Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Експеримент в криминалния жанр

Аз не съм от онези автори, които поради сантименталност или суеверие се привързват към една машина и цял живот си служат само с нея. Работил съм с писателски компютри от всичките досегашни поколения и не се боя, че смяната на компютъра — както твърдят някои — означавала и смяна на стила, защото не мога и да приема, че собствен стил означава цял живот да се пише в едни жанрове, в една тоналност, с един и същи език. За мен самия би бил скучен такъв начин на писане. И все пак седя сега пред новия си компютър с доста смесени чувства, като се мъча да си внуша, че неувереността ми произтича от чисто техническите проблеми. На компютрите от предишните поколения заданията се даваха по клавиатурата на видеотерминала — новият компютър е говорещ. Следователно ръцете ми почти няма какво да правят, а са свикнали да се намесват тук и там, да коригират текста, който престоява известно време на екрана, преди да се отправи към печатащото устройство. Сега те държат само дебелото ръководство за работа с компютъра и осезаемо, пък и видимо се вълнуват.

Трябва да се признае на създателите му: новият компютър е красив, по-компактен е и заема по-малко място в кабинета ми. Така той осигурява на автора повече площ за разходки, докато му съчинява произведението. Според твърденията на проспекта той е свързан директно с Централната информационна банка, с Националната библиотека, а чрез тях и с основните научни хранилища по света. По този начин той освобождава и мозъка ти от бремето на необходимите за един писател знания — компютърът знае всичко заради теб. Освен това, пак според проспекта, игровият автомат, който извършва самото съчинение, съдържал в паметния си блок цялата световна литература. Тя му служела за сравняване и коректив, така че на практика той не можел да повтори нито една ситуация, тоест да съчини нещо не оригинално.

Това силно ме съмнява и намирисва на реклама, но не ме безпокои, защото имам по-друго мнение за нещата. Не в неповторимостта на един сюжет или една ситуация се съдържа истинската оригиналност — въпросът е какво ще изразиш чрез тях. По-банално нещо от любовния триъгълник в «Ана Каренина» едва ли има, пък и до днес го тачим като един от най-великите романи на света.

Всъщност — вече съм го осъзнал — най-много ме смущава, че ще трябва да разговарям с него. Наистина днешният човек е свикнал да разговаря с компютри: чрез тях си поръчва стоки от магазина за в къщи или резервира билети за самолети и театри. Но там се говори за прости неща, а тук сигурно ще ми се наложи да формулирам с думи и неизказуемото — творчеството си е творчество, колкото и да е напреднала техниката. Сигурно затова треперят и са така възбудени ръцете ми, сякаш искат да кажат: «А ние какво ще правим? През цялата история на човечеството сме участвували в създаването на всяко изкуство, а сега изведнъж — свободни сте, нямаме нужда от вас…» Да си призная, безпокоя се, че са прави. Но пък и съюзът на писателите, който ни призова да минем на новите компютри, може би има право.

Днешното общество, пишеше във възванието му към нас, не се отнася към таланта като към нещо ирационално, както е било някога, когато хората са се примирявали с неговата необяснимост и са изразявали това например с поговорката «Не се знае от коя трънка ще изскочи заекът», тоест талантът. Сега обществото настоява да знае винаги и точно от коя трънка какъв заек ще изскочи. Нещо повече: то се стреми да направи така, че от всяка трънка да изскача заек…

Под черта имаше обяснение какво е «трънка», защото при коренно променената днес природа това растение вече не се среща. То е било невисок храст, растящ на много бедна почва, с остри бодли-шипове и черно-сини, стипчиви на вкус плодчета, от които след консумация се е хващало запек. Защо народът е избрал тъкмо трънката с нейните шипове и мизерни плодове за място, от което изскача талантът, още не е обяснено научно, но очевидно и тук се крие една стара заблуда. Днес нещата показват тъкмо обратното. Всички имена на млади, пък и не толкова млади вече таланти, стоящи постоянно в центъра на вниманието на литературната ни критика, са произлезли, почти без изключения, от богато уредените домове на хора с високо обществено положение, което още веднъж убедително доказва, че по-добрите социални условия раждат по-лесно забележимите таланти — а не някакви си трънки. Естествено е тогава новите, по-усъвършенствувани компютри да дават и по-качествена продукция.

С това упование се мъча да потисна своята плахост пред него. Дизайнерите са оформили за фабрична марка около двете лещи-рецептори главата на бухал, така че те ме гледат като същински бухалски очи. В проспекта се обяснява, че бухалът в древността бил символ на мъдрост, символ и на литературата. Добре, но като се е втренчил един такъв бухал право в лицето ти, преставаш да се усещаш мъдър. Какво да му възложа за проба? Нещо по-непретенциозно трябва да е, та да проверя как работи, а и себе си да упражня в общуването си с него.

Посягам плахо към регистъра на жанровете и — аха да натисна клавиша с означението «къс разказ» — отмествам пръста си към следващия клавиш — «новела». По-добре се хонорува, а компютърът струва цяла камара пари; затова ни ги дадоха и на изплащане. Докоснатият клавиш се оцветява в нежнозелено. В зеленикавожълто, но малко неприятно ярко, са светнали и очите на бухала. Това показва, че компютърът е включен на прием. Те ме гледат сега сякаш с нетърпение и аз бързам да им кажа:

— Ще ми се да си направим един експеримент. Аз например никога досега не съм писал нещо криминално…

Сам поспрях, за да налучкам по-добър тон — този ми прозвуча като извинение, но и компютърът ме стресна с едно неочаквано прекъсване:

— Моля, оформете поръчката, както е посочено в ръководството.

Не прозвуча като заповед, а като напомняне, защото гласът му е алтов, необикновено мек — глас на грижовна майка, към която си привързан, или може би на тъмноока, страстно и тайно влюбена в шефа си секретарка. Добре е подбран гласът му, но аз самият още не знам дали ще обикна тази скрита секретарка и продължавам неволно да й се подмазвам с едни тънки и умилителни интонационни извивки:

— Знаете ли, силно е било желанието ми да напиша нещо криминално, пък и днешният читател е направо луд по криминалните книги, но са ме отблъсквали условностите на жанра и тая грубовата схема, при която винаги и непременно нещо се търси. Търси се престъпникът или пък жертвата, търсят се мотивите на престъплението, средствата, с които е извършено… май че толкоз!

— Кондицио сине ква нон — обажда се пак влюбеният секретарски глас. — Условие, без което не може. Основен закон в композицията на криминалния жанр.

Ядосвам се предпазливо, защото не знам дали тия бухалски очи не ме и виждат — можеше да не ми го казва на латински! Иска да покаже колко много знае ли? В края на краищата за една криминална новела не е нужно да знаеш латински.

— В проспекта те хвалят — казвам аз малко по-твърдо, — че съчиняваш само оригинални неща. Много съм любопитен какво ще съчиниш, ако, да речем, всичко онова, което се е търсило досега в другите криминални произведения, още от самото начало вече е известно. Хайде да приемем, че престъпникът е познат, знае се дори как се казва и къде се намира, да приемем, че и жертвата е известна, че са известни мотивите на престъплението, кога и с какво е извършено то, изобщо всичко е известно. Можеш ли да съчиниш тогава нещо криминално?

Съзнавам, че това си е чисто заяждане. Подравни ме одеве тая му прекалено блага назидателност, но пък и нали ще проучвам възможностите му — с банални поръчки не ще открия дали действително е по-способен от предишния ми компютър.

— Не мога да отговоря предварително, докато автоматът за съчиняване не е получил всички условия. Подайте ги съгласно ръководството — отвръща компютърът и ми е много трудно да си представя една хубава секретарка с такива бухалски очи.

— Добре — запалвам се аз от собственото си заядливо хрумване. Схемата на заданията лежи отворена пред мен, но не е нужно да поглеждам в нея, защото цяла нощ съм я изучавал. — Първо, да има убийство. И в днешния век читателят си е останал неизменно кръвожаден, та винаги го предпочита пред разните изнудвания, отвличания, кражби или стопански престъпления. Второ, убиецът да е… да е… Искам да кажа, да не е човек, за когото това е естествено, да не е някой бандит например или нещо такова. Нека бъде издигнат обществено човек, дори да е известен учен или човек на изкуствата. Читателите много обичат да четат за такива. Трето, жертвата да е жена, това повече затрогва. Да има и любов, разбира се. Кръв и сперма — такъв е хранителният разтвор на цялото изкуство още от Омир насам. Но нека убийството да не е резултат на ревност, прекалено е банално. Пето, ще ми се оръжието, с което е извършено, също да не е обикновено, тоест да е нещо, което никой и никога не е използувал като оръжие. Но, както казах, тези неща трябва да са предварително известни.

Чувствувах, че поставям на компютъра напълно абсурдна задача: криминално произведение, в което всичко предварително да е известно — за какъв дявол ще се пише тогава изобщо?, — и любопитно очаквах по какъв начин ще отблъсне поръчката. В ръководството дебело се подчертаваше, че компютърът отказва да работи, ако му се подаде нелогично и недостатъчно мотивирано задание. Но той ме подкани кратко с вълнуващия си алтов глас:

— Идея? Тема? Сюжет?

— Слушай — не бях сигурен какво да добавя — «ма» или «бе», защото тоя женски глас още ме объркваше. — За какво ще са харча парите по тебе, щом искаш всичко ти съчиня? Какви ти идеи и теми в криминалния жанр? То е все едно и също. Борба на доброто със злото, победа на доброто и така нататък. Е, ако може, бутни и малко социална критика, това сега е модерно в жанра!

Бухалските очи ме гледаха с кротка настоятелност и аз отстъпих мъничко от абсурдните си изисквания, неволно нагазих в традицията.

— Нека инспекторът да има там някакво свое хоби. От Шерлок Холмс и отец Браун, та до Авакум Захов всички са с разни чудати хобита. Да има и един по-млад от него, хапльо някой, за назидание на младите читатели, но да не ми пробуташ някой доктор Уотсън! А, да! Действието да се развива в чужбина! Кой знае защо, читателят винаги вярва повече, ако нещата са станали някъде другаде, не у нас. Пък и сигурно е прав. Какво интересно престъпление може да се извърши в една кротка държавица като нашата. Още нещо да искаш от мен?

— Ако вие желаете да дообогатите условията си, моля! — рече мистично невидимата секретарка.

— Карай — рекох нехайно, да заглуша чувството си за вина, че проверявам компютъра по такъв идиотски начин. — Ужасно съм любопитен какво може да се търси, щом всичко предварително е известно.

Бухалските очи обаче светеха вече в нежнорозово като у белите зайчета — знак, че компютърът не приема повече информация отвън, а печатащото устройство зумтеше тихичко, но с непривична за слуха ми скорост. Ако и така добре съчиняваше, както бързо съчиняваше, щеше наистина да си заслужава парите. Горкият Джек Лондон, който се е хвалел, че пише по четири хиляди думи на ден! Как ли са се мъчили някогашните ни колеги!…

Само след половин час в кошчето под печатащото устройство се изхлузи и последната страница. Очите на бухала ме загледаха с нежнозеленикава надежда — сякаш млад автор очакваше похвала от някой класик.

— Я да видим сега какво се е получило! — рекох им малко с недоверие и малко надменно, а всъщност се вълнувах и бях нетърпелив, както всеки обикновен читател, когато с напрежение очаква да се разкрие най-после кой е убиецът.

Трескаво подредих страниците и зачетох:

— Ало, полицията ли е?

— Полицията — отвръща с дистанциращо равнодушие дежурният.

(Ама че начало! С телефон! Що не се гръмне тоя компютър, дето уж съчинявал само неповторими ситуации! Нейсе, все някак трябва да се започне. Да видим по-нататък!)

— Кой там при вас се занимава с убийствата?

Гласът е властен, припрян, но въпросът е на неосведомен човек и това раздразва дежурния.

— Има си отдел.

— Свържете ме с началника!

— За какво ви е?

— Ще го кажа на него.

— Ако се касае за престъпление, трябва на мен да го съобщите.

— За това се касае, но с него искам да говоря.

