Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

4

Година четвърта (107 г. пр.Хр.)

В консулството на Луций Касий Лонгин и Гай Марий (I)

Никога един консул не е зависел толкова много от своята длъжност, колкото Гай Марий след първото му избиране. Беше подходил към встъпването си в длъжност на Нова година, уверен, че след прекараната безсънна нощ в храма всички знамения са в негова полза и че белият бик, който щеше да принесе в жертва на боговете, се е наситил с упойващия фураж. Със своята тържествена и надменна осанка Марий изглеждаше самото въплъщение на римския консул — внушителен на ръст, внушителен на вид, смазващ всички около себе си с излъчваното достойнство. За разлика от него първият консул, Луций Касий Лонгин, беше нисък и набит, губеше се в тогата си и по нищо не можеше да съперничи на колегата си, който по правило трябваше да стои в сянката му.

А днес най-сетне бе денят, когато Луций Корнелий Сула можеше да се загърне в сенаторската туника с широката пурпурна ивица на дясното рамо и да придружи своя консул Марий в качеството си на квестор.

Макар че не той щеше да получи фасциите за месец януари — сноповете, навързани с морави ленти, по традиция се полагаха най-напред на първия консул, в случая Касий, който щеше да ги предаде на колегата си при февруарските календи, — Марий не се поколеба да свика Сената още на другия ден.

— В този миг — обърна се той към насъбралите се сенатори, малцина от които си бяха позволили лукса да отсъстват, защото на човек като него не можеше да се има доверие — Рим е принуден да води войни на поне три различни фронта, ако изключим Испания. Трябват ни войници да се сражават срещу Югурта, срещу скордиските в Македония, срещу германите в Галия. Но за петнадесетте години, изминали от смъртта на Гай Гракх, ние с лека ръка пропиляхме живота на шестдесет хиляди римски воини, загинали по различните бойни полета. Хиляди други са негодни за по-нататъшна служба. Нека повторя, уважаеми назначени отци — за петнадесет години шестдесет хиляди загинали. Та за този период не се е сменило и едно цяло поколение.

Сенатът посрещна думите му с гробно мълчание; сред седящите срещу Марий беше и Марк Юний Силан, по чиято вина преди по-малко от две години бяха загинали около една трета от войниците, споменати току-що, и който все още се защищаваше от обвиненията в държавна измяна. Досега никой не беше посмял да назове пред Сената истинския брой на загиналите, но сега, ако някой изпитваше недоверие към казаното от Марий, то беше, защото и неговите сметки звучаха леко занижени. И все пак споменатата цифра беше толкова ужасяваща, че дори и провинциалният латински на Марий сякаш упойваше сенаторите и ги лишаваше от способността да говорят.

— Вече ни е трудно да попълним числения състав на легионите — продължи той, — и то по една много проста причина — нямаме нужните хора за целта. Намаляването броя на римските граждани и на хората с латински права върви с главозамайваща скорост, но още по-тежко е положението при италийските ни съюзници. Дори да свикаме под знамената всички годни да носят оръжие на юг от Арн, пак няма да съберем нужните легиони за продължаване военните действия през тази година. По всичко личи, че африканската армия, включваща в състава си шест легиона, ще се завърне в Италия начело с Квинт Цецилий Метел и ще бъде използвана от моя дълбоко уважаван колега Луций Касий за похода му срещу германите в Трансалпийска Галия. Македонските легиони са също добре екипирани, войниците вече са получили статут на ветерани и вярвам, че ще продължат да се сражават, както знаят, под командването на Марк Минуций и неговия по-млад брат.

Марий се спря, за да си поеме дъх; дори и сега никой от сенаторите не посмя да се обади.

— Но съществува проблемът как да се сформира нова африканска армия. Квинт Цецилий Метел разполагаше с шест боеспособни легиона под свое командване; предполагам, че ако се наложи, бих могъл да съкратя броя им на четири. Работата е там, че Рим няма откъде да ми намери тези четири легиона! В момента Рим не разполага с един-единствен легион в резерв! За да освежа паметта ви, ще ви прочета пълния списък на хората, които трябва да включва една армия, състояща се от четири легиона.

На Гай Марий дори не му се наложи да се консултира с бележките си — само по памет можеше да цитира с най-голяма точност нужните цифри, без да слиза от подиума, поставен специално пред куриатния му стол от слонова кост.

— За да бъде в пълна боеспособност, един легион трябва да включва 5120 пехотинци, 1280 души свободни, спомагателни, невъоръжени части и още 1000 роби. Освен това нужна е конница — 2000 души въоръжена конница и още 2000 спомагателни части, общо свободни и роби, които да я поддържат. Следователно съм изправен пред задачата да намеря 20 480 пехотинци, 5120 свободни и 4000 роби, които да попълнят състава на спомагателните части, 2000 конници и още 2000 души за спомагателните части, прикрепени към конницата.

Очите на Марий зашариха по лицата на сенаторите.

— Да се набират хора за спомагателните отряди никога не е представлявало трудност, няма да представлява и сега. За тях не съществуват никакви имуществени разграничения и дори един невъоръжен легионер да бъде беден като последния изполичар, той пак ще отиде на война. С конницата също няма да имаме кой знае какви грижи, тъй като отдавна и Рим, и Италия са престанали да учат младежите си на изкуството да воюват на кон — както винаги ще прибегнем до услугите на македони, траки, лигури или дори, ако трябва, на гали от териториите на север от Алпите, които ще доведат със себе си не само конете, но и нужните им помагачи.

Марий отново се спря, този път за по-дълго, тъй като искаше да види реакцията по лицата на определени хора: Скавър, неуспелия кандидат за консул Катул Цезар, Метел Далматик Понтифекс Максимус, Гай Мемий, Луций Калпурний Пизон Цезонин, Сципион Назика, Гней Домиций Ахенобарб. От това, как щяха да възприемат думите му, зависеше съгласието или несъгласието на всички останали.

— Земята ни не е щедра в своите блага, уважаеми назначени отци. Когато навремето изгонихме своите царе, отхвърлихме освен властта им и самата идея, че държавата трябва да плаща на войската. По тази причина ограничихме военната служба само за онези, които владееха достатъчно собственост, за да могат сами да си осигурят оръжие, доспехи и всичко друго, необходимо на войника, и тези ограничения важат и до днес за всички — римляни, латини, италийци. Онзи, който притежава собственост, ще я защищава. За него не е без значение дали държавата ще оцелее и дали собствеността му ще бъде отнета. Напротив, ще се бие с цяло сърце, за да брани и едното, и другото. Именно по тази причина ни беше толкова трудно да възприемем идеята за създаване на една отвъдморска империя и ни трябваше толкова време да се съгласим с организирането на нашите провинции.

Но след смъртта на Персей опитите ни да дадем на Македония самоуправления се провалиха напълно, защото през цялата си история македоните не бяха познали друг начин на управление от едноличната царска власт. И за това трябваше да нахлуем в Македония и да я превърнем в наша провинция, тъй като Рим не можеше да си позволи да остави западния й бряг на произвола, превръщайки го в лесна плячка на всякакви варварски племена. Разгромът на Картаген пък ни принуди да поемем управлението на неговите владения в Испания от страх те да не станат изведнъж притежание на друг. Оставихме огромната част от владенията на победените в ръцете на нумидийските царе, а за себе си запазихме само малката територия около самия Картаген — за да се застраховаме срещу евентуалното му възраждане… но вижте какво стана с Нумидия, и то само заради собствената ни щедрост! Сега се виждаме принудени да водим нова война в Африка, за да опазим собствените си скромни владения там и да смажем експанзионистичната политика на един-единствен човек — Югурта. Какво излиза, назначени отци, един-единствен човек да насочи интересите си срещу нас и ни е трудно да го спрем! На смъртното си легло цар Атал ни завеща Азия, а ние все още нямаме волята да поемем управническите отговорности там! Гней Домиций Ахенобарб разчисти целия бряг на Галий между Лигурия и Близка Испания, така че да имаме безопасен, наш коридор между Италия и Испания, по който да прехвърляме войските си, но това ни принуди да създадем още една провинция.

Марий се покашля, но сенаторите отново не обелиха нито дума.

— Сега нашите хора трябва да воюват далеч от Италия. Не се връщат с години по домовете си, принудени са да зарежат къща, семейство и земя, жените им изневеряват, няма обаче кой да им направи деца. И като следствие от това виждаме все по-малко и по-малко доброволци, а нуждата от войници нараства. Никой, който държи на стопанството си или иска да води търговия, няма да се съгласи доброволно да го отделят от дома му за пет, шест, дори седем години! Но дори когато срокът на службата му изтече, римлянинът пак не може да е сигурен, че няма да го извикат отново в армията, щом доброволците съвсем изчезнат.

Гласът му ставаше все по-мрачен.

— Но това, което си остава най-важно за нас, е смъртта на толкова много хора за последните петнадесет години! Всички тях няма кой да замести. В Италия няма повече мъже, годни да носят оръжие и които същевременно да отговарят на изискванията за собственост според традиционния устав на римската армия.

Гласът на Марий се издигна високо и заехтя между голите стени на античното здание, построено още от цар Тулий Хостилий.

— Е, вярно е, че още от времето на втората война срещу Картаген офицерите, набиращи армията, започваха да заобикалят правилата и вземаха на служба хора, които не отговаряха съвсем на изискванията за собственост. А след гибелта на армията на Карбон Младши преди шест години започнахме да приемаме в редиците и хора, които не можеха да си позволят дори цената на доспехите си, камо ли на цялата екипировка, нужна им за походите… Но това се вършеше скрито, никой не го одобряваше и изобщо си оставаше мярка само за съвсем краен случай.

