Прокълната кръв

9. СЛЕПЕЦ В ТЪМНА СТАЯ

Мадисън Андрюс беше висок, мършав, шейсетгодишен мъж с рошава бяла коса и същите вежди и мустаци, които подчертаваха руменината на кокалестото му, стегнато лице. Винаги носеше широки дрехи, дъвчеше тютюн и на два пъти през последните десет години бе цитиран в съда като ответник при бракоразводни дела.

— Предполагам, че младият Колинсън ви е наговорил какво ли не по мой адрес — започна той. — Изглежда, е решил, че карам второ детство — почти ми го каза.

— Не съм се виждал с него. От два часа съм в града — колкото да отскоча до кантората и да дойда тук.

— Той може да й е годеник, но аз отговарям за нея и предпочетох да последвам съвета на доктор Рийз. Той е неин лекар. Каза ми, че ако я пуснем за кратко в Храма, това ще допринесе повече от всичко друго за възстановяването на душевното й равновесие. Не можех да пренебрегна съвета му. Холдорнови може да са шарлатани и вероятно са такива, но Джоузеф Холдорн е единственият човек, с когото тя разговаря доброволно, в чието присъствие се чувствува омиротворена, откакто умряха родителите й. Доктор Рийз каза, че ако не удовлетворим желанието й да отиде в Храма, може да влошим състоянието й. Как тогава да пренебрегна мнението му само защото то не допадало на младия Колинсън?

— Прав сте — рекох.

— Не си правя никакви илюзии по отношение на този култ — продължи да се оправдава адвокатът. — Най-вероятно е лъжа и измама като всички останали. Но в момента не ни занимава религиозната му страна, а терапевтичната, способността му да излекува ума на Габриел. Дори ако членството в него не е напълно безопасно за момичето, аз пак бих се изкушил да го пусна. Моето твърдо убеждение е, че най-важната ни грижа сега е нейното оздравяване и нищо не бива да ни попречи.

Човекът беше притеснен. Кимнах и премълчах, с надеждата да разбера какво именно го притеснява. И това постепенно започна да ми се изяснява, докато той извърташе и усукваше.

Оказа се, че разрешил на Габриел да отиде в „Храма на Светия Граал“, следвайки съветите на доктор Рийз и пренебрегвайки протестите на Ерик Колинсън. Тя настоявала да отиде и тъй като в момента там се намирала такава видна и уважавана персона като мисис Ливингстън Родман, а Холдорнови били приятели на Едгар Легет, Андрюс я пуснал. Това станало преди шест дни. Взела със себе си мулатката — Мини Хърши — да й прислужва. Доктор Рийз я посещавал всеки ден. На четвъртия ден намерил, че състоянието й се е подобрило. На петия обаче то тревожно се влошило. Умът й бил по-замъглен от всеки друг път и проявявала симптомите на човек, изживял тежък шок. Нищо не могъл да научи от нея. И от Мини нищо не измъкнал. Нито пък от Холдорнови. По никакъв начин не можел да разбере какво се е случило и дали изобщо нещо се е случило.

Ерик Колинсън държал докторът да му докладва всеки ден. Рийз му казал истината относно последната си визита. Колинсън освирепял. Настоял незабавно да вземат момичето от Храма — твърдял, че Холдорнови се готвели до го убият. Двамата с Андрюс се спречкали жестоко. Според адвоката тя просто повтаряла болестта си, от която неминуемо би се излекувала, и то бързо, ако я оставели там, където желаела да бъде. Рийз бил склонен да се съгласи с Андрюс. Но не и Ерик. Заплашил да вдигне голям шум, ако незабавно не я вземат оттам. Това именно притесняваше адвоката. Щеше да се злепостави сериозно при положение, че нещо се случи с нея, ако се разчуеше, че той — опитният, врял и кипял адвокат — е допуснал довереницата му да попадне на такова място. От друга страна, твърдеше, че искрено е убеден в благотворното влияние на Храма върху здравето й. А не му се искаше да й се случи нещо лошо. Така че накрая постигнал споразумение с Колинсън: да позволят на Габриел да остане в Храма поне още няколко дена, но да се изпрати там някой да бди над нея и да внимава Холдорнови да не й изиграят мръсен номер. Рийз предложил да се обърнат към мен — бил силно впечатлен от моето сполучливо разнищване на смъртта на Легет. Колинсън се противопоставил — моята безчовечност била според него до голяма степен виновна за сегашното състояние на Габриел, но накрая отстъпил. Все пак вече бях запознат с Габриел и нейната история, пък и не съм бил объркал напълно първото разследване — способностите ми компенсирали коравосърдечието ми или нещо такова. Така че Андрюс телефонирал на Стария, предложил му достатъчно високо възнаграждение, което да обезщети прехвърлянето ми от друго дело, и ето ме тук.

— Холдорнови знаят, че ще отидете — завърши адвокатът. — Отношението им е без значение. Просто им казах, че двамата с доктор Рийз сме решили така: докато психическото състояние на Габриел се поуравновеси, най-добре до нея за всеки случай да има способен мъж — не толкова да я охранява, колкото да предпази околните от неин изблик. Не е необходимо да ви давам указания. Достатъчно е просто да вземете всички предпазни мерки.

— А мис Легет знае ли за мене?

— Не и не смятам, че трябва да й казваме. Естествено ще бдите над нея колкото се може по-незабелязано, но не мисля, че в сегашното си състояние ще обърне достатъчно внимание на присъствието ви, че да се разстрои. Ако ли нещо такова стане… ще видим каква ще правим.

Андрюс написа бележка до Арония Холдорн. Час и половина по-късно седях насреща й в приемната на Храма и чаках да я прочете. След това тя ми предложи дълги руски папироси от бяла нефритова кутия. Извиних се, че предпочитам моите „Фатима“ и защраках запалката върху специалната масичка с принадлежности за пушене, която тя постави помежду ни. Когато и двамата запалихме, тя каза:

— Ще се постараем да ви настаним колкото се може по-удобно. Ние не сме нито варвари, нито фанатици. Подчертавам това, защото много хора се изненадват, че не сме. Това наистина е храм, но никой от нас не смята, че благополучието, удобствата или коя да е друга черта на цивилизования живот ще го оскверни. Вие сте външен човек. Може би — надявам се — ще се присъедините към нас. Обаче — не се притеснявайте — никой няма да ви досажда. Ако желаете, можете да присъствате на нашите служби, но само, ако желаете. Свободен сте да идвате в Храма и да го напускате, когато намерите за добре. Убедена съм, че и вие ще проявите същата деликатност, и съм също така убедена, че няма да се месите в онова, на което може да станете свидетел, колкото и особено да ви се стори то, щом няма опасност да навреди на вашата… пациентка.

— Да, разбира се — обещах.

Тя се усмихна сякаш в знак на благодарност, загаси фаса си в пепелника и стана.

— Ще ви покажа вашата стая.

И двамата не отронихме нито дума за предишното ми посещение.

Понесъл шапката и голямата си кожена чанта, аз я последвах към асансьора. Качихме се на петия етаж.

— Това е стаята на мис Легет — посочи Арония Холдорн вратата, пред която ние с Колинсън се бяхме редували да чукаме преди две седмици. — А ето и вашата — отвори тя срещуположната.

Стаята ми беше също като другата, но без дрешник. И моята врата нямаше заключалка на бравата.

— А къде спи прислужницата й? — попитах.

— В една от стаите за прислуга на най-горния етаж. Ако не се лъжа, доктор Рийз е в момента при мис Легет. Ще му съобщя за пристигането ви.

Благодарих й. Тя излезе и затвори след себе си. След петнайсетина минути на вратата се почука и влезе доктор Рийз. Той изговаряше думите особено — отривисто, много точно, а от време на време ги подчертаваше, като размахваше пенснето с черното шнурче, което нито веднъж не видях на носа му.

— Радвам се, че дойдохте — стисна ми ръката. — Надявам се да нямаме нужда от професионалните ви умения, но се радвам, че сте тук.

— Какво става? — попитах с тон, предназначен да предразполага към споделяне на тайни.

Той ме изгледа проницателно, почука с пенснето по нокътя на палеца си и заяви:

— Онова, което става, е — доколкото ми е известно — изцяло от моята област. За друго не знам. — Той пак ми стисна ръката. — На вас сигурно ще ви доскучае.

— Затова пък на вас сигурно не ви е скучно.

Той беше тръгнал към вратата, но спря, намръщи се, почука пак с пенснето по нокътя на палеца си и рече:

— Не, не ми е скучно.

Поколеба се, сякаш не можеше да се реши дали да добави още нещо, но тръгна да излиза.

— Имам право да поискам искреното ви мнение — настоях.

Той отново ми хвърли проницателен поглед.

— Не знам какво да мисля. — Помълча. — Не съм доволен. — Видът му също не беше доволен. — Ще намина пак по-късно. — Излезе и затвори вратата.

Няколко секунди по-късно отново надникна.

— Състоянието на мис Легет е изключително тежко. — Затвори вратата и се отдалечи.

— Явно ще падне голямо веселие — изръмжах аз под мустак, седнах до прозореца и запалих цигара.

На вратата се почука, влезе камериерка в черно-бяла униформа и ме попита какво ще желая за обяд. Беше жизнено, розовобузесто, пълно русо момиче на двайсет и няколко години, с любопитни сини очи, в които подскачаха весели пламъчета. Аз си пийнах уиски от шишето, което носех в чантата си, хапнах си здравата от храната, която момичето донесе след малко, и прекарах целия следобед в стаята.

Упоритото ми слухтене беше възнаградено — успях да засека Мини малко след четири часа, когато излизаше от стаята на Габриел. Очите на мулатката се око—кориха, като ме видя на прага на стаята.

— Влез — поканих я аз. — Доктор Рийз не ти ли каза, че съм тук?

— Не, сър. Вие… Нали нямате нищо общо е мис Габриел?

— Само ще си отварям очите на четири за нея и ще внимавам нито лошо да не й се случи. А ти ще ме държиш в течение, ще ми казваш какво говори, какво прави, какво говорят и правят другите, ще ми помагаш и по този начин ще помагаш и на нея — защото в такъв случай няма да има защо да я безпокоя.