При това положение дежурният е почти в правото си да отвърне:

— Няма го. И заместника му го няма.

Обаждащият се, като всеки лаик, е доверчив.

— Добре, запишете тогава и му докладвайте. Аз съм професор Пауел, Жискар Пауел. Улица «Занзибар» 23. Току-що убих жена си. Беше точно девет часът и трийсет и две минути. Искам да се предам доброволно…

— Че елате и се предайте! — прекъсва го дежурният, спрял да записва.

— Имам още малко своя работа, но вие изпратете хора след час-два. Дотогава ще я свърша. Запишете времето на обаждането ми, държа следствието да знае, че веднага съм се предал. Сега по моя часовник е девет часът и трийсет и шест минути. Записахте ли?

— Добре, добре — изръмжа дежурният, защото сега пък звъни съседният телефон, а вторият дежурен е отишъл от половин час за кока-кола. И посягайки към другата слушалка, си мисли, че тоя свят не само с престъпници се е препълнил вече, но и с всякакви идиоти.

За негово оправдание трябва да поясним, че в полицията наистина често се обаждаха разни психопати, които клеветяха или съседите си, или себе си за неизвършени престъпления. Ето защо той се сети за професора чак на обед, когато срещна началника на отдел «Убийства» в служебния стол-ресторант. Началникът не познаваше такъв професор и сержантът се учуди: «Мислех, че е ваш познат, защото взе да си прави шеги, като му казах, че ви няма.»

Началникът оглеждаше с интерес ниско подстригания череп на сержанта. Освен прочут криминалист, той беше любител-палеонтолог и такъв череп би обогатил добре колекцията му от кости на питекантропи, но за съжаление въглеродният метод веднага щеше да разкрие, че не е праисторически. През това време «черепът» му разказа шегата на професора.

— Не го познавам — повтори началникът, палейки следобедната си лула. — Но ако се обади пак, свържете ме.

Професорът позвъни точно в 13,30 часа. Началникът тъкмо пиеше кафето си и прелистваше една книга за разкопките в Централна Африка, а професорът започна направо кавгаджийски:

— Ама защо не пращате хората да ме арестуват, господин началник? Не ви ли докладваха?

— Слушайте, господине… — кимна началникът.

— Пауел. Жискар Пауел.

— Палеонтологът ли? — сепна се началникът. — Известният палеонтолог? — И бурно се възрадва, щом чу потвърждението. — Ей, знаете ли откога търся да се запозная с вас! Четох за вашата експедиция в Нова Гвинея…

— Друг път, господин началник. Нека свършим сега моята работа!

— На вашите услуги съм, господин професоре!

Професор Пауел повтори съобщението, което бе направил на дежурния.

— Хъм. Така значи… — измънка началникът. — Знаете ли какво, господин професоре, в момента има при мен хора, аз ще ви се обадя след десетина минути. Нали сте в къщи?

Минутите му потрябваха, разбира се, за да поиска нужната справка и да преглътне неприятната изненада, че ще трябва да се срещне с известния палеонтолог служебно. И в двата случая го губеше като мечтан събеседник; ако беше истина, професорът щеше да иде в затвора, ако беше откачил — в лудницата. Оставаше минималната надеждица, че може да е шега на друг човек, но и тя изчезна, щом извъртя дадения му номер на телефона. Обади се същият делови и авторитетен глас: «Слуша Пауел.»

— Значи вие, господин професоре, сте убили жена си? И как я убихте?

— Всъщност не исках много силно да я убивам…

— Как много силно?

— Да я ударя, исках да кажа.

— С какво я ударихте?

— Ама вие по телефона ли ще водите следствието? — каза раздразнено професорът.

Началникът забрави за миг с кого разговаряше, сряза го:

— С какво я ударихте, ви питам?

— С кокал от динозавър.

— С кокал от динозавър! — викна инспекторът, който нямаше в колекцията си нищо динозавърско. — От какъв динозавър?

— Игуанодон.

— Игуанодон — въздъхна завистливо инспекторът. — Ех, игуанодон! И какво стана?

— Пречеше ми да работя, ядосах се и…

— Исках да кажа, не се ли счупи?

— Кокалът е здрав, но жена ми…

— Къде е сега тя?

— На дивана.

— Викахте ли лекар?

— И аз мога да позная жив ли е някой или не. Пък вие нали ще пратите?

Началникът изпъшка:

— Защо я убихте бе, човек?

— Господин началник, нямам сега какво друго да ви казвам. Пък ми трябват и още десетина минути да изчета едни коректури.

— Искам да кажа, защо точно сега бе, господин професоре! Знаете ли колко работа си имаме! Добре, свършете си там коректурите, ще се чуем пак!

Той затвори телефона и си рече с примирението на дългогодишния криминалист: Ама че идиотщина! Порядъчен човек, полезен за науката и изведнъж… убиец! То жената винаги може да те накара и цял динозавър да хвърлиш по нея, ама на, улучил я! Игуанодон! Интересно, какъв ли е кокалът? Ще трябва да се приложи към делото, корпус деликти, но да заровиш такава ценност в архивите!… Това е, имат си хората всякакви кокали и правят с тях каквото си щат!…

Той позвъни на заместника си, да се посъветва с него, но никой не му отговори. Натисна копчето на звънеца и подвикна на подалия глава полицай:

— Да дойде инспектор Макеба!

— Току-що излезе. След три часа щял да се върне.

Началникът погледна часовника си, а школуваният му мозък бързо пресметна: на тенис е отишъл, един час отиване и връщане до игрището, половин час поливане на резултата…

— Инспектор Кригел!

— Забравихте ли, господин началник, той е на курсове за квалификация.

— Санчос… Не, остави го Санчос!

Санчос беше китарист-певец и се готвеше за вътрешноведомствените състезания по художествена самодейност.

— Доведи ми някого, който да поеме един съвсем лек случай.

Полицаят се върна след половин час и докладва, че не е намерил никого. Единствения, когото срещнал, бил помощник-следователя Дьо Паскал, но той отивал в библиотеката — нали пише сега дисертация. Били сте го освободили за тази седмица, господин началник. Пък двамата стажанти са на опашка за книги. Пуснали са роман от Агата Кристи, ще го купят за кръжока по самообразование…

(На това място не можах да не възкликна, сякаш бяха ме надхитрили: Ето какво си измислил да се търси, дяволе — кой да го арестува! А не се ли запита дали ще се зарадва полицията, ако такъв разказ излезе на бял свят? Добре че действието все пак се развива в неопределена държава!)

— Добре, прати ми там който пръв ти се мерне пред очите!

Проклета история, да не може да се намери човек за половин час работа! Но като стискат в министерството щатните бройки, така ще бъде. Пък не му се щеше сам да отиде, макар името на професора и утрешният шум във вестниците да го съблазняваха. Щеше да се разстрои; не убийството — на убити бе се нагледал, срещата с професора щеше да го разстрои. А тъкмо днес трябваше да е в добро настроение… И за да се успокои, той отново заразглежда снимките на черепите и челюстите, изровени в Централна Америка.

След около два часа професорът позвъни отново.

— Що не идват хората ви? Ще ми дойде друг акъл в главата, господин началник, после ще има да ме търсите! И без това заради тая моя жена не успях да свърша една важна тема. Но вината ще бъде ваша, така да знаете, вие ще сте ме принудили да бягам.

— Ще ви дадем възможност да я напишете в затвора — утеши го началникът. — Аз ще се погрижа.

Поприказваха си още малко по темата и началникът го увери, че щом намери хора, веднага ще му изпрати. Всички екипи са заети, нали знаете — голям град, престъпността непрекъснато нараства, а кадрите не достигат. Позволи си и една шега: Ако така я караме, престъпниците ще трябва да минат на самообслужване.

Макеба не се върна в определеното време, изглежда поливането на резултата бе се удължило, но към шестнайсет часа при него влезе инспекторът втори ранг Жьоне. Зае някаква филмова самоуверена поза, доколкото това изобщо се удаваше на развлечената му фигура, и издъвка заедно с бялата гума в устата си:

— Търсили сте ме, шефе.

Точно него най-малко би желал да види сега затова началникът му стисна сърдечно ръката, покани го да седне, предложи му кафе. После се осведоми как върви разследването на убийството в хотел «Астория», няма ли нужда от помощ. Тази наглед проста история Жьоне разплиташе вече трети месец, но все вадеше гнили нишки, които веднага се късаха. Жьоне дъвчеше меланхолично дъвката си и меланхолично го увери, че този път вече наистина е попаднал на вярна следа и скоро щял да му докара убиеца. Това той казваше на всеки рапорт, но началникът пак не се разсърди и щеше да го пусне да си върви, когато телефонът тревожно зазвъня. Някой се провикна драматично в ухото му:

— Почва да мирише!

— Кое?

— Жена ми! В тая жега!

— Жена ви ли? Ааа, жена ви! Да, вярно. Готово, господин професоре, след петнайсет минути хората са при вас. Напръскайте я с одеколон, нали имате?

— Не знам, тя жена ми сигурно, но аз… аз не употребявам. С афтър шейв[1] може ли? — попитаха го отвъд, както може да пита един съвсем неу̀правен в житейските дела професор по палеонтология.

— Може, може — увери го сконфузеният началник и веднага се обърна към Жьоне, чиято физиономия бе станала още по-меланхолична от неприятната догадка, че го очаква работа. — Много ви моля, Жьоне! Намерете лекар и фотограф, друго не е нужно. Съвестно ми е да ви натоварвам с още задачи, но ще се реванширам. Нали чухте, почнала била да мирише! Това си го е внушил, разбира се, така скоро никой не се вмирисва, но бърза човекът, не бива да го оставяме да чака, не е случаен човек. Може би сте чували — професор Пауел…

Жьоне се надигна лениво, както в детективските филми, навън обаче погледна часовника си и се отърси от детективското достолепие. Преди три месеца бе открил, че жена му в някои дни по това време изчезваше от къщи за два-три часа. Оправдаваше се с разни лели, с покупки, със зъболекари. Тъкмо това бе и подозрителното: поводите различни, а часът все един и същ. Няколко пъти бе я проследявал, но тя винаги влизаше най-напред в близкия универсален магазин — все едно дали казваше после, че е била при леля си или при зъболекаря — донасяше и някоя дреболия оттам, а в тоя пететажен магазин и Мегре да си, и Поаро да си, и Шерлок Холмс да си, и тримата заедно да се съберат, пак ще я загубят. И докато палеше трескаво служебната кола — този път една датсун, защото внимаваше колите да са различни, — Жьоне едва ли не завиждаше на Пауел: Лесно му е на професора, свършил си работата и спокойно си чака правосъдието, поне му е олекнало на душата… Е, ще почака още малко!

Пътьом нахлузи на носа си тъмни очила, залепи под него буен мустак, тури на главата си тарикатско каскетче и физиономията му загуби окончателно филмовата си меланхолия, стана предприемчиво свирепа. Навлезе в улицата, където живееше, точно когато от тротоара пред дома му се откъсна познатият фолксваген. Странно, защо жена му този път вземаше колата? Жена на криминалист е, би трябвало да знае, че с кола по-трудно ще се скрие в навалицата.

Не му се наложи дори да намалява скоростта, направо я последва, видя, че тя не се обръща да види следи ли я някой.

— Ще я убия — закани й се той въпреки това. — Този път ще я убия. Или най-малкото ще й смачкам нахалната муцуна!

Фолксвагенът ловко се промъкваше из задръстените по това време улици. Жена му беше добър шофьор, но Жьоне все пак бе учителят й, така че не я изпусна и при най-неочакваните й смени на посоката. Тя навлезе в квартала край гарата и с възхитителна ловкост се вмъкна в една пролука между паркираните коли пред някакво невзрачно бистро. Остави колата да стърчи със задницата навън и тичешком се скри в бистрото.