Тези дни, назначени отци, отдавна отминаха. Аз, Гай Марий, консул на римския Сенат и народ, сега публично обявявам пред всички членове на този Сенат, че смятам да набирам доброволци, не да викам в армията хора, които най-много от всичко биха желали да останат по домовете си! И откъде ще намеря тези двадесет хиляди доброволци, питате се вие? Отговорът е много прост! Сред пролетариите, сред онези, които са на най-ниското стъпало на обществената ни система, сред онези, които са толкова бедни, че не могат да се впишат и в последната от петте състоятелни класи… Ще търся своите доброволци сред онези, които нямат пари, нямат имоти и най-често нямат дори постоянна работа, ще търся моите доброволци сред онези, на които досега никога не се е давала и най-малката възможност да се бият за родината си, да се бият за Рим!

Сред сенаторите се надигна тревожен шепот, който скоро прерасна във вълна от гласове, а тези гласове на свой ред се сляха в мощен хор, който разтърси стените на сградата:

— Не! Не! Не!

Марий обаче остана невъзмутим и търпеливо изчака сенаторите да се успокоят, макар ясно да виждаше как някои открито му показват юмруци, как други се изчервяват като раци от негодувание, как трети блъскат гневно сгъваемите си столове назад, скачайки на крака като ужилени и размахвайки полите на тогите си, като че ли в залата изведнъж кой знае откъде е задухал силен вятър.

Но най-накрая духовете се поуспокоиха, залата отново затихна и колкото и да бяха разгневени, дори смаяни от чутото, всички се върнаха по местата си, за да изслушат докрай новоизбрания консул — любопитството е силно оръжие в ръцете на онзи, който знае как да се възползва от него.

— Можете да крещите, да викате и да виете, ако щете, но от това оцетът няма да стане на вино! — на свой ред изрева с цяло гърло Марий, за да му се чуе гласът сред суматохата. — Но аз съм тук, за да ви дам да разберете, че такива са моите намерения и точно така смятам да постъпя! И при това нямам ни най-малка нужда от вашето позволение! Върху таблиците няма записан закон, който да ми го забранява, но бъдете сигурни, че само след няколко дни ще има такъв, който изрично да ми го разрешава! Той ще гласи, че всеки законно избран висш магистрат, който изпитва спешно нужда от войници, може да ги набира сред капите цензи, сред пролетариите. Защото аз, уважаеми сенатори, ще отнеса случая в народното събрание!

— Никога! — извика Далматик.

— Само през трупа ми! — кресна Сципион Назика.

— Не! Не! Не! — отново загърмяха в хор всички останали.

— Чакайте! — отчаяно се опитваше да надвика колегите си Скавър. — Чакайте, чакайте, нека му възразя!

Но никой не го чуваше. Курия Хостилия, зданието, в което Сенатът беше заседавал от самото установяване на републиката, се тресеше из основи от виковете и крясъците на разгневените сенатори.

— Хайде да се махаме! — каза на символичното си обкръжение Марий, и се изниза от сградата, последван от квестора Сула и народния трибун Тит Манлий Манцин.

Още при първите знаци за назряващата буря, Форумът се беше изпълнил с народ, но в действителност Кладенецът на Комициите беше претъпкан с Мариеви поддръжници още от по-рано. Всички чакаха консула Марий и народния трибун Манцин да излязат от Курията и да притичат до рострата, която се намираше от другата страна на Кладенеца; квесторът Сула, родом патриций, трябваше да остане на стъпалата пред Сената и оттам да наблюдава какво ще се случи.

— Слушайте всички! — проехтя гласът на Манцин. — Свиквам плебейското събрание! Обявявам началото на конциото, на предварителните обсъждания!

Гай Марий се качи на ораторската трибуна точно пред рострата и се обърна по такъв начин, че едновременно да гледа към комициите и към отвореното пространство на Форума; онези, които трябваше да го слушат от стъпалата на Курията, трябваше да гледат гърба му, а когато повечето сенатори — с изключение на малцината патриции — си запробиваха път през трибуните на Кладенеца към мястото, откъдето можеха да наблюдават лицето на Марий и съответно да го предизвикват и освиркват, на пътя им изведнъж застана плътна верига от телата на Мариевите клиенти и най-ревностни поддръжници, които всячески се мъчеха да попречат на сенаторите да излязат отпред. Дочуха се ругатни, заиграха юмруци, разнесоха се заплахи, но така или иначе Мариевите хора удържаха позицията си. Само деветте останали народни трибуни бяха допуснати до рострата, където застанаха зад Марий със сурови лица, но вътрешно се питаха дали е възможно точно в този миг да наложат вето и същевременно да останат живи.

— Народе на Рим, обвиняват ме, че не мога да сторя нищо, за да спася града ни от унищожение! — крещеше той на тълпата. — Защото сега Рим повече от всичко друго се нуждае от войници! От всички страни сме обградени от врагове, но въпреки това благородните отци от Сената както обикновено повече ги е грижа да опазят своето наследено от предците им право да управляват, отколкото да осигурят живот и бъдеще за Рим! Именно те, народе на Рим, изстискаха докрай кръвта на римляни, латини и италийци чрез своята безсъвестна, експлоатация на онези пет обществени класи, които открай време са представлявали римската армия! Защото мога с чиста съвест да ви заявя, че всички тези мъже, които трябваше да представляват петте класи, вече ги няма! Някои загинаха по бойните полета заради алчността, арогантността и отчайващото безразсъдство на не един и двама консули, други оцеляха, но се върнаха по домовете си болни и осакатени и повече не стават за войници, всички останали и до ден-днешен са в легионите, без никаква надежда да ги напуснат!

Но съществува и друг, неизползван досега източник на военна сила, при това на войници, които изгарят от готовност и желание да служат на Рим! Имам предвид пролетариите, онези римски граждани или жители на Италия, които са твърде бедни, за да имат право на глас в центуриите, за да владеят земя или да се занимават с търговия, твърде бедни, за да си позволят пълно бойно снаряжение! Но крайно време е, народе на Рим, тези хиляди мъже да бъдат призовани за нещо велико, и то в името на Рим, вместо да продължават да се блъскат на опашки за евтино зърно, да се стичат на тълпи в Цирка, когато има зрелища, и да създават синове и дъщери, които не могат да изхранят! Това, че те не могат да си позволят да притежават дори един роб, не ни дава право да ги считаме за недостойни! Убеден съм, че никой от тях не обича Рим по-малко от който и да било по-заможен гражданин! В действителност вярвам, че тяхната любов и преданост към Рим са много по-искрени и лишени от задна мисъл, отколкото привидната преданост и любовта по сметка, с която са обвързани със своята родина повечето от достопочтените членове на Сената!

Ораторът негодуващо скочи на крака и разпери ръце, сякаш да прегърне цял Рим.

— Ето ме тук, заедно с колегията на народните трибуни зад себе си, за да поискам от теб, народе, онези пълномощия, които Сенатът отказа да ми даде! Искам правото да прибягна до военния потенциал на пролетариите! Искам да превърна пролетариите, които толкова време сме считали за непотребни, в истински войници, които смело да се сражават в римските легиони! Искам да им предложа достойна и почтена работа — нещо повече от обикновените занаяти, с които при малко повече шанс биха могли да се захванат; да предложа бъдеще за тях, както и за семействата им, да им дам възможност сами да си извоюват почести и престиж и със собствени сили да си запробиват път напред! Искам да им дам шанс да се почувстват хора с достойнство и собствена цена, да дадат своя дял за по-нататъшното въздигане на Великия Рим!

Марий млъкна; множеството пред него не смееше да продума — всички смаяно наблюдаваха суровото му лице, облещените му очи, решително вдигнатата брадичка и гордо изпъчените му гърди.

— Назначените отци в Сената отказват да признаят на тези хиляди люде правото да опитат нещо по-добро! Отказват и на мен правото да се възползвам от техните услуги, от тяхната преданост, от тяхната любов към Рим! И защо? Защото обичат Рим повече, отколкото аз? Не! Защото обичат себе си и своята класа повече от Рим или от каквото и да било друго! И затова дойдох тук пред теб, народе, за да поискам да ми дадеш — на мен и на Рим — това, което Сенатът ми отказва! Дай ми капите цензи, народе на Рим! Дай ми най-скромните, най-невзрачните! Дай ми възможност да ги превърна в граждани, с които Рим би се гордял, в граждани, които ще бъдат екипирани, обучавани и заплащани от държавата, за да служат на същата тази държава с цялата си душа! Ще ми дадеш ли каквото искам? Ще дадеш ли на Рим онова, от което се нуждае?

При тези му заключителни слова насъбралите се хора изведнъж се размърдаха, започнаха да викат, да го поздравяват, да тропат с крака, щастливи, че изведнъж им се дава възможност с един замах да сринат една хилядолетна традиция. Деветте народни трибуни се спогледаха и без да си кажат нито дума, решиха, че няма да наложат вето, и на деветте им беше скъп животът.

— Гай Марий — започна своята реч пред Сената Марк Емилий Скавър, след като лекс Манлия беше приета, за да упълномощи действащите консули да набират доброволци сред капите цензи — е един хищен, кръвожаден звяр, който вече от доста време вилнее на свобода из Рим! Гай Марий е коварен паразит, загнездил се в тялото на Сената! Гай Марий е единственият, но затова пък красноречив пример защо, назначени отци, трябва да затворим веднъж завинаги своите редици за Новите хора, без да ги допускаме да седнат дори в дъното на тази зала, уважавана от десетки поколения римляни! Какво, питам ви аз, знае един Гай Марий за природата на Рим, за безсмъртните идеали, които съпровождат традициите в управлението му?

