Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

Година шеста (105 г. пр.Хр.)

В консулството на Публий Рутилий Руф и Гней Малий Максим

Още не можеше да се каже, че Югурта се е превърнал в беглец в собствената си страна, но населението на нейните по-богати и по-гъсто населени области, както и цялата източна част вече се беше примирило веднъж завинаги с призрака на римските легиони и никой не си правеше илюзии, че Нумидия ще се спаси от опеката на Рим. Тъй като Цирта се намираше в самия център на необятната страна, Марий счете за по-благоразумно да не връща войската си в Утика, ами да презимува в нумидийската столица. Жителите на Цирта никога не бяха проявявали кой знае каква привързаност към своя цар, но Марий добре познаваше Югурта и разбираше, че притиснат до стената, той ще покаже най-доброто, на което е способен; дори не бе изключено, ако с някой ловък ход спечелеше отново сърцата на поданиците си. Затова римляните биха допуснали грешка, ако оставеха Цирта свободно да определя отношенията си със злополучния си владетел. В Утика беше оставен само Сула, комуто беше връчено управлението на Римска Африка, а Авъл Манлий беше освободен от служба, за да може да се прибере в Рим. Манлий взе и двамата синове на Гай Юлий Цезар, въпреки нежеланието им да напускат Африка. Писмото на Рутилий беше смутило Марий и той изпита някакво смътно предчувствие, че ще е най-добре Цезар да види синовете си възможно най-скоро.

През януари мавританският цар Бокх най-сетне се накани да вземе може би най-важното решение в целия си живот; въпреки кръвните си и сватовски връзки с Югурта, той официално щеше да се обяви за римски съюзник — разбира се, ако Рим благоволеше да го приеме за такъв. Затова отиде лично от Йол в Икозиум, където два месеца по-рано бе разговарял със Сула и сполетяния от морска болест Манлий, и от там изпрати поредното посланичество до Марий. За негова зла участ не бе предвидил, че той няма да презимува в Утика, вследствие на което делегацията му заобиколи целта си и минавайки от север на Цирта и съответно на Гай Марий, се запъти право към римската провинция.

Мавърската делегация се състоеше от петима души, единият, от които отново бе по-малкият брат на цар Богуд, а друг — един от синовете му, но те не си придаваха важност, нито се придружаваха от въоръжен ескорт; баща им не искаше да си създава излишни неприятности с Марий или да дава повод да се мисли, че намеренията му са враждебни. Освен това подобна малка групичка по-лесно би убягнала от погледа на Югурта.

Членовете на пратеничеството бяха предрешени като пътуващи преуспяващи търговци, които след успешното завършване на търговския сезон бързат да се приберат у дома; което естествено ги правеше прицел на бандите въоръжени разбойници, възползвали се от политическото раздробяване на Нумидия и неспособността на царя да сложи какъвто и да е ред, за да се обогатят лесно и за чужда сметка. Докато скромната делегация прекосяваше река Уб, на юг от Хипо Региус, тя има нещастието да се сблъска с шепа главорези, които само дето не свалиха дрехите от гърбовете на хората; дори робите и слугите бяха отведени, за да бъдат препродадени на някой далечен пазар.

Квинт Серторий, който представляваше рядък пример на интелигентен военен, беше останал да помага на Марий, така че Сула трябваше да се задоволи с услугите на офицери, далеч по-несъобразителни и ненаблюдателни. Давайки си ясно сметка за това, той бе придобил навика да хвърля по някой и друг поглед на живота пред двореца в Утика и за късмет на мавърската делегация, която от известно време безуспешно се мъчеше да си изпроси аудиенция при римския управител, се заинтересува какви са тези покрити с прах люде, вдигащи толкова шум.

— Но ние трябва да говорим с Гай Марий! — настояваше княз Богуд. — Уверявам ви, че сме пратеници на мавританския цар Бокх!

Сула разпозна поне трима от скупчилите се пред входа чужденци и бързо се завтече насреща им.

— Пусни ги бе, глупак такъв — тросна се той на дежурния трибун, сетне любезно хвана княз Богуд под ръка, защото отдалеч се виждаше, че краката му едва го държат. — Няма нужда, княже, обясненията ще ги оставим за по-нататък — прекъсна той новодошлия веднага щом онзи си отвори устата. — Сега всички се нуждаете от баня, чисти дрехи, храна и почивка.

Няколко часа по-късно Богуд му разправи с подробности историята си.

— Уви, да дойдем тук, ни костваше много повече време, отколкото си правехме сметка в началото — заключи той, — и се страхувам брат ми да не се отчаял съвсем. Можем ли да видим Гай Марий?

— Гай Марий е в Цирта — малко ехидно му отвърна Сула. — Според мен най-добре ще е, ако ми кажеш какво иска царят, а пък аз ще пратя писмо до Цирта. Иначе ще се забавите още повече.

— Всички ние сме кръвни роднини на царя — рече Богуд, — който моли Гай Марий да ни прати в Рим, където лично да изпросим от Сената владетелят ни да бъде приет отново да служи на Рим.

— Разбирам — кимна Сула и стана от стола си. — Княз Богуд, сега не ти остава нищо друго, освен да чакаш. Всичко в двореца е на твое разположение. Веднага ще пиша на Гай Марий какви са предложенията на владетеля ви, но се страхувам, че ще трябва да изчакаме няколко дни за отговора.

Четири дни по-късно в Утика наистина пристигна писмо от Гай Марий, което гласеше:

Като прочете тези редове, Сула прихна неудържимо да се смее, та чак изпусна писмото.

— Ама как си го измислил само, Гай Марий! — не се сдържа той да похвали началника си пред четирите стени и мигом хукна да гони трибуните и останалите длъжностни лица в управителската резиденция, за да им нареди в най-скоро време да издирят всички по-видни личности в провинцията.

Заради огромното си значение за снабдяването на Рим със зърно, Римска Африка представляваше голям интерес за онези сенатори, които обичаха да обикалят света. Освен това страната беше красива и екзотична, особено в началото на годината, когато преобладаващите северни ветрове принуждаваха повечето мореплаватели, пътуващи на изток, да следват африканския бряг вместо адриатическия — разбира се, ако имаха нужното време. Вярно, че зимата беше дъждовният сезон, но това не означаваше, че вали непрестанно; напротив, като се изключат дъждовете, Африка представляваше едно приятно, свежо и най-важното топло местенце, където бягащият от зимните студове в Европа можеше да се сгрее и се наслади на слънчевите лъчи.

Така Сула успя да осигури двамина сенатори, тръгнали да пътешестват по света, а с тях още двама едри земевладелци (включително най-големият римски земевладелец в Африка Марк Целий Руф), напуснали домовете си в Рим, за да видят как вървят делата в африканските им стопанства. В колекцията му от знатни римляни влязоха още един висш служител в хазната, който беше на нещо като зимна почивка, и един плутократ от Рим, разгърнал широка търговия със зърно, който току-що пристигаше в Утика, за да се осведоми какво бъдеще се очертава за африканската пшеница.

— Но най-големият удар — похвали се Сула на Гай Марий още щом пристигна в Цирта петнайсет дни по-късно — беше не друг, а самият Гай Билиен, комуто беше хрумнало да си направи разходчица из Африка, преди да се запъти към Римска Азия, където е назначен за управител. Така мога да ти предложа цял претор с проконсулски империум! Водим ти и квестора на хазната, Гней Октавий Рузон, който носи заплатите на войниците и за наше щастие пристигна в Утика точно преди да потеглим за насам. Нямаше как, отвлякох го и него.

— Луций Корнелий, наистина ми допадаш! — усмихна се широко Марий. — Не може да ти се отрече, напредваш с наистина впечатляващи темпове.

И така, преди да приеме мавританските пратеници, Марий събра на съвещание всички „заловени“ римски нобили.

— Августи, искам предварително да ви обясня как стоят нещата, а след това във ваше присъствие ще приема княз Богуд и неговите спътници. Иска ми се всички заедно да стигнем общо съгласие какво следва да сторим за цар Бокх. Ще бъде необходимо всеки от вас да ми предаде мнението си в писмена форма, така че когато от Рим ми се поиска сметка за делата ми, да докажа пред всички, че не съм превишил ни най-малко дадените ми пълномощия — обърна се тържествено той едновременно към сенаторите, земевладелците, търговците и предприемачите, трибуна на хазната, квестора и управителя на Римска Азия.

Резултатите от срещата с чуждата делегация бяха точно такива, каквито се надяваше да бъдат; с предварителното изясняване ситуацията с Мавритания той вече се бе погрижил с присъщото си красноречие, но и с нужната предпазливост да спечели знатните си гости на своя страна; в това си начинание разчиташе на горещата подкрепа на квестора Сула. Всички се съгласиха, че едно мирно споразумение с Бокх е повече от желателно, а подобно нещо можеше най-лесно да се осъществи, ако трима души от мавританската делегация бъдеха пратени в Рим заедно с квестора на хазната Гней Октавий Рузон, а другите двама се върнеха при Бокх като израз на добрата воля на римляните.

Най-накрая Гней Октавий Рузон подбра Богуд и двама от братовчедите му и ги отведе в Рим, където четиримата пристигнаха в началото на март. Мавританската делегация беше веднага приета от Сената на специално заседание. То се проведе в храма на Белона, защото се касаеше за война с чужда държава и чужд владетел; понеже Белона представляваше родната римска богиня на войната и култът към нея беше с няколко века по-стар от този към Марс, нейният храм си оставаше предпочитано място за Сената, когато трябваше да се дискутират въпросите за войната.

След като заседанието свърши и вратите на храма бяха широко отворени, за да може насъбралата се пред тях тълпа да научи какво решение е взето, Публий Рутилий Руф, в качеството си на консул, публично прочете становището на Сената:

— Ще кажете на цар Бокх — говореше той с тънкия си, висок глас, — че римският Сенат и народ помнят и добро, и зло. Вярваме, че цар Бокх искрено се разкайва за злото, което ни причини, и затова би било и несправедливо, и несвойствено за нас, римския Сенат и народ, да не му дадем опрощение. Той получава нашата прошка. Но ние, римският Сенат и народ държим, щото и самият цар Бокх да отвърне на великодушието ни с великодушие, защото още сме нямали случай да го запомним с добро. Не ние ще определяме какво искаме от него — сам цар Бокх ще реши с какво да се отплати за нашата проява на добра воля. И когато това, което той стори за нас, се изравни по тежест със злото, което ни причини, римският Сенат и народ ще бъдат щастливи да сключат с Бокх, царя на Мавритания, договор за съюз и приятелство.

Бокх получи този отговор някъде в края на март, когато Богуд и другите двама пратеници лично се явиха пред него. Ужасът от евентуални наказателни акции от страна на римляните бяха надделели над почти инстинктивния му страх от зет му Югурта и затова, вместо да се оттегли обратно в царската си резиденция в Тингис, отвъд Херкулесовите стълбове, Бокх беше предпочел да остане в Икозиум. Вече бе имал случай да се увери, че Гай Марий не би се съгласи да води каквито и да е по-нататъшни преговори с него по-далеч от нумидийското пристанище. Единственото, което цар Бокх стори, за да се предпази от Югурта, беше да повика в Икозиум мавританска войска и да нареди крепостните стени на малкото крайморско градче да бъдат поправени и подсилени.

Веднага щом доложи на господаря си резултата от своята мисия, Богуд отново се яви пред Марий в Цирта.

— Брат ми, царят, умолява Гай Марий да каже каква услуга от негова страна ще бъде приета от римляните като изкупление за пораженията, които той им нанесе — обърна се към проконсула Богуд, падайки на колене пред него.

— Стани, човече, стани! — подкани го сприхаво Марий. — Да не съм цар! Аз съм само проконсул на римския Сенат и народ! Никой не бива да ми пада на колене — това е не по-малко унизително за мен, отколкото и за него!

Богуд бързо се изправи на крака, но по лицето му се беше изписало неподправено недоумение.

— Гай Марий, помогни ни! — възкликна театрално той.

— Какво иска Сенатът да сторим?

— С радост бих ти помогнал, княз Богуд, ако можех… — отвърна му уклончиво той, взирайки се в ръцете си.

— Тогава прати някой от твоите висши офицери да каже лично на нашия цар какво се очаква от него! Може би ако двамата обсъдят заедно въпроса, по-лесно ще открият отговора.

— Добре — изненадващо се съгласи Марий. — Луций Корнелий Сула ще отиде да говори с царя ви. Стига мястото на срещата да не е по-далеч от Икозиум.

— Това, което можем да искаме от мавританците, е ни повече, ни по-малко самия Югурта — обясняваше Марий на Сула, преди квесторът да отплава за срещата си с цар Бокх. — Какво ли не бих дал, Луций Корнелий, за да бъда на твоето място! Но понеже не мога, много се радвам, че ще разчитам на човек като теб, който да хапе вместо мен.

Сула се усмихна.

— Веднъж да се вкопча в жертвата си, няма пускане.

— Тогава гледай да забиеш зъби дълбоко, ако може дори по-дълбоко и от мен! И ако ти е по силите, върни се с Югурта!

И така, Сула напусна Рузикаде, изпълнен със самоувереност и желязна решимост да доведе нещата до очаквания им край; беше взел със себе си кохорта римски легионери, още една кохорта леко въоръжена италийска пехота от племето на пелигните в Самниум, лична охрана от прашкари от Балеарските острови, както и една конна дружина, по-точно дружината на лигуриеца Публий Вагиений. Когато всички отплаваха, наближаваше средата на май.

Макар предишния път да се бе убедил, че става за моряк — нещо повече, че изпитва искрено увлечение към корабите и мореплаването, — сега Сула през цялото време беше в кисело настроение. Тази експедиция беше още едно доказателство за късмета, който го съпровождаше. От нея зависеше до голяма степен кариерата му. Това Сула го предусещаше, сякаш някой му беше чел в бъдещето. Колкото и странно да изглежда, той така и не бе поискал да се срещне с Марта Сирийката, въпреки че Гай Марий го беше подканял неведнъж да го направи; отказваше не защото не вярваше в предсказанията или пък гледаше да се пази от суеверията. Като всеки истински римлянин, и Луций Корнелий Сула беше по природа суеверен. Причината беше далеч по-проста: той се страхуваше. Макар като всички други простосмъртни да искаше да чуе каква славна съдба го очаква, той твърде добре познаваше слабостите и тъмните страни в характера си, за да се довери на гадателката, както беше сторил Марий.

Но сега, докато корабът му плаваше по посока на Икозиум, съжаляваше, че не се е допитал до Марта. Живееше с чувството, че бъдещето му е като непрогледна тъма и той не може да види къде стъпва. Навярно го очакваха велики дела; но и много зло. Като че ли единствен сред своите събратя Сула усещаше постоянно витаещата над главите им заплаха. Гърците оспорваха същността на злото, мнозина изказваха съмнения в самото му съществуване. Но той знаеше, че то съществува. И много се страхуваше, че съществува вътре в него.

Заливът Икозиум бе достоен за някой голям и величествен град, но вместо това трябваше да се задоволи с малкото пристанище, намиращо се там, където назъбената верига на крайбрежните планини се спускаше право към брега и едновременно го закриляше и откъсваше от света. По време на зимните дъждове в морето се вливаха много малки рекички и поточета, а сред залива като приказни кораби се показваха десетина-петнайсет острова, обраснали с високи кипариси, които наподобяваха мачти и платна. „Хубаво местенце е Икозиум“ — каза си Сула.

На брега, пред стените на града, чакаха около хиляда маври бербери на коне, въоръжени като нумидийци — конете им неоседлани, без юзди, те самите без доспехи; всеки имаше копие в едната си ръка, широк щит — в другата, а на пояса си — дълъг меч.

— Ах! — откъсна се въздишка от гърдите на Богуд, щом двамата със Сула стъпиха на брега. — Царят е изпратил да те посрещне любимият му син.

— Как се казва? — поинтересува се Сула.

— Волукс.

Младежът, възседнал кон, се доближи до тях. Беше въоръжен по същия начин, както и всички около него, но пищно окиченият кон беше със седло и с юзди. На Сула му беше приятно да стисне ръка на младия Волукс, който определено разбираше от обноски. Но къде беше царят? Набитото му око постоянно шареше из уличките на града, но никъде не се видя оживлението, съпътстващо царските особи.

— Баща ми се е оттеглил на сто-двеста километра навътре в планините, Луций Корнелий — обясни му царския син, докато вървяха към мястото, откъдето Сула щеше да надзирава прехвърлянето на войските му на сушата.

Сула усети, че настръхва.

— Това не влизаше в сделката между вашия цар и Гай Марий — напомни той.

— Знам — съгласи се Волукс, който явно се чувстваше неловко. — Но разбираш ли, цар Югурта се е появил в околностите.

Сула замръзна на мястото си.

— Това някаква уловка ли е, княз Волукс?

— В никакъв случай! — извика младежът и разпери широко ръце. — Кълна ти се във всички богове, Луций Корнелий, за никаква уловка не става дума! Ала Югурта намирисва нещо гнило и е станал подозрителен. Баща ми, царят, трябваше отдавна да се е прибрал обратно в Тингис — или поне така знаеше Югурта, — но вместо това вече толкова време кисне в Икозиум. От известно време Югурта се е настанил в хълмовете наоколо с малка армия от гетули — твърде малко са, за да ни нападнат, но пък и твърде много, за да ги нападнем ние. Баща ми реши за по-благоразумно да се оттегли в планините и така да заблуди Югурта, че ако наистина чака пратеник от Рим, то той трябва да дойде по суша. Югурта явно се е уловил, защото го последва. Можем да бъдем сигурни, че врагът не знае нищо за пристигането ти тук. Радваме се, че се показа достатъчно мъдър да пътуваш по море.

— Скоро ще научи за пристигането ми — мрачно отбеляза Сула, като се замисли за ограничените си сили: хиляда и петстотин души, не повече.

— Да се надяваме, че няма, или поне, че ще го научи възможно най-късно — махна с ръка Волукс. — Преди три дни изведох около хиляда души бойци от лагера на баща ми, уж се готвим да извършим някаква маневра, и ги върнах обратно в града. Все още официално не сме във война с Нумидия и Югурта не би имал основание да ни нападне; колкото и да ни подозира, той няма откъде да знае какви са плановете на баща ми, и се съмнявам, че открито ще скъса отношенията си с него. Вярвам, че е предпочел да остане в близост до лагера ни на юг, а съгледвачите му не биха се осмелили да дойдат насам, не и докато местността е в ръцете на моите войници.

Сула изгледа скептично младежа, но не посмя да каже каквото си мислеше; тези мавърски князе не му вдъхваха особено доверие, що се отнасяше до практичното мислене, а пък и разтоварването на хората му го тревожеше — Икозиум беше малко пристанище и разполагаше с не повече от двадесет лихтера. С тези темпове цялата му миниатюрна армия щеше да стъпи на брега едва на другия ден. Но не можеше да промени нищо, нито имаше смисъл да се тревожи излишно. Можеше само да въздъхне и да се надява.

— Къде се е разположил Югурта? — попита той.

— На около петдесет километра на юг оттук, в малка котловина насред планините. Всъщност окупирал е единствения пряк път, свързващ ни с лагера на баща ми, царя — обясни му Волукс.

— А така, прекрасно! И как ще успея да се свържа с баща ти, без да ми се наложи преди това да се бия с Югурта?

— Мога да те прекарам по странични пътища, така че Югурта дори да не разбере, че си идвал насам — предложи му услугите си Волукс, обзет от внезапен прилив на ентусиазъм. — Ама наистина, Луций Корнелий! Царят ми има достатъчно доверие — бих се радвал, ако и ти ми окажеш своето! — Той се замисли за миг, сетне добави: — Но мисля, че ще е по-добре да оставиш хората си тук. Имаме много по-големи шансове да се промъкнем, ако сме малко на брой.

— А защо смяташ, че мога да ти имам доверие, княже Волукс? — попита Сула. — Днес те виждам за пръв път в живота си. Нито мога да кажа, че познавам княз Богуд или баща ти, нищо, че съм се срещал с тях и преди! Какво ви пречи да се отметнете от думата си и да ме предадете в ръцете на Югурта? В крайна сметка, аз съм важна персона! Залавянето ми би имало тежки последствия за Гай Марий, няма начин да не го знаете.

През цялото това време Богуд не беше продумал, но от минута на минута изражението му ставаше все по-мрачно. Младият Волукс обаче не се отказваше лесно.

— Тогава защо не ми дадеш някакво поръчение, чрез което да ти докажа, че можеш да имаш вяра както на мен, така и на баща ми, царя? — упорстваше той.

Сула се замисли и устните му се разтегнаха във вълчата му усмивка.

— Добре — изведнъж се реши той. — Притиснат съм до стената, така че нямам какво да губя.

Погледът му се впи в лицето на мавъра, необикновените му светли очи заблестяха като два скъпоценни камъка под периферията на широкополата му сламена шапка — доста необичайна за един римски войник, но затова пък спечелила си слава из цяла Африка — от Тингис до Киренайка, навсякъде, където около лагерните огньове и домашните огнища хората имаха навик да разказват за подвизите и невероятните деяния на римляните; да, цяла Африка вече знаеше за римлянина албинос и неговата шапка.

„Трябва да се доверя на късмета си — казваше си в този миг Сула. — Нищо не ми подсказва, че този път късметът ще ме изостави. Това е проверка на способността ми да разчитам на самия себе си, начин да покажа на целия свят — от цар Бокх и сина му, до онзи човек в Цирта, комуто по нищо не отстъпвам — какво говоря, та аз го превъзхождам във всичко, — че дори Фортуна вече не е способна да ми постави препятствие, което да не мога да прескоча. Човек никога няма да открие за какво е създаден, ако през целия си живот бяга от себе си. Не, няма да бягам. За мен има само един път — напред. Късметът е на моя страна. Аз съм си го извоювал и аз ще кажа дали ще ме съпътства или не.“

— Щом се стъмни тази вечер — обърна се той към Волукс, — двамата с теб и шепа конници, ще отидем до лагера на баща ти, царя. Моите хора ще останат тук, което означава, че дори Югурта да надуши римско присъствие, ще реши, че сме останали в Икозиум и не смеем да припарим навътре в сушата. Той трябва да мисли, че ако ще се срещаме с баща ти, то мястото на срещата е Икозиум.

— Но сега е новолуние! — опита се да възрази Волукс.

— Знам — усмихна се зловещо Сула. — Това е твоята проверка, княз Волукс. Ще ни светят само звездите, нищо друго. А ти ще ме преведеш право през лагера на Югурта.

Богуд облещи очи и задъхано възкликна:

— Но това е лудост!

В погледа на Волукс заиграха пламъчета и той доволно се засмя.

— Това се казва истинско предизвикателство.

— Съгласен ли си? — попита Сула. — Право през лагера на Югурта и нито на крачка встрани. Ще влезем, без да ни чуят и видят часовите, ще минем по вия претория, без да разбудим нито човек, нито кон, и ще излезем отново, без да ни чуят и видят часовите. Ако направиш това, княз Волукс, ще знам, че мога да ти се доверя! На теб и на баща ти.

— Съгласен съм — кимна младежът.

— И двамата сте полудели — заключи Богуд.

Сула реши да оставят Богуд в Икозиум — точно този член от мавърската царска фамилия така и не бе успял да спечели пълното му доверие. Разбира се, задържането му бе извършено по най-любезния възможен начин, което не му спести неудобството да попадне под надзора на двамина военни трибуни; и двамата бяха получили заповед от Сула нито за миг да не изпускат от поглед мавърския велможа.

Волукс се погрижи да му се дадат четирите най-хубави — разбирай и най-добре обяздени коня в града, но Сула, който все още не вярваше в невероятните качества на мулетата и този път ги предпочете. Не забрави да вземе и шапката си. Отрядът, който трябваше да се промъкне до лагера на цар Бокх, беше сведен само до петима души: Сула, Волукс и още трима мавърски велможи, които, за разлика от римлянина от малки се бяха научили да яздят неоседлани коне.

— Подрънкването на метала може да ни издаде — обясни Волукс на квестора.

Сула обаче реши да не рискува и оседла мулето си, слагайки му, освен това и оглавник.

— Ако падна, ще се чуе още по-надалеч — на свой ред обясни той на спътниците си.

Петимата изчакаха да падне нощта, преди да яхнат животните и да се скрият в тайнствения мрак на безлунната нощ. Нямаше вятър, който да надигне огромните маси от прах по пътя, и африканското небе бе осветено от звездите. Онези мъглявини по небосвода, които първоначално Сула помисли за облаци, се оказваха съзвездия, които хвърляха достатъчно светлина, за да могат пътниците да виждат пред себе си. И на петимата животните бяха без подкови, така че стъпките им по каменистата пътека, която прекосяваше не една и две закътани клисури, не можеха да се чуят отдалеч.

— Ще трябва да се доверим на късмета си някое от животните да не се нарани — рече Волукс, след като конят му се спъна в камък и едва не го хвърли на земята.

— На своя късмет поне аз мога да се доверя — отбеляза самонадеяно Сула.

— Не говорете — предупреди ги един от тримата им спътници. — В такава спокойна и безветрена нощ гласовете ви се чуват на километри.

Петимата ездачи потънаха в пълно мълчание. Очите на всеки се впиваха в мрака наоколо и се опитваха да уловят и най-малката светлинка. Когато над планинския хребет насреща им проблесна оранжевото сияние на лагерни огньове, и петимата си рекоха, че в котловината отвъд се е настанил самият Югурта с войската си. А щом изкачиха хребета и погледнаха надолу, цялата котловинка заблестя пред очите им като приказен град.

Петимата се свлякоха безшумно на земята; Волукс избута Сула настрани и се залови за работа. Сула търпеливо зачака спътниците му да поставят на копитата на животните специални обувки; обикновено тези конски обувки се правеха с дървени подметки, които трябваше да предпазват от дребни камъчета нежната долна страна на копитото, където се показваше триъгълният израстък. Волуксовите „обуща“ бяха обаче с подметки от дебела плъст. „Обувките“ се връзваха с по две тънки връвчици, които се закачаха за предната им страна, прехвърляха се от задната, закачаха се на малката желязна кукичка и отново се издърпваха отпред, където се завързваха.

Всеки яхна отново животното си да го поразтъпче, така че да свикне с новите си обувки, след което Волукс пое начело на групата към лагера на Югурта, намиращ се на не повече от седем-осемстотин метра на юг. Предполагаше се, че нумидийците са поставили часови, а може би и конна охрана, но петимата пътници не срещнаха жива душа. Обучаван от римляни, Югурта беше устроил лагера си по техен образец, с тази разлика — това беше нещо, което цял живот щеше да изумява Гай Марий — че нито той, нито войниците му бяха имали търпение да го издигнат точно според оригинала. Понеже нумидийците знаеха със сигурност, че Марий и армията му са в Цирта, а Бокх не разполага с достатъчно сили, за да им подготви някоя неприятна изненада, бяха претупали работата. Лагерът им в действителност трудно можеше да се нарече укрепен; беше издигнат само вал от пръст, толкова нисък, че един кон би могъл спокойно да го прескочи, и който — както подозираше Сула — служеше повече да пази добитъка да не се разбяга, отколкото да спре възможните нападатели. Ако Югурта се беше показал истински римлянин, какъвто всъщност не беше, лагерът му щеше да бъде ограден както с палисада, така и със земен насип пред нея — независимо дали съществува опасност от чуждо нападение.

Петимата ездачи се озоваха пред лагерния вал на около двеста крачки източно от главния вход, който представляваше просто един широк отвор в импровизираните укрепления. Щом се озоваха в лагера, неканените гости мигом обърнаха животните си успоредно на ниския вал, с цел да ги прикрие, доколкото може, от погледите на невидимите в тъмното часови. Пръстта под краката им беше мека и увитите в плъст копита на конете и на мулето не издаваха никакъв звук. Петимата се насочиха право към главния вход. Пред него стояха няколко пазачи, но всички гледаха в обратната посока, а пък и бяха застанали доста напред, така че нямаше как да чуят приглушените стъпки на неочакваните посетители. Петимата смелчаци невъзмутимо излязоха на главната алея, която минаваше през центъра на лагера и водеше към задния вход. Сула, Волукс и тримата други маври прекосиха ходом цялата дължина на нумидийската вия претория — близо километър, — за да излязат необезпокоявани от другата страна на лагера, където отново се прислониха към ниския насип, изтеглиха се достатъчно далеч от задния вход, колкото да се чувстват в безопасност, и го прехвърлиха, за да потънат отново в тъмнината.

След като се отдалечиха на километър, километър и половина, слязоха от животните и им свалиха обущата.

— Успяхме! — прошепна победоносно Волукс, а зъбите му проблеснаха в тържествуваща усмивка. — Сега имаш ли ми доверие, Луций Корнелий?

— Да, княз Волукс — усмихна му се в отговор Сула.

Продължиха пътя си в нещо средно между обикновен ход и тръс, защото не искаха да рискуват да наранят или изтощят някое от добичетата. Малко след изгрев-слънце се озоваха в някакъв берберски лагер. Волукс бързо уреди да заменят животните за други, отпочинали. Понеже и четирите коня на маврите бяха прекрасни животни, а мулето на Сула си струваше, пък ако ще и само заради разнообразието, берберите на драго сърце се съгласиха да се разделят с пет от собствените си коне и да ги дадат на непознатите пътници, които продължиха да яздят през целия ден. Римлянинът не пропусна да нахлупи широкополата шапка.

Скоро след като падна мрак, петимата най-сетне достигнаха лагера на цар Бокх, който по нищо не напомняше този на Югурта, но отдалеч се виждаше, че е по-голям. Малко преди да влязат в полезрението на часовите, Сула внезапно дръпна коня си за мулешкия оглавник, който му беше нахлузил, и се закова на място.

— Не го приемай като проява на недоверие — обърна се той към Волукс, — но нещо ми подсказва, че ще е по-добре, ако остана за малко тук, на това място. Ти си царски син. Теб всички те знаят и никой няма да каже нищо, ако влизаш или излизаш от лагера на баща си, когато ти хрумне. Но аз съм чужденец, при това ми личи отдалеч и никой не би ме посрещнал с доверие. Затова сега смятам да се излегна на тази полянка, да изчакам да се срещнеш с баща си, да се увериш, че всичко е наред, и чак тогава да се върнеш да ме вземеш.

— На твое място не бих се излегнал точно тук — предупреди го Волукс.

— Защо?

— Заради скорпионите.

Сула настръхна, но се сдържа да не го покаже. Тъй като в Италия не се срещаха подобни отровни гадини, нямаше римлянин или италиец, който да не изпитва истински ужас и отвращение към паяци и скорпиони. Той пое бавно въздух, направи се, че не усеща едрите капки пот, плъзнали се по челото му, и като си придаде вид на пълно безразличие, обърна се към Волукс с престорено нехайство:

— Предполагам, че ще се забавиш някой и друг час, а пък не ми се иска да стоя прав през цялото време, нито да се кача отново върху това проклето животно, така че да се надяваме скорпионите да се окажат благосклонни към мен.

— Както искаш — остави го на съдбата му Волукс, който вече гледаше на него като на герой, излязъл от легендите.

Сула си избра меко и песъчливо местенце, където специално си изрови дупка за задника, направи малка купчинка пясък за възглавница, и блажено се излегна, но не и преди мислено да се помоли на Фортуна и да й обещае богато жертвоприношение, ако отпрати скорпионите надалеч. Затвори очи и след миг потъна в дълбок сън. Когато четири часа по-късно Волукс се върна, Сула още спеше. Нищо не пречеше на мавъра да го убие. Но в онези дни Фортуна във всичко закриляше своя любимец — Волукс щеше да се окаже истински приятел.

Нощта беше студена и Сула целият се беше схванал.

— Да пълзиш по нощите си е работа за млади хора! — оплака се той, докато подаваше ръка на младежа да го издърпа. Но след миг видя зад него нечия тъмна сянка и се вкамени.

— Всичко е наред, Луций Корнелий, това е приятел на баща ми, царя. Казва се Дабар — бързо представи непознатия Волукс.

— Предполагам още някой роднина на баща ти?

— Всъщност не. Дабар се пада братовчед на него и също като Югурта е незаконородено дете с майка-берберка. Затова и е избрал да служи на нас — Югурта държи на това, да няма други копелета с царска кръв в двореца му, освен него самият.

Младежът извади манерка с тежко, сладко вино, която подаде на Сула; той я гаврътна на един дъх и болките в тялото му почти се успокоиха, скоро съвсем щяха да изчезнат. Подадоха му шепа медени сладки, парче ярешко месо, обилно посипано с подправки, и още едно шишенце със същото вино. В този миг му се струваше, че през живота си не е пил по-божествена течност.

— Ей така се чувствам по-добре! — отбеляза той и се протегна, за да се чуе как пращят костите му. — Какви са новините?

— Твоят вътрешен глас не те излъга, Луций Корнелий — рече му Волукс. — Югурта те е изпреварил и вече е пратил човек при баща ми.

— Предателство?

— Не, не! Но все пак положението се е променило, и то съществено. Ще оставя на Дабар да ти обясни, защото той знае всичко.

Дабар клекна, за да се изравни със седналия на земята Сула, и зашепна:

— Изглежда, Югурта е научил за някаква делегация от страна на Гай Марий до нашия цар. Разбира се, не му е било трудно да предположи, че тъкмо затова царят ни не се е върнал още в Тингис. Затова решил да доведе войската си насам, преграждайки всички пътища към Гай Марий — по суша и по море. Освен това е пратил един от най-знатните си поддръжници, Аспар, при царя, за да седи от дясната му страна при една евентуална среща между царя ни и очакваната римска делегация. Така Югурта ще знае всичко.

— Разбирам — кимна Сула. — Тогава какво ще правим?

— Утре княз Волукс ще те придружи пред царя ни, сякаш двамата току-що пристигате от Икозиум. За наше щастие тази вечер Аспар не видя да се връща князът. Ще говориш с владетеля ни, все едно не идваш по негова молба, а по заповед на Гай Марий. Ще поискаш от него да се откаже от съюза си с Югурта, а той ще откаже — естествено само за пред нумидиеца. Ще ти заповяда да се разположиш на лагер в околностите и да чакаш десет дни за отговора му в случай, че реши да размисли. Това и ще направиш — ще отидеш в подготвения ти лагер и ще чакаш. Нашият цар обаче ще дойде да те види тайно утре вечерта на някое друго място и тогава двамата ще можете да говорите спокойно — опитваше се Дабар да разгадае каменното изражение на Сула. — Подобно решение устройва ли те, Луций Корнелий?

— Напълно — прозя се широко той. — Единственият проблем е къде ще прекарам тази нощ и къде да се изкъпя? Целият смърдя на кон, а вече започват да ме лазят и разни гадини.

— Волукс се е погрижил да бъде издигнат стан недалеч оттук. Ще се чувстваш удобно — увери го Дабар.

— Тогава водете ме — заръча им Сула и се изправи на крака.

На другия ден Сула изигра подготвения фарс с цар Бокх. Не беше никак трудно да се разбере кой от всички африкански велможи, събрали се на срещата, е Аспар, шпионинът на Югурта. Той седеше вляво от величествения трон на Бокх, който почти се губеше в него, и по това, че никой не се осмеляваше да го доближи или дори да го погледне, личеше, че не е кой знае колко желан сред маврите.

— Какво се иска от мен, Луций Корнелий? — заскимтя умолително цар Бокх същата вечер, след здрач, когато двамата със Сула се срещнаха повторно между лагера на единия и на другия, уверили се, че никой няма да узнае за разговора им.

— Да сторите една голяма услуга на Рим — отговори му Сула.

— Само ми кажи с какво мога да бъда полезен и веднага ще бъде направено! Злато… диаманти… земя… войници… конница… жито… само кажи, Луций Корнелий, и ще ти бъде доставено! Ти си римлянин, ти знаеш какво има предвид Сенатът с това загадъчно съобщение! Защото мога да ти се закълна, че аз самият не мога да го проумея, — чак трепереше от страх Бокх.

— Всичко това, което изброихте, царю, Рим може и сам да си осигури — сряза го презрително Сула.

— Тогава какво! Само ми кажи! — молеше се Бокх.

— Мисля, че вече трябва сам да сте се сетили, царю. И че просто не искате да го признаете. Твърде добре разбирам причината, затова ще Ви помогна — гледаше го в очите Сула. — Искаме Югурта! Рим иска от Вас да му предадете Югурта по мирен път, без да се дават повече жертви. Твърде много кръв се проля през последните години в Африка, царю, твърде много земя беше опустошена, твърде много градове и села бяха опожарени, твърде много богатства бяха пропилени. Но докато Югурта продължава да бъде на свобода, всички тези поражения ще продължат. Ще задушават Нумидия, ще пречат на спокойствието на Рим… но ще задушават и Мавритания. Така че нека вашият подарък за Рим бъде Югурта, царю Бокх!

— Искаш от мен да предам своя зет, бащата на внуците ми, при това мой кръвен роднина по линия на цар Масиниса?

— Точно така — държеше на своето Сула.

Бокх се разрида и възкликна:

— Това не мога да сторя! Наистина, Луций Корнелий, не мога! Ние сме колкото пунически, толкова и берберски народ, законът на пустинята ни е свързал веднъж завинаги с Югурта. Всичко друго, Луций Корнелий, бих сторил всичко друго, за да сключим този договор! За нищо на света не бих предал съпруга на дъщеря си.

— Да, но онова „всичко друго“ за нас не представлява нищо — хладно отбеляза Сула.

— Народът никога няма да ми го прости!

— Но иначе Рим никога няма да Ви прости. А това е много по-голямо зло за Вас.

— Не мога! — стенеше Бокх, сълзи обливаха лицето му, мокреха грижливо накъдрената му брада. — Умолявам те, Луций Корнелий, умолявам те! Подобно нещо не мога да сторя!

Сула му обърна презрително гръб.

— Тогава няма да сключим никакъв договор.

Фарсът продължи още осем дни; Аспар и Дабар не преставаха да носят послания от приятния малък стан, в който беше отседнал Сула, до царската палатка, но никое от тези послания не съдържаше информация, която Югурта би могъл да използва. Истинските преговори си оставаха тайна между Сула и Бокх и се водеха само по тъмно. Единствено Волукс явно беше запознат с тяхното съдържание, защото започна да отбягва Сула, а случеше ли се двамата да се засекат, гледаше го с неприкрита омраза и гняв.

Сула беше изпълнен със самодоволство, дори с наслада. Наслаждаваше се на чувството за власт и превъзходство, което изпитваше в качеството на римски представител; нещо повече, радваше го мисълта, че именно той се е превърнал в неуморната струйка вода, която разяжда каменния трон на тъй наречените царе. Самият той не беше цар или владетел, но царете се кланяха в краката му. Човек можеше да се чувства предоволен от подобна чест.

На осмата нощ Бокх отново прати да го повикат на уреченото тайно място.

— Добре, Луций Корнелий, съгласен съм — посрещна го царят, комуто чак очите се бяха зачервили от плач.

— Прекрасно!

— Но как може да стане това?

— Много просто — отговори му Сула. — Ще пратите Аспар при Югурта и ще му предложите да ме предадете.

— Той няма да се хване — поклати глава Бокх.

— Защо не? Повярвай ми, ще налапа въдицата, и още как. Ако обстоятелствата бяха други, царю, нямаше ли сам да поискате да постъпите именно така?

— Но ти си само един квестор!

Сула се засмя.

— Какво искате да кажете, че един римски квестор не струва колкото един нумидийски цар?

— Не! Разбира се, че не!

— Нека Ви обясня, царю Бокх — любезно му предложи той. — Аз съм просто един римски квестор и за самите римляни тази титла не означава кой знае какво — квесторството е най-ниското стъпало на сенаторската стълба. Но не забравяйте, че съм също така патриций, от рода на Корнелиите — моята фамилия е тази на Сципион Африкански и на Сципион Емилиян, а родът ми е по-стар и с по-чиста кръв и от Вашия, и от този на Югурта. Ако Рим се управляваше от царе, то навярно те щяха да бъдат от фамилията на Корнелиите. И най-накрая — нещо, което не бива да се подценява, — по някаква случайност се падам баджанак на Гай Марий. Децата ни са първи братовчеди. Сега стана ли Ви ясно каква е ситуацията?

— Но дали Югурта знае всичко това? — пошепна мавританският цар.

— Едва ли подобно нещо ще убегне от погледа на човек като него — увери го Сула и се облегна назад, за да изчака отговора му.

— Много добре, Луций Корнелий, ще бъде, както ти казваш. Ще пратя Аспар при Югурта и ще му предложа да те предам в ръцете му — опита се да излезе с възможно най-голямо достойнство от положението царят. — И все пак трябва да ме научиш как точно да го сторя.

Римлянинът се приведе и заговори ясно и отсечено:

— Ще поискате от Югурта да дойде тук вдругиден вечерта. Ще му обещаете, че ще предадете в ръцете му римския квестор Луций Корнелий Сула. Ще направите всичко възможно той да разбере, че въпросният квестор е съвсем сам в стана Ви и че се опитва да Ви убеди, да се съюзите с Гай Марий. Той вече ще знае, че това е вярно, защото Аспар отдавна му е пратил вест. Освен това ще е сигурен, че в радиус от сто километра няма нито един римски войник, така че ще дойде дори без войска. Освен това ще мисли, че може да Ви има доверие, царю Бокх. Затова дори през ума не би му минало, че не аз, а той ще бъде хванатият в капан. — Престори се, че не забелязва как Бокх потръпва при тези му думи. — Югурта не се бои нито от Вас, нито от армията Ви. Единственият човек, от когото го е страх, е Гай Марий. Бъдете сигурен, че ще дойде; ще повярва на всичко, което чуе от Аспар.

— Но какво ще правим, когато в лагера му усетят, че царят им е бил отвлечен? — попита Бокх, който не успя да се сдържи и за втори път целият потрепери.

Сула се усмихна зловещо.

— Горещо Ви препоръчвам, царю Бокх, в момента, в който ми предадете Югурта, да вдигнете лагера си и с бърз марш да се насочите към Тингис.

— Но няма ли да разчиташ тъкмо на моите войници да пазят Югурта? — зачуди се царят и сърцето му затуптя още по-силно; никога преди не му се беше случвало да преживее подобен ужас. — Та ти нямаш никого, който да отведе пленника до Икозиум! А лагерът на нумидийците е точно на пътя ти към морето.

— От Вас искам само здрави окови и шест от най-бързите ви коне — рече Сула.

Сула очакваше с нетърпение сблъсъка си Югурта и за свое учудване не изпитваше нито капка колебание или неувереност в собствените сили. Да, името му щеше да се запомни завинаги с пленяването на Югурта! Нямаше значение, че е действал по заповед на Гай Марий; само благодареше на своята смелост, интелигентност и инициатива той щеше да извърши такъв велик подвиг и никой не можеше да му отнеме славата. Не че смяташе Гай Марий за способен на подобно нещо. Гай Марий не беше алчен за слава, защото тъй и тъй вече си беше извоювал предостатъчно. И той едва ли би се противопоставил, историята за залавянето на Югурта да стане достояние на всички. За един патриций, който търси да си създаде име с мисълта някой ден да се кандидатира за консул, голяма пречка се оказваше фактът, че съсловната му принадлежност не му позволява да изпълнява длъжността на народен трибун. Затова всеки амбициозен патриций бе принуден да търси други пътища за спечелване общественото одобрение — народът трябваше да се увери, че и той е достоен наследник на знатния си род. Югурта вече беше струвал прескъпо на Рим. А сега всички щяха да научат, че именно той, Луций Корнелий Сула, неуморимият квестор, тъй да се рече „с голи ръце“ е заловил нумидийския цар.

Затова, когато се срещнаха с Бокх, за да тръгнат към уреченото с Югурта място, той се чувстваше уверен и изгаряше от нетърпение всичко да свърши по-бързо.

— Югурта не ще очаква да те види окован във вериги — съобщи му Бокх. — Останал е с впечатлението, че ти самият си поискал да се срещнеш с него, за да го убедиш да се предаде. И на свой ред ми заръча да доведа със себе си достатъчно хора да те заловя, Луций Корнелий.

— Добре. — Сула не изглеждаше особено заинтересуван от подобен развой на събитията.

На срещата двамата щяха да се явят съпроводени от голяма мавърска конница, докато Югурта ги чакаше, съпроводен само от шепа нумидийски първенци, един, от които Аспар.

Сула пришпори леко коня си и излезе пред Бокх. В лек тръс той се насочи право към Югурта, смъкна се на земята и протегна ръка в жест, който за цял свят означаваше знак за приятелство и доброжелателство.

— Царю Югурта — обърна се той към нумидиеца и търпеливо зачака.

Той погледна протегнатата ръка, сетне слезе от коня си и я пое в своята.

— Луций Корнелий.

Докато ставаше всичко това, мавърската конница незабелязано сключи плътен обръч около главните действащи лица и още преди двамата да са си пуснали ръцете, последният вече беше пленник — акцията протече толкова гладко и светкавично, че дори човек като Гай Марий би я оценил по достойнство. Преди да са успели дори да посегнат към мечовете си, нумидийските благородници вече бяха сграбчени от силните ръце на маврите. Югурта беше притиснат до земята, за да не може да окаже съпротива, и когато му позволиха да се изправи отново, около китките и глезените си носеше тежки вериги, достатъчно дълги, за да може да върви прегърбен.

На светлината на факлите Сула с изненада откри колко необичайно светли са очите му за човек с неговата мургава кожа; Югурта беше едър на ръст и добре запазен. Само орловото му лице издаваше годините му, а острите му черти го правеха да изглежда значително по-стар от Гай Марий. Сула си каза, че няма да е трудно да го заведе до морето, дори и без ескорт.