Тоя ден на Жьоне наистина му вървеше. Там, където бе спрял по неволя, се оказа и местенце за паркиране, та можеше удовлетворено да си каже: «Значи тука е лелята, тука е зъболекарят!» И вече спокойно пъхна нова дъвка в устата си. Налагаше се да почака малко, да не би «лелята» случайно да не е дошла. След това щеше да влезе и: «О, каква приятна изненада? Няма ли да ме представиш на господин леля си?…» Но ето че жена му се появи с пакет в ръце. По формата можеше да е торта или нещо друго за ядене, защото какво друго ще купиш в подобно бистро? Дали все пак не отиваше при леля си?

Разочарованието му трая секунди. Тя не се върна при колата. Този път много внимателно огледа цялата улица, прекоси я и бързо се шмугна във входа на отсрещната сграда. Така при леля наистина не се влизаше, не се влизаше така и при зъболекар, но Жьоне все още носеше в себе си едно мъчително колебание до мига, когато с нехайна походка мина по съответния тротоар, край съответния вход. Доста мизерна табелка обозначаваше сградата като хотел. И съвсем недвусмислено това бе от ония евтини крайгарови хотели, където стаите може да се заплащат и на час, все едно към коя половина от денонощието се числи този час. Жьоне се върна по отсрещния тротоар и влезе в бистрото, от чиято витрина пряко се наблюдаваше входът на хотела. Намери си място, поръча халба бира и върна дъвката от устата си в шарената й книжка. След което с нетрепваща ръка запали цигара. Защото главното качество на всеки добър криминалист си оставаше търпението.

Три часа по-късно пред бистрото стана малко автопроизшествие, но понеже беше в часа «пик», то задръсти цялата улица, озвучи я с ругатни и клаксони. Инспекторът втори ранг съзнаваше, че прави грешка, като напуска наблюдателния си пост, но се обезпокои за фолксвагена си, който жена му бе паркирала така небрежно, че всеки миг някой нетърпеливец можеше да смачка задницата му.

Нищо и никаква работа: един ситроен бе счупил левия стоп на един форд-гранада, но фордът вдигаше врява на възбог. Ситроенът — висок, побелял, с вдъхваща доверие осанка — се оправдаваше нервно:

— Разберете, в такова състояние съм… Не знам къде съм дянал тази застрахователна книжка. Ето ви визитната картичка на моя адвокат и ме пуснете, че бързам…

Фордът обаче настояваше да чакат полицията. Жьоне реши да действува, за да освободи улицата от задръстването и да спаси семейната кола. Като следеше с едно око входа на хотела, а с другото фолксвагена (добрият криминалист трябва да умее и това!), той надникна в отворения прозорец на ситроена. Лъхна го силно предозираният аромат на познатия лосион за след бръснене «Мен клъб» — една смесица от миризмата на сено и потна мъжка мишница. Той зърна през тъмните си очила силуета на жена по пенюар, излегнала се в малко неестествена поза на задната седалка.

— Слушайте — викна Жьоне. — Що се формализирате за такава дреболия? Вземете визитната картичка и толкоз!

— Я не се бъркайте където не ви е работа! — озъби му се фордът и Жьоне се видя принуден да се легитимира.

— Не виждате ли, че човекът кара болна жена? Изчезвайте, докато не съм ви подвел за умишлено разстройване на движението!

Фордът грабна визитната картичка от ръката на ситроена и побърза да потегли.

— Болна ли е или нещо… — попита Жьоне, гледайки вече само към задницата на фолксвагена, защото сега щеше да настъпи най-опасният момент — отприщването на пороя от коли.

— Мъртва е — отвърна ситроенът.

— Мъртва ли? Къде я карате?

Попита го и в същия миг изтръпна от досада. Що му трябваше да се легитимира! Явно тук имаше нещо нередно, защото мястото на един мъртвец е или на гробището, или в моргата.

— В полицията — отговори ситроенът. — И ви моля…

— Че за какво й е на полицията вашата мъртва — прекъсна го с филмова ирония Жьоне, опитвайки да се измъкне. — Хайде, освобождавайте улицата!

— Убита е, аз я убих, господин инспекторе. И ви моля да ми помогнете сега…

Жьоне изруга полугласно, но и сам не се чу сред новата пукотевица на мотори и клаксони. Надвика я:

— Пауел ли сте? Професорът? Защо не си останахте в къщи, както ви наредихме? Бягате, а? Искате да я скриете някъде и да избягате…

— Я не ми дръжте такъв тон! — викна и професорът. — Ще се оплача от вас. На министъра ще се оплача!

— Ти ли бе? Убиец! Ще се оплакваш! Мислиш, че не мога сега да те арестувам ли?

Очевидно забравил, че бе тръгнал именно за да го арестуват, професорът се заяде:

— Не можеш. Нямаш заповед.

Това, разбира се, не пречеше на Жьоне да го арестува, но бедата бе другаде: сега вече наистина трябваше да изостави и жена си, и фолксвагена, а не биваше, точно сега не биваше! Той се огледа, за да съобрази какво още можеше да се направи и съзря началника на отдел «Убийства» да се промъква през навалицата пред бистрото. Извади белезниците от джоба си и светкавично захапа с тях едната китка на професора.

Началникът бе наблюдавал иззад пердето на една от хотелските стаи задръстването на улицата, докато госпожа Жьоне прибираше остатъците от закуската. Моментът беше особено изгоден да се измъкнат безопасно, но се налагаше тя да остане още малко, докато освободят колата й. А той бързаше, нетърпелив да се срещне сега с известния палеонтолог, който трябваше да го очаква вече в предварителния арест. Навън обаче инстинктът му на криминалист също го отведе към мястото на произшествието, за да помогне в по-скорошното му ликвидиране.

— Какво става тук?

— Арестувах го, шефе, току-що. Опита се да избяга.

— А, Жьоне!… — възкликна началникът и мислено наруга инстинкта си, който не бе познал дегизирания му подчинен.

— Да не сте вие началникът на…

— Приятно ми е да се запознаем, господин професоре. — Той му протегна ръка и видя белезниците. — Жьоне, Жьоне, бива ли така да се отнасяте с професор Пауел? Нали ви предупредих кой е той!

Жьоне заотключва белезниците, като припряно обясняваше как не успял да намери свободни лекар и фотограф; лекарят се е запилял някъде, може и на плаж да е отишъл в тая жега, фотографът пък готвел самостоятелна изложба, всеки си намерил някаква работа, господин началник ако не сме ние с вас… та затова отишъл сам пред дома на Пауел да ги дочака, защото се боял професорът да не направи нещо. И опасенията му се оправдали. Професорът изнесъл жервата, натоварил я в колата си и потеглил. Той, Жьоне, потеглил подире му, да види къде ще я кара…

— В полицията, къде другаде — изръмжа професорът, масажирайки прищипнатата си китка. — Цял ден ви чакам да пратите хора!

— Професоре, професоре — тъжно поклати глава началникът. — Нали ви помолих за малко търпение? Сядайте, аз ще карам.

И той въздъхна. Налагаше се да се върне към досадния делник на криминалиста — да издирва, да анализира, да разгадава. Защо например на Жьоне му е потрябвало да се маскирва, когато професорът не го познава? И какво правеше по това време тъкмо пред хотела?… Налагаше се да търси изход от положението. Случаят беше толкова прост, а сега ставаше сложен. Жьоне положително щеше да лъже и пред следствието, че професорът се е опитвал да избяга, професорът щеше да доказва с педантично записваните часове на обажданията си, че е загубил търпение да ги чака, прокурорът ще пита толкова ли е било трудно да намерят човек, който да го арестува навреме…

— Браво, Жьоне — рече той като за начало. — Добре я свършихте! Мисля, че е време вече да ви представя за повишение в първи ранг. Вземете колата си и ни следвайте!

Лицето на инспектора бързо налучка оная мъжествена меланхолия, с която филмовите му колеги посрещаха и най-потресаващата вест. Затова, тичайки назад към датсуна, той успя да хвърли един вече почти равнодушен поглед на своя стар фолксваген. Повишението му позволяваше да си купи кола от по-висока класа.

— На какво мирише така? — намръщи се началникът, сядайки зад волана на ситроена.

— На афтър шейв — отвърна професорът. — Нали казахте, че можело…

— Може. В нашата практика, господин професоре, всичко става. А кокалът?

— Какъв кокал?

— От игуанодона. Той е веществено доказателство.

— В къщи е. Трябваше ли…

— Не се безпокойте, господин професоре, аз лично ще го взема на съхранение. Не се безпокойте за него — увери го началникът на отдел «Убийства» и потегли.

Ей богу, не знаех какво да мисля — твърде странно съчинение! Разбира се, виновният съм си аз — като му давам такива абсурдни поръчения! Кой беше казал, че жанрът си отмъщава, когато нарушаваш законите му? Ето ти и отмъщението! Силно се съмнявам, че съвременният любител на криминалното четиво ще приеме такава новела, но както и да е, нали само проверявам възможностите на компютъра!

Нежнозелената надежда на бухалските очи продължаваше да свети насреща ми. Бях забравил да го изключа, докато четях първото му произведение, и съвсем нелепо се почувствувах виновен, защото един такъв компютър не прегрява лесно, как иначе ще съчинява романи и трилогии, и тетралогии. Рекох му:

— Благодаря.

Нищо повече! Няма да почна да го хваля я, машина е! А пред машина да лицемериш е смешно. Един електронен мозък, убеден съм, никога не ще има нужда от лицемерието ни, защото и никога не ще достигне съвършенството на човешки ум. Очите му обаче ме смущаваха. Те май останаха недоволни и се взираха сега направо в душата ми и сякаш се питаха какво друго могат да измъкнат оттам. Казах плахо:

— Да опитаме още нещичко, а? — Той мълчеше в очакване. — Нещо по-друго тоя път. Какво да бъде… — Погледът ми шареше по оная част на регистъра, където лежеха кратките форми. Вече ме гонеше нетърпението. — Какво ще кажеш за една приказка? — рекох му, зърнал клавиша с надпис «приказки».

Топлият женски глас не се обаждаше. В подобни случаи една истинска секретарка би окуражила работодателя си било с дума, било с милувка.

— Защо мълчиш? — запитах аз и насмалко да добавя едно «бе говедо»?

— Моля, оформете заданието, както е посочено в ръководството.

Аха, поядосах се аз, нямаш настроение за свободен разговор или програмата ти е такава? Бъбреше ми се, както винаги, когато в главата ми е мътно. Пък и гласът му предразполагаше към бъбрене. Под такъв глас обикновено си представях една пухкава и мургава гушка, а представиш ли си нещо такова, ръката ти ще посегне и към клавиша с повече нежност. Натиснах на «приказки», клавишът се оцвети в зелено.

— Какво да ти кажа за приказките — рекох аз на бухала. — Щом имаш специален клавиш, би трябвало да знаеш какво представляват. Щото аз никак не знам. Много приказки са изписани за приказките — че в тях били заложени прасхемите на мисленето и нравите ни, и архитиповете на човечеството, и какво ли не още, и може всичко това да е вярно, но нека някой да ми обясни що-годе разумно защо например третата царска дъщеря винаги е най-красивата, защо третият брат, и то глупавият, винаги оправя накрая нещата? Защо не вторият или четвъртият например? Защо змеят е с три глави, а дори и на свети Петър са му били нужни три пъти, за да се отрече от своя бог, макар главата му да е само една? Голяма магия е това приказката, пълна е с такива магии и аз съм много любопитен какво ще съчиниш…

— Идея, тема, сюжет — подканва ме невидимата секретарка, сякаш не е ясно от цялото ми държание, че в мозъка ми няма ни тема, ни идея, ни сюжет, а само едната гола и от детството още предана обич към приказката. И не само обич, а и един страхотен респект пред нейните непреходни хубост и мъдрост, и не на последно място — мъката, че за мен като автор те са си останали непостижими.

Наистина няма смисъл да се дразня от компютъра си — аз мога и до утре така да си плещя каквото ми скимне в своята безпомощност, защото не съм от ония автори, дето приказката им е до колене и газят из нея с калните си ботуши. За приказката трябват чистота и доверие в красотата, макар че тя, красотата, все още дори не се е и наканила да почне да спасява света, както някога се е надявал колегата Достоевски. Приказките можеш да обичаш и от отчаяние, но с отчаяние приказки не се пишат.

