано вкъщи и се появил на прага на спалнята в момента, в който Габриел натиснала спусъка. Само част от секундата, и е щял да спаси живота на жена си. Нямаше късмет обаче — това доведе до неговото осъждане. Затова пък и през ум не му мина да ме заподозре, а по-нататъшното му старание да изтрие от паметта на детето всичко, свързано със станалото, ме освободи от всякакви притеснения и опасения. Аз наистина го последвах в тази страна след бягството му от Дяволския остров и наех Ъптън да го проследи до Сан Франциско, действително използвах любовта на Габриел към мен и нейната омраза към баща й — старателно бях насадила това чувство у нея с умело завоалирани, уж несръчни молби да му прости убийството на майка й, — внимавах да не научи истината, възползувах се от прословутата си преданост към нея и него, за да го накарам да се ожени за мен, за да му внуша, че това донякъде ще спаси опропастения ни живот. В деня, когато той се ожени за Лили, аз се бях заклела, че ще й го отнема. И й го отнех. Надявам се, че скъпата ми сестрица знае това там, в ада.

Усмивката бе изчезнала. Безумната ненавист вече не се спотайваше зад погледа и гласа й, а беше в тях, във всяка черта на лицето, в стойката на тялото й. Тази нечовешка омраза — и самата тя като част от нея — бе единственото одушевено нещо в стаята. Останалите осем души, които я наблюдавахме и слушахме, все едно, че не съществувахме в момента. За нея бяхме живи, но не и един за друг — само за нея.

Тя се извърна от мен и рязко посочи с пръст момичето в другия край на стаята. Гласът й стана гърлен, вибриращ от диво победоносно чувство. Групираше думите с паузи помежду им, сякаш скандираше:

— Ти си нейна дъщеря! — изкрещя. — И си прокълната със същата нечестива душа и черна кръв като всички нас от рода Дейн! Прокълната си с кръвта на твоята майка, с която изцапа ръцете си още като дете! И с изкривеното съзнание и нуждата от опиати, които са моят подарък за теб! И твоят живот ще бъде черен като моя и като живота на майка ти! И ще почерниш живота на всеки, до когото се докоснеш, както ние почернихме живота на Морис! И твоят…

— Млъкнете! — изохка Ерик Колинсън. — Накарайте я да млъкне!

Габриел Легет, запушила ушите си с ръце, с изкривено от ужас лице, изпищя страшно и падна напред от стола си.

Пат Реди бе млад в бизнеса, но поне ние с О’Гар трябваше да сме достатъчно опитни, за да не изпускаме мисис Легет от очи дори за част от секундата, колкото и неотложно да ни зовеше вопълът на момичето и неговото падане. Но ние взехме, че зяпнахме Габриел — макар и за по-малко от половин секунда. А когато отново погледнахме мисис Легет, тя стискаше пистолет в ръка и бе направила първата крачка към вратата. Между нея и изхода не стоеше никой — униформеният полицай бе отишъл да помага на Колинсън да се справи с Габриел. Зад нея нямаше жива душа. Беше с гръб към вратата и когато се извъртя, в зрителното й поле попадна Фицстивън. Загледа ни с пламтящ поглед над черния пистолет, бляскавите й очи се стрелкаха ту към един, ту към друг от нас. Направи втора крачка заднишком и изръмжа:

— Никой да не мърда!

Пат Реди прехвърли тежестта си на пети. Аз го изгледах със свъсени вежди и поклатих глава. Коридорът и стълбите бяха по-подходящи — там можехме по-лесно да я спипаме. Тук някой неминуемо щеше да умре.

Мисис Легет прекрачи все така заднишком прага, издиша през зъби със свистене — също като змия — и изчезна към дъното на коридора.

Оуън Фицстивън беше пръв след нея. Полицаят ми се замота в краката, но успях да изскоча втори. Жената бе стигнала до площадката на стълбището в отсрещния край на мрачния коридор, а Фицстивън, плътно подире й, вече я настигаше. Спипа я на междинната площадка точно когато стъпих на първото стъпало. Притисна едната ръка към тялото й, но другата — тази с пистолета — остана свободна. Посегна и към нея, но не успя. Тя извъртя дулото към него, заби го в тялото му и аз — със свита между раменете глава, за да не улуча бордюра на пода — скочих отгоре им. Сгромолясах се върху двамата точно навреме, сплесках ги с гръм и трясък и ги притиснах към ъгъла на стената. Куршумът, предназначен за писателя, се заби в едно от стъпалата.

