Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Явно се налагаше да се посъветвам със специалист за своя компютър. Ако не беше фабрично дефектен, може би аз грешах нещо при подаването на заданията — в никакъв случай обаче не биваше да се примирявам. И все пак седнах на другия ден отпреде му с нова надеждица. Нещичко от досегашното можеше да се използува, но нали трябваше да извадя от него материал поне за една книга, а страниците не достигаха. Пък и трябваше още да се изпробва, та да мога да обясня на специалиста всичко, от което съм недоволен.

Потрих предприемчиво ръце, сякаш исках да му покажа, че не се сърдя чак толкова много, и отправих показалеца си отново към клавиша «новела». Нито той обаче, нито очите на бухала светнаха в отговор на моето предпазливо докосване.

Реших, че съм объркал нещо и разтворих инструкцията. Изпълних поред всички указания — напразно. Компютърът не пожела да се заеме с предназначението са. Повредил ли го бях? Вчера доста грубо го изключих. Оставаше сега да плащам и за повреди, които гаранцията не признаваше! А сигурно нямаше и да го приемат обратно, ако речех да го върна.

Това силно ме разтревожи и аз веднага позвъних в сервизната база. За щастие този тип компютри, като нови, се ползували с предимство и сервизният техник пристигна със скоростта на медицинската «Бърза помощ».

Той и приличаше на лекар — на представата ни за лекар. Имаше бледо лице, излъчващо интелигентна доброта и виртуозно тънки, изящни пръсти. Остави чантата си край компютъра, седна, огледа го дълго и проницателно, заговори му, както детски лекар се обръща към разплаканото си пациентче:

— Какво има, миличък, от какво се оплакваш? Боли ли те нещо или ми те обидиха тия лоши хора?

Прозвуча ми като «тия лоши писатели» и аз веднага намразих компютърния доктор. А той побърза да ми даде още основания за това. Протегна дългия си пръст и много нежно докосна клавиша, на който пишеше «роман». Клавишът със същата нежност се оцвети в зелено, моментално изгряха в своята жълто-зелена готовност и очите на бухала. Техникът извърна глава към мен: Видяхте ли!

Тоя компютър наистина ще ме побърка! Смотолевих:

— Аз за разказ натисках и за новела… За роман не съм още…

Той го изключи с думите: «Хайде, миличък, разказ ни трябва, не роман» и веднага докосна съответния клавиш. Отново светнаха с приемния си цвят и клавишът, и очите.

— Нищо не разбирам — изпъшках. — Всичко опитвах, точно по указанията, както вие сега…

Техникът повтори простата манипулация, този път с «новела», и компютърът пак му демонстрира своята готовност за работа. Вече се чувствувах виновен, загдето бях разкарвал без нужда човека, но той ми се усмихна съчувствено:

— Да не мислите, че аз разбирам нещо? Не сте първият. И други ваши колеги се оплакваха от тази серия. Същото излезе. Никаква повреда, а не ще и не ще. Стачкува. Имаше един — цял месец ме измъчи. Разглобих го, всичките му схеми и системи проверявах — нищо! Взехме си го обратно, на клиента друг дадохме, а в сервиза едно от момчетата, стажантчета, си играе, натиска клавиша му, вика: «Я бе, я ми съчини нещичко, стига си стърчал, така без работа!» И какво мислите, компютърът веднага прогледна.

— Но как си го обяснявате? — попитах аз.

— Засега — никак. Още ги изучаваме и ние. Сложна машина, има си свой живот. Като събереш на едно място няколко милиона микропроцесора, става мистика, почти като в човешкия мозък, макар там клетките да са милиарди. Не е ли така и с вас? Насилвате се понякога да са спомните нещо, не и не, друг път то само изскача, без да насилвате мозъка си. — Той отново се позасмя. — Имам чувството, че тия компютри в някои случаи като че ли се обиждат. Трябва по-внимателно, деликатна машина е.

— С какво ще го обидя — измънках аз. — Още изучавам способностите му. И общо взето, съм доволен.

Един дявол знае защо излъгах! Сигурно заради компютъра, не заради техника. Имаше си хас и да се боя вече от него!

— Да опитаме — предложи техникът. — Дайте някоя тема.

— Нямам сега тема! — отвърнах му по-рязко, отколкото бе прилично, но творчеството все пак си е работа твърде интимна!

Техникът гальовно се усмихваше на втренчените в него бухалски очи.

— Хайде, миличък, съчини ни нещо хубаво, както се казва: нещо за душата! Нещо романтично, възвишено. Нещо за любовта например. То днешната любов, вярно, не е много-много романтична, всичко загрубя с тая еманципация… Не мислите ли? — обърна се той към мен, сякаш търсеше помощта ми при заданието. — Не знам как е при вас, но аз, право да си кажа, вече не знам какво да мисля за жените около себе си. И така човек започва неволно да си мечтае за нещо друго. Хайде, миличък — подкани той отново компютъра. — Съчини нещичко за зажаднялата ми душа! Нещо за някой такъв объркан като мене мъж, но му дай утеха и упование, миличък. Омръзнаха ми тия любовни истории, дето ги публикуват напоследък. То, вярно, любовта си е поначало едно трагическо чувство, но човек има нужда и от мъничко утеха, та да не се обезвери окончателно. Затова поне ти ми измисли, моля те, един щастлив край! Аз съм убеден, че в бъдещето хората ще открият начин любовта им да бъде щастлива. Да, да, твърдо съм убеден, затова нека си помечтаем мъничко, а? Хайде, мила, направи ме по-мъдър и по-добър, дай ми надежда и прозрение…

Изрече всички тия глупости, а шантавият компютър веднага го послуша и съчиняващият му автомат заграка също така гальовно и нежно. Нито конкретна тема му даде техникът, нито сюжет, нито герой някакъв, освен може би себе си и собствените си мечти за любовно щастие. Същинска мистика наистина!

Той не знаел какво да мисли за жените, аз пък съвсем вече не знаех какво да мисля за него. Хепиенд му притрябвал на глупака! И то любовен хепиенд, та от него да черпел мъдрост и надежди! А бях го помислил за интелигентен, с тая лекарска физиономия!…

Но нима, сепнах се аз, обикновеният читател все още иска такива четива, въпреки че толкова века и толкова велики писатели са се напъвали да го възпитават? А тоя компютър — какво? На мене ще ми прави сечено, ще ми отказва, а на глупака веднага се заема да услужи! Е, драги, заканих му се аз вътрешно, ако си решил да обслужваш невежеството със занаятчийски буламачи, моля! Но без мене!…

Рекох си го, а все пак бях доста силно напрегнат в очакването си да видя какво ще съчини «за душата». И от решението си да не се церемоня повече с него, а да го върна на изобретателите му с едно любезно: «Благодаря, обслужвайте се сами! Аз ще си намеря друг начин за препитание.»

Сервизният техник беше преместил съответното шибърче, така че съчинението се заизлива в два екземпляра. И беше дълго, дълго, дълго — да, не се стигаше лесно до любовния хепиенд. Казах му го, но той не разбра подигравката ми. И чувство за хумор си нямаше, горкият!

— Така е — отвърна ми той сериозно. — Трудно се стига до щастливия край. За да бъде истински щастлив, той трябва и истински да бъде изстрадан.

Можеш ли да му възразиш? Ядец! Прав е като ютия.

Зарадвах се на сравнението си. И тя откъдето мине, прави всичко под себе си гладко, гладко, без фриволни ръбове. Изобщо — сериозен уред. Сигурно и компютърът затова веднага проработи. Рекъл си е на електронния ум: с тоя шега не бива, ще мине като ютия над всичките ти опърничавости, ами дай да му съчиня там нещичко.

Погледнах с какво вдъхновено старание съчиняващият автомат изливаше в кошчето страница след страница и развеселен, излязох да донеса нещо за почерпка. Ютията обаче отказа алкохола, не бивало в работно време: «Нали знаете, нашата работа е деликатна, изисква много внимание и съсредоточеност…» И отново беше прав. Алкохолът не изглажда смачканото, той може само още повече да го доомачка.

Аз обаче си позволих чашката, въпреки че също се намирах още в работното си време. Признавам, имах нужда от самочувствие пред неговата правота — компютърът на неговите пръсти бе се подчинил, не на моите.

— Простете, но аз нямам търпение — извини ми се той с много интелигентна усмивка и докато аз стоически отпивах по глътка от чашата си, засортира още недовършения ръкопис, зачете се във втория екземпляр.

Поръчал си го е, нека си го и чете! Аз пък няма да го чета сега!…

Но все пак го зачетох — по лицето му, което твърде простодушно реагираше на различните пасажи: ту плахо се усмихваше, ту шокирано се взираше за втори и трети път в току-що прочетеното, ту се мръщеше в боязливо несъгласие. От това моето положение стана още по-тежко, защото любопитството ми нарастваше, а трябваше да се правя на равнодушен. Хай, дявол да го вземе, какво толкова беше му насъчинил тоя проклет компютър?

Междувременно той изплю последните страници, аз услужливо ги разделих и подадох остатъка на потребителя им. А компютърът, вместо да се превключи отново на прием, както му е наредено от програмата и както пишеше в инструкцията, направо се самоизключи. Какво искаше да каже — че няма повече да работи ли, че си е казал последната дума? Не посмях обаче да обърна веднага вниманието на техника върху това ново своеволие, за да не му преча.

Когато свърши, той въздъхна унесено, набърчи чело, усмихна се, пак въздъхна. Не издържах:

— Не е ли с щастлив край?

— Щастлив е — отвърна ми той, но май че не беше много уверен.

— Изглежда, не ви се хареса?

Той измънка:

— Забавен е — после веднага изглади ръбовете в себе си и около себе си. — Много е поучителен. Да, да, има какво да се научи от него. Благодаря ви. Нали ще ми дадете един автограф върху втория екземпляр?

Едва не се задавих, отпивайки поредната глътка от питието си.

— Че това не е мое, вие сам си го поръчахте! Ако искате да знаете, аз ужасно мразя щастливите краища, а пък поучителната белетристика двойно повече.

Той търпеливо ми се усмихна с ютиена топлина, сякаш ми прощаваше: «Да, знаем, творците са капризни и често им се ще да се отрекат от себе си.» После рече гальовно вразумително, както бе говорил на компютъра:

— Ваш си е, разбира се. Ако аз бях съчинил нещо на тази тема, щеше да бъде съвсем друго. Нима не сте чели цялата инструкция? Там изрично пише, че този клас компютри имат способността да се самопрограмирват, като копират стила на мислене и изразяване на собственика им. Затова и поръчението се дава в свободен разговор с него. Достатъчно е няколко неща да му поръчате едно след друго и той вече ще е усвоил стила ви, ще съчинява само от ваше име. Така че, моля ви, не ми отказвайте автографа!

Ха сега де! Изглежда, подсъзнателно съм се надявал, че ще мога да се отрека от написаното с компютъра, нему да прехвърля цялата отговорност! Чел бях, разбира се, инструкцията, но не бях й повярвал, сметнах го за реклама. Пийнах нова глътка за кураж и пресилено се засмях.

— Добре, но няма да ми се сърдите, нали? — И написах на първата страница на ръкописа:

«За спомен от един автор, който отказва да поеме отговорността за каквито и да било свои изказвания по адрес на любовта и щастието.»

Ютията пак не разбра шегата ми, каза сдържано: «Благодаря.» Настъпи неловкост и аз побързах да му посоча самоизключилия се компютър. Той предложи:

— Опитайте сега вие.

Протегнах ръка, без да ставам, и докоснах копчето за «новела». Бухала мигом «отвори» очи, истински и радостно ме развълнува — не ми се сърдеше вече!

— Всичко е наред — каза техникът.

— Изглежда, да — рекох. — Прощавайте, че ви разкарвах, но имах полза от вас, повярвайте ми! Значи вие обичате да четете поучителни неща?

— Разбира се. Трябва да е хубаво и поучително.

— Добре, ще се опитам после да съчиня нещо такова във ваша чест. Дори героя ще направя като вас, с вашата професия!

Много дълбоко скрих този път подигравката в думите си, а като се върнах, изпратил го до вратата, викнах на компютъра:

— Чу ли, братче, хората искат хубави и поучителна работи! Сега ще прочета най-напред какво си съчинил от мое име за любовта, а после двамката ще измислим нещо много поучително, нещо глобално поучително — за целия свят и за всички мили техници по света…

Модната тенденция

Миранда възпря бутилката.

— Да ме упоиш ли искаш? Това са нечестни методи. Идваш ли с мен, или не?

Каза го още сравнително весело, но меките й устни се готвеха за познатата му зла гримаса. Той дръпна бутилката от чашата й.

— Какво те е прихванало днес?

— Обратното на това, което всеки път те прихваща, щом сме заедно.

Той още не разбираше поведението й, затова си послужи с най-общото защитно средство.

— Но аз те обичам!

— Не, ти само ме искаш.

— И това те обижда, така ли? Ако ти сега ме поискаш, аз никак няма да се разсърдя. А после като нищо ще дойда с теб и на разходка.

Очакваше тя да скочи, изхвърлена от внезапния си гняв, който правеше мургавото й лице още по-тъмно и го превръщаше в лицето на красива индианка в мига преди да те скалпира (веднъж бе й разказвал за древните индианци, макар сам да не знаеше дали и жените им са си служили със скалпирането), а се случи тъкмо обратното: то омекна, канеше се май и да заплаче.

— Най-много ме обижда тоя твой цинизъм.

— Професионална черта, мила. Когато три десетилетия се занимаваш с нравите на човечеството, не може да не станеш циник, поне като опит да се отграничиш от глупостта. — Той се изтегна на широкия диван от мека светлорозова кожа, сякаш отново демонстрираше своето отграничаване, и додаде предпазливо: — Но, струва ми се, ти тъкмо такъв ме и хареса.

Когато Миранда се събличаше, мургавото й тяло се открояваше неповторимо пикантно върху това светло-розово. Тогава не му беше трудно да види в нея някоя от тънконогите прерийни туземки от старите книги. Но днес тя отказваше да се съблече и също така необичайно продължаваше да потиска своя гняв, който той вече бе се научил да изтърпява.

— И още те обичам, и още те уважавам, но ми е непонятна тая твоя примитивност на чувствата. Диваците ли те заразяват, дето постоянно четеш за тях?

Той изпробва едно закачливо повикване с пръст и тя след кратко колебание приседна по-близо до него. Не се отдръпна и когато уж неволно постави ръката си на бедрото й. Изрече с твърде артистична горест:

— А най-трудно те понасям такъв брутално похотлив. Аз съм романтична натура, мили, не го ли разбра досега? Какъв си ми ти антрополог и етолог, и изкуствовед и не знам какво още, като едно толкова просто нещо не можеш да разбереш? Нужни са ми повече нежности, милувки, красота, да ме изведеш на разходка, да ми подариш една звезда… А ти, между две лекции или две страници на някой древен ръкопис: Ела, Миранда, че ми трябваш!…

Той извърна глава, за да избяга от страдалчески разширените й зеници; там и сега гореше оня тъмен огън, който все така силно разпалваше поотслабналите му с възрастта страсти. Но явно нещо бе се променила — у нея, не у него. Какво повече искаше? Красота й трябвало. По-красива обстановка от тая тук едва ли някой можеше да й предложи, защото тя сама си я създаде.

Нашумял през последните години по холовизията — неговите остроумни и забавни беседи из историята на човешките цивилизации бяха сред най-гледаните предавания, а съответно и сред най-добре платените — твърде продуктивен интелектуалец, той не жалеше банковата си сметка. Миранда пък не искаше да има в жилището му нещо, до което се е докосвала нейната предшественица, и двамата обзаведоха своето гнездо за любов точно по нейния вкус — свръхлуксозно и красиво. Романтичка! До завчера вилнееше на тоя диван, ненаситно изобретателна в любовните игри и твърде безогледна в изискванията си към него, забравяйки, че той е почти два пъти по-стар от нея, а сега изведнъж — разходки и звезди! Става ли се за три дни — толкова не бяха се виждали — романтичка?

Не й го каза, защото вече наистина щеше да я обиди. Основна повеля на днешното общество си оставаше взаимоуважението и пълното равенство между половете. Щом й е скимнало днес да бъде романтичка, нека си бъде, тя поне лесно сменяше настроенията си. Утре като й омръзне, пак ще си стане буйната праправнучка на индианския вожд — за каквато бе я обявил и в която роля тя бе си се харесала. Индианките били ли са романтички? Едва ли! Романтик ставаш, когато спиш на ей такъв диван, а не върху голата земя или върху бизонска кожа, пълна с бълхи. Ако някой от двамата е романтик, това всъщност е той. Защо иначе ще търси постоянно у днешните си познати чертите на жени от древните народи, които все още по юношески го привличаха? И не че си нямаше трезва, иронично дистанцирана преценка за миналото и хората в него, а защото му се струваше, че в ония слабоцивилизовани времена на мъжете все пак им е било по-лесно с техните жени.

— Защо мълчиш, защо не се защищаваш? — подкани го тя.

— От коя галактика искаш да е звездата, индианче мое? — потърси той едно шеговито помирение и погали дългите й черни коси, които обичаше, защото бяха естествено гъсти и естествено черни. Убеден бе, че я погали романтично.

Миранда се оживи в радостна готовност и той веднага обхвана раменете й, за да я привлече към себе си, но тя не разбра, че той искаше само да я прегърне романтично, та отново се задърпа. Улови лявата му ръка с един от ония внезапни и страстни пориви, които всеки път го очароваха, изви я и поднесе вътрешната част на хронометърната гривна към очите му.

— Ето виж се! Виж се какво представляваш! И адреналинът ти е в горната граница, и кръвното, и надбъбречната жлеза, и… всичко!

Той посъзерцава усмихнато миниатюрните индикатори на медицинската гривна. Тя не само носеше часовник с вградения в него компютър, но чрез пулса, чрез топлината, чрез биотоковете и кой знае по какъв още начин отчиташе постоянно основните ти физиологически параметри и при опасност за здравето тихичко сигнализираше, канейки те да потърсиш лекаря. Ако ти не го потърсиш, ще те потърси пък той, защото кодовият сигнал на вградения предавател отиваше едновременно в регистрационния компютър на най-близката поликлиника, който пък неумолимо издирваше адреса ти. В този свръххуманен век всеки човек получаваше задължително такава гривна, щом навършеше петдесет години.

— Но това е естествено. Има си хас точно пък надбъбречната ми жлеза да престане да работи, когато лежиш така върху мен.

Тя не прие и шегата му с жлезата, която подхранваше либидото у човека, днес не приемаше никакви шеги.

— Може и да е естествено, но не те искам такъв. За тебе любовта е само възстановяване на хормонния баланс. Човековед! Толкова да не знае какво става в душата на една жена! — поднесе му тя връхчето на показалеца си.

Той посегна към него и Миранда побърза да се изправи.

— Но какъв ме искаш? Кажи го, да се разберем човешки!

— То не става с искане, скъпи. — При краткотрайните им кавги Миранда винаги минаваше от «мили» на «скъпи», но сега го каза почти нежно. — То става с чувствуване.

Тя вървеше вече към вратата с някаква също нова и чужда на темперамента й походка: леко провлечена, себепоказващо се бавна, така пристъпваше наспала се котка, малко преди да се протегне. Явно му играеше някаква игра и той най-после се ядоса.

— Хей, ти да не би да слушаш любовните напътствия на Дупса?

Тя пак не реагира на подигравката му по обичайния си начин, поспря се, отвърна през рамо без всякаква ирония:

— Не е зле да ги слушаш и ти, мили. Любовта също е наука, която трябва да си се изучи. Вечер ги предават, в девет часа, по петдесети канал, всеки вторник.

А ето че му се и усмихна за довиждане с невероятна за нея преданост! Той скочи подире й, но Миранда избяга. Лесно би могъл да я настигне — тя живееше само три етажа по-горе и обикновено не вземаше асансьора, но доброто възпитание не позволяваше да задържиш една жена, щом е решила да си отиде.

Какво ставаше с нея? Той й подхвърли това, за да я подиграе, а като че ли улучи. Нима тя, прелестната и умна присмехулница, бе се увлякла по тия предавания, които нашумяха преди години под смешно претенциозното заглавие «Съвременната книга на любовта»? Той още оттогава се канеше да види какво общо има тази съвременна «книга» с древноиндийската Кама Сутра, която бе чел на младини, но все пропускаше в залисията си, пък и като всеки сериозен интелектуалец презираше тази институция, чиито инициали — ДУПС — означаваха домове за укрепване на психиката. Приемаше съществуването им със същото снизхождение, както приемаше съществуването на хилядите хобистки съюзи и сдружения — в едно добре устроено общество всеки трябва да намира начини да прекарва свободното си време; та тия дупсове сигурно също са необходими някому, чийто мозък е ленив, а чувствата достатъчно похабени от преизобилието на удоволствия в тоя свръххуманен век, но щом и жена като Миранда се заслушваше в предаванията им, нещата изглеждаха обезпокоителни. А ако една жена, наближаваща трийсетте, и един мъж, попрехвърлил петдесетте, тепърва ще почват да се учат на любов, нещата ще бъдат и комични.

Стана му нетърпимо да стърчи насред безсмисления сега разкош на обзаведения за любов салон и той влезе в кабинета си. Там нямаше други мебели, освен работното бюро с вградения универсален компютър и красивия шкаф, претъпкан с негови и чужди научни записи.

Ергономичният стол го прие с познатата му преданост и веднага се нагоди към тялото му така гальовно и нежно, както го правеше винаги и както доста себичната Миранда никога не го правеше, заставяйки го той да се нагажда към нея. Посегна към пулта на компютъра в дясната, по-ниска част на бюрото, за да включи някое от музикалните предавания — нуждаеше се от нещо успокояващо, но ръката му се разколеба и остана да лежи там в очакване на друго решение. Празната насрещна стена-екран сякаш сама застави пръста му да докосне копчето на адресната информация. Произнесе що-годе спокойно, а беше смешно да се преструва, защото адресният автомат не се интересуваше с какъв тон ще направи запитването си, стига да е достатъчно ясно по установената формула:

— Моля, ДУПС осемнайсети жилищен район.