Идея, тема, сюжет… В главата ми са толкова живи и така нагъсто сраснали приказките от моето детство, че просто няма къде да се пръкне някоя друга сред тая прелестна джунгла. Доброто и злото, казвам тъжно на компютъра или по-скоро на себе си, те все се борят, все се побеждават, все си режат главите, все им поникват нови и така май ще си бъде во веки веков. В приказките! Щото в живота май не е съвсем така, мили мой или мила моя, как в края на краищата да ти викам? В тая чудата приказка, наречена живот, това добро и това зло си живеят бая задружно, или казано по-философски: в един кога разумен, кога не толкова разумен компромис. И ако рече човек да пише приказка за живота, май ще излезе нещо доста по-различно.

Все пак нека не ги объркваме — змеят си е змей и е неизменно лошият, Иван Глупака пък е умният и добрият, а битките все за съкровища и жени се водят. На си мисля друго: защо народът признава диалектиката глупакът да се окаже мъдър, а образът на чудовището е неизменен? Нали когато някой е с повече глави, не е възможно поне една от тях да не стане предател?

Аз съм жалостив човек и, право, да си кажа, като дете винаги ми е ставало мъчно за змея, когато му отсичаха главите, макар, разбира се да съм си оставал на страната на героя. А сега вече съм убеден, че на змея в никакъв случай не му е по-леко с тия три глави, отколкото на Иван Глупака с едната, па колкото и мъдра да е тя. Да, да, така си мисля аз — че на злото никак не му е лесно да излиза, въпреки многоглавието си, само срещу разноликия и хитър човек, и затова все гледа да се съюзява с доброто, та белким с дружни усилия се справят с това най-странно от всички странни същества на планетата. Ето такава една приказка ако ми напишеш, в която да не падат напразно толкова глави, сигурно ще ти бъда признателен. Как смяташ да я озаглавиш?

— Заглавието и последната редакция на произведението са право на този, който дава поръчката — отговаря ми компютърът.

О, радвам се аз, значи и той не ограничава свободата на твореца — защото отначало доста се шушукаха такива слухове по адрес на компютрите от новото поколение.

— Е — казвам му. — Дай тогава да сложим една може би смешно, може би парадоксално за някого заглавие, но за мен то ще се свърже с диалектическите ми възгледи за живота и с неугасналата ми още напълно способност да съчувствувам. Да я наречем

Приказка за доброто чудовище

Като видя чудовището, Иван си каза: Тая работа няма да стане така! Прихвана внимателно меча си, за да не издрънчи, и се скри в храстите да обмисли какво да предприеме.

Чудовището имаше три грозни глави с по един остър рог на всяка. При издишването от шестте му ноздри бликаха синкави пламъчета, сякаш целият му огромен търбух беше напълнен със спирт или пропан-бутан. Същинска газова печка с три котлона! — рече си Иван; той никога не губеше чувството си за хумор, когато беше добре скрит.

Зад гърба на чудовището зееше черната паст на пещерата, пълна с не по-малко плашещи тайни. По обед пристигна една каруца, която чудовището приветствува с нетърпеливо ръмжене. Дългобрадо джудже смъкна с пъшкане от нея заклана крава и едно зайче. Кравата просна пред дясната глава, зайчето хвърли пред средната, а на лявата глава каза:

— Твоят ред е утре — след което скочи в каруцата и изчезна.

Лявата глава се извърна, да не гледа как колежките й ядат, а пламъчетата в ноздрите й почервеняха. Двете глави свършиха бързо с обяда си и заклюмаха сънливо. Дясната клюмаше два пъти по-силно от средната, тя направо си спеше.

Сега е моментът, реши Иван, излезе от храстите и подвикна:

— Ей, ти, я ела малко насам!

— Какво искаш, човече? — вдигна се настръхнала гладната глава.

— Съкровищата — отвърна Иван и посочи към пещерата.

— Не може — отсече чудовището. — Върви си из пътя!

— Виж какво — каза Иван. — Аз все едно ще ги взема, ще те убия и ще ги взема…

— Ще ме убиеш ли? — разсъниха се и трите глави, а пламъчетата в шестте им ноздри весело заиграха е цветовете на дъгата. — Ти? Мен ще убиеш? Ха, ха, ха…

— Смей се, ти смей се, но аз съм третият брат! Не си ли чувал приказката? Третият брат винаги убива чудовището.

Главите се вдигнаха сепнато, изгледаха го с разширени очи, пламъчетата се затаиха в ноздрите.

— Наистина ли си третият брат?

Иван вдигна извинително рамене:

— Уви, третият съм! Но нека не правим като в приказките. Минаха тия времена. Глупаво е да се пролива кръв за чужда сметка. На ония еснафи им дай само някой да убива чудовища заради тях. Пък ти си всъщност едно добро чудовище.

— Какво, какво съм? — зинаха от изумление трите глави.

— Ами да, ти си едно много добро чудовище. Веднага те разбрах.

— Първо, не съм чудовище, а змей — пуснаха главите по едно-две плахи пламъчета. — И второ…

— Добре де, змей — все тая! Важното е, че си добър и ще се отместиш сега да взема съкровищата.

— Не съм добър — изпръхтя чудовището. — Хайде, махай се, да не стане като с братята ти!

— Ти май забрави, че съм третият — потупа Иван ножницата си. — Размисли малко, пък тогава решавай! Давам ти три минути да си помислиш, на глава по минута, после ще заиграе мечът.

Трите глави се изгледаха една друга изпитателно в очите. Дългите им шии бяха се извили като три гигантски въпросителни.

— Какво си въобразява тоя? — рече лявата на другите две. — Аз съм дори един много лош змей, няма по-лош от мене!

— Не пресилвай нещата! — възрази й дясната.

— Аз съм си аз — съвсем нормален змей! — рече средната глава.

— Лош съм! — викна по-високо първата и пусна няколко гневни пламъка.

— Стига ма — надвика я дясната. — Ядосана си, защото си гладна. Утре друга песен ще запееш.

— И ти ще запееш утре друга песен — озъби й се оная. — Утре аз ще ям кравата.

Средната глава се обади смутено:

— Странна работа, едната ми половина твърди, че съм добър, другата — че съм лош.

Но двете не я чуха, защо вече се караха. Наричаха се с думи, каквито Иван никога не би дръзнал да употребява — с действително чудовищни думи, и само тук-таме сред тях изплющяваше като камшик по някое «добър-лош, добър-лош!»

Иван разбра, че тая дискусия няма да свърши скоро, измъкна меча си и ревна:

— Я затъкни тия уста! Добър змей си и толкова! Но си глупав. Впрочем не се обиждай, те всички добряци са си и малко глупави. Ти ми кажи на мене за какво са ти тия съкровища! Понятие си нямаш от съкровища, а си седнал да ги пазиш! За кого ги пазиш? И от кого ги пазиш? Ха кажи де!

Трите глави се загърчиха в затруднение на дългите си люспести шии. После дясната изръмжа троснато:

— Хранят ме, затова ги пазя. А теб за какво са ти?

— Видях аз колко те хранят — каза Иван и спокойно си засвива цигара. — Но това е вече разговор. Знаех си, че ще се разберем. Слушай сега да ти обясня. Аз съм от ей оня град долу в равнината. Много сме бедни. Виж ме само какъв тютюн пуша! Земята е сушава, населението ни ще измре от глад. А с тия съкровища ще докараме вода за нивите си, ще построим фабрики, ще си направим болница и училище, ще заживеем човешки. Както виждаш, за добро дело съм дошъл.

— А аз? — попита чудовището.

— Ти ли? Твоята е лесна. Ще дойдеш с мен. Като забогатеем, така ще те храним, че ще се пръснеш от ядене. Никоя от главите ти няма да оставяме гладна. Но хайде, стига пазарлъци, че ме сърбят вече ръцете за работа. И не забравяй все пак: аз съм третият!

— Сигурен ли си, че си третият?

— Колко пъти ще ти го казвам — ядоса се Иван. — Толкова поне мога да броя.

Змеят вдигна чудовищната си лапа, почеса поред трите си глави, почвайки от лявата, след това се отмести от пещерата с тройна въздишка:

— Добре, но на твоя отговорност!

Иван запретна ръкави, изнесе от пещерата всички съкровища, натовари ги на широкия гръб на змея, качи се сам отгоре и го подкара към равнината.

Отначало хората се изпокриха с ужас, но щом разбраха каква е работата, в бедняшкия град настана голямо веселие. Иван обаче не го остави да трае повече от три дни и три нощи. Той се оказа мъдър и строг управник, разпредели разумно съкровищата и впрегна хората на труд. Докараха най-напред водата — цяла широка река. Построиха фабрики, училище, болница. Вдигнаха си богати къщи и заживяха щастливо. А в неделя се разхождаха из градския парк, където бяха устроили красив зоокът и весело се закачаха с доброто чудовище, което доволно се разполагаше из него. Децата най-много се радваха. Катереха се по дългите му шии, яздеха го, караха го да им пали огън.

Така минаха много, много години и нещата се промениха. Защото годините винаги променят нещата. Децата първи го забравиха. Омръзна им като всяка играчка. Само от време на време някой находчив палавник ще окачи на конец за роговете му по някоя бомбичка и щом чудовището кихнеше, бомбичките гръмваха от пламъците, та го стряскаха и опушваха очите му.

Зарязаха го и жените. До някое време те още се редяха сутрин на опашка да им пърли закланите кокошки и гъсти. Поднасяха на дълга маша птицата към него, змеят духваше леко и спиртните пламъци мигом я опърляха, а щастливата домакиня хукваше към къщи да я сготви. Всичко вървеше бързо и удобно, защото той обслужваше по три домакинства наведнъж. Но ето че новооткритият завод за бройлери забълва на пазаря идеално изчистени пилета и жените престанаха да идват.

Не се и разхождаха вече много-много из парка — телевизия гледаха, а мъжете започнаха открито да роптаят против него из кръчмите:

— За какво държим всъщност тоя звяр? Цяла кравеферма работи само за него! Не сме чак толкова богати, че да хрантутим разни чудовища. И тоя наш Иван… защо не го уби, както си му е редно, ами ни го натресе на главите? Изглежда, не случайно като малък са му викали Иван Глупака…

Но до престарелия вече Иван тяхното недоволство не достигаше. Те отдавна бяха го обявили за велик, а как ще кажеш на един велик човек, че си недоволен от него! Щом той умря обаче, новият управник, който бързаше час по-скоро и него да провъзгласят за велик, престана да праща крави на змея. Той откри няколко лавки в парка и нареди който иска да си храни змей, сам да си плаща удоволствието. Отначало това месо се продаваше все пак по-евтино, но после изравниха цената му с цената на другото месо, защото хората го купуваха уж за змея, пък си го ядяха сами.

Чудовището отслабна. Омекна и се сбръчка като надуваема играчка с повредена запушалка. Едва се държеше още на краката си, та беше повече от учудващо как много моми и невести продължаваха да твърдят в някои особени моменти, че ги любел змеят. Подобни показания естествено само още по-силно утежняваха положението му. По едно време той се довлече до централния площад и много месеци лежа там. Люлееше на три посоки трите си глави и жалостиво подвикваше на минувачите:

— Дайте, за бога, нещо да ям! Аз съм добрият змей, не ме ли помните? Аз съм доброто чудовище…

Научил за това, новият управник се почувствувал лично засегнат:

— В моя град — просяци? Такова нещо няма да търпя! Да се маха! — и заповяда да го прогонят извън града.

Хората облекчено си отдъхнаха, а площадът възвърна предишната си красота, след като от него изчезна гладният звяр. Градът заживя още по-весело и и вече съвсем безгрижно. Но щастието му не трая дълго.

През лятото реката изведнъж пресъхна. Настана такава суша, че всичко в полето и градините изгоря. Спряха водениците, спряха фабриките, защото нямаше електричество. Настъпи ужасен глад…

И тогава се чу, че някакво страшно чудовище, някакъв триглав змей изпивал водата при самите й извори.

Управникът веднага разгласи, че ще даде дъщеря си за жена на оня юнак, който убие змея, но в града или не се намираха вече юнаци, или пък не държаха да се сродяват с управника.