— Да, сър — с готовност се съгласи мулатката, но доколкото виждах по кафявото й лице, идеята ми за близко сътрудничество не й допадна особено.

— Как е тя сега?

— Направо е весела, сър. Тук й харесва.

— Как прекара следобеда?

— Тя… Не зная, сър. Просто си го прекара… кротува.

Дотук нищо интересно.

— Доктор Рийз е на мнение, че е по-добре да ме знае за мен — продължих. — Така че няма защо да й казваш, че съм тук.

— Няма, сър — тутакси обета момичето, но ми прозвуча по-скоро учтиво, отколкото искрено.

Рано вечерта се появи Арония Холдорн и ме покани да сляза на вечеря. Трапезарията беше облицована с ламперия от тъмен орех, мебелите също бяха орехови. Бяхме десет души на масата. Джоузеф Холдорн беше висок, с телосложение на класическа статуя, облечен с черна копринена роба. Косата му бе гъста, дълга, бяла и лъскава. Гъстата му брада, подрязана в кръгла форма, бе също бяла и лъскава. Арония Холдорн ми го представи само като Джоузеф, сякаш нямаше друго име. Всички останали също се обръщаха към него на малко име. Той ми се усмихна широко, показа ми равните си бели зъби и ми подаде силна, топла ръка. Лицето му, със здрав розов цвят, беше без никаква бръчица. Ведро и спокойно, особено ясните кафяви очи, то действуваше омиротворяващо. Същото омиротворяващо въздействие имаше и кадифеният му баритон.

— Щастливи сме, че сте сред нас — каза той.

Това бе най-обикновена, незначеща нищо учтива фраза, но въпреки това начинът, по-който я произнесе, ме накара да повярвам, че наистина съм го ощастливил. Сега вече ми стана ясна настойчивостта на Габриел Легет да дойде тук. Казах, че и аз съм щастлив да съм сред тях, и докато произнасях думите, искрено си вярвах.

Освен Джоузеф, жена му и синът му на масата присъстваха: мисис Родман — висока жена с крехко телосложение, прозрачна кожа, избелели очи и глас, който би могъл да се нарече само шепот; някой си Флеминг — млад, мургав, много слаб, с тъмни мустаци и вид на човек, отдаден изключително на собствените си мисли; майор Джефрис — с елегантно скроен костюм, крайно вежливи обноски, пълен, плешив, с жълтеникав тен; жена му — доста приятна персона въпреки кокетното си закачливо поведение, което би й отивало, ако беше с трийсет години по-млада; някоя си мис Хилън — с остра брадичка, остър глас и много напрегнато държане; и накрая мисис Павлов — съвсем младичка, с високи скули и мургаво лице, избягваща да погледне хората в очите. Храната, поднесена от двама млади филипинци, беше много вкусна. Разговорът не засягаше никакви религиозни теми. Всичко беше поносимо.

След вечеря се прибрах в стаята си. Подслушвах известно време пред вратата на Габриел, но не чух нищо. Пуших, мотах се и чаках доктор Рийз, който ми беше обещал да дойде. Не дойде. Предположих, че е бил задържан от неотложен случай, каквито има често в лекарската практика, но въпреки това се раздразних. Никой не влезе в стаята на Габриел, нито пък излезе оттам. На няколко пъти отивах на пръсти да слухтя. Първия път нищо не чух. Втория път чух леко шумолене, което нищо не значеше. Малко след десет часа покрай вратата ми минаха няколко души — вероятно се прибираха в стаите си за през нощта. В единайсет и пет чух, че вратата на Габриел се отваря. И аз отворих моята. По коридора, към задното стълбище на къщата, вървеше забързано Мини Хърши. Изкуших се да я повикам, но се сдържах. Предишният ми опит да измъкна нещо от нея се бе овенчал с пълен неуспех, а не се чувствах достатъчно тактичен, за да изпробвам шансовете си за нещо по-добро.

Изгубих надежди да се видя този ден с доктор Рийз. Изгасих лампата, оставих вратата си открехната, седнах в тъмното, загледах се в отсрещната врата и взех да проклинам света. Спомних си анекдота за слепеца, който търсел в тъмна стая черна шапка, която изобщо не била там, и му влязох в положението. Малко преди полунощ в стаята на Габриел влезе Мини, облечена с палто и с шапка, сякаш пристигаше отвън. Не ме видя. Станах безшумно и се опитах да надникна покрай нея, когато отвори вратата, но не ми провървя. Мини остана вътре почти до един часа, след което излезе на пръсти и внимателно затвори. Това бе излишна предпазна мярка, предвид дебелия килим. И именно затова ме разтревожи. Отидох до вратата и тихичко повиках:

— Мини!

Може би не ме чу. Отдалечи се все така на пръсти към дъното на коридора. Това ме обезпокои още повече. Забързах подире й и я спрях, като я улових за тънката китка. Лицето й беше безизразно като на индиански вожд.

— Как е тя? — попитах.

— Мис Габриел е добре, сър. Само я оставете на мира — изломоти момичето.

— Не е добре. Какво прави сега?

— Спи.

— Упоена с наркотици, нали? — Тя вдигна сърдити тъмнокафяви очи, но пак ги впи в килима и нищо не каза. — За това ли те изпрати навън — да й намериш наркотик? — настоях аз и я стиснах още по-здраво за ръката.

— Изпрати ме… да й купя едно лекарство, сър.

— И след като го взе, заспа, така ли?

— Ддда, сър.

— Ще се върнем в стаята да видим какво прави.

Мулатката се опита да издърпа ръката си. Аз я стиснах по-здраво.

— Оставете ме на мира, мистър, иначе ще се развикам — заплаши ме тя.

— Ще те оставя на мира — може би — след като я видим — рекох аз и я извъртях кръгом, като я хванах с другата ръка за рамото. — Така че, ако ще викаш, започни отсега.

Никак не й се искаше да се върне, но не ми се наложи да я влача подире си. Габриел Легет лежеше на една страна в леглото, кротко спеше, а завивките едва-едва помръдваха в такт с дишането й. В спокойно състояние дребното й бледо лице, обрамчено от кестеняви къдрици, изглеждаше като на малко дете. Пуснах Мини и се прибрах в стаята си. Седнал там в тъмното, разбрах защо хората си гризат ноктите. Седях така цял час, ако не и повече, след което се проклех, задето се държа като стара баба, събух си обувките, избрах най-удобното кресло, качих си краката на едни стол, увих се в одеяло и заспах с лице към вратата на Габриел Легет.

10. УВЕХНАЛИ ЦВЕТЯ

Отворих сънливо очи, реших, че съм задрямал само за минутка, пак ги затворих, унесох се и отново си наложих да изляза от полуспящото си състояние. Нещо не беше наред. С усилие на волята отворих широко очи, затворих ги, пак ги отворих. Онова, което не беше наред, бе свързано именно с тях. Обгръщаше ме мрак независимо дали бяха отворени или затворени. Това би трябвало да е логично: нощта беше много тъмна, а прозорците ми бяха далеч от уличните лампи. Би трябвало, но не беше — спомних си, че оставих вратата отворена, а в коридора беше светло.

Отсреща ми липсваше бледият правоъгълник, очертан от рамката на моята врата. Вече бях прекалено буден, за да скоча като ужилен. Затаих дъх и се ослушах, но чух само тиктакането на собствения си часовник. Предпазливо мръднах ръка и погледна фосфоресциращия циферблат — три и седемнайсет. Бях спал повече, отколкото си мислех, а лампата в коридора бе изгасена.

Главата ми бе като замаяна, тялото си усещах натежало и схванато, в устата си имах лош вкус. Измъкнах се изпод одеялото, слязох сковано от двата стола — мускулите не ми се подчиняваха. На пръсти — по чорапи — отидох до вратата и се блъснах в нея. Беше затворена. Отворих, а навън лампата си светеше както преди. Въздухът, който нахлу откъм коридора, ми се стори учудващо свеж, режещ, чист. Извърнах лице назад към стаята и взех да душа. Долових аромат на цветя — лек, но задушлив, по-скоро миризма на затворено помещение, в което са увехнали цветя. Момини сълзи, маргаритки и май че още нещо. Прекарах известно време в опити да разделя мириса на съставните му части и най-сериозно се постарах да определя дали присъства следа от орлови нокти. Сетне си спомних смътно, че бях сънувал погребение. За да си възстановя по-точно съня, се облегнах на рамката на вратата и се оставих дрямката да ме унесе. Стресна ме клюмването на главата ми. С мъка отворих очи, застанал на крака, които не ми се подчиняваха, и тъпо се чудех защо не си лягам. Докато дремех над идеята дали пък няма някаква причина, поради която не е редно да заспивам, опрях ръка на стената, за да се задържа прав. При това докоснах ключа на лампата. Добре, че го натиснах. Светлината опърли очите ми. Присвих ги и видях един реален за мен свят, спомних си, че съм тук по работа. Отидох в банята; обаче и след като се наплисках със студена вода, продължих да се чувствувам замаян, с помътнен мозък, но поне донякъде в пълно съзнание.

Изгасих лампата, прекосих коридора, ослушах се пред вратата на Габриел, но нищо не чух. Отворих, влязох вътре, затворих след себе си. Светлината от фенерчето ми показа празно легло със смотани в долния му край завивки. Опипах вдлъбнатината, оставена от тялото й — беше студена. В банята и дрешника нямаше никой. Изпод леглото се подаваха чифт зелени пантофки, а на облегалката на стола бе метнат зелен пеньоар или нещо от този род.