Аз съм принцепс сенатус и през всичките години, прекарани от мен като член на тази институция, която искрено обичам, защото именно тя въплъщава духа на Рим, такъв какъвто е, никога не съм се срещал с друг толкова коварен, толкова опасен човек, колкото този пладнешки разбойник Гай Марий! Само за три месеца той на два пъти отне от Сената неговите свещени прерогативи и ги смачка по най-унизителен начин пред набързо и нескопосано издигнатия олтар на народа! Първо, той има наглостта да анулира нашия сенатски декрет, с който се удължаваха пълномощията на Квинт Цецилий Метел като главнокомандващ в Африка, а сега, за да задоволи своите болни амбиции, се възползва от непросветеността на народа, за да се сдобие с едно новоизмислено право да набира войници по начин, който е неестествен, неоправдан от никаква логика, даващ простор на личната му безотговорност, и следователно напълно неприемлив!

От години не бяха присъствали толкова хора на заседание; от тристате живи сенатори в Курията бяха дошли повече от двеста и осемдесет, буквално измъкнати от домовете им — някои дори от болничните им легла — от Скавър и сподвижниците му. Бяха насядали по трите реда трибуни, опасващи Курия Хостилия, върху малките си сгъваеми столчета и напомняха огромно ято снежнобели кокошки, които са се наредили една до друга да мътят в гнездата си — ако не бяха пурпурните ръбове на консуларните и преторните сенатори, нищо чудно човек да си загубеше зрението от толкова ослепително бяло. Десетимата народни трибуни седяха важно на дървената пейка в средата на залата, от едната им страна, изолирани от останалите си колеги, се разполагаха върху издигнатите върху специални подиуми столове от изящно резбована слонова кост магистратите, притежаващи империум — двамата куриатни едили, шестимата прегори и двамата консули, а от другата се отваряше внушителната двукрила, бронзова врата, която водеше навън.

На един от тези подиуми седеше и самият Гай Марий, малко зад първия консул Касий, държан настрана от останалите, което олицетворяваше изобщо положението му в Сената — сам срещу всички. Марий изглеждаше спокоен, доволен почти като някоя котка, и слушаше Скавър, без да се гневи, нито дори да се възмущава от думите му. Той си беше свършил работата. Беше получил, каквото иска, и можеше да си позволи да се държи великодушно с противниците си.

— Сенатът трябва да стори всичко по силите си, за да ограничи по възможност властта, която Гай Марий току-що връчи на пролетариите. Защото те трябва да си останат завинаги онова, което са били — тълпа от гладни гърла, за които ние, привилегированите, трябва да се грижим, като ги храним и ги понасяме, но без да искаме от тях нещо в замяна. Защото, докато те не работят и не служат за нищо, ще си останат изцяло зависими от нас. Пролетариатът, това е жената на Рим, която за нищо не се грижи, но и която не държи никаква власт и е лишена от право на глас. Той не може да иска от нас нищо повече от онова, което ние благоволяваме да му дадем, защото не прави нищо. Пролетариатът просто го има и това е.

Но сега, благодарение на Гай Марий, се сблъскваме с всички проблеми и абсурди, които неизбежно съпътстват една армия, която спокойно мога да нарека професионална, защото ще се състои изключително от хора без никакви доходи и следователно зависими единствено от нея. Хора, които ще държат на своето място в легионите, ще искат да участват във всяка военна кампания и които следователно ще струват на държавата несметни купища пари. При това, назначени отци, това ще бъдат хора, на които не може да не бъде дадено правото на глас по въпросите, засягащи съдбата на Рим, защото те вече ще служат на същия този Рим и ще работят за интересите му. Вече чухте народа и това, надявам се, ви е станало ясно. Ние в Сената, които се разпореждаме с хазната и разпределяме нейното съдържание между различните обществени фондове в Рим, трябва сега да бръкнем в неговите спестявания, за да изнамерим парите, с които Гай Марий да въоръжи, облече и нахрани своята армия. Освен това народът иска от нас да плащаме редовно на новоизлюпилите се войници своего рода заплата, вместо, както е било винаги досега, след всяка победна кампания, да възмездяваме участвалите в нея със заловената плячка. Цената на тези легиони, състоящи се изключително от хора без имущество, ще строши гръбнака на държавата — в това не можем и да се съмняваме.

— Това са пълни глупости, Марк Емилий! — възрази му от мястото си Марий. — В римската хазна има толкова много пари, че никога не сме знаели за какво да ги използваме… Защото, назначени отци, вие никога за нищо не сте ги харчили, ами през цялото време само ги пазите като зеницата на окото си.

Сред сенаторите отново се дочуха гласове на възмущение, лицата отново се разкривиха от възмущение, но Скавър веднага вдигна ръка и колегите му дадоха отново думата.

— Да, наистина, римската хазна е пълна. Та защо е една хазна, ако не, за да бъде пълна! Дори и при всички онези разходи, които направихме по обществените строежи, започнати от мен в качеството ми на цензор, хазната продължава да е пълна. Но в миналото е имало достатъчно случаи, когато тя се е изпразвала, и то съвсем. Трите войни, които трябваше да водим срещу Картаген, ни доведоха до ръба на финансовата катастрофа. И не виждам какво лошо има в това да се застраховаме веднъж завинаги от подобно нещастие? Докато хазната стои пълна и Рим ще знае що е благоденствие.

— Рим ще познае още по-голямо благоденствие, когато пролетариите се сдобият с достатъчно пари, че да започнат и те да харчат — обади се отново Марий.

— Това въобще не е вярно, Гай Марий! — не се съгласи Скавър. — Пролетариите просто ще пропилеят онова, което спечелят. Парите ще изчезнат от обръщение и никога няма да се превърнат в нещо по-голямо.

Скавър се премести от първия ред, където се намираше столът му, и застана пред големите бронзови врати, така че и от двете страни на залата да го виждат и чуват еднакво добре.

— Чуйте ме какво ви казвам, назначени отци, ние трябва да използваме цялата си сила и влияние, за да попречим за в бъдеще някой друг консул да се възползва от лекс Манлия и да започне да набира войници сред пролетариите. Народът изрично ни заповяда да заплатим разходите по сформирането армията на Гай Марий, но нищо в текста на закона, така както е записан, не ни задължава и в бъдеще да отговаряме за екипирането на някоя друга армия от просяци! И тъкмо за тази сламка трябва да се уловим. Нека бъдещите консули набират колкото си искат бедняци в легионите, но обърне ли се някой от тях към нас, пазителите на римските съкровища, за да му дадем средствата, нужни му за въоръжаването и снабдяването на тези просешки легиони, то тогава ние просто ще му кажем да си гледа работата.

Всеки от вас трябва веднъж завинаги да си набие в главата, че държавата не може да си позволи лукса да храни цяла една армия от просяци. Пролетариите са хора некадърни, безотговорни, без никакво отношение към частната собственост. Помислете — ако на някого държавата даде без пари ризница, ако той не се е бръкнал изобщо в кесията си, ще си помисли ли, пък и за секунда даже, че ще е добре да я пази тази ризница? Не! Разбира се, че няма! Ще я остави на дъжда, за да ръждяса, ще напусне лагера и ще забрави да си я сложи, преди да са му я откраднали, ще я захвърли под леглото на някоя чуждоземна курва и на сутринта ще се чуди, защо му я е взела, за да я даде на приятеля си скордиск! Ами какво ще стане, когато беднякът остарее и трябва да напусне армията? Нашите войници винаги са имали някаква собственост, имали са дом, в който да се върнат, имали са пари, вложени в това или онова съдружие, имали са все някакво състоянийце, на което да разчитат в бъдеще! Докато бедняците — ветерани ще бъдат една постоянна заплаха за останалите. Колко от тях ще помислят да спестят от парите, които държавата ще им даде? Колко от тях ще вложат някъде на сигурно дела си от плячката? Никой. На края на службата си ще са също толкова бедни, колкото и когато са се записали в армията, няма да имат дом, в който да прекарат остатъка от дните си, нито ще могат да разчитат, на каквито и да е доходи. Питате се, какво толкова, нали те и без това така са свикнали да живеят. Но забравяте, назначени отци, че тези бедняци — войници вече ще са свикнали държавата да ги храни, да ги облича, да им дава подслон. И когато при уволнението им всичко това им бъде отнето, те ще недоволстват, така както и една разглезена жена недоволства, когато парите в къщата свършат. И пак ли ние ще трябва да мислим тогава за пенсии на тези бедняци ветерани?

В никакъв случай не бива да позволяваме това да се случи! Повтарям, скъпи колеги — сенатори, че трябва да се стремим на всяка цена да обезвредим всички онези несъзнателни люде, които възнамеряват да набират войници сред пролетариите. За целта можем да прибегнем до едно ефикасно средство — като откажем да дадем и един-единствен сестерций за въоръжаването и снабдяването на техните просяшки армии!

Гай Марий стана от мястото си, за да отговори:

— По-късогледа и смешна политика от тази, която ни предлагаш ти, Марк Емилий, сигурно не би дошла на ума и на най-загубената наложница в харема на някой партиянски сатрап! Защо не искате да проумеете очевидното? Ако Рим желае да задържи поне това, което в момента е негово, то той трябва да вложи своя капитал на доверието във всички свои граждани, включително и в онези, които са лишени от правото да гласуват в центуриатните комиции! Ние погубваме нашите средни и дребни стопани, погубваме нашите дребни търговци и предприемачи, като ги пращаме да гинат на бойното поле, особено като им налагаме некомпетентното командване на хора като Карбон и Силан… О, извинявай, Марк Юний, забравих, че и ти си тук!

Не мога да разбера какво лошо виждате в това да се възползваме от услугите на една голяма прослойка от обществото ни, която досега е била необходима на Рим, колкото и на бика му е необходимо виме? Единственото обяснение за това ви несъгласие аз лично виждам в нежеланието ви хазната да се раздели с известна част от своето съдържание. Ако наистина е така, то всички вие сте късогледи! Ти, Марк Емилий, си убеден, че пролетариите ще се окажат лоши войници. Докато аз мисля, че, напротив, те ще бъдат най-прекрасните войници, които Рим е виждал някога! Ще продължаваме ли да циврим за парите, които трябва да им дадем? Нима ще ги лишим от това, което съм убеден, ще им дължим с лихва до времето, когато напуснат армията, нима ще ги отпратим с празни ръце? Това ли целиш, Марк Емилий?