— Качете го на големия дорест кон — нареди той на хората на Бокх и внимателно провери дали веригите са били правилно промушени през специално окачените за седлото халки. Сетне прегледа подпръчите и катинарите на оковите, яхна един от другите пет коня, които му бяха приготвили, хвана юздите на този на Югурта и ги върза за седлото си; дори на пленника да му хрумнеше да пришпори коня си и да избяга, както си беше окован, животното нямаше как да се отскубне. Четирите останали жребци бяха навързани заедно и юздите им — прикрепени с късо въженце за седлото на Югурта. Щяха да служат като още една пречка за евентуалното му бягство. И в крайна сметка, за да не остави никакъв шанс на пленника си, пристегна дясната му китка с друга верига, като другия й край закачи за лявата си ръка.

От мига, в който Югурта беше заловен, Сула не беше продумал на маврите; така и не се обърна да се сбогува, само пришпори коня си и потегли на север. Щом юздите и веригата, свързваща Сула с Югурта, се опънаха, конят на пленника, ще не ще, трябваше да го последва, както и другите четири животни. Само след броени мигове двамата мъже щяха да изчезнат в сенките между дърветата.

Бокх отново заплака. Волукс и Дабар го гледаха безпомощни.

— Татко, позволи ми да го настигна! — провикна се Волукс. — Той не може да язди бързо — лесно ще го настигна!

— Вече е твърде късно — каза цар Бокх и пое подадената кърпа, за да избърше сълзите си и да се изсекне. — Човек като този никога няма да се остави да го хванат. В сравнение с Луций Корнелий Сула ние сме като малки деца, и то не за друго, а просто защото е римлянин. Не, синко, съдбата на бедния Югурта е била предрешена отдавна — нищо не можем да сторим да я променим. Трябва да се замислим за родната Мавритания. Време ни е да се върнем у дома, в обичния Тингис. Навярно светът на Вътрешно море не е за нас.

Около километър-два Сула язди, без да обели дума и без да позволява на конете да забавят ход нито за минутка. Колкото и да тържествуваше, колкото и да се възхищаваше от собствената си смелост и находчивост, той нито за миг не позволи на радостта да го завладее, също както не остави пленника си дори за миг да се поотпусне от неудобното положение, в което го бяха завързали. Ако сега успееше да разгласи вестта за подвига си, той можеше да бъде сигурен, че в бъдеще всички римски майки ще прибавят и неговата история към тези, които вече бяха свикнали да разправят на децата си — за скока на Марк Курций в бездната, отворила се във Форум Романум; за героизма на Хораций Цоклес, който сам защищавал Дървения мост от войските на Ларс Порсена от Клузиум; за окръжността, която Гай Попилий Ленас очертал около краката на сирийския цар; за Луций Юний Брут, който убил собствените си синове заради предателството им; за Гай Сервилий Ахала, ликвидирал желаещия да се обяви за римски цар Спурий Мелий… Да, историята за залавянето на Югурта от Луций Корнелий Сула щеше да се добави към и без това богатата колекция от приказки, с които римляните приспиваха децата си — та нямаше ли в нея по малко от всичко? Не си ли струваше да се разказва дори само преминаването през нумидийския лагер?

Но Сула по природа не бе романтик, още по-малко отвеян мечтател, който гради въздушни кули. Затова скоро забрави за примамливото бъдеще, което му се очертаваше, спря отряда, слезе, отиде до четирите резервни коня, сряза каишите, които ги връзваха един за друг и като започна да ги замеря с шепата камъни, които бе събрал от земята, успя да ги прогони.

— Разбирам — обади се Югурта, докато го гледаше как се качва отново на коня си, хващайки се за гривата му. — Ще трябва да пропътуваме двеста километра на едни и същи коне, а? Тъкмо се чудех как ще успееш да ме прехвърлиш от едно животно на друго — засмя се той подигравателно. — Конницата ми ще те залови за броени часове, Луций Корнелий!

— Да се надяваме, че няма — отвърна му Сула и дръпна рязко поводите на коня му.

Вместо да продължи на север по най-прекия път към морето, той свърна на изток, премина една закътана долина, а после, следвайки пътя си под сребристата светлина на луната, продължи да язди около петнайсет километра в мълчание. Най-сетне в далечината започна да се откроява черната сянка на планински хребет; на известно разстояние пред него стърчеше купчина гигантски кръгли камъни, сякаш нахвърляни от някой исполин и надвисващи заплашително над ниските дръвчета.

— Ето ги точно на уреченото място! — възкликна щастливо Сула и свирна пронизително с уста.

Измежду камъните един по един се показаха конниците от лигурийската му дружина; всеки от тях водеше по още два коня, освен този, който яздеше. Безмълвно те заобиколиха Сула и пленника; оказа, че не са забравили да вземат още два допълнителни коня, както и две мулета за квестора.

— Бях им наредил да ме чакат тук в продължение на шест дни, царю Югурта — обясни той на пленника си. — Цар Бокх мислеше, че съм пристигнал в лагера му съвсем сам, но, както виждаш, сгрешил е. Заповядах на Публий Вагиений да ме проследи от разстояние и го пратих да доведе другарите си на това място.

След като се освободи от охраната на пленника, Сула се увери, че той е качен на един от новите коне. Този път за Югурта се грижеше Публий Вагиений. Скоро всички потеглиха отново на североизток, за да заобиколят отдалеч лагера на Югурта.

— Предполагам, Ваше Величество — обърна се плахо Публий Вагиений към Югурта, — че не бихте могли да ме осведомите къде в околностите на Цирта могат да се намерят охлюви? Или пък където и да било другаде в Нумидия?

Към края на юни войната в Африка вече беше приключила. Известно време Югурта прекара в уютните покои на управителския дворец в Утика — докато Марий и Сула сломят напълно съпротивата на нумидийците. Скоро в нумидийския двор се започна истинска борба за власт под управлението на новия режим; в настъпилия хаос двамата невръстни синове на Югурта, Йампсас и Оксинтас бяха доведени при баща си да му правят компания.

Цар Бокх подписа с римския Сенат мечтания договор за приятелство и съюз, а некадърният княз Гауда стана цар на една силно окастрена Нумидия. Понеже Рим нямаше намерение да разширява ненужно своята африканска провинция със стотици хиляди квадратни километра, всъщност най-голямото парче от нейната територия отиде за цар Бокх и Мавритания.

Щом в пристанището на Утика се събра прилична флотилия и щом ветровете се обърнаха в благоприятната посока, Марий натовари цар Югурта заедно с двамината му синове на борда на един от наетите специално за целта кораби и ги прати в Рим, където да ги държат постоянно под око. С падането на Югурта нумидийската заплаха завинаги беше премахната. Заедно с пленниците отплава и Квинт Серторий, зарекъл се на всяка цена да се поопознае с германите в Трансалпийска Галия. Вече беше измолил от братовчед си Марий да го свободи от служба.

— Роден съм за войник, Гай Марий — обясни му младият контуберналис, — а тук войната вече свърши. Бих се радвал, ако ме препоръчаш пред своя приятел Публий Рутилий Руф да ми даде някаква служба в Галия!

— Върви си и отнеси със себе си сърдечните ми благодарности и благословията ми, Квинт Серторий — отпрати го Марий в прилив на нежност. — И поздрави майка си от мен.

Лицето на Серторий грейна в усмивка.

— Непременно, Гай Марий.

— И не забравяй, млади Серторий — заръча му Марий в деня, когато Квинт Серторий и Югурта щяха да отплават за Италия, — че и в бъдеще ще имам нужда от теб. Така че, имаш ли късмет да влезеш в битка, гледай да се пазиш. Рим вече има случай да възнагради храбростта и уменията ти със златния венец, с фалери, торкове и гривни — все от чисто злато. Това е рядка чест за един толкова млад мъж. Не рискувай излишно. Рим има нужда от такива като теб живи.

— Не се бой, ще се пазя — обеща му младежът.

— И гледай все пак да не тръгнеш на война, преди да си се нарадвал на родната Италия — посъветва го Марий. — Би било добре, ако първо отделиш известно време на скъпата си майка.

— Имаш думата ми — отново се зарече Квинт Серторий.

След като младежът си взе сбогом, Сула погледна иронично началника си.

— Малкият Серторий твърде успешно те кара да играеш ролята на квачка, която е седнала да си мъти яйцето.

Марий му се сопна:

— Глупости! Той просто ми се пада братовчед по майчина линия, а аз съм много привързан към майка му.

— Не ще и дума — ухили се Сула.

Марий прихна да се смее.

— Хайде сега, Луций Корнелий, да не искаш да кажеш, че обичаш младия Серторий по-малко от мен?

— Не отричам, че е така. Но все пак той никога не ме е карал да изглупявам.

— Ментулам како! — наруга го Марий и с това сложи точка по въпроса.

Рутилия, единствената сестра на Публий Рутилий Руф, се радваше на рядката чест да се е женила за двама братя последователно. Първият й съпруг беше Луций Аврелий Кота, който четиринадесет години по-рано беше заемал консулската длъжност заедно с Метел Далматик Понтифекс Максимус — по същото време, когато Гай Марий бе получил мандата си на народен трибун и бе наложил ветото си на проектозакона на Метел Далматик Понтифекс Максимус.

Рутилия се бе омъжила за Луций Аврелий Кота още като момиче, докато той вече бе имат един брак зад гърба си, от който му беше останало деветгодишно момче — наречено като него Луций. Двамата се ожениха една година след изравняването на Фрегела със земята заради бунта на жителите й срещу Рим, а в годината, когато Гай Гракх получи своя първи мандат на народен трибун, им се роди дъщеря, Аврелия. По това време синът на Луций Кота беше десетгодишен и раждането на сестричката му го радваше много, най-вече защото си бяха допаднали с мащеха си Рутилия.

Когато Аврелия навърши пет години, баща й Луций Аврелий Кота внезапно почина, само няколко дни след приключването службата му като консул. Вдовицата му Рутилия, тогава едва на двадесет и четири, потърси утеха в обятията на по-малкия му брат Марк, който още не се беше женил. Между двамата пламна силна любов и след като получи съгласието на баща си и брат си, само единадесет месеца след смъртта на Луций Кота, Рутилия се омъжи за девера си. Под негова закрила попаднаха и доведеният й син Луций, който се падаше племенник на Марк, и дъщеря й, също негова племенница. Но семейството продължи да расте: не мина и година и Рутилия роди на новия си съпруг син — Гай, още една година след това — втори, Марк Младши, и най-накрая, седем години по-късно — трети, Луций.

Аврелия си остана единственото момиче в семейството и положението й наистина си заслужава да бъде описано: от страна на баща си имаше природен брат, доста по-голям от нея, от страна на майка си — трима по-малки природени братя, които при това й се падаха едновременно и първи братовчеди, защото баща им й беше чичо, както нейният баща им се падаше чичо. Онези, които не знаеха за тези сложни семейни отношения, нямаше как да не се объркат, особено ако им ги обясняваха самите деца.

— Тя ми е братовчедка — посочваше Гай Кота Аврелия.

— Той ми е брат — посочваше на свой ред Аврелия Гай Кота.

— Той ми е брат — казваше тогава Гай Кота по адрес на Марк Кота.

— Тя ми е сестра — беше репликата на Марк Кота.

— Той ми е братовчед — завършваше победоносно Аврелия и сочеше Марк Кота.

Играта можеше да продължи с часове и нищо чудно, че повечето им познати така и не можеха да разберат кой какъв е. Не че тези сложни кръвни връзки смущаваха, което и да било от децата, свикнали да живеят един за всички, всички за един, които не само се обичаха помежду си, но и изпитваха еднаква близост към Рутилия и втория й съпруг.

Родът на Аврелиите беше една от Знатните фамилии, а разклонението на Котаните вече отдавна си беше извоювало трайно място в Сената, макар и да бе влязло в състава на римския нобилитет сравнително скоро, защото скоро негов представител беше заел консулския куриатен стол. Богати поради мъдрите вложения, наследяването на големи площи обработваеми земи, както и поради множеството сполучливо сключени бракове със силните на деня, Аврелий Котаните можеха да си позволят сами да отглеждат многобройните си синове, без да търсят осиновител за никого от тях, и в същото време да осигурят внушителна зестра за дъщерите си.

Затова и челядта, която Марк Аврелий Кота и жена му Рутилия бяха отгледали под покрива си, представляваше интерес за всеки, който искаше да сроди сина си или дъщеря си с богат и представителен род. Децата обаче можеха да се похвалят не само с това, но и с красотата си, която естествено се набиваше най-много на очи у единственото момиче Аврелия.

— Неотразима е! — казваше за нея лудият по сладостите и разкоша, но пък и наистина неотразим в очите на околните Луций Лициний Крас Оратор, който бе и един от най-настоятелните и важни почитатели на Аврелия.

— Няма равна на себе си! — пригласяше му Квинт Муций Сцевола — най-добрият приятел на Крас Оратор, при това негов братовчед; нямаше как, и той беше вписал името си сред ухажорите.

— С жена като нея нямаш шанс! — тюхкаше се Марк Ливий Друз; това, че Аврелия му беше братовчедка, го правеше още по-упорит в стремленията си към нея.

— Троянската Елена! — слагаше капак на хвалебствията Гней Домиций Ахенобарб Младши и подобно на всички други и той лелееше розови мечти.

И наистина ситуацията беше точно такава, каквато я беше описал Публий Рутилий Руф в писмото си до Гай Марий — всеки римлянин тайно или явно копнееше да се ожени за племенницата му Аврелия. Това, че неколцина от кандидатите вече си имаха жени и пак я искаха, никому не се струваше непочтено, а и ни най-малко не намаляваше шансовете им — в Рим разводът беше лесна работа, а пък зестрата на Аврелия беше толкова голяма, че на никого не би досвидяло, за да я има в прегръдките си, да се раздели с парите на предишната си жена.

— Чувствам се като самия цар Тиндар, когато разни князе и царе му искали ръката на дъщеря му Елена — вайкаше се Марк Аврелий Кота пред жена си Рутилия.

— Само дето Тиндар е могъл да разчита на помощта на Одисей — припомни си легендата Рутилия.

— Де да можех и аз да си извикам някой Одисей! Независимо кому ще дам Аврелия, всички други ще ми се обидят до смърт, че съм пренебрегнал точно тях.

— Точно такова му е било положението и Тиндар — съгласи се съпругата му.

Но ето, че на вечеря у Марк Кота пристигна неговият спасител — Одисей, и той не беше никакъв грък, ами римлянин до мозъка на костите си — с други думи самият Публий Рутилий Руф. След като децата — включително Аврелия — станаха от масата, за да си лягат, разговорът съвсем естествено се прехвърли отново върху до болка познатата тема за бъдещето на Аврелия. Рутилий Руф слушаше с интерес какво му разправят родителите й и когато му дойде моментът, на драго сърце им даде своя съвет; премълча само това, че всъщност разковничето на загадката не е открито от него, ами от Гай Марий, чието писмо тъкмо беше пристигнало от Африка.

— Много е просто, Марк Емилий — рече той.

— Тогава, изглежда, ми липсва мъдрост, за да го проумей — погледна го Марк Кота. — Ще ми обясниш ли, о, Одисей?

Рутилий Руф се усмихна.

— Не виждам какво одисеевско откриваш у мен. Да не мислиш, че ще тръгна да ти съчинявам песни. Сега живеем в модерен Рим, не в антична Гърция. Не можем да убием кон, да го разрежем на четири и да накараме всички кандидати за ръката на Аврелия да се закълнат над разкъсания му труп във вярност към баща й Марк Аврелий.

— Особено ако това стане, преди да обявя кой е щастливият победител — засмя се Кота. — Какви романтици са били старите гърци, а? Не, Публий Рутилий, страхувам се, че си имаме работа с цяло сборище от трезвомислещи римляни, свикнали да цепят косъма на две.

— Точно така — кимна Рутилий Руф.

— Хайде, братко — подкани го Рутилия, — кажи ни как да се измъкнем от това затруднено положение.

— Както вече казах, скъпа Рутилия, разрешението е много лесно. Просто ще оставите момичето само да избере своя любим.

Кота и жена му го изгледаха изненадано.

— Наистина ли мислиш, че подобна постъпка ще се окаже мъдра? — попита Кота.

— В ситуация като тази мъдростта не помага, така че какво губите? — на свой ред го запита Рутилий Руф. — Тъй и тъй не държите на това Аврелия да се омъжи за богат човек, защото сте порядъчно заможни, а пък и сред кандидатите няма такива, които да са си спечелили известност като ловци на зестри. Подобно на Юлиите, Корнелиите, и Аврелиите не са фамилията, която ще привлече кариеристите и парвенютата. Освен това отдавна съм се уверил, че Аврелия е изключително интелигентно и благоразумно момиче, у нея няма и капчица сантименталност, нито пък порив към романтични приключения. Девойка като племенницата ми няма да ви злепостави за нищо на света!

— Прав си — кимна Кота в знак на съгласие. — Не мисля, че се е родил мъжът, който ще завърти главата й.

И така, на другия ден Кота и Рутилия повикаха Аврелия в дневната на майка й, за да й съобщят какво са решили за бъдещето й.

Тя дойде незабавно. В походката й нямаше нищо кокетно, нищо прекалено женствено. Ходеше почти като мъж — с резки, но затова пък възможно най-пестеливи движения, без да върти излишно задника си, с изправени рамене, с вдигнато чело. Навярно мнозина биха я нарекли плоска, защото беше твърде висока, а пък гърдите й бяха малки, но Аврелия компенсираше това с безупречното си облекло, не носеше обувки с дебели коркови подметки както повечето римски жени и изпитваше вродена неприязън към бижутата. Гъста и права, светлокестенявата й коса беше прибрана на стегната плитка на тила, което правеше лицето й по-строго. Млечнобялата й кожа никога не беше видяла каквото и да е мазило, но колкото и да се взираше човек, трудно щеше да открие някое петънце по нея — скулите й бяха изпъкнали, страните — бледорозови. Носът й беше симетричен, сякаш самият Праксител го беше изваял, а дължината му създаваше впечатлението, че в кръвта й има нещо келтско — това донякъде и оправдаваше „липсата на характер“ — истинските римляни имаха къси, но месести и изпъкнали носове. Обагрени в бледомораво, извитите й в крайчетата устни притежаваха онова необяснимо качество, което привлича всеки мъж и го кара да копнее за целувките им. А по средата на това прекрасно личице, което с изпъкналата си, заострена брадичка и високото, широко чело имаше формата на голямо сърце, грееха огромни очи, които изглеждаха не тъмносини, а виолетови, обрамчени с дълги и гъсти черни мигли, а над тях — тънки, ефирни черни вежди.

Често, когато на някоя римска трапеза се съберяха само мъже (сред които неизменно имаше поне двама-трима от официалните кандидати за ръката на Аврелия), се провеждаха дълги спорове какво точно у нея привлича противния пол. Според някои целият й чар се дължал на онези замечтани виолетови очи; според други красотата й била в прекрасната й кожа; трети настояваха, че трябва да се обръща внимание най-вече на изключително правилните й черти; останалите се хващаха за прелъстителната й уста, за изпъкналата й брадичка или за фините й ръце и тънките й крака.

— Прави сте, но пропускате най-важното — изръмжа Луций Лициний Крас Оратор. — Слепци! Не виждате ли, че тя е една весталка, пусната на свобода… Тя е Диана, не Венера! Защото е недостижима. И тъкмо с това ни привлича.

— Не, всичко се дължи на виолетовите й очи — прекъсна го малкият син на Скавър Принцепс Сенатус, който също като баща си се казваше Марк. — Дори бих казал пурпурни! Аврелия е самото въплъщение на благородството! Тя е едно живо предзнаменование.

Но когато въпросната девойка влезе в стаята на майка си, сериозното й лице, издаващо пълната й непорочност, предвещаваше наближаваща буря или сърцераздирателна драма. В действителност по характер Аврелия беше такава, че най-малко би подтикнала хората около себе си към излишен драматизъм.

— Седни, дъще — усмихна й се Рутилия.

Аврелия седна и скръсти ръце в скута си.

— Искаме да поговорим с теб за сватбата ти — започна Кота, като се покашля, надявайки се племенницата му да каже нещо, с което да го улесни.

Но тя не проговори; изгледа го с проблясък на любопитство в очите си и нищо повече.

— Ти какво мислиш по въпроса? — попита майката.

Девойката сви устни и вдигна рамене.

— Ами надявам се вие да ми изберете някого, когото да харесам.

— Е, и ние се надяваме на същото — рече Кота.

— Кои са онези, които не харесваш? — заинтересува се Рутилия.

— Например Гней Домиций Ахенобарб Младши — отвърна без никакво колебание Аврелия, която обичаше да назовава хората с пълните им имена.

На Кота не му трябваха обяснения, тъй като не гледаше с добро око на младежа.

— Някой друг? — на свой ред попита той.

— Марк Емилий Скавър Младши.

— А така! Това не го очаквах — изпусна се Рутилия. — Мислех, че ти се нрави.

— Вярно, че е мил — съгласи се Аврелия, — но е прекалено срамежлив.

Кота дори не се опита да прикрие усмивката си.

— А ти самата не искаш ли да си намериш някой срамежлив съпруг, Аврелия? Подобен човек лесно ще сложиш под чехъл.

— Добрата римска съпруга не командва мъжа си.

— Добре тогава, няма да е Скавър. Щом Аврелия е рекла, така да бъде — махна с ръка Кота. — Друг да не ти е по сърце?

— Луций Лициний.

— На него пък какво му има?

— Много е дебел — присви устни тя.

— Аха, дебелите не са женската мечта.

— Това просто доказва, че му липсва самодисциплина, татко.

Понякога Аврелия наричаше Кота „татко“, понякога „чичо“, но и в двата случая това трябваше да изразява нещо: когато Марк Аврелий играеше ролята на баща, той си беше „татко“, когато се правеше на доброжелателния роднина, биваше понижаван в „чичо“.

— Права си, така е — и този път нямаше как да й възрази Кота.

— А има ли някой, когото би предпочела за съпруг пред останалите, дъще? — намеси се Рутилия, опитвайки друга тактика.

Аврелия като че ли се отпусна при този въпрос.

— Не, майко. Ще бъда щастлива, ако вие с баща ми решите вместо мен.

— Ти самата какво очакваш от бъдещия си брак? — заинтересува се Кота.

— Ами да имам за съпруг мъж, който да отговаря на положението ми и… да се радва на няколкото деца, които ще му родя.

— Това се вика отговор! — отбеляза Кота. — Ти си добра ученичка, Аврелия.

Рутилия хвърли поглед към мъжа си, но в очите й се четеше повече загриженост, отколкото радост.

— Време е да й кажеш, Марк Аврелий!

Кота се покашля повторно.

— Виж, Аврелия, напоследък ти се превърна в голям проблем за двама ни с майка ти. Наскоро прегледах пълния списък на мъжете, поискали официално ръката ти, и се оказа, че те са нито повече, нито по-малко трийсет и седем на брой. Трудността е в това, че от тези тридесет и седем младежи нито един не може да бъде зачеркнат с лека ръка. Някои от тях произлизат от среди, по-високостоящи от нашата, други са доста по-богати от нас, а има и неколцина, които ни превъзхождат и в едното, и в другото! Това ни изправя пред неразрешим ребус. Ако ние определим бъдещия ти съпруг, рискуваме да си спечелим много врагове, което може да не засегне нас с майка ти, но много ще усложни положението на братята ти, когато им дойде времето да правят кариера. Вярвам, че добре го разбираш.

— Така е, татко — отвърна Аврелия с най-сериозен тон.

— За щастие обаче случи се тъй, че вуйчо ти Публий е открил правилния отговор на задачата: самата ти, дъще моя, ще избереш своя бъдещ съпруг.

Това беше толкова изненадващо, че дори невъзмутимата Аврелия беше смаяна.

— Аз ли? — зяпна го неразбиращо тя.

— Точно така, ти.

Девойката притисна длани към пламналите си страни и го изгледа ужасена.

— Не мога да направя подобно нещо! — възкликна тя. — Това… Това не е според римските обичаи!

— Съгласен съм — рече Кота, — но затова пък е по обичаите на Рутилий.

— Дотам бяхме стигнали, че вече се надявахме някой Одисей да ни покаже пътя — обади се на свой ред майката. — Имахме късмет, че въпросният Одисей се оказа член на семейството.

Но Аврелия кършеше ръце, сякаш обзета от непреодолима паника.

— Какво те тревожи толкова? — попита я майка й. — И ти ли не можеш да намериш отговор на нашия въпрос?

— Не, не става дума за това — рече девойката и в същия миг лицето й започна да изгубва своята руменина и да пребледнява като платно. — Просто… ами… — вдигна тя рамене отчаяно и стана. — Може ли да си вървя?

— Както желаеш.

На вратата Аврелия се обърна, изгледа тъжно Кота и Рутилия и попита:

— Колко време ми давате да направя избора си?

— О, всъщност не сме се разбързали — понечи да я успокои Кота. — Навършваш осемнайсет чак в края на януари, а пък никой не е казал, че трябва да се омъжиш веднага. Разполагаме с достатъчно време.

— Благодаря — рече Аврелия и излезе.

Тя обитаваше едно от малките помещения, в които се влизаше през атрия — стаичка мрачна и задушна; в подобно грижовно, но предпазливо семейство, родителите не биха позволили на единствената си дъщеря да разполага с по-голяма свобода. Но тъй като Аврелия наистина беше единственото момиче в къщата сред толкова момчета, тя се радваше на повече удобства и привилегии и лесно можеше да се превърне в лигава и глезена девойка, ако по природа бе склонна към това. Но за щастие подобен недостатък тя не притежаваше. Всички в семейството бяха единодушни, че е просто невъзможно момиче като нея да бъде разглезено, защото в душата й не можеше да се открие и капчица алчност или завист към околните. Което обаче не я правеше особено дружелюбна или обичлива; в действителност много по-лесно беше да изпитваш възхищение или уважение към нея, отколкото да я обичаш, и то не за друго, а защото тя самата нямаше навик да се открива пред никого. Като дете Аврелия имаше навика да изслушва с вледеняващо безразличие самохвалствата на големия си брат, както и на двамата по-малки, които се стараеха в нищо да не отстъпват на братовчед си, но случеше ли се да прекалят, тя им зашиваше такива яки шамари, че чак им се привиждаха звезди посред бял ден, след което безмълвно се оттегляше.

Скоро родителите й усетиха, че единственото, което дъщеря им иска, е да й се освободи малко помещение в къщата, където да бъде настрана от шумните момчетии. В крайна сметка й дадоха слънчева, макар и възтясна стаичка до перистила. Заедно със стаичката тя получи и прислужница, Кардикса-галката, която се оказа истинско съкровище. Когато Аврелия се омъжеше, Кардикса нямаше да се отдели от нея и щеше да я последва при съпруга й.

Щом девойката се върна в стаята си, на Кардикса й беше достатъчен само един поглед, за да прочете по лицето й, че се е случило нещо сериозно. Но както й беше навик, тя не я заразпитва, ами търпеливо изчака господарката й да й разкаже за какво точно е говорила с родителите си. Това, че двете се разбираха добре, не означаваше, че между тях съществува онова момичешко съучастничество, характерно за други. По всичко личеше, че Аврелия иска да бъде сама, затова прислужницата излезе от стаята.

Помещението сякаш отразяваше характера на обитателката си: по стените имаше многобройни ниши, където се съхраняваха навити на свитъци книги, на писалището бяха оставени купища неизползвана Фаниева хартия, тръстикови писци, восъчни таблички, едно чудато стило от животинска кост за писане върху восък, сухо мастило от сепия, което се разтваряше във вода, мастилница, пълно с пясък сито, което се използваше от римляните вместо попивателна, и сметало.

В единия ъгъл на стаята беше поставен голям тъкачен стан от Патавия, а по стените около него на големи гвоздеи бяха окачени всевъзможни по цвят и дебелина гранки прежда — червена и виолетова, синя и зелена, розова и кремава, жълта и оранжева — защото Аврелия сама тъчеше платовете за дрехите си и предпочиташе ярките и пъстри багри. В момента на стана стоеше недовършено широко парче платно в огненочервено, тънко като мъгла, тъкано от прежда, тънка като косъм. Това беше истинско предизвикателство за девойката, защото щеше да бъде сватбеният й воал. Вече един от нужните платове — шафраненият — беше готов и стоеше прилежно сгънат на една лавица в очакване на мига, в който собственичката му ще се залови с кроенето и шиенето. Смяташе се, че носи нещастие, ако момата започне да шие сватбените си одежди, преди да се е сгодила официално с бъдещия си съпруг.

Тъй като отдавна се занимаваше с дърворезба, Кардикса от своя страна се беше заела с изработването на резбован, сгъваем параван, издялан от най-качествено африканско дърво, използвано най-често за писалища; парченцата шлифован оранжев и червен халцедон, яспис и оникс, които тя възнамеряваше да инкрустира в дървото във формата на цветя и листа, чакаха грижливо подредени в специално отредената им резбована дървена кутийка — по-ранно произведение на робинята.

Аврелия затвори всички кепенци — широките, коси отвори в тях едновременно пропускаха достатъчно въздух и слаба светлина, колкото човек да вижда в помещението. Самият факт, че кепенците са затворени, беше ясен знак за всички в къщата — и братя, и роби, че младата господарка не желае да бъде обезпокоявана. Тя седна пред писалището, облакъти се на него, подпря глава на дланите си и изпадна в дълбок размисъл.

Как би постъпила в подобна ситуация Корнелия, майката на Гракхите?

Това беше критерият, който тя прилагаше навсякъде и във всичко. Как би постъпила Корнелия, майката на Гракхите? Какво би помислила Корнелия, майката на Гракхите? Как би се почувствала Корнелия, майката на Гракхите? Защото Корнелия, майката на Гракхите, беше нейният идол, пример за подражание, модел, според който тя, младата девойка, да се учи как да говори и как да постъпва.

Сред многобройните книги, подредени на полиците по стените, бяха абсолютно всички публикувани писма и размисли на Корнелия, майката на Гракхите, заедно с всички трудове на други автори, в които се споменаваше, пък макар и една-едничка думичка за нея.

А коя беше всъщност тази Корнелия? Тя представляваше всички качества на римска аристократка — и бе тяхно въплъщение от самото си раждане до смъртта си.

По-малката дъщеря на Сципион Африкански — същият, който разгроми Ханибал и завзе Картаген — се беше омъжила на деветнадесет години за знатния нобил Тиберий Семпроний Гракх, който по онова време беше навършил вече четиридесет и четири; майка й, Емилия Павла, бе сестра на великия Емилий Павел, което правеше Корнелия, майката на Гракхите, патрицианка и по бащина, и по майчина линия.

Като съпруга на Тиберий Семпроний Гракх тя била безупречна и за двайсетте години, в които били женени, с волско търпение му народила дванайсет деца. Гай Юлий Цезар навярно би казал, че нескончаемите брачни връзки между близки роднини във фамилиите на двамата й родители — Корнелиите и Емилиите — са били причина всичките й деца да се родят болнави. Но Корнелия упорито се грижеше за всяко от нещастните си отрочета, отдавайки му цялата си любов и внимание. В крайна сметка, удаде й се да съхрани живота на три от рожбите си. Първото от децата й, което доживя зряла възраст, беше дъщеря й Семпрония; второто беше момче, което наследи името на баща си — Тиберий; третото беше отново момче — Гай Семпроний Гракх.

Високообразована, достойна дъщеря на баща си, известен с безрезервната си почит и дори преклонение пред всичко гръцко — защото според него именно Гърция бе достигнала върха в световната култура, — Корнелия сама се беше заела с възпитанието и обучението на трите си деца (всъщност и на всички онези, които бяха доживели да имат нужда от възпитател и учител) и нито за миг не ги изпусна от грижовния си поглед. Когато съпругът й се спомина, тя се оказа сама с петнайсетгодишната Семпрония, с дванайсетгодишния Тиберий, с двегодишния Гай Гракх, както и с още някои от децата си, които още не бяха сполетени от злощастната участ.

Всички в Рим започнаха да се надпреварват за ръката на младата вдовица, защото тя вече бе доказала по забележителен начин плодовитостта си; освен това Корнелия си оставаше дъщеря на Сципион Африкански, племенница на Павел и не на последно място — жив спомен за блаженопочившия Тиберий Семпроний Гракх; да не говорим, че притежаваше баснословно състояние.

Сред ухажорите й беше и не друг, ами самият цар Птолемей Евергет Шкембето — който по това време беше изгонен от Египет, но царуваше в Киренайка, и който се славеше като почитател на Рим и бе чест негов гостенин в периода между изгонването му от Египет и повторното му възцаряване, вече като самостоятелен владетел, девет години след смъртта на Тиберий Семпроний Гракх. Царят не губеше времето си и непрестанно надуваше тъпанчетата на сенаторите с жалбите и молбите си да бъде възстановен на египетския престол — естествено, без да забравя щедро да заплаща услугите на онези, които му оказват доверие.

При смъртта на Тиберий Семпроний Гракх цар Птолемей Евергет Шкембето беше осем години по-млад от трийсет и шест годишната Корнелия, пък и още с нищо не подсказваше за прякора, който щяха да му лепнат по-късно — тогава, когато първият братовчед и зет на Корнелия Сципион Емилиян щеше да се бие в гърдите, че е накарал невероятно тлъстия и неприлично облечен египетски цар да стане и да ходи! Птолемей упорстваше пред Корнелия не по-малко, отколкото пред римския Сенат, но колкото му се удаваше да си върне египетския престол, толкова и възлюбената му му отвръщаше на чувствата. Корнелия, майката на Гракхите, нямаше току-тъй да се омъжи за някой си чужд цар, колкото и богат да е той.

В действителност Корнелия, майката на Гракхите, вече си бе казала, че на една римска патрицианка, която е била жена на достоен римски нобил в продължение на почти двадесет години, изобщо не й е работа да се омъжва повторно. Така че един по един всички кандидати биваха отпращани възможно най-любезно, а вдовицата се обричаше съвсем сама да се заеме с по-нататъшното възпитание на децата си.

Когато Тиберий Гракх по време на мандата си като народен трибун беше убит, майка му не се отчая от жестоките удари на съдбата. Тя намери достатъчно сили у себе си да остане глуха за намеците, че първият й братовчед Сципион Емилиян е пряко замесен в убийството на сина й; престори се, че не забелязва жестокия разрив, настъпил между Сципион Емилиян и жена му — не друга, а родната й дъщеря Семпрония. А когато един ден Сципион Емилиян бе открит мъртъв — починал при неизвестни обстоятелства, и когато за него също се заговори, че е бил убит, при това от жена си — Корнелиината дъщеря, майката на Гракхите отново намери сили да посрещне тези слухове невъзмутима и наглед безразлична. В края на краищата оставаше й още един син, скъпият Гай Гракх, който също трябваше да бъде отгледан както подобава, за да поеме по пътя на своята обществена кариера.

Гай Гракх бе жестоко убит по времето, когато майка му наближаваше седемдесетте, и всички единодушно решиха, че този път ударът е достатъчно тежък, за да сломи гордостта на Корнелия, майката на Гракхите. Но не познаха. Без да каже нито думичка по адрес на никого, тя продължи да води своя скромен и спокоен живот, макар и без съпруг, макар и без обичните си синове, но все пак с утехата да има до себе си дъщеря си Семпрония — останала бездетна и за разлика от майка си, обидена на целия свят.

— Пак аз трябва да отгледам малката Семпрония — говореше Корнелия, имайки предвид дъщеричката на Гай Гракх.

Все пак тя напусна Рим и прекара последните си години в огромната си вила в Мизенум, която подобно на своята стопанка се славеше като един от най-блестящите образци на римската култура. Корнелия събра писмата и есетата си и любезно ги предостави за публикуване на стария Созий от Аргилетум, след като приятелите й я убедиха, че такива документи не бива да остават тайна за поколенията. Подобно на авторката си текстовете притежаваха много чувство за хумор, бяха изпълнени с остроумни забележки, естествен чар и финес, което не им пречеше да бъдат убедителни; при престоя си в Мизенум Корнелия, която така и не бе изгубила ни най-малко разсъдъка си, добави още много подробности, свързани с видяното и преживяното през целия си живот.

Когато Аврелия беше на шестнайсет, а Корнелия, майката на Гракхите — на осемдесет и три, Марк Аврелий Кота и жена му Рутилия, които имаха път към Мизенум, направиха нещо като служебно посещение у Корнелия; „служебно посещение“ едва ли бе най-точното определение, защото и двамата изпитваха искрено вълнение да се видят с известната римлянка. Със себе си двамата родители бяха помъкнали и цялата си челяд, включително по младежки надменния Луций Аврелий Кота, който, вече двадесет и шест годишен, не се смяташе за член на семейството. Всички бяха получили изричното нареждане да се държат кротко като мишчици — да няма тичане, да няма щипане и пляскане, да няма събаряне на столове; който се осмелеше да не се подчини, очакваше го бавна и мъчителна смърт.

Оказа се обаче, че Кота и Рутилия са се престарали с подобни заплахи, които по принцип бяха чужди на благия им характер. Корнелия, майката на Гракхите, знаеше по-добре от всеки друг как трябва да се държи една стара жена с малки и не чак толкова малки момченца, а пък внучката й Семпрония беше само една година по-малка от Аврелия. В действителност домакинята беше много щастлива, че са й дошли на гости толкова буйни деца, и им отдели много повече време, отколкото в друг случай биха й позволили преданите роби — те се страхуваха за крехкото й здраве, пък и на онзи, който за пръв път я виждаше, не можеха да не направят впечатление посинелите й устни.

Аврелия беше като омагьосана от старата жена; струваше й се, че срещата с нея я е вдъхновила да живее, и затова тържествено се зарече, като порасне, да се опита да възпита у себе си същата римска сила, същата римска издръжливост, същата римска почтеност и същото римско търпение, които притежаваше Корнелия, майката на Гракхите. Именно след това гостуване в библиотеката й се появи всичко написано от старата патрицианка; а с четенето на спомените и писмата й съвсем естествено дойде и твърдото решение на Аврелия да следва във всичко своя новопоявил се кумир.

Визитата така и не се повтори. Още следващата зима Корнелия, майката на Гракхите, умря, както си седеше на стола с гордо изправена глава, държейки ръката на любимата си внучка. Тъкмо й беше съобщила за официалното й сгодяване с Марк Фулвий Флак Бамбалио, единствения оцелял представител на фамилията на Фулвий Флаките, намерили смъртта си покрай Гай Гракх, когото бяха подкрепяли. Според старицата било прекрасно, че тя, младата Семпрония, която оставаше единствена наследница на големите богатства на рода си, щеше да ги дари на същата онази фамилия, която беше изгубила абсолютно всичко в името на Гай-Гракховата кауза. Корнелия с гордост заяви на внучката си, че благодарение на личния си авторитет пред Сената, ненакърнен дори от омразата спрямо синовете й, успяла да издейства за младата Семпрония специален указ, според който в нейния случай нямало да се вземат предвид клаузите на лекс Вокония де мулиерум хередитатибус — това било, за да се предотврати всякаква възможност някой далечен братовчед на Гракхите изведнъж да се появи и да иска наследството им само задето е от мъжки пол. Указът, допълни Корнелия, се отнасял и до другото поколение, в случай че следващият пряк наследник се окаже също жена.

Смъртта я споходи толкова внезапно, че й спести всякакви излишни страдания или терзания. А това много зарадва всички римляни — след като й бяха донесли толкова нещастия, за да проверят силата на волята й, най-сетне боговете доказваха, че Корнелия, майката на Гракхите, е тяхна любимка. Понеже беше от Корнелиите, покойната не беше кремирана, а погребана; от всички фамилии в Рим, малки и големи, само членовете на генс Корнелия държаха на това телата им да бъдат заравяни след смъртта им. Майката на Гракхите беше положена във внушителна гробница на Вия Латина, която се превърна в паметник, и боговете са свидетели, че нямаше ден, в който някой да не положи свежи цветя на него. С течение на времето гробницата се превърна едновременно в светилище и олтар, макар и култът към Корнелия, майката на Гракхите, никога да не бе признат официално. Векове наред всяка римска жена, имаща нужда от онези качества, с които се бе прославила Корнелия, щеше да й се моли и да оставя свежи цветя пред гробницата й. Майката на Гракхите се беше превърнала в богиня, но като нея нямаше друга в римския пантеон; тя беше въплъщението на човешката воля, способна да превъзмогне всички удари на съдбата.

Как би постъпила Корнелия, майката на Гракхите? За пръв път Аврелия се сблъскваше с подобен въпрос, на който не можеше да намери отговор. Колкото и да се мъчеше да разсъждава логически, или напротив, да даде воля на интуицията си, тя не можеше да влезе в кожата на жена, чиито родители за нищо на света не биха й оставили свободата сама да избира съпруга си. Разбира се, на нея не й беше трудна да проумее какви подбуди са накарали вуйчо й Публий да предложи подобно решение; тя достатъчно добре познаваше класическото наследство, за да е способна сама да направи паралел между своето положение и това на Троянската Елена; с тази разлика, че Аврелия не се мислеше за фатална красавица, още по-малко за идеална партия за римски младеж, който си търси жена.

Най-накрая обаче девойката стигна до единствения изход, от ситуацията, който дори Корнелия, майката на Гракхите, би одобрила: просто щеше да прегледа внимателно целия списък на представилите се кандидати, щеше най-съвестно да прецени плюсовете и минусите на всички свои обожатели и да избере най-подходящия. Под най-подходящия тя далеч не разбираше онзи, който би й се сторил най-привлекателен. Трябваше и щеше да се съобразява единствено с римския идеал за глава на семейство. Мъжът й трябваше да е от знатно потекло, сиреч да произхожда от сенаторска фамилия, чиято дигнитас и обществена значимост да са изпъквали в римското общество от поколения, по възможност дори от времената преди установяването на републиката; името й не биваше да бъде опетнявано; а самият кандидат трябваше да бъде смел, скромен, да не се поддава на каквито и да било крайности, да се отнася с нужното презрение към парите, да стои над корупцията и моралното проституиране, да е готов да отдаде живота си за благото и честта на Рим.

Проблемът беше сериозен. Девойката се питаше как момиче като нея, което цял живот е живяло под закрилата на родителите си, оградено от близките си, ще успее само да отсъди правилно? Така че не й оставаше нищо друго, освен да поговори насаме с всеки от тримата възрастни в семейството си: с Марк Кота, с Рутилия и с по-големия си брат Луций Аврелий Кота, и да ги попита за искреното им мнение кой от всички мъже, включени в списъците на кандидатите, отговаря най-добре на поставените от нея условия. И тримата се престориха, че въпросът й ги заварва неподготвени, но явно, че всеки от тях предварително си беше съставил някакво мнение и използваше случая, за да го наложи по дискретен начин. За Аврелия обаче не беше трудно да улови в отговора на всеки от близките си зле прикрити предразсъдъци и пристрастия.

Така че не постигна нищо с разпита.

— Очевидно не си е харесала никого — отбеляза мрачно Кота пред жена си.

— Абсолютно никого! — съгласи се не по-малко мрачно Рутилия.

— Та това направо не е за вярване! Едно осемнайсетгодишно момиче, което дори за миг да не си е помечтало за някой свой връстник! Какво й има?

— Откъде да знам? — въздъхна майката, сякаш въпросът съдържаше обвинение към самата нея. — Ако наистина й има нещо, то не го е наследила нито от мен, нито от когото и да било по моя линия.

— Е, със сигурност не го е наследила и от мен! — сопна се съпругът и тръсна гневно глава в знак на яд и безсилие. Сетне целуна жена си, за да оправи положението, и се отпусна на стола си, изпаднал в дълбоко униние. — Готов съм да се обзаложа, че с нейната придирчивост ще изкара всички до един неподходящи!

— И аз така мисля — рече Рутилия.

— Тогава какво да правим? Ако не внимаваме, току-виж дъщеря ни се превърне в първата стара мома по свое желание в цялата история на Рим!

— Най-добре ще е да я пратим при брат ми — предложи Рутилия. — С него тя ще може спокойно да обсъди въпроса.

Кота изведнъж засия и възкликна:

— Прекрасна идея!

На другия ден Аврелия тръгна сама от бащиния си дом на Палатина, придружена единствено от вечната си спътница Кардикса и от двама едри мъжаги — гали, чиито задължения предполагаха завидна физическа сила, и се запъти към Карина, където живееше Публий Рутилий Руф. Нито Кота, нито Рутилия бяха пожелали да се месят в разговора между вуйчо и племенница, за да не смутят девойката. Затова предварително уговориха Рутилий Руф да я чака в дома си, тъй като той беше много зает човек; в действителност се беше заел единствено с уреждането на административните въпроси на град Рим, оставяйки на Гней Малий Максим тежката задача около набирането на достатъчно голяма армия, която да отведе напролет в Трансалпийска Галия. Но все пак Публий Рутилий Руф щеше да е последният човек, който би се скрил от роднините си в момент, когато те се нуждаят от съветите му.

Марк Кота се отби при шурея си точно преди зазоряване и му обясни накратко в какво се състои работата — явно, че ситуацията се стори доста забавна на Рутилий Руф.

— Ох, малката! — възкликна той и се засмя от сърце. — Девица до мозъка на костите си. Е, ще трябва да се погрижим да не й хрумне най-неподходящото решение, което би я обрекло да си остане девица до края на живота си, независимо от всички мъже и деца, които ще има.

— Надявам се ти да имаш отговор, Публий Рутилий — подметна Кота. — Аз самият не виждам ни най-малка светлинка в падналия мрак.

— Знам какво да правя — успокои го Рутилий Руф, без да казва нищо конкретно. — Защо не ми я пратите на гости надвечер, около десетия час? Ще вечеряме заедно, а след това ще я изпратя с носилка и подсилена охрана — няма защо да се тревожите.