Върнах се в стаята си, за да се обуя, и тръгнах надолу по стълбите, твърдо решен да претърся къщата от тавана до мазето. Възнамерявах да започна тихомълком, но сетне, ако не откриех нищо, което бе твърде вероятно, щях да вдигна врява до небесата, да ритам по вратите и да събудя всичко живо, докато момичето не се намери. Искаше ми се да го открия възможно най-бързо, но тъй като то имаше голям аванс пред мен, няколко минути повече или по-малко вече нямаше да променят кой знае колко нещата — така че нито губих време, нито хукнах презглава. Когато бях някъде между втория и първия етаж видях долу нещо да мърда — или по-точно долових някакво движение, без всъщност да го видя. Движеше се откъм входната врата към вътрешността на къщата. В този миг бях с лице към асансьора и парапетът на стълбището ми препречваше вратата, така че нещото само ми се мярна между пръчките на парапета. Докато фокусирам погледа си, вече нямаше нищо за гледане. Стори ми се, че беше човешко лице, но в моето положение всеки би си помислил същото. Докато стигна партера, вестибюлът и коридорите, доколкото можех да видя, бяха безлюдни. Запътих се към задната част на къщата, но замръзнах на място. За пръв път, откак се бях събудил, чух звук, който не бе предизвикан от мен самия. Отвън по стъпалата изтопуркаха човешки стъпки. Отидох до вратата, сложих една ръка на резето, другата на дръжката, натиснах ги едновременно и рязко отворих с лявата ръка, като същевременно отпуснах дясната досами пистолета. На най-горното стъпало стоеше Ерик Колинсън.

— Какво правиш тук, дявол да те вземе? — попитах кисело.

Историята се оказа дълга, а той — твърде възбуден, за да я предаде като хората. Доколкото можах да проумея, имал навика всеки ден да се обажда на доктор Рийз, за да научи как е Габриел. Днес — по-точно вчера, — както и предишната вечер, не успял да се свърже с него. Звънял му до два часа през нощта. Казали му, че не си бил у дома и никой от близките му не знаел къде е, нито защо не се е прибрал. И тогава, след въпросното обаждане в два часа, Ерик дошъл тук и взел да се мотае около Храма с надеждата, че може да ме зърне и да научи нещо за момичето. Нямал намерение, каза, да влиза в къщата, но ме видял да надничам през вратата.

— Какво си ме видял?

— Да надничате.

— Кога?

— Преди минута.

— Не съм бил аз. Какво видя всъщност?

— Някой се показа за миг. Стори ми се, че бяхте вие, и дойдох веднага — бях на ъгъла, в колата. Габриел добре ли е?

— Разбира се — уверих го аз. Нямаше смисъл да му казвам, че съм тръгнал да я търся — щеше да се развика насреща ми. — Само не говори толкоз високо. Значи близките на Рийз не знаят къде е?

— Да, и са много обезпокоени. Но това няма значение, щом като Габриел е добре. — Той ме хвана за ръката. — Мога ли… мога ли да я зърна? Само за миг. Нищо няма да кажа. Няма нужда дори да научи, че съм я видял. Нямам предвид още сега, но ще можете ли да го уредите?

Това момче беше младо, високо, силно и изгарящо от желание да бъде съсипано заради Габриел Легет. А аз знаех, че нещо не е наред. Нямах представа какво точно. Нито какво ще трябва да направя, за да въведа ред, или от каква помощ ще имам нужда. Не можех да си позволя разкоша да го отпратя. От друга страна, изключено бе да му кажа как точно стояха нещата — щеше да освирепее. Затова рекох:

— Хайде, влез. Тръгнал съм да проверявам дали всичко е наред. Можеш да ме придружиш, ако пазиш тишина, пък сетне ще видим.

Той влезе, като ме гледаше, сякаш съм свети Петър, който му отключва рая. Затворих подире му, вкарах го във вестибюла и се запътихме по главния коридор. Все едно, че бяхме сам-самички в цялата къща. Но изведнъж се оказа, че не е така. Откъм ъгъла точно пред нас се появи Габриел Легет. Боса. Единственото й облекло бе жълтеникава копринена нощница, оплескана с тъмни петна. В двете си протегнати напред ръце носеше огромен нож, почти меч. Целият беше червен, мокър. Голите й ръце също бяха червени и мокри. На едната си буза имаше кърваво петно. Очите й бяха бистри, ясни, спокойни. Малкото й челце бе гладко, устата — здраво стисната. Приближи се до мен, впила необезпокоен поглед в моите обезпокоени очи, и изрече с равен глас, сякаш е знаела, че ще бъда там, и просто е дошла при мен.

— Вземете го. Това е улика. Аз го убих.

— Ъ? — попитах аз.

Без да откъсва очи от моите, тя продължи:

— Нали сте детектив. Заведете ме там, където ще ме обесят.

Оказа се, че е по-лесно да мръдна ръцете си, отколкото езика. Поех от нея кървавия нож. Беше с широко, дебело острие, наточено от двете страни, с бронзова дръжка във формата на кръст. Ерик ме бутна, за да мине пред мен, и като пелтечеше нещо нечленоразделно, протегна към момичето треперещи ръце. То се сви и се притисна към стената, с ужасено лице.

— Не му позволявайте да ме докосва! — извика.

— Габриел! — възкликна той и посегна към нея.

— Не, не! — задъхано изрече тя.

Аз се пъхнах в прегръдките му, заставайки между тях двамата, с лице към него, опрях ръка в гърдите му, забутах го назад и изръмжах:

— Стой мирно, чуваш ли!

Той ме сграбчи за раменете с огромните си загорели ръце и започна да ме изтиква встрани. Приготвих се да го фрасна по брадичката с бронзовата дръжка на големия нож. Обаче не ми се наложи да отивам до такава крайност: загледан в момичето през моето рамо, той забрави намеренията си и ръцете му се свлякоха от раменете ми. Натиснах по-силно с ръката, опряна в гърдите му, и го забутах назад, докато опря в стената. След това отстъпих встрани, за да ги държа под око и двамата, застанали с гръб към срещуположните стени.

— Стой мирно, докато разберем какво е станало — наредих му аз и се обърнах към момичето, като посочих ножа: — Какво се случи?

Тя пак се беше успокоила.

— Елате — каза. — Ще ви покажа. Само нека Ерик да не идва, моля ви.

— Той няма да ти досажда — обещах.

Тя кимна много сериозно и ни поведе напред, откъдето беше дошла. Свихме зад ъгъла и видяхме малка желязна врата, леко открехната. Тя мина първа. Аз след нея. Колинсън по петите ми. В лицето ме удари свеж въздух. Погледнах нагоре и видях бледи звезди на тъмното небе. Сведох очи и на светлината, която идваше откъм отворената врата, забелязах, че вървим по бяла мраморна настилка или петоъгълни плочи, имитиращи бял мрамор. Единствената светлина идваше през отворената врата отзад. Извадих фенерчето си. Габриел тръгна, без да бърза, по мраморните плочи, които сигурно бяха ледени за босите й крака, и ни поведе право към някаква квадратна сивкава форма, която се мержелееше пред нас. Когато спря до нея и каза: „Ето!“, аз запалих фенерчето. Светлината се отрази ярко от искрящо бял олтар, целият в кристал и сребро. На най-долното от трите стъпала лежеше по гръб мъртъв доктор Рийз.

Лицето му бе спокойно, сякаш спеше. Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото. Дрехите му не бяха измачкани, макар че сакото и жилетката му бяха разкопчани. Ризата му бе цялата в кръв. На гърдите му зееха четири рани, всичките еднакви — с големината и формата на ножа, който момичето ми бе дало. Кръвта беше спряла да тече, но като сложих ръка на челото му, то беше още топло. По стъпалата на олтара имаше кръв, а най-долу се въргаляше съвсем здраво пенснето му, все така закачено на черното си шнурче. Изправих се и насочих лъча светлина към лицето на Габриел. Тя премигна и присви очи, но лицето й не изрази нищо повече.

— Ти ли го уби? — попитах.

Младият Колинсън излезе от транса си, за да изреве:

— Не!

— Затваряй си устата — наредих му аз и се приближих плътно до момичето, та той да не може да се намърда помежду ни. — Уби ли го? — повторих въпроса си.

— Учудвате ли се? — изрече тя съвсем тихо. — Нали бяхте там, когато мащехата ми каза за проклятието на рода Дейн, чиято кръв тече в жилите ми. Чухте какво означава това и какво очаква всеки, който се доближи до мен. Нима не сте предполагали нещо подобно? — посочи тя мъртвеца.

— Я стига глупости — наредих аз, като същевременно се опитвах да си обясня на какво се дължи спокойствието й. Вече я бях виждал фрашкана до ушите с наркотици и ми беше ясно, че това е нещо друго. Само че представа си нямах какво. — Защо го уби?

Колинсън сграбчи ръката ми и рязко ме извърна към себе си. Беше извън кожата си от вълнение.

— Какво стоим и приказваме! — извика. — Трябва веднага да я махнем оттук, да скрием трупа или да го преместим някъде, където да не се досетят, че тя го е убила. Знаете как се правят тези работи. Аз ще я отведа у дома, а вие се заемете с останалото.

— Така ли? — попитах. — И какво по-точно да направя? Да насоча уликите към някой от прислужниците филипинци, та да обесят него вместо нея?

— Да, точно така. Знаете как да…

— Да, ама не! Много красиви идеи ти идват в главата!

Лицето му стана керемиденочервено.

— Аз нямах… — запелтечи той. — Нямах предвид да обесят някого, вярвайте ми. Не бих искал такова нещо. Не може ли обаче да се направи така, че той да се отърве? Аз… аз ще го възнаградя богато. Той би могъл…

— Я стига — изръмжах. — Само ни губиш времето.

— Трябва! — настоя Ерик. — Бяхте поставен тук, за да се грижите за Габриел, и сега трябва да направите нещо!

— Ами? Ти си бил голям умник.

— Знам, че много искам от вас, но ще заплатя…

— Престани. — Измъкнах ръката си от неговата и пак се обърнах към момичето. — Кой още беше тук, когато това се случи?

— Никой.

Осветих с фенерчето наоколо, после трупа, олтара, целия под, стените, но не видях нищо ново. Стените бяха бели, гладки и плътни, с изключение на вратата, през която бяхме дошли, и втора, съвършено същата, на отсрещната стена. Четири прави, варосани, голи стени се издигаха към небето на височина шест етажа. Поставих дългия нож до трупа на Рийз, изгасих фенерчето и се обърнах към Колинсън:

— Ще отведем мис Легет горе в стаята й.