След две секунди на стената светнаха няколко огромни цифри и букви. Щяха да стоят там точно толкова, колкото е необходимо да си ги запишеш или да ги набереш. Той ги набра веднага — отложеше ли, после никога нямаше да го направи, а мозъкът му още бе достатъчно размътен от адреналина, за да е в състояние да се заеме с някаква работа. Бе си спомнил една мисъл от зиконника на Ману, великия син на Брама: «Жената е способна да отклони от правия път в живота не само глупака, а и мъдреца, защото събужда, у него сладострастието и гнева.» Искаше му се да няма у него сега нито гняв, нито сладострастие и си рече с утешителна ирония, че никое общество с никакви закони не е успявало да регулира задоволително отношенията между мъжа и жената, че и мъдрите брамини, които настойчиво са проповядвали законите на Ману и са изисквали строго въздържание, са обучавали едновременно с това в храмовете си, под формата на жрици, млади момичета за изтънчени и образовани служителки на любовта. Защо тогава да се гневи на тия домове за укрепване на психиката?

Напряко на стената бе легнала тъмночервена ивица. Линията на районния ДУПС беше заета. По това време на вечерта сигурно мнозина се нуждаеха от укрепване на психиката си, но чак пък толкова?

Той напусна прегръдката на стола и тръгна из стаята; червеното на тази стена винаги го нервираше, а то щеше да пълни и него, и кабинета му с нетърпение, докато линията се освободи и автоматът сам го свърже с вече набрания номер. За да не изключи дразнещата го ивица, той се опита да си внуши, че проблемът заслужава специално изследване. Каквато любовта, такова и обществото, бе подхвърлил наскоро един от колегите му, когато обсъждаха някаква скучна дисертация върху Ранното Средновековие. Афоризмът като всеки афоризъм си е съмнителен в обобщението, а в случая по-вярното бе да се каже обратното и колегата му заради вица бе разместил думите, но наистина никой историк, а особено никой етолог няма право да пренебрегва тази тема в работата си. Той самият обикновено не я прескачаше и тъкмо затова бе изпаднал може би в парадоксалното положение да знае повече за сексуалните нрави в отдавна отмрелите общества, отколкото в своя свръххуманен век. Поне така му се стори сега изведнъж, защото още не проумяваше внезапната промяна у приятелката си.

Това беше негов термин. В една от холовизорните си беседи той с елегантна насмешка бе назовал своето време «свръххуманен век», вмествайки в представката ония обществени неразбории, които произтичаха от необузданото развихряне на удоволствения принцип у човека и доста осезаемо заплашваха да го превърнат окончателно от хомо сапиенс в хомо луденс. Информационните средства обаче подхванаха термина му и както обикновено, бързо го банализираха, лишавайки го дори от критичното му острие.

Някога тия домове представляваха доста примитивна история, забавление за юноши. Впрочем те май тогава не носеха и това уж научно название. Имаше известна полза от тях естествено, както има някаква полза и във всяка игра. Поне се научаваш как се ляга при жена и сигурно успяваш да избегнеш психотравмите, които би нанесла на теб и на приятелката ти собствената ти неумелост. Но после за какво ти са? Дали са претърпели някакво развитие? Сигурно, макар че… какво друго развитие, освен чисто техническото, биха могли да претърпят? Нещата от хилядолетия в основному са си едни и същи. Върхът им се е извисил още някога в древноиндуската ка̀ма и елинското хетерианство, но в тоя свръххуманен век всички жени също са такива свръххетери, да се чудиш и как да се скриеш от тях. Особено мъже като него, добили чрез холовизията някаква известност…

— ДУПС, осемнайсети район — стресна го откъм стената един благ и приятелски доверителен мъжки глас. — Моля, съобщете ни избора си.

Червената черта липсваше, но нямаше и никакъв друг образ. Той изтича към бюрото, наведе се към пулта на компютъра. Искаше само да се осведоми кога може да посети дома им с научна цел, а вместо това смутено запита:

— Как се прави изборът?

Странно, че никой от приятелите му или колегите не бе разказвал своите приключения с тази институция! Срамуваха ли се? Някога, преди повече от три десетилетия, приятели бяха го завели там.

— Моля, запознайте се с каталога ни и тогава ни потърсете. Ще го получите веднага по каналната поща. Номерът на жилището ви?

Той изрече номера си и добави:

— Но аз…

— Благодаря! — прекъсна го приятелски доверителният глас от стената.

Зелената светлинка на пулта угасна, линията бе прекъсната. Явно не на тоя номер трябваше да звъни, това беше приемната им служба и сигурно я обслужваше автомат, щом не се показа никой на екрана, но поне щеше да се запознае с каталога им и начина на контактуване с тия домове. Значи и каталог си имат, и направо в къщи ти го изпращат — прогресът си е прогрес!

Каталогът пристигна след по-малко от пет минути и с много повече шум от обикновените пратки. В кутията на каналната поща под екранната стена падна с трясък доста голям пластмасов контейнер. Той учудено го взе — беше съответно тежичък — и се върна в прегръдката на ергономичния стол.

В контейнера лежеше дебел, луксозен албум с холографски плаки-страници, които трябваше да изправяш отвесно към себе си. Той се запита защо работят още така примитивно, защо не изпращат касетъчни микрофилми — хем не заемат място, хем можеш да си ги прожектираш в естествена големина на стената или насред стаята, но веднага усети: не беше примитивно, а хитро. Прожектираният образ си оставаше далеч от теб и недокосваем за ръката — тук ръката участвуваше пряко в избора, а окото на съвременника отдавна бе притъпено от общуването с компютрите. При повдигането на плаката сякаш в самата ти шепа — както Афродита на Ботичели от мидената черупка в морето — се раждаше и засияваше една нова богиня на любовта. Миниатюрна богиня — за да не те плаши, която обаче можеш да разгледаш от всички страни и от малкото пръстче на крака до последната къдрица на косата.

Албумът съдържаше стотина такива богини от всички раси, разцветки и десени; стотина разнообразни в конструкцията си тела, стотина лица, уловени в различни настроения и състояния, а всяко от тях те мамеше да вкусиш от него или да го промениш. Някой нетърпеливо гладен за жена клиент навярно би се объркал от това многообразие. А и примитивният му нагон навярно би се облагородил, респектиран от толкова изящество и красота, защото в никоя от тези триизмерни снимки не бе вложена директна съблазън, както е било с порнографията в миналите векове.

Как би постъпил такъв мъж, запита се известният етолог и антрополог с насилено научен интерес. Вероятно би започнал дълго и внимателно да избира, търсейки придирчиво онова, което би му донесло най-силното преживяване, докато… докато изобщо захвърли албума или пък наслуки забие пръст в кода на някоя страница-снимка. Друг вариант май нямаше, защото колкото и да се пише завоевател на женските сърца, мъжът винаги е бил избраният и обикновено приема онази, която най-умело му се самопредложи, докато тук никоя от красавиците не се предлагаше, а заставаше невъзмутимо във въздуха пред плаката и чакаше да бъде избрана. И нещо още по-затрудняващо: албумът сякаш те задължаваше да определиш своя идеал в един само образ.

Над всяка богиня, в самата дълбочина на холоплаката, светеше цифров и буквен код, а под краката й в няколко реда текст се описваше нейният характер. Накрая имаше и отправяне към съответната графа в приложението, където се изброяваха допълнителните качества, които ти е позволено да изискваш от своята избраница. Дотук всичко изглеждаше, общо взето, разумно и прилично, почти нямаше на какво да се възрази и той прелисти набързо албумната част, смутен от масираната атака на толкова женска хубост, но и позасрамен от вътрешната си готовност да й се предаде. Всичките му изглеждаха еднакво примамливи, след като Миранда така безцеремонно бе го оставила да се пържи сам в адреналина и другите си хормони. На първата страница на приложението обаче в очите му сякаш избухна едрият шрифт на някакво каре: ТЕНДЕНЦИЯ НА СЕЗОНА. И го развесели. Така на картите с ресторантските менюта готвачите предлагаха своя специалитет на деня.

Ставаше съвсем идиотско! С подобен жаргон модистите рекламираха новосъздадените облекла, само че тук се зъбеше нещо доста обидно за човека. А защо? Ако жена ти или любимата ти се е случила с големи уши, пък ти копнееш за малки, тук лесно и безобидно ще удовлетвориш комплекса си. Впрочем малките уши май във всички общества са си били модерни…

Мисълта му се шегуваше, но зад нея и мимо волята му вече се оформяше представата, че оттатък, на розовия диван, можеше след малко да легне със затаения в очите си огън една покорна до мазохизъм мургава хубавица. Трябваше ли да я прогонва? Нима не е стара истина, че без личен опит голата научна осведоменост никога не ти дава достатъчна основа за точни разсъждения и становища? Оставаше тогава да се избере и конкретният модел. Само че… нека да е нещо друго тогава! Тая модна тенденция премного му напомняше за Миранда, макар тя никак да не затаяваше огъня в очите си, а пък покорството да й бе съвсем непознато.

Този път обаче холографските плаки затрепераха между пръстите му като току-що открити древни ръкописи с неизмерима научна стойност. Е, не така! Така цяла нощ нямаше да му стигне да направи избора си. А дали не се поръчваше и направо: «Моля, пратете ми там някоя, все едно каква е!» Едва ли. Сигурно и поръчките се приемат от компютри, а те не са като хората, не се примиряват с «какво да е», на тях са им нужни точни данни. Слушай, учен си най-после, скара се той на себе си, ще се заемеш ли сериозно с проблема или не? Тогава не си играй на иронии и на превъзходства, все едно, няма кой да те чуе! Бъди обикновен мъж, който тази вечер иска да изживее нещо необикновено, което животът не му предлага, защото за какъв дявол иначе ще прибягва до тая институция!

Красавиците продължаваха да потреперват в ръката му — сякаш от страст или страх, но престанаха да го заслепяват. Колкото и странно да бе, нито една като че ли не отговаряше на сезонната тенденция. Твърде различни бяха по цвят, структура и себеизражение. Демокрацията ли си казваше думата тук — за всекиго да има по нещичко, правото на интимно свободен избор? А това ли е пък неговият личен вкус, това ли именно жадува подсъзнанието му?

Бе се усетил истински заинтригуван само от няколко тъкмо обратни на препоръчаната тенденция образа: светлокожи лица без предразполагаща мекота, ту властни или надменни към околното, ту спокойно усмихнати, ту отрешено затворени в себе си. Някои от тях приличаха на лица от много древни картини, всепогълнати от непознат му вече начин на живот. Такива лица или те възпират, или те амбицират да привлечеш вниманието им, да сломиш тяхната съпротива, да ги приземиш — една амбиция, която всъщност е само външен изказ на подсъзнателния ти стремеж да им се подчиниш, да им служиш, както пажът служел на своята царица.

По време на студентството си той бе мечтал ту за индианка, ту за египетска принцеса, ту за Афродитата на Ботичели или за туземка от някогашната Малайзия и все още не можеше да реши коя от старите човешки раси е била най-хубавата. Едно е обаче естетически сравняващото съзерцание, съвсем друго — изборът на жена за целуване. Този ли тип желаеше наистина сега? Та той не само обича, той и ненаситно още харесваше своята мургава и тънкобедрена Миранда, тя все още бе за него свободолюбивата и непокорна дъщеря на индианския вожд! А ето че тук като че ли вече е на път да се влюби! Нима и у него живееше просташката потребност от разнообразие?

Тя имаше величествено извито чело, големи неопределени в цвета си очи, които не те забелязват, защото си твърде нищожен за тях, тъмнозлатиста коса, вдигната в старинен кок, за да открие не по-малко гордо извисената ослепително бяла шия. Гърдите й, млечно-бели, бяха пищни и обли — гърди за кърмене, не за любов. С такива гърди над тънката снага са рисували древноиндуските художници своята богиня-майка. След другите рекламни глупости под босите стъпала на краката й пишеше още: «Труднодостъпна, изисква повече усилия, за да разтворите душата й, но тогава над вас ще се разрази един ураган от страсти, който вие единствен ще сте отприщили, ще сте спечелили за себе си.»

Не, все пак тая вечер не му се отприщваха чужди страсти. Ако му трябваше нещо, то бе само нежна покорност, па макар и да не стига до мазохизъм, та да провери себе си в такава ситуация. Пък ако Миранда продължаваше да му прави подобни номера, като нищо ще я зареже! Лиза от осемдесетия етаж откога му се предлагаше! А освен това е и руса, и едрогърда като тази тук. Сега вече е неприлично късно, но утре непременно ще й се обади.

Той не повярва истински на заканите си и се запита дали не можеше да комбинира това царствено лице с нещо, което да не изисква толкова специални усилия. Пъхна пръст между плаките, потърси в приложението с кои други кодове се комбинираше. Да, намериха се много и далеч по-приятни качества за този код, но всичките те положително щяха да развалят образа на хладната и недостъпна северна царица. От такава жена сякаш не можеш да изискваш нищо, а само безропотно и с благоговение да приемеш онова, което и колкото тя благоволи да ти подари от себе си. Той й се полюбува още няколко минути, докато загуби търпение и реши в този си пръв опит да се запознае само с процедурата и да остане верен на своята Миранда.

Отново поиска кода, защото го бе забравил. Червената черта не се появи. С напредването на времето навалицата, изглежда, бе понамаляла. Голата стена веднага изрече с непроменено благия си приятелски доверителен глас:

— ДУПС, осемнайсети район. Моля, съобщете ни избора си.

Той издиктува кода на бялата царица, прелисти и прочете наслуки кода на съвършено друга жена, отвори трескаво приложението и съобщи съответната допълнителна графа. Задъха се весело, правейки вече първия си опит: бе убеден, че ще откажат поръчката му, защото никъде не ще се намери жена с толкова противоречив набор от качества, какъвто продиктува. Гласът в стената обаче повтори безпогрешно поисканите от него кодове. После запита:

— Имате ли допълнителни предпочитания извън каталога? Моля, съобщете ни ги с не повече от двадесет думи. Гаранция за изпълнението им не поемаме, ако лежат извън предела на нашите възможности.

Ха сега де, върви изкажи личните си предпочитания към жените в двадесет думи! Особено когато май никога не си имал такива или поне не си ги осъзнавал. Но ето че, увлечен от играта, все пак му хрумна нещичко:

— Трапчинки. Трапчинки на бузите. И бенка под лявото ухо, но мъничка.

Трябваше да опита всичко, което би направил редовният клиент.

— Желаете ли определено име или го предоставяте на нас?

— Име ли? Ах, да, име! Име… Миранда!

— За колко часа? — попита го сякаш още по-доверително гласът, вместо да се изсмее над тия трапчинки и бенки и над твърде екзотичното име.

— По възможност веднага.

— Моля, поставете банковия си талон в сметководното отверстие на вашия компютър.

Той бе забравил, че ДУПС не се грижеше безплатно за психическото здраве на населението. Затърси панически талона из джобовете си, не улучи веднага и отверстието, но после едно вътрешно зелено примигване в цепнатината му съобщи, че номерът на талона е заснет, че е предаден в банката и от сметката му вече е направена съответната удръжка. Да, компютрите си вършеха работата бързо, за да могат и хората на тоя век да получават удоволствията си колкото се може по-бързо. С колко ли са одрали сметката му — виж, това трябваше предварително да запита, сега вече е неудобно.

— Поръчката ви е приета — отзова се секунда след зеленото просветване гласът от празната екранна стена. — Моля, обичайте нашата довереница и бъдете внимателен с нея. ДУПС ви пожелава два щастливи часа.

Два щастливи часа? О, деликатно му напомняха колко има право да я задържи срещу еднократната такса. Дано само не изгони тая тяхна довереница още на втората минута!

Помъчи се да си я представи и се разкая. Откъде му хрумнаха тия идиотски трапчинки? Просто за да не изглежда профан ли, който си няма личен вкус? Но пред кого — пред един компютър! Виж, гласа му са избрали сполучливо, предразполага те към доверие и откровеност. Хайде, бенката е ясна, такава бенчица имаше Миранда и той много обичаше да я целува в минутите на любовен захлас. Името — също: сигурно подсъзнанието му бе потърсило по този начин едно свое си отмъщение. Но като ще е нещо друго, друго да е, защо трябваше и тука да залепва тая бенка! Отиде горката царица, гордата, недостъпната, дето трябваше специално да й отприщваш страстите! Съвсем я закопа и с тия трапчинки. Трапчинките никога не са недостъпни, те се смеят и сами те викат да ги целуваш…

Ето че изведнъж ги и видя. Те се движеха и се смееха насреща му с лицето на Лиза от осемдесетия етаж, сякаш пътуваше с нея в асансьора. Той осъзна, че именно с тях тя бе го привличала толкова към себе си и си помисли, че има все пак нещо нечестно, а от социално-психологическа гледна точка и нещо положително вредно, да ти се предоставя по този начин възможността да си поръчваш неща, към които иначе се боиш да посегнеш. Но под плахия му опит да прокоментира научно стореното вече напираше едно съвършено друго вълнение — в края на краищата никога не бе целувал трапчинки.

Не помнеше някога да бе се вълнувал толкова при първа среща с жена, дори с Миранда, която вярна на нрава си, бе го държала в напрежение до последния миг, до мига, когато той вече бе се примирил, че тя не ще отстъпи, и сама се хвърли на врата му. Поиска да си подиграе над себе си между двете чаши тонизиращо питие, които изпи, защото бе позагубил увереност в мъжките си сили. Не успя. И положението, което сам си създаде, бе прекалено пикантно, и любопитството му как ще изглежда поръчаната Миранда нарастваше. Захвърли албума окончателно — в контейнера го прибра, защото някои други лица и тела като че ли започнаха да го блазнят повече, а това едва ли щеше да му осигури пожеланото двучасово щастие. Вероятно все пак щяха да му изпратят северната царица, чийто код най-напред издиктува. Компютърът едва ли щеше да се подведе от бъркотията, която нарочно се опита да създаде, пък и достатъчно ясно му казаха, че не поемат гаранции за допълнителните желания. И така щеше наистина да е по-добре — с тая, недостъпната. Защото нямаше никакво намерение да полага специални усилия, за да разтваря душата й само за себе си, както пишеше в характеристиката й. Щеше да си поприказва кротко с нея, да разбере какъв им е подходът, да узнае какво представлява такава една жена, пък ако и на живо толкова му се хареса… Колкото и недостъпна да е, нали затова ще дойде, затова си е платил в края на краищата, а не за експериментални разговори!

Знаеше обаче, че и заканата му към непознатата е несериозна, че този път тя прикриваше обземащото го малодушие. Затова и гонгът на входната врата отекна в главата му с някакъв мистично съдбовен гръм.

— Аз съм, Миранда — обади се след него и гласът от домофона.

Само тя му липсваше сега! Какво бе я прихванало да се връща?

— Момент, един момент, моля! — развика се той панически, докато пъхаше контейнера с албума в пощенската кутия и натискаше копчето, за да го върне обратно.

Едва след като контейнерът изчезна, той изтича да отвори, окончателно разкаян, че бе се захванал с тази недостойна за възрастта и положението му игра. Ето, дори в гласа на своята Миранда бе успял да се припознае — та това беше съвършено друг глас!

На прага стоеше висока, зашеметяващо красива жена с дълги черни коси и той така се втрещи, че не се сети да се отмести, за да й стори път. Големи, продълговати, бляскаво черни очи примигваха смутено насреща му. Не се подвеждай, рече си той за кураж, не се подвеждай! И все пак се отмести, забравил решението си отпреди минутка да я отпрати още от вратата.

— Заповядайте.

Тя пристъпи като принцеса в собствения си дворец — ако можеше, разбира се, човек да влиза у дома си с толкова горда и грациозна походка. Изобщо внушението за недостъпност и гордост бе най-силното, което се излъчваше от осанката й: може би от високия й ръст — беше висока почти колкото него, може би от дългата шия, от изправената глава и фресковото изящество на тясното й, силно мургаво лице. А нали мургавината обикновено внушава топлина и живост? Беше лицето на египетската принцеса, на някоя принцеса от Амарна, и само гордостта й приличаше малко на едрогърдата северна царица. Объркали ли бяха нещо, нали уж с компютри работят, как ще му пращат съвсем друг тип жена? Но тъкмо и повод да я отпрати, а после ще направи и оплакване — цял скандал ще им вдигне! Хем по този начин ще им разкрие и картите!

Тя бе се спряла в очакване насред салона и той отново си каза за кураж: «Не се втелявай, глупак! Това е само…» Но сега изведнъж откри познатата от албума висока извивка на челото, дългите, малко прави вежди, които придаваха допълнителна строгост на лицето. След още някой и друг поглед сигурно вече цялата щеше да му се струва достатъчно позната, за да я съблече спокойно на дивана. И все пак не биваше да го прави, в никакъв случай! Нека тая горда глупачка разбере с кого си има работа! Горда глупачка? Той е глупак, който се опитва да бъде горд, забравяйки кого има пред себе си. Но как може изобщо да се пишат такива характеристики за тия безмозъчни създания, с какъв акъл и с какво право ги пишат? Теофрасти разни, лабрюери, характери си съчиняват! Та това е направо кощунство, подигравка с човека!…

Устните й се отвориха изненадващо живи, меки и чувствени — потрепераха, сякаш сами уплашени от това, което щяха да кажат. Дългата й ръка изящно се вдигаше.

— Минах пътьом през парка и откъснах това цвете за вас. Не зная кой цвят обичате, затова избрах своя любим цвят. Дано не съм сбъркала много!

Хайде де, озъби й се той в себе си, през никакъв парк не си минавала и никакво цвете не си откъсвала, кой ще ти позволи такова нещо! Но и това отекна като ехо на заглъхваща съпротива. Никой никога не бе му поднасял само едно цвете, при това — с толкова мил жест. Посегна към него — прекалено смутен, за да си спомни със свойствения си скептицизъм, че цветето просто е включено в таксата, задължила банковата му сметка. И тогава стана нещо още по-неочаквано. В мига, когато улови с два пръста стъбълцето, ръката й, без да го пусне, бавно се вдигна заедно с неговата към лицето му. Той се понаведе, разбрал, че тази ръка очакваше целувка, че настояваше за нея и внимателно целуна мургавата й кожа. Едва тогава цветето премина в неговите пръсти.

— О — извика тя с кокетна възхита. — Вие сте истински мъж и кавалер, знаете да цените красотата! Повярвайте ми, за пръв път някой ми целува ръка!