Щом Аврелия пристигна, първата работа на Рутилий Руф беше да отпрати Кардикса и двамата гали в слугинските отделения, където да се нахранят и да чакат нови нареждания; Аврелия заведе в триклиния и я настани да седне така, че да разговаря едновременно с него и с човека, седнал от лявата му страна.

— Чакаме още един гостенин — обясни вуйчото на племенницата си, докато се разполагаше върху кушетката. — Бррр! Хладничко е, нали? Какво ще кажеш за чифт топли, вълнени чорапи, скъпа?

Всяка друга осемнайсетгодишна девойка би предпочела смъртта пред това да си сложи грозните и дебели вълнени чорапи, но Аврелия винаги мислеше по особен начин и тъй като вече трепереше от студ, разумно прие предложението.

— Благодаря, вуйчо Публий.

Извикаха Кардикса и я помолиха да вземе чифт чорапи от иконома на къщата, което тя направи с типичната си бързина и оправност.

— Какво разумно момиче! — не се сдържа да похвали племенницата си Рутилий Руф, който искрено се възхищаваше на трезвия разсъдък на Аврелия — по начин, по който всеки нормален римлянин би се възхищавал на някоя океанска перла, открита сред наносите от тиня пред Остия, при това в мида със спираловидна черупка. Консулът не се славеше като голям почитател на женския пол, затова беше на мнение, че трезвият разум е еднакво забележително качество и у мъже, и у жени — с тази разлика, че у жените въпросното качество се срещаше далеч по-рядко и затова нямаше как да не му обърне внимание, забележеше ли го у девойка като Аврелия. Защото племенницата му беше тъкмо онази океанска перла, която ловецът на бисери е открил сред тинята на нежния пол, и вуйчо й я ценеше повече от всичко друго.

— Благодаря — повтори Аврелия и се обърна към Кардикса, която се бе навела, за да й събуе обущата.

Когато очакваният гост бе въведен в триклиния, двете момичета още се занимаваха с нахлузването на вълнените чорапи, така че никоя от тях не благоволи да погледне новодошлия, нито да отвърне на поздрава му. Както се очакваше, домакинът го настани на кушетката вляво от себе си.

Аврелия се изправи, погледна Кардикса в очите, благодари й и й се усмихна — нещо, което рядко се случваше в постоянното им съжителстване.

Така че когато се настани по-удобно на стола и изгледа вуйчо си и новодошлия гостенин, усмивката още витаеше по лицето й, както и руменината, която я беше обляла от навеждането; не ще и дума, от подобна гледка на всеки мъж би му секнал дъхът.

Точно това и се случи с непознатия, но по-учудващо бе, че и Аврелия сякаш се вцепени от вълнение.

— Гай Юлий, позволи ми да ти представя дъщерята на сестра си, Аврелия — рече галантно Публий Рутилий Руф. — Аврелия, бих искал да се запознаеш със сина на моя стар приятел Гай Юлий Цезар; както вече чу, и той се казва Гай, макар да има по-голям брат.

Тъмновиолетовите очи на Аврелия се разшириха — за миг й стана ясно, че пред нея стои бъдещият й съпруг, и дори за миг не се сети за римския идеал или за това, как би реагирала на нейно място Корнелия, майката на Гракхите. А може би пък тъкмо напротив — някъде дълбоко в нея да е прозвучал гласът на нейния идол, защото, както щяха да покажат годините, именно младежът насреща й представляваше самият римски идеал. Но в мига на тяхната среща Аврелия видя пред себе си само едно издължено лице на римлянин с дълъг римски нос, с най-сините очи на света, над които падаха гъсти златни къдрици, и с привлекателни устни. След кратка душевна борба, в която разумът не победи чувствата, девойката разреши дилемата по най-естествения и задоволителен начин — тя просто се влюби.

Разбира се, вечерята мина в разговори и никой не можеше да отрече, че протече чудесно. Рутилий Руф се излягаше блажено и остави думата на младите си гости, използвайки времето си за сетен път да премисли кой от всичките стотици римски младежи имаше най-големи шансове да се хареса на неговата скъпоценна океанска перла. Не щеше и дума, че младият Гай Юлий Цезар му се нравеше, и то много, и Рутилий Руф очакваше от него велики дела. Младежът беше самото въплъщение на римлянин. Освен това произлизаше от възможно най-благородната фамилия. А Публий Рутилий Руф, който също беше римлянин до мозъка на костите си, можеше само да се радва на мигновено породилата се симпатия, дори привличане между младия Гай Юлий Цезар и племенницата му, които някой ден биха могли да превърнат — както той тайно се надяваше — приятелството му с Гай Марий в роднинска връзка. Децата на младия Гай Юлий Цезар и племенницата му Аврелия щяха да бъдат първи братовчеди с децата на Гай Марий.

По природа беше затворена и необщителна, та не досаждаше на събеседниците си с въпроси, сега Аврелия забрави добрите маниери и заразпитва младежа, водена от искрено любопитство. За своя радост научи, че той току-що се е завърнал от Африка, където се е сражавал като младши военен трибун под командването на зет си Гай Марий, и че е бил удостоен с не едно военно отличие: Корона Муралис, задето пръв прехвърлил крепостната стена на цитаделата край река Мулухат, знаме за подвизите му след първото сражение под стените на Цирта и девет сребърни фалера за второто. При тази втора битка бил тежко ранен в бедрото и затова бил официално освободен от служба, за да се върне у дома. Най-забележителното бе, че всичко това Аврелия трябваше да вади с ченгел от устата му, защото Гай Цезар беше настроен повече да възхвалява подвизите на по-големия си брат Секст, участник в същите походи, отколкото собствените си.

Аврелия установи, че тази година младежът бил назначен за монетчик — един от тримата млади римляни, които в годините преди влизането си в Сената получават чрез задължението си да секат римските монети възможност да научат принципите на римската икономика.

— Парите постоянно изчезват от обращение — поучаваше я той, като трудно можеше да си обясни защо разговорът тази вечер му се струва по-интересен от всякога. — Работата ни е да сечем нови пари — разбира се, не по наше желание. Само държавната хазна може да определи какво количество монети трябва да се отсекат през годината, а ние просто изпълняваме нарежданията й.

— Но как може да изчезне нещо толкова солидно като една монета? — недоумяваше Аврелия.

— О, ами може да падне в канализацията, да се стопи при някой голям пожар — заизброява младият Цезар. — Много монети просто се изтъркват. Но повечето изчезват не за друго, а защото собствениците им ги крият и пазят. А щом парите се пазят, не могат да вършат работата, за която са предназначени.

— А каква е тя? — попита Аврелия, която досега не бе имала повод да се замисля за функцията на парите, защото не беше алчна и капризна, а родителите й знаеха как да се грижат за нея.

— Да минават от едни ръце в други — обясни Гай Цезар. — Това се казва парично обращение. Когато парите се намират в обращение, всички онези, през които те минават, извличат някаква печалба. С парите се закупува стока, заплаща се нечий труд, разширява се нечия собственост. Но те никога не трябва да спират да се движат.

— Значи вие трябва да сечете отново всички онези монети, които собствениците им крият — замисли се Аврелия. — Но нали парите, които стоят настрана, продължават да са си пари? Какво ще стане, ако изведнъж някоя внушителна сума, която досега се е пазела на скрито, на свой ред влезе в обращение?

— Ами тогава общата стойност на парите ще падне.

След като получи своя пръв урок по елементарна икономика, Аврелия реши, че няма да е зле, ако прехвърли разговора върху практическата страна на монетосеченето.

— В действителност ние, тримата монетчици определяме какво ще е изобразено върху монетите — намери повод да се самоизтъкне младият Гай Цезар, който все по-малко устояваше на чара на слушателката си.

— Имаш предвид богинята Виктория в нейната бига!

— Е, винаги е по-лесно да изобразиш на една монета колесница с два коня, вместо с четири, затова и Виктория се вози на бига, не на квадрига. Но онези от нас, които притежават малко повече въображение, предпочитат да измислят нещо по-оригинално от една Виктория или от символа на Рим. Ако в една година се предвижда да бъдат сечени три различни емисии — а най-често се получава тъкмо така, — всеки от монетчиците получава правото да определи какво ще бъде изобразено на едната.

— А ти самият ще имаш ли това право? — заинтересува се Аврелия.

— Да. Теглихме жребий и ми се паднаха сребърните денарии. Така че тазгодишният денарий ще има от едната си страна главата на Юл, сина на Еней, а от другата — изображение на Аква Марция в памет на дядо ми Марций Рекс — издаде плановете си Цезар.

По-нататък Аврелия научи, че есента той ще се кандидатира за военен трибун; брат му Секст вече бил избран и щял да замине за Галия с армията на Гней Малий Максим.

Когато и последното ястие беше поднесено, чичо Публий натовари племенницата си на носилката и я прати, съпроводена от обещаната охрана, в дома й, като убеди другия гостенин да остане още малко.

— Ще му ударим по една-две чашки неразредено вино — подкани го той. — Толкова съм се налял с вода, че сега ще ми се наложи да изпикая цяла кофа.

— Май и аз ще сторя същото — засмя се гостът.

— И така, какво мислиш за племенницата ми? — попита Рутилий Руф, след като на двамата беше сервирано прекрасно тосканско вино.

— Все едно да ме питаш дали ми харесва животът? Според теб за жена като нея може ли да съществуват две мнения?

— Значи си я харесал?

— Дали съм я харесал? Разбира се! Но освен това и се влюбих в нея — призна си младият Цезар.

— Искаш ли да се ожениш за нея?

— И още как! Но доколкото знам, същото желае и половин Рим.

— Така е, Гай Юлий. Но това значи ли, че ти нямаш шансове?

— Не. Ще се представя на баща й… така де, на чичо й Марк. Ще се опитам да я видя повторно и да я убедя, че заслужавам да мислят за мен с добри чувства. Мисля, че си струва, защото, като че ли тя също ме хареса.

Рутилий Руф се усмихна.

— Да, и аз мисля, че те хареса — рече той и стана от кушетката. — Е, можеш да си вървиш у дома, млади Гай Юлий. Ще кажеш на баща си какви са ти плановете, а утре ще се явиш пред Марк Аврелий. Колкото до мен, чувствам се уморен и смятам да си лягам.

Въпреки че пред Рутилий Руф се опитваше да си придаде възможно най-голяма увереност, по пътя към дома си Гай Цезар трябваше да си признае, че в душата си таи далеч по-малки надежди. Славата на Аврелия се носеше навред. Много от приятелите му вече бяха поискали ръката й — на някои Марк Кота дори беше отказал да ги включи в списъка си, но на други имената им и досега си стояха там. Сред обещаващите кандидати имаше младежи с много по-славни имена от неговото — най-малкото, защото зад тези имена стояха огромни богатства. Да бъдеш Юлий Цезар не означаваше много, макар и името да говореше достатъчно красноречиво за потеклото ти, за да закриляше авторитета му дори и тогава, когато парите липсваха съвсем. И все пак как можеше той, Гай Юлий Цезар Младши, да се съревновава с хора като Марк Ливий Друз, като младия Скавър, Лициний Оратор, Муций Сцевола или пък с по-големия син на Ахенобарб? Младият Цезар не беше запознат с онази тънка подробност, че Аврелия е получила правото сама да избере годеника си, и затова нямаше как да не се чувства предварително обречен.

Когато му отвориха вратата у дома и той влезе в атрия, Гай Цезар забеляза, че в кабинета на баща му още свети, та реши да му се обади. В последния момент, преди да потропа на открехнатата врата, в очите му неочаквано блеснаха сълзи.

— Влез — отвърна му немощен глас.

Гай Юлий Цезар вече умираше. Всички в къщата го знаеха, дори самият той, макар и досега да не беше отворил нито дума за това. Всичко бе започнало със затруднения в преглъщането — коварна болест, която се развиваше толкова бавно, че дълго време болният дори не можеше да каже дали положението му се влошава или напротив. Но в един миг гласът му изведнъж падна, а скоро след това в гърлото му се появи болка, която в началото не беше сериозна и мъж като Цезар можеше да я подмине, без да й обръща внимание. Но болката беше станала постоянна и от известно време Гай Юлий Цезар вече не можеше да преглъща твърда храна. Всеки ден Марция го молеше да извика лекар, но той упорито отказваше.

— Татко?

— Влез, Гай, тъкмо ще ми правиш компания — покани го Цезар, който щеше да навърши шейсет тази година, но на светлината на свещите даваше по-скоро вид на осемдесетгодишен старец. Беше отслабнал много и на места кожата му беше буквално провиснала; някога красивият мъж сега приличаше на същински скелет, а постоянната болка беше угасила пламъка в сините му очи. Сега протегна ръка на сина си и му се усмихна.

— О, татко! — неволно възкликна младият Цезар, който, колкото и да му се искаше като мъж да скрие тревогата в гласа си, пак не можа. С две-три крачки той прекоси стаята, пое бащината ръка и благоговейно я целуна. Сетне се приведе над родителя си, положи ръце върху кокалестите му рамене и притисна лице до безжизнената му, сребристосива коса.

— Не плачи, сине — с прегракналия си глас се опита да го утеши Цезар. — Скоро всичко ще свърши. Утре ще дойде Атенодор Сикул.

Един римлянин никога не плаче. Или поне не трябваше да плаче. Младият Цезар отдавна смяташе този начин на поведение за изключително погрешен, но пак успя да овладее сълзите си и да се отдръпне, за да седне на близкия стол, без да изпуска сбръчканите пръсти на баща си.

— Може би Атенодор ще открие някакъв лек — промълви той.

— Атенодор просто ще открие това, което всички ние знаем отдавна — възрази му Цезар. — А именно, че в гърлото ми е заседнал неизлечим тумор. Но понеже майка ти все още се надява на чудо, а аз тъй и тъй съм достатъчно зле, за да не ми предлагат безполезни рецепти, нищо не ми струваше да го повикам. Не че се плаша от участта си; цял живот съм имал една цел: да осигуря бъдещето на всички от семейството си и да умра спокоен, че всяко от децата ми се е задомило и гледа с надежда в бъдещето.

Цезар млъкна и със свободната си ръка се пресегна към чашата с неразредено вино, което от известно време се бе превърнало в единствената наслада, която можеше да изпита. Преглътна един-два пъти и продължи:

— Ти си последният, Гай. Какво да очаквам от бъдещето ти? Преди много години ти обещах онова единствено право, което всеки от семейството ни можеше да си поиска — сам да избереш жена си. Мисля, че дойде времето да се възползваш от него. Ще си отида от този свят доволен, ако знам, че и ти си създал свой дом.

Младият Гай Цезар повдигна ръката на баща си и я опря до бузата си, като в същото време се приведе към него.

— Вече я открих, татко. При това я срещнах тъкмо тази вечер, не е ли странно?

— У Публий Рутилий? — попита с известно недоверие Цезар.

Младежът се усмихна.

— Мисля, че той нарочно беше уредил така нещата.

— Доста странна роля за един консул.

— Да — пое дълбоко дъх младият Цезар. — Чувал ли си за племенницата му, — за Аврелия, доведената дъщеря на Марк Кота?

— Дали съм чувал за красавицата на Рим? Че то всички само за нея приказват.

— Е, нея имам предвид. Тя е моята избраница.

Цезар го погледна смутен.

— Според майка ти младата Аврелия имала толкова кандидати, че чакали на опашка пред къщата й; при това сред тях личели имената на най-богатите и благородни ергени в цял Рим. Имало дори женени мъже.

— Напълно вярно — съгласи се младият Гай. — Но женихът ще бъда аз, имаш думата ми!

— Ако това ти предчувствие се окаже вярно, то ще излезе, че сам си пуснал вълка в кошарата — поклати глава баща му. — Красавици като Аврелия никога не са били добри съпруги, Гай. Те са глезени, капризни и устати егоистки. Защо не я оставиш да съсипе живота на друг, а сам не си потърсиш някоя по-скромна съпруга? — чудеше се той какво утешително да каже. — За щастие в сравнение с Луций Лициний Оратор или Гней Домиций Младши ти си буквално никой, макар и патриций. Сигурен съм, че Марк Аврелий Кота дори няма да те вземе насериозно. Така че съветът ми е да не отдаваш изцяло сърцето си на една недостижима цел, ами да се огледаш за друга жена.

— Тя ще се омъжи за мен, татко, дано само дочакаш сам да видиш!

А това беше увереност, в която Гай Юлий Цезар нямаше нужната сила да разколебае сина си; затова и сложи точка на разговора и го помоли да му помогне да се настани в специално донесеното в кабинета му легло. От известно време държеше да спи сам, за да не буди жена си, докато неспокойно се мята в съня си.

Аврелия се беше излегнала по корем в закритата си носилка и докато носачите я лашкаха из римските улици, водещи от къщата на чичо Публий до тази на чичо Марий, си мислеше за тази неочаквана среща. Гай Юлий Цезар Младши! Какъв прекрасен човек, колко съвършен младеж! Но дали би я поискал за жена? Какво ли би си помислила за нея сега Корнелия, майката на Гракхите?

Свила се до нея в носилката, Кардикса я наблюдаваше с голямо любопитство; за пръв път господарката се представяше в такава светлина. Облегнала се в единия ъгъл, за да държи по-добре свещта в алабастровата чаша, която осветяваше, макар и твърде оскъдно, закритата носилка, робинята откриваше ясни симптоми, че у Аврелия настъпва коренна промяна. Стопанката й, която допреди бе ходила права като свещ, сега се беше отпуснала и превила на две, устата й още малко и да провисне, а бледите й клепачи се спуснаха над големите й очи и криеха всичко, което беше в душата й. Кардикса беше твърде интелигентна и много добре разбираше причините за подобна промяна: те можеха да се крият единствено в онзи ослепително красив млад мъж, когото Публий Рутилий бе поднесъл на племенницата си като основно ястие във вечерята. Какъв хитрец беше този старчок! И все пак Гай Юлий Цезар Младши бе странна личност, пък и твърде подходящ за жена като Аврелия. В това робинята беше сигурна.

Независимо че Корнелия, майката на Гракхите, не се яви в сънищата й, за да й даде тъй желаните наставления, на другата сутрин Аврелия вече знаеше как трябва да постъпи. Първото, което направи, бе да прати Кардикса до дома на Цезарите, където да предаде на Гай Юлий Цезар Младши бележка от нейно име.

В бележката пишеше само следното: „Поискай ръката ми.“

По-нататък не й оставаше нищо друго, освен да се скрие в работната си стаичка, откъдето излизаше само за да се храни със семейството си; на масата се държеше възможно най-незабележимо, за да не си проличи пред родителите й промяната, която беше настъпила тъй изненадващо у нея, не и преди да е направила своя решаващ ход.

На другия ден тя издебна клиентите на Марк Кота да се разотидат и като изчака час-два — за всеки случай беше питала секретаря му за дневното му разписание и той я беше уверил, че чичо й няма да ходи на заседание нито на Сената, нито на народното събрание, — почука на вратата му.

— Татко?

Той вдигна глава от писмата, които преглеждаше.

— О, днес сме на „татко“, така ли? Влез, дъще, влез — усмихна й се топло. — Искаш ли да повикаме и майка ти?

— Да, ако обичаш.

— Ами тогава иди я намери.

Аврелия излезе от таблиния и след минута се върна с Рутилия.

— Седнете — покани ги Кота.

Двете Се разположиха една до друга на кушетката.

— Е, Аврелия, какво имаш да ни кажеш?

— Да са се появявали нови кандидати в списъка ти? — отвърна на въпроса му с въпрос девойката.

— В интерес на истината, да. Вчера ме посети младият Гай Юлий Цезар и понеже не виждам какво мога да имам против него, включих го и него към останалите. С гордост мога да ти заяви, че официалните кандидати за ръката ти са вече тридесет и осем.

Неочаквано девойката се изчерви. Кота я изгледа недоумяващо, тъй като за дългите години, в които двамата живееха под един покрив, никога не му се беше случвало да я види тъй смутена. Розовото й езиче се показа, за да овлажни пресъхналите й устни, а и Рутилия, която се беше дръпнала малко встрани, та по-добре да наблюдава дъщеря си, не по-малко изненадана от мъжа си се взираше в избилите розови петънца по бузите на момичето.

— Взех решение — рече Аврелия.

— Прекрасно! Ще ни кажеш ли кой е той? — зарадва се Кота.

— Гай Юлий Цезар Младши.

— Какво? — стресна се бащата.

— Кой? — смаяно попита Рутилия.

— Гай Юлий Цезар Младши — бавно повтори Аврелия.

— Брей! Ето, че последната колесница спечели състезанието — каза Кота развеселен.

— Да не забравяме, че това е колесницата на брат ми — намеси се Рутилия. — Богове, ама наистина е умник този мой брат! Откъде е могъл да знае?

— Той е забележителен човек — съгласи се Кота, след което се обърна отново към доведената си дъщеря: — Срещнала си се с Гай Юлий Младши у вуйчо си онзи ден — за пръв път ли?

— Да.

— Но той пръв е поискал да се ожени за теб.

— Да.

— Скъпа моя, Гай Юлий е сравнително беден човек — предупреди Рутилия дъщеря си. — Ожениш ли се за него, не можеш да очакваш нито разкош, нито удобства.

— Човек не се жени заради разкоша и удобствата.

— Радвам се да го чуя от устата ти, дете мое — на свой ред понечи да й възрази Кота, — но все пак, държа да знаеш, че не той е мъжът, когото бих ти избрал.

— Би ли ми казал защо, татко? — попита Аврелия.

— Той произлиза от доста особено семейство. Родителите му са твърде… нетрадиционни. Освен това са обвързани и по сватовска, и дори по идейна линия с Гай Марий — човек, когото силно ненавиждам — изплю камъчето Кота.

— Но чичо Публий го харесва — възрази момичето.

— Чичо ти също има странни мнения по някои въпроси — намръщи се Кота. — И все пак не е стигнал чак дотам, че да гласува в Сената против интересите на собствената си класа, само и само да угоди на приятеля си Гай Марий. Уви, не мога да кажа същото за Юлиите от Гайевия клон! При това Публий се е сражавал дълги години рамо до рамо с Гай Марий, така че естествено е между двамата да е възникнала дружба. Старият Гай Юлий Цезар посрещна Гай Марий с отворени обятия и при това научи цялото си семейство да изпитва уважение към човек като него.

— Но забравяш, че само преди известно време Секст Юлий се ожени за една Клавдия — напомни му Рутилия.

— Да, така е.

— Ами не виждам какво лошо има в подобна връзка. В крайна сметка нищо не те кара да мислиш, че синовете са също толкова привързани към Гай Марий, колкото баща им.

— И все пак, Рутилия, те са негови шуреи.

Но тук Аврелия взе отново думата:

— Татко, мамо, забравяте, че вие самите ми позволихте да си избера съпруг. Вече реших, че ще се омъжа за Гай Юлий Цезар, и това е — натърти тя на последното си изречение, като все пак внимаваше да не повиши тон.

Двамата я изгледаха с известна тъга, но нямаше какво да се направи — трезвомислещата Аврелия се беше влюбила.

— Права си, така е — рязко промени тона си Кота, убеден, че не му остава нищо друго, освен да уважи желанието на девойката. — Е, можете да си вървите! — махна той на двете жени. — Трябва да накарам писарите да напишат в тридесет и седем екземпляра едно и също писмо. Освен това предполагам, че се налага да се видя с Гай Юлиите, баща и син.

Ето и официалната формула, която Марк Аврелий щеше да разпрати до всеки от отхвърлените кандидати:

Секретарят на Кота изгледа изумено господаря си.

— Хайде, какво ме зяпаш! — тросна му се той: нещо, което по принцип се случваше рядко. — Извикал съм те на работа. Искам възможно най-бързо да изготвиш тридесет и седем копия от това писмо, като най-горе ще запишеш имената на всички кандидати в списъка — размаха го над масата. — Ще ги подпиша лично, а след това веднага трябва да бъдат занесени на получателите.

Секретарят му се залови за работа. Но в мига, в който седна на писалището, из целия град плъзна и новината за бъдещата сватба, която естествено достигна до ушите на засегнатите много по-бързо, отколкото официалните писма от страна на Марк Аврелий Кота. Не едно и две бяха разбитите сърца, не една и две бяха въздишките и заканите по адрес на Аврелия. За всички беше ясно, че в избора си тя се е ръководила не от практични, а от емоционални подбуди, а това трудно можеше да се преглътне; никой от кандидатите, които стояха начело в списъка, нямаше лесно да се примири с мисълта, че е бил пренебрегнат заради по-малкия син на един почти неизвестен сенатор, пък ако ще и потомък на Венера. Всъщност тъкмо природната красота на избраника дразнеше най-много останалите, които считаха това му преимущество за напълно незаслужено.

След като се възстанови след преживяния шок обаче, Рутилия се оказа твърде склонна да одобри избора на дъщеря си.

— Само като си помисля за децата, които ще й се родят! — мъркаше тя доволно пред Кота, докато той търпеливо чакаше да увият около тялото му сенаторската тога с пурпурния ръб, с която щеше да се яви в дома на Юлий Цезарите, намиращ се в по-скромната част на Палатина. — Като се абстрахираме от малкото пари, които младият Цезар ще й донесе, връзката с Юлиите може само да повдигне престижа на Аврелиите, да не говорим за Рутилиите. Все пак от всички патрициански фамилии Юлиите са най-старата.

— Родословното дърво не ражда плодове, от които можеш да се нахраниш — изръмжа Кота.

— Е, хайде, Марк Аврелий, положението не е толкова трагично, колкото ти се иска да го изкараш! Връзката с Марий помогна много на Юлиите да си възвърнат някогашния престиж и не се съмнявам, че в бъдеще влиянието им само ще расте. Не виждам причина младият Гай Юлий да не стане някой ден консул. Говорят, че бил доста интелигентен, а и способен.

— Ще видим — заключи скептично Кота.

Когато излезе от дома си обаче, той си беше придал истински тържествен вид, което нямаше как да не отива на такъв хубав мъж като него — нищо, че като типичен представител на Аврелий Котаните и той беше доста червендалест; в рода му нямаше дълголетници, защото всички живееха под постоянната заплаха от апоплексия.

Когато отиде в дома на Цезарите, научи, че младият Гай Юлий бил излязъл, така че Марк Аврелий трябваше да помоли да го приеме старият. Но за негова изненада икономът поклати глава и с най-сериозен глас го предупреди:

— Ако ми простиш, Марк Аврелий, ще трябва първо да проверя дали ще е възможно. Гай Юлий не е добре.

Кота чуваше за пръв път за болестта, но като се замисли, осъзна, че наистина възрастният сенатор отдавна не се е появявал на заседания.

— Ще почакам — рече той.

Икономът скоро се върна и го поведе към кабинета, като заяви:

— Гай Юлий ще те приеме. Но трябва да те предупредя, че видът му е доста променен.

Ако не беше предупреждението на роба, Кота може би нямаше да успее да прикрие удивлението си при вида на усилието, с което домакинът му протегна съсухрената си ръка за поздрав.

— Марк Аврелий, за мен е истинско удоволствие — промълви болният. — Седни, седни! Съжалявам, че не мога да стана да те посрещна, но икономът ми трябва да те е предупредил, че не съм добре — направи той плах опит да се усмихне. — Евфемизъм… В действителност умирам.

— О, не говори така — почувства се неловко Кота, като седна на ръба на близкия стол. Носът му нервно заигра: в стаята витаеше някаква странна, но във всеки случай неприятна миризма.

— Няма как, имам тумор в гърлото. Тази сутрин го потвърди и Атенодор Сикул.

— Много съжалявам да го чуя, Гай Юлий. Отсъствието ти в Сената няма да остане незабелязано от никого, най-малко от шурея ми Публий Рутилий.

— Той е истински приятел — съгласи се Цезар и зачервените му клепачи уморено примигнаха. — Мисля, че се сещам защо си дошъл да ме видиш, Марк Аврелий, но сигурно ще бъдеш достатъчно любезен сам да ми го кажеш.

— Тъй като списъкът с кандидатите за ръката на моята племенница и доведена дъщеря Аврелия стана толкова дълъг и пълен с такива прочути имена, че се уплаших, да не би да сбъркам, ако тръгна аз да определям щастливеца — нещо, което би създало твърде много врагове на синовете ми, позволих й сама да си избере съпруг — обясни с едно изречение той. — Само преди два дни тя се запознала с по-малкия ти син у дома на чичо си Публий Рутилий и днес ми заяви, че смята да се омъжи за него.

— И това естествено ти се е сторило също толкова неприятно, колкото и на мен — допълни домакинът.

— Така си е — въздъхна Кота и вдигна рамене. — Тъй или иначе, вече съм дал дума и не мога да се отметна.

— В интерес на истината и аз бях дал същото обещание на сина си още преди години — усмихна се Цезар. — Излиза, че и двамата с теб, Марк Аврелий, можем само да се надяваме децата ни да се окажат по-благоразумни, отколкото ги мислим.

— Прав си, Гай Юлий.

— Сигурно ще искаш да чуеш какво е действителното материално положение на сина ми.

— Той ми го разясни, когато се яви да иска ръката на дъщеря ми.

— Може и да не е бил точен. Разполага с достатъчно земя, за да влезе в Сената, но в момента не притежава нищо друго. За нещастие аз самият не мога да си позволя закупуването на второ жилище в Рим и това е най-големият проблем. Тази къща ще остане за по-големия ми син Секст, който се ожени наскоро и сега живее при мен с жена си, бременна от няколко седмици. Скоро ще умра, Марк Аврелий. След смъртта ми Секст ще поеме задълженията на главата на семейството, а след сватбата си брат му ще трябва да си търси друг дом.

— Предполагам знаеш, че зестрата на Аврелия е тлъста — на свой ред започна с обясненията Кота. — Навярно няма нищо по-подходящо от това парите й да бъдат използвани за закупуване на къща — покашля се той. — Наследила е доста от баща си, моя брат, и от няколко години средствата й са били влагани в търговски сдружения. Може и да е имало някои спадове, но като цяло зестрата й се изчислява на около сто таланта. Четиридесет таланта са достатъчни за прилична къща в Палатин или Карина. Разбира се, жилището ще бъда записано на името на сина ти, но ако някой ден двамата се разведат, синът ти ще трябва да възстанови на племенницата ми пълната цена на дома им. Като оставим настрана въпроса за евентуален развод, Аврелия пак ще може да разчита на достатъчно големи доходи, за да може сама да си позволи прилично съществуване.

Цезар се намръщи.

— Не ми е никак присърце мисълта синът ми да живее в къща, купена с парите на жена му — възрази той с прегракналия си глас. — Не би било достойно за човек в неговото положение. Не, Марк Аврелий, мисля, че съществува друг вариант, който хем ще запази непокътната зестрата на Аврелия, хем няма да я кара да купува къща, която не ще бъде нейна. За сто таланта ще можете да се сдобиете с цяла инсула на Есквилин. Инсулата ще бъде купена за Аврелия и ще бъде записана на нейно име. Младата двойка ще живее в някой от приземните апартаменти, а племенницата ти ще получава целия наем от останалите, което ще е доход, доста по-голям от онова, което ще получи от инвестициите си в разни банки и търговски съдружия. Синът ми от своя страна ще намери начин след време да купи отделна къща — подобна цел ще представлява амбиция, която може само да го изведе нагоре и по обществената стълбица.

— Не бих позволил Аврелия да живее в инсула! — ужаси се Кота. — Не, ще отделя четиридесет таланта за къща, а останалите шестдесет ще вложа на нейно име, където трябва.

— Инсула на нейно име и това е — настоя Цезар, но в същия миг жестоко се задави и трябваше да се наведе напред, за да си поеме дъх.

Кота му наля чаша вино и я постави в ръката му, помагайки му да я вдигне до устните си.

— Размина ми — каза Цезар след минутка-две.

— Може би ще е по-добре, ако дойда някой друг път — предложи Кота.

— Не, да се разберем още сега, Марк Аврелий. И двамата с теб сме съгласни, че сватбата на децата ни не е онази, за която сме мечтали. Много добре. Тогава защо да си блъскаме главите как да им улесним живота? Ако те са решили, че си принадлежат, трудностите, с които ще се сблъскат само ще заздравят връзката им. Ако ли пък се окаже, че са сбъркали, пак трудностите ще са тези, които най-бързо ще ги убедят да се разделят. Ще направим така, че Аврелия да разполага с цялата си зестра и по никакъв начин няма да накърняваме достойнството на сина ми, който не би се зарадвал, ако баща му и тъстът му тръгнат да му оправят бъдещето. Отговорът е един, Марк Аврелий: инсула! Ще трябва обаче да бъде построена възможно най-сигурно, така че ти ще откриеш честни люде, които да я подложат на щателна проверка. И освен това — продължи да мърмори под носа си Цезар — бъди много придирчив за местоположението й. Рим бързо се разширява, но пазарът за жилища винаги ще си остане стабилен и доходоносен. Може и много римляни да се замогнат, но винаги ще има и такива, които ще разчитат на жилищата под наем.

— Богове, излиза, че племенницата ми ще се превърне в най-обикновена хазяйка! — хвана се за главата Кота.

— А защо не? — усмихна се уморено Цезар. — Чувам, че била ослепителна красавица. Нима една хазяйка не би печелила от красотата си? Ако тя самата не вярва в бъдещето си на независима от никого наемодателка, то сигурно би премислила повече, преди да се омъжи за сина ми.

— Вярно, че е ослепителна красавица — усмихна се на свой ред Кота. — Ще я доведа да я видиш, Гай Юлий, и нека ти й съобщиш как виждаш бъдещето й.

При тези си думи Марк Аврелий Кота се надигна от стола си и се наведе над домакина си, за да го потупа приятелски по рамото.

— Ето последната ми дума: Аврелия сама ще реши какво да прави със зестрата си. Ти ще й предложиш варианта за инсулата, а аз от своя страна ще държа на самостоятелната къща. Става ли?

— Става — съгласи се Цезар. — Но прати ми я колкото се може по-бързо, Марк Аврелий! Още утре по обяд.

— Ще говориш ли със сина си?

— Непременно. Той ще я вземе от вас и ще я доведе.

При нормални обстоятелства Аврелия би била последната, която ще се загрижи какви точно дрехи да облече; по принцип обичаше ярките цветове, при това й харесваше да ги смесва, но дори в такива случаи околните не можеха да я обвинят, че се поддава на момичешки каприз, нито че излъчва глупост и наивност. Сега обаче, след като й бе известно, че любимият й лично ще дойде да я вземе от къщи, за да я срещне с евентуалните й свекър и свекърва, тя нямаше как да не се засуети. Накрая реши най-отдолу да си сложи дреха от тънка вълна в черешов цвят, върху нея друга, розово-пембяна, достатъчно тънка, за да прозира през нея наситеното червено, и най-отгоре — трета, бледорозова, изтъкана от плат, фин като платовете за сватбените й одежди. Преди това се изкъпа, намаза се с мъничко розово масло, но така и не разпусна косите си, вързани както винаги зад тила й, и отказа малкото руж и стибия, които й предложи майка й.

— Много бледа изглеждаш днес — говореше й Рутилия. — Сигурно е от притеснение. Хайде, постарай се да изглеждаш красива както винаги! Мъничко руж върху бузите, моля те. И една тънка линийка над очите.

— Не — пак отказа Аврелия.

В действителност тази й бледнина скоро щеше да изчезне, защото в мига, в който Гай Юлий Цезар Младши потропа на вратата, за да я вземе, тя така се изчерви, че не й трябваше повече руж.

— Гай Юлий — посрещна младежа, подавайки му ръка.

— Аврелия — подаде й той своята.

И това беше всичко, което си казаха, преди да излязат.

— Е, хайде, довиждане! — едва не ги изпъди насила Рутилия; не й беше никак приятно да се раздели с първото си дете — при това, когато то отиваше да живее с такъв привлекателен млад мъж. Колкото и да беше странно, започваше да се чувства осемнайсетгодишна.

Двамата млади излязоха на улицата, последвани от Кардикса и галите.

— Трябва да те предупреди, че баща ми никак не е добре — младият Цезар внимаваше да не изпусне някоя неподходяща приказка. — Излязъл му е коварен тумор в гърлото и всички се страхуваме, че не му остава много време да бъде с нас.

— О, така ли? — беше единственото, което Аврелия намери да му отговори.

Завиха в следващата пресечка.

— Получих бележката ти — мина на друга тема Гай Юлий — и първата ми работа беше да изтичам при Марк Аврелий. Не мога да повярвам как тъй си избрала мен!

— А пък аз не мога да повярвам как тъй изобщо те срещнах — отвърна му тя.

— Мислиш ли, че Публий Рутилий го е направил нарочно?

Това я накара да се подсмихне развеселено.

— Убедена съм, че е било нарочно.

Стигнаха до следващия ъгъл, където пак завиха.

— Виждам, че не си от приказливите — отбеляза младият Цезар.

— Не съм — кимна Аврелия.

И това беше целият разговор, който двамата проведоха, преди да стигнат дома на Цезар.

Само един поглед върху избраницата на сина му и мигом промени мнението си за нея. Тази девойка насреща му не изглеждаше нито глезена, нито капризна! Иначе отговаряше точно на легендите, които се носеха за нея — ослепителна красавица, но с някакъв свой стил, който наглед не се връзваше с общоприетите представи. Но пък и в същото време му хрумна, че красавица като Аврелия не е толкова „ослепителна“, колкото „колосална“. Какви чудесни деца можеше да очаква един баща от нея! Деца, които, уви, той нямаше да доживее да види.

— Седни, Аврелия — гласът му едва-едва се чуваше, но по жеста му гостенката разбра какво се иска от нея. Синът седна на стола от другата му страна.

— Какво ти е казал Марк Аврелий за вчерашния ни разговор? — попита Цезар.

— Нищо — отговори му Аврелия.

Без никакви заобикалки той мина на въпроса за зестрата й — така както го бяха обсъдили вече с чичо й, — без да крие с нищо собственото си мнение, нито това на Кота.

— Попечителят ти казва, че ще остави на теб да решаваш. Какво предпочиташ: да живееш в самостоятелна къща или да притежаваш инсула? — попита накрая бъдещият свекър, без да откъсва поглед от лицето на Аврелия.

„Как би постъпила в подобна ситуация Корнелия, майката на Гракхите?“ Този път отговорът беше значително по-лесен: Корнелия, майката на Гракхите, щеше да постъпи по най-достойния възможен начин, независимо от трудностите, които щеше да срещне пред себе си. Само че в случая не ставаше дума само за нейното достойнство, но и за това на любимия й. Да избере самостоятелната къща означаваше, че й се осигурява спокоен и приятен живот, но нямаше ли бъдещият й съпруг да се почувства дълбоко наскърбен, че домът му ще бъде платен с парите на жена му?

Аврелия отмести поглед от Цезар и се взря в очите на сина му, като попита:

— Ти как предпочиташ?

— Сама ще решиш, Аврелия — подкани я младият Цезар.

— Не, Гай Цезар, ти трябва да кажеш. Ще стана твоя жена. Искам да бъда добра съпруга и да знам мястото си. Ще бъдеш глава на семейството и стопанин на дома ни. Никога няма да ти оспорвам първенството, като единственото, което искам в замяна, е винаги да се държиш с мен честно и почтено. Само твой ще бъде изборът къде ще живеем. Мога само да ти се подчинявам — и на думи, и на дела.

— Тогава ще помолим Марк Аврелий да намери някоя инсула и да запише собствеността й на твое име — заяви без ни най-малко колебание младият Цезар. — Сградата трябва да бъде възможно най-солидната и рентабилна, а лично аз съм на мнението на баща си, че местоположението й не е от голямо значение. Доходите от наемите ще бъдат само твои. Двамата ще живеем на приземния етаж, докато спечеля достатъчно пари да купя самостоятелна къща. Разбира се, ще издържам и теб, и бъдещите ни деца изключително от собствените си доходи на земевладелец. Което означава, че цялата отговорност за поддържането на инсулата ще падне върху твоите плещи — в делата ти няма да се меся.

Явно подобно решение на въпроса радваше Аврелия, но тя така и не проговори.

— Май не си от бъбривите! — забеляза на свой ред старият Цезар, без да прикрива почудата си.

— Да — съгласи се Аврелия.

Кота се залови с усърдие за работа с надеждата, че някъде из по-скъпите и престижни части на Рим ще открие за племенницата си достатъчно рентабилна сграда. Но за негово съжаление не се натъкна на подходяща. Колкото и да не му се искаше да си го признае, откри инсулата, която щеше да се окаже най-добрата инвестиция в самото сърце на Субура. Зданието не беше построено скоро (всъщност имаше вече тридесет години, откакто собственикът му го беше издигнал, и понеже той самият бе живял в по-големия от двата приземни апартамента, беше се погрижил постройката да е достатъчно здрава, за да не му се срути над главата), основите й представляваха здрави каменни стълбове, пет стъпки дебели и достигащи на петнадесет стъпки под земята; външните и носещите стени бяха дебели две стъпки и зидани по стария начин, тъй наречения опус инцертум, сиреч от две успоредни стени от тухли и хоросан и кухина по средата, запълнена със спойваща смес от цимент и ситни камъчета; всички прозорци имаха тухлена аркада, а стените бяха укрепени допълнително от здрави дървени греди, поне една стъпка дебели, а в някои части на сградата — до петдесет стъпки дълги; също толкова дебели греди подпираха подовете на долните етажи, докато горните разчитаха само на дървени дъски; вътрешният двор, откъдето влизаше светлина в голяма част от помещенията, също беше ограден от носещи стени или по-скоро от цяла верига от квадратни стълбове, две стъпки дебели, разположени всеки на пет стъпки от следващия, а на нивото на етажите се съединяваха с масивни дървени греди.

На височина инсулата не правеше особено впечатление — имаше само девет етажа, всеки от тях висок два метра и седемдесет, включително дебелият тридесет сантиметра под; от всички страни тя беше заобиколена от други инсули с по два до четири етажа повече. Предимството й обаче се състоеше в това, че представляваше един доста широк триъгълник с остър ъгъл към кръстовището на Субура Минор с Викус Патриции, бедрата му следваха двете оживени артерии, а отсрещната страна вървеше успоредно на уличка, свързващи ги една с друга — така инсулата напълно оправдаваше името си: „остров“ насред морето от градски улици.

Но докато стигнат до нея, Кота, Аврелия и младият Цезар трябваше да обиколят кажи-речи целия град, тътрейки се подир дребничкия, но затова пък словоохотлив търговец, у когото всичко подсказваше древно римско потекло — в агенцията за недвижими имоти на Торий Постумий нямаше място за гърци-освобожденци.

— Погледнете мазилката по стените и от вътрешната, и от външната им страна — напяваше търговският агент. — Както виждате, няма и една пукнатина… Основите толкова здраво са забити в земята, сякаш някой обедняващ сенатор се е хванал за последното си кюлче злато… Има осем дюкяна и всичките са дадени под наем за дълъг срок, никакви неприятности с наемателите, плащат си редовно… На приземния етаж има два апартамента, и на двата приемните им зали са високи два етажа… На горния етаж също са само два апартамента… До шестия етаж са по осем, на седмия и осмия — по дванайсет… Всеки от дюкяните е свързан с горни помещения, където търговците да живеят… Спалните помещения на приземния етаж имат фалшиви тавани, така че да се използват вместо долапи и килери.

И така нататък, и така нататък, нисичкият римлянин се прехласваше да хвали сградата. Най-накрая Аврелия трябваше да се отдалечи, за да поогледа сама помещенията и да размисли. Чичо й Марк и Гай Юлий щяха да й кажат, ако са научили от търговеца нещо интересно. Беше попаднала в свят, напълно непознат, но в който й предстоеше тепърва да се налага; затова й се струваше, че колкото по-радикално промени живота си още от самото начало, толкова по-успешно би се справяла по-нататък.

Разбира се, трябваше да си признае, че бъдещето й носеше своите тревоги, и тя не изгаряше от нетърпение да скъса отведнъж с познатите домашни удобства, за да се впусне в брак, където нищо нямаше да е съвсем същото и където я чакаше една огромна и чужда инсула като тази. И все пак Аврелия трудно щеше да се уплаши от подобна промяна. Благодарение на дългите години, прекарани в сигурност, бе възпитала у себе си свободолюбив и стремеж към самостоятелност, които трудно щяха да я напуснат. През цялото си детство нито за миг не си беше представяла, че другите хора могат да водят живот, различен от нейния, а това беше причина и никога да не се почувства лишавана или ограничавана от каквото и да било. Напротив, струваше й се, че знае всичко, че може всичко — най-малкото, защото прекарваше свободното си време в четене и самообразоване. Но сега, когато пред нея стоеше перспективата на един нов, съвместен с другиго живот, Аврелия все повече започваше да се чуди как биха изглеждали оставащите й дни, ако не успееше да ги запълни с многото деца, които бе имала Корнелия, майката на Гракхите. А знаеше се, че никой знатен римлянин не би искал повече от две деца в къщата си. По природа Аврелия беше човек на действието; но по рождение бе лишена, ако не от друго, то именно от възможността да разкрива това си качество. Сега й предстоеше да се превърне едновременно в нечия съпруга и в нечия хазяйка; второто можеше да се окаже просто шегичка, но първото й даваше шанс най-после да се прояви като работлива и инициативна жена. При това щеше да се занимава с дела, едновременно привлекателни и предизвикателни.

Затова тя се оглеждаше с интерес и жадно поглъщаше с поглед всичко около себе си. Беше се захванала с нещо като игра — да си представя как всеки новооткрит предмет ще се намести в бъдещия й живот.

Между двата апартамента на приземния етаж имаше известна разлика в размерите, защото някогашният собственик се беше постарал с просторното си жилище да докаже, че не е кой да е. В сравнение с голямата къща на Кота на Палатинския хълм подобно жилище беше тясно; в действителност по площ къщата на Кота беше по-широка от целия приземен етаж на инсулата, включително дюкяните, крайъгълната кръчма и двата апартамента.