— За бога, трябва да я махнем оттук, от тази къща, още сега, докато има време!

Казах, че Габриел ще представлява чудесна гледка, ако хукне боса по улиците, само по окървавена нощница. Светнах отново фенерчето, защото го чух да прави нещо. Тъкмо си събличаше палтото.

— Колата ми е на ъгъла — рече. — Ще я занеса дотам.

И тръгна към нея с протегнато напред сако. Тя изтича зад мен, мина от другата ми страна и изстена:

— Не му давайте да ме докосва!

Протегнах ръка, за да го спра. Но тя не беше достатъчно яка. Габриел се скри зад гърба ми. Колинсън се втурна да я гони и тя мина пред мен. Почувствувах се като център на въртележка и това никак не ми допадна. Когато Ерик изскочи пред мен, аз забих рамо в ребрата му и го запокитих към олтара. Последвах го, застанах твърдо пред снажния дръвник и избухнах:

— Веднага престани! Ако желаеш да участваш в играта, ще спреш да вършиш каквото и да било на своя глава и ще правиш само каквото ти се каже! Остави я на мира! Ясно ли е?

Той се изправи на крака и започна:

— Ама вижте какво, не можете да…

— Остави я на мира! — повторих. — Остави и мен на мира! Още една глупост, и ще те фрасна по ченето с дулото на пистолета! Така че да му мислиш! Ще се държиш ли човешки?

— Добре — измънка той.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Габриел тича като сивкава сянка към отворената врата. Босите й крака не вдигаха никакъв шум по плочите за разлика от моите обувки, когато хукнах подире й. Спипах я чак на прага и я хванах през кръста. Миг по-късно ръката ми рязко бе издърпана и аз бях метнат на една страна. Шляпнах се в стената и се свлякох на едно коляно на пода. Колинсън, който в тъмното ми се видя висок два метра и половина, стърчеше над мен и сипеше по мой адрес какво ли не, но долових само: „Да пукнеш дано!“

Можете да си представите настроението ми, когато се изправих. Не ми стигаше, дето се правех на бавачка на една откачена, ами сега и приятелят й ме мяташе наляво-надясно като парцалена топка. Вмъкнах в гласа си максималното лицемерие, на което бях способен, и подхвърлих небрежно:

— Не биваше така! — Сетне отидох при застаналата до вратата Габриел: — Хайде да се качим в стаята ти.

— Без Ерик! — заяви тя.

— Той няма да ти досажда — обещах повторно, като се надявах, че този път казвам истината. — Хайде да вървим.

Тя се поколеба, после мина през вратата. Колинсън, донякъде смутен, донякъде войнствен, но общо взето, недоволен, тръгна подире ми. Затворих и попитах момичето дали има ключ.

— Не — отговори то, сякаш изобщо не беше чувало, че вратата се заключва.

Качихме се с асансьора, като Габриел през цялото време внимаваше да съм между нея и годеника й, ако все още беше такъв. Той се взираше втренчено в празното пространство. Аз изучавах лицето й и се опитвах да отгатна дали шокът я е върнал към нормалното й състояние, или още повече я е отдалечил от него. Както я гледах, по-вероятно беше първото, но нещо отвътре ми подсказваше, че не е така. По пътя от олтара до нейната стая не срещнахме никого. Светнах лампата и влязохме. Затворих вратата и се облегнах на нея. Колинсън метна палтото и шапката си на един стол и застана със скръстени ръце, загледан в Габриел. Тя се отпусна на ръба на леглото и се втренчи в краката ми.

— Разкажи ни всичко, само че бързо — наредих аз.

Тя вдигна очи към лицето ми.

— Сега бих искала да поспя.

Това окончателно реши въпроса дали е нормална, поне що се отнася до мен. Но сега дойде ред да се тревожа за нещо друго — стаята не беше в същото положение, в което я бях оставил преди съвсем малко време. Затворих очи и се опитах да раздрусам паметта си, за да ми покаже как е изглеждала преди. После ги отворих и се огледах наоколо.

— Може ли? — попита Габриел.

Оставих въпроса й висящ и обиколих с поглед всеки предмет. Единствената промяна, която установих, бе палтото на Ерик и шапката му върху стола. В присъствието им нямаше нищо тайнствено, но — реших аз — смущаваше ме именно столът. И продължаваше да ме смущава. Приближих се и вдигнах палтото. Под него нямаше нищо. Ето кое не беше наред: трябваше да има зелен пеньоар или нещо подобно. Огледах стаята, но никъде не го видях, а не бях дотолкова сигурен, че ще го намеря, та да претърся всичко. Зелените пантофи се подаваха изпод леглото.

— Сега не може — казах на момичето. — Иди в банята да се измиеш от кръвта и после се облечи. Вземи си дрехите в банята. Щом се облечеш, дай нощницата па Ерик. — Обърнах се към него: — Ще я сложиш в джоба си и ще я държиш там. Няма да излизаш от стаята, докато не се върна, и никого да не пускаш вътре. Няма да се бавя. Имаш ли пистолет?

— Не, но аз…

Момичето стана от леглото, приближи се плътно до мен и го прекъсна:

— Не бива да ме оставяте насаме с него — изрече много настоятелно. — Няма да го допусна. Не ви ли стига, че вече убих един човек тази нощ? Не ме карайте да убивам втори.

Говореше много сериозно, без да е възбудена, сякаш думите й бяха съвсем разумни.

— Трябва да изляза за малко — настоях аз. — А ти не бива да оставаш сама. Прави, каквото ти казвам.

— Съзнаваш ли какво вършиш? — попита ме момичето с тъничък, уморен глас. — Сигурно не, защото иначе не би го вършил. — Беше с гръб към Колинсън. Повдигна лице към мен, така че по-скоро видях, отколкото чух, думите, произнесени от устните й: — Само не Ерик. Пусни го да си върви.

Направо ме побърка. Още малко, и щях да съм напълно готов за съседната до нейната стая в лудницата: сериозно се изкуших да я послушам. Посочих с палец банята и рекох:

— Можеш да останеш вътре, докато се върна, но той трябва да бъде в стаята.

Тя кимна отчаяно и влезе в малкия дрешник. Когато прекоси после стаята на път за банята, понесла дрехите в ръце, под клепките й блестяха две сълзи. Подадох пистолета си на Ерик. Ръката, с която го пое, бе напрегната, трепереща. Дишаше много шумно.

— Не върши глупости — скарах му се аз. — Поне веднъж ми помогни, вместо да ми пречиш. Никой да не влиза и да не излиза — ако се наложи да стреляш, стреляй!

Той се опита да каже нещо, не можа, сграбчи най-близката до него моя ръка и се постара да я изкълчи. Измъкнах я и тръгнах към лобното място на доктор Рийз. Доста мъка видях, докато се добера до него. Желязната врата, през която бяхме минали само преди няколко минути, сега беше заключена. Ключалката ми се видя твърде проста. Подхванах я със сложните аксесоари, прикрепени към джобното ми ножче, и не след дълго я отворих. Но вътре не открих зеления пеньоар. Не открих и тялото на Рийз върху стъпалата на олтара. Никъде не го видях. Ножът беше изчезнал. Изчезнала бе и всяка следа от кръв, с изключение на жълтоватото петно върху белите плочи, където бе изтекла цяла локва. Някой беше разтребвал.

11. БОГЪТ

Върнах се във вестибюла, където в една ниша бях зърнал телефон. Телефонът наистина беше там, но не даваше сигнал. Оставих слушалката и се запътих към стаята на Мини Хърши на шестия етаж. До този момент не бях имал никакъв успех с мулатката, но явно бе предана на господарката си, а при липсата на телефон имах нужда от куриер.

Отворих вратата на стаята й — без ключалка като всички останали — и затворих след себе си. Прикрих с ръка стъклото на фенерчето и го запалих. През пръстите ми се процеждаше достатъчно светлина, за да видя момичето в леглото — спящо. Прозорците бяха затворени, въздухът — тежък, с една задушливост, която ми се стори позната — миришеше на стая, в която са увехнали цветя.

Погледнах Мини. Тя лежеше по гръб и дишаше през устата си. Лицето, натежало от съня, повече от всякога приличаше на индианско. Както я гледах и на мен ми се приспа. Грехота беше да я вдигам. Може би сънуваше… разтърсих глава, за да се избистри от мътилката, която я обземаше. Момини сълзи, маргаритки… повехнали цветя… дали не долавях и лекия аромат на орлови нокти? Въпросът ми се стори твърде важен. Фенерчето тежеше в ръката ми, много тежеше. По дяволите, нека го изтърва. Удари се в крака ми и аз се озадачих — кой ли докосна крака ми? Габриел Легет ме молеше да я отърва от Ерик Колинсън. В това като че ли нямаше никаква логика, или пък може би имаше? Отново отчаяно се опитах да разтърся глава. Тежеше цял тон и едва помръдна. Усетих, че се олюлявам. Протегнах напред един крак, за да запазя равновесие. Кракът беше безсилен, мек, тестен. Трябваше или да направя още една крачка, или да падна. Направих крачката, принудих главата си да стои изправена, а очите — отворени, и потърсих място, където да падна. Тогава на петнайсетина сантиметра от носа си зърнах прозореца. Политнах напред, бедрата ми се удариха в перваза и аз се задържах изправен. Опрях ръце на перваза. Потърсих дръжките в долната част на прозореца и без да съм сигурен, че съм ги намерил, вложих всичките си сили в опит да вдигна рамката нагоре. Прозорецът не помръдна. Ръцете ми бяха като заковани за дървото. Мисля, че изхълцах отчаяно, и като се подпрях с дясната ръка на перваза, с лявата заудрях стъклото по средата, с разтворена длан. През отвора нахлу въздух, който ме защипа като амоняк. Долепих лице до отвора и задишах с уста, нос, очи, уши, с всяка пора, смеех се, а към устата ми се стичаха сълзи от парещите очи. Стоях и вдишвах, докато се уверих поне донякъде, че краката ще ме държат, а очите ще виждат, че ще мога отново да се движа и да мисля, макар че и дума не можеше да става за бързина и сигурност. Но не можех да продължа да изчаквам. Сложих носната си кърпичка на устата и носа и се извърнах от прозореца.

