Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

В лошо настроение съм. Вчера не останахме само по на едно кафе. Някой предложи да пием за новите компютри — изглежда, бе доволен от своя. Пихме най-напред общо, после пихме за всеки поотделно, а когато вдигнахме чашите за моя компютър, аз почти бях забравил, че той твърде много ме разтревожи с последното си съчинение. Накрая някой въодушевено поръча още по един кръг за компютрите от следващото поколение. Така е устроен човекът: все не е напълно доволен, все търси упование в бъдещето.

В лошо настроение съм, но когато то е предизвикано от алкохола, не ставам зъл, а поради собственото си чувство за вина съм склонен към всеопрощения. Затова, сядайки в тоя ранен утринен час пред своя жълто-зеленоок мъдрец, му казвам:

— Каквото било — било! Дай сега като за начало нещо по-весело, та да ми просветне пред очите. Вчера и без повод все те избиваше да си правиш майтапи с доста сериозни неща…

Още не съм чул гласа му, но знам, че ей-сега ще ми напомни как да оформя поръчката. Бедата, е че нищо весело не ми хрумва или поне — безобидно весело. Затова опитвам с налучкване:

— Снощи пихме и за твое здраве, и за здравето на бъдещото поколение компютри. Както виждаш, признателни сме ви. И наистина, закъде сме без вас! Закъде сме и без бъдещето, от което все очакваме да направи онова, което ние самите от мързел или от глупост не сме успели да свършим. Нека се обърнем към бъдещето, а! Днешният читател си умира за фантастика, и то научна да се нарича, та повече да вярва в нея. Защото човекът — и поотделно, и целокупно — така и не се отказва да си внушава разни глупости, за да вярва в тях.

— Чакай — казвам, защото не успях да го изпреваря и той ме прекъсва със своето «идея, тема, сюжет». — Не ме разбирай погрешно. Аз не смятам, че бъдещето и вярата в него са глупости, по-специално вярата явно ни е необходима. Но тука има нещо трагически парадоксално. Какво представлява бъдещето? Нищо! Докато не е настъпило, то не е никакво: ни добро, ни лошо, ни тъмно, ни светло и прочее епитети, с които го кичим. А настъпи ли, престава пък да бъде бъдеще. Ще си позволя, в стила на настроението си, едно още по-жестоко сравнение: бъдещето е като смъртта — докато не е настъпила, за отделния човек тя не съществува; настъпи ли, той пък престава да я усеща. Така за него бъдещето винаги си остава чиста абстракция. И ако все пак съществува като някаква конкретност, то е вероятно само за целокупното човечество. Но на̀, дори стогодишният индивид отказва да си го представя за себе си като смъртта. А и човечеството открай време се държи точно така, както се държа сега аз, карайки те да се обърнем към идните времена. То като че ли се намира в постоянен махмурлук от своето вчера, когато е омешало в стомаха и в мозъка си всякакви опиатни гадости и чака утрешният ден да му избистри главата. И с такава телешка сериозност чака това целително бъдеще, че да се спукаш от смях! Но не се смее! И можеш ли да ми кажеш ти, бухале мъдри, защо ние с такава лекота се смеем над миналото си, защо, макар и доста кисело, смогваме да се смеем и над своето настояще, а бъдещето го чакаме зяпнали — да влезе като манна небесна в устата ни?

Ти вчера не правеше ли същото? Подиграваше се и с миналото, и с настоящето. Ха да те видя сега, можеш ли да се надсмееш и над нашето общо с тебе бъдеще! Защото, драги ми компютре, знаеш ли какво си мисля понякога? Мисля си, че положително днешният човек би живял по-разумно, ако не се захласваше в тая своя наивна вяра, ако се научеше да се присмива и на собствените си простодушни мечти, в които са решени вече всичките му проблеми, техниката действува безотказно и изобщо всичко е безотказно хубаво. Като че ли щом настъпи бъдещето, човекът ще престане да бъде нещастен и смешен. А той е нещастен и смешен тъкмо защото забравя, че то ще е точно такова, каквото го създаде той самият, негова рожбица ще си е и на него ще си прилича…

Идея, тема, сюжет? Дай го на някоя по-далечна планета, не може да не идем някой ден и там, то и сега вече не ни свърта на Земята. Мъдри изследователи на Космоса, могъща техника, роботи от което там решиш поколение, проблема машина-човек, изобщо нека има всички атрибути на онази научна фантастика, дето допълнително развращава мозъка на дечурлигата със собствените си наивни представи за бъдещето. Но ти ги дай реалистично, а в реалния живот, няма що да ти го казвам, трагичното и смешното вървят заедно. Нека действието се развива по Нова година, защото човекът и специален празник си е създал за тази своя трогателна вяра. Нова година — нов късмет! Съгласен съм, но нека този път тя започне с една отрезвителна трагедия. Хайде, поразмърдай си там съчиняващите електрони! Нов разказ — нов късмет!

Новогодишна трагедия

Не бих разказвал тази срамна случка, защото моят най-добър приятел — главният участник в нея — е честолюбив човек и тежко я преживява, но ме ядоса шумът, който сега се вдига така лекомислено в средствата за информация: някакъв си робот защитил докторска дисертация по философия на тема: «Машината — приятел и закрилник на човека».

Аз съм минералог, работя от три години на Титан, най-големия спътник на Сатурн, и естествено нито съм, нито мога да бъда противник на машината. Без машините не бих направил и крачка в отровната атмосфера на Титан, камо ли пък да се ровя под вечния му сняг за редки минерали. Но може би защото професията ми е по-пряко свързана с природата, у мен са си будни изконното недоверие и предпазливостта ми спрямо всяка нова рожба на техническата мисъл. Моят колега и приятел Иван (премълчавам фамилното му име пак поради споменатата в началото причина) мисли също като мен и тук е истинската трагедия: че тъкмо на него се случи това, а не на някого от празноглавите клакьори на новоизпечения доктор по философия.

Беше преди месец, както се казва, на връх Нова година. Щяхме заедно да я празнуваме, но те не ми се обадиха в навечерието на празника и аз сметнах, че Иван не е успял да се върне. Той беше тогава в командировка на Земята. Бе съобщил на жена си, че са го забавили с пробите, които трябваше да се направят в земни условия, но щял на всяка цена да се върне за празника.

Позвъних вечерта у тях. На екрана се мярна жена му и веднага изключи образа. Реших, че се е намазала с някакви козметики, та затова ми предлага само гласа си.

— Няма го — отвърна ми почти разплакана. — Не дойде.

— Иване — рекох й. — Не преживявай излишно! Просто не е намерил място в космолетите. Нали знаеш какво е пред Нова година.

— Не съм Иван, а Ивон! — сопна ми се тя.

— Прощавай! — рекох й.

— Докога да ти прощавам? — озъби ми се тя съвсем не на шега, но пак не се показа на екрана.

Какво да ги правя: той — Иван, тя — Ивон! Той поне не ми се сърдеше, когато сбърквах. Подхванах внимателно и този път грешката ми не беше толкова голяма.

— Ивоне — предложих й. — Ела ти тогава. Сама ли ще кукуваш на Нова година?

Тя обаче ми подхвърли едно сърдито «весело прекарване» и прекъсна връзката.

Малко след фоейерверките аз отново й позвъних, за да й честитим с жена ми Новата година, но никой не се обади. Решихме, че е отишла да празнува другаде, а жена ми — уж са приятелки — рече:

— Тая парижанка дори на Титан намира начини да му слага рога.

Беше си чисто заяждане. Сред метановите пустини на Титан няма къде да се скриеш без скафандър, пък в скафандър трудно се флиртува дори само с погледи. Няколкото хотела по всяко време са претъпкани от туристически групи. А за новогодишния наплив дори сглобяват временни херметически бараки в Долината на мълчанието.

Не знам кой идиот я е нарекъл така — във всички долини на Титан, па и по върховете му мълчанието си е едно и също. Вероятно някой от агенцията Титантурист, но все пак е бил по-умен от клиентите си. На Земята хората са петимни за тишина и щом им предложиш една седмица в някоя Долина на мълчанието, веднага са готови да ти изсипят всичките си спестявания. Като натъпчат обаче няколко хиляди души в привременните бараки, настъпва едно мълчание, та си готов да побегнеш чак на другия край на слънчевата система.

Разбира се, жена ми напразно завидя на умението на французойката. Ивон ни събуди рано-рано. Шампанското още пукаше мехурчета в мозъка ми и трудно щях да се съвзема, но тя този път не скри лицето си. Цялото бе обляно в сълзи.

— Ела, моля те! Веднага!

— Какво има?

— Ела, ще видиш!

Доста бавно навлякох скафандъра си заради парализираните ми рефлекси, пък трябва да се внимава, защото вън е опасно. Избутах ракетната шейна от гаража, но и с нея се поизмъчих, докато запали. Въпреки че живеем на постоянно огрятата от Сатурн страна и въпреки че има атмосфера, на Титан цари космически студ. Жена ми поиска също да тръгне, но аз я върнах. Само мен бе повикала, можеше да е нещо не за женски нерви.

Поради закъснението ми Ивон изглеждаше вече спокойна, когато ми отвори херметичната врата на шлюзовия коридор. Очите й бяха сухи, но продължаваха да горят от някаква жестока болка. Докато вдигах шлема си, я попитах за по-дълго ли е работата, да свалям ли скафандъра, а тя само ми кимна и побягна обратно в хола. Все така озадачен, аз съблякох скафандъра, посресах се — Нова година беше все пак — и почуках на вратата на хола.

— Влизай, влизай! — обади се отвътре Ивон.

Тя стърчеше като часови зад високата облегалка на надуваемия фатерщул, а в него седеше Иван — с притворени очи, завит до под брадичката с одеяло. Лицето му имаше цвета на снега в ония краища, където серните примеси са повече от метановите. Жълто-бяло, но без приятната златистост, а с моравите сенки, които хвърлят скалите върху него, когато Сатурн ги огрее косо с бледото си сияние. И не вдигна клепачи, сякаш унесен в болнав сън.

— Какво е станало бе, хора? — подвикнах пресилено бодро с надеждата, че случилото се няма да е толкова страшно.

Отвърнаха ми с мълчание, но с истинско, не като онова сега в Долината на мълчанието. Пристъпих, турих длан на челото на приятеля си, а той внезапно хвана ръката ми, затисна с нея очите си и изхлипа:

— Братко!

— Виж какво доживяхме! — рече Ивон и с някакво ожесточение дръпна одеялото от него.

Сега ми е трудно да кажа какво точно изпитах при открилата се гледка. Вероятно не е било само едно чувство. Сигурно най-напред съм изпитал едно, после друго, после трето, после всичко се е омесило. Едни бухнали женски бедра, розово-бели, едни изящни крачета, едни заоблени коленца… Ето какво смогнах да зърна в мига, преди Иван панически да върне одеялото върху себе си.

Засмях се, взел това за някой новогодишен фокус, донесен от Земята.

— Покажи де, покажи го пак!

Иван обаче отново изхлипа своето драматично «братко», а и видът на жена му говореше, че не си правят шега с мен.

— Но какво е станало, кажете най-сетне! — рекох аз, отново смутен.

А тя викна почти истерично:

— Нека той да ти разправя, глупакът му с глупак!

— Ивон… — обърнах се аз към него.

— Аха — злобно възтържествува французойката. — Така-така! Сега вече не е никакъв Иван, сега си е Ивон, спокойно можеш да му викаш Ивон.

— Прощавайте, ама е тия ваши имена… — измърморих. — Какво се е случило?

— Нали заради тебе, мила! — простена с тъничък гласец приятелят ми, но тя пак закрещя:

— Все аз съм виновната! Все заради мене…

— Я ни остави сами — кипнах аз накрая. — Иди при жена ми, да не скучае! Вземи мойта шейна, готова е.

— Аха, ще ти се! — нахвърли се тя пак върху мен и аз вече съвсем се обърках.

Седнах на един по-отдалечен стол, скръстих ръце и обидено им заявих:

— Ще почакам точно две минути. Ако дотогава не разбера за какво сте ме повикали, отивам си! И то завинаги.

Ивон се стресна и подканващо блъсна рамото на мъжа си.

— Чакай! Сега пък иска да се самоубива, глупакът. Трябва да го пазим. Като нищо ще изскочи навън без скафандър.

Демонстративно погледнах хронометъра си, размърдах се на стола.

— То какво ли ще помогнеш и ти — подхвана приятелят ми със своя странно изтънял гласец. — Тя вече звъни навсякъде. Всичко празнува. А с роботите да се разправяш знаеш какво е. По-големи бюрократи човечеството не е виждало…

— Все още нищо не разбирам — заплаших го аз, почуквайки с пръст стъклото на хронометъра.

— Нали ти разправям вече, де! Поне ти не ме тормози — рече той. — Видя на какъв хал съм. Никаква друга възможност нямаше за връщане. Чаках резултатите до последния момент, пък местата в космолетите били ангажирани още преди аз да тръгна за Земята. Повечето бяха вече и отлетели. А в пътническото бюро ми викат: единственият изход бил в телетранспортацията. Не само за мен, за цялото човечество. Напразно сме и се плашели. Не ми обобщавайте, скарах се аз, сега не ме интересува човечеството. Вие ми кажете как аз да се добера за Нова година на Титан! Не съм никакъв разглезен турист, там работя, жената ме чака, работата ме чака. А те пак: телетранспортацията! По-скъпичко било, учрежденията с тяхната бюрокрация все още не изплащали при командировки разликата в цената, багажа по-късно съм щял да получа, с товарния космолет, но пък за час и половина съм на Титан. Иначе — две седмици! И аз склоних, какво да правя? Нали Ивон, каквато е ревнива, ще ми издере очите, ако и за Нова година не се върна.

— Да де, да де! Все ние сме причината — вметна войнствено французойката. — За всичките ви глупости все ние сме причината!

Не й обърнах внимание. Такива са нашите жени на Титан, експлозивнички. Все с един мъж, все в херметични помещения или в скафандри, изнервят се. Добре че тъй също не се подведе от репликата й, а веднага продължи:

— Да не мислите, че и с телетранспортацията беше лесно! Тоя народ е пощурял да пътува. Едва се вредих два часа преди Новата година. На групи, на групи ни изстрелваха.

Той въздъхна треперливо и млъкна.

— И как мина? Разправяй де! — подканих го.

Аз самият още не бях ходил дори на станцията за телетранспортация, която неотдавна направиха и при нас, на Титан. Не знам дали бих се решил някога да я използувам. Ние, геолозите, по професия сме си малко консервативни. Може телетранспортацията наистина да е бъдещето на човечеството, може да е гениално и революционно и каквото си ще там още откритие или изобретение, но има нещо недостойно за човека в нея. Поне в моите очи. Да те вкарат гол в някаква кабина-реактор, да те разложат там на кванти и на тути-кванти и така да те изстрелят в Космоса! А после на някоя там планета да ти събират отново квантите. Вярно, движиш се с възможно най-високата скорост, със скоростта на светлината, но пак не бих се оставил да ме разлагат на кванти. Противоестествено е.

— Интересно ли беше поне — полюбопитствувах. — Какво усещаше така, когато…

— Ти ме питай какво сега усещам! — изпъшка той.

— Защо?

— Как защо бе, човек! Не видя ли?

Едва сега проумях и викнах:

— Лелеее, ама от това ли — защото иначе щях да се разсмея, пък той беше много чувствителен. — Я да видя!

Скочих и посегнах към одеялото, но французойката перна ръката ми:

— Какво има за гледане, видя го вече!

Пред очите ми засияха бухналите бяло-розови бедра, светнаха облите коленца… Скуката на Титан вероятно развива по-силно въображението ни, отколкото у хората на Земята.

— И как стана? — рекох, позасрамен от видението си.

— Отгде да знам. Нали ти казах каква навалица беше. На групи ни изстрелваха. Кой знае къде и как е станало объркването, но на̀ — цялата ми долна половина е женска!

— Майко мила! — възкликнах аз, насилвайки се към съчувствие. — Но в приемателната станция…

— Роботи! — избухна той. — Нова година, човек не можеш да зърнеш там! И дрехи дори не бяха останали. Възможни били такива грешки, казват. Линията била нова, през астероидния пояс минавала. Нищо не можели да направят, докато не се открие закъде е отпътувала моята долна половинка. Още не се били обадили за грешката от никоя друга станция. Идете си сега така, викат ми, пък ние ще ви потърсим. А отгоре на всичко ме и заплашват: Внимавайте, викат, носите отговорност за чуждата долна половина! Ама че нахалство! Като че ли аз нарочно съм я задигнал! Като че ли си умирам от удоволствие да ида при жена си в такъв вид! И то за Нова година! Смей се, смей се! — избухна той накрая, познал, че едва се сдържам.