Въпреки че трапезарията беше широка само колкото да побере три кушетки, а кабинетът съвсем не бе просторен, и двете стаи бяха с високи тавани и достатъчно проветриви. Всъщност стената, която ги разделяше, беше толкова тънка, че даваше вид повече на дъсчена преграда, а в горната си част не достигаше тавана: така в триклиния и в таблиния проникваха въздух и светлина от вътрешния двор. Приемната зала (нямаше как да бъде наречена атрий) имаше прекрасен под от теракота, а стените й бяха красиво изписани; двете колони в центъра й бяха от солидно дърво, боядисано така успешно, че да наподобява цветен мрамор. Светлина и въздух идваха направо от улицата, като за целта високо във външната стена беше изрязан отвор и монтирана тежка желязна решетка, която се падаше между входа на стълбището за горните етажи и единия от дюкяните, гледащи към улицата. От приемната зала се влизаше в три от спалните помещения, които, както беше типично за римския дом, нямаха никакви прозорци навън, а в други две, по-широки, се влизаше откъм кабинета. Имаше още една сравнително малка стаичка, която Аврелия можеше да използва за своя дневна, а в съседната, намираща се до стълбището, щеше да живее Кардикса. Най-голямото удобство, което предлагаше обаче апартаментът, бяха банята и клозетът — търговският агент естествено не бе пропуснал да спомене, че инсулата е построена точно над една от главните канализационни артерии в града и следователно без никакви пречки може да се черпи колкото вода е необходима.

— Точно отсреща, на Субура Минор, има обществен клозет, а до него са Субурските терми — продължаваше да обяснява търговецът. — Водата не е проблем. Тук сте на идеалната възможна височина, защото едновременно сте достатъчно ниско, за да черпите вода от резервоарите на Агера, и достатъчно високо, за да не се притеснявате от някоя лоша шега, която може да ви изиграе река Тибър: случва се понякога при наводнение в римските канали да се излее много по-голям обем, отколкото водоснабдителните компании поддържат по принцип, и всички онези новопостроени инсули, снабдени с мечтаната канализация, да пострадат. Разбира се, предишният собственик се беше постарал само той да се ползва от представилите му се удобства: наемателите също няма от какво да се оплакват, тъй като живеят на самото кръстовище и насреща са както клозетите, така и баните.

Аврелия се вслуша внимателно в тези обяснения, защото чувстваше, че я засягат пряко; беше чувала, че бъдещият й начин на живот ще я лиши, освен от друго и от лукса да се радва на течаща вода и на собствен клозет. Плашеше я именно мисълта, че трябва да се грижи за тоалета си и да ходи по нужда на обществено място. При това никоя от досега огледаните инсули, дори сред онези, които се намираха в по-представителните квартали, нямаше нито течаща вода, нито клозет, свързан с градската канализация. Това беше и причината сега Аврелия да си каже, че от тази инсула няма мърдане и в нея трябва да живеят занапред.

— Колко можем да очакваме от наемите? — попита младият Цезар.

— Десет таланта годишно — четвърт милион сестерции.

— Много добре! — кимна доволен Кота.

— Поддръжката на сградата не струва почти нищо, защото са я строили според най-високите стандарти — продължи да хвали къщата агентът. — Което пък от своя страна означава, че никога не остават празни жилища — нали знаете, напоследък толкова много инсули започнаха да се срутват или пък да изгарят като факли, че човек залага на сигурното. Тази е сигурна! Освен това от двете си страни сградата е оградена от широки улици, дори от третата е сравнително изолирана. При евентуален пожар в съседство има голям шанс да оцелее невредима. Мога да ви уверя, че това място е по-сигурно и по-безопасно от всеки кораб на Граний.

Тъй като беше безсмислено да обикалят на носилка из претъпканите улици на Субура, Кота и младият Цезар бяха решили, че те двамата и галите — пазачи са достатъчен ескорт за Аврелия, която трябваше да ги придружи пеша в търсенията им. Не че съществуваше кой знае какъв риск за нея — беше пладне и всички жители на квартала бяха прекалено заети със собствените си проблеми, за да обръщат внимание на минувачите, пък били те красавици като Аврелия.

— Какво мислиш — попита я Кота, след като тримата с годеника й излязоха по Фауцес Субуре на Аргилетум и се насочиха към Форум Романум.

— О, чичо, мисля, че това беше идеалната възможност! — отговори му тя и мигом се обърна към младия Цезар: — Съгласен ли си, Гай Юлий?

— Мисля, че точно такова нещо ни трябва — съгласи се той.

— Добре тогава, ще я купя още днес следобед. Искат ни деветдесет и пет таланта, според мен си ги заслужава. Дори се чудя дали не ни я дават направо без пари. Ще ви останат пет таланта да обзаведете жилището си.

— Не — твърдо отказа младият Цезар, — обзавеждането ще бъде моя грижа… в крайна сметка не съм бедняк! Земите в Бовила ми осигуряват прилични доходи.

— Знам, че е така, Гай Юлий — отстъпи Кота. — Вече си ми го казвал, не помниш ли?

Младият Цезар едва ли си спомняше тези незначителни подробности. Единственото, за което мислеше в последните дни, беше Аврелия.

Двамата се ожениха през април, един слънчев пролетен ден, когато сякаш всичко около тях им подсказваше щастливо бъдеще; дори Гай Юлий Цезар беше повъзвърнал донякъде силите си, за да присъства на празненството.

И Рутилия, и Марция плакаха ли плакаха: едната за това, че първото й дете се жени, втората за това, че последното й дете се жени. Юлия и Юлила също присъстваха, както и Клавдия, съпругата на Секст, но мъжете им не се появиха: Марий и Сула бяха все още в Африка, а Секст Цезар беше в наборните комисии, които обикаляха цяла Италия. Колкото и да му се искаше, не получи нужния отпуск от консула Гней Малий Максим.

Кота бе пожелал да наеме със свои пари някоя къща на Палатина за медения месец на младоженците.

— Първо свикнете с мисълта, че сте женени, пък после свиквайте с живота в Субура — философстваше той, явно загрижен повече за доведената си дъщеря, отколкото за зет си.

Но младата двойка категорично отказа и булката беше приветствана — или поне така й изглеждаше — от цяла Субура. Младият Цезар беше безкрайно щастлив, че сватбеният воал крие лицето на съпругата му, но сам не престана да се усмихва й покланя на стълпилите се около тях зяпачи, нищо, че през цялото време му подмятаха къде шеговити, къде направо неприлични забележки.

— Това са нашите бъдещи съседи — обясняваше той на жена си, — така че ще е най-добре отсега да привикваме на подобно отношение. Ако ти е неприятно, просто си запуши ушите.

— Защо не се опиташ да ги прогониш — пошушна Кота на Цезар, разтревожен едновременно от блъсканицата, от това, което цял живот бе чувал за престъпността в тези части на града, и не на последно място от нивото на латинския, който се носеше покрай ушите му. Ако зависеше от него, щеше да наеме гладиатори да придружат младоженците.

Докато малката група стигне до инсулата на Аврелия, зад тях се беше насъбрала дълга колона „сватбари“, които искрено се надяваха, че след като се женят толкова богати и знатни люде, ще падне и пиячка за бедните. За глътка вино тези безделници като нищо щяха да нахълтат в самия дом на младоженците. Все пак, когато младият Цезар отключи вратата на дома си и пренесе жена си през прага, Кота, Луций Кота и двамата гали успяха да преградят пътя на тълпата и да оставят време на зетя да влезе, да се обърне и да залости здраво вратата зад себе си. Разочарована, тълпата започна да сипе хули и обиди по адрес на тъста, но той, без да им обръща внимание, с гордо вдигната глава се запъти обратно по Викус Патриции.

В апартамента завариха само Кардикса; Аврелия бе решила да използва остатъка от зестрата си за закупуването на домашна прислуга, но беше отложила това си задължение за след сватбата, за да не й се налага да слуша съветите на майка си и тъща си. Младият Цезар също трябваше да купува роби за себе си — иконом, виночерпец, секретар, писар и поне още един, който да изпълнява всякакви негови поръчки, но Аврелиината задача беше по-трудна: на нея й трябваха две робини — чистачки, перачка, готвач, помощник-готвач, две момчета за всичко и поне един здрав и силен мъж. Това, разбира се, не беше много, но щеше да им бъде достатъчно, поне на първо време.

Навън вече се смрачаваше, но още преди да се стъмни съвсем, в апартамента настъпи пълен мрак. Понеже бяха огледали сградата по обяд, младоженците нямаше как да знаят, че по принцип в жилището няма достатъчно светлина. Кардикса беше запалила лампите, но те се оказаха твърде недостатъчни, за да осветят всички ъгли в апартамента. Самата робиня отдавна се беше прибрала в стаята си, за да остави влюбените насаме.

Това, което смайваше обаче Аврелия, беше шумът. Идваше отвсякъде: откъм улицата, откъм стълбището, откъм вътрешния двор; понякога й се струваше, че дори земята под краката й боботи. Чуваха се викове, плачове, ругатни, звън от счупено, провиквания от прозорците, гневни псувни и смразяващи клетви, ревящи бебета, циврещи дечица, семейни кавги, отнякъде се носеха и звуците на квартален оркестър от тъпани и чинели, както и откъслеци от неразбираеми песни; освен всички тези „човешки“ звуци, обаждаха се и какви ли не животни: крави, овце, мулета, магарета, по калдъръма тропаха каруци, а каруцарите постоянно избухваха в гръмогласен смях.

— Ама ние дори няма да се чуваме какво си говорим! — оплака се Аврелия и в очите й внезапно проблеснаха сълзи. — Гай Юлий, толкова съжалявам! Не ми мина през ума колко ще е шумно!

Младият Цезар беше достатъчно мъдър и разсъдлив, за да разбере, че подобен необичаен за жена му изблик на сълзи едва ли се дължи на някаква си квартална шумотевица, ами по-вероятно ще е следствие от тези няколко последни дни, в които и двамата изхабиха много нерви в бързината да подготвят всичко за сватбата. Той самият чувстваше същото, та какво ли й остава на младата му булка?

Затова нямаше какво друго да прави, освен да се опита да се засмее, сякаш проблемът му се струваше по-скоро комичен, и да я успокои:

— Ще свикнем бързо, няма защо да се тревожиш. Имаш думата ми, че само след месец дори няма да забелязваме какво става около нас. Освен това в спалнята ни сигурно е по-тихо.

При тези си думи той я хвана за ръка и усети треперенето й.

И наистина, господарската спалня, до която можеше да се стигне само през таблиния, беше по-изолирана и следователно по-тиха. Но затова пък вътре беше тъмно като в рог, а и заради двойния таван, който запушваше отвора над вътрешната стена, едва се дишаше, та младоженците се видяха принудени да оставят вратата към кабинета отворена, за да влиза въздух.

Цезар остави за малко Аврелия в кабинета и се върна в приемната, за да вземе лампа. Ръка за ръка двамата влязоха в спалнята и се стъписаха от изненада. Кардикса буквално беше засипала малкото помещение с цветя: брачното ложе се губеше под хиляди ухаещи цветчета, а покрай стената бяха наредени поне няколко десетки вази с различна големина, пълни с рози, шибои и теменуги; на масичката стоеше стъклена гарафа с вино, до нея — друга с вода, две златни чаши и голям поднос със сладки.

Никой от младоженците не се оказа срамежлив. Като всички римляни и те бяха достатъчно просветени в тайните на другия пол, за да знаят какво да искат и да очакват от партньора си. По принцип всеки римлянин гледа да задоволява природните си нужди на закрито, особено ако трябва да се съблича, но няма ли тази възможност, свиква и не му прави впечатление дали е гол. Разбира се, младият Цезар вече бе имал някое и друго любовно приключенийце, но за красавец като него подвизите му бяха повече от скромни. Макар и щедро надарен от природата, той беше свит човек, комуто липсваше енергията, присъща на нападателните и амбициозни личности; винаги щеше да си остане мъж, на когото може да се разчита, но и който е повече склонен да помага на другите за общественото им издигане, отколкото да мисли за себе си.

Вътрешният глас на Публий Рутилий Руф ни най-малко не бе го излъгал. Младият Цезар и Аврелия напълно си подхождаха. Младоженецът беше нежен, умерен, държеше се с почит и уважение към партньорката си, по-скоро я даряваше с топлина, отколкото я изпълваше със страст и жар; може би, ако той самият беше по-страстен и настойчив, Аврелия би изпитала жажда за по-силни усещания, но това щеше да си остане завинаги тайна. Любенето им протичаше дълго и блажено, докосванията им бяха леки, целувките — нежни. Това удовлетворяваше и двамата, дори може да се каже, че ги вдъхновяваше. Аврелия спокойно можеше да заяви пред себе си, че Корнелия, майката на Гракхите, би одобрила поведението й в брачното легло, защото — не щеше и съмнение — на нейно място и тя самата така би изпълнявала своите задължения. Удоволствието, което щеше да изпитва всяка вечер, и насладата, която получаваше от съпруга си, никога нямаше да означават за нея толкова, че да променят поведението й извън леглото… И в същото време любовната игра щеше да си остане достатъчно привлекателно занимание, за да не я пропъдят завинаги от това легло.

През същата онази зима, която Квинт Сервилий Цепион прекара в Нарбон, оплаквайки изгубеното си злато, той получи следното писмо от преуспяващия млад адвокат Марк Ливий Друз, един от най-пламенните и най-разочаровани почитатели на Аврелия:

Тонът на писмото беше скован и наглед напълно формален, но това не можеше да заблуди Квинт Сервилий Цепион, който познаваше от дълги години младежа; двамата с баща му бяха стари другари, а и синовете им се смятаха от детинство за първи приятели. Той продължи да чете.

Марк Ливий Друз очевидно трябваше да излее обидата върху някого, задето така жестоко бяха наранили както чувствата му, така и наследената от славния му родител дигнитас. Какво пречеше за виновник да бъде набеден Публий Рутилий Руф?

Нямаше място за колебание. За подобна връзка Квинт Сервилий Цепион мечтаеше отдавна, защото богатствата на Ливий Друзите можеха да се нарекат големи, а със своето потекло те се нареждаха сред най-знатните римски фамилии. Затова наместникът веднага надраска няколко реда:

И така, Друз трябваше да засегне темата и пред приятеля си Цепион Младши, за да го подготви, преди той самият да е получил писмо от баща си по въпроса. Така щеше да бъде по-добре, отколкото Цепион Младши да приеме предложението като бащина повеля.

— Бих искал да се оженя за сестра ти — рече той на Сервилий Цепион Младши толкова ни в клин ни в ръкав, че чак се уплаши да не е прекалил.

Цепион Младши го зяпна учудено, примигна веднъж-дваж, ала не каза нищо.

— Но бих искал също така ти да се ожениш за моята — продължи Друз.

Този път приятелят му примигна няколко пъти, но пак не отговори.

— Е, ти какво ще кажеш? — настоя да чуе мнението му Друз.

Най-накрая Цепион Младши успя да си възвърне дар слово (за разлика от богатствата и обществения му престиж вследствие благородната фамилия, от която произлизаше, способността на младежа да се изразява далеч не предизвикваше завист у околните) и да отговори кратко:

— Трябва първо да питам баща си.

— Вече го направих вместо теб — успокои го Друз. — Той е твърде доволен от подобна перспектива.

— О, така ли! Ами тогава, предполагам, всичко е наред — отбеляза младежът, явно облекчен.

— Квинт Сервилий, Квинт Сервилий, искам да знам ти какво мислиш! — вдигна отчаяно ръце Друз.

— Ами тя, сестра ми, те харесва, така че дотук добре… Пък и аз харесвам сестра ти, само дето… — не довърши изречението си той.

— Само дето какво? — попита Друз.

— Не мисля, че сестра ти харесва мен.

Сега пък Друз се облещи недоумяващо.

— Глупости! Как може да не те харесва? Та ти си най-добрият ми приятел! Разбира се, че те харесва! Това е най-доброто решение. Ожениш ли се за нея, пак ще останем заедно.

— Аз самият много бих се радвал — кимна в съгласие Цепион Младши.

— Добре! — сложи точка Друз. — Когато писах на баща ти, не пропуснах нито един по-важен въпрос: писах му и за зестрите, и за всичко. Няма за какво да се тревожим.

— Добре — промълви младежът.

Двамата бяха седнали на пейка под величествен дъб край Курциевото езеро в долния край на Форум Романум. Току-що бяха привършили с обяда си, състоящ се от комат хляб, напълнен с вкусна смес от леща и кълцано свинско.

Друз се изправи на крака и подаде широката си кърпа на прислужника, който го придружаваше. После търпеливо изчака робът да избърше всички трохи от снежнобялата му тога.

— Къде си се разбързал толкова? — изненада се Цепион Младши.

— Отивам вкъщи да съобщя вестта на сестра си — обясни му Друз и недоумяващо вдигна вежди. — Ти няма ли да кажеш на своята?

— Ами да — колебливо произнесе приятелят му. — Защо по-добре не й кажеш ти самият? Нали знаеш, много те харесва.

— Не, ти трябва да й съобщиш, глупако! В момента си ин локо парентис, така че това е твое задължение… също както е мое да говоря с Ливия Друза.

С което разговорът им приключи. Друз прекоси набързо Форума и се заизкачва по Весталските стълби.

Сестра му си беше вкъщи — че къде другаде би могла да бъде? След като Друз беше станал глава на семейството, а на майка й Корнелия беше забранено да прекрачва прага на дома им, Ливия Друза нямаше право да напуска къщата без изричното позволение на брат си. Освен това трудно би посмяла да се измъкне без знанието му, защото рискуваше сериозно наказание: в очите на брат си девойката беше склонна да поеме по срамния път на слабохарактерната си майка и затова към нея не биваше да се оказва ни най-малко снизхождение. Щом откриеше, че я няма, Марк Ливий Друз веднага би си помислил най-лошото за нея, макар да не притежаваше доказателства за вината й.

— Моля те, извикай сестра ми в кабинета — нареди той на иконома, щом се прибра у дома.

Къщата на Друзите се славеше като най-хубавата в цял Рим и беше завършена точно преди смъртта на цензора Друз. Гледката от лоджията беше прекрасна, защото къщата беше построена на най-високата точка от Палатинските скали, надвиснали над Форум Романум. Точно до нея се намираше тъй наречената ареа Флакиана — празното място, където навремето се издигаше домът на Марк Фулвий Флак, — а от отсрещната страна на поляната живееше Квинт Лутаций Катул Цезар.

В типичен римски стил къщата нямаше външни прозорци дори към свободното петно на някогашната Флакова къща, защото беше ясно, че осмелеше ли се най-сетне някой да си издигне дом на харесаното от всички римляни място, стените щяха да се долепят до тези на Друзови. От страната на Кливус Викторие се издигаше висока каменна ограда със здрава дървена врата, а до нея — двукрила порта, но всъщност това беше гърбът на къщата. Предната й част гледаше тъкмо към Форума, като под лоджията имаше още два етажа. Цялата конструкция се държеше на солидни колони, забити дълбоко в скалата. Най-горният етаж — онзи, от който се излизаше на Кливус Викторие, приютяваше господарите. Под него се намираха складовите помещения, кухните, жилищата на робите, но заради острия наклон площта на всеки по-долен етаж беше по-малка от тази на горния.

От двойната порта се влизаше направо в перистила, който беше толкова просторен, че бяха посадени шест големи лотосови дървета, донесени деветдесет години по-рано като фиданки от Африка, от самия Сципион Африкански, притежавал мястото по онова време. Всяко лято дърветата се покриваха от горе до долу с цвят — две от тях се обагряха в червено, две — в оранжево и две — в жълто, и в продължение на повече от месец из цялата къща се носеха екзотични аромати; по-късно се изгубваха сред бледозеленикави листа, големи и разчленени, подобно на папратовите; а най-сетне, през зимата, се оголваха, което позволяваше на всеки оскъден слънчев лъч да проникне в обширната градина. В перистила имаше място и за един дълъг, но тесен и плитък басейн, облицован със снежнобял мрамор, с четири бронзови фонтана в четирите краища, изваяни от самия Мирон, и заобиколени от множество бронзови статуи в човешки ръст, пак дело на Мирон или на Лизип — цяло стълпотворение от сатири и нимфи, които сякаш се канеха да се потопят във водите на фонтаните. Сред тях личаха и фигурите на Артемида и Актеон, на Дионис и Орфей. Всички тези бронзови скулптури бяха оцветени така умело, че създаваха впечатление за живи хора, и в определено състояние човек можеше да се уплаши да не е попаднал наистина сред властелините на гората.

От всички страни, дори откъм портата и улицата, перистилът беше ограден с колонада в дорийски стил: самите колони бяха боядисани в жълто, а базисите и капителите — в различни ярки цветове. Алеята зад тях беше застлана с лъскава теракота, стените в дъното бяха оцветени в зелено, синьо и жълто, а тук-там, между два глиненочервени пиластра погледът се сблъскваше с една от най-изящните фрески в цял свят: дете с чепка грозде в ръка от Зевксис, „Умопомрачението на Аякс“ от Паразий, няколко голи мъжки фигури от Тимантес, един от портретите на Александър Велики от Апелес, както и на негов кон, който изглеждаше толкова реален, че гледаше ли го от отсрещния край на колонадата, човек започваше да се пита дали животното просто не е било завързано от господаря си там.

От едната страна на голямата, бронзова, двукрила врата, водеща към вътрешността на жилището, се влизаше направо в триклиния, от другата — в таблиния. Зад тях се намираше величественият атрий, който можеше да побере цялата къща на Цезар и се осветяваше от правоъгълния отвор в покрива, подпиращ се, освен на няколкото колони в залата и на осемте, заобиколили водоскока по средата. Стените бяха изрисувани така, сякаш са заобиколени с колони, под колоните имаше фалшив цокъл, над тях — антеблемент, а някъде между въображаемите колони бяха изобразени черно-бели кубове, толкова изпипани, че сякаш бяха триизмерни, губещи се сред гъст бръшлян и пъстри цветя. Цветовете навсякъде бяха ярки, най-вече червено, но също синьо, зелено и жълто.

Разбира се, фамилните шкафове с восъчните маски на предците на Ливий Друзите, също стояха на видно място; до тях се намираха и няколко боядисани в телесен цвят бюста на славни предци, богове или пък гръцки философи — тъй наречените херми, отличаващи се с това, че се поставят върху пиедестали, от които стърчат големи, еректирали пениси. Имаше и статуи в пълен ръст, също боядисани, за да създават впечатлението на живи хора, някои от които обграждаха имплувия, а други заемаха всяко свободно място покрай стените. Част от статуите стояха върху красиви мраморни постаменти, други бяха сложени направо на земята. От релефния гипсов таван, който се издигаше едва ли не до небесата, висяха няколко златни и сребърни полилея (самият таван беше боядисан да наподобява обсипано със звезди небе в рамка от позлатени, релефни цветя); още няколко големи свещника, високи седем-осем стъпки стояха поставени на пода. Самият под представляваше цветна мозайка, на която с подробности беше изобразена вакханска сцена с главно действащо лице самият Бакх, който, заедно със спътничките си, танцуваше, пиеше, хранеше дивите сърни и учеше лъвовете да лочат вино.

Сега Друз почти не обръщаше внимание на всички тези прелести, защото с времето вече им се беше нагледал и не му правеха впечатление; в действителност не той, а баща му и дядо му бяха хората в семейството, които можеха да се похвалят с естетически усет.

Икономът намери сестрата на Друз в лоджията, на която се излизаше откъм атрия. Ливия Друза беше вечно сама, при това отдалеч й личеше, че се чувства самотна. Къщата беше толкова просторна, че тя дори нямаше как да се оправдае, че й се разхожда. Случеше ли й се да бъде обхваната от страст за пазаруване, вместо да я пусне да обиколи сергиите, брат й просто извикваше у дома няколко от най-реномираните търговци в града, оставяше я да избира каквото си иска, а икономът го плащаше с господарските пари, без дори да се пазари. Навремето никой не забраняваше на двете Юлии да обикалят по-представителните части на Рим, придружени къде от майка си, къде само от прислужниците си; една Аврелия пък съвсем спокойно посещаваше роднини и приятелки, да не говорим за жени като Никополис и Клитумна, които живееха напълно самостоятелно и никой не можеше да им забрани абсолютно нищо — дори да се хранят легнали. Ливия Друза водеше напълно отшелнически живот, жертва както на богатствата на рода си, които и другаде биха лишили жената от всякаква стойност като човек, така и на майка си, която в името на свободата си беше обрекла дъщеря си на постоянен затвор.

Когато Корнелия Сципионида напусна дома на съпруга си Ливий Друз, за да започне своя свободен и независим живот, дъщеря й Ливия Друза беше десетгодишно момиченце; момичето попадна изцяло под грижите на баща си, който обаче проявяваше пълно безразличие към него, а вместо това прекарваше свободното си време да обикаля колонадата в двора на старата си къща и да се възхищава на шедьоврите, които беше наредил там. Според него на дъщеря му й стигаше, дето я обграждаха цяла армия от вечно сменящи се прислужнички и възпитатели, които твърде много се страхуваха от господаря си, за да завързват приятелство с децата му. По онова време Ливия почти не виждаше големия си брат, тогава петнадесетгодишен. Три години, след като майка й беше заминала заедно с по-малкия й брат Мамерк Емилий Лепид Ливиан, както вече трябваше всички да го наричат, цялото семейство напусна родния й дом, за да се нанесе в този огромен мавзолей, и Ливия сякаш се изгуби в просторните стаи — подобно на невидим атом, безцелно носещ се из пространството. Бяха я лишили от възможността дори да разговаря с други, да не говорим да търси обичта, приятелството и уважението на околните. Когато баща й се спомина скоро след нанасянето им в новия дом, нищо не се промени.

Цял живот Ливия Друза като че ли не бе имала случай да се засмее на каквото и да било; затова, случеше ли се откъм стаите на прислугата да се дочуе смях, тя искрено се чудеше какво ли толкова се е случило, че робите й вдигат такъв шум. Оставаше й само да се потопи в света на книгите, единствените, които й позволяваха да ги обича и да търси приятелството им. Понеже литературата беше едно от малкото занимания, които брат й не се бе сетил да й забрани, Ливия Друза прекарваше голяма част от времето си в четене, или в писане. Отчуждена от света около себе си, тя се вълнуваше само при представата за разгневения Ахил, който повежда гърците срещу Троя, можеше да съчувства или да мрази само героите, чудовищата и боговете от приказките, да плаче за смъртните девойки, които бяха съкровеното желание на всички тях. А когато премина през първите проявления на пубертета — ужасяващи, защото така и не се беше намерил кой да й обясни какво се случва с тялото й, тя неусетно откри и неземните богатства на любовната поезия. Понеже гръцкият й не отстъпваше по нищо на латинския й, можеше с лекота да чете Алкмен — онзи същият, който пръв започнал да пише любовни стихове (или поне така се знаеше), а след него и копненията на Пиндар, на Сафо и Асклепиад. Старият Созий от Аргилетум, който периодично събираше каквото му попадне и го пращаше с цели кошове в дома на Друз, така и не разбра с какъв читател си има работа; за него беше най-лесно да си мисли, че поръчките са от самия Друз. Скоро след като Ливия Друза навърши седемнадесет, издателят започна да й праща произведенията на модерния поет Мелеагър, който по онова време беше жив и здрав и пишеше както за чувствата, така и за чувствеността. Вместо да се шокира от откровеността му, девойката бе привлечена от еротиката в стиховете му и може да се каже, че само благодарение на Мелеагър тя израсна сексуално.

Не че това й бе от полза; тя не ходеше никъде, не се виждаше с никого. В дом като нейния би било нечувано светотатство да се доближиш повече от благоприличното до някой роб — да не говорим робът да се доближи до теб. Случваше се Ливия Друза да се срещне с приятелите на брат си Друз, когато те му гостуваха, но в близък контакт не можеше да влезе с никого от тях. Освен, разбира се, с най-добрия му приятел Цепион Младши. А въпросният Цепион Младши с неговите къси крака, пъпчиво лице и изобщо грозноват вид в нейните очи се идентифицираше с шутовете от пиесите на Менандър или с гърбавия Терсит, когото Ахил убил с един-единствен удар с юмрук, след като бил обвинен от него, че е блудствал с трупа на амазонската царица Пентезилея.

Не че Цепион Младши някога се беше проявявал като шут или пък като Терсит; просто във въображението си Ливия Друза беше дала и на единия, и на другия неговото лице. Любимецът й сред античните герои беше цар Одисей (тя винаги си мислеше за него на гръцки), защото се възхищаваше от способността му със силата на разума и словото да разрешава всички проблеми, а скръбта на жена му по дългото му отсъствие и двадесетгодишният словесен двубой, който тя обявила на кандидатите за ръката й, очаквайки все някога съпругът й Одисей да се върне у дома, й се струваха най-романтичната и вълнуваща любовна история в целия Омиров епос. Затова Одисей живееше в мислите й с лицето на младежа, когото бе имала случай да срещне един-два пъти в лоджията на съседната къща. Това беше домът на Гней Домиций Ахенобарб, който имаше двама синове; но младежът от лоджията не беше един от тях — това Ливия Друза знаеше, защото често беше срещала и двамата, когато идваха да посетят брат й.

Одисей имаше червени коси и беше левак (ако си беше направила труда да чете по-внимателно Омировите стихове, Ливия Друза щеше да научи, че в действителност Одисей е бил с несъразмерно къси крака — физически недостатък, който най-много презираше у мъжете; това навярно би охладило страстта й към митичния цар), както и младежът, появяващ се на лоджията у Домиций Ахенобарб. Беше много висок, с широки рамене, а начинът, по който тогата му стоеше, предполагаше, че тялото му е здраво и стройно. На слънчевата светлина червената му коса заблестяваше, а гордо вдигнатата му глава напомняше царствената глава на Одисей. Дори от разстояние — все пак Ливия Друза го беше виждала само отдалеч — се открояваше закривеният му нос: единствената черта на лицето, която й беше съдено да различи; но дори и без да ги е виждала, беше убедена, че очите на непознатия са широки, сивкави, но блестящи, защото такива трябваше да бъдат и очите на Одисей.

И така, когато девойката четеше за сетен път поемите на Мелеагър, тя се опитваше да влезе в кожата на момичето (или момчето), което поетът визираше в своите стихове, а самият поет неизменно се въплъщаваше в непознатия младеж от балкона на Ахенобарбови. Случеше ли й се изобщо да се сети за Цепион Младши, Ливия Друза мислеше за него с неприязън и отвращение.

— Ливия Друза, Марк Ливий иска да те види незабавно, в кабинета си — прекъсна сладките й мечти икономът.

От известно време младата господарка напразно бе стояла на лоджията с надеждата отсреща да се появи мечтаният непознат. Но, разбира се, подобно настоятелно повикване от страна брат й струваше много повече от напразните й илюзии. Ливия Друза се обърна към вратата и последва роба.

Друза седеше зад писалището си и изучаваше някакъв документ. Щом сестра му влезе в таблиния, той вдигна глава; в погледа му се четеше спокойствие и доброжелателност, но в същото време съвсем слаб интерес към нея самата.

— Седни — рече той и посочи стола, който обикновено заемаха клиентите му, когато идваха да го посетят.

Сестра му седна и го изгледа със същото спокойствие и неприкрита липса на интерес; не се сещаше да е чула Друз да се смее, редки бяха случаите да го види усмихнат. Същото можеше и той да каже за нея.

Но сега Ливия Друза трябваше да си даде сметка, че брат й я изучава доста по-настойчиво от обикновено, което нямаше как да не я разтревожи. Но пък и тя нямаше как да знае, че любопитството, с което Друз тъй неочаквано я обграждаше, всъщност беше продиктувано от интереса на Цепион Младши. Брат й се питаше дали нещата са наистина такива, каквито ги смяташе приятелят му.

„Да, тя си е една малка хубавица — мислеше си той. — Може и да е дребничка, но поне не мога да я нарека късокрака — нещо, което, уви, важи за целия й род.“ В тяло Ливия Друза беше радост за окото — с високи гърди, с тънка талия, с плавно очертаващи се ханшове; ръцете и краката й бяха тънки и изящни — нещо, присъщо на красивите жени, при това тя поддържаше ноктите си, вместо да ги гризе постоянно както много други. Брадичката й беше издадена, челото й — широко, носът й — порядъчно, но не прекалено дълъг, при това леко закривен, както е типично за римляните. Устата и очите на Ливия Друза въплъщава самата идея за женска красота, защото очите й бяха широки и вечно ококорени, а устата й — мъничка и прелъстително розова. Гъста и добре накъдрена, косата й беше черна като очите, миглите и веждите й.

Да, наистина, Ливия Друза беше хубава. Но не и колкото една Аврелия. Марк Ливий Друз усети как нещо го жегва отвътре при тази мисъл; случваше се всеки път, когато се сетеше за Аврелия. Колко скоро беше писал на Квинт Сервилий… Веднага щом бе научил за предстоящата сватба на Аврелия! Пък и не беше ли това за добро? Вярно, Аврелиите бяха хора, които никой в нищо не можеше да упрекне, но все пак и по богатства, и по обществено положение те стояха доста по-ниско от Сервилиите. Освен това Марк Ливий трябваше да си признае, че Сервилия Цепионида винаги му е харесвала, така че мисълта да се ожени за нея не го отблъскваше.

— Скъпа моя, намерил съм ти съпруг — рече Друз без излишни заобикалки. По всичко личеше, че находката му се нравеше много.

Явно, че сестра му ни най-малко не очакваше подобна вест, защото колкото и да се мъчеше да не издаде чувствата си, видя се, че е едва ли не шокирана. Тя навлажни устните си и колебливо попита:

— И кой е той, Марк Ливий?

Брат й отговори възторжено:

— Най-добрият възможен мъж, когото можеш да си представиш! При това моят най-близък приятел, Квинт Сервилий Младши.

Сестра му се вкамени. По лицето й се изписа дълбок потрес; пресъхналата й уста се отвори да каже нещо, но не й достигнаха сили.

— Какво има? — зачуди се Друз.

— Но аз не мога да се омъжа за него — промълви едва-едва Ливия Друза.

— И защо?

— Защото е отвратителен… гнусен!

— Не ставай смешна!

Но девойката поклати глава и повтори с непреодолима злоба:

— Няма да се омъжа за него, няма!

Изведнъж в съзнанието на Марк Ливий Друз проблесна ужасяваща мисъл. Пред очите му отново изникна майка му. Друза стана от стола си, заобиколи писалището и се надвеси над сестра си.

— Ти да не си се срещала с някого?

Ливия Друза застина отново, погледът й се впи в този на брат й и в очите й се прочете най-дълбоко възмущение.

— Аз? Аз да съм се срещала с някого? Как бих могла да се срещам с когото и да било, след като по цял ден стоя затворена като птица в кафез в тази проклета къща? Единствените мъже, които ми е било съдено да видя, са приятелите ти, но ти дори не ми позволяваш да разговарям с тях! Даже да ги поканиш на вечеря, пак не благоволяваш да ме допуснеш пред тях… Виждам се с чужди хора само когато на гости ти е онзи дръвник Квинт Сервилий Младши!

— Как смееш! — просъска Друз, явно изведнъж излязъл от кожата си. До този момент дори не бе помислял, че сестра му може да има лошо мнение за приятеля му.

— Няма да се омъжа за него — изкрещя за сетен път тя. — По-скоро бих умряла!

— Върви си в стаята — бързо се окопити брат й и я прониза с ледения си поглед.

Ливия Друза скочи веднага на крака и се насочи към вратата, водеща към колонадата.

— Не в дневната, Ливия Друза. В спалнята! И няма да излизаш оттам, преди да ти е дошъл умът в главата.

Единственият й отговор беше убийственият поглед, с който го удостои. Все пак се обърна и послушно излезе през вратата за атрия.

Друз остана за миг до стола, на който допреди малко беше седяла сестра му, и се опита да заглуши гнева си. Това беше нелепо! Как смееше тя да му възразява!

След няколко минути му попремина. Ще я сграбчи за опашката тази съскаща котка, макар че точно какво ще я прави след това, нямаше и представа. През целия му живот досега не му се беше случвало някой да го предизвиква така открито; никой не бе успял да го поставил положение, от което да не знае как да се измъкне. Сега обаче, когато собствената му сестра тъй дръзко бе отказала да му се подчини — на него, когото всички слушаха или обграждаха с почит и уважение, — Марк Ливий Друз не знаеше как да постъпи. Ако беше познавал сестра си по-добре… Защото трябваше да си признае, че наистина не я познава… Ако баща му беше жив… Ако майка му… О, каква бъркотия! И в крайна сметка нали сам трябваше да решава?

Отговорът му изглеждаше прост: трябваше да я смачка, за да омекне. Друз веднага извика иконома и накратко му обясни, без да издава обидата си:

— Господарката Ливия Друза току-що жестоко ме обиди. Заповядах й да се прибере в спалнята си. Ще сложите резе на вратата й, а дотогава ще пратиш някого да стои постоянно да пази пред стаята й. Ще пратиш и някоя жена — робиня, която господарката не познава, да се грижи за нуждите й. Не трябва да я пускате от стаята под никакъв претекст. Ясно ли е?

— Да, Марк Ливий — кимна робът с каменно изражение.

И така се започна двубоят между брат и сестра. Ливия Друза беше прибрана в още по-тесен затвор от този, в който бе живяла открай време: вярно не толкова мрачен и непроветрив, колкото би било всяко друго спално помещение — като господарка Ливия се беше разположила край лоджията и високо горе на външната стена имаше прозорец с решетка, — но все пак достатъчно неудобен да прекарваш вътре дните си. Веднъж тя помоли да й донесат книги за четене и хартия за писане, колкото да се убеди, че да си затворник не е шега работа — беше й отказано. Всичко, което й бяха оставили, беше тази стая с четири стени, осем стъпки на осем стъпки широка, едно легло, едно нощно гърне и само безвкусни и трудносмилаеми ястия за обед и вечеря, носени от някаква напълно непозната робиня; такава беше съдбата на Ливия Друза.

Междувременно Друз се видя натоварен с почти непосилната задача, освен другото, да прикрие пред приятеля си отношението на сестра му към него; за това не трябваше да се губи нито минутка време. Щом нареди на роба си какво трябва да се прави с Ливия Друза, Марк Ливий навлече отново тогата си и излезе да потърси Цепион Младши.

— О, добре, че идваш! — зарадва се младежът.

— Реших, че няма да е зле да обсъдим някои други въпроси — обясни посещението си Друз, без дори да благоволи да седне. Всъщност нямаше представа за какво точно е дошъл.

— Ами, преди това бих искал, Марк Ливий, да се видиш със сестра ми. Изгаря от нетърпение да те зърне.

Това поне беше добър знак; навярно сестрата на Цепион беше приела новината за скорошното си сгодяване, ако не с изненада, то поне с необходимото спокойствие… След разговора си с Ливия Друза Марк Ливий започваше да отрезвява.

Девойката го чакаше в стаята си. От пръв поглед Друз се увери, че присъствието му в никакъв случай не е нежелано. В мига, в който затвори вратата зад себе си, Сервилия Цепионида скочи от стола си и се хвърли на врата му — посрещане, което, редно е да признаем, не му се стори никак въодушевяващо.

— О, Марк Ливий! — възкликна тя и впери възхитения си поглед в него.

Защо Аврелия никога не го бе поглеждала така? Подобна мисъл се прокрадна в главата му, но Друз бързо я пропъди и широко се усмихна на Сервилия Цепионида. Не можеше да я нарече красавица, пък и тя, също като роднините си, беше късокрака, но съдбата поне й беше спестила тъжната семейна участ да страда от акне — както например беше страдала сестра й, — а не можеше да се отрече, че нежните й, широки, тъмни и вечно влажни очи, са красиви. Друз не беше влюбен в нея, но сега си помисли, че когато му дойдеше времето, можеше с ръка на сърцето си да признае, че я обича; или поне, че винаги я е харесвал.

Затова сега я целуна нежно по устните и за негова изненада тя му отвърна, както подобава на една годеница. Друз остана няколко минутки при нея, та да си кажат това-онова.

— А сестра ти Ливия Друза доволна ли е? — попита Сервилия Цепионида, щом Марк Ливий стана да си тръгва.

Той замръзна на мястото си.

— Много е доволна — рече, но след това избърбори каквото му дойде на ума: — За нещастие в момента не е добре.

— О, колко жалко! Както и да е, ще й кажеш, че като се оправи достатъчно, за да посреща гости, ще отида лично да я навестя. Щом ни се налага да бъдем зълва и снаха, ще е най-добре да се разбираме.

Друз трябваше да се усмихне, уж мисълта му се е сторила забавна.

— Благодаря ти — каза той и се сбогува.

Цепион Младши нервно потропваше с крак в кабинета на баща си, който той му беше отстъпил, докато отсъства.

— Направо съм очарован — не се стърпя да даде израз на радостта си Друз. — Сестра ти е твърде доволна от плановете ни.

— Нали ти казах, че те харесва — напомни му Цепион Младши. — Но как прие новината Ливия Друза?

Приятелят му вече знаеше какво да каже:

— Беше изключително щастлива да я научи — излъга най-безочливо. — За съжаление заварих я на легло, жертва на някаква треска. Лекарят вече беше при нея и ми призна, че състоянието й леко го тревожи. Изглежда, че има някакви усложнения, а според думите му болестта й можело да се окаже заразна.

— Богове! — възкликна Цепион Младши, който пребледня като платно.

— Ще почакаме и ще видим — опита се да го успокои Друз. — Харесваш я, Квинт Сервилий, нали?

— Баща ми винаги е твърдял, че няма по-добра партия от Ливия Друза. Твърди, че имам вкус, щом съм се спрял на нея. Ти самият съобщил ли си му, че харесвам сестра ти?

— Писах му — леко се усмихна Друз. — То вече от няколко години се знае, та имаше ли смисъл да крия?

— Днес получих писмо от баща си. Чакаше ме, като се върнах вкъщи. Казва, че Ливия Друза е не само богата, но и от благородно потекло. Той също не крие, че я харесва — допълни Цепион Младши.

— Е, тогава, щом тя се пооправи, ще вечеряме заедно и ще поговорим за сватбите ни. Какво ще кажеш да ги вдигнем в началото на май? Преди да е дошло времето на лошите поличби — стана от стола си Друз. — Ще тръгвам, Квинт Сервилий, трябва да се върна у дома да видя как е сестра ми.

През зимата и Цепион Младши, и Друз бяха избрани за военни трибуни, та сега трябваше да заминат за Трансалпийска Галия с легионите на Гней Малий Максим. Но общественото положение и най-вече парите си казваха своето: докато сравнително непознатият на римляните Секст Цезар не можеше да излезе в отпуск дори за сватбата на брат си, Друз и Цепион се разхождаха из Рим, без никой да ги вика в армията. Нищо не пречеше на Друз да крои планове, как ще вдигнат двойната сватба през май, нищо че по това време и двамата младоженци щяха да бъдат заети с куп офицерски задължения; те не пречеха. А дори армията вече да е стигнала Галия, кой е този, който ще им попречи да я настигнат навреме?

Друз даде разпорежданията си за прислугата, как трябва да се постъпи в случай, че Цепион Младши или сестра му внезапно потропат на вратата и се заинтересуват за здравето на Ливия Друза. В същото време ограничи дневната й дажба на хляб и вода. В продължение на пет дни я остави сама в стаята си, сетне благоволи да я повика в кабинета си.

Ливия Друза примигваше на дневната светлина, от която беше почти изолирана в продължение последните няколко дни, краката й аха-аха да й изневерят, косите й падаха разрошени и мръсни. Отдалеч се виждаха тъмните кръгове под очите й — свидетелство, че почти не е спала, но колкото и да се взираше в лицето й, брат й не можеше да каже, че девойката е плакала. Ръцете й трепереха, а долната й устна беше жестоко нахапана.

— Седни — посрещна я хладно Друз.

Тя се подчини.

— Какво мислиш за бъдещата си сватба с Квинт Сервилий?

Девойката цялата се разтрепери; колкото и малко цвят да бе останал върху умореното й лице, изчезна в миг и тя промълви:

— Не искам да се омъжа за него.

Брат й се приведе напред, преплел пръсти.

— Ливия Друза, аз съм главата на нашето семейство. Аз упражнявам пълна власт над твоя живот. Имам право да разполагам с теб както жива, така и мъртва. Все пак не мога да отрека, че съм привързан към теб и ще ми е тежко да ти сторя зло. Сега, уви, се видях принуден да го направя. Това ми коства големи душевни терзания, но не трябва да забравяме, че и двамата сме римляни. Това винаги е било най-важното. За мен Рим означава много повече от теб. От когото и да било! Съчувствам ти, че приятелят ми Квинт Сервилий не ти се нрави, но това не значи, че няма да се омъжиш за него! Твой дълг е като благопристойна римлянка да ми се подчиниш. Както знаеш, още баща ни смяташе, че най-подходящият съпруг за теб е Квинт Сервилий, също както неговият баща възнамеряваше да ми даде за жена Сервилия Цепионида. За известно време възнамерявах да си потърся жена по свой избор, но събитията доказаха, че не аз, а баща ми — нека почива в мир — е бил мъдрият. Освен всичко друго двамата с теб все още живеем с петното, което майка ни сложи върху семейната ни чест; майка ни, която доказа, че не е достойна римлянка. Заради нея и ти самата носиш върху плещите си отговорности, които връстничките ти не познават. Нищо в твоето поведение не трябва да кара другите да мислят, че си наследила нейния разпуснат нрав.

Ливия Друза пое дълбоко дъх и повтори, макар и с още по-треперлив гласец:

— Не искам да се женя за него!

— Никой не те пита — скастри я Друз. — За какво се мислиш, Ливия Друза? Как смееш да поставяш собствените си желания над семейната чест и общественото ни положение? Трябва отсега да се примириш, че ще имаш за съпруг Квинт Сервилий. Ако продължаваш да упорстваш, просто изобщо няма да се омъжиш. В действителност, докато си жива, няма да напуснеш стаята си. Там ще останеш завинаги, без никой да ти прави компания, без нищо, с което да се развличаш. — Очите му се впиха в нейните, тъй безизразни, все едно някой беше поставил два черни камъка в кухините им. — Знам какво говоря, сестро. Няма да видиш повече нито книги, нито пергамент, нито каквато и да било храна, освен хляб и вода; нито ще ти позволя да се къпеш, нито ще имаш робиня, която да те обслужва, нито ще ти сменят дрехите, нито ще ти сменят чаршафите, нито ще ти палят мангал през зимата, нито ще ти носят допълнителни одеяла, нито ще ти носят обувки или чехли, нито ще имаш панделки и въженца, на които да се обесиш, нито ще ти се дават ножици да си режеш ноктите и косите, нито ще ти се дават ножове, с които да се прободеш, а ако ти хрумне да гладуваш, за да ти свършат дните по-скоро, ще наредя да те хранят насила.

Друз щракна с пръсти и на вратата веднага се появи икономът, което означаваше, че през цялото време е подслушвал.

— Отведи сестра ми обратно в стаята й. Утре призори ще я доведеш отново, преди да са дошли клиентите.

Икономът трябваше да помогне на Ливия Друза да се изправи на крака и хванал я под ръка, да я заведе до спалнята й.

— Очаквам утре отговора ти — провикна се след нея Друз.

През цялото време, докато я превеждаше през атрия и водеше към стаята й, икономът не посмя да обели дума; колкото и любезно да се държеше с господарката си, избута я в спалнята, отдръпна се, затвори вратата и пусна резето, което Друз бе заповядал да монтират отвън.

Падаше здрач. Ливия Друза си каза, че й остават около два часа, преди стаята й да потъне в непрогледен мрак и да я потопи в безкрайната празнота на дългата зимна нощ. През тези няколко дни на затворничество бе успяла с усилие на волята да не заплаче нито веднъж. Даваше си ясно сметка, че правото е на нейна страна и това я беше поддържало, заедно с дълбокото възмущение от постъпката на родния й брат. Допълнително черпеше смелост и решителност от спомените за великите деяния на героините, за които бе чела. Двадесетгодишното чакане на Пенелопа беше подвиг, който си струваше да бъде повторен. Както и мъченичеството на Даная, затворена от баща си, или пък на Ариадна, изоставена от Тезей на брега на остров Наксос… Но във всички тези вълнуващи истории нещата бяха завършили щастливо: Одисей се беше върнал, Персей се беше родил, а Ариадна беше спасена, при това от истински бог…

Но думите на Марк Ливий Друз още отекваха в ушите й и тя започваше да проумява, че между описаното в книгите и действителния живот има съществена разлика. Големите литературни произведения никога не бяха имали претенциите да пресъздават или дори що-годе да отразяват реалността. Напротив, техният смисъл беше за миг да откъснат читателя си от тази действителност, да освободят неспокойния му дух от притесненията на ежедневието, да му позволят известна почивка чрез изящния език, живите картини, вдъхновяващите и опияняващи идеи. Пък и Пенелопа се радваше на целия лукс, който й предоставяше царският дворец; Даная беше засипана със злато; Ариадна бързо беше забравила за неблагодарния Тезей, защото този, когото бе намерила вместо него, струваше много повече… Ако в легендите ставаше дума за действителни събития, то тогава никой нямаше да чака Пенелопа двадесет години, щяха да я изнасилят, ако трябва — да убият сина й, а пък Одисей така и никога нямаше да се прибере у дома; Даная и синът й щяха да се удавят; Ариадна щеше да бъде изоставена от Тезей в напреднала бременност и раждането на детето й щеше да я обрече на смърт…

Щеше ли Зевс да се появи под формата на златен дъжд, за да освежи живота на затворничката Ливия, живееща не в древна Гърция, а в модерен Рим? Щеше ли Дионис да нахълта в тъмната й, смърдяща дупка със своята блестяща колесница, теглена от леопарди? Щеше ли Одисей да опъне своя огромен лък, за да убие брат й и Корнелий Цепион със същата стрела, с която бе уцелил дупките в брадвите? Разбира се, че няма! Те бяха живели преди повече от хиляда години — ако изобщо можеше да се твърди, че са били живи хора, не са само плод на въображението на поета. Това ли бе то, безсмъртието — да съществуваш не във времето и в плътта, а чрез незабравимите стихове на поетите?

Ливия Друза живееше с мисълта, че непознат червенокос герой от балкона на Ахенобарбови ще научи за злощастната й съдба и ще разбие решетката на прозореца й, за да я отведе със себе си на приказен остров насред виненочервеното море. Така и прекарваше своите дълги и тягостни часове — мислеше си за непознатия, представяше си го висок и красив, и в същото време същински Одисей — мъдър, изобретателен, но при необходимост смел до безразсъдство. Нищожно препятствие биха се оказали стените на Друзовия дом, случеше ли се той да разбере за нещастницата, която стоеше затворена между тях?

Да, но тази вечер всичко започна да й изглежда напълно различно. Стана й ясно, че я чака безкрайно мъченичество, което никога няма да има щастлив край, от което никой приказен герой нямаше да я спаси. Кой знаеше за нея? Кой знаеше, че е била затворена от брат си и от робите му? А имаше ли сред робите човек, който да заслужава да бъде наречен с това име; който да престъпи заповедите на господаря си и да се съжали над злощастната му сестра? Брат й не бе жесток човек; това Ливия Друза знаеше. Но той беше свикнал всички да му се подчиняват, а тя, малката му сестра, в очите му не струваше повече от който и да било от робите му, нещо по-зле — от кучетата в ловната му вила в Умбрия. Думата му трябваше да бъде закон за нея. Желанията му трябваше да се изпълняват, все едно бяха заповеди. Това, което тя самата искаше, нямаше никаква стойност, затова й не беше нищо повече от една напразна мечта.

Ливия Друза усети как я засърбява лявото око, сетне как нещо топло се спуска по лявата й буза и капна върху ръката й. След малко я засърбя и дясното око, нещо се спусна и по дясната й буза; с всеки миг капките, ръсещи се по ръцете й, ставаха все по-чести и по-чести, докато накрая напомняха тих летен дъждец. Ливия Друза плачеше, защото току-що бяха разбили сърцето й. Полюшваше се напред-назад, бършеше лицето си от рукналите като из ведро сълзи, бършеше потеклия си нос и продължаваше да плаче, защото, колкото и да се опитваше, не можеше да се отърси от тази мисъл — наистина бяха разбили сърцето й. Така тя плака в продължение на дълги часове, изоставена сама насред океана от мъка, затворничка по волята на брат си, неспособна да наложи никому волята си, дори когато ставаше дума за самата нея.

Но когато още преди зазоряване икономът отключи вратата и донесе маслената лампа, която като малко слънце огря цялата стая — между другото вече намирисваща на нечистотии, — Ливия Друза седеше на ръба на леглото си и го чакаше: спокойна и примирена. Нито следа не бе останала от нощните сълзи. Безмълвно стана и мина пред роба. В другия край на просторния атрий, в триклиния, вече я чакаше брат й.

— Е? — попита Друз, щом сестра му се появи.

— Ще се омъжа за Квинт Сервилий — отговори му тя.

— Много добре. Но има и друго, което искам от теб, Ливия Друза.

— Ще се опитам да ти угодя с всичко, което е по силите ми.

— Прекрасно — щракна той доволно с пръсти и икономът се показа веднага на вратата. — Да се занесат в стаята на господарката Ливия Друза кана греяно вино и поднос със сладки. Нека прислужничката й приготви банята.

— Благодаря — рече Ливия Друза, но без никакво чувство.

— Да те зарадвам с нещо е истинско удоволствие за мен, Ливия Друза… разбира се, когато и ти се държиш както подобава на истинска римлянка и вършиш онова, което се очаква от жена в твоето положение. Очаквам да се държиш с Квинт Сервилий, както би се държала всяка млада жена, щастлива, че се омъжва. Нека той знае, че ти харесва, че си доволна от брака си с него. Трябва винаги и във всичко да се отнасяш към него с нужната почит и уважение, да го обграждаш с внимание и загриженост. Нека никога, абсолютно никога — дори и в брачното легло, щом минете под венчилото, — Квинт Сервилий не остане пък макар и със съвсем слабо подозрение, че не той е съпругът, за когото си мечтала. Разбираш ли ме? — попита хладно Друз.

— Да, Марк Ливий.

— Последвай ме.

Двамата излязоха в атрия, където големият правоъгълен отвор в покрива започваше ясно да се откроява на фона на тъмния таван. Макар и навън слънцето още да не беше изгряло, светликът поглъщаше блясъка на маслените лампи. В стената беше издълбан малък олтар на домашните богове — ларите и пенатите, ограден от двете страни от великолепно изписаните миниатюрни храмове, в които се съхраняваха имагинес на известните предшественици на Ливий Друзите, като се почне от покойния цензор, бащата на Марк Ливий, и се свърши с някой далечен прародител, живял векове по-рано. Брат и сестра застанаха пред олтара и Марк Ливий Друз поиска от Ливия Друза тържествено да се закълне в страховитите римски богове, комуто никой не издигаше статуи, защото нямаха форма, и за които никой не разказваше легенди, защото представляваха не отделни личности — мъже или жени, а въплъщение на качества, присъщи единствено на разума; под заплахата, не удържи ли на думата си, да си навлече техния гняв. Ливия Друза се закле да бъде вярна и любяща съпруга на Квинт Сервилий Цепион Младши.

След като сестра му положи своята тържествена клетва, Марк Ливий я пусна да отиде в дневната, където я чакаха греяното вино и сладките. Тя веднага си наля чаша вино, което щеше да й се отрази добре след няколкото дни, прекарани в незатоплената спалня, сетне посегна и към сладките, но нещо в нея се пречупи и за сетен път от гърлото й се изтръгна болезнено хълцане. Ливия Друза отмести подноса и помоли да й приготвят банята.

Още същия следобед Квинт Сервилий Цепион Младши и сестра му Сервилия Цепионида дойдоха на вечеря у Марк Ливий Друз и неговата сестра Ливия Друза с мисълта да обсъдят заедно плановете си за предстоящите сватби. Ливия Друза удържа на думата си, но през цялото време мислено благодареше на боговете, че ако не друго, то поне не я караха да раздава фалшиви усмивки. Всички се държаха възможно най-сериозно и на никого не направи впечатление тържественото изражение на нещастницата, защото в интерес на истината и събеседниците й бяха не по-малко тържествени. Все пак тя поддържаше сравнително оживен разговор с Квинт Сервилий, докато брат й се занимаваше със Сервилия Цепионида. Приказваше тихо и пестеливо, но по тона й събеседникът й можеше да се увери, че страховете му за нейната неприязън са се оказали неоправдани. Дори започваше да се чуди как така изобщо беше решил, че Ливия Друза не го харесва. Болестта може и да я беше изтощила, но си личеше неприкритото й задоволство, че брат й толкова държи двете сватби да станат едновременно, някъде в началото на май — преди Гней Малий Максим да потегли на поход през Алпите.

Преди да е дошло времето на злите поличби, както казваха римляните. Но нима целият живот на Ливия Друза не се беше превърнал в една постоянна зла поличба? Все пак вече се бе зарекла никога да не го казва на глас.

Ето какво пишеше Публий Рутилий Руф в писмото си до Гай Марий от месец юни, преди още в Рим да са научили за залавянето на Югурта и края на войната в Африка:

При това си изречение Рутилий Руф сякаш усети укорителния поглед на Гай Марий върху себе си и усмихвайки се от неудобство, побърза да добави:

Ръката му започна да се схваща от дългото писане; Рутилий Руф въздъхна и остави тръстиковия писец на масата, за да разтърка пръстите си. Погледът му се заби в някаква точка в пространството, за миг клепачите му се притвориха, главата му се отпусна напред и той аха-аха да заспи; след миг се стресна и подскочи като ужилен на стола си. Ръката му си беше отпочинала и той отново се захвана с писането.

Писмото имаше и послепис:

Имаше и втори послепис:

В края на юни най-сетне консулът Гней Малий Максим напусна Рим и поведе войските си на северозапад. Беше взел и двамата си синове в личния си щаб, а всичките двадесет и четири избрани от народа военни трибуни бяха разпределени между седемте легиона, съставени от римляни. Сред тях бяха Секст Юлий Цезар, Марк Ливий Друз и Квинт Сервилий Цепион Младши, както и Квинт Серторий, нищо че той беше назначен от главнокомандващия и следователно имаше по-нисък ранг от тях. От трите останали легиона, които Рим бе получил от италийските си съюзници, най-добре подготвен беше марсийският; всъщност от всички войници, които щяха да срещнат очи в очи германите, само в марсийския легион имаха солиден боен опит. Той беше поверен на двадесет и пет годишния Квинт Попедий Силон — син на марсийски големец, — но, разбира се, се намираше под надзора на един от римските легати.

Понеже Малий Максим изрично бе настоял пред Сената държавата да поеме грижата за прехраната на войската му в продължение на два месеца, легионерите му се бяха погрижили да вземат огромна част от зърното в Рим и сега обозът им представляваше внушителна гледка. Това естествено си имаше и своята отрицателна страна: за шестнайсет дни поход римската армия още не беше достигнала адриатическото крайбрежие при Фанум Фортуна. В крайна сметка с цената на големи усилия и най-вече благодарение на способностите си да убеждава, легатът Аврелий успя да го склони да остави обоза далеч назад, под закрилата на един-единствен легион, а останалите девет, конницата и необходимият им за прехода багаж да продължат нататък в бърз марш. Не се оказа никак лесна работа на Малий Максим да му бъде внушено, че армията му няма да измре от глад преди пристигането си край бреговете на Родан и че там все ще изчака да се дотътри й обозът с провизиите.

Тъй като на самия него му трябваше да прекоси далеч по-кратко разстояние, Квинт Сервилий Цепион достигна голямата река Родан седмици преди Малий Максим. Беше взел само седем от осемте си легиона — осмият беше натоварен на кораби за Близка Испания, при това без никаква конница; от съображения за икономии проконсулът беше разпуснал наемните дружини още предната година. Въпреки изричните заповеди от Рим и настояването на висшите му легати, Цепион се беше забавил повече от необходимото в Нарбон, защото напразно очакваше да получи по море вест от Смирна. Да не забравяме и за лошото му настроение, което не го беше напуснало от трагедията със златото на Толоза; когато му омръзнеше да хули римските съобщителни мрежи, проконсулът насочваше нападките си към Сената, който дръзваше да иска от него да предаде върховното командване на Великата армия на някакво си нищожество като Малий Максим. В крайна сметка се видя принуден да напусне Нарбон, преди да е дошло желаното писмо, оставяйки категорични заповеди в мига, щом то се появи на пристанището, да бъде препратено на легионите.

Въпреки това Цепион пристигна на уреченото място много преди Малий Максим. В Немавз, търговско градче откъм западния край на големите солени блата при делтата на Родан, вече го чакаше куриер, който му предаде новите заповеди на Сената.

На Цепион дори не му беше минало през ума, че назначените отци може и да не се съгласят с исканията му — особено след като не друг, а Скавър беше прочел писмото му в Сената. Така че когато отвори кожения цилиндър и извади пергамента с краткия, но красноречив отговор на Сената, се почувства не огорчен, не възмутен, ами направо унизен! Това беше невъзможно! Немислимо! Той, патрицият Сервилий, трябваше да се остави на някакво си парвеню като Малий Максим да му казва кое е ляво и кое — дясно? За нищо на света!

Римското разузнаване вече докладваше, че германите са поели на юг, че в момента прегазват земите на келтите-алоброги, които като отколешни врагове на Рим се бяха оказали в пълна безизходица: до този момент бяха знаели, че единственият им неприятел е Рим, сега се оказваше, че имат и друг, още по-страшен в лицето на германите. От две години насам братството на друидите се беше опитвало безуспешно да убеди всички племена в Галия, че по техните земи няма място за германските нашественици. Най-малко алоброгите щяха да са склонни да оставят част от своите земи на някакъв дивашки народ, който при това ги надвишаваше значително по численост. Освен това живееха достатъчно близо до владенията на хедуите и амбарите, за да не са научили какви поразии са способни да извършат неканените гости — особено ако с тях се държат колебливо и нерешително. Затова алоброгите се отдръпнаха в полите на обичните си Алпи, под чиято закрила се готвеха да започнат изтощителна война с германите, доколкото им позволяваха силите.

Германите обаче продължиха похода си на юг и в края на юни нахлуха в Римска Галия близо до търговския пункт Виен. Никой не можеше да спре устрема им и седемстотин и петдесет хиляди души безпрепятствено следваха течението на голямата река, предпочитайки просторната й и тучна долина пред негостоприемните планински земи на Централна Галия и Цебена.

Щом научи за движението на нашествениците, Цепион се отказа от първоначалните си намерения да продължи на изток по Вия Домиция и вместо да прехвърли делтата на Родан и да се възползва от удобния път, прокаран от Ахенобарб, се насочи на север. Легионите му щяха да следват западния бряг на Родан, оставяйки реката между себе си и германите. Това ставаше в средата на секстилис.

От Немавз Цепион беше пратил второ писмо до Скавър, в което отново заявяваше, че няма да се постави под командването на Малий Максим. Решението му било категорично. При това положение честта не му позволявала да пресече обратно река Родан и щял да остане до последно на западния й бряг.

На източния бряг на Родан, на около седемдесет километра северно от точката, където Вия Домиция пресичаше реката, се намираше средно голям римски търговски център, наречен Араузио, свързан с Арелат посредством удобен път. Цепион реши да се разположи с четиридесетхилядната си пехота и петнайсетте си хиляди души спомагателни части на петнайсетина километра северно от Араузио и да издигне силно укрепен лагер. Там щеше да изчака Малий Максим да се появи откъм отсрещния бряг и да получи отговора на Сената на последното си писмо.

Малий Максим се появи преди отговора на Сената, някъде в края на секстилис. От своя страна той разположи своите петдесет и пет хиляди войници и тридесет хиляди души спомагателни части на самия бряг на реката, седем-осем километра северно от Араузио, където да се възползва едновременно от естествената защита и питейната вода, които тя му предлагаше.

Местността на север от лагера представляваше идеалното място за генерално сражение, мислеше си Малий Максим, който разчиташе на реката да защищава тила му. Това беше първата му голяма грешка. Втората беше да се раздели с петхилядната си конница и да я прати като своеобразен авангард петдесет километра на север. Третата беше да назначи своя най-способен легат, Аврелий, за началник на конницата и по този начин да се лиши от съветите му. Всички тези грешки обаче бяха необходими на Малий Максим за изпълнението на големия му план; той смяташе да използва Аврелий и конницата като спирачка за напредващите германи. Целта им щеше да бъде не да дават сражение, а само отдалеч да покажат на германите, че римляните са решени да се защищават. Малий Максим обаче нямаше намерение да воюва; надяваше се по мирен път да убеди германите да оставят на мира римската провинция и да се обърнат обратно на север — към сърцето на Галия. Всички сражения между римляни и германи досега бяха предизвиквани единствено от римляните, и то всеки път, когато германите ясно са показвали, че нямат намерение да се заселват на римска територия, ами смятат мирно да се оттеглят. Малий Максим залагаше големи надежди на своята миролюбива тактика, а и трябва да му се признае, че тя далеч не беше глупава или безперспективна.

Така или иначе, първата му работа бе да накара Цепион да се прехвърли от западния на източния на бряг на реката. Понеже трудно щеше да забрави обидата, която Цепион му беше нанесъл с писмото си до Скавър, Малий Максим реши да не се церемони и издиктува кратко и недвусмислено послание до проконсула, така че той да не си прави повече оглушки; заповедта беше повече от ясна: вдигай си чуковете и идвай в лагера ми веднага. Тя беше връчена на няколко оправни гребци, които се качиха на специално отредената им лодка и за броени часове бяха в лагера на Цепион.

Цепион се възползва от предоставената му лодка и прати обратно по нея отговора си на Малий Максим. С абсолютно същата краткост и недвусмисленост той му заявяваше, че патрицият Сервилий нямало да позволи на някакъв си надут търговец да му дава заповеди като на последен легионер. Щял да остане на западния бряг на реката колкото му се иска.

Репликата на Малий Максим се състоеше в следния ултиматум:

Цепион отговори със същия заплашителен тон:

Малий Максим държеше на своето и от писмо на писмо си придаваше все по-голяма важност. Така се продължи до средата на септември, когато от Рим пристигнаха шестима сенатори, изтощени до смърт от бързане и липса на всякакви удобства при пътуването. Рутилий Руф, консулът, който бе принуден да остане в Рим, бе успял да убеди колегите си в Сената от нуждата да се изпрати подобна делегация, но Скавър и Метел Нумидик се бяха погрижили практически да обезсмислят начинанието, отказвайки включването в състава й на който и да било консуларен сенатор или поне на някого, който да притежава известен политически авторитет. Най-старшият от шестимата сенатори беше с ранг на претор, при това произхождаше от сравнително скромен род — това бе самият зет на Рутилий Руф, Марк Аврелий Кота. Ако не на друг, то поне на Кота му бяха нужни само няколко часа разговори в лагера на Малий Максим, за да си даде сметка за сериозността на положението.

Кота се залови за работа с енергия и страст, които по природа му бяха чужди, и още в същия ден се захвана с упорстващия Цепион. Но проконсулът не пожела да отстъпи дори пред него. Едно посещение в лагера на конницата петдесет километра по на север и Кота се убеди, че няма време за губене — самозабравилият се патриций трябваше да бъде поставен на мястото. Легатът Аврелий го беше завел тайно до едно от околните възвишения, откъдето сенатският пратеник можеше да зърне предните редици на германските нашественици.

Кота чак пребледня при разкрилата се гледка.

— Но защо още не сте се прибрали в лагера на Гней Малий? — уплашено попита той.

— Ако целта ни беше да се бием, отдавна да сме го направили — отговори му Аврелий Скавър с желязно спокойствие. Вече от няколко дни войските му стояха под носа на германите и той беше свикнал със зрелището, което те представляваха. — Гней Малий мисли, че е твърде възможно да повторим някои по-раншни успехи, които всички до един са били на полето на дипломацията. Всеки път, когато германите са се хващали за оръжието, е било, след като ние сме ги предизвиквали да го сторят. Нямам абсолютно никакви намерения да повтарям тези грешки — което, сигурен съм, е гаранция, че и те няма да ни атакуват. Тук разполагам с неколцина способни преводачи и от няколко дни им давам директиви какво точно възнамерявам да кажа на германите, щом пратят своите първенци да преговарят с нас. Колкото до това, убеден съм, че ще стане в близките дни — трябва им само да разберат, че имат срещу себе си многобройна римска армия.

— Но те сигурно отдавна са го разбрали! — отбеляза Кота.

— Много се съмнявам — възрази му невъзмутимо Аврелий. — Те изобщо не следват нашия път на логика. Дори и да са чували що е това съгледвач, досега не знам да са се възползвали от услугите му. Те просто… напредват, ей така. Както с Гней Малий все повече се убеждаваме, не си правят труда сами да си търсят врагове — ако някой ги потърси, намира ги.

Кота обърна коня си, за да поеме по обратния път.

— Налага се да се върна възможно най-скоро при Гней Малий, братовчеде. Все някак трябва да убедим този дебелоглав глупак Цепион да се прехвърли отсам реката, иначе дори не ще можем да разчитаме на армията му.

— Съгласен съм — рече събеседникът му. — Все пак, Марк Аврелий, държа да ти съобщя, че аз самият много разчитам на това, случи ли се германите да ни пратят делегация да преговаря, ти и останалите ти петима колеги незабавно да пристигнете в лагера ми. На германите няма как да не направи нужното впечатление, ако Сенатът прати шестима свои представители чак от Рим, за да преговарят с тях — усмихна се той кисело. — Все пак не трябва дори да си помислят, че шестимата сенатори са били целия този път, за да преговарят не с тях, а с тъпите ни пълководци!

Колкото и да изглеждаше необяснимо, не щеш ли дебелоглавият глупак Квинт Сервилий Цепион изведнъж си възвърна донякъде забравеното си отпреди месеци добро настроение и когато на другия ден Кота прекоси реката, за да се яви в лагера му, посрещна го, готов да се вслуша в думите му.

— Откъде това весело настроение, Квинт Сервилий — зачуди се Кота.

— Току-що получих писмо от Смирна — обясни му Цепион. — Чаках го в продължение на месеци.

Но какво точно ще да е било това писмо, не беше съдено на Кота да научи, защото Цепион веднага мина по въпроса:

— Добре, още утре ще се прехвърля на източния бряг на реката. Ето къде — посочи върху картата си с помощта на изящната си показалка от слонова кост, завършваща със златно орле на върха — да се знае колко високо му е положението; Цепион така и не беше благоволил да се срещне лично с Малий Максим.

— Не би ли било по-добре да пресечете реката на юг от Араузио? — прокрадна се съмнение в гласа на Кота.

— В никакъв случай! — отсече Цепион. — Ако пресека от север, ще бъда по-близо до германите.

Останал верен на думата си, още призори на другия ден той разпореди лагерът да бъде вдигнат и легионите му се насочиха на север — целта им беше римско укрепено селище, отстоящо на около тридесет километра от укрепения лагер на Малий Максим и само на петнайсетина от мястото, където Аврелий се беше разположил с конницата.

Кота и петимата му колеги — сенатори също тръгнаха на север, възнамерявайки да стигнат в лагера на Аврелий преди германските парламентьори. По пътя се засякоха с Цепион, който вече се беше прехвърлил на източния бряг заедно с по-голямата част от армията си. Но каква беше изненадата им, когато им стана ясно, че Цепион се готви да построи нов, здраво укрепен лагер на мястото, където беше пресякъл Родан. Уви, и шестимата сенатори се изпълниха с лоши предчувствия.

— Ох, Квинт Сервилий, Квинт Сервилий, не можеш да останеш тук! — вдигна отчаяно ръце Кота, щом шестимата делегати спряха конете си пред мястото на бъдещия лагер. Наоколо стотици римски легионери трескаво копаеха ровове и издигаха насипи.

— И защо не? — вдигна учудено вежди той.

— Защото само на тридесет километра вече има лагер — достатъчно голям, че да побере и твоите легиони при останалите десет, които те чакат! Там трябва да отидеш, Квинт Сервилий! Не стой тук. Твърде отдалечен си от армията на Гней Малий; дори Аврелий с конницата е много на север, за да може да ти се притече на помощ, ако се наложи. Така все едно си сам. Моля те, Квинт Сервилий, умолявам те! Ако толкова държиш да пренощуваш тук, вдигни само някоя палисада и това е. Утре сутринта ще тръгнеш на юг, където те чака Гней Малий — опитваше се с тревожния си глас да му внуши малко разум Кота.

— Казах, че ще пресека реката — тросна му се Цепион, — но не съм ти давал никаква сметка какво точно възнамерявам да правя, щом я пресека! Разполагам със седем легиона, всички войници в тях прекрасно обучени, придобили опит на истински бойци. Не само това, ами те са хора със собственост, истински римски воини! Сериозно ли мислиш, че ще се съглася да споделям един и същи лагер с измета на Рим и Лациум? С разни изполичари и наемни работници, които дори не могат да четат и пишат? Марк Аврелий, трябва да знаеш, че по-скоро бих умрял, отколкото да допусна подобно нещо!

— Ако продължаваш в този дух, нищо чудно в скоро време наистина да си мъртъв! — изгледа го огорчено Кота.

— Не и аз, не и моята прекрасна армия — едва не започна да се тупа по гърдите Цепион. — Сега съм на тридесет километра на север от Гней Малий и презряната му паплач. Което означава, че пръв ще посрещна германите. Ще ги разбия на пух и прах, Марк Аврелий, помни ми думата! Дори Цял милион варвари не могат да надвият на седем легиона истински римски войници! Да не мислиш, че ще оставя на онзи загубен търговец Малий да си припише каквито и да било заслуги за нашата победа? Не! Квинт Сервилий Цепион ще ознаменува своя втори триумф по улиците на Рим и никой друг няма да му го оспорва! Малий може да гледа и да се учи.

Както си седеше на коня, Кота се приведе и го сграбчи за ръката.

— Квинт Сервилий — каза му той тихо на ухото, но навярно в целия си живот не бе говорил някому с толкова сериозен тон, — за последен път те моля, присъедини се към армията на Гней Малий! Кое означава повече за теб: победата на Рим или победата на римската аристокрация? Кого го е грижа кой е изковал победата, щом сме победили? Това тук не е гранична войничка с шепа скордиски, нито е наказателен поход срещу лузитаните! В момента се нуждаем от огромна и силна армия, която да победи могъщ враг, а твоите легиони са жизненоважни за тази армия! Войниците на Гней Малий не са имали достатъчно време да се обучат и да привикнат на войнишкия живот. Твоето присъствие между тях може само да им вдъхне увереност, съжителството с хората ти ще ги научи на пример. А този пример е необходим, защото можеш да имаш думата ми, че битка ще има! Усещам го дълбоко в себе си. Това, как са се държали германите в миналото, не е важно. Сега нещата са различни. Те вече са вкусили от кръвта ни и тя им е харесала. Напипали са слабите ни места и знаят къде и как да удрят. В момента Рим е под заплаха, Квинт Сервилий, не римската аристокрация! Но ако продължаваш да упорстваш в своето безумно поведение, мога да ти гарантирам, че с глупостта си наистина ще сринеш из основи положението на цялата римска аристокрация. В твоите ръце е едновременно съдбата на Рим и съдбата на класата, от която си произлязъл. Умолявам те да се вслушаш в гласа на разума! Ще се насочиш право към лагера на Гней Малий и ще се присъединиш към неговата армия.

Цепион смушка коня си и се освободи от хватката на Кота.

— Няма да го направя — отсече той. — Оставам тук.

И така, Кота и петимата му спътници продължиха на север към лагера на конницата, а Цепион се захвана с построяването на лагер, по-малък, но идентичен с този на Малий Максим, при това също на самия бряг на реката.

Сенаторите пристигнаха тъкмо навреме, защото скоро след изгрев-слънце на другия ден пред портите на Аврелиевия лагер се появиха германските парламентьори. Бяха петдесет души, всички на възраст между четиридесет и шестдесет години. Смаяният при вида им Кота си каза, че никога не е срещал такива грамадни люде — сред дошлите да преговарят нямаше нито един по-нисък от шест стъпки, а мнозина дори имаха по половин стъпка отгоре. Яздеха огромни, рунтави коне, които в очите на римляните бяха изключително зле гледани от стопаните си. Големите им копита се криеха под гъсти кичури косми, а очите им — под буйни гриви; всички бяха неоседлани, но ездачите им използваха юзди.

— Това коне ли са или бойни слонове? — не можа да се сдържи удивлението си Кота.

— Не всички са такива — успокои го Аврелий Скавър. — Повечето от войниците яздят най-обикновени галски коне — предполагам, че тези тук просто искат да ни вземат страха.

— Я погледни онзи юначага! — посочи Кота някакъв млад мъж, който навярно още не бе навършил тридесет. Тъкмо слизаше от коня си и с цялото си поведение излъчваше такава самоувереност, сякаш всички около него бяха просто жалки бълхи.

— Същински Ахил — на свой ред отбеляза Аврелий, но явно гледката не го стресна особено.

— Мислех, че германите ходят голи или само с по някое наметало — рече Кота, обръщайки внимание на кожените гащи, които носеха новодошлите.

— И аз така съм чувал, но това май важало само когато са си по родните места. Откакто обаче сме имали случай да се запознаем с тези тук, всички носят дълги гащи като галите.

Наистина, всички бяха обути в гащи, но никой не носеше риза или каквато и да е друга горна дреха. Вместо това мнозина си бяха окачили златни плочки на гърдите, а всички до един носеха провисени през рамо празните ножници на дългите си мечове. Явно обичаха златото, защото се бяха накичили с всевъзможни златни украшения: освен нагръдните им плочки, още орнаментите по шлемовете, ножниците и коланите им бяха от благородния метал, както и токите и всевъзможните им гривни и огърлия. Правеше обаче впечатление, че никой не носи типичния за келтите торк. Кота беше запленен от шлемовете им: във формата на обърнато гърне, но затова пък увенчани с великолепни рогове или птичи крила над ушите, или дори с кухи тръбички, в които са забучени птичи пера; други пък носеха метални украшения във формата на змийски или драконови глави или смразяващи кръвта птици и зверове, разтворили хищни усти.

Всички германи бяха гладко избръснати и имаха дълги коси — разпуснати или вързани на плитка, това сякаш беше униформата им; гърдите им бяха слабо окосмени, кожата им не беше розова като на келтите, а по-скоро бледозлатиста. Никой нямаше лунички, никой не беше червенокос. Очите на всички бяха светлосини, никъде не се виждаха хора със зелени или сивкави. Дори най-възрастните сред пратениците бяха с фигури на атлети — стегнати кореми, опънати мускули, никакви следи от мързелив и разпуснат живот; римляните нямаше откъде да знаят, че германите имат обичай да убиват всеки, започнал да старее.

Разговорите се водеха чрез Аврелиевите преводачи, повечето от които бяха от племената на хедуите или амбарите, но имаше и двама-трима германи, пленени от Карбон при Норикум, преди легионите му да са били изклани. Германските танове — както се наричаха вождовете им — искаха да им се отвори път през Трансалпийска Галия, защото смятали да се насочат към Испания. Първата фаза от преговорите се водеше от римска страна от самия Аврелий, облечен в пълна парадна униформа — сребърна броня, изваяна във формата на гърдите му, сребърен атически шлем, украсен с червено перо и двукатова поличка от ленти корава кожа, наречени птериги, върху морава туника. В качеството си на консуларен сенатор, си беше сложил пурпурно наметало, придържано на рамената на бронята, а пурпурният пояс, вързан на традиционния възел и опасан около бронята точно над талията беше знак, че е пълководец.

Кота само гледаше, загубил дар слово, обладан от страх, какъвто никога, дори и в пристъпите на най-дълбоко отчаяние, не си бе представял, че може да изпитва. Защото съзнаваше, може би по-добре от всички, че гледа ориста на Рим. В продължение на месеци тези непознати германски танове бяха смущавали съня му толкова настойчиво, че всяка сутрин се надигаше от леглото си със зачервени очи и мътно съзнание. Дори когато биваше в плен на други кошмари, германите се появяваха, яхнали огромните си коне, и го караха да подскача в съня си. Съгледвачите докладваха, че броят им е не по-малко от седемстотин и петдесет хиляди души, значи Рим имаше срещу себе си почти триста хиляди воини исполини. Както всеки друг бивш римски управник, така и Кота беше видял доста варвари през живота си — скордиски и япуди, саласи и карпетани; но досега не бе имал случай да се срещне с нещо подобно на германите. Всеки знаеше за галите, че са гиганти. Но в сравнение с германите те бяха дребни.

Най-големият му ужас обаче беше заради това, че Рим сам се обричаше на гибел, след като сред управляващите не се намираха достатъчно разумни хора, които поне да се опитат да заличат противоречията между съсловията. Как можеше Рим да се надява на победа, щом двама римски пълководци се инатяха и не желаеха да работят заедно за общата кауза. Щом тези, от които зависеше бъдещето на народа им, прекарваха времето си да се наричат един друг сноби и парвенюта и псуваха войниците си? Ако само Цепион и Малий Максим благоволяха да се сработят, Рим можеше да събере близо сто хиляди души войници. И ако им се вдъхнеше нужният кураж и решителност, ако се обучеха и се командваха от кадърни хора, може би имаха своите шансове.

Но сега Кота усещаше как стомахът му се преобръща и в главата му се набива една-единствена мисъл: „Пред себе си виждам тъжната съдба на Рим! Ние не можем да оцелеем под напора на тази русокоса лавина. Не бихме могли дори и да я нямаше — щяхме да се самоизядем.“

Най-накрая Аврелий прекъсна разговорите и двете страни се отделиха да се съвещават помежду си.

— Е, поне научихме някои неща за тях — обясни Аврелий Скавър на Кота и останалите петима сенатори. — Те самите не се наричат германи. Дори не се смятат за един народ, ами се делят на три отделни народа: едните се казват кимври, другите — тевтони, а третите представляват смес от различни по произход племена, които се присъединили преди години към скитащите кимври и тевтони — наричат се маркомани, херуски и тигурини; според германските ми преводачи по произход те били по-скоро келти, отколкото германи.

— Скитащи ли? — зачуди се Кота. — От колко време скитат?

— Като че ли те самите не знаят точно. Със сигурност от много години. Може би цяло едно поколение. Младокът, който толкова напомня на Ахил, е бил малко дете, когато кимврите, неговото племе, са се изселили от родните си места.

— Имат ли си цар? — попита Кота.

— Не, управлява ги съвет на племенните вождове, повечето от които са сега сред нас. Не можем да не забележим все пак, че на въпросния Ахил думата му се слуша все повече и повече в съвета и поддръжниците му са започнали да го наричат цар. Казва се Бойорикс и без никакво съмнение е най-войнолюбивият от всички първенци. Ако зависеше само от него, дори не би се стигнало до такива пазарлъци — ще ги пуснем ли да минат или не. Той вече е разбрал, че правото е на по-силния, и смята да продължи напред, без да се церемони с никого.

— Доста е млад, за да го наричат цар, значи е опасен. Съгласен съм, че ще ни създаде много неприятности — обади се Кота. — А кой е онзи мъж, ей там?

С глава той посочи един четиридесетгодишен германец, провесил бляскава златна плочка на гърдите си и сложил поне няколко килограма злато по ръцете си.

— Това е Тевтобод от тевтоните, главатар на главатарите. И на него започва да му се харесва да го наричат цар. Подобно на Бойорикс и той смята, че правото е на силния и че германите просто трябва да си продължат пътя на юг, без да питат нито Рим, нито когото и да било. Да ти кажа, братовчеде, преговорите не ми се нравят. Германските ми преводачи казват, че настроенията сред сънародниците им били доста по-различни от времето на Карбон — сдобили са се с повече увереност и вече гледат на нас с истинско презрение — задъвка устната си Аврелий Скавър. — Разбираш ли, те от доста време са живели сред хедуите и амбарите и са научили доста неща за Рим. Това, което са чули за нас, е успокоило всичките им страхове. Не само това, ами ако се изключи първото сражение, което им даде Луций Касий — пък и каква полза от победата му в крайна сметка — досега те са ни побеждавали винаги и навсякъде. В момента Бойорикс и Тевтобод се опитват да убедят останалите, че това, дето сме по-добре въоръжени от тях ни най-малко не е причина да се страхуват от нас. Ние сме като деца — витаем из облаците. Бойорикс и Тевтобод искат война. Ако превърнат Рим в куп развалини, те ще могат да се заселват, където пожелаят.

Преговорите започнаха отново, но сега Аврелий помоли шестимата си гости да излязат напред. Всички бяха облечени в тоги и се съпровождаха от дванадесет ликтори в тъмночервени тоги и широки, извезани със злато пояси. Понеже изпълняваха задълженията си извън границите на Рим, и дванадесетте носеха брадвите си във фасциите. Разбира се, вече всички германи ги бяха забелязали, но когато сенаторите бяха представени, гигантите опулиха смаяно очи — та тези срещу тях въплъщаваха всичко друго, но не и готовност за война. Така ли изглеждаха римляните? Като бивш управник Кота единствен носеше тога претекста с пурпурния ръб, затова и всички танове се обръщаха на неразбираемия си език към него.

Той излезе с достойнство от положението, в което го поставиха надменните им погледи — нито за миг не изгуби спокойствието си и не повиши тон. Явно, че събеседниците му не намираха нищо неприлично в това да викат, да се заканват, да плюят наляво и надясно, за да подчертаят думите си; постоянно удряха юмрука на едната си ръка в дланта на другата, за да сплашат облечения в бяло римлянин, но им беше трудно да прикрият удивлението си, че той нито за миг не се поддаде на невъздържаните им предизвикателства. Римляните се оказваха странни люде.

Откакто се бе включил в разговорите, Кота нито за миг не беше отстъпил от първоначалните си позиции: отказваше всичко, което искат варварите. Не, тяхното преселение не може да продължава на юг; не, германският народ няма право да нахлува, в която и да е римска провинция или територия; не, желанието им да се прехвърлят в Испания не е приемливо за Рим — освен в случай, че се заселят в Лузитания и Кантабрия, цяла останала Испания е и трябва да си остане римска. През цялото време Кота не престана да настоява германите да се насочат на север, откъдето са дошли. Най-добре би било да се върнат по домовете си, където и да се намират те, но така или иначе трябвало да прекосят обратно Рейн и да се приберат в родината сред своите събратя.

Едва на свечеряване петдесетте германски танове яхнаха конете си и напуснаха римския лагер. Последни си тръгнаха Бойорикс и Тевтобод. По-младият от двамата дълго време гледаше римляните, сякаш искаше да запомни лицата им. В очите му не се четеше нито възхищение, нито дори уважение. Аврелий Скавър беше прав, това беше самият Ахил, макар и в първия момент Кота да не можеше да определи на какво се дължеше приликата между двамата. Но после си даде ясно сметка, че в красивите черти на младия германец се чете свирепата, безмилостна и отмъстителна природа на Ахил. Този насреща също беше горделивец, който можеше безгрижно да си клати краката, докато събратята му гинат под острието на ножа само за да излекува раната, която някой неразумник е нанесъл на честолюбието му. Сърцето на Кота биеше отчаяно; не беше ли същото вярно и за Квинт Сервилий Цепион?

Два часа, след като се мръкна, на небето изгря пълна луна; освободени от неудобните си тоги, Кота и петимата му мълчаливи спътници седяха на масата на Аврелий и вечеряха. Щом свършиха, станаха и се приготвиха да яхнат конете.

— Почакайте до сутринта — опита се да ги спре Аврелий. — Това не е Италия. Няма ги сигурните римски пътища и не знаете какво може да ви се случи. Няколко часа по-рано или по-късно, има ли значение?

— Не, призори трябва да съм в лагера на Квинт Сервилий — отсече Кота. — Ще се опитам за последен път да го убедя да се присъедини към армията на Гней Малий, както и да му предам всичко по-важно от срещата ни с германите. Но каквото и да реши той, още утре трябва да съм се върнал при Гней Малий. Няма да мигна, преди да го видя.

Двамата си стиснаха ръцете. Кота, петимата други сенатори и съпровождащите ги ликтори излязоха от лагера и изчезнаха в мрака. Аврелий излезе да ги изпрати и щом пътниците се обърнаха, силуетът му се открои на фона на огньовете. Той им махаше за сбогом.

„Никога повече няма да го видя — рече си Кота. — Голям човек. Истински достоен римлянин.“

Цепион дори нямаше желание да изслуша Кота, камо ли да последва гласа на разума.

— Оставам тук и това е — заключи той и не каза дума повече.

Така че Кота продължи своя път, без да се забави дори за глътка вода в наполовина построения лагер, решен на всяка цена да се върне при Гней Малий до обяд.

Призори, докато той се мъчеше да склони Цепион да не прави глупости, германите се раздвижиха. Беше вторият ден на октомври и времето все още не се беше развалило; във въздуха не се усещаше ни най-лек полъх на очакваните в идните седмици студени ветрове. Когато първите редици на германската войска достигнаха стените на Аврелиевия лагер, те просто се хвърлиха срещу дървените му палисади, сякаш искаха да ги съборят с напора си — приличаха на огромни морски вълни. Аврелий дори нямаше време да осъзнае какво точно става; каза си, че колкото и изненадваща да е била атаката, хората му все ще съумеят да скачат на конете и докато предната стена на лагера все още се държи, да излязат през задната врата и да ударят врага по фланговете. Но нищо подобно не се случи. Германите бяха толкова многобройни и толкова бързоподвижни на своите коне, че само за няколко минути бяха обкръжили римския лагер от всички страни и без кой знае какви усилия се заловиха да прехвърлят дървените палисади; скоро в лагера нахлуха хиляди от тях. Нямащи навик да се сражават пешком, конниците на Аврелий се мъчеха да направят невъзможното, за да спрат прииждащата лавина, но битката скоро се превърна в клане. Само за половин час римляни и съюзници бяха избити до крак, а Марк Аврелий Скавър беше заловен в плен, преди да е успял да се самоубие с меча си.

Отведен пред Бойорикс, Тевтобод и останалите от петдесетте танове, които бяха дошли да преговарят предния ден, той се държа като истински римлянин. Поведението му беше на горд човек, който гледа на своя неприятел само отвисоко; каквито и унижения да му нанасяха, на каквито и мъчения да го подлагаха, той не склони глава и не помоли за милост. Най-накрая германите го пъхнаха в дървена клетка, голяма колкото да го побере, и пред очите му насъбраха купища сухи дърва в краката му. Щом кладата беше готова, те я запалиха и се насъбраха, за да наблюдават зрелището. Аврелий гледаше спокоен какво му се готви: нито краката, нито ръцете му трепереха, по лицето му нито за миг не се изписа страх; дори му беше под достойнството да се хване за дървените решетки, за да си вдъхне повече кураж. Но понеже мъчителите му не искаха той да се задуши от дима или да изгори твърде бързо, ако огънят се разпали, те скоро потушиха пламъците и като промушиха един кол в клетката, започнаха да я въртят и изпекоха Аврелий жив. Дори и това изпитание се оказа лесно за мъж като него. Макар и сам сред врагове, той успя да положи нечовешки усилия и нито веднъж не се сгърчи от болка, нито веднъж не помръдна, нито веднъж не извика. Умря като истински римски благородник, който с поведението си трябва да даде на германите да разберат веднъж завинаги с какви хора си имат работа; само Рим можеше да отгледа чеда като него.

В продължение на още два дни германите се въртяха около завзетия лагер на римската конница, сетне продължиха похода си на юг. Както преди, така и сега малко ги беше грижа да следват някакъв определен тактически план. Когато се изравниха с Цепионовия лагер, те не благоволиха да се спрат, ами продължиха нататък, заобикаляйки го отдалеч. Ужасени, войниците на Цепион се опитваха да преброят враговете си, но скоро трябваше да се откажат от това си намерение — германите бяха просто безчет. Някои решиха да захвърлят оръжията си и да се прехвърлят през реката на сигурния й десен бряг. Но това беше един краен изход, който Цепион имаше намерение да запази единствено за себе си; той изгори всичките си лодки, освен една, сложи засилена охрана покрай брега на реката и наказа със смърт всички онези, които се бяха опитали да дезертират. Изгубили се сред безкрайното море на германската войска, петдесет и петте хиляди римляни — въоръжени или невъоръжени — в лагера на Цепион можеха само да изгледат как човешкият поток ги отминава, с надеждата да не се обърне към тях.

На шестия ден от октомври германите стигнаха лагера на Малий Максим, който предпочете да изведе войските си от там, преди да е станало твърде късно. Десетте легиона се строиха в боен ред и излязоха да заемат полето, северно от лагера, преди германите, които вече се виждаха в далечината, да го обградят от всички страни. Цялата армия на Малий Максим се нареди по ивицата между реката и първите възвишения, които на сто — сто и петдесет километра по на изток щяха да прераснат в могъщите склонове на Алпите. Легионите се наредиха един до друг по протежение на около шест километра. Това беше четвъртата много голяма грешка на Малий Максим: по този начин той не само обричаше армията си на обкръжение, защото не разполагаше с никаква конница, която да защищава десния му фланг, но и правеше уязвим дори центъра, защото армията на германите лесно щеше да пробие през изтънелите редици на легионите.

Консулът нямаше никаква вест за положението на север, за това, каква е била съдбата на Аврелий Скавър или Цепион, пък и вече не разполагаше с германските си преводачи, които можеха да се използват в случая за шпиони — малцината, знаещи този език, бяха изпратени при Аврелий. Единственото, което му оставаше, бе да изчака германите да приближат.

Както можеше да се очаква, главнокомандващият зае най-високата кула на укрепения лагер, откъдето да наблюдава бойните действия. Под самата кула стояха на конете си всички членове на личния му щаб, които трябваше да предават заповедите му от част на част; в състава на личния щаб на консула влизаха двамата му синове, както и синът на Прасчо Метел Нумидик Прасчо Младши. Навярно защото Малий Максим смяташе марсийския легион на Квинт Попедий Силон за най-добре обучен и дисциплиниран — а може би защото римляните продължаваха да гледат на италийските си съюзници като на по-евтина стока, която няма защо да се пази, — беше го сложил най-вдясно, незащитен от каквато и да е конница. До него беше един от шестте римски легиона, сформирани по-рано през годината, командван от Марк Ливий Друз, който имаше за своя дясна ръка Квинт Серторий. След тях идваха самнитите, последвани от още един римски легион от по-рано сформираните. Колкото повече се доближаваха до реката, толкова очевидна ставаше липсата на опит на войниците, така че най-недисциплинирани римски части трябваше да разчитат най-вече на закрилата на реката и на по-големия брой военни трибуни, които да поддържат бойния им дух. До самия бряг беше строен легионът на Цепион Младши, който се състоеше изцяло от младоци; вдясно от тях бяха младоците на Секст Цезар.

Този път обаче германите явно бяха решили да съгласуват действията си, защото на същия този шести ден от октомври, два часа след изгрев-слънце, те удариха едновременно срещу лагера на Цепион и срещу предните редици на Малий Максимовата армия.

Петдесет и пет хилядната войска на Цепион беше избита за кратко време — германите атакуваха трите стени на лагера (вместо четвърта тилът му пазеше реката) и нахлуха като вълна, така че скоро човек нямаше накъде да се обърне; в суматохата и блъсканицата ранените бяха прегазвани заедно с убитите. Самият Цепион обаче не чака дълго време. Още щом си даде сметка, че няма надежда ограничените му сили да спрат напора на германите, той забърза към реката, качи се на единствената здрава лодка и заедно с гребците си се насочи възможно най-бързо към западния бряг на Родан, където щеше да се чувства в безопасност. Шепа от изоставените от своя началник легионери се опитаха да последват примера му, но германите ги притискаха от всички страни, размахваха мечове и брадви над главите им, така че римляните дори нямаха време да свалят десеткилограмовите си брони и ризници всички онези, които все пак се хвърлиха във водата с надеждата да се доберат с плуване до отсрещния бряг, се издавиха. Може да се каже, че Цепион и скромният екипаж на лодката му бяха единствените оцелели.

Малий Максим се представи, ако не друго, то поне по-достойно. Сражавайки се смело с исполините насреща си, марсите се оставиха да бъдат избити до последния човек, а примера им последваха и римляните от легиона на Друз. Силон беше ранен в гърдите, а Друз падна в безсъзнание, щом нечия дръжка на меч го удари по главата, скоро след като легионът му влезе в сражение. Квинт Серторий се опитваше, яхнал кон, да събере и престрои войниците, но каквото и да правеха, на римляните не им беше по силите да спрат германската атака. В мига, в който първата редица на варварите паднеше под ударите на легионерите, на нейно място идваше втора — и така до безкрай. Серторий също беше повален на земята, ранен в бедрото, там, където нервите на крака му са най-уязвими; това, че вражето копие прониза плътта му точно между нервните възли и се спря на сантиметър от бедрената артерия, беше просто късмет.

Легионите, които се бяха строили най-близко до реката, скоро решиха, че единственото спасение е да я преплуват, затова започнаха да свалят тежките си доспехи и да се хвърлят във водите на Родан. Самият Цепион Младши беше сред първите да се възползват от предоставилия им се шанс. Секст Цезар обаче в желанието си да спре легиона си в отстъплението му беше съсечен в левия хълбок от собствените си войници и се изгуби сред тълпите на бягащите.

Въпреки протестите на Кота шестимата сенатори бяха прехвърлени на западния бряг още преди да започне битката; Малий Максим беше настоял те в качеството си на цивилни наблюдатели да стоят далеч от бойните действия и само да гледат какво предстои да се случи.

— Ако ни разбият, вие трябва да останете живи, за да отнесете новината на римския Сенат и народ.

Римляните винаги гледаха да помилват живота на победените на бойното поле — всички оцелели пленници щяха да се котират добре на пазара за роби, където винаги се търсеха здравеняци — я да работят на полето, я да копаят в мините, я да носят товари на кейовете или по строителните площадки. Но нито келтите, нито германите имаха навика да постъпват по същия начин, защото винаги предпочитаха да заробват само онези, които говореха езика им, при това и от тях отбираха само малка част, колкото им трябват за скромните и непроизводителни стопанства.

Така че след час неравен бой, в който римляните бяха безславно изклани, а германите се превърнаха в пълни господари на бойното поле, победителите се заеха да обикалят бойното поле и да търсят оцелели, които трябва да бъдат доубити. За щастие и тук те се проявяваха твърде недисциплинирани и невнимателни, така че поне неколцина от двадесет и четиримата военни трибуни успяха да се спасят след катастрофалното поражение. Друз беше изпаднал в пълно безсъзнание и всички германи, които се навеждаха над него да видят дава ли признаци на живот, единодушно го признаха за мъртъв. Квинт Попедий Силон пък беше затиснат под телата на неколцина свои войници-марси и шетащите насам-натам убийци не можеха да го различат между кървищата. Квинт Серторий, който заради тежката рана в крака си не можеше да помръдне от мястото си, предпочете да се престори на умрял, а Секст Цезар хриптеше толкова болезнено и лицето му беше толкова посиняло, че никой от германите не благоволи да го довърши — падаше му се на проклетия римлянин: нека се дави в собствената си кръв.

Двамата синове на Малий Максим бяха загинали в боя, докато препускаха насам-натам, за да съобщават безполезните заповеди на баща си, но синът на Метел Нумидик Прасчо Младши се оказа надарен с по-трезво мислене. Щом видя, че битката предстои да бъде загубена, той подбра изпадналия в паника консул и още неколцина от помощниците му, заведе ги до реката под прикритието на лагерната палисада и ги качи на някаква лодка. Не може да се каже, че действията му са били подбудени изключително от инстинкта му за самосъхранение, защото не му липсваше смелост; просто бе предпочел да използва тази си смелост и решителност, за да спаси живота на началника си.

Към петия час от деня битката вече беше свършила. Но ето, че германите отново се обърнаха на север и възможно най-бързо изминаха обратно петдесетте километра, които ги отделяха от хилядите им волски коли обоз, оставени около лагера на убития Аврелий. В лагера на Малий Максим, а и в този на Цепион варварите се бяха натъкнали на безценни находки: огромни количества зърно и към тях прибавени всевъзможни други храни, без да се броят големият брой товарни коли и добитък, с чиято помощ победителите можеха спокойно да отнесат плячката. Иначе останалото: злато, пари, дрехи, дори оръжията и доспехите, не ги привличаха ни най-малко. Единствено несметните купища провизии на Малий Максимовите и Цепионовите легиони ги вълнуваха, и то много. Така че в превзетите лагери не беше забравено нито едно парче пушено месо, нито едно гърне мед, нито една от стотиците амфори с вино.

На един от германските преводачи, пленен от сънародниците си след падането на лагера на Аврелий и след това върнат сред своите съплеменници-кимври, му трябваха само няколко часа, за да си даде сметка, че вече е живял твърде дълго сред римляните и отдавна е забравил варварския начин на живот. Затова издебна удобен момент, когато никой не го гледаше, открадна си кон и в галоп се насочи към Араузио на юг. Нарочно предпочете да се движи най-далеч от брега на реката, за да не гледа жалките останки от римската армия, тъй като знаеше, че скоро труповете ще започнат да се разлагат.

На деветия ден от октомври, три дни след сражението, германецът излезе на главната улица в преуспяващия град и се загледа няма ли да види някого, на когото да съобщи новината. Уви, нямаше жива душа. Изглежда, цялото население бе напуснало панически града, преди да са дошли германите. Но ето, че в другия край на главната улица, където беше вилата на най-важната личност в Араузио — разбира се, римски гражданин, — се забелязаха признаци на оживление.

Най-важната личност в Араузио беше местният галски първенец Марк Антоний Меминий, приел това римско име в чест на един от фамилията на Марк Антониите, който седемнайсет години по-рано му бе издействал жадуваното римско гражданство като награда за услугите, които галът бе направил на армията на Гней Домиций Ахенобарб. Въодушевен от оказаната му чест и лично подпомогнат от патрона си Марк Антоний, местният големец си беше извоювал търговски концесии из цяла Трансалпийска Галия и водеше голяма част от търговията на провинцията с Римска Италия. Не ще и дума, че благодарение на това Марк Антоний Меминий беше познал голямо благополучие. В момента беше и най-висшият римски магистрат в града и в продължение на няколко дни се бе опитвал да убеди съгражданите си да останат по домовете си поне докато се разбере какъв е изходът от битката на север от Араузио. Макар и тези му опити да се бяха оказали неуспешни, той самият бе предпочел да остане у дома си, без да забравя, разбира се, предвидливо да повери децата си на грижата на педагога им, да зарови златото си и да прикрие входа към избата си с тежка каменна плоча. Жена му беше заявила, че иска да бъде с мъжа си, вместо да бяга с децата си, така че двамата, заедно с шепа предани роби, бяха единствените жители на Араузио, останали да треперят у дома си, вслушвайки се в злокобната какофония, която се носеше откъм близкия римски лагер. Какофония, която продължи твърде кратко, за да не ги изпълни с ужас.

След като цял ден в града не се появи никой, римлянин или германец, Меминий прати един от робите си да разбере какво точно се е случило и все още се опитваше да се съвземе от преживяния шок след завръщането му, когато в града пристигнаха няколко висши римски офицери, спасили кожата си с паническо бягство. Ставаше дума за Гней Малий Максим и още шепа негови приближени, които се държаха повече като животни, водени на заколение, отколкото като достойни държавни мъже; това впечатление у Меминий само се допълни от поведението на сина на Метел Нумидик, който през цялото време се навърташе около тях като някое овчарско куче, натоварено да пази стадото. Меминий и жена му излязоха лично да посрещнат спасилите се от клането и да ги заведат във вилата си, където им поднесоха храна и вино и се опитаха да разберат от несвързаните им приказки какво точно се е случило. Но опитите им да изкопчат нещо от гостите се оказаха напразни; единственият от офицерите, който не си беше изгубил съвсем ума, сиреч Прасчо Младши, за няколко часа беше развил жесток говорен дефект и с мъка свързваше две думи в изречение, а самият Меминий и жена му слабо говореха латински и не разбираха думичка гръцки.

В следващите два дни до Араузио се дотътриха още римляни, малко на брой, при това все офицери. Един центурион успя да съобщи, че на западния бряг на реката са се скрили няколко хиляди оцелели войници, които сега блуждаели като духове из горите. Последен пристигна Цепион, придружен от сина си Цепион Младши, на когото се беше натъкнал при лутанията си по западния бряг на Родан. Когато обаче Цепион разбра, че в къщата на Меминий се е приютил консулът Малий Максим, той отказа да остане и час в града и като взе сина си със себе си, потегли направо към Рим. Меминий му даде две двуколки, теглени от по четири мулета, храна и кочияши, и го изпрати по живо по здраво.

В продължение на два дни Малий Максим беше изпаднал в пълно умопомрачение заради гибелта на двамата си сина, та чак на третия се сети да попита къде са шестимата сенатори; дотогава Меминий не беше и чувал за тях, но когато Малий Максим настоя да се организира издирването им, Меминий открито отказа, страхувайки се хората му да не се сблъскат с германи, ако се покажат на бойното поле. Единственото, което го занимаваше в момента, бе как най-бързо да приготви себе си, жена си и неколцината си неканени гости за скорошно отпътуване по следите на съгражданите му.

Ето какво беше положението, когато в Араузио пристигна германският преводач. Първата му работа, разбира се, бе да се отбие у Марк Меминий, комуто беше нужен само един поглед да разбере, че непознатият носи важни новини. За нещастие обаче и двамата говореха твърде развален латински, та не можеха да се разберат, а на Меминий дори не му мина през ума да представи новодошлия на консула Малий Максим. Вместо това го настани в къщата си и го помоли да изчака да се появи човек, който хем да му разбира езика, хем да не си е изгубил напълно ума като всички онези, които беше приемал в последните два дни.

Още щом се разбра, че след победата си германите се обръщат на север, шестимата сенатори начело с Кота се прехвърлиха отново на източния бряг на Родан и се заеха да претърсват бойното поле за оцелели. Заедно с ликторите и робите си те наброяваха всичко на всичко двадесет и девет души и живееха под постоянната заплаха отнякъде да се появят отново германите и да ги избият. А колкото и да се надяваха, отникъде не им дойдоха на помощ.

Друз си възвърна съзнанието чак по здрач, цяла нощ не можа да помръдне от мястото си и едва на другата сутрин намери достатъчно сили да изпълзи изпод труповете и да потърси вода; реката беше на почти пет километра от мястото, където бе лежал в безсъзнание, лагерът — също, така че му дойде единствената мисъл да тръгне в обратната посока, сиреч на изток, с надеждата някъде из близките възвишения да се натъкне на поточе. Едва направил няколко крачки, видя пред себе си Квинт Серторий, който му махаше с ръка.

— Не мога да се мръдна — обясни му Серторий, облизвайки с език пресъхналите си устни. — Изобщо не си чувствам крака. Чакам някой да ми помогне. Или да ме доубие.

— Умирам от жажда — отговори му Друз. — Да намеря вода, пък ще се върна при теб.

Навсякъде се виждаха трупове; цялото поле до хоризонта беше осеяно с мъртъвци, но скоро Друз ги остави зад гърба си, защото вървеше в посока, отдалечаваща го от реката. Като истински смелчага той се беше сражавал на предните линии, а след изпадането му в безсъзнание никой от другарите му не бе успял да се придвижи пък макар и с педя напред — всички бяха падали един след друг, оттегляйки се назад. Подобно на началника си и Квинт Серторий се беше сражавал в най-първата редица; ако се беше строполил някъде сред купищата римски трупове, Друз никога нямаше да го различи сред мъртвите.

Атическият му шлем отдавна беше паднал в праха и сега той вървеше гологлав; отнякъде подухна вятър и кичур от косата му увисна над огромната цицина над дясното му око. Мястото беше толкова силно подуто, кожата се беше опънала до такава степен и под нея се беше образувал такъв голям кръвоизлив, че само един лек допир с няколко косъма и Марк Ливий се запревива в истинска агония.

Но волята за живот у всекиго е по-силна и от най-жестоката болка. Друз се изправи отново на крака и без да възпира сълзите си, продължи да върви на изток. В един миг дори се сети, че не е взел съд, в който да налее вода, а освен Серторий сигурно имаше още много ранени, които се надяваха да наквасят устните си. Пъшкайки отчаяно заради адската болка, в главата си при навеждането, Друз прибра шлемовете на двама убити марси и като ги хвана за подбрадниците им, продължи нататък.

Изведнъж насред труповете на изкланите марси се показа някакво магаре, носещо мех с вода върху гърба си. Животното жално се оглеждаше, дългите му мигли тъжно потрепваха, но юздите му се бяха омотали около ръката на някакъв мъртвец, затиснат от телата на други нещастници, и то не можеше да помръдне. Беше се опитвало напразно да се освободи, но така само беше стегнало още повече въжето около врата си сега едва дишаше, а между ремъците се подаваше посинялата му и издута почти до пръсване кожа. Друз извади бойната си кама, която стоеше на колана му, сряза въжето точно над вдървената ръка на убития, сетне върза магарето за колана си, да не избяга, и грабна с две ръце меха с вода. Животното беше толкова щастливо, че сред купищата мъртъвци го беше открил жив човек, че дори не понечи да се освободи, ами търпеливо изчака Друз да утоли изгарящата го жажда и след това послушно го последва между труповете.

Някъде по пътя си към Квинт Серторий Друз и добичето се натъкнаха на куп безжизнени тела, изпопадали едно върху друго, между които отчаяно мърдаха нечии крака. Надавайки ревове от болка, на които магарето пригласяше с мощния си глас, Друз се зае да издърпва един по един убитите, и скоро видя главата на марсийския офицер. В дясната си част бронзовата му броня беше разсечена по цялата си дължина, виждаше се зейналата рана на гърдите му, от която слузеше лимфа вместо кръв.

Внимавайки да не му причини болка, Друз се зае да го измъква и след известно време успя благополучно да го положи върху тревата встрани от купчината трупове. След това напипа ремъците под лявата му мишница, свързващи предната и задната част на бронята, и започна да ги развързва. Раненият държеше очите си затворени, но се усещаше как пулсът му бие ускорено. Обаче щом Друз вдигна бронята от гърдите и корема му, непознатият не се сдържа и болезнено изстена, сетне кресна на чист латински:

— Внимавай бе!

Друз се спря за миг, но скоро се захвана да разкопчава и кожената дреха под бронята.

— Спокойно, глупак такъв! — сгълчи той ранения. — Опитвам се да ти помогна. Искаш ли вода?

— Вода… — отвърна му марсиецът.

Друз наля от скъпоценната течност в попадналия му под ръка шлем и го подаде на ранения. Чак тогава онзи отвори жълто-зеленикавите си очи, които според римлянина приличаха повече на змийски, отколкото на човешки. За марсите се знаеше, че почитат змиите, че танцуват с тях, учат се да ги хипнотизират и дори ги целували в устата. Като гледаше очите на ранения пред себе си, Друз си каза, че нищо чудно всички тези легенди да се окажат истина.

— Квинт Попедий Силон — промълви марсиецът. — Някакъв гаден ируматор, осем стъпки висок, ме изненада отзад — затвори той отново очите си; по окървавените му страни се изтърколиха две сълзи. — Хората ми… всички са мъртви, нали?

— Страхувам се, че да — рече му тихичко Друз. — Както и моите… Както и всички, ако не ме лъжат очите. Казвам се Марк Ливий Друз. А сега стискай със зъби, защото ще ти сваля кожената дреха.

Благодарение на вълнената туника, която мечът на германеца буквално бе напъхал в раната, кръвотечението беше спряло от само себе си; Друз усещаше как между пръстите му пукат счупени ребра, но бронята, твърдата кожа под нея и гръдният кош на пострадалия бяха спрели навреме острието и то не бе засегнало никой по-важен орган.

— Ще живееш — опита се да успокои марсиеца Друз. — Ако те подхвана, дали ще можеш да се изправиш? Малко по-нататък ме чака един другар от легиона. Ще трябва да те оставя тук сам и ти да дойдеш при нас, когато можеш, или още сега да те вдигна и да те взема със себе си.

Поради вятъра още един кичур коса падна върху болезнената цицина и Друз не се стърпя и пак извика.

Квинт Попедий Силон се замисли как ще е най-добре да постъпи.

— В състоянието, в което съм, не можеш да направиш нищо повече за мен. Виж дали ще намериш някъде камата ми. Ще отрежа парче от туниката си и ще се помъча да превържа раната си. В този вонящ Тартар не мога да й позволя отново да закърви.

Друз му подаде камата и понечи да се отдалечи.

— Къде ще те намеря? — подвикна подире му Силон.

— Все нататък, където е моят легион — отговори му Друз.

Серторий все още беше в съзнание. Отпи от водата и с известни усилия успя да седне. От тримата със Силон той беше пострадал най-много и беше явно, че без помощта на марсиеца Друз няма да може сам да го повдигне. Докато чакаха, Друз се облегна върху труповете край Серторий и си почина. Силон се появи чак след час. Слънцето вече се беше вдигнало високо в небето и напичаше полето.

— Двамата с теб ще трябва да отнесем Квинт Серторий по-далеч от мъртвите, за да предпазим, доколкото можем крака му от инфекция — обясни Силон. — Предлагам да му потърсим някое сенчесто местенце и да видим дали няма да открием още живи воини.

Цялата тази работа им отне много време, защото никой от тримата не можеше да се движи, без постоянно да се спира заради болката. Най-накрая Серторий беше оставен встрани от полесражението, където можеше да се чувства сравнително удобно, а Друз и Силон се захванаха да претърсват полето за други оцелели. Само след няколко минути на Друз му призля от гледката на толкова мъртъвци, пък и вонята ставаше все по-нетърпима. Той се сви на кълбо, смъкна се на колене в праха и крещейки от болка заради подутата си глава, изповръща цялото съдържание на стомаха си. Силон, който се беше посъвзел донякъде, клекна до другаря си, за да направи същото, а магарето търпеливо ги изчака.

Силон се наведе над Друз и внимателно прегледа главата му.

— Ако мислиш, че ще понесеш болката, Марк Ливий — изсумтя той, — мисля, че мога да ти помогна. Ще разрежа с ножа си кожата при подутото място и ще изпусна малко от насъбралата се кръв. Съгласен ли си да опитам?

— Ако ще и срещу лернейската хидра бих излязъл, само и само да ми се махне това чудо от главата! — задъхваше се от болка Друз.

Преди да натисне с острието на ножа си цицината, Силон първо промърмори под носа си някакво заклинание на език, за който Друз можеше да каже само, че е много древен. Във всеки случай, доколкото познаваше езиците в Италия, това не беше оскански. Изведнъж му мина през ума, че марсиецът повтаря някаква молитва към змиите, и колкото странно да изглежда, Друз се почувства обнадежден, сякаш нечия могъща сила щеше да му помогне.

Още при първия допир с ножа римлянинът се строполи на земята в безсъзнание. В това време Силон изстиска с ръце колкото можа кръв и лимфа от подутото място и като отряза парче плат от туниката на Друз, избърса лицето му. След това си отряза още едно парче за самия себе си и превърза отново раната си. След миг Друз се раздвижи и отвори очи.

— По-добре ли е така? — попита го Силон.

— Много по-добре — отвърна той.

— Ако те превържа, ще те заболи повече, затова вземи този парцал и го използвай да се бършеш, ако кръвта започне да те заслепява. Рано или късно ще престане да тече. — Силон погледна нагоре към безжалостното слънце. — Трябва да се преместим на сянка, иначе жегата ще ни убие. А това означава, че и младият Серторий ще си отиде от този свят, без никой да му помогне — рече той и скочи на крака.

Колкото повече се приближаваха до реката, толкова по-често забелязваха около себе си признаци на живот; измежду мъртъвците се носеха викове за помощ, стенания, усещаше се как оцелелите се мъчат да се освободят от затискащите ги трупове.

— Това е обида в лицето на боговете — мрачно отбеляза Силон. — Никога досега една битка не се е водила толкова бездарно. Та ние бяхме направо екзекутирани! Проклет да е Гней Малий Максим! Нека Голямата змия на светлината да задуши завинаги Гней Малий Максим в неговите сънища!

— Съгласен съм, това беше същинска катастрофа. Бяхме лошо командвани, като войските на Касий при Бурдигала. Но вината трябва да се разпредели по равно, Квинт Попедий. Ако Гней Малий е виновен, какво да кажем тогава за Квинт Сервилий Цепион?

Колко му струваше само да изрече тези думи! Та това беше тъстът му.

— Цепион ли? Че какво общо има той с разгрома ни? — учуди се Силон.

Болките в главата на Друз утихваха и той вече можеше да я движи значително по-лесно.

— Ама ти не знаеш ли? — на свой ред се изненада той.

— Какво може да знае един италиец за решенията на римското командване? — изплю се презрително Силон на земята. — Ние, италийците, идваме тук само да се бием. Никой не ни казва как да се бием, Марк Ливий.

— Е, да знаеш, че откакто пристигна тук от Нарбон, Квинт Сервилий през цялото време отказваше да сътрудничи с Гней Малий. — Друз чак потръпна при тези си думи. — Казваше, че не можел да получава заповеди от някакъв си нов човек.

Силон го изгледа с широко отворените си жълтеникави очи.

— Искаш да кажеш, че Гней Малий е искал Квинт Сервилий да се присъедини към нас в този лагер?

— Разбира се! За същото настояваха и шестимата сенатори, дошли специално от Рим. Но Квинт Сервилий упорито отказваше да предаде командването на нов човек.

— Искаш да кажеш, че Квинт Сервилий е бил онзи, който раздели двете ни армии? — Мъжът като че ли не вярваше на ушите си.

— Точно така, Квинт Сервилий — трябваше да намери отдушник на болката си Друз. — Той е мой тъст и аз съм женен за единствената му дъщеря. Кажи ми сега къде да се дяна? Синът му е най-добрият ми приятел, при това е женен за родната ми сестра. И той също се е сражавал днес под командването на Гней Малий… Навярно е загинал. — По лицето на Друз се застичаха сълзи, които изглеждаха червени заради кръвта. — Това е то, Квинт Попедий, пуста гордост! Глупава, безполезна гордост!

Силон се спря насред полето.

— Излиза, че шест хиляди марси-войници и две хиляди марси в обоза са загинали вчера на това поле само защото някакъв тъп римски патриций не е можел да се спогоди с някакъв тъп римски плебей? — съскаше Силон, а цялото му тяло трепереше от безсилен гняв. — Нека Голямата змия на светлината ги преследва и двамата!

— Някои от войниците ти може да са живи — опита се Друз да успокои другаря си, не толкова да оправдае началниците, колкото да му вдъхне известна надежда. На Силон започваше да му харесва. А и той самият все повече се изгубваше в болката, която го разяждаше отвсякъде — болка, нямаща нищо общо с раната на главата му, но затова пък много по-трудно излечима. Той, Марк Ливий Друз, който допреди броени дни не си беше давал изобщо сметка за нещата от живота, сега плачеше от срам при мисълта, че Рим се управлява от хора, способни да причинят толкова много болка единствено в името на класовата си принадлежност.

— Не, всички са мъртви — поклати глава Силон. — Защо, мислиш, се забавих толкова, докато ме чакахте с Квинт Серторий? Обикалях войниците си. Мъртви. Всички са мъртви!

— Моите също — не можеше да спре сълзите си Друз. — Ние с вас понесохме цялата тежест на атаката им върху себе си. А нямаше нито един конник, който да ни защити.

Скоро след това двамата ранени забелязаха в далечината групичката на сенаторите и извикаха за помощ.

Марк Аврелий Кота лично откара оцелелите трибуни в Араузио, вървейки пеша подир волската кола, което при скоростта, с която се движеше каруцата, се оказваше много по-практично и приятно. Петимата му колеги бяха останали на бойното поле да се погрижат за ранените. С цената на големи усилия Марк Антоний Меминий беше убедил някои от местните гали, които живееха в отдалечените си стопанства около Араузио, да отидат на бойното поле и да видят не могат ли да помогнат с нещо.

— Но вече е третият ден от битката — говореше Кота на Меминий, щом като пристигна във вилата на местния управител, — и все някак трябва да се погрижим за умрелите.

— Всички жители на града се изселиха, а фермерите наоколо са убедени, че рано или късно германите ще се върнат — нямаш представа колко дълго трябваше да ги увещавам да пратят някого да ви помогне — обясняваше Меминий.

— Не знам къде са германите — рече Кота, — нито имам представа защо се обърнаха отново на север. Но вече цял ден не съм видял никакви признаци, че са наоколо. За нещастие няма кого да пратя на разузнаване, всички хора, с които разполагам, са ми нужни да претърсваме бойното поле.

— А! — Плесна се по челото Меминий. — Като каза „разузнаване“, та се сещам нещо. Преди около четири часа при мен дойде някакъв непознат. Доколкото можах да разбера, бил един от германските ви преводачи, прикрепени към конницата. Говори латински, но акцентът му е неразбираем за човек като мен. Би ли се срещнал с него? Може би ще се съгласи да разузнава за вас?

Кота веднага прати да повикат германеца, а това, което научи от него, промени всичко.

— Между тях избухна жесток спор, съветът на тановете се разпадна, и всеки от трите народа тръгна по свой път — обясни накратко човекът.

— Искаш да кажеш, че тановете са се изпокарали? — попита Кота.

— Е, по-точно се скараха Тевтобод от тевтоните и Бойорикс от кимврите. Или поне от тях започна всичко — уточни преводачът. — Всички бойци се бяха върнали обратно при обоза и тановете се събраха да разпределят плячката. От трите лагера на римляните се беше събрало доста вино, така че всички в съвета се бяха изпонапили. Изведнъж Тевтобод заяви пред останалите, че докато яздел обратно към обоза, където го чакали жените и децата, му се явило знамение. Сам великият бог Зиу му се показал и го предупредил да не води народа си на юг в земите на римляните. Те щели да им нанесат жестоко поражение и всички тевтони — мъже, жени и деца, щели да бъдат избити, или продадени в робство. Затова сега Тевтобод настояваше да заобиколят земите на римляните и да се насочат към Испания през земите на галите. Но Бойорикс не искаше и да чуе. Той направо обвини Тевтобод, че е страхливец, и се зарече, че каквото ще да става, заедно с кимврите ще продължи на юг, през римските територии, независимо от решението на тевтоните.

— Сигурен ли си във всичко, което казваш? — изгледа го с недоверие Кота. — Ти самият откъде знаеш? Чул си слухове? Или си бил там?

— Слушах какво се приказва на съвета, домине.

— Защо си слушал? Как са те пуснали?

— Чаках да ме приберат при кимврите, защото съм един от тях. Но те всички бяха пияни, така че никой не ми обръщаше внимание. Не ми трябваше много време да установя, че нямам никакво желание да ставам пак германец, така че си казах: „Да разбера каквото мога и да се махам, докато е време.“

— Продължавай, слушам те! — подкани го Кота, който изгаряше от любопитство.

— Та така. Останалите танове също се включиха в спора и най-накрая Геторикс, който води всички маркомани, херуски и тигурини, предложи спорът да се разреши по най-лесния начин — сиреч да останат по земите на хедуите и амбарите. Но само неговите съплеменници бяха съгласни. Тевтонските танове застанаха на страната на Тевтобод, а кимврийските — на Бойорикс. Накрая съветът се разпадна, понеже и трите народа искаха различни неща. Тевтобод нареди на тевтоните си да се насочат към вътрешността на Галия и да заобиколят през земите на кардурците и петрокориите. Геторикс и неговите съплеменници ще останат сред хедуите и амбарите. А Бойорикс възнамерява да преведе хората си на другия бряг на Родан и да продължи към Испания, но без да минава през самата римска провинция, а по-скоро като следва границите й.

— Ето защо няма никакви следи от тях! — възкликна Кота.

— Да, домине. Нито едните, нито другите ще продължат на юг — обясни германецът.

Кота се върна при Марк Аврелий Меминий и му съобщи усмихнат радостната вест.

— Нека новината се разпространи възможно най-бързо, Марк Меминий! Защото трябва да се заловите с изгарянето на труповете — иначе разлагащите се тела ще отровят и заразят с всевъзможни болести както земята, така и водата ви. Мисля, че това ще е много по-страшно, при това сигурно бедствие за Араузио, отколкото една възможна среща с германите — намръщи се Кота и задъвка устната си. — А къде е Квинт Сервилий Цепион?

— На път към Рим, Марк Аврелий.

— Какво?

— Двамата със сина му тръгнаха за Рим, за да занесат възможно най-бързо новината — обясни му Меминий, който явно не разбираше къде е грешката.

— Разбира се, че така ще направят! — навъси се Кота. — По суша ли ще пътуват?

— Разбира се, Марк Аврелий. От собствената си конюшня им дадох две двуколки с мулета.

Кота стана от стола си. Вярно, че няколкото последни дни го бяха изтощили, но сега изведнъж бе усетил прилив на сили.

— Аз ще занеса в Рим новината за битката при Араузио — закани се той. — Ако трябва, ще ми пораснат криле, но ще стигна преди Квинт Сервилий! Кълна се пред боговете! Марк Меминий, ще ми дадеш най-добрия си кон. При изгрев-слънце потеглям.

Кота се втурна в галоп към Масилия, без да вземе никаква охрана със себе си. В Гланум смени веднъж коня си, в Аква Секстия — втори път. Само седем часа, след като беше напуснал Араузио, вече беше в Масилия. Голямото пристанище, основано от гърците преди векове, все още не беше чуло нищо за битката отпреди четири дни. Кота завари града, който като всички гръцки колонии блестеше чистота, в напрегнато очакване да научи какво става с германите.

След като помоли някакви минувачи да му покажат пътя към дома на етнарха, само за миг Кота се намери пред вратата й, нахълта вътре с типичната за всеки римски управник наглост и веднага мина по същество. Понеже Масилия се радваше на приятелски връзки с Рим, но не се подчиняваше на римска власт, той най-спокойно можеше да бъде изпъден, при това без право да се оплаква. Но, разбира се, подобно нещо нямаше да се случи, особено след като етанрхът и служителите му чуха какво има да им съобщи сенаторът.

— Искам да ми дадете най-бързия кораб в Масилия, с най-добрите моряци и най-добрите гребци — нареди той без заобикалки. — На кораба да няма никакъв товар, който да ни бави, а аз ще взема със себе си още два екипажа гребци, в случай, че ни се наложи да плаваме при насрещен вятър или насрещно течение. Защото имаш думата ми, етнарх Аристид, че ще стигна Рим до три дни най-късно, пък ако ще и да гребем през целия път! Няма да следваме крайбрежието, ще плаваме право към Остия, така че ще ми дадете и най-добрия навигатор в града. Кога е следващият прилив?

— Корабът ще бъде готов при изгрев-слънце, Марк Аврелий — увери го любезно етнархът. — Тъкмо тогава е и приливът — покашля се той, за да прикрие неудобството си. — А кой ще плаща?

„Това се вика грък от Масилия“ — помисли си Кота, но не го каза на глас.

— Напишете ми сметката. Ще плащат римският Сенат и народ.

Сметката беше изготвена. Кота погледна главозамайващата сума и не се сдържа.

— Та това си е живо кожодерство — обърна се той към Аристид, — особено когато ни предстои да се готвим за нова война с германите. Не можете ли да махнете някоя и друга драхма от сметката?

— Съгласен съм, че изглежда като кожодерство — ловко се измъкна етнархът, — но война или не, работата си е работа. Цената си остава, Марк Аврелий. Или си съгласен, или не си.

— Съгласен съм — нямаше какво да прави Кота.

Цепион и синът му не си направиха труда да посетят Масилия, защото за тях това би означавало излишно отклонение. А и Цепион знаеше по-добре от всеки, та нали беше прекарал цяла година като консул в Нарбон, без да се смята мандатът му на претор в Испания, че в Галския залив ветровете винаги духат в обратната на желаната от него посока. Затова щеше да хване удобния Домициев път, който послушно следваше долината на река Друенция, да прехвърли Алпите през прохода Монс Генава и веднъж озовал се в Италийска Галия, само да върви по Емилиевия и Фламиниевия път, и ще се озове в Рим. Ако имаше шанс да сменя животните си достатъчно често, нищо не му пречеше да изминава по сто — сто и двадесет километра на ден, а притежавайки проконсулски империум, на нито една крайпътна станция не можеха да му откажат. Като че ли всичко вървеше по мед и масло: с всеки изминат километър Цепион започваше да се чувства все по-уверен, че ще изпревари сенаторския куриер, който несъмнено бързаше по петите му да занесе новината за Араузио в Рим. Дори преходът му през Алпите се оказа толкова бърз, че воконтите, които имаха навика да дебнат непредпазливите римски пътници, идващи откъм Домициевия път, не можаха да реагират навреме и докато се наканят да устроят засада, колесниците на Цепион и сина му отдавна бяха профучали и вече дрънчаха по пътищата на Италийска Галия.

Когато стигна Ариминиум, при който свършваше Емилиевият път, Цепион си каза, че повече няма как да бъде изпреварен — благодарение на удобните пътища и винаги отпочинали мулета, които му се предоставяха като на висш римски управник, цялото разстояние от Араузио до Рим щеше да му отнеме не повече от седем дни. Лека-полека Квинт Сервилий започна да се отпуска. Вярно, че беше уморен, вярно, че главата го цепеше, но най-важното бе, че щеше да занесе в Рим своята версия за случилото се при Араузио пръв, а това означаваше, че девет десети от борбата е спечелена от него. Когато насреща му се показа Фанум Фортуне и двуколките завиха по Фламиниевия път, за да прехвърлят Апенините и се спуснат надолу по долината на Тибър, Цепион знаеше, че е победил в състезанието. А Рим нямаше как да не повярва на неговия разказ.

Но се оказа, че Фортуна си е харесала друг. Марк Аврелий Кота преплава Галския залив, отделящ Масилия от Остия, при ветрове, които или бяха попътни, или просто ги нямаше — най-доброто, като се има предвид, че географските особености на района предполагаха по-скоро обратното. Всеки път, щом ветровете утихнеха, на пейките за гребците сядаха отбор здравеняци, които под ударите на хортатора се залавяха за работата си. Личеше, че корабът е строен именно с мисълта да бъде бърз, а не както би се предполагало за един търговски съд — с по-голяма вместимост. Кота дори започна да подозира, че се вози на масилски боен кораб, нищо че масилиотите нямаха право да строят боен флот без съгласието на Рим. Имаше по петнайсет пейки за гребците от двете страни, над гнездата за греблата бяха издигнати странични палуби, които, защитени от вражите стрели с ред здрави щитове, се превръщаха в идеална площадка за ръкопашен бой. Освен това товарният кран в задната част на кораба изглеждаше странно. „Сигурно държат там катапулт“ — изтълкува тази особеност Кота. Пиратството си беше доходоносно занятие, особено когато можеш да кръстосваш цялото Вътрешно море.

Все пак Кота добре знаеше поговорката, че на харизан кон зъбите не се гледат, така че се правеше на ударен, докато слушаше капитана да му обяснява как корабът му бил приспособен за пътници и как страничните палуби били прекрасно място за разходка на пътниците, понеже условията в кабините били по-скоро примитивни. Преди да отплават, същият този капитан го беше убедил, че два допълнителни екипажа от гребци ще бъдат излишни, защото хората му били най-добрите в занаята си и само заместници щели да свършат работа. Самият Кота щеше да се увери, че са постъпили правилно, защото колкото по-малко хора се возеха на кораба, толкова по-малко щеше и да тежи той, а пък вятърът духаше достатъчно силно в правилната посока, за да позволи на гребците да си отпочиват между две затишия.

Корабът беше напуснал прекрасното пристанище на Масилия призори на единадесетия ден от октомври и хвърли котва в разнебитеното до немай-къде пристанище на Остия призори на деня преди октомврийските иди, сиреч точно три дни по-късно. Кота беше удържал на думата си. Само три часа по-късно той нахълта в дома на Публий Рутилий Руф, разблъска всички клиенти, събрали се да чакат в атрия, и без никакви церемонии влезе при консула.

— Вън! — посочи той вратата на седналия пред писалището човечец, който изхвърча, без да задава излишни въпроси, и остави мястото си свободно за уморения от дългия път сенатор.

До обяд Сенатът беше свикан на извънредно събрание в Курия Хостилия. По това време Цепион и синът му още се друсаха по Емилиевия път, макар и да им оставаше съвсем малко, преди да завият по Фламиниевия.

— Оставете вратите отворени — нареди Публий Рутилий Руф на главния писар. — Това е заседание, което народът трябва да изслуша. Държа всички изказвания да бъдат записани дума по дума в протоколите.

Като се има предвид колко изненадващо беше свикано заседанието, бяха дошли доста хора; защото поради неведомите пътища, по които се разпространяваха новините, вече цяла Италия беше чула мълвата за катастрофалното поражение от германите в Галия. Кладенецът на Комициите, намиращ се точно пред входа на Курия Хостилия, гъмжеше от народ; както и стълбите пред Сената и изобщо всички възвишения.

Спомняйки си добре писмата на Цепион, в които той протестираше срещу избирането на Малий Максим и заявяваше отказа си да му предаде върховното командване, назначените отци предусещаха, че се очертават препирни, та затова не ги свърташе на едно място. Дори неустрашимият Марк Емилий Скавър се чувстваше в чужди води, защото вече от седмици не беше получавал никакви новини за Квинт Сервилий Цепион. Затова, когато Рутилий Руф поиска вратите да останат отворени, Скавър дори не понечи да му възрази. Нито пък Метел Нумидик. Всички погледи бяха обърнати към Кота, комуто беше разрешено да седне на първия ред, в близост до подиума, върху който се бе настанил на своя куриатен стол шуреят му Рутилий Руф.

— Марк Аврелий Кота е пристигнал тази сутрин в Остия — обяви Рутилий Руф. — Преди три дни е бил още в Масилия, а предния ден — в Араузио, в близост, до което са били разположени нашите две армии. Давам думата на Марк Аврелий Кота и уведомявам колегите — сенатори, че заседанието ще бъде записано дума по дума в протоколите на Сената.

Разбира се, Кота бе намерил време да се изкъпе и преоблече, но по пребледнялото му лице и прегърбената му стойка, когато се надигна от мястото си, ясно личеше преумората от последната седмица.

— В деня преди октомврийските нони, уважаеми назначени отци, при Араузио се проведе генерално сражение — започна речта си той, без да има нужда дори да повишава тон, защото всички в залата си бяха глътнали езиците. — Германите унищожиха напълно войските ни. Осемдесет хиляди наши войници загинаха под мечовете им.

Никой не си позволи да се обади, да промърмори нещо, да направи излишен жест; в Сената беше настъпило мълчание, сякаш Кота говореше в Сибилската пещера в Кума.

— Като казвам осемдесет хиляди войници, не включвам в тях двадесет и четирите хиляди убити, принадлежащи към спомагателните отряди, нито конницата, избита до крак.

Гласът му беше равен и напълно лишен от чувство. Той продължи с подробен рапорт пред колегите си сенатори, какво точно се е случило при Араузио от мига, в който той и другите петима сенатски пратеници са се озовали на мястото на събитията. Говори им за безполезните пазарлъци с Цепион, за атмосферата на объркване и постоянна тревога в лагера на Малий Максим, подклаждана от упорството на Цепион, чиито привърженици, например в лицето на Цепионовия син, имало дори сред офицерите в щаба на консула; за умишленото откъсване на конницата и на бившия консул Марк Аврелий Скавър, който бил лишен по този начин от възможността да помогне с нещо на главните сили.

— Пет хиляди души конница, да не говорим за обслужващия ги персонал, както и всички животни в лагера на Аврелий, са били избити. Самият легат Марк Аврелий Скавър е бил заловен в плен от германите, които са се гаврили с него за назидание на враговете. Изгорили го жив, уважаеми назначени отци. От очевидец научих, че Аврелий е умрял по изключително достоен начин.

Мнозина от сенаторите с пепеляви лица слушаха трагичните вести: повечето все имаха по някой син, брат или братовчед сред загиналите от едната или другата армия; мъже плачеха тихомълком, заровили глави в полите на тогите си или скрили очи в шепи. Един-единствен Скавър Принцепс Сенатус оставаше наглед невъзмутим, с присвита уста и две огненочервени петънца по бузите си.

— Всички, които сте се събрали сега в тази зала, имате своя дял от вината за това поражение — говореше Кота. — В състава на сенатската делегация нямаше нито един консуларен сенатор, а аз — обикновен бивш претор — бях единственият куриатен магистрат сред шестимата малоумници, които биха толкова път за тоя, дето духа. Защото естествено, че Квинт Сервилий Цепион щеше да откаже да разговаря с нас като с равни — та кои сме ние да се сравняваме с него, патриция и проконсула! Вместо това постоянно ни беше натяквано, че сме хора без значение, без политически авторитет — недвусмислен знак, че Сенатът стои срещу законно избрания консул Гней Малий Максим. И Квинт Сервилий имаше всички основания да се държи по този безотговорен начин, уважаеми назначени отци! Ако наистина възнамерявахте да сложите край на неговото неподчинение, делегацията щеше ли да се състои от бивши консули? Но не го сторихте. Съвсем умишлено пратихте петима педарии и един бивш претор да се разправят с един от най-самонадеяните членове на Сената, човек, който едновременно заема високо положение в обществото и се възползва от всеки предоставил му се случай да го натяква на околните!