На по-малко от метър от мен в тъмната стая се гърчеше някакво тяло, което обаче не беше от плът. Беше високо, но не толкова, колкото изглеждаше, защото не бе стъпило на пода, а се носеше на една педя над него. Краката му… крака имаше, но не бих могъл да кажа каква бе формата им. Сякаш нямаха очертания, както нямаха конкретни очертания тялото, ръцете, главата и лицето. Всичко се гърчеше, издуваше се и се свиваше, разтягаше се и се скъсяваше — не много, но непрестанно. Едната ръка потъна бавно в тялото, сякаш погълната от него, а след малко отново се появи, като лисната от чешма. Носът се протегна надолу към безформената дупка на устата, присви се нагоре, сля се с лицето, докато стана едно цяло с издутите бузи, отново нарасна. Очите се разстлаха, превърнаха се в гигантско око, което завладя цялата горна част на лицето, започна да се смалява, докато изобщо изчезна, и изведнъж отново видях две очи, където им беше мястото. Краката се сляха в един, като извиващ се жив пиедестал, после станаха три и отново два. Никоя черта или крайник не спираше да се свива конвулсивно, да трепти, да се криви и ми беше невъзможно да видя истинската им форма. Тялото приличаше на човек, който се носи из въздуха, със страховито зеленикаво лице и бледа плът, която не беше плът, но се виждаше в тъмното — течна, неспокойна и прозрачна като воден поток.

Тогава разбрах, че не съм на себе си от вдишването на аромата на увехнали цветя, но колкото и да се опитвах, не можех да си внуша, че не виждам онова пред себе си. То беше там. Ако протегнех ръка, можех да го докосна — трептящо и извиващо се между мен и вратата. Не вярвам в свръхестественото, но какво от това? То бе там. Не беше игра с фосфоресцираща боя, нито мъж, наметнат с чаршаф. Предадох се. Стоях с носна кърпа върху носа и устата, без да шавам, без да дишам, вероятно и без да давам на кръвта си да циркулира. Стоях и гледах тялото.

То проговори, но не бих казал, че действително чух думи. По-скоро ги възприех чрез цялото си тяло:

— На колене, враг на господа бог! На колене!

Чак тогава се размърдах — облизах устните си с език, по-сух и от тях.

— На колене, прокълнат от бога! На колене, преди да е ударил часът на възмездието!

Виж, от доводи разбирам. Свалих кърпата, колкото да произнеса:

— Върви по дяволите!

Продраният ми глас прозвуча много особено. Нещото се загърчи конвулсивно, олюля се и се наклони към мен. Изпуснах кърпата и посегнах към него с двете си ръце. Уж го хванах, а всъщност — нищо. Ръцете ми бяха отгоре му, по-скоро вътре в него — потънали до китките, в самия му център, сключени една в друга. Но в тях нямаше нищо освен влага — влага без температура, нито топла, нито студена.

Усетих същата влага, когато лицето му доплава до моето. Захапах го… но зъбите ми тракнаха в празнотата, макар да виждах и да чувствах, че лицето ми бе врязано в неговото. А нещото се виеше и гърчеше, потръпваше и се тресеше, мяташе се бясно, разпадаше се в ръцете ми и пак се сливаше в мрака на стаята. Виждах през прозрачното му тяло моите сключени в центъра на влажната му плът ръце. Разтворих ги и заудрях нагоре-надолу със схванати, сгърчени като куки пръсти, опитвах се да го разкъсам на парченца и наистина го раздирах, макар то веднага след това да се сливаше. А аз усещах само влага и нищо друго.

Ето обаче, че ме връхлетя ново усещане, което се засили, нарасна неимоверно бързо — чувството за огромна, задушаваща тежест, която ме смазва. Нещото, което нямаше плътност, притежаваше тегло, което ме притискаше към пода и ме душеше. Коленете ми омекнаха. Изплюх лицето му, изтръгнах дясната си ръка от тялото му и го заудрях по главата, но усетих само мокрота, която облиза юмрука ми. С лявата си ръка отново започнах да го раздирам, да късам тази субстанция, която тъй ясно виждах и тъй слабо усещах. И тогава по лявата си ръка зърнах още нещо — кръв. Тъмна, гъста, съвсем истинска кръв покриваше дланта ми, капеше от нея, стичаше се между пръстите ми. Изсмях се и съумях да намеря сили, за да повдигна гръб под чудовищната маса, която ме притискаше, да забия отново нокти във вътрешностите на нещото, да изграча: — Пипнах ли те!

През пръстите ми се процеди още кръв. Опитах пак да се изсмея, този път победоносно, не можах, но затова пък се задавих. Тежестта отгоре ми се удвои. Политнах назад, отпуснах се като чувал с гръб срещу стената, прилепих се към нея, за да не се свлека на пода. Студен, чист, стипчив въздух нахлу през счупения прозорец, обви раменете ми, защипа ноздрите ми и ми даде да разбера — чрез разликата с въздуха, който бях вдишвал, — че ме бе притиснало не теглото на нещото, а отровният мирис на увехнали цветя. Зеленикавата бледа влажност се заизвива по лицето и тялото ми. Закашлях се, преминах през него, като залитах, запътих се към вратата, успях да я отворя и се проснах навън в коридора, който се оказа тъмен като стаята, от която бях излязъл.

Докато падах, някой се стовари отгоре ми. Но не беше нещо необяснимо. Беше човек. Коленете, забили се в гърба ми, бяха остри, човешки. Ръмженето, което издиша горещ въздух в ухото ми, беше човешко, изненадано. Ръката, сграбчена от моята, беше човешка, с тънка китка. Благодарих на господа, че бе тънка. Въздухът в коридора ми се отразяваше много добре, но не бях във форма да се справя с някой атлет. Вложих всичките си сили в хватката върху тънката китка, задърпах я под себе си, като се опитах да се претърколя върху колкото се може по-голяма част от нейния притежател. Другата ми ръка, преметната през слабото тяло на човека, докато се претъркулвах, удари и събори на пода нещо твърдо, метално. Свих китка, за да го докопам с пръсти, и го познах по допира — възголемия нож, с който бе убит Рийз. Мъжът под мен, изглежда, бе стоял пред вратата на Мини и бе чакал да ме накълца, щом изляза. Спасило ме бе падането ми: не беше ме улучил, защото го бях препънал. Сега подритваше, посягаше, опитваше се да ме докопа от легналото си с лице към пода положение, закотвен от моите деветдесет кила. Вкопчил пръсти в ножа, свалих дясната си ръка от неговата и я залепих за тила му, като притиснах лицето му плътно към килима; не бързах, изчаквах прилива на нови сили, които се възвръщаха в тялото ми с всяко поемане на въздух. Още минута-две, и щях да съм в състояние да го изправя на крака и да го разпитам.

Но не ми беше отредено да чакам толкоз дълго. Нещо твърдо се стовари върху дясното ми рамо, после върху гърба ми, удари килима близо до главите ни. Някой размахваше по мой адрес яка тояга. Претърколих се от гърба на мършавия и спрях в краката на оня с тоягата. Замахвах с дясната си ръка нагоре към краката, получих още един удар по гърба, не улучих краката, но затова пък хванах края на женска пола. Изненадан, прибрах ръката си. Следващото халосване — този път отстрани по ребрата — ми напомни, че моментът не е за кавалерско поведение. Свих ръката си в юмрук и замахнах към полата. Тя се уви около юмрука ми, а месест пищял уби силата на замаха. Собственичката на пищяла изръмжа над главата ми и отстъпи, преди да успея да посегна втори път. Залазих на четири крака и понечих да стана, но главата ми се фрасна в нещо дървено — врата. Хванах се за дръжката и се изправих. На сантиметри от мен в тъмното тоягата отново изсвистя. Дръжката на вратата се превъртя в ръката ми. Влязох в стаята възможно най-безшумно и затворих след себе си.

Зад гърба си чух глас — тих, но много убедителен:

— Излез веднага или ще те застрелям.

Познах изплашения глас на пълната руса камериерка. Обърнах се, като се наведох много ниско — в случай че наистина стреля. В стаята се процеждаше достатъчно мътна сивота от наближаващия ден, за да разпозная силуета на седналата в леглото жена, стиснала нещо малко и черно в протегнатата си напред ръка.

— Аз съм! — прошепнах.

— А, вие ли сте! — изрече тя, без да свали пистолета.

— И ти ли си замесена в цялата история? — попитах, като рискувах да пристъпя към леглото.

— Върша, каквото ми наредят и си затварям устата, но за парите, които ми плащат, няма да посегна на човек.

— Това е добре — зарадвах се аз и направих още няколко, този път по-бързи крачки към леглото. — Мога ли да се спусна от прозореца на долния етаж, ако завържем няколко чаршафа?

— Не знам… Ох! Престанете!

Бях хванал ръката й, стиснала пистолета — автоматичен, калибър 32, — и я извивах.

— Пусни! — наредих и тя го пусна.

И аз пуснах ръката й, отстъпих назад и вдигнах ножа, който бях изтървал до леглото. Приближих се на пръсти до вратата и се ослушах. Нищо не чух. Бавно я открехнах, пак нищо не чух и нищо не видях в мътната сивота, която проникна в стаята. Вратата на Мини Хърши беше отворена, както я бях оставил на излизане. Нещото, с което се бях сражавал, беше изчезнало. Влязох в стаята на мулатката и запалих лампата. Тя лежеше в същата поза и спеше дълбоко. Прибрах собствения си пистолет в джоба, дръпнах завивката, вдигнах момичето и го пренесох в стаята на камериерката.

— Виж дали ще можеш да я свестиш — казах на русата и стоварих Мини в леглото до нея.

— След малко сама ще дойде на себе си — винаги така става.