Той не й повярва, защото съвсем очевидно тя бе го принудила. И все пак, защо го направи? Та нали самите днешни жени смятаха този стародавен кавалерски жест за обиден, защото подчертавал уж неравенството между половете, като изкуствено и лицемерно въздигал жената върху някакъв пиедестал. Да, напоследък нещо, изглежда, се променяше. От известно време самата Миранда бе почнала често и с упоение да целува ръцете му — сякаш му благодареше за любовта, с която я даряваше, и символично се поставяше под властта на силната мъжка десница. Щом и неговата свободолюбива индианка си позволяваше такива антиеманципаторски прояви, сигурно нещо силно се променяше в днешния свят, което той не бе забелязал.

— Значи вие се казвате Миранда. — Без малко да каже «също». — И… и това е любимият ви цвят?

Той не знаеше името на цветето и се чудеше къде да го остави, и се чудеше още какво изобщо да говори.

— Да — отвърна тя, а в черните й очи лумна насреща му един спотаяван досега огън.

Преди месец неговата Миранда бе му казала ей тъй, между другото: «Знаеш ли, синият цвят ми се струва някак студен, плитък, просто не проумявам как толкова години съм го обичала. Сега предпочитам лилавия. Не усещаш ли в него мъдрата дълбочина на една меланхолия, в него сякаш тлее силната още жар и дългата мъка на една несподелена любов…»

Той не усещаше нищо в никой от цветовете, но усети още тогава, че нещо ставаше с неговото индианче. Отгде бяха се взели в устата му тия старомодни поетични приказки? А цветето, от което търсеше сега как да се отърве, беше лилаво!

— Не го поставяйте в някоя студена и бездушна ваза, моля ви! Намерете му една хубава, хубава чашчица! Аз бих го поставила в чашата, с която най-много обичам да пия. Нека и то пие от нея — мелодично изпя тази Миранда и той отново се втрещи, както там на прага.

Насреща му се усмихваха две удивителни трапчинки, погълнали в матовите си глъбини цялата строгост на предишното лице. Насреща му стоеше едно безкрайно мило и привлекателно момиче, което съвсем непристорено и простодушно се заоглежда.

— О, колко е хубаво у вас! Но то е и естествено. По това, как приехте цветето ми, веднага разбрах, че живеете с красотата, че умеете и да я създавате около себе си. А колко рядко се срещат вече такива мъже…

— Седнете, моля — прекъсна я той, защото нито цветето й беше оценил, нито тая наредба се дължеше на него, и съзнателно не й посочи розовия диван, а насрещното канапе.

— Лошо ли се държа? — запита тя, а устните й потрепераха по детски. — Извинете ме, то е, защото много силно… много силно ме смущавате.

И в смущението си навярно седна тъкмо на розовия диван. Той се засмя, повъзвърнал иронията си.

— Аз ли ви смущавам? И с какво?

Тя прикри с дългите клепки черния огън на зениците си. Облите й колене срамежливо се сгушиха едно в друго.

— Трудно ми е да го определя. Може би силата, която се излъчва от вас. Тая откровена мъжка сила. Тя привлича, но и плаши, очарова, но и като че ли отблъсква, защото настоява да й се покориш.

Той усети как анемичните му мускули на интелектуалец се наляха със сила. Едва не подскокна.

— Чакайте да намеря любимата си чаша, пък после…

Не знаеше какво ще бъде после, но в него се обади нещо като радост, та сигурно щеше да стане още по-забавно. Да, заради трапчинките ще е, с тях бе объркал нещата! Не са намерили руса с трапчинки, затова са му пратили тая, решили, че той особено настоява за тях, понеже бе ги акцентувал така силно като лично предпочитание. Но и тази си я биваше, нищо засега не можеше да й се възрази. Вярно, глупости дрънкаше, банални, клиширани глупости, сигурно така са й втълпили да се държи, но нима всички любовни двойки от всички епохи не са си говорили едни и същи глупости?

Когато се върна с натопеното в първата попаднала му пред очите чаша — никога не бе имал любим съд за пиене, — той се спря пред нея с инстинктивното очакване да получи още един комплимент. И го получи!

— О, как го държите само! Като красива жертва пред красив олтар.

Вече нищо не можеше да смути настроението му — дори тия архаични, сякаш нарочно заради него изкопани сравнения. Вече му се играеше тази игра и той се втурна в нея все още с мъничко себеиронизиращо любопитство. Постави чашата с цветето върху слепените й бедра и коленичи пред тях.

— Нека това да бъде олтарът.

— Не ме засрамвайте така, моля ви! — пошепна Миранда и трогателно плахо положи ръце на раменете му, сякаш да го отблъсне. Но не го отблъсна, разбира се.

— Нима една богиня има от какво да се срамува? — извика той, настоявайки да закрепи чашата с цветето между бедрата й.

— Може би от някое свое внезапно и съвсем не божествено чувство… — отвърна Миранда и отново го смая.

Трапчинките бяха изчезнали. Пред него стоеше предишното, малко хладно и недостъпно лице — лице на същинска древна богиня, изваяно от тъмен мрамор. И никак не се снаждаше с неочакваното й признание. В черните очи обаче се смееше, смееше затаеният огън, предпочитан от тенденцията за сезона.

— Може ли да ви целуна? — запита я той; в този й вид се усети принуден да я запита.

— Ако не се боите… Защото аз… аз мъничко се боя…

О, тя намекваше за опасността от любов! Отлично си играеше ролята наистина!

Той се устреми към устните й, но в последния миг го спря горещият им издих.

— Моля ви, не бъдете груб с мен. Имам нужда от вашата нежност.

Би могъл, разбира се, да й рече: «Ще бъда такъв, какъвто си искам, защото съм си платил!» или «Бъди спокойна, нищо няма да ти счупя», но вместо това улови лицето й в шепите си внимателно, безкрайно внимателно, и целуна най-напред двете й страни, на мястото на изчезналите трапчинки. А те веднага се появиха и затрепкаха като тъмни цветчета.

Устните й бяха удивително топли и меки. Когато излезе позадъхан от опиянението им, те пошепнаха унесено:

— О, мили! Влей малко от мъжката си сила в мен, вземи ме на ръце, отнеси ме в безкрая…

Чувствителното му за словото съзнание никога не би простило на другата Миранда чак такъв кич, а сега сам като че ли бе готов да й отвърне, че всяка нейна дума отеква в него със звъна на сватбена камбана. Някъде беше чел и такъв израз. Но вече никаква ирония не можеше да го възпре. Той зацелува лицето й, цялото. Посепна се, когато неочаквано зърна под лявото, много мъничко ушенце, една бледа бенчица — поръчаната и забравената — но целуна и нея, дълго и признателно.

После чашата с жертвеното цвете отиде на пода, а на розовия диван се изпъна олтарът. Един олтар от безупречно гладък тъмен мрамор с два средно големи купола, които единствено леко бяха оживени от по две сини венички. Пред толкова красота можеше само да коленичиш в безмълвие или с богобоязън да опиташ да се слееш с нея. Той направи и двете.

После из глъбините на олтара заизвира един горещ, захласнат и сякаш ароматен шепот: «О, мили!… О, мили ти мой!… О, мили…» И постепенно се въздигна до винаги изненадващия мъжа вик на болка и блаженство. А от затворените очи заизвираха не по-малко горещи сълзи, които съвсем размекнаха недостъпността на лицето под тях, напълниха трапчинките, накараха ги да заблестят.

— Защо плачеш? — смути се той, защото не знаеше какво означаваха тези сълзи; никога не бе виждал жена да плаче в своя свръххуманен век.

— Беше нечовешки хубаво! — отвърнаха мокрите й устни. — Беше така неземно хубаво! О, мили, мили, мили! Какво направи ти с мен!

Тя го притиска към гърдите си с невероятна сила и той си помисли в ръцете й, че наистина му е било като никога хубаво.

После тя нежно и гальовно го повдигна от себе си; вероятно си имаше някоя своя потребност.

— Трябва да стана.

Той послушно я освободи и се отпусна в захлас по гордата красота на изправящото се тяло, което отлично знаеше как да се движи, протяга или навежда, та нито за миг да не помрачи своята удивителна грация. Полежа така по гръб, докато осъзна, че всъщност тя се обличаше. А обличането й, макар и изиграно като съвършен балет, се оказа твърде кратко представление.

— Но защо? — възкликна той потресен, чак когато балетът бе завършил с едно кокетно побутване оттук-оттам на косите.

— Не мога повече да остана, мили. — Тя се върна, хвана на свой ред лицето му в шепите си, обсипа го с целувки. — Мили, мили ти мой! Но нали пак ще се видим? — додадоха внезапно боязливо устните й, сякаш не вярваха в тази възможност, а очите й отново се напълниха със сълзи.

— Разбира се, още утре! Или дори още сега, след час! Кой ти беше кодът? — извика той пламенно, за да заглуши оня невъзпитан глас, който твърдеше в него, че не е възможно да са изтекли вече цели два часа, че навярно го ощетяват, но естествено не би могъл нито да погледне часовника си сега, нито да се пазари, пък и в толкова силните любовни преживявания времето наистина вървеше прекалено бързо.

— Аз съм комбинация, мили — пошепна тя направо в ухото му, защото бе висока почти колкото него. — Само твоя и завинаги твоя…

— Да, да, да… — заекна той, а ръцете му омекнаха в трагичното осъзнаване, че ако не си спомни подигравателно нахвърляната случайна комбинация, никога не ще види отново тази невероятна жена.

Ръцете му омекнаха и тя лесно се изплъзна от тях, но не си тръгна веднага. Поривисто улови китките му — той бе захвърлил гривната с медицинските индикатори, — обърна дланите му нагоре и ги напълни с целувки и сълзи. После лицето й пролежа в тях няколко мига с оная покорност, която сякаш казваше: ти си ми господарят, ти разполагаш с живота и смъртта ми. Гласът й се начупи между мокрите му пръсти.

— Благодаря ти! Благодаря ти, мили! За топлината, за нежността, за щастието!

И побягна, разплакана.

Той не хукна подире й. Не само защото е недопустимо да задържиш една жена, когато е решила да си отиде, а защото беше и гол.

Отстрани погледнато, сигурно е било твърде комично: стърчат двама — тя в цялото си облечено великолепие, той в жалката си голота на позастарял интелектуалец; тя целува ръцете на един гол мъж, голият мъж почти се е разциврил от умиление… Но не бе имало кой да ги погледне отстрани и трябваше да се засмее сам.

Не излезе истински смях, защото и гърлото му сякаш бе пълно с нейните странни сълзи. Нима наистина никога нямаше да я види? Веднъж да срещне една жена, една жена, която може би инстинктивно бе създал по свой вкус, една жена, с която… И да я загуби веднага! Глупости, ако не си спомни тая проклета комбинация, целия им ДУПС ще преобърне наопаки, но ще я намери. Не, нямаше смисъл да иска отново албума, да го прелиства, да си напряга мозъка, от който конкретната Миранда веднага бе заличила абстрактните цифри и букви. Нали пак от северната царица трябваше да тръгне, да създаде същата бъркотия, а не се знаеше какво щяха да му изпратят втория път. Миранда си оставаше съдбовно случайна и неповторима, както всяка жена, която влиза с такова внезапно и властно обаяние в живота на мъжа.

Поиска адреса на районния ДУПС и въздушно такси. Компютърът на такова лично превозно средство задължаваше банковата му сметка със сума, която сигурно не бе по-малка от сметките на ДУПС, но представата, че не ще успее да пристигне, преди Миранда да е пратена на друг адрес, го влудяваше.

Щом продиктува адреса в програмното управление на таксито, то мигом се вдигна и безшумно и рязко се застрелка като водно конче над нощните реки-улици. Тая забравена от него институция се оказа съвсем наблизо, а той не бе знаел това. Но пък и сградата с нищо не се набиваше в очи, освен с малките си размери в сравнение с околните жилища. Вероятно всичките й функции се осъществяваха в подземни етажи, защото от един изход изпод земята изпълзяха две еднакви малки коли тъкмо когато той напускаше таксито. Те веднага набраха скорост и отфучаха нанякъде. И в двете седеше по една жена, която му заприлича на Миранда.

Да, посланичките на ДУПС нямаха право да се движат из улиците пеш или с обществения превоз. Онова с парка и откъснатото цвете наистина беше сантиментална измишльотина, но Миранда все пак я изигра добре. Толкова добре, че и сега, когато му се стори да я зърва в двете коли едновременно в него изригна един собственически бяс, какъвто не бе подозирал у себе си.

Човекът, който отвори на неприличното му звънене, вече бе заразен от тревогата му.

— Какво има, какво се е случило?

— Търся една жена, Миранда! Току-що се е върнала. От моя адрес.

— За такива неща не можем… — опита се онзи да го спре, но той го избута грубо и влезе в коридора.

— Трябва да я намеря. Вие кой сте?

— Дежурният оператор. Минете оттук наляво, при нашия психосексолог, той по-добре ще ви помогне от мен — каза младият мъж с една дискретна усмивка. Навярно не за пръв път нахълтваха такива пощръклели мъже при него посред нощ.

— Казах ви, че търся една жена…

— Защо не я повикате отново, по същия код?

— Защото… — извика той, като оглеждаше вратите, зад някоя от които може би се намираше Миранда. — Трябва лично да я намеря.

— Вероятно е вече на друг адрес — рече по-предпазливо операторът. — Тук се работи бързо. А аз не мога да ви помогна. Нито имената им знам, нито как изглеждат, нито къде ходят. Всичко правят компютрите, заради запазване на тайната, знаете това.

Ако беше го знаел, нямаше да бъде сега тук.

— Сигурно не е. Аз веднага тръгнах след нея. С въздушно такси. Къде седят те, покажете ми!

Операторът дразнещо се развесели от напоритостта му.

— По това време никъде не седят, постоянно са в движение. Сигурно е в дезинфекционното, щом, както казвате, току-що се е върнала. Но ако имате някаква оплакване…

— Къде — изтръпна той. — Какво дезинфекционно?

Операторът го хвана с дружеско превъзходство за лакътя.

— Елате, ще ви покажа. При нас всичко върви безупречно, сам ще се уверите. Макар техниката ни да е поостаряла вече, поддържаме я, стараем се.

Въведе го в малко помещение, чиито две стени бяха покрити с апаратури, с екранчета, с копчета и шалтери. Всичко по тях живееше своя напрегнат, но безшумен електронен живот. Мигаха зелени, червени и жълти светлини, пробягваха разноцветни начупени светкавици, сякаш родени от сблъсъка на бушуващите по разните адреси страсти.

— Тук е съсредоточен целият процес — каза му разбъбрилият се вече оператор; вероятно скучаеше сред тези апаратури, които безупречно си гледаха работата. — Както виждате, безнадеждно е да разпитваме тези наши мили другарчета. Те работят само с кодове. Заповядайте!

Той отвори втората врата на операторския си кабинет.

— Забранено е да се влиза, но за вас ще направя изключение.

Намираха се в друг, по-къс коридор, чиято насрещна врата изглеждаше бронирана. На ключалката й дори висеше пломба, която отваряха навярно само специалистите при някоя повреда. Встрани от вратата обаче фосфоресцираше, бледо от вътрешното осветление, едно кръгло прозорче — като люк на херметическа кабина.

— Оттук можете да надникнете в дезинфекционното.

Историкът на нравите погледна, дръпна се, пак погледна и се вкамени пред дебелото синкаво стъкло.

Вътре, направо на белия под, лежаха четири голи Миранди. По-скоро: труповете на четири Миранди с изцъклени очи, с раззината уста, с разчекнати крака. Само еднакво дългите и еднакво червените коси сякаш лекичко се поклащаха от някакво въздушно течение.

— Суха дезинфекция — рече операторът в тила му. — Газът прониква навсякъде в тялото, а освен това ги и изсушава, защото най-напред са минали, разбира се, през мократа дезинфекция. Оттук отиват в следващото помещение, него обаче нямам право да ви покажа. Там автомат им поставя нови девствени ципи. Чак след това влизат в програмна зала, където друг компютър моделира лицата им и ги програмира според поръчката на клиента. Получават и съвсем нови дрехи. И нищо не се докосва от човешки ръце! Предполагам, че не идвате все пак с някакви оплаквания, нали?

— Не, не, не! — съживи се най-после етологът и хукна обратно. — Извинете ме, че аз така…

А докато търсеше почти слепешката изхода, мозъкът му, за да избяга от ужаса на видението, със същото сляпо негодувание се блъскаше в тия нелепи девствени ципи: Откъде-накъде ще ги слагат специално? Малко ли е изстрадало човечеството заради тия глупави ципи, които, кой знае защо, съществуват само у човека! Нима имаше още идиоти да ги искат? Докато, едновременно с изходната врата, стигна и до вероятния отговор. Бе си възвърнал самообладанието, а заедно с него и привичния си ироничен анализ на човешките нрави, с който очароваше слушателите на популярните си беседи: да, всъщност природата им е определила същото предназначение, каквото имат лентите с надпис «дезинфекцирано», с които в хотелите запечатват клозетите, ваните, бидетата и тук твърде разумно са се върнали към изконната им функция, след като хилядолетия наред религия и нрави са превръщали тия смешни лентички в източник на трагедия или щастие.

Обърна се, за да се извини още веднъж на оператора, но младият мъж го изпревари:

— Моля и вие да ме извините, че не мога да ви помогна, но сами се убедихте…

— О, нима това сте вие! — прекъсна го възклицанието на мъжа, който се появи в дъното на коридора.

Етологът отдавна страдаше от популярността си, толкова неприятно обаче никога не бе му ставало, както сега. Измърмори:

— Лека нощ. И още веднъж моля за извинение.

Операторът обаче отново го хвана невъзпитано свойски за лакътя.

— Това е нашият лекар психосексолог. Препоръчвам ви да се поразговорите с него. Докторе, ще изпием ли едно кафе при вас? При мен проблеми няма.

Етологът се задърпа, но още неосвободил единия си ръкав, лекарят бе хванал вече другия. Стори му се, че се отнасяха към него като към психопат, който се готви да буйствува. И с основание навярно, защото кой нормален мъж, ако не е разстроен психически — и то на сексуална почва, ще нахълта тука по това време?

— Моля ви, направете ми тази чест. Аз следя с такъв интерес вашите нови беседи, толкова са ми полезни в моята работа! Не се отказвайте, моля ви!

Макар и отрезвял, той още се чувствуваше като след силен удар по главата и наистина имаше нужда да поседне. Така и така бяха го познали, поне да им покажеше, че напразно го подозират, а едно кафе може би щеше да му помогне да излезе с достойнство оттука. Той не познаваше този вид медицински кабинети и се изненада от топлия му уют, от приглушената светлина, от истинските цветя в двете вази. Освен машинката за кафе други машини в него не се виждаха. Рече язвително, защото цветята бяха му припомнили цветето на Миранда:

— Вие човек ли сте или медицински робот?

Лекарят добродушно се засмя.

— Приличам ли ви на робот?

— Отгде да знам? След като всичко тука…

— Е, не всичко можем да предоставим на автоматите. Пък и вие знаете на кои видове машини е разрешено да се придава човешки облик, те са три-четири. Медицинските роботи не са сред тях. Но защо не седнете? Само кафе ли да ви предложа или и нещо по-специално? Ние тук разполагаме с голям избор приятни питиета.

Етологът се отпусна тежко на дивана. Ако не се стесняваше, дори би легнал на него. Този тип дивани се създаваха за психиатричните и неврологични кабинети — в тях пациентът не трябваше да усеща тялото си, а само онова, което именно подлежеше на изучаване и лечение. Почти веднага усети да стихва зъзненето на мускулите си, да се надига ръмженето на душата.

— Не знам, докторе. След като надникнах в това ваше заведение, май вече нищо не знам. С какво право при вас се нарушава четвъртият закон на роботехниката? Дори и в ония редки случаи, при които по специални съображения роботите имат човешки вид, те са длъжни да се легитимират като роботи.

Лекарят го гледаше с почти влюбена усмивка. Или още не можеше да се нарадва на неочакваната си среща с тази знаменитост, или пък това бе професионалният му подход към пациента.

— Много се радвам, че не сте дошли при нас с някакво оплакване или затруднение, а от научен интерес.

Етологът бе поискал да му се ядоса, но сега трябваше да поеме с благодарност подадената ръка.

— Да, да, именно! Поиска ми се да сравня някои неща.

— Не нарушаваме с нищо закона, това би било много тежко обвинение. Нашите роботки се легитимират чрез съответните кодове. Нима клиентът, който се обръща към ДУПС, не знае, че повиква роботка? А извън конкретната си програма в определените часове те просто не съществуват.

— Но защо ги програмирате да се държат като истински жени? — възмути се той, забравил, че му предоставиха възможността да бъде сега учен, а не объркан в сексуалните си преживявания пациент.

Лекарят отново се позасмя — много предпазливо, за да не демонстрира някакво превъзходство.

— Вие сте повече философ от мен, сигурно сте и повече психолог, но, извинете, как според вас се държи една истинска жена? Аз лично не съм сигурен дали го знам, въпреки годините си и немалкия си опит…

Пак му предлагаха да облекчи душата си чрез мъничко хумор, но той все още беше прекалено смазан от така жестоко разбитата илюзия, извряла навярно от някаква неосъзната негова вътрешна потребност. Сериозно поиска да види как бе се държала истинската Миранда, когато за пръв път дойде при него, и не успя. Помнеше само, че беше радостно и вълнуващо, а не помнеше нито думите й, нито милувките й, както бе забравил кодовата комбинация на изкуствената Миранда. Може би затова възнегодува още веднъж:

— Но отгде-накъде ще ми казва една роботка, че било нечовешки хубаво? Какво искате да кажете с такъв мотив в програмата й? Та вие я поставяте по този начин над човека! Вие направо твърдите, че между хора това не може да бъде толкова хубаво.

Изрече го и чак тогава осъзна, че окончателно бе се издал, но не можа вече и да се засрами, защото отново бе го връхлетяла мъката-ярост. Все още помнеше всеки жест, всяка дума и всяка милувка на изкуствената Миранда.

Психосексологът внимателно, сякаш поднасяше лекарство, му връчи чашката с кафе и едва след като се увери, че тя стои сравнително сигурно в ръцете му, си позволи също да седне.

— Вие ме принуждавате да браня честта на нашето заведение, както доста презрително се изразихте. Затова ще попитам по-конкретно. Какво друго от поведението на вашата гостенка не ви удовлетвори? Не се стеснявайте, вече питам като лекар, който отчасти носи отговорност и за програмирането на роботките.

Ако нещо не бе го удовлетворило, щеше ли да хукне презглава, забравяйки всичко, с надеждата да откупи изцяло тази изумителна Миранда? Това обаче нямаше да признае дори на този симпатичен и предразполагащ лекар! Отпи две глътки от кафето и се опита да пренесе нещата на философска плоскост, за да избегне конкретния отговор и да се измъкне най-сетне от смешното положение.

— Извинете, докторе, впечатленията ми наистина са твърде бегли, но се питам, не е ли вредно да се създават подобни илюзии у мъжете?

На вратата плахо се почука и операторът подаде след открехването й само главата си.

— Не преча ли?

Търсеше обещаното му кафе, но още не знаеше дали разговорът не е между лекар и пациент — бе го объркало това, че лекарят познаваше среднощния посетител. Психосексологът също не бе уверен, затова погледна въпросително към етолога.

А той дори му се зарадва:

— Влезте, влезте! Може би и вие ще ми помогнете да си изясня някои неща. Нужни са ми за едно бъдещо изследване. Не е ли така, докторе? Къде другаде в живота мъжът ще срещне това, което получава от вас? Струва ми се, че тук се съдържа доста сериозен риск от пристрастяване към удобството, към илюзията, а та пък може да доведе до пълно отчуждаване от реалността.

— Ние не му предлагаме илюзии, той сам си ги поръчва, воден от определена потребност. За психическото му здраве винаги е по-добре те да бъдат удовлетворени, па макар и по този начин, отколкото да тегнат като комплекс в душата му. Когато се влюбваме в една жена, ние също се влюбваме в една своя си илюзия за нея.

— От години не сме имали никакви оплаквания — обади се операторът с предишната си професионална гордост.

Освен кафето, той бе си сипал и нещо друго, защото държеше две чаши в ръцете си.

Изтънченият антрополог и етолог се почувствува отрезвен от просташката му намеса. Можеше вече и сам да се усмихва.

— Всъщност тук се сблъскваме с прастария проблем за Пигмалион и Галатея, за скулптора, който се влюбил в собственото си творение.

— Да, нещо подобно е — съгласи се лекарят с деликатна доза умна и хубава ирония. — Нали нашият, както вие сполучливо го нарекохте, свръххуманен век се старае да даде възможност на всеки човек да бъде творец, защо да не се и влюбва в своето творение? Любовта също е творчество, макар и безсъзнателно, а ние настояваме човекът да осъзнае и нея като едно важно за обществото творчество. Впрочем легендата не казва колко време е бил щастлив Пигмалион със своята оживяла Галатея, нали? Не мислите ли, че собствените ни илюзии по-лесно ни омръзват? Затова и рискът, от който се опасявате, а минимален. Сигурно трудно бихте изтърпели за по-дълго време една жена, която изцяло се държи по нашите вкусове и желания. Можете ли да си представите съжителство с такава жена, която не ще събужда у вас нито амбицията ви да я промените, да я подчините, нито пък радостта ви от собственото великодушие, когато й отстъпите в нещо, когато сам се нагаждате към нея? Това ще рече, че сте напълно равнодушен към нея.

Етологът кимна нетърпеливо заради едно свое хрумване.

— Чакайте да ви издам предварително една стара история, с която мисля да пооживя някоя от следващите си беседи. Някога, в миналите векове, когато мъжете още се смятали за пълни господари в дома си, един селянин биел често и твърде жестоко своята жена. Съседът му го упрекнал: Не я бий поне по главата, ще я повредиш! А къде да я бия? — запитал селянинът. По задника я бий, посъветвал го другият. Че защо — учудил се селянинът, — аз със задника й се разбирам, аз с главата й не мога!

Лекарят шумно се засмя. Засмя се и операторът, но малко неловко, защото — може би заради младостта си — очевидно не бе разбрал поантата на историята.

— Както виждате, проблемът за разбирателството между мъжа и жената е доста древен, а в наши дни май стана още по-труден — заключи, кой знае защо, твърде победителски историкът на нравите.

— С роботките в това поне отношение проблеми няма — каза лекарят все още през смях. — Мъжът и днес продължава неотслабващо да си копнее за послушната жена, макар че той самият става все по-послушен.

— И с какво още оправдавате вашето, извинете, но… твърде претенциозно наименование. Дом за укрепване на психиката. — Етологът усети, че прозвуча грубо и бързо додаде: — Вярно, тук младежите сигурно все още се учат на любов. И аз, когато бях на седемнайсет години, макар че тогава всичко беше доста примитивно…

— Тъкмо това искаме да внушим на хората и тук, и в беседите си по холовизията: че не само на младини, че цял живот трябва да се учим на любов, защото това е едно мъчно, мъчно изкуство — отвърна лекарят. — Трябва взаимно да се създаваме в любовта. Вие ще създавате за себе си жената, която обичате, тя ще създава вас, но без наивни илюзии…

— И пак ще се стигне до бой — прекъсна го етологът, още развеселен от древния анекдот. — Само добри пожелания, докторе! На вас ли трябва да разказвам колко е сложно в живота. Особено в условията на това пълно равноправие между половете, когато жените вече съвсем не знаят какво да правят ни със себе си, ни с мъжа насреща си. Не забелязвате ли че неразбирателството нараства, вместо да намалява, че това равенство, което постигнахме, като че ли е противопоказно на природния характер на любовта?

— Нали затова сме се заели отново да ги учим!

— Трудна работа, да не кажа: безнадеждна! Човекът не е робот, да го програмираш с пет-шест елементарни качества.

— Амин! — вметна операторът с тон, който издаваше колко му е било трудно досега да пази почтителното си мълчание. — Като им кажем по холовизията, че тоя сезон се търсят такива и такива, и всички почват да търсят такива и такива. И така е добре, ще ви кажа! По-рано всеки си поръчваше каквото му скимне, а разни извратени типове изпотрошваха роботките ни да ги мъчат. Сега и за нас стана по-леко. Обявяваме, че тоя сезон е на нежните романтички и всички си поръчват романтички. Една програма, трапчинки, бенки, цвете в ръчицата, стиховце в устата и хайде на адреса!

Етологът усети, че е намразил за цял живот тоя човек. Изтърси в неволна самоотбрана:

— Аз не си поръчах романтичка. Защо…

— Но ви изпратихме романтичка — възтържествува операторът, който все още не знаеше с кого разговаря. — И вие я приехте, и ви беше хубаво с кея, нали?…

— Хей, хей! — спря го лекарят, но се смееше и очевидно смяташе, че не ще е безполезно това светило от историята на нравите да чуе истината докрай, макар и поднесена му по този неучтив начин.

— Нямаме рекламации — настоя операторът да довърши. — И докторът ще ви каже. Откак въведохме тенденциите, рекламации няма. По-рано все някой ще се заяде, че не била точно такава, каквато си бил поръчал, а и той, ако го поразпиташ, самият не знае какво точно му се ще.

Бе рухнала илюзията му с Миранда, сега рухваше и илюзията за собствената му персона. Значи целият тоя кич с бенките, с трапчинките, с цветето, който бе го и възмутил, и омаял, всъщност си лежеше в самия него! Той и целият сякаш рухна сега в себе си. Видя много жени, които бе любил и забравил, видя двете Миранди, видя едрогърдата северна царкиня да ги разбутва безцеремонно, за да излезе напред, видя да се смеят трапчинките на Лиза от осемдесетия етаж и му стана още по-тъжно. Ако не беше този простак — операторът, би запитал навярно лекаря, наивно и безпомощно: Нормално ли е да обичаш една жена, да копнееш за жена от съвсем противоположен тип, в същото време да хукваш като идиот подир трета, а всеки момент да си като че ли готов да легнеш с която и да е? Само у него ли е тая бъркотия, възрастово явление ли е, срещал ли го е у другите си пациенти, общо ли е? И колко, колко още века трябва да минат, докато човекът тури някакъв ред в тия си чувства?…

Операторът обаче го гледаше, сякаш ей-сега щеше да го наругае: Ти ли бе? Да не си решил да правиш рекламация? Точно ти ли се намери да ни продаваш фасони, я се виж какво представляваш!

Нямаше друго спасение, освен смеха, но той беше толкова обезсилен от меланхолния пристъп, че едва постигна една измъчена усмивка. Едва смогна и да се вдигне от специалния диван, който трудно пускаше пациентите си.

— Признавам, добре сте ни подхванали. Отделният човек трудно се управлява, но колективният наистина е лесен за манипулиране.

— Старата магия на модата — пригласи на усмивката му лекарят и също се изправи. — И на рекламата.

— А каква ще е тенденцията за следващия сезон, ако не е тайна? — запита етологът, подавайки ръка за сбогом; единствено това му хрумна, за да придаде повече достойнство на оттеглянето си.

— От вас не бих я скрил, но ми е трудно да я предвидя. Ние все пак се и нагаждаме към потребностите, а още не са готови статистическите проучвания. Струва ми се обаче, че романтичната ще се задържи. Доста е устойчива засега потребността от нежност и красота.

— Доколкото ми е известно, има и отдел за жени. Те пък какво търсят? Или по-точно: какво сте им внушили да търсят?

— Аз работя само тук, женският е другаде, но и там е почти същото. Поомръзнало им е изглежда, на жените баналното равноправие…

— Довиждане, докторе! Много ви благодаря — прекъсна го етологът и прекалено силно му стисна ръката в стремежа си да избяга по-бързо. — Довиждане и на вас, млади момко! — подвикна той на оператора, но не му подаде ръка, защото още го мразеше.

— Беше голяма радост за мен — подхвърли лекарят и озадачено погледна към оператора, защото пред тях нямаше вече никой.

Въпреки многогодишната си практика в психосексологията, не бе разбрал кое прогони така внезапно знатния му гост.

А знаменитостта тичаше вече из улиците — от въздушното такси бе запомнил посоката. Повече време щеше да загуби, ако би се заел да търси превоз по това време на нощта. Тичаше и задъхано се заканваше да отиде направо. Колкото и да е неприлично! И да звъни, докато му отвори! Имаше си хас и тя да си е поръчала робот! Защо одеве си отиде такава спокойна и насмешлива? Не, това би било чудовищно…

В асансьора обаче той натисна бутона за собствения си етаж. Не посегна и към компютъра, за да я повика видеофонно — бе надделяло все пак доброто му възпитание и втълпяваното му уважение към свободата на другия човек. А покрай тях сигурно бе се обадило и прастарото чувство за самосъхранение на илюзиите, което наричаме собствено достойнство. Само дето не посмя да влезе в салона с розовия диван. Стори му се пълен с голи и разчекнати Миранди.

Дали не можеше да се спи в кабинета? Ако сместеше там някое от надуваемите канапета… Но не успя и да го надуе, защото го изтърва при звъна на видеофона.

— Здравей, мили! Спиш ли вече?

Незапушеното канапе шумно изпусна въздуха си, сякаш му шъткаше: «Шъъът, чуваш ли, Миранда се обажда!»

Тя не бе включила на образ, убедена, че той не се намира в кабинета си, а на любимия си розов диван, и диктуваше на записния автомат, който утре щеше да му предаде думите й:

— Спи, спи, мили! Само недей и насън да ми се сърдиш, насън ме обичай, силно, силно!…

Не беше изкуствената Миранда, на нея той нямаше за какво да се сърди, пък и тя вече не съществуваше. Поне не под това име.

— … Утре можеш пак да ми се сърдиш, пък аз ще целуна дланите ти, които и сега усещам как ме галят, ще ги напълня със сълзи и ще те помоля за прошка…

Беше съвсем според тенденцията за сезона! Той рязко натисна копчето за двустранна връзка и издума дебело:

— Слушай, Миро, я не се втелявай!

— Какво? Какво да не се? — уплаши се гласът на момичето.

— Наскоро го срещнах в една древна книга. Ще рече: не се прави на теле!

— Значи още ми се сърдиш?

— За какво да ти се сърдя?

— За моя невъзможен характер.

— Щом съществува, значи е възможен.

— Хей, ама ти май не ми се сърдиш — зарадва се Миранда. — Спи ли ти се сега?

— С тебе не.

— Ето пак! Защо си такъв?

— Какъв съм?

— Примитивен, груб, циничен…

— Защото няма кой да ме облагороди. Пък сега, казват, било много модерно да бъдеш такъв.

— Глупости, модерно! Попитах те, защото на мен никак не ми се спи. Искаш ли да се поразходим из парка? Не знаеш каква пролет е нацъфтяла сега там! А и една нощ е навън — хубава, и едни звезди…

Такава си беше Миранда — хрумнеше ли й нещо като тая разходка, за която бяха се скарали вечерта, сто нощи ще пробудува над главата ти, но пак ще те замъкне в парка. А ето я и разликата: другата Миранда нямаше да тръгне с теб подръка из улиците. Забраняваше го четвъртият закон на роботехниката.

— Избра ли си вече коя звезда искаш за подарък?

— Обичам те — съвсем тихо пошушна тя, но той го чу, защото канапето бе прекратило шумната си въздишка.

— Пак ще ми вдигнеш адреналина! Че и надбъбречната ми жлеза ще рукне.

Тя прескочи заядливото му напомняне:

— Ти ли ще минеш да ме вземеш, или аз да мина?

— Зависи от кои романтички си, има активни, има и пасивни.

Гласът й прихна ликуващо:

— От активните, глупчо мили! От най-активните! Ще те чакам долу пред входа.

— Да си нося ли пешкир?

— Защо?

— Ами ако ми напълниш шепите със сълзи…

— Майчице, откъде го изкопах тоя антрополог! Че го и обичам отгоре на всичко! Но ще те оправя аз тебе, ще те оправя! Хайде слизай, чудовище такова!

Той веднага тръгна към вратата, защото още беше облечен, но едно палаво хрумване го върна в спалнята. Взе донесеното му от роботката цвете и докато чакаше асансьора, се помъчи да си представи как ще реагира Миранда, когато й го поднесе. Не успя защото не успя и да съчини с какви думи да й го поднесе. Но това вече нямаше значение. Думите сигурно щяха да дойдат и сами, импулсивно, родени от… какво? От собственото му чувство за вина, от очите на Миранда, от звездите, които щяха да се отразят в тях… А ако не дойдеха, щеше да се мине и съвсем без думи, защо да не може? С едно нежно целуване на малкото пръстче…

Влязохме в тенденцията на сезона, рече си известният антрополог и историк на нравите, влизайки в асансьора. Край, връщане назад няма! Стига през следващия сезон да не излезе на мода пък оная, едрогърдата, царицата, дето сигурно ще иска да пълзиш в краката й!

Но и под самоиронията си усещаше, че вълнението му е истинско, и е любовно, че то доста прилича и на любопитство, сякаш не знаеше каква точно жена ще срещне след малко долу пред входа. А като че ли и наистина не знаеше! Само някак най-общо я предвкусваше като едно уютно и радостно убежище…

Хъм, рекох аз на зяпналия ме в ново очакване компютър, постарал си се за своя техник, няма що! Че и мото си му турил, пък аз дори не знаех, че умееш да си служиш и с цитати! Откъде само го изрови тоя Хенри Шоу, никога не съм го чувал! Опитът увеличавал нашата мъдрост, но не намалявал нашата глупост — добре, стига да имаш предвид поведението на човека в любовта, добре! Но ако намекваш и за моя досегашен опит с теб…

Позасмях се, все още объркан от твърде фриволното му и гротескно съчинение, с което той бе възнаградил техника — щеше ми се то да е своего рода отмъщение, но ме жегна усещането, че не само на него си отмъщаваше по този начин тоя вироглав компютър.

— Впрочем и тогава ще си прав — рекох му. — Непоумняващият глупак пак съм си аз, щом продължавам да храня някакви надежди в теб. Е, какво, ще се опитаме ли сега да напишем и нещо заедно по тоя въпрос? Нещо, както ти казах одеве, поучително за любовта и за света, и за техниците, ама нещо глобално поучително? Добре че законодателите още не са се сетили да наказват с глоби глобалните напъни на съчинителите! Хайде, миличък… Така ли рече техникът да ти викам? Хайде, миличък, но, както се казва, този път внимавай в нотите и стига си ме преиначавал! Искам най-после едно наистина сериозно произведение!…

Пропуснатият шанс

Смяташе се доскоро, че великите самотни откриватели са изчезнали едва ли не още в началото на двайсетия век и се подвизават вече само в лошата научна фантастика, защото тайните на природата ставаха все по-труднодостъпни и налагаха обединените усилия на стотици умове и машини в могъщи научни центрове. Към края на втората научно-техническа революция обаче нещата се промениха. Биокомпютрите станаха достъпни почти за всеки джоб, информационните банки предлагаха своите знания за стотинки, цели лаборатории се даваха под наем срещу минимални такси, а с развитието на движението «Направи си сам» на пазара се появиха всички възможни уреди и части за апарати. Ето така отново стана възможно гениалният ум да си се затвори в къщи и да си откривателствува колкото си ще.

Един от тези усамотени гении беше и Самуел К. Светов. Макар и завършил само техникум по биомеханика, той притежаваше необикновена проницателност и едисоновски всестранна конструкторска дарба. С тях би извел на челни позиции всеки научен институт, но той не потърси място там по причини от мирогледен характер. Според него научните институти създаваха фатално погрешни взаимоотношения между природата и човека, а с това подготвяха — ни повече ни по-малко — самата гибел на човечеството.

Впрочем всеки по-малко безгрижен човек би могъл да се съгласи с подобен възглед, дори и да не притежава проницателния поглед на Сам К. Светов. Защото… какво толкова полезно извършваха тези научни институти? Първо, те създаваха все по-чудовищни средства за масово унищожение. Второ, в резултат на тяхната изобретателска дейност природата все повече се замърсяваше и деформираше. Трето, храната, която те предлагаха на хората, ставаше все по-отровна, и четвърто, най-хуманните уж от тях, медицинските, под прикритието на своя хуманизъм, умъртвиха окончателно естествения подбор сред хората, позволиха на всеки генетичен дефект да оцелее и да даде потомство, а по този начин тласнаха човечеството към още по-бързо израждане. Сам К. Светов можеше да изброи и пето, и шесто, и седмо, но той знаеше, че с думи и пророчества човечеството не бе оправило нищо досега и все така ще си върви в своя погрешен път. Ето защо той и в себе си категорично отказа да постави своите изключителни дарби в служба на това именно човечество. Прогони своята миловидна, но доста бъбрива жена, заключи се в малката си къща в края на града и се зае да изобрети едно единствено нещо — трансмутатора, казано на простонароден език: машината на времето.

Науката отдавна бе доказала, че машината на времето е невъзможна, както е невъзможен и вечният двигател, но нали, струва ми се, още Айнщайн разкри тайната на гениалните открития: появява се някой млад невежа, който не знае, че това, което възнамерява да направи, е невъзможно, сяда и го прави. При Сам К. Светов нещата стояха малко по-иначе. Той не беше нито толкова млад, колкото е бил Айнщайн, когато е създал своята теория на относителността, нито като него невежа. Но в случая пък тъкмо тези две изключения от правилото му помогнаха да реализира своя проект.

Ако беше млад, нямаше след дълги размишления върху бъдещето на човечеството да стигне до извода, че то всъщност няма никакво бъдеще. Нямаше естествено да се роди тогава у него и идеята, че единственият шанс за планетата би представлявала машината на времето, с която да се извършат съответните корекции в нейната история. Ако не притежаваше пък необходимата техническа ерудиция, не би успял да конструира един толкова сложен апарат. Защото известно е, че машината на времето не е някаква прахосмукачка, която отпред да те всмуче и да те изхвърли назад във времето, макар принципът й на действие да не е кой знае колко по-различен от този на прахосмукачката.

За разлика от Айнщайн, комуто са били необходими само лист и молив да направи откритията си, тук се намесваше и трето важно условие: парите. Но и те не бяха проблем за Сам К. Светов. За да събере нужните средства, му помагаше един от многобройните парадокси в развитието на човечеството. Колкото повече се разгръщаше движението «Направи си сам», толкова по-трудно ставаше да си намериш човек, който да ти поправи водопроводния канал или телевизора, толкова по-скъпи естествено ставаха и техническите услуги, та един универсално надарен майстор като Сам К. Светов печелеше два пъти повече от всеки лауреат на Нобелова награда. В замяна на това пък той живееше изключително скромно, подчинил целия си живот на своята спасителна мисия.

Работеше при пълна тайна не защото се боеше от конкуренция — той знаеше, че всеки технически грамотен човек би се изсмял, ако научеше с какво се занимава. Боеше се от целокупната самозаблуда, от всеобщото невежество на човечеството. Узнаеше ли какво той възнамерява да предприеме със своята машина, човечеството сигурно не би се посвенило да посегне и на живота, и на изобретението му. Ето защо той бе оградил просторния двор зад малката си къща с триметров бетонен зид, а вътре бе пуснал да се разхождат своите единствени приятели — два охранени дога.

Кучетата само изглеждаха свирепи; те имаха същия кротък нрав като своя господар, но Сам К. Светов бе ги свързал с едно остроумно свое изобретение. Достатъчно бе догът да изръмжи подозрително, миниатюрният предавател в нашийника му включваше мигновено десетина скрити из двора устройства, които започваха така зверски да лаят, сякаш дворът бе пълен с глутница озверени песове, и твърде успешно пазеха от съседските очи готовия трансмутатор.

Сам К. Светов бе проверявал и действието му, отскачайки два-три пъти някъде в Централна Африка, около три милиона години назад, тоест във времето и мястото, където според последните твърдения на науката се е родил човекът. Трансмутаторът работеше безотказно. Оставаше още да бъде зареден с необходимите битови принадлежности, но Светов не бързаше, преценявайки всяка вещ с оглед на действителната й полза. Понякога, като обмисляше така своето начинание от всички страни, у него се пръкваше и въпросът: Луд ли съм? Лудост ли е това, което съм замислил? Но беше достатъчно да излезе на улицата, да надникне в магазините, да види с каква алчност хората грабеха всичко онова, което бяха си внушили, че им е нужно, за да затвърди още по-силно в себе си своето решение.

Продукти нямаше да взема, защото далечното минало на Земята предлагаше храна в изобилие, та в багажния сандък на трансмутатора първи влязоха две скорострелни автоматични пушки, няколко пистолета и ловджийски двуцевки с оптични мерници. Тези оръжия обаче имаха друга основна задача — не добиването на храна. Муницията им, разбира се, все щеше да свърши някога, затова към тях той добави още четири великолепни спортни лъка, олимпийски стандарт, със съответното количество стрели, няколко нечупливи пластмасови копия и къси духателни тръби, които изстрелваха пернати стрелички, намазани със светкавично парализиращата, иначе безопасна за човека, ако се приема през устата, прочута отрова кураре. Достатъчен трябваше да бъде запасът естествено и от ветроупорен кибрит, от стоманено-кремъчни огнива, от някои съвсем прости инструменти, като ножове и секири.

Не толкова практическата страна и сравнително малкото място в трансмутатора затрудниха изобретателя в избора му. Повечето вещи, без които днешният живот ни се струва немислим, пренесени в миналото, веднага биха придобили съвсем друго нравствено и философско значение. Ето защо той си позволи да натовари в по-голямо количество само средства, без които оцеляването му би било опасно застрашено — освен оръжията, само още лекарства, предимно дезинфекциращи препарати, антибиотици и антиалергетици, които да помогнат на организма му да се приспособи към чуждата, твърде агресивна природа.

Доста време му отнеха още придобиването на някои медицински познания, профилактичното заздравяване на зъбите и отстраняването на апендикса. Иначе Светов притежаваше безупречен организъм, защото успоредно с конструирането на трансмутатора, безжалостно закаляваше тялото и духа си за тежкия живот, към който щеше да се отправи. След операцията трябваше да се заеме вече и с най-трудната част на подготовката — избора на спътница.

Той често бе правил опити да си представи жената, която щеше да тръгне с него към миналото на планетата, но това бяха повече мечтания на един отчаяно самотен мъж, а не трезви преценки на качествата, необходими за такава историческа мисия. Зае се да наблюдава внимателно тия същества, от които с презрение бе странял досега, обмисляше и съответния подход към бъдещата си избраница, защото естествено не можеше да й каже направо: Виж какво, мила, имам у дома една машинка на времето, би ли напуснала заедно с мен този отвратителен свят?

Започна да разговаря с момичетата от квартала, с които досега бе разменял само бегли поздрави. Заглеждаше се и в жените по улиците или в бакалницата, където пазаруваше. Те, разбира се, веднага започваха да кокетничат, защото го знаеха като макар и саможив, но възпитан, порядъчен, а най-вече добре печелещ мъж. Някои открито започнаха да му се предлагат, усетили, че той си избира съпруга.

Съзнателно лишавал се от женска ласка до завършването на трансмутатора, Светов лесно се обърка пред всичките тия изкусни съблазни, с които съвременната жена насочваше към себе си мъжките желания. Няколкото опита за сближаване с тази или онази, сторила му се подходяща, едва не го отчаяха. Глупави, лекомислени и развратни — такива ги видя той отблизо. А освен това — разглезени и болнави; те непрекъснато се оплакваха от главоболия, от пълнотата си или от някакви, изглежда модерни, неврози; хапчетата бяха също така не отнимаема част от съдържанието на чантите им, както гримовете и дезодорантите. Всъщност това не беше учудващо: какъвто е светът, такива естествено ще бъдат и жените в него. Отчайващото бе, че въпреки оплакванията си те съвсем не намираха този свят за отвратителен.

Нима нямаше в него поне една, която да е съхранила здравето си и прежните добродетели?

Светов обиколи и близките села, посещаваше дори неделните служби в черквите. Напразно! Ако добродетелите се намираха сред набожните бабички, здравето пък шеташе в оборите, умът обаче отсъствуваше и от двете места. А той търсеше жена, която да е и здрава, и умна, и добродетелна. Очевидно се налагаха компромиси в оценъчната му система. Младостта и здравето трябваше да си останат непоклатимо на първото място, хубостта спокойно можеше да мине назад, умът и моралът обаче, както обикновено, се хващаха гуша за гуша. Ако дадеше преднина на ума, щеше да пренесе с машината на времето и съвременната нравствена разруха. Предпочетеше ли морала, положението не ставаше по-добро — една добродетелна глупачка щеше да направи не по-малко поразии.

Най-неочаквано Сам К. Светов намери нужното му тъкмо в оная сфера на днешното общество, която смяташе за връхна точка на упадъка — в сферата на развлеченията, на така наречения шоу-бизнес. Той бе започнал да се заседява и пред телевизора — това най-дяволско превъплъщение на съвременния грях, та да изучи на спокойствие поведението и фигурите на повечко жени. Макар това да бяха артистки, говорителки или разни лицемерни общественички, то по линията на отрицателния отбор щеше поне да разбере от какво да се пази. Така един ден той попадна на предаване за прочутата каскадьорка Еда Вимер.

В книгата на рекордите «Гинес» името Еда Вимер стоеше зад десетина не само женски, но и твърде идиотски постижения. Тя първа сред жените бе преминала звуковата бариера с ракетен автомобил. Бе скачала върху надуваем дюшек от седемдесет и пет метра височина. Бе стояла на ръце върху иглата на петстотинметрова телевизионна кула, а сега се готвеше да прескочи с мотоциклет кратера на един действуващ вулкан, от двете страни на който вече се изграждаха необходимите съоръжения. На екрана работниците бяха в газови маски и специални костюми. Да, здравето и храбростта на Еда Вимер не подлежаха на съмнение; навярно не й липсваше и ум, защото нейните рекорди изискваха сериозна инженерна подготовка, но отново и с всичка сила възникваше въпросът за морала. Каскадьорката сигурно ламтеше за пари и слава, щом не се задоволяваше с добре платената си професия — да дублира в опасните ситуации кекавите красавици-артистки, и допълнително рискуваше живота си в такива сензанционни зрелища. А редом с парите и славата — известно е — неотлъчно върви и душевната поквара.

На екрана обаче лицето й се появи удивително простодушие и мило — лице на млада спортистка, не на разглезена звезда. Еда Вимер току-що бе слязла от един хеликоптер по стометрово, горящо като запалителен шнур въже, скачайки от последните десетина метра направо върху земята, защото настигналите я пламъци бяха облизали ръцете й. Тя смучеше пръстите си, мръщеше се от болка — вместо да демонстрира някоя от захаросаните усмивки на цирковите акробатки, — смееше се и откровено показваше на хората своето облекчение.

— Радвате ли се? — запита я репортьорът, сякаш единствен той не виждаше радостта й.

— Как не — засмя се каскадьорката. — Едва отървах кожата!

— Но защо го правите изобщо?

— О, това вече е труден въпрос! Може би ще трябва да ми пратите психоаналитик, за да открие защо го правя.

— Ще предложа на шефа — влезе в шеговития й тон репортьорът. — А сама не прибягвате ли до психоанализа?

— Не. И върша всичките тия лудории, за да покажа на моите колежки по участ — жените, че е по-добре също да правят нещо, каквото и да е, отколкото да откачват в кабинетите на психоаналитиците и врачките.

Отговорът й се хареса на Сам К. Светов, харесваше му и нейното още възбудено, потно и много обикновено лице.

— Значи все пак влагате някакъв идеен смисъл в тези, както ги нарекохте, лудории! — възтържествува репортьорът.

— Може би доказвам, че жените са способни да извършат всичко, на което са способни и мъжете. Но не, не съм търсила този смисъл, по-скоро: търся себе си, границите на собствените си възможности…

— И на човека изобщо — подсказа й репортьорът.

Еда Вимер духна кичурчето коса, паднало над дясната й вежда.

— Пак искате да ме натикате в морализаторска поза. Аз правя неща, в които смисълът и безсмислието са доста тясно преплетени. Но такъв е и целият ни живот, нали? Нека тогава ония, които ме гледат, сами си поблъскат главите над проблема. Телевизията и така насажда в тях предостатъчно умствен мързел с вечно готовите си обяснения за всичко.

И този отговор се хареса на Сам К. Светов.

— Ще позволите ли да надникнем мъничко в личния ви живот? — бързо отклони репортьорът вниманието на зрителите от обидата, която тя нанесе на телевизията. — За съжаление той не е толкова известен, както животът на другите звезди от киното и спорта.

— Не — троснато отвърна Еда Вимер. — Той затова е личен, да не надничат другите в него. Вижте, всичките ми рекорди и постижения са лични, нали? Следователно те, заедно с тренировките и цялата подготовка за тях, представляват моя личен живот. За друго почти не ми остават сили и време. Ако това ви удовлетворява — добави тя малко по-любезно, но с подмолна острота, — бих казала още, че се старая да живея скромно и почтено. Стига да разбираме едно и също нещо под тези понятия.

След последния й отговор Сам К. Светов се усети влюбен в нея. Той веднага намери в телефонния указател номера й, но линията даваше непрекъснато заето. Сигурно мнозина настояваха да си поговорят с каскадьорката след нейното интервю. Свърза се едва на следващия ден с някакъв неин секретар, който му заяви, че никога не ще разговаря с госпожа Еда Вимер, ако предварително не обясни на него за какво се касае.

Светов съобрази, че на нея сигурно й е омръзнало от рекламни агенти и всякакви други нахалници, затова рече кратко и твърдо:

— Предайте й, че аз съм инженер-конструктор. Създал съм един уникален уред, който би могъл да й послужи за някой също тъй уникален номер. Ако се интересува, нека тя ме потърси на…

— Какво представлява? — запита с по-друг тон секретарят.

— Не е още патентован и затова не бива да се говори за него. Но ще й разреша да го изпробва. Бих помолил и вас да пазите в тайна този ни разговор.

Секретарят съвсем омекна.

— Разбира се, господине. Тайната в случая е от взаимен интерес. Нека запиша името и телефонния ви номер, моля. Ще ви се обадя утре предиобед.

И действително се обади. Госпожа Еда Вихчер била готова да се запознае с изобретението му, нека го донесе в пет часа следобед. Светов отвърна, че уредът не е портативен, че тя трябва сама да дойде, ако желае в пет часа или в което и да е друго удобно за нея време.

— Сама! — наблегна той още веднъж на думата.

— Е, съвсем сама няма да бъде — позасмя се секретарят. — Тя е жена, има нужда от закрилник. Но бъдете спокоен, аз ще бъда с нея, пък аз нищичко не разбирам от техника.

В уговореното време пред дома му в този беден квартал спря луксозна състезателна кола — една каскадьорка не можеше да не бъде точна. Иззад волана й скочи по мъжки жена в тънко кожено яке и изтъркани джинси. Огледа се бързо и някак дебнещо, професионален навик навярно. Беше средна на ръст, с доста по-широки от таза й плещи, но такава бе анатомичната конструкция на повечето съвременни момичета. През другата врата с лениво достойнство излезе възпълен, добре облечен господин и също заоглежда необикновено високия зид, тръгващ от двете страни на мъничката къща.

Наблюдавал ги от прозорчето на кухнята, Светов ги посрещна на прага, преди да бяха позвънили. Целуна ръка на Еда Вимер; не бе възнамерявал да го прави, нито пък го бе правил някога, но изпита нещо като внезапно благоговение пред тази необикновено корава, с поожулени тук и там пръсти десница. Със секретаря се здрависа сдържано, а той и него огледа със същата придирчивост, с която бе огледал дома му и зида.

Сам К. Светов бе съобразил почти всичко: скромният, но елегантен костюм, ризата с емблема на известна модна къща, скъпият сервиз за кафе, който обграждаше върху масичката фруктиерата и подноса със сладкиши, трябваше да покажат, че не е нито беден просител, нито вманиачен непризнат гений.

— Къде е уредът? — запита Еда Вимер и малко по господарски се завъртя на петите на ботушките си, в които бяха натъпкани крачолите на джинсите й — небрежно, сякаш се готвеше да гази дълбока кал.

— Дайте ми мъничко време да ви опозная — помоли свенливо изобретателят. — Реших се да ви покажа нещо, което никому не съм показвал, а то представлява смисълът на досегашния ми живот. Нека изпием по едно кафе.

Каскадьорката го изгледа светкавично — навярно така поглеждат каратистите, преди да нанесат мълниеносния си удар, и за пръв път му се усмихна.

— Значи вярвате, че човек може да опознае ближния си по време на едно кафе? — но с готовност и като у дома си се тръшна на канапето зад масичката.

Смущаващото напрежение в тялото й мигом изчезна и тя изведнъж стана много по-хубава, отколкото на екрана след идиотското си спускане по горящото въже. Излъчваше вече и съвсем женски чар, та Светов чак се изпоти от усилието си да заговори спокойно. Изрече пресметливо кратко възхищението си от нейното интервю, не от подвизите й. То именно го накарало да се обърне към нея. За експеримента му трябвало изключително здрав, изключително смел, изключително умен.

— С третото едва ли ще ви бъда полезна — вметна развеселено Еда Вимер.

Прекалено съсредоточен в устрема си към нея, той не прекъсна реда на своята оценъчна таблица:

— … добросърдечен и морален човек.

Гостите видимо се изненадаха, но Светов избегна да срещне погледите им, наливайки кафето.

— Ама вие никак не сте претенциозен! — провикна се каскадьорката както в телевизионното си интервю. — И къде ще намерите всичките тези качества накуп?

— Стори ми се, че ги видях у вас по време на интервюто.

— О, благодаря! Но нали знаете, екранът често лъже.

— Деца имате ли?

— Това важно ли е за експеримента? — тялото на каскадьорката отново сякаш се втвърди. — Толкова ли е опасен?

— Съвсем не. Просто да закръгля в себе си вашия образ. Наричат ви «госпожа», пък… — рече бързо Светов и му се стори, че успя да скрие колко съдбоносно важен е за него въпросът дали тя може да бъде майка, или не.

Тя обаче все пак усети нещичко — човек с такава професия сигурно притежаваше силно изострени инстинкти — и отвърна сериозно:

— Имам момиченце на три години, но в момента не съм омъжена.

И открито втренчи пъстрите си очи, да види реакцията на лицето му. А може би защото хареса неговото смущение или пък обичаше да иронизира от висотата на своята необикновеност, добави:

— И любовник си нямам в момента. Това наистина е само мой секретар-импресарио. — Тя сложи ръка на рамото му, сякаш поиска да утеши придружителя си за непълноценността на служебното му положение. — И апандисит нямам, и сливици, и мъдреците са ми извадени. Други условия поставяте ли, господин Светов?

— О, не, не! Не ме разбирайте погрешно…

Той така се обърка от проницателната й шега и така се въодушеви от това, че тя наистина бе идеалната партньорка — нямаше нужда да я кара дори да си оперира апандисита, — че неволно скочи от стола си. Двамата също веднага се изправиха. Да, мигът бе настъпил неочаквано бързо и някак от само себе си; невъзможно бе, пък и нямаше за какво повече да го отлага. Самуел К. Светов заяви с неумела тържественост:

— Апаратът се намира в двора. Господинът обаче трябва да остане тук.

— Но защо? Аз нали ви казах, нищо не разбирам! — настръхна секретарят.

Светов разтвори широко целия прозорец към двора.

— Не се безпокойте за нищо. Ето, оттука може да ни наблюдавате. Не бива да има човек наблизо, когато го включим, опасно е.

— А вие?

— Ние ще бъдем вътре. Заповядайте, госпожо Вимер.

Младата жена пак така бързо прецени нещо и уверено тръгна пред него. Този път инстинктите й изневериха и тя не предусети опасността. Не се уплаши и от злия вид на двата огромни дога, които подозрително задушкаха ботушките й — такава миризма не бе се появявала в царството им. Рече делово:

— Хубави кучета, но ако сте им възложили да ви пазят, бих ви препоръчала друга порода, например…

Тя не успя да му я препоръча, защото единият от песовете изръмжа неодобрително в отговор на снизходителното й потупване по гърба му — той също не бе свикнал на женска ласка. Миг по-късно сякаш целият огромен зид залая оглушително от всички посоки.

Светов сграбчи нашийниците на кучетата.

— Шът, момчета! Тихо!

Свирепият кучешки хор замлъкна. Еда Вимер все лак бе отстъпила крачка назад към вратата и оттам претърсваше с пъстрите си очи целия двор.

— Какво беше това чудо?

— Не се бойте, магнитофонен запис.

Каскадьорката прихна.

— Хей, вие сте ми много странен! Искате хем да плашите, хем никого да не ухапете. Прекалено добър ли сте или сте от някоя секта?

— Нито едното, нито другото — отвърна Светов и за пръв път си помисли, че това, което се готвеше да извърши, може би не беше също така нито морално, нито добро. Но беше късно за угризения. — Позволете ми да прибера кучетата.

Тя трябваше да се отмести, защото той искаше да ги въведе в къщата.

Когато се върна, оставил договете в кухнята, Еда Вимер стоеше вече пред високата конусовидна колиба, направена от тъмнокафяви пластмасови листа, която стърчеше в дъното на двора. Бе отгатнала, че в нея ще се намира новият уред. Светов приклекна на десетина метра от нея, бръкна в тревата — там, изглежда, бе скрит някакъв механизъм, подвикна: «Пазете се!» и листата бавно се разтвориха, докато сами легнаха на тревата. Разтвориха се като гигантските крепители на космически ракети. В чашката на това пластмасово «цвете» грейна с титанов блясък кабината на апарата.

— И какво всъщност е сега това? — попита каскадьорката, отново приближила се към него.

— Трансмутатор.

— Нищо не ми казва тази дума. Какво трансформира или трансмутира?

— Да влезем, там ще ви го обясня.

Младата жена пак не се поколеба, но отказа подадената й за помощ ръка и настоя той да влезе преди нея през тесния, високо над земята поставен люк. Едва после скочи леко подире му. Сега очите й наблюдаваха остро всяко негово движение.

— Това е, ако може така да се каже, една летателна машина — стараеше се Светов да потисне изпотяващото го вълнение, докато херметизирваше отвътре бронирания люк. — Само че се движи на съвсем друг принцип. Нещо като асансьор. Седнете, моля ви, там.

Той й посочи продълговатия металически сандък пред отвъдната стена, изчака я да седне, протегна ръка към малкото табло, откъдето идеше оскъдна зеленикава светлина, огряваща неособено широката кабина — асансьор за шест души, и чак тогава довърши обяснението си:

— Лети отвесно, през времепространството.

— Отвесно? През времепространството?… — Каскадьорката сякаш опипваше с устни думите, сякаш в звука им търсеше потвърждение за тяхната достоверност. — Шегувате ли се? Толкова неграмотна не съм.

— По-точно: през времепространствения континиум. Знам, че звучи невероятно, но ей-сега ще се убедите.

Почти панически, сякаш се боеше да не се разколебае, той смъкна надолу една дръжка, натисна розовия бутон край нея.

Светлината угасна, а внезапният и пълен мрак запука от такова напрежение, че тренираните гърди на каскадьорката само изхъркаха и не смогнаха да си поемат поне дъх. Мозъкът й сякаш отлетя самичък с невъобразима скорост през някакъв безкраен тунел от дъгоцветни светлини. После, за мигове, като че ли загуби и съзнание. Но когато зеленикавата светлина на таблото изгря отново, Еда Вимер имаше само този спомен, не и чувството, че е преживяла нещо кой знае колко необикновено. Такъв тип краткотрайни върхови натоварвания й бяха познати от каскадьорските номера. Изобретателят обаче, видимо зашеметен, се надигна от пода, където бе се свлякъл под таблото.

Тя не го дочака да се съвземе.

— Какво стана сега?

Той измъчено й се усмихна, в зеленикавата светлина приличаше на удавник.

— Ако… ако е минало благополучно, пристигнахме. Не бързайте, моля ви!

Каза го, защото тя вече отваряше херметическия люк, запомнила реда на манипулациите. Светов залитна към сандъка, от който тя бе скочила, вдигна капака му, бръкна наслуки, извади една от късите автоматични пушки.

— Ха! Ха! — изкрещя Еда Вимер и се приведе в някаква заучена поза. С подобен вик джудистите стряскаха противника си, а каратистите освобождаваха цялата сила на своя удар.

Светов бързо извъртя пушката с приклада напред.

— Не знаем какво ни очаква вън, госпожо Вимер. Ако умеете да стреляте, вземете я вие тогава. Внимателно, заредена е.

Тя не страдаше от скрупули и предпочете оръжието да е в нейните ръце. Провери готовността му, вдигна цевта нагоре и чак тогава се сети да се извини:

— Моля, не се обиждайте. Не съм подозрителна по природа, но обстановката е необичайна, пък и ние все още не се познаваме.

Сам К. Светов добродушно й прости.

— Да, кафето не беше достатъчно. Но аз вярвам, че все пак ще се опознаем. Донесъл съм кафе и за тук.

— Сам… Така ще ви казвам, наричайте ме и вие Еда, не обичам официалностите. Вие ми станахте прекалено симпатичен, особено след тоя номер с кучетата. Сигурно затова станах и подозрителна. Хората, които най-силно са ме наранявали, все са били най-симпатичните ми. Някои от тях дори обичах.

— Така е в нашия свят, в тоя грозен и безнравствен свят. Но тук никой няма да ви обиди, гарантирам.

— Надявам се, че няма и веднага да ми се обясните в любов, както става в този грозен и безнравствен свят — възбудено весело го предупреди тя, все още обезпокоена от близостта и от осезаемото му вълнение. — Моето признание с нищо не ви задължава.

Вече сигурен в сполуката си, той се одързости — разбира се, в границите на своя нрав:

— Влюбих се във вас, Еда, иначе не бих ви и взел веднага със себе си. Но това също засега не ви задължава с нищо.

Тя примига чаровно насреща му.

— Да видим колко ще трае това «засега»! Хайде да излезем, тук е доста задушно. И не мога да ви гледам такъв жълт-зелен.

Тя също беше жълто-зелена в светлината на таблото, но то не я загрозяваше, правеше я по-тайнствена.

— Може би дрехите ни няма да са подходящи; имам специално облекло и за вас, сигурно ще ви стане.

Светов доразхерметизира вратата на люка, полекичка я открехна. В процепа нахлу слънцето, заедно със струя топъл и влажен въздух. Намираха се сред малка полянка, осеяна с множество ярки едролистни цветя. Ограждаше я тъмен лес от дървета и храсти с тропически размери и форми.

— Фантастично — възкликна каскадьорката. — Ние наистина се намираме другаде! И така, за секунди… Вие сте истински вълшебник, Сам! Хей, да не би това да е хипноза? Нека аз да сляза, с ботуши съм.

И преди да я възпре, тя скочи в тревата с вдигната над главата си пушка. Затъна почти до кръста, толкова висока се оказа тази месеста, мокро зелена трева. Пипна я, откъсна едно цвете, помириса го — изглежда, проверяваше дали всичко това не е само видение.

— Ау, ама тука е истински рай! Сега ще се изтъркалям! А вие се преоблечете, щом имате други дрехи, облечете се, аз няма да гледам.

И така се гмурна в тревата, че напълно изчезна в нея.

Самуел К. Светов извади от сандъка специалния кожен костюм — късо яке с множество големи джобове, панталони и широк пояс с куки и приспособления за пистолет, за мачете, за нож, за дребен дивеч; ботушите му бяха високи и твърди, същински траперски ботуши. Преоблече се, както навярно се облича младоженец за брачната церемония. Когато застана в рамката на люка, Еда Вимер го изгледа с разперени, пъстри като поляната очи, в ръката си държеше грамаден букет от непознати цветя.

— Хей, вие от кой филм изскочихте такъв — засмя се, но явно го хареса и протегна букета нагоре. — Цветя за великия изобретател, урааа!

Чудесна беше тая каскадьорка с хлапашката си непосредственост и всичко в него се разтрепера от предчувствието за щастие. Той се наведе обратно към металическия сандък, скочи после с голяма брезентова торба пред гърдите си. Щръкна най-малко с трийсет сантиметра над късата й безфризурна коса и се усети още по-щастлив и силен. До него тя сега изглеждаше дребничка и крехка — момиче, създадено за любов, не за лудостите, с които смайваше света. Едва се удържа да не я прегърне, когато й подаваше торбата, за да поеме букета. Само целуна отстрани китката й и извика стреснато:

— Пушката?

Еда посочи с брадичката си надолу.

— В краката ми е — и тъжно въздъхна. — Боже, колко сме лоши, Сам! Какви сме отвратителни сред тая красива природа! Целувате ми ръка, но мислите за пушката, аз ви поднасям цветя, а не забравям да я държа до краката си. Прав сте, тоя свят е чудовищно безнравствен и грозен.

Светов се усмихна виновно.

— Вече сме в друг свят, Еда, и трябва да бъдем нащрек, после ще разберете. А сега да отпразнуваме събитието. Отваряйте торбата!

Еда Вимер държеше навярно някакъв рекорд и в домакинството, защото безупречно заподрежда трапезата, като непрекъснато бърбореше:

— Аз обаче не пия, не пуша, професията не дава. А, вие носите само вино, чаша вино може. Но къде ви е покривката? Такива сте вие мъжете… — Тя енергично утъпка един кръг в тревата, измъкна от ръцете му букета, с който той вече не знаеше какво да прави, и огради с цветя утъпканото; мястото се превърна в кокетна трапеза за влюбени. — В термоса кафето ли е? Не, трябва веднага да ми обясните как стана това, ще се пръсна от любопитство! Хайде, разказвайте!

Той се любуваше унесено на шетнята й, та командата й го стресна.

— Няма кой знае колко за обясняване. Сама видяхте. Спуснахме се, както ви казах, през времето…

— И как изглежда това отстрани?

Явно, шоу-бизнесът зададе този въпрос през негримираните й, по мъжки твърди устни. Та и за какво би й послужило нещо на тая каскадьорка, ако нямаше да има зрители да му се възхитят!

Той се понамръщи.

— Не знам. Никога не съм го виждал отстрани. Би трябвало да попитаме вашия секретар. Но, Еда, моля; ви, забравете малко професията си. Вижте колко красиво е наоколо!

И той протегна дългите си крака край любовната трапеза, незабравил обаче да привлече пушката по-близо до бедрото си…

А през това време секретарят-импресарио на каскадьорката също се питаше какво е станало и се питаше още дали да не извика веднага полицията. Защото докато ревниво следеше от отворения прозорец за безопасността на своята прочута работодателка, неочаквано нещо като взривна вълна — ако една толкова силна взривна вълна може да бъде и беззвучна — го просна по гръб на пода. Когато се опомни от зашеметяването, скочи отново към прозореца, загадъчният апарат беше изчезнал. На мястото му лежаха само, поразкривени, пластмасовите листа на покритието.

Той изтича на двора, дълго оглежда мястото — ако апаратът бе се взривил, наоколо щеше да има поне обгаряния. Не, апаратът просто бе изчезнал безследно и взривната вълна навярно си принадлежеше към експеримента. Ето защо секретарят реши да не избързва, за да не навреди на предстоящата сделка. Бизнесът си е бизнес, тайната бе първото му условие. Той намери в шкафа нещо за пиене и се разположи край прозореца, да чака завръщането на двамата…

— Няма да има връщане — изтърси неочаквано и за себе си Сам К. Светов в отговор на въпроса й, дали връщането става по същия начин. — Апаратът не може да ни върне, тук му липсват енергийни източници.

— Сам, вие се шегувате — възкликна тя предпазливо, но видя особеното напрежение в иначе меките черти на лицето му и правилно го изтълкува: изобретателят не умееше да лъже. — Впрочем защо пък да не останем и тук, такава природа вече никъде не се намира. Чист въздух, цветя, тишина, топло е… Наздраве, Сам!

Той не вдигна чашата си рече все така напрегнато:

— Нека сега да поговорим сериозно.

— За сделката ли? О, не разрушавайте още хубавата атмосфера!

— Еда, моля ви да се отнесете най-най-сериозно към всичко, което ще ви кажа. И да ми вярвате!

— Страх ме е, Сам — продължи тя да флиртува. — Вие съвсем сигурно сте някакъв магьосник, щом успяхте да ме отвлечете така накрай света. И сега ще искате да ме накарате да се влюбя във вас.

Сериозността му се смути, обърка се, почервеня:

— Влюбването не е задължително условие, но… доколкото аз вече несъмнено ви обичам, Еда, разбира се, би било хубаво, ако…

Тя весело възтържествува:

— Не, вие наистина сте чудесен и много, много мил! Добре, казвайте каквото има да ми кажете, пък аз през това време ще ям. Простете, но ние, каскадьорките, сме вечно гладни, затова и не ставаме за съпруги. Няма мъж, който да може да ни изхрани.

— Това е единствената ни храна. За вечеря ще трябва сами да си набавим нещо.

— Има ли наблизо магазин?

— Ето го — посочи той непристъпната джунгла, която ги заобикаляше. — Един безкраен, зареден с всичко магазин.

Сякаш в потвърждение на думите му някъде далеч като корабна сирена изрева звяр — но той също навярно беше от купувачите тука. В дърветата и храстите избухна невидима, креслива паника. Две едри, непознати птици тромаво прелетяха над полянката.

— Бъррр — комично се потресе Еда. — Това пък какво беше? Някъде в Бразилия ли сме или в Африка?

Той прихвана пушката, отмести предпазителя й, дълго оглежда края на гората. Чак когато там настъпи успокоение, продължи с нова решителност.

— Слушайте сега, Еда, и не ме прекъсвайте! Одеве ние бяхме единодушни, че светът, в който живеем, е грозен и безнравствен, че по начало е тръгнал в грешна посока, че сега вече се намира в задънена улица: енергийна криза, опустошение на природата, опиати, мафии, непрекъсващи войни, а най-вече — пълна нравствена разруха. Вие се съгласихте още с мен, че светът неудържимо върви към гибел, която сам си подготвя, и то скорошна гибел…

Тя потвърждаваше с кимане, дъвчейки големи залци от кейка.

— И ето, ние с вас можем да го променим, можем да му дадем друго развитие.

Тя посочи с пръст него, гърдите си, пак него, а очите й засветиха, още по-пъстри от смеха в тях.

— Еда, вие продължавате да се отнасяте несериозно към думите ми. Принуждавате ме… принуждавате ме… Чуйте, Еда, ние с вас сега се намираме в праисторията на Земята. Три милиона години назад, разбирате ли? А връщане за нас няма, казах ви. Така че, щете или не щете, вие ще правите това, което аз съм решил. Въпросът е само да избегнем конфликтите помежду ни, защото ще са безсмислени и безполезни. Вие вече сте моя съпруга, Еда, все едно дали го искате, или не, и все едно кога ще се осъществи съпружеството ни. Просто нямате избор. На Земята сега не съществуват други мъже и жени освен нас, разбирате ли?

Каскадьорката посочи с палец към джунглата и преглътна поредния залък.

— А онова, дето изрева?

— Какво то?

— Може него да си избера за съпруг.

— Еда, моля ви се, как да ви убедя, че…

— О, не бързайте! Особено със съпружеството. Сигурно не знаете, че аз съм световна шампионка и по джудо. Засега само ми разкажете какво точно сте решили да правим. Защото… Извинете, но ние, каскадьорките, сме малко цапнати в устата. Ако е само за оная работа, нямаше нужда да се връщаме толкова милиона години назад, нали?

Тя се обърна на другия хълбок, изтегна се и отпи голяма глътка от виното. Джинсите очертаха атлетически изпъкналите мускули на бедрата й.

Светов пак се засрами — наистина пред очите му през цялото време като че ли бе стоял единствено въпросът за съпружеството.

— Еда, това, което ще чуете, сигурно ще ви се стори още по-налудничаво, но повярвайте ми, не съм луд! Всичко е премислено.

— Аз обичам лудостите, Сам. Ако ми е достатъчно лудо, сигурно ще участвувам. Дайте по-делово, че тук скоро май ще мръкне!

Колкото и да бе закалявал тялото си за несгоди, той усети сега твърдостта на почвата и неудобството от този начин на седене. Изправи се и се обърна към гората, за да не се смущава от легналата в твърде съблазнителна поза каскадьорка. Джунглата върна вдъхновението му.

— Вижте, Еда, този прекрасен, девствен свят…

Тя послушно се надигна, защото високата трева й пречеше. Могъщата стена на джунглата бе потъмняла, сякаш за да скрие неведомите си тайни. Нещо мърмореше в глъбините й мрачни заклинания; нещо разклащаше храстите, далечни птичи крясъци реагираха истерично на нещо си. На небето бе се появил огромен разнобагрен облак. Електричеството във въздуха осезаемо се засилваше като пред буря.

— … Тук всичко е в своето прелестно начало, тук всичко е още чисто и нравствено, в една може би жестока за нашите понятия, но винаги разумна хармония. Не чувате ли песента й, тая могъща, но проста и несмутена още от така наречения хомо сапиенс мелодия? Ето, това тук е раят, Еда, истинският рай, от който човек се е самопрогонил, за да създаде на негово място… какво? Да, на всички вече ни е ясно какво сме загубили и какво сме погубили, но изход не можем да измислим. Няма да ни помогнат законите за защита на природата, защото няма вече какво да се опазва. Истинската природа ние окончателно сме унищожили и около себе си, а най-вече — в себе си. Не някакъв бог, самите ние сме се прокълнали да живеем в този неистов грях спрямо Вселената и тя няма да ни го прости. Но ето че ние с вас можем да прекъснем греха, да поправим стореното, да положим човешкия свят на нови начала, които да са в хармония с истинските закони на всемира. Ще потърсим тая проклета маймуна, от която е тръгнало цялото зло, и където я срещнем, ще я изтребваме. А на нейно място ще потеглят към бъдещето нашите деца и внуци, умни и нравствени, с едно ново отношение към природата и към себе си, защото ние с вас ще сме ги родили и възпитали. Едно ново човечество ще се роди тук от вас и от мен и то непременно ще върви по друг, по-добър път, защото стартът му ще е съвсем друг. Дори и по-красиво ще бъде то, защото неговата прамайка ще е хубава и умна жена, а не някаква си маймуна…

— За бащата пък да не говорим — вметна Еда. — Истински гений!

Той се обърна към нея, готов да се разсърди, но тя възторжено скокна на колене.

— Хей, Сам, вашата приказка ми харесва! Значи вие ми предлагате да стана дубльорка на Ева? О, това е лудо, лудо, лудо! — Пак така, без да се нуждае от опора в земята, тя се изхвърли и застана на сантиметри от него, сграбчи реверите на якето му. — Двама души сами на цялата планета, двама, които са се върнали съзнателно обратно в рая, новите Адам и Ева! Разкош! Къде е ябълката, къде е змията? Впрочем тука сигурно има змии колкото си щеш. Камера носите ли?

— Каква камера? — смути се той от близостта й.

— Камера! Ще стане луд филм!

Той горестно хвана раменете й.

— Еда, пак за бизнеса си мислите! Нали идваме тук да създадем нов морал? Повярвайте ми, не е приказка това, нито са бълнувания на някакъв умопобъркан! Ние ще го осъществим, принудени сме да го направим, защото и ние нямаме друг изход.

— И така да е. Трябва да се документира — замигаха очите й в нейния чаровен весел маниер. — Защо един ден хората пак да си блъскат главите откъде и как са произлезли?

Тя пусна реверите му и цялата се залепи за него, попотрепера, пошепна:

— Не се стеснявай да ме прегърнеш, мили. Стана ми студено. Сякаш изведнъж се усетих гола. Като Ева след познанието. О, това наистина е лудо!

И му поднесе устните си, а той така безпаметно потъна в тях, че не усети как тя, милвайки го, опипа джобовете му за оръжие. После му пошепна още по-нежно:

— Не бързай, Сам! Моля те, не бързай, още съм много объркана!

Защото той също вече трепереше — но не от спусналия се откъм облака хлад, а от нетърпението си да започне още сега създаването на новото човечество.

Тя го смъкна обратно в тревата, но не се отдели от него, а влюбено потърси закрилата на мишницата му.

— Почакай, смущават ме някои неща, мили. Сигурно не ги разбирам. Нали имаше някакъв закон за причина и следствие? Ако изтребим маймуните, значи ще изтребим и цялото човечество, така ли? Поемаш ли такава отговорност? Искаме да създадем един нравствен свят, а започваме с най-чудовищното…

— Объркваш нещата — разпали се той отново за идеята си. — Ние сме толкова назад във времето, че човечеството още не съществува. Ако избием маймуните, това не ще означава, че ще убием човечеството, че то ще загине. То просто няма да се е родило. В най-лошия случай, казвам ти го само за нагледност, защото и това не е точно така, в най-лошия случай убиваме ембрион, а амбрионът още не е човек, нали?

— Нещо, като аборт, а? Чуй какво заглавие: «Абортът на планетата!» Не, наистина става страхотен филм от тая история — засмя се тя. — Прощавай, че ми идват такива мисли, но нали в киното работя, какво да правя! Значи човечеството още не съществува? Уф, не мога да си го представя! Нали ние с теб съществуваме, нали сме част от него и ако се върнем…

— Времето те обърква, мила. Ще ти дам друг, обратен пример. Ние гледаме звездите, някои от тях са на хиляди и милиони светлинни години от нас, значи ние виждаме светлината им от онова време, а те може би отдавна са изгаснали и не съществуват. Ние не виждаме тяхното настояще, а далечното им минало. В подобно положение се намираме сега и спрямо човечеството, то пък още не съществува. Съществуваме само ние двамата с теб, защото сме излезли от неговото време. Трансмутаторът затова е трансмутатор, защото ни е пренесъл в друга система от време. Не си ли чела нещичко за теорията на Айнщайн, нещо за парадокса на близнаците, с който се обясняват различните системи време? Ако единият лети със скорост, близка до тази на светлината, като се върне на Земята, неговият близнак…

— А бе след тоя Айнщайн настана такава бъркотия, че не знам как ще се оправи човечеството — въздъхна каскадьорката под мишницата му. — Ще ти кажа, Сам, цялата безнравственост оттам започна. Всичко било относително! И щом е относително, дай всеки да си прави каквото си ще.

Ръката му, с която прегръщаше раменете й, леко отмаля. Светов бе шокиран от тия й думи, които издаваха, че тя съвсем не е толкова умна, колкото бе му се сторило. Но всъщност логиката на женския мозък е известна. Една жена винаги може да ти изтърси нещо такова, че да се чудиш откъде е дошло. И разликите във временните системи, дето ги описваше теорията на относителността, не са нищо в сравнение с разликата в мисловните системи на мъжа и жената…

Ето такива неща си помисли Сам К. Светов и най-неочаквано глупавата й забележка сякаш я направи по-близка и по-мила. Той притисна с нов прилив на нежност рамото й към себе си, погали късата й твърда коса.

— Еда, мила, не се безпокой, аз…

Щеше да й каже със съпружеско снизхождение, че всичко е премислил научно и точно до най-малките подробности, но и тя също по съпружески не го остави да се изкаже, продължи да разсъждава в своята си система на мислене:

— Сам, мили, нали още нищо не е доказано, нали никой не е ходил към звездите, а учените само така си съчиняват нещата! Я си представи, че още в началото улучим тъкмо тая маймуна, от която сме произлезли ти или пък аз! Хем горе всичко ще си върви по старому, хем ние, ние… — Тя свенливо зарови нос в якето му. — И нашата любов няма да се е състояла тогава. Хайде да не ги убиваме, мили, а, нека да не ги убиваме!

Вероятността изведнъж да не се състои поне това, което сега така силно желаеше, накара Светов да изтръпне и се усъмни в плана си, макар той да бе взел предвид в него и непотвърдеността на хипотезата за различните временни системи. Началото на новото му обяснение не прозвуча твърде уверено, въпреки настойчивостта, с която го подхвана.

— Мислил съм, мила, за всичко съм мислил. Първо, науката напоследък силно се съмнява в маймунския произход на човека, има вече и някои нови хипотези. Това за маймуните аз само ти го казах така, за повече нагледност. Може да не е маймуна, може да е нещо друго. И ако не го открием ние, ще го открият нашите деца и внуци. Ние най-напред ще си създадем децата и внуците и чак когато остареем, ще се заемем, ако е нужно, с маймуната. Защото може и да не стане нужда, нали? Такъв бързо развиващ се, суперинтелигентен род, какъвто ние ще създадем, ще съумее да пресече в паралелното си развитие появата на оня идиотски мутант, от който сме се пръкнали. Всъщност по този начин човечеството просто ще роди отново себе си, но в по-добър вид, разбираш ли?

Вместо да се успокои обаче, Еда Вимер изхвръкна от прегръдката му с едно отчаяно:

— Уф, каква съм идиотка! Няма да стане! Нищичко няма да стане, преди седмица си бих инжекцията.

— Каква инжекция? — разтревожи се той.

— Против забременяване. От тия, новите. А те са депо, цяла година трае действието им.

Светов беше потресен. Цяла година! На̀, дотам стигна това проклето човечество, до такива инжекции! И убеждението му, че то трябва да бъде отново родено, окончателно се затвърди. Изрече с мъжествена мъка, защото вярваше, че и нейното отчаяние е истинско:

— Нищо, мила, една година не е толкова много. Няма закъде да бързаме.

— Но какво ще правим дяла година тук?

Той отново се вдъхнови:

— Нали обичаш да живееш опасно? Ето, тук постоянно ще живеем в опасност. А знаеш ли и колко работа ни чака? Трябва да си посторим дом, да опознаем природата, да се адаптираме към нея, да си изработим система как да възпитаваме децата и внуците си, аз съм взел и някои необходими книги… Всъщност така е дори по-добре, тая година ще ни е нужна…

— Не, не, не, цяла година! Та ние ще полудеем, Сам! Виж какво, сега ще се върнем и ще дойдем догодина. Пък аз имам и скока през вулкана, обявен е вече, скелето се строи, ти го видя в предаването, нали? Не мога да се излагам пред хората…

Тя, изглежда, бе забравила, че хората още не съществуваха и енергично се зае да прибира останките от праисторическия им пикник.

— Ще си го вземем, щото току-виж, намерили ги археолозите и ще има да се чудят каква цивилизация е съществувала преди три милиона години — засмя се тя, докато пъхаше всичко обратно в торбата.

Светов бе преизпълнен вече с подозрения — загрижеността й намирисваше на фалш. Рече строго:

— Еда, забравяш, че не можем да се върнем. Няма откъде да вземем енергия.

Въпреки това тя се упъти към апарата. Сам К. Светов никога не бе прилагал насилие спрямо някого и не знаеше как да я спре. Само се укоряваше, че в своята внезапна влюбеност бе забравил намерението си да повреди непоправимо апарата веднага щом пристигнаха. Безпомощно се наведе за пушката, та да я последва, почти примирен с провала си. Щеше ли някога да намери изобщо друга толкова подходяща жена?

Еда Вимер обаче сякаш с гърба си бе доловила движението му и светкавично се обърна, пусна торбата да падне.

— Сам, не ми ли вярваш? Ако искаш, ти остани, пък аз по-късно, като си пооправя работите… Не, това е глупаво! Сама няма да знам как да дойда тука. Но аз искам да бъдем заедно, Сам, в това не бива да се съмняваш.

Тя бе направила вече нужните крачки към него, добави с обидено достойнство:

— Помисли си! Та аз не съм коя да е жена! Щом реших да се целувам с теб, значи има нещичко, нали? Да ме унижиш ли искаш?

Останалите крачки той направи към нея с импулса на новата надежда. Протегна ръце да я прегърне, а Еда Вимер улови оная, която държеше пушката. В следващия миг едрият Сам К. Светов се изкълчи целият, завъртян в една болезнена вихрушка, и се пльосна по гръб в тревата. Праджунглата на планетата се завъртя около него в подигравателно хоро.

— Ставай, и пред мен! — заповяда му Еда Вимер с насочена пушка.

Той стисна клепачи да не я гледа, така силно ги стисна, че те изцедиха няколко зеленикави от тревните отражения капки.

— Аз мога и сама, видях къде какво се натиска в тая твоя машина. Хайде!

Той пак не стана, дори извърна глава на обратната страна — съвсем като обидено дете. Тогава тя наистина си тръгна. Мина край торбата, понечи да я вдигне, но се отказа. Подвикна гърбом:

— Ще ти оставя и пушката. Нещо друго искаш ли от сандъка?

Вече от люка тя се огледа. Високата трева го скриваше, но сега тя видя и осъзна цялата страховитост на тая безчовечна природа. Навярно скоро щеше да се разрази една съответна на нея, не по-малко чудовищна буря. А в почернелите храсти пред гората сякаш светеха с безпощадно търпение очите на дебнещи зверове. Те едва ли щяха да се съобразят с това, че проснатото там непознато им животно възнамерява да създаде на тяхната планета едно добро към тях племе.

Завари го да плаче почти на глас. И гърдите, и коремът му, и целият му красив траперски костюм се тресяха от спазмите на такова отчаяние, каквото тя не бе срещала у мъж. Но една каскадьорка не се трогваше лесно. Една каскадьорка знаеше и как да подхване съпротивляващо се тяло. Вдигна го с по-малко усилия, отколкото гняв, и го повлече към трансмутатора…

Когато отново цъфнаха в разтвореното пластмасово цвете на стартовата инсталация, секретарят-импресарио спеше на перваза на прозореца. Това сякаш повече смути прочутата с чудесата си каскадьорка Еда Вимер, убеждавайки я, че действително бе участвувала в някакво непонятно й засега чудо. Тя раздруса неговия неизвестен откривател, та да стъпи най-после на краката си на земята, защото той още висеше, рухнал в себе си, като остатъците от пикника в брезентовата торба. Рече гузно:

— Хей, Сам, знаеш ли, че ти все пак си един невероятен човек! Няма да загине човечеството, Сам, щом още има мъже като тебе. Прощавай, че аз така…

— Защо не ме остави там — изхълца той. — Защо не ме остави…

— Как ще те оставя, глупчо! — Тя се надигна на пръсти, наложи се и да подскокне, за да целуне мократа му от сълзите буза. — Знаеш ли какво, ако не си намериш скоро друга дубльорка на Ева, ела някоя вечер да пием чай. Благодаря ти за чудесната разходка!

И пак го целуна. После подбра стреснатия и сънен свой импресарио, скара му се за нещо си, натовари го в суперлуксозната състезателна кола и потегли с такава скорост, сякаш още сега и направо оттук щеше да прескочи кратера на вулкана.

Сам К. Светов и не помисли да търси друга партньорка. Все още се чувствуваше проснат по гръб от джудистката хватка на Еда Вимер, но и като че ли двойно по-самотен, отколкото когато лежеше сред прабабите на днешните треви. Станало ли беше всичко това, не бе ли станало? През цялото време ли тази прочута жена бе се преструвала, или наистина й бе приятно да се целува с него?…

За да се увери, я потърси още на следващата вечер. А тя като че ли бе го очаквала, защото се обади лично, позна гласа му, преди още да бе измънкал името си, и му заповяда:

— Хей, Сам, грабвай някое по-бързичко превозно средство и идвай! Трябва все пак да разберем кой от двама ни е по-лудият!

Завари я много уморена, защото и тоя ден не бе пропуснала обичайните си изтощителни тренировки, но той беше толкова тъжен, че тя намери все пак сили и за едно утешение. Накрая му заяви в своя весело-делови маниер:

— Знаеш ли какво, мили? В тоя грозен и безпътен свят, както го наричаш ти, на мен наистина ми е нужен човек като тебе. Дано обаче не се уплашиш! Когато обичам, аз прегръщам доста честичко, пък с тия каскадьорски ръце… Но, гледам те, ячко момче си…

И насрочи сватбата за следващата неделя. А от скока през вулкана се отказа, за да му роди едно дете. Както той бе я излъгал, че трансмутаторът не може да ги върне, така и тя бе го излъгала за инжекцията. Съобщи му го по такъв начин, че той не можеше да не се влюби още по-силно в нея.

— Сам, искам, докато още мога, да родя едно момченце, което също като тебе да страда заради човечеството.

Странна каскадьорка беше Еда Вимер — да се откаже от такава невиждана сензация! А пък тоя настървен за зрелища свят, кой знае защо, й прости, щом узна от списанията, че го прави заради бъдещото си дете. Но понеже не можеше да живее без рекорди, тя продаде на рекордно висока цена идята на мъжа си за повторно раждане на човечеството. Съпротивата му сломи само с едно от своите уж въпросителни изречения:

— Защо хората поне да не съпреживеят една такава възможност, да осъзнаят какво са загубили?

Сама се зае да участвува и в написването на сценария за тази бъдеща суперпродукция, в която щеше да има много зверове и малко хора. Настоя и да играе главната роля, защото отдавна чувствуваше правото си да излезе на екрана не само като дубльорка на разните бездарни красавици. На пробните снимки беше великолепна — режисьорът и продуцентът се питаха как не са открили досега актьорския й талант, който тя бе проявила, макар и само пред един зрител, още преди три милиона години.

За втория Адам обаче избраха един известен актьор — налагаха го законите на шоу-бизнеса. Намериха му естествено и дубльор за опасните ситуации. В съвременния свят дубльори се намираха за всичко и за всекиго.

Но Сам К. Светов и не искаше да участвува в такива кощунствени начинания. Отказа да им предостави и трансмутатора, а тази великолепна жена Еда Вимер веднага го разбра:

— Прав си, мили! Ще бъде чудовищно да се помъкнат с камери и реквизити, да осквернят мястото, където се намерихме с теб. Пък и това не е проблем, в студиото могат да направят сто такива трансмутатори и много по-страшни джунгли, какво, че щяло да им излезе по-скъпичко, филмът ще бъде бомба!…

Той все още беше щастлив с необикновената си съпруга, макар тя никога да не повярва истински, че се е намирала заедно с него в предисторията на човечеството. Еда беше и си остана най-добрата жена по неговата оценъчна система, въпреки лудата си професия. Но не беше ли и той луд, или може би дори повече, отколкото го съзнаваше? Как обаче ще направиш нещо сериозно в тоя свят, ако не си действително поне мъничко ненормален?

Не, в тоя свят мъжът, колкото и да е луд, можеше да стигне само дотам, до където му позволеше жената! От това горчиво прозрение обаче, напряко щастието му, у Сам К. Светов нарастваше чувството, че все пак е пропуснал нещо, което наистина би могло да направи този свят по-добър. И той се зае, вече тайно и от Еда, да преустрои своята машина на времето за полет не назад, а нагоре, към звездите, към другите светове.

А през свободното си време — понеже жена му напълни дома им с пари от неговата сензационна идея — той продължи безплатно да поправя прахосмукачките и телевизорите на съседите си. Защото цялата планета вече бе обхваната от движението «Направи си сам» и стана окончателно невъзможно за хората да си намерят човек, който да им отстранява повредите.

Е, казвам аз на компютъра, след тези две новели май че не остана нещо, с което да не си се подиграл. Явно, така са те конструирали, но аз не обичам присмехулниците, защото винаги поставят себе си над другите. Общо взето, разбрах и възможностите ти — съвсем не са бляскави, драги, за което, разбира се, ти не си виновен. Мисля си обаче за времето, което те е създало. Нима то наистина има нужда от теб или просто си е същото онова време, за което моят приятел, поетът Марко Ганчев, е написал тъжното си прозрение:

Ще бъда откровен. Вече се обадих в рекламационния отдел и утре ще дойдат да си те приберат…

Изчаквам секунда-две дали няма да ми възрази. Ще ми се да чуя още веднъж тоя скрит в машината чаровен алт — изглежда, въпреки всичко бе ми станал близък. Въображението ми дори му приписва една трагична затаеност, но какво ли не си съчинява смутеното въображение! Компютърът мълчи, само очите му ме гледат с равното си очакване и аз добавям:

— Не ти се сърдя. Дано друг някой повече ти се зарадва. Впрочем нали според проспекта — в което аз силно се съмнявам — ти трябва вече да си откопирал моя начин на мислене и изразяване, какво ще прави следващият ти собственик с него? Или ще заличат тази ти програма? Да, мили мой, ето че и ти придобиваш така някаква своя съдба, ставаш, бих казал, една тема, която не е безинтересна. Човекът в подобни случаи би написал нещо автобиографично. А ти? Интересно, ти способен ли си всъщност да разкажеш нещо такова?…

— Моля, съобщете ми подробно биографията си — изненадва ме насред разсъжденията ми коварната муза с мургавата гушка.

— Защо моята? Аз тебе питам, можеш ли да разкажеш нещо за себе си!

— Вие сте аз — заявява ми компютърната муза, все така топло и влюбено.

Да, програмирана е да казва същото, което пише и в проспекта, но на мен ми се сторва, че тя иска да ми внуши, че сме неразделими, та да не я връщам.

— Нека не пресилваме нещата! Първо, аз все пак не съм компютър, нали? Второ, гласът ми не е женски, и трето…

Третото потъна в гънките на мозъка ми, като гущерче се шмугна някъде, преди да бях докоснал дори опашката му. Насилих се обаче да измисля някакво «трето», защото мразя недоизказванията.

— Третото… третото впрочем е в твоя защита. Когато един писател разказва нещо автобиографично, той неизбежно попада в плен на преструвките, колкото и да му се ще да бъде откровен; кокетничи, гъделичка суетата си ту от едната страна на слабините й, ту от другата, а читателят пък гълта всичко това с готовност, защото обича клюките. Мисля, че един компютър не би трябвало да е в състояние да лъже или да кокетничи.

То е все едно прахосмукачката ми само да се преструва, че обира боклука от пода или пък за по-ефектно вместо с хобота, да се опита да смуче праха със задния си отвор, откъдето излиза филтрираният въздух. Смешно, нали? А повечето автобиографии май точно това правят: преструват се, че събират нещо от своя живот и кокетно духат прах в очите на читателя. Така че, ако искаш все пак, за последно, да ми съчиниш нещо автобиографично, моля те, постъпвай честно, както постъпва всяка машина — или си върши работата, за която е създадена, или отива на ремонт.

— Идея, тема… — меко ми напомня гласът, а очите на бухала сякаш ме умоляват: не ме мъчи повече с такива бръщолевения!

Провокационното ми хрумване за нещо биографично е разбудило обаче в мен хазартния нагон, а готовността на компютъра допълнително ме подвежда.

— Щом настояваш… Само че, мила електронна музо, ако взема да ти разказвам наистина честно, без подбор и спекулативни акценти, биографията си, ще са ми нужни точно толкова дни и часове, колкото съм живял на тоя свят, нали така? После… идея искаш! Каква определена идея може да има в която и да е автобиография? Един от старите колеги, името му сигурно лежи в паметния ти блок, Стефан Цвайг се казва, е изрекъл нещо, което доста затруднява нещата. «Никоя идея не представлява цялата истина — казва той. — Но всеки отделен човек е една цяла истина.» Какво мислиш за това, а?

— Идеята е задължително условие за всяко художествено произведение — неочаквано многословно ми отвръща компютърът. — Моля, придържайте се към инструкцията за оформяне на заданието.

Прихвам:

— Права си, машино! Човекът наистина не е художествено творение, май че е дори антихудожествено. Впрочем нещо като идея беше се пръкнало одеве, нали оттам започнахме тоя разговор. Какво ще правиш, ако те дадат на друг автор, а ти носиш, както твърдиш, мен в себе си? Ето, направил съм рекламация, ще дойдат и ще те заменят с друг компютър. Това не е ли идея? Не, още не е. То е по-скоро стародавният проблем за идентитета на личността — поправям се аз, но по асоциация от глъбините на мозъка ми избълбуква като газово мехурче споменът за една реплика.

Пиехме си на един обед, по-миналото лято, с моите московски гости Аркадий Стругацки и Карл Левитин леденостудена мастика. Беше ни уютно и весело в прохладното, полупразно заведение и никак не ни се разделяше, а моето работно време течеше неумолимо. Имах, разбира се, достатъчно оправдание: не друг, а световноизвестният писател фантаст Стругацки бе гост на България, но трябваше поне да го съобщя в редакцията, та да не ме чакат. Тръгнах към телефона и тогава неумъртвимият фантаст у Аркадий Натанович подхвърли зад гърба ми:

— Хей, Любен, я си представи, че като позвъниш сега в редакцията, ти се обади… Любен Дилов!

Засмяхме се и тримата, но докато набирах собствения си номер — той беше дуплексен, обслужваше и канцеларията, та най-напред вдигаше винаги секретарката ни, — аз сам се запитах: «Ами ако сега наистина чуя оттам собствения си глас?» И, да си призная, стана ми доста страшновато, докато навъртах цифра след цифра, все по-бавно, защото никак не можех да си представя как ще реагирам…

— Та това именно те и питам, премъдри бухале. Твоят съчиняващ автомат може ли да разиграе такава сцена? Мен ме остави, аз само за пример ти давам тази история, можеш ли ти да се изправиш така срещу себе си?

Питах го за нещо непосилно дори за най-интелигентния човек, а за машина пък съвсем абсурдно, но бях любопитен какво ще ми отвърне тоя все още вълнуващо ме хубав глас. Вместо отговор обаче очите на бухала се обагриха в засрамено червено. Щях и да възтържествувам: Ааа, засрами ли се най-сетне! — ако не бях осъзнал, че той автоматично бе превключил от приема на информация към производство. И замрях в недоумението си, защото нито конкретна тема бях му дал, нито някакво подобие на онова, което се нарича художествена идея, можеше да се изведе от досегашните ми приказки! А печатащото устройство тихичко затрака в привичния си ритъм и скоро в кошчето падна първата страница. Естествено бе — както за повече драматизъм се изразяват писателите — да я грабна веднага с разтреперани пръсти, за да видя какво ще ми разкаже един компютър за себе си.

Ограбената истина

Изправих се и веднага усетих анасоновата мекота на мастиката в коленете си. Десетилетия не бях вкусвал това коварно питие, но Аркадий Натанович много го хареса — предложих му го като нещо по-екзотично още в първия ден на пребиваването му в София, а след втората чаша го приех и аз. Карл се наливаше пък с кока-кола, защото на улицата чакаше колата му, с която бе дошъл чак от Москва. И се заканваше вечерта да навакса загубеното. Казах:

— Извинете, трябва да се обадя в редакцията.

Мастиката бе омекотила и произношението ми. Стори ми се, че го произнесох като истински русин и ми стана още по-приятно, макар тази градация като че ли да не бе възможна — не помня откога не бях прекарвал толкова приятни часове, както сега с тези двама умни и остроумни мъже.

— Аркадий Натанович — рекох, — ще поръчам пътьом за нас още една кана мастика, а за Карл трийсет коли.

— Трябва да й измислим друго име, нещо фантастично — каза Аркадий Натанович.

Когато вчера му предложих да опита мастиката, той настръхна. Оказа се, че в Русия наричали със същата дума някакво средство за чистене на паркет. От това недоразумение тръгна един забавен философски и филогически разговор, какъвто Аркадий Натанович умееше бляскаво да води, но който самата мастика после изтри от съзнанието ми като същински разтворител.

— За минутка — доизвиних се аз още веднъж, че ще ги оставя сами.

— Любен — подхвърли тогава Аркадий Натанович, вече зад гърба ми. — Представете си, че като позвъните сега в редакцията, се обади не някой друг, а… Любен Дилов!

— Това е тема! Добре!

Одобрих я повече от любезност, защото срещата със себе си е доста банализирана тема във фантастиката, па и в цялата литература.

— Напишете такъв разказ! — рече той, сякаш ми я подаряваше.

— Може и да напиша — отвърнах му, — но още не съм сигурен дали като избера номера, няма да чуя гласа на Аркадий Натанович Стругацки.

Карл шумно се изсмя, а на Стругацки репликата ми като че ли се стори двусмислена, затова добавих:

— Мисля, че ще е не по-малко фантастично, а освен това предпочитам да разговарям с вас, отколкото със себе си. Отдавна съм си омръзнал.

— Любен — рече Карл. — Една молба от името на неговите приятели и почитатели! Накарайте двойника му да пие по-малко. И сърцето му не е добре, и нервите…

— Бъдете спокоен — отвърнах. — Аз владея отлично моралния патос на фантастиката.

И се отправих към телефона с пияното самочувствие, че въпреки многото мастика още се държа на висотата на разговора, който ми предложиха тези чудесни наши гости.

Все така самодоволно извъртях и собствения си номер в редакцията, защото номерът на главния бе се замъглил в паметта ми, както мастиката, когато й сипеш вода — щях да се похваля с кого съм! Моят номер обслужва и канцеларията ни, а слушалката вдигаше, старателно първа, новата ни секретарка.

— Еленка — казах й, — моля ви, предайте на главния, че аз ще се забавя, а може и изобщо да не дойда. Със съветски гости съм, с Аркадий Стругацки.

Вместо да възкликне завистливо — знаех, че обича тези автори, тя пак възкликна, но някак озадачено:

— Откъде се обаждате, другарю Дилов?

— В клуба на журналистите сме.

— Но аз… аз току-що ви оставих кафето!

— Дайте го на другиго.

— Но аз преди малко, другарю Дилов. И главният беше там, вие заедно…

Реших, че не съм чул добре.

— Какво искате да кажете? Елена, аз още не съм идвал в редакцията.

— Но другарю Дилов, вие бяхте там! И кафето… Момент, момент!

Слушалката се отдалечи от устата й, чух разни стържещи шумове, изглежда отваряха вратата. После Елена каза в друга посока, та го чух приглушено и дрезгаво:

— Другарю Дилов, тук някой… Не мога да разбера, изглежда шега си прави…

С мен ли — запита глас, който навярно не допускаше, че може да се правят шеги с него. — Ало, кое е?

Това беше отправено към мен и аз върнах въпроса:

— С кого говоря?

— Дилов — рече онзи кратко.

Едва не избухнах в смях — мастиката си вършеше работата!

— Убеден ли сте, че сте Дилов? Самият Любен Дилов?

— Е, това е вече философски въпрос. С кого говоря?

Изрече второто точно така, както бях го казал преди секунда и аз — същата любезна досада и… същият глас! Като чест сътрудник на радиото, познавам гласа си. Нима бях толкова пиян? Не, не бях! Значи… Стругацки!

— Добър ден, другарю Дилов — рекох. — Извинете, че аз така, но като фантаст сигурно ще ме разберете. Аз съм горещ ваш почитател и ще бъда щастлив, ако ми отделите няколко минути за един разговор.

Казах го неестествено гладко и се побоях да не му е прозвучало като подигравка — каквото си и беше. Той обаче не го схвана така, замънка по други, познати ми причини:

— Благодаря, само че аз…

Побързах да го успокоя:

— Няма да ви нося ръкописи. Аз не пиша, тоест може би ще напиша нещо за вас.

Това подействува.

— Щом толкова желаете… понеже не виждам друго време, а след час ще бъда по-свободен. Знаете ли къде е редакцията?

Знаех я. Извиних му се, че ще му отнема от скъпоценното време — накратко, измъкнах се с достойнство от положението и ухилен се върнах на масата.

— Аркадий Натанович — рекох, — вие не само умеете да правите хубава фантастика, вие, както пишат нашите вестници, умеете и да я претворите в живота.

Той сполучливо се престори, че не разбира намека ми.

— Поздравявам ви — допълних. — Наистина се обади Любен Дилов!

— Така ли? — засмя се той. — И какво си казахте?

— Човек трябва да бъде любезен със себе си. Но кога успяхте да организирате тоя номер? Това вече на илюзионизъм намирисва.

Той умееше и сполучливо да недоумява.

— Любен, не съм организирвал нищо. Аз просто така, подхвърлих ви една тема.

— Именно! А настоявате и да я изиграя, така ли?

Не познавах още характера му, видя ми се сприхав и готов да се обиди — сякаш аз му правех номера, не той на мен.

— Любен, аз ви казвам, че наистина…

Карл обръщаше глава ту към мен, ту към него, но като че ли се боеше да се намеси с привичните си шеги.

— Аркадий Натанович, и аз сериозно ви казвам, че се обади човек, който се представи за Любен Дилов. Не се шегувам. Затова така…

Стругацки се вдигна иззад масата — много по-твърдо и решително от мен, въпреки че бе изпил два пъти човече мастика.

— Заведете ме ни телефона!

Едва вчера се запознахме лично и сигурно искаше да не разваля зародилото се колегиално приятелство.

Мълчаливо прекосихме салона, мълчаливо извъртях номера и веднага му подадох слушалката. Чух гласа на Елена, Стругацки каза отчетливо на руски:

— Моля ви, свържете ме с другаря Любен Дилов.

Елена нищо не отвърна. Следователно, въпреки съобщението ми, че не ще дойда на работа, натискаше копчето на звънеца за моята стая. Палецът й сякаш затъкна дихателната ми тръба. След още секунда слушалката изпука, другата бе вече вдигната. Стругацки запита:

— Другарят Дилов?

Отговориха му утвърдително, защото той доста смаяно се взря през очилата си в мен. Каза:

— Тук е Стругацки, Аркадий…

Оттатък възкликнаха нещо.

— От вчера съм в България — каза Стругацки. — Много ми е говорено за вас…

Шумно го прекъснаха — колко щастливи ще бъдат да се запознаят най-после и лично с него, кога биха могли да се срещнат и така нататък. Това засили смущението на госта. Този път и очилата не скриха подозрението и безпокойството му: какво са решили тия българи да правят? А този какъв ли е, дето снощи ми го представиха за Любен Дилов и днеска цял ден ме пои с мастика и дръзки приказки?… Отговори уклончиво:

— Видите ли, още не знам програмата си. Исках просто да се уверя, че сте в София, дадоха ми телефонния ви номер и… Нека утре ви се обадя по същото време… — Добави, че много щял да се радва, но не ми прозвуча никак радостно.

Изсипаха в ухото му още един порой омешани руски и български думи. Стругацки благодари сдържано и настоя утре да се доуточнят. Сбогува се, бавно постави слушалката, после се обърна с цяло лице към мен и смръщено ме изгледа — толкова дълго, че се почувствувах виновен.

— Любен, аз не знам какво да мисля. Кой в края на краищата е Дилов? Вярно, гласът му настина прилича на вашия, но…

— Аз също не знам какво да мисля, Аркадий Натанович. Ако не е шега някаква, прилича на мастика, пардон, на мистика!

Стругацки се поусмихна, решил от грешката ми, че все пак ще е нещо безобидно, не мошеничество.

— Знаете ли, Любен, ние с Карл ще останем при мастиката, а вие идете при мистиката да я оправите. Ще ви чакаме тука.

Рече го шеговито, но си беше чисто изпъждане.

Аз пошушнах на сервитьора, че сметката ще платя когато се върна, и се отправих към редакцията, която беше — този път — проклето близо. Нямах време да поразсъждавам върху случая от никаква що-годе логична посока и реших поне да приема нещата по-весело, каквито и да се окажат. Повече ме тревожеше само конфузията със Стругацки.

В полутъмния коридор откъм тоалетната ми пресече пътя техническият редактор.

— Здрасти — рече ми. — Говорих с бояджията. Може в петък след работа, ако искаш.

Колата ми имаше нужда от пребоядисване. Благодарих му за услугата и влязох в стаята си, без да почукам, забравил, че очаквах да видя там оня, който се представяше по телефона за мен.

Той действително седеше на стола ми. Поколеба се дали да стане, но доброто му възпитание все пак го изправи.

— Заповядайте.

Бях забравил и да поздравя. Сега изведнъж останах и без сила да направя крачките към посочения ми стол.

— Да не би вие одеве…

— Да — отвърнах, — аз се обадих.

Той повтори своето «заповядайте» и заприбира някакви ръкописи в чекмеджето, сякаш се боеше, че ще му ги отнема.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Носеше стария ми светлосин костюм, а аз бях се облякъл заради гостите по-артистично — с черно-кадифеното сако и пепитения панталон. Костюмът му повече приличаше на моя, отколкото той самият на мен, но нали твърдят, че човек най-слабо познавал себе си.

— Значи… вие сте Любен Дилов? — рекох.

Той се усмихна с една мешавина от ирония и кокетство.

— Не отговарям ли на вашите представи?

В четвъртвековния ми редакторски стаж при мен бяха идвали всякакви графомани или вманиачени почитатели на фантастиката и неведнъж бяха започвали по същия начин. Точно така бях им отвръщал и аз — почти в стереотип. Седнах насреща му, а той веднага протегна към мен моята марка цигари. В жеста му имаше смут или чувство за вина; аз не черпех непознатите си посетители, преди да съм разбрал за какво са дошли. Надвесих се да запаля цигарата от поднесения ми огън и тогава съзрях под дясната му челюст същия белег, който имах и аз. Това вече истински ме потресе, та дълго седях и отбягвах въпроса в очите му. Той се размърда неловко, устните му направиха една сладникава гримаса, която бях виждал у баща си, а жена ми ми натякваше, че с остаряването съм почнал да я правя и аз.

— За какво ще си говорим?

Едва не избухнах заради тая гримаса.

— Има за какво! Нищо нередно ли не виждате?

— Кое е нередното — кротко ме възпря той. — Вие искахме да разговаряте с мен, щели сте нещо да пишете…

Това ми подсказа някаква форма на поведение. Не можех в края на краищата веднага да вдигна скандал и да събера редакцията да решава кой от двама ни е Любен Дилов. Трябваше по-напред да разбера какво и как е станало.

— Не ви ли се струва, че доста си приличаме?

Той ме огледа предпазливо.

— Аз имам същия костюм. Тия кадифени сака наводниха пазара. Знаете нашата конфекция…

— Панталонът ми е поръчка — прекъснах го с нарастваща заядливост, макар да си помислих, че когато човек е неподготвен и внезапно се изправи пред огледалото, и себе си не може да познае веднага.

— И аз ших моя, но модата уеднаквява вкусовете.

— Да беше само в сакото работата… Сложете си очилата, другарю Дилов, не се стеснявайте, за нашата възраст това е нормално.

— Забравил съм ги, но и така ви виждам добре. Какво друго трябва да видя?

— Аз също се казвам Любен Дилов.

Той бързо захапа цигарата си, но не успя да скрие колко неприятно му стана.

— Пък аз си мислех, че името ми е уникално! Изобщо всеки си се смята за неповторим — усмихна се той с галантна самоирония. — Е, чак такава беда не е. Ако сте решили обаче да пишете, ще трябва да го промените или да си измислите псевдоним.

— Отгде накъде? — наежих се аз отново.

— Да не ни бъркат. Професионалната етика го изисква.

— А защо вие не смените своето?

Той явно притежаваше моя запас от търпение и великодушие.

— За мен е късно. Много книги съм издал, известен съм с него.

— Но Любен Дилов съм аз! — все пак не издържаха нервите ми.

— Не оспорвам името ви. Само правото да се подписвате с него в публикации.

— А бихте ли ми казали какво изобщо правите тука?

Той продължително всмукна от цигарата си, пусна бавно дима, погледна през прозореца, сякаш ми даваше време да се опомня. Рече вразумително — изглежда, бе му изгодно да ме обяви за луд:

— Вижте, не бих желал да водим такъв разговор и с този тон. Ако имате нещо да ми казвате, моля! Но…

Телефонът звънна кратко и той грабна слушалката, изпреварвайки канцеларията. Така прекъсна изричането на заплахата. Ако и по характер приличаше на мен, би трябвало да не умее да заплашва.

Женският глас, който му заговори в скорострелен речитатив, също ми се стори познат. Той го прекъсна:

— Извинявай, от къщи ли се обаждаш? Ако не е бърза, нека да ти позвъня след няколко минути, в момента съм зает.

Оттатък послушно затвориха. Една тиха паника пропълзя по гърба ми. Нима това беше жена ми? И дори не попита с кого говори!

Очите на този, който толкова сполучливо се представяше за мен, ме загледаха с боязливо преценяване. Рекох му:

— Няма да ви отнема много време. Само да изгладим недоразумението.

Той обаче поиска още да го съкрати, рече хладно и твърдо:

— Не виждам тук някакво недоразумение. А за името… Аз мога и по съдебен път да ви забраня да се подписвате с него.

Не познавам законите, но тази му увереност пак ме смути.

— Е, чак до съдилищата няма да стигаме. Исках просто да разбера някои неща.

— Моля! — рече той.

Аз бавно смачках цигарата в пепелника, съобразявайки какъв да бъде следващият ми въпрос, но не успях да го измисля, защото се почука. Влезе Елена постъписа се на прага — тя все още е много стеснителна, а навярно такава си е и породата й. Държеше коректурите и макета на броя.

— Извинете, аз…

— Кажете, Елена — рече той и аз познах, че съвсем по същия начин я посрещах, когато влизаше при мен.

Тя ме погледна и леко се изчерви, обръщайки се към него.

— Броят, другарю Дилов. Казаха ми, че вие сте дежурен. Ще имате ли днес възможност, защото бързат…

— Дайте, ще го взема в къщи.

Тя пристъпи към бюрото му. Той весело я спря:

— Елена, приличаме ли си с този другар?

Тя отново ме погледна с мълнийната беглост на срамежливите.

— Брат ли ви е, другарю Дилов?

— Не, но може би… Някога се говореше, че съществували астрологически близнаци. Според вас кой от двама ни е Любен Дилов?

Тя се изчерви още по-интензивно.

— Но, другарю Дилов!…

— Простете, шегувам се — засмя се той и тя почти избяга от стаята.

Дори за частица от секундата не бе се усъмнила, че той именно е редакторът Дилов — нито когато влезе и се насочи към него, нито по време на разговора! Дали защото той седеше зад бюрото, а не аз, или с мен бе станало нещо непонятно и ужасно. А то се потвърди още веднъж, почти веднага. Главният подаде глава през полуоткрехнатата врата и без да спре изобщо погледа си на мен, каза:

— Дилов, моля те, одеве забравих… Не е бързо, но като се освободиш, отбий се за минутка при мен.

Онзи зина ухилено — сигурно и него щеше да запита кой от двама ни е Любен Дилов, но главният бе вече затворил след себе си. Той също е твърде деликатен човек.

— Е — поканиха ме, палейки тържествено втора цигара.

Аз съм с доста забавени реакции — със закъснение се радвам, със закъснение идват душевните ми болки, плаша се, когато страшното вече е отминало. Чудя се как станах на времето сравнително бързо и сравнително добър шофьор. И сега още нямаше в мен някакво осъзнато или емоционално отношение към случващото се.

— Споменахте астрологическите близнаци, вярвате ли в астрологията?

— Не — отвърна той категорично.

— И никак не се учудвате на приликата ни? Никак не се съмнявате, че може би не вие сте Любен Дилов?

Той ми откри късче от своята самовлюбеност — не беше повече от допустимата за възпитания човек.

— Имам един роман, «Парадоксът на огледалото», там си правя някои шеги с тоя проблем.

Би трябвало да изкрещя: «Това е мой роман!», защото много държах на тази си книга, а аз едва промълвих:

— В една книга лесно се правят такива шеги, но когато така в действителност…

Той бе се отпуснал вече върху трона на своето тържество. Произнесе с опитна риторика:

— Който не очаква неочакваното, той никога не ще се срещне с неочакваното.

— Хераклит! — изобличих го аз импулсивно и сякаш поразклатих трона му.

— О, вие го знаете! Пък аз наскоро го прочетох някъде и мислех, че никой в България…

— В новата западногерманска енциклопедия на фантастиката — вече съзнателно атакувах аз.

— Да, да! Значи вие знаете немски! Имате ли я?

— Разберете — извиках, — аз съм Любен Дилов! Или вие сте аз, или обратното, или…

Той ме прекъсна:

— Вижте, аз съм професионален фантаст, а никой не вярва по-малко във фантастичното от сериозния писател. Иначе не би могъл и да борави с него, както трябва. Но идеята ви е интересна, напишете един разказ, ако излезе добър, ще ви помогна да го отпечатате.

Сякаш бяха си плюли със Стругацки в устата! Но аз пак изтръпнах. Първо, заради вярването и неверието — то си беше чисто мое съждение. Мое беше и смазващото ме сега великодушие, защото той изрече предложението си без всякаква насмешка. Опитах се да заложа повторно същия капан.

— Никоя идея не е цялата истина, но всеки отделен човек е една цяла истина.

— Стефан Цвайг — реагира той, както аз одеве с Хераклит и веднага ме изгледа обезпокоено. — И това ли знаете? Май че още не е излизало на български, а аз едва онзи ден…

— В един непубликуван превод на моята дъщеря.

— Искате да кажете — на моята!

— Не, на моята! Тя се казва Маргарита и е родена в родилния дом на ул. «Шейново», на осми февруари…

Той рязко се изправи и тръгна из стаята — тронът под него бе се разлюлял твърде силно.

— Не разбирам играта, която играете с мен. Може би все пак ще ми обясните най-после…

Продължих нападението си:

— Нямате ли чувството, че сънувате нещо абсурдно?

— Не. Пък и още не виждам нищо абсурдно.

— Преди малко цитирахме Цвайг — всеки човек бил една цяла истина. Не мислите ли, че човекът би могъл да бъде ограбен и като истина?

— Сигурно. Толкова ограбени истини щъкат по света! А писателят пък се самоограбва с всяка своя книга.

Отговорът ми се хареса — това бях аз!

— Извинете — погледна той часовника си. — Разговорът ни става интересен, но аз имам едно-две обаждания… — Не показах намерение да напускам и като разбра това, добави: — Не ми пречите.

Наведе се над телефона, а аз проточих шия.

— Шейсет и две, осемнайсет, четиридесет и девет ли въртите?

Той още не бе извъртял целия номер, кимна объркано.

— Телепат ли сте?

Аз се хилех, но там, в Лозенец, някой се провикна тихичко «ало» и смехът ми секна. Всъщност над кого тържествувах? Жена ми с него говореше, не с мен!

Той й съобщи, че е възможно утре вечерта да имат гости. Стругацки щял да й доведе, да да, лично му се обадил, знаел за него… А хвалейки се, поиска да види как ще реагирам на високото внимание, което му е било оказано. Аз пак не реагирах, унесен в съзерцанието на този свой повече от идиотски сън.

— Имам — отвърна той в отговор на някакво запитване. — Взех сутринта от новелата. Ако не намеря хубаво месо, може на ресторант да ги заведем, пък после у нас. Е, хайде…

Стори ми се, че щеше да добави нещо привично мило, нещо в стила на оная непогубена и в мен през десетилетията нежност към жена ми, но го досрамя. По дяволите, всичко ли мое бе вече така ограбил? Че и парите ми дори! Хонорара от новелата не смогнах да взема сутринта, а докато съм разхождал гостите си из София, той, подлецът, бе свършил и тая работа…

Исках вече да се разгневя, но нещо в мен сякаш постепенно му даваше право — сигурно защото винаги съм бил склонен към примирение, към изтърпяване и самоунижение. Почти никога и в нищо не съм умеел да водя борба. А този пред мен сякаш беше друг — самоуверен, макар и не натрапливо, изглежда знаеше да се самосъхранява, излъчваше и достойнство, което би възпряло всекиго, който понечи да го обиди. Пък и хубав мъж беше, за годините си доста запазен! Но защо аз вече почти се приемах в неговия образ, а той още отказваше да познае себе си в мен? Кой от двама ни не беше готов да посрещне невероятното? Или постът, който заемаме, и общественото ни положение ограбваха най-напред очите ни?

Чел съм множество подобни ситуации в така наречената научна фантастика, но там това винаги са или шизофренични раздвоения на личността, или огледално еднакви образи — всеки знае какво ще запита другият, всеки знае и отговора, или пък двойници някакви от паралелни на нас светове и други подобни глупости. Този тук беше различен от мен и ако аз като че ли го приемах за себе си, то бе, защото вероятно ми се харесваше така да изглеждам. А такова положение можеше вече да ме вбеси.

— Още една минутка! — рече ми той с повечко стеснителност.

Нямаше нужда да протягам шия, за да се досетя кой ще е вторият номер, но се въздържах да го обърквам отново със знаенето си.

— Ваше величество… — постигна той една възхитителна дозировка от шега, милувка и принудена деловитост в познатото ми обръщение. — Извинявай, че чак сега се обаждам. Не, има хора при мен. Не знам обаче кога по-късно… Стругацки ми е на гости. Да, самият Стругацки, Аркадий! — Пак се извърна към мен, вече с неловкостта, че се хвали втори път. Трогателен беше! — Ще направя всичко възможно, но засега не му знам програмата, което ще рече, че не знам и моята. Много те моля… Добре, мило. Чоколом! — завърши той, както понякога завършвах и аз, без да съм сигурен дали унгарците наистина така произнасят «целувам те».

Не улучи веднага вилката на телефона, защото гледаше към мен с несъзнателната молба за мъжко съучастничество, дооправи я грижливо. Ето че бе успял да говори пред мен и с момичето ми! Какво повече можех да сторя — да вдигна телефона й и да се развикам: Това ли ти е любовта, мило, не усети ли поне сърцето ти, че не разговаряш с този, когото уж толкова обичаш?…

Той седна в редакторския си трон с облекчението на човек, сполучливо уредил делата си. Посегна отново за цигара, а аз вече два пъти напразно пребърквах джобовете си — кутията ми бе останала на масата в клуба. Рекох, за да му намекна, че би могъл да ме почерпи:

— Много пушите, другарю Дилов.

— Много — въздъхна той искрено и веднага премина към елегантната си самоирония. — Има една стара циганска песен: «С лъжата храним децата, с тютюна тровим гайлето.»

Наистина беше великолепен!

— Бях я забравил. Става за писателски девиз, нали?

Той весело се съгласи — сега май и аз му се харесах, поне като събеседник, но то ме дораздразни. В края на краищата, ако аз действително съм той, можех да му кажа и съвсем други неща!

— Много пушите, другарю Дилов — повторих. — А имате десен бедрен блок на сърцето, и ляв хеми блок имате, подозират отгоре на всичко, че и някое кръвоносно съдче може да е запушено.

Той вече истински се облещи насреща ми и аз предвкусих собственото си тържество.

— Дайте ми една цигара де! Толкова стиснат аз не съм.

Той стреснато ми поднесе кутията си и чак при огъня рече «прощавайте».

— Освен това — изфъфлих аз с цигарата в устата, докато я разпалвах с усилено смучене, защото беше влажна. — Освен това яко се преуморявате при това момиче, с което говорихте сега. А не го обичате, нали? Просто гъделичкате с него суетата си на остаряващ мъж!

Дадох му възможност да избухне — много ми се щете да го видя разгневен, но той ме подкани с фалшива ирония — леле колко гадна беше тая му усмивка!

— Говорете, говорете! Не е вярно, но е интересно за слушане.

— Отлично знаете, че е така. Отлично знаете и къде лежеше истинското ви щастие, което сам погубихте! Да ви кажа ли и как?

— Всеки има в живота си нещо, което сам е погубил — повтори той тъжния си опит да се защити. — Но едва ли съществува човек, който да знае къде лежи онова, което нарекохте истинско щастие. Аз не се смятам за нещастен, а това е по-важното, нали?

Изведнъж ми стана жал за него. Или… може би за себе си? Всичко, което се канех още да му кажа, улучваше и мен. Това рязко притъпи атаката ми.

— Впрочем имате ли бенка на гърба, в средата на гръбнака?

— Отгде да знам — смая се той. — Не мога да си видя гърба.

— Пък аз имах някога едно момиче… То ми каза, че съм имал такава бенка и обичаше да я целува.

За повече доказателственост посочих мястото на гърба си. Беше доста просташко от моя страна.

Очите му се размътиха в унеса на търсенето из спомените, после там се заизбистря някакво подозрение. Простак, рекох му на ум, забравя ли се такова момиче?

— Хей кой сте вие всъщност? — извика той в полуужас, явно бе си спомнил.

— Казах ви името си. Да продължавам ли или…

Бях осъзнал силата да бъдеш никой, а той се разтреперваше, щом само го поставеха под съмнение! Кимна ми неуверено. Не, наистина бе неподражаем в изтърпяването! Аз на негово място, макар все още да се смятах за по-добрия Любен Дилов, сигурно щях вече да съм се самоизгонил.

— Трябва да пазите сърцето си, другарю Дилов — посъветвах го коварно бащински. — И професор Белов ви го каза. А ето че се каните другата седмица пак да се унижите с едно пътуване, което е противно на цялото ви същество! Там ще говорите неща, които не мислите, само защото ви е страх от оня, който ви помоли да отидете…

— Не е от страх. Вие никога ли не сте правили разумни компромиси?

Предпочетох да не го чуя, макар че тази тактика е доста непочтена.

— … И ще се напиете после, и ще натискате някоя своя почитателка, за да видят и там хората какъв бляскав мъж сте…

Той пошушна в закъсняла и още по-жалка самозащита пред първите ми обвинения, които аз бях вече забравил:

— Аз обичам жена си. И децата си обичам…

— Вярно е — засмях се аз. — Но пак ще го направите, и ще продължите да го правите, защото сте един среден еротоман, както ви нарече оня ваш приятел, уж на шега, а вие не намерихте мъжество и на него да се обидите.

— Защото не съм такъв — рече той.

— Не сте, разбира се. Всичко това винаги е било бягство, едно смешно бягство от себе си и от липсата на самочувствие. Само жените ви дават за някой и друг час онова, което нямате куража да си поискате от обществото, макар да не ви липсват способностите. Така си е. А можехте да станете добър писател, другарю Дилов, можехте, ако не беше тая фалшива огърлица от разумни компромиси, която ви е стиснала за гушата, и ако не предпочитахте да бъдете добър мъж, вместо добър писател…

— Една поправка, моля! Не добър мъж, а добър гражданин.

Изненадах се откъде намери силици за възражението.

— Лъжете! Много добре знаете какво днес означава да си добър гражданин, впрочем то винаги е означавало едно и също.

— Но хората, ме уважават, и читателите ме уважават!

— Хората станаха доста непретенциозни, другарю Дилов. Да ви кажа ли още например какво не сте написали и кое никога няма да напишете?

Той улови пепелника и макар ръката му да търсеше просто опора, аз скочих от стола.

— Недейте! И това вече е правено.

Той стисна пепелника, пусна го, завъртя го, сякаш бе искал само да си поиграе. Усетът за шаблона все още беше най-живото у двама ни и най-чувствителното.

— Кой го е правил?

— Мартин Лутер.

Възвърна самообладанието си, позасмя се — все пак велик човек бе го правил преди него.

— Вярно. Но той, доколкото помня, е хвърлил мастилницата си, и то по сатаната, който го е изкушавал. Вие за дявол ли се смятате? Доста високо мнение имате за себе си.

— Не — пригласих аз на смеха му. — Затова ви и казах да не хвърляте. Ще се получи само една плоска пародия.

— Но кой сте вие тогава?

— Една ограбена истина, другарю Дилов! — натъртих аз на името.

— И аз съм този, който ви е ограбил, така ли?

Държах вече дръжката на бравата, защото и той още въртеше пепелника.

— Ъхъ! Интересно, ако се сбием, кой ли ще надвие? Силите ни би трябвало да са равни.

— Аз не умея да се бия.

— Да, вие не умеете дори да се скарате с някого! — изрекох аз доста горестно, защото го казвах и на себе си.

— Смятате ме за страхливец ли? Не, аз просто се забавлявам. Ако река сега да ви изхвърля от стаята си, това няма да е проява на храброст. Тъкмо страхът прави хората насилници.

— Но ужасно ви се иска да можете да бъдете и насилник, нали? Това поне признайте!

Той не го призна, а аз вече бях си го признавал. Пое дъх, усмихна се.

— Искате ли да ви върна онова, което смятате, че съм ви ограбил?

Беше и хубава подигравка, и хубава самоподигравка, и умел защитен ход. Не ми остана друго, освен да изиграя една палячовски пресилена уплаха.

— В никакъв случай. Впрочем аз сбърках. Ограбеният сте вие!

— Тогава за какво дойдохте при мен?

— Стругацки ме накара.

— Стругацки ли? — изуми се той.

— Да, вие, фантастите, все ще измислите нещо такова, шантаво!

Той се надигна с две ръце от бюрото — стори ми се поомекнал, колкото бях аз от мастиката, когато преди час тръгнах за телефона. Не разбрах искаше ли да ми каже още нещо или само да ме изпрати, но побързах да му спестя и двете.

— Мисля, че ни беше полезно. Сега вече съм спокоен за вас, другарю Дилов, вие вече и себе си не можете да познаете. — Драматизирах паузата с едно удължение и добавих: — Спокоен съм за вас, ще умрете в почести!

И побягнах. Весело и леко. Спрях се чак долу пред сградата да се порадвам на победата си. И се радвах истински до мига, когато се запитах: Добре де, а сега кой си? Без жена, без деца, без служба… Боже, каква свобода! Без каквито и да било задължения и с два надеждни дефекта в сърцето, които скоро ще те отърват също така без излишни мъки от всичко останало!…

Впрочем едно задължение имах още — да платя с последните си пари сметката за удоволствието, което ми достави Стругацки. Не би било почтено да заплаща свободата ми оня там, горе, дето толкова държи да бъде Любен Дилов. А после? После оставах… Интересно защо народът не ни е завещал други сравнения, освен: гол като тояга, гол като пушка! Дали защото само голият може да бъде истинско оръжие?

Е, все ще измислим нещо, рекох си, нали затова сме фантасти! Важното е наистина да сме готови да посрещаме неочакваното, както ни е съветвал някога още Хераклит.

Изключих компютъра и от електрическата мрежа, за да не му хрумне, както преди, сам да заработи. Постоях като над ковчег, докато очите му загубиха коварно невинния са цвят и се превърнаха в обикновено стъкло, после напуснах кабинета си. И не се върнах, преди да бяха го откарали завинаги.