Извън града обаче, край пресъхналата река, в една бедняшка хижа живееше преселник с тримата си сина.

— Е, тате, ще трябва да вървя — вдигна се една вечер от празната трапеза най-големият син, въпреки че не знаеше нищо за обещанието на градския управник.

— Недей, бате — заплака най-малкият му брат. — Не си ли чел приказката? На, виж! — и му подаде книжката, която четеше, за да залъже глада си.

Най-големият брат въздъхна:

— Чел съм я, Иванчо но няма как — малък си още!

И запрепасва меча си…

Прочетох я два пъти. Приказката си е, по всички правила на приказката — макар просмукана от доста горчивина. Дали не са ми пробутали компютър-мизантроп? Не, това е невъзможно — никой няма да създаде човекомразещ компютър! Той е само разумен скептик и съвсем не затваря вратата пред надеждата: Ето, ясно и определено посочва, че винаги и навсякъде ще се раждат нови трима братя, които да тръгнат срещу чудовищата.

След второто прочитане приказката ми се хареса още повече и смятам, че не е неприлично, когато един автор открито се радва на сполуката си.

— Браво, бухале — казвам му. — С тая приказка ти ми вдъхваш надежди.

Той мълчи и аз не знам приел ли е похвалата ми, не е ли, и дали когато похвалиш една машина, това ще й подействува насърчително или ще я главозамае. Може ли да се каже за един електронен мозък, че се електронозамайва? Трябва да питам някой специалист.

— Браво, компютре — повтарям му. — Сигурно ще се сработим с теб. Важното е човек да налучка кое прави най-добре. Не съм уморен, надявам се, ти още по-малко, нека продължим с упражненията, а! Изкушава ме най-вече да опитам жанрове, до които не съм посмявал да се докосна. Гледам те, имаш специален тематичен клавиш «исторически сюжети», а това ме навежда на разни мисли. Защо за другите нямаш специални клавиши? Ще ми се да вярвам, че този има обикновеното предназначение да те включи към историческите архиви или където там е нужно, за да получиш съответните справки и дати. Иначе би било нелепо. Защото… с какво толкова се отличава например един исторически роман от научнофантастичния? Може би само с това, че фантастичният по-малко лъже. Той откровено ти съобщава още в началото, че ще ти разкаже нещо, което нито се е случило, нито пък ще се случи. Следователно, казва ти той, внимавай в картинката, читателю: с тая измислица аз искам да ти подскажа нещо друго! А какво прави историческият роман? През цялото време ти внушава, че ти преразказва точния развой на събитията и цялата истина за героите. Чиста мистификация! Не знам дали е вредна, пазя се от категорични твърдения, но не виждам и особената полза от нея. И без това човечеството си е създало предостатъчно лъжливи митове, защо да ги произвеждаме и серийно, с компютри? Признавам ползата от историческото четиво само когато то хвърля трезв реалистичен и, бих добавил, демитологизиращ поглед към миналото, а не когато го използува, за да създава нови митове.

Натиснал съм вече на «новела», натиснал съм на «исторически» и мургавата топла секретарка — защо все такава почнах да си я представям? — не закъснява да ми поиска темата и идеята.

— Истината — казвам аз патетично. — Истината от съвременна гледна точка, това искам да видя в един исторически разказ. Възможната за нас, днешните хора, истина за събитието и човека, а не старите заблуди или романтични измишльотини! Ето, твоят чудесен глас ме подсеща: с какъв ли глас са поднасяли истините си Хекуба и Пития, или Сибила, или Кисандра например? Касандра е интересен образ, не намираш ли? И е един от ония според мен изцяло фалшиви митове. Никак не мога да проумея защо тъкмо нея са мразили троянци, защо не са мразели другите пророчици… Впрочем мога да го разбера. Другите пророчици са изричали мъглявите си предсказания из мрака на специални храмове, заблудени в благовонни пушеци и срещу богати жертвени дарове, а това нещастно момиче е съобщавало безплатните си истини по улиците и площадите, с възможно най-простите и ясни думи. Не обича народецът такива пророчици и това е! Кръв иска той да се лее в краката на истините и в тамянен дим да са обвити.

Ето, нещо такова бих казал аз в един исторически разказ, бих смъкнал тия фалшиви була, за да светне, както се вика, голата житейска правда. Опитай се да продължиш тия ми разсъждения, нека видим зад глупавия мит цялата истина за този според мен най-прелестен женски образ на древността. Никоя царска дъщеря от нито една приказка и никоя жена от историята не може да се сравнява с нея по величие и трагизъм. Обикни я и ти, моля те, обикни я, както я обичам и аз!

Пророчицата

Днешната наука гледа с недоверие на ясновидството, но в немалко отделни случаи тя определено греши. Касандра, малката дъщеря на троянския цар Приам, действително умееше да вижда бъдещето. А има ли нещо необикновено в това — колко врачки по света и днес си вадят хляба от тоя древен занаят! Вярно, повечето от тях са спекулантки, но сред тях се срещат и жени с действителни пророчески дарби.

Обикновено това са неуки, понякога дори слепи жени, което също не изглежда случайно. Вероятно обремененият от културата мозък губи своите прорицателни сили. Та и остава ли ти време сам да видиш нещо в бъдещето, когато радиото, телевизията, вестниците непрекъснато те заливат с предсказания за него! Друг е въпросът дали това е свръхестествена дарба, както са смятали в древността, или е пракачество на човешкия мозък, което постепенно е закърнявало с неговата еволюция, както апандиситът ни. Защото безспорно е, че някога ясновидството е било по-често срещано явление и макар да са му приписвали божествен произход, хората са се отнасяли към него както към нещо нормално. Докато днес един истински пророк, който не си служи с никакви технически пособия — нито с утайка от кафе, нито с карти, нито с астрологически пресмятания или поне със средствата за масова информация, а ей тъй изказва пророчествата си направо по улици и площади, не би умрял от глад само ако овреме го затворят в лудницата. Цивилизацията си иска своите задължителни атрибути.

С Касандра обаче нещата бяха усложнени от някои обстоятелства. Троянци не й вярваха не защото не вярваха в ясновидството, а защото около нея витаеше легендата, че самият Аполон я е прокълнал да не й вярват. Аполон се бил влюбил в младата й красота, но Касандра го отблъснала. Тогава той я надарил с дарбата да предсказва бъдещето, а едновременно с това изрекъл проклятието никой да не й вярва.

Ако анализираме тази легенда, ще видим пълната й несъстоятелност. Първо, за древните хора Аполон е бил бог на слъцето, на яснотата, на реда и на изкуствата. Наричали са го още Стрелецът, защото той е въвеждал реда направо с огнените си стрели: убива четиринайсетте деца на Ниоба, понеже се била присмяла на майка му, убива Марсий, защото свирил на арфа не по-зле от него, и така нататък. Оттук е видно, че един макар и много суетен, но иначе простодушен и праволинеен бог, който така лесно се хваща за лъка, едва ли ще си послужи с толкова усложнено и изтънчено в своята жестокост наказание — да създаде пророк, комуто никой да не вярва. И второ: в нито един друг мит не се среща жена, която да е отказала на някого от главните богове. Защо Касандра ще прави тук изключение?

Многобройните авантюри на Зевс, при които той се е маскирвал, за да прелъстява земни жени, не се дължат на тяхната съпротива, а защото по онова време вече доста се е спекулирало именно с тяхната податливост. Мнозина обикновени граждани са се опитвали да се представят за богове, та жените постепенно станали недоверчиви, а и съпрузите им били все по-малко склонни да повярват, че именно тоя или оня бог е вкарал поредното дете в дома им. Подобен е всъщност случаят и с Касандра.

Тя още от малка проявяваше своите ясновидски способности, но с тях само ядосваше родителите си и братята си, като веднага им съобщаваше какви резултати ще дадат техните глупави постъпки. Касандра растеше хубава, но необичана, защото трудно е, дори за родителите, да обикнат едно толкова устато момиче, което непрекъснато изрича неприятни истини. Години по-късно, когато тя беше поиздула вече пазвата на туниката си, а наедрелите й ханшове бяха вдигнали самата туника още по-нагоре, тя продължаваше да се шляе из Троя все така самотна, защото ергените се плашеха от грубата й откровеност. Само веднъж я пожелаха сериозно. Главният жрец на Аполон, който най-добре знаеше как стоят нещата с ясновидството, я завари в празния храм и опита с гръмовни приказки и благовонни илюминации да се представи за бога, комуто служеше, но младата ясновидка го позна и зверски ухапа лъжебожествената ръка, която настояваше да се вмъкне под туниката й.

За да предотврати скандала — момичето беше царска дъщеря, жрецът веднага обяви публично, че тя е отблъснала самия Аполон и той я е прокълнал никой да не вярва на думите й. А хората естествено повярваха на жреца, не на неприятното остроезично момиче, което напразно им разказваше истината за случая.

След този ден самотата на Касандра стана двойно по-страшна. Мъжете вече съвсем не я поглеждаха — щом бе отказала на самия Аполон, значи за тях нямаше никакви шансове. Презряха я и жените. От завист, разбира се: да откажеш не на кого да е, а на най-красивият от красивите, на Слънцеликия! Пък и ако всички почнат така да отказват на боговете, докъде ще се стигне? А цялото й семейство окончателно я намрази, загдето бе му попречила да се сроди с Олимп.

Естествено бе в отговор на такова отношение Касандра да се озлоби към троянци. Но и прорицателските й способности се изостряха, защото известно е, че тъкмо самотата обогатява и наблюдателността, и силата на ума, и познанията за хората. Ето защо тя почти сладострастно предричаше края на славната Троя.

Още в началото тя казваше на брат си Парис: «Парисе, иди, иди домъкни оная хубостница в Троя, че да ви гледам после резила!» И не можеше да се разбере точно окуражава ли го, или го предупреждава. Но все едно никой не я слушаше.

Виж, Хектор, единствения от рода си, когото обичаше, тя предупреди съвсем недвусмислено, не с неясните приказки на другите ясновидки:

— Бате, не излизай срещу Ахил. Ще те утрепе Пелеевият, повярвай ми! Ще те утрепе и като куче ще те влачи около Троя.

Хектор беше не само силен и умен, но и добросърдечен, затова не й отвърна като другите («Я си затваряй калната уста.»), а кротко й каза:

— Знам, сестро, но дългът го налага. С какви очи ще гледам после народа си! — И добави с тъжна насмешка: — Пък и ти каква пророчица ще си ми, ако това, дето го казваш, не излезе вярно! Нали Аполон така те е проклел, ти да казваш истините, пък ние само да не ти вярваме.

След като Хектор загина, нищо вече не свързваше Касандра с родния й град. Тя се катереше по стените му, сякаш пияна от нетърпението си, гледаше към лагера на гърците и караше войниците да й показват кой е Агамемнон, кой е Аякс, Малкия или Големия, и кой е Одисей, който щеше да вкара гибелния кон в Троя. Тя не беше сляпа, както най-добрите храмови ясновидки, но все пак беше доста късогледа и не можеше от толкова далеч да разпознае прославените герои, та си изкарваше яда на бедните войници:

— Е, те тия ще ви видят сметката! Хич не си въобразявайте, че нещо ще направите! Боговете отдавна са го решили.

Приам, царят, се видя принуден да изолира дъщеря си, за да не обезверява и разлага войската му. Той нареди да я затворят в храма на Атина, с надеждата, че тя най-после ще поумнее, като поседи при богинята на мъдростта. Обзаведоха й едно уютно ложе в адитона — онова най-свято място в храма, достъпно само за главния жрец; на него възложиха и да се грижи за прехраната й.

Касандра не се възпротиви. Тя знаеше, че краят е близо и искаше да се подготви за него. Грижеше се за тоалета си, опитваше се да надникне в собственото си бъдеще и очакваше ония — както бе се сторило на късогледите й очи — великолепни герои да я измъкнат завинаги от самотата й. Затова щом виковете, писъците и отблясъкът на пожарите стигнаха до свещения адитон, тя бързичко се донагизди и излезе на стълбището. Нямаше кой да я спре, защото жреците, предупредени от своята богиня, бяха се изпокрили.