— Така ли? — попитах и излязох.

Слязох на петия етаж, където беше стаята на Габриел Легет. Тя беше празна. Палтото и шапката на Колинсън бяха изчезнали, както и дрехите, които тя беше взела със себе си в банята, и кървавата нощница.

Изругах и двамата, без да изразявам предпочитания към никого, но все пак се съсредоточих върху Ерик. Загасих лампата и хукнах надолу по централните стълби, обезумял и настървен като целия си външен вид — бях пребит, насинен, с разпокъсани дрехи, с кървава кама в едната ръка и с пистолет в другата. От четирите етажа, през които профучах, до слуха ми не достигна нищо, но когато стигнах втория, отдолу чух нещо като слабо бумтене. Запрескачах презглава останалите стълби и вече го долових по-ясно — някой блъскаше по входната врата. Надявах се да е с полицейска униформа. Дотичах до вратата, отключих и рязко я отворих. На прага стоеше Ерик Колинсън — с безумни очи и бяло като платно неистово лице.

— Къде е Габи? — попита запъхтяно.

— Да пукнеш дано! — изругах аз и го фраснах през лицето с дулото на пистолета.

Той се сви на две, политна напред, подпря се с две ръце на отсрещната стена на вестибюла, остана миг така и после бавно се изправи. От ъгълчето на устата му се стичаше кръв.

— Къде е Габи? — настоя упорито.

— А ти къде я остави?

— Тук. Трябваше да я отведа. Тя ме помоли. Изпрати ме първо да проверя дали има някой на улицата. И изведнъж вратата се затвори.

— Голям си умник, няма що! — изръмжах аз. — Тя те е преметнала — още се опитва да те спаси от това проклятие, дяволите да го вземат! Защо, и теб да те вземат дяволите, толкоз не можа да свършиш каквото ти казах! Хайде, тръгвай — трябва да я намерим.

Нямаше я в приемните на партера. Оставихме лампите да светят и забързахме по главния коридор. Дребна фигурка в бяла пижама изхвърча от една врата и се метна отгоре ми, оплете се в краката ми и за малко да ме прекатури. От устата й излизаха нечленоразделни звуци. Успях да се освободя и видях, че е малкият Мануал. Сълзи се стичаха по изплашеното му до смърт лице, а плачът правеше думите му неразгадаеми.

— Успокой се, синко — посъветвах го аз. — Не разбирам нито една дума. — В следващия миг разбрах. — Да не му позволя да я убие ли? Кой кого да убие? — Той продължи в същия дух, но успях да различа „татко“ и „мама“. — Баща ти се опитва да убие майка ти ли? — попитах, тъй като тази комбинация ми се видя най-вероятна. Детето кимна. — Къде? — То махна с ръка към желязната врата. Тръгнах към нея, но спрях. — Слушай, синко — направих опит да се спазаря. — Много искам да помогна на майка ти, но преди това трябва да намеря мис Легет. Знаеш ли къде е?

— Там, с тях! — иззика момчето. — Побързайте, моля ви!

— Добре. Ела с мен, Ерик.

И ние препуснахме към желязната врата. Беше затворена, но отключена. Рязко я разтворих. Олтарът грейна насреща ми — бял, кристален и сребърен — в ярката светлина на ослепителен синьо-бял лъч, който се спускаше косо откъм покрива. В единия край на олтара седеше свита на топка Габриел, повдигнала лице към светлинния лъч. То бе мъртвешки бледо и безизразно под яркия прожектор. Арония Холдорн лежеше на мястото, заемано преди това от доктор Рийз. На челото си имаше огромна синина. Краката й ръцете й бяха завързани — последните към тялото — с широки ивици бял плат. Почти всичките й дрехи бяха разпокъсани. Джоузеф, облечен в бяла роба, стоеше с лице към олтара и жена си. Ръцете му бяха протегнати високо нагоре, разперени, гърбът и вратът му бяха извити, така че брадатото му лице сочеше небето. В дясната си ръка стискаше най-обикновен кухненски нож с кокалена дръжка и дълго, извито острие. Говореше на небето, но нищо не можахме да чуем, защото беше с гръб към нас. Докато прекрачвахме прага на вратата, той свали ръце и се наведе над жена си. Бяхме все още поне на десетина метра от него.

— Джоузеф! — изревах аз.

Той отново се изправи, обърна се и когато ножът се появи в полезрението ми, видях, че е все още чист, лъскав.

— Кой вика Джоузеф — име, което вече не съществува? — попита той и да пукна, ако лъжа — като стоях там (бях се заковал на три метра от него, Колинсън също бе спрял), гледах го и слушах гласа му, — аз започнах да вярвам, че в крайна сметка нищо лошо е нямало да се случи. — Няма никакъв Джоузеф — продължи той, без да изчака да отговорим на въпроса му. — Вече можете да узнаете, както ще узнае скоро целият свят, че онзи, който се разхождаше сред вас под името Джоузеф, бе всъщност самият бог! А сега, когато знаете, вървете си!

Редно беше да му кажа „Я стига си дрънкал“ и да се метна към него. С всеки друг мъж бих постъпил по този начин. Но не и с него.

— Трябва да отведа мис Легет и мисис Холдорн — рекох нерешително, кажи-речи, с извинение в гласа.

Той се изправи в пълен ръст. Белобрадото му лице беше сурово.

— Върви си — нареди. — Върви си, преди твоето предизвикателство да е навлякло гибелта ти!

Арония Холдорн се обади от стъпалото, върху което лежеше завързана.

— Стреляйте! — извика ми тя. — Стреляйте бързо! Стреляйте!

— Никак не ме интересува кое е истинското ви име — обърнах се към мъжа. — Сега ще дойдете с мен в участъка. Свалете този нож!

— Богохулник! — изрева той и направи крачка към мен. — Сега ще умреш!

Звучи забавно. Но не беше.

— Спрете! — изкрещях.

Той обаче не спря. Изплаших се. Стрелях. Куршумът го улучи по бузата. Видях дупката, която направи. Нито мускул не трепна на лицето му. Крачеше към мен отмерено, без да бърза. Натиснах автоматичния спусък и изпразних още шест куршума в тялото и главата му. Видях как го надупчиха. А той продължи да върви уверено, без да покаже по някакъв начин, че съзнава това. Очите и лицето му бяха строги, но не сърдити. Когато приближи до мен, вдигна ножа високо над главата си. Това е много неправилно при бой с нож. Той обаче не се биеше, а раздаваше възмездие и обърна точно толкова внимание на безнадеждните ми опити да го спра, колкото родител на детенцето, което наказва.

А аз се съпротивлявах. Когато блесналият над главите ни нож започна да се спуска надолу, аз се шмугнах под него, свил дясната си ръка под ъгъл към неговата с ножа, като в същия миг забих камата, която стисках в лявата ръка, в гърлото му. Тя потъна до кръстовидната дръжка. И тук изключих.

Не знаех, че съм бил затворил очи — разбрах го чак когато ги отворих. Първото, което видях, беше Ерик Колинсън, коленичил до Габриел Легет. Извръщаше лицето й от ярката светлина на прожектора и се опитваше да я свести. Следващото, което се изпречи пред погледа ми, бе Арония Холдорн, явно в несвяст върху стъпалото на олтара. Мануал ревеше отгоре й и дърпаше трескаво ивиците плат, с които бе овързана. След това видях, че стоя с леко разкрачени крака, а Джоузеф лежи на пода под мен — мъртъв, със стърчащ от гърлото нож.

— Слава богу, че не беше наистина бог — промърморих на себе си.

Покрай мен се шмугна нещо кафяво — Мини Хърши се хвърляше в краката на Габриел Легет и крещеше:

— Ох, мис Габриел, аз пък си помислих, че онзи дявол е оживял и пак е дошъл да ви убие!

Отидох до мулатката, хванах я за рамото, вдигнах я на крака и попитах:

— Как ще оживее? Ти нали го уби?

— Да, сър, но…

— Но си помисли, че може да се е появил в друг облик?

— Дда, сър. Помислих, че той… — Мини млъкна и зашава беззвучно с устни.

— Че той съм аз, нали?

Тя кимна, без да ме погледне.

12. НЕСВЕТИЯТ ГРААЛ

Двамата с Оуън Фицстивън поглъщахме поредната великолепна вечеря в ресторанта на мисис Шиндлър, макар че аз всъщност едва успявах да пъхна нещо в устата си покрай думите, които излизаха от нея. Любопитството му ме ръчкаше с въпроси, молби да изясня този или онзи аспект и нареждания да продължа да говоря всеки път, щом млъкнех, за да си поема въздух или храна.

— Можеше да ме включиш и мен — упрекна ме преди още да са ни поднесли супата. — В края на краищата познавах Холдорнови — срещал съм ги един-два пъти в дома на Легет. Спокойно можеше да използват това като предлог да ме посветиш в акцията и сега щях да знам от първа ръка какво се е случило и защо. А не да разчитам на малкото, което успявам да измъкна от устата ти, и на онова, което вестниците си въобразяват, че читателите биха искали да се е случило.

— Стигат ми главоболията с едничкия помощник, когото включих — Ерик Колинсън.

— Пада ти се, задето си се спрял не на когото трябва, и то при положение, че си разполагал с човек като мен. Хайде, момчето ми, слушам те. Първо да чуем какво ще разкажеш, а сетне ще ти разясня къде си сбъркал.

— Да, за това те бива — съгласих се аз. — Та значи Холдорнови се оказаха артисти по професия. По-голямата част от онова, което знам, е от нея лично, затова на много места може да има празноти. Финк изобщо отказва да говори, а прислугата — камериерки, филипинци, готвачът китаец и останалите, — изглежда, не е в течение на нищо съществено. По всяка вероятност не са били посветени в целия мошенически замисъл. Като актьори — според Арония Холдорн — двамата с Джоузеф били доста способни, но не напредвали както им се искало. Преди горе-долу една година срещнала случайно стар познат — едновремешен колега от техния състав, — който зарязал сцената, за да се посвети на амвона, и сега направо процъфтявал — возел се в пакард, а не в третокласен вагон. Това я накарало да се замисли. А замислиш ли се в тази насока, неминуемо се сещаш за разни типове от рода на Бухман1. И накрая си рекла: защо пък и ние да не опитаме? Така че те или по-скоро тя — защото Джоузеф съвсем не се отличавал с гигантски умствени способности — измъдря някакъв култ, който уж представлява възраждане на старата келтска религия още от времето на крал Артур.

