Прокълната кръв

13. ПЪТЕКАТА В СКАЛИТЕ

Получих телеграма от Кесада, подписана от Ерик:

Телеграмата пристигнала в агенцията в петък сутринта, когато не бях в Сан Франциско. Намирах се в Мартинес и се пазарях с бившата съпруга на Фил Лийч, подвизаващ се и под безброй други имена. Търсехме го под дърво и камък, задето обилно бе ръсил фалшиви чекове из всички северозападни щати. Та тази негова бивша жена — дребна, много миловидна блондинка, прехранваща се като телефонистка — имаше неотдавнашна снимка на Фил и бе готова да я продаде.

— Никога не ми е имал достатъчно доверие, та да ми даде поне един чек да си купя нещо — оплакваше ми се тя. — Трябваше и аз да внасям своя дял в домакинството. Защо сега да не припечеля на негов гръб, когато някоя уличница сигурно граби с пълни шепи? Хайде, колко ще ми дадете за снимката?

Тя, разбира се, имаше доста преувеличена представа за това колко държим на тази фотография, но най-накрая успях да се спазаря. Обаче в града се прибрах след шест и вече нямаше влак, който да ме свали в Кесада още същата нощ. Стегнах една чанта багаж, изкарах колата от гаража и потеглих. Кесада е малко градче с един-единствен хотел, лепнато на скалистия склон на млада планина, която се спуска към Тихия океан на сто и двайсет километра от Сан Франциско. Плажът на Кесада е прекалено стръмен, каменист и назъбен, за да става за къпане, затова градът няма развит туризъм. Известно време там процъфтявала контрабандата с ром, но и този бизнес е замрял сега — на контрабандистите им станало ясно, че ако се занимават с местен, а не вносен алкохол, хем главоболията ще са по-малки, хем печалбите — по-големи. И Кесада отново потънала в дрямка.

Пристигнах в града след единайсет, паркирах и прекосих улицата по посока на хотел „Сънсет“. Беше ниска, разхвърляна сграда, боядисана в жълто. Нощният администратор беше сам във фоайето — дребно женствено човече, прескочило шейсетте, което се върза на фльонга, за да ми покаже колко лъскави и розови са ноктите на ръцете му. След като записа името ми в книгата за посетители, той ми подаде запечатан плик с емблемата на хотела, адресиран до мен с почерка на Ерик Колинсън: „Не излизайте от хотела, преди да се видим. Е. К.“

— Откога е тук това? — попитах.

— Някъде от осем часа. Мистър Картър ви чака повече от час след пристигането на последния влак.

— Не е ли отседнал при вас?

— Не за съжаление. Те наеха къщата на мистър Тукър, долу в заливчето.

Колинсън не е от хората, към чиито указания бих се придържал безпрекословно.

— Как се стига дотам? — попитах.

— През нощта е изключено да го намерите — увери ме човечето. — Освен, ако не заобиколите по източния път, но и това е възможно само ако познавате местността.

— Ами? А през деня как се ходи там?

— Слиза се до края на тази улица, поема се по разклонението покрай океана и се върви през скалите. То не е път, а по-скоро пътека. До къщата има около пет километра — тя е кафява, облицована с дъски, разположена е върху малко възвишение. По светло лесно се намира, стига да се придържате все вдясно, до океана. Но е изключено, абсолютно изключено сега да…

— Благодаря — прекъснах го аз, защото не ми се изслушваше всичко отначало. Той ме придружи до една от стаите, обеща да ме събуди в пет, и в полунощ вече спях.

Когато изпълзях от леглото, за да кажа „Да, благодаря“ в телефонната слушалка, утрото беше мрачно, грозно, мъгливо и студено. Докато се облека и сляза долу, нищо не се беше променило. Дежурният на рецепцията ми заяви, че било изключено преди седем да намеря в Кесада отворено заведение и да закуся. Излязох от хотела, поех по пътя, вървях, докато стана черен, после до разклона и отбих по посока на морето. Разклонението от самото начало не би могло да се нарече път, но скоро се превърна просто в камениста пътечка, която все по-плътно се притискаше към брега. Едната й страна започна да става стръмна, а накрая съвсем се изроди в нещо като неравен перваз върху голата скала, на места широк от два до три метра, на други — едва метър — метър и половина. Над пътеката и зад нея скалата се издигаше на сто и осемдесет — двеста метра. Под мен и отпред се спускаше на трийсетина метра, ако не и повече, и се губеше в океана. Морски вятър, духащ някъде откъм Китай, влачеше мъгла, с която забулваше върха на скалата и разпенваше шумно водите ниско долу. Завих зад един ъгъл на най-стръмното място — тук скалата ставаше почти перпендикулярна и достигаше на височина поне трийсет метра — и спрях, за да хвърля едно око на някаква назъбена дупка във външния ръб на пътечката. Дупката беше широка петнайсетина сантиметра, от едната й страна имаше натрупана в полукръг рохкава пръст, а от другата пръстта се бе изронила и разпръснала. Не представляваше занимателна гледка, но затова пък и на градско чедо като мен ставаше пределно ясно, че на това място съвсем наскоро е имало храст, сега изтръгнат.

А наоколо не се виждаше никакъв изкоренен храст. Захвърлих цигарата си, застанах на четири крака, подадох глава от ръба на пътеката и се загледах надолу. Храстът беше на пет-шест метра под мен. Бе кацнал на върха на изкорубено дръвче, растящо почти паралелно на скалата, а по корените му имаше полепнала свежа кафява пръст. Следващото нещо, привлякло погледа ми, бе също кафяво — мека шапка, въргаляща се с дъното надолу между два остри сиви камъка, досами водата. Погледнах към основата на скалата и видях чифт крака. Бяха мъжки, обути в черни обувки и тъмни панталони. Ходилата лежаха върху изгладен от водата голям камък, леко раздалечени, а носовете на обувките сочеха наляво. Малко над глезените краката потъваха във водата и се губеха под повърхността й. Друго нищо не се виждаше от мястото, където бях застанал.

Спуснах се по скалата, макар и от друга точка — онази бе прекалено стръмна за дебел мъж на средна възраст. Около двеста метра по-назад пътеката пресичаше назъбен пролом, който цепеше скалата диагонално от горе до долу. Върнах се там и заслизах — къде с препъване, къде по задник — потен, псуващ, но поне стигнах дъното без липсващи крайници, цял и невредим, ако не се смятат изподраните пръсти, омацаните дрехи и съсипаните обувки. Тясната камениста ивица между скалата и океана не беше предназначена за ходене, но аз съумях да мина по нея. Само веднъж-два пъти ми се наложи да нагазя във водата, и то не до колене. Затова пък, като стигнах до мястото, където стърчаха краката, трябваше да се потопя до кръста в Тихия океан, за да повдигна тялото. То лежеше по гръб върху полегатата, изгладена от водата страна на потопения наполовина камък, а от бедрата нагоре го скриваше морската пяна. Подпъхнах ръце под мишниците, потърсих твърда опора за краката си и го повдигнах. Беше Ерик Колинсън, През плътта на смазания му гръб и плата на скъсаното сако стърчаха кости. Задната част на главата му бе раздробена. Измъкнах го от водата и го положих да легне върху сухи камъни. Джобовете му, от които се стичаше вода, съдържаха сто петдесет и четири долара и осемдесет и два цента, часовник, ножче, златна писалка, златен молив, листове хартия, две писма и тефтерче. Разпрострях на земята хартиите, писмата и тефтерчето. Изчетох ги, но научих само, че нямат никакво отношение към смъртта му. Не намерих нищо — нито по него, нито наоколо, — което да ми каже повече за неговия край от изкоренения храст, заклещената между двата камъка шапка и положението на тялото.

Оставих го, където беше, върнах се при дефилето, задъхан се закатерих към скалната пътека и се върнах при дупката, оставена от изкоренения храст. Не открих никакви многозначителни следи, отпечатъци от обувки или каквото и да е. Пътеката бе всъщност плътна скална маса. Продължих по нея. Не след дълго скалата започна да се отдалечава от океана, а нивото й се сниши. Още половин-един километър, и от скалата не остана нищо, освен обрасъл с храсталаци скат, покрай който продължаваше пътеката. От слънцето още нямаше и следа. Панталоните лепнеха неприятно за измръзналите ми крака. В разпокъсаните ми обувки жвакаше вода. Не бях закусвал. Цигарите ми се бяха измокрили. Лявото коляно ме болеше от едно стъпване накриво по време на спускането в дефилето. Пътеката продължи да ме отдалечава от морето, мина покрай обрасъл с дървета нос, който сякаш отблъскваше водите, спусна се към малка долчинка, изкачи се по билото на нисък хълм и тогава чак видях къщата, описана от нощния администратор на хотела.

Бе възголяма, двуетажна, покривът и стените й бяха покрити с кафяви дъски. Беше кацнала върху леко възвишение, а съвсем наблизо океанът се бе врязъл, за да отнеме от брега половин километър земя във формата на буквата „П“. Къщата бе обърната към морето. Аз бях зад нея. Не се виждаше жива душа. Прозорците на долния етаж бяха затворени, щорите — спуснати. Горните прозорци обаче зееха отворени. Встрани се виждаха ниски стопански постройки. Заобиколих отпред. На верандата, защитена от мрежи срещу комари, имаше плетени столове и маса. Вратата, през която се минаваше за верандата, представляваше дървена рамка с опъната мрежа срещу комари и бе затворена отвътре с кука. Заблъсках я шумно. Блъсках поне пет минути, но отговор — никакъв. Отново минах отзад и почуках на черния вход. Както си чуках, бутнах вратата и тя се открехна. Зад нея имаше тъмна кухня и тишина. Отворих по-широко, отново почуках, този път по-силно. Пак тишина. Извиках: „Мисис Колинсън!“ Като не получих отговор, минах през кухнята в още по-тъмна трапезария, открих стълбите, качих се и започнах да надзъртам в стаите. Къщата беше празна.

В една от спалните насред пода се търкаляше автоматичен пистолет, калибър 38. В непосредствена близост до него имаше изстреляна гилза, още една зърнах под стола в отсрещния край на стаята. Във въздуха се носеше лек мирис на барут. В единия ъгъл на тавана видях дупка, която можеше да е от куршум калибър 38, а под нея на пода имаше изпопадала мазилка. Леглото беше гладко застлано, непокътнато. Дрехите в гардероба, вещите върху масата, бюрото и вътре в чекмеджетата сочеха, че това е стаята на Ерик. Съседната, съдейки по същите показатели, беше на Габриел. В леглото й или никой не беше спал, или бе оправено след това. На пода в дрешника открих черна копринена рокля, носна кърпичка, която някога е била бяла, чифт черни велурени обувки — всичко това мокро и кално, а кърпичката освен това и изцапана с кръв. В банята — вътре във ваната — имаше хавлия и пешкир, омацани с кал и кръв, все още влажни. Върху тоалетната й масичка намерих лист плътна бяла хартия, сгънат на две. В сгъвката имаше бял прах. Леко го близнах — морфин.

Върнах се в Кесада, смених си чорапите и обувките, закусих, купих си цигари и попитах дежурния на рецепцията — този път спретнато младо момче — кой отговаря в града за реда и законите.

— Дик Котън е началник на полицията — отвърна той. — Само че снощи замина за Сан Франциско. Заместник-шерифът е Бен Роли. Най-вероятно е да го намерите в кантората на баща му.

— Къде е това?

— Вратата до гаража.

Открих я — едноетажна сграда от червени тухли с широки прозорци, на които с бели букви пишеше: „Дж. Кинг Роли. Недвижими имоти, ипотеки, заеми, акции, застраховки, агенция за работната сила, нотариус, премествания, складови помещения“ и още много такива, само че съм ги забравил вече. Вътре седяха двама мъже, вдигнали крака върху очукано бюро пред още по-очукан тезгях. Единият бе минал петдесетте, а косата, очите и кожата му бяха в неопределени избелели белезникави тонове. Видът му беше добродушен, дрехите — опърпани, и явно се чудеше какво да прави. Вторият беше с двайсетина години по-млад и след двайсет години щеше да изглежда по същия начин.

— Търся — казах — заместник-шерифа.

— Аз съм — обади се младият и спусна крака на пода. Не стана, а сгъна крак, залови с него един стол, придърпа го и пак качи крака върху бюрото. — Седнете. Това тук е татко — посочи с палец по-възрастния. — Можете да не се смущавате от него.

— Познавате ли Ерик Картър? — попитах.

— Оня, дето кара медения си месец в къщата на Тукър ли? Не знаех, че малкото му име е Ерик.

— Ерик Картър — обади се старият Роли. — На това име издадох квитанцията за наема.

— Мъртъв е — додадох. — Паднал е от пътеката в скалата — или снощи, или тази сутрин.

Бащата изгледа сина с кръгли белезникави очи. Синът ме изгледа въпросително с кръгли белезникави очи и каза:

— Ц-ц-ц!

Подадох му визитната си картичка. Той я прочете внимателно, обърна я да види дали има написано нещо на гърба и я прехвърли на баща си.

— Ще дойдете ли да му хвърлите едно око? — предложих аз.

— Май ще трябва — съгласи се заместник-шерифът и стана. Оказа се много по-едър, отколкото предполагах — колкото мъртвия Ерик, — и въпреки отпуснатия си вид, тялото му изглеждаше доста мускулесто. Последвах го в прашната кола, паркирана пред кантората. Роли старши не дойде с нас. — От някой човек ли научихте? — попита, след като потеглихме.

— Сам се натъкнах на него. Знаете ли кои са всъщност семейство Картър?

— Да не са нещо специално?

— Чухте ли за убийството на доктор Рийз в един храм в Сан Франциско?

— Ъхъ, нали чета вестници.

— Мисис Картър е Габриел Легет, а Картър е Ерик Колинсън — и двамата са замесени.

— Ц-ц-ц.

— А баща й и мащехата й бяха убити две-три седмици преди това.

— Ц-ц-ц. Че какво им става на тези хора?

— Семейно проклятие.

— Това доказано ли е?

Не знам доколко сериозно ми зададе този въпрос, макар че, съдейки по лицето и тона му, не се шегуваше. Все още не ми беше ясно що за птица е. Но шегаджия или не, той беше заместник-шерифът на Кесада и топката бе в неговото игрище. Имаше право да научи всички факти. Съобщих му ги, докато се друсахме по неравния път. Всичко му разказах, като се започне от Париж през 1913 година и се свърши с пътеката в скалата отпреди два часа.

— Когато се върнаха оженени от Рино, Колинсън намина да ме види. Трябваше да останат в града, докато приключи процесът по делото на групата от Храма, но искаше веднага след това да отведе момичето в някое спокойно кътче — то все още бе като замаяно. Познавате ли Оуън Фицстивън?

— Да не е писателят, дето беше тук известно време миналата година? Знам го.

— Той предложи да дойдат в Кесада.

— Знам. Баща ми спомена нещо. Само че защо са приели чужди имена?

— За да избегнат вестникарската шумотевица и други такива, а отчасти и за да се предпазят от това, което се случи.

Той се намръщи неопределено и попита:

— Искате да кажете, че са очаквали нещо такова ли?

— Лесно е да речеш: „Нали ви казах!“, когато вече е късно, но на мен през цялото време ми се струваше, че не сме намерили отговорите на двете каши, в които тя бе забъркана. А като нямаш отговора, откъде да знаеш какво да очакваш? Аз не бях съгласен да заминат за някое уединено кътче като това тук, докато заплахата, надвиснала над главата й, все още съществува, но Колинсън беше категоричен. Накарах го обаче да обещае да ми телеграфира, ако забележи нещо по-особено. Той така и направи.

Роли кимна два-три пъти и попита:

— Защо допускате, че не е паднал сам от скалата?

— Нали ми телеграфира да дойда. Значи нещо не е било наред. А освен това прекалено много неща се случиха с жена му, за да повярвам в случайността.

— А проклятието къде го оставяте?

— Да, проклятието — съгласих се, загледан изучаващо в невъзмутимата му физиономия. Все още не можех да проумея що за човек е. — Лошото е, че то проработва твърде гладко, твърде редовно. За пръв път попадам на такова образцово проклятие.

Той обмисли навъсено мнението ми, след което спря колата.

— Тук ще трябва да слезем — пътят се разваля. — Като че ли досега беше идеален. — И все пак от време на време се случва да се натъкнеш на проклятие, което действува. Такива работи стават, та човек да си помисли, че на тоя свят — в живота изобщо — много неща не са му ясни. — Той пак се навъси, докато слизахме от колата, и поехме пеша. Най-сетне намери дума, която да му допадне. — Непостижими работи.

Аз нищо не казах. Роли тръгна пред мен по пътеката в скалата, сам спря при изкоренения храст — подробност, която не бях споменал. Мълчах, докато той се взираше надолу към тялото на Колинсън. После огледа проницателно скалата и нагоре, и надолу, обходи пътеката, наклони се силно напред, за да опипа с белезникавите си очи земята. Ходи наведен на-пред-назад десетина минути, ако не и повече, сетне се изправи и рече:

— Тук нищо не мога да открия. Да слезем долу.

Тръгнах назад към дефилето, но той заяви, че малко по-напред имало по-добро място за спускаме. И излезе прав. Слязохме при мъртвеца. Роли вдигна поглед от него към ръба на пътеката високо над нас и рече озадачено:

— Направо не виждам как е паднал именно тук.

— Не беше тук. Измъкнах го от водата — поясних аз и му показах къде бях намерил тялото.

— Виж, това е друга работа — реши той.

Седнах на един голям камък и изпуших цигара, докато той ходеше наоколо и разглеждаше, пипаше, местеше камъни и камъчета, ровеше се из пясъка. Изглежда, не му провървя.

14. СМАЧКАНИЯТ КРАЙСЛЕР

Отново се изкатерихме на пътеката и продължихме към наетата от Колинсън къща. Показах на Роли изцапаните пешкири, кърпичката, роклята и обувките, хартията, в която е имало морфин, пистолета на пода в спалнята на Ерик, дупката в тавана, гилзите на пода.

— Онази под стола си беше там — поясних. — Обаче другата, в ъгъла, беше ей тук, до пистолета.

— Искате да кажете, че след като сте били тук, тя е била преместена, така ли?

— Да.

— На кого му е потрябвало? — възрази той.

— Не знам, но все пак е преместена.

Роли бе изгубил интерес. Гледаше тавана.

— Два изстрела, една дупка — каза. — Любопитно. Може би другият куршум е бил изстрелян през прозореца. — Върна се в спалнята на Габриел и заразглежда черната копринена рокля. Тя беше раздрана на места — долу при подгъва, — но дупки от куршуми нямаше. Остави я и взе от тоалетката хартията от морфина. — Какво прави това тук, как мислите?

— Тя е морфинистка. Едно от нещата, на които я научила мащехата й.

— Ц-ц-ц. По всичко личи, че е нейна работа.

— Ами?

— Сам виждате. Нали е наркоманка? Спречкали са се, той ви повиква и… — Млъкна, сви устни и попита: — Как смятате, по кое време е бил убит?

— Не знам. Може би снощи, на връщане, след като ме е чакал.

— Цяла нощ ли си бяхте в хотела?

— От единайсет и нещо до пет сутринта. Но бих могъл, разбира се, да се измъкна тихомълком и да утрепя някого.

— Не исках да кажа това. Само се питах… Как изглежда тази мисис Колинсън-Картър? Никога не съм я виждал.

— Двайсетинагодишна, метър и шейсет — шейсет и два, на вид е по-слаба, отколкото е всъщност, светлокестенява коса, късо подстригана и къдрава, големи очи, които са ту кафяви, ту зелени, бяла кожа, много ниско чело, малка уста, ситни зъби, остра брадичка, уши без месеста част, горе са заострени. Последните два месеца е била болна и й личи.

— Би трябвало лесно да я открием — заяви той и взе да се рови из чекмеджета, дрешници и куфари. Аз ги бях пребъркал при първото си посещение и също като него не открих нищо интересно. — Не ми изглежда да е опаковала част от багажа си или да е взела нещо със себе си — реши Роли и се върна при мен; аз бях седнал до тоалетката. Посочи с дебелия си пръст монограма на сребърните тоалетни принадлежности: — Какво ще рече Г. Д. Л.?

— Преди да се омъжи, името й беше Габриел, още нещо, Легет.

— Ясно. Предполагам, че е заминала с колата.

— С кола ли пристигнаха тук?

— Тон идваше в града или с открит спортен крайслер, или пеша. Единственият път оттук е източният. Ще тръгнем натам да проверим. — Отвън го изчаках да обиколи веднъж-два пъти къщата, без да открие нищо. Пред един навес, явно използван за гараж, ми показа някакви следи: — Тази сутрин е била изкарана.

Повярвах му. Тръгнахме по черен път, излязохме на друг, покрит с чакъл, и вървяхме по него километър — километър и половина до една сива къща, която се открояваше сред няколко червени стопански постройки. Зад нея дребен мъж с високи рамене, леко накуцващ, смазваше водна помпа. Роли го нарече Дебро.

— Да, Бен — отвърна дребният на въпроса на заместник-шерифа. — Мина оттук към седем часа сутринта, караше като бясна. Беше сама в колата.

— Как беше облечена? — попитах.

— Без шапка, с бежово палто.

Попитах го какво знае за семейство Картър — все пак беше най-близкият им съсед. Той не знаеше нищо. Два-три пъти разговарял с Картър — сторил му се доста приятен младеж. Веднъж завел госпожата да навести мисис Картър, но мъжът й казал, че не била добре и лежала. И двамата Дебро я били виждали само от разстояние, в колата или пеша, винаги заедно с Картър.

— Мисля, че едва ли ще намерите човек, наоколо който да е разговарял с нея — заключи той. — Освен, разбира се, Мери Нуньес.

— Мери ли са взели да им прислужва? — попита Роли.

— Да. Какво става, Бен? Да не се е случило нещо?

— Паднал снощи от скалата, а тя заминала, без да се обади на никого.

Дебро подсвирна. Роли слезе в къщата, за да се обади по телефона на шерифа. Останах отвън и се опитах да измъкна още нещо от дребния мъж, пък било то и личното му мнение. Единственото, което изкопчих, бяха учудени възклицания.

— Да идем при Мери — предложи заместник-шерифът, след като излезе. По-късно, като се разделихме с Дебро, прекосихме пътя и се запътихме през една нива към група дървета, додаде: — Странно защо я нямаше в къщата.

— Коя е тази Мери?

— Мексиканка. Живее долу в падината с останалите мексиканци. Мъжът й, Педро Нуньес, лежи във Фолсъм с доживотна присъда, задето уби един контрабандист на алкохол — казваше се Дън — по време на нападение с цел грабеж преди две-три години.

— Тук някъде ли стана?

— Ъхъ. Ей, там долу в заливчето, пред къщата на Тукър.

Минахме през горичката и се спуснахме по склона на един хълм към пет-шест бараки, докарани по форма и размер да приличат на товарни вагони, за което допринасяше и обилното им намазване с оловен окис. Всички бяха строени на единия бряг на малка река, а зад тях имаше зеленчукови градини. Пред една от бараките върху сандък от консерви седеше безформена мексиканка с рокля на розови квадрати, пушеше лула от царевичен кочан и люлееше на ръце мургаво бебе. Между постройките играеха мръсни опърпани деца, а мръсни опърпани кучета от съмнително потекло им помагаха да вдигат дандания. В една от зеленчуковите градини мургав мъж с гащеризон, който някога е бил син, едва-едва помръдваше стара мотика. Децата спряха да играят, за да видят как ние с Роли ще пресечем рекичката по удобно наслаганите камъни. Кучетата се хвърлиха да ни посрещнат с лай и ръмжене, опитваха се да ни захапят, докато едно от момчетата ги прогони. Спряхме пред жената с бебето. Заместник-шерифът му се усмихна и рече:

— Виж ти, та той станал голям мъж!

Жената извади лулата от устата си, колкото да се оплаче равнодушно:

— Все го мъчат колики.

— Ц-ц-ц. А къде е Мери Нуньес? — Мундщукът на лулата посочи съседната барака. — Аз пък мислех, че работи за онези в къщата на Тукър — продължи той.

— Понякога — отвърна безразлично жената.

Отидохме до съседната барака. На вратата се беше появила възрастна жена със сиво пончо и ни наблюдаваше, като същевременно бъркаше нещо в жълта купичка.

— Къде е Мери? — попита Роли.

Старата каза нещо през рамо към вътрешността на бараката и се дръпна, за да стори място на друга жена — ниска, набита, трийсет и няколко годишна, с умни черни очи и широко плоско лице. Беше наметнала тъмно одеяло и стискаше краищата му около врата си. Одеялото падаше около нея на дипли и опираше в пода.

— Здрасти, Мери — поздрави я заместник-шерифът. — Защо не си у Картърови?

— Болна съм, мистър Роли. — Жената говореше без акцент. — Тресе ме, та реших да си остана вкъщи.

— Ц-ц-ц. Това е лошо. Вика ли лекар?