— Иване — рекох аз на французойката, — моите новогодишни съболезнования.

И отидох в тоалетната.

Смях се, докато ме заболяха коремните мускули, после измих лицето си със студена вода, разтрих го и вече осъзнах сериозността на положението. С какво можех обаче аз да помогна на своя колега и приятел? И можеше ли изобщо да му се помогне? Поливизор, как да е, мога да разглобя, но от техниката на тая проклета телетранспортация нищо не разбирам. Как е станало объркването, как ще стане замяната — нямах никаква представа. А очевидно не е за хирург работата. Не можеш просто да срежеш човека на две и пак да го зашиеш, всичко е сигурно не и на молекулярно, а на субмолекулярно равнище.

Когато излязох от тоалетната, в коридора звънецът на входния шлюз трещеше като повреден. Отворих бронираната херметична врата и през нея залитна някаква грамада в яркочервен скафандър. С такива просташки скафандри на Титан се разхождат само туристите. Агенцията им ги раздава, та отдалеч да си разпознава стадото. Той заръкомаха над главата ми, но естествено не го чувах, понеже ми говореше по шлемофона си. Посочих му да си свали поне шлема, щом иска да ме пита нещо, и той трескаво се зае с тази очевидно непривична за него работа. Наложи се да му помогна.

— Вие ли сте Иван еди-кой си — избълва той, след като измъкна най-после едрата си глава от шлема, огледа ме запъхтяно и: — Не, не сте вие. Къде е той?

Посочих с палец през рамо и той връхлетя по най-невъзпитан начин върху холната врата. Миг след трясъка й го видях да пада на колене пред фатерщула. Отметнал одеялото от свития в него Иван, той извика:

— Тя е! Тя е!

И с упоение зацелува краката и коленете на приятеля ми. Тоест онова, което бяха му прикачили по време на телетранспортацията. Ивон и Иван така бяха се втрещили, че не помръдваха. Едва успях да отместя тая човешка грамада от краката на… от краката. Избутах го до стола, на който бях седял преди, скарах му се:

— Я се дръжте прилично! Къде се намирате? — А докато се борех с него, за да го туря да седне, подвикнах на все още вцепенената французойка: — Дай някоя твоя рокля или панталон, да не седи така!

Тя хукна в другата стая да търси дрехи, а в това време грамадата извика трагично:

— Но това е жена ми! — сочейки Иван, който, разтърсен от вика му, хвърли одеялото върху себе си и закри най-после блясъка на тази изумителна за Титан гледка.

Бях вече разбрал, а с това си възвърнах и самообладанието:

— Сигурен ли сте, че така изглежда жена ви? Я погледнете по-внимателно!

Вместо да се вгледа, той рухна сломено на стола.

— Ох, ще полудея!

— Заплахата е обща — рекох му съчувствено. — Искате ли да пийнете нещо?

— Прощавайте, че така… Но представете си и моето положение — извини ми се той. — Вчера сключихме брак и веднага тръгнахме за Рея, съседния спътник на Сатурн. Там решихме да караме Новата година и медения месец. И да ни се случи такова нещо, точно на нас да се случи…

Пак ме напуши смехът, а не беше за смях работата, истинска трагедия си беше. Едва смогнах да изрека:

— От станцията ли ви дадоха адреса? Къде е сега жена ви?

Той изпъшка повторно:

— Уф, тя не е с неговата половина!

— Каквооо! — изрева Иван във фатерщула. — А къде е?

— Не знам. И на станцията не знаят. Още не се е обадил третият пострадал.

— А жена ви… — не успях аз да формулирам въпроса си, защото под одеялото виждах младите й прелести, но той ме разбра.

— Тя е с чужда женска половина.

— Е, все пак имате поне цяла жена! — дръзнах аз да се усмихна.

— Каква жена бе — проплака и той. — На някаква стогодишна бабичка е половината!

— Леле, майчице! — рекох аз и пак изтичах до тоалетната.

А като се върнах, ме спря викът му:

— Не влизайте!

Влязох, защото се уплаших тоя дивак да не би да е направил нещо на приятеля ми.

— Ей! — извика той и разпери одеялото.

Иван обличаше долната си половина в донесените от Ивон дрехи.

— Стой там! — заповяда ми и тя.

— Я — рекох. — Че откога го е срам да се облича пред мен? Като студенти в една стая живеехме.

— Ей, вие — закани ми се грамадният младоженец и още по-усърдно огъна стената на одеялото около приятеля ми. — Що се правите, че не разбирате? И изобщо какво правите тук?

— Иване — рекох. — Да си вървя ли?

Французойката се уплаши:

— Моля ти се! Тука стой, кой знае какво може да му хрумне на тоя!

— Ще повикам милиция! — заплаших го и аз.

Туристът-младоженец не знаеше, че на Титан няма милиция и въодушевено се съгласи.

— Повикайте веднага! Тя трябва да се пази.

— Коя бе, човече? От кого?

Той не отвърна на въпросите ми, защото друго бе му дошло в главата.

— Моля ви се, хайде елате с мен на Рея! А?

Иван, който тъкмо оглеждаше смешно пременените си в карираните панталони на жена му крака, побърза да ги напъха под одеялото във фатерщула.

— Моля ви! Нали ще дойдете с мен? Хайде! Все пак вие ми принадлежите, на мен принадлежите, макар и отчасти…

Иван го гледаше сащисан, но Ивон се обърна към мен с язвително хладнокръвие:

— Няма ли начин да изгониш от дома ми тоя луд?

— Това за вас се отнася! — рекох му.

— Но защо да съм луд? Нямам ли право…

— Вън — закрещя Иван във фатерщула. — Махайте се! Вън!

— Аааа — рече младоженецът. — Не мърдам оттука! Или ще дойдете с мен, или…

— Или? — наведох се аз над него със свити юмруци, но това си беше чист курназлък. Пък и лекомислие си беше, защото той бе два пъти по-силен от мен, а Иван в тоя си вид едва ли щеше да ми окаже мъжка помощ.

И все пак това му подействува.

— Но аз не мога да я оставя така — отново изплака той. — Всичко може да й се случи.

— Аз ще я пазя — рекох.

— Аха, знам аз как ще я пазите! Изобщо вие не ми обяснихте какво правите тука? Нямате ли си жена, ами… Доколкото знам, на далечните планети не пускат ергени.

— Гражданино — рекох му. — Аз разбирам мъката ви и ви съчувствувам, но това не ви дава право да се държите неприлично. А вие продължавате да тормозите приятеля ми. Той и така е пред самоубийство.

Грамадата скочи обезумял от ужас — изглежда, имаше много живо въображение.

— Та вие ще убиете жена ми!

— Видиш ли, Ивоно — рекох му. — Не посягаш само на себе си, и на друг човек ще посегнеш. А това вече е убийство, не е самоубийство.

— Но какво ще правя? — проплака изтънко приятелят ми.

— Ще чакаме — рекох му бодро. — Това е!

Пък и какво друго можех да му отвърна, какво друго ни оставаше?

За да успокоя младоженеца, повиках жена си. Това го укроти, но пък нея хвърли в една постоянна тревога. Тя непрекъснато се въртеше около Иван и не ни оставяше нито минутка насаме, пък на него сигурно му се щеше да сподели и някоя мъжка приказка с мен. Попитах го веднъж как се чувствува, той рече: Много особено! И му идвали разни не негови мисли в главата и разни идиотски картини, и някакви флуиди пълзели от долу на горе по тялото му… Но не каза какви мисли и какви образи. Та и как да ги каже пред двете жени, които като ревниви тигрици обикаляха около него…

Младоженецът започна да снове с редовния планетолет между Рея и Титан, между горната и долната половина на жена си, защото в хотелите на Титан нямаше никакви места. И току ни осведомява с все по-отчаяни комюникета: на младоженката поникнали бабешки мустачки. И космати брадавици, и не знам какво още…

На Иван пък му растат гърди. Поисках да ги видя, но жена ми не разреши. Хайде, хайде, вика, не си виждал гърди!

А проклетата бабичка никаква не се обажда. Изглежда, се чувствува добре с младата долна половина на приятеля ми. Търсят я усилено, но докато преровят всичките девет спътника на Сатурн… Пък тя може и да се е върнала на Земята или на друга някоя планета да е отишла. А ние седим и чакаме. Ни работата може да си гледаме, ни семействата! Аз пазя приятеля си да не се самоубие. Жена ми пази мен да не се доближавам до него. Ивон пък следи и трима ни. За чуждата половина ли трепери толкова, за неговата ли, но все е около нас. А щом Иван тръгне с кокетна походка и въртеливо задниче към тоалетната или банята, редовно се караме мъж ли трябва да го придружи или жена, та да не се измъкне после навън без скафандър и да се отрови…

Ето това нека дойде да види оня робот, дето е станал доктор по философия, па да го питам аз какво още ще ми изфилософствува!

— Добре е — казах аз на новия си компютър, — че е заложена в теб и самоиронията като отношение към… машината…

Казах му го и ми се щеше да чуя смеха на тоя топъл и мургав секретарски глас, но, изглежда, конструкторите не бяха му разрешили такава способност. Само очите на бухала сякаш ме гледаха с мъдра насмешка. Това обаче си е от мене — в такива цветови индикатори няма нищо друго, освен определена дължина на светлинната вълна.

— Знаеш ли какво ми хрумва — да те оставя да направиш едно, както му викат в училище, свободно съчинение. Ще ли можеш?

Очите продължават да ми се надсмиват: бъди спокоен, всичко мога, но гласът не се обажда.

Не, без никакви данни от моя страна няма да стане. И в ръководството го пише. Нужни са поне най-общ сюжет, тема, герой.

На страничния плод на компютъра, където обикновено подреждам страниците, лежи сутрешният вестник, обърнат със спортната страница нагоре. Голяма снимка на скиор, който повече прилича в одеянията си на същество от друга цивилизация. Текст: «Симеон Тапов преди да постави своя световен рекорд при откриването на новата шанца за скокове.» Имаше снимка и на самата шанца. Все още ми е весело и аз казвам на компютъра:

— Що не напишеш един разказ за нашия Мони Тапов. Прославен скиор, ето, нов рекорд поставил! Какво обаче да бъде? Исках още да те изпробвам в една тема, която май вече е напълно изчерпана. Поне за мене, щото аз имам вече сигурно повече от дузина произведения за срещи с чужди цивилизации. Това във фантастиката сигурно е най-банализираното, но все още върви, защото на хората много им се иска да се състои най-после тази среща. Все им се струва, че само някоя чужда цивилизация може да оправи нашите земни работи. Загуби човекът вярата си и надеждата си в господа-бога и чака сега тая по-висша цивилизация да слезе от небето, натоварила летящите си съдове с райски блаженства. Колко хора само са ги виждали, а! И аз вярвам, че са ги виждали, защо да не ги видят? Някога, когато религията е била още достатъчно силна, малко ли хора са виждали господа, и ангелите му, и светиите му, и са разговаряли с тях? То си е същата параноя, затова отсега ти казвам: не ща никакви летящи чинии!

Наскоро имах една доста тъжна история. Нали минавам за фантаст, с известна популярност, като се появиха тия летящи чинии и над нас, сума ти народ взе да ми се обажда по телефона или да ме спира по улиците, за да ме разпитва. По някаква съвсем идиотска логика обявяваха тъкмо един фантаст за специалист по летящите чинии. Та спира ме един такъв познат на улицата и вика:

— Кажи нещо за тия чинии, ти там си по-вътрешен. Във вестниците ги отричат, ама сигурно искат да не се всява паника.

— Толкова знам и аз — отвръщам му.

— Хайде де — не вярва той. — Положително знаеш повече. Кажи ми поне защо не кацат у нас. В Америка кацат, в Австралия, един куп болни от рак излекували, а у нас не кацат. Или и това е тайна?

— Сигурно — подиграх го аз, защото човекът — смятах го дотогава за умен — бе се усетил засегнат в националното си чувство. — Представи си, че обявят предварително: на тая и тая дата, в толкова часа, ще кацнем еди-къде си, представи си само какво ще стане!

Той се съгласи с предложената му представа, но неочаквано си извади от нея най-невероятното заключение:

— Значи ти си се срещал с тях? И си траеш?

Тогава ми хрумна един весел експеримент:

— Последния път и аз им казах същото — рекох му доверително. — Вижте какво, казах им, нашите хора се обиждат, смятат, че ги презирате. Не бива така, в края на краищата на нашата планета всички народи са равни! И те се съгласиха. Само че не искат срещи с разни глупаци и невежи, напатили са се вече из другите страни. И нямат повече време за празни приказки. Затова настояват сега ония, които аз ще им подбера, десетина души, не повече, да дадат писмено въпросите и изказванията си. По тях щели да си изберат с кого да се срещнат. Ти си ми приятел — извадих аз бележника и химикалката си. — Знам, че няма да ме изложиш. Намисли си до утре какво ще ги питаш, какво имаш да им казваш! Дай ми телефонния си номер, че съм го забравил!

Той се опита да надникне в бележника ми.

— Други записал ли си вече?

— Двама-трима. Все близки приятели, умни хора. Познаваш ги, но съм им обещал да не казвам. Изобщо, нали разбираш, тая работа трябва да се пази в тайна. И така, ако си съгласен…

Той се поколеба, но суетата му, изглежда, надделя.

— Добре, запиши ме. Ще се обадя да ти съобщя въпросите.

— Не по телефона — напомних му. — Стават разни обърквания на линиите, подслушвания. Писмено ще ми ги дадеш!

Той кимна и си тръгна, силно замислен — навярно отсега бе почнал да преценява кое е онова най-важно, за което би трябвало да се запита по-висшата цивилизация.

С втория разговорът ни протече почти по същия начин. Третият изпадна във възторг, та трябваше да го поусмиря с напомнянето, че всичко зависи в крайна сметка от качеството на неговите въпроси. Но и това не намали въодушевлението му. Сигурно бе убеден, че главата му ражда само умни и оригинални мисли. Четвъртият предпочете да изчака как ще протекат срещите с другите ни приятели. Тия, с чиниите, сигурно и по-нататък ще дойдат някой ден над България.

Петият, който не по-малко развълнувано ме подложи на подобен разпит, изведнъж заключи:

— Не, моля те! Не ме замесвай в тая история. Сега и в службата си имам всякакви неприятности, и жената ми хвана едни писма… Остави ме, остави ме!

Имаше и други, които направо ми отказаха или искаха първо да си помислят, но все пак до вечерта в бележника ми влязоха десетте имена и адреси. А на другата сутрин телефонът ми отрано побесня. Първият направо започна да ме ругае:

— Бе ти нарочно ли ми пусна тая муха? Цяла нощ не съм спал заради тебе. Ти какво си мислиш, че в два-три въпроса могат да се формулират най-важните проблеми на човечеството ли? Щото аз за човечеството си мисля, не за себе си. Не съм като другите ни приятели, дето сигурно гледат на тях като на златни рибки, които ще им изпълнят желанието за дворци и коли. Задраскай ме и край! Пощурях тая нощ. Летящи чинии, глупости!

И ми затръшна слушалката.

Останалите бяха по-кротки, но всеки си имаше сериозни оправдания. Оня, най-възторженият, неочаквано заминавал днес в спешна командировка, та се налагало да отложим срещата му. Един се посъветвал с жена си, въпреки че бях го предупредил да пази тайна, и тя го наругала. Будала бил, затова все с него си правели такива майтапи. А сега бил напълно откачил и тя щяла да го заключи в килера за цялата седмица, ако веднага не се отпише. Друг път, не помня вече кой от десетмината, само дето не ми плачеше в ухото: Не мога, братле, не съм човек за такива работи. Вълнението сигурно ще бъде голямо, пък аз не знам дали знаеш, изкарах миналата година прединфарктна криза…

Не направи изключение и човекът, когото най обичах и ценях. Той дълго ми се извинява, сякаш бе сторил непростима грешка или бе ми напакостил с нещо. Въпросите, които му хрумвали, били все банални, сигурно другите щели да ги зададат, затова искал да почака за втората среща, ако има такава. Да види по-напред какво ще питат другите. Засега да съм го зачеркнал от списъка… А накрая добави почти заканително: «И, както ми обеща, никому нито дума, нали!»

Така по десет хем различни, хем сходни начина, от срещата се отказаха всички. И до един ми се жалваха, че не са спали цялата нощ. Смеех се в себе си — все пак бях накарал десет души да мислят поне една нощ върху сериозни проблеми! Но ми беше и тъжно: смятах ги за умни и сериозни хора, а на — дори въпросите им не успях да науча. После им простих, защото се запитах: Ами ако на тебе действително ти предстоеше такава среща? Какво ще ги питаш, а? Или пък, не дай си боже, те наистина ти възложат да им заведеш на срещата неколцина умни и с проверено чувство за отговорност пред човечеството хора — кого ще им заведеш?…

Не щеш да се засмееш, драги, а? И мен вече не ми е до смях след тоя експеримент. Затова ти казвам, мили компютре, не ща никакви летящи чинии повече. Вземи тоя Мони Тапов, виж го какъв хубавец е, хвърли го от шанцата и го прати при някоя друга цивилизация. Каквато ще да е, твоя си работа. Нас малко ли ни мъчеха в училище с тия свободни съчинения — как сме прекарали ваканцията, какво й е хубавото на природата и така нататък. Карай, да видим какво ще направиш с нашия прославен шампион!…

Предисторията на едно заболяване

Случи се, когато откривахме новата ски-шанца близо до най-луксозния ни планински курорт. Тя и хубавият ден бяха привлекли хиляди нашенци и чужденци. Модните им яркоцветни скиорски костюми образуваха от двете страни на девствено бялата писта вълнообразна шарена ограда. Високоговорителите проглушиха планината с гръмки песни за планината, а телевизионните и филмовите камери се оглеждаха панически, да не би да изпуснат нещо важно за любителите на зимния спорт.

Новата шанца се издигаше дръзко над склона — същински трамплин към небето. От нея сякаш се излиташе направо в Космоса. Председателят на спортния съюз преряза лентата й. Той вдигна високо ножицата, за да я покаже, но стартовата площадка се намираше толкова далеч от зрителите, че сигурно целият председател им изглеждаше колкото ножица, която режеше нещо невидимо из въздуха. Гласът му обаче сряза прекалено отблизо тъпанчетата ни, защото ехото утрояваше силата на дрезгавите високоговорители. Той пожела на всички да направят от тази свръхмодерна шанца своите най-дълги скокове и обяви, че както се и полага, пръв на нея ще застане прославеният в целия свят наш шампион Симеон Тапов.

В лъскавочервения си гащеризон, с небесносиния шлем на главата и красивите очила, които закриваха почти цялото му лице, той приличаше на космонавт от друга, ако не по-висша, то поне по-весела цивилизация. Репортьорите настояваха още преди скока да запишат гласа и думите на прославения спортист, и двамата, с треньора му, не успяхме да ги удържим, но Тапата — така си го наричаме в отбора — умееше да се оправя с журналистите. На неизбежното запитване с какви чувства пристъпвал сега към първия скок от новата шанца, той отвърна:

— Това не е състезателен скок, а за демонстрация. Въпреки това аз ще се опитам да поставя нов рекорд, та не ме разсейвайте с тъпи въпроси. Измислете си вие чувствата.

И безцеремонно ги разблъска, за да излезе на стартовата площадка, защото из дъното на шарената пропаст и от всички околни ридове вече ехтеше: Мони! Мони! Мони!… и: Тапа… Тапа… Тапа… Ехото го превръщаше обаче в чудовищен патешки грак: папапапа…

Шампионът благодари на публиката с вдигнати ръце, отметна ги назад, подскочи и с нарастваща бързина се спусна по необикновено стръмния наклон, като постепенно се навеждаше напред с прилепени към бедрата ръкавици. Щом достигна извисения край на шанцата, той повдигна върховете на ските и почти легна върху тях. Излетя като червена ракета в зимно синьото небе.

Цялата планина бе затаила дъх от възхищение, а треньорът до мен взе, че го напсува:

— Тапа си е и тапа ще си остане! Колко пъти само го предупреждавах! Фукльо! С циркаджийски номера световни рекорди не се правят…

Аз съм дългогодишен лекар на отбора, та макар и не специалист, по интуиция предусещам успехите ни. Наистина скокът му излезе прекалено висок, но продължавах да вярвам, че Тапата ще съумее да снижи параболата и да постави новия рекорд. Наканих се да възразя:

— Не си прав. Сега е в такава форма…

И тъкмо тогава нашият шампион изчезна. Да, изчезна. Както казват писателите: сякаш се стопи в синевата. Беше достигнал най-високата точка на параболата и угасна в небето също като празнична ракета, която си е свършила работата.

Помислих, че е зрителна измама — въпреки предпазните очила, очите ми бяха уморени от искрящия под слънцето сняг, — но треньорът ужасено завъртя тежкия бинокъл, с който го наблюдаваше:

— Какво стана? Къде отиде бе? Къде е?

Отговори му гръмката въздишка на шарената бездна под краката ни. От дъното й хиляди очила и лещи по същия начин претърсваха небето.

После настъпи всеобща паника. Планинската спасителна служба се опита да въведе ред, да организира команди. До вечерта разровихме заедно с публиката снега и гората на километри около новата шанца, но от Мони Тапов нямаше никаква следа. А когато ни донесоха филма за седмичния кинопреглед, проумяхме, че и търсенето изглежда безсмислено. И на лентата се виждаше същото: Симеон Тапов се издигаше в привичния си стил, а после внезапно и необяснимо изчезваше — без загуба на равновесие, без падане, без дори да промени позата си.

Понеже телевизията бе предавала откриването на шанцата директно, страната изпадна в ужас пред загадъчното изчезване на прославения скиор. В ужас се готвеше да изпадне и целият свят, защото Симеон Тапов все още беше и олимпийски рекордьор. Не помагаха никакви изследвания, никакви науки. Който не искаше да се отдаде на мистиката, трябваше да повярва на версията, че някоя летяща чиния е отвлякла шампиона ни. Защото смешно бе да се повярва пак на църквата, която изрови старовремската утеха, че бог отрано прибирал своите любимци при себе си. За нас поне е трудно да приемем, че тъкмо Тапата му е бил любимец, още по-трудно ни е да си представим и дядо господ като запалянко по зимните спортове. Във всички случаи обаче не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. И светът потъна в едно тежко и мъчително очакване.

Намерихме го чак след седмица — една червена купчинка насред все така девствената белота под новата шанца, по която никой след него не бе посмял да се спусне. Захвърлил ските, свалил шлема си, той седеше превит, сякаш току-що сполетян от перфорация на язва. И очите, и езикът му, и мозъкът му бяха трудно подвижни, както при тежко алкохолно отравяне. Не беше в състояние да ни разкаже нито къде е бил, нито какво му се е случило. Или може би тогава още не искаше.

По-скоро инстинктивно аз долових това и решително се възпротивих да го вземат веднага в клиниката за изследване. Настаних го в спортния диспансер, в отделна стая, единствен аз се грижех за него. А Симеон Тапов ми имаше доверие, защото още от юноша бе почнал да идва при мен с контузиите си.

Преглеждах го, разбира се — с всичките апарати на диспансера ни. Нямаше увреждания — ни външни, ни вътрешни и би се намирал все в тази великолепна спортна форма, ако не беше прекалено силният му душевен смут. Тогава аз осъзнах, че не с разпити, с лекарства и хипнози ще стигна до истината, а по оня древен път към нея, наречен вино. Но понеже за притъпените сетива на съвременния свят виното е вече ненадеждно слаб носител на истината, трябваше да прибегна към водката и уискито. Така аз все пак се добрах до онова, което Мони Тапов с клетви и самозапсувания ми изложи като действителна история на случилото му се.

Моля да не бъда осъждан за привидно лекомисления тон, с който предавам събитието. Аз съм лекар-травматолог, специализирал съм още спортна психология и професионално нямам право да се обвързвам с подобна твърде невероятна версия. Да, за мен разказът на нашия шампион си остава версия, както приказките за летящата чиния или за бога — спортен запалянковец.

Какво според него било станало:

Както си летял, изцяло съсредоточен в мисълта какво още може да се извади от този скок — имал вече чоглавото чувство, че не е сполучлив, — Тапов изведнъж усетил в тялото си необикновена лекота. Странна и плашеща. Сякаш тялото му престанало да съществува и само духът му се реел под небето. Не усещал вече и съпротивата на въздуха. Свикнал да владее всеки свой мускул по време на скоковете, отначало той не направил никакво движение, изчаквайки да разбере какво е станало, но щом погледнал надолу, окончателно се вцепенил.

— Ти знаеш, че не съм от пъзльовците, докторе — рече Тапата. — Не съм от тях, ама можеш ли да си представиш? Няма! Ни писта, ни шанца, ни хора! И сняг даже няма. И гора няма, и планина няма, нищичко! Представяш ли си?…

Трудно е човек реално да си го представи, преди да е ослепявал или нещо временно да е затормозявало зрителния му нерв.

— Като в мъгла. Обаче хем бяла, хем пък непрозирна, а всъщност и нея никаква я няма ни в очите ми, ни в устата. Но иначе съвсем определено усещам, че се нося нанякъде, ама нагоре ли, надолу ли… Изобщо пълно противоречие на законите, щото иначе пък — пълна безтегловност! Сънуваш, Мони, рекох си, това го сънуваш, то не може да бъде. Разправял съм ти, докторе, често ми се случват такива сънища. Летя, летя и все нагоре, и все нагоре, а под мене нищо не се вижда, и се събуждам, гаче ли не съм летял, а съм плувал с пижамата си.

— И аз съм ти разправял — напомних му, — че тия сънища не са страшни, дори са ти полезни. В тях изживяваш страха си, та после да не ти пречи.

— Ох, де да беше и това сън… — въздъхна той и ледът на уискито изтрака в зъбите му.

Ето така си летял в нещо като тунел с разреден въздух и намалена гравитация, и с чувството, че е обречен цял живот да подобрява световните постижения, но без да вижда хора под себе си, без никой да види невероятния му рекорд. По някое време решил, че сигурно се намира в полубезсъзнание, заровен в дълбока преспа, затова не вижда нищо, но пък мозъкът му, макар и трескаво, още разсъждавал трезво. После, пак така изведнъж, пред очите му се прояснило и той се видял да пада неудържимо над пъстра тълпа от хора, обградили някаква сиво-зелена бетонна площадка. Падал право в нейния център, без да е в състояние да помръдне ръка или крак, та да забави или отклони падането си. Нещо сковавало мускулите му, но не уплахата, а някаква външна, невидима, но осезаема сила. След секунди само щял да се разбие на тая площадка, а хората около нея като че ли се били събрали тъкмо това да наблюдават. Никой не притичвал да подложи нещо, никаква паника, ни вик, ни жест на съчувствие поне, каквито са нормални за всички нормални хора!

— И тогава стана истинското чудо, докторе. Представяш ли си? Вместо да се сплескам на тая площадка, стъпих със ските като на дюшек, сякаш от половин метър съм скочил, а не най-малко от сто…

Слушах го и се пазех да си представям каквото и да било. Само си припомнях някои неща от учебника по психопатология.

Хората дълго го оставили да стърчи сред тях сам със своето недоумение. Зяпали го мълчаливо и никой не се приближавал. Щом се окопитил, Мони също заразглеждал тая повече от странна му тълпа. Не че били кой знае какви необикновени хора, но все пак — откъде са се взели и как така от зимната планина бе прилетял при тях направо в разгара на лятото? Защото всички били облечени в леки и нежни дрехи, пък и той самият веднага усетил под пуловера си другия климат. Лицата им били все хубави, но му се сторили някак еднакви. Мъжете били по-едри от него, също еднакви на ръст, с могъщи атлетически фигури. Те преобладавали в тълпата, но имало и десетина жени — необикновено красиви, невероятно, а иначе съвсем земни жени, и пак някак си еднакви. Като от специално подбран вариететен състав.

— Сигурно така ми се е сторило, щото са от друга раса — вметна на това място Мони. — Нали и китайците всичките ни се струват еднакви.

Разбира се, и на ум не му идвало, че се намира в съвсем друг свят. Не срещнал враждебност в очите им, само любопитство и свалил шлема си — демонстративно спокойно, смъкнал и очилата, разтворил и ципа на гърдите си, защото му ставало нетърпимо горещо. А като не знаел какво още да предприеме или да помисли, взел, че им кимнал с едно глупаво «Добър ден».

Чак тогава непознатата публика се размърдала. Грейнали усмивки насреща му, размахали се приветствено ръце, но само трима от мъжете и една от жените се отправили към него. Останалите или не смеели, или се подчинявали на специално разпореждане. Те само продължавали, но вече радостно, да очакват какво ще стане по-нататък.

Мони обаче още не знаел дали да се радва. Четиримата, които дошли при него, се държели така, сякаш изобщо срещат за първи път човек. Той смъкнал ръкавицата си и още отдалеч им протегнал ръка, а те направили тъкмо обратното: надянали си ръкавици, превързали и тесни оранжеви маски през устата и носа си. Изглежда, се боели от зараза. Казали му нещо тихичко, на абсолютно неразбираем език, сигурно допълнително неразбираем, защото не виждал вече устата им. Повече на тиха песенчица му заприличал езикът им… Представяш ли си, докторе?

Аз продължавах да не искам да си представям каквото и да било. Просто не му вярвах.

Тапата също им рекъл тогава нещо — не помни вече какво, но според мен сигурно е било нещо тапешко. Вдигнал рамене, закършил муцуни, да им покаже, че не разбира нито какво му говорят, нито как се е озовал при тях. Двама от мъжете плахо опипали дрехите му. Той ги оставил, та да се убедят, че не носи оръжие. Третият посегнал за шлема и Мони му го подал, а оня занадничал в него, сякаш търсел нещо скрито. Жената пък клекнала над ските му и през цялото време нещо си тананикала. С приказно нежен гласец — така каза Мони. И добави: А каква пазва имаше, брат, не можеш да си представиш. Фантастика!

Всичко друго той настояваше да си представя, само това му се струваше извън възможностите на моето въображение.

После жената с невъобразимата пазва го хванала за лакътя и явно искала да го поведе нанякъде. Налагало се обаче да свали ските и това съвсем смаяло странните му домакини, които сигурно били решили, че той така си и ходи с тях. Изглежда, не познавали тоя спорт, което, разбира се, е възможно, ако при тях изобщо не пада сняг. Единият от мъжете ги взел с красноречиво умолителен жест и ги понесъл, както се носят глухарчета, когато те е страх, че вятърът ще духне пухестите им главички; вероятно ги мислел за кой знае какви скъпи и фини уреди. Другият по същия начин носел шлема му, а дамата пък го държала нежно за лакътя и захласната гледала все в обущата му, с които той, вече с поотпусната душа, зашляпал по изглежда, пластмасовата настилка на площадката.

— И как да не се звери, докторе, знаеш ми новите обуща, дето последният път на състезанията в Швейцария, нали? А те всичките бяха по сандали някакви.

Въвели го в един подземен вход, а оттам по страшно луксозен коридор от светъл мрамор или нещо подобно, стигнали в зала, пълна с разни уреди. Посочили му да седне в бяло, меко кресло, а очите им били все усмихнати и хем любопитни, хем като че ли му се извинявали за нещо. Изобщо гледали го много мило, особено дамата. Пак тя поднесла към главата му грамаден шлем, като ония на тежководолазите, които лягат чак на плещите ти. Мони се поуплашил, но пред омайващата усмивка на красавицата не бивало да се издава, та покорно се оставил да го нахлузи на главата му.

Тримата мъже и жената насядали насреща му в подобни кресла и скрили еднаквите си усмивки в също такива шлемове.

— Сега вече нещо ще става, помислих си аз, докторе. Експеримент някакъв ще си правят с мене, но после разбрах, че е нещо друго. Не че го разбрах, то е неразбираемо, вярваш ли ми, но опасност нямаше. Шлема можех и самичък да махна, ако поисках: не беше вързан или закопчан, само плътно лежеше на раменете ми. Реших, че може би искат да си приказваме по тоя начин, че е някакъв апарат, та си рекох наум, хей така, малко хашлашки: Е, кво, дайте сега да си кажем кои сме, що сме… Аз например съм шампион на ски-скокове. И то олимпийски. Мони Тапов, ако сте чували или чели по вестниците. На миналата олимпиада например скочих… Така си приказвах наум, докторе, за кураж, нали разбираш, няма що да ти го казвам. И май тъкмо тогава се започна. Аз ще ти го разкажа, пък ти ще кажеш какво е било, ти по̀ ги разбираш тия работи…

Изведнъж Мони Тапов усетил, че нещо го пита, въпроси му задава, но не извън, а като че ли самият му мозък си ги задава на себе си — както когато човек размишлява над нещо си или се колебае какво решение да вземе, та се пита и така, и така. Хубаво, но въпросите били толкова неуместни и глупави, че не било възможно самият Тапов да си задава такива въпроси. Например: с това ли там, демек, със ските ли е дошъл при тях и на какъв принцип се движат те?

Не е ли абсурдно един шампион по ски да се пита на какъв принцип се движат ските му? Така си и рекъл: Не ставай смешен, Тапа! Тъкмо сега и тука ли намери да се питаш как се движат ските ти, като че ли не си изучавал плъзгането, триенето, видовете смазки, законите на аеродинамиката… Той старателно заотпъждал от мозъка си разните формули и скици, гледани на дъската в тренировъчния лагер, та да внимава какво ще стане по-нататък, но всъщност не ставало нищо. Четиримата си седели все така неподвижни насреща му, а в главата му се забърквал още по-див хаос. Сред него се пръкнали вече съвсем идиотските въпроси: Как е устроено и за какво служи онова, което е на краката му, тоест — обущата. И какво е това шампион.

Сега Мони Тапов окончателно се объркал какво да мисли за тях и им рекъл на глас, защото решил, че през шлема те няма да го чуят:

— Хей, ако ще ме питате за подобни глупости, дайте по-добре да си приказваме за ланския сняг! Да ме будалкате ли сте решили? Шампион съм, това е! Най-силният съм, най-умният, най-смелият, най-високо излитам, най-далече се приземявам от всички хора на света… Е, те това е да си шампион! Ако искате да ме проверявате нещо, да ме изследвате, карайте, но по-напред ми кажете кои сте и с какво право ще го правите! И къде се намирам изобщо…

Изглежда обаче, че те все пак били чули и разбрали съгласието му да го изследват, защото красавицата веднага станала, внимателно вдигнала шлема му, хванала го за ръката и го отвела в дъното към едно също бяло и меко легло. Сякаш към брачното им ложе го водела — така треперела ръчицата й в нежната ръкавичка. Положила го тя там да легне, разлюляла над него фантастичната си пазва, истински любовно помилвала челото му, та той самият се поразтреперал от вече съвсем други вълнения, но бързо се дръпнала и от тавана върху му се спуснал грамаден похлупак — целия го захлупил, като в ковчег, в пълна тъмница.

Повече спомени от този експеримент Мони Тапов обаче нямаше, защото или веднага заспал, или са го упоили с нещо. Не знае колко време е траело, но се събудил с чувството, че е спал много и много дни. Впрочем, ако допуснем изобщо, че това е вярно и ако съдим по отсъствието му, траяло е близо седмица. Значи доста грижливо и подробно са го изследвали. Тогава, в тоя сън, трябва да са му внушили и цялата тая история, защото как иначе ще се пръкне в мозъка му такова невероятно съчинение?

А историята — това отново си е вече моя лекарска и човешка забележка — е повече от невероятна. Аз познавам Мони Тапов още от постъпването му в юношеския ни отбор — той не четеше научнофантастични романи, защото изобщо не четеше нещо друго, освен спортните ни издания. За интелигентността му не искам да се изказвам, но въображението му едва ли е по-силно от въображението на едно младо магаре.

Та тези хора, според разказа му, представлявали всъщност паралелно на нас човечество. На същата, на нашата планета живеели, но в друго някакво паралелно времепространство. Цитирам:

— За симетрията във Вселената чувал ли си, докторе? Не за тая, нашата, всекидневната, а за симетрията във вътрешното устройство на Вселената. Е, добре, ти си чувал, но аз не бях и нищичко не знаех по въпроса, а ето че сега го знам! Не, не е антисвят с антиматерия, това вече и децата са го чели, просто в обратната плоскост на нашето времепространство живеят, в други някакви изменения. Можеш ли да си го представиш?

Който може, да си го представя!

Учените на този паралелен свят отдавна търсели начин да прокарат тунел между двата свята, да ги свържат, очаквали и ние да направим същото, защото теоретически те били доказали нашето съществуване, а пък според хипотезите им за симетрията трябвало да сме горе-долу на същата степен на развитие. И ето най-после им се удало, макар и доста наслука в пространството, да осъществят своя проект за такъв шлюз или тунел към нас. В същия ден щели и да изстрелят през него трима свои представители, които да осъществят връзката. Каква била изненадата им обаче и радостта им, когато през техния шлюз, изпреварвайки ги, пристигнал човек от другия паралелен свят на планетата!…

Виж, изненадата им лесно мога да си представя, когато нашият Мони Тапов влетял със ските напред в техния тунел или шлюз, но с радостта им нещата сигурно са стоели по-иначе.

— Докторе, ти май още не ми вярваш — огорчи се шампионът в отговор на шегата ми и очите му пиянски се просълзиха. — Отгде ще ми дойдат всичките тия неща в главата тогава, кажи де!

Успокоих го: Вярвам ти, Тапа, вярвам ти. Пък и какво друго ми остава…

Кое ме караше да се усъмня в искреността на тяхната радост ли? Онова, което уж те му били внушили по време на съня под похлупака. Казали му, че са особено радостни, защото са имали щастието, макар и случайно, при тях да попадне този, когото ние наричаме «шампион», тоест най-умният и най-издигнатият от хората на паралелното им човечество. Обаче след като изследвали с техните апаратури съдържанието на неговия мозък, те се убедили, че и на тази наша обща планета, както и в цялата Вселена, симетрията не е съвсем пълна, че развитието ни не е вървяло едновременно и в еднаква посока. Ето защо те щели да върнат нашия представител обратно и веднага да затворят своя шлюз, та да не станела някоя пакост. И щели да чакат, докато ние създадем собствен проход към тях. Засега ни било достатъчно да знаем, че те съществуват и ни очакват в своята братска прегръдка…

Ако действително така са му го казали, трябва да признаем, че тия наши паралелни братя по разум са твърде деликатни и любезни същества. Особено като се има предвид, че Тапата положително бе премълчал в разказа си нещичко от своето държане пред тях — какво още са го питали, какво им е отговарял… Не е възможно да са се интересували само от ските и обущата му. Нали си го познавам аз нашия шампион!

Ето това си мислех, докато той ми разказваше как са го извели на същата площадка, как са му посочили да си постави отново ските, как после отново се озовал в бялата безтегловност, за да се изтърси, вече доста силничко, на задника си в снега под шанцата. Накрая той ме запита: Какво мислиш, докторе? И аз изтървах:

— Тя пакостта си е станала.

— Каква пакост? — наежи се Тапата.

— С шлюза — рекох аз и побързах да загладя своята пък лекарска неделикатност. — Както и да е, важното е, че се върна жив и здрав.

— Значи и ти смяташ, че аз съм виновен, че аз… — рухна той изведнъж в себе си.

Това ме завари неподготвен и аз го запитах, кой още смята така, решил, че и другиму е разказвал съчинението си.

— Аз — отвърна ми той доста мъжествено и аз осъзнах, че тук вече се корени заболяването му, че случаят не е повече за мен.

Той настоя:

— Добре де, докторе, не мислиш ли, че все пак трябва да се докладва някъде? На правителството ли, на ООН ли?

Нямах друг изход, освен да приключа в същия шеговит тон:

— Е, това си е вече твоя работа, Тапа. Аз съм само един физкултурен доктор.

Той въздъхна отчаяно.

— Сигурно няма да ми повярват.

— Сигурно — съгласих се аз. — То си не е и за вярване, ще знаеш.

— Но хората ни чакат, докторе! Какво да правим?

Отвърнах му колкото се може по-весело:

— Е, ще почакат малко. Нека по-напред тебе да оправим, Тапа. Сега ще те пратя при едни други доктор, да те полекуват малко. Защото не бива да живееш така с чувството за вина пред цялото човечество. И даже не пред едно, а пред цели две човечества. Тежко е, дори за един шампион е тежко…

После, разбира се, си помислих и законно бе да си помисля: А всъщност никак не е зле да сме уверени, че някой някъде очаква от нас да открием най-после пътя към един, може би наистина по-умен свят. Щом за отделния човек винаги е хубаво да знае, че някъде го чакат, защо да не е полезно и за всички ни вкупом?

Ето това ме накара да запиша по този начин разказа на Симеон Тапов като част от анамнезата, с която го препратих в психиатричната клиника.

Скъпи мой, едно вече е ясно — не само в съвременната тема не те бива, никакъв те няма и в свободните съчинения. Твърдят, че в днешния век човекът не можел повече без компютрите, както не можел без електричеството, но и компютрите все още не могат без нас. Разбирам, искало ти се е да разкажеш нещо смешно, но то не буди смях, а съжаление. Първо, евтино е да се заяждаш със спортистите. Ние с теб като сме толкова всестранно културни и знаещи, можем ли да скачаме от ски-шанца? Второ, идеята ти е обидна за човечеството, пък аз съм патриот. Бих казал, че е и немотивирана. Една високоразвита и хуманна цивилизация не би се отказала от контакта си с човечеството само защото е срещнала случаен негов представител и не го е харесала. Тя не може да не знае онова, което у нас знае всеки ученик: че еднократният експеримент не разкрива истината за явлението. И така, давам ти възможност да се коригираш. Нека тая твоя или подобна на нея цивилизация да е дошла при нас…

— Идея, тема, сюжет — прозвуча сякаш виновно и пълен с покорна готовност кадифено мекият алтов глас.

Веднага виждам отново тая топла мургава гушка, този път — с мъничка бенчица отстрани. По дяволите, коя човекоподобна цивилизация ще се откаже от контакта с такава гушка!

— Ааа, не — вече по-добродушно се заяждам аз. — Настоявам пак да бъде свободно съчинение, та сам да коригираш одевешните си погрешни идеи. Пък влагай и повечко научност, нали уж научна фантастика ми поднасяш! Ще ти дам само сюжета. Тия дни четох мякъде, че кристалите имали памет. Не разбрах какво точно представлява тази памет, може би само за структурата на собствената им решетка, но това съвпадна с една история, на която аз досега гледах с насмешка, както към всяко суеверие. Комшийката ми разказа, че ходила при някаква известна врачка и тя й познала всичко. Условието било да си туриш предната нощ под възглавницата бучка захар, да преспиш върху нея, после да й я занесеш. Та, питаше ме комшийката, аз, като по-учен човек, как си обяснявам това. Тогава си спомних за паметта на кристалите, а захарта нали се състои все пак от кристалчета! Може пък една надарена със свръхчувствителност ясновидка да е в състояние да прочете запечатаното в паметта на захарните кристалчета? Мисля, че такава една хипотеза притежава ако не за науката, то за научната фантастика достатъчно убедителност. Та ето ти и персонажа: жена, врачка, бучка захар и чужда цивилизация! И да знаеш, много зависи от това какво ще направиш от него! — заплаших го аз накрая.

Захарната бучка

Гостната беше пълна с жени — като в чакалня на гинеколог. С тая разлика че никоя не разкриваше на съседката си за какво точно е дошла. Тук всички идваха за едно и също и старателно го отбягваха в разговорите си, освен ако не се касаеше за неизличима болест на близък. Никъде събрани на едно място жени не мълчаха толкова и така напрегнато, сякаш всяка поотделно очакваше последна и безапелационна присъда. Плашеше ги и съпругът на гадателката — суетливо пъргаво мъжле, което през пет минути заставаше насред гостната, превърната в чакалня, въртеше се на всички страни и се усмихваше виновно безпомощно като човек, забравил за какво е пратен. През половин час пък от насрещната врата излизаше с бледи бузи и унесени очи клиентката, която бе получила вече присъдата си. На мълчаливото, устремено към нея всеобщо питане тя отвръщаше още неуверено: «Позна ми. Всичко ми позна…» и бързаше да напусне чакалнята. Всички така отвръщаха, сякаш се бояха да не навредят на авторитета на гледачката или да не развалят някоя добра магия. А това още повече засилваше напрежението.

Тъкмо то дълго време пречеше на най-младата сред жените, момиче още, да помоли:

— Извинете, дали не мога сега аз да вляза. Искам само нещо да попитам…

Общото напрежение мигом се превърна в обща ненавист. Всички бяха дошли да питат за нещо.

— Аз… аз после пак ще си чакам реда. Само да попитам… — струваше й доста усилие да признае нещо, в което може би сама истински не вярваше. — Загубила съм си, изглежда, бучката. Помня, че я взех, а сега я няма, пък…

— Не може — рече една от жените, селянка, сведуща в тайните на ясновидството. — Без бучка, на която да си спала, и без кърпичка не може.

— Кърпичка нося — рече момичето. — Ама бучката… Пък идвам чак от София…

Ненавистта бе се разполовила и преобразувала в досада, готова милозливо да отстъпи у онази половина от жените, които бяха дошли преди момичето, и в радостно великодушие у ония жени, които бяха след нея — чакането им навярно щеше да се съкрати.

— Нека да пита, що да чака напразно — обади се глас от обнадеждената половина.

Гледачката, дебела, около шестдесетгодишна, седеше на канапето, разплута и отегчена от собственото си ясновидство. В стаята беше задушно и мрачно от дебелите завеси на прозореца. Миришеше на хлебарки. Очите на гадателката не се виждаха, потънали в бухналата пита на едрото й лице. Говореше се, че е сляпа, че е полусляпа, че вижда, но се преструвала на сляпа. От това обаче навалицата в чакалнята й не намаляваше.

— Седни — рече дрезгаво гледачката. Гласът й също бе вече изморен от предсказването на бъдещето.

Момичето не седна.

— Госпожа, аз само да ви питам. Загубила съм си някъде бучката, та ако може…

Слепите очи на гледачката дълго гледаха момичето, преди тя да отсече: «Не може!»

— Кърпичка нося — момичето бе готово да заплаче. — И съня си помня!

— Не може, ти казах — грубо отвърна гледачката и направи неуспешен опит да се размърда. — Бучката е най-важната, на нея е записано всичко. Пак ще дойдеш.

Момичето долови, че ще си остане непреклонна и намери кураж да изрази съмнението си:

— Добре, госпожа, ама… ами нали втория път сигурно няма да сънувам същото. Как тогава…

Гледачката не търпеше разговори, които засягаха професията й.

— Аз не гледам по сънища, глупачке! Хайде, махай се! До гуша ми е дошло от такива! Хората идват при мене с болките си, с мъките си, от цяла България, на коя болен в къщи, на коя мъж избягал, а ти ми се влачиш тука с глупостите си. Ще се омъжа ли, няма ли да се омъжа, и за кого… Няма да останеш стара мома, бъди спокойна! Махай се и можеш изобщо да не идваш!…

Момичето не знаеше, че с подобни изгонвания гледачката допълнително подхранваше славата си и изхвръкна в чакалнята, вече истински разплакано. Жените се скупчиха около него: Какво е станало, защо така…?

— Из… изгони ме. За… за… глупости съм била дошла. Пък аз…

Милозлива ръка погали косите му. Друга жена обаче се обади някъде отдалеч:

— Ами сигурно за глупости си дошла, както те гледам…

И вече цялата чакалня се преизпълни от безгранична вяра в ясновидката: щом и без бучка можеше да познае за какво са дошли…

По-късно, вече след като момичето бе си отишло, мъжът, който дойде след него и комуто жените за предупреждение веднага разказаха случилото се, безуспешно им разви една своя теория.

Беше добре облечен мъж, добре охранен, а и добре разсъждаваше; навярно беше интелектуалец или закупчик, защото явно не идеше от провинцията. Той каза на жените:

— Това с бучката захар е бошлаф работа. То си е народна традиция. Някога врачката не е искала пари за врачуването си, отгде ще ги вземе селянинът тия пари? А захарта е била скъпо нещо, тогава с рачел са си подслаждали. И така, вместо хонорар — тая дума употреби той — «хонорар», затова жените си помислиха, че ще да е интелектуалец, но все пак произлязъл от народа интелектуалец. — Уж за магията, дай една бучка захар и една кърпичка. От тая — бучка захар, от оная — бучка захар и напълни торбата за великденския козунак. А сега и бучката ти взима, и хонорара ти взима…

Жените се опитаха да му възразят: бучката се слагала под възглавницата и докато спиш, тя ти попива сънищата и мислите. Но и на тях не им беше много ясно как става това, та го скастриха: Бе ти що си дошъл, като не вярваш?

Той им отговори, че не вярва в бучката, в гледачката обаче вярвал. Когато дошъл първия път, не носел захар и за да не го върне, изтичал до бакалина да си купи, а тя, гледачката, пак всичко му познала, макар да не бил спал на бучката. Пък сега, ако искат да знаят, той е дошъл за съвсем друго. Не за себе си, за летящите чинии щял да я пита, за другите цивилизации… кога ще дойдат и така нататък. За летящите чинии ли? — ахнаха жените.

Така в чакалнята се намери обща тема за разговор, която не поставяше под съмнение възможностите на гледачката, та мъжът й, който пак се повъртя из гостната-чакалня и пак не можа да си спомни за какво е влязъл, си излезе, без да усети нещо тревожно. Беше си обикновен приемен ден на известната гледачка, който отново щеше да завърши късно вечерта, без особени произшествия.

Късно през нощта обаче в същото градче щеше да стане едно съдбоносно за цялата планета събитие. То представляваше последната възможност за градчето да се прочуе и с нещо друго, освен със своята врачка, но и тя, улисана да предсказва бъдещето на своите клиентки, също не можа да го предвиди. Ако се бе съсредоточила над въпроса на интелектуалеца, може би щеше поне да го усети. Врачката обаче изгони и този клиент, както нахока момичето: тя с тукашната цивилизация се занимавала, с хорските мъки и страдания, а разни такива, дето им е широко около врата, й губят силите с всякакви щуротии…

Като манипулираха ловко с вградените в скафандрите им антигравитатори, Сик и Сек стъпиха леко на полянката в градския парк. Те не знаеха дали са първите пришълци от Космоса на тая планета, но тази планета бе за тях първата, на която доказано имаше друга високоразвита цивилизация и двамата бяха изпълнени с чувството за отговорност пред историческата мисия.

Строго погледнато, тяхното поведение нарушаваше правилника за установяване на контакт с чужда цивилизация; те още нямаха право да слизат на планетата. Но след като повече от месец се въртяха в далечна орбита и напразно се опитваха да установят с нея връзка — изглежда, гъмжилото от всякакви звукови, светлинни, електромагнитни, радарни и прочее излъчвания, които бълваше планетата от себе си, й пречеха да приеме и разпознае техните позивни сигнали, — те се решиха на прекия контакт. Разбира се, той нямаше да се състои в тази нощ, тази нощ бе посветена само на запознаване с обстановката, в която щяха да се движат. Ето защо Сик и Сек не бяха сега нещо повече от една разузнаваческа единица, която трябваше да извърши бърз, но щателен оглед. Единица — защото в тяхната цивилизация обществената единица всъщност се състоеше от две отделни и винаги различно възприемащи същества. Природата в този далечен свят бе разделила мислещата част на материята в две еднакви тела. Така тя бе постигнала повече физическа сила и по-голям обхват на мисловната енергия в нещо като двукорпусна монада на духа, която обаче си оставаше неразривно свързана в единна душевна цялост. Сик каза, след като се огледа от алеята:

— Мястото ми харесва. Има хубава и добра подредена растителност.

— Не ми харесва — рече Сек. — Тази подреденост означава грубо и безвкусно вмешателство в природата.

Никой в градчето не ги чу, а и не можеше да ги чуе, защото те разговаряха с мозъчните си биотокове, както би разговарял със себе си единният земен мозък.

Естественият спътник на планетата я осветяваше доста мижаво, но двамата виждаха всичко до най-малките подробности през нощните визьори на шлемовете. Движеха се абсолютно безшумно, оставили антигравитаторите си най-ниска степен, колкото да не тропат със скафандрите. Иначе за случая те не им бяха нужни. Светът, откъдето идеха, имаше приблизително същата гравитационна сила.

Сик каза:

— Изгарям от любопитство, как ли ще изглеждат!

— Не бързай или поне недей целия — отвърна му Сек. — Кой тогава ще ми дрънка глупости?

— Слушай — разсърди се Сик. — Щом и в такъв съдбоносен момент се заяждаш с мен, аз просто изобщо ще престана да разговарям с теб.

— И престани, драги! Щом не ти хрумва нищо по-умно.

Сик мълча чак докато излязоха на улицата между двата реда къщи с отдавна заспали прозорци, призрачно осветени от редките и слаби улични луминесцентни лампи. Но той беше възторжената и добросърдечната част на монадата, та не можа да не се обади:

— Какво симпатично поселище! И тия интересни сгради.

Скептичната половина обаче възрази:

— Ако се съди по общия обем на енергийните излъчвания и по броя на изкуствените спътници около планетата, цивилизацията би трябвало да е много по-развита, а битът им изглежда изостанал. Виж колко са олющени сградите, улицата е доста мръсна, бедно изглежда всичко.

Сик не се предаде:

— Сигурно е така: тези същества предпочитат един скромен и непретенциозен бит, за да могат да освободят духа си за възвишените му задачи.

— Не бързай със заключенията! — изръмжа му Сек. — Нека по-напред да ги видим.

Но съществата никакви не се виждаха. И улицата, и нейните напречни бяха пусти. А първото живо и — за разлика от растенията — подвижно нещо, което срещнаха, ги хвърли в недоумение.

Беше много мъничко четириного същество, с дълъг и гъвкав израстък в края на тялото си. Сик и Сек се спряха в очакване. То ги гледаше с фосфоресциращи жълти очи и плахо пристъпваше към краката им, като произнасяше някакви нежни, еднотипни звуци, които се чуваха като: мяяяу… ммяяя, мммяяя… Приближи се съвсем до ботушите на Сек и той леко, но енергично се дръпна.

— Защо бягаш? Не виждаш ли, че търси миролюбив контакт с нас. Навярно ни поздравлява. Сигурно е висше същество.

— Не може да има висше същество на четири крака — каза Сек.

— То си е само една наша теория на еволюцията, която още не се е потвърдила в галактически мащаб. Колко е очарователно и грациозно! Ще ми се да го докосна!

— Да не си посмял!

— Мяяяууу — каза съществото и ги гледаше с молба да бъде докоснато.

Сик се наведе, въпреки забраната на отрицателната си половина. Дланта му предпазливо легна върху гърба на съществото. Беше обвит в нещо меко, но под тази мекота гръбнакът изведнъж се изви нагоре и се вкорави, сякаш искаше да усили допира си до скафандровата ръкавица. Вътре в него тихичко заруча: рррръъъ, ррръъъ…

Сек рязко дръпна ръката на доверчивата си половина:

— Да изчезваме! — и понеже бе усилил собствения си антигравитатор, повлече и монадната си половина нагоре със себе си.

Сик още се противеше, та Сек го скастри:

— Глупак, не чу ли какво стана в него?

— Е, да, в отговор на моето докосване. Сигурно изразяваше одобрение. Или опитваше друга форма на съобщение.

— А не ти ли заприлича случайно на звука на механизъм? Щом го докосна, и той се задвижи.

— Вярно — призна Сик. — Сякаш се задействува някаква апаратура в него. Но то…

— Не знаем какво е, нали? Може да е някакъв биоробот, когото са пратили да ни изследва. Не видя ли как оглеждаше ботушите ни, точно там, дето са антигравитационните устройства. А ако носи в себе си взривно устройство с часовников механизъм? Много подозрителен беше този звук.

— На теб всичко ти е подозрително, Сек — рече горчиво Сик, но се остави да го отведат.

А съществото, седнало на мекия си заден израстък, ги изпроводи с едно почти отчаяно: мммяяяууу. Изглежда, бе много самотно в тази нощ, сред заспалото селище. Или пък се преструваше, за да измами чуждата цивилизация. Но не успя да я измами.

Двамата й представители се издигнаха още по-високо и обръщайки се да изберат посоката, в която да се отправят, съзряха един слабоосветен прозорец, единствения все още жив прозорец на цялата улица.

Намираше се на последния етаж на сградата, нямаше завеса и за двамата разузнавачи бе задължително да надникнат в него, да се запознаят и с вътрешността на сградите на неизвестната им цивилизация. Като регулираха съответно антигравитаторите си, двамата увиснаха пред прозореца. Учудващо слаба лампа осветяваше помещението из единия му край. Върху дълга и широка подставка се движеше и блестеше с бялата си кожа едно още по-странно същество. Беше голямо, на дължина почти колкото двамата разузнавачи, но очевидно голо, то извършваше озадачаващо многопосочни движения с множеството си крайници.

— Според теб колко крака има сега пък това? — подигра Сик своята монадна половина. — Нали определяш мислещите същества по броя на краката?

— Сик — рече вечно скептичният Сек, след като погледаха известно време. — Допускаш ли, че е възможно мислещо същество да извършва такива движения? Откриваш ли цел в тях, смисъл? Та те очевидно му струват усилия, а то нито помръдва с тях от мястото си, нито постига изобщо нещо. Ти се смееш, но виждаш ли разум и в разположението на краката? Изглежда, са две двойки, но всяка двойка се движи в немислимо противоположни посоки.

Сик възтържествува:

— Веднъж да те видя и теб озадачен! А не ти ли се струва, че са две същества?

Сек повдигна нощния си визьор, отново го пусна.

— Май че са две. Да, определено онова отдолу е с нещо по-различно. Заснеми ги, ще ги снимам и аз, а когато установим контакта с висшите същества, ще запитаме какво са правили тия.

— Слушай — рече откривателски възторжено Сик. — Може и те да са някаква монада като нас. Телата им сякаш са залепени едно за друго и само крайниците са отделно.

— Сик — рече Сек. — Ти пак побърза да ги обявиш за разумни създания. Ще ти призная откровено, не бих желал да съм в такава монада с теб. Та те направо се бият, като зверове се хапят и се измъчват.

— А ти малко ли ме измъчваш — парира Сик.

— То не се знае кой кого измъчва повече! Мислиш, че ми е леко ли с глупашкото ти простодушие и наивния оптимизъм? Хайде, нека не губим времето си тука! Дано най-после срещнем създателите на тая цивилизация.

Двамата полека се спуснаха към каменната настилка на улицата, избирайки къде да стъпят.

— Онова там, беличкото… — посочи неуморимия в изследователската си страст Сик, който веднага забравяше заяжданията на монадната си половина.

— Прилича на изкуствен предмет — отвърна Сек. — Не бързай!

Но Сик вече бе насочил скока си към него, а Сек не винаги успяваше да възпира прекалено смелата си половина да върши прибързани и неразумни неща. Когато стъпи край него, Сик вече държеше в дланта си предметчето.

Беше светещо бяло, като телата на оная гърчеща се монада зад прозореца, имаше ситнозърнесто и очевидно кристално устройство.

— Сек — каза развълнувано Сик. — Имам чувството, че попаднахме на важна находка. Почти съм убеден, че е записен кристал, макар да не прилича на нашите кристали за холографски записи. Виж, слепено е от хиляди, може би от милион кристалчета, а външно е оформено така, за компактно поставяне в апаратура. Нямам търпение, Сек, хайде да проверим!

— Да се качваме в кораба само заради него, после пак да слизаме… Чакай да преценя…

Но той не успя да вземе решението си, защото от мрака изплува и се устреми към тях едно същество с определено хуманоиден вид. Сек можеше да бъде доволен, то имаше два крака и тъкмо с тях се придвижваше, макар вървежът му да беше странно неустойчив, сякаш за първи път се изправяше на тези си крайници. Горните части на дрехите му се развяваха, ръцете също се протягаха насам-натам, сякаш ловяха нещо невидимо из въздуха.

— Да се скрием — задъхано предложи Сек.

— Не мърдай — внезапно заповяда Сик. — Вече ни откри.

Той също притежаваше власт над монадната си половина.

— Да, но се готви да ни нападне!

— Сек, не разбирам, като се пишеш толкова проницателен, защо си и толкова страхлив. Погледни го добре, какво може да ни стори? Просто ще изчакаме какво ще предприеме. Но и това, както го гледам, едва ли ще е създателят на цивилизацията. Или е само така неустойчиво, понеже е изгубило монадната си половина, ако и те живеят в подобни монади? Ние с теб също ставаме нестабилни, когато се отдалечим на по-голямо разстояние един от друг. Стой, ти казвам!

Сек стреснато изключи антигравитатора и с цялата си тежест се закова на каменната настилка, готов да отбранява самопожертвователната си половина. Съществото вече бе спряло пред тях, но продължи да се люшка като под напора на силен вятър. А едновременно с това им съобщаваше нещо доста гръмко. Естествено те не разбираха думите му, но записните им апаратури усърдно запаметяваха речта на този жител на планетата, който засега не проявяваше видими враждебни намерения.

— Значи така, а… — говореше им хуманоидът. — Маскирали сме се, значи! Е, па що да се не маскирате, всеки вече се маскирва, кой така, кой иначе, всички вече сме маскирани. Ето и аз. Маскирал съм се като пияница. Нямате си на представа колко е удобно. Всички те знаят: пияница и толкоз! Друго няма. Просто и ясно! И удобно, ще знаете, никой не те закача… А бе всъщност вие двама ли сте или си един, па те виждам двойно? Много сте ми еднакви щото, подозрително сте ми еднакви. Кажете де!… Не щете, а? И вие не разговаряте с пияници, а? Е, видяхте ли колко е практично! С пияници не разговарям и толкоз! Просто и ясно!… Хуп! Значи… фантастика, а? Мене, байно, с фантастика не мож’ме уплаши, всичката съм я чел. Аз даже и Любен Дилов съм чел, така че хич не ми се правете на фантастични, чувате ли!… Нищо не казвате, а? Не щете или не можете? Е, те това е, и на пияниците взеха вече да им се привиждат скафандри! Дотам я докарахме с тая научно-техническа революция, майката ни разгони тя, природоооо, природо!… Хей, аз пък със скафандри не ща да разговарям! Я ми се махайте от пътя!

Двамата не разбраха заплахата му, но той така се засили да мине през тях, че едва успяха да му сторят път. Хуманоидът полетя с главата напред и прегърна най-близкото дърво. Това му помогна да не падне, но той започна да милва кората на голямото растение, да я докосва с устата си.

— Долу скафандрите! — извика хуманоидът към двамата, които отново стърчаха неподвижно, като метални изваяния. — Какво направиха с теб, природоо, природооо?…

И отново задокосва с устни дървото, а от гърлото му забълбукаха някакви още по-странни звуци.

— Сик, да се махаме!

— Разговаря с растението, чуваш ли?

— Нека си разговаря!

— А ние можем ли да разговаряме така с природата? Сек, ти си не само страхлив, ти закономерно си и суетен като всички страхливци. Ти се обиждаш, че то не ни обръща внимание, че предпочита да прегърне растението вместо нас.

— И така да е — рече смутено Сек. — Ние сме само разузнавачи без никакви права. Да видим по-напред има ли нещо записано в тоя кристал, да докладваме, нека другите си блъскат главите над това кое какво е и кога и как да установяваме контакта. Хайде!

Двамата включиха антигравитаторите, задействуваха малките си импулсни двигатели и безшумно се вдигнаха, като понесени от вихър балони към звездите.

— Чао, скафандри! — извика подире им хуманоидът който все така не пускаше растението от любовната си прегръдка.

Инженерните монади на космическия кораб доста се измъчиха с бялото кристално паралелепипедче. А в него беше надеждата на целия екипаж, защото донесените от Сик и Сек сведения не позволяваха да се състави що-годе логична представа за съществата, създали тукашната цивилизация. Филмите от двойното същество в стаята бяха недостатъчно ясни. В поведението на другото двуного, което се движеше толкова неустойчиво, също не можеше да се разчете някаква що-годе разумна схема. В края на краищата то бе се натъкнало на представители от други светове, а бе се държало с тях така, сякаш всеки ден ги среща по улиците си. Не бе предприело дори онзи елементарен опит за контакт, който бе опитало мъничкото четириного.

Белите кристалчета безспорно съдържаха триизмерни холографски образи, но те бяха толкова мигновени и така наложени един върху друг на удивително малка площ — целият запис траеше не повече от няколко секунди, — че се наложи да изобретяват друга техника за прожектирането им. Дори само тази бучица кристали потвърждаваше изключително високото техническо и интелектуално ниво на тукашната цивилизация.

— В записната техника са безспорно по-напред от нас — докладваха инженерите.

След много главоблъсканици и спорове решението най-после бе намерено. Инженерите презаснеха съдържанието на всяко кристалче поотделно, а после пуснаха записа на по-бавни обороти. И тогава пред тях потекоха епизоди от един смайващ начин на съществуване, придвижване и поведение, какъвто и най-дръзката фантазия не бе в състояние да предположи.

На екрана най-напред се появи едно хуманоидно същество с твърде крехка конструкция и необикновено дълга коса; то движеше около главата си някакъв апарат с обло тяло и продълговат край, който явно изпускаше струя нагнетен въздух, защото дългата коса без видима друга причина се развяваше на всички страни като от силен, разнопосочен вятър. Изглежда, това занимание доставяше удоволствие на хуманоидното — то въртеше тъничката си шия в танцуващо плавни движения и се смееше, смееше. А всичко това се виждаше двойно поради обрамчената отражателна плоча, която висеше на стената.

Сик, който бе намерил кристалния запис, изпита едва ли не чувство за собственост, извика развълнувано:

— Хей, аз съм готов да обичам това чедо на природата! Не е ли чудесно?

Пред екрана стърчеше в напрегнато очакване целият екипаж на експедиционния космолет. Сек рече:

— Моята монадна половина е готова да обикне всекиго, стига това да не съм аз.

Всички реагираха весело, защото и те си имаха своите законни, поради биологичното им устройство, противоречия и ежби. Смехът им обаче веднага секна, преминал във всеобща уплаха. В малкото помещение, където се намираше нежното създание с дългите коси, внезапно бе се появил един кошмарен звяр — откъде и как, това записът не показваше. Беше грамаден, имаше най-обща прилика с хуманоидите, стоеше на два криви, силни крака и протягаше дълги космати ръце, но нямаше дрехи, а целият бе покрит с козина, както низшите същества. Оголваше големи хищни зъби в неразбираема гримаса на усмивка или на заплаха.

Дългокосото създание го видя най-напред в отражателната плоча, изкрещя беззвучно — записът нямаше изобщо звук, което твърде смути инженерите при оценката му — обърна се, направи опит да побегне, но косматите ръце вече го държаха за раменете. И се започна нещо отново непонятно: дългокосото отчаяно се бранеше с крака и ръце, удряше с апарата звяра по лицето, а той сякаш не усещаше това. Но и не посягаше да захапе, както би направил всеки звяр, зъбеше се още по-весело и със садистична наслада приближаваше полекичка дългокосото към косматите си гърди, когато можеше да стори това отведнъж, защото сигурно бе десетократно по-силен от него. Битката трая кратко и остана недовършена — както всички в този загадъчен запис.

Без всякакъв преход и без да се покаже как, дългокосото вече не се намираше в страшната прегръдка на звяра. Не се намираше и в своето малко помещение, а високо в едно слънчево небе, сред малки бели облачета. И летеше! Да, летеше по някакъв абсурден за всяка наука начин: насочваше своя чуден апарат ту назад от себе си, ту надолу или встрани и съответно на това изменяше посоката на своето удивително леко и плавно реене. Немислимо бе за който и да е разум такова едно мъничко апаратче — каквато и струя да изпускаше — да издига и придвижва в атмосферата толкова голямо тяло. В космическия вакуум — може би, но дългокосото видимо летеше в атмосферата на родната си планета, която имаше доста силна гравитация. А по тялото му нямаше нито антигравитатори, нито каквато и да било друга апаратура — нищо освен леката, полупрозрачна дрешка, която, също като косите му, се развяваше във ветровитите подоблачни висоти.

Екипажът онемя от възхищение. Да, ето го най-после истинския жител на тази хубава планета — изящен, красив, надарен от природата с изумителни способности! Защото явно умението му да лети принадлежеше на самото му крехко тяло, а мъничкият въздушно-реактивен апарат му служеше по-скоро за някаква непонятна им игра. Както преди, то бе раздухвало с него косата си, така и сега засмяно прелиташе до някое облаче, насочваше дулото на апарата към него и го пръскаше като мехур. Но и техниката им бе повече от изумяваща: съвсем миниатюрен апарат, без видим източник на захранване, да произвежда такава ураганна струя, че да разпръсва без остатък цели облаци!

И това занимание на дългокосото трая съвсем кратко. Пак така внезапно и без преход, то полетя към земята с разперени ръце. Очите му бяха се вледенили в същия ужас, както пред зъбите на звяра — то не летеше, то падаше. Но защо и как бе загубило способността си да лети? И къде бе се дянало вълшебното му апаратче?…

То падаше и падаше и след секунди само щеше да се сплеска на покритата с ниска растителност площ, която с влудяваща скорост се приближаваше към него.

— Хей, какво става поеше? Не ме мъчете, не мога… — простена Сик към инженерната група, която им демонстрираше записа.

Отвърнаха му успокоително:

— Гледай, гледай! Тепърва ще видиш и по-страшни неща.

Противно на всяка логика, дългокосото наистина не загина. То дори не падна върху тая зелена площ, която съвсем ясно бяха видели на екрана. Както си падаше, явно изживявайки своята неизбежна гибел, то отново се преобрази и се намери сред множество себеподобни в някаква грамадна, полутъмна зала. Едва го разпознаха по дългите коси и смътните черти на лицето, защото то бе вече и облечено по друг начин: в къса, тънка горна дреха, в прилепнала към долните му крайници някаква по-груба материя, която бе напъхана в нещо, което имаше далечна прилика с ботушите на скафандър.

Залата бе плътно наблъскана с подобни на него същества в подобно облекло, но при по-внимателно взиране се забелязваше, че съществата са от два различни антропологични типа. Другият тип бе по-едър, по-грубоват в конструкцията си, мнозина от него имаха коси и по лицето си — под носа, под устата. От тавана на залата проблясваха и гаснеха в светлинен хаос някакви кръгли осветителни тела, което допълнително затрудняваше да се отгатне какво точно се правеше в нея. А за очите на пришълците се правеше нещо не особено привлекателно. И двата типа същества гърчеха телата си в ритъма на светлинното безредие, допираха се, отблъскваха се, виеха ръце ту отпреде си, ту встрани, едни изглеждаха весели и беззвучно засмени, други — тъкмо обратното: вършеха всичко това с тъжно съсредоточени, сякаш странното ритмично усилие им причиняваше болка.

Пришълците за пръв път виждаха толкова много от тукашните висши същества на едно място и за тях беше особено важно да разберат какво представлява това — ритуал ли някакъв или общо забавление. Но и то си остана неразбираемо, още повече че не им остана достатъчно време да го наблюдават. Всичко в тоя запис траеше по реално време само секунди — колкото и да разтегляха прожектирането му. А в една от тия секунди множеството изчезна и героят на записа, дългокосото мъничко същество, се оказа върху нещо като подиум. Осветителните тела продължаваха да сипят върху него своя светлинен хаос, зад гърба му няколко същества от другия антропологичен тип — всички с коса по лицето си, се кълчеха над някакви побляскващи апарати, удряха с пръчки, надуваха беззвучно криви тръби, с буйни движения манипулираха над обли, с дълги дръжки предмети пред гърдите си. А дългокосото повтаряше още по-необуздано и унесено предишните ритуални гърчове и подскоци, само и пред всички.

После то рязко се спря, погледна надолу по себе си и се видя без предишните си дрехи, без дрехи изобщо, голо, Такова го видяха в същия миг и пришълците, сякаш с неговите очи го видяха, и пак се изумиха — не толкова от вида на оголеното тяло, колкото от необяснимото изчезване на дрехите му.

Това, изглежда, бе срамно или осъдително, защото дългокосото веднага побягна през залата, направо през навалицата, а от всички страни себеподобните му се смееха и протягаха ръце да го хванат…

Сик също повдигна неволно ръце към екрана. До него Сек, без да го поглежда, се засмя.

— На теб не ти ли се иска да го докоснеш? — засегна се Сик.

— Защо питаш, щом знаеш, че е така — повторно се изсмя Сек. — Природо, природо, как можа да ме накажеш с такава монадна половина, която непрестанно ме заразява с просташките си желания!

Призоваха ги да пазят тишина и вместо да се занимават със себе си, да наблюдават внимателно, защото ще участвуват после в обсъждането.

Множеството не успя да улови голото дългокосо, защото и то изчезна отново. Улови го обаче един от ония с космите по лицето си, но вече някъде извън залата. И не го улови с насилие, нито за насилие, а само му подаде ръка, която то с готовност пое. Така, ръка за ръка, двете същества се отправиха към нещо голямо и лъскаво, което се оказа превозно средство, защото щом седнаха в него, то тържествено потегли. Лицето на дългокосото сияеше сега в очевидна радост, устните му говореха нещо оживено и то не беше вече голо, а около тялото му се диплеше широко скроена бяла материя. Не, това удивително създанийце сменяше дрехите си както и когато си поискаше, без някой да го забележи, но като че ли тоя процес, също като летенето, не бе му напълно подвластен, щом преди, с изненада и уплаха, бе се видяло голо!

— Преди май беше по-хубаво! — въздъхна Сик и отново го призоваха да мълчи.

Ръцете на другото същество обгърнаха горната част на дългокосото и то с много нежност се прилепи към него. Допряха и лицата си, и може би сега двете представляваха оная монада от две тела, за която двамата разузнавачи бяха предположили, че съществува и тук, по подобие на тяхната. Само че, за разлика от техните монади, при които психическите качества бяха разделени, а физически двете тела бяха напълно еднакви, тия, две същества тук, седнали едно до друго, вече по-определено се отличаваха.

И пак не им остана време да регистрират цялата отлика. Дългокосото бавно се оттегли от прегръдката, бавно отвори очи и за кой ли път отново се вцепени от уплаха. Явно не бе очаквало да види тъкмо това лице у прегърналото я същество. Но и зрителите за кой ли път отново се смаяха, защото и за тях лицето вече беше друго. То нямаше коса в долната си половина, нямаше коса и на главата си, други бяха чертите му и то изглеждаше поне два пъти по-старо. Отново бяха свидетели ма едно от тия внезапни и необясними превращения, но защо то предизвика такава реакция у дългокосото?

То изкрещя неистово, макар и все така беззвучно, и яростно заби своите тънки и остри пръсти в новото лице пред себе си, докато лъскавото превозно средство се носеше само̀ и с нарастваща скорост право към стената на някаква сграда…

С това завършваше и целият запис.

Изключиха екрана. Заядливият Сек викна към потресения екипаж:

— Мисля, че всичко е достатъчно ясно и не се нуждае от обяснения.

Никой обаче не реагира на предизвикателната му шега. Преди записа многократно бяха изучавали донесените от двамата разузнавачи филми, които също така им показваха един живот, изграден върху неразбираеми за тях принципи. Но записът от бялото паралелепипедче съвсем ги обърка. Тая способност на тукашните висши същества да летят чак до облаците само с едно парче плат на тялото си, да се преобразяват мигновено от едко в друго, а едновременно с това да бъдат непонятно агресивни и жестоки едно към друго силно охлади ентусиазма на експедицията. Всички монади спонтанно се почувствуваха безсилни да проумеят нещо от живота на планетата, да изразят каквото и да било отношение към видяното.

Мълчаха. Нямаха сили дори да се разотидат и да предоставят тежката задача на специалистите. А когато Сик се упъти към прожекционната апаратура, всички удивено го изгледаха.

Сподирен от погледите им, той взе от апаратното шкафче вълшебната бучка от записни кристалчета и я постави в шепата си. Заразглежда я внимателно, сякаш очакваше тя да му издаде тайните на своята цивилизация, обръщаше я на всички страни, докато от нея се отрониха две от мъничките й зрънца. Сик го поднесе близо към очите си.

— Повреждаш я! — предупреди го един от инженерите.

— Нали имаме презапис — отвърна Сик с недопустимо за една космонавтска монада нехайство.

А после извърши и нещо, което бе направо чудовищно. Хвърли двете кристалчета в устата си, замижа, помлясквайки, и съвсем обезумя: с рязко движение счупи цялата бучка, налапа едното й парче.

— Сик — хвърли се към него Сек. — Полудя ли?

— Като знаеш, защо питаш — засмя се Сик. — Много е вкусно. Дръж!

И подаде другото парче на своята разгневена монадна половина. Стъписването на Сек трая частица от секундата, след което той грабна парчето от бучката и го налапа със същата настървеност, преди да успеят да го спрат притичалнте от всички страни членове на експедицията.

Закъснели, те ги наобиколиха в трагическо недоумение, сякаш пред очите им бяха изяли цялата тая загадъчна планета. А вечно скептичният Сек тържествуваше в някаква непонятна им победа.

— Истинско чудо! Колко странен и колко сладък живот! Хайде да слезем за още.

Тогава се чу викът на командирската монада:

— Внимание!

Двете части на командирската монада бяха се изпъвали еднакво строго и еднакво напрегнато. Произнесоха и едновременно с еднаквите си гласове:

— Всички по местата! До пет минути готовност за отлитане! Да се рапортува в командния отсек!

Нареждането извади екипажа от вцепенението му и той светкавично се пръсна по двойки из множеството врати на залата. Само Сик и Сек не помръднаха.

— Защо бе, командире? Връщаме ли се? — запитаха те също едновременно.

— Това на вас ще се обясни по-специално и после — отвърна им командирската монада. — Сега само ми кажете защо го извършихте.

— За да направим и ние като тях нещо алогично! — каза Сик.

— И как се чувствувате?

— Как се чувствуваме, Сек? — обърна се той насмешливо към половината си, знаейки естествено нейния отговор.

— Отлично! — рапортува тя.

— И никакви ли угризения не изпитвате? — мрачно се удиви командирската монада.

— Изпитваме ли угризения, Сек?

— Стига бе, какви ти угризения! — отвърна разпасано Сек.

Командирската монада се опита да ги изгледа пронизително, но самата бе силно объркана, та те си останаха непронизани. Рече:

— Добре. Ако сте още способни за работа, вървете ма мястото си!

— Способни ли сме за работа? — подвикна все така весело и риторично Сик.

— Май че не сме — засмя се Сек.

— Тогава да изчакаме обяснението тук, а? По-уютно е.

— Да го изчакаме, Сик — съгласи се Сек и седна в близкото канапе, потъвайки в щастието на внезапно връхлетялото ги, нечувано и невиждано за една такава мислеща монада единодушие.

Командирската монада също бе мислеща, но очевидно не знаеше сега какво да мисли и гневно напусна залата.

— Добре ли постъпваме, Сек? — поиска да се увери другият, макар да знаеше какво ще му се отговори.

— Много добре. Също като съществата на планетата, от която не ни се иска да си отидем, нали, Сик?

— Точно така! — потвърди Сик и не беше твърде ясно за кое се отнасяше: дали за сходството на поведението им, или за желанието им да останат, но другата част на монадата го разбра по вътрешните канали на тяхната неразкъсваема духовна връзка.

А през това време корабът им извършваше нещо, според тях вече наистина алогично. Той стремително напускаше околопланетната орбита, за да полети обратно към звездата, от която бе дошъл.

Започнах особено предпазливо, защото все още като че ли се боях от тая машина с бухалски очи и тайнствено привлекателен глас — глас на южна мургава сирена, която сякаш натрупваше есе повече гибелни подводни скали в своите уж лекомислени творения.

— Вярвам — казах й — няма да се обидиш, ако ти кажа, че и този не ми харесва. Творецът трябва да бъде откровен поне със себе си, ако не пред другите. Убеден ли си, че си умиваш очите с това съчинение заради предишния гаф? Не усещаш ли, че правиш втори, само че обратен и още по-голям? Какво излиза? Същата или подобна високоразвита цивилизация този път изпада пък в чувство за малоценност пред нас. И защо? От съновиденията на една глупачка! А тоя край?… Признавам, глупостта е заразителна, може би е заразителна и в галактически или дори вселенски мащаб, но ти, мили мой, само глупаци и наивници ли виждаш в тая Вселена? Сик и Сек! Слушай бе, аланкоолу, може всяка цивилизация да си има своите Сульо и Пульо или Сик и Сек, но бъди сигурен, че няма точно тях да прати да установяват контакт с другите цивилизации! Я не пренасяй така примитивно някои наши си земни порядки чак в Космоса! И не ми се оправдавай, че пак си написал разказ-анекдот! С анекдоти тия проблеми не се решават. Не ща анекдоти, да се разберем! А пък ако това ти е изобщо равнището на фантастиката, ще те върна на производителите ти. И окото ми няма да мигне! Защото тая масова фантастика и без тебе достатъчно вече е пренаселила Космоса с всякакви малограмотни простаци и олигофрени…

Прощавай, че ти повишавам тон, но аз съм особено чувствителен към замърсяването и на Космоса, и на фантастиката! Дай да поразсъждаваме малко научно, да анализираме тия два твои разказа от една такава посока: и в двата измислената от теб цивилизация почти не се отличава от нашата. Не, драги, никакви хипотези няма да ме убедят, че съществуват някъде цивилизации, които и външно ще приличат на нас. Разумът, като себепознаваща се форма на материята, може да е принципно общ, но човешката му обвивка е рожба на милиарди случайности, преплели се тук, на тази планета. Обратното ще рече да плюем на еволюцията! Няма нищо по-елементарно логично от това, извънземният разум да притежава и извънземен физически облик. Ненаучно и пакостно е да са мислим, че другите разумни същества, повече или по-малко, но непременно ще приличат на нас. Така ние обединяваме Вселената в собствените си представи и ще се окажем съвсем безпомощни, когато се изправим пред един непознат ни разум.

Ето виж, виж дори котката с какво любопитство следи как излизат страниците от печатащото ти устройство. А ти, извинявай, по този начин опростачваш и това най-велико качество на живата природа — любопитството. Човешкият дух като цяло е любопитен към непознатото, към него е устремен той, не към сходното. Търсенето на сходствата е само методологичен етап в подхода ни към неизвестното. Ти ми дай на мене един контакт с напълно различна цивилизация! Нека ние не я разберем веднага или пък изобщо, защото такъв контакт ако не е невъзможен, ще е изключително труден, но тук по-важното е да накараме читателя да се откаже от наивните си мечти, които го обезоръжават пред непознатото, и да осъзнае цялата трудност на предстоящите ни срещи с извънземния разум.

Такова нещо искам от тебе сега: една научно мотивирана среща, в която да се възпее гордата мисия на човека да превръща непознатото в познато.

Среща с непознатото

Когато научих, че Виктор се е върнал в базата, аз повече се изплаших, отколкото зарадвах. Няма друг мъж в тая Вселена, който да ми е по-близък. Още от юношеството ни все сме били заедно, заедно преминахме през всички стърги на обучението ни и нито една жена не успя да ни разедини, а това вече говори много, защото известно е, че ако още се пораждат конфликти между мъжете заради жена, то става вече само в Космоса — по простата причина, че там жените никога не достигат и са по-особени. Раздели ни — временно разбира се — различното служебно назначение. Преди около шест години Виктор отведе третата смяна за Скула, а аз останах в междинната база. Комисията не ме одобри, въпреки застъпничеството на Виктор, който настояваше да ме вземе със себе си. Пропаднах на изпита по два показателя, които дори не бяха от най-важните. Кой знае защо си въобразяваха, че тъкмо тази експедиция ще разреши най-после загадките на Скула, та не допуснаха в нея човек, който да е мъничко по-малко от универсален гений. Впрочем от тия ми думи може да се разбере поне какво представлява Виктор — не за мен, а за обществото — щом още толкова млад бяха го избрали за ръководител на третата експедиция.

Утехата ми бе, че поне до базата летяхме заедно. И честта да участвувам в екипировката на експедицията му. После се прегърнахме и той замина. Утешавах се още с вярата, че ако някой в наше време изобщо е способен да реши проблема със Скула, това ще е именно приятелят ми, макар да ми се стори, че тръгна без особено самочувствие. Но той изобщо си е такъв — никога не показваше нито самоувереност, нито малодушие, ако изобщо бе способен на тях. Просто си гледаше работата спокойно и съсредоточено.

Помня, че при раздялата ни му казах: «Вярвам в теб». Той се усмихна:

— Ти това на скуланите го кажи, дано и те ми повярват!

Бях виждал, разбира се, тия дяволски създания на филмите от първите експедиции и рекох също в тона на тъжните шеги, с които се разделяхме:

— Те не може да не възприемат телепатични импулси. Ще стискам оттука зъби и ще им викам: «Хей, скулани ли сте, какви сте, приемете този човек, той е мой приятел! Освен това той се казва Виктор, а Виктор значи победител. Имайте предвид това!»

Не се безпокоях за приятеля си. Скула е кротка планета и досега никому нищо лошо не бе сторила. Затова всъщност и толкова десетилетия си блъскаме главата с нея. Тя ни беше изключително нужна за по-нататъшното проникване на човечеството в галактиката. На стотици светлинни години наоколо нямаше по-удобна за заселване планета. Температурите й бяха поносими, вулканичната дейност — безопасна, а въздухът й се нуждаеше от сравнително евтини и лесно осъществими корекции, за да пребивава човек на нея без скафандър. Предишните експедиции доказаха, че ако нагодим атмосферата на Скула към себе си, флората и фауната й също ще се приспособят. Да, Скула беше вече всестранно изучена и всичко щеше да бъде с нея наред, ако не съществуваха тия същества, които бяхме нарекли скулани. Те именно представляваха, изглежда, истинските хазяи на планетата, но упорито отказваха, вече трийсет години, контакта с нас.

На Земята още има егоцентрици, които забравят принципите на космическия морал, а информационните средства понякога им дават думата и да ни крещят: «Стига с тия скулани, толкова време прахосахме заради тях, почвайте заселването!» Вярно, от поведението на самите скулани лесно би могъл да се направи изводът, че те не биха се възпротивили, ако започнем заселването на планетата им. Работата е там — а него нетърпеливците забравяха с течението на годините, — че така наречените скулани са безспорно някакви висши същества и са засега поне единствените същества извън Земята, у които подозираме разум. А той би могъл да бъде и по-висш от нашия, нали?

Хванете един и го изследвайте, подканяха ни. Убийте го, настояваха още по-лекомислените — в името на човечеството било оправдано. Чудно ми е, че на Земята все още се среща този конквистадорски атавизъм. Такова убийство би било оправдано само ако действително сме заплашени, а в случая ние заплашвахме скуланите с нашето втурване в тяхното царство. Те само кротко ни наблюдаваха какво вършим и… не реагираха на никакви добронамерени наши примамки. А да уловиш насила скулан или бе просто невъзможно, или бе невъзможно, без по някакъв начин да го умъртвиш. Затова не ни оставаше друго, освен търпеливо да търсим разбирателството, докато установим дали скуланите ще са готови да поделят планетата си с нас или поне дали няма да им се отрази пагубно промяната на атмосферата. Защото едва ли човечеството ще е извършило по-голямо престъпление през цялата си история, ако волно или неволно погуби тези свръхнеобикновени същества, за които и след три десетилетия наблюдение не знаем почти нищо.

Както казах, виждал съм ги многократно, добре помня и филмите на първата експедиция. Стърчи експедиционният кораб върху малкото плато, обградено от нежнолилави хълмове. Двайсетина човека и десетина машини сноват около него, дълбаят плътта на планетата за бъдещото си убежище и ето: над главите им се снижават няколко оранжеви облачета. Те лягат на петдесетина метра в кръг около кораба и сякаш в миг се превръщат в живи същества. На какво бих ги оприличил най-лесно? Може би на големи колкото едър човек бухали, с прилепени към тромавото наглед тяло крила, но без перушина, а от черно-сива плът, с кръгли втренчени очи, с два мощни четирипръстови крака, които здраво се забиват в почвата. Стоят тези, родени от оранжевите облаци, птицеподобни същества и гледат втренчено шетнята на хората…

В мозъка ми се е запечатал и такъв спомен: един от нашите върви към тях и предпазливо жестикулира в специално разработена система, както някога глухонемите са разговаряли помежду си, но скуланът, към когото се приближава, само отскача назад. Втория път човекът е по-настоятелен в опита си да го наближи — храбър човек наистина!, — тогава скуланът излита леко и застава по необясним за нас начин на десетина метра над главата му, без дори да е разперил криле, сякаш за него не съществува никаква гравитация.

Помня и друга картина: виси така скуланът във въздуха, а долу двамина от експедицията разполагат разни табели — с устройството на човешкото тяло, с геометрични фигури и теореми, с формули на основните компоненти на материята… Не, това са по-късни опити, правени са след като на скуланите са показвани вече най-различни по-прости изображения и знаци. Но и при тях, както при първите опити, скуланът, след като хората се оттеглят на успокояващо го разстояние, каца край табелите и внимателно ги разглежда. Да, внимателно и системно ги проучва. После кимва сякаш доволно с бухалската си глава, вдига се отново във въздуха, мигом се превръща в оранжев облак и изчезва. Накъде — един дявол знае!

За три десетилетия никой не бе успял да проследи докрай нито къде отиват, нито откъде идват. Не знаехме къде живеят, не знаехме с какво се хранят, не знаехме дори истинския им вид, защото много често, след като същият облак кацнеше, от него се пръкваше съвсем друго същество. То приличаше повече на грамадна, изправена на опашката си месеста риба.

На друг кадър, вече от филм на втората експедиция, една такава риба неочаквано извади от себе си нещо като ръка, пое подадения й от нашия човек предмет — не помня какво беше, — огледа го и му го върна. В следващата секунда тя избухна в своята си безшумна оранжева експлозия и изчезна, сякаш обидена или изплашена от нещото, което са й дали да види.

Това, струва ми се, е единственият пряк контакт с тия загадъчни същества за цялото време на изучаването им. Нито преди, нито в следващите години някой скулан бе се оставил да се приближи човек само на крачка от него. Обикновено те внимателно наблюдаваха какво правят хората, изтърпяваха от определено разстояние — било от въздуха, било на земята — всички опити за установяване на контакт, след което изчезваха без никакъв ответен жест. За да се появят — същите или други, това никога не можеше категорично да се каже — отново в определения от човека час за следващия опит с тях. Обезкуражени, хората постепенно бяха разделили тия си опити и се занимаваха усърдно с планетата. Изучаваха примитивния й растителен и животински свят, експериментираха, изготвяха проектите за бъдещото заселване. Но при всяка тяхна дейност, и най-дребната, неотлъчно присъствуваше от разстояние някой скулан-наблюдател.

— Стои край теб или виси над главата ти — бе ми казал един от втората експедиция, който работеше при нас в междинната база. — Къса ти нервите с това мълчание. Понякога ми е идвало да го пухна с нещо или да хвърля камък от него. Какво ли не сме опитвали, дори песни съм му пял… Е, понякога току ти закима с глава, като че ли ти вика: «Карай, както виждаш, с нищо не ти преча. Само да погледам какво правиш!» Представяш ли си, братко — едва не изплака той. — През цялото време живееш с усещането, че не ти него, че той тебе изучава. И кой го знае какви изводи си прави…

Но и този отчаян след тригодишния си престой на Скула изследовател беше категоричен, че не е възможно да притежаваш такива фантастични способности — да се превъплъщаваш в различни тела, да се разтваряш като че ли в пространството, да нямаш проблеми нито с гравитацията, нито с вакуума, без в такава материя да не е заложен някакъв свръхразум. Да, превръщайки се в тия оранжеви облачета, които после избледняваха в йоносферата, скуланите явно изчезваха направо в космическото пространство. Иначе не можеше да се обясни, че дори и след като цялата планета, фигуративно казано, бе преобърната наопаки от изследователи и машини, никъде не бе открито тяхното местожителство. Те, изглежда, само се хранеха по някакъв начин с вещества от почвата, защото на местостоянето на отделните скулани понякога бяха откривани недълбоки ямки, от които липсваше пръстта. Но и това бе само предположение, защото да черпиш енергията си за тия светкавични полети и превращения от няколко шепи пръст също бе малко вероятно.

Преди да замине за Скула, Виктор застъпваше следната хипотеза за тях: скуланите изобщо не обитават планетата — не бяха регистрирани никакви техни взаимоотношения с флората и фауната й. Те са някаква форма на галактически разум, галактическа цивилизация, ако може такава форма на живот да се нарече изобщо цивилизация. Идват на Скула заради нас, от любопитство, понеже са ни разпознали като друга форма на разума, и не установяват с нас контакт не защото не го желаят, а защото ние не притежаваме сетива за него. Следователно, каквото и да правим на Скула, не ще им навредим и спокойно бихме могли да започнем със заселването й.

Налагайки своята платформа пред планетарния съвет, Виктор отлетя с много по-големи пълномощия. Той трябваше да потрети с най-новите средства всички опити за контакт, но паралелно с тях да превърне базата в бъдещ град, да изготви и техническата документация за променяне на атмосферата. Съответно на това щеше да пребивава там и значително по-дълго от предишните експедиции. Като се включи пътят до Скула, не бих могъл да го видя отново по-рано от десет години след раздялата ни, а ето че бе се върнал в началото на шестата. И то не с цялата експедиция, а придружен от трима души, с малкия авариен космолет. Ето защо бях повече изплашен, отколкото зарадван, когато тичах към карантинния сектор на базата, където четиримата трябваше да прекарат определеното им време.

Изправих се запъхтян пред стъклената стена и натиснах копчето за телефонната връзка, защото помещението отвъд нея беше празно. Появи се в белия си карантинен костюм един смътно познат ми човек.

— Здравей — казах му. — Ти си от Скула, нали? Запомнил съм лицето ти, но доста години минаха…

— Здравей — отвърна ми той. — И аз помня само лицето ти. Не си се много променил.

— И ти не си — рекох, след като си казахме имената. — Защо се върнахте?

— Докарахме Виктор.

— В какъв смисъл, нещо по работа ли?

— Не си ли научил? Виктор уби скулан.

Истински скулан да бе ме хванал сега за гушата, нямаше така да си загубя дъха. Едва изрекох:

— Невъзможно!

Той се усмихна — вече примирено.

— Човекът открай време все е правил невъзможното.

— Извикай го, моля те.

— Едва ли ще дойде. Отказва всякакви разговори. Лекарите вече са гласували да го лекуват принудително, защото и на тях се съпротивлява.

— За мен ще дойде.

— Дано! — рече той, тръгвайки към вратата.

Трябваше доста да почакам, но Виктор все пак дойде. Нима бе се наложило да го увещават да се срещне с мен? Извиках:

— Вики?

Той стоеше в рамката на вратата — същинско бяло привидение. В детството си бях чел някаква древна приказка за един стар, уморен призрак, който се явяваше на някакви деца и ги молеше да не си играят с него, да не го безпокоят. И очите му сякаш бяха избелели.

— Вики! — извиках аз повторно, не толкова за да го разбудя от болезнения му унес, колкото сам да се уверя, че това наистина е нашият Виктор-победителят.

Тогава винаги сдържаният в емоциите си мой приятел залитна напред, гърлото му изплака нещо неразбираемо, той разпери ръце и се залепи на стъклото пред мен. Сплеска и лицето си на стъклото, така че то съвсем се деформира, стана страшно в отчаяния му опит да ме прегърне.

Също ми се плачеше, но се насилих да говоря в неговия стил.

— Спокойно, момче! Нека не се разкисваме излишно.

А ми се щеше да извърна глава, за да не гледам тая страшна маска, в която бе се превърнало смазаното му на стъклото лице.

Гордият предводител на третата скуланска експедиция захълца като дете. Продължих да се насилвам:

— Е, е, е! Ако плачеш от радост, глупаво е, ако плачеш от мъка — още по-глупаво! Хайде, избърши си сълзите, изсекни се, подсмръкни и ми кажи две човешки думи…

Опитах се и да го улесня:

— Голяма работа! Убил си скулан. Отдавна трябваше да го направим, та да престанем да им се плашим. И аз на твое място щях да го направя. Даже по-рано.

— Не, ти нямаше… ако беше с мен, нямаше и аз… Нямаше да ми позволиш… — Бяха първите свързани думи, които чух от устата му.

Веднага използувах уловката:

— Не бъди сигурен. Разкажи как стана, ама спокойно, и аз ще ти кажа щях ли да го направя, или не.

Той се дръпна от преградното стъкло и лицето му отново заприлича на човешко, макар и не на предишния мой приятел, а на един Виктор, претърпял поне двайсетгодишни поражения. Остави дланите си на стъклото вече не за прегръдка, а за опора.

— Ако можех наистина да разкажа някому как точно го направих, сигурно би ми олекнало. Не вярвам на тия психиатри, които се мъчат да ми го обясняват, по-добре познавам себе си. А най-добрият изход щеше да бъде, ако моите идиоти от експедицията не бяха ми попречили да се самоубия.

Посрещнах думите му с пресилен смях, все в стремежа си да му повлияя:

— Като излезеш оттука и ако ме убедиш, че е необходимо, аз няма да ти преча, дори ще ти помогна.

Той реагира сериозно на мрачната ми шега.

— Сега е късно, сега бих го направил само заради собственото си изкупление. Трябваше там, веднага, пред очите им.

— Нищо — рекох. — Там ще отидем, скуланите сигурно са те запомнили.

— Няма ги вече. Изчезнаха.

Това бе ново за мен и аз осъзнах всичките философски, научни, морални и прочие измерения на случилото се, но продължих с плоските утешения, та да не задълбочавам трагедията му.

— Още по-добре! Сега спокойно можем да си присвоим цялата Скула.

Той чак сега погледна към мен с избелелите си очи, защото толкова лекомислен не ме познаваше:

— Не разбираш ли, че…

Прекъснах го:

— Разбирам, разбирам! Разкажи как стана.

Гърлото му пак изхълца, но той бе вече способен да разказва.

— Три години се занимавах с тях. Почти непрекъснато. Повторихме всички опити и системи на предишните експедиции. Знаеш, че само в ръководството за установяване на контакт с неизвестни форми на живот те са хиляда и осемстотин. Напразно! То е като да разговаряш с обикновен камък. А те все така долитаха и отлитаха, превръщаха се ту в едно, ту в друго, но винаги имаха очи, с които гледаха какво вършим. Накрая освободих целия екип, който се занимаваше с тях, хвърлих всички в разширението на базата и останах сам срещу скуланите. Имах предварително някои свои системи, по цели нощи съчинявах нови и опитвах, и опитвах, и опитвах… Дори в Космоса вървях подире им, с най-бързия ни космолет, но тия оранжеви облачета сякаш се разтваряха във вакуума.

Той си пое дъх, аз също.

— Докато най-после нещо като че ли се получи. Когато завършихме строежа на големия радиотелескоп и го пуснахме в действие, най-напред се опитахме да уловим следите от тяхното движение извън планетата. Нищо не уловихме, но само след няколко часа един от скуланите прелетя ниско над радиотелескопа, постоя над чашата му, огледа го и пусна нещо точно в центъра й. Можеш ли да си представиш радостта ни?

Можех, защото тая новина ме накара пак да се задъхам. Не знаех, че скуланите също са направили опит за контакт. Вероятно радиотелескопът най-после ги е убедил, че сме достойни за общуване с тях.

— Но защо не ни съобщихте? Такова събитие, пък ние…

— Искахме по-напред да разберем какво е. Съобщихме го секретно на Планетарния съвет. Бяха шепа доста безформени кристали. Веднага мобилизирах всички умове в базата и горе-долу узнахме от какво са — все познати ни вещества съдържаха. Разчетохме и структурата на кристалите, но повече нищо. Тогава решихме, че посланието, което ни пуснаха, бе разбило схемата си при удара в решетката на радиотелескопа, а ние не съумявахме да го подредим. Отново пуснахме телескопа да се върти на прием и отново прелетя скулан — същият или друг някой и пусна нова шепа кристали точно в центъра на чашата. Пак започнахме да ги сглобяваме и преподреждахме в милиони комбинации с помощта на електронните мозъци, и пак не получихме нещо смислено. Един ден обаче, както си се разхождах — сам, доста далеч от базата — и вършех нещо, което никому не доверявах, че върша, а то беше чисто и просто един отчаян опит да разговарям телепатично със скуланите, ей тъй, вървях си или заставах на едно място и им се молех: «Мили, мили мои, вие сте прелестни, вие сте умни, по-умни и по-могъщи сте от нас, защо най-после не повярвате, че ние също сме добри и не искаме нищо друго, освен едно разбирателство с вас…», ей такива неща си бъбрех наум, когато над мен се появи оранжевото облаче и точно пред краката ми тупна шепата кристали. Този път в добре съхранена купчинка. Едва не обезумях от радост. Извиках специалистите и консервирахме купчинката. За по-сигурно на другия ден повторих на същото място телепатичния сеанс и получих същата порция в краката си. Така имахме вече една доказано насочена към нас тяхна проява, а това беше ни повече, ни по-малко форма на контакт, нали?

Предадохме схемата на двете по-запазени купчинки и на Земята. Не знам колко глави и електронни мозъци са умували над тях, но не закъсняха и разчитанията. От идиотски по-идиотски! И в базата всеки ден някой ми носеше ново разчитане. Един твърдеше, че ни съобщавали: «Опознахме ви, няма да пречим на вашата дейност. Контактът е труден, но и ние го желаем.» Вятър желаели! Те дори престанаха да наблюдават какво правим. Все по-рядко се мяркаха около строежите и все по-често се застояваха около мен и над мен, когато се отдалечавах от базата. Явно бяха разбрали, че аз съм останал единственият, който търси разговора с тях.

Друг ми носеше пък точно обратно разчитане: «Престанете да правите това, което изграждате, и напуснете планетата!» Трети доказваше, че подредбата на кристалите съдържала математическата картина на устройството на телата им. Рисунките му изглеждаха доста правдоподобни, защото някои кристални решетки, съединени с другите, даваха изображение, близко до техния птицеподобен или рибоподобен вид, но все пак си бяха повече плод на нетърпеливото му въображение. Повечето от разчитанията бяха мъгляви като пророкуванията на древните оракули: «Небесното тяло е летящо тяло, когато облакът слезе, звездата ще изгори», или: «Началото е водород. Силицият е животът. Въглеродът е духът», или «Бягайте от водорода, влезте в алуминия, магнезият гори бяло»…

Давам ти само примери, братко, да видиш безизходицата и мъката ни. Но аз грижливо събирах всички разчитания, отивах някъде далеч от базата и наум ги четях, не, изплаквах ги към небето: «Това ли искате да ни кажете, какво означава то? Защо все едно и също ни твърдите, дайте и други схеми, та чрез сравняване по-лесно да ги разберем!»

В отговор на това мое отчаяние веднъж един от скуланите, този път в рибоподобен вид, пусна купчинката си точно над мен. Така избарабани върху шлема ми, че се уплаших. Викнах му: «Глупак, що не внимаваш! Сега какво ще правя с посланието ти?», защото то бе се пръснало от удара и се разпиля по целия ми скафандър. На другия ден обаче случката се повтори, на третия се потрети. Вече не минаваше ден да изляза от базата и някой скулан да не изсипе такава купчинка точно върху главата ми. Съвсем очевидно се целеха в мен, а първите два пъти не бяха ме улучили. Нервите ми се изостриха до крайност, започнах да се изпълвам с подозрения и някъде към петдесетия път…

— Да — вметнах аз. — Животът ти е станал доста еднообразен.

— Лесно ти е да се шегуваш — кресна ми той с чужда за характера му невъздържаност, — но я се постави на моето място! Представи си и цялата отговорност, която лежеше върху мен спрямо бъдещето на отношенията ни с тия същества, спрямо бъдещето на планетата!

— Прощавай — рекох. — Представям си го, разбира се, и ти съчувствувам, но ми се ще вече да не преживяваш толкова силно.

— Не може, братко, ще го преживявам и преживявам, докато съм жив. Дано не трае дълго.

— Стига глупости, разправяй какво стана!

— Изследвах ямките, които оставаха под тях, когато те кацаха някъде. В почвата им се съдържаха същите елементи. Подозирах ги, че те просто загребваха пръст и ме замеряха с нея. Но не беше това, разбира се. Първо, те бяха изгребвали такива ямки и при по-раншните експедиции, но не бяха хвърляли нищо по хората. Второ, веществата все пак бяха преработени, макар и в доста нечист вид — липсваха много съставки, липсваше и количество. И пак започнах да ги питам защо правят това, да ги моля, да ги заклевам да извършат и нещо друго, та да имаме база за сравнение в тяхното поведение спрямо нас. А те какво, мислиш, правеха в отговор на тоя мой вътрешен плач? Замеряха ме по главата с проклетите си кристали! Така един ден просто не издържах. Трябва да съм откачил за миг. В мозъка ми, за мен поне, е станало нещо необяснимо. Не помня дори защо този ден бях взел със себе си и бластера, защото иначе ние се движим там задължително невъоръжени, навярно съм искал като пуснат нещо и то падне невредимо в пръстта, аз веднага да го изрежа с бластера, заедно с околната почва, та да го запазя цяло. И ето, изглежда, в мига, когато съм усетил, че скуланът пак в шлема ми се цели, просто ми е причерняло пред очите. Не мога да кажа също дали наистина, макар и подсъзнателно, съм насочил бластера към него, или рефлективно съм вдигнал ръка да запазя главата си от удара, а съм натиснал спусъка случайно. Така или иначе лъчевата пушка си свърши работата и при скуланите. Съществото веднага се обгърна в оранжевия си облак, но после от него тупна с всичка сила край мен едно материализирано тяло. И не приличаше нито на риба, нито на птица, както преди, беше някакво двуметрово тяло, бих казал, нещо като гигантски червей, при който не можеш да разбереш къде му е главата, къде опашката. Плътта му се опипваше като твърда гума, беше много гореща. На Скула, знаеш, работим с голи ръце, нищо не уврежда кожата ни, скафандрите носим само заради кислородния запас. Та, искам да кажа, добре че потресението ми не трая дълго, познаваш ме, лесно си възвръщам хладнокръвието в опасни ситуации…

— Ти изобщо не го губиш — казах му. — Затова се и учудвам…

— И аз се учудвам — рече Виктор. — Но както виждаш… Веднага повиках на помощ трима от изследователите, като им наредих да оставят бластерите. Нямаше да позволя да се бием, ако другите скулани дойдеха за отмъщение. Войната трябваше да се избегне, дори с цената на няколко наши живота. Исках просто да отнесем съществото, за да го изследваме…

Не дойдоха повече скулани, но стана нещо друго. Тялото почна необикновено бързо да се разпада пред очите ми, изглежда тази тяхна променлива структура не издържаше в атмосферата и гравитацията. Направих няколко снимки и се видях принуден веднага да разгледам вътрешността на трупа, преди да бе се разпаднал окончателно. Настроих бластера за тънък разрез и опитах с надлъжна резекция. Оголих някакъв тръбопровод, нещо като черво и в долния или може би в горния му край открих купчинката, която то се готвеше да изсипе на главата ми. Крещях непрекъснато в шлемофона: «Бързо бе, хора, помощ, помощ!», та да си мислят, че съм в беда. Нямах време да им разправям, мозъкът ми трябваше, за да наблюдавам какво имам пред себе си и какво се случва с него. А ония калпазани, но и те не са виновни де, базата беше далеч, като кацнаха с планетолета и отдалеч видяха, че съм жив и здрав и нищо не ме застрашава, почнаха още повече да се туткат. Докато свалят апаратурата си, докато дойдат, докато се поблещят на това, което виждаха, то се разпадна на прах, не и на прах, на атоми сякаш се разпадна, които се разлетяха из въздуха или попиха в почвата. Нито късче не успяхме да уловим и консервираме. Остана само купчинката кристали, която бе предназначена за главата ми.

— И не разбра ли те поне какво представляват? — запитах аз, защото той замълча така, сякаш бе свършил разказа си.

— Разбрах — отвърна Виктор и аз никога не бях виждал толкова тържествуваща злоба в лицето му. — Изпражнения! Чисто и просто изпражнения! В горния край на червото още се намираше от изгребаната пръст, в долния бяха се оформили отработените в тия кристали вещества. — И сякаш да се оправдае, добави с още по-зла усмивка: — Извинявай, но… три години да ти серат на главата, не може да не станеш накрая убиец!

Бях потресен:

— Но такива ли примитивни същества са? При тия им качества…

— Проста хранителна система не означава непременно примитивност. Може да означава и възможно най-рационална система. Ние като сме физиологически така сложно устроени, каква ни е ползата за духа? Само страдания и непригодност за Космоса!

— Значи продължаваш да ги смяташ за разумни същества?

Не биваше да задавам този въпрос, защото тържествуващата злоба в лицето му веднага се превърна в предишното отчаяние. Виктор захапа юмрука си да не изкрещи — не чух какво. Рекох бързо:

— И напуснаха планетата, така ли? Никой повече не ги видя?

Той кимна. Кокалчето на показалеца му бе посиняло от захапката.

Какво още можех да му кажа, какво повече можеше да ми съобщи и той? За да изчезнат веднага, тия същества значи са отлетели в галактическото пространство, отишли са може би на друга планета да си търсят непретенциозната храна, но едно бе повече от ясно: у тях липсваше нагон за насилие, щом при първия сблъсък с нашия агресивен разум са се оттеглили. Защото иначе при тия им способности за превръщания и придвижване във всяка среда биха намерили начин да се справят с нас. Но защо, притежавайки качества, каквито ние само във фантазията си приписваме на един галактически разум, защо тогава бяха се отнесли така към хората? Отговорът бе изчезнал заедно с тях, а въпросът щеше да си остане да тревожи човечеството в неговия по-нататъшен път из Вселената.

— Не те осъждам — рекох му и съвсем не бях уверен, че не го смятах виновен за едно, макар и неволно престъпление с неизмерими последици.

Той пусна кървясалия си показалец, злобата бе се оттеглила само в очите му.

— Сигурен ли си?

Познаваше ме, дяволът. Опитах да се защитя:

— Ще помоля да присъствувам на процеса. Навярно ще има все пак нещо като съд, нали?

— И какво ще кажеш там? Че съм добро момче, че аз това случайно, че гарантираш за мене…

Не знаех, разбира се, какво ще кажа, пък и едва ли някой изобщо щеше да ме пита — нямах никакви основания да бъда свидетел в такъв един съд, който навярно нямаше да бъде и истински съд, а по-скоро разследване, със съответните изводи: преместване на по-малко отговорна работа, психиатрично лекуване и така нататък, но позорът на Виктор положително щеше да остане в паметта на човечеството по-високо и от позора на един Херострат.

Изтърсих първата глупост, която ми хрумна, само за да олекотя момента:

— Ще им кажа, че си защитил честта на човечеството.

— Виж, за това не бях се сетил — злобно прихна Виктор. — Хайде, върви си! Можеш вече да спиш спокойно, след като знаеш, че честта ти е била защитена!

И тръгна към вратата за вътрешните помещения на карантинния сектор с грохналата походка на оня страдащ от безсмъртието си хилядогодишен старец-призрак от приказката, която бях чел в своето детство.

Не по-малко потресен от този разказ бях и аз. Малко е да се каже потресен — бесен бях. Помъчих се обаче да запазя спокойствие.

— Слушай, бухале електронен, не ти разрешавам такива гаври! Човекът никога не е седял като посран пред неизвестното. Ако му се случи нещо такова, ще иде в банята, ще се окъпе и отново ще тръгне срещу него с чисто сърце и чисти ръце…

Очите му обаче ме гледат така невинно, сякаш никога не се е подигравал с толкова святи за нас неща.

— И как изобщо си устроен ти, бе? На игровия принцип съчиняваш — добре, но кой те научи да си играеш така със сериозните неща? Защо веднъж не ми извади една светла, радостна ситуация, в която човекът да блесне с истинското си достойнство на висше творение на природата? Почвам да те подозирам в нещо много лошо, ще знаеш! Какво искаш да кажеш с това, като ми рисуваш тия скулани бухалоподобни? Себе си ли виждаш в тях, понеже аз те наричам бухал, за себе си ли намекваш?

Впрочем, ако искаш да кажеш, че също като тях все така ще се изхождаш върху моите чистосърдечни замисли, благодаря ти за откровеността. И сбогом! А ако се опитваш пък да ми внушиш, че си като тях загадъчен и непостижим, пак ще ти кажа сбогом. Машина, която си е въобразила, че стои над човека, е точно толкова глупава и вредна, колкото всеки човек, който се смята за по-умен от човечеството. Да не би при програмирането да са ти втълпили ония самонаплевателски фантасмагории на някои футуролози, дето разправят, че човешката цивилизация, щяла да прерасне или да бъде заместена от машинна? Не, драги! Природата нас е създала, за да се самопознава, а вие сте само епизодични наши помощници, наше творение сте, не на природата. Единствено нам тя е възложила тази вечна и неизчерпаема мисия да превръщаме непознатото в познато. И откакто е тръгнал на два крака, човекът все това е правил и все това ще прави. Както властно и неудържимо е опознавал и овладявал своята планета, така устремно ще шествува той и в Космоса, воден от своя нагон към безкрая. Защото крайната свобода за човечеството, това е безкрайността на Вселената. И няма в нея непознаваеми за нас неща, има само още непознати. А ако искаш да знаеш, най-непознатото нещо за човека си остава самият човек…

Ето такива и още един куп други гневно патетични думи наприказвах аз на своя компютър, преди да го изключа с един удар върху клавиша.