Както бяхме проснати на земята, опитах се да сграбча дулото, не улучих и я хванах през кръста. Някъде при брадичката ми тънките пръсти на Фицстивън се сключиха около китката на ръката й, държаща пистолета. Тя извъртя тяло изпод дясната ми ръка, която още бе като саката след изръсването ни от крайслера. Нищо не можех да държа с нея. Пълното тяло на мисис Легет се поизправи и преобърна, така че аз останах отдолу.

До ухото ми избумтя изстрел, опари бузата ми. Тялото на жената се отпусна. Когато О’Гар и Реди ни разделиха, тя остана да лежи неподвижно. Вторият куршум бе минал през гърлото й.

Качих се в лабораторията. Габриел Легет лежеше на пода, а до нея бяха коленичили лекарят и Ерик.

— По-добре идете да видите мисис Легет — обърнах се към доктор Рийз, — Тя е на стълбите. Мисля, че е мъртва, но по-добре я вижте.

Той излезе. Колинсън, който разтриваше ръцете на припадналото момиче, ме изгледа така, сякаш бях нещо, което трябва да се забрани със закон, и рече:

— Дано сте доволен от работата, която свършихте.

— Важното е, че е свършена — отвърнах.

8. „НО“ И „АКО“

Двамата с Фицстивън се нахранихме отлично същата вечер в заведението на мисис Шиндлър, което се помещаваше в нещо като мазе с нисък таван, ядохме вкусните й ястия и пихме чудесната бира на мъжа й. Писателят у Фицстивън трескаво се опитваше да открие онова, което той наричаше „психологическата мотивировка на мисис Легет“.

— Лесно можем да си обясним убийството на сестра й сега, когато знаем какъв човек е била — рече той. — Както и убийството на мъжа й, опитите й да разруши живота на племенницата си, след като бе разкрита, дори решимостта й да бъде по-скоро застреляна на стълбите, отколкото заловена. Но по никакъв начин не мога да си обясня годините на спокойствие помежду тези събития.

— Убийството на Легет съвсем не е лесно обяснимо — възразих аз. — Всичко останало е подчинено на едно-единствено желание — желанието да го има. Убива сестра си, или по-скоро организира убийството й по такъв начин, че да го върже за себе си. Съдът обаче ги разделя. Тук тя е безпомощна и единственото, което може да направи, е да чака и да се надява на някакъв шанс, който винаги съществува, той да успее някой ден да се освободи. Не ни е известно по онова време да се е стремила към нещо друго. Защо да не си трае, след като държи Габриел като заложница за шанса, на който разчита, и живее в относително охолство с неговите пари? Когато чува за бягството му, пристига в Америка и започва да го издирва. Щом наетите от нея детективи го откриват, тя незабавно пристига при него. Той се съгласява да се ожени за нея. Тя получава онова, което е желала. Защото да не бъде тиха и кротка? Не върши бели, за да се забавлява — не е от хората, на които им прави удоволствие да вредят на околните. Знае какво иска и е готова на всичко, за да го получи. Забележи само колко търпеливо, колко дълги години крие омразата си към момичето. А при това нещата, към които се стреми, съвсем не са кой знае колко необикновени. Ключът към нейната същност съвсем не се крие в някакво сложно умопомрачение. Тя е устроена просто като животно, с естественото животинско неведение за добро и зло. Мрази, когато попречват на намеренията й, и е злобна, когато я спипат натясно. Фицстивън отпи от бирата и попита:

— Да не би според теб проклятието на рода Дейн да е просто леко отклонение от нормалното?

— Дори по-малко — празни думи в устата на разгневена жена.

— Ето — такива като теб правят живота прозаичен — въздъхна той зад облака цигарен дим. — Нима фактът, че с Габриел са си послужили, за да убият майка й, не те убеждава в нуждата — поне поетичната нужда — от съществуването на проклятието?

— Дори ако я беше убила — а това е нещо, в което не съм убеден, — пак не бих повярвал в него. Но Легет явно не се е съмнявал, че дъщеря му е убила майка си. И за да я прикрие, изпълва писмото си с подробности около тази стара история. Но освен думите на мисис Легет, че той е видял с очите си как става убийството, нямаме никакви други доказателства. От друга страна, тя също така каза, и то пред самата Габриел, че на детето от малко му е било внушавано, че баща му е убиец — това спокойно можем да повярваме. А не е вероятно, макар да е възможно, той да си прави целия този труд с друга цел, освен да й попречи да се досети за собствената си вина. Оттук нататък обаче всяко предположение звучи еднакво правдоподобно. Мисис Легет го е искала и го е получила. Защо тогава го убива, по дяволите?!