Е, аз пък бих искал да видя как държавата се разделя с част от обществената земя, за да може всеки войник — пролетарий да разчита при оттеглянето си от армията на малък парцел, който би могъл да обработва или ако иска, да продаде. Това ще бъде пенсията, която той заслужава. Както и вливане на макар и не съвсем чиста според вас кръв в отмиращото дребно земевладение. Какво по-добро, би могло да има за Рим? Защо не искате да разберете, че Рим ще забогатее още повече само ако даде по малко и на дребните риби?

Но сенаторите отново бяха наскачали от местата си, за да заглушат нечестивите му слова, а първият консул, Луций Касий Лонгин, реши, че в ден като този най-важна е предпазливостта, заради което и разпусна заседанието и отпрати назначените отци по домовете им.

Марий и Сула се заловиха с търсенето на нужните 20 480 пешаци, 5120 души свободни за спомагателните части, 4000 роби, 2000 конници и още 2000 помагачи на конницата.

— Аз ще се заема с Рим, а ти обиколи Лациум — потъркваше ръце Марий. — Много се съмнявам, че ще ни се наложи да пътуваме по-далеч от Италия. Е, Луций Корнелий, вече поехме по нашия път! Независимо какви номера ще ни погодят в бъдеще, вече сме започнали, а докъде ще стигнем, ще видим. Натоварил съм тъста ни Гай Юлий да се оправя с майсторите и търговците на бойно снаряжение, а вече съм писал и до Африка синовете му да се връщат и да помагат… Може и да ни потрябват. В интерес на истината нито у Секст, нито у Гай не откривам чертите на истинския лидер, но затова пък и двамата са идеалните подчинени — вършат си работата с упорство и с интелигентност, при това знаят какво е да бъдеш лоялен.

Той заведе квестора си в таблиния, където вече ги чакаха двама посетители. Единият беше сенатор, наближаващ четиридесетте, когото Сула бегло познаваше по физиономия, а другият — младо момче, може би на осемнайсет.

Марий веднага ги представи на квестора си:

— Луций Корнелий, това е Авъл Манлий, когото помолих да стане един от висшите ми легати.

Ставаше дума за сенатора. „Този трябва да е някой от патрициите Манлии“ — каза си веднага Сула. Марий наистина си беше спечелил приятели и клиенти сред всички слоеве на обществото.

— А този млад мъж е Квинт Серторий, син на една моя братовчедка — Мария от Нерсия, но всички я знаят просто като Рия. Привлякъл съм го в личния си щаб.

„От Нерсия, значи сабин“ — заключи веднага Сула. Беше чувал, че сабините са сред най-ценените войници — с донякъде нетрадиционен начин на мислене, но затова пък ужасно смели и несломими по дух.

— Добре, време е да се залавяме за работа — прескочи набързо всички условности Марий. Той винаги щеше да си остане човекът, роден да действа, човекът, който от двадесет години беше чакал подходящия момент да въведе в римската армия онези промени, които щяха да я направят онова, което трябваше да бъде. — Ще си разделим задачите. Авъл Манлий, теб те натоварвам с издирването на най-хубавите мулета в Рим, както и с изнамирането на подходящи каруци за тях и още по-подходящи хора, които да се грижат и за едните, и за другите. Няма да пропуснеш нищо, нали — от храната до обсадната техника, всичко е в твои ръце. Двамата ми шуреи, Юлий Цезарите, ще дойдат тук може би след ден-два и ще ти помагат. Искам да си готов да отплаваш за Африка в края на март. Можеш да поискаш всякаква помощ, която сметнеш за необходима, но моят съвет е отсега да започнеш с набирането на спомагателните части, за да вземеш от най-хубавото, докато има и докато върви евтино. Така едновременно ще спестиш пари и ще имаш време да ги обучиш.

Младият Серторий не откъсваше поглед от Марий, явно поразен от обаятелната му личност, докато Сула от своя страна не сваляше очите си от него — считайки го за не по-малко обаятелен, особено след като с Марий вече беше свикнал. Не че Серторий беше сексуално привлекателен — ни най-малко. Но излъчваше някаква сила, която човек се учудваше да открие у толкова младо момче като него. По всичко изглеждаше, че когато стане по-зрял, физическата му сила не би имала равна на себе си. Може би това бе причина Сула да прояви такъв интерес към него — Квинт Серторий беше висок, но заради здравата си мускулатура изглеждаше набит; главата му беше четвъртита, вратът му — дебел, а очите му представляваха нещо забележително — светлокафяви, скрити дълбоко в орбитите, приковаващи погледа върху себе си.

— Аз самият имам намерение да отплавам в края на април начело на първите легиони — продължи Марий, обръщайки се към Сула. — На теб, Луций Корнелий, оставям да организираш останалите и да ми намериш свястна конница. Ако успееш да се справиш до края на квинктилис, ще бъда много доволен.

След което се обърна към младия Серторий:

— А колкото до теб, Квинт Серторий, така ще те засиля да работиш, че чак ще заподскачаш, тъй да знаеш! Не трябва да позволявам да се говори, че взимам на служба роднини, за да бездействат.

Момчето се усмихна замислено.

— Нямам нищо против да скачам, Гай Марий.

Пролетариите се надпреварваха кой по-напред да влезе в списъка на легионерите. Досега Рим никога не беше виждал нещо подобно, нито някой от Сената беше предполагал, че един по същество политически акт може да получи такъв отзвук точно сред онази част от обществото, на която досега не беше обръщано никакво внимание, освен по време на недостиг на зърно, когато винаги се е смятало, че е по-добре на бедните да се раздава жито на занижени цени, за да се избегнат бунтове.

За броени дни броят на новозаписалите се в армията, при това все римски граждани, достигна цифрата 20 480… Но Марий не престана да набира хора.

— Като ти дават, еж, кат те гонят, беж — говореше той на Сула. — Метел имаше шест легиона под ръка. Не виждам защо и аз да нямам шест. Тъй и тъй държавата ще плаща за всичко! Освен това, ако се вярва на Скавър, подобно нещо няма да се случи втори път, затова предчувствам, че и за Рим ще е добре още отсега да сформираме два легиона в повече. Предвиждам, че бойните действия няма да се разгърнат на широк фронт, та затова колкото повече войници успеем да обучим и екипираме, толкова по-голям резерв ще имаме за в бъдеще. Най-хубавото е, че всичките шест легиона ще са съставени изключително от римски граждани, без никакви италийски съюзници. Което означава, че италийските пролетарии ще почакат някоя и друга година, докато ни се наложи наистина да прибягваме до услугите им.

Всичко вървеше по план, което, както отбеляза Сула, не беше никак изненадващо, след като в палатката на командващия бе не друг, а самият Гай Марий. В края на март Авъл Манлий вече беше вдигнал платната и плаваше от Неапол към Утика. Корабите му бяха пълни с товарни мулета, с балисти, катапулти, с оръжие, провизии и всичко останало, без което една армия не би могла да победи. В момента, в който той слезе на брега в Утика, корабите се обърнаха и се прибраха в Неапол, където вече чакаха Гай Марий и два от легионите му. Сула остана в Италия, за да се заеме с организирането и екипирането на останалите четири легиона и да намери конница. В края на краищата се наложи да отиде до Италийска Галия, в областите на север от река Пад, където нае великолепни бойци — ездачи от гало-келтски произход.

Освен че се състоеше от пролетарии, армията на Марий се отличаваше и с други нововъведения. Защото бедняците представляваха по принцип огромна маса хора, но без военна подготовка, та затова и всички се показваха еднакво неграмотни относно уредбата на легиона. Това само развърза още повече ръцете на Марий — след като никой от войниците не можеше да разбере в какво се състоят въведените от него промени, никой нямаше да протестира срещу тях. От дълги години основната тактическа единица в римската армия, тъй наречената „манипула“, се оказваше твърде малка и слаба, за да се справя с огромните, недисциплинирани тълпи, с които все по-често се налагаше да се сражават легионите; затова постепенно манипулата се изместваше от три пъти по-голямата от нея кохорта. И все пак, досега никой не бе посмял официално да прегрупира легионите в кохорти, вместо в манипули, нито да реструктурира състава на центурионите въз основа на кохортите вместо на манипулите. Но Гай Марий го стори, като въведе реформата още през пролетта и лятото на своето първо консулство. Манипулата практически престана да съществува, освен за паради — кохортата я измести напълно.

Обаче със сформирането на подобна армия, съставена изцяло от пролетарии, възникнаха и неочаквани спънки. Докато традиционните римски войници бяха в голямата си част грамотни и не изпитваха трудности да разпознават флагове, числа, букви и символи, то Мариевите избраници се оказаха масово неграмотни. Сула въведе цяла програма, според която във всяка единица от по осем души — осем души, които постоянно съжителстваха заедно и решаваха заедно битовите си проблеми, — трябваше да има поне един, който да знае да чете и пише; той получаваше командването на тази бойна единица, но в замяна на това се задължаваше да учи другарите си да разпознават буквите и числата, воинските символи и знамена, а по възможност да ги научи да четат и пишат. Но прогресът в това отношение беше бавен; до падането на първите зимни дъждове в Африка, които щяха да прекратят бойните действия, в Мариевата армия малцина можеха да се нарекат грамотни.