— Точно така — вмъкна Фицстивън. — Продължавай.

— Заедно с култа си се преселили в Калифорния, тъй като всички правят така, и се спрели на Сан Франциско, защото тук конкуренцията не е толкова жестока, както в Лос Анджелес. Довели със себе си и някой си Том Финк, който навремето организирал технически повечето от най-известните илюзионистки номера, както и жената на Финк — едра като селски ковач дама. Не им трябвала огромна тълпа от последователи, а напротив — съвсем малко на брой, но богати. Бизнесът потръгнал много бавно — до момента, в който попаднали на мисис Родман. Тя се оплела здраво в мрежите им. Убедили я да им предостави, една от къщите си и да плати за нейния ремонт и цялостна реконструкция. С реконструкцията се заел техникът Финк и много добре се справил със задачата си. Нямали нужда от кухните — по една във всеки апартамент, — а Финк знаел как да оползотвори част от разпръснатото из целия блок кухненско пространство за тайни стаички. Знаел освен това как да прекрои и приспособи за нуждите на фокусите си газовата, водопроводната и електрическата инсталация. Не съм в състояние да ти дам техническа характеристика на извършеното от него, преди да демонтираме всичко. Ще се окаже интересно. Бях свидетел на някои техни номера — дори си имах конкретно вземане-даване с един призрак, получен от светлинен лъч, насочен върху топла пара, която се издига в тъмна стая от тръба, скрита в дюшемето под леглото. Неосветената част от парата е невидима в тъмнината — вижда се нещо като човешка фигура, която се тресе и извива, при допир е влажна и осезателна, но без плътност. И можеш да ми повярваш — номерът е страхотен, вдъхва истински ужас, особено ако си се нагълтал с един газ, който вкарват в стаята, преди да ти пуснат призрака. Не знам дали са използвали хлороформ или етер — миризмата беше прикрита много удачно с парфюм, с мирис на цветя. Та този призрак — аз се бих с него най-сериозно и дори бях сигурен, че съм му пуснал кръв, без да знам, че съм си порязъл ръката, като счупих стъклото на прозореца — беше истински красавец и благодарение на него няколко минути ми се сториха часове. До последния момент, когато Джоузеф се развилня, в работата им нямало нищо грубо. Службите си и целия официален облик на култа поддържали възможно най-изискано, без никакви крайности, много сдържано. Фокусите си вършели скришом, между четирите стени на стаите на жертвите. Първо вкарвали напарфюмирания газ. После им подхвърляли призрака — гласът излизал от същата тръба, а може да е имало и друго устройство, давал нареждания, указания или не знам какво си. Газът притъпявал възприятията и подозрителността, отслабвал волята и жертвата била готова да върши каквото й заповядат. Много хитър номер и допускам, че по този начин са измъкнали сума ти пари. Тъй като виденията се появявали в стаята на жертвата, когато тя била съвсем сама, то те имали силно въздействие, а Холдорнови подпомагали този ефект с отношението си: да се обсъждат призраците не било забранено, но тези разговори не се и насърчавали. Смятало се, че това са поверителни срещи между жертвите и техния бог, твърде свещени, за да дрънкаш за тях наляво и надясно. Да ги споменеш дори пред Джоузеф — освен, ако за това нямало някаква специална причина, — се считало за проява на лош вкус, за много просташко. Разбираш ли колко хитро е било измислено? Все едно, че Холдорнови не правят капитал от тези срещи с призраци, представа си нямат какво е ставало и следователно никак не се интересуват дали жертвата изпълнява нарежданията на призрака, или не.

— Много хитро — ухили се доволно Фицстивън. — Съвсем обратно на обикновения култ или секта, ако щеш, при които се държи настойчиво на пълното изповядване, на публичните откровения или на някаква друга форма на открито разгласяване на мистериите. Продължавай. — Аз се опитах да сложа нещо в устата си. — А какво ще кажеш за членовете на сектата, за техните, така да се каже, клиенти? Какво мислят сега за култа? Нали си разговарял с някои от тях?

— Ъхъ — отговорих. — Но какво да ти кажа, половината са готови да продължат, пък макар и само с Арония Холдорн. Показах на мисис Родман една от тръбите, през които са минавали призраците. След като ахна веднъж и преглътна два пъти, тя предложи да ни заведе в най-близката църква и да ни покаже, че изображенията там, включително и онова върху кръста, са изработени от по-твърд и по-земен материал, отколкото парата, и ни попита дали ще арестуваме епископа, задето в дарохранителницата няма да открием никаква истинска плът и кръв, била тя божествена или човешка. Имах чувството, че О’Гар, който е праведен католик, ще я фрасне с нещо твърдо по главата.

— Коулманови ги нямаше, нали? Ралф Коулман и жена му?

— Не.

— Виж, това е лошо — усмихна се широко той. — Ще трябва да намеря Ралф и да го разпитам. Вече е успял да се спотаи някъде, но аз ще го издиря — заслужава си. Той винаги има най-последователни, логични и правдоподобни основания и оправдания за най-идиотските си постъпки. Работи в рекламата — добави, като че ли това обясняваше всичко. После се намръщи, като видя, че пак ям, и ми нареди нетърпеливо: — Говори де, момчето ми, говори!

— Срещал си се с Холдорн — рекох. — Как ти се стори като човек?

— Ако не се лъжа, виждал съм го два пъти. Беше много внушителен, съмнение няма.

— Така е — съгласих се. — Имаше всички данни. Разговарял ли си с него?

— Не, с изключение на обикновени учтивости от рода на „Много ми е приятно“.

— Тогава трябва да ти кажа, че като те погледнеше и ти кажеше нещо, вътре в тебе всичко се преобръщаше. Аз не съм от най-податливите на чуждо обаяние, поне така се надявам, но трябва да ти призная, че ми беше замаял главата. Към края малко ми остана да повярвам, че наистина е бог. Беше съвсем млад — трийсет и няколко годишен; по някакъв начин бяха убили пигмента на косата и брадата му, за да му придадат вид на светец. Жена му каза, че по-рано го хипнотизирала, преди да го пусне в действие, и че без да е хипнотизиран, не можел да влияе така на хората. По-късно се научил на самохипноза, а към края това било постоянното му състояние. Не знаела, че е лапнал по Габриел, до момента, в който момичето отишло да живее при тях в Храма. Дотогава все си мислела, че Габриел е за него дойна крава като всички останали клиенти, само че по-перспективна поради неотдавнашните си неприятности. Джоузеф обаче бил хлътнал по нея, искал я, и туйто. Не знам до каква степен е бил стигнал в обработката на момичето, нито как я е обработвал, но предполагам, че е използувал страха й от проклятието на рода Дейн, за да я върже в кърпичка със своите фокуси. Така или иначе, доктор Рийз най-сетне разбрал, че с момичето става нещо нередно. Вчера сутринта ми каза, че вечерта пак ще дойде да я види, и наистина е дошъл, само че не я видял. Аз също не го видях — поне тогава. Тръгнал към задната част на къщата, за да говори с Джоузеф, преди да се срещне с Габриел, и случайно чул инструкциите, които Джоузеф давал на Финкови. Дотук добре, само че не съвсем. Рийз имал глупостта да заяви на Джоузеф, че го е чул. И Джоузеф го заключил в една от тайните стаички.

От самото начало били отприщили по адрес на Мини цялото си майсторство. Като повечето мулати и тя е много податлива на всякакви суеверия, а освен това е предана на Габриел Легет. И я наблъскали с духове и гласове, докато тя съвсем изгубила ума и дума. Сега обаче решили да й внушат да убие Рийз. Упоили доктора и го сложили върху олтара. Пуснали й един призрак, който й разяснил, че това е сатаната — внимавай, това е сериозно и те наистина са го направили, — който пристигнал от преизподнята, за да отнесе със себе си Габриел и да й попречи да стане светица. Мини, горката, била зряла за тази роля и когато духът я уверил, че била избрана да спаси господарката си, че ще намери миропомазаното оръжие върху масата в стаята си, тя изпълнила напътствията му. Станала от леглото, взела камата, оставена върху масата, слязла долу при олтара и убила Рийз. За да се застраховат, напомпали малко газ и в моята стая, да не би да се сблъскам с Мини, докато тя действува. Аз обаче бях неспокоен, нервен, заспах в един стол насред стаята вместо в леглото си, близо до тръбата, и затова излязох от упоеното си състояние, преди да е станало твърде късно.

Междувременно Арония Холдорн прави две открития: първо, че интересът на мъжа й към момичето не е изцяло финансов, и второ, че се е чалнал и е станал опасен луд. Поради постоянното си състояние на хипноза разсъдъкът му — който според нея поначало не бил нищо забележително — съвсем се помрачил. Успехът, с който завъртал умовете на последователите си, го бил главозамаял. Взел да си въобразява, че е способен на всичко и всичко може да му се размине. Започнал да има видения как е успял да прелъже целия свят да повярва в неговата божественост. Не виждал защо това трябва да е по-трудно от замазването на очите на няколкото глупаци, които го гледали в устата. Тя твърди, че той дори вярвал, че е бог, но аз не бих стигнал дотам. Според мен той много добре е знаел, че не е никакъв бог, но си е мислел, че ще успее да заблуди света. Всички тези подробности нямат значение — важното е, че е бил откачен, който виждал властта си като безгранична.

Арония Холдорн също така твърди, че разбрала за убийството на Рийз едва след извършването му. Джоузеф изпратил Габриел долу — посредством появата на дух в стаята й, — за да види трупа върху олтара. Това се връзва, както разбираш, с първоначалните му намерения да я спечели, като противопостави на нейното проклятие своята божественост. Изглежда, е възнамерявал да отиде и той при олтара и да я впечатли с някакъв фокус. Ние с Колинсън обаче сме му попречили. Двамата с Габриел ни чули да си приказваме пред входната врата и той се скрил, без да отива при нея, а тя дошла да ни пресрещне. Дотук замисълът на Джоузеф успял: момичето наистина повярвало, че проклятието е виновно за смъртта на Рийз. На нас ни заяви, че тя го била убила и трябва да я обесят. Но щом видях тялото на доктора, ми стана ясно, че момичето няма нищо общо с убийството. Той беше в много спретната поза. Явно е бил предварително упоен. Освен това вратата, през която се стигаше до олтара и която сигурно се заключваше, беше отворена, а Габриел представа си нямаше за някакъв ключ. Съществуваше вероятността да е съучастница, но убийството в никакъв случай не беше извършено само от нея, както твърдеше. Мястото беше оборудвано технически за подслушване — и двамата Холдорнови бяха чули признанието й. Арония веднага се заела да изфабрикува улики, които да паснат на признанието. Качила се в стаята на Габриел и задигнала пеньоара й, взела кървавата кама — бях я изтървал до трупа на доктора, след като я отнех от момичето, — увила я в пеньоара и ги пъхнала на такова място, че полицията да ги намери без особени затруднения. А Джоузеф междувременно работел в друга насока. Той за разлика от жена си не искал Габриел да му се изплъзне и да бъде отведена в пандиза или лудницата. Искал самата нея. Искал вярата й в нейната собствена вина и отговорност да я обвърже с него, а не да я отдалечи. Затова скрива трупа на Рийз в една от стаичките и кара Финк и жена му да почистят кръвта. Чул е как Колинсън ме убеждава да потулим цялата работа и знае, че може да разчита на момчето — единствения що-годе нормален очевидец освен мен — да си държи устата затворена, ако аз бъда премахнат.

Само че започнеш ли веднъж да убиваш наляво и надясно, рано или късно се озоваваш в задънена улица. За откачения Джоузеф отърваването от някого е вече само въпрос на още едно убийство. Накарал Финк и жена му отново да обработят Мини с поредния дух — макар че едва ли ще успеем да ги накараме да си признаят това. Тя вече най-послушно била ликвидирала Рийз, така че, защо да не ми види сметката и на мен? Само че те съвсем не били екипирани за тези масови убийства, в които внезапно затънали. Така например в къщата нямало огнестрелно оръжие, ако не се брои моят пищов и пищовът на една от камериерките, за който дори не знаели. Дългият нож бил единственото им оръжие, докато не включили в играта кухненските прибори и водопроводните инструменти. Освен това, предполагам, е трябвало да се съобразяват със спящите си клиенти — на мисис Родман например едва ли е щяло да й допадне да бъде разбудена от духовните си наставници, увлечени в преследването на някакъв си простак детектив. Но както и да е — намерението им бяло да убедят Мини да се приближи до мен и тихичко да ме наръга с ножа. Отново го били намерили — в пеньоара, скрит от Арония. Джоузеф тогава заподозрял жена си, че му играе номера. А когато я спипал да пуска цветния газ в стаята на Мини с такава сила, че момичето било безнадеждно упоено и вече дори десет призрака не можели да го размърдат, той се убедил в предателството й. И — затънал вече до гуша в кръв — решил да убие и нея.

— Жена си ли? — попита Фицстивън.

— Да, какво значение има за него? За нашия бог дали е тя, или кой да е друг… Надявам се, че не правиш опити да систематизираш всички тези глупости в главата си. Много добре знаеш, че нещата не са се развили по този начин.

— Как са се развили тогава? — озадачи се той.

— Откъде да знам? Ако питаш мен, никой не знае. Разказвам ти онова, на което бях свидетел, плюс част от признанията на Арония Холдорн, които съвпадат с видяното от мен. За да паснат с онова, което знам, би трябвало събитията да са протекли както ти ги описах, поне в по-голямата си част. Ако желаеш да повярваш, че е било така, добре. Аз обаче не вярвам. По-склонен съм да мисля, че съм видял невъзможни неща.

— А, не! Ще те помоля — без такива! — възмути се той. — Поне не сега. По-късно, като свършиш разказа си, можеш да му прикачиш колкото си искаш, „но“ — та, и „ако“ — та, да го извърташ и изопачаваш, да го направиш възможно най-объркан и оплетен, но сега ще те помоля да свършиш, за да го схвана в оригиналния му вид, преди да си го усъвършенствал.

— Ама ти май си повярвал на всяка моя дума? — учудих се аз. Той кимна ухилен и ми заяви, че не само вярва, но и много му допада. — Боже, какво си дете! Дай тогава да ти разкажа за вълка, дето отишъл в къщата на бабата и…

— И тази много ми харесва, но първо свърши започнатото. Значи Джоузеф решава да убие жена си.

— Добре. То и без това не остана много. Докато Мини я обработвали, аз се вмъкнах в стаята й с намерението да я събудя и изпратя да търси помощ. Преди да я помръдна обаче, на мен самия ми трябваше помощ: бях се нагълтал със сънотворния газ. Изглежда, съпрузите Финк ми бяха пуснали за компания духчето, защото Джоузеф се занимавал долу с жена си. Той дотолкова вярвал в божествената си неприкосновеност или пък до такава степен бил откачил, че я свалил на първия етаж и преди да я накълца, я завързал за олтара. Може да е бил намислил някакъв начин да свърже убийството й с общия си замисъл или просто кървавите сценични номера са му допадали. Така или иначе, докато аз съм се сражавал в стаята на Мини с призрака, той смъкнал Арония долу. Призракът здравата ме изпоти, а когато най-сетне го зарязах и се закандилках към коридора, семейство Финк ме причака там и се нахвърли отгоре ми. Те си го признаха и аз знам, че казват истината, но навън беше такава тъмница, че нищо не видях. Отбих нападението им, снабдих се с пищов и слязох на долния етаж. Колинсън и Габриел бяха изчезнали. Него го открих: Габриел го подмамила да излезе навън и му хлопнала вратата. Синът на Холдорнови, който е горе-долу тринайсетгодишен, пристигна да ни съобщи, че „татко“ възнамерявал да убие „мама“, а Габриел била с тях. Аз убих Джоузеф, но трябва да ти кажа, че за малко да не сполуча. Вкарах му седем куршума! Седем оловни куршума калибър 32 се забиха най-акуратно в него — в главата и тялото му, почти от упор, а той, все едно, че нищо! До такава степен се беше самохипнотизирал. Накрая трябваше да го довърша с нож в гърлото. Млъкнах.

— Е? — попита Фицстивън.

— Какво е?

— След това?

— След това нищо. Тази история е такава. Предупредих те, че едно с друго не се връзва.

— А Габриел какво правеше там?

— Седеше свита до олтара, вдигнала лице към ефектния прожектор.

— Но защо е била там? Повикана ли е била или по собствено желание? Как е попаднала при олтара? Защо?

— Не знам. И тя не знаеше. Попитах я, но каза, че не знае.

— От другите не подразбра ли нещо?

— Да, това, което вече ти разказах — предимно от Арония Холдорн. Тя и мъжът й създали и ръководели религиозен култ, той откачил и започнал да убива хора, а тя нищо не можела да направи. Финк отказва да говори по същество. Да, той бил техник. Да, той монтирал цялата апаратура за номерата, а Холдорнови я използвали. Обаче представа си нямал за снощните събития. Чул шумове, но не му влизало в работата да си пъха носа навсякъде и да проверява какво става. Разбрал, че нещо не е наред едва когато се появила полицията и започнала да го тормози. Мисис Финк изчезна. Останалите служители на Холдорнови вероятно наистина не са в течение, макар че, ако питаш мен, много добре са се досещали. Мануал, синът, е толкова изплашен, че от него дума не можеш да изкопчиш, а като преодолее уплаха си, ще се окаже, че нищо не знае — в това съм сигурен. Така че цялата работа се свежда до следното: ако Джоузеф се е побъркал и е извършил няколко убийства, то останалите, макар несъзнателно да са му помогнали, по същество са невинни. Най-лошото, което могат да очакват, е съвсем лека присъда, задето са участвали в измамата с култа. Но ако някой от тях признае нещо, тогава си вкарва главата в торбата и може да бъде осъден за съучастие в убийство. Така че едва ли ще проговорят.

— Ясно — бавно изрече Фицстивън. — Джоузеф е мъртъв, значи той е виновен за всичко. Как ще се справиш с това положение?

— Изобщо няма да се наемам, макар че полицията поне ще опита. Аз съм си свършил работата, както ми съобщи преди два часа Мадисън Андрюс.

— — Но ако — както казваш — не си убеден, че си научил всичко за тази история, според мен би трябвало да…

— Аз не участвам — прекъснах излиянията му. — Още много работа бих свършил, но този път бях нает от Андрюс да я охранявам, докато е в Храма. Вече не е там и адвокатът смята, че едва ли ще научим нещо повече за случилото се. А що се отнася до по-нататъшната й охрана, редно е с тази задача да се заеме мъжът й.

— Кой?

— Мъжът й.

Фицстивън стовари халбата бира с такава сила върху покривката, че тя оля масата.

— Ето, виждаш ли! — упрекна ме той. — Думичка не ми спомена за това. Един господ знае какво още си скрил от мен!

— Колинсън се възползува от бъркотията, за да я отмъкне в Рино, където няма нужда да чакат три дни като тук, в Калифорния, за да получат разрешение за женитба. Представа си нямах, че са офейкали, докато Андрюс не се нахвърли отгоре ми три-четири часа по-късно. Държа се доста неприятно, което е една от причините да прекратим взаимоотношенията си на работодател и клиент.

— Не знаех, че се противопоставя на брака й с Колинсън.

— Едва ли има нещо против, но преценява, че нито сега е моментът, нито това е начинът.

— Сега вече ми е ясно — рече Фицстивън, докато ставахме от масата. — Андрюс обича всичко да става както на него му се иска.