— Божичко, колко си непоследователен — оплака се Фицстивън. — Нали отговори на този въпрос още в лабораторията? Защо не уважаваш собствените си отговори? Каза, че го е убила, защото писмото й се е сторило като написано от самоубиец и е решила, че смъртта му ще осигури безопасността й.

— Тогава звучеше добре — признах. — Но не и сега, след като размислих хладнокръвно и разгледах фактите. Години наред тя крои планове как да го спечели и най-търпеливо изчаква шанса си. Значи е представлявал някаква ценност за нея.

— Но не го е обичала или поне нямаме основания да смятаме, че е имала чувства към него. От тази гледна точка никаква ценност не е представлявал за нея — само ловен трофей. А смъртта му не намалява тази стойност — главата се балсамира и се окачва на стената.

— Защо тогава прави всичко възможно Ъптън да не се срещне с него? Защо е убила Рупърт? Защо се е нагърбила с всичко? Опасността е била за него в края на краищата. Защо я поема, ако той не е представлявал за нея никаква ценност? Защо рискува всичко това, само и само той да не научи, че миналото е оживяло?

— Май че разбирам какво се опитваш да кажеш — бавно произнесе Фицстивън. — Според теб…

— Чакай — има още нещо. Разговарях на два пъти с Легет и жена му. И двата пъти не си размениха нито дума, макар че тя положи много труд, за да ми внуши, че ако го няма него, би ми казала нещо за изчезването на дъщеря си.

— А ти къде намери Габриел?

— След като видяла мъртвия Рупърт, тя избягала при Холдорнови с всичките си пари и бижута — бижутата дала на Мини Хърши да ги продаде. Самата Мини купила някои от тях за себе си — мъжът й бил спечелил доста пари на зарове две-три нощи преди това — полицията провери — и го изпратила да заложи останалите. Бил задържан в една заложна къща, просто като съмнителен тип.

— Завинаги ли е напускала дома си?

— Не можем да я виним за това — баща си смятала за убиец, а майка си видяла да извършва убийство. Кой би останал да живее в такава къща?

— Смяташ значи, че Легет и жена му са били в лоши отношения? Не е изключено — напоследък рядко ги виждах, пък и не бяхме толкова близки, та да ми се доверят. Допускаш ли, че е подразбрал нещо — някаква част от истината за нея?

— Възможно е — но не дотам, че да не поеме вината за убийството на Рупърт. Освен това дори да е научил нещо, то не е било свързано с тази по-нова история, защото при първата ми среща с него той искрено вярваше в кражбата с взлом. Но от друга страна…

— О, я стига! Не можеш да живееш, ако не вмъкнеш навсякъде две „но“ — та и едно „ако“. Не виждам никакви основания да се съмняваме в разказа на мисис Легет. Най-доброволно си призна всичко. Защо трябва да допускаме, че ще лъже, за да хвърля вина върху себе си?

— Имаш предвид убийството на сестра й ли? Нали е била оправдана, а френската система сигурно е като нашата — два пъти не могат да те съдят за едно и също престъпление каквото и да си признаеш след това. Така че тя нищо не рискуваше, братко.

— Колко си дребнав. Пийни още бира, дано станеш по-великодушен.

На съдебното следствие за убийствата на Легет и Рупърт отново видях Габриел, но не бях сигурен, че ме е познала. Беше с Мадисън Андрюс, адвоката на Легет, който сега се грижеше за делата и наследството му. И Ерик Колинсън беше там, но — колкото и да е странно — не с Габриел. Кимна ми, и толкоз.

Вестниците се докопаха до разказа на мисис Легет относно събитията в Париж през 1913 г. и два-три дни вдигаха голяма пушилка. С намирането на диамантите на „Холстед и Бошан“ детективската агенция „Континентал“ излезе от играта: върху папката с делото „Легет“ написахме „Към архив“. Аз се качих в планината, за да извършва едно разследване за собственика на златна мина, който подозираше, че е мамен от служителите си. Очаквах да остана горе поне месец — работи като тази поглъщат много време. Вечерта на десетия ден обаче ми се обади Стария — моят шеф.

— Изпращам Фоули да те замести — рече. — Но ти не го чакай. Вземи първия влак. Делото „Легет“ отново е на дневен ред.