Пророчески сънища

19.

Джъдсън се взираше в сенчестия таван. Беше пъхнал едната си ръка под главата, а с другата беше прегърнал гладкото тяло на Гуен. Тя лежеше сгушена до него, наместила глава на рамото му. Телата им бяха още мокри от горещината и енергията, които се бяха отприщили, докато се любеха. Уханието във въздуха беше първично. Джъдсън се чувстваше невероятно, беше му леко и ведро, сякаш плуваше сред облаците.

— Това беше различно — въздъхна Гуен.

Тя звучеше толкова вглъбено, толкова сериозно, че той неволно се усмихна. Реакцията му изненада и двама им. Гуен се надигна на лакът и го изгледа строго.

— Мислиш си, че това е нещо забавно, така ли? — попита тя.

— Не, никак даже — отвърна той и бързо възвърна сериозното си изражение.

— Напротив, това си мислиш. Виждам го. — Той прокара пръсти през заплетената й коса. Къдриците й сякаш бяха копринени. В тъмната стая очите й на вещица горяха с тлеещ огън. — Е, може би малко — призна той. — Но ми хареса да те чуя как викаш.

— Не съм викала.

Джъдсън се усмихна, наслаждавайки се на спомените.

— Напротив — настоя той. — И ако не бях запушил устата ти, щеше да събудиш цялата странноприемница.

— Някой да ти е намеквал, че си леко арогантен?

— Просто отбелязвам фактите.

— Не очаквах това, което се случи — призна тя и се изчерви. — Бях изненадана, това е всичко.

— Аз пък не. Знаех, че ще си паснем. — Лекото й смущение помрачи настроението му. Той я изгледа недоверчиво. — Каниш се да ми кажеш, че не ти е било хубаво ли? Защото с удоволствие ще опитам отново.

— Не, добре беше.

— Добре? — Джъдсън седна в леглото. — Просто добре?

— По-скоро беше като първи път.

— Какъв първи път? Първи път с друг силен талант ли?

— И това. Но имах предвид, че за първи път преживях оргазъм, без да използвам един малък електроуред.

Облекчение, радост и възторжено чувство за еуфория го завладяха едновременно. Той се засмя и се отпусна на възглавниците. Издърпа я върху гърдите си.

— Накара ме да се разтревожа за момент — призна той. — Радвам се, че съм свършил работа.

— Това прозвуча ужасно. — Гуен го удари леко в рамото.

— Ох! Какво трябваше да кажа?

— Не знам, но определено не това.

Той обгърна лицето й с дланите си.

— Какво ще кажеш за: „Никога не ми е било толкова хубаво и няма да забравя тази нощ до края на живота си“.

Тя не изглеждаше убедена.

— Истина ли е?

— Истина е.

Устата й се изви в горчива усмивка.

— Е, дори и да не е, поне звучи много по-добре от „Радвам се, че съм свършил работа“.

— Ще го запомня. Кажи ми за първия мъж, който е избягал с викове от теб посред нощ.

Тя примигна, неподготвена за въпроса му.

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш за скучното ми минало?

— Искам да знам всичко за теб.

— Е, може и да не е било посред нощ… А освен това първия път бяха двама.

— Какво? Двама ли?

— Бях на тринайсет — каза тихо тя. — Тъкмо бях пристигнала в „Самърлайт“. Бях сама и уязвима, защото още не бях открила Аби и Ник. Две момчета от по-големите ме издебнаха до един килер и ме завлякоха вътре.

— Копелета! — Яростта веднага завладя Джъдсън.

— Бях ужасена, гневна, отчаяна. Борих се с всички сили и открих, че имам повече оръжия, отколкото знаех, че притежавам.

— Използвала си таланта си, за да се защитиш?

— Това беше шок и за трима ни, повярвай ми. Талантът ми още се развиваше и аз тепърва се учех как да се справям с него. Честно казано, не знаех какво мога да сторя, докато не открих, че единият от нападателите ми е започнал да пищи паникьосано и да ме гледа така, сякаш вижда чудовище. Несъзнателно го бях изпратила в състояние на транс — нещо като кошмар на живо.

— Можеш да направиш това, така ли?

— Да. Изисква физически контакт, разбира се. Но аз постоянно използвам това умение, за да поставям клиентите си в състояние на лек транс по време на терапията. Така работя. Мога обаче да направя преживяването и много неприятно… Ако поискам.

— Какво се случи в онзи ден, когато те нападнаха в училището? — попита той.

— Единият от двамата превъртя. А неговата реакция накара и другия да откачи от страх. Пуснаха ме, обърнаха се като попарени и побягнаха. Но щом отвориха вратата, попаднаха на Ник, който беше усетил, че става нещо лошо, и беше дошъл да провери.

— Това е същият Ник Сойър, приятелят, когото си споменавала?

— Да. — Гуен се усмихна. — Той твърди, че е роден като крадеца котка. Вижда в тъмното по-добре, отколкото повечето хора на светло. И съм почти сигурна, че не е попадал на ключалка, която да не може да отключи. Често заявява, че ако не сме били двете с Аби, е щял да стане крадец на бижута. Ние го насочихме вместо това към бизнеса с книги с паранормална енергия.

— Какво направи Сойър на двамата изроди, които са опитали да те изнасилят?

— Ник улови първия точно когато излизаше от склада и го затръшна в стената с такава сила, че онзи си счупи носа. Втория запрати надолу по стълбите към физкултурния салон. Резултатът беше счупена китка и няколко пукнати ребра.

— Негодниците оплакаха ли се?

— Разбира се. Но не им обърнаха внимание. В училището ги знаеха, че са побойници, а Ник беше по-слаб и дребен от тях. Той изглежда по-скоро като професионален танцьор, отколкото като уличен боец. Във всеки случай от този ден нататък аз станах част от групичката на Ник и Аби. Тримата бяхме заедно, докато завършихме училището. И сега сме като семейство.

Джъдсън знаеше, че това е глупаво, но не можа да потисне ревността, която се надигна в него.

— Ник ли беше училищното ти гадже? — попита той.

Гуен поклати глава.

— Ник е гей. Той ми беше като брат, не гадже. Не съм ходила на никакви срещи, докато не завърших „Самърлайт“ и не постъпих в колежа.

— Не си ходила на училищни забави? На абитуриентски бал? Не си ходила на алеята на влюбените?

— Не, не и не. Такива неща не се правят, когато учиш в училище с пансион, който е с решетки на прозорците.

— Звучи ужасно.

Гуен се смръщи.

— „Самърлайт“ не беше обикновено средно училище. Всички ученици бяха там, защото ги смятаха за ненормални. А някои, включително и аз — за по-ненормални от останалите. Едни от учениците бяха направо опасни. Атмосферата не насърчаваше ходенето по срещи, повярвай ми. Освен това не ни позволяваха да напускаме района на училището.

— Всички деца ли бяха с паранормални способности?

— Не, известен процент бяха просто деца с психични смущения. Но изненадващо голям брой ученици проявяваха черти, които Аби, Ник и аз се научихме да разпознаваме като свързани с някакъв паранормален талант. Точно това беше довело Евалин в училището. По някакъв начин тя беше открила, че има голям брой таланти в „Самърлайт“. Наскоро Аби и Сам откриха, че училището съзнателно е подбирало тийнейджъри със силни парапсихични способности.

— Сам ми спомена за това, спомням си.

— Мога да те уверя, че хвърляйки една много широка мрежа, училищното ръководство беше успяло да събере и много истински психари, някои от които станаха доста плашещи възрастни.

— Като двамата, които са те нападнали. Знаеш ли какво се е случило с тях?

— Не. Те гледаха да стоят настрани от нас тримата. Когато аз, Аби и Ник напуснахме „Самърлайт“, последното, което искахме, бе да поддържаме връзка с бившите си съученици, повярвай ми. Но отдавам дължимото на „Самърлайт“, че ни научи на един важен урок.

— Какъв?

— Как да се преструваме на нормални — обясни Гуен.

— Но е трудно да се преструваш, когато си във връзка с някого — било то приятелска или любовна.

— Очевидно и ти имаш опит в това отношение — отбеляза Гуен.

— Да. Но за разлика от теб, аз израснах в семейство, което приемаше факта, че ние със Сам и Ема сме различни. — Джъдсън се усмихна. — Трябва да отбележа, че само татко го приемаше. Мама все още опитва да се преструва, но дълбоко в себе си знае истината.

— Сигурна съм, че майките винаги знаят истината за децата си, независимо дали я признават или не.

— Вероятно — съгласи се той. — Добре, нападението в килера обяснява как си открила, че можеш да накараш един мъж да избяга с викове от теб. Но това е било съзнателно действие от твоя страна, и то при самозащита. То не обяснява защо би накарала някой любовник да избяга с викове.

— Не и съзнателно — увери го тя. — Честна дума.

— Несъзнателно ли?

Гуен се намръщи.

— Проблемът е с аурата ми. Когато спя, сънувам много по-интензивно от останалите хора. Аурата ми по време на сън влияе на всеки, който е във физически контакт с мен в този момент. Ако този човек е заспал и сънува, моите енергийни потоци на сънищата надвиват неговите. Резултатът е особено неприятен кошмар, така са ми казвали.

— Е, това отговаря на един въпрос — каза Джъдсън доволен.

Тя повдигна вежди.

— За любовния ми живот ли?

— Не, а за това защо Зандър Тейлър е скочил във водопада. Ти си предизвикала кошмара му, нали? Той е полудял и е побягнал.

Гуен притвори очи.

— Знаех, че ще се досетиш рано или късно.

— Добре си се справила.

Тя отвори очи и го погледна напрегнато.

— И не те тревожи фактът, че мога да предизвикам у някого толкова силен кошмар, че той да предпочете да се самоубие, за да избяга от него?

Джъдсън докосна голото й рамо.

— Всички си имаме своите недостатъци.

— Доста е великодушно да го наречеш недостатък, при положение че това ме превръща в основен заподозрян за няколко убийства. А за случая със Зандър Тейлър направо бях обвинена.

— Той не е голяма загуба за света — подсмихна се Джъдсън.

— Не приемаш това, което ти разказах за мен, сериозно, нали?

— Приемам теб сериозно, Гуендолин Фрейзиър. Много, много сериозно.

Джъдсън стисна лицето й с длани и придърпа устните й върху своите. Целува я, докато тя отново се обви около него.

Доста по-късно той се събуди от усещането, че някой го разтърсва леко.

— Джъдсън — подвикна тихо Гуен.

— Какво? — Той не отвори очи.

— Джъдсън, събуди се.

Настойчивостта в гласа й го разсъни напълно. Той седна бързо и веднага огледа стаята с паранормалното си зрение, за да провери за заплаха. Не забеляза нищо тревожно.

— Какво не е наред?

— Нищо. — Гуен стоеше на колене сред разбърканите завивки. Очите й грееха развълнувано. — Там е работата, че всичко е наред.

Той се отпусна на възглавниците.

— Нещо ми убягва тук. Щом всичко е наред, защо се държиш така?

— И двамата заспахме.

— Да. Беше приятно. Напоследък не спях добре и имах нужда от почивка. Явно сексът върши страхотна работа в такива случаи. Със сигурност е по-добър от приспивателните.

— Ясно, не разбираш какво ти обяснявам. Джъдсън, и двамата заспахме. Един до друг. Аз сънувах, а ти дори не помръдна.

— Стараех се да не мърдам много — каза той. — Защото така нервирам хората.

— Това не е шега. Ти си първият човек, до когото съм спала през живота си, който не е бил тежко повлиян от аурата на сънищата ми.

— А, това ли? — Той протегна ръцете си над главата. — Не съм очаквал да побягна с писъци.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Аз планирах да те изпратя в другата стая, преди да заспя, но явно съм се унесла, без да усетя. Ти също.

— Сигурно заради физическото натоварване преди това — подсмихна се Джъдсън. — А сега може ли да дремна?

— Имам една теория. Много е суха, ала в нея има известна логика.

— Ще трябва да я изслушам цялата ли?

— Да, налага се. — Гуен очевидно едва удържаше въодушевлението си. — Мисля, че имаш някакъв имунитет спрямо мен, защото си силен талант.

Той вдигна пръст, за да я накара да замълчи.

— Тук грешиш, скъпа.

Тя се намръщи:

— Какво имаш предвид?

— Изобщо нямам имунитет спрямо теб. Точно обратното.

Той я придърпа в прегръдката си и я целува, докато тя не се отказа от опитите да говори.