Не била викала. Роли каза, че ще е най-добре да повика. Тя заяви, че нямала нужда — често я тресяло. Роли каза, че може да е така, но затова именно на всяка цена трябвало да я види лекар — по-добре човек да играе на сигурно и да обръща внимание на такива неразположения. Тя каза „да, ама лекарите вземат толкоз скъпо“, не й стигало, дето била болна, ами и да плаща за това. Той каза, че в крайна сметка на човек можело да му излезе по-скъпо, като не повика лекар, отколкото като му плати за визитата. Тъкмо реших, че ще карат така до вечерта, когато Роли най-сетне отново завъртя разговора по посока на Картърови и попита жената за работата й при тях.

Тя ни разказа, че я наели преди две седмици, когато се нанесли в къщата. Всяка сутрин отивала в девет — те никога не ставали преди десет, — готвела, чистела и си тръгвала, като измиела чиниите след вечеря — някъде към седем и половина. Много се изненада, като научи, че Колинсън — за нея Картър — е убит, а жена му изчезнала. Каза, че Ерик излязъл снощи сам — на разходка, както казал — веднага след вечеря, към шест и половина, защото като никога вечеряли по-рано. Когато си тръгнала малко след седем, мисис Картър четяла в голямата стая на втория етаж. Мери Нуньес не можеше или не искаше да ни каже нищо, за което да се захвана и поне да се опитам да отгатна защо Колинсън ме е извикал. Твърдеше, че нищичко не знаела за тях, освен дето мисис Картър й се струвала нещастна. Тя — Мери Нуньес — си имаше свое обяснение, което напълно я задоволяваше: мисис Картър обичала друг, но родителите й я принудили да се омъжи за Картър. И ето сега естествено мистър Картър бил убит от онзи другия, с когото мисис Картър избягала. Не можах да я изнудя да споделя основанията си за тази теория, като изключим женската й интуиция, затова попитах дали Картърови са посрещали гости. Каза, че никой не ги посещавал.

Роли я попита дали са се карали. Мери понечи да каже „не“, след което много бързо се отметна и задърдори, че да, много често, постоянно били сърдити един на друг. Мисис Картър не можела да понася присъствието на мъжа си и няколко пъти му била казала, и то пред Мери, че ако не й се махне от очите, щяла да го погуби. Опитах се да хвана жената натясно с уточняващи въпроси, но тя успяваше всеки път да се изплъзне. С положителност си спомняла само това, заяви, че мисис Картър заплашвала да убие мъжа си, ако той не си отидел сам.

— Сега вече всичко е ясно — доволно изрече Роли, когато пресякохме отново рекичката и се изкачихме по хълма към къщата на Дебро.

— Кое е ясно?

— Че жена му го е убила.

— Така ли мислите?

— И вие така мислите.

— Не, не мисля така.

Роли спря и ме изгледа с белезникави разтревожени очи.

— Как може да говорите така! — сгълча ме той. — Нали е наркоманка! Освен това е откачена, вие сам казахте. Защо е избягала? А дрехите, които е зарязала в къщата, не бяха ли изпокъсани и кървави? Толкова често е заплашвала да го убие, че той се стреснал и ви пратил телеграмата.

— Мери е чувала не заплахи, а предупреждения — във връзка с проклятието. Габриел Колинсън искрено вярваше в него и толкова обичаше Ерик, че все се опитваше да го спаси. Всичко това вече ми е минавало през главата. Тя нямаше да се омъжи за него, ако той не я бе отвлякъл в момент, когато бе прекалено разстроена, за да знае какво върши. А след това страхът да не му навреди отново я е обзел.

— Само че кой ще повярва…

— Никого не карам да вярва — изръмжах. — Казвам ви какво мисля. И понеже тъй и тъй споделям мненията си, ще добавя още нещо, в което съм убеден: Мери Нуньес излъга, че не е била в къщата тази сутрин, Може да няма нищо общо със смъртта на Колинсън. Вероятно просто е отишла там, видяла е, че Колинсънови ги няма, зърнала е окървавените дрехи и пистолета, ритнала е, без да иска, гилзата и е хукнала обратно към бараката, като пътьом е съчинила тази история с простудата, да не би да се замеси в нещо — достатъчно неприятности от подобен род е имала във връзка с мъжа си. А може и да е нещо друго. Както и да е, на нейно място така биха реагирали деветдесет на сто от жените и преди да повярвам, че именно тази сутрин я е втресло, бих поискал някакво доказателство.

— Ако наистина няма нищо общо с цялата тази история, има ли някакво значение? — попита заместник-шерифът. Отговорите, които ми хрумнаха, бяха ругателни и неласкателни. Запазих ги за себе си.

Като стигнахме пак фермата на Дебро, взехме на заем раздрънкана бричка, съставена най-малко от три марки коли, и потеглихме по източния път, с надеждата да проследим момичето с крайслера. Най-напред спряхме пред къщата на някой си Клод Бейкър — мършав, с жълтеникав тен и ъгловато лице, невиждало бръснач поне три-четири дена. Жена му вероятно беше по-млада от него, но изглеждаше по-възрастна — уморена, повехнала женица, която някога може и да е била миловидна. Най-голямото от шестте им деца — кривокрако момиченце, обсипано с лунички — беше десетгодишно, а най-малкото — дебело гръмогласно бебе — нямаше и годинка. Някои от тези на междинна възраст бяха момчета, други — момичета, но всички до едно — хремави. Цялата фамилия Бейкър се изсипа на верандата да ни посрещне. Не я били виждали — казаха. Никога не ставали преди седем часа. Виждали били Картърови отдалече, но нищо не знаели за тях. Зададоха ни повече въпроси, отколкото ние на тях.

Малко след като подминахме къщата на Бейкър, пътят от чакълест стана асфалтов. Следите от крайслера говореха, че след него не е минавала друга кола. На около три километра след Бейкъровата къща спряхме пред яркозелена къщурка, обградена от розови храсти.

— Харв! Ей, Харв! — изрева Роли.

Около трийсет и пет годишен едър мъж се появи на прага, каза „Здрасти, Бен“ и тръгна през розовите храсти към нашата кола. Чертите на лицето му, както и гласът бяха груби, движенията и говорът — забавени. Презимето му беше Уидън. Роли го попита дали е виждал крайслера.

— Да, Бен, видях ги. Минаха оттук тази сутрин към седем и петнайсет и трябва да ти кажа, че бяха настъпили здравата педала.

— Те? — попитах аз, докато Роли питаше: „Ги?“

— Вътре имаше мъж и жена — или момиче. Не ги видях много добре профучаха покрай мен. Тя караше колата — стори ми се дребничка, е кестенява коса.

— А мъжът как изглеждаше?

— Ами към четирийсетте. Той също не ми се стори много едър. Зачервено лице, сиво палто и сива шапка.

— Виждали ли сте мисис Картър? — попитах аз.

— Младоженката долу от залива ли? Не. Него съм го виждал, но нея не съм. Тя ли е била? — Казахме, че сигурно е била тя. — Мъжът беше друг — заяви той, — Този никога преди не съм го виждал.

— А ще го познаете ли, ако го видите пак?

— Мисля, че да — ако мине оттук по съшия начин.

На шест километра след къщата на Уидън открихме крайслера. Беше излязъл от пътя с двайсетина сантиметра, от лявата страна, а радиаторът му бе забит в едно евкалиптово дърво. Всичките му стъкла бяха изпотрошени, тенекиите отпред бяха силно смачкани. Вътре нямаше никой. Нямаше и кръв. Двамата със заместник-шерифа бяхме единствените човешки същества докъдето стигаше взорът. Търчахме около колата, заничахме по земята и когато приключихме с огледа, знаехме толкоз, колкото и в самото начало: че крайслерът се е блъснал в евкалиптово дърво. На пътя имаше следи от гуми, по земята около колата имаше отпечатъци от стъпки, но същите следи и отпечатъци могат да се срещнат на стотици места по този или кой да е друг път. Върнахме се във взетата на заем бричка и продължихме по пътя, като задавахме въпроси на всеки срещнат. Всички отговори гласяха: „Не сме я виждали“, „Не, не сме ги виждали“.

— Какво ще кажете за този Бейкър? — попитах Роли, когато обърнахме колата, за да се връщаме. — Дебро я видял сама. Когато минала покрай Уидън, била с мъж. Бейкърови не са видели нищо, а мъжът трябва да се е качил на тяхна територия.

— Какво пък, може и да не са го видели — свадливо ми възрази той.

— Да, но няма да е зле пак да поговорим с тях.

— Щом настоявате — съгласи се без възторг — Само не ме въвличайте в спорове с тях. Той ми е шурей.

Виж, това вече бе друго нещо.

— Що за човек е? — попитах.

— Че е некадърен, некадърен е. Дето вика баща ми във фермата си освен деца Пол друго не е завъдил, но не съм чул някому зло да е сторил.

— Вярвам ви, щом казвате, че не е лош човек — излъгах аз. — Няма да го безпокоим тогава.

15. „АЗ ГО УБИХ“

Шерифът Фийни — много дебел, червендалест, с рунтави тъмни мустаци, и окръжният прокурор Върнън — с остри черти, агресивен, жаден да се прослави, пристигнаха от главния град на окръга. Изслушаха разказа ни, огледаха местопроизшествието м се съгласиха с Роли, че Габриел Колинсън е убила съпруга си. Когато началникът на полицията Дик Котън — надут, тъп мъжага на четирийсет и няколко години — се завърна от Сан Франциско, и той присъедини гласа си към останалите. Следователят и съдебните му заседатели стигнаха до същото заключение на предварителното следствие, макар че официално се ограничиха с обичайното „От ръката на неизвестна личност или личности“, като направиха и някои предложения във връзка с издирването на момичето. Беше установено, че Колинсън е умрял между осем и девет часа в петък вечерта. По него не бяха открити следи, които да не се обяснят е падането му. Пистолетът в стаята бе опознат като лично негов. Отпечатъци от пръсти нямаше. Стори ми се, че някои от служебните лица на окръга подозираха, че аз съм се погрижил за това, макар че никой нищо не спомена. Мери Нуньес не промени разказа си, че същия ден я втресло и останала у дома. Свидетели й бяха цяла глутница мексиканци. А аз не открих никой, който да даде обратни показания. От човека, видян от Уидън, не открихме следи. Опитах се пак да изкопча нещо от Бейкърови, но не ме огря. Съпругата на началника на полицията — крехка младолика жена с миловидно безволево личице и приятни стеснителни обноски, която работеше на телеграфа в пощата, ме уведоми, че Колинсън ми изпратил телеграмата си рано сутринта в петък. Бил много блед и нервен, с черни кръгове около очите, които били налети с кръв. Тя решила, че е пиян, макар да не усетила да лъха на алкохол.

Бащата и братът на Колинсън пристигнаха от Сан Франииско. Башата, Хюбърт Колигхън, беше едър, спокоен мъжага, който имаше вид на човек, способен да измъкне от дървопреработващата промишленост на Тихоокеанското крайбрежие още толкова милиона долара, колкото си реши. Лорънс Колинсън беше с година-две по-стар от брат си и много приличаше на него. И двамата внимаваха да не изтърват нешо, което да се изтълкува като предположение, че смятат Габриел за виновна за смъртта на Ерик, но нямаше някакво съмнение, че точно това си мислеха. Хюбърт Колинсън ми рече тихо: „Продължете работата, докато разнищите всичко докрай“, и по този начин стана четвъртият клиент на агенцията във връзка с Габриел.

Мадисън Андрюс също пристигна от Сан Франииско. Двамата разговаряхме в моята хотелска стая. Той седна на стола до прозореца, отряза си парче пресован тютюн от жълтеникав калъп, пъхна го в устата си и заяви, че Ерик Колинсън се е самоубил. Аз седнах на ръба на леглото, запалих си една „Фатима“ и възразих:

— Ако се е хвърлил по своя воля, не би изтръгнал с корен храста.

— В такъв случай е паднал, без да иска. Пътят е много опасен в тъмното.

— Отдавна вече не вярвам в нещастните случаи. Освен това ми беше изпратил „SOS“. Да не забравяме и пистолета, с който е стреляно в стаята му.

Той се наведе напред. Очите му станаха остри, предпазливи. Пред мен беше адвокат, подлагащ свидетел на кръстосан разпит.

— Смятате ли, че Габриел е виновна?

Чак дотам не бих отишъл.

— Бил е убит. Бил е убит от… Още преди две седмици ви казах, че не сме приключили с онова дяволско проклятие и че единственият начин да сложим край на делото е, като разчепкаме докрай всичко, свързано с Храма.

— Да, спомням си. — Той почти се изсмя презрително. — Вие развихте теорията, че между смъртта на родителите й и неприятностите в Храма съществува някаква връзка, но доколкото си спомням, и представа си нямахте за нейното естество. Не смятате ли, че тази неяснота прави версията ви малко как да се изразя — несъстоятелна?

— Така ли? Убиват един след друг баща й, майка й, домашния й лекар и съпруга й, и то в продължение на по-малко от два месеца, а личната й прислужничка е затворена за убийство. Всичките й близки. Това не ви ли прилича на програмирано? Освен това — усмихнах му се мило — сигурен ли сте, че няма да продължи? И ако продължи, не сте ли вие следващият най-близък?

— Каква нелепост! — Сега вече бе силно раздразнен. — Знаем всичко за смъртта на родителите й и за смъртта на Рийз и между тях няма никаква връзка. Знаем също така, че виновниците за смъртта на Рийз са или мъртви, или в затвора. Не можете да го отречете. Направо е нелепо да се твърди, че съществува връзка между отделните престъпления, когато знаем, че такава няма!

— Нищо такова не знаем — настоях аз. — Единствено ни е известно, че не открихме връзката. Кой печели или би спечелил от случилото се?

— Никой, доколкото ми е известно.

Ами ако и тя умре? Кой ще я наследи?

— Не знам. Има някакви далечни роднини в Англия и Франция, ако не се лъжа.

— Така доникъде няма да стигнем — изръмжах. — Но тъй или иначе, никой не е правил опити да я убие. Само близките й мрат един след друг. — Адвокатът ми напомни с кисела физиономия, че не можем да знаем дали никой не е правил опит да я убие, или дори дали не е успял, преди да сме я открили. Не можех да споря по този въпрос. Следата й все още се губеше там, където крайслерът бе спрян от евкалиптовото дърво. Преди да тръгне, го посъветвах: — Каквото и да мислите, неразумно ще е да поемате излишни рискове — помнете, че убийствата може да са програмирани и вие да сте следващият. Няма да е зле да внимавате.

Не ми благодари за съвета. Подметна злобно, че аз несъмнено смятам за препоръчително да си наеме частни детективи за охрана.

Мадисън Андрюс бе предложил възнаграждение от хиляда долара на онзи, който предостави сведения за местонахождението на момичето. Хюбърт Колинсън също предложи хиляда плюс две хиляди и петстотин за арестуването и осъждането на убиеца на сина си. Половината население на окръга се превърна в детективи. Където и да мръднеш, все някой слухтеше, дори лазеше, претърсваше ниви, пътеки, хълмове и долинки за евентуални улики, а в гората имаше повече ченгета любители, отколкото дървета. Снимките й масово се отпечатваха и разпространяваха. Вестниците от Сан Диего до Ванкувър посветиха на нашето дело първите си страници и раздухаха историята до невиждани мащаби. Всички детективи на „Континентал“ в Сан Франциско и Лос Анджелес, които можеха да бъдат изтеглени от настоящите им задачи, проверяваха изходните пътища на Кесада, душеха, разпитваха и нищо не откриваха. Към търсенето се присъедини и радиото. Полицията и всички подразделения на нашата агенция бяха раздвижени. До понеделник резултатът от цялата тази патардия беше кръгла нула.

В понеделник следобед се върнах в Сан Франциско и разказах на Стария за патилата си. Той ме изслуша вежливо, сякаш ставаше дума за нещо относително интересно, което няма нищо общо с него, дари ме с нищо незначещата си усмивка и вместо помощ ми предложи учтиво формулираното си мнение, че в крайна сметка ще успея да се справя и ще постигна задоволителни резултати. След това ми съобщи, че е звънял Фицстивън и се е опитвал да се свърже с мен.

— — Може да е нещо важно. Ако не му бях казал, че те чакам всеки момент да се върнеш, щеше да тръгне за Кесада.

Обадих се на писателя.

— Ела веднага — рече той. — Имам нещо за теб. Не знам дали е нова гатанка или отговор на предишна, но все пак е нещо.

Отидох с трамвай до Ноб Хил и след петнайсет минути бях в апартамента му.

— Хайде, докладвай — наредих, след като се настанихме във всекидневната сред изобилието от вестници, списания и книги.

— Някакви следи от Габриел? — попита той.

— Никакви. Давай гатанката. Не ми прилагай литературни хватки като постепенно изграждане на кулминацията и тям подобни. Много съм прост за тях и само получавам колики. Пристъпи направо към фактите.

— Какъвто си, такъв ще си останеш — въздъхна той, като се опитваше да изглежда разочарован и възмутен, но не сполучваше, защото бе твърде възбуден. — В петък през нощта, към един и половина, ми се обади някой — мъжки глас. Попита: „Фицстивън ли е на телефона?“ Аз казах: „Да.“ Тогава гласът рече: „Е, аз го убих.“ Ей така го каза. Сигурен съм в думите, макар да не се чуваше много ясно. Имаше смущения по линията и ми се стори, че се обажда отдалече. Нямах представа нито кой е, нито какво иска да каже. Попитах: „Кого сте убили? Кой се обажда?“, но от отговора му дочух само „пари“. Говореше за пари и няколко пъти повтори думата, но освен нея не можах да доловя нито, защото при мен имаше хора — Маркардови, Лора Джоинс и някакъв мъж, когото тя доведе, Тед и Сю Ван Слак — и тъкмо бяхме в разгара на литературен спор. На езика ми беше едно остроумие — че Кабел е също толкова романтик, колкото дървеният кон е бил троянски — и нямах намерение да допусна този пиян шегаджия да ме лиши от възможността да го поднеса. И понеже нищо не ми стана ясно от дрънканиците му, затворих и се върнах при гостите си. До вчера сутринта, когато прочетох за смъртта на Колинсън, и през ум не ми мина, че телефонният ми разговор може да има някакъв смисъл. Бях на гости на семейство Коулман в Рос. Отидох там в събота сутринта да прекарам уикенда, тъй като най-после спипах Ралф. — Той се усмихна доволно. — И се постарах така да го изтормозя с въпроси, че като ме изпращаше тази сутрин едва сдържа радостта си. — Отново стана сериозен. — Но дори след като разбрах за Ерик, не бях убеден, че обаждането е от значение, че е свързано с убийството му. Беше прекалено глупаво. Имах намерение, разбира се, да ти разкажа за него. Обаче виж какво намерих сред писмата си тази сутрин, като се прибрах от Рос.

Той извади един плик от джоба си и ми го подхвърли. Беше бял, евтин, лъскав — от онези, дето се продават във всяка будка. Ъгълчетата му бяха изцапани и измачкани, сякаш е бил носен известно време в нечий джоб. Името и адресът на Фицстивън бяха изписани с печатни букви, с твърд молив от някой, който никак не го биваше да пише печатно или искаше да мине за такъв. Пощенското клеймо беше от Сан Франциско, девет часа в събота сутринта. Вътре имаше откъснато накриво парче от мръсна кафява амбалажна хартия, на която пишеше със същите неугледни печатни букви: „Ако някой иска мисис Картър може да си я получи срещу 10 000 долара“. Нито дата, нито обръщение, нито подпис.

— В седем часа сутринта в събота са я видели сама в колата — казах аз. — А това е било пуснато тук, в девет часа или поне навреме за първата поща. Да се побърка човек. Още по-странно е обаче, че е изпратено до теб, а не до Андрюс, който се занимава с делата й, или до свекър й, който е тъпкан с пари.

— От една страна, е странно, но от друга, не е — възрази Фицстивън. Слабото му лице гореше от възбуда. — Може дори да е много показателно. Знаеш, че аз препоръчах на Колинсън да отиде в Кесада, защото прекарах там два месеца миналата пролет, докато довършвах „Крепостните стени на Азот“. Дадох му препоръчително писмо до един тамошен агент за недвижими имоти — казва се Роли и е баща на заместник-шерифа, — като го представих под името Ерик Картър. Местен човек от Кесада може да не знае, че тя е Габриел Колинсън, по баща Легет, и в такъв случай няма как да разбере по какъв начин да се свърже с нейните хора освен чрез мен, защото аз съм я изпратил там с мъжа й. Затова писмото е адресирано до мен, но започва с „Ако някой“ — за да го препратя до онзи, който се интересува.

— Или местен жител — бавно процедих аз, — или похитител, който иска да го вземем за местен и не иска да разберем, че познава двамата Колинсън.

— Точно така. А доколкото ми е известно, никой от тамошните хора ми няма адреса в Сан Франциско.

— И Роли ли?

— Освен, ако Колинсън му го е дал. Аз само написах няколко реда на гърба на една моя визитна картичка.

— Говорил ли си с някой друг за обаждането и за това писмо?

— Споменах за телефонния разговор на гостите си в петък вечерта — когато мислех, че е шега или някаква грешка. Но писмото не съм показвал на никого. Дори малко се колебаех, пък и още се колебая дали изобщо да го показвам. Дали няма да ми навлече неприятности?

— Да, ще ти навлече, но ти не обръщай внимание. Нали обичаш да си на преден план, когато става дума за неприятности? По-добре ми дай имената и адресите на гостите си. Ако те и семейство Коулман гарантират за алибито ти в петък вечерта и през уикенда, нищо кой знае колко страшно няма да те сполети. Макар че ще се наложи да отидеш до Кесада и да се подложиш на разпит с мъчения от страна на местните власти.

— Защо не тръгнем още сега?

— Довечера се връщам там. Да се срещнем утре сутрин в хотел „Сънсет“. Това ще ми даде време да обработя служителите на закона, та да не те хвърлят в зандана още щом те зърнат.

Прибрах се в агенцията и взех да звъня в Кесада. Не можах да се свържа с Върнън, нито с шерифа, но Котън се оказа на мое разположение. Предадох му сведенията, получени от Фицстивън, и обещах да му предоставя писателя за разпит на другата сутрин. Началникът на полицията ме осведоми, че търсенето на момичето продължава без никакъв успех. Получили съобщения, че е била видяна едновременно в Лос Анджелес, Юрика, Карсън Сити, Денвър, Портланд, Тихуана, Огдън, Сан Хосе, Ванкувър, Портървил и на Хавайските острови. Проверявали всяко сведение с изключение на най-нелепите. Телефонната компания ме информира, че разговорът с Оуън Фицстивън в петък през нощта не бил междуселищен, че никой от Кесада не е поръчвал разговор със Сан Франциско нито в петък вечерта, нито в събота сутринта.

Преди да си тръгна от агенцията, наминах пак покрай Стария да го питам дали не би убедил окръжния прокурор да освободи под гаранция Арония Холдорн и Том Финк.

— Докато са в затвора, нямаме някаква полза от тях — обясних аз. — А ако са на свобода, може да ни наведат на нещо, стига да ги държим под око. Прокурорът едва ли ще е против — той много добре знае, че така, както се развиват засега събитията, вероятността да им издействува обвинение в убийство е нищожна.

Стария обеща да се постарае и да пусне по един детектив след двамата заподозрени, стига да ги освободят.

Отбих се в кантората на Мадисън Андрюс. Когато му казах за телефонния разговор и писмото и му разясних как ги тълкуваме, той закима с беловласата си глава и заяви:

— Независимо дали обяснението ви е правилно, или не, окръжните власти ще трябва да се откажат сега от абсурдната си теория, че Габриел е убила мъжа си.

Аз пък заклатих глава.

— Какво има? — избухна адвокатът.

— Ще решат, че всичко е било скалъпено, за да се оневини момичето.

— Така ли смятате?

Под ушите му изпъкнаха бучки, а рошавите му вежди съвсем скриха очите.

— Надявам се да не съм прав, защото като номер е прекалено елементарен.

— Как можем да скалъпим такъв номер? — гръмогласно запита адвокатът. — Не говорете глупости. По онова време никой от нас нищо не е знаел. Тялото не е било открито, когато…

— Да — съгласих се аз. — Затова именно, ако се окаже номер, с Габриел е свършено.

— Не ви разбирам — свадливо продължи той. — Ту ми говорите, че момичето е подложено на преследване, ту изведнъж заявявате, че може то да е убиецът. Бихте ли ми казали точното си мнение?

— И двете може да са верни — не по-малко свадливо изрекох аз. — И какво значение има точното ми мнение? Съдебните заседатели ще имат думата, щом я открие полицията, Въпросът сега е: как ще постъпите във връзка с десетте хиляди долара, ако се окаже, че не е номер?

— Как ще постъпя ли? Ще увелича възнаграждението за нейното намиране и ще обещая допълнителна награда за арестуването на оня, който я е отвлякъл.

— Ще сбъркате. И без това прекалено много награди са обещани. Единственият начин да се справиш с отвличане е, като играеш по правилата и изплатиш откупа. Несигурността, притеснението и разочарованието могат да превърнат и най-тихия похитител в опасен луд. Откупете момичето и след това поведете борбата си. Плащайте каквото ви искат, когато ви го поискат.

Той задърпа рошавите си мустаци, брадичката му щръкна упорито, но очите му бяха тревожни. Победи войнствената брадичка.

— Да пукна, ако се предам!