Никой не посмя да надигне глава; дори все повече и повече бяха сенаторите, които жално хлипаха и си мечтаеха земята да ги погълне. Но Скавър Принцепс Сенатус нямаше да се остави толкова лесно. Продължаваше да седи гордо изпъчен на стола си и нито за миг гневният му поглед не се откъсна от лицето на Кота.

— Конфликтът между Квинт Сервилий Цепион и Гней Малий Максим съвсем естествено доведе до обезсилването на техните армии. Вместо здрава войскова част от седемнайсет легиона, подкрепени от пет хиляди души конница, ние разполагахме с две напълно откъснати една от друга армии, от които тъкмо по-малобройната стоеше под носа на германите, и отделно цялата конница, обречена на пълно унищожение. Квинт Сервилий Цепион лично ми заяви, че нямало да позволи на някой си Малий Максим да се намесва в неговата битка.

Кота си пое дълбоко въздух, при което се задави толкова силно, че чак Рутилий Руф подскочи на стола си. Но не и Скавър. Метел Нумидик най-сетне се престраши да повдигне глава и да покаже каменното си лице.

— Но дори ако оставим настрана конфликта между двамата пълководци, истината, уважаеми назначени отци, е, че нито Квинт Сервилий Цепион, нито Гней Малий притежаваха нужния талант, за да спечелят това сражение срещу германите! И все пак от двамата злополучни консул и проконсул, без никакво съмнение Квинт Сервилий е този, който трябва да поеме по-голямата част от вината. Защото той се оказа също толкова неспособен като Гней Малий, но за разлика от него престъпи римските закони. Постави се по-високо от закона, позволи си дързостта да покаже пред всички, че смята законите да важат единствено за по-простосмъртните от него! Един истински римлянин, Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус — обърна се Кота директно към сенатския първенец, — винаги смята закона за най-висша истина, но пред закона не съществува никакво обществено разделение, а само една сложна система, създадена единствено в името на това никой римлянин да не се смята за по-висш от съгражданите си. Квинт Сервилий Цепион се опита да се държи като Пръв сред римляните, но според закона Пръв сред римляните не може да има! Ето защо открито заявявам пред всички вас, че докато Гней Малий просто се е проявил като един напълно некадърен пълководец, то Квинт Сервилий, доказвайки същото за себе си, едновременно с това престъпи римските закони.

И този път никой от сенаторите не се осмели да му възрази. Кота въздъхна.

— Араузио е много по-тежко поражение за нас от битката при Кана, колеги — сенатори. Цветът на нашата армия загина. Твърдя го, защото присъствах и лично наблюдавах сражението. Предполагаме, че около тринадесет хиляди римски войници са оцелели след битката — най-вече новобранци, които предпочетоха да отстъпят безразборно, да захвърлят оръжията и доспехите си на бойното поле и да потърсят спасение във водите на Родан. Те все още се скитат безцелно някъде на запад от реката, но от това, което ми беше доложено, преди да тръгна за насам, научавам, че всички са толкова наплашени от германите, че по-скоро биха се скрили в миша дупка, отколкото да се оставят отново да бъдат записани в армията и изправени срещу варварите. В опита си да възпре бягащите, трибунът Секст Юлий Цезар е бил съсечен от собствените си войници. За щастие е оживял — аз лично го открих сред труповете на бойното поле; германите го помислили за мъртъв и не го довършили. Моите спътници и аз — общо двадесет и девет души с робите — бяхме единствените хора, намерили се да помогнат на ранените, а в продължение на почти три дни никой не ни се притече на помощ на нас самите. Въпреки че голяма част от ранените вече не бяха между живите, когато ние стъпихме на бойното поле, мнозина можеха да бъдат спасени, ако се бяха намерили достойни мъже да ги измъкнат изпод разлагащите се трупове.

Колкото и да си налагаше железен самоконтрол, при тези думи Метел Нумидик неволно потръпна, а ръката му направи недвусмислен жест, не останал незабелязан от оратора. Кота изгледа заклетия враг на Гай Марий, който му се падаше личен приятел; нямаше да е Кота онзи, който би целувал краката на човек като Гай Марий.

— Синът ти, Квинт Цецилий Метел Далматик, е оцелял невредим, макар и да не се е проявил като страхливец. Той лично е помогнал на Гней Малий и неколцина от личния щаб на консула да се спасят. Синовете на Гней Малий обаче и двамата са загинали. От двадесет и четиримата изборни военни трибуни само трима са останали живи: Марк Ливий Друз, Секст Юлий Цезар и Квинт Сервилий Цепион Младши. И Марк Ливий, и Секст Юлий са тежко ранени. Квинт Сервилий Младши, който е командвал най-слабо обучения легион, избегнал смъртта чрез плуване, при какви обстоятелства, нямам представа, както нямам представа и дали не трябва да го считаме за дезертьор.

Кота спря и се покашля. Питаше се дали облекчението, изписано в погледа на Метел Нумидик, се дължи на факта, че синът му е жив, или на това, че не се е проявил като страхливец.

— Но в случай като този броят на жертвите не е толкова важен в сравнение с факта, че в двете армии не е оцелял нито един центурион с известен боен опит. Рим е напълно лишен от своите офицери, назначени отци! А великата армия от Трансалпийска Галия вече не съществува. — Тук той изчака за момент, после допълни: — Ако изобщо е съществувала някога, имайки предвид поведението на Квинт Сервилий Цепион.

Навън, пред широко разтворените бронзови врати на Курия Хостилия, стояха тълпи от слушатели, които непрекъснато предаваха на стоящите зад тях думите на Кота. Вестите минаваха от уста на уста и вече достигаха Аргилетум, Кливус Аргентариус и долната част на Форума, зад Кладенеца на Комициите, където продължаваха да се стичат хора. В центъра на Рим се беше събрало неописуемо множество, което пазеше дълбока тишина. Отвсякъде се чуваха само сподавени ридания. Рим беше изгубил най-важната битка в историята си. Италия беше отворена за германите.

Преди Кота да е седнал на мястото си обаче, Скавър се обади:

— И къде са германите в момента, Марк Аврелий? Колко на юг бяха стигнали, когато ти тръгваше, за да ни съобщиш новините? И колко по на юг биха могли да се намират сега, в този момент?

— Честно казано, нямам представа, Принцепс Сенатус. Защото щом битката приключи — а тя продължи не повече от час, — германите се обърнаха обратно на север, по всяка вероятност, за да приберат обоза, жените и децата, оставени пред завзетия лагер на римската конница. Когато заминавах, все още не се бяха върнали. Разпитах един германец, преводач, когото Марк Аврелий Скавър беше използвал при преговорите си с германските първенци. Човекът бил заловен от сънародниците си, които го разпознали като техен и го пощадили. Според него германите се били изпокарали и поне за момента били разделени на три групи. Изглежда, никоя от тези три групи поотделно не е достатъчно уверена в силите си, за да продължи сама на юг в римските територии. И едните, и другите възнамеряват да се насочат към Испания, но по различни пътища. Все пак трябва да имаме предвид, че скарването е било следствие от злоупотребата с римското вино, така че никой не може да каже със сигурност колко време германите ще останат разделени. Нито мога да съм сигурен, че човекът, когото разпитвах, ми е казал цялата истина. Или дори част от истината. Той самият твърди, че е избягал и че се е върнал при нас, защото не му се искало да става отново германец. Но не е изключено германите сами да са го пратили, за да ни залъжат с напразни надежди и в бъдеще да ни хванат съвсем неподготвени. Това, което мога да ви кажа със сигурност, е, че когато се качвах на кораба за Остия, все още те не бяха дали признаци, че смятат да продължават похода си на юг — заключи Кота и седна.

На свой ред Рутилий се надигна от стола си.

— Сега няма място за дискусии, назначени отци. Нито пък има място за обвинения или излишни пререкания. Днес трябва да се действа.

— Слушайте, слушайте! — обади се нечий глас от дъното на залата.

— Утре са октомврийските иди — продължи Рутилий Руф. — Което означава, че приключва сезонът за водене на военни действия. Остава ни съвсем малко време, ако искаме да попречим на германите да нахлуят в Италия, когато пожелаят. Изготвил съм цял подробен план за действие, който имам намерения сега да ви представя. Но преди това, нека ви отправя тържествено предупреждение. При най-малък признак, че сред вас има хора, готови да спорят, да критикуват или по какъвто и да било начин да внасят раздор в Сената, ще си взема плана и ще го занеса право пред плебейското събрание, където народът да го гласува. И така ще лиша всички вас, назначени отци, от един от основните ви прерогативи, а именно грижата за защитата на Рим. Поведението на Квинт Сервилий Цепион извади на бял свят една от най-големите слабости, характерни за нас, сенаторите, а именно: упорито да отказваме правото на Случайността и Късмета да помогнат на хора от по-ниските обществени прослойки, които обаче с личните си качества превъзхождат всички тук присъстващи, да се издигнат на равна нога с онези, сиреч пак с нас, които се смятаме упълномощени да решаваме съдбата на римския народ — и да командваме римската армия — единствено по правото на благородния си произход.

Консулът нарочно се беше обърнал към отворените врати, за да може тъничкият му гласец да се чуе възможно най-далеч по трибуните на Кладенеца на Комициите.

— Сега обаче сме изправени пред неоспорим факт: нужни са ни силата и способностите на всички физически здрави мъже в цяла Италия, независимо дали спадат към пролетариата, или заседават в Сената! Повтарям: всички физически здрави мъже! Ето защо искам от вас, назначени отци, да гласувате указ, упълномощаващ плебейското събрание да приеме закон, който да забранява напускането пределите на Италия от страна на който и да било мъж между седемнайсет и тридесет и пет години, независимо дали е римлянин, латин или италиец. Забраната ще важи както за отплаване по море, така и за преминаване северно от реките Арн и Рубикон в Италийска Галия. Настоявам още утре да бъдат разпратени куриери до всички пристанища на полуострова със заповедта никой кораб да не приема на борда си физически здрави мъже. Наказанието ще бъде смърт както за този, който се опитва да избяга от военната си служба, така и за онзи, който му помага.

В целия Сенат не се намери човек, който да възрази на това искане: нито Скавър Принцепс Сенатус, нито Метел Нумидик, нито Метел Далматик Понтифекс Максимус, нито Ахенобарб Старши, нито Катул Цезар, нито Сципион Назика. „Добре — каза си Рутилий Руф. — Поне този закон няма да го отхвърлят.“

— Целият наличен персонал на наборните комисии ще се захване с издирването на способни хора, които да запълнят нужния офицерски състав. Въпросните хора също могат да бъдат всякакви — от пролетарии до сенатори. Което означава, назначени отци, че и сред вас всички онези, които още не са навършили тридесет и пет години, независимо в колко военни кампании са участвали, ще трябва да се върнат в легионите. Само ако приложим този закон, можем да наберем нужната армия, а ако трябва, ще го приложим и с насилствени методи. Но дори и с подобни мерки, страхувам се, пак няма да смогнем да съберем нужната сила, за да се справим с нашественика. Квинт Сервилий кажи-речи ликвидира цялата средна и дребна собственическа класа в Италия, а Гней Малий прати на заколение близо седемдесет хиляди души пролетарии — въоръжени или невъоръжени. Затова трябва да обърнем поглед към всички останали военни части, с които все още разполагаме. В Македония държим само два легиона, и двата съставени изключително от съюзници, които явно не можем да извикаме обратно в Италия. В Испания имаме още три легиона: два в далечната провинция, един — в близката; от тях два легиона са римски, един — съюзнически. Но не само че тези легиони трябва да останат в Испания, ами ще трябва да получат и силни подкрепления, ако германите удържат на думата си и нахлуят в Испания.

Тук Рутилий Руф се спря да изчака каква ще е реакцията.

Най-сетне Скавър Принцепс Сенатус се осмели да се обади:

— Продължавай, Публий Рутилий! Говори за Африка… и за Гай Марий!

Рутилий Руф примигна озадачено, сякаш го бяха сварили неподготвен.

— Ами да, благодаря ти, Принцепс Сенатус. Току-виж бях забравил. Добре, че ми напомни. Неслучайно са те нарекли кучето — пазач на Сената. Какво щяхме да правим без теб!

— Можеш да си спестиш сарказма, Публий Рутилий! — сопна му се Скавър. — Просто чакаме да продължиш нататък.

— Именно! Мисля, че би било редно, ако сега спомена трите основни аспекта на проблема с Африка, които намирам в случая за важни. Първият, това е успешно завършилата за нас война в този регион; врагът е разгромен напълно, вражият владетел и цялото му семейство в момента очакват дължимото си тук, в Рим, гости на дълбоко уважавания ни колега Квинт Цецилий Метел Прасчо… ъ-ъ-ъ, моля за извинение, Квинт Цецилий, исках да кажа Нумидик! Така де, важното е, че пленниците са в Рим.

Вторият аспект, това е нашата армия от шест легиона — все пак да не забравяме, че става дума за легиони, сформирани изцяло сред пролетариите. Тя имаше време да се обучи и да се научи как се печелят войни, армия, която показа що е храброст и която при това има за свои офицери едни от най-блестящите военни таланти в Рим, като се започне от най-младшия центурион или трибун — кадет и се стигне до висшите легати. Да не забравяме за двете хиляди души конница, които също имаха случай да докажат качествата си.

Тук Рутилий Руф отново се спря, премести тежестта си от единия си крак на другия и широко се усмихна.

— Третият аспект, назначени отци, за който искам да ви говоря, е един човек. Един-единствен, но затова пък особен човек. Разбира се, става дума за проконсула Гай Марий, главнокомандващ африканската армия, който спокойно може да се обяви за архитект на нашата категорична победа в Нумидия, която по своето значение може да се сравнява с успехите на Сципион Емилиян. Нумидия повече никога няма да се вдигне на бунт. Всички заплахи за Римска Африка, за римските граждани в тази част от света, за тяхната собственост, както и за снабдяването на самия Рим със зърно, са премахнати веднъж завинаги. В действителност Гай Марий ни остави една спокойна и умиротворена Африка, в която дори няма нужда да се разполагат гарнизони.

Рутилий Руф слезе от подиума и закрачи по черно-белите плочки, с които беше застлан подът. Спря се пред широко отворените врати и се обърна по такъв начин, че гласът му да се чува повече на Форума, отколкото в самия Сенат.

— Нуждата на Рим от един способен и талантлив пълководец е дори още по-голяма от нуждата от войници и центуриони. Защото, както самият Гай Марий заяви веднъж в същата тази зала, десетки хиляди римски войници загинаха през последните няколко години, или по-точно след смъртта на Гай Гракх, и то единствено заради некомпетентността на хората, които ги хвърляха в бой, и на тези, които още преди това е трябвало да ги научат как да се бият! Но по времето, когато Гай Марий говори пред нас, Италия все още имаше сто хиляди души население повече, при това сто хиляди здрави и силни мъже. А колко войници и центуриони загуби самият Гай Марий? Практически нито един, назначени отци! Преди три години той заведе в Африка шест легиона, е, и до ден-днешен те си остават шест здрави и непокътнати. Шест легиона от ветерани с нужните центуриони!

Консулът отново спря да си почине, сетне гласът му закънтя с все сила из залата:

— Гай Марий е единственото решение на проблема, пред който е изправена римската армия. Той е компетентният пълководец, от когото всички имаме нужда!

За миг нисичкият Рутилий Руф се обърна към наблъскалите се пред стълбите на Курия Хостилия слушатели, после отново се насочи към подиума си, откъдето се готвеше да прочете заключителните думи от речта си.

— Вие всички чухте от устата на Марк Аврелий Кота, че между германите е настъпил разрив и че в момента те като че ли са се отказали от намеренията си да продължат своя поход през териториите на Римска Галия. Но не можем облекчено да въздъхнем само защото някой си ни е подшушнал подобно нещо. Вместо да се мислим за защитени и неуязвими, което би било пълна глупост, трябва да гледаме още по-скептично на нещата. Така или иначе един факт, мисля, е безспорен. Трябва да използваме цялата задаваща се зима в подготовка за нова война. И първото, което трябва да направим за тази подготовка, е да назначим Гай Марий за проконсул в Галия с империум, който да не може да му бъде отнет преди окончателното завършване на войната с германите.

Чак сега сред заседаващите се чуха недоволни мърморения, знак, че всеки момент може да избухне буря от негодувание. Над всички се извиси гласът на Метел Нумидик:

— Какво? Да връчим на Гай Марий управлението на Трансалпийска Галия заедно с проконсулски империум за една война, която може да се проточи с години? — Сякаш не можеше да повярва той. — Само през трупа ми!

Рутилий Руф гневно тропна с крак и сви заканително юмрук.

— Богове, ето ви пак с вашите глупости! Квинт Цецилий, Квинт Цецилий, толкова ли не можеш да проумееш в каква беда сме изпаднали? Трябва ни не друг, а само пълководец с качествата на Гай Марий!

— Трябват ни легионите му — извика Скавър Принцепс Сенатус. — Той самият изобщо не ни е нужен! Има и други хора не по-малко способни от него.

— Имаш предвид приятеля си Квинт Цецилий Прасчо, нали така, Марк Емилий? — изсумтя презрително Рутилий Руф. — Това са пълни идиотщини! В продължение на две години Квинт Цецилий само се чудеше къде да се дене в Африка… Да, знам го, защото, за разлика от всички вас бях там с него. Работил съм с Квинт Цецилий и ако сега го наричам пред всички вас Прасчо, то е, защото умът му е колкото на едно прасе, не повече! Но съм работил и с Гай Марий. А навярно няма да прозвучи нескромно, ако напомня на уважаемите си колеги, че и аз самият не бях лош военачалник, но кой знае защо върховното командване в Трансалпийска Галия беше връчено не на мен, а на Гней Максим! Или смятате, че е по-добре да не бъркам в стари рани?

Това, в което се опитвам да ви убедя сега, назначени отци, е, че Рим е изпаднал в пълна безизходица, така че не му е времето шепа аристократи да бранят честта си за сметка на цял един народ! Искам да кажа на всички вас, назначени отци, които седите на втория и на третия ред от двете страни на тази зала, че има само един човек, способен да ни изведе от безизходицата! И този човек е Гай Марий! Какво толкова, че името му го няма в списъците на патрициите? Какво толкова, че не се е родил в Рим? Квинт Сервилий Цепион е родом от Рим, но това попречи ли му да ни натика там, където сме сега? Право в лайната!

Рутилий Руф крещеше, колкото му глас държи, едновременно от гняв и от страх, че хората насреща му просто не искат да погледнат действителността в очите.

— Достопочтени членове на Сената, бони, колеги сенатори! Умолявам ви поне веднъж в живота си да изоставите предразсъдъците си! Трябва да дадем на Гай Марий проконсулски империум за Трансалпийска Галия за толкова време, колкото ще му е нужно да върне нашествениците обратно в Германия!

Като че ли с този си последен изблик най-сетне успя да ги склони. Рутилий Руф беше спечелил. И Скавър, и Метел Нумидик трябваше да се признаят за победени.

В този миг от мястото си стана преторът Маний Аквилий. Той беше човек от стар аристократичен род, но мнозина от фамилията му бяха донасяли повече зло на Рим, отколкото добро. Именно неговият баща беше онзи, който, след като цар Атал III умря и завеща цял Пергам на римския народ, беше пратен да отвоюва царството от претендентите, но вместо това продаде цяла Фригия на понтийския цар Митридат V срещу огромна сума в злато и по този начин отвори вратите на Западна Мала Азия за непредвидимия Ориент.

— Публий Рутилий, искам думата — обърна се той към консула.

— Имаш я — показа му с жест Рутилий Руф и се отпусна изтощен на стола си.

— Аз искам думата! — обади се разгневен Скавър Принцепс Сенатус от другата страна.

— След Маний Аквилий — усмихна му се победоносно Рутилий Руф.

— Публий Рутилий, Марк Емилий, назначени отци — обърна се по правилата към всички Аквилий. — Напълно съм съгласен с консула, че има само един човек, който притежава нужния гений да ни изведе от трагичното положение, в което сме изпаднали, и че този човек е Гай Марий. Но далеч не мисля, че предложението, което току-що уважаемият ни консул направи, е най-правилното. Да ограничим империума на Гай Марий само за територията на Трансалпийска Галия би било все едно да вържем едната му ръка. На първо място, какво ще стане, ако войната се прехвърли извън пределите на Трансалпийска Галия? Ако театърът на военните действия се пренесе в Италийска Галия, Испания или дори в самата Италия? Излиза, че в такъв случай върховното командване автоматично ще мине в ръцете на местния управник или пък на действащия консул. Гай Марий има много врагове в Сената и аз самият никак не съм сигурен дали тези врагове няма да обърнат повече внимание на собствените си отношения с него, отколкото на интересите на Рим. Отказът на Квинт Сервилий Цепион да сътрудничи на Гней Малий Максим е красноречив пример на какво е способен един представител на старата аристокрация, когато държи повече на собствената си дигнитас, отколкото на общоримската.

— Тук бъркаш, Маний Аквилий — възрази му Скавър. — Квинт Сервилий просто сметна своята дигнитас за идентична с тази на цял Рим.

— Благодаря ти за поправката, Принцепс Сенатус — поклони му се Аквилий с жест, който не можеше да се определи точно като ироничен. — В случая си абсолютно прав. Достойнството на Рим е наистина идентично с дигнитас на Квинт Сервилий Цепион! Но защо тогава да смятаме, че достойнството на един Гай Марий е по-ниско от това на Квинт Сервилий Цепион? Нима можем да твърдим, че по личните си заслуги Гай Марий му отстъпва? Дори напротив, превъзхожда го във всичко, с изключение на името си, което преди някое и друго поколение се е носело от напълно неизвестни люде. Гай Марий постигна зашеметяваща кариера. А има ли сред вас, сенатори, хора, които все още мислят, че Гай Марий поставя интересите на родния си Арпинум по-високо от интересите на Рим? Има ли член на Сената, който сериозно да вярва, че Гай Марий смята Арпинум като нещо друго, освен като част от Рим? На нас всички тук присъстващи предците ни някога са били нови хора! Вземете дори Еней, който е дошъл не от другаде, ами от далечен Илион. Не е ли бил за времето си също един нов човек! Гай Марий вече е бил избиран веднъж за претор и втори път за консул. С това той сам се е превърнал в нобил и отсега нататък неговите потомци ще имат право да се считат за хора от благороден произход.

Той се опита да обгърне с поглед редиците насядали хора, облечени в бели тоги.

— Виждам сред вас, назначени отци, поне няколко души, които носят името Порций Катон. Дядо им също беше един нов човек. Но нима днес не смятаме неговите внуци, Порций Катоните, за едни от стълбовете на Сената, нима те не са достойните представители на една благородна фамилия, чийто предшественик за своето време е представлявал в сравнение с Корнелий Сципион кажи-речи същото, което днес Гай Марий представлява в сравнение с един Цецилий Метел?

Аквилий изпъна рамене и слезе от преторския подиум. По примера на Рутилий Руф и той се насочи сега към вратите, за да могат стълпилите се пред Сената да чуят какво има да каже.

— Само и единствено Гай Марий може да поеме върховното командване за войната срещу германите. Независимо от това, къде ще се води тази война! Ето защо не е достатъчно той да бъде облечен с проконсулски империум, ограничаващ се на територията на Трансалпийска Галия.

Сетне се обърна с лице към всички сенатори едновременно и гласът му прогърмя в залата:

— Ясно е, че няма как Гай Марий да се яви лично в тази сграда и да даде мнението си. Времето лети и няма място за отлагане. Гай Марий трябва да бъде избран за консул. Това е единственият начин да получи всичката власт, от която се нуждае. Той трябва да бъде предложен за предстоящите избори за консул — кандидат ин абсенция!

Сенаторите започваха лека-полека да надигат гласове на недоволство, но Маний Аквилий продължи да говори и думите му ги накараха да замлъкнат.

— Ще отрече ли някой, че именно чрез гласа на центуриатните комиции се защищава мнението на най-достойните римски граждани? Ето защо ви казвам: оставете на центуриатните комиции да решат вместо вас! Те ще изберат Гай Марий за консул ин абсенция или няма да го изберат изобщо и така ще го отхвърлят като алтернатива веднъж завинаги! Решението кой да застане начело на римската армия надвишава пълномощията на Сената. Това е задача, твърде непосилна и за плебейското събрание, дори за народното1. Чуйте ме какво ви казвам, назначени отци, решението кой да води римската армия във войната срещу германите трябва да бъде оставено на онази прослойка от римския народ, която по принцип има най-голямо значение в обществения живот, а именно първите две състоятелни класи, които, гласувайки в своите центурии, ще поемат изцяло отговорността за бъдещето на своя град.

„Ето този спокойно може да се нарече Одисей! — мислеше си Рутилий Руф. — Никога не би ми хрумнало. Пък дори да беше, сам никога не бих приел подобна идея. Важното сега обаче е, че Скавър и поддръжниците му са притиснати до стената. Не, нищо не би излязло, ако Аквилий или който и да бил друг представеше въпроса за империума на Гай Марий пред плебейското събрание или пред трибутните комиции; там всичко щеше да протече сред постоянна врява, надвикване, ако не дори и открит бой! За хора като Скавър самият факт, че някакво решение е прието от плебейското събрание, означава, че на него може да не се гледа сериозно — било е взето от измета на Рим! Но хората от първата и втората класа? О, те са съвсем различен тип римляни! Мъдър е, мъдър е този Маний Аквилий!“

И наистина Аквилий хем предлагаше нещо нечувано — един и същи човек да бъде избран за втори път на консулска длъжност, без дори да се яви лично, хем даваше да се разбере на Скавър и хората му, че смята да предложи въпроса на гласуване не другаде, а пред най-висшите обществени прослойки в Рим. Ако последните откажеха да изберат Гай Марий, тогава единственото, което трябваше да направят, бе да гласуват единодушно (сиреч първата и втората класа заедно) за двама други кандидати. Ако ли пък бяха съгласни с преизбирането на Гай Марий, просто щяха да гласуват за него и за още един, все едно кой. Рутилий Руф беше готов да се обзаложи, че при едно такова гласуване дори нямаше да се стигне до вота на третата класа. Щяха да се запушат устите на всички онези, които биха сметнали, че взетото решение е било прокарано от низшите слоеве.

Единственото, за което можеха да се хванат враговете на Марий, беше формулировката „ин абсенция“. Маний Аквилий трябваше все пак да се яви пред плебейското събрание, за да получи благословията му, защото беше ясно, че Сенатът никога няма да гласува подобен прецедент. Но пък поставете се на мястото на народните трибуни! Каква невероятна възможност да се изявят в подобаваща светлина! Нито един от тях нямаше и да помисли да налага вето — самото приемане на формулировката „ин абсенция“ беше косвено потвърждение за превъзходството на плебейското събрание над Сената, а пък то нямаше как да не последва примера на своите официални представители — трибуните — и да не гласува нужния закон, без да му мигне окото. Разбира се, Скавър, Метел Нумидик и останалите щяха да се позоват на лекс Вилия аналис, според която никой римлянин няма право да се кандидатира за второ последователно консулство, преди да са изтекли поне десет години от първия му мандат. Но Скавър, Метел Нумидик и останалите просто щяха да изгубят играта.

„Струва си да му се любуваш на този Маний Аквилий рече си Рутилий Руф и обърна стола си, така че да гледа оратора право в очите. — Удивително! Излиза, че един сенатор може да прекара години на мястото си в Курия Хостилия, без да промълви нито дума, сякаш е весталка, дала обет за мълчание, и изведнъж, щом се представи удобен момент, да свали овчата кожа и да разкрие вълчия си нрав. Ти, Маний Аквилий, се оказа истински вълк.“

Уреждането на вътрешните работи на умиротворена Африка се оказа приятно занимание не само за Гай Марий, но и за Луций Корнелий Сула. Задълженията им на военни се изместваха от тези на справедливи и безпристрастни администратори, които се грижат за организирането на една нова-новеничка Африканска провинция, както и на две царства в съседство с нея.

Гауда беше станал владетел на Нумидия; той самият можеше и да не струва пукната пара, но поне синът му княз Хиемпсал щеше да го наследи, а младежът даваше надежди, че ще управлява като истински цар. Това не можеше да убегне от набитото око на Марий. Възвърнал си официалното положение на приятел и съюзник на римския народ, мавританският цар Бокх получи като дар почти цяла Западна Нумидия. Докато преди войната източната граница на владенията му беше река Мулухат, сега царството му се простираше почти до Цирта и Рузикаде. По-голямата част от Източна Нумидия влезе в границите на една обновена и разширена римска провинция Африка, която в бъдеще щеше да бъде управлявана директно от Рим. Важното бе, че Марий успя да дари на огромната си клиентела богатите крайморски земи на Малкия Сиртов залив, включително стария, но все още доста важен финикийски град Лептис Магна, както и езерото Тритонис, и пристанището Такапе. За себе си запази голяма част от островите в Малкия Сиртов залив, известни с плодородните си земи; имаше големи планове за какво ще ги използва, особено Менинкс и Керкина.

— Когато стигнем до момента, в който трябва да разпуснем армията — обясняваше той на Сула, — неизбежно ще изникне проблемът, какво да правим с войниците. Всички са пролетарии, което означава, че не могат да разчитат на някакво стопанство на село или пък на това да се захванат с търговия. Вярно, ще им се предостави възможност наново да се запишат в легионите и предполагам, че повечето точно така и ще постъпят. Но ще има и мнозина, които ще откажат да продължат военната си служба. Тъй или иначе въоръжението им е изцяло държавна собственост и те няма да могат да го задържат; това от своя страна означава, че и занапред ще могат да се записват само в легиони от пролетарии, ако такива изобщо бъдат сформирани. Като се има предвид несъгласието на Скавър и на Прасчо държавата да финансира армията, твърде е възможно само малцина от сегашните ни подчинени да продължат и занапред военната си кариера. Особено ако Рим има късмета да се разправи по-скоро с германите… Ех, Луций Корнелий, ама нямаше ли да е прекрасно, ако и ние участвахме в похода срещу тях, а? Уви, Сенатът никога няма да се съгласи.

— Ако можех, бих си дал и кучешките зъби, само и само да ме вземат — съгласи се Сула.

— Е, няма нужда чак от такава жертва — засмя се Марий.

— Нали говореше за съдбата на войниците след уволнението им — върна се на въпроса Сула.

— Мисля, че държавата дължи на войниците — пролетарии много повече от онова, с което те са се сдобили при разпределянето на плячката. Мисля дори, че държавата трябва да дари всеки един уволнил се войник с парче земя, на което той да си създаде дом при уволняването си. С други думи, наш дълг е да направим от ветераните почтени и донякъде състоятелни римски граждани.

— Нещо като войнишка версия на поселенията, които братята Гракхи се опитаха навремето да въведат? — попита Сула, вдигайки вежди в почуда.

— Точно така. Не ти ли харесва планът ми?

— Просто си мисля за опозицията, която ще срещнеш в Сената.

— Е, казах си, че тази опозиция далеч няма да бъде така неотстъпчива, ако вместо да посегна върху агер публикус, намеря решение на въпроса другаде. Забелязал съм, че в цялата история на Рим винаги щом някой се е осмелил да заговори за преразпределение на агер публикус, се е стигало до нежелани последици. Твърде много са влиятелните политически мъже, които се ползват от държавната земя, за да се оставят тя да им бъде отнета под носа. Не, това, което ще поискам от Сената или от плебейското събрание, ако се наложи — да се надяваме, че няма да се стига пак дотам, е да настаня оттеглилите се от армията ветерани върху необходимите парчета земя на територията на островите Керкина и Менинкс, два от Малките Сиртови острови срещу африканския бряг. Ще дадем на всеки примерно сто югера, а в замяна на това той ще извърши две услуги на Рим. Първата ще се състои в това, че всеки оттеглил се ветеран, заедно със своите другари, които ще му бъдат и съседи, ще представлява част от едно компактно ядро от добре обучени войници, които ще могат да се стекат под знамената всеки момент, щом положението в Африка стане тревожно. И второ, той и другарите му ще романизират провинциите — ще донесат със себе си римския начин на мислене, на поведение, римския стил в живота, римските обичаи и, разбира се, не на последно място — латинския език.

Но Сула се намръщи, сякаш изпитваше недоверие към тези планове.

— Не знам, Гай Марий, мисля, че последното противоречи на цялата досегашна римска политика. Римският начин на мислене и поведение, римските обичаи и така нататък трябва да принадлежат единствено на Рим. Да ги разпространяваме из финикийска Африка, при това сред маври и бербери, ми изглежда като предателство спрямо Рим.

Марий впери поглед в тавана.

— Вече няма никакво съмнение, Луций Корнелий, ти наистина си аристократ! Колкото и мизерно да си живял досега, останал си си със самочувствието на един от господарите на света — въздъхна той, но скоро се върна на належащите въпроси. — Имаш ли списъците с плячката? Боговете да ни помагат да не пропуснем и последния гвоздей.

— Ако оприличим Рим на голяма кана вино, Гай Марий — започна да импровизира сентенции Сула, — чиновниците от хазната представляват утайката.

— Не само в Рим е така, Луций Корнелий.

През ноемврийските дни в Утика пристигна писмо от консула Публий Рутилий Руф. Марий вече бе придобил навика да чете цялата си официална кореспонденция пред Сула — истинско удоволствие за квестора, който, далеч по-запален читател от началника си, изпитваше и много по-голямо наслаждение от колоритния стил на консула. Така или иначе, когато му донесоха писмото, Марий беше сам в кабинета си и това го зарадва, защото му беше омръзнало да чете на глас. Всеки път, когато Сула го слушаше, той се мъчеше като последен нещастник да раздели на смислени изречения редовете, при това приятелят му имаше навика да пише с всевъзможни подчинени фрази и вметвания, способни да уморят до смърт един италийски простак без думичка гръцки.

Но още щом прочете първите няколко думи, той подскочи от стола си, плесна се по челото и разтреперан от ужас, хукна да търси Сула.

Нахълта като обезумял в кабинета му и размаха свитъка пред лицето му.

— Луций Корнелий! Писмо от Публий Рутилий!

— Какво? Какво пише?

— Сто хиляди римляни избити — започна да чете оттук-оттам Марий, за да не се бави с излишните стилови увъртания на консула. — От тях осемдесет хиляди са войници… Германите са ни направили на пух и прах… Глупакът Цепион отказал да се присъедини към Малий Максим… Издигнал лагер тридесет километра по на север… Младият Секст Цезар бил тежко ранен, както и Квинт Серторий… Само трима от двадесет и четиримата изборни военни трибуни оцелели… Всички центуриони — убити… Спасилите се войници били от най-необучените легиони, всичките — дезертьори… Цял легион от марси-доброволци са избити до крак, народът на марсите отправил официален протест пред Сената… Искали огромни обезщетения, ако се наложи, щели да прибегнат до съда… Самнитите също са бесни…

— Юпитер! — На свой ред се хвана за главата Сула и се тръшна обратно на стола си.

Марий си замърмори под носа, четейки следващите редове, и квесторът нямаше как да разбере какво пише по-нататък; изведнъж началникът му издаде някакъв странен звук и Сула скочи на крака, уплашен, да не би да е получил удар. За щастие нямаше такова нещо и преди още да е заобиколил писалището си, той му обясни какво още се е случило.

— Аз… съм консул!

Сула се закова на място и го изгледа, зяпнал от изумление, сетне промълви:

Юпитер!

Марий зачете писмото на Рутилий Руф на глас, като този път се постара да не изпуска нито ред:

— Това може да е дело единствено на Марс и Белона, Гай Марий! — възкликна Сула. — Дар от боговете на войната.

— Марс? Белона? Не! Това е работа само на Фортуна. На нашата обща приятелка, Луций Корнелий. Само на Фортуна!

И той продължи да чете нататък.

Марий вдигна очи от свитъка и изгледа победоносно баджанака си.

— Представяш ли си, Луций Корнелий, получил съм мандата си от самия народ! Станал съм за втори път консул, при това, без дори да знам, че са ме писали кандидат! — Протегна той ръце високо над главата си, сякаш искаше да благодари на щастливата си звезда. — Няма грешка, ще отведа Марта Сирийката със себе си в Рим. Нека види със собствените си очи триумфа ми и встъпването ми в длъжност. Защото, Луций Корнелий, вече реших! Ще проведа своя триумф в първия ден от Новата година.

— И след това тръгваме за Галия — рече Сула, далеч по-заинтересован от подобна перспектива. — Така де, Гай Марий, ако вземеш и мен със себе си.

— Скъпи приятелю, че за къде съм без теб? Или без Квинт Серторий?

— Най-добре дочети писмото — подкани го Сула, който реши, че ще му е нужно известно време да оцени по достойнство тези неочаквани новини, преди да седне да ги обсъжда с Марий.

През цялото време, докато четеше тези редове, гласът на Марий нито за миг не потрепна, не се извиси и не се сниши, независимо че съдържанието им имаше с какво да разочарова.

— Остава още малко — каза той. — Ще прочета и него.

Сула изсумтя презрително.

— О, знам го аз него. Търсач на силни усещания, който само заради емоцията, си вреше носа в средите, където по принуда бях израснал. Изцапан е с лайна като задните крака на някой уличен помияр — блеснаха за миг белите му зъби; при неговото светло лице те не правеха чак такова впечатление. — Което, Гай Марий, все пак не означава, че трябва да му позволиш да си вдигне мръсното краче и да те опикае пред всички.

— Ще гледам навреме да отскоча — увери го Марий, явно вземайки съвета на приятеля си насериозно. Протегна му ръка, а Сула я стисна веднага. — Сега, Луций Корнелий, ще се закълнем един на друг, че ще победим германите.

Към края на ноември африканската армия, начело със своя славен пълководец, с развети знамена напусна пристанището на Утика по посока на Путеоли. Морето беше относително спокойно за това време на годината и нито северният вятър Септентрион, нито северозападният Кор се осмелиха да застанат на пътя на корабите. Всичко вървеше точно както го беше предвидил Марий: кариерата му продължаваше своя шеметен възход, а Фортуна се бе оставила на заповедите му, сякаш искаше да се запише в легионите. Освен това Марта Сирийката се бе погрижила да предскаже леко пътуване. Марий я беше качил при себе си на флагманския кораб, където всички моряци се удивляваха на съсухрената й фигура и на неприятния й старчески кикот, но водени от своите неизменни суеверия гледаха да я отбягват. Цар Гауда не се беше показал достатъчно любезен дори да я изпрати; затова и тя се беше изплюла на мраморния под пред трона му и беше заплашила да насочи Окото на злото към него и към целия му род. След което бързо беше изхвърлена от двореца му.

В Путеоли Марий и Сула трябваше да се запознаят с новоназначените квестори на хазната, които настояваха да видят пълния списък на плячката, но и не пропуснаха да изразят уважението си към новоизбрания консул. На Марий и на Сула им достави удоволствие да помогнат, с каквото могат на чиновниците, които се възхитиха от умело водените отчетни книги. Армията остана на лагер край Капуа, където Рутилий Руф вече се беше погрижил да пресуши гладиаторските школи от всичко по-кадърно. Време беше на центурионите от африканските легиони да се заемат с обучението на новобранците. Най-тъжното обаче бе, че ясно личеше колко малко на брой са тези новобранци, които нямаше и как да станат повече, освен ако времето не забързаше своя ход и в легионите не започнеха да влизат всички навършили седемнадесет години, които все още се смятаха за деца. Дори сред пролетариите ставаше трудно да се набират нови войници, поне сред римските граждани.

— Много се съмнявам, че Сенатът ще се съгласи да набирам войници и сред италийския пролетариат — отбеляза Марий.

— Нямат голям избор — възрази му Сула.

— Не и ако ги притисна. Но точно в този момент това не е в интерес нито на Рим, нито на мен самия.

До Нова година двамата щяха да останат разделени: докато на Сула никой не пречеше да се върне, когато пожелае, у дома си, Марий, все още натоварен с проконсулския си империум, нямаше право да прекрачва свещената граница на Рим, без да го изгуби на минутата. Така че Сула се прибра в Рим, а Марий се оттегли във вилата си в Кума.

Нос Мизенум представляваше най-северната точка от залива, наричан по онова време Кратер. Заливът беше хем просторен, хем закътан и представляваше почти идеалното място за няколкото пристанища по бреговете му — тези на Путеоли, Неапол, Херкулан, Стабия и Сурент. Според легендата, разказвана от незапомнени времена, някога заливът Кратер представлявал гигантски вулкан, който потънал при едно от своите изригвания и морските води го залели от край до край. Разбира се, и до ден-днешен имаше ясни следи от вулканична активност. Всяка нощ могъщи огнени езици излизаха над земната повърхност през огромни пукнатини, около тях цели езера от гореща кал бълбукаха зловещо, а навсякъде се виждаха ярките жълтеникави нишки сяра; оттук-оттам постоянно зейваха нови дупки в земята, които бълваха стълбове пара, а сетне или изчезваха за броени минути, или се разширяваха; и разбира се, не бива да забравяме Везувий — страховития планински конус, висок няколко хиляди стъпки, под чийто връх склоновете ставаха почти отвесни; за него се говореше, че в миналото бил действащ вулкан, но кога е било това, никой не можеше да каже, защото откакто съществуваше писаната история, Везувий не се бе разбудил нито веднъж от хилядолетния си сън.

От двете страни на тясната ивица, която представляваше нос Мизенум, се разполагаха две градчета, обградени като от гердан от няколко странни по форма езерца. Откъм страната на морето беше Кума, откъм страната на залива — Бая, а езерата бяха, общо взето, два вида: едните с кристалночиста и почти топла вода, в която се въдеха огромни количества стриди, а другите — врящи като огромни казани, от които се показват езичета серен дим. От всички римски крайморски курорти Кума се славеше като най-скъпият, докато Бая все още почти не се посещаваше. В действителност се очертаваше Бая в скоро време да се превърне в център на едни от най-преуспяващите развъдници на риба или по-скоро на стриди, защото вече се бяха събрали половин дузина ентусиасти с намерение да превърнат лова на стриди в същинска индустрия. Техен водач беше разореният патриций Луций Сергий, който се надяваше да възвърне поне част от пропилените семейни богатства чрез развъждането и търгуването със специални облагородени видове стриди. За свои бъдещи клиенти смяташе всички епикурейци и известни гастрономи в Рим.

Вилата на Марий в Кума се намираше на върха на голяма морска скала и гледаше към островите Енария, Пандатария и Понция, наредени един зад друг като три планински върха, показващи се над бледосинкава мъгла. И тъкмо в тази прекрасна вила сега Юлия чакаше своя съпруг.

Бяха минали две години и половина, откакто Марий и Юлия се бяха видели за последен път. Тя беше почти на двадесет и четири, а Марий — на петдесет и две. Той добре разбираше, че е очакван с нетърпение, защото по това време на годината времето в Кума, а и навсякъде другаде по морския бряг, беше студено и духаха постоянни силни ветрове, но Юлия специално беше напуснала уютния си дом в Рим и се бе завтекла да го посреща тъкмо тук. Римските обичаи забраняваха на жената да следва мъжа си по време на пътуване, още повече, ако той изпълнява официални обществени задължения; поради тази причина тя не бе имала никаква възможност да придружи Марий в Африка, нито по време на обиколките му из Италия; за целта той трябваше да й отправи специална покана, нещо, което се считаше за проява на простащина. През лятото, когато всяка по-богата римска съпруга отиваше на почивка на морето, мъжът й можеше да я навести, когато е свободен, но дори тогава нямаха право да пътуват заедно. Ако на мъжа му хрумнеше да отиде за няколко дни на село или до някоя от многобройните си вили край Рим, жена му пак повечето време си оставаше вкъщи.

Юлия нямаше навика да се тревожи излишно за своя съпруг; през цялото време, докато Марий отсъстваше, тя му бе писала редовно всяка седмица и бе получавала също тъй редовно отговорите му. Нито единият, нито другият обичаха клюките, затова и писмата им бяха кратки и по възможност запълнени единствено с въпроси от семейно естество, което не им пречеше да бъдат топли и нежни. Разбира се, на Юлия не й влизаше в работата да се интересува от това, има ли мъжът й връзки с други жени и дали се забавлява с тях; беше прекалено възпитана, за да си пъха носа в подобни неща; пък и не очакваше Марий да й дава сметка за поведението си. Подобни неща бяха част от живота на мъжете и съпругите им трябваше да стоят по възможност настрана. В това отношение, както Марция вече бе имала случай да каже на дъщеря си, истински късмет беше, че Марий е тридесет години по-възрастен от жена си; като петдесетгодишен мъж той нямаше да проявява същите сексуални апетити, каквито биха го преследвали на младини. Затова и удоволствието му да се види отново с жена си щеше да бъде по-голямо, отколкото ако и двамата бяха още млади.

И все пак Марий беше липсвал страшно много на Юлия, и то не просто защото тя го обичаше, ами и защото й харесваше като характер. Бе влюбена в своя съпруг и това я караше да брои с нетърпение миговете на раздялата. Изпращайки го в Африка, тя изпращаше едновременно със съпруга и любовника и най-добрия си приятел.

Сега, когато той влезе в стаята й, без да си направи труда да се обади на прислугата, Юлия беше толкова изненадана, че опитвайки се да стане от стола, залитна и трябваше отново да се облегне назад, за да не падне. Колко висок бе Марий! Колко загорял, колко здрав и изпълнен с енергия! Не изглеждаше да е остарял с нито ден — всъщност дори й се стори подмладен! На лицето му сияеше широка усмивка, отправена само и единствено към нея. Белите му зъби лъщяха както преди, а изпод гъстите му вежди, които никой не можеше да забрави, проблясваха тъмните му очи. Марий протегна големите си, но добре оформени ръце към нея, ала тя не бе в състояние да се помръдне. Какво ли щеше да си помисли за нея?

Но, изглежда, той не видя нищо нередно в реакцията й, защото бързо отиде до стола й, хвана я за ръцете и нежно й помогна да се изправи. Дори не посегна да я прегърне, ами само я гледаше в очите и й се усмихваше също тъй щастливо, както в мига, когато прекрачи прага на стаята. След миг повдигна брадичката й, целуна я нежно по клепачите, по бузите, по устните. Ръцете й се провряха под неговите и го обгърнаха, тя отпусна глава на гърдите му и възкликна:

— О, Гай Марий, щастлива съм да те видя отново!

— Но не колкото мен — поправи я Марий и ръцете му се плъзнаха по гърба й. Тя усети колко силно треперят от вълнение и вдигна глава.

— Целуни ме, Гай Марий! Целуни ме силно!

И така, срещата им се оказа точно такава, за каквато бяха мечтали и двамата — изпълнена с любов и топлота, с нежност и страст. И не само това; имаха радостта от малкия Марий, както и споделената тъга за отишлото си рано от света негово братче.

За голяма изненада на баща си малкият Марий вече беше израснал в хубаво момче — високо, здраво, с бяла кожа и с големи сиви очи, които го изучаваха без капчица страх. Марий си каза, че отрочето му не е яло достатъчно бой, докато родителят му го е нямало, но това беше грешка, която лесно можеше да се поправи. Бащата беше човек, към когото всяко дете трябва да се отнася с уважение и страхопочитание — по същия начин, по който той, Гай Марий, беше се отнасял към своя баща.

Имаше да чуе обаче и други тъжни новини, освен тази за мъртвия си син; вече бе имал случай да разбере за смъртта на Юлииния баща, но сега му бе съдено да научи, че от този свят си е отишъл и старият Марий. Може да се каже, че смъртта го бе навестила тъкмо навреме, защото старецът бе имал щастието да ликува поради повторното избиране на сина си за консул — при това избиране при такива особени обстоятелства. Беше умрял бързо и без излишни страдания, докато оживено обсъждаше с приятели какво посрещане Арпинум трябва да устрои на сина му — най-достойният и най-известен гражданин, който се беше раждал в цялата област.

Марий склони глава на гърдите на Юлия и заплака, но сълзите скоро го утешиха и той си каза, че всъщност баща му е намерил тъкмо подходящия момент да си отиде. Майката на Марий, Фулциния, беше починала седем години по-рано и оттогава баща му бе живял съвсем сам; макар Фортуна да се бе показала немилостива да го лиши от възможността да се прости със сина си, все пак бе му позволила да научи за невероятната чест, която Рим му беше оказал.

— Така че вече няма смисъл да се ходи до Арпинум — щеше да каже по-нататък Марий на жена си. — Ще останем тук с теб, любов моя.

— Публий Рутилий ще намине скоро насам. Каза, че щял да изчака новоизбраните народни трибуни да влязат в новото си положение и незабавно щял да тръгне на път. Но мисля, че им няма особено доверие — някои от тях са наистина доста умни, за да бъдат пренебрегнати с лека ръка.

— Но докато Публий Рутилий пристигне, моя скъпа, сладка, красива и любима жено, нима трябва да се занимаваме с такива отчайващо скучни и досадни неща като политиката?

Завръщането на Сула у дома бе съвсем различно от това на Марий. Най-малкото, защото той самият никак не изпитваше същото нетърпение като началника си да се види с жена си. Не че можеше да си обясни на какво се дължи това, след като в продължение на повече от две години престой в Африка, подобно на Марий и той беше живял в пълно сексуално въздържание — въздържание, което нямаше нищо общо с любовта му към Юлила, ами по-скоро с личното му чувство за морал и достойнство. Току-що бе затворил една тъмна страница от живота си и искаше на новообърнатата никога да не се появи и най-малкото петънце; никой не трябваше да го обвини в нищо — нито в подкупи, нито в нелоялност към началника си, нито в интриги и властогонство, нито в проява, на каквито и да е слабости от морално естество, нито в това, че не защищава честта и дигнитас на генс Корнелия.

По душа актьор, Сула се беше впуснал с цялата си енергия да играе ролята, която му отреждаше избирането му за квестор на Гай Марий. До такава степен беше влязъл в кожата на този в началото по-скоро въображаем квестор, че лека-полека се срасна с мислите му, с действията, жестовете, думите му. И досега не беше отстъпил и крачка от модела, който бе решил да следва. Пък и ролята му предлагаше своите добри страни: животът му стана много по-интересен и разнообразен, на пътя му постоянно изникваха препятствия, които трябваше да се преодоляват, но и които го изпълваха с удовлетворение и задоволство. На Сула все повече му се искаше да си поръча восъчна маска, но нямаше как, преди да бъде избран на свой ред за консул или да си извоюва име и всеобщо уважение по някакъв друг, не по-малко достоен начин. Затова трябваше да се задоволи с една поръчка до Магий от Велабрум да му издяла хубава поставка за златния му венец, фалерите и торковете му и да мечтае как след години в атрия на дома му ще стои свитъкът, където са изброени всичките му подвизи. Защото за Сула годините, прекарани в Африка, бяха своего рода лично отмъщение срещу целия свят: можеше до края на живота си да язди само мулета, но вече си беше извоювал име на един от родените да бъдат войници, а трофеят, който Магий щеше да му изработи, за да го постави в атрия си, само щеше да доказва този неоспорим факт пред цял Рим.

И въпреки всичко… не можеше да забрави напълно предишния си живот. За годините отсъствие от Рим не бе престанал да копнее по Метробий, все така харесваше всичко извратено: джуджета, травестити, разпуснати стари курви, изобщо всякакви скандални личности. Сула още не можеше да се отърси от омразата си към жените, опитващи се насила да влязат в живота му, само и само да наложат своето превъзходство. Той все още притежаваше способността в името на собственото си оцеляване да затрие чуждия живот, не можеше да търпи около себе си глупаци и не се бе отърсил от разяждащата го, преследващата го навсякъде амбиция… Африканската пиеса беше свършила, но антрактът нямаше да продължи дълго; бъдещето криеше още много роли. И все пак… Рим бе първата сцена, на която беше играл; Рим беше един спомен, в който той сякаш се връщаше, за да извади отново на бял свят болката, лишенията, но и откритията, които беше направил за сравнително краткия си живот. Затова Сула бе обзет от противоречиви чувства — Рим щеше да го посрещне едновременно като някой непознат, но заслужаващ уважение герой и като един от своите блудни синове. В момента не знаеше каква роля да играе — усещаше дълбоките промени в себе си и същевременно осъзнаваше, че нищо друго не се е променило.

Юлила също очакваше своя съпруг в далеч по-различно настроение от онова, с което Юлия посрещна Марий. Тя беше убедена, че обича много повече Сула, отколкото сестра й своя дърт проконсул. Юлила тълкуваше всяка проява на самодисциплина и всяко придържане към общоприетите порядки като знак, че нечии чувства са по-слаби от нейните; истинската любов не трябваше да се срамува, тя трябваше да срути всички стени, притискащи духа, да пропъди всякаква рационална мисъл от главата на влюбения, да извика победоносно пред целия свят и да стъпче под тежките си крака и последния жалък предразсъдък, който можеше да й се изпречи на пътя. Юлила чакаше, в плен на истинска треска, неспособна да стои за две минути на едно и също място, освен в компанията на каната вино; по няколко пъти на ден сменяше тоалета си, разпускаше или връзваше косата си, обръщаше я наляво или надясно, побърквайки всички роби в къщата.

И с всичко това тя обгърна Сула като с плащеница, изтъкана от най-фината и прилепваща паяжина. Още щом той се появи на вратата на атрия, Юлила се завтече към него с широко разтворени обятия и разкривено от вълнение лице. Преди дори той да е могъл да я погледне, тя вече се беше хвърлила на врата му и бе впила устни в неговите. Целувката й беше разкъсваща, изпепеляваща, унищожителна… Без да губят време, ръцете се спуснаха надолу, напипвайки гениталиите му, а от гърлото й се изтръгнаха звуци на животинска похот. В следващия миг обви съпруга си с краката си, без дори да се замисли къде се намират и че са обект на наблюдение за дузина роби, повечето от които Сула виждаше за пръв път в живота си.

Той не успя да се сдържи, отблъсна я от себе си, отметна глава и прекъсна целувката.

— Овладейте се, госпожо! Не сме сами!

Тя го зяпна, сякаш току-що й се беше изплюл в лицето, но все пак се окопити и подходи по-предпазливо: с несръчен жест пъхна ръка под неговата и го поведе към перистила, а сетне към дневната си — сиреч в някогашната стая на Никополис.

— Тук струва ли ти се достатъчно интимна обстановката? — попита го леко язвително.

Но още преди тази безвкусна забележка, отдавна беше развалила настроението на любимия си, защото Сула ни най-малко не искаше жена му да го целува, нито да го опипва, където не трябва, без да я е грижа за чувствата, бушуващи в сърцето му.

— Има време! — рече той вместо отговор и седна на най-близкия стол.

Юлила замръзна на мястото си и в погледа й се прочете такава уплаха и неразбиране, сякаш й бяха казали, че иде свършекът на света. Беше по-красива от всякога, макар и изтъняла още повече от последния път, когато Сула я беше видял — ако можеше да се съди по тънките й ръчички, подаващи се изпод дрехата. За набитото му око беше лесно да открие, че жена му е облечена според последна мода — човек от потекло, какъвто си оставаше той, не можеше да изостава от вкусовете на времето си, но най-голямо впечатление му направиха двете й огромни, ококорени като на луда очи, които бяха хлътнали в орбитите си, а под тях имаше тъмни сенки.

— Аз… не разбирам! — извика Юлила, без да посмее да мръдне от мястото си. Очите й не се откъсваха от неговите, но вече не го поглъщаха така лакомо, като преди малко, ами по-скоро го гледаха, както мишката гледа котката; сякаш се пита дали е приятел или враг.

— Юлила — опита се да я успокои Сула, събирайки цялото търпение, на което беше способен. — Уморен съм. Още не съм имал време да си отпочина от дългия път, а забелязвам, че не познавам почти никого в къщата си. И като напълно трезвен човек имам известни резерви, когато жена ми тръгне да ме разсъблича пред очите на околните.

— Но аз те обичам! — запя старата си песен тя.

— Надявам се, защото и аз изпитвам същото към теб. Но колкото и да се обичаме, има известни норми, които трябва да спазваме — смъмри я той, защото не му се нравеше никак, че заради малоумието на жена му можеше да се помрачи обликът му на представителен и благопристоен римски патриций. Сула нямаше право на грешки дори в собствения си дом, ако се надяваше да постигне някаква кариера.

През двете години, когато беше далеч от Юлила, той нито веднъж не бе размишлявал какъв човек е тя. Сещаше се само колко е красива и колко възбуждащо преживяване е да бъдеш с нея в леглото. Всъщност сега си даваше сметка, че през цялото си отсъствие е мислил за Юлила не като за съпруга, а като за една от многобройните си любовници. Такава каквато му се представяше сега, наистина много по-лесно би изпълнявала ролята на жадната за секс любовница, отколкото на грижещата се за дома и семейството съпруга. Юлила не беше жената, с която човек в положението на Сула би желал да споделя цялото си време, нито която да представя пред приятели и съдружници като своя любяща съпруга.

„Защо ми трябваше да се женя за нея? — мислеше си в този миг той. — Бяха отнесен от някакво видение за бъдещето си, видяно през нейните очи… Това беше всичко, което тя направи за мен — послужи на Фортуна да се добере по-лесно до своя избраник. Дори не се замислих, че може би има десетки млади благородни девойки, които биха ми подхождали много повече от това глупаво създание, което едва не се умори от глад само заради любовта си към мен. Самият факт вече говори много. Не че упреквам онези, които прекаляват… Просто би ми се искало да не съм причината за подобни налудничави постъпки. Защо цял живот трябва да търпя около себе си жени, които се опитват да ме задушат?“

Лицето на Юлила скоро се изкриви от неприкрито разочарование. Погледът й се отклони от безмилостните му очи, които я изследваха по-скоро с клинично любопитството, отколкото с любов. Без дори да се замисля какво ще си каже мъжът й за нея, тя отиде до масичката и си наля пълна чаша неразредено вино, за да я изпие на един дъх; едва тогава си спомни, че не е сама, и се обърна да предложи и на Сула.

Но той я гледаше навъсен.

— Веднага да махнеш това от очите ми! Всеки ден ли се наливаш по този начин?

— Пиеше ми се мъничко — опита да се оправдае Юлила. — Ти се държиш толкова студено, че ми стана много мъчно.

Сула въздъхна.

— Навярно наистина не съм се проявил като любящ съпруг. Както и да е, Юлила, ще гледам скоро да се оправя. Пък може би… защо не? Налей ми и на мен.

Той буквално грабна чашата от ръцете й и отпи на големи глътки.

— Когато чух за последен път какво става с теб… Между другото, ти май не си много по писмата, а?

По лицето й започнаха да се стичат сълзи, но тя все пак успя да се въздържи да не заридае.

— Мразя да пиша писма!

— Чак пък толкова, че да не ми драснеш два реда… — отсече сухо Сула.

— Все едно, какво искаше да кажеш? — попита на свой ред Юлила и си наля втора чаша вино, която отиде в гърлото й също толкова бързо, колкото първата.

— Ами бях започнал да ти казвам, че когато за последен път научих какво става с теб, мисля, че ни се бяха родили две деца. Момиче и момче, нали така? Не че ти изобщо си направи труда да ми пишеш за момчето; трябваше да го науча от баща ти.

— Бях болна — продължаваше да плаче жена му.

— Та няма ли да видя децата си?

— О, ами да, ей там са! — Тя разсеяно махна към задната част на перистила.

Сула излезе от стаята, а Юлила остана да бърше сълзите си и да пълни чашата си с още неразредено вино.

Малките бяха в детската стая и Сула можа да им се полюбува през прозореца, преди да са го видели. Нечий женски глас се дочуваше отвътре, но откъде точно, не се разбираше. Пък и това, което единствено интересуваше бащата, бяха двете малки човечета, които беше създал. Момиченце — трябваше да е вече на две годинки и половина, и момченце — на годинка й половина!

Момиченцето беше като малка, изящна кукличка — по-хубава Сула никога не беше виждал. Главата й се губеше под златисточервени къдрици, кожата й беше тук бяла като мляко, там — алена като розов цвят, на розовите й бузки се очертаваха две големи трапчинки, а изпод меките й, златисточервени вежди надничаха ококорени сини очи, от които струеше щастие и обич към малкото й братче.

Но момченцето, което Сула виждаше за пръв път, представляваше още по-привлекателна гледка. Вече се бе научило да ходи — това беше добре — и сега се разхождаше чисто голичко, заради което и сестричката му му триеше сол на главата, значи малкият го е правил и друг път. При това се опитваше и да говори — отвръщайки на хоканията на сестра си по най-блестящ начин, палавникът му с палавник. Тъкмо в този миг се смееше. Изглеждаше като миниатюрно копие на покойния Цезар: имаше същото издължено, привлекателно лице, същите гъсти, златисти коси и същите живи, сини очи като дядо си.

Досега Луций Корнелий Сула никога не бе изпитвал подобен прилив на нежност и обич, както в този миг. Но ето, че изведнъж сърцето му затуптя с все сила, сякаш искаше да изскочи от гърдите му, подобно на Атина, която изскача от главата на Зевс въоръжена до зъби. Изпълнен с чувства, допреди малко непознати, той отвори вратата на детската стая и навеждайки се почти до земята, протегна ръце към двете създанийца пред себе си, сетне рече на изненаданите малчугани:

— Тата е тук. Тата се е върнал у дома.

Те не само че не се отдръпнаха при вида на този непознат човек, ами без всякакво колебание се втурнаха да го посрещат, хващайки се за силните му ръце и обсипвайки лицето му с целувки.

Оказа се, че не Публий Рутилий Руф се е сетил пръв сред римските магистрати да направи посещение на Марий във вилата му в Кума. Завърналият се от война герой едва бе имал време да привикне към домашното ежедневие, когато една сутрин при него дойде икономът и му съобщи, че го търси нобилът Луций Марций Филип. Любопитен да узнае какво ще иска този Филип, защото двамата никога не се бяха запознавали и домакинът знаеше за фамилията на гостенина си само най-общи неща, Марий покани непознатия в кабинета си.

Филип дори не благоволи да започне разговора с празни приказки от рода на какво е времето навън или как се чувства Марий мина направо по същество. Марий си помисли, че гостът е слабохарактерен човек — което се подчертаваше от дебелата му гуша и тлъстините по корема, — но явно не му липсваше нищо от арогантната самоувереност, присъща на целия клан на Марциите, убедени, че произлизат по пряка линия от самия Анк Марций, четвъртия римски цар, известен с това, че е построил Дървения мост.

— Не ме познаваш, Гай Марий — започна гостенинът му без ни най-малка следа от неудобство, докато очите му нито за миг не изпускаха тези на домакина му, — та затуй си рекох дали няма да е добре, ако не се опитам да оправя тази грешка колкото се може по-скоро — все пак трябва да имаме предвид, че ти вече си избран за първи консул догодина, а пък съм един от наскоро встъпилите в длъжност народни трибуни.

— Колко мило от твоя страна — усмихна се Марий без никаква ирония.

— Да, предполагам, че изглежда любезно — отвърна Филип, без да му мигне окото. Беше се облегнал назад и беше кръстосал крака в престорена непринуденост, с която нищо не можеше да постигне — Марий винаги бе смятал подобен жест за недостоен за един мъж.

— С какво мога да съм ти полезен, Луций Марций?

— Ами в интерес на истината, с много неща — приведе се гостът и в миг благодушието изчезна от лицето му, за да го замести изражение на дълбока покруса. — Напоследък изпаднах в големи финансови затруднения, Гай Марий, и реших, че е най-подходящо, ако просто ти предложа услугите си като народен трибун. Чудех се дали например няма да ти се прииска да прокараш от друго име някой закон? Или може би ще ти е достатъчно да знаеш, че сред народните трибуни в Рим ще имаш поне един верен поддръжник, който да ти пази гърба, докато браниш стадото от германския вълк? Глупави германи! Още не ли са разбрали, че ние, римляните също сме деца на вълчица? Е, сигурен съм, скоро ще имат случай да го научат. Ако има човек, способен да разкрие напълно вълчия нрав на римляните, то това си точно ти, Гай Марий.

През цялото време, докато гостенинът му дърдореше тези мъдрости, Марий обмисляше предложението му. И той се беше облегнал назад, но никога нямаше да си кръстоса краката.

— Ако трябва да бъда съвсем искрен, Луций Марций, наистина има едно законче, което бих се радвал плебейското събрание да приеме, при това, без да се вдига излишен шум. Би ми доставило истинско удоволствие да те спася от финансовите ти затруднения, а пък по този начин ще ми спестиш много излишна енергия да се надприказвам с колегите ти и с останалите умни глави в Сената.

— Колкото по-щедро бъде твоето дарение в полза на моята кауза, Гай Марий, толкова по-малко ще ти се налага да се надприказваш с когото и да било — увери го Филип, който не можа да се въздържи да не се усмихне от щастие.

— Чудесно! А сега ще ми кажеш ли цената си? — подкани го Марий.

— Богове! Колко откровени могат да бъдат хората!

— Цената! — повтори Марий.

— Половин милион — престраши се Филип.

— Половин милион сестерции? — уточни Марий.

— Половин милион денарии — престраши се за втори път неканеният гост.

— О-хо, за половин милион денарии ще поискам много повече от някакво си законче — предупреди го Марий.

— За половин милион денарии, Гай Марий, ще получиш много повече. Ще можеш да разчиташ на моите услуги не само по време на мандата ми като народен трибун, но и до края на живота ми. Имаш думата ми.

— Тогава да смятаме сделката за сключена.

— Бре, колко лесно стана! — въздъхна видимо облекчен Филип. — А сега кажи какво очакваш от мен?

— Искам да прокараш една аграрна реформа — изненада го неприятно домакинът.

— Виж, това никак няма да е лесно! — изгледа го смаян Филип. — За какво ти е потрябвала тази аграрна реформа? Наистина ми трябват пари, Гай Марий, но не виждам никакъв смисъл да ми ги даваш, ако ме пребият до смърт още на другия ден. Мога да те уверя, че това далеч не влиза в личните ми амбиции. Не забравяй, че все пак не се наричам Тиберий Гракх!

— Законът, който искам, наистина се отнася до земята, но в никакъв случай не е от такова естество, че да си загубиш главата покрай него — опита се да го успокои Марий. — И ти трябва да знаеш, че и аз не съм реформатор или революционер. Имам съвсем други планове за бъдещето на бедните, вместо да посегна на агер публикус! Ще наема пролетариите в легионите и ще ги накарам с оръжието и кръвта си да извоюват всичката земя, която после ще им дам. Хората не бива да получават нищо даром, тъй като това ги отличава от животните.

— Но каква друга земя можеш да дадеш, ако не агер публикус? — не разбираше Филип. — Или мислиш държавата да увеличи още повече поземления си фонд? Това означава много пари! Откъде ще ги вземем?

— Не се безпокой за това. Земята, за която говоря, вече е под властта на Рим. При това, ако запазя своя проконсулски империум в Африка, единствено от мен ще зависи каква ще е съдбата на всички територии, отнети от врага. Ако искам, ще давам земите под аренда на клиентите си, ако искам, ще ги продам на онзи, който даде най-много за тях, ако искам, ще ги подаря на някой чужд владетел да прави с тях каквото пожелае. Това, което ми е нужно обаче, е Сенатът да потвърди всички мои решения по въпроса.

Той се размърда на стола си и се приведе, сетне продължи обясненията:

— Но нямам никакво намерение да се подлагам на ударите на нещастници като Метел Нумидик, затова и ще подходя, както съм правил винаги досега — ще се придържам стриктно или към закона, или към всеобщата практика и съществуващите прецеденти. Ето защо още на Нова година ще предам своя проконсулски империум в Африка и така ще остана напълно неуязвим за Метел Нумидик и компания.

Всички онези разпоредби, които досега съм давал от името на римския Сенат и народ по отношение новозавзетите земи, са получили нужната санкция от страна на Сената. Но има една работа, която нямам никакво намерение да започвам сам. В действителност става дума за деликатен проблем, който смятам да разреша на два етапа. Единият ще трябва да бъде изпълнен идната година, другият — следващата.

Твоята работа, Луций Марций, ще бъде да изпълниш първия етап от моя план. Накратко: вярвам, че и в бъдеще Рим ще може да сформира силни, добре въоръжени армии, но крайно време е легионите да се превърнат в привлекателно поприще за пролетариите, не просто да играят ролята на алтернатива, дали да си губят времето из кръчмите на Субура, или да се бият в името на родината. Ако мислим, че те ще се задоволят само с това, което им предлагаме в момента, а именно със скромната заплата и още по-скромния дял от завзетата плячка, много се лъжем. Но ако им се осигури обработваема земя, където след напускането на армията могат да се настанят, да си издигнат дом и в крайна сметка да разчитат за бъдещето си, всеки римски бедняк ще има реален интерес да се запише войник. За целта обаче не можем да им предложим земи в Италия. Нито пък виждам причина защо трябва да са тъкмо там.

— Мисля, че започвам да разбирам плановете, Гай Марий — дъвчеше устната си Филип. — Интересно.

— И аз така мисля. Определил съм островите в Малкия Сиртов залив край Африка като мястото, където да настаня своите ветерани пролетарии, щом им хрумне да напуснат армията — засега благодарение на германската опасност този момент няма да наближи. Междувременно ще се постарая да издействам одобрението на народа тези войници да получат земи на островите Менинкс и Керкина. Но уви, имам многобройни врагове, които ще се опитат на всяка цена да ме спрат, ако не за друго, то защото мнозина от тях дължат успехите си на това, че винаги са били против мен.

При тези думи на Марий Филип намери за уместно да кимне като някой стар мъдрец, който разбира нещата от живота.

— Вярно е, че имаш много врагове.

Тъй като не бе сигурен дали под тази забележка не се крие някакъв сарказъм, Марий изгледа недоверчиво събеседника си, но продължи нататък:

— Твоята задача, Луций Марций, ще бъде да предложиш пред плебейското събрание проектозакон, според който поземленият фонд на островите Меникс и Керкина ще бъде включен в агер публикус, но при известни условия, а именно, че няма да се дава никому под аренда, няма да подлежи на разпродажба и няма да се поделя между когото и да било без изричен плебисцит, който трябва да бъде приет по-нататък. Няма да споменаваш никакви войници, никакви пролетарии. Единственото, което трябва да направиш по най-тихия възможен начин, е да се увериш, че въпросните острови ще останат недосегаеми за лакомите ръце на известни наши съграждани. Жизненоважно е обаче никой от моите врагове да не заподозре, че зад закона стоя аз.

— О, мисля, че ще се справя добре — рече Филип, който явно разбираше от този вид дейност.

— Добре. В деня, в който този закон влезе в сила, моите банкери ще прехвърлят депозит от половин милион денарии на твое име по такъв начин, че никой да не установи кой точно е твоят благодетел.

Филип се надигна от стола и подаде ръка на домакина.

— Току-що ти си купи един народен трибун, Гай Марий. Но което е по-важно, занапред през цялата ми политическа кариера ще можеш да разчиташ на мен.

— Радвам се да го чуя — пое ръката му Марий и силно я раздруса. Щом обаче Филип се сбогува с него, той веднага нареди да му донесат топла вода, за да си измие ръцете.

— Това, че давам някому подкуп, не означава задължително, че го харесвам като човек — обясняваше Гай Марий на Публий Рутилий Руф, щом приятелят му пристигна в Кума пет дни по-късно.

Рутилий Руф направи гримаса на примирение, сетне изрече:

— Е, поне не може да му се отрече, че добре си свърши работата. Прокара мъничкия ти аграрен закон, сякаш го беше измислил сам, при това го защити с такава блестяща логика, че и да се беше намерил някой да спори, доникъде нямаше да стигне. Умен човек е този Филип, макар и посвоему. Обра всички лаври на ревностния патриот, като заяви пред плебейското събрание, че не виждал защо една малка, незначителна част от огромните новозавладени африкански територии да не се запази като своеобразно „спестяване за черни дни“, както сам се изрази, за римския народ. Толкова ловко се измъкна, че дори неколцина от личните ти врагове решиха, че законопроектът е бил предложен именно да ти направи напук. В цял Рим не се намери човек, който да се обяви, против която и да е точка от закона.

— Много добре! — въздъхна с облекчение Марий. — Сега поне за известно време мога да съм сигурен, че островите ме чакат непокътнати. Трябва ми още година-две да докажа истинската стойност на легионерите — пролетарии, преди да започна да ги дарявам със земи. Сега разбираш ли за какво става дума? Римският войник, такъв какъвто го знаем от преди години, нямаше нужда да бъде примамван с обещания за земя, така че всеки ще си кажа: „А защо тъкмо сега ще раздаваме подаръци на легионерите?“ Както и да е — вдигна рамене той. — Какво друго интересно в Рим?

— Самият аз прокарах закон, според който всеки консул има правото лично да назначава допълнителен брой военни трибуни, когато държавата е изправена пред външна опасност, без да се подлагат имената им на гласуване от народа.

— Отсега предвиждаш какво може да ни се случи в бъдеще! И сигурно си се възползвал веднага от закона си да назначиш нови военни трибуни?

— Точно така. Двадесет и един на брой. Колкото загинаха при Араузио.

— И кои си включил?

— Младия Гай Юлий Цезар.

— А, ето това се казва добра новина! Обикновено да взимаш роднини на служба, се оказва голяма грешка. Спомняш ли си Гай Лузий! Зет ми, мъжът на сестра ми Гратидия?

— Имам някакви бегли спомени. Имаше нещо свързано с Нуманция?

— Същият. Пълна напаст! Но затова пък богат, та се не знае. Както и да е, с Гратидия си родиха едно синче, което им е и единствен наследник и вече е навършило двадесет и пет. Помолиха ме да го взема със себе си да се бием с германите. През целия си живот не съм виждал това момче, но нямаше как, трябваше да се съглася, иначе не знам какво щеше да дойде на главата на брат ми Марк.

— Като седнахме да говорим за безбройните ти роднини, навярно ще ти стане приятно да научиш, че младият Квинт Серторий е у дома си в Нерсия при майка си. Смята, че ще се оправи достатъчно бързо, за да те придружи в Галия.

— Великолепно! Истински късмет, че Кота отиде навреме в Галия, а?

Рутилий Руф изрази съгласието си по не дотам възпитан начин.

— Питаш ли ме, Гай Марий! Един бивш претор и петима педарии да отидат да се разправят с тикви като Цепион? Но аз самият отлично познавам Кота, за разлика от Скавър, Далматик и Прасчо, които тепърва има да разбират. Не се и съмнявам, че каквото е имало за спасяване, Кота го е спасил.

— А какво става с Цепион, след завръщането му в Рим?

— О, главата му все още е над водата, но трябва здраво да се потруди, за да не потъне. Ако така се развиват нещата, някой ден ще се наложи да се бори за всяка глътчица въздух. Почти цялото обществено мнение е насочено срещу него, така че вече дори приятелчетата му от първия ред в Сената не могат да му помогнат.

— Прекрасно! Мен ако питаш, трябва да го затворят в Тулианума и да го оставят да умре от глад — мрачно заяви Марий.

— Но не и преди сам да е насякъл дървата за осемдесет хиляди погребални клади — ухили се Рутилий Руф.

— Ами какво става с марсите? Успокоиха ли се?

— Имаш предвид претенциите им за обезщетения? Естествено Сенатът прехвърли исканията им на съдилищата, но с това определено не спечели приятели на Рим. Началникът на марсийския легион — името му е Квинт Попедий Силон — лично дойде в Рим, за да свидетелства, а познай кой друг се готви да свидетелства заедно с него?

Марий се усмихна.

— Много си прав, че не мога да позная. Кой?

— Не друг, ами собственият ми племенник, младият Марк Ливий Друз! Изглежда, двамата със Силон се срещнали след битката, легионите им се сражавали един до друг. За Цепион беше истински шок да разбере, че тъкмо племенникът му, който му се пада зет, е сложил името си в свидетелските списъци. Представяш ли си, в дело, което е пряко насочено срещу него?

— Остри са му зъбките на момчето — припомни си Марий поведението на адвоката Друз пред съда.

— Много се е променил от Араузио насам — обясни Рутилий Руф. — Бих казал, че е израснал.

— Тогава Рим може само да се надява, че в бъдеще ще има още един способен човек, на когото да разчита.

— Нищо чудно да излезеш прав. Но уви, аз самият откривам видима промяна у кажи-речи всеки оцелял от клането при Араузио — добави с тъга Рутилий Руф. — Още не сме успели да съберем всички онези, които са се спасили с плуване. Съмнявам се някога да успеем.

— Ще ги намеря и ще ги върна — закани се мрачно Марий. — Всички те са пролетарии, което означава, че аз отговарям за тях.

— Това, разбира се, е в полза единствено на Цепион — продължи Рутилий Руф. — Опитва се да прехвърли вината на Гней Малий Максим и на неговата пролетарска измет, както обича да нарича армията му. Нещо, което не се нрави никак на марсите. И са прави — сред тях нямаше нито един пролетарий, нито пък сред самнитите. Пък и племенникът ми Марк Ливий Друз тържествено даде клетва пред народа, че никой за нищо не може да вини войниците. Голям оратор е и знае как да се държи пред публика.

— Как може да критикува Цепион, като му е зет? — полюбопитства Марий. — Мисля, че дори и най-големите му врагове ще се ужасят при подобна нелоялност към членовете на собственото семейство.

— Той не критикува Цепион или поне не го прави директно. Може да се каже, че е доста ловък. В крайна сметка, изобщо не споменава неговото! Просто отхвърля твърдението на Цепион, че сражението било изгубено заради войниците на Гней Малий Максим. Но напоследък ми прави впечатление, че Цепион Младши очевидно избягва някогашния си пръв приятел. То и не бих се разтревожил заради това, ако същият този Цепион не се беше оженил за сестрата на Друз, сиреч за моята племенничка — вайкаше се Рутилий Руф.

— Ето какво се случва, когато всички вие, загубени патриции и нобили, толкова държите да сключвате бракове помежду си и да не допускате страничен човек в рода си — вдигна презрително рамене Марий. — Но стига сме говорили за това! Други новини има ли?

— Само от страна на марсите, или по-скоро от италийските съюзници. Настроенията отново се обръщат срещу нас, Гай Марий. Както знаеш, вече от месеци се опитвам да набера войници. Но италийците напълно отказват да сътрудничат. Когато искам от тях да ни предложат пролетарии, след като твърдят, че вече не им били останали мъже — собственици на необходимата възраст, отговарят ми, че и пролетарии нямали!

— Е, те са все селски хора, нищо чудно — възрази Марий.

— Глупости! Има ги, колкото щеш: изполичари, овчари, сезонни работници, наемни работници — кога една селска община не е била пълна с такива? Но италийците държат да се знае, че сред тях пролетарии няма! „Защо?“ — питам ги аз в писма. „Защото — казват те — онези италийци, които можело да минат за пролетарии, от години вече били просто роби на Рим, допаднали под хомота най-вече за неизплатени дългове.“ О, това вече е прекалено, а най-лошото е, че е истина! — угрижено поклати глава Рутилий Руф. — Вече няма народ в цяла Италия, който да не е написал петиция до Сената, и съдържанието на всичките е едно и също: протестира се не толкова срещу официалната политика на Рим, колкото срещу злоупотребите, извършвани от множество частни римски лица, притежаващи необходимата власт. Марсите, пелигните, пиценците, умбрите, самнитите, апулийците, луканите, етруските, маруцините, вестините… мисля, че списъкът е пълен, Гай Марий!

— Е, поне не може да се каже, че подобно раздвижване ни изненадва — каза Марий. — Надеждата ми е все пак заплахата от страна на германите да спои разединена Италия.

— Не мисля, че ще успее. Всички народи в Италия са единодушни, че Рим умишлено държи дребните и средните им стопани дълго време далеч от дома, така че земите им да останат без надзор, фермите им да се разорят и да им бъдат отнети. Всички онези, които са имали големия късмет да останат живи след няколкото години военна служба в полза на Рим, се връщали у дома си задлъжнели към римските земевладелци или към местни лихвари с римско гражданство. Така според тях Рим бил практически собственик на целия им пролетариат и като роби разорените италийци били пръснати от единия край на Вътрешно море до другия! Според писмата, които чета, Рим проявявал най-голям интерес към робите със знания и способности на земеделци, които се разпращали я в Африка, я в Сардиния, я в Сицилия.

Марий започваше да се чувства на свой ред неловко.

— Нямах представа, че нещата са стигнали чак дотам. Притежавам доста земя в Етрурия, включително много дребни стопанства, конфискувани заради дългове. Но какво мога да направя? Ако аз не ги бяха купил, щяха да ги глътнат Прасчо и брат му Далматик! Наследил съм значителни владения в Етрурия от майка си Фулциния, ето защо и съм съсредоточил поземлената си собственост главно в Етрурия. Тъй или иначе обаче, ето ме и мен един от големите римски земевладелци.

— Обзалагам се, че ако те питам, дори няма да знаеш как са постъпили агентите ти с всички онези хора, чиито земи си отнел — подметна Рутилий Руф.

— Прав си, нямам най-малка представа — изгледа го смутено Марий. — Никога досега не ми е минавало през ума колко много италийци попадат в дългово робство. Все едно заробваме римляни!

— Е, нима не го правим и с римляни, когато не могат да си платят дълговете?

— Но все по-рядко, Публий Рутилий!

— Вярно е.

— Още щом встъпя в длъжност, ще се погрижа да прегледам всички оплаквания от страна на италийците — зарече се Гай Марий, решен да действа.

Цял декември в Италия цареше духът на недоволството, като най-изявено оставаше то сред войнолюбивите племена от централните части на Апенините нагоре по поречията на Тибър и Лирис. Начело на всички стояха марсите и самнитите. Но и в самия Рим назряваше недоволство, макар и насочено към друго — към привилегиите на римските патриции — и предизвикано от други римски нобили.

Новите народни трибуни наистина бяха много активни. Особено се отличаваше Луций Касий Лонгин, който трябваше да измие от името си позора на баща си — един от онези некадърни пълководци, навлекли си гнева на обществото. Именно с цел да докаже, че е различен от него, младият Касий предложи един неочакван законопроект, който трябваше да бъде разискван предварително от плебейското събрание на тъй нареченото концио. Касаеше се за това всички висши римски магистрати, на които плебейското събрание е отнело империума, да бъдат автоматично изключвани от състава на римските сенатори. Това беше истинска война, която младият трибун обявяваше на Цепион, и своего рода възмездие. Защото никой не си правеше илюзии, че бъде ли изправен пред съда по обвинение в държавна измяна, при съществуващите процедури Цепион никога нямаше да бъде осъден. Благодарение на богатствата и личното си влияние той държеше в ръцете си твърде много конници от първата и втората класа, за да не може да разчита на тях, че ще го оправдаят. Но според новия закон това нямаше да попречи на плебейското събрание да му отнеме сенатското място. Колкото и да се съпротивляваха срещу него Метел Нумидик и привържениците му, той беше приет и Луций Касий повече нямаше да се срамува заради баща си.

И тогава изведнъж се разрази нова буря, този път на религиозна основа. Понеже въпросът имаше своята комична страна, просто нямаше как новоизникналият проблем да не прикове цялото обществено внимание върху себе си. Когато Гней Домиций Ахенобарб се спомина на рострата в желанието си да попречи на вписването името на Гай Марий в кандидатските списъци ин абсенция, мястото му в колегията на понтифексите остана свободно. По онова време върховен понтифекс беше застаряващият Луций Цецилий Метел Далматик, а сред останалите жреци в колегията личаха имената на Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, на Публий Лициний Крас, на Сципион Назика.

Нови жреци биваха допускани в колегията само при съгласието на действащите й членове, като беше прието на мястото на плебей да бъде избран друг плебей, на мястото на патриций — друг патриций; гледаше се колегиите на понтифексите и на авгурите да наброяват по равно плебеи и патриции. Според традицията новоизбраният понтифекс трябваше да принадлежи към същата фамилия, към която е принадлежал и покойният, позволяващо всички длъжности на понтифексите и авгурите да се предават от баща на син или от чичо на племенник, или в краен случай — от братовчед на братовчед. Целта беше фамилията да запази своята дигнитас. И естествено се очакваше, че не друг, а Гней Домиций Ахенобарб Младши, който бе най-възрастният мъжки представител на рода си, ще заеме мястото на баща си като понтифекс.

Възникна обаче един проблем и този път проблемът се наричаше Скавър. Когато колегията на понтифексите се събра на заседание да определи кой да бъде новият й член, Скавър обяви на всеослушание, че не е привърженик на идеята покойният Ахенобарб да бъде наследен от сина си. Една от причините да мисли така, която обаче той намери за благоразумно да не обявява, беше, че Гней Домиций Ахенобарб е бил прост, избухлив, невъздържан и най-общо казано неприятен за околните човек, който при това си е създал син лика-прилика. Разбира се, останалите тринадесет понтифекси много добре разбраха каква е истинската причина Скавър да е против младежа и щяха да намерят оправдание да го подкрепят. По принцип трудно щеше да се намери римски патриций или нобил, който да се оплаква от характера на събратята си; точно обратното — винаги би се старал да ги защити пред околните. Но жреческата колегия се отличаваше с това, че членовете й бяха все хора, близки един на друг, пък и им се налагаше да провеждат събранията си в крайно ограниченото пространство на Регията, малката служебна сграда на върховния понтифекс. А младият Ахенобарб беше само на тридесет и три години. За хора като Скавър, задължени да търпят баща му в продължение на десетилетия, самата мисъл, че на негово място ще застане недораслият му син, беше направо противна. Скавър цитира в полза на анти-Ахенобарбовата си кауза два особено силни аргумента.

Първият беше, че след като цензорът Марк Ливий Друз се беше споминал тъй неочаквано, неговото място на понтифекс не бе наследено от сина му, който по онова време беше само на деветнайсет. Тогава бяха решили, че все пак младежът е твърде млад, за да бъде включен в състава на жреческата колегия. Втората причина беше от психологическо естество. След завръщането си от Араузио младият Марк Ливий Друз внезапно изяви склонност да изостави едва ли не вродения си консерватизъм. Скавър бил на мнение, че ако му се даде жреческо място, което тъй и тъй трябвало да наследи от баща си, това щяло да му позволи да се върне към традициите на предците си. Баща му се славеше като един от най-заклетите врагове на Гай Гракх, а изведнъж се оказваше, че синът държи речи на Форум Романум съвсем в духа на реформатора Гракх! Вярно, че за Скавър съществуваха „смекчаващи вината обстоятелства“ и сред тях на първо място споменът от Араузио, но в такъв случай какъв по-удобен начин младият Друз да бъде спечелен обратно за бащината си кауза от този да му се предложи място на понтифекс.

Тринадесетината останали понтифекси, включително Далматик Понтифекс Максимус, решиха, че предложението на Скавър е идеалният начин проблемът с Ахенобарбите да бъде разрешен веднъж завинаги, особено след като малко преди смъртта си старият Ахенобарб вече бе осигурил на по-малкия си син Луций място сред авгурите. Следователно семейството му не можеше да се оплаква, че им е била напълно отнета свещенослужителската власт.

Но когато Гней Домиций Ахенобарб Младши научи, че очакваното му избиране за понтифекс се проваля заради Марк Ливий Друз, той не остана доволен. Напротив, почувства се смъртно обиден. Още на следващото заседание на Сената обяви, че възнамерява да даде Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус под съд по обвинение в светотатство. Повод за това беше неправомерното осиновяване на патрицианско дете от плебей, което по принцип беше сложна работа и за което се изискваше съгласието както на колегията на понтифексите, така и на ликторите на тридесетте курии. Младият Ахенобарб твърдеше, че Скавър не е изпълнил всички необходими условия. Понеже добре се знаеше каква е истинската причина Ахенобарб да проявява тъй неочаквано своя религиозен пуризъм, никой в Сената не обърна сериозно внимание на заканите му. Още по-малко Скавър, който стана от мястото си, изгледа презрително червендалестия Ахенобарб и заяви:

— Ти ли точно, Гней Домиций, дето дори не си понтифекс, ще обвиняваш мен, Марк Емилий, понтифекс и принцепс сенатус в светотатство? — прозвуча леденият му глас. — Я иди да се забавляваш с новите играчки пред плебейското събрание, пък като пораснеш, върни се!

И с това наглед цялата дандания приключи. Ахенобарб изхвърча от сградата на Сената, съпроводен от смехове и подигравки. „Не се е научил да губи!“ — мълвяха сенаторите.

Но Ахенобарб не се призна за победен. Скавър го бе посъветвал да се забавлява с новите играчки пред плебейското събрание и той тъкмо това стори. Само след два дни представи свой проектозакон, който беше обсъден, гласуван и приет още преди края на годината. Според лекс Домиция де сацердоциис в бъдеще новите членове на колегиите на понтифексите и авгурите нямало да се избират от останалите членове, ами на специално насрочено заседание на трибутните комиции, пред които всеки би имал право да се кандидатира.

— Глупаво — беше всичко, което Метел Далматик Понтифекс Максимус намери да каже на Скавър по въпроса. — Получи се много глупаво!

Но Скавър гледаше на въпроса откъм веселата му страна.

— Е, Луций Цецилий, трябва да признаеш, че момчето добре подреди нас, дъртите понтифекси! — бършеше той с ръка сълзи от смях. — Признавам, че ми се издигна в очите.

— Но само някой от нас да се помине и ето ти го Ахенобарб кандидат за понтифекс — мрачно предрече Далматик Понтифекс Максимус.

— Че защо не? В крайна сметка, заслужил си го е! — възкликна Скавър.

— Ами ако взема, че умра най-напред аз? Той върховен понтифекс ли ще стане?

— Ще бъде заслужено наказание за нас — сякаш ни най-малко не се разкайваше за думите си Скавър.

— Чувам, че сега се е захванал да съди Марк Юний Силан — подметна Метел Нумидик.

— Точно така. За незаконно започване на военни действия срещу германите на територията на Трансалпийска Галия — обясни Далматик Понтифекс Максимус.

— Навярно за да го изправи на съд пред плебейското събрание. Реши ли да го обвини в държавна измяна, ще си има работа с центуриатните комиции — подсвирна Скавър. — Бива си го момчето! Започвам да се питам не сбъркахме ли, дето просто не го избрахме на мястото на баща му.

— О, я стига глупости! — нервно му възрази Метел Нумидик. — Имам чувството, че се радваш на позорния ни провал.

— Че защо не? — престори се на изненадан Скавър. — Това е Рим, назначени отци! Рим, такъв какъвто трябва да бъде! Всички знатни римляни са се впуснали в състезанието за властта!

— Глупости, пълни глупости! — побеснял извика Метел Нумидик, който още не можеше да се примири с мисълта, че Гай Марий ще бъде за втори път консул. — Рим, такъв какъвто го знаехме, загива! Избират се хора за консули за втори пореден път, без дори да благоволят да се явят в Рим… Пролетарии пълнят легионите… Понтифекси и авгури се избират от народа… Решенията на Сената кой какво ще управлява се отхвърлят от плебейското събрание… Държавата ще плаща баснословни суми за поддържането на армията… Разни нови хора и провинциалисти ще се разпореждат като господари… Пфу!