Гърците уважаваха чуждите храмове, пък и имаше достатъчно плячка в околните къщи, та никой не й обърна внимание. Като я гледаха да стои усмихната, с венец на главата, войниците я смятаха за луда или за жрица, което често пъти биваше едно и също, а на жрици се посягаше само в краен случай. И бързо отминаваха, заети с опожаряването на града.

Ядосана, Касандра се канеше вече да заподвиква и на тях разни страшни предсказания, когато най-после един от бойците се спря в подножието на храма. Бе зяпнал от изненада пред толкова хубост и такова ведро спокойствие сред околните ужаси на загиващата Троя.

Касандра го повика с ръка. Той така пламтеше от огъня на битката, че сигурно всички бълхи бяха избягали от богатите му доспехи. Явно не беше обикновен войник.

— Кой си ти? — запита го тя.

— А-а-якс — позаекна момъкът, объркан от внезапния въпрос, последвал благосклонния й повик. На победителя се полагаше да пита така, не на победените.

— Аякс? — зарадва се Касандра. — Малкия навярно!

Той потвърди още по-смутено и това по майчински я затрогна — момчето сигурно бе отрасло с чувство за малоценност край големия си съименник.

— Влез да си починеш — каза му тя. — Ще ти налея вино. Изстудено е. Пък и в адитона е прохладно.

— Но коя си ти? — успя най-после да изрече смайването си Малкия Аякс.

— Дъщеря съм на Приам.

— На Приам? Но какво правиш тук, защо не се спасяваш?

— Чакам те — чаровно му се усмихна тя, хвана го за ръката и го поведе в храма.

Той се опомни чак в адитона, когато тя почти го събори върху царски застланото ложе.

— Откъде знаеш, че аз…

— Аз съм Касандра — отвърна тя и веднага осъзна грешката си, защото той се изплаши. Явно клеветата на жреца бе стигнала и в лагера на гърците. Побърза да го успокои: — Не бой се, пий! Пийни си от това винце. Вие нямате по-хубаво.

Тя грациозно вдигна ритона над лицето му, отпуши дупката в козето краче и виното шурна. Ще не ще, героят трябваше да си отвори устата, ако не искаше то да напълни доспехите му.

След като изгълта половината ритон, победителят наистина се успокои.

— И защо си ме чакала?

Касандра свенливо спусна дългите си мигли.

— Да ме изнасилиш.

— Да какво?… Аз?

— Нали знаеш, че виждам в бъдещето? Видях го вече. Така ще пише и в историята на Троя: че Аякс е изнасилил Касандра.

— Кой Аякс? Ма… ма…

— Малкия! — потвърди ясновидката.

— Чакай — спря той ръката й, която пак надигаше ритона. — Амиии… щом вече си го видяла, може и да не го правим, а?

— Не може — строго отвърна Касандра. — Такава е волята на боговете.

— Ама тука ли? В храма? Какво ще каже Атина?

— Каквото ще каже, казала го е вече. Пий! Пий, да се съвземеш!

Виното беше сладко и силно; Касандра не бе го разредила с вода, както правеха гърците. А след цял ритон такова вино веднага почваш да гледаш по-смело и на хората, и на боговете.

Малкия Аякс нямаше голям опит в изнасилванията. Дори бе си наумил, щом влязат в Троя да се поупражни с някоя и друга троянка, но така се увлече в преследването на противника, че забрави решението си. Въпреки това нещата, общо взето, се получиха. Той поне беше доволен.

Както всички момичета обаче, Касандра остана разочарована от първия си досег с мъжа. И докато той дремеше блажено на рамото й, тя си мислеше с пророческа трезвост, че Малкия Аякс е твърде млад и сигурно не ги умее още тия работи. Пък и какво ли бъдеще щеше да й предложи той? Тя е царска дъщеря, не биваше да се хвърля в ръцете на разни хлапаци. И тя решително го събуди:

— Хайде, геройо, върви да се биеш!

На него не му се сражаваше вече и той викна възторжено:

— Ей, ама ти ми се хареса, знаеш ли! Аз ще те взема за наложница.

Касандра изобрази най-трагичното примирение, на което бе способно лицето й.

— Не може, мили. Ще ме вземе Агамемнон.

— Откъде накъде! — възбунтува се младата кръв на Аякс. — Аз пръв те видях.

— Така ще стане — повтори тя в ясновидски унес.

— Ама ти и това ли видя?

— Ъхъ — кимна тя, досадена от глупостта му. — Иди го доведи!

— Как пък не! Аз да ти го довеждам! — рече гордо младият пълководец.

— Глупчо, като разпределя плячката, ще ти отдели повече.

— Теб искам! Не ми трябва друга плячка — пламенно й заяви той.

— За какво съм ти, да ти предсказвам все лоши неща ли?

— Но това, което одеве ми предсказа… — ухили се Аякс и й намигна.

— За теб може да е хубаво, за боговете може да е лошо.

— Дай тогава поне още веднъж, щом така и така…

— Не бива. Атина ще се разсърди.

— Щом първия път не се разсърди…

— Ще те погуби, ти казвам! — опита тя още веднъж да го отклони.

Аякс обаче изръмжа страховито, както ръмжеше, когато се хвърляше в боя, за да сплаши противника, и зверски я награби. Сега изнасилването излезе почти истинско и повече й се хареса, но Касандра си остана неумолима. Когато той, потен и възторгнат от себе си, извика самодоволно: «Е, хайде, богиньо, сега вече можеш да ме погубиш!», тя му рече с плашещо спокойствие:

— Не бързай, и това ще стане.

— Ти… сериозно ли?

— Сериозно, мили.

Младият герой панически застяга многобройните каишки на бойните си доспехи.

— Почакай — рече тя, размислила. — Ти ще ме заведеш при Агамемнон. Пленил си ме и ме отвеждаш като подарък за него. За теб ще е по-добре така.

И облече нова, неизмачкана туника, заоправя косите си.

— А него Атина няма ли да накаже? — попита я младият герой, следейки със суеверен страх сластните движения на тялото й.

— И него ще накаже — отвърна тя равнодушно.

— Ще те заведа тогава — възрадва се Аякс.

Агамемнон, предводителят на обединените гръцки войски, ги прие в царската си шатра, мерейки парадните си одежди, защото се готвеше за отпразнуването на победата. Макар в брадата му да се къдреха множество бели кичури, а бронята да бе изкована по издутата дъга на корема му, той носеше още много сила в себе си; беше горд, самоуверен и действително царствен. С такъв мъж не можеше да се пропадне.

След като изслуша рапорта на Малкия Аякс, той сдържано му благодари и каза, че ще има предвид неговото старание и храбростта му в боя. Очевидно и той знаеше за мнимото й проклятие, защото не показа никаква радост от подаръка. Това пролича и в доста хладното му обръщение:

— Мила Касандра…

Не забравила потеклото си, тя го прекъсна не по-малко царствено:

— Нека останем насаме, царю!

Агамемнон се посмути от дръзкото поведение на пленницата. Не му се и щеше сам да решава съдбата на царската дъщеря, но Аякс с видимо облекчение побърза да се измъкне от шатрата, още преди да бе го освободил.

— Мило момиче… — започна още по-хладно царят на Микена.

— По волята на боговете вече не съм момиче — пак го прекъсна Приамовата дъщеря, която никак не умееше да си затваря устата. Но все пак поне не се впусна в подробности.

Агамемнон съвсем се обърка:

— Е, щом е така… Впрочем друго исках да кажа, това си е твоя работа… — Той се ядоса над собственото си смущение и доста нецарствено извика: — Добре де, какво ще те правим пък теб сега? Дъщеря на Приам си, да те вземат мътните!

Касандра го прикова с пророчески поглед.

— Ти ще ме вземеш.

— Ааа, не! Тая няма да стане — замята се той из шатрата си. — И без това приказват, че много плячка съм взимал за себе си. След оная конфузна история с Бризеида и Ахил…

— Не ти ли харесвам? — запита го тя кокетно.

— Харесваш ми, но… Пък и доста ти е лоша славата.

Тя кипна, от което стана още по-хубава.

— Чуваш ли се, Агамемноне, какво говориш? Една дарба, дадена ми от самия Аполон, да носи лоша слава? Ох, дано да не те е чул Слънцеликия!

Агамемнон уплашено погледна към тавана на шатрата.

— Ама аз…

— Да смятаме, че не си го казвал — великодушно му прости Касандра. — Хайде, вземай ме! И да не си посмял да помъкнеш други робини, защото Клитемнестра ще те убие.

Той още по-нецарствено отстъпи пред нейната властност:

— Такава ли е волята на боговете?

— Ъхъ.

— Кажи нещо повечко де! Какво са намислили за мен?

Касандра си пое дъх и за пръв път съзнателно излъга. Не се оказа толкова трудно, колкото бе си мислила, защото боговете още не бяха й съобщили нищо определено — нито за Агамемнон, нито за собствената й съдба.

— Ти ще бъдеш много щастлив с мен. Царството ти ще стане богато, а народът ти ще живее в мир. Ще стигнеш до големи почести и дълбоки старини.

Така предричаха циганките по пазарищата, но в своето усамотение Касандра бе прозряла, че истините носеха само враждебност и самота. Тя бе се убедила, че троянци не й вярваха не заради лъжливото проклятие, а защото хората изобщо не обичат да им се предсказват лоши неща. Дори когато сами виждат безрадостното си бъдеще — та единствено глупаците не разбираха, че Троя не ще издържи обсадата! — те много се огорчават, ако друг им го посочи и инстинктивно предпочитат да не му вярват, да се самоуспокояват.

Резултатът потвърди нейното ново прозрение. Агамемнон я огледа с други очи и никак не му беше трудно да повярва, че ще му е хубаво с нея. Касандра беше красиво момиче. Е, по волята на боговете, вече не момиче, но срещу волята на боговете не се върви, особено когато те са благосклонни към теб. Пък сега те явно бяха благосклонни. И с голяма победа го дариха, и ето каква жена му изпратиха в шатрата!

По настояване на Касандра той раздаде на офицерите и войниците другите свои робини и наложници, които разсейваха царствената му скука по време на дългата обсада на Троя, и не сбърка. Веднага си спечели нова популярност и славата на справедлив главнокомандуващ. За Касандра никой не му завиждаше.

Царица Клитемнестра обаче, чакала вярно толкова години мъжа си, никак не се зарадва, че сред докараната от него огромна плячка се намираше само една робиня. Тя предусети, че една робиня винаги ще е по-опасна от цял харем и не се излъга. Още след първото си посещение на вежливост при царицата цар Агамемнон отново се оттегли при робинята си, която умееше да да му нашепва такива ласкави и радостни неща. Пък и живялата в проклятие жена, зажадняла за обич, не беше като другите скучно покорни наложници. Царската й кръв бушуваше, по царски ненаситна, и Касандра с омайваща алчност умееше да взема от него своето си.

Но Приамовата дъщеря знаеше, че тук не е Троя, където все пак можеше да си приказва, какво си ще. В Микена тя не биваше да си създава врагове, затова първата й работа бе да пресрещне царицата в един от коридорите на двореца и да й поговори със страдалческо откровение:

— Царице моя, аз не съм тука нито по своя воля, нито но волята на твоя Агамемнон, който съвсем е пропилял мъжките си сили край стените на Троя. Не се гневи на боговете, те за добро са го наредили така. Искаш ли да ти открия какво ми казаха за теб?

Коя царица, колкото и горда да е, не желае да узнае бъдещето си?

— Към теб отдавна се е запътил един млад и хубав, и умен мъж — каза й Касандра. — Ти ще бъдеш безкрайно щастлива с него, в едно щастливо процъфтяващо царство. А главното е, че Агамемнон нищо няма да забележи. Боговете съвсем са го заслепили.

Щом мрачните прокоби на троянската ясновидка се сбъдваха, защо да не се сбъднат и хубавите й? — рече си Клитемнестра и побърза да отвори най-после сърцето си за младия Егист, който отдавна я ухажваше.