Самият Марий измисли ново, твърде просто, но действащо крайно емоционално, свързващо звено за всеки един легион. С негова помощ разчиташе да вдъхне у войниците си суеверна вяра и почит към самия легион. Това свързващо звено беше красивият сребърен орел, гордо разперил криле, който всеки легион получи заедно с прът, също обкован със сребро; орелът трябваше да бъде носен от т.нар. аквилифер, войника, когото, всички в легиона смятаха за най-достоен за сребърната броня и лъвската кожа. Орелът, според Марий, представляваше за целия легион въплъщение на самия Рим и всеки войник бе длъжен да положи клетва, че по-скоро ще умре, отколкото да го остави да попадне в ръцете на врага.

Разбира се, той много добре разбираше какво ще постигне с това. След половин живот, прекаран под знамената, при това с характер като своя, Марий вече си бе създал твърди убеждения, а пък и знаеше много повече за мисленето на отделния войник, отколкото който и да било аристократ. Ниското му потекло му помагаше да забелязва подробности, които убягваха на други, а природната му интелигентност му даваше възможност да си изважда правилните заключения от наблюденията си. След като в продължение на години умишлено се бяха недооценявали постиженията му, след като от неотречимите му способности на пълководец се бяха възползвали повече други, отколкото той самият, Гай Марий най-сетне дочака мига да бъде избран за консул и да покаже на какво е способен — през цялото останало време не му бе оставало нищо друго, освен да мисли и да крои планове.

Когато научи за коренните промени, извършени от Марий, Квинт Цецилий Метел реагира така болезнено, че чак синът му остана смаян. Младият Метел винаги бе имал баща си за трезвомислещ и владеещ нервите си човек, но какво беше удивлението му да го види как при новината, че командването в Африка му е било отнето, за да бъде връчено на Марий, той изпада в същинска истерия, заревава с пълно гърло, по лицето му се стичаха сълзи и не само това, ами започна да си скубе косите и да си дере с нокти гърдите, при това не скрито, ами на пазарния площад в Утика. Трябва да се отбележи, че постъпката му остана незабравим спомен за не един картагенски финикиец. Но дори и по-късно, когато първоначалната криза мина и той се прибра в резиденцията си, Метел продължаваше да подскача като ужилен всеки път, щом се споменеше името на Марий, и да се дави в потоци от сълзи. За околните най-любопитното беше, че в безконечните си жалвания Метел най-често споменаваше Нуманция, някакви трима гамени и някакви прасета.

Писмото, което получи от Луций Касий Лонгин, новоизбрания първи консул, повдигна донякъде сломения му дух и Метел се зае с демобилизирането на шестте си легиона, от които беше получил изричното съгласие, че още щом стъпят в Италия, ще се запишат в армията на Луций Касий. Защото, както пишеше Касий в писмото си, той, последният, бил убеден, че, ще постигне много повече в Трансалпийска Галия срещу германите и техните съюзници — волките тестосаги, отколкото Марий Парвенюто би могъл да се надява да постигне в Африка, след като дори няма да има армия, с която да води война.

Без да знае нищо за решението, което Марий беше намерил за проблема си (в действителност щеше да го научи едва при завръщането си в Рим), Метел напусна Утика в края на март, отвеждайки със себе си всичките шест легиона. Хрумна му да отиде първо до пристанището Хадруметум, наоколо стои петдесет километра югоизточно от Утика, където да изчака, докато Марий пристигне в провинцията да поеме командването. В Утика беше оставен да посрещне Марий не друг, а Публий Рутилий Руф.

Така че, когато корабът на Марий влезе в пристанището, на кея го чакаше самият Рутилий Руф, който официално му предаде управлението на провинцията.

— Къде е Прасчо? — попита Марий, докато двамата вървяха към двореца на управителя.

— Отиде да си скубе косите от яд в Хадруметум, барабар с всичките си легиони — въздъхна Рутилий. — Заклел се е пред Юпитер Статор, че повече никога няма да те погледне и да ти проговори.

— Ама че глупак! — възкликна Марий и се засмя. — Получи ли писмата ми, в които ти разказвам за капите цензи и за новите си легиони?

— Разбира се. Заболяха ме ушите да слушам как Авъл Манлий сипе хвалебствия по твой адрес — откакто е дошъл тук, не е млъкнал. Планът ти е наистина блестящ, Гай Марий — похвали Рутилий приятеля си, но в погледа му нямаше нищо весело. — Ще те накарат скъпо да платиш за дързостта си, стари друже. Ще те накарат, и още как!

— Няма, и ти много добре го знаеш. Натиках ги в миша дупка и, кълна се в боговете, че докато съм жив, няма да могат носовете си да покажат! Ще смажа Сената, Публий Рутилий.

— Няма да успееш. Най-накрая Сенатът ще е този, който ще те сломи.

— Никога!

А това беше убеждение, в което дори един Рутилий Руф не можеше да го разколебае.

Утика изглеждаше прекрасно — къщите бяха прясно варосани след зимните дъждове и цялото градче, застроено с ниски постройки, блестеше от чистота; дърветата по улиците току-що бяха разцъфнали, горещината още не се беше превърнала в бич за жителите, а те самите се разхождаха доволни в своите пъстри дрехи. Площадчетата бяха задръстени от улични сергии и кръчми, където човек можеше да си пийне; в центъра дърветата хвърляха блажена сянка, а навсякъде калдъръмът и паважът бяха грижливо пометени. Подобно на повечето римски, гръцки и финикийски градове и Утика притежаваше добра канализационна система, имаше обществени бани за гражданите и течаща вода, която акведуктът носеше от красивите планини, синеещи се на хоризонта.

— А ти, Публий Рутилий, ти какво смяташ да правиш? — заинтересува се Марий, след като двамата стигнаха до кабинета на управителя и се разположиха около писалището, развеселени от това, как същите роби, които допреди скоро бяха лизали подметките на Метел, сега кръжаха около Марий и се чудеха как да му угодят. — Искаш ли да останеш тук и да ми бъдеш легат? Още не съм предложил на Авъл Манлий висшия пост.

Рутилий категорично поклати глава.

— Не, Гай Марий, връщам се у дома. Със заминаването на Прасчо и моята служба тук свърши, освен това ми е дошло до гуша от Африка. Пък и да ти призная, не ми се ще да видя бедния Югурта окован във вериги — което не се и съмнявам, че ще му се случи рано или късно, след като си поел командването. Не, време ми е да се върна в Рим и да се отдам на почивка; ще понапиша някои неща и ще се видя с приятелите си.

— Ами какво ще кажеш, ако някой ден, при това в недалечното бъдеще, те поканя да се кандидатираш заедно с мен за консул?

Рутилий го изгледа учудено, но в очите му заиграха пламъчета.

— Сега пък какво ти е дошло на ума?

— Беше ми предсказано, Публий Рутилий, че ще бъда римски консул не по-малко от седем пъти.

Всеки друг би се присмял на подобно твърдение или поне от уважение към здравия разум не би му повярвал. Но не и Публий Рутилий Руф. Той познаваше твърде добре Марий.

— Славна съдба. Ще те издигне твърде много над останалите, а аз самият съм прекалено римлянин, за да ми стане приятно. Но ако такава е съдбата ти, кой си ти да й се противиш, а още по-малко кой съм аз, че да ти преча? Дали искам да стана консул? Да, разбира се! Винаги съм смятал за мой дълг да направя наследниците си нобили. Само че, ако наистина искаш да се възползваш от услугите ми, нека да не е догодина, какво ще кажеш, Гай Марий?

— Както решиш — съгласи се доволен Марий.

Когато новините за издигането на Марий като главнокомандващ римските войски в Африка достигнаха до двамата африкански царе, Бокх изпадна в паника и незабавно обърна войските си по посока на дома, изоставяйки Югурта сам-самичък срещу Марий. Не че Югурта посрещна бягството на тъста си с кой знае какво безпокойство — във всеки случай не по-голямо от това да види Марий на новия му пост; той продължи да набира войска сред гетулите и да изчаква врагът да направи пръв своя ход.

До края на юни в Римска Африка бяха пристигнали четири от предвидените шест легиона и Марий, предоволен от развоя на събитията, реши, че няма какво повече да чака. Начело на своята просяшка армия, той нахлу в Нумидия, започна да превзема един подир друг градовете, които дотогава бяха в ръцете на Югурта, подлагаше ги на огън и меч, опустошаваше реколтата и смазваше слабата съпротива на нумидийците — така можеше да се каже, че войниците му са получили своето бойно кръщение. За броени седмици новоизлюпените войници се превърнаха в опитни бойци. Югурта обаче скоро научи за действителната сила на римската армия, както и за това, че тя е изцяло сформирана от пролетарии, което му даде нужната смелост най-после да рискува. Затова се опита да си върне Цирта.

Но Марий пристигна пред стените на града, преди защитниците му да са се предали, и за Югурта нямаше друга възможност, освен да се бие. Най-после пролетариите получиха своя шанс да опровергаят веднъж завинаги злостните критики, които се носеха в Рим по техен адрес. По-късно тържествуващият Марий щеше да пише до Сената в родината си, че бедняшките му легиони са се сражавали блестящо, без да знаят що е то страх, навярно защото и никой от тях нямаше какво да губи в живота. В действителност Мариевите пролетарии нанесоха такова решително поражение на Югурта, че той се видя принуден да захвърли копието и щита си и да си плюе на петите, преди да са го заловили.

В мига, в който цар Бокх научи за разигралото се сражение, изпрати послание до Марий, в което молеше да му се позволи да възстанови своя клиентски статут по отношение на Рим. Той отказа да му отговори първия път, затова нови пратеничества отидоха да му тропат на вратата. Най-накрая благоволи да приеме една делегация, която обаче си тръгна с празни ръце — Марий отказа да преговаря с царя, на каквото и да е ниво. И така Бокх остана да си гризе ноктите от яд и от страх и да си блъска главата, защо се е поддал на ласкателствата на Югурта.

Самият Марий се захвана с постепенното овладяване на всеки квадратен километър населена нумидийска земя, изтласквайки царя й на юг от богатите речни долини и крайбрежието и лишавайки го от възможността да събере нова войска сред тамошните жители. Както и от възможността да разчита на големите богатства, които завзетите от римляните градове можеха да му дадат. Сега Югурта можеше да разчита само на живеещите дълбоко навътре в сушата берберски племена на гетулите и гарамантите — да му дадат подслон, да се бият за него и да пазят оръжията и съкровищата му от римляните.

През юни Юлила роди хилаво и болнаво недоносче на седем месеца — момиче, а през втората половина на квинктилис Юлия се сдоби с голямо, здраво момченце, което да прави компания на малкия Марий. Но се случи тъй, че именно недоносчето на Юлила оживя, а здравото бебе на Юлия си отиде от този свят, задушено от непоносимите горещини и изпарения, които през секстилис обхванаха с отровните си пипала цял Рим и го сковаха в епидемия от коремен тиф.

— Предполагам, че няма нищо лошо в това, дето ни се роди момиче — рече Сула на жена си, — но преди да замина за Африка, отново ще си забременяла и този път ще се постараеш да ми дариш момче.

Недоволна от себе си, че е родила на Сула такова гнусно хленчещо и повръщащо създание, при това момиче, Юлила се отдаде на идеята за бъдещото момче с голям ентусиазъм. Колкото и странно да изглеждаше, тя бе понесла първото си забременяване и самото раждане на дъщеричката си много по-леко, отколкото сестра й Юлия, и то въпреки телесната си слабост и нестабилното си здраве. Докато Юлия, иначе далеч по-силна и издръжлива физически, при това вече привикнала със съпружеските и майчинските си задължения, преживя жестоки родилни мъки.

— Поне ще си имаме дъщеря, която, дойде ли й времето, да омъжим, за когото трябва — сподели Юлила с Юлия есента, скоро след смъртта на Юлиното второ дете, когато вече знаеше със сигурност, че чака втора рожба. — Да се надяваме само, че това ще се окаже момче. — Тук носът й протече, тя подсмръкна и посегна за ленената си кърпичка.

Юлия още не можеше да прежали изгубеното си дете и затова й беше все по-нетърпимо да слуша безконечните приказки на сестра си, дори започваше да я мрази. Най-сетне й стана ясно защо още преди време Марция мрачно беше казала, че Юлила се е повредила завинаги.

„Колко странно — мислеше си тя сега, — можеш да прекараш детството си с някого и въпреки това дори да не усетиш какво става в душата му.“ Защото Юлила се състаряваше с всеки месец, с всеки ден — не физически, не дори и умствено; променяше се самият й дух, все по-склонен към самоунищожение. Продължителното гладуване беше сринало из основи нещо у нея, беше я лишило завинаги от способността да води щастлив живот. А може би още навремето, когато всички смятаха Юлила за едно глупаво и лекомислено момиче, под вечното си кикотене, под неизброимите си дребни хитринки, с които печелеше сърцата на близките си, тя е криела същото състояние на духа, което толкова явно проявяваше сега.

„На човек му се иска само болестта да се окаже причина за тази промяна — мислеше си с горчивина Юлия, — всеки си търси някакви причини, защото иначе би излязло, че тази душевна слабост е съществувала, само дето не сме я забелязвали.“

Юлила завинаги щеше да си остане една неотразима красавица, която приковаваше погледите със своята медено — кехлибарена кожа, с естествената си грация, със съвършеното си тяло. Но напоследък под големите й очи имаше сенки, между брадичката и носа й все повече се очертаваха две дълбоки бръчки, а ъгълчетата на устата й жално провисваха. Вечно изглеждаше уморена, вечно недоволстваше, вечно стоеше като на тръни. В гласа й постоянно се усещаха нотки на самосъжаление, а и не преставаше да съпровожда приказките си с тежки въздишки, които може би бяха несъзнателни, но със сигурност действаха на нервите на околните. Както и непрекъснатото й подсмърчане.

— Имате ли вино? — изведнъж попита Юлила.

Юлия запремига в учудване, дори трябваше да си признае, че въпросът на сестра й леко я скандализира — реакция, за която с укор си каза, че е доста изкуствена и превзета. В крайна сметка вече не се забраняваше на жените да пият! Нито пък някой гледаше на това като на признак за нравствен упадък — освен в известни среди, които самата Юлия считаше за непоносимо лицемерни. Но сега, когато сестра й, едва навършила двадесет години и при това отгледана в семейството не на друг, а на Гай Юлий Цезар, я молеше за чашка вино, при това далеч, преди да е дошло време за обяд, а още по-малко в присъствието на някой мъж или наличието на чинийка с мезе — е, това наистина я шокира!

— Разбира се, че имаме вино!

— Бих искала да си налея една чаша — не устоя Юлила.

Не й беше никак приятно да си навлича неодобрението на по-голямата си сестра, която при това вече си беше извоювала уважение, а нищо чудно да споменеше пред някого за странностите й. И все пак изкушението се оказа по-силно, след като тъй и тъй разговорът вървеше трудно, още повече че беше съвсем служебен.

От известно време Юлила установяваше, че й е трудно да поддържа нормален контакт със семейството си, че роднините й стават все по-безинтересни, дори скучни. Особено Юлия, от която всички се възхищаваха заради това, че мъжът й е консул, че тя самата бързо бе станала една от най-уважаваните римлянки. Никога да не направи грешна стъпка, беше смисълът на живота за Юлия. А това означаваше да бъде щастлива, да обича своя ужасен Гай Марий, да бъде идеалната съпруга и идеалната майка. Наистина, твърде скучно.

— Навик ли ти е да пиеш сутрин? — попита Юлия, като се постара, доколкото й е възможно, въпросът й да прозвучи непринудено.

Думите й улучиха право в целта, както пролича от колебливото вдигане на рамене на Юлила, лекото й изчервяване и разтреперването на пръстите й. Но все пак сестра й поне се опита да излезе от положението:

— Ами и Сула го има този навик, а пък винаги му е било приятно някой да му прави компания.

— Сула? Да не искаш да кажеш, че го наричаш с когномена му?

Юлила се засмя.

— О, Юлия, колко си старомодна! Разбира се, че го наричам така! Нали знаеш, с него не живеем в Сената! Всички, с които общуваме, се наричат помежду си с прозвищата си, така е по-модерно. Освен това съпругът ми много обича да го наричам Сула — казва, че ако му викам Луций Корнелий, щял да се чувства като на хиляда години.

— Да, явно наистина съм старомодна — съгласи се Юлия, правейки сетни усилия да остане невъзмутима. На лицето й изведнъж грейна усмивка — може би беше от светлината, но в този момент сякаш се подмлади и стана по-красива от сестра си. — Пък и нали се сещаш, Гай Марий си няма прозвище.

Донесоха виното. Юлила си напълни чашата, но дори не погледна към алабастровата гарафа с вода.

— Често съм си мислила за това — подхвана тя темата и отпи жадно. — Сигурна съм, че като смаже Югурта, мъжът ти ще успее да прикачи някой когномен към името си, при това достатъчно впечатляващ. Само като си помисля, че онзи надут пуяк Метел има наглостта да поиска от Сената правото да си чества триумф и да присвои прозвището „Нумидик“! Та повече от ясно е, че то трябваше да бъде запазено за Гай Марий!

— Метел Нумидик — възрази й Юлия, която никога не подминаваше фактите с лека ръка — си е заслужил триумфа, Юлила. Той уби много нумидийци и се върна в родината си с достатъчно плячка, за да си го позволи. А ако е искал да се кръсти Нумидик и Сенатът му е дал това право, не виждам защо да недоволстваме. Освен това самият Гай Марий винаги е твърдял, че за него е достатъчно да носи скромното латинско име на баща си. В Рим има само един Гай Марий, докато Цецилий Метели с лопата да ги ринеш. Ще видиш — мъжът ми няма нужда от разни прозвища, за да се отличи от останалите. Един ден ще стане Пръв сред римляните — и ще постигне целта си единствено със своите забележителни способности.

Умението на Юлия да хвалебства по адрес на хора като Гай Марий беше направо отчайващо; чувствата на Юлила към зетя й бяха смесица от естествена признателност заради щедростта му към нея и пълно презрение, възприела от новите си приятели, неспособни да простят на едно, в очите им, парвеню, а оттам — и на жена му. Затова Юлила напълни отново чашата си и смени темата.

— Виното никак не е лошо, сестро. Но пък като се замисля, Марий сигурно има достатъчно пари да си угажда — отпи тя отново такива големи глътки като първия път. — Влюбена ли си в Марий? — внезапно попита сестра си.

Юлия не можа да се въздържи и цялата се изчерви. Ядосана, че толкова лесно се е издала, отвърна малко рязко:

— Разбира се, че съм влюбена в него! И трябва да си призная, че ми липсва ужасно. Предполагам, че дори във вашите среди не гледате на това като на нещо ненормално. Ти самата не обичаше ли Луций Корнелий?

— О, разбира се! — съгласи се Юлила, която се оказа на свой ред принудена да отстъпи. — Но откакто го няма, хич и не ми е минавало през ума, че ми липсва! Най-малкото, ако не се върне в идните две-три години, няма да ми направи ново дете в същия миг, в който това тук се покаже на бял свят — отново подсмръкна тя. — Да се движа навсякъде с подобен товар, никак не отговаря на представата ми за щастие. Винаги ми е било приятно да се чувствам лека като перце. Сега не мога да се понасям! А откакто сме женени, или съм бременна, или се възстановявам след бременност. Пфу!

Юлия пак успя да се въздържи да не й отвърне по-рязко.

— Че не ти ли е работата да раждаш деца? — хладно смъмри тя сестра си.

— Защо жените никога не могат сами да избират работата си? — попита Юлила, която още малко и щеше да се разплаче.

— О, я не ставай смешна! — сгълча я сестра й.

— Ами ако е така, то тогава какво по-ужасно от това да си се родила — заинати се Юлила, но в същия миг най-сетне я удари виното и тя възвърна донякъде веселостта си. С малко усилие успя дори да се усмихне на кака си. — Я да не се караме за глупости, Юлия! Стига ми дето толкова време мама не намери блага дума да ми каже.

Юлия бе принудена да признае, че това си беше самата истина. Марция така и не беше простила на сестра й за поведението й спрямо Сула, макар и никой да не знаеше защо. Хладината, с която баща й я беше третирал в началото, беше се стопила само за няколко дни и с възстановяването на Юлила той отново бе възвърнал обичайното си топло и дружелюбно отношение. Но майка й и до ден-днешен продължаваше да се държи с нея изключително студено. Горката Юлила! Дали наистина Сула я учеше да пие с него вино сутрешно време или това беше просто единственото извинение, което й беше хрумнало? Сула! Та подобно име само по себе си говореше за липса на уважение.

Сула пристигна в Африка в края на първата седмица на септември с последните два легиона и две хиляди великолепни келтски конници от Италийска Галия. Завариха Марий в разгара на подготовката за нов поход в Нумидия, и следователно бяха посрещнати повече от радушно. Което не значеше — дори напротив, че няма да ги хванат начаса на работа.

— Вече му взех душичката на Югурта — тържествено заяви Марий, — и то само с четирите легиона, с които разполагах. Но сега, когато и ти си тук, Луций Корнелий, ще видиш какво е истинска война.

Сула му предаде писмата от Юлия и Гай Юлий Цезар, след което събра смелост и му поднесе съболезнованията си за смъртта на втория му син, когото Марий така и не бе успял да зърне.

— Бих искал да ти споделя искрените си съчувствия за това, което сполетя малкия Марк Марий — рече той, като в същото време се питаше как стана тъй, че неговата дъщеричка Корнелия Сула, която и при заминаването му все още напомняше повече на някоя голяма мишка, продължаваше да се инати и да живее.

По лицето на Марий премина сянка, но само след секунда вече и помен не беше останало от нея.

— Благодаря ти, Луций Корнелий. Има време и за други деца, пък тъй и тъй малкият Марий е жив и здрав… Когато тръгваше от Рим, жена ми и синът ми бяха ли добре?

— Много добре. Както и всички от семейството на тъста ни.

— Отлично! — С това личните разговори приключиха. Марий свали бронята си, остави я на една странична маса и се надвеси над писалището си, където беше разгърната голяма карта, изрисувана върху специално обработена телешка кожа. — Идваш тъкмо навреме да се запознаеш с Нумидия отблизо. След осем дни потегляме за Капса. — Проницателните му очи се впиха в лицето на Луций Корнелий с белеща се кожа и цялото на петна. — Бих ти препоръчал да проучиш пазарите в Утика и да си намериш шапка с достатъчно голяма периферия. Отдалеч се вижда, че си прекарал цялото лято на открито. Но слънцето в Нумидия е много по-жестоко от това над родната Италия. Ще изгориш като тресчица.

Беше прав; Сула жестоко страдаше от слънчевите лъчи, измъчвали го през дългите месеци, докато обикаляше Италия в обучаване както на записалите се доброволци, така и на самия себе си — разбира се, мъчейки да скрие по възможност пълната си липса на опит. Гордостта не му позволяваше да се крие на сянка, докато другите се бъхтят в жегата, и пак гордостта го караше да не се разделя с атическия си шлем — знак на висшия пост, който заемаше, — напълно неспособен да го скрие от парещите лъчи на слънцето. Най-жестоките изгаряния вече бяха позабравени, но кожата на лицето му беше дотолкова лишена от пигмент, че колкото и да я излагаше на слънце, тя никога нямаше да потъмнее. Ръцете и краката му не изгаряха толкова жестоко и може би след известно време щяха да привикнат с постоянното излагане на слънце. Но лицето му? То беше безнадежден случай.

Всичко това трудно убегна от погледа на Марий, който добре си даваше сметка и за колебанието, с което Сула би се отнесъл към съвета му. Затова се настани на стола си и посочи към подноса с виното.

— Луций Корнелий, трябва да знаеш, че когато на седемнайсет за пръв път се записах в легионите, и на мен ми се смееха за това или онова. В началото ми се смееха, че съм бил мършав и дребен, после — че съм бил едър и тромав. Смееха ми се, че не говоря гръцки. Смееха ми се, че не съм римлянин, ами италиец. Затова много добре разбирам унижението, което чувстваш заради тази си млечнобяла кожа. Но за мен, твоя началник, е много по-важно да бъдеш в добро здраве и да се чувстваш по всяко време възможно най-удобно, и хич не ме интересува дали в очите на другарите си ще изглеждаш такъв, какъвто би ти се искало. Ще си купиш шапка! Ще си я вържеш, ако ще с женски шал, с панделка или със златопурпурно въженце, но ще ходиш с шапка! И ще се подиграваш на тях! Нека това се превърне в твоя ексцентрична приумица. Скоро ще установиш, че никой не ти обръща ни най-малко внимание. Освен това те съветвам да се сдобиеш и с някакво мазило, достатъчно гъсто, за да предпази донякъде ръцете и краката ти от слънцето, и ще си го слагаш постоянно. Дори да смърдиш на женски благоухания, какво ти пука?

Сула се усмихна и кимна в съгласие.

— Прав си. Съветът ти, бих рекъл, е повече от подходящ. Ще те послушам, Гай Марий.

— Добре.

Настъпи мълчание. Марий изглеждаше неспокоен, дори нервен, но както Сула щеше да установи, причината не беше в него. Всъщност му трябваха само няколко секунди, за да се сети какво тревожи началника му, защото то безпокоеше не по-малко и самия него. Тревожеше цял Рим.

— Германите — пръв наруши мълчанието Сула.

— Германите — повтори Марий и се пресегна за чашата си с добре разредено вино. — Откъде идват, Луций Корнелий, и къде отиват?

Сула потръпна.

— Отиват в Рим, приятелю. Вече всички го усещаме. Но откъде идват, никой не знае. Може би ги е създала самата Немезида, за да напомни за себе си. Единственото, което знаем за тях, е, че нямат собствен дом. Страхуваме се, че ще поискат да се заселят в нашия.

— Ще бъдат истински глупаци, ако не опитат — съгласи се мрачно Марий. — Тези набези в Галия са само колкото да премерят силите си с нашите, Луций Корнелий — германите чакат, за да съберат повече смелост, преди да ни ударят. Може да са варвари, но вече и последният варварин е научил, че ако иска да се засели, където и да било по бреговете на Вътрешно море, първо трябва да се разправи с Рим. Германите ще дойдат.

— И аз така мисля. При това не съм единственият. Напоследък всички в Рим са изпълнени с подобно предчувствие. Навсякъде цари ужасна тревога, никой не може да погледне бъдещето и да не се уплаши от онова, което съзира там. А пораженията на легионите ни само допълват мрачната картина — рече Сула. — Всичко сякаш се е съюзило да помага на германите. Намират се все повече и повече хора, дори сред сенаторите, които говорят за проклятие над града, сякаш вече всичко е свършено. В очите на мнозина германите са се превърнали в наказание, пратено от боговете.

Марий въздъхна.

— Не е наказание, а просто проверка. — Остави той чашата си на подноса и скръсти ръце. — Кажи ми какво знаеш за Луций Касий. Официалните донесения ми дават съвсем бегла представа за събитията, при това са твърде редки.

Лицето на Сула се разкриви в тъжна гримаса.

— Ами да започна отначало. Както се предполагаше, той взе със себе си всичките шест легиона, доведени от Метел от Африка… Между другото как ти се струва новото му име „Нумидик“? Та Луций Касий събра всички войници, с които разполагаше, и ги поведе смело напред, стигайки чак Нарбон, където по всичко личи, е пристигнал в началото на квинктилис, след осемседмичен преход. Легионите се състояха все от тренирани войници, така че биха могли да се придвижват и по-бързо, но никой и не помисля да държи сметка на Луций Касий за това, защото от самото начало войната се очертаваше изключително тежка. Благодарение на Метел Нумидик, който беше решил да не остави нито един човек зад себе си в Африка, легионите на Касий бяха всички подсилени с по две кохорти, означаващо, че само пехотата е наброявала към четиридесет хиляди души. Като добавим конницата, към която по пътя се присъединиха и доста гали, за да закръглят силите й на три хиляди човека, излиза, че армията е била голяма.

— При това все опитни войници — изсумтя Марий.

— Знам. Дори мога да ти се похваля, че лично имах случай да ги видя, докато прекосяваха долината на Пад по посока на прохода при Монс Генава. Точно по това време набирах конницата ни. Може да ти се стори странно, Гай Марий, но никога допреди не бях виждал римски легиони в походен марш: редица след редица, всеки войник, въоръжен до зъби и безупречно облечен, а най-отзад — големият обоз. Никога няма да забравя каква гледка представляваха! — печално въздъхна Сула. — Както и да е… Разбра се, че германите са влезли в някакво споразумение с волките тестосаги, които твърдят, че им били братя по кръв, и им позволили да се заселят в земите на север и изток от Толоза.

— Признавам, Луций Корнелий, че галите са не по-малко мистериозни люде от германите — прекъсна го Марий, който облегна лакти на коленете си. — Но от това, което сме имали възможност да научим, галите и германите не принадлежат към една раса. Как така изведнъж волките тестосаги са решили да се изкарат една кръв с германите? Та тях не можем да причислим дори към дългокосите гали. Населявали са земите около Толоза още преди времето, когато стъпихме в Испания; при това знаят гръцки и търгуват с нас. Тогава защо?

— Не знам. Пък и никой би могъл да ти отговори — отвърна му Сула.

— Прощавай, Луций Корнелий, прекъснах те. Продължавай.

— От Нарбон Луций Касий поел по пътя, построен от Гней Домиций, отдалечавайки се от морския бряг, и в крайна сметка успял да заведе армията си невредима недалеч от самата Толоза, където да я разположи на лагер. Оказало се, че волките тестосаги са се съюзили напълно с германите, така че насреща ни се изправила страховита сила. Но Луций Касий успял да ги примами да се бият там, където било най-удобно на нашите, и им нанесъл тежко поражение. Всички варвари и германи, и гали си плюли на петите, оттегляйки се далеч-далеч от полесражението. Толкова се били наплашили, че подминали Толоза и се понесли на северозапад.

Тук Сула се спря за малко, начумери се при мисълта какво следва нататък, отпи от виното и остави чашата на подноса.

— Всичко това го знам от Попилий Ленас. Доведоха го с кораб от Нарбон точно преди да отплавам.

— Бедният. Сенатът ще го накара да приеме цялата вина — съжали го Марий.

— Естествено — сбърчи рижавите си вежди Сула.

— Според рапортите, които получих, Касий се спуснал да преследва бягащите варвари — върна се на темата Марий.

Сула кимна в съгласие.

— Точно така. Движели се надолу по течението на Гарумна — половината по единия бряг, останалите по другия. Касий ги видял да напускат Толоза в панически бяг. Можеш да си представиш гледката. Предполагам, тогава си е казал, че има работа с най-обикновени, глупави и несъобразителни диваци, та тръгнал да ги преследва, без дори да построи легионите в боен ред.

— Нима?

— Точно така. Решил, че преследването на такива нещастници трябва да се води възможно най-бързо, затова войските му продължили в най-обикновен походен марш. Взел дори целия обоз със себе си, естествено прибирайки плячката, която германите оставили на бойното поле. Както знаеш, римският път стига до Толоза, затова напредването покрай течението на Гарумна, където земите винаги са били чуждо владение, се оказало трудно и бавно, а Касий обръщал най-много внимание на обоза, който бил зорко охраняван.

— Защо не го е оставил в Толоза?

Сула вдигна рамене.

— Явно не е имал доверие на жителите, останали в крепостта. Както и да е, докато стигне устието на Гарумна при Бурдигала, германите и галите вече имали петнадесет дни, в които да се съвземат от удара и да се приготвят за ново сражение. Прибрали се зад стените на Бурдигала, който, по всичко личи, е много по-голям от повечето галски опида, при това здраво укрепена, да не говорим за купищата складирани оръжия. Местните племена не били съгласни римски армии да кръстосват страната им, затова помагали, с каквото могат на германите и галите — не само че към тях се присъединявали много бойци, но и самата Бурдигала им отворила вратите си. И тогава, възвърнали увереността си, варварите устроили хитра засада на Луций Касий.

— Глупака му с глупак! — изруга Марий.

— Армията ни се била разположила на лагер недалеч от Бурдигала, откъм източната й страна. Когато Касий решил да предприеме атака срещу самия опидум, оставил обоза в лагера, където щял да го пази около половин легион — така де, пет кохорти, все някой ден ще се науча да употребявам правилната терминология!

Марий се усмихна хитро.

— Ще се научиш, Луций Корнелий, можеш да бъдеш сигурен. Но продължавай.

— Изглежда, Касий е бил убеден, че няма да срещне организирана съпротива, защото, докато армията му вървяла към Бурдигала, той дори не заповядал редиците да се постегнат, нито дори кохортите да се построят в карета. Не сметнал за нужно дори да прати съгледвачи напред. Цялата ни армия попаднала в хитро устроения капан и германите, и галите буквално я изтребили. Самият Касий е оставил костите си по бойното поле, както и висшият му легат. Попилий Ленас смята, че под стените на Бурдигала са загинали не по-малко от трийсет и пет хиляди римски войници — заключи Сула.

— Доколкото разбирам, самият Попилий Ленас е бил натоварен да командва обоза и лагера? — попита Марий.

— Точно така. Разбира се, той още отдалеч е чул шума от битката, защото се намирал от подветрената страна, а вятърът му е донесъл кажи-речи всичко. Но си дал сметка за претърпяното поражение едва когато се появили първите групички спасяващи се римляни, търсещи закрилата на лагера. Това го разтревожило достатъчно, но какъв е бил ужасът му, когато, вместо да се появят още от нашите, към лагера се стекли пълчищата на германите и галите. Според думите му били с десетки хиляди, които наобиколили римския лагер така, както плъховете наобикалят на тълпища забравената по пода храна. Цялото поле наоколо се покрило с непрестанно движещата се маса на варварите, които, опиянени от победата, кръстосвали на всички посоки, крещели бойните си песни и размахвали главите на убитите римляни, окачени по върховете на копията си. Всички до един били същински исполини, косите им или били измазвани с кал, така че да стърчат високо, или били връзвани на руси плитки над раменете им. Според думите на Ленас картината можела да вдъхне ужас и на мъртвите.

— Да видим дали ще ни вдъхне ужас и на нас двамата с теб — мрачно подметна Марий. — Скоро ще ни се наложи да се сблъскваме с подобни картини. Давай нататък.

— Вярно е, че Ленас е имал достатъчна сили поне да окаже съпротива. Но какъв смисъл би имало? Сторило му се много по-правилно да спести живота поне на шепата хора, останали под командването му — все някой ден отново щели да се сражават за честта на Рим. Развил бялото знаме върху копието си, обърнато с дръжката напред, оставил меча си и лично излязъл от лагера да говори с главатарите на победителите. Те му помилвали живота, както и на останалите. Дори след това в желанието си да покажат за какви алчни люде ни имали, ни оставили целия обоз! От скъпоценностите прибрали само онези, които Касий им отнел след първото сражение — тук на Сула не му стигнаха силите да продължи и трябваше да си поеме дълбоко дъх. — Не забравили обаче да прекарат Попилий Ленас и всички останали под хомота. След което ги изпроводили обратно до Толоза, където се уверили, че враговете им ще се върнат в Нарбон и повече няма да им се покажат пред очите.

— Като че ли започнахме твърде често да минаваме под хомота в последните години — сви заканително юмруци Марий.

— Всъщност това е и основната причина за всеобщия гняв и възмущение на Рим по адрес на Попилий Ленас — съгласи се Сула. — Ще бъде изправен пред съда да отговаря по обвинение в държавна измяна. Преди да отплавам чух, че най-вероятно няма да дочака да бъде съден. Мисля, че ще събере всичко, което може да носи, и в най-скоро време ще замине в изгнание.

— Би било и най-мъдрото от негова страна, защото по този начин поне ще опази състоянието си. Ако дочака да го изправят пред съда, държавата ще му конфискува всичко.

С тези думи Марий като че ли приключи темата и потупа с длан картата пред себе си.

— Но съдбата на Луций Касий няма да ни постигне, Луций Корнелий! С честни средства или с измама, но ние ще натикаме Югурта в миша дупка, а след това ще се върнем в Рим, за да поискаме от народа да ни гласува пълномощия срещу германите!

— Ето за това, Гай Марий, си струва да пием! — радостно вдигна чашата си Сула.

Експедицията срещу Капса се оказа успешна — всъщност на такава лесна победа не се беше надявал никой. Разбира се — и това всички го признаваха, — събитията се развиха толкова гладко единствено защото начело на легионите стоеше човек като Гай Марий. Неговият легат Авъл Манлий, началник на конницата, на която Марий нямаше особено доверие заради известния брой нумидийци в нея — нищо, че се кълняха в Рим и княз Гауда, — успя така да заблуди подчинените си, че Марий е напуснал базите си само за да търси фураж за конете, че Югурта просто нямаше как да научи за заплахата, надвиснала над главата му.

Затова когато Марий се появи пред самите порти на Капса, начело на цялата си армия, Югурта го мислеше на поне сто — сто и петдесет километра разстояние. Никой не го бе предизвестил, че римляните отдавна са се подсигурили с вода и зърно, така че спокойно биха могли да се устремят през пустинята — от долината на Баградас до стените на Капса. Когато считаната за непревземаема крепост осъмна обградена от море римски шлемове, защитниците й я предадоха, без дори да помислят да се бият. Югурта обаче както винаги успя да се спаси.

Гай Марий реши, че случаят е подходящ най-после да бъде даден един страшен урок на Нумидия и особено на племената на гетулите. Затова, затваряйки си очите пред факта, че Капса е отворила вратите си доброволно, той заповяда на войниците си да оплячкосат града, да се отдадат на всякакви жестокости и в крайна сметка да го изравнят със земята; всички възрастни, независимо мъже или жени, минаха под ножа. Ценностите, които римляните откриха, включително голямата част от баснословните богатства на Югурта, бяха натоварени на каруците и Марий можеше спокойно да изведе невредима армията си от пределите на Нумидия и да я разквартирува в Утика, преди да са започнали зимните дъждове.

Просяшките му легиони си бяха заслужили почивката. А на началника им му достави несравнимо удоволствие да напише едно нежно писъмце до Сената (което трябваше да бъде прочетено лично от Гай Юлий Цезар), в което възхваляваше бойния дух, храбростта и морала на армията си от пролетарии. Той не успя да устои на изкушението и добави към посланието си своето виждане, че след потресаващо слабото командване на Луций Касий Лонгин, неговия колега консул, повече от сигурно било, че Рим ще се нуждае и от други армии, съставени от капите цензи.

Ето какво съобщаваше на свой ред Публий Рутилий Руф на Гай Марий в писмото си, пратено в края на годината: