Просто шеметен фарс

ГЛАВА 1

Венеция изглеждаше обречена. Ала може би все пак имаше начин Аззи да я спаси. Трябваше да отиде в Задкулисната вселена, където държаха Космическите механизми. В тази част на Космоса царуваше символиката.

За да стигне дотам, трябваше да следва набор от инструкции, които никога досега не бе използвал — инструкции, за които бе смятал, че никога няма да му се наложи да използва. Ала сега му беше времето. Той си намери подслон под една балюстрада и направи сложен жест.

Обади се безплътният глас на един от Стражите на Пътя:

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Да — отвърна Аззи.

И изчезна.

Появи се отново в една малка чакалня. До едната стена имаше дълъг тапициран диван, а до отсрещната — два стола. Голяма лампа хвърляше меко сияние над купчина списания върху близката масичка. Пред третата стена седеше секретарка в тога, а онова пред нея много наподобяваше интерком. Секретарката си изглеждаше досущ като жена, само дето на раменете й се кипреше глава на алигатор. Гледката убеди Аззи, че се намира точно на онова място, където реализмът няма власт и светът се управлява от символиката.

— С какво можем да ви бъдем полезни, господине? — попита секретарката.

— Дошъл съм да прегледам механизмите на символиката — отвърна Аззи.

— Влизайте направо вътре. Очакват ви.

Аззи премина през вратата и влезе в пространство, което притежаваше смайващите свойства да бъде едновременно затворено и безкрайно — универсално пространство, изпълнено с безбройно съдържание. Приличаше на фабрика, или по-скоро на триизмерна подигравка с фабрика, защото погледът не можеше да обхване нейната безконечност. Това място отвъд време и пространство изглеждаше претъпкано с всякакви машинарии — безкрайно разнообразие от всякакви зъбчати колела, оси и задвижващи ги ремъци. Всичко това висеше във въздуха и работеше ли, работеше — дрънчеше, звънтеше и съскаше.

Машините се трупаха безкрайно във всички посоки, разделени от тесни пътечки. На една от тези пътечки стоеше висок, хърбав мъж, облечен със сив гащеризон на ситни бели райета и островърха шапка от подобен плат. Обикаляше наляво-надясно с една масльонка и проверяваше дали триенето е минимално.

— Какво става тук? — попита Аззи.

— Ето тук цялото време на Земята се сгъстява в една тясна лента и преминава през тия валяци — посочи мъжът. — А ето тук излиза като широк, тънък като воал гоблен.

Старецът му показа широките валяци, върху които линиите на времето се втъкаваха в гоблен, който представяше, а в известен смисъл си и беше, историята на Космоса до този момент. Аззи го огледа внимателно и откри едно нескопосно закърпено място.

— Ами това какво е?

— А, тука беше унищожена Венеция — обясни старецът. — Този град беше една от основните нишки в историята на цивилизацията, нали разбирате, тъй че във времево-пространствената тъкан ще се появи известна непоследователност в културен аспект, докато някой друг град не заеме мястото му. Или пък може би целият гоблен ще изгуби част от своя блясък без една от най-прекрасните си нишки. Трудно е да се предскажат последствията на липса от такова първостепенно значение.

— Ще е жалко да се остави така тая работа. — Аззи се вгледа в нишките на основата. — Виж сега, ако се върнем назад и изтеглим ей тая нишка тук, на Венеция вече нищо няма да й има.

Бе открил нишката, върху която бе започнал играта си със златните светилници — точката, в която бе предрешена съдбата на Венеция. Беше нужно да се измъкне това му действие от чилето на причинно-следствените връзки, и космическата повреда щеше да бъде поправена.

— Скъпи ми младежо, много добре знаете, че не можем да се бъркаме в чилетата на времето. Лесно ще е, съгласен съм. Но не ви го препоръчвам.

— Ами ако все пак го направя?

— Опитайте и ще видите.

— Ти няма ли да ме спреш?

Старецът поклати глава.

— Не ми е работа нищо да спирам. Задължението ми е само да наглеждам как се тъче гобленът.

Аззи протегна ръка и с уверено движение изтръгна конеца, отбелязващ срещата му с пилигримите. Щом се измъкна от тъканта, конецът внезапно пламна. Аззи незабавно видя резултата върху бавно разгъващата се паяжина на гоблена, която на мига се възстанови. Венеция отново бе цяла. Толкова лесно било.

Аззи се обърна и тръгна да си върви, ала един леденостуден пръст го потупа по гърба.

— Аззи Елвул? — обади се злокобен глас.

— Да, аз съм. Кой ме вика?

— Наричай ме Безименно. Май пак си я свършил една…

— Каква?

— Произвел си нова неприемлива аномалия.

— Е… на тебе пък какво ти влиза в работата?

— Аз съм Гълтачът на аномалии — рече Безименното. — Аз съм Специалното обстоятелство, възникващо в търбуха на Вселената, щом положението се запече. Точно за мен се опитваше да те предупреди Ананке. Със своите действия ти ме породи.

— Много съжалявам, че стана така — рече Аззи. — Изобщо не съм искал да те будя, тъй както си си спал несътворен. Ами ако обещая никога вече да не произвеждам аномалии?

— Не става — отвърна Безименното. — Тоя път те сгащиха, момчето ми. Прекалил си с бъзикането на вселенските механизми. И като стана дума, мисля, че ще е добре да взема да унищожа тоя Космос, да смъкна Ананке от власт и да започна всичко отначало като Върховно божество.

— Ако изобщо съм виждал прекалена реакция, то това е твоята — тросна му се Аззи. — За да унищожиш една аномалия, предлагаш да произведеш още по-голяма!

— Е, ами туй е то краят на Вселената — рече Безименното. — Боя се, че ще се наложи да те унищожа.

— Предполагам, че ще трябва да опиташ — кимна Аззи, — ама защо не се пробваш с Ананке вместо мен? Тука тя е тарторът.

— Аз така не си върша работата! — сопна му се Безименното. — Почвам с тебе. Като ти изям душата и си хапна и тялото ти за десерт, тогава ще му мисля кой да е следващият. Засега това имам да правя.

ГЛАВА 2

Безименното размаха нещо, което ще да беше ръка. И преди да успее да каже довиждане на пазача, Аззи се намери седнал в едно открито кафене в някакъв град, чиято архитектура го караше да си спомня за Рим.

Аззи много се впечатли от това пренасяне, което Безименното бе осъществило без всякакви видими приспособления, ала внимаваше да не се издаде колко е възхитен. Безименното и без това, изглежда, твърде много си виреше носа. То седеше до него — беше се напъхало в тлъсто човешко тяло със зелена тиролска шапка, кацнала отгоре му. Приближи се келнер в бяло сако. Аззи си поръча чинцано и се обърна към Безименното:

— Добре, дай сега да се разберем за боя. Ще има ли някакви правила или ще я караме в свободен стил?

Аззи знаеше, че няма никакви шансове срещу Безименното. Подозираше го, че е току-що родено свръхбожество, но се перчеше, като се опитваше да блъфира в своя полза.

— Тебе в кое по те бива? — попита Безименното.

— Известен съм като майстор на боя без правила.

— Тъй ли? Ами тогава ще се бием по правила.

Правилата бяха нещо, с което Аззи знаеше, че може да се оправи. Действаше все според изключения от правилата още откак се бе родил, тъй че вече имаше някакво предимство. Ала внимаваше да не би злорадството да му проличи.

— По какви правила искаш да се бием?

Аззи се огледа.

— В Рим ли сме?

— Да.

— Дай тогава по класическата гладиаторска програма.

И тъкмо го каза, и веднага му се зави свят. Когато главата му се проясни, откри, че стои сред обширен амфитеатър. Отвсякъде го обкръжаваха редове от празни седалки. Аззи беше гол, като не броим препаската през слабините. Очевидно това ново божество си падаше малко нещо пуритан. Струваше си да го запомни.

Погледна и видя, че държи щит с доста старовремски дизайн и стандартен къс римски меч.

— Бърз си — рече Аззи.

— Бързо схващам. — Гласът на Безименното не идваше от никаква определена посока.

— Ами сега какво?

— Ръкопашен бой — отвърна Безименното. — Само ти и аз. Ей ме, идвам!

Една от страничните врати се отвори. Чу се остро изръмжаване и навън се изтърколи голямо метално нещо с вериги. Аззи ги беше виждал по френските бойни полета при посещенията си в Първата световна война. Армейски танк със стандартни размери, с броня и оръдие, както си му е редът.

— Ти вътре в танка ли си?

— Аз съм танкът!

— Май не сме много равностойни, а?

— Недей да се вкисваш, че губиш — отвърна му Безименното.

Танкът се изтърколи напред. Изпусна син газ с предизвикателен блеещ звук. От кабината му се протегнаха пипала — всяко завършваше с виещ електрически трион. Аззи заотстъпва. Най-накрая гърбът му опря в стената.

— Чакай! — викна той. — Ами публика?

— Какво? — Танкът спря.

— Без публика истинска гладиаторска борба не става — настоя Аззи.

Вратите на амфитеатъра се отвориха и взеха да влизат хора. Аззи ги познаваше до един. Първи довтасаха гръцките богове, увити в скулптурните си чаршафи. После пристигна Илит, с нея беше и Бабриел. На няколко стъпки отзад ги следваше Михаил.

Безименното ги огледа. Очевидно онова, което видя, никак не му хареса.

— Само секунда — каза той. — Кратка почивка, става ли?

Аззи изведнъж се намери в някаква всекидневна от деветнайсети век. Безименното седеше срещу него.

ГЛАВА 3

— Виж сега — обади се Безименното. — Виждаш, че не си ми равен ни по класа, ни по възможности. Няма от какво да те е срам. Аз съм новата парадигма. Никой не може да излезе срещу мен. Аз съм видимият знак на онова, което идва.

— Ами убий ме тогава и да приключваме — рече му Аззи.

— Не, имам много по-добра идея. Реших да те оставя да живееш. Искам да дойдеш с мен в новата вселена, която смятам да сътворя.

— Че за какво ти трябвам?

— Не ми трябваш. Това да ти е ясно. Само че след като веднъж съм създаден, ще ми се да има някой, с когото да си говоря. Някой, дето не съм го създал аз. Подозирам, че е много досадно да няма с кого да си поговориш освен с еманациите на собственото си същество. Предполагам, че вашият Господ затова се е покрил навремето — омръзнало му е да няма с кого да си говори. Никой от едновремешните му познати, искам да кажа. Никой, който да не е самият той по един или друг начин. Не смятам да повтарям грешката му. Ти представяш друга гледна точка и това може да ми е от полза — затова бих искал да останеш с мен.

Аззи се колебаеше. Беше страхотна възможност, естествено. Ала все пак…

— Какво протакаш? Мога да те победя напълно, много лесно при това, ала сега ти давам възможност да минеш на моя страна. Ти, единствен ти от цялата тази Вселена, Аззи, ще останеш жив, след като всичко друго бъде унищожено. Всичките ще ги пометем — богове, дяволи, човеци, природа, съдба, късмет, всичките до един. И ще започнем съвсем отначало, с много по-весел набор от герои. Можеш да ми помогнеш да ги измислим. Можем да направим всичко, както си искаме! Ще присъстваш на сътворението на нова вселена! Ще бъдеш един от отците основатели. Не мога да го кажа по-добре, нали?

— Ами другите…

— Ще ги избия до един. Всичките трябва да си отидат. Изобщо не се и опитвай да промениш решението ми.

— Има едно момченце, казва се Куентин…

— Ще живее в паметта ти.

— И една вещица на име Илит…

— Че нямаш ли си кичур от косата й за спомен?

— Не може ли да я оставиш жива? — помоли Аззи. — И момченцето също? Вземи останалите…

— Мога, естествено. Мога да направя, каквото ми скимне. Само че няма да оставя живи нито нея, нито онова хлапе. Нито когото и да било. Само тебе, Аззи. Това е вид наказание, нали разбираш.

Аззи погледна Безименното. Имаше чувството, че и при новото космическо управление нещата няма да са кой знае колко по-различни. Само че не смяташе да го проверява сам. Бе време за бой, време за смърт.

— Не, благодаря — каза той.

ГЛАВА 4

Танкът забоботи и тръгна напред. Сега изглеждаше направо красив — бе направен от лъскав алуминий и сияен хром. Блестеше, нажежен до бяло, и застрашително прииждаше към Аззи. Демонът отскочи встрани. Тъй като танкът се топеше, колелата му изведнъж се разплескаха и му стана малко трудно да се движи. Безименното не я беше доизкусурило тая част.

Танкът гръмна с оръдието. От цевта изскочи петниста пластмасова топка, която, щом докосна пясъка, се разцепи. Из нея изпълзяха тропически бълхи и мишлета. Всички те вкупом почнаха да копаят нещо, което приличаше на яма за барбекю. Аззи внимаваше да не прави преценки: не знаеше какво си е наумило Безименното, ако въобще си беше наумило нещо.

Оръдието отново стреля, но този път от него изскочиха ноти — от ония, дето ги пишат музикантите по петолинията. Аззи чу Безименното да казва: „Оръдие бе, не канон!“13

Безименното май не успяваше да обуздае буйното си въображение. Оръдието отново стреля и този път от него се изля каскада от шарени осколочни гранати, които взеха да гъргорят и пърпорят и да пускат зловонна пяна.

Танкът излезе в средата на арената. В движенията му се забелязваше определена колебливост — бе разбрал вече, че ако и Аззи да беше нищожен противник, Безименното само си беше най-големият враг. Аззи вдигна един камък и се приготви да го хвърли.

И тогава от ъгъла на Безименното се зададе в строй цяла тълпа исторически знаменитости без глави: Черната брада, Ана Болейн, лейди Джейн Грей, Конникът без глава, Йоан Кръстител, Луи Шестнайсети, Мария Антоанета, Мария Стюарт, Горгоната Медуза, сър Томас Мор и Максимилиян Робеспиер. Те се опнаха във фаланга, с глави, пъхнати по военному под левите мишници, а в десниците си държаха дълги пики със сребърни върхове. Водеше ги Робеспиер — после се изказа, че по-трудно нещо не бил правил през живота си.

Аззи се опита да призове своя войска — хората му пристигнаха тежко въоръжени, ала бързо се разтвориха във въздуха. Едно от малкото правила, което Безименното бе измислило за случая, беше, че Аззи трябва да се бие сам.

После Безименното зина, обля Аззи с кал и скални блокове, извиси се над него, взе да трака със зъби и да го хапе.

— Ти си смахнат! — извика му Аззи.

— Не съм — отвърна Безименното. — Ама ти защо не мреш?

— Защото си нескопосно творение — отвърна му Аззи.

— Сигурен ли си, че този бой е необходим? Не можеш ли да си умреш и да приключим с тая работа?

— Съжалявам — смънка Аззи.

ГЛАВА 5

Аззи се огледа. Дванайсетте олимпийци начело със Зевс бяха насядали по мраморните стъпала току до Бабриел, Михаил и Илит. Бяха дошли и още хора — Принцът и Принцесата, Фауст и Маргарита. Всички като един се изправиха и нахлуха на арената.

— Не е честно — викна Безименното. — Не ти се позволява да си викаш помощ!

— Не съм ги викал — вдигна рамене Аззи. — Самички си дойдоха.

— Аз още не съм имал време да си създам ни приятели, ни съюзници!

— Знам — обади се Илит. — Ти си го избра да действаш самичък.

— Вече е много късно — каза архангел Михаил. Той предвождаше Небесните ангели. — Според мен всички ние сме съгласни, че ти, Безименно, си крайно неподходящ за Върховно божество. Сега ние всички ще се обединим и ще те ликвидираме!

Чу се песен — самотен, силен мъжки глас извиваше бойка мелодия. Беше Аретино — пееше ренесансова версия на „Напред, Христови воини“. Имаше си и хор — всички бяха тук: Куентин и Пъс, Корнглоу и Леонор, сър Оливър и майка Джоана, Родриго и Кресилда. Те се наредиха в тесен кръг около двамата и взеха да насърчават Аззи с подвиквания. Колко глупаво обаче беше да викат за него — осъзна той, — след като нищо не можеше да направи. Мощта на това вероятно най-тъмно от тъмните творения се бе оказала твърде голяма. Не можеше да го надвие.

— Не трябва да умираш — чу той да му казва Илит. — Той може да победи Ананке само ако победи тебе. Ти си храбър, ти дръзна да поставиш своята пиеса! Не се предавай!

ГЛАВА 6

— Добре, дай сега да се поборим в гръко-римски стил — рече Безименното и придоби смътни човешки очертания. — До смърт.

Той сграбчи Аззи в мощна хватка.

— Не можеш да го убиеш! — извика Куентин.

— Не мога ли? Че защо?

— Защото ми е приятел!

— Млади човече, ти май изобщо не разбираш в какво положение се намираш. Аз съм Гълтачът на души, момчето ми. Твоята ще ми се види като пияна вишничка, бучната върху сметановата мелба, която представлява душата на ей тоя глупав демон тук.

— Не! — И Куентин прасна по главата Безименното с разтворена длан. Безименното даде на заден и оголи зъби — и тогава Пъс бодна свръхбожеството в корема. Безименното рухна върху кървавия пясък. Сър Оливър навлезе в кръга, влачейки копие, и с помощта на майка Джоана го наръга в окото.

— Е, това вече много ми дойде — въздъхна Безименното, щом копието го промуши през главата, и умря.

Сред небесата над тях изникна Ананке. Старата дама се усмихваше.

— Браво, дечица! — извика тя. — Знаех си, че можете да се обедините, ако положението наистина стане напечено!

— Значи, ето защо си измислила цялата тази постановка! — викна ядосано Аззи.

— Това е една от многото причини, лисичето ми — подсмихна се Ананке. — Винаги има причини вътре в причините и всяка причина за дадена причина на свой ред може да бъде изследвана и разложена на съставляващите я причини. Не си задавай въпроси, приятелю. Нали сте живи, всичките до един при това.

И всички те се впуснаха в буен танц. Хванаха се за ръце и се издигнаха във въздуха. И литнаха все по-бързо и все по-високо, всички заедно, всички освен…

ГЛАВА 7

Аретино се събуди внезапно и изсумтя. Надигна се и погледна през прозореца. Слънцето сияеше над Венеция. До него на леглото лежеше ръкопис. „Легенда за златните светилници“.

И си спомни, че бе сънувал фантастичен сън. Това беше едното обяснение.

Другото обяснение беше, че Аззи бе успял да запази онази Венеция в Лимбо.

Той погледна през прозореца. Навън се разхождаха хора. Забеляза Корнглоу и Леонор.

— Какво става? — викна им той.

Корнглоу вдигна поглед.

— Внимавай, Аретино! Разправят, че монголите щели да дойдат всеки миг!

Значи Венеция беше обречена? И тогава Аретино разбра, че Всичко е наред. Онова, което му трябваше сега, бе да намери някое тихо местенце, да седне и да продължи да си пише пиесата.

Аретино се събуди. Утрото бе великолепно. Спомни си, че бе сънувал някакъв непонятен сън. Някакъв демон бе дошъл при него и му бе наредил да напише пиеса. В пиесата се разказваше за някакви пилигрими и някакви златни светилници и тя така разгневи силите на Вселената, че Венеция бе осъдена да загине. Но после Ананке реши да я пощади, тъй че времевата линия, по която бе продължил да действа демонът, беше отрязана и изпратена в Лимбо. А той се бе събудил в онази Венеция, която остана в реалния свят.

Поетът стана и се огледа. Всичко си беше както винаги. Зачуди се какво ли става в другата Венеция — онази в Лимбо.

ГЛАВА 8

Фатус доста се разтревожи, когато му казаха, че в Лимбо пристигнал някакъв нов град. В Лимбо имаше много места, които някога са съществували, и много, които изобщо никога не са съществували. Тук бяха и градините на Хесперидите, и дворът на Артур в Камелот, и изгубеният град Лис.

Новият град беше Венеция — Венеция на Катастрофите. Той се поразходи из него. Дивеше се на неговата красота. Хората не знаеха, че всичко това ще изчезне, ще умре и ще възниква отново и отново всеки ден. Той вървеше ли, вървеше, обкръжаваше го смърт и той го усещаше много живо. Всеки ден щеше да е ново начало. Искаше му се да може да каже на хората, че няма никаква причина за страх — на сутринта всичко щеше да започне отново. Но хората не искаха да го слушат и тъй щяха вечно да живеят в състояние на тревога, и всеки ден щяха да започват отначало.

Фатус доближи влюбените — Корнглоу и Леонор. Много беше ободрително да види двама души, за които това, че живеят и се обичат, бе непрестанно откровение, светлина, която не угасва. „Идете и научете и другите“ — рече им той, но те само му се присмяха. „Да живееш, е просто — отвърнаха му те. — Всеки го може, няма нищо за учене.“

Фатус се върна в своя замък, взря се замислено в своите вехтории и се зачуди какво ли ще става по-нататък.

ГЛАВА 9

Във Венеция — онази в Лимбо — Корнглоу и Леонор си говореха за Аретино.

— Чудя се дали някога ще си напише пиесата…

— Сигурно. Ала не истинската. Ще напише тази тук — в която всички ние умираме всяка вечер и се раждаме отново всяка сутрин. Надявам се, че не те е страх от смъртта, любов моя?

— Може и малко да ме е страх… Но утре пак ще сме живи, нали?

— Тъй вярвам аз. Ала докато умираме, смъртта ще си е смърт…

— Трябва ли да умрем?

— Довечера цяла Венеция ще умре.

Разнесе се тропот на копита. Конници в града… Монголите!

Корнглоу се бие храбро, но е пронизан от пика. Монголите се опитват да грабнат Леонор, ала не могат я настигна — още не се е родил онзи монгол, който може да догони дъщеря на елф. Тя изтичва на улицата, хвърля се във водата и плува надалече от града. Вълните са високи, стените се рушат, Венеция гори. Тя гледа това за миг, ала не може да се задържа повече над водата. За първи път й се случва да умре и макар и да е трудно, тя знае как се прави това. Главата й изчезва под вълните.

ГЛАВА 10

Аззи усети, че някаква гигантска ръка го стиска. После падна мрак. Когато се събуди, една хладна ръка милваше челото му.

— Илит! Какво правиш тук? Не знаех, че и за демоните и Вещиците имало задгробен живот!

— Значи излиза, че ние с тебе още сме живи.

Аззи се огледа. Намираше се в Дружелюбната кръчма в Лимбо — неутрално място за Добри и Зли духове.

— Какво стана с Вселената?

— Благодарение на тебе Ананке успя да я спаси. Всички трябва да сме ти благодарни, макар и да се боя, че много хора са ти страшно ядосани. Съветът на Злото обмисля дали да не ти наложи мъмрене, задето изобщо си започнал всичко това. Ала на мен никак не ми е безразлично какво ще стане с тебе, Аззи… и се боя, че никога няма да ми бъде.

Той я хвана за ръка.

— Дъще на Мрака — успя да се усмихне той едва-едва, — ние с теб сме си лика-прилика.

Тя кимна, усмихна се и стисна ръката му.

— Знам.