— Ваша работа. — Аз станах и посегнах към шапката си. — Моята е да открия убиеца на Колинсън и ако убият Габриел, това може дори да ми помогне.

Той премълча.

Отидох в кантората на Хюбърт Колинсън. Него го нямаше, но разказах всичко на Лорънс Колинсън.

— Бихте ли убедили баща си да даде парите? — завърших аз. — И да бъдат готови, щом получим указания от похитителя?

— Не е необходимо да го убеждавам — отвърна той веднага. — Разбира се, че ще платим, каквото поискат, за да гарантираме безопасността й.

16. НОЩНО ДИРЕНЕ

Хванах влака в пет и двайсет и пет. В седем и половина слязох в Постън — прашно градче, два пъти по-голямо от Кесада, — прехвърлих се на разбрицан автобус, чийто единствен пътник бях аз, и половин час по-късно стигнах местоназначението си. Когато слязох от автобуса и тръгнах към хотела, заваля дъжд. От телеграфното отделение на пощата изскочи Джак Сантос, репортер от Сан Франциско.

— Здрасти. Има ли нещо ново?

— Може и да има, но първо трябва да го съобщя на Върнън.

— Той е в стаята си в хотела, или поне беше там преди десет минути. Да нямаш предвид писмото с искане за откуп?

— Ъхъ. Той съобщи ли го вече на пресата?

— Котън тъкмо щеше да направи съобщението, когато Върнън го прекъсна и ни забрани да го публикуваме.

— Защо?

— Само защото Котън ни го съобщи. — Сантос сви тънките си устни. — Цялата работа се превърна в надпревара между Върнън, Фийни и Котън — чие име и снимка ще бъдат най-много публикувани в печата.

— А нещо друго да са вършили?

— Че откъде време? — попита той възмутен. — Десет часа на ден се опитват да попаднат на първа страница, още десет часа правят всичко възможно да попречат на другите да сторят същото, а нали трябва и да спят.

В хотела ме пресрещнаха още репортери, казах им, че няма нищо ново, регистрирах се, оставих багажа си в стаята и тръгнах по коридора към номер 204. На почукването ми отвори Върнън. Беше сам и явно четеше вестници, които образуваха върху леглото розово-зелено-бяла купчина. Стаята беше обвита в сивосинкав цигарен дим. Окръжният прокурор бе трийсетгодишен тъмноок мъж, който ходеше със силно вирната брадичка, така че тя изглеждаше доста по-голяма, отколкото природата я бе замислила. Като говореше, оголваше всичките си зъби и открито демонстрираше амбициите си.

— Радвам се, че се върнахте — каза, след като разтърси енергично ръката ми. — Влезте и седнете. Има ли нещо ново?

— Котън предаде ли ви каквото му казах?

— Да. — Върнън застана прав пред мен, с ръце в джобовете и разкрачени крака. — Какво значение му придавате?

— Посъветвах Андрюс да приготви парите. Той отказа. Но затова пък Колинсънови са готови да платят.

— Да, готови са — повтори той, сякаш потвърждаваше мое предположение. — Е, и? — Изопна устни и оголи зъби.

— Ето писмото — подадох му го аз. — Фицстивън ще пристигне сутринта.

Той кимна енергично, поднесе писмото към светлината и го заоглежда заедно с плика. Сетне го метна презрително върху масата.

— Явно е номер. Какво по-точно разказа този Фицстивън — така ли му беше името?

Предадох му всичко дума по дума. Когато свърших, той скръцна със зъби, обърна се към телефона, вдигна слушалката и каза на някого да предаде на Фийни, че той, окръжният прокурор, желаел незабавно да се види с нето. Шерифът пристигна след десет минути, като бършеше дъждовни капки от буйните си тъмнокестеняви мустаци. Върнън ми махна и ми нареди:

— Разкажете му.

Повторих отново разказа на Фицстивън. Шерифът ме изслуша толкова внимателно, че червендалестото му лице стана мораво, а дишането му прерасна в пъшкане. Още не бях изрекъл последната дума, когато прокурорът щракна с пръсти и заяви:

— Много добре. Значи той твърди, че при него е имало хора, когато са се обадили по телефона. Вземете им имената. Твърди, че уикенда е прекарал в Рос с… как се казваха? Коулманови? Много добре. Шерифе, погрижете се всичко да бъде проверено. Трябва да знаем доколко е вярно.

Дадох на Фийни имената и адресите, които Фицстивън ми беше съобщил. Той ги записа на гърба на една квитанция от химическо чистене и с пуфтене излезе, за да задействува окръжната машина за издирване на престъпници. Върнън нямаше какво да ми каже. Оставих го да си чете вестниците и слязох долу. Женственият нощен администратор ме повика с пръст, за да ми каже:

— Мистър Сантос ме помоли да ви предам, че тази вечер в стаята му „ще се отслужи панихида“.

Благодарих му и се качих в стаята на Сантос, където заварих освен него още три вестникарски хрътки и един фотограф. Играеха покер. Някъде към дванайсет и половина, когато ме извикаха на телефона, за да чуя агресивния глас на окръжния прокурор, бях спечелил шестнайсет долара.

— Бихте ли дошли незабавно в стаята ми?

— Ъхъ. — Взех си палтото и шапката и казах на Сантос: — Изплатете ми парите. Важно повикване. Все така ще ми се случи, щом взема да печеля.

— Върнън ли беше? — попита той, докато броеше чиповете.

— Ъхъ.

— Едва ли ще е нещо важно — изпръхтя подигравателно. — Иначе щеше да повика и Ред — кимна към фотографа, — та утре читателите да го видят изтипосан с важната улика в ръка.

При прокурора заварих Котън, Фийни и Роли. Котън — среден на ръст и тегло, с плоско кръгло лице и трапчинка на брадичката — беше с гумени ботуши, мушама и шапка, целите мокри и изплескани с кал. Стоеше насред стаята и кръглите му очи явно се гордееха с притежателя си. Фийни бе яхнал като кон един от столовете и тормозеше мустаците си; червендалестото му лице беше намусено. Роли стоеше до него, свиваше си цигара и видът му както винаги беше разсеяно приветлив. Върнън затвори след мен вратата и рече раздразнено:

— Котън си мисли, че е открил нещо. Според него…

Котън го прекъсна, като пристъпи напред, изпъчил гърди:

— Нищо не си мисля, а много добре знам…

Върнън щракна с пръсти, застанал между него и мен:

— Остави това! Ще отидем и сами ще видим.

Отбих се в стаята си, за да взема дъждобрана, пистолета и джобното фенерче. После всички слязохме и се качихме в изкаляна кола. Котън шофираше. Върнън седна до него. Останалите се настанихме на задната седалка. Дъждът барабанеше по покрива и страничните брезенти, стичаше се вътре през процепите.

— Ама че нощ за гонене на вятъра — изръмжа шерифът, като се опитваше да избегне една струйка от покрива.

— По-добре е Дик да си гледа собствената работа — съгласи се с него Роли. — Какво го интересуват разни неща, дето нямат нищо общо с Кесада?

— Ако обръщаше повече внимание на онова, което наистина става тук, нямаше да се притеснява за брега — додаде Фийни и двамата със заместника му се изкикотиха.

Смисълът на разменените реплики, ако имаше такъв, изцяло ми се изплъзна.

— Какви ги е намислил? — попитах.

— Никакви — отвърна шерифът. — Ще видите, че е празна работа, и да пукна, ако не му наговоря всичко, което ми е накипяло. Не знам какво го е прихванало Върнън, та изобщо му обръща внимание.

Пак нищо не разбрах. Надникнах през брезента. Дъждът и тъмнината изцяло закриваха гледката, но имах чувството, че се движим някъде по източния път. Самото пътуване беше ужасно — мокро, шумно и друсливо. То свърши на някакво място, дъждовно и кално като всички останали, през които минахме. Котън изгаси фаровете и слезе, следван от нас, останалите, джапащи до глезените в кал.

— Е, не! Това вече е прекалено! — оплака се шерифът.

Върнън понечи да каже и той нещо, но началникът на полицията се отдалечи с бърза крачка по пътя. Ние се потътрихме подире му, като се придържахме един до друг по-скоро благодарение на звука от шляпащите си крака, отколкото чрез зрително възприятие. Тъмнината беше непрогледна. Скоро отбихме от пътя, преборихме се с висока телена ограда и калта намаля, но затова пък сега под краката ни имаше хлъзгава трева. Изкатерихме някакъв хълм. Вятърът шибаше дъжда в лицата ни. Шерифът се задъхваше. Аз се потях. Стигнахме върха на хълма и взехме да се спускаме по другия склон, а някъде пред нас морето се плискаше о камъните. Наклонът стана по-стръмен, а тревата бе изместена от камъни. По едно време Котън се подхлъзна на колене и препъна Върнън, който се задържа на крака, като се вкопчи в мен. Задъхването на шерифа звучеше вече като стенание. Свихме наляво и тръгнахме в колона по един, а шумът на морето остана зад нас. После пак завихме наляво, изкачихме леко възвишение и спряхме под нисък навес без стени — само дървен покрив, подпрян на десетина дирека. Точно пред нас на фона на черното небе се открояваше още по-черният силует на някаква къща.

— Изчакайте да проверя дали колата му е тук прошепна Котън и изчезна нанякъде.

Шерифът издиша тежко и изръмжа:

— По дяволите тази екскурзия!

Роли въздъхна. Началникът на полицията се върна тържествуващ.

— Няма я, значи и него го няма! Хайде, поне да не стоим на дъжда.

Последвахме го по кална пътека между гъсти храсти към тъмната къща и се изкачихме по стъпалата на тъмната веранда. Почакахме той да отвори един прозорец, да се прехвърли през него и да ни отключи отвътре. Фенерчетата ни, включени за пръв път, осветиха малка спретната кухня. Влязохме вътре, като оставихме подире си кални стъпки. Котън бе единственият член на компанията, който проявяваше признаци на възторг. Лицето му — от периферията на шапката до трапчинката на бузата — бе като на церемониалмайстор, който ей сега ще изненада гостите с някакъв възхитителен номер. Върнън го гледаше скептично, Фийни — с отвращение, а аз — който представа си нямах какво търсим — несъмнено с любопитство.

Оказа се, че сме дошли да обискираме къщата. Това и направихме, или по-скоро Котън свърши работата, а ние се преструвахме, че му помагаме. Къщата не беше голяма. Освен кухнята на приземния етаж имаше още една стая, а на горния — само една, и тя недовършена. Сметка от бакалията и квитанция за платен данък ме осведомиха чий дом обискираме — на Харви Уидън, едрия, бавно говорещ мъж, който бе видял непознат в колата на Габриел. Претърсихме долу с нулев резултат и се качихме горе. След десетминутно ровичкане най-сетне открихме нещо. Роли го измъкна измежду пръчките на леглото и дюшека. Беше плоско вързопче, увито в бяла платнена кърпа, Котън пусна дюшека, който бе държал, за да може заместник-шерифът да види под него, и се надвеси заедно с всички останали над вързопа. Върнън го размота върху леглото. Вътре имаше кутийка с фиби, поръбена с дантела бяла носна кърпичка, сребърна четка за коса, сребърен гребен с инициалите Г. Д. Л. и чифт черни ръкавици от фина кожа — малки, дамски. От всички най-изненадан бях аз.

— Г. Д. Л. — казах, колкото да не мълча. — Може да значи Габриел, не знам си какво, Легет — моминското име на мисис Колинсън.

— Вие сте съвършено прав! — тържествуващо изрече Котън.

— Имате ли разрешение за обиск? — попита откъм вратата плътен глас. — И какво, по дяволите, правите тук, ако нямате? Това е кражба с взлом и много добре го знаете!

На прага стоеше Харви Уидън. Снажното му тяло, облечено в жълта мушама, изпълваше цялата рамка. Грубото едро лице беше мрачно, гневно.

— Уидън, аз… — започна Върнън.

— Той е! — изкрещя началникът на полицията и измъкна пистолет изпод палтото си. Бутнах ръката му в момента, в който стреля по застаналия на прага мъж. Куршумът се заби в стената.

Лиието на Уидън придоби по-скоро учудено, отколкото сърдито изражение. Той отскочи назад н хукна надолу по стълбите. Котън, политнал на пода от моето бутване, се изправи, изруга ме и се втурна след него. Върнън, Фийни и Роли стояха и зяпаха подире им.

— Тези спортни занимания са много здравословна, обаче нищо не разбирам — обадих се аз. — Какво става? — Никой не ми отговори. — Гребенът и четката бяха на тоалетната масичка на мисис Колинсън, когато претърсихме къщата, нали Роли? — Заместник-шерифът кимна неуверено, загледан все така към вратата. Оттам вече не долиташе никакъв звук. — Котън има ли някакви специални основания да скрои такъв номер на Уидън?

— Не са добри приятели — рече шерифът. (Вече бях забелязал това.) — Ти какво мислиш, Върн?

Окръжният прокурор отмести от вратата втренчения си взор, уви обратно всичко в бялата кърпа и пъхна вързопчето в джоба си.

— Хайде! — рече рязко и тръгна надолу.

Входната врата зееше отворена. От Котън и Уидън ни следа — нито чухме, нито видяхме нещо. Пред портата един Форд — на Уидън — попиваше дъжда. Качихме се вътре. Върнън седна зад кормилото и подкара към къщата в скалистото залнвче. Чукахме на вратата, докато ни отвори някакъв старец по сиво бельо, оставен от шерифа за пазач. Той ни каза, че Котън се отбил там в осем часа вечерта. Просто така, казал, отново да огледа всичко. Той, пазачът, не виждал защо трябва да държи началника на полицията под око и затова не му досаждал, а го оставил да прави, каквото си иска. Доколкото му било известно, Котън не взел нищо от вещите на Колинсънови, макар че би могъл, разбира се.

Върнън и Фийни нахокаха хубавичко стареца, след което се върнахме в Кесада. Роли седеше до мен на задната седалка.

— Какъв е този Уидън? — попитах го аз. — Защо му е потрябвало на Котън да го вкарва в беля?

— Ами, първо, Харви не се ползува с добро име — беше замесен в контрабандата с ром, която се ширеше по тези места, и от време на време си навличаше неприятности е полицията.

— Аха. И второ?

Заместник-шерифът се навъси, взе да се колебае и да си търси думите. Преди да ги е намерил обаче, спряхме пред обвита в асма къща на един тъмен уличен ъгъл. Прокурорът ни поведе към вратата и натисна звънеца. След малко някъде отгоре се чу женски глас:

— Кой е?

Трябваше да отстъпим назад, за да я видим — мисис Котън се подаваше от един прозорец на втория етаж.

— Дик върна ли се? — попита Върнън.

— Не, мистър Върнън, не се е прибрал. Започвам да се тревожа. Почакайте, ей сега ще сляза.

— Моля ви, не се притеснявайте — спря я той, — Няма да го чакаме. Ще се видим сутринта.

— Не, почакайте — настоя тя и изчезна от прозореца. Миг по-късно отвори вратата. Сините й очи бяха потъмнели от възбуда. Беше по розов хавлиен халат.

— Не трябваше да си правите труда — каза прокурорът. — Нищо особено не се е случило. Просто се разгубихме с него преди малко и искахме да разберем дали се е прибрал. Нищо му няма.

— Беше ли… — Ръцете й нервно мачкаха хавлиения плат над слабите й гърди. — Беше ли подгонил… Харви… Харви Уидън?

— Да — отвърна Върнън, без да я погледне и без да оголи зъби. Фийни и Роли имаха не по-малко притеснен вид.

Лицето на мисис Котън порозовя. Долната й устна затрепера, думите й се сливаха нечленоразделно:

— Не му вярвайте, мистър Върнън. Не вярвайте на нито една негова дума. Харви няма нищо общо с онези Колинсънови — нито с мъжа, нито с жената. Не слушайте Дик. Казвам ви истината.

Върнън си гледаше краката и мълчеше. Роли и Фийни зяпаха напрегнато през отворената врата — бяхме влезли в антрето — към дъжда. Стори ми се, че никой няма намерение да проговори.

— Така ли? — попитах аз, като вложих в гласа си повече съмнение, отколкото изпитвах.

— Да, няма нищо общо! — извика тя и се обърна към мен. — Защото е невъзможно! Не е възможно да е замесен!

Розовината бе изчезнала от лицето й и сега то беше бледо, отчаяно.

— Той… беше тук през онази нощ… цялата нощ… от преди седем, докато съмна.

— А съпругът ви къде беше?

— В града, при майка си.

— Какъв е адресът й?

Тя ми го каза — на Ноу Стрийт.

— А някой дали…

— О, я престанете! — възмути се шерифът, все така втренчен в дъжда. — Не ви ли стига?

Мисис Котън се извърна от мт?н [???] и пак насочи вниманието си към прокурора:

— Само не ме обаждайте, моля ви, мистър Върнън! Ако това се разчуе, не знам какво ще правя! Обаче трябваше да ви го кажа. Не можех да го оставя да хвърли вината върху Харви. Моля ви, нали няма да кажете на никого?

Окръжният прокурор се закле, че при никакви обстоятелства нито той, нито кой да е от нас ще издума думичка по този въпрос, а шерифът и неговият заместник — с морави лица — закимаха енергично. Но щом влязохме отново във форда, далеч от нея, те забравиха смущението си и отново станаха ловци на хора. Само за десет минути успяха да постановят, че Котън, вместо да отиде в петък вечерта при майка си в Сан Франциско, е останал в Кесада, убил Колинсън, след това заминал за града, обадил се на Фицстивън, пуснал писмото и се върнал в Кесада тъкмо навреме, за да отвлече мисис Колинсън, като всъщност целта му е била да скрои номера така, че вината да падне върху Уидън, на когото отдавна имал зъб, защото подозирал онова, което всички останали знаели — че е любовник на жена му.

Шерифът — същият, чието кавалерско чувство ми попречи да разпитам както трябва жената само преди минути — сега се държеше за корема от смях.

— А, не, ще умра! — давеше се той. — Представяте ли си — хукнал да фалшифицира улики срещу Харв, а Харв в това време си осигурява алиби в собственото му легло! Представям си физиономията на Дик, като му го кажем! Дайте да го намерим още тази вечер!

— По-добре да изчакаме — посъветвах ги аз. — Няма да ни навреди, ако направим една проверка за пътуването му до Сан Франциско и тогава да се нахвърлим отгоре му. Засега единственото, което имаме срещу него, е опитът му да стовари вината върху Уидън. Ако наистина той е убиецът и похитителят, излиза, че е извършил прекалено много излишни глупости.

Фийни ме изгледа намръщено и се впусна да защищава тяхната версия.

— Може да се е интересувал единствено от това — да стовари вината върху Харв.

— Може — съгласих се, — но все пак няма да е зле, ако го оставим известно време на мира, за да видим какво ще направи.

Фийни беше против. Искаше му се веднага да спипа началника на полицията, но Върнън ме подкрепи, макар и неохотно. Оставихме Роли пред дома му и се върнахме в хотела. Горе в стаята си поръчах разговор с агенцията в Сан Франциско. Докато чаках да ме свържат, на вратата се почука. Отворих и в стаята нахълта Джак Сантос по пижама, хавлиен халат и чехли.

— Добре ли се повозихте? — прозя се той.

— Чудничко.

— Нещо ново?

— Не е за публикуване, обаче — между нас да си остане — началникът на полицията се опитва да стовари всичко върху плещите на любовника на жена си — с изфабрикувани лично от него улики. Другите големи началници са на мнение, че Котън сам е свършил работата.

— Е, това вече ще им осигури на всички първите страници на вестниците. — Сантос седна на ръба на леглото и запали цигара. — А ти да си чул, че Фийни е бил съперник на Котън за ръката на настоящата мисис Котън — телеграфистката, — която накрая предпочела полицейския началник? Истински триумф на трапчинките над мустаците.

— Не, не съм чул — признах си аз. — И какво от това?

— Откъде да знам? Просто слухът стигна до ушите ми. Каза ми го един собственик на гараж.

— Кога е било това?

— Кога са си съперничели ли? Преди по-малко от две години.

Свързаха ме със Сан Франциско и казах на Фийлд — нощния дежурен в агенцията — да изпрати някой да провери достоверността на гостуването на Котън на Ноу Стрийт. Докато разговарях, Сантос се прозя и си тръгна. Щом свърших, и аз си легнах.

17. НЯКЪДЕ ПОД ДЪЛ ПОИНТ

На другата сутрин телефонът ме събуди малко преди десет. Обаждаше се Мики Линан от Сан Франциско да ми каже, че Котън бил пристигнал у майка си в събота между седем и седем и половина часа сутринта. Спал пет-шест часа, като казал, че предишната нощ дебнал крадец и не бил мигнал. Тръгнал си в шест вечерта.

Когато слязох във фоайето, началникът на полицията тъкмо влизаше в хотела. Беше със зачервени очи, уморен, но все така непоколебим.

— Хванахте ли Уидън? — попитах го аз.

— Не, да му се не види, но ще го пипна. Радвам се, че ми бутнахте ръката, макар че това му помогна да се изплъзне. Аз… е, понякога човек се оставя ентусиазмът му да надделее над разума.

— Ъхъ. На връщане се отбихме у вас — да видим как сте се справили.

— Още не съм се прибирал. Цяла нощ го гоних. Къде са Върн и Фийни?

— Още хъркат. На ваше място и аз бих подремнал — посъветвах го. — Ако нещо се случи, веднага ще ви се обадим.

И той си тръгна. Влязох в залата за закуски. Почти се бях нахранил, когато се появи и Върнън. Получил телеграми от полицейското управление на Сан Франциско и от шерифа на Рос, които потвърждаваха алибитата на Фицстивън.

— Аз пък получих сведението за Котън — рекох. — Пристигнал при майка си в седем или малко след седем в събота сутринта и си тръгнал вечерта в шест.

— В седем или малко след това? — повтори прокурорът. Това не му хареса. Ако полицейският началник е бил в Сан Франциско по това време, той не би могъл да отвлече момичето. — Сигурен ли сте?

— Не, но засега толкова можахме. Ей го и Фицстивън. — Като погледнах през вратата на залата, зърнах мършавия гръб на писателя пред регистрацията на хотела. — Извинете ме за малко.

Отидох да го доведа и го представих на Върнън, Прокурорът стана и се ръкува с него, но беше тъй погълнат от мисълта за Котън, че нищо друго не бе в състояние да го заинтересува. Фицстивън каза, че бил закусил, преди да тръгне, и си поръча кафе. Точно тогава ме повикаха на телефона. Беше гласът на Котън, но почти неузнаваем от силно вълнение:

— За бога, вземете Върнън и Фийни и веднага пристигайте!

— Какво има?

— Бързайте! Нещо страшно се случи! Бързайте! — изкрещя той и затвори.

Върнах се при масата и предадох разговора на Върнън. Той скочи и обърна кафето на Фицстивън. Фицстивън също стана, като се двоумеше и ме гледаше въпросително.

— Хайде, ела и ти — поканих го аз. — Може да е нещо, което ще ти допадне.

Колата на писателя беше спряна пред хотела. Къщата на полицейския началник бе само на седем преки разстояние. Входната врата зееше отворена. Върнън почука по рамката, преди да влезе, но не изчакахме да ни се обадят. Котън ни пресрещна в коридора. Лицето му беше тебеширенобяло, очите — широко отворени и налети с кръв. Опита се да каже нещо, но зъбите му бяха стиснати и през тях не излизаше нито дума. Махна към вратата зад гърба си с юмрук, в който стискаше късче кафява амбалажна хартия. През процепа зърнахме мисис Котън. Лежеше върху покрития със син килим под, облечена в светлосиня рокля. Цялата й шия беше в тъмни следи от пръсти, но устните и езикът й — изплезен, подут — бяха още по-тъмни. Очите й бяха широко отворени, изцъклени, обърнати с бялото нагоре, мъртви. Когато докоснах ръката й, тя бе още топла.

Котън, който ни беше последвал вътре в стаята, ни подаде парчето кафява хартия. То бе откъснато накриво, изписано от двете страни с молив — по-скоро надраскано набързо, нервно и неравно. За разлика от посланието до Фицстивън, моливът беше по-мек, а хартията — по-тъмна. Аз бях най-близо до Котън, затова я взех от него и бързо прочетох написаното, като пропусках излишното:

Докато четях, пристигнаха шерифът и Роли. Лицето на Фийни беше бяло и изопнато като на Котън. Върнън оголи зъби и изръмжа на началника на полицията:

— Ти си го написал!

Фийни грабна хартията от ръцете ми, хвърли един поглед, поклати глава и рече прегракнало:

— Не, почеркът си е нейният.

— Кълна се пред бога, не съм аз — пелтечеше Котън. — Онези неща наистина ги бях сложил под дюшека, признавам, но това е всичко. Дойдох си вкъщи и я намерих така. Кълна се в бога!

— А къде беше в петък през нощта? — попита Върнън.

— Тук, наблюдавах къщата отвън. Мислех си… мислех си, че той може да… но не дойде. Чаках, докато се съмна, и тогава чак заминах за града. Не съм…

Викът на шерифа заглуши останалите думи. Той размахваше писмото на мъртвата жена.

— Някъде под Дъл Поинт! — крещеше той с цяло гърло. — Какво чакаме?

И се втурна вън от къщата, следван от всички нас. Котън и Роли тръгнаха към брега на морето с колата на заместник-шерифа. Върнън, шерифът, Фицстивън и аз — с колата на писателя. Шерифът плака през целия кратък път, сълзите му отскачаха от автоматичния пистолет върху скута му. Стигнахме брега и се прехвърлихме от колите в една бяло-зелена моторна лодка, карана от червенобузест русоляв хлапак на име Тим. Тим ни каза, че не знаел за никакво скривалище на контрабандисти под Дъл Поинт, но ако имало такова, той щял да го намери. Лодката разви изумителна скорост във вещите му ръце, но за Фийни и Котън не беше достатъчна. Те стояха заедно на носа с пистолети в ръце и ту протягаха до скъсване вратове напред, ту се обръщаха назад и крещяха: „По-бързо!“ След половин час заобиколихме някакъв тъп нос, който спътниците ми нарекоха Дъл Поинт, Тим намали скоростта и приближи моторницата до скалите, стърчащи остри и високи край брега. Целите бяхме зрение — зрение, което скоро се притъпи от взиране срещу обедното слънце, но ние продължихме да напрягаме очи. На два пъти видяхме процепи в скалите, извисяващи се като стена нагоре, и изпълнени с надежда, се запътвахме натам, но те се оказваха задънени, неводещи до никакви скривалища. Третият процеп ни се видя още по-малко обещаващ от пръв поглед, но тъй като Дъл Поинт започна да остава далеч зад нас, не можехме да си позволим да го подминем. Плъзнахме се вътре, навлязохме достатъчно, за да се убедим, че е още една глуха линия, отказахме се и наредихме на Тим да се връща. Преди обаче русолявото момче да успее да обърне лодката, тя измина още метър-два и Котън, надвесен над носа, изрева:

— Ето го!

Сочеше с пистолета си към едната страна на процепа. Тим остави моторницата да се носи свободно още половин-един метър. Изпънахме вратове и видяхме, че онова, което бяхме взели за брегова линия, бе всъщност висока, плоска, назъбена скала, а между нея и отсамната канара имаше около шест метра вода.

— Вкарай я вътре! — нареди шерифът.

Тим загледа намръщено водата, поколеба се и каза:

— Няма как да влезе.

Лодката подкрепи думите му, като внезапно се разтърси под краката ни и издаде неприятен стържещ звук.

— Дявол да го вземе! — кресна Фийни. — Вкарай я!

Тим погледна обезумялото лице на шерифа и вкара моторницата. Тя отново се разтърси, този път по-силно, и освен стърженето чухме как нещо се раздра, обаче минахме през тесния отвор и заобиколихме назъбената скала. Озовахме се в закътан У-образен пролез, около шест метра широк при отвора, откъдето влязохме, и дълъг около двайсет и пет метра. Отвсякъде другаде беше недостъпен — и откъм сушата, и откъм морето. Водата, която ни влачеше — и в момента бързаше да ни потопи, — стигаше докъм една трета навътре в пролеза. Останалите две трети бяха покрити с бял пясък, в който бе забила нос малка лодка. Беше празна. Наоколо нямаше жива душа. Не виждахме къде може да се скрие човек, По пясъка личаха отпечатъци от стъпки — големи и малки, — търкаляха се празни консервени кутии, имаше останки от огън.

— На Харв е — кимна Роли към лодката.

Моторницата ни се заби до нея. Скочихме и зацапахме към брега — първо Котън, след него и ние. Внезапно, буквално изневиделица, от най-отдалечения край на „V“-TO изскочи Харви Уидън с пушка в ръце. Ярост и изумление се бяха смесили върху грубото му лице, прозвучаха и в гласа му, когато изкрещя:

— Ах ти, подъл, проклет…

Изстрелът заглуши края на репликата. Котън се хвърли на земята. Куршумът мина на сантиметри от него, изсвири между нас двамата с Фицстивън, като закачи периферията на шапката му, и се разплеска в камъните зад гърба ми. Четири пистолета гръмнаха едновременно, някои повече от веднъж. Уидън политна назад, краката му се размахаха във въздуха. Когато отидохме при него, вече беше мъртъв — три куршума в гърдите, един — в главата.

Открихме Габриел Колинсън свита на топка в дъното на една дупка с тясно гърло, образувана в скалната стена — дълга триъгълна пещера, чието отверствие бе скрито от погледите ни от наклона, на който се намираше. Вътре имаше одеяла, разстлани върху купчина сухи водорасли, консерви, фенер и още една пушка. Дребното личице на момичето трескаво пламтеше, гласът му бе прегракнал — беше настинало. Отначало силният уплах й попречи да ни каже нещо свързано и явно не ни позна — нито мен, нито Фицстивън.

Моторницата, с която пристигнахме, вече не влизаше в работа, а на лодката на Уидън не можехме да поверим повече от трима души, за да ги прекара безопасно през прибоя. Тим и Роли отплаваха с нея за Кесада, за да докарат някакъв по-голям плавателен съд. Отиването и връщането щеше да им отнеме час и половина. В тяхно отсъствие се заехме с момичето — успокоявахме го, уверявахме го, че е сред приятели, че вече няма от какво да се страхува. Уплахът постепенно напусна погледа й, дишането й се успокои, ноктите престанаха да се впиват в дланите й. А след половин час започна дори да отговаря на въпросите ни.

Каза, че за пръв път чувала за опита на Уидън да я отвлече в четвъртък вечерта и за телеграмата на Ерик до мен. Цялата нощ в петък срещу събота не мигнала, чакала го да се върне от разходката, а като съмнало, обезумяла от притеснение, тръгнала да го търси. Намерила го — както аз го бях намерил. Върнала се в къщата и направила опит да се самоубие — да сложи край на проклятието, като се застреля.

— На два пъти опитах — прошепна, — но не можах. Не можах. Оказах се голяма страхливка. Не можех да държа пистолета насочен към себе си. Първия път исках да се прострелям в слепоочието, после в гърдите. Но не ми достигна смелост. Всеки път го отдръпвах малко преди да натисна спусъка. А след втория път нямах сили дори да направя още един опит.

Тогава именно се преоблякла — вечерните й дрехи били кални и изпокъсани, — качила се в колата и потеглила. Не каза къде е отивала. Изглежда, не знаеше. Най-вероятно е карала без цел — просто се е махала от къщата, където проклятието бе настигнало съпруга й. Не била изминала голямо разстояние, когато я пресрещнала кола, карана от мъжа, който я довел тук. Той й препречил пътя и за да не се блъсне в него, улучила дървото. Оттук нататък до момента, в който дошла на себе си в пещерата, нищо не помнеше. Оттогава била все тук. През повечето време стояла сама. Нямала нито сили, нито смелост да избяга с плуване, а друг начин не съществувал. Мъжът не разговарял с нея, не й задавал въпроси, единствените му реплики били „Ето ви храна“ или „Докато донеса вода, ще карате на доматен сок, ако ожаднеете“. Не си спомняше да го е виждала преди. Не знаеше как се казва. Той бил единственият човек, когото била виждала, откакто умрял мъжът й.

— Как те наричаше? — попитах. — Мисис Картър, или мисис Колинсън?

Тя се замисли, свъсила вежди, после поклати глава:

— Май че изобщо не се обръщаше към мен по име. Говореше само в краен случай, пък и не оставаше тук за дълго. Обикновено си стоях сама.

— А сега, последния път, кога дойде?

— Преди да съмне. Събудих се от шума на лодката му.

— Сигурна ли си? Това е много важно, Сигурна ли си, че пристигна, преди да съмне?

— Да.

Бях клекнал пред нея. Котън стоеше от лявата ми страна, до шерифа. Аз вдигнах поглед към него:

— В такъв случай ти си свършил онази работа, Котън. Жена ти беше още топла, когато я видяхме — след единайсет.

Той се опули насреща ми и запелтечи:

— К-какво каза?

Чух как Върнън, застанал от другата ми страна, щракна със зъби.

— Жена ти се е страхувала, че Уидън може да я убие, и е написала онова изявление. Но той не я е убил. Бил е тук отпреди да съмне. Ти си намерил писмото и си разбрал от него, че двамата наистина са били твърде близки. Е, какво направи сетне?

— Това е лъжа! — изкрещя той. — Нито дума няма вярна! Беше мъртва, когато я намерих! Никога не съм…

— Ти си я убил — излая Върнън над главата ми. — Удушил си я, като си разчитал писмото да прехвърли вината върху Уидън.

— Лъжа! — извика отново началникът на полицията и стори грешка — опита се да измъкне пистолета си от кобура. Фийни го фрасна, събори го и му сложи белезниците, преди оня да успее да се изправи.

18. БОМБАТА

— Нищо не разбирам — казах аз. — Всеки път, щом докопаме виновника, се оказва, че не е с всичкия си, и вместо на бесилката, попада в лудницата.

— Типично за теб — заяви Фицстивън. — Сега си объркан, смутен и слисан. Би ли признал обаче, че си си намерил майстора и си попаднал на престъпник, който е по-хитър от теб? Никога! Щом те е надхитрил, значи е идиот или откачен. Разбира се, в отношението ти прозира и известна доза неочаквана скромност.

— Но той наистина трябва да не е с всичкия си! — настоях упорито. — Виж сега: Майен се оженва за…

— Пак ли! — отегчено ме прекъсна писателят, — Пак ли ще ми досаждаш с това изреждане?

— Прекалено си повърхностен — упрекнах го аз. — Не те бива за нашата работа. Убийци не се ловят, като се забавляваш с интересни хрумвания. Трябва да премислиш всички факти, които са налице, да ги въртиш така, пък иначе, докато си паснат.

— Щом са ти такива методите, придържай се към тях, но не виждам защо аз трябва да страдам от това. Снощи поне пет пъти ми изрецитира стъпка по стъпка историята Майен—Легет—Колинсън. Откакто закусихме тази сутрин, все това слушам. Вече ми писна. Никоя човешка тайна не може да бъде толкова досадна, колкото ти изкарваш тази.

— По дяволите! — изругах. — Снощи, след като ти си отиде, аз продължих да си повтарям историята, кажи-речи, до сутринта. И ще предъвквам фактите, момчето ми, докато се навържат.

— Предпочитам школата на Ник Картър. А не те ли е сполетяло някакво умозаключение, след като толкова време ги прехвърляш в главата си?

— Да, разполагам с една версия: че Върнън и Фийни грешат, като мислят Котън за съучастник на Уидън в отвличането, играл обаче двойна игра. Според тях замисълът е на Котън, който убеждава Уидън да му свърши черната работа, докато той в качеството си на полицейски началник използвал служебното си положение, за да го прикрива. Колинсън се натъква случайно на замисъла им и затова бива убит. След това Котън принуждава жена си да напише онова писмото наистина е фалшиво, било й е продиктувано, — убива я и ни води при Уидън. Той пръв скочи на сушата, когато стигнахме скривалището — за да успее да пречука Уидън при съпротива, преди да е проговорил.

Фицстивън прекара дългите си пръсти през червеникавата си коса и попита:

— А ревността според теб не е ли достатъчен мотив за Котън?

— Да, но какъв е мотивът на Уидън, за да се остави в ръцете на полицейския началник? И освен това къде е връзката между всичко това и историята с Храма?

— Сигурен ли си, че си прав, като търсиш връзка?

— Да. Бащата, мащехата, лекарят и съпругът на Габриел са избити в продължение на няколко седмици — всичките й близки хора. За мен това е напълно достатъчно като връзка. А ако искаш още, веднага ще ти посоча няколко. Ъптън и Рупърт, явните подстрекатели в първия случай, бяха убити. Холдорн — подстрекателят във втория случай — също. Уидън — в третия — и той. Мисис Легет убива съпруга си. Котън очевидно е убил жена си. И Холдорн щеше да убие своята, ако не му бях попречил. Като дете на Габриел е било внушено да убие майка си. На прислужницата й също е било внушено да убие Рийз, а след това за една бройка да убие и мен. Легет оставя предсмъртно писмо, в което обяснява — не напълно задоволително — всичко. След това го убиват. Същото се случва и с мисис Котън. Дори ако наречеш всички тези двойки от събития съвпадения, пак ще ти останат достатъчно факти, които да те наведат на мисълта за съществуването на някой, който си има любима система и се придържа към нея.

Фицстивън ме изгледа замислено и се съгласи:

— Може да си прав. Така, както представяш нещата, наистина ми прилича на работа на един човек.

— При това не с всичкия си.

— Щом толкоз държиш на това… Само че и лудият може да е имал някакъв мотив.

— Че защо?

— Да ти се не види инатът! — рече той с добродушна нетърпеливост. — Ако не е имал мотив, свързан с Габриел, защо тогава престъпленията му са свързани с нея?

— Нямаме данни, че всички са свързани — знаем само за някои.

Фицстивън се усмихна.

— Ще пукнеш, но по гръб няма да паднеш.

— От друга страна, престъпленията на смахнатия може да са свързани с Габриел, защото и той е свързан с нея.

Сивите му очи придобиха замислено изражение, той сви устни и погледна към вратата, свързваща моята стая с тази на Габриел.

— Добре — върна погледа си върху мен. — Кой е този откачен, дето е близък на момичето?

— Най-смахнатият и най-близък на Габриел човек е самата тя.

Фицстивън стана, прекоси хотелската стая — бях седнал на ръба на леглото — и ми стисна тържествено и възторжено ръката.

— Страшен си! Направо ми взе ума. Случайно да те избива нощем на пот? Я си покажи езика и кажи: „Аа!“

— Ами ако… — започнах аз, но ме прекъсна леко почукване по външната врата.

Отидох и отворих. В коридора стоеше слаб мъж, колкото мен на ръст и години, с измачкан черен костюм. Дишаше тежко през носа си, целия на червени венички, а малките му кафяви очички ме гледаха смутено.

— Нали ме познавате? — попита с извинение в гласа.

— Да, влез. — Аз го представих на Фицстивън: — Това е Том Финк, един от помощниците на Холдорн в „Храма на Светия Граал“.

Финк ми хвърли укорителен поглед, свали измачканата си шапка и прекоси стаята, за да се ръкува с Фицстивън. Сетне се обърна към мен и каза почти шепнешком:

— Дойдох да ви съобщя нещо.

— Да?

Той се засуети смутено, взе да върти шапката из ръцете си. Намигнах на Фицстивън и поведох Финк навън към коридора. Щом излязохме, затворих вратата и му рекох:

— Хайде, говори.

Финк облиза устни и ги избърса с опакото на мършавата си ръка. После каза все така полушепнешком:

— Дойдох да ви кажа нещо, което трябва да знаете.

— Е?

— Става дума за този Уидън, дето е бил убит.

— Е?

— Той беше…

Вратата на стаята ми се разтвори с изригване. Подът, стените и таванът се завъртяха под нас, около нас, над нас. Шумът беше прекалено силен, за да се чуе — рев, който се усещаше с тялото. Том Финк бе отнесен далеч от мен, заднишком. Имах достатъчно разум да се хвърля на пода в мига, в който почувствувах, че ще бъда издухан в обратна посока, затова най-лошото, което ми се случи, бе натъртено рамо от удара в стената. Финк бе спрян доста зле от рамката на една врата — ръбът й го улучи по тила. Той политна пак напред, прегъна се одве и падна по лице на пода — неподвижен, с изключение на кръвта, която се стичаше от главата му. Станах и тръгнах към стаята. Фицстивън представляваше обезобразена купчина кърваво месо и дрехи. Леглото ми гореше. По прозореца нямаше и следа от стъкло, нито от мрежа срещу комари. Всичко това се запечатваше машинално в паметта ми, докато залитах към стаята на момичето. Междинната врата бе отворена — вероятно от експлозията. Габриел клечеше върху леглото, с крака върху възглавницата. Нощницата й бе разкъсана на едното рамо. Зеленикавокафявите й очи, святкащи изпод кестенявите къдрици, прикрили челото, бяха като на хванато в капан обезумяло животно. По острата й брадичка блестеше слюнка. Беше сама в стаята.

— Къде е медицинската сестра? — Гласът ми бе сподавен. Габриел не отговори. Очите й, фокусирани върху мен, запазиха налудничавия си ужас. — Веднага се завий! — наредих. — Пневмония ли искаш да хванеш? — Тя не помръдна. Заобиколих леглото, повдигнах с една ръка завивката, а с другата посегнах да я сложа да легне. — Хайде, пъхни се вътре.

Тя издаде странен гърлен звук, отпусна глава и заби острите си зъби в ръката ми. Заболя ме. Сложих я да легне, завих я, върнах се в моята стая и тъкмо изхвърлях горящия дюшек през прозореца, когато започнаха да се стичат хора.

— Повикайте лекар — извиках на първия пристигнал. — И никой да не влиза!

Мики Линан си проби път през тълпата, изпълваща коридора, когато се бях отървал вече от дюшека. Той примигна към останките на Фицстивън, после към мен и попита:

— Какво става, по дяволите?

Ъгълчетата на голямата му отпусната уста висяха надолу като усмивка, само че наопаки. Облизах изгорените си пръсти и попитах ехидно:

— На какво, по дяволите, ти прилича?

— На още неприятности, какво друго. — Усмивката се обърна в правилна посока. — Естествено — нали ти си тук.

Влезе и Бен Роли.

— Ц-ц-ц — рече, като се оглеждаше наоколо. — Какво е това според теб?

— Ръчна граната.

— Ц-ц-ц.

Пристигна доктор Джордж и клекна пред разнебитения Фицстивън. Той се грижеше за Габриел, откак я бяхме върнали предния ден от пещерата. Беше нисък, набит мъж на средна възраст, целият обрасъл с черни косми, с изключение на устните, бузите, брадичката и чупката на носа. Косматите му ръце заопипваха Фицстивън.

— Разкажи ми за Финк. Какво прави? — попитах Мики.

— Почти нищо. Тръгнах по петите му вчера по обяд, когато го пуснаха. От пандиза се запъти право към един хотел на Кърни Стрийт и си нае стая. Повечето време прекара в Градската библиотека — изчете в старите вестници всичко, станало с момичето от началото досега. След това яде и се върна в хотела. Може да ми се е изплъзнал през задната врата. Ако не го е сторил, значи цялата нощ е прекарал в леглото си. Някъде в полунощ се изметох, за да мога да застъпя отново в шест сутринта. Той се появи в седем и нещо, закуси, взе влака за Постън, прехвърли се на рейса за насам, дойде право в хотела и пита за теб. Това е всичко.

— Бре, да пукна! — възкликна коленичилият лекар. — Този е още жив!

Не му повярвах. Дясната ръка на Фицстивън липсваше, както и по-голямата част от десния му крак. Тялото му бе така изкорубено, че не можеше да се види какво е останало, но половината от лицето му не съществуваше.

— В коридора има още един — рекох. — Със смазана глава.

— А, на оня му няма нищо — промърмори доктор Джордж, без да вдигне глава, — но тоя… да пукна на място!

Той се изправи на крака и започна да дава нареждания. Беше възбуден. Отвън влязоха двама души — мисис Хърман, сестрата, която се грижеше за Габриел, и някакъв мъж с одеяло — и отнесоха Фицстивън.

— Онзи в коридора Финк ли е? — попита Роли.

— Да — отвърнах и им предадох какво ми беше казал. — Не успя да си довърши приказката — добавих. — Експлозията му попречи.

— Да не би бомбата да е била предназначена за него — да му попречи да довърши?

— Никой не го проследи от града дотук — възрази Мики. — Освен мен.

— Възможно е — казах. — Иди по-добре да видиш какво става с него, Мик. — Мики излезе. — Прозорецът беше затворен — обърнах се към Роли. — Преди експлозията не чух шум от удар по стъклото, а вътре в стаята няма натрошени стъкла. Имайше и мрежа срещу комари, така че със сигурност можем да кажем — гранатата не е била метната през прозореца.

Роли кимна разсеяно, загледан в междинната врата.

— Ние с Финк разговаряхме в коридора — продължих аз. — Оттук се втурнах направо в нейната стая. Изключено е някой да е излязъл оттам след експлозията, без да го видя или чуя. Не измина и секунда от момента, в който изгубих от поглед тази врата, и нахълтването ми тук. Мрежата на нейния прозорец е непокътната.

— Мисис Хърман не беше ли при нея?

— Трябваше да е вътре, но я нямаше. После ще разберем защо. Излишно е да допускаме, че мисис Колинсън е метнала гранатата. Откак я докарахме вчера от Дъл Поинт, е все на легло. Няма начин да е накарала някого да постави предварително бомба, защото откъде ще знае, че ще бъде в тази стая? И никой не е влизал освен теб, Фийни, Върнън, лекаря, сестрата и мен.

— Не казвам, че е замесена в тази история — промърмори заместник-шерифът. — Тя самата какво разправя?

— Засега нищо. Дай да опитаме, макар да се съмнявам, че ще измъкнем нещо.

Излязох прав. Габриел лежеше в леглото, завила се плътно до брадичката, сякаш при най-малка опасност щеше да се покрие цялата, и само поклати глава. На всеки въпрос отговаряше с „не“, независимо дали „не“ — то пасваше на въпроса. Влезе сестрата — едра, гърдеста, червенокоса жена на четирийсет и няколко години. Лицето й изглеждаше честно, защото беше добродушно, покрито с лунички и синеоко. Закле се върху Библията, че била извън стаята за по-малко от пет минути, колкото да слезе до долу за листове за писане, тъй като имала намерение да пише на племенника си във Вальехо, докато пациентката й спи. И че това било единственото й излизане от стаята за целия ден. Каза, че в коридора не срещнала никого.

— Отключена ли оставихте вратата? — попитах.

— Да, за да не я събудя, като се върна.

— Къде са листовете за писане?

— Така и не ги взех. Чух експлозията и хукнах обратно нагоре. — Страх изпълни лицето й и луничките се превърнаха в мъртвешки петна. — Да не би да си мислите…

— По-добре се погрижете за мисис Колинсън — рязко й наредих аз.

19. ДЕГЕНЕРАТКАТА

Двамата с Роли се върнахме в моята стая и затворихме междинната врата.

— Ц-ц-ц. Никога не бих допуснал, че мисис Хърман ще…

— Напразно — изръмжах аз. — Нали ти я препоръча. Що за човек е?

— Тя е жената на Тод Хърман, собственика на гаража. Преди да се омъжи за Тод, беше медицинска сестра. Мислех, че става за тази работа.

— Има ли племенник във Вальехо?

— Ъхъ, малкият Шулц, дето работи на Кобилешкня остров. Как според теб се е забъркала в тази?…

— По-вероятно е да няма нищо общо — иначе щеше да представи хартията за писане. Постави някой да пази тук, докато повикаме от Сан Франциско специалист по експлозивите.

Заместник-шерифът извика някакъв мъж от коридора и ние го оставихме да си придава важност в стаята. Намерихме Мики Линан долу във фоайето.

— На Финк му е спукан черепът. На път е за Окръжната болница заедно с другата развалина.

— Фицстивън умря ли?

— Не, и докторът е на мнение, че ако го закарат някъде, където имат нужната апаратура, ще успеят да го спасят. Един господ знае защо — като му гледам състоянието… Те, лекарите, обаче най-много се радват тъкмо на такива като него.

— Арония Холдорн беше ли освободена заедно с Финк? — попитах.

— Да. Ал Мейсън я държи под око.

— Обади се на Стария и виж дали Ал е докладвал нещо. Разкажи му какво стана тук и питай дали са открили Андрюс.

— Андрюс ли? — попита Роли, когато Мики се запъти към телефона. — Какво му има?

— Не знам дали му има нещо. Просто не можем да го намерим, за да му кажем, че мисис Колинсън е освободена. Не са го виждали в кантората му от вчера сутринта и никой не знае къде е.

— Ц-ц-ц. А за какво ви е притрябвал толкоз?

— Нямам намерение да й бера грижата до края на живота си. Делата й са в негови ръце, той отговаря за нея, така че искам да му я предам.

Роли кимна разсеяно. Излязохме навън и заразпитвахме — къде, когото видехме — за всичко, което ни хрумнеше. Никой от отговорите не ни даде нещо ново, само потвърди убеждението ни, че бомбата не е била хвърлена през прозореца. Говорихме с шестима, които са били пред хотела точно преди и по време на експлозията, и никой от тях не бе видял нещо, което да може по някакъв начин да се изтълкува като мятане на граната. Мики се върна от телефонната будка с информацията, че след освобождаването си от затвора Арония Холдорн отишла право в дома на някакво семейство на име Джефри в Сан Матео и не е мърдала оттам, а Дик Фоули, който бил по следите на Андрюс, хранел надежди да го открие в Саусалито.

Окръжният прокурор Върнън и шерифът Фийни, следвани плътно от глутницата репортери и фотографи, пристигнаха от окръжния център. Двамата доста дълго се правиха на детективи, но това не ги докара доникъде освен до първите страници на всички вестници, излизащи в Сан Франциско и Лос Анджелес: мястото, което най-много им допадаше. Накарах да преместят Габриел Колинсън в друга хотелска стая и закотвих Мики Линан в съседната, с отключена междинна врата. Габриел се разприказва най-сетне — пред Върнън, Фийни, Роли и мен. Но онова, което имаше да ни каже, с нищо не ни помогна. Спяла, но я събудил страшен трясък и нещо разтърсило силно леглото й. След което съм влязъл аз. Друго не знаеше. Късно следобед пристигна Мак Кракън — специалист по експлозивите от полицейското управление на Сан Франциско. След като разгледа различните парчета, които можа да събере, той произнесе предварителната си присъда — че бомбата била малка, алуминиева, заредена с долнокачествен нитроглицерин и взривена от грубо самоделно устройство.

— Професионална ли е работата или любителска? — попитах аз.

МакКракън изплю няколко влакънца тютюн — той беше от онези, дето си дъвчат цигарите — и отговори:

— Ако питате мен, човекът си е разбирал от занаята, но е работил с подръчни материали. Ще ви дам по-подробни сведения, след като обработя този боклук в лабораторията.

— Часовников механизъм имало ли е?

— Не виждам следи от такъв.

Доктор Джордж се върна от окръжния център с новината, че остатъкът от Фицстивън още дишал. Той беше силно възбуден. Трябваше да му крещя, за да чуе какво го питам относно Финк и Габриел. Чак тогава ми каза, че животът на Финк бил вън от опасност, а настинката на момичето била излекувана дотолкова, че можело да става от леглото, стига да пожелаело. Попитах как е с нервите, но той толкова бързаше да се върне при Фицстивън, че не бе в състояние да ми отдели повече внимание.

— Хм, да… разбира се — промърмори, докато се промъкваше странично покрай мен, по посока на колата си. — Тишина, спокойствие, никакви тревоги.

И изчезна.

Вечерях с Върнън и Фийни в ресторанта на хотела. Те смятаха, че не съм им разказал всичко, свързано с бомбата, и ме подложиха на кръстосан разпит, макар да не се осмелиха да ме обвинят право в очите, че крия нещо от тях. След вечеря се качих в новата си стая. Мики се беше проснал в леглото и четеше вестник.

— Иди да хапнеш — казах му аз. — Как е нашето бебе?

— Станала е. Как ти се струва — не й ли хлопа дъската?

— Защо? Какво прави?

— Нищо. Само се питам.

— Така е на празен стомах. По-добре иди се нахрани.

— Слушам, мистър „Континентал“ — рече той и излезе.

В съседната стая беше тихо. Ослушах се пред вратата, сетне почуках.

— Влез — каза гласът на мисис Хърман.

Бе седнала до леглото и бродираше крещящи пеперуди върху парче жълтеникав плат, опънато на гергеф. Габриел Колинсън беше в люлеещия се стол в противоположния край на стаята и гледаше намръщено стиснатите в скута си ръце — стиснати така, че кокалчетата бяха побелели, а пръстите — разперени. Беше с вълнения костюм, по който бе отвлечена. Той бе все така измачкан, но изчеткан и изчистен от калта. Не вдигна поглед към мен. Затова пък сестрата ме погледна и сбърчи лунички, за да ми се усмихне смутено.

— Добър вечер — поздравих аз, като се опитвах да въздействам жизнерадостно с появата си. — Скоро, изглежда, няма да имаме болни.

Това не предизвика никаква реакция у Габриел и прекалено силна у сестрата.

— Да, наистина, колко сте прав — възкликна тя с прекомерен ентусиазъм. — Вече не бих нарекла мисис Колинсън болна — тя става и се движи. И да ви кажа правичката, почти съжалявам за това — хи-хи-хи, — защото, уверявам ви, че не съм имала такава приятна пациентка, във всяко едно отношение. Навремето, като работех в болницата, точно това си казвахме с момичетата — колкото по-мил е пациентът, толкова по-малко време остава при пас, а пък неприятните живеят… искам да кажа, остават цяла вечност, че и отгоре. Поне така му се струва на човек. Спомням си веднъж… — Аз й смигнах и кимнах към вратата. Останалите думи умряха в отворената й уста. Лицето й пламна, сетне пребледня. Захвърли бродерията си, стана и занарежда плиткоумно: — Да, да, винаги е така. Е, аз да отида да проверя онези… нали знаете, как се казваха… Нали ще ме извините за няколко минутки?

И бързо излезе, странично, сякаш се страхуваше да не се промъкна зад гърба й и да я ритна отзад.

Щом вратата се затвори, Габриел вдигна очи от ръцете си и рече:

— Оуън е мъртъв.

Не ме попита, а го заяви, но можех да изтълкувам думите й само като въпрос.

— Не. — Седнах на мястото на сестрата и извадих цигари. — Жив е.

— А ще оживее ли? — Гласът й още беше дрезгав от простудата.

— Така казват лекарите — преувеличих аз.

— А ще бъде ли?… — Остави въпроса недовършен, но хрипкавият й глас звучеше напълно безпристрастно.

— Доста ще е осакатен.

— Още по-зле — рече тя повече на себе си, отколкото на мен. Аз се усмихнах. Ако бях толкова добър артист, за колкото се имах, то в усмивката ми би трябвало да проличи само добродушно веселие. — Смейте се — много сериозно продължи момичето. — Де да можехте със смях да оправите нещата. Само че няма да стане. То съществува. И винаги ще съществува. — Погледна ръцете си и прошепна: — Проклятие.

Произнесена с какъв да е друг тон, думата би прозвучала мелодраматично, нелепо, театрално. Но тя я отрони някак си машинално, без никакво чувство, като че ли изговарянето й бе станало навик. Представих си я как лежи нощем в мрака и си я повтаря безкрай, шепне я на тялото си, докато се облича, на лицето си, отразено в огледалото, час подир час, ден подир ден. Размърдах се в стола си и изръмжах:

— Я стига! Само защото някаква си злобарка си изкара на теб омразата и яда и надрънка врели-некипели…

— Не, не. Мащехата ми просто изрази с думи онова, което отдавна ми беше известно. Не знаех, че съм го получила от рода Дейн, но винаги съм го усещала в кръвта си. И как иначе? Та нали имам всички признаци на израждане. — Тя прекоси стаята, за да застане пред мен, и взе да върти глава наляво и надясно, повдигнала с две ръце къдриците си. — Ето, вижте ушите ми: мекото липсва, а в горната част са заострени. Нормалните хора нямат такива уши. Само животните. — Пак се обърна с лице към мен, вдигнала все така косите си нагоре. — Вижте и челото — вижте колко е малко, каква форма има… също като на животно. Ами зъбите ми? — оголи ги тя: бели, ситни, остри. — А формата на лицето ми? — Пусна косите си и ръцете й се плъзнаха по бузите, за да се сключат при странно изострената й брадичка.

— Това ли е всичко? — попитах. — А случайно да имаш кози крака? Да допуснем, че всичко това е толкова ненормално, колкото го изкарваш. И какво от това? Мащехата ти беше чистокръвен представител на рода Дейн и същинска вещица, обаче къде бяха физическите й признаци на изроденост? Не си ли съгласна, че на външен вид си беше най-нормална и здрава жена?

— Това не е отговор — нетърпеливо поклати Габриел глава. — Може би тя просто е нямала физически признаци. Но затова пък аз ги имам — плюс психическите. — Седна на ръба на леглото до мен, подпря лакти на коленете си и стисна в шепи измъченото си бледо лице. — Никога не съм била в състояние да разсъждавам ясно, като другите хора — дори за най-простите неща. Всичко е объркано в ума ми. За каквото и да се опитам да мисля, винаги ме обвива някаква мъгла, намесват се други мисли и едва успявам да уловя нещо от първоначалната си идея, преди отново да я изгубя. Тогава започвам да се ровя из мъглата, докато открия изгубеното, за да се случи пак същото, и това се повтаря безкрай. Можете да си представите колко е ужасно да живееш по този начин и да знаеш, че винаги ще е така или най-много положението ти да се влоши.

— Не, не мога. Всичко това ми звучи крайно нормално. Никой не разсъждава ясно, каквото и да си въобразяват хората. Мисленето поначало е мътна история, въпрос на улавяне на мъгляви откъслечни разсъждения, които след това се опитваш да слепиш в едно цяло. Затова именно хората се придържат здраво към своите мнения и убеждения. Защото, като знаеш колко трудно си ги постигнал, и най-малоумната мисъл ти изглежда прелестно бистра, нормална и очевидна. Ако я изпуснеш, ще трябва пак да се гмурнеш в мъглата и калта и да се опиташ да измъкнеш оттам нова.

Тя откри лице и ми се усмихна стеснително.

— Странно, че досега не ми бяхте симпатичен. — Пак стана сериозна. — Обаче…

— Никакво обаче. Достатъчно си голяма вече, за да ти е ясно, че всички хора освен патологично лудите и най-тъпите имат моменти, в които, като се замислят, стигат до заключението, че не са съвсем нормални. Лесно можеш да откриеш в себе си признаци на ненормалност и колкото повече се ровиш в душата си, толкова повече ще изкараш на бял свят. Ничий ум не е в състояние да издържи на щателния преглед, на който сама си се подложила. По цял ден се чудиш как да се изкараш пълно куку! Истинско чудо е, че все още не си откачила.

— Може и да съм.

— Не. Повярвай ми, напълно си нормална. Или ако искаш, не ми вярвай, а помисли. Помисли само какво начало си имала в живота. От най-млада възраст попадаш в лоши ръце. Мащехата ти е истинска вещица и добре се постарава да те съсипе, докато накрая успява да те убеди, че си омърсена от някакво много специално семейно проклятие. През последните месец-два — откак те познавам — всички злини, които могат да хрумнат на човек, се стовариха на главата ти и твърдата ти вяра в проклятието те е накарала да се смяташ отговорна за всяка беда. Добре. Какво въздействие има всичко това върху теб? Част от времето беше упоена, друга част — истерична, след смъртта на мъжа си се опита да се самоубиеш, но не беше дотам чалната, та да понесеш мисълта за куршума, който ще разкъса плътта ти. Божичко, сестро! Аз, който съм един платен служител, заинтересован от неприятностите ти само доколкото ми се плаща за това, и аз от време на време имах чувството, че ще превъртя. Нали се опитах да ухапя призрака в Храма? Пък би трябвало да съм достатъчно стар и закоравял по отношение на престъпниците. Тази сутрин, след всичко, което мина през главата ти, някой метна нитроглицеринова бомба, кажи-речи, под леглото ти. А ето те здрава-права, облечена и спореща с мен по въпроса за нормалността си. Ако не си нормална, то е, защото си по-яка, по-здрава и по-хладнокръвна от най-нормалния. Престани да мъдруваш за Дейновата си кръв, а помисли, че в теб тече и кръвта на Майен. Откъде си наследила според теб издръжливостта си, ако не от него? Та нали тази именно издръжливост го е прекарала през Дяволския остров, Централна Америка и Мексико и го държа на крака до последния момент. Ти приличаш много повече на него, отколкото на единствената представителка на Дейнови, която съм срещал. Външно приличаш на него и ако имаш някакви физически белези на дегенерат, то и те ще са от него.

Това, изглежда, й допадна. Очите и станаха почти щастливи. Но за момента бях изчерпал запаса си от думи и докато търсех нови и пусках тютюнев дим, блясъкът изчезна от погледа й.

— Радвам се… благодаря ви за тези думи, ако наистина сте искрен. — Безнадеждността отново се засели в тона й, ръцете отново скриха лицето й. — Но независимо от всичко тя беше права. Не можете да го отречете. Не може да не се съгласите, че животът ми е прокълнат, както и животът на всеки мой близък.

— Аз съм жив отговор на въпроса — заявих. — Напоследък доста често се навъртам около теб и бая се замесих в работите ти, а все още нищо не ми се е случило — нищо, което да не може да се оправи с един хубав сън.

— Да, ама не е същото — бавно ми възрази тя, намръщила чело. — Нямам лични отношения с вас. Връзката ни е професионална, свързана с работата ви. Разликата е голяма.

— А, не е вярно — засмях се аз. — Вземи например Фицстивън. Вярно, че той познаваше семейството ти, но тук се намираше във връзка с мен, заради мен, и поради тази причина е с една крачка по-отдалечен от теб. Защо тогава не пострадах преди него? Може би бомбата е била предназначена за мен? Твърде е възможно. Но това ни навежда на мисълта за човешка ръка, която се крие зад всичко — ръка, която може и да обърка нещата, а не непогрешимото ти проклятие.

— Не сте прав — прошепна момичето, загледано втренчено в коленете си. — Оуън ме обичаше.

Реших да не се показвам изненадан.

— Ти да не би?…

— Не, моля ви! Моля ви — не ме карайте да говоря за това. Сега не съм в състояние — след всичко, което се случи тази сутрин. — Тя сви рязко рамене и додаде сухо: — Споменахте нещо за непогрешимото проклятие. Не знам дали ме разбирате неправилно, или само се преструвате, за да ме изкарате глупачка. Аз не вярвам в непогрешимостта на проклятието, не вярвам, че то е дело на господа бог или на дявола. — Беше напълно сериозна, а не говореше, колкото да промени темата. — Не може ли обаче… няма ли хора, които са изцяло — до мозъка на костите си — зловредни и отравящи… събуждащи най-лошото у всеки, който ги наближи? Е, не може ли?…

— Има такива хора — почти се съгласих аз. — Когато пожелаят.

— Не, не става дума дали го желаят, или не. Напротив — когато от сърце и душа не го искат. Така е уверявам ви. Обичах Ерик, защото беше чист и добър. Вие го познавахте. Достатъчно добре го познавахте и знаете какви са хората, за да разберете какво имам предвид. Обичах го такъв и такъв именно го исках. И тогава, щом се оженихме… — Тя потрепера и ми подаде и двете си ръце. Дланите й бяха сухи и горещи, а връхчетата на пръстите й — ледени. Трябваше да ги стисна здраво, за да не се впият ноктите й в месото ми.

— Девствена ли се омъжи за него? — попитах.

— Да, и още съм. Аз…

— Няма какво толкова да се разстройваш по този повод. Страдаш от обичайните глупави предразсъдъци. Освен това вземаш наркотици, нали? — Тя кимна. — Това намалява интереса към секса, така че най-нормалното отношение към него от страна на някой друг започва да ти се струва ненормално. Ерик беше твърде млад, твърде влюбен в теб и вероятно достатъчно неопитен, за да бъде и непохватен. Така че недей да правиш от мухата слон.

— Работата не е само в Ерик — възрази ми тя. — Всички мъже около мен. Не ме мислете за самонадеяна. Знам, че не съм хубава. Но не искам да съм и зловредна. Не искам. Защо мъжете… Защо всички мъже, които съм…

— Да не би мен да имаш предвид?

— Не, знаете, че не говоря за вас. Моля ви, не ми се подигравайте.

— Значи има и изключения. Сещаш ли се за още някои? Мадисън Андрюс например?

— Ако изобщо го познавате или сте чували за него, нямаше да ми задавате този въпрос.

— — Така е — съгласих се. — Но няма защо да му приписваш проклятието — в случая става дума по-скоро за втора природа. Много ли беше нахален?

— Бих го нарекла мръсник — тъжно изрече момичето.

— Отдавна ли беше?

— Може би преди година и половина. Нищо не споменах на баща си и на мащехата си. Аз… срамувах се, че мъжете се държат така с мен и че…

— А откъде си толкоз сигурна — изръмжах, — че повечето мъже не се държат така към повечето жени? Кое те кара да си въобразяваш, че си кой знае колко особен случай? Ако ушите ти наистина са толкоз остри, тогава ще чуеш същите оплаквания от хиляди жени из цял Сан Франциско и бога ми, нищо чудно половината от тях да са напълно искрени.

Тя си дръпна ръцете и сковано изправи гръб. Лицето й леко порозовя.

— Ето, че ме накарахте да се почувствувам глупачка.

— Едва ли се чувствуваш по-глупава от мен. Ужким съм детектив, а откак се заех с тази работа, все се въртя в кръг около това твое проклятие, представям си какво ще му се случи, ако се сблъскам лице в лице с него, но все не го срещам. Но сега вече — край. Можеш ли да издържиш още седмица-две?

— Искате да кажете…

— Искам да ти докажа, че историята с проклятието е празна работа, но затова ще ми трябват дни, може би дори седмица-две. — Тя ме гледаше с ококорени очи, трепереща, искаше да ми повярва, а не смееше. — Решено значи — продължих аз. — А сега какво ще правиш?

— Не… не знам. Мислите ли го всичко това? Че може да има край? Че няма вече… Че ще можете да…

— Да. В състояние ли си да отидеш пак за известно време в къщата в заливчето? Ще ни бъде от полза, пък и там ще си в безопасност. Можем да вземем и мисис Хърман с нас, и още един-двама детективи.

— Ще дойда.

Погледнах часовника си и станах.

— А сега е време за сън. Утре сутрин се местим. Лека нощ.

Тя подъвка долната си устна, понечи да каже нещо, отказа се и накрая изтърси:

— Ще ми трябва морфин за там.

— Разбира се. Каква е дневната ти дажба?

— Пет… десет грана.

— Че то нищо не е — рекох и добавих небрежно: — Приятно ли ти е да го вземаш?

— Боя се, че е твърде късно да мисля дали ми харесва, или не.

— Аз пък се боя, че си чела прекалено много илюстровани списания. Ако искаш да се откажеш и ако имаме няколко излишни дни, бихме могли да ги използуваме, за да те отбием. Не е кой знае каква работа.

Тя се засмя пресекливо, устата й странно потръпна.

— Вървете си! — извика. — Не ми давайте повече уверения и обещания, моля ви! За тази вечер ми стигат. Опих се от тях. Вървете си, моля ви.

— Добре. Лека нощ.

— Лека нощ… и благодаря.

Прибрах се в стаята си и затворих вратата. Мики отвиваше капачката на една манерка. Коленете му бяха прашни. Обърна към мен малоумната си усмивка и каза:

— Адски тип си! Какво се опитваш да направиш? Да се задомиш?

— Шшт! Нещо ново?

— Големите пипета се прибраха в окръжния център. Червенокосата сестра се беше надупила пред ключалката, когато се върнах от вечеря. Веднага я разкарах.

— За да заемеш мястото й ли? — кимнах към прашните му колене.

Не е лесно да смутиш Мики.

— А, не. Тя беше пред другата врата, откъм коридора.

20. КЪЩАТА В ЗАЛИВЧЕТО

Изкарах колата на Фицстивън от гаража и късно на другата сутрин откарах Габриел и мисис Хърман в къщата в заливчето. Момичето беше потиснато. Безуспешно се опитваше да се усмихне, когато я заговаряха, но самата тя нямаше какво да каже. Реших, че я гнети завръщането в дома, където бе живяла с Колинсън, но като стигнахме там, влезе вътре без видимо нежелание и идването в къщата като че ли не допринесе за унинието й. След като се наобядвахме — мисис Хърман се оказа добра готвачка, — Габриел реши, че н се излиза навън, затова двамата се разходихме до селището на мексиканците, да видим Мери Нуньес. Тя обеща да се върне на работа още на другия ден. Изглежда, обичаше Габриел, но не и мен. Върнахме се покрай брега, като търсехме път между разпръснатите огромни камънаци. Вървяхме бавно. Челото на момичето бе навъсено. И двамата мълчахме, докато стигнахме на половин километър разстояние от къщата. Тогава Габриел седна на един кръгъл камък, затоплен от слънцето.

— Спомняте ли си какво ми казахте снощи? — попита, като сливаше думите в бързината да ги изрече наведнъж. Имаше уплашен вид.

— Да.

— Кажете ми го пак — помоли тя и се отмести леко, за да ми направи място до себе си. — Седнете и още веднъж ми повторете всичко.

Така и направих. Обясних й, че е също толкова глупаво да се опитваш да охарактеризираш човека, съдейки по формата на ушите му, колкото и по разположението на звездите, утайката на кафето или дупката в морето; че ако човек вземе да търси в себе си признаци на безумие, той неминуемо ще открие не един, тъй като всеки ум е сложна и объркана работа, с изключение на най-глупавия. Доколкото виждам, казах, тя твърде много прилича на баща си, за да има кой знае колко Дейнова кръв в жилите си или за да бъде повлияна от наличната, дори ако вярва толкова в наследствеността. Няма никакви признаци, добавих, че влиянието й върху околните е много по-лошо от чие да е друго, още повече, че поначало е съмнително дали хората оказват положително влияние на противния пол, а и тя е прекалено млада, неопитна и самовглъбена, за да съди доколко се различава в това отношение от останалите. Обещах в близките дни да й докажа, че съществува много по-осезателно, логично и престъпно обяснение на проблемите й от някакво си проклятие, че няма да й е особено трудно да скъса с морфина, щом като взема относително малки дози, а и темпераментът й е подходящ за лечението. Близо час й втълпявах тези идеи и доста добре се справих. Докато говорех, страхът започна да изчезва от очите й, а към края взе лекичко да се усмихва. Когато млъкнах, тя скочи и се засмя, сплела пръсти.

— Благодаря ви, благодаря ви! Моля ви, направете така, че винаги да ви вярвам! Карайте ме да ви вярвам дори ако… Да, вие сте прав! Искам винаги да ви вярвам! Хайде, елате. Нека още малко се поразходим.

Трябваше почти да тичам подире й до къщата, а тя през цялото време дърдореше. Мики Линан беше отпред на верандата. Спрях да поговорим, а момичето влезе вътре.

— Ц-ц-ц, както би казал мистър Роли — ухили се той и поклати глава. — Ще взема да й разкажа какво се случи на онова момиче в Пойзънвил, дето реши, че може да ти има доверие.

— Носиш ли някакви новини от селото? — попитах аз.

— Андрюс се появи. Бил в къщата на Джефри в Сан Матео, където е отседнала Арония Холдорн. Тя е все още там. Андрюс е бил при нея от вторник следобед до снощи. Ал държи под око къщата и го видял да влиза, но го познал чак когато излязъл. Семейство Джефри не са си у дома — в Сан Диего са. Дик започнал да следи Андрюс. Ал твърди, че Арония не била излизала никъде. Роли ми каза, че Финк е дошъл на себе си, но нищо не знаел за бомбата. Фицстивън още се крепи.

— Днес следобед ще отскоча да поговоря с Финк. А ти да не мърдаш оттук. И… ах, да, да не забравя. Дръж се почтително с мен в присъствие на мисис Колинсън. Много е важно да продължи да има високо мнение за мен.

— Тогава донеси нещо за пиене — рече Мики. — Не мога да го правя на трезва глава.

Финк седеше в леглото, подпрян на възглавници, и надничаше изпод превръзките. И на мен ми каза, че не знаел нищо за бомбата, а бил дошъл да ми съобщи, че Харви Уидън му бил заварен син — син на изчезналия селски ковач, както бях нарекъл жена му, от неин предишен брак.

— Е, и какво от това? — попитах.

— Какво от това — не знам, просто реших, че ще ви заинтересува.

— Защо?

— Вестниците писаха, че според вас между случилото се тук и в Храма има връзка, а онзи набитият полицай ми рече, че пак според вас знам много повече, отколкото казвам. И понеже не искам да си имам още неприятности, реших да дойда да ви го кажа, за да не разправяте после, че съм скрил нещо.

— Ами? Тогава я ми кажи какво знаеш за Мадисън Андрюс.

— Виж, за него нищо не знам. Просто не го познавам. Той й е настойник или нещо такова, ако не се лъжа, нали? Четох във вестниците. Обаче не го познавам.

— Да, ама Арония Холдорн го познава.

— Може и така да е, господине, но аз — не! Аз само работех за Холдорнови. За мен това си беше служба и нищо повече.

— А за жена ти?

— Също — работа, и туйто.

— Къде е тя сега?

— Не знам.

— Защо избяга от Храма?

— Вече ви казах — не знам. Не е искала да си навлече неприятности. Аз… Че кой не би избягал, стига да може?

Медицинската сестра, която пърхаше наоколо, взе вече сериозно да ми досажда, така че напуснах болницата и се запътих към кабинета на прокурора в сградата на съда. Върнън бутна настрани куп документи, с жест, който сякаш казваше „писна ми от тази бумащина“, и ми закима енергично, оголил всичките си зъби.

— Радвам се, че дойдохте. Седнете.

— Разговарях с Финк — рекох, след като се настаних в един стол. — Нищо не успях да измъкна от него, но той е нашият човек. Единствено чрез него би могла да проникне бомбата в стаята ми.

Върнън се замисли, после рязко вирна брадичка и попита остро:

— Какъв му е бил мотивът? И после — нали и вие сте били там! Казахте, че докато е бил в стаята, не сте го изпускали от очи, но нищо не сте видели.

— И какво от това? Спокойно е можел да ме надхитри. Нали е технически специалист по фокусите. Не може да не знае как се прави бомба и как да я сложи някъде, без да бъде забелязан. Това му е работата. Освен това не знаем Фицстивън какво е видял. Научих, че ще прескочи трапа. Така че предлагам да не пускаме дотогава Финк.

Върнън щракна със зъби и рече:

— Добре, ще го задържим.

Отидох в кабинета на шерифа, който беше на същия етаж. Фийни го нямаше, но първият му заместник — мършав, сипаничав мъж на име Суийт — каза, че подразбрал от начина, по който Фийни му говорил за мен, че той — Фийни — би искал да ми бъде оказана всякаква помощ.

— Чудесно — рекох. — Желанието ми за момента е да си набавя едно-две шишета — няма значение дали уиски или джин — което по става за пиене във вашия край.

Суийт се почеса по адамовата ябълка.

— Представа си нямам от тези работи. Може би момчето, дето кара асансьора, ще знае. Предполагам, че джинът е по-безопасен за здравето. Вижте, Дик Котън по пял ден ни хленчи на главата, че иска да говори с вас. Ще поприказвате ли с него?

— Да, макар че не знам за какво.

— Добре тогава, върнете се след малко.

Излязох и натиснах кончето на асансьора. Момчето — с превит одве гръб поради напредналата възраст и с дълги жълтеникавобели мустаци — беше само в клетката.

— Суийт ми каза, че може би имате представа откъде да си набавя един галон от бялата вода — казах му аз.

— Той е откачил — изсумтя момчето и додаде, понеже си замълчах: — Оттук ли ще си тръгнете?

— Да, след малко.

То затвори вратата. Аз се върнах при Суийт. Той ме поведе по един специален коридор, свързващ съда със сградата на затвора, която беше отзад. Остави ме насаме с Котън в малка, облицована с котелна стомана килия. Двата дни, прекарани в затвора, не се бяха отразили никак добре на началника на кесадската полиция. Лицето му бе посивяло, целият беше вързоп от нерви, а като говореше, трапчинката на брадичката му сякаш се гърчеше. Нямаше какво да ми каже, освен, че бил невинен. Единственото, което ми дойде наум, беше:

— Възможно е, но сам си го навлече. Всички улики сочат към теб. Не знам дали са достатъчни, за да те осъдят — това зависи от адвоката ти.

— Какво искаше? — попита Суийт, когато се върнах при него.

— Да ми каже, че е невинен.

Той се почеса пак по адамовата ябълка и попита:

— Че това има ли някакво значение за вас?

— Ами да, по цели нощи не мога да заспя. Хайде, ще се видим пак.

Отидох при асансьора. Момчето ми бутна в ръцете увита във вестник бутилка от един галон и рече:

— Десетачка.

Платих му, прибрах шишето в колата на Фицстивън, открих къде е местната поща и поръчах разговор с аптеката на Вик Далас в Сан Франциско.

— Искам — казах на Вик — петдесет и осем грама от онази смеска — каломел-ипекак-атропин-стрихнин. Ще изпратя човек от агенцията да прибере пакетчето още тази вечер или утре сутринта. Разбрахме ли се?

— Щом казваш. Но ако убиеш някого, ще те помоля да не разгласяваш откъде си я набавил.

— Ами да. Ако някой умре, то ще е, защото не съм дипломиран аптекар.

Поръчах втори разговор със Сан Франциско — този път с агенцията — и разговарях със Стария.

— Можещ ли да ми отделиш още един детектив?

— МакМан е свободен или ако предпочиташ, той може да смени Дрейк.

— МакМан ще ми свърши работа. Прати го в аптеката на Далас да вземе нещо за мен. Той знае къде е.

Стария ми съобщи, че няма нови сведения за Арония Холдорн и Мадисън Андрюс.

Върнах се в къщата в заливчето. Имахме компания. Три непознати коли бяха спрели на алеята и пет-шест репортери се въртяха на верандата около Мики. Прехвърлиха въпросите си върху мен.

— Мисис Колинсън е тук, за да си почине — рекох. — Никакви интервюта и снимки. Ще я оставите на мира. Ако има нещо ново, аз лично ще се погрижа то да стигне до вас — до онези, които не я закачат. Единственото, което мога да ви кажа сега, е, че Финк е задържан във връзка с бомбата.

— А за какво е дошъл Андрюс? — попита Джак Сантос.

Не се изненадах — очаквах го да се появи, щом напусне скривалището си.

— Попитайте него — отвърнах. — Той се грижи за работите на мисис Колинсън. Нищо тайнствено няма в идването му тук.

— Вярно ли е, че са в лоши отношения?

— Не.

— — Тогава защо не дойде по-рано — вчера или оня ден?

— Питайте него.

— А вярно ли е, че е затънал до сливиците в дългове, или по-скоро е бил — преди да започне да се грижи за наследството, останало от Легет?

— Питайте него.

Сантос разтегна в усмивка тънките си устни.

— Няма нужда — вече питахме кредиторите му. А има ли нещо вярно в слуха, че мисис Колинсън и мъжът й са се скарали, защото тя била в много дружески отношения с Уидън — няколко дена преди да убият Колинсън?

— Нито дума вярна. Много жалко — представям си какво бихте раздухали от една такава работа.

— Може и да пораздухаме нещо — отвърна Сантос. — Вярно ли е, че тя е в лоши отношения със семейството на съпруга си и че старият Хюбърт бил казал, че е готов да похарчи и последния си цент, но тя ще плати, ако е замесена в смъртта на сина му? Виж, това не го знаех.

— Я не дрънкай глупости. Че нали за Хюбърт работим сега, като се грижим за нея — той ни е клиентът.

— А вярно ли е, че мисис Холдорн и Том Финк са били пуснати на свобода, защото заплашили, че ако ги дадат под съд, ще кажат всичко, каквото знаят?

— Ти започна да ме будалкаш, Джак. Андрюс още ли е тук?

— Да.

Влязох вътре и повиках Мики.

— Виждал ли си Дик?

— Мина с колата оттук две-три минути след пристигането на Андрюс.

— Измъкни се, без да те видят, и го намери. Предупреди го да внимава бандата репортери да не го надушат, дори с риск да изгуби за известно време следите на Андрюс. Ако разберат, че го следим, по първите страници ще се развихри невиждана история, а хич не ми се иска.

Мисис Хърман тъкмо слизаше по стълбите. Попитах я къде е Андрюс.

— Горе в голямата стая.

Качих се. Габриел, в тъмна копринена рокля с дълбоко деколте, седеше сковано, с изправен гръб, на ръба на кожен люлеещ се стол. Лицето й бе бледо, намусено. Беше вперила поглед в опъната между пръстите си носна кърпичка. Вдигна очи към мен и сякаш се зарадва на появата ми. Андрюс стоеше с гръб към камината. Белите му вежди, коса и мустаци стърчаха във всички посоки от ъгловатото му розово лице. Прехвърли намръщената си физиономия от момичето към мен и сякаш не се зарадва на появата ми.

— Здравейте — поздравих аз и се подпрях на ръба на една маса.

— Дойдох, за да отведа мисис Колинсън обратно в Сан Франциско.

Тя не каза нищо.

— В Сан Франциско или в Сан Матео? — попитах аз.

— Какво искате да кажете с това? — Рошавите му бели вежди се спуснаха толкова ниско, че закриха почти изцяло сините му очи.

— — Един господ знае. Нищо чудно умът ми да е покварен от въпросите, конто ми задаваха отвън вестникарите.

Той почти не трепна. Произнесе бавно, натъртено:

— Мисис Холдорн ме извика, за да се консултира с мен в качеството ми на юрист. Отидох, за да й разясня, че при дадените обстоятелства ще ми бъде съвършено невъзможно да й давам съвети или да бъда неин адвокат.

— Нямам нищо против — рекох. — И не виждам на кого му влиза в работата това, че са ви били нужни трийсет часа, за да й обясните становището си.

— Точно така.

— Но на ваше място бих си мерил приказките пред репортерите, които чакат отвън. Знаете ги що за подозрителен народ са — и то без никаква причина.

Той отново се обърна към Габриел и заговори тихо, но с известна доза нетърпеливост:

— Е, Габриел, ще дойдеш ли с мен?

— Да отида ли? — попита ме тя.

— Само ако много ти се иска.

— Нне… не ми се иска.

— Значи решено — казах.

Андрюс кимна и пристъпи напред, за да се ръкува с нея.

— Съжалявам, скъпа, но трябва да бързам да се прибера обратно в града. На твое място бих прекарал телефон тук — за да можеш в случай на нужда да се свържеш с мен. — Тон отклони поканата й за вечеря, пожела ми с известна доза любезност „лека нощ“ и излезе. Видях го след малко от прозореца как влиза в колата и почти не обръща внимание на накачулилите го вестникари.

Когато се извърнах от прозореца, Габриел ме гледаше намръщено.

— Какво имахте предвид с това Сан Матео? — попита тя.

— Приятелски ли са отношенията му с Арония Холдорн? — попитах и аз на свой ред.

— Представа си нямам. Защо? И защо разговаряхте с него по този начин?

— Причините са детективски. На първо място има слухове, че управляването на твоето наследство му помага самият той да се задържи на повърхността. Може и да не е вярно, но не е излишно да го посплаши човек, та да започне да слага в ред нещата, ако е правил нередни работи. Няма нужда като капак на всичките ти неприятности да останеш и без пари.

— Значи той… — започна момичето.

— Има на разположение една седмина или поне няколко дена, за да оправи всичко. Би трябвало да е достатъчно.

— Но…

Мисис Хърман, която ни повика за вечеря, сложи край на разговора. Габриел почти не яде. Двамата с нея бяхме единствените, които разговаряха на масата, докато не накарах Мики да ни разкаже за един свой случай в Юрика, където трябвало да се представя за чужденец, изобщо не говорещ английски. Тъй като освен английски той не знаеше никакъв друг език, а населението на Юрика съдържа поне по един екземпляр от всички възможни националности, дошло му твърде нанагорно да се държи така, че никой да не разбере за какъв се представя. Разказът му беше дълъг и много забавен. Може и да не лъжеше — но на него винаги му доставяше голямо удоволствие да се прави на малоумен. След вечеря двамата с него се поразходихме навън, докато пролетната нощ не потопи околностите в мрак.

— МакМан ще дойде утре сутрин — уведомих го аз. — Двамата с него ще вардите. Поделете си работата както намерите за добре, но един трябва да е на пост неотлъчно.

— А ти, разбира се, се нагърбваш с най-трудното — възмути се той. — Какво всъщност правим тук — капан ли устройваме?

— Може би.

— Ъхъ. Може би. Представа си нямаш какво вършиш. Мотаеш се като муха без глава и чакаш талисманът в джоба ти да проработи.

— На глупаците винаги им се струва, че плодът на успешния замисъл е просто късмет. Дик каза ли нещо ново?

— Не. Проследил Андрюс от тях дотук, никъде не се е отбивал.

Входната врата се отвори и върху верандата падна сноп жълта светлина. Габриел, наметнала тъмен шал върху раменете си, се появи в светлината, затвори вратата и слезе на покритата с чакъл пътека.

— Ако искаш, иди да поспиш сега — обърнах се към Мики. — Ще те събудя, като реша да си лягам. Ти ще вардиш после до сутринта.

— Ама и ти си голяма работа — засмя се той в тъмното. — Направо ще ме умориш.

— В колата има един галон джин.

— Ъ?! Защо не каза досега, ами само ми губиш времето с празни приказки.

И тревата на сочната морава заскърца под неговите отдалечаващи се стъпки. Аз пресрещнах момичето.

— Каква чудесна нощ — рече то.

— Да, но няма защо да бродиш сама из тъмното дори ако неприятностите ти са, кажи-речи, свършили.

— Нямах такова намерение — хвана ме Габриел под ръка. — А какво означава „кажи-речи“?

— Означава, че остават още някои дреболии — като например морфинът.

Тя потрепера.

— Имам само за тази нощ. Вие ми обещахте…

— Сутринта ще получа петдесет грама.

Не каза нищо, сякаш чакаше да продължа. Аз обаче замълчах. Пръстите й върху ръкава ми се размърдаха.

— Нали казахте, че няма да е трудно да се излекувам — произнесе почти като въпрос и имах чувството, че очаква да отрека изобщо някога да съм споменавал такова нещо.

— Да, няма да е трудно.

— Казахте, че може би… — Тя не довърши.

— Че ще опитаме, докато сме тук в къщата ли?

— Да.

— А ти искаш ли? Ако не искаш, всичко е безсмислено.

— Дали искам? — Тя ми препречи пътя, застана с лице към мен. — Че аз ще дам… — Хълцането й сложи край на изречението. След малко гласът й се възвърна — висок, писклив: — Истината ли ми говорихте досега? Кажете! Онова, което ми казахте — снощи и днес следобед, — вярно ли е или само правдоподобно? На вашата искреност ли вярвам, или защото сте се научили — за професионални нужди — да убеждавате хората?

Може да беше луда, но не и глупава. Отговорих й по моя преценка най-доброто за дадения момент:

— Твоята вяра в мен се гради на моята вяра в теб. Ако моята е неоправдана, същото се отнася и за твоята. Затова нека първо аз да ти задам един въпрос: излъга ли ме, когато каза, че не искаш да бъдеш зловредна?

— Истина е, не искам!

— Добре тогава — заявих категорично като че ли това решаваше всичко. — В такъв случай, щом като искаш да се откажеш от този боклук, ще те откажем.

— Колко… колко време ще продължи?

— Да речем, една седмица — най-много. Може би по-малко.

— Наистина ли? Няма да е по-дълго?

— Една седмица е трудното. А след това известно време ще трябва много да внимаваш, докато организмът ти си възвърне нормалните обороти, но поне вече няма да си морфинистка.

— А ще страдам ли… много?

— Два-три дни ще бъде ужасно, но не колкото ти си мислиш отсега, а волята, наследена от баща ти, ще те накара да понесеш всичко.

— Ами, ако — започна тя бавно — разбера някъде по средата, че повече не мога, ще…

— А, не! Изключено! — отрязах я аз жизнерадостно. — Започнеш ли веднъж, ще караш докрай.

Габриел отново потрепера.

— Кога ще започнем?

— Вдругиден. Утре си вземи обичайната доза, но не се запасявай и от нищо не се бой. За мен ще бъде още по-трудно — ще трябва да те понасям.

— Нали ще разберете… ще се отнесете снизходително… ако не се държа добре, докато провеждам лечението… Дори и да съм много лоша?

— Не знам. — Не исках да я насърчавам да прави с мен каквото й скимне. — Не е истински добър онзи човек, когото и най-дребните неприятности могат да превърнат в лош.

— Да, ама… — Тя млъкна, сбърчи челцето си и каза: — Не може ли да отпратим мисис Хърман? Не ми се иска… Не искам да ме гледа такава.

— Още утре сутринта ще се отърва от нея.

— И ако… нали няма да пускате никого при мен…, ако съм много… много ужасна?

— Няма — обещах. — Обаче да се разберем: виждам, че се готвиш да ми изнесеш програма. Престани да се вълнуваш от тази страна на въпроса. Ще се държиш като хората. Не искам никакви маймунджилъци.

Габриел се изсмя внезапно и ме попита:

— Ще ме набиете ли, ако не се държа добре?

Отговорих, че все още е достатъчно млада, за да й се отрази добре един хубав бой.

21. АРОНИЯ ХОЛДОРН

Мери Нуньес пристигна на другата сутрин в седем и половина. Мики Линан откара мисис Хърман в Кесада, остави я там и се върна с МакМан и пълен багажник с храна. МакМан беше як, набит бивш военен, който ходеше много изправен. Десетте години, прекарани из тихоокеанските острови, бяха спекли мрачното му лице със стиснати устни и изпъкнали челюсти в цвят тъмен махагон. Той бе идеалният войник — отиваше, където го изпратиш, стоеше, където го сложиш и не бъкаше от собствени идеи, които да му пречат да изпълнява онова, което му наредиш.

Подаде ми пакетчето от аптеката. Занесох горе на Габриел десет грама морфин. Тя тъкмо закусваше в леглото. Очите и сълзяха, лицето й беше влажно, посивяло. Като видя пликчетата в ръцете ми, бутна подноса встрани, възторжено протегна ръце и замърда нетърпеливо с рамене.

— Елате пак след пет минути — обърна се към мен.

— Можеш да си направиш инжекцията пред мен, няма да се изчервя.

— Но аз — каза — ще се изчервя. — И наистина се изчерви.

Така че излязох, затворих вратата, облегнах се на рамката и чух шумоленето на хартия, потропването на лъжичка по стъклена чаша. След малко тя извика:

— Готово.

Влязох пак в стаята. От едното пликче беше останало само смачкано топче бяла хартия. Останалите никъде не се виждаха. Беше се облегнала на възглавниците с притворени очи, доволна като котка, излапала златните рибки от аквариума. Усмихна ми се мързеливо и рече:

— Много сте мил. Знаете ли какво ми се прави днес? Искам да се наобядвам и да отида на брега на морето — цял ден да се излежавам на слънцето.

— Няма да ти се отрази зле. Вземи Линан или МакМан да ти прави компания. Сама не бива да ходиш никъде.

— А вие какво ще правите?

— Ще отида в Кесада, ще отскоча до окръжния център, а може да стигна чак до Сан Франциско.

— Не може ли и аз да дойда? Поклатих глава.

— Имам работа, а ти трябва да почиваш.

— Аха — рече тя и посегна към кафето си. Аз се обърнах към вратата. — А останалият морфин? — попита над ръба на чашата. — Нали сте го прибрали на сигурно място?

— Да — уверих я, като се потупах по джоба на сакото и й се усмихнах широко.

В Кесада останах половин час, поговорих с Роли и изчетох вестниците от Сан Франциско. Бяха започнали да атакуват Андрюс с намеци и въпроси, които стигаха до ръба на клеветата. Това беше добре. Заместник-шерифът нямаше какво да ми каже.

Оттам отидох в окръжния център. Върнън беше на заседание в съда. Двайсетминутният ми разговор с шерифа не допринесе с нищо за общата ми култура. Обадих се в агенцията и разговарях със Стария. Той ми каза, че Хюбърт Колинсън — нашият клиент — изразил известно учудване от продължаването на операцията, защото предполагал, че смъртта на Уидън изяснявала въпросителните около убийството на сина му.

— Кажи му, че не е така — заръчах аз. — Убийството на Ерик е свързано пряко с неприятностите на Габриел и не можем да разнищим едното, без да изясним другото. Сигурно ще ни трябва още една седмица. Колинсън е свестен човек — уверих Стария. — Ще се съгласи, ако му го обясниш както трябва.

— Много се надявам — хладно отвърна шефът. Никак не беше радостен, че петима от оперативните му работници се занимават с дело, за което предполагаемият клиент може да откаже да плати.

Потеглих за Сан Франциско, вечерях в Сейнт Джърмейн, отбих се в квартирата да си сменя костюма и да напълня една чанта с чисти ризи и други подобни и се върнах в къщата в заливчето малко след полунощ. Докато прибирах колата под навеса — все още карахме Фицстивъновата — от тъмнината изплува МакМан. Доложи, че в мое отсъствие нищо ново не се било случило. Влязохме заедно в къщата. Мики беше в кухнята, прозяваше се и си наливаше чашка, преди да смени МакМан на пост.

— Легна ли си мисис Колинсън? — попитах.

— Лампата й още свети. Цял ден не е мръднала от стаята си.

Ние с МакМан направихме компания на Мики на чашка джин и се качихме горе. Почуках на стаята на момичето.

— Кой е? — попита. Казах й кой съм. — Какво има?

— Сутринта не закусвай.

— Така ли? — И добави, сякаш за малко е щяла да забрави да ми го каже: — Ах, да — реших да не ви подлагам на всички неприятности, свързани с лечението ми. — Отвори вратата, застана в процепа и ми се усмихна прелюбезно, пъхнала пръст в сгъвката на някаква книга. — Добре ли прекарахте?

— Да — отвърнах, извадих останалите пликчета морфин от джоба си и й ги подадох. — Тогава няма защо да разнасям това със себе си.

Тя не ги взе. Изсмя се и каза:

— Ама вие наистина сте голям грубиянин.

— Както искаш — ти ще се лекуваш, не аз. — Прибрах морфина обратно в джоба си. — Ако… — Млъквах, за да се ослушам. Долу в антрето беше изскърцала дъска. Сега до слуха ми достигна приглушен звук, сякаш боси крака се влачеха по пода.

— Това е Мери, която бди над мен — весело прошепна Габриел. — Отказа да се прибере вкъщи и ще спи горе на тавана. Намира, че никак не е безопасно да бъда в една къща с вас и приятелите ви. Предупреди ме да внимавам. Каза, че сте били — какво беше? — ах, да… вълци. Вярно ли е?

— Не е далеч от истината. Значи няма да забравиш — сутринта никаква закуска.

На другия ден следобед й дадох първата доза от сместа на Вик Далас и още три през двучасови интервали. Целия ден прекара в стаята си. Беше събота. В неделя взе десет грама морфин и беше бодра и весела; реши, че едва ли не вече се е излекувала. В понеделник й дадох остатъка от сметката и денят премина също като съботата. Мики Линан се върна от окръжния център с новината, че Фицстивън е дошъл в съзнание, но бил толкова слаб и така превързан, че едва ли би могъл да каже нещо дори ако лекарите му разрешат; Андрюс пак ходил в Сан Матео при Арония Холдорн, която от своя страна отишла в болницата, за да види Финк, но шерифът отказал да я пусне.

Във вторник стана интересно. Когато занесох на Габриел подноса със закуската от портокалов сок, тя бе станала и се бе облякла. Очите й светеха, беше неспокойна, разговорчива, смееше се с повод и без повод, докато споменах — между другото, — че няма да получи повече морфин.

— Искате да кажете никога? — Паника помрачи лицето й, проникна в гласа й. — Вие се шегувате, нали?

— Не.

— Но аз ще умра! — Очите й плувнаха в сълзи, които се застичаха по дребното й бяло лице. Започна да кърши ръце. Беше по детински трогателна. Трябваше да напомня сам на себе си, че сълзите са един от признаците на резултатното лечение. — Сам знаете, че не се прави така. Не очаквам да получавам колкото преди, но трябва постепенно да ми намалите дозата. Не можете да я спрете така изведнъж. Шегувате се. Аз ще умра! — И поплака още при мисълта за смъртта.

Принудих се да се засмея — все едно, че й съчувствам, но въпреки това ми е забавно.

— Глупости! — заявих бодро. — Най-големият ти проблем ще бъде твоята прекалена жизненост. Още ден-два, и ще се оправиш.

Тя прехапа устни, успя най-сетне да докара нещо като усмивка на лицето си и ми протегна двете си ръце.

— Ще ви повярвам. Вече ви вярвам. И ще ви вярвам каквото и да ми говорите.

Ръцете й бяха влажни и лепкави. Стиснах ги и рекох:

— Чудесно. А сега обратно в леглото. Ще надзъртам в стаята ти сегиз-тогиз, а ако междувременно имаш нужда от нещо, викай.

— Нали няма да ходите никъде днес?

— Няма — обещах.

Цял следобед се държа доста мъжки. Разбира се, в смеха й, когато се присмиваше на самата себе си между кризисните моменти, в които я нападаха пристъпи на кихане и прозяване, нямаше особено веселие, но важното бе, че се опитваше да се смее. Към пет, пет и половина пристигна Мадисън Андрюс. Видях колата му от прозореца и го пресрещнах долу на верандата. Червендалестото му лице бе прибледняло и сега беше бледооранжево.

— Добър вечер — вежливо ме поздрави той. — Бих желал да поговоря с мисис Колинсън.

— Ще й предам каквото имате да й кажете — предложих си услугите.

Той свъси белите си вежди и лицето му донякъде възвърна естествената си руменина.

— Искам да се видя с нея! — Това беше нареждане.

— Тя обаче не желае да ви види. Искате ли да й съобщите нещо?

Всичката руменина се бе върнала върху лицето му. Очите му мятаха мълнии. Бях застанал между него и вратата. Не можеше да влезе, ако не се отместех. За миг ми се стори, че ще ме бутне встрани. Не се притесних особено — имах преимущество от десет килограма и двайсет години; Андрюс заби брадичка във врата си и заяви властно:

— Мисис Колинсън трябва да се върне в Сан Франциско заедно с мен. Не може да остане тук. Всичко това е крайно нелепо.

— Няма да се върне в Сан Франциско — възразих. — Ако се наложи, окръжният прокурор ще нареди да остане тук като свидетел по делото. Опитайте се да скроите някакъв адвокатски номер, и ще ви създадем главоболия от съвсем различно естество. Казвам ви всичко това, за да сме наясно. Ще докажем, че може да представлявате опасност за нея. Откъде да знаем, че не сте правили нещо нередно с наследството й? Откъде да знаем, че не възнамерявате да се възползувате от състоянието й в момента, за да замажете някои нередни машинации с парите й? Нищо чудно дори да замисляте затварянето и в лудница, за да продължите да държите имуществото й в ръцете си.

В погледа му забелязах болка, макар че във всички останали отношения устоя на артилерийския ми огън. Когато възвърна дъха си и съумя да преглътне, понита:

— Габриел мисли ли така? Лицето му беше тъмнопурпурно.

— Не съм казал такова нещо — опитах се да бъда любезен. — Просто искам да знаете с какво ще излезем в съда. Вие сте адвокат и няма защо аз да ви казвам, че може да няма нищо общо между истината и представеното в съда… или предоставеното на пресата.

Болката се разпространи от дъното на погледа му, избута червенината от лицето му, сковаността от тялото му. Въпреки това той се задържа гордо изправен и гласът му не трепна:

— Можете да предадете на мисис Колинсън, че тази седмица ще върна на съда пълномощното си заедно с отчет за начина, по който съм управлявал имуществото й, и ще помоля да бъда освободен от задълженията си.

— Чудесно — отвърнах, но ми домъчня за стария човечец, който се затътри към колата си и бавно влезе вътре. Изобщо не казах на Габриел, че е идвал. Наред с прозяването и кихането бе започнала и да хленчи, очите й сълзяха. Лицето, тялото и ръцете й бяха запотени. Не можеше да сложи нищо в уста. Постоянно я наливах с портокалов сок. Всякакви шумове и миризми — дори най-слабите и приятните — й причиняваха болка и тя постоянно се въртеше и подскачаше в леглото си.

— Ще стане ли много по-тежко? — попита.

— Не много. Няма да е непоносимо. Когато слязох долу, Мики Линан ме чакаше.

— Мексиканката си набави нож — съобщи ми радостно.

— Ами?

— Да. Същия, с който режех лимони за смрадливия джин, закупен от теб със специално намаление или може би си го взел на заем, защото собственикът му е бил убеден, че ще го върнеш непокътнат — никой не би могъл да го вкуси. Нож за рязане на плодове — десетинасантиметрово острие от неръждаема стомана, за да не остави в теб следи от ръжда, като ти го забучи в гърба. Не го намерих и я попитах къде е, но тя не ме погледна като друг път — сякаш съм пуснал отрова в селския кладенец, — а заяви, че нищо не знаела. Обаче веднага ми стана ясно, че го е взела, защото досега не ме е гледала по този начин.

— Колко си интелигентен — възхитих се аз. — Дръж я тогава под око. Тя не ни обича особено.

— Аз ли да я държа под око? — ухили се широко Мики. — Ако питаш мен, всеки трябва да си отваря очите на четири и най-вече ти, защото те е нарочила и по всяка вероятност теб ще наръга. Какво толкова си й направил? Надявам се, че не си бил чак такъв глупак — да се подиграеш с чувствата на една мексиканка.

Това не ми се стори смешно, но може и да грешах.

Арония Холдорн пристигна малко преди да се смрачи с огромна лимузина „Линколн“, шофирана от негър в униформа, който наду клаксона, щом вкара колата в алеята пред къщата. Бях в стаята на Габриел, когато мощната свирка ревна. Тя така подскочи, че щеше да падне от леглото, ужасена до смърт от — както несъмнено се бе сторило на свръхчувствителния й слух — адската врява.

— Какво беше? Какво беше това? — развика се тя. Зъбите й тракаха и тялото й тресеше леглото.

— Шшт — зауспокоявах я аз. Бях придобил нелоши лекарски похвати. — Просто клаксон, и нищо друго. Посетители. Ще сляза долу да ги отпратя.

— Нали няма да пуснете никого при мен? — помоли ме тя.

— Няма. Бъди послушна, а аз ей сега ще се върна. Когато излязох от къщата, Арония Холдорн стоеше до лимузината и разговаряше с МакМан. В мътната светлина на сумрака лицето й между черната шапка и черното кожено палто изглеждаше като мургава овална маска, но бляскавите й очи бяха съвсем живи.

— Здравейте — поздрави ме тя и ми подаде ръка. Гласът й можеше да пусне тръпки по гърба на който и да е мъж. — Радвам се за мисис Колинсън, че сте тук при нея. Ние двете имахме случай да се убедим в качествата ви на закрилник — нали дължим живота си на вас.

Така си беше, но вече ми бе казвано. Махнах с ръка, което трябваше да означава скромно нежелание да се зачеква темата, и я парирах, преди да си е направила устата.

— Толкова съжалявам, че мисис Колинсън не може да ви приеме. Не се чувствува добре.

— Ах, а на мен така ми се искаше да я видя, поне за минутка. Не смятате ли, че ще й бъде от полза? — Казах, че съжалявам. Тя, изглежда, се примири, макар да додаде: — Дошла съм чак от Сан Франциско, за да се срещна с нея.

Опитах номера с:

— Мистър Андрюс не ви ли каза… — като оставих тя да си довърши въпроса.

Но Арония Холдорн премълча. Обърна се и бавно закрачи през моравата. Нищо не ми оставаше, освен да тръгна редом с нея. От нощния мрак ни деляха броени минути. След малко, когато се бяхме отдалечили на трийсет-четирийсет крачки от колата, тя рече:

— Мистър Андрюс мисли, че го подозирате.

— Има право.

— В какво го подозирате?

— В машинации с наследството. Нищо определено не знам, разбира се — просто го подозирам.

— Наистина ли?

— Наистина. И то само в това.

— Бих казала, че е напълно достатъчно — На мен ми стига. Но на вас едва ли.

— Моля?

Почвата, на която бях стъпил спрямо тази жена, никак не ми харесваше. Боях се от нея. Събрах накуп всички факти, с които разполагах, прибавих някои предположения и скочих в празното пространство:

— Когато са ви пуснали от затвора, извикали сте Андрюс, измъкнали сте от него всичко, което му е било известно, и щом сте научили, че той злоупотребява с парите на момичето, сте решили, че това е твърде добра възможност да объркате цялата игра, като хвърлите подозрението върху него. Всички знаят, че на горкия старец му е слаб ангелът — той би бил пластелин в ръцете на жена като вас. Не знам какви са намеренията ви спрямо него, но Андрюс вече не е на себе си, а вие сте пуснали и вестниците по следите му. Предполагам, че сведенията за финансовите му игри са били подхвърлени от вас. Излишно е, мисис Холдорн. Няма да мине. Откажете се. Е да, може да го предизвикате да извърши някакво престъпление и да го натопите в голяма кал — откак стрелите се насочиха срещу него, той е направо обезумял. Но каквото и да стори, то няма да прикрие извършеното от някой друг в миналото. Обеща да приведе в ред наследството и да го предаде в други ръце. Оставете го на мира. Номерът ви няма да мине. — Извървяхме още десетина крачки, без тя да каже нещо. Под краката ни се появи пътека. — Тази пътека води към скалите, откъдето е бил бутнат Ерик Колинсън. Познавахте ли го?

Тя рязко си пое дъх, почти изхлипа, но когато ми отговори, гласът й беше равен, тих и мелодичен:

— Знаете, че го познавах. Защо тогава питате?

— Детективите обичат да задават въпроси, на които знаят отговорите. Защо дойдохте, мисис Холдорн?

— И това ли е въпрос, на който предварително знаете отговора?

— Да, знам, че може да има две причини за идването ви — или е едната, или са и двете.

— Така ли?

— Първо, за да разберете доколко сме се приближили до отговора на загадката, нали?

— И аз страдам от нормално човешко, любопитство — призна си тя.

— Нямам нищо против да оправдая в това отношение пътуването ви. Знам отговора.

Тя спря насред пътеката, а очите й в гъстия здрач сякаш фосфоресцираха. Сложи ръка на рамото ми — беше по-висока от мен. Другата ръка бе пъхнала в джоба на палтото си. Приближи лице до моето. Заговори много бавно, като че ли се стараеше на всяка йена да бъде разбрана:

— Кажете ми истината. Не ме заблуждавайте. Не желая излишно да причинявам някому вреда. Почакайте, не бързайте — помислете, преди да ми отговорите, и ми вярвайте, че моментът никак не е подходящ за преструвки, блъфиране или лъжи. А сега ми кажете истината: известен ли ви е отговорът?

— Да.

Тя се усмихна едва-едва, свали ръка от рамото ми и добави:

— Тогава няма защо да кръстосваме шпаги.

Метнах се отгоре й. Ако беше стреляла през джоба си, може би щеше да ме опатка. Но тя се опита да извади пистолета. А в това време аз вече я бях стиснал за китката. Куршумът се заби в земята между краката ни. Ноктите на свободната й ръка изровиха в бузата ми три кървави бразди. Подпъхнах глава под брадичката й, извъртях бедрото си към нея, преди да ме фрасне с коляно, придърпах я силно, обгръщайки я с една ръка, и извих ръката с пищова зад гърба й. Докато падахме, изпусна оръжието. Намерих се отгоре й. Останах така, докато напипах пистолета. Вече ставах, когато се появи МакМан.

— Всичко е наред — обърнах се към него, но имах доста неприятности с гласа си.

— Да я цапардосам ли? — попита той, загледан във все още лежащата жена.

— Не, всичко е наред. Ти се погрижи шофьорът да не ни причини главоболия.

Той си тръгна. Жената седна, подпъхна крака под себе си и започна да разтрива китката си.

— А това — рекох — бе втората причина за посещението ви, макар, честно казано, да мислех, че куршумът е предназначен за мисис Колинсън. — Тя стана. Не й помогнах, за да не разбере, че едва се държа на краката си. — Щом сме стигнали дотук — добавих, — няма да ни навреди да си поговорим, дори, напротив, може да имаме полза от това.

— Не мисля, че на този етап ще има полза от каквото и да било. — Тя оправи шапката си. — Твърдите, че знаете. В такъв случай лъжите са излишни, а само те биха помогнали. — Сви рамене и попита: — Е, а сега?

— Сега нищо, ако обещаете да запомните, че е отминал моментът на отчаяното безразсъдство. Тази работа се дели на три части: да те хванат, да те осъдят, да те накажат. Ако сте съгласна, че за първото е вече късно — с нищо не можете да помогнете, — тогава сама знаете що за стока са калифорнийските съдилища и затвори.

— Защо ми казвате това? — изгледа ме тя с любопитство.

— Защото съм свикнал да стрелят по мен и защото, като приключи някое дело, обичам всичко да е ясно. Не ме интересува дали ще бъдете осъдена за участието си в това престъпление и много ми досаждате, като си пъхате носа точно в този момент и се опитвате да замътите водата. Вървете си у дома и се дръжте прилично.

Върнахме се при лимузината, без да си кажем нито дума повече. Там тя се обърна към мен, подаде ми ръка и рече:

— Мисля — още не знам със сигурност, — че ви дължа дори повече отпреди.

Не поех ръката й и премълчах. И може би защото я беше протегнала, тя добави:

— Бихте ли ми върнали пистолета?

— Не.

— А бихте ли предали на мисис Колинсън най-добрите ми пожелания? Кажете й, че много съжалявам, задето не можахме да се видим.

— Ще й кажа.

— Довиждане — рече и влезе в колата.

Аз си свалих шапката и тя потегли.

22. ИЗПОВЕДНА

Мики Линан ми отвори входната врата. Погледна издраното ми лице и избухна в смях:

— Ама ти наистина виждаш големи мъчнотии с тия жени. Защо не опиташ с добро, преди да започнеш насила? Би си спасил много кожа. — Посочи с палец тавана. — Качи се горе и гледай да уредиш нещо с онази там. Голяма врява вдига.

Отидох в стаята на Габриел. Беше седнала насред разбърканото си легло. Скубеше си косите. Подгизналото в пот лице беше на трийсет и пет годишна жена. Издаваше гърлени звуци като ранено животно.

— Трудничко е, нали? — обадих се откъм вратата.

Тя свали ръце от косата си.

— Нали няма да умра? — изскимтя през здраво стиснати зъби.

— Изключено.

Момичето изхлипа и си легна. Оправих завивките и ги метнах отгоре й. Оплака се, че в гърлото й била заседнала буца, че я болели челюстите и сгъвките зад коленете.

— Нормални симптоми — уверих я аз. — Скоро ще престанат и спазмите ще се разредят.

Някой задращи леко по вратата. Габриел скочи в леглото и извика:

— Не ме оставяйте пак!

— Само до вратата — обещах и отидох да отворя. Беше МакМан.

— Мери мексиканката — зашепна ми той — се криеше в храстите и ви следеше — теб и онази жена. Зърнах я, когато се измъкна оттам, и я проследих до долния път. Спря лимузината и разговаря с жената — пет или десет минути. Не можах да се приближа достатъчно, за да ги чуя.

— Къде е сега?

— В кухнята. Върна се, а онази с колата продължи по пътя. Мики твърди, че мексиканката е задигнала някакъв нож и ще ни създаде главоболия. Има ли основания, как мислиш?

— Обикновено има — признах. — Тя е изцяло на страната на мисис Колинсън, а е решила, че намеренията ни спрямо нея не са добри. Защо, по дяволите, не си гледа своята работа! Изглежда, е подразбрала, че мисис Холдорн не си пада по нас, решила е, че е на страната на мисис Колинсън, и е отишла да я моли за съдействие. Надявам се, че мисис Холдорн е била достатъчно разумна да й каже да се държи прилично. Така или иначе, не виждам какво друго можем да направим, освен да не я изпускаме от очи. Няма смисъл да я гоним — все някой трябва да ни готви.

Когато МакМан си тръгна, Габриел се сети, че някой е идвал, и ме попита кой е бил, какъв е бил изстрелът, който чула, и защо ми е издрано лицето.

— Арония Холдорн идва — казах й — и си изтърва нервите. Нищо не ми стори. Вече си отиде.

— Дошла е да ме убие — обяви момичето, без да се вълнува, сякаш съобщаваше сигурен факт.

— Възможно е. Не си призна. Защо й е да те убива?

Отговор обаче не получих.

Настъпи безкрайна мъчителна нощ. По-голямата й част прекарах в стаята на Габриел, в люлеещ се кожен стол, който бях домъкнал от хола. Тя спа около час и половина, на три дози. И трите пъти излизаше от кошмарите си с оглушителни писъци. Аз задрямвах, когато ме оставеше на мира. От време на време в коридора се чуваха тихи стъпки — Мери Нуньес бдеше над господарката си, предполагах аз. Срядата беше още по-безкрайна и по-мъчителна. Някъде към обяд и мен ме заболяха челюстите като Габриел, толкова бях стискал зъби. Тя беше в разгара на кризата. Очите я боляха нетърпимо от светлината, всеки звук й причиняваше непоносими мъки, и най-леката миризма бе ужасна за обонянието й. Копринената нощница й тежеше, допирът на чаршафите терзаеше кожата й. Всеки неин нерв тормозеше непрестанно мускулите й. Обещанията, че няма да умре, вече не помагаха: животът бе изгубил за нея привлекателността си.

— Ако искаш, престани да се стягаш и контролираш — предложих аз. — Отпусни се и се отдай на нервната криза. Аз ще се погрижа за теб.

Тя взе, че ме послуша, та трябваше да се справям с една луда. Писъците й привлякоха Мери Нуньес и тя започна да ми се зъби от вратата и да ме ругае на испански. Удържах Габриел в леглото, като я натисках за раменете, и се потях не по-малко от нея.

— Разкарай се — изрепчих се на мексиканката.

Тя пъхна мургава ръка в пазвата си и пристъпи в стаята. Мики Линан се приближи изотзад, издърпа я в коридора и затвори вратата. Между кризисните моменти Габриел се отпускаше по гръб, задъхана, потръпваща, и гледаше вторачено тавана с отчаяни, изпълнени със страдание очи. Понякога ги затваряше, но не бе в състояние да контролира гърчовете си.

Същия следобед от Кесада пристигна Роли, за да ми извести, че Фицстивън се бил свестил — колкото да бъде разпитан от Върнън. Казал на окръжния прокурор, че не видял бомбата и изобщо нищо не видял — нито кога, нито как, нито откъде била попаднала в стаята, но смътно си спомнял, че чул лек звън, като от счупено стъкло, и тъп звук от падането на нещо миг след като ние с Финк сме излезли. Заръчах на Роли да предаде на Върнън, че ще гледам да намина покрай него на другия ден и да не пуска Финк. Заместник-шерифът обеща да му каже и си тръгна. Ние с Мики останахме на верандата. Нямаше какво да си кажем — както впрочем през целия ден. Тъкмо палех цигара, когато от вътрешността на къщата се чу гласът на момичето. Мики се извърна и каза нещо, като спомена и името господне. Аз го изгледах сърдито и попитах:

— Добре де, кажи — прав ли съм, или не?

Той ми върна не по-малко сърдит поглед, заяви, че предпочитал да не съм прав, и се махна. Аз го изругах и влязох вътре. Мери Нуньес, която бе тръгнала да се качва по стълбите, побърза да се оттегли обратно в кухнята, като вървеше заднишком и не откъсваше от мен безумни очи. Изругах и нея и се качих горе, където бях оставил МакМан да варди пред стаята на момичето. Той избягваше да ме гледа в очите, така че включих и него в броя на изруганите.

Габриел прекара останалата част от следобеда, като пищеше, молеше и плачеше за морфин. Вечерта направи пълно признание.

— Казах ви, че не искам да съм злонамерена — започна, като мачкаше завивките в трескавите си ръце. — Обаче ви излъгах. Искам. Винаги съм искала, винаги. Исках и с вас да сторя същото, както с останалите, но вече не ми трябвате — искам само морфин. Няма да ме обесят, знам. А какво друго ще направят с мен, не ме интересува, стига да получавам морфин. — Изсмя се злобно и продължи: — Прав бяхте, когато казахте, че събуждам у мъжете най-лошото — защото го искам. Исках го и наистина го постигах — освен с доктор Рийз и Ерик. Не знам каква беше причината. Но и с двамата претърпях неуспех, а междувременно допуснах да научат твърде много за мен. Затова бяха убити. Джоузеф даде опиат на доктор Рийз, а аз го убих. След това внушихме на Мини, че тя е сторила това. Убедих Джоузеф да убие Арония и щеше да го направи — би направил всичко, което поискам от него, — ако не бяхте се намесили. Накарах Харви да убие Ерик вместо мен. Бях обвързана с Ерик… по закон… свестен мъж, който искаше да направи от мен почтена жена. — Габриел се изсмя отново, облиза устни. — Ние с Харви трябваше да намерим отнякъде пари, а аз не можех — боях се да не бъда заподозряна — да поискам от Андрюс. Затова инсценирахме отвличането ми, за да се доберем до по-голяма сума. Жалко, че убихте Харви — той беше великолепен мъж. А бомбата я имах от няколко месеца. Задигнах я от лабораторията на баща ми, когато правеше опити за една филмова компания. Не беше голяма и винаги я носех със себе си — за всеки случай. Тогава в хотелската стая исках вас да взривя. Между нас с Оуън не е имало, нищо — и това беше лъжа. Никога не е бил влюбен в мен. Исках да ви убия, защото бяхте…, защото се боях, че се приближавате до истината. Имах температура и когато чух, че двама души излизат от стаята и вътре остава един, бях сигурна, че това сте вие. Вече беше късно, като видях, че е Оуън — бях отворила вратата и метнала бомбата. Ето, получихте каквото искахте. Дайте ми морфин. Вече няма защо да си играете с мен. Дайте ми морфин. Спечелихте играта. Можете да напишете признанието ми — аз ще го подпиша. Вече е излишно да се преструвате, че си заслужава да ме лекувате и да ме спасите. Дайте ми морфин.

Сега беше мой ред да се изсмея.

— А няма ли да си признаеш, че си взривила парахода „Мейн“?

Последва още един пристъп, който ми се стори ад — цял час, — докато тя пак се изтощи. Криво-ляво изкарахме нощта. Габриел спа малко повече от два часа — половин час повече в сравнение с предишната нощ. Аз придремвах в стола, когато имах тази възможност. Някъде на разсъмване ме разбуди нечия ръка, която шареше по сакото ми. Запазих равното си дишане и леко открехнах очи, колкото да ми просветне между клепките. В стаята едва бе развиделяло, но доколкото можех да видя, Габриел си беше в леглото, макар да не можех да различа дали спи, или е будна. Главата ми беше отметната назад и почиваше на облегалката. Не виждах ръката, която пребъркваше вътрешния ми джоб, нито продължението й, което се спускаше през рамото ми. Обаче усетих мириса на кухня и предположих, че е много мургава.

Мексиканката беше зад гърба ми. Мики ме бе предупредил, че има нож. Въображението ми представи как го е вдигнала с другата си ръка. Разумът ме посъветва да не я закачам. Послушах го и пак затворих очи. Хартия изшумоля между пръстите й и ръката се измъкна от джоба ми. Размърдах сънено глава и преместих единия си крак. Щом чух, че вратата зад гърба ми тихичко се затваря, изправих гръб и се огледах. Момичето спеше. Преброих пликчетата в джоба си — осем бяха изчезнали.

След малко Габриел отвори очи. За пръв път, откак бяхме започнали лечението, се събуди мълчаливо. Лицето й бе измъчено, но очите не гледаха безумно.

— Няма ли да съмва вече? — попита, след като погледна към прозореца.

— Развиделява — отвърнах и й дадох портокалов сок. — Днес ще хапнеш и някаква храна.

— Не искам храна. Искам морфин.

— Не ставай глупава. Ще ядеш. Морфин няма да получиш. Днес няма да е като вчера. Прехвърли кризата, изкачи баира и сега вече ще се спускаш по нанадолнището, макар че сигурно ще има тежки моменти. Но вече би било глупаво да искаш морфин. Какво ще постигнеш? Нима не искаш да видиш резултата от адските мъки, през които премина? Пребори се с морфинизма си и сега остава да затвърдиш постигнатото.

— Наистина ли… наистина ли се преборих?

— Ами да! Сега трябва само да надвиеш нервите си и спомена за това колко хубаво си се чувствала след всяка доза.

— Мога да го направя. Мога, защото вие ми го казвате.

Докъм обяд всичко мина гладко. После за час-два пак я прихванаха. Но не беше като друг път и можах да се справя. Когато Мери качи подноса с нейния обяд, ги оставих сами и слязох и аз да хапна.

Мики и МакМан вече бяха седнали на масата. По време на обяда не продумаха — нито помежду си, нито на мен. Щом като мълчаха, и аз мълчах. Когато се качих отново горе, Габриел седеше по зелен хавлиен халат в люлеещия се кожен стол, който две нощи подред ми бе служил за легло. Беше си сресала косата и напудрила лицето. Очите й бяха предимно зелени, а ъгълчетата им леко се повдигаха, сякаш сдържаше някаква шега. Като ме видя, произнесе с престорена тържественост:

— Седнете. Искам да си поговорим сериозно. — Седнах. — Защо понесохте всичко това… заради мен? — Вече беше сериозна. — Нищо не ви задължаваше, а едва ли ви е било приятно. Аз бях… дори не знам колко ужасна съм била. — Изчерви се от челото до гърдите: — Била съм гнусна, отвратителна. Представям си каква съм ви изглеждала. Защо… защо го направихте?

— Сестро, аз съм два пъти по-възрастен от теб — същински старец. Да пукна, ако се изкарам глупак, като ти призная защо съм го направил, защо всичко това не ми се видя нито гнусно, нито отвратително, защо с готовност и радост бих го сторил още веднъж.

Тя скочи от стола, очите й потъмняха, станаха кръгли, устата й затрепери:

— Искате да кажете?…

— Нищо не искам да кажа и нищо няма да си призная — заявих. — А ако продължиш да се развяваш с този халат, ще си спечелиш някой бронхит. Бившите наркомани трябва много да се пазят от настинка.

Тя седна отново, захлупи лице и заплака. Оставих я да се нареве. След малко се закикоти през пръстите на ръцете си и попита:

— Ще излезете ли, за да остана сама цял следобед?

— Да, ако обещаеш да стоиш на топло.

Заминах за окръжния център, отидох в болницата и се пререкавах с кого ли не, докато ме пуснаха в стаята на Фицстивън. Деветдесет процента от тялото му бе в превръзки, виждаше се само едно око, едно ухо и едно ъгълче на устата му. Окото и половината уста ми се усмихнаха през бинтовете, дочу се и глас:

— Повече никакви хотелски стаи. — Не се чуваше ясно, защото говореше странично и не можеше да си мърда челюстта, но гласът ми се стори доста жизнен. Глас на човек, който възнамерява да живее.

— Хотелски стаи не те чакат — усмихнах се аз. — Освен ако на „Сан Куентин“ му викаш хотел. Достатъчно ли си силен да издържиш на разпит с мъчения, или да изчакаме ден-два?

— Сега би трябвало да съм най-подходящ за целта — отвърна той. — Изразът на лицето няма да ме издаде.

— Добре. Ето тогава номер едно: Финк ти е подал бомбата, когато се е ръкувал с теб. Това е единственият начин да попадне в стаята, без аз да видя, защото беше с гръб към мен. Не си знаел какво ти слага в ръката, но е трябвало да го поемеш, както и сега, щеш не щеш, трябва да отричаш, за да не се издадеш, че си свързан с бандата от Храма и Финк е имал причини да иска да те убие.

— Невероятни неща приказваш — рече Фицстивън. — Но все пак се радвам, че е имал причини.

— Убийството на Рийз е било организирано от теб. Останалите са били просто съучастници. След смъртта на Джоузеф цялата вина бе стоварена на негов гръб — предполагаемия луд. Това е напълно достатъчно, за да се оневинят останалите, или поне би трябвало да е достатъчно. Но ето че убиваш и Колинсън и замисляш още един господ знае какво. Финк разбира, че ако продължаваш в същия дух, рано или късно истината за убийството в Храма ще изплува на бял свят и той ще ти прави компания на въжето. Затова, изплашен и паникьосан, решава да сложи край на деянията ти.

— Става все по-интересно. Значи аз съм убил Колинсън?

— Организирал си убийството му — наел си Уидън а след това не си му платил. Тогава той отвлякъл Габриел и поискал откуп — защото е знаел, че всъщност се домогваш до нея. Когато го спипахме, куршумът му профуча най-близо до теб.

— Възклицанията ми се изчерпват. Значи съм се домогвал до пея? Много се питах какъв ли е бил мотивът ми.

— Изглежда, поведението ти спрямо нея е било твърде некоректно. Андрюс, че дори и Ерик са й досаждали с ухажванията си, но не й тежеше да ми говори за тях. Когато обаче се опитах да науча нещо повече за твоето задиряне, тя потрепера и млъкна. Предполагам, че ти е отрязала квитанцията много категорично, а ти си от егоистите, които след такова изритване няма да се спрат пред нищо.

— Предполагам. Знаеш ли, през цялото време хранех едно почти осезателно подозрение, че тайно мътиш някаква изумително идиотска теория.

— И защо не? Ти беше в непосредствена близост до мисис Легет, когато тя внезапно се обзаведе с пистолет. Откъде го е докопала? Преследването й от лабораторията надолу по стълбите съвсем не бе постъпка, която да се връзва с твоя характер. Ръката ти стискаше нейния пистолет, когато куршумът проби гърлото й. Нима очакваш да бъда глух, ням и сляп? Ти сам се съгласи с мен, че всички неприятности на Габриел се дирижират от един човек, чиято връзка с всеки епизод може да се проследи и който има необходимия мотив. Мотивът именно ме забави — не бях сигурен в него, докато не разпитах Габриел след експлозията. Второто, което ме задържа, бе липсата на връзка между теб и бандата от Храма, но Финк и Арония Холдорн ми я набавиха.

— А, значи Арония ме е натопила? Какви ги е вършила? — разсеяно попита той, а единственото му сиво око, което се виждаше от превръзките, бе присвито, сякаш мисълта му бе заета с нещо друго.

— Постара се да те прикрие, като обърка нещата, създаде хаос, пусна ни по следите на Андрюс, дори се опита да ме застреля. Споменах Колинсън веднага след като я осведомих, че номерът с фалшивата следа „Андрюс“ не минава. Тя ахна и изхълца — просто за всеки случай, да не пропусне нито една възможност, дано се хвана и се заблудя. Харесвам тази жена, много е находчива.

— Вироглава е — рече той нехайно, без да е чул и половината от думите ми, все така зает със собствените си мисли. Обърна глава и присвитото му, вглъбено око се впери в тавана.

— И с това слагаме край на Голямото Проклятие на рода Дейн.

Тогава той се изсмя, доколкото беше възможно с етно око и част от устата, и рече:

— Ами ако ти кажа, момчето ми, че и аз съм от рода Дейн.

— Ъ? — хлъцнах аз.

— Майка ми и дядото на Габриел по майчина линия бяха сестра и брат.

— Не може да бъде!

— А сега трябва да си отидеш, за да мога да обмисля всичко — продължи той. — Още не съм решил каква линия на поведение ще предприема. Да сме наясно обаче — за момента нищо не признавам. Много вероятно е да се придържам твърдо към проклятието, да го използвам, за да спася скъпото си вратле. В такъв случай, синко, ще станеш свидетел на най-забележителната защита, на един цирк, от който вестниците в цялата страна ще се затърчат от удоволствие. Ще бъда един Дейн, в чиито жили тече прокълната кръв, и ще привлека за свидетели в моя полза злодеянията на братовчедката Алис, братовчедката Лили, племенницата Габриел и още кой знае колко престъпни Дейновци. Броят на собствените ми престъпления също ще говори в моя полза, защото ще развием теорията, че само един луд е в състояние да извърши толкова много убийства. А че ще бъдат много, не се и съмнявай. Ще изнамеря колкото си искаш, като се започне от бебешката люлка. Ще помогнат и собствените ми литературни творения. Та нали повечето критици бяха единодушни, че „Бледият египтянин“ е дело на малоумен тип. А доколкото си спомням, мнението на критиката гласеше, че „Осемнайсет инча“ съдържа всички симптоми на писателско израждане. Това са все доказателства в моя полза, които ще отърват драгоценното ми вратле. На всичкото отгоре ще размахвам пред очите им обезобразеното си тяло — без ръка, без крак, без част от трупа и от лицето, — една развалина, чиито злодеяния са били достатъчно сурово наказани от всевишния. А може бомбената експлозия да е предизвикала у мен частично нормализиране на психиката или поне да е издухала престъпната лудост. Дали пък да не се обърна и към религията? Ах, какъв цирк ще бъде! Направо се изкушавам. Но преди да предприема такъв курс на действие, трябва да обмисля всичко добре.

Той дишаше тежко през откритата частица на устата си, изтощен от дългата реч, вперил в мен ликуващо сиво око.

— Сигурно ще го предприемеш — рекох аз и станах да си вървя. — И ако го направиш, лично аз ще бъда доволен. Достатъчно пострада. Пък и от гледна точка на закона, ако някой има юридически основания да си отърве кожата, това си само ти.

— Юридически основания ли? — повтори той и окото му престана да тържествува. Извърна се, сетне пак ме загледа — тревожно. — Кажи ми истината. Луд ли съм? — Аз кимнах. — По дяволите, това разваля всичко! — оплака се Фицстивън, като с все сили се стараеше да премахне тревогата от погледа си, да запази обичайния си ленив, духовит, весел маниер, и бих казал, че му се удаваше. — Изобщо не е забавно, яко дъската наистина ми хлопа.

Когато се върнах в къщата при заливчето, Мики и МакМан седяха отпред на стъпалата!

— Здрасти — поздрави МакМан.

— Да си си набавил пресни белези от жени? — полюбопитствува Мики. — Твоята приятелка питаше къде си.

От думите им и от това, че отново ме допускаха в кръга на човеците, си направих извода, че Габриел е прекарала лек следобед.

Беше седнала в леглото, облегната на възглавниците, все така — или наново — с напудрено лице, с щастливо грейнали очи.

— Като ви казах да си вървите, нямах предвид да си отидете завинаги — смъмри ме тя. — Постъпихте много зле. Имам изненада за вас и щях да се пръсна от нетърпение, докато чаках.

— Ето ме. Каква е изненадата?

— Затворете очи. — Затворих ги. — Сега ги отворете. — Отворих ги. В протегнатата си ръка държеше осемте пликчета, които Мери Нуньес бе измъкнала от джоба ми. — От обяд са у мен — гордо поясни тя. — По тях ще намерите следи от нокти и размазани сълзи, но нито едно не е отворено. И да си кажа честно, не ми беше чак толкоз трудно.

— Знаех, че за човек като теб няма да е трудно — съгласих се аз. — Затова не си ги взех от Мери.

— Вие знаехте?! Нима ми имахте такова доверие — да излезете и да ме оставите с тях?! — Само идиот би си признал на мое място, че от два дни в пликчетата вместо морфин имаше пудра захар, — Вие сте най-прекрасният човек на този свят! — Хвана едната ми ръка, потърка бузата си о нея, бързо я пусна и направи сърдита физиономия. — Обаче! Днес по обяд умишлено се опитвахте да се изкарате влюбен в мен!

— Е и? — попитах, като се опитвах да запазя сериозна физиономия.

— Вие сте лицемер. Измамник на млади момичета, Направо си заслужавате да ви накарам да се ожените за мен или да ви дам под съд за нарушено обещание за брак. Аз най-искрено ви вярвах цял следобед — и това много ми помогна. Вярвах ви, докато не влязохте преди малко. Защото изведнъж видях… — Тя млъкна.

— Какво видя?

— Едно чудовище. Наистина добро, чудовище, което може много да ти помогне, когато си в беда, но все пак лишено от всякакви човешки слабости, като способността да се влюби и… Какво има? Да не би да казах нещо нередно?

— Каза. Никак не съм убеден, че не бих си сменил сега мястото с Фицстивън — ако в сделката влезе и жената с големите очи и топлия глас, която ми говореше преди малко.

— О, боже! — рече тя.

23. ЦИРКЪТ

Оуън Фицстивън никога вече не ми проговори. Отказваше да се види с мен, а когато — в качеството му на затворник — това не зависеше от него, затваряше уста и нищо не бе в състояние да го накара да я отвори. Тази внезапна ненавист към мен — защото това си беше именно ненавист — се бе породила, както предположих, от убеждението му, че го имам за луд. Много му се искаше останалата част от човечеството или поне дванайсетте съдебни заседатели, които щяха да представляват човечеството в залата на съда, да го мислят за луд — и успя да ги убеди в това, — но не желаеше аз да съм на същото мнение. Като напълно нормален мъж, който се преструва на луд, вършил е, каквото му хрумне и е избегнал наказанието, той си правеше хубава шега — ако това може да се нарече така — с целия свят. Но ако бе луд, който не знае това, а си въобразява, че се прави на луд, тогава шегата — ако може да се нарече така — беше за негова сметка. А да си правя такава шега на негов гръб, беше твърде много за себичната му натура, макар че едва ли бе признавал някога пред самия себе си, че е или може да е психически болен. Но каквото и да си мислеше, той така и не ми проговори повече след разговора ни в болницата, когато му казах, че има всички юридически основания да отърве бесилото. Когато се съвзе достатъчно, за да може да се яви в съда, делото му наистина се превърна в обещания от него цирк и вестниците се гърчиха от удоволствие. Беше подведен под отговорност за убийството на мисис Котън и делото се гледа в залата на Окръжния съд. Намериха се още двама свидетели, които го бяха видели да излиза онази сутрин от задната врата на дома на Котън, и трети, който бе видял колата му паркирана на четири преки от къщата през цялата нощ или поне през по-голямата й част. Прокурорът на Сан Франциско и окръжният прокурор бяха единодушни, че тези улики са предостатъчни. Защитата на Фицстивън пледира „Невинен поради невменяемост“, или както там се казва на юридически език. Тъй като убийството на мисис Котън бе последното негово престъпление, адвокатите му можеха — и така и сториха — да представят като доказателство за невменяемостта му участието му във всички предишни злодеяния. Те се справиха неимоверно добре със задачата си, с което доказаха първоначалната му идея, че най-добрият начин да се докаже колко е луд е, като се демонстрира, че е извършил далеч повече престъпления, отколкото е по силите на нормален човек. А в това нямаше никакво съмнение.

Запознал се с братовчедка си Алис Дейн в Ню Йорк, когато живеела там заедно с Габриел — тогава още дете. Самата Габриел не можеше да потвърди това, така че разполагахме единствено с неговото твърдение. Но сигурно не лъжеше. Криели познанството си от всички, защото не искали бащата на момичето — когото Алис тогава търсела — да разбере, че тя влачи със себе си някаква връзка с опасното минало. Фицстивън заяви, че Алис му била любовница в Ню Йорк. Може и да беше вярно но нямаше никакво значение. След като двете с Габриел заминали за Сан Франциско, двамата с Фицстивън си пишели от време на време, но без определена цел. По това време Фицстивън се запознал с Холдорнови. Култът бил негова идея — той го организирал, финансирал и пренесъл в Сан Франциско, но запазил в тайна връзката си с него, защото всички знаели колко скептично се отнасял към подобни явления и интересът му към него само щял да издаде фалшивото му естество. Култът представлявал за него, поне така твърдеше, комбинация от интересна игра и източник на доходи — той обичаше да оказва влияние върху хората, особено по неведоми пътища, а никой не купуваше охотно книгите му. Арония Холдорн му била любовница. Джоузеф бил марионетка както в семейството си, така и в Храма.

В Сан Франциско Фицстивън и Алис уредили той да се запознае с мъжа й и Габриел у приятели на семейството. Момичето било пораснало, превърнало се било в млада жена. Физическите й особености, които изтълкувал приблизително по същия начин, както ги бе изтълкувала тя самата, силно го привлекли и той си опитал късмета. Но не сполучил. Това го амбицирало и решил на всяка цена да я има. В лицето на Алис намерил съучастничка. Тя добре го познавала, мразела момичето и искала той да го прелъсти. Била му разказала историята на рода си. Бащата на Габриел не знаел още как й е било внушено, че той е убиецът на майка й. Разбирал само, че Габриел дълбоко го ненавижда, но не проумявал причината. Решил, че преживяното в затвора и след това го е направило отблъскващ за едно младо момиче, което въпреки роднинската им връзка го познава съвсем отскоро. Научил истината, когато сварил Фицстивън да се опитва да вразуми Габриел — както той самият се изрази, — и се скарал жестоко с жена си и госта си. Едва тогава на Легет му станало ясно какъв човек е жена му. Престанал да кани Фицстивън в къщата си, но писателят продължил да се чува и вижда с Алис и да дебне подходящ момент.

Моментът настъпил, когато пристигнал Ъптън и започнал изнудваческата си дейност. Алис се обърнала за съвет към Фицстивън. И той й го дал — най-коварно. Настоял тя сама да се оправи с Ъптън, като скрие от Легет искането му за пари и факта, че е запознат с миналото му. Казал й, че трябва да прави, да струва, но да продължи да пази в тайна от мъжа си какво й е известно за престоя му в Централна Америка и Мексико — това бил важен коз за нея сега, когато той я мразел заради отровата, която била вляла в душата на момичето. По предложение на Фицстивън диамантите били дадени на Ъптън и бил инсцениран грабежът. Бедната Алис нищо не значела за него — изобщо не го интересувало какво може да й се случи, стига той да погуби Легет и да получи Габриел. Успял в първото от тези две начинания: напътствана от него, Алис унищожила семейство Легет, като до последния момент — когато той хукнал след нея по стълбите, след като й пъхнал пистолета в ръката — си въобразявала, че е намислил някакъв хитър план как да се спасят — тоест как да се спасят те двамата, защото мъжът й значел за нея не повече, отколкото тя за Фицстивън. Писателят трябвало да я убие, то се знае, за да не го издаде, когато научи, че хитрият му план е капан за нея.

Фицстивън заяви, че той лично бил убил Легет. Когато Габриел избягала от къщи, след като станала свидетелка на убийството на Рупърт, тя оставила писмо, че повече няма да се върне. Това слагало край на условностите, поне що се отнасяло до Легет. Казал на Алис, че повече не може, че ще се махне, и сам предложил да напише изявление, с което да поеме вината за нейните престъпления. Фицстивън се опитал да я убеди да го убие, но тя отказала. Затова той свършил тази работа. Искал да получи Габриел, а едва ли живият Легет, макар и беглец от закона, е щял да допусне това. Лесно постигнатият успех — а именно отърваването от Легет и последвалото убийство на Алис, замаскирало първото престъпление — много го насърчил. Той безгрижно продължил да осъществява плана си спрямо момичето. Няколко месеца преди това Холдорнови били представени на семейство Легет и Габриел била захапала въдицата. Когато избягала от къщи, отишла в Храма. Този път те пак я убедили да отиде при тях. Холдорнови не знаели какво е намислил Фицстивън и как е постъпил спрямо семейство Легет. Мислели, че момичето е само поредната риба, която той им изпраща. Обаче доктор Рийз, който търсел Джоузеф в другия край на къщата същия ден, когато аз отидох там, отворил една врата, която трябвало да бъде заключена, и сварил Фицстивън и Холдорнови на съвместно съвещание. Това било опасно — нямало начин да му наредят да си мълчи, а разчуело ли се за връзката на писателя с Храма, нищо чудно да изплува на бял свят и участието му в драмата на семейство Легет. Имал подръка две послушни оръдия — Джоузеф и Мини. Така че се отървал и от Рийз. Но това пък от своя страна отворило очите на Арония относно естеството на интереса му към Габриел. В ревността си тя настояла да се откаже от момичето — в противен случай щяла да го издаде. Тогава той внушил на Джоузеф, че никой от тях не е застрахован от бесилката, докато Арония е жива. Когато съм спасил Арония от ножа на мъжа й, аз временно съм спасил и самия Фицстивън: Арония и Финк трябвало да си траят за смъртта на Рийз, за да не бъдат обвинени в съучастие. Междувременно Фицстивън бил набрал скорост. Гледал на Габриел като на своя собственост, купена с цената на причинената от него смърт. Когато Ерик я отмъкнал и се оженил за нея, писателят изобщо не се поколебал. Ерик трябвало да бъде убит.

Близо година преди това имал нужда от тихо, спокойно местенце, където да довърши романа си. Мисис Финк, моят селски ковач, му препоръчала Кесада. Тя била родом оттам, в Кесада живеел и синът й от предишен брак, Харви Уидън. Фицстивън поживял два месеца в Кесада и доста добре опознал Уидън. Сега, когато трябвало да бъде извършено още едно убийство, той се сетил, че Уидън би го извършил — за пари. Като чул от Колинсън, че търси тихо местенце, където жена му да си отпочине и да се съвземе, докато чакат да се гледа делото на Холдорнови, той препоръчал Кесада. Че било тихо, в това нямало съмнение — може би най-тихото градче в цяла Калифорния. След това Фицстивън предложил на Уидън хиляда долара за убийството на Ерик. Отначало Уидън отказал, но умът му не бил особено пъргав, а Фицстивън умеел да убеждава, така че сделката била сключена.

В четвъртък вечерта Уидън направил един опит, но не успял, а само уплашил Ерик и той ми пратил телеграма. Зърнал телеграмата в пощата и разбрал, че за да отърве кожата си, трябва да доведе започнатото дело докрай. Подкрепил се в петък вечерта с уиски, последвал Колинсън и го бутнал от скалата. Сетне пил още и пристигнал в Сан Франциско, убеден, че е голям смелчага. Обадил се на работодателя си и казал: „Готово — убих го. По-мъртъв от него няма да намериш. А сега си искам парите.“

Разговорите на Фицстивън минавали през телефонната централа на къщата и той не знаел дали телефонистката не е чула. Затова решил да не рискува. Престорил се, че не знае с кого разговаря и какво искат от него. Уидън от своя страна решил, че писателят си е наумил да го измами, и като знаел до какво всъщност се домогвал, решил да отмъкне момичето и да иска като откуп не първоначалните хиляда долара, а десет хиляди. Макар и пиян, умът му стигнал да замаскира почерка си, когато писал бележката на Фицстивън, да не я подпише и така да я формулира, че Фицстивън да не може да каже на полицията кой я е изпратил, без да обясни откъде му е известно това.

Положението на Фицстивън доста се напекло. Като получил бележката на Уидън, решил да си изиграе картите смело и да изпробва докрай късмета си, който до този момент не го бил подвел. Казва ми за обаждането по телефона и ми дава писмото. Това му позволява да се появи в Кесада и да има всички основания да бъде там. Пристигнал обаче доста по-рано — през нощта, преди да дойде при мен в хотела — и отишъл в къщата на полицейския началник да попита мисис Котън — за чиято връзка с Уидън знаел — къде да го намери. Уидън бил в къщата — криел се от началника на полицията. И понеже мисълта му не се отличавала с особена пъргавина — а Фицстивън умее да убеждава, когато иска — писателят му обяснил как безразсъдството му го било принудило да се престори, че не разбира за какво става дума по телефона. Сега Фицстивън имал чудесен план, който щял да позволи на Уидън безпрепятствено да си получи десетте хиляди, или поне успял да внуши това на съучастника си.

Уидън се върнал в скривалището. Фицстивън останал при мисис Котън. Горката жена знаела твърде много — което никак не му допадало, — така че била обречена. Единствения сигурен начин да затвори нечия уста бил, като убие човека — това го доказвал целият му опит. А примерът с Легет го бил научил, че ако жертвата остави след себе си писмо, в което приемливо — ако не съвсем правдиво — се изясняват някои тайнствени моменти, то положението му би било още по-розово. Мисис Котън се усъмнила в намеренията му и отказала да му помогне да ги изпълни. Най-сетне приела да напише под диктовка изявлението, но чак на разсъмване. Описанието, което даде на начина, по който я убедил да остави след себе си писмо, не беше никак приятно, но важното било, че най-после разполагал с него, удушил я и едва свършил тази работа, когато мъжът й се върнал у дома след гонитбата, продължила цяла нощ. Фицстивън избягал през задната врата — свидетелите, които го видели да излиза от къщата, отишли да съобщят едва след като снимката му във вестниците освежила паметта им — и дошъл при мен и Върнън в хотела. Заедно с нас отива в скривалището на Уидън под Дъл Поинт. Тъй като си познавал човека, знаел и каква ще е реакцията на не особено интелигентния Уидън на това второ предателство. Знаел също така, че нито Котън, нито Фийни ще съжаляват ужасно, ако му теглят куршума. Затова решил, че ще се остави в ръцете на късмета си и на онова, което комарджиите наричат шанс. Ако номерът не минел, намерението му било да се препъне на слизане от лодката и да застреля уж без да иска Уидън (помнел как хитро се бил отървал от мисис Легет). Може би щели да го държат виновен за това или дори да го заподозрат, но едва ли е щяло да се стигне до съд и присъда. Късметът отново издържал на изпитанието. Като видя Фицстивън с нас, Уидън пламна от яд, опита се да го застреля и бе повален на място от Котън.

Това бе историята, с която този умопобъркан, убеден, че е напълно нормален, се опита да докаже невменяемостта си и успя. Останалите, обвинения срещу него бяха отменени. Изпратиха го в щатската лудница в град Нейпа. Година по-късно го пуснаха. Едва ли управата на лудницата бе преценила, че се е излекувал — просто го имаха за прекалено осакатен, за да представлява някаква опасност. Доколкото разбрах, Арония Холдорн го взела със себе на някакъв тихоокеански остров. В съда тя беше една от свидетелките на защитата, но нея самата не съдиха. Опитът на мъжа й и Фицстивън да я убият й свърши полезна работа — премахна я от списъка на обвиняемите. А мисис Финк така и не открихме.

Том Финк получи присъда от пет години, които да излежи в „Сан Куентин“, заради атентата срещу Фицстивън. Никой от тях не хвърляше вина върху другия, дори, напротив — опитваха се да замазват нещата, когато се явяваха свидетели. Финк заяви, че мотивът му бил отмъщение за смъртта на заварения си син, но никой не му повярва. Всъщност е искал да сложи край на дейността на Фицстивън, преди писателят да прекали и да развали цялата работа. Когато го пуснали от затвора и разбрал, че го следят, в преследвача си видял повод за страх, но и за сигурно алиби. Онази нощ наистина надхитрил Мики, като се измъкнал през задния вход на хотела, за да си набави материали за бомбата. Новината, която ми донесе, трябвало да оправдае присъствието му в Кесада. Бомбата била съвсем малка, сложена в алуминиева сапунерка, увита в бяла хартия, и за двамата с Фицстивън не било никак трудно да я скрият от погледа ми, когато си я разменили по време на ръкуването. Фицстивън помислил, че Арония му изпраща нещо достатъчно важно, за да оправдае риска на самото изпращане. Не можел да откаже да я поеме, без да привлече вниманието ми и без да издаде познанството си с Финк. Скрил я от мен и я отворил, след като сме излезли — за да дойде на себе си чак в болницата. Том Финк си мислел, че е в безопасност, защото Мики можел да свидетелства, че не го е изпускал от поглед, откак бил излязъл от затвора, а аз бях очевидец на поведението му в хотела по време на експлозията.

Според Фицстивън разказът на Алис Легет за това как е била убита сестра й едва ли отговарял на истината. Той смятал, че убийството е било извършено от самата Алис, а след това е излъгала, за да навреди на Габриел. Всички взели думите й за чиста монета, дори и Габриел, макар че Фицстивън нямаше никакви доказателства в подкрепа на тази своя теория. По едно време се изкуших да телеграфирам на представителя на агенцията в Париж да се поразрови из онази история, но реших, че няма нужда. На никого не влизаше в работата освен на Габриел, а тя, изглежда, бе напълно доволна от досегашните разкрития. За нея вече се грижеха Колинсънови. Дойдоха да я вземат от Кесада веднага след като вестниците отпечатаха първите съобщения за вината на Фицстивън за убийството на Ерик. Колинсънови нямаше защо да си признават, че са я подозирали, и веднага след като Андрюс предаде пълномощното си и бе назначен негов приемник — Уолтър Фийлдинг, — те просто я поеха като най-близки нейни роднини.

Два месена на планина завършиха успешно лечението й и тя се върна в Сан Франциско нов човек. Разликата не беше само във външния й вид.

— Направо не мога да повярвам, че всичко това се е случило с мен — каза ми по време на обяда, който имах с нея и Лорънс Колинсън между сутрешното и следобедното заседание на съда. — Как смятате, дали съм била толкова безчувствена, защото прекалено много ми се бе струпало?

— Не. Не забравяй, че почти през цялото време беше под въздействието на морфина. Той те спаси от най-лошото. Може да се каже, че имаше късмет в това отношение. Ако отсега нататък не се поддадеш на изкушението да започнеш пак, всичко станало ще ти се струва като смътен сън. Но ако пожелаеш да си възвърнеш спомена ясно и отчетливо, вземи морфин.

— Няма, няма, никога — обеща тя. — Дори и само за да не ви доставя удоволствието да изкарам повторно лечение. Той ужасно се забавляваше — обърна се към Лорънс Колинсън. — Ругаеше ме, подиграваше ми се, заплашваше ме с най-страшни неща, а накрая дори се опита да ме прелъсти. Така че, ако от време на време съм недодялана и груба, Лорънс, да знаеш, че вината е негова — въздействието му трудно може да се нарече облагородяващо.

Изглежда, доста се беше оправила.

Лорънс Колинсън се присъедини към смеха ни, но само от устата надолу. Имах чувството, че според него въздействието ми наистина трудно би могло да се нарече облагородяващо.