След като се справи с царицата, Приамовата дъщеря излезе и пред народа.

— Народе на великата Микена — обърна се тя към него на площада, — по волята на боговете сега аз съм и твоя робиня. Ти знаеш още, народе, че аз предсказах гибелта на собствената си Троя и че говоря само онова, което ми доверяват боговете. Не повтаряй, народе на Микена, грешката на троянци, които не ми вярваха и затова бяха победени. Чуй сега какво ми казаха боговете за тебе! Ти имаш един велик цар и една велика царица. Ти ще живееш все по-богато и по-охолно в едно царство, пред което ще треперят всичките му врагове. Чака те много радост и веселие, народе мой!

И народът прие с акламации своята нова пророчица. А имаше и основание да й вярва, защото наоколо наистина цареше радост и веселие. Плячката от Троя още не беше изядена. Доволни бяха от речта на Касандра и в двореца. Дори я помолиха по-често да се явява пред народа, понеже всички добри певци бяха загинали в Троянската война, доблестно поддържайки духа на войската, а по-хитрите от тях още не бяха се върнали.

През деветте години лентяйство под стените на Троя обаче мъжете на Микена бяха се отучили да работят и веселието продължи твърде дълго. По подобие на своя цар, те се затваряха с троянските си робини и гуляеха на поразия. Така придобитото с толкова кръв и мъки бързо се стопяваше, а новото не можеше да се роди, защото нямаше кой да го засее. В ония години именно започна и упадъкът на критско-микенската култура, от която днес толкова се възхищаваме.

Касандра усърдно проповядваше по площадите:

— Ето, вие живеете все по-добре в духа на Слънцеликия и скоро ще станете богоравни по ум и хубост. Скоро ще откриете и Златното сечение в изкуството. Така ме увериха боговете. И тогава пред вас ще се разтвори едно още по-светло бъдеще…

Но златото в държавната хазна беше се стопило. Цените на пазара неудържимо нарастваха, хлябът ставаше оскъден, а в пристанищата рядко вече се отбиваше търговски кораб, защото нито имаше какво да купи, нито кому да продаде нещо.

Недоимъкът накара микенци да отворят гладната си уста и колкото повече Касандра го уверяваше, че настоящето му е добро, а бъдещето ще бъде още по-хубаво, толкова по-силно псуваше този странен народ, създал една от великите култури на човечеството. Но гласът му не достигаше до цар Агамемнон, заглушен от сладостното чуруликане на робинята му. Той по прежнему беше щастлив с нея и не забелязваше, че е останал единственият щастливец в царството си.

Само веднъж настроението му бе помрачено за няколко мига.

— Донесоха ми — каза й той тъжно, — че оня славен момък, чиято благословена ръка те доведе при мен, е загинал.

Касандра бързо го успокои:

— В морето, нали? Знаех си, че така ще стане.

— Но защо не ми каза — неприятно се изненада Агамемнон. — На мен поне можеше…

— Защото ти щеше да го убиеш. Той ме изнасили в храма на Атина и тя го наказа. Аз го предупреждавах, но като все не искате да ми вярвате, кой ви е крив?

Първата реакция на царя беше съвсем войнишка:

— Глупак, изнасилва ли се в храм! — После Агамемнон отново прегърна своето непомрачено щастие, окончателно осветено от боговете чрез това наказание над насилника. — Вярно, щях пък аз да го осъдя, защото си царска дъщеря, и защото в храма. Така щях да попреча на Атина и да се провиня пред нея. Умница си ми ти, Касе, голяма умница си ми!

Освен него обаче отново никой не вярваше на Касандра, че Агамемнон е мъдър цар и че държавата му пращи от сила. Съседите вече точеха мечове и стягаха бойните си кораби. Научили за това, Клитемнестра и Егист силно се обезпокоиха, че в своето старческо оглупяване той ще провали и тях, не само царството си. Отначало те често се опитваха да го склонят да изгони пакостливата пророчица, която само настройваше с приказките си целия народ против двореца, и отново да се заеме с управлението на страната, но той им отвърна гордо:

— Тя никога и никого не лъже, само дето е прокълната, горката, да не й вярват. Но аз й вярвам! Аз единствен съм достатъчно могъщ, та да мога да се възправя срещу проклятието.

Тогава двамата с общи усилия заклаха могъщия цар Агамемнон — в банята, където човек винаги е достатъчно омекнал. Оттам Клитемнестра веднага изтича при омразната троянка.

— Клите, сестро — опита се да я спре Касандра. — Не такава смърт са ми определили боговете. Ще си изпатиш.

— Не ме интересува каква смърт са ти определили, проклетнице! — извика Клитемнестра и заби още кървавия меч в гърдите й.

Ето така загина клетата Касандра, която всъщност не искаше нищо друго, освен, като всяка земна жена, да си уреди някак живота, да се приобщи към хората. А той, както се убедихме, съвсем не по волята на боговете протече и завърши толкова трагично.

Нататък събитията са по-добре известни на днешната наука. Най-после богът на реда и изкуствата Аполон се намесва. Той нарежда на Орест да убие майка си, та да отмъсти за Агамемнон и Касандра, а най-вече — да си вземе полагащата му се корона, след което го и пречиства от греха. После всичко си потича отново според действителното предначертание на боговете.

И вече нищо не пречи на гърците да открият Златното сечение на хармонията.

Странен е този компютър — как всичко обръща наопаки! Всъщност това е може би истинският принцип на демитологизацията и на реализма. Нали, както са ни учили в училище, реализмът не бивало да се задоволява с видимата страна на нещата, а диалектически да ги преобръща, за да покаже и опакото им. Да, харесва ми тази негова палава дързост, но още се боя да не се крие зад нея и лекомислие. Съчиняващият му блок бил работел на принципа на игровите автомати — вярно, в основата на всяко изкуство лежи и играта, но съвсем не незаинтересуваната игра, както е твърдял някога Оскар Уайлд, а по-скоро древната ритуална игра, в която винаги е било заложено определено искане, молба, надежда или славословие и благодарност.

— Добре — казвам му. — Дотук — добре! — както рекъл падащият от двайсетия етаж, минавайки покрай десетия. И с Касандра горе-долу постигна разбирането ми, че ясновидецът винаги е трагична фигура, че Приамовата дъщеря си е била една нормална човешка душица, която напразно е търсела спокойно място сред вечно враждуващите светове. Нека обаче приключим със старите вицове, като тоя, дето току-що ти го разказах. Дай да те видя сега и в съвременната тема! Не зная какво е заложено в твоите паметни и съчиняващи блокове за днешното наше време, но у мен като че ли най-дълбоко е заложен копнежът по добрия човек. А с нарастването на отчуждението този копнеж май става все по-силен и всеобщ, та… полезно е да го изразим, а! Нали изкуството е и себеизява. Но да не ми пробуташ нещо ала Фройд, хей! Не съм негов привърженик.

Наскоро ми разказаха една история, може да е и анекдот. Дошъл при Фройд някакъв мъж и възторжено му рекъл: «Докторе, обзет съм от един неудържим стремеж да правя добрини на хората!». «Да, млади човече — отвърнал загрижено Фройд, — веднага разбрах, че сте садист.»

Такива работи, драги компютре, да ги нямаме! Не ми е известно какви концепции и формулировки за добрия човек са програмирани в теб, то изобщо е трудно да се каже какво точно представлява той в следхристиянската епоха и все пак около нас е пълно с хора, които бихме могли с достатъчно основание да наречем добри. Това са обикновени мъже и жени, които все още обичат ближния си, все още са способни на саможертва, все още вярват в красотата на живота и според възможностите си правят нещичко за нея. Такъв един герой ми се ще да видя: обикновен труженик, чист и светъл в помислите си, възторжен и самоотвержен строител на бъдещето. Но да го видя в далечния героизъм искам, защото другият тип герой е по-лесен и често е твърде двусмислен в най-интимната си мотивация и в стойността си. Не бързай, ще ти дам сюжета.

В нашия квартал имаме една градинка, мъничка такава, крива. Пет години стои утъпкана, грозна, мисля, че ако бяхме се събрали ние, жителите на квартала, за един ден щяхме да я оправим, но на̀, не се събрахме. Намери се обаче едно момче, Петър Сираков се казва, ОФ-деятел, разтича се, ходи по разни учреждения и я оправи. Вярно, ние после отново я изпогазихме, но момчето пак не загуби вяра в хората и в красотата. Ето ти една съвсем обикновена днешна, нашенска историйка, хайде, опитай се да ми я разкажеш, както се казва, със свои думи. За повече конкретност и заради символа на красотата, който искам да вложиш в нея ще я наречем.

Кварталната градинка

Във века на консуматорската стихия сред младите Петър Сираков, едва тридесетгодишен, бе посветил свободното си време на своите съкварталци. Естествено не можеш да обичаш всичките си съграждани в един милионен град, но това, което той правеше за своя квартал, бе достатъчно един ден да кръстят с името му поне някоя от глухите улички. Вярно, той малко им досаждаше с енергията си, защото постоянно воюваше за нови придобивки и подобрения, събираше подписи, влачеше делегации по учреждения, пращаше критични дописки до вестниците, но в последна сметка кварталът винаги печелеше от битките му с бюрокрацията. И ако един ден, освен табелката «Образцов дом» се въведяха и табелки за образцов квартал, пред неговия вход би трябвало да окачат първата.

Този вход обаче отне на Петър Сираков най-много време, създаде му най-големите грижи. Той представляваше едно странно сливане на два големи булеварда — дори трамвайните линии тук се сливаха в една — и на това място се образуваше голям площад с твърде необичайна форма, обграден от няколко сгради, които загрозяваха лицето на новия жилищен комплекс. Навярно тази форма на площада смущаваше и градостроитедите, та въпреки че застрояването на квартала бе приключило отдавна, площадът си стоеше неугледен, шумен и мръсен.

Петър Сираков успя с многомесечни разправии да издействува поне една градинка в отсамната му страна, пред двете входни улици за квартала. Заклещена между площада и уличките, тя също излезе деформирана — ни триъгълник, ни бъбрек, но все пак не стоеше зле на мястото си — с младата тревица, с двете цветни лехи, с пейките край единствената й алея. Пенсионерите и гимназистите от близкото училище посядваха на пейките, а целият поток от слизащи или отиващи към трамвая хора минаваше сега през нея. От това обаче се роди и един продължителен конфликт с паркостроителите, истинска война с изненади и коварства, която в края на краищата не бе спечелена от никоя от страните.

Кой знае по чия приумица паркостроителите не бяха направили алеята по целия диагонал на градинката, а я пречупваха в средата и я отвеждаха само към едната улица. Иначе тя би обслужвала и двете, защото те се кръстосваха точно в долния край на градинката. Естествено оня неубиваем инстинкт у хората, който ги кара да избират винаги най-краткия път, веднага отхвърли заобикалянето, колкото и малко да бе. Седмица след като градинката засия с цветята си, бе утъпкана вече и пряката пътечка през нея.

За да доказва нагледно правотата на искането си, Петър нарисува в няколко копия градинката. На скицата убедително се виждаше, че щом хората слизат от трамвайната спирка и влизат в нея, неминуемо ще продължават по прекъснатия диагонал, щат не щат, ще си направят с краката нужната им алея. Паркостроителите обаче отказваха да приемат, че са сгрешили, сигурно защото би трябвало да признаят подобни грешки в много още паркове на столицата. Градинарите дойдоха, прекопаха утъпканото, засяха го отново с трева и поставиха от двете му страни табелки: «Не газете тревата, тя е ваша!»

Хората сгазиха веднага своята трева заедно с табелките, защото градинката нямаше собствено осветление, а и булевардното осветление беше слабо. Градинарите като че ли нарочно изчакаха хубаво да се утъпче новата пътека, дойдоха, прекопаха я, засяха я и опънаха на мястото на минаването между ниски колчета два реда тел. Сега минувачите, устремили се по навик нататък, вечер неизбежно се спъваха в тела и се просваха по корем в меката пръст на прекопаното. Кварталното бюро за химическо чистене, ново още, бързо се сдоби с клиентела. Но и това не трая повече от десетина дни, защото от честите спъвания колчетата полегнаха и хилядите подметки натъпкаха тела в земята. Близо два месеца кварталци минаваха необезпокоявани по своята си алея, докато една нощ, като притаено в засада зло куче, за краката ги захапа един черен бодлив тел, който пък съвсем не се виждаше в мрака. Имаше скъсани крачоли и чорапогащи, много наранявания с опасност от инфекция и тревоги за тетанус.

През цялото това време Петър Сираков, със скицата в ръка, утъпкваше пък мокетите в учрежденията. Той беше от онези упорити в търсенето на справедливостта, възторжени и безкористни хора, чийто образ така жадуваме да срещнем в съвременната ни литература, но когото, дявол знае защо, в живота обикновено срещаме ако не с насмешка или подозрение, най-малкото с досада. Понеже в учрежденията го познаваха, вече се мръщеха още при самата му поява.

— Какво пък искаш сега? Няма само с вашия квартал да се разправяме. — И го отпращаха със: — Стига си ни занимавал с глупости!

А Петър никога не би искал нищо незаконно или нещо излишно. И сега той им доказваше устно и в изложенията си, че битката, която водят градинарите с краката на хората, струва повече от десетте метра асфалт, който трябва да се положат на утъпканата от съкварталците му пътека. Какво лошо имаше в това да се отговори на потребностите на хората?

— Лошо е! — викна му началникът на паркоустройствения отдел. — Не можем ние да отстъпваме пред стихията. Ще минават оттам, където им казваме. Хората трябва да се приучат към красотата…

— Но каква красота има в тая пречупена алея — опита се да възрази Сираков. — Защо трябва да излиза наляво? По каква логика?

— Дизайнът си има своята логика! Или вие даже не сте чували тази дума.

Петър Сираков беше културен човек, но също умееше да вика:

— Знам. Не сте го измислили вие. Идете в Копривщица, идете в етнографския музей и ще го видите! А вие само лапнахте тая идиотска дума и съвсем се побъркахте. Те това е вашият дизайн — завъртя той пепелника върху бюрото на началника. — Ни цигарата си можеш да оставиш на него, ни да я угасиш без да посипеш масата с пепел! Но аз няма да го оставя така!…

Началникът не се разтревожи — този неуморим досадник навсякъде щеше да стане смешен с дребнавите си претенции. И като че ли имаше право. Дори председателят на райсъвета, който съвсем очевидно се криеше вече от него, остави изобщо без отговор няколкото му изложения. След време обаче неочаквано го извика чрез секретарката си, за да му се скара още на вратата тъкмо с такива думи:

— Слушай бе, Сираков, какви са тия смехории, с които тормозиш всичките ни служби? Ха мирясай най-после!

Петър съобразително се бе въоръжил с няколко медицински освидетелствувания и успя веднага да сепне председателя. Той вдигна телефона на началника на паркостроителите:

— Вие там ненормални ли сте бе? Какъв е тоя бодлив тел, градини ли правите или концлагери? Не си знаел! Все не знаете вие какво правят подчинените ви! Специално ще даваш обяснения за тая работа и само не ми казвай, че нямате друг тел!…

След като изля гнева си по телефона, у председателя на райсъвета остана за Петър само загрижеността.

— Сираков, както виждаш, винаги съм насреща, щом действително има нужда. Но аз за друго те повиках. Ние се каним дори да те издигаме, ценим качествата ти. Сега в изборите ще те предложим за районен съветник, но ти издребняваш бе, брат! Защо настройваш другарите против себе си? Някои надигнаха вече глас, че не си подходящ, че си бил дребнав и заядлив, че нямаш перспективно виждане.

— Съвсем не е дреболия, другарю председател — храбро възрази Петър, поемайки риска да не стане районен съветник. — Разберете, това е една, бих казал, законна потребност у хората! Инерцията винаги ще ги кара…

— Та нали с тая инерция се борим толкова време — прекъсна го председателят. — Как ще създадем новия живот, ако не насочим хората в новото му русло?

— Ама тук не става дума за такава инерция! Защо ще принуждаваме хората да заобикалят? Поне в дребните неща нека имат право да си избират пътищата.

— Ааа, такива приказки да не чувам — закани му се председателският показалец. — Какво значи «дребни неща»? Кой ще определя кое е дребно и кое не? Тъкмо в дребните неща, Сираков…

— Но вижте поне скицата! — едва не изплака Петър.

Председателят въздъхна:

— Ей, знаеш ли как ми губиш времето!

Сираков бързо разтвори скицата под носа му. Посочи откъде влизат хората в градинката, накъде ги принуждава алеята да се отклоняват, накъде те упорито продължават да вървят, въпреки препятствията, загрозявайки по този начин и самата градинка.

— Какво е разстоянието тука? — обезпокои се председателят, че може би ще му се наложи пак да отстъпи.

— Около трийсет метра.

— Е-е-е — засмя се облекчено той. — Ама ти наистина си почнал да откачаш! Па да заобикалят трийсет метра, дявол да го вземе, не е кой знае колко!

— Но не щат да заобикалят! И са прави! И няма защо да им късаме панталоните заради това — ядоса се съвсем непочтително Сираков. — Какво ще ви струва? Ей тука са точно десет метра, мерил съм ги. Десет метра асфалт! От джоба си ще го платя!…

Председателят, изглежда, наистина имаше слабост към младия квартален деятел, щом все още не го изгонваше, пък и жертвоготовността му бе подкупваща.

— Къде е всъщност тая градинка, защото аз никак не мога да си я спомня. — Той посегна към телефона, но се отказа и стана. — Я ела да идем в архитектурното, нали те са й одобрявали плана!

Архитектът, когото завариха в отдела, пъргаво разстла някаква карта на масата — в окачения на стената план на района я нямало. Смееше се малко смутено, защото още не знаеше за какво бе дошъл самият председател в отдела им.

— То изобщо не е никаква градинка, другарю председател. Просто едно временно петно до оформянето на площада. Другарят Сираков ни извади душата да им я направим. Нещо друго ли сега?…

— А какво е по плана там?

— Районният дом на културата.

Председателят засия като при внезапна щастлива вест. Отиде към една врата в дъното на стаята, отвори я със замах.

— Ела, ела! Да се убедиш, че наистина си дребнав!

В съседното помещение върху две грамадни маси лежаха гипсовите макети на бъдещите нови квартали и обществени сгради в района. Над всички стърчеше някаква могъща и в умаления си вид, необикновено красива сграда, един модерен дворец, заслепяващ с гипсовата си белота.

Петър Сираков побледня в отраженията на гипса. И не защото се почувствува разобличен или победен, а просто от радост. Той беше простодушен по характер и все още можеше да се възторгва чистосърдечно. Пък и въображението му беше младо, та веднага успя да постави великолепното бъдещо творение в действителните му размери точно пред входа на своя мил квартал.

Видя го и после, когато слезе от трамвая пред неугледната градинка. Минувачите, които го познаваха, се чудеха: вечно забързаният по обществени дела Петър Сираков сега стоеше и гледаше е вдъхновено лице ту по дължината на двете улици, ту към небето. И не го заговаряха, сметнали, че той пак замисля добро за квартала им. А той дълго стоя унесен пред бляскавите витрини на културния дом, пред импозантното му стълбище с двата реда скулптури. Така реално ги виждаше пред себе си, че тръгна покрай великолепната колонада, за да мине от другата му страна. И вървя, и вървя все така засмян, стотици метри извървя, докато го заобиколи, за да влезе най-после в квартала…

С това приключи и битката за нашата градинка. Обиденото градинарско войнство се оттегли завинаги от нея, заедно с колчетата, теловете и табелките. Тревата излиня, загуби се, двете лехички цветя погинаха и дъждовете отмиха пръстта им. Хората, улисани в своя устрем към дома си или към работните места, минаваха безпрепятствено по избрания от тях път и почти не я забелязваха. Само пенсионерите все още се надяваха, че Петър Сираков ще възстанови някой ден прежната й скромна хубост. Но и той, вече районен депутат, бе се отрекъл от нея. Озовеше ли се там, той отдалече тръгваше да я заобиколи с очаровани от някакво свое си видение очи, а лицето му омекваше и изсветляваше от една вътрешна извисеност над грозното и дребнавото в житейските дела.

Слушай, рекох му, след като изчетох разказа. Не така си представях образа на добрия наш съвременник. Вярно, Достоевски е казал, че след Дон Кихот добрият човек в литературата можел да съществува само като комична фигура, но той го е казал в друго, твърде мрачно време. А ти имам чувството, че направо се подиграваш. И схематичен си го направил, и недовършен е някак си… Добре, да приемем, че е разказ-анекдот — а такива имат право на съществувание. Но какво искаш да кажеш с тоя двусмислен край? «Обикаля градинката и гледа със замечтани очи» — забравил изобщо за хората. Та той е вече районен депутат, нещо трябва да върши, нещо повече дори, отколкото по-рано, когато не е бил никакъв. Защото и възможностите му да прави добро ще са по-големи. С тия си качества той утре ще стане и градски депутат, може и в парламента да иде или да го изберат за кмет. Я дай, дай продължението! И за читателя ще е интересно да проследи развитието на такъв един човек. Дай го например как вече е избран за кмет на града и така нататък. Няма какво повече да ти разяснявам — характера и данните ги имаш, мечтата ми за положителния герой — също, имаш още средата, в която живее. Дай просто един втори разказ, който да е продължение, след години, на първия.

Стори ми се, че бухалските очи по-бавно и някак неуверено преминаха от жълто-зеления цвят на приемането към червения на работните блокове. И печатащият автомат не започна, както преди, веднага да ниже думите. Доста време мина, докато падне първият лист в кошчето. После като че ли потръгна в нормалното темпо и след около половин час, през който аз нервно се разхождах из стаята си, чух най-после заключителния звън. Обърнах се — бухалските очи отново бяха изгрели в жълто-зелено, сториха ми се едва ли не въодушевени, сякаш току-що бе завършил шедьовъра си. Но аз изобщо приписвам прекалено много човешки качества на тая машина — инстинктивно, за да ми е по-леко да си разговарям с нея, та рекох насилено равнодушно… Да видим какво е излязло!

Озадачено събрах страниците — пак бяха малко — седем ли бяха, осем ли, изглежда, щом опреше до съвременната тема, бъбривостта му секваше. Поседнах да ги изчета — любопитен като всеки читател, който иска да види едно продължение, — но още някъде към средата скочих.

— Хей, какви са тия идиотщини, дето ги съчиняваш! Прегря ли, какво става с теб? Мислиш ли, че ще се намери редактор, който да ти пусне такъв разказ? Ти нямаш ли чувство за самосъхранение, бе? Какво ми се пулиш? Ти ако нямаш, аз имам. И деца имам! На, виж, виж какво ще направя с тоя твой разказ! Хубаво гледай и да не си посмял втори път да ми напишеш нещо такова, глупак с глупак!

И накъсах разказа на ситни парченца пред очите на бухала. А те дори не трепнаха; продължиха да ме гледат все така възторжено самодоволни от несъществуващото вече постижение.

Пак ме жегна неубиваемото мое съчувствие:

— Лесно ти е на теб, съчиняваш си каквото ти скимне, па и оправдание си имаш — машина си, но мене питаш ли ме? Сигурно и не знаеш какви съвсем други очи ще се втренчат в мен, ако река да им покажа това, дето го скъсах! Хайде, стига ти толкова за днес! Почивай и както се казва на човешки език, опичай си акъла! Пък аз ще отскоча до кафенето да чуя как се оправят колегите с техните нови компютри. И повече такива работи да ги нямаме, разбрано, нали!

Той нито веднъж не се обади, с нищо не се защити. Не бяха ли му дали конструкторите такова право или дотолкова е обзет от самочувствието си, че се ръководеше от прастарото правило на мъдреците да не спорят с глупака?

Отново се ядосах и доста грубо го изключих. Очите бавно избеляха като на умиращ човек. Право да си кажа, уплаших се и побягнах към кафенето с нелепото разбира се, чувство, че бях извършил едва